Град на демони

Шеста глава

Цареше пълен мрак, когато Фокс паркира зад пикапа на баща си. Беше сам. Късният час бе една от причините в дома на родителите му да не нахълтат шестима неканени гости, като среднощни нашественици.

Родителите му нямаше да имат нищо против, Фокс знаеше. Вратите на къщата бяха отворени за всеки, по всяко време. Роднини, стари приятели, нови приятели, понякога дори непознати намираха подслон, храна и убежище при семейство Бари-О’Дел. Отплатата за гостоприемството бе хранене на кокошки, доене на кози, плевене на градината или цепене на дърва.

През цялото му детство тук се носеше глъчка и цареше оживление, и все още често бе така. Обитателите на къщата бяха насърчавани да поемат по свой път, а правилата бяха гъвкави, индивидуални и създадени така, че всеки да допринася за общото благо.

„Това все още е моят дом, помисли си Фокс, с каменни зидове, дървена дограма и широка веранда отпред с интересни капаци на прозорците сега боядисани в яркочервено.“ Знаеше, че дори ако някога има възможност да построи свое жилище и създаде семейство, тук, в тази къща ще се чувства у дома си.

Звучеше музика, когато влезе в големия хол с ексцентрична смесица от приложно изкуство, смели цветосъчетания и подбор на материи. Мебелите бяха ръчно изработени, повечето — от баща му. Лампи, картини, вази, купи, покривки, възглавнички, свещи — всичко бе творение на някого от семейството или на близък приятел.

Дали като малък бе оценявал това, запита се той. Навярно не. Тогава беше просто дом.

Две кучета дотичаха от задната част на къщата да го посрещнат с весел лай и въртене на опашки. Тук винаги бе имало кучета. Мик и Дилън бяха смесена порода — както и всички предишни — спасени от кучкарника. Фокс приклекна да ги погали и видя баща му да крачи след тях.

— Здравей. — Ослепителната усмивка на Брайън бе израз на искрена радост. — Как е? Ял ли си?

— Да.

— Влизай. Ние довършваме вечерята, а чух, че имало ябълков кекс. — Той преметна ръка върху раменете на Фокс, докато вървяха към кухнята. — Днес работех в града и щях да намина — продължи той, — но ме задържаха. Виж кого ти водя — каза Брайън на Джоан. — Сигурно е чул за кекса.

— В целия град се говори. — Фокс заобиколи голямата маса, тежка като месарски тезгях, и целуна майка си. Кухнята ухаеше на подправките и свещите на майка му и гъстата супа от тенджерата на печката. — Преди да попиташ, вечерял съм. — Седна на стола, при чието изработване бе помогнал, когато бе тринадесетгодишен. — Дойдох да поговоря с двама ви за къщата… за фермата.

— Решил си да се пренесеш обратно при нас? — попита Брайън и хвана лъжицата си, за да загребе отново от добре познатата на Фокс супа с леща и кафяв ориз на майка му.

— Не. — Макар и да знаеше, че вратата винаги ще бъде отворена. — Основната част от къщата е от преди Гражданската война, нали?

— Хиляда осемстотин петдесет и някоя — потвърди Джоан. — Знаеш това.

— Да, но се питах дали вие не знаете да е изградена върху основите на по-стара постройка.

— Възможно е — отвърна баща му. — Каменната колиба в задния двор е от по-рано. Логично е да се предположи, че е имало и други постройки.

— Да. Интересувахте се от историята на фермата, сега си спомням.

— Точно така. — Джоан го изгледа изпитателно. — Земята тук се е обработвала и преди нашествието на белия човек.

— Не говоря за коренните жители и жестокостта на белите хора към тях. — Фокс не искаше да подхваща тази тема. — Повече се интересувам какво знаете за времето на първите заселници.

— Когато е основано селището Холоу? — уточни Джоан. — Когато е пристигнал Лазаръс Туис?

— Да.

— Зная, че тогава земята е била обработваема и местността се е наричала Холоу Крийк. Имам писмени сведения. Защо, Фокс? Не сме близо до Свещения камък и сме извън града.

— Мислим, че може би Ан Хокинс е отседнала и родила синовете си тук.

— В тази ферма? — Брайън се замисли. — Откъде ви хрумна?

— Писала е дневници, вече ви казах за това и за празнините в тях. Не сме открили нито един от времето, когато е напуснала Холоу… или поне се предполага, че го е напуснала, до завръщането й две години по-късно. Ако ги намерим…

— Било е преди триста години — изтъкна майка му.

— Зная, но трябва да опитаме. Ако можем да наминем утре сутринта, рано, преди да дойдат първите клиенти…

— Знаеш, че не е нужно да питаш — каза Брайън. — Ще бъдем тук.

Джоан остана мълчалива за миг.

— Ще донеса прословутия кекс.

После стана и погали пътьом сина си по рамото, докато вървеше към шкафа.

Фокс искаше да държи всичко това далече от семейството си, от дома си. Когато на разсъмване отново пое по познатия път към фермата, си каза, че тършуването не би ги въвлякло повече. Дори ако докажеха, че Ан е отседнала тук, на тяхната земя, и дори ако откриеха дневниците й, нямаше да променят факта, че фермата е една от защитените зони.

Семейството на никого от тримата досега не бе пострадало или дори изложено на опасност. Това нямаше да се промени. Той просто нямаше да го допусне. Заплахата идваше по-рано и по-мощно, неоспорим факт. Но семейството му се намираше в безопасност.

Спря пред къщата миг преди Кал и Гейдж.

— Имам два часа — каза той, когато слязоха. — Ако ни е нужно повече време, ще опитам да направя малки размествания в графика. Иначе ще трябва да почака до утре. В събота съм свободен.

— Ще успеем.

Кал се отдръпна и позволи на Лъмп и другите две кучета да се подушат и опознаят отново.

— Ето го и нежния пол. — Гейдж повдигна брадичка към пътя. — Твоята готова ли е за толкова ранен сеанс, Хокинс?

— Казва, че е готова, значи е. — Но Кал отиде до колата и притегли Куин настрана, когато жените слязоха. — Не зная дали ще мога да ти помогна този път.

— Кал…

— Зная, снощи се разбрахме, но имам право да се тревожа за любимата си.

— Безспорно. — Тя обви ръце около врата му и ярките й сини очи се усмихнаха срещу неговите. — Моят закрилник.

После отвърна на целувката му със същата страст.

— Ще направя каквото мога, знаеш. Но истината е, че съм идвал тук през целия си живот, спал съм в тази къща, ял съм, играл съм в нея, тичал съм из фермата, помагал съм за досадната всекидневна работа. Беше моят втори дом, а никога не съм имал проблясък от миналото тук.

— Джайлс Дент не е идвал, нито другите „пазители“ преди него. Поне доколкото знаем. Ако Ан е дошла в тази къща, дошла е без него и е останала, когато Дент вече го е нямало. Аз трябва да успея, Кал.

— Зная. — Той отново докосна устните й със своите. — Само не се пресилвай, Русокоске.

— Прекрасна къща — каза Лейла на Фокс. — Прекрасно място. Нали, Сибил?

— Като картина на Писаро. Каква ферма е, Фокс?

— Екологична, би могло да се каже. По това време вече са на крак и се занимават с животните.

— Крави?

Лейла го настигна.

— Не, кози — за мляко. Кокошки — за яйца. Пчели — за мед. Зеленчуци, подправки, цветя. Всичко влиза в употреба, а което е в излишък, продаваме или разменяме.

Миризмата на животните се долавяше във въздуха, екзотична за сетивата й на градско момиче. Забеляза автомобилна гума, която висеше като люлка от дебел, олющен клон на дърво, навярно чинар.

— Сигурно е било страхотно да растеш тук.

— Беше. Навремето не мислех така, когато трябваше да рина птичи тор или да кося плевели, но беше страхотно.

Кокошките кудкудякаха непрестанно и гръмогласно. Когато заобиколиха къщата, Фокс видя майка си да им хвърля храна. Носеше дънки, старите си гумени ботуши и избеляла карирана риза върху ватиран пуловер. Косите й се спускаха на гърба на дълга, дебела плитка.

Сега бе неговият ред за проблясък от миналото. Видя я в съзнанието си, заета със същата всекидневна дейност в слънчево лятно утро, но тогава бе с дълга синя рокля и широка препаска на рамото, в която бе сгушена малката му сестричка.

Пееше, спомни си той. Толкова често пееше, докато работи. Чуваше я и сега, както тогава: „Ще отлетя, о, радост, аз ще отлетя на сутринта“.

В близкото заграждение баща му доеше козите майки и пееше заедно с нея.

А Фокс изпитваше към тях безгранична любов.

Тя го видя и му се усмихна.

— Тъкмо навреме, за да избегнеш досадните задължения.

— Винаги съм бил добър в това.

Майка му хвърли последните семена, остави кофата на земята и тръгна към него. Целуна го — по челото, по едната буза, по другата, по устните.

— Добро утро. — Обърна се към Кал и стори същото. — Кейлъб, чух, че имаш новини.

— Да. Ето я. Куин, това е Джоан Бари, голямата ми детска любов.

— Не мога да се сравнявам с нея. Приятно ми е.

— На мен също. — Джоан докосна рамото на Куин и се приближи към Гейдж. — Къде се изгуби и защо не дойде да ме видиш?

Целуна го, а после го сграбчи в прегръдка. Той отвърна — това забеляза Сибил. Притисна я към себе си и затвори очи.

— Липсваше ми — промълви Гейдж.

— Тогава си идвай по-често. — Тя се отдръпна. — Здравей, Лейла, радвам се да те видя отново. А това трябва да е Сибил.

— Същата. Имате внушителна ферма, госпожо Бари.

— Благодаря. Ето го и съпруга ми.

— Козите са от порода „Ла Манча“ — отбеляза Сибил и Джоан я изгледа учудено.

— Точно така. Нямаш вид на козарка.

— Видях такива преди няколко години в Орегон. Тези заострени и повдигнати краища на ушите са характерни. Млякото е с висока масленост, нали?

— Да. Искаш ли да опиташ?

— Пила съм. Чудесно е и идеално за сладкиши.

— Така е. Брай, това са Сибил, Куин и Лейла. Радвам се… хей, вече сме се срещали. — Брайън се усмихна на Лейла. — Може да се каже. Вчера те видях да вървиш по главната улица.

— Сменяхте вратата на книжарницата. Помислих си каква утеха е за хората да знаят, че има кой да им помогне с възстановяването на щетите.

— Стараем се. Радвам се за теб и русокоската, Кал — добави той и прегърна Кал с една ръка. — Крайно време е. — Обърна се към Гейдж и прегърна и него. — Искате ли закуска?

— Нямаме много време — отвърна Фокс. — Съжалявам.

— Няма проблем. Ще внеса млякото вътре, Джо.

— Аз ще събера яйцата. Сложи чайника, Брай. Хладно е тази сутрин. — Тя отново се обърна към Фокс. — Кажи ни, ако имате нужда от нещо или ако можем да помогнем.

— Благодаря. — Фокс даде знак на приятелите си да се отдръпнат, когато Джоан започна да слага яйцата в кошница. — Откъде искате да започнете? От вътре?

— Нали къщата е построена по-късно?

Куин погледна Фокс за потвърждение.

— След стотина години, но може би върху основите на друга. Не зная. А онази колиба… по-скоро, останки на колиба, обрасли с влачещи растения — те са по-стари.

— Била е твърде малка. — Лейла огледа запазените стени. — Дори по онова време не е ставала за жилище. Щом говорим за малко семейство, приютило жена с три бебета, не е била достатъчно голяма.

— Навярно е било хамбар — предположи Сибил — или обор. Но е интересно, че все още е почти цяла. Може би неслучайно.

— Нека първо опитам с къщата. — Куин огледа бараката, земята, голямата каменна сграда. — Може би ако заобиколим оттук, ще открия нещо. Ако не, ще я обходим отвътре, стига родителите на Фокс да нямат нищо против. Ако и там не се натъкнем на нищо… остават земите, горичката, лехите и определено — тези руини. Да стискаме палци. — Тя вдигна палец за късмет с лявата си ръка и подаде дясната на Кал. — Откритата местност сред гората е свещено място, магическо. А камъкът събуди онези проблясъци. На тавана на старата библиотека също се получи. Не беше нужно да правя нещо. Не зная какво би трябвало да направя сега.

— Мисли за Ан — каза й Кал. — Виждала си я, чувал си я. Мисли за нея.

Куин си представи Ан Хокинс, както я бе видяла първия път, с разпуснати коси и ведра с вода от потока в ръце, с наедрял от бременността корем и лице, сияещо от любов към мъжа, който я очакваше. Представи си я каквато бе втория път, отново стройна, със строго облекло. По-възрастна и по-тъжна.

Куин запристъпва по сухите зимни треви, едрия чакъл и каменните пътеки. Въздухът бе хладен, режещ и изпълнен с мирис на животни и пръст. Здраво държеше ръката на Кал, знаейки… чувствайки… че той й дава всичко, което има, за да слее способностите си с нейните, както са слети ръцете им.

— Не просто вървя натам. Виждам теб — обърна се тя към Кал със смях. — Хлапак, все още очилат. Симпатяга. Виждам трима ви да тичате, и по-малко момче… и момиче. Още едно дете, едва проходило момиченце. Толкова е сладко.

— Трябва да навлезеш по-дълбоко. — Кал стисна ръката й. — С теб съм.

— Може би точно това е проблемът. Възможно е да ми предаваш свои спомени, образи от миналото си. — Тя стисна ръката му за миг и освободи своята. — Мисля, че трябва да опитам сама. Дайте ми малко пространство. Чухте ли всички? Отдръпнете се.

Обърна се, достигна до ъгъла на къщата и продължи покрай стените й. Изглеждаше толкова стабилна, помисли си тя, и както бе отбелязала Сибил, внушителна. Камъните, капаците, стъклата. Имаше спящи цветни лехи, а в други се показваха свежи издънки, навярно нарциси, лалета и зюмбюли, след които на свой ред щяха да поникнат летните лилии.

Дебели стари дървета пазеха сянка и Куин си представи — може би видя — сенколюбивите цветя, цъфтящи под нея.

Долавяше се мирис на дим. Сигурно вътре горяха камини. Разбира се, нима можеше тази чудесна стара фермерска къща да няма камина, пред която да се сгушиш в студена вечер? Пламъци, чиито сенки танцуват по стените, и примамлива топлина.

Седеше в стая, осветена от огън и една-единствена лоена свещ. Не плачеше, въпреки че в сърцето й напираше порой от сълзи. С перо и мастило, Ан пишеше със старателна ръка върху страниците на дневника си.

Жената затвори дневника, когато едно от бебетата проплака, а братлетата му се събудиха и запригласяха. Стана и приближи сламеника им до своя, за да ги успокои, да им попее и накърми.

— Вие сте надеждата ми — прошепна тя и подаде на едното подсладена залъгалка, докато другите сучеха.

Щом погледът на Куин се проясни, Кал я вдигна на ръце.

— Трябва да влезем вътре. — С широки, бързи крачки той я отнесе до стъпалата към страничната тераса. Фокс се втурна напред, стигна до вратата и ги поведе към семейния музикален салон.

— Ще донеса вода.

— Нужно й е нещо повече. — Сибил забърза след него. — Накъде е кухнята?

Той посочи и сви в обратната посока. Забелязала, че Куин трепери, Лейла грабна покривката от малкия диван, преди Кал да я сложи на него.

— Главата ми — успя да промълви Куин. — Господи, главата ми. Беше разтърсващо, отвъд скалата на Рихтер. Гади ми се. Трябва да… — Тя раздвижи крака и наведе глава между коленете си. — Добре. — Вдиша и издиша, докато Кал разтриваше раменете й. — Добре.

— Ето. Пийни малко вода. Фокс ти донесе вода.

Лейла взе чашата от него, коленичи и я подаде на Куин.

— Спокойно — посъветва я Кал. — Не бързай да се изправяш. Дишай бавно.

— Повярвайте ми… — Куин погледна към металната кофа, която Гейдж сложи до нея, после към подпалките, изсипани до камината. — Добре се сети, но съм почти сигурна, че няма да ми потрябва. — Бавно се надигна, докато успя да опре пулсиращата си глава върху рамото на Кал. — Беше мощно.

— Зная.

Той леко долепи устни до слепоочието й.

— Казах ли нещо? Беше Ан. Пишеше в дневника си.

— Каза доста неща — отвърна Кал.

— Защо не ми хрумна да включа диктофона си?

— Погрижих се за това. — Гейдж й го подаде. — Извадих го от чантата ти, когато шоуто започна.

Куин бавно отпи глътка вода и погледна Фокс с все още премрежени очи върху бледо като восък лице.

— Едва ли на родителите ти им се намира малко морфин тук.

— Съжалявам.

— Ще отмине. — Кал отново я целуна и нежно потърка тила й. — Обещавам.

— Колко време продължи?

— Почти двадесет минути.

Кал вдигна поглед, когато Сибил влезе с висока керамична чаша.

— Заповядай. — Погали Куин по бузата. — Ще помогне.

— Какво е това?

— Чай. Не е нужно да знаеш повече. Хайде, бъди добро момиче. — Сибил повдигна чашата към устните й. — Майка ти има удивително разнообразие от домашни чайове, Фокс.

— Този има вкус на… — Куин замълча, когато Джоан влезе. — Госпожо Бари…

— Ужасен е на вкус, но ще помогне. Отдръпни се, Кал. — Джоан го побутна, зае мястото му и потърка две точки на тила на Куин. — Опитай да се отпуснеш. Така е по-добре. Дишай, вдишай кислород и издишай напрежението и гаденето. Добре. Бременна ли си?

— Какво? Не. Хм, не.

— Тук има една точка. — Джоан хвана лявата й ръка и притисна свивката между палеца и показалеца. — Ефективно е, но по традиция забранено за бременни.

— Точката Хоку — каза Сибил.

— Разбираш от акупресура?

— Тя разбира от всичко — заяви Куин и най-сетне задиша спокойно. — По-добре съм. Много по-добре. Вече не ми причернява, само чувствам тъпа дразнеща болка. Благодаря.

— Трябва да си починеш. Кал може да те заведе горе, ако искаш.

— Благодаря, но…

— Кал, трябва да я заведеш у дома. — Лейла пристъпи напред и сложи ръка на рамото му. — Аз ще отида до кантората с Фокс. Сибил, нали можеш да откараш Гейдж до къщата на Кал?

— Мога.

— Не сме приключили — възрази Куин. — Трябва да преминем към втора част и да узнаем къде е скрила дневника Ан.

— Не днес.

— Права е, Русокоске. Нямаш сили за още един сеанс.

За да реши проблема, Кал я повдигна от дивана.

— Е, трудно се спори с теб. Добре, тръгваме. Благодаря, госпожо Бари.

— Джоан.

— Благодаря, Джоан. Извинявай, че провалихме цялата ви сутрин.

— Винаги сте добре дошли. Фокс, помогни на Кал с вратата. Гейдж, тръгвай със Сибил. Кажи на Брайън, че всичко е наред. Лейла… — Джоан сложи ръка на рамото й и я задържа, когато другите излязоха. — Беше много съобразително.

— Моля?

— Успя да организираш нещата така, че Куин и Кал да останат за малко насаме, а и двамата се нуждаеха точно от това. Ще те помоля за една услуга.

— Разбира се.

— Ако има нещо, с което можем или би трябвало да помогнем, ще ми кажеш ли? Фокс вероятно няма да го стри. Старае се да предпази онези, които обича. Понякога прекалява.

— Ще направя каквото мога.

— Безкрайно съм ти благодарна.

Фокс изчака, докато Лейла го настигна отвън.

— Не е нужно да идваш в кантората.

— Кал и Куин имат нужда от уединение и е най-добре да не им се пречкам.

— Вземи колата на Куин или на Сибил. Разходи се по магазините. Позанимавай се с нещо нормално.

— Работата е нормално занимание. Опитваш се да се отървеш от мен?

— Опитвам се да ти дам почивка.

— Не аз, Куин се нуждае от почивка. — Лейла се обърна, когато Сибил и Гейдж излязоха. — Ще бъда в кантората през целия ден, освен ако не съм ти нужна вкъщи.

— Ще се справя и без помощ — увери я Сибил. — Няма друга работа, освен да опиша приключението от тази сутрин, поне докато открием дневника.

— Залагаме много на този дневник — отбеляза Гейдж.

— Това е следващата стъпка.

Сибил сви рамене.

— Не мога да го открия. — Фокс разпери ръце. — Може би го е написала тук — очевидно, че е така. Но съм живял в тази къща и никога не съм имал проблясък. Снощи отново огледах навсякъде, обиколих отвътре, отвън, старата постройка, горите. Нищо.

— Навярно се нуждаеш от мен.

Очите му се втренчиха в Лейла.

— Може би е нещо, което трябва да направим заедно. Да опитаме. Все още имаме малко време сега. Можем…

— Не сега, докато родителите ми са тук, в случай че… стане нещо. Утре цялата сутрин и двамата ще бъдат извън фермата. — Далеч от опасността, ако имаше някаква опасност. — В работилницата и на сергията. Ще дойдем отново утре.

— За мен няма проблем. Е, каубой… — Сибил посочи към колата на Куин. — Да яхваме коня. — Не каза нищо друго, докато и двамата се качиха и потеглиха пред пикапа на Фокс. — Какво според теб би могло да стане, та той се бои за родителите си?

— Нищо не се е случвало нито тук, нито у родителите на Кал. Но доколкото знаем, никога досега не са били замесвани. Така че кой може да знае, по дяволите?

Сибил се замисли, докато шофираше.

— Свестни хора са.

— Страхотни.

— Прекарвал си доста време тук като дете.

— Да.

— Господи, млъкваш ли някога? — попита тя след миг. — Не мога да взема думата от теб.

— Обичам да слушам собствения си глас.

Последваха още десет секунди мълчание.

— Да опитаме с друга тема. Как мина играта на покер?

— Добре. Ти играеш ли?

— Понякога.

— Добра ли си?

— Старая се или поне се уча да бъда добра във всичко, с което се занимавам. Всъщност…

Докато вземаше завой, Сибил видя голямо черно куче, извило гръбнак по средата на пътя на няколко метра пред тях. Срещна погледа му и потисна инстинкта да удари спирачките.

— Дръж се здраво — хладнокръвно каза тя и рязко натисна газта.

Кучето скочи, превърна се в черна маса, сред която проблеснаха зъби и нокти. Колата се разтърси при удара и Сибил напрегна волята си да успокои препускащото си сърце. Предното стъкло се пръсна, покривът избухна в пламъци. Тя отново се пребори с инстинкта да удари спирачките и завъртя колата на сто и осемдесет градуса. Подготви се да блъсне животното още веднъж, но то бе изчезнало.

Стъклото изглеждаше цяло. По покрива нямаше никаква следа.

— Мамка му, мамка му! — повтори тя безброй пъти.

— Обърни и продължавай, Сибил. — Гейдж сложи ръката си върху нейната, която стискаше волана. Беше студена, забеляза той, но непоклатима. — Обърни колата и карай напред.

— Да, добре. — Тя потръпна силно и обърна. — Е… за какво говорехме, преди да ни прекъснат?

Искреното възхищение от куража й предизвика в него гръмогласен смях.

— Имаш здрави нерви, сестричке. Железни.

— Не зная. Исках да го убия. Просто исках да го убия. А и колата не е моя, така че ако бях я съсипала, прегазвайки проклетото изчадие, проблемът е на Кю. — В този момент стомахът й се преобърна. — Вероятно беше глупаво. За миг не виждах нищо, после… когато стъклото… можех да се блъсна в някое дърво или да паднем в потока.

— Хората, които се страхуват да направят нещо безразсъдно, не стигат до никъде.

— Исках да му го върна за онова, което причини на Лейла вчера. Но подобни опити са безсмислени.

— Не беше толкова глупаво — каза Гейдж след минута.

Сибил се засмя, стрелна го с поглед и продължи да се смее.

— Сега, като го споменаваш, наистина не беше.