Исторически бележки

Мулай Исмаил е бил султан на Мароко от 1672 до 1727 година: забележително дълъг период на управление на неговия "кош, пълен с плъхове". Едно обяснение за успеха му е прякорът, под който е бил известен: "Сафак Адимаа" или Кръвожадния. Друго може да бъде потърсено в склонността му да упражнява властта си чрез показност, да внушава страхопочитание у населението чрез заобикалящата го помпозност и разкош. В това отношение, както и с мащабите на властта му и начина ѝ на прилагане, той е последният султан, за когото може да се твърди, че е бил на едно ниво с европейските владетели.

През тези петдесет и пет години като абсолютен монарх той подчинява дивите планински племена от Риф и Атлас, отвоюва крайбрежните градове Танжер, Мармора, Асила и Ларалг от чуждо владение, опазва суверенитета на Мароко срещу набезите на Отоманските турци; възстановява джамии, храмове, мостове, казби и, разбира се, невиждания дворцов комплекс в Мекнес, части от който в момента са включени в сайта Световно историческо наследство на ЮНЕСКО.

През 1703 година гостуващ посланик пита един от синовете на Исмаил колко братя и сестри има. Три дни по-късно му е представен списък с 525 момчета и 342 момичета. През 1721 година е обявено, че има "700 сина, способни да се качат на кон". (Твърди се, че последният син на Исмаил е роден осемнайсет месеца след смъртта на султана, което си е истински подвиг.) Още по-трудно е да се проследят съпругите му и останалите жени в харема, тъй като дори в официалните дневници се споменават само с малките си арабски имена, често давани им при приемането на исляма, без значение дали по техен избор, или по принуда. Сред всички тях само една е постоянна: Лала Зидана, купена като робиня от брата на султана за шейсет дуката. Според всички сведения през последните ѝ години е представлявала внушителна и чудовищна фигура: била е ужасно дебела, странно облечена и е всявала ужас във всички като "вещицата Зидана". Въпреки това – а може би точно по тази причина – тя упражнява надмощие над подчинените на Исмаил в продължение на трийсет години и се радва на абсолютна власт в харема. Най-големият ѝ син Зидан е провъзгласен за наследник на Исмаил, въпреки че не е бил първородният му. Той обаче е обезнаследен от баща си през 1700 година в полза на втория, също толкова недостоен син на Зидана, Ахмед ал-Даеби, "Златния".

След смъртта на Исмаил през 1727 година започват битки за надмощие сред живите му синове и за съвсем кратко време обединеното Кралство Мароко се разпада вследствие на гражданска война и морален упадък.

Мекнес бил наричан втори Версай. Мулай Исмаил и Луи XIV споделяли един и същи плам към строителството, и двамата вземали страстно участие в изграждането на внушителните си дворци. Версай може и да не е бил построен с робски труд, но Луи не е бил загрижен за живота и безопасността на работниците си. През лютата зима на 1685 година на неговия строеж са работели почти четирийсет хиляди души въпреки ужасния студ и епидемиите и много от тях умрели. Разбира се, съдбата на хилядите роби в Мекнес е била още по-ужасна. Докато Версай е подчинен на симетрия, ред и елегантност, дворцовият комплекс в Мекнес, с неговите петдесет свързани помежду си палати, джамии, вътрешни дворове, казарми и паркове, бил огромен, разпръснат, с променлив дизайн, тъй като се строяли стени и павилиони, а след това били разрушавани заради случайна приумица на създателя им.

Наследниците му продължили неговата строителна дейност, но през 1755 година разтърсването от огромното земетресение в Лисабон, за което се смята, че е достигнало магнитуд от 9.0 по скалата на Рихтер, сериозно увредило сградите, като сринало до основи постройки, за изграждането на които били нужни десетилетия, и отнели живота на хиляди човешки същества. От амбициозния до лудост план на Исмаил са останали единствено необикновеният му мавзолей, части от Дар Кбира, огромната житница, част от външните стени и портата на града. Въпреки това си заслужава руините да бъдат видени, за да се добие впечатление за степента на мегаломания на султана.

Чарлс II няма официални потомци. Записките обаче сочат, че е създал някъде между дванайсет и четиринайсет незаконни деца, а е много вероятно да е имал и други, които не са оцелели или не са били признати. Където и да е пътувал през годините на изгнаничество преди Реставрацията през 1660 година, той е посял семето си: от Джърси през 1646, до Хага през 1649, от Париж през 1650, до Брюж през 1656. Алис Суон е измислен образ; известно е обаче, че Мулай Исмаил е имал поне една, а вероятно и две английски съпруги, в които е бил много влюбен, едната от тях е умряла (или изчезнала), а друга, по-късно от моята Алис, му родила син, който бил признат за наследник и също се казвал Мохамед (ала държа да отбележа, че Мохамед е предпочитано име за първородните синове в Мароко).

Мароканската делегация от 1682 година пристига в Лондон през януари под ръководството на Мохамед бен Хаду Отур, известен като Калайджията. Документите за почти седеммесечната визита се пазят и до днес и тя е особено цветисто обрисувана в дневника на Джон Евелин, който пише, че Бен Хаду бил "сензацията на сезона". Посланикът е изобразен на два портрета, и двата от неизвестни художници. Единият от красивите портрети може да бъде открит в архивите на Националната портретна галерия в Лондон.

Нус-Нус – или Акуджи, за да го удостоим с истинското му име – е мое творение.

Загрузка...