Град на демони

Тринадесета глава

Има моменти, помисли си Фокс, когато един мъж се нуждае от мъжка компания. Откакто Блок едва не го бе пребил на тротоара, животът течеше спокойно и това му даваше време за размисъл. Единият от изводите — че Дент е оставил десетина души да загинат сред пламъци — терзаеше всички.

Сега четяха втория дневник. Въпреки че не бяха направили нови разтърсващи открития, Фокс водеше свои бележки. Знаеше, че понякога важното е не това, което човек изрича или написва, а мислите, с които го прави.

Забеляза, че през първите седмици след събитията Ан Хокинс е писала надълго и нашироко за добротата на братовчедка си, за движенията в утробата си и дори за подробности от всекидневието, а нито дума за Джайлс Дент или нощта до Свещения камък.

Прекара известно време в умуване върху ненаписаното.

Седеше с крака върху масичката в хола на Кал, с кока-кола в ръка и купа чипс наблизо. По телевизията вървеше баскетболен мач, но не можеше да се съсредоточи. Утре му предстоеше голям ден и имаше твърде много неща, за които да мисли. Посещението в клиниката щеше да е кратко. Всъщност от него не се искаше много. Нищо, което да не е правил преди. Тридесетгодишен мъж знаеше как… да свърши работата си.

Бе подготвен за съда. Въпреки предвидените два дни се надяваше делото да приключи за един. По-късно всички щяха да се съберат отново. Да четат и обсъждат. И да чакат.

Би трябвало да се прибере у дома, да извади записките на Сибил, своите и тълкуванията на Куин. И да прегледа по-подробно схемите и графиките на Лейла. Някъде там се криеше друго парче от пъзела. Трябваше да го открие и изследва.

Но Фокс остана на мястото си, отпивайки още глътка кола. И заговори за това, което се въртеше в главата му.

— Утре ще отида в клиниката със Сейдж и Пола като донор на сперма, за да имат дете.

Последва дълго мълчание и накрая Кал каза:

— Ха!

— Сейдж ме помоли, помислих по въпроса и си казах защо не? Добро семейство са двете с Пола. Просто е странно, че ще направя опит някой да зачене от мен от разстояние.

— Ще дадеш на сестра си шанс за семейство — изтъкна Кал. — Не е толкова странно.

От тази единствена реплика Фокс се почувства значително по-добре.

— Ще пренощувам тук. Ако тръгна към дома, ще се изкуша да се отбия при Лейла. А ако я видя, ще ми се прииска да я разсъблека.

— Искаш утре да бъдеш зареден — заключи Кал.

— Да. Глупаво и суеверно може би, но да.

— Диванът е на твое разположение, особено като знам, че няма да го изцапаш.

„Да, каза си Фокс, наистина има моменти, когато един мъж се нуждае от мъжка компания.“

Мартенската виелица действаше ужасно на настроението. Нямаше да се ядосва толкова, ако си бе направил труд да чуе прогнозата за времето. Щеше да облече зимното си палто, щом зимата бе решила да се завърне. Тънък бял пласт покриваше ранния жълт мъх по декоративните храсти. Няма да измръзнат, помисли си Фокс, докато караше обратно към Холоу. Тези предвестници на пролетта бяха жилави, свикнали с капризите и дори подлите номера на природата.

Беше му писнало от зимата. Въпреки че пролетта бе преход към лятото, а това лято щяха да дойдат Седемте, му се искаше да изрита зимата през прага и да затръшне вратата след нея. Проблемът бе, че имаше няколко хубави дни преди тази необичайна за сезона снежна буря. Природата подхвърляше по някой слънчев ден като примамка, за да дразни хората.

Снегът бързо щеше да се стопи, напомни си той. По-добре да мисли за отминалия спорен ден. Бе изпълнил и братския, и професионалния си дълг. Сега пътуваше към дома, за да се освободи от костюма и да пийне хубава студена бира. Щеше да види Лейла. И след вечерната сбирка да направи всичко възможно да се промъкне в леглото й или да я примами в своето.

Когато сви по главната улица, Фокс забеляза Джим Хокинс пред магазина за сувенири. Стоеше с ръце на кръста и гледаше сградата. Фокс спря до бордюра и спусна стъклото.

— Здравейте!

Джим се обърна. Беше висок мъж със замислени очи и твърда ръка. Застана до пикапа, навеждайки се към отворения прозорец.

— Как я караш, Фокс?

— Добре. Студено е навън. Да ви откарам ли до някъде?

— Не, излязох да се поразтъпча. — Джим погледна назад към магазина. — Съжалявам, че Лори и Джон са решили да го затворят и да напуснат града. — Когато се обърна към Фокс, очите му имаха мрачен израз и гласът му издаде тревога. — Мъчно ми е за всеки, който заминава.

— Зная. Беше тежък удар за тях.

— И ти си понесъл такъв. Чух за случилото се с Блок.

— Нищо ми няма.

— Когато виждам признаците, както сега, Фокс, ми се иска да можех да направя и нещо друго, освен да се обадя на баща ти да поправи някой счупен прозорец.

— Този път няма да е достатъчно да оцелеем, господин Хокинс. Ще го спрем завинаги.

— И Кал вярва в това. Аз също се опитвам да повярвам. Е — въздъхна той, — скоро ще позвъня на баща ти да погледне този магазин. Ще ремонтира това-онова. А аз ще потърся някого, който би искал да започне бизнес на Главната.

Фокс смръщи вежди.

— Мисля, че имам идея.

— Така ли?

— Трябва да помисля, да видя дали… Не е зле да ми се обадите, преди да започнете да търсите или да се спрете на нов наемател.

— С удоволствие. Холоу се нуждае от идеи. От бизнес на главната улица.

— И от хора, които ги е грижа, готови да помогнат с възстановяването — отбеляза Фокс, спомняйки си думите на Лейла. — Ще поговорим за това.

Фокс продължи. Вече имаше нещо ново, върху което да размишлява, нещо интересно. И нещо, което за него бе символ на надежда.

Паркира пред кантората, стъпи на студения мокър сняг и забеляза светлината от прозорците, която се отразяваше в стъклата му. Когато влезе, Лейла вдигна поглед от клавиатурата.

— Казах ти, че не е нужно да идваш днес — намръщи се Фокс.

— Намерих си работа. — Тя престана да набира и се завъртя към него. — Преподредих хранилището както ми е удобно. И кухнята, и част от папките. После… Още ли вали?

— Да. — Той свали тънкото си яке. — Минава пет, Лейла.

Не одобряваше идеята да стои сама в кантората с часове.

— Увлякох се. Бяхме толкова съсредоточени върху дневниците, че забравихме за други насоки. Сибил издири вестникарски статии за Седемте, легендите, които се носят, пасажи от книги за Холоу. Разпределям ги в отделни файлове. По хронология, география, вид инцидент и прочие.

— Материали от двадесет години. Ще ти трябва доста време.

— Справям се по-добре, когато имам система и ред. Освен това всички знаем, че за времето и размера на щетите сведенията са оскъдни. — Лейла приглади косите си назад и наклони глава. — Как мина в съда?

— Добре.

— А мога ли да попитам за преди съда?

— Свърших своята част от работата. Казаха, че мога да… дам втората доза на Сейдж да я занесе сутринта. Тогава, предполагам, ще трябва да почакаме да видим дали някой войник е проникнал в базата.

— В наши дни не се чака дълго.

Той сви рамене и пъхна ръце в джобовете си.

— Не мислех за теб, когато… дарявах. Стори ми се непочтено.

Устните на Лейла трепнаха.

— Разбирам. За коя мислеше?

— Осигуряват визуална стимулация с голи списания. Не обърнах внимание на името.

— Мъже!

— Сега мисля за теб.

Веждите й се повдигнаха, когато той направи крачка назад и затвори вратата.

— Така ли?

— И мисля, че трябва да дойдеш в кабинета ми. — Приближи се, хващайки ръката й. — За малко извънредна работа.

— О, господин О’Дел, жалко, че не съм вдигнала косата си на кок и не нося очила.

Той се усмихна и я поведе навътре.

— Жалко. Но… — Пусна ръцете й и разкопча снежнобялата блуза. — Да видим какво се крие тук днес.

— Мислех, че искаш да ми продиктуваш писмо.

— До господин или госпожа… бял дантелен сутиен, о, предна закопчалка. Това ли е стандартното облекло за офиса в днешно време?

— Не мисля, че би ти отивало — каза тя и изненадващо дръпна вратовръзката му. — Да видим какво се крие тук. Доста мислих за вас, господин О’Дел. — Развърза вратовръзката и я хвърли встрани. — За ръцете ви, за устните ви и многото начини, по които ги използвахте върху мен. — Разкопча колана му. — И отново ще ги използвате. — Издърпа и колана, оставяйки го да падне на земята. Свали сакото от раменете му. — Можете да започнете сега.

— Секретарката се държи като шефка.

— Офис мениджър.

— Както и да е. — Захапа долната й устна. — Харесва ми.

— Тогава и това ще ви хареса.

Побутна го към стола му и насочи пръст срещу него да не мърда. Гледайки го в очите, бавно свали бикините си.

— О, господи!

След като ги хвърли настрана, Лейла седна върху него.

Бе имал предвид дивана, може би пода, но точно в този момент, докато устните й жадно всмукваха неговите, столът изглеждаше идеален. Дръпна блузата й и потърка устни в дантелата на сутиена й. Тази жена не искаше бавно съблазняване, а огън и страст. Затова ръцете и устните му отвърнаха на жаждата й и я оставиха да диктува темпото.

— Откакто влезе, искам това. — Тя провря ръката си между телата им и разтвори ципа на панталона му. — Откакто влезе, Фокс.

Обви крака около кръста му в мига, когато той проникна в нея. Притисна го, наведе глава назад и задъхано простена. Устните й докосваха врата му, лицето му и отново се сливаха с неговите, докато ханшът й се поклащаше.

Трескаво го обгръщаше, завладяна от внезапен, неудържим копнеж. Той се предаде, остави се в нейна власт. Безсилен пред порива, позволи да бъде покорен, да изживее насладата. Когато достигна до върха, все още се чувстваше замаян от ритъма на тялото й. Тя докосваше лицето му, докато неуморно се носеше по вълните на своето блаженство.

Остана неподвижен и изумен, когато двамата си поеха дъх, дори когато тя стана и посегна към бикините си.

— Почакай. Мисля, че вече са мои.

Докато Лейла се заливаше от смях, той рязко се изправи и ги грабна от ръката й.

— Дай ми ги. Не мога да си тръгна без…

— Само ти и аз ще знаем, че не носиш бельо. Това вече ме подлудява. Трябва да се кача горе, да се отърва от този костюм. Ела с мен, после ще те откарам до дома.

— Ще почакам тук, защото, ако се кача горе с теб, ще ме вкараш в леглото. Фокс, бикините ми трябват. В комплект са със сутиена.

Той само се усмихна, докато се отдалечаваше. Възнамеряваше по-късно да вземе и другата част. Хрумна му да ги запечата като реликва, заедно със стола си.

Всичко хубаво свършва, помисли си Фокс, докато прекарваха следващите няколко часа в прелистване на втория дневник и търсене на скрит смисъл в обикновените думи на Ан. Отново настояването на Гейдж да прескочат някои подробности и да продължат напред не срещна одобрение.

— Ще изтъкна същите факти — заговори Сибил, възползвайки се от прекъсването, за да се освободи от напрежението в тила и раменете. — Трябва да имаме предвид, че е загубила любимия си. Била е в напреднала бременност с тризнаци. Ако и това не е травмиращо… Нуждаела се е от отдих. Трябвало е да се пази и същевременно да бъде силна. Мисля, че сме длъжни да проявим уважение.

— Според мен има и друго. — Лейла протегна ръка и докосна книгата, която Куин бе оставила. — Пише за шиене, за готвене и за жегата, защото чувства нужда да се дистанцира. Не споменава за Джайлс, жертвите и събитията. Не пише за онова, което мисли или се страхува, че ще се случи. Просто моментът е бил такъв.

Погледна Фокс и той кимна.

— И аз клоня в тази посока. Важното е онова, за което не пише. Нужно е усилие, за да преживее всеки ден. Запълва времето си с обикновени дейности. Но не вярвам да не е мислила за събитията преди и след онази нощ. Да не е изпитвала силни чувства. Не е било отдих, а по-скоро… Искала е да открием дневниците, дори този, който е пълен с подробности. Според мен… тя иска да каже, че след голямата загуба, личната жертва, ужаса, речете го както искате, идва ново начало, раждане. Животът продължава. Важното е човек да продължи да живее, да се занимава с обикновени неща. Както правим ние, нали? През всеки следващи седем години. Живеем.

— И какъв извод можем да направим? — попита Гейдж.

— Че част от процеса е просто да се живее. Това натрива носа на Туис всеки ден. Дали той знае? В пъкъла, където го е пратил Дент, дали знае? Мисля, че да, и се измъчва всяка сутрин, когато ставаме и се залавяме за обичайните си занимания.

— Харесва ми тази теория. — Куин потърка устни с пръст. — Може би дори така силата му намалява. Той се храни с отрицателни емоции, с агресивност. Когато има възможност, ги подхранва и те го зареждат. Не е ли логично да е валидно и обратното? Че обикновените емоции и действия, и проявите на любов отнемат от силата му?

— Купонът за Свети Валентин. — Лейла изправи гръб на стола си. — Нещо обикновено, забавно и весело. Той се опита да го развали.

— И по-рано, в ресторанта на хотела. Беше сплашване — напомни й Куин. — Но може би изборът на време и мястото е фактор. Имаше двойка, която празнуваше, флирт на свещи и чаша вино.

— Какво правиш, когато те ужили пчела? — попита Сибил. — Замахваш да я удариш. Може би сме го ужилили няколко пъти. Ще си припомним всички инциденти, за които знаем, всички видения. Тази идея води до друга. Когато нещо бъде записано, то добива сила, особено имената. Възможно е да е искала да изчака да мине известно време. Докато се почувства по-сигурна.

— Ние написахме думите — промълви Кал. — Онези, които изрекохме в нощта до камъка за ритуала, с който станахме кръвни братя.

— Придали сте им по-голяма сила — съгласи се Куин. — Записването, ето още един отговор. Ние записваме всичко. Може би това му дава сила и му е помогнало да започне по-отрано със заплахите, но носи и по някое ужилване.

— Когато знаем какво трябва да правим, когато мислим, че сме наясно какво ще ни струва — продължи Фокс, — трябва да го отбелязваме. Както е направила Ан, както и ние в онази нощ.

— Подписано с кръв при новолуние.

Сибил се усмихна и погледна Гейдж.

— Не бих отхвърлила тази идея напълно.

Гейдж стана и тръгна към кухнята. Искаше още кафе. По-скоро, искаше да си почине от досадното бърборене. Засега, а както изглеждаше, така щеше да е и още известно време, само говореха и не предприемаха нищо. Смяташе се за търпелив човек, трябваше да бъде, но ръцете го сърбяха за действие.

Когато Сибил влезе, не й обърна внимание. Не беше лесно. Тази жена не можеше да остане незабележима, но Гейдж полагаше усилия.

— Не помагаш с нищо, като си толкова раздразнителен и скептичен.

Той се облегна с гръб на плота с кафето си в ръка.

— Затова излязох.

След миг размисъл, Сибил предпочете вино пред чай.

— Изглеждаш и малко отегчен. Но с такава нагласа не се постига нищо. Нови времена, нови настроения. — Имитирайки позата му, тя застана, облегната на другия плот с чашата вино. — Трудно е за хора като нас двамата.

— Като нас двамата?

— Измъчвани сме от видения за онова, което би могло да се случи и понякога се случва. Откъде да знаем какво да сторим и дали трябва да сторим нещо, за да го спрем, да го променим? Ако опитаме, дали няма още повече да влошим положението?

— Всичко е риск. Това не ме безпокои.

— Но те изнервя. — Тя отпи глътка. — Точно сега се нервираш заради начина, по който се развиват нещата.

— И как се развиват?

— Малката ни компания се разделя на двойки. Кю и Кал, Лейла и Фокс. Оставаме ти и аз, хубавецо. Не мога да те упрекна, че се дразниш от това. Всъщност, за твое сведение, и на мен не ми допада идеята пръстът на съдбата да ни побутва един към друг като шахматни фигури.

— Шахът е играта на Фокс.

Сибил въздъхна.

— Тогава — като карти от една и съща ръка.

Гейдж повдигна вежди с одобрение.

— Но има безброй други дами в тестето на масата. Не се обиждай.

— Няма за какво.

— Просто не си мой тип.

Когато тя се усмихваше, сякаш зазвучаваше песен на морска сирена.

— Повярвай ми, ако те бях набелязала, щеше да забравиш за всеки друг тип. Но няма нищо подобно. Дойдох да ти предложа съюз или сделка, както предпочиташ.

— Каква е сделката?

— Ще работим заедно и ще се борим заедно, ако се стигне до това. Ще обединим дарбите си, ако и когато се наложи. И няма да те съблазнявам или да се преструвам, че ти позволявам да ме сваляш.

— Не е нужно да се преструваш.

— В това отношение сме квит. Ти си тук, защото обичаш приятелите си, въпреки чувствата, които ти навява този град и спомените за някои хора в него. Обичаш ги и си напълно лоялен към тях. Уважавам това, Гейдж, и го разбирам. И аз обичам приятелките си и съм лоялна, за това съм тук. — Хвърли поглед към вратата и бавно отпи глътка вино. — Градът е чужд за мен, но не и хората в другата стая. Бих сторила всичко за тях. Както и ти.

— Е, значи се договорихме?

Той се оттласна от плота, подавайки й ръка. Застанал срещу нея, срещна погледа й. От нея струеше загадъчно ухание, изключително женствено.

— Кажи ми нещо. Вярваш ли, че след изпитанието ще хвърчат конфети и ще се лее шампанско?

— Те вярват. Това е почти достатъчно за мен. Останалото е само вероятност.

— Аз предпочитам вероятностите. Но… — Гейдж протегна ръка и хвана нейната, когато тя я подаде. — Сделката е сключена.

— Добре. Тогава…

Сибил понечи да се отдръпне, но той задържа ръката й.

— А ако бях отказал?

— Тогава щях да се принудя да те съблазня и да те превърна в свое послушно кученце.

Той широко се усмихна в израз на искрено одобрение.

— Да бе, кученце.

— Щеше да се изненадаш, ако не бяхме сключили сделка. — Тя остави виното си и го потупа по ръката, преди да освободи своята. После отново взе чашата си и тръгна към вратата, но се спря и се обърна назад. Шеговитият израз на очите й бе изчезнал. — Той е влюбен в нея.

Говореше за Фокс, осъзна Гейдж. За Кал нямаше съмнение.

— Да, зная.

— Не съм сигурна дали той знае, а Лейла — определено не. Все още. Това ги прави по-силни, но ще бъде по-трудно за тях.

— Особено за Фокс. Такава е съдбата му — отсече Гейдж, когато срещна въпросителния й поглед.

— Добре. Скоро ще имат нужда от нас, ще трябва да направим нещо повече. Не можеш да си позволиш лукса да бъдеш отегчен още дълго.

— Имала си видение?

— Сънувах, че всички те са мъртви, струпани като жертви върху Свещения камък. Ръцете ми бяха облени в кръвта им. По камъка пропълзяха пламъци, издигнаха се над него и ги погълнаха пред погледа ми. Не можах сторя нищо. Когато то излезе от мрака, с усмивка ме нарече своя дъщеря и ме прегърна. После ти изскочи от гората и уби и двама ни.

— Това е кошмар, не видение.

— Моля се на Бога да си прав. Както и да е, това е знак, че двамата с теб скоро трябва да заработим заедно. Няма да допусна ръцете ми да се изцапат с тяхната кръв. — Сибил здраво стисна столчето на чашата в ръката си. — Каквото и да ми коства, няма да го допусна.

Когато жената излезе, той остана в кухнята и се запита на какво е готова, за да спаси хората, които и двамата обичат.

От снега нямаше и помен, когато Фокс излезе от кантората си сутринта. Слънцето грееше от лазурносиньо небе и сякаш се надсмиваше над мисълта за зима. Зелените пъпки по дърветата нетърпеливо очакваха да се разширят. Теменужките бяха пламнали като пожар в сандъчето пред цветарския магазин.

Той свали якето си и спокойно закрачи по широкия тротоар. Долавяше свежото ухание на пролетта, топлият полъх галеше лицето му. Денят бе твърде приятен, за да го прекара затворен в кантората си. Беше ден за разходки в парка или посядане на верандата.

Щеше да заведе Лейла в парка, да подържи ръката й, да преминат заедно по моста и да я полюлее на някоя от детските люлки. Да слуша смеха й, докато се издига нагоре.

Хрумна му да й купи цветя. Нещо скромно и пролетно. Идеята го накара да забави крачките си, да се огледа и да се втурне към отсрещния тротоар. „Нарциси“, помисли си той, докато отваряше вратата на магазина.

— Здравей, Фокс. — Ейми весело му махна с ръка, изниквайки зад щанда. Продаваше цветя от години и, изглежда, никога нямаше да й омръзнат. — Страхотен ден, а?

— Няма спор. Ето това искам — посочи той към нарцисите, ярки като слънца в хладилната витрина.

— Сякаш са нарисувани. — Тя се обърна и когато лицето й се отрази в стъклото, Фокс видя зловеща усмивка с остри зъби и стичаща се кръв. Направи крачка назад, но жената отново застана с лице към него и обичайната си приветлива усмивка. — Кой не обича нарциси? — зачурулика Ейми, докато ги увиваше. — За приятелката ти ли са?

— Да.

„Стряскам се от всичко“, каза си Фокс. Имаше твърде много грижи. Когато извади портфейла си, усети странен мирис, примесен с уханието на цветя. На тиня, сякаш някои от тях бяха изгнили във водата.

— Готово! Ще й харесат.

— Благодаря, Ейми.

Фокс плати и взе цветята.

— Довиждане. Предай много поздрави на Карли.

Той застина и рязко се завъртя.

— Какво? Какво каза?

— Казах, предай много поздрави на Лейла. — В очите й проблесна тревога и озадачение. — Добре ли си, Фокс?

— Да. Да.

Той отвори вратата, благодарен, че отново се озова навън.

Движението не бе натоварено и спокойно пресече улицата. Изведнъж притъмня, под слънцето премина облак. Прониза го студ — дъхът на зимата от пролетното небе. Ръката му стисна дръжките на цветята, когато се обърна, очаквайки да зърне създанието — какъвто и образ да приемеше то. Но нямаше нищо — нито момче, нито куче, мъж или тъмна сянка.

След миг я чу да го вика по име. Този път студът го обгърна, проникна в него до кости, заедно със страха в гласа й. Отново чу вика й, докато тичаше, долавяйки ужаса й, към старата библиотека. Втурна се през отворената врата, която се затръшна зад гърба му с ужасяващ трясък.

Вместо в празната зала с маси и сгъваеми столове на сегашния общински център попадна сред предишната обстановка. Етажерки с книги, мириса им, бюра, колички…

С усилие се опомни. Това не бе реалност. Демонът го караше да вижда несъществуващи неща. Но писъците й отекваха и Фокс хукна нагоре по стълбите, вземайки по две-три стъпала наведнъж. Тичаше с треперещи крака, както някога. Подмина таванското помещение и се надигна към вратата, през която се излизаше на покрива. Когато тялото му прелетя през нея, ранният пролетен ден бе преминал в знойна лятна нощ.

Потта се стичаше по кожата му като вода, страхът го разкъсваше отвътре.

Тя стоеше върху издадения перваз на капандурата над главата му. Дори в мрака видя кръвта по ръцете й, по камъните, за които се бе хванала, за да се покатери.

Карли. Името й отекваше в съзнанието му. Карли, недей. Не мърдай. Идвам да те хвана.

Но жената, която се обърна и го погледна, бе Лейла. Сълзите на Лейла се стичаха по бледите й бузи. Нейният глас изрече името му само веднъж, отчаяно. Погледна го в очите и промълви:

— Помогни ми. Моля те, помогни ми.

И Лейла бе тази, която полетя надолу от ръба, за да срещне смъртта си на улицата.