Град на демони

Шестнадесета глава

Хрумна му да се напие. Можеше да се обади на Гейдж, който навярно седеше някъде на чаша кафе или газирано, да помърмори само за разтоварване и да се насвятка в някой бар. Кал също щеше да дойде, трябваше само да го повика. За това бяха приятелите, да споделят мрачните му мигове.

Или просто да купи бира, може би бутилка уиски „Джак Даниълс“ за разнообразие, да я отнесе у Кал и да се напие там.

Но знаеше, че няма да направи никое от двете. Планираното пиянство не бе забавно. Предпочиташе да бъде щастлива случайност. Работата, реши Фокс, е по-добър начин да убие времето, отколкото съзнателно да се налива.

Имаше достатъчно задачи за останалата част от деня, особено при спокойното темпо, с което бе свикнал да работи. Усамотението в офиса следобед му даде още време и пространство за размисъл. Според Фокс правото да размишлява бе едно от изконните човешки права. Освен ако се проточеше повече от три часа — тогава се превръщаше в детинска глезотия.

Нима тя наистина си въобразяваше, че е прекрачил някаква граница и е действал зад гърба й? Че се опитва да я манипулира, да й оказва натиск? Манипулирането не бе напълно чуждо за него, не можеше да отрече, но в този случай нямаше нищо подобно. Познавайки я, просто си бе помислил, че Лейла ще оцени труда, който е положил, за да събере информация и цифри и да й ги представи в организиран вид. Бе очаквал тя да ги приеме със същата радост както букет нарциси.

Просто малък подарък, който бе решил да й направи, защото мислеше за нея.

Застана в средата на кабинета си, жонглирайки с три топки, докато отново прехвърляше всичко през ума си. Бе искал да й покаже сградата, пространството, възможностите. И да види как очите й засияват. Това бе стратегия, не манипулация. Господи, нито бе подписал договор, нито бе кандидатствал за кредит и лиценз от нейно име. Просто бе отделил време да провери какви стъпки трябва да предприеме тя, за да започне бизнес.

Но едно нещо не бе предвидил в стратегията си. Не му бе хрумнало, че Лейла не мисли да остава в Холоу. С него.

Изпусна една от топките и подскочи, за да я улови. Застанал стабилно, продължи с жонглирането.

Ако бе направил някаква грешка, това бе самозаблудата, че тя го обича, че възнамерява да остане. Не си бе задал въпроса сериозно, дали силните му чувства са споделени, дали има нещо, което би я задържало тук след Седемте. Бе повярвал, че долавя същите сигнали от нея, а сега трябваше да приеме, че е било само отражение на неговите собствени чувства.

Това не бе просто горчив хап за преглъщане, а нещо, което засядаше на гърлото и задушаваше, преди човек да успее да се пребори с него. Но колкото и неприятно да е, помисли си той, един мъж трябваше да поеме отрезвяващата си доза.

Не бе длъжна да споделя чувствата или желанията му. Фокс беше възпитаван да уважава и дори да държи на индивидуалността. По-добре бе да знае, ако тя не изпитва същите чувства и желания, и да приеме реалността, вместо да живее с фантазии. Още един ужасен хап за преглъщане, защото фантазиите бяха красиви.

Нейният изискан моден бутик на няколко преки от офиса му, помисли си Фокс, докато прибираше топките в чекмеджето. Можеха да обядват заедно няколко пъти седмично. Да потърсят къща в града, подобна на онази на ъгъла на Главната и Редбъд. Или малко по-далеч от центъра, ако тя предпочита. Но някоя стара къща, която да превърне в свой дом. С двор за деца, кучета и градина.

В град, който е спокоен и безопасен, без над него да тегне заплаха. Люлка на верандата… от онези, които той обожаваше.

„Но ето ти проблем“, каза си Фокс и закрачи към прозореца, за да посъзерцава планините в далечината. Всичко това бяха неговите желания, неговите надежди. Не можеха да станат реалност, щом не съвпадаха с нейните.

Щеше да преглътне и това. Пред тях беше днешният ден и всички други, до избавлението на Хокинс Холоу. Бъдещето бе далеч, утре. Навярно не трябваше да се градят основи за него, докато настоящето все още е нестабилно.

„Приоритети, О’Дел“, напомни си той и седна зад бюрото. После отвори файловете с бележките си.

И тогава от клавиатурата му изпълзя първият паяк.

Ухапа го по ръката, преди да успее да я дръпне. Болката бе внезапна и заслепяваща, като убождане с остър шиш за лед, при което почувства огън под кожата си. Когато се отдръпна назад, те заизвираха като черна вода от клавишите и чекмеджетата.

Ставаха все по-големи…

Лейла влезе в къщата, все още разтреперана. Бягство, така можеше да се нарече постъпката й. Фокс й бе предложил възможност, а тя веднага се бе втурнала да се крие и бяга.

Той я обичаше. Дали вече го бе разбрала? Дали бе скътала това някъде в съзнанието си, докато настъпи по-удобен момент да помисли върху него?

Той я обичаше. Искаше тя да остане тук. Още повече, искаше да се обвърже с него, с града. Да стане наясно със себе си, призна Лейла. Разкри й го по начин, който се бе надявал тя да оцени.

А единственото, което постигна, бе да я изплаши до смърт.

Собствен магазин? Това бе просто една от налудничавите мечти, които се въртяха в главата й преди години. Мечта, от която се беше отказала… почти. В Хокинс Холоу? Нейната задача тук бе да участва в спасяването му и колкото и претенциозно да звучеше, да изпълни съдбовния си дълг. Трудно можеше да си представи нещо по-нататък. А Фокс?

Не бе срещала по-съвършен мъж.

Нищо чудно, че трепереше.

Влезе в кабинета, където Куин и Сибил работеха на две клавиатури, сякаш се състезаваха.

— Фокс е влюбен в мен.

Събрала инерция, Куин продължи да движи пръсти по клавишите и не си направи труда да вдигне поглед.

— Голяма новина!

— Щом сте знаели, защо аз не знаех? — попита Лейла.

— Защото беше твърде заета да се тревожиш за своите чувства към него. — Пръстите на Сибил престанаха да се движат след още едно щракване на мишката. — Но ние от седмици виждахме, че около главите ви кръжат малки сърчица. Не се ли прибираш малко рано?

— Да. Мисля, че се скарахме.

Лейла се облегна на касата на вратата и потърка рамене, сякаш я боляха.

Имаше някаква болка, осъзна тя, но бе твърде дълбока, за да я достигне.

— Не беше точно кавга, въпреки че на първо място бях ядосана. Заведе ме в бившия магазин за сувенири. Вече е празен. После започна да говори какъв потенциал съм имала, че трябвало да открия бутик там и…

— Страхотна идея. — Куин прекъсна работата си и засия като слънце от ентусиазъм. — Като човек, който ще живее тук, мога да те уверя, че ще стана най-редовната ти клиентка. Бутикова мода в малкото американско градче. Вече съм там.

— Не мога да отворя магазин тук.

— Защо?

— Защото… Имаш ли представа какво е нужно, за да започнеш бизнес, да откриеш магазин, дори малък?

— Не — отвърна Куин. — Ти трябва да имаш, а Фокс, предполагам, е наясно с юридическата страна. Ще ви помогна. Обожавам работата по проект. Ще има ли пътувания за зареждане? Ще ме уреждаш ли по цени на едро?

— Спри се, Кю — намеси се Сибил. — Голямата пречка не е логистиката, нали, Лейла?

— Пречка е, и то голяма. Но… Господи, нека слезем на земята, ние трите, сега. Възможно е след седми юли градът да не съществува. Или да бъде град, в който след седмица на разрушения и смърт да настъпи ново седемгодишно затишие. Ако ми хрумне да започна собствен бизнес, при всички други грижи, които имаме, трябва да съм пълна откачалка, за да ми хрумне да го започна тук, в Централата на злото.

— Кал има бизнес. Но не е откачалник.

— Извинявай, Куин. Не исках да…

— Не, няма нищо. Изтъквам го, защото доста хора развиват бизнес тук и създават домове. Иначе всичко, с което сме се заели, не би имало смисъл. Но ако нямаш желание, това си е твоя работа.

Лейла тръсна ръце.

— Откъде да знам? Очевидно той си въобразява, че знае. Вече е говорил с Джим Хокинс да ми даде сградата под наем, разпитал е в банката за бизнес кредит.

— Охо! — промърмори Сибил.

— Събрал е цяла папка документи за мен. Е, ако трябва да съм честна, не е отишъл при господин Хокинс и не е кандидатствал в банката от мое име. Поискал е само обща информация и цифри. Проучил е перспективите.

— Вземам си обратно онова „охо!“. Извинявай, скъпа, постъпил е като мъж, който просто иска да ти даде отговорите на въпроси, които би си задала, ако обмисляш подобна идея. — Сибил замислено сви крака в поза лотос. — Бих го упрекнала и дори наругала, ако ми кажеш, че се е опитал да ти я пробута насила и е станал сприхав.

— Не. — Поразена от логиката, Лейла въздъхна дълбоко. — Аз се държах сприхаво, но просто бях заслепена от всичко това. Каза ми, че е влюбен в мен и иска да съм щастлива, да имам всичко, което искам. Твърдеше, че това, което искам, е собствен магазин. И живот тук, с него.

— Ако не искаш такъв живот, и Фокс, трябва да му го кажеш направо — каза Куин след дълго мълчание. — Иначе бих изругала тебе, не него. Не заслужава да го държиш в заблуда.

— Как да му кажа нещо, което не знам?

Лейла излезе, продължи към своята стая и се затвори.

— По-трудно й е, отколкото на теб — отбеляза Сибил. — Ти винаги си вземала решения със замах, Кю. Със сърцето и ума си. Ако между двете няма съгласие, правиш избор. Това е подходът ти. С Кал всичко пасна. Лесно ти беше да свикнеш с идеята да се омъжиш за него и да останеш тук.

— Обичам го. За мен не е толкова важно къде ще живеем, колкото, че ще живеем заедно.

— Но можеш да отнесеш лаптопа си навсякъде. Ако се наложи да пътуваш във връзка с някоя книга, Кал ще го разбере. Голямата промяна за теб, Куин, е да създадеш семейство с мъжа, в когото си влюбена. А за Лейла тази голяма промяна не е единствена.

— Да, да, да. Иска ми се… не само защото самата аз виждам златен прашец във въздуха… иска ми се двамата да се разберат. И от чисто егоистични подбуди също бих се радвала Лейла да остане. Ако реши, че това не е за нея, значи не е. Трябва да й купя сладолед.

— Разбира се, че трябва.

— Не, сериозно. Разтърсена е. Нуждае се от женска компания и сладолед. Веднага щом свърша с това тук, ще отскоча да взема. Не, тръгвам още сега и първо ще се поразходя няколко пъти по улицата, за да изям своя дял без угризения.

— Купи и шамфъстък — извика Сибил след нея.

Куин отиде до стаята на Лейла, почука по вратата и леко я отвори.

— Извинявай, ако бях твърде рязка.

— Не беше. Даде ми още поводи за размисъл.

— Докато размишляваш, аз излизам да се пораздвижа. На връщане ще купя сладолед. Сибил иска шамфъстък. Ти каква отрова предпочиташ?

— Маслен крем.

— Поръчката е приета.

Щом вратата се затвори, Лейла зарови пръсти в косите си. Малко висококалорично блаженство бе ключът. Сладолед и приятелки. Можеше да допълни успокояващото трио с горещ душ и удобни дрехи.

Съблече се, облече халат и избра памучен панталон и най-мекия си пуловер. Каза си: „По дяволите!“, и реши да си направи маска на лицето преди душа.

Колко жени в града биха посетили бутика й? Колко, запита се Лейла, докато почистваше кожата си, биха поддържали оборота на подобен магазин, вместо да отскачат до търговския център? Дори ако Холоу бе нормално малко градче, как можеше да си позволи да вложи толкова много — време, пари, емоции, надежди — в нещо, което най-вероятно щеше да фалира след две години?

Нанесе маската и се замисли върху идеи за цветове и разположение. Пробни, отделени със завеси? В никакъв случай. Само мъж би си въобразил, че жените ще се чувстват удобно да се събличат зад парче плат на обществено място.

Стени и врати. Сигурни, добре отделени и клиентката да може да се заключи отвътре. Проклет да беше, че я бе накарал да мисли за пробни.

Отчаяно съм влюбен в теб.

Лейла затвори очи. Дори сега, когато го чу в съзнанието си да изрича тези думи, сърцето й се преобърна.

Не бе могла да отвърне със същото. Защото не стояха в стара сграда с примамлива атмосфера в обикновено малко градче, а в къща, която неведнъж е била очукана и изпотрошена, в този прокълнат град. Подходящо определение, нали? Всеки момент можеше да избухне в пламъци.

По-добре бе да измине пътя внимателно, крачка по крачка, докато го накара да разбере, че най-доброто и за двамата, и за всички е нещата да останат такива, каквито са. Най-важното бе да продължат напред.

Под душа тя се предаде на успокояващите струи. Щеше да му се реваншира. Не бе сигурна какво желае или за какво би се осмелила да мечтае. Но знаеше, че го обича. Вероятно това бе достатъчно, за да продължат напред.

Когато повдигна лице към душа, змията безшумно изпълзя от канала.

Куин тръгна с енергична походка по улицата, за да бъде с чиста съвест. Малко повече движение не представляваше никаква трудност, особено при мисълта за сладоледа и пролетта, която събуждаше всичко наоколо. Нарциси и зюмбюли, помисли си тя и размаха ръце, за да ускори пулса си. Цъфнали дървета и зелени треви, които вече поникваха.

Сибил имаше право, градчето беше страшно красиво. Лесно прие идеята за оставане тук. Харесваха й старите къщи с покрити веранди, наклонените тревни площи и градини. Като общителен човек, изпитваше задоволство да живее сред толкова хора, които познава по име.

Сви покрай ъгъла и продължи със същото бързо темпо. Шамфъстък и маслен крем, помисли си тя. Ако си вземеше и от карамеловия сладкиш, здравословната й балансирана вечеря щеше да отиде по дяволите. Но приятелката й се нуждаеше от сладолед и женска компания. Кой щеше да брои калориите?

Спря за миг и се намръщи, когато стигна до къщите на ъгъла. Не беше ли минала вече покрай този ъгъл? Би се заклела… поклати глава и продължи, обърна се и след няколко секунди се озова точно на същото място.

Тръпка на страх пропълзя по гърба й. Съзнателно сви в обратната посока и започна да подтичва. Същият ъгъл, същите къщи. Побягна напред и отново попадна тук, сякаш улицата променяше положението си и мамеше. Дори когато се затича към една от къщите, за да потърси помощ, краката й някак се върнаха обратно на тротоара, на същия ъгъл.

Докато мракът се спускаше над нея, побягна с все сили, преследвана от собствената си паника.

В боулинг центъра Кал стоеше до баща си с ръце на кръста и гледаше как инсталират новата автоматична система за отчитане на резултати.

— Ще бъде страхотно.

— Дано си прав. — Джим изду бузи. — Голям разход е.

— Трябва да влагаме, за да печелим.

Беше се наложило да затворят пистите за деня, но залата за видеоигри и барчето работеха. Идеята на Кал бе всеки, който се отбие, да види процеса… напредъка.

— Всичко се управлява от компютри. Зная как звучи това — промърмори Джим, преди Кал да каже нещо. — Като бръщолевенето на баща ми, когато най-сетне го придумах да сложим машини за кегли вместо няколко момчета да ги подреждат на ръка.

— Имал си право.

— Да, имах, разбира се. — Джим пъхна ръце в джобовете на традиционния си свободен панталон. — Предполагам, че сега ти изпитваш същите чувства.

— Ще даде тласък на бизнеса и ще увеличи приходите. Ще има възвръщаемост в дългосрочен план.

— Да, вече не можем да се откажем, да видим как ще потръгне. По дяволите, отново говоря като баща си.

Кал се засмя и потупа Джим по рамото.

— Трябва да изведа Лъмп на разходка. Ще дойдеш ли с нас, дядо?

— Не. Ще остана тук да се цупя и мърморя за щурите нововъведения.

— Връщам се след няколко минути.

Подсмихвайки се, Кал поведе Лъмп навън. Кучето обичаше разходките из града, но се натъжаваше при вида на каишката. Издаде го жалният му поглед, когато Кал я закачи за нашийника.

— Не се дръж като бебе. Такъв е законът, приятел. Зная, че няма да ти хрумне да направиш някоя глупост, но законът си е закон. Или искаш да се наложи да те измъквам от кучкарника?

Лъмп тръгна с наведена глава като военнопленник към стъпалата отзад. Спазваха този режим от известно време и Кал знаеше, че след първите няколко минути кучето ще живне, доколкото можеше да живне Лъмп.

Кал не откъсна поглед от него, докато заобикаляха оградата. Освен когато отскачаха до квартирата на Куин, Лъмп предпочиташе да протяга крака по главната улица, където Лари от бръснарницата често излизаше, когато наближат, даваше му по някоя бисквита и разрошваше козината му.

Кал търпеливо изчака, когато Лъмп повдигна крак, за да маркира обилно ствола на голям дъб между сградите, и остави кучето да го води към тротоара на Главната.

Там сърцето му подскочи до гърлото. Плочите бяха вдигнати и покрити с черна пепел. Градът бе изравнен със земята, от която все още струеше дим. Овъглени, разцепени дървета лежаха като осакатени войници върху потрошените стъкла и изпоцапания с кръв тротоар. Изгорените треви и сандъчетата с весели пролетни цветя до площада димяха. Трупове и ужасяващи останки на хора се въргаляха по земята или злокобно висяха на поразени като от гръм дървета.

До него Лъмп потръпна, седна на задните си части, вдигна глава и нададе вой. Все още стискайки каишката, Кал побягна към входа на боулинг центъра и дръпна вратата. Но тя не помръдна. Не се чуваше никакъв звук, нито вътре, нито отвън, освен ударите на юмруците му и безумните му викове.

Когато ръцете му се обляха в кръв от блъскане, побягна и кучето го последва. Трябваше да стигне до Куин.

Гейдж не знаеше защо реши да намине. Не го свърташе у дома… е, в дома на Кал. За него дом бе всяко място, където се задържаше достатъчно дълго, за да си струва да разопакова багажа си. Понечи да почука, но сви рамене и просто отвори вратата на квартирата. Обитателките трябваше да са благодарни, че поне извика.

— Има ли някого вкъщи?

Позна стъпките на Сибил, още преди тя да се появи на горната площадка.

— Аз съм някой. — Тя заслиза по стълбите. — Какво те води насам преди пет часа?

Бе прихванала косите си на тила, всички тези гъсти черни къдрици, както правеше, когато работи. Краката й бяха боси. Дори с избелели дънки и пуловер успяваше да изглежда като стилна кралска особа.

Имаше страхотен усет според него.

— Чух се с професор Линц, експерта по демони от Европа. Казах му за идеята ни за ритуал с кръв. Не я одобрява.

— Струва ми се разумен човек. — Сибил наклони глава. — Влизай. Можеш да пийнеш вероятно десетата си чаша кафе за деня, а аз — чай, докато ми разказваш какви са разумните му доводи.

— Първият, най-сериозният, прозвуча като ехо на твоите думи. — Гейдж влезе след нея в кухнята. — С ритуала може да отприщим нещо, за което не сме подготвени. Нещо по-лошо или по-силно.

— Съгласна съм. — Тя сложи чайника на котлона и започна да отмерва прясно кафе. — Затова е важно да не прибързваме. Нека първо съберем цялата информация и да действаме много внимателно.

— Все пак гласуваш „за“.

— Да, клоня в тази посока, стига да сме добре защитени, доколкото е възможно. А ти?

— Според мен нещата са петдесет на петдесет, което означава добър шанс.

— Може би, но се надявам да наклоня везните в нашата посока. — Сибил потърка окото си с ръка. — Сигурно…

— Какво има?

— Сигурно е защото прекарах целия ден пред монитора. Очите ми са уморени. — Посегна да отвори шкафа за чаши и подмина дръжката с няколко сантиметра. — Очите ми… О, господи! Не виждам. Не виждам.

— Почакай. Нека погледна.

Когато Гейдж обхвана раменете й и понечи да я завърти, тя се вкопчи в ръката му.

— Не виждам нищо. Само сивота. Всичко е сиво.

Гейдж я завъртя и дъхът му секна. Очите й, екзотичните й цигански очи, бяха скрити зад плътен бял пласт.

— Да поседнем. Това е измама. Просто още една измама, Сибил. Не е истина.

Но докато се притискаше към него и трепереше, Гейдж започна да изпада в унес.

Озова се в малкия задушен апартамент, в който някога бе живял с баща си, над залата за боулинг. Миризмите събудиха у него ужасяващи спомени. Уиски, тютюн, пот, неизпрани чаршафи и неизмити съдове.

Видя стария диван с изтъркани странични облегалки и сгъваемия стол със залепена с тиксо седалка. Лампионът светеше, високият лампион до дивана. Но той бе счупен, спомни си Гейдж. Счупи го преди години, когато блъсна баща си назад. Най-сетне бе станал достатъчно едър и силен, за да използва юмруците си.

„Не, помисли си Гейдж, никога вече няма да се върна тук.“ Отиде до вратата и сграбчи дръжката. Тя не помръдна, накъдето и да я въртеше, колкото и силно да я дърпаше. Шокът го връхлетя, когато погледна към ръката си на дръжката и видя ръка на дете.

„Отново през прозореца“, каза си той. По гърба му се стичаше пот. Не за първи път щеше да се измъкне по този начин. Борейки се с импулса да побегне, влезе в старата си стая — неоправено легло, разпилени учебници, тоалетка, лампа. Нищо не се виждаше. Всичките му съкровища — комикси, бонбони, играчки — бяха скрити на сигурно място.

Прозорецът не се отваряше. Когато в отчаянието си направи опит да счупи стъклото, то остана непоклатимо. Завъртя се, търсейки изход, и видя лицето си в огледалото над тоалетката. Малко, мургаво и изпито. И ужасено.

Лъжа. Поредната лъжа. „Вече не съм хлапак“, каза си той. Не беше безпомощно седем-осемгодишно момче, а напълно зрял мъж.

Но когато чу вратата да се отваря с трясък и тежките тромави стъпки на пияния си баща, отново се превърна в треперещо хлапе.

Фокс удряше и риташе паяците. Вече гъмжаха по бюрото му и се спускаха като водопад от ръбовете към пода. Скачаха върху него и ненаситно хапеха. При всяко ухапваме отровата го изгаряше, плътта му се издуваше и напукваше като гнил плод.

Умът му не можеше да се успокои, не можеше да възвърне самообладанието си, когато десетки от тях пълзяха по краката и ризата му. Стъпкваше ги на пода, на пътеката и дишаше тежко, през стиснати зъби. Двойните врати на кабинета, които бе оставил отворени, се затръшваха. Докато пристъпваше назад към тях, прозорците почерняха от паяци.

Трепереше, сякаш гори от треска, но затвори очи и си заповяда да овладее дишането си. Те пълзяха, драскаха и хапеха цялото му тяло и Фокс изпита желание просто да се предаде и да закрещи.

„Виждал съм и по-страшни неща“, каза си той. Пулсът му отекваше като удари на чук по наковалня, докато се бореше за малко спокойствие. „Да, виждал съм и по-страшни неща. Имал съм и по-ужасяващи преживявания, копеле. Какво е някакво си гъмжило от паяци? Утре ще се обадя на службата за борба с паразити, но те не са истински, нещастнико. Ще изтърпя това. Ще издържа, докато енергията ти свърши.“.

Неистовият гняв в него надделя над страха и отвращението. Пулсът му започна да се успокоява.

Разигравай ни както искаш, копеле. Ние няма да си играем, когато се изправим срещу теб. Този път ще те довършим.

Почувства студената вълна, която изгаряше жестоко — като ухапванията.

Ще умрете в агония.

Няма да стане, помисли си Фокс, вдъхвайки си кураж. Няма да стане, мамка му. Грабна един паяк от ръката си и го смачка в шепа. Кръвта и слузта потекоха между пръстите му като лава.

Западаха от него, един по един. Те бяха тези, които агонизираха, докато умираха. С подути ръце, Фокс бутна вратите и най-сетне побягна — не заради себе, а заради Лейла. Един от писъците, които отекваха в главата му, бе неин.

Докато тичаше, от раните му капеше кръв, но вече заздравяваха.

Скъсяваше пътя, преминавайки през сгради, прескачаше огради, спринтираше през дворове. Видя Куин да стои разтреперана по средата на улицата.

— Загубих се. Загубих се. Не зная какво да правя. Не мога да се прибера у дома.

Той хвана ръката й, повличайки я със себе си.

— Едно и също място. Все се връщам тук. Не мога…

— Прогони го! — изкрещя Фокс. — Освободи се от него.

— Не зная откога… Дори не зная колко време… Кал!

Тя се отдръпна и отнесе онова, което излъчваше, със себе си, когато побягна към Кал, застанал до виещото куче.

— Всичко е опустошено, всичко е изчезнало. — Кал сграбчи Куин в прегръдката си и притисна главата й към шията си. — Мислех, че всички сте загинали. Не можех да ви намеря.

— Това са лъжи. — Фокс го побутна назад. — Лъжи. Господи, не чувате ли виковете й?

Втурна се към другата страна на улицата, хукна нагоре и нахълта в квартирата. Докато препускаше по стълбите, страхът й го разкъсваше отвътре, както паяците бяха разкъсвали плътта му. Писъците секнаха. Но ехото го отведе при нея и го накара да блъсне вратата на банята, където тя лежеше гола и в безсъзнание на пода.

В кухнята Сибил извика, чувайки входната врата да се отваря с трясък. Размаха ръце във въздуха и тръгна слепешком напред. Сивата завеса затрептя и изтъня. Щом очите й се проясниха, избухна в ридания. Видя Гейдж, само Гейдж, блед като платно и вперил уплашен поглед в нея. Когато се хвърли в ръцете му, той я хвана, за да даде опора колкото на нея, толкова и на себе си.