Град на демони

Петнадесета глава

Вечерта се събраха да почетат и за първи път от много страници и много месеци, изминали за Ан, тя пишеше за Джайлс и Туис.

— Това потвърждава много от нещата, които вече знаем — отбеляза Кал, когато Куин затвори дневника. — И поражда нови въпроси. Не може да е съвпадение, че Ан е родила точно когато Дент се е изправил срещу Туис.

— Силата на живота. Невинният живот. — Сибил започна да изброява, свивайки по един пръст. — Мистичен живот. Болка и кръв. На Ан, на Дент, на демона. На хората, последвали Туис. Интересно е и това, че Туис е дошъл до къщата, където Ан се е криела, и не е получил нищо. Още тогава хората в тази къща и земите около нея са били защитени.

— Дент се е погрижил, нали? — предположи Лейла. — Не би изпратил Ан там, без да знае, че е в безопасност. Ан и синовете им. — Погледна Фокс. — И техните наследници.

— Знаела е какво ще се случи. — Фокс не бе пожелал бира или вино, нито дори кока-кола, и пиеше вода. — Знаела е, че всеки, оказал се до колибата на Дент в онази нощ, е обречен да бъде принесен в жертва.

— Чия е вината? — попита Гейдж. — Не биха отишли там, ако Туис не ги е повел. Ако Дент не бе направил хода си, те са щели да го изгорят с факли.

— Все пак са били хора, невинни хора. Но… — продължи Сибил, преди той да възрази: — съгласна съм с теб почти за всичко. Можем да добавим, и че ако Джайлс не бе сторил нищо или тактиката му се бе оказала несполучлива, заразата е щяла да се разпространи, да ги накара да се избиват помежду си, за да се храни от яростта им. Ан го е приела. И аз съм склонна да го приема.

— Споменава за амулета. — Куин взе забравената си чаша вино. — Едно на три части и три в едно цяло. Камъкът се е разделил на три, по една третина за всеки от вас. Номерът е отново да стане цял.

— Кръв. — Сибил огледа лицата на тримата мъже. — Говорел е за кръв. Опитвали ли сте да използвате кръвта си, смесената си кръв?

— Не сме глупави. — Гейдж се приведе на стола си. — Опитвали сме неведнъж.

— Но не и ние. — Лейла повдигна рамене. — Неговата, нашата, тяхната. В нас трите с Куин и Сибил тече негова кръв. Фокс, Кал и Гейдж носят онази част, която той нарича „нашата кръв“. Ако съберем всичко това, ще получим и тяхната.

— Логично, умно и малко неприятно — реши Куин. — Да опитаме.

— Не тази вечер. — Сибил даде знак на Куин да остане на стола си. — Не се пролива кръв току-така. Още когато са били десетгодишни, тримата са знаели, че подобно нещо изисква ритуал. Нека направя малко проучване. Ако ще дам капки от кръвта си, не искам да отидат на вятъра… или по-лошо, да дадат сила на врага.

— Имаш право. — Куин се облегна назад. — Много си права. Но, господи, крайно време е да направим нещо. Изминаха пет дни, откакто Голямото зло се върна в играта.

— Не е твърде много време — сухо каза Гейдж. — Когато на няколко пъти си чакал по седем години.

— Прибягна до доста пикантерии. Пожарът във фермата, озверяването на Блок. — Кал хвърли поглед към предния прозорец и мрака отвъд него. — Събира сили. Колкото повече се бавим, толкова по-мощно ще ни връхлети.

— След този оптимистичен извод, аз си тръгвам. — Гейдж стана на крака. — Обадете ми се кога отново да срежа китката си.

— Ще ти изпратим съобщение. — Сибил също стана. — Време е за проучване. Ще се видим с вас, красавци, утре у семейство О’Дел. Нямам търпение — добави тя и потупа Фокс по рамото, докато минаваше покрай него.

— Кал, трябва да погледнеш тостера.

Кал повдигна вежди срещу Куин.

— Тостерът? Защо?

— Нещо не е наред с него. — Тя се запита как е възможно интелигентен мъж да загрява толкова бавно. Нима не разбираше, че е време да оставят Лейла и Фокс насаме за минута? Сграбчи ръката му и завъртя очи. — Ела да го видиш.

— Мисля, че и аз трябва да се прибирам — каза Фокс, докато бяха сами.

— Защо не останеш? Не е задължително да… Може просто да поспим.

— Толкова зле ли изглеждам?

— Все още изглеждаш малко уморен.

— Може би е от твърде много спане.

„И тъжен“, помисли си Лейла. Дори когато Фокс се усмихна, долови нещо мрачно в очите му.

— Може да излезем. Зная един хубав бар отвъд реката.

Той обхвана лицето й и допря устни до нейните.

— Тази вечер съм ужасна компания дори за себе си, Лейла. Ще се прибера у дома и ще направя малко проучване. Във връзка с работата, за която ми плащат. Но благодаря за предложението. Ще намина да те взема утре.

— Ако промениш решението си, просто се обади.

Но Фокс не се обади и Лейла прекара неспокойна нощ в тревоги за него и мъчителни опасения. А ако той отново сънуваше кошмар и тя не бе там да го успокои?

Двадесет години бе превъзмогвал далеч по-страшни неща от кошмари без нея.

Но все още не бе на себе си. Лейла се обърна по гръб и се загледа в тавана. Не бе предишният Фокс. Сънят, спомените, разказът за Карли — всичко това сякаш бе угасило светлината в него. Утеха, гняв, разбиране, почивка. Нищо не бе успяло да я върне. Когато тази светлина се върне, в което тя вярваше, дали нямаше отново да я угаси, като сподели предположенията си за връзката на Карли? Ако се потвърдяха, дали нямаше да стане още по-тежко за него?

Мислите и тревогите не й даваха покой. Слезе на долния етаж, стопли си чаша от чая на Сибил и я отнесе в кабинета горе. Докато съквартирантките й спяха, избра индексна карта в съответния цвят, за да запише ключовите думи и фрази, които бе запомнила от прочетеното. Разгледа схемите, графиките и картата, надявайки се внезапно да я осени нова и вдъхновяваща идея.

Вторачи се в бележниците на Сибил, но дори след седмици съвместна работа не можеше да разчита странната стенография, която Куин често наричаше сибилопис. Въпреки че вече бе разказала подробностите и на двете си приятелки, седна и напечата бележки за съня на Фокс и за смъртта на Карли.

Известно време просто остана загледана навън през прозореца, но нощта бе празна. Когато се върна в леглото и най-сетне заспа, такива бяха и сънищата й.

Фокс знаеше как да прикрива чувствата си. Всъщност професията му не бе твърде различна от тази на Гейдж. Правото и комарът имаха много общи неща. Често се налагаше да показва пред съдията, заседателите, клиента или ответната страна лице, неиздаващо какво става в сърцето, ума и инстинктите му.

Когато Фокс пристигна с Лейла, брат му Ридж вече бе там със семейството си, както и Спероу с приятеля си. При толкова хора в къщата бе лесно да отклони вниманието от себе си.

Представи Лейла на всички, погъделичка племенника си. Размени закачки със Спероу и побъбри с партньора й, който бе вегетарианец, свиреше на концертина и обожаваше бейзбола.

Лейла изглеждаше заета и, доловил опитите й да отгатне настроението му, Фокс се промъкна в кухнята.

— Ммм, как мирише това тофу. — Застана зад майка си и я прегърна. — Какво друго има в менюто?

— Всичко, което обожаваш.

— Не се прави на духовита.

— Ако не бях такава, откъде щеше да наследиш това качество? — Тя се обърна и се подготви за ритуалните си четири целувки, но смръщи вежди, щом видя очите му. — Какво има?

— Нищо. Работих до късно, нищо друго.

Някой бе придумал Спероу да вземе цигулката от музикалния салон и Фокс използва музиката като повод да се завърти с майка си в танц из стаята. Знаеше, че няма да я заблуди, но ще го остави на мира.

— Къде е татко?

— Във винарската изба. — Това бе претенциозното име, с което наричаха онази част от сутерена, където съхраняваха домашно вино. — Приготвих яйца.

— Не всичко е загубено.

Фокс наведе майка си назад с енергично движение и в този миг влезе Лейла.

— Дойдох да видя дали мога да помогна с нещо.

— Разбира се. — Джоан се изправи и потупа Фокс по бузата. — Какво знаеш за артишока? — попита тя Лейла.

— Че е зеленчук.

Джоан се усмихна лукаво, размахвайки пръст.

— Ела в моя салон.

Лейла се почувства по-спокойна, когато бе впрегната в работа, и като у дома си, когато Брайън О’Дел й подаде чаша ябълково вино с целувка по бузата.

Хора влизаха и излизаха от стаята. Сибил пристигна с миниатюрен трилистник, а Кал донесе стек от любимата бира на Брайън. Имаше много разговори в кухнята, много музика извън нея. За миг Лейла зърна Спероу, която приличаше на врабче с дребничкото си пъргаво тяло да извежда племенника си навън, за да погонят пилетата. После Ридж — със сънените очи и едри ръце, да подхвърля момченцето във въздуха.

„Весела къща“, помисли си Лейла, когато чу смеха и виковете на детето през прозорците. Дори Ан бе намерила много щастие тук.

— Знаеш ли какво става с Фокс? — шепнешком попита Джоан, докато с Лейла работеха една до друга.

— Да.

— Ще ми кажеш ли?

Лейла се огледа. Фокс бе излязъл от стаята. Не можеше да се успокои, помисли си тя. Все още не се бе съвзел.

— Разказа ми за Карли. Случи се нещо, което му напомни за нея и го разстрои, и ми разказа.

Джоан не каза нищо, само кимна и продължи да подготвя зеленчуците.

— Много я обичаше.

— Да. Зная.

— Добре че знаеш това, че го разбираш. Беше щастлив с нея, а после тя разби сърцето му. Ако беше оживяла, щеше да го разбие по друг начин.

— Не зная какво имаш предвид.

Джо я погледна.

— Никога нямаше да го разбере напълно. Да опознае всяка негова страна. И да го приеме такъв, какъвто е. Ти можеш ли?

Преди Лейла да отговори, Фокс побутна вратата на кухнята, носейки племенника си на гръб като маймунче.

— Някой да махне това чудовище от мен!

Още хора нахълтаха в кухнята, наляха се още питиета. Множество ръце посягаха към хапките, подредени върху подноси на масивната кухненска маса. Сред глъчката влезе Сейдж, ръка за ръка със симпатична брюнетка с бадемови очи, която можеше да бъде само Пола.

— Аз ще пийна малко от това. — Сейдж грабна бутилката вино и си наля голяма чаша. — Пола няма да пие. — Сейдж избухна в прочувствен гръмогласен смях. — Ще си имаме бебе.

Все още се смееше, когато Пола докосна лицето й. Целунаха се в кухнята на старата фермерска къща, докато около тях отекваха викове и поздрави.

— Ще си имаме бебе — отново каза Сейдж и се обърна към Фокс. — Добра работа. — Хвърли се в прегръдката му. — Мамо!

Със светнало лице тя размени прегръдки с майка си, баща си, другия си брат и сестра си.

Сред всеобщото вълнение Лейла видя как Пола пристъпи към Фокс. Както бе сторила със Сейдж, тя докосна лицето му.

— Благодаря ти. — Потърка буза в неговата. — Благодаря ти, Фокс.

Лейла забеляза как светлината се върна в очите му. Тъгата отшумя и на нейно място засия радост. Нейните очи се насълзиха, когато го видя да целува Пола и да прегръща нея и сестра си, така че тримата станаха едно цяло за миг.

Джоан се приближи и застана точно срещу Лейла. Целуна я по челото, по двете бузи и леко по устните.

— Току-що отговори на въпроса ми.

Уикендът отмина неусетно и в началото на новата работна седмица в Холоу все още бе тихо. От небето се изсипа дъжд, който задържа температурите по-ниски, отколкото повечето хора очакваха през април. Но фермерите разораваха нивите си, а пролетните цветя разцъфтяваха. Магнолията зад кантората на Фокс бе отрупана с розови чашки и лекият бриз развяваше стръкове с напъпили лалета, които скоро щяха да засияят в яркожълто или алено. Крушовите дръвчета покрай главната улица бяха покрити с пъпки и цвят. Прозорците блестяха, след като търговците и домакините бяха предприели пролетно почистване. Когато дъждът отмина, градът, който Фокс обичаше, заблестя като скъпоценен камък в подножието на планината.

С нетърпение бе очаквал този слънчев ден. Възползвайки се от него, задърпа Лейла от бюрото й.

— Излизаме.

— Тъкмо щях…

— Може да почака, докато се върнем. Погледнах графика, свободни сме. Виждаш ли това навън? Тази странна, непозната светлина? Нарича се слънце. Да излезем и да му се насладим.

Реши въпроса, като я повлече към вратата.

— Какво се върти в ума ти? — попита Лейла.

— Секс и бейзбол. Обичайните пролетни забавления на един млад мъж.

Краищата на косите й затанцуваха от вятъра, когато присви очи срещу него.

— Няма нито да правим секс, нито да играем бейзбол в сряда по пладне.

— Тогава ще се задоволим с разходка. След още няколко седмици ще можем да свършим малко истинска градинарска работа.

— Занимаваш се с градинарство?

— Едно фермерско дете не прекъсва връзката си със земята. Имам няколко сандъчета за пред кантората. Аз засаждах, а госпожа Хоубейкър даваше разумни съвети.

— Сигурно и аз ще мога да давам съвети.

— Не се и съмнявам. Вие трите бихте могли да си направите хубава зеленчукова и билкова градина в задния двор, даже и няколко цветни лехи откъм улицата.

— Така ли?

Фокс хвана ръката й и леко я залюля, докато вървяха.

— Не обичаш да си цапаш ръцете?

— Бих опитала. Нямам опит като градинарка. Майка ми засаждаше това-онова, освен това имах саксии с цветя в апартамента си.

— Ще бъдеш страхотна. Цветове, форми, нюанси… Човек обича да се занимава с това, в което е добър.

Свиха по тротоара към сградата, в която се бе намирало магазинчето за сувенири. Сега витрината му стоеше празна. Потискаща гледка.

— Изглежда запуснато — отбеляза Лейла.

— Да. Но не е нужно да остава така.

Очите й се отвориха широко, когато той извади ключове и отвори входната врата.

— Какво правиш?

— Показвам ти възможностите.

Фокс влезе и включи осветлението.

Както много бизнес сгради на Главната, и тази по-рано бе представлявала жилище. Имаше широк вход, а старият дъбов паркет бе чист и гол. От едната страна се виеше стълба с масивен парапет, излъскан от плъзгането на поколения ръце. Сводест коридор в дъното водеше до още три помещения, наредени едно до друго. През средното се излизаше на красива закрита веранда с изглед към тесния заден двор, в който люляците всеки момент щяха да разцъфнат.

— Сякаш никога не е било тук. — Лейла потърка парапета на стълбите. — Магазинчето. Останали са само рафтове и отпечатъци по стената, където са висели разни неща.

— Харесват ми празните сгради — заради потенциала, който имат. Тази предлага много възможности. Има стабилни основи и добра водопроводна инсталация. И тя, и електрическата са подновени. Добро място, светлина, съвестен хазяин. И доста простор. Собствениците на магазина са използвали втория етаж за склад и офис. Предвидливо… ако клиентите трябваше да се качват по тази стълба, все някой можеше да се спъне и да се стигне до съд.

— Говориш като адвокат.

— Трябва да се запушат дупките от пирони, да се пребоядиса. Дограмата е добре. — Фокс потърка перваза. — Оригинална. Някой е направил това преди сто години. Придава атмосфера, говори за уважение към историята. Какво мислиш?

— За дограмата ли? Чудесна е.

— За всичко тук.

— Е… — Лейла запристъпва бавно, както правеха хората в празни сгради. — Светло е, просторно, добре поддържано, с достатъчно скърцащи дъски на пода, за да придава атмосферата, за която говориш.

— Можеш да постигнеш много тук.

Тя рязко се завъртя към него.

— Аз ли?

— Наемът е разумен. Мястото е идеално. Има предостатъчно пространство. Можеш да отделиш нишата отзад със завеси за пробни. Ще имаш нужда от рафтове, витрини, закачалки, за да окачаш дрехи. — Докато оглеждаше, Фокс пъхна палци в предните си джобове. — Случайно познавам няколко сръчни майстори.

— Предлагаш да открия магазин тук?

— Да правиш това, в което си добра. Няма нищо подобно в града. И в цялата околност. Можеш да постигнеш нещо тук, Лейла.

— Фокс, това е просто… немислимо.

— Защо?

— Защото… — „Нека преброя пречките“, помисли си тя. — Не мога да си го позволя, дори ако…

— За това са бизнес кредитите.

— От години не съм мислила сериозно за отваряне на собствен магазин, наистина. Не зная откъде бих започнала, дори и да съм убедена, че искам свой магазин. За бога, Фокс, не зная какво ще се случи утре, още по-малко — след месец. Или след шест месеца.

— А какво искаш днес? — Фокс бавно запристъпва към нея. — Аз зная какво искам. Искам теб. Искам да бъдеш щастлива. Щастлива тук, с мен. Джим Хокинс ще ти даде магазина под наем и без проблем ще получиш кредит, за да започнеш. Говорих с Джо в банката…

— Говорил си за това? За мен?

— Нищо конкретно. Само обща информация. Набелязах какво ще ти трябва на първо време, проверих какви са необходимите документи и цената на лиценза. Имам папка за теб. Ти обичаш папките, така че събрах всичко в една.

— Без да се консултираш с мен.

— Събрах всичко в папка, за да мога да ти бъда консултант и да имаш нещо черно на бяло за преглеждане, докато обмисляш идеята.

Лейла се отдалечи.

— Не биваше да си правиш труда.

— Такова е призванието ми. А това тук… — Фокс разпери ръце във въздуха — е твоето призвание. Не ми казвай, че искаш да работиш в офис до края на живота си.

— Не, няма да го кажа. — Тя се обърна към него. — Не очаквай да кажа, и че съм готова да се впусна в бизнес начинание, което не съм сигурна дали желая, в град, който може би няма да съществува след няколко месеца. Дори и да искам собствен бизнес, не съм мислила да го започна тук. Дори и да искам да отворя магазин, как да мисля за всички подробности сред тази лудост?

Той остана мълчалив за миг и Лейла би се заклела, че чу диханието на старата къща.

— Вярвам, че е важно да преследваш мечтите си, когато край теб цари лудост. Моля те да помислиш върху това. По-скоро върху нещо, за което досега не си се замисляла. Да останеш. Да откриеш магазин, да ми помагаш в офиса, да основеш нудистка колония или да плетеш макраме. Не ме интересува, стига да се чувстваш щастлива. Но искам да помислиш за оставане, Лейла, не само докато надвием едно вековно зло, а за цял живот. За живот тук, с мен.

Докато тя стоеше с втренчен в него поглед, Фокс се приближи още.

— Запази това в някое кътче на съзнанието си. Влюбен съм в теб. Отчаяно, безвъзвратно влюбен. Можем да изградим нещо добро, стабилно и истинско. Нещо, което да прави всеки ден значим. Това е моето желание. Помисли си и когато решиш, ми кажи какво искаш.

Той тръгна обратно към вратата, отвори я и изчака.

— Фокс…

— Не искам да чувам, че не знаеш. Разбирам. Кажи ми, когато решиш. Малко си разстроена и смаяна, разбирам и това — каза той, докато заключваше. — Почини си до края на деня.

Лейла понечи да възрази, лицето й го издаде. Но размисли.

— Добре. Трябва да свърша някои неща.

— Тогава ще се видим довечера. — Той се отдръпна крачка назад. — Тази сграда не е единственото нещо с потенциал.

Обърна се и се отдалечи по тротоара под априлското слънце.