Фаворитката на султана

30

Корабът, който ще ни откара в Англия, седи закотвен в синята прегръдка на залива. Платната са прибрани и той се надига леко върху вълните, простичък и функционален. Бен Хаду е разочарован.

– Само две палуби и не повече от петдесет оръдия. Очаквах повече от англичаните, които се мислят за владетели на моретата. Този кораб е поне треторазреден. Ще приличаме на просяци, пристигайки с него. И без това свитата ми е по-малка, отколкото ми се искаше. – Притеснява се за впечатлението, което ще направим, докато пътуваме към града и по пътя, който води до водата. На мостика заявява мрачно: – Нашата нация е построила джамията Кутубия и кулата на Хассан, потомци сме на ал-Мансур, най-богатия човек на света; царедворци сме на най-могъщия султан в Африка. Престижът на султана ще бъде уронен, ако появата ни не е пищна.

Ясно ми е, че се тревожи да не се отрази зле на него. Гордостта на Бен Хаду е пословична. Корабът поне изглежда здрав и стабилен. Тъкмо се каня да кажа това, но Калайджията няма търпение да слуша обясненията ми, а вместо това се отправя да крещи на един от лейтенантите си.

Докато товарим багажа, продължава да е в лошо настроение. Най-накрая вбесен се обръща към мен.

– Ти наблюдавай оттук нататък, Нус-Нус. Увери се, че няма нищо повредено или разсипано. Ще се върна преди залез.

Хуква, дръпва юздите на коня си от ръцете на момчето, на което го е поверил само преди малко, мята се атлетично върху седлото (впечатляващо за мъж над четирийсет) и се отправя с пълна скорост обратно към града.

Един по един всички сандъци са натоварени, а аз организирам нещата така, че този на Момо да е поставен по начин, по който въздухът да може да циркулира добре и да имам лесен достъп по време на пътуването.

Слънцето е започнало да обагря облаците в червено и да се снижава към хоризонта, когато Бен Хаду се връща начело на странна процесия. Дванайсет мъже са се превили под тежестта на два огромни сандъка, през чиито процепи се вижда движение. Зад тях идва група мъже, предвождащи... намръщвам се. Не може да бъде. Но щом приближават, подозренията ми се потвърждават: изглежда, някъде сред търговците в Танжер Бен Хаду е успял да открие и купи два берберски лъва и огромно стадо щрауси. Лъвовете гледат сърдито от затворите си, а щраусите (трийсет! Успявам да ги преброя) вървят към брега, като вдигат високо огромните си колене и стъпват внимателно, голите им глави се клатят комично върху дългите им вратове и показно свиват и разперват опашките си. В саваната отношенията между котка и птица биха се свели до хищник и плячка, но тук и двете са принизени до товар – товар, за чието превозване не сме подготвени.

– Къде, за бога, ще сложим всичко това? – Въпросът ми звучи почти като вой.

– Убеден съм, че ще намерите подходящо място. – Той е невероятно доволен от покупките си. – Английският крал никога не е виждал нещо подобно – заявява, щастлив, че е увеличил даровете на делегацията.

С Каид Мохамед Шариф се споглеждаме многозначително, а Бен Хаду се отправя да създаде удобства в каютата си.

Приливът идва с изгряването на пълната луна. Стоя на палубата, докато екипажът вдига котва, и поемаме далеч от белите стени на казбата в странстване през моретата. Гледам как ведрото лице на луната грее през облаците, осветява в сребристо водата и си мисля за Алис.

Скоро излизаме в открито море, Бен Хаду и хората му се отправят към леглата си. Аз изоставам под претекст, че ми е зле на стомаха, а след това слизам долу да освободя Момо от пленничеството му. Планирам да го скрия в малката си каюта, едва ли не с размерите на шкаф в отделението на офицерите, но това е истинска благословия, дошла благодарение на спонтанното ми повишение. Така успявам да устроя пространство зад леглото си, където момченцето ще се радва на малко по-голямо удобство и освен за спане ще има и място за играчки, с които да се разсейва. Амаду, разбира се, чието бърборене ще прикрива гласа на детето, също ще му прави компания, докато съм някъде из кораба, и ще служи за оправдание, че нося храна в каютата си.

Поздравявам се за късмета и предвидливостта си, докато слизам надолу; до момента, в който на тясното стълбище над долната палуба ми се налага да се отместя, за да се размина с друг пасажер. Очите му проблясват на златистата светлина на свещта във фенера ми, а след това се присвиват. За миг се взираме един в друг, а после той изчезва.

Гледам го как се отдалечава замислен и притеснен, докато мракът най-сетне го поглъща. Каква работа има в трюма Самир Рафик? Няма начин да знае нещо за Момо, значи, трябва да е шпионирал или да е търсил съкровище.

Пулсът ми се ускорява, слизам по стълбата, като се придържам с две ръце, а дръжката на фенера е в устата ми, и се ужасявам от това, което мога да заваря. Единият лъв изръмжава, подразнен от светлината, и удря с лапа по сандъка, докато минавам покрай него (забелязвам, че някой е отрязал ноктите му, и се чудя на кое ли нещастно създание са възложили тази задача). Щраусите междувременно са прибрани на палубата за оръдията, единственото пространство, което е достатъчно голямо за тях, въпреки недоволството на екипажа, особено на онези, чиито койки са най-близо; те не спират да се оплакват от шума, миризмата и опасните човки.

Взе се решение, ако бъдем спрени от корсари, Бен Хаду да покаже цветовете си, а в случай че попаднем на английската флота, сър Джеймс да ги отпрати, така че да нямаме нужда от оръдия.

Откривам сандъка си и надничам в ключалката. Пипана ли е била? По месинга има светли драскотини, но може да са се появили при свалянето. И въпреки това сякаш някой е ровил вътре, защото нещата изглеждат разбъркани. Обзет от ужас, отмествам трескаво торбите с подправки, после нареждам и фуниите със захар и сол, без да ме е грижа, че може да се счупят, пък били те и дар за крал Чарлс.

– Момо! – напрегнатият ми шепот звучи като вик в затвореното пространство.

Няма отговор. Най-отдолу в сандъка, точно върху фалшивото дъно, една от торбите с куркума се е разсипала. Всичко е посипано със златист прах. Събирам го, проклинайки, оставям го долу при останалите неща и отмествам основата колкото предпазливо ми позволяват треперещите ми ръце.

– Момо? – Вдигам фенера със свещта, ужасен от това, което може да видя.

За миг си мисля, че е мъртъв и валерианът в отварата се е оказал фатален, тъй като той се взира в мен с немигащи очи на слабичкото лице в сянката. Тогава киха шумно и във всички посоки се разлетява куркума.

– Нус-Нус! – протяга ръчички към мен.

Превивам се на две през страницата на сандъка и го вдигам внимателно от тясното му миризливо скривалище.

– Какво смело момче си. Как би се гордяла с теб майка ти, ако можеше да те види! – Прегръщам го, защото той е единственото, което имам от нея; той отвръща на прегръдката ми, защото аз съм всичко, което той има сега на този свят.

Чак тогава това издръжливо дете се разплаква. Усещам как хлипа и как се разтърсва крехкото му телце и очите ми се пълнят със сълзи. Какво правим? Но е твърде късно да върна нещата назад. Нямаме друг избор, освен да стиснем зъби и да продължим напред.

Най-накрая го оставям и връщам всичко обратно в сандъка. Завъртам ключа в ключалката, усещам как запъва, за разлика от преди, и в съзнанието ми изникват хитрите присвити очи на Самир Рафик. Какво е търсил? Какво знае? Мислех, че безопасното качване на Момо на кораба ще е най-голямото ни предизвикателство, но виждам, че приключенията ни едва сега започват.

На следващия ден търся Бен Хаду и го откривам в каютата му, страдащ от морска болест. Обикновено Калайджията е спретнат мъж, който обръща много внимание на външния си вид; днес обаче косата му не е прибрана под копринената чалма, а е провиснала върху раменете му, кожата му е сива и потна. До леглото му има кофа, от която мирише на вкиснало; на масичката е оставена чиния с недоядена храна. Погледът му към мен е лишен от всякакъв интерес.

– Върви си, Нус-Нус, изглеждаш чак прекалено свеж.

– Моите извинения, сиди. – Свеждам глава, но оставам на мястото си.

– Е, какво искаш?

– Чудех се за причината, поради която племенникът на Абделазиз, Самир Рафик, и ренегатът Хамза са с нас?

Той вдига вежди, щом чува основателния ми въпрос.

– Султанът им е възложил задачата да донесат главата на някакъв неверник, отговорен за отпечатването на екземпляри от Свещения Коран, преведен на английски. Очевидно Рафик няма да се спре пред нищо, за да си върне благоволението, загубено от чичо му. Колкото до Хамза – той е готов на всичко за малко злато. Казах на Исмаил, че вероятно печатарят отдавна е мъртъв и погребан, предвид това, че книгата е издадена преди трийсет години, но той не искаше да чуе и дума, а Рафик копнееше да демонстрира смелостта си, молеше се за шанса да докаже лоялността си, покварената малка продажница. – Поглежда ме.

– Съжалявам, Нус-Нус, не съм целил да те нагрубя.

– Няма нищо.

– Той не е нито твой, нито мой приятел, така че го дръж под око.

Засмивам се огорчено, но вътрешно стена. Значи, вината за това, че врагът ми е на кораба и следи всяко мое движение, е моя. Да бях приел поръчката на султана...

– Може би трябва да го хвърля зад борда, да видим що за плувец е.

На Бен Хаду отново му се повдига, изплюва се в кофата, сяда и попива устата си.

– Ако беше така лесно, досега сам щях да съм го направил. Исмаил се почувства виновен за наказанието, което наложи на великия везир, и се опитва да се реваншира с внимание към момчето. Ако нещо му се случи, ще иска пълен доклад. А при тези обстоятелства ще трябва със сигурност да открия подходяща глава и да му я занеса. Султанът не търпи провали.

– Дори ако печатарят отдавна е починал?

– Дори ако се наложи да го извлека обратно от ада – успява да се усмихне леко. – Може да кажем на Исмаил, че сме изтъргували душата на Рафик срещу тази на печатаря.

Като по чудо Бен Хаду не е единственият член на делегацията, покосен от морска болест. Щом минават четири дни от пътуването, през които не съм го мяркал, питам ренегата Хамза къде е Самир Рафик. Той ме поглежда студено, а след това свива рамене.

– Нямам никаква представа.

По обратния път от горната палуба виждам Рафик да залита по главната палуба долу, като крачките му са в дисонанс с ритъма на кораба. Отскача ту в една, ту в друга посока и изглежда съвсем посърнал. Накрая се вкопчва в планшира. Весело го поздравявам и заставам до него, като се погрижвам да съм обърнат по посока на вятъра.

– Могъщият океан е великолепен, нали?

Той ме поглежда, изпълнен с отвращение, без да отговаря.

– Как се движи и люлее като живо същество. Нагоре и надолу, вълна след вълна...

– Млъквай!

– А нашето корабче се движи като коркова тапа във ваната, побутвана и издигана нагоре-надолу. Ние сме толкова малки, а той е огромен. Цяло чудо ще е, ако някой от нас оцелее. Той затваря очи и стене.

– Морската болест е истинско проклятие, а? Мога да ти дам нещо против гадене. Долу имам кутия с фини подправки и билки. Казват, че кимионът се отразява добре, особено ако е разбъркан с овча лой...

– Остави ме на мира, черен нещастник! – навежда се над перилата и бълва нищожно количество жлъч в бурните вълни.

– Само се опитвах да помогна – казвам аз, като се старая да изглеждам обиден.

Последните три дни от пътуването минават без инциденти. Прекарвам повечето време, като тихичко разказвам приказки на Момо зад заключената врата на малката ни каюта. Най-любима от всички му е за Али Баба и разбойниците и ме кара да му я разказвам отново и отново, чак докато ми прилошее. Плаването ни беше благословено с хубаво време и попътен вятър, което е рядкост за този период на годината. Приемам това като добра поличба и почти започвам да се изпълвам с оптимизъм относно приключението ни.

Щом зърваме в далечината сенките на земята, сърцето ми изведнъж се свива. Англия! Земята на предците на Алис, същата, за която доктор Луис беше говорил толкова често. Бе описвал земите в южните райони извън пределите на града като същински градини, пълни с цветя и зеленина, прорязани от реки и потоци, с гъсти гори, топлени от нежното слънце и окъпвани от дъждец. Представата за Англия беше изпълвала съзнанието ми в продължение на години. Нямам търпение да сравня тази представа с действителността. Но дългото еднообразно крайбрежие, към което плаваме, е скучно, безцветно и грозно. Носим се покрай дълга ивица, покрита с дребни камъчета, обливани от прилива, после носът на кораба се насочва към широк пристан. Английските моряци ми казват, че това е протокът Даунс под пристанищния град Дийл. Акостираме сред стотици плавателни средства с най-разнообразни форми и размери – търговски и рибарски гемии, няколко по-големи кораба като нашия – срещу страховити укрепления с оръдейни платформи.

Корабът е разтоварен от група шумни докери, които побягват при вида на щраусите, и началникът им ги връща с бой да довършат работата си – гледка, която ми напомня за Мекнес. Наблюдавам как сандъкът на Момо, който съм почистил, заредил с провизии и снабдил с нова ключалка, е разтоварен и си спомням колко сериозен беше предишната вечер, когато му обясних, че ще трябва отново да влезе в затвора си. Видях, че му се доплака само при мисълта за това, но успя мъжки да сдържи сълзите си.

– Ще бъде за съвсем кратко време. А после ще стигнем в Лондон и ще бъдеш в безопасност. – Господ би трябвало да ме убие на мига за това празно обещание.

Сър Джеймс Лесли кани Бен Хаду и офицерите му, в това число и мен, да хапнем в странноприемница близо до брега. Угощението започва с кавга със съдържателя, който по невнимание ни сервира осолено свинско месо, и сър Джеймс го смъмря за невежеството му.

– Тези добри джентълмени са мохамедани, глупако, и не ядат свинско. Върви да донесеш от най-хубавото еленско месо и побързай!

Съдържателят дава нареждания на прислужницата и си изкарва яда на момчето в кухнята, държи се с него, сякаш е роб, при все че не носи робска обица и е бяло като него. Момчето, понесло огромна кана с разпенена течност, гледа тревожно с ококорени очи непознатите чалми и тъмната ни кожа. Щом стига до мен, очите му стават още по-кръгли, стои на дистанция и ми налива с опъната ръка, сякаш се бои, че щом не ям прасета, мога да изям него. Отпивам една глътка и откривам, че напитката е тъмна и нагарчаща.

– Спрете! – провиква се Бен Хаду, който също е отпил глътка. – Ако сте добри мюсюлмани, няма да пийнете и капка: това е алкохол и е забранен.

В отговор на това ренегатът Хамза пресушава чашата си на няколко големи глътки.

– В тази страна се смята за невъзпитано да откажеш бирата, която ти е предложена.

Калайджията се взира безизразно в него.

– Ти си изменник и си сменил вярата си, не очакваме примерно поведение и добри обноски от такъв. – Той напомня на останалите членове на делегацията, че трябва да се придържаме към най-важните ценности на исляма, докато сме в тази страна, че непросветените неверници ще съдят за султана по нас и трябва през цялото време да се придържаме към скромност, умереност и добри маниери. – Няма да ядете или пиете неща, забранени според Корана. Ще говорите учтиво, ще оказвате почит към Аллах и няма да докосвате жени, нито дори да си позволявате сладострастни погледи към тях.

Няколко от мъжете се споглеждат разочаровано при тези думи.

След два дни достигаме крайната цел. Нощта настъпва и е невероятен студ. С приближаването към широката река Темза чувствам как косъмчетата в носа ми замръзват. Духа мразовит северен вятър и тревата, върху която яздим, хрущи от студа: усещането е като във Високия Атлас през зимата. Влизаме в Лондон от изток през блатата и щом достигаме главния път към града, покрай нас минават множество карети, теглени от коне, каквито никога не съм виждал. Всички мароканци гледат изпълнени със страхопочитание, докато минаваме под арката на Алд Гейт върху двете назъбени кули, за да влезем в града. Бен Хаду забелязва зяпналите ни усти и рязко заявява:

– Баб ар-Раис се отличава с далеч по-голямо майсторство: тази порта е твърде обикновена, не може да се сравнява.

Прекосяваме реката по дълъг мост, обрамчен с високи сгради, които стесняват пътя до не повече от десетина метра, като това ни кара да се скупчим, а шумът от копитата на конете ни ехти оглушително, а ние хвърляме бегли погледи към тъмните водни ивици от двете ни страни. В средата на моста се издига невероятна конструкция с оръдейни кули и куполи, а интересната декорирана фасада блести от позлата. При тази гледка Бен Хаду заявява:

– Това трябва да е кралският дворец!

Тогава мъжът, който язди до мен – солиден човек на средна възраст със силно прошарена коса, който ми каза, че името му е Джон Армитидж и се радва, че е у дома след пет години служба в Танжер, – избухва в смях и на висок глас обяснява, че това е Нонсъч Хаус, на повече от сто години, и е просто красива постройка край градската порта, което оставя посланика без думи.

Градът, в който влизаме от северната страна на моста, ми изглежда много чужд с широките си проходи и извисяващата се сивобяла зидария под изгряващата луна: съвсем различен от тъмния, усоен, задимен ад, който доктор Луис ми беше описал веднъж. Навсякъде, предполагам защото е неделя, свещен ден за англичаните, се чува звън и екот на камбани, нещо, което не може да бъде чуто в никой мюсюлмански град, защото според Мохамед звънците са лулите на дявола. В общи линии Лондон се доближава много малко до другите европейски градове, които съм посещавал – Венеция и Марсилия с техните плетеници от канали и хубавите къщи на търговците; и въпреки това тук-там зървам елементи от Флоренция и Болоня в портиците и колоните на големите сгради. След известно време обаче осъзнавам, че тук има прилики и с нашия Мекнес – виждат се разрушени сгради и кипи ново строителство. Питам Джон Армитидж каква е причината за тази активност.

– Имаше голям пожар преда петнайсет, шестнайсет години – обяснява той. – Унищожи цели райони в града, десетки улици и църкви, хиляди домове. Спомням си какво беше преди, тъмно и пренаселено, вонеше от канализацията и плъховете. Господин Рен и господин Хук са направили чудеса под ръководството на Негово Величество.

В сравнение с тъмните лабиринти на Фес и пълните улици на медината в Мекнес това е съвсем различен свят: просторен, без да е претрупан с детайли. Осъзнавам, че се чудя що за крал управлява този велик модерен метрополис. Е, представям си, че скоро ще разбера.

31

Настанени сме в кралския дворец Уайтхол – огромна, подобна на лабиринт сграда, в която, както ни казват, имало над две хиляди стаи. Докато очакваме официалната аудиенция при английския крал, която ще се състои на следващия ден, Бен Хаду приканва всички ни да стоим по стаите си, та да не го изложим, като се поддадем на чуждоземски изкушения или с някоя простъпка поради незнание на обичаите в тукашния двор.

Гледката от прозореца ни очарова Момо: покачил се е до мен върху стол с примирения Амаду в ръце и аз му показвам хората и животните в парка отвъд арената за турнири и тренировъчния плац на конната стража. Пълно е с хора, които се разхождат нагоре-надолу сред красиви дървета и цветни лехи, както и с всевъзможни животни, щъкащи по ливадата край езерото – овце, кучета, крави, кози.

– Може ли да идем да ги видим? – моли Момо.

– Скоро – обещавам с надеждата да не го лъжа.

Измивам го, като използвам леген със стоплена на огъня вода (предишната вечер глупаво попитах един слуга дали в двореца има хамам, който мога да използвам, защото искам да се изкъпя, и ме посрещна изумен поглед. "Има вана в покоите на кралицата, но никой друг не може да я използва. Може да уредите посещение до Стретъм Спа или до Багниж Уелс, а през лятото кралят се къпе в Темза, но..." Той се поколеба, сведе глава за поклон и сетне хукна по коридора, сякаш се беше срещнал с побъркан). После слагам Момо да си легне, подпъхвам завивките около него и го изчаквам да заспи. Едва тогава изваждам кожената си торба и проверявам съдържанието ѝ. Зашит в подплатата, за да бъде на сигурно място, е избродираният свитък, изработен от Белия лебед, който ми даде малката Мамас. Вземам кинжала си, пъхам го внимателно в прихващащите бодове и изваждам свитъка, сетне дълго го въртя в ръцете си.

Изкушавам се силно да продължа с моя верен кинжал и да разпоря шева, който го държи затворен. Сега сме в безопасност в Лондон и кому ще навреди, ако надникна в него? Пръстите ме сърбят да разпоря равните копринени бодове; аз самият съм сръчен с иглата и винаги нося със себе си малък комплект шевни принадлежности – бих могъл да го зашия, след като го видя. Все пак господарката ми повери сина си, какви тайни би могло да има помежду ни? След няколко дълги секунди на нерешителност се сгълчавам, че след като Алис не е сметнала за уместно да ми довери съдържанието, трябва да се постарая да предам свитъка непокътнат, защото информацията в него не е за моите очи. Други, не се съмнявам в това, не биха страдали от подобни скрупули. А сега къде да го скрия от палавите пръстчета на Амаду и от всякаква друга заплаха? Бих могъл да го нося у себе си, но това би означавало да сменя робата си с такава, която има джоб, или да го затъкна до кожата си, или да го пъхна в обувката си, но ще е невъзпитано и непочтително да се отнеса така с предмет, предназначен за краля. Най-сетне го пъхам обратно в подплатата на торбата и я зашивам с едри, небрежни бодове. Може би е най-безопасно да нося торбата със себе си.

С тази цел вадя от нея всички предмети, които ще ми тежат ненужно: резервни дрехи за Момо, моя препис на сурите, калъп френски сапун, който Бен Хаду любезно ми даде, а аз не мога да се накарам да използвам, защото е толкова луксозен, резервна кърпа за глава, чифт ленени панталони, кожени чорапи. Малка кесийка с фурми и ядки, за да залъгвам Амаду. На дъното на торбата, под кесията ми с пари и малкото съкровище от бижута на Момо, попадам на листчето, дадено ми от Даниел, и се взирам в него дълго и напрегнато, докато разчета непознатия почерк. Дали да рискувам да си навлека шева на посланика, като напусна двореца, за да издиря мъжа, чието име и адрес са написани тук? Голдън Скуеър, богаташки, кажи го направо кралски адрес, който сигурно не е далеч от тук. Колко трудно може да се окаже? При все това ме е сграбчил страх и аз отново натиквам листчето в торбата.

Амаду, зърнал лакомствата, ми бърбори и дърпа с лапа робата ми. За да не събуди момчето, изваждам малко фурми и фъстъци и ги поставям на прозоречния перваз. Той рипва и се настанява приклекнал върху него, насочил цялото си внимание към ваденето на фъстъците от черупките им. Това ми напомня, че не съм ял от съмване. Заключвам вратата и отивам да потърся нещо за ядене.

Долу общите помещения са много по-величествени от нашите апартаменти, с високи, обрамчени с корнизи тавани и стени, покрити с многоцветни гоблени, портрети на велики мъже и жени и картини, изобразяващи сцени от легенди – още нещо странно за членовете на делегацията ни, тъй като изобразяване на света по начин, който не е абстрактен, е забранен от исляма. Разсеян от намеренията си, оказвам се привлечен от огромен портрет от Италианския ренесанс, изрисуван с ярки багри. Стоя пред богато украсената му златна рамка, очите ми поемат възхитителните цветове, прозрачнобледото лице на Дева Мария, излъчващо нежност и покой, сините ѝ очи, отправени с обожание към рожбата в скута ѝ. Замислям се за Алис и за детето, спящо в заключената стая горе, когато един глас зад мен проговаря:

– Красота, нали?

Без да помисля, изливам мисълта си в думи:

– Толкова е тъжна. Знае, че е обречена да изгуби сина си.

– Да му се не види, господине. Това е несъмнено мрачна интерпретация на толкова красива сцена.

Обръщам се и виждам висок свъсен мъж зад мен, който разглежда картината с печално изражение на едрото му лице. Вече е в късната зряла възраст, но косата му е черна като нощта, а също и мустаците му. Твърде тъмен е за англичанин, помислям си, вероятно е испанец или италианец. Облечен е в семпъл костюм от сукно с цвят на бургундско с проста бяла платнена риза отдолу и е придружаван от две малки кученца в червеникаво и бяло и от три млади дами с модерно облекло, което много им отива, ако и да е твърде нескромно и излага на показ закръглената им бяла гръд.

Откъсвам поглед от тази разсейваща гледка и го връщам към картината.

– Вижте как ъгълчетата на устата ѝ са отпуснати надолу – чувам се да казвам. – Погледнете и очите ѝ, взират се покрай детето в далечината. Тя гледа в бъдещето и вижда смъртта му.

Той се засмива с плътен, звучен и топъл баритон.

– Искате да кажете, за разлика от всяка млада майка, която има очи единствено за бебето си и не ще да знае за останалия свят, какво остава за мъжа ѝ?

Една от жените го тупва леко по ръката с ветрилото си.

– О, Раули, нито веднъж не съм те пренебрегвала и ти го знаеш. – Тя се приближава до портрета. – Ама наистина, не е ли тъжна? Не бях се заглеждала отблизо преди. Може би господин Крос и мен трябваше да нарисува като Пресветата Дева, вместо като глупаво купидонче. Горкият ми Чарли бе едва на двайсет и седем, когато почина миналата година. Дори на Христос са му били отпуснати още шест години.

Скандализирани, другите жени ѝ шъткат и ѝ правят знаци да млъкне, но успяват единствено да я разпалят още повече, защото тя се обръща към мен и ми хвърля сладострастен взор.

– Да му се не види, колко сте забавен само! – обявява, като имитира плътния глас на мъжа. Погледът ѝ е лукав като на котка и очевидно не е толкова млада, за колкото я взех отначало. – И сте черен като мастило. Кажете, господине, навсякъде ли сте в този цвят?

Спътничките ѝ силно се кикотят и размахват ветрилата си.

– Хубава работа, Нели – сгълчава я мъжът. – Остави на мира горкия човек. Дошъл е да поразмишлява на спокойствие в компанията на святата Мадона, не да става обект на пошлите ти закачки.

Тя прави присмехулен реверанс.

– Моля за извинение, милорд.

Милорд? Мъжът сардонично повдига вежда. Очите му – големи, влажни и черни като оникс – ме обхващат от бялата чалма до жълтите чехли и онова, което вижда, силно го забавлява.

– Простете, лорд... Раули.

Както бих сторил в мароканския двор, когато съм в присъствието на някой много по-високопоставен от мен, роба, просвам се в краката му с всичката елегантност, която успявам да покажа. Мигом едно от кучетата идва и започва да ме души любопитно с блесналите си изпъкнали очи и влажен нос, допрял лицето ми. Яло е нещо с толкова отблъскващо неприятна миризма, че спирам дишането си.

Жените избухват в несдържан смях и аз се чудя дали е заради мен, заради кучето, или по някаква несвързана с нас причина.

– Ела тук, Руфъс – вика го мъжът и животното се дръпва от мен.

Следва продължително мълчание, през което чувам кръвта да пулсира в ушите ми, после потракване на токове, отдалечаващи се по каменния под. Повдигам глава на сантиметър, достатъчно, за да видя, че компанията върви към другия край на помещението. Бавно се изправям на колене и ги гледам как изчезват с весело бърборене. "Колко грубо от тяхна страна", мисля си. Но може би пък аз съм ги обидил по някакъв начин; прав беше Бен Хаду, като каза, че обичаите на тукашния двор са непонятни за нас.

С твърде кисело настроение тръгвам да търся храна и решавам да си стоя в стаята, докато не схвана как да се държа на това странно място.

На следващия ден делегацията ще бъде официално представена на краля на прием в банкетната сграда. Бен Хаду се ядосва, когато е уведомен, че не може да заведе със себе си лъвовете, щраусите и другите дарове; те ще бъдат връчени на частна аудиенция, тъй като днес е денят на официалната церемония. Както изглежда, всичките му планове за величествено появяване са провалени. Той отново изпада в мрачно настроение и държи всички ни в очакване, докато обръща прекомерно внимание на костюма си за събитието, и то се знае, когато най-сетне прави появата си – предизвестена от уханен облак тамян, – изглежда великолепно. Облечен е в роба от алена коприна, избродирана със злато по ръкавите, подгъва и бието на врата, с бял вълнен бурнус, наметнат отгоре, и червена чалма, обточена с перли. На хълбока си носи своята сабя дамаскиня в ножница от кожа, избродирана със златна нишка. Краката му са обути в чехли от фино шевро, отрупани с искрящи скъпоценни камъни. Всички сме се постарали в облеклото си, допълнено от скъпоценностите и парфюмите, с които разполагаме, ала той направо ни засрамва с вида си. Като познавам гордостта на Калайджията, тъкмо такова е било намерението му.

Пристигат карети, за да ни отведат със стил, ала едва сме се настанили в тях и сме изминали съвсем кратък път, те спират и ето че сме пристигнали. Сега разбирам защо би било невъзможно да извървим късото разстояние по Кингс Стрийт от нашите дворцови апартаменти до внушителната банкетна сграда с нейната фасада, повдигната върху колони. Събрали са се огромни тълпи, изпълнили широката улица до Холбайн Гейт и отвъд. Всички протягат вратове и се бутат напред, любопитни да видят екзотичните чужденци от далечната варварска страна, чудовищата, които през всички тези години са похищавали техни сънародници, за да ги превърнат в роби, които са имали наглостта да нападнат колонията Танжер и да избият стотици техни войници. Когато каретите спират, множеството се люшва напред и заплашва да преодолее церемониалните стражи с техните алени ливреи и лъскави алебарди. Миризмата от тълпата – пробиваща дори през силния аромат на тамян от Калайджията – ме впечатлява почти толкова силно, колкото проклятията, които сипят. Никой ли не се мие в този град? Съчетанието от воня и шум е непоносимо и страховито.

– Черни мръсници! – чувам и още: – Езичници и диваци! Убийци! Изнасилвачи! Дяволски варвари!

Обръщам се към Хамза и крещя, за да надвикам врявата:

– Настървили са се като хрътки! Биха ни разкъсали на парчета, ако можеха. Наистина ли толкова много ни мразят? Как си представяш Исмаил да търпи подобно поведение?

Той се усмихва зловещо.

– Хубаво, че Исмаил не управлява тук. Англичаните са обезглавили последния си крал тъкмо пред тази сграда.

Той минава покрай мен и продължава напред, а аз оставам закован, вгледан след него със смайване в що за страна сме дошли, където са възможни такива дивашки деяния от страна на народа. Сигурно е много нестабилна държава. После се сещам за думите на самия Исмаил: "Поданиците ми са като плъхове в кош и ако не разтърсвам постоянно коша, те ще го прегризят и ще се измъкнат".

Пазени от кралската стража, сме въведени в огромна зала, пълна с хора в крещящо облекло. Мъже, изпълнили основното пространство, жени, навеждащи се от балконите на галерията и оглеждащи ни с не по-малко любопитство, но с далеч по-добри маниери от простолюдието навън. Бях приемал Залата на посланиците като извънредно внушителна, но тази тук я превъзхожда десетократно. Разглеждам пищните гоблени, украсяващи стените, и десетките високи колони с жлебове под сиянието от хиляди стенни аплици и свещи и от искрящите бижута по ръце, уши и шии. Таванът е разделен на ромбове в невероятни цветове, където някой гигант е изрисувал мащабни сцени с героични фигури в стелещи се мантии, короновани крале и голи херувимчета, окръжени с позлатени гирлянди и фестони. Оглеждам всичко това и изпитвам замайване тъкмо когато множеството внезапно притихва. Вратите от двете страни на големия, покрит с балдахин подиум се отварят и от едната се появява дребна женица, подобна на сива мишка, чиито зъби стърчат под крайно некрасив ъгъл, а от другата – висок и величествен господин. Мъжът застава пред подиума, хваща дребната жена за ръка и я повежда към двата трона, разположени там, под аления балдахин. Тя сяда на единия, а той на другия и ме обзема леко призляване, примесено с шемет, когато разпознавам едрите мрачни черти, черната коса и мустаците на мъжа от предишния ден. Възможно ли е? Човекът, когото срещнах вчера, беше с обикновено облекло, не с богато натруфена мантия, а жената със заешките зъби без съмнение не бе сред придружаващите го дами, бъбрещи тъй весело и излагащи на показ мека бяла гръд. Взирам се отново и отново, но грешка няма. Мъжът, с когото вчера размених думи като с равен, е самият крал на Англия. А редом с него е кралицата, неговата съпруга, някогашната инфанта на Португалия, Катарина де Браганса, чрез чиято зестра Танжер премина в английско владение.

От тези мисли ме откъсва внезапната поява на придворен пред мен.

– Кой е преводачът тук? – пита той.

Хамза и аз едновременно изявяваме претенции към тази роля, после се поглеждаме гневно. Бен Хаду издига глас:

– Аз съм посланикът, говоря достатъчно добър английски.

– Отлично. Тогава информирайте свитата си, че поради оскърблението, нанесено в Мароко на сър Джеймс Лесли от вашия крал, те трябва да свалят шапките и обувките си и да се приближат към трона гологлави и боси.

След тези отсечени инструкции той се извръща и се отдалечава.

Поглеждам нанизите от перли, проврени така грижливо през алените гънки на чалмата на Бен Хаду, преди да сваля поглед към помрачнялото му лице. Потискан гняв струи от него на талази, докато развива сложно натъкмения копринен плат. Когато сме поведени към приемната зала, той крачи чак до самия трон с изправен гръб и високомерна стойка и нито се покланя, нито по друг начин отдава почести, което кара английският крал да повдигне плътната си черна вежда.

Искрено казано, едва си спомням какво се случва на церемонията, толкова зашеметен съм от собствената си ужасна простъпка предишния ден, но и от разяждащия страх, че съм пропилял идеалната възможност да предам посланието на Алис в ръцете на суверена. Надали ще ми се удаде друг шанс. Знам само, че по време на извънредно дългата тирада на Каид Мохамед бен Хаду – поздрави от Негово Величество султан Абул Насир Мулай Исмаил, император на Мароко и древните царства Тафилалт, Фес, Сус и Тарудант, на височайшия крал на Англия; пожелания за трайно телесно и духовно здраве (включително детайлното сравнение от самия султан на онези пунктове в мюсюлманството и протестантството, при които двете религии показват известно сходство и им дава превъзходство над общия ни враг католицизма)... и прочее, и прочее. Отегченият поглед на крал Чарлс се плъзва покрай Бен Хаду и среща моя, при което имам чувството, че малка светкавица е пронизала очната ми ябълка и ме е приковала към земята. Устните му потрепват, после един от тежките клепачи се отпуска леко, което на останалите може да се е видяло като потрепване, ала на мен забележително много ми прилича на намигане.

Минават дни, през които въобще не зърваме английския крал, а само поредица от скучни висши придворни, изпратени да получат изявление за намеренията по въпроса с танжерския гарнизон и предложените за него права и предохранителни мерки. После идват други за обсъждане на съдбата на конкретни затворници, за които твърдят, че са държани от султана. Само че нито аз, нито Бен Хаду сме срещали някого от тях и те по всяка вероятност или са мъртви, или изчезнали, а не е изключено да са приели мюсюлмански имена.

Следващата ни среща с крал Чарлс ще е на частна аудиенция в личната му канцелария. Питам се дали това ще е моят шанс. Пъхам избродирания свитък в джоба на робата си, в случай че съдбата ми предостави подходящ миг. Бен Хаду се кипри напрегнато пред огледалото, решен да направи най-добро впечатление. Той е хубав мъж, признавам: с изящна костна структура и светла кожа (сравнена с моята), с добра стойка и ясни интелигентни очи. Подрязал е мустаците и брадата си много къси, така че да изпъкват красиво оформената му челюст и плътните устни. Вече установявам, че придворните дами му обръщат внимание, и не се съмнявам, че той също ги е забелязал. Това е моментът да връчи даровете, които сме донесли. Тази невероятна сбирщина е струпана във вестибюла долу и е качена по дългите рамена на стълбището с голяма трудност и немалко мръсотия, оставена от животните. Лъвовете поне са оставени от съображения за безопасност в една градина, та монархът да може да им се любува, когато пожелае, иначе подозирам, че можеше да се стигне до кръвопролитие.

"Частната" канцелария се оказва просторна зала, пълна с придворни, сред които дузина дами, застанали край стените и наблюдаващи с жадно любопитство мароканската делегация. Най-напред поднасяме традиционните дарове – подправки, сол и захар; стенни аплици от коприна и месинг, перфорирани железни фенери и ръчнотъкани килими от Среден Атлас, предоставени на султана от берберските племена. Кралят приема всичките с искрена благодарност и комплименти за изключителното майсторство на жените от племената. Виждам как гърдите на Калайджията се издуват от гордост, но не мога да потисна смътна тревога. С изключение на малките кученца на краля, не съм виждал други животни да бродят из двореца сред прислугата, облечена в ливреи, позлатените столове и скъпите килими...

– А сега – напевно изрича той, – един специален дар.

Плясва с ръце и ето че се появяват щраусите, бутащи се помежду прислугата, която се грижи за тях – протягат шии и злобно тракат с човки. Една жена в зелена копринена рокля е застанала малко прекалено близо и писъкът, който надава, разбунва цялото ято – птиците надуват заплашително шии, запляскват с криле, тъпчат с ноктестите си крака и настава пълен хаос. Придворните бягат през първата врата, до която успеят да се доберат, виждам дори как един мъж се изкачва по завеса и се измъква през прозореца.

Поглеждам към краля и установявам, че се смее с цяло гърло. Спасява една бедна жена и прогонва птицата, която я е нападнала. Най-сетне е повикана стражата и щраусите са прибрани в странична зала, а оттам са отведени в един от кралските паркове, като оставят зад себе си събрани килими, ухапани крайници и безброй курешки. Аудиенцията рязко е прекратена.

Връщам се по-рано от очакваното в стаята си и обезпокоявам фигура, притаила се пред вратата. Обръща се, вижда ме и хуква към противоположния край на коридора. Ала не преди да съм различил острите недружелюбни черти на Самир Рафик. С разтуптяно сърце преглеждам ключалката: издраскана е, но иначе не е пострадала. Пъхам железния ключ в нея и той се превърта гладко и леко. Вътре в стаята цари странна тишина.

– Момо? – подвиквам тихо. – Амаду?

Изскърцване, после нещо се хвърля към мен от горния край на балдахина над леглото и маймуната се озовава на рамото ми. Над балдахина наднича лице със сериозни очи.

– Ние само си играехме. – Момо се залюлява над леглото и пъргаво като маймуната се спуска по дървената колона. – Скучно ми е да седя затворен тук и през цялото време да пазя тишина. Защо да не мога да изляза навън? Каза, че всичко ще се промени, като дойдем в Англия. Излъга ме!

Сядам на леглото и го гледам тъжно.

– Разбирам те. Съжалявам, Момо. Трябва да потърпиш само още мъничко. Но не бива да вдигаш шум, нито да отваряш вратата на друг освен на мен. Разбираш това, нали?

– Някой чукаше преди малко.

– Сигурно слуга, дошъл да почисти стаята. Казах им, че сам ще свърша това и е по-добре да остане заключена, тъй като маймуната ми хапе.

– И аз мога да хапя. – Момо си показва зъбите, после се разсмива. – И двамата го можем, нали, Амаду?

Зъбят се насреща си престорено заплашително с оголени венци, клатещи се глави и демонстрират смущаващо огледален образ. Започвам да се плаша, че ако оставя момчето тук с маймуната още дълго, ще е трудно двамата да бъдат различени.

– На никого не отваряй вратата – повтарям, – дори да се преструва на мен.

– Че защо някой ще го прави?

– Не знам – признавам. – Но ти просто не отваряй.

– Ами ако има пожар, наводнение или нещо такова?

– Няма да има.

– Не е невъзможно да се случи.

Въздишам.

– Добре, не е невъзможно, но е много малко вероятно. А ако стане така, ще те спася.

– Обещаваш ли?

– Обещавам.

– Обеща ми, че ще сме в безопасност, като стигнем в Англия

– Припомня ми той с безупречна логика.

– Момо, правя каквото мога.

Ала трябва да се постарая повече, той е прав да въздейства върху съвестта ми. Неохотно вадя листчето хартия и отново се взирам в адреса, даден ми от Даниел. Задачата не ми е по сърце, но трябва да се свърши.

С нова решителност този следобед издирвам един от прислужниците и го питам как мога да изпратя писмо. Той ме оглежда скептично и свива уста.

– За твоя господар ли?

Отвръщам му със строг поглед. Очевидно си мисли, че такъв като мен не може да пише. Но може би е по-добре да приеме, че писмото е от посланика.

– Да. До Голдън Скуеър.

– Срещу няколко монети мога да го пратя с куриер. Или пък ти може да наемеш носилка и сам да го занесеш. Не е далече, на около километър и половина оттук е.

Забранено ни е да напускаме двореца, но километър и половина могат да се извървят за нищожно кратко време, не повече от десет минути, и по-бързо ще го сторя пеш, отколкото в някой от тия глупави сандъци. Мога да се върна за половин час, ще отида по времето, когато Бен Хаду и останалите се отдадат на следобедна дрямка. Никой няма да разбере. Прислужникът ме упътва за посоката, след което се прибирам в стаята си, сменям дворцовите си чехли със старите за навън и намятам тъмен бурнус на раменете си. С вдигнатата качулка огледалото ми показва сравнително неразпознаваема фигура, като се изключи черната ми кожа, за която не мога да направя нищо.

Крача бързо по широката Кингс Стрийт и преди да стигна Холбайн Гейт, свивам вляво в Сейнт Джеймсис Парк, като държа главата си наведена, а ръцете – скрити под наметката. Дори и така привличам любопитни погледи от хората, с които се разминавам. Може би заради забързаната си походка, докато те вървят бавно и се наслаждават на красивите гледки, смеят се на птиците, които се хлъзгат по леда на езерото в опит да стигнат до открита вода. Богове, колко е студено! Дъхът ми излиза на бели облачета пара, докато пътеката ме довежда до група елени. Животните, които преди са свели глави и пасат покритата със слана трева, сега ги надигат и ме гледат подозрително. Представям си как стрелци с лъкове са ги доближавали безшумно като мен сега, за да отнесат някой за кралската трапеза, та нищо чудно, че са предпазливи. Ако направя внезапно движение, ще хукнат през парка като газели, сигурен съм в това. Докато вървя бавно и оглеждам околността, изпитвам някакво родство с елените: такава привидна свобода в действителност не е никаква свобода. И те, и аз принадлежим на хора с власт и краят ни може да настъпи внезапно по тяхно желание.

Излизам на павирана алея, която ме повежда през красиви градини, а после на широк път, гъмжащ от карети и други превозни средства. Провирам се покрай пешеходци, коне, покрити носилки и кабриолети, стигам до другия му край и продължавам на север по по-тесни улици според дадените ми напътствия. Районът става по-мръсен и грозен, осеян с боклуци и вонящ на нечистотии. Гадни течности текат в канавките и острата им миризма ги определя безпогрешно. Мисля си, че около работилниците за щавене на кожи във Фес мирише по-добре оттук; със сигурност съм сбъркал посоката някъде. На кръстовището коняр проверява кон за паднала подкова.

– Извинете, господине – казвам и той се изправя стреснат. – Ще ме упътите ли към Голдън Скуеър?

Той посочва към празен терен, засипан с отломки.

– На север от Сохо е. Продължете по Джеймсис Стрийт покрай вятърната мелница и през Дог Фийлдс, докато видите много новостроящи се сгради, и вече сте там.

Редица високи жилищни сгради се издигат гордо сред други недостроени или такива, на които са положени само основите. Личи, че когато строителството бъде завършено, гледката ще е впечатляваща; засега нито е златен, нито е площад, а повече напомня нашия Сахат ал-Хедим. Откривам адреса от листчето и се приближавам към номер двайсет и четири. Отвън виси месингова камбанка – лошо предзнаменование за всеки добър мюсюлманин – и аз я удрям. Дълго време никой не отговаря, после вратата се открехва и отвътре надниква лице.

– Доставката на въглища е на задния вход – остро изрича жена и затръшва вратата под носа ми. Когато схващам заблудата ѝ, започвам да чукам силно по дървената врата. Този път вратата се отваря бързо и широко. – Вече ви казах...

– Вижте, имам дела с този господин. – Показвам ѝ листчето, в което тя се взира неразбиращо.

После се разкрещява:

– Помощ! Крадец! Убиец!

Отзад ме сграбчват силни ръце и съм повален на земята. Нападателят ми се опитва да ме притисне с коляно, за да ме задържи долу, но аз се извъртам и изтъркулвам встрани, при което успявам да уловя стъпилия му на земята крак и го събарям. Той изругава и се надига с мъка. Стоим запъхтени на студа и се гледаме враждебно. Той е още почти момче, но пък има телосложение на бик.

– Не съм крадец, нито убиец. Търся господин Андрю Бърк.

Жената излиза на стълбите.

– Че защо не казахте тъй? – Тя е червендалеста и разчорлена, с мръсна престилка върху рокля от памучно кадифе. – Това е домът на господин Бърк. – Намръщва се и отпраща младежа с жест. – Хайде, върви, Том, бъди добро момче.

Том изглежда разочарован, надявал се е да поупражни юмруците си.

– Господинът у дома ли си е? – настоявам.

– Кажете ми по каква работа го търсите.

– Боя се, че мога да споделя тази информация само с господин Бърк.

Тя свива уста.

– Чакайте тук.

Минава дълго време, след като тя затваря вратата, но най-накрая излиза един мъж. Не е какъвто съм си го представял: дебел е почти колкото великия везир и има голяма черна брада.

Когато ме вижда, придобива объркан вид.

– С какво мога да ви услужа? – пита и после го осенява прозрение. – Аха, сигурно ви праща херцогинята.

Поклащам глава.

– Не познавам никаква херцогиня.

– Нейно благородие херцогиня Мазарин?

Отново поклащам глава. Понечвам да заговоря, но той ме прекъсва.

– Невероятно, приличате досущ на нейния мавър. Тогава трябва да сте дошли за плата на господин Калах?

– Не, тук съм...

– Не и за сукното на сирийския търговец?

За да изпреваря следващи въпроси, изричам натъртено:

– Не, господине. Аз съм от Мароко и идвам по далеч по-деликатен въпрос. Може ли да разговаряме вътре?

– Мароко? – Той се разтревожва. – Че каква работа може да има марокански негър с мен?

– Идвам от името на госпожица Алис Суон.

– Коя?

Нещата не вървят както аз си представях.

– Вашата... ами... годеница.

Добива уплашен вид.

– Годеница? Господине, нямам нищо подобно, явно сте в някаква грешка. – Пауза. А след това: – О, холандката. Разбира се, аз никога не съм я виждал и подозирам, че въпросната дама е изчезнала някъде в морето.

– Всъщност, господине, нещата не са точно така. – Обяснявам му в общи линии, а той ме гледа със зяпнала уста.

– Как ме открихте, по дяволите? И какво очаквате да направя, в името на Бога?

– Търговецът Даниел ар-Рибати ми даде адреса ви – отвръщам сковано аз.

Изражението му се променя.

– О, евреинът, разбира се. Работили сме с него през годините. Свестен човек, въпреки че... Е, това е без значение, съжалявам за горката жена, но след като помислих, че е умряла, потърсих си друга булка и сме женени от три години. Вече имаме две момчета. – Той разперва ръце. – Така че, както сам виждате, делата на госпожица Суон вече не са моя грижа.

– А синът ѝ?

– От къде на къде новата ми жена ще иска копелето на някакъв езически крал под покрива си? Това не е приют за подхвърлени деца! Довиждане, господине.

Този път вратата е окончателно затръшната.

Трябва да призная, че по обратния път към Уайтхол невероятно ми олеква на сърцето. Егоистично ли е да се радвам, че този безочлив търговец на манифактурни стоки няма да взема участие в бъдещето на Момо? А що се отнася за представата ми Алис да бъде омъжена за подобен грубиянин... Е, може би животът ѝ щеше да е по-лесен, отколкото в мароканския двор. Но единственото, което би открила тук, щеше да е различен вид затвор.

Какво ще стане с Момо сега? Нямам никаква идея.

32

Дните отминават, изпълнени с все по-разочароващи срещи с държавни служители и политици относно Танжер. Те са неотзивчиви, а Бен Хаду прибягва до недомлъвки; очевидно това е загуба на времето на всички нас и ту ме хващат нервите, ту се боя, че ще заспя насред преговорите; няма оползотворена нито дори минута дотук. Един от съветниците стига дори дотам да заяви, че хич не го било грижа, да сме си го вземели това проклето парче земя.

– Кралят може да твърди, че това е най-ярката скъпоценност в короната му, но не можем да си позволим да поддържаме военни части на такова разстояние; това е католически развъдник, който безобразно изцежда държавните ресурси в момент, в който хазната е изпразнена. По тази причина сме предприели строги икономии: дори самият крал се ограничава на масата, също и жена му и... близките им дами.

Ако се бях надявал да видя краля на някой от тези разговори, останах разочарован. След първата ни случайна среща го бях зървал само от разстояние, а сега ни казват, че е заминал на лов. Бен Хаду е огорчен, че не е бил поканен. След като прекарваме няколко дни подред затворени в двореца, той постоянно говори за езда и един от царедворците предлага да вземем коне от кралската конюшня и да пояздим в Хайд Парк. Калайджията на мига вижда възможност да направи впечатление. Той кани царедвореца и всеки, който проявява желание, да се присъедини към нас, за да погледа мароканска "фантазия".

– Ще им покажем какво означава езда – заявява ентусиазиран той и ме праща да се преоблека подходящо.

Връщам се облечен с бяла роба, памучни шалвари и чехли, а бурнуса съм преметнал през рамо. Бен Хаду слиза пременен в оранжевочервена прилепнала туника, облечена върху батистена риза с широки ръкави, и пищно алено наметало, червени кожени ботуши и украсена със скъпоценности чалма. Изглежда великолепно, прилича на принца от "Хиляда и една нощ"; щом ме вижда, започва да цъка с език.

– В името на небесата, Нус-Нус, това ли е най-доброто, което ще покажеш?

– Само това имам.

– Не е достатъчно добро. Това е шансът ни да покажем на Англия истинския вкус на Мароко. – Застава до мен: разликата в ръста ни е седем-осем сантиметра, но това не го спира да изпрати прислужник да донесе други дрехи. Скоро съм пременен в синьо и зелено с пищна златна бродерия и изглеждам блестящо, при все че панталоните са неудобно тесни.

За шестимата, които Калайджията смята за най-добрите ездачи – самият той, Шариф, двама братовчеди на султана, Самир Рафик и мен, – извеждат коне от кралската конюшня. Конете са красавци: крал Чарлс очевидно разбира от чистокръвни животни. Хамза, облечен в по-обикновени дрехи, донася юздите, които Бен Хаду навярно е опаковал и донесъл точно за тази цел. Не ми е приятно, че виждам Рафик тук; за момент стомахът ми се свива. Най-накрая си казвам, че поне няма да е в двореца и да души в мое отсъствие.

Хайд Парк е истинско чудо: огромна зелена площ в самото сърце на града, пълна с хора, които яздят или се разхождат. Докато подготвят част от пространството за нас, вече са се събрали повече от сто зрители и ние трябва да се представим. Яздим в галоп напред и назад, докато конете се изпотят, мятаме пиките си към мишените за стрелба, като уцелваме центъра толкова често, че тълпата все повече се оживява. След това яздим един срещу друг по двойки, като изстрелваме и хващаме стрели, за да повишим настроението на хората. Физическите занимания са приятни след дългото време, прекарано в Уайтхол, и осъзнавам, че яздя, изпаднал в еуфория, изправен на стремената, като управлявам коня единствено с колене и размахвам пиката с дивашка наслада. Щом се обръщам, за да я хвърля, забелязвам, че подредбата се е променила и се намирам срещу Рафик, който се озъбва и преднамерено хвърля пиката си миг по-рано. Стрелата лети към лицето ми, изведнъж всичко започва да ми изглежда като на забавен каданс и мисля единствено за това, че не би могла да се яви по-добра възможност от привидно случайно убийство, далеч от дома и, разбира се, напълно неволно.

Внезапно в настъпилата суматоха следващото нещо, което си спомням, е как падам на земята с невероятна сила и всичко наоколо потъва в мрак. Опитвам се да помръдна, но не мога, и всичко ме боли, а аз се питам: така ли настъпва смъртта ми – по време на представление пред чужди хора? Чувам най-различни гласове: женски писъци, мъжки викове, трополене и пръхтене, на коне. После чувам шум от раздиране до ухото си и започва да ми просветва. Бен Хаду се е надвесил над мен и държи пиката в едната си ръка, а наметалото ми в другата, скъсано на мястото, където го е пронизала стрелата, помага ми да сляза от коня и ме закрепва на земята.

– Късметлия си, Нус-Нус!

Бавно се изправям в седнало положение. Чувам кънтене в главата си, трудно ми е да се освестя. Поглеждам надолу и не виждам кръв. Помръдвам краката си един по един: нищо счупено. Изправям се предпазливо, стоя и отмятам размотаната чалма от лицето си.

– Ужас, що за чудовище! – провиква се една жена.

– Това змия ли е?

– Същински Левиатан!

Вият като стадо хиени и се тълпят около мен, всички се смеят и крещят в един глас.

Бен Хаду ми подава бурнуса.

– Прикрий се, човече.

Взимам наметалото засрамен и скривам голотата, която са изложили на показ скъсаните панталони.

Изведнъж мароканската делегация се превръща в основна тема за разговори в града. Жените се кикотят зад ветрилата си, щом ни видят, мъжете се ръкуват с нас и ни поздравяват за представянето. Засипани сме от покани – официални обеди, вечери, театрални представления, игра на карти, но Бен Хаду отказва всичките с хладна любезност. Показва ми лист хартия, подхвърлен му от някого: безвкусна скица на изпълненията ни, в която сме показани с екзотичните си роби и чалми, петима държат пиките си в готовност, а шестият е въоръжен единствено с гигантския си член...

– Какво мислиш, че би казал султан Мулай Исмаил за това?

Гледам мрачно. Подобен въпрос не се нуждае от отговор.

Вече съм изказал пред Калайджията подозренията си, че Рафик се опита да ме убие, а той ми се присмя.

– Пред погледа на английския двор? Ти просто не внимаваше и сега всички ние станахме за смях. Единствената благословия е, че кралят не стана свидетел на тази вулгарна гледка.

Понечвам да възразя, че се стигна дотам заради неговата суета, поне косвено, заради това, че не ми беше удобно; ако не бях принуден да облека дрехи, които са ми тесни... Но няма смисъл да подхващам спор.

По-късно същата вечер пристига друга покана.

– Херцогинята на Портсмут ни кани на вечеря – заявява със задоволство той. – Точно това чаках. Луиз дьо Керуал е главната метреса на краля и има голямо влияние не само тук, но и във френския двор. Несъмнено кралят ще присъства.

Значи, все пак отказването на пристигащите една след друга покани е било тактика; а сега, изглежда, ще вечеряме с краля на Англия.

На следващата вечер се събираме в пищния апартамент на херцогинята в двореца. Чакаме да ни представят в лявото преддверие и разглеждаме покритите с хартия стени с ръчно рисувани цветя; пищните позлатени гипсови орнаменти и сложните рисунки по таваните; китайските лакирани шкафчета и интересните шарки по вратичките, венецианските огледала и вази от ковано сребро, високите френски часовници и голи статуи, притискащи късче плат към слабините си.

– Струва ми се, че не водят аскетичен живот – споделям с Бен Хаду и ъгълчетата на устата му се насочват нагоре.

Но ако преддверието е богато обзаведено, огромната трапезария, в която сме отведени от прислужници с ливреи, спира дъха ни с разкоша си. Тапицирани столове с позлатени крака и подлакътници; изумителни гоблени по стените; дванайсет масивни разклонени свещника от чисто сребро; картини в златни рамки; дебели турски килими; кристални бокали и декантери; златни подноси; огледала, аплици, кристални полилеи със стотици свещи в тях. А жените... в бухналите им натруфени коси, на ушите, шиите и китките им, между забележително заоблените им повдигнати гърди искрят скъпоценности.

Чудя се накъде да гледам, без това да е неуместно, затова насочвам вниманието си към мъжете, чието облекло е малко по-сдържано – тъмночервени костюми с ажурни яки и ръкавели, – но се оказва, че това са музикантите: французи, тъкмо пристигнали от двора на Луи XIV във Версай, както ни обясняват, за да свирят последната творба на дворцовия музикант на Краля Слънце, М. Марин Маре, която още не е изпълнявана пред публика.

Бен Хаду обикаля стаята, за да стигне до руса жена с меланхолични очи, покрита с диаманти и перли и целия асортимент от магазин за платове, за която решавам, че е нашата домакиня, херцогинята на Портсмут. Наблюдавам музикантите, докато се настаняват в нишата с обоите си, няколко дървени инструмента с по седем струни, нещо средно между голяма испанска китара и марокански рабаб. Главният измежду тях изтръгва тъжна нота от инструмента си с плавно движение на лъка и всички засвирват мощна мелодия, чиито дълбоки басови ноти резонират в костите. Включват се обоите и клавесинът, които подсилват звука, и усещам как вдъхновяващата музика ме поглъща. Почти подскачам от изненада, когато някой хваща ръката ми над лакътя и леко я стиска.

– Вие седите до мен, господине.

Обръщам се и установявам, че това е жената, която придружаваше краля в големия салон, където се възхищавах на картината на Дева Мария в първия ден от посещението ни. Тя се усмихва дяволито и ме повежда към масата, най-далеч от мястото на домакинята.

– Не, не! – възразява въпросната дама. – Той ще седне тук, между мен и лейди Лишфийлд.

– Бога ми, Луиз, не можеш да го настаниш до малката Шарлот. Бедното дете няма да знае какво да го прави. А аз ще се погрижа добре за него. – Хваща ме под ръка и ме придърпва към себе си.

Херцогинята на Портсмут се нацупва.

– Ще развалиш подредбата на масата ми, Елинор!

– О, много важно.

Над рамото на Елинор забелязвам, че пухкавото лице на домакинята ни се смръщва, преди тя да успее да възвърне самообладанието си и с насилена веселост да призове гостите си на масата.

Покланям се на дамата си.

– За мен ще бъде чест да седна до вас, Елинор.

– Можеш да заложиш живота си на това. Но ме наричай Нели, за бога, не съм толкова претенциозна. – Поглежда ме въпросително.

– О, Нус-Нус, царе... царедворец на султан Мулай Исмаил от Мароко. – Снижавам тона си. – Надявам се да не сме засегнали нашата домакиня.

– Не се тревожи за Цупондрела.

– Цупондрела?

– Венецианският посланик много хареса Луиз, когато се запозна с нея, наричаше я "бела, бела". "По-скоро Цупондрела", отбелязах аз, може би твърде високо. С нея не можем да се гледаме. – Тя се кикоти на собствената си хитроумна забележка и се навежда по-близо до мен. – Боя се, че прякорът си остана, и така ѝ се пада на тази превзета крава. Да знаеш, дошла е да шпионира за френския крал. Но пък Чарли си пада по френското, ако схващаш мисълта ми. – Поглеждам я неразбиращо, а тя продължава да бърбори: – И добре ѝ се плаща за това, както сам можеш да видиш. – Тя махва безгрижно с ръка наоколо. – Що се отнася до мадам херцогинята, ти си просто мимолетна атракция: не срещаме често добре облечени чернокожи мъже, канени на вечеря във висшето общество, но аз никога не съм съдила някого според външността. Както казваше мама, "В деня на Страшния съд ще видим чий задник е най-черен!" Мен ако питаш, топването на четката в катрана разкрасява мъжа: самият Чарли е живото доказателство за това. Сега Хортенз (това е херцогиня Мазарин за сведение) си има един едър младеж като теб, но Мустафа е толкова отвъд бледността, че за съжаление, рядко сяда с нас. Колкото до Хортенз, може да се каже, че е голяма скица. Вече е била с две от персоните в тази стая (и нито една от тях не е мъж!), както и с краля, освен това съм почти сигурна, че се наслаждава на Мустафа от време на време (Бог е свидетел, че и аз бих го направила), макар да твърди, че той е евнух. – Размахва пръстите си като ножица, в случай че не съм разбрал за какво говори.

– Евнух? Но как е възможно тогава? – питам премалял.

Нели се изкисква гърлено.

– Брей, не си много наясно, а? Не топките правят мъжа, има и други начини да се одере котка, не е само очевидният. Освен това в наши дни се намира лек за всичко, стига да познаваш точния шарлатанин.

– Шарлатанин?

– Ами те всички са еднакви, не е ли така? Доктори, хирурзи, мошеници, измамници, шарлатани: названието зависи от сумата, която им плащаш, доколкото ми е известно.

– И в Лондон има лекари, доказали се в лечението на... импотентност?

– Разбира се, че има, миличък, при все че не мога да разбера защо му е на голям мъж като теб да се интересува от такива неща. Мълвата за твоята надареност се носи из цял Лондон.

Смехът ѝ привлича вниманието на Бен Хаду, който се взира в нея, а след това отмества неодобрителен поглед към мен.

– Моята...ъъ... кралица ми възложи да търся различни лекове в Лондон, затова бихте ли ми препоръчали някого?

– Какви лекове по-точно?

– Ами... тя се притеснява, че остарява твърде бързо...

Нели изсумтява присмехулно.

– Най-ефикасните лекарства, които са ми известни, са здравословният смях и бърборенето: те могат да ни накарат да вирнем нос, когато заприличаме на съсухрени ябълки.

Не мога да сдържа усмивката си; прямотата ѝ е освежаваща.

– Мисля, че султанката няма много да ми се зарадва, ако се върна в Мароко само с този съвет.

– Най-добре ще е да се запознаеш с учените. Иди там при господин Евелин. – Тя посочва дългоносия джентълмен, който предложи ездата в Хайд Парк на Бен Хаду. – Или при моя добър приятел господин Пепис, човек, който умее да се забавлява. – Показва веселяк, който прихва в смях заради нещо, което е казала жената до него.

Тя посочва присъстващите на масата, казва ми имената им и по малко за всеки, а аз подреждам информацията в съзнанието си. Дамата, която седи от другата страна на посланика, е госпожа Афра Бен, пише за театъра и някога е шпионирала за холандците; момченцето е син на Луиз – Чарлс, херцог на Ричмънд; красивата млада жена със смарагдите е Ан, лейди Съсекс, дъщеря на краля и херцогиня на Кливланд, която имала връзка с херцогиня Мазарин, а сега била въвлечена в отношения с някакъв дипломат от Париж; следващият мъж е френският посланик Пол Барийон д'Аманкур – жените го намирали за голям чаровник; и така нататък, докато ми се замайва главата. Оказва се, че монархът има няколко деца, и аз си позволявам да питам дамата си за харема му, което ѝ се вижда ужасно забавно.

– Какво, да не мислиш, че на Чарли му се налага да ги затваря в клетки като кокошки? Те сами се редят на опашка на задното стълбище, за да се доберат до краля. Господин Шифинч едва успява да ги задържи навън!

– Как тогава се проследява поредността? – Обяснявам някои от задълженията си относно дневника, което я докарва до истински възторг.

– Колко каза, че били съпругите на султана?

– Е, повечето от тях са наложници, а не съпруги: мисля, че при последното броене бяха около хиляда.

Тя пляска радостно с ръце при тази цифра.

– Ай! Тогава трябва да си много зает. А какво представляват тези дами? Всичките ли са тъмни красавици?

– Много от тях да, но има и европейки. Има и една англичанка.

Вече кипи от възбуда.

– Англичанка? И как се е озовала в харема?

Разказвам ѝ за корсарите и търговията с пленници, за строителните работи в Мекнес, за които са нужни роби; за високата цена на жените на нашите пазари, при все че не споделям с нея мечтата на императора за създаването на огромна армия, с която да си отвоюва мюсюлманските земи от християните.

– Някои жени биха се шокирали от подобно купуване и продаване на жени, но аз не съм сред тях – заявява Нели. – Всички търгуваме на този свят по един или друг начин, печелиш или губиш в зависимост от капризите на съдбата. Горката жена, все пак. Не ѝ ли се иска да се завърне по тези брегове?

Желанието да споделя с нея мисията си е силно, но успявам да въздържа езика си, тъй като нейният е прекалено развързан. Но може би това е шанс да се приближа към целта си.

– Дамата уши подарък за Негово Величество – казвам аз, – прекрасна вещ, която ѝ обещах да му предам лично, стига да имам тази възможност.

– Ами той каза, че ще се отбие. Ще се постарая да имаш тази възможност.

– Бих предпочел да го направя насаме.

– Надявам се, че няма да навредиш на моя Чарли.

Уверявам я, че не бих направил нещо подобно, и ми се приисква изобщо да не бях отварял дума.

Малко по-късно Бен Хаду се изправя, благославя домакинята ни за любезната ѝ покана, казва, че се моли за божията благосклонност към малкия ѝ син, благодари за вечерята и си тръгваме. В преддверието посланикът се нахвърля гневно срещу мен.

– Къде ти беше умът да си позволяваш подобно скандално държание с любовницата на краля?

– Скандално? Не съм направил нищо нередно. – Объркан, премислям случилото се през последните два часа и се чувствам оскърбен.

– Видях я да ти сипва вино и ти пресуши чашата!

О, виното. Надявах се, че не е забелязал.

– Възразих, казах, че не пия алкохол, но тя настоя и не исках да предизвиквам сцена.

– Ти си позор за исляма и за императора!

– Той ли е позор? – прогърмява нечий глас, обръщаме се и се озоваваме пред Негово Величество, краля на Англия, който приближава към нас с лъщящо от пот лице и накривена перука.

Бен Хаду веднага се покланя ниско.

– Поднасям ви скромните си извинения, сър.

– Защо, какво сте направили? – Крал Чарлс го потупва по гърба и се обръща към мен. – Вашият посланик като че ли не е много доволен от вас, господине: да не би да флиртувахте с дамите? Не мога да ви виня за подобно нещо! Чух за малкото ви приключение в парка. Е, трябва да повторите представлението, може би този път без инцидента с панталона, тъй като наистина обичам смела езда.

Калайджията го уверява, че за него ще бъде истинска радост да организира ново изпълнение, и понечва да се присъедини към краля обратно в трапезарията на херцогинята, но Чарлс ни отпраща с любезни пожелания за лека нощ:

– Този късен час е подходящ само за развратници и комарджии, а съм убеден, че не сте нито едно от двете.

Така че сме свободни.

Връщам се в стаята си и заварвам Момо да наднича пребледнял, покатерен върху балдахина на леглото.

– Един мъж влезе – обяснява ми разтреперан.

– Какъв мъж? – Стомахът ми се свива от ужас.

Той описва идеално Рафик до най-малките подробности, чак до заоблените носове на червените му чехли.

– Той видя ли те?

Момо клати глава.

– Покатерих се тук. Амаду го ухапа по ръката и той го нарече с куп лоши думи и го изрита, но Амаду вдигна врява, така че той се поогледа и бързо си тръгна.

– Но как е влязъл? Вратата беше заключена.

– Имаше ключ.

Значи, Рафик е подкупил прислужниците и разполага с дубликат; оригиналният ключ беше пъхнат в пояса ми. Облекчението, че Момо е добре и не е разкрит от врага ми, е помрачено от страха, че Рафик ще се върне, щом оставя момчето следващия път само. След това се сещам за нещо друго. Чантата ми...

Започвам да я търся трескаво, но нея, разбира се, я няма. Заедно с всичките ми пари и нещата, които ми повери султанката, за да осигуря еликсира. Както и скритият в подплатата бродиран свитък на Алис. Всичко е изчезнало; ще трябва най-сетне да се изправя срещу този мъж. Нищо не мога да направя за парите, но свитъка... вземам по две стъпала едновременно нагоре към таванския етаж, където са настанени останалите от делегацията, и влизам, без да почукам. Избутали са непривичните за тях високи дървени легла в дъното на стаята и всички с изключение на трима, които тихо играят на карти в ъгъла, са налягали по земята, увити в одеялата и наметалата си като огромни ларви. Слабата светлина от свещите хвърля гротескни сенки.

– Самир Рафик!

Гласът ми изпълва ниското подпокривно пространство и един по един всички започват да пъшкат и да се размърдват. Рафик наднича злобно под наметалото си и щом ме вижда, веднага се изправя на крака. На кръста му има нож: кой почтен човек би легнал да спи с нож в готовност?

– Какво искаш?

– Искам обратно каквото е взето от мен.

Рафик се обръща към публиката.

– За какво са ми притрябвали топките ти, хомо?

Някои подсвиркват и тракат със зъби; един се разсмива с глас. Той е в сянката, но познавам този рев. Ренегатът Хамза. Стискам зъби пред обидата.

– Дойде в стаята ми и открадна чантата ми, а в нея са нещата, които ми даде султанката Зидана.

Присвива очи.

– Крадец ли ме наричаш?

– Крадец си. Видели са те.

– И кой е лъжецът, който твърди това?

– Някой, на чиято дума вярвам.

Навежда се и отмята одеялото си встрани.

– Както виждаш, тук няма нищо. – Той се обръща към наблюдаващите и прави неприличен жест. – Мечтае си да отида в стаята му!

Вече всички се смеят по-силно. Хамза се разхожда из стаята с измамно мързелива като на котка походка.

– Мисля, че ти е нужно голямо извинение за това, че наруши спокойствието ни и нарече Рафик крадец.

Поглеждам презрително надолу към него, а след това отмествам погледа си към Рафик.

– Изглежда си се наранил. – Около дясната му ръка е омотана кърпа. – Убеден съм, че с превръзката криеш ухапаното от маймуната ми.

Рафик извива устни.

– Това? Случи се по време на ездата онзи ден, когато се държа като глупак и засрами всички ни.

– Вчера ръката ти не беше превързана. Покажи ми раната, щом не е от ухапване.

– Прорезът е чист – намесва се Хамза. – Самият аз го превързах. – Хваща дръжката на кинжала и се уверява, че съм го видял.

"Значи, така стоят нещата", мисля си. Завъртам се на петите си, без да продумам повече, и бързо си тръгвам, като се замислям, че ако ме последват, ще трябва да се изправя срещу двама въоръжени мъже, още облечен в официалната си роба в тъмните коридори на високия слугински етаж на непознатия дворец. Вероятно щеше да е по-разумно да бях отишъл при Бен Хаду и да поискам разрешение да претърся, но той още не ми е простил за краха в парка. Освен това ще трябва да обяснявам откъде имам такава голяма сума пари, да не говорим за бродерията на Алис, която може да се окаже истински проблем. Сърцето ми бие лудо по обратния път към стаята ми, но никой не идва след мен.

Макар да съм сложил стол между вратата и шкафа, не успявам да мигна през цялата нощ.

33

На следващия ден херцогинята на Портсмут ни изпраща покана да пием чай в покоите ѝ. Бен Хаду въздиша тежко.

– Би било грубо да я разочароваме, след като снощи беше така любезна, но съм обещал на краля, че ще му направим демонстрация на езда.

– Чаят при дамата сигурно няма да продължи цял ден.

Връщам се в стаята си да се преоблека, показвам на Момо как да залоства вратата със стола и му давам кинжала си, което му доставя огромна радост. Започва да го размахва, да се преструва, че напада и се отбранява, докато не го хващам за китката.

– Това е сериозно, Мохамед. Рафик е опасен човек и иска да ни нарани. Не отваряй вратата, а ако се опита да влезе със сила, намушкай го и бягай, чуваш ли ме? Вдигни колкото можеш повече шум.

Той се смее.

– С Амаду ще го прогоним. Ние сме велики воини, не е ли така?

Маймунката оголва зъби и се разбеснява. Двамата са заформили дяволски съюз.

Вече започвам да свиквам с протяжните ритуали на английския двор. Първо ни карат да чакаме поне час, докато херцогинята стане от сън, независимо че минава единайсет; после, след като вече сме поканени вътре, заварваме я още необлечена, а три дами къдрят дългата ѝ светлокестенява коса и нанасят венецианска пудра не само за да избелят лицето ѝ, но и врата, ръцете и обширното ѝ деколте. Постоянно виждам подобни неща в харема, но Бен Хаду застава неподвижно, явно едва се насилва да не си тръгне, и определено му е трудно да гледа встрани от гърдите ѝ. Стяга се и почтително се покланя на херцогинята, която приема невъзмутимо факта, че двама чужденци стават свидетели на интимния ѝ тоалет, и ме представя като заместник-посланик. Тя се усмихва любезно и протяга ръка.

– Толкова ми е приятно да се запознаем, господин Нус-Нус. Наричайте ме Луиз. Съжалявам, че Елинор ви обсеби снощи за цялата вечер, но се надявам да приемете извинение за поведението ѝ: боя се, че не притежава такт. Вината не е нейна, то се знае, все пак не е отраснала в двора.

Господин Нус-Нус. Учтивото обръщение кара името да звучи още по-нелепо, особено изговорено с красивия френски акцент. Навеждам се над ръката ѝ, както съм виждал да правят, и допирам устни до един от многото ѝ пръстени.

– Знам, че ви поканих на чай – усмихва се тя, – но си позволих волността да поръчам кафе. А как вие маврите пиете кафето си? Може да не е достатъчно силно за вкуса ви, трябва да се извиня с деликатната си природа, но се боя, че иначе душата ми може да бъде покварена.

Придворните ѝ дами избухват в смях. С Бен Хаду се споглеждаме озадачено и сядаме на столовете, които ни поднасят, а в това време домакинята ни е скрита отпред и отстрани с параван и си приказваме за времето, за впечатленията ни от Лондон, сравняваме дворовете в Мекнес и Версай, облеклото на дамите в Мароко, като през цялото време се стараем да не се разсейваме от непогрешимото шумолене на коприна и издърпването на връзките на корсета. Кафето е слабо и безвкусно в сравнение с напитката у дома, няма опасност ничия душа да бъде покварена. От начина, по който Калайджията потупва с крак, съдя, че копнее час по-скоро да се махне от това женско събиране. С времето отговорите на въпросите му стават все по-кратки; скоро ще дойде време за обяд и ще отмине.

Най-накрая тя се появява облечена в рокля от жълта коприна на фигури, с издути сини ръкави, изрязани така, че да се покаже фината батиста отдолу, която почти се слива с неестествената белота на кожата. Бен Хаду се изправя на крака и изведнъж заявява, че трябва да си тръгва, има уговорка с краля. Щом и аз понечвам да си тръгна, тя проплаква:

– Ах, истинска жестокост е да ме лишите от такава очарователна компания! – Забелязвам, че белилото се е напукало около ъгълчетата на устата ѝ. То се прави от бяло олово, за което е известно, че е отровно още от времето на галите. Защо някоя жена би застрашила здравето си в името на спорна красота?

Думите на Луиз вероятно са малко пресилени за дворцова любезност, но посланикът веднага казва:

– Нус-Нус, трябва да останеш с дамата, ще се справим добре и без теб. – И си тръгва.

Херцогинята подхвърля пренебрежително:

– Е, очевидно ще трябва да се задоволя със заместник-посланика и да не вземам присърце обидата. – Преди да съм успял да измисля подходящ отговор, тя се обръща и се провиква: – Джейкъб, тук! – и иззад декоративен ориенталски параван се появява момче, чиито бели зъби лъщят на фона на тъмното му лице. Черните къдрици са подстригани късо върху типичната заобленост на африканския череп. Подръпва прилепналото кадифено сако върху жабото на ризата си и застава пред нея.

– На вашите услуги, мадам? – завърта се, вижда ме и едва не пада.

– Ела тук, миличък, дай да те погледна. – Господарката му го вика при себе си и той тръгва, без да сваля поглед от мен, сякаш има опасност да го набия, да го изям или дори нещо по-лошо.

Херцогинята приглажда сакото му, опъва го, оправя жабото и слага нежно ръката си на главата му.

– Много си сладък. Това е моето момче Джейкъб. Джейкъб, това е Нус-Нус от мароканския двор.

Момчето се втренчва в мен с големите си очи. След това проговаря на чист Сенуфо:

– Много приличаш на чичо ми Айю.

Докато размишлявам над това, Луиз щрака с пръсти.

– Бижутата, Мари.

Една от придворните дами ѝ донася декорирана кутия за бижута, херцогинята я слага в скута си и започна да вади диаманти и рубини с размери на яйце от врабче, златни верижки и брошки, диадеми и гривни. Рови сред нанизи от перли, докато намери огърлицата, която търси, закопчава я около врата на момчето и му поднася огледало с рамка от черупка на костенурка. В този момент се сещам за Момо и колко би се радвал при вида на тези искрящи неща...

– Имате ли деца, господине?

– Никога не съм се женил.

– Аз всъщност не питах това. Но колко жалко. Струва ми се, че бихте могли да създадете хубави синове. Като Джейкъб.

Една от жените носи жълт колан и създава голяма суматоха, докато го сложи както трябва. Отвеждат я до един стол до прозореца с гледка към градината и нагласят гънките на роклята ѝ. Без да отмествам поглед от херцогинята, питам Джейкъб откъде е. Той назовава село, съседно на моето, което е невероятна изненада.

– Чичо ти е Айю Диара?

Той кимва, втренчен напред.

– Беше ми близък приятел. – Двамата имахме еднакъв ръст и еднаква конструкция. Хората често ни бъркаха, поне от разстояние. Той обичаше да казва, че изглежда по-добре от мен; несъмнено беше по-самоуверен, особено по отношение на момичетата. Ходехме заедно на лов, заедно преминахме през церемонията за възмъжаване; но ми се присмиваше за любовта ми към музиката и това ни раздели.

– Той е велик воин! – тъжно проронва Джейкъб – Но напусна селото и така и не се завърна.

Момчето трябва да е било най-много на възрастта на Момо, когато ни отведоха с Айю. Има добра памет. Аз също, за беда. Спомням си как вражеското племе, което ни плени, изкара на слънце Айю, отрязаха клепачите му, устните, носа, ушите и пениса. Оставиха му езика. Виковете му ни преследваха през целия ден.

– Наистина е велик воин. А ти как се озова тук?

– Племето от Юга искаше земите ни, затова се бихме за тях. Те спечелиха. Аз оживях на кораба на онези, на които ни продадоха. Майка ми и брат ми – не. – Затваря се в себе си.

Бит, купен и продаден, и то от свои хора – старата история.

Наблюдавам тържествената поява на художник с двама помощници, които носят статив, бои и платно. Той целува ръката на Луиз, прави ѝ комплимент за ненадминатата ѝ красота, разхожда се между модела и завършената дополовина картина, наглася различни неща и бърбори на френски. Отдалеч ми прилича на Амаду.

Изведнъж се обръща към нас.

– Къде е черният мавър?

Джейкъб се отправя към мястото си до дамата. Художникът се оплаква: показва се твърде много от ръкава, перлите не са както трябва. Хваща главата на момчето и я завърта, сякаш то не е живо същество.

– Дръж това и не мърдай. – В ръцете му е поставена огромна раковина, от която се спуска перлен наниз.

Джейкъб извърта очи.

– Аз съм символ на даровете от колониите.

– Без повече приказки!

Приемам това като възможност да се оттегля, покланям се на херцогинята, ухилвам се на Джейкъб и тръгвам към вратата. Пътем хвърлям поглед на недовършения портрет. Художникът е уловил Джейкъб доста добре, въпреки че по някаква причина не е отразил робската му обица; жената в портрета обаче изобщо не прилича на херцогинята, изглежда по-слаба и със спокойно изражение. Слаба и безизразна, това ли се цени тук? Клатя глава при спомена за Зидана и ужаса от отслабващата ѝ сянка. Жените никога не са доволни от това, което представляват: ако са дебели, искат да са слаби, ако са слаби, копнеят да са дебели. Никога няма да мога да ги разбера.

Връщам се в покоите на делегацията и откривам, че всички са тръгнали с Бен Хаду да демонстрират ездаческите си умения. Очевидно онези, които няма да яздят, са отишли да гледат, тъй като таванската стая е празна. Възползвам се от възможността да претърся добре, но час по-късно отново съм с празни ръце. Явно са скрили парите на друго място, също и бижутата. Несъмнено отдавна са се отървали от чантата, изгори ли са я или са я унищожили другояче, заедно с избродирания свитък на Алис. Налагам си да овладея отчаянието си и да се концентрирам в практичността на настоящето. Омайвам една прислужница в кухнята и тя ми дава хляб и печено месо, които отнасям в стаята си.

– Аз съм, Амаду! – викам, в случай че някой шпионира, и след секунда чувам отместването на стола пред вратата. Момо и Амаду се нахвърлят върху храната, очевидно забравили страха, а аз се обръщам и се опитвам да измисля какво да направя.

Изненадвам се от почукването. Допирам пръст до устните си, а след това вдигам Момо върху балдахина на леглото. Отварям вратата със замах, а зад нея стои Джейкъб, чиито ръце са пълни с плодове и сладкиши, несъмнено задигнати от апартамента на херцогинята. Амаду на секундата ме избутва с лакти, заинтригуван повече от храната, отколкото от посетителя. Покатерва се на рамото ми, за да може по-добре да огледа съкровищата, грабва една ябълка, торта с глазура и с голям скок се. Скрива върху балдахина, за да си хапне, преди да съм успял да му ги взема, като през цялото време бърбори, доволен от себе си. Балдахинът се разпорва звучно заради засилката на скока му, в резултат на което маймуната, момчето и всичките им съкровища се изсипват едновременно. Златото се пръсва по пода: Момо ме поглежда виновно за миг, но после започва да се кикоти на изражението ми. Това трябва да е златото, което Зидана ми даде за поръчката си.

– О, Малеео! – Дръпвам Джейкъб вътре и тръшвам вратата, преди някой любопитно да надникне. – Джейкъб, ти обичаше ли чичо си Айю.

Той едва откъсва погледа си от проснатите Момо и Амаду и кимва.

– Тогава не бива да продумваш и дума за това, което видя тук. Закълни се в Малеео, Колотиоло и в духовете на предците си.

Очите му се ококорват.

– Заклевам се. – Той докосва челото, а след това и гърдите си.

– Добре. Ела тук, Момо, запознай се с братовчед ми Джейкъб.

Момо сериозно избърсва тортата от ризата си и протяга ръка.

– Приятно ми е да се запознаем. – Поздравяват се с радост и веднага се сближават, както често се случва при децата, докато събирам златото с облекчение. Не всичко е тук, но може би така е по-добре, защото иначе Рафик щеше да се зачуди защо вдигам такава олелия за стара кожена чанта.

– Има ли още, Момо?

Той категорично поклаща глава.

– Само си играех с тях. Аз бях крал, а Амаду ми беше роб.

Почистваме стаята и закачаме балдахина, доколкото можем, разяснявам донякъде ситуацията на Джейкъб, а погледът му светва от това, че е част от конспирация. Оказва се надеждно момче.

Час по-късно оглеждаме резултата от труда си.

– Нищо не можем да направим за очите ти – казва критично Джейкъб, – а косата ти още е тъничка, въпреки новия цвят.

Откривам една резервна кърпа и показвам на Момо как да направи чалма от нея. На третия опит успява да я завие идеално. Учудвам се, още няма четири; на мен ми отне месеци, а бях деветнайсетгодишен...

Момо е очарован от тази игра. Възхищава се на отражението в огледалото, позира, сравнява цвета на ръката си с този на моята, а след това и с ръката на Джейкъб, после заявява, че е доволен.

– Но няма да се къпеш! – казвам боязливо. – Иначе ореховата боя ще се измие.

Той се разсмива доволно.

– Мразя да се къпя!

– По-добре гледай в пода, отколкото към хората. Сините очи изглеждат странно на черна кожа.

– И не говори много – допълва Джейкъб. – Английският ти е прекалено добър.

Момо поглежда към Амаду, който дояжда последните хапки в ъгъла, където съм ги събрал.

– Може ли да го взема с мен?

Клатя глава.

– Съжалявам, прекалено добре го познават, а не мога да рискувам да те свържат с мен. Обещавам, че няма да си преоблечен така задълго, поне се надявам.

За миг устната му потрепва, но след това изпъва рамене.

– Тази игра ми харесва – заявява той, сякаш се опитва да убеди сам себе си. – Ще се преструвам на ням. Като стария Ибрахим.

– Да не би да искаш да ти отрежа езика за по-достоверно – казвам мрачно аз и се преструвам, че опитвам да го хвана, щом се покаже от устата му.

Изпищява от ужас и след кратко боричкане настроението му се оправя.

Джейкъб има своя стая в апартамента на херцогинята на Портсмут, който се състои от над двайсет стаи.

– Момо ще бъде в безопасност тук. Ще кажа на мадам, че ми е братовчед, изпратен да работи в двореца. Съмнявам се, че ще разпитва много. Ако има по едно чернокожо момче от двете си страни, ще изглежда още по-бяла; винаги търси предимства пред съперниците си за вниманието на краля.

Решението не е идеално, но ще свърши работа засега. Момо се разделя с мен с голямо мъжество. Прегръщам го предпазливо, казвам му да се държи прилично и да тръгва бързо, преди да е забелязал насълзените ми очи.

Амаду ме смъмря, когато се връщам сам, разтревожен, че приятелчето му в игрите го няма.

Бен Хаду и останалите от делегацията се връщат в късния следобед с приповдигнато настроение. "Фантазия" пожънала невероятен успех, а кралят бил възхитен от представянето им.

– Попита за теб, за "онзи приятел със скъсаните панталони", но му казах, че не се чувстваш добре – лековато подхвърля Калайджията. – Затова се боя, че не можеш да присъстваш на вечерята днес.

Не мога да кажа, че съм особено разочарован. Наистина съм уморен от събитията през деня, освен това спах съвсем малко предишната нощ. Откривам един прислужник в коридора и питам дали могат да ми донесат храна в стаята. Той ме поглежда от глава до пети и ми казва:

– В тази страна не се очаква честните хора да прислужват на робите – и си тръгва мърморейки: – Проклет негър.

Една прислужница минава в този момент, простовато момиче с буйни къдрици с цвят на мед, изскочили от шапчицата.

– Томас е такъв с всички – утешава ме тя. – Не обръщайте внимание на грубостта му, умолявам ви. Мога аз да ви донеса нещо, ако желаете. – Понечва да си върви, но после отново се извръща към мен. – По-добре ми кажете какво ядете, не разбирам много от хора като вас.

– От кои, чернокожите ли?

Тя се изчервява.

– Не, сър, мохамеданите.

Този път е мой ред да се засрамя.

– Просто долу се пече прасе и не бях сигурна дали искате от него.

Научавам, че името ѝ е Кейт, извинявам се за грубостта си и с благодарност приемам предложените от нея печено пиле, хляб и сирене.

– Без ейл?

Ухилвам се.

– Бих пийнал ейл с голямо удоволствие, Кейт.

Оказва се, че държи на думата си. Съвсем скоро се потропва на вратата и тя се появява с черен емайлиран поднос, отрупан в храна и голяма глинена кана. Щом ѝ благодаря за щедростта, тя приятно се изчервява.

– Сигурна съм, че голям мъж като вас има сериозен апетит.– Известно време не отмества поглед от мен и се изчервява още повече. Не съм толкова глупав, че да не схвана намека ѝ, но за доброто и на двама ни се преструвам на такъв, вземам подноса и ѝ пожелавам всичко хубаво.

Това не е спокойната вечеря, на която се надявах, тъй като Амаду се е разбеснял и не спира да краде хапки храна, да ги събира на пода и да настоява за още, докато ми иде да го перна което възнамерявам да направя точно преди следващото почукване на вратата. Още с каната ейл в ръка събирам нещата от вечерята в подноса, изваждам дребна монета за момичето и отварям вратата с усмивка.

В следващия момент се озовавам проснат по гръб на земята с крака на Рафик върху гърдите си и нож, опрян в гърлото.

– Затвори вратата – просъсква той и Хамза влиза след него.

Амаду се е покатерил върху леглото и крещи с все сила.

– Накарай проклетата маймуна да млъкне!

Хамза се втурва, Амаду полита през стаята и глухо се блъсва в стената. Чувам как телцето му се свлича като камък.

– Къде е той? – настоятелно пита тафраутинът.

– Кой?

– Момчето. Синът на султана.

Напълно шокиран съм. Как е възможно да знаят?

– Синът на султана? Той има много синове, за кой от тях говорите?

– Не се прави на невинен. – Хамза ме рита в ребрата. Обувките му са от твърда английска кожа и боли. – Онова, което всички мислят за мъртво и погребано. Момчето на англичанката. Знаем, че е с теб, не знаехме единствено защо, но вече сме наясно и с това. – Той се навежда до мен и прави жест с пръстите си. – Мислеше си, че ще забогатееш в Лондон, нали така?

Този път недоумението ми е неподправено.

– Оставете ме да се изправя, не разполагам с това, за което говорите.

Изритва ме още веднъж и ми изкарва въздуха. Усещам как бирата се връща по хранопровода ми и чувството е далеч по-неприятно, отколкото когато се стичаше надолу.

– Стига си ритал този нещастник и претърси стаята! – гневно заповядва Рафик. Подпира се на едното си коляно. – Заради теб вързаха чичо ми за онези мулета и ги подгониха, докато плътта му не стана на парчета. Затова няма да се поколебая да прережа гърлото ти, ако се наложи. Наречи го убийство в името на честта, ако щеш. Е, къде е келешът? Знам, че е тук някъде, няма кой друг да ме е видял да взимам чантата, сигурен бях, че е така. Ако не броим нещастната маймуна, но тя не говори.

Е, това разкрива поне част от мистерията, но откъде знае, че точно Момо го е видял? Изведнъж всичко ми се изяснява: свитъкът на Алис – трябва да е писала за него в свитъка, а Рафик е претърсил чантата ми по-старателно, отколкото си мислех. Трябва да го е открил, а Хамза му го е прочел. Изстивам: какъв глупак съм бил.

– Тук няма никой. – Хамза се тръшва върху леглото. – Е, какво си направил с него, а? – Поглежда ме изпитателно. – Кажи ни, а ние ще пазим тайната, ще разделим парите от откупа на три: султанът никога нищо няма да разбере.

Рафик гневно го прекъсва:

– Точно така, прибави и измяна към греховете си, алчен потурчен невернико! Султанът е мой господар, трябва да открием момчето и да му го върнем. Но преди това ще прережем гърлото на този нещастник.

– Успокой се, човече. Това проклето място е огромно, може да е скрил малкото изчадие къде ли не, може дори да го е замъкнал в града. Казах ти, че вече беше навън да търси нещо. Ще го оставиш жив или никога няма да открием хлапето.

В отговор Рафик притиска ножчето си още по-силно към врата ми. Усещам как кожата ми се опъва, а после поддава и се обагря в алено. Получава се алхимия, болката се превръща в див гняв и от легнало положение отблъсквам Рафик и скачам на крака, готов за бой. Той пада назад към масата с японския поднос и всичко се сгромолясва на пода с невероятен шум. Мислите препускат в главата ми: ще трябва да ги убия и двамата, тъй като ако само една дума стигне до Мароко, Алис е мъртва. Ужасът от тази мисъл ми дава още по-голяма сила. Стисвам гърлото на Рафик с едната си ръка, а ръката му с ножа с другата. Бам! Блъсваме се в шкафа, огромна и масивна мебел. Под тежестта на телата ни една от големите му врати се отваря и удря тръгналия към нас Хамза. Той изсипва цял водопад от ругатни. Заради всичкия този шум едва забелязвам, че вратата на стаята се отваря и влизат въоръжени пазачи. Двама от тях ме отдръпват от тафраутина, а на него му взимат оръжието; друг хваща ренегата. В коридора зад тях зървам прислужницата Кейт, която кърши ръце. В този момент си спомням за Амаду.

Вдигам го, но главичката му увисва. Вратът му е счупен и не мога да направя друго, освен да заплача.

Момичето се озовава до мен.

– Кървите! – проплаква тя, по-скоро като твърдение на очевидното. А след това поглежда надолу. – Ох.

Не мога да я виня за отвращението: бедният Амаду прилича на кълван от орли, защото кръвта ми се е стекла по него.

Отиват да извикат Бен Хаду, той се появява след доста време и изглежда възбуден и объркан. Поглежда кръвнишки първо Рафик, а след това мен, сякаш иска да ни убие на място, защото заради нас се е наложило да напусне вечерята на кралската маса и да обяснява на началника на охраната, че между мен и Рафик съществува отдавнашна вражда, но той лично ще гарантира доброто ни поведение отсега нататък.

– Колкото до Хамза, той е сменил вярата си, но като англичанин трябва да спазва вашите закони. Отведете го и правете с него каквото намерите за добре.

Когато оставаме насаме, Бен Хаду пита настоятелно:

– За какво е всичко това?

Следва дълга и напрегната тишина. Може би сега е моментът Рафик да ми отмъсти веднъж завинаги? Чакам да ме обвини: да размаха свитъка пред очите на Калайджията и да настоява дворецът да бъде претърсен за сина на султана, но тафраутинът ме изненадва, като държи устата си затворена. Той е добре запознат с отвращението на Бен Хаду към него и вероятно мисли, че посланикът има предпочитания към мен, освен това е налице и инцидентът в Хайд Парк... Но в този момент осъзнавам, че има вероятност свитъкът да не е у него, а в отсъствието му обвиненията му могат да заприличат на приказки на побъркан.

Може да е изгорен заедно с чантата ми или пък да е останал у Хамза. Във всеки случай аз не мога да го обвиня за кражбата.

Мълчанието и на двама ни довежда до безизходно положение и накрая Бен Хаду ни изнася гневна тирада, казва ни, че при следващата неприятност ще бъдем натоварени за Мароко на следващия кораб със заповед за сурово наказание при пристигането си. Повежда Рафик навън. На вратата се обръща и подхвърля:

– По добре иди да те прегледат – и сочи порязания ми врат, – попитай някой от прислужниците за лекар. – Бръква в джоба си, дава ми няколко монети и казва: – Това би трябвало да стигне.

Тръгва си, преди да съм погледнал надолу. В ръката ми има три жълтици. Достатъчни са да си купя доктор. Също и дъщеря му, и кучето на семейството. Е, може би малко преувеличих. Но сигурно се е почувствал виновен, трябва да е било заради вида на нещастната маймунка.

Измивам кръвта от Амаду и го увивам в парче плат. Момо ще бъде съкрушен, когато научи. След това сам зашивам раната на врата си – потръпвам и охкам – и правя превръзка върху кривия шев. Най-накрая слизам в кухнята, където откривам прислужницата Кейт да си топли краката на печката. Благодаря ѝ сърдечно, че е довела пазачите, и ѝ давам едната златна монета. Гледа я мълчаливо дълго време, а след това ми я връща и казва:

– Не мога да я взема, наистина не мога.

– Ще се радвам, ако я приемеш.

Тя обаче поклаща глава.

– Просто направих каквото беше нужно. Как е вратът ви?

– Само е одраскан, нищо повече.

– Одраскан? Направо шуртеше. Нека погледна.

Тя се тюхка над ръкоделието ми и внимателно докосва мястото.

– Ще остане белег.

– И ще ме загрози? – Смея се. – Ще го добавя в колекцията си.

– Къде са останалите?

– Твърде много са, че да ги броя – отвръщам уклончиво. – Искам да помоля за още една услуга. – За миг очите ѝ светват и с леко закъснение си давам сметка, че може би се надява да съм размислил върху неизказаното ѝ предложение. А ето че сега я обидих с парите си и я отбягвам за втори път. Откровено казано, нямам какво да предложа на жените. Притеснено я питам:

– Къде отведоха стражите англичанина от стаята ми, ренегата на име Хамза?

Тя ми казва, а аз съсредоточено се покланям и си тръгвам бързо, преди да съм объркал някого от двама ни още повече. Килиите са долу в подземието. Подкупвам един от пазачите със златна монета, за да ми позволи да се видя със затворника за десет минути.

– Само не оставяй следи по лицето му – казва през смях той и подсвирва.

Хамза изглежда изпълнен с надежда, щом чува шума от стъпки, но лицето му помръква, когато заставам пред него. Носът му е подут и почернял от кръвта, вратата на шкафа трябва да го е счупила.

– Какво искаш, евнух?

– Викни ме, ако ти трябва помощ да го поразкрасиш още – казва пазачът и ме пуска в килията.

Изчаквам го да се отдалечи и се обръщам към ренегата.

– Е, къде е?

– Кое къде е?

– Чантата, която си взел от стаята ми.

– Не съм я взел аз.

– Но си я видял.

Пресметливо почесва една бенка на бузата си.

– Защо питаш?

– Искам си я обратно.

Той се усмихва, погледът му е леден.

– Съжалявам за маймуната ти.

Виждам, че не е така. Показвам му монета.

– Кажи ми къде е.

Изглежда озадачен.

– Тази стара чанта? Истински боклук, можеш да си купиш сто такива от пазара във Фес с това. Какво, да не би да разполагаш с неспирна река от пари и гориш от нетърпение да ги раздадеш? – Навежда се към мен. – Виж, можем да изключим Рафик от плана, знам, че двамата не се разбирате. Можеш да ме използваш, разбираш ли, добре познавам Лондон и ходя бързо. Достатъчно, че да те последвам до къщата на онзи търговец, без да ме забележиш. Чух всичко, което си казахте. Мисля, че ще бъдем чудесен екип. Ако си стиснем ръцете, ще получим откупа за момчето, ще си разделим печалбата и ще се постарая Рафик да намери смъртта си на някоя уличка, става ли?

Ето, значи, как са разбрали. Залива ме облекчение. Все пак трябва да се уверя, че няма доказателства.

– Лесно е да направиш избор, Хамза. Кажи ми къде е чантата и вземи златото заради безпокойството или си тръгвам и ще те оставя без нищо.

Той свива рамене и ми казва. Би трябвало да сложа край на пазарлъка и да си тръгна, но, боя се, не успявам да устоя на първичния си инстинкт и го ритам силно в топките.

– Това е заради маймуната! – изричам с дивашко задоволство.

Двайсет минути по-късно чантата е в ръцете ми без особени поражения освен отвратителната воня на конски фъшкии. Това не е изненадващо, след като беше заровена в бунището на конюшнята. Ярката лунна светлина огрява непокътнатия ми посредствен шев: свитъкът е там, където го оставих, зашит в подплатата. Разпорвам тайника и го скривам в робата си, до биещото си сърце.

Вероятно сега ще се наложи да убия ренегата, а също и Рафик; но поне за момента момчето е в безопасност, тъй като не разполагат с никакви доказателства. Сега трябва да предам съобщението на Алис на краля; или да го унищожа и да поема съдбата на Алис и Момо в собствените си ръце.

Погребвам Амаду под розови храсти в дворцовите градини. Мястото е спокойно. Следващия път, когато видя разцъфнали рози, ще мисля за него.

34

На Сретение Господне делегацията е поканена в Уестминстърското абатство да наблюдава процесията, символизираща първото влизане в храма на Христос, Светлината на света, четирийсет дни след раждането му. Бен Хаду любезно отказва поканата. Обяснява, че е ревностен мюсюлманин, а за мохамеданите Христос е просто пророк, почитан като носител на Божието слово, но несъмнено смъртен.

– Чух, че абатството било истинско чудо на архитектурата – казва Шариф – и съм сигурен, че няма нищо лошо да присъстваме като зрители в дома на Бог, ако не вземаме участие в ритуалите. Освен това, ако всички откажем поканата, ще изглежда грубо.

– Много добре, Нус-Нус ще дойде с теб.

Отварям уста да възразя, надявах се да посетя Момо в апартамента на херцогинята на Портсмут, но след това ми идва наум, че кралят ще бъде в абатството и кой знае каква възможност може да ми се представи? Затова замълчавам. Свитъкът е винаги с мен, взех го дори когато отидох на баня в Чаринг Крос, след като ми омръзна да се мия в леген с хладка вода, която нося по три стълбищни рамена от кухнята, където всички ме зяпаха, при все че бях останал по долна риза. Не успявам да срещна краля и свитъка е на едно място вече цяла седмица и започвам да се отчайвам.

Процесията би изглеждала зрелищна на всяко място на света, но абатството е чудо само по себе си с извисяващите се пиластри и великолепните извити тавани въпреки статуите на мъртъвци във всички посоки, позлатени и изглеждащи като живи в нишите им, от които те побиват тръпки, защото при трепкането на пламъчетата на свещите изглежда, сякаш че се движат.

Ако Бен Хаду се е надявал аз и Шариф да останем незабележими, най-вероятно ще остане разочарован, тъй като в момента, в който се каним да се настаним сред хората, един придворен си проправя път до нас и ни казва, че имаме отредени места, от които ще виждаме процесията по-добре, и след известно бутане, ръчкане и настъпване на краката на хората сме настанени на столове до тези на гостите на монарха, точно пред погледа на самия крал.

Не мога да кажа, че церемонията беше нещо повече от тържествена театрална постановка, но щом музиката започва, изпадам във възторг, тъй като тоновете на огромния орган изпълват пространството чак до извисяващия се таван и на места звучи като рева на лъв, на други като чуруликането на птичка, а щом се включва и хорът, сякаш се появяват истински ангели или пък абатството е свързано с гласа на самия Господ. Хипнотизиран съм, дори не осъзнавам, че по лицето ми се търкалят сълзи, докато Шариф не дръпва ръката ми и не прави знак да избърша бузите си.

– Ако султанът ни разбере, че си се развълнувал от тази езическа постановка, всички ще изпаднем в беда – прошепва заплашително той в един от моментите на затишие.

Разбира се, няма никакъв шанс да приближа до краля. Гледам как пред него се е подредила дълга опашка от хора, които се бутат напред с надеждата да разменят някоя дума или да го докоснат, което очевидно за тях е равносилно на истинска магия. Не мога да не се замисля за това, че допирът на нашия владетел с поданиците му се отразява далеч по-зле на здравословното им състояние.

Понечваме да си тръгнем, но някой до мен заговаря:

– Добър ден, господа.

Обръщам се и виждам един от гостите на вечерята на херцогинята на Портсмут. Щом се усмихва, припомням си описанието на Нели за него и името му изниква точно навреме в съзнанието ми.

– Добър ден, господин Пепис, радвам се да се видим отново. – Представям го на съветника, който говори съвсем малко английски. Шариф накланя главата си и оголва изгнилите си от захарта зъби.

– Направо към Уайтхол ли ще се отправяте, или бих могъл да ви придружа до пазара по случай Сретение Господне в Уестминстър Хол, който наистина си заслужава да се види?

Превеждам на Шариф.

– Английски пазар? Много бих искал да го разгледам.

Господин Пепис ни повежда през манастира и градината зад абатството, за да избегнем тълпата. Тя е красива и спокойна, огряна от слабото февруарско слънце, пълна с билки, зеленчуци и овощни дървета с голи клони. Навеждам се, за да видя една сребристозелена билка до самата пътека.

– И ние отглеждаме това в Мекнес – казвам на водача ни. – Наричаме го марокански чай, но вие може би го познавате като артемизия или пелин.

Той се навежда, за да огледа билката по-добре, и нещо се показва от яката му. Той бързо го натиква обратно, но преди това успявам да зърна козина и нокти. Той забелязва и добива засрамен вид.

– Заешко краче, против колики. Имам склонност да си угаждам прекалено.

Усмихвам се.

– По-добре да си направите билков чай от това. Султанът се наслаждава на кана чай от пелин от време на време. Действа добре на стомаха.

– Вие медик ли сте, сър?

– Служих известно време на един доктор от Абърдийн и научих малко за човешката анатомия и нейните слабости.

– Не мога да си представя човек със стабилна физика като вас – посочва ръста ми – да знае нещо за недостатъците на тялото.

Щом превеждам, Шариф започва да се смее.

– Той е евнух – казва силно.

Господин Пепис е видимо изненадан.

– Мили боже, наистина ли?

Кимвам нещастно.

– Заради пеенето ли? Има прекрасни кастрирани мъже. Често съм се чудил дали известният с високия си глас господин Абел е пълноценен в... способностите си.

Уверявам го, че няма нищо общо с пеенето, и той ме поглежда едновременно ужасен и учуден.

– Не мога да си представя нещо по-лошо.

Вървим мълчаливо в продължение на няколко минути, докато не стигаме голямата зала – масивна постройка, подпряна на огромни каменни подпори. Шумотевицата от пазара, който още не сме видели, е толкова силна, че се налага водачът ни да повиши глас. Пита дали искаме да купим нещо конкретно и съветникът споделя, че би искал да си купи някакви сладкарски изделия, аз казвам, че ако има хубаво мастило за писане, ще ми бъде по-полезно, а господин Пепис се усмихва при тези думи.

– О, дискусиите относно Танжер, всички тези протоколи.

– Той клати глава. – Години наред бях член на комисията: изгубена кауза, всяка крачка напред е последвана от три назад. Сигурно и вие си блъскате главите, защото не виждам лесно решение. Имайте предвид, тук не става въпрос само за проста логика, примесени са чувства и упорство.

Усмихвам се.

– И от двете страни, сигурен съм.

– Както при всички човешки отношения. Поддържането на колонията ни струва цяло състояние, честно казано, по-голямо от това, което можем да си позволим, но кралят вярва, че ще е равносилно на предателство към жена му, ако се откаже. Това е част от зестрата ѝ, както ви е известно. И тъй като я пренебрегва в много други отношения, по този въпрос е твърд. А да не забравяме и бедния граф на Плимут.

Вдигам вежди въпросително.

– Синът на Чарлс, незаконен, естествено, но все пак син. Възложи му командването на кралския полк, повиши го в полковник. Замина за Мароко през лятото на осемдесета година и умря от дизентерия четири месеца по-късно. Бедното момче беше само на двайсет и три. Чарлс го понесе тежко.

– Колко деца има кралят? – пита Шариф.

Господин Пепис се засмива.

– При последното преброяване бяха дяволска дузина, но само десет от тях са живи, при все че нито едно не е от добрата му съпруга, за съжаление. Той харесва жените, и кой може да го вини? Как ви се струват англичанките, Нус-Нус, доста са пикантни, нали? – Изведнъж млъква, спомня си моя недъг. – Простете, господине, не исках да ви засегна.

– Не се притеснявайте. Не съм изгубил способността да се наслаждавам на картините, макар да не владея четката, а дамите във вашия двор са прекрасни.

– Нашият крал има петстотин дете! – прекъсва ни Шариф на висок тон.

Водачът ни се ухилва, тъй като очевидно не вярва на това.

– И хиляда съпруга!

Кимвам.

– Исмаил е горд, че има жена от всяка известна на хората страна.

– Наистина, сериозна колекция! Трябва да кажа, че за мен една е предостатъчна. А сега се налага да вървим близо един до друг, в наши дни е пълно с джебчии.

Интериорът на залата е внушителен. Изненадан съм, че великолепно пространство като това може да се използва за пазар.

– През останалото време тук заседава съдът – обръща се назад господин Пепис. – Виждате ли тъмните украшения горе?

– Посочва към три черни неясни предмета, закачени на една от огромните носещи греди. – Това са главите на предателите, които осъдиха бащата на краля на смърт в същата тази зала – Кромуел и генералите му Айъртън и Брадшоу. Оставени са тук, за да напомнят какво се случва с онези, които се изправят срещу короната.

Ухилвам се.

– И нашият владетел постъпва по същия начин.

– Осемстотин глави на стените на Мекнес – радостно заявява Шариф.

– Осемстотин? – обръща се стъписан към мен господин Пепис. – Петстотин деца, осемстотин глави и хиляда съпруги: що за изобилна страна е Мароко!

Сергиите са разположени насред залата и върху тях са наредени всевъзможни стоки. Продавачите минават през тълпите от клиенти с подноси с лакомства, гребени, портокали, ножове. Зървам мъж, който продава бележници и мастилници, и си купувам; след сериозна дискусия съветникът се снабдява с голяма торба джинджифилови сладки. Един мъж, който продава домашни птици, печели точки пред конкуренцията, като е изложил на показ вързан на връв паун с жалък вид; друг предлага горещо магарешко мляко. Господин Пепис свива към сергия, на която продават дамски тоалети, и дълго оглежда хубавките клиентки, докато те пък се дивят на стоката. Виждам как казва нещо на една от тях, а тя се изчервява и бързо се отдалечава от него. Той свива рамене, а после се връща при нас.

– Елате да видим шарлатаните, те винаги са забавни.

В дъното на залата има продавачи, покатерени на стъпалца, за да могат по-добре да предлагат стоката си, а около тях са се събрали зяпачи, повечето от които мъже. Първият предлага билкова тинктура.

– Иде от черния африкански континент и със сигурност ще предизвика благодарността на съпругите ви! Една доза на ден и няма да можете да се спрете цяла нощ. – Той потупва носа си и се навежда в подигравателна поза. – Няма да успеят да ви насмогнат, тъй че ще трябва да си вземете и по една-две любовници! – Прави няколко бързи продажби.

– Вашият крал сигурно разполага с голямо количество от тази билка – смее се господин Пепис.

– Той няма нужда от това – отвръща разпалено Шариф при този намек.

Следващият шарлатанин размахва нещо, което подозрително много прилича на пенис на бик и се оказва, че е точно това. Той продава също и мъжествена сила от лъв, тигър и кит: има и тайнствени африкански билки, които ми приличат на обикновена вратига, бетонен и седефче.

Трети предлага "универсална фармакопея", в това число безоар, мъх от черепа на екзекутиран престъпник, слюнка от гладуващ мъж и урина от "чисто момче".

Последният шарлатанин е привлякъл група жени. Държи в ръка буркан с бистра течност, за която твърди, че е:

– ...чиста майска роса, събрана под огромен дъб на зазоряване; нищо не действа така чудодейно и не възстановява идеалната кожа, дори при белези от шарка.

Не успявам да се сдържа и се разсмивам с глас. Дори и на измамниците от Маракеш не им се разминава да продават обикновена вода. Действала "благотворно също и за намаляване на теглото". Щом обяснявам това на Шариф, той се почесва по главата.

– В Мароко не можеш да забогатееш, ако продаваш това.

Господин Пепис извърта очи.

– Жени. Обожавам ги, но сега, когато съм на четирийсет и девет години, не ги разбирам повече, отколкото когато бях на деветнайсет.

– Тези за какво са? – пита с любопитство Шариф и сочи клетка с кутрета точно до шарлатанина, мънички зверчета на не повече от няколко дни.

Господин Пепис ни отвежда настрани.

– Хората стигат далеч в търсене на лечение за недъзите и дефектите си. Боя се, че съдбата на бедните създания е да бъдат сварени във вино, а след това да се направи екстракт от соковете им, който помагал за избелване на кожата.

Каним се да си тръгваме, когато съвсем ясно чувам думите "вълшебен еликсир" и "възвръща пациентите в идеална форма". Хващам водача ни за ръкава.

– Почакайте!

– Какво има, друже?

– Някой каза еликсир, но не знам кой. – Оглеждам тълпата, но без успех.

Той се разсмива.

– Тук няма да намерите Еликсира на живота! Но ако се интересувате от научни чудеса, трябва да дойдете на някоя от следващите ни срещи.

– Срещи?

– На Кралското дружество, добри ми господине: Невидимият колеж, както му казваме. Там се представят най-различни чудеса.

На следващия ден пристига нова покана. Осъзнавам, че съм изпълнен с надежда да се отнася за някоя от срещите на господин Пепис, но не е така: това е най-важната покана до този момент за музикално представление същия следобед в кралския апартамент.

В мига, в който влизам, изпадам в тревога от това, че Момо стои от едната страна на херцогинята на Портсмут, а Джейкъб от другата, издокарани в костюми от златна дантела, докато Луиз – в снежнобяло и перли и напудрена в златисто коса – сияе от щастие между тях. Оформят поразителна жива картина, привличаща погледа. Ужасен, хвърлям бърз поглед към Рафик, но той разглежда украшенията в стаята и не забелязва вдигнатите очи на Момо и широката му усмивка.

Кралят пристига по-късно, хванал под ръка Нели от едната страна и жена със строго неподвижно лице от другата. Зад нея има висок чернокож мъж с широки скули и племенни белези: подозирам, че това са Мустафа и херцогиня Мазарин. Погледът ѝ се разхожда лениво върху мен и тя леко ми се усмихва, като ме подминава.

Музиката е величествена, комбинация от най-различни струнни инструменти и клавесин с мощен бас, който усещам в гръдната си кост. Щом кастрираните се включват с гласовете си, чувствам същото, както в абатството предишния ден, сякаш духът ми се отделя от тялото ми. Не успявам да спра сълзите, които бликват от очите ми. Щом се оглеждам, за да споделя мига, виждам, че останалите мароканци седят сковано, облечени в най-хубавите си дрехи, и се опитват да прикрият неудобството си и отегчението; има няколко царедворци, които – още по-зле от това да стоят неподвижно – говорят помежду си. Подобно поведение би било немислимо в двора на Исмаил: щеше да има кръв, писъци и търкулнати глави.

Накрая рециталът приключва и следват любезни аплодисменти. Музикантът на клавесина става и се покланя, очевидно е композитор на творбата и въпреки че е млад, изглежда доста сериозен.

– Браво, Хенри! – провиква се господин Пепис. – Пореден триумф!

Разпръскваме се и в този момент някой пъхва бележка в ръкава ми.

– Кралят иска да разговаря с вас.

Бен Хаду се извръща с блеснал поглед.

– Мисля, че имате предвид мен. Аз съм посланикът, а това е просто моят секретар.

– Не, сър, кралят кани едрия чернокож човек. – Калайджията ме поглежда кръвнишки.

– Не мога да си представя по какъв въпрос може да иска да разговаря с теб, но ще се постарая да разбера.

Появяваме се пред краля и аз успявам да се въздържа от това да се хвърля по лице в краката му в знак на подчинение, осъзнал че английският двор не е така церемониален като този в Мекнес.

Кралят поглежда Бен Хаду с пълна липса на интерес, а след това се извръща към мен.

– Харесахте ли музиката, сър?

При все че въпросът не е насочен към него, посланикът бърза да отговори.

– Превъзходна, Ваше Величество, превъзходна.

Лъже, знам че е така: той не изпитва никакъв интерес към музиката. Кралят през цялото време ме измерва с тъмните си очи, явно се забавлява. После застава между нас и ме хваща за лакътя.

– Вие свирите ли?

Смразявам се. "Калайджията жив ще ме одере за това пренебрежение", мисля си. Но какво мога да направя?

– Свиря малко на китара и на уд – арабска лютня.

– Значи, трябва да организираме нещо. – Прави знак на музиканта на клавесина да го последва. – Господин Пърсел, елате с мен. Вие също, господин Пепис. Господин Джеймс, изберете най-добрите си цигулари и ги доведете в музикалната стая! – Обръща се отново към мен, ухилен като момче. – Елате, сър, ще вдигнем малко шум! Забелязах ви в абатството. Кълна се, че не съм виждал друг смъртен така да се разчувства от музиката.

Кралят притежава невероятна енергия: буквално струи от него. В това отношение ми напомня за Исмаил: и двамата имат неуморен дух и бързи крака. Казаха ми, че Чарлс ставал рано всеки ден, за да се разхожда или да играе тенис; че плува и язди, ходи на лов и танцува (и несъмнено прекарва време в леглото с метресите си) с невероятна издръжливост дори за мъж наполовината на възрастта му.

Определено се затруднявам да следвам темпото му по пътя от залата за аудиенции надолу по коридор след коридор, при все че крачките ми не са по-малки от тези на всеки друг мъж. Поглеждам набързо назад и виждам музикантите изостанали зад нас, натоварени с инструментите си, господин Пепис и младежа на клавесина, плътно следвани от изпълнения с подозрение Бен Хаду. Това ли е моят момент? Обучен съм никога да не заговарям владетел първи, но това може да е единственият ми шанс.

– Сър – започвам, като събирам всичкия си кураж, – искам да говоря с вас по важен въпрос.

Той ми хвърля изпълнен с любопитство поглед.

– Продължавайте, сър.

– Има една дама, сър...

Това го кара да се засмее.

– Ах, винаги има някоя жена. Виждам, че не сте си губили времето тук.

– Дамата, за която говоря, е в Мароко в двора на султана. По-скоро в неговия харем. Тя е англичанка от добро семейство.

– Мисля, че Нели ми спомена нещо такова. Продължавайте.

Обяснявам накратко обстоятелствата около пленничеството на Алис.

– А името на това съвършенство?

– Алис, сър. Алис Суон.

– И откъде казвате, че била?

– От Хага, сър: баща ѝ бил поддръжник на роялистите и избягал в Холандия по време на войната.

Лицето му застива; забавя крачка и най-накрая спира.

– Не желая да чувам повече.

Изпълнен с отчаяние, аз продължавам, без да го поглеждам.

– Сър, изслушайте ме, умолявам ви. Тя ме помоли да ви предам това, ако имам възможност. Шила го е сама и го е запечатала, така че да остане тайна. – Изваждам свитъка и го прикривам с тялото си от приближаващите. Той се поколебава да го вземе и аз го притискам грубо в ръката му. – Моля ви, Ваше Величество, прочетете го, тъй като от това зависят три живота.

Известно време просто стоим, а останалите от музикалното тържество приближават към нас и аз си мисля: "Свършено е, провалих се". Вероятно той вижда отчаянието ми, защото го взема и го пъхва в жилетката си

– Не обичам интриги, млади човече – казва кратко, преди да продължи напред, – но човек, който обича музиката като вас, трябва да има честно сърце, затова реших да ви се доверя.

Почти не мога да си спомня подробности от следващия един час заради екстаза от изпълнението на задачата си. Смътно си спомням, че свирих в дует с краля на испанска китара и той се справяше много по-добре от мен. Господин Пепис свири на флажолет, а аз на лютня, на фона на дванайсет цигулки и господин Пърсел на спинет; с блеснал поглед той ми сподели, че в момента Северна Африка е истинско вдъхновение за него и пише произведение, базирано на любовната история на гръцки герой и картагенска царица, и че наистина много се радва, че се е запознал с мен.

Възторженото ми настроение скоро е развалено от Бен Хаду. Щом веселбата приключва, той ме хваща здраво за ръката и ме бута към стаите ни.

– Да не си решил да провалиш мисията ни? Първо се правиш на глупак в парка; сега пък се опитваш да дружиш с нашия домакин като с равен, вместо като роб с крал. Аз водя тази делегация и ако кралят ще се обръща към някои от нас, то това трябва да бъда аз. За какво си приказвахте?

– Само за музика – лъжа.

Той се ухилва.

– Само за това?

Кимвам, не си позволявам да кажа нищо повече.

Точно след полунощ на вратата се чува тихо потропване. Отварям полузаспал и откривам бележка върху сребърен поднос, запечатана с червен восък с кралския печат. Взимам го и се прибирам в стаята си с разтуптяно сърце. Писмото е написано с извъртян наклонен почерк и е трудно за разчитане: не съм свикнал да чета ръкописен английски. Вътре се казва:

35

Ставам преди зазоряване, този път не заради молитвата, въпреки че отправям купища обещания към Господ, докато вдигам качулката на бурнуса си и се измъквам навън в сутрешната мъгла. Когато стигам до мястото, което мисля, че е алеята Бърдкейдж – тъй като има много птици в клетки и извън тях, повечето от които блажено спят, пъхнали главички под крилцата си, – облаците на изток са осветени в розово и оцветяват спокойните води на декоративното езеро. Скривам се между дърветата да чакам и не след дълго висок слаб човек, увит в наметало, приближава на бърз ход. Не мога да го разпозная по походката, единствено по триъгълната шапка: излизам пред него и се каня да демонстрирам подчинението си, но кралят нарежда с дълбокия си глас:

– Да му се не види, човече, не се покланяйте! – Тръгва към дърветата, между които се бях скрил. – Довели ли сте в Лондон момчето, което тя споменава?

Гледа изумен, докато му разказвам начина, по който се наложи да доведа Момо от Мароко в двореца. Щом стигам до момента, в който го дегизирах като черен мавър, вече се киска шумно.

– Е, трябва да кажа, че сте много изобретателен човек, Нус-Нус. Истинска дързост е да криете момчето, като го излагате на показ; а да го настаните при Луиз, това е направо гениално! Искам да го доведете при мен утре след вечерния прием. Минете по задните стълби, господин Чифинч ще бъде инструктиран да ви пусне. Можете ли да го направите?

Кимам.

– Разбира се, Ваше Величество. Благодаря ви. – Не мога да се сдържа, падам на колене и посягам да му целуна ръка в знак на благодарност и облекчение, но той само се засмива и си тръгва.

Щом слънцето се издига над покривите на Уайтхол, имам чувството, че то свети само за мен, и благодаря на всички богове, към които някога съм отправял молитви. Утре Момо ще бъде в безопасност под закрилата на краля и ще бъдат положени основите на присъединяването на Алис към него. Бях направил всичко, което беше поискано от мен: сега трябва да изпълня единствено задачата на Зидана. "Ах, Нус-Нус, ти си истински късметлия", поздравявам се сам – дързък и изобретателен, както каза кралят; а кой съм аз, че да опровергавам краля? Ще ми се да изкукуригам като петел, толкова съм горд.

Би трябвало да си спомня, че гордостта предшества провала. Всички възможни поличби са пред очите ми. На хоризонта се събират тъмни облаци; черна котка пресича пътя ми на влизане в двореца; солта се разсипва, когато си взимам лека закуска от малката кухня. Обръщам се към готвачката, сърдита старица:

– Кейт тук ли е?

А тя излайва в отговор:

– Няма я тази мързелива кучка, но, така или иначе, няма работа с черен мавър!

В знак на презрение към цвета на кожата ми и робската обица на ухото ми тя ми дава парче хляб, толкова твърд, че си счупвам зъба, наред с едно забулено яйце и си спомням усещането в затвора в Мекнес преди толкова много години. Трябваше да се вслушам в предупреждението: опасностите се срещат на всеки ъгъл, а смъртта се спотайва край всяка красива гледка.

Шмугвам се по стълбите нагоре към стаята си, завивам покрай един парапет, така разсеян от въодушевлението и болката си, че едва не се блъсвам в гърба на Бен Хаду, който се промъква по стълбите с боси крака. Спирам и го оставям да се отдалечи от мен, без да го известявам за присъствието си, и се чудя къде ли е ходил в този час, и то без обувки, след като е винаги толкова спретнат? Може да е отишъл на баня, а после да се е молил, порицавам се сам; или пък да е отишъл за ранна закуска като мен. Но сам съм си виновен.

През деня пристига нова покана: господин Пепис е удържал на думата си и е уредил за посланика и мен посещение на среща на Кралското дружество.

– Обичайно се допускат само членове – доверява ни той, докато пътуваме с карета през пълните с хора улици по-късно същата сутрин, – но разговарях със сър Кристофър и той ще позволи да присъствате като специална услуга към мен. Вероятно, ако останете за по-дълго в Лондон и изявите желание, можете да станете почетни членове.

Бен Хаду е силно впечатлен от тази идея и показва неподозиран за мен интерес към науката. Разпитва господин Пепис за историята на дружеството и изтъкнатите му членове, а домакинът ни с радост отговаря. Непознатите имена минават покрай ушите ми без следа. Съзнанието ми е ведро като крайбрежен пясък, прясно изгладен от отлива. Чувствам се благословен, ако не се брои счупеният ми зъб. Дори градът, през който се движим – с калта и мръсотията, просяците и викачите по улиците, с миризмата на риба и конски фъшкии, – ми се вижда по-приятен, отколкото преди, въпреки че небето посивява и започва да ръми дъжд. Усмихвам се доволно към група мъже, които си приказват на ъгъла; покоят ми бързо е нарушен, тъй като те се скарват, проблясват ножове и пръска кръв. Господин Пепис веднага се навежда през прозореца на каретата и казва нещо на кочияша, а той удря три пъти с камшика.

– Това ще прогони глупаците – казва той. – Моля ви да не се безпокоите, приятели, служителите на реда ще се погрижат.

Грешам Колидж на широкия път Холбърн е сравнително спокойно място. Тръгваме към залата, в която ще се проведе срещата, през алея с колонада, заграждаща приятен вътрешен двор, грижливо засаден с трева и дървета, и сме посрещнати от двайсет или трийсет сериозни джентълмени с перуки, сред които разпознавам пет-шест като редовно присъстващи в двора. Президентът, сър Кристофър Рен, мъж с високомерен вид на средна възраст, ни поздравява, при все че усмивката му не се чете в очите.

– Чувам, че делегацията ви се е превърнала в събитието на годината – надменно изрича той и се обръща да разговаря с господин Евелин.

Калайджията изглежда недоволен от тази проява на пренебрежение, но се оживява, когато го запознават с господин Дейн, който изказва комплименти за ездата и е забелязал ползването на късо стреме при завоите и увеличаването на скоростта.

Показват жив скорпион, открит в магазин за масла в Лондон. Двамата с Бен Хаду се споглеждаме: ако това са чудесата, които се разглеждат тук, денят ни ще бъде доста скучен. Представени са няколко големи къса кехлибар с насекоми в тях: това също не е нещо ново за нас. Зидана има огърлица, в която за вечни времена е запазен огромен паяк, често го носи на врата си.

Следва дискусия на латински, от която нито аз, нито посланикът разбираме и думичка, въпреки че очевидно сравняват качествата на редица различни вещества и предмети, в това число на златото и среброто, водата и козината, пчелите и листата, които след това се изследват със странни на вид устройства, снабдени с дълга декорирана тръба и кръгла стъклена лупа, която всеки допира до едното си око. Бен Хаду е поканен да погледне през тръбата челюстите на пчела, отскача ужасен от чудовищната гледка, което предизвиква всеобщо веселие. Аз предпочитам да погледна листото, което съответства повече на настроението ми, и съм възнаграден с прекрасна шарка в искрящо зелено, прорязано от полупрозрачни жълти жилки. Изживяването е почти като халюцинация; щом като се изправям, чувствам се замаян и превъзбуден, сякаш съм успял да надникна в някакъв таен, невиждан досега свят.

След като се е съвзел от гледката на неочаквано голямото насекомо, Бен Хаду настоява да погледне всички останали неща на масата, включително собствения си пръст и през останалата част от срещата оставям съзнанието си да се рее в приятни фантазии за бъдещето, което ни предстои: Момо, облечен в изискан костюм от синя коприна, седнал до прекрасната си майка в кремав сатен. Няма нужда от златна пудра или отровно белило, за да се подчертае естествената красота на Алис, тъй като кожата ѝ е като порцелан, а косата ѝ грее като слънцето; не са ѝ нужни капки от беладона, за да изглеждат прекрасните ѝ очи по-големи. Аз съм застанал гордо зад тях в изискано сако и жилетка от фигурално кадифе със сребърни токи на обувките и дълга черна перука вместо чалма и позираме пред художник, рисуващ портрет, който ще краси новия ни дом. В една от тези прекрасни фантазии си представям как Алис люлее малко момиченце – нашата дъщеря! – към което развинтеното ми въображение добавя как показва бебето в пелените му от дантели на придворните дами. Що за безсмислици! Усещам, че сам укорявам себе си. Аз съм евнух: не мога да имам деца. Освен това съм роб, а тя дама; аз съм черен като нощта, а тя е бяла като деня; а те никога не могат да се срещнат.

Ах, може ти да бъдеш нощта, а тя луната, окуражава ме едно упорито гласче и кой знае до какви последствия може да доведе това?

Внезапна остра болка в повредения кътник ме изтръгва от този блян и макар да си мисля, че успешно съм потиснал стона, предизвикан от нея, един джентълмен с къдрава кафява перука се навежда към мен и пита дали съм добре.

– Просто малко ме боли зъбът – обяснявам, – счупих го сутринта с доста твърд хляб.

– Мили боже, очевидно мерките за икономии в двореца са по-сурови, отколкото си мислех!

Той се представя като господин Ашмол, дошъл за срещата от Оксфорд, и ме разпитва най-вече за произхода ми, а Калайджията – за мавританските митници, разказва ни, че е нещо като колекционер на антики и необикновени предмети и смята да открие музей, където да сподели колекцията си със света. Въздиша.

– Как бих искал да пътувам повече. Светът като че ли расте с всеки изминал ден – Африка, Америка, Китай... Представете си какви съкровища могат да се донесат от подобни места, артефакти от толкова различни култури... Можем да експонираме забележителна одрана кожа от истински индиански крал, както и седлото на самия Чингис хан.

Бен Хаду прави гримаса.

– Боя се, че не мога да ви предложа нещо толкова значително, но имам чифт мавритански шпори, които бихте могли да прибавите към колекцията си.

Ашмол изглежда впечатлен.

– Това би било прекрасно. Но не мога да ги взема без нищо в замяна. – Размишлява известно време, а след това заявява: – Може би увеличително стъкло, което бихте могли да отнесете в страната си; а в същата къща имам и приятел, който ще излекува зъба на джентълмена.

Очите на Бен Хаду проблясват.

– Сигурен съм, че не е нужно Нус-Нус да безпокои приятеля ви, но трябва да ви кажа, че бих оценил високо едно от тези магически стъкла.

– Не мога да ви обещая, че ще е толкова мощно като микроскопа на господин Хук, но мисля, че ще го харесате. Елате с мен след срещата в дома на господин Дрейкот и ще видя какво мога да направя. Не е далеч оттук, на юг по Флийт Стрийт.

Виждам, че Калайджията силно се изкушава, но накрая любезно отказва, като обяснява, че има работа в двореца. Уговарят се аз да отида с господин Ашмол да взема стъклото и съм освободен от задачите си до края на деня.

Господин Ашмол се оказва приятна компания. Настоява да вървим пеша от колежа, вместо да вземем носилка или карета, и ми показва забележителности.

– На моята възраст не можеш да се спреш заради страха от това, което ще стане, ако спреш.

Вдигам вежди, но не казвам нищо. Не може да е на повече от петдесет, а върви бързо като краля, бастунчето му служи единствено като стилен аксесоар; и въпреки това приказките му са като на стар човек. Точно когато тръгваме надолу по Чансъри Лейн, завалява проливен дъжд.

– Мили боже – възкликва придружителят ми, поглеждайки изпод подгизналата периферия на шапката си, – боя се, че чалмата ви напълно ще се съсипе. Изобщо не се сетих да взема чадър.

– Няма страшно – успокоявам го бодро.

Приютяваме се в таверната "Черния Орел" и чакаме големият порой да премине. Вътре е шумно, задимено и мирише, но очевидно привличам вниманието на околните, защото настъпва неловка тишина.

После някой се провиква:

– Леле, що за чудовище! – Всички започват да се смеят и да подмятат различни неща.

– Дали цветът е естествен, или е боя, как мислиш?

– Не щем негри тук!

– Хей, Отело, връщай се на сцената!

Господин Ашмол ми се вижда уплашен.

– Господин Нус-Нус, от дъното на душата си се извинявам за грубостта на сънародниците си. Мисля, че е по-добре да излезем на дъжда.

Понечваме да излезем, но в този момент един мъж ме сграбчва за ръката.

– Чакай малко, Мустафа, напомни на гоподарката си, че ми дължи осемдесет лири от игралната маса!

Обръщам се и навеждам поглед към него, богато облечен, но разпуснат младеж с рядка, зле подстригана брада.

– Аз не съм Мустафа.

Сбърчва лицето си в недоумение.

– Не може да има двама с подобен ръст и цвят. Просто ѝ кажи, чуваш ли? Кажи ѝ, че господин Джейкс ѝ изпраща комплименти и ѝ напомня за дълга. Ще я видя на премиерата на "Градската наследница", нали така?

Навън още вали като из ведро. Господин Ашмол ме хваща за ръката и ме повежда бързо, като през цялото време цъка.

– Актьори, истинско бедствие. А това беше толкова приятен район.

Завиваме вдясно по Флийт Стрийт, след това пресичаме и попадаме на улица, застроена от двете страни с високи къщи; в края ѝ проблясва реката, виеща се като огромна змия. След няколко метра придружителят ми завива надясно по тясна алея, изкачваме се по стълбище до врата с месингово чукче във форма на лъвска глава и ни отваря мъж с розово лице и очила, чиито стъкла карат очите му да изглеждат огромни и воднисти като риби в купа с вода.

– Елайъс! – възкликва той! – Връщаш се толкова рано?

– Надявам се да не съм прекъснал някой съществен процес.

– В момента се опитвам да превърна вода и сушени листа в годна за пиене течност – казва през смях господин Дрейкот.– Може би ти и гостът ти ще изпиете с мен по чаша чай?

Завежда ни в тъмен салон, където на кука над огъня виси чайник. Цялата стая е покрита със сажди, листове и книги, няма къде да се седне, особено с бяла роба, затова сядам на земята по африкански.

Докато пием английски чай (отвратителна горчива отвара), придружителят ми разказва, че съм си пукнал зъба и имам нужда от лечение, а домакинът ни потрива доволно ръце.

– Пациент! Колко прекрасно.

– Боя се, че ще е безплатно, Натаниъл. Услуга към мен, стига да бъдеш така любезен.

Забелязвам как лицето на господин Дрейкот помръква.

– Имам пари – казвам бързо, но той клати глава.

– Не, не. Не мога да взема пари от приятел на господин Ашмол. Дължа му всичко, което имам, включително и тази къща.

– Глупости, скъпи ми Натаниъл, тази лаборатория е общото ни приключение: къде другаде бих могъл да правя експериментите си?

Слизаме надолу по нестабилно дървено стълбище до дълъг килер с нисък таван с етажерки от двете страни, отрупани с камари книги и безброй шишенца с етикети и торбички като в аптека. Приближавам се към тях и прочитам: месо от пепелянка, безоар, очистително от алое и кора канела, коприна от паяк, и имам чувството, че ако продължа, ще открия съд с миши мигли или драконови зъби. Това ми напомня за магазина на Сиди Кабур. Пред едната стена има голяма цилиндрична пещ, в която въглищата светят в червено, а наоколо е посипано с нещо черно, шлака и прахоляк. Стаята е мрачна и мирише лошо; по масите има съдове и мензури, колби и тенджерки, хаванчета и чукчета, пълни с всевъзможни вещества. На една от масите има колекция от стъкленици с ларви и животински фетуси; на дъска е закован гризач, чиито органи и скелет са изложени на показ. Сещам се за тайната стая на Зидана и по тила ми полазват тръпки.

– Може би трябва да отида при хирург, за да извади зъба.

– Глупости, скъпи друже, не бива да попадате в ръцете на варвари с клещи и лостове. Натаниъл има прекрасна амалгама, която може да запълни всяка дупка или пукнатина и да я направи здрава като камък.

Без да прикривам мислите си, аз питам:

– Вие алхимик ли сте, сър?

– Предпочитам да ме наричат естествен философ – отвръща ведро Натаниъл. – Извършвам прецизно изследване на скритите закони на вселената.

– Въпреки че думата алхимик несъмнено е обида за хора с възгледи като нашите, които търсят доказателства за същността на създаденото от Господ. – Господин Ашмол ме потупва по рамото. – Сега седнете и ни позволете да погледнем. Подай ми тази свещ, Натаниъл.

Надничат с любопитство към дупката в устата ми.

– Забележителни зъби – отбелязва Ашмол. – Яко дърпане ще падне, корените са много здрави.

– Ще го заточа от двете страни, проста работа! – възкликва господин Дрейкот. – После ще запълня дупката с патентованата от мен смес и зъбът пак ще е като нов.

– Наистина вече не ме боли толкова – лъжа, – сигурен съм, че мога да го преживея.

Но господин Дрейкот вече забърква съставките с ужасяваща бързина и целеустременост.

– Малко калай и цинк – мърмори си той, – съвсем малко мед и капка сярна киселина. – От съда се чува силно съскане и пламъкът на спиртната горелка става зелен, а след това син и въздухът се насища с отвратителна миризма. Докато разбърква ожесточено, отмества съда от топлината и се протяга за тежко шише. – А сега оставяме да изстине за миг, преди да добавим живак...

Изпаренията са обезпокоителни: изправям се на крака, шишето политва и изведнъж навсякъде се просват сребристи топчици метал. При вида на това, което със сигурност беше течност, а сега бързо се търкаля като топчета от лъскаво сребро по робата ми и по пода, съм изумен.

Господин Дрейкот се смее на изненадата ми.

– Ах, сър, живакът е най-забележителният елемент, нито е течност, нито е твърд. Това е първоизточникът, веществото, от което произлизат всички други метали. Но най-важен е мощният принцип на преобразуване, подобно на Хермес, който кръстосвал между земята и небето, носейки живот и смърт. Във вид на каломел това е най-мощното лекарство, способно да излекува и най-запуснатите ни болести; но при излагане на слънчева светлина се превръща в смъртоносна отрова.

– В името на древните богове, не искам да имам смъртоносен елемент в устата си – заявявам твърдо.

Господин Ашмол приближава свещта до лицето си и ми показва един от задните си зъби, покрит с парче метал.

– Имам го от петнайсет години. Аз бях първият пациент на Натаниъл и, слава богу, той спаси живота ми. И не само заради зъба, излекува счупена кост на ръката, с която пиша, и прогони треската от малария с огърлица от паяци.

Огърлица от паяци? Струва ми се, че Зидана и господин Дрейкот биха се харесали.

Господин Ашмол забелязва колебанието ми и се усмихва доволно.

– Каква възраст бихте ми дали, сър? Не се притеснявайте, че може да ме обидите, няма да се засегна.

– Петдесет, може би петдесет и две? – казвам наслуки.

– Шейсет и пет! – Той се ухилва възторжено и шляпва господин Дрейкот по гърба. – Всичко се дължи на неговия тоник, който приемам всеки ден. Ако ме бяхте видели преди петнайсет години, не бихте могли да ме познаете, бях започнал да слабея, но заради неговата тинктура от екстракти костите ми се покриха с плът и еластичността на мускулите ми се възстанови; що се отнася до косата... Хайде, сам я дръпнете. Не бойте се, дръпнете здраво.

Колебливо подръпвам перуката му и с изненада откривам, че под нея се крият буйни кичури здрава коса.

– Виждате ли? Не мога да разбера защо не е станал знаменитост.

Господин Дрейкот се изчервява.

– Стига, Елайъс, не съм вълшебник, единственото, което направих, беше да подобря рецептата. Отдавна е известно, че Primum ens Melissae е тоник със силно действие както при жените, така и при мъжете.

– Даде го на прислужницата си Агнес – доверява ми господин Ашмол. – Жената беше преминала шейсетте и косата ѝ падаше, докато накрая главата ѝ не лъсна като яйце...

– И никак не беше щастлива от това.

– Но след това косата ѝ израсна отново черна и лъскава като в младостта ѝ, освен това започна отново да получава менструация за пръв път от двайсет години насам. Миналата година роди прекрасно момченце. И ако това не е чудо, не знам кое може да се нарече така.

Тръпките, които усетих по тила си, сега се спускат надолу към гръбнака ми. Да не би да открих еликсира на Зидана? Струва ми се прекалено голям късмет, за да е истина, но с всеки изминал момент усещам как вярата се загнездва в мен. В крайна сметка позволявам на алхимиците да лекуват зъба ми, което все пак не се оказва толкова неприятно, както се боях, и успявам да сдъвча без болка скромна вечеря със супа от фасул, студено агнешко и хляб с джентълмените след това. Когато тръгвам да си ходя, навън вече е тъмно. Слагам през рамо платнена чанта, в която са сложени обещаното увеличително стъкло и малко плоско шишенце с коркова запушалка, пълно с яркожълта като слънцето течност. Господин Ашмол настоява да ме изпрати до Уайтхол.

– На път ми е към Ламбет; освен това и ще е възможно да взема мавританските шпори, които посланикът така щедро предложи да ми даде в замяна на стъклото.

Вървим през Темпъл Гардънс, луната огрява реката през една пролука в облаците и тя блести в сребристия отблясък на живака, а на фона на триумфа от споходилия ме късмет на мен ми се струва, че никога не съм виждал толкова прекрасна гледка, и в този момент чуваме разбойници след себе си. Оказва се, че това са двама едри мъже с покрити лица, за да не бъдат разпознати.

– Дай ми чантата, черен нещастнико! – кресва единият към мен.

Другият се изправя пред господин Ашмол.

– А ти, бижута, пари, каквото имаш.

Замахват със стикове и единият поваля господин Ашмол. Понечвам да го защитя, но другият ме удря в корема с оръжието си и ми изкарва въздуха. Опитва се да изтръгне платнената чанта от мен, но аз я стискам здраво. Оказва се, че това е грешка. Следващият удар ми подкосява краката, аз падам, а от чантата се разнася зловещ трясък. Непогрешимият звук на счупено стъкло ми дава сили, толкова съм вбесен от загубата на ценното стъкло, че скачам отново на крака. Нападателят ми посяга отново към мен, а аз хващам стика и го извъртам в ръцете му с такава сила, че той изгубва равновесие. Премята се в тревата заради сръчно подложения крак и се блъсва в едно дърво. Обръщам се и виждам, че господин Ашмол налага другия с бастунчето си. Щом ме вижда замахнал високо със стика над главата си, разбойникът хуква да бяга със силно накуцване.

– Добре ли сте, сър?

Господин Ашмол оглежда една дупка на сакото си.

– Един от най-хубавите ми костюми, проклети да са. Но иначе няма големи щети. А вие?

Разтърсвам чантата и демонстрирам издайническото дрънкане на счупени стъкла. Щом оглеждам по-внимателно, се оказва, че не само увеличителното стъкло е на парчета, но също и шишенцето.

Стигаме до Уестминстър, а господин Ашмол се извинява отново и отново за маршрута, който е избрал, градините били известно свърталище на разбойници след мръкване. Той наема един лодкар да го откара до Ламбет през реката, а аз вървя сам последните стотина метра в доста по-мрачно настроение от предишната еуфория. Дворцовите стражи ме поглеждат с любопитство и единият казва на другия нещо, което не успявам да разбера; и двамата избухват в смях. Стаите на делегацията горе тънат в тишина. Решавам веднага да докладвам на Бен Хаду и да приключа още сега с тази неприятна задача и точно се каня да потропам на вратата, когато тя се отваря и отвътре изскача кикотеща се жена, която се опитва да пъхне косата си с цвят на мед в шапчицата си. Чорапите ѝ са преметнати през ръката: няма никакво съмнение какво се е случило.

– Здравей, Кейт.

Вдига ръка към устата си и силно се изчервява, после сграбчва полите си и хуква надолу по стълбите към малката кухня.

Бен Хаду се опитва да ме заблуди неуспешно.

– Всичко е съвсем невинно – настоява.

– Това, което правите, не е моя работа, сиди. – Въпреки това не успявам да сдържа усмивката си.

Той пребледнява.

– Не бива да казваш нищо за това пред никого, разбираш ли? Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ние ще се женим.

– Ще се жените?

Той кима.

– Да, но нито дума за това, ако се разчуе, ще доведе до неприятности. – Очите ни се срещат, но той навежда поглед надолу.

– Мили боже, Нус-Нус, да не си се напикал?

Поглеждам надолу. При счупването на шишето бялата ми роба се е изцапала в ужасно уличаващо жълто. Вълненията и откритията през този ден бяха прекалено много, решавам, че е безсмислено да давам обяснения. В стаята ми е неестествено тихо без Момо и Амаду. Сядам на ръба на леглото и дълго премислям нещата. После усилено се опитвам да изпера петното от робата си, но явно за да ми докаже невероятните си способности, тинктурата устоява на всичките ми усилия.

36

На следващия ден се събуждам рано, изпълнен с безкраен оптимизъм и енергия. Днес ще представя сина на Алис пред краля, а щом това се случи, вече всичко ще бъде наред.

След приключването на срещата между посланика и министрите на Негово Величество относно предложеното примирие, протяжна и още по-безрезултатна от предишната, окончателно съм освободен от Бен Хаду, а вече наближава обяд. Толкова по-добре, мисля си, така ще трябва да крия Момо за по-кратко време. Тръгвам през лабиринта от коридори и галерии към апартамента на херцогинята на Портсмут и точно завивам на последния завой, когато Джейкъб се изпречва на пътя ми. Щом ме зърва, лицето му добива почти комично трагично изражение.

– Бях тръгнал да те търся.

– Аз идвах при теб – отвръщам весело, – тази вечер лично ще представя Момо пред краля в покоите му.

– О! Него го няма. Точно това идвах да ти кажа.

– Няма го?

– Попитах мадам къде е, а тя просто махна с ръка и каза: "Вече не е при мен".

– Какво? – Усещам такава тежест в стомаха, сякаш съм глътнал поле.

– На мен няма да каже. Може да каже на теб.

Луиз седи в будоара си, разгръща вестник, а около нея пърхат компаньонките ѝ. Щом ме вижда, усмихва се ослепително.

– Мосю Нус-Нус! Колко мило. Елате да седнете при мен. Как намирате тази нова прическа? Не мислите ли, че е твърде висока за мен? Дали ще издължава прекалено лицето ми? – Тя обръща към мен модно френско списание и виждам жена с някаква дантела върху главата, която ѝ придава нелепа прилика с качулат папагал.

– Отвратителна е – заявявам кратко, забравяйки изисканите маниери.

Тя избухва в смях и ме перва подигравателно със списанието.

– Мъже, какво разбирате от мода?

– Дошъл съм да питам за малкия ви паж.

– Джейкъб? – изглежда изненадана.

– Не Джейкъб, другия, малкото момче.

Лицето ѝ помръква.

– О, Миет, малкият братовчед на Джейкъб? Беше толкова мил, но се боя, че се наложи да си тръгне. – Тя се навежда дискретно към мен. – Той има... как се казва? Сврачи наклонности.

Гледам я, изпълнен с недоумение.

– Оказа се ужасен малък крадец. Горките ми накити! Вчера следобед открих три от нанизите си с перли и най-хубавата си изумрудена брошка скрити в нещата му. Затова, когато снощи загубих на карти, реших, че е най-добре да го продам, при положение че съм толкова затруднена за пари. Посредникът ми даде много добра цена.

– Каквото и да е предложил, аз ще го удвоя! – извиквам. – Ще го утроя!

– За толкова много, шери, можеш да вземеш Джейкъб! – Луиз ме потупва по рамото. – Как така черен мавър иска черен мавър за прислужник? Светът се е обърнал с главата надолу!

След пет минути прекосявам Тилт Парк и влизам в парка Сейнт Джеймс с име и адрес в джоба си.

Лошият ми късмет продължава; посредникът господин Лейн не е у дома си в Пал Мал, а в офиса си в Корнхил. Дори не знам къде е Корнхил – звучи ми обезпокоително, селско и далечно, – но вземам бележка с адреса от прислужника му и наемам карета. Кочияшът се съгласява на невероятно висока тарифа и при условие да седна до него.

– Не мога да допусна да видят как те пускам вътре – казва, – това ще съсипе бизнеса ми сред почтените хора.

Изкушавам се да продължа пеша, но преглъщам гордостта си и се оказва, че предразсъдъците на човека са в моя полза, тъй като отвисоко гледката е изключително вълнуваща, а ние се движим по натоварените пътища в столицата и скоро започвам да разпознавам забележителности и улици: ето я реката, а оттук минах с господин Ашмол, когато посетихме господин Дрейкот; на Чансъри Лейн има задръстване от северната страна, водеща към залата за срещи на Кралското дружество. Това, че започвам да опознавам града, ми действа успокоително, сега ми се вижда по-малък, отколкото мислех в началото. Докато стигнем до Корнхил, събирам колкото мога повече знания, за да мога да се върна пеша, без да се налага да жертвам гордостта си пред лондонските кочияши. След това си спомням, че и Момо ще бъде с мен, а малките му краченца могат да се окажат проблем. Е, щом трябва, ще изкатеря и това дърво, казвам си, още изпълнен с оптимизъм и плащам на кочияша таксата от два шилинга.

Няма нищо лесно. Прочитам адреса по-внимателно. Гласи "Джонатан, Чейндж Лейн, Корнхил", което изглеждаше простичко, като го записвах. Само дето улицата се оказва малко обособено кралство, заедно с преките по нея. Вървя и се чувствам смален от високите сгради наоколо. Минавам покрай магазинчета за перуки, заложни къщи и таверни, ала преобладаващата миризма е тази на кафе. Спирам един младеж, който носи чувал на рамо.

– Търся Джонатан – казвам му, – Джонатан Лейн.

Той ме поглежда озадачено.

– А?

– Посредник за продажба на роби.

– Не познавам Джонатан Лейн, но това от другата страна на улицата е "При Джонатан". – Посочва голямо кафене с колонада. – Там търговците правят сделките си.

"При Джонатан" се оказва огромна и шумна пещера, пълна със сериозни мъже с триъгълни шапки, които говорят един през друг, седнали на гъсто наредени маси. Оглеждам помещението и хващам отделни думи – "добив", "стока", "капитал" и "марж". Това е търговски жаргон, но единствените стоки, които се появяват в ръцете им, са храната и напитките, които се сервират. Питам едно момче с престилка, което носи поднос с кани с кафе, къде мога да открия господин Лейн, но се налага да крещя заради шумотевицата.

– Ето го там – посочва то към ъгъла в дъното, – седи с господин Хайд, херцога на Йорк, посредник на Кралската африканска компания.

С доста трудности си проправям път към тях и се мотая наоколо известно време, докато ме забележат, тъй като са прекалено ангажирани с делата си. Най-накрая онзи със светлокестенявата перука вдига поглед към мен.

– Нямаме нужда от повече кафе, благодаря – и отново поглежда встрани.

Партньорът му, мъж със сако от синьо кадифе и богата украса, се взира в мен с любопитство.

– Той не работи тук, Томас, не и с това ориенталско облекло, освен ако не е дошъл с намерение да ни продаде ново приспособление за варене на турско кафе. Може би е някой от твоите?

Томас се обръща и ме оглежда от горе до долу; мръщи се.

– Не си от моите. Какво искаш?

Обяснявам му, че търся детето, което до тази сутрин беше на служба при херцогинята на Портсмут.

– О, малкият черен мавър на Луиз. Какво за него?

– Искам да го купя.

При тези думи и двамата се разсмиват.

– Да не би да организираш наддаване? Продаваш роднините си?

– Аз съм от мароканската делегация. Получи се неприятно недоразумение, детето беше продадено погрешка.

Томас Лейн се засяга.

– Определено не става въпрос за никакво недоразумение; предложих ѝ напълно честна сделка.

Другият мъж, господин Хайд, ме поглежда недоверчиво.

– Вие не сте от Мароко, нали така? Имам предвид по рождение. Откъде сте?

Казвам му, а той се усмихва с разбиране.

– Ах, аз се притесних, че Африканската компания е пропуснала истинска златна мина при някой с твоя ръст. Но не, покрили сме този район. Добре е да сме наясно.

Не съм съвсем сигурен какво имаше предвид с тези думи, но той изпитва наслада от робството, а това го прави дявол в очите ми, а партньора му – също такъв търговец с нещастия. Идеята да им дам пари ме отвращава, но трябва да спася Момо.

Обръщам се отново към господин Лейн.

– Какъвто и дълг да е покрила херцогинята с него, аз ще ви дам повече, ще останете на печалба.

Той разперва ръце.

– Боя се, че е твърде късно. Вече имах купувач, който чакаше. Тази сутрин го продадох на госпожа Хърбърт. Искаше да се появи с нещо по-специално на премиерата на "Градската наследница" днес следобед.

Един час по-късно съм успял отново да прекося Лондон до театър "Дорсет Гардън", долу на брега на реката, на юг от Флийт Стрийт. Лошият късмет продължава да е с мен, защото заваля почти веднага, след като излязох от кафенето; докато пристигна до крайната си цел, робата ми е прилепнала към кожата ми, а чалмата е станала два пъти по-тежка. Приютявам се под някакви дървета, развивам съсипаната чалма, намотавам я отново около главата си и гледам пристигащите карети.

При все че е едва четири часът, фенерите са запалени, тъй като вече се спуска мрак; светлината, която хвърлят, ми дава добра видимост към посетителите на театъра. Игнорирам обикновените улични карети, предвид факта, че жена, която би купила чернокожо дете като аксесоар, с който да се появи на дадено събитие, би избрала по-показно пристигане. Въпреки лошото време, събрала се е тълпа за пиесата. Скоро площадът пред театъра е препълнен с карети, а аз дебна като ястреб, но няма и следа от Момо, само жени с маски и кавалери с напудрени перуки. Тогава едновременно пристигат три златни карети и от тях се изсипват група богато облечени пасажери – всичките с щраусови пера и шарена коприна – и бързо се отправят към театъра, за да се скрият от дъжда. Има толкова много народ, че не виждам добре между колелата и конете, затова се налага да изляза от прикритието си. Струва ми се, че зървам жената, която седеше до Бен Хаду по време на вечерята при херцогинята. Да, това е тя, а до нея е херцогиня Мазарин, чието поразително лице е обрамчено от буйни черни къдрици, показващи се от качулката. Придружена е от прислужника си Мустафа, облечен в ален брокатен костюм под черното наметало. Толкова съм впечатлен от пристигането им, че едва не пропускам спирането на изключително пищна карета, теглена от четири коня, от която слизат двама великолепно облечени прислужници с огромни чадъри и три жени, едната от които носи рокля с ширината на канапе. Успявам да мерна Момо, издокаран в златистия си дантелен костюм, но после тръгва с жените и те бързо го отвеждат в сградата.

Хуквам през двора с каретите и се изкачвам по стълбите, като през цялото време се проклинам, но на вратата ме спират и искат поканата ми. Губя още секунди, докато ровя из чуждата валута, накрая търпението ми се изчерпва и пускам няколко монета в ръката на мъжа. Вътре е абсолютен хаос, фоайето е претъпкано с хора и въпреки че съм по-висок от повечето от тях, нелепите им перуки, щраусови пера и прическите ми пречат да виждам. Най-накрая зървам Мустафа и си проправям път към него. Погледите ни се срещат.

– Сенуфо? – пита, навел преценяващо глава.

Кимам.

– Асанте?

– Догомба – поправя ме той. Племенните му белези представляват малки вертикални линийки на бузите, които приличат на сълзи.

– Можеш ли да ми помогнеш? Търся една жена на име госпожа Хърбърт, води малко момченце със себе си.

На лицето му се изписва презрение.

– Тя има ложа горе.

Благодаря му и се обръщам към стълбите, но той хваща ръката ми.

– Качи се с нас. Последвай ме веднага щом тръгна с моята госпожа само след минута. Ще има доста хора, госпожа Бен е с нас.

Госпожа Бен е обкръжена от голяма група хора, дошли да изкажат поздравленията си и да бъдат видени с драматурга. Херцогиня Мазарин се плъзва като галеон и си проправя път. Ние започваме да се изкачваме по тясно стълбище към галерията и никой не се опитва да ме спре, щом тръгваме към затворената ложа. Оттук мога да видя целия театър, имам поглед през галерията към частните ложи и надолу към партера. Горната галерия е истинско великолепие, седалките са покрити с плюш и навсякъде има позлатени херувимчета; но всичко това избледнява, щом съзирам Момо през две ложи до жена в пищен тоалет, която трябва да е госпожа Хърбърт, две по-слаби и по-млади нейни подобия, очевидно дъщерите ѝ, и двама прислужници в ливреи. Вниманието на Момо е изцяло погълнато от малко кученце в ръцете му; и двамата носят обсипани с диаманти верижки около вратовете си.

Отдолу прозвучават фанфари. Отделям се от свитата на херцогинята възможно най-незабележимо и се мушвам в тесния коридор, водещ към другите ложи. Отварям вратата на втората ложа и надниквам вътре. Един от слугите веднага застава на пътя ми с разтревожено изражение.

– Предупреждавам ви, въоръжен съм.

– Имам малко работа с госпожа Хърбърт. Няма да отнеме много време.

– Казвам ви, сър, тръгвайте си, пиесата започва.

Осъзнавам, че наистина е така: на сцената са излезли четирима господа с разноцветни дрехи и привличат вниманието на зрителите; зад тях има лакей, покрит с наметало. Щом заговарят, слугата на госпожа Хърбърт не успява да се сдържи и поглежда към тях и в този момент аз го избутвам.

– Госпожо Хърбърт...

Една от дъщерите изскимтява тихичко при вида ми; звукът заглъхва в общата шумотевица, тъй като зрителите вече приветстват актьорите, освиркват строгия чичо и се радват на фриволния племенник. Другата дъщеря се скрива зад ветрилото си.

– Отивай си, главорез такъв! – провиква се госпожа Хърбърт. Вдига ръце към бижутата на врата си. – Няма да ме ограбиш пред очите на всички!

– Мадам, аз не съм обирджия, дошъл съм заради момчето. Херцогинята на Портсмут го е продала погрешка и съм дошъл да си го върна. – При звука на гласа ми Момо се обръща и ми се ухилва широко, а лицето му продължава да е черно като моето.

– Ха, та аз го купих едва тази сутрин, и то за доста пари!

– Инструктиран съм да ви платя двойно на това, което сте платили. – Показвам ѝ златото, но тя поклаща глава. – Не, не мога да го направя, милата Фани така го хареса!

– Ще дам повече, за да облекча мъката на милата Фани – заявявам отчаяно. Която и да е Фани. Докато госпожа Хърбърт размишлява, погледът ми се плъзва покрай Момо към осветената сцена и струпаните пред нея хора. Нещо привлича погледа ми, вероятно шесто чувство. Долу на партера сред цял куп тъмни шапки и пелерини едно-единствено лице е извърнато в посока, обратна на сцената, вдигнато е нагоре и оглежда галерията.

Това е английският ренегат Хамза. Значи, е избягал от затвора или по-вероятно е подкупил някого благодарение на Рафик.

Щом погледът ми попада върху него, той ме забелязва и очите ни се срещат. Той веднага започва да разбутва хората около себе си. Хвърлям златото в скута на госпожа Хърбърт, грабвам Момо и го помъквам със себе си.

– Фани! – вие една от дъщерите.

– Крадец! – крещи госпожа Хърбърт и двамата прислужници неохотно тръгват след нас.

Издърпвам кученцето от ръцете на Момо и го хвърлям към тях. В старанието си да хванат милата Фани прислужниците падат един върху друг, като повличат и едното от момичетата със себе си, а то се сгромолясва върху майка си, а кученцето припка наоколо и лае щастливо, сякаш това е най-веселата игра в живота му. Мушвам Момо през вратата, след това се спускаме по тясното стълбище към фоайето и излизаме в проливния дъжд, който веднага започва да отмива боята от Момо и лицето му става ужасяващо.

– Хей, евнух, спри! – Хамза излиза тичешком от театъра. Очите му проблясват тържествуващо, щом вижда съсипаната дегизировка на Момо. – Знаех си, че си намислил нещо!

Безцеремонно мятам Момо на рамото си и побягвам, краката ми се хлъзгат по мокрия паваж, но отчаянието ми дава сили. Заобикалям спрените карети и конете, движа се на зигзаг, а след това се мушвам в лабиринта от улички зад театъра, без да имам определена цел, искам единствено да избегна преследвача ни. Дробовете ми горят, но продължавам да тичам надясно, после отново надясно и направо по тясна мръсна воняща уличка. Виждам, че уличката е задънена, но е прекалено късно.

Чувам стъпки в далечината и изведнъж в началото на уличката съзирам силуета на ренегата. Оглеждам се, но няма изход. Хамза тича към нас, а в ръката му проблясва нож.

– Устрои ми голямо преследване през последните няколко дни, нещастнико! Но аз съм великодушен, така че можеш да оставиш момчето и да си вървиш, ако те е грижа за себе си. – Вече е едва на няколко метра разстояние и се хили демонично.

– Ще се наложи да ме убиеш – отвръщам мрачно.

Той само се засмива.

– Да не са ти взели и мозъка заедно с топките? Няма нужда от героизъм. Никой няма да нарани детето, само ще го върнем у дома при татко, ще получим награда, задето сме го върнали от отвъдното, след като проклетият търговец на манифактурни стоки не пожела да плати, а и кой би могъл да го вини? Какво имаш да губиш, просто остави момчето и си върви. Качи се на някой кораб за Америка или нещо подобно. Чух, че там имало доста работа за едри негри като теб!

Прехвърлям Момо от раменете си и го гушвам пред гърдите си, а той ме поглежда с ококорени очи.

– Играта приключи ли, Нус-Нус?

– Боя се, че да, миличък. – Оставям го внимателно на земята и в мига, в който краката му докосват земята, провиквам се: – Тичай, Момо, тичай! Обратно към театъра. Върви!

Побутвам го и той хуква, промушва се съвсем близо до ренегата, който не спира да ругае и тръгва подире му с проблясващо острие в ръката си. Хвърлям се върху Хамза и двамата се търкулваме в мръсотията. Той се извърта, преобръща се, сграбчва ме и някак опира ножа във врата ми, като ме притиска в земята сред фъшкии и обелки от зеленчуци. В този момент чалмата ми се размотава и се усуква в ръката му с ножа, той ругае и се опитва да я освободи. Навивам чалмата и го удрям силно в лицето, като умишлено се целя в счупения му нос. Той изревава и двамата сме опръскани с кръв, но не пуска оръжието. Извъртам главата си назад и встрани, за да се освободя от памучната тъкан пред лицето си, която ми пречи да виждам, и жестоко удрям ръката му. Той извиква, ножът пада и се търкулва в тъмнината. Втурвам се към него и изпитвам прилив на радост, щом го усещам в ръката си; в този момент Хамза ме удря в ухото, чувам кънтене и всичко става червено пред очите ми, падам настрани и ръката ми се отпуска около дръжката.

В мига, в който съм безсилен да се предпазя, усещам как ме изритва с ботуш в корема, изкарва ми въздуха и започва да ми се повдига. Малеее, как боли! Болката е чудовищна, но щом понечва да ме ритне отново, успявам да хвана крака му, усуквам го и той се стоварва до мен. Оказва се корав мъж, свикнал е на улични боеве; освен това като че ли има късмет, защото ножът отново се озовава в ръката му. Успяваме да се изправим на крака и се обикаляме един друг като кучета в бой, зъбим се и всеки говори на своя език, едва си поемаме дъх, подгизнали и покрити с мръсотия; дъждът не спира да вали.

Той прехвърля небрежно острието от едната си ръка в другата.

– Гърлото или корема, евнух? – дрезгаво пита той. – Бързо или бавно? Не мога да реша...

Преди да е довършил изречението си, той се хвърля към мен и в опит да се отдръпна, подхлъзвам се на кора от зеленчук или нещо по-лошо и ножът уцелва рамото ми. Извъртам се с вик, но той се хвърля към мен с всички сили и ме притиска в стената с острие, опряно в ребрата ми.

Ококорва очи срещу мен и примигва с обляното си от кръв лице.

– Глупав негър! Сега ще трябва да те убия, а беше нужно единствено да си тръгнеш...

Ножът прорязва тъканта на робата ми, сгърчвам се и усещам как хладното острие се плъзва, а след това изгаря кожата ми, вкусът на смъртта. Жалък начин да умра така позорно в някаква мърлява лондонска уличка, далеч от дома и от каквато и да е помощ. Притиска острието към мен, но после се отдръпва, извиква, поглежда надолу и рита с крак. Нещо се отмества от него с бързо движение, малък демон с окървавена уста. Ухилва се с изцапани в червено зъби и за миг ми се струва, че Амаду се е върнал от отвъдното да си отмъсти на убиеца си, но докато подскача в златистия си дантелен костюм, осъзнавам, че това е Момо. Следващото, което виждам, е огромна сянка, която се отделя от мрака и запраща ренегата и ножа му в противоположни посоки. Хамза се блъсва силно в стената и се свлича надолу с опънати напред крака. Кашля и ругае, опитва се да се изправи; сянката обаче притиска гърдите му с крак, след това се навежда и сръчно и целенасочено прерязва гърлото му, като бързо се отмества встрани, за да не го изпръска кръвта. След това избърсва ножа в палтото на ренегата, затъква го в колана му и се обръща.

Винаги съм знаел, че ще се наложи да убия Хамза, но гледката как го унищожават така бързо пред очите ми, ме оставя безмълвен. Успявам единствено да смотолевя:

– Защо?

Мустафа ме гледа загадъчно известно време, а после свива рамене.

– Бях тръгнал от театъра след теб, срещнах момчето да тича обратно. Каза, че имало лош човек, който се опитва да те убие.

Момо ме прегръща през краката.

– Ухапах го, Нус-Нус, видя ли?

– Видях. – Аз също го прегръщам, а после отново вдигам поглед. – Не знам какво да кажа. Благодаря не ми се вижда достатъчно. Но изказвам моята признателност, Мустафа, от цялото си сърце.

– Моля те, наричай ме Аддо. Това е племенното ми име.

– Крал на пътя.

Кимвам. Точно на такъв прилича, застанал в мрака с наметалото и чалмата и проблясващия си поглед.

– Истинското ми име е Акуджи.

– Нежив, но буден. Много подходящо. Определено е по-хубаво от Нус-Нус. – Той ми се усмихва леко, а зъбите му изглеждат ослепително бели на фона на лицето му в мрака. След това става сериозен. – Ще те търсят. Или по-скоро ще търсят двама черни маври. Но мисля, че ако сме тримата, можем да предизвикаме безредици, освен това по-добре да се връщам при Хортенз, преди да е усетила отсъствието ми.

– Не се тревожи за нас, знам къде можем да отидем. Благодаря ти, Аддо. – Плясваме леко ръцете си и той се отдалечава в тъмнината.

Завеждам Момо в къщата на Натаниъл Дрейкот, която с известно закъснение осъзнавам, че се намира едва на две преки оттук. Все още вали проливен дъжд; наоколо няма никой, което е добре. Докато стигнем до вратата, Момо е вече почти бял.

Натаниъл само леко повдига вежди при появата ни и ни прави жест да влезем. Взира се в Момо.

– Велики небеса, нигредо се превръща в албедо! Що за странен алхимичен процес е това? – Момо се киска доволно.

– Господин Дрейкот, боя се, че се налага да ви помоля за помощ. – Набързо му обрисувам положението. – Много съжалявам, че ви намесвам в подобна рискована задача, и няма да ви виня, ако решите да извикате служителите на реда. Все пак чуйте предложението, което ще ви направя.

След един час съм измит, с превързани рани и се качвам на носилка, която господин Дрейкот е извикал за нас. Увит съм в даденото ми назаем наметало и нося триъгълна шапка, смъкната ниско над лицето ми. Носачите охкат и пухтят по пътя към Уайтхол.

– Леле божке – стене единият от тях, щом се показвам от другата страна с Момо, долепен до крака ми под наметалото. – Ще ме прощавате, господине, но тежите като същински кон.

Извинявам се и му подавам последната златна монета и това е достатъчно да му затвори устата.

Същата вечер след кралския вечерен прием хуквам с Момо по неосветените коридори и рядко използваните галерии към стълбите в дъното. Тези опустели места в огромния дворец ще ни отведат безпрепятствено до Задното стълбище. Там портиерът господин Чифинч ни въвежда при краля.

Заварваме краля, докато вечеря насаме, и при вида на храна Момо се нахвърля върху остатъците като див звяр. Кралят е съблякъл дневното си облекло и се е отпуснал в индийска роба, като някой ориенталски владетел; може би точно за това (твърде съм великодушен) Момо се чувства като у дома си и започва да яде без покана или разрешение. По-скоро е безкрайно изгладнял и вината за това е моя. Скарвам му се остро и се извинявам за лошите му маниери, но Негово Величество не ми обръща внимание. Вместо това по лицето му се изписва нежност, докато гледа момчето да тъпче устата си с пай. След малко поглежда към мен.

– Знаеш ли, че ме наричаха Черно момче, когато бях на неговата възраст? Кожата ми беше доста по-тъмна от тази на хлапето, а очите ми никога не са били сини. Майка му трябва да е много светла.

– Кожата ѝ е много бяла, а косата същинско злато. – Минаха почти четири месеца, откакто я видях за последен път. Започвам да забравям отделни черти от лицето на Алис, само спиращите дъха подробности: сянката, хвърлена от светлите ѝ мигли върху бузата на ярката слънчева светлина; нежните линийки около устата ѝ, когато вдига устните си към моите...

Кралят се замисля, а след това вика Момо при себе си.

– Ела тук, млади приятелю.

Момо е доял пая с изключение на това, което е размазано по лицето му, и се подчинява.

– Трябва да се поклониш – напомням му, – това е кралят на Англия.

Но Момо е твърде впечатлен, за да се поклони. Вместо това пита:

– Къде са ти накитите?

Това кара краля да избухне в смях. Щом се съвзема, той казва:

– Не накитите правят един крал такъв, младежо.

Момо се замисля за известно време, а след това сваля диамантената верижка на госпожа Хърбърт, за която чак сега осъзнавам, че съм забравил, когато го грабнах от нея, и със сериозен вид я подава на владетеля.

– Тогава това не ми трябва – изрича царствено той.

После продължава да изпразва джобовете на дантеления си костюм, като вади перлена брошка, чифт диамантени обици и фина златна верижка с разпятие.

Сразен съм от срам.

– О, Момо...

Чарлс вдига масивната си черна вежда.

– Е, това си е истински обир. Знаеш ли какво правят с крадците в кралството ми?

Момо клати объркан глава.

– О, аз не съм ги откраднал – казва безгрижно той, – само ги пазя. Но това вече не е нужно, защото ти си крал и вероятно са твои. В Мароко всяко нещо в кралството е притежание на султана.

– Така ли?

– Да, татко постоянно ми казва: "Всичко, което виждаш, Момо, ми принадлежи: всеки човек и всичките му притежания са мои". Така стоят нещата, когато си крал.

Кралят се усмихва сдържано.

– Майчице, прадядо ти много би те харесал.

Намръщвам се.

– Прадядо му?

– Баща ми, крал Чарлс Първи.

Продължавам да го гледам глупаво.

– Боя се, че прадядото на момчето отдавна е починал в Хага, в Холандия.

– Трябва да призная, че от изгнаничеството ми в този град мина доста време. Повече от трийсет години. Времето е крилата колесница, както казват. – Чарлс ми отправя любопитен поглед и чак тогава бавно започва да ми просветва. – Ти не знаеше ли?

– Да си призная, сър, в пълно недоумение съм.

Изправя се, прекосява стаята и изважда от един емайлиран шкаф бродирания свитък на Алис. После го развива пред мен, а на него пише:

Думите се завъртат пред мен. Свличам се на един стол, затварям очи и ми е нужно известно време, за да се съвзема. Щом отварям очи, виждам напълно плешивата глава на краля, който слага черната си перука върху главата на Момо.

– Да видим дали ще се харесаш с това чудовищно нещо, младежо? Ще трябва, щом ще растеш тук, при все че от тези неща ти става горещо и сърби.

– Ще въведа нова мода – заявява Момо и размята перуката. – Всички ще обръснат главите си като теб и Нус-Нус и ще носят шапки, когато е студено.

– Какво умно момченце си. – Кралят се обръща към мен. – Теб, разбира се, ще те възнаградя затова, че ми го доведе. Ще го заведа в къщата на Нели. Тя много ще му се радва, а аз ще го виждам често. Ще си прекарва чудесно там.

– Не искам награда – отвръщам дрезгаво. Алис не е поискала нищо за себе си, нито дори да бъде откупена. Отказала се е от сина си завинаги. Проклинам се за това, че не отворих проклетия свитък, та сам да избродирам допълнение. Но вече е твърде късно за това. – А какво ще стане с майката, сър? Тя е взета в плен, без да има каквато и да е вина, корсарите са я хванали на път за Англия.

Виждам как лицето му помръква.

– Това е друг проблем. Жената принадлежи на султана, а по всичко личи, че той е доста своенравен човек. Освен това чувам, че преговорите относно Танжер не вървят добре.

Налага се да си прехапя езика. Преговорите относно Танжер не вървят добре не само заради личните интриги на кралските министри и заради факта, че Исмаил нареди на Бен Хаду да действа настъпателно, но и както сега си давам сметка, защото уважаемият ни посланик се е увлякъл по прислужницата (бивша) Кейт и прекарва времето си в лични забавления.

– Но, сър, ако молбата е лично от ваше име като от един монарх към друг, вероятно може да се уреди откуп?

Кралят вдига ръка.

– Мило момче, кралството е почти банкрутирало, а откупите са скъпо нещо. Щом не можем да се договорим за размера на откупа за нещастните хора, пленени в Танжер, не мога да си представя, че ще постигнем съгласие за откупа на толкова скъп човек като съпругата на султана.

– Но Алис е ваша дъщеря! – Тази мисъл още ми се струва нереална.

– Ако се месех в браковете на всичките си потомци, щях ужасно да си затрудня живота. А и не мога да я призная за своя: това ще е прекалено сложно. Освен това предполагам, че дамата е приела исляма, щом е родила дете на султана?

Кимам нещастно.

– Да, но под жестока принуда, сър. – Принуда и убеждението на Нус-Нус.

– Значи, няма надежда. Не мога да се намесвам. Ако султанът я освободи по своя воля обаче, кълна се, че бих направил всичко за нея. Засега не мога да обещая нищо повече. Що се отнася до теб, Нус-Нус, винаги си добре дошъл, ако решиш да се върнеш тук, надявам се, че го знаеш.

След това ми прави любезно предложение, но тъй като вероятността да се възползвам от него е нищожна, благодаря му мрачно и малко след това с болка се сбогувам с Момо, който, изглежда, не осъзнава значимостта на това, което се случва. И как би могъл на тази възраст? Връщам се бавно в стаята си, а сърцето ми, което само преди няколко часа беше горещо и леко като алхимично злато, е мъртво и студено като олово.

37

Споразумението относно Танжер най-накрая е подписано в края на март, без нито една от страните да е удовлетворена от условията. И въпреки това Бен Хаду отлага отпътуването ни за Мароко първоначално под претекст, че разследва изчезването на ренегата Хамза, чиято смърт накрая е разкрита, въпреки липсата на каквито и да било доказателства освен често срещаното прерязано гърло; после поръчката на оръдията, която му беше възложил Исмаил, задача, която ще отнеме поне два месеца. През това време се впуска да помага на Самир Рафик в издирването на английския печатар, издал Корана, преведен на английски език, в съответствие със султанската присъда. Това, за негово голямо разочарование, се оказва твърде лесна задача: трупът на Алегзандър Рос беше гнил в продължение на двайсет и осем години в църковен двор в Хампшър, но въпреки това Рафик е твърдо решен да открие тялото: султанът иска главата му и ще я получи. Безсмислената мисия осигурява още малко време, през което Калайджията може да флиртува с хубавичката кухненска помощничка. Продължаваме да приемаме покани от Лондон, да пътуваме извън столицата: в университета Оксфорд, където организират тържество и ни подаряват редица ценни книги на арабски, които да отнесем в Мароко; университета Кеймбридж; кралската резиденция в Уиндзор; конните надбягвания в Нюмаркет. В Лондон сме за годишнината от коронацията и за празненствата по случай рождения ден на краля в края на май. За голяма радост на Бен Хаду, той е нарисуван не на един, а на два портрета; избран е за почетен член на Кралското дружество и най-после му подаряват ново увеличително стъкло. Господин Ашмол отнася мавританските шпори в новия музей в Оксфорд и ги излага там.

Отлагането поне ми дава възможност да посещавам Момо в дома на Елинор Гуин на улица "Пал Мал" и да видя как се е установил. Има си малко кученце – шпаньол от кралското котило – и с Нели се разбират много добре. Взето е решение в името на сигурността на Момо и тази на майка му самоличността му да се пази в тайна. Представен е като потомък на починалия син на Нели и никой не задава повече въпроси. Да си призная, срещите ми с него предизвикват едновременно горчиви и сладки емоции в мен: с болка си спомням, че Алис е самотна затворничка в двореца в Мекнес. Всеки път, когато го виждам, струва ми се по-пораснал и повече като англичанин, заприличва повече на майка си, отколкото на баща си, макар че не е загубил сврачешките наклонности на баща си. (Предупреждавам Нели да пази бижутата си, но тя само въздиша: "Ах, нека е благословен, остави го да се забавлява. Аз съм по-умела джебчийка, отколкото Чарли някога ще бъде, просто си ги взимам обратно, когато не ме гледа".)

Сърцето ми копнее за Мароко – за Алис, – макар и това да означава отново да бъда лишен от свободата си.

Накрая през юли, натоварени с дарове за Исмаил – включително френско канапе и шест коня, хиляда и двеста бурета от най-добрия барут и двеста мускета, – се качваме на кораба за Дийл.

Връщаме се в триумфираща страна: испанците най-сетне са отблъснати от пристанището в Мармора. Каид Омар е щедро възнаграден за това, че под негово командване врагът най-сетне е окончателно прогонен. Попаднал на малък гарнизонен пост, той проявил неочаквана милост към пленниците, които веднага отишли при губернатора на Мармора, за да докладват, че огромна мароканска войска е на път да разгроми града, предвождана от изключителна кавалерия, и е по-добре да се предадат, за да спечелят благосклонността на Каид Омар. След големи колебания, испанският губернатор решил, че може би това е най-мъдрото решение, и помолил за мир, като договорил личната си свобода и тази на шест от най-високопоставените семейства. Гражданите, разбира се, били взети в плен и вероятно и в този момент гният в затворите на Сале и Мекнес в очакване на малко вероятното си откупване. По време на война страданието винаги е за обикновените хора.

В резултат на бляскавата победа Исмаил не е особено нетърпелив да говори за условията на споразумението, което сме постигнали с англичаните относно Танжер, и пътуването ни от Сале е доста по-приятно, отколкото очаквах, успяваме да си позволим дори кратка спирка във Фес, за да може Бен Хаду да си свърши малко работа. Там настанява алхимика господин Дрейкот в една от многото си къщи, преди да продължим към Мекнес. Искам да съм сигурен, че султанката ще бъде благоразположена към Натаниъл, преди да ѝ го представя. Както сам му обясних, може да извлече големи преимущества от службата си при нея; но в това се крият и големи опасности. Той не ми се видя особено разтревожен от тази дихотомия, тъй като силно му се понрави идеята да дойде в Мароко като кралски алхимик; но още не се е видял със Зидана. В същото време нашият каид е щастлив, че е взел под своя опека човек на науките; това го издига на по-високо стъпало. Любопитното е, че не доведе новата си съпруга Кейт в Мароко, може би иска да подходи внимателно към султана, както аз самият към Зидана; все пак нае нови прислужници за къщата във Фес, където в момента е настанен господин Дрейкот и постоянно идват и си отиват галантеристи и мебелисти, което ме навежда на мисълта, че ще прати да я доведат веднага щом почувства, че е настъпил подходящият момент. Като гледам как свива гнездо, сърцето ми изгаря за Алис. Тук, във Фес, съм толкова близо до нея, а същевременно съм толкова далече, колкото и ако бях в Англия. Стоически издържах всичките тези месеци на отлагане на завръщането ни, защото нямаше начин да променя положението, а сега търпението ми е на привършване и не намирам удовлетворение в нищо, намирам се в най-големия град в света, но всичко ми се вижда мрачно и едва потискам отвращението си от всичко и всеки.

Влизаме в Мекнес след седмица и откривам, че дворецът и всичко наоколо е в обичайния безпорядък; всъщност се загубваме на път за кралските покои, тъй като редица павилиони и вътрешни дворове са били разрушени и построени отново на друго място, за да се отвори пространство за новите казарми. Щом мълвата за завръщането ни плъзва, получаваме съобщение, че султанът ще ни приеме по-късно, тъй като в момента обучава войската. Бен Хаду вдига вежди.

– Е, Нус-Нус, изглежда, разполагаме с няколко часа, преди да докладваме. – Поглежда ме в очите. – Беше отличен помощник-посланик в тази делегация, ще се погрижа султанът да узнае това. – Задържа погледа си върху мен за известно време и виждам притеснение в изражението му.

– Можете да бъдете сигурен, че няма да кажа нищо, което да помрачи впечатлението от визитата ни.

Той се ухилва, шляпва ме по гърба и бързо се отдалечава. Най-сетне имам възможност да посетя харема под претекст, че отивам да се видя със Зидана и да ѝ дам шишенцето със скъпоценния еликсир, който ми поръча от Англия. Покоите в харема никак не са променени, сякаш вчера съм бил тук, дори ме обзема усещането, че ако завия, ще открия Алис във вътрешния ѝ двор с Момо, който си играе в краката ѝ. Но оглеждам всеки павилион и градина, покрай които минавам, а от нея няма и следа и след малко започва да ме обзема смразяващ ужас.

Откривам Зидана без проблем. Тя ме оглежда от горе до долу.

– Лондон ти се е отразил много добре, Нус-Нус. Никога не съм те виждала да изглеждаш по-добре.

Не мога да кажа същото за султанката. Тези седем месеца не са я пощадили: има сенки под очите, бялата им част е пожълтяла и кръвясала и се движи по-бавно, отколкото преди; накитите върху главата ѝ сякаш са поставени там по-скоро от необходимост, отколкото за украса. Взима шишенцето с Primum ens Melissae и го помирисва подозрително.

– Успявам да подуша единствено лимонов балсам и алкохол – казва обвинително.

– Алхимикът, усъвършенствал рецептата, твърди, че е много ефикасен. – Повтарям всичко, което чух от Натаниъл и Елайъс.

– Макарим! – прислужницата се появява пред нас на мига и с любопитство гледа ту мен, ту господарката си. – Пийни от това – нарежда Зидана и ѝ подава шишето. Макарим пребледнява. Добре знае с какви лекарства се занимава султанката обикновено. С трепереща ръка отсипва от златната течност и въпреки колебанията си накрая я поглъща, несъмнено осъзнала, че възможността да се отрови е по-благосклонна от това да отсекат главата ѝ. Зидана я гледа как преглъща, а очите приличат на цепки в гънките на лицето ѝ. Разбира се, не настъпва мигновена външна промяна.

– Ти за глупачка ли ме мислиш, че да приема отварата, която си взел от първия шарлатанин? Би трябвало да наредя да ти отсекат главата, евнух! И вероятно точно това ще направя. Сега ми върни обратно златото и бижутата, които ти дадох, за да откупиш еликсира, и ще те оставя да живееш. Поне още някой друг ден.

Ах. След неловка пауза обещавам, че ще върна всичко на следващия ден, при все че отдавна вече нямам нищо.

– Сега! – кресва тя.

– Боя се, че багажът ни още не е разтоварен от мулетата – рискувам аз в отчаян опит да спечеля малко време.

Тя ме удря, но за късмет силите ѝ не са много.

– Да не мислиш, че съм идиот като теб? Кой би оставил злато и бижута в товара на кервана? Върви и веднага ги донеси! Макарим ще дойде с теб. Ако не си се върнал до обед, ще пратя стражи за теб.

И двамата с Макарим се подчиняваме и тръгваме по коридорите на двореца. За миг се чудя дали Бен Хаду би ми заел пари, за да платя на Зидана; след това решавам, че вероятно няма да го направи. Кой тогава? Съзнанието ми е абсолютно празно. Накрая Макарим нарушава мълчанието с изпълнено от тревога лице.

– Какво има в отварата? Ще умра ли?

– Предполагам, че да – казвам мрачно.

Тя спира и ме поглежда ококорено.

– Отрова ли беше?

Едва не се разсмивам с глас на ужаса ѝ. "Нека да вярва в това", мисля си и си припомням злия ѝ план и болката, която причини на Алис. Не казвам нищо.

Макарим обгръща тялото си с ръце и потреперва.

– Тук имаше толкова много смърт през последните няколко месеца. – Лицето ѝ се изкривява и очите ѝ се пълнят със сълзи.

– О, не искам да умирам...

– Толкова много смърт? – Ледени тръпки ме пробождат в гърдите. – Какво имаш предвид?

– Проклетата дизентерия погуби толкова хора.

– Алис? – гласът ми е толкова дрезгав, че едва успявам да проговоря.

Тя ме поглежда с присвити очи, а после кима.

– О, да, тя беше една от първите.

Целият се смразявам и започвам да треперя, сякаш имам температура. Усещам пулса толкова силно в ушите си, че не чувам последните ѝ думи, но се облягам на стената и се плъзвам надолу, докато накрая се озовавам седнал на земята.

Макарим се взира любопитно в мен.

– Зле ли ти е, Нус-Нус? – По устните ѝ пробягва едва доловима усмивка. Изпитва наслада от мъката ми, макар крилете на смъртта да са се разперили и над самата нея.

Нямам думи, просто я гледам тъпо, абсолютно смразен въпреки невероятно горещия ден. Очевидно няма какво да се каже, какво да се направи. Зидана ще ми отнеме главата и това няма да има никакво значение. Изиграл съм ролята си. Отвел съм Момо там, където ще има друг живот, далеч от опасните клопки в този дворец. Навеждам глава.

Човек би казал, че нищо не би могло да въздейства на моята безнадеждност, но няма как да не забележа пътечка от мравки, които се движат по коридора, идвайки от една пукнатина между интересните емайлирани плочки към отдалечения вътрешен двор, понесли върху главите си по зрънце ориз или троха хляб. Гледам как тези крехки създания живеят мъничкия си живот като джуджета в монументалната архитектура от мечтите на лудия султан. Гледам ги, сякаш съм изпаднал в някакъв транс, от който ме изтръгват изведнъж.

– Нус-Нус, трябва да дойдеш с мен!

Това е Абид, прислужникът, който отговаря за личните нужди на султана.

– Навсякъде те търсих – пухти той, останал без дъх.

– Никъде няма да ходи. – Макарим поглежда момчето кръвнишки. – Той трябва да свърши нещо за султанката.

Абид ѝ отвръща със свиреп поглед.

– Мулай Исмаил настоява за мигновеното му присъствие в залата за съвещания.

Това е достатъчно: дори Зидана не се осмелява да противоречи на султана. Макарим дърпа ръкава ми и аз се изправям на крака.

– Отрова ли беше? Кажи ми честно.

Аз я гледам глупаво. После разтърсвам глава.

– Точно обратното.

– Ще живея?

– Убеден съм, че ще надживееш всички ни.

Успокоена, тя изведнъж си спомня за задачата си.

– Бързо тогава, дай ми парите сега, а аз ще ги върна на Зидана и ще спася кожите и на двама ни.

Гледам я, като че ли говори пълни безсмислици.

– Нямам пари. Нямам бижута. Нищо нямам. Ако трябва да вземе главата ми в отплата, нека така да бъде. Защо да ме е грижа? Можеш да се върнеш и да кажеш това на господарката си.

След това тръгвам по коридора след Абид до шкафа си, за да събера записките си, а после към залата за съвещания.

Събрани са голям брой министри и съветници, в това число и новият везир: невзрачен, белязан от шарка човек с раболепно поведение, облечен в семпла роба, без никакви накити, изглежда като абсолютна противоположност на Абделазиз. Султанът се е разположил, а двама прислужници му веят с огромни щраусови пера. И да ме е разпознал, щом се изправих след поклона, с нищо не показва, че е така. Очите му се плъзват покрай мен без никакъв интерес. В краката му седи Азиз, държи тръстиковата пръчица в готовност над хартията върху масичката на коленете си, за да прави записки по време на срещата. Бен Хаду се появява миг по-късно, хвърлил бегъл поглед на записките ми с пълен отчет на времето ни прекарано в Лондон. Първа точка за деня, разбира се, е споразумението; но Исмаил махва раздразнено с ръка към посланика в момента, в който започва да изрежда условията.

– Обстоятелствата се промениха, след като замина за тези преговори, в случай че не си разбрал. Прогонихме неверниците от Мармора, така че имаме още едно пристанище под свое командване. Испанците изоставиха отлични оръдия, така че с тях и оръжията, които донесе от Англия, както и с отличните мускети и барут, подарени от английския крал, струва ми се, че се намираме в по-силна позиция за нови преговори. Ще настоявам крал Чарлс да ми изпрати друг посланик. – И разтърква длани, изпълнен с алчност при тази перспектива.

Изумлението, изписано на лицето на Бен Хаду, би могло да ми се стори комично, стига да ме вълнуваше. Вместо това гледам без никакъв интерес как се покланя и навива многословните ми бележки на стегнат свитък, а движенията му подсказват, че му се иска да ги накъса и да ги хвърли в лицето на владетеля. Но Калайджията е изключително внимателен по отношение на жестовете. Вдига глава, а лицето му е безизразно. Отговаря на въпросите на султана за дворцовия живот – за краля, двореца му и имотите, – като напълно съзнателно се старае да омаловажава великолепието им. "Уайтхол – казва той на Исмаил – е лабиринт от проходи, покрити с проядени от молци тапети, паяци и техните паяжини из празните стаи, в които жалките царедворци на Чарлс се щурат като семена в кратуна."

– Части от двореца датират отпреди векове, а новите крила са добавяни в течение на годините напълно случайно. Там липсват величествените и епични пропорции на вашето постижение тук, Ваше Високо Величество.

Исмаил е удовлетворен от чутото, навежда се напред.

– А съпругите му?

– Според християнските закони, сър, той може да има само една, а кралица Катарина прилича на мишка и има зъби като на заек. Само че за беда, точно обратното на зайците, не е успяла да роди.

– Тогава кой ще го наследи? Той вече е надхвърлил петдесет, би трябвало, без много да се церемони, да се отърве от португалската инфанта и да си вземе друга жена.

Докато Бен Хаду обяснява сложната наследствена линия в Англия, съзнанието ми отново е насочено към Белия лебед. Чудя се дали е била сама, когато е умряла, дали някой не е можел да я спаси; дали Зидана е помогнала с похватите си. Чудя се кога точно се е случило. Дали не е било в момента, в който съм си позволил чаша хубаво френско вино на масата на херцогинята на Портсмут? Или може би докато се разхождах из розовата градина преди около месец и мечтаех да съм там с Алис, да вдишвам аромата на цветята под нежното английско слънце? Може да е умряла с разбито сърце малко след като отведох Момо със себе си.

Измъчвам се с тези мисли, като от време на време улавям по някое изречение, с което Бен Хаду описва английския двор. Сега обсъждат жените...

– Кожата на всички ли е толкова светла, както беше тази на Белия лебед? – пита с интерес султанът и сърцето ми се свива.

– Повечето от тях са доста грозновати – отвръща Калайджията, – с кестенява коса и покрити с бои и мазила, за да прикрият белезите си от шарката.

Султанът приема това с голяма радост и подканя посланика за още и още подробности, особено относно любовниците на краля.

– Би трябвало да попитате Нус-Нус за тях – нахално се намесва някой. – Той прекарваше доста време с любовниците на английския крал. – Вдигам рязко глава. Обръщам се и виждам Самир Рафик да ме гледа с иронична усмивка. – Не виждате ли как тъгува за тях?

Султанът се намества напред на дивана си и ме поглежда, изпълнен с любопитство.

– Ела тук, Нус-Нус.

Пристъпвам напред и още веднъж.

– Коленичи.

Подчинявам се, а Исмаил протяга ръка и докосва лицето ми.

– Плачеш ли?

Плача ли? Вдигам ръка към бузата си и се оказва, че е мокра.

– Защо плачеш?

Оказва се, че не мога да отговоря.

– Може би плаче от срам! – нарушава тишината Рафик. – Той и Каид Бен Хаду си взеха английски наложници докато бяха в Лондон, а щом с Каид Шариф възразихме на този разврат, пратиха ни в провинцията да лапаме мухи, за да не им пречим, докато продължават да сквернят доброто име на исляма, на Мароко и на делегацията на Ваше Високо Величество. – След това измъква изпод робата си голям свитък, развива го и продължава да чете от дълъг списък с прецизни бележки подробности за всяко отклоняване на всеки член на делегацията от правия път, украсени с цял куп измислици, като оставя за последни враговете си: мен и Бен Хаду.

Лицето на Исмаил е зловещо мрачно, но откривам, че изобщо не ме е грижа: освен това повечето от обвиненията са пълен абсурд. Напушва ме неудържим смях, а това още повече вбесява султана.

– Ти се смееш?! – ръмжи той; това ме кара да се разсмея още по-силно. Виждам как Бен Хаду ме гледа изумен. Не стига че Самир Рафик предприе отчаяната си маневра, преди още да сме стигнали до рискованата тема за отдавна умрелия печатар и жалките останки от старата му кокалеста глава, които той знае, че няма да задоволят кръвожадния султан, а сега заместникът му напълно полудя. Хвърля ми предупредителен поглед, сякаш с него може да ми върне разума, но вече е твърде късно за това.

Султанът се е изправил на крака.

– Шариф! – кресва той и съветникът допълзява напред. Исмаил го подритва да се изправи. – Това истина ли е? – крещи той.

– Тези мъже посрамили ли са религията си, страната си и МЕН?!

Шариф отчаяно мести погледа си от Калайджията към мен и после обратно и не знае какво да каже, че да не влоши положението още повече. Забелязвам, че министрите прехласнато наблюдават какво ще се случи: като хиени са, чакат нервно лъвът да приключи, за да се нахвърлят върху огризките. Щом става въпрос за проливането на нечия чужда кръв, значи, те са в безопасност – поне засега.

Исмаил завира лицето си в това на Шариф.

– Да не са ти отрязали езика в Лондон?

– Н-не, Високо Величество – заеква той.

– Тогава отговори на въпроса. Тези мъже общуваха ли с жени и предадоха ли доверието, което им гласувах?

– Ггосподарю, вашият слуга Нус-Нус е... е... евнух.

Исмаил го поглежда, сякаш е хлебарка. Такава, която се кани да стъпче. След това посяга да извади кинжала от ножницата си, но той се закача и това го довежда до бяс.

– Ще ви убия, всички до един! – Най-после успява да извади оръжието и го опира в мършавия врат на Шариф. – Сега ми кажи истината! – По извърнатото нагоре лице на съветника пръска слюнка.

– Аз... ами... видях Нус-Нус да изпива чаша вино – успява да изломоти той и върти очи като жертвен агнец – и... ами... – Опитва се да си припомни още някое дребно прегрешение според законите на исляма, нещо уличаващо, но не твърде сериозно. – Аами... Каид Мохамед бен Хаду... ами... беше изобразен на портрет.

– Два пъти – добавя злобно Рафик.

– Два пъти – потвърждава Шариф.

– Кучи сине! – Той избутва съветника в страни и се приближава до Бен Хаду, който вдига ръце, за да се предпази от яростта на султана. – Аллах забранява да се правят изображения! Заслужаваш да умреш за това, че ме посрамваш така, мен, Пазителя на исляма, Защитника на вярата! – Промушва Калайджията в крака и Бен Хаду пада на земята с вик. За миг настъпва затишие, сякаш жаждата за кръв на султана може да е задоволена, но той се провиква към стражите.

– Отведете ги всичките в клетките на лъвовете!

Мислех си, че не ме е грижа дали ще живея, или ще умра. Но когато си затворен в дупка със седем гладни лъва и обикаляш под заплахата да бъдеш разкъсан на парчета и изяден жив, нещата започват да изглеждат другояче.

– Стойте заедно! – казва ни Бен Хаду. Превързал съм стегнато крака му с чалмата си, но започва да губи сили заради кръвозагубата. – Ако се разделим, по-лесно ще ни погубят един по един. Хвърляйте по тях пясък, камъни, чакъл, всичко, каквото намерите.

– Хвърлете него на лъвовете! – вие Самир Рафик и сочи към Шариф, който очевидно няма да ни е от голяма полза в отблъскването на огромните хищници, тъй като само видът им го е парализирал, ококорил е очи и направо се е побъркал от ужас.

– Това ще им отвлече вниманието за известно време.

За кратък миг изглежда, сякаш Калайджията обмисля жестокото предложение; после си давам сметка, че мисълта му е забавена до крайност заради раната.

– Размахвайте ръце към тях и крещете – предлагам аз, като си припомням какво ни учеха като деца, тъй като живеехме в район, където лъвовете дебнеха плячката си; тази тактика обаче беше полезна за прогонване на едно животно, а не на изгладняла глутница. И все пак лъвовете остават настрани за няколко ужасяващи минути, но след това решават, че този шум не ги застрашава, и започват отново да ни обикалят.

Берберските лъвове се славят с това, че са най-тежките и могъщи от всички, особено тези чудовищни екземпляри. При различни обстоятелства биха ги нарекли красиви или благородни с масивните им тела, буйни черни гриви, широките им муцуни и умните им кехлибарени очи. Само че в този момент, подлудени от миризмата на кръвта на съветника и несъмнено лишени от храна през последните няколко дни, цялата им интелигентност е съсредоточена в това да си осигурят по-голяма мръвка с яките си зъби.

Женските поемат инициативата: огромни светлокафяви създания с гладка козина и остър поглед. По-малки са от двата мъжки, но нямат грива, която да прикрие тяхната свирепост и хитрост. Две от тях атакуват леко, но се оттеглят, щом ни доближат, разсейват ни, докато друга атакува тихомълком отзад най-неочакваната жертва и захапва ръката на Шариф. Бедният съветник крещи в агония и забива краката си в пясъка, но лъвицата е много по-силна. Отмята глава и го отмъква и няма никакъв начин да го спасим. Звуците са ужасяващи – ръмженето и хрускането, писъците...

Сега и мъжките се раздвижват и се опитват да отместят женските от пътя си и само след миг се разразява ожесточена битка. Ревът на огромните зверове вибрира в гръдната ми кост, докато се оглеждам и премислям различни възможности. В края на клетката има широк ров, пълен с вода – твърде е широк, за да могат лъвовете да го прескочат, а зад него има висока желязна ограда. Щом стана ясно, че лъвовете могат да копаят добре след инцидента със затворниците и още няколко неуспешни метода, беше измислен този, с цел зверовете да се държат затворени и да се осигури безопасността на хората в двореца, като същевременно се предоставя зрелище. Обикновено на лъвовете хвърлят по някой нещастен безизвестен роб; в този случай става въпрос за четирима изтъкнати членове на завърналата се от Англия делегация, което означава, че трябва да се е събрала сериозна тълпа. Всички са се притиснали към оградата – хора, които познавам от години: дворцови сановници, стражи, коняри, кухненски помощници и роби; благородници, търговци; там са, разбира се, самият султан и дори султанката Зидана и синовете ѝ – в очакване на нашата смърт. Призлява ми от погледите им, изпълнени с ненаситност, насочени към бедния Шариф, разкъсван крайник по крайник.

– Бързо, към рова! – обръщам се аз към Бен Хаду, като преценявам, че шансовете ни срещу лъвовете на твърда земя са далеч по-нищожни, отколкото в опасната вода.

Отчаянието му дава сили: хукваме заедно през ямата, като придържам ръката на Калайджията. Успяваме да се доберем до рова, преди лъвовете да са приключили стълкновението си заради съветника, двамата с Рафик започваме да се катерим по желязната ограда, а аз поемам риска да се извърна и виждам как Бен Хаду плиска вода и крещи срещу една устремена лъвица, която се е осмелила да влезе във водата.

– Не мога да плувам! – крещи той.

Рафик изсъсква:

– Лошо ти се пише тогава.

После се покатерва бързо по желязната ограда, прехвърля се през шиповете на върха ѝ и пада от другата страна, изподран и окървавен, но цял.

Известно време се колебая. Бих могъл да се спася лесно, както направи Рафик; но гледката на разкъсания от лъвовете Каид Шариф се е запечатала в съзнанието ми с цялата си жестокост, макар че едва го познавах; с Калайджията съм преживял много повече, при все че невинаги съм го харесвал. Как бих могъл да живея със съзнанието, че съм го оставил да умре в челюстите на лъвицата? Освен това само преди час ми се искаше да съм умрял. В този момент, колкото и да е странно, осъзнавам, че бих предпочел да живея, макар и без Белия лебед. Поемам дълбоко въздух и призовавам духа на Сенуфо, желязната си маска.

Не успях да довърша докрай ритуала Поро за встъпване в тайното мъжко братство, което учи младежите на мъдростта на Сенуфо, на сила и отговорност, тъй като бях пленен в същата година, когато започнах да изучавам ритуалите ни. Но бях изпълнявал племенния боен танц и опознах силата му. В нашата култура маската служи за борба със злото, без значение дали на този свят, или в отвъдния; с естественото или свръхестественото. Понякога маската е просто щит, гладка раковина, която да отблъсква злото; но може да бъде също и израз на невероятна агресивност. Извиквам в съзнанието си мощните челюсти на крокодила, зъбите на хиената, на които нищо не може да устои, прибавям и бивните на африканския глиган и рогата на мускусния бик; а между тях слагам и хамелеона, създанието на промените. Най-накрая си представям армия от мравки, която напредва по маската с неумолима решимост. Хвърлям се с ръмжане обратно във водата и освобождавам цялото количество гняв и ярост, които някога са прониквали през маската. Тя вече не е второто ми лице, превърнала се е в мое собствено. Вече не съм Нус-Нус, петдесет на петдесет, евнух, роб; името ми е Акуджи. Аз съм нежив, но буден.

Лъвицата ме оглежда несигурно. После сбърчва муцуна и показва огромните си зъби: но това е по-скоро страх, отколкото проява на враждебност. След няколко ужасно напрегнати секунди тя се оттегля със силно плискане на водата и се покатерва обратно на твърдата земя, за да се присъедини към угощението на останалите.

Бен Хаду се взира безмълвно в мен. Не мога да си представя какво вижда, защото изведнъж не ме е грижа за това. Не мисля, просто действам и това действие ме изгаря с някаква простота и чистота, дава ми прилив на удовлетворение и сила, които като че ли насочвам срещу всички врагове в живота ми, предишни и сегашни. Сграбчвам робата на Калайджията и безцеремонно го дръпвам зад себе си, измъкваме се от водата и се изправяме пред металната ограда. Изведнъж около нея се скупчват стражи – четирима или петима, въоръжени с копия и мечове. "Значи така – мисля си, – ако лъвовете не ни убият, бухарите са тук, за да се уверят, че няма да избегнем наказанието, ще ни бутнат обратно в ямата." Но те поемат Бен Хаду и го изваждат навън; след това се връщат за мен.

Държат се с нас уважително, сякаш сме скъпи гости на султана, които по някакво ужасно стечение на обстоятелствата са попаднали сред лъвовете.

38

Свободата на Самир Рафик не продължи дълго. Точно обратното, заради егоистичното му бягство от ямата с лъвовете султанът нареди да бъде измъчван. Оставен на милостта на Фарук, той призна, че обвиненията срещу Каид Мохамед бен Хаду и мен в качеството ми на негов заместник са лъжа.

При все че Калайджията наистина поръча да му направят портрет в Лондон. Два пъти.

И взе една от прислужниците в двореца за своя съпруга.

А аз опитах вино и ейл по време на престоя ни в Англия.

Разбира се, най-бруталното ми деяние беше, че откраднах сина на султана и го дадох на английския крал. Но лишен от всякакви доказателства, Рафик, изглежда, решава да не споменава за това обвинение.

Не е имало обаче разврат и пиянски оргии, както свидетелства при ареста ни, и останалите членове на делегацията решават да застанат на страната на Бен Хаду вместо на осъдения на изтезание, щом виждат накъде вървят нещата.

По време на изтънчените процедури на Фарук племенникът на великия везир би се заклел във всичко и точно това прави. Чувам, че бил признал най-различни престъпления, в това число и убийството на билкаря Сиди Кабур, за което твърди, че било замислено от Абделазиз с цел да отстрани Зидана и отровното ѝ потомство и донякъде провокирано от копнежа на чичо му да ме затвори в къщата си като негов любовник. Но тъй като нищо от това няма връзка със заповедите на султана да бъде получена информация, свързана с делегацията в Лондон, признанията му са принизени до безсмислено бръщолевене и човекът, който ми го казва, се извинява, че повтаря тези глупости.

Рафик умира не след дълго.

Бен Хаду е възстановен на длъжност първи министър на Исмаил. Аз съм награден със свобода. (Щом най-накрая свалям сребърната робска обица, чувствам главата си странно лека, нестабилна. Хвърлям я в рова – струва ми се подходящо място за това.) Мисля, че в момента, в който в мен се всели племенният боен дух, султанът е видял нещо в израза ми, което го е накарало да реши, че не иска да бъда негов писар, нито Пазител на дневника, нито пък да му нося чехлите. Вместо това ме назначи за главен офицер на бухарите и ме изпрати във Фес.

Точно там четири месеца по-късно получавам съобщение от султанката Зидана. Куриерът пристъпва от крак на крак в очакване на отговор. Целият е покрит с прахоляк, дори не е имал време да се измие.

– Кажи на господарката си, че ще дойда след три дни – казвам. Отсрочката не го радва, но вече съм свободен човек и Зидана не упражнява същия контрол над мен както преди. Наблюдавам го как си тръгва и съм угнетен, нямам желание да зърна Мекнес никога повече в живота си. Дори само като си помисля за харема, изпълвам се с гняв, с изгаряща ярост заради погубения живот на Алис и нямам желание да виждам жената, която толкова дълго копнееше тя да се разболее, а накрая може и да ѝ е помогнала. Но съм дал обещание на приятел и то трябва да бъде почетено.

Ето защо на следващия ден отивам да посетя алхимика Натаниъл Дрейкот. Откривам го на верандата, граничеща с вътрешния двор на къщата на Бен Хаду, да дестилира някаква гъста оранжева течност. Поздравявам го, той ме поглежда през очилата си, облечен в необичайна униформа и без съмнение с променен външен вид.

– Скъпи мой, Нус-Нус...

– Моля те, наричай ме Акуджи. Отървах се от старото си име.

Той примигва.

– Акуджи. – Изрича бавно, а после си го повтаря. – Доста необичайно. Не бива да забравям да го съобщя на Елайъс следващия път, когато му пиша. Ето, опитай това. – Поднася ми лъжица от течността. – Това е масло, изцедено от плодовете на древни дървета, които растат естествено единствено в югоизточните райони на тази страна или поне така ми казаха.

Усещам маслото хлъзгаво на езика си и има лек привкус на ядки. Докато го вкусвам, от джамията Карауийн прозвучава приканването към молитва, кънти из целия опасан със стени град и само след миг е последвано от стотици други мюезини. Звукът е неземен: макар да съм тук вече от няколко месеца, още не съм му свикнал. Той ли е причината за това необичайно усещане, докато преглъщам маслото?

Натаниъл се усмихва и щом заглъхват и последните звуци, казва:

– Обикновените хора наричат това вещество "арган" или може би това е името на дървото. Арабският ми става все по-добър, но мисля, че тази дума е берберска. Селяните събират непреработената сърцевина на плода, след като е бил изяден от козите им, и започват изключително дълготраен процес на печене и пресоване. След това използват произведеното по този начин олио много пестеливо при готвенето, тъй като е много вкусно; но аз имам причина да вярвам, че след като е дестилирано ѝ рафинирано, може да има едва ли не магически способности – за кожата, храносмилането, а също и в борбата срещу стареенето – може да се окаже по-чудодейно дори от Primum ens Melissae.

Дошъл съм точно заради еликсира и му предавам съобщението на Зидана.

За момент ми се вижда малко разочарован. Ободрява се, щом го уверявам, че може да се върне към процеса на рафиниране само след една седмица. Отива да се преоблече – с червена чалма и дълга черна дреха. В това облекло и с брадата, която си е пуснал през последните седмици, лесно биха могли да го вземат за учен или талеб в Карауийн.

Взимам чантата му, премятам я през рамо и двамата тръгваме по прашните тесни улички на медината, към реката и фундуците, където ни чакат конете. Едва сме прекосили моста под стените на университета, когато една ръка се протяга и дръпва бурнуса ми. Поглеждам надолу.

На земята седи прегърбен изпаднал просяк, а до него е просната кърпа с нищожна милостиня. Чертите му са разядени от проказа или някоя друга ужасна болест – устните, носът му и повечето от пръстите на ръцете и краката. Едното му око също го няма, а малкото кожа, която се вижда, е набраздена от дълбоки ивици. Не помня да съм виждал по-ужасяваща гледка.

– Салаам алейкум – казвам тихо и инстинктивно бръквам в кесията си, да извадя няколко монети за нещастната душа, но той дърпа наметалото ми още по-настоятелно.

– Нус-Нус...

– Изглежда, че те познава – казва Натаниъл и се взира в просяка някак уплашено. Дори в Лондон няма нещо толкова отвратително като това бедно създание.

Разпознаването настъпва бавно като зимен изгрев. Това е великият везир. Или по-скоро онова, което е останало от него, след като е бил влачен с километри по каменистата земя, вързан за най-издръжливото муле в конюшнята на султана.

– Малеео... Абделазиз.

Останалото от човека, който нареди да ме кастрират, се усмихва ужасяващо: без зъби, с отрязан език, опитва се да се изправи на жалките си крака, но рухва отново.

Би трябвало да се радвам в този миг на горчив триумф при вида на врага ми, напълно съсипан, но чувствам единствено съжаление. Изваждам едно от плоските шишета с еликсир от чантата на Натаниъл, преметната през рамото ми, и го пускам в скута на просяка.

– Заслужаваш всичко, което те споходи – заявявам мрачно, – но знам какво е да бъдеш осакатен.

Оставям го в недоумение, втренчен в златната течност, несъмнено повярвал, че е някаква жестока шега. Вероятно ще я изхвърли. Ако го направи, изборът ще е негов.

Двамата със Зидана се гледаме предпазливо през дима от тамяна, издигащ се от запаления ѝ мангал. И без огъня в стаята е дяволски горещо.

– Променил си се – казва тя.

– Вие също. – Истина е, изглежда много различна от последния път, когато я видях. Не е престанала да бъде огромна, дори напротив, но някак създава впечатление, че е погълната от масата си, изглежда пищна, пълна с живот. Колкото и иронично да е това, оказва се, че е точно такава. Пълна с живот. Въпреки възрастта си, тъй като трябва да е близо на петдесет, доктор Фридрих смята, че е бременна с близнаци, което се смята за голям късмет в тази страна. Когато радостно ми съобщава новината, въздъхвам: още чудовища ще се появят на този свят. Но все пак я поздравявам.

Тя ме обикаля.

– Няма вече робска обида?

– Не.

– Нито робско име?

– Хората вече ме наричат Акуджи.

– Нежив, но буден – ухилва се. – Не е много ислямско.

Свивам рамене.

– Това е името ми.

– Е, доведе ли ми алхимика?

– Тук е, в Мекнес.

– Добро момче си, задето ми го намери. Еликсирът му е чудодеен. Въпреки че за беда се наложи да се отърва от Макарим. След като пи от него, Зидан беше обладан от безразсъдна страст към нея, напълно неприемливо положение, предвид факта, че беше моя прислужница. – Очите ѝ проблясват. – С него ще постигнем велики неща.

Бях чул, че тялото на Макарим е било открито със странни белези по врата, но, разбира се, никой не би обвинил Зидана.

– Той ще работи за вас само при две условия. Първо, няма да живее в двореца, а ще остане в къщата си във Фес; и второ, няма да използвате работата му, за да навредите на някого.

Очаквам да избухне гневно, но тя само се нацупва, поведение на разстроена млада жена.

– И кое му е забавното на това?

– Вие ли убихте Белия лебед? – Нямах намерение да питам така направо, но изведнъж много ми се прииска да знам.

Тя ме поглежда дистанцирано.

– Лудата англичанка? Да не си се объркал, вече не Нус-Нус? Белия лебед не е мъртва, просто полудя и беше отпратена.

– Но Макарим ми каза...

Насилвам се да си припомня онзи ужасен момент при колонадата със слънцето, приличащо между пиластрите и дългата пътечка от мравки, поели към вътрешния двор. Какво точно ми каза Макарим? Че имало много жертви на дизентерията – официалното обяснение за отровените от Зидана, – а след това чух името на Алис и престанах да слушам. В очакване на най-лошото бях чул най-лошото и бях повярвал на мига. Нежив, но буден? По-скоро Жив, но идиот. Прекалено съм глупав, за да съм жив.

– Тя е в малкия дворец в края на града. След като момченцето ѝ беше отнето така жестоко, тя напълно полудя горкичката, а Исмаил не можеше да я гледа такава, затова я изпрати там. – Зидана говори, като че ли тя няма никакво участие в "смъртта" на Момо. Вероятно вече и тя самата си е повярвала, че е така.

Изпитвам първична, дива радост, зрънце непоносима надежда и трябва да се извърна, преди Зидана да е забелязала; но черните ѝ очи са втренчени немигащо в мен.

– Видях те между лъвовете – казва тя почти с възхищение. – Видях воина у теб.

Усмихва се и за миг зървам момичето от племето Лоби, което е била някога, преди толкова много време.

Илюзията обаче бързо изчезва. Тя прекосява стаята, взема резбована дървена кутия и я донася до мангала. Изважда от нея малка дебела кукла, накичена с бижута, и още една слаба, със сини мъниста вместо очи: хвърля и двете в огъня, където започват да съскат и димят.

– И двамата са мъртви – заявява изпълнена със задоволство. Вдига трета, цялата бяла, с руса коса от конци. – И тя е все едно мъртва – изрича безстрастно и хвърля и нея в мангала. Най-накрая изважда кукла от черна глина с ококорени бели очи, каквито със сигурност са моите в момента, като си спомням адския отвор в гърдите ѝ и онова, което видях вътре. – Да погледнем ли, дали не са израснали отново? – пита заядливо тя и запретва робата на фигурката. Вижда изражението ми и избухва в смях. – Ах, бедният Акуджи, още е лесно да те подразни човек, също както когато беше робът Нус-Нус. – После хвърля и тази фигурка в огъня.

Малкият дворец е спокойно място, заобиколено от градина, пълна с цитрусови и маслинови дръвчета, а по стените се спуска бугенвилия. Котки се излежават в сенките, присвили спокойно очи. По целия път натам бързам и не спирам да мисля, може би просто е изиграла ролята си прекалено добре. Може наистина да е полудяла. Но после отново се надига бурна радост и поглъща тези черни мисли. След всичко, през което преминахме, не мога да повярвам, че написаното в Книгата на съдбата може да е толкова жестоко.

Мамас ми отваря вратата, облечена с обикновена памучна роба и хиджаб, вижда ми се много пораснала: гледа ме, без да ме разпознае, объркана заради униформата. Щом ѝ се ухилвам, тя изпищява от радост и ме прегръща като дете, а после се опомня и сериозно пита за здравето ми и как съм.

Писъкът е привлякъл внимание, забелязвам раздвижване в сенчестия коридор зад нея и изведнъж някой заговаря:

– Изглеждаш толкова различен... и все пак... все пак си ти!

Мамас навежда глава и се измъква ухилена, оставя ни с Алис да седим дълго един срещу друг, да се гледаме напрегнато, сякаш всеки би могъл да изяде другия. Поемам я в ръцете си и усещам, че е крехка като птиче. Но чувствам и силата ѝ – необикновената ѝ издръжливост и сила.

– Момо е в безопасност, добре е и те чака – изричам най-накрая в косата ѝ.

Тя вдига лице. Мокро е от сълзи. Нус-Нус би се поколебал, но Акуджи вдига ръка, докосва бузата ѝ и нежно ги избърсва. Тя слага ръката си върху моята и я притиска към устата си. Устните ѝ парят на дланта ми, усещам дъха ѝ по кожата си.

– Мислех, че никога няма да се върнеш – промълвява тя и си припомням последния път, когато изрече същите думи, и колко се е променило всичко оттогава.

– Ела с мен в Лондон – казвам, а после долепям устните си до нейните и мълчим дълго.