Хана

1. Конниците

Застана неподвижна. С медена курабийка с бадеми във всяка ръка. Досами края на гъсталака от храсти, в който току-що се бе шмугнала. И всичко се повтори отново, точно както първия път — Тадеуш беше на петнайсет метра от нея.

Първия път той се беше надвесил пак така, нагазил до глезени във водата, почти гол, а ярката светлина искреше в бледозлатистите му коси и ослепително белия му гръб, очертавайки чистата линия на раменете и тила му, целия в къдрици. Тогава се беше изправил, погледнал беше произведението си — нещо като дига от камъни, преграждаща потока, — потта се стичаше по бузите му като сълзи; сетне се съблече чисто гол, седна във водата, отметна божествено красивото си лице назад и го поднесе към слънцето. Хана никога не беше виждала голо момче. Братята й бяха много големи. Но във вълнението, което я обзе, имаше и нещо съвсем друго: тя си помисли, че това е дибук, едно от онези същества, които всъщност никой не й беше описал точно; дъхът й секна; трябваше да избяга, но остана клекнала, с разтворени крака, като малките момичета, на които още не са обяснили, че трябва да държат коленете си събрани. Прекара най-малко час в листатото си скривалище, разтворила широко светлите си очи, поемайки прашен и парещ въздух, невидима зад завесата от тръни. Видя го да се облича и напусна скривалището си много след като си беше тръгнал. Естествено онзи път не посмя да отиде до мястото, където той беше стоял. Направи го по-късно. Защото сцената се повтори многократно в продължение на може би две или три седмици.

Междувременно Хана разпита за дибуките, но не каза на никого за срещата. Яша беше категоричен, че дибукът може да бъде едър или дребен, дебел или тънък, черен или бял, стар или млад, мъж или жена или двете наведнъж (ето това много обърка Хана), може да се появява и денем, и нощем, сам или с други демони като него. За момента обаче тези така точни сведения никак не помогнаха на Хана. За щастие Яша, с целия авторитет на талмудическата си ерудиция и зараждащата се мъжественост — нима в щетъла не говореха, че е най-добрият ученик в йешибота12 и нима брадата му не беше вече набола, — най-сетне беше казал нещо по-конкретно: сред неоспоримите белези за сигурно разпознаване на дибуките имаше два, които всеки дибук непременно притежава — краката му са ципести като на патица и като ходи не оставя никакви следи, дори и по меката пръст. От този момент всичко стана ясно. Момчето имаше възхитителни крака, а в калта на поточето стъпките му винаги се отбелязваха.

На следващия ден Хана се постара да отиде първа при поточето и постави на съвсем видно място, на най-големия камък от строящата се дига, една от курабийките с мед и бадеми, които беше получила за закуска. Скрила се веднага след това в убежището си от тръни, тя с възторг видя как непознатият прие нейния дар (без видимо да се удиви и тя се възхити от тази непосредственост). Продължи даренията си, докато ги превърна в ритуал. Беше им нужен почти месец, за да се съберат. Първата крачка направи той. Че е момиче и е с три или четири години по-малка от него, изглежда, не му се струваше пречка за отношенията им. Той беше очарователен, с дълги мигли и наситено сини очи, а когато спокойно приемаше възхищението на Хана, приличаше на принц. При първата им среща снизходително се беше съгласил да й обясни защо строи дига: трябвало с нещо да се занимава през ваканцията, преди да се върне във Варшава. И понеже никое от децата в полското село не знаело да чете… „Аз знам“, изведнъж бе рекла Хана, цяла пламнала от дързостта си. За доказателство беше написала с показалец една-две думи в черната тиня. На идиш, който, о чудо, той малко знаеше, но не така добре, както тя полски. Синият поглед се бе навел към нея и сякаш я бе открил с почуда и интерес. Приятелството им (но Хана само се бе осмелила да си помисли думата) започна оттам…

Той обърна глава и каза:

— Ела де, какво чакаш?

Тя му подаде двете курабии и той благоволи да ги приеме. Ядеше прав, с деликатно изражение и замечтан поглед, мълчеше и, разбира се, тя също мълчеше, разтреперана от щастие, каквото никога не бе изпитвала, дори когато с настъпването на нощта, седнала на прага, слушаше разказите на баща си Реб Натан. Тадеуш беше друго нещо: „Той ми е приятел, само мой… аз си го намерих“. За първи път в живота си тя наистина откриваше природата около себе си, малката, тъй свежа полянка с върби и оскруши, из която летяха пеперуди. Часът наближаваше едва седем сутринта, месец Елул13 беше, горещината се засилваше, въздухът беше неподвижен. По пътечката, която извървя за кой ли път, Хана бе забелязала необичайното отсъствие на катеричките и полските мишки, които обикновено срещаше. Не се чуди дълго, нетърпелива да отиде на срещата. Лесно се бе измъкнала от къщи: Реб Натан беше отвел синовете си на някакво важно мъжко събиране, самата Шифра също я нямаше, бе отишла с всичките си мехлеми при едно болно дете, като се оплакваше, че няма живовляк, който спираше дизентерията и храченето на кръв.

Достатъчно щеше да е Хана да донесе живовляк, за да оправдае отсъствието си.

Тадеуш дояде втората курабия като нито за миг, както и предишните пъти, не помисли да я подели — нещо, за което Хана не би и посмяла да претендира. Беше толкова невероятно, че той приемаше да изяде закуската й… Със свойствената си деликатност Тадеуш изтърси трохите от себе си, а после легна по лице и, подпрян с две ръце, пи направо от поточето. Едва тогава сякаш си спомни за нея: „Жадна ли си?“. Тя кимна стеснително. Той я дръпна към себе си и й показа какво да направи. Напразно. Тя не успяваше да достигне поточето с устни, страхуваше се да не намокри роклята си. Тогава се случи първото съвършено прекрасно нещо: като гребна малко вода в сбраните си шепи, той й даде да пие. Ръцете му бяха много бели и много нежни.

— Още?

Тя поклати глава почервеняла (докоснала бе с език кожата на Тадеуш). Той се засмя, изгледа я, пак се засмя. До този ден, когато се срещаха за десети или дванайсети път, той изобщо не я бе попитал нищо за самата нея. Знаеше само името й. В замяна на това бе разказвал много за себе си: беше единствен син на изполичар от графското имение, идваше тук само през ваканциите, през останалото време живееше във Варшава. Името Варшава непрестанно му беше на устата. В най-добрия случай това бе монолог. Дали всъщност той говореше на нея? Спря да се смее, загледан в огромните сиви очи, несъмнено развълнуван от обожанието, което можеше да прочете там. Тогава се случи второто съвършено прекрасно нещо: той пъхна ръка в джоба си, после я извади стисната в юмрук:

— Дръж.

Китката се извъртя, шепата се отвори. Истинска паника обхвана Хана.

— На, вземи — каза той. — Подарявам ти го. Това е бръмбар.

С лека усмивка, сякаш се присмиваше сам на себе си, уточни, че го е издялкал сам. Дървото, от което бе направена фигурката, беше тъмно, почти черно; нещото имаше две червени очи, които в ранната утринна светлина горяха като въглени. Изобщо не приличаше на бръмбар, но какво от това? Тя успя да промълви:

— За мен ли е?

Разтрепери се и дори скри ръце зад гърба си, панически отказваше да приеме такъв невероятен подарък. Наложи се той да я принуди — смеейки се, я накара да си подаде ръцете и да разтвори пръсти. Тя ококори очи, готова да се разплаче, а той се смееше с глас. Отдръпна се, изпъчи гърди, разпери ръце напълно доволен от себе си (внезапната му, съвсем импровизирана щедрост го омайваше и го караше да се чувства всемогъщ) и от живота изобщо. Изпитваше остра нужда от движение и простор. Огледа се: едно възвишенийце, не повече от метър високо, се издигаше край потока като очертаваше територията му. Зад него бяха нивите. Житата приличаха на плискащо се море, сред което далече в ляво имаше само един сайвант, приличен на остров или кораб. Прииска му се да прокара свой път през него. И веднага изкачи насипа. В момента, когато се готвеше да слиза, изведнъж той се сети за нея:

— Идваш ли?

Долу в ниското, в средата на поляната, тя наистина изглеждаше миниатюрна с триъгълното си личице, обрамчено от тежките медночервени плитки и с огромните очи, в ужасната си рокля от черно сукно, стиснала в ръце дялканото съкровище. Той й се усмихна подкупващо:

— Нали съм ти приятел?

След това направи нещо повече: когато тя се изкачваше при него, той я хвана за ръка. Заедно слязоха от възвишението, заедно навлязоха в житата.

Нито единият, нито другият обърнаха внимание на двойния сигнал за тревога, който заеча в този момент: силен звън на черковна камбана, тревожен рев от овнешки рог, шофарът на синагогата.

Изминали бяха седемстотин-осемстотин метра. Тадеуш разказваше: на Коледа ще стане на единайсет години и от следващата пролет, несъмнено — обещали са му — ще остава във Варшава дори и през ваканциите, няма да идва вече при тези глупави селяни; ще прочете всички книги, ще стане най-малкото адвокат или изследовател, ако ли пък сам не започне да пише книги и в такъв случай непременно ще се прочуе в целия свят. Като казваше всичко това, особено последното изречение, избухна в смях, надсмивайки се на себе си. Хана не откликна. Щеше да го направи, ако не беше шокирана и не смяташе тази подигравка за светотатство. Тя го обичаше, щеше да го обича стократно повече, отколкото той някога сам щеше да се обича.

Засега тя не разбираше тези неща: Тадеуш й говореше, доверяваше й се, те заедно навлязоха сред полюшващите се жита, под утринното слънце, което вече зашеметяваше, и това бе достатъчно, за да изпита цялото щастие на света.

Вървяха под косите лъчи на слънцето, което все още не се бе вдигнало високо в небето. След като преодоляха земния насип те прекосиха една голяма, малко стръмна житна нива и след пътя, който пресякоха, се бяха озовали в едва забележима падина; пред тях се показваше хълмиста местност, която на изток скриваше целия хоризонт. Тадеуш продължаваше да говори за Варшава, хванати за ръка те изкачиха леката стръмнина и сега крачеха през ръжта. Непрестанният рев на овнешкия рог заглъхваше в далечината.

Горе съзряха конниците.

Бяха петдесетина, а може би и повече. Зад тях крачеше цяла дружина. Но тя не се смяташе: Хана и Тадеуш виждаха само конниците, захласнаха се. Червеникавооранжевото слънце увеличаваше до неузнаваемост и без това големите фигури, яхнали гигантски коне; конниците яздеха в лек тръс, силата им беше сякаш неукротима, от време на време тишината се нарушаваше от краткото изпръхтяване на някой кон. Развяваха черно-бели знамена, повечето с бял кръст. Копията им бяха украсени с кавалерийски флагове и хоругви, белите им униформи биха могли да бъдат — ако се вярва на Тадеуш, Лизи, но както винаги той сигурно е фантазирал — на Хусарите на Смъртта от Елисаветград. Прахта, която вдигаха по тъй сухата земя, обгръщаше пехотата и тя изглеждаше още по-незначителна. Приличаха на приказно видение, изникнало от небитието. Омаян, Тадеуш остана като закован, и само от стискането на ръката, която държеше нейната, Хана на свой ред изпита същото омайване.

Държеше бръмбара в свободната си ръка, в дясната.

Ордата може би ги виждаше — две детски глави, изникнали над гребена на избуялата ръж, но не го показа. Отмина, като в същото време смени посоката и сега вървеше на север. Обръщането на колоната и разсейването на прахта откриха каруци, две коли с напречни пейки и един кабриолет с нисък гюрук, всичките пълни с мъже, някои с рединготи и шапки, други по ризи и с каскети, но до един въоръжени с коси, вили или с обикновени сопи.

— Немци — каза Тадеуш.

Искаше да каже тъкачи, дошли може би от Люблин, където имаше тъкачници. Той клекна на земята и накара момиченцето да направи същото. Горещината нарастваше с всяка изминала минута. Една полска мишка подаде остра муцунка, после бързо се шмугна в сухата ръж. В небето, на изток, нещо ставаше. На хоризонта растеше огромен самотен облак, червенеещ в основата и сиво-черен колкото повече се извисяваше към слънцето.

— Гори — продума Тадеуш.

Той сигурно знаеше какво гори, кое село, тъй като огромното графско имение, управлявано от баща му, се простираше чак дотам. Но не каза нищо повече. Може би защото не се бе досетил за целта на дружината, която току-що бе съзрял (и която се отдалечаваше от тях по посока на брезовата горичка), защото не бе угадил погрома, който ей сега щеше да се разрази. А ако в този момент бе предусетил опасността, веднага я бе прогонил от мислите си. Тадеуш вече се бе научил да изключва от съзнанието си всяка неприятна грижа, независимо колко голяма е тя.

Тропотът на колоната бе заглъхнал. Отново настана тишина. Тадеуш хвана един скакалец, после още един. И веднага измисли игра, нещо като състезание по надскачане. Скакалецът Тадеуш спечели осем пъти, а скакалецът Хана — само два пъти, нищо че той великодушно й бе дал по-голямото насекомо. За първи път, откакто се познаваха, Хана се смееше с глас. Толкова беше смешно да се види самата тя, Хана, като скакалец, два пъти по-голям от този на Тадеуш. А че в състезанието той почти винаги я побеждаваше, й се струваше съвсем в реда на нещата: ако беше спечелила, това щеше да я съсипе. Когато първата игра свърши, той измисли други, като например да плетат треви, нещо, което правеше с невероятно старание, за разлика от нея — всъщност пречеше й бръмбарът, който тя упорито отказа да остави. През следващия час те се разхождаха напосоки из тази безкрайна равнина, описвайки огромен полукръг около сайванта (като че ли не бяха мислили да се доближават до него), край който в края на лятото първите жътвари бяха започнали да трупат снопи.

… Като непрестанно загърбваха брезовата горичка и щетъла.

… И затова не можаха да видят дима, който започваше да се издига над селото.

… Както не забелязаха и конниците, които се връщаха към тях.

Яша ги откри проснати по корем, с носове, заврени в една дупка.

До този ден Хана бе познавала двама Яшовци. Единия от първите й спомени, от първите й години — мърляво хлапе, което изобщо не обръщаше внимание на едно бебе като нея и понякога беше грубо като всички момчета. А после другия, когото училището бе променило, който носеше кафтан и ботуши, пейси14 и кифа15, който й говореше нежно, а понякога дори й се усмихваше от висотата на шестнайсетте си години.

Когато сянката на Яша падна над входа на леговището, тя вдигна глава и не разпозна нито единия, нито другия. Яша, който се бе изправил над нея, беше още по-блед от обикновено. Беше гологлав, а пейсите му бяха залепнали от пот. Дишаше учестено и тя го отдаде на това, че е тичал след нея; тя смяташе също, че удивителният гняв (това, което взе за гняв) в черните му очи е предизвикан от това, което бе направила тази сутрин и всички предишни сутрини: срещаше се с Тадеуш, един друговерец. Тя вече отвори уста да обясни прекрасното нещо, което й се бе случило — намерила си бе приятел, истински, само неин… Но не успя: ръката на Яша я хвана за врата и я вдигна с неподозирана сила. Другата ръка затисна устата й. „Мълчи“, прошепна той със съскащ глас. Изправил я бе на крака и я караше да върви. Побутна я, за да я принуди да напредва и едва след доста разстояние тя понечи да се разбунтува. Обърна се и видя Тадеуш, който също се бе изправил и ги гледаше много учудено как се отдалечават. Не можа да види нищо повече, Яша направо щеше да я удуши. Изминаха трийсетина крачки и изведнъж спряха. Яша я просна на земята, зад стена от пшенични или ръжени стебла. Тя отново понечи да се съпротивлява, обхваната от истински бяс. Това, което се случи, изведнъж я укроти — Яша я пусна, спря да упражнява силата си върху нея; вместо това той я взе на ръце с безкрайно тъжна нежност: „За бога, Хана!“, шептеше той. Тя гледаше втренчено лицето му и едва сега го видя такъв, какъвто беше в този миг — блед не от гняв, а от притеснение и мъка. Той беше плакал и още плачеше, рубашката му бе раздрана на много места и през една от дупките тя забеляза кървящата рана на гърдите му, под лявото рамо. А по врата му, точно под ухото и челюстта, имаше следа от друг удар. Яшал! Яшал! В миг любовта й към по-големия брат измести всичко останало. На Хана също й се доплака. Но Яша отново тръгна, поведе я със себе си и тя вече не се опитваше да се съпротивлява. Принуди я да тича стотина метра, от време на време я караше да прикляка, а понякога дори да заляга, да се слива със земята, внимателен, дебнещ нещо или някого, когото тя не можеше да види. Това залягане из нивата можеше да бъде чудесна игра, една игра, каквато тя често бе играла именно с Яша — а не с онзи глупак Симон. Това не беше игра… Тя ясно разбра, че Яша е уплашен.

Сайвантът изникна пред тях изведнъж. По-късно Хана щеше да разбере, че през цялото време Яша бе използвал дървената постройка като прикритие, гледайки винаги тя да е между конниците и тях. Влязоха вътре. Ухаеше прекрасно на сено, беше тъмно в сравнение с ярката светлина навън. Яша не бе отворил вратата, бяха се промъкнали през малката пролука. За няколко секунди той остана при процепа, като оглеждаше всичко наоколо. С гръб към нея, попита:

— Кой е този?

Тя се направи, че не разбира. Той обясни, че говори за русото момче.

— Тадеуш — отвърна тя, сякаш самото име обясняваше всичко.

Яша се обърна, доближи се до нея и едва сега тя видя, че той е сериозно ранен и в крака. Имаше засъхнала кръв по левия му ботуш и по края на рубашката. Хвана с ръце лицето на Хана. Въпреки шестте години разлика, той не беше много по-едър от нея. Винаги е бил дребен, слаб, дори мършав. Дълбоките черни очи и сивкавият тен, легнал на лицето му от безкрайните часове, прекарани над свещените книги, заличаваха всякакво детско изражение. Пръстите му, както винаги изцапани с петна от мастило, погалиха бузите на Хана. Проговори с много мъка в гласа:

— Убиха го, Хана. Убиха баща ни. Той тръгна насреща им, за да им говори, да ги успокои и те го убиха.

„Кои те?“, искаше да попита Хана. Но вратата се отвори широко и фигурата на Тадеуш се очерта в ослепителния правоъгълник светлина. Момчето на свой ред влезе. Като че ли случайно, то спря в сиянието на един слънчев лъч, промъкнал се през прозорчето на сайванта, така че около русите му коси се образува ореол. Гледаше брата и сестрата и се усмихваше, явно малко смутен, че ги е последвал, но с присъщия си инстинкт употреби целия си чар.

— Ще доведеш конниците — каза Яша на полски.

— Той ми е приятел — веднага се намеси Хана.

И изведнъж се уплаши, че ще трябва да избира. Повтори на ум думите, които Яша току-що бе изрекъл за смъртта на баща им, но смисълът им й убягваше. Още повече че в същото време отвън се чу тропот. Надигнаха се гласове. Смехове. Руска реч. Хана не разбираше много добре. Шумовете приближаваха. Явно се насочваха към сайванта. Ръката на Яша отскочи от бузата на сестра му към рамото й:

— Качвай се! Бързо! — Отново шепнеше. Посочи й стълбата и я накара да се покатери по нея. Горе тя видя изгнило миналогодишно сено.

— Най в дъното — заповяда Яша.

Тя се сви на няколко крачки от прозорчето, гледащо на изток, откъдето прониква слънцето. Сгъна колене и ги обгърна с ръце. Мисълта, че баща й е мъртъв, започна да прониква в съзнанието й. Почти не забеляза, че Тадеуш също се бе покачил нагоре и сега стоеше прав пред прозорчето, като с озадачен, но и леко развеселен вид поглеждаше ту навън, ту към двамата си другари. После усмивката му изведнъж изчезна. Яша го повика тихо, помоли го да се дръпне, за да не го видят. Черният и синият поглед се сблъскаха за миг, но най-накрая Тадеуш се подчини. Направи две крачки настрани и с ръце зад гърба се подпря на тънката стена с изражение на човек, когото събитията изобщо не засягат.

— Той ми е приятел… — сметна за уместно да повтори Хана, усетила напрежението между двете момчета.

— Мълчи — изсъска Яша.

Гласът му беше като полъх. Той самият се просна по корем, в мига, когато конниците стигнаха до вратата на сайванта. Огромните сенки на трима мъже на коне легнаха на пода, там долу. Не помръдваха. Мълчаха. После се дочу жуженето на спокоен разговор на руски, от който Хана разбра отделни думи, но не и общия смисъл. Но пък видя ефекта, който има над Яша, видя черните му очи да се облещват и той започна да диша учестено, но безшумно, с широко отворена уста. Най-сетне той завъртя глава и по устните му тя по-скоро прочете, отколкото чу думите:

— Ще подпалят сайванта. — Пропълзя до нея, хвана я за врата, придърпа я към себе си я целуна по челото:

— Не мърдай. Не се страхувай.

Изправи се с очи, впити в тези на Тадеуш. Слезе по стълбата, като не откъсваше поглед от младия поляк.

Докато съвсем изчезна.

Конниците бяха осем, трима се бяха доближили до прага на сайванта. Един от тях вече приготвяше факлата. Спря като видя малката дребна фигурка на Яша и се изсмя:

— Я виж кой идва. Плъховете напускат дупките! — Сетне попита:

— Сам ли си?

— Не знам езика ви — отговори Яша на идиш.

Конниците заговориха помежду си на руски. Всичките бяха в униформи, но сред тях нямаше офицер. Двама разпознаха Яша, когото са видели как се е опитвал да се отскубне, докато работниците от тъкачниците са убивали баща му (войниците не бяха участвали в погрома, те само бяха присъствали, без да взимат ничия страна). Колебаеха се. Повечето явно бяха пили, несъмнено вино, откраднато по време на плячкосването на щетъла. Най-после въпросът бе повторен на колеблив немски:

— Сам ли си?

— Да — отвърна Яша.

— Хип, хип, Юда! — изкрещя, смеейки се, един от войниците, като подхвана стария вик за започване на погроми.

— Сам съм — повтори Яша. И добави: — А сайвантът е на поляците. Не е еврейски.

— Не лъжи. Сигурно лъжеш.

Едно копие се наклони, върхът му допря гърдите там, където беше раната.

— Доближи се.

Той съвсем излезе от сайванта, пристъпи между огромните коне. Токът на един ботуш жестоко го ритна в лицето и го просна на земята. Той нарочно се претъркулна възможно най-далече, после се изправи и отново тръгна, като с всяка крачка все повече се отдалечаваше от сайванта. Премина през първата редица конници. Един от тях налетя с коня си върху него, той отново падна и пак се изправи. Залитна, раната на крака се бе отворила и силно кървеше. Навлезе във втората редица конници и я отмина, без някой да се опита още да го бие. Ако имаше момент, в който да е съвсем близо до успеха — да спаси собствения си живот, наистина, но най-вече да предотврати подпалването на сайванта, — то беше сега. Имаше време да направи още няколко крачи и съвсем инстинктивно да усети как конниците зад него се успокояват, безразлични. Усети, че са готови да дръпнат поводите и да го оставят.

Тогава отекна викът, че той не е евреин, не е, и Тадеуш изскочи като светкавица от сайванта. Той, Тадеуш, не е… В следващия миг Яша хукна да тича право напред, като се надяваше единствено да отведе конниците възможно най-далеч от сайванта. Беше разбрал, че разкриването на лъжата му е променило всичко. Много бързо го настигаха. Дървената дръжка на едно копие го шибна през кръста с жестока ярост. Цялата тежест на коня и конника бяха вложени в нанесения му удар. Не бяха искали да го убият, но той падна по очи с прострени напред ръце, без да се опита да предпази лицето си, извика от болка, но съвсем за кратко.

Хана долови този вик. Тя почти нищо не бе разбрала от разменените на немски думи, само бе познала гласа на брат си. Внезапното спускане на Тадеуш по стълбата надолу я заблуди: помисли си, че той се намесва, за да спаси Яша. До такава степен, че за малко да слезе и на свой ред да се покаже. После се отказа и се сгуши неподвижна в гнилото сено. Яша й бе заповядал да не мърда. Яша ще се върне. Той и Тадеуш ще се опознаят, ще станат приятели…

Тя не знаеше кой бе извикал. А пък и викът бе толкова кратък, прегракнал, че можеше да бъде на когото и да е. После дочу нов разговор, пак на руски и помисли, че благодарение на Тадеуш нещата вече се оправят. Но настъпи странна тишина и накрая тя повече от любопитство, отколкото от страх надникна от прозорчето.

Най-напред зърна тялото на Яша. Проснат по корем, с преплетени ръце, той не мърдаше. На трийсетина метра от сайванта. Почти до едно още неожънато житно островче, към което безнадеждно се бе стремил и където би могъл да изчезне, ако го бе достигнал.

Яша бе вдясно от Хана. Конниците се отдалечаваха наляво. Тадеуш? Къде е Тадеуш? Най-после го съзря — един от конниците го беше взел на седлото си. Дори в очите на Хана не можеше да остане и капчица съмнение. Тадеуш не само си отиваше, но го правеше съвсем доброволно, обгърнал с ръце тялото на един войник и опрял буза в гърба на мъжа, той се усмихваше от удоволствие. Мигом я порази усещането за изоставяне и предателство, нищо че бе примесено с покруса и неверие. Конниците подкараха в тръс, дружината им се отдалечаваше, а Хана беше способна единствено да гледа втренчено след фигурата на своя приятел, който сега оживено жестикулираше.

… Минаха още две или три минути, преди огънят в сайванта да стане съвсем реален. Първият огнен език се издигна изведнъж от разгарящото се огнище, там, където бе хвърлена факлата. Долу, под стълбата, жаравата се разширяваше бавно. Скоро целият край срещу Хана пламна.

— ЯШАЛ.

Той не се размърда веднага. Тя отново изкрещя, няколко пъти, без да изпада в паника, дори с някакво удивително спокойствие, докато на няколко метра от нея овъглената стълба се срути, а огънят неумолимо приближаваше. Яша не се надигна, той пълзеше. Все така по корем той се завъртя в полукръг около себе си. Едва тогава успя да отлепи лице от земята и повдигна глава подобно на гущер. Ръцете му се протегнаха напред, ноктите се забиха в сухата земя. Взе да дърпа, напредна с няколко метра. „Скачай, Хана!“ Но заповедта остана на устните му… несъмнено той вече умираше. Хана продължаваше да вика; дори дъските, върху които беше стъпила, вече бяха обхванати от огъня. Яша още един път протегна ръце, сграбчи пръстта с нокти, задърпа. „Скачай, Хана!“ Вече беше на двайсет стъпки от сайванта…

— СКАЧАЙ, ХАНА.

В този вик вложи всичките сили, които му бяха останали, и най-сетне тя го чу. Наведе се през прозорчето и разбра какво се е мъчел да й покаже: копите сено почти под нея. Тя по-скоро се претъркулна, а не скочи, падна от два-три метра. Непокътната отиде при брат си и приклекна.

Лицето на Яша беше заровено в земята. Опита се да обърне брат си по гръб: той изрева като животно, полудяло от болка. Тогава се опита да го извлече далеч от огъня. Съвсем умно се досети, че след като погълнат сайванта, пламъците ще обхванат и копите, сламата, после неожънатото жито, което беше толкова сухо. И тогава Яша щеше да изгори жив, щеше да изгори, защото не искаше да помръдне…

Точно така и стана. Сеното пламна малко преди постройката да рухне. Огънят препускаше, докато тя се напъваше да влачи Яша. Той беше още жив, въпреки счупения гръбнак, докато краката, а после и тялото му бяха обхванати от пламъците. Хана дори видя, че той удря въздуха с ръце и с широко раззината уста й прави знаци: „МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ! БЯГАЙ!“

Тя обаче не искаше да бяга. Онова, което се случи тогава, наистина беше много удивително, като се има предвид, че Хана беше само едно малко седемгодишно момиче, пред чиито очи брат му изгаряше жив, което минути преди това бе научило за смъртта на баща си и което отгоре на всичко за първи път в живота си бе усетило в гърлото си жестокия горчив вкус на предателството.

Тя изтича няколко метра, само колкото да се измъкне от обсега на пламъците. Избягваше да навлиза в изправеното жито, вървеше по вече ожънатите площи, където огънят напредваше по-бавно. Така тя дълго време оставаше с лице към гърчещото се в пламъци тяло. Всеки път, когато имаше време, с невероятно самообладание се спираше, гледаше трупа на Яша и малката конна дружина, която все повече се отдалечаваше. После, когато огънят се доближаваше до нея, отново тръгваше спокойно.

… Докато стига до гумното, направено от плоски камъни — там пламъците не можеха да я настигнат. А оттам и до пътя, който щеше да се превърне в преграда за огъня.

Трийсет и две години по-късно Тадеуш Ненски щеше да разкаже част от тази случка на Елизабет, „Лизи“ Маккена, като нямаше да скрие нищо от своето „предателство“. На останалото, особено на последните минути, Мендел Визокер щеше да стане пряк свидетел.

Мендел Каруцаря се намираше на по-малко от верста — хиляда метра — от горящия сайвант. Той видя появата на конниците при първото им минаване, когато предвождаха тъкачите, тръгнали пеш или с каруци. Скрил бе собствената си каруца и конете в една върбова горичка край потока, не много далеч от мястото, където Тадеуш градеше своята дига. Не му бе първи погром и знаеше механизма на нещата: „Хип, хип, Юда!“ и останалото. И него го бяха налагали със сопи един-два пъти, а веднъж дори бяха убили коня му „за забавление“, казваше той, смеейки се (но хуморът на Визокер беше много особен). Той бързо се бе досетил за целта на този погром — щетъла. Достатъчно беше да се скрие и да чака. И той чакаше. Видя осемте подпийнали войници да се връщат към сайванта, знаеше, че преди това там са се скрили три деца. Свидетел бе на излизането на Яша, на опита му да избяга, на страхотния удар с копието, нанесен му от един от конниците, на падането му. Мислеше, че момчето е мъртво.

Пое риска да се намеси — конниците бяха на двеста метра — едва когато видя дребната фигурка в черна рокля на прозорчето на обхванатия в пламъци сайвант. Да впряга конете, скрити в храсталака, щеше да му отнеме много време, затова започна да тича. Докато тичаше, я видя как скача върху копите, изправя се, кляка до проснатото тяло, а после как си играе с огъня с неестествено спокойствие. На моменти я загубваше от очи; жълтите пламъци и сивият дим сякаш я поглъщаха, но тя винаги се появяваше непокътната, без изобщо да бърза, и всеки път вече замиращото от тичане сърце на Мендел затупкваше с нова сила. Той, който вярваше в дявола повече, отколкото в Бога, почти бе убеден, че вижда ръката на Сатаната в този безумен и бавен танц на едно момиченце около огъня.

Останал без дъх, запъхтян, с разтреперани крака той най-после стигна до гумното. Съзря я клекнала край пътя, вън от опасност, загърбила огъня. Преди да се доближи до нея поиска да види трупа на хлапето. Ужасно. То се бе превърнало в нещо страшно сгърчено, овъглено и димящо. Да ти се доповръща. Върна се при момиченцето. То дори не обърна глава при приближаването му. Огромните му сиви очи бяха вперени в равнината, тоест в празното пространство. В ръцете си държеше някакъв предмет от черно дърво, белязан с две червени кръгчета.

2. Мендел Визокер

Мендел Визокер беше на двайсет и четири години. Вярно, бяха го налагали със сопи, но всеки път се бяха събирали по трийсет-четирийсет, за по-сигурно. Беше от хората, които ще ви счупят главата, ако ги ударите пръв, особено ако сте само четирима-петима. Нещо по-лошо дори: способен беше да удари (и то с усмивка), преди да бъде ударен, независимо дали противниците му са евреи или друговерци. В Люблин например бе пребил шестима души, които дори не го бяха докоснали. Изпотрошил им бе костите, защото бяха прерязали коленните стави на един от конете му (който после бе принуден да убие), под претекст, че той евреинът сериозно ги конкурирал като превозвачи.

Беше роден на север, в района на Мазурските езера, но съвсем млад, на петнайсет години, напусна родния щетъл. Запокитил бе филактериите16, които според обичая на Бар-Мицва17, искаха да вържат на челото и лявата му ръка. Даже отряза пейсите и обръсна брадата си. След като прекара известно време във Варшава — според мълвата като сутеньор в един бардак на улица „Крошмална“, натрупа достатъчно пари да купи първия си кон и каруца и с тях започна да кръстосва цяла Полша, независимо дали беше руска, австрийска или пруска. Скъсвайки всяка връзка със своите, той просто можеше да стане ренегат или вероотстъпник. Провокатор по природа, той напук се държеше като евреин сред християните и като християнин сред евреите. Случаят в Люблин вдигна голям шум, още повече че бе завършекът на дълга поредица подобни случки, за които беше ясно, че са предизвикани от него. (Влезеше ли в някоя синагога, носеше сако и каскет като поляк, нарочно сядаше в запазената за жени част от храма и подхващаше псалмите с мощен глас; в християнските квартали пък ходеше с кафтан, дори покриваше главата си с перука, развяваше филактерии, и дори одежда с ресни — държеше се по този начин в Киев, най-антисемитски настроения руски град.)

Случката в Люблин стана през 1878 г. По това време царят на Русия Александър II още не беше убит, прокурорът Победоносцев все още не беше успял да започне прилагането на програмата си за изтребление на евреите. В Люблин дори не задържаха Мендел, шестте му жертви не подадоха оплакване, а царската полиция реши, че той може би е прав. Подобно административно бездействие потресе водача на еврейската общност в Люблин, който, подкрепен от старейшините, успя да издейства да осъдят смутителя — такъв човек беше опасен за всички и за всеки, той можеше да им навлече целия гняв на света и какви ли не репресии. Така Каруцаря беше осъден на три години затвор. Само… защото руснаците не пожелаха да го обесят. Трийсет и шестте месеца налагане с камшик обаче не го прекършиха. Едва освободен през пролетта на 1881 г., първата му работа беше да се изтъпани пред богатата къща на водача Реб Барух Фишелсон, и цяла нощ да върти на латерна една и съща песен, още по-смущаваща, тъй като възпяваше щедростта и ума на същия този Реб Барух. Онзи се опита с примамливото обещание за пет копейки повече (годишно) да изпрати срещу натрапника дузина работници от тъкачницата си. Не намери кандидати за наказателния отряд. Смехът и туловището на Мендел Визокер бяха обезсърчаващи. Не че беше огромен, малко по-висок от средния ръст, но гръдният му кош беше колкото на двама казаци сиамски близнаци, юмруците му напомняха дънери и изглеждаше способен да откъсне главата на човек с едно замахване на ръката.

Мендел Визокер се надвеси над момиченцето, после клекна и разпознавайки сивите очи, каза:

— Зная коя си. Имаш очите на баща си. Ти си Хана.

Огънят бавно напредваше на запад. Мотаеше се с ленива увереност, понеже нямаше вятър. От жаравата, похлупена от димна стена, се разнасяше лек пукот. От време на време на сивкавия фон някой огнен език хвърляше неуловими, яркооранжеви отблясъци, подчертавани от мимолетни пурпурни отражения. Конниците изобщо не се виждаха вече на смаления хоризонт, но усещането за празнота оставаше; внезапната празнота там, където се бе издигал сайвантът беше необичайна. „Стой тук, ще се върна“, каза Мендел на Хана и отиде да прибере каруцата и двата си коня, но не беше съвсем сигурен дали тя е чула заръката му. Когато се върна, я завари в същата поза, в която я бе оставил, тя държеше с две ръце парченцето дърво и го стискаше с такава сила, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели, единствен знак за изключителната й напрегнатост. „Тя наистина е напрегната“ Чувство на безпокойство обхвана Мендел — реакцията на момиченцето съвсем не му изглеждаше естествена, той помисли, че е полудяло, съкрушено от толкова жестокост.

— Не можеш да останеш тук.

Отговор не последва. А и начинът, по който загърбваше пожара, въпреки че беше само на двайсетина метра…

— Аз съм Мендел Визокер Каруцаря от Мазурия. Познавам баща ти.

— Баща ми умря — продума тя съвсем спокойно.

Мендел я изгледа втренчено няколко секунди и се почувства още по-смутен. Извърна очи на север, по посока на редицата брези, зад която преди около два часа бе видял колоната да изчезва. Един отряд вече се беше върнал, голямата част от войската също можеше да се появи отново всеки момент.

— Кога умря?

— Тази сутрин.

— От погрома ли?

— Не зная какво е това.

— На руски това значи опустошаване — обясни Мендел, като продължаваше да дебне по посока на брезите. — Баща ти от болест ли умря?

— Не.

— Значи са го убили…

— Така каза Яша. — Тя все така не обръщаше глава.

— Яша?

— По-големият ми брат.

— Този, когото казаците удариха с копие и дето изгоря?

— Да.

„Каква необикновена хлапачка! — помисли си Мендел съвсем объркан. Едно от двете: или…“ Но не успя да продължи мисълта си, в същия миг той долови движение зад стената от дървета.

— Ела. Ще те заведа в твоя щетъл.

Той вече знаеше, че тя няма да помръдне. И не помръдна. Хвана я много внимателно, сякаш беше от порцелан, повдигна я и я постави на седалката на своя бруск. Той също се качи, изцъка с език; двата коня потеглиха.

— Познавах баща ти — каза Мендел. Подкара конете в тръст. — Запознах се с него преди шест години в Данциг, където живея. Когато живея някъде… Често сме работили заедно, той ми даваше да превозвам стоки. Даже съм идвал у вас, но ти не помниш, беше много малка. А миналата пролет, когато излязох от затвора, той беше от малцината, които не ме отбягваха. Знам дори, че през 78-а специално отишъл в Люблин да каже на Реб Барух Фишелсон, че е най-големият глупак на света. Познаваш ли Реб Барух Фишелсон?

Естествено тя не отвърна. Дали изобщо го чуваше? Пред острите уши на двата коня, впрегнати в бруска, брезите се приближаваха. Както и колоната на погромаджиите. Тя щеше да се точи отдясно, край дърветата, а те щяха да ги скриват, както бе предвидил Мендел. Той отново погледна към момиченцето вдясно от него. Ако можеше поне да плаче; или дори да крещи. Щеше да е сто пъти по-добре от усещането, което създава, сякаш беше мъртва…

Още сто крачки и впрягът влезе под прикритието. Мендел го спря с леко подръпване на юздите, професионалното му око с досада забеляза, че една от юздите на левия кон всеки момент ще се скъса и че облегалките, хамутите, ремъците са в същото състояние: „нужни са нови и това е положението“. Той отново хвана поводите и като ги държеше само с малкия пръст на лявата си ръка, постави камшика обратно в дупката му. Скочи на земята, с лице към бруска и колоната, която вървеше на сто метра от тях, зад редицата от бели изпъстрени стволове. Въпреки усилията, които полагаше, в него се надигна гняв.

— Виж ги, Хана! Ако баща ти наистина е мъртъв, убили са го те. Погледни ги! Животът и смъртта се гледат винаги в лицето. Няма друг начин да се живее.

Не можа да се сдържи и се усмихна по своя особен начин, както винаги в такива случаи. Закачи поводите на седалката и свали един от трите нови ока, които превозваше редом с топовете плат и книгите. Това беше парче от кестеново дърво, дълго повече от три метра, което тежеше около шейсет-седемдесет кила, но той можеше да го повдигне без усилие с една ръка. А гневът му продължаваше да расте.

— Ако човек иска наистина да живее, Хана…

Нарочно говореше много високо, с ясен глас, на иврит. И както бе искал, хората от колоната го чуха. Погледаха към спрялата сред една полянка каруца и към мъжа с каскета и малкото момиченце. Мендел се усмихваше още по-широко и даже им помаха с ръка — с онази, която беше свободна.

— Искаш ли да ти убия пет-шест, Хана? Зависи единствено от теб. Кажи ми да ги убия и ще ги убия. А може да убия и повече. Може би осем. Или десет.

Най-после тя завъртя глава и впери в него огромните си непроницаеми очи.

— Аз самият съм много ядосан, Хана. На мен също ми е мъчно, разбира се. Както на теб. Искам да разбереш едно — зная какво става в главата ти.

„Надявам се поне“ — поправи се сам. Усмихна й се много различно от предишния път, с невероятна нежност, и под черните мустаци грейнаха ред бели зъби. В същото време с ъгълчето на окото видя, че след като е заобиколила горичката от брези, колоната внезапно е завила настрани. Насочваше се на юг. Щеше да мине на трийсетина метра от спрелия бруск.

— Хана! Погледни ги!

Самият той изведнъж бе поразен от това, което тогава се появи в сивите очи. Предусещал го бе, дори го бе очаквал: леденостуден, ужасяващ израз на омраза и болка. Тя попита с далечен глас:

— Наистина ли можете да убиете осем или десет?

— Шест или осем сигурно. Много съм силен. Бих могъл и десет. Във всеки случай мога да опитам.

Мълчание. Сивият поглед най-после се отмести. Тя се завъртя на мястото си точно колкото трябва. Огледа колоната. Продължи да мълчи. Сетне съвсем спокойно отбеляза:

— Те са много повече от десет.

— Вярно е — призна Мендел като се смееше буйно. — Бих казал, че са най-малко трийсет. Без да се броят казаците.

С гръб към Мендел тя попита:

— И като убиете десет, какво ще стане?

— Вероятно ще ме смелят — отвърна Мендел като се смееше от сърце. — Много се ядосват, когато ги убиват. Сечта е разрешена само в едната посока. Виждаш ли сега лицата им, Хана? Безизразни са. Убивали са, крали са, изнасилвали са, те са безизразни и мрачни. Когато започна да им чупя главите, ще стане едно от двете: или мигом ще ме обсипят с удари или едва ще се защитават, толкова ще са изненадани.

— И вие ще ги убиете всичките.

— Не мисля. Заради казаците. Казаците са нащрек. Почивали са си цялата сутрин.

Той свали сакото и каскета и ги метна на седалката на бруска. Когато запретна ръкавите на християнската си риза без яка, ръцете и разголената му гръд изглеждаха учудващо загорели, чудовищно силни. Вдигна с една ръка ока и го отнесе на петнайсетина метра по-нататък, в началото на полянката, близо до мястото, където колоната непременно щеше да мине.

Мина известно време. Колоната приближаваше.

— Не — каза Хана — Не.

— Какво не?

— Не искам да умирате.

Колоната се появи. Начело вървяха един офицер и шестима казаци. Офицерът беше може би на шестнайсет-седемнайсет години — а можеше и да няма толкова; беше съвсем рус, със смешно наболи мустачки. Гледаше изправения мъж, колкото висок, толкова и широк, с най-едрите ръце, които някога бе виждал, който държеше изправен триметров ок. Спря колоната с небрежен жест, излезе няколко метра напред. Мендел му отправи най-широката си усмивка.

— Какво правиш тук? — попита офицерът.

— Ще го посадя да видя дали ще пусне корени — обясни Мендел като посочи ока.

— Евреин ли си?

— Зависи от деня — отвърна Мендел на руски. — В момента не. Не съм, откак неотдавна ме помолиха да не бъда.

Помисли си, че вероятно ще започне от този. Щом трябваше да се свърши работата. Вече виждаше пределно ясно русата глава, размазана от ока. Но казаците веднага щяха да дотичат и той нямаше да убие повече от трима, най-много четирима.

— Много ми се иска да те нашибам — каза офицерът. — Или дори може би да те обеся.

Мендел се задоволи да му се усмихне и си помисли: „Дръж си голямата уста затворена, Мендел. Трай. Малката те помоли да не те убиват. Този офицер е момче, един лигльо. Остави го да бъде отгоре и той ще си отиде“.

И наистина след малко офицерът обърна коня и си тръгна. Колоната също. Мендел Визокер не можеше да се помръдне, така трепереше от ярост.

— Вие не ги убихте — каза момиченцето зад него.

— Ти не искаше, не се опитвай да ме объркваш.

Той се върна към бруска, влачейки след себе си гигантския кривак. Усети как сивият поглед сякаш го изгаряше и невероятно, но не се решаваше да вдигне глава. Натъкми ока с усърдно старание, дори се стараеше да пристегне денковете, които изобщо не се нуждаеха от това, после да провери амунициите, да огледа конете, които надали някога се бяха чувствали по-добре.

— Ще те отведа в загубения ти щетъл — каза той с гневна решителност. — Ще проверим дали баща ти е мъртъв. Едно от двете… Ако е умрял, стоките, дето бяха за него, ще продам на друго място. Един изгубен клиент, десет нови.

Но някак все не можеше да погледне момиченцето в очите. За последен път провери юздата на левия кон. Щеше да издържи до Тернопол, закъдето бе тръгнал. (Там имаше жена — от Данциг до Киев той имаше общо десет или петнайсет жени, на които отделяше внимание в зависимост от посоката на странстванията си.) Върна се до седалката на бруска и спечели още малко време, гледайки след колоната — тя вече се точеше като керван в далечината, а пожарът в полето догаряше. И остатъкът от яда на Мендел срещу самия него стихна; остана обичайният, познат му бунт, който носеше в себе си от петнайсет години и за който не бе намерил друг лек, освен отдръпването, егоизма и сарказма. Нещата поеха обичайния си ход. Онова овъглено момче, другите жертви, които вероятно имаше в щетъла, изнасилените жени, опожарените къщи и унищожената реколта, всичко щеше да отмине както винаги, за кого добре, за кого зле. „Те отново ще се примирят — тъпото им примирение — и ще се потопят в загубените си ритуали, ще се вглъбят в скапаните си свещени книги, ще спорят до безкрай какво точно някой загубен самозван ерудит е казал или написал преди две хиляди години.“ Мендел Визокер Каруцаря отново си беше той, стана пак циник, това беше най-доброто му оръжие, инак щеше да откачи. Изведнъж се учуди, че се е оставил преди малко да го подведат, него, който гледаше само себе си, и то дотолкова, че да рискува собствения си живот заради „да“-то или „не“-то на една шест-седемгодишна сополана.

На това трябваше да се тури край. Той метна своите сто и няколко кила на дървената седалка и отново хвана поводите. Тогава се случи нещо, което го стъписа двойно повече. Най-напред това, което момиченцето правеше в момента — то се бе навело напред толкова, че брадичката му опираше в коленете, разтворило бе широко очи, раззинало бе уста като човек, който иска да повърне, но не може, като някой, който наистина вижда смъртта. Всичко ставаше съвършено безмълвно. Това нямаше абсолютно нищо общо с мъката на дете, това беше болка на възрастен, едно невероятно, цялостно разкъсване. Човек тръпки да го побият. Още повече че не плачеше.

Второто нещо, което стъписа Мендел, беше в самия него — той привлече Хана към себе си и с една ръка я притисна към огромната си гръд, така както би държал котенце (и тя наистина се вкопчи като ужасено, изгубено котенце, но все така мълчеше).

Тогава заплака той.

Брезовата горичка сега се точеше от лявата им страна.

— Какво е това, дето го стискаш в ръце?

— Бръмбар.

— Не прилича много на бръмбар.

— Знам. Няма значение — отвърна тя.

Спокойствието се бе завърнало на лицето й, в тялото й, тя отново седеше до него мирно, с изправен гръб. Мендел водеше конете бавно, покрай дърветата, следвайки дирите на колоната. А дирите бяха видими — оттегляйки се от щетъла погромът бе разпилял своите останки: менче, окървавена рокля, мезуза18, откъртена от горната част на някоя врата. Мендел видя дори книга с разкъсани страници, но не спря да я вдигне. Над щетъла пред тях се издигаха огромни облаци дим.

— Подарък ли ти е?

Говореше за бръмбара.

— Да.

— От русото момче, нали?

Погледите им се срещнаха и изведнъж Мендел изпита ясно и съвсем неочаквано чувство на близост, дори на приятелство между него и момичето. Той прекрасно си спомняше цялата сцена, която бе видял отдалеч — ако русото момче не беше изскочило от сайванта, казаците може би щяха да оставят на мира другото момче, еврейчето. И то нямаше да умре. Той изучаваше сивите очи: „Най-лошото е, че тя го знае. Полският й приятел просто ги изостави, нея и брат й, и щяха да убият и двамата. Но тя не му се сърди“. Мендел не знаеше защо е толкова сигурен. Искаше да разбере и попита.

Мълчание. За първи път от самото начало на срещата им тя отвори шепа и разгледа дървената фигурка.

— Вярно е. Уплаши се. Само на десет години и половина е.

— Не му ли се сърдиш?

— Не.

Каза го без ни най-малко колебание.

— Ако не беше той, брат ти Яша щеше да е жив.

Този път отговор нямаше. Навлязоха в щетъла.

— Той ми е приятел — промълви Хана с глух глас. — Мой приятел.

В щетъла имаше около триста-четиристотин къщи и синагога, заобиколена от дома на равина, от ритуалното езеро със скамейки и училището. В края му, недалеч от кръстопътя, по пътя за Люблин, имаше и странноприемница, където управниците бяха поставили статуя на Девата. Там отсядаха пътниците християни. Най-обикновен щетъл, подобен на хиляди други. Не повече от хиляда — хиляда и двеста жители, поне до „майските закони“. Провъзгласени от царя, законите от май 1882 г. бяха прогонили стотици хиляди евреи от почти всичките им селища в източната част, предизвиквайки масово преселение, което не бе подминало и щетъла на Хана.

Погромът бе ударил в свръхнаселено място.

Хана и Мендел влязоха в него тъкмо когато пожарът току-що бе овладян. Брускът потропваше по главната улица, естествено непавирана. Всички жители бяха на тази улица; щураха се насам-натам сред дима и прахта, сред монотонните ритми на молитвите и заклинанията и сред пепелта, носеща се в нажежения въздух. Водата, разплискана от кофите, които си подаваха във верига, все още не се бе превърнала в кал. Брускът преминаваше сред всичко това в странна самота, сякаш беше невидим, а двамата му пътници седяха еднакво изопнати и безучастни. Мендел преброи шейсет или може би осемдесет опожарени къщи и обори. Като стигнаха до пазарния площад, той видя дузина проснати тела, най-вече на мъже, които вероятно бяха измъкнати от горящите домове, преди те да се срутят. Насочи конете към тях „Защо съм чужд на тази трагедия?“, питаше се той. Би трябвало да изпитва гняв и горест при вида на това отчаяние. А той не усещаше друго, освен недоумение и почуда пред пълното спокойствие на момиченцето, седнало до него.

Впрягът стигна на три крачки от наредените трупове и спря.

— Баща ти сред тях ли е?

— Не.

Мендел отново подкара конете, премина за втори път улицата по цялата й дължина, като отново пресече олелията със същото странно усещане, че никой не го вижда.

— Надясно — каза Хана.

— Идвал съм вече.

Разпозна пътя, ограден от двете страни с глог. Поемайки по него, изпита жестокото чувство, че зад тях се е захлопнала някаква врата. Вайканията, виковете, щуранията на щетъла бяха надвити от тишината, която потопи двамата в друг свят. Мендел бе виждал Реб Натан всичко на всичко пет пъти. Всяка от тези срещи той бе запомнил — такива хора не се забравят. Разликата във възрастта им бе малка — шест или седем години — затова пък допирните точки, от които да се породи приятелство, бяха много, и още от първите минути това им се беше сторило неизбежно и естествено. Общи между тях бяха чувството, че принадлежат на обречен свят, прозорливото отчаяние, увереността, че би трябвало да съществува нещо друго, което трябва да открият, но все още не са го направили. Различаваха се неминуемо — Мендел беше по-екзалтиран, по-необуздан, изпитваше по-голяма потребност да действа, докато Натан умееше да мисли по-абстрактно и с повече въображение. „Познавах баща ти“, беше казал Визокер на Хана. Беше вярно, много по-вярно, отколкото безсилните думи можеха да го изразят. „И ако наистина е мъртъв…“

— Конят — извика Хана. — Конят на татко.

Тя се наведе напред със съвсем вцепенено лице. Брускът беше на не повече от десет завъртания на колелетата от къщата. Малка, но от камък, тя имаше два комина и истински стъкла на прозорците вместо опънат говежди мехур, както беше в повечето други къщи на щетъла.

— По седлото има кръв.

— Може би само е ранен — отбеляза Мендел Визокер.

Той скочи на земята, взе момиченцето и понечи да го внесе в къщата. Но тя се освободи с неустоима любезност. Един път в Данциг, при предпоследната им среща (Мендел точно беше излязъл от затвора) двамата с Натан бяха разговаряли цяла нощ. За отиването в Новия свят, за Америка и Австралия, за самите тях, за това, че искат да работят заедно…

… за Хана. Натан беше говорил много за Хана: „Имам необикновена дъщеричка, Мендел. Чете с лекота сякаш пие вода, а разбира още по-добре. Понякога едва не ме плаши с преждевременното си развитие. А погледът й, Мендел“.

Къщата беше с пет стаи, плюс пристройките. Вътре имаше зашеметяващо количество книги. В първата стая седеше един мъж; беше възрастен, висок, слаб, непохватен — по-късно Мендел научи, че това е Бериш Корзер, който щеше да стане втори баща на Хана. При влизането на Хана той размаха несръчно ръце, но момиченцето го закова на място с поглед и рязко завъртане на главата. „Хана все още няма седем години, Мендел — беше казал Натан. — Ще ги навърши на Пасха, но как да кажа? Тя вече е умът и душата на дома ми, най-вече ума“ В следващото помещение, друга стая, Мендел Визокер съзря десетина души, скупчени около леглото, а сред тях се открояваше едно бледо лице — Шифра, съпруга на Натан и майка на Хана.

Ухание на тамян, мирис на свещите, запалени за молитвата за мъртвите, кадиша19… Това, което стана после, Мендел щеше да запомни завинаги. Защото при приближаването на момичето плачовете спряха, всички млъкнаха и се отдръпнаха пред Хана, която бавно вървеше към леглото, сякаш единодушно признаваха изключителността на отношенията между мъртвия баща и момичето, неоспоримото превъзходство на това малко същество.

Тишина. Сега вече беше до ръба на леглото, поставено много високо, по немски, така, че мъртвецът беше почти на нивото на очите й. След дълго вцепенение, което учуди всички, дори и Мендел Визокер, тя най-сетне се раздвижи. Една от ръчичките докосна последователно всички рани, върху които кръвта бе засъхнала, най-накрая погали лицето на мъртвия, ужасно обезобразено от ударите с палки.

Не заплака. За миг докосна с устни безжизнената ръка на баща си. Знаеш, че никога не съм могла да плача, Лизи, особено когато наистина ми е мъчно… Изправи се.

— Това не е всичко. Те убиха и Яша. Изгоря заедно със сайванта и нивите на Темерл. Видях как Яша изгоря жив.

Дори и в този миг не откъсваше поглед от баща си. Настъпи обаче моментът, в който, така да се каже, животът продължи обичайния си ход. Хана се отдръпна от леглото, обърна се и тръгна към майка си; зарови лице в гънките на дебелата черна пола, прегръщайки майка си през кръста, с движение, което се струваше естествено и разбираемо за всички — майка и дъщеря сбираха в едно мъката си, по-младата търсеше утеха от по-старата…

… за всички, освен за Мендел. В реакциите на Хана, притисната към майка си, Мендел долови измамното подчинение на правилата. Той не се съмняваше в истинността на безмерната скръб, която тя изпитваше в този ден. Напротив, дълго остана потресен от силата на мъката, необичайна за дете на тази възраст и още по-необичайна поради упоритото желание на Хана сама да изживее отчаянието си. Мендел се питаше кой кого утешава.

Щеше да се учудва все по-малко през седмиците, месеците и годините, последвали смъртта на Реб Натан и Яша. Според него нямаше съмнение: Хана бе тази, която реши, че ще останат в щетъла, вместо да отидат в Люблин при една от сестрите на Шифра. Тъкмо Хана убеди майка си, не могат да оцелеят тримата сами, благодарение на парите, оставени от Реб Натан и на търговията с мазила и лекове, приготвяни от Шифра…

… С риск да продадат къщата.

… С риск да накара Шифра да се омъжи за Бериш Корзер.

Всичките тези ходове имаха една-единствена цел, преследвана с невероятна упоритост години наред — да дочака завръщането на Тадеуш.

Следващите дни Мендел Визокер прекара в щетъла. Отначало ясно защо: присъства на погребението на Реб Натан и сина му в селото, където погребаха и останалите петдесет жертви на погрома. Съпроводи тялото на приятеля си до гробището; там беше и когато според обичая поставиха върху клепачите на мъртъвците парченца от счупени шишета, а между пръстите им — малко парче желязо — ритуали, олицетворяващи надеждата, че в деня, когато се появи Месията, мъртвите ще могат да си изкопаят тунел до Палестина. Хвърли пръст на гробовете и пригласяше на другите — той, който не се бе молил от петнайсет години.

А защо се задържа след погребението, не стана съвсем ясно. Яхнал без седло един от двата си коня, разпрегнати от бруска, той обикаляше из щетъла, където лека-полека хората заличаваха белезите от опустошението с упоритото примирение на мравки, впуснали се да поправят онова, което кракът на разхождащият се безгрижно е стъпкал. Върна се на мястото на изгорелия сайвант, там, където Яша бе горял жив със счупен гръбнак. Помъчи се да намери точното място, където хилавото телце се бе гърчило в огъня. По земята нямаше никакви следи, тревата вече отново бе поникнала и при вида на това безразличие неясен гняв обхвана Визокер — какъв беше този скапан свят, в който няколко часа са достатъчни да изличат всеки спомен за мъките на едно дете?

Поведе коня си из изпепелената ръж, пшеница и елда. Огромната равнина наоколо беше безлюдна, освен него нямаше друг конник или каруца. Беше безлюдно като в началото на света, все едно че нищо не се е случило, че конниците са изскочили от безкрайния хоризонт и отново са изчезнали в него. Разбира се, рано или късно щяха да се върнат. Винаги се връщаха. Слънцето беше като оловно. Досети се за свежата вода на потока. Пое по пътя, който бе изминал тичешком, за да се притече на помощ на едно малко момиче, което, като се замисли, всъщност нямаше голяма нужда от него. Навлезе под свода от върби и оскруши. Тук беше скрил конете и бруска си, оттук беше наблюдавал приближаването на погромаджиите: беше присъствал на веселия бяг на малката двойка, хваната ръка за ръка (за момент беше ги взел за деца на друговерците, заради русата коса на момчето, но най-вече защото не можеше да си представи, че едно еврейско момиче може да си играе с един млад поляк); беше присъствал на сцената пред сайванта до…

Подкара коня си към храсталаците край брега на потока. Шести ден вече беше в щетъла, ала чак когато се озова на малката полянка под склона, пред дигата от камъни и клони, редени старателно, разбра защо всъщност бе останал толкова дълго време.

Тя беше там, клекнала като съвсем малко момиче, каквото всъщност бе. Очите й бяха вперени в Мендел Визокер — непроницаем и тъй тежък поглед, със смущаваща дълбочина.

— Сама ли си?

Тя кимна. До нея лежеше торба, пълна с прясно набрани билки.

— Можеше да бъде някой друг — отбеляза Мендел. — Някой, способен да ти стори зло.

— Видях ви да идвате. Отдалеч.

Изобщо не помръдна и продължи да го гледа втренчено; учуден и отегчен Мендел изпита смущение, въпреки че се укори за това. Най-накрая отвърна поглед и го насочи към дигата:

— Ти ли направи това?

— Не, естествено.

— Защо „естествено“?

— Момчетата играят на такива неща. (В гласа й имаше някаква весела снизходителност.)

— Полският ти приятел?

— Да, Тадеуш.

— Него ли чакаш?

Мендел се реши отново да погледне младата си събеседница. Тя поклати глава и спокойно каза:

— Той няма да се върне.

Сетне, сякаш с удивителната си зрялост бе предугадила следващия въпрос на Мендел, започна да обяснява защо според нея Тадеуш няма да се върне. Нито днес, нито през следващите дни на това лято — явно Тадеуш го е срам, че преди шест дни се е държал като страхливец в сайванта на Темерл. Следователно, докато е тук и чака да се върне във Варшава да продължи образованието си, ще я избягва, нея, Хана.

— Иска да стане писател или изследовател — уточни тя. (Мечтателна, нежна, леко иронична светлина проблесна в светлите й ириси.) — Не мисля, че ще стане някога изследовател. Много е нежен. Но писател може би…

Мендел я гледаше изумен. И си мислеше: „Тя говори за малкия поляк, който все пак е с три-четири години по-голям от нея, както майка говори за сина си… Или както влюбена жена за любимия си“ И Мендел, който обикновено беше толкова многословен и езикът му — толкова остър, не знаеше какво да каже. Най-сетне попита:

— Но ти все пак ще го чакаш?

— Ммммм — промълви тя съвсем спокойно.

— А ако не дойде двайсет години?

Снизходителна усмивка пред наивността на ездача.

— О, той ще се върне!

Мендел замълча. Отново нямаше какво да каже. Разкъсван от множество доста объркани чувства, той изпитваше едновременно леко раздразнение пред подобна (почти арогантна) сигурност, мъчителна тревога и най-вече нежност, която наистина много го учуди, него, който още от юношеството си внимателно се бе пазил от всякакво привързване. Тръсна глава и обърна коня. Отдалечи се на няколко метра. Щеше да се върне в щетъла, да впрегне бруска и веднага да хване пътя за Тернопол. Много се беше забавил.

— Мендел Визокер…

Тя го извика с тихия си, спокоен глас. Той се обърна, дръпвайки леко юздите.

— Да?

Тя помълча, сетне попита:

— Не съм хубава, нали?

В миг той почти се просълзи. Тя се бе изправила, но не изглеждаше по-голяма в роклята си от черно сукно, доста широка и голяма за крехката й фигурка. Слънчевите лъчи, процеждащи се през листата, огряваха в полусянката тясното й триъгълно лице с високи, изрязани скули. Така то изглеждаше призрачно бледо, въпреки дребните лунички. Устата, прекалено тънка, ясно издаваше решимостта й. Медночервените коси обещаваха да станат гъсти и тежки. Контрастът с широко отворените сиви очи — които в момента с болезнена настойчивост гледаха втренчено Мендел в очакване на отговора — беше поразителен.

Същински бухал.

— Зависи как те гледат и кой те гледа — отвърна най-после Мендел, след като доста се бе колебал, напразно търсейки по-добър отговор.

Мълчание.

„Трябваше да излъжа, помисли Мендел, защо не излъгах?“ И когато видя на устните й да се изписва нещо като тъжна полуусмивка, угризенията му се усилиха.

Дойде отново в щетъла след месеци. В навечерието на шабат. Мразовит, но слънчев ден, поне сутринта, защото после небето постепенно започна да се заоблачава; обръщаше го на сняг. Мендел Визокер наистина бе ходил на юг, в Тернопол; прекарал бе две седмици и за малко да остане там завинаги, толкова тамошната му жена, една друговерка, се беше престарала в умението си. Беше избягал още по̀ на юг, беше кръстосвал Украйна, стигнал беше чак до Одеса. Сега се връщаше, на път за Данциг, бе забогатял почти с четиристотин и петдесет рубли.

В щетъла отиде направо в къщата на Реб Натан, но за момент се поколеба дали да влезе: какво по дяволите щеше да прави тук, освен че щеше да изпита върху себе си силното обаяние на една седемгодишна сополана, от спомена за която не може да се отърве?

Завари майката и дъщерята да стриват сухи билки, разстлани направо на земята. Шифра му предложи кафе от цикория, той отказа. Хана го стрелна с очи и неопределено кимна. Доста неловко обясни, че просто минава, ей така, за да се увери, че вдовицата и децата на покойния му приятел са горе-долу добре; попита може ли с нещо да им помогне. Също така банално Шифра му благодари за вниманието и това бе всичко. Хана не бе помръднала и не бе проговорила през цялото време, докато той разговаряше с майка й, но в момента, когато се готвеше да се качи в бруска, изведнъж я видя до себе си.

— Имате нови коне — забеляза тя.

Шифра беше останала в къщата.

— Ти нямаше ли и друг брат? — попита Мендел.

— Симон. Той е на училище. Той не е интересен.

— А ти?

— Аз съм момиче. А вече знам да чета и да пиша. Наистина няма нужда да ходя на училище. Наистина.

— Толкова много ли четеш?

Тя се задоволи да кимне с глава. Той си спомни, че в бруска носи книги. За себе си, а и защото понякога ги използваше като добавка към дадена покупка — за успешното приключване на някоя сделка нямаше нищо по-добро от едно дребно подаръче за съпругата или дъщерята на партньора. Повдигна брезента, който ги покриваше — молитвеници за жени в десет-дванайсет екземпляра, други, също религиозни произведения, но и класически творби от онова време като „Наследството на елена“, „Доброто сърце“, или пък „Дълг на сърцата“, „Йосиф“.

— Вече съм ги чела — рече тя презрително.

И преди той да успее да реагира, малката нахалница се бе покатерила на бруска и жадно се бе навела над книгите. Взе да рови из купчините, изправи се отначало разочарована: „Всичките съм ги чела, амбулантните търговци носят все едни и същи…“, а после с победоносно пламъче в зениците започна да прехвърля заглавията, които Мендел Визокер пазеше за себе си и четеше при бавния ход на конете, по време на безкрайните прекосявания на огромните руски степи. Той веднага каза:

— Не тези. Те са мои. А си и прекалено малка…

Със същия успех можеше да обяснява словата на Маймонид20 на коня, впрегнат отляво (любимеца му). Тя едва не му се изсмя. Защото, точна и бърза в нападението си като ловджийски сокол, стрелнал се над чапла, тя естествено бе зърнала трите заглавия, на които Мендел държеше най-много. Попита го:

— А това какво е?

— Стихове. Няма да ги разбереш.

Тя отправи към него прекрасен лукав поглед и веднага започна да прелиства страниците. Книгата, която държеше в ръце, беше Qoso sel yod („Градежът на Йод“) от Дж. Гордън, който въпреки звученето на името си беше руски евреин, както и разказвач, поет, романист с остро сатирично перо, насочено най-вече срещу равините. Мендел го обожаваше. Но да го повери на сополаната…

Втората книга беше от същия този Гордън — Bimsulot yam („В дълбините на морето“) — и в нея той поставяше под съмнение самия Господ, когото авторът намираше за съвършено безразличен към неописуемите нещастия, изсипали се върху един млад испански евреин. Накратко казано, направо намирисваше на сяра.

… А пък третата беше „Парижките потайности“, от Йожен Сю, преведена на немски от Шулман.

— Ти дори не знаеш немски — каза Мендел, притеснен от перспективата за поражението, което вече предчувстваше.

— Така ще го науча — отвърна Хана.

Тя изглежда наистина вярваше, че на такъв аргумент няма какво да се отговори. И го доказа като скочи от каруцата, притискайки с две ръце трите книги към плоската си гръд.

— И дума да не става… — започна Мендел.

… Но тя разтвори широко очи, мило наклони глава, усмихна му се: „Ще ми ги дадете за известно време, нали, Мендел Визокер?“. В сравнение с обичайната й сериозност промяната в изражението й беше толкова внезапна, толкова неочаквана, че Мендел остана поразен. Несъмнено изиграха роля и двата му основни спомена за нея: моментът, когато тя се беше отпуснала и се беше вкопчила в гърдите му като изгубено котенце, и въпросът, който му беше задала шест дни след това на полянката край потока: „Не съм хубава, нали?“.

— Но поне ги чети скришом — каза той.

— Обещавам. Ще ви ги върна следващия път.

— Ако изобщо отново дойда в щетъла ти.

— Ще се върнете — увери го тя с очи, впити в неговите.

Заваля първият сняг за тази зима. Странна меланхолия обхвана Мендел. Обикновено, когато си тръгваше от някое място, където бе спрял, и напускаше една от безбройните си жени, той беше много весел, независимо какво казваше на тази, която изоставяше; независимо от обещанията, че ще се върне възможно най-бързо. Но този ден…

Застина на място, дълбоко объркан: Мендел, ти си луд! Тя е само на седем години, какво те прихваща? Изведнъж бе осъзнал, ме поставя Сополаната наравно с петнайсетте или двайсетте свои любовници. Равинът, който в Мазурия го научи да чете, имаше право: Мендел Визокер беше най-лудият евреин в Полша.

Качи се на бруска. Готов да щракне с език, извърна леко глава (не искаше да среща сивия поглед):

— Той върна ли се?

(Не можа да изрови от паметта си името на русото момче, но тя естествено разбра, че той говори за Тадеуш.)

— Още не.

Мендел навикна да минава през щетъла. Той, който беше винаги на път, гонен от непреодолимата нужда да се движи. Освен в най-мразовитата зима, когато в Данциг остана да мързелува при две сестри латвийки, руси и дебели, та да го топлят в студеното време — особено когато легнеше помежду им.

През 1883-а той мина два пъти, един път през пролетта, а после през есента. И двата пъти видя Хана — защото идваше единствено заради нея. И двата пъти отговорът бе един и същ: Още не. Впрочем той повече не я питаше за Тадеуш — тя отговаряше предварително.

Две посещения през 84-а.

Три през 85-а (това бе годината, когато отиде чак до Виена, без особена причина, подтикван от духа на откривателството).

Три и през 86-а.

През 1886-а година стана свидетел на повторното омъжване на Шифра, която сключи брак със седемдесет и две годишния шивач Бериш Корзер. За Мендел беше ясно, че Хана не се е противопоставила на омъжването на майка си — иначе това никога нямаше да се случи. Хана не мислеше нищо вдъхновяващо за втория си баща. Сподели с Мендел, че според нея той е абсолютен глупак: „Толкова е глупав, че един път, като шиеше панталон, сложи дюкяна отстрани“. С годините тя все по-често показваше онзи свой много горчив и спокоен хумор, който очароваше Мендел. Беше страхотно надрасла възрастта си (а с времето тази разлика непрестанно растеше). Естествено, че бе научила немски, от Йожен Сю — в превод на Шулман или по друг начин, но сега вече знаеше и руски. И дори не лошо френски: поради изчерпването на запасите си от книги Мендел беше започнал да черпи от френската литература, която четяха изисканите среди във Варшава. Със злорадство и тайната надежда най-сетне да натрие носа на „ужасната Сополана“ отначало той бе избрал Жан Жак Русо, „Емил“ и „Есе за произхода на езиците“, които самият той беше опитал да попрехвърли, но те го бяха докарали до хипнотично заспиване. Напразни усилия или поне пълно разочарование: тя погълна Русо на една хапка.

На френски.

Като се прибавят идиш, иврит и полски, които вече знаеше, тя ползваше шест езика.

… А Тадеуш все го нямаше.

Тъй дълго, че Мендел Визокер, който се натъжаваше всеки път, когато я видеше как чака, реши при едно от многобройните си отивания до Варшава да иде да сграбчи загубения хлапак за яката и да го завлече в щетъла, та да види тя, че не си заслужава заради прекрасния й и идеален Тадеуш да почерни младостта си. Отказа се от проекта си. Не защото се страхуваше от неприятностите, които това можеше да му навлече (този вид неприятности не смущаваха Визокер), а защото виждаше, че Хана не би понесла никаква външна намеса.

Две посещения през 87-а (на път за Хамбург и Ротердам).

И още две през 88-а. Тя беше на тринайсет, а той на трийсет години. Тогава той за първи път сериозно се замисли да емигрира. В крайна сметка се отказа временно от проекта поради самия размер на явлението емиграция: ако тръгнеше, щеше да излезе, че и той е последвал общото движение, като овца стадото, а той винаги бе правил обратното — поне така мислеше за себе си по онова време. А и вълната на заминаванията беше мощна и продължителна. Погромите и жестокостите от 1881 — 1882-а, майските закони, разпореждащи прогонването и принудителното заселване, създаването на нови гета бяха пренаселили полската част от руската империя. Мендел бе свидетел на това как дори само един град Броди, в Галиция, се изпълва с хиляди бежанци от изток. Наблюдаваше огромния поток, който всъщност бе образуван не само от евреи; голям брой християни също се изселваха, отиваха на запад, главно към Америка. А в Данциг Мендел виждаше да се оборудват претоварени кораби, докато на границата на Русия с Прусия и Австрия ден след ден пристигнаха тълпи — кандидати за голямото пътешествие.

Мисълта да замине далеч, без да се връща, все пак продължаваше се върти в главата на Визокер.

Първото му посещение през 1889-а бе малко преди Пасха. Намери Хана все същата. Тя естествено бе пораснала (но никога нямаше да бъде висока или както се казва средна на ръст; приличаше на баща си, покойния Реб Натан, който беше висок не повече от метър и шейсет); в останалото бе непроменена — плоски гърди и тесен ханш, дребна, дори слаба, с много бяла кожа, която никога нямаше да потъмнее на слънцето, с гъста коса и с все същите изключителни очи. Сериозността преобладаваше в характера й, но понякога, когато бляскавият й ум се вихреше, имаше удивителни пристъпи на груб, понякога безжалостен хумор. По онова време четеше наред Юго, Тургенев, Гьоте… и дори три-четири книги на Зола, които Мендел пръв бе прочел и дълго се бе колебал да й даде — та те си бяха чиста порнография, — но които в края на краищата й занесе, като си казваше, че е откачен и перверзен, щом кара едно еврейско момиче да чете такива неща в забутания си щетъл. Защото Хана все повече го очароваше, защото той предусещаше изключителната самота, в която тя живееше.

През тази пролет тя му съобщи, че брат й Симон, който бе навършил шестнайсет години, е заминал за Варшава да продължи образованието си при един много известен равин — „Въпреки че знае свещените книги по-зле от мен. Но той е момче, а аз съм момиче, нищо че съм плоска като дъска“. А вторият баща, шивачът, несъмнено добър и не чак толкова глупав човек, колкото твърдеше Хана, но със сигурност командван, дори тероризиран от доведената си дъщеря, направо бе изпълнен с гордост, че на седемдесет и две и на седемдесет и три години е успял да направи две нови деца на Шифра. А нея двете късни раждания бяха закръглили. Ако в един момент Визокер мимоходом си бе помислил да я включи в харема си от весели вдовици, то се бе отказал много отдавна: Шифра не беше грозна, в лицето й дори имаше нещо хубаво — окото на Мендел Каруцаря е безпогрешно в това отношение — у нея се долавяше една малко вяла, скрита чувственост, която би било интересно да се събуди. Но онова, което Мендел най-вече си спомняше за нея, беше изключителната й безличност и предразположението й към подчинение: тя бе живяла под властта на Натан, а след смъртта му без сътресения бе преминала под ярема на Хана, като се бе оставила да бъде убедена да остане в щетъла; както и да се омъжи за Корзер. За Мендел вече нямаше съмнение, че Хана е накарала майка си отново да се омъжи, за да я задоми в известен смисъл, точно както е била напълно способна да изпрати брат си Симон във Варшава. „Това малко чудовище всъщност командва и мен, като ме кара да омитам всички книги в Полша!“

В първите дни на есента по време на второто му посещение през 89-а, се случи нещо.

— Най-напред минах през щетъла — каза Мендел, — но като че ли никой не знаеше къде си.

— Вие ме намерихте.

Беше с гръб към него и правеше нещо, но от мястото си той не можеше да разбере какво.

После видя босите й стъпала, голите крака, влажните петна, избили по плата на сивата й рокля, която залепваше по тялото и най-накрая капчиците вода в разрошените коси. Беше ясно — въпреки странните мисли, които го нападнаха и които той побърза да пропъди — за малко не я бе изненадал докато се е къпела гола в потока; тя сега просто се обличаше, без изобщо да бърза. Мендел спря поглед на гърба, на талията на Хана, на мястото, където мокрият плат лепнеше по бедрата, и изведнъж сърцето му заби учестено; стори му се, че е забелязал непозната извивка…

В същия миг, все така с гръб към него, но вдигнала ръце да си оправи косата, тя съвсем спокойно каза:

— Във всеки случай в щетъла никой никога не се интересува къде съм, нито какво правя. Не интересувам почти никого.

След това най-сетне се обърна. В следващия миг Мендел изживя един от най-големите шокове в живота си: Хана, която стоеше пред него, бе съвсем променена; не би я познал, ако не бяха очите й. Станала е истинска жена, помисли си той с необяснима гордост. Само за едно лято бе разцъфтяла и той, който за петнайсет години сигурно бе имал сто и петдесет любовници и смяташе, че е способен да прецени, чиято и да е женска анатомия само по един глезен или китка, по извивката на шията или раменете, или просто по походката, бе поразен. Наистина, тя си оставаше все така дребна, въпреки че бе порасла с четири-пет сантиметра от пролетта, но сега гърдите се бяха очертали, краката се бяха удължили, а ханшът се бе закръглил. Всичко това беше все още нежно загатнато, но съвсем обещаващо… „Повече от обещаващо, Мендел; тя ще има, тя вече има едно от най-хубавите женски тела, за които някога си мечтал!“ Тръсна глава невярващ, но и съвсем засрамен — защото прекрасно си представяше това тяло с една действително смущаваща точност, подпомогната от енциклопедичната му опитност и от факта, че платът на неизменната й рокля определено прекалено е прилепнал към мократа кожа и най-вече по младите гърди, чиито щръкнали връхчета ясно виждаше. Усети затопляне в корема, възбуди се и изпадна в ярост, каквато не бе изпитвал в живота си. Ярост към себе си.

Слезе от коня, притисна се към седлото, видя, че тя го гледа втренчено, все още с ръце, вдигнати да върже разпилените плитки, с фиба в уста. И това бе най-лошото, тя явно се досещаше какво става с него и неимоверно се забавляваше.

— Променила ли съм се, Мендел Визокер?

Той избърбори:

— Да, доста.

Чувстваше се извънредно глупаво. Пристъпи със стоте си и няколко кила от крак на крак и му се прииска да направи нещо необикновено, нямаше значение какво, като например да се пъхне под коня си и да го повдигне на рамене, просто за да се успокои малко. Но не помръдна. Тя също. Или едва. Сплела бе двете си тежки плитки и сега ги връзваше в необичаен кок, какъвто не бе виждал у друга жена. (Мендел много се интересуваше от тези неща; той беше руско-полско еврейският експерт номер едно по всички въпроси, отнасящи се до женското племе.)

— Мен — изрече най-сетне той с пресипнал глас, — мен ме интересуваш.

Тя извади фибата от устата си и му се усмихна.

— Благодаря, Мендел Визокер. Та много ли съм се променила?

Дори само от косия, подигравателен и тържествуващ поглед, който отправи към едно място под колана, би трябвало да разбере. Но той не схвана подтекста. Бе прекалено зает да преодолее гнева срещу самия себе си, а и малко срещу Сополаната.

— Донесох проклетите ти книги — отвърна той.

И тъй като започна да се окопитва, добави възможно най-саркастично:

— Само че са на руски, от първия до последния ред.

— Няма значение — отвърна тя спокойно.

— Фьодор Михайлович Достоевски, както ме помоли. Прочетох три или четири: „Записки от Мъртвия дом“, „Записки от подземието“, „Престъпление и наказание“ и едно нещо, наречено „Идиот“. Направо е комедиен автор. Ще се спукаш от смях.

— Чудесно.

Познаваше я добре, независимо какво си мислеше, от седем години я гледаше как расте и измерваше развитието й година след година. Нещо в начина, по който тя произнесе „чудесно“, го накара да застане нащрек. Вдигна най-после глава и я погледна право в лицето, в очите. И, о чудо — подигравателното изражение бе изчезнало; появили се бяха онези широко отворени, сякаш обърнати навътре очи, които бе видял при първата им среща, веднага след смъртта на Яша, но най-вече, когато се увериха, че Реб Натан също е мъртъв.

… Но този път Мендел разбра. Още повече че бяха на полянката, позлатена в този ден от багрите на есента, където все още стояха останките от една дига, правена преди седем години. Попита:

— Върнал ли се е? Видяла си го отново, така ли?

Тя направи крачка напред, после втора, а после и други, които я отведоха до него. Допря буза до огромната му гръд и след едно последно колебание Мендел Визокер я обгърна с ръце. Въпреки целия си гняв — „този мръсен поляк я накара да чака седем години“ — въпреки ревнивото бодване, което усети, той беше обладан от зашеметяваща нежност.

Да, точно така.

Тя разказа, че Тадеуш се появил в средата на юли (използваше християнския календар), един седемнайсетгодишен Тадеуш „по-висок от вас“, във всеки случай много красив, по-красив и от най-хубавите й спомени. И все така нежен, деликатен, весел. Толкова внимателен и интелигентен… В първите минути тя едва се осмелила да проговори, но той естествено разбрал срамежливостта й и за да я успокои, заразказвал за себе си („Кучият му син! — мислеше си Мендел. — Нима е способен да говори за нещо друго, освен за себе си“), за умението си, където очевидно бил ненадминат.

— Тадеуш е с две години по-напред от другите и тази година ще постъпи в университета.

… Ще стане адвокат, най-големият адвокат във Варшава, в Полша, в Европа…

— Поне — каза Мендел.

Хана се отдръпна от него, закрачи по полянката. Каза, че първата й среща с Тадеуш била прекрасно непринудена и че „не, Мендел Визокер, не говорихме за миналото, защо да се връщаме към този негов момент на слабост“, че след това пак се срещали. Май се бяха виждали общо осем или десет пъти през това лято, което вече отминаваше.

— А сега къде е? — попита Мендел.

Във Варшава, където се върнал две седмици по-рано; някой толкова умен, толкова raffiné21 (тя употреби тъкмо френската дума насред идиша) като Тадеуш не може да остане дълго в едно село, в такава загубена дупка, където нямало с кого да си говори…

— Очевидно — забеляза Мендел с необуздана злоба. — Какво ще прави такъв гений сред селяните? Питам се как още не е отишъл в Прага, във Виена или още по-добре в Париж. Там вероятно са в тръпно очакване да огрее света…

Съмняваше се, че иронията му ще даде някакъв резултат. Не даде никакъв. С изключение на краткия поглед, който Хана му хвърли, един доста отнесен поглед. Но това беше по-силно от него. Отново изпадна в ярост, не можеше да приеме силата на чувството, което Хана изпитваше към Тадеуш, та седем години да го чака и да намира прекрасно, че този малък полски мръсник, заради когото убиха брат й и замалко да убият и нея самата, приема да забрави миналото, среща се с нея отново и й разказва за себе си. От всички, които щяха да обичат или мразят Хана (чувствата рядко са по средата), Мендел Визокер несъмнено беше първият, който съзря интелигентността и необикновения й характер; в неговата реакция имаше не само ревност, въпреки че ревността му бе истинска; той знаеше, че заради „малкия мръсник“ тя рискуваше да провали един живот, който можеше да бъде изключителен.

… Хана крачеше, напред-назад, продължаваше да говори с многословието на тези, които дълго са мълчали. Каза, че Тадеуш, нищо, че е по-голям от нея с три години и въпреки образоваността си, е чел по-малко книги от нея; или поне не същите. Тя му била дала между другото „Клетниците“ и Тен, и Ренан, и Барбе, и Банвил, защото той много добре четял на френски; както и на руски и немски; тя се възхищава, че той знае четири езика (самата тя владееше вече шест!). Мендел я прекъсна и попита:

— Казала ли си за него на друг, освен на мен?

Тя поклати отрицателно глава.

— Дори и на майка ти?

Усмивка разтегна леко тънките устни. Очевидно идеята да се довери на Шифра за каквото и да било никога не й бе идвала на ум и това много я забавляваше.

Сивата й рокля започваше да съхне. И изведнъж тя отново заприлича повече на момиченце, или поне на девойче — малките, високи и кръгли като ябълки гърди са си там и опъват плата, все там са и онези дяволски извивки на мястото на бедрата. Подобно физическо развитие не учудваше Мендел: във всички села, през които бе минавал по време на пътуванията си, той бе виждал младоженки не много по-големи от Хана, понякога дори и по-малки. И тъкмо затова…

Най-после събра смелост да зададе въпроса, който му се въртеше в главата от самото начало:

— Той… докосна ли те?

Мълчание.

— Не — отвърна тя. — Не истински.

— Какво означава това не истински?

Дълго не свали поглед от нея и видя как в очите й проблесна гняв, а после ирония. Тя сведе глава. През четирийсет и няколкото години, в които щеше да я познава, това беше единственият път, в който я виждаше смутена.

— Целуна ме — отговори тя.

И уточни: „Тук“. Посочи с пръст устните си. „Нищо друго.“

Мина известно време. Мендел се обърна и отново му се прииска да строши нещо.

— Ти ли не искаше или той не посмя?

— И двете.

И се засмя, малката непоносима проклетница! Чу я да се смее зад гърба му.

— Той все още не е много опитен — добави тя лукаво.

„А аз опитен ли съм?“, помисли си Мендел. Отиде до брега на потока, седна, свали казашките ботуши и потопи босите си крака във водата. Настроението му учудващо се подобри. Със задоволство наблюдаваше пожълтяващите листа на върбите над главата си: идва зима, сезонът, който той много обича и ще прекара в Данциг между двете си латвийки (по-руси и тлъсти от всякога и от които започваше леко да се отегчава; или може би ще ги смени със зеленооката немкиня, вдовица по Божия милост, дето има цици едри като задника й). И тъкмо в момента, когато раздразнението му спадна и той възстанови разбирателството между себе си и света, Хана премина в настъпление. Явно не беше случайно. Обхвана го подозрение, че тя усеща чувствата му във всички ситуации, способна е да го върти като палачинка, въпреки стоте му кила, силата и опита му с жените. Застанала зад него, Хана попита:

— Откъде идвате?

— От Киев.

Именно от Киев. Беше се скитал както обикновено, прекосил бе Украйна, отивайки чак до Москва без друга причина, освен прищявката му. През тази 89-а работите му вървяха чудесно. Макар че все още беше със стария си бруск, имаше пари да купи две-три нови каруци и да ги повери на свои служители. Реши да не предприема нищо, да остане сам и свободен, въпреки че така едва ли щеше да натрупа голямо състояние…

— И къде отивате?

— В Данциг.

— И ще минете през Варшава?

Вцепени се, сякаш се бе досетил за всичко в миг. Извади краката си от водата.

— Дума да не става — каза той. — Не, не и не.

— Та вие дори не знаете какво ще ви помоля.

Усети, че тя се приближава до него.

— Едно от двете — каза той: — Или искаш да отида да намеря твоя Тадеуш и да му занеса писъмце, или нещо още по-лошо, ще искаш да те заведа при него.

Дълго време не получи отговор. Тя се бе доближила съвсем, почти го докосваше. Изведнъж каза едва чуто:

— Бих искала да ме любите, Мендел Визокер…

Нужно му бе доста време, преди да събере смелост да се обърне:

— Искаш какво?

— Много добре чухте.

— Нищо не съм чул. Не искам да съм чул. Ти си луда.

Тя се наведе и допря устни до неговите, просто едно неумело притискане. Той се изправи с един скок и изтича в другия край на полянката.

— Няма съмнение — отбеляза тя с горчиво спокойствие, — наистина въздействам на мъжете.

— Хана, престани. Не се доближавай!

— Добре.

Тя седна и започна съвсем спокойно да оправя гънките на роклята си. С най-безгрижен тон, сякаш говореше за бродиране или приготвяне на сладкиши, рече:

— Няма да ви казвам, че ви обичам. Няма да ми повярвате. А и не бързам чак толкоз да изгубя девствеността си. Не е това.

— Стой там, където си — каза Мендел (той вероятно говореше повече на себе си).

— Не е и защото съм извратена. Но размислих: рано или късно ще легна… всъщност, ще легна с Тадеуш. Той няма опит, аз също. Все пак някой от двама ни ще трябва да го умее.

— Велзевул рогати — изрева Мендел.

— … И тъй като вие имате опит.

Замълча. Сведе глава.

— Май много ви се иска да ми зашлевите една?

— Малко е да се каже.

Тя дълбоко въздъхна.

— Значи не?

— Завинаги. Хана?…

— Да?

— Моля те, не ме питай дали ми се иска.

Гледаше я отчаяно и се питаше поради каква чудовищна глупост до тази секунда тя никога не му се е струвала хубава. Защото изведнъж тя бе станала лъчезарна. Усмихваше му се както никога досега.

— Значи ме желаете. Щастлива съм да го науча.

— Върви по дяволите.

— Аз не ви обичам, но ми харесвате. Много даже. Добре. Да не говорим повече за това. Да говорим за вашите „едно от двете“, за които споменахте преди малко. И е така, и не е така. Аз наистина искам да отида във Варшава, отчасти защото Тадеуш е там, но това не е единствената причина…

Обърна се и на свой ред потопи крака във водата. Мендел я гледаше отстрани и се удивляваше от този профил, който сякаш откриваше за първи път. Не, не беше красива (освен когато загадъчно се усмихваше с уста и очи, както преди малко); тя никога нямаше да е красива в общоприетия смисъл на думата. Ставаше дума за нещо друго: за вълнуващото въздействие на тази бледа, триъгълна муцунка с високи скули, поглъщана от сивите очи; за впечатлението за крайна напрегнатост, която се излъчваше от това лице, особено сега — с волева и в същото време тъй деликатна брадичка, опряна на коленете и в известен смисъл издадена напред…

— Не е единствената и дори не е основната причина — подхвана тя отново. — Искам да се махна от щетъла, Мендел Визокер. Искам да замина…

… Не, тя не моли Мендел Визокер да занесе каквото и да било във Варшава, очаква от него ни повече, ни по-малко да я отведе със себе си. Не сега, а през пролетта. Ако иска. При следващото му минаване, ако има такова. Той да реши: но в случай че избере да не се интересува повече от нея, нека да заобикаля щетъла, никога повече да не минава през него с бруска си. Но каквото и да реши той, докато чака пролетта да дойде, тя ще подготвя заминаването си, вече е намислила всички аргументи, с които да убеди майка си, втория си баща и дори равина, който неминуемо ще се намеси с тази негова мания да се бърка във всичко, въпреки че инак е добър човек…

Но тя е предвидила всичко.

Обърна се и вторачи поглед в Каруцаря.

— Абсолютно всичко. Съмнявате ли се, Мендел Визокер?

— По дяволите, не — отвърна Мендел.

Беше искрен. Дълбоко объркан, но искрен. Той дори за миг не се усъмни, че тя наистина е обмислила много старателно и най-малката подробност на своето заминаване. А той щеше да има на разположение цялата зима на 1889-1890-а, за да размишлява над тези неща именно Мендел най-добре можеше да разбере нуждата от заминаване; Хана не искаше да направи нищо друго, освен това, което сам той бе направил, да се освободи от робството.

С две разлики. Първо, заминаването на Хана беше полет (неговото беше бягство) към много по-необозрима от неговата съдба. Щеше да каже, че веднага се е убедил в това, защото много добре я познавал. (Щеше да го каже, разбира се, години по-късно; много е лесно да се пренапише една история, чието продължение е известно.)

Втората разлика беше много проста… Хана е жена. А чувал ли е някой някога да се разказва за жена, и то еврейка, спечелила състояние?

Още през есента на 1889-а Мендел Визокер знаеше, че ще дойде да я вземе следващата пролет, когато ще е навършила петнайсет години. И за секунда не се усъмни, че тя вече ще е готова да тръгне. Но нямаше ни най-малка представа как щеше да го постигне.

3. Две рубли във Варшава

— На петнайсет години съм — каза Хана на равина. — От женски пол съм, в случай че не сте забелязали.

Равинът замижа, почеса брадата си, въздъхна, с една дума показа всички признаци на отчаяние. Много добър човек беше този равин. Може и да не беше най-ерудираният в Полша, въпреки че беше прекарал петнайсет години в един йешибот в Латвия, славил се през неговата младост със сериозната подготовка, която даваше. Сега беше минал седемдесетте години, а и онези времена бяха тъй отдавна. Останал му беше само подчертаният вкус към диалектиката, който почти не бе имал възможност да задоволи от деня, в който дойде (тогава беше около трийсетте) на служба в този затънтен щетъл на югоизток от Люблин.

Естествено, че познаваше Хана; знаеше я от бебе.

— Ако баща ти — мир на праха му! — беше жив…

— Но не е.

— Бих искал от време на време да ме оставяш да си довърша изречението. Аз съм равинът, не ти.

— Би ме учудило, ако някой ден стана равин — отвърна тя сладко. — По разни причини.

Мълчание. Нова въздишка на равина. Равинът вече не си спомняше много добре как започна всичко или по-точно, може би си спомняше обстоятелствата, но никак не можеше да извика в паметта си причините, които го бяха накараш, него, уважавания равин, да влезе в подобни отношения с едно дете. Не че отношенията бяха двусмислени, само това оставаше… Но все пак тя беше момиче! Това се случи преди пет години. Една прекрасна вечер той забеляза, че тя вече не идва на училище и отиде да поговори с Шифра, която по онова време още не се беше омъжила за шивача Бериш Корзер. Не хранеше особени надежди: и той като целия щетъл знаеше, че момичето на покойния Реб Натан прави каквото си реши още откак е проговорило. „И оттогава, да не й е уроки, не е преставала.“ Срещата с Шифра доведе до очаквания резултат: нищо. Примерна съпруга и майка, Шифра беше толкова безхарактерна, че си отваряше устата само за да каже „да“. Ето защо равинът се беше видял принуден да се заеме с хлапачката, която скоро щеше да навърши десет години: знае ли тя, че като вече не иска да идва на училище, я грози опасността да остане неука? Смях: че тя си знае да чете и пише открай време беше отговорът; на идиш, иврит и арамейски (е, на арамейски не много добре), а също на полски. Не лошо и на немски. Тогава равинът беше извадил своето Петокнижие; тя контраатакува мълниеносно, позовавайки се на Мидраша, на Сифра на Левит22, на Мишна и Гемара. А тя знаеше всичко това дори по-добре от кой да е отличен ученик на петнайсет години…

Така започнаха срещите им по пилпул (как изобщо се стигна дотам, на равина не му беше много ясно). Абсолютно оригинална измислица на евреите в Полша, които всички до един знаеха да четат и пишат в една страна, три четвърти от чието население беше неграмотно, пилпулът беше гимнастика на ума, в която се приемаше, че по принцип двамата противници знаят Талмуда ако не идеално, поне еднакво добре; ерудицията, следователно и превъзходството на единия от събеседниците над другия се установяваше чрез измислянето на най-необичайни аналогии между текстове, които видимо нямат никаква връзка, чрез изграждането на съвършено невероятни силогизми между края на даден трактат и средата или началото на някой друг, чрез събирането на части от два или три различни цитата и доказването, че това може да означава нещо. Това беше квинтесенция на образоваността на ума, в сравнение с която споровете на византийските свещеници, обсадени от турците, за пола на ангелите, бяха залъгалки за бавноразвиващи се. Първите три години побеждаваше равинът и много се забавляваше; но когато Хана стана на тринайсет години, тези почти ежеседмични битки взеха понякога да завършват наравно: без да знае свещените книги наизуст, Хана даваше доказателства за поразителна гъвкавост на ума. „Ех, ако беше момче“, често си мислеше равинът…

… Точно в този ред на мисли, по асоциация се досети за нещо. Попита:

— А брат ти Симон?

„Започна се“, помисли си Хана. Отвърна:

— Във Варшава е. На осемнайсет години е и е много добре, учението му също върви добре. Не е по-глупав от преди. Но не е и поумнял. Писа ни за Пасха.

Бяха празнували Пасха преди две седмици. Равинът отново се почеса по брадата. Ясно се виждаше, че е объркан.

— Да започнем отначало — каза той.

— Чудесна идея — отговори Хана.

— Мълчи.

— Мълча — рече Хана.

— Идваш и ми казваш, че вторият ти баща Береш Корзер, който е на седемдесет и пет години…

— … Но все пак успя да направи на майка ми две деца…

— Млъкни.

— Млъквам.

— … Че вторият ти баща Бериш Корзер, който е на седемдесет и пет години, те гледа похотливо…

— Меко казано — каза Хана. — Ако само гледаше, щеше да е добре. — Усмихна се на равина. — Добре. Млъквам.

— … те гледа похотливо и се опитва да те… опипва, докато майка ти я няма.

Равинът замълча, очаквайки нова забележка, но о чудо, този път тя не продума. Той продължи:

— Ако може да ти се вярва, това продължава месеци, от миналата година и дори отпреди това, откакто си започнала да правиш ритуалните къпания при менструация. Пак според теб, не си посмяла да кажеш на майка си дори и когато Береш Корзер ти е предложил да се ожени за теб, след като се разведе с нея. Предвиждал даже да отиде да живее в Лодз, където има роднини, а ти да го последваш. А в замяна на всичките тези пламенни обещания, той иска да получи от теб…

Равинът се запъна, търсейки подходящата дума.

— Нещо като предвкусване — предложи безизразно Хана.

— Честта да е първи — казва равинът. — И този сатана, който изглежда съвсем грохнал, та чак неспособен да премести и един стол, не престава да те преследва всеки ден. До такава степен, че не можеш да издържаш и единствено за да запазиш щастието на майка си, на брата и сестра си от втория брак, не виждаш друг изход, освен да напуснеш щетъла и то възможно най-бързо. С каруцата на онзи нехранимайко Мендел Визокер, който беше приятел на покойния ти баща — Бог да го прости, нека почива в мир! И да идеш във Варшава. Варшава, където е брат ти Симон и където, по някакво съвпадение, имам по-млада сестра, която би могла да те подслони и да ти намери работа…

Равинът млъкна и настъпи тишина. Беше един от онези дни, в които той се чувстваше уморен и много стар, в които го нападнаха спомените за собственото му идване в щетъла преди четирийсет и няколко години, когато беше открил, че жив ще се погребе в това селце, запокитено сред една равнина без начало и край. За почти половин век прекаран тук, той срещна един-единствен човек с изключителен ум и култура, с когото да разговаря, наистина да разговаря. Този човек загина по време на един погром. А дъщеря му, която изцяло приличаше на него, само чертите бяха по-засилени, сега седеше срещу него. Равинът уморено каза:

— Хана, мисля, че ти мислиш, че аз мисля, че тази история е чисто и просто една измислица. Знам, че знаеш, че зная. Логично е да отида при родителите ти и да им съобщя за разкритията ти. Убеден съм, че ще се слисат. Бедният Береш Корзер, когото някак си ми е трудно да си представя като сатир, няма да го преживее: ще умре задушен от възмущение и срам. Ето защо ще замълча. Но това, което най-много ме дразни, е, че ти си го знаела още от самото начало. Предвидила си го.

Тя издържа за известно време погледа му, но накрая все пак сведе очи.

— Много си умна, Хана. Май прекалено много, та да е добре за теб. Между този Визокер и теб…

— Не — рязко отвърна тя, — не е това.

— Искаш да отидеш във Варшава.

— Искам да отида където и да е, далеч от щетъла. Сега му е времето.

Взря се внимателно в нея, убеден, че този път казва истината. Досещаше се какво щеше да направи, ако той се опиташе да потули историята с опита за изнасилване: вместо да й разкаже само на него, щеше да пусне фалшив слух в щетъла. И пак щеше да постигне целта си да замине. А пък и равинът не й се сърдеше много за доста циничния шантаж. Той бе имал достатъчно време да оцени силата на характера й. Освен това знаеше — по-добре от самата нея в този период от живота й, и дори по-точно от Мендел Визокер и от когото и било друг, — че една част от личността на Хана е способна на най-хладнокръвни пресмятания, щом си е поставила определена цел. Ала равинът си мислеше, надяваше се, че съществува и една втора Хана, успоредна и допълваща, способна на най-силни емоции, безкрайно привързваща се. Именно тази Хана той обича с малко притеснена нежност.

— И какво ще правиш във Варшава?

— Още не зная.

Мълчание. „Ако й се случи нещо, помисли си равинът, цял живот ще си спомням, че е заминала с моя помощ. Въпреки че… с мен или без мен, тя все едно ще замине.“

— Кога искаш да тръгнеш?

— Днес. Готова съм.

— Не ми даваш много време да съобщя новината на майка ти и да получа съгласието й.

— Майка ми чудесно ще преживее и без мен — каза Хана. — Тя никога не е имала нужда от мен. Дори ще се почувства облекчена, че няма да съм тук.

— Вече не познавам много добре Варшава — каза равинът на Мендел Визокер. — За четирийсет, че и повече години всичко трябва да се е променило. Но мисля, че беше на улица „Гойна“.

— Ще го намерим — увери го Мендел.

Взе писмото, което равинът му подаде — беше препоръка от последния до сестра му. Двамата мъже се спогледаха.

— Зная — тихо каза Мендел. — Ще бдя над нея като над собствената си сестра. Ако имах такава.

Не можа да се въздържи да не произнесе последните думи с лека ирония и се укори — за равин, този не е лош. Освен това той наистина се безпокоеше за Сополаната. „На негово място аз бих се тревожил за Варшава. Там и не подозират какво ще им се изсипе на главата…“

Хвърли последен поглед на групичката, най-отпред беше Шифра, Шифра, която плаче. На свой ред Мендел се метна на бруска, където Хана вече се бе настанила изпъната, поставила ръце на коленете и гледаща право пред себе си. Той напразно се мъчеше да каже нещо незабравимо по случай заминаването. Не измисли нищо. Само баналното: „Тръгваме“.

Впрягът прекоси пазарния площад и пое по пътя за Люблин.

— Можеше поне да се обърнеш и да кажеш довиждане на майка си — тихо отбеляза Мендел, все пак леко втрещен от липсата на топлина и вълнение в тази раздяла. (Хана никога повече нямаше да види майка си.)

Но тя не отвърна. Излязоха от щетъла. Най-малко час пътуваха по почти правия път, отправил се към безкрайния хоризонт, сред потискащо равния пейзаж, без да продумат. Най-накрая Мендел каза:

— Чудя се какво ли си им казала, та така лесно те пуснаха да тръгнеш…

— Разни глупости — отвърна Хана с глас, който все пак прозвуча на Мендел малко странно. И за да му е чиста съвестта, но най-вече защото не вярваше (той като че ли беше облекчен от това доказателство, че тя все пак е човешко същество), той се наведе напред, вгледа се в нея отблизо и откри, че малкото й личице е смръщено, с широко отворени очи и сбърчени устни, които единствени издаваха дълбокото й вълнение.

Никога не съм била ревла, Лизи. Но наистина щях да се разплача, когато напусках селото си, защото знаех, че няма да се върна. Само този път и то не от мъка — бях хиляди пъти по-разстроена, когато татко умря, но не пророних и една сълза, — а защото бях убедена, че него ден, когато Мендел ме отвеждаше, най-сетне щях да започна живота си…

Във Варшава пристигнаха единайсет дни по-късно, след като бяха спрели за по-дълго в Люблин, където Визокер натовари ръчно бродирани шалове и стоки от тъкачниците.

Хана видя корабите.

— Висла — обясни Визокер. — А ние сме на моста Прага.

— Зная.

Тя проследи с поглед един голям бял кораб, на чийто борд имаше най-малко сто души, та дори и музиканти. Мендел се засмя:

— Забравих — ти знаеш всичко.

— Не, но преди две години вие ми донесохте един атлас.

Колкото и да се стараеше, не успяваше напълно да се овладее; наведе се напред стиснала здраво ръце една в друга, хапеше долната си устна, цялата душа беше в очите й. Люблин я беше впечатлил, но Варшава! Брускът се движеше сред колона от дрошки, нещо като каляски, теглени само от един кон, и изведнъж взе да изглежда недодялан; блъсканицата беше невероятна, сякаш двеста и няколкото хиляди жители на града (по този въпрос атласът не беше много точен) едновременно бяха наизлезли по улиците; сред морето от хора Хана виждаше елегантни жени, които я смайваха с огромните си шапки, с цветните рокли, с чадърчетата си, прозрачни като крила на пеперуда, с изумително фините си обувки; както и с голямата си самоувереност, която им позволяваше да се държат като кралици. Мъжете, които вървяха редом с тях, им се кланяха, сякаш си мислеха, че те са безкрайно крехки и ценни… Фактът, че можеха да съществуват такива жени, на които се отстъпваше да минат само защото са жени, беше първото нещо, което установи във Варшава. В този миг й се стори, че е открила друг човешки вид, друг свят, в който не се усъмни нито за миг, че ще може да попадне.

Останалото, всичко останало, беше без значение. Дори гледката на десетките „изискани“ магазинчета, с достъпни за всеки поглед витрини, на които бяха изложени на показ онези неща, дето тя отначало взе за странно застинали живи същества — преди да разбере, че са нещо като статуи, може би от восък, — показващи дрехите, предлагани за продан. Не остана особено впечатлена от потискащите редици високи сгради с балкони, с величествени входове и монументални врати, нито от безбройните коли, някои от които бяха теглени от четири и шест коня и возеха само по една двойка, сама жена или мъж; нито от общото впечатление за разкош и охолство, за оживление, за живот…

… Още по-малко от дългата тирада на Мендел, който поред показваше паметниците и разказваше за тях: колоната на Сигизмунд, двореца Сакс, двореца Брюл или Потоцки, църквите на Визитандинките23, на кармелитките, на ордена „Света Ана“, градини и паркове и всичката тази вода, разхищавана от фонтаните, които изглежда течаха единствено за да доставят удоволствие на очите. Тя съвсем не слушаше Каруцаря. Тези чудеса, чиито имена се стараеше да й изброи, я оставяха безразлична. „Това са инструменти, декори, признак на преуспяването“, мислеше си тя. Главното беше другаде, в онзи друг свят, чието съществуване току-що бе открила; там беше нейното място. Тя щеше да го заеме и то бързо. Защото Тадеуш сигурно беше част от него, но това е само една допълнителна причина. Тя изпитваше истинска треска…

… И огромно разочарование, когато след всички криволичения и завои брускът…

— Стигнахме — каза Мендел.

… брускът най-после навлезе в еврейския квартал — вече гето — скупчен около главните си улици „Крошмална“, „Смоша“, „Гойна“ и други. Трябваше да се признае, че наистина не бе като да се завърнеш в щетъла и тук, като в другите части на Варшава, които преди малко бе прекосила, имаше истински павирани улици с дървени, а понякога и каменни тротоари, очертани от сгради, задъхващи се от безбройните магазинчета, дюкяни, бакалници и от същата бучаща и плискаща се тълпа. Но…

Мендел Визокер спря бруска за първи път, осведоми се от група минувачи за адреса, тръгна отново.

… Но разликите бяха само привидни: лицата, а несъмнено и всичко в главите, бяха същите като в щетъла. „Не сменям средата като идвам да живея тук.“ Тя каза на глас:

— Няма да остана тук, Мендел Визокер.

Той я стрелна със заинтригуван поглед, мислейки, че тя говори за Варшава изобщо. В същото време подкара двата коня по една права улица и след малко спря. Закачи поводите. „Пристигнахме.“ Посочи едно магазинче, на чиято витрина с почти нечетливи надписи, толкова бе избеляла боята, съобщаваха, че в него се продават мляко, сирена и яйца. Погледна Хана:

— Къде няма да останеш?

— В този квартал. Още по-малко при тези хора.

— А във Варшава?

— Във Варшава може би.

В този момент един минувач разпозна Мендел и му се обади. Заприказва се с Мендел. Хана, която в това време бе разгледала магазинчето и бе установила, че то определено е зловещо, сега се интересуваше от новодошлия (машинално бе отбелязала в начина, по който Мендел му отговори, враждебност, която я заинтригува). Мъжът беше на около трийсет години, носеше панталон от жълто ламе, синьо сако на сребърни кръгове и червена риза. Имаше големи и много красиви черни очи, които изучаваха Хана със спокойно безсрамие. Попита Мендел коя е тя.

— Племенницата ми, в известен смисъл — отвърна Мендел.

— Не знам дали съм му племенница — каза Хана, — но той със сигурност не ми е чичо. (Тя смело издържа черния поглед; мъжът беше много красив, по някакъв свой си, хулигански начин.) — А вие кой сте?

— Пелте Мазур.

Черните очи се смееха.

— Визокер, на твоята уж племенница винаги ли й е толкова остър езика?

Докато питаше, очите му опипваха тялото на Хана, цялото й тяло, като дори той се наведе, за да я разгледа по-добре и по изражението му се разбра, че наистина одобрява това, което вижда.

— Хана — каза тогава Мендел Визокер с опасно провлачен глас, — този негодник, който стои пред теб, се нарича Пелте Вълка. Избягвай го.

— На колко е години? — попита Пелте.

— На трийсет и пет — отвърна Хана, преди Мендел да успее дори да си отвори устата.

Пелте Вълка прихна да се смее, но в следващия миг краката му се отделиха от земята и той увисна във въздуха, на трийсет-четирийсет сантиметра над тротоара. Огромната ръка на Мендел просто се бе протегнала, едрата му лапа го бе сграбчила за врата и го бе повдигнала над земята.

— Чуй ме, Пелте — каза Мендел много нежно, — добре ме чуй: ако докоснеш малката, ако само й продумаш, ще ти счупя двете ръце и дори гръбнака. Разбираш ли ме ясно, Пелте?

— Мисля, че да — отговори Пелте, който бе започнал леко да се задушава.

Около тях започнаха да се трупат хора. Мендел се усмихна и попита:

— Според теб, Пелте, аз шегувам ли се? Мислиш ли, че съм способен да ти счупя ръцете и гръбнака?

Вълка изпелтечи нещо трудноразбираемо.

— Говори ясно — каза Мендел като продължаваше да се усмихва.

— Мисля, че си напълно способен.

— Много добре — каза Мендел, разтвори пръсти и отпусна примката си, — а сега изчезвай, Пелте!

За момент проследи с поглед мъжа с жълтия панталон, който се отдалечаваше към улица „Крошмална“ и се усмихна отново убийствено студено, когато Пелте, тъкмо преди да завие, се обърна и му отправи неприличен жест. (Хана си мислеше, че сигурно е неприличен — в книгите никога не бе чела нищо по този въпрос.)

— Сега да се занимаем с теб — подхвана Мендел. — Какво означава всичко това, не искаш ли да останеш при сестрата на равина?

— Няма да остана и толкоз.

Хората се разотидоха и по лицата им Хана прочете разочарование, че не е станало никакво сбиване. Мендел Визокер въздъхна — той и Хана все още бяха един до друг на седалката на бруска.

— Чуй ме добре, Хана — каза той със същите думи и със същия опасно спокоен тон, с който бе заплашил Пелте Мазур, — доведох те във Варшава както ти искаше. Защото беше по-добре да го направя аз, а не някой друг, и защото майка ти и равинът бяха съгласни. Затова се отклоних от пътя си, загубих време за сделките си; нямам нищо против да изгубя още малко, но не прекалено. Затова, едно от двете…

— Не напуснах щетъла си, за да дойда да живея в друг щетъл, малко по-голям от първия и с фенери по улиците.

— Едно от двете — или послушно оставаш при сестрата на равина, ако тя те приеме, така че да те намеря тук при следващото си минаване, или ще ти вържа ръцете и краката, но най-вече ще ти запуша устата и ще те върна в твоя щетъл. Аз отговарям за теб.

— Никой не отговаря за никого. Най-вече за мен.

— Тъкмо имам празен чувал отзад. Какво щастливо съвпадение — простичко каза Мендел.

Хана го измери с поглед. Беше възхитена от сцената с Пелте Вълка (какво прекрасно име), жестът на Мендел я бе очаровал. Не биваше наистина да му противоречи, когато той заяви, че му е племенница, но от друга страна, ако не го беше направила, той нямаше да хване нахалника за врата и да го вдигне във въздуха. Щеше да е жалко да пропусне това. Тя изучаваше Мендел Визокер и за миг си представи какво можеше да се случи край потока, ако беше се съгласил (тя си знаеше, че той ще откаже) да я люби. Това също щеше да бъде интересно. Тя определено изпитваше голяма привързаност към Визокер, голяма…, а също и спокойната увереност, че може да го накара да направи почти всичко. Е, почти. Усмихна му се широко.

— Като си помисля, струва ми се, че ще остана при сестрата на равина. Ако ме иска.

— Тя не те познава и не знае на какво си способна. Затова имаш шанс да бъдеш приета.

Мълчание. Усмихнаха се един на друг заговорнически. Той попита:

— А пари имаш ли?

— Да. Две рубли.

— Далеч ще стигнеш с тях.

— Все трябва да се започне. Всеки проблем винаги има много решения. Не!

— Какво не?

— Не искам вашите пари.

Отново мълчание. Той си прочисти гърлото, както правят хората, притеснени предварително от това, което ще кажат.

— Хана, запомни добре това, което ти казах. Първо, че трябва да останеш тук, където те оставям. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Сега за Пелте Мазур и за всички Пелте Мазуровци във Варшава… Видях те как го гледаше. Мъжете не се гледат по този начин. Освен това Мазур…

Спря, защото тя едва не прихна, и защото се чудеше как да й каже тези неща. Тя милостиво му се притече на помощ.

— Много добре зная какъв е Пелте Мазур, Мендел Визокер.

— Нищо не знаеш.

— Той е сутеньор, сводник — заяви тя спокойно. — Такъв сте били и самият вие според равина в моя щетъл. Ако се оставя, Пелте Мазур ще ме прелъсти. Първо. После ще преспи с мен. Това второ. След това ще ме научи как се доставя удоволствие на мъжете — което всъщност наистина не зная как се прави. Трето. Накрая ще ме закара в някой бардак и ще прибира парите, които други мъже ще плащат, за да спят с мен. Мисля, че съм разбрала много добре. Това ли искахте да ми кажете?

— Велзевул рогати… — изруга Мендел Визокер.

Тя се усмихна за втори път, лъчезарна. Приготви се да скочи от бруска, ала си спомни, че е във Варшава, където ще става дама. А най-вероятно дамите не скачаха от брускове. Тя протегна ръка на Мендел.

— Бихте ли ми помогнали да сляза?

Той се подчини, но беше толкова смутен, че още повече разбужда, ако изобщо е било нужно, нежността, която тя изпитва към него. Тя се възползва от няколкото секунди, през които той я държеше за талията, да се притисне към гигантската му гръд, да го целуне по бузата и да му прошепне:

— Никой мъж няма да успее да ме прелъсти, ако аз не искам да бъда прелъстена, Мендел Визокер. Никой мъж няма да легне отгоре ми, ако аз не желая да го направи.

Той я пусна на тротоара. Взе торбата й, в която имаше само една рокля за преобличане, една долна риза и две-три парчета бельо. Тя провери дали двете монети от по рубла, които бяха цялото й земно богатство, са между гърдите й, и те влязоха в магазинчето.

Сестрата на равина досущ приличаше на копа сено, на много стара и дебела копа сено, седяла месеци наред на силно слънце и още по-силен дъжд, тоест безформена, рухнала, кафеникава. Като се започнеше от главата, покрита със смачкано кафяво боне, от което, противно на обичая на омъжените еврейки, се показваха няколко кестеняви кичура; лицето под него беше широко, с еднакъв цвят на остаряла кожа и цялото на бръчки, сред които изпъкваше дебел картофест нос; тя нямаше шия, главата й сякаш се сливаше с останалата част от тялото, което надолу постепенно изчезваше под огромен брой фусти, навлечени една върху друга, всичките в преливащи се цветове между саждиво черно и шоколадово кафяво. Същинска копа сено. Която се движеше, но бавно, на крака, подути от елефантиаза и от половинвековно стоене права в магазина, по шестнайсет часа дневно.

Казваше се Добе Клоц.

Имаше си и съпруг на име Пинкош Клоц. Той, разбира се, беше много дребен и много слаб; нищо чудно да се смали наполовина, ако му отрежеха плитчиците и брадата, и му махнеха черната шапка. В семейство Клоц той минава за маслото (което не беше чак толкова лошо за един млекар). Единственото му задължение беше всяка нощ да става в два часа и да докарва прясно мляко, яйца, сметана и сирене от околностите на Варшава. Връщаше се на улица „Гойна“ към пет и половина (сутринта), навреме, за да отвори в шест магазинчето, което трябваше да измие, а след това тръгваше на някаква нова експедиция, която го задържаше навън докъм ранния следобед. Нова доставка или поръчка, след което беше длъжен да отиде в синагогата. Към края на деня той обикновено пак се появяваше, за да избяга веднага отново под предлог, че трябва да провери избата, откъдето не се показваше до следващата сутрин. Беше сянка на мъж, привидение на съпруг.

Двойката беше около шейсетте и никога не бе имала деца. Всъщност от около трийсет години те не си говореха, обединени от една от онези мълчаливи, старателно натрупвани омрази, до които само идеалният брак може да доведе.

Добе Клоц прочете писмото на брат си равина. Сетне го препрочете. Тя наистина беше монументална, висока колкото Мендел, а погледът, който му отправи, имаше с какво да всее ужас: очите й бяха малки, остри, скрити под тежки клепачи, набръчкани като цялото лице. Хана сравняваше Добе с копа сено, а Мендел я оприличаваше по-скоро на хипопотам, животно от тропиците, чиято снимка бе видял във „Вестник на пътешествията“. В моментен порив той едва не извика Хана и не я изведе навън, готов да й намери някъде във Варшава, при някоя от многобройните жени, които му устройват най-прекрасни посрещания, по-уютно убежище.

Онова, което се случи тогава, наистина го свари неподготвен.

— И ще трябва да се грижа за ТОВА? — рече Добе Клоц. (Тя едва бе погледнала девойката.)

— На кого викаш ТОВА? — попита Хана много остро.

Дебелокожата извърна глава и я изгледа от горе надолу: „Ще я смачка като дървеница“, помисли си Мендел разтревожен и пристъпи крачка напред.

— Дебел кит такъв — продължи Хана, — аз не съм ТОВА. Аз съм едно младо момиче.

Настъпи тишина.

— Кит, а? — повтори Добе със странно изражение в миниатюрните очички, като чешеше дебелия си нос с показалец.

— Кит. Само дето не е учтиво към китовете. — Хана се изхили.

Мендел пристъпи още една крачка.

— А сега — добави Хана — едно от двете, както би казал един човек, когото познавам: или ще ме вземете, или няма да ме вземете. Казвате „не“ и ние с Мендел Визокер си тръгваме. Варшава е голяма.

Изражението на присвитите очички ставаше все по-любопитно. Добе се обърна към Мендел:

— Тая малка сополана винаги ли е такава или само днес?

— Честно казано… — продума Мендел.

— Малка сополана ли? — извика Хана.

— Хана, моля те… — опита се да каже Мендел.

Но нито Хана, нито Добе Клоц го слушаха; те бяха застанали една срещу друга — само дето се различаваха с няколкостотин ливри тегло и половин метър височина.

— Знаеш ли да четеш? — попита Добе.

— Със сигурност по-добре от вас.

— А да смяташ?

— Като лихвар. Отговорът и на следващия въпрос е „да“.

— Още не съм ти задала следващия въпрос.

— Ще ме попитате мога ли да държа вашето магазинче, което е мръсно като кочина. Отговорът е „да“. Мога да го правя, а щом и вие го правите, значи сигурно не е много трудно.

— Така ли мислиш?

— Ммммм — отвърна Хана.

Мендел ги гледаше как се измерват с поглед, изведнъж се почувства изключен и се запита: „Какво става всъщност?“.

— Да допуснем — рече Добе, — казвам да допуснем, че те задържа…

— И да допуснем, че аз желая вие да ме задържите.

— Да допуснем — каза Добе.

— Да допуснем всичко — съгласи се Хана великодушно.

— Ще те храня и ще ти дам място за спане…

— Чисто. Не като тук. С прозорец и осветление за през нощта.

— И копринени чаршафи може би? — възкликна Добе. — Можеш ли да готвиш?

— Истинска катастрофа — отстъпи Хана. — Не съм много силна и в шиенето.

— Храна и подслон, нищо друго. Ни рубла, ни копейка.

— Няма значение — отвърна Хана спокойно, — просто ще крада от касата.

Мендел затвори очи и вече си представи как кръстосва улиците на Варшава и тропа на милиони врати, с неосъществимата надежда да хариже някому непоносимата Сополана с прекалено остър език. Очакваше Добе Клоц да избухне. Тя наистина избухна, но съвсем не както той допускаше: едно първо потреперване набръчка еднообразно кафявата повърхност на невероятната грамада от тлъстини, ризи и фусти; дори и лицето, със своите едри черти и праисторически гънки, дори то потрепери; после някакво глухо ръмжене заклокочи от вътрешностите, подобно на вулкан, предупреждаващ за скорошното си изригване…

Най-сетне смехът избухна, разтърсвайки огромната плът на Добе Клоц. Смях, подхождащ на тази жена, от който цялата улица „Гойна“ за малко да се разлюлее. Към този смях Хана прибави и своя. Двете жени се кискаха наистина лудо пред погледа на онемелия Мендел.

Малко по-късно Хана каза:

— Засега всичко е уредено, Мендел Визокер. Ще остана тук известно време.

Странно, но от тази сцена Визокер не бе запазил весел спомен. След много време щеше да разкаже как след първото облекчение, че сблъсъкът е свършил добре (и че се е отървал от Сополаната), е изпитал неприятно предчувствие.

Поради съвсем съзнателното хитруване на Хана, поради прекалената й самоувереност и абсолютната й убеденост, че може да манипулира всички и всичко.

И поради това, че срещу нея стоеше Добе Клоц със своята истинска дивотия и с лудостта си.

Хана бе настанена от Добе в една таванска стая на четвъртия, последен етаж на сградата на улица „Гойна“, в чийто приземен етаж се намираше магазинчето, собственост на Клоцови. Отначало малко се притесни, но после й се стори очарователно да живее на такава височина (до този ден никога не бе виждала стълбище; у тях плевниците бяха с дървени стълби).

Тук, в това помещение с размери два на три, без отопление дори през най-свирепите варшавски зими, тя щеше да доизгради личността си, щеше да дочака края на юношеството си и да изживее първата от трагедиите си с Тадеуш Ненски — както, разбира се, и историята с Пелте Мазур.

Както тя бе пожелала, стаята имаше прозорец, по-скоро капандура. Сутрин слънцето проникваше през него, когато имаше слънце. Ако се покачеше на стол, пред нея се разкриваше изглед към покривите на Варшава чак до Висла и Пражката гора, но преди всичко към дворците, църквите и паметниците на града.

Където беше, където непременно трябваше да е Тадеуш.

4. Добе Клоц

Добе свърши проверката на касовите книги и взе да чеше с показалец картофено подобното нещо, дето й служеше за нос.

— Какви са тези четиринайсет рубли, седемдесет и една копейки и един грош?

— Сирене за Реб Исайя Копел.

— И Реб Исайя е купил такова чудовищно количество сирене?

— Като му казах откъде е сиренето, да. И когато го осведомих, че това сирене е неповторимо и идва направо от Карпатите и че с него ще предизвика завистта на всичките си съседи. Тоест, че не е за изпускане. Реб Исайя го купи всичкото. Ако имаше още и то щеше да отиде.

Хана се усмихна на Добе. Вече повече от два месеца тя работеше в магазинчето и с всеки изминал ден все по-добре се спогаждаше с Копата Сено. Обясни, че сиренето наистина идва от Карпатите, всъщност от Високите Татри и че е научила за произхода му от Пинкош. Беше й дошло на ум, че сирене, което толкова е пътувало, не може да се продава на същата цена като произвежданото в околностите на Варшава. Мислела, че е сторила добре като е увеличила три пъти продажната цена на сиренето от Карпатите. Е, какво от това, че изкупната му цена е като на останалите.

— Значи Пинкош ти се доверява?

Че може да се разговаря с Пинкош, за каквото и да било, очевидно учудваше Добе. Тя попита пак:

— И каква е тази измислена цена? Хайде разбирам за четиринайсетте рубли и седемдесет и една копейки, но един грош?

Без да продума, Хана обърна страницата на касовата книга. На гърба се бе строила друга колонка. Това беше започнало две седмици след като постъпи в магазинчето. Тя наистина не бе поискала от Добе заплата за всекидневните четиринайсет или петнайсет часа труд, но беше й предложила друго — щом като касовите книги се водеха така добре, при това от дълго време, очевидно ще е възможно да се изчисли средният приход през последните трийсет години в зависимост от периодите на годината, дните на седмицата, дори в зависимост от продадените продукти. Това, което тя предложи, бе да получава четирийсет процента от всичко, което от този ден нататък щеше да надвишава установената средна печалба.

Очите на Добе, малките й твърди и остри очички… Ако на този свят имаше нещо, което Добе знае да прави, това бяха сметките. Тя беше смятала и пресмятала една цяла или почти цяла нощ, преди да отговори. (Нощем Пинкош не я притесняваше, защото от поне четвърт век той спеше главно в избата.) На сутринта Добе беше контраатакувала: „Значи си мислиш, че като си тук, моите приходи (тя наистина каза «приходи» точно като директор на фабрика) ще се увеличат? — «Да.» — «И с колко според теб?» — «Откъде да знам», беше отговорила Хана невъзмутимо…“

Не се смей, Лизи, защото всичко, което по онова време знаех за търговията, го бях почерпила от „Дамско щастие“ на Емил Зола, сигурно го бях препрочела двайсет и пет пъти…

Добе започна: „Ще ти дам десет процента и то при усло…“ — „Двайсет и пет.“ — „Петнайсет. Няма да дам повече.“ — „Двайсет. Нищо не рискувате, Добе. В най-лошия случай вашият дял от печалбата е шейсет процента, а и вие ще ми плащате, само ако печелите повече от обикновено.“ В последна сметка Добе се беше съгласила на двайсет процента, но при едно изрично условие — смяташе, че е направо страхотна, дето се е сетила за него, — че ако приходът паднеше_ под_ средния, загубата щеше да бъде за сметка на Хана. Нов спор. Шепнешком, защото водеха повечето от тези преговори в синагогата, в отделението за жените, всяка с молитвеник в ръка. Хана беше дала съгласието си, но с една уговорка: можеше да бъде държана отговорна само за двайсет процента от загубите. Само два дни сметката й беше на червено и то в седмицата непосредствено след споразумението им. Защото после благодарение на присъствието й в магазина, на веселостта и държането й с клиентелата, приходите започнаха да растат с неумолимо постоянство…

— Тъкмо пресметнах всичко — обясни Хана. — Можете да проверите. Всъщност, доколкото ви познавам, вие сигурно ще ги проверите…

— Приказвай си — отбеляза Добе. — Ти си по-алчна и от мен.

— Преди влизането на Реб Исайя, който беше последният ни клиент за деня, печалбата ми беше двайсет и седем рубли и шест копейки. Почти, или по-точно двайсет и седем рубли, пет копейки и един грош… (В една копейка имаше два гроша, а в една рубла сто копейки.) Бяхме достигнали средния приход рано следобед. От всички следващи продажби ми се полагаше да взема моята част. Покупката на Реб Исайя също. Като му продадох сиренето за четиринайсет рубли и седемдесет и една копейки, аз спечелих двайсет процента и от тази сума, тоест две рубли и деветдесет и четири гроша…

— Точно — хладнокръвно призна Добе, която правеше сметките заедно с нея.

— А това увеличава спечелената от мен сума на двайсет и девет рубли деветдесет и девет копейки и един грош.

— И ти добави този грош към сметката на Реб Исайя, за да закръглиш сумата.

— Точно така. Дължите ми трийсет рубли.

Въпросната сутрин, през цялото свободно време между влизанията и излизанията на клиентите, те спореха по въпроса как трябва да се приеме този допълнителен грош. — Добе Клоц твърдеше, че е логично целият грош да се прибави към сметките и следователно само двайсет процента от него се падаха на Хана. Хана пък изтъкваше, че единствено благодарение на безкрайната й честност този грош изобщо фигурираше в касовата книга.

При последния анализ, четири-пет часа по-късно, победи математиката — беше невъзможно да се раздели един грош, който е най-малката съществуваща монета.

Това беше времето на проясняване след буря в отношенията между Хана и Добе Клоц; времето, когато дебелата стара жена с див и груб характер, свикнала от десетилетия да живее затворена в себе си, бе очарована от нахлулата в живота й младост и в известен смисъл се отдаваше на една начумерена нежност, единствената, на която беше способна. Това проясняване щеше да продължи месеци наред, а мястото, което Хана заемаше в сърцето й щеше да става все по-важно, приятелството, а после и нежността щяха да се превърнат в истинска, направо луда обич. Притесняваща. Още по-опасна, защото идваше от една крайна в чувствата си жена, която спокойно можеше да се мери с някои мъже по жестокост и свирепост.

Хана получи трийсетте си рубли и половин ден почивка. За първи път тръгна да се разхожда сама из Варшава.

Улица „Кролевска“ беше адресът, даден й от Тадеуш при последната им среща на брега на поточето, в края на миналото лято. Наложи й се на три пъти да попита за пътя, но най-после се озова на тази толкова впечатляваща артерия с дворци и луксозни домове от двете страни, където дървените тротоари, преобладаващи във всички други части на града, бяха заменени с плочници. Хана не се учуди: представата й за Тадеуш, за разкоша, в който той сигурно живееше във Варшава, съвпадаше с гледката. Тя все пак се поколеба, когато стигна до една постройка, която много приличаше на частен дворец, отделен от обикновения живот с елегантна желязна ограда и великолепна градина, а после и с мраморно стълбище. Горе то завършваше при една двукрила врата, цялата в дърворезба и украсена с брави, двойна дръжка и чукче от някакъв метал, който би могъл да е и злато — „всичко това е толкова raffiné“, помисли си Хана. Поколеба се да удари с чукчето не толкова от срамежливост — това съвсем не бе преобладаваща черта на нейния характер, — колкото от необходимостта да се подготви малко за срещата.

Тя умееше да бъде невероятно хладнокръвна, но сега ставаше дума за Тадеуш. През цялото време докато бе вървяла към улица „Кролевска“, си бе представяла, бе репетирала тъй близката сега среща: почуква деликатно, елегантно и изискано — в случая с помощта на чукчето — Тадеуш ще бъде там, от другата страна на вратата и… не, вероятно ще й отвори някой прислужник: сигурно има слуга и той ще я заведе нея, Хана, при Тадеуш, който ще е възхитен, че я вижда във Варшава. Двамата с Тадеуш ще седнат в салона, ще им поднесат кафе или може би топъл шоколад с всичките му там сладкиши, и ще разговарят за литература; ще му разкаже, че благодарение на Пинкош Клоц — поправка: няма да споменава Пинкош, който не е много блестяща връзка, — ще му открие, че благодарение на един приятел, който е библиотекар, е успяла да прочете Шопенхауер, за който й беше говорил миналото лято…

Реши, че съвсем не е готова. Щастието е толкова по-сладко, колкото по-дълго си го очаквал. Тя чакаше вече два месеца, а откак живееше и работеше на улица „Гойна“, нищо не бе видяла от града. Заразхожда се по отсрещния тротоар. Отляво имаше парк, какъвто никога не бе виждала (беше паркът Сакс, но тогава тя не знаеше името му). Тук също се издигаше, подобно на укрепление, желязна ограда. През пръчките Хана забеляза деца, които бутаха обръчи със сръчност, която я очарова, или пък строяха дворци от пясък с миниатюрни кофи и лопати, точно по ръста им: тази миниатюризация й се стори като квинтесенция на заможността. Други влачеха играчки, завързани с цветни връвчици, трети яздеха кончета — джуджета; едно от тях пък бе кацнало на някаква смайваща машинария, направена от две различни по големина колела, по-голямото беше дори по-високо от Хана, а то съумяваше по някакъв начин да запази равновесие, истинско чудо. Всички бяха облечени във великолепни дрехи. Повечето момченца, например, носеха моряшки костюмчета. (Хана не знаеше много за моряците, но ги бе виждала на картинки в книгите на Жул Верн, които Визокер й носеше.) А момиченцата, о чудо, бяха облечени в роклички по тяхна мярка. Възрастни хора придружаваха децата, но погледът на Хана не се лъжеше — не ставаше дума за прислужнички, а за гувернантки, както се казва на френски.

… Огледа се наоколо и видя жените, които бе забелязала от бруска на Визокер преди два месеца, когато прекосяваха града. Някои величествено се разхождаха под великолепни чадърчета из алеите, с онази изключителна самоувереност, която беше поразила Хана. Повечето обаче бяха седнали около масички под свод, целия в цветя, в онова, което би трябвало да е café (и в този случай Хана употреби френската дума; струваше й се, че нито един от другите езици, които знае, няма еквивалент на думата café, изразяваща върховен финес)…

Но вече беше време да тръгва. А и след малко Тадеуш можеше да я доведе на една от тези маси; нищо не ги задължаваше да си пият шоколада в салона, когато времето навън беше толкова хубаво. Пресече улица „Кролевска“, провирайки се с виртуозност, от която беше горда, през огромната колона дрошки, карети и файтони. Бутна портата, изкачи стъпалата, стигна до вратата. Малко притеснена установи, че чукчето е много високо, за да може да го достигне. Отчайващо. Сякаш всички обитатели в изисканите квартали на Варшава бяха двуметрови. Каквато си беше упорита, си помисли да зарита по лявото крило, но зърна синджирчето и дръжката от същия позлатен метал като чукчето. В състоянието, в което беше… Тя го дръпна. Някъде вътре иззвъня. Шум от стъпки. Дясното крило се отвори. Появи се жена с посивели коси, цялата в черно, с изключение на късата престилчица от бяла дантела и с нещо като корона на главата, също бяла, която я гледаше строго:

— Бих искала да видя господин Тадеуш Ненски — каза Хана на най-добрия си полски.

— Кого?

— Господин Тадеуш Ненски. Той ми е приятел. Той е от моя щетъл. Е, не съвсем от моя щетъл, той е син на управителя, който се грижи за земите отвъд сайванта на Темерл.

„Не се справям много добре — помисли си Хана доста прозорливо. — Защо казах за щетъла и за сайванта на Темерл? Излезе, че Тадеуш е евреин, а той не е. А и след всичко, което се случи в сайванта, никак не беше умно да го споменавам. Нали се беше заклела, че никога повече няма да говориш за това, глупачка такава.“ Жената със сивите коси я гледаше удивено. Думата щетъл вероятно й помогна да се досети, защото приятелски усмихната каза на идиш:

— Погрешно са те насочили, малката. Тук няма и никога не е имало Тадеуш…

— Ненски.

— … няма Тадеуш Ненски.

След което вратата се захлопна под носа на Хана. И тя отново изпита желание да раздаде един-два ритника. Дълго стоя облегната на затворената врата. „Нещастна глупачка!“, каза тя на висок глас по адрес на жената с престилката, на Варшава, на целия свят и по-специално на себе си. Беше бясна.

Мъката и унинието дойдоха след това. Тръгна отново, този път безцелно. Беше началото на август, лехите с цветя в парка Сакс сияеха с багрите си, ароматът им се носеше из въздуха, макар и смесен с миризма на конска тор, на нагрята от слънцето смазка за колите, на гнилоч, която се отделяше от каналите и се носеше заедно с мазната вода в канавките. Хана вървеше все направо и изведнъж се озова на брега на Висла. Там все така имаше параходи. Тя клекна в позата от детството си, затвори очи. Може би имаше намерение да се върне в щетъла… Ала в тоя миг до нея се приближи една жена, явно разтревожена, като я видя да седи така, с напиращи сълзи, прекалено близко до стръмния склон на реката. Жената попита на полски дали може да й помогне с нещо…

Хана й хвърли почти свиреп поглед: С НИЩО. Чудесно може и сама да се оправи, отговори тя злобно. Веднага се изправи и с рязко движение отново закрачи, за да изразходва енергията си. Тръгна и с ритъма на стъпките възвърна спокойствието си — нещо повече, това беше едно ново, непознато досега спокойствие. Добре, ясно, че Тадеуш я е излъгал, той никога не е живял в този дворец; а несъмнено и в никоя от сградите в изисканите квартали на Варшава; трябва човек да е глупав като тебе, Хана, за да повярва на подобни лъжи; ако наистина са лъжи; истината е, че както винаги Тадеуш си е мечтал да живее на подобно място, а „Тадеуш често вярва на мечтите си“.

Всичко беше ясно.

Беше се върнала в центъра на града, на една улица, чието име не знаеше, но на която се намираха най-елегантните магазини. Застана пред една витрина, която веднага отрази образа й: „Погледни се, Хана, виж се на какво приличаш! Плашиш. Още по-лошо: предизвикваш смях“. Хана, която я гледаше от витрината й хвърли ясен поглед, пламнал от буен гняв; носеше сива рокля, която й седеше безобразно и, по дяволите, й беше малко голяма — и как не, роклята беше на Шифра, която я пригоди за дъщеря си. „Не си красавица, но поне имаш хубаво тяло, имаш гърди и бедра; достатъчно е да си спомниш похотливите погледи на Мендел или на Мазур Вълка, за да се убедиш. Тялото ти не е лошо… но кой ли го вижда?“

А обувките — тя ги съзря изведнъж, — изглеждаха ужасно — безформени галоши, които се връзваха високо и бяха от стара, напукана кожа; бяха на Яша, преди тя да ги подноси.

Отново се поддаде на унинието. Но тази втора криза бе съвсем кратка: от самосъжалението полза нямаше, а всеки проблем имаше поне две или три решения.

Например това…

Влезе в един магазин, уплашена от лукса, от килима, по който стъпваше и който покриваше един чудесно излъскан паркет, от разточителството от тапети, гоблени, мебели. Беше уплашена, но не го показваше. Една млада жена се приближи, смазващо изискана с роклята си с фина яка от бяла батиста. Тя измери Хана:

— Да?

— Бих искала да си купя рокля — каза бавно Хана.

Погледът на продавачката се стрелна по сивата дрипа, спря се на галошите, върна се нагоре.

— Каква рокля?

— Да ми е по мярка — отговори Хана.

Нейният поглед пък шареше по редицата манекени, по дъбовия тезгях, по креслата и канапетата, тапицирани с брокат, където са наредени рокли. И това, което тогава се случи, щеше да бележи много години от живота й. (После, когато разказваше сцената на Елизабет Маккена, тя щеше да каже, че това е било случайно.) Насочи се право към една рокля, която дори не беше най-отпред, а беше метната на облегалката на малко канапе, памучна рокля в наситено червено и черно.

— Тази. Колко струва?

— Сто трийсет и две рубли.

В държането и гласа на продавачката имаше подигравателно презрение.

— Искам да я видя.

Друга жена със същата якичка, но и с изящни маншети от дантела, на свой ред приближи. Зашушукаха си с продавачката.

— Мога ли да я видя? — отново попита Хана.

Ново шушукане. Показаха й роклята. Тя не я докосна, а само попита:

— Това моята мярка ли е?

Появиха се и други жени. Часът наближаваше два следобед и в магазина нямаше почти никакви клиенти, с изключение на тази странна хлапачка, която говореше много властно и чиито сиви, съвършено ледени очи се отместваха от лицето на първата продавачка само за да се стрелнат към другите и да се задържат върху всяка от тях за няколко секунди. Точно заради тези очи й показаха роклята, сложиха я върху нея като я нагласиха на раменете.

— Малко е дълга.

Тя попита какво се прави в такива случаи. Отговориха й, че би било възможно моделът да се скъси с няколко сантиметра и че магазинът обикновено се нагърбва с този вид поправки. Ако роклята бъде купена. И платена. Сега вече целият персонал наблюдаваше сцената.

— Ще предплатя трийсет рубли — заяви Хана със съвсем ясен и спокоен глас всред общата тишина. — Това достатъчно ли е, за да не я продавате и да я запазите за мен? Това гарантира ли ми, че моята рокля няма да бъде продадена, докато донеса останалите пари?

Да. При условие че не се бави много. Тя кимна с глава и постави на лакирания дъбов тезгях една банкнота от десет рубли, три по пет рубли, после четири монети по една рубла, една от петдесет копейки, четири по десет копейки, девет по една и две монети по два гроша.

— Трийсет рубли. Бих искала разписка, ако обичате.

Написаха й я в гробно мълчание. Тя сгъна листчето на две и го пъхна под роклята, в пазвата си. „Благодаря.“ Излезе. Тръгна и изобщо не се обърна, защото много добре знаеше, че част от продавачките са застанали на прага на магазина и я гледат как се отдалечава. Едва когато реши, че не я виждат, спря и най-после се отпусна, задъхана, цялата разтреперана, с широко отворени очи.

Двайсет минути по-късно. Преддверията, дългите коридори, дворовете на университета бяха почти празни. Само неколцина работници с престилки усилено се преструваха, че работят. Тя все пак най-накрая успя да намери портиера, който й каза, че тук не може да има никакви студенти, защото е лято и те са във ваканция. „Зная, отвърна Хана (която всъщност току-що го бе научила), но на всяка цена трябва да открия братовчед си Тадеуш Ненски, за да му съобщя, че чичо му и леля му, тоест майка ми и баща ми починаха преди няколко дни.“ Портиерът, разстроен от това, че тя е сираче, от благородството на тъй покъртителната мъка, която тя изпитва, направи невъзможното: изпрати един от синовете си в дома на секретаря на Юридическия факултет и след един час пристигна самият секретар, също разчувстван до крайна степен. Докато прелистваше регистрите той се осведоми как се е случило нещастието. И Хана даде допълнителни сведения: лелята и чичото на Тадеуш, с други думи нейните родители, загинали при пожара в дома им, пожар запален от пияни казаци, а тя самата оцеляла по чудо, защото успяла да скочи по риза от прозореца. После намерила само тези дрипи, дето сега ги носи. Двамата мъже, които като добри поляци страшно мразеха казаците, се просълзиха. Дори предложиха да й заемат малко пари, та поне да може да вземе едно дрошки. Тя благородно отказа: останали са й две рубли, дадени й от един състрадателен съсед. (Бяха двете рубли, които имаше при пристигането си във Варшава с Визокер.)

Попита дали учението на Тадеуш върви. Секретарят отговори, че върви чудесно: Ненски е отличен студент, който е с две години напред и скоро ще стане адвокат. „Ето поне едно нещо, за което не само е мечтал“, помисли си Хана.

Казаха й, че братовчед й Тадеуш живее в къща на една улица в квартал Прага, на другия бряг на Висла.

Озова се там към пет часа, след като бе преминала пеш по моста Прага.

Беше далеч от улица „Кролевска“ и нейния разкош. Съвсем обикновената едноетажна къща се намираше в края на улица без тротоари, нито дори и дървен тротоар, където водата от канализацията, дъждът, а през пролетта и мръсотията от топенето на снеговете се изтичаха през една централна канавка, която в момента вонеше от нечистотии.

— Аз съм му сестра — каза Хана на дебелата хазяйка полякиня. — Не съвсем сестра, всъщност съм му половин сестра. Имаме един и същи татко, но сме от различни майки.

И обясни, че баща им е зарязал семейството си. Дебелата жена с червендалесто лице изсумтя: нея това изобщо не я учудвало; винаги е знаела, че мъжете до един са отвратителни и безотговорни свини. „Вие говорите за баща ми“, наскърбено забеляза Хана. Другата се сепна и погледът й се умили. „Бедничката. На колко си години?“ Хана отговори, че е на седемнайсет, че отскоро е във Варшава, за да получи едно наследство и просто се е надявала да може да целуне природения си брат. И с надеждата, че той ще я защитава от всички похотливи мъже. Хазяйката полякиня беше на същото мнение относно похотливостта на мъжете и тяхното негодничество: самата нея едва не я изнасилили пет-шест пъти…

(Хана дълбоко се съмняваше в истината на тези опити: хазяйката беше с нейния ръст, но три пъти по-обемиста, жълтеникавите й коси бяха остри и подстригани като с похлупак, с Добе Копата Сено си приличаха като сестри близначки.)

Хазяйката все пак се съгласи, че за мъж, полубратът Тадеуш е много възпитан: той е спокоен, вежлив, много мил и си плаща всяка година…

— Но го няма — каза Хана.

Нямаше го. Заминал веднага след като лекциите свършили за Прага, откъдето щял да се върне в най-добрия случай към края на август.

— Мога ли поне да видя стаята му?

Хана остана изненадана, макар и предварително да беше убедена, че какъвто е деликатен, Тадеуш не би могъл да живее къде да е. Стаята беше хубава, просторна, с малка тоалетна към нея; освен това двата му прозореца, пълни със саксии с цветя, гледаха към истинска тераса (Хана никога не бе виждала тераса) — не обикновен балкон, — от която се разкриваше великолепна гледка към сърцето на Варшава, към зелените луковици на камбанариите на бароковите й църкви, към великолепната архитектура на Старе место и Стария град, към древните крепостни стени в нежна охра. На терасата се излизаше през френска стъклена врата и ако се наведеше над парапета човек можеше да види как буйно тече Висла.

— Много е красиво — рече Хана.

Трябваше да затвори за миг очи, защото си представи как в тази стая и на тази тераса двамата с Тадеуш се любуват на залеза…

… или на зората; което би означавало много повече и най-вече, че тя и Тадеуш са прекарали заедно цялата нощ…

— Това е най-хубавата ми стая — казваше в това време полякинята. — Това е дори най-хубавата стая в целия квартал Прага, а може би и във Варшава. Брат ви я искаше на всяка цена и я плаща дори през лятото, за да е сигурен, че ще я задържи…

Хана отиде до края на терасата: други саксии с цветя я превръщаха в нещо като висяща градина. Тя се върна вътре: чистотата и редът бяха впечатляващи, многобройните книги стояха изрядно подредени на етажерките. Леглото беше с четири струговани крака от тъмно дърво и сърцето на Хана бясно се разтупка — рано или късно тя щеше да легне гола на това легло. Знаеше това, нещо повече, желаеше го, което за нея означаваше едно и също. Отдалечи се от леглото и прочете заглавията на някои книги, част от тях правни, но повечето бяха стихосбирки: Словацки, Мюсе, Байрон, Шели, Леопарди. А също Товиански, за който тя нищо не знаеше. „Трябва да ги прочета…“

Завърши огледа си с бюрото, на което Тадеуш работи. Там имаше десетина листа, затиснати с камък със същия тъмен, леко блестящ червен цвят, а вероятно и със същия произход като очите на бръмбара, който беше издялкал за нея.

— Мебелите са си негови — добави полякинята. — И цветята. Сега трябва да излезеш. Той не обича да му се влиза в стаята. Дори за чистенето не ме допуска, чисти си сам. Ако не му беше сестра…

— Само полусестра. И точно затова бих искала…

Тя сведе глава с точно премерени срам и мъка.

— Бих искала да не му казвате, че съм идвала, нито дори че съм във Варшава. Всъщност аз няма и да бъда тук, защото утре заминавам за Италия с наследството, което ми остави дядо. Тадеуш много ще се натъжи, а пък и…

С глух глас разказа историята си, която още повече би натъжила Тадеуш: как най-добрият му приятел се опитал да я изнасили и само чакал удобен случай отново да посегне. Истински бесен сластолюбец. Но как да каже всичко това на Тадеуш? Ще й повярва ли? Ами ако убие най-добрия си приятел? (Който очевидно вече няма да му е такъв.) Освен ако между мъжете…

— Разбират се като крадци — каза хазяйката полякиня още по-убедено. — Дори и най-добрите, можеш да ми вярваш, малката…

— Ех, за съжаление наистина е така — въздъхна Хана тръгвайки си.

Добе Клоц я гледаше с удивление, примесено с ужас.

— Искаш да ти дам на заем колко?

— Сто седемдесет и пет рубли.

— А защо не двеста? — изсмя се Копата Сено.

— Само ако настоявате — спокойно каза Хана.

Те пак бяха в женската част на синагогата с молитвеници в ръце. Отново шептяха, въпреки гневния поглед, който от време на време им хвърляше жената на равина, натоварена да бди за реда. Изминали бяха четири дни откакто през половиндневната си почивка Хана бе ходила на улица „Кролевска“, в университета и в квартал Прага, откакто бе предплатила трийсет рубли за една рокля, която струваше сто трийсет и две.

— Категорично не — изсъска Добе. — НЕ, НЕ И НЕ.

— Би трябвало да размислите по-добре.

Долу, до газените лампи и Свещения ковчег, горяха свещи за помен и миризмата им се изкачваше чак до балкона.

— Да се помолим — рече Добе.

— Защо не? — отвърна Хана.

Един пътуващ проповедник им служеше за звуков фон; тъкмо говореше за жените, които според него имали по природа голям шанс да отидат право в пъкъла, където между другото щели да им откъснат гърдите с нажежени до червено клещи, преди да ги хвърлят на ложе от жарава. Съвсем безразлична към тези ужасяващи перспективи, Хана мълчеше и чакаше, усещайки погледа на Добе върху себе си. И естествено, както бе предвидила Хана, Добе отново зашепна. Тя зададе въпроса, един от трите въпроса, които непременно трябваше да зададе (другите два бяха за предназначението на сумата и начина на връщане): Добе попита какво ще стане, ако откаже…

— Ще си отида — каза Хана. — Ще ви напусна, вас и Пинкош. Нямам избор.

Колкото и да беше категорична, не можа да не усети удара, който току-що бе нанесла на великанката. Видя как едрите ръце се разтреперват. Толкова силно, че в пристъп на нежност, рядка у нея, тя постави пръстите си върху едната от тези ръце.

Добе Клоц, наред с Мендел Визокер, щеше да бъде едно от големите угризения на Хана, когато се връщаше към младостта си. Доста години по-късно, разказвайки тази сцена на Лизи Маккена, й разкри какъв срам е изпитвала в момента на този шантаж.

— Лизи, тогава аз все още бях отвратителна хлапачка, невероятна егоистка и убедена, че мога да манипулирам когото си пожелая. Това е единственото ми извинение. Още повече че в крайна сметка не се оказах толкова хитра: дори за момент не предвидих това, което по-късно Добе щеше да направи. Макар тогава и за секунда да не се съмнявах, че тя ще ми даде тези пари. Ужасно е да имаш такава власт над някого и така ясно да го съзнаваш…

(Нека обаче кажем, че когато Лизи Маккена слушаше тази изповед, тя си помисли, че съществува някой, който има над Хана, над възрастната Хана, почти същата власт. Лизи Маккена се въздържа да направи бележката си — както винаги очите на Хана прочетоха мислите й, и Хана поклати глава и каза: „Не, не, то не прилича на онова, което става между Тадеуш и мен“.)

Добе Клоц даде парите на заем. Не без битка, която продължи три-четири дни. Естествено тя постави втория въпрос, за какво ще послужи този капитал. Хана й каза съвсем честно, защото не желаеше да й поднесе някое умопомрачително обяснение, което беше способна да измисли. Рокля за сто трийсет и две рубли? Копата Сено едва не припадна, тя, която за четирийсет години не бе похарчила и половината от тази сума за осемте или десетте фусти, които носи една върху друга.

— Но това не е всичко — добави Хана — трябват ми и обувки. Чанта, шапка, ръкавици. И фуста. Даже може би две фусти… И още една, по-обикновена рокля, за всеки ден. И обувки, които да й подхождат.

Недалеч, на улица „Гойна“, имаше магазин за дамски дрехи. Хана беше склонна да се задоволи с него за рокля номер две. След тридневен пазарлък плати за нея шест рубли и двайсет и три копейки. На Добе, която се мъчеше да разбере как може така упорито да спори и в същото време, без да й мигне окото да плати сто трийсет и две рубли, Хана отговори, че роклята в червено и черно е истинска мечта, а за мечтите си човек не се пазари.

Мечта или не, дойде време Добе да зададе третия въпрос: как ще й бъдат върнати, с разумна лихва, дадените на заем пари.

— Имам планове — отговори Хана. — От тях ще спечелите много пари, освен печалбите, които вече имате благодарение на мен.

Към средата на август тя се появи в изключително елегантния магазин на улица „Краковски кръстопът“, с разписка в ръка. Изпробва памучната рокля в наситено червено и черно, която за удивление на продавачките й седеше чудесно, но трябваше да се скъси с няколко сантиметра — Хана наистина беше дребна. Фината й талия, закръглеността на бедрата, извивката на високите й гърди изведнъж ясно изпъкнаха. Нещо повече: червеното, което бе избрала, контрастираше великолепно със сивите й очи и гъстите й коси, сплетени като питка за Шабат. Стана ясно от тишината, която настъпи при нейното излизане от пробната. Казваха го и погледите, смаяни от подобна метаморфоза. А Хана остана невъзмутима, въпреки че се виждаше цялата в едно голямо, овално венецианско огледало. Именно в този момент тя получи потвърждение на онова, на което се бе надявала: да има поне някакъв шанс да бъде мъничко по-хубава, щом не може да бъде красива. Отбеляза собствената си величественост, чудото, благодарение на което както желаеше, стана съвършено различна, изглеждаше по-голяма, по-възрастна, някак величествено загадъчна. Може би заради бледостта на тясното й лице. Но най-вече заради жизнената енергия, струяща от това лице.

Отбеляза всичко това с хладна яснота, като играч на карти, пресмятащ козовете, които има. А когато й съобщиха, че ще са необходими няколко дни за поправката, защото е август и голяма част от персонала е освободен, за да не му се плаща, тъй като в мъртвия сезон няма работа, тя отвърна, че ще чака. Но естествено ще иска отбивка от цената за закъснението.

Така роклята щеше да й излезе сто двайсет и пет рубли. За цената на мечтите не се правеха пазарлъци, но и идеализмът на Хана си имаше граници.

Мендел Визокер мина за първи път през Варшава към края на есента на 1890-а…

… После втори път през пролетта на 91-а. Естествено и в двата случая той отиде на улица „Гойна“. Тъкмо при второто посещение промените го изненадаха: нова табела и нови помещения — магазинът се е разширил с едно съседно магазинче. Но истинските промени са другаде — там, където бе имало нещо като мрачна дупка, воняща на вкиснало мляко и в дъното на която Добе Клоц бе седяла като спяща зимен сън мечка, Мендел с удивление откри нещо светло, много чисто и чудесно организирано, където се бута истинска тълпа; а Хана Каруцаря завари начело на две млади продавачки — една от които бе направо прелестна, — облечени като нея в бели престилки с небесносини якички.

— Какво, по дяволите, си направила с госпожа Клоц? — попита Мендел стъписан.

… Стъписан не само от външното обновление: Хана, която завари, беше речовита и весела; спираше се всеки миг да поприказва с тази или онази клиентка и да се пошегува; малко беше пораснала и даваше признаци на една почти дива енергичност.

Добе Клоц, каза тя, е излязла за час-два. Гледаше Мендел право в очите.

— Трябва да говоря с вас. Тази вечер, след като затворим?

Часът беше почти два следобед. Мендел имаше две-три делови срещи, след което смяташе да отиде да вечеря и преспи при една друговерка на улица „Мировски“, на име Кристина или при една слугиня, дето умееше всичко да прави — най-вече любов — и която работеше у един богат търговец хасид24, на име Лейзер Пржепиорко. Още не бе направил своя избор.

С Хана се договориха да се срещнат в бакалията кафене на улица „Крошмална“.

Той напразно я чака почти до девет часа. Дали се бе задържала в магазина? Отиде там и намери вратата заключена. Каза си, че ще се видят на другия ден и поради напредналото време избра християнката, която го посрещна ентусиазирано.

Беше в леглото с нея и по-точно върху нея, когато Хана нахълта.

Мендел седна на ръба на леглото. Сетне извика с пресекнал глас: „Моментално излез от стаята!“, докато се опитваше припряно да покрие двете голи тела, своето и на Кристина. Но Хана само се намести по-удобно, оправи гънките на роклята си и започна да обяснява, че е закъсняла, защото се е забавила на една друга среща. Уточни, че е открила Мендел много лесно по следата на бруска му. Сивите й очи, излъчващи олимпийско спокойствие, сякаш най-после бяха открили Кристина, пъхнала се почти до носа под завивката и от която сега се виждаха само русите къдрици и огромните ужасени сини очи.

— Добър ден, госпожо — каза Хана на полски. — Съвсем не бих искала да ви безпокоя. Моля ви, продължавайте.

— Вън! — изрева Мендел, който в крайна сметка едва се сдържаше да не прихне.

— Тя разбира ли идиш? — Хана посочи Кристина.

— Нито дума.

— Толкова по-добре. Значи ще можем спокойно да говорим, Мендел Визокер. Първо за работата. Тя върви много добре. Видяхте магазина, увеличихме три пъти средната печалба. Някои дни я увеличаваме петорно, кривата върви нагоре. Особено откакто убедих Пинкош да наеме някой да го придружава в обиколките му. Най-трудно беше да го накарам да купи две нови каруци и коне за тях. А вторият магазин…

— Света Богородице! — възкликна Мендел — Тази информация не можеше ли да почака до утре? — Но поразен все пак попита със закъснение: — Какъв втори магазин?

— Онзи, който убедих Добе да отвори близо до Арсенала.

— По дяволите! Това не е в еврейския квартал.

— Точно така. Необходимо беше да имаме и друга клиентела.

Изведнъж Мендел седна в кревата. Почти забрави, че е гол и че преди няколко минути беше изненадан да…

— Наистина ли е отворен този втори магазин?

— Отворен е. И върви добре. — Тя се усмихна: — Няма нищо по-просто от това, Мендел Визокер. Когато хората купуват нещо, от което наистина се нуждаят…

— Сирена — каза той с мъничко сарказъм.

— Например. Когато купуват нещо, от което наистина имат нужда, те спорят и са готови да се бият за всеки грош. В замяна на това, ако купуват нещо, без което могат да карат още сто години, тогава са готови да платят всякаква цена.

Той избухна в смях:

— И какво им продаваш във втория магазин?

— Всичко — отговори тя. — Всичко, стига да е скъпо и да не се намира другаде. Отначало бакалски стоки. — Но започнало да й писва от сирена. Обясни, че това, което сега най-добре се продавало, са шоколади, сладкиши, кафе, чай и ликьори. Смятала да отвори и салон за чай…

На този етап на разказа полякинята запротестира, че е в своята стая, в своето легло, тоест възразява на разговора, който даже не можеше да следи. Мендел нежно я шляпна по задника и я посъветва да поспи малко. После продължи:

— И с чии пари направи всичко това? При пристигането си имаше три-четири рубли.

— Две рубли — уточни тя.

И се впусна да разказва как тя и Добе Клоц са сключили договор, според който тя получава двайсет процента от допълнителните печалби над размера на средната печалба. Отначало. После как е убедила Копата Сено…

— Искам да кажа Добе. Така й викам, но я обичам…

… убедила е Копата Сено да вложи малко повече. Добе е имала повече пари, отколкото сама е предполагала с всичките тези наеми, дето ги събира. Трупала ги е, но от това никой нямал полза.

— Особено ти — отбеляза Мендел. След като първоначалната веселост бе отминала, той усети, че го обхваща странно безпокойство. За момента не можеше да си го обясни. Сивите очи се впиваха в него неразгадаеми.

Тя кимна:

— Особено аз. Затова я убедих да ги вложи. Първо за обновяване, разширяване, за наемане на продавачки, между които и Ребека — вие я забелязахте, аз видях, онази, дето е толкова хубава… Тази глупачка спи ли?

На Мендел му бе нужно известно време, за да схване, че тя говори за Кристина. Повдигна завивката: полякинята наистина бе заспала. Дори леко похъркваше, тихичко…

— После — продължи Хана — ми дойде идеята за втория магазин, аз имах триста и петнайсет рубли, но не беше достатъчно. Освен това нямах право да започвам нещо ново без Добе, нямаше да е честно. Ето защо й предложих да даде от собствените си пари. Тя нямаше достатъчно. Трябваше да се взима на заем.

На Мендел изведнъж му стана студено. Протегна ръка, взе ризата си от близкия стол и я навлече като внимаваше много да прикрие голотата си. Хана каза:

— Ходих при петнайсет или двайсет лихвари и най-после намерих един, който беше подходящ. Отначало искаше да даде заема само срещу ипотекирането на сградата на Клоц плюс лихвата. Най-накрая влезе в сделката срещу трийсет процента…

— Значи все пак даде парите?

— Естествено.

— Кой е той?

— Лейб Дейтш.

Името бе познато на Визокер и въпреки ризата усещането за студ се засили.

— Трябваше да ме питаш, Хана.

— Нямаше ви.

— Сигурно щеше да успееш да ме намериш, ако беше поискала.

— Вярно е — призна тя. Сведе поглед и оправи някакви несъществуващи гънки по роклята си. Тогава, за първи път откакто тя бе нахълтала в стаята, Мендел забеляза роклята в черно и червено — много особено червено, — което отлично подхождаше на бялата й кожа, на очите, а и на косите й — Визокер имаше набито око за тези неща; то подчертаваше фигурата и прекрасното й дребно тяло, способно да побърка даже и светец. Мендел беше поразен от новата промяна в нея, която би трябвало да забележи по-рано. Но неприятното чувство не изчезна…

— И какво казва госпожа Клоц за всички тези рискове, които си я накарала да поеме?

— Тя прави каквото поискам — отговори Хана. — Всеки път… въпрос е единствено на време.

Вдигайки глава при последните думи, тя изгледа Мендел с такова победоносно изражение, с толкова предизвикателност и самоувереност, че той отгатна всичко. Всичко му стана ясно, като се започне от невероятното влияние, което Сополаната сигурно имаше над старата жена…

Естествено, каквато и цена да трябваше да плати, Мендел Визокер щеше да преживее трагедията. Възможно беше да го е предчувствал. За момента той изпитваше само тревога, странно примесена с гордост — в края на краищата именно благодарение на него Хана дойде във Варшава; на него се довери; той пръв долови изключителното в нея…

„Едно от двете, Мендел, защото има два начина да гледаш на нещата: можеш да се захласваш, дори да се възгордееш от това, което Сополаната вече е направила или ще направи; тя, която е само на шестнайсет години, въпреки че изглежда пет-шест години по-голяма с шапката, роклята, ръкавиците, чантата и най-вече с този неин начин да измерва хората с поглед; можеш да си казваш, че е гениална и че е жалко, дето е жена, инак с всичките качества, които притежава, би забогатяла невероятно и щеше да има власт…“

От друга страна, обаче, имаш пълно основание да се страхуваш. Не само от това, което тя прави или от рисковете, които поема. Можеш да се страхуваш от самата нея; от начина, по който си служи с всички хора, познавайки всеки път какво мислят, догаждайки се какво трябва да каже или направи, за да привлече хората на своя страна, точно като теб или баба Клоц. Последната например е дала ей така всичките пари, натрупани за четирийсет години работа, без дори да се надява да стане по-богата — за какво й е да бъде по-богата — тя е страхотно ентусиазирана, но може да се пробуди някой ден. А това би могло да бъде ужасно при нейната дивотия… Каза на глас:

— Обърни се, ако обичаш.

— Защо?

— Защото ще стана от леглото, ето защо.

Отначало тя се усмихна с присвити, закачливи очи, но все пак се съгласи да обърне глава и така (наблюдавайки я отблизо, ако случайно решеше да го погледне докато той се облича) Мендел откри отново същия остър, напрегнат, дори алчен профил. Видя как усмивката изчезна полека-лека и отстъпи място на дълбока замисленост.

Навлече сакото и нагласи каскета си на поляк: „Тръгваме“. Последен поглед към леглото: Кристина спеше като праведна. Ей такива жени обичаше: пристигаш, внезапно си тръгваш (думата беше слаба, Хана бе нахлула, когато те бяха в разгара), а те не казват излишна дума или почти…

— И къде отиваме? — попита Хана.

Той я побутна по стълбите:

— При приятеля ти Лейб Дейтш, който е толкова услужлив.

Завари го да се налива с немско вино с още трима-четирима лихвари. Беше доста едър човек, брадат за двама равини, който не се мяркаше често в басейна, ако се съдеше по ноктите. Лейб Дейтш без съпротива показа на Мендел всички документи, отнасящи се до заема и до полагаемия му се дял в магазина до Арсенала. Само каза:

— Не знаех, че е ваша племенница.

— Човек не си избира роднините — отвърна Мендел.

Прочете ги и ги препрочете, но всичко му изглеждаше наред, въпреки че не беше юрист, нито нотариус. Попита Лейб Дейтш дали наистина вярва в рентабилността на втория магазин. Първите резултати показват, че е рентабилен, увери го лихварят:

— Отначало не вярвах, но вашата племенница има невероятен талант да убеждава…

— Зная — потвърди Мендел. — Тя успя дори да ме убеди, че съм й чичо. Но аз бих искал да ви помоля за нещо, Лейб: вие сте опитен човек, с утвърдена репутация; предпазливостта ви при влагането на пари е пословична, а славата за честността ви се носи чак до Черно море…

Дейтш все пак леко примигна.

— Да, да, за носене, носи се — подхвана отново Мендел. — Ето защо бих искал да ви помоля да бдите над племенницата ми. Ако й се случи нещо…

Мендел Визокер дълбоко пое въздух и изведнъж стаята се стесни наполовина:

— … ще откъсна главата на виновника. Не съм човек, който се тревожи от дреболии като подписани документи.

На улица „Крошмална“, бакалията кафене бе затворила врати. Малко по-нататък, на площада, двата или три бардака бяха отворили своите. Една внезапна асоциация извика в ума на Мендел името на Пелте Мазур Вълка. За малко да го произнесе и да попита Хана дали сутеньорът се е опитвал да я види отново или пък да направи нещо още по-лошо. Ако беше попитал, много неща биха се случили по по-различен начин. Ала в същия миг Хана, която вървеше от дясната му страна, отново заговори, след като бе пазила мълчание необичайно дълго за нея. Разпита Мендел за плановете му и по-точно за старата мечта, която лелееше от години, окончателно да напусне Полша и да отплава към Великобритания, към Франция, към Америка или някъде другаде…

— Или към Австралия — добави тя. — Преди три години ми говорехте за Австралия и за вашия приятел Шлоамел, който е забогатял в Сидни и постоянно ви пише да отидете при него…

Паметта й винаги щеше да го поразява. Едва започнал да разказва весела случка с един човек на име Прилюки от Одеса и тя веднага го поправяше: вероятно той бърка или пък има двама Прилюки, защото преди осемнайсет месеца той й е казал, че един Прилюки от Киев с четири дъщери, една от които кръстена Анастасия, дето има бенка над лявата си гърда… та този Прилюки от Киев… Най-лошото беше, че тя винаги излизаше права. Ако някой ден решеше да пише спомените си, най-лесно би било да я извика; тя със сигурност щеше да го засипе с имената, адресите и личните физически характеристики на всяка от двестате или тристате жени, които са го посрещали с отворени обятия от Черно до Балтийско море!

— Имате ли други новини от вашия Шлоамел?

— Нямам. Той ми писа два-три пъти и толкова.

— По-скоро пет пъти — поправи го тя. — И може би има ново писмо от него, което чака при латвийките в Данциг.

Ох, да му се не види! Какво общо имаше той, какво общо имаха те двамата с Шлоамел Финкъл, дето е в Австралия, в Сидни — или беше Мелбърн — все бърка? Какво искаше тя да постигне? Да го прати в Австралия? Освен ако сама не искаше да емигрира? Та тя дори не знаеше къде се намира Австралия (всъщност той също не знаеше)!

— Много добре зная къде е — каза тя спокойно. — Слиза се надолу покрай бреговете на Африка, освен ако не се мине през новия канал, и най-накрая се завива наляво; после се върви направо, видях в атласа си. Мендел Визокер?…

Досега те вървяха един до друг по улица „Крошмална“, където нощта започваше да възцарява спокойствие и тишина. Но Хана се спря внезапно, произнасяйки името на Мендел. Той направи две-три крачки, преди да забележи това. Като се обърна, я видя да стои неподвижна, с онзи вглъбен израз, който понякога се появяваше в очите й. Тя каза с глух глас:

— Видях го отново, Мендел Визокер. Говоря за Тадеуш Ненски, естествено.

— Разбрах — отговори той, внезапно боднат от тази необяснима ревност, която вече бе изпитвал. — Е, и?

Съвсем наблизо до нея, до бордюра на тротоара, имаше една ръчна двуколка. Тя се опря на нея внимателно, изпъната, с движения на завършена жена, а не на девойка. Нощта беше мека, дъждът от последните дни най-сетне бе спрял, въпреки че можеше отново да завали; из въздуха се носеше на талази, довяван от лекия източен вятър, горски дъх от квартал Прага, оттатък Висла.

Тя започна да разказва странната си нова среща с Тадеуш.

5. Стаята в квартал Прага

През септември предишната година, тоест през 1890-а Тадеуш се бе завърнал в квартал Прага, точно както бе предвиждала хазяйката му. За да продължи образованието си — оставаше му само една година до дипломирането.

Хана веднага бе научила новината, предупредена от мрежата шпиони, която бе създала и чиято първа брънка беше именно хазяйката…

— Тя се казва Марта Гловацка, Мендел Визокер. Вярва на всичко, което й кажа, още повече че лъжите ми съвпадат с нейните възгледи. Страшно прилича на каца със саламура, само дето мирише по-силно. Няма зъби, почти не й е останала коса, но си въобразява, че мъжете само за нея питат. Достатъчно ми беше да я разбера. Отначало й сервирах първата си лъжа, че Тадеуш ми е природен брат. Тя ми повярва. Но скоро разбрах, че това няма да е достатъчно и затова измислих друго нещо: че изобщо не съм му сестра, а съм влюбена в него и той е влюбен в мен, но аз го зная, а той не; че на село ние двамата на сеното в един сайвант… и тя отново ми повярва. Дори ми се струва, че повече й харесва втората версия, защото е сантиментална каца със саламура.

(На това място от разказа Визокер отново го втресе от този толкова спокоен цинизъм — него, който никога не бе изпитвал прекалени угризения на съвестта, когато дрънкаше врели-некипели на хората, за да купят стоката в бруска… Цинизъм, съчетан с търпелива, непоклатима решимост, чието съществуване Хана отново му е разкрила като една от основните черти на характера си…)

— … А когато обясних на Гловацка, че съм готова да се пожертвам за Тадеуш, тя съвсем налапа въдицата. Даже си поплака. Не знае да чете, най-малкото пък на френски, инак щях да й да дам „Двете сирачета“ и „Разносвачката на хляб“, които щяха да й харесат. Казах й, че искам да изчакам Тадеуш най-сетне сам да открие любовта си към мен, да свърши следването си, макар да рискувам да го изгубя завинаги, ако той се ожени за някое варшавско момиче с богата зестра. Това също разплака добрата жена. Но подейства: тя ме осведомява, съобщава ми за всяко движение на Тадеуш; ако някой ден приемеше някоя особа, както казва Марта Гловацка, аз щях да го знам след два часа…

Една от трудностите, с които Хана се бе сблъскала през есента и зимата на 90-а беше обстоятелството, че тя работеше по шестнайсет-седемнайсет часа на ден. Да отсъства, за да прекоси Висла и да отиде в квартал Прага, би й отнело няколко часа, а това означаваше (тя не го каза, но точно това мислеше) да отпусне хватката си над Добе Клоц. В някои дни рискът не беше толкова голям: смятайки и пресмятайки доходите си — колкото и да благоговееше пред Хана, тя не губеше усета си за търговия — Копата Сено не можеше да не признае очевидното: всички цифри набъбваха. Всяка новост се оказваше доходоносна, дори наемането на двете продавачки на улица „Гойна“. Едната от тях се наричаше Хиндел, беше на деветнайсет години и имаше форми и характер на кротка крава; изпитваше ужас от Добе, но въпреки това успяваше да спи работейки, с отворени очи, докато връщаше рестото, а понякога дори с протегната ръка, в която държеше черпака за мерене на извара. Затова беше способна да работи без да гъкне по осемнайсет часа дневно, без почивен ден.

Ребека Аниелович беше от друго тесто (тя щеше да се появи отново в живота на Хана под името Веки Сингър). Изглеждаше очарователна, зашеметяващо красива, весела и жива; беше на шестнайсет години като Хана и дъщеря на един часовникар от улица „Тварда“, следователно варшавянка. Още през първите дни те с Хана определено си допаднаха и така започна едно понякога бурно приятелство, което щеше да продължи повече от половин век.

През есента на 90-а тя се яви като най-сигурното решение на проблема за наблюдаването на Тадеуш.

— Тя е единствената, освен вас, Мендел Визокер, която знае всичко за нас с Тадеуш. Представих я на Марта Гловацка като моя братовчедка; служи ми за връзка и използва братята и сестрите си — има четиринайсет — като агенти. Ако отсъствам, мога да разчитам на нея за много неща…

— Като например да възпре всеки опит на госпожа Клоц за независимост.

— Това е само една гледна точка.

— Хана, о-о, Хана! — не се сдържа Мендел.

— Никога не съм ощетила Добе дори с един грош, никога. Тя е била ужасно самотна преди да ме доведете при нея. И отново ще бъде самотна, когато я напусна, а това неизбежно ще се случи. Но междувременно ще я направя по-богата и по свой начин ще съм я дарила с любовта си…

Изминали почти три месеца, преди Хана да се реши да установи за първи път връзка с Тадеуш. Докладите на сестрите и братята на Ребека, които изградили истинска шпионска мрежа, достойна за тайната царска полиция, я информирали за всички привички на студента. Той никога не отсъствал от лекции: „Учи не само право, а и литература. Аз нали ви казвах, мисля, че един ден ще стане писател, нищо, че и сам още не го съзнава. Пише стихове и morceaux de livres… Може ли да се каже така — части от книги?“.

Мендел завъртя глава: как би могъл да знае? Неговият френски не беше от най-добрите, а и не познаваше нито един автор…

— Осведомих се и в университета. Потвърдиха това, което вече ми бяха казали: Тадеуш е блестящ. Аз, естествено, не съм учудена: винаги съм знаела колко е умен… И така, в края на ноември го видях…

В края на ноември Хана взела отново половин ден почивка, втория. Отишла в университета и намерила дежурния през този ден шпионин, приятел на един от братята на Ребека. Младият осведомител и шефът на шпионската мрежа уточнили: субектът присъствал на лекция за руските писатели. Агентът бил четиринайсетгодишен и не знаел руски, та по тази причина не можел да бъде по-изчерпателен. Хана му благодарила, освободила го, а самата тя се качила на…

— Чакай малко — прекъсна я Мендел, — ти наистина ли искаш да кажеш, че си карала да следят момчето?

— Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец.

— Следили са го деца?

— Деца. Отначало бяха само сестрите и братята на Ребека. Но много скоро това не беше достатъчно: трябваше да се включат и други. На които плащам със сирене. Не от най-доброто, разбира се.

— Колко са общо?

— Трийсетина. На някои, дето не обичат сиренето, което мирише много силно, плащам с лакомства. Понякога дори им давам грош — два, като награда. Върви много добре.

— Боже всемогъщи! — възкликна Мендел, ругаейки като католик.

Улица „Крошмална“ започна да опустява. Според часовника на Мендел минаваше десет. Мяркаха се само няколко силуети пред входовете на бардаците. „Продължавай“, каза Мендел.

… В университета Хана се качила на първия етаж, където била залата, в която Тадеуш слушал лекция за руските писатели. През вратата тя чула да се говори за Лермонтов — „не съм го чела, трябва да го прочета“ — и за Гогол — „от него съм чела «Петербургски повести» и «Мъртви души»“ — и когато врявата оповестила, че лекцията е свършила, тя се скрила в един ъгъл. Видяла Тадеуш да излиза заедно със свои състуденти…

— По-хубав е от всякога, Мендел Визокер. Невероятно е пораснал, много по-висок е от вас, стърчи над всички останали, като принц е. Носи син костюм, чиято кройка му стои добре, но е много стар и износен, също както и ризата и обувките му, които се нуждаят от нови подметки…

— Може би, би могла да му дадеш малко от твоите пари? — предложи Визокер, насилвайки се да бъде саркастичен. — Нали си богата.

— Защо не? Може би ще го направя, когато му дойде времето. Аз ще стана много богата, наистина, зная как се печелят пари. И ако стане писател, преди да се прочуе… ще видим. Добре. Този ден тръгнах след него. Той имаше след това още една лекция. По право, два часа. После излезе от университета, повървя известно време по улица „Краковски кръстопът“ с двама състуденти. Не чувах какво си говорят, бях много далеч, но беше лесно да се разбере: състудентите му предложиха да влязат в едно кафене, а той отказа. Но си личеше, че му се искаше. Сигурно е, обаче, че нямаше достатъчно пари. Тръгна си, сам…

— И тогава ти се показа?

— Не.

— Не разбирам — каза Мендел.

— Още не бях готова. Той продължи сам. Помислих си, че ще се върне в университета, но не, той отиде в градината зад него, седна на една скамейка и започна да чете някаква книга, която носеше със себе си. Записваше си нещо. След един час тръгна отново, прекоси моста Прага и дори остана там доста дълго да съзерцава реката…

Хана затвори очи, отново преживя сцената с невероятен израз на нежност върху тясното си лице.

— И той изобщо не те видя? — попита Мендел, чието гърло изведнъж се бе свило.

— Не. Много внимавах. Когато се прибра у Марта Гловацка, изчаках за всеки случай, ако отново излезеше. Но не. Стъмни се, той запали лампата. Сигурно работеше…

Тя отвори очи и острият поглед се впи в Мендел.

— Не съм луда, Мендел Визокер. Обичам Тадеуш, обичам го като жена, не като хлапачка.

— Ти може би никога не си била хлапачка.

— Може би — отвърна тя. — Но това не ми е попречило да страдам. Напротив.

— Извинявай — каза Мендел. (В този момент, както никога досега, той обичаше Хана с чувство, изпълнено с любов, нежност и приятелство.)

През зимата на 1890–1891 г., възползвайки се от кръстосванията си между единия и другия магазин и въоръжена със сведенията, които й осигуряваха нейните трийсет шпиони, платени със захарни пръчици и леко гранясало сирене, Хана още четири пъти проследила Тадеуш. Без да се показва. Защото „не е готова още“…

Часовникът на Визокер показваше десет и половина. На улица „Крошмална“ тук-там светли кръгове от петролни лампи и свещници все още осветяваха фасадите: еврейският квартал спеше. Въздухът ставаше все по-хладен, нищо, че е пролет, във Варшава нощите бяха ледени. Хана обаче не помръдваше, сякаш безчувствена към студа, все така облегната на една от дръжките на двуколката. „Тя сякаш е обладана от някаква лудост, помисли си Мендел, но въпреки всичко бих се оставил да ме убият заради нея.“ Все пак той се поддаде на ревността си и на неясния гняв и попита:

— Никога ли не се среща с жени този твой Тадеуш? С тези шпиони, които имаш, сигурно знаеш всичко за момичетата му, имената им и колко пъти ги е…

Ако се бе надявал, дори и мъничко, да наруши спокойствието й, то се беше излъгал. Тя се усмихна малко снизходително, сякаш горда с женските завоевания на Тадеуш. Каза, че, естествено, това е неудобството на нейната система за наблюдение: щом се стъмнело шпионите й трябвало да се прибират да вечерят с мама и татко. Но тя смятала, че все пак знае доста неща за похожденията на Тадеуш…

… А отговорът на въпроса, който Мендел Визокер сигурно имал наум, бил не. Не била ревнива. Струвало й се съвсем нормално един мъж да има опит, преди да се установи. Според нея мъжете се различавали от жените: „Няма Вас да ви уча, с вашите триста любовници. Ако някоя жена прави като вас ще бъде най-голямата курва в Полша…“

Съвсем не била ревнива.

— Един път дори го видях с едно момиче. Качиха се у нея, близо до площада на Стария пазар. Доста хубаво момиче, но с дебели крака. Зная, че Тадеуш не харесва дебелите крака. Дори се срещнах с момичето, като се престорих на полякиня. Глупавичка е и няма пари. Всъщност Тадеуш бързо я разкара, отегчавала го е, както бях предвидила. Вярно, че не познавам всички жени, които е имал. А сигурно е имал много, какъвто е хубавец. Няма значение. Повече ме тревожи една на име Емилия. Дъщеря е на известен нотариус и е много богата. Не е кой знае колко хубава, но е много богата. Тя също намира, че Тадеуш е красив. И понеже има много пари, а Тадеуш няма, това е тревожно. Той може да приеме да се ожени за нея заради парите й. Тадеуш има само майка си, а тя не е богата — баща му е починал през декември. Той се оставя да бъде оплетен от тази Емилия — както винаги търси по-лесното.

— Но ти ще попречиш това да стане.

— Ще попреча. До края на следването му съм спокойна. Бащата на Емилия се казва Влолстки и няма и да иска да чуе за зет без диплома. Но после… Ето защо самата аз имам нужда от пари, не само заради Тадеуш — но това също е важна причина. Ето защо отворих втория магазин до Арсенала и ще направя толкова други неща.

— Ти ще станеш много богата.

— Да.

Тонът беше безизразен: тя констатираше нещо очевидно. „Като си помисля, каза си Визокер, че е във Варшава от почти година, че за една година сигурно изобщо не е писала на майка си, нито е потърсила брат си Симон — или ако го е видяла, това не е имало значение, и най-вече, че от десет месеца дебне поляка от разстояние…“

— А случаят със смъртта на брат ти Яша?

— Това е минало.

— Може би не и за него. Много е възможно още да изпитва срам, дори след години.

— Ще го накарам срамът да му мине.

— Само дето изобщо не си му се обадила.

— Не бях готова.

— Не си му се обадила, защото си се срамувала от Добе ли?

— Да, донякъде. От Добе и Пинкош Клоц, от улица „Гойна“, от сиренето, от еврейския квартал, от самата мен. И дори от вас. Но сега е свършено. Вече не се срамувам от нищо.

Тя се усмихна и като наведе глава, огледа с голямо задоволство роклята в черно и наситено червено и цялото си останало снаряжение.

— Трябвали са ти нова рокля и обувки — каза Мендел с подигравка и злоба, за които се упрекна. — Трябвали са ти рокля и обувки като на дама полякиня.

Тя го изгледа втренчено.

— Вие явно нищо не разбирате, Мендел Визокер. Трябваше да съм готова вътрешно.

— И кога ще бъдеш?

Тя отново сведе глава за миг, после я вдигна.

— Готова съм.

Пинкош Клоц закара двуколката до западния вход на парка Сакс, в края на дългата алея, която тръгваше от фасадата на двореца Потоцки. През четирите месеца след пристигането на Хана, Пинкош не беше продумал; даже и при първите осемдесет пъти, когато Хана го придружаваше в обиколките му; нито когато тя имаше толкова много нови идеи за качеството на продуктите, които той събираше: според нея отсега нататък те трябваше да бъдат различни от онези, които можеха да се намерят на пазара „Янош“ или където и да е другаде във Варшава — различни и с несравнимо по-високо качество. Мълчал беше и когато чу Добе да му заповядва отсега нататък да зарежда магазина с много неща, не само с млечни продукти, и с деликатеси. Подчини се дори когато му съобщиха, че ще има двама помощници и че ще трябва да снабдява и втори магазин със стоки от Германия, Швейцария и Франция…

Сянка на мъж.

Странна и мълчалива битка бе започнала между него и Хана, чийто залог беше да го измъкне от трийсетлетното му мълчание. До деня, когато тя откри пролуката, прочитайки на висок глас едно стихотворение, което обичаше: сигурна била, че той харесва поезията и дори сам пише… Би й се искало да й прочете нещо свое. Един ден той се реши и ужасно срамежливо й подаде няколко листа, по които всяко квадратно милиметърче бе изписано с мастило. След като ги прочете тя с много такт му заговори за тях, докато вървяха с каруцата към едно стопанство и на Хана й беше необходима наистина цялата й прозорливост, за да разбере, че той несъмнено изпитва най-великото щастие в живота си благодарение на тези похвали.

Пинкош спря каруцата, остана неподвижен, държейки поводите в деликатните си малки ръце. На ръст беше колкото Хана. Проследи я с големите си черни очи докато тя скочи на земята. „Благодаря“, каза тя. Той кимна. Тя му се усмихна и за първи път през този паметен ден нервността й леко пролича. Макар да не беше необходимо, рече: „Значи, до шест и половина“. Той отново кимна утвърдително с глава. Мълчание. После: „Пинкош? Все пак, малко ме е страх“ В очите на дребния мъж проблесна приятелска искрица, той леко наклони глава. „Разбирам, каза Хана, вие сте сигурен, че всичко ще е наред.“ Той пак кимна, гледайки я как се отдалечава.

Точно преди да премине оградата и да влезе в парка Сакс, тя се обърна и потърси погледа му. Той наклони глава със срамежлива полуусмивка. „Всичко ще е наред“, повтори погледът му.

Старшият на групата за наблюдение стоеше на главния вход на университета. Беше един тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак на име Мариан Каден, евреин само по майчина линия. (И той като Визокер и Ребека Аниелович по-късно отново щеше да се появи в живота на Хана.) Той каза, че Тадеуш е на лекции, и че е разположил поне по един член от групата си на всеки изход на университетските сгради; освен това е изградил цяла щафетна мрежа. „Откъдето и да тръгне да излиза, веднага ще знам и ще те предупредя.“ Мариан Каден, с изключение на двайсетина сантиметра, вече беше такъв, какъвто щеше да бъде и по-късно: среден на ръст, набит, с къс и мощен врат, с решителен, но най-вече сериозен вид, с поразително методичен ум. Останал без баща, той си бе намерил работа като докер на пристанището на Висла, а Хана му бе обещала работа като каруцар доставчик в магазина до Арсенала. Той попита: „Къде ще бъдеш?“ Хана му посочи отсрещния тротоар, срещу двореца Стасик и каза:

— Ела при мен вдругиден привечер и ще бъдеш нает. Обещанието си е обещание.

Тя прекоси улица „Краковски кръстопът“ тъкмо когато камбаните на църквата на кармелитките започваха да отмерват пет часа. Звънът им се смеси почти едновременно с ударите от камбанарията на „Света Ана“ и с по-далечните на катедралата „Свети Ян“.

Пет или шест минути по-късно Мариан на свой ред пресече улицата: Тадеуш се готвел да излезе от университета, по всичко личало, че както правел доста често, ще се спре в книжарницата на улица „Свети кръст“.

И ще бъде сам.

— Бих искала „Герой на нашето време“ от Михаил Лермонтов — каза Хана с глас, който беше само с нотка по-висок.

Тадеуш стоеше на два метра зад нея. Когато влезе в книжарницата, тя вече беше там (малко задъхана) и той мина съвсем близо до нея, докосна я, без да забележи.

— На полски, ако обичате — отвърна Хана на въпроса, зададен от книжаря. — Не на руски.

В същия момент усети как пулсът й се ускорява и едва не започва да трепери: сред десетината купувачи Тадеуш се бе размърдал и се приближаваше…

Книжарят нямаше Лермонтов в превод на полски, само изданието на руски.

— Ще я взема все пак — каза Хана мъчейки се да не се обърне. — Бих искала също „Щастието“ на Сюли-Прюдом, „Морето“ от Жан Ришпен, „Малки поеми в проза“ от Шарл Бодлер, тези книги на френски, моля ви. На немски ще ми дадете „Балади“ от Лудвиг Уланд и също…

От торбичката си в черно и наситено червено, в тон с роклята, тя извади едно листче и зачете колебливо.

— … и също, от някой си Фридрих Ницше една книга със заглавие „Тъй рече Зара…“

Спря, усмихна се на книжаря малко сконфузено: „Не успявам да си разчета…“

— Заратустра — прозвуча гласът на Тадеуш зад нея. — „Тъй рече Заратустра“.

— Благодаря — каза Хана машинално, все така без да се обръща. — Точно това е. Разбира се — продължи тя, говорейки на книжаря, — ако нямате всички тези заглавия, аз мога да почакам. Бихте ли ги доставили на…

Едва тогава, като поразена от внезапно откритие, тя бавно се обърна, с точно премерена приятна изненада:

— Тадеуш?

Толкова беше висок! С поне трийсет сантиметра над нея. Гледаше я и това, което тогава прочете по лицето му, я възнагради повече от всичките й надежди за дългото чакане и за цялата подготовка, траяла повече от година. Той се колебаеше като не преставаше да ги оглежда, нея, роклята и шапката й, сякаш наистина не вярваше. Тя успя да му се усмихне, като отново се бореше със себе си и с глупавото желание да заплаче, което я бе обхванало.

— Хана — каза той най-после. — Вие сте Хана.

Онази част от нея, която оставаше хладно прозорлива във всяка ситуация, отбеляза това „вие“ като най-големия й триумф.

— Хана — повтори той, — та това е невероятно.

Разтърси глава. Тя рязко се извърна, неспособна да спре треперенето на пръстите си. С лице към книжаря, тя извади друго късче хартия, успя да заговори почти нормално: „Ще бъдете ли така любезен да изпратите книгите на този адрес? Ето петдесет рубли.“ Книжарят каза, че са много. „Тогава с остатъка ми открийте сметка, аз купувам много книги“, отвърна тя.

Двамата с Тадеуш излязоха заедно. Или по-скоро тя направи всичко необходимо, за да стане така — излезе първа, а той след нея. Тя от дълго време подготвяше всичко това, до най-малката дума и жест: ако беше приела да разговарят вътре в книжарницата, може би щяха да се задържат там да побъбрят и когато му дойдеше времето и тя пожелаеше да излезе, той несъмнено щеше да я остави да си тръгне, без да я задържи; докато по този начин, тъй като беше неминуемо заинтригуван от промяната в нея, а и понеже тя избягваше незабавния разговор, той щеше да бъде принуден да я последва. „Всичко става както го бях предвидила“, мислеше си тя победоносно. Овладя се, възвърна почти цялото си самообладание. Тадеуш говореше, все още се учудваше; не знаел, че тя е във Варшава, не очаквал да я види „чак толкова променена“, и то в книжарница, да си купува книги със стиховете, които той толкова много чете. Говореше срамежливо, а тя приемаше това за престорена, обиграна, обикновена тактика на опитен ухажор…

О, Лизи, толкова бях глупава по онова време във Варшава, когато бях на шестнайсет и най-сетне отново бях с Тадеуш! Правех разни невероятно сложни сметки, пълни с макиавелистични машинации — или които смятах за макиавелистични и от които бях страшно горда. Приписвах на Тадеуш хитрост, опит с жените и в живота, които той съвсем нямаше. Стигнах дори дотам да мисля, нещастната глупачка, че съм го съблазнила с петдесетте рубли, които показах на книжаря. С други думи, развалях всичко. Вече. Както щях да разваля и останалото…

Той я попита срамежливо дали може да й говори на „ти“, както е естествено между приятели от детинство.

— Пък и ви… те познавам от времето, когато беше… (Поколеба се, опитваше се да си спомни.)

— На осемнайсет години съм — каза тя, състарявайки се с цели двайсет и два месеца. — И разбира се, че можем да си говорим на „ти“…

Тя вървеше с наведена глава и се догаждаше какво става с него: той сигурно се мъчеше да възкреси в паметта си първите им срещи край брега на потока. А тя знаеше опасността от това: всеки момент той щеше да си спомни случката в сайванта, собственото си предателство, смъртта на Яша по негова вина. И наистина, много скоро той забави крачка, тя го усети как се стяга: „Ето, всичко си спомни, мисли тя, дойде моментът“. Тя изрече почти в скоропоговорка:

— Скъсах със семейството си, Тадеуш, и със селото си. Сега живея сама. Благодарение на наследството от чичо ми Буним… — Усмихна се. — Прекрасно е изведнъж да се озовеш с толкова много пари. Дори не зная какво ще ги правя. Ще пътувам може би. Ти ходил ли си във Виена, в Париж?

Той сякаш също се окопити: не, ходил е само у леля си в Прага миналото лято. Но самият тон на гласа му обезпокои Хана, която ужасена разбра, че е подценила угризенията на Тадеуш: ей сега най-спокойно можеше да я зареже тук и да избяга. Тя побърза отново да заговори, само и само да печели време. Разказваше подробности за въображаемото наследство, импровизираше, използвайки събитията около заминаването си, за няколко мига беше в истинска паника. Каза, че още не е получила всички пари, че за момента й дават рента от двеста и четирийсет рубли месечно (това бе четворно повече от сумата, която Тадеуш получава от майка си, и тя го знаеше), ще са нужни месеци, за да бъде уредено наследството от чичо й в Америка…

Минутите течаха и опасността да види как Тадеуш си тръгва отмина. Той отговаряше на въпросите, с които тя го засипа, какъв е животът му във Варшава, за мястото където живее, за следването, за заниманията му (като всъщност знаеше почти всичко за него). „А книгите? — попита тя. Чел ли е Лермонтов?“ („Герой на нашето време“ беше едно от заглавията, които бе зърнала при посещението си в стаята в квартал Прага; беше забелязала много бели листчета между страниците, като в книга, която се анотира.) Оттам нататък разговорът им придоби приятелски, почти съзаклятнически тон. „Спечелих“, помисли си тя. Стигнаха до първите стръмнини по левия бряг на Висла, въпреки че самата река бе доста далеч оттам. Хана тръгна по една пътечка, залитна, без самата да е съвсем сигурна, че го е направила нарочно. Тадеуш я хвана тъкмо навреме и дори след като тя си възвърна равновесието, той не отдръпна ръката си от нейната…

— За малко да не те позная, Хана…

Гласът му беше сериозен, нисък, почти дрезгав, погледът му търсеше очите на Хана. А нежно настойчивият натиск на пръстите му я приканваше да остане неподвижна, да се обърне с лице към него…

— Хана…

„Ще се опита да ме целуне.“ Тя и това бе предвидила — тъкмо затова бе избрала да мине през това място, под дърветата, където бяха сами. Бе се подготвяла много старателно за подобна ситуация, препрочела бе всички книги, „Опасни връзки“ на Лакло даже пет пъти, но те останаха за нея тайнствени в много отношения, а и Ребека, която тя беше разпитала, също не й беше помогнала много. Въпреки всичко, беше определила стратегията си: щеше да се отдръпне внимателно, като grande dame25 (употребяваше френската дума дори когато мислеше), не биваше в никой случай да я вземе за fille facile26 (пак на френски)…

Хубави пресмятания. Но се оказаха погрешни. Защото в този момент, неспособна да се контролира, тя се отдръпна не внимателно, а почти отскочи и с мрачна ярост си помисли: „Глупачка такава, за малко да се блъснеш в някое дърво, както отскачаш!“ Така и не забеляза, че Тадеуш също не е много умел — едва по-късно, прекалено късно щеше да направи това откритие.

В следващите минути тя отново потърси спасение в литературата. Заговори за Стефан Маларме, на когото знаеше само името, без да е прочела и ред от него, и за Мюсе, когото също почти не познаваше; и когото нарече Албер…

— Алфред — поправи я Тадеуш.

— Говорех за брат му — веднага намери обяснение Хана.

— Така ли? — попита Тадеуш, който изглеждаше искрено учуден.

По-нататък срещата премина малко по-добре. Особено след като тя се отказа от темата за литературата, която явно беше прекалено хлъзгав терен, и заговори за пътувания и за всичките тези пари, които ще получи. Сега беше много по-уверена: знаеше със сигурност, че един ден ще бъде много богата и следователно ще пътешества по маршрутите, които бе очертала в атласа си още преди три години.

Камбаните на катедралата отдавна бяха ударили шест часа, а тя продължаваше да говори, неизчерпаема:

— … тази дама, която всъщност е много богата, сестрата на директора на фабриката, която наследявам…

— Хана — продума той най-сетне, — аз дори не знам цялото ти име…

Мълчание. Тя го гледаше объркана. Напълно заета с лъжите си, дори не бе забелязала, че той вече не я слуша. Той също я гледаше, с нежност и доброта, които й се сториха престорени. Тадеуш поклати глава и тя отново реши, че й разиграва комедия, когато започна да разказва, че се чувства много самотен във Варшава, че е много щастлив, дето случайно я е открил — „Къде живееш? Нищо не ми каза“, — че иска отново да се видят…

… Че няма много пари. Баща му умрял и оттогава животът му се променил… — Бях толкова тъпа, Лизи, толкова глупава, та наистина реших, че той само се мъчи да ме разчувства. Понеже аз лъжех, смятах, че той също трябва да лъже: такава бях тогава…

Той говореше с нежен глас, усмихваше се притеснено, сякаш се извиняваше, че изважда на бял свят трудностите си. Наведе се към нея…

— Може би бихме могли да се видим пак — рече тя и с тона си искаше да подскаже, че току-що е открила тази възможност.

Той се усмихна: „Защо не?“

През цялата им разходка все тя беше избирала накъде да вървят. Така стигнаха до площада на Стария пазар навреме, както бе предвидила. Точно когато един файтон се зададе, доближи се до двойката и спря. На капрата се мъдреше Пинкош, напъхан в ливрея почти по мярка, с изключение може би на фуражката, която беше малко голяма. Но той я свали, докато отваряше вратата на Хана…

— Сега трябва да си вървя — каза тя.

Отново се престори, че мисли. Именно тя предложи нова среща, не утре или вдругиден, както искаше Тадеуш, а следващата седмица…

… освен ако не бъде принудена да отиде да посети онази фабрика в Лодз, която чичо й Буним й е завещал и в такъв случай… Толкова много работа има с това наследство…

Среща в книжарницата на улица „Свети кръст“, да. В пет часа.

Седем дни по-късно тя беше там, като нарочно закъсня двайсет минути. Този път го помоли да я заведе да пият какао на терасата на едно кафене в парка Сакс. Знаеше, че цената на поръчката им не е по кесията на студента и обяви, че тя ще плати. Той се усмихна, без да отговори, но когато им поднесоха какаото, подаде на сервитьорката рубла и шест копейки. А Хана си мислеше: „Отгатвам играта му: в известен смисъл той влага и едва когато ще е пропилял малкото пари, които има, ще приеме като нещо, което му се полага, петстотинте или хилядата рубли, които ще му подаря…“

За тази втора среща тя бе подготвила изчерпателен доклад за „фабриката в Лодз“, за сградите, които ще бъдат нейни във Варшава… Но още от първите думи той я прекъсна и й зададе множество въпроси за самата нея, за вкусовете й, как живее, какви са амбициите й за бъдещето. Тя заключи, че той се опитва да й отвърне по същия начин, като се преструва, че парите й не го интересуват. Подобно лицемерие я огорчи, без обаче да я учуди. Още повече че този ден беше страшно уморена: станала бе в три часа сутринта, прекарала бе деня в тичане между улица „Гойна“ и Арсенала, от единия магазин до другия; Добе й беше направила страшна сцена за една грешка (допусната от Ребека) за рубла и деветнайсет копейки; освен това като съсобственик на втория магазин Лейб Дейтш искаше да изгони Мариан Каден, който беше само наполовина евреин и когото той намираше прекалено усмихнат за клиентелата (истинската причина за неприязънта на Дейтш към Мариан беше безпрекословната вярност на последния към Хана — и Хана го знаеше)…

А освен това и Пелте Мазур.

Досаден, но не много притесняващ. Хана не беше от тези, дето ще вземат да се страхуват от един Мазур; освен това беше взела предпазни мерки, като не бе казала нито дума за него на Мендел Визокер, когото не желаеше да замесва в това — той беше способен да убие Вълка и да отиде в затвора, или още по-лошо, можеше сам да бъде убит. На три или четири пъти Мазур й се беше изпречвал на пътя и я беше принуждавал да заобикаля. Беше преустановил глупавата си игра в деня, когато Хана размаза в лицето му едно парче сирене, което си беше приготвила за случая. Цялата улица се беше смяла. Но оттогава сутеньорът я следеше. Не редовно. Минаваха две, дори три седмици, без да се показва, и после изведнъж, при някое от нейните идвания и отивания тя го откриваше зад себе си, винаги на разстояние. Усмихнат. (От Ребека Хана беше получила обяснение за сакото на сребърни кръгове, което Мазур носеше: човекът дълго беше работил в някакъв цирк като метач на ножове.)

По време на втората среща на Хана с Тадеуш Мазур изобщо не се появи.

Тя го видя или й се стори, че го вижда при третата им среща, когато студентът и тя — изсипваше се пороен летен дъжд — отиваха да разгледат библиотеката и прелестната църква на Визитандинките.

Затова пък при четвъртата и при петата среща не го забеляза да я следи…

На петата среща Хана най-после се съгласи да последва Тадеуш в стаята му в квартал Прага.

— Ето я и терасата — каза той.

Тя прекрачи прага на вратата прозорец. Изпита усещането, че изважда главата си от поток, в който преди това се е потопила цялата. Горещината нямаше нищо общо с това усещане, въпреки че бе много топло: беше третата третина на септември и тъй като през това лято бе валяло много, последните дни преди есента бяха почти горещи. Всъщност в стаята беше по-хладно, отколкото на терасата, която гледаше на запад и сега слънцето я огряваше цялата; то блесна в лицето й, така че бе принудена да присвие очи, за да види Варшава, кацнала на другия бряг на Висла. Хана не се самозалъгваше: температурата тук нямаше нищо общо с усещането за потиснатост, което изпитваше; тя щеше се люби с Тадеуш, моментът бе настъпил, момент, който сама бе избрала, след толкова седмици и месеци… Отдавна, всъщност винаги бе знаела, че нещата ще станат точно така.

Ръцете й леко трепереха. Тя ги опря на дървения парапет, застави ги да се успокоят. В същото време пое дълбоко въздух, заповядвайки на дробовете и на сърцето си да добият нормалния си ритъм. Както винаги внимателно отбеляза всичко, което ставаше с нея, най-малките сигнали, дадени от тялото й — от втвърдените гърди под роклята, топлината, разляла се по корема, желанието да разтвори устни и тази обща слабост…

Отдръпна се от парапета.

— Цветята ти май имат нужда от хубаво поливане.

„Надали можеше да намериш да кажеш нещо по-глупаво — помисли си веднага след това. — Защо не направиш и инвентаризация на помещението, като си започнала?“ Обърна се: Тадеуш я гледаше и изобщо не помръдваше. Стоеше малко навътре от прага, извън обсега на ярката слънчева светлина. Сякаш чакаше нещо. Но какво? Какво се очакваше тя да направи? Може би повече от половин час бяха заедно, сами в стаята, но досега той не бе направил и най-малкия жест. И то след като няколко пъти бяха стояли съвсем близо един до друг — бе вдишвала миризмата на Тадеуш, която винаги щеше да разпознава сред всички други — през безкрайните, прекрасно мъчителни минути, когато й показваше една по една всичките си книги, общо около сто. Тогава поне той говореше, за разлика от сега. Мълчанието, което натежаваше с всяка минута потискаше дори повече от гледката на голямото легло със струговани крака преди малко.

И тогава, Лизи, аз дори за момент не си помислих, че той може да е ужасно притеснен, почти парализиран от истинската си любов, от истинското си уважение към мен. Мислех го за толкова опитен…

Тя прекоси терасата, влезе вътре. Той се отдръпна в мига, когато тя се приближи. Тя изтълкува крачката назад като измъкване и незабавно, с онази стремителност, с която чувствата й се отприщваха почти толкова бързо, колкото и разсъжденията, тя изпита срам, гняв и мъка: той не я искаше, ето истинската причина; отказваше й дори когато ясно му бе подсказала, че е готова всичко да му даде. Отиде в средата на стаята, остана там неподвижна, няколко мига с широко отворени очи, потънала в отчаяние. При влизането бе оставила шапката, плетените си ръкавици, торбичката, обшита с перли (изкуствени, но изглеждаха съвсем като истински) на нещо като кресло от синьо кадифе. Затвори очи: „О, Хана, всичко пропадна!“ Направи към креслото крачка, после втора. През тези кратки мигове ясно си представяше как се спуска стремглаво надолу по стълбите пред смаяния поглед на Марта Гловацка, как после тича по улицата като луда, тръгва по моста Прага, от който може би ще се хвърли…

… макар че като си помисли, не можеше да си се представи как се самоубива. Всеки проблем има много решения; след година-две или след десет ако трябва, аз все пак ще успея да го убедя…

… Едва тогава усети докосването по рамото. Дори се опита леко — почти неуловимо — да устои на притеглянето му. С един последен пристъп на гордост, чиято крехкост знаеше, а може би и по чисто женски инстинкт. Другата ръка на Тадеуш — огромни са тези ръце! — я обгърна през талията. Тадеуш я привлече към себе си. Тя потръпна от вълнение, дъхът й секна, обхваната бе от невероятно чувство за победа. В същото време обаче една друга Хана пусна в ход безчувствената машина за запомняне на нещата. Тя си бе обещала: нищо няма да пропусне, нито една подробност от първия път, когато ще се люби с Тадеуш, а той ще е първият мъж в живота й. И единственият (въпреки че честно казано тя малко се съмняваше в последното; знае ли човек в този живот с всичките му изненади?). Най-после тя се отпусна, остави се съвсем съзнателно, усети пръстите на Тадеуш, които от талията пълзяха нагоре към гърдите. Усети с гърба си и тялото му, сега притиснато в нейното. Различи всички издатини. Особено една, чиято същност без особен успех се бе опитала да опознае…

Чакаше. Знаеше, че той е този, който трябва да я съблече умело и нежно благодарение на опита, който сигурно е натрупал. Поне така бе чела в книгите. Но нищо подобно не се случи. Когато я притисна, тя сама трябваше да се обърне към него, за да долепи лице до гърдите му и за да… да, за да усети — срещу корема си, заради разликата в ръста им, която никога не й се бе виждала толкова голяма — онази странна част от него, чиято сила предусещаше. Ръцете на Тадеуш я стискаха като капан за вълци. Той се бе навел да притисне устата си в нейната, но… това ли се наричаше незабравима целувка? Тя по-скоро се чувстваше задушена. Освободи се и изведнъж й се прииска да се разсмее, особено когато видя изражението му: мислеше, че тя го отблъсква. — Ако знаех, Лизи, само ако знаех какво може да значи смесицата от стеснителност и гордост…

— Помогни ми, ако обичаш…

Тя отново се обърна и му показа гърба си — трийсетте и девет копчета на роклята в черно и наситено червено, всичките облечени в коприна. Ала той не разбра; в какво ли мечтание е изпаднал, дали не я взима за някоя друга, се питаше тя, питаше се с ирония и двойно по-голяма мъка. Ръцете му отново се обвиха около нея, стрелнаха се към гърдите й, галейки ги непохватно. Тя силно стисна клепачи, раздирана между желанието да се разсмее, което се надигаше в нея, и отчаяното очакване. Едва в този момент се сети, че той може би не се преструва, че той може би не знае.

— Копчетата, Тадеуш. Моля те.

Въпреки цялото си желание, минута по-късно Тадеуш бе разкопчал само четири. „Остават трийсет и пет, пресметна тя машинално, ще ни трябват още три дни!“ И смехът бликна, смях, който не можа да сдържи. Той се вцепени.

— Какво има?

— Нищо. Продължавай.

Той не помръдна. Отдръпна се. Тихо каза: „Пълен глупак съм, нали?“ Изминаха няколко секунди. Тя се обърна бавно и уверено. За първи път, откакто го бе срещнала на брега на потока, тя го видя истински. Беше изключително красив (това вече го знаеше), но в дъното на сините му очи се четеше замислена и малко тъжна нежност. А сега и примирение с поражението.

— Аз съм пълен глупак — повтори той с набръчкано чело. — И смешен отгоре на всичко.

— Не е вярно — отвърна тя подразнена, че той се самоподценява и така бързо се отказва.

Вече изобщо не й беше до смях.

Гледаше го втренчено. Той все така не помръдваше, но стиснатите му юмруци леко се бяха отпуснали. Тя седна на леглото, нежно го привлече, принуди го да седне до нея. „Целуни ме“, промълви тя. Легна по гръб, обхвана с длани лицето на Тадеуш, точно както хиляди пъти бе мечтала да го направи.

— Полека…

Устните им едва се докоснаха. Без думи той я попита така добре ли е и тя потвърди, да, добре е, продължавай. Устните им се галеха, откриваха се, разделяха се, за да изследват нови части на лицето. Понякога, само за миг, Хана преставаше да мисли и усещаше леки тръпки по кожата си. Също и по лицето, после в цялото й тяло се събуждаха странни вибрации. „Той ме целува, Тадеуш ме целува“, думите понякога изплуваха, за да потънат отново в усещанията — не онези от книгите, не и тези, които Ребека й е описала, — породени от удоволствието, което се надигаше в нея.

Не се опита сама да разкопчае копчетата на роклята, защото знаеше, че няма да успее. Обикновено Ребека й помагаше да се съблече… Беше опиянена от любов и изтощена от чакане. Все по-точните милувки на Тадеуш скоро се превърнаха в отчаяни маневри за сваляне на роклята. Заля я вълна от яд: тази гадна рокля, която се инатеше между нея и него! За следващия път ще си купи друга, по-обикновена, със сигурност не в черно и наситено червено, а рокля, която един мъж и една жена могат да съблекат, без да приличат на начинаещи акробати.

Сега пък Тадеуш вече не издържаше. Тялото му се притискаше към нейното със сила, която малко я плашеше; с подлудяваща, изненадваща точност тя предусещаше момента, когато той ще бъде в нея и докато устните им се разделяха, колкото да си поемат въздух, тя знаеше, че го иска каквото и да се случеше; искаше да стане сега и завинаги, толкова по-зле за плановете, толкова по-зле за юношеската им непросветеност. Тя съвсем се отпусна назад и като го накара леко да се повдигне, сама запретна роклята и фустата, която носеше отдолу. Сред катовете плат, които й държаха топло, толкова топло, тя напипа връвчицата, която стягаше на кръста й гащите с крачоли, поръбени с дантела… С мъка развърза възела, заряза чорапите и жартиерите, толкова по-зле за срама, той ще я обладае така.

Преди това да се случи обаче Тадеуш направи нещо много странно, което тя никога нямаше да забрави. Свали ризата си с жест, чиято грация беше толкова различна от случилото се преди и след това. За момент той застана неподвижен и взе ръцете на Хана, притисна ги към гърдите си, постави ги върху сърцето си. През мъглата от черни коси, иззад умората, очакването, удоволствието и разочарованието си Хана го видя приказно красив и силен, способен на всичко, вълнуващ… Тя затвори очи.

И тогава това се случи. Тя не го видя как извади члена си и се опита да проникне в нея, не узна за ужасния страх, който той изпитваше да не й причини болка, да я разкъса; тя хвана с ръка трепкащия и топъл член и го насочи. В момента, когато проникна в нея, тя усети, че той ще заплаче, но тутакси забрави всичко, остана само разкъсването, подновявано с всяко негово движение в нея, страданието, което й причиняваше, заглуши дори и способността й да анализира при всякакви обстоятелства. Тя бе очаквала болката, мислела си бе, че е подготвена за нея, но никога не си я бе представяла толкова остра и постоянна, способна да нараства точно когато мислеше, че е отминала. Хана хапеше устни, за да не изкрещи…

И си забрани да го моли да спре.

Точно този спомен щеше да се запечати в паметта й: поражение. И всички следващи срещи от края на лятото до зимата на 1892-а, които щеше да има с Тадеуш в стаята в квартал Прага, щяха да бъдат белязани от него. До такава степен, че тя вече дори не знаеше желае ли го. Но да, желаеше го, както дори в мечтите си не си бе представяла, че може да се желае един мъж. Ала дори и когато болката бе изчезнала, дори когато тялото й свикна с това на Тадеуш, нищо или по-точно нещо съвсем незначително заместваше болката.

Толкова незначително, Лизи. Не изпитвах почти нищо, когато беше в мен. Любовта ми към него сякаш изчезваше някъде. Започнах да мисля, че съм саката. И наистина в известен смисъл съм била. Шестнайсет-седемнайсетгодишната Хана, Хана от Варшава живееше с трескавата възбуда, с абсолютната потребност, с фанатизма на младостта. Искаше да получи всичко и не знаеше да дава…

За да открие втория магазин, Хана трябваше да намери подставено лице и то поляк. Тя не можеше да управлява магазина, заради възрастта си; а Добе, след като даде съгласието си, отказа да се занимава с това — мъката, с която се движеше Копата Сено, а и затвореният й характер бяха причините да откаже.

Подставеното лице се наричаше Слузарки. Лейб Дейтш препоръча името му тогава…

… и го предложи още един път, през декември 91-а, когато бяха изправени пред необходимостта да имат официален управител на третия магазин.

В третата сделка, която бележеше нов етап, много по-важен от първите два за развитието на Хана, вече не ставаше дума за бакалски стоки, дори и изискани като тези в магазинчето при Арсенала: този път ставаше въпрос за мода, дамска мода. Мариан Каден щеше да е единственият, макар и страничен свидетел на това начинание — дори Ребека нямаше да знае нищо, което наистина беше учудващо като се имаше предвид приятелството между двете девойки. Каден разбра за проекта за първи път към средата на октомври, когато Хана го попита дали няма в полската страна на семейството си някой доверен човек, от когото ще се искат само определени часове присъствие, добър външен вид и способността да подписва документи, без да се мъчи да ги разбира. Каден успя да открие някакъв далечен чичо, който е бил учител преди да се захване с политика по време на антируския бунт от 1863-а. Чичото прие и бе одобрен за управител от двамата съдружници след люта кавга между Лейб Дейтш и Хана, която Мариан щеше да запомни.

Двама, а не трима съдружници — Добе Клоц не беше включена в сделката и също като Ребека изобщо не подозираше за нея. А това нямаше да остане без последствия.

И така, третият магазин беше отворен в началото на месец декември на 1991 г. Естествено това не беше голям магазин с десет или петнайсет продавачки, по подобие на онзи, в който Хана бе купила първата си рокля — помещението беше малко и имаше само две работнички, наети от самата Хана; намираше се на две крачки от „Краковски кръстопът“, в самия център на града.

Обстоятелството, че Хана бе успяла да доведе до успешен край плана си, без да разкрие каквото и да било на Ребека, а още по-малко на Добе Клоц, бе лесно обяснимо: от месеци тя разпределяше времето си между двете бакалници, ходеше от едната до другата, когато се налагаше, следователно работното й време не можеше да бъде контролирано — доказателство бяха срещите й с Тадеуш, които също ставаха без знанието на Копата Сено.

А как бе убедила Лейб Дейтш да я последва в тази нова авантюра, Мариан никога нямаше да разбере. Той беше запомнил само цифрата две хиляди и четиристотин рубли, сумата лични пари, които Хана бе вложила…

… а още и това, че Хана беше първата клиентка, като бе избрала за себе си своята втора рокля „за дама“ в черно и наситено червено като първата, но с малко деколте и преди всичко с копчета отпред.

Първите признаци, че Хана започва физически да не издържа, се появиха в средата на октомври. Ребека ги забеляза, разтревожи се. „Просто лека умора“, обясни Хана. И наистина след няколко седмици състоянието на момичето сякаш се подобри. Нещо повече, от декември тясното лице се позакръгли и засия с особен блясък, в което Ребека със своята неопитност виждаше благотворното въздействие от връзката с Тадеуш.

В известен смисъл тя не се лъжеше.

А освен това, в края на 1891-а самата Ребека Аниелович се бе сгодила и това бе погълнало цялото й внимание. Годеникът й беше син на един много заможен производител на шалове в Лодз, който не се тревожеше от по-скоро мизерната зестра и помнеше само образа на любимата. Сватбата щеше да стане през пролетта.

Дори вече беше уговорено, че Ребека ще престане да работи у Клоц от първия ден на януари 1892-а.

Нея я нямаше, когато това се случи.

6. Пелте Вълка

В тази януарска вечер на 92-а тя се прибра на улица „Гойна“ по-късно от обикновено, към полунощ. Промъкна се безшумно в стаята си, но по някакъв начин, може би защото дебнеше завръщането й от часове, Добе я чу и изкатери туловището си чак до петия етаж.

Намери Хана вече легнала, завита до брадичката. Газената лампа обаче светеше.

— Забравила си да загасиш — каза Добе.

Никакъв отговор. Очите на Хана бяха затворени.

— Зная, че не спиш — додаде Добе.

И влезе в стаята, което не бе правила, откакто Хана се бе нанесла в нея; беше почти невъзможно да изкачи всички тези стъпала с дебелите си крака, отекли от петдесет години бакалстване. В стаята, освен леглото, вдясно от вратата, имаше малка маса, стол и нещо подобно на гардероб, направен от крепонена завеса, опъната от едната до другата стена. Лампата на масата хвърляше светлина върху купчини листове и книги — други бяха сложени направо на земята. Отопление нямаше, беше толкова студено, че въздухът направо лепнеше. Добе седна на стола, за да си поеме дъх от изкачването.

— Искам да поговорим, зная, че не спиш.

— Не тази вечер.

Тя бе разчленила странно всяка от трите думи, изрекла ги бе с глас на малко момиченце и то с цената на огромно усилие. Ниският пламък слабо я осветяваше. Но Добе Клоц винаги бе имала остър поглед: тя забеляза драскотината на челото, тъмното петно на възглавницата, подаващата се изпод одеялото якичка, а това означаваше, че Хана си е легнала облечена. Добе засили светлината.

— Ударила ли си се?

— Аз… паднах — отговори Хана със същия пресекващ глас.

— Лъжеш — отвърна простичко Добе.

Бавно и тежко, Добе се изправи и се доближи до леглото с лампа в ръка. Силната светлина разкри кървяща рана на слепоочието, друга на челюстта. Но това не беше всичко: повдигайки одеялото, Копата Сено съзря първите разкъсани места по роклята. Хана лежеше все така със затворени очи, без да реагира; беше бяла като платно. Едрите ръце понечиха да я изправят да седне, но тя тихо изстена. „Били са те!“ Добе съвсем отметна одеялото: отпред роклята и долната риза бяха разкъсани, гърдите бяха голи, на едната от тях имаше лека драскотина, която леко кървеше. Цялата долна част на дрехата беше в кръв. Добе я повдигна: никакво бельо. „Изнасилили са те.“ Добе заобиколи леглото и дръпна завесата на гардероба: долните гащи бяха там, разрязани с бръснач, метнати до кана и леген, пълен с окървавена вода. „Изнасилили са те!“ Добе не задаваше въпроси, тя беше сигурна. Грубите бръчки, които имаше вместо лице, се свиха в смразяващ израз на бяс и омраза. Изведнъж усети колко е студено, уви Хана в одеялото въпреки охканията на девойката; вдигна я, както би постъпила с дете и така слезе надолу. У тях тя я положи в собственото си легло и го издърпа близо до печката.

— Кой те изнасили, Хана? Кой?

Сивите очи едва се отвориха:

— Не казвайте нищо на Мендел Визокер, Добе, умолявам ви…

Добе й свали роклята и долната риза, като ги разряза с един нож по дължина. Надвеси се над голото тяло, деформираните й пръсти докоснаха космите на пубиса, все още леко слузести от спермата, която засъхваше. „Разтвори си краката.“ Хана сякаш не я чу. Добе със силата успя да разтвори бедрата й, наведе се: едната лигавица кървеше, но разрезът достигаше чак до слабината и беше много тънък, без съмнение от бръснач. Добе стопли вода на печката и два пъти изми младото момиче.

— Чуваш ли ме, Хана?

— Не казвайте нищо на Мендел…

— Кой ти направи това?

— Не казвайте нищо на…

Хана беше на път да припадне, Добе дори я помисли за заспала, може би умираща, когато я видя как обелва очи, дребното триъгълно лице с остри скули се гърчеше от усилията, които тя правеше, за да остане в съзнание; „Добе, боли ме, много ме боли“ Добе заплака, постави огромните си ръце около бедрата й, целуна голия корем, понечи да допре буза до него. Викът на Хана отекна.

Добе скочи уплашена. А Хана каза:

— Бременна съм, Добе.

Към един и половина през нощта Хана изглеждаше най-сетне заспала под въздействието на лауданума, който Копата Сено й беше дала. Тя я бе завила с всички одеяла и кувертюри, които можа да намери, и бе разгоряла печката. Смяташе, че е направила, каквото е било по силите й. Трийсетина минути преди това Пинкош се бе качил, по риза и с нощна шапчица на главата, примигвайки с очи като нощна птица. Не продума, само в очите му имаше ням въпрос. „Изчезвай!“ му беше казала Добе със страховит и див гняв. И той се бе върнал в мазето.

Сега Добе беше сама. Хана като че ли спеше, въпреки че понякога все още простенваше леко насън като болно дете. След още половин час бдение не настъпи никаква промяна и Добе реши, че може да излезе, разчитайки на приспивателното. За втори път през тази нощ тя изкачи петте етажа, подпирайки се на парапета, като спираше на всеки етаж, за да отмори краката си. Влезе отново в таванската стая, пак огледа подробностите, които бе забелязала при първото си идване…

Например всичката тази кръв в легена, която в никой случай не можеше да е само от леките порязвания по тялото на Хана…

… И почти празния гардероб, където я нямаше роклята в наситено червено и черно за сто трийсет и две рубли…

… както и тези розово кървави следи по вътрешния край на възглавницата. Добе я повдигна и откри бръснача — дълъг, с кокалена дръжка, по-малък от обикновено; беше останал полуотворен, острието, както и дръжката още лепнеха от кръвта. „Тя го е използвала!“ Жестоко задоволство, примесено с гордост, обхвана Добе. „Надявам се, че му е прерязала гърлото!“

Тя взе бръснача и го хвърли в легена с намерението да го измие. Свали и калъфката на възглавницата, чаршафа и одеялото, изцапани с кръв. Всичко щеше да изпере, щеше да заличи всяка следа; мисълта, че Хана несъмнено е убила човек, явно не я тревожеше особено, толкова бе силна омразата, която изпитваше. Стиснала свитите на топка чаршафи под мишница, с леген в двете ръце, тя се готвеше да излезе, когато погледът й падна на единственото място в стаята, което все още можеше да крие някаква тайна — масата и по-точно чекмеджето. Остави легена и го отвори. Вътре намери цяла купчина листа, всичките изписани с един и същ широк и елегантен почерк, който определено не беше на Хана. Бяха стихотворения на полски, неподписани. Добе пробягна с поглед по тях в търсене на някакъв знак за автора им. Нищо. Едва тогава се сети да погледне на гърба. Достатъчно беше да обърне първия; на него, долу вдясно, Хана бе написала с дребния си сбит почерк: 6 септември 1891-а — Тадеуш ме люби за първи път.

На другите листове също имаше дати, те следваха почти седмица след седмица. Най-скорошната беше 30 декември. Нищо повече, освен датите: само един път Хана бе придружила датата с бележка: 28 ноември 1891-а — Малко ме е страх.

Едрите лапи на Добе трепереха. В чекмеджето имаше още две неща. Първото беше голям бележник с корица от обработена овча кожа. Като го отвори Добе видя само цифри…

О, Лизи, написах това „малко ме е страх“ едва когато разбрах, че чакам дете от Тадеуш. Притеснявах се не толкова от състоянието си — бях горда и щастлива, — а от последствията, които това щеше да има върху живота ми по онова време, с хилядите неща, които трябваше да върша, с трите магазина, с които се занимавах и с другите, които исках да отворя… а също и от реакцията на Тадеуш. Който естествено нищо не знаеше. Нищо не му бях казала. Не исках да си мисли, че се опитвам да го вържа, като го принудя да се ожени за мен само защото съм бременна. Което и щеше да направи с тази негова етичност.

… Цифрите бяха подредени в колонки — по дузина колонки на всяка страница от бележника. Колонките бяха номерирани от 1 до 12 и на Добе не й трябваше много време, за да разбере, че цифрите в първата колонка са приходите от магазина на улица „Гойна“, във втората — личната печалба на Хана от тях (изчислена така, както се бяха договорили с Хана), в третата — приходите или по-точно печалбата от бакалницата до Арсенала, в четвъртата — частта на Хана (трийсет процента) от същата тази печалба…

Написала бе всичко с почти нечетлив почерк, толкова беше ситен и сбит, но с равномерност, от която тръпки да те побият.

… Но не тази прецизност смая Добе и й нанесе удара, който преживяваше в тази минута. Нито фактът, че в деня, когато бе сключила договора си с Копата Сено за деленето на печалбата от магазина на улица „Гойна“, Хана вече е била замислила — приготвяйки колонки за тази цел — да има втори магазин. А и други.

Това, което смрази Добе Клоц в онзи момент, бе двойното откритие, което бе направила: Хана бе отворила трети магазин, без да й каже (той вече носеше печалба и то солидна, въпреки че тази подробност беше без значение за Добе)…

… и че Хана редовно даваше пари на този Тадеуш, за когото Добе нищо не знаеше, освен че тя е бременна от него и се страхува. Този пункт беше неоспорим: Хана черно на бяло бе открила специална колонка, обозначена ТАД, в която бе вписала цифрите, от десет до двайсет рубли всеки път, на дати, съвпадащи напълно с тези от гърбовете на листовете със стихове.

В чекмеджето до тези листове и бележника имаше и трето нещо, но Добе, понесена от мощна вълна на гняв и омраза, почти не му обърна внимание — беше парченце дърво, увито в парче протъркано моаре и инкрустирано в единия край с две люспици от червено стъкло или камък, прилични на очи.

Добе заключи стаята. Слезе, носейки чаршафите и легена, и завари Пинкош до леглото.

— Какво правиш тук?

— Вика — каза Пинкош.

В следващия миг, сякаш за да потвърди това тъй лаконично обяснение, Хана отново извика. Викът беше кратък, дълбоко гърлен; едва понесъл се, той прекъсна, превърна се в стенание. В същото време спазми разтърсиха горната част на тялото.

— Лекар — каза Пинкош.

— Не.

— Ще умре — отговори Пинкош.

— НЕ!

Погледите на Добе и Пинкош се срещнаха за първи път след повече от четвърт век.

— Махай се — заповяда Добе.

Но той не се подчини, поне не веднага. Продължи да гледа Добе с невероятна настойчивост, черните му очи, обикновено кротки и премрежени, сега бяха пълни със заплаха. Все пак се обърна…

— Пинкош?

Той спря, застанал с гръб.

— Тя е била изнасилена — каза Добе. — Боли я, но болката е най-вече в главата й.

Той не помръдна и продължи да чака.

— Намерих у нея дълъг бръснач с кокалена дръжка, ето го. Някога ти имаше такъв.

Никаква реакция.

— Ти ли й го даде, Пинкош?

Нищо.

— Ти си й го дал. Значи си знаел, че може да бъде нападната. И от кого?

Отговор нямаше. Добе все още държеше легена, в който имаше толкова много кръв. Добави, сякаш съжаляваше, но ожесточението, което изпитваше, прозря в думите й.

— Мисля, надявам се, че го е убила с бръснача. Пинкош, тази нощ Хана не е била при мен, ти не си я виждал. Вчера вечерта е дошла да ни предупреди, че трябва да отиде в своя щетъл да види болната си майка и да остане там колкото е необходимо. Не знаеш нищо друго.

Той все така не продума. Беше напълно облечен, нямаше само шапка, сложил си беше дори филактериите и дрехата с ресни.

— Пинкош?

Най-сетне той направи леко движение с глава, което можеше да се приеме за кимване. Излезе и след около половин час Добе го чу да ходи из двора, около конюшнята — впрягаше коня, както обичайно го правеше за обиколките си.

Сетне шум от каруца и коне в двора на улица „Гойна“. Този шум намаля и затихна. На леглото Хана продължаваше да се мята, да стене насън; понякога наистина викаше от болка, за която Добе Клоц наивно се заблуждаваше, че е по-скоро психическа, отколкото физическа. Лауданумът, който вече й бе дала и през цялото време щеше да й дава, беше следствие тъкмо от това заблуждение. Десет зрънца, осемдесет капки, тоест малко по-малко от дозата, която самата Добе взимаше, когато краката много я боляха. Приспивателното имаше ефект — виковете преставаха, преминаваха в тихо стенание, което имаше предимството, че не се чуваше в съседните апартаменти и най-вече в магазина.

… И това щеше да позволи на Копата Сено да крие присъствието на Хана в стаята си колкото е нужно, да пази Хана само за себе си.

Сигурна съм, че за момент дори не й е дошло на ум, че ме убива, Лизи…

На 7 януари 92-а, Мариан Каден не видя Хана през целия ден. Поучуди се, но не се разтревожи — доверието му в нея беше пълно. През този ден направи каквото тя му бе наредила: свърши нормално работата си в магазина до Арсенала като доставчик каруцар, а в девет часа вечерта, след затварянето, отиде да поеме своята част от наблюдението над Тадеуш, като смени едно хлапе. Тадеуш си беше у дома и вероятно четеше или пишеше. Убедил се, че студентът няма да излиза на разходка, Мариан се прибра при майка си — той беше най-големият от осемте си братя и сестри и всички живееха от неговата заплата.

Дните 8-ми, 9-ти и 10-ти минаха без Хана да се появи. Този път Мариан се разтревожи. Още повече че се случиха някои неща: на 10-ти следобед лично Лейб Дейтш — а не някой от обичайните му агенти — се появи в магазинчето до Арсенала и без много да се церемони, съобщи на момчето, че от следващия ден е уволнено и ще бъде заместено от човек, в който Дейтш има пълно доверие. „О, разбира се, приятелката ти е съгласна, отговори Лейб Дейтш на въпроса, който Мариан му зададе; говорихме с нея за това преди да замине.“ Това уволнение веднага лиши Мариан и семейството му от средства, но той вече бе изпадал в подобно трудно положение, а пък и беше с твърд характер. Имаше обаче нещо много по-страшно — когато отиде да види какво става в магазина на улица „Краковски кръстопът“, научи от чичо си, който официално се водеше негов управител, че същата сутрин Дейтш го е накарал да подпише някакви документи, според които Дейтш като че ли откупува всичките дялове по сделката.

Вечерта на същия този 10-ти януари Мариан, упреквайки се малко за тази своя постъпка (в никой случай не искаше да прилича на лигльо, който хленчи, задето са му отнели работата), отиде на улица „Гойна“. Млекарницата беше затворена, макар да не минаваше седем часът и това бе първата изненада. Мариан не познаваше продавачката Хиндел, а още по-малко Зирел, взета от десетина дни на мястото на Ребека. Реши се да попита самата Добе Клоц. Без особен ентусиазъм — старата дебела жена винаги го бе смущавала. Тръгна по коридора, стигна до вратата на жилището и потропа. Най-после Добе се появи, но вместо да го покани вътре, тя го избута в другия край на коридора, почти на улицата: да, каза му тя, вярно е, че Хана отсъства от Варшава за няколко дни, а може би и за по-дълго, получила е вече писмо от девойката, която се е върнала в щетъла си и е много разтревожена за сериозно болната си, почти умираща майка.

От честолюбие Мариан дори не спомена за уволнението си, защото, правилно или не, смяташе, че Добе е в течение на станалото. Той нямаше да се моли, особено пък на тази огромна свадлива жена с лице още по-намръщено от обикновено, което сега изглеждаше уморено, съсипано.

Тръгна си.

Вероятно Пинкош е извикал лекаря, Лизи. Престъпвайки забраната на Добе и сигурно с цената на лют скандал с нея. Във всеки случай ми е спасил живота, довеждайки един лекар, завършил във Виена при прочутия Земелвайс. Не мисля, че някой обикновен лекар щеше да може да ме излекува от треската, последвала помятането, особено с онова счупване на тазобедрената кост след всичките ритници, които бях получила. От първите дни нищо не помня, сигурно съм бълнувала под влияние на високата температура и съм казала прекалено много неща. Единственият ми спомен, първият, е гласът на лекаря, който ме умоляваше да не се мятам в леглото, за да може да зарасне счупеното. Всичко останало е Добе, и много по-рядко Пинкош, сянката на Пинкош, която идваше мълчаливо да ме съзерцава, само през деня, докато Добе е в магазина, и който ме гледаше с огромните си тъй нежни и тъжни очи, които казваха безброй неща, без да има нужда той да говори…

Но най-вече си спомням Добе, тя беше вездесъща. Бях страшно слаба и тя ме хранеше и миеше с огромните си мъжки ръце и с този неин мъжки начин да ме гали. Понякога, когато не бях замаяна от всичкия лауданум, дето ми даваше, аз изненадвах погледа й и онова много особено изражение, което й е придавал страхотният вътрешен бяс. Сега зная, че е подготвяла отмъщението си или онова, което е смятала за свое отмъщение. Молех я да видя Ребека и Мариан Каден. Тя ми отговаряше, че момичето е заминало за Лодз при годеника си, а него щяла да повика, когато състоянието ми се подобряло. Дните минаваха, броят им ми се губеше, защото не знаех колко време съм била в безсъзнание — всъщност много повече от три седмици, но Добе ме лъжеше, че всичко е траяло няколко дни.

Не ми каза за Лейб Дейтш и това, което той е направил. Естествено не ми каза нищо и за Тадеуш. Тогава не знаех, че е научила или си мисли, че е научила всичко за него от ровенето в стаята ми и по-специално благодарение на онази малка глупачка Ребека.

… Както не ми каза и за писмото, което е изпратила на Мендел Визокер.

Научих за него едва на 23 февруари. Когато всичко това се бе случило и вече беше много късно…

Около 20-ти януари на Мариан му излезе късметът да го вземат отново на работата, която бе напуснал, за да постъпи в магазина до Арсенала — докер на речната гара на Висла. Това занимание заемаше предимно нощите му и следователно през деня беше свободен; той използваше времето, за да се опита да го наемат като носач на пазара „Янош“, но понеже очакваше Хана да се завърне всеки момент, продължаваше да се занимава с наблюдаването на Тадеуш, с което тя го бе натоварила.

Така той стана свидетел на случката, която окончателно задвижи машината. Поради липса на по-добър слушател той отиде при Ребека, която наистина се готвеше за сватбата си, но противно на твърдението на Добе Клоц още не бе заминала за Лодз. За голямо разочарование на Мариан Ребека не знаеше повече от него: Хана била на село да се грижи за майка си. „Все ще се върне“, заключи весело Ребека, която не беше много притеснителна натура. Изслуша тревогите на Мариан, както за ръководенето на магазина до Арсенала, така и на онзи за дамска мода (за чието съществуване едва тогава засегната научи), но не обърна голямо внимание. Парите, финансите, търговията, всичко, което можеше или не можеше да направи оня Лейб Дейтш, както винаги я оставиха съвършено безразлична. Затова пък наостри уши, когато момчето произнесе името на Тадеуш. (Ребека познаваше Мариан, но никак не го харесваше: намираше, че е смъртно отегчителен, толкова сериозен, зает единствено с работа и пари!)

— Тадеуш Ненски? — (Ето най-после нещо, което я интересуваше!) — И какво прави хубавият Тадеуш?

(Изгаряща от любопитство, един ден тя направо беше избягала от магазина на Добе и беше успяла да зърне студента. Дотогава си беше мислила, че Хана, която инак беше изключително умна, малко прекалява със своя Тадеуш. Но не. Беше останала като гръмната: той беше най-хубавото момче, за което всяко момиче изобщо може да мечтае, направо да не повярваш. И толкова елегантен…)

Мариан Каден й разказа сцената, на която бе станал свидетел. Два дни по-рано Тадеуш бил поканен на вечеря у Влолстки, богатия нотариус, дето има щерка за женене и която Хана строго му бе заповядала да наблюдава. Та именно… След вечерята той видял студентът да се разхожда в градината на къщата на булевард „Маршалковски“, под ръка с госпожицата, която изглеждала много влюбена.

— Успях да говоря с един от слугите на Влолстки — додаде Мариан. — Говори се за годеж. Има и още нещо — Хана е дала на Тадеуш един адрес, на който може да я намери. Отидох там: има две писма на студента до Хана, но портиерката не пожела да ми ги даде. Сега не знам какво да правя…

Именно това Ребека, бъдещата Беки Сингър, щеше да си спомня най-ясно. Собствения си гняв и възмущение. Хана й се доверяваше, тя знае почти всичко за комедията, която приятелката й разиграва, даже участваше в нея, наясно беше точно какво е направила Хана, за да убеди Тадеуш в съществуването на мнимото наследство, как са стигнали до…

Попита:

— Как беше облечен Ненски, когато отиде при годеницата си?

Хубав костюм, нови обувки и риза и дори палто с яка от вълк, уточни Мариан с обичайната си педантичност. Ребека изръмжа, стисна зъби. Беше почти сигурна, че Хана е давала пари на Тадеуш и то много пари, уж на заем — хайде де. Ако сега Тадеуш можеше да се перчи на булевард „Маршалковски“, да се прави на ухажор и да се представи толкова добре, че чак да се говори за годеж, то беше благодарение на парите на Хана.

Да говори с Добе Клоц, още сега, на минутата, се струваше на Ребека единственото възможно нещо.

Пелте Мазур бе убит през нощта на 23 срещу 24 февруари 1892-а. След преследване, продължило шест седмици. Следователно бившият метач на ножове не беше жертва на случайността.

В това преследване Мендел Визокер изобщо не взе участие, той дори не знаеше за него. Каруцарят пристигна срещу къщата, където се криеше Мазур, към девет часа в една изключително мразовита вечер. Къщата не беше в самата Варшава, намираше се в края на града, доста след улица „Муранов“. В мястото нямаше нищо привлекателно, макар че беше почти в полето, а наоколо имаше пасища, ниви и крави: на един пушечен изстрел оттам се издигаше масивният тухлен силует на Цитаделата, която служеше за затвор.

Отначало Мендел откри в пресния сняг следите на двуколката, после видя самата двуколка — спряна и добре прикрита между дърветата. Позна я, ненапразно му викаха Каруцаря — можеше да разпознае кола сред хиляди други. После му беше достатъчно само да проследи дирите.

Долови човешкото присъствие в гъсталака от калини, преди още действително да го е видял. Каза тихо:

— Аз съм, Визокер. Моля ви, не ме убивайте.

Изчака да изтекат няколко секунди, после на свой ред се шмугна сред клоните. В средата на гъсталака имаше нещо като малко скривалище и, както бе предвиждал, там седеше Пинкош Клоц свит на кравай, дребен и слаб като дете. Той дори не се обърна към Мендел. Последният поклати глава.

— Това наистина е безсмислено. И как смятахте да го убиете, като сте съвсем сам?

Отговор не дойде и за момент Мендел реши, че дребният човечец просто е умрял от студ — според него той седеше там като побит поне от двайсет часа; със скръстени на гърдите ръце и пъхнати под мишниците длани, с тънки ледени шушулки по пейсите: вперил широко разтворени очи в къщата на сто метра от него, сякаш я хипнотизираше. Мендел попита:

— Знаехте ли, че ще дойда?

Завъртване на главата: „не“.

— Знаехте ли, че жена ви ми е писала?

Завъртване на главата: „не“.

— Мазур наистина ли е в тази къща?

— В плевнята — каза Пинкош.

Мендел Визокер бе пристигнал във Варшава преди пет часа, с влака от Данциг. Писмото на Добе Клоц достигна до него на 22 февруари. По-лош момент да го получи надали имаше, ако беше закъсняло с два дни, изобщо нямаше да знае за него: в джоба на сакото си имаше билет за целия маршрут Данциг — Хамбург — Амстердам — Лондон — Лисабон — Порт Саид — Аден — Коломбо — Сингапур — Порт Морсби — Сидни. През последните месеци той бе усещал как в него, прилично на зъбобол, се засилва желанието да замине; старите демони, които го обладаваха още от юношеството му отново се бяха появили и препусканията из огромната руска шир не успяваха вече да ги усмирят. Прихванало го беше изведнъж, една вечер, когато се чувстваше по-потиснат от всякога — легнал между двете леко затлъстели и леко поостарели латвийки, — като гледаше как се изселва на запад половината Полша, евреи и неевреи. Освен това беше получил ново писмо от братовчеда Шлоамел, което бе пътувало четири месеца и в което повече от всякога онзи възхваляваше австралийските прелести. Мендел изведнъж беше открил, че човек сменя навиците си по-лесно и по-бързо, отколкото костюма или кафенето — за няколко часа продаде бруска, конете, дяловете си в една-две сделки, закри сметката си в Балтийската банка и си купи билет.

Пътуването му беше предвидено за 25 февруари, но това приличаше на подскок на бълха, защото той просто щеше да замине — щеше да тръгне на път: от Данциг щеше да отиде в Амстердам, да остане там известно време и да чака друг кораб за Лондон. На 11 март сутринта, на борда на „Тасмания“ щеше да отплава от Англия към необятната шир. И тъкмо тогава, насред всичките тези чудесни планове, когато мислено вече бе захвърлил зад себе си Полша и Украйна, точно както бе напуснал толкова жени, ето ти го писмото на Добе. Всичко беше пресметнал — ако отидеше и се върнеше с влак и останеше дванайсет часа във Варшава, щеше да има достатъчно време да убие Пелте Мазур Вълка и да се измъкне, без риск да го хванат.

В писмото на Добе без никакво предисловие пишеше:

Мендел беше изгорил писмото от предпазливост. А и по друга причина — той не вярваше много, че изнасилвачът на Хана е Тадеуш. Имаше си свое мнение. Щом слезе от влака, той отиде на улица „Гойна“, видя се с Добе (на която не каза нищо за Мазур), но не и с Хана, тя спеше дълбоко. Тръгна на лов. Следата, която Пинкош Клоц на своите шейсет и седем години и със своите метър и петдесет бе търсил седмици наред, той откри за три часа, ала по пътя направи сума поразии. Но понеже на другия ден щеше да изчезне…

Попита:

— Пелте Мазур я е изнасилил, нали, господин Клоц?

Утвърдително кимване.

— И я е бил?

Утвърдително кимване. Мендел се усмихна: обеща си с голямо удоволствие да убие Вълка. Погледът му се насочи към плевнята, залепена за къщата, от която се виждаше само покривът.

— И той е там?

Трето кимване.

— В него ли са ножовете му?

„Да“, кимна Пинкош. Черната шапка беше силно нахлупена на главата, брадата почти скриваше слабото му лице, навлякъл бе един върху друг всичките си кафтани, за да му топлят, но пак не изглеждаше дебел. Преди малко отново бе завалял сняг и този сняг заглушаваше дори барабанните удари, идващи откъм Цитаделата. Мендел прецени, че часът е около двайсет и един и трийсет. Утре влакът му тръгваше малко преди девет. Време имаше достатъчно. Изправи се.

— Аз отивам, сам. Ще ми пречите, а пък може да ви тикнат и в затвора.

Пинкош повдигна рамене. Мендел леко го удари с юмрук по шапката, просто така, приятелски. Пинкош се просна с нос, забит в снега.

Когато Мендел почука на вратата, отвори му мъж, който говореше полски с немски акцент и по описанието, дадено му от една проститутка от улица „Крошмална“, Мендел разпозна един бивш щангист на име Херман Ерлих. В къщата имаше и жена, жената беше с брада и благодарение на това бе ходила чак до Испания с един цирк.

На много любезно зададения от Мендел въпрос Ерлих отговори, че от много време нито той, нито жената са виждали дори и сянката на Пелте Мазур. Не са го виждали от пет години, от едно турне, на което са били заедно. Малките зли очички на бившия вдигач на гири станаха още по-зли и заблестяха: не, не, изобщо не знае къде е Пелте, а пък и той му е такъв приятел, че ще счупи гръбнака на всеки, който се опита да напакости на стария му другар. След тази недвусмислена заплаха загледа Мендел втренчено, за да се увери последният, че тъкмо за неговия гръбнак ставаше дума.

Мендел се усмихна: грешно са го осведомили, това е, нека го извинят за безпокойството. Завъртя се леко и удари.

Един път, два пъти, три пъти. Малко стъписан, защото за пръв път някой оставаше прав толкова дълго. Все пак щангистът най-накрая се просна, с обърнати очи.

Принуден беше да обезвреди, но по-нежно, и брадатата жена, която се готвеше да го съсече на две с едно сатърче…

Настъпи тишина. Мендел духна единствената свещ. Свали обувките си и се опря плътно на стената, до сандъка за хляб. Сетне извика:

— Пелте? Тук съм. Както ти обещах.

Отначало откъм плевнята (в която се влизаше през една врата) не дочу никакъв шум. После Мендел долови съвсем леки стъпки. Отлично знаеше какво се опитва да направи Мазур — да излезе през другата врата на плевнята. Викна му подигравателно:

— Изобщо не се трепи: залостил съм я. Ще трябва да дойдеш насам. Чакам те.

Трийсет секунди потискаща тишина, а после отворът в стената, разделяща къщата от плевнята, се открехна. В пълната тъмнина Мендел нищо не виждаше, но усети почти недоловимото изскърцване…

… и дишането на Мазур.

— Визокер?

— Че кой друг? — каза Мендел през смях.

— Не съм я изнасилил.

— А, така ли?

— Не съм го направил. Тя имаше бръснач и си послужи с него, преди да успея.

— Но си се опитал.

— Бях пиян.

— Това надали ще промени нещо, драги. Предупредих те да не я пипаш. А освен това си я ритал.

— Бях пиян. Мендел, в името на хубавото старо време…

— Първо — рече Мендел съвършено спокойно, — ще ти счупя китките. И едва тогава врата.

Изсвистяване и първият нож се заби в сандъка за хляб, който Мендел с изпъната ръка бе избутал пред себе си.

— Не улучи — каза Мендел. — А нямаш трийсет и шест ножа.

— Имам още.

Сега Мендел стоеше в другия край на стаята. Добре че беше клекнал — втори нож се удари в стената точно над главата му.

— Пак не улучи.

Започна да лази на четири крака и изведнъж усети убождане в кръста, няколко сантиметра под колана. Но острието само беше одраскало кожата.

— И сега не улучи. А обикновено имаш три ножа.

— Имам още.

— Не вярвам — отвърна Мендел.

Пълна тишина. Чуваше се само думкането на барабана. „Какво ги е прихванало тия гадни военни? — помисли си Мендел. — Защо, по дяволите, се месят?“ (В този момент Мендел беше под масата, недалеч от припадналата брадата жена — усещаше нейната по-скоро отвратителна миризма. А по някои признаци разбра, че въпросната жена, а също и херкулесовият й мъж, и това беше най-неприятното, започват да идват на себе си.)

— Да се обзаложим — високо каза той. — Басирам се, че нямаш повече ножове. Сега ще дойда и ще ти счупя китките. Преди да се заема с врата ти.

И той от думи пристъпи към действие, както винаги бе правил и щеше да прави през целия си живот. Изправи се и се насочи към онова място в стаята, където беше почти сигурен, че се намира Мазур. И наистина на четвъртата крачка той усети присъствието. Удари напосоки, уцели, но не съвсем, та ударът да бъде решаващ. Тогава получи ново порязване по дължината на цялата дясна ръка. „Този негодник наистина е имал още един нож!“ Хвърли се напред и сграбчи Пелте за рамото, ръката му слезе надолу, хвана китката и я смаза в точния смисъл на думата: усети изпращяването на раздробените кости. Но в този миг външната врата се отвори и една миниатюрна фигура връхлетя в къщата с вик. „Тоя ненормален Пинкош Клоц!“, помисли си Мендел. Вниманието му бе отклонено за съвсем кратко време. Достатъчно — едно острие се заби в левия му хълбок.

— Имах още два ножа — прошепна Мазур.

Преди да започне да крещи, когато Мендел му счупи и втората китка.

… Спря да вие едва когато ръката на Мендел го стисна за гушата, натроши хрущялите, а после с рязко движение го завъртя и счупи прешлените.

Мендел падна на колене. „Остава само да умра тук!“ Хвана дръжката, забита в лявото му бедро, и задърпа, задъхан и прималял от страшната болка. Зад него ставаха странни неща, долови неясни викове и шум от борба. Почти веднага стаята отново се освети, някой бе запалил свещта. Едва има време да види жената, която също го зърна и се втурна към него, размахвайки касапското сатърче. Сама се наниза на ножа, който Мендел все още държеше в ръка, рухна върху него и го събори.

Последваха мигове на пълна неподвижност, в една странна нереалност, която настъпва винаги след развихрило се насилие. Мендел успя да се измъкне изпод тялото на жената, остана за момент седнал, опрян на стената, съзерцаващ стаята, в която сега нищо не помръдваше. „О, Боже!“ Дългата дървена маса скриваше от погледа му както Пинкош, така и щангиста, но никой от тях вече не се движеше. „Боже мой“, повтори Мендел. Опирайки се на стената зад себе си, той се изправи.

Пинкош Клоц беше със счупен врат, точно както Пелте Мазур. Но най-невероятното беше, че преди да умре или умирайки дребният мъж бе успял да забие до дръжка в гърдите на Ерлих един касапски нож, който Мендел не бе забелязал да държи в ръце. „Явно го е крил под всичките си глупави кафтани…“

Ерлих още не беше умрял, но не изглеждаше в добро състояние. Опита се да проговори, но на устата му веднага се появи розовееща пяна, каквато Мендел често бе виждал у агонизиращите.

— Не исках да умираш — каза кротко Мендел. — Както и жена ти. Не исках. Но какво мога да направя сега? Ако те метна в някоя кола или на кон, докато те закарам до Цитаделата или до града, ще свършиш. Полза няма да има, само дето повече ще те боли. Разбираш ли?

Клепачите на умиращия бавно трепнаха, само един път, знак, че е разбрал. Мендел кимна с глава. Страхотният пристъп на гняв, в който бе изпаднал още от Данциг, и бясното желание да убива бяха изчезнали едно след друго. Заместила ги бе дълбока тъга и още по-силно чувство за празнота. Както винаги (уби за първи път човек, когато беше на шестнайсет години). Външната врата бе останала открехната и се виждаше, че навън вали силно, много по-силно от преди малко, а военният барабан бе замлъкнал, сякаш проклетите войници бяха искали отдалеч да отмерват такта на цялата тази касапница.

Мендел отиде до жената, която бе умряла на място — ножът на Мазур бе пронизал гърлото й. Мендел взе да рови в някакъв гардероб, извади, подреди на масата и запали всички свещи, които успя да намери. Погрижи се и за себе си, за трите си рани. Щеше да оцелее, нямаше съмнение: „Едно от двете, Мендел, или още не ти е ударил часът, или си направо безсмъртен“. Съблече се гол до кръста и затърка със сняг раните си докато те почти престанаха да кървят. После ги превърза с ивици от една горе-долу чиста долна риза на Херман Ерлих; облече се, наметна нещо като пелерина с качулка, която бе намерил окачена на една кука и имаше ценното преимущество да не е надупчена с нож — с нея можеше да се качи във влака, без да привлича вниманието.

— Мъртъв ли си?

Ерлих не отговори. Мендел забеляза, че в него все още мъждука живот. Седна на пода до него, хвана рамото му, стискайки го в ритъма на болезнените хъркания, сякаш да го утеши.

— Оставям ти петнайсет рубли за палтото, дето ти го взимам — каза той. — Аз не съм крадец. Всичко друго, но не и крадец.

Пъхна парите в един от джобовете на умиращия и зачака. Бегло си помисли да придаде на клането вид, който би отклонил вниманието от него. Но това щяха да са напразни усилия — след всичките поразии, които бе направил при съвсем неделикатното издирване на Пелте Мазур, никой нямаше да се съмнява, че той е убиецът на Вълка. Следователно и на тримата други. „Нямаш друг изход, освен да се качиш на проклетия влак, после на проклетия кораб, още преди да са открили всички тези трупове.“

От известно време бе започнал да си говори на глас. Тихичко разказваше за пътувания, пейзажи, хора и най-вече за срещнатите жени, гостоприемни към скитниците. Беше негов си начин да облекчи агонията на херкулеса, който също като него постоянно бе пътувал и мизерствал. В един момент разбра, че вече говори само на себе си — другият бе издъхнал. Мендел склопи очите му и си тръгна като затвори вратата на къщата, оставяйки зад нея четиримата мъртъвци и свещите.

Седем часа по-късно, посред снежната нощ, той отиде на речната гара на Висла. Откри Мариан Каден и го извика.

— Не мога да напусна работата си току-така — опъна се хлапака.

— Колко печелиш, малкия?

— Рубла и трийсет копейки на нощ.

— Ето ти петстотин от Хана и от мен, ще ни ги върнеш след двайсет години, в същия ден и по същото време. Качвай се.

Мариан се настани на седалката в двуколката на Пинкош Клоц, зад която бе завързан конят, нает от Мендел при слизането от влака.

— Един въпрос за начало — каза Мендел. — Има ли дори най-малка вероятност Тадеуш да е сторил зло на Хана? Добре помисли.

Младият Каден дълго мисли и най-после завъртя глава.

— Доколкото знам, не. Освен…

— Освен това, което й е направил в леглото, знам. Нещо друго?

Мариан разказа за красивия костюм на Тадеуш, за случката с нотариуса Влолстки и дъщеря му на булевард „Маршалковски“. Но Мендел много скоро го прекъсна: за това вече знаеше, дори малко повече от него. Попита:

— Имаш ли представа къде може да е Тадеуш?

Мариан заговори за стаята в квартал Прага и Мендел отново го прекъсна.

— В течение съм и на това. Бях там тази нощ. Него го нямаше, а стаята е празна. Хазяйката му не знаеше къде е отишъл, заминал е преди петнайсет дни. Ти знаеш ли нещо повече от нея?

— Не, наистина не — отговори Мариан. (Има вече две седмици откак той също е установил изчезването на Тадеуш Ненски. Който не само е напуснал стаята си в квартал Прага, но е зарязал и лекциите в университета, спрял е да посещава книжарницата и сякаш се е изпарил от Варшава.) — Говори се, че имал неприятности с полицията.

Когато се отдалечиха малко от речната гара на Висла Мендел спря двуколката.

— Слушай — каза той, — възможно е през следващите два часа да ми се случи нещо много неприятно. Може да се каже, че всях голям хаос в този проклет град. Но пък научих страшно много неща. Та ако имам неприятности, ти ще трябва много точно да повториш на Хана това, което сега ще ти кажа. Тя ми е говорила за теб и май ти има доверие…

Мариан сведе глава, после я вдигна с характерния си сериозен и вдъхващ доверие вид. „Ако предположим, че имах син, помисли си Мендел, щеше да ми е приятно да прилича на този тук. Само дето не умее да се смее.“

— Най-напред за Лейб Дейтш — подхвана отново Мендел. — Минах да го видя и го измъкнах от леглото. Поговорихме си двамата. Изведнъж се сети, че дължи четири хиляди рубли на Хана. Ето ги, заедно с изрядните документи. Ще ги дадеш на малката. Ако тя иска допълнителни сведения, просто трябва да отиде да го посети в болницата. Той ще полежи там известно време — счупи една пейка с главата си. Ясно ли е?

— Ясно — каза Мариан, взимайки парите и документите.

— Сега нещо по-сериозно. Пинкош Клоц е мъртъв.

Мендел разказа за хекатомбата, без нищо да пропусне.

— … А и Добе от своя страна ясно показа, че е луда. Нахвърлила се е върху Ненски с невероятна злоба. Създала е, бих казал, цяла организация от равини, включила е председателя на Консисторията27, дори католически свещеници и един руски прокурор, на когото вероятно добре е платила, а пък той и само това е чакал, за да започне да преследва един полски студент. Изградила е цяла система, за да докаже, че Тадеуш не само е изнасилил и пребил едно беззащитно еврейско момиче, което преди това е прелъстил — и което искал да убие, защото е било бременно от него, — но и че сред книгите си в стаята си крие революционни документи. Тя е уредила да го изгонят от университета, от дома на Влолстки, отвсякъде, и то най-позорно, разказала е на всички какъв негодник е бил. Освен това платила на оная Гловацка, хазяйката на малкия, и тя надрънкала всичко каквото трябвало, та да му създадат възможно най-много неприятности. И ето: сега полицията го търси. Добе почти се е разорила с всичките тези интриги, но чудесно си е отмъстила под претекст, че се разплаща за малката. Разбираш ли това, момче? Ето какво трябва да кажеш на Хана: всъщност Добе Клоц е действала единствено от свое име, тикана от някаква луда ревност; най-й изнасяло да вярва, че виновникът е Тадеуш; че колкото повече Тадеуш е бил мил и нежен и колкото по-силно се влюбвал в Хана, а Хана в него, толкова повече той е бил виновен в очите на Добе. Разбираш ли?

— Струва ми се — отговори Мариан.

— … Ще кажеш още на Хана, че Добе е страшно опасна и че тя…

Мендел млъкна. Опитвайки се да обясни колкото може по-добре случилото се, той току-що го бе обяснил и на себе си. И смътното предчувствие, което още от получаването на писмото в Данциг не беше спряло да расте в него, сега съвсем избуя и се превърна в нещо очевидно. Въпреки умората и раните — които явно се бяха разтворили, след като счупи главата на Дейтш в пейката, — въпреки че бързаше, той трябваше да направи още нещо, с което Мариан сам нямаше да се справи, колкото и добро момче да беше. Погледна часовника си и видя, че остават повече от пет часа. „Имаш пред себе си цели седемдесет и пет минути, Мендел; трябва да ти стигнат да отидеш там, да я измъкнеш от Добе, да я скриеш на някое спокойно местенце и да скочиш в онзи проклет влак. Хлапакът не може да направи това. Освен това ти отговаряш за нея, от десет години, от мига, когато я притисна към себе си и се разплака за нея… Независимо дали ти харесва или не…“

Той се усмихна на Мариан:

— Поправка: от утре ще търсиш Хана на друго място, не на улица „Гойна“…

Той даде адреса на католичката Кристина, на улица „Мировски“, точно там, където една вечер Хана бе отишла и го бе прекъснала в разгара на не твърде благочестивите му занимания.

— Сбогом, малкия. Бог да те пази, ако изобщо съществува.

По пътя започна да се оглежда за полицията и за нощните птици, част от които едно време е бил. „Дори и да си безсмъртен, Мендел, все пак всичко си има граници. В квартала ще те познаят и колко му е някой да изтича у Ерлихови да види дали не си счупил няколко вази.“ Снегът валеше още по-силно, когато той пристигна на улица Гойна. Млекарницата беше затворена и тъмна. Прекоси коридора, почука и се озова лице в лице с Добе Клоц. В края на тази тъй дълга нощ силите му бяха на свършване, разсъдъкът му беше леко помътен. Въпреки това вече имаше план. Каза:

— Е добре, готово.

Хипопотамът го стрелна с поглед:

— Намерихте ли го?

— Намерих го и го убих — отговори Мендел. — Нали това искахме, и вие, и аз?

Добе бе изпълнила цялата рамка на вратата. Наложи се леко да я побутне, за да влезе в първата стая. И точно в този момент тя попита с почти недоловимо колебание:

— Полския студент, нали?

„Току-що се издаде! — помисли в миг Мендел. — Тя е знаела, че студентът няма нищо или почти нищо общо със случая, но все пак ме насочи към него в писмото си…“

— Че кого друг? — отвърна Мендел. — Но той се съпротивляваше.

Показа ръката си, по която се бе стекла кръв и бе обагрила в червено дланта и пръстите. Продължаваше да върви напред и влезе във втората стая. При първото си посещение, единайсет часа по-рано, Хана спеше дълбоко, „от лекарството, което лекарят й предписа“, беше обяснила Добе, и наистина Мендел напразно се беше мъчил да я разбуди, тя не реагираше. Веднага видя промяната — при влизането му Хана се размърда, широко отвори невярващи очи.

— Мендел, о, Мендел!

Той взе една лампа, доближи я, за да я види по-добре и веднага се ужаси от слабостта и крайното й изтощение. Коленичи до леглото и помисли почти с омраза към себе си: „А ти щеше да заминеш за Австралия без изобщо да я видиш“. Силната любов, която изпитваше към нея, го заля като огромна вълна, любов, примесена с нежност, приятелство и възхищение, която до този ден той никога не бе посмявал да признае дори пред себе си. Целуна я по челото и й прошепна: „Не казвай нищо, ще те отведа“. После рече на висок глас:

— Поляците ме преследват, ще дойдат тук и може би ще си отмъстят на нея. Най-добре е да я скрием на безопасно място…

… И получи по тила силен удар, който го повали върху ръката на Хана.

— Лъжете, Визокер — каза дебелият глас на Добе. — Лъжете. Не сте докоснали поляка, били сте с Пинкош, щом сте с неговата двуколка.

Удари го отново, този път по хълбока, и той се претърколи настрани.

— Всичките сте еднакви! — изкрещя Добе като продължаваше да размахва точилката.

При други обстоятелства това би разсмяло Мендел, който вече е бил бит с точилка от две или три жени побеснели, че ги изоставял. Но Добе беше от друга порода, тя искаше да го убие, пък и беше по-силна от много мъже. Той се претърколи още малко; успя да се хване с едната ръка, после с другата; изправи се, залитайки и без да губи време, удари фронтално, точно по средата на мутрата. Това го замая малко, ала Добе се свлече като чувал. „Господи, не е възможно, на път съм да изтрепя половин Варшава!“

… Не само че съвсем не му беше до смях (случваше му се много рядко), но дори се чувстваше много зле, болката обхващаше цялото му тяло.

Завлече безжизнената великанка в килера и го заключи. Когато се обърна, с удивление видя Хана станала, боса и по нощница, да го гледа втренчено със сивите си очи, които почти бяха възвърнали остротата си.

— Зная — каза Мендел, — учудващо е. Но не съм полудял. Ще ти обясня. Сега трябва да тръгваме, аз нямам много време.

Той събра всички одеяла и завивки, които можа да намери, и дори една кожа и започна да я увива в тях.

— Аз мога да ходя — рече тя.

— Още по-добре. Само дето сега не е моментът.

Понечи да я вземе на ръце и тя недоверчиво се дръпна.

Той се усмихна:

— Не ми ли вярваш, Хана?

Сивите очи. Няколко секунди.

— Вярвам ти — отговори тя.

И допря лице до гърдите му, както десет години по-рано, по времето на конниците и погрома.

Когато наближиха улица „Мировски“ Варшава вече се разбуждаше, макар че още беше тъмно и продължаваше да вали сняг. Мендел бе говорил много бързо, може би не бе казал всичко, но поне главното бе успял: „Мариан ще ти обясни останалото и ще ти даде парите“. Обърна се още един път, нямаше съмнение — следяха го двамата сводници, а вече и не бяха сами, стичаха се отвсякъде, като братство, сбиращо се на общо събрание, за да търси разплата за екзекуцията на Мазур и на двамата Ерлих. „Като си помисля, стократно предпочитам полицията, която ще изчака малко, преди да ми надене примката на шията.“ Обърна поглед към Хана и сърцето му се сви: беше като поразена от гръм, очите й се бяха разширили, както винаги, когато страдаше. Той каза през сълзи, като втори път плачеше за нея:

— Поне е жив, Хана. Един Господ знае къде се е запилял, но е жив.

— Писах му веднага, щом бях в състояние.

— Добе със сигурност не му е предала писмото ти. Смятам, че вече не е в Полша. Наистина ли можеш да ходиш?

Почти скришом отново погледна часовника си — шест часът и две минути. „Точно навреме, Мендел. Освен ако проклетият влак не закъснее, просто въпрос на шанс. Но ми се иска да поспя малко, нещо не ме бива.“ Двуколката тръгна по улица „Мировски“. Но…

— Всичко пропадна — каза с изумително спокойствие Хана. — Всичко загубих, всичко развалих. Всичко.

… Но преследвачите имаха преднина, бяха двайсет, дори трийсет. „Ще ми се нахвърлят отгоре веднага щом се разделим с малката. Защото все едно, ще трябва да спра да се сбогувам с нея завинаги.“

Тогава, нещо изключително за състоянието на отчаяние, в което беше, Хана също се обърна хладнокръвно и видя дебнещите убийци:

— За вас ли са, Мендел Визокер?

— Разхождат се, нищо повече.

— Те ще ви убият.

— Аз още преди десет години трябваше да умра — отвърна Мендел през смях. — Преди десет години, в покрайнините на един проклет щетъл без име, където заради една сополана въртях цял ок над главите на казаците.

Той погледна право пред себе си и този път видя младия Мариан Каден, който идваше към тях, вървеше много бързо, следван от двама полицаи на коне. Мендел спря двуколката и затвори очи. Въздъхна, после се усмихна. В този момент всичко в него грейна.

— Не ме прекъсвай, Хана, нямаме време. Бях купил един билет за Австралия. Вземи го и го използвай, ако искаш. Или го препродай. Вземи и парите. Пазачите в каторгата все едно ще ми ги откраднат, а на теб ще ти послужат.

Тя тръсна глава с обичайната си решителност. Той й тикна билета и портфейла в ръцете, вдигна я с една ръка и я постави на земята.

— Върви у Кристина, тя е добра жена.

— Ще свидетелствам и ще кажа всичко, ще кажа защо убихте Пелте Мазур.

— Може би просто ще ме изпратят в Сибир. Откъдето рано или късно ще избягам, бъди спокойна. Изчезвай оттук!

Беше толкова изтощен, че едва успяваше да държи очите си отворени. Бедрото и най-вече тилът зверски го боляха. Групата на сводниците се бе отдръпнала на десетина метра, полицаите и младият Каден бяха само на няколко крачки, точно пред него.

— За бога, Хана, изчезвай оттук. Отиди където искаш. Стани много богата. Покажи им коя си, каква страхотна жена си. Върви където пожелаеш. Но аз няма да съм там, помни това.

Докато говореше, той се усмихна на Мариан Каден, който поклати глава в пълно отчаяние:

— Не можах да измисля нищо по-добро от това, да извикам полицията…

— Синът ми надали би могъл да постъпи по-правилно — отговори Мендел. — Ако имах син. Едно от двете…

Пусна поводите и започна да губи свяст. Не беше съвсем безчувствен, но със забавена мисъл. „Едно от двете… Едно от двете…“ Вече не си спомняше продължението.

… Всъщност той винаги бе искал да посети Сибир. И щом като ще му платят пътуването…

Осъден бе на двайсет години, както и заточение до живот. Адвокатите, които тя направо позлати, направиха невъзможното и успяха да го отърват от въжето. Въпреки прокурора (същият, който безрезултатно издирваше Тадеуш), комуто много се искаше да представи клането като потресаваща и кървава схватка между сводници.

Тя го видя как тръгва окован и два дни след това замина за Австралия.