Хана

18. Площад „Сейнт Джеймс“

— Някога в Австралия познавах — рече Хана с много ясен глас на дебелата дама, облечена в лилаво — един човек, който много приличаше на вас, но може би беше по-възпитан. Там, сред овцете му, го наричаха Арчибалд. Имаше същите мустаци като вас.

— Това е скандално — каза дебелата дама, задъхвайки се. И се опита да се скрие зад лорнета си, инкрустиран със съвършено еднакви диаманти.

— Различаваше се и по още нещо — говоря за Арчибалд, той се къпеше. Може би не всеки ден, но поне един път месечно. Не вонеше от двайсет ярда. Като някои.

В просторния бляскав салон на приземния етаж в голямата къща се възцари тишина, каквато би настъпила, ако изведнъж бе паднал таванът. Къщата се намираше на централно място на площад „Сейнт Джеймс“, имаше трийсет и две стаи, наемът беше шест хиляди лири годишно. Десетте или дванайсетте козметички и други служителки с по-нисък ранг в престилки в черно и наситено червено замръзнаха. Както и петдесетината намиращи се там клиентки.

— Приятно пътуване, госпожо — каза Хана. — И не се колебайте никога повече да не идвате тук.

Сега вече дебелата дама съвсем се задуши. Олюля се. Огърлицата от три реда истински перли, разположена на издадените й гърди като на витрина на бижутерски магазин, подскачаше, раздвижвана от конвулсивни тръпки. Дебелата дама се обърна и излезе, бяла като платно. Чу се дори как кочияшът в ливрея изцъка с език и подкара конете, впрегнати във файтона.

Напрегната тишина.

— За бога… — започна тихо Сесили Бартън, директорка на козметичния салон в Лондон.

— Не тук.

Погледът на Хана потърси този на Лизи, седнала на красив стол с възглавнички в униформата си на пансионерка, с черни боти и ръкавици, на главата с една от онези сламени шапки с дълги панделки, увековечени от художника Сърл. Зелените очи на Лизи блестяха, тя направи гримаса, знак, че също едва се сдържа да не избухне в луд смях.

— Елате, ако обичате — каза Хана на Сесили.

И тръгна към канцелариите, които заемаха част от първия етаж. По средата на стълбите от мрамор тя се обърна, за да се увери, че Лизи идва след тях. Влезе в стаята, на която и четирите прозореца бяха с изглед към Грийн Парк, а ако човек малко се наведеше наляво, и към Бъкингамския дворец и градините му.

— В името на небето, Хана — подхвана отново Сесили.

— Още една минута, ако обичате, Сесили…

Хана се усмихна на Лизи:

— Като че ли още си пораснала. Дай да видя.

Застанаха рамо до рамо. Осемнайсет или двайсет сантиметра в полза на по-младата.

— Щраус — каза Хана.

При което привлече и притисна към себе си младото момиче:

— Липсваше ми, камилче. — Отстъпи. — Всичко ли чу, Лизи?

— Трябваше да съм глуха, за да не чуя. Пристигнах тъкмо в момента, когато лилавото китище излизаше от салона „Монтеспан“, а бедното момиче, Аглая мисля, плачеше зад нея.

— Знаеш ли какво стана?

— Китището зашлеви Аглая. Смешно — като че ли е тайно съобщение, което шпиони си разменят: „Китището зашлеви Аглая и плановете са у мен…“

— Ще се правиш на клоун по-късно. Лизи, според теб ядосана ли бях?

Лизи прихна да се смее:

— Не.

— Тогава защо направих тази сцена?

— Защото китището никога не плаща?

— Истина е, но не това е причината. Студено.

— Защото е безнадежден случай по отношение на разкрасяването?

— И това е вярно, но не е причината все пак.

— Защото е една много грозна и много известна в Лондон лейди Еди-коя си?

— Топло.

— Защото е една много известна в Лондон лейди и когато се разчуе, че си я изгонила от козметичния си център, в салоните на тези дами ще се говори само за това?

— Горещо.

— Ще се говори само за това и още повече ще се бият да идват при теб. Колкото хората са по-високопоставени, толкова повече трябва да ги обиждаш.

Хана се усмихна. Дори не обърна глава:

— Сесили?

Сесили Бартън въздъхна примирено. Беше на трийсет и осем години. Преди да постъпи на работа в козметичния салон на площад „Сейнт Джеймс“ бе работила петнайсет години отначало като заместник — секретарка на изискан дамски клуб на улица „Гровнър“, а след като бе овдовяла (мъжът й, офицер от Бенгалските стрелци, бе загинал като герой) като секретарка на друг, още по-изискан, ако това е възможно, ladies club42, на площад „Кавендиш“.

На 3 януари 1899 г. Хана и Лизи Маккена бяха в Европа вече от четирийсет и един месеца. Шарлот О’Мали и Поли Туейтс също. Хана бе започнала офанзивата си преди около две години. Победоносна в много отношения. Беше на двайсет и четири години, Лизи на шестнайсет.

Все още не бе открила Тадеуш.

19. Среща в Царское село

Поглед назад.

Пристигнала беше в Лондонското пристанище на 16 август 1895 г. Точно три години и един месец след като бе отишла в Австралия — чиста случайност. Лизи, Шарлот и Поли естествено бяха с нея. При вида на крепостта Тилбъри на брега на Темза, Поли Туейтс им припомни прословутите думи на кралица Елизабет, когато три века преди това на същото това място правела преглед на войските си, в трескаво очакване на непобедимата Армада: „Зная, че имам тяло на обикновена жена, но сърцето и умът ми са с кралска закалка“.

Веднага след като стъпиха в Англия, Поли много учуди Хана, която в Австралия си бе изградила за него определено мнение: сладичък дребен млад мъж (въпреки че беше с петнайсет години по-възрастен от нея), пухкав и розов, много умен наистина, великолепен съветник в областта на финансите, но, с изключение на това, безгрижен и леко саркастичен присмехулко, съвършено безразличен към парите (непоклатимо доказателство, че сигурно ги има), с две думи, прекрасен неудачник.

В Англия откри, че той е най-малкият син на баронет, че таткото заседава в Камарата на лордовете и е рицар на Жартиерата (двете с Лизи едва не се задушиха от смях); че семейството му има собствен малък дворец в Уестенд, замък в Бедфордшир и друг в Ирландия, в който имаше поне осемдесет слуги, без да се броят дадените под наем земи; че Поли е завършил образованието си блестящо (Хана го бе смятала за финансист по божия милост, но не: той бе учил за това!), че има достатъчно пари да живее, без да се занимава с каквото и да било в продължение на двеста и петдесет години.

И познаваше цял Лондон отгоре на всичко. Благодарение на него пристигнаха триумфално в пансиона за млади девойки (в сърцето на Съсекс) в гърмяща кола без коне, която се повреди само седем пъти. Пансионът беше от най-скъпите и тъй като таксите му бяха прекалено високи за възможностите на Дъгал Маккена, Хана доплащаше разликата от джоба си, без дума да каже на никого. Освен на Поли, който знаеше всичко.

Подло изостави там една почти разплакана Лизи, отхвърли съвсем почтеното предложение на Поли, който искаше да я запознае с лондонското Джентри43, и още в началото на септември взе пощенския кораб от Дувър и отиде във Франция.

Париж я очарова. И винаги щеше да я очарова. От безбройните градове, които бе посетила или щеше да посети, този остана любимият й, особено по онова време. Но тя сега не беше дошла като туристка, щеше да го разгледа по-късно. Установи първите си контакти. Човекът, от когото се надяваше да научи много, бе някой си доктор Берюйе, известен в цял свят с изследванията си в областта, която вече започваха да наричат дерматология, изучаване на кожата и всичко под нея. Тя направи списък на специалистите, с които искаше да се срещне: един ботаник от института „Пастьор“, открит няколко години по-рано, един химик от същото заведение, един хирург на име Лартиго, който практикува нещо съвършено ново, наречено пластична хирургия. Добави в списъка различни училища, по-специално Колеж дьо Франс, и библиотеки, от които ще се опита да извлече главното от безброй области като счетоводство, търговско право и сделки, банкови и борсови механизми. Освен това тя реши да осъществи една идея, която й бе хрумнала в морето, и се свърза с група студенти от Висшето изследователско училище на улица „Екол“, обеща им пари и след като премина първото им изумление от тази женичка, която се изразяваше на френски, заимстван главно от осемнайсети век, ги помоли да извършат пълно проучване на всичко, което се прави във Франция, а следователно и в Европа, в областта на кремовете, козметиката, здравето, подмладяването и на повече или по-малко шарлатанските еликсири. Очакваше от тях, между другото, да й съставят и изчерпателен доклад за всички реклами на такива продукти.

Всичко това за десетина дни. На 14 септември вечерта тя пристигна в Баден-Баден. На следващата сутрин Мариан Каден също беше там и се яви точно на минутата на срещата, която му бе определила от двайсет хиляди километра разстояние.

„Ето те съвсем тиха и развълнувана, Хана…“

Той бе порасъл с двайсетина сантиметра и бе натежал с доста килограми за тези повече от три години, през които не го беше виждала. Но си оставаше все същият Мариан, с глава, свита между раменете, муден на пръв поглед, с лекото заекване, което щеше да запази на всички езици, с великолепната си уравновесеност и сериозност. Беше на около осемнайсет години и не се учуди, че е забогатяла. Обратното несъмнено щеше да го удиви — ако изобщо беше способен да се удивлява: вече десет години откакто сам се грижеше за семейството си и способността му да се изненадва доста се бе притъпила…

Изчерви се, когато тя го целуна по двете бузи, съгласи се все пак да отговори на няколкото въпроса, които тя му зададе, но веднага след това започна да й дава отчет, сякаш се бяха разделили предната вечер: сигурно е, че Тадеуш не е във Виена било под името Ненски, било под друго: седмици наред Мариан е проучвал, прекарал е през сито всички места, където онзи би могъл да бъде: университети, библиотеки, книжарници, кафенета, писателски и художнически среди… (На това място Мариан се изчерви — в много от художническите ателиета бе видял съвършено голи жени) Тадеуш не е и в Прага и със сигурност никога не е бил там.

— Помниш ли, Хана, той има леля, която още е жива. Не е ходил да я види откакто е напуснал Варшава преди три години. Жената изобщо не го е видяла повече.

Не е и в Краков.

Още по-малко в Залцбург.

Не е в Берлин — на Мариан са му били нужни два месеца, за да се убеди, градът е голям — нито в Хайделберг или Мюнхен.

— За лелята в Прага създадох система за наблюдение, в случай че й се обади. Което спокойно може да направи: тя има малко пари, а той е неин наследник; тъй като е болна, може да умре. Уговорил съм се с един от писарите на нейния нотариус и с момчето от бакалницата, където тя пазарува: ако нещо се случи, ще ми пишат на адреса в Берлин. Обещах двайсет рубли на единия и десет на другия. Не е ли прекалено?

— Но не — каза Хана с усмивка. — Останаха ли ти пари, Мариан?

Той незабавно извади от джоба си едно тефтерче, в което бе записал и най-дребните си разходи. Да, останали са му достатъчно да живее още седем месеца, включително с пътуванията. Обясни, че вече е преровил общо трийсет града от Холандия, или грубо казано от Балтика до немска Швейцария: сега идва от Цюрих, където е бил до преди два дни и е търсил. И за всеки случай, за да не пропусне нещо, щял да отиде да хвърли по един поглед в Лозана и в Женева, ако не е била срещата му с нея.

Пристъпваше от крак на крак, поклащаше се леко, притеснен и още по-заекващ: сподели, че са му дошли на ум някои неща, за които малко се страхува, че тя може би ще го упрекне… навсякъде, където е бил и като знае страстта на Тадеуш към книгите, е оставил часовои във всички книжарници (поколеба се), обещавайки нещо като награда на онзи, който му съобщи за появяването или преминаването на студента…

Напълно смаяна, Хана го изгледа. Напуши я смях, помисли си: „Боже мой, ето че обявихме награда за главата на Тадеуш!“.

Целуна го отново.

— О, Мариан, обожавам те! И колко е наградата?

Той й каза: около пет английски лири.

— Не е достатъчно — заяви тя, — умножи я по двайсет. Това не е всичко (чувстваше се много развеселена), ще ти дам четиристотин паунда, ще си купиш нов костюм. И други обувки, твоите са наистина износени. Мариан, парите, които ще получиш, ще разделиш на две части, както ти прецениш. Едната за семейството ти, на което си единствената подкрепа, а заради мен то е лишено от теб. Другата е за разноските ти и за наградата, но преди всичко за теб, ще видиш, че ще имаш много повече нужда, отколкото си мислиш. Освен това трябва да ти определим заплата.

Но да, разбира се, след като той ще работи само за нея и отсега нататък ще прави само това, не е ли в реда на нещата? Освен ако не иска или има други планове.

Той я погледна с упрек.

Тя му се усмихна и сделката бе сключена. Ще му дава десет… не, дванайсет лири стерлинги месечно или еквивалента им във всяка друга парична единица. И аванс за шест месеца.

— Ето, вземи. И си направи три костюма, да, докато не съм забравила, два всекидневни и един официален. Не прави прекалени икономии, моля те, трябва да си облечен като изискан господин, аз имам набито око, научих тези неща, не искам костюми, купени на старо, които са обръщани. Нови. От хубава вълна. Същото се отнася и за обувките. Естествено, нямаш куфар. Трябва ти един, кожен, ще отидем заедно да го купим, видях няколко магазина в Баден-Баден, които чудесно ще свършат работа. Ще изберем също така ризи, трябват ти поне шест. И всички други неща, от които един мъж се нуждае. Надявам се поне да знаеш какво ти трябва, нали? Ще направя от теб истински господин, ще се обръщат към теб с „господине“ навсякъде, където ще отидеш, дори във Варшава, на речната гара на Висла… О, Мариан, наистина няма нужда да се просълзяваш!

Помъкна го из цял Баден-Баден, зашеметявайки с острия си език продавачите в магазините за мъжка мода и шивачите, внимаваше за всичко, до долните гащи, по отношение на които бе толкова придирчива, че го накара да ги изпробва пред нея: „Какви ми ги разправяте? Само това остава, да не мога да гледам братчето си голо? И престанете да препречвате тази врата, защото инак ще купя магазина ви само за да мога да ви изгоня!“

— Мариан, заедно ще направим хиляди вълнуващи неща. Знаеш ли френски? Не? А английски? Също не. Така си и мислех. Е добре, ще ги научиш и то бързо. Вече знаеш четири или пет езика, така че какво са още два в повече? Бързо и добре, нали? Идеята ти за книжарниците е чудесна, най-добре е да я разширим. Може би е в Швеция или при белгийците. Освен ако не е в Париж или Лондон. Ще обявим награда за главата му в цяла Европа, да не е заминал при турците, я!

— Нищо не казвай, Мариан — добави тя.

Трябват му също вратовръзки, носни кърпи и две шапки, ще бъде прелестен с шапки. А бастун? Нужен му е и бастун, всички господа имат бастуни. Този ще му подхожда.

— Дявол да го вземе, неузнаваем си, погледни се в огледалото, истински gentleman — това е на английски. О, Мариан, имам толкова планове, че главата ми се пръска, иска ми се да танцувам върху света. Ти наистина ще работиш с мен и то не само за да препускаш навсякъде да търсиш Тадеуш. Освен френски и английски ще трябва да научиш финанси и счетоводство, как едни пари се обръщат в други, как се преминават границите със стока и главно как функционират банките. Много е важно, нищо не може да стане без банките. Искам да знаеш за тях повече от всеки банкер, да си способен да отгатваш винаги лъжите им и да ми казваш: „Внимавай, Хана, този ти говори врели-некипели“. Хрумна ми чудесна идея — ще постъпиш в някоя банка, да кажем след четири месеца, през януари, след като изградиш цялата си мрежа от книжари шпиони, ловци на хора. Каква банка? Немска, отначало, защото знаеш много добре немски. Ще ти намеря някоя, зная как. Ще работиш последователно във всички отдели и ще научиш всичко. Друго нещо — от днес си ми братовчед… „Здравей, братовчеде Мариан, целуни първата си братовчедка, майките ни бяха сестри.“ Във всеки случай това ще казваш на всички.

Уговориха (тя определи) нова среща. Той ще дойде в Париж, в апартамента, нает от нея на улица „Анжу“ 10. Ще бъде там през следващите две години поне. Защото тя също ще учи. Ще бъде в Париж на тази и тази дата — да й пише там.

Улица „Анжу“ 10. Мариан записа адреса. Макар да не му беше нужно изобщо да записва, тя знаеше — паметта му е изключителна. След първите моменти на вълнение или панически ужас (особено когато тя влетя в пробната и го свари съвсем гол, а той скри слабините си с ръце като млада девственица) Мариан отново беше спокоен, внимателен и съвършено уравновесен. Хана се замисли над въпроса, който Лизи й бе задала: „Хубав ли е Мариан Каден?“ Не съвсем. Но не беше и грозен. Имаше гладко лице, големи, светли, но малко тъжни очи, дяволски стиснати и волеви устни. „Само ти можеш да го пришпориш така, Хана. Всеки друг би получил страхотен юмрук по носа… Ако се усмихва по-често, ще му се отрази добре.“

Но досега в живота му не бе имало много поводи за усмивки. Тя изпита към него нежност, почти сестринска нежност.

Именно в този момент, когато се срещна с Мариан и започна да гради общото им бъдеще, тя свърза двата последователни, но отделни периоди в своя живот — този на Хана от Полша и другия, на Хана от Австралия, създавайки една съвсем нова Хана.

Много весела всъщност.

Четири дни по-късно тя бе в Тирол. На писмото, което пусна в Марсилия при спирането на презокеанския параход на Ориент Лайн, се бе получил отговор в Лондон — Анастасия фон Зонердек я посрещна с истински ентусиазъм (макар и с лек оттенък на аристократично снизхождение: вече не бяха в Австралия) в лятната резиденция на семейството, близо до Йенбах, на брега на Ахензее. Още седмица и Хана щеше да бъде принудена да отиде чак до Виена, за да види своята графиня — наистина двойката се готвеше да се върне в столицата на Империята. А защо всъщност не отиде с тях?

Хана отклони поканата. Прекара шест дни в тиролските Алпи. Колкото да се позанимава с двете първи рожби на Анастасия. (Наистина ще трябва да имам три деца с Тадеуш. Или всъщност може би четири, ако той иска. Направо са очарователни тези малки розови и нежни същества, стоплят сърцето, а дори не са твоите и на Тадеуш…)

… И да има време да събере всички сведения за една банка в Кьолн, където финансовият съветник на Зонердекови има всякакви връзки…

… Но най-вече и преди всичко време — след като изключително внимателно бе подготвила терена, да зададе въпроса, който пареше на устните й от месеци наред, откакто бе научила от австралийските вестници, че царят на Русия Александър III е умрял и че го е наследил синът му под името Николай II. Тя естествено не бе забравила, че госпожа Николай Втора, под руското име Александра Фьодоровна, е все пак родена принцеса Аликс фон Хесе и е собствената братовчедка на Анастасия (чието име императорската двойка щеше да даде на една от дъщерите си).

Мълчание на фона на нежния звън на хлопатари из алпийските пасища. Есенен аромат на окосено сено. „Отидох много далеч“ помисли си Хана заради мълчанието и странната студена светлина в очите на младата графиня; направила бе всичко възможно да я превърне в своя приятелка.

— И вие бихте искали да говорите на Нейно величество царицата?

— За да я моля на колене, така както моля и вас.

Тя изобщо не бе казала на Анастасия, че е еврейка, и винаги се бе представяла за немска полякиня от добро семейство. Сдържайки с мъка срама и отвращението от собствените си лъжи, които бе принудена да изрича относно своя произход, Хана приписа на Мендел единствената история, която можеше да го спаси. Защото тя бе казала, че преди да го арестуват, Визокер е бил малко евреин (не много) и известен амбулантен търговец от Полша, както може да го докаже Балтийската банка. Един ден във Варшава, тогава тя все още изобщо не го познавала, той я спасил от лапите на четирима нехранимайковци евреи, които я набили — още има белези и може да ги покаже — и се готвели да я изнасилят. Визокер й се притекъл на помощ. В героичната битка, която водил сам срещу четиримата, той бил ранен, но слава богу не смъртоносно. Почти всичките нападатели били мъртви, най-вече защото след това се скарали помежду си за парите, откраднати от нея. А бедният Визокер, виновен единствено за това, че е проявил смелост, се озовал осъден на двайсет години каторга и доживотно изселване…

— Крайно е несправедливо, госпожо. Без него щях да бъда завинаги озлочестена и несъмнено мъртва. От мъка, ако не от раните си. Споменът за тази ужасна несправедливост не ми дава покой…

Тя дори успя да се разплаче, докато разказваше това. Без да се напъва всъщност, дотолкова обичта към Мендел я поглъща и действително я вълнува.

Анастасия каза, че не знае, че молбата е нечувана, ще каже на графа, а също и на майка си, с която ще се посъветва. Толкова е необичайна тази молба… Освен това трябва да се отиде в Русия, където те с графа наистина са ходили миналата година за церемонията по коронясването, но където изобщо не възнамеряват да се връщат поне в близко бъдеще. Сълзите на Хана все пак я трогнаха, почти я разплакаха, толкова историята е драматична и тъжна…

Накрая обеща, че ще направи всичко, което е по силите й.

Вълна от ярост се надигна у Хана, за щастие успя да я прикрие: „Тази малка гадна мръсница антисемитка… Която не би могла да преживее без ордата си прислужници и никога не е правила нищо друго, освен да си вдига краката, подсмърчайки. И от това зависи животът на Мендел!“.

Усмихна се с точно премерено болезнено унижение:

— Благодаря, о, благодаря!

Завърна се в Париж, като пътьом се отби в Кьолн. Срещна се с директора на банката, при когото я изпрати интендантът на фон Зонердек. Появи се с великолепен екипаж и с невероятно безгрижие и надменност веднага заяви на банкера, че възнамерява да направи при него едно скромно влогче от двайсет и пет — трийсет хиляди лири, нищожна работа; не знае точно колко са, за нея парите съвсем нямат значение, а и тя е толкова неосведомена…

Но има един млад братовчед, който направо бълнува за финанси, пък и той няма друг избор, ако желае някой ден да наследи чичо си, който притежава половината Мелбърн, в това число една банка и една мореплавателна компания, плюс влакове и един милиард овци. Та дали би могло братовчед й, все още малко недодялан — „знаете как е: той е от бедния клон на семейството, трябва да се поочупи. Но е много умен, в сметките няма равен, знае немски, руски и полски“ — да изкара нещо като обучение, поне да навлезе? „Толкова ми хвалиха вашата банка в Кьолн и способностите ви. Между другото, бихте ли могли да проучите за мен възможностите за капиталовложения? Не за тази малка сума, която току-що внесох, говоря за по-значителни суми, имам четиристотин хиляди лири, с които наистина не зная какво да правя. На братовчед ми шест или осем месеца обучение биха му били достатъчни. Няма да му плащате, разбира се. Аз му давам скромна издръжка. Колкото е необходимо, не повече. На тази възраст лесно се пилее… Колко хектара имаме в Австралия ли? Не бих могла да ви кажа точно: шест или осем милиона хектара, не повече. Най-много са златните ни мини в Балард и Батърс, които…“

В Париж се зае с обзавеждането на апартамента на улица „Анжу“ 10, който щеше да задържи много дълго.

— Струва ми се — саркастично я подкачи Поли Туейтс, дошъл при нея (мъжът на братовчедка му е посланик на Нейно величество във Франция), — че ще накарате да боядисат в черно и наситено червено дори вътрешните стени на ковчега ви.

— Аз никога няма да умра, Поли. Освен ако не ми се прииска. Но идеята е добра.

За един месец претъпка и осемте стаи с книги. Обиколи всички книжарници (но никъде не бяха виждали рус млад мъж, много висок и много, много красив, може би поляк, руснак или немец, или пък французин, на възраст двайсет и три години и страстен почитател на литературата). Сдоби се със стряскащо количество книги, предимно трудове по въпросите, в които желаеше да се задълбочи. Погълна ги на един дъх, четеше по десет часа без прекъсване, по цели нощи с невероятно настървение, което нищо не можеше да уталожи. Не се задоволи само с четене. Защото наистина се захвана със своето обучение, водена от разкъсваща треска, която порази дори Поли. През следващите две години тя методично попълни докрай всичките си пропуски и най̀ вече един интелектуален глад и недостиг, които датираха от седем-осем години, когато бе спряла да ходи на училище, пренебрегвайки равина на своя щетъл, защото бе разбрала, че той не може да я научи на нищо повече. Целта й беше ясна: искаше да бъде най-голямата специалистка в света в областта на козметиката, никой не трябваше да знае повече от нея или колкото нея; затова тя кълвеше, сякаш обсебена от някаква мания, отсяваше полезното от онова, което само щеше да й пълни главата.

„Но не забравяй изтънчеността…“ Към всички дисциплини, на които бе направила списък и изучаваше неотклонно цели двайсет и три месеца, тя прибави изкуството във всичките му форми. „Поли, тази вечер ще ме водите на театър. Утре — на опера.“ — „Добре, Хана. На вашите заповеди, шефе.“

Записа се в Академията по изящни изкуства. За свое най-голямо разочарование, почти отчаяние, откри, че няма талант за нищо, направо чудо: нито за рисуване, нито за живопис, нито за скулптура, нито дори за декоративно изкуство. Това я вбеси: „Аз съм наистина пълна тъпачка! Способна ли съм изобщо на нещо“.

… Единствено да се съблече чисто гола и да позира пред тези не особени чисти брадатковци, с вратовръзки, широки колкото погребален саван. Предложиха й и тя бе доста изкушена да приеме. „Не се самозалъгвай. Все повече имаш нужда от мъж в леглото. Гальовен за предпочитане, но не много, златната среда. Нежен и груб, и да разбира кога какъв трябва да бъде.“

— Не настоявайте, Поли…

В една ноемврийска вечер Мариан, който не бе посмял дори да позвъни или влезе в сградата въпреки дъжда, я чакаше на улица „Анжу“. Страхотно елегантен, въпреки свитата между раменете глава. Не каза нищо в присъствието на Поли и затова имаше причина: двамата все още не говореха един и същи език. Но поклати глава, докато я гледаше как излиза от асансьора със скърцаща макара — където на два-три пъти вече тя бе срещнала млад мъж с женствени очи на име Марсел Пруст (живееше на един етаж с нея).

Мариан бе пребродил Северна Германия, Дания и Белгия, но все още не бе открил Тадеуш. Използвайки престоя си в Белгия, той си бе купил френски разговорник и го бе изпробвал върху местното население. Вътре било пълно с идиотизми и езикът можел да се научи лесно. За доказателство започна да говори нещо неразбираемо. Тя го гледаше стъписана, после разбра и възкликна:

— Мили боже, Мариан, ти си на път да научиш белгийски!

Даде му всички сведения за банката в Кьолн, където го очакваха в първите дни на януари, така щеше да има време да прекара Коледа със семейството си. „Защо не дойдеш и ти, Хана?“ Не. По две причини: няма желание да види отново Полша; а и иска да е сама за празниците, както винаги. Пък и вече е взела решение: от 20 до 31 декември заминава за Англия, ще се види с Лизи, която обаче ще прекара Коледа много весело с Поли и неговото семейство. Тя един път завинаги е обяснила на Поли, както и на Лизи, съображенията си и те са я разбрали.

Мариан си тръгна след три дни.

Тя си намери любовник в началото на декември.

Отчасти защото постелята й беше студена, но много повече, защото той имаше двойното преимущество да е красив, с ръце, каквито тя харесваше, и да е художник. Вече й беше втръснало да се влачи от галерия на галерия, от кафене на кафене, от ателие на ателие и вечно да бъде преследвана от всичките тези брадати типове, които искаха да спят с нея — не веднага, докато гледаха само лицето й, а после, когато заговореше и се смееше, когато изведнъж се случваше нещо повече или по-малко непринудено, което ги караше вече да не могат да откъснат поглед от очите й. И от останалото. Избирайки един от тях, измежду най-чистите, най-умните и най-красивите (но не сред най-безпаричните, този имаше достатъчно пари; тя най-после сложи край на бойните действия, сега вече щяха да я оставят на мира.

… А може би изпитваше смътно съжаление за един друг художник, от къщата в Ботъни Бей, с когото така и не се запозна…

Любовникът й се казваше Рене Детуш и не я интересуваше самият той, а преди всичко познанията, които щеше да й позволи да натрупа. Доста добър беше в леглото — от моя гледна точка, Лизи. Той се смяташе за превъзходен. Карането на кола и правенето на любов са двете упражнения, в които мъжете са винаги убедени, че са неотразими, — но странно за един художник, или поне за образа, който тя си бе изградила за художниците, той беше много далеч от еротичните дързости на един Лотар Хътуил. Дори беше ревнив, а това разсмиваше Хана до сълзи, и целият почервеня, когато тя започна да позира гола в ателието му („ами ако бях отишла при някой друг!“) пред цяла група приятели, защото смяташе, че досегашният му модел е една „едра бяла наденичка“ — изразът беше неин.

— Щях обаче да ти спестя по три франка на сеанс. Освен това небезизвестната Колет се показва гола, а защо аз да не мога?

Той се разсърди. „Няма да го държа дълго.“

На улица „Анжу“ тя беше на две крачки от улица „Фобур Сент Оноре“ и улица „Риволи“. Всеки или почти всеки ден изучаваше магазините по тях. Не се задоволяваше просто да ги оглежда и да ги сравнява, да критикува вътрешността или витрините им, какво продават, колко и в какъв вид: влизаше, представяше се като клиентка или като модистка от южното полукълбо, която е на учебно пътешествие. Купуваше малко, лудостта й бе преминала; вярно че вече имаше четирийсет рокли, без да брои всичките аксесоари към тях. Преценяваше продавачките, държането им, недостатъците и качествата им.

Същото беше с шивачите. Запаметяваше. За по-късно — моментът още не бе настъпил.

Като художник Рене беше талантлив. Не и гениален, което компенсираше с доста добър критичен усет и широки връзки. Запозна я с Гиомен, Писаро, Синяк, Реноар, Леон Бонар, на когото бе позирал Виктор Юго, с американката Мери Касат; с един млад поет с акцент като ромонеща от зори водна мелница, Пол Клодел, с един журналист политик с безмилостен хумор, Жорж Клемансо. Видя как Едгар Дега завършва своята „Гола жена, която изтрива шията си“ и ако не беше ревността на Детуш, би позирала за него, който бе очарован от сивите й очи. Рене я заведе в Живерни при Клод Моне, където обядваха, а през пролетта на 96-а у мърморкото Пол Сезан в Прованс, който се възстановяваше от страхотния провал на първата си самостоятелна изложба при Амброаз Волар. „Искате да купите нещо мое? Единствена сте. Вземете каквото искате…“ От Екс, все така с Рене, тя отиде в Монте Карло — откриването на Лазурния бряг, боже мой, Лизи, — където игра в казиното и спечели седемнайсет хиляди франка за една вечер.

„Ето поне едно нещо, което умея да правя.“

Но тези така лесно грабнати пари й се струваха без стойност. Пареха пръстите й, не бяха наистина нейни. Споменаха й за терен от дванайсет хектара на един от хълмовете на някакъв град, наречен Кан, и със седемнайсетте хиляди франка тя го купи, без дори да го види. Казаха й, че оттам можело да се види морето и причината й се стори достатъчна.

След връщането в Париж скъса с Рене. „Понасях го шест месеца, дойде ми до гуша.“ Той заплаши, че ще се самоубие, ако тя го напусне. Тя му поднесе въже, уж намазано с цианкалий, вързано с черна панделка. Това окончателно го съсипа. Скъса не заради някой друг мъж, макар кандидатите да се надпреварваха, а защото бе получила всичко, което той бе могъл да й даде. Не я бе научил на нищо повече от това, което вече знаеше за начина, по който едно тяло може да притиска друго… въпреки че от него узна много неща за художниците, за живописта, за думите, използвани в това изкуство.

Тъкмо бе скъсала, когато в началото на юни получи писмото от Анастасия.

Същия ден замина за Санкт Петербург.

— Би ли повторила? — помоли Лизи.

— Царское село. Императорският град, на руски. На петнайсет мили, около двайсет и пет километра южно от Санкт Петербург, столицата на Попови. Пристигнах на 29 юни в ранния следобед…

— С разтуптяно сърце.

— Мълчи. Вярно е, че много ме беше страх, Лизи. Не защото щях да се срещна с царицата, изобщо не ми пукаше, че е царица, аз струвам колкото нея…

— Повече.

— Струвам повече. Особено за себе си. В абсолютния смисъл също, впрочем. Мълчи… Но тази жена държеше в ръцете си съдбата на Мендел, затова се страхувах. Минахме покрай дачата на Толстой. По-нататък вляво е дворецът на Александър. Поради не знам каква си причина завихме надясно и влязохме в парка Монпарнас. Пред нас беше Китайският театър…

— Сега пък китайци!

— Лизи, не ми е до смях, ама никак.

— Зная.

— Влязохме в двореца, чиято фасада е триста метра широка…

— Нищо не съм казала.

— … направена е от пиластри и колони от бял камък на син фон, с позлатени орнаменти. Времето беше много хубаво, слънцето огряваше всички сгради, позлатените куполи на църквите, огромните градини. Толкова бях притеснена, че не бях способна да говоря или дори да отговарям, когато ми приказваха. Анастасия ме научи и хиляди пъти ме накара да повторя реверанса, който трябваше да направя, а аз се ужасявах като дете, аз, Хана, която не се страхува от нищо на този свят, си казвах, че ако объркам този реверанс, може би тази грешка ще струва главата на Мендел, ще го убия, защото лошо съм си сгънала коленете…

— Хана?

— Мълчи.

— Обичам те.

— Лизи.

— Хана, не ти прилича да се съмняваш или да се страхуваш. Но тъй като е ставало дума за Мендел…

— За него ставаше дума. Невероятен брой слуги, мъже в бели униформи, в черни дрехи… Чакахме в голяма стая, за която Анастасия ми каза, че е прочутата кехлибарена зала, която е пълна с прекрасни предмети тъкмо от кехлибар, кехлибар от Персия. Измина поне час. Цял куп велики графини и не знам какви си се изредиха да целунат Анастасия, но нито една не ми обърна внимание. Чувствах се наистина малка, миниатюрна, Лизи. Чувствах се полякиня, еврейка от моя щетъл, бедна и неука сред всичките тези руски дами, чиито баща, брат или син може би беше онзи руски офицер казак, който Мендел едва не размаза с ока от каруцата си и който позволи да убият баща ми и Яша, без да направи нещо друго, освен да си поглажда мустака. На моменти ме обхващаше страхотен бяс, разтрепервах се от омраза, страшно ми се искаше да подпаля мръсния им дворец… Но дойдоха да ни извикат, Анастасия и мен, ние тръгнахме, прекосихме няколко стаи със стени, покрити с коприна.

Отново спряхме, казаха ни, че скапаната царица най-сетне щяла да ни приеме. Но не, изтърколи се още един час, а нас ни изведоха в парка и ни поведоха към една малка постройка, галерията Камерон, където са стаите от ахат. Точно когато стигнахме там, сякаш придойде голяма вълна, земята почти се разтърси и Анастасия ме застави да застана едва ли не на четири крака: минаваше цар Николай, брадат и мустакат, и с поглед на крадлив счетоводител. Отмина, а с него и вълната. Веднага след това се озовахме под аркади, откъдето се виждаше едно езеро и тя беше там… самата царица, Нейно величество, в бяла рокля и дантелен шал, с жестоки устни и също тъй жестоки очи, със сух глас. Заговори с отегчение на Анастасия и едва след това ми хвърли един поглед, събрал цялото презрение на света. Казах си, че ако животът на Мендел зависи от тази жена, значи той вече е мъртъв, умрял е в мига, в който тя е чула името му. Заговорих много бързо, защото всяка секунда беше ценна и защото бях отчаяна, но се стараех с все сили. Не си спомням нито дума от това, което съм казала. Просто дойде момент, в който царицата се обърна и тръгна към градините по нещо като рампа, заобиколена от придворните си дами. Останахме сами с Анастасия и три-четири млади момичета, те всичките плачеха и казваха, че съм била страшно трогваща, трогваща до сълзи.

Не зная… Казвах ти, Лизи: дори не си спомням какво съм й казала на тази госпожа Николай Втора. Върнахме се в Санкт Петербург и за първи път в живота си бях уморена. С Анастасия отседнахме в някакъв дворец, който беше на един от чичовците й, на брега на канала Грибоедов, недалеч от проспект Невски и от църквата „Вознесение господне“, която в момента строяха на мястото, където е бил убит цар Александър II. Останахме там петнайсет дни, но нищо не се случи. Можеше да се окаже, че загубената царица дори не е чула какво съм й казала или пък е наредила да го екзекутират, по моя вина, само защото й казах, че Мендел съществува, ето какво си повтарях докато ходехме по балове, един от които продължи два дни и заради него бяхме принудени да се върнем в Царское село.

Но една сутрин, в началото на третата седмица Анастасия влезе в стаята ми. Беше бледа от гняв и мъка, трепереше. Каза, че не иска никога повече да ме види и че трябва да си тръгна още същия ден, на часа. Защото тя и други дами от свитата на царицата се трогнали от думите ми и се намесили и то за един еврейски сводник от Варшава, какъв срам за тях! Толкова се молили, че се намесил и един министър, който издал заповед за освобождаването, за помилването на сводника, накарал самия цар да я подпише и я е изпратил по телеграфа в най-затънтения край на Сибир, в солните мини или не знам си къде. А от Най-Затънтения Край на Сибир отговорили, че само чакали да освободят Визокер, стига преди това отново да го хванат. Защото имало вече година, откакто въпросният Визокер е избягал, след като е строшил главите на трима-четирима пазачи и се отправил сам и пеш или към Северния полюс, или към езерото Байкал, или пък към страната на монголците или Хималаите. И че се надявали най-сетне този безумец да е пукнал.

Мълчание.

Тогава малката Лизи, която по онова време беше на единайсет години, попита с очи, също пълни със сълзи:

— Ти от щастие или от мъка плачеш?

— Не зная.

— Никога не съм те виждала да плачеш.

— Е добре, ето — каза Хана. — Сега ме видя.

20. 4 януари 1899 година

През лятото на 1896 г. двете лудуваха на френската Ривиера. Не харчеха много, дори никак: Хана прекара една-единствена вечер в казиното в Монте Карло и всичко се повтори, спечели предостатъчно, за да плати пътуването им и престоя в хотел „Париж“, плюс две нови рокли за Лизи и две за нея и наема на улица „Анжу“ 10 за цяла година, като се включи и газта. Хана заключи, че това е някакво проклятие, което я преследва. Беше почти отчаяна. Ако играеше цял месец, нямаше съмнение, че щеше да стане богата колкото всичките господа Ротшилдови, взети заедно. Поне да знаеше добре да играе, да влагаше в ходовете си и най-малкото зрънце ум, разсъждение или памет! Но не: заложи на 18 (рождената дата на Тадеуш), на 2 (рождената дата на Лизи), на 23 (нейния рожден ден), залагаше на което й падне число и всеки път прибираше трийсет и шест пъти мизата.

„Отвратително. Каква глупава игра!“

Останала в хотела, естествено с Шарлот (която бе напълняла и вече не можеше да минава през въртящата се врата); Лизи се задушаваше от смях, просната по гръб и с вирнати във въздуха крака.

— Наистина няма нищо смешно — процеди Хана през зъби. — Наистина имам идиотски вид, когато се напъвам да въртя сделки!

Що се отнасяше до сделките, тя продължаваше да прави сметките си с обичайната вманиаченост. Парите, които отчасти бяха в Лондон, отчасти в Германия, в банката в Кьолн, където Мариан Каден се трудеше като вол всичко да разбере, й носеха девет и половина процента лихва. Това беше малко, но тя бе поискала да са й винаги на разположение. От двайсет и петте хиляди на Пайк, на когото редовно плащаше неговия половин процент лихва, получаваше само девет пункта лихви. Но това все пак правеше близо шест хиляди лири годишно, без да пипа собствения си капитал.

… Освен това този капитал се увеличаваше. Първо, защото тя не изхарчваше всичките шест хиляди лири, а и защото през юни 96-а, в съответствие със сключените договори, получи от Австралия единайсет хиляди деветстотин и няколко лири, първата вноска от полагащата й се печалба от австралийските начинания, изплатена от Жан-Франсоа Фурнак — самият той пък контролиран от кантората Уитакър.

— Ще получите още толкова след шест месеца. Фурнак е вложил първите печалби, както беше уговорено, но инвестициите вече приключиха. Следващата година би трябвало да получите трийсет хиляди лири.

— Знам да смятам и да чета.

— Не се съмнявам, Хана, не се съмнявам. Но вашето спокойствие просто ме удивлява.

Поли очевидно започваше да си задава въпроси. Учудваше го не само привидното й спокойствие, но и бездействието й; не бе допускал, че е способна на подобно търпение. Той много често прескачаше от Лондон до Париж. Когато тя си взе за любовник художника, той малко се нацупи, но му мина — неговата територия беше определена, той никога нямаше да я притежава и се примиряваше малко или много; беше от онези малобройни мъже, които големите страдания в живота сякаш не засягат; понякога умират от тях, но галантно и с усмивка.

Често идваше от Лондон в Париж, но само заради приятелството им, с което се задоволяваше поради липса на нещо по-добро: тя не правеше нищо, за което той да би могъл да я съветва. Дори бе отхвърлила предложението му за по-изгодни вложения с познатия вече довод: иска парите да са й под ръка, да може да разполага с тях веднага. „Разсъждавате като емигрантка, скъпа моя.“ — „За момента все още съм такава. И не ми казвайте, че бездействам: уча, сега ми е времето, все пак.“ По тази точка това беше самата истина — за една година с дерматолога Барюйе и други — тя дори бе присъствала на хирургически операции; казваха й, че ще припадне при вида на първата кръв; беше се изсмяла и разбира се, остана невъзмутима, — с всичките книги, които погълна, тя бе научила невероятно много неща. Работейки по шестнайсет-осемнайсет часа на ден, когато не беше с Лизи или отиваше на някое соаре, където я водеха (защо винаги трябва да бъде съпроводена от някой мъж, по дяволите?) било от Рене (преди да скъсат), било от писатели, художници, журналисти или музиканти, нейни познати.

През октомври 96-а тя имаше повече от седемдесет и осем хиляди лири. Достатъчно беше да седне и просто да чака да достигне границата от сто хиляди паунда, които си бе поставила като цел.

Както винаги Поли я бе усетил точно — „аз съм дундестата рибка пилот на една сладка бяла акулка, каквато сте вие, Хана“ — треската за действие наистина започна да я изгаря. Бе открила, що се отнася до нея, че само по себе си трупането на състояние не е било и не би могло да й бъде цел; движеше я нещо друго, една много по-силна потребност — абсолютната, почти патологична необходимост да оползотворява изключителната способност да създава, която беше в нея и която нито времето, нито възрастта, нито обратите в живота й щяха да успеят да отслабят или унищожат.

И наистина, това беше по-силно от нея: престъпи обещанието, което сама си бе дала да изчака две-три години, преди да предприеме каквото и да било.

Откри първия фронт.

В конкретния случай нае, под аркадите на улица „Риволи“, срещу парка Тюйлери, един магазин, който не бе вървял много добре. Собственикът бе умрял преди една година, търговията замираше (според нея между двата факта нямаше никаква връзка). В него продаваха дрънкулки и дреболии — от корсети и подплънки, които имаха вид на вече използвани, до религиозни медальони. За две хиляди и шестстотин франка тя получи правото да го превърне в каквото пожелае (освен в публичен дом, вдовицата беше набожна).

Поли й бе казвал безброй пъти: имаше нещо неумолимо в нейния успех. За три месеца клиентелата се върна или по-скоро дойде съвършено нова, поне с половин век по-млада, привлечена без никаква реклама от умелото подреждане на витрината, от вътрешната украса (ограничена впрочем до един пласт бяла боя). Понесе се мълвата за изкусната промяна в стоките, различното отношение на едната, а после и на двете нови продавачки, атмосферата… И самата Хана не беше в състояние да даде точно обяснение. Правеше нещата и те успяваха. Не се мъчеше особено да разбере защо. Достатъчно й беше да установи, че няма никакъв талант за рисуването, живописта, скулптурата, нито пък за писане. Опитала се бе наистина да напише петнайсетина страници за Мендел, за идванията му с бруска в щетъла, за обширните равнини в Полша; окуражавана в началото от Марсел Пруст, тя най-накрая му показа пълните си съчинения. Само по погледа му разбра: резултатът е студен, бездушен, по нищо не й прилича; не е успяла да се вживее и е използвала единствено ума си, това е много и в същото време недостатъчно, поясни чувствителният Марсел. Нямаше наклонности и за музиката; дори беше направо инвалид в това отношение. Когато Дебюси изсвири, усмихвайки й се почти единствено за нея, своята „Прелюдия към следобеда на един фавн“ тя чуваше само шумове и нищо друго; глухотата й беше същата в Операта или на концертите, на които Поли и други я бяха влачили.

… В замяна на това притежаваше таланта да предприема и да продава — през смях наистина, но Поли дори говореше, че е направо гений; тя притежаваше необяснимото умение да предусеща това, което хората и най-вече жените желаят.

През февруари 97-а магазинът се разшири в помещенията на един съседен магазин и това доведе до наемането на още четири допълнителни продавачки. През май отвори друг магазин, на улица „Фобур Сент-Оноре“. Работата рязко се увеличи месец и половина по-късно, когато от Сидни най-сетне пристигна първата пратка от кремове, лосиони и тоалетни води.

Тя просто опитваше. Не желаеше вече да се задоволява с продукти, правени напосоки, на ъгъла на масата, с хаванче и чукало. Сигурна беше, че с всички познания, които бе натрупала, може да се оправи по-добре. Почти насила, до такава степен съзнаваше, че се оставя да бъде понесена от водовъртежа, тя обиколи околностите на Париж да търси място, където да направи първата си фабрика. Естествено Поли я придружаваше, за нищо на света не би пропуснал началото на офанзивата, за която вече почти бе загубил надежда, че ще започне.

— От Австралия ли ще докарвате растенията?

— Не, естествено. Австралия си е Австралия, Европа си е Европа.

Обясни, че обикаляйки билкарите, е завързала познанства и е намерила един, по-предприемчив от другите, който е приел да работи за нея.

— Някой си Бошател. Ръката му е малко шавлива, но прекрасно познава растенията, от които се нуждая, и обича да обикаля провинцията. Той ще ми изгради мрежа.

От Нормандия до Германия (всъщност до Елзас, който е немски).

Откри място за фабриката си в Еврьо. Можеше, естествено, да избере нещо по-близко до Париж, обаче тя искаше да е в провинцията.

— А и едно предприятие, разположено в град, попада под неговото влияние и направо потъва. Аз ще назначавам на място, искам яки момичета, които могат да различат ябълковите от черешовите цветове.

Толкова за фабриката. По отношение на персонала тя имаше съвсем точни изисквания към продавачките, по възможност хубавички, фини, елегантни, тоест всички онези качества, които бе открила у Жан-Франсоа Фурнак, съчетани с компетентност и любезност към клиентките: искаше от тях почти невъзможното. Такива можеха да се намерят само в една среда: тази на висшата мода. Веднага щом самата тя придоби нужната сигурност, упорито започна да посещава „Уърт“, на улица „Ла Пе“ (който командваше женската мода в света, чак до Америка; почти всички жени от Царское село се перчеха с тоалети на Шарл Фредерик или на сина му Гастон), а също така Дусе (Пол Поаре е бил негов ученик, но още не бе открил собствена модна къща) и госпожа Пакен, така решителна и организирана (порази Хана, първо защото беше жена и преуспяваше — нима не откри първа тя клон в чужбина, в Лондон, — второ, със строгостта в управлението, пример за подражание, Хана), както и Мари Кало и Лафериер (още една жена).

Хана се сприятели с Жан-Филип, един от синовете на основателя на „Уърт“, който се занимаваше главно с управлението. Само приятелска връзка (запознали се бяха с посредничеството на Едгар Дега), която в един момент доведе до някои планове за сдружаване; но не повече: Жан-Филип и модна къща „Уърт“ със сигурност нямаха нужда от нея, а пък от своя страна и Хана нямаше никакво намерение да се обвързва с когото и да било. Но той беше достатъчно добронамерен да й изброи няколко имена, като смеешком я накара да му обещае, че няма да го конкурира. Сред тях беше и името на Жана Фугарил, постъпила при Пакен на улица „Ла Пе“ 3 още през 1891 г. при създаването на модната къща.

Жана беше около трийсетте, знаеше английски и испански и несъмнено притежаваше всички желани качества: амбиция, изключително чувство за организация и светски контакти („… и отвратителен характер, предупреждавам ви, Хана.“ — „Намерили сте на кого да го кажете, бъдете спокойна: мен също си ме бива в това отношение.“ — „Искате да напусна Пакен, за да ръководя нещо, което още не съществува? Освен ако не наричате предприятие тези два магазина?“). Водиха спорове седмици наред, на различни срещи. Жана изобщо не вярваше в козметичната индустрия (защото си говореха за индустрия), нито пък виждаше бъдеще за парфюмите, „където мястото е вече заето“. „Искате да се борите с Герлен или Роже и Гале?“ — „Ще се боря срещу всеки. Но най-вече желая да направя това, което все още никой не е правил…“ Споразумението бе сключено най-накрая под арбитража на Поли: три години Жана щеше да получава един път и половина заплатата, която бе имала при Пакен (по-добре платена беше от министър) и след изтичането на този първи договор щеше да бъде свободна да избира между два процента от цялата печалба или обезщетение с размер на заплатата й за пет години.

Щяха да работят заедно трийсет и осем години, до смъртта на Жана всъщност. Въпреки безбройните крайно буреносни караници, от които и двете изпитваха еднакво удоволствие, почти опиянение.

Друга подробност за уреждане: въпроса за специалистките, които във всеки козметичен салон (за момента не бе създаден нито един) щяха да съветват клиентките как да използват козметичните средства, които по това време също ги нямаше и „с които никоя почтена жена никога няма да иска да си наплеска лицето. Ние не сме при диваците в Австралия, Хана; тукашните дами нямат халки в ноздрите, ако сте забелязали“. — „Мразя ви, Фугарил… Жана, сто пъти вече ти обясних…“

Хана реши да създаде собствена школа, където да подготвя тези, които по предложение на Пруст нарече козметички.

Оставаше само да се създадат козметичните продукти. Защото тя имаше намерение да направи нещо по-добро от адските си смески в Сидни. Но тъй като едновременно с това беше полякиня, жена и дори варшавянка, Хана отиде да се срещне с някоя си Мария Складовска, която сега се наричаше Мария Кюри. Тя беше истински учен. Със смях отхвърли предложението на Хана сама да се заеме с това, но препоръча Жулиет Ман, която беше химичка и много подходяща за производствен директор. Срещнаха се, разбраха се и дори се свързаха веднага с едно от онези мигновени и трайни приятелства, които Хана имаше щастието винаги да предизвиква. Отсега нататък Жулиет щеше да ръководи „кухнята“, а освен това и подготовката на козметичките. Едва шест години по-късно, когато Мария Кюри заедно с мъжа си получи Нобелова награда за изследванията си върху радия, Хана разбра какво невероятно нахалство е проявила: „А аз й предложих да ми прави кремове за разкрасяване, наистина съм безумна“.

Тя проучи огромната папка, събрана от студентите от улица „Екол“. И стигна до заключението, че нищо или почти нищо не е направено: козметиката, в нейния бъдещ смисъл, не съществуваше; продаваха се единствено кремове, които при изследване дори не достигаха равнището на направените от нея. „Толкова по-добре: ще създам нещо ново. Останалото ще е въпрос на патентоване, изработване и пускане в продажба.“ Най-старателно прегледа тонове реклами, излезли било във вестници и списания, било под формата на диплянки… и се успокои: всичките бяха ужасяващо посредствени, в тях се мъдреха най-безсрамни лъжи, особено по адрес на вечната мечта, псевдоеликсирите за подмладяване, а Жулиет, след като ги изследва, потвърди, че ако не са направо опасни, те в най-добрия случай изобщо не действат. Но нямаше закон, който да ограничава или да регулира продажбите.

Помоли същите студенти да направят проучване в европейски мащаб: искаше да знае къде да създаде салоните си за разкрасяване. Идея, която нямаше да даде почти нищо: предложиха й просто големите столици и курортните селища. За тях се бе сетила и сама. Но тя запомни принципния подход за проучване на пазара и по-късно щеше да го приложи с много по-голям успех.

В Париж козметичният салон щеше да бъде на улица „Риволи“. Би предпочела площад „Вандом“, но там не бе намерила нищо подходящо.

„Друго какво, Хана?“

… Естествено някой, който да надзирава целия този зараждащ се комплекс, човек, способен да бди за насочването или просто за събирането на билките и тревите, за закупуването на основните материали, нужни на Жулиет, за цялостната дейност; способен преди всички да хукне да проучва възможностите за установяване на нови места, да търси помещение в най-хубавите части на всеки превзет град; и достоен за такова доверие, разбира се, че да може да му се повери наблюдението на всички и всичко; някой, който да е посветен във всичките й тайни…

Не беше нужно да търси този някой — Мариан Каден бе завършил стажа си в Кьолн, знаеше френски (не особено добре, винаги щеше да го говори с такъв акцент, че да умреш от смях, сякаш го правеше нарочно, а това не беше в характера му) и банково дело; вече учеше английски, по-успешно. Мариан с невероятната си работоспособност, с почти фанатичната си преданост и благоговение към нея… ако му кажеше да се захване с китайски и физика, той щеше да го направи на мига.

— Ако имаш време да понаучиш малко испански, няма да ти е от вреда. На мен също. Направо ще се захванем, hablo, hablas, habla, hablamos, hablais, hablan44, много е лесно, помни се като песен. Muy pronto, amigo45: голяма част от клиентките ни идват от Южна Америка. Или ще дойдат, очаквам ги тази или идната година. А те са пълни с пари, също като руските принцеси… Добре че знаем руски. Ти Фугарил, не го знаеш, а? Виждаш ли, че не знаеш всичко!

Въпреки цялото доверие, което имаше в Мариан, не го направи директор. Не му определи никаква титла, не му даде кабинет. Той вече беше и винаги щеше да остане нейна сянка (дори когато забогатя благодарение на собствените си усилия), тя не искаше да му дава никаква длъжност, въпреки че му плащаше най-добре. По-добре, отколкото на себе си. Мъже и жени, които бяха работили за нея трийсет-четирийсет години, надали бяха виждали Мариан и три пъти, едва го знаеха по име, че дори и това не знаеха, докато той с изключителната си памет щеше да знае винаги всичко за тях, където и по света да работеха.

Цялата 1897 година премина в тези многобройни занимания. До отварянето на салона в Брюксел, четири месеца след парижкия, без на практика тя да докосва капитала си, който се увеличаваше непрестанно благодарение на лихвите и редовните постъпления на пари от Австралия. Защото печалбите от магазините на „Риволи“ и „Фобур Сент-Оноре“ изцяло бяха отново инвестирани и щяха и в бъдеще да служат за създаване на нови предприятия, единствено за това. Никакви заеми. Тя просто бе закръглила сумата, необходима за действие, черпейки от собствените си средства, които бяха достигнали четири хиляди лири годишно. От тях плащаше и на своите две главни помощнички, Жана и Жулиет. Това не й пречеше да продължи да плаща част от обучението на Лизи и месечните заплати на Мариан. При нужда се лишаваше, дори цял един месец не си купи нова рокля или картина, единствените й екстравагантности.

„С изключение на две хиляди и шестстотинте франка, които дадох, за да откупя правото за наемане на магазина на улица «Риволи», можех съвсем спокойно да започна без пари. Наистина съм прокълната.“

След дълги размишления и след като бе избирала между петнайсет-двайсет поклонници, си намери друг любим на сърцето. Наричаше се Андре Лабади, банкер поет от Бордо, млад упълномощен представител в „Сосиете Женерал“, с изгледи за най-блестящо бъдеще, чиито доходи от семейните лозя го правеха съвсем по неин вкус. Той имаше гасконския поглед на Жан-Франсоа Фурнак (който дойде в Париж през есента на въпросната година) и определено заядливи мустачки, все още малко напевен акцент и деликатност на бижутер, когато ставаше дума за нея и нейните удоволствия. Познаваше Англия и говореше английски (сред прадедите му имаше англосаксонци от далечното време на Черния принц, както и евреи и то по линия на майката на Мишел Монтен, на когото беше потомък). Познаваше и Америка, където бе живял една година и бе обикалял Дивия запад, в памет на друг свой прародител, основател на Сейнт Луис. Той караше Хана да мечтае не само защото й рецитираше еднакво добре Уолт Уитман и „Сирано дьо Бержерак“ на Ростан (заведе я на премиерата на пиесата и тя много я хареса), но и защото именно той й отвори очите за земите отвъд океана и я накара да открие този нов хоризонт, който дотогава й се струваше безкрайно далечен и приказен. От пътешествията си, които го бяха отвели чак до Калифорния — „Сан Франциско би ти харесал, Хана“ — той бе натрупал цяла колекция от познанства: с невероятния съдия Рой Бийн, с маршал Бил Тайлман, с Уайът Ърп от ОК Корал; видял бе труповете на Долтонови, изложени в Кофивил и как угасва пламъкът на Седящия Бик, съзерцавал бе непроницаемото лице на победения Джеронимо. Разказа й за удивителните милиардери авантюристи, които бе срещнал там…

… но най-вече великолепно я любеше, тя не се бе излъгала в избора си в нито едно отношение. Любеше я без въображението на един Хътуил, но с търпение и спокойно внимание, с очарование и нежност и необходимата доза буйност.

Толкова добре, че тя почти изпадна в ужас: ами ако я откъсне от Тадеуш? Стигна дотам, че дори го напусна за цял месец (готвеше се за Лондон, но не това беше истинската причина, тя се страхуваше от самата себе си). Когато се върна при него той я очакваше спокоен: „Ти не си жена, която ще си тръгне, без да каже дума, Хана“. От всички мъже, с изключение на Тадеуш разбира се, той беше единствен, в когото тя едва не се влюби наистина. Раздели се с него едва когато самият той не издържа на любовта си към нея и я помоли да се оженят.

Останаха заедно една година.

Откри салона в Лондон през 1898 г. Нае къщата на един херцог срещу площад „Сейнт Джеймс“. Сградата беше почти историческа и работите по обзавеждането накараха цялото High Society46 да злослови. Тя отби удара като се обърна към един от безчетните братовчеди на Поли. Не беше кой да е: надзиравал бе работите по ремонта на Уиндзорския дворец и ремонтираше салоните у херцог Кларънс. Беше хомосексуалист и макар че се казваше Хенри, предпочиташе да го наричат Беатрис. Изглеждаше много забавен и на два-три пъти дойде да следи работата, облечен до неузнаваемост като жена, а с високия си като сопрано глас заблуди дори Поли. Целуна го по устата и заяви, че е много сладичък, а Поли дори не позна братовчед си…

Хенри-Беатрис стана един от големите приятели на Хана, до смъртта си през 1915 г. (самоуби се на фронта в Ардените от любов по един красив офицер). Веднага след като тя разположи част от щаба си, той бързо доби навика да я навестява вечер в стаята й на втория етаж. Бъбреха си като две жени — разликата между бъбренето на жените и споровете на мъжете, Лизи, е, че при последните се пушат пури. А останалото, съотношението на глупостите, които се ръсят там, е съвършено същото. — Той познаваше висшето лондонско, следователно и британско общество по най-добрия, най-недискретния, по най-лукавия начин, който човек може да си представи. Имаше злъчния език на мъж и жена, взети заедно, направо беше явление. Знаеше кой с кого и как спи, защо и в колко часа. Забавляваше Хана, но най-вече й беше полезен в нейните завоевания. Между тях се установи истинско, малко смущаващо съучастничество…

… Много смущаващо на моменти. Може би като предизвикателство, което трябваше да се приеме, тя повече или по-малко си бе втълпила да го върне в правия път и през вечерите, които прекарваха заедно, през седмиците и дългите месеци тя се опитваше да го съблазни. „И само не разправяй на себе си, че го правиш, за да се тренираш за Тадеуш! Андре е съвсем достатъчен за това. Ти си си направо порочна!“ Една нощ той се появи много късно — часът беше около два, тя тъкмо се бе върнала от „Ковънт Гардън“, където Поли я бе завлякъл, и от последвалата вечеря — и я завари да се съблича. Седна на леглото и взе да бърбори. Млъкна за няколко секунди, когато тя остана гола, втренчи очи в нея, отново подхвана бръщолевенето си, но продължаваше да я гледа, едва се помръдна, когато тя се изтегна по гръб върху кувертюрата.

— Извинявайте, винаги спя гола — каза тя. — Та продължавайте, Беатрис…

Тогава той заговори нормално, тоест с мъжки глас, който дори не беше нежен. Хана видя ръката му, която леко помръдна, би могло да се каже, че потрепваше. Не че той я виждаше за първи път гола или поне разголена; често му се бе случвало да присъства, когато тя сменяше тоалетите си, приготвяйки се за някоя вечеря. По много поводи му бе показвала гърдите си — „най-хубавите гърди в Европа, скъпа моя; нямам данни за другите континенти“ — дори малко повече, а той, знаейки (винаги знаеше всичко в тази област) с кого тя ще се срещне на вечерята или на спектакъла, предварително й правеше характеристика на всеки и всяка и дори нещо повече, описваше й слабите места на едните и на другите, за да ги използва за работата си: „Внимавайте, лейди Еди-коя си и малката госпожа Армстронг се мразят, можете да имате само едната от тях; заложете на по-младата, тя ще доведе след себе си петнайсет-двайсет свои приятелки, които не знаят къде да прахосат парите на съпрузите си…“, или пък: „Не се доверявайте на външния вид, тази унгарска графиня няма пукнато пени…“, или: „Искате да привлечете други американки? Обслужвайте безплатно Сузи Армбръстър; тя все едно няма да похарчи повече от три лири, но ако разкаже за вас, всички жени от отвъдокеанската колония още същия ден ще почукат на вратата ви“.

(Десет месеца по-късно, през 1899 г., когато тя търсеше начин да се заговори малко повече за козметичния й салон, именно Хенри я посъветва да изгони при първия повод дебелата дама в лилаво: „Тя е лейди, но отскоро, започнала е с мармалад. Мразят я почти навсякъде, въпреки че се страхуват от нея. Изключително богата, но свръх скъперница и вие нищо няма да загубите от нея. Изхвърляте я на улицата и още утре в Лондон ще имате хиляда и петстотин приятелки от детинство, всичките умиращи от желание да дойдат при тази, която се е осмелила да направи жеста, за който те мечтаят от първия си бал“.)

… Той говореше и продължаваше да я гледа, седнал на по-малко от половин метър от нея; пръстите на лявата му ръка докосваха голото й бедро. Замълча, този път за дълго. Леко се изчерви, сетне възкликна:

— Мили Боже!

Но не се отдръпна от нея.

И тогава тихо каза:

— Аз наистина не съм мъж, Хана…

— Не зная, Хенри.

— Но бихте искали да узнаете. Действително до края на живота си ще сте опитали всичко…

— После ще е много късно.

— Точно така.

Ръката му бавно тръгна нагоре и се плъзна по заобления й ханш, галейки кадифето му. Продължи пътя си, застина на корема й, показалецът и големият пръст отначало докоснаха, а после деликатно започнаха да си играят с медночервения пух, завивайки го на копринени букли. Другата му ръка дойде на помощ и полекичка се промъкна между бедрата, които тя послушно отвори. Погали вътрешната им страна, която беше толкова гладка.

— Приятно ли е?

— Ммммм.

— За първи път е и ето че се смущавам. Имам любовник на седемнайсет години, но кожата му не е нежна като вашата.

— Най-после тържествувам.

— Не тържествувайте толкова бързо.

Втората ръка се плъзна нагоре и отново слезе, без наистина да стигне до срамните устни. Той се наведе и докосна с език зърното на всяка гърда:

— Какво странно усещане. Проправям си път в непозната страна. Дори миризмите са различни.

Целуна я по устата. Остави се да го разсъблече, като предварително клатеше глава. И наистина, вече гол, той изобщо не се възбуждаше каквото и да правеше тя.

— Предупредих ви, Хана. Дори вие.

— Ще започна отново.

Той отново се надвеси над нея, докосваше я само с език, както би правила една жена, любеща друга жена, и успя да й достави повече удоволствие, отколкото тя бе очаквала. После легна по гръб и се разплака. А тя го прегърна и останаха така. И двамата знаеха, че няма да го направят отново. Той попита:

— Опитвала ли сте вече с друга жена, Хана?

— Не.

— Иска ли ви се?

— Не.

— Един зъл език ми разказа за вас и за онази писателка, Колет.

Тя се засмя:

— Познаваме се. На едно соаре в Париж, на което присъствах, тя се появи гола под гигантски похлупак и се галеше с друга жена. Нищо повече. Между нея и мен няма нищо:

— Само мъже, така ли?

— Обожавам ги. Аз съм съвсем нормална.

— Ненормалното е, че го заявявате високо. Какво безочие! Почтената жена не изпитва удоволствие. Живеем по времето на Виктория, все пак, мила моя…

Незабавно след Лондон дойде ред на Будапеща, където отвори салон през пролетта на все същата тази 1898 г. И почти едновременно с него, или поне незабавно след това, благодарение на забележителната подготовка, извършена от Мариан, в Прага и Берлин.

— Варшава, Хана?

— Не.

— Добе Клоц е все още жива.

— Толкова по-зле. Но най-вече, жалко.

Най-сетне се бе решила да пише на майка си. Кратко и студено писмо от няколко реда. Не получи отговор и това не я натъжи, а учуди: не бе вярвала, че Шифра има достатъчно характер, за да й се сърди. Но явно и тя все още беше жива. Обяснение за майчиното мълчание получи малко по-късно, под формата на писмо от брат си Симон (той вече беше равин). Симон й бе написал двайсет и осем страници, пълни с горчиви упреци, тя била срам за цяла Полша, а и за целия свят всъщност. Не я считал за сестра, полякиня и жена. И й искаше хиляда рубли.

„Откуп, предполагам“, помисли си тя, без изобщо да се почувства засегната от всички проклятия, които той бе изсипал.

Поколеба се, но му изпрати парите, като даже утрои сумата. Съзнаваше ясно, че това е най-огромната глупост, защото той нямаше да спре да иска, това беше ясно.

„Ти си чудовище, Хана, щом не обичаш майка си. Освен това не е вярно, че не я обичаш. Всъщност тя изобщо не те интересува. А тя обичала ли те е някога истински? Трябваше да те научи на нежност, а всичко, на което тя се опита да те научи, бяха шиенето и готвенето. Не може да се каже, че постигна блестящ успех в тази област… Но не си спомняш да е направила дори един мил жест към теб. И ти не опита, наистина. Сигурно винаги си я ужасявала… Несъмнено точно това не можеш да й простиш — тя не пожела, дори не се опита да те разбере, да разбере, че зад големите ти бухалски очи се криеше желанието да те помилва… да те прегърне.“

Тази година, в края на август, Род Маккена дойде в Европа да види сестра си за първи път след повече от три години. Естествено, той бе писал по едно писмо на всеки два месеца, подредени като нотна тетрадка. И убийствено скучни. Думите почти не се променяха във всяко писмо: „добре да работи“, „да бъде послушна“, „да пази честта им“ и това се повтаряше до безкрай. Той се бе оженил и жена му, някаква руса кобила от Нова Зеландия, го придружаваше. „Ако си направят малки, кажи му да ми запази едно, прошепна Хана на Лизи, сигурно ще е триметрово“. Луд смях, докато добрият Род (все пак той беше мил като Дъгал, който много бил остарял) ги гледаше, без нищо да разбира. Когато Лизи и Хана си говореха, той вероятно имаше неприятното чувство, че присъства на разговора на две извънземни. Те двете си имаха кодови думи, разбираеми само за тях. Думата „зигоматик“ например ги караше да цвилят от смях; Лизи я бе научила, изучавайки анатомия и оттогава всичко беше зигоматично, кочияшът на някоя каляска, чадърът, глупавата песен, политикът. Иди, че разбери!

Едно нещо беше сигурно: Лизи категорично отказваше дори да помисли за завръщане в Австралия през следващите петдесет години. Та даже и за ваканциите. Ще помисли. Няма за къде да бърза. А ако татко иска да ме види, защо не дойде? Бележките ми в училище? Отлични, аз съм най-добрата ученичка в Империята (това беше почти вярно, Хана бдеше по въпроса зорко като някой сикх).

Род и кобилата му си тръгнаха след два месеца. Мариан пристигна от Испания, където бе търсил Тадеуш (той не беше нито в Испания, нито в Португалия, още по-малко в Италия, вторият от братята на Каден също бе напуснал Полша и бе пребродил полуострова от Торино до Сицилия) и бе научил испански, както Хана му беше заповядала.

Сега Мариан говореше седем езика. И Лизи най-сетне го срещна, след като толкова дълго бе слушала за него. Не го намери красив — макар че… Не й се стори и много умен — макар че… Само двайсет минути след като се запозна с него (всъщност го познаваше от шест години, откакто в стаята й в Сидни, шушукайки и смеейки се като луди Хана й бе разказала собствения си живот, от Тадеуш до Мендел, минавайки през Мариан, Добе, Пинкош, Ребека и останалите) тя направо го попита още ли е девствен. Мариан мина през всички оттенъци на червеното до цвят на полски мак, запристъпва от крак на крак и нищо не отвърна — беше на двайсет и две години или почти и печелеше съвсем малко по-малко от управителя на Английската банка.

Лизи го целуна. Тя вече го обичаше „и разбира се, след две-три години щеше да се омъжи за този висок глупчо“. Висок доста относително — Мариан беше на ръст почти колкото нея; ако тя пораснеше още малко и сложеше високи токчета, щяха да бъдат еднакви на ръст, метър и седемдесет и осем. Инак Лизи имаше златисторуса коса и никога нямаше да успее да укроти къдриците си, напук на всички моди; не беше изключителна красавица, но притежаваше неизтощима веселост.

— Създадена съм да бъда щастлива — каза тя един ден на Хана, — наистина ли си сигурна, че не трябва да си намеря любовник?

— Наистина.

— Но ти имаш, нищо че ще се омъжиш за Тадеуш?

— Не е същото.

— Ха, ха, ха.

— Ако си намериш любовник, ще те върна в Австралия. И не ми казвай, че ще дойдеш при мен с плуване.

— Съвсем за малко?

— Не.

— Не е въпрос на ръст, така ли?

— Точно така.

— Бедният Мариан, който ще трябва да ме обезчести! Надявам се, че ще знае как да го направи.

— ЛИЗИ!

— А кой ме научи да говоря така, а? Кой?

Деветдесет и три хиляди лири актив при равносметката през декември 1898 г.

Въпреки инвестициите в Париж, Брюксел, Будапеща, Прага, Берлин и Лондон, които от своя страна с всяка изминала седмица увеличаваха състоянието й.

Неумолимо.

Реши следващите етапи да са Цюрих и Виена. По-скоро Цюрих, отколкото Виена, но без определена причина; докато според Мариан би трябвало редът да е обратен. Ала тя се заинати, въпрос на съвършено необясним инстинкт. „После Виена, Мариан, не ме питай защо, и аз не знам.“

В замяна на това по-нататък списъкът беше ясен: Милано и Рим едновременно, после Мадрид и Лисабон, Стокхолм, Копенхаген и Амстердам.

— Но не и Варшава?

— Не.

— Санкт Петербург?

Не обича руснаците, тия първобитни антисемити, би трябвало той да го знае. Аз все пак съм еврейка. (Тонът, с който му отговори, беше ледено безличен.) След Амстердам ще дойде големият скок, Америка. Може би някой път ще отиде на разузнаване в Ню Йорк вместо него. Един от братовчедите на Поли, от ирландския клон на неизчерпаемото семейство, бе емигрирал при янките. Живееше в Ню Йорк и заемаше много виден пост или като борсов посредник и банкер, или като шеф на банда. Поли вече не си спомняше пък и не вижда разликата между двете неща.

Наближаваха празниците в края на годината и както обикновено искаше да ги прекара сама. „Това не е нищо друго освен фетишизъм, Хана, и ти го знаеш. Чакаш Тадеуш и както е тръгнало, ще го чакаш цял живот… Я стига си се самосъжалявала! Ще го намериш!… Чакаш го и ако посрещнеш Новата година с когото и да било друг, дори с Лизи, ще ти донесе нещастие.“ Както и предишните години Лизи (която не обсъждаше този вид решения) замина за Шотландия да прекара Коледа и Нова година у една приятелка от пансиона.

Хана замина за Цюрих. Поне да използва това мъртво във всяко отношение време за нещо: щеше да търси място за новия си клон. От два месеца бе скъсала с Андре. Раздяла спокойна и изключително нежна, доста разстройваща. Той беше на трийсет и шест. В деня, когато се изпусна да й говори за женитба и тя каза „не“, той беше разбрал: напусна сцената, а на другия ден вместо подарък за сбогом беше покрил с две хиляди рози стълбите и асансьора на улица „Анжу“ 10.

В Цюрих прекарваше дните, а понякога и нощите, да гледа как снегът пада в окованите черни алпийски води. Не беше много весело. Трябваше да полага страхотни усилия, за да не заплаче. Четеше или се опитваше да чете, но в паметта й непрестанно изникваше стаята в квартал Прага, потискаше я, та чак свят й се виеше.

На 28 декември имаше една среща, която за нея бе просто комична: от дъното на огромния салон в хотела, където се беше свила в едно кресло с възглавници видя как Лотар Хътуил прекосява хола. Непроменен, елегантен и слаб, спокоен и привлекателен с посребрените си слепоочия. Една дребна млада жена, много жива със светли очи го придружаваше, увиснала на ръката му.

Изчака двойката да изчезне и повика шефа на рецепцията. Той й откри, че Хътуил е вдовец от поне две години, жена му загинала нелепо, удавяйки се по време на разходка из някакво езеро, май Леман. Нещастен случай. А господин Хътуил се е оженил повторно, да; много е богат.

Върна се в Лондон на 2 януари, Лизи се прибра от Шотландия на следващия ден…

… Присъства на сцената с изгонването на дебелата дама в лилаво…

… През следващите пет часа говори без да спре. Подновявайки навика си от Сидни, те си легнаха в едно легло, всред купчина от възглавници в черно и наситено червено и най-сетне заспаха. „По дяволите, Лизи, млъквай вече! Часът е един!“ — „Една дама не трябва да казва…“

На другата сутрин Хана стана малко по-късно от обикновено — в четири и половина. Зае се със сметките си и кореспонденцията. Към седем часа слезе да посрещне първите продавачки, чиято група се оглавяваше от Сесили Бартън, директорка за Англия, над нея в йерархията бяха само Жана Фугарил и, разбира се, Хана. Приблизително един час по-късно, сигурна, че всичко е наред, тя се опита да измъкне Лизи от голямото легло с балдахин и понеже не успя да й вземе чаршафа от черна коприна и възглавницата, за които се бе вкопчила, я напъха във ваната заедно с тях — това беше единственият начин да събуди австралийката в един толкова ранен за нея час.

Към десет часа двете отидоха по покупки. На улица „Бонд“ Хана купи на Лизи великолепна тънка златна гривна, инкрустирана с топази, която беше първият накит на девойката. Лизи изглеждаше много развълнувана.

Часът беше около един и половина, когато Хана се върна в козметичния салон (Лизи току-що бе заминала за Съсекс, съпроводена от един шофьор). Всички зали бяха пълни, чуваше се тих говор, ескадронът от девет козметички и единайсет продавачки беше на бойна нога…

И той беше там. Седнал на един фотьойл, за който Хенри Беатрис бе загубил десет дни да измисли стила и тапицерията му. Носеше костюм от дебела австралийска вълна, а на главата си — каскет на крадец на праскови. Всред цялата тази женска суетня, която го заобикаляше и където той приличаше на турист от „Бедекер“47, попаднал в харем, той се усмихваше с онази щастлива усмивка на безделник, която имат мъжете, когато знаят, че в крайна сметка ще им простят всички техни щуротии.

Хана едва не припадна. Погледът й се замъгли и тя имаше чувството, че ще умре от щастие.

— О, Мендел! Боже мой, Мендел!

21. Мендел, нещастнико…

Много беше просто всъщност, каза той: щом стигнал до езерото Байкал, свърнал наляво.

Можел също така да мине през Иркутск, където имало гарнизон. Той обаче не бил Михаил Строгов. Повървял малко, може би два-три месеца, но не много повече. Най-много четири и това е… Спомняше си, че май минал през Монголия, сетне видял купища китайци, да не повярваш колко са много, да изскачат отвсякъде — веднага след като прекосил Китайската стена. После, като отминал един-два милиарда китайци, влязъл в Шанхай, трябва да е било преди десетина-дванайсет месеца, но преди това се посбил с няколко типа наричани „боксери“48, които искали да му препречат пътя. Без няколко китайски дами, които били толкова гостоприемни, колкото и всички останали, щял да си има неприятности.

В Шанхай се видял принуден да се качи на борда на един клипер, който превозвал чай и го докарал до Европа за рекордно кратко време…

— Изобщо не сте получили писмата ми от Австралия, нали?

Разбира се, че да. Още били у него. Носил ги е трийсет или трийсет и пет хиляди километра и между другото ги знаел наизуст. За трети път я хвана през кръста и я повдигна с една ръка:

— Само това липсваше, Хана, да забравят да ми дават кореспонденцията! Тогава на тръгване щях да поваля много повече от трима-четирима (между които и началника на каторгата, наистина)! И нямаше да се задоволя с едно ударче по главата.

… И си помисли: „Много го даде в стил Самсон и Далила, Мендел“. Ала това беше начин да се предпази, но най-вече да предпази нея от силното вълнение, което изпитваше. Все пак не я бе виждал повече от седем години. Последният път беше, когато го бяха извели от затвора във Варшава и беше извикал „Честит рожден ден, Хана“, вдигайки юмруците си, оковани в онези мръсни вериги, които пак му бяха сложили при шестия от деветнайсетте опита за бягство. През тези седем години не беше минал и един ден, в който той да не мислеше за нея. Беше оцелял само благодарение на убеждението, че ако се оставеше да умре, страхотно щеше да разочарова Сополаната. Нищо нямаше да й каже, но си беше съвсем вярно, че се връщаше от ада. Сибирските надзиратели никак не бяха очаровани от неговата дързост, от упорството да се измъкне, от пълния му отказ да се подчини, от смеха му при най-страшните наказания с камшик. От твърдението му, изкрещявано, когато се е налагало, че е евреин (той, на когото не му пукаше за религията, както не му пукаше от първата открадната ябълка! Но щом се дразнеха, че е евреин, възможността трябваше да се използва). Бяха го разкарвали от лагер на лагер, до най-затънтените в тайгата, там, където температурата на въздуха понякога падаше до минус седемдесет градуса под нулата и където от всеки десет девет умираха.

Само за да се добере до Байкал му били нужни пет месеца, по шейсет километра дневно, ден след ден. Вярно, че било уморително, особено с криволиците, които бил принуден да прави, за да се спаси от преследвачите си. След студа дошли сушата и жегата на пустинята Гоби, която прекосил пеша, хранейки се със змии, гущери и с разложените останки на няколко камили, изоставени от някакъв керван, често пиейки собствената си урина. Боксерите в Китай също му създавали неприятности: бил спрял да отдъхне в една немска протестантска мисия, по-точно в леглото на жената на един мисионер, когато хора на сектата „Големият нож“ нахълтали вътре. Измъкнал се от този погром, както от всички останали, но малко му били понакълцали раменете и задника с нож. Е, все пак успял да извърви още няколко хиляди километра — китайските дами били ограничени, но всъщност много гостоприемни и съвсем не кротки. В Шанхай станал моряк, той, който изпитва ужас от морето. Озовал се в Япония без да разбере точно как, а оттам отишъл в Сан Франциско, защото японците нямали директна връзка с Австралия…

— Колко от писмата ми получихте?

— Шест. В последното, това от декември 94-а, ти беше в Сидни, чувстваше се добре и беше срещнала твоите австро-немски граф и графиня.

— Писах ви и едно седмо, в което ви съобщавах, че заминавам за Европа. Бях ви определила точни срещи.

— Не съм го получил. Едно от двете: или раздавачът е минал след заминаването ми или онези малко са ми били сърдити. Към края бях започнал страшно да им досаждам. Тръгнах си през пролетта на 95-а. Времето беше хубаво и много приятно за вървене. Снегът не беше повече от два метра.

… В Сан Франциско (той пазеше приятен спомен от Калифорния, много му беше харесало, пълно беше с интересни откаченяци) най-сетне намерил кораб до Филипините, където поработил известно време в една плантация, за да си набави малко средства, макар че изпитвал от работата на едно място още по-голям ужас, отколкото от морето. После се озовал на остров Ява. Тикнали го в затвора за някакъв доста объркан случай с една холандка, която го предпочела пред своя Ван Бадабум… Е, Ван Бадабум малко бил поумрял, защото поискал да защити честта си и понеже бил едър и дебел, Мендел съвсем без да иска му счупил кръста. След известно време, необходимо да избяга, и моткането из всичките тези скапани острови — колко мрази морето, да му се не види! — най-сетне пристигнал в Дарвин и стъпил на австралийска земя. Време било, защото започнал да се пита дали изобщо тази Австралия наистина съществува…

— Кога беше това?

— Миналата година. Април-май, там някъде.

Поскитал известно време, доволен, че отново е открил сушата и необятните пространства, и месец и половина по-късно бил в Куинсланд…

— Саймън Кланси говори ли ти нещо?

— Да. Запознахме се под един евкалипт. Заговорихме ей така за това, за онова и когато му казах, че съм дошъл да намеря една Сополана, висока колкото чувал жито и с очи с диаметър един метър, той ми каза, че „по дяволите и да му се не види скапаната история“, бил те познавал…

— Типично за него — рече Хана зарадвана.

— … Че те познава и дори работи за теб, събира трева сякаш ще храниш зайци. И че си заминала за Европа.

— Ходихте ли в Сидни?

— За какво? Ти вече не беше там.

— А в Мелбърн и Брисбейн?

— Не. По същата причина. Градовете ми досаждат, а този Саймън Кланси ми харесваше. Той и аз, ние…

— Мендел, бях оставила съобщения навсякъде, в Сидни, Мелбърн и Брисбейн, в случай че пристигнете! Бях оставила и пари!

Откъде, по дяволите, й беше щукнало, че той ще се тревожи за пари? За малко щеше да я вдигне за четвърти път, но предпочете да се оттегли в един ъгъл на огромната и великолепна библиотека на втория етаж на двореца, цялата в ламперия от бряст и съдържаща може би пет хиляди тома, чието първоначално обзавеждане Хенри-Беатрис бе запазил, като бе заменил единствено тъмночервените брокатени тапети с други в наситено червено.

Мендел стоеше далеч от Хана. Дори и повдигането с една ръка беше начин да я държи на разстояние. Защото той много се страхуваше от това, което щеше да изпита, ако бъдеше достатъчно луд да я притисне до себе си. Самият той не би могъл да устои, щеше да се размекне, да се отпусне и щяха да се озоват в леглото. И как да допусне това? Ако изобщо някога е знаел да прави нещо, то беше да чете в очите на жените. А в очите на Хана можеше да прочете всичко: страхотно щастие, вълнение, обич, приятелство, нежност…, но не и любов. „Ще я обладаеш като толкова други, които си имал, и никога няма да си го простиш, Мендел, а това ще те накара още повече да страдаш докато си жив. Тя все още си мисли за своя поляк или може би за някой друг. Но не и за теб.“

Преструваше се, че разглежда книгите, но на драго сърце би надробил някой стол или мебел, както едно време беше повдигнал цял кон по същата причина. Попита я:

— А някой си Куентин Маккена говори ли ти нещо?

— Да — отвърна Хана, но този път с много по-глух глас.

— Любов?

(Нарочно не използва глагол, когато зададе въпроса, защото щеше да бъде принуден да го постави в минало време и с това да й разкрие всичко, а тя, каквато е умница…)

— Не — отговори Хана. — Не наистина.

— Умрял е — каза Мендел. — Вероятно е мъртъв. Знаеше ли, че се е опитал да прекоси цяла Австралия пеша, от Брисбейн до другия край — нещо, което никога никой преди него не е правил?

— Да.

— Бих се учудил, ако някой друг изобщо го направи. Даже аз не бих опитал. Дори ако бях изял целия екипаж на някой кораб, заедно с пътниците и платната. Но това е била страхотна, възхитителна лудост, все едно да се изплюеш в лицето на звездите. Казал на Саймън Кланси, че ако успее, ще остави някакъв знак, купчина натрупани камъни на едно място, нос Къвиър на Индийския океан. Страшно забутано място… Споменал за могилка, заобиколена с други камъни, наредени като петолъчна звезда. Ние със Саймън отидохме там, тръгнахме на север от Фримантъл. Камъните бяха там… Не всичките, липсваше един лъч от звездата, а до него имаше скелет, оглозган от лешоядите. С камък в костите на дясната ръка.

После Мендел взел параход за Пърт като матрос, хвърлял въглища в парния котел. Преживял няколко перипетии в Индия, един-два тайфуна в Бомбай, загубил време докато търсел друг кораб в подножието на платото в Кейптаун, но после, при пълно безветрие, пристигнал в Лондон вчера вечерта, свеж като цвете. Щом измил мръсотията от скапаните въглища, веднага тръгнал да я търси и това беше всичко.

… Но да не си прави илюзии, той само минавал. Просто е дошъл да й каже добър ден. Щял да си остане в Австралия — страна, която много му харесала с всичкото това пространство, но все пак искал да я види. Сега предпочитал да се върне в Америка, която му допадала още повече. Там поне имало жени.

Все така имаше черни мустаци и ослепително бели зъби, особено когато се усмихнеше.

… И се реши да издържи сивия поглед, който караше сърцето му да се разтупка:

— Спала ли си с Куентин Маккена, Хана?

„В какво, по дяволите, се месиш, Мендел?“

— Да — отвърна тя. (Понечи да добави и други неща, но се въздържа.)

— А с други?

— Все пак не са били триста и петдесет — каза тя през смях. — Трима-четирима.

— Един по-специално?

Мълчание. Тя го гледаше втренчено, с наистина много специален блясък в зениците. И той разбра, помисли си: „Да му се не види, не е вярно“

— Полякът студент ли, Хана?

— Да.

— Тук ли е?

— Не зная.

— Още ли не си го намерила?

— Още не.

Каза това със спокоен, ясен глас, както би казала, че още не е зашила откъснато копче, но че ще го направи. Това беше безумие. До такава степен, че той се принуди да седне, за да овладее яростта и мъката си, като я вижда как затрива живота си заради един загубен поляк, който можеше и да е хубав, но вероятно струваше колкото лопата въглища.

— Не си го виждала от смъртта на стария Клоц и от моето арестуване?

— Не.

— Някакви новини?

— Никакви.

— Изобщо не знаеш къде е?

— Не.

— Но, разбира се, си го търсила?

— Повече или по-малко — отвърна тя. — Просто обявих награда за главата му. Отначало сто лири, а сега сто и петдесет. Сигурно скоро ще я кача на хиляда. Дори десет хиляди. Сега съм богата.

… Ако става дума за пари, той не иска и да чуе. И нека спре да му говори за тази загубена подялба, която тя настоява да направят помежду им. Нима мисли само за пари? Като че ли той изобщо някога ще се заинтересува от скапаните кремове, дето ги маже на бедните жени, които нищичко не са й направили! Просто да му върне, ако наистина държи на това, двайсет и двете хиляди рубли, които й е поверил и…

— ПРИ КАКВА ЛИХВА, ПО ДЯВОЛИТЕ?

— За седем години и единайсет дни, при девет процента и половина годишно, това прави…

— Хана, искаш ли да спреш да си играеш с мен на магазинерка? Инак ще те сложа на коленете си, ще ти смъкна гащите и…

— Проклетник — каза тя.

Това изведнъж го успокои.

— Мръсна негодница.

— Йеп — извика тя, забавлявайки се като луда (всъщност беше луда от щастие. Не заради парите, разбира се, а просто защото той стоеше пред нея).

— Сигурна ли си, че бяха наистина двайсет и две хиляди рубли?

— Залагам главата си — отвърна тя невъзмутимо. — Двайсет и две хиляди деветстотин и единайсет рубли.

— Долна лъжа. Никога в живота си не съм имал толкова пари.

— Сигурно сте забравили. В Сибир, при минус седемдесет под нулата спомените замръзват. Значи ви дължа двайсет и една хиляди четиристотин петдесет и три лири и единайсет шилинга (говореше каквото й щукне).

— Много би ме учудило — отбеляза той насмешливо, — рублата да струва толкова много. Ще отида утре в някоя банка и ще проверя обменния курс. Не се опитвай да ме измамиш, ти още не си била родена, когато аз вече крадях ябълки и онова, дето е под полите на госпожите. Двайсет и две хиляди рубли трябва да правят най-много около три-четири хиляди лири. Затваряй си устата, Сополанке.

Вечеряха заедно, един срещу друг на двата края на дългата маса на херцога, толкова дълга, че на прислужницата (която гледаше Мендел с нескрито желание; той се харесваше на жените повече от всякога) й беше нужен кон, за да обслужи и двамата. Говореха на идиш, както някога, макар че взети заедно, двамата вероятно знаеха четиринайсет или петнайсет езика.

Сега мълчеше и я гледаше на топлата светлина на свещниците, покрити с тънък слой злато, ясно съзнавайки — както и тя — искрата, която е преминала между тях, когато тя бе казала „проклетник“. Той вече знаеше, че тази нощ, а и следващите нощи ще отиде да пренощува другаде. Както и че ще е безкрайно по-добре възможно най-бързо да замине за Америка или за където и да било. Ако остане при нея, ще полудее. Или ще се срине като отломка от стена, което ще е още по-лошо…

След като приключиха с вечерята, минаха в салона. Тя му предложи пура и френски коняк. Той изпразни бутилката сам, но не се чувстваше пиян. Или поне знаеше, че алкохолът няма нищо общо с предложението, което щеше да й направи:

— Значи Мариан не го е открил?

— Никъде.

— Ще ми бъде приятно да видя отново Мариан.

— Вчера е бил в Берлин. Утре сутрин ще замине за Прага. После за Виена, да подготви почвата за пролетта, когато ще отворя още един салон. Имам точния му маршрут по дати. Мога да му изпратя телеграма и да му кажа да дойде.

— Аз ще отида. Ще попътуваме малко заедно.

— Както желаете.

Мълчание.

— Хана? Знаеш какво ще ти кажа, нали?

— Ще търсите Тадеуш. А и ще го намерите.

Той затвори очи, смазан от мъка: „Най-лошото е, че ще го направиш, Мендел. Ще пипнеш този боклук, който я е подлудил, когато е била на седем години, а тя си е втълпила, че го обича. Ще го направиш, макар да мислиш, че той не е за нея, че е страшно надут, че обича само себе си и просто склонява да бъде обичан от малката, която струва милиард пъти повече от него. Няма да го размажеш, както всъщност страшно ти се иска. Ще го хванеш за задника и ще дойдеш да го хвърлиш в краката на Сополаната, както кучето донася плячката. Ти си един скапан глупак, Мендел, нещастнико…“

22. Почти да напише Кама Сутра

Остана в Лондон общо една седмица. Не спа у нея. Аристократичната стая с таван на раклички, която му бе отредила, изобщо не го привлече. Беше прекалено луксозна за него. Въпреки френската прислужничка, от най-апетитните, която само чакаше да го дари с тялото си. Реши, че това е клопка. Освен това, за да си намери жена, нямаше нужда от никого. Впрочем искаше да пробва англичанка.

Разправяха, че били много отзивчиви.

Тя го отведе в Съсекс, за да види Лизи.

— Ще ми издере очите, ако не ви запозная с нея. Разказала съм й всичко за вас и за нея вие сте висок почти колкото Хималаите.

Той изобщо не желаеше да чуе да се откаже от каскета си, а още по-малко от ужасния костюм за дванайсет шилинга — ако го беше платил по-скъпо, направо е щял да бъде ограбен, смяташе тя, — в който приличаше на космата карпатска мечка, само дето беше по-едър. Появи се триумфално в чакалнята на аристократичния пансион, всред другите родители, дошли на посещение, всичките дяволски изискани. Лизи остана зяпнала, скована от възхищение. Не успя да издума нито дума през цялото време, докато стоеше пред него. „Лизи да мълчи, поне това видях преди да умра“, помисли си Хана, която като цяло беше доволна и много горда от ефекта, предизвикан от нейния Мендел.

Той замина три дни по-късно. За Виена, където щеше да се срещне с Мариан. Само я попита:

— И когато го пипна твоя студент?

— Не го стискайте силно, моля ви.

— А какво да му кажа?

— Кажете му… Не, нищо не му казвайте. Той не трябва да знае, че го търся.

— И да не ти ли го довеждам?

— Просто искам да зная къде е. Можете да си поговорите с него, ако ви се иска, но не за мен. Внимавайте, Мендел, той е невероятно умен.

„По дяволите, тя наистина е луда!“

— А ако го намеря женен?

Последва едно свирепо:

— Разводът съществува!

Писмо от него, от Варшава, с дата 6 февруари:

Нищо повече.

Получи писмото му в Париж, където беше от три седмици. Все още живееше на улица „Анжу“ (където все по-добре се разбираше с Марсел Пруст, естествено не във флирта: той работеше в библиотеката „Мазарини“, след като се бе дипломирал по философия, но пишеше и я караше да чете първите глави на романа „Жан Сантьой“, който така и нямаше да довърши), та ако тя все още живееше на десния бряг, то „кухнята“ й беше на левия: на улица „Версинжеторикс“ 6, на третия етаж. Изборът на този адрес се дължеше единствено на факта, че Жулиет Ман, химичката, препоръчана от Мария Кюри, живееше на две крачки оттам, на авеню „Мен“. Едва след като плати наема, Хана разбра кой обитава етажа над лабораторията: на стъклената врата на своето жилище ателие наемателят бе нарисувал една таитянка на фона на кокосови палми и бе написал: ТУК СЕ ОБИЧА. Това беше художникът Гоген, който пет години по-рано се бе завърнал от южните морета, придружен от една… явайка. Завързаха приятелство, особено след като Хана успя да убеди Едгар Дега, вече свръхизвестен, да слезе от Монмартър и да признае официално таланта на Пол. Купи от него (той бе искал да й ги подари) четири платна, които прибави към тези на Мане, Моне, Дега, Сезан… Една вечер у Гоген се запозна с норвежкия художник Едвард Мунк, а покрай приятелството си с него и с шведския писател Август Стриндберг, чиято „Госпожица Юлия“ обожаваше.

Междувременно работеше с обикновеното си настървение. Според нея нямаше много време, Мендел непременно щеше да намери Тадеуш, тя трябваше да се приготви и възможно най-добре да подреди нещата си, за да бъде на разположение в нужния момент. И дума не можеше вече да става за любовник, въпреки предложенията, които не спираха: само това оставаше, Тадеуш да я завари с някой в леглото! „А и си достатъчно подготвена, обучението ти свърши. Задоволи се с Марсел. С него си спокойна.“

Всичко, което бе усвоила (в областта на науките този път), тя бе допълнила с ново проучване, направено сред актриси като англичанката Елън Тери или французойката Сара Бернар, с истинско име Розин Бернар. Това бяха единствените жени, които благодарение на професията им по онова време имаха някакъв опит в гримирането. Но и техните познания не бяха кой знае какви; извън сцената самите те не смееха да използват нещо повече от традиционната оризова пудра, произвеждана в Китай, която, ако малко се прекалеше с нея, бързо превръщаше дамите в бледи палячовци. Хана наблюдаваше, запомняше и създаваше. Направи пет нови крема, сериозно подпомогната от Жулиет; кремове, които заместваха произвежданите в Австралия и всичките имаха за цел да поддържат кожата, да я предпазват и да й придават по-голям блясък — този път в резултат на научни опити и преценки. Безвредността им беше абсолютна: Хана първа, а после и други опитни зайчета, в началото платени, после доброволци, я демонстрираха. Имаше научни пропорции, които трябваше да се спазват, нужно беше умение, така че кремовете да личат само по допълнителната свежест. Тъкмо тази беше задачата на козметичките, само един Господ знаеше как ги бе обучила за целта: „Жената, излизаща изпод вашите ръце, трябва задължително да е по-красива, но без да се разбира защо. Кремът трябва да остане невидим; дори съпругът или любовникът не бива да разберат как е постигната тази нова красота. Бъдете загадъчни. Искам от вас истинско вълшебство“.

Думата беше нова, тя първа я употреби: фон дьо тен. Веднага реши, че той не трябва да е само един вид, а да съответства на цялата гама от различни кожи, на различните жени, в зависимост от това дали са руси, кестеняви или червенокоси и на това дали са повече или по-малко руси, кестеняви или червенокоси, да отговаря на цвета на очите и на облеклото им, дори на различните часове на деня и нощта: „Не може човек да се гримира еднакво, за да отиде в Лоншан и на дербито в Епсън, или в някой импресионистично осветен ресторант в Булонския лес, или пък на представление в Операта… Или в леглото. Не се смейте глупаво, ако обичате, госпожици. Вратата е отворена за всички, на които съм скучна“.

… Не се задоволи единствено с богата клиентела, която беше ограничена. Едва не реши, че е натоварена със свещена мисия. (Всъщност тя наистина щеше да стигне дотам, ако не беше навикът й да се надсмива над себе си; но тя се пазеше от крайностите в амбициите, в радостта и тъгата; другата Хана непрестанно я наблюдаваше с безмилостното си трезвомислие.) С Лизи си бяха измислили една митична личност, въображаема естествено, госпожа Софрония Макдушмулски — това беше промененото с много фантазия име на една от камериерките, които в началото имаха в Лондон. Софрония Макдушмулски беше до немай-къде обикновена, съвършено безлична, говореше английски с акцент кокни, който режеше като сабя, френски с ужасяващия акцент от най-дълбоката провинция, немски (госпожа Макдушмулски беше едновременно от всички националности) — с гърлените звуци на Северна Германия; беше също така полякиня, испанка и американка (в този случай задължително идваше от Небраска, Поли им бе казал, че е накрай света); тя беше презвитерианка, мюсюлманка, еврейка, римокатоличка, защо пък не конфуцианка или будистка, развихреното им въображение не се спираше пред нищо; мъжът й пиеше, понякога я биеше; тя работеше по осемнайсет часа на ден; принудена бе да си брои всяко су, пени или грош; водеше робско съществуване, защото освен всичко друго работеше във фабрика, индустриалната революция се бе стоварила отгоре й повече, отколкото върху всеки друг…

… и все пак тя мечтаеше. Ако не да е хубава като дамите от Белгравия или Мейфеър, то поне мъничко да се понагласи понякога. Подобни мечти още не я спохождаха, но и това щеше да стане, вече се очертаваше, а ако е нужно, Хана щеше да направи каквото трябва.

В последна сметка Хана започна да изпитва нежност към госпожа Софрония Макдушмулски. Защото доста си приличаха или поне тя изглеждаше като нея самата… например в онзи ден, когато във витрината на един магазин на улица „Краковски кръстопът“ беше разбрала колко е грозна с роклята от сиво платно и с прекалено големите обувки с връзки. Тези неща не се забравят, те остават дълбоко в стомаха и сърцето за цял живот, разплакват от яд, когато се сетите за тях, дори да векувате.

И беше права, Господи, напук на всички тези загубени глупаци, които я мислят за луда: тя вече виждаше деня, когато всички Софронии по света ще използват нейните продукти, при условие че ги направи достъпни за тях. Ще го направи, решено е.

„Това ще бъде революция“, заяви Жулиет Ман, съвсем стъписана от подобна необуздана амбиция. „Вие го казвате“, отговори Хана, самата тя малко поразколебана от собствените си изводи.

Козметология… думата звучеше научно. В нея имаше загадъчност и нови простори. Надхвърляше фон дьо теновете, беше цяло изкуство, чиито тайни трябваше да бъдат открити. Като например червеното на устните, необходимо веднага щом на останалата част от лицето се постави оцветяващо и парфюмиращо средство. В тази конкретна област Хана много задълбочи търсенията. Дълго време, в продължение на почти две столетия, за да освежат устните си и да ги направят по-привлекателни, жените са употребявали нещо като помада, смеска от сакъз, обикновено парфюмиран с розова или жасминова вода, оцветен със сок от ава-жива или черно грозде; после се появили мазила, на основата на восъка (понякога пчелен) и олиото. Идеята за пръчиците, дискретни и лесни за пренасяне в малка чантичка, подобни на молив не принадлежеше на Хана. Други се бяха сетили, но не бяха извлекли същината; все още всичко беше в сферата на почти съмнителни ателиета, известни само на актрисите и на леките жени. А и на светската или просто на семейната жена това й миришеше на нещо порочно, съвсем близо до проституцията. Хана трябваше да се пребори с нерешителността, нюансирана обаче с огромно, жадно любопитство, на клиентките към всичките тези нововъведения („нововъведения, които мъжете харесват много… у жените на другите“). Освен това, дори да се преодолееха всички проблеми по опаковката и съдържанието, за да се произвеждат наистина в индустриални количества въпросните „пръчици червило“, употребата им трябваше да бъде безвредна, и да не превръща жените в предполагаеми жертви на скорбута. Същата опасност съществуваше и при останалите козметични средства.

— Въпрос на химия, Жулиет. Ваш ред е да се проявите.

… Да, отлично знае, че това няма да стане за три-четири години. Разбира се. (Хана прекалено често казваше „разбира се“.) Известно й е, че ще са нужни години, че тези изследвания ще отнемат пет или десет години, а може би и десетилетия. И че Жулиет няма да се справи сама с тази задача. Ще са нужни други химици, други лаборатории и то не непременно във Франция. Ще трябва да се инвестира, да се събират кадри. Тя е готова за това, ще го направи. Именно за тази цел трупа толкова пари.

Жулиет Ман щеше да умре през 1931 г., отдавна задмината от други поколения специалисти, работещи в помещения, съвсем различни от един обикновен апартамент…

Пък бил той и над главата на Пол Гоген.

През април отиде във Виена. Учуди се, че не е дошла тук по-рано: „Ето ти един хубав град!“ Когато човек е от Полша като нея, ако не тръгне на изток, което не би хрумнало никому, освен ако не го принудят (тя наистина мразеше руснаците), логичният маршрут е първо да отиде в Прага, а след това в столицата на Австро-унгарската империя. „Завърших обиколката си на Европа там, откъдето трябваше да започна. Вярно, че гледана от Австралия, Европа е мършавичка.“

Във Виена Мариан Каден беше на поста си. (Той не знаеше какво го чака.) Свършил бе всичката работа по подготовката на почвата и разузнаването. С обичайната си експедитивност. Според него имаше две места, подходящи за разполагане на салона; плюс четири други за магазините, които трябваше да допълнят комплекса. Та той виждаше козметичния салон или в стария град, задължително съвсем близо или на самата стара и аристократична „Херенщрасе“, която се простираше от двореца Кински до Хофбург — там император Франц-Йосиф и императрица Сиси изживявали тежки дни…

— Или?

— „Рингщрасе“. По-ново е. Поне ще има място за колите на клиентките ти.

„Рингщрасе“ всъщност беше поредица от булеварди, опасващи историческото сърце на града. За разлика от други големи европейски градове, Виена бе запазила почти всичките си укрепления, издигнати някога срещу турците и варварите. Едва преди четири години, около 1850-а, бяха започнали да строят извън крепостните стени, върху празните площи с насипи, с които били отделени кварталите на простолюдието. Мариан вярваше в бъдещето на тази нова част. Дори смяташе, че е открил силното й място.

— Като се тръгне от площад „Шварценберг“, където живее цялата аристокрация и се отива на запад и северозапад, описвайки дъга, толкова повече се навлиза в зоната на едрата буржоазия. Буржоазията има много пари, много повече от аристокрацията, като навсякъде. Но не трябва да се отива и прекалено на север: след Парламента няма нищо значително, освен университета.

— По-добре „Рингщрасе“, отколкото стария град, така ли?

— Да.

— И къде на „Рингщрасе“?

— Или площад „Бетховен“, който е на изток или на „Райхратщрасе“. По-добре ще е на „Райхратщрасе“.

Отидоха там. Улицата беше непосредствено зад Парламента. Беше широка, „осемдесет и една стъпки е, броил съм“, каза Мариан. Наляво свършваше до градината на кметството. Сградата, избрана от Мариан, се намираше на номер 7. Беше строена през 1883 г., почти нова. Входът беше величествен, още от преддверието, украсено с фризове лъхаше достолепие. Етажите обаче, както обикновено, бяха строени по-пестеливо: парадната стълба изведнъж преминаваше в най-обикновено задно стълбище, обслужващо горните апартаменти.

— И дума да не става да карам клиентките си да се изкачват по него.

Та си е и мислил. Осведомил се е: може да се наеме някой от долните етажи срещу сумата от две хиляди и осемстотин паунда годишно, за две хиляди и петстотин, ако се попазарят повече. Собственикът е ерцхерцог, който обожава поезията.

— Хана, ти не ми ли беше говорила за един френски поет на име Рембо?

— Само него знам. Заедно ходехме на училище.

Разбира се, тя изобщо не бе виждала Артур Рембо.

Впрочем той беше покойник поне от осем години. „Следователно не може да ме опровергае.“ Но го бе чела. (Тадеуш сигурно го харесваше и затова се беше подготвила.) Освен това често бе срещала заядливия и смешен художник Форен, който в младостта си два-три месеца бе живял близо до булевард „Распай“ в Париж заедно с пияча на абсент, когото Верлен е посещавал.

— Говори му за Рембо и ерцхерцогът ще ти смъкне цената — каза Мариан.

Каква памет имаше, проклетникът, да си спомни едно име, което тя и понятие нямаше кога го е споменала пред него! Вярно, че с Мариан почти не си говореха за литература; тя все пак беше успяла да го накара да прочете Жул Верн на френски, а наскоро и „Война на световете“ от Уелс. Защото той вече чудесно владееше езика на онези отвъд Ламанша.

Тя го огледа, всъщност Лизи беше права. На пръв поглед Мариан не изглеждаше нито много хубав, нито много умен — макар че…, — ала все пак не беше никак зле. Подобна улегналост успокоява, явно можеше да привлича някои жени, дори доста. Имаше хубави, понякога мечтателни очи, толкова спокойни наистина и те съвършено прикриваха методичния ум, спотаен зад тях. Беше силен и здрав и след срещата им в Баден-Баден преди четири години се бе научил да се облича. Вярно, че сега имаше средства. В областта на финансите също бе коренно променен: разказал й бе за залаганията си на борсата, ползвайки речника на борсов посредник, което я впечатли. За да се убеди, че той не лъже, тя го бе завела при един братовчед на Поли Туейтс, който беше голяма клечка в лондонското Сити. И о, чудо! Младият варшавянин и джентълменът с колосана яка и раирана вратовръзка се бяха разбрали така добре, че в един момент тя, която никак не беше боса в тази материя, се почувства излишна.

— Имаш ли любовна връзка, Мариан?

Точно пресичаха „Ринга“. Въздухът беше мек, слънцето проникваше иззад облаците, минаваха много красиви екипажи, една циганка свиреше на цигулка и Хана откри, че направо е влюбена във Виена.

Ала Мариан не бе отговорил на въпроса й.

— Меся се в неща, които не ме засягат зная, Мариан. Но представи си, че утре, след месец или година, някоя жена те омае? А ти се захласнеш по нея дотолкова, та да си сложиш висок цилиндър и сатенена пелерина и да тръгнеш да се разоряваш с нея из всички кръчми на Европа, пеейки неприлични песни?

Той я гледаше стъписан.

— И ме изоставиш — каза тя.

Помисли си: „Май малко се поувлече, Хана. Всъщност не те е страх, че ще те напусне, вероятността е нищожна. Но ако допуснем, че тази откачалка Лизи наистина пожелае да се омъжи за него — него изобщо никой няма да го пита, бедното момче, тя ще ти го грабне, докато се обърнеш — по-добре би било той да има опит. Защото малката няма никакъв. Представи да, но не и практика. Макар че с моята мания всичко да й разказвам тя знае по въпроса колкото маркиз Дьо Сад, почти може да напише «Кама Сутра». Не се смей, Хана, никак не е смешно — стаята в Прага и безумното разочарование, което самата ти изживя с Тадеуш доказват, че в един брак тези неща са важни…“

— Никога няма да направя това, да те изоставя — прошепна Мариан, забил в земята помръкнал поглед. — Никога.

— Това не пречи да имаш любовница. Най-добре три-четири. Това е като готвенето, човек трябва да опита от всичко, за да разбере кое му харесва.

Той преглъщаше напълно объркан. Беше смешно и в същото време трогателно да види до каква степен този така деен, така упорит и толкова способен в много отношения младеж се засрамва, когато му се заговореше за жени.

Тя се настани на масата, която бе запазила под арките на ресторант „Грилпарзер“. Той седна до нея, все още смутен. Тя поръча, без да попита Мариан какво му се яде. „Защо да го правя? Зная кое е добро за него. Както и по въпроса с любовниците. Ще трябва да се заема и с това.“

Наред с хилядите други неща, които трябваше да урежда. Защото, вече е решено, тя ще подготви всичко във Виена, ще бъде още по-хубаво, отколкото в Париж, който досега й се струваше единственият подходящ град.

Йохан Щраус й се усмихна.

Каза, че не е Йохан Щраус, въпреки че е същият все пак. Не е композирал „На хубавия син Дунав“ нито „Императорският валс“ или пък „Случки във виенската гора“, все творби, за които тя току-що му бе изказала цялото си възхищение.

— Аз съм само Йохан III, син на Едуард, който е брат на Йохан II и Йозеф, а те тримата са синове на Йохан. Но вашите комплименти ме трогват, въпреки че всъщност се отнасят за чичо ми.

Той много се забавляваше от грешката на Хана. Нека бъде спокойна, не е първата, нито ще е последната, дето обърква всичките Йохан Щраус.

— Още повече че към нас, виенските музиканти Щраус, се прибавя и един немски музикант Щраус, Рихард, който наскоро направи нещо великолепно наречено „Тъй рече Заратустра“. Но той няма никакви роднински връзки с нашето семейство. Та значи вие познавате Клод Дебюси?

Носеше препоръчително писмо от френския композитор. Щраус му бе хвърлил само един поглед. Според него би било позор за виенската галантност тя дори за миг да си помисли, че една красива жена би могла да се нуждае от препоръка, за да бъде приета, та дори и от Йохан Щраус…

— Това е защото искам да ви помоля за нещо доста необикновено — каза тогава Хана.

И наклони леко глава настрани, разтвори колкото може по-широко очи и леко се завъртя. Въздействието й върху мъжете обикновено бе гарантирано. Подейства и сега. Йохан Щраус я изслуша да излага молбата си и да обяснява какво се готви да направи във Виена, която обожава и която е логичен избор, когато човек идва от Полша, и именно тук е решила да се състои най-голямото събитие в нейния живот. Тя разказа всичко за предстоящото събитие, чието протичане е обмислила до най-малката подробност.

… Или почти всичко. Все пак имаше някои малки подробности, които пропусна от страх той да не извика санитарите от лудницата.

… О, не, няма нищо общо между това събитие и козметичния салон на „Райхратщрасе“, който тя се готвеше да открие, такива е открила в почти всички големи европейски градове…, а ако на госпожа Йохан Щраус или на нейните най-скъпи приятели би им доставило удоволствие да дойдат в салона като клиентки, тя ще ги приеме безплатно, разбира се от само себе си. Ала това е между другото…

— Изпитвам ужас да говоря за пари — добави тя, — но се разбира, че…

Той се засмя, поклати глава, като не преставаше да я гледа с огромно любопитство:

— Вие сте съвсем необикновена млада жена, нали?

… Но той не е капелмайстор на баловете в императорския двор, както тя си е помислила, баща му Едуард изпълнява тази длъжност, заемана преди това от чичо му и дядо му. Самият той, Йохан III е концертиращ артист и диригент, вече е обиколил света като такъв. Сигурно тя сама разбира, че вечерта на 31 декември е изключено; през тази нощ в церемониалната зала на Хофбург ще има бал, даван от Техни величества и той ще бъде особено бляскав не само защото ще се посреща Новата година, но и едно ново столетие. Затова пък…

— Затова пък вечерта на 30 декември, защо не? Аз мога да се освободя и мисля, че ще мога да убедя и баща ми. Идеята ви е толкова… — Той се запъна.

— Налудничава? — предложи Хана.

— Романтична — каза Йохан Щраус. — Толкова е романтична. И тъй виенска…

Беше почти достатъчно да изрецитира „Пияният кораб“ (научила го бе специално за целта), за да се договори с ерцхерцога за средата на улица „Райхратщрасе“. За приблизителната сума от две хиляди петстотин трийсет и две лири стерлинги на година. Когато му разказа, че е присъствала на последните часове на Артюр Рембо в една болница в Марсилия, от вълнение ерцхерцогът избухна в ридания. Беше един много чувствителен ерцхерцог.

— Значи си могла да смъкнеш още малко — отбеляза Мариан. — Особено тези трийсет и две лири…

— От „Пияният кораб“ спечелих двеста шейсет и осем. Несъмнено повече, отколкото този нещастен Артюр, а това е направо срамота. Помисли малко, Мариан: нашият ерцхерцог има страшно много дъщери, сякаш ги колекционира, те имат приятелки, които на свой ред имат други приятелки, лели, братовчедки. Това ще ми донесе сто и петдесет или двеста клиентки наведнъж. За един ден от тях аз ще спечеля доста повече от трийсет и две лири, а освен това ще привлекат при мен всички жени на Виена. Искаш ли да се обзаложим?

Той не искаше. Никога не се обзалагаше, не беше човек, дето ще отиде да залага пари в някое казино, парите са сериозно нещо. И тъкмо затова той малко мърмореше, въпреки цялото си безпрекословно обожание към Хана — според него тя харчи прекалено, какво й става? При пристигането си във Виена тя се е задоволила с едно не много скъпо жилище, после се е преместила в хотел „Захер“, най-хубавия във Виена. А ето че сега направо пилее с всеки изминал ден; наела е великолепен апартамент, който обзавежда по свой вкус, без да мисли за разходите, а вече има едно жилище в Лондон и друго в Париж; освен това е наела прислуга, снабдила се е с кола без коне, а тя изисква шофьор. Мариан се тревожеше — нима ще стане прахосница заради лекотата на виенския въздух?

(Тя не му бе казала абсолютно нищо за другата подготовка, която правеше или поне за нейните причини; за своята „така романтична и тъй виенска идея…“)

Междувременно подготовката на козметичния салон напредваше задоволително и това беше нормално при умението на екипа им. Вероятно щеше да бъде готов за отваряне през юни. Но периодът не беше много подходящ — Виена, подобно на всички други столици, опустяваше през лятото. В първите дни на май Хана взе решението си: откриването се отлага за септември, когато хората ще започнат да се завръщат от минералните бани и летните резиденции. Това ще й позволи да вкуси всички виенски прелести. С Лизи, която ще дойде при нея през ваканцията. Каден също ще остане във Виена, толкова по-зле за инспекционната му обиколка, да използва повече братята си. След това, да кажем малко след откриването, би искала той да замине за Съединените щати, за Ню Йорк, където да започне първите проучвания. Тази перспектива много й харесваше: в атакуването на Америка през първите седмици на новия век тя съзираше най-различни символи.

— Сигурна съм, че ще се разбираш чудесно с американците, Мариан. Притежаваш всичко необходимо за това.

… Освен любовница. Направо беше отегчителна упоритостта, с която не желае да си намери такава! Колко често тя бе вмъквала тази тема в разговорите им, но всеки път той се стряскаше, ставаше алено червен, ужасно притеснен и глупаво започваше да съзерцава пръстите си, сякаш ги хипнотизираше.

… Добре че всеки проблем винаги има толкова решения.

Срещна се с Густав Климт. За когото всички вече говореха, че е най-големият художник във Виена. Дори само това беше достатъчен повод да го посети. Благодарение на познанството си с Дега, Моне, Сезан и разни Гогеновци, без да се смятат по-малко известните цапачи, както и на връзката си с Рене Детуш, Хана бе придобила навик да общува с художници. Те я интригуваха със способността си да претворяват онова, което носят в себе си, докато тя беше толкова бездарна. Способна единствено да печели пари, а това не беше нищо изключително.

Купи от Климт две платна. Отначало той не искаше да продава, но в крайна сметка се съгласи, след като тя му разказа за личната й колекция. А обстоятелството, че бе поканен да съжителства в една компания с Клод Моне и Дега го ласкаеше, въпреки че не го признаваше. Но започна да я гледа с доста по-голям интерес, когато тя спомена имената на други художници, които той повече ценеше. Като Гоген и Бонар. Или шотландеца Чарлс Макинтош, от когото имаше доста акварели. А четейки „Ревю Бланш“ или „Югенд“, или „Вер Сакрум“, бе научила имената на Воази, Лалик или Тифани…

— Харесвате ли ги?

— Иначе не бих купила техни платна. Взимам само, когато харесвам.

Той каза, че е срещнал Макинтош по време на изложението в Брюксел през 97-а. И че добре е познавал Ван Гог.

— Вие сте несъмнено много млада, за да сте го познавала.

— Не го познавах. Но един приятел ме заведе в Овер-сюр-Оаз, в къщата, където се е самоубил. Беше много вълнуващо.

(Вярно, че Рене я беше завел на поклонение в Овер, вярно, че се беше развълнувала. Толкова много, че към първите две платна на Ван Гог, които вече имаше, беше прибавила две други; за едното от тях й бяха нужни десет месеца, за да го купи от един търговец на бои, който не искаше да се раздели с него.)

— Ще ми позирате ли? — попита Климт.

— Не съм достатъчно красива.

Той се засмя, несъмнено приемайки това за кокетство, но тя беше съвсем искрена. Обясни й, че би искал да улови и пресъздаде едно определено нейно движение, каквото не е виждал у никоя друга жена, някакво извънмерно напрежение, което окото му на художник е доловило.

— Няма да спя с вас, предупреждавам ви — каза тя. — За това имам предвид друг мъж.

Той я увери, че съжалява и ще съжалява до края на дните си, но най-силно го интересува движението на главата и раменете, на бюста и брадичката, „вашият начин да държите главата си“. Настани я на едно много високо столче, ала краката й се опираха в пода и когато тя разкопча роклята си и я смъкна до кръста заедно с ризите си, той хвана кредата и нахвърли един след друг петнайсет или двайсет ескизи…

— Не се получава. Бихте ли се облекли…

Тя се наведе над скиците, разпилени почти по целия под на ателието. Начинът, по който я бе изобразил й се стори странен.

— Не съм толкова висока.

— Аз ви виждам висока.

— И защо очите ми са винаги почти затворени?

— Защото с вашия поглед, ако го нарисувам, ще гледат само него…

(Доста години по-късно — той щеше да нарисува портрета през 1909 г. — в един музей във Венеция тя щеше да онемее пред една творба на Густав Климт, в която той без съмнение бе нарисувал нея, Хана: всичко си беше на мястото, много дългата и права извивка на веждите, също така правият нос, чувствената гънка на червената уста, острите скули на лицето, малките гърди с розови зърна, тежката грива на косите, разпиляна по раменете, но най-вече натежалите клепачи, през които едва се виждаха светлите очи. Климт я бе нарекъл Саломе. Жената, която бе нарисувал, имаше бели ръце и те държаха за косите отрязаната глава със затворени очи на Йоан Кръстител. Тази сякаш пречистваща творба на виенския художник я разстрои за дълго.)

При отношенията, които се установиха помежду им през пролетта на 1899 г., да получи от него дребната услуга, за която бе дошла, беше просто детска игра.

Всъщност Климт намери постъпката крайно комична.

Тя се съгласи, че понякога има странни идеи. Макар че в дадения случай просто искаше да се притече на помощ на братовчед си…

— Той има ли някакви предпочитания? — попита Климт.

— Не мисля — отвърна Хана. — Много бих се учудила, ако изобщо му е ясно.

— Руса, кестенява или червенокоса?

— Руса — решително отговори Хана.

И си помисли: „Поне ще е свикнал за Лизи…“

— Едри или малки гърди? Задник а ла Реноар или Рембранд, или талия като на осичка. Имам всякакви.

Двамата избухнаха в луд смях. Сякаш купуваше тенджера, а той й я продаваше. Ала тя не знаеше какво точно да отговори.

— Според вас?

Климт каза, че що се отнася до него, той обича високите и слаби жени, но в дадения случай би препоръчал да е русокоса, позакръгленка, пухкава, нежна на пипане, много женствена, с една дума удобна…(той отново прихна в луд смях)… на около двайсет и пет години, притежаваща следователно целия необходим любовен опит, но все пак да не го е ползвала прекалено. Имал такова нещо под ръка…

— Ако мога така да кажа, Хана…

… в лицето на един от моделите си, не е проститутка, а достатъчно отворено момиче, което биха могли лесно да убедят — как да каже? — да извърши това посвещаване в…

— Той се казва Мариан Каден — съобщи Хана. — И никак не е грозен, наистина не е. Доколкото бих могла да преценя, нормално сложен, без особени недостатъци. Човек може да се влюби в него. Знам вече една девойка, която успя да го стори.

— Надявам се, не вие?

— Не.

— Слава богу — каза Климт. — Това щеше допълнително да усложни нещата, които и без това са сложни. Следователно Гризи ще се влюби в Мариан. Ясно. Знаете ли къде, кога и как?

ДА. Вече е предвидила всички подробности на стратегията, която ще отведе Мариан право в леглото и обятията на…?

— Гризелда Вагнер.

… в обятията на Гризелда Вагнер. Това ще стане в апартамента, който тя е наела близо до канцлерството на Бохемия. Там Мариан има стая. А тя ще вземе на работа Гризелда Вагнер под някакъв претекст, ще направи така, че варшавянинът и тя да останат сами. Ще трябва Гризелда да направи първата стъпка внимателно и безкрайно деликатно, Мариан е много хитър. Гризелда ще разполага с необходимото време, не е нужно да се нахвърля лакомо на момчето още при първата среща.

— Никакъв риск ли няма тя да го… той да се привърже към нея и да не иска повече да я напусне? Страшно се нуждая от него.

— Гризи има каменно сърце. Това дори е единственото нещо у нея, което не е нежно.

— Мариан е много срамежлив с жените, това е единственият му недостатък. През целия си живот, откак е проходил, работи като вол, направо е чудо, че знае да чете, но никога не е имал време да мисли за жени. Ще направя така, че да има свободно време и да го прекарва с Гризелда. Ще измисля някаква причина, няма значение каква. Имам достатъчно въображение за тези неща. А щом останат сами, ако тя не е глупава…

— ХОП! — каза Климт, превивайки се от смях.

— Хоп — засмя се също Хана.

Сетне попита какво би предпочел моделът, пари или някакъв накит. Климт отговори, че би желал да не договаря той тези неща. Ала има предложение — може да извика Гризи утре, да я накара да се съблече и да заеме всички възможни пози. Така Хана ще може да прецени дали е подходяща, поне физически.

— Така няма да купувате слепешката.

Четвърти пристъп на луд смях…

— А за останалото, за плащането, разберете се като жени…

Пети пристъп. И не иска процент, добави той.

Идеята да види стоката отблизо се понрави на Хана.

— Утре в единайсет часа? В десет имам среща с банкери, а на обяд пристигат декораторите ми от Лондон…

На следващия ден тя огледа от всички ъгли и с почти притесняваща придирчивост голото тяло на модела. Щеше да свърши много добра работа.

… И нещата се случиха точно както ги бе предвидила, във влажната и леко опияняваща мекота на виенската пролет. Мариан се остави да бъде убеден, дори стигна дотам, че заведе завоеванието си на танци. „Мариан да танцува, това е върхът!“

„… Поне се отърва от пъпките, които имаше по лицето. Това все пак е по-добре за работата ни.“

Все още беше май.

Тя започна да се притеснява, дори би се разтревожила сериозно, ако не беше сигурна в съдбата си. След първото си обаждане през февруари Мендел повече не бе дал знак за живот. Освен едно писмо, почти толкова кратко, колкото и първото: Срещнах тук някоя си Ребека Сингър. Онази дето беше при Добе. Много красива. Омъжена е за един много богат американец. Ще ти дам адреса й.

Нито дума повече. Писмото бе пуснато в Ница. Какво, по дяволите, правеше там? Така, както го познаваше и при огромното и непоклатимо доверие, което имаше в него, тя и за миг не се съмняваше, че той ще й намери Тадеуш.

Но той се забави повече от предвиденото време.

… Трудно изпитание за нейните нерви при цялата подготовка, която бе предприела, при тъй точните планове, които бе начертала, с всичките мечти, които бе лелеяла, правейки всичко, за да се превърнат те в действителност след толкова години, оставаше само Мендел да не удържи на думата си!

… Или просто да закъснее.

„Не, не е възможно. Не и Мендел!“

Почти изпита облекчение, когато около 10 май получи тайната информация, предадена от Мариан.

Тя нямаше нищо общо с Тадеуш и Мендел, ставаше дума за съвсем друго нещо.

За сделките й.

В начина, по който се бяха уреждали делата й досега имаше някаква почти хипнотична магия. От пет години. В начина, по който се бяха развивали и се бяха прибавяли едно към друго. В този постоянен успех, който ги бе увенчавал неудържимо месец след месец, година след година.

… Но ето че нещата се променяха. Бе изникнала първата подводна скала и първата опасност. И то голяма.

Ала след като е започнала, тази първа голяма атака срещу нея едва ли можеше да се случи в по-добър момент, тя идваше тъкмо навреме, в един период от нейния живот, когато Хана беше съвсем отчаяна от чакане. Ако беше в по-нормален период, тя щеше да реагира с обичайната си настървеност и борбеност, която нито една от превратностите в така дългия й живот нямаше да успее да отслаби. Но пролетта и лятото на 99-а бяха различни: тя изгаряше от изпепеляваща и подлудяваща треска. Следователно случката с Ван Ейкем щеше да бъде за нея предпазна клапа, ако ли не освобождение.

Тя хвърли в нея почти сладострастно своите четирийсет и два килограма свирепост.

23. Да бъдеш жена през 1900 година

Лизи, аз не бях за този век, но изживях в него първите двайсет и пет години от живота си. Като размисля добре сега, когато и двете сме направо грохнали, не бях и за петдесетте или шейсетте години, които последваха. Сякаш съм била някакво извънземно, слязло от летяща чиния. Да не забравяме какво значеше да си жена през 1900 година, че и дълго след това. Беше нещо много повече от тия курв… извинявай, от всичките тези скапани рокли, фусти, воалетки, мрежи за коса или корсажи, шапки и ръкавици, от всички тези дрънкулки, с които трябваше да се труфим. Да си избереш любовник и да не го криеш, да спиш с мъж просто за да изпиташ удоволствие беше по-лошо, отколкото да убиеш някого…

… А пък да натрупаш състояние, по-добре да не говорим — когато започнах да отварям моите магазини и салони, все още се понасяше, смятаха ме за гувернантка, продаваща разни дрънкулки на други гувернантки; това предизвикваше усмивки и толкоз. Но после! После, когато създадох фабриките и лабораториите си, когато направих фирмите си, когато започнах да печеля купища пари и пожелах да се включа във финансови сделки, е, тогава изобщо не им се понравих. Сякаш непременно трябва да носиш панталон с нещо в него… (Не се прави, че се изчервяваш, ако обичаш, и ти си безсрамница като мен; пък и на твоите години!), за да знаеш да смяташ и да се интересуваш от курсовете на борсата на Уолстрийт…

… Сега, като се връщам назад, това обяснява част от живота ми с Тадеуш. Ако той беше жена, а пък аз мъж, всичко щеше да е различно…

Само дето аз никога не съм искала да бъда мъж. Винаги страшно ми е харесвало да съм жена, винаги съм смятала, че е чудесно…

Случаят с Ван Ейкем беше първата от големите ми битки. Може би не най-тежката. Но със сигурност най-опасната. Едва не загубих всичко. Беше ме страх.

Всичко започна през 98-а, тоест година по-рано. Отначало се редяха дискретни, но множащи се посещения от тайнствени пратеници. Все мъже. Облечени в черно и невъзмутими, с очи на ловджийски соколи, за да наблюдават оживлението в салоните и магазините. Задаваха въпроси; видяха ги да си записват нещо.

Като докосвания, опипом, на все още неизвестен враг.

Който скоро се разкри — изпълнявайки получените нареждания, директорките, например Жана Фугарил в Париж, бяха посочили като упълномощен представител адвокатската кантора на Поли Туейтс. През април Поли съобщи новината — група финансисти току-що са влезли във връзка с него и са представили точно предложение. Какво трябва да прави? Да ги повърти ли малко на шиш или веднага да ги прати по дяволите?

Искам да ги видя. Среща в „Риц“ след три седмици — телеграфира Хана в отговор (по това време тя беше на път от Будапеща за Прага). В първия момент всъщност тя бе решила да откаже всякакви разговори. Малката машинка обаче я бе посъветвала да приеме. А бе избрала „Риц“ за срещата със събеседниците си, просто защото във Франция нямаше канцелария.

Трима мъже срещу нея и Поли, дотичал за случая от Англия или по-точно от благородническото си имение в Съри. Започнаха с това да обяснят на Хана, че предпочитат да преговарят направо с „работодателя“ й. Устата й се изпълни с плюнка, но тя се овладя и обясни, че сама си дава работа и че над нея не седи никой. Беше първият, но не и последният път, когато щеше да й се наложи да обяснява подобни неща. Това, което я огорчи най-много бе, че индустриалците (двама от тях бяха англичани, а третият холандец) взеха да се обръщат единствено към Поли. Сякаш нея я нямаше в салона, сякаш бе заминала за Австралия. „Още малко да ми наредят да измия пода или да им поднеса чая.“ Но накрая хуморът надделя; помагаше й чувството, че оставайки настрана от обсъждането, ще научи повече неща. И ги научи. Като се започне с размаха на начинанието й, за който не си бе давала ясна сметка. Оказа се, че досега тя просто бе посявала, бе роила своите салони и магазини, гледайки на всеки от тях като на отделна операция. Това бяха само острови; образуваха архипелаг, просто защото бяха винаги еднакво обзаведени и защото тя беше единственият собственик, без чуждо финансово участие, без никакъв заем. Наистина, по настояване на Поли тя беше регистрирала марки и рецепти, както и знак (Х и Н от името й, написани по същия начин като на бюрото на Лотар Хътуил), но нищо повече. Освен Мариан, Поли и тя, никой не знаеше колко точно козметични салони и магазини има. Разпръснала бе банковите си сметки от недоверие към банкерите — имаше такива не само в Лондон и Кьолн, но и в Париж и Цюрих, Виена и Берлин, в Брюксел и Рим; никога не използваше два клона на една и съща банка; там, където това беше възможно, бе поискала банкови сметки с номер. Дори Поли и Мариан не биха били в състояние да кажат колко е богатството й. („Хана, ако утре с вас се случи нещо, да не дава Господ, всичките тези пари направо ще изчезнат.“ — „Аз никога няма да умра, Поли, би трябвало да знаете това.“)

Всеки салон, всеки магазин беше напълно независим от останалите, дори когато се намираха в един и същи град. Освен в началото, преди и непосредствено след създаването им, защото тя използваше например печалбите от магазина на улица „Фобур-Сент-Оноре“, за да финансира създаването на виенския магазин на „Херенщрасе“. После, щом новороденото поемеше само, тя прекъсваше всякаква връзка. Край — „Херенщрасе“ да се оправя сам веднага щом погаси заема, даден му от парижкия му колега, виенското начинание имаше една година на разположение, за да се утвърди или да пропадне. (Подобни закривания щяха да бъдат съвсем редки и щяха да се наложат само по време на война — сделките са единствената област, в която щастието никога не ме е напускало, Лизи.)

Докато едно от предприятията беше длъжник, всички цифри, отнасящи се до него, се записваха с червено в малките бележничета на Хана. Тя използваше счетоводна система, която едва не побърка Поли (доколкото бе успял да я зърне, тя криеше бележниците си от всеки поглед)…

Служеше си с овце.

„Спомен от Австралия, скъпи Поли.“

Сини овце за козметичните салони.

… Лилави за магазините.

… Зелени за фабриката в Еврьо.

… Черни за лабораторията.

… Оранжеви за училището за козметички.

… Червени за центъра за подготовка на продавачки.

… Жълти за системата за събиране и доставяне на растения и други основни суровини.

… На червени точки за дистрибуторската мрежа.

… На черни и бели квадратчета за многобройните банкови сметки.

— Овце на карета, мили боже! — възкликна Поли и едва не припадна.

Дума не можеше да става да обозначи някое от своите начинания по друг начин, освен с цифрата, която овцата носи. За да направи нещата по-сложни, тя не бе номерирала овцете си от I до X. Нито пък бе използвала цифрите на десетиците при козметичните салони, на стотиците при магазините и т.н. Би липсвал чарът, а и всеки би могъл да я шпионира. Тя бе използвала скъпия си Шодерло дьо Лакло: „Опасни връзки“, издание от 1841 г. Магазинът на улица „Риволи“ например носеше номер 186/4. Защото четвъртият пасаж на страница 186 започваше с буквата Р като „Риволи“. („Разбираш ли, Лизи?“ — „НЕ“ — „А е толкова лесно, струва ми се…“ — „Хана, да не искаш да кажеш, че години наред си водила счетоводството си по този начин?“ — „Да, около двайсетина години. Вървеше много добре. Само аз можех да го разбера.“ — „Шашваш ме!“)

На тези сладки овчици (най-много два сантиметра), целите къдрави, тя добавяше не по-малко накъдрени опашчици, когато предприятието, което представляваха престанеше да има дългове и станеше печелившо…

Слагаше им по един крак, когато същото това предприятие преминеше бариерата от хиляда лири печалба годишно. (Овцата „улица Риволи“ вече имаше седем крака, а тази за салона на площад „Сент Джеймс“ биеше всички рекорди с единайсет.)

— Това е най-абсурдната счетоводна система, която някога е измисляна — беше възкликнал саркастично Поли. — А какво ще правите, когато ще трябва да сложите седемдесет и пет крака на всяка овца? Между нас казано, те приличат на овци, колкото аз на китайския император. Защото отгоре на всичко рисувате страшно лошо!

— Критиките ви в областта на изобразителното изкуство изобщо не ме засягат — бе отвърнала Хана. — А ако се наложи, ще превърна овцете си в таралежи. И ще ги нарека Поли за спомен от вас: едно поли, две полита, три полита… И ще добавя съответните бодли.

Индустриалците, които така демонстративно я пренебрегнаха в апартамента в „Риц“, предложиха сдружение. Готови били да вложат големи пари. Имали грандиозни планове, мислели за по-широка мрежа, обхващаща цяла Европа (поне на пръв поглед като че ли не знаеха, че тя вече се е настанила навсякъде — е, толкова по-добре, ще се изненадат в деня, когато пристигнат с големите си мъжки ходила и те да се настанят!) и която щяла да продава козметичните продукти, създадени от „работодателя“ на Хана. Продукти, към които можело да се добави парфюмерия („защото аз не съм се сетила още, тъпаци!“ изхили се вътрешно Хана)…

С обичайната си досетливост Поли добре бе разбрал играта, която тя бе подхванала. Той задаваше въпроси, стараеше се да накара тримата мъже да кажат колкото се може повече, да научи максимума за техните проекти. После потвърди, че интересните им предложения ще бъдат предадени „на когото трябва“ и ще им отговорят възможно най-бързо.

Индустриалците си тръгнаха с достойнство.

— Хана?

— Няма да се сдружа никога с когото и да било.

— Рано или късно те ще се изпречат на пътя ви.

— Ще ги спъна. Толкова по-зле за тях. Никакви съдружници. Затова пък…

Тя стана и се заразхожда из стаята.

— Седнете си, Поли, моля ви. Поли, искам да създам други дружества.

— Като в Австралия?

— Точно така. Едно за козметичните салони, едно за магазините и така нататък.

— Непромокаеми отделения, каквито сега правят във флотата, прочетох това в „Таймс“. Разбрах.

— Сигурна съм. Анонимни дружества, това сигурно може да стане.

— Сигурно.

— Но върху които единствено аз ще имам контрол.

— Добре.

— На които да продам знака си, веднага.

Той кимна.

— Мога ли да разчитам на подробен проект през юни? На петнайсети?

— По-рано.

— Плащам ли ви достатъчно, Поли?

— Струва ми се. Смятам тия дни да купя Бъкингамския дворец от госпожа Виктория. После може би и Тауър в Лондон, за да подредя колекциите си от табакери. Хана, кога трябва да отговоря с „не“ на тримата господа?

— Накарайте ги да чакат колкото се може повече.

— Като им оставя надежда за положителен отговор?

— Точно така.

— Искате ли да се осведомя за тях?

— Аз вече се осведомих. Двамата шотландци са без значение. Имат пари, но не и идеи, те са просто банкери. Имам цяло досие за тях.

— А третият?

— Петер Ван Ейкем, четирийсет и шест годишен, роден в Батавия, женен, три деца, от които една дъщеря на осемнайсет години, тя е най-голямата, прилича на накълцано кисело зеле, боядисано в розово. Има любовница танцьорка в „Ла Моне“ в Брюксел. Име и презиме на танцьорката: Матилда Бейлен; на деветнайсет години и седем месеца и е бременна в петия месец, благодарение усилията на гореспоменатия Ван Ейкем — поне тя твърди така. Семейството Ван Ейкем има голямо състояние, част от него е в Индонезия, друга част в Южна Африка. Специалисти са по златните мини и подправките. Нашият човек смята, че е гений в сделките.

— А такъв ли е?

— Повече, отколкото аз бих искала и по-малко, отколкото той си мисли.

— Може ли да ви създаде неприятности?

— Ако е способен да направи кремове, равни на моите, да.

„А той не е способен. Кой ли би могъл?“, помисли си тя не без гордост.

Имаше основание. Смяташе, и с пълно основание, че в козметиката е с десет години напред от който и да е в света.

Сведенията за Рамзи и Рос, както и за Ван Ейкем бяха събрани от Мариан Каден. Естествено. През 98-а Мариан почти напълно се бе изградил като личност. А това означаваше, че под привидната мудност, почти неспособност за действие и дори посредствен интелект се криеше много остър ум. Никога не казваше нищо, което не бе проверил лично; всяко пристрастие му беше чуждо; освен това имаше смайваща памет. Поиска от Хана разрешение да наеме окончателно трима от братята си, макар че вече ги използваше като пратеници и агенти. Тя каза „да“; не искаше той да си губи времето с маловажни неща. Впоследствие той лично отстрани един от по-малките си братя — недостатъчно способен според него. Първия от другите двама назначи за една година като контрольор в експедиционния отдел на фабриката в Еврьо, втория изпрати на свои разноски в Лондон и му намери служба като нисш чиновник в Сити със задача да научи английски и финансово дело. Хана му предложи да поеме разходите за тази подготовка. Мариан спокойно отказа. Показа й собствените си сметки („никога не ще скрия нищо от теб, Хана, никога; и ще се занимавам със собствените си сделки, единствено в свободното си време, след като свърша твоята работа“), сметки, които показват, че е на път и той да забогатее.

Все така с одобрението на Хана — всъщност по нейна молба — той състави група за наблюдение и осведомяване. Нарекъл бе хората си Поровете. Отначало трябваше да държат под наблюдение салоните и магазините. С течение на времето дейността се бе разраснала. Именно Поровете бяха събрали сведенията за Рос, Рамзи и Ван Ейкем (тоест през април 98-а.)

Пак те биха тревога през юни — докато Поли протакаше нещата колкото може, карайки индустриалците да чакат отговора от „работодателя“ на Хана, те откриха, че Ван Ейкем е преминал в настъпление, без да чака въпросния отговор.

Тайно.

Тайно, но със значителни средства. Той не се бе задоволил да наема, той купуваше. Най-хубавото — като на площад „Вандом“ в Париж, където цените бяха накарали Хана да отстъпи. На път беше да се настани, в най-пълна потайност, във всички жизнени точки в Европа. На Мариан, който предложи да контраатакува, тя отговори, че засега единственото решение е да не се предприема нищо. Само да се наблюдава.

— Хана, ако ги оставиш да действат, те ще те съсипят.

— Зная.

Прекрасно го знаеше. Но как да се бори срещу мъже, способни да хвърлят на кантара двеста-триста хиляди лири (по последни оценки на Поли), без да се броят заемите, които могат да получат от банките?

Мариан я наблюдаваше внимателно. И понеже прекрасно я познаваше, попита:

— Имаш ли нещо на ум, Хана?

— Не.

Почти беше вярно. Още не знаеше как ще води битката. Ако изобщо я води…

Но пък знаеше какво би направила, ако беше на мястото на Ван Ейкем „и ако изобщо нямах скрупули, което не е в моя случай. Докато той… Той е от мъжете, които искат всичко, веднага. Дори не ме погледна в «Риц». Господинът не говори за сделки с жени! Негодник!“.

В началото на юли 98-а, след като бе протакал докато можеше, Поли Туейтс даде отговора на предполагаемия работодател. Отрицателен. Но придружен с разкрития (направени само пред Рос и Рамзи) за личността на истинския собственик на веригата от козметични салони и магазини: ни повече, ни по-малко един принц, когото не можел да назове, но той бил пряк наследник на покойния Джордж III и втори братовчед на Нейно величество Виктория.

Изсипвайки всичките тази опашати лъжи, Поли се бе придържал към заповедите на Хана. Без напълно да ги разбира: нима тя мисли, че това ще е достатъчно да накара шотландците да напуснат бойното поле? За да остане само холандецът насреща й?

Тя никога не е казвала такова нещо, а и не го е мислела. Просто играела първата си карта и нищо повече.

— И ако нашият холандец е толкова непочтен, колкото се надявам, Поли… Стискайте палци и се молете.

Той отвърна, че се моли от деня, в който я е срещнал в Мелбърн. Френетично.

Лятото и есента на 98-а отминаха. Докладите на Мариан и неговите Порове потвърждаваха факта: тихото настъпление на Ван Ейкем продължаваше. Най-дразнеща беше стратегията, която бе възприел: холандецът просто копираше. Във всяко отношение. Мариан се сърдеше — по-специално аферата Хенри-Беатрис го бе вбесила (бе повдигнал вежди от гняв). За какъв дявол Хана не е направила нищо, та да попречи на английския декоратор да работи за Ван Ейкем? Защото тъкмо Хенри-Беатрис отговаряше за създаването на конкурентната мрежа в цяла Европа: „Хана, той те предава, това е думата! Аз го смятах за твой приятел!“ — „Приятел ми е, но е професионалист и има нужда от пари, за да живее. А с умопобъркващите хонорари, които получава от Ван Ейкем…“

Последната фраза бе изречена с многозначителен тон и в очите на Хана проблесна почти неуловима свирепа светлинка. Между нея и Мариан мълчаливото разбирателство винаги беше изключително силно. Той пристъпи от крак на крак, сведе глава, отново я повдигна, кимна:

— Мисля, че разбирам какво искаш да постигнеш — каза най-сетне той.

Не размениха дума повече. Но той наистина бе разбрал.

И беше съгласен — ще поиска от Поровете да засилят наблюдението си над някои определени обекти.

— При условие че той направи това, което очакваш да направи, Хана.

Сивите очи се разшириха:

— Ще го направи, Мариан.

Сега вече беше напълно сигурна.

Разсъждавах много просто, Лизи: в този момент от професионалния ми живот можеха да ме унищожат, крадейки идеите ми. Помислих си, че ще го направят и дори страхотно се уплаших. С помощта на шотландците Ван Ейкем щеше да има достатъчно пари, за да успее. Но той искаше всичко и то веднага. Ако беше изчакал не само да набере химици, но и да ги остави да поработят две, три или четири години, щях да съм загубена. Щях да съм разорена или в най-добрия случай да съм принудена да продам всичко…

Но, слава богу, той беше нечестен и алчен…

И през декември 98-а разбрах, че го държа в ръцете си…

— Единайсет момичета общо — съобщи Мариан на 6 декември 98-а. — Две в Париж, три в Лондон, другите са в Берлин, Анвер, Прага и Цюрих. Пет от тях са това, което наричаш козметички, шест са продавачки. Наел ги е всичките и им е подписал договор, с който им гарантира заплата, двойно по-голяма от тази, която ти им даваш. Събрани са в Лозана, изцяло на негови разноски, и се занимават с обучението на петдесет други млади жени.

— Ван Ейкем лично ли действа?

— Използва своя търговски посредник, някой си Вилфрид Мееюс. Събрах сведения за него.

— Какво преподават в Лозана?

— Всичко. Всичко, което ти си измислила. Дума по дума. Имам текстовете на лекциите.

— А как ги получи?

Записал беше сестра си (една от шестте си сестри) като ученичка козметичка!

— О, Мариан!

Той не се смееше. В неговите очи това безсрамно плагиатство си беше чисто и просто кражба. Макар и непълна кражба, защото в ескадрона, който Ван Ейкем формираше, нямаше човек, способен да командва.

— Би могъл, естествено, да избере за този пост някой мъж, но досега те е копирал във всичко. Следователно е логично да се допусне, че ще търси жена. А жените, които имат опит, не се срещат под път и над път. Ще трябва…

Млъкна и впери поглед в Хана. Чудо — той се усмихна.

— Разбирам — каза той. — Освен ако не му се помогне, така ли?

— Точно така — отвърна Хана.

И се спряха на едно име.

Скандалът избухна след няколко дни. Между Хана и Жана Фугарил, директорката за Франция. Жесток (скандалите им бяха забележителни, ала този мина всяка граница), но най-вече публичен — много служители и дори клиентки присъстваха на него на улица „Риволи“. Повод за караницата: инициативата на французойката да отвори магазин в Монте Карло, без да пита началничката си. Тонът се повиши, достигна бясната ярост на жени, които се сблъскват, особено след като Жана заплаши, че ще докладва за това на „истинските господари“ в Лондон, които ще отсъдят.

И наистина Жана замина за британската столица и се върна след два дни с посърнало лице — очевидно „истинските господари“ бяха отсъдили в полза на Хана…

На която тя повече не проговори.

На 7 януари 99-а с нея се свърза направо Вилфрид Мееюс. (Този ден Хана беше в Лондон. Преди три дни бе открила Мендел, и се чувстваше на седмото небе от щастие.)

Жана отблъсна първите предложения на Мееюс. Да, вярно е, че изобщо не се разбира с „малката полска мръсница“. Но все пак няма да напусне една служба, която й носи седемдесет и пет хиляди франка на година, без да се смятат процентите от печалбата. Седемдесет и пет хиляди франка? Мееюс бе слисан от размера на сумата. „Какво си мислите, господин Мееюс? Без мен тази дейност няма да я бъде и два дни. В Лондон просто признаха заслугите ми…“ И показа договорите, които имаше с Туейтс, те доказваха истинността на думите й.

Мееюс си тръгна впечатлен…

… И отново се обади на 16-ти същия месец. (На 16 януари, след като бе стоял една седмица, Мендел Визокер бе напуснал Лондон и бе започнал издирването на Тадеуш.)

Мееюс дойде с нови предложения: седемдесет и пет хиляди франка годишно, договор за три години, два процента от печалбите. Жана пак отказа. Това не я интересува…

… Но ако й предложеха сто хиляди на година, договор за пет години, плюс още сто хиляди франка за уравнение, нещо като премия за смяната…

Добре, би могла да се задоволи с осемдесет хиляди годишно за пет години. Плюс премията, която трябва да й бъде платена веднага…

… И при условие че преди да реши, да има възможност сама да се увери в сериозността на начинанието, в което й предлагат да се ангажира. Това опознаване трябва естествено да стане тайно. Или приемат, или се отказват. Холандците приеха.

В края на януари тя направи обиколка на всички заведения, подготвени от Ван Ейкем в Европа, преди едновременното им откриване през септември 99-а. Заяви, че е смаяна от лукса навсякъде (имаше от какво да е впечатлена — Хенри-Беатрис бе вкарал холандците в чудовищни разходи), но откри тук-там грешки в системата: „Браво за козметичните салони и магазините, поздравления за училището в Лозана, но какво смятате да продавате?“. Най-сетне й разкриха това, което дори Поровете на Мариан Каден не бяха успели да открият — една фабрика близо до Бреда, готова да заработи, и друга в строеж, край Берн, в Швейцария, една лаборатория в Страсбург, където вече са събрани десетина химици. И работят от няколко месеца. Те са успели да възпроизведат кремове във всички отношения еднакви с тези, които…

Жана се изсмя: и това ли е всичко, което са успели да направят, да копират? Може и трябва да се направи нещо по-добро. Тя знае как. Решението й е взето: ще премине в другия лагер и ще подаде оставката на 1 септември. Желае да работи с господин Ван Ейкем като главна директорка за Европа. Но ако й платят веднага петдесет хиляди франка, тя ще им открие начин да надминат всички досега измислени козметични средства. А ако преценят, че информацията й е важна, ще трябва да й платят още сто хиляди франка. „Ще ми платите само ако сте доволни. Сделката е честна, нали?“

Холандците се съгласиха след известно колебание. Петдесетте хиляди франка много дискретно смениха собственика си на 7 февруари…

(Предишния ден Хана за първи път получи новини от Мендел — въпросното кратко писмо, изпратено от Варшава: Минах през щетъла ти. Видях майка ти и т.н.).

… След като прибра парите Жана проговори. Това, което тя разкри, беше много важно: цялата организация, която уж се ръководи от „малката полска мръсница“ (тя всъщност командва само благодарение на това че е любовница на един от основните английски акционери), се опира на работата на една лаборатория, ръководена от Жулиет Ман. „Зная, че ви е известно, господа Ван Ейкем и Мееюс. Както ви е известно, че е невъзможно госпожица Ман да бъде купена. Онова, което не знаете обаче е, че самата Жулиет Ман — как да кажа? — е просто прикритие. Всички козметични средства всъщност се разработват от една гениална руска химичка. Тя не може да се появи пред хората, защото преди три-четири години е била анархистка. Бедната млада жена, живее в страх да не бъде арестувана. Така всъщност «малката мръсница» и Жулиет Ман я държат с безсрамен шантаж. С рускинята няма да е дори въпрос на пари. Достатъчно е да се спечели доверието й — но е трудно, тя тъй дълго е живяла отхвърлена, че се е поболяла — и да й се помогне да се върне към нормалния живот. Познавам я донякъде. Мога да ви свържа с нея. Ако тя ви върши работа, а тя ще ви върши, ще ми платите сумата. Името на бившата анархистка — Татяна Попинска.“

На външен вид — истински чувал, целият раздърпан. На главата — дебела вълнена забрадка на бабушка, от която се подаваха руси кичури със съмнителна чистота. Мазно, доста отблъскващо лице, което сякаш беше покрито с гнойни пъпки. Носеше огромни очила с дървени рамки, които си били нейно изобретение. Изразяваше се на умопомрачаваща смесица от руски, френски и немски, и непрестанно въртеше безумен поглед, сякаш всеки момент очакваше да нахлуе царската полиция. Първото впечатление на холандците от Татяна Попинска не беше възторжено. Пристигнала бе да огледа лабораторията в Страсбург и вземаше предпазни мерки като преследван шпионин. Но въпреки вида й на фанатична майсторка на бомби, тя скоро показа изключителна, необикновена сръчност в боравенето с приборите за приготвяне на козметични средства. Пред смаяните погледи на химиците на Ван Ейкем помириса всеки от кремовете, които те бяха приготвили, и безпогрешно разпозна и най-недоловимите съставки, посочи грешките: „… Липсва зарасличе и сминдух… Тук сте сложили повечко глог, но недостатъчно живовляк… И смятате, да лекувате акне с тази гадост? Знаете ли какво е акне, дурак? Знаете ли колко вида акне има? Не знаете? Дори не сте чували, че акнето може да бъде хепатитно, чревно, гастритно или на нервна почва, но твърдите, че можете да го лекувате. Ама що за тъпаци сте вие“. И така нататък. За няколко часа тя наложи личността си на неуравновесена, странна, сприхава козметоложка, обзета от маниакален страх да не я арестуват до такава степен, че всяка непозната физиономия я хвърляше в ужас…

… Но пък беше направо гениална. Следователно нужна, дори жизнено необходима. Затваряйки се в едно от помещенията на лабораторията в Страсбург, за четирийсет часа непрекъсната работа тя създаде нов козметичен крем, за който химиците от Елзас казаха, че със сигурност е забележителен. Ван Ейкем лично пожела да я види. Пристигна сияещ. И бе изхвърлен навън от взрив пронизителни писъци на почти неразбираем език. Остана очарован — това наистина бе геният, оповестен от Мееюс.

Той тържествуваше още повече в средата на април 1899 г…

(По това време Мариан Каден се трудеше във Виена, подготвяше откриването на козметичния салон на „Райхратщрасе“ и Хана току-що бе отишла при него. Единствената вест от Мендел беше краткото писмо, пуснато от Каруцаря в Ница, в което споменаваше за срещата си с „Ребека, дето беше при Добе“. Във Виена Хана се бе запознала с Йохан Щраус и Густав Климт…)

В средата на април Ван Ейкем научи, че екстравагантната, но гениална руска козметоложка е направила пети, съвършено нов крем, какъвто на пазара няма, и два лосиона, но най-вече нещо, което като че ли е изключително. „Това може да бъде наречено «козметични маски» — обясни Вилфрид Мееюс. — Жена, която подържи това нещо на лицето си достатъчно дълго време, ще заличи десет или петнайсет години от възрастта си. Господин Ван Ейкем, тази ненормалница струва теглото си в злато. С това може да се направи световна революция, да се спечелят милиарди…“

Новината зарадва Ван Ейкем, защото в Лондон, където се намираше в момента, бе понесъл тежък удар — шотландските му съдружници го бяха изоставили. Бяха се захванали с предишните си инвестиции, както договорът им с него даваше право. Студено (но виждал ли е някой жив и весел шотландски бизнесмен?) те обясниха, че са намерили по-добро приложение на парите си — решили да се включат в друго много интересно и сигурно начинание, което вървяло добре и било перспективно. Новият им партньор бил австралиец от Мелбърн.

… A good fellow49, нищо че по произход бил французин. Казвал се Жан-Франсоа Фурнак.

Двете събития се случиха едновременно, Лизи. Естествено, неслучайно. Исках да изключа възможността след отказа на шотландците Ван Ейкем да се обърне към други партньори, върху които нямаше да мога да въздействам. Трябваше да продължи сам. Затова и тъкмо тогава му съобщиха за откритията на Татяна Попинска: Ван Ейкем видя в тях възможност за невероятен успех. Защо трябваше да го дели?

И тогава капанът щракна.

На неподражаемата си смесица от езици Татяна Попинска постави на Мееюс условията си: преди да каже формулата на откритията си, тя иска паспорт — немски, защото немският е единственият език, който тя говори горе-долу добре, като се изключи руският. Иска този паспорт да е като истински и с него да може окончателно да смени самоличността си (и да не й ги разправят на нея — като стара анархистка тя може да прецени качеството на фалшивите документи!); иска десет хиляди лири в определена банка в Лондон; иска също така билет за парахода до Ню Йорк, където ще отиде да посети бедната си майка, която не е виждала от седем години. После ще се върне в Европа и ще им направи всички козметични средства, които пожелаят.

Десетте хиляди лири (сумата дори им се стори скромна) и билетът за парахода изобщо не бяха проблем за холандците — въпреки че Ван Ейкем започваше да изчерпва финансовите си възможности. Оттеглянето на шотландците бе намалило наполовина средствата, с които можеше да разполага. В замяна на това паспортът доста ги притесни. Не ставаше дума да купят какъв да е документ в задната стаичка на някой вертеп. В крайна сметка фалшивият паспорт трябваше да служи на някой, който щеше да работи за тях години наред. Неудачно подбраната фалшива самоличност щеше да постави самите тях в деликатно положение.

Следователно направиха всичко каквото могат.

… И на 4 май един от Поровете на Мариан Каден съобщи: „Един немски паспорт на името на Аугуста Шлегел, родена на 16 февруари 1869 г. в Кьонигсберг, е издаден със съучастието на служител по гражданското състояние в този град на име Антон Гербер. Гербер е получил три хиляди марки. Парите са предадени от Вилфрид Мееюс. Приложен е списък на свидетелите, които биха могли да бъдат призовани в съда. Истинската Аугуста Шлегел е починала на 3 март 1876 г. от вариола. Има и смъртен акт, издаден преди пожара в службата по гражданското състояние. Пожар, умишлено подпален от Мееюс. Прилагам имената и адресите на свидетелите, извикани от мен да присъстват на умишления палеж“. (Пора, действал в Кьонигсберг, се наричаше Зигмунд. Беше четвъртият от братята на Каден — единственият, който имаше чувство за хумор.)

Фалшивият паспорт бе предаден на Татяна Попинска шест дни по-късно от Мееюс. В замяна на пълните формули на „откритията“, проверени от един химик, дошъл от Страсбург. Срещата се състоя във входа на една сграда на улица „Кло Фокиер“, в петнайсети район на Париж, който тогава беше свърталище на руски емигранти. Тя беше много кратка — бившата анархистка изглеждаше по-уплашена от всякога и жаргонът й беше почти неразбираем.

На 17 май, тоест една седмица по-късно, когато оставаха не повече от четири месеца до официалното откриване, една крайно нервна Жана Фугарил съобщи на Вилфрид Мееюс, че се отказва да стане бъдещата главна директорка на предприятието на Ван Ейкем: „Носят се слухове по адрес на Татяна Попинска и те ужасно ме тревожат…“ Слухове ли? Какви слухове? Тя отказа да каже нещо повече, възстанови сто от сто и петдесетте хиляди франка, получени тайно, закле се, че скоро ще върне и останалите, и направо побягна. Объркан, Мееюс едва свари да осведоми началника си. Защото същия ден адвокатът Поли Туейтс, дошъл специално до Хага, се яви при Ван Ейкем.

Закръгленият Поли беше леденостуден: същинска статуя на Командора. Задушават го гняв и възмущение, заяви той. Без природната си склонност към компромиси, досега да е изпълнил заповедите на своите довереници, които биха искали да нададат вик за справедливост в съда. Фактите са ясни — преди няколко месеца на улица „Версинжеторикс“ 6 е станал обир, за който френската полиция е известена; откраднати са тайните формули на козметични продукти, създадени в лабораторията на госпожа Ман. „И досега нямаше да знаем кои са крадците или техните вдъхновители, ако не бяха показанията на един химик, нает от някаква лаборатория в Страсбург. Този честен човек бил ужасен, когато открил, че е станал съучастник на кражба. Той изрично потвърди, че козметичните продукти, които искате да правите във фабриката си в Бреда, са възможни единствено благодарение на кражбата, извършена на улица «Версинжеторикс». Това не е всичко — една жена на име Татяна Попинска работеше при госпожа Ман. Тя е изчезнала. А с нея са изчезнали и други формули. Но и тук нещата не свършват — едно анонимно писмо ни информира, че вашият главен сътрудник Вилфрид Мееюс е изпратил въпросната Татяна Попинска в Съединените щати, като й е връчил десет хиляди лири стерлинги като възнаграждение за кражбата, дето сте я принудили да извърши. Утежняващо обстоятелство — вашият Мееюс е накарал нещастницата да пътува под фалшивата самоличност на Аугуста Шлегел, родена в Кьонигсберг, Източна Прусия. Аз проверих — истинската Аугуста Шлегел е покойница от двайсет години. Смъртният акт беше прикрепен към анонимното писмо. А ето и заверен препис от него. Други факти, господин Вай Ейкем? Като например този — трима френски граждани от руски произход са готови да се закълнат, че са видели как в един вход Вилфрид Мееюс е предал фалшивия паспорт и билета за парахода на предполагаемата Аугуста Шлегел. Освен това ние я издирихме в Ню Йорк. Пред един съдия тя даде показания и те са тук — твърди, че изобщо не е разбрала какво сте я накарали да направи. Следователно може да се приеме, че вие и вашият съучастник сте си послужили с тази нещастница, за да прикриете кражбата си“.

На това място от обвинителната реч Ван Ейкем се опита да се защити — ако се приеме, но само ако се приеме, че той е дал на Татяна Попинска пари, то е защото тя е гениална химичка и козметоложка и той би купил от нея…

Поли Туейтс недоумяващо повдигна вежди:

— Каква е тази зловеща шега, Ван Ейкем? Татяна Попинска, онази, която работеше на улица „Версинжеторикс“ в лабораторията на госпожа Ман беше чистачка. Та тя беше съвършено неграмотна и не би могла да разпознае дадена химическа формула от бележката за газта!

Освен това е омъжена, има три деца (неизвестен благодетел е платил и техните билети до Ню Йорк) и изобщо не е ходила в Страсбург. Никога. Тя дори не знае къде е Страсбург.

… Кражба, съучастие в кражба, многобройни нарушения на законите за индустриалната собственост, изработване на фалшив паспорт, фалшификации и използване на фалшификации — списъкът с прегрешенията на Ван Ейкем беше дълъг. Още повече че към вече цитираните свидетели се прибавиха двама други, и то сериозни — шотландците Рамзи и Рос, чиято честност не подлежи на съмнение (говореше се, че Нейно величество ще направи Рос благородник), са му разказали, на него Туейтс, че са се отказали от съдружието си с холандеца, най-вече поради съмненията си в почтеността на последния и поради някои много неприятни слухове.

— Както и това писмо, което сте изпратили на госпожа Жана Фугарил, обещавайки й да я назначите през септември с тройно, дори четворно по-голямо възнаграждение от това, което ние й плащаме. Слава Богу, госпожа Фугарил е самата честност — тя ми съобщи за позорното ви предложение. Ван Ейкем, вие сте направо за затвора. Клиентите, които представлявам, се ползват с подкрепата на всички правителства. Ако се съмнявате, попитайте Рамзи и Рос. В най-добрия случай ще сте професионално и обществено съсипан. Но аз ви казах — човек съм на компромисите…

Накратко, Поли би могъл да успокои клиентите си, ако Ван Ейкем се съгласеше да им даде под наем двете си фабрики и повечето от помещенията си с договори за по десет години.

И ако направо хване пътя за Батавия, в Холандска Индия, която според Поли изобщо не е трябвало да напуска.

— Той замина ли, Хана?

— Да. Когато милият Поли му доказа, че не блъфира и когато научи от Рамзи и Рос предполагаемата самоличност на „истинските господари“. Перспективата да се опълчи срещу цяла благородническа Европа го обезсърчи. И аз бих се обезсърчила.

— Хана?

— Да, Лизи.

— Я пак ми изиграй Татяна Попинска.

— Подигравчийка. Току-що го направих. Няма цял ден с това да се занимаваме.

— Все пак е учудващо, че Ван Някой си не те е разпознал.

— Той почти не ме погледна в „Риц“. А и в Страсбург не ме видя по-добре. Освен това носех по един юрган отпред и отзад. И плитки, очила и мазнина по лицето, мазнина, смесена със семки от черница — отврат.

— А какво стана с истинската Татяна Попинска?

— Тя винаги беше мечтала да емигрира в Америка. Аз платих пътуването на мъжа и децата й. Нищо не разбра, но направи всичко, което я накарах. Последният път, когато получих новини за нея, беше през 1949 г. Един от внуците й току-що се беше дипломирал във военноморското училище в Анаполис. Беше пощуряла от щастие. Тя все така не знаеше да пише, но десетте хиляди лири на Ван Ейкем, най-разумно вложени от Поли, продължаваха да я издържат.

Замълчаха.

— Хана?

— Да, Лизи, зная.

— Ти наистина си била страхотна като си помисля.

— Благодаря. Мисля, че за Ван Ейкем това беше най-страшното: остави се да бъде преметнат от жени. През деветнайсети век!

Мълчание. Здрачът скриваше неподвижната водна повърхност пред двете възрастни дами.

— Колко време продължи битката ти с Ван Ейкем?

— Тринайсет месеца — от април хиляда осемстотин деветдесет и осма до май хиляда осемстотин деветдесет и девета.

— А ти все така нямаше новини от Мендел, следователно и от Тадеуш?

— Все така. Наближаваше краят на май, а след писмото от Ница Мендел не ми беше дал повече знак за живот.

— Тревожеше се, а?

— Тревожех се, Лизи. Страшно много. Тогава бях готова да дам дясната си ръка, за да разбера къде е Мендел…

24. Аз не бих се влюбила в кого да е

Дребен италианец с гъсти мустаци на карбонар стоеше пред Мендел. Ръкомахаше с късите си ръце и сипеше порой от думи с необуздана словоохотливост. Очевидно предлагаше нещо, продаваше или купуваше някаква услуга… за пари.

— Не разбирам и пукната дума от това, което ми дърдориш — каза Мендел на френски и лъжеше страхотно, но съвършено добродушно.

… Като прекалено добро дете: хвана дребния италианец под мишниците, повдигна го почти на метър от земята и го постави зад себе си. Мина. Черният му, леко премрежен поглед, който привличаше любопитството на доста жени навсякъде, където отидеше, този поглед не изпускаше четиримата души, които бяха на осемдесет-сто метра от него и вървяха по една стара уличка на Рим, близо до площад „Навоне“. Двама младежи и две млади момичета, очарователни със светлите си летни рокли, сламените си шапки с широки панделки и с чадърчетата си. Мендел не знаеше какви са. По краката би казал, че са англичанки, само дето зъбите им не бяха толкова големи. Чул ги бе да говорят на английски с доста гъгнещ акцент. По-скоро беше склонен да ги причисли към американките. Едно беше сигурно — бяха богати, поне едната от тях. „Дворецът“, с пряк изглед към Пинчо, от който бяха излезли преди два часа, не беше от местата, където човек живее, когато е беден. Мендел дори беше забелязал две от онези гадни смрадливи коли без коне, целите от желязо, които според него изобщо не струваха колкото един бруск. Беше се притеснил девойките да не се качат в тях заедно с кавалерите си. Защото в такъв случай щеше да има твърде глупав вид, хуквайки след машината…

А двамата младежи познаваше прекрасно. Вече от двайсет и три дни ги следеше, без изобщо да се покаже. Но не можеше и да прекъсне преследването — тия проклетници пътуваха непрестанно, не оставаха повече от два дни на едно място. Чак да си помислиш, че го правеха нарочно, за да го дразнят.

Беше хванал дирята им в началото на месеца. Не съвсем случайно — беше разбрал, че отиват в Генуа, един от управителите на хотел „Париж“ в Монте Карло беше дочул някакъв разговор на немски. Тъй като пристигна един ден по-късно, той успя да ги настигне и едва не се сблъска с тях в момента, когато излизаха от една среща при някакъв музикант, който бил много известен, Джузепе Верди. От този миг нататък той не ги изпусна. Следвайки ги по петите, прекоси цяла Италия. Мъкнаха го до Неапол, на остров Капри и други слънчеви места (адски беше горещо и ако трябваше да избира, Мендел би предпочел сибирския студ). Бяха отсядали в един Господ знае колко странноприемнички, явно нямаха много пари, но все пак им бяха достатъчно поне за толкова. А след това със същото безгрижие на летовници бяха отишли чак в Рим, където се намираха от три дни.

Но веднага бяха предупредили съдържателя на хотела си, че ще останат само една седмица.

Единият от двамата младежи, разбира се, беше Тадеуш Ненски. Той изобщо не изглеждаше на двайсет и седем години. На вид беше по-млад от спътника си, който, според проучването на Мендел, беше точно на двайсет и четири години.

За този спътник Мендел знаеше само две неща — беше немец, знаеше френски, а в странноприемниците неизменно даваше адреса на една къща в Париж. Името му не говореше нищо на Визокер.

Кой, по дяволите, изобщо бе чувал да се говори за Райнер Мария Рилке?

„… Не се самонавивай, Мендел — надяваше се, че тези двамата нанкат заедно. Макар че жестоко щеше да нараниш Сополаната, щеше да ти дойде много добре, ако Тадеуш беше станал педал и предпочиташе мъжете пред жените. Надежда, от която се срамуваше, но беше подхранвал известно време и която не се оправда: няма съмнение, че младежите обичат госпожиците, особено полякът. Той прекрасно умее да ги подхваща: в Соренто за нула време, само с една размяна на погледи, омая онази много красива жена, дето живееше в не по-малко красива вила. Ако не беше Рилке, на когото беше започнало да му доскучава, той вероятно още щеше да е в леглото на дамата. В Генуа и Флоренция беше същото, полякът напразно беше платил стаята си в странноприемницата, защото не живя в нея: две брюнетки му бяха попречили. Признай си, Мендел, дори това да те дразни, той обича флиртовете почти колкото теб…

… Защото е страшно красив, кучият му син!“

Именно тази констатация (а тя дойде незабавно, в мига, когато в Генуа зърна Тадеуш (дотогава той не го бе виждал), най-много вбеси Мендел. И в това отношение се беше надявал… Надявал се беше, че Хана малко е попрехвалила хубостта на своя студент, че го е идеализирала и го гледа с очите на влюбените… „Все пак може да се поспори за тази любов, която тя мисли, че изпитва. Просто се е привързала силно към него, още от седемгодишна възраст; изобщо не е успяла да дойде на себе си от голямото очарование и оттогава упорства с невероятен инат, както във всичко, което захване. Ето как едновременно може да си най-умната жена на света… и глупава като пън…“

Но не. Страшно-е-красив-кучият-му-син. От двайсет и три дни Мендел скандираше фразата наум; предъвкваше думите бясно. Този Тадеуш беше не само хубав, но и елегантен. Нека си признае честно — имаше класа. За три седмици наблюдение Мендел бе имал време да установи всичките му качества. Дори бе разгледал студента съвсем гол, докато се бе къпал с приятеля си немец и две доста хубави, също толкова разсъблечени момичета, в Анакапри, под замъка на Барбароса: „А ти наистина изглеждаше смешен, проснат като мида между две скали, докато наблюдаваше компанията с бинокъла си“.

Полякът беше великолепно сложен, няма съмнение.

След като първите му надежди бяха пропаднали, Мендел си беше създал други. Когато си хубав като този тип, непременно си глупав, изпълнен със самонадеяност и невероятно самодоволство, пълен кретен…

Но Визокер започваше да се съмнява и в това отношение. Случката със стихосбирката, която му помогна да открие Тадеуш, вече беше показателна. Започвайки издирването си през януари, Мендел най-напред се беше срещнал в Прага с Мариан Каден. Малкият беше пораснал, беше се развил във всяко отношение, но почти роднинската близост, зародила се между двамата мъже по време на голямото варшавско препускане, когато бяха умрели Пинкош Клоц, Пелте Вълка и някои други, се беше пробудила още щом го зърна. Двамата с Мариан отново си бяха допаднали чудесно. Може би заради общата си привързаност към Хана. Но и заради голямото сходство помежду им, сякаш бяха баща и син и сякаш беше просто грешка на природата, че не ги беше направила роднини. Мариан съобщи на Мендел резултатите от собствените си издирвания. Мендел беше поел щафетата. Беше отишъл във Варшава. Беше открил някаква следа, от периода след неговото арестуване наистина, но много стара, за да свърши работа. Нищо в щетъла на Хана, нищо и в съседното католическо село. Идеята на Мариан да порови из книжарниците породи у него друга. Хана беше казала, че Тадеуш щял да стане писател — беше го казала на седемгодишна възраст наистина, но когато човек мисли като нея…

Ето защо подхвана издателите един по един. Имаше още едно затруднение — Тадеуш би могъл да издава на полски, руски или немски, та дори и на френски; иди разбери на кой език пише! Освен това може би си е променил името; дори е сигурно, било защото се страхува от омразата на Добе Клоц към него, която дори бе пуснала по следите му царската полиция; било по друга причина — писателите са особени типове, както е известно.

Три месеца по-късно, в Мюнхен, откри един осведомен издател. Да, човекът беше публикувал стихосбирката на един висок млад рус, наистина рядко красив мъж, който казал, че се нарича Терънс Нюман; авторът не му ли е оставил адреса на някоя банка, където да преведат авторското му възнаграждение?

Авторско възнаграждение! Осведоменият издател се изхили: стихотворенията на Терънс Нюман, издадени на немски, се продавали още по-зле от тези на други мечтатели, чиито творби е достатъчно луд да издава:

— Отпечатах триста екземпляра от стихосбирката и до днес, има вече три години, съм продал девет.

— Купувам десет — отговори Мендел, — така изведнъж увеличавате двойно продажбите. Каза ли нещо за себе си този Терънс Нюман, който се подписва Томас Немо?

Не много. Терънс-Томас-Тадеуш Нюман-Немо-Ненски е споменал, че живее в Америка, понякога идва в Европа…

— Къде в Америка?

— В Ню Йорк мисля.

… Да, младият мъж бил много елегантно облечен, имал вид на финансово обезпечен; в Мюнхен бил отседнал в един от най-добрите хотели…

— Датата на идването му?

Август 96-а.

— А стихотворенията му струват ли нещо?

Осведоменият издател погледна Мендел оскърбено — издава само неща, които му харесват, и това обяснява защо самият той е на ръба на разорението, а стиховете на Нюман са сред онези, които се гордее, че е издал.

— Това момче има перо и свой облик. Бих казал, че има бъдеще като писател…

„Както винаги Сополаната излезе права — помисли си Мендел почти съсипан. — По дяволите!“

Банката в Ница не беше получила други пари, освен първите десет франка, с които е била открита сметката. Все пак насочиха Мендел към хотел „Париж“ в Монте Карло. „Господин Нюман го спомена.“

Мендел отиде там — никакъв Терънс Нюман не бе отсядал.

Нито Немо или Ненски.

Вече беше 15 април. Мендел започна да обикаля всички хотели в Монте Карло, после по целия Лазурен бряг, но повечето от тях бяха все още затворени. Потропа на вратите на всички вили, купени или наети от американци. В повечето случаи напразно: бяха пусти по това време на годината. След известно време, в Кан, пътят му се пресече с този на една поразително красива жена, която блестеше в кожите си и в колата си без кон, но с шофьор. Едва зърнатото лице му напомни някого. Нужни му бяха три дни, за да я назове с името й: Ребека Аниелович, Ребека, която работеше при Добе Клоц със Сополаната. Най-после той успя да се добере до величественото имение на хълмовете на нос Фера: госпожа Сингър, от Парк авеню в Ню Йорк, току-що бе отплавала към Гърция с яхтата на съпруга си и с приятели, тя просто е минала оттук…

Не, сред приятелите й няма висок, рус и красив млад мъж…

Поради липса на по-добро Мендел се върна в хотел „Париж“. Служителят от банката в Ница все пак го беше уверил, че господин Нюман често отсяда там, когато е в Европа. Мендел отново разпита един по един служителите на хотела. Това му отне два дни, с тази тяхна система на смени. И тогава следата се потвърди — един от сервитьорите беше млад швейцарец от Лугано. Той познаваше един Нюман, като този, описан от Мендел: „… Но името не е Терънс…“ — „Томас? Тадеуш?“ Да, точно така, Тадеуш Нюман. Той не е клиент на хотела, а само посетител в бара. Идва всеки път, когато е в Монте Карло. Често с жени, но (швейцарецът се усмихна възпитано) рядко едни и същи и винаги много красиви.

А Нюман е в Монте Карло всеки път, когато работодателят му пребивава там, във вила Босолей. Работодателят му? Много богат американец на име Джон Д. Маркам, който като че ли е бил посланик на Съединените щати в Санкт Петербург. Нюман му е секретар от години.

— А Тадеуш Нюман тук ли е сега?

— Нямате късмет, господине. Тъкмо вчера замина на пътешествие из Италия, чух ги да си приказват, че ще посетят прочутия маестро Верди в Генуа. Говоря в множествено число, защото господин Нюман е с приятеля си господин Рилке, който пък е секретар на великия скулптор Роден…

В Рим четворката току-що бе влязла в един антикварен магазин на улица „Коронари“. Мендел се подпря на стената на една църква. За пореден път извади от джоба си сборничето със стихове, издадени в Мюнхен под името Томас Немо. Общо трийсет и две страници, двайсет и шест стихотворения. Беше ги чел и препрочитал, но оставаше все така объркан. Не че не разбираше думите. Ала какъв е този похват да се редят стихове, които дори не са равни помежду си и които, как да се каже, не се римуват. „Свободни стихове, беше му обяснил осведоменият издател с такъв тон, сякаш съобщаваше готварска рецепта на канибал. Чели ли сте Жюл Лафорг? Не. А Ведекинд? И него не. Знаете ли поне да четете?… Естествено, това не е Дюма или Пол Февал. Но е литература и то от най-стойностната. Момчето е, ако щете, от импресионистичната школа. Разбирате ли?… Не, вижда се, че не разбирате.“

Мендел щеше да го фрасне.

Четворката излезе от антикваря. През следващите два часа извървяха стотици километри в Рим, спираха тук, спираха там, отново тръгваха и отново спираха да се прехласват по някоя витрина. Мендел ги следваше и изчакваше; ненавиждаше да обикаля градове. Най-после се прибраха в Пинчо. Вечерта нямаше да излизат повече. Очевидно прилепчетата бяха поканили Тадеуш и Райнер у тях. Чудесен морал, Сополаната щеше да остане много доволна.

Мендел прекара нощта при една римска госпожа, срещната случайно, но още на другия ден отново тръгна да обикаля Вечния град, следвайки четиримата, понякога с файтон. На два-три пъти забеляза (с раздразнение, което го учуди) милувките, които си разменяха полякът и по-хубавото прилепче. Знаеше името й: беше американка и се казваше Мери-Джейн Галахър; дъщеря на един свръхбогат (естествено) индустриалец от Чикаго. Явно, опасността от женитба беше реална, защото се държаха като официални годеници.

Три дни по-късно обаче двойките се разделиха. Тадеуш и приятелят му взеха влака за Франция, защото отпуските им на секретари бяха свършили. А в Ница двамата млади мъже на свой ред се разделиха. Мендел проследи поляка до Монте Карло. Самият той отново се озова при жената, която вече му бе предложила постелята си последния път. Научи я на нови игри в леглото. Попълни сведенията си за Джон Д. Маркам и за неговата програма. Посланикът, днес пенсионер, май пишеше спомените си от престоя в руския императорски двор и щеше да дойде в Европа след известно време. Естествено, Тадеуш го чакаше.

Следователно Мендел можеше да се прибере във Виена. Но искаше съвестта му да е чиста. Изчака още почти седмица, дебнейки подходящ случай. Такъв му се представи, когато Тадеуш се качи сам в една кола без коне, марка „Рено“ — „този мръсник наистина умее всичко!“ — и замина за Ница. За щастие бе осведомил за намеренията си камериерките във вила Босолей, една от които случайно бе намерила Мендел съвсем по свой вкус.

В Ница полякът прекара часове в една библиотека, преспа в хотелчето на пристанището и на следващия ден все така безгрижно отиде да поскита из пазара на цветята.

Именно там Мендел го доближи, застана до него и се престори, че иска да купи букет карамфили, но знае само руски.

Заговориха се.

След пет дни Мендел беше във Виена.

— Изобщо не разбирам какво става — му каза Мариан. — Станала е…

— Луда. Но тя винаги е била такава, какво е различното?

— … станала е странна. Първо, постоянно ме следи. Обикновено ме оставя да работя спокойно, има ми доверие. Но откакто сме във Виена, не само че не ме пуска да замина, но и тя не мърда оттук. Или отсъства два-три дни по някоя спешна работа и веднага се връща. При всяко връщане е като орел, който кълве. По мен.

Мендел се засмя.

— Аз няма, разбира се, да кажа на никой друг, освен на вас — продължи Мариан. — Но това наистина ме тревожи, питам се какво я прихваща. Има проблеми с един холандец, но това не е истинската причина. Освен това въпросът е почти уреден. Не, има друго нещо, заради което е странна. Отложи датата за откриването на козметичния салон. А можехме да го открием. Всичко е готово. Цял екип козметички дойдоха от Париж и обучиха тукашни момичета, които са напълно готови. Никога не сме се старали толкова и не разбирам защо — Виена не е по-важна от Берлин. А в Берлин ми беше отпуснала юздите, едва дойде да хвърли едно око.

Очите на Мендел огледаха лицето на младежа. Изведнъж се сети: „Правилно си казвах, че нещо в него се е променило“. Попита го:

— Тя как се казва, Мариан?

— Хана?

— Не се прави на глупак.

Пристъпване от крак на крак, после:

— Гризелда.

… И Мариан заразказва как е омаял, без особено старание, австрийската секретарка на Хана, една много нежна и срамежлива русокоска, и изпитва известно угризение, че всъщност я е развратил… „За бога, не може да бъде! — помисли Мендел, — тя му е отворила очите! Сополаната е страхотна!“

Мариан говореше ли, говореше за Гринцинг и неговите кръчми, за танци, а като станало дума за танци…

Мендел подскочи:

— Какво прави Хана?

— Учи се да танцува. С помощта на един музикант, много известен във Виена, на име Йохан Щраус. Взима уроци от церемониалмайстора на Хофбург. Хофбург е императорският дворец.

В апартамента на Хана близо до канцлерството имаше трима банкери и още толкова търговски посредници. Както обикновено, поканила бе мъжете да седнат, а тя самата бе останала права, разхождаше се и от време на време дори заставаше за дълго зад тях и гледаше тиловете им с бледите си очи. Беше се усмихнала на Мендел и му беше казала, че може да влезе, да остане, да присъства на съвещанието, да седне. Беше седнал и през следващите два часа я бе слушал ту на английски, ту на френски или немски да дава разпореждания, да иска обяснения, да посочва някоя грешка и дори, само в един случай през този ден, да се усмихва с леден поглед и да казва: „Струва ми се, че би трябвало още да помислите“, което на нейния език означаваше горе-долу: „Продължавайте да ми отказвате това, което искам и да ми досаждате по този начин и аз ще забия зъби в гърлото ви и ще изсмуча кръвта ви до последната капка“.

По онова време тя вече имаше между двеста и триста хиляди лири и така както бяха тръгнали нещата, след пет години щеше да ги утрои или учетвори.

Мъжете си отидоха.

Мълчаха.

Сивият поглед се впи в Мендел. Не си бяха разменили нито дума, но тя изведнъж се обърна с широко отворени очи и се хвана за плетения шнур на едно перде, за да не падне.

— Къде е той, Мендел?

— Монте Карло. Ще бъде там до края на август.

— Добре ли е?

— Да.

— Женен ли е?

— Не.

… Но тя, разбира се, бе доловила лекото колебание.

— Ще се жени ли?

— Ако го оставиш. Една американка на име Мери-Джейн Галахър.

— Богата?

— Много богата.

Той започна да й дава подробен отчет. През цялото време, докато говореше, тя не го прекъсна и остана неподвижна и безразлична, заела мястото си зад бюрото и отпуснала върху него малките си бели и толкова нежни ръце, които дори не трепваха. Мендел каза, че е успял да възстанови целия маршрут на Тадеуш от деня, когато, изгонен от Варшава от Добе Клоц, е отишъл в Париж. Във френската столица студентът си намерил работа в един ресторант в квартала около Операта, отначало като мияч на съдове, но много бързо, благодарение на външността си, станал сервитьор. Доста време работил, преди да събере достатъчно пари да се върне в Полша…

— Във Варшава?

— Да.

— Било е глупаво — полицията го е търсела.

— Очевидно това не го е стреснало.

— Кога е било това?

— През юни. Ти вече не си била там. Вече си била тръгнала за Данциг.

— Защо се е върнал?

— Представа нямам.

— Мендел.

Но Мендел повтори:

— Представа нямам, Хана.

Тя тръсна глава.

— Продължавайте, моля ви.

… Тадеуш не останал дълго във Варшава. Може би наистина заради полицията. Макар че прокурорът, който така искал да го хване, бил преместен от царя, очевидно по други причини. Тадеуш се върнал в Париж, хванал се отново на същата работа, до деня, когато сервирайки на една маса, чул някакъв мъж да казва, че търси секретар, който да знае поне руски и френски и да може да пише на двата езика. Тадеуш, обикновено твърде нерешителен, събрал всичката си смелост…

— Как научихте всичко това?

— Без подозрения, ако обичаш — просто отидох във въпросния ресторант. А отидох там, защото когато се е върнал във Варшава през юни 92-а, твоят поляк е разказал за него на един от своите състуденти.

— Изглежда правдоподобно.

— Не оспорвам. Мога ли да продължа, Сополанке?

— Да, преобични Мендел.

… събрал всичката си смелост и се представил. След няколко дни бил нает от господин Джон Д. Маркам, милиардер и личен приятел на президента Кливланд, избиран два пъти в Белия дом. Маркам си издействал поста посланик в Санкт Петербург. Отначало студентът заминал с него за Съединените щати и там бил натурализиран под името Нюман. Заради руската полиция естествено…

— Сега е американец, Хана.

— Не ми пука.

Три години в Русия. Връщане в Америка през март 96-а. Маркам станал подсекретар…

— Това е нещо като заместник-министър там.

Но Кливланд напуснал Белия дом, заместен от някой си Маккинли, и добрият Маркам, който е на повече от седемдесет години, решил да се пенсионира и да напише мемоарите си, като прекарвал все повече време в Европа. Оттогава Тадеуш не е напускал работодателя си и повечето време живее в Ню Йорк и във Вирджиния. Срещнал е Райнер Мария Рилке у Огюст Роден, от когото Маркам купил една творба…

— Оттам е отишъл в Италия. Сега знаеш всичко… Хана, Мариан ми спомена за някакъв холандец, който ти е създавал проблеми.

— Те са решени, да не говорим повече за това. Носите ли стихотворенията на Тадеуш?

— Купих десет.

— Можели сте да ги купите всичките.

— Ще го направиш сама. Хана, Маркамови и Галахърови са много близки. Тази Мери-Джейн е прекарала миналото лято във вилата Босолей.

— Хубава?

— Да, не е лоша.

— Кестенява?

— Руса. Едно особено пепеляво русо, с лешникови очи.

— Висока.

— Доста.

Той прочете в очите на Хана следващия въпрос и го изпревари с отговор:

— Хана, тя е съвършено различна от теб. Почти с двайсет сантиметра е по-висока, възхищава се с кратки възклицания пред паметници и цветя, има нужда да й се помогне, когато слиза от кола или се качва по стълба. Едва ли знае дали хлябът струва едно пени или пет лири.

— Свири ли на някакъв инструмент?

— На пиано.

— И аз опитах — каза Хана спокойно. — Дебюси ми показа. После си взех учител. Резултат нула. Направо кръгла нула. Знае ли да кара кола без коне като Тадеуш?

— Да.

Най-сетне Хана помръдна, сведе глава, после я повдигна:

— Ще си купя една и ще се науча. Какво друго знае да прави, което аз не мога?

— Има милиард неща, които ти знаеш, а тя не. И…

„… Я си затваряй устата, Мендел Визокер. Много добре ти е известно, а и сигурно Хана прекрасно знае, че проблемът е тъкмо в това: смайващия брой неща, които тя умее и може да прави, възхитителната й личност, нейния начин да управлява хората… чак до този нещастник Мариан, комуто е отнела девствеността… и света, вселената, пропастта, съществуваща между нея и една Мери-Джейн Галахър, която е едно обикновено богато момиче, от онези, за които всеки младеж може да се ожени почти спокойно, без особено притеснение, че ще бъде схрускан жив…“

— Дявол да го вземе! — извика Мендел, обхванат от внезапна тъга. — Хана, във Виена ли ще го докараш или ще се престориш, че го срещаш случайно в хотел „Париж“ в Монте Карло, като поръчаш специално пълнолуние?

— Виена.

— Защото всичко страхотно си изпипала, нали?

— Всичко.

— А ако не ти го бях намерил?

Тя се усмихна вместо отговор. Каруцаря отново видя изражението, което бе имала преди петнайсет (или може би седемнайсет?) години, когато той беше задал на седемгодишната Сополана един очевидно наивен въпрос. Сякаш тя винаги е била стара и мъдра и много опитна за всички неща в живота.

Тя втренчи в него непроницаемия си поглед и попита:

— И какво му разказахте за себе си?

— Кой ти е казвал, че съм говорил с него?

Тя поклати глава снизходително, сякаш го съжаляваше за тази тъй простовата лъжа:

— Няма начин да не сте говорили с него, Мендел. Следили сте го цял месец, че и повече. Най-накрая сте го заговорили. Защото сте искали да узнаете, освен всичките му качества, които сте установили — със съжаление, сигурна съм, — но сте ги признали, защото сте честен, искали сте да узнаете какво мисли.

Мълчание.

— Мисля, че още утре ще замина за Америка — каза студено Мендел. — Чаках достатъчно.

— Извинете ме, Мендел.

— Върви по дяволите.

— Ще се омъжа за него на 30 декември тази година. Тук, във Виена. На другия ден заедно ще танцуваме валс, в първия ден от Новата година и от новия век. После ще заминем на сватбено пътешествие. В Италия. Наела съм нужната къща, докато бях в Швейцария. Всичко е уредено.

— Моите най-добри пожелания — рече Мендел. А страшно му се искаше да заплаче, нещо, което дори сибирците не бяха успели да постигнат.

— Мендел, задължена съм ви повече, отколкото на който и да е мъж или жена, които съм познавала. Не заминавайте сърдит, моля ви…

Тя не мрънкаше, не се правеше на момиченце — говореше му спокойно, като мъж на мъж. Така че той най-сетне се реши да я погледне. Тя се бе изправила, съвсем мъничка зад бюрото, с очи, големи като на бухал. Това беше свръх силите му. Свръх силите му, заедно с тежестта на седемнайсет години общи спомени; дори да искаше, не можеше да изтрие от паметта си хилядите картини с нея: от първия път, когато я беше заварил сред огъня да танцува валса на смъртта, изниквайки от дима и пламъците, до редовните му посещения в нейния щетъл, където я виждаше как израства на ум и бой; как през годините крилете й укрепват; спомняше си как лично той я бе качил на бруска си и я бе отвел в града, без да престава да се тревожи за нея, как се възхищаваше на успехите й, но ги бе очаквал, защото винаги бе знаел, че е изключителна. Дори след това, когато беше рискувал живота си за нея и го бяха запокитили в ада, докато тя се намираше на другия край на земята, връзката им никога не беше прекъсвала, никога; без онези скапани прекрасни писма от Австралия той може би щеше да се остави да умре; и щом беше имала възможност, тя се беше борила да го измъкне от Сибир, беше направила какво ли не; когато го беше намерила, беше пожелала да му дари поне половината от богатството си и щеше да сметне за нормално и честно, ако той беше приел; кой мъж, бил той баща или брат, щеше да му бъде верен като Сополаната?

„В крайна сметка тя не е виновна, че я обичаш, Мендел, не е виновна, че от стотиците жени, които си имал, тя е единствената, която успя да разчупи самотата ти на скитник. Затова спри да се самооплакваш, недей ревнува и не се гневи, че тя е отгатнала и най-дребното от чувствата, които си изпитал към поляка. Тя е такава, ти няма да я промениш: ужасна с невероятната си проницателност и мания да властва и да управлява света…, но и чудесна в същото време. Най-доброто доказателство е, че ти я обожаваш и че не само ти я обожаваш. Естествено, притесняваш се като знаеш какво се готви да направи с Тадеуш, защото предчувстваш, че това между него и нея непременно ще завърши катастрофално… След като сега много точно знаеш какво мисли Тадеуш, след всичките часове, през които разговаряхте с него на пазара на цветята в Ница… Но може и да се лъжеш, не си безпогрешен. А тя сигурно си дава сметка какъв страхотен риск поема, като постъпва по този начин. Има право — не заминавай сърдит…“

Той се приближи до нея и я прегърна. Тя първа го целуна по устните, с разтворена уста, с цяла уста. Той отвърна на целувката. Отблъсна я и каза:

— Много е хубав, Хана. Наистина е много хубав, че и повече. Никога нямаше да мога да ти намеря подобен, дори да бях търсил сто години по света. Той е направо страхотно умен. Дори може би повече от теб, по свой си начин.

Тя затвори очи и тържествуващо се усмихна:

— Зная, Мендел. Аз не бих се влюбила в кого да е.

25. Есен над Пратера

Не бях за този век, но изживях в него първите двайсет и пет години от живота си… На Лизи, която през юли 1899 г. дойде при нея във Виена, тя не каза нищо.

Само й съобщи, че Мендел е заминал за Америка, както и резултатите от издирванията на Каруцаря. Но не каза нищо или почти нищо за собствените си приготовления. По онова време не споменаваше и за случая Ван Ейкем, който окончателно приключи със заминаването — потвърдено от Поровете — на холандеца от Ротердам за далечна Холандска Индия. За всичко това, за своите трескави пресмятания и тревоги тя щеше да разкаже едва десетки години по-късно, когато и двете бяха вече много стари, а разликата във възрастта им отдавна бе изчезнала, през една от онези безбройни вечери, които щяха да прекарат заедно, насаме с десетилетията, наситени със спомени.

Тази Лизи, която слезе във Виена от Ориент експрес и идваше от Лондон за последното лято на деветнайсети век, беше невероятно весела. Тя бе удържала всичките си обещания към Хана. На седемнайсет години вече бе завършила образованието си. Направо блестящо. Засипана бе с дипломи, цял куфар. Научила бе из основи всичко, което едно момиче от доброто общество по онова време трябваше да знае: да бродира, седемдесетте и осем начина да се започне едно писмо, тънкостите на граматиката, латински и гръцки, малко смятане — това беше работа на мъжете, доста история (и коленопреклонното възхищение, което задължително трябваше да изпитва към такива ужасни главорези като Кромуел, Нелсън, Сесил Роудс и да свири на пиано, да съставя менюта в единомислие с готвачката, седемте начина да се покланя в зависимост от това дали е пред Нейно благосклонно величество или пред някой далечен братовчед на същата, малко поезия, но не много, деветте начина да се сервира чай, крайната недоверчивост, която трябва да се изпитва към чужденците (а чужденци или направо метеки50 са всички пришълци, които не са от Британската империя), достатъчно география, за да има точна представа за империята, където слънцето никога не залязва (за останалата част на света виж рубриката „чужденци“), малко френски, за да може да дава нареждания на детегледачките и сервитьорите в ресторантите, да язди, заради лова с кучета, и някои доста мъгляви сведения за съществуването на един друг вид, наречен мъже, различим по мустаците, за един от представителите, на който трябва да се примири да се венчае, за предпочитане възпитаник на Оксфорд, Кеймбридж или Сандхърст, и от когото ще трябва да изтърпи някои докосвания…

— … От типа: „Разтвори си краката и мисли за Англия, това е просто един неприятен момент, който ще мине“. О, Хана, мислех, че ще полудея, животът ми най-сетне започва! И то във Виена! Задушавам се от щастие, ей, не си ми казала, че си купила автомобил, каква марка е?

— Не променяй темата, ако обичаш. И ми отговори на въпроса.

— Не.

— Какво не?

— Нищо, дори и сянка от такъв, удържах на думата: никакъв любовник. Само позволих на трима или четирима да ме целунат.

— Зависи къде — отвърна Хана подозрително.

— Хана, би трябвало да се засрамиш, ти, която си имала седемдесет и двама любовници. Та те едва докоснаха устните ми. Внимателно следях ръцете им, както ми беше препоръчала. Но не беше нужно, те сякаш им бяха отрязани. Само едно лейтенантче едва не падна в корсажа ми, толкова се беше захласнал по него. Очите му бяха като кухненски ножове. Когато обаче го попитах знае ли позата на мисионера от Юнан51, едва не се просна на една носилка.

— Милостиви боже! — възкликна Хана.

— О, Хана, Хана! Та нали все пак ти ме научи на всичките тези неща.

— Проклета чума, изобщо не съм ти говорила за никакъв мисионер. А и за никаква поза.

— Сигурна ли си? Значи съм сънувала. Можеш ли да караш тази машина? Гледай ти, прекрасно е. Ще ме научиш ли? Какво куфарите ми? Имам само деветнайсет. И сандъците, естествено. Оставих всичките си зимни дрехи в Лондон. Поли ме отведе на гарата и каза, че това било достатъчно като гардероб. Между другото знаеш ли, че Поли се готви да се жени?

— Да.

— Време беше. Почти на четирийсет е. Когато един мъж остарее, може ли да направи деца на една жена? А, докато не съм забравила, получих пощенска картичка от Мендел Визокер, от Ню Йорк. Като телеграма е. Казва, че съжалява, дето не е могъл да ме види отново и че обича щраусите. Мило, нали? Добавил е и едно странно изречение: „Бдете над нея“. Очевидно „нея“, това си ти. Какво става? Защо Мендел ме моли да…

Тя най-сетне млъкна, водопадът престана да се лее. Огледа Хана, която точно в този момент спря даймлера пред сградата на канцлерството на Бохемия. Двете се познаваха прекалено добре…

— Господи, Хана, намерила си го, така ли?

Изчакаха да разтоварят всички куфари и сандъци, докарани с два файтона, повериха ги на двойката прислужници, които отидоха да ги разопаковат, и най-сетне влязоха в апартамента. Едва тогава се хвърлиха в прегръдките си, плачейки и двете, а Лизи каза:

— О, Хана, толкова се радвам за теб, толкова се радвам.

„И най-сетне ще го видя.“

За да привлече и задържи Тадеуш във Виена, отначало тя измисли най-невероятни планове. С нейното богато въображение, което с помощта на Лизи съвсем се развихри. Мислила бе за всичко. От най-обикновеното отвличане до екстравагантната машинация, при която някой виенски издател, на когото щедро ще е платила за това, да изпадне във възторжена възхита от стихотворенията на Тадеуш. И безспирно да твърди, че няма такъв прекрасен писател сред сътрудниците си. Той ще му предостави свободно време да пише книги, пиеси или стихове и дори ще го окуражава с неспирни субсидии, като истински меценат.

Подобно на Визокер, и Хана също бе прочела безброй пъти стиховете от книжката, издадена в Мюнхен. А този прочит я бе объркал повече и от Мендел. Най-напред заради откритието какви странни неща имаше в главата на Тадеуш. Които дори тя не бе успяла да долови. Беше като да се разхождаш из градина, сънувана и преброждана хиляди пъти, където познаваш и най-малкото камъче, и изведнъж да откриеш непознати цветя, които всъщност винаги са си били там. Измежду френските поети Хана бе чела Бодлер, Верлен и Рембо; чрез Андре Лабади се бе срещнала със Стефан Маларме в залеза на неговия живот; обичаше Хайне и Ведекинд, Дън и Йейтс; беше много по-посветена познавачка от Каруцаря. Четейки Тадеуш, тя бе поразена от неговия усет, дълбочина, от заряда на това, което изразяваше и всъщност разбра докъде се простираха нейните собствени възможности в сравнение с него. Друго нещо я бе развълнувало: тази чувственост, която струеше отвсякъде, чието съществуване тя дори за миг не бе усетила по време на срещите в стаята в квартал Прага. „Страшно се е променил или аз не съм съумяла да го видя такъв, какъвто е. Той е истински писател, способен да създаде свой свят, докато аз съм само читателка. Умът в тези случаи почти няма значение. Най-многото да разбереш, че нищо не разбираш. Той е творец, а не ти, ти само знаеш да печелиш пари.“

Обмислянето на всяка една от стратегиите й за действие бе съпроводено с весели и мъчителни изживявания. Весели, защото ги обсъждаше с Лизи и това често бе довеждало до страхотни изблици на смях, когато заедно измисляха най-невероятни начини — как калабрийски бандити отвличат Тадеуш, а Хана го освобождава, препускайки с флаг в черно и наситено червено, начело на ескадрон от наемници, събрани измежду френските зуави52. Или пък как турски еничари превземат с абордаж казиното в Монте Карло и съседния хотел „Париж“ и отвеждат Тадеуш в харем, където се оказва единствения обитател, под зорките очи на Мендел, облечен в шалвари и с ятаган…

Истеричен смях.

… Но винаги идваше момент, в който другата Хана, ледено прозорлива, слагаше край на игрите. Тя не подценяваше опасността, която Мендел наистина бе съзрял. „Това не е игра, Хана, с Тадеуш вече сте минали тази възраст. Не е и сделка, която сключваш. Опитай се поне един път да бъдеш обикновена, спонтанна. Дори да е единственият в твоя живот. Няма да ви е лесно да живеете с Тадеуш, на него може би ще му е по-трудно, отколкото на теб. Ще трябва страхотно да се владееш и много да го молиш да те понася. Не разваляй нещата от самото начало…“

Реши да пише. През последните дни на юли започваше писмото си около шейсет пъти.

Най-сетне го изпрати, след като бе протакала до последната минута.

Накрая Лизи, мълчалива и сериозна, напъха плика в кутията.

Тя пишеше:

Подписа се просто „Хана“ и му съобщи трите си адреса — във Виена, Париж и Лондон.

Почти се изтерза, налагайки си да е кратка, да се представи в известен смисъл обезоръжена (освен може би трите адреса, които показваха, че е богата). Но тя удържа на решението си да бъде скромна. Да остави на Тадеуш правото свободно да избере.

Единствено престъпи условието, когато помоли Мариан тайно да пусне някого след Тадеуш, във вила Босолей или където другаде отиде. Причината: искаше да е сигурна, че наистина ще получи писмото й. Не можела и да допусне, че би могла да чака със свито сърце отговора на писмо, което изобщо не е стигнало до получателя.

Претекст като всеки друг. Само че когато Мариан й съобщи, че писмото е пристигнало цяло-целеничко и е получено лично, тя заяви, че сама ще плати на шпионина — частен детектив, дошъл специално от Англия. Всъщност тя нареди на човека да продължи наблюдението до нова заповед.

Тайно от Мариан и дори от Лизи.

Срамуваше се от себе си наистина, но това беше по-силно от нея: „Непоправима си, Хана. Има дни, в които те мразя“.

Пътуване до Париж през август и началото на септември. Завари там Клейтън Пайк начело на австралийската си глутница. Беше направо анексирал „Риц“. Макар смехът му да звучеше все така гръмовно, изглеждаше остарял. И както често се случва при дебелите, едри мъже, с наближаването на смъртта той се бе стопил, сега кожата му беше прекалено широка за него… Но все още не се бе състарил дотолкова, че да се остави подвластен на тези едва четирийсет килограма розова и парфюмирана плът: „Каква е тази магария — при това си меря думите…“ — „Не ги мерете: още не е дошъл денят, когато ще ме уплашите, гигантско кенгуру такова!“ — „… тази тъпотия, която вашите адвокати са наприказвали на моите и според която…“ — „Да ме прелъстите междувременно, това да. Опасявам се от вас, Пайк, и от хубавите ви сини очи. Винаги съм обичала истинските мъже“ — „Да му се не види, не мога ли да се доизкажа? Не желая тия скапани пет процента от вашите сделки. Облогът си е облог“ — „Истински злорадствам, Пайк — ще получите парите, щете или не щете. Неумолимо, както би казал Поли“ — „Хана?“ — „Пайк, вие сте ми съдружник. Слава богу, все така седите на другия край на света и мога свободно да ви премятам…“ — „Хана!“ — „Да, скъпи мой Пайк?“ — „Ще пукна, Хана. Времето ми изтече“. Мълчание. Тя се доближи до него и го целуна: „Не говорете глупости, Пионер Пайк не може да умре“. — „Хана, ако ви бях срещнал в младостта си, един бог знае какво щях да сторя…“ — „Нямаше да ви се наложи да ме изнасилвате, във всеки случай — щях да скоча трупешката в панталона ви, какъвто сте си бил прелъстител още тогава.“ Той се усмихна и я помилва по бузата. Тя наистина изпитваше към него много нежност и приятелско чувство; той притежаваше всичко, което според нейното сърце един мъж трябваше да има: сила и приключенски дух и необходимата крехкост, та да можеше да го утешава, докато в същото време той те закриля. Беше от расата на великите пионери, дано този вид никога да не изчезне. Защото тогава тя, Хана, ще се почувства много самотна и това е два пъти по-страшно, защото е жена. Сигурно ще я поставят в някоя зоологическа градина.

Пайк: „Хана, според договора, който вашият загубен английски адвокат Туейтс ни накара да подпишем в Сидни, вие наистина трябва да ми давате пет процента. Добре, притиснат съм. Но дума да не става да ги оставя на наследниците си. И без това им оставям толкова, че всичките да са богати. Ако искат повече, да се оправят, просто трябва да се докажат. Препрочетох този договор и зная как да си отмъстя за вашето негодяйство: там се казва, че след изтичане на срока вашите пет процента ще отидат при «моите законно посочени наследници»? Е, аз веднага ще си определя един: вашият втори син“. — „Аз нямам деца.“ — „Все един ден ще имате.“ — „Да, три.“ — „Чудесно. Значи парите ще получи второто, ако е момче.“ — „Момче ще е. Решено е. На какво ще се обзаложим?“ — „Дявол да го вземе, повече не се обзалагам с вас! Хана, поне знаете ли вече кой ще ви направи тези три деца?“ „Да.“ — „Сигурно е някой изключителен тип, щом сте го избрали.“ — „Изключителен е, Пайк.“

Предприела бе пътуването до Париж, защото работата й го бе наложила; цифрите не спираха да растат с наистина неумолима редовност; получаваше предложения отвсякъде…

Направила го бе и защото вече не издържаше на очакването. Лаконичните доклади, които получаваше от Монте Карло, рисуваха един безнадеждно закотвен Тадеуш. Джон Д. Маркам, работодателят му, бе пристигнал във Франция, организирал соарета или посещавал такива. Понякога Тадеуш го придружавал на тези светски прояви, но с изключение на двата часа в края на предобеда, през които преписвал на хартия спомените на бившия посланик, той обикновено прекарвал повечето от времето в стаята си. Пишел. Не писма (детективът проверявал пощата), а нещо като пиеса, ако се вярва на прислужницата, подкупена от британския шпионин. „Така, мислеше си Хана, господинът не намира време да ми отговори, та дори за да ме прати по дяволите! Защо изпратих това гадно писмо, с което напълно се разкрих?“ Създала бе цяла система, за да бъде незабавно осведомена по телеграфа, в случай че пристигне отговор, а тя не е в Лондон или Виена. „Пък и аз не му казах точно къде ще бъда…“

Двете с Лизи купиха зашеметяващо количество рокли. Рокли и всичко необходимо към тях. Тоалетите бяха единствената област, в която Хана прахосваше за себе си, докато бижутата я оставяха почти безразлична. Измислиха една игра и тя се състоеше в това, Лизи да отиде в някой от козметичните салони или в един от четирите магазина, отворени в Париж и да се преструва на възможно най-досадна клиентка. Щом Лизи си излезеше, появяваше се Хана. Отначало ролята на таен агент се харесваше на младата австралийка, но после разбра, че е жестока, и се отказа от нея.

Хана се сдоби с осем платна, за по двайсет франка всяко, от една странна птица, за когото Гоген я бе уверявал, че е… своеобразен талант. Мъжът беше малко под шейсетте, имаше засукани мустаци, щръкнали вежди и горда брадичка, на главата нахлупена шапчица и съвършено самодоволен вид. В първия момент Хана реши, че е глупак, малко по-късно заключи, че е пълен идиот; след съвещание с Лизи постановиха, че е по-скоро комичен и затрогващ безумник, страхотен самохвалко. Беше бивш служител на митницата Ванв на име Анри Русо. Разказваше им за експедициите си в Мексико (където изобщо не бе стъпвал, дори самият Гоген бе убеден в това) и с помощта на пантограф53 прерисуваше лъвовете от една брошурка на магазините „Лафайет“. Творбите му обаче много се харесваха на Лизи: „Когато родя дванайсетте си деца от Мариан, ще има с какво да им украся стаите. Защо го наричат Митничаря“.

Лизи няколко пъти се бе виждала с Мариан. Както самата заяви, беше очарована, че той си има любовница: „Нека сега си полудува, защото после ще го държа под око“. Тя сякаш наистина възнамеряваше да се омъжи за варшавянина (който все още не беше в течение на проекта и изобщо не предусещаше брачния меч, надвиснал над главата му). Хана бе изненадана от търпеливото упорство на младата Маккена. Имаше и друг повод за изненада: поведението на самия Мариан. Противно на опасенията, които бе хранила, Мариан не се бе привързал кой знае колко към Гризелда; връзката му с нея напълно го бе освободила от задръжките и след три или четири седмици той сам си намери нови приятелки. На които посвещаваше точно необходимото време, точно толкова, колкото му отнемаше да се нахрани или подстриже между две срещи със собственици или домоуправители на сгради, с някой тапицер или банкер, стига да не беше заминал на проверка. Създавайки групата на Поровете, той естествено бе подбрал предимно жени и причините бяха ясни: в козметичния салон един мъж нямаше да остане съвсем незабелязан…

Трета изненада за Хана от страна на Мариан — сред петте млади жени, които бе избрал да бъдат Порове, беше и Гризелда Вагнер, дотогава модел на Климт!

— Самата ти я беше наела като секретарка, Хана. Значи си видяла у нея и качества, а не само красотата й. Помислих и открих — Гризи страшно обича да се конти и да се държи непоносимо с низшия персонал в магазините и салоните. Не беше лошо, но имаше нещо още по-хубаво — вродена склонност към шпиониране и вкус към превъплъщаването…

„Дали пък случайно не ме взима на подбив?“, помисли Хана, готова да прихне, но съзря по лицето на варшавянина единствено крайно спокойствие.

— … и вродена любов към пътуванията — продължи Мариан най-невъзмутимо. — Има доста добра памет и е достатъчно честна, когато я наблюдаваш. А аз естествено ще я наблюдавам. Трябваше да се научи само да внимава с цифрите. Научи се. Вече е почти един от най-добрите Порове. Все още ли искаш да замина за Америка?

— Да.

— Тогава на трийсети септември се качвам на „Маджестик“ на „Уайт Стар“. Ще бъда в Ню Йорк една седмица по-късно. Събрах някои сведения. Според господин Туейтс и други хора, с които се консултирах, там имат едно Пето авеню, което е много елегантно. Мисля, че може би трябва там да отворим твоя козметичен салон. Ще видя.

— Добре.

Сега вече тя беше сигурна, че преди малко, говорейки й за Гризелда, той леко се бе пошегувал с нея. Не му се сърдеше. Напротив — досещайки се за хитростта й, която тя бе използвала, за да му отвори очите, той напълно бе оправдал очакванията й. „Невероятен късмет имаше, Хана, че го срещна…“

Той попита безпристрастно:

— Искаш ли да се върна за сватбата ти?

Издържа погледа й.

— Ти ще имаш доста работа — отговори тя. — Пък и това ще бъде една доста особена церемония.

… На която може би нямаше да присъства младоженецът.

Защото дните минаваха, без да донесат нищо в един или друг смисъл. Не само че Тадеуш не даваше никакъв знак за живот — „може да е хвърлил писмото ти, без да го прочете“, — но и в един свой доклад от 6 септември частният детектив сигнализира, че не след дълго Джон Д. Маркам ще отпътува за своята Вирджиния. Заминаването му щеше да е скоро, след няколко седмици. А всичко сочеше, че ще отведе със себе си и своя секретар. Колкото и изключително здрави да бяха нервите на Хана, колкото и да беше силна вярата й в собствените изчисления и изводи, тя преживя този период в нарастващо безпокойство, което дори трескавата дейност, в която се потопи, не успя да усмири. Задържа се в Париж повече от предвиденото, въпреки инстинкта, който й подсказваше, че трябва да бъде във Виена. Жулиет Ман работеше начело на екип от шест души, четири от които бяха жени. Една от дейностите им беше разработката на пръчици с оцветител за устни, в чието бъдеще Хана безкрайно вярваше.

На групата студенти, чийто състав се променяше в началото на всяка учебна година, тя възложи проучване за парфюмите. Пазарът беше доста задръстен, вече съществуваха повече от петстотин вида благоухания и над една трета от тях бяха създадени от къщата „Герлен“ (съществуват също „Любен“, „Хубиган“, „Дорен“ и много други като „Молинар“, „Роже“ и „Гале“). Но предизвикателството, отправено към химиците бе преобърнало всичко. Според Хана на път беше да се роди нова, по-модерна парфюмерия. В която синтетичните продукти, получени в лабораторни условия, щяха да заместят естествените аромати, да снижат себестойността и най-вече да позволят създаването на уникални парфюми. Очевидно бъдещето беше там. От лабораторията на Политехниката Хана нае още две химички, бивши колежки на Жулиет и им повери една нова лаборатория, на два етажа, близо до работилницата за гоблени. Възложи им задачата да създадат „Хана“, който тя съвсем скромно желаеше да бъде най-скъпият и най-луксозният парфюм в света (той щеше да се появи едва през 1905, в същата година като „Ориган“ на „Коти“). Както и да създадат по-евтини козметични продукти, пълна и по-достъпна гама. Последните ги искаше възможно най-бързо. Не понасяше мисълта, че в магазините й би се продавало нещо, което не е произведено от нея. Названията? Състави цял списък с помощта на атласа и спомените си — имена на острови в южната част на Тихия океан… имаше чудесни.

Посвети десетки часове да души смеси и да дискутира за кумарин, пиперонал, ванилин, изкуствен мускус и алдехид, учудвайки собствените си специалисти с познанията си.

… Дейност почти френетична и все пак разсеяна. Всеки отминал ден, дори всеки час бяха изтезание. До такава степен, че Лизи предпочиташе да мълчи или по-точно с нежно внимание да избягва всеки намек за онова, което би могло да се случи през декември, а това още повече потискаше Хана. Тя вече почти не спеше. Преследваше я една мисъл, която тя се мъчеше да пропъди: да се качи във влака по линията Париж — Лион — Средиземноморието и да отиде право на юг, да се втурне към портокаловите дървета и палмите на Лазурния бряг. Да застане пред Него и да му каже нещо импровизирано или пък внимателно подготвено. И да разбере най-сетне какво мисли Той. „Трябваше да обсипя Мендел с въпроси, да му се моля, ако е нужно, усетих аз, че крие нещо от мен. Те са разговаряли часове, може би дни наред с Тадеуш; сигурно са говорили и за мен, мъжете винаги се разбират помежду си… О, Господи, Хана, страшно си глупава да обичаш така, особено след като са минали седем години!“

За да запълни безсънните си нощи, тя се опитваше да чете. Нито Лакло, а още по-малко Мелвил, „Потър“ и „Моби Дик“ тя обожаваше, успяваха да я измъкнат от отчаянието й. Дори по-лошо, с жест, който тя прие за случайност, но който несъмнено участваше в дейността на нейното подсъзнание, тя отвори Оскар Уайлд (когото само бе забелязала в компанията на Хенри-Беатрис декоратора, на когото беше интимен приятел). Препрочете „Балада за Редингската тъмницата“, издадена предишната година, и без особена причина се разплака, защото думите и идеите й се струват пророчески: Yet each man kills the thing he loves, By each let this be heard, Some do it with a bitter look, Some with a flattering word. The coward does it with a kiss, The brave man with a sword…54

Плачеше, както никога досега не бе плакала и нямаше да плаче, с едри детски сълзи и силни хлипания. Независимо от машинката в главата й, която се хилеше и й се подиграваше. „Защо не съм истински красива и съвършено глупава? Нямаше да съм толкова нещастна…“

Отиде за няколко дни до Лондон, макар да знаеше (инак непременно щяха да я уведомят), че там не я чака никакъв отговор, но все пак се надяваше. Сесили Бартън потвърди онова, което и без това й беше известно: работата никога не бе вървяла по-добре. Неумолимият успех, обявен от Поли, вървеше напред и дори усилваше темпото си, а очакваните нови парфюми със сигурност щяха да увеличат печалбите. Имаше чувството, че съществува някаква неизбежна, взаимна обвързаност между съмненията и може би провалите в личния й живот и професионалните й успехи.

В Лондон Поли се ожени за Естел Някоя си, страшно аристократична и богата — притежаваше купища южноафриканско злато (като че ли имаше бури в тази затънтена страна в края на Африка). Естел не беше зашеметяваща красавица, ала за сметка на това беше умна и с чувство за хумор:

— Пол, когото вие наричате Поли, казва, че сте нещо като Наполеон във фусти, само дето сте разположили Булонския си щаб с пряк изглед към Бъкингамския дворец…

— И само дето Наполеон искал всички жени да са неграмотни — отвърна Хана, която всъщност беше бонапартистка, но наполеоновото женомразство винаги я бе дразнело.

Като сватбен подарък тя поднесе на двойката един от своите Клод Моне. Този, на който бе държала най-много — но какво би означавал подарък, ако не струва нищо? Сред седемстотинте или осемстотинте гости на сватбата имаше един млад мъж с долна устна като на нацупено бебе, който твърдеше, че съвсем скоро ще бъде депутат (той дори нямаше двайсет и пет години), имаше смайващо остър ум, изглеждаше невероятно амбициозен и безпрекословно вярваше в щастливата си съдба. Виждаше се в най-лошия случай вицекрал на Индия. Покани Хана да танцуват. Както винаги тя отказа. Да, каза тя, знае да танцува и то добре, но е дала обет да не танцува до края на века. По негова молба тя му разказа как маже с кремовете си (четиринайсет на брой до този момент) дамите от висшето общество. Обясни му го с онзи хапещ и саркастичен език, който използваше винаги, когато беше сигурна, че срещу себе си има човек способен да разбере словесните й каскади. Той се засмя, седна до нея, побъбриха си цял час:

— Наричайте ме Уини. Или Чърчил, както искате. Ще предложите ли специална цена на жена ми, когато дойде при вас?

— Имате думата ми — ще упеторя цените. Това е най-малкото, което бих могла да направя за една бъдеща вицекралица…

На следващия ден той й изпрати цветя и то не какви да е: розови рози, украсени с бодили, бодливи почти колкото Вас. Тя отвърна на мига като му изпрати най-голямата шапка, която бе успяла да намери (с диаметър сто и четирийсет сантиметра; всъщност това беше рекламният модел на един шапкар) придружена единствено със следните думи: Надявам се, че ще Ви е по мяра. За момент реши, че е отишла твърде далеч, подведена от естествената си дързост. Но не, същата вечер той накара да занесат у дома й на площад „Сейнт Джеймс“ десет големи бъчонки страшно воняща и гранива свинска мас: Скромен принос към усилията Ви за женската красота.

А на по-следващия ден се появи в козметичния салон, погали с одобрителни погледи продавачките, коя от коя по-очарователни, и я помоли да вечеря у една от лелите му, съвсем почтено, тъй като въпросната леля била най-малкото херцогиня. Тя отиде на тази вечеря, отиде и на други, понякога с двамата Туейтс, и не непременно с „Уини“, който между другото скоро щеше да замине за Трансваал, за да се покрие със слава — той сам щеше да пише статии в своя възхвала, за по-сигурно.

От своя страна Мариан Каден замина за Ню Йорк.

Последно уточняване с Хана малко преди да се качи във влака за Ливърпул.

— Мариан, запиши, ако обичаш, или по-скоро скътай в един ъгъл на паметта си: станах приятелка с Уинстън Чърчил, който е обсипан с благороднически титли и е момче с бъдеще. Майка му е американка, ето адреса й, Уини ми обеща да й се обади да те приеме… Плюс Ребека Аниелович, вече Беки Сингър, която живее на Парк авеню, и братовчеда на Поли, който е или гангстер или борсов посредник, вече имаме три опорни точки.

— Аз имам и други.

— Още по-добре. Никога не са достатъчно. Опитай се също така да разбереш какво става с Мендел. Не е учтиво от негова страна да не се обажда…

Мариан пристъпваше от крак на крак и съзерцаваше върховете на обувките си. Очевидно не смееше да произнесе името на Тадеуш. Но знаеше ужаса, в който тя живее заради това безкрайно чакане. Най-сетне попита:

— Ако видя Мендел, трябва ли да му кажа да дойде за сватбата ти?

— Той вече е в течение и няма да дойде. Мариан? Не се оставяй индианците да те скалпират, моля те.

Върна се във Виена заедно с Лизи. Все с това необяснимо чувство, че тъкмо там трябва да бъде. Козметичният салон на „Райхратщрасе“ беше отворен и съответно жънеше успехи. Сесили Бартън, дошла от Лондон на инспекция — това беше второто й пътуване, тя вече бе идвала във Виена през пролетта, — просто стана свидетел на един нов триумф. Но истината беше, че козметичните салони на Хана сега покриваха почти цяла Европа и мълвата се предаваше от ухо на ухо из интернационалното общество на изисканите дами. Някои столици едва не се бяха обидили, че все още не са сред избраниците.

Чрез художника Климт и музиканта Йохан Щраус Хана се запозна с всички значими личности по онова време във Виена. Като например с красивата Алма Шиндлео, която щеше да се омъжи за Густав Малер, както и със самия Малер; с Лорд Израел, тоест Теодор Херзел, който две години преди това бе организирал в Базел първия ционистки конгрес; с Ото Вагнер, големия архитект, който преобрази столицата на Хабсбургите; с прочутия бургмайстер Карл Лустер, „Хубавия Карл“…

Както и с Хуго фон Хофманстал, чиято интелигентност бе направо стряскаща и който щеше да напише за Рихард Щраус либретата на „Кавалерът на розата“ и на „Ариана в Наксос“; с Артур Шницлер и Арнолд Шьонберг.

Хофманстал й бе представил един млад лекар психолог, Алфред Адлер, който на свой ред я заведе при учителя си, частен лекар и хоноруван преподавател по невропатология във Виенския факултет, един евреин от Моравия на име Зигмунд Фройд. Първата среща с него стана в „Кафе Сентрал“, което все още не бе заместило напълно в сърцата на интелектуалците приказния „Гринщайдл“, разрушен преди две години за всеобщ ужас.

Този ден Фройд носеше под мишница коректурите на една книга, „Die Traumdeutung“, буквално „Тълкуване на сънищата“, която щеше да издаде едва през следващата година и щеше да стане за присмех на цялата лекарска гилдия. Той беше четирийсет и две годишен дребен мъж с брадичка и мустаци, доста притеснителен наглед. Хана му говореше на идиш, той й отговаряше на немски. Попита я дали сънува. „Най-вече с отворени очи“, отвърна тя. Успя да получи разрешение да прегледа няколко страници от ръкописа. Той се учуди на удивителната бързина, с която тя чете. Какво е учила? Нищо. „Тя е толкова уравновесена, че е направо анормална“, уточни Адлер, смеейки се. Фройд я попита разбрала ли е нещо от прочетеното. „Някои неща“, увери го Хана и веднага му доказа, че е разбрала дори повече, като резюмира главата, която бе прегледала. Фройд ги покани с Адлер на вечеря следващата седмица. Тя отиде общо четири пъти у него или у тях: той беше женен за една Марта с тъжен и нежен поглед (междувременно се разбра, че е почти болезнено ревнив). Успя само веднъж да покани двойката на собствената си маса.

При всяка от петте им срещи Фройд и Хана си разменяха реплики, както се подхвърлят топки.

В началото на играта тя му заяви, че чувства главата си достатъчно здрава и няма нужда никой лекар да наднича там през очилата си. Явно именно това го очарова у нея, тази така реална сила, която притежаваше, непретенциозната й вяра в самата нея, непоклатимата й убеденост, че е достатъчно да желаеш нещо наистина силно и рано или късно ще го получиш. Противно на Адлер, той сякаш мислеше, че в подобно равновесие има нещо ненормално.

Не стигна до там да го твърди, но беше заинтригуван. Оставяше я или по-скоро я караше да говори и дори тя се хващаше на въдицата. Без да знаят нито защо, нито как, една вечер, когато бяха сами в кабинета му, тя изведнъж започна да разказва за щетъла си, за срещите си с Тадеуш край поточето, за голямото приключение в житните ниви под слънцето, за смъртта на баща си и на Яша, за погрома…

Млъкна, много по-притеснена, отколкото ако се беше съблякла гола. Тишина. Тя седеше на прословутия диван, с лице към фаянсовата печка. Вляво от нея беше камината, покрита с турски плат. Фройд се усмихна, но не и очите му: „Нищо не е по-опасно от спомените от детството“, рече той най-сетне. Не добави нищо друго, отказа да постави каквато и да е диагноза, а и тя не го помоли.

Но си тръгна с онова тревожно и смущаващо чувство, което човек изпитва, когато някоя циганка, след като дълго е изучавала дланта ви, изведнъж млъква и си тръгва.

Дори когато човек не вярва на гадателки.

Във Виена настъпи есен. Дърветата в Пратера минаха през всички възможни цветове. Веселата атмосфера на града обаче не пострада от това. И ако Хана спазваше обещанието си да не танцува, с Лизи не беше така. Освен това по онова време тя беше ухажвана от цял ескадрон сладки офицерчета, които мечтаеха да се дуелират заради нея. Когато излизаха заедно, неизбежно придружавани от огромната Шарлот О’Мали, титаничната гувернантка, обикновено ги следваше цяло отделение конници, нагиздени с пера.

Понякога дори тези офицери наемаха един квартет цигулари и те свиреха „На хубавия син Дунав“, който Лизи обожаваше.

Но не и този ден.

Минаха през Пратера, край едно кафене, където гърмеше военен оркестър. Сетне обядваха на открито в градината на „Захер“. Петимата офицери придружиха Лизи, която държеше да се качи на голямото колело, високо шейсет и пет метра и въртящо се с голяма скорост. Хана остана сама на кръглата маса в забавната малка беседка с пердета, които човек можеше да дръпне, когато желаеше да се отдели от другите маси под дърветата. Беше много тъжна, но още повече съсипана, почти сломена: преди два дни с две телеграми, едната от Монте Карло, другата от Париж, нейният детектив й беше съобщил, че Джон Д. Маркам, придружен от секретаря си и други хора, е взел Синия влак за френската столица. От там отивал в Хавър, от Хавър в Ню Йорк, кабините били ангажирани на борда на кораба „Лорен“ на Главната Трансатлантическа компания.

Ако Лизи не беше до нея, щеше да направи някоя щуротия.

Извади от чантата си два-три кожени тефтера в черно и наситено червено с позлатени инициали и машинално засъбира колонките с цифри. Изведнъж усети някаква грамадна сянка над себе си. Мислеше, че е Шарлот О’Мали, която изпитваше ужас от колелото.

… Някой дръпна завеските и една огромна ръка затвори тефтерите й.

Тогава тя се разтрепери, гледайки пред себе си с очи, разтворени до невъзможност, и не намираше сили да обърне глава. С изключителна и трогваща нежност той я откъсна от молива й, от тефтерите, от черния й стол. Накара я да се изправи и взе лицето й в дланите си, наведе се, целуна я по клепачите, принуди я да затвори очи.

— Не казвай нищо.

— Няма нищо повече за казване.

— Замълчи, Хана.

А тя си мислеше уплашено: „Ако отворя очи, той може да изчезне“.

Ала той наистина беше там.

26. Да приемем за поколенията…

Лизи се бе върнала от разходката до колелото. Следвана от Шарлот и всичките си обожатели, чийто брой още се бе увеличил, тя сякаш предвождаше колона. Замръзна на място при гледката в беседката и макар никога да не бе виждала Тадеуш, бе разбрала всичко на мига. Хана ги представи един на друг, но този път тя, Лизи Маккена, чието каканижене бе трудно да се прекъсне, стоеше като онемяла. Избърбори нещо, почти изпищя, че под надзора на О’Мали отивала да пие шоколад със своите офицери в кафенето срещу Операта.

Те останаха сами.

— Бих искала малко да се поразходя — каза Хана.

Все още не беше дошла на себе си от шока, почти беше зашеметена. Зашеметена беше дори и малката машинка в главата й, над която тя повече или по-малко бе изгубила контрол. Едва погледна Тадеуш, без да го вижда. „Какво ми става?“ Дори не знаеше защо пожела да походи. Каза го, без да съзнава, че произнася думите, паниката не я напускаше, но най-лошото беше, че тя не й оказваше никаква съпротива. Оставила се беше напълно във властта на зашеметяващото вцепенение. Едва усещаше съвсем лекия допир на пръстите на Тадеуш върху левия й лакът.

Вървяха из Пратера, минаха край кукления театър на Вурстел. В момента тя не забелязваше нищо, със същия успех можеше да се намира и на Луната. Много по-късно в паметта й щеше да се върне с фотографска точност споменът за този ден — групите деца, съпровождани от гувернантки, които пък разговаряха с войници, младите хора със сламени шапки, черногорските продавачи на лимони, точиларите от Сърбия, словашките амбулантни търговци, наконтената тълпа на императорска Виена и нейната амалгама от националности, една цяла вселена, която като че ли беше в апогея си, но на която всъщност й оставаха само четиринайсет години живот и тя се движеше с бясна скорост към онзи прокобен ден, когато един стар и надут император ще подпише ултиматума, подпалил Световната война, цинично поздравен за глупашката си постъпка от единствения прозорлив сред поданиците си виенчанин55, който ще му каже: „Желая на Ваше Величество приятен свършек на света…“.

Слава богу, тази есенна неделя беше слънчева и мека, носеха се почти пролетни ухания. Те вървяха, без да са разменили нито дума от минутата, откакто бяха заедно. Най-сетне той заговори, не за нея или за тяхното минало, нито за всичко онова, което са могли да направят през тези почти осем години, през които не са се виждали, а за неговите планове. В момента той пишел пиеса. Почти я е завършил. Смяташе, че ще приключи до две-три седмици. Разказа й сюжета. Така й предлагаше неутрален терен, където не рискуваха особено, ако стъпеха на него. Познава ли един швед на име Стриндберг, който пише и пиеси, почти гениално?

— Срещнах го в Париж у Гоген — каза тя.

Не го направи нарочно, но това е нещо като покана — можеше да я разпитва какъв живот води, който й позволява да познава един писател и един художник, и двамата прочути. Но той съвсем спокойно заговори за „Госпожица Юлия“. Не само че я е гледал три пъти, но си е купил и книжката и знае текста почти наизуст от препрочитане. От Стриндберг мина на други автори. Тя спомена Мелвил. И той като нея имаше същото мнение за „Моби Дик“, дори още по-добро. Но тя би трябвало да прочете Хенри Джеймс, а също и Марк Твен, който е от друга категория. Каза й, че лично познава автора на „Том Сойер и Хъкълбери Фин“, чието истинско име е Сам Клемънс и който има най-доброто чувство за хумор в света. Една шега на Твен му допадала особено:

— Според Сам той имал брат близнак, с който невероятно си приличали. За нещастие един ден, докато ги къпела, майка им по невнимание удавила единия. Шейсет години след тази случка Сам все още се питал с тревога той или брат му е умрял него ден…

Хана се засмя. И ето че изведнъж малката машинка се отблокира, най-сетне отново заработи. Дори се осмели да погледне Тадеуш. Остана изумена — той изобщо не се беше променил. Може би малко бе отслабнал в лице, но нищо повече, спокойно можеха да му се дадат двайсет години. Докато тя се чувстваше остаряла, „знае се, че жените загубват свежестта си много по-бързо от мъжете. Особено ти, след като си ходила при кенгурутата и си натрупала всичките тези любовници, а и не беше особено красива поначало… Стига, Хана, спри! Преживяваш най-великия момент в живота си и не започвай да се самосъжаляваш. Той се върна при теб и това вече е нещо. Сега важното е да не си тръгне“.

Очевидно машинката се въртеше на пълни обороти.

— Някой директор на театър вече взе ли пиесата ти?

Негов ред бе да се засмее — още не е дошъл моментът. Но един от неговите приятели французи, Жак Копо, е прочел първите две действия.

— Жак е само на двайсет или двайсет и две години, но знае за театъра толкова много, колкото аз никога няма да науча. Има вълнуващи теории и…

Тя не го слушаше, въпреки че се упрекваше за това. Връхлетяха я спомени: и във Варшава, когато се срещнаха отново, също си бяха послужили с литературата, за да се доближат един до друг. „Ще се превърна в жива енциклопедия, ако ще се събираме на всеки седем години! Ето, виждаш ли, вече започваш да се надсмиваш над себе си, разбира се. Сега вече напълно си се съвзела. Какво странно животно си, Хана…“

… Между срещата във Варшава и сегашната това беше единственото сходство. В писмото тя му беше казала, че няма смисъл да се връща, ако ще е само да си говорят за отминали неща. Какъвто беше умен, той сигурно бе отбелязал това изречение и бе претеглил всяка думичка… „О, боже всемогъщи, той е дошъл заради теб, глупачко джобен формат! Хайде сега пак! Ето че отново трепериш, цялата пламна, направо си смешна!“ Защото все пак беше ясно, нали? Той изглеждаше съвсем готов да се качи на онзи гаден скапан кораб за Америка, но вместо това се бе отклонил от пътя си, това наистина е доказателство, че е дошъл заради теб…

Но тогава какво, за бога, чака? Докато скитаха из Пратера сред всичките тези хора, сдържаността му би могла да бъде оправдана — „можеше поне да ми хване ръката, не искам много — … но сега, когато бяха във файтона (Тадеуш бе заповядал на кочияша да кара накъдето му хрумне, а това не беше особено точен ориентир) би могъл… да кажем, да разкрие малко повече намеренията си“. Беше се стъмнило, фенерите бяха запалени и всеки път, когато минаваха покрай някой от тях, профилът на Тадеуш се осветяваше и нейното сърце направо се преобръщаше в гърдите й…

(… А и този трижди загубен кочияш, вместо да ги заведе някъде, където е тъмно, сякаш изпитваше злорадо удоволствие да ги кара по най-осветените улици; вече бе пресякъл Дунава и бе подкарал колата към „Ринга“; подминали бяха паметника на Шуберт и приближаваха Операта…)

Тя гледаше долната устна на Тадеуш и имаше непреодолимо желание да я захапе — нежно; гледаше големите му ръце, отпуснати и безучастни засега…

… Огледа го целия — „наистина има хубави бедра“ — и се опитваше да прогони куп направо срамни и изгарящи видения. „Защо не ме целува? Все пак не мога аз да поема инициативата! По дяволите, има моменти, в които е направо ужасно да си жена!“

— Райнер Мария Рилке… — каза в това време Тадеуш със спокоен глас, който сякаш идваше отдалече. — Това е най-добрият ми приятел, щях да бъда доволен, ако можех да пиша наполовина така добре като него…

— Изобщо не ми пука за твоя скапан Рилке — рече внезапно тя, всички диги се бяха сринали, не беше способна да се сдържа повече. — НЕ МИ ПУКА!

Потракване на файтона. А в колата тишина, която звънеше в ушите. Тадеуш обърна бавно глава и я погледна. Усмихна се:

— Питах се още колко време ще издържиш и кога ще избухнеш.

— Сега вече знаеш отговора!

— Една дама казва ли „скапан“ и „не ми пука“?

— Аз не съм дама и никога няма да бъда.

„… Ето, Хана, ти провали всичко, комедията свърши. Той се е подигравал с теб през цялото време, дори самата му усмивка го показва. Тъкмо за това е дошъл във Виена — да ти каже, че е време да сложиш край на мечтите си на еврейска хлапачка, на твоите преследвания и дебнения… Може би дори е дошъл да си отмъсти за това, което му причиниха във Варшава и…“

— Хана?

„… за това, което му причиниха във Варшава или пък за унижението, което и сега изпитва при спомена за паническото си бягство от сайванта на Темерл…“

„Мразя го.“ Тя беше едновременно отчаяна и бясна.

— Хана!

— Никога не съм твърдял, че съм изключителен оратор — каза съвсем спокойно Тадеуш, — но най-малкото, което бих могъл да очаквам, е бъдещата ми жена да ме слуша, когато я моля да се омъжи за мен.

Тя вече беше хванала дръжката на вратичката.

И машинката отново се повреди.

Последното съобщение, получено преди прекъсването на предаването: „Ти си студена, ледена като смъртта, Хана…“

— Сега чу ли ме, Хана?

— Ти се подиграваш с мен — най-сетне успя да произнесе тя.

Той изобщо не помръдна. Каза:

— Сигурно е съвършено ясно, че аз се женя за теб само заради парите ти. Тези, които имаш и онези, дето ще спечелиш в огромни количества, както изглежда.

— Не ми се подигравай, Тадеуш, моля те.

— Никога на никого не съм се подигравал. Освен на себе си.

Тя се беше навела напред, за да стигне дръжката. Наклони се още повече, почти докосна с гърди чантата и бележниците в скута й.

— Толкова си пламенна, Хана, толкова си жадна за живот, направо невероятно…

Тя затвори очи и си помисли: „Защо не каже направо, че го е страх от мен“.

Но той попита:

— Всичко си приготвила за сватбата ни, нали? До последната подробност?

— Да.

— Датата?

— Трийсети декември.

— Защо не трийсет и първи?

— Исках Йохан Щраус да свири на сватбата ни. Но на трийсет и първи той трябва да осигури танците на онзи гаден император, който също дава бал. Йохан Щраус не можеше да се освободи, пък и…

(Това не бе единствената причина за избора на датата, който бе направила, но тя не смяташе за наложително да обяснява повече. Безстрашието на Тадеуш започваше да я смущава.)

— Йохан Щраус не умря ли?

— През май. Нищо не стана както исках.

— Все пак аз съм тук.

— Вярно е.

— А мястото?

— Наех двореца на един ерцхерцог на площад „Бетховен“.

— В църква ли ще се оженим? Или само ще сключим граждански брак?

— И двете. Не е трудно да се стане католик.

Мълчание. Тя видя или усети, че той затваря очи: „Ужасявам го, това е ясно. О, боже мой!“.

— Научих се също така да танцувам — каза тя. — И типография, заради ръкописите ти. И да карам кола. Дори малко да готвя и да връзвам вратовръзки.

Замълча, сетне продължи:

— Наред с други неща.

Направи нова пауза.

— В готвенето не съм много силна.

Вмъкнала бе в изброяването готвенето и вратовръзките, за да му придаде вид на шега. Опитът бе неуспешен. Тадеуш дори не се усмихна. Или почти.

— Зная, че съм малко луда — добави тя.

— Не това е думата, която бих използвал.

„Защо не помръдва? Ако все пак реагираше по някакъв начин като ме зашлеви или си тръгне… или дори ако започне да се смее… Бих предпочела да ме удари, отколкото да се смее…“

— Хана? Предвидено ли е… да живеем заедно до женитбата ни?

— Не — отвърна тя мигом. (И за своя собствена изненада се изчерви.)

— Разбирам.

Кратко мълчание. Той най-сетне се измъкна от ужасната си неподвижност. С дръжката на бастуна си почука по покрива на файтона и той спря.

— Е добре, съгласен съм — каза Тадеуш.

— Съгласен?

— Да приемем за поколенията, че аз съм ти поискал ръката и ти си ми доставила щастието да ми отговориш с „да“. Ще се оженим тук, във Виена, на трийсети декември хиляда осемстотин деветдесет и девета, с граждански и религиозен брак. Всичко това е съвсем ясно.

Отвори вратата и понечи да слезе.

Тя каза наистина едва-едва:

— Можеше да ме целунеш…

Погледна я невъзмутим.

И най-сетне ръката му се протегна, повдигна лицето й, накара я да се изправи. Устните им едва се докоснаха. Когато тя отвори очи, той вече беше стъпил на земята и тя го видя как върви край Операта, беше толкова висок, че стърчеше над всички почти с една глава.

Той не се обърна.

Писа й за първи път от Ню Йорк, където бе отишъл направо от Виена, за да напусне работата си при Джон Ф. Маркам и да си вземе вещите, повечето от които бяха книги.

… Втори път от Монте Карло, където, както обясняваше, живееше сам в една пуста вила, ползвайки се от приятелското гостоприемство на бившия си работодател. Завършвал пиесата си. Която не върви много добре, но несъмнено това е временно…

И в двете писма уточняваше и потвърждаваше, че както са се уговорили, ще бъде за подписването на брачния договор във Виена на 29 декември в ранния следобед. Ще се срещнат с Хана и със свидетелите им у нотариуса, чиято кантора е на „Грабен“, дългия площад в самото сърце на града.

Изпрати й червени рози още на другия ден след срещата им в Пратера.

Най-напред огромен букет, придружен с кратки и по-скоро безучастни думи, които несъмнено бе написал неслучайно: На моята годеница.

Заинтригувана, и точно както той несъмнено се бе досетил, че ще направи, тя преброи розите и откри, че са седемдесет и четири. Бройката беше странна. На Хана й бяха нужни няколко секунди, за да разбере значението: след седемгодишна раздяла те се бяха срещнали отново на 17 октомври 1899 г.: До 30 декември, деня, определен за женитбата, оставаха седемдесет и четири.

На следващия ден същия букет…

… само че розите бяха седемдесет и три…

… и седемдесет и две на другия…

… и трийсет и седем, двайсет и три, деветнайсет, единайсет, пет, три, две…

Тадеуш донесе последната лично.

27. Странно усещане за един мъж…

— Без ерцхерцогски дворец?

— Бих предпочел — каза той с отчайващо безразличие.

— И без Йохан Щраус?

— Той почина.

— ЙОХАН Щраус да. Но не и племенникът му. Племенникът му си е жив. Той също се казва Йохан Щраус, Йохан III.

— Само ако наистина държиш на това. В никакъв случай не бих искал да ти развалям сватбата.

— Мисля, че мога да мина без Йохан Щраус III — каза тя най-накрая с болезнено усилие да запази поне безгрижието на разговора им.

Пристигнал предния ден (днес е 30-и), Тадеуш не бе проявил към нея ни най-малък жест на обич или поне на нежност — да не говорим за любов. Видяла го беше едва при нотариуса, където най-сетне разбра, че тревогите й са били напразни и той наистина е дошъл на срещата. Чакаше я придружен от Рилке. И й беше поднесъл последната червена роза. Но с изключение на това беше запазил една доста хладна вежливост; и леко ироничната си и почти тъжна, малко странна усмивка. Едва бе доближил устни до пръстите й в ръкавица. Беше подписал договора, без да прочете и ред от него, с пълно равнодушие. Вечерта бяха заедно с Лизи и Шарлот, Естел и Поли Туейтс плюс Рилке, Хофманстал, Алфред Адлер Малер, когото Томас Ман щеше да превърне в герой на своята „Смърт във Венеция“, както и Артур Шницлер, който току-що бе зарязал медицината, за да се отдаде на литературата и все още не беше издал „Стражата“.

Беше изпратил Хана и приятелките й, после беше тръгнал, както сам каза, да погребва ергенския си живот в компанията на Хофманстал и Райнер Мария Рилке.

На 30 декември сутринта — същите свидетели на гражданския брак и двете религиозни церемонии: едната католическа — не във великолепната църква „Свети Карл“, както беше си мечтала тя, а в параклиса на доминиканците, където беше кучешки студ, — а другата еврейска, в синагогата. Тадеуш беше направил необходимото за това двойно покръстване. И двата пъти Тадеуш я беше целунал, но с по-малко нежност, отколкото бяха вложили Райнер или Климт, да не говорим за Поли, който плачеше.

… А Хана бе принудена да отправи смразяващ поглед към Лизи, съвсем объркана от странността на тази сватба: „Само да не вземеш да ми подсмърчаш!“.

Сбогува се със същата тази Лизи, която щеше да замине за Лондон с Туейтс и с всички останали.

Качиха се с него във влака. В купето той седна срещу нея. И попита:

— И какво си предвидила за по-нататък?

— Швейцария.

— Защо не? И къде в Швейцария?

„Дума не може да става дори да се просълзиш, Хана! Щом той може да е толкова спокоен и ти можеш. Все пак ще успееш да разбереш защо се ожени за теб… или се остави да го ожениш за себе си…“ Влакът потегли и навлезе във виенската гора, където в безбройните си безумни планове, тя си беше представяла, че е с него, в кола с четири коня, завити с една и съща кожа, сред снежна тишина и само с цигулките на Йохан Щраус (Трети поради липса на Първи), които им свирят не нещо друго, а „Случки във виенската гора“. „Няма да плачеш, Хана, дори ако трябва да умреш.“ Обясни:

— Съвсем в южната част на Швейцария, почти в Италия. На езерото Лугано.

— Много добре.

Валеше сняг. Снежинките премрежваха пейзажа. Би трябвало да е просто прекрасно, че вали сняг — месеци, а несъмнено и години наред (ти вече мислеше за това на парахода, който те отвеждаше в Мелбърн), ден след ден тя се беше надявала, че в деня на тяхната сватба ще вали сняг…

— Приготвила си там къща, така ли, Хана?

— Ммммм.

— Купила?

— В известен смисъл.

Всъщност тя не бе купила наистина къщата, която имаше вид на замък. Бе я наела, страшно скъпо, но договорът за наем, изготвен от Поли с един негов швейцарски колега, съдържаше и възможност за покупка и постановяваше, че част от платените наеми биха могли евентуално да послужат като предплата за окончателно придобиване… „Ти търгуваш дори със собствените си мечти, Хана.“ Защото бе мечтала, хиляди пъти. Как са в този влак, как се прехвърлят на други два, сетне на една кола при пристигането… и ще бъдат в къщата край езерото много преди дванайсетте удара, с които ще се смени векът. С Тадеуш ще слушат как отекват тези дванайсет удара, след като са вечеряли пред пламтящата камина, може би вече ще са се любили или ще бъде още по-прекрасно, ако той е успял да удържи още малко разкъсващото го желание да я има и се готви да го направи; щеше да види как се ражда новият век в неговите обятия, гола, с него в утробата си, несъмнено малко замаяна от шампанското, което щеше да е изпила…

„Скапана глупачка.“

— Предполагам, че си програмирала първата ни брачна нощ в тази къща и никъде другаде?

— Да.

— И колко пъти ще те любя?

Тя издържа погледа му.

Смяна на влака в Мюнхен, после в Швейцария, в Цюрих. Накрая тя беше заспала, докато той четеше, седнал срещу нея. Известно време беше поддържал разговора със спокойната веселост на приятелски настроен спътник. Тя беше все още сънена, изтръпнала и сякаш в летаргия при предпоследния етап от пътуването на гарата в Лугано, когато се качиха в карета в черно и червено с нисък гюрук, теглена от четири коня. Вече не валеше сняг, ако изобщо бе валяло. Изминаха дванайсетте километра в пълно мълчание, което понякога се нарушаваше от звънчетата на предните коне, когато се отклоняваха от водача, или се приближаваха твърде близо до него. Езерото изглеждаше черно в безлунната тъмнина. Навлязоха в Моркот и преминаха по живописната главна улица под сводести тунели, украсени в новогодишната нощ с многоцветни венециански хартиени фенери. Каретата зави по една стръмна улица и я изкачи. Когато беше дошла предния път, Хана се бе поспряла на терасата на Църквата „Санта Мария дел Сасо“, от тринайсети век, кацнала на една почти стометрова отвесна стръмнина. Но тогава беше ден, слънцето грееше и тя хранеше толкова надежди…

Къщата замък беше още по-нависоко, издигаше се над всичко и при приближаването на колата, както Хана бе разпоредила, едновременно пламнаха безброй факли.

— Мога ли да пуша?

Тя кимна. Пристигнали бяха преди седем часа. Къщата имаше два етажа, като долният беше с римски сводове. Обходиха я заедно. Пред просторната стая с огромното легло с четири струговани крака и с четирите прозореца, всичките с изглед към езерото — на повече от двеста метра по-долу — Тадеуш не бе казал нищо. Все пак се поспря с учудване, откривайки кабинета, който му бе приготвила, редом с библиотеката в съседство, претъпкана с книги, но с няколко празни рафта.

— За моите книги ли, Хана?

— Да.

— Аз нямам толкова.

— Може би ще си купиш. Или ще напишеш.

— Няма какво да отвърна.

Прокара ръка по някои подвързии. Книгите бяха на немски, френски, английски, руски и полски. Специално бе накарала да подвържат с кожа всички издадени творби на Рилке, от „Живот и песни“ до най-последната — „Бялата принцеса“.

— Благодаря, Хана. Вниманието е затрогващо.

И обикновената полуусмивка, която беше невъзможно да се разтълкува.

Тя отиде да се преоблече. Точно в този момент настъпи промяната в нея — няма значение какво е намислил, тя ще се съпротивлява, пък каквито ще да са последиците! Облече си предвидената нова рокля. Изработена специално за случая в Париж. Беше бяла, обшита с ивици в черно и наситено червено; затворена беше до врата и на гърба имаше трийсет и девет миниатюрни копчета. „Признай си поне това, Хана — голям си инат“.

Нещо повече, по време на цялата вечеря говореше все тя. Неин ред беше да бъде спокойна и да поддържа разговора. Разказа му всичко, от тръгването си от щетъла с каруцата на Визокер до северноамериканските си проекти, без да пропусне нищо. Изтъкна богатството си, което едва сега започваше да трупа. Изброи и четиримата си любовници:

— Като броя и теб, разбира се. Най-добрият беше Андре, но и Лотар не беше лош. Видях отново Лотар в Цюрих, повече от сигурно е, че е убил жена си…

Приключиха вечерята и минаха в големия салон, където огънят бе запален. Поднесоха им кафе, прислугата се оттегли.

Той си запали пура.

— Кой е обзавел къщата?

— Един на име Хенри-Беатрис.

Той повдигна вежди:

— Мъж или жена?

— И двете. Идеята за стендаловата атмосфера беше негова. Колко е часът?

— Скоро ще стане единайсет. Преди малко повече от две години влязох в една книжарница на улица „Рен“. Разбрах, че са разпитвали за мен.

Тя замръзна както бе седнала — с рокля, старателно разстлана около нея — на канапето.

— Хана, как се казва момчето, което ме издирваше?

— Мариан Каден. Онзи, когото изпратих в Ню Йорк.

— Идеята беше гениална. Но по онова време аз четях само на английски. А след това взех предпазни мерки.

— Защото си знаел, че работи за мен?

— А за кого другиго?

Той се усмихна.

— Хана, знаех къде си. Повечето от приятелките ми или от приятелките на Маркам са сред най-редовните ти клиентки. Преди осемнайсет месеца самият аз бях в Лондон. Видях те.

Тя затвори очи. Той кимна в отговор на въпроса, който тя не изрече:

— Да, можех да ти се обадя. Трябваше просто да прекося улицата.

— Но не си го направил.

— Не.

„Отвори си очите, Хана, и го погледни право в лицето!“ Тя се изправи.

— След това — продължи той — се появи тази чудесна личност Визокер. Не бих искал той да ми бъде враг. Той те обича повече от себе си. Трябваше да се омъжиш за него, вместо за мен. Говорихме дълго.

— Като мъже.

— Като мъже. Изобщо не успях да го зърна, въпреки че ме е следил месеци наред. В замяна на това веднага забелязах английския ти детектив.

— Какво ти каза Мендел и какво му каза ти?

— След малко, Хана, моля те. Странно усещане е за един мъж да бъде така упорито преследван.

— Жените са свикнали повече, наистина.

— Вярно е. Слава богу, че не ми изпращаше цветя или накити. И не ми казвай, че щеше да е достатъчно да дойда да те видя, за да престанеш. Никога нямаше да се откажеш. Дори ако бях женен.

— Ти не беше.

— За малко щях да бъда.

— Мери-Джейн Галахър.

— Много по-близо до женитбата съм бил, с други.

— Писах ти.

— Това беше най-умното нещо, което направи спрямо мен. А аз не ти отговорих, защото не знаех какво да отговоря. Случвало ми се беше да се чувствам смешен, но този път направо стигнах върха.

— Обичам те.

— Зная. Дори мисля, че ме обичаш като жена, а не като хлапачка, която просто се е поувлякла по приятеля си от детството. Мендел Визокер каза ли ти, че се върнах във Варшава през юни 92-а?

— Но не ми каза защо.

— А знаеше. Търсих те из цяла Варшава… Мълчи, Хана, не казвай нищо… Никой не можа да ми каже къде си отишла. Отидох чак в щетъла ти една нощ, но и там не знаеха повече. Хана, ако просто не ме беше лъгала толкова много във Варшава! Защо винаги толкова усложняваш и най-простите неща, защо ти трябваше да ми разправяш всичките тези абсурдни басни за някакво си наследство? За момент дори малко повярвах, имаше прекрасна рокля, която малко те състаряваше, но беше много хубава. Същата като тази вечер, ако не се лъжа… Ала не ти вярвах дълго. Изглеждаше толкова изтощена… и все по-изтощена с изминаващите седмици. Но не знаех как да ти кажа, че не е нужно да ми разиграваш тази комедия, ти изглежда много държеше на нея… Единствената нощ, която прекарахме заедно, в квартал Прага, в навечерието на Новата година…

— Никога не съм прекарвала новогодишната нощ с някой друг.

— Остави ме да свърша. Трябваше да ти го кажа през онази нощ. Не го направих, а после ти изчезна. Сега зная защо. Визокер ми разказа всичко за случая с Пелте Мазур, с много повече подробности от теб. Но навремето аз нищо не разбрах. Години след това те намирам отново, вече зная, че си ме издирвала из цяла Европа, зная, че започваш да ставаш много богата, говори се само за теб и за всичко, което си направила в Австралия. Не това, че имаш много пари ме притеснява най-много — въпреки че ме смущава малко, — а най-вече тази почти фанатична страст да успяваш и всичко, което знам за характера ти…

— И сайванта на Темерл, когато ти беше на десет години — каза тя с внезапна жестокост.

Мълчание. Той кимна с глава:

— Да, и това. Брат ти нямаше да умре, ако не бях аз.

— Никога не съм ти се сърдила. Мендел можеше да ти го каже.

— Каза ми. Трудно би могла да намериш по-добър адвокат от него. За момент ми се струваше, че си ми го изпратила за това. Сега съм сигурен, ти си предвидила, че той ще ми говори и ще пледира в твоя защита. Способна си на всякакви сметки. Хана, на 15 октомври бях на две крачки да се върна в Америка и да се оженя за Мери-Джейн или за някоя друга. Защото считах, че да заживея с теб ще бъде лудост. Почти самоубийство.

Тя го гледаше объркана:

— Но вече не мислиш така?

— Не зная.

— Но все пак накрая дойде във Виена.

— Знаеш много добре защо.

Тя поклати недоверчиво глава.

— Не е вярно, че ме обичаш. Дори не си ме целунал истински.

— Да те любя още във файтона ли искаше? Когато ти беше предвидила всичко чак до тази къща? Бих се заклел, че дори чаршафите са специални.

— Обичам те.

— Но все пак искаше да дойдем тук, за да се любим.

— Обичам те.

— Искаше да си омъжена. Да станеш отново девствена в известен смисъл. И аз те обичам, много повече отколкото си мислиш. Едно от двете, както би казал твоят Визокер — или ще се любим тук и веднага…

— Леглото — каза тя с всичката възвърнала се своя лукавост. — Леглото горе. Чаршафите наистина са специални.

— … или ще чакаме първия удар в полунощ. Защото, дявол да го вземе, започва да ми додява да чакам!

Той каза:

— Ако бях предвидлив като една Хана, която познавам и която най-старателно е предвидила всичко до последната подробност, щях да се тренирам седмици наред да разкопчавам копчета.

— Скъсай ги.

— В никакъв случай. Не бързаме. Остават ни още деветнайсет минути, преди да се смени векът. Хана, на Тадеуш от стаята в Прага му липсваше опит, това е ясно…

— Но имаше и нещо друго.

— Стой мирна. Имаше и друга причина.

Тя стоеше изправена, с гръб към него, докато коленичил зад нея, той разкопчаваше едно по едно трийсет и деветте копчета.

— … и друга причина, Хана — същият този Тадеуш беше почти парализиран от любовта, която вече изпитваше. Разбираш ли?

— Разбирам.

Той разкопчаваше копчетата без изобщо да бърза. Но и без да се бави. Под бялата коприна до кръста беше гола. (Малко преди това той я беше вдигнал на ръце и от салона я беше отнесъл в стаята. Тя стоеше на по-малко от метър от пламъците; независимо от бронзовата решетка пред огъня усещаше топлината му по лицето си и по цялото си тяло.)

Както беше заръчала, слугите бяха добавили евкалипт и лозови пръчки към боровите цепеници в математически точно определено съотношение и уханието, което се разнасяше, беше точно това, което бе желала: „Не е възможно да бъда по-щастлива, отколкото съм в момента…“

Пръстите на Тадеуш едва я докосваха, сякаш той не я пипаше, но тя усещаше как роклята отстъпва с всяко следващо разкопчано копче.

— Хана също не беше много придирчива — каза тя. — Да не говорим повече за това.

— Добре — ти си съвсем нова.

— Не ми се подигравай.

Чу го как тихо се засмя:

— И през ум не ми минава.

— Не се подигравай и на себе си, моля те.

— Заклевам се.

Точно в този момент той разкопча и последните копчета на извивката на кръста и тъканта се освободи. Но роклята все още се държеше на по седем копчета на ръкавите — тези ги беше забравила! „Господи, Хана защо не предвиди и ключалки с шифър, когато измисляше това!“

— Не бързаме за никъде — рече Тадеуш. — Не, не се обръщай, просто ми подай ръцете си.

Хана му ги протегна, като се изви настрани. Зърната на гърдите й докоснаха коприната, тя едва не изстена.

— Три, четири и пет — каза спокойно Тадеуш сякаш си играеше със зърната на броеница. — Ако през октомври в онзи файтон бях направил само един жест в повече, нямаше да издържа и щях да се заровя във фустите ти като освирепял от глад вълк. По-добре беше да стоя по-далеч… Седем, осем, девет, почти свършваме.

— Садист.

— Ти си избрала тази рокля. Да не говорим за купето във влака. Трябваше да препрочета петнайсет пъти една и съща страница. Най-опасно беше, когато заспа, на лицето ти се беше изписала невероятна кротост. Никога не те бях виждал заспала. Дори в стаята в квартал Прага ти си тръгваше преди зазоряване. Ако някоя жена беше заплашена от изнасилване между Цюрих и Лугано, на фона на заснежена Швейцария, това беше тъкмо ти… Десет, единайсет, дванайсет. Остават още само две.

— Умолявам те…

— Няма закъде да бързаме. На всеки му идва реда да почака. Всъщност, една дама никога не трябва да желае някой мъж, това е против всички правила. Почтената жена не изпитва удоволствие, се пее във френската песничка. Тринайсет и четиринайсет, готово. Общо петдесет и три копчета. Не мърдай, това е заповед.

Той най-после смъкна роклята като бавно я свали първо от едното, после от другото рамо. Върхът на езика му следваше извивката на голите рамене, сетне обходи гърба и стигна до извивката на кръста. Разсъблече я до средата на закръгления ханш.

— Разпусни сама косите си, Хана. Не че не зная как да го направя, но обичам движението на гърдите ти, когато вдигаш ръце… така. Прелестно.

… Без да бързаш, моля те, имаме още четвърт час. Видях рисунките, които Климт ти е направил, сигурно си позирала най-малкото полугола.

— Той видя само гърдите ми.

— И това е премного. Не го прави повече.

… Сега той използваше и ръцете си. Дългите пръсти най-сетне обгърнаха ханша й, плъзнаха се към корема. Обърна я към себе си. Каза с одрезгавял глас:

— Жена ми има най-хубавото тяло на света. И страшно много фусти!

С безкрайна ловкост и престорена небрежност той развърза последните връзки и смъкна още малко от безбройните пластове на роклята, петте фусти от копринен муселин и дантелените гащи с крачоли. Спря разсъбличането на милиметър от началото на медночервения триъгълник. Допря там бузата си, а после устните и езика. А тя, спазвайки заповедите му, продължаваше да стои с вдигнати ръце, за да държи разпуснатите си коси, задъхана и с лице, отметнато назад.

— Сега, Тадеуш…

— Не бързаме.

Той я вдигна и я отнесе в леглото, от което махна грейката и термофорите, пълни с жарава. Постави я да легне и едва тогава я съблече съвсем гола, като я освободи от роклята, петте фусти и дантелените гащи.

… После от жартиерите и чорапите, които бавно навиваше, като подсилваше действието си с целувки по бялата кожа на бедрата.

— Направо ме подлудяваш.

— Надявам се. Но ние и двамата вече бяхме луди.

Тя искаше да му помогне да се съблече, но той я принуди да легне и още да чака. Най-после се мушна в леглото. Тя мигом притисна тялото си до неговото, устата си към неговата, а големия член между телата им.

— Обладай ме.

— Още няма полунощ. В твоята програма…

— Обладай ме.

Той се надигна на лакът и я изгледа на трептящата светлина на свещите, които тя бе предпочела пред всички лампи и които нито тя, нито той бяха пожелали да угасят. Сетне поклати глава:

— Предложението си заслужава да бъде проучено.

— Мразя те.

— И аз. Много бавно, тогава. Поне в началото…

— Страх ме е — каза той, — че сме преминали в следващия век, без да забележим.

— Колко е часът?

Тя бе започнала, с неутолимия си глад за него, да го целува по цялото тяло. Навсякъде.

— Както можеш да забележиш, Хана, нямам часовник у себе си.

— Търси.

Той се протегна леко, но не успя да стигне края на леглото.

— Това легло е голямо колкото Пратера, Хана. Къде, по дяволите, го намери?

— Специално го направих. Когато човек има мъж три метра, трябва да вземе мерки.

Той се плъзна по гръб, а тя го запреследва, хапейки всичко, което можеше да достигне. Той все пак стигна до ръба, зарови из дрехите си. Като по чудо часовникът се озова в ръката му. Той го погледна:

— Почти четири часът… Как лети времето… ХАНА, СПРИ!

Тя се засмя:

— Май се помайваш, а?

— Искам почивка, госпожо.

Тя се катереше по него, от краката към главата, сякаш се изкачваше по въжена стълба. Най-накрая достигна устата му. Разпиля косите си върху лицето му:

— И кога се влюби в мен?

— Не зная точно. Може би във Варшава. Когато крещеше на руски да искаш Лермонтов в една книжарница на улица „Свети Кръст“.

Сивите очи се отвориха широко. Тя беше по корем отгоре му и той галеше прекрасната дълбока извивка на кръста й:

— Хана, в онзи ден не можа да ме преметнеш.

— Значи не си повярвал на случайната среща?

— Като те познавам, както аз те познавам? Нито за миг.

— Лъжец.

— Не.

— Не съм го разбрала. За нищо не съм се досетила.

— Което не ти се случва често.

Вярно, тя беше направо стъписана. Затвори очи и извивайки се като котка се намести, притисна се още повече към него, положи глава върху рамото му.

— Тадеуш, какво щеше да стане, ако във Варшава не бях излъгала? Ако бях, както ти казваш, усложнила нещата?

— Не зная.

— Сигурно знаеш.

— Добре. Щяхме да се оженим, след като завършех, защото щях да завърша. Или дори преди това. Ти нямаше да заминеш за Австралия, нямаше да имаш други любовници, освен мен, щяхме да живеем във Варшава, аз щях да имам адвокатска кантора, щях да пиша до забрава между две пледоарии, щяхме да имаме деца. — И нямаше да сме изгубили всичките тези години.

Тя заплака много тихичко: „Прав е, Хана, хиляди пъти е прав“.

Той се поизправи, повдигна я и я сложи до себе си, притисна я много нежно и дръпна една завивка върху й. Завивка от черна коприна с две лица, в наситено червено и бяло.

Мълчаха.

— Обичам те, Хана. За цял живот.

— Ще имаме достатъчно време.

— А деца?

— Поне три.

— Ти може би вече знаеш техните рождени дати и пола им, или програмата ти не отива чак до там?

— Трябва да изчислявам всичко, такава съм си.

— Зная — каза той. — Никой не знае това по-добре от мен.

… И той отново я любеше, въпреки сълзите, които тя не успяваше да сдържи. Или точно заради тях.

Отново валеше сняг и от прозорците на спалнята си, която не бяха напускали от четири дни, те съзерцаваха езерото там долу, сковано на места в лед. Колкото и да ровеше из паметта си, Хана установи, че за първи път, откакто бе напуснала щетъла си, тоест повече от десет години, тя прекарва така дни наред, без да работи, забравяйки дори парите, които би могла да спечели, без да се интересува неизменно от маниакалните си сметки и изчисления. Усещането беше съвсем ново, удивително, почти срамно…

„… Но то ти доставя всичкото щастие на света, толкова щастие, за каквото никога не си мечтала.“

— Докога, Хана?

В този момент тя тъкмо поднасяше към устните си една чаша, която, както и целият сервиз беше от Джинори, от Доча, близо до Флоренция; всички части от този сервиз бяха на повече от сто години; а кафеникът беше едно великолепие със своята вита дръжка.

— Какво докога?

— Ти няма да преустановиш дейността си.

(Той не питаше, просто констатираше.)

— Докога ще останем тук?

„Започна се.“ Тя остави чашата си.

— Ако бях мъж, Тадеуш, щяха ли да ме карат да спра да работя?

— Аз не искам това от теб. И никога няма да го поискам.

— Трябва да бъда в Ню Йорк около 15 февруари. А преди това ще мина през Рим и Милано за откриването, ще отида в Мадрид, а оттам в Лисабон за същото нещо. Веднага след това в Америка.

— Не се чувствам призван да играя ролята на принц консорт.

— Ти си писател.

— Опитвам се да бъда. Повече или по-малко.

Той се усмихна:

— Не става дума за първата ни семейна караница, Хана. И аз знаех, а и ти знаеше, че ще водим този разговор.

— Който можеше да почака.

— Точно това е въпросът ми: колко време? Няма да те следвам от влак на влак и от хотел на хотел. Искам ли да пиша, ако допуснем, че съм способен на това, ми е нужно да работя на спокойствие, заобиколен от книгите си.

— Тази къща е колкото моя, толкова и твоя.

В този момент между тях застанаха думите, произнесени през първата им нощ в дома замък „… Да заживея с теб ще бъде лудост, почти самоубийство“. Би могъл да ги повтори. Тя знаеше това. Щеше да му отговори с милион обещания и клетви. Но и двамата знаеха, че няма да има никакъв смисъл. Може би трябваше да каже тъкмо това, което каза:

— Трябва да опитаме, Тадеуш. На всяка цена.

— Съгласен.

— Затова толкова се колеба да дойдеш при мен, нали?

— Да.

— Единствената причина?

— Единствената.

— А ако не бях ти писала?

„… Ако се беше опитала да му направиш клопка с някой издател например, както си го мислеше, той мигом щеше да разбере всичко и щеше да го загубиш завинаги. Да му пишеш и да го оставиш сам да реши беше най-умното нещо, което изобщо можеше да направиш!“

— Не отговаряй — рече тя. — Все едно не съм те питала, съгласен ли си?

— Добре.

— Завърши ли пиесата си?

Усмивка:

— Ако се вярва на всички директори на театри, на които я предложих, не.

… Но усмивката изчезна:

— Хана, не се намесвай в това, моля те. Никога не се намесвай. В никакъв случай. Каквото и да стане.

— Обичам те. Ще я напишеш ли отново?

— Не. Имам друг сюжет.

Заговори й за него. И тя отново имаше чувството, което бе изпитала, четейки стиховете му, че не е в неговия свят. Въпреки всичко в следващия час и през дните, които последваха, между тях се установи истински, изпълнен с нежност мир. Той разказваше великолепно историите, които измисляше и искаше да превърне в пиеса, книга или новела; главата му наистина беше населена с цял един свят и персонажи, той умееше да ги описва или да им придава вълнуващи съдби; можеше да я накара да се превива от смях или пък да плаче единствено с таланта си на разказвач. Очарована и развълнувана, преливаща от щастие, тя откри у него Тадеуш от детството си, от преди осемнайсет години.

Всъщност тя изобщо не се бе излъгала в него. Каквото и да са мислили Мендел и другите. (Мендел дори си е взел назад предупрежденията, „а това е страхотен героизъм от негова страна, защото ме обича и сигурно е ревнувал от Тадеуш. Милият Мендел…“)

Вярно е също така, че по определен начин Тадеуш беше по-умен от нея. По-чувствителен. Никой досега не я бе разбирал така. „Разликата между мен и него е, че аз зная нещата, преди той да ги каже, а той ги знае, преди аз да ги помисля.“ Нямаше нищо общо с факта, че той е мъж, а тя жена. „Едва ли бих си създала комплекс за това!“

Макар че…

„В това е целият проблем, Хана — ако ролите бяха разменени, той да върти сделките и да печели пари, а ти да пишеш книги, всички щяха да го намират за естествено. В реда на нещата. Никой нямаше да се притеснява, че ти си седиш вкъщи да поддържаш огъня като римска весталка, да готвиш супи, да раждаш деца, да чакаш завръщането на твоя повелител и господар, готова да си запретнеш ризата щом на него му се прииска. И дори ако наистина имаше желание да пишеш в пролуките, хората нямаше да се учудят. В двайсети век сме — отскоро, но сме. Ала ето че е тъкмо обратното: ти ще препускаш, а той ще е весталката. Страхотно опасно, както би казал Мендел…“

Беше предвидила да отдели цял месец за сватбата си. Твърде дълго прекъсване след десет години работа. Беше очаквала планини прекрасни неща и наистина беше получила планини от прекрасни неща. Много повече, отколкото би могла да се надява. Не само заради изключителното физическо удоволствие, което изпитваха заедно. „Андре бледнее пред Тадеуш: е, вярно, че аз обичам Тадеуш, а в случая с Андре не беше така; това сигурно също допринася, нищо че в Австралия не мислех така; какви неща откривам…“

Откри и много по-обикновени радости, като тази от ежедневното съжителство, от споделеното мълчание, от кодовете, които се изграждаха незнайно как и чийто шифър единствено те знаеха, от някой поглед, разменен над чашите с кафе, от присъствието в сумрачната стая, от интимността, която нарастваше с времето, от увереността, че си струва да скътат спомени за бъдещето, сигурен, че си от онези, за които ще има по-късно. Както, разбира се, не е било възможно с никой друг. Дори с Андре. Наистина, често бе спала с Андре, но — тя бе пожелала да бъде така — съжителството им беше просто мимолетно, беше само една връзка, нещо малко по-добро от бързо приключила игра…

Но по-силно от всичко, от цялото това задоволство, бе фантастичната радост от победата: тя бе получила своя Тадеуш. Какво значение имаше всичко останало?

„… Парите също ще създават проблеми. Тадеуш надали има много. Колко ли получава един секретар в посолство? Много по-малко от теб във всеки случай. А с времето разликата ще се увеличава. Защото ти непременно ще натрупаш състояние. След това успешно начало… Освен ако не започне да печели стотици хиляди като писател. Би било страшно желателно. Чудя се, може ли един писател да забогатее? Някои да — дядо Юго не е бил на улицата, доколкото знам. Има и други примери. Без да се смята, че може да стане много известен. Това компенсира. Идеалното би било да не се говори, че той е мъжът на Хана, а обратното: «Коя Хана? А, жената на писателя!». Това би оправило всичко. Макар че… Когато влезеш в някои от салоните ти и разговорите замрат, ти цялата тържествуваш, нали?“

След първите четири дни те все пак започнаха да излизат по малко. Тя нареди шофьорът да докара даймлера от Виена. Загърната в кожите си от бели зибелини, седна, без да се замисли зад волана, на мястото на шофьора. Срещна погледа на Тадеуш.

— Както желаеш — каза той спокойно.

Тя смени мястото си и му остави управлението. За да признае много бързо и съвсем честно, че той е много по-добър водач от нея. Което обаче малко я подразни:

— Просто защото нямам опит. Колко съм карала. Четири-пет обиколки из Пратера, това е!

— Ясно.

— Не казвай „ясно“ с интонация, която означава, че не вярваш и една дума! Бих могла да карам много добре, ако исках!

— Ясно.

И се смееше, чудовището му!

При това първо излизане минаха в Италия и отидоха до Стреа, обикаляйки езерото Маджоре. Не издържаха докато се върнат в Моркот. Наеха в първата срещната странноприемница стая за деня и останаха в нея само колкото бе необходимо (тя беше ледена и влажна), след което гордо напуснаха под осъдителните погледи на италианците.

„… Наистина всичко би се уредило, ако стане известен писател. Или почти всичко, защото остава твоят характер, Хана. Наистина ли беше нужно да го предизвикваш? Още малко да му предложиш автомобилно състезание помежду ви. Непоправима си. Ако поне помълчаваш от време на време! Освен това не е само голямата ти… уста. Вземи любенето например. Всеки друг мъж, освен Тадеуш, като те види в леглото ще си помисли, че петнайсет години си била хетера. Сигурно в света има не повече от петдесет Почтени-и-Омъжени жени, които правят на мъжете това, което ти правиш на Тадеуш, всичките тези милувки… Дори би било учудващо, ако са петдесет. А може и да си единствена. Но как да го разбереш? Би ли могла да попиташ Естел Туейтс или някоя друга почтена дама с тон, с който се съобщават рецепти за пудинг: «Извинете, скъпа госпожо, едно малко сведение: поемате ли понякога малкия Поли в устата си». Тя би се гътнала мъртва… Още повече че с техните зъби, ако бях на мястото на съпрузите им, щях да се поуплаша… Добре, но не е толкова смешно, Хана, не се прави на палячо. Наистина не е приятно онова, което той ти каза, че животът с теб може да бъде като самоубийство. Ужасно е, че го мисли, но още по-ужасно е, че може би не греши. Защото не може да се направи нищо: машинката в главата ти не спира да чатка. За всеки проблем винаги има много решения, това е твоето кредо. Само че той те предупреди: «не ми се меси в работата на писател, Хана, при никакви обстоятелства». Сигурно е прочел в очите ти, че вече си започнала да измисляш какви ли не планове, та стиховете, книгите и пиесите му да имат успех. Не се меси, Хана. Опитай се да не направляваш живота му. Но най-вече се опитай да не му го провалиш.“

През третата седмица на януари прекараха шест дни във Флоренция.

Той й разказа за етруските, за Савонарола и Макиавели, за Медичите, за цялата Флоренция от петнайсети век. Обиколиха заедно, ръка за ръка или той я прегръщаше през кръста (единствено когато бяха сами), всички забележителности на града, който той боготвори, от млечните утрини в парка Боболи до вечерите по бреговете на Арно и почти божественото сияние, къпещо хълмовете Сант’Анзано и Фиезоле. Тадеуш им бе намерил нещо по-хубаво от хотел, голяма стая с изглед към Понте Векио, в която бе живял онзи луд Челини. Той започна да нахвърля сюжета и героите на историческия роман, който искаше да напише — и щеше да напише — за кондотиерите56 и по-специално за предводителя на Черните разбойници, на които дори самото име го омайваше…

… В същото време, колкото и да беше прехласната по своя Тадеуш и по града, Хана машинално отбеляза места за един-два магазина, а защо не и за козметичен салон, и се учуди, че толкова е закъсняла да се установи и в Италия.

При завръщането им в Моркот ги очакваха писма. Самата височина на двете купчинки с кореспонденция — вдясно за Тадеуш, вляво за нея — беше вече многозначителна. Малко смущаваща. Пишеха й на моминското име, новината за промяната в живота й още не бе достигнала до нейните салони и до повечето от познатите й. Отвори само най-важните, три писма от Мариан от Ню Йорк, две от Поли, едно от Ребека, която се подписваше Беки Сингър и мечтаеше отново да се видят, дванайсет или петнайсет от главните й служители като Жана Фугарил в Париж, Сесили Бъртън в Лондон, Ема Вайс в Берлин, Марта Вебермюлер във Виена, както и от Жулиет Ман… и от Бошател, събирачът на треви и растения… и от Жан-Франсоа Фурнак, който й изпращаше отчет от Мелбърн, и от кабинета Уитакър от същия град, който потвърждаваше, че гореспоменатият Фурнак наистина е бил честен… и от директора на фабриката в Еврьо и…

Реши да не се занимава с останалите. Щяха да са й нужни часове да изучи, провери, свери и нанесе в кожените си тефтери всички седмични равносметки. И да добави опашчици и крака на всичките си сладки, къдрави и многоцветни овчици.

— Защо не го направиш, Хана? Аз ще намеря с какво да се занимавам.

— Само ако имаш желание да се отървеш от мен.

— Не съвсем — отвърна той с подигравателна усмивка. — Не съвсем.

Той изобщо не я бе попитал за предприятията й, проявявайки същото безразличие както по време на подписването на брачния договор. Този ден го направи от вежливост. До първия месец на 1900 г. тя имаше двайсет и седем козметични салона и магазини и макар да разбираше, че това изобщо не му прави впечатление, не можа да се удържи да не му опише подробно и не без гордост всички структури, които е изградила, освен магазините за продажба, фабриката в Еврьо, веригата от складове, двете училища — за козметички и продавачки, и двете лаборатории. Повече от четиристотин души работеха за нея. Целодневно, без да смята извънщатните.

— Впечатляващо е, Хана.

— Изобщо не те интересува, нали?

— Не, разбира се. Просто се съмнявам, че бих могъл да ти бъда полезен с нещо.

— Както и аз не мога да ти помагам да пишеш. Тадеуш, ела с мен в Ню Йорк. Ти си американец все пак.

Той се засмя:

— Сега вече и ти.

Тя остана зяпнала: не беше помислила за това. „Смених си националността, без дори да забележа!“

— Още една причина да дойдеш с мен. Само за няколко седмици. Моля те…

Започна да се умилква.

… И си мислеше: „Освен дето не виждам как ще мина без него — а и той без мен, надявам се, — той сигурно познава много хора в Америка. Като прословутия му Джон Д. Маркам например, който е бил заместник-министър, а и все още е сенатор. Той сигурно има много връзки, които ще бъдат страшно полезни за откриването на козметичните ми салони отвъд океана. Ето че отново започваш да манипулираш хората, Хана, малка мръснице“.

28. Машинката, която…

Пристигнаха заедно в Ню Йорк сутринта на 26 февруари 1900 г., с парахода „Кампания“. Прескочила бе до Берлин, но бе минала и навсякъде другаде, в това число и през Париж и Лондон заради Лизи. Там Хана изпита нова радост: незабавната симпатия, дори вече обич, която се бе появила между Тадеуш и младата австралийка, защото тях с Тадеуш тя обича най-много на света. „Хана, обожавам го.“ — „Аз също, представи си.“ — „Все си мислех, че малко си измисляш, но не, действителността надминава мечтата — той е прекрасен…“

Договориха се малко по-късно, през пролетта, и Лизи на свой ред да отиде в Америка. Засега други двама от братята Каден бяха пристигнали от Австралия и се намираха във Великобритания с жените си.

В Ню Йорк, където пребиваваше от пет месеца вече, Мариан Каден бе свършил много работа. Всичко беше готово. Както бе писал в едно от писмата си, той смяташе, че е намерил идеалното място. Не на Пето, а на Парк авеню, срещу „Уолдорф Астория“.

— За козметичния салон. А имам предвид още три места за магазини, едно от които е почти идеално — Пето авеню, съвсем близо до онзи бижутер Тифани, за който ми говореше.

Сто и деветдесетте метра височина на „Уолдорф“ впечатлиха Хана. Но нищо повече. Пожела да отиде на Уолстрийт. Цял един ден тя и Тадеуш обикаляха крайната точка на Манхатън, от Клинтън Касъл до Бруклинския мост, съпровождани от един девер на Беки Сингър. Младият мъж беше точно на възрастта на Хана, почти на двайсет и пет години; роден беше в Ню Йорк, завършил бе Правния факултет; наричаха го Зеке, умалително на Закари; работеше като търговски посредник в известната фирма „Кун и Лоуеб“; семейството му бе емигрирало от Германия в края на 60-те години и за едно поколение бе натрупало огромно състояние: „Баба, дядо и родителите ми са минали през Клинтън Касъл, където приемаха емигрантите до преди десет години; сега Елис Айланд изпълнява тази роля“.

Борсата в Ню Йорк малко разочарова Хана; постройката беше скромна, но се говореше, че ще я достроят, трансформират и разширят и че дори ще добавят фасада с колони; а също така, че ще издигнат огромни здания на всички улици, успоредни или перпендикулярни на Уолстрийт, че е по-скоро квартал, отколкото обикновена артерия; над всичко това царуваше една наистина свирепа, ала много млада и много весела треска, която те караше да трепериш от възбуда: „Точно такава си представях Америка“.

— Тадеуш, тук искам да живея.

Изстреля думите още преди да осъзнае, че си ги е помислила. Машинката бе заработила, без тя да се усети.

… Разбира се, не бе искала да каже да живее на самата Уолстрийт. Но в Америка, да. До този момент не бе имала друга цел, освен „да отвори“ в Ню Йорк, както бе направила в Берлин или Виена, Рим или Мадрид и дори в Париж и Лондон. А свършеше ли офанзивата, щеше да се върне в Европа на улица „Анжу“ 10 или в къщата на площад „Сейнт Джеймс“. Там, където допреди няколко минути беше нейният щаб. Всичко току-що се бе променило. Тя беше сигурна, че е права. В Европа имаше чувството, че е отишла толкова далеч, колкото е било възможно, и че отсега нататък щеше да е достатъчно да усъвършенства, а това не беше особено ентусиазиращо. Докато в замяна на това тук…

— Тадеуш, това наистина е Нов свят!

Зеке Сингър ги заведе първо до най-крайната точка на Батъри, откъдето се виждаше Статуята на свободата (петнайсетина години по-рано Джон Д. Маркам бе присъствал на откриването й редом с президента Кливланд). После ги разходи из Манхатън, показа им пристанищните съоръжения по река Ийст, кръчмите по улица „Фултър“, площад „Хановер“ и красивото площадче „Боулинг Грийн“, откъдето първенците се изнасяха, за да се настанят в северните квартали около Парк авеню и край Сентръл парк; след това „Уолш“ и „Насау“, „Бродуей“ и църквата „Тринити“, Сити Хол, тоест кметството; най-сетне Сингър подкара колата по монументалната рампа на Бруклинския мост.

— Ти би могъл, ти би трябвало да пишеш на английски, Тадеуш… Способен си да го направиш така добре като Йозеф Корженьовски. Не казвам, че трябва да изоставим завинаги Европа, прекалено я обичаме и двамата. Всъщност странно е, че тъкмо аз ти говоря тези неща: защото все пак аз чрез теб станах американка…

Засипа го с милионите планове, които витаеха в главата й. Това, което е успяла да направи най-напред в Австралия, а после и в старите европейски градове, тя е убедена, че ще го постигне още по-добре тук, в тази огромна страна, където всички хора са емигранти като тях. Дори това тъй хубаво място, където се намират, е измислено и построено от немци от Тюрингия; Ото Сингър, съпругът на Ребека — Беки, който днес е толкова богат, е родом от Берлин; Симон Барух, чийто син Бернард е толкова умен, идва от Позен в Прусия, а е един от най-известните американски хирурзи, казват, че е първият, който е оперирал апендикс; а Морис Хилкит, роден в Рига, който един ден би могъл да стане кмет на Ню Йорк? А Сам Гампърс, който е създал Американската федерация на труда, а е видял бял свят в Лондон в семейство, дошло от изток? А братята Изидор и Нейтън Строс, чийто магазин „Мейсис“ е най-големият в света, „и които между другото толкова се интересуват от козметичните ми средства“?

Биха могли, би трябвало те с Тадеуш да си намерят или да си построят къща, освен апартамента, който ще наеме. Къща извън града, може би на „Лонг Айланд“, която той сам ще избере, ще напълни с книги, ще подреди по свой вкус…

„… По дяволите, Хана, това е ужасно — говориш му както мъж би говорил на съпругата си! Той го усеща и страда, макар да не го показва…“

… Която ще подреди по свой вкус, защото той ще работи там. Освен когато, разбира се, поиска да отиде в Европа, в Италия или Франция. А ще може да го прави всеки път, когато му се прииска. Най-добре ще е така да се организират, че да пътуват заедно. Защото трябва да е ясно, че той ще е напълно свободен; тя разбира, че това е нейно задължение — не бива да пречи на кариерата му на писател…

— В която няма да се меся, Тадеуш, заклевам се. А и защо да го правя? Ти си много по-талантлив, отколкото сам допускаш. Сигурна съм, че ще станеш много известен, много повече от мен с моите магазини и скапаните ми бурканчета с крем… Не се смей!… Добре де, не трябваше да казвам „скапани“. Още повече че не го мисля: обожавам това, което правя, вълнуващо е.

Точно както сигурно е много вълнуващо човек да пише, да си измисля, да твори. Тя го разбира, или поне го предусеща и дявол да го вземе…

— Извини ме, не трябваше да казвам „дявол да го вземе“… Ще внимавам как говоря, обещавам.

… И да му се не види (мога ли поне да казвам „да му се не види“? Не се смей!)… сигурно е възможно с огромната любов, която изпитват един към друг, да водят съвместен и в същото време успореден живот, каквото и да мислят тези скапани… загубени кретени, които няма да пропуснат да се кикотят и да сплетничат зад гърба им, да вървят по дяволите всичките! Сигурно ще му е нужно време да пробие, писател не се става за един ден. Въпреки че е по-скоро досадно да станеш прочут след смъртта си, никак не е хитро, по-добре е да си си сверил часовника. „Твоят върви… Не се хили глупаво: говоря наистина за часовника ти.“ Макар че…

Колата все така стоеше насред моста, който се извисяваше на четирийсет метра над реката.

— Тадеуш, къщата извън града, която ще намерим, трябва да е подходяща и за деца. И двамата искаме да имаме, значи можем да намерим терен за разбирателство… за предпочитане хоризонтален. Желая те, не сме се любили от тази сутрин… Да, знам: нямам срама. Усърдно се старая да се изчервя, но нищо не става…

… О, не, Зеке Сингър нищо не чува. Глух е, то се вижда!

За първото от трите деца, които ще имат — ако все пак той иска четири или пет, винаги могат да се спогодят — би предпочела да поизчакат. Ако е възможно. Но, разбира се, нищо не може да се предвиди. Най-добре би било да изчакат тя да свърши грубата работа по настаняването в Америка. В Ню Йорк, но и в други градове: Бостън, Филаделфия, Чикаго, Сан Франциско, който няма търпение да види („на Беки й е харесал, ще изпратя там Мариан при първа възможност. Като стана дума за Мариан, ще трябва да го оженим за Лизи. Тя много иска. Скоро ще стане на осемнайсет и започва да се отегчава от девствеността си. Ти ли ще кажеш на Мариан, че е сгоден или аз да се заема? Може би ще е по-добре да научи новината от мъж. В случай че би се докачил…“). Та значи в Сан Франциско, също и в Ню Орлиънс, Вашингтон, Монреал и Торонто в Канада, списъкът не е завършен. Би трябвало да стане доста бързо. Ще наеме Зеке Сингър. Както и Джошуа Уин, препоръчан от Джон Д. Маркам. Още повече че Джошуа има умна жена, която знае да смята и която „е акула, почти като мен, не я е срам“. Накратко, тя ще се организира, страхотно забавно е да се гради. По повод на граденето тя вече замисля строежа на една сграда, много висока, само нейна, а най-отгоре ще пише с големи букви ХАНА. Не веднага, но след пет, шест години. Избрала е мястото: срещу „Уолдорф“. За архитекта вече има едно име наум: Луис Х. Съливан. Освен ако не се обърне към младия ученик на Съливан, някой си Франк Лойд Райт, казват, че бил гениален.

— Като говорим за Беки, не се увъртай толкова около нея. Нищо, че ми е приятелка от детинство и най-хубавата жена в Ню Йорк… Да, знам, че и ти си го забелязал, негоднико… Добре че е толкова красива, всъщност. Това й позволи да сключи този брак, защото инак да си вдовица на някакво равинче от Полша и умна като сандвич… Не, не съм ревнива, изобщо не съм, боже, каква идея!

Добре де, малко е ревнива. Но всъщност обича Беки. Нали тя я свърза с братята Строс от „Мейсис“? И тъй като нейните кремове и лосиони трябва да завладеят целия американски континент, ще е много полезно да преговаря с всички големи магазини.

— О, мили мой, любов моя, заедно ще успеем и ще живеем изключително! Искаш ли да се обзаложим, че първото ни дете ще бъде момче и ще ти е одрало кожата? Много държа, любими мой, искам двама Тадеушовци, еднакви като две капки вода… Дали да не влезем в „Уолдорф“ да се любим?

Тадеуш понечи да даде знак на Зеке Сингър да потегли, но Хана спря жеста му. Срещу тях, от Бруклин към Манхатън идваха четири коня и теглеха една великолепно украсена кола. Беше демодиран впряг, царствен впряг, който огласяше въздуха с музиката на звънчетата си. А се управляваше от…

— Мендел! — извика Хана, слезе и хукна към кочияша, когото Тадеуш най-сетне позна. На свой ред и той слезе от колата и с поглед даде знак на Зеке Сингър, че вече може да тръгва. Застанал с гръб към Хана и Мендел, той гледаше Ню Йорк, целият в светлина.

Мендел вдигна Хана на ръце и я въртя, докато й се зави свят и тя помоли за милост.

— Все така ли си богата, малката?

— Още повече. И няма да се оправя.

— Твоят Тадеуш хубаво ли те люби?

— Тъкмо щяхме… Да, Мендел, по-хубаво е и от мечтание.

— А децата?

— Мисля, че ще е разумно да очакваме първото на 21 юни 1903-а. Момче, за да сме точни. А ако второто се роди (пак момче, страхувам се) на 18 септември 1906-а, не бих се учудила. После ще видим за момиче…

Четирите коня бяха заковани неподвижни. Само някой порив на вятъра от време на време развяваше гривите им.

— Това е добре — каза Мендел. — Вече нямаш нужда от мен.

Погледът му се насочи към фигурата на Тадеуш, облакътен на няколко метра от тях.

— Винаги ще имам нужда от вас, Мендел…

— Мълчи. Ще се задуша и ти го знаеш. Да не говорим повече за това. И престани да ме гледаш така с тези бухалски очи. Мътните да го вземат, във всичко успя. А онова, което все още не си направила, поради небрежност предполагам, и с него ще успееш. Тогава…

Той потопи очите си в очите на Хана.

Вярно е, че той винаги бе умеел да чете в женските очи.

А в тези на Хана по-добре, отколкото във всички други. Та чий поглед, ако не нейният, го бе преследвал десетки хиляди километри из Европа, Азия, в Австралия, а сега и в Америка? Чий образ го бе крепял през двайсетте години скитнически живот, в най-силните му мъжки години, ако не образът на странното и необикновено момиченце от най-затънтената част на Полша, изникнало сред житата на безкрайната равнина? „Мендел, ти си непоправим. Живял си само заради нея… Но какъвто си луд, ако трябваше да започнеш отначало, би повторил всичко, макар да знаеш, че тази любов е безнадеждна и безгранична…“

Сега Тадеуш се бе обърнал към тях. Златистите му коси блестяха. Хармоничното му лице сякаш ги питаше.

Сърцето на Мендел подскочи в гърдите му. „Сега ли, мислеше си той, в най-абсурдния момент ли ще й направиш това признание? Не трябваше да й даваш всичките тези романи… Боже, мили боже, Мендел, не му е времето нито сега, нито по-късно…“

И докато Тадеуш бавно се приближаваше към тях, Мендел продължаваше да говори на Хана. Каквито и да са желанията й, трябва да остави Тадеуш свободен, да не се опитва да го въвлича във водовъртежа на този нов живот, да приема грешките му, да не се поддава на непреодолимото желание да му създаде един по-хубав живот.

— Не му причинявай това, Сополано.

— Зная. И в това ще успея, Мендел.

Мендел не отговори.

Той помогна на Хана, а после и на Тадеуш да се качат в колата. С една последна усмивка ги увери, че отсега нататък те са наистина женени по всички ритуали, защото той, Мендел, е държал ръцете им, събрал ги е и ги е изпратил на сватбено пътешествие от Бруклин в Ню Йорк.

Колата се отдалечи с равномерния тропот на конете. Мендел я чуваше, но вече не я виждаше. Той беше другаде. Виждаше тази жена с хиляди лица, тя ту седеше изпъната до него, ту се смееше и се хвърляше в прегръдките му, ту му казваше, че иска да се люби с него… Сетне твърдия поглед, когато го бе помолила да открие Тадеуш. Сега тя си отиваше с този впряг, който той в миг на лудост бе приготвил за тях. Слънцето премрежваше погледа му, вече беше обед. Изведнъж Мендел разбра, че онова петно светлина на хоризонта ще изчезне хей там, накрая на моста, и тогава, преди времето да го е заличило, той, Мендел, обърна глава и пешком се отправи към Бруклин.