Хана

7. Индийската поща

Тя вървеше по улиците на Сидни.

От шест седмици беше в Австралия, а едва сега пристигаше там.

Хана не се качи на „Тасмания“, с който Визокер трябваше да замине на 18 март. Здравословното състояние не й позволяваше да тръгне толкова бързо, а освен това тя на всяка цена искаше да разбере какво щеше да стане с Мендел. Тя му помагаше, доколкото можеше по време на процеса, дори имаше намерение, ако не да го последва в Сибир (но наистина си го мислеше), поне да отиде до Петербург или Москва да се опита да направи нещо за него, нямаше значение какво, планираше дори да финансира бягството му. Идваха й какви ли не луди идеи, но не успя да доведе нито една от тях до успешен край: отказваха й всякакъв паспорт за вътрешността на Русия — под претекст, че е много млада, че е еврейка и жена и поради липсата на всякаква роднинска връзка с осъдения. Зад системното противопоставяне на руската царска администрация тя съзираше намесата на Добе Клоц.

Самата Добе Клоц й беше написала шест писма; Хана не беше отворила нито едно от тях.

Цялото това време Мендел беше прекарал във Варшавския затвор и докато чакаха процеса му, тя всеки ден се беше опитвала да го види и да говори с него; напразно. Опитала се беше дори да му изпрати няколко бележки, като бе дала пари на един-двама тъмничари: — без много по-голям успех, защото дори не знаеше дали той ги е получил.

Не се беше занимавала само с това: — понеже не можеше лично да отиде, плати пътуването до Прага на един братовчед на Мариан Каден и го изпрати да провери дали Тадеуш не е при онази леля, при която беше прекарал лятото на 1891-а, една година по-рано; шпионинът се беше върнал и се беше заклел, че студентът не е стъпвал там. Освен това Тадеуш не се беше появявал и в родното си село — там Хана изпрати самия Мариан Каден; всичко сочеше, че както беше предрекъл Визокер, той е напуснал Полша; Хана мислеше и дълго време щеше да мисли, че той се е скрил във Виена или Париж.

Мендел беше осъден към средата на април; три месеца по-късно пое пътя към каторгата и тя успя да го види единствено в този момент. По-скоро го зърна отдалеч, когато го извеждаха от килията. Мендел също я разпозна и й се усмихна широко под черните мустаци, вдигна окованите си китки колкото може по-високо, както са правели в древността гладиаторите, които никой не можел да победи, и й извика: „Честит рожден ден, Хана“, като по този начин й напомни, че току-що беше навършила седемнайсет години.

Тя вървеше по улиците на Сидни. Не беше препродала билета, купен от Мендел, просто беше сменила датите, абсолютно решена да замине, да напусне Полша, където всичко бе развалила. Беше я обхванало някакво суеверие, струваше й се, че ако го направеше вместо него, щеше да изпълни едно желание и една мечта на Мендел, и че ако извървеше пътя, който той си беше начертал, Мендел щеше да продължи да я закриля, както го беше правил цели десет години. Беше направила сметка на всичките пари, които имаше: двайсет и шест хиляди рубли, двайсет и две от които бяха цялото негово състояние. В този капитал тя видя възможност да подготви посрещането му, когато той избягаше. (Тя бе убедена в недосегаемостта и неунищожимостта на Мендел, убедена бе, че той ще успее да дойде при нея, дори от затънтения Сибир; а къде другаде по света щеше да я търси, ако не в Австралия, при братовчеда Шлоамел, където всъщност се беше готвил да отиде и където полицията със сигурност нямаше да може да го преследва?)

… Освен това, с началния капитал, който щеше да увеличи колкото е възможно, тя щеше да стане изключително богата, а това нямаше да е без значение, когато отново намери Тадеуш…

Тя вървеше по улиците на Сидни. Още през първите дни, които беше прекарала у Кристина, на улица „Мировски“, си беше наумила да научи английски. Щом започна да се движи без трудности, тя отиде в посолството на Обединеното кралство Великобритания, намери необходимата помощ и учебници, а много скоро и добронамерената приятелска подкрепа на госпожа Лионора Каръдърс, съпруга на един от дипломатите, която в продължение на повече от десет месеца всеки ден по два часа я караше да повтаря I am, you are, he is28 и неправилните глаголи, очарована от напредъка на ученичката си. В същия период от време Хана четеше по десет-дванайсет часа на ден — и без това нямаше какво друго да прави; погълна цялата библиотека на посолството, а вестниците изчиташе всекидневно от първия до последния ред.

Лионора Каръдърс и мъжът й й помогнаха да получи паспорт за Лондон, а после и за Австралия (беше ги излъгала за възрастта си, като бе казала, че е на двайсет години).

Раздели се с Каръдърсови със сълзи (плачеха те, не тя, макар че от любезност и всъщност искрена обич и тя се беше престорила). Пристигна в Лондон от Данциг и се качи на парахода „Индийска поща“.

… После от Бомбай до Сингапур, от Сингапур до Пърт, от Пърт до Мелбърн беше пътувала във втора класа, три мостика по-високо от обикновените емигранти, право на което й беше осигурил билетът на Мендел, който никога не е бил скъперник. Това беше особено пътуване, по време на което тя почти не излизаше от каютата си, изчитайки там корабната библиотека (основно Дикенс), като отказваше да слиза на пристанищата, където спираха, от страх параходът да не тръгне без нея.

В осем и половина сутринта на 16 юли 1892 г. четирихилядотонният „Китай“, на компанията Пенинсула & Ориентъл подмина нос Отей и отговори на сигналите, дадени му от фара; навлезе в залива Филип Бей на фона на светлинната стена в далечината (или поне така обясни на Хана червеникавите светлинки един млад бордови офицер, който, както и петнайсетина от колегите му, беше опитал всичко, за да се вмъкне в койката й, но без успех). „Китай“ остана осем часа край нос Лонсдейл, за да изчака прилива, и така удължи още малко едно пътуване, продължило общо седемдесет и един дни.

Хана се възползва от чакането, за да се осведоми как да отиде от Мелбърн в Сидни. Още един път провери парите си, мислейки вече на английски (с френския и с идиш това щеше да е още един чужд език, който тя щеше да говори перфектно, при това с характерния за местните жители на Париж, Лондон или Ню Йорк акцент): на въпросния 16 юли 92-а тя притежаваше приличната сума от осемстотин деветдесет и седем лири стерлинги и четиринайсет шилинга…

Крачеше из улиците на Сидни и нямаше стотинка. От шест седмици. Бяха й откраднали всичко само три часа след като беше слязла на мелбърнското пристанище Сандридж и беше отишла на гарата — лично беше носила платнената си чанта (бяха искали да й вземат един шилинг за носенето!) и с примряло сърце се беше съгласила да плати цената за файтон до центъра на града, на три километра оттам — всъщност тя като нищо щеше да извърви разстоянието пеша, но се беше засрамила от собственото си скъперничество, най-вече пред другите пътници и пред младия флотски курсант, който беше страшно разочарован, че дори не е успял да я целуне и на когото беше надрънкала толкова лъжи по време на пътуването — бях в повествователния си период, Лизи. Колко много екстравагантни измислици съм разказала тогава!

Препоръчали й бяха да отседне в хотел „Ориентъл“ на улица „Колинс“. Но когато се осведоми за цената на стаята, тя тутакси си тръгна и накрая успя да намери в Суонстън един малък boarding-house, не много скъп семеен пансион, който, имаше предимството, че в цената на стаята беше включена и вечерята. Беше много късно, за да внесе парите в банката и с тогавашното си незнание не бе и помислила да ги даде на съхранение в някой сейф, а пък и скромното хотелче нямаше такъв.

Отказа се да влачи повече насам-натам платнената си чанта, която тежеше няколко килограма — освен четирите рокли, двата чифта обувки и долното бельо, в нея имаше и двайсетина книги на френски и английски. Тя я пъхна в един от гардеробите и едва настанила се, излезе, нетърпелива да види Мелбърн, първия чужд град, защото не беше слизала при многобройните спирания на парахода. Не отиде чак толкова далеч, най-много да беше стигнала до улица „Бърк“, чийто разкош флотският курсант от „Китай“ й беше хвалил, уверявайки я, че е равна на улица „Риволи“ в Париж. (Хана и представа нямаше как изглежда улица „Риволи“.) Там видя няколко най-обикновени магазина и настроението й силно се подобри: ако такава ще е цялата конкуренция, с която ще трябва да се бори, значи със сигурност ще спечели. Това откритие, чистият въздух, оживлението на града я въодушевиха.

„Тук със сигурност ще натрупам състояние…“

Върна се в пансиона и при перспективата да седне на масата за гости, тя реши да се издокара. Портфейлът на Мендел й създаде проблеми, защото беше натъпкан с пачки. Тя наистина се опита да разпредели банкнотите около кръста и гърдите си, но се отказа, защото копринената рокля беше съвсем по нея. И тя направи глупостта да го остави в стаята, изглеждаща така сигурна с пердетата си от крепон, с бродираните възглавнички, с дрънкулките и вратата, която се заключваше; скри го под дюшека.

Когато след един час се качи горе, намери вратата разбита. Чантата си стоеше в гардероба, но парите бяха изчезнали.

Беше на седемнайсет години и почти пет месеца. Намираше се накрая на света, на двайсет хиляди километра от своя щетъл.

8. Лотар Хътуил

Landlady of boarding-house, тоест собственицата на семейния пансион на улица „Суонстън“, беше аскетична жена със сиви коси и жълти зъби и се казваше мисис Смитсън. Имаше съпруг, морски капитан, но през всичкото време, което остана в Мелбърн, търсейки средства най-после да замине за Сидни, Хана изобщо не видя този съпруг и дори реши, че той е въображаем. Мисис Смитсън започна да протестира още при първите й думи, закле се, че е абсолютно невъзможно в дом като нейния да стане кражба; нейните пансионери били само твърде малко самотни (но честни) жени, преживяващи в Мелбърн, две-три възрастни двойки и няколко англикански пастори…

… После настъпи момент, в който тя вече повярва, убедена от безграничното отчаяние на смъртнобледата Хана, която в уплахата си почти бе забравила английски и смесваше френски, немски, руски, та дори и идиш. Двете с Хана още веднъж преобърнаха стаята, но безрезултатно. Стаята беше в края на коридора на втория етаж, а самият коридор завършваше с прозорец със спускащо се стъкло. Скобките, които го държаха затворен бяха счупени. Съдържателката бе принудена да признае, че може би все пак larrikins…

Полицейският пристав в участъка беше на същото мнение: ларикините пак са действали. „Ларикин“ беше непозната за Хана дума. Обясниха й, че това са характерни за Австралия крадци, действащи в група, чиято дързост няма граници.

— Изобщо не е трябвало да оставяте толкова пари на място, достъпно за…

На полски, за да е сигурно, че няма да бъде разбрана, Хана обясни на пристава какво мисли за съветите му.

… Не, полицаят не вярваше, че съществува реален шанс да се открият крадците, а още по-малко да се върнат парите.

Към девет часа същата вечер мисис Смитсън занесе чай на наемателката си, която в този момент лежеше изпъната на леглото и съзерцаваше тавана с изцъклен поглед. — Бях толкова изпаднала и отчаяна, Лизи… До такава степен, че дори ми мина мисълта да се самоубия… Но не за дълго, честно казано. За половин секунда може би… Пък и… — Защото парите, които бе изгубила поради невероятно невнимание от нейна страна, тя, която беше толкова недоверчива, тези пари не бяха нейни, бяха на Мендел. Най-вече за това мислеше тя, а не толкова за собственото си положение.

Не мигна цяла нощ.

„… Но няма смисъл човек да се самосъжалява, това само го изтощава и го сбръчква, без полза за никого. Освен това всеки проблем има много решения.“ На разсъмване тя възвърна основната част от енергията си. Още от сутринта, понесена от леден гняв, почти от омраза към самата себе си и към глупостта си, тя се осведоми за условията и цените на пътуването от Мелбърн до Сидни. На гарата на улица „Спенсър“ научи, че първо трябва да вземе железницата за колония Виктория до едно място, наречено Уодонга, после да хване дилижанса и да пътува петнайсет или двайсет часа, в зависимост от състоянието на пътя, докато се добере до железопътната линия на Нови Южен Уелс. Освен това австралийските територии бяха на практика съвсем самостоятелни и на границите даже имаше митнически контрол.

Пътуването траеше около три дни и струваше четирийсет и пет лири и петнайсет шилинга.

„А ако проституираш, Хана?“

Най-напред си помисли да поиска сумата назаем от младия флотски курсант от „Китай“. Ясно си даде сметка за неудобството на маневрата: както обичаше да попипва, морячето със сигурност щеше да си поиграе с нея; още докато беше на кораба, тя трябваше сериозно да се брани!

Бързо се отказа от този план. Не защото идеята да бъде опипана я отвращаваше — „сладичък е, пък е чист“ — а защото той сигурно беше неплатежоспособен.

(През всичките седемдесет и един ден на пътуването си от Данциг до Мелбърн, тя много сериозно се питаше дали е длъжна да остане физически вярна на Тадеуш. С първата средиземноморска и най-вече египетска влага по време на бавното преминаване през Суецкия канал, реши, че не. Просто беше въпрос на логично разсъждение: щяха да изминат поне две, хайде да ги сложим три, ако ли не и четири години, преди да натрупа достатъчно състояние, за да се омъжи за Тадеуш и да има деца от него — „тогава ще бъда на двайсет или на двайсет и една, няма вече да съм много млада, разбира се, но няма да съм и много стара“. Щеше да бъде страшно глупаво да не използва това време, за да се подготви за сватбата. Струваше й се съвсем очевидно, че трябва да се яви пред Тадеуш с всички възможни преимущества. Да умее да се люби беше едно от тях и то не маловажно. „Трябва освен това да се науча да готвя, но това може да почака, особено сега, когато няма с какво да купя и едно яйце — гладна съм, между другото. Но да не мисля за това.“)

… За да стане обаче хетера, явно щеше да има нужда от някой опитен мъж, който… („Сама се караш да се изчервяваш, глупачке“), който да я научи, какво друго. Флотският курсант със сигурност не беше способен, въпреки че е моряк; с малко по-добра стратегия, може би щеше да успее да я прелъсти, а това показваше, че е по-скоро неопитен.

… Ех, ако Мендел се беше съгласил да я дефлорира, както му беше предложила на брега на потока! Днес щеше да е значително по-напреднала и изобщо нямаше да има проблем.

След като отхвърли флотския курсант като потенциален осигурител на средства, тя огледа кандидатурите на спътниците си през последната част на плаването. Но тя им беше разказала, че отива в Сидни при един свой чичо, собственик на невероятен брой златни мини. Сега беше трудно да се върне назад. Все пак опита. Отиде пеша до пристанището с надеждата да намери адресите им в Австралия в регистрите на плавателната компания. Напразно: възрастната двойка, на която бе залагала най-много, живееше в един западен град, Аделаида; тъй нареченият Уитакър с големите мустаци веднага след пристигането си се бе качил на друг кораб за остров Тасмания; пасторът Форбс, жена му и четирите им деца бяха заминали за дома си в Донибрук. И така нататък. Само младоженците, англичаните Флемингови, бяха посочили адрес в един квартал на Мелбърн; но и той бе доста неточен. Цели два дни и все пеша Хана обиколи една по една къщичките по брега на реката. Пълен провал. Завръщането на улица „Суонстън“ всеки път беше истинско изтезание, заради мазолите по краката й, които бяха отвикнали от ходене — „а и ти искаше да отидеш пеша до Сидни!“

Засега госпожа Смитсън я подслоняваше и хранеше на кредит, чувствайки се отчасти отговорна за кражбата, извършена в дома й. Но решението, очевидно, беше временно.

Потърси работа, но много бързо се отказа: средната заплата беше осем-девет шилинга на седмица; трябваше да икономисва две години, за да събере четирийсет-петдесет лири и то, при условие че няма да яде и ще спи под някое дърво.

Сети се за телеграфа едва на четвъртия ден — никога не бе използвала толкова модерна техника — и то съвсем случайно, минавайки пред Централната поща. Оставаше да намери пари. Продаде една от петте си рокли, за две лири и половина, на една модистка от улица „Бърк“, и то с чувството, че е ограбена. Изпрати зова си за помощ, който старателно бе съставила, за да бъде възможно най-лаконична:

„Можех наистина да съм омъжена за Мендел, в крайна сметка…“

Четири, пет, шест дена чакане, а госпожа Смитсън ставаше все по-начумерена, виждайки се дарена завинаги с пансионерка, която не плаща. Или почти: Хана щедро й даде десет шилинга предплата. С останалото — две лири, си откри банкова сметка, първата в живота й.

Запълваше очакването си, ходейки из града, един начин отново да свикне с физическите упражнения: от Изложбената палата от 1880-а до двата музея, залепени за градската библиотека. В един от музеите остана като закована пред копието (от позлатен гипс) на невероятно парче злато (две хиляди и триста унции, почти шейсет и пет килограма!), открито, ако може да се вярва на легендата, на два сантиметра под земята…

„А защо не стана златотърсачка?“

Посещаваше всички паметници на Мелбърн, ботаническата градина и парка Фицрой, когато не валеше, и библиотеката, когато беше много влажно. Четеше нашумелите автори: Хенри Соъри, Роукрофт, Видал и най-много Ролф Болдъруд, чиято книга „Въоръжен грабеж“ много й хареса.

Но времето минаваше, а не се случваше нищо, никакъв отговор от братовчеда Шлоамел: „Ще кажа на Мендел да му смачка ребрата!“

На дванайсетия ден продаде още една рокля. Но при съвсем различни условия от първата: взела си бе урок. При модистката от улица „Бърк“ се появи облечена в роклята с трийсет и деветте копчета, нейната гордост…

— Установих нещо ужасно. Струва ми се, че на роклята, от която се отървах, съм оставила една камея, която е от баба ми, графиня Лакло. При която скоро ще се върна, защото идния понеделник заминавам за Франция… Какво хубаво магазинче имате, сякаш сме на улица „Риволи“ в Париж, вие, разбира се, знаете улица „Риволи“? Една от бившите ми камериерки също отвори магазинче там миналата година; помогнах малко на доброто момиче, като му дадох равностойността на триста лири. Тази сума достатъчна ли е в Австралия? Да?… А колко ще е необходимо за нещо по-голямо?

Разговорът се превърна в разпит относно начините за започване на търговия. Тръгна си, снабдена с адреса на купувачката на първата й рокля. Някоя си Маргарет Аткънсън, която живееше в аристократичния квартал Сейнт Килда. Хана се представи там под името Ан дьо Лакло (взела бе фамилното име на автора на една от настолните й книги, „Опасни връзки“). Разказа почти същата история както на модистката: значи тя е французойка, и е богата, пътува за удоволствие, придружена от баща си, и се освобождава от някои от тоалетите си по настояване на баща си, който смята, че сто и двайсет рокли наистина са много…

„Господи, Хана, защо лъжеш така? Нима ти е нужно да добавяш още?“

Втората рокля бе продадена за дванайсет гвинеи — дванайсет лири и дванайсет шилинга — на Маргарет Аткънсън. Тя беше най-много на трийсет години. Хана я завари седнала на верандата на прекрасна къща, гледаща към великолепно поддържана морава, която с лек наклон се спускаше към морето. Наоколо играеха две деца под наблюдението на гувернантка.

Именно тези деца и няколко думи, казани от домакинята, дадоха най-после на Хана идеята, която тя бе търсила… Въпреки че в момента беше само зародиш на идея.

Маргарет Аткънсън говореше за пътуването, което щеше да направи със семейството си до Нова Зеландия, където съпругът й имал значителни интереси. Значи, ако Хана искаше да й продаде и други рокли, трябваше да побърза.

— Мога да дойда отново вдругиден — предложи Хана. — Имам друга рокля, която ще ви седи чудесно…

Срещата бе уговорена. Хана си тръгна, прекоси градината, която й направи огромно впечатление — „ще имам такава, щом стана богата, след дванайсет или осемнайсет месеца“. Малко по-надолу се намираше къпалнята, пуста, защото беше зима, и въпреки учудването си, че някой може да е толкова луд да влезе в морето, идеята продължи да се върти в главата й, придоби плът, докато тя отново се прибираше на улица „Суонстън“ пеша, спирайки само на едно място — в Юниън Банк, за да внесе в сметката си единайсет лири и да увеличи по този начин спестяванията си на тринайсет паунда.

Направи бърза сметка: продавайки на Маргарет Аткънсън или на някоя друга трите рокли, които й оставаха, но най-вече тази с трийсет и деветте копчета, за което би могла да вземе най-малко двайсет и пет гвинеи, тя щеше да има повече от четирийсет и осем лири. „Само дето ще трябва да ходя гола като каначка.“ Но това си е чиста спекулация: прекрасно знаеше, че никога нямаше да се раздели, дори и да умираше от глад, с първата рокля, която някога бе имала. Нищо че — или може би тъкмо поради това — Тадеуш не беше успял да й я свали в стаята в квартал Прага…

Почти с безразличие се осведоми при госпожа Смитсън дали евентуално не са пристигнали пари от братовчеда Шлоамел. Нищо, разбира се.

Даде една лира на хазяйката, като малко се упрекна за разточителството си: „ако й платя всичко, което дължа, тя ще започне да гледа на мен като на обикновена пансионерка“. С част от шилингите, които й останаха, тя си купи нови обувки, най-малко грозните, които можа да намери в магазините на улица „Бърк“, произведени в Америка и почти нейния номер — тя носеше трийсет и трети. Като натъпче в обувките малко парцали от стара фуста щяха да й станат, а и щяха да успокоят малко краката й, целите в пришки…

В Мелбърн през тази зима, когато в Европа е лято, операта представяше „Дъщерята на госпожа Анго“, а на отсрещния тротоар Кралският театър даваше „Херолдщайнската херцогиня“ от някой си Жак Офенбах. Улица „Бърк“ е любимата улица на Хана в Мелбърн; тротоарите бяха широки (самата улица беше трийсет стъпки и й се виждаше огромна), имаше много магазини, тълпата по нея беше гъста, въпреки че (по нейно мнение, но каква друга база за сравнение имаше тя) не беше така „raffinée“ като улица „Краковски кръстопът“. На едно място, по средата на улицата, имаше ручейче с дървен мост над него…

Улица „Бърк“ свършваше при гарата и идеята на Хана окончателно се оформи. Тя постави въпроса още на последващия ден, докато продаваше — за шестнайсет гвинеи — третата си рокля, сатенената, за която невъзмутимо съобщи, че е от Уърт, известния парижки шивач (прочела бе името му в някакъв стар брой на „Илюстрасион“). На купувачката си обясни, че в Австралия ще остави не само няколко рокли…

— Камериерката ми би искала да остане в тази страна, да се установи тук. Тя има някакъв братовчед, или чичо, не зная точно, в Сидни. Преди да се върна в Европа, бих искала да помогна на бедното момиче да си намери работа. Нали знаете как е — привързваме се към слугите си. А освен това тя е още млада, не бих искала да я поверявам на кой да е, отговорна съм за нея в известен смисъл. Тя може да гледа деца или да работи като секретарка, прекрасно знае да чете и пише, и говори четири езика; деветнайсетгодишна е и се казва Хана. Със съжаление се разделям с нея и безспорно ще й дам отлични препоръчителни писма…

Отговаряла за Хана като за себе си и ако госпожа Аткънсън знаела някое семейство, което…

Заминаващата за Нова Зеландия млада жена от Сейнт Килда обеща да направи каквото може.

… Но завърнала се на улица „Бърк“, Хана не се задоволи с това обещание. Отиде на гарата и под най-невероятен претекст се добра до резервациите на места във влака първа класа от Уодонга до Сидни. От една карта в библиотеката бе научила, че Уодонга е граничният град на колонията Виктория, на река Мъри. Служителят, когото избра за жертва, беше едър млад мъж, почти толкова сладичък като флотския курсант от „Китай“, а сърцето му беше още по-нежно. Той налапа въдицата с историята, която Хана му сервира и според която тя издирваше баща си, тръгнал да се прави на златотърсач, изоставяйки жена си и осемте си деца. Трогнат до сълзи, покани Хана на вечеря и тя, разбира се, прие, защото така нямаше да плаща на госпожа Смитсън. Благодарение на него тя състави списък на богатите семейства с деца, готвещи се скоро да заминат на север, бягайки от мелбърнската зима…

… И поддържаше този списък в изрядност благодарение на всекидневните си посещения на гарата (на третия ден служителят й поиска ръката, но тя се отърва от него като му разкри ужасната истина: била вече омъжена и имала две деца и всъщност преследвала не баща си, а мъжа си; той беше още по-разстроен от първия път).

… Допълни го, след като разпита по рецепциите на всички големи хотели в Мелбърн.

Седмица по-късно — беше пристигнала преди двайсет и един дни — хвана първата риба или по-точно цяло стадо риби: многобройно семейство свръхбогати бразилци, които имаха нужда от гувернантка за четирите си деца и се готвеха да заминават за Брисбейн. Бързо пропаднала надежда — тъпите бразилци смятаха да пътуват по море и щяха да минат край Сидни, без да спират. Освен това водеха със себе си не обикновени слуги, а роби, получили свободата си толкова скоро, че самите те сякаш не знаеха за освобождението си…

Минаха още две седмици. — Нямаше никакъв смисъл, Лизи… Това, което направих в Сидни, със същия успех можех да направя и в Мелбърн, може би дори по-бързо и по-добре… Но си бях наумила Сидни, в крайна сметка това беше състезание между мен и Австралия, предизвикателство, което трябваше да приема; нямаше да се предам още при първата пречка… Мисля, че това беше истинската причина за заинатяването ми, а и бях сигурна, че в Сидни Мендел щеше да ме намери по-лесно, отколкото в Мелбърн… Трийсет и четвъртият ден бе успешен.

Почти едновременно, във всеки случай в един и същи ден, всички алармени инсталации се задействаха: служителят от гарата, администраторът в хотел „Ориентъл“ на улица „Колинс“, дори малките обяви в „Мелбърн Аргус“ й съобщиха новината: някоя си госпожа Елоиза Хътуил търсеше камериерка, преди да се отправи към именията си в долината по горното течение на Мъри. Хана веднага отиде да се осведоми. Въпросните имения се намираха близо до едно място с екзотичното име Гундагаи в Нови Южен Уелс. А Хътуилови бяха прекалено богати, нямаха деца и бяха немски швейцарци; семейството дошло в Австралия преди трийсет години и донесло в куфарите си лозови пръчки; забогатели благодарение на лозята (виното им „Олбъри“ беше известно и бе получило награда на Изложението в Париж през 1878 г.) и на няколко мини.

Ценна информация, която за малко да струва скъпо на Хана — когато се яви във великолепната къща в Тоорак, на левия бряг на Яра, там вече чакаха десет или дванайсет кандидатки. През следващия час, докато чакаха, Хана положи усилия да елиминира конкуренцията. Струваше й се, че основната опасност идва от едно едро русо момиче, не по-умно от другите, но което със сигурност знаеше немски, защото беше от Шлезвиг-Холщайн. На умишлено развален немски Хана изказа учудване от присъствието на Хилдегарде, която по-скоро би трябвало да е в Сейнт Килда, у онази млада жена, дето живее в красивата бяла къща с колоните, има две възхитителни деца и търси гувернантка наставница, говореща езика на Гьоте и способна да научи на него и рожбите й, срещу главозамайващата заплата от двайсет и пет шилинга на седмица…

— Уникален случай, от който сама щях да се възползвам, но тъй като знам добре само руски и отчасти английски…

Хилдегарде хукна като светкавица, въоръжена с адреса в Сейнт Килда. Пътят бе разчистен. Поне Хана мислеше така. Когато дойде нейният ред да бъде приета от Елоиза Хътуил, тя се озова пред дребна закръглена женичка с тънки устни, тлъсти пръсти, обкичени с пръстени, със странно трескав и твърд поглед, която първо я разпита на английски, после на немски, и едва погледна препоръчителните й писма (съчинени от самата Хана)…

… Но в самото дъно на стаята, в която се състоя срещата и която дръпнатите завеси са потопили в полумрак, имаше една полуотворена врата, водеща към още по-тъмна стая. В миг Хана придоби убеждението, че зад тази врата има някой друг, когото тя не вижда, но който вижда нея; и от решението на когото зависеше дали тя ще бъде наета или не…

— Обичам — каза Елоиза Хътуил — моите камериерки да са елегантни. Походете, ако обичате, от този шкаф до фотьойла… Обърнете се, искам да ви видя в гръб… Сега в профил… Приближете се към мен… Разтворете деколтето си… Да, искам да видя гърдите ви, изпитвам ужас от камериерки, които си тъпчат какво ли не под блузите, за да изглежда, че имат големи гърди… Наведете се…

С лице към открехнатата врата на тъмната стая Хана се наведе, след като бе разкопчала горнището на роклята си, и смъкна колкото можа батистената си риза.

— Оправете се — каза Елоиза. — Отидете да чакате оттатък. Ще дойдат да ви дадат отговора.

Отговорът е „да“, Хана бе наета за осемнайсет шилинга на месец, заплата доста над приетото.

„Остава да се разбере защо ми плащат толкова.“

Получи — друго разточителство, което я изненада — десет лири да си купи нови дрехи, шапка и обувки. Инструкциите й бяха дадени от нещо като икономка с безизразно лице, явно и тя от немски произход и с елементарен английски. Тя смяташе, че двете оцелели рокли в червено и черно са прекалено изискани за една слугиня. Икономката се казваше Хартман и имаше съвършено точни представи за вида на тоалетите — само черни рокли със сиви якички и с квадратно деколте…

Отдолу дантела…

Повдигна полата на Хана, запретна я до ханша, кимна с глава:

— Става. Облечена сте като дама, за какво се взимате? Бъдете тук с багажа си вдругиден следобед, готова за път. Имате ли роднини в Австралия?

— Петимата ми братя — отговори Хана. — Кой от кой по-едри. Истински великани.

На 19 август 92-а тя плати на госпожа Смитсън останалите трийсет и два шилинга, които й дължеше. А в платнената си чанта, където над личните рокли бе наредила униформите си на камериерка, тя пъхна чисто новия бръснач нож от шефилдска стомана с кокалена дръжка, способен да разцепи косъм на две (сигурна беше, тъй като го бе опитала), който бе купила същия ден.

На следващия ден, в пет часа сутринта, тя се качи на влака за Уодонга от гарата на улица „Спенсър“. За втори път взимаше влак (вече бе пътувала от Варшава до Данциг), но природата, която се нижеше, бе на една непозната Австралия. Не много вълнуваща на пръв поглед — след като отминаха фабриките в предградието Футскрай, пейзажът стана равен, празен, пуст, без дървета; телени огради очертаваха докъдето поглед стига тъй наречените падок, в които овцете смъртно се отегчаваха, въпреки че бяха наблъскани в невероятни количества. С досадна натрапчивост и на равни интервали се появяваха и други овце, този път във влаковете, които отиваха в Мелбърн.

Толкова много овце взеха да втръсват на Хана, още повече че тя беше на път почти да намрази работодателката си. Не само защото Елоиза Хътуил се превземаше и се държеше като отвратително момиченце (въпреки че бе прехвърлила петдесетте), не и защото искаше непрестанно да бъде пръскана с одеколон и непрестанно да яде колбаси, изваждани от една огромна плетена кошница. А защото говореше. С кисел глас, на немски, примесен понякога с неразбираем швейцарски диалект. Изреждаше като в молитва австралийските си богатства, които били огромни и били нейни, само нейни, мъжът й нямал нищо…

Хана все още не го бе видяла. Освен дето го зърна на два пъти отдалеч, един път в къщата в Тоорак и после на гарата, до Елоиза, докато следеше товаренето на шестнайсетте или седемнайсет куфара на работодателите си. Странно, но той не пътуваше със съпругата си или поне не в същия вагон.

Влакът спря в Уодонга, след впечатляващо преминаване през една вкаменена гора от евкалипти със стърчащи като скелети клони, без ни едно листенце, заради железните обръчи — благоволи да обясни Елоиза, — поставени от овчарите, които така унищожават всяка растителност, освен тревата. Уодонга беше на брега на река Мъри, където се прехвърлиха на един омнибус с шест коня, за да пресекат реката и да отидат до Олбъри, първия град в Нови Южен Уелс. Митническата проверка бе рутинна — само в обратната посока, на влизане в колонията Виктория, формалностите бяха по-строги. Хана запомни това за всеки случай, запомни дори размера на вносните такси: двайсет процента. При нея това става съвсем естествено, да запомня подобни подробности, въпреки че в момента изобщо не знаеше за какво биха й послужили.

Едва в този момент Лотар Хътуил се присъедини към тях, разделяйки се с групата мъже, с които бе пътувал дотогава. Беше елегантен мъж, слаб и висок, макар и по-нисък от Тадеуш. Несъмнено беше по-млад от жена си, може би с десет години — значи около четирийсетте. Любезно ироничният му поглед срещна очите на Хана и тя веднага се убеди, че именно той е бил в затъмнената стая — „ако наистина там е имало някой, може би си си въобразила“ — и е присъствал на приемния изпит. „Ако все пак е видял гърдите ми, надявам се да са му харесали. Несъмнено, щом те избраха…“

Обърна се към Хана на немски, на съвършено чист немски. Беше внимателен, фамилиарен и сладкодумен, а по време на вечерята в хотел „Ексчейндж“ настоя Хана да седне на тяхната маса — „в Австралия сте, госпожице, не в Европа; така да се каже, социалните различия тук не съществуват“. Беше забавен и весел, разказа случката с градския съветник на Балард (град на запад от Мелбърн), който, информиран за една молба за внос на трийсет венециански гондоли, предназначени за украсата на езерото в центъра на града, се противопоставил, казвайки, че не вижда причина за такова прахосване на парите на данъкоплатците: защо просто не докарат от Италия една двойка от тези животни, една мъжка и една женска гондола, и да оставят природата да направи своето.

Хана се засмя. У Лотар Хътуил има нещичко от Мендел Визокер — същия начин да се усмихва с устните под мустак и най-вече очите, Лизи… Тогава беше на четирийсет и две години, в същото време ми изглеждаше много стар и все пак толкова млад, с посребрените кичури по слепоочията и загорялата си кожа…

Прекараха нощта в Олбъри. Съвсем бързо тя разбра, че съдържателят на хотела е евреин. Румънският му идиш е едва разбираем за полското ухо: да, познава Хътуилови, минават оттук три-четири пъти годишно; няма много добро мнение за мистрес Елоиза, защото при всяко минаване го подлудява с изискванията си. По-нюансиран е по отношение на мистър Лотар: „Внимавай, faygeleh29, това се прави както в Мелбърн, така и в Сидни: камериерките са предназначени за господаря и ангажират по пет-шест на година… Добре, добре, но трябваше да те предупредя“.

На следващия ден, 21-ви, един файтон с купе чакаше пред вратата на хотела. Караше го някакъв мъжага с морковено оранжеви коси, който отговаряше на името Мика Гън и служеше у Хътуилови. Поеха по път, който прекосяваше лозята. Файтонът имаше само две истински места и пейка срещу тях, наричана „предница“ и която Лотар галантно избра за себе си, оставяйки на двете жени тапицираните с кадифе седалки. Много бързо Елоиза заспа, като хъркаше с отворена уста. По бузите й се стичаше пот и тя от време на време се полусъбуждаше, за да поиска да бъде напръскана с одеколон…

— Къде сте учили немски?

На въпроса на Хътуил, чиито колена докосваха нейните, Хана отвърна първото, което й дойде наум: че е живяла във Виена (надяваше се той никога да не е стъпвал там, какъвто изглежда бе случаят), после бързо отклони разговора към тема, която я интересуваше много повече: как се забогатява в Австралия. Той се усмихна подигравателно: „Защото вие смятате да забогатеете?“. Тя се задоволи да издържи погледа му и ето че той заговори за имотите на Хътуил, за лозята (местата, през които минават бяха техни), за мините за злато, но и за мед, желязна руда и въглища, всичките в Нови Южен Уелс, навътре в колонията близо до Батърс, Литгоу, Кобар… Показа на Хана тези места на една карта. Пътят, по който вървеше файтонът, беше направо ужасен и на два-три пъти Лотар връхлетя право върху събеседницата си, която не успяваше да разбере дали тези допири са волни или неволни…

… До момента, в който самата тя политна, подхвърлена във въздуха от ново друсване.

Когато в пет часа сутринта напуснаха Олбъри, дилижансът с впряг от четири коня, принадлежащ на пощенската служба на Нейно величество, вече беше тръгнал. Файтонът го настигна към осем часа, защото голямата кола бе заседнала върху дънера на едно дърво, почти веднага след като в галоп бе преминала един брод. Никой от деветте пътника, наблъскани на четирите места на официалния впряг, не беше сериозно ранен и всъщност катастрофата сякаш бе развеселила всички. „Тия австралийци са кой от кой по-откачени“ помисли си Хана. Файтонът продължи пътя си, след като Гън и Лотар Хътуил помогнаха да изправят преобърнатата кола. Последва петнайсетчасово пътуване, прекъсвано от кратки спирания, запечатало се в паметта на Хана като най-лошото, което бе предприемала. Пейзажът беше планински или поне така изглеждаше на Хана, която бе виждала само равнини. Въздухът ставаше все по-топъл и влажен, нощта донесе съвсем слаба прохлада. Часът беше два през нощта на 22 август, когато колата премина по един мост…

— Мъръмбиджи — отбеляза Лотар Хътуил.

Мостът беше безкраен, дълъг почти една английска миля и въпреки пълното си оглупяване след милионите тръскания, Хана забеляза по реката многоцветните светлинки на параходите, които сякаш бяха седнали на странични водни перки.

— Гундагаи — осведоми я отново Хътуил.

Двайсет минути по-късно файтонът навлезе в алея, оградена от неизбежните евкалипти. С фенери в ръце прислугата се втурна към тях. Направо вдигнаха на ръце Елоиза, хъркаща оглушително като всички камбани на Варшава, и я отнесоха в апартамента й.

Залитайки, Хана достигна до стаята, която й посочиха. Нямаше сили дори да се съблече. Заспа като застреляна. С една последна мисъл в главата: беше само на един ден път от братовчеда Шлоамел.

Усещането, че една ръка я хваща за глезена, я събуди.

Беше се съмнало. Лотар Хътуил седеше на леглото й, облечен във великолепен костюм с цвят на слонова кост и жилетка от алена коприна, малко златно зърно, инкрустирано с перла, бе забодено на вратовръзката му. Той предугади въпроса, който щеше да му бъде зададен.

— Десет часа сутринта. Жена ми изобщо няма нужда от услугите ви, тя ще се събуди в най-добрия случай едва утре. Това се повтаря при всяко пътуване.

— Ръката ви — каза Хана.

— Другояче няма да ви докосна. Освен ако не ви се иска. На вас иска ли ви се?

Досега бе лежала на една страна, сега се обърна по гръб и го изгледа втренчено, отначало странно размекната, все още отпусната от съня, изтощена. Пред прозорците бяха спуснати от онези неща, които тя никога не бе виждала и които бяха направени от тесни дървени летвички, препречващи палещото слънце; в неподвижния въздух на стаята се усещаше доста натрапчив аромат на евкалипт.

От глезена ръката без да бърза пропълзя още малко по-нагоре под полата; отмина коляното, докосна вътрешната страна на бедрото.

— Един път вече се опитаха да ме изнасилят — каза тя. — Неуспешно. Разпорих един корем с бръснач.

— Вие имате бръснач?

Тонът беше развеселен, но погледът — внимателен и тежък. Тя изобщо не се страхуваше от него, продължаваше да го гледа и не го намираше чак толкова стар. Ръката под полата й, спряла за момент, продължи да напредва. С много деликатност тя застина на хълмчето на корема, с разтворена длан и разперени, но неподвижни пръсти; топлината от допира се усещаше през коприната на дантеления панталон.

— С мен, Хана, никога няма да имате нужда от бръснач.

Леко натискане на пръстите върху корема. И тя помисли, малката машинка в главата й лениво се задвижи: „На теб ти се иска да се оставиш да те любят, Хана, иска ти се много бавно, много нежно да те съблече гола. В известен смисъл да те обели, без да те изтръгне от това състояние на отмала. Той сигурно е способен да го направи… Но ако сега се съгласиш, повече няма да можеш да му поискаш пари“. Учуди се на самата себе си от последното заключение, което не бе предшествано от никакво съзнателно разсъждение: — откъде бе тогава убедеността, че рано или късно щеше да му поиска пари?

— Дръпнете си ръката, ако обичате.

Той кимна и се усмихна. Усмивката се появи бавно, предшествана от лека мимика, свиване на горната устна.

… Обаче се подчини, отдръпна се. Сетне попита:

— Еврейка? Чух ви да говорите със съдържателя на хотела в Олбъри.

— Зная съвсем малко идиш.

— Разбирам.

Нищо в тона му не подсказа дали й вярва. Започна да разказва за себе си. Роден бе в Швейцария, никога не е имал намерение да емигрира в Австралия, дори бил започнал да учи в Хайделберг философия, когато получил едно писмо чак от другия край на света, в което го питали дали иска да отиде да замести братовчед си Йоаким. Който си счупил врата поради разногласия със своя кон. Лотар заместил братовчед си във всичко, дори и в леглото на вдовицата…

На това място настъпи пауза в разказа. Кафявите очи се отместиха към излегнатото тяло на Хана, бавно се изкачиха към ръката й, която откакто се бе събудила, упорито криеше под една възглавница. Очевидно се питаше дали тя държи бръснача.

— Преди петнайсет години — подхвана отново той — Елоиза не беше такава. Или поне не й личеше. Вие се досетихте, че аз присъствах на избора от кандидатки за камериерки в Сидни, нали?

— Да.

— Казаха ли ви, че камериерките на Елоиза се набират единствено за моя употреба?

— Да.

— И въпреки това вие тръгнахте и продължихте пътуването.

За трети път тя каза „да“. Той отново кимна с глава.

— Вие ме интригувате — каза. — Но още повече ме интересувате. Мога ли да пипна гърдите ви?

Тя завъртя отрицателно глава.

— Вече ги видях — отбелязва той. — В Тоорак, когато Елоиза ви заповяда да разкопчаете роклята си и вие го направихте с ясното съзнание, че и някой друг ви гледа. Това е договор, който ние с жена ми сключихме преди десет години — тя сама избира любовниците ми, а това е своего рода начин да бъде сигурна във верността ми. Избира си камериерките според моя вкус. Според това, което мисли, че е моят вкус. Тоест предварително отстранява онези, които биха могли да ми харесат. Слава богу, успях да я убедя, че обичам знойните жени. Тя затова и ви избра: вие бяхте най-слабата и най-дребната от всички. Ще легнете ли с мен, ако ви дам пет лири?

— Не — отвърна усмихната Хана.

— Десет?

— Не.

Той се засмя.

— Много щях да се учудя, ако бяхте казали „да“. Зададохте ми толкова много необичайни въпроси по време на пътуването. Необичайни за жена имам предвид. Наистина ли възнамерявате да натрупате състояние в Австралия?

Тя кимна утвърдително с очи, впити в неговите. Замълчаха. После той попита:

— Мислите ли, че сте способна да го направите?

— Ммм — произнесе Хана, като не преставаше да го гледа.

— Имате ли някаква идея как да спечелите толкова пари?

— Още не.

Замълчаха отново.

— Самият аз нямам пари, Хана, вероятно тя ви е казала. Всеки шилинг, който харча, е неин, мога да похарча почти толкова, колкото пожелая, но при условие че дам точен отчет и за най-малкия си разход. Ако преди малко бяхте приели десетте лири, самата Елоиза щеше да ви ги плати. Въпреки че десет лири щяха да й се сторят… прекалено високо възнаграждение. Някой чака ли ви Сидни?

— Всъщност не.

— Мъж?

— Не такъв мъж, за какъвто вие си мислите — отговори тя. Протегна се, като все така криеше ръка под възглавницата и добави: — Жадна съм.

Вярно е, че гърлото й беше пресъхнало, но в същото време опитваше нещо. Опитът беше многозначителен: Лотар Хътуил стана, оставяйки на леглото широкополата си шапка, после се върна с чаша вода. Междувременно Хана бе седнала. Тя пиеше, а той стоеше прав пред нея. Не бързаше, вече беше съвсем разсънена, но с доста разнебитено тяло от двайсетте и един часа, прекарани в колата. Отпуснатостта бе изчезнала, машинката в главата й бе възвърнала бързия си ритъм, анализираше всичко. Нито за миг досега не се бе съмнявала какво ще прави, щом стигне в тази затънтена дупка на Австралия: щеше да зареже задълженията си на камериерка и по възможно най-късия път щеше да отпраши към Сидни. Това беше целта й още при тръгването, тя се бе вкопчила в нея с последни сили и не бе имала време да отдаде достатъчно внимание на другия въпрос, който всъщност беше по-важен: какво щеше да прави в Сидни, когато най-сетне се добереше до там. Мислила бе, разбира се, но нищо не бе измислила. Естествено, че нямаше да отглежда овце или да рови земята като къртица, за да вади злато, мед или нещо още по-смешно, въглища: „Мисли разумно, Хана, ти действително нямаш нужните физически качества. Пък и в най-добрия случай ще са ти нужни петнайсет години, за да забогатееш. Освен това си жена и следователно, по принцип, за да забогатееш, разполагаш само с две известни средства: да проституираш с индустриални темпове или да се ожениш за някой мъж с много пари, който ще те обсипе с бижута, стига да си достатъчно гальовна… Ужас!

… Мъж като Лотар Хътуил, който, ако добре разбирам какво се опитва да ми каже, няма да се противопостави на идеята да убие жена си, ако малко му помогна… Още една причина да изчезна оттук по най-бързия начин…“

Остави чашата си, чието съдържание бе пила колкото се може по-бавно. Не беше сигурна, че е разбрала правилно Лотар Хътуил; той може би всъщност изобщо не възнамеряваше да убива жена си. Попита го:

— Така ли се изповядвате на всички камериерки?

— Не — отговори той усмихнат.

— Само на мен ли?

— Само на вас.

Конски тропот навън. Той извади от джобчето си часовник и го погледна. Тя наблюдаваше ръцете му. — Едно нещо забелязвам веднага у мъжа, Лизи, преди устните, очите, усмивката или зъбите: ръцете му. Харесвам хубавите, поддържани, разумно силни ръце. Те казват много в зависимост от това как стискат, ръкомахат без причина или пък са спокойни. Винаги малко съм се притеснявала, но още повече съм била привличана от мъж с хубави ръце, които умее да владее.

Ръцете на Лотар Хътуил, след тези на Тадеуш, бяха най-забележителните, които Хана някога бе виждала. — Лизи, никога не се доверявай на мъж с едновременно спокойни и гъвкави ръце…

— Трябва да замина. Няма да ме има два-три дни, отивам в Аделонг, на двайсет и пет мили на юг. Миналата нощ минахме оттам, но вие спяхте. Жалко — там Елоиза има две златни мини. И понеже вие така много се интересувате как да забогатеете…

Той протегна ръка и с показалеца и средния пръст я принуди да спусне клепачите си.

— Очите ви са същински пушки, Хана. Ще се видим пак, разбира се…

През следващите две минути тя гледаше от прозореца как той яхва коня и потегля, обграден от двама мъже, които сигурно бяха телохранителите му. Във всеки случай те носеха пушки през рамо и странни шапки с обърната и закрепена за дъното периферия.

Тя още четвърт час гледа през щорите. Алеята с евкалиптите се падаше вдясно. Наляво се виждаше реката. Къщата беше голяма и от едната й страна имаше дървени бараки, които вероятно бяха конюшни. Никъде не се виждаше жива душа. „Клопка ли е, Хана? Всичко изглежда много лесно…“

… Би искала да знае, например, къде е едрият червенокос дангалак, Мика Гън…

Мисълта, че трябва да открадне кон, малко я натъжи. Но то нямаше да е истинска кражба: в Яс, където щеше да хване влака за Сидни щеше да остави коня на някое доверено лице да го върне на Хътуилови. А имаше ли изобщо друг начин да се оправи? Ако не се махнеше днес, утре вече нямаше да може да се отърве от неукротимата Елоиза. „Още веднъж всичко се нарежда прекалено добре, Хана: Лотар се постара да те извести, че ще отсъства, че жена му ще те потърси най-рано след ден… Дори ти остави карта на страната, прекалено е хубаво, за да е истина…“

За последен път преброи парите си — оставаха й двайсет и пет лири и осемнайсет шилинга от продадените рокли, плюс една лира и пет шилинга, икономисани от аванса, даден й в Мелбърн за дрехи. Бързо се изми и се преоблече в рокля в кралско синьо от здрава материя, която бе купила специално за целта; забоде на нея безопасната игла, също купена за случая, с която да закопчае полата между краката си, когато щеше да язди като мъж.

… Щеше да забрави бръснача: беше под възглавницата, както Лотар предполагаше. С платнената чанта в ръка (тя все така носеше в нея своите дванайсет или петнайсет книги — „Панаир на суетата“ на Такъри, няколко томчета на Дикенс и своя любим Шодерло дьо Лакло на френски) тя излезе в коридора.

Празен.

Стълбата също. В къщата цареше най-дълбока тишина. Стигнала на приземния етаж, тя отвори вратата; улучила бе още при първия опит — озова се в много хубав кабинет, сигурно на Лотар Хътуил. На масата, поставени на видно място, имаше две книги, подвързани с кожа, явно много пъти четени и препрочитани: „Веселото познание“ и „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. „Сякаш ти предлага да ги вземеш, Хана…“ Ала тя се задоволи само с един лист хартия, който също бе оставен там, до мастилницата и перото. Написа на немски: Ще оставя коня в Яс. Що се отнася до аванса от заплатата ми и цената на пътуването до Гундагаи, ще ви ги върна при първа възможност. Поколеба се, изкушена да добави още нещо, с което да отговори на последните думи на Хътуил, когато той каза: „Ще се видим пак, разбира се“. Накрая се задоволи да се подпише импровизирайки: едно Х и едно Н, леко наклонени надясно и пресечени с една хоризонтална черта, насочена нагоре — подпис, който тя измисли този ден съвсем случайно и който щеше да стане известен.

Върна се във все така тихия и пуст хол. Тръгна отново, но десет метра по-нататък трябваше да се скрие зад една завеса, защото минаваше някой, когото тя не видя. Продължи пътя си, влачейки чантата — „Мендел щеше да каже «проклетата чанта»“, — която вече тежеше като умряло магаре.

Не срещна другиго, докато прекосяваше огромната къща. Най-сетне се добра до конюшнята. Ни помен от коняр. В замяна на това осем или десет коня бяха наредени край хранилките. Спомни си гласа на Мендел: „Конят се яха винаги отляво, малка глупачко… И му се говори, Хана, казва му се, че го обичаш и че разчиташ на него“. Избра си един, който взе за кобила, без да е много сигурна, но който й хареса с искрящия си и нежен поглед. Оставаше да го оседлае: това й отне цели трийсет минути, като междувременно си счупи един нокът. „Накрая ще започна да псувам като Мендел! И сигурно, когато най-после успея да си покажа носа навън, ще видя Хътуил и всичките му служители да припадат от смях“ (Не можеше да се отърси от усещането, че заминаването или по-точно бягството й са програмирани от домакина.)

Най-после успя горе-долу правилно да затегне подкоремния ремък и закачи чантата си на седлото…

… Седна да си поеме дъх — цялата бе плувнала в пот и беше почти изтощена от дългото придържане на седлото с протегнати ръце.

— Слушай… — каза тя тихо на кобилата. — Можеше поне да коленичиш, както правят май камилите. Във всеки случай ще тръгнем заедно или поне така се надявам. Разчитам на теб, безкрайно те обичам, иска ми се да вярвам, че ще проявиш поне малко женска солидарност. Ако не ме хвърлиш от гърба си, вече ще е нещо. Не съм много умел ездач…

Отговор не последва. „Вярно, че й говорих на идиш.“ Напуши я луд смях — от нерви. Хвана животното за повода и, идиш или не, установи, че кобилата я следва. След минута беше навън, под палещото слънце, почти убедена, че не са я видели. Избягвайки алеята, тя тръгна през горичка от акации. Едва четвърт час по-късно, с помощта на дънера на едно съборено дърво тя се метна на кобилата и се настани на седлото.

Тръгна по северния път, изключително горда от себе си…

… И едва в този момент забеляза, че Мика Гън я следва.

Когато тя спираше, спираше и той, тръгнеше ли, той отново поемаше след нея. Не беше възможно да се лъже, това бяха неговите червени коси и фигура на плашило. Нямаше съмнение и за стратегията му: следваше я, без да предприема нищо друго. Помисли си да го извика и да му обясни, например че просто е излязла, с абсолютното съгласие на Лотар Хътуил, да разгледа околността. Но той непрестанно стоеше надалеч, неподвижен на едрия си, почти жълтеникав кон, чакайки съвсем търпеливо тя да продължи пътя си; единствения път, когато Хана направи опит да се приближи до него, той беше накарал коня си да отстъпи назад. Едно от двете, както щеше да каже Мендел Визокер: или изпълняваше дадени му заповеди или действаше по своя инициатива…

… и щеше да я бутне в първата срещната австралийска пропаст.

Макар да вярваше повече на първата, отколкото на втората хипотеза, тя извади от чантата и пъхна в пазвата си бръснача със седефената дръжка. „Трябваше да стана лекар с този мой вкус към изкормването на хора!“

Минаха два часа, после още два без нищо в това странно преследване да се промени. Прекосяваната местност беше прекрасна дори за загрижената Хана: пътят вървеше край склона на планината, която се издигаше над долината Мъръмбиджи, въздухът беше по-свеж, почти щипеше…

… А Мика Гън продължаваше да върви зад нея, като непрестанно внимаваше разстоянието между тях да е почти триста стъпки. Изобщо не правеше опит да се приближи. Дори когато тя прекоси и подмина без да спре, пред волските погледи на няколко фермери, малка група къщи, струпани около бяла църква — по-късно щеше да научи, че мястото се казва Югионг. Дори и когато пътят се стесни и залъкатуши между дърветата. Това досадно и мълчаливо присъствие след нея започна да опъва нервите й, които инак бяха много здрави.

Освен това и най-вече тя усещаше как я обхваща изтощението и се прибавя към съвсем осезаемите болки от загрятото седло: схващанията от предишния ден се смесваха с острите болки в корема — защото отгоре на всичкото беше и с мензис! „О! По дяволите, защо съм жена? Не можеше ли поне това да почака малко?“ Почувства, че я втриса, и то все по-силно с всяка отхвърлена миля, до такава степен, че започна да вижда Мика Гъновци навсякъде. В един момент откри, че говори за Тадеуш на кобилата. Която наостри уши и показа интерес. „Или така ми се струва. Но когато я чуя и да ми отговаря, ще съм напълно откачила.“ Ако се съдеше по залязващото слънце, беше доста след шест вечерта, когато зад последния завой тя зърна сводовете на метален мост, подобен на описания от Лотар Хътуил: тя е в Яс. Когато се смъкна от седлото, изпита огромно облекчение, но много скоро действителността се наложи: самото пристъпване беше цяло изтезание. „Отгоре на всичкото съм и смешна!“ Залитайки под погледите, тя влезе във фоайето на хотел „Комършъл“ посред страхотна врява. Фактът, че бе единствената жена, още повече засили чувството й, че е нещастна и изоставена. Както и беса й, който за щастие я отведе до рецепцията, чийто плот беше на равнището на очите й.

— Болна ли сте? — разтревожи се администраторът.

— Не повече от вас, идиот такъв — отговори тя, принудена да вика, за да преодолее врявата. — Искам стая, без мъж вътре, ако е възможно, разписанието на влаковете за Сидни и цената на билета.

Той й даде и трите. Попита я дали иска да вечеря. Тя отвърна „не“, преди още да е помислила — цялото заведение беше претъпкано с мъже, очевидно замаяни от толкова бира, голяма част от тях се бяха струпали около едно раздрънкано пиано и пееха в хор рефрени, от които тя разбираше една дума на десет. Бързаше само за едно, да е сама и легнала… По корем!

Стаята, която й бяха дали, беше точно над големия салон и тя с часове остана в полумрака с широко отворени очи, разкъсвана от глад, разтърсвана от желание да повърне, изгаряща от температура, без да знае от какво всъщност я боли най-много — от схващанията, от претрития задник или от менструацията. Хвана се още веднъж, че си говори сама: „Искаше да дойдеш в Австралия? Ето те тук. Това не е страна за жени, ако изобщо съществува такава страна. А отгоре на всичкото искаш да забогатееш. Не ме разсмивай. Я се погледни!“ В един момент, просто за да се убеди във всичко лошо, което мислеше за себе си, тя се довлече до стенното огледало и сардонично се загледа в една чорлава Хана, бледа като смъртник, с изпити черти и сенки под очите: „Ще уплашиш даже кенгуру“.

Сънят все пак успя да я надвие, въпреки че на два метра под нея, от другата страна на тънкия дървен под, пиянските гласове не спираха да се дерат.

На другия ден, когато излезе от хотела олюлявайки се, Мика Гън седеше отпред и я чакаше.

Беше изпила малко хладък чай, но го повърна веднага, като спазмите я измъчиха още повече. Изстиналите през нощта мускули се надпреварваха кой да я боли повече; всяка крачка изискваше просто героизъм, а коремът я болеше така, че й се крещеше. Мика Гън я гледаше как идва към него. Съвършено безразличен, той спокойно тъпчеше една къса лула, вадейки тютюн от кожена кесия. Пръстите му бяха отвратителни, тънки и кокалести, като цялото му тяло, но с деформирани върхове. Очите му имаха доста стъписващ кафяво-жълт цвят, сякаш неестествен, нездрав, заради контраста с червените коси.

— Дълго ли ще ме надзиравате?

— Yep.

Той запали лулата си и отвратителната остра миризма на тютюна, който пушеше, едва не накара Хана отново да повърне.

— Дълго ли ще ме преследвате?

Той тръсна глава, все така стискайки със зъби късата лула. „Бих го убила с радост“, помисли си Хана.

— Ще ми попречите да се кача на влака?

— Nope.

— Заповеди ли сте получили за мен?

— Yep.

— Заради коня, който взех?

— Nope.

— Заповеди от кого?

Той изпусна облаче неназовима воня и това беше единственият отговор. Дали въобще знаеше нещо друго, освен „уер“ и „nope“, вероятно „да“ и „не“? Хана с удоволствие мислеше за убийство; ако беше мъж, щеше да му счупи носа и всичко останало със страхотни юмручни удари и щеше да го накара да изяде лулата си, както беше запалена. „О, Мендел, защо ме изоставихте?“

— Трябва да ви кажа нещо — каза тя. — Вие сте най-миризливата и най-гнилата отрепка в Австралия. Ясна ли съм?

— Yep — отвърна Мика Гън с очарован вид.

Непонятно защо в този момент на Хана страшно й се прииска да се разсмее.

„Да сменим тактиката, помисли си тя, инак този нещастник ще върви подире ми докато съм жива. А това ще позволи на Хътуил, мъжа или жената, да ме пипнат и може би да ме изпратят в затвора за кражба… Или даже по-лошо: да ме забъркат в съпружеско разчистване на сметки.“

— За коня най-напред — каза тя. — Вие ли го взехте?

— Yep.

— Сега да говорим делово. Ще престанете ли да ме преследвате, ако ви дам два паунда?

— Nope.

— Пет паунда?

— Nope.

— Десет лири?

В жълтите очи се появи колеблива светлинка. Хана имаше двайсет и шест лири и три шилинга. Билетът за влака до Сидни струваше пет лири и десет шилинга. (В една лира имаше двайсет шилинга, ама че глупава система!)

— Двайсет — каза Мика Гън.

— Петнайсет.

Той завъртя глава. „Ще падна, мислеше си Хана. Ще се просна с разперени ръце по средата на тази улица накрай света и ще съм препускала за нищо.“

— Добре, двайсет — рече тя. — Но при едно условие: ще оставя парите на съдържателя на хотела, който ще ви ги даде след тръгването на влака. Два часа след това.

Довлече се до гаричката на края на силите си, а по бедрата й се стичаше кръв. На моменти виждаше двойно.

— Пет лири и шестнайсет шилинга — каза чиновникът от железницата на Нови Южен Уелс.

— Казаха ми, че цената била пет лири и десет.

— Миналата година, да. Но не и според новите тарифи.

Тя се вкопчи в гишето, обхваната отново от световъртеж. Изгаряше от температура.

— Сигурна ли сте, че ще можете да пътувате, госпожице?

— Убедена съм. Гледайте си работата.

Тя виждаше двама, а понякога и трима служители. Което нямаше да е толкова страшно, ако не беше усещането, че самата тя има четири ръце и две торбички. До такава степен, че беше неспособна да преброи парите и затова събеседникът й трябваше да отдели банкнотите от монетите.

— Би трябвало да се приберете да си легнете, госпожице, и да вземете влака друг ден.

— Вървете по дяволите.

В състоянието, в което беше, нямаше друго спасение, освен злобата. С упоритостта на пияница, тя преброи седемте шилинга, които й оставаха и с които трябваше да плати и хотела. Служителят й даде билет. „Влакът тръгва в пет часа следобед, уточни той. Ако няма закъснение.“ Беше едва осем часът сутринта. Тя се върна в хотел „Комършъл“, най-после освободен от крещящите бушмени. Милостиво й позволиха да задържи стаята до заминаването си. Пак се завлачи, този път по стълбите, и преди да се строполи на матрака, изми облените в кръв бедра. Едва си бе легнала, когато на вратата се почука и тя отново трябваше да стане и да махне стола, с чиято облегалка бе залостила дръжката. Отвори на младо момиче с едри червени ръце, което й носеше австралийска закуска: огромен шницел отгоре с три яйца, плуващи в мазнина. Да ти се доповърне. И тя повърна, въпреки че стомахът й беше празен от почти трийсет часа.

— Вън!

Върна стола обратно и си легна, мъчейки се да не заспи от страх да не изпусне влака.

Не го изпусна. Някой — в мъглата, която я обгръщаше, тя не би могла да каже мъж или жена — занесе чантата й до гарата, взе двайсетте лири, които даде, „за да се връчат на Мика Гън два часа след тръгването на влака“, настани я на дървената пейка в един от вагоните. Тя се озова в компанията на трима или четирима великани, обрасли с бради, които й се усмихваха с развалените си зъби. Всичките миришеха много силно, направо воняха, от тях се разнасяше отвратителна миризма на мръсно бельо. Но й засвидетелстваха несръчно и грубовато внимание, направиха й място, нещо като легло от саката си и други дрехи. Увериха я, че с тях ще бъде в много по-голяма сигурност, отколкото в ръцете на майка си. „Като че ли майка ми някога ме е защитавала от нещо. Кой, освен Мендел, ме е защитавал или ми помагал по някакъв начин“, помисли си тя (ако не го е казала и на глас) с желанието, за първи път в живота си, да се отпусне, да не се бори повече. Заспа в мига, в който влакът потегли, и последният й спомен бе от дрезгавите гласове на тези странни пазачи, пеещи й „Валсуващата Матилда“30 вместо приспивна песен.

Като спряха в Митагонг, тя спеше дълбоко. Когато отвори очи, намираше се на централната гара на Сидни. От притеснените им обяснения най-сетне успя да разбере, че композицията е на гарата от поне три часа, че те са ходатайствали пред компанията да я оставят да поспи още, че може да си прибере бръснача (не била го пуснала от тръгването от Яс и те дори се страхували да не си пререже сама гърлото), събрали са пари помежду си да й платят хотела и дори са пуснали нещичко в торбичката й, където сега тя имаше цяла лира.

Тя ги целуна по бодящите и не толкова миризливи бузи. Отказа всяка допълнителна помощ. Обясни, че е пристигнала и че чичо й, който е толкова богат, ще се погрижи за нея.

… Да, сама можела да си носи чантата, вече се чувствала много добре. Това беше почти вярно. Поне виждаше ясно и си бе възвърнала цялото самообладание.

— В Сидни съм, целта на моето пътуване, тук вече всичко ще бъде наред.

Нямаше и три минути, откакто те си бяха тръгнали, а тя едва беше излязла от гарата на улицата в Сидни, когато усети, че е следена. Обърна се и видя, че Мика Гън все така върви след нея, на не повече от сто стъпки.

Тя вървеше, вървеше, вървеше и благотворното въздействие на пътуването с влака, по време на което си бе отпочинала отлиташе с всяка нейна стъпка. Идеята да се качи на файтон й се стори налудничава: човек не пилее безразборно, когато има всичко на всичко една лира. Дълго се лута и обикаля из непознатия град. Странно, но натрапчивото присъствие на Гън зад нея й помогна, тъй като в него тя съзря предизвикателство, което я накара още веднъж да направи невъзможното: „По-скоро ще умра, отколкото да доставя на този червенокос негодник удоволствието да види, че се предавам“. (Явно съвсем беше дошла на себе си.)

… После й хрумна нещо много забавно: тъй като ръцете й се бяха откъснали да влачи тая скапана чанта, тя изведнъж реши да я зареже насред тротоара. И бе улучила — видя как Мика Гън се поколеба, после как невъзмутимо вдигна багажа и го понесе!

Към пет часа следобед тя най-накрая стигна на улица „Гленмор“, в квартал Падингтън, тоест на адреса, посочен от Мендел. Къщата се намираше на номер 173. Във викториански стил, едноетажна, с прилепен към дясната страна baw-window, тоест издаден навън прозорец с много крила. Пред нея имаше малка градинка, огъваща се под лехи с хортензии. Цялата беше боядисана в бяло, с изключение на вратата — в патешко синьо. Хана дръпна звънчето един път и докато чакаше да й отворят, се обърна с остатъка от силите си, колкото да види как Гън поставя платнената й чанта до входа на градината, а после се отдалечава с вид на човек, изпълнил задачата си.

В къщата нищо не помръдваше.

… Въпреки пълното изтощение в душата й се надигна гняв, точно както преди две години пред двукрилата врата на частния дом на улица „Кролевска“ във Варшава. „Само дето вече не си способна изобщо да ритнеш каквото и да било. Дори и един лек полъх на вятъра ще те събори на земята…“

Най-сетне едно момиченце с русо — червеникави коси и големи зелени очи, което беше на около девет или десет години отвори вратата и заразглежда Хана, притискайки към гърдите си златокоса кукла.

— Бих искала да говоря с господин Шлоамел Визокер — каза Хана.

— Кой?

— Шлоамел Визокер.

И в полумъглата, която отново започна да я обвива, двете сцени се смесиха — тази и другата от улица „Кролевска“, когато търсеше Тадеуш Ненски.

— Само за момент, моля — каза много учтиво момиченцето. Остави вратата отворена и се отдалечи. Върна се с висока жена, попрехвърлила четирийсетте, абсолютно рижава и със същите зелени очи. За трети път Хана назова името на братовчеда Шлоамел. Жената поклати глава:

— Предишният наемател май така се казваше. Но името му беше Сам.

— Преместил ли се е?

— В известен смисъл — отговори рижавата жена. — Замина за Америка.

Преди няколко месеца. Във всеки случай вече не живееше на улица „Гленмор“.

— Роднина ли ви е?

— Приятел — отвърна Хана, мъчейки се да държи очите си отворени, ала най-вече просто да остане права. Прекалено, това беше прекалено… Защото тя, разбира се, не се бе съмнявала, че братовчедът Шлоамел е имал някаква причина да не отговори на телеграфното й съобщение, но чак такава…

— Просто приятел — повтори тя. — Безкрайно ви благодаря, госпожо.

Криво-ляво смогна да се обърне, тръгна обратно по алеята между хортензиите към чантата, оставена на входа на градината. Успя да повдигне тези десет или петнайсет тона.

И, бум, строполи се.

Отвори очи и видя, че лежи на диван в същия син цвят като вратата. Срещу нея на другия край тихо седеше момиченцето, държеше русата кукла надолу с главата и разглеждаше Хана със сериозен вид.

— Събуди ли се?

— Като че ли.

— Мама казва, че сигурно си гладна. Гладна ли си?

— Съвсем не.

— Мисля — каза момиченцето, — че си голяма лъжкиня, защото сигурно си страшно гладна.

Хана успя да му се усмихне:

— Защо държиш куклата надолу с главата?

— Чакам да се оригне. Току-що я нахраних. Нарича се Франкенщайн.

— А ти?

— Лизи Маккена — отвърна момиченцето.

9. Колийн Маккена

През 1892 г. Маккена вече от единайсет години живееха в Австралия. Пристигнали бяха тук от Индия. Дъгал, бащата, беше роден в Бомбай през 1843 г.; завършил бе образованието си след четиригодишно обучение в Англия, където бе получил и дипломата си на строителен инженер, там се бе оженил, за ирландка от Голуей, католичка като него, която се бе съгласила да го последва, когато през 1865 г. той се върна да строи мостове по Ганг и други екзотични реки. Несъмнено той щеше да остане завинаги в страната, където се бе появил на бял свят, ако не беше инатът на съпругата му, която така и не свикна с Индия, със задуха и комарите й, но най-вече, ако не беше последователната смърт на две от децата им, поминали се от треска. Тъй като беше за предпочитане пред Англия, а и за да не загуби положението си на сахиб, Дъгал си намери работа в държавния сектор на австралийската провинция Куинсланд. Маккена бяха прекарали година в Туомба и Брисбейн — железопътните линии, а следователно и мостовете отиваха все по-далеч и накрая се съединиха с тези в Нови Южен Уелс, — преди да сменят мястото и да се установят в Сидни. Лизи беше най-малкото от всичките им деца и беше единственото момиче. Тя имаше петима братя…

… Или по-точно четирима братя, които живееха с нея, Дъгал и Колийн в къщата на улица „Гленмор“. За петия, Куентин, Лизи знаеше много малко — просто че той съществува, но в никакъв случай името му не трябва да се произнася, сякаш изобщо не го е имало.

Лизи никога нямаше лично да срещне Куентин и това щеше да е голямата мъка в живота й…

Всичко това Хана щеше да научи по-късно, в момента то изобщо не я интересуваше. Тя най-после седеше на маса, пред чиния с варено говеждо и зеленчуци, под погледите на седем чифта очи, три зелени и четири сини. Мъжете й бяха представени по реда на прибирането им, със същата непринуденост, с която я бяха поканили на вечеря. Имаше чувството, че всички Маккена в Австралия са се струпали край нея и намираше, че са доста за наведнъж. Дъгал и Колийн, родителите, седяха в двата края на масата, а останалите бяха подредени според възрастта: най-големият, Род, на двайсет и шест години, Оуен, на двайсет и четири, Патрик, на двайсет и една, Алекс, на деветнайсет и Лизи, която беше почти на десет.

За Хана беше ново и удивително преживяване да попадне сред истинско семейство, каквото тя нямаше от седемгодишна възраст. Семейство на чужденци отгоре на всичко, което според нея живееше в невероятен лукс, вечеряше на бродирана покривка, отрупана със сребърни прибори и порцелан, с объркващо количество ножове, вилици, лъжици и чаши. И чийто среден ръст беше впечатляващ: най-малкото от момчетата още не бе достигнало баща си, а вече беше по-високо от Мендел и почти колкото Тадеуш. Чувстваше се като фокстериер, поканен да сподели храната на котило санбернари.

Лизи, ти често си казвала, че в деня, когато за първи път ме приехте в къщата на улица „Гленмор“ съм заинтригувала цялото ти семейство и теб. А аз бях много повече от заинтригувана: откривах съвсем друг свят. Днес, от разстоянието на времето и на всички превратности на живота през последвалите петдесет години тези неща са ми ясни. Защото каквото и да бях правила във Варшава, тогава аз идвах направо от едно откъснато, затворено в себе си пространство, което по онова време може и да не се наричаше гето, но си беше истинско гето. Познати ми бяха единствено пренаселеността, струпването, безредието… С всичките им последици: забележително чувство за солидарност редом с изключително скъперничество, тесногръдие, отричане на новостите, бягство в миналото. С течение на времето и жестокостите евреите от Русия и Полша, които щяха да бъдат три четвърти от всички евреи в Новия свят, бяха свикнали да живеят по този начин. Най-интелигентните сред тях, а някои бяха дяволски умни, пропиляваха способностите си в изучаване на Свещените книги. Това често им даваше изключителна интелектуална проницателност, която обаче не служеше за нищо и нямаше приложение извън затворения свят, в който живееха… Не служеше за нищо, освен всичко да обяснява и оправдава…

Спомням си еврейските улици във Варшава, Лизи. Казват, че били поетични. Аз нямам такива спомени. Аз си спомням само обикновени прегърбени и слаби хора, прилични на доживотни затворници, вечно очакващи удар, който в крайна сметка не закъсняваше…

… Аз съм от първите заминали. Не зная защо, но бях различна. Заминах мразейки света, който напусках…

… И изведнъж попадам у вас и се озовавам в истинско семейство… Но откривам преди всичко хора, уверени в себе си, на които никога няма да им дойде наум да се страхуват от обществото, в което живеят…

Защото живеят с твърдото убеждение, че това общество е длъжно да се нагоди по тях, а не обратното, че то им е в услуга…

Бях невероятно очарована, Лизи…

… Очарована, но недоверчива: десетте години след смъртта на баща ми ме бяха научили да се съмнявам във всички…

С изключение на Мендел, разбира се.

— Още малко чай? — предложи Колийн Маккена.

— Благодаря, не.

— А торта?

— Също не, наистина. Вечерях чудесно.

Настъпи тишина. В гърлото на Хана изведнъж заседна буца. Невероятно, но за първи път в живота си изпитваше смущение. За щастие през половиния час, откакто вечерята беше свършила и бяха минали в хола, Дъгал говори без да спира, така че Хана си мълчеше. Дъгал се беше заплеснал и не спираше да разказва за всички мостове, които е построил, беше подхванал любимата си тема — разстоянието между релсите, което било различно в отделните австралийски колонии. Това не било много практично, тъй като всички тези системи трябвало да се свържат помежду си, в Индия, до Кроманделския бряг, били направени по-умно. Хана изобщо не бе чувала тези имена, а още по-малко разбираше изрежданите технически думи: вагонетки, подпори, баласт, решетка и т.н., да не говорим за всичките сахиб, серанг, нулах или бхистии, за които се съмняваше, че са английски.

От няколко минути разговорът беше тръгнал в друга посока и отново не й даваше възможност да се намеси, при положение че желаеше това (но случаят не беше такъв, тя умираше за сън). Дъгал Маккена нямаше особено високо мнение за заселниците в Австралия. Според него повечето бяха преки потомци на каторжниците, свалени в Порт Джаксън и тук, в Сидни, или пирати от Дампир; той порица бъдещите австралийци, но за най-голямо учудване на полузадрямалата Хана, която никога не бе допускала, че е възможно син открито да противоречи на баща си, Род взе тяхната страна, цитираше Лоусън, Фърфи и Патерсън и дори твърдеше, че ще дойде ден, когато Австралия ще скъса връзките си с Англия…

— Вече си тръгвам — заяви Хана, като използва едно кратко затишие в спора.

Тя стана и всичките мъже в салона също се изправиха, което я учуди, но още повече я смути. От около три часа беше у Маккена, а досега не бе успяла да каже кой знае какво за себе си. Беше поднесла на домакините една от обичайните си измислици — не така обичайна, все пак — французойка е, живее в Париж, нарича се Ан дьо Лакло, пътешества из Австралия за развлечение и само минава през Сидни да се види със стария си възпитател Сам Визокер. Но щом като той е заминал за Америка, не й остава нищо друго, освен да се върне в Мелбърн още утре, както е дошла, с влак; Мелбърн, където родителите й я чакат…

— В кой хотел сте отседнали? — пита Колийн Маккена.

— В „Импириъл“ — рече бързо Хана, без изобщо да знае дали в Сидни има хотел „Импириъл“.

В зелените очи на Колийн Маккена блесна подигравателно пламъче:

— И смятате да стигнете дотам пеша, влачейки тази огромна чанта? На колко сте години?

— На двайсет и една. Свикнала съм да пътувам сама.

Колийн се засмя.

— Ще спите тук, естествено. В стаята на Лизи има голямо легло; ако успеете да я накарате да млъкне, несъмнено ще прекарате спокойно нощта. Настоявам, госпожице! Род! Вземи багажа й, ако обичаш!

„Госпожице“ на френски, „настоявам“ също. Род, който беше най-малко двуметров, ако ли не и по-висок, хвана платнената чанта и тръгна към горния етаж. Хана усети леко втрисане. Съвсем вярно беше, че не знаеше къде да отиде, а пък и с една лира нямаше да стигне далеч. Но вълнението й беше от съвсем друго естество: с изключение на Мендел Визокер, тя не си спомняше някой друг да е проявявал към нея приятелско чувство, да не говорим за повече… Сведе глава, отново я вдигна и погледна цялото семейство, което също я гледаше.

— Никога не съм се казвала Ан дьо Лакло. Истинското ми име е Хана и съм еврейка от Варшава.

Колийн спокойно се усмихна:

— Имаме достатъчно време да пийнем още малко чай. Лизи, ти отиваш да си легнеш. Веднага, ако обичаш. Утре сутринта си на училище. И никакво бъбрене.

Очевидно това „никакво бъбрене“ се отнасяше и за Хана.

Осем и половина сутринта на другия ден. Къщата беше учудващо тиха, но в тази тишина нямаше нищо потискащо, нищо тревожно, това беше спокойствието на дом, в който всичко е наред. Хана слезе долу облечена в едната останала й рокля в черно и наситено червено, но без обувки — скитането из улиците на Сидни отново бе разранило стъпалата й.

— Тук съм.

Гласът идваше от едно помещение до стълбите вляво. Хана прекрачи прага и завари Колийн седнала до масата в кухнята и хванала с две ръце чаша, пълна с чай.

— Всяка сутрин все същото — страхотна бъркотия като при битка, а после изведнъж настъпва спокойствие. Добре ли спахте?

— Като заклана.

— Голям зор видях да накарам Лизи да не дърдори, когато я измъкнах от леглото тази сутрин. Беше възбудена като бълхичка.

— Нищо не съм чула.

— От колко време сте в Австралия?

— Пет, почти шест седмици — отговори Хана, решена никога повече да не лъже.

— Чай? Много е топъл, внимавайте. Налейте си.

Замълча. Зеленият поглед се спря на босите крака:

— Варшавски обичай, предполагам?

— Във Варшава винаги ходим боси сутрин, когато се измъкнем от бараките си. След което, облечени в животински кожи, ядем корени.

— На колко години сте всъщност?

— Седемнайсет и четири месеца. Родена съм през април.

— Нямате ли роднини в Мелбърн?

— Никакви.

— А в Австралия?

— Никого. Познавам само братовчеда на Сам Визокер. Казва се Мендел. Той е в Европа.

— Пари?

Хана се поколеба. Не от вкус към лъжата, а за да не изглежда…

— Една лира — каза тя.

— Една или две препечени филийки?

— Две, ако обичате.

— Масло и портокалов конфитюр? Освен ако не искате стек с яйца. Това се яде сутрин в Австралия.

Погледите им се срещнаха и те се усмихнаха една на друга.

— Трябва да се погрижим за раните по петите. Могат да се възпалят.

— Уханна — каза машинално Хана с пълна уста. — Или още по-добре еньовче. Ако е уханна, прясното растение се смачква, налага се върху раните и всичко минава за миг. Но не знам дали ги има в Австралия.

Колийн Маккена наистина беше страшно висока, имаше много дълги крака, относително тесен ханш и едър бюст; не беше особено хубава и вероятно никога не е била; червендалести бузи, смес от непохватност и сигурност в движенията, винаги изглеждаща сякаш ей сега се е върнала от енергична разходка из ирландските поля, с решителността на жена, която е родила седем-осем деца, две от които са умрели, а живите са като колоси. Ала цветът на лицето й беше жълтеникав, сините кръгове под очите бяха първите признаци на болестта, която щеше да я отнесе. — Лизи, обикнах майка ти в мига, когато я видях. Сред всички мъже и жени, които съм срещала, тя е една от редките личности, ако ли не и единствената, която ме накара да повярвам, че съм можела да бъда по-различна. Ако я бях познавала по-рано… Тя ме научи на нежност, доколкото съм способна на това, и на малкото снизходителност, която притежавам…

Колийн попита с нос, забит в чашата:

— Откъде така познавате билките?

— От майка ми. Тя ме научи само на това.

— Жива ли е?

„Не лъжи, Хана!“

— Не зная — каза Хана. — Не съм я виждала от поне две години.

В кухнята не се чуваше друг шум, освен тиктакането на стенния часовник с медно махало. Във въздуха все още се носеше миризма на препечени филийки, въпреки че Хана вече бе погълнала сандвичите си. Беше привилегированият момент за майките с многобройна челяд — бурята, причинена от мъжа и децата е отминала и имат още малко време, преди да се втурнат да оправят къщата; така както се възстановяват щетите от циклон, чието повторно минаване е неизбежно.

— Имам един час — рече тихо Колийн с точно премерена непринуденост. — Не сте длъжна да ми разказвате каквото и да било.

Бяха седнали в двата края на масата, една срещу друга, очи в очи, чувствайки взаимната симпатия, която неудържимо нарастваше, подобно на прилив.

Хана започна да разказва.

Не пропусна нищо, говореше с онзи малко отнесен, почти безличен или леко саркастичен глас, с който винаги щеше да говори за нещата, на които държеше. Това беше нейният начин да се предпазва от вълнението, да го филтрира и по този начин да успява да овладее вулкана в себе си.

Разказа всичко за баща си (за него щеше да говори само пред Колийн и Лизи, пред никой друг), за потока и сайванта на Темерл, за Мендел Визокер, размахващ ока, за щетъла, за Тадеуш, за отиването във Варшава, за Добе Клоц, за трите магазина, за Пелте Мазур, за развръзката…

(Тогава осъзна и сподели с Колийн, че най-голямо угризение изпитва за Пинкош. Тя не го беше видяла, ала Мариан Каден бе присъствал на докарването на трупа на улица „Гойна“: „Хана, очите му бяха широко отворени и изцъклени, никой не успя да ги склопи“. През целия й живот, всеки път, когато се замислеше за Варшава, в паметта на Хана щеше да изниква споменът за разширените от смъртта огромни черни очи на безмълвния Пинкош — спомен, много по-силен от този за Тадеуш, за Мендел и за всички останали, които щеше да срещне по пътя си.)

За дългото пътуване до Австралия нямаше какво толкова да разкаже. Приписа на безкрайното пътуване, на объркаността, на рязкото си потопяване в непознатото невероятната непредпазливост, която бе проявила в Мелбърн като се бе оставила да й откраднат всичките пари. А те не са и нейни, тя само е трябвало да ги пази, докато Мендел се появи.

— Ето защо нямам избор — каза тя. — Трябва да стана страшно богата и то бързо.

— Защото приятелят ви Визокер ще избяга от Сибир и ще дойде при вас?

— Да — простичко отвърна Хана.

— Каква увереност.

— Абсолютна.

— Говорех не само за вашата вяра във Визокер, а и за убедеността ви, че ще станете „много богата“.

— И то бързо — добави Хана.

— Бързо. Имате ли идея как да го постигнете?

— Още не.

— Тук, в Сидни ли, ще натрупате състоянието си?

— Достатъчно трудно се добрах дотук, за да си тръгна.

Усмихнаха се една на друга. В края на разказа си Хана описа престоя си в Мелбърн, как е успяла да продължи пътуването си, срещата си с Хътуилови…

… И за Мика Гън.

Колийн Маккена остави чашата.

— Рижавият ви е проследил чак дотук?

— Не го видях, когато си тръгвах от гарата. Но в града сигурно е по-лесно да следиш някого, без да бъдеш забелязан…

Ирландката стана и излезе от кухнята. Хана я чу как отваря вратата към улицата, видя я да се връща:

— Никой.

— Сигурно съм сънувала.

— Не ми изглеждате от хората, които халюцинират — спокойно отбеляза Колийн.

Зеленият й поглед изучаваше лицето на Хана, сигурно бе забелязала бледността й, опънатите черти, сенките под очите:

— Да не сте болна?

— Никога през живота си не съм боледувала.

— А той е толкова дълъг… Неразположение?

Английската дума още не фигурираше в речника на Хана.

— Питам ви дали не сте с мензис — обясни Колийн с едва доловимо неудобство.

— От вчера.

— Подранил?

— С доста дни.

— Сигурно е от пътуването с дилижанса, а и от вашето препускане. Не биваше да ставате. Елате. — Тя се усмихна. — Мълчете.

„Мълчете и се отпуснете“, повтори тя, щом се озоваха в стаята на Лизи на горния етаж. Постави Хана в леглото и я съблече: „Тази рокля прекалено ви състарява, макар да е толкова красива, даже много красива. Но прекалено състаряваща, никой ли не ви го е казал?“. Тя свали навлечените една върху друга ризи и фусти, уми я: „И дори не ви е дошло наум да отидете да видите майка си, преди да тръгнете? Не, не казвайте нищо, предполагам, че трябва да ви приема такава, каквато сте. Пък и не се меся в неща, които не ме засягат“. От време на време Колийн кашляше, слаба кашлица, която понякога направо я давеше: „Ще поспите още, млада девойко. Или поне ще полежите. Мълчете. Ако ви е нужно нещо, извикайте ме, аз няма да излизам от къщата“. Допря устни до челото й. „Имате лека температура, но това можеше да се очаква…“

Има някакво невероятно и сладострастно удоволствие да си в леглото, особено когато е меко като това, отрупано с пухени възглавници и възглавнички, и да не трябва да правиш нищо друго, освен да се оставиш да те глезят. За Хана усещането беше ново и едва сега тя осъзна почти шеметната бързина на собствения си бяг, от деня, в който бе напуснала своя щетъл с бруска на Визокер и през всичките изминали години, в които бе очаквала най-после нещо да се случи. Откри, че не е имало ден, нито дори един ден, в който да не е била носена от собствения си порив и в който да е разчитала на друг, освен на себе си… „С изключение на Мендел. И то не съвсем. Та аз не съм го молила за нищо, освен да ме отведе във Варшава. Където, все едно, щях да отида и без него…“

Остана в леглото цели три дни. Сутрин чуваше мъжете Маккена да тръгват, а вечер да се връщат — и да снижават силните си гласове до шепот, несъмнено по заповед на Колийн, която управляваше тези великани с неограничена, спокойна власт. Понякога Хана изпитваше нещо подобно на истински угризения. Забележката на ирландката, че дори не й е дошло наум да отиде да целуне майка си, преди да замине за Данциг, Англия и така нататък, я бе смутила: „Писах й наистина, но не може да се каже, че писмото ми преливаше от обич. Като че ли съм някакво чудовище. Да вземем Симон — брат ми е все пак, въпреки че е кретен, а поинтересувах ли се някога за него? Не. Докато бях във Варшава при Добе, бях забравила дори, че съществува. Чудовище. А изпратила ли си им вест за себе си, откакто си в Австралия? Никаква. Дори не си се сетила да пишеш на Каръдърсови, а те доста ти помогнаха. Егоизмът ти е чудовищен, направо не си нормална. Хана, каква мръсница си“.

Стигаше до тези по-скоро мрачни заключения, когато преминаваше — потисната от атмосферата в къщата — от стаята и леглото, както и от строгата добронамереност на Колийн, която изцяло бе поела грижата за нея — през дългите моменти на депресия…

Един или два пъти стигна дори дотам, да се усъмни в любовта си към Тадеуш. Без, разбира се, да отива така далеч, както щеше да направи по-късно. Но фактът, че си задава въпроса, беше вече знак. Това представляваше истинско светотатство за нея, която бе превърнала любовта си към Тадеуш в опора на живота си…

С две думи, започна да усеща последиците от една огромна и прекалено хладна яснота по отношение на себе си…

Оказа се, че е имала нужда от този физически отдих и то не само за тялото си. Не виждаше никой друг, освен Колийн, чието моминско име беше Райън. Баща й държеше голяма странноприемница. Колийн й разказваше за Ирландия (но почти нищо за Индия, дори спомена за която мразеше), за баща си и братята си, всички убедени привърженици на ирландската независимост и на Фениънс31, чието движение се бе зародило в Съединените щати…, а там Колийн имаше трима братя… „Щях да отида при тях, ако зависеше от мен, Хана. Но в крайна сметка в Австралия не е толкова лошо.“ Когато чу тези откровения, Хана лежеше вече трети ден. Краката й взеха да изтръпват при прекрасното здраве, което винаги бе имала. С Лизи, с която спяха заедно, тя започна — най-често шепнешком и на тъмно — разговора, който двете щяха да водят през целия си дълъг живот, десетилетия наред. С все още несигурния си английски Хана се чувстваше по-спокойна с едно дете — а и ти не беше съвсем обикновено дете, Лизи… Езикът ти беше остър почти колкото моя.

— Защо си нарекла куклата Франкенщайн?

— Не съм аз. Така си се казва. Така се е казвала още преди да ми я дадат.

— Кой ти я даде?

— Някой си Санта Клаус, миналата Коледа.

— Все пак странно име за кукла — отбеляза Хана (по онова време тя не бе чела романа на Мери Шели).

— В Полша малките момичета играят ли си на кукли?

— Аз не си играех — отвърна Хана.

На следващия ден излезе за първи път от четири дни. За тази цел Колийн бе получила от съпруга си открита двуколка, теглена от един кон. От него, държейки поводите с жестове, научени от Мендел, Хана откри Сидни. Самият град не я очарова и макар изгледът да й се стори прекрасен с многобройните заливи и заливчета, пейзажът почти не я развълнува: все пак забеляза, че улиците са по-тесни и малко по-стари от тези в Мелбърн и не са така строго геометрични…

— Искам най-вече да видя магазините…

Отначало двуколката се спусна към големия обходен кей, който продължаваше в безброй подвижни мостове и пристани, където бяха закотвени огромните параходи на „Ориентъл Лайн“ и на „Пенайсълър & Ориентъл“, редом с платноходи от всякакви големини, някои луксозни, истински развлекателни кораби, други по-остарели, намирисващи на приключение, натоварени с екзотични стоки. Хана караше двуколката по живописните улички на нос Милърс, напомнящи балтийските — почти като в Данциг — с моряшките си кръчми и магазини за корабна екипировка, излъчващи мирис на катран.

— Наистина ли искате да работите, Хана?

— Не мога да остана вечно у вас.

— Не бързаме за никъде.

Група дрипави, но весели деца обгради колата, бяха разпознали ирландката, протягаха й ръце. Над главите им, повечето руси, Хана съзря върха на Дарлинг Харбър и моста Пирмънт. Колийн взе отзад една върбова кошница и започна да раздава кифли, които бе изпекла специално за тях.

— Забравих — каза тя, — че трябваше да натрупате състояние…

— И то много бързо — отговори Хана, като също й се усмихна.

Колкото и да дебнеше около себе си, дори обръщайки се рязко, евентуално за да го изненада, никъде не видя Мика Гън.

И последните кифли бяха изчезнали: „Нямам нищо повече“, обясни Колийн на децата. Хана се усмихна на едно дребничко хлапе на шест или седем години, чийто жив поглед я забавляваше. Сетне попита:

— Коя е улица „Бърк“ в Сидни?

— Дори не зная къде се намира улица „Бърк“.

— В Мелбърн. Това е най-елегантната улица, там са най-луксозните магазини.

— А, това е улица „Джордж“…

Хана отново подкара коня с едно цъкане с език, точно както правеше Мендел: „Не се справям толкова лошо, все пак“. Двуколката минаваше край градини. Известно време малките унищожители на кифли ги съпровождаха във весел кортеж, но им беше омръзнало и сега колата вървеше по-бавно, навлизайки в голямото движение в центъра на града.

Въпросът дойде почти несъзнателно на устата на Хана и тя го зададе без наистина да мисли, но като видя промяната в досега спокойното лице на ирландката, разбра, че е трябвало да го задържи в себе си.

— Кой ви е говорил за Куентин? — попита Колийн.

— Лизи.

— Какво точно ви каза?

— Че има и един друг, пети брат, освен Род, Оуен, Патрик и Алекс.

— И какво друго?

В гласа на ирландката имаше някаква болезнена и горчива твърдост: „Хана, ти наистина се докосна до Голямата Тайна на семейство Маккена. Защо не си затваряш устата?“.

— Нищо друго — каза Хана. — Колийн? Хайде да се държим все едно нищо не съм казала…

В следващите дълги секунди имаше чувството, че Колийн ей сега ще заговори, ще се изповяда. Но в последна сметка тя замълча. Когато двуколката тръгна по улица „Джордж“, свирката на някакъв локомотив, навлизащ на перона на гара Редфърн, наруши тишината. По тротоарите бушмени с чудновати шапки на главите се разминаваха с банкери в рединготи и с цилиндри, докато по платното парни омнибуси известяваха с надписите си непознати имена на покрайнини като Уалахра или Парамата.

Хана спря коня. Двете с Колийн слязоха и тръгнаха покрай витрините. Полека-лека споменът за името на Куентин и докоснатата тайна започна да избледнява. Между тях се завърна приятелското чувство, станало така здраво след само четири дни съжителство. Отново бъбреха, отначало малко притеснено, после съвсем дружески и всяка сянка се разнесе. Въздухът беше лек и приятен, жените, които се разхождаха из улиците на Сидни бяха много елегантни, грижливо нагласени, с шапки и корсети, каквито сигурно се носеха в Лондон, с рокли, издути от кринолини и лица, скрити зад воалетки.

— Все още ли не сте измислили как ще забогатеете?

— Все още не — отговори Хана.

Макар че…

Всъщност идеята още беше неясна, но бавно започваше да се оформя.

Още на другия ден, понеделник, тръгна на разузнаване сама.

Предишния ден отиде с Маккена на служба в църквата „Свети Михаил“ на улица „Къмбърланд“. Колийн я запита за религията й. Искаше да знае дали Хана се съобразява с нея, спазва ли обредите. Самата тя беше ревностна католичка, нищо не знаеше за юдаизма и затова не би се учудила ако й кажеха, че той допуска заклинания, разни черни магии, та даже и човешки жертвоприношения. „Тези неща никога не са ме интересували особено“, предпазливо отговори Хана, защото не желаеше да засегне простодушните убеждения и вярата на една жена, която тя уважаваше изключително много. Колийн настоя: евреите нямаха ли свещеници, наричани равини и храмове? (Странен разговор, воден в един съботен следобед, в присъствието единствено на Лизи, която се мъчеше да бродира, докато мъжете бяха отишли на някаква проява наречена спорт, която Хана би искала да види, но както се разбра, не беше за жени.)

— Навсякъде е пълно с равини, естествено, просто да се чудиш къде да ги денеш… — обясни Хана. — И с храмове, наречени синагоги. Но…

— Но вие не се интересувате много…

В този момент почти без да иска, Хана пусна на воля острия си език:

— Изобщо не ме интересува. Това е мъжка религия. Както и всички останали всъщност. Ще се заинтересувам от нея в деня, когато ще имам шанс самата аз да стана равин, имам или папа, а това сигурно няма да е утре… А и нямам нужда от бастун, за да вървя в живота…

Едва-що изрекла последната дума, тя мигом се укори за откровеността си, за грубостта. — Видях, че наистина шокирах майка ти, Лизи. Даже по-лошо — причинявах й мъка. Страшно се ядосах на себе си; в същото време се учудих на себе си, тъй като дотогава никога не се бях замисляла за религията и не подозирах, че имам толкова точно мнение по въпроса… Ти не слушаше или по-точно се правеше, че не слушаш; внимаваше в иглата и тъкмо започваше бродерията, която, ако не се лъжа, така и никога не довърши, дори и след петдесет години… За да ми прости безбожието, попитах майка ти дали можех да присъствам с вас на службата следващия ден. Бях любопитна. Макар да съжалявах, дето не бях отишла на футболен мач — всички тези млади хора в къси панталонки дяволски ме интересуваха… Смей се ти!

Та в понеделник сутрин тя тръгна на разузнаване. Магазините на улица „Джордж“ и съседните пресечки се сториха на Хана (която имаше набито око за тези неща) по-интересни от тези в Мелбърн. Най-напред зданията, в които се намираха, бяха покрити с патината на времето — очевидно не можеха да се сравняват с тези във Варшава, но след сто и няколко години съществуване нещата вече не изглеждат така нови, — въпреки че в Сидни много се рушеше, за да се строи наново. Ето защо заобикалящата среда в известна степен имаше европейски вид, а това беше утешаващо. А и самите хора й се струваха различни; по-безгрижни, по-сърдечни, може би не тъй погълнати от грижи за пари, защото по-отдавна бяха натрупали богатства. Явно имаха слабост към дреболиите — достатъчно беше човек да разгледа витрините, тук се продаваха много повече женски принадлежности, отколкото в Мелбърн. Но най-вече, сякаш бяха готови да ги плащат по-скъпо… „Ето нещо, което би трябвало да те заинтересува, Хана…“

Забеляза и друго — голямата профилираност на търговията. Тя, която бе свикнала главно с варшавските барачки, особено с тези от еврейския квартал, където всеки търговец продаваше нещо и всичко останало, се учуди като видя магазини, излагащи за продан само един вид стока — а това се компенсираше с по-високи цени. Така например откри магазин, в който се продаваха само дамски шапки, друг пък беше единствено за корсети, трети предлагаше тютюн за лули (но не и цигари), четвърти се бе заел с хартия за писма и нищо друго…

По онова време още не бях ходила в Лондон, Париж или Виена; а дори и във Варшава бях правила само разузнавателни обиколки из богатите квартали. Бях неопитна. Но вече откривах търговските добродетели на снобизма и двата единствени начина за успех в продажбите — или да се продават в големи количества и евтино неща, от които всички имат нужда, или да се определи най-внимателно клиентелата и тя да бъде убедена да купува, независимо от цената, неща, от които няма никаква нужда…

Веднага след като изрично заяви на Маккена твърдото си решение да работи, сама да изкарва прехраната си — със съвсем ясния подтекст да бъде съвършено самостоятелна, макар че те бяха така гостоприемни към нея — Дъгал и Колийн й предложиха помощта си. Можели да й намерят всяка желана от нея работа. Дъгал членувал в поне два-три клуба; единият бил на висшите служители от обществения сектор и австралийските железници; друг обединявал дошлите тук от Индия; без да се смятат приятелският ирландски клуб, католическата конгрегация, дружеството по крикет (или по футбол), в които участваше в края на седмицата. Колийн от своя страна също можеше да задейства цяла армия най-вече от благотворителни организации (тъй като, заедно с една доста странна игра на топки, благотворителността беше основното хоби на австралийските дами)…

Освен това можел да помогне и най-големият син Род, който след като бе завършил образованието си по право в университета в Сидни (най-стария в Австралия, съществуващ от четирийсет години), наскоро бе започнал работа в администрацията, в кабинета на Колониалния секретариат. Род сигурно би могъл да направи нещо за Хана; най-вече да уреди престоя й в Австралия на една по-сигурна основа в сравнение с паспорта, даден й от Каръдърсови във Варшава — с две думи, да я направи австралийка.

При толкова възможности и изгодни обстоятелства би било срамно, ако не й намерят бързо някое място на гувернантка, библиотекарка, компаньонка, възпитателка, секретарка на нещо, като например на Дамския клуб за игра на топки…

Трудно беше да се устои на такава стихия от добронамереност. Но Хана устоя с кротка търпеливост, която не беше много характерна за нея…

Обиколи един по един всички магазини в центъра на Сидни. Състави подробен списък. Цели три дни задраскваше и отхвърляше от този списък всички онези, които според нея бяха прекалено големи, прекалено демодирани и без бъдеще, всички, които продаваха хранителни продукти (дошло й беше до гуша от сирена!) или се занимаваха с търговия на едро, с кинкалерия, или предлагаха само стоки за мъже (където фактът, че е жена би й навредил), всички, които…

… Ето че наистина започна да се оформя нещо, което дотогава бе предусещала смътно: все още не знаеше какво ще продава, но пък знаеше на кого ще го продава — на жените. На едрите червендалести австралийки с крака като на патагонци, които стърчаха над нея с почти една глава, които бяха дошли от другия край на света в тази страна, създадена от и за мъже и не намираха тук приятните улеснения на родната Европа.

На третия ден след много задрасквания в списъка й бяха останали само осем магазина с женска клиентела. Един от тях продаваше главно слънчобрани и тя също го отхвърли, защото не вярваше особено в бъдещето на слънчобраните, а и беше сигурно, че с тях няма да събере стоте хиляди лири стерлинги, които си бе поставила като скромна цел… „До две години, да кажем, не бъди прекалена оптимистка… Освен това винаги може да преосмислиш целта си и да си определиш по-висока…“

От осем като се махнеше един, оставаха седем. Скоро бяха само четири — обувките също не я вдъхновяваха кой знае колко. Освен ако не се захванеше сама да измисля модели и да ги произвежда… „но да оставим настрана обстоятелството, че рисуваш като левачка, как ще конкурираш внасяните от Лондон и Париж?“

Сред четирите магазина, на които накрая се спря (всичките за дамска мода, подобни на онзи, който бе направила на улица „Краковски кръстопът“) тя избра един, държан от две сестри, родени в Австралия, но от славно уелско потекло: Хариет и Едит. Едната беше омъжена, другата — вдовица, но и двете бяха спаружени като стафиди в плум-пудинг32 и срамежливи като дропли. Още два дни бяха нужни на Хана да ги убеди да я наемат. Те търгуваха с дантели, бродирани неща и копчета, всичките доста демодирани. Нямаше и най-малък шанс подобна търговия да процъфтява и следователно не можеше да повтори операцията, проведена вече във Варшава с Добе Клоц, когато получаваше част от парите над средната печалба. Седемнайсетте шилинга уговорена седмична заплата (тя стигна до двайсет само за месец) бяха максимумът, който би могла да очаква от тази работа. (А за да получи и нея, бе принудена да изрече най-големите лъжи на света…)

Знаеше го. По съвсем други причини бе избрала тази доста тъжна дрогерия, настанена в приземния етаж на една двуетажна къща, странно защо ли обърната с гръб към улица „Джордж“, до която се стигаше през павиран вътрешен двор, целия затворен (с изключение на огромния портал) с тухлени стени. Постройката, в това число и страничните сгради, изградени като второ ниво на големите сводести помещения, дълго била използвана за склад за вълна. Било по времето, когато каруцарите, идващи от bush33, със силни прегракнали викове и с плющенето на stockwhips — камшици, дълги шест-седем метра, с които, както е обяснил на Хана Род Маккена, човек можел от разстояние да извади окото на противника си само с един удар, докарвали в самия център на града огромните си коли, теглени от шест или осем коня.

Датата, на която Хана изтръгна съгласието на сестрите Уилямс, беше 16 септември 1892 г. Намираше се в Австралия от два месеца. Изминали бяха почти сто и трийсет дни, откакто бе напуснала Данциг и Полша.

Вече нямаше съмнение, идеята й беше ясна като факел. Как да забогатее предоволно.

„Все едно че вече е станало, Хана.“

10. Къщата в Ботъни Бей

— Не се сетих — рече Хана, — трябваше да кажа на сестрите Уилямс, че съм малко от Уелс по майка…

— И не бихте искали да ви противореча…

— Това е малка лъжа, която не вреди никому. Инак е сигурно, че нямаше да ме наемат.

— А как щяхте да обясните, че с майка от Уелс все още не знаете добре английски?

— Била съм отгледана във Франция.

— Ясно. И от кого?

— От една гувернантка рускиня, която е живеела във Флоренция — сестрите Уилямс обожават Италия, макар никога да не са ходили там — и ме е приела след като баща ми, френски граф, ни е изоставил, мен и майка ми. Бедната ми майчица е умряла от глад в Париж. Сестрите Уилямс обожават и Париж. Те и там не са ходили, защото никога не са напускали Австралия.

— Всичко това е съвсем ясно — отбеляза Колийн.

— Нали?

Хана подреждаше вещите си в платнената чанта. Колийн Маккена стоеше зад нея, недалеч от вратата в стаята на Лизи, която беше на училище. Мълчаха. Колийн отново се закашля.

— Трябва да лекувате тази кашлица.

Най-отгоре в чантата Хана сгъваше роклята с трийсет и девет копчета. Опитът, който бе направила да смени темата на разговора, се оказа неуспешен. Колийн попита:

— И какво друго?

— Какви други лъжи ще трябва да прикривате ли? Почти никакви…

— Почти…

— Казах им, че вие ще гарантирате за мен. Защото… (Хана все още държеше в ръце роклята в черно и наситено червено, която бе сгънала много внимателно; усмихна се на прозореца, тъй като беше с гръб към ирландката)… сте ми леля.

— Господи — възкликна Колийн.

Хана постави най-сетне роклята, обърна се и тихичко каза:

— Това не беше лъжа. Беше желание. Защото…

Зеленият поглед спря върху нея: Да?

— Много ми се искаше да кажа, че сте ми майка. А най-много ми се искаше да е истина.

… В настъпилата тишина си мислеше: „Ето това е най-ужасното в теб, Хана: ти наистина мислиш това, което току-що каза, ти наистина би искала майка като нея… Но в същото време отлично знаеш какво въздействие ще има това върху нея, колко ще я развълнуваш. Така че тя ще приеме да потвърди лъжите ти… Честно казано, предвидила си го. Искрена си, но си правиш и сметката. Използваш честността си като оръжие… и отново започваш да манипулираш хората, независимо че това ти струваше толкова много във Варшава“.

— Далечна леля, разбира се — каза тя. — И то само по сватовство. Защото вие сте ирландка, а бедната ми майчица беше от Уелс.

Сутринта, когато се водеше този разговор, Хана вече от дванайсет дни беше у Маккена. Двете с Колийн бяха разговаряли часове наред. Най-вече през първите четири дни, когато бяха сами и Хана лежеше в къщата на улица „Гленмор“, Лизи беше на училище, а мъжете ги нямаше. Не й бе нужно повече, за да опознае Колийн, да я прецени — „какъв зъл и циничен начин да назоваваш нещата, Хана“, — да долови колко машинална и примирена любов изпитва към мъжа си Дъгал и към великанските си синове (с изключение на Куентин, за когото тя и досега не бе продумала). За да разбере, че тя е много самотна и е на възраст, когато не очаква да й се случи нещо повече от това всеки ден да прави едни и същи движения, все същата каша сутрин и ирландско рагу веднъж седмично, всред огромни купчини долни гащи за пране…

Погледна Колийн и както бе очаквала, съзря сълзи в очите й.

— Това не е истинско заминаване, Колийн. Все пак оставам в Сидни.

… Но въпреки това и нея я обхвана леко вълнение. Доближи се до ирландката, повдигна се на пръсти, целуна я, притисна се към нея. И в същото време откри, че никога не бе проявявала подобен жест на нежност — и то искрен! — към когото и да било. Никога. Дори към Шифра, истинската й майка.

Писмото изпрати на следващия ден, 18 септември. Вместо адрес написа само: Господин Лотар Хътуил — Гундагаи — Нови Южен Уелс.

Все едно, не знаеше името на имението, разположено на брега на река Мъръмбиджи, а пък и това несъмнено беше достатъчно: там сигурно познаваха единствено Хътуилови…

Намирането на жилище й отне цяла седмица. Не че беше толкова трудно да се настаниш в Сидни. Но както за всичко, тя и сега имаше съвсем точна представа какво търси. В никакъв случай не искаше стая у някое семейство или в пансион като в Мелбърн. Държеше да е съвършено свободна в действията си. А не желаеше да повтори и другата си грешка от Варшава, когато всеки ден кръстосваше до изтощение между улица „Гойна“, Арсенала и улица „Краковски кръстопът“. Късметът й се усмихна (ако може така да се каже, след като за шест поредни дни, всеки ден по десет часа бе чукала на стотици врати) — две стаички на един първи етаж, които имаха предимството, че са с отделен вход, излизащ на дървена стълба. Зданието, в което се намираха, бе построено по време на треската за злато през 50-те години; приземният му много обширен етаж бе зает от магазините и канцелариите на фирма за износ и внос.

… Нейният директор собственик беше някой си Оугълви, който преди да забогатее, да се ожени и да се настани в елегантния квартал Улара, години наред бе живял в двете стаички, които сега даваше под наем на Хана. При първия опит Оугълви категорично беше отказал. И дума не можело да става да даде под наем на когото и да било апартамента, който все още използваше от време на време, още по-малко пък на само младо момиче. Дори да е роднина на Маккена. Но тя усети, че той леко омеква, когато му представи тази своя първа препоръка. Още повече омекна, когато, изигравайки превъзходно възмущение, тя му заяви, че трябва да се срамува, задето му минават подобни мисли и за миг дори е допуснал, че тя иска да се настани в жилището му, за да търгува с прелестите си, че никога в живота си не е била така обиждана… ще се разплаче, всъщност тя плачеше, ще загуби съзнание, ще припадне…

Той направо се предаде, когато след възмущението тя симулира гняв и мятайки мълнии със сивите си очи, го запита — не, тя дори няма защо да пита, ясно вижда недостойната му игра — дали всъщност не й прави непочтени предложения; той, толкова уважаваният женен мъж, ако се вярва на обществената мълва, за кого я взима? Не се ли опитва да отбие от правия път една млада и невинна беззащитна девойка, която след всички оскърбления, които ей сега беше чула, нямаше да я учуди, ако той се нахвърлеше сластолюбиво върху нея, за да я накара да изтърпи и това последно оскърбление, та всъщност какъв беше наемът?

Дванайсет шилинга седмично?

Тя се изсмя. Цена, подобаваща на потенциален сатир, който към сластолюбието прибавя и лихварска алчност.

Предложи му осем. И нещо като краткосрочни падежи — осем шилинга за първите шест седмици, десет за следващите шест, петнайсет от тринайсетата нататък…

— Сметнете, господин Оугълви — по този начин за шест седмици вие ще получите триста и осемнайсет шилинга или петнайсет лири и осемнайсет шилинга. Вместо триста и дванайсет. От сделката ще спечелите шест шилинга, така че наистина няма какво да се оплаквате. Не, изобщо не ми благодарете, business is business. Разбира се, в замяна на допълнителната печалба, която ви давам възможност да получите, е нормално да поискам едно малко улеснение: няма да ви предплатя за първата седмица; как така ли? Сега започвам да работя и не съм получила първата си заплата. Значи се разбрахме — ще ви платя след изтичане на срока, благодаря за разбирането, създадени сме да се разбираме, това е ясно. И аз съм готова да се ангажирам да остана у вас най-малко шест месеца, достатъчно ще е просто да се отбележи в наемния договор. Нали така се казва на английски? Наемен договор. Така си и мислех…

Вече три или четири минути Оугълви не успяваше да каже и дума. Отваряше уста като риба на сухо, хваната предния ден.

— Още нещо — каза Хана — Когато одеве минавах през складовете ви, забелязах, че доста търгувате с Франция и Германия. Говорите ли френски и немски? Сигурна съм, че не. Дайте с глава знак да или не, това ще е достатъчно. Не? Видяхте ли? А има ли някой у вас, който да знае немски или френски? Също не? А аз знам и двата езика, мога да говоря и да пиша на тях. Сигурно имате писма за писане, е, не търсете повече, аз ще ви ги пиша. Десет пени на писмо. Не повече, заради приятелството, което вече ни свързва. Не? Прекалено скъпо ли е десет пени? Добре тогава, осем и да не говорим повече за това. Знам и руски между другото. И полски. Всъщност бихте ли могли да оставите в стаята леглото, което е там, както и масата, стола и гардероба? Засега нямам мебели. А пък така ще си спестите и разноските по пренасянето.

Хайде, усмихнете ми се, господин Оугълви, току-що намерихте най-добрата наемателка, за която сте могли да мечтаете…

Хубаво време беше, Лизи, забавлявах се като луда. Бяхме в края на деветнайсети век, управляваше ни кралица Виктория. Мъжете от онова време — между другото не съм съвсем сигурна дали са се променили много за шейсет и няколко години, — оставаха поразени и дори се паникьосваха, когато откриеха, че някоя жена може да смята добре като тях, а понякога по-добре и по-бързо. Колкото повече пари имаха, колкото по-високо се намираха в социалната стълбица, толкова по-лесно беше… Те познаваха само две категории жени: съпругите си, за които смятаха, че е нормално и дори желателно да бъдат невежи по отношение на парите и да са готови да припаднат по най-нищожен повод… и проститутките, при които отиваха да изпушат пура или да правят нещо повече… Между двете категории, нищо. Англосаксонците най-вече. Те бяха каймака. Човек можеше да ги върти като палачинка. Имаше два вида: пионерите, от Австралия или Америка, на които жените страшно са липсвали — знаеш ли, че в родната ти Австралия, в самото начало са практикували многомъжието, делейки една жена между пет-шест мъже? Не се смей глупаво — това е самата истина; и породата „Британска империя“, излезли направо от своя колеж и непознаващи други „женски“, както те казват, освен майка си и сестрите си, ако са имали такива. Англосаксонците от онова време не можеха да преглътнат факта, че задължително са били направени в легло, с жена. Освен това те често се женеха късно и то само за девственици. Например нещастният Оугълви — виждала си го, но не можеш да си спомниш, беше много малка — бе работил като побъркан да натрупа състояние и едва на четирийсет и пет години, когато положението му се беше стабилизирало, беше довел в родния си Хайландс една девица от Каледония. Сигурна съм, че е правил с нея любов без дори да й сваля ризата. Вероятно никога не беше виждал пъпа й. И естествено, когато бедният дявол попадна на мен, аз го сразих, и то единствено с острия си език…

Магазините „Оугълви“ са на по-малко от минута път пеша от кинкалерията. Когато влезе във владение на апартамента си, изпълнена с гордост, че за първи път в живота си е в свой дом, Хана имаше три шилинга и четири пени в джоба си. От лирата, която притежаваше при пристигането си в Сидни, тя бе харчила главно за да си купи работна униформа и нови обувки (плюс двете пени, дадени за марка за писмото до Лотар Хътуил). Колийн й предложи да й заеме малко пари. Тя отказа. Вече изпитваше, винаги щеше да изпитва, освен при изключителни обстоятелства, ужас от заемите. Ако се хранеше веднъж дневно (по онова време имаше ресторанти, където може да се яде за половин шилинг, тоест за шест пенса), тя щеше да изкара една седмица.

В очакване на първата си заплата.

Както бе изчислила, работата й в кинкалерията я ангажираше само десет часа дневно, пет дни и половина седмично. Откри зараждащите се преимущества на английската работна седмица. В сравнение с работното време, наложено от Копата Сено във Варшава, промяната беше впечатляваща. И й осигуряваше всичкото свободно време, с което би желала да разполага.

За да работи истински.

Същия ден, когато изпрати писмото си до Лотар Хътуил, отиде в университета в Сидни. Гледаха я сякаш е умопобъркана, обясниха й, че в никой случай не могат да я приемат за студентка, тъй като досега няма никаква диплома. Тя се осведоми, а след това отиде и в Националната търговска гимназия на улица „Спринг“.

— Бих искала да посещавам курсове по търговски английски, медицина, ботаника, фармация и счетоводство.

Секретарят беше плешив, имаше пенсне, прикачаща се яка и ръкавели от сатен; приличаше на стар проскубан орел, изоставен от всички, напълно разочарован. Невъзмутим като долмен. Попита:

— Нищо друго, сигурна сте?

— За момента не — отговори Хана. — Ще ви се обадя, ако се наложи. Нямам пари. Надявам се курсовете да са безплатни.

Безплатни били от подписването на Закона за образованието преди петнайсет години.

— Преди петнайсет години щяхте да сте подранили.

Почти незабележимо весело пламъче проблесна в зениците на стария проскубан орел. „На път съм да си спечеля приятел“, помисли си Хана в същия миг.

— Имам и друг малък проблем — каза тя. — Не съм свободна през деня. Има ли вечерни курсове?

— Има. По четене и писане и по английски език за клетниците, които не го знаят.

— Вече зная да чета и пиша — между другото вие много приличате на Алфред Джингъл, героя на Дикенс от „Посмъртните записки на клуба Пикуик“. А що се отнася до английския, струва ми се, че разговаряме на английски дори в момента.

— Точно така — каза секретарят. Над пенснето си той огледа Хана, сякаш я подозираше в кражба: — Чели ли сте Дикенс, госпожице?

— Това правя цял живот. Обожавам го. Не минава и месец, без да препрочета едно или друго от произведенията му, които са възхитителни. Точно от този учител съм научила малкото английски, който знам.

В това време си мислеше: „Обзалагам се на третата си дантелена фуста, онази закърпената, че този човечец смята Дикенс за най-великия писател на света. Защо да не му доставя удоволствие“. В действителност тя наистина бе чела Дикенс, почти всичко. В библиотеката на „Китай“, с който беше пристигнала в Австралия, — там нямаше нищо друго.

— Той е нещо като ваш духовен баща, така ли? — каза най-сетне секретарят.

— Думата е слаба — отговори Хана.

— Кой е Баркис?

— Кочияшът от „Дейвид Копърфийлд“.

— А мис Скуиърс?

— Дъщерята на Уотфорд Скуиърс, собственика на пансион в Йоркшир, в „Никълъс Никълби“.

— Невероятно! — възкликна секретарят.

— Вие го казахте — отвърна Хана.

Мъжът се изправи, имаше вид на сгъваема стълба, която се разгъва. Хана дори имаше чувството, че той ей сега ще изскърца. Затвори решетъчната вратичка на гишето си, свали сатенените си ръкавели, отвори вратата на канцеларията.

— Влезте и седнете, ако обичате. Сигурно си спомняте и имената на тримата приятели на господин Пикуик… Въпросът е наистина елементарен…

— Трейси Тъмпан, Огъст Снотграс и Натаниъл Уинкъл. Обожавам също и Сам Уелър.

— Невероятно! — повтори секретаря. И добави, явно разяждан от съжаление. — Няма никакви вечерни курсове по медицина, фармация, химия или ботаника. Но пък бих могъл да ви намеря един по счетоводство…

— В замяна на това самата аз мога да преподавам немски, френски, полски и руски. Плюс идиш и иврит, ако някой иска.

— Невероятно… По ботаника е господин Джеймс Барнаби Соумс, казват, че е най-добрият билкар в Австралия. Учил е известно време тук, преди да отиде в Лондон. Прави ми чест с приятелството си и може би ще се съгласи да ви взима един път седмично, към шест часа…

— Аз съм почтена млада девойка — отбеляза Хана с изключително почтено нежно гласче.

— По-скоро бих умрял, отколкото да се усъмня дори за миг — заяви секретарят.

Изведнъж съобщи, че се казва Изикиъл Ръдж — „като един от героите на Учителя, поразително съвпадение, нали?“ Хана го увери, че е направо изумена. Тогава Ръдж започна да шепне и снесе новината — по време на едно пътуване до Англия през 1868-а той е имал огромната чест да присъства на едно четене пред публика на самия писател.

— Видях го, както виждам вас.

— Не може да бъде — рече Хана усмихната.

— Във всеки случай господин Джеймс Соумс е джентълмен на над седемдесет години. Можете да му се доверите както на мен.

Ново весело пламъче зад очилата:

— Някакви коментари?

— Никакви — отвърна засмяна Хана.

— За медицината ще помисля, ще намеря някого и за нея. Химията ме тревожи…

Той насочи към Хана показалец със стряскаща дължина.

— Заглавието на романа, който е пишел, когато умира?

— Нямам представа, съсипана съм от отчаяние.

— „Тайната на Едуин Друд“!

Изикиъл Ръдж ликуваше. Но не се самозалъгваше нито по отношение на себе си, нито на комедията, която двамата бяха разиграли. Впрочем той намести пенснето, погледна събеседницата си, попита дали може да зададе един недискретен въпрос. „Да“, отговори Хана. Попита я за причините, които я карат тъй млада да се интересува едновременно от толкова много различни науки.

Тя му каза. С най-големи подробности. Обясни му как ще спечели сто хиляди лири за по-малко от две години.

Настъпи тишина.

— Невероятно — рече Изикиъл Ръдж. — Съвсем невероятно.

Джеймс Барнаби Соумс беше розовобузест възрастен дребен господин, който бе събрал във вилата си на нос Потс наистина великолепна колекция от растения. Не само под стъклени похлупаци — двата хектара към къщата бяха градината на мечтите му. Този безопасен и нежен шишкав човечец с късогледи очи, както казваха, е обходил хиляди места из цяла Австралия. На север бе стигнал чак до пролива Тореса, видял бе Коралово море, залива Карпентерия, както и Големия бариерен риф; на юг бе плавал до Тасмания, стигнал бе до границата на ужасяващата пустиня Симпсън, познаваше естествено Брисбейн, Мелбърн, Аделайд и Пърт, обходил бе пеша, само с двама водачи аборигени — „които са людоеди колкото и ние с вас, освен ако самата вие не сте канибал“ — Австралийските Алпи и Сините планини.

С Хана щяха да се виждат три или четири пъти месечно през цялото време докато тя беше в Австралия. Щеше да й предаде всичките си познания по ботаника. Което не беше малко, но беше недостатъчно според нея.

Медикът, който Ръдж й намери, беше немец по произход, емигрирал наскоро, като много австралийци от онзи период. Учил беше във Виена и освен познанията по медицина, тя спокойно можеше да се закълне, че познава отлично този град откакто е в Австралия. Понеже не можеше да даде отговор на всички въпроси, които тя му задаваше, той я посъветва „когато сама отиде в Европа“, да се срещне с французина Бертло…

— А ако му пиша?

— Съмнявам се, че ще ви отговори. А може и да ви препоръча някои книги…

Хана написа писмото, като наистина спомена за книги в точно определената област, която я интересуваше, и за да е сигурна за синтаксиса, с лекота преписа цели пасажи или изрази от любимите си „Опасни връзки“.

Както бе предположил Изикиъл Ръдж, химик не се намери. Но фармацевт да, обяви той десет дни след срещата им на улица „Спринг“. Аптекарят също е немец, от Бавария, и то съвсем истински, с червендалесто лице, бакенбарди и огромен търбух, редовно наливан с бира. Веднага щом се убеди, че първо, тя няма да легне с него, каквото и да прави; второ, че няма намерение да разкрие тайните му на никого; трето, че няма да му се пречка, приготвяйки същите лекове и мазила като неговите…, той я посвети във всичко, което сам бе научил за галеновите лекарства на растителна основа и й показа как да си служи с хаванче, с чукче за стриване, с уреда за правене на хапове, с шпатули и реторти; каза й имената на растителните масла, научи я как се получават, удиви се колко много тя вече знае за мехлемите и вазелините… Пак той, между две порции кренвирши със зеле, взе да й посочва някои полезни съответствия между флората в Европа и Австралия.

Счетоводството не й създаваше никакви проблеми. Самият брат на Изикиъл, негов близнак, се оказа счетоводител в „Пенайсълър & Ориентъл“. Казваше се Бенджамин…

— На иврит това означава Син на дясната ръка, тоест на шанса — обясни Хана. — А Изикиъл значи: Нека Всевишният даде сила.

И двамата бяха стари ергени; поканиха я на вечеря у дома си, в една дървена къща от първите години на колонизаторството, в сърцето на квартал Питършъм. Дом, в който всяка стая беше музей, претъпкан с книги в многобройни издания, както и с няколко ръкописа на Чарлс Дикенс, пред когото братята Ръдж изпитваха еднакво благоговение.

Въпросната вечер се състоя в средата на октомври, дните започваха да се удължават с настъпването на австралийската пролет. Към осем, осем и половина Изикиъл и Бенджамин с еднаквите си лица на печални лешояди я изпратиха до дома й с кабриолет, нает специално за целта. Еднакво притеснени й благодариха още един път за посещението. Тя изкачи стълбата и се обърна да им помаха за довиждане.

Изпращайки с поглед колата им, която се отдалечаваше в настъпващата вечер, на фона на конския тропот, тя го видя.

Мика Гън, червенокосия. Дотогава в сянка, той пристъпи две крачки и се появи в приглушения от леката мъгла светлинен кръг на един газов фенер от другата страна на платното. Вдигна ръка и показа писмото, което държеше.

Тя се поколеба.

— Няма проблеми — каза той. — Няма да ви доближавам, госпожице. Ain’t gonna to hurt you, няма да ви сторя нищо лошо…

Виждайки, че тя не помръдва, той прекоси улицата, дойде до началото на стълбата, сложи писмото на второто стъпало и се отдалечи на десетина метра. Естествено, тя слезе, разгъна листа. Прочете го. Вдигна очи и с поглед попита Гън. Вместо отговор той се отдалечи и изчезна за момент от погледа на Хана. Тя дочу конския тропот. От мъглата почти като призрак, безшумно, изплува елегантна каляска с два коня и гюрук от черна кожа.

Колата спря почти до стълбата. Караше я Мика Гън, който беше единственият й кочияш. От мъжа, разположил се отзад, отначало Хана видя единствено ръцете — дълги и хубави, съвсем спокойно отпуснати, едната на коленете, а другата на ръба на вратичката. Останалата част от тялото беше в сянка.

Почти половин минута Хана не помръдна, колебаеше се. Най-сетне се реши.

— Двайсет и седем лири и седем шилинга за пътуването с влак първа класа от Мелбърн до Уодонга. Елоиза и аз, или по-точно аз и Елоиза, решихме да не пишем на ваша сметка частта от пътуването между Уодонга и Гундагаи, защото използвахте частен файтон, който и без вас щеше да извърши пътуването. Що се отнася обаче до петте лири предплата от заплатата ви и разходите, направени заради присъствието ви край жена ми, ни се стори естествено да сложим пет лири и осемнайсет шилинга.

— Трийсет и три лири и пет шилинга…

— Смятате все така бързо. Оставаше обезщетението, било то морално или поради факта че заради вас госпожа Хътуил се озова без камериерка, лишена от всякаква помощ, насред пустошта, далеч от всяка цивилизация.

— … А мъжът й без никой от женски пол, чиито поли да запретва, та да задоволява инстинктите си.

— Бедният човек.

— Десет лири? — предложи Хана.

— А вредите и пропуснатите ползи? Минимум сто. Помислете и за това, че Елоиза искаше да подаде оплакване и да пусне по следите ви цялата полиция на Австралия. Две или три седмици след бягството ви тя беше твърдо убедена, че сте й откраднали бижутата и всички налични пари в брой. Дори направи списък на това, което сте й взели. Нейната дума срещу вашата. Щяхте да се озовете с окови на краката.

Двата коня отнасяха в тръс каляската на юг, по път, който на места се точеше край Тихия океан. „Не се опитвай дори да протестираш, Хана. Той просто се забавлява за твоя сметка. Освен ако не те заплашва…“

— Затова — подхвана отново Лотар — госпожа Хътуил беше направо бясна, когато узна, че едва пристигнала в Сидни, вие сте отплавали за Нова Каледония, където са онези проклетници французите, а оттам за Китай и по този начин сте се изплъзнали от отмъщението й.

— Значи в момента съм в Китай.

— Знам ли. Движите се като светкавица. Може би вече сте при руснаците или в краката на някой индийски махараджа. Мога ли да ви наричам Хана?

Пулсът на Хана леко се ускори.

— Да.

— Хана, не се заблуждавайте. Тя, искам да кажа Елоиза, практикува усърдно омразата, а отмъщението й мъчно се избягва. Аз наистина бях принуден да направя за вас разследването, което тя искаше. Успях да намаля последствията, най-вече тук в Сидни, по-сполучливо отколкото в Мелбърн; но не и съвсем да ги обезсиля. Научи например, че сте еврейка, а тя ненавижда евреите.

— Но не и вие.

Усмивката се изписа бавно, появи се и в очите:

— Аз също съм част от потисканите малцинства. Елоиза държи парите, всичките пари. В това отношение брачният ни договор беше съвсем ясен. Показахте се изключително находчива като ми написахте онова писмо на лист с антетка на железницата на Нови Южен Уелс и с подпис Д. Маккена. Без тази предпазна мярка щеше да ми бъде доста трудно да обясня защо ми пишете и защо сте все още в Сидни, противно на доклада, който детективът направи за вас.

— Платили сте на този човек, за да излъже и да твърди, че съм в Китай или при краля на Сиам?

— Мъжката солидарност също изигра роля.

Погледът на Хана се вдигна към Мика Гън, който седеше с гръб към тях горе на седалката на кочияша, наглед абсолютно глух за разговора, който се водеше. От две или три минути беше започнало да вали ситен и хладен пролетен дъжд. Хана попита, сочейки червенокосия мъж:

— Вие ли му заповядахте да ме следи?

— Да. Мика прави всичко каквото го помоля.

— Съвсем всичко?

— Съвсем.

— Знаехте ли, че ще избягам от Гундагаи?

— Не знаех. Но вие бяхте всичко друго, освен истинска камериерка. Дори и в Австралия камериерките не смятат като вас, нито една не се вълнува до такава степен от точните печалби от някоя мина или от земеделското стопанство, от размера на митническите такси в колония Виктория, от банковите вложения, от условията, при които банките отпускат кредити, от сравняването на възможностите за преуспяване в Мелбърн и Сидни. Честно казано, никога не бях срещал жена, способна да разбере и една думичка от тези неща, които са мъжка територия. Също толкова чистосърдечно ще ви кажа, че познавам много малко мъже така жадни за информация в тези области и способни да ги запаметят с такава бързина и точност. А онези, които познавам, не са високи най-много пет стъпки, не тежат едва деветдесет ливри, не носят рокля, обвиваща най-хубавото тяло, което човек може да си представи, но най-вече нямат огромни сиви очи, споменът за които ви преследва седмици и месеци наред, след като сте срещнали погледа им…

Настъпи мълчание. Малката машинка в главата на Хана отбеляза: „Това е първият истински комплимент, който мъж някога ти е правил. Никак не е неприятно. Доколкото комплиментът е искрен, но сигурно е така, защото не стигна дотам да каже, че си красива. И ако няма за цел просто да те напъха съвсем гола в някое легло, та да те разорава като картофена нива“.

… Но другата Хана, много по-интуитивна, изведнъж се задъха; корсажът на роклята неочаквано стегна гърдите й, станали почти болезнени.

Каляската забави ход.

— При пристигането ни в Гундагаи, преди да тръгна за Аделонг, наредих на Мика да се убеди, че не искате бижутата на Елоиза, че не сте разузнавач на банда ларикини. В случай че избягахте от имението и при положение че не вземехте нищо, той трябваше да ви следи, без да предприема нищо друго, без да се меси.

— Аз не взех нищо.

— Освен коня. Мика едва не умрял от смях като ви гледал как го оседлавате и възсядате.

— Много хитро.

— Е, не е можел отгоре на всичкото и да ви помогне. Проследил ви е до Маккенови на улица „Гленмор“. Значи ги познавате?

Тя разказа случая с братовчеда Шлоамел Визокер.

— Всичко става ясно — рече Лотар.

Каляската спря.

— Хана — каза Лотар. — Не исках да поема риска да ви чакам у вас, в апартамента, който сте наели — при много любопитни условия — от Том Оугълви, който е един от деловите ми партньори. Не исках и да ви моля за среща в някой хотел, където щяха да ни видят заедно. Елоиза приема кръшканията ми с камериерките й; дори по свой начин ги насърчава, разбрали сте го, щом сама избира любовниците ми. Поне знае с кого й изневерявам и предполагам, че не се чувства засегната, защото става дума за слугини.

Тя успя да спре думите си миг преди да изскочат от устата й. Щеше да каже: „Но моят случай не е такъв“. Ала прекрасно разбираше докъде ще доведе подобен разговор, „а ти все още не знаеш докъде искаш да стигнеш тази нощ“.

— Официално, тоест в подозрителните очи на Елоиза, аз съм в Сидни по сделки, нищо че е събота. Пристигнах сутринта и имах две чисто делови срещи. Тази вечер, в клуба ми на улица „Джордж“ вечерях със собственика на една шхуна — може би не знаете, това е кораб с платна. Тази е направо прекрасна, построена е в Съединените щати, мисля за нея откакто я видях преди месеци, мечтая да опъна платната й на вятъра между двата фара, от Куинсклиф до Мелбърн. Това е най-великолепният кораб, за който можеш да мечтаеш дори когато си швейцарец, и аз мечтая за него… Най-накрая Елоиза ми каза „да“, така както мъж отстъпва пред мечтите на жена си за кожи или диаманти; позволи ми да го купя. Тази вечер сключих сделката. Утре ще замина за Брисбейн, където шхуната е на котва…

Хана го гледаше учудена. Въпреки че малко го познаваше, тя винаги бе виждала Лотар обвит във вежливост и спокойна ирония. Говорейки за кораба, гласът му се беше променил, погледът също и в него се беше появила сякаш следа от детството. — Понякога мъжете са толкова изненадващи, Лизи. Ние оценяваме качествата им, но най-често ги обичаме заради недостатъците им. Или слабостите. Със слабостта, която ми разкри през онази октомврийска нощ, разказвайки ми как лъже жена си, докато аз го мислех за толкова сигурен в себе си, той ме трогна много повече, отколкото със силата, която му приписвах…

Той се усмихна, потънал в мечтите си:

— Не ви разказвам случайно за кораба. Елоиза ми откри необходимите кредити. Успях да се разбера с продавача за малко по-ниска цена от уговорената. Мисля, че очаквате не само съветите ми за начинанието, за което става дума в писмото ви, подписано Д. Маккена. Колко ви трябват?

— Хиляда и петстотин лири — каза Хана.

Дъждът се усили и тежките му и едри капки забарабаниха по кожения покрив. Хана срещна и проследи погледа на Хътуил. На няколко крачки от тях, през пелената на дъжда в полумрака се виждаше верандата на бяла къща. Лотар Хътуил, с глас, възвърнал си отново спокойствието и нежността и станал леко подигравателен, рече:

— Тази къща не е моя, искам да кажа не е на Елоиза. Тя е на един от приятелите ми в Сидни, когото срещнах тази сутрин. Той вече ми беше предлагал да ми я даде за известно време. Никога не бях приемал, сега го направих.

Силните му ръце най-после се раздвижиха, протегнаха се с разперени пръсти:

— Изобщо не сте длъжна да влизате, Хана. Само от вас зависи да се върнете в апартамента си. Мика ще ви откара, а в понеделник ще ви донесе хиляда и петстотинте лири в брой.

— Ще сключим договор.

Той се засмя.

— Щом искате.

Тя затвори очи, но веднага ги отвори. Сърдеше се на себе си за вълнението, което я бе обзело, ала в същото време изпитваше неудържимо удоволствие: „Явно ще е тази вечер, Хана“.

— Ще сключим договор — заяви тя — без нотариална заверка, нали така се казва. По този начин жена ви да няма да узнае за нашето съдружие.

— Защото ние ще се сдружаваме?

Той се усмихна по-подигравателно от всякога. Беше седнал, а тя крачеше напред-назад. Къщата я беше омаяла изведнъж. Имаше веранда, каквато вече бе виждала у онази млада жена от квартала Сейнт Килда в Мелбърн, на която беше продала роклите си. Но веднага след като прекоси верандата и прекрачи истинската врата, Хана попадна в един друг свят. Много смайващ — целият приземен етаж представляваше една-единствена квадратна стая, която сигурно беше петнайсет на петнайсет метра, с нисък таван и беше осеяна с осем или десет много изящни, тънички, почти невидими колони, дотолкова те се сливаха с цялото. Защото в тази шир всичко беше в черно и бяло. Черен беше подът от лакиран паркет… черни бяха рамките на вратите и прозорците, гредите, стълбата към горния етаж. Всичко останало беше бяло, еднакво — стените и мебелите, колоните, летвичките между гредите, вътрешните рамки на прозорците и крилата на вратите, та чак до фантастичния извит еркер в левия ъгъл в дъното.

До този момент в очите на Хана луксът, богатството по отношение на мебелите и обзавеждането никога не бяха имали друга възможна мяра, освен претрупаността, пищността, изобилието от мебели, килими, тапети и всичко това — огъващо се под покривчици, натруфени с пискюлчета и ширити. Подобна голота я стъписа и едва не я разтревожи. Единствените цветни петна, освен черното и бялото, бяха картините, повечето от които представляваха скици с въглен. Маслените платна бяха по-малко, при това странни, неясни, сякаш авторите им не са знаели много добре да рисуват и малко наслуки са ги намацали.

— Импресионизъм — обясни й Лотар Хътуил. — Трябваше да ви предупредя, че къщата е на един от най-оригиналните художници. Той нарисува портрет на Елоиза, но когато тя видя резултата, получи топли вълни и отказа да плати. Чували ли сте за школата на импресионистите?

Тя завъртя глава — очевидно не. (Дори беше решила, че той говори за истинска школа, със стени, чинове и черна дъска.)

Имаше и нещо друго, което усили смущението й, предизвикано от вида на помещението — и без това тя вече се владееше доста лошо, защото знаеше какво щеше да направи — на прозорците нямаше пердета.

А само Господ знаеше колко големи и колко много бяха! Подредени един до друг по цялата лява стена и на тази в дъното. Нямаха нито пердета, нито капаци, през стъклата се виждаше как вали. „Както е тъмно навън, сигурно се виждаме като посред бял ден в тази силно осветена стая!“ Тази мисъл направо я подлудяваше, а от това тя най-малко се нуждае…

При влизането им той я бе поканил да седне. Сетне предложи вино, но тя отказа; никога не бе пила, а и моментът й се струваше съвсем неподходящ, особено за подобни опити. Отказа дори чай. Той се засмя: „Толкова по-добре. И без това не знам да го приготвям“. След което, веднъж седнал (но не до нея, с което беше объркал всичките й предварителни предвиждания), повече не бе помръднал, сякаш беше на гости, с ръце на коленете, а шапката, бастунът и ръкавиците му бяха до него. Не правеше каквито и да било опити, просто я гледаше, съвършено спокоен. Затова тя бе принудена да потърси спасение в единствената тема, която й се струваше безопасна — парите, които той щеше да й заеме…

Изгледа го втренчено и за няколко секунди забрави вълненията си на млада девойка, която е отишла на първата си среща:

— Какво искате да кажете? Че не искате да сме съдружници?

— Дори не съм помислял. Ще ви дам назаем тези пари, а вие ще ми ги върнете, когато намерите за добре.

— Без документ?

Подигравателното пламъче стана по-ярко:

— Имам най-голямо доверие във вас, Хана.

Преметна крак връз крак както правят мъжете, като много внимаваше за ръбовете на панталона си. Както обикновено изглеждаше изключително елегантен. Лицето му беше още по-загоряло отколкото в Гундагаи. Контрастираше с посребрените слепоочия. Красиви ръце. „И не прави нищо“, помисли Хана и усети как започва да побеснява. „Нищо не прави и чака. Изнервя ме. Защото той не е неопитен като Тадеуш. Това е друго.“ Сетне каза:

— Дори не ме попитахте за плана ми, не се поинтересувахте за какво ще послужат хиляда и петстотинте лири? Пак ли защото ми имате доверие?

— Питам ви.

— Козметичен салон.

— За жени?

— За кенгурута?

— Touché34 — каза той на френски. — На тъп въпрос, тъп отговор. И как ще стане това?

— Правя кремове… един крем за начало. Който предпазва от бръчки или ги премахва.

— Наистина ли има такъв ефект?

— Откъде да знам. Майка ми така казваше. Правеше толкова, че имаше да се наплеска цяла Полша, или поне целия ни щетъл…

— Вашият какво?

— Щетъл. Значи село, на идиш. Майка ми казваше, че кремът й е идеален срещу студа през зимата и така си беше. Като се намажеше малко на устните и бузите, те никога не се напукваха. И миришеше хубаво.

— Тук в Австралия не става много студено.

— Но пък има страшно много прах, а морският вятър е солен.

— Госпожа майка ви тук ли е?

— Много бих се учудила. Но аз зная рецептата. Нужни са билки и плодове. И някои други нещица.

Под маската на иронично безгрижие той криеше жив ум:

— Смятате сама да ги правите?

— Ммммм.

— Създавайки фабрика?

— Ммммм.

— С хиляда и петстотин лири?

— Не ми е нужна голяма фабрика.

— Вече всичко сте пресметнали?

— Всичко.

— Ще наемете ли хора?

— Да.

— И къде в Австралия ще намерите тези билки?

— Познавате ли някой си Джеймс Барнаби Соумс?

— По име. Май беше някакъв отвеян изследовател. Възрастен.

— И ботаник. Най-милият и най-добрият човек в Сидни и в Австралия. Дадох му списъка на цветята, плодовете и билките, от които се нуждая, а той потърси австралийските съответствия. И ги намери. Не на всичките, но на повечето. Достатъчно, за да мога да направя крем, подобен на този на майка ми, който…

Тя млъкна. Лотар Хътуил нямаше вид на човек, който следи делови разговор. Вече почти не я слушаше. В чест на братята Ръдж тя беше облякла роклята си в черно и наситено червено (не, не тази с трийсет и деветте копчета, разбира се, а другата, с малкото квадратно деколте) и сега крачеше напред-назад пред него, плъзгайки се по черния лакиран паркет, но продължаваше да говори. А Лотар Хътуил я следеше напрегнато с поглед. „Не те гледа в очите, Хана, не е впечатлен и от приказките ти, а ако е бил, това вече е отминало. Знаеш прекрасно, че зад маската на равнодушие той желае гърдите и бедрата ти, представя си цялото ти тяло, изучава го подробно, разсъблича го и за теб това е любопитно, ново, силно усещане, подобно на засилваща се треска. Изгаряща, приятна треска и ти си готова на всичко, за да я засилиш още повече…“ През всичкото това време тя търсеше убежище в техническите подробности:

— Аз изучавах не само ботаника, но и се съветвах с един лекар, прочетох книгите му. Научих куп неща за кожата, кога и защо боледува и какво може да се направи, та да бъде в най-добрата възможна форма. Лекарите — или поне този, с когото се срещнах — нямат кой знае какви познания в областта, която наричат дерматология. Трябва да отида в Европа, във Франция. Въпреки това вече доста научих. Интересувам се също така и от косите и ноктите, от зъбите, от причините, поради които падат или пожълтяват като конските. И защо някои хора с лошия си дъх могат да убият летящ комар. Все още не зная всичко, което може да се научи… започнах да уча едва преди месец. Работя и с един аптекар, който ме учи на каквото може. Не е кой знае какво. Същото е и със счетоводството. Два пъти седмично. После ще надникна и в някоя банка, да видя как функционира, какви услуги може да прави, на кого и… на прозорците няма пердета.

Последната част от това изречение тя изрече със същия тон като предишните, с ясния си и отсечен, леко хриптящ, но винаги контролиран глас, който отразяваше съвършено точно постоянното и логично функциониране на мозъка й, на машинката, цъкаща в главата й. На Лотар Хътуил бяха нужни секунда или може би две, за да реагира. По-скоро доволна от себе си, тя разбра, че е изненадала този самоуверен мъж.

— И какво от това? — попита той.

Тя го изгледа изпитателно… Ритъмът на сърцето й още повече се ускори.

— Предполагам — заяви спокойно тя, — че зад тези прозорци са всичките ви приятели в Сидни, дошли да гледат представлението?

— А аз съм ги накарал да си платят местата…

— Или просто Мика Гън.

Замълчаха. Той седеше все така съвършено неподвижен, все по-смущаващ. „Но нали тъкмо това търсеше, Хана? Знаеше го още като идваше, знаеше го през цялото време докато говореше, знаеше го още преди да го видиш, когато той те наблюдаваше първия път… Очакваш да те научи да се любиш, а тази дисциплина е малко по-трудна от счетоводството и ботаниката. Е, едно от двете — или си тръгваш веднага… или го оставяш да действа…“

— Желаете ли ме, Лотар Хътуил?

— Страшно. А вие мен?

„Едно от двете — или…“ Лотар Хътуил не беше помръднал. „Както винаги, мислеше Хана, зная отговорите, преди да задам въпросите, но е толкова приятно да питаш, да караш хората да се страхуват…“

— Като Мендел Визокер ли умеете да се любите? — попита най-накрая тя.

Въпреки изненадата Лотар Хътуил дори не мигна, но все пак потръпна.

— Не познавам Мендел Визокер.

— Това е… — започна Хана. — Ще легна с вас — каза тя. — Но съвсем не заради хиляда и петстотинте лири.

— Напълно ви вярвам, Хана — тихо отвърна той.

Беше убедена в това. Както беше убедена, че въпреки привидното си равнодушие той е смутен като нея. Въпреки своите четирийсет и няколко години, въпреки опита си. Толкова беше хубаво да вижда и да знае това. Тя пак попита:

— И с другите жени ли чакате толкова?

Той поклати глава:

— Не, в никакъв случай.

— А с мен защо?

Кратко мълчание. Сетне той каза с леко одрезгавял глас:

— Вие сте изключително директна.

— С мен защо?

Отново кратко мълчание. Ръцете му леко се сгърчиха. Бяха на три-четири метра един от друг, той все така седнал, тя — права, почти в средата на огромната стая, прилична на симфония в черно и бяло.

— На първия етаж има стаи — най-сетне каза той. — Друга някоя жена вече щеше да бъде там, гола, а аз щях да съм до нея. Това, което става тази нощ, не се е случвало никога… Искам да кажа, че никога не ми е идвало на ум да играя подобна игра. Много сте странна.

— Какво очаквате да направя?

Тя издържа погледа му и разбра:

— Да се съблека?

— Само ако желаете.

— Да се съблека пред всички тези прозорци без пердета?

Отговор не получи. Нямаше да има такъв. Помисли си: „Урок първи, Хана — това, което става преди, е приятно. Прелестно. Той още не ме е докоснал и това е… Не бързай, ето първия урок на учителя Хътуил. Добър урок, защото той не съзнава, че го дава…“

Най-напред издърпа дългата игла, която държеше наметката й, и я хвърли надалеч. Разхвърлянето й достави непознато дотогава удоволствие. „Аз, дето съм толкова прибрана… Хана, направо не мога да те позная…“

Отметна глава назад и разтвори широко очи. „Малко те е страх, точно колкото трябва. Зад прозорците вероятно няма никой, но е добре да си мислиш, че би могло да има някой.“ Един по един пръстите й се раздвижиха, започнаха да разкопчават копчетата на горнището. Лотар Хътуил все още не помръдваше. В погледа, който срещна, Хана прочете всичко, което една жена можеше да иска — желание и уважение, сигурност и уплаха. „Не само не се срамуваш, мисли тя, но дори изглежда сякаш ти отдавна знаеш всички движения, които трябва да се направят, това ти доставя удоволствие и то какво… Хубава си, Хана…“

Спря, когато вече беше стигнала до талията. С поглед, впит в очите на Лотар Хътуил, тя седна настрана, за да развърже и свали ботите си (варшавските й обувки започваха да се износват, да не забрави; ще трябва да купи други, когато стане богата; сега ли е време да мислиш за това, глупачке?).

Изправи се, сега изглеждаше много по-ниска, защото беше боса. Довърши разкопчаването на роклята, смъкна я от раменете си и с едно движение на ханша тя се свлече на лакирания паркет.

Свали една, две, три, четири фусти… После първата риза: „Не бързай, не, не бързай…“, най-сетне и втората. С голи гърди тя застина, усещайки, че връхчетата им са щръкнали.

Развърза възела на дантелените си гащи с крачоли и ги смъкна.

Оставаха чорапите, които тя нави, без да бърза, след като откопча двата жартиера, украсени с розички в наситено червено и черно.

Захвърли надалеч останалите дрехи.

Най-после разпусна косите си, които стигаха до дълбоката извивка на кръста.

По-гола не можеше да бъде. Чакаше.

Не дълго. Имаше време само да хвърли поглед към прозорците, чиито тъмни стъкла бяха като огледала. Не го бе видяла да става, но Лотар Хътуил вече беше до нея. Вдигна я на ръце и изкачи стълбите.

„Прелестно, Хана, прелестно“, помисли си тя.

Тя викаше, стенеше. Разбира се, все още успяваше да спазва обещанието, което си бе дала — всичко да отбелязва, всичко да анализира, всичко да научи.

Лотар Хътуил прекрачи прага на стаята, носейки Хана на ръце. Бавно я постави на вече оправеното легло. После се изправи и я остави сама за известно време, точно толкова, че да започне да се страхува, наистина да се страхува в тъмната стая, жена и момиченце, готова с нежни думи да го помоли да дойде, да не я оставя сама. Не каза нищо. Той се върна.

Устните му се заразхождаха по цялото й тяло. Усети все още равномерното му дишане, в което от време на време се примесваше хрипкава въздишка. Тя самата слушаше собственото си дишане, задъхванията, които я разтърсваха, когато някоя неочаквана целувка на устните му я изненадваше. Той нежно притисна гръд към нейната. Тя се чувстваше… Както трябва. Точно на нужното място. Съвършена. Страхът бе отлетял.

В милувките му имаше естествен бавен ритъм, който обаче никога не я оставяше в покой; гореща вълна, още една, следваха се непрекъснато. Изведнъж той проникна в нея и тя усети как я изгаря, но не беше като, като… Прогони името от паметта си и го последва, откликвайки му бурно, дори изпреварвайки го. „Значи, това било, помисли, значи, това било“… и през цялото време докато той беше в нея, тя си го повтаряше, докато думите станаха абсурдни, докато тялото и мислите й се сляха в огнена топка, която избухна, разпиля се в хиляди светкавици, и те не преставаха да падат; едва почувствала се успокоена, с един негов по-дълбок натиск всичко отново избухна, зашеметявайки я много повече, отколкото си бе представяла, и изтръгвайки от нея виковете, стенанията на невероятното щастие, което толкова дълго бе чакала да открие.

И докато бавно идваше на себе си „ти си тук, Хана, в тази тъмна стая, с този мъж, който току-що…“, той й прошепна, че иска още и с новия си глас тя му каза да, да, той отново беше в нея и тя отново знаеше, че няма да забрави.

Изтощена. Възхитително уморена и успокоена. „Не си криви душата, Хана. Сега си много добре. И ако си честна, трябва да признаеш, че за няколко секунди, дори на няколко пъти по няколко секунди се получи нещо изключително. Лотар Хътуил има ли нещо общо с него? Въпреки понапредналата му възраст съм принудена да призная, че има…“ Усмихна се в прикритието на тъмнината.

Той вече не мърдаше, вече не. Сега лежеше до нея по гръб, в соления морски аромат на любовта, който вече бе усетила, но съвсем за кратко, в стаята в квартал Прага. Той я притегли към себе си и тя се притисна към корема му. Постави буза на гърдите му. Той каза:

— Естествено зад прозорците нямаше жива душа.

— Дори и Мика Гън?

— Той най-малко. Но ако разбера, че е бил там, ще го убия.

— Не ме интересува.

— Но мен да. Нямаше го там. Обичам те.

— Не — каза много ясно тя.

Пауза. Усети как цялото му тяло се стяга. След доста секунди той попита:

— Мога ли да запаля лампата?

— Не.

„Защо всъщност каза «не»? Какво те интересува дали тази скапана лампа ще бъде запалена или загасена?“

— А да те попитам нещо?

Тя се усмихна лукаво в тъмнината, докато обхождаше развеселена гърдите му с върха на своя толкова остър език.

— Прекрасно зная какво ще ме попитате, Лотар Хътуил. И отговорът е все така „не“. Без любов помежду ни. Никога.

— Друг мъж?

— Ммм.

— Завинаги?

— Да.

— В Австралия?

— Не.

„Такъв е животът, помисли си тя с най-ясната възможна философия; ето че сега той ще се цупи като хлапак, въпреки възрастта си. Такива са мъжете.“ Изведнъж изпита огромно, почти неудържимо задоволство.

… Без да се смятат хиляда и петстотинте лири, които също бяха много радващи. Въпреки че нямаше никаква, абсолютно никаква връзка, беше сигурна в това. Беше легнала с него — всъщност за това ставаше дума, не можеше да си затваря очите, освен в мига, в който… но както и да е! — беше легнала с него, защото навремето Мендел Визокер й бе отказал. А и у Лотар имаше нещо от Мендел; не много, но все пак нещо мъничко, та било то само усмивката му под мустаците, смеещия се поглед и сигурността на силния мъжкар, който в дъното на душата си е много нежен.

… Но за всички наши действия, дори и най-несъзнателните, винаги има толкова много причини, както има много решения за всеки проблем. Може би е по-добре да не се задълбочаваш много, Хана. Щеше ли да тръгнеш с него, ако не беше в състояние да ти заеме хиляда и петстотин лири? Отговори честно.

Да. (Какво рискуваш, ако отговориш да? Кой би ти възразил?)

Навън барабаненето на дъжда започна да отслабва. Чуваше се съвсем лек и успокоителен шум, който по свой начин запълваше мълчанието между нея и Лотар. Дишането му полека-лека се успокои след учестяването, което беше забелязала, когато му каза, че изобщо не може да става дума за любов помежду им. Вече потъваше в сън, съвсем беше сънена, за да отговори на последния въпрос: но да, разбира се, ще се видят пак в тази къща или в някоя друга, когато тя ще има време, а той временно ще се е отскубнал от Елоиза. Ще се видят поне да се отчете на съдружника си…

На сутринта, когато се събуди, него вече го нямаше. Увита в един чаршаф, тя тръгна на разузнаване. За да открие не само, че е сама, а и че всички прозорци гледат към Тихия океан, и то от зашеметяваща височина — къщата в черно и бяло е кацнала на камениста отвесна скала, висока над сто стъпки.

Следователно предишната вечер никое човешко същество не е можело да я види, докато тя се събличаше като хетера. „Значи така. Няма да пишат за това във вестниците!“

Спомни си, че е неделя и няма защо да бърза. На която и страна да погледнеше, други къщи не се виждаха: вляво, отпред беше само Тихият океан, без нито един кораб на хоризонта. От верандата хвърли поглед към двете страни на пътя — напразно. Изведнъж тя пусна чаршафа и се заразхожда както природата я бе създала, почти опиянена от свободата си, от чувството, че има къща само за себе си. И то каква къща!

А колкото до това как ще се върне в Сидни, ще види. За всеки проблем винаги има…

… Вярно е, че за първи път тя се озоваваше така сама, далеч от всичко. Но и много други неща й се бяха случили за пръв път. Защото за първи път имаше любовник или по-точно се бе любила с мъж, когото не обичаше истински, за първи път бе изпитала върховно удоволствие от това, за първи път се бе държала като… „А също за първи път си на земята, глупачке. Като че ли си първата, Хана. Би те учудило, ако има някоя друга. Единствена си, без съмнение. Другите не ти трябват!“

Приготви си обилна закуска: чай, сухари, които намери в един шкаф и намаза с конфитюр. Гледайки океана. После напълни с топла вода ваната, до немай-къде британска — дълъг леген, в който почти успя да се излегне, свивайки малко крака (понякога е добре да си дребна).

Наслаждаваше се на всяка минута от този предобед, на самотата и вълнуващото впечатление, че светът вече мъничко й принадлежи и ще й принадлежи още повече, благодарение на хиляда и петстотинте лири.

Така че беше почти разочарована, когато чу каляската да се връща. От прозореца зърна Мика Гън, който седеше неподвижен. Чакаше я съвършено търпеливо, с вдигнат камшик. Когато най-сетне заяви, че е готова — въртяла го бе на шиш за собствено удоволствие, — той я върна в Сидни. Каза, че е откарал Лотар Хътуил до влака за Брисбейн и че още утре ще й донесе парите, както е уговорено.

Което прави в понеделник сутринта.

От този момент Хана беше напълно готова да започне да трупа богатство.

11. Куентин Маккена

През последната седмица на октомври 1892 г. тя написа трето писмо на Мендел Визокер. Без особена надежда, че той някога ще го получи, както и първите две. Едното бе написала в Мелбърн, след обира, за да му съобщи за кражбата, защото смяташе, че той трябва да е в течение и няма да е лоялно да не бъде известен; другото — в деня, когато благодарение на Хътуилови най-сетне беше разрешила проблема с пътуването от Мелбърн до Сидни.

Беше изпратила първите две писма до управата на сибирската каторга, в някакво затънтено място, наречено Иркутск. Името й беше познато от „Михаил Строгов“, а освен това го бе намерила и в атласа си: „страхотно далече“. Адресът бе получила преди да тръгне от Варшава. Според нея щяха да са нужни три-четири месеца, че и повече, докато писмата стигнат до езерото Байкал. А дали изобщо ще попаднат у Мендел беше съвсем друго нещо. Но беше уверена, че той не е мъртъв. Вярваше в това, както вярваше в слънцето. По-лесно би си представила, че Тадеуш няма да я желае повече. Макар че…

В третото си писмо написа:

— Това е всичко — каза тя на Гъските, тоест на Хариет и Едит, или другояче казано сестрите Уилямс. („Защо и двете се казват Уилямс след като сигурно не са били омъжени за един и същи мъж? Това е загадка, която трябва да се изясни.“) Усмихна се:

— Ясна ли бях?

Двете кинкалеристки с прекалено дълги шии и дебели крака въртяха глави и обръщаха очи: нищо не са разбрали, заявиха те. Прякорът, който им бе прикачила, според нея беше приятелски. Както „Копа Сено“ на Добе Клоц.

— Много добре — рече тя, — започвам отначало. Малко по-бавно може би. Зданието, в което се намираме и което ви е било завещано от господин баща ви, рано или късно ще бъде разрушено. Попада в линията на пътното платно — някои сведения, които можах да получа в Колониалния секретариат, ми позволяват да твърдя това. Общината на Сидни ще я купи. Ще бъдете обезщетени. Но какъв ще е смисълът: ще ви изгонят от дома ви, ще ви бутнат в някое далечно предградие, на левия бряг, или може би в Сейнт Ленърд сред всичките онези въшливи емигранти, дори сред евреи или китайци. Позор… А аз ви предлагам решение. Наемам от вас, благодарение на наследството от уелската ми баба, всичко, което е вляво и вдясно от портата в двора — етажите и приземието, плюс аркадите и самия двор. За вас нищо няма да се промени. Ще продължите да живеете там, където винаги сте живели. Какво ще правя с наетите помещения? Ще ги ремонтирам, боядисам, ще ги подновя. Ще превърна двора ви в най-хубавата градина в Сидни. Ще живея в лявото крило. Дясното ще приюти козметичния ми салон. На етажа — лабораторията ми. Аркадите и градините ще се превърнат в салон за чай. Вие правите най-хубавите кифли в Австралия. Ако приемете да държите салона за чай и да бдите за доброто име на комплекса, ще ме преизпълните с щастие. Ще бъдете моите директорки за high tea35. А аз ще ви плащам, докато сега е обратното.

Мълчание.

„Пак манипулираш, малка чумо! Макар че не лъжеш очарователните Гъски: вярно е — или пък Род Маккена ти е надрънкал врели-некипели, но би било чудно, защото той има чувство за хумор колкото един пън — съвсем си е вярно, че се предвижда разрушаването на тези разкапани сгради, за да се построи нещо ново. Вярно е и това, че ще стане след петнайсет години, че и повече… Просто изпреварвам историята, но какво лошо има в това?“

Усмихна се на Хариет и Едит:

— Ще станете богати и то без да напускате мястото, където винаги сте живели. Уверявам ви, че догодина ще имате средства да осъществите пътуването до Европа, за което винаги сте мечтали, във Великобритания, в Уелс, в родината на вашите… на нашите прадеди и да пеете Auld Land Syne36…

Беше понеделник 17 октомври 1892 г. — преди три часа червенокосият Мика Гън бе донесъл на Хана хиляда и петстотинте лири. Съвсем дискретно — в средата на букет от двайсет и една червени рози. Под неговата охрана от разстояние и за да не повтори грешката от Мелбърн тя бе побързала да внесе парите в банка. Не в коя да е банка: избра най-старата, създадена през 1816 г., а и най-надеждната според мнението на Род Маккена и на Том Оугълви, тоест в Банката на Нови Южен Уелс. По препоръка пак на Род й откриха сметка, въпреки че едва се виждаше над плота на гишето… Поради което не й беше съвсем удобно да брои пачките едновременно с касиера.

Тя мило накланяше глава към двете си събеседници, правеше всичко възможно огромните сиви очи да изразяват цялата убедителност, чар и приятелско чувство на света…

И когато Гъските казаха „да“ от дълбините на обзелия ги ужас, тя най-сетне ги попита за името Уилямс, което носеха и двете.

— Защото се омъжихме за двама братя — обясниха те.

— Трябваше да се сетя, съвсем съм си загубила ума — заключи Хана.

Поръча да й направят поне половин дузина предварителни сметки и ги изучи най-старателно. Знаейки съвсем точно какво иска до най-малка подробност, тя даде пълно предимство на това, което наричаше десен фланг — там, където щяха да бъдат салонът за чай и другите помещения; те щяха да образуват нещо като клуб (много затворен, на практика абсолютно забранен за мъже — дори за църковни служители и невръстни момчета; мъже щяха да се приемат само със специална покана и в елегантно облекло, raffiné; а над главите на редките избраници винаги щеше да тегне заплахата от изгонване).

На етажа в същото това дясно крило, здраво залостен като крепост с масивна врата, тя си представяше козметичния салон… за който, както и за всичко останало, имаше съвсем точна идея. За там Оугълви й бе препоръчал майстор, който, според нейното изискване, беше женен и не много млад. Естествено той беше шотландец по произход и се казваше Уотс. Около шейсетте, як, влюбен в добре свършената работа; бивш майстор дърводелец във флота, той обичаше дървото с почти благоговейна любов; съпругата му беше дребна, безлична на вид жена, но с твърд характер, която рисуваше акварели и дори не мигна, когато Хана й заговори за наситено червеното.

Роби и Дайна Уотс щяха да надзирават ремонта. Всеки в своята област: той — всички груби работи, а тя — детайлите и обзавеждането, за да им придаде женствеността, на която Хана държеше най-много. В самото начало тя допусна с тях една-единствена грешка — обхваната от свирепа възбуда и истинска предприемаческа треска тя рече:

— Днес сме двайсети октомври. Искам всичко да бъде завършено след шест седмици. Ще платя по две лири за всеки спестен ден.

В мига, в който видя израженията им, тя осъзна глупостта си. Сведе глава, после я вдигна усмихната:

— Моля да ме извините, госпожо Уотс и вие, господине. Знам, че ще направите всичко, което е по човешките възможности и че ще го направите чудесно. Трябваше да го знам предварително. Мога ли да ви наричам Дайна и Роби?

… В такива моменти, още повече че беше съвсем искрена, погледът й сякаш хипнотизираше. Уотсови, които бяха ниски почти колкото нея — вярно е, че освен аборигените и пеленачетата, в Австралия не съм срещала някой по-дребен от мен, Лизи. Но всъщност ти познаваше Уотсови… Имах огромен късмет, че ги срещнах. Изобщо може ли човек да успее без късмет? Особено когато го насилваш?… — й се усмихнаха. Най-вече Дайна, която по възраст можеше да й бъде баба. Казаха, че проектът е едновременно оригинален и мащабен, особено когато е направен от някой толкова млад, и е осъществим. Ще са щастливи, ако някой ден обядва с тях; имат малка кокетна къщичка на хълма Уилоуби с чудесен изглед и с хубава градина. Разбира се, ще направят всичко, което е по силите им. Но трябва точно да им обясни какво иска…

Под аркадите и в градината, която ще бъде в павирания двор, тя искаше да се направи тераса кафене като онова във Варшава, в парка Сакс.

Ще е първата по рода си в Австралия, с изключение на хотелите, а и дори сред тях… Терасата и кафенето ще са скъпи, недостъпни за обикновените посетители и няма да се виждат от улицата, ще ги скрива голямата порта.

— Трябва да бъде най-красивата градина в Сидни, с цветя през цялата година, от малки фонтани непрестанно ще блика вода, ще има един или няколко кафеза с птици — при условие че птиците не кряскат много високо и не пречат на разговорите. Всичко това трябва да ухае приятно, да бъде свежо и нежно. Ще има сводове, тенти и беседки, малки очарователни зелени кътчета. Помислете за възглавници на столовете…

Терасата ще продължава под аркадите в лявото и дясното крило. Там ще се сяда, когато вали. През същите тези аркади ще се отива към салоните, когато навън стане много хладно.

— За всички помещения вътре бяло, само бяло, с под в наситено червено, същото като червеното на роклята ми, Дайна, ако успеете да постигнете този нюанс. И черен цокъл.

На това място Роби Уотс вмъкна, че естествената чернота на сърцевината на абаносовото дърво ще подхожда добре. Идеята дървото да се боядисва го отвращаваше. Хана се съгласи с предложението.

— А на стените, Дайна, нежни акварели изобразяващи Лондон и Париж или Виена с всичко най-изискано, което има в тези градове.

Много държеше на изискаността, неуморно повтаряше думата, та събеседниците й чак се усмихнаха (накрая и тя започна да се смее на собствената си натрапчива мисъл).

— Вратата на първия етаж, която ще води към козметичния салон, да е от същата… как казахте? Същата сърцевина от абаносово дърво. Дали в стаите горе може да се направи ламперия, Роби?

Може, отговори той. Вероятно не на целите стени, според него, но достатъчно, а самата ламперия ще е с червеникав корниз от един вид акажу, от което знае къде да намери няколко дъски, а и няма да се различава много по цвят от наситено червеното. Хана продължи:

— Всичко останало в бяло, даже и таванът. Лампи от червеникава мед. Мебелите ще са меки, женствени, изящни, но достатъчно дълбоки, за да потънеш в мекотата им. Да не ти се тръгва, щом веднъж седнеш, да се чувстваш толкова добре, че да ти се иска в тях да прекараш живота си… Трябват ми също така музикални кутии, от които да се лее нежна музика в меката тишина. Дайна, на етажа горе ще влизат само жени, никакъв мъж. Освен може би пожарникарите, ако някой ден се подпалим. А и тогава ще видим! Искам, как да кажа, да се получи чувствената атмосфера на харем. Това шокира ли ви, Дайна?

— Съвсем мъничко, наистина…

— Роби — подхвана отново Хана, след като се усмихна на шотландката (която, изглежда, я разбираше по-добре, отколкото бе очаквала), — искам трите стаи в дъното, където някога са държали вълната, да бъдат отделени от козметичния салон с друга врата, може би още по-масивна от първата. Тайнствена, интригуваща, почти загадъчна и малко зловеща. Та всички жени в Сидни, в Австралия и в останалия свят да се питат какво ли крие. На тази врата от черно дърво ще бъде написано със златни букви: ЛАБОРАТОРИЯ. Това ще бъде кухнята ми.

Избухна в смях като видя физиономията на шотландката. Беше приятно изненадана от собственото си попадение, очарована и екзалтирана от собствените си мечти, виждайки ги вече осъществени. Притвори леко очи и сякаш дочу тихата глъчка от гласовете на всички тези жени, които нямаше да пропуснат да дотичат у нея и да се чувстват добре. Защото тя щеше да ги направи красиви и щастливи.

Обясни, че под „кухня“ разбира мястото, където ще бъдат произвеждани кремовете й… Или където поне клиентките й ще мислят, че кремовете са произведени. Защото ако в началото смята да прави продуктите си зад мистериозната врата, много бързо неизбежно ще настъпи момент, когато успехът ще я принуди да направи фабрика на друго място. В нея ще работят двайсет-трийсет момичета, заклели се нищо да не казват за работата си; от предпазливост, но най-вече за да поддържа загадъчността, която счита за основна в рекламата си.

— Дотогава, Роби, трябва да направите директен вход за кухнята откъм улицата. Така да могат да се внасят основните съставки, без да се минава през двора. Какво ще кажете за онова нещо, което вдига с въже… точно така, товароподемник, не знаех английската дума.

Тя сипеше подробности, уточнения, искания с онази неудържимост, така характерна за нея винаги, когато отприщваше потока от картини, които бе създавала в главата си.

Това стана на 20 октомври. Два дни по-късно, когато се убеди — доколкото изобщо се доверяваше някому, — че в лицето на Уотсови е намерила възможно най-добрите агенти, за да започне начинанието си, тя потегли на експедиция на Запад.

И този път със съвсем точна идея. Ала естествено не бе очаквала срещата, която щеше да има и която щеше да разреши един от основните й проблеми.

— Куентин Маккена.

Тя гледаше бягащата природа. Обърна глава и го зърна, изникнал кой знае откъде пред нея, в дървения вагон на Голямата западна железница.

Беше малко по-нисък от четиримата си братя. И не така едър: всъщност беше съвсем слаб, измършавял. Имаше зелените очи на Колийн, нещо, което напомняше семейството. Тук приликата свършваше — той беше неповторим, особено с това леко присвиване на клепачите, криещо погледа, и с това изражение на много цинично и много агресивно безразличие. За разлика от останалите Маккена облеклото явно не беше първата му грижа — русата брада приличаше на четина, носеше панталон и риза от избеляла материя, каквито имат бушмените, шапката му също беше като техните, попивала месеци и години потта му. Тънък белег през лицето, опърлено от слънцето, започваше от челото, пресичаше извивката на лявата вежда, минаваше през бузата и ъгъла на устата. Тази леко изкривена от странно свиване уста, с която той сякаш непрестанно се хили. Зелените очи бяха остри, студени и зли.

— И какво трябва да направя? — попита Хана. — Да се захласна?

— Би трябвало, заслужавам го.

Присви още малко очи.

— Защита, а? Предупредиха ме.

— Защита, каквато дори не можете да си представите. Кои са ви предупредили?

Преди малко влакът беше излязъл от Сидни и сега отминаваше градчето Пенрит; тъкмо пресичаше някаква река, около четирийсет метра широка, по много хубав метален мост.

— Непиън — отбеляза Куентин Маккена. — Долината й, както и тази на Хоксбъри, доста напомнят Европа. Можете да намерите в тях много от растенията, които търсите.

„Вече знае причината за пътуването ми. Една от причините…“ Попита го отново:

— Кой ви е казал?

— Не е Род, нито някой друг от братята ми. Още по-малко баща ми: от десет години той не ми е продумал и забранява на всички живи Маккена да си спомнят за съществуването ми. Аз съм срамът на семейството, угризението му… Вярно е, че дяволът се е вселил в мен. Напуснах училище, а после и клана, когато бях на дванайсет години. Започнах като юнга. Всичко последвало е дълга поредица от позор и безчестие. Взеха да хранят някои надежди, когато на шестнайсет години се записах доброволец да се бия срещу Махди Лудия в Судан — Судан е в Африка. Обаче аз дезертирах или почти. Когато се завърнах в Австралия, тикнаха ме в затвора. Не защото бях убил двама-трима души, а заради други лудории. Възползвах се от съществуващото съмнение — все едно, нямаше останали други живи свидетели освен мен — и тръгнах да търся злато. Но не намерих. Край на приказката. Онзи ден, след цели три години, отново видях майка си. Която невероятно ви обича. Надявам се, че вие също я обичате, поне малко. Тя и сестра ми са всичко на този свят, към което бих могъл да изпитвам обич или нещо подобно. Майка ми ми каза, че сте направо луда да тръгнете на път ей така, както го правите. Аз мисля същото и ми се прииска да се запозная с вас. Мога ли да седна?

Не дочака отговора, седна до нея… и съвсем спокойно каза:

— Още милиметърче по-близо и ще ми разпорите панталона с бръснача. А аз имам само един.

„Какъв е този чудак?“, помисли си Хана напълно слисана. Огледа го:

— Наистина ли сте синът на Колийн?

— И следователно ваш братовчед, защото наскоро тя ви е станала леля, както изглежда. Майка ми ми показа къде сте спали, със сестра ми Лизи, която съм виждал само от разстояние — не ми позволяват да се доближавам до нея. — Подигравателна усмивка, която на изкривените му устни изглеждаше още по-дива. — Но да, разбира се, страдам като прокълнат, нима се съмнявате? Други доказателства, че наистина съм Куентин? Вижте сега… Имате някаква рокля в наситено червено и черно, с четирийсет или петдесет копчета, за която майка ми ви е казала, че е много хубава, но ви състарява… Друго нещо: вчера сутрин Лизи слагаше жълт конец или вълна в гривата на едно нещо, което според нея е лъв… А куклата й с русите коси се казва Франкенщайн. Тя е спомен от мен. Аз й я купих преди шест години, като излязох от затвора и научих, че имам сестра. И името го измислих аз, това беше най-доброто, за което се сетих и което най-точно ме олицетворява. Убедена ли сте сега?

Той сякаш почти не забеляза как тя сгъна бръснача и го прибра в торбичката си. „Наистина имаш изискан вид с този инструмент, Хана…“

— Още нещо за загадъчния Куентин Маккена — каза той с провлачения си глас. — Аз не съм съвсем мъж. След един удар с нож на точно определено място в тялото ми… Не мога да докосна жена, дори да съм лудо влюбен в нея. Разбирате за какво говоря или сте от онези девственици, бдящи над предполагаемото съкровище, което имат между бедрата, сякаш пазят скъпоценностите на Короната?

Тъй като тя не отговори, той се принуди да обърне глава. Срещна сивия поглед, дълго го издържа, тръсна глава:

— Добре де, не сте коя да е, но аз малко се съмнявах. Майка ми не е човек, който ще обича кого да е. Ако не бях осакатен, щях да ви пожелая, защото сте наистина хубава. Та обяснете ми сега, какви растения търсите.

Толкова е странно, Лизи, че именно аз ти обяснявам и ти разказвам за този брат, когото никога не си виждала. Малко беше побъркан, наистина. Но не колкото хората си мислеха. Плашеше ме. Отначало и мен стресна, но не много: мъжът, който ще ме ужаси, още не се е родил. А съм срещала и познавам доста. За да ме заинтересуват, трябваше наистина да са необикновени. О, случаят на Куентин беше точно такъв… И като си помисля, че две години го използвах да бере треви!

Пасища и ферми се редуваха край железопътната линия. Пейзажът навън взе да се променя. Досега малко приличаше на Западна Европа, така както Хана си я представяше от гравюрите и от изображенията, които бе могла да види. Но след Емю Плиенс характерът на пейзажа се преобрази, стана неравен. Железопътните релси, често кацнали на виадукти и очертани от малки конусовидни камъни, изкачваха стръмнините по безкрайни криволици.

Куентин Маккена прелистваше рисунките, направени от Джеймс Б. Соумс. От време на време казваше:

— Това съм го виждал… И това, и другото. В Сините планини…

Запреглежда фишовете, които тя търпеливо бе изготвяла в продължение на много вечери. Смаян за миг, той зачете на глас:

— Сладък бадем, пшенични кълнове, бъз, бодлив глог, синя тинтява, соя, краставица, обикновен хмел, царевица, лайка, сусам, слез, репей, майоран…

Спря: Дявол го взел! Продължи:

— … пелин, босилек, великденче, маточина, ягода, евкалипт, зеленика, абсент, змийско мляко, глухарче, сапуниче, грейпфрут, дива теменуга, дървесна ружа, роза, арника, лавандула…

— Обикновена лавандула — каза Хана, обхваната от неясно желание да се разсмее.

— … Моркови — моркови! — горчивка, мащерка и мента, подбел, лимон, мак, синя жлъчка, паричка, боровинки, бяла отрова…

— Това е за запарките…

— … бреза, ангинарий, розмарин, хвойна, чубрица, върбинка, мокреш, пореч, коприва, еньовче, цикория, анасон, липа, сусам, календула.

— Невен.

— … кучи зъб, сминдух…

— Това е най-обикновен тилчец.

— Всичко е ясно… Соя, метличина…

— Другояче казано: синчец.

— … ястребиче, копър, листа от орех, риган, звъниче, планински очеболец…

— Определен вид пълзяща потентила. Майка ви има такава в градината си.

— … и масла. От кайсиеви ядки, от сладки бадеми, от сусам, от пшенични кълнове, от кокосов орех… Трябва ли ви палмово масло?

— И кокосово мляко. Много е хубаво за кожата.

— … масло от лешници, от царевица, от фъстъци, рицин и кипарис. Трябваше да спрете в долините на Непиън и Хоксбъри, пълно е с цветя и билки.

— На връщане.

— За къде сте тръгнали?

— Кобар.

— Защо?

— Да видя мините.

— И да купите една?

— Защо не? Не веднага, разбира се.

— Изглежда искате да натрупате състояние?

— Не изглежда. Ще натрупам състояние.

— Не може да има съмнение, а?

— Никакво. Смятайте, че вече е станало.

Той я изгледа и каза:

— Съгласен за Кобар. Но ще се разочаровате.

— Мой проблем.

— Точно така.

Безразличието му я интригуваше. Усещаше, че то не е съвсем престорено. Той изобщо не се смееше, не се усмихваше — освен това сардонично… или отчаяно изхилване. Като го гледаше в профил, изотдолу очевидно, защото той стърчеше четирийсет сантиметра над нея, тя откри и други прилики с Колийн. В твърдото очертание на брадичката, в спокойната властност. „Какво пък, Мендел също е бил в затвора и е убил трима или четирима души. Вълкът си е вълк, независимо дали е в Полша или в Австралия. А когато е единак, още повече му личи…“

Той отново зачете:

— Морски водорасли и хума, ябълки, краве мляко и… вазелин.

— Прави се от едно масло, вадено от земята, което се казва петрол.

— Къде, по дяволите, сте научили всичко това? Ако действително сте на шестнайсет години, значи сте самият дявол. За да пуснете мляко, трябва да ви го изцедят по-скоро от ноздрите, а не от гърдите.

— Не ви съветвам да докосвате нито едното, нито другото. А за вазелина, от един лекар.

— И… ланолин?

— Получава се от овча вълна. И не ми казвайте, че в Австралия няма овце.

Спирайки последователно, влакът бе отминал малките селища Удбърн, Лосън и Маунт Виктория, където се виждаха единствено овчари. Сетне се впусна в нова впечатляваща поредица от завои, виадукти и дори един тунел, докато преодоляваше Сините планини.

… Слезе отново в долината на Литгоу.

— И ще плескате всички тези гадости по лицата на жените?

— Ще направя различни смески. А те ще плащат и то прескъпо, за да бъдат мазани.

„И се надявам да не умират много“, помисли си Хана с хумор, примесен с известна тревога.

В далечината вече се появиха житните поля на Батърс и Ориндж.

Куентин извади нов фиш, на който имаше само две имена:

— Защо „бял равнец“ с въпросителна?

— Доста е специално. Вода от бял равнец.

„Да му кажа ли или не?“ Изгледа го и се реши:

— Искам да ми обещаете, че ще си остане между нас.

— Думата ми не струва кой знае колко.

— Напротив, сигурна съм, че струва много. Повече от тази на много мъже и жени. Водата от бял равнец се получава като се смеси с урина или в краен случай с кравешки изпражнения. Но не от каква да е крава. Най-добре някоя, която познаваш лично, трябва да е хранена добре, само на открито, в хубави, много чисти и много зелени пасища.

— По дяволите! — изрева Куентин Маккена. — А този Schmuckbez?

— Това е на идиш. Schmuckbez си е schmuckbez. Майка ми го наричаше така и аз не съм в състояние да го преведа.

Странното, почти граничещо с любов приятелство, което щеше да ги свързва, несъмнено се зараждаше тъкмо в този момент, в смеха на очите, в погледите, които си разменяха, навлизайки в сърцето на Австралия.

Никога нямаше да разбере защо отиде точно в Кобар.

Може би защото Лотар Хътуил й беше говорил за него. Може би си беше представяла златото посипано по земята, направо на кюлчета, за да е по-лесно за събиране.

… Но в Кобар злато нямаше; никога не бе имало, имаше само мед. Беше минала край истинските златни мини, или край това, което беше останало от тях по онова време, без да ги види, заета да говори на Маккена, на Маккена Човекоядеца — те бяха близо до Батърс и Айрънбанк.

Може би причината за пътуването й беше увереността, че при завръщането си в Сидни ще трябва да работи като вол… или пък — и това беше по-вероятно — инстинктивното й влечение към непознатото. Да отидеш до началото на големите пустини Стюрт и Симпсън или до Каменната пустиня беше все едно да се изправиш на ръба на пропаст.

С Куентин прекараха много часове, докато обсъдят всички грандиозни планове, които тя си беше начертала. Отначало говореше тя, а той слушаше с очи, присвити в тънка линия. Всъщност амбициите на Хана не го интересуваха, ясно беше, че изобщо не му пука. Интересуваше го тя. Не както нормален мъж се интересува от една прекрасно изваяна жена. Или с други помисли. Отначало, водена от обичайната си мнителност, тя по-скоро се усъмни в недъгавостта му, смятайки, че е някаква хитрина, за да й запретне полите по-лесно. Но не. Без никакъв срам или по-точно съвсем направо тя погледна там, където трябваше, на мястото, по което се различават мъжете и жените. (Наистина там като че ли нещо липсваше — „сплескан е като всички сладкиши, които съм се опитвала да направя и никога не съм успявала“.) Изпита жалост, но се въздържа да я покаже, досещайки се, че той щеше да я приеме лошо. В онзи период от живота си тя нямаше никакъв опит по отношение на мъжете. Ето защо и него сравни с Мендел Визокер, който представляваше за нея еталон за мъжественост (никога и никого не сравняваше с Тадеуш, който беше недосегаем), въпреки че Куентин беше толкова недъгав в това отношение.

Странно, но идеята да го използва като Главен билкосъбирач (идея, която на пръв поглед идваше не от нея, а от Колийн) не привлече веднага Хана, която щом срещнеше някого, веднага се питаше за какво може да го използва. Нужно й бе време да си представи Куентин да кръстосва Австралия като жътвар. Още повече че той й разказа живота си по своя язвителен начин, явно с намерение да я шокира…

… Станал юнга на дванайсет години, той плавал до Нова Зеландия. После кръстосвал Тихия океан от Зондския до Малакския проток; след това се отправил на запад и на няколко пъти слизал във Валпараисо, Сан Франциско, Ситка в Аляска, където за известно време бил златотърсач като всички, но не намерил много злато; достатъчно все пак, за да прекоси Америка, да отиде в Ню Йорк и да прекара там година-две да учи местните жители да играят покер, ала пропилял печалбите си по жени; от там право в Европа. От какво е преживявал? От кражби, за които нямало нужда от разрешително за работа; озовал се случайно в Кайро и заедно с няколко танцьорки бил заплашен от обесване заради някаква тъмна афера, затова в Аден той се присъединил към експедиционния корпус, изпратен от Индия да се бие срещу Махди Лудия от Судан; там бил ранен и в известен смисъл напуснал армията, освен ако не е било обратното (дори в неговите очи историята не беше много убедителна); отново се качил на кораб в Джибути и тръгнал към Брега на пиратите в Персийския залив; най-сетне стигнал до Индия и там смаян разбрал, че междувременно родителите му са емигрирали в Австралия; държал отново да види майка си: „Другите можеха да пукнат, но не знаех, че имам сестра“; прекарал известно време в Малайзия и в Суматра, дали пък не било в Борнео, тук спомените му бяха объркани, после с други четирима наели гемия, за да търгуват с копра из островите; известно време я карали доста добре, от гуляй на гуляй и от спирка на спирка, а после някъде из архипелага, на място, чието име така и не научил… се случила свадата на борда, може би заради канакски жени (но и тази случка беше неясна като всички останали), по време на която много се е пило, това било сигурно.

… Една привечер рибарите от Кеърнс в колонията Куинсланд видели да изниква, подобно на призрак, кораб само с едно триъгълно платно, без провизии и с един-единствен оцелял на руля, Куентин Маккена с разпорен корем и скопен, с насечено лице, покрит със сини мухи, умиращ, в безсъзнание и бълнуващ страшно…

… Единствените му спътници били девет трупа на мъже и жени. Два или три от тях (само женски) били нарязани с остър нож, направо насечени като разфасовано в кланица месо, а някои части от тях липсвали.

Всичко това довело до някои съмнения по отношение на моралността му.

Той не спести подробностите за касапницата на гемията. Хана дори си помисли, че малко пресилва нещата и то с някакво извратено удоволствие и желание още повече да се унижи. Дори самото място, което беше избрал за изповедта си, допринасяше за увеличаване на мрачния ужас — потискащата самота на околностите на Кобар, където двамата с Хана яздеха. Картата, която тя бе взела, не показваше нищо, беше съвършено бяла, на нея не бяха отбелязани нито релефът, нито реките. Имаше само едно малко градче, съвсем неясно, нещо като мираж в пустиня, осеяна тук-там с няколко аборигенски колиби.

И то защото на Хана много бързо й беше дошло до гуша от мини; беше пожелала да отиде още малко по̀ на запад. Нае два коня от хотел „Шиърлегс“ в Кобар и яздиха около четири часа сред невероятната тишина, която ги обгръщаше. Тогава я обхвана същото чувство както в деня, когато с Тадеуш бяха отишли далеч от брега на потока, в океана от жито и ечемик. Същото чувство за безкрайна шир. Най-накрая тя спря, въпреки че много й се искаше да отиде още малко по-нататък, но не беше много сигурна, че разбира какво става с нея и какво я тегли към неизвестното, „като че ли няма какво друго да правиш“.

И както бяха застанали неподвижни на седлата, с лице към безкрайния хоризонт, Куентин започна да разказва. Защо в цяла Австралия, че и в Нова Зеландия го наричат Маккена Човекоядеца.

— Въпреки че думата е неточна, Хана: ял съм само жени…

„Той наистина е ял хора! Рязал е с ножа си парчета от ръце и крака, може би от кореми — а защо не и гърди? — и ги е ял сурови. Ето защо Дъгал Маккена не иска да си спомня дори името му…“

— Хана?

Тя изпитваше лек страх от него, но най-вече отвращение.

— Хана? Знаете ли, че никой все още не е прекосявал Австралия от изток на запад?

„Какво разправя?“ За нея, която все още си го представяше с доста големи подробности как се тъпче с прясна кървава човешка плът, преходът беше прекалено бърз. Куентин бе слязъл от коня и стоеше с гръб към нея, а дългите му руси коси падаха по раменете. Като че ли гледаше право напред. Тя го наблюдаваше с удивление.

— Да прекосява Австралия? Че защо?

— Нито от изток на запад, нито от север на юг — каза той, сякаш тя изобщо не бе продумвала. — Преди почти трийсет години един ирландец на име Робърт O’Xapa Бърк се опитал. С ципаи от Индия и камили. И умрял. Нямало е да направи впечатление, ако не се беше провалил. Всички останали експедиции също не са успели.

— И вие бихте искали да опитате?

Той кимна:

— Няма да опитам. Ще го направя. Както вие ще забогатеете.

Тя разгледа картата. На около сто мили по-нататък от мястото, където бяха спрели и което се намираше на трийсет мили от Кобар, бе отбелязано течението на някаква река Дарлинг. Но след това…

Куентин явно бе чул шумоленето на хартията, защото добави:

— Ще тръгна не оттук, а от Брисбейн. Ще вървя направо. Пеша. Без да се отклонявам, точно по двайсет и шестия паралел… Виждате ли го на картата си?… Пустинята Стюрт, пустинята Симпсън, Голямата пустиня Виктория и пустинята Гибсън. Ще спра едва когато нагазя в Индийския океан… Погледнете на картата: много на север от Фримантъл и от Пърт… Голямото дъговидно врязване на морето в сушата, наречено Шарк Бей, виждате ли го?

— Да.

— Ще стигна до там. С камъни ще направя звезда, за да означа мястото. Когато стигна там.

Наум тя се мъчеше да пресметне колко левги, мили, километри прави това общо… Поне хиляда левги, две хиляди и петстотин мили, четири хиляди километра. При условие че се върви направо, без да се заобиколи нито една планина. Идеята не беше по-налудничава от тази да твърдиш, че ще станеш невероятно богат, едва метнал се на бруска на Мендел Визокер, на края на щетъла… Особено когато си Куентин Маккена, дето бе ял човешко месо и несъмнено всеки път, когато срещне погледа на някой, който знае какво той е направил — „а сигурно аз, заедно с Лизи, съм единствената, която не го е знаела“, — прочита в него ужасено отвращение, а може би и въпроса: „Какво е на вкус?“, който тя едва не зададе.

Попита:

— Кога смятате да тръгнете?

— В края на това лято или на следващото. Вие искате ли да се захвана с курвенските ви растения, да или не?

„Току-виж поръчам една голяма табела, помисли си Хана с язвителна насмешка; ще я поставя на вратата на салона си и на нея ще може да се прочете: “Всички кремове, които ще ви наплескаме по лицето, са направени от растения, събрани от Куентин Маккена, знаменития Човекоядец". Ще се бият да влязат. Или пък ще избягат потресени и на мен ще ми остане единствено възможността да се изселя при папуасите. Знам ли?"

— Да — отговори тя, — много бих искала да се заемете с курвенските ми растения.

— Една дама не казва „курвенски растения“.

— Всичко, което може да каже и направи един мъж, мога да го казвам и правя и аз. Освен това не държа да бъда дама. Искам просто да бъда Хана.

— Висша надменност.

— Да.

— Ще ми трябват модели, искам да кажа рисунките на Соумс. И онова, което наричате списък на еквивалентите. В Австралия със сигурност не се намират всички тези растения, чиито имена прочетох. Естествено, мога да навестя стария Соумс. Въпреки че…

— Какво?

— Въпреки че е по-добре хората да не знаят, че работя с вас, това ще ви навреди. Не, нищо не казвайте. Сигурно вече сте си го помислили. Мога ли поне да отида да се срещна със стария Соумс? Не толкова за рисунките, а заради местата, където бих могъл да намеря гнусотиите ви. Никой не познава Австралия като него.

— Отидете.

Той кимна.

— Освен това трябва да зная количеството за всеки вид и дали ги искате свежо брани или пък сушени. И къде трябва да ги доставям.

— У Оугълви. В склада му. Съгласен е. Не е много доволен, но е съгласен.

— Ще ви ги изпращам по влаковете на Западната железница. Но трябва някой да ги получава. Аз няма да се появявам.

— Аз не се срамувам от вас — все пак успя да изрече тя.

— Много мило, че го казвате, но това изобщо не ме интересува. Аз ще работя с две-три групи от Абос, с които живях в последно време. Говоря техните наречия и те не са толкова глупави, колкото ги мислят. Ще са ми нужни малко пари.

— Смятах да ви дам шейсет лири за начало. А после ще ви плащам…

— Младо момиче, ако имаше нещо, което ме интересува по-малко от парите, щеше да ми е любопитно да разбера какво е то. Скапаните ви пари ми трябват не за мен. А просто за да купя пиене на аборигените и да платя за изпращането.

— До поискване ще е много добре. Съгласна съм и за Западната железница. Също и за дилижансите на компанията „Коб“.

— Помислили сте за всичко, а?

— Да.

— Чуйте я само — изсмя се той, — тя дори не казва „опитвам се да мисля за всичко“, а „да, мисля за всичко“. Според майка ми вие сте адски умна.

— Защото ме обича.

— Обича ви. Хана?

Мълчание.

— Хана, видях лицето на мама и чух как кашля. Няма да я бъде още дълго. Мълчете! Не мисля за нея, а за малката Лизи. Ще се пръсна от яд, стига до това време да не съм пукнал от нещо друго, ако след като майка ми умре науча, че загубеният ми тъп баща и загубените ми тъпи братя, особено Род, се грижат за нея. Тя е умна, нали?

— Прекрасна е. Обичам я като сестра.

Точно това мислех вече за теб, Лизи. Още тогава.

— Говорете ми за нея. Няма значение какво. Всичко, което ви мине през главата.

Хана разказа как единайсет нощи подред са делили едно легло и са си бъбрили. Как често са избухвали в луд смях. Дори повтори някои думи, казани от малката Лизи.

… И внезапно изпита дълбоко състрадание, но не от реакциите на Куентин по време на нейния разказ (такива нямаше), а от странната и безмерно силна любов, която той изпитваше към малката си сестра. Която никога не бе виждал, освен отдалеч, от разстояние, скришом. На която бе подарил кукла, наречена Франкенщайн, „за спомен от мен“…

Не плачи, Лизи, всичко това е минало, от друго време и от друг живот е… Куентин умря преди трийсет години, а не съм сигурна, че трябваше да ти разказвам за него… Не плачи, Лизи…

Той попита с безразличния си глас:

— Ще се погрижите ли за нея?

— Мъжка дума — каза Хана със свито гърло.

Той яхна коня си, а зелените очи бяха по-примижали от всякога, почти невидими под присвитите клепачи.

— Кога да започна тъпите доставки на растения?

Имаше нещо, което винаги щеше да бъде по-силно от нея — невъзможно беше да спре машинката в главата си. Естествено тя вече бе направила всички изчисления:

— След десети ноември съм готова да направя първите бурканчета с крем.

— Курвенския крем.

— Точно него — потвърди Хана.

Кобар не й остави незабравими спомени. Освен че бе мястото, където сключи договора си с Куентин Маккена — договор, който в нейните очи бележеше началото на приключението. Градът бе разположен в центъра на равнина без дървета; две или три хиляди души живееха в него редом с две дузини доменни пещи; само две неща впечатлиха Хана: конните състезания — първите, които наблюдаваше, — организирани точно пред хотел „Шиърлегс“, който си е най-обикновена странноприемница, и странната клетка от стомана, в която миньорите влизаха и от която в момента на спускането гледаха така, сякаш живи ги погребват. (Дотогава не бе виждала асансьор.)

Върна се в Сидни, като спря на две места. Първо в Батърс, а после в долината на Непиън. Сега Куентин не вървеше с нея, въпреки че продължаваше да я съпровожда. Очевидно бе решил да се държи на разстояние, за да не я компрометира повече или заради вкуса си към самотата. И при двете спирания тя нае кола с кон (всеки път свирепо се пазареше за цената) и обиколи полетата, без изобщо да се заинтересува от златните мини в Батърс.

Когато се озова сред природата, миналото, тъй близките и така далечни почти десет години, изплуваха в спомените й от момента, в който бе проходила, отначало в градината на Реб Натан, после зад къщата, до брега на потока, и бе носила на майка си тонове билки.

Събра със себе си ютени чували и ги натъпка напосоки с каквото откриеше, така че на връщане към гарата едва ги влачеше. Бе взела по малко от всичко, често каквото й падне. Ябълките, ягодите, морковите, царевичните и житните кълнове, краставиците и другите култивирани растения не й създаваха никакви проблеми; в частните градини на къщите и фермите бе намерила множество цветя и по-специално градински чай, зеленика, синчец, латинки, невени и хиляди рози, доказателство за френетичната страст на англосаксонците към градинарството. Нямаше да има трудности и с кравето мляко, бадемите, глухарчетата, боровите шишарки; както и с анасона, магданоза, пореча…

Евкалипти имаше навсякъде, откри дори една липа… Пренесена бе от семейство френски заселници от родната им Нормандия и беше тяхната гордост.

… Обхвана я луд смях, докато се връщаше към Сидни. Като си представи как Куентин Маккена начело на тълпа аборигени, кой от кой по̀ канибали, опустошава австралийската флора. И като си представи как самата тя, грабнала хаванче и чукче, смесва напосоки всичко, което е успяла да намери и така прави няколко крема, които спокойно биха могли да обезобразят сиднейските дами.

Двете монументални фермерки с червендалести лица, седнали близо до нея, я зяпнаха смаяни, когато тя прихна, неспособна да се сдържи: „Ще свършиш на въжето, Хана, за убийство чрез мазане“.

Куентин беше пътувал неотлъчно с нея, закриляйки я отдалеч. Едва когато се показаха сградите На Порт Джаксън, кулата на обсерваторията и вила Холтерман, той престана да я следва.

Не го видя никъде, когато натовариха двата й огромни чувала в един кабриолет.

Бе отсъствала цели единайсет дни. Сега вече наистина можеше да започне.

12. Сандаловите ковчежета

Строителните работи бяха напреднали с бързина, която я очарова. „Кухнята“ й по-специално беше готова; вярно, че там беше достатъчно да се белосат стените и да се направи отделен вход, който вече бе налице: прилепена към стената права стълба с перило, която излизаше на една съседна уличка. В стената бе избита врата, а до нея имаше втори отвор, където щеше да бъде товароподемникът, който сега инсталираха. Щеше да бъде готов за работа след два дни. А трите помещения на лабораторията бяха вече оборудвани с дълги маси, безброй шкафчета и две от предвидените шест мивки.

Следователно тя можеше да се захване за работа.

Другите помещения също бяха почти привършени. Роби Уотс бе удвоил бригадите си и в момента работеха обикновено по дванайсет часа, шест дни в седмицата. Използвайки — виждал бе да правят така на корабостроителните докове — две бригади, които се сменяха, шотландецът поддържаше денонощно работата на строежа — нощем на светлината на газови лампи или на обикновени факли.

В двора паветата бяха махнати и бе прокаран водопроводът, който щеше да захранва централния фонтан и осемте по-малки водопадчета сред камъните. Алеите бяха очертани с плоски камъни. Вече се виждаше как се пресичат и водят към сводовете. Очертани бяха и масивите, които Дайна бе проектирала; а в прясната пръст, изсипана от гальотите, се мъдреха първите растения джуджета; започваха да се оформят и храстите; общият план се очертаваше и напълно очарова Хана.

На много места по самите сгради изчистваха камъните от старата, воняща на овце мазилка. Същото правеха с аркадите и техните фризове и те изведнъж придобиха учудващо елегантен вид. Няколко стаи, както на приземния етаж, така и на горния, бяха в ръцете на бояджиите. В две-три, където работата беше още по-напреднала, вече ги облицоваха с ламперия и редяха мозайката…

— Роби, това е невероятно! Ще сте свършили много преди двайсети декември!

Той промърмори уморено. Изпитваше ужас от комплиментите и ненавиждаше някой, дори възложител, да наднича над рамото му да гледа какво прави.

Хана се затвори в кухнята си само два часа след като слезе от влака. Тя разположи и сортира върху лакираните в червено маси съдържанието на двете огромни торби, напълнени в Батърс и в долината на Непиън. В следващите трийсет часа изобщо не излезе. Даде признаци на живот само два пъти: когато повика един разсилен и го изпрати при аптекаря баварец със списък, дълъг като поменик; появи се за втори път, когато човекът се завърна, олюлявайки се под товара си, за да поеме нещата, които бе поръчала.

Дайна, която се осмели да й занесе чай и няколко сладки, получи в отговор само нечленоразделни и почти свирепи ръмжения, достойни за мечка от Карпатите, разбудена сред зимния си сън. Сивият поглед мина през нея без да я вижда, като че ли не я разпознаваше. Едва към обяд на 5 ноември самата Колийн Маккена се реши да атакува вратата предпазливо, както човек влиза в бърлогата на гореспоменатата мечка. На таблата, която носеше, имаше яйца с бекон, печено и чай, приготвени по нейна молба от Хариет Уилямс. Завари Хана седнала на пода, направо на плочките в цвят жълта охра, с поли, запретнати до средата на бедрата, разчорлена, стиснала между коленете меден съд. Имаше зловещ вид.

— Пристига фронтовата готвачка — каза Колийн.

— Не съм гладна. Но благодаря все пак.

Огромните очи с цвят на мъгла изведнъж станаха твърди като стомана, в тях се четеше някакъв направо свиреп израз; те сякаш едва сега забелязаха високата ирландка, чието лице изучаваха внимателно.

— Слагали ли сте си поне веднъж крем, какъвто и да е крем на лицето?

— Боже милостиви, не — отвърна Колийн. — Да не съм индианка, та да се цапотя. Само вода и сапун.

Хана злокобно се изсмя с вид на човек, чиито най-лоши предчувствия се сбъдват. На масите бяха наредени поне двайсет и седем различни съда, като се започне от тенджерата за парна баня и се мине през сосиерите, купичките, та чак до обикновените фаянсови чинии, всичките в различна степен изпоцапани със съмнителни петна. А се разбираше, че са двайсет и седем, защото бяха номерирани. Очевидно отбелязваха последователните етапи на изследването. Хана посочи медния съд между коленете си:

— А това е номер двайсет и осем. Вони още по-лошо от другите. Лудата, която ще си лепне това на лицето, ще прогони всичко живо от улица „Джордж“ по-бързо от някой прокажен със звънчето си — заяви Хана с глас, потреперващ от яд.

Изведнъж легна по гръб на пода със свити нагоре колене, показвайки всичките си дантели; едната й ръка се отпусна край тялото, другата скри лицето:

— По дяволите!

— Едно младо, добре възпитано момиче не ругае — отбеляза Колийн.

— Едно умно младо момиче не прекарва два дни да стрива треви в хаванче. Не опосква полето като заек. И изобщо не заминава за Австралия. Старае се да намери богат, много богат мъж и иска диамантени огърлици. Ако наистина е умно.

Колийн се наведе над медния съд и помириса предпазливо.

— Трябва да призная, че мирише доста лошо.

— Това е точната рецепта на майка ми: краве мляко, орехови черупки, листа прясна мента, корени от планински очеболец и борови шишарки, размесени с масло от житни кълнове.

— С това би могло да се направи чудесен пудинг. При условие че преди това се фламбира с уиски, за да се убият заразите.

— … Това е точно рецептата на майка ми, с тази разлика, че нямам прясна мента, че вместо планински очеболец, бутурак и колониален бор сложих елхови шишарки. А двете орехови черупки явно лошо са понесли пътуването; или са руски орехи, които ненавиждат поляците. И май сложих доста повечко ланолин, защото нямах масло.

Тя махна ръката си от лицето и впери в тавана огромни, широко отворени очи:

— Малко ми се плаче, Колийн, ако трябва да съм честна…

Колийн Маккена отиде до една от масите и най-сетне остави таблата. Придърпа един стол и го постави до нея:

— Ставаме, сядаме и се храним.

— И мълчим.

— И мълчим.

Тишина. Хана започна да се храни, след като изгледа храната, сякаш беше отровна. Колийн попита с нисък и сякаш леко приглушен глас:

— Видяхте ли го?

— Видях го. Много е хубав, по свой начин.

— Можахте ли… да се разберете?

— Ще работи с мен поне до следващото лято. А може и за по-дълго. Ще събира из полето това, от което се нуждая. Нали това искахте?

Ирландката кимна. И много внимателно, с безкрайна тъга каза:

— Той е като човек, който пада в много дълбок и тъмен кладенец. Когото нищо вече не задържа. Мислех, че като срещне вас, която сте толкова жизнена…

— Той ви обича. Вас и Лизи. Няма никакво съмнение, той ви обича.

— Но не дотолкова, че да иска да живее заради нас. Каза ли ви какво ще прави, когато му омръзне да работи за вас?

Хана се поколеба. Защо да говори за тези неща?

— Хана.

— Ще прекоси Австралия пеша. Вероятно сам. От Брисбейн до Пърт.

Колийн на свой ред седна.

— Иска да умре, нали, Хана?

— Може да успее. Само лудите успяват. Другите не опитват нищо.

— Той ще умре.

„Той вече е мъртъв, помисли си Хана, а най-лошото е, че го знае.“ Сега вече беше много гладна. Излапа бекона с апетит, от който почти се засрами. Както от факта, че не може да се откъсне от проклетите си кремове. Колкото и искрено, болезнено да беше развълнувана от спокойното отчаяние на Колийн, машинката в главата й все така продължаваше да работи…

„А ако прибавя риган?“

Добави риган, но пак не се получи. Минаха четири дни, преди да стигне до някакъв приемлив резултат. През това време Колийн и Уотсови бяха принудени направо да я изтръгнат от кухнята й и да я заставят малко да поспи: поне две-три часа, защото тя от шест дни неспирно работеше… Завлече се до малкия си апартамент у Оугълви. По време на краткия път видя Мика Гън. Според уговорения с Лотар Хътуил сигнал, Мика Червенокосия бе спрял каляската малко настрана. Чакаше на седалката си с камшик, неподвижно насочен към небето. Не погледна към Хана, впрочем той имаше вид на човек, който никога не я е виждал. Тя щеше да реши дали да се качи или не. Разбира се, фактът, че Гън е спрял така, означаваше, че Лотар е в Сидни и тайно я чака някъде, може би в къщата в черно и бяло. „Като че ли ми е само до това…“

Мина край колата без да спре. Няколко минути по-късно, когато изгаси светлината и вече потъваше в сън, населен с цели рояци хаванчета и чукчета, тя чу шума на каляската, която най-сетне тръгваше. И ясния звук на отдалечаващия се в нощта конски тропот.

След по-малко от четири часа тя отново се появи в двора, осветен като посред бял ден от факлите, където зидари, мазачи и градинари едва не се настъпваха. Отново се затвори в лабораторията си. Прекара още часове и дни в търсене. Първият резултат, който постигна, беше на основата на липа и синчец. Ароматизира сместа с рози и мента, които Дайна бе успяла да й намери; хомогенизира я с помощта на пулп от сурови ябълки и пречистен ланолин. Кремът беше с номер седемдесет и девет.

Хана го изпробва на себе си. Не го махна цели шест часа (Роби се облещи, когато я видя с белезникавата маска) и когато го свали установи, че не само е жива, а на пръв поглед и цяла, съвсем не обезобразена (очаквала бе всичко, дори гнойни пъпки), а след като много внимателно се огледа в едно огледало с гигантската лупа, взета назаем от Джеймс Барнаби Соумс откри, че тенът на кожата й е като че ли по-нежен от обикновено. По-светъл, малко по-блестящ. Въпреки сините кръгове под очите, които се дължаха единствено на изтощението.

Изми се с тоалетна вода собствено производство, приготвена от минерална вода и аптекарски спирт, в който два дена и две нощи бе киснала (прекалено дълго, както по-късно установи) цветове от роза, невен и мащерка, към които добави няколко капки зелен лимон. („Като прибавиш сол и пипер, ще стане истинска салата!“)

Заключението от новия оглед, който направи, бе повече от утешителен: кожата на лицето й беше гладка и мека, обичайната й бледност — подчертана, без да изглежда мъртвешка. „Още сто и петдесет години активни грижи и ще видиш, че ще станеш почти хубава. Въпреки че има още доста път да извървиш, бухал такъв…“

За какво да чака повече?

Започна да произвежда номер седемдесет и девет.

Дайна й доведе три девойчета, взети от някакво сиропиталище. Едно от тях, Маги Макгрегър, беше мълчаливо, но доста умно. Това бяха първите й работнички. И понеже от опит знаеше, че тези неща имат значение, тя нае кола с един кон, която всяка сутрин и вечер в пълна сигурност превозваше девойките от лабораторията до квартал Сейнт Ленард, където беше сиропиталището. Освен това, с вкуса и стремежа си да внимава за всички подробности, тя се погрижи и за мястото, където те ще могат да обядват. Сключи договор с един съседен семеен пансион, благодарение на което получаваше обедната храна на цени на едро, за четири, вместо за шест пени на човек.

Въпросът за опаковките, в които щеше да продава номер седемдесет и девет, й отне малко повече време. Оугълви й предложи бурканчета от мармалад, празни, разбира си, от които имаше голям запас. Но те бяха прекалено големи. И дума не можеше да става да продава крема си на фунт или на кило. Колкото по-малко имаше в бурканчето, толкова по-скъпо щеше да е съдържанието му, и в двата смисъла на думата. В последна сметка се договори с един търговец китаец и купи от него — след само пет часа пазарлък — всичките му миниатюрни гърненца от печена глина, съдържали първоначално тигрова мас, някакво лечебно мазило, правено в Сингапур. След като ги потопиха във вряла вода, в която добавиха спирт, за да се махне остатъчната миризма, след като изтриха китайския им надпис и ги покриха с красиво капаче от моаре, обработено отвътре с парафин и завързано с панделка в наситено червено, те станаха доста елегантни…

… И струваха пет гвинеи едното, цената, на която реши да ги продава, след като изчисли всичко. А бе пресмятала дяволски много, поне сто пъти.

Бе приела, че ще продава двайсет и пет бурканчета крем седмично, веднага щом фабриката заработи с пълна пара, към януари 93-а според нея. Така щеше да е през първите шест месеца, защото после продажбите щяха да се удвоят, ако ли не и да скочат три-четири пъти, с всичките идеи, които тя имаше.

Вписа в графата за дадени суми разходите за работничките (заплата, храна, транспорт, престилки и шапчици с дантелени панделки в наситено червено и черно, с които ще изглеждат като в кокетна униформа)… плюс разходите, наложили се за сравняване на растения, цветя, плодове и други основни съставки, за закупуването и пригаждането на гърненцата, за наема, платен на сестрите Уилямс, разходите по поддръжката на кухнята (лампи, съставки и материали) и своето собствено възнаграждение (великодушно си беше отпуснала по една лира седмично).

… Като събра всичко това, между два пристъпа на бяс и неудържим истеричен смях, откри, че всяко гърненце щеше да й струва повече от четири лири.

А трябваше и да върне на Лотар Хътуил неговите хиляда и петстотин лири с прилична лихва. Той, разбира се, нищо не бе поискал, особено пък лихва — нито изобщо да му ги връща, — но тя държеше единственият заем в живота й да бъде върнат по правилата. Дължимото си беше дължимо и независимо дали получаваше или даваше, тя никога нямаше да отстъпи от тази позиция. А и като изплатеше дълга си към Лотар, вече можеше да разграничи двойствения характер на отношенията им — той й беше дал пари на заем, а тя го беше пожелала за любовник. Тези неща не се смесваха и затова тя искаше да ги раздели колкото се може по-бързо.

Ако всяка седмица ритмично постъпваха по двайсет и две лири, за да върне заема с лихвите (тя щеше да му даде хиляда шестстотин и деветдесет лири) щяха да са й нужни седемдесет и шест седмици. Година и половина.

Дълго. Прекалено дълго. Тя нямаше да се почувства свободна, преди да се отърси от това задължение. „Искам да мога да скъсам с него, ако ми се прииска или ако реша да се върна в Европа…“

… Разбира се съществуваше и възможността да продава повече от двайсет и пет гърненца седмично… „Но е възможно да продаваш и по-малко, загубенячке!“ Ако продажбите и производството нараснат, себестойността ще намалее, а печалбите ще се увеличат. Логично… Хана. (Ако Мендел вече беше избягал, ако вече се беше добрал до Австралия и сега я слушаше как умува, щеше да умре от смях.)

Налагаше се да продава и нещо друго. Тоалетна вода например. Реши да започне да я произвежда. Отново се изправи пред проблема за опаковката. Поради липса на изискани флакони, които едва ли щеше да намери в Австралия, й хрумна идея, която много й хареса: да използва плоски шишенца от дърво. Но не от какво да е дърво, а от сандалово, каквото Роби Уотс бе използвал за корнизите на ламперията и от което той твърдеше, че може да направи каквото пожелае. Трябваше да се получат високи правоъгълни флакони, които да се затварят с капачка на винт, също от дърво.

… Оказа се, че сандаловото дърво има свой аромат; той се смеси с мириса на налятата вътре тоалетна вода и като резултат се получи нов продукт, по-хубав от измисления в началото от Хана… И дори различен в зависимост от вида на използваното сандалово дърво: бяло, жълтеникаво или червено.

Озова се с три тоалетни води вместо с една. Реши, разбира се, да ги продава като различни, с цени, вариращи в зависимост от цвета им — една гвинея (една лира и един шилинг) за бялата и две гвинеи за червената. Обзалагаше се, че червената ще се продава по-добре от другите само защото беше по-скъпа, макар съставките й да бяха съвсем същите (добавила бе портокалов цвят, за да я отличи от другите и да успокои съвестта й, която между другото беше доста еластична).

Направи нови изчисления: реши, че би могла да разчита на печалба от шестнайсет лири седмично.

„Плюс двайсет и двете от крема: трийсет и осем. Ще са ми нужни сто години, за да забогатея. Трябва да измисля нещо друго…“

Първата доставка от Куентин Маккена получи в средата на ноември. Огромна: не си бе играл на дребно. Само един Господ знаеше как бе успял да й намери лавандула, някакъв вид лавандула, „вашата курвенска лавандула!“, пишеше й той. Изпрати й освен това водорасли, от които още се стичаше морска вода, и доста други неща, като цветове от арника и еньовче.

Благодарение на което тя се захвана да прави втори крем за лице. Реши, без определени причини, че той ще премахва брънките по лицето — и почти сама започна да вярва в това. За това трето оръжие в арсенала си приготви отвара от арника, градински чай, слез, морков, краставица и прибави, по подобие на майка си, ябълков пулп, мед и масло от сладки бадеми. Това беше препарат номер деветдесет и едно. Както и на предишния, номер седемдесет и девет, не даде име, защото все още не й бе хрумнало някое, което да я задоволява и точно да изразява представата й за изисканост и загадъчна женственост, с лек нюанс на снобизъм.

Шест гвинеи за гърненцата с номер деветдесет и едно. Които отвън щяха да са лакирани в черно, докато наситено червеното, постигнато с голяма мъка от Дайна, беше запазено за номер седемдесет и девет.

… И двайсет и шест лири седмична печалба. „Плюс трийсет и осем, равно на шейсет и четири. Ще съм богата едва след седемдесет и пет години…“

За момент помисли да направи трети крем и четвърта тоалетна вода. Чудеше се какъв вид продукт може да допълни гамата й. Накъде да върви? Нагоре или надолу? Да направи нещо още по-луксозно и още по-скъпо? Или тъкмо обратното, да набута гадните кремове в старите бурканчета от горчица или конфитюр на Оугълви, а тоалетната вода да продава в най-обикновени стъклени шишета, — в краен случай с по една панделка все пак? Вторият вариант щеше да й позволи да се насочи към клиентела, която не прахосва парите си.

Отказа се от нея. Щеше да мисли за това по-късно. Засега важното беше най-сетне да печели някакви пари, но най-вече да наложи представата за престижна марка.

„Това е главното, Хана — престижната марка… Никога не го забравяй. Дори ако за момента си на загуба.“

Към 20 ноември беше готова. Дайна наистина бе направила чудесен избор, когато й бе довела Маги Макгрегър — това дебело, безлично момиче имаше невероятен усет за организация, за методичност и притежаваше темперамент на началник, независимо че си отваряше устата само да яде. Достатъчни й бяха няколко дни да се научи да разпознава цветята, плодовете, листата и клоните; работеше с хаванчето и бъркалката по-добре и от самата Хана (която не знаеше да сготви дори една супа, но в това нямаше нищо чудно). Скоро се натрупаха на склад сто бурканчета от всеки вид крем и сто и двайсет флакона от всяка тоалетна вода.

През последните дни Хана почти не участваше в производството. Захванала се бе да осъществи една от първоначалните си идеи, несъмнено най-добрата. Защото не беше достатъчно да произведеш, да създадеш салони и козметични средства, нито дори да започнеш да ги продаваш. За това трябваше и да се разчуе. Ето защо…

Поръча на един дърводелец, посочен й от Роби Уотс, много красиви ковчежета от сандал, инкрустирани с розово дърво, облечени отвътре с черно кадифе, със специални гнезда за гърненце от всеки вид крем и за трите флакона тоалетна вода. Общо петдесет ковчежета. А в горния ляв ъгъл на капака, с фино злато е гравиран подписът й — едно Х и едно Н, наклонени леко надясно и решително съединени от ляво на дясно с възходяща черта, която ставаше по-дебела в края и напомняше с нещо на китайски йероглиф.

Х и Н от името й.

Цена на всяко ковчеже — сто гвинеи.

— Това си е чисто безумие — заяви Колийн. — Никога няма да ги продадете. Коя жена в Австралия ще похарчи толкова пари?

— Вероятно никоя. Но съпрузите, да. Като подарък за Коледа или за годишнина от сватбата. А и поради една друга, много по-категорична причина. Искате ли да се обзаложите с мен, Колийн?

Отиде при Род Маккена, най-големия от синовете на Колийн, в канцеларията му в Колониалния съвет, макар никак да не го харесваше. Изобщо не можеше да си се представи с него в леглото. Не че беше отблъскващ или прекалено висок, въпреки своите метър и деветдесет. По-скоро притежаваше онази грубост, характерна за много мъже, които са изключително способни и дори интелигентни в работата си, но съвършени тъпаци през останалото време. Най-вече с жените — извинявай, Лизи, но много добре знаеш, че брат ти беше именно такъв. Не ми казвай, че си го обожавала. Освен това той не е между живите. Има поверие…

Защото Род можеше да бъде полезен. Докато тя му обясняваше какво я води при него, той хапеше устни, поглаждаше мустаците си и я слушаше с леко вдигнати вежди.

— Толкова е просто — каза Хана, застанала права срещу него (носът й стигаше точно до ланеца на жилетката му „приличам на момченце, което пишка до някой кестен“). — Моля ви да ми направите списък на дванайсетте най-богати женени мъже в Сидни…, не, чакайте, на двайсетте най-богати, стига да са женени. Онези, чиито съпруги командват висшето общество на града… Изобщо не ме интересува дали обичат жените си или не… Вие познавате всички, нали? На високия пост, който заемате, и с амбиции и способности като вашите…

Род се съгласи, че притежава в изобилие всички тези качества. „Още по-глупав, отколкото очаквах.“ Добре, ще направи списъка. Но другата молба на Хана го притесни още повече. Когато човек е политик като него, да иска услуга от журналистите е много деликатно и…

— Род — каза тя, — хайде, Род… Напротив, вие им правите услуга като им съобщавате, че съвсем наскоро в Сидни, а не в Лондон или Париж, ще отвори врати нещо толкова изключително като козметичен салон само за елита и ще предлага кремове, произведени в самата Австралия, но по тайни, хилядолетни рецепти на унгарските цигани. За журналистите тази информация има цената на злато.

„За теб също, Хана!“

Машината проработи. Много скоро тя прие, сконфузена и учудена, двама светски хроникьори от „Бюлетин“ и „Сидни Морнинг Хералд“. Облечена в роклята си за специални случаи, онази с трийсет и деветте копчета, тя използва целия чар на огромните си сиви очи, с които направо хипнотизира двамата бедни дяволи, на прекрасното си тяло и дори лекия акцент, с който все още говореше английски и им поднесе най-невероятните лъжи, като не мигна пред нищо: че е австрийка, дори виенчанка, дъщеря на граф, братовчед на ерцхерцог Рудолф.

— Да, за жалост същия онзи, който трагично загина в Майерлинг. Аз бегло познавах бедното момче, но Мария ми беше приятелка от детинство. Каква трагедия. Още ги оплаквам, вече три години, извинете ме за това съвсем оправдано вълнение, това са много мъчителни спомени…

… Разказа им, че е на двайсет и седем години — „Не ми личат, нали? Не се чудете, от кремовете ми е!“ — и че притежава тайната формула на една циганска кралица, дошла да умре в замъка на родителите й:

— Ще повярвате ли, изглеждаше на трийсет — трийсет и пет години, а беше поне на седемдесет и пет или осемдесет и беше виждала Наполеон Бонапарт…

… Дали кремовете й могат да подмладяват жените? Засмя се кокетливо.

— Е, не могат да ги върнат в детството. Но да ги подмладят десет-петнайсет години, сигурно.

Разведе ги из кухнята си, представи им „своите малки чираци“ в лицето на три-четири лъжливи работнички, миловидни като сърчица и очарователни с дантелените си якички, нарочно облечени в престилки в наситено червено и черно. (В края на краищата хроникьорите също бяха мъже; а и винаги можеше да изгони малките и да ги замести с не тъй пленителната Маги, когато се появят клиенти.)

За завършек и съвършено под секрет — напълно убедена, че ще го нарушат едва излезли оттам — тя им съобщи, че петдесет изключително луксозни ковчежета с мостра от всички кремове и тоалетни води са изпратени като подарък…

… на петдесетте най-елегантни жени в Сидни, определени след дълги проучвания.

Хроникьорите си тръгнаха омаяни, изгарящи от нетърпение да съобщят новината.

— Какво ще стане според вас, Колийн?

— Вие наистина ще изпратите дванайсет ковчежета. Но само дванайсет. Онези, които не получат, ще изтормозят бедните си мъже да им купят по едно, само и само да докажат на приятелките си, че са в несъществуващия списък на петдесетте. Хана?

— Да, Колийн, скъпа?

— Дяволът е влязъл в главата ви.

— Благодаря, Колийн.

… И ти беше в кухнята ми този ден, Лизи, помниш ли? Беше първото ти посещение в моята лаборатория, където мечтаеше да дойдеш. Ти се смееше ли, смееше!

За три дни продаде останалите трийсет и осем ковчежета. По сто гвинеи едното. Щеше да продаде сто пъти повече може би, но съзнателно беше ограничила производството си, тъй като искаше преди всичко да насочи бъдещите си клиентки към кремовете и тоалетните води на парче, чиято производствена цена за щастие беше по-ниска.

Не остана разочарована — за десет дни се продадоха трийсет и девет гърненца и седемдесет и девет флакона…, а козметичният й салон още не беше отворен!

Отново направи изчисления: след като бе платила на дърводелеца, от ковчежетата бе спечелила петдесет и три лири.

Плюс шейсет и седем лири и единайсет шилинга от продажбите на дребно или това правеше общо сто и двайсет лири и единайсет шилинга. За десет дни. Дванайсет лири месечно. „Това ще ти донесе приблизително четири хиляди лири годишно. Още си адски далече…“

Докато чакаше да забогатее, рекламата около историята с ковчежетата я направи известна в целия град. Имаше и неопровержимо доказателство за това — всеки ден луксозни карети се редяха пред голямата порта в наситено червено с черна рамка, която по заповед на Хана все така скриваше от погледите двора градина. Освен това тлъстите лъжи за ерцхерцога бяха накарали всички салони да потръпнат; едва чакаха отварянето, за да се втурнат да я разпитват, нея, свидетелката на тази императорска трагедия. „Каква страхотна лъжкиня си, Хана! Обаче имаш ли избор да постъпиш другояче? Няма да седиш двайсет години в Австралия, я! Остаряваш вече, почти на осемнайсет си, Тадеуш няма да те чака половин век. Нито Мендел, в случай че не избяга…“

12 декември 92-а. Австралийското лято навлизаше в разгара си. Тя вече бе получила две писма от Лотар Хътуил. И двете бяха без подпис, написани с друг почерк, несъмнено този на Гън, по заповед на господаря му и имаха едно и също кратко съдържание на английски, докато те предпочитаха да говорят помежду си на немски или френски: Непременно трябва да Ви видя.

На два пъти вече бе отклонявала поканата, правейки се, че не забелязва мълчаливото подканване на Мика Червенокосия. Третия път, на 12 декември, прецени, че може да си позволи малка пауза след този период на наистина неистова работа, продължила без прекъсване седмици наред, и като реши, че има нужда от кратка почивка преди официалното откриване на салона си, тя издебна момента да остане сама и се настани в каляската, която я очакваше в началото на една улица…

13. Аз съм еквилибристка

— Уморена?

— Да.

Тя лежеше със затворени очи. Къщата на художника, в черно и бяло, се издигаше на няколко метра зад нея. Виждаше се само покривът й, останалата част бе скрита от скалите, между които се виеше тясна пътечка. В тази посока хоризонтът бе закрит, докато срещу Хана беше само Тихият океан, синьо-черен, на места като индиго, изпъстрен с белите платна на лодките, излезли от Ботъни Бей.

Лежеше на нещо като странен, безумен мостик, който се издаваше от скалата и висеше на сто и двайсет стъпки над океана — почти четирийсет метра. Не можеше да види между редуващите се широки черни и бели дъски празнотата, ала я усещаше физически. „Точен пример за живота ми в Австралия, аз съм еквилибристка.“

… Усещаше я физически и това й доставяше удоволствие. Без точно да разбира защо и как човек може да се наслаждава, че виси така опасно във въздуха. Вярно, че й беше добре; чувстваше по кожата си приятната топлина на слънчевите лъчи, чието очарование откри през този ден. Беше си съблякла дрехите по молба на Лотар, на чието бедро сега бе положила глава.

— Страх ли те е от високото, Хана?

— Не.

Дори нямаше парапет, нито от едната, нито от другата страна. Безумната конструкция висеше във въздуха и след пет-шест метра просто свършваше. Те бяха пристъпили само две-три крачки по нея. Достатъчно, за да подминат сигурността на скалата, но не повече. Тя попита:

— Кой е построил това нещо?

— Художникът.

— Той е луд.

— Съвсем.

— Аз обичам лудите. Ще го видя ли някой ден?

— Той би искал да те нарисува.

— Защо не?

— Гола.

— Защо не?

Предишната вечер, когато слезе от каляската, къщата беше пуста, макар вътре да беше сервирана вечеря за двама. Видя как Мика Гън си тръгва и докато чакаше, разгледа стаите по-внимателно от първия път. На етажа, до стаите, откри ателие, претъпкано с платна, подредени едно до друго и покрити с плат заради праха. Всичките с цапаници, подобни на изложените долу. В този период от живота си Хана нямаше никакви познания по живопис. Ако знаеше името на Леонардо да Винчи, то беше заради Джокондата, чието име случайно бе научила от една книга. И това на барон Грос, автор на едно платно, изобразяващо битка на Наполеон — защото се беше учудила, че един барон може да рисува. Беше махнала плата и беше разгледала картините една по една. Подписите, често трудни за разчитане („тия типове не могат да си напишат дори името като хората“), нищо не й говореха: Сезан, Дега. Мане, Реноар… „Като че ли са французи. Този Писаро би трябвало да е италианец или испанец… А Ван Бог или Ван Гог, холандец като всички Ван Еди-кой си…“

Фактът, че е сама в притихналата къща, чувството, че извършва почти насилие, ровейки се в тайните на собственика, а може би и последователното изникване на творбите в светлия кръг на газовата лампа, която носеше, вероятно оказаха влияние, защото в нея се надигна някаква възбуда. Почти внезапен и любовен екстаз. Особено пред една картина на Ван Гог със слънчогледи в поле, обжарено от слънцето, с толкова ярка, почти бяла сияйна светлина. Преживя отново собственото си вълнение от определени лета, в околностите на щетъла. „Чудно красиво е, Хана…“ Непреходната й страст към живописта се роди в този миг…

— Как така в цялата къща няма нито една картина от твоя художник?

— Изгаря ги след като ги нарисува.

Тя отвори очи и ги ококори смаяна: прави ли се такова нещо?

— Според него — обясни Лотар — творбите му нищо не струват. Живял е десет години във Франция и донесе целия този куп платна от тамошните му приятели художници. Оттогава се опитва да ги имитира.

— Богат ли е?

— Много.

… Предишната вечер Лотар беше дошъл много късно. Извини й се хиляди пъти за закъснението. Бил задържан на делова среща — което беше и мотивът за новото му пътуване до Сидни. Вечеряха заедно. За първи път в живота си тя вкуси вино, и то шампанско, което решително беше много хубаво. Изпита леко замайване. Сетне двамата с Лотар дълго се любиха с все същия изключителен завършек. Ако ли не и по-силен…

Хана направи и други вълнуващи открития, като например, че в леглото жената може да поеме инициативата, тя да води играта, вместо просто да чака и получава; че може да дава, да налага свой собствен ритъм; че с подходящи милувки може да доведе партньора си до крайната точка на пароксизъм, да го накара да стене като жена, докато започне да вие и почти да моли за милост; да господства върху него в известен смисъл; че това трябва да е равностойна размяна… и че и при двете положения се изживява същото удоволствие. Какво интересно откритие!

На сутринта го нямаше в леглото, но не си беше тръгнал. Тя отиде при него, в ъгъла на огромната стая на приземния етаж, служещ за кухня, където той си пареше пръстите, опитвайки се да опържи бекон. Пое от него дръжката на тигана (и тя не беше особено сръчна), поиска да закусят навън и така откриха странния и впечатляващ безумен мостик, висящ над океана. Лотар отказа да тръгне по него. Тя обаче пристъпи напред и той бе принуден да я последва, „но само ако се съблечеш гола, та да знам за какво си рискувам живота“. Мигом остави ризата си на порива на вятъра и я проследи с поглед как пада към синьо-черния Пасифик, наслаждавайки се на милувката на вятъра по всеки сантиметър от кожата си…

„Започвам да се променям, помисли си тя, положила глава на бедрото на Лотар. Не защото се събличам гола на слънцето, под открито небе, пред мъж… Ти обичаше това и в щетъла, Хана — тогава нямаше мъж, въпреки че един ден Мендел за малко да те изненада (а може би ти се искаше именно да те изненадат). Не и защото сега се любиш, като изпитваш огромна наслада. Щом насладата съществува, защо да не я вземеш, тя дори е едно от редките неща, които не струват пари. Не, промяната е в мисленето ти: все по-добре разгадаваш хората, все по-добре отгатваш какво мислят и защо го мислят. Питам се само, докъде ще стигнеш с всичко това, защото с времето може да стане дяволски досадно. Да си глупав е все едно да имаш предпазна броня, която те защитава. А ти си все по-малко защитена…“

И то защото усещаше, че моментът наближава. Най-накрая седна с лице към слънцето и попита:

— Защо толкова много искаше да ме видиш?

— Защото много те желаех.

— Това сигурно не е била единствената причина — отбеляза тя търпеливо.

Мълчание.

Най-сетне той каза: Елоиза.

И й разказа всичко. Може би не точно с онези думи, които тя очакваше. Но беше горе-долу същата история, която се опасяваше, че ще чуе.

Как първо е излъгал Елоиза за истинската цена на шхуната, добавяйки две хиляди лири към истинската стойност на покупката. Как с отмъстителната си мнителност Елоиза се е осведомила и е установила разликата. За злобните въпроси, които тогава е задала. Как той отново е лъгал, че има дългове на карти. Отначало тя повярвала. За кратко. После…

Хана се изправи рязко, гъвкава като котка. Една от двете Хани, които непрестанно съжителстват в нея усети животинската, невероятна сила в нейните сто четирийсет и девет сантиметра; реши, че е прекрасно да си гола, освободена от всички тези глупави неща, които една жена трябва да носи, за да изглежда порядъчна — въпреки че тя самата изобщо не носеше корсет; нямаше нужда да се пристяга като кон, за да намали с няколко милиметра естествено тънката си талия…

Другата Хана трепереше от бяс. Да убива или поне от желанието да го стори. Мостикът свършваше след девет дъски. Тя тръгна напред, до края оставаха три или четири. Контролирайки доколкото може гласа си, тя каза с онзи далечен, съвсем безличен тон, с който говореше когато е страшно ядосана:

— Я да видим. Твоята Елоиза е открила, че още съм… Знае ли, че все още съм в Сидни?

— Засега не.

— Ще го открие. Докато според теб аз бях в Китай. Ще разбере, че развивам дейност. Така ли е?

— Да.

— И ще заключи, че си я лъгал от самото начало. Но най-вече, че онези нещастни хиляда и петстотин лири си ги дал на мен. Даже две хиляди.

— Да.

Хана направи още една крачка. Оставаха само още две дъски.

— Ще си спомни, че аз нямах почти нищо, когато ме нае като камериерка. И че заминах, без да й доставя удоволствието да ме изрита. Непременно ще заключи, че съм ти любовница, че съм използвала нея, теб и естествено парите й…

Нова крачка напред. От няколко мига мостикът потръпваше под босите й крака като живо същество.

— И когато установи, че съм на път да забогатея — аз наистина правя всичко възможно за мен да се говори, — непременно ще връхлети като фурия в Сидни, обвинявайки ме…

Вибрацията се предаваше по краката и слабините й, обхващаше я цялата, любопитно сладострастна, влизаше в унисон със собственото й треперене от бяс и възбуда.

— … Да видим какво може да каже? Може да ме обвини, че съм откраднала от нея парите, с които съм си направила предприятието… Или пък че в момента не е искала да подава оплакване от съжаление. Но вече съм била прекалила и тя желае да предпази от малката еврейска развратница — това съм аз — всички почтени жени в Сидни, а и в цяла Австралия. Което няма да е много добре за търговията ми. Мислил ли си за това, Лотар?

— Да.

— Сигурна съм, че си го направил. Абсолютно съм сигурна.

Тя направи последна крачка и се озова съвсем накрая, съзирайки между щръкналите розови връхчета на гърдите и пръстите на краката си Пасифика там долу, в ниското, докато безумното мостче се полюляваше под тежестта на тялото й и под напора на вятъра: „Какъв скапан свят, Хана, какъв скапан, мръсен свят“, както би казал Мендел Визокер, който толкова ти липсва, особено в сегашното положение, когато огромните му юмруци съвсем нямаше да са излишни! Всеки мъж на твое място, идвайки в Австралия, нямаше дори да бъде ограбен. По простата причина че щеше да има безброй джобове, в които да разпредели парите си. Нямаше да му се налага да подпълва гърдите и корема си с пачки и да изглежда смешно дебел. После щеше без проблеми да си намери работа и след като забогатееше, даже щеше да се гордее — щяха да казват, че е чудесен, — че е опитал трийсет и шест занаята…

— За бога, Хана, не стой там! — каза зад нея дрезгавият глас на Лотар Хътуил — Ужасяваш ме.

— Аз не се страхувам. Нито от това мостче, нито и от кое да е човешко същество. Изобщо.

„… но ако ти, Хана, не се беше направила на курва, как щеше да намериш бързо пари? Да не си мислиш, че някоя банка щеше да ти даде? Щяха да те огледат отпред и отзад, и направо щеше да ги накараш да се скъсат от смях, излагайки им идеята си: жена, която иска да прави бизнес, моля ви се! Те си имат една жена на трона, въпросната Виктория, и какво от това, тази мустаката дебелана дори не може да влиза в техните клубове, нищо, че е кралица. Я се опомни!“

— Хана, моля те!

Погледна за последен път между гърдите си и видя единствено медночервената туфичка под корема си и индигото на Пасифика. „Цветове, които отгоре на всичко не си подхождат! Следователно преставаш да се правиш на глупачка и се махаш оттук, ако обичаш.“

Почти спокойна, тя отстъпи. Една крачка назад, после още две. Вибрацията утихна, треперенето на тялото й също. „Наистина си луда, няма съмнение.“ Завъртя се, застана отново с лице към Лотар, който действително изглеждаше ужасен…

„Погледни го, Хана: на четирийсет и две или три години е и го обливат горещи вълни. После жените били нежни!“

— Всичко това е толкова посредствено, Лотар.

Гневът й напълно беше отшумял. Машинката заработи. Почти беше убедена, че я лъже… Елоиза не беше в течение, той е измислил всичко. А причината за лъжите му не беше толкова трудна за отгатване — ако наистина лъжеше, разбира се, а това трябваше да се докаже, пък и тя не би могла да го твърди със сигурност.

Коленичи, изви се назад, протегна се колкото може с изпъкнали гърди, откривайки отново удоволствието от лекото потрепване на вятъра, милващ тялото й; сетне притисна ръката му към влажния триъгълник между бедрата й, изгледа го втренчено и рече:

— Люби ме. Сега и тук.

Повече не можеше да понася слънцето, беше доста силно за нея. А и тя си се познаваше добре, с тази нейна тъй бяла кожа: скоро щеше да заприлича на рак. Освен това не искаше в никакъв случай да почернява, дори ако можеше.

Върнаха се в голямата стая долу, тя го помоли да отвори всички прозорци и той послушно се подчини. Тя се качи горе и безкрайно се пръска със студена вода. Използва възможността да си измие косата, но най-вече да спечели малко време. „Много добре знаеш какво ще ти каже сега. Или си се лъгала през цялото време. Което би било доста учудващо…“

Когато най-после слезе, завари го облечен (беше свенлив като девойка), седнал на извито канапе до еркерния прозорец, с книга в ръка, ала загледан в морето.

— Гладен?

Той завъртя отрицателно глава.

— Аз съм гладна — рече тя. Отиде в кухненския ъгъл и си приготви лека закуска от студено месо, шунка, сурова сланина, солено масло, салата, всичкото това набутано както дойде между две филии от този гаден английски хляб, който ненавиждаше.

— Гладна съм като звяр.

— Виждам.

Той най-сетне обърна глава и тя усети, че е готов да говори. Въпреки че беше с пълна уста, каза:

— Мълчи.

— Има решение.

„Наистина не си се излъгала, Хана…“

— Има едно решение, което ще оправи всичко — изрече той с глух глас.

— Не това.

— Обичам те.

Най-странното беше, че тя наистина изпитваше глад, би изяла цял вол. Захапа огромния сандвич с хищен апетит и малките й остри, много бели зъби разсякоха месото и сланината като сатърчета, изрязвайки идеални полумесеци. Изпитваше досада, дори раздразнение от Лотар Хътуил: защо е нужно да я намесва в проблемите си с Елоиза? Ако не понася вече жена си, просто да я напусне; да забрави за парите й, да се оправя сам. И малкото нежност, която Хана изпитваше към този мъж, започна да изчезва…

„Друг урок, който трябваше да запомниш, Хана: изобщо не е необходимо да обичаш някого, за да се любиш с него. Може би дори тъкмо обратното, ако прекалено обичаш, възможно е удоволствието да бъде по-малко, във всеки случай различно. Това обяснява защо с Тадеуш, в стаята в квартал Прага…“

— Обичам те и не мога повече без теб, Хана.

С палец и показалец тя много внимателно откъсна кожичката на сланината и я остави в края на чинията.

— Това не е причина да убиеш някого, Лотар.

Тя се разхождаше из огромната стая.

— Няма да я убия аз — каза той зад нея.

— Ясно: Мика Гън.

— Той вече е убивал. Поне два пъти. Аз единствен в Австралия знам за това. Случило се е в Лондон и полицията все още го търси, но под друго име. Той ще убие Елоиза, ако му кажа да го направи, нищо не може да ми откаже. Освен това я мрази. А аз ще бъда на пътешествие, когато това ще се случи.

Тя се извърна и го изгледа. Колкото и да бе очаквала подобно предложение, такова спокойствие в замислянето на едно убийство я смая. „Пак добре, че се облякох, защото не е много подходящо да разговаряш за тези неща гола като червей. В каква мръсна ситуация се забърках отново?“

— Мен няма да ме закачат, Хана — продължи той. — С Мика Гън всичко е уредено: той знае, че може да бъде разпознат всеки момент; ще му дам хиляда лири и ще замине за Америка. А после ще мога да се оженя за теб.

— Нищо по-лесно, наистина — рече тя саркастично. — След което заживяваме в разкош с парите на Елоиза. Направо сме затънали в тъпотии.

Седна в противоположния край на стаята, на цели петнайсет метра от него. Беше почти обяд и разбира се — неделя. Машинката в главата й работеше с пълна пара.

— Първо на първо, Лотар, аз никога няма да се омъжа за теб. Никога. Дори ако беше вдовец поради най-естествена смърт и притежаваше всичките пари на Великия Могол. Ако някой ден трябва да се омъжа за някого, ще си го избера сама. Всъщност аз вече съм избрала и нямам намерение да си променям мнението.

В нея започна да се надига някаква свирепа веселост. Цялата тази история беше не само посредствена, но и смешна.

— Второ, Лотар Хътуил: ще напиша едно или две писма и ще ги оставя у доверени хора. В тях ще разкажа как си ми предложил да убиеш жена си, с Мика или без него, за да се ожениш после за мен. Каквото и да се случи с Елоиза… дали ще падне от коня си, ще се задави с парче вестфалска шунка или ще се самоубие, писмата ще се озоват в полицията. Ще кажа освен това, че съм се опитала да те вразумя и че всъщност съм мислела, че ми разказваш всичко това на шега. Всъщност то си беше една игра и нищо друго.

Той я гледаше с обичайното си спокойствие, след като току-що бе разкрил каква жестокост прикрива с него. Дългите му и красиви ръце бяха както винаги отпуснати. И опасни в крайна сметка. Сигурно от доста отдавна планираше да убие жена си, въпреки че вероятно не бе способен да го направи сам.

— И ще ти върна твоите хиляда и петстотин лири. Хиляда шестстотин и деветдесет с лихвите.

„Освен ако не ми е дал парите просто за да ме злепостави. Способен е на това. Така си мисли, чудовището!“

— Няма смисъл, Хана. Особено пък лихвите.

— Ще ти ги върна до последната лира.

Пъхна ръка в деколтето си и измъкна една пачка.

— Сто и двайсет лири. Дължим остатък: хиляда петстотин и шейсет.

Понеже той не помръдна, тя остави парите на масичката пред себе си.

— Мисля, че ще ги върна много бързо. Въпрос на няколко месеца.

Той не продума, потънал в същото спокойствие, което все пак леко разтревожи Хана. „С тази история за писмата ти проваляш всичките му проекти за убийство. С твоето съучастничество или без него. Осъждаш го да търпи Елоиза до края на дните си, а това той може просто да не понесе… И да му дойде на ум да те удуши… Проговори много рано. За да го заплашиш, трябваше да изчакаш да сте някъде другаде, а не двамата сами в тази отдалечена къща. Сгреши, глупачке!“

Размърда се и се отправи към стълбата. Качи се горе. Косите й бяха почти сухи, среса ги, като си налагаше да не бърза — преди всичко да не бърза!

… В един момент, благодарение на огледалото, го откри точно зад себе си, гледаше я със смущаваща втренченост.

— Искаш да се разделим ли, Хана?

— Не, разбира се. Що за мисъл!

Издържа погледа и му се усмихна. Той пак попита:

— Значи пак ще се видим?

Тя се обърна и го целуна, погали бузата му:

— Но не с посредничеството на Мика Гън. Скоро ще имам достатъчно пари да си купя собствен впряг. (Наблюдаваше ръцете му.) Ти си най-великолепният любовник, за когото мога да мечтая, а как да се лиша от теб?

Продължаваше да го целува, фарисейски се усмихваше, увиснала на врата му. Учуди се на удоволствието, което изпитваше от тези милувки, след като така твърдо бе решена да не го вижда повече. „Все пак е странно, че няма връзка между физическото удоволствие и любовта, а аз мислех, че е обратното…“ Мина цяла минута. По начина, по който започна да отвръща на целувките й, разбра, че най-сетне се е успокоил.

Опасността бе преминала.

Тя се отдръпна.

— Питам се къде ли съм дянала ботинките си. Бяхме толкова нетърпеливи снощи…

Той се усмихна някак неохотно. Тя пое риска да го загърби, запълзя по пода и си взе ботинките, захвърлени предишната вечер чак в другия край на стаята. Обу се. Когато най-сетне вдигна глава, откри, че той пак така безшумно е излязъл. Грабна наметката и торбичката си и слезе. Не го завари в огромната стая на приземния етаж. Най-накрая го зърна в края на стълбите, издълбани в скалата, които водеха до мостчето. Той дори пристъпи по дъските и сега друга тревога обхвана Хана: само това липсваше, да вземе да се хвърли. Как може човек да е толкова възрастен и в същото време така неразумен?

— Тръгвам си, Лотар. Имам много работа…

В първия миг не получи отговор. Той беше по средата на дъските и продължаваше напред. Все пак каза:

— Мика ще те изпрати.

— Иска ми се малко да повървя. В Полша ходех много…

„Ще скочи, старият му глупак!“ Вече отвори уста да извика. Но той спря на последната дъска, както тя беше направила преди това и за свое най-голямо облекчение го видя как сяда с крака, увиснали над бездната. После се излегна по гръб, закри лице със свитите си ръце. „Няма да скочи. Инак досега щеше да го е направил, просто за да ме накаже. Какъв слаб характер!“ (Учуди се на тази логика, която обаче й се струваше необорима.)

Излезе от къщата. Мика Гън беше изчезнал. Всъщност мястото беше страшно пусто. Мостчето не се виждаше от пътя, който следваше стръмния бряг.

… Освен от едно място и то благодарение на една скална издатина, малко по-висока от другите. Отиде дотам и на двеста метра от нея зърна безумния понтон, увиснал абсурдно над хилядите и хиляди километри на океана и Лотар Хътуил, все така легнал по гръб без да мърда.

Половин час по-късно една група, прибираща се от пикник с две коли я качи и откара в Сидни.

Преди да се заеме отново със сметките си, тя написа писмо до Куентин Маккена (не знаеше къде точно да го намери, но Джеймс Соумс, старият ботаник, й бе казал, че той от време на време се отбива при него). Разказа му всичко, като от предпазливост сложи само инициали. Написа и подчерта: Най-много ме тревожи Червенокосия. Той щеше да разбере, тя вече му беше говорила за Хътуилови, докато пътуваха с влака.

Откриването на комплекса, в който бе обмислила всяка подробност, стана на 14 декември — шест дни преди определената дата, въпреки че сроковете, дадени на Роби Уотс, бяха много кратки.

Пълен триумф. Тя почти не се учуди: една добра идея и много упоритост не можеха да не донесат успех; откакто се бе върнала от Кобар и от експедицията си на запад, с изключение на съботната нощ и неделната сутрин, прекарани в къщата на Ботъни Бей, тя бе посвещавала на начинанието си по двайсет часа дневно, седем дни от седмицата. Четирийсет и шест дни подред.

Но резултатите бяха красноречиви: двеста осемдесет и три лири печалба първата седмица…

… триста деветдесет и една втората.

Реши да прекара сама Бъдни вечер и Коледа. Това не беше плод дори на съзнателно разсъждение, реши го инстинктивно (едва по-късно откри вероятните си дълбоки подбуди: да прекарва сама празниците в края на годината, докато намери Тадеуш. И само с него…)

Маккена почти я умоляваха да се присъедини към тях, потиснати от мисълта за самотата й, а после обидени от отказа й. Първо Колийн. После Алек, онзи от четиримата синове — Куентин сякаш бе заличен от лицето на земята, — който най-малко приличаше на баща си и на Род. На 24-ти към шест часа вечерта Алек, придружен от Лизи, беше дошъл да я вземе с бъгито и настоя много мило. Тя продължи да отказва все така любезно, но упорито. Непреклонна остана дори пред сълзите на Лизи. Нямаше никаква работа освен вечните си сметки, които правеше и проверяваше до втръсване. Просто искаше да бъде сама. И да спи. Въпреки непоклатимото си здраве беше уморена, но не толкова физически: изпитваше чувство на самота и изоставеност и неясното желание да се отпусне, поне веднъж. Всъщност изживяваше последиците от емигрирането, от гмурването в един непознат свят, където се говореше само английски, от откъсването си от корените. Пет месеца след идването си в Австралия, точно когато започваше да успява, почти изпитваше носталгия. Спохождаше я цяла вселена от образи, звуци, миризми, които необяснимо защо бе сигурна, че никога няма да види отново — улица „Гойна“ или „Крошмална“, парка Сакс, Висла с нейните възвишения, безбрежните полски полета от детството й, дори студа…

Да не говорим за Мендел…

Да не говорим за Тадеуш и стаята в квартал Прага.

В нощта на 24-ти срещу 25-ти декември си поплака. По-точно, събуди се през нощта и откри, че плаче с горещи сълзи. Отначало без да разбира защо, а после си спомни съня: сънувала беше, че самият Тадеуш е в Австралия, беше видяла високата му и стройна фигура сред стоките и откритите товарни коли на пристанището в Сидни; вървеше към нея с прекрасната си усмивка, но тъкмо да я прегърне както се беше втурнала към него, той се отвърна от нея завинаги… заради това, че беше спала с всички онези мъже (в съня си тя беше имала най-малко петдесет любовника) и беше позирала гола пред всички тези художници: отсега нататък в цял свят всеки можеше да я види без нищо по нея, да оглежда гърдите й, корема и кръста й в най-интимните им кътчета.

Хана напълно осъзнаваше депресията си. Знаеше прекрасно, че ще мине — оставила й се бе съвсем съзнателно. А какво друго да направи всъщност? Другата Хана, която постоянно я изучаваше, вече се хилеше: за нея всичко беше ясно — така е, успя да постигнеш целта си с тези гадни кремове и малко си се отпуснала, поизгубила си височина; винаги е така след победа; отначало превъзбуда, но много скоро отзад зейва празнота. Затова спри да подсмърчаш, ако обичаш!

Опита се отново да заспи, но безрезултатно. Остана легнала, с широко отворени очи, разкъсана между двете Хани; едната мъдро обясняваше, че дейността в Сидни е само началото, едва началото; все още е далеч от поставената цел, от стоте хиляди лири стерлинги, милиони неща още има да се правят, изобщо не е моментът да се отказва…

… и другата, която просто имаше желание да завре лице във възглавницата и да изплаче всички сълзи от тялото си, като малко момиченце, на което са счупили куклата. „Само дето никога не си имала кукла.“

В крайна сметка запали лампата. От дузината книги, които бе домъкнала в платнената си чанта чак от Данциг, всъщност още от Варшава, имаше само една, която не беше нито на френски, нито на немски или английски (все чужди езици), единствената, която можеше да успокои носталгията й. Освен това извикваше много спомени: „Герой на нашето време“ от Михаил Лермонтов на руски. Разлисти я напосоки и се зачете. … Като ще се мре, да се мре! Загубата за света не е голяма; а и на мен самия вече ми е твърде скучно. Аз съм като човек, който се прозява на бала, а не отива да спи само защото я няма още каретата му.37

Пасажът я впечатли. Не защото изразяваше нейните чувства. Те бяха на милиарди левги разстояние — ако става дума за нея, тя ще напусне бала възможно най-късно! Но някаква странна интуиция, почти без видима причина, я накара да се замисли за Тадеуш. Рано или късно Тадеуш би могъл да каже или помисли тези неща…

Беше около три часът през нощта. По това време обикновено ставаше — ако изобщо си бе лягала, нещо, което й се бе случвало на всеки две-три нощи през последните четирийсет и шест дни. Наистина нямаше за къде да бърза, целият този ден, 25-ти декември, щеше да е като мъртъв, и дума не можеше да става да отвори козметичния салон или салона за чай. Тишината на сиднийската нощ беше пълна, абсолютна. Именно поради тази тишина долови лекия шум на стъпки по дървената стълба, долепена до склада на Оугълви, която водеше само към нейния апартамент.

Впери очи във вратата, залостена с две резета, а ръката й потърси бръснача под възглавницата. Стъпките бяха спрели. Зад вратата долови нечие дишане. Секундите се влачеха безкрайни. После до слуха й достигна нещо като подраскване с нокът по дърво…

— Куентин — прошепна той.

14. Убили ли сте някого?

Присвитият му поглед огледа двете стаи, лицето му бе леко отметнато назад. Поклати глава:

— Като че ли правим равносметка?

След като той влезе, Хана затвори вратата и запали лампата, която бе загасила преди да отвори. Държеше я в ръка и стоеше подпряна на вратата, другата ръка криеше зад себе си (бръсначът беше в дланта й, въпреки че се чувстваше засрамена от недоверчивостта си). Куентин все още носеше платнените си риза и панталони. Беше обут с големи жълточервеникави кожени ботуши, с навити над тях крачоли. Безбройни изпотявания бяха похабили тъканта на дрехите; единият ръкав на ризата бе скъсан, а после закърпен както падне с парче, което не беше в съвсем същото синьо. На дясната скула имаше жълтеникава синина, кръв течеше от дясната ръка.

— Ранен ли сте?

— Я си приберете скапания бръснач.

Тя постави лампата и бръснача на стола, който й служеше за нощно шкафче.

— Ранен?

Той сякаш едва сега забеляза ръката си:

— Нищо не е. Просто одрано.

— Били сте се.

— Случва ми се.

Никаква усмивка. Той добави:

— Никой не ме видя да влизам у вас. Мога да си тръгна, ако искате.

Лицето му беше още по-изпито отколкото тя го помнеше. Изглеждаше изтощен, ала по зелените му очи, доколкото можеха да се видят през процепа на клепачите, тя забеляза, че е пил. „Несъмнено много, вероятно е свикнал.“

— Дайте да видя ръката ви.

Кожата бе разрязана при ставите на пръстите, ала най-много кръв течеше от едно дълбоко порязване на китката.

— Като че ли сте хванали голо острие с ръка.

Отговор не получи. Той леко се олюля. Тя го застави да седне на леглото и едва тогава видя, че ризата му е разпрана петнайсет сантиметра, точно над дебелия кожен колан. От там също течеше кръв.

— Свалете си ризата.

— … по дяволите.

Съблече го гол до кръста, впечатлена от мършавостта му, а той се остави, очите му от време на време съвсем се затваряха.

— Убили ли сте някого, Куентин?

Раната беше дълга, предълга резка. Ясно се виждаше мястото по средата на корема, където ножът бе ударил, без обаче да се забие. После острието се бе отплеснало надясно, разрязвайки плътта.

— Някой се е опитал да ви разпори корема. Хванали сте острието с ръка и сте го отблъснали. Нали?

Той се отпусна назад и се облегна. Отвори очи и изгледа втренчено Хана. Тя донесе вода и платно и почисти раните му с обичайното си хладнокръвие.

— Имам само чай.

— Не.

След този отказ задълго настъпи тишина и тя помисли, че вече е заспал. Но ето че изведнъж той отново заговори, леко заваляйки думите: би искал да й каже за „скапаните й курвенски билки“, получила ли е всичките му пратки и не би ли могла да подбере някои от „скапания списък“, защото сигурно не се нуждае от всичките тези „курвенски измишльотини“, би трябвало да знае малко по-добре какво точно й трябва, след като „скапаната й търговия“ вече е започнала.

Изрече го на един дъх.

— Отговарям ви с „да“ на всички въпроси — отвърна тя. — Съгласна съм, ще ви направя нов списък, по-къс и по-точен. Легнете. Миришете като три скункса. Никога ли не си сменяте ризата?

— Нямам друга.

С помощта на Хана той се просна по средата на леглото. „Като изгубен котарак, помисли си тя, много голям и много слаб котарак, с един Господ знае колко белега, когото всички замерят с камъни.“ Отново имаше желание да заплаче. Преодоля го, като се впусна да действа, както винаги щеше да прави.

— Свали и панталона. Ще изпера всичко и ще се опитам да закърпя дупките, въпреки че не ме бива много. И ще мълчим — добави тя думите на Колийн.

Успя да изуе ботушите му едва след като той бе принуден направо да подпре стъпало в задника й и да бута, за да й помогне. Слава богу краката му бяха горе-долу чисти, Със същата ядна енергия тя разхлаби колана, разкопча копчетата, хвана платнените крачоли и с рязко движение ги издърпа без много да му мисли.

… И замръзна, усети как почервенява, страшно притеснена и нещастна. Той отново я погледна втренчено:

— Доволна?

Членът бе осакатен, отрязан почти до двете малки топчици, които мъжете имат на това място на тялото. Белегът бе отдавнашен.

Поклати глава:

— Куентин, дори не помислих…

Отново се зае трескаво за работа, напълни легена с вода, потопи дрехите, изпра ги няколко пъти със страхотно настървение. Най-сетне намери смелост да каже:

— Ако ми бяхте позволили да ви дам малко пари, поне щяхте да се подновите. През дрехите ви почти се вижда.

Отговор не получи. Обърна се и го видя заспал, а на лицето му изведнъж се бе появило трогателно детско изражение. Тя се позабави още малко, просна панталона и ризата до собствените си гащи — „изглежда страшно семейно, Хана“. Но дойде мигът, в който тя вече нямаше какво да прави, освен да се захване отново със сметките си, които можеха да почакат и които всъщност бе направила поне шест пъти.

Реши се и тя да легне на кревата. Инак трябва да се настани на единствения стол. Побутвайки леко Куентин, успя да си направи малко място. Отново започна да чете. Но след малко той промърмори нещо за „курвенската лампа“. Тя я загаси и се сви на малкото място, което й бе оставил.

Най-накрая от старанието да не мърда заспа. Денят беше настъпил отдавна. В коледната утрин над Сидни цареше все същата пълна тишина, когато нечий допир я събуди. В съня си Куентин бе протегнал ръка и току-що я бе преметнал през нея. Тя не мърдаше, загледана в едрата кокалеста ръка с изпочупени нокти, положена върху корема й. Отначало неподвижна, ръката постепенно се размърда, оживя. Пръстите трепнаха, тръгнаха нагоре и сякаш изследваха зърното на лявата й гърда. Ръката се отдръпна без да бърза. По дишането долови, че Куентин току-що също се бе събудил. Отвори очи явно без да разбира къде е. Погледът му се отправи към нея. Попита:

— Отдавна ли съм тук?

— Дойдохте тази нощ към три часа.

Значи шест-седем часа по-рано, ако се вярва на църковните камбани, които звъняха.

— Бях пиян. Извинете ме.

— Няма нищо. Наистина нищо. Аз също бях сама.

— Моето семейство не ви ли искаше?

— Аз исках да бъда сама.

Най-после той се размърда, претърколи се и легна по корем:

— Кой ме е разсъблякъл?

— Кой друг освен мен?

— Къде са ми дрехите?

— Изпрани. Воняха убийствено. Няма да е лошо и вие да се измиете. Оттатък има още вода. А междувременно аз ще се опитам да ви сготвя нещо. Много лоша готвачка съм.

— Обичаме да заповядваме, а?

— Правим каквото трябва да се направи.

Тя стана от леглото, пристегна индийския халат, облечен върху нощницата, и без да му обръща повече внимание направи преглед на мравешките си запаси: пет яйца, кутия боб, парче бекон, от което могат да излязат осем или десет резена, малко мляко, чай и блокче шоколад от един фунт. При нейния ръст, с това спокойно можеше да изкара поне една седмица. Но мъжете лапат солидно…

— Три яйца стигат ли?

— Каквото има.

Той се промъкна като сянка в съседната стаичка и тя го чу как налива вода и се плиска. Усещането да има в къщата си мъж, който зависи от нея, беше съвсем ново и дори приятно. Тя реши да изсипе в единствения си тиган боба с домати и го разбърка с яйцата и с шест резена бекон. Накрая се получи доста странна пъстра смесица, но какво от това?

Той се върна измит и увит в чаршаф, със силно загоряло лице и бяло тяло. Приличаше на брадат рус индус.

— Ще си тръгна, щом падне нощта — каза той между две хапки. — Не мога да изляза от вас посред бял ден.

Тя тъкмо щеше да му отговори, че това изобщо не я интересува, но в следващия миг долови шум от кола, а скоро и стъпки по стълбите. Качиха се поне двама. На вратата се почука.

— Хана? Аз съм.

Гласът на Лизи. Хана не гъкна, вперила очи в Куентин. Поклати глава. Отново се почука.

— Хана, тук ли си?

Тишина. Хана понечи да стане, почти решена да отвори вратата. Ръката на Куентин се протегна и я спря. „Не се обаждайте“, казваха зелените очи. Секундите течаха в мълчание. Чу се шум от стъпки надолу по стълбата, сетне от кола, която потегли.

— По-скоро щях да ви цапардосам — каза Куентин.

— Трябваше да я видите и най-вече да й говорите.

Нямаше никаква вероятност да приеме, но аз опитах, Лизи, направих каквото можах…

Той дори не си даде труд да отговори и започна отново да се храни, поглъщайки с пълно безразличие бърканицата, която му бе поднесла. Все още не й бе казал и дума за писмото, което му беше написала за Лотар Хътуил и Мика Гън. Сега, като го гледаше, се упрекна, че се е обърнала към него. Какво, по дяволите, би могъл да направи той? „Трябва все пак да се откажеш от навика си да търсиш Менделовци навсякъде, за да решават проблемите, които сама си създаваш. Всъщност, възможно е той да не е отишъл у Соумс и изобщо да не го е прочел. Толкова по-добре или толкова по-зле.“

Каза, че ще излезе за час-два. На следващия ден смяташе да изпрати някого или сама да отиде при Соумс да си вземе писмото. Излезе, отиде в лабораторията си и остана там доста време без особени причини. Мястото очевидно беше пусто — дори сестрите Уилямс ги нямаше — и по улиците не се мяркаше жив човек.

Когато се върна, завари го заспал отново, с пръст, мушнат между страниците на единствената книга, която тя имаше на английски: „Панаир на суетата“ от Такъри. Най-много да беше прочел три страници. Тя придърпа стола до масата и започна да съставя искания списък с растенията, от които наистина имаше нужда, като посочваше точните количества. След това, за да има с какво да се занимава въпреки дълбокото си отвращение към този род занимания, тя закърпи доколкото можа с парчета от старата си престилка дупките по ризата. Имаше само черен и червен конец. Резултатът от работата й с иглата беше плачевен, както и бе очаквала…

Следобедът мина в тази странна атмосфера. Най-накрая тя захвана отново да чете, първо Лермонтов, после Лихтенберг на немски, като с отслабването на светлината се доближаваше до прозореца и на всеки осем-десет страници хвърляше едно око към Куентин Маккена; забеляза играта на сенките, които завладяваха лицето му и впечатляващата твърдост на дългите му мускули, опънати като въжета под измършавялата плът.

— Обещахте ми нещо за Лизи.

Не го беше усетила да се събужда. Не можеше да каже от колко време я наблюдава.

— Ще го удържа.

Той кимна.

— Чай?

Движение с глава: не. Тя остави книгата си и попита:

— Вие наистина ли смятате да прекосите Австралия пеша?

— Имате ли карта?

Имаше. През следващия час той й обясняваше откъде и как ще мине. Планът му е от шест години, начертал го е още докато е бил в затвора, заради касапницата на гемията. Отначало бил решил да използва от онези камили, дето едно време ги докарали от Азорските острови. Но в крайна сметка ще тръгне пеш. Сам, няма да вземе със себе си дори двамата или трима приятели аборигени, от които се е научил как да оцелее в пустинята. Ще се подготвя колкото е нужно, двайсет, трийсет, четирийсет месеца; а ако се наложи, и повече.

Единственият прозорец в стаята на Хана гледаше на югозапад; виждаше се как слънцето залязва и започва да пламти.

— Помолих ви за по-точен списък.

— Готов е.

— Ще продължите да бъдете снабдявана. С мен или без мен в другия край на веригата. Взел съм мерки: един тип на име Кланси ще се заеме с изпращането. Просто ще трябва да му давате по една лира на седмица, в краен случай трийсет шилинга, не повече…

… И когато Кланси влезе във връзка с нея, тя ще разбере, че Куентин е предприел или всеки момент ще предприеме дългия си поход.

Мълчаха. Той се беше надигнал и беше седнал в леглото, с гръб към светлината и тя едва виждаше очите му. Досещаше се какво става в главата му. „А и ти желаеш същото.“

— Съгласна съм — каза тя.

— Толкова ли сте сигурна, че знаете какво щях да ви помоля?

— Мисля, че да.

— От съжаление.

— Досега не се самосъжалявахте. Не започвайте, ако обичате.

Той кимна:

— На това му се казва да ти затворят устата. Твърда като камък, а?

— Да.

— Оплаквам мъжа, когото сте решили да обичате, онзи поляк.

— Това изобщо не е ваша работа.

— Ясно. Нищо не съм казал.

— Сега?

— Моля ви, да.

Тя съблече халата и нощницата си и застана срещу него права, огряна от залязващото слънце, което осветяваше само нея.

— Можете ли да разпуснете косите си?

Тя се подчини.

— Завъртете се леко около себе си.

Тя отново се подчини.

… Легна до него при друг един знак, който той направи. Не я докосна, макар че лявата му ръка бе само на сантиметър от ханша й. Минути тишина и пълна неподвижност, докато и последните слънчеви лъчи се стопиха. Едва тогава той стана и отиде да се облече. Когато пак се появи, беше готов да потегли.

— Две неща — каза той. — Първо за Хътуилови: върнали са се в Мелбърн. Успях да говоря с един от слугите в Гундагаи: права сте, че не е способен сам да убие жена си. Освен това научих, че се готвят да заминат за Европа, където ще останат най-малко една година. Елоиза никога не е разпитвала за вас, тя дори не знае истинското ви име и изобщо не й пука. Вие не я интересувате. Излъгал ви е и вие правилно сте преценили.

— А второто?

— Гън. Мъртъв е.

— С него ли се бихте?

— Не се занимавайте с това. Без Гън вашият Хътуил е безпомощен и това е най-важното. Как се казваше онзи тип, дето е в Сибир?

— Визокер. Мендел Визокер.

— Ако някой ден дойде в Австралия, ще ми бъде интересно да се запозная с него. Кланси ще знае къде да ме намери. Хана?

— Зная — каза тя. — Лизи.

— Нищо друго.

Той се приближи до леглото, наведе се и я целуна леко по устните.

— Благодаря.

След като той си тръгна, към десет часа вечерта, тя написа четвъртото си писмо до Мендел:

Тук малко се поколеба, защото не знаеше дали трябва да му разкаже случая с Хътуил. Не, това щеше да го разтревожи и да увеличи неприятностите, които сигурно имаше в Сибир.

Задоволи се да спомене имената на Куентин и Кланси, без други подробности, и написа на Мендел, че като дойде в Австралия, ще го запознае с Куентин — който не ми е любовник, не си въобразявайте!

Отново се върна на темата за богатството си и написа, че ще са й нужни още няколко месеца, за да укрепи начинанието. След което ще се захване с втория, по-амбициозен етап.

С две думи всичко върви много добре, Мендел! Целувам ви много силно.

Все едно, той никога няма да прочете писмата й, помисли си тя. Със същия успех би могла да пише на Господ, защото и от него отговор не чака!

Триста трийсет и девет лири печалба от деня след Коледа до последния ден на 92-а.

Отново сама в този последен ден, в последната нощ. Отново отклони поканите на Маккена, на Оугълви, на сестрите Уилямс, на Маги Макгрегър, на братята Ръдж, всичките огорчени от мисълта, че би могла и би искала да бъде сама при настъпването на Новата година. Колийн за малко да я разколебае да промени решението си: напредването на болестта се изписваше все по-ясно по лицето на едрата ирландка…

Само двеста и девет лири през първата седмица на 1893 година.

Беше очаквала този спад. Рекордните печалби в дните преди Коледа и Нова година се дължаха единствено на празниците. Нормално беше приходите да намалеят. Освен това с темпа, с който бяха тръгнали нещата, почти всички дами в Сидни сега вероятно имаха поне по един от нейните кремове. Да не говорим за тоалетните води, които се продаваха още по-добре. В известен смисъл Хана бе наситила пазара. „Добре че използвах миниатюрни гърненца, рано или късно ще са принудени пак да си купят…“

Но все пак беше малко дразнещо.

Единственият успокояващ факт в тази кампания бе успехът, пожънат от салона за чай. След като преодоляха стеснителността си от първите дни, която направо ги парализираше, сестрите Уилямс чудесно свикнаха с новото си положение на директорки домакини, чиято почтеност беше над всяко съмнение. Естествено, изпаднаха в нов пристъп на паника, когато Хана им съобщи цените, които трябваше да искат (от десет до трийсет пъти по-високи от действителните) за разните кифлички, за питите с малини, за сладкишите със стафиди, за кейковете, за баничките с равен, за пастите с кокосов орех (с глазура), дори и за пудинга „Виктория“ и за седемдесет и единия видове чай, предлагани в менюто… Но се бяха подчинили на изискванията й.

Нещо повече, у тях се бе извършила някаква промяна: бяха се превърнали в почти фанатични снобки и не допуснаха в салона две-три жени, които в техните очи не бяха достатъчно знатни. Тези ограничения бяха развихрили въображенията: „Градината на Будика38“ — английската Жана д’Арк в битката срещу римляните — получи статут на висш аристократически кръг. Първите дни Едит и Хариет сами приготвяха сладкишите. Беше истинска битка да ги отделят от печките им. Бяха отхвърлили първите две кандидатки за готвачки, намерени от Колийн, склониха да приемат третата, след като я подложиха на тридневен тежък изпит, достоен за испанската Инквизиция. Посрещнаха с голямо подозрение предложението на Хана за ново подкрепление в кухнята една седмица след откриването на 14 декември. Отстъпиха все пак за приемането на две млади помощнички; все момичета, разбира се, тъй като никой мъж не би могъл да стъпи в „Градината на Будика“.

Когато стана дума да се наеме втора сладкарка, те пак най-накрая казаха „да“. Новодошлата бе скорошна емигрантка, току-що пристигнала от родната си Австрия; притежаваше великолепни дарби в производството на виенски сладкиши, торти и пасти, дори малки хлебчета с бадеми и стафиди от същия този Тирол, откъдето бе родом.

Гъските се съгласиха, че е екзотично.

„Не ми стига, че им плескам кожите с какво ли не, ами отгоре на всичко ще превърна тези австралийки в бъчви, като ги тъпча така; направо съм опасна за обществото“, мислеше си Хана. Но си мислеше още, че има идиотски добра идея (езикът й ставаше все по-цветист в тази страна на пионери, където не се страхуваха от думите; през целия си живот тя запази вкуса си към острите за една жена думи, изпреварвайки модата, която я настигна едва петдесет години по-късно), та чудесна беше идеята й да отвори салон за чай. За разлика от кремовете и тоалетните води, в момента приходите от всички видове сладкиши следваха една постоянно възходяща крива, независимо от бавния старт. В общата печалба в началото на януари те вече бяха една трета…

… Половината, две седмици по-късно. Принудиха се да вземат трета помощничка в кухнята и две девойки; сестрите Уилямс вече не смогваха да обслужват сами масите, затуй наеха първо две, а после още две момичета за сервитьорки (в средата на февруари станаха общо шест). „А ако създам училище, за да обучавам и подготвям персонала си?“ Запомни идеята за по-късно.

Друго назначение — каруцар доставчик за двуколката, боядисана естествено в черно, с орнаменти в наситено червено. Защото клиентелата вече не се задоволяваше само да идва да дегустира на място, а поръчваше и изискваше доставки по домовете. „Ех, ако Мариан Каден беше тук…“ Хана за момент реши да му пише, да го помоли да дойде в Австралия, абсолютно убедена, че той ще приеме. Но освен че трябваше да му плати пътуването, което все още не й беше по кесията, тя знаеше, че ще трябва да осигури средства за майка му и безбройните му братя и сестри, които той нямаше да иска да напусне ей така. „И това остава за по-късно…“

Приходи през втората, третата и четвъртата седмица на януари 1893-а: сто седемдесет и една, сто двайсет и девет (това е дъното, най-ниското ниво, което някога ще достигне), после сто шейсет и пет лири. (Печалбите намаляваха от допълнителните заплати, които трябваше да плаща.) „Но започват да се повишават“, отбеляза тя в полето на вечния си бележник от обработена овча кожа, където си водеше винаги бележки. В него бяха нанесени с точност до пени сметките още от самото начало във Варшава, при Добе Клоц.

Сто двайсет и четири в началото на февруари.

Двеста и три следващата седмица.

„Или почти сто и четирийсет пъти заплатата ми на камериерка. Не може да се отрече, че напредваш. Само дето ще са ти нужни десет-дванайсет години, за да достигнеш целта си. А в това време Тадеуш ще има възможността да се ожени шест пъти и да направи на жените си петдесет и четири деца…, а това ще ти създаде някои проблеми, ако пожелаеш да се омъжиш за него. Господи, Хана, значи ще трябва да препускаш малко по-бързо…“

В моментите, когато мислеше за тези неща, я обземаше почти пълно отчаяние. Почти. Нямаше съмнение обаче относно пътя, който трябваше да следва — той й беше все така пределно ясен: да натрупа състояние, да се върне в Европа, да намери Тадеуш, да се омъжи за него, да го направи щастлив — междувременно и тя да бъде щастлива с него — да живее с него, докато смъртта ги отнесе, и то заедно, когато ще са много стари, в някоя пролетна утрин (или през есента, това беше едно от редките неща, за които все още нямаше точна идея).

Всъщност всичко беше толкова просто.

„Ти си луда.“

— Не мисля, че ще посрещна следващата Коледа — каза спокойно Колийн, сякаш съобщаваше, че утре ще вали.

— Не е вярно. Не се умира така лесно, освен ако човек се предаде.

— Каква удивителна личност сте, Хана. Вие наистина мислите, че да се живее, е единствено въпрос на воля, нали?

— Да. Във всички случаи си струва да се опита. Имаме една-единствена възможност, затова трябва да я използваме максимално.

Не вярвала в рая, каза Хана. Нито в ада или в някакъв задгробен живот. Вече знаела, че ще умре в дълбока старост, когато ще се чувства поуморена. След един век.

После млъкна, защото Колийн кашляше, обхваната от нов пристъп (обаче не храчеше кръв, което доста объркваше лекарите). Замълча и защото виждаше, че отсъствието на каквото и да е религиозно чувство у нея дълбоко натъжава ирландката.

Двете бяха в лявото крило на вътрешния двор, на първия етаж срещу помещенията, приютяващи салона и лабораторията. Тези помещения също бяха подновени от работниците на Уотс; белосани, те вече не излъчваха убийствената миризма на овча вълна, но в тях не беше направено още нищо, стояха необитаеми. Хана смяташе да ги пригоди за собствени нужди, когато станеше малко по-богата. Тук щеше да е бъдещата й стая, а до нея й банята; там щеше да е кабинетът й, а след него библиотеката; по-нататък щеше да има още един малък апартамент, много красиво подреден…

— За Лизи — тихо каза Колийн.

— Мразя да ви слушам като говорите така, още не сте умряла.

— Куентин ми предаде разговора си с вас за Лизи. Неговата молба към вас е и моя, Хана. Говорих на Дъгал, той вече е почти съгласен, а също и Род. Значи всичко е уредено, остава вашето съгласие.

Отдолу, от градината, до тях достигаше кудкудякащото дърдорене на сиднейските дами, примесено с ромоленето на свежата вода. — Ето така те осинових, Лизи. Беше съвсем просто и направо неизбежно. Почти както се прибира куче без господар… Спри да лаеш, ако обичаш: ние сме две възрастни дами, които пият чай в „Риц“, шейсет години по-късно; от нас се очаква да сме сериозни…

Хиляда осемстотин и петнайсет паунда. На 15 януари, в съответствие с договора, сключен с Лотар Хътуил (който тя всъщност му бе наложила, защото той изобщо не се интересуваше от парите), тя лично занесе и предаде сумата от осемстотин и осемдесет лири на един банкер на име Едуард Ръдстън Грийвс. Прибавени към сто и двайсетте, които вече бе върнала, възстановената сума възлизаше на хиляда. Оставаха шестстотин и осемдесет. Щеше да се освободи окончателно от дълга си към средата на февруари: инстинктът й подсказваше, че това няма да е много добре за финансите й; влияеха също вечерните уроци, които продължаваше да взима, сега по банково дело. Дразнеше се от ограничаването на печалбите от козметичните продукти; съзнаваше, че е стигнала до определено стъпало, което щеше да й бъде трудно да преодолее. Без постоянно нарастващите печалби от салона за чай и сладкишите, кривата на приходите щеше да е равна или направо низходяща. Единственото решение беше да се инвестира другаде. Реши да раздели печалбите си на две части. Едната (една трета, тоест шейсет и осем лири), щеше да отделя, за да може да върне дълга си за десет седмици; другата беше предназначена за нови начинания.

Е. Р. Грийвс беше около четирийсет и пет годишен и заемаше важен пост в Австралийската банка. Той или притежаваше умението да се прикрива съвършено, или не знаеше нищо за връзката на Хана с Лотар Хътуил, защото изглеждаше предупреден единствено да влага в тайна сметка парите на своя приятел и клиент, без да е осведомен за размера на вноските.

— Аз или някой друг ще идва да ви носи по шейсет и осем лири всяка седмица. Десет седмици поред. Или по-скоро не, дойде ми на ум нещо друго, а вие ще ми кажете дали идеята е добра: ще открия сметка при вас, вие ще ми давате лихва от десет процента — това е минимумът, мисля — и от тази сметка всяка седмица ще теглите шейсет и осем лири и ще ги внасяте в сметката на вашия клиент. Всъщност мисля, че бих предпочела дванайсет процента. Можете да откажете. Има и други банки. Още по онова време вече не обичах банкерите.

Грийвс каза „да“.

— Колкото до извлеченията — каза Хана, — едно или две седмично ще са достатъчни. Да кажем във вторник и петък. Обичам да знам състоянието си и се оправям много добре с цифрите. Благодаря за любезността. След осемнайсет или двайсет месеца ще имам сто хиляди лири и ще трябва да ги поверя на някого… Да, точно така, чакам едно малко наследство. Мога ли да ви попитам нещо?

Можеше.

— Какви са шансовете на човек, който иска да тръгне пеш по права линия от Брисбейн до Пърт?

Той преглътна, объркан от безсмислицата.

— През Голямата пясъчна пустиня? Абсолютно никакви. Никой досега не го е правил.

… Всъщност някои вече са опитали. Той изреди имената на един поляк, граф Стрелецки, който през 1840 г. открил и кръстил връх Косцюшко; на някой си Ангус Макмилан, който година по-късно стигнал до Корнър Инлет (Хана изобщо не знаеше къде е това); на един прусак на име Лейхард, който през 48-а тръгнал от стръмните брегове на Дарлинг право на запад и когото все още очаквали да се завърне; на Джон Форест, който през 74-а успял да стигне от Пърт до Аделаида…

— Но Аделаида е в Южна Австралия… на запад от Мелбърн и маршрутът на Форест изобщо не може да се сравнява с Брисбейн — Пърт.

Съобщи имената и на други, обсебени от същата идея и умрели до един, без изключение. Според него трябвало да си ненормален, за да предприемеш такова пътуване. Особен пеш. Но дори и с онези нови коли без коне, за които разказват…

Хана се усмихна: само лудите са интересни. Тя имаше един последен въпрос: къде са в момента господин и госпожа Хътуил?

Несъмнено в Мелбърн. До юни-юли, когато обикновено се връщали в имението си в Гундагаи. Но както разбрал Грийвс, двойката се готвела да замине за Европа.

А това потвърждаваше сведенията, дадени от Куентин Маккена.

Смяташе и пресмяташе до настъпването на есента. Стигна до заключението, че в края на май ще притежава две хиляди и шестстотин лири лични нейни пари, увеличени с лихвата на банката.

Пето писмо до Мендел:

Взе парахода за Брисбейн на 29 април 93-а.

15. По-пърхаща от мен

Пътуваше с парахода „Александра“ на Австралийската мореплавателна компания и три дни след тръгването й от Сидни отпред се появи нисък бряг с гъста тропическа гора от мангрови и множество тропически дървета, оплетени с лиани, имаше дори бананови дървета, които в нейните очи бяха върхът на екзотичността. Беше единствената жена на борда и като никога изпита удоволствие, че я приемат като такава. Какво откритие! Запозна се с първия жив милиардер в живота си. Естествено, с повече или по-малко заобикалки той изрази желание да посети каютата й, за предпочитане в момент, когато тя е там… и в хоризонтално положение. Тя с лекота отби атаката, която й се стори просто забавна — освен че беше ужасно стар, тя вече имаше определено мнение за него и му подготвяше дяволски капан. Той беше червендалест колос на име Клейтън Пайк; притежаваше един-два милиона хектара, пълни с овце и тук-там крави, без да се броят златните мини в района на Гимп и сериозните участия в търговски къщи; освен това беше депутат в парламента на Куинсланд. „Двайсет години да бях търсила, пак нямаше да намеря нещо по-подходящо. Колко добре ми идва! Пък и при моята борческа натура!“

Тя се представи за швейцарка от Вирвалдщатерзее (чисто творение на плодовитото й въображение, но и предпазна мярка: кой австралиец ще запомни подобно име?) и му разказа една покъртителна история, способна да разплаче дори кенгурче, за някакво корабокрушение хекатомба в Папуазия, в която е загубила цялото си семейство…

… млъкна за момент, после избухна в смях.

— Не вярвате нито дума от това, което ви казвам, нали?

Неговият смях също изригна: наистина изобщо не й вярвал, самият той бил не по-малък лъжец в младостта си и съжалявал, че вече не може да лъже, защото действителността е надминала мечтите му — доказателство, че е остарял. Беше един от онези мъже, които тя често щеше да среща по-нататък, особено в Америка — обладани от непоклатима самоувереност, от бодрата свирепост на голяма бяла акула, независимо дали го правеха с тексаска жизнерадост или със студената сериозност на еврейски или презвитериански финансисти от източното американско крайбрежие; способни да залагат безсмислено, готови да се бият десет дни за един долар, но всичките убедени, че жената е или майка, или нещо пърхащо и розово, което в желания момент надава кратки страстни викове.

Хана не виждаше никакво неудобство да е пърхаща. Напротив. Една от първите й грижи веднага щом отдели част от печалбите за лични нужди, беше да се екипира (тоалетите според нея бяха вложение и тя нямаше никога да се откаже от него; освен това й доставяха дълбоко удовлетворение и радост). От един превъзходен копринен креп, пристигнал направо от Китай, поръча да й ушият три еднакви рокли, точни копия на прословутата рокля с трийсет и девет копчета; от не по-малко разкошна китайска коприна — друга рокля с деколте, дълбоко като гроб; петата рокля беше от сатинирана коприна в наситено червено; шестата — от преливаща се черна тафта с бели и червени къдри и със също така главозамайващо деколте; последните три бяха от индийска коприна, бели и тя ги слагаше само когато се показваше на слънце и то под меката сянка на пелерините на цветя. Купила бе шест шапки, десет чифта обувки, сред които имаше и френски пантофки, леки като ефирна мисъл. А бельото й представляваше истински водопад от възхитителни дантели, оргия от нежен, почти прозрачен муселин от Дака. Точно това тя наричаше своя бойна одежда. „Със сигурност в цяла Австралия няма по-пърхаща от мен.“

… Но колкото до това да е розова и пискаща, то беше друга работа. С тези мъже — а господинът олицетворяваше най-точния австралийски прототип — тя несъмнено щеше да се сблъсква често (не беше предчувствие, а увереност), първо, за да ги убеди, че е способна да ловува в техните територии, а после, когато е нужно, да им пусне някоя стръв.

„Запомни добре, Хана, ако някой ден се наложи да бъдеш розова и пискаща само за времето, докато измамиш някой от тях, защо не? Това е едно от оръжията ти и ще си много глупава, ако не го използваш…“

Скрит зад пурата си, като руски артилерист, гледащ от Балаклава39 как идва на помощ леката кавалерия, Клейтън Пайк слушаше мълчаливо нейния разказ. А тя му разказа всичко. Дори за хода с ковчежетата. Пайк се смееше, но тя ясно виждаше, че това го кара да се замисли: не я е смятал за толкова коварна. Изведнъж, от предпазливост, тя за момент се отказа от капана, който му готвеше, и цял един час се преструваше на ентусиазирано, амбициозно, не така лукаво и дори малко наивно в последна сметка момиченце…

… Оцени резултатите, когато на третия ден от пътуването „Александра“ навлезе в реката при Брисбейн.

Усети, че най-сетне е настъпил моментът, когато недоверчивостта му почти се е стопила. За втори път заложи капана си:

— Пайк — каза тя (решила бе да си спести „господин“; първо, защото самият той я наричаше Хана, а пък и „господин Пайк“ не й се струваше достатъчно равностойно; беше доста учудена от собствената си дързост, тъй като искаше да се постави наравно с един мъж, който можеше да й бъде дядо). — Пайк, имате състояние около петстотин хиляди лири, но сте на… (престори се, че се мъчи да отгатне възрастта му, която знаеше от стюарда — шейсет и три години) петдесет години. А аз съм на осемнайсет. Обзалагам се с вас, че парите, които имам днес, а те са две хиляди и шестстотин лири, след една година ще станат двайсет и пет хиляди. Най-малко.

— След точно една година?

— В същия ден и час. Без заеми и наследства. И без да обирам хората по улиците с огромен револвер. Двайсет и пет хиляди лири, които ще съм спечелила съвсем сама.

— С доказателства в ръка?

— С всички нужни доказателства. Ще имате право да проверите сметките ми.

— Кой ще е арбитър? Някоя банка?

— По ваш избор.

— Юниън Банк в Мелбърн.

— Добре.

— Знаете ли я?

— Не съм и чувала за нея.

— Това е голяма банка.

— Това е добре за нея.

— И ако имате тези двайсет и пет хиляди лири?

— Вие ще ми платите още двайсет и пет хиляди. В замяна…

— А ако вие вече имате тези пари?

— Сметката ми е в Австралийска банка в Сидни. Ще ви я покажа. Друга нямам. В тази страна съм от миналия юли. Можете да проверите всичко, което ви разказах, включително и историята с ларикините, дето ме обраха. Пайк, ако в сметката ми в банката не достига една лира или дори един шилинг, аз ще ви дам всичките пари, които имам в Австралия и навсякъде по света. Искам да кажа след триста шейсет и пет дни, смятано от тази минута.

Той мълчеше. Леката кавалерия, начело с лорд Кардиган очевидно е на път да връхлети върху руските батареи. „Спечели, Хана, добре направи, че го атакува фронтално. А освен това се и забавляваш!“

Пайк извади пурата от устата и се провикна, всъщност понечи да се провикне: „По дя…“, но се спря, защото никак не беше прилично да се ругае пред жена.

— Що се отнася до мен — каза му Хана с най-чаровната си усмивка, — можете спокойно да кажете „По дяволите“ или нещо друго, ако това ще облекчи или ще улесни мисленето ви… Да или не, Пайк? Приемате ли облога ми? Да не би да се страхувате от мен?

И се наведе още малко, та той да се очарова още повече от деколтето й (в този ден, когато малкото параходче маневрираше, за да доближи до пристана осемстотинте си тона, тя беше с роклята от китайска коприна).

Стиснаха си ръце. Под сянката на въртящото се чадърче. Малката й ръка, покрита до пръстите в ирландска дантела, потъна в едрата австралийска лапа.

„Нямаше да се обзаложа, ако бях мъж. Понякога е страхотно изгодно да си момиче.“

Той я покани у дома си за времето на престоя й в Брисбейн, докато тя бе смятала да отседне в хотел „Импириъл“. На всяко добро дело трябва да се отдава дължимото, подчерта той и с известно неудобство добави:

— Бих предпочел да не говорим за облога пред жена ми, Хана. Може да не разбере…

— Мъжка дума — отговори Хана, смеейки се.

Той имаше къща на нос Кенгуру и то не каква да е; домът бе обзаведен със законна съпруга, пет деца и седем внуци. Както се бяха уговорили, той я представи като дъщеря на един от деловите си партньори в Сидни. Приеха я топло — австралийско правило, чието съответствие тя откри отново едва в Америка. Поискаха да организират бал в нейна чест, макар тя да си призна, че изобщо не знае да танцува. Пайк й даде кола и кочияш, който щеше да й служи и за охрана…

… Нещо повече дори, като добър играч, какъвто беше, той предостави изцяло и напълно на нейно разположение всичките си връзки в града и в цялата колония Куинсланд (по-късно тя си даде сметка, че те се простират и извън територията й). Още следобеда след пристигането си тя отиде в центъра с ферибота на Питрис Байт. Срещна се с агента по недвижими имоти, препоръчан й от нейния домакин. Посети с него десетте или дванайсетте помещения, които се предлагаха. На следващия ден избра едно на улица „Куинс“, на първия етаж на красива тухлена къща с бели прозорци, отрупани с цветя, над ателието с френски надпис на една модистка, която беше французойка, колкото Хана беше австрийка или швейцарка.

Три стаи за първия й филиал. По подобие на това, което бе направила в Сидни, тя поръча да ги боядисат в бяло, да сложат червен паркет и черна абаносова ламперия, с мебели от палмовидна тръстика от Манила, лакирани в бяло. За по-сигурно бе донесла със себе си на „Александра“ необходимите абаносови дъски, достатъчно кутии боя в наситено червено, акварели и пастели за стените. Оставаше да се наредят много цветя.

Досега нещата вървяха както тя бе искала: бързо. Затова пък й бяха нужни още пет дни, за да си намери представителка. Без мрежата от обществени контакти, които Пайк й бе предоставил изобщо нямаше да успее, поне за толкова кратко време. Нае две представителки, защото не можеше да избере между двете най-добри кандидатки, но най-вече защото й се струваше, че те се допълват — първата знаеше отлично да смята, а другата беше по-добра в продажбите. Еванджелайн Поуп (математичката) и Мери Кари бяха моряшки жени (по един моряк за всяка, бяха почтени), епизодично възрадвани със съпрузи, когато господата с фуражки с галони се прибираха от Пернамбуку или Ява. Тя ги информира — „записвайте си, моля ви се“ — какво точно иска от тях: да продават кремовете и тоалетните води, които ще им изпраща от Сидни всеки месец. И да дават някои козметични съвети. Нищо не знаят в тази област? Е и? Да не мислят, че Хана знае повече?

Заплащането ще е процент от осъществените продажби.

А с рекламата и с осведомяването на съгражданките им за чудесата, които можеха да си купят, се нагърби Хана. Тя просто повтори в Брисбейн операцията с ковчежетата, но с едно допълнително улеснение, тъй като разполагаше с достоен съучастник: Клейтън Пайк, който бе вложил пари или имаше солидни приятелства в местната преса, главно в редакцията на седмичника „Куинсландър“. Еванджелайн по-добре от Мери схвана стратегията, попи препоръките като гъба; и ги разбра, което беше още по-добре. „Евангелието според Хана: Тогава Хана казала на учениците си: Все пак сделките са забавно нещо!“

В Брисбейн заложи на сто и трийсет лири месечна печалба. През първите десет месеца, защото след това би трябвало да се повиши. Като предпазна мярка тя се уговори с един пълномощник на Австралийската банка, когото натовари да следи сметките на агенцията и да я уведомява при най-малкото изненадващо събитие.

— Защо сто и трийсет лири? — попита Клейтън Пайк.

— Сидни има двеста и четирийсет хиляди жители, които ми носят осемстотин лири месечно, при четири седмици в един месец. В Брисбейн живеят четирийсет хиляди души. Една шеста от осемстотин е сто трийсет и три. Искате да преразгледате условията на облога ни ли, Пайк? За да вдигнете мизата?

Той не държеше, не.

На бала, който все пак дадоха в нейна чест, тя категорично отказа да танцува, като за случая си измисли леко навяхване. И този път не знаеше защо всъщност постъпва така, точно както се беше заинатила да е сама на празниците в края на годината. Наистина не знаеше да танцува, но не се съмняваше, че може да се научи. Не, ставаше дума за съвсем друго нещо: някаква неясна мечта, която се оформяше и която Хана щеше да лелее седем години.

Връщайки се в Сидни на 14 май, тя прекара там само два дни, защото бе предвидила да вземе първия влак за Мелбърн. По съветите на Клейтън Пайк, в Сидни тя успя да убеди Бенджамин Ръдж, брат на онзи Изикиъл със същото име, да работи в Р & О само по половин ден и да използва освободените по този начин часове за финансов контрол на нейните сделки. Той трябваше да й дава отчет всяка седмица, тя имаше доверие в него, доколкото изобщо беше способна да се довери някому.

Пайк имаше право: време беше да се освободи от всекидневното надзираване, чакаха я много по-важни неща. Повери на Маги Макгрегър производството на кремовете и тоалетните води — в средата на май 93-а в това производство вече бяха заети единайсет работнички, през следващите шест месеца групата нарасна на петнайсет, а после на осемнайсет.

А Дайна Уотс се нагърби за петнайсет лири месечно с общата организация на салоните и с надзора на Едит и Хариет Уилямс, които по финансовите въпроси не виждаха по-далеч от върховете на острите си носове.

… Намери и време, два часа преди тръгването на влака, да се отбие да целуне Колийн и Лизи. През двете седмици, докато бе отсъствала, ирландката бе отслабнала още повече; на моменти се задушаваше, пребледняваше от болката, която разкъсваше гърдите й.

— Предупреждавам ви, Колийн, ако ви няма при завръщането ми…

— Млъкни, Хана.

Единствено поради случайността на влаковите разписания стана така, че тя прекара една нощ в Мелбърн. Във всеки случай не бе имала намерение да се задържа там. Мелбърн беше доста голям залък, който тя не знаеше откъде да захапе.

Отиде да преспи при госпожа Смитсън, в семейния пансион, където бе прекарала първите си австралийски нощи и където я бяха обрали. Не беше устояла на съвършено детинското изкушение да отиде победоносно да афишира сегашното си финансово състояние само девет месеца след първото си отсядане там: като се изключат средствата, които бе вложила в Брисбейн и разходите за пътуването и тоалетите (вторите бяха по-големи от първите), оставаха й почти две хиляди лири.

На следващия ден замина за Балард и Бендиго. За Балард знаеше единствено това, което бе научила от Лотар Хътуил, когато й беше разказал историята с мъжките и женски венециански гондоли. Но още веднъж цифрите й послужиха за ориентир: поне петдесет хиляди жители имаше в първия от двата града, трийсет и няколко хиляди във втория. Но най-вече, че от почвата им бе извадено злато за повече от двеста милиона лири стерлинги.

Клейтън Пайк й беше дал името на един човек в Балард, на някой си Лахлан, собственик на доста неща в района, главно лозя. Самият Лахлан не се оказа кой знае колко интересен; Хана долови в него безразличие и дори отегчение, когато му съобщи за намерението си да повтори в неговия район това, което вече бе направила в Сидни и Брисбейн. „Истината е, че изобщо не му пука. Скапан мъж!“

… Роля изиграха случайността и състоянието на постоянно дебнене, на постоянно напрежение, в което беше тя, готова да сграбчи и най-малката възможност. Шест месеца по-рано Лахлан бе наел в Мелбърн едно младо семейство французи, Фурнак, само поради факта че бяха родом от страната на бордото и бургундското вино. Чисто съвпадение беше, че Хана се появи в канцеларията на Лахлан веднага след сънародниците на любимия й Шодерло дьо Лакло и на обожавания от нея Жул Верн. Когато те излязоха, тя ги чу да си говорят на своя език и се удиви, че ги разбира. Веднага след като приключи собствената й среща с винаря от Австралия — на която може би не се представи достойно, вече заета с внезапно хрумналата й идея — тя хукна след тях…

Те се казваха Режи и Ан и годините им, взети заедно нямаха и петдесет. От осем месеца бяха в Австралия, решили бяха да се установят там окончателно и мислеха да отворят нещо, но и те не знаеха точно какво: може би ресторант или моден магазин по подобие на онзи, който по-големият брат на Режи бе открил през 1887 г. на улица „Бърк“ в Мелбърн (Хана си спомни надписа му, а още по-добре си спомни изложените в него рокли, които я бяха накарали да зяпне от възхищение). Имаха малко пари, около шейсет лири — не бяха кой знае колко, разбира се — събрани в по-голямата си част по време на престоя им при Лахлан.

Оказа се освен това, че преди да тръгнат към южното полукълбо, те бяха работили в Париж, като той бил продавач на общинското тържище, а после в „Прентан“40, а тя била касиерка в един магазин на улица „Фобур Сент-Оноре“. „Господ ти ги изпраща, Хана!“ Разговаряше с тях, използвайки френския, който бе научила от книгите, без никога да го е говорила, и понякога изричаше словосъчетания, които караха събеседниците й да се блещят. Двойката безкрайно й хареса, допадна й, но тя за малко да се усъмни в толкова много късмет; същото се отнасяше и за тях и се дължеше на подозрителността и чисто френското нежелание да се ангажират прекалено бързо.

Тя им обясни подробно механизма на начинанието си, как вижда сътрудничеството си с тях: ще им изпраща своите продукти, а те ще имат изключително представителство за всичките градове на запад от Мелбърн, тоест Балард, Бендиго, а защо не и Аделаида. Нима не смятат самите те да започнат нещо?

Ан имаше ясен и жив поглед. Помириса едно гърненце със „79“.

— И това ще премахва бръчки?

— Не този, другият. Надявам се.

„Да им кажа ли истината или не?“ Тя избра положителния отговор и им разказа как сама е направила двата крема, но изобщо не знае за какво точно могат да служат; единственото нещо, за което почти е сигурна, е, че са безопасни. Тя самата си ги слага на лицето всяка сутрин от месеци (малко преувеличаваше) и все още не е забелязала дупки по него.

Французойката се престраши и си намаза малко на бузите, с физиономия на човек, който е поканен на вечеря у Борджиите.

— Мирише хубаво, винаги ли е така?

… „Да“, каза Хана, отговаряйки на нов въпрос, Пърт и Фримантъл също биха могли да бъдат в техния сектор. Не вижда никаква сериозна пречка за това. (Всъщност двата града бяха на края на света, на брега на Индийския океан и за момента тя се бе отказала да работи там. Но ако Фурнакови държат, защо не?)

Могат да работят като обикновени агенти и да им се заплаща процент върху продажбата или комисиона…

— Ние имаме пари.

… В такъв случай тя е съгласна те да добавят нещичко към нейния капитал: те ще дадат петдесет лири, тя триста. Ще получават една седма… Добре, добре, ще им даде и три процента от печалбата… Най-много за шест месеца тя трябва да достигне седемдесет, а после и сто паунда седмично… Да, да, знае какво говори. Сто лири след шестия месец, които бързо ще станат двеста, това е сигурно. И дори повече при определени условия, които е готова да им изложи…

Какви ли? Тримата биха могли да се споразумеят да заделят настрана общите печалби от първите осем месеца дейност или пък — ако нещата тръгнат по-бързо, отколкото тя се надява — веднага отново да вложат тези печалби, щом достигнат петстотин лири. С този капитал ще прибавят към продажбата на козметични средства един салон… салони за чай, да, защо не? Ще предлагат най-хубавите сладкиши в югозападната част на Австралия…

— Хубаво ще е един от вас… добре, добре, и двамата… да дойдете в Сидни да видите как стават нещата… Разбрахме се: разходите по пътуването са за моя сметка… И за престоя също… Не: за костюма и роклята, които искате да си купите, се оправяйте сами!

В този момент те двамата избухнаха в смях и обясниха, че просто са искали да разберат докъде ще отстъпи в щедростта си. Шегували се. Искат да бъдат истински съдружници и да поемат за своя сметка всичко, което трябва да поемат, ни повече, ни по-малко. „Един въпрос, може ли, Хана: къде сте учили вашия френски? Наистина е много любопитен на моменти!“ (Това беше един от редките пъти в нейния живот, когато се почувства смутена, почти обидена от този типично френски хумор, за чието съществуване изобщо не бе подозирала, но най-накрая се засмя с тях.)

В Сидни трябва да отидат при Дайна Уотс, която ще ги научи какво трябва да правят. Не, нея самата сигурно няма да я има. Вероятно ще бъде в Мелбърн.

Сподели с тях чая в пет часа, после и вечерята, като ги караше да й разказват за Париж. Посвети следващата сутрин да ги подготви още малко. Категорично държеше на стила в обзавеждането, който те трябваше да спазят до най-малката подробност — бяло, наситено червено и лакирано в черно дърво, поради липсата на абанос, много скъп за такова начало.

Беше предвидила да остане в Балард четири-пет дни, ако не и повече, после да отиде в Бендиго и най-накрая в Аделаида, за да открие новите си агенции в трите града. Просто не беше за вярване, ала срещата й с тях изведнъж уреди всичките проблеми. И макар от недоверчивост да ги засипваше с порой от въпроси, отговорите на французите затвърдиха мнението й, че наистина е хванала редки птици.

Изпратиха я до влака. За малко да тръгнат с нея, толкова голямо беше разбирателството между тях. Но все пак трябваше да уредят някои въпроси, да се освободят напълно от договора си с Лахлан, да си намерят друго жилище, да поразузнаят по̀ на запад, най-напред в Аделаида. Разбраха се, че оттам ще й изпратят доклад.

… Истината беше, че не искаше да й се мотаят в краката през следващите дни. Интуицията й подсказваше, че търсейки само представители, може би е намерила нещо по-добро: общо решение за цяла Австралия. Стига обаче братът на Режи Фурнак да отговаря поне малко на описанието, което му бяха направили. Възможността изглеждаше толкова хубава, че тя предпочиташе да е сама, за да я обмисли основно.

Във влака, който летеше към морето и я отнасяше в Мелбърн, тя както винаги отново се зае със своите сметки. Оставаха й около хиляда и петстотин лири. Почти колкото сумата, взета назаем от Лотар Хътуил, която тя вече изцяло бе върнала. Но всъщност имаше повече: изминал бе месец, откакто бе взела парахода за Брисбейн и бе започнала обиколката си, а в първите дни на юни, съгласно уговорката й с Бенджамин Ръдж, печалбите за месец май щяха да бъдат преведени в сметката, която тя щеше да открие в Юниън Банк, на улица „Колинс“.

Между осемстотин и деветстотин паунда допълнително.

Повече от две хиляди и триста лири общо. Сума, съвсем достатъчна, за да започне мелбърнската си офанзива.

Големият брат на Режи, Жан-Франсоа Фурнак беше на трийсет и една години. Хана, която бе прочела девет пъти „Тримата мускетари“, веднага го оприличи на Д’Артанян. Той имаше неговите мустачки и присмехулната веселост в лешниковите си очи. Магазинът му на улица „Бърк“ беше рядко елегантен и разположен в четири помещения.

Олицетворяваше идеалният продавач за този вид търговия, притежаваше хитрост, невероятна любезност, която нищо не можеше да помрачи, лукавост, известно свойско нахалство, което само подсилваше безпогрешната му вежливост, която и без това никога не се променяше; седемте му продавачки се притичваха с балетна стъпка само при един негов поглед.

Хана го провери: влезе в магазина като обикновена клиентка…

Тя дори купи нещо: блуза от креп с буфан ръкав и украса от накъдрен муселин, за която плати седем гвинеи, цяло състояние и истинска лудост, „да не забравя да му поискам отстъпка, ако ще работим заедно“.

Употреби два часа, за да направи своя избор, като нарочно докара продавачките до отчаяние с непрестанните си капризи, като в същото време следеше неговите реакции с безстрастен поглед на ловец. Най-после той разбра играта й и дойде при нея:

— Лъжа ли се или имате и нещо друго на ум, освен обикновена покупка?

Онова, което се разигра в този миг, в секундата, решението, което взе, несъмнено определи австралийското й бъдеще, но преди всичко целия й живот по-нататък. В момента, когато се готвеше да започне преговорите с Фурнак, тя вече се видя как заминава за Европа, как търси Тадеуш, открива следата му, намира го, омъжва се за него, има от него деца, тоест затваря кръга, установявайки живота си завинаги.

Всичко това изглеждаше най-малкото прибързано и дръзко, но за нея беше логично и ясно.

Когато бе слязла от влака тя не се бе втурнала веднага при Фурнак. Отиде при него на втори юни. Вече от четири дни се намираше в Мелбърн, при условия, толкова различни от тези при първото й минаване. Направила бе всички възможни проучвания, размислила бе и бе пресметнала.

Но преди всичко бе срещнала Поли.

16. Поли Туейтс

Уитакър, „Уитакър и Туейтс“, така се наричаше адвокатската кантора, чийто адрес й бе дал депутатът милиардер Клейтън Пайк, като й бе препоръчал да стане тяхна клиентка. „Хана, ако бяхте жена, която да се задоволи да стане богата магазинерка…“ — „Но случаят не е такъв: искам да стана по-богата от вас.“ — „Наглостта ви няма граници. Отидете да се срещнете с тези хора. Те могат да ви помогнат.“ Изпълни съвета му. Поли Туейтс, третият съдружник, живееше в Австралия само от една година и беше на трийсет и четири; преди да емигрира, бе работил в Лондон и Ню Йорк, събрал бе приличен капитал и с част от него бе купил една трета от кантората. Все сведения, дадени от Пайк. Който между другото добави, че тя трябва да се срещне именно с него и с никой друг, „той напълно ще ви допадне“.

Пайк надали бе допускал колко точно ще познае. Изненадата дойде още при първите думи, след уводната част. След като тя изключително прецизно му изложи плановете си и след като той я изслуша най-внимателно в пълно мълчание. Поли беше дребен на ръст, рус, бузест и розов, със склонност към закръгляне, с трогателен и сякаш учуден поглед, но — това беше видно — с находчив и остър ум. Той не се задоволи да я слуша сама да изложи плановете си, а поиска да узнае целия път, извървян до неговата канцелария.

… И изведнъж заяви, че не желае хонорар за консултацията, която й дава. В краен случай може би един шилинг, символично. Но в замяна на това очаква от нея съвсем сериозно ангажиране: тя ще се допитва до него за всичките си начинания във всички области и във всички страни, той ще стане неин официален съветник. Тя го гледаше изумена:

— Защото смятате, че ще успея?

— Нямам ни най-малка представа. Но ще съм любопитен да видя как една жена навлиза в джунглата, въоръжена единствено с очите си, големи като чинии и изпепеляващи. Между другото, искате ли да се омъжите за мен?

— Не. — „Още един ненормален, направо ги колекционирам“, помисли Хана и попита: — А ако не успея?

— Ще съм ви видял да опитвате, което само по себе си е необикновено. Ето защо ще ви съветвам безплатно шест месеца…

— Единайсет.

— Защо единайсет, а не дванайсет — така и така говорим за това?

Разказа му за облога си с Клейтън Пайк. Когото той познаваше. Защото Клейтън Пайк беше един от най-богатите мъже в Австралия и най-вече, защото в Мелбърн същият този Пайк се представляваше от Хенри Мортън Уитакър, старши съдружник в кантората.

— Пайк ми даде вашето име, господин Туейтс.

— Наричайте ме Поли.

— Наричайте ме Хана.

— Хана, аз действително съм най-добрият юрист в това полукълбо.

— Съвсем скромно.

— Съвсем скромно. Добре разбрах, нали? Тук, в Австралия, вие ще натрупате възможно най-много пари, възможно най-бързо и после ще се върнете в Европа.

— Точно така.

— Аз самият се отегчавам до смърт тук. Сигурна ли сте, че не искате да се омъжите за мен?

— Абсолютно.

— Ще поговорим за това отново след единайсет месеца, когато ще сте спечелила облога си с Пайк. Всъщност бих предпочел да се оженя за вас, когато ще сте забогатели с петдесет хиляди лири, аз не съм от тези, дето ще отблъснат някоя жена само защото има пари, снобизмът ми си има граници. Платете ми хонорара, ако обичате.

Написа й квитанция за един шилинг хонорар за целия период до единайсет часа сутринта на 2 май 1894 г., датата, когато изтичаше срокът на облога с Пайк. Плотът на бюрото му беше от дебело стъкло без абсолютно нищо върху него — нямаше бележник, никаква хартийка, никаква лична вещ. Изгледа Хана с невинния си поглед на бебе, после направи едно движение, което тя щеше да се научи да разбира — дебеличките показалец и среден пръст на лявата ръка пробягнаха по стъклото, така както се имитира някой, който ходи:

— Сега да поговорим за това възможно съдружие с Форнак…

— Фурнак. Жан-Франсоа и Мари-Клер.

— С които още не сте се срещнали.

— Те дори не знаят, че съществувам.

— Но вие сте сигурна, че ще ги убедите?

— Напълно.

Събирайки върховете на късите си розови пръсти, той каза:

— Така, така, съществуват доста възможности…

Идеята за размяна на акции от двете дружества (едното за производство на козметика, кремове и тоалетни води, а другото — за верига от салони за чай; дружества, които той щеше да й помогне да основе според законните изисквания) срещу акции на дружествата, създадени от Фурнакови, бе негова. Имаше наистина една малка трудност: Фурнакови от улица „Бърк“, освен че изобщо не бяха в течение на тези грандиозни проекти, все още не бяха регистрирали никакво дружество. Но…

— Ще ги убедя да направят едно или дори две, ако е необходимо — каза Хана.

— Тази ваша невероятна самоувереност направо ме убива.

— Искате ли да се хванем на бас? Да се басираме на хонорарите ви.

— Аз да не съм Клейтън Пайк. Какво ще стане с мен, ако загубя този шилинг? Дума да не става да поема такъв риск. Приемаме Фурнакови за убедени…

За да се стигне до тази точка — размяната — Туейтс трябваше да преодолее най-свирепата съпротива на Хана: тя не даваше и дума да се издума да отстъпи каквото и да било, колкото и малко да е то, от това, което сама бе създала и бе лично нейно…

Най-накрая той все пак успя да намери решаващия аргумент, единствения, който можеше да я убеди при този неин страхотен инат:

— Вие няма да останете през целия си живот в Австралия, Хана.

— Със сигурност. Току-що ви го казах.

— Да, но…

Разбра какво иска да й каже, какво е съзрял преди нея и взе решението си. Всичко й стана ясно: нямаше смисъл просто да успее в Австралия и със спечелените пари да замине за Париж, Виена или Лондон, за да намери най-сетне Тадеуш и Мендел, при това сравнително лесно, защото ще е богата. Защо да не опита да отиде по-далеч? Тъкмо с „гадните кремове“. Както винаги идеята я осени като светкавица: защо да не повтори навсякъде това, което бе направила на края на света? „Можеш да станеш най-богатата жена или ако не най-богатата, то поне първата, спечелила сама парите си. С Тадеуш до тебе, разбира се. Той ще пише книгите си, а ти ще трупаш състояние. И двамата ще сте известни в цял свят…“

— Хана, мисля, че ще постигнете много повече, отколкото сама предполагате. Защо мислите искам да свържа съдбата си с вашата? Шилингът, който заложих на вас, ще ми донесе такава печалба, че ще мога да си построя два замъка в Кент. Освен това ще е дяволски забавно да ви гледам как се издигате. Кажете „да“, моля ви. Австралийците са три-четири милиона и много скоро продажбите тук ще достигнат тавана си. Отстъпките, дадени на Фурнакови — боже мили, като си помисля само, че те още нищо не знаят! — гледани от Франция или Англия, ще ви се видят направо нищожни. Сключете с тях договор за съдружие само за точно определен географски район; най-много до Нова Зеландия. Останалата част от света ще бъде ваша…

Тя отстъпи. Как да се съпротивляваш на някого, който ти открива самия теб? С негова помощ тя основа своите две първи дружества. („Защо две? Кремовете и тоалетните води вървят заедно.“ — „Предпазните мерки никога не са излишни, Хана. Представете си, че някой от вашите кремове обезобрази дори една-единствена дама. Срещу вас ще има процес. Ако го загубите, губите всичко. Двете дружества си поделят рисковете. Освен това ще трябва да регистрирате и патенти. Аз се наемам с това. Не само за тази страна, а за цялата планета. Само това липсваше, някой да ви открадне рецептите за вашите магии. Подпишете тук.“)

И така, през първите четири дни в Мелбърн, в началото на юни 93-а, тя се срещна с Поли Туейтс, основа своите дружества, направи хиляди постъпки, за да вдъхне юридически живот на начинанието си. Едва тогава отиде при Жан-Франсоа Фурнак.

Гасконският му поглед последователно беше изразил очарованието на продавач, обслужващ изискани дами, после учудване, студено недоверие на опитен търговец, интерес и най-накрая удивление: „И вие искате аз да ви дам под наем част от моите помещения?“.

Хана отговори, че е разбрал много добре какво иска, че ще спестят време, ако престане да се преструва, че не разбира за какво става дума, че тя вече познава брат му Режи и снаха му Ан, че е успяла да прецени жена му Мари-Клер, която от своя страна е отворила втори магазин на „Литъл Колинс“ и продава луксозни дрънкулки…

— Купих някои неща и от нея. Чудесни обувки от бяло платно с панделки, инкрустирани с диаманти от Ирландия. Наистина са много сладки. Вие с жена ви имате най-хубавите стоки в Австралия, аз самата също предлагам върха на лукса, но в друга област. Създадени сме да се разберем и да се сдружим.

Не очакваше от него отговор на момента, подобни сделки не се правят просто с едно хрумване, освен това не искаше съдружници, способни да се ангажират без много да му мислят, а и знаеше какво доверие, съвсем оправдано, има в жена си. Похвалили са пред нея чудесните й качества: тя държи юздите на домакинството, а той се занимава главно със създаване на модели, избрани от френски списания. Пътьом трябва да отбележи, че наистина е много талантлив като създател на рокли и женско облекло, дори е учудващо, че един мъж може да има толкова вкус, тя със сигурност ще купи от него много рокли, при условие че й предложи специални цени и, тъкмо става дума, не би ли могъл да й направи отстъпка от цената на блузата, с която току-що се е сдобила, защото седем гвинеи все пак са прекомерна цена…, ако станат съдружници, той би трябвало да се съгласи поне на четирийсет процента отстъпка и…

— Мога ли да кажа нещо?

— Току-що го направихте. Не, нищо не казвайте: зная какво ще ми кажете, че изобщо не ме познавате и аз мога да съм някоя авантюристка. Аз съм такава. Но честна. Имам адвокат и то от най-реномираните тук, завършил е в Оксфорд и е почти братовчед на Виктория, онази, дето има мустаци и винаги сяда, без да поглежда дали има стол да я поеме. Освен това Клейтън Пайк, най-богатият човек или почти най-богатият в Австралия, също може да гарантира за мен, той ми е приятел, съвсем почтен, това се разбира от само себе си… бедният човек, та той е наистина стар.

Това не е всичко: вече вложих триста лири при брат ви Режи и това е доказателство за почтеността и сериозността на намеренията ми. Естествено в Сидни, където съм по-известна, отколкото в Мелбърн, навсякъде ще ви кажат, че съм на път да натрупам състояние. Между другото, най-добре ще е вие с жена ви, или само единият от вас, да дойде в Сидни да види какво съм направила. А това е само началото. След година дейностите ми в Сидни ще носят трийсет, а може би и петдесет хиляди лири. Освен това имам и агенция в Брисбейн.

А що се отнася до нашето съдружие — продължи Хана, — няма нищо по-просто. Вашите адвокати ще уредят подробностите с моя, да не влизаме в дребнави спорове, ако обичате. Да се възползваме от приятелството, което все повече расте между нас. Надявам се, че тази вечер ще ме поканите на вечеря. Минах край зданието на улица „Колинс“, където е осемстайното ви жилище. Много е хубаво. И благоприлично. Наистина не виждам защо след две, да кажем три години, когато благодарение на съдружието ни с вас ще сме спечелили много пари, да не купите цялата улица.

Можем да разпрострем дейността си и върху Тасмания и Нова Зеландия. Чух, че получавате поръчки от дамите там и им изпращате роклите, ушити в ателието ви. Интересно. Представете си, че развием заедно вашата мрежа от Пърт до Окланд, като установим монопол над всичко що е луксозно, женствено, изискано във всички области. Дали няма да пропаднем? Невъзможно е. Чета въпроса в очите ви и се досещам, че той ви яде: къде са кремовете и тоалетните води, за които тя говори? Отговарям ви: на гарата, тук, в самия Мелбърн. Заместницата ми, Маги Макгрегър, ми е изпратила хиляда бурканчета и три хиляди флакона. За начало, после ще увеличим доставките. Ето, това е всичко. Искате да кажете нещо?

Гасконският поглед се разведри, усмихна се:

— Ни най-малко. Огледахме въпроса от всички страни, струва ми се. Докато не съм забравил, ще приемете ли да дойдете на вечеря тази вечер? Жена ми Мари-Клер ще бъде много щастлива да се запознае с вас.

— Каква чудесна идея! — възкликна Хана.

Търговското съдружие бе договорено с еднаква настървеност и от двете страни. Фурнакови, цяла делегация — двамата братя и жените им — наистина дойдоха в Сидни на свои разноски. И макар че всичко, което видяха напълно ги успокои, все пак бяха нужни седемнайсет дни, за да стигнат до общо съгласие, което бе скрепено при един solicitor41, в присъствието на Туейтс и на адвокатите на франко — австралийците. Накрая Хана отстъпи на Фурнакови четирийсет процента върху козметичните средства за цяла Австралия и Нова Зеландия (но само в тези две територии, вън от които тя имаше пълна свобода) и четирийсет процента от вече създадените салони за чай, обединени във фирма, отделна от фирмата за кремове, от една страна, и от тази за тоалетни води, от друга. Проблемът, породен от представителството, дадено вече от Хана на по-младия Фурнак, бе разрешен чрез споразумение между двамата братя.

… В замяна на тази значителна отстъпка тя поиска и получи част със същата стойност от всички съществуващи или бъдещи дейности на Фурнакови, без значение в коя сфера (Режи мечтае за ресторанти), независимо дали ставаше дума за производство или продажба в други страни — и по-специално за стоки от австралийска вълна. Разбраха се, че ще развиват в пълна степен сектора на Хана, наречен „Тоалети и аксесоари“. Крайната цел беше ни повече, ни по-малко създаването на безупречна военна машина, която да разположи гарнизони във всички австралийски и новозеландски градове.

След сключването на договора Хана се озова с пет фирми. С мажоритарно участие от шейсет процента в три от тях (кремове, тоалетни води, салони за чай) и с четирийсет процента в другите две (едната за рокли, палта и други основни видове дамски дрехи, а другата за бижута, аксесоари, шалове, носни кърпички, шапки, ръкавици и фино бельо).

— Боже мили, Хана, та това е вече почти империя!

— Която за мен има и това предимство, че бих могла да отсъствам толкова често и толкова дълго, колкото ми се иска. Мнението ви за Фурнакови, Поли?

— Интелигентни, съобразителни, амбициозни и много способни. От сорта милионери в лири стерлинги към петдесетгодишна възраст. Не бива да се изпускат от поглед.

— Можете ли да създадете система за наблюдение, която да функционира с вас или без вас?

— Уитакърови могат да ги следят с точност до едно пени ден след ден.

— Къде трябва да подпиша?

Идеята за „верига“ от еднакво големи магазини и бутици принадлежеше на Хана. По онова време идеята беше нова. Състоеше се в систематичното и почти едновременно създаване — навсякъде, където щеше да носи доходи — на филиали на всяка от фирмите и се опираше на принципа, че салонът за чай ще насочи своите клиентки към козметичния салон, който на свой ред ще ги изпрати в модните магазини… Теорията на взаимно свързаната търговия.

Тя наложи и друго свое виждане: пълната еднаквост на козметичните салони и на салоните за чай, от дребните сладки и облеклото на сервитьорките до най-незначителните подробности, които създават атмосфера. И клиентките от Мелбърн, като отидат в Сидни, Брисбейн, Уелингтън или Окланд (а по-късно в Европа или Америка) да могат да се чувстват като у дома, като в привилегировано пристанище или кътче. Беше прочела в „Сидни Бюлетин“, че един американец на име Грей създал — две години по-рано, през 1891-а — телефонен апарат, работещ с монети. Веднага писа, за да се осведоми за възможността да снабди с такъв апарат своите козметични салони, защото по този начин те щяха да бъдат по-добре свързани помежду си. Помисли дори да създаде своя собствена телефонна мрежа. Така щеше да се осведомява за състоянието на агенциите си или например да проследява движението на дадена своя клиентка и да изготви нещо като статистика на посещаемостта.

Но най-вече трябваше да съм в състояние да предложа на тези жени истински грижи за красотата им, а не да им цапотя лицата с каквото ми падне. Нещо, което по онова време все още не беше по силите ми…

С колосана яка и раирана вратовръзка с цветовете на колежа си в Англия Поли гребеше по река Яра-Яра. Хана седеше срещу него, облечена в една от белите си рокли, под двойната защита на широкополата си шапка и чадърчето. По тясното й триъгълно, направо погълнато от огромните сиви очи лице, осеяно със ситни лунички, светлината си играеше като в платно от Мане… (Винаги съм бил влюбен във вас, Хана: влюбен съм от четирийсет години, още от първите мигове, когато в канцеларията ми при Уитакърови започнахте да ми разказвате къде, кога, как и защо непременно ще натрупате състояние. Но малко са моментите, в които съм бил по-влюбен, отколкото в деня, когато ви заведох да се повозим на лодка по Яра-Яра… Наричахте ли ме вече Поли по онова време? Не си спомням…)

— Поли — каза тя, завъртайки чадърчето между пръстите си, показващи се от ръкавиците без пръсти, — вие сте по-луд и от мен…

— Никога не бих претендирал за такова нещо, скъпа. Но е вярно, че ви вярвам повече, отколкото вие самата си вярвате. Разкажете ми още нещо за този необикновен Мендел Визокер с гигантски ръст…

Още преди да подпише договорите си с Фурнакови, той й бе препоръчал да вземе заем от банките. Неть. На руски и на всички други езици, които знаеше, в това число и на арамейски.

— Не желая да взимам пари на заем, Поли. Изпитвам ужас от това. Един път ми беше достатъчен, той ще е и последен. (Тя не му бе разказала за Лотар Хътуил.)

— С колко разполагате? Три хиляди, три хиляди и нещо с постъпленията, които ще дойдат през юни? Вероятно няма да е достатъчно. Фурнакови ще искат от вас да вложите повече.

— Толкова по-зле.

— Знаете ли какво значи кредитна линия?

— Обиколка на талията, която стопяваме с темперамента си.

— Много смешно. Банкерите не са на същото мнение. Ще ви обясня какво те разбират под това. Макар да се питам дали е разумно: с вашия ум вие ще се оправите много по-бързо в тези неща и аз вече няма да съм ви нужен. Ще ме изгоните!

— Бедничкият Поли!

— Хана, като гледам очите ви, понякога ми се случва да виждам как в тях преминават топчетата на китайско сметало. Знаете ли как китайците смятат? Чунг-чунг две и три прави пет, седем и четири прави единайсет, взимам всичко и запазвам останалото, вие сте точно такава.

— Чунг-чунг ли правя в този момент?

— Гледате ме мило и това ще завърши с корабокрушение. В Европа и Америка видях удивителни неща… В Париж някой си Рейно е измислил светещи пантомими с движещи се човечета; те са живи и това не са обикновени снимки като тези на Нийпс или Истман. А в Америка един човек на име Едисон е създал машина, кръстена кинетоскоп… Ами да, картинки, които мърдат, ако тези господа ви запечатат на кадрите си, може да се види как вашето чадърче се върти и как вие ми се усмихвате подигравателно. Очите ви са като вълшебен светилник, Хана… Боже мили, струва ми се, че това, което току-що казах, е много поетично! От колко време не съм ви искал ръката?

— От около два дни.

— Все така не?

— Все така.

— Хана, кредитна линия е максимумът, който банкерът дава на свой избран клиент, сума над непосредствените реални възможности на този клиент, определена от степента на доверие след внимателна оценка на недвижимите имоти на заинтересования, от силата на приятелството му с банкера, от обхвата на светските му връзки или общата им страст към крикета. В Юниън Банк има един кривоглед дангалак, с когото бях в колежа. Въпреки че е банкер, понякога има периоди на умствено просветляване. Ужасявам се, че сме братовчеди, далечни, слава богу! Казва се Арбътнот. Бих могъл да го убедя във вашия случай да отпусне двайсет и пет — трийсет хиляди лири.

— Не.

— Почти няма да плащате лихви.

— Не.

— А как да убедим Фурнакови да инвестират повече от вас?

— Ще плащам всеки месец от постъпленията. С мои пари.

— Те ще се нацупят.

— Не ми пука.

— Какъв език! Ще се опитам да ги убедя.

— Гребете, Туейтс.

— Да, шефе.

Козметичният салон (името изобщо не подхождаше, защото там не се правеше нищо, даваха се само някои съвети; в най-добрия случай беше място за продажби) отвори врати в източния край на улица „Бърк“, не много далеч от мястото, където беше сградата, приютила различни служби на колониалната законодателна власт. За разлика от Сидни, салонът за чай се намираше на друго място, в центъра на града. Вече не смесваха продажбата на кремове и тоалетни води с австрийския щрудел. Единият салон за чай беше на „Литъл Колинс“ — единият, защото едновременно се появиха две съвършено еднакви заведения. Другият имаше тераса по подобие на тези във варшавския парк Сакс; разположен беше сред храсти и цветя, зад сградата на Държавното съкровище, здание в италиански стил на няколко крачки от сградите на централната администрация.

Успехът беше почти мълниеносен. Хана още един път повтори хода с ковчежетата, с виртуозност, натрупана с опита; Роби и Дайна Уотс дойдоха при нея и докараха със себе си сто и двайсет ковчежета, деветдесет от които се продадоха моментално. Освен това сега тя разчиташе на подкрепа, каквато преди не бе имала — Клейтън Пайк пристигна нарочно от Брисбейн със специален влак заедно с жена си, дъщерите и снахите си, приятели от целия Куинсланд, организира многолюдни партита, на които Хана беше главната гостенка (тя отказа да танцува… навяхването й се повтори); освен сигнала за сбор, даден от милиардера, по-възрастните Фурнакови също имаха мрежа от клиентки и то от най-изтъкнатите среди в Мелбърн и в колония Виктория: само те поканиха над двеста души; а пък Поли измъкна от бездънния си запас от братовчеди ни повече, ни по-малко личния адютант на губернатора — „той беше най-глупавият от семейството, затова го направихме военен“.

Откриванията се състояха последователно в края на юни и началото на юли, може би не в най-подходящия сезон, но Хана не желаеше да чака. Каквото взела, взела. И тя отново и отново запресмята: най-малкото, което можеше да очаква в най-близко време от сдружаването си с Фурнакови, се въртеше около цифрата три хиляди лири на месец. Поли клонеше по-скоро към четири хиляди, той беше непоправим оптимист.

— А може би и повече след октомври или ноември, Хана. Когато създавахте дружеството си, дори не сте си представяли до каква степен задоволявате една необходимост. След година ще можете да започнете да ми плащате хонорарите… Ще бъда принуден да престана да искам от леля Лусинда. Бедната жена, ще й липсвам! Не, не, този шилинг авансово е съвсем достатъчен, уверявам ви… Пък и изключителното удоволствие да ви наблюдавам как действате ми стига: вие наистина навлязохте в джунглата и засега напредвате, без да ви се оказва съпротива. Хана, във Франция разказват историята на един мой сънародник, който ден след ден следвал някакъв цирк с надеждата да види как тигърът разкъсва звероукротителя…

— Аз ли съм звероукротителят, Поли?

— Звероукротител, който не е висок дори пет стъпки и целият пърха в дантели. И аз не се отказвам от мисълта да се оженя някой ден за него, въпреки че вече не вярвам…

Предложи на Клейтън Пайк да развалят облога, защото според нея шансовете й да го спечели бяха прекалено големи:

— Освен това съм сигурна, че дори да загубя, вие няма да искате парите ми…

Взрив от смях:

— Облогът си е облог, полска дърдорана такава! Ще ви преследвам чак до островите Папуа, за да си взема парите.

— Хайде, хайде. Във всеки случай играта е фалшифицирана по ваша вина. Не играете честно: вие ми помагате да успея. — И добави: — Нямаше да постъпите така, ако бях мъж.

Мощният му смях изригна с пълна сила: съвсем вярно, че е жена, той също го е забелязал и ако годинките му били с четирийсет по-малко…

— Щяхте да бъдете истинско пеленаче… Освен това обичам мъжете да са като сирената: узрели.

Целуна го по двете бузи и си помисли: „Няма съмнение, той ме обожава и толкова по-добре, защото това е страхотно полезно. Всъщност аз също го обичам. Като дядо, разбира се… Можех да го целуна по устата, това щеше да му повдигне духа за седмици напред“.

Единственото й безпокойство при дебюта си в Мелбърн бързо бе разсеяно: Хътуилови наистина бяха заминали за Европа. И скоро нямаше да се върнат. „Е, толкова по-добре…“

Возеше се на лодка с Поли, канена беше навсякъде, на балове, където отказваше да танцува, и в най-хубавите ресторанти в града. Колко приятно беше да пожънеш малко успех, особено когато не си красавица… (Все по-рядко се поглеждаше в огледалото и то само за да се увери, че изглежда съвършено елегантна. За останалото бе загубила всяка надежда: бухалът си е бухал.).

На 25 юли, една година и девет дни след пристигането си в Австралия и близо три месеца, откакто не бе ходила в Сидни — с изключение на онези четирийсет и осем часа на връщане от Брисбейн — получи писмото.

Плака така, както никога досега.

Колийн бе умряла.

17. Валсуващата Матилда

Срещу нея се извисяваха великаните Маккена. Единствен Дъгал беше седнал, четиримата му сина — Род, Патрик, Оуен и Алек — стояха прави, всичките еднакви, силни и едри — всеки от тях тежеше около или над сто килограма. Облечени в черно, наредени в единия край на стаята в приземния етаж на къщата им в Сидни, те приличаха на истинска стена… и засилваха изолираността, миниатюрността на Хана, свита в един фотьойл с възглавнички. Дъгал разказваше колко много през последните седмици от живота си, между два чудовищни пристъпа Колийн бе настоявала Лизи да бъде поверена на нея, Хана.

— Тя ви обичаше безкрайно, Хана. Като своя дъщеря или сестра…

(Явно Дъгал все още се чудеше на тази любов, на това съпричастие; все още малко се дразнеше.)

… Освен това, продължи той, не става дума единствено да се спази волята на покойната, тържественото обещание, което й е дал: бе се оказало, че Маккена нямат нито една жена роднина в цяла Австралия, нито пък в Индия; чак в Ирландия, в Белфаст по негова линия и в Голуей от страна на Колийн, имало далечни лели, които биха могли да отгледат момиченцето. И вместо да я дадат в някой пансион в Мелбърн…

Този ден, Лизи, ти беше горе в стаята си. Чакаше присъдата. Разплака се, когато ме видя да идвам, хвърли се в обятията ми, отказваше да ме пуснеш и ме молеше да те отведа с мен… В известен смисъл се изправих пред истинско съзаклятие на Маккенови, с което искаха да ме накарат да поема грижата за теб… Добре, добре, Лизи… може би не е необходимо да разбиваш тази ваза в главата ми: аз МНОГО ИСКАХ да се грижа за теб, признавам…

Естествено, каза Дъгал, нито той, нито някой от синовете му (най-малкият от които беше с десет години по-голям от сестра си) няма да приемат да са съвсем разделени с Лизи. Биха предпочели сами да се грижат за нея. И се съгласяват тя да отиде да живее другаде с мъка на сърце. Но в дом без жена…

— Може би Лизи също иска да каже нещо — спокойно отбеляза Хана, вътрешно страшно отегчена от всичките тези увъртания, но се пазеше да не каже нещо излишно. — Все пак тя е на десет години. И е много разумна.

Дъгал се съгласи.

— Тя иска да бъде с вас — призна Род.

Остава да даде гаранции като настойница, неофициална засега (по-късно ще обявят настойничеството за официално, ако всички са съгласни).

Хана обясни как вървят работите й. Посочи за свидетел самия Род, който всъщност много й бе помогнал в началото, „и аз му благодаря“… („По дяволите, помисли си тя, още дълго ли ще продължава тази комедия? Всъщност тези петима едри глупаци се чувстват дълбоко облекчени, че ще ги отърва от Лизи!“) Разказа за успеха си в Мелбърн и за големите си проекти; спомена имената на Клейтън Пайк и Поли Туейтс, на Роби и Дайна Уотс, на сестрите Уилямс в Сидни.

Ще се настани в много голям апартамент в Сидни, чийто ремонт ще ускори, до лявата страна на „Градината на Будика“ — по-благопристойно от това няма накъде… Лизи ще живее с нея и с една много почтена гувернантка на име Шарлот О’Мали, ирландка, както личи от името й, наета от Дайна; и с една прислужница, също от женски пол; тя, Хана, ще се погрижи за образованието на малката, както и ще следи най-внимателно, разбира се, за евентуалната поява на първите признаци на охтиката, скоротечна или не, ако това е било охтика (Днес знаем, че по-скоро е било рак, Лизи), която е отнесла майка й, в случай че болестта се е предала и на нея; и разбира се, „вие и вашите синове, господин Маккена, ще можете да виждате вашата дъщеря, вашата сестра, колкото често ви е угодно“.

— А сега още нещо — добави Хана. — След дванайсет или осемнайсет месеца възнамерявам да отида в Европа. Бихте ли обсъдили тази възможност, искам да кажа Лизи да ме придружи?

И тъй като бе казала всичко, тя стана и се качи горе в стаята.

— Готово, ще живеем заедно.

Прегърна Лизи, или по-скоро Лизи я прегърна, те бяха почти еднакви на ръст, независимо от разликата във възрастта, която годините щяха да заличат.

— Да се махаме бързо, Хана. Преди да са си променили мнението.

— Франкенщайн е надолу с главата, виждат й се гащите.

Писмо от Лотар Хътуил, което я чакаше от седмици. Съобщаваше й, че двамата с Елоиза ще отплават за Европа — новината не беше от най-пресните. Освен това пишеше и за Мика Гън: Той изчезна завинаги, но ти може би вече знаеш това. Не мога да се възпра да мисля, че имаш нещо общо с това. Винаги имаш решение за всеки проблем, нали?

И съобщение, подписано с един-единствен инициал, което пристигна три дни след като Лизи и Хана се бяха настанили в новия апартамент: Бог да ви благослови, Хана, вие удържахте на обещанието си.

Последен знак за живот, който получи от Куентин.

В началото на септември Поли Туейтс пристигна в Сидни в прекрасно настроение. Новините, които носеше бяха отлични: нещата вървят прекрасно, Мелбърн въртял на пълни обороти, пътят към Балард, Бендиго и Аделаида бил открит; младите Фурнакови вече атакували Пърт и Фримантъл със страшен успех; от Франция бил пристигнал още един Фурнак — от Оверн този път — и той с мустаци и големи зъби, които направо се удряли в земята, толкова били дълги и остри; укрепленията на Тасмания и Нова Зеландия също скоро щели да се предадат; навсякъде цифрите набъбвали; изглеждало, че ще трябва да се очакват още емигранти оверняци, които ще попълнят силите под командването на Жан-Франсоа: „Хана, ще трябва да поемете пред историята отговорността, че сте населили Австралия с невероятно количество Фуштраси — така наричат хората от Оверн. Но надали можехте да намерите по-добри съдружници; те са по-алчни и от вас и това е най-малкото, което може да се каже; при условие че ги наблюдаваш строго.“

Поли смяташе, че в издигането на Хана има нещо направо неумолимо.

— Но вие няма да се задоволите с Австралия, надявам се?

Не. Не, разбира се. Нямаше нужда той да я подтиква, идеята да се върне в Европа все повече се оформяше. Това, което ще направи в Лондон, Париж, Берлин или Виена си го представяше съвсем ясно. Тя непременно ще има пари, поне четирийсет хиляди лири според най-точните й сметки. Много повече, ако реши да ликвидира изцяло или част от австралийските си фирми (което тя засега няма да направи… ще реши по-късно, ако се наложи). С тези пари тя ще се установи, няма много да разточителства, и дума не може да става за пилеене; точно колкото е нужно, за да предложи на Лизи жилище, достойно за това име, но най-вече за да е готова, в случай че намери Тадеуш по-рано от предвиденото…

… И за да започне самата тя да учи. Това, което тук помпозно наричаше свои салони не е нищо повече от обикновени магазини. За да придобият нужния вид, в тях трябва да има обучени жени, опитни в областта на разкрасяването, способни да дават съвети и грижи, знаейки за какво говорят. Подобни жени може би съществуват в Европа. А ако няма, тя ще ги създаде като започне от себе си. „В последна сметка аз няма да съм вечно на осемнайсет или двайсет години, малко ще съм поостаряла, но пък няма и съвсем да съм изгубила блясъка си.“

Ще учи от най-добрите извори всичко, отнасящо се за кожата, нейните болести и лечението им, за косите, ноктите, зъбите и защо напълняваме прекалено или сме прекалено слаби, как може да се засили блясъкът на очите и дали някой ден може да бъде открит еликсир на младостта. Толкова много неща, на които Австралия определено не можеше да я научи (тя беше ходила в Медицинското училище в Мелбърн и не бе намерила човек, който да е в състояние наистина да отговори на въпросите й). „Щастие е, че досега все още не съм обезобразила някого с адските си смески“, повтаряше си тя.

Ще учи, решено е. Ще са й нужни две години. Може би три. Освен ако не реши да стане лекар. „Доктор Хана“, това ще впечатлява!

С всичките си нови познания ще отвори фабрики навсякъде, място има, и тези фабрики ще произвеждат страхотни количества кремове, тоалетни води и стягащи лосиони (не знаеше какво точно значи това, но думите й харесваха, звучаха ерудирано). Ще трябва да запълни пространството с цяла гама, да не остави място за никой друг.

Друго какво?

… А, да, трябва да се научи как да се държи в обществото. Защото наистина гледаше много умно в Мелбърн на онази вечеря у губернатора на Виктория, когато се беше озовала пред безброй вилици и чаши и с всичките тези хора около масата, които бъбреха за съвсем непознати неща и имаха какви ли не титли. Човек ще си помисли, че е дошла направо от щетъла си и че отгоре на всичко това си личи.

Нищо повече ли?

Търсеше и не се сещаше…

… Съществуваха, разбира се, и онези гоблени, бродерии и други глупави дамски занимания, по отношение на които тя беше напълно невежа и които истинските дами изглежда владееха до съвършенство; както и отглеждането на рози, разговорите за театър и за онези неща, които наричат опера, музика…

Внимавай, Хана, току-що посочи нещо много важно…

… Защото си жена, тройно невежа такава. И от теб се очаква да умееш да говориш за рози, гоблени, деца, прислуга. Трябва да се научиш как се подрежда маса, да наричаш всеки с точната титла. Освен това трябва да знаеш да кокетничиш с мъжете (щом това доставя удоволствие на тези кретени…), да си готова да припаднеш при най-малкото течение. Въпреки че си много по-издръжлива от тях, имаш желязно здраве и никога не са те обливали горещи вълни; не е приятно, но е факт, ще трябва да се преструваш. Ще бъдеш наистина страшно глупава, ако се лишиш и от дребното си тяло, което е по-закръглено, отколкото изглежда на пръв поглед. Вярно е, че проклетите мъже имат око за тези неща; веднага щом погледнат по-далеч от бухалската ти физиономия, която наистина няма с какво да ги срази и прекатури…

Не се показвай и много умна. Научи се да изглеждаш глупава от време на време. Да ги слушаш със зяпнала уста и да се захласваш от възхищение, каквито и глупости да сипят. Ококорваш големите си очи и накланяш глава (не забравяй в същото време да си поизпъчиш гърдите, ама че упражнение!), това има ефект, те изведнъж се разтапят като захар. Прави се на деликатна и крехка, разнежваща. Няма смисъл да им показваш, че си яка като кон.

Боже Господи, колко е интересно и полезно всъщност да си жена за работата, която предприемаш. Защото ще работиш за жени, а ти дяволски умееш да ги разбираш…

ХАНА!… Между другото, Хана, трябва малко повече да внимаваш как говориш. Когато вчера каза „Дявол да го вземе“, бедният Поли опули очи като торти с боровинки; за малко да му прилошее на него, вместо на теб…

А ако легна с Поли?

Той е сладичък. Не е хубав, но сладичък. Ръцете му не са много лоши, въпреки че са дебели. Винаги са много чисти, така е. Има хубави зъби и мила усмивка, сигурно е много нежен. Малко е като рахат локум наистина, но очите му святкат, умен е. Не мисля, че ще ми достави същото удоволствие като Лотар Хътуил, но би могло да бъде забавно, той е способен да ме накара да прихна в момента на „голямата тръпка“. Ако изобщо има голяма тръпка…

… Въпреки че от доста време вече не си спала с мъж. Не че ти липсва, но може би е прието да си имаш любовник. Тъй изисканите дами в Мелбърн имаха. Не всичките, но например лейди Еди-коя си, която с оплезен език, влачейки се по корем, така да се каже, ти отмъкна младото лейтенантче. Не всичките, защото има някои, при които трябва да притежаваш страхотен героизъм, за да ги ухажваш…

НЕ. Не с Поли. Ще бъде глупаво, това ще промени всичко между вас двамата. А освен опит, това вероятно няма да ти донесе нищо. И не забравяй, че всичко, което правиш в това отношение, е за да се подготвиш за Тадеуш…

… Освен ако не е и малък претекст, за да се отдаваш?

Мръсна негодница.

Не, Поли е твой верен и умен приятел, страшно добър съветник, готов да те последва накрай света. Беше страхотен късмет, че го срещна. Затова не проваляй всичко, лягайки с него. Мъжете не са се свършили.

Слава богу!

… Ти можеш да разбираш жените, Хана. Дори по-добре от мъжете. Да се досещаш от какво имат нужда и то, ако е възможно още преди те самите да са го разбрали. Да вървиш преди тях. Жените, които ще бъдат твои клиентки, ще са изискани или ще искат да бъдат такива, те са стотици милиони по света и ти най-добре знаеш, че дори когато излизат от някоя селска дупка, целите в кал и със слама в обувките, на тях пак им се иска да са хубави. Колкото по̀ ти върви, Хана, толкова повече такива жени ще има. Както би казал Поли, пазарът се развива, разширявайки се. И ти трябва да го завладееш, дори ако ти се наложи да си единствената жена, впуснала се в делови начинания. Според Поли ти всъщност си единствената… (Бедният. Това, че няма да легна с него, ще го огорчи. Особено ако ме види с други мъже. Но не, категорично.)

… Хана, ще ти се наложи да бъдеш по-изискана и от най-изисканите от тях; или да ги накараш да си мислят, че е така, а то е все същото. Ти вече си кокетна като пърхаща кокошчица — не прекалявай. Изискаността би трябвало да може да се научи като ботаниката и дерматологията, любовта и литературата, или финансите. И когато станеш съвършено изискана, когато си изгризала като ябълки цялата тази наука, когато си създала салоните и фабриките си, едва тогава ще се омъжиш за Тадеуш. Ще живееш много щастливо с него, той ще пише книгите си, докато ти слагаш тенджерата да къкри…

Ще трябва много да внимаваш да не нараниш мъжката му гордост. Глупава гордост, между нас казано, не мога да разбера защо се приема за нормално жената да бъде издържана от мъжа си, а обратното не. Но в края на краищата такъв е животът, мъжете винаги са били глупави и ти няма да ги промениш.

Но не така загубени все пак: успели са да прехвърлят на жените си най-невълнуващите задължения в живота като прането на пелени, например, а в това време господата палуват, обикалят света, откриват това и онова, създават неща и това е много по-интересно!

… Тадеуш ще ти направи две деца.

Не — три.

Хубаво число е три, обичам нечетните числа, четните са кръгли и отпуснати. Едно няма да е достатъчно, а пет или седем си е вече цяло племе, ще прекарвам времето си в пелени и сделките ми ще пропаднат.

Три, решено.

Всъщност може би е време да се поразтревожиш за Тадеуш. Ами ако той се ожени за някоя гъска, тъпкана с пари — наследница, пфу! — преди да си станала богата? Само това липсваше! Естествено, разводът съществува, но все пак… Добре де, някои мерки могат да се вземат. Та ти дори не знаеш къде е. Той също остарява. На двайсет и една година, два месеца и тринайсет дни, той вече не е съвсем млад, разбира се, но има още няколко години пред себе си.

Няма нищо смешно, глупачке!

Хайде, хайде, за всеки проблем винаги има толкова решения…

Хана избра едно от тези решения.

Така Мариан Каден щеше да се появи отново в живота й, за да не се разделят никога повече.

Не знаеше къде може да е той. Нямаше значение, първо трябваше да провери дали Каръдърсови все още са на работа във Варшава. Поли й бе обяснил — друг негов братовчед работеше във Форин офис в Лондон — как стоят нещата с дипломатическите, а и с консулските служители: прекарват две-три години в дадена страна, а после ги назначават другаде. Ако е така, Каръдърсови сигурно вече странстваха в Китай или се разхождаха сред бантусите…

Но не. Вместо да иска сведения с писма, чието отиване и връщане щеше да отнеме седмици, Хана се възползва от едно откритие, което я очарова и с което бързо се научи да си служи: телеграфа. През 1872-а австралийската телеграфна мрежа вече бе създадена и свързваше Сидни и Мелбърн с Дарвин, който беше в най-северната част на австралийския континент, на брега на Тиморско море, срещу Индонезия. Три години преди това бе прекаран подводен кабел по дъното на океана — тук очите на Хана бяха изскочили от възхита — свързвайки Дарвин със Сингапур. Благодарение на което от пощата човек може да се свърже направо с Лондон, а през Лондон и с Варшава, какво прекрасно нещо!

Точно за една седмица тя се свърза с Каръдърсови и им предаде молбата си. Те я увериха, че ще я изпълнят.

Банките свършиха останалото. Триста и петдесет лири бяха преведени на разположение на чичото на Мариан във Варшава (същия, чиито услуги вече бе използвала като параван за магазина си на улица „Краковски кръстопът“). Ала единствено Мариан можеше да разполага с тези пари. Той беше само на седемнайсет години, но тя беше убедена, че е много по-умен от всеки друг мъж — с изключение на Мендел.

Получи писмо от Мариан през ноември и сърцето й се стопли като видя как се потвърждават цялото й доверие и приятелско чувство към него: той чудесно е разбрал какво очаква тя от него, получил е парите, чичото не ги е откраднал. Предостатъчно са за издръжката на семейството му поне за една година, както и да покрият разходите за това, което ще предприеме без да губи нито секунда: заминава за Прага, после за Виена, а след това ще прерови цяла Германия.

Ще намери Тадеуш, стига той все още да се намира на десния бряг на Рейн.

Нито една излишна дума в отговора му, само главното. Дори не благодареше. По-късно на шега го упрекна за това. Той пристъпи от крак на крак, а светлите му очи не смееха да срещнат погледа на Хана: „С всичките тези хора, които щяха да прочетат и да повтарят едни на други думите ми“.

Писа на Мендел за шести път, откакто бе напуснала Данциг. В това ново писмо го осведоми за напълно задоволителното развитие на делата й: вече може да му върне всички пари, които й е поверил, с обичайната лихва, която банките дават.

… Но тя, разбира се, гледа на него като на съдружник и затова всичко, което е спечелила досега или ще спечели, му принадлежи наполовина… и изобщо да не се заяжда с нея по този въпрос. Не пътува ли тя с билета, който той беше купил за себе си? А идеята да отиде в Австралия не беше ли негова? Накратко, тя му дължи всичко и не е далеч от мисълта, че малко го ощетява, като му дава петдесет процента от печалбата. Готова е да обсъди това и той да внимава: сега тя е свирепа…

„Ти си луда, Хана. Той никога няма да получи писмата ти, никое от тях. Разбира се, не е умрял и какво от това. Но да си въобразяваш, че получава поща от Австралия в затънтената тундра! Луда си и да разсъждаваш така за мъжете и жените, да програмираш живота си предварително. И не само твоя, а и на Мариан, Мендел и на толкова други… още по-зле, дори този на Тадеуш — ами ако той иска четири деца, а? В Австралия ти провървя. Накрая на света си, в една нова страна, където засега не е пренаселено и ти можа да си намериш място. Но в Европа не питат за теб. Достатъчно е да прочетеш списанията: други, и то мъже моля ти се, вече са направили това, което ти правиш тук. Пазарът е зает. Бълнуваш… Ти си в свят, в който единствено мъжете могат да въртят сделки. Знаеш го. Ако Поли не беше те разбрал толкова добре, така и никой нямаше да узнае какви прекалени амбиции имаш, нямаше да посмееш да ги разкриеш.“

В това шесто дълго писмо тя разказа на Мендел главно за една среща, която се състоя с посредничеството на Клейтън Пайк: с един ни повече, ни по-малко австро-немски граф, който правеше околосветско пътешествие в компанията на младата си жена, за която съвсем наскоро се бе оженил.

— Ще се омъжиш ли за Поли? — попита Лизи.

— Не.

— Не е достатъчно богат ли?

— По-богат е, отколкото изглежда, само се преструва, че не е такъв и се прави, че това няма значение. Нямам желание да деля ваната си с него петдесет години, това е всичко.

— Не знаех, че женитбата е въпрос на вана. Наистина ли трябва да отида на училище?

— Да.

Весело потропване на копита по калдъръма. Двете са в двуколка, теглена от едно сладко червеникаво конче. Хана бе купила и двете, за да кара впряга сама. Накарала бе да боядисат колата в черно и наситено червено, което удивляваше не малко дами в Сидни.

— А ако бях болна?

— Болна си колкото мен.

— Много точно казано — отбеляза Лизи, придавайки си възможно най-злощастен вид. — А когато ще бъдем в Европа пак ли ще трябва да ходя на училище?

— Пак.

— Тогава не виждам защо трябва да го сменям. Ами ако се омъжа за Поли Туейтс?

— Той е с двайсет и пет години по-голям от теб. А както си тръгнала да растеш, ще го надминеш с една глава. Ще приличаш на щраус, който се разхожда с морско свинче.

— Бих могла да се омъжа за Мариан Каден. Хубав ли е?

„Откъде да знам, по дяволите — помисли си Хана. — Никога не съм го гледала от този ъгъл…“

— Не е толкова красив като Тадеуш, разбира се — продължи Лизи. — А и кой ли би могъл да бъде? Но дори и наполовина толкова хубав, на мен пак ще ми стига.

— Лизи, затваряй си устата!

— Една дама не казва „затваряй си устата“ на друга дама. Ти наистина говориш ужасно, знаеш ли? Би трябвало да походиш на училище с мен, ще ти дойде добре. Ще ми разкажеш ли още един път как Добе Клоц, Копата Сено, предварително ти е дала пари да си купиш роклята с трийсет и деветте копчета?

— Разказвала съм ти го поне сто двайсет и пет пъти.

— Не ми омръзва. А когато си отишла да видиш хазяйката на Тадеуш и си й разказала, че той ти е брат? Тази история също много ми харесва. Страхотна лъжкиня си, да ти кажа. И като си помисля, че ти ме възпитаваш! Ако Род знаеше всичко това…

— Без шантаж, ако обичаш. А освен това да казваш на хората онова, което им се иска да чуят, е не лъжа, а правене на услуга.

— Хайде де. А за онзи път, когато ти и Тадеуш…

Хана я погледна.

— Добре, добре — рече Лизи. — Разбрах. Не съм глупава. Млъквам.

Двуколката спря пред пансиона за млади девойки. Зелените очи гледаха сивите очи. Ръцете на десетгодишната Лизи обвиха шията на Хана, която беше на осемнайсет и половина (нищо че паспортът й приписваше двайсет и три), устните докоснаха бузата й.

— Обичам те, Хана, знаеш ли. Колкото обичах мама.

Хана не можа да отговори, гърлото й беше свито. Само кимна с глава. Лизи скочи на земята, а всичките й фусти се разлетяха и отдолу се показаха гащите й с крачоли като кюнци, без дантели, както изискваше правилникът на пансиона.

— А ако се омъжа за Мендел Визокер?

Саймън Кланси се бе появил. Една вечер по залез-слънце той изникна пред служебния вход на лабораторията, мачкайки шапка в едрите си ръце. Отсега вече той щеше да е главният доставчик на треви и растения, заместил бе Куентин Маккена. Людоедът беше споменал за подобна възможност и това означаваше, че действително е тръгнал на голямото си австралийско пътуване. Сякаш само беше чакал смъртта на майка си и осиновяването на Лизи от Хана, за да се хвърли в безнадеждното си приключение.

Кланси посети Хана в средата на август по повод първата пратка, която той лично достави. Беше мъж около трийсетте, роден в Австралия, доста дребен, но набит, грубоват и с бавна приказка, сякаш срамежлив. Когато изоставяше изключителната си лаконичност употребяваше доста объркващ жаргон. Единственият свят, където се чувстваше добре, се състоеше от фермери, ранча и кравари или овчари, и всичко това непрестанно гарнирано със забележително неприлични изрази.

Познаваше растенията по-добре, отколкото Куентин изобщо ги бе познавал; прие съвършено флегматично новината, че отсега нататък ще трябва да утрои, дори да учетвори пратките си, за да захранва лабораторията на Маги Макгрегър; от юли 93-а Маги ръководеше трийсет работнички, които произвеждаха кремове, тоалетни води и капилярни лосиони, отскоро прибавени към гамата. Но да, той можел да задоволява нуждите й без проблеми. Въпреки че едва знаеше да чете и смята, честността му бе изключителна: отказа шейсетте лири, които тя искаше да му даде. Прекалено много било, неговата заплата трябвало да е трийсет шилинга, а и това било доста за занимание, което отнемало само по няколко часа дневно; според него било предостатъчно, за да наблюдава десетките мъже и жени, най-често аборигени, които на фронт от хиляда и петстотин километра, от Куинсланд до Виктория, го снабдяват с растения благодарение на мрежата, създадена от Куентин. „За да им плащате, правете както досега, както Куентин ви е казал: не пари в брой, ще ги изпият, изпращайте парите на Травърс, той е свестен, ще ги храни и ще им осигурява скапаните боклуци, от които наистина се нуждаят, с изключение на алкохол.“

Обясни й, че работата, която върши за нея, напълно го задоволява, в смисъл че му остава достатъчно свободно време за humping the bluey (да се скитосва), да броди където му скимне. Дори нещо повече, защото това е най-хубавото в Австралия за обичащите откритото небе и големите пространства — да валсира с Матилда, когато пожелае.

Знае ли песента, не? Според него Куентин прави точно това (валсира с Матилда, както никой друг с налудничавата си експедиция).

… Не, не мисли, че Людоеда ще оцелее, няма съмнение, че ще пукне в Голямата пустиня с глава, витаеща в облаците. Е, и? „Всеки живее този скапан живот както му харесва, госпожо…“

Австро-немският граф и графинята се появиха през декември 93-а. Аристократичната двойка смяташе да престои в Австралия до края на австралийското лято, после отново щеше да тръгне по море с яхтата си с изсечен двуглав орел, щеше да посети Китай и Япония преди да поеме през Тихия океан и да отиде в Съединените щати. Щяха да се върнат в Европа след месеци и то в най-добрия случай. Хана и графинята (в действителност те бяха на една възраст) станаха много близки; заклеха се да се видят във Виена или в Тирол, когато Хана се завърне. Именно Анастасия доведе в козметичния салон една от най-големите австралийски знаменитости по онова време (родена в Мелбърн преди трийсетина години с името Хелън Портър). Това беше не някой друг, а свръхизвестната певица Нели Мелба, разтревожена за прасковения си тен, която Рудолф фон Зонердек бе чул преди шест години да дебютира в „Театр дьо ла Моне“ в Брюксел.

Велик момент, когато Дивата, в знак на благодарност за положените грижи запя в „Градината на Будика“ голямата ария от „Ромео и Жулиета“ на Гуно.

„Каква реклама, Хана!“

1894 година дойде и отмина, без да бъде белязана от някакво особено събитие. Предвижданията на Поли Туейтс се оказаха повече от точни: неумолимият успех на Хана се потвърждаваше, очертаваше се и укрепваше след всяка нова равносметка — това е единствената област в живота ми, в която шансът никога не ме напусна, Лизи — сделките ми. Ако трябваше…, но човек не избира тези неща.

Облогът с Пайк изтичаше на 2 май. Още в средата на март той беше повече от спечелен без усилие: кредитът й в Юниън Банк възлизаше на шейсет хиляди лири. Всички съвместни представителства с Фурнакови вече работеха. Само периодът на празниците в края на годината (които отново прекара сама, лишавайки се дори от Лизи, която Уотсови заведоха със себе си в Мелбърн) след приспадането на всички разходи й донесе печалба над шест хиляди лири.

На 30 април Клейтън Пайк пристигна в Сидни с личния си влак от Мелбърн, където бе купил за хиляда и петстотин гвинеи двойка породисти говеда и ги караше със себе си в Брисбейн, в специален вагон. Вече бе написал чек за двайсет и пет хиляди лири. Хана отказа да го приеме, смеейки се — този облог бил само едно предизвикателство, което е отправила сама към себе си и просто е искала да привлече вниманието му, да спечели симпатиите му и евентуално да получи помощта му, а във всичко това тя е успяла повече, отколкото се е надявала. Следователно не желае тези пари. (В същото време си мислеше: „Но ако настоява, ще ги взема“.) Той настоя. Целият почервеня и наистина се ядоса — облогът си е облог. За да го приключат, Поли Туейтс измисли компромис, който удовлетворяваше и двамата: Хана ще получи двайсет и петте хиляди лири, но ще ги смята за частен заем, носещ символична лихва от половин процент годишно и даващ право на Клейтън Пайк или на посочени от него законни наследници да получават пет процента от акциите на всяко дружество, създадено от Хана на нейно име през следващите десет години извън Австралия и Нова Зеландия.

— Хана, зная, че мразите заемите. Това е заем, без да е такъв в действителност. Ще имате нужда от капитали в Европа и никога няма да ги намерите при по-изгодни условия. Да не говорим дори за половината процент, който ще трябва да плащате, той ще бъде повече от богато компенсиран от лихвите, които ще получите като вложите тези пари на финансовия пазар в Лондон, например. Там тъкмо имам братовчед, който…

Животът на Хана през този период течеше спокойно, почти семейно. Лизи й беше като по-малко сестра, която досега не е познавала и чиито приятни добродетели открива. Странно, но сега, когато „беше толкова стара“ в собствените си очи, тя преоткриваше радостите на детството и се оставяше да бъде увлечена от веселата Лизи. Смееха се като луди.

Именно заради Лизи на два пъти отложи заминаването си. Първия път причината беше Род, който казваше, че скоро самият той ще се ожени и не вижда защо сестра му да не живее при него. Нужен бе цял месец, за да се обезвреди бомбата. Този чудесен стар добряк Дъгал Маккена в крайна сметка отстъпи пред дъщеря си.

… Втория път, защото едва когато вече бе решила да заминат в началото на януари 95-а, се сети, че учебната година в Европа се различава от австралийската и че Лизи ще се озове в английския колеж избран за нея, в средата на втория срок.

Ето защо отложи заминаването за средата на юни.

„Ти също си доволна, Хана, бъди честна със себе си. И теб те е страх да се бориш там. Затова всички поводи са добри: и Лизи, и фактът, че все още нямаш достатъчно пари…“

Възползва се от училищната ваканция през януари и февруари, за да посети Нова Зеландия. През целия си живот, щом се сетеше за снежна планина, щеше да си спомня за новозеландските вериги, а не за Алпите или Скалистите планини в Америка. С Лизи и Шарлот О’Мали (седемдесет килограма ревностно католическо достойнство) тя прекоси двата острова от единия до другия край, от Инвъркаргил до Крайстчърч и Нелсън и от Уелингтън до Окланд. В последния град Жан-Франсоа Фурнак имаше фабрика за дрехи и бе вложил капитали в търговията с вълна — а следователно и тя, четирийсет процента. Навсякъде магазините със знака Х и Н отговаряха на изискванията й и успехът им беше непоклатим.

Освен това страната бе възхитителна, въпреки че населението на Нова Зеландия не достигаше дори седемстотин хиляди души…

При завръщането си в Сидни намери писмо от Мариан Каден, третото, откакто отново се бе свързала с него. Пишеше на странна смесица от идиш, полски, немски и руски — може би от предпазливост, на него му се привиждаха шпиони навсякъде. С педантично старание, което не я учуди, Мариан бе претърсил Прага, Виена и Берлин. А след това и други градове в Австро-Унгарската империя. После и Германия. Зачерквал имената им едно след друго на една карта. Но никъде не открил следите на Тадеуш. Нямаше никакви новини и за Мендел, макар че чичо му и много други упълномощени от него хора са разпитвали из царската администрация, поначало крайно мълчалива. Към писмото си бе прибавил фанатично точна сметка на разходите, които бе направил — между другите вълнуващи подробности тя научи, че изяждал седемдесет и четири филии хляб на месец. Твърдеше, че му остават напълно достатъчно пари да се издържа още две години, въпреки че е дал на майка си, братята и сестрите си с какво да живеят докато го няма. Посочваше адрес в Берлин, където би могла да му пише.

Което тя направи веднага. Съобщи му, че идното лято пристига в Европа, определи му среща на 15 септември 1895 г. в девет часа сутринта в една странноприемница в Баден-Баден, чието име й бе посочила една от камериерките на графиня Анастасия: А ако, когато пристигнеш, странноприемницата вече не съществува, чакай ме там, където е била вратата. Инак, вътре. И ХАРЧИ МАЛКО ПОВЕЧЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ!

Последна австралийска разходка в края на австралийското лято — Клейтън Пайк ги покани на пътешествие с шхуната си край прекрасния Голям бариерен риф. Застанала на палубата, до защитната преграда, която не й вдъхваше особено доверие (Лизи знаеше да плува, а тя не, но отказваше да се научи), Хана наблюдаваше две-три големи бели акули човекоядци (те поне не правеха тази глупава разлика между мъже и жени) да се стрелкат над коралите.

Нямаше никакви новини от Куентин.

Чието име щеше да произнесе пред Лизи след двайсет и пет години. Опитала се беше да поразпита Саймън Кланси. Но той нищо не знаеше. Поли беше направил разследване, Пайк също — всичко, което можаха да научат беше, че Куентин наистина е минал през Брисбейн няколко месеца преди това. Сбил се в някаква кръчма, но без особени поражения. Оттогава пълно мълчание.

Представяше си го как върви, сам. „Валсуваща Матилда“.

… Сетне започна да се подготвя за голямото заминаване и колкото повече наближаваше часът, я обхващаше някаква треска. Щеше да промени живота си, континента, полукълбото. Там, където отиваше, тя никога не бе ходила, въпреки че отново ще е в Европа. Най-после и най-вече — това е чувството, което взе връх в нея — ще започне голямата офанзива, чиято крайна цел е Тадеуш.

„Тръгваш, валсуваща Матилда, точно както Куентин, да обходиш планетата.“

Преди да се качи на борда, в каютата си първа класа на презокеанския кораб на Ориент Лайн, тя за последен направи и провери сметките си: шейсет и четири хиляди шестстотин двайсет и седем лири стерлинги я очакваха в Лондон. Доста значителна бойна плячка, натрупана за трийсет и пет месеца.

Тя, Лизи и Шарлот О’Мали потеглиха на 11 юни 1895 г. Но не сами. Англичанинът-следващ-цирка-за-да-види-дали-звероукротителят-ще-бъде-изяден, Поли Туейтс, който сега работеше единствено за нея, също пътуваше.

Лизи си поплака малко, когато видя как изчезва Австралия, където бе родена. Но не за дълго — Хана й бе купила дванайсет нови рокли.