Хиляда дни в Тоскана

Великолепните неща, които готвят, са цветове на тиквичка

Ароматът им е достатъчен да предизвика у гладен човек внезапна остра тръпка. Шупнали от пърженето горещи прелести, полегнали под формата на огромна рошава купчина върху белия лен. Жълтото на голите цветове прозира през позлатените обвивки на хрупкавата им кожица. Кожица, която ми напомня на тънко венецианско стъкло. Но сега аз съм далеч от Венеция. Вече живеем в Тоскана. От тази сутрин живеем в Тоскана. Казвам си го нехайно, сякаш всичко си е както обикновено. Вчера — Венеция. Днес — Сан Кашано деи Бани. И шест часа след пристигането ето ме вече в кухнята: в малката спарена кухня на местния бар гледам как две готвачки с бели шапки и сини надиплени престилки приготвят предястия за събитие, което, изглежда, се превръща в селско празненство.

Невероятните продукти, които те пържат, са цветчета от тиквички, кичести и меки като кадифе: жените бързо прекарват цветчето през почти течната панировка, отцеждат излишните капки обратно в купата и нежно го поставят в широкия плосък тиган, пълен с нагорещена, много нагорещена блещукаща мазнина. Още едно цветче и още едно. По дванайсет наведнъж във всеки от четирите тигана. Цветчетата са толкова леки, че щом от едната страна се оформи коричка, те изплуват, завъртайки се в олиото, и се преобръщат отново и отново, докато накрая решетестата лъжица не се плъзне, за да ги избави и да ги положи за момент върху плътна кафява хартия. После хартията се използва като товароподемна плоскост, за да се пренесат цветчетата до обвит с ленена кърпа поднос. Една от готвачките, пълни червена стъклена бутилка с топла вода и разтворена вътре морска сол. Поставя метален пулверизатор на бутилката и като я придържа на една ръка разстояние, напръсква златните цветчета със солената вода. Горещите кожички съскат, а ароматът им се завихря нагоре и влажният юнски ветрец го отнася.

Храна направо от тигана в ръката и към устата. Това е яденето, предназначено за двайсетминутния промеждутък преди вечерята, и затова, когато са готови първите сто, готвачката, онази, която наричат Биче, ми подава подноса и казва: „Vai, върви“, без да вдига поглед. Кухненско напътствие от единия колега към другия, от единия главен готвач към другия — казва го с фамилиарност, сякаш сме работили заедно години наред. Но тази вечер не аз съм главният готвач. Мисля, че съм гостенка — или пък съм домакинята? Изобщо не съм сигурна как започна това празненство, но съм щастлива, че започна.

Щастлива и още неизмита от сутрешното пътуване и от следобедната работа, аз съм солена като цветчетата, които предлагам на хората, а те ги приемат без официалности. Тук цари същата близост — всеки се усмихва или ме потупва по рамото и казва: „Grazie, bella, благодаря, хубавице“, сякаш цял живот съм им поднасяла горещи хрупкави цветя. Това ми харесва. За момент ми се приисква да изтичам с кошницата до някой скришен ъгъл на площада и да излапам останалите цветчета сама, с полупритворени очи, примряла от страст сред сенките. Ала не го правя. Някои не могат да изчакат да стигна до тях, а сами идват при мен, вземат си цветче, докато отпиват вино или разискват нещо през рамо. Хората вече се събират около мен, връхлитат като врани на лакомствата и накрая не остава нищо, освен разпилени трохички, хрупкави и още топли, които притискам с пръст и облизвам.

Придвижвам се до една групичка, която прави комплименти на фермера, от чиято нива тази сутрин са били откъснати тези прелести. Той казва, че ако някой желае, утре към седем часа ще остави пълно каче при Серджо. Оттук следват три отделни и едновременни лекции за това кой е най-добрият начин да се сготвят цветове от тиквички. Пълнени или непълнени? Да се напълнят с моцарела и със солена аншоа, да им се сложи тънко резенче сушена рикота или да се напълнят с прясна рикота и няколко листенца босилек; с бира ли да се смеси панировката, или с бяло вино, да се добави ли зехтин, или да се пропусне? И най-важният от всички въпроси — във фъстъчено масло ли да се пържат цветчетата, или в студенопресован зехтин? Заслушана в препирните, не чувам как някой вика името ми от другия край на малкия площад.

— Шушу — провиква се Биче и вбесено настъпва с левия си крак прага на вратата на бара, протегнала в ръце още един поднос.

Този път се нося из множеството по-пъргаво и се отървавам от горещите цветчета за нула време. Въпреки че нито съм виждала повечето от тези хора, нито някой ме е запознавал с тях, изглежда, всички те знаят, че с Фернандо току-що сме се нанесли в къщата на семейство Лучи надолу по хълма. Тези данни са само първи намек за съвършенството на вътреселищната разузнавателна система, без съмнение активирана от малкия батальон жители на Сан Кашано, които по-рано днес се събраха на нашата алея, за да ни приветстват с добре дошли. Да, едно нещо води до друго, но все пак как аперитивът за благодарност се превърна във вечерно парти и защо аз стискам толкова здраво този празен поднос?

Оставихме Венеция зад гърба си в бледия пурпурен час на първата дневна светлина и потеглихме след четирима албанци, натъпкани в големия син камион „Гондранд“, който превозваше килнати наляво абсолютно всичките ни материални придобивки. Местехме се в Тоскана. На единайсет километра от нашето местоназначение отряд карабинери — изтупани, обути с високи ботуши и с вдигнати автомати — прикани нашия жалък конвой да спре на отбивката с Шосе 321. Задържаха ни, разпитваха ни и ни претърсваха почти два часа. Двама от четиримата албанци бяха арестувани — оказаха се чужденци без документи. Обяснихме на военната полиция, че сме тръгнали да се местим в една от селските къщи на фамилията Лучи и че имаме нужда от цялата ни налична мускулна и мъжка сила, за да го осъществим. Карабинерите се настаниха в своя микробус и заговориха по радиостанцията. Заседяха се много дълго време. Накрая излязоха от микробуса и отново започнаха да преговарят отстрани край пътя.

Някои казват, че подбират карабинерите по физическата им красота, че те символизират величието на италианската държава. Тези определено я представляваха достойно — тъмните им вежди и светлите очи бяха истинско естетическо развлечение по време на чакането. Най-после един от господата, обути в ботуши, каза:

— Добре, но наш дълг е да ви придружим.

Сега вече върволицата стана още по-внушителна и ние будехме любопитство сред оскъдния фермерски трафик на пътя, докато накрая големият син камион и полицейският микробус не спряха зад нашето старо беемве в задния двор на къщата. И се заловихме за работа.

Със сеньора Лучи беше сключено ясно формулирано споразумение, че къщата ще е чиста и празна. Оказва се, че нито едно от двете не е така. Щом нелегалните албанци се залавят да внасят вещите ни в къщата, аз отправям молба към карабинерите да ми помогнат да изнеса символите на гостоприемството на синьора Лучи — всичките безспорни вехтории. Има гардероби с потрошени врати, маси и столове, които, за да стоят изправени, са умело подпрени едни на други. Има и шест двойки двуетажни легла. Всичките ги преместваме в плевнята. В спалнята се заемам да изтупам от прахта една красива репродукция на кипариси, разположени край селски път, с рамка от кована мед. Картината обаче се залюлява на телената си закачалка и зад нея откривам сейф в стената. Тази къща, тази просто освежена, за да прилича на къща конюшня, която няма централно отопление, няма телефон, а електрическата й инсталация е слаба дори за сляп отшелник, е снабдена със сейф. И то не като онези малки сейфове в хотелските стаи. Този тук е внушителен — изглежда професионално изработен, с две нива на защита и механизъм. Виквам Фернандо да дойде и да го погледне.

— Явно е нов, семейство Лучи са го инсталирали по време на ремонта. Не смятам, че е за наша употреба — казва Фернандо.

— Но защо им е притрябвал сейф тук? — продължавам да се чудя аз. — Не им ли стига един във вилата им? Според мен е сложен, за да се ползва от наемателите. Да видим ще можем ли да го отворим.

Заиграваме се с него, въртим, натискаме дръжките и накрая Фернандо решава:

— Заключен е и без комбинацията никога няма да го отворим. Ако искаме да го ползваме, трябва да попитаме за шифъра. Освен това, какво ли можем да сложим в него?

Всеки от нас се замисля за минутка и накрая се разсмиваме, защото се сещаме за оскъдните ни съкровища: документите, мушнати в кожената папка с цвят на уиски, молитвената броеница, принадлежала на бабата на Фернандо, джобния часовник на баща му, гривничките от раждането на сина ми и дъщеря ми, няколко бижута.

— Ще пъхна вътре шоколад. Не какъв да е шоколад, а колекцията ми с деветдесет процента какао. И петдесетгодишния ми оцет балсамико — казвам аз, но планът ми е прекъснат от единия албанец — този, който продължава да мести кашоните от стая в стая. Още веднъж му обяснявам системата на номериране, а после се връщам долу, за да видя как се справя останалата част от екипа. Един от карабинерите, изглежда, е без работа, затова го моля да ми помогне да пренесем нежелания диван до плевнята. Фернандо ми мята зли погледи с посланието: „Не можеш ей така да наредиш на италиански полицай да вдигне единия край на плесенясал плюшен диван, който тежи двеста кила, и да го влачи заднишком надолу по тясна, виеща се стълба, докато ти буташ другия край с всичка сила и го принуждаваш да се олюлява и залита върху токовете на лъскавите си черни ботуши“.

Помня първия път, когато видях апартамента на Фернандо в „Лидо“. Лишена от всякаква суетност, това беше бърлога на аскет, бедняшката колиба на прислужник в църква. Тук можеше да е живял самият Савонарола2 — целият апартамент издаваше благоговение пред средновековната патина, останала необезпокоена от времето, или от човек, който се щура наоколо, за да бърше прах. Но вече е много по-лесно.

Засега в градината са се събрали неколцина съседи, струпани като рибарски мрежи, с ръце на гърба или скръстени пред гърдите. След като ги поздравявам и се представям, като добавям колко сме щастливи, че сме новите обитатели на Сан Кашано, доближавам единствената жена с ръце, опрени на ханша. Изглежда така, сякаш е готова да запретне ръкави. Питам я дали може да ми препоръча човек, който днес ще има време да ни помогне.

— Buongiomo, signora. Sono molto lieta di conoscerla. Добър ден, госпожо. За мен е голяма чест да се запознаем — протягам аз ръка.

— Il piacere е mio. Mi chiamo Floriana. За мен е удоволствие. Казвам се Флориана.

— Ci serve un ро di aiuto. Ще се радваме на малко помощ.

— Ci mancherebbe altro. Това е най-малкото, което можем да направим — отвръща тя, сякаш вече е планирала да ни помогне.

Имаме две нови метли, пластмасова кофа, бърсалка за под и поне по една мостра от всеки гел, пяна, спрей или паста, който обещават спасение от домашната нечистотия с помощта на аромат на бор. Това е дребно подаяние. Съседите ни изчезват и скоро се връщат със собствено въоръжение. Еднолитрови пластмасови шишета с розов алкохол, найлонови торби, пълни, изглежда, с мръсни парцали, бърсалки с размери на професионални средства за почистване и метли.

Скоро вече разполагаме с трима миячи на прозорци, метач на всеки етаж и готови за действие миячи на подове. Ремонтът на къщата е бил завършен преди по-малко от месец и бъркотията е по-скоро козметична. Не са минали четири часа и положението определено се подобрява. Прозорците греят, подовете са доста по-чисти, уредите са изтъркани, стените забърсани от прах, баните блестят. Внимателно номерираните кашони са струпани в точните стаи. Флориана застила чисти, украсени с дантела чаршафи с цвят на бургундско вино върху нашия бледожълт дървен балдахин, току-що сглобен от Фернандо и двамата карабинери. И целият отряд трябваше да се подкрепи с топла минерална вода „Ферареле“ в хартиени чашки, внесена от Венеция.

С Фернандо правим кратко съвещание и тъй като вече е почти шест часът, каним всички да дойдат с нас в селото, за по аперитив в бар „Чентрале“. До този момент карабинерите вземат участие в дългото мъкнене без никакъв намек, че бързат да си тръгват. Само албанците изглеждат потайни и си правят знаци с очи как да избягат. Поомекналите полицаи не пречат на играта и вече са решили да гледат в другата посока, когато екипът по почистването потегля с камиона. С мъка изкачваме хълма до градчето — някои от нас вървят пеша, други се возят, но всички сме изтощени и удовлетворени, всеки по свой си начин. Общността се събра да ни помага, работихме заедно и сега всички сме заслужили да утолим жаждата и глада си.

Кампарито и содата отстъпват на бялото вино, след което някой почва да налива червено. И какво по-хубаво след купите с месести, солени черни маслини от огромен поднос с брускети — хляб, препечен върху дърва, напоен с отличен местен зехтин, поръсен с морска сол и моментално погълнат. Изглежда, никой не е готов да каже довиждане.

Следва поредно съвещание, този път между Фернандо, мен и двете готвачки — Биче и Моника, които работят в ресторанта на бара. Числеността ни се е увеличила до седемнайсет души. Могат ли да ни нахранят всички? Вместо да ми отговори просто с „да“ или „не“, Моника ни напомня, че всеки от тези седемнайсет души е вързан поне с още един друг човек и че всеки трябва да се прибере у дома до половин час — или за вечеря, или за да я сготви. И все пак не трябвало да се тревожа. Флориана, жената с ръцете на ханша, е поела контрола тук, точно както го направи и в къщата. Някои жени се разотиват. Други се пренасят отвън на малката тераса, събират масите една до друга и постилат мушамени покривки. После подреждат чинии, сребърни прибори и чаши и стоварват до тях грамадни кани с вино. От избата на близката община изнамират още маси и скоро целият площад се превръща в трапезария на открито.

Повикали са fornaio, пекаря, и той, като някакъв лъщящ от пот кентавър с набрашнена островърха бяла шапка, голи колене, лъснали изпод полите на престилката му, бъхти нагоре по хълма с колелото си към селото и от време на време дрънчи със звънеца. Гледам него и другите и си мисля как една толкова обикновена случка може да пробуди щастието у тези хора.

Пекарят разтоварва от кошниците зад седалката на колелото кръгли хлябове, големи колкото колелата на каруца, поставя ги на масата, отдръпва се, за да им се полюбува, и ни казва, че единият е бил предназначен за кръчмата на площада, а другите — за хората в замъка горе във Фигине.

— Да ядат вчерашен хляб — отсича той, качва се обратно на колелото и се провиква през рамо да му запазим три места на масата. След кратки набези из собствените си кухни, понесли каквото там са приготвили за вечеря на техните семейства, пръсналите се жени се събират в бара. Зад тях се носят майките им, децата, съпрузите. Всички жени мъкнат тенджери и подноси под мишница, а със свободната ръка затъкват под забрадките изплъзнали се кичури коса. Като ято птички пискливото им чуруликане пронизва мекия завършек на деня. С украсени с цветя престилки, вързани — по всяко време на деня или вечерта, както щях да науча — над тъмносини прави поли, с нахлузени розови хавлиени чехли на краката, те се придвижват леко между личното си пространство и обществената територия на площада. И двете им принадлежат.

Човек, когото наричат Барлоцо изглежда, е вождът на селото), се движи нагоре-надолу покрай масите, подрежда чинии, налива вино и потупва хората по раменете. На възраст някъде малко над седемдесетте, Барлоцо е висок и слаб, а очите му са толкова черни, че от тях проблясват стружки сребро. Решителен изглежда. Хипнотичен. Доста по-късно съзирам начина, по който тези очи омекват до сиво в обречения миг точно преди буря — независимо дали става дума за Божие дело, или за някаква по-лична вихрушка. Гъстата му мека коса е руса и побеляла и подсказва, че той е едновременно и много млад, и много стар. И независимо колко дълго ще го опознавам, никога няма да бъда сигурна тегли ли го назад времето или го тика напред. Летописец, сладкодумен разказвач, дух, Барлоцо е вълшебник. Той ще стане моята муза, този старец, моят animatore, душата на всички неща за мен.

Окрилени от триумфа, постигнат с цветчетата от тиквички, сега Биче и Моника се връщат, натоварени с подноси с прошуто и салам. Cose nostre, нашите неща — казват те — израз, който означава, че техните семейства гледат и колят прасета, че изкусно превръщат всяка част от месото, кожата и тлъстината на животното в един или друг вид наденица или шунка. Има кростини, малки кръгчета хляб, препечен от едната страна, а другата е натопена в топъл бульон и дебело намазана с пастет от пилешки дробчета, каперси и фино настъргана лимонова кора. И пак от кухнята се носят, сгушени в лактите на Биче, две големи, дълбоки купи пичи — дебели, груби, ръчно навити въженца паста. Порциите пичи са гарнирани със сурови намачкани зелени домати, накълцан чесън, зехтин и босилек. Чудесно.

Много от жените са донесли някакъв вид супа — по-скоро супата, а не пастата е традиционното примо, предястието на тосканския обяд или вечеря. Никой не изглежда загрижен, че супите стоят на масата, докато порциите пичи се поглъщат една след друга. Супите най-често се сервират на стайна температура, със струйка зехтин и поръсени с пекорино — сирене от овче мляко.

— Вкусът е по-наситен, когато супата се сервира хладка — казва ми Флориана от другата страна на масата с тон, който издава и педантичност, и търпение. — Хората, които държат да ядат супата гореща, си опарват небцето и всеки път трябва да я ядат все по-гореща, защото търсят да усетят някакъв вкус, да усетят каквото и да е. — Говори така, сякаш прекалено горещата супа е причина за цялото човешко страдание.

Има ястие, приготвено от лимец — древно, подобно на пшеница зърно — и ориз; една порция твърд хляб, размекнат във вода и овкусен с чесън, зехтин, розмарин и просто стрит черен пипер; друга е с едър бял фасул, подправен с градински чай и домати, както и порция чорба от пресен грах с няколко ивички полски треви.

Основните ястия са също толкова непретенциозни. Флориана отваря капака на кръгъл чугунен тиган и разкрива полпетоне — рулопастет от различни меса.

— Едно парче телешко, парче пилешко, парче свинско и дебел резен мортадела се смилат на ръка поне три пъти, докато месото не стане на мек пастет. После добавяш яйца, пармезан, чесън и магданоз и след това го заглаждаш и оформяш на правоъгълник, покриваш с парчета салам и твърдо сварени яйца, а след това почваш да го навиваш от единия край като руло. Оставяш съединените краища отдолу и го печеш, докато ароматът му не те накара да огладнееш. Сещаш се, докато не замирише на готово. — Флориана ми дава тази информация, без да съм я питала, и говори за полпетоне, сякаш е някакво местно архитектурно чудо. Прави го, като гледа надолу в ястието, с вирната от безмълвно възхищение глава.

Цялото й произведение едва ли е по-тежко от около половин килограм и аз вече се подготвям да си поделим две риби и пет хляба, когато две от другите жени представят своите версии на полпетоне. Всяка нарязва своето руло на тънки като лист парчета, а после раздава чиниите. И все пак на масата сме трийсет души. Съвсем скоро обаче се появяват и други ястия.

Жената на пекаря предлага фараона — токачка, изпечена заедно с черни и зелени маслини. Има и ариста — свинско филе, пълнено с подправки и изпечено върху клончета див копър, а едно глинено гърне е пълно с шкембе — капакът на гърнето е все още херметически затворен. Шкембето е оставено да се пече с домати, лук и бяло вино на слаба фурна през целия ден. Има какви ли не видове яхнийки и задушени меса, всяко в умерена порция, доза, предназначена да нахрани двама души или може би трима с по-обуздан апетит. Въпреки това множеството е втренчило ненаситно погледи в храната, стене и протестира:

— Ма chi puo mangiare tutta questa roba? Che spettacolo. Ама кой може да изяде всичко това? Каква гледка само.

Всеки човек изяжда по една-две хапки от блюдото, което е най-близо до него, и си взима резенче или късче от храната, която се подава през масата. Докато те дъвчат и обират капчици сос с хляба си и отпиват вино с оживено жестикулиращи в разговора ръце, аз се чудя дали това не е някакъв тоскански прочит на приказката „Новите дрехи на царя“. Наистина ли са убедени, че тази колекция от ястия за вечеря е la grande bouffe3? Колко са внимателни, когато подават чиниите и подносите, как се питат един друг отново и отново кой иска още. Много хора тук изглеждат на възраст над петдесетте, някои с по двайсет-трийсет години отгоре. По-младите подражават на любезността на по-възрастните си близки и някак изглеждат по-възрастни за годините си. Тук разликите между поколенията не си личат толкова. Едно около седемнайсетгодишно момиче става от масата, за да постави чиния пред баба си, като я предупреждава да внимава с костите в заешката яхния и я пита дали си е пила хапчетата. Момче на не повече от десет години реже хляба и казва на по-малкия си брат да стои по-далеч и му обяснява, че никога не трябва да играе там, където човек си има работа с нож. Внушението от спокойните и дребни жестове на внимание отнася живата картина далеч назад във времето. През 1920 година? През 1820-а? Чудя се по какво тази вечер днес се отличава от някоя друга вечер през юни, когато най-старият тук е бил млад. Задавам въпроса на Флориана, която е недотам млада, но не е и чак стара. Известно време тя мълчи, преди да постави въпроса на обсъждане на масата. Всеки отговаря, но повече на себе си, отколкото на събралите се.

Барлоцо успява да надвика врявата:

— Днес никой няма да си легне, без да е вечерял. — Отмествайки едрото си, кокалесто тяло, за да седне странично на стола, той кръстосва крака и пали цигара. Смехът в отговор е накъсан и сякаш навява спомени.

Един наперен мъж с набръчкано лице, облечен с колосана риза, връща настроението:

— Която жена е сготвила агнешката яхния, тя ще е следващата ми булка. — Смехът пак бликва, а Флориана ме поглежда и кимва към мъжа със сбръчканото лице.

— На деветдесет и три години е и е погребал четири съпруги. Не остана жена, която да иска да си опита късмета с него. Последната беше само на шейсет и три, когато умря. Беше малко пълничка, но в чудесно здраве. Един ден Иларио, да ти кажа, отишъл да бере гъби, върнал се вкъщи и сготвил омлет на жена си за обяд. След един час умряла. Според някои от сърце, но всички знаем, че е от гъбите.

— Иларио и той ли е ял от омлета? — интересувам се аз.

— Единственият жив, който знае отговора, е Иларио, а той и дума не обелва.

Седя и чупя хляба си на хапки, които топя във виното. Поглеждам към Фернандо, който е седнал срещу мен в долната половина на масата — усмихва се, явно зарадван от вниманието на мъжете и жените около него. Сравняват диалектите — тосканците се опитват да имитират изплъзващия се венециански напев на Фернандо, но успяват да докарат само нещо, наподобяващо бълбукане под вода. Всички ръкопляскат и се смеят на всеки нов израз, който той им поднася. Гласът му е в пълна хармония с лицето — красиво, с поруменели от виното бузи. Флориана се изправя, върти се около масата, подрежда разни неща, обира трохи с единия край на ръката си, гълчи и се закача. Улавям погледа й, или пък тя улавя моя, и почти прошепва, сякаш сме само двете:

— Всичко ще се нареди добре. Всичко ще се нареди много добре. Ще видиш.

Барлоцо застава зад Флориана, пуши и отпива от виното, сякаш смяната му за вечерта е свършила, сякаш вече може леко да се отдръпне встрани. От всичко и всички, освен от Флориана всъщност. През цялата вечер той никъде не е спирал погледа си за повече от няколко минути, освен на нея.

Дискретна любима? Галантен любовник? Несъмнено е чул как ме успокояваше Флориана. Несъмнено той никога нищичко не изпуска. Поглеждам го. Наблюдавам го. И това не изпуска.

Биче поставя пред мен малка чинийка с приятна на вид панакота — сготвена сметана, която не е извадена от чашката и е полегнала в локвичка от намачкани ягоди. Тъкмо се каня да гребна с лъжицата, и един мъж, който се представя като Пиоджа (това значи дъжд), сяда до мен и ме пита дали вече съм се запознала с Асунта.

— Не, мисля, че не — отвръщам му, докато се озъртам.

— Ами, тя е — сочи той към един широкоплещест, младолик мъж по дънки и фланелка — най-хубавата крава на Пиеро. И е синеока. Асунта е единствената синеока крава, която съм виждал — казва той.

Зяпвам с уста, а той тълкува това като неверие и смекчава разказа за поразителната прелест на Асунта.

— Е, не са й чак сини очите, но и кафяви не са. Сиво-кафяви са, нашарени с малки сини точици, прекрасни. Та след като я издоих тази сутрин, веднага донесох млякото тук горе, при Биче. Давам само част от млякото на Асунта, всичко останало отива в кооператива, за да го пастьоризират там и да го съсипят. С пастьоризирано мляко не можеш да направиш свястна панакота. Поне така казва Биче. Затова й нося по един шестлитров буркан от сутрешното мляко на Асунта поне три пъти седмично, когато ми каже, че й трябва. Prova, prova. Пробвай — увещава ме Пиоджа.

За момент се отдръпвам, като чувам разкритията за най-съкровените услуги на Асунта. От нейното виме до моята лъжица, а между тях — само бурканът на Пиоджа и тенджерата на Биче. Тези факти променят представата ми за „прясно“. И така, хапвам от млякото на синеоката Асунта, получено благодарение на човек с името „дъжд“, и установявам, че то е възхитително. Облизвам и двете страни на лъжицата и остъргвам празната купичка, а Пиоджа сияе.

На една ръка разстояние от мен е сложена кростата, плодова пита. Само че Пиоджа ме наблюдава и ме е страх, че ако я докосна, той някак си ще придаде човешки облик на кайсиите, скупчени в собствения си сладък, лепкав сок върху палитрата на коричката. Просто знам, че тези плодове са откъснати от единственото дърво в Тоскана, на което живеят друиди.

Докато си пожелаваме лека нощ, виждаме карабинерите, които, приведени над карти и с фенерчета в ръце, дават указания на албанците как да стигнат обратно до Венеция. Албанците се връщат във Венеция. Но ние не.

През изминалите три години, откакто аз и Фернандо сме заедно, пътешествията ни винаги са приключвали със завръщане по вода до нашия малък, чуден дом край морето. Само че вече няма крайбрежна къща, която да ни очаква. Разменихме къща на плажа за обор. И въпреки че топлото посрещане, което ни устроиха тази вечер, е доста добра прогноза за живота сред тези хълмове, кое може да се сравни с последните хиляда дни, които изживяхме във Венеция? Още не ми е ясно защо се отказахме от „полите на принцесата“, защо загърбихме великолепието й и се преселихме на сушата, за да поиграем на зарове с поредното ново начало.

Знам, че това начинание е различно. Този път изтеглихме общите си спестявания. Нямаме нито дом, нито работа и нищо повече от смътна представа за това как ще изковем следващата епоха от живота ни. Голяма част от този нов живот предполага повторно утвърждаване на клетвите ни — „в добро и зло, в богатство и бедност“. Фернандо е все така замаян от очаквания и съхранени надежди. Той е дете, избягало от къщи, мъж, избягал от разочарованието, от застиналостта на безцелния живот и от стара, но още мъчителна болка.

Докато изкачваме стръмните каменни стъпала към входната врата на новия ни дом, аз мълча, попивайки радостта на Фернандо, която обаче аз самата почти не усещам. Само от време на време се засмивам, когато се сетя за Асунта. Наслаждавам се на възхищението на Фернандо от тази наша лудория, но все пак се чудя до каква степен в мен живее Омировия герой. Мога ли да разпаля тази своя страна още веднъж? Дали тя все още се приспособява бързо, дали пъргаво ще се нагоди към стария си темперамент?

За момент оставам навън сама и се заигравам с копнежа си по Венеция. Казвам си: „Погледни този тоскански пейзаж. Всеки човек на света би искал да живее тук. Във Венеция няма кипариси. Във Венеция няма и маслинови дръвчета, нито лозя, овце, ливади и житни ниви, няма слънчогледи, дори полета с макове няма. Нито рошави топки лавандула, толкова високи, че можеш да се скриеш в тях“. Опитвам се да не мисля за морето, за розовата светлина и за красотата на Венеция, която ме е удивлявала всеки ден. Това място тук е подходящо за начало, това място, принадлежащо на двеста души — то и те, а сега и ние, изгубени във времето. То и те, а сега и ние, здраво вкопчени в едно парче древна земя, където се сблъскват Тоскана, Умбрия и Лацио. Чувам Фернандо да тършува в къщата, докато се препъва в останалите сандъци с багаж. Той пее и песента му е толкова умиляваща.

Влизам вътре и веднага се насочвам към банята с пепеляворозовите плочки, за да напълня ваната. Докато седим сред ваниловите мехурчета, аз питам:

— Възможно ли е да се боядиса керамична плочка?

— Боже — отвръща Фернандо. — Току-що пристигнахме и ти вече искаш да пребоядисваш чисто нови плочки. Каква е тази твоя страст все да променяш нещо?

— Не обичам пепеляво — казвам му.

— Какво е „пепеляво“?

— Цветът на тези плочки. В пепеляворозовото има кафяво, зелено и мораво. А аз мразя да се забъркват на едно място кафяво, зелено и мораво. Всъщност можем просто да свалим тези плочки и да ги заменим с някакъв вид тъмна теракота. Или да направим копие на нашата черно-бяла баня във Венеция. Точно така. Кажи ми честно, ти най-накрая заобича онази баня, нали? Хайде де. Така ще се почувстваме по-бързо като у дома си. Кажи „да“. Можем да поставим бароковите огледала и стенните свещници, да закачим фенера, който висеше на входа, и с няколко кошници с красиви хавлии, сапуни и свещи ще стане разкошно. — Само че гласът ми вече звучи пораженчески.

— Защо трябва една баня да е разкошна? Разкошни са сметановите торти. Разкошното е за красивите жени — казва той и здраво дръпва с две ръце влажните кичури около слепоочията ми.

Леглото не е както трябва. Струва ми се изкривено, сякаш от едната страна рамката на балдахина е по-висока. Но усещам колко хладни и гладки са чаршафите — също като моя съпруг. Колко възхитително е да си отдъхнеш след такъв ден. Да положиш соковете и кокалите си на място, т.е. почти на всяко място, на което един човек очаква да прегърне младостта и старостта у теб. Това, което току-що ти се е случило, и това, което ти се е случило много отдавна. Теб цялата.

Докато Фернандо спи, аз лежа до него и си мисля за нашето малко бягство по зазоряване, което вече ми изглежда като част от друг живот. Та нали беше едва тази сутрин? Липсва ми морето. Мечтая за една-едничка кадифеносиня милувка от мъгливия солен въздух. И за разходка, едва ли не в галоп, върху влажния пясък, а около глезените ми да клокочи ледена морска пяна. Няма смисъл. Не мога да заспя. Ставам, обличам халата на Фернандо и отивам да седна на терасата.

Мисля, че дори небето тук е различно. Лагунното небе е купол, леко спускащ се надолу, аха да го докоснеш. Този тук е много по-далечен — сякаш покривът на нощта е бил издигнат на милиони километри над нас. Приспивна песен във Венеция ми беше корабната сирена. А сега чувам блеене на новородени агнета.

Камбаните на селската църква отбелязват четвърт след полунощ. Първият ми приятел в Тоскана е камбана, която ще напомня за себе си четири пъти на час, на всеки час. Предана камбана. И какво друго има в оскъдния ми резерв от придобивки? Освен камбаните, овцете и огромното небе, имам си и моята собствена история. Имам обичта на децата си, както и те моята. Мъжът, когото обичам с цялото си сърце, е вътре и спи на жълтото дървено легло. Имам две ръце, които са по-стари от мен. Имам и безмълвното потръпване. Шепот на фея в ухото ми — донякъде заплашителен, донякъде приканващ — ме изпълва с някакъв смътен глад. Магарешки бодил, загнезден някъде в ума ми, нежно, настойчиво дращи и ме поддържа любопитна, нова. Това са нещата, на които мога да разчитам. Те са ми утеха. Те са ми наслада.

Пържени в обилна мазнина цветове, зеленчуци и треви

В голяма купа разбъркайте брашното, бирата, водата и морската сол, за да се получи рядко тесто. Оставете тестото да почива за около половин час, покрито и на стайна температура. Разбъркайте в него кубчетата лед и оставете тестото за още половин час. Разбъркайте го отново. Вече трябва да е станало гладко и да прилича на гъста сметана. Ако е прекалено гъсто, добавяйте студена вода лъжица по лъжица, докато постигнете плътността на сметаната.

На умерен огън загрейте мазнината в дълбок тиган или тенджера, така че да достига до около 7 см. Колкото по-бавно се затопля мазнината, толкова по-равномерно ще се загрее и това ще помогне да предотвратите появата на горещи и студени участъци, както и неравномерно запържване. Проверете колко се е сгорещила, като пуснете в нея троха хляб. Ако за няколко секунди трохата почне да цвърчи и стане златиста, мазнината е готова.

Потопете цветовете, тревите и стръковете лук в панировката, като отцеждате излишното. Поставете ги в нагорещената мазнина и ги оставете да се пържат за около половин минута, като ги изчакате да придобият хубава, тъмна коричка. Обърнете ги с щипци, за да завършите пърженето, после ги извадете с решетъчна, лъжица и ги поставете върху попивателна хартия. Като използвате чисто нов пулверизатор за цветя, напръсквайте веднага партидата с топла вода, в която е разтворена морска сол, и приберете готовите цветчета в загрята на 100 градуса фурна, докато пържите следващата партида. Още по-добре е да съберете хората около печката и да хапвате с ръце направо от тигана. Много непретенциозно предястие.

Смокини и ябълки нанизани на конци

Идва утрото и аз едва сега задрямвам. Само че точно сега някой се обляга тежко на това, което би трябвало да е звънецът на вратата ни. Отварям очи срещу резенче розово слънце, което упорито настоява да се плъзне между двете дантелени пердета на синьора Лучи, рисувайки преплетените ни крака в нова светлина. Ставам и се пъхвам в стария зелен пеньоар. Харесва ми хладината на каменната настилка под краката ми, докато вървя от спалнята през коридора към входната врата. Открехвайки я, откривам кална пластмасова щайга, преливаща от цветчета от тиквички — цели букети, всеки завързан с канап. Липсва бележка. Дали не е пратка от служба за посрещане на новодошли, питам се. Оглеждам се за куриер, но наоколо няма жив човек. Вече съм сигурна, че подаръкът е от Барлоцо. Отнасям щедрото дарение долу, в кухнята, където оставени на плота за отцеждане, цветята приличат на градината на някой великан, напъхана в кукленска къщичка. Двамата с Фернандо се срещаме на стълбите. Чувам неговото: „Ма guarda che roba, я гледай ти“, когато вижда цветчетата, а после припряно търси каничката за еспресо, докато аз обувам шорти и сандали и виквам:

— Защо просто не изтичаме нагоре по хълма да си вземем капучино?

Горе, при „Чентрале“, някои от снощните ни гости стоят точно там, където ги оставихме. Като изключим не толкова празничните им костюми, изглеждат, все едно не са се прибирали у дома. Трима-четирима са се скупчили навътре в бара, пият на големи глътки червено вино в седем и половина сутринта, глътват на екс кафе корето, поздравяват ни и ни приветстват, че пак сме се върнали на стъргалото. Отказваме любезно виното и кафето, подсилено с грапа — джиброва ракия, и упорито държим на горещо, покрито с пяна мляко и чашка еспресо, а местните оплакват нашата кекавост.

Тъй като искаме да си платим сметката за порциите от снощната вечеря, осигурена от бара, молим да се срещнем със собственичката. Жена на име Вера, дребна и четвъртита, с бледи, воднисти очи с цвят на стриди, ни кани на задната маса до кухненската врата. Ние се настаняваме срещу нея, докато тя изчислява сметката. Като гледа от една шепа хартиени листчета, на едно, от които пише: due chili di pomodori, два килограма домати, на друго: affettati, нарязани пушени месни деликатеси, а останалите не успявам да прочета под ъгъл, тя смята на висок глас, прибавя, задрасква, пак изчислява на глас, а накрая моли Фернандо да събере числата. Той записва окончателната сума и я подава на Вера.

— Ма е cosi tanto? Ама толкова ли е много? — пита тя слисана. — Хайде пак да сметнем. Фернандо я убеждава, че сумата е вярна и посяга към портфейла си. Стридените очи са обезпокоени и гледат невярващо към драскулките.

— Слушайте, може да плащате по малко всеки месец — казва ни тя.

Сметката за аперитивите, брускетите, поне сто и петдесет пържени цветове, салам и прошуто, някъде около два килограма пичи и река червено вино е по-малка от бърз обяд за двама в „Харис бар“. Има огромна разлика в стандарта на живот на една селска и на една градска мишка. Двамата с Фернандо се опитваме да разсеем Вера. Тогава идва Барлоцо.

У него има нещо от Гари Купър и аз скоро ще науча, че Барлоцо винаги пристига точно на обед. Без прекалени официалности, без добър ден, той пита дали съм прибрала цветовете на хладно място. И иска да разбере как смятам да ги приготвя. Казвам му, че вероятно ще направя омлет по италиански, а после ще изпържа останалите така, както Биче и Моника направиха снощи. Множеството в бара се умълчава. Моето така небрежно заявено кулинарно намерение е явна провокация. Един по един хората се преместват на масата, на която ние седим срещу вече не толкова тревожните стридени очи.

— А защо не като добавка към паста? — пита мъж, чиито сини сатенени тиранти се извиват храбро над огромния овал на чисто бялата му фланелка, преди да изчезнат в сгъвката под корема му.

— Или към хубавичка скиачата5?

— Не, не, не. Днес искаш цветчетата сурови, с шепа рукола, две листенца босилек, един домат, още топъл от слънцето, и капка зехтин. Това е достатъчно.

Целият този ентусиазъм за шепа цветчета. Но аз също съм запленена от тези жилави жълти цветове и съм ги отглеждала през годините. Понякога, когато нямах свой собствен терен, измолвах място в градината на някой приятел, запознавах се с особеностите им като растение, разбирах как нежният им аромат може да придаде изтънченост на другите храни и да послужи като украса, както и че доставят удоволствие сами по себе си. Всички сортове тиква цъфтят в началните фази на растежа си, но най-твърд е цветът на тиквичката. Цветовете трябва да се берат, когато тиквичката е още малка и крехка и не по-дълга от двайсетина сантиметра. Цветът се откъсва заедно с тиквичката, за да може на тяхно място на стъблото да се появи ново цветче с нова тиквичка. И мъжките, и женските тиквички дават цвят, но женските цветове израстват по-широки и имат форма на камбанка. Забелязах, че почти всички цветове, които Барлоцо донесе тази сутрин, бяха женски.

— Как така почти всички цветове в този район са женски?

Въпросът предизвиква неприличен смях от всички страни и мъжът със сините тиранти отговаря:

— Защото сме късметлии.

Безразсъдно започвам да се закачам с тях, сякаш наистина съм била част от дискусията. Казвам, че трябва да напазаруваме основни продукта, за да заредим кухненския си килер, че имаме съвсем малко провизии на разположение и затова днес нещо простичко ще ни нахрани чудесно. Ала хората вече са се впуснали в приказки, декламират рецепти и нашепват гастрономически мъдрости като камбани за вечерня. Нашите благоприятни възможности с тиквените цветчета стимулираха цял час апетитен разговор и е очевидно, че изобщо няма значение дали сме там, или междувременно сме си тръгнали. Казваме едва чуто довиждане и потегляме, а Барлоцо се изнася плътно зад нас.

— Всички те знаят истината, че има само три теми, за които си струва да говориш. Поне тук, по тези места, е така — обяснява той. — За времето, което, понеже са фермери, влияе на всичко останало. За смъртта и раждането — и на хора, и на животни. И какво ядем — това последното включва какво сме яли предишния ден и какво смятаме да ядем утре. Тези три основни теми по един или друг начин обхващат философия, психология, социология, антропология, физическите науки, история, изкуство, литература и религия. Избягваме да се препираме за важните неща в живота, но обикновено го правим, когато говорим за храна, понеже е въпрос, неотделим, от която и да е друга тема. В живота значение имат масата и леглото. И всичко друго, което правим, го правим, за да можем пак да седнем на масата и пак да си легнем в леглото.

Благодарим на Барлоцо за цветовете, каним го да дойде у нас и да ни гостува на първия ни обяд, но той отказва и вместо това предлага да намине към четири часа, за да види трябва ли ни помощ с оставащото разопаковане и с настаняването. Казва го, сякаш това работи. Можел да ни обясни всичко, което искаме да знаем за къщата. Споменава го с много тих глас.

На издигнатата част на площада се намира магазинът за плодове и зеленчуци на Серджо, затова поглеждаме там за продукти, които ще обогатят нашето обедно меню от цветове. Серджо предлага да си приготвим фритто мисто — микс от пържени зеленчуци и зеленини. Той издърпва шепа листа от градински чай, всяко издължено и меко като заешко ухо, изчиства листата и стръкчетата от глава целина, подбира от една кошница тъничък зелен фасул и добавя няколко шушулки към нашата купчинка. Пита дали обичаме картофи, но не изчаква да му отговорим и почва да рови в един кашон със сорт жълтокори, още покрити с пръст и нито един по-едър от череша.

На четири крачки нагоре към църквата и сградата на общината има гастроном, откъдето купуваме брашно и морска сол, бутилка бира за панировката и фъстъчено олио за пърженето. Питам за яйца, а мъжът кимва на една страна с глава, поглежда ме съчувствено и казва, че трябва да се отбия в кокошарника, който е право надолу по хълма от нашата къща.

— Може да си вземете сама, синьора, направо от там — казва той леко раздразнено, сякаш събирането на яйца в кокошарник е всекидневно тосканско тайнство.

Срещу гастронома има енотека, магазин за вино, където избираме „Вернача“ и бутилка „туристически зехтин“, както по-късно ще го нарече Барлоцо — хубава еднолитрова бутилка, пълна с третокласна мазнина, която струва повече, отколкото пет литра от най-доброто масло, купено направо от завода. Много има да учим. Месарницата, бижутерският магазин, антиквариатът, два други смесени магазина, големи колкото килери, приключват възможностите за пазаруване в старата част. Ще мине още един дълъг ден без захар, преди да открием сладкарницата в градчето, сгушена зад църквата, и още един хлебопекар на склона, който води извън града към другия край на кошарите за овце.

Никога преди не съм събирала яйца изпод кокошка. А Фернандо никога не е виждал кокошка. Навеждаме се ниско под навеса, където са се настанили около дузина тлъсти женски птици. Няма никакво кудкудякане и прехвръкване. Приближавам се до една кокошка и я питам има ли едно-две яйца. Нищо. Питам на италиански. Пак нищо. Моля Фернандо да я вдигне, но той вече е извън бараката пуши и крачи напред-назад и ми казва, че всъщност изобщо не обича яйца, особено пък омлет. И двете са безсрамни лъжи. Понечвам да отместя кокошката и тя се изтърсва от пръчката, на която е кацнала съвсем доброволно, разкривайки мястото, на което се гушат две чудни кафяви яйца. Взимам ги едно по едно, навеждам се и ги приютявам в чантата си. Искам още две. Внимателно оглеждам помещението. Избирам кокошката, която се е настанила до послушната птица. Вдигам я, а тя ме клъвва толкова силно, че я изтървавам. Виждам, че в полога й няма нищо, и се извинявам за липсата на любезност, като си мисля, че лошият й нрав е предизвикан от смущение. Отивам до друга кокошка и този път намирам едно-единствено яйце, с по-светлокафява черупка, още топло и цялото налепено с клечки слама. Взимам го и си тръгвам с непознат досега трепет. Това е първият ми цял ден в Тоскана и още преди обяд вече съм извършила грабеж в кокошарник.

Обратно вкъщи, вече в кухнята, разбивам яйцата, чиито жълтъци са оранжеви като тиква, прибавям няколко стрити кристалчета морска сол, още толкова пипер, добавям около една супена лъжица бяло вино и шепа пармезан. Изкопавам моя плитък плосък тиган, завъртам го, за да покрия дъното му с няколко капки от туристическия зехтин, и го оставям да се загрее на тих огън. Пускам измитите и подсушени цветове цели, лекичко ги сплесквам, за да стоят на място, и ги оставям за около минута, докато накъсам няколко листенца босилек и още един-два пъти разбърквам яйцата.

Пускам няколко семена от копър в тигана, за да ароматизират мазнината, в която цветовете вече започват да придобиват загар от долната страна. Време е да оживя пламъка и да добавя яйченото тесто. Изпълнявам онези движения „вдигни-на-клони“, необходими да се приготви омлет, без да се нараняват цветовете, които вече са пленени в кадифената прегръдка на яйцата. След това прекарвам сочната тортичка под горещ грил, за да придобие отгоре златиста, шуплеста кожица, преди да я плъзна в чиния и да я поръся с накъсан босилек. Горещите яйца затоплят подправките, така че ароматът им става двойно по-силен. Капвам отгоре струйка фин отлежал оцет балсамико. И накрая, нека си почине.

Двамата с Фернандо потапяме в панировката и изпържваме листата градински чай и връхчетата целина, като ги изяждаме направо от попивателната хартия. Докато стоим пред печката, се осмеляваме да движим само горната част на тялото си и дори това правим с умението на крадци, които танцуват самба. Кухнята е по-малка от тази във Венеция, по-тясна, от която и да е кухня, освен от такава, която се събира в сак. Изпържваме само няколко цветчета, всичките миниатюрни картофчета и зеления фасул и ги изнасяме на терасата с две чаши „Вернача“ и омлета.

— Как ти изглеждат нещата, имам предвид, на този ранен етап? — питам Фернандо.

— Сигурно изпитвам по малко от всичко. Има и страх. И голямо вълнение. Още не мога да повярвам, че е истина — няма вече банка, няма къща в „Лидо“. Тоест, всичко е точно както исках да бъде и все пак още е прекалено неизпробвано, че да изглежда истинско. И къщата, ами, толкова е различна от всички къщи, които някога съм виждал, камо ли да съм живял в такава. Знам, че някои от стаите са странно накривени, но в края на краищата къщата си е голяма.

През целия си живот Фернандо е обитавал само два малки апартамента — единият на не повече от километър от другия, и затова чувствата му към този непознат старинен дом — полуконюшня, полуферма — са доста основателни. На мен огромното ексцентрично пространство ми е интригуващо.

— На мен ми харесва, че лъкатуши. Прилича ми повече на убежище, отколкото на дом, и ми харесва, защото къщата е много примитивна, много груба. Най-подходящата къща за ново начало. Отвън обаче изглежда много окаяна, едва ли не някак презряна, застанала край пътя. Сякаш някакво страдание се е заклещило между камъните й.

Фернандо става от стола си, за да седне на пода на терасата, обляга гръб на стената и отпива от виното си.

— Определено не е Златният дом, но на мен ми изглежда не толкова измъчена, колкото епична. Прилича ми на място, което устоява.

— Без централно отопление, без телефон, без телевизор — ще ни липсват някои удобства.

— Така е, но ние сме изобретателни — казва ми той с най-нежната си усмивка ала Питър Селърс. Преди три години, когато напуснах Америка, за да дойда да живея в Италия, не ме блазнеха нито Венеция, нито къщата на плажа. По-скоро ме привличаше този мъж, този Фернандо. И сега е почти същото. Не сме дошли в Тоскана заради къща.

След като се намерихме един друг, вече изглежда напълно естествено, че хукнахме през морето и изминахме всичкия този път чак до розовите песъчливи хълмове. Дойдохме тук, за да си изградим живот, разчистен от бъркотията, живот, който следва ритмите и ритуалите на тази провинциална култура. Живот, както казват тук, напаснат според мярката на човека. Надяваме се, че това място все още помни истинския живот, онзи едновремешния, с трудните и с радостните моменти. Dolce е salata, сладък и солен. Като пост преди пиршество — всяка страна на живота придава достойнство на другата. Може би навсякъде по света може да се живее в подобно равновесие, но тук, точно тук дойдохме да го търсим ние. И затова прибрахме в багажа капризните отрязъци време и проблясъците светлина, които според нас са ни останали, и се затичахме бързо, с всички сили към това място. Дойдохме, защото смятаме, че може би тук ще научим в коя посока тече прогресът. Сериозно подозираме, че във връщането назад има повече покой. Ще видим. Вече знаем, че животът е еднодневка, че е мимолетен. Ще посрещаме с милувка всеки ден в най-простичкото му проявление, като държим илюзиите в мержелеещата се далечина, ако не и напълно извън обсег. Току-що съборихме сградата на един живот и затова моменталното построяване на друга би предизвикало само засечки. Особено преди да сме си дали възможност да определим какво всъщност желаем и какво вярваме, че можем да постигнем чрез издигането на нова сграда.

Няма да бъдем като затворник, емоционално или физически, който губи кураж пред широко отворената врата на своята уединена килия, боязлив и далеч не толкова сигурен, че иска да се махне от нея. Какво ще прави без стените, пита се той, и после се захваща да строи нови, да чертае допълнителни граници на свободата си — да извършва същото престъпление, да се жени за същия човек, да хваща същия влак, да си намира същата работа, да пише същото писмо, същата книга. Хората, които търсят промяна, ново начало, различен живот, понякога си представят, че ще го открият изцяло нагласен и готов за тях само защото са сменили адреса и са се преместили да живеят другаде. Но смяната на адреса — независимо колко е далече и колко екзотично е мястото — не е нищо повече от един „трансфер“. И в първия момент, в който се огледат наоколо, виждат, че всичко, което са смятали да оставят зад гърба си, е дошло с тях. Всичко. И затова, ако имаме план на този ранен етап, той е всеки да укрепи живота си, да го преправи, а не да го повтаря.

Лутаме се из новия си дом, от стая в стая, нагоре по стълбите и обратно надолу. Фернандо казва, че е страхотен, и аз също казвам, че е страхотен — особено ако искаме да практикуваме селски туризъм или да живеем в санаториум за охтичави берлинчани.

— Малко боя. Малко плат. Няколко чудесни стари мебели — произнасям думите с пренебрежителен фалцет, добавям им смазка от безразличие и все пак не мога да заблудя съпруга си. Само няколко дни след като дойдох да живея с него във Венеция, една сутрин той напусна комфорта на своята покрита със спечена прах крайморска къща и девет часа по-късно се завърна в султански покои — мраморните подове бяха полирани до блясък, на всяка мебел бе преметнат бял брокат, а деликатните карфички на канелени свещи прогонваха двайсетте години наслагване на цигарен дим.

— Боже!

Барлоцо пристига с четирите удара на камбаната. Без усмивка и напълно спокоен в мълчанието си, неговата тосканска сдържаност влиза в разрез с моето празно дърдорене и с прекалената ми загриженост ала Дона Рийд6. Потупвам възглавница там, където може да седне, казвам му колко сме доволни, че имаме гост за първи път, отивам до него с чаша, пълна с вода, а той я отказва, като заявява:

— Acqua fa ruggine, водата причинява ръжда.

Щом сменям водата с вино, той пресушава половин чаша и без предисловие разкрива, че е роден в тази къща.

— Горе, в малката стая, която гледа на запад. Тук, долу, беше за животните. Тук спяха млекодайните крави и едно муле — размахва ръце из нашата всекидневна той. — А яслите бяха ето там, на мястото на кухнята ви.

Този факт ме очарова, олекотява отблъскващото чувство, което изпитвах в нейното тясно пространство. Вече мисля, че кухнята ми е блажено сепаре. Напълно съм сигурна, че Дона Рийд никога не е готвила в ясли.

— Четири поколения мъже от рода Барлоцо са работали като изполичари в земите на Лучи. Аз щях да бъда петото, но след войната всичко се промени. Баща ми беше прекалено болен, за да работи, затова аз вършех всякаква работа за семейство Лучи, за да изкарвам прехраната ни. Бях по-ценен за тях като момче за всичко, отколкото като земеделец. Те имат осем имота, които се намират между Пиаце и Челе, и аз просто се местех от един на друг. Кърпех покриви, зидах стени, опитвах се да спасявам разни неща от занемаряване, а също и от срама, който войната остави след себе си.

Спокоен в мълчанието. Докато не поиска да говори. Сякаш досега спестявал истории, неговото е вътрешен монолог, тихото припяване на стар монах. Казва ни, че когато родителите му починали, останал сам тук за няколко години, преди да наеме следвоенен апартамент в новия град, на километър и нещо надолу по пътя. Бил последният човек, живял в тази къща за постоянно, а оттогава насам я използвали за хранилище и понякога, за да подслонява допълнителната работна ръка, която Лучи наемали в сезона на прибиране на гроздето и маслините. Не е работил за Лучи и дори не е стъпвал в къщата повече от трийсет години. Това, което не споменава, е също толкова красноречиво, колкото и разказът му. Почива си между фразите, като ни дава време да изслушваме премълчаните епизоди.

— Искаш ли да видиш как са я преустроили на горния етаж? — питам го.

Барлоцо обхожда стаите с нас. Семейната им кухня е била там, където сега е нашата спалня. Той прокарва ръка по новия зид, където някога е била камината. Другите две стаи са били кухненски килер — la dispensa, нарича го той, — където от дебели дъбови греди баща му провесвал полятите с вино бутове на своите прасета, за да се сушат на хладните, сухи ветрове през зимата и пролетта, докато бутовете изсъхнели и се превърнели в сладкото розово месце на прошутото.

— Всякакви неща закачахме на тези греди — казва той. — Смокини и ябълки, нанизани на конци, цели салами, домати и чушки, изсушени със стъблата, плитки чесън и лук. Винаги имаше пирамида, издигната от кръгли зелени зимни тикви, натрупани една върху друга, с дръжката надолу. Издържаха така от септември до април. Стените бяха опасани с бели дъсчени рафтове, изкривени под тежестта на праскови, череши и кайсии, консервирани в буркани, sotto spirito, под алкохол. Когато времената бяха добри, имам предвид.

Стори ми се, че произнася: „Santo Spirito“7 и му казвам, че определено бих искала да получа рецептата на Светия дух за запазване на череши, и за първи път го чувам да се смее.

Показваме му двете бани, а той само клати глава, промърморвайки нещо за това колко скъпернически са ремонтирали Лучи. Говори за вани с лъвски крака и оголени тухлени стени. Жал му е, че Лучи са пренебрегнали планините от ръчно изработени теракотени подови плочки, които стоят под навесите и избите им из цялата долина, и са предпочели лъскавите, фабрично произведени плочки. Отличителните качества на старата селска къща били поругани.

— E una tristezza — казва той, — proprio squallido come lavoro. Тъжно е, абсолютно мизерна история. Лучи са направили всичко колкото се може по-евтино, с определената от държавата сума.

Въпреки че не разбираме смисъла на последното изречение, от изражението върху лицето на Барлоцо и подчертаната точка, която сложи в края му, става ясно, че сега не е моментът да питаме. Неговата жестоко откровена оценка за къщата ме огорчава, но все пак съм съгласна с него. Припомням си, че не сме дошли в Тоскана заради къща.

Слънцето е отишло да окъпе другия край на небето и когато излизаме да седнем на терасата, светлината над градината е синкава. Малко след седем часът е, Барлоцо още е в монологично настроение и сега подхваща историята на селището. Като всички добри учители започва с общ преглед на предмета си.

Сан Кашано е последното градче сред хълмовете по южните граници на Тоскана, тъй като отстъпва на Лацио и Умбрия, и е точно на 582 метра над морското равнище. То е построено върху билото на хълм, който разделя долините на реките Палия и Киани.

Вълнуващо е да седим и слушаме това, което Барлоцо описва, и искам да му го кажа, но той е така дълбоко запленен от разказа си, че си замълчавам.

Селището съществува още от времето на Етрурия, а вероятно е и по-древно, а по римско време се разраства. Баните, лековитите топли води, които извирали от богатата глинеста почва на това място, привлекли знатните римляни и поставили селището на картата. И когато Империята построила пътя Виа Касия — изключително, грандиозно постижение на строителството, — който свързвал Рим с Галия, селището Сан Кашано деи Бани (Сан Кашано при баните) вече станало по-достъпно за пътешествениците и място за водопой на такива забележителни личности като Хораций и Октавиан Август.

В периода на средните векове баните отстъпили пред борбите и нашествията между гвелфи и гибелини по всички територии от Сиена чак до Орвието. И така, едва през 1559 година, когато селището минало под протектората на Великия херцог на Тоскана, управлявана от Козимо ди Медичи от Флоренция, баните на Сан Кашано си възвърнали славата, привличайки всички короновани особи на Европа и техните придворни. Този кралски трафик вдъхновил появата на някои от по-богато украсените постройки в селището и около него. Цялата тази история се е случила едва ли не пред вратата ни. Въпреки че още гледам към Барлоцо, докато разказва, умът ми се отплесва, тъй като има нужда да си почине от академичната лекция. Засега е достатъчно просто да си представим, че можем да се къпем в същия топъл извор, в който някога се е къпал и Октавиан Август.

Всяка сутрин се разхождаме рано, по изгрев-слънце. Намираме римските извори, които клокочат, бълвайки много топла облекчаваща вода. Потапяме в нея краката си, а когато ни е приятно, и по-голяма част от тялото си. Още хладният въздух и горещата вода са възхитителни, когато се съчетаят преди закуска. Сред ливадите и бърдата се вият няколко пътеки и затова ходенето се превръща в безразсъдна авантюра, която кара бедрата ми да пламтят, както се случваше и през първите ми дни във Венеция, докато вървях между тесните пешеходни мостове. От време на време преминава пакостлив бриз, нахлуващ без покана сред спокойствието. Понякога се превръща във вятър, известяващ за дъжда, който скоро руква на горещи вълни върху нас, а силата му дълбае тънки ручейчета в топлата земя. Тогава събуваме ботушите си и джапаме в калта като двете деца, които никога не сме били, но сега можем да бъдем.

А щом повече не можем да чакаме закуската, тръгваме колкото е възможно по-бързо през храстите, през поляните, обратно нагоре към къщата, пристигаме останали без дъх, сърцата ни лудо бият, а телата ни се потят със сочния аромат на трева и мащерка. Чувствам се така, сякаш живеем в летен лагер, направлявани от услужливи, стоящи настрана възпитатели, които гледат с усмивка и отдалеч на благовъзпитаната ни еротика. Къпем се, обличаме се и потегляме нагоре към селото.

За няколко дни си установяваме ритуали. Когато минаваме покрай пекаря, той, а понякога жена му, ни посреща на пътя пред магазина им с още топли парчета пица бианка, бяла пица, увита в дебела сива хартия. Приготвена е от хлебно тесто, тънко разтеглено, полята е със зехтин, наръсена с морска сол, а после е метната във фурната до хляба. Пече се за една-две минути. Пекарят я изважда с помощта на своята стара дървена лопата, разрязва я с тънък нож и слага това чудо, както си е върху лопатата, на една маса до вратата. Цялото село се събужда от благоуханието й. Поглъщаме пицата, първото ястие от закуската, по време на трийсетметровия преход нагоре към „Чентрале“.

Щом се настаним на бара, нашите чаши с капучино — много горещи и поръсени с горчив шоколад — изникват пред нас, а подносът с кроасани се плъзва наблизо, за да го стигаме. Никога няма да има заместител на топлите, хрупкави фунийки, препълнени с кайсиев конфитюр на „Пастичерия Маджон“, с които три години в „Лидо“ всекидневно намаслявах ръцете и брадичката си. Но и тези ще свършат работа. И чувствам, че аз също сгреших за приключенията. За усърдието и гъвкавостта. Всичките страни на моята личност пристигнаха от Венеция в Тоскана, непокътнати. Още изпитвам удоволствие от нещата. От целувка. От полъх на вятъра. Упованието все още действа тук.

И точно както стана във Венеция, вълнуващото усещане за мястото, на което съм, ме спасява от носталгията.

Тук, точно тук, по това шосе, край което бера стръкчета див копър, са минавали римските легиони. Това е античният път Виа Касия, а сега Шосе номер 2. И точно тук, съвсем близо до него, в полето, където сме правили любов и сме пили вино по залез, римляните са стъквали огън сред етруските камъни, варили са своята овесена каша и са потъвали в безрадостен сън. Изглежда, постоянно нещо ни смайва. Шофираме до Урбино и възкликваме: „Това е къщата, в която е родена майката на Рафаело“. В Читта делла Пиеве казваме: „Това е църквата, в която е работил Пиетро Перуджино“. Бродим из Сполето и припяваме: „Това е портата, при която Ханибал е бил спрян от племената на сполетите“. В гората, точно зад нашата собствена градина, казваме: „Тази дружинка неделни ловци на пусия ще отстреля два глигана тази сутрин със същите церемонии и ритуали като средновековните ловци“.

В почти всяко село, общност или фракция в покрайнините има по една развалина, за да възвърне тяхната непретенциозност — фрагмент от стена, картина, параклис, внушителна църква, кула, замък, самотна неувяхваща чадъровидна ела, бранеща обработваем хълм, поне половинметрова фреска, още забележима сред хилядолетията трансформации, които я заобикалят. Пазена, почитана, сега тя е орнамент, който украсява аптека или кухнята на някой шоколатиер. Надписи, отпечатъци, следи, които също като нас копнеят да бъдат докоснати и никога да не потънат в забрава.

Научаваме по малко всеки ден. Спираме покрай всяка крайпътна преса за зехтин и опитваме от продукцията, докато намерим такъв, който да харесваме достатъчно, че да напълним нашата двайсетлитрова джара — керамична делва с канелка. При употреба един литър на седмица резервите ще ни стигнат до декември, когато ще се пресова новият зехтин. Дотътряме зехтинената ваза вътре през вратата на конюшнята и я наместваме в тъмен, хладен ъгъл.

Това е земята на географския район Кианти. Въпреки че виното тук се създава от същите сортове грозде и в голяма степен по същата технология, както е в самото Кианти, тези лозя се намират извън обозначените винарски региони на Кианти и трябва да носят различна класификация. Потегляме през хълмовете — запасите ни от току-що почистени, блестящи петлитрови бутилки подрънкват в багажника — и почукваме на вратата на всеки стопанин на лозе, на която има покана „дегустация на наливно вино“. Следобедите ни минават в разклащане на чаши и отпиване и накрая се спираме на едно вино от Палацоне — то да бъде нашето официално домашно червено вино.

От Серджо и няколко други стопани на градини купуваме всеки ден зеленчуци, подправки, плодове. Запасите ни от яйца са осигурени. Купуваме брашно за хляб в десеткилограмови хартиени пакети, а брашното от елда и пълнозърнестото — в двукилограмови пакети, от мелничаря в града. Още не сме взели решение кой ще стане нашият доверен месар, макар че високият млад мъж от Пиаце, който носи сатър, провесен на колана му „Долче и Габана“, изглежда, ще ни спечели. В Керче ал Пино има кооператив, където ни очакват и други необходими неща. А за помощ извън трапезата местната лавандерия е много повече от пералня. Предложенията й включват химическо чистене и шивашки услуги; под същия кипящ от работа покрив се помещават магазин за платове и плетачна фабрика. Собственичката продава и своите прочути ободрителни и тонизиращи напитки, местен незаконен алкохол, варен в казан за дестилиране, който често бълбука покрай парната преса. Съпругът й е обущарят на селото, синът й — автомобилен механик, жената на сина й е фризьорка и всичките им предприятия са спретнато групирани в скромната квадратура на техния двор. Следователно, постигнали сме основна поддръжка. Това е хубаво. Така исках да бъде.

Една сутрин, по пътя нагоре към бара, засичаме Барлоцо да закусва пред кокошарника. Гледаме как счупва яйце в устата си, отпива прилична глътка от бутилка червено вино, избърсва уста с кърпата си, връща виното обратно в чантата и се кани да тръгне нагоре по хълма. Викваме му да ни изчака, а щом стигаме горе в бара, той удря още едно вино, докато ние пием капучино. Казва ни, че всичкото това мляко, което поглъщаме, ще ни убие.

Като ни освобождава от нуждата да го каним на гости, а той да приема, Барлоцо просто добива навика да ни посещава всеки следобед в четири часа. А на нас ни става навик да го очакваме. Помежду си ние с Фернандо го наричаме херцога, въпреки че никога не се обръщаме към него директно с това име. Но в негова чест кръстихме къщата „Палацо Барлоцо“ и всеки път, щом я наречем така, лицето му поруменява като на момче. Никога не съм сигурна дали е от удоволствие, или от смущение.

Барлоцо и Фернандо общуват непринудено помежду си, както може да се очаква непринуденост между Гари Купър и Питър Селърс. Барлоцо обучава Фернандо как да се грижи за маслинения разсад, който съпруга ми развъди няколко месеца по-рано, още в началото, когато решихме да наемем къщата. Обсъждат кое място е добро за зеленчуци, но Барлоцо твърди, че по-голямата част от земята, прилежаща към къщата, се спуска надолу към кошарите с овце и че лехата, която е била кухненската градинка на майка му, е там, където Лучи са издигнали грозната циментова постройка, наричана от тях „плевнята“. Обяснява, че това, което е останало от градината, е твърде малко, за да се засади нещо повече от няколко цветя. Ала щом Фернандо му споменава, че го моля да построи външна пещ на дърва, тънкото очертание на тосканските му устни леко се извива нагоре и Барлоцо отсича:

— Ще ви заведа да видите един мой приятел в Понтичели. Той ще направи отливка на комина и купола. А наоколо има колкото искаш стари тухли, които можем да ползваме, за да наредим огнището и да иззидаме цялата стена около него. Ще ползваме глина и пясък, за да изолираме и…

Продължава да говори, трогнат според мен от очарованието, което предизвиква в погледа на Фернандо. Да не би съпругът ми да си е намерил герой? Като двама деветгодишни (т.е. каквито бяха някога деветгодишните), те вземат листове и моливи и сядат на пода с кръстосани крака. После започват да драскат примитивни схеми, не чак толкова различни от онези, които някой египтянин е рисувал за направата на първите фурни преди няколко хиляди години.

Разказваме на Барлоцо, че сме претърсвали за обществени фурни цяла Северна Италия, когато правих изследване за първата си готварска книга.

Любими ни станаха обществените фурни в някои от по-малките села на областта Фриули, фурни, които още се запалват всеки петък в полунощ с лозови клонки и грамадни дъбови цепеници, така че съботното печене да започне по зазоряване. Разказваме му за длъжността maestro del forno — майстор на фурната, човек, чиято социална и политическа позиция отстъпва само на тази на кмета. Майсторът на фурната поддържа пещта и разпределя времето за печене, което започва по изгрев и приключва точно преди вечеря. Всяко домакинство има своеобразна емблема, за да разпознава хляба си — груб кръст или някаква конфигурация от сърца или знаци, с които се порязват бухналите самуни, точно преди да ги пъхнат на дъното на фурната. А после, за да не се прахосва остатъчната топлина след последното печене, хората домъкват там керамични съдове и чугунени тенджери, пълни със зеленчуци и подправки, пол ти с вино, от време на време агнешко краче или едри парчета свинско с малки лукчета с виолетова ципа. А също и едро нарязани стръкове див копър, за да се задушават в жаравата през цялата нощ, а после да починат за известно време в изнемощялата фурна, вдъхвайки останалия аромат на дървесен дим. В неделя сутрин, преди службата, по-големите деца от всяко семейство идват да извадят неделния обяд и някои от тях увиват своя трофей в ленена кърпа, пренасяйки го до църквата за благословия от свещеника.

Сега горната извивка на тосканските устни почти се доближи до усмивка, затова разпитвам Барлоцо за обществената фурна в Сан Кашано.

— Всъщност някога в селото имаше две фурни. Едната беше на ливадата, на която сега е футболното игрище, а другата още си стои зад ремонтната работилница за трактори край пътя за Челе. Но обществена фурна не се употребява още от Втората световна война. А по-малките фурни, които голяма част от нас построиха в собствените си дворове, сега са хралупи на катерички или гнезда на гълъби, или вътре се складират инструменти и саксии — обяснява Барлоцо, сякаш не може много добре да си спомни защо или кога е станало така.

Той предлага тримата да работим по нашата пещ всяка сутрин, като започваме в десет, почиваме в един за обяд и после се скриваме от следобедната жега. Предложението му е добро, защото ние искаме рано сутрин да излизаме на разходка. Но подозирам, че Барлоцо вече го знае и затова е подготвил план, който да е удобен за нас.

Докато работим една сутрин, го питам защо това да не е новата обществена фурна, защо да не я запалваме рано в събота и да каним жителите на Сан Кашано да пекат хлябовете си.

Защото те не си пекат хляб. Вече никой не пече хляб. Нито вътре в къщите, нито отвън. Почти никой. Имаме две съвсем сносни селски пекарни, които редовно ни снабдяват. Хората в наши дни просто си имат други занимания. Всичко това остана в миналото — обяснява той.

Звучи като повторение на едновремешните тиради на Фернандо в нашата венецианска кухня, когато исках да пека хляб, да разточвам собствена паста или да конструирам шестетажни сладкиши, намазани с дебел слой кремове за торти. Тогава се опита да охлади страстите ми със същите аргументи. Казваше, че вече никой не пече хляб или десерти и не прави паста вкъщи. Дори бабите и неомъжените лели се редят на опашка в магазините, после цяла сутрин седят по кафенетата пред своето капучино — убеждаваше ме Фернандо тогава. Това същият мъж ли е — този, който сега няма търпение да пъхне ръце в тестото за хляб?

— Тогава защо ни помагаш с пещта, щом всичко това е останало „в миналото“? — любопитствам аз.

— Помагам, защото имате нужда от помощ — отвръща той. — Защото от всичко, което научавам за вас двамата, ми става ясно, че вие искате тъкмо „миналото“. Надявам се, че това не е само някакъв фолклорен антракт за вас двамата. Надявам се да стъпите здраво на земята. Имам предвид, че дойдохте тук от друг начин на живот и въпреки това изглежда очаквате да влезете в този живот точно какъвто е бил през деветнайсети век. Сякаш той ви е очаквал, сякаш е страната Утопия. Или по-лошо, сякаш е Сибарида8. Е, Утопия не е тук и никога не е била. И нали знаете какво е станало със Сибарида? Миналото тук понякога е било брутално и трагично, точно каквото може да бъде и настоящето.

Бързината, с която произнася финалните реплики, предизвиква у мен ледена тръпка под жарката следобедна светлина.

Не съм стресната нито от това, че възрастният херцог познава гръцката история, нито че накрая ще се захване да рови в душите ни. Той срязва всички канали за комуникация, освен че ни пожелава приятен обед през рамо и хваща краткия път през задната ливада нагоре към градчето. Въпросите на Барлоцо бяха и прикрити, и многозначни. Той може да е остър като ятаган, въпреки че не вярвам да иска да реже. Наблюдаваме го известно време, а после се споглеждаме, и двамата малко озадачени. Злоупотребихме с Барлоцо. Въпреки че именно той ни беше преследвал по своя често лисичи маниер, човекът, който обича да говори и да проповядва, да насажда своята история пред такава нова и нетърпелива аудитория като нас, нямаше да търпи да се промъкваме предпазливо по-близо до него или до спомените му. Барлоцо е човек с граници, с предели, неподатливи на натиск от наша страна дори и що се отнася до най-незначителните неща.

Макар и разочаровани, никой от нас не се изненадва, когато в четири часа на вратата на конюшнята не се почуква. Фернандо казва, че херцогът се държи настрана, за да се прави на интересен, и че това е театрален ход. Преструваме се, че не забелязваме, когато следобедът прелива във вечер без следа от него. Дълго кара публиката си да чака, по мое мнение. Отвън на терасата сме, сменяме обувките си и тъкмо се каним да отворим бара за аперитив, когато херцогът завива иззад обора.

— Имате ли бензин в колата?

— Сигурно — отвръща му Фернандо. — Но защо?

— Защото ви каня да излезем на вечеря.

Отправяме се на юг и минаваме през близките села Пиаце и Палацоне. Двайсет минути по-късно Барлоцо, който навигира от задната седалка, извиква „ето тук“, щом взимаме един завой, след който се издига доста интересна постройка.

Наполовина хижа, наполовина несиметрична барака, скромната постройка е заобиколена от внушителни магнолиеви храсти, по чиито лъскави листа са нанизани многоцветни лампи. Тяхното блещукане и трептене издава единствения звук в тъмната, тиха нощ. Наблизо, над тих огън, някой бърка смес от домати и чесън и ароматите им се издигат нагоре, примесени с дима от въглените на бавно горящи дърва. Оставяме колата на ръба на една канавка, до камион, който по думите на Барлоцо е собственост на готвачката, и влизаме в заведението, като избутваме завеса от червени пластмасови мъниста.

Машини за пинбол, винени бъчви, малък бар и душният въздух на петдесет хиляди изпушени цигари изпълват първата стая. Наоколо няма никого. Втора завеса от червени мъниста води до по-голямо помещение. Там като в столова са подредени дървени маси, всяка покрита с различен десен мушама. Барлоцо иска позволение и минава през една малка врата в дъното на стаята, като пуска на свобода наситения с пара дъх на добра кухня. Махва ни да го последваме.

Върху масивна дървена маса бавно и ритмично разточва кора за паста готвачката — собственичката на камиона, — дребна женица вероятно на около седемдесет години, чиято непослушна червена коса е прибрана под бяла хартиена шапка. Казва се Пупа, което значи кукла.

Прекъсваме финалната сцена от „Добрият, лошият и злият“, която проскърцва от телевизор, закачен на стената, сякаш е на литургия, Барлоцо, изглежда, знае, че трябва да изчака края на филма, преди да заговори, и затова ние също стоим, притихнали зад него. Щом Клинт побягва в Марема, Пупа — без нито веднъж да прекъсва разточването — обръща само глава към нас и като продължава да точи, ни казва добър вечер.

— Има само една порция пиле с чушки, доматена супа с хляб, цикория соте и хлебна салата — информира ни тя, без да сме я питали какво предлагат за вечеря.

— А пастата? — иска да знае Барлоцо и кимва към тънката жълта кора, която Пупа разточва.

— Не, тя е за утре, за обяда на Бенедето — отвръща му тя и бавно изпъва тяло.

— Тогава ще поръчаме от всичко по малко — казва й той и като осъзнава, че ни е забравил, добавя: — Извинявай, това са новите наематели на Лучи.

Връщаме се в трапезарията и се лутаме, разглеждайки украсата по стените: сериозна колекция от корици на комикса „Деърдевил“, всяка една в рамка от светлосин емайл. Барлоцо напълва глинена кана от канелката на бъчва с червено вино и го налива във водни чаши.

— Чакайте, чакайте, идвам — обажда се някой от другата страна на червените мъниста. Гласът принадлежи на около двайсетгодишен младеж, който сякаш изскочи някъде иззад магнолиевите храсти. Целият е облечен в „Армани“, блестящо черната му коса е оформена с гел в къдраво бретонче като на Юлий Цезар и разнася ухание на зелени лимони. Барлоцо го представя като Джанджакомо, внук на Пупа и на длъжност сервитьор.

Той се здрависва с нас, приветства ни, поздравява Барлоцо с три целувки, настанява ни да седнем, налива вино, казва ни, че агнешкото е божествено, и най-ненадейно се оказва, че тук, в тосканската пустош, може да ни нахранят до насита като в най-луксозен ресторант. Въпреки че това е тратория без меню, място, на което човек хапва, каквото баба е сготвила за деня, Джанджакомо настоява да вземе поръчките ни. Записва ги добросъвестно с мудна, непохватна ръка, като повтаря високо желанията на всеки по няколко пъти, а после хуква към кухнята и носи новините като горещи въглени.

— Иска да стане сервитьор в Рим и известно време ще се упражнява тук, преди да замине и да се внедри там — казва Барлоцо, сякаш да обслужваш масите в Рим, е същото, като да продаваш пощенски картички в Содом.

Барлоцо ни обяснява, че ловджиите тук носят дивеча си на Пупа. Тя го чисти, провесва го да се суши и го готви за тях. Един от ловците е неин amoroso, приятел, и по време на сезона всяка сутрин й се обажда по телефона от камиона си, за да й даде отчет колко птици е отстрелял. По думите на Барлоцо Пупа смятала, че е много мило да й звъни, докато е на път. Тя се обличала, оправяла си косата, напръсквала се с парфюм и чакала телефона да звънне.

Пупа непрекъснато се суети за нещо. Както и да е, с нейното гадже си уговарят среща и тя потегля да го пресрещне, за да й даде той своята торба с птици, които Пупа ще сготви за обяд. Тя му носи две панини, напълнени с мортадела — за закуска в осем часа, преди той да се хване на работа в градината си.

— През ловния сезон има повече диви зайци, глигани, сърни, фазани, бекасини и дроздове в кухнята й, отколкото в гората. Всички ловци носят плячката си тук, а после един след друг поръчват големи угощения за семейството и приятелите си, ала винаги готви Пупа. Тук е такова място, на което човек може да се обади сутринта и да поръча пържен заек и тенджера варен боб за обяд — разказва сякаш за собствения си обичай Барлоцо. — Когато човек се почувства самотен, поради смърт или друго, просто идва тук, в навалицата, на обяд или на вечеря. Дори вдовиците идват, но стоят предимно в кухнята и помагат на Пупа, преди всички да седнат да ядат заедно И да гледат „Дързост и красота“. После тръгват по хълмовете да събират дива зеленина за салата и разказват своите истории. Докато пак не стане време за готвене — обяснява той.

Барлоцо се държи собственически, сякаш седим на неговата лична маса. Пред нас има голям резен хляб и той го разчупва, като ни подава дебели късове от него, а накрая оставя и за себе си. И аз така раздавам хляб на моята маса, но за първи път някой друг ми го поднася по този начин. Започваме с онази последна порция пиле с червени чушки. Щом Джанджакомо я слага на масата, я напръсква с няколко капки от същото бяло вино, в което е била задушавана. После Джанджакомо изнася купа с хлебна салата. Има чуден цвят бордо, много различен от обичайния вид на панцанела. Тук сухият хляб, вместо да се мокри с вода, е натопен в червено вино, после е разбъркан с нарязани домати, парченца краставица и тънички стръкчета пресен лук, цели листа босилек; всичко е омесено със зехтин и е оставено да почива, докато всяка една съвършена съставка се опознае с другите.

После идват малки купички с прясна доматена супа, гъста от многото хляб и настърганото пекорино с остър вкус, преди да се появи поднос с най-фино нарязани агнешки парченца, оваляни в галета и изпържени, а след това сервирани с листа дива маруля. Пристигат и печени върху въглени телешки стекове с резени лимон, шише зехтин, мелничка за пипер и чинийка с морска сол. Самата Пупа се втурва навън с кръгъл бакърен тиган зеле, броколи, глухарче, спанак, сотирани с чесън и люти чушки.

За финал има ricotta di pecora, рикота от овче мляко, сервирана в чаени чаши. Пупа обикаля масата и налива еспресо върху рикотата от малко чайниче, което току-що е запарила. Оставя захарница и шейкър с какао. Гледаме как Барлоцо смесва по малко от това-онова, разбърква еликсира в чашата си и го яде като пудинг. Ние правим същото и аз искам да помоля за допълнително, но ме е страх Пупа да не ме помисли за лакома. Съвсем скоро ще разбере, че е вярно.

Докато вечеряме, помещението се пълни с няколко други малки компании. Забелязвам как Пупа се измъчва заради тях и се извинява, че в кухнята не е останало кой знае какво по това време, само хляб, салам и прошуто, малко сирене и мед, малко салата. Разбира се, изглежда никой от тях няма нищо против — едната двойка е с флорентински акцент, който прозвучава почти кастилски, когато произнасят определени думи, а другата — определено са англичани с тези елегантни, перфектно намачкани ленени дрехи. Всяка двойка има дете: флорентинците имат дъщеря, вероятно още ненавършила четири години, а англичаните — момче на шест или седем. Хубавичкото русо момченце, изглежда, е привлякло вниманието на флорентинката. Като се придвижва с рамото напред през помещението към масата на англичаните, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на бялата си рокля за кураж, тя спира пред стола на русото момче.

— Come ti chami? Io mi chiamo Stella. Как се казваш? Аз се казвам Стела.

Достатъчно смутено от безсрамното й присъствие, момчето още повече се обърква, понеже не я разбира. Баща му го спасява, като му обяснява:

— Иска да знае името ти. Тя се казва Стела. Отговори й на английски.

— Казвам се Джо — отвръща то без ентусиазъм.

Сега е ред на Стела да не разбере. Или пък не? Във всеки случай според мен е трудно да объркаш флорентинка. Тя прави излишни всички други встъпителни думи и казва:

— Allora, baciami. Dai, baciami, Joe. Forza. Un bacetto piccolo. Ами, тогава, целуни ме. Хайде, целуни ме, Джо. Опитай. Само една малка целувчица.

Явно Стела от малка се е научила да казва какво иска.

Черешите на Свети дух

Измийте, изплакнете и идеално подсушете два еднолитрови буркана. Разделете на две приготвените череши и ги разделете поравно във всеки буркан. Смесете черешовата или гроздовата ракия със захарта и разбъркайте добре, за да се разтвори захарта. Налейте по половин от сместа във всеки буркан, върху черешите. Затворете бурканите плътно и ги съхранявайте в кухненски килер или на тъмно, хладно място. В продължение на две седмици енергично разклащайте бурканите веднъж на ден, а после ги оставете да почиват на спокойствие още две седмици. На този етап плодовете могат да се съхраняват цяла година, преди да се използват, но щом отворите буркан, приберете останалите плодове в хладилник.

Същата процедура може да се приложи и с други дребни плодове с костилки, като кайсии и сливи. Малините, боровинките и цариградското грозде стават възхитителни, ако се консервират по този начин. Експериментирайте и с други аромати плодови ракии — например малинова или сливова.

Невероятни са, когато се ползват за гарниране на сладоледи или други сметанови десерти, но са подходящи и за сервиране с печено месо или месо на жар. Любимият ми начин да ги използвам, е да ги съчетавам с пресни или пикантни сирена. В последния случай сервирайте заедно с малка чашка от консервиращия алкохол.

Долината е в безопасност и ще печем хляб

В десет часа сутринта ветрецът разпръсва зеленикавия аромат на млада пшеница и Фернандо тихичко си тананика над ливадата:

— Ogni giorno la vita e una grande corrida, ma la note, no. Всеки ден животът е една голяма битка, но нощта, ах, нощта — Кълна се, овцете го слушат, толкова са неподвижни по време на сутрешните му неаполитански концерти. И аз слушам. И пея, с него. — Gia il mattino е un ро grigio se non c’e il dentifricio, ma la notte, no. Утрото се помрачава, ако няма паста за зъби, но нощта, ах, нощта.

Барлоцо закъснява за работа, но след по-малко от седмица търпелив инструктаж Фернандо без усилие смесва цимента, нанася, заглажда, заравнява и полага тухлите — справя се с маневрите по зидането на стената, която накрая ще обгражда пещта на дърва. В някои дни Барлоцо изобщо не идва и ни е ясно, че отсъствието му е обмислено, че усеща положителната нагласа на Фернандо към този първи творчески проект в живота му.

Доказателството: трудно ме търпят на строителната площадка; участието ми се свежда до пренасяне и домакинстване, докато мъжът ми открива ръцете си и това колко красота могат да създават те. Чудесно е за него, мисля си, но започвам да се отегчавам да стоя на едно място, приведена, в очакване на поредната команда да донеса лимонада или хартиени салфетки. Ето защо всеки ден си подарявам тези часове — за да ги прекарам насаме със себе си.

Първото нещо, което ще направя, е да се отърва от тосканската си униформа. Откакто сме пристигнали, не съм обличала нищо друго, освен работни ботуши, светлокафяви панталонки и зарязаната от дъщеря ми фланелка с „Кокто Тунис“. Въпреки че селският живот ми действа благотворно, провинциалните дрехи не ми прилягат. Аз съм редник Бенджамин9, която копнее за сандали и среща с приятел за обяд. По-скоро си искам бюстието и пола, която шумоли. Летният ми дрешник изглежда като гардероба на Мими за „Бохеми“. Тафта, дантели и тюл, кринолини, син ленен жакет с волани, същият, но ушит от шоколадова коприна, шапки, които да придърпвам силно надолу върху прекалено гъстата си коса. Романтична колекция. Деликатността на тези неща се балансира от няколко изключителни дрешки в стил четиридесетте от Норма Камали. Няколкото привидно градски рокли избирам да пренебрегна. Венеция поощрява всякакви стремежи, като импулсът за костюм е само един от тях. Там ми се струваше в реда на нещата да се лутам из тесните сенчести улички с надиплена дантелена пола, чийто бароков обем се смекчава от прилепнал пуловер с висока яка, а косата ми е обуздана в стегнат кок и прибрана с фиби ниско на тила. А на палубата на лодка, пореща светналите под звездите среднощни води, покрай мраморни дворци, които се поклащат, изникнали от лагуната, една жена може да се чувства възхитително в кадифена пелерина с качулка, пърхаща на студения черен вятър. Да трепкам, качена на бара тук, в „Чентрале“, със същата кадифена пелерина, може само да предизвика скандал и усещане за Хелоуин. Въпреки това правите полиестерни поли точно под коляното, четвъртитите блузони отгоре и обувките с отворени пети на моите съседки не са в стил, който мога да възприема. Нито пък ще прекарвам провинциалния си живот безопасно опакована в дънки, нагаждайки се към комфорта на другите.

Избирам от дрешника си тънка копринена рокля с мънички нашарени навсякъде по нея щампи от оранжеви и розови рози. Веревно скроена, нежно прилепваща към дупето, полата се разширява под коленете и спира в средата на прасците. Харесва ми как шумоли, докато се движа, сякаш е част от тялото ми. Решавам, че ще я нося със старите работни ботуши, предимно защото имам желание да пазя костите на глезените си по тези хълмове, но и защото контрастите ми харесват. Сутрин ще грабвам една жилетка и голяма сламена шапка, както и старите тъмни очила „Шанел“. По-късно ще се увивам в дълга бяла престилка за готвене. Вечер ще връзвам високо косата си, ще добавям огърлица и „Опиум“. И преди да се приготвя за лягане, ще плъзвам роклята над главата си, ще изпитвам удоволствие от аромата на слънцето и как се смесва с моя собствен и ще я хвърлям в мивката на банята, ще я изплаквам като бельо с капка тоалетен сапун, ухаещ на мускус, ще изцеждам водата от нея и ще я провесвам на последната от моите сатенени закачалки. До сутринта винаги ще изсъхва. Харесва ми идеята да не трябва да мисля какво да облека, като знам, че роклята с розите е най-хубавата от всички рокли за мен през тези летни дни.

Следващата точка в личния ми дневен ред изисква план за работа. Колкото и да искаме да залостим холандската врата срещу заповеди и нареждания като онези, които изтезаваха Фернандо в живота му на банкер, все пак трябва да се подчиня на някакъв вид дисциплина. Сега е мой ред да поработя известно време, за да може той да се наслаждава на новия си статус на пенсионер. Първата ми книга, написана във Венеция, е томче със спомени и рецепти, епизоди от пътуванията ми из десет региона на Северна Италия. Понеже е потънала в процеса на производство и е планирана за издаване късно наесен, точно сега няма друго какво да направя, за да й помогна да се придвижи. Междувременно имам договор за написване на втора книга на приблизително същата тема, но съсредоточена върху осем региона на Южна Италия. Осемнайсетте месеца, които са ми дали за проучване и писане, сякаш се разтягат пред мен като вечност, но все пак знам какъв фокусник е времето. Сега е моментът да започна да нахвърлям основното и да планирам пътуванията.

С нетърпение очаквам целия този процес и въпреки това, поне засега, по-скоро бих пъхнала всичко под жълтото дървено легло и просто бих потънала в тосканския живот. Но не мога. Макар да искам да остана вярна на нашия бунт срещу системата, чакат ме също и няколко месечни заявки от клиенти, които още ме тормозят от Щатите — бюлетин за малка група калифорнийски ресторанти, меню и разработване на рецепти за други заведения, и най-вече — концепция за стартиращ проект в Лос Анджелис. По-дълбоко скритата истина е, че аз се наслаждавам на всичко това, благодарна съм за тези възможности, които ще ни издържат и ще държат ръцете ни вън от нашите тънки джобове.

Заемам се да си подредя нещо като кабинет точно срещу камината в обора. И като хрътка, надушила заек, Барлоцо подава наполовина кокалестата си същност през вратата.

— Ti serve un mano? Имаш ли нужда от помощ? — пита той, загледан в огромната плетеница от компютърни кабели в ръцете ми. Херцогът вече разбира, че възприемам двайсет и първи век само в минимални дози. — Мислех, че ще пишеш книгите и историите си с перо върху овча кожа — казва ми той, докато се заема.

— Ползвам компютъра за обработка на текста. Само за обработка на текста. По-сложните операции оставям на Фернандо. Но ти пък откъде знаеш толкова много по тези въпроси? — питам го аз.

— Не съм много сигурен, че знам нещо, но сигурно е повече от теб — отвръща той. — Освен това всички инструкции са на италиански, а аз мога да чета. Ти си продължи с твоята работа като tappezziera — тапицерка. Все има нещо в къщата, което още да не е закачено или постлано.

Защо трябва толкова бързо да се връща към това свое престорено държание на негодник? Като поклащам глава и сподавям смеха си от едва ли не постоянната му нужда да крие добрината си зад това негово мрачно тартарско изражение и глас, издърпвам завеси от един голям куфар. Ушити са от тежък жълт брокат, а някога са висели в театър или параклис — според търговеца, от когото ги купих на панаира в Арецо. Разгръщам ги върху черния чугунен лост с дървените краища, резбовани като ананаси, който пасва отгоре над вратите на конюшнята. Материята се плъзва и застава на мястото си. Три пердета, всяко широко по един и осемдесет. Пердетата обаче са двойно по-дълги от необходимото и изобилната им материя се излива на огромни маслени локви по каменния под. Събирам едното перде отстрани с дълга червена сатенена лента, завързвайки я на съвършен савойски възел. Дебелият плат възпира слънцето, но то все пак подсилва цвета му, обливайки стаичката в златно. Херцогът не е обелил и думичка през всичкото това време. Дори сега, подпрян на бедрата си, наблюдава ефекта, но единствено усмивката му подсказва, че според него всичко е прекрасно.

Докато градежът напредва, хората от селото всекидневно се навъртат около мястото на пещта. Чува се мърморене и подсвиркване, някои казват, че пещта е formidabile — впечатляваща. Онези, които си скубят косите и кряскат „Богородичке“, твърдят, че ще вдигнем във въздуха цялата проклета долина още щом запалим това нещо. Тъй като Фернандо скоро ще я завърши, вече подпомаган от технологичен контингент — и официален, и доброволен, — хората от близките села се отбиват вечер, оставят колите си край пътя и идват да посетят пещта, като че ли е светилище. Своенравното ни чувство за хумор ни подсказва да я кръстим Санта Джована. Почти всеки, който се появи, иска да говори за фурната от своето детство, какво е пекла леля му в неделя, какви незабравими питки е пекла мама. Донякъде като църковен купел, донякъде като пчелен кошер, фурната е толкова голяма, че няма да мога да вдигам и да слагам нищо в пещта, без да застана на дървения сандък, който Барлоцо е укрепил с каменна плоча отгоре, за да ме повдига.

По неговия си начин, типичен за неолита, Барлоцо изработва инструментите ни на ръка. Бавно полира с пясък парче дъб, дълго метър и половина, и го превръща в дръжка, после я прикрепя към метален лист, който е сплесквал с камък, докато ламарината изтънее. Това е нашата фурнаджийска лопата. Той прави метлата от сноп сухи маслинени клонки, завързани с оплетени стръкове плевел. Със зловещ инструмент, който би могъл да е някакъв вид неандерталски пинцети, продупчва на равни разстояния други два метални листа, подрежда ги, отделя ги с трески от дъбовата дръжка. Това пък е решетката ни за охлаждане.

Двамата с Фернандо обсъждаме какъв хляб ще изпечем първо.

— Нещо с царевично брашно или с елда? Или тънки питки с розмарин отгоре?

Фернандо иска сушени черни маслини и печени орехи, и нищо с елда.

Херцогът още не е вдигнал поглед от своя метален пиърсинг. Знае, че разговорът ни е безполезен. Знае, че първите хлябове — и ако сме умни, както той се надява, всеки хляб, който опечем след това — ще бъдат чисто тоскански безсолни самуни с дебела твърда кора и жилава, кисела среда. Приготвяме нова biga — щипка мая, шепа брашно, малко вода, всичко се разбърква заедно, после се оставя да шупне и да събере сила, — за да добавим към тази, която донесохме от Венеция. Като начало ще смесим културите и ще сътворим тоскански хляб с венециански спомени.

Завършването на фурната се пада в неделя и се договаряме първото печене да е сутринта на следващата събота, последната от юли. След хляба ще задушим coscia di maiale al chianti — свински бут в кианти. Може би два бута, ако решат да дойдат достатъчно хора. Оставяме покани на бара, казваме на всички, които видим, за вечерята по освещаването, допълваме, че радушно ги приветстваме да донесат сутринта своето тесто за хляб и ако искат, да пекат с нас.

— Senz’altro, ci vediamo, ci sentiamo prima. Несъмнено, ще се видим, ще говорим преди това — отвръщат толкова много хора.

Отвън в градината, изпреварили слънцето, подреждаме дървата и подпалките, както препоръча Барлоцо, само че с по-голяма прецизност. Сътворяваме натюрморт от дъбови клони и лозови пръчки, а отгоре натрупваме голям наръч от сух див копър за аромат. За късмет. Фернандо поставя подобен сноп копър и още един с пръчки отдолу, и разпалва буен огън, от който се извиват пламъци, а през вратата на пещта бълват гъсти кълбета дим, скривайки ни дори един от друг. Побягваме от мястото на бедствието, докато не виждаме, че задушливият порив е овладян и тръгва да изпълзява по стените на комина, преди черният му рунически стълб да изригне през отвора. Кашляме, крещим и тържествуваме. Долината е в безопасност и ние ще печем хляб.

Седнали на два стола от ковано желязо, придърпани близо до фурната, сега сме акушерки, които чакат. Ливадите отвъд са зелени, просто зелени, като накълцан градински чай и целина, разбъркани с маскарпоне; маслиновите дървета просветват със сребристи сигнали към орляк препиращи се птички, а житните стърнища в по-далечните ниви са напечени до хрущене и трошливи като изстинал карамел. Живея живота, който винаги съм си представяла. Искам това, което вече имам. Когато го казвам на Фернандо, той отвръща:

— Време е да разместим дървата.

Може би имаме предвид едно и също нещо.

Като плъзва ръка в кожената каишка на домашно изработения си пекарски ръжен, той разбърква нажежената до червено купчина, пръска искри и отново опушва въздуха наоколо. Няма да чакаме още дълго, затова влизам вътре, за да оформя моите половинкилограмови кръгли паньоти, които съм оставила да втасват около час. Като използва ръжена отново, Фернандо изтиква въглените на една страна, а аз се качвам на моя сандък и хубавичко разтръсквам лопатата, мятайки хлябовете на дъното на фурната, бутвам с бедро вратата на пещта да се затвори и ги пращам на оня свят. Почти девет и половина е — мислехме, че до това време някой все щеше да дойде. Обаче още никой не се е появил.

До късно сутринта не ни навестява жива душа. Докато се пече втората партида, изваждаме пресния свински бут от червеното вино, в което е киснал, правим резки по обагреното месо, пълним нарезите с намачкан чесън, розмарин и карамфилчета, втриваме по цялата повърхност зехтин, а накрая пак изливам върху бута всичкото вино от маринатата. Фурната изстива, докато наместваме запечатания съд и го укрепваме с бялата пепел, надявайки се на най-доброто. Закусваме с първия си хляб, а също и обядваме с него, като го покриваме с прошуто и лакомо го сдъвкваме на мига, между глътки хладно вино „Требиано“.

Вече е почти девет часът вечерта. Като последица от свирепата, кратка буря, чезнещото слънце отново се появява и набързо пожелава лека нощ. Докато нареждаме масата за вечеря отвън на терасата, вдигаме поглед и виждаме Флори — неохотно се тътри надолу по хълма и придържа към гърдите си купа, сякаш е пушка, която пренася над река. На двайсет метра зад нея е херцогът — полюшва петлитрова бутилка с червено вино в плетена кошница. В края на краищата, ще има празнична вечеря.

Изтичвам долу да посрещна Флориана, която е останала без дъх от катеренето. Тя спира на пътя, зад нея са последните слънчеви отблясъци. Иглици дъжд лепнат по незабрадената й, пусната свободно коса, улавяйки я в своята блещукаща червеникавокафява рамка. Топазени бадеми са очите й, тази вечер осветени от нещо ново или старо, от някакво изящно тайно кътче, което често е трябвало да забравя, че притежава. Разговаряме около минута и Барлоцо ни подминава като момче, което е прекалено срамежливо, че да говори с две момичета едновременно.

— Belle donne, buona sera. Красиви дами, добър вечер — казва той, без да забавя крачка.

Гостите ни са вежливи, приятни и все пак изглежда, дори и да е едва, че носят донякъде бремето на задължението. Ала свинското е меко като прясно сирене, а сосът му е като гъсто черно греяно вино. Хлябът има вкус на опърлено дърво и на вечност. Още щом гостите започват да говорят повече помежду си, отколкото с нас, разбираме, че изпитват и голяма лекота да са в нашата компания. Опитвам да не се втренчвам в тях, но всъщност изглеждат прекрасно заедно — всеки се грижи за другия, без да излага отношението си на показ. Не мисля, че някога съм ги виждала да се докосват или дори да се поглеждат направо един друг и все пак около тях се усеща голяма любов — такава, каквато би била първата любов на света. Официално не са двойка или поне никой от тях по никакъв начин не ни е показал нещо подобно през всичките тези седмици. Всеки си има свой дом, свой живот и се занимава с нещо съвсем свое. Но би трябвало да има и нещо повече. Трябва да има нещо повече.

— Знаете ли произхода на думата „компания“, „компаньон“? — пита Барлоцо, докато взема нова питка и я разчупва през средата. — От латински. „Ком“ е „със“, а „пан“ е „хляб“. Компаньон е човек, с когото разчупваме хляб.

Всеки от нас вдига чашата си, всеки предава хляба на другия, а накрая всички плъзваме парченца хляб в останалия сос. Амин.

След вечеря господата искат да седят, да пушат и да сръбват от своята грапа. Ние с Флори решаваме да се спуснем до термалните извори, където двамата с Фернандо се къпем повечето сутрини. Пълним цели шепи бишкоти в книжна кесия и ги пъхваме в пазарска чанта с малко одеяло и стара хавлия, с която да си избършем краката. Проверяваме дали има батерии в две фенерчета, захвърляме сандалите си и нахлузваме гумени ботуши, които не са ни по мярка, но ги намираме в плевнята. Завити в шалове, зарязваме Фернандо и херцога.

Нощта бързо захладнява, ние се кикотим и треперим единодушни, че сме „siamo due matte“ — две луди жени — луди да тръгваме толкова късно. Усещам радостта на Флори от тази деликатно дивашка лудория и нейната радост пробужда моята. Докато вървим, тя заговаря за „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Харесва ми да си представям как тази шейсет и няколко годишна тосканка с глава, покрита с прерафаелитски10 къдрици, чете американски приключенски роман.

— Знаеш ли, Шу, винаги съм искала да построя точно такъв сал и да се нося по същата тази река — най-голямата река в света. Да спра на някой самотен бряг в края на гората, да запаля огън, да опека бекон и да го изям направо от тигана. Как казвате панчета на английски? А, бекон. Разбира се. Би било наистина прекрасно.

Щом стигаме долу, до изворите, чертаем дъги с фенерчетата и търсим подходящо място за сядане, изхлузваме ботушите си и натапяме крака в топлата, процеждаща се вода. Но след като краката ни се затоплят, телата ни остават по-хладни и Флори се пресяга за одеялото. Като се увиваме около раменете с него, сядаме и разговаряме за книгите на живота ни. Въпреки че обича „Хъкълбери Фин“, Флори казва, че любимите й „чужди“ книги са „Мадам Бовари“, „Дейвид Копърфийлд“ и „Ана Каренина“. Особено „Ана Каренина“.

— Ах, как исках да познавам мъж като Вронски. Някой опасен като него. Опасен с това, че никога не би могло да има никой друг, освен него. Знаеш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да — отвръщам, но всъщност знам прекрасно. Още увити в одеялото, с изхабени фенерчета, ние лягаме назад и сплескваме бурените и стръковете мащерка, като си правим малки гнезда с лица, обърнати към луната. Тласкани от ветровете, облаците бързо плуват край нея, толкова бързо, че сякаш и ние плуваме, по гръб, сред небето. Свободни.

Флори се надига и сяда, изважда краката си от вира, после поляга до изворите, потапяйки ръце във водата, още загледана в луната. От някакво много далечно място се втурва спомен.

— Някога познавах една жена, която приличаше на теб — споменавам й аз.

— Да не искаш да кажеш, че приличам на американка? — пита свенливо Флори, като се извръща леко, за да ме погледне.

— Не точно. Видях тази жена само веднъж. Била съм на осем-девет години, мисля, гостувахме на приятели или далечни роднини на баба ми, които живееха по крайбрежието на Лигурия, до Генуа. Май не бях особено щастлива, че съм там. Както и да е, един ден отидох да се шляя по плажа близо до къщата им и видях една жена, която печеше картофи върху огън от плавеи. Носеше няколко пласта дълги поли и цялата беше увита в шалове и кърпи. Усмихна ми се и аз седнах на пясъка до нея да я гледам. Като извади малка сребърна бутилка от джоба си, тя се пресегна, обърна дланта ми нагоре и изля няколко капки от нещо гъсто и тъмнозелено в нея, вдигайки я към устните ми. Сръчно изсипа малко и върху набръчканата възглавничка на своята ръка и го изсмука, като затвори очи и се усмихваше. Аз направих същото. Отначало ми се стори ужасно, като лекарство за болен стомах, но щом го глътнах, усетих истинския вкус и също се усмихнах. Така се запознах със зехтина.

Флори остава приведена над водата и всъщност говоря пред затворените очи на профила й. Тя поглежда, обръща се към мен, изпъва крака напред, оправя си полите. С устни, присвити в гальовна усмивка, Флори остава неподвижна.

— Моля те, не спирай. Разказвай ми още.

— Ами, Картофената дама се свиваше долу на пясъка точно както направи ти преди малко, а дебелите й гумени ботуши се подаваха изпод полите й. Взираше се в огъня или ставаше и мяташе ту камък, ту голямо парче дърво към морето, а щом картофите станеха на златисти шупли, ги обръщаше и ги намазваше със зехтина. Хвърли шепа сол, извадена от някакво друго място с вълшебни запаси, и вдигна високи, подскачащи пламъци от огъня. Най-после набоде два-три картофа на една клонка и ми предложи да ги вкуся. Вече откровено бях почнала да треперя от глад и ги изядох, като си опарих устата. Опитах вкуса им и вкуса на момента с някакъв нов апетит. Исках аз да съм нея. Исках да съм тази жена на плажа. Исках полите й, шаловете, наметалата, сребърната бутилчица. Исках да направя така, че един картоф да има по-добър вкус от шоколадов пай. Повече от всеки друг, тя ме остави да видя себе си. Понякога си мисля, че Картофената дама сигурно е била сън или привидение в червена дреха, дошло, за да ми предаде великата тайна, че да живееш за мига и да си доволен от порцията си, ще ти осигури най-хубавия живот от всички. Но жената беше истинска, Флори. И като се замисля сега, вероятно и тя е имала своите проблеми. Но някак изглеждаше отделена от нещастието и успяваше да извлече красотата от онзи следобед така ловко, както вадеше шишенцето от джоба си. Това беше нейният дар за мен. Накара щастието да изглежда като избор.

— Мислиш ли, че е истина? Въпрос на избор ли е щастието?

— В повечето случай е така според мен. Поне много по-често, отколкото много от нас разбират или вярват, че е.

Камбаните в селото известяват полунощ като в приказката за Пепеляшка. Ние се суетим наоколо, събираме нещата си и нахлузваме ботушите. Като се смеем по целия път, изкачваме хлъзгавия склон и се издърпваме една друга по стръмното. Заварваме мъжете седнали на пода на терасата, с лице един към друг — херцогът преподава урок по астрономия на спящия Фернандо.

— Виждам, че всичко тук е наред, затова се качвам нагоре и отивам да спя — Флори се смее с нейния тъничък момичешки смях, а херцогът се разгъва по цялото си протежение, за да я последва и техните „лека нощ, лека, съкровища“ звънтят през ветреца в мрака. С ръце скръстени пред гърдите, в опит да разтрия раменете си и да ги стопля, стоя и си мисля колко много си приличат човешките копнежи — да лагеруваш край Мисисипи, да нагазиш в етруски извор, пърженето на бекона, ароматът, който може да долети от картофа, и тревите, наредени заедно върху пушека на огъня, мирисът на бурно море и пресипналото стенание на водата, която стърже в камъка, вълните, как напредват все повече и повече върху пясъка, търсейки края на земята. Търсят почивка. Така правим и ние.

Schiacciata Toscana — Тосканска скиачата (плоска питка)

В голяма купа размесете маята и захарта в хладката вода и бъркайте, докато кристалчетата захар се разтворят. Покрийте с найлон и оставете за 10 минути. Разбъркайте зехтина и солта заедно и ги изсипете в сместа с маята. Започнете да прибавяте брашното, чаша по чаша, като разбърквате добре след всяка доза. Прибавете царевичното брашно наведнъж и размесвайте, докато получите меко, сухо тесто. Ако тестото ви се струва лепкаво, прибавете допълнително брашно — една по една супени лъжици. Обърнете тестото върху леко набрашнена повърхност и го месете 10 минути. Поставете го в чиста, леко намазнена купа и го покрийте с найлон. Оставете го да втасва един час или докато обемът се удвои.

Освободете въздуха от тестото със силен удар, разделете го на две и разтеглете всяко парче върху дъното на леко намазнена тавичка за печене с диаметър 30 сантиметра, поръсена с царевично брашно. Тестото малко ще се противи, но не се изкушавайте да използвате точилка. С върховете на пръстите си избутайте тестото до краищата на тавата и го оставете да почива. Върнете се към него след няколко минути и пак го издърпайте до ръба. До този момент тестото си е починало достатъчно и би трябвало да се държи доста послушно под пръстите ви. Покрийте подготвените скиачати с чисти кухненски кърпи и ги оставете за половин час. През това време загрейте фурната на 230 градуса.

След второто втасване притискайте, с кокалчетата надолу, юмруци върху повърхността на питките, като ги „сплесквате“ и образувате вдлъбнатини. Напръскайте отгоре скиачатите със зехтин, който ще се излее във вдлъбнатините, и поръсете розмарина и морската сол, ако ще ги използвате. Печете питките 20–25 минути, или докато придобият тъмнозлатист цвят. Прехвърлете изпечените хлябове от тавичките върху метални решетки, за да се охладят. Като използвате сладкарска четка, намажете горещите, току-що изпечени питки с няколко капки зехтин.

Сервирайте ги топли или на стайна температура. Според обичая, вместо да се режат на парчета, скиачатите се разчупват и се раздават на масата от ръка на ръка.

Ти да не правиш дюшек с пълнеж от розмарин?

Лявото. Винаги лявото. Отражение на политическо виждане в тази част на Тоскана и на ръката, която Барлоцо използва — умело като маестро пред своя оркестър, за да подсили речта си.

— Siamo un ро rossi qui. Ние тук сме малко червени — казва той една вечер, докато се катерим към бара за аперитив.

Има предвид комунизма. Червеният цвят символизира политиката, пуснала корени тук след Първата световна война, когато контадините, земеделците, се върнали у дома в Тоскана по-малко на брой, отколкото когато заминали. Пропастта между имащите и нямащите се била задълбочила още повече и мизерията станала свирепа като чума. Хората умирали от глад, сякаш войната още бушувала. Политическите фракции, които се пръкнали от тази беднотия, настоявали за правото да работиш и да ядеш — нещо не много по-различно от това, което искали подобните фракции в Русия. Ето какво означавало да си червен тук. И още е така.

След Първата световна война държавата издавала и преиздавала закони, изобретявайки възхитителни на думи системи, някои от които дори били приложени, функционирали, донесли облекчение. Но инерцията била прекалено слаба, твърде погрешно насочена към останалото средновековно крепостничество за онези, които още обработвали земята. Аристократите продължавали да сключват договори със своите неграмотни земеделци, като заявявали, че седемдесет и пет, дори осемдесет процента от реколтата ще бъде преотстъпена, но господарите знаели много добре, че с този дял селяните щели да продължават да гладуват. Образованието на децата на земеделците било забранено не само защото дори и най-невръстните ръце можели да работят, но и защото непровокираните умове гарантирали поредно поколение в робство. Както правели от седем-осем века насам, облечени в красиви палта, скроени от скъп плат, яздейки високо върху седлата на своите охранени кримски ловджийски коне, с печалбата земевладелците купували още земя. Винаги нова земя, без мисъл за по-добри сечива или ремонт на къщите, които крепостните им селяни обитавали заедно с животните. И така, по време на краткия мир между двете войни имало време само да закърпват с преустройство. Но след това левите фракции набрали сила.

Аристократите си останали аристократи, но местното законодателство настойчиво им внушавало да проведат реформи. Дяловете на фермерите били увеличени, а нищетата била смекчена. Твърде малко, твърде късно — много селяни отдавна били побягнали на север в трескаво очакване на среща с индустриализираната мизерия. Надниците, с които едва можело да се купи храна и да се плати наемът, им изглеждали невероятно щедри и хората не искали да се връщат обратно.

Седнали по залез върху каменната стена на площада, с глинена кана вино до нас, тримата говорим за политика. Херцогът довежда темата до настоящето.

— Винаги има щастие в новия куп проблеми. И понеже това е истина, в момента през селото минава друг вихър. — Къдрички дим се вият около бялорусата му коса. — Кампанията на прогресистите.

Прогресистите са по-кресливите от двете обособени обществени секти в Сан Кашано. Те драпат да скочат в бъдещето, като блъскат с юмруци и крещят „достатъчно“, изисквайки прогрес, сякаш се черпят с джин. С по-натъжени гласове, другата секта — традиционалистите — се увъртат около ритуалите и твърдят, че единственият истински прогрес чака на няколко крачки отзад, в миналото.

Прогресистите, които живеят в селото, искат да продадат своите разпадащи се къщи с червени покриви, скупчени покрай малките, лъкатушещи улички. Ние с Фернандо смятаме тези къщи — непокорни и омагьосани вечно да са килнати на една страна — за доста красиви и искаме да си купим такава. Ала селяните предпочитат жилищна кооперация или апартамент в един от розово-жълтите панелни дворци, които чакат в ниската част на селището. Вече няма да качват дърва нагоре по стълбите и да свалят обратно пепел надолу. Само прилежните, безстрастни пламъци на хубав огън от газ. Копнеят за вградени, облицовани с пластмаса дрешници, а не за онези гардероби от черешово дърво, огромни и дълбоки като пещери. Искат мивки от неръждаема стомана, а не някаква си мраморна вана, изтъняла от матриархално търкане; искат грамадни, фалшиви слънца, полюшващи се от таваните, вместо грубите, ръчно ковани железни фенери, които преди сто години дядото на Биаджоти изработвал за цялото село.

Що се отнася до прогресистите, които още живеят в провинцията и обработват земята на благородниците, те копнеят да забравят своите къщи без наем, със стени, дебели един метър, вледенени осем месеца в годината, където някога са живели по три или четири поколения от едно семейство и всяко поколение се е грижело за другите. Но вече няма такива епични семейства. След като старите умират, а младите бягат, само онези, които са твърде възрастни, че да избягат и твърде млади, за да умрат, само те остават в този неподвижен, застинал живот.

От известно време вече всеки месец се плаща надница за обработване на земята, заедно с много справедлив дял от реколтата. И прогресистите твърдят, че определено са достатъчно богати, за да купят своя собствена част от розовожълтите палати, където мобилните им телефони ще имат чист сигнал, а те ще се радват на повече входове за телевизори и по-малко прозорци за миене. Но не само страстното желание за електронни забавления и равни, гладки стени подтиква прогрестните. Ядът тук е наследствен.

— Това е утайката, останала от акционерната система — казва Барлоцо, а Флори се появява на площада и носи чиния, завита с кухненска кърпа.

Приближава на пръсти и шепне „извинявайте“, сякаш влиза със закъснение за второто действие на „Мадам Бътерфлай“. Барлоцо засвидетелства пристигането й, като става, поема чинията от нея и я слага на каменната стена до виното ни, после целува ръката на Флори и й дава стола си. Без да престава да е любезен, той подхваща:

— Посрамени, още работят като изполичари по нивите на благородниците, посрамени, още му отдават почит, свалят му шапка и по-скоро безропотно, отколкото с гордост оставят кошници с най-хубавите манатарки и най-тлъстите трюфели пред високите му излъскани врати. Чекът за заплата е прекалено тънко лустро, за да замажеш историята на един крепостен.

Като знае, че под кърпата чака нещо великолепно, Фернандо я повдига от чинията и разкрива нещо, което на пръв поглед е сладкиш, но впоследствие се оказва, че е хляб с пекорино. Той нарязва тънки, много тънки филийки с малкия нож, който Флори остави на ръба на чинията. Тя е донесла хартиени салфетки в джоба на пуловера си. Без да сваля очи от херцога, вади салфетките, слага по една под всяко парче хляб, докато Фернандо го реже, и раздава на всеки от нас. Това безмълвно смаляване на хляба и още по-тихото разпределение е извършено от Фернандо на добре отмерени интервали.

— Традиционалистите клатят глави. Едни живеят в селото, други до обработваемата земя, но никой от тях няма да се пресели в розово-жълтите палати. Казват, че животът бил по-хубав, когато беше по-труден. Казват, че храната имала по-добър вкус след продължителен глад и че няма нищо по-хубаво от това да виждаш всеки изгрев и всеки залез. Казват, че такъв би трябвало да е животът — да се трудиш, проливайки пот, да изяждаш своя дял, да спиш като дете. Казват, че не разбират тази ненаситна жажда да трупаш вещи, които не можеш да изядеш или изпиеш, да облечеш или да се топлиш с тях. Помнят времето, когато трупане още значеше да събереш три торби с кестени вместо две. Казват, че съседите им са изгубили способността да фантазират и да чувстват, а някои — и способността да обичат. Според тях, тъй като всички имаме всичко и същевременно нямаме нищо, единствената ни задача е вечно да се стремим да проумеем ритъма на нещата. Светлината, тъмнината. Сезоните. Живей с благодарност в изобилието, живей с благодарност и в нищетата. Или ги приемаш и двете, или се самозалъгваш с подобие на живот. Казват, че всеки, който е отишъл да живее в розово-жълтите палати, иска да умре, а междувременно гледат поредното, още по-изродено телевизионно предаване с танцуващи момичета и водещ с грозна перука, наричайки това преживяване „свободно време“. Леснината и охолството се просмукват едно в друго и създават едно-единствено чувство, което май много прилича на безхаберие. При целия този лесен живот, при това изобилие. Какво може да очаква човек от тях, освен безхаберие?

Думата, която Барлоцо употребява за безхаберие, е sprezzatura. Тежка дума, тежко понятие. В превод означава „състояние, в което не се изисква усилие“. Означава да овладееш нещо — изкуство, живот, — без всъщност да работиш над него и резултатът е безхаберие.

— Традиционалисти, прогресисти, ох. Може би единственото, което има значение, е да доведем живота си до края. Сещате се, да накараме живота да продължи до последно, така че всичките му части да излязат по равно, все едно потапяш последното парче хляб в последната капка зехтин от чинията и го изяждаш с последната глътка вино в чашата си — обобщава Флори.

Херцогът става, отива при Фернандо и слага ръце на раменете му. Мести погледа си от мен към Флори и обратно от Флори към мен.

— Вие с Флори сте много сходни, Шу. Но ти повече приличаш на майка ми. И за нея животът беше труден.

— Но аз не мисля, че животът е труден.

— Е, да. Сега със сигурност не мислиш. Не и след всички „настройки“, които си направила през годините. За нея животът беше прекалено ярко осветен, твърде голям и твърде далечен, затова присви очи и скъси предния план. Като художник импресионист заглади грапавините, създаде своя собствена дифузия, своя прозрачност. Гледаше живота сякаш на светлината на свещ. Сякаш почти винаги блуждаеше в нещо като елегантно неподчинение. Здраво вкопчена в тайните си. Като теб. И мислеше, че всичко може да се реши с питка хляб. Като теб.

— Вярно е, тя вижда нещата по свой си начин — казва Фернандо и разказва една история за мен и Ерик.

Веднъж го возех към училище по шосе „Рио Американо“ в Сакраменто. Познавахме всяка отбивка и завой на това шосе, всичките сгради и забележителности по пътя, затова една сутрин, когато на около сто метра пред нас забелязах нова табела, смушках Ерик и казах:

— Виж, скъпи, нова френска пекарна! — „Pain“, хляб — това прочетох в четирите яркочервени букви.

— Мамо, на табелата пише pain. Pain като болка. Това е клиника, мамо11 — отвърна ми той.

Понеже е човек, който никога няма да развали някоя хубава история в името на истината, Фернандо разкрасява подробностите и с херцога плесват ръце. Изчаквам, докато утихнат и смущението ми малко се смекчи, а после питам Барлоцо:

— Какво знаеш ти за моите тайни?

— Ако знаех нещо за тях, нямаше да са тайни, нали? Мога само да кажа, че загадъчните хора обикновено разпознават другите загадъчни хора.

— Значи, ако усетиш, че имам тайни, това означава, че и ти също имаш. Така ли? — питам аз.

Флори повдига глава и бързо се съвзема от изненадата си, като посяга към чинията, която, с изключение на трохите и стария сребърен нож вече е празна.

— Да. И нека засега просто си останат такива.

— Добре. Но що се отнася до опитите ми да решавам проблемите с хляб, ами, според мен каквото и да се случва, една хубава франзела не може да навреди. Като стана дума за хляб, пак ми свърши розмаринът. Ще ми донесеш ли малко?

— Ама ти да не пълниш дюшек с розмарин? Никога не съм познавал човек, толкова обсебен от тая проклета трева, колкото си ти — отвръща ми той.

— Може би, защото ми липсва морето. Розмарино. Розата на морето. Онова обрасло място до старите бани е почти толкова хубаво, колкото и вкоравените от сол храсталаци, които растат покрай Средиземно море.

— Ще ти донеса толкова розмарин, че да напълниш поне десет дюшека, и с удоволствие ще седя до края на колкото кажеш от екзотичните ти вечери. Но може ли лично за мен винаги да правиш питка нормален, обикновен хляб? И да ми наливаш чаша вино, и да слагаш каничка зехтин на масата? Мисля, че е време да се науча на това, което прави Флори — да свикна да завършвам нещата по равно — и хляба, и зехтина, и виното.

Слагаш пилето в тава за печене върху хубаво легло от ряпа, картофи, лук, праз, моркови…

В някои от сутрините се отказваме от разходките надолу до топлите извори и се покатерваме зад селото, до мястото, където са били първоначалните терми, т.е. спа. Самата дума „спа“ е латински акроним на salus per aquum, здраве чрез водата. Надничайки в изоставените зали, където някога Медичите са идвали да топят телата си, се чудим: ами ако е вярно това, което докладва селското разузнаване? Основната реконструкция на баните от флорентинска корпорация определено би променила колорита на селото. То би се превърнало в изкушение за изисканите и стресираните, които ще идват да се възстановяват с топла вода и масажи на болните си гърбове. Дремещото селце ще се събуди, но не непременно от красив принц. Поглеждам крадешком моя красив принц, докато вървим мълчаливо, всеки от нас залутан в собствените си блянове. Ала какво е това? Какво е това бавно, продължително потреперване в мен? Може ли да е предизвикано от безпокойството на ветровете, които се опитват да изтласкат лятото? Дали пък не е от съпружеската му силна ръка на ханша ми, докато вървим един до друг? Лицето ми гори там, където той ме докосна преди минута, когато ме целуваше. Хареса ми неговият вкус, останал по устните ми, и това как се смесва с вкуса на кафе, на мляко и хляб, на зрънцата неразтопена захар по неговите устни. Като хубав маслен кекс, такъв вкус има. Как може да ми го причинява? Как може да ми замайва главата? А възможно ли е да не е от него? От високото кръвно е. Защо не се сетих? Сигурна съм, че е това. Високото кръвно налягане предизвиква треперене. Или пък е някой хормон, който е хукнал да си върви, после пак се втурва обратно, ей така, за забавление? Може би е от Фернандо. Решавам, че е заради него, но е противно да не съм сигурна. А по-ужасното е, че този мъж може също толкова умело да предизвика у мен трепет от друг вид.

Отвън в градината съм, занимавам се с едно пиле, приготвям го, както Флори ми каза, че го е поднасяла майка й за неделен обяд. Направила съм точно това, което ми е наредила: „Слагаш пилето в тавичка за печене върху хубаво легло от ряпа, картофи, лук, праз и моркови…“

Инструкциите й бяха секнали тук, затова продължавам сама. Напълвам корема му с шепа чесън, скилидките са смачкани, но небелени, после натривам гърдите до блясък със зехтин, а накрая го украсявам с дебело клонче розмарин. След около час в пещта на дърва кожата е добила бронзов загар и е хрупкава, соковете изтичат на златни поточета и аз изваждам пилето да престои в продълговата, дълбока, затоплена чиния. В къщата поставям тавичката върху силен огън, изстъргвайки мазнината от печенето и парченцата карамелизирани зеленчуци, които лепнат по тавата, и освещавам всичко това с бяло вино, като накрая преобразявам соковете в сос, който има вкус колкото на съботна вечер, толкова и на неделно пладне. Поставям в соса копанки от хляб и ги оставям за момент да се накиснат в него, докато загрявам половин чаша вин санто12 и пускам шепа едри зибиби — стафиди от остров Пантелерия срещу Сицилия. Дивите марули, всичките измити, подсушени и увити в кухненска кърпа, са готови в хладилника. Отварям совиньон блан от Кастело дела Сала и го набучвам в кофичка с лед.

Моне би харесал масата на терасата, така както е пищно украсена с кана, пълна с макове и лавандула, и свещи, поставени в стари корабни фенери — защита от душните ветрове в девет часа. Викам Фернандо, който е някъде на горния етаж. Слагам хладните марули върху блюдо за сервиране, напръсквам ги с повечко сос, нареждам накиснатия хляб отгоре, посипвам топлите винени стафиди върху хляба и накрая поставям пилето върху цялото това творение.

Умирам от глад.

Виквам от основата на стълбището:

— Фернандо. Вечерята е готова.

Наливам виното, стоя на терасата, отпивам от него с опряна на хълбок ръка и загледана в заника на деня. Фернандо още го няма. Излизам навън в градината и виквам към отворените прозорци:

— Фернандо, ще слезеш ли долу да вечеряш с мен?

Един човек, който не е Фернандо, подава глава от прозореца на гостната. Дори и в тъмното го разпознавам. Може би по-скоро усещам присъствието на стария си приятел, господин Променливо настроение. Променливо настроение, който така властно командваше мъжа ми във Венеция, ни е намерил в тосканското ни убежище.

— Не съм гладен.

Променливо настроение никога не е гладен.

— А защо просто не дойдеш да ми правиш компания? Пилето изглежда чудесно. Поне пийни чаша вино, хапни малко хляб. Ела да си говорим. — Пробвам всички стимули, които действаха в миналото, но нито един от тях не дава резултат.

Майстор на драматизма, той оставя да се натрупа напрежение за няколко минути, а след това го чувам да се смъква по стълбите. Отпивам бавно глътка вино. Един поглед към него и виждам, че се е превърнал в яничар, тръгнал да воюва със съдбата си. Започва с изказването, че напускането на банката не му е донесло великите брегове на спокойствието, които е търсил. Оплаква това, което е загубил: няма сигурност, няма положение, няма титла.

— Само това забутано място, на което мислех, че ще намеря покой — казва той.

Искам да му отвърна, че покоят не е зависим от географията и че ако не се е чувствал спокоен във Венеция, как може да очаква да му е спокойно в Тоскана. Но не казвам нищо. Само го поглеждам с мълчалива почуда, а в ума ми прехвръкват великолепни картини от изминалите седмици и месеци. Казва ми, че се чувства ограбен. Изрича това обвинение, докато стои много близо до мен.

— И аз ли съм крадецът? — искам да разбера. Вече и аз съм на крака.

— Да, естествено, че си ти. Точно ти го накара да изглежда възможно — отвръща той. — Точно ти ме накара да повярвам, че мога да израсна и да бъда някой друг, освен добрия стар Фернандо — добавя мъжът ми в пълна готовност да посрещне благостите, които знае, че се задават.

— Добрият стар Фернандо е най-хубавият мъж, който съм познавала. Не го изоставяй. Вземи го със себе си и бъди търпелив. Вместо да се тревожиш кой с какво те ограбва, притеснявай се как ти сам се ограбваш. Ти крадеш от времето, Фернандо. Колко си арогантен, приемаш вечер като тази, сякаш е някаква кисела вишна, и изплюваш половината на земята. Всеки път, когато се върнеш към миналото, губиш време. Толкова много ли ти е останало за прахосване, любов моя?

Да не би да е очаквал някоя турска фея да му заравни пътечката през тосканската гора? Не беше ли пълното му изтощение от ролята на слуга причината за неговото бягство? Изглежда, Фернандо не може да понася никаква емоция, освен меланхолията. Знам, че тази меланхолия е зов за утеха, но въпреки това подръчното ми съчувствие е безсилно пред нея. Неговото е мир, изграден върху клечки. Най-малкото стълкновение между по-дълбоките сили разбива измамната стабилност. Като птиче гнездо, носещо се по вълните, тя потъва.

— Защо вечно настояваш, че пропадаш от ръба на земята? Не си ли чувал? Земята е кръгла, така че, когато усетиш, че падаш, свий се, превърти се и пак стани, точно както на всички други ни се налага да го правим — вече викам.

Въпреки това не ме чува. Изваждам Андре Жид и чета:

„Ако човек желае да открие нови земи, трябва да се съгласи да прекара много дълго време в морето.“

Казва, че това са глупости, крещи, че цял живот е бил там, в морето. А сега е още по-навътре в морето.

— И искаш ли да поема вината за това, след като ти беше човекът, който напусна работа, без дори да го обсъдиш с мен, след като точно ти нямаше търпение да продадеш къщата и да станеш начинаещ. По-лесно ли ще ти е да забравиш тези истини и да ме оставиш да угаждам на жизнерадостното ти цвилене? Това ли е цената да съм ти жена? Не знам дали мога да я платя. Не знам искам ли да я плащам.

Забелязвам, че говоря тези неща на чист, разпален италиански. И то със свежо, хапливо красноречие. Аз съм Ана Маняни и София Лорен. Слисана съм, докато гледам от някакво безопасно място вътре в себе си как тази друга жена, която съм аз, хапе края на ръката си, тропа с крака, тръсва глава. Наистина ли съм аз тази, която така гръмогласно кълне? Има нещо ободрително в това да избълваш навън трите години, стоте години преглъщани тръни. Да, аз съм. Мъничката аз, която просто заплаква, когато я заболи, или се усмихва, казвайки нещо задълбочено и утешително на човека, който може да е наблизо. Имала съм нужда от друг език, за да ме освободи от собственото ми възпиране, от самоцензурирането на доброто момиче. Махам се.

Направо излизам през вратата. Минава десет. Нощта още е безлунна и още съм гладна. Иска ми се да бях взела пилето. Въпреки че е горещо, треперя в роклята на оранжеви и розови рози, сякаш е ноември. Гладна съм, а роклята ми е толкова тънка. Не съм наясно защо тези два факта изглеждат свързани. Отначало тръгвам към Челе, но се отказвам и рязко свивам наляво, надолу по стръмната песъчлива пътека към един от топлите извори. Подхлъзвам се и се препъвам в тъмното без ботуши. Посядам за малко на ръба на една скала и чувствам как сълзите напират, но просто съм прекалено ядосана, за да ги оставя да рукнат. Помагам си с туфите диви цветя, разположени от двете страни на пътеката, за да се изкатеря обратно нагоре по стръмната страна на хълма. Забелязвам колко са деликатни цветята, но им се доверявам да ме държат. Нямам разрешително да шофирам в Италия. Имам силните си крака, сандалите с каишки, които протриват кожата и ми причиняват болка между пръстите. Забравила съм да си взема портмонето. Но така или иначе, в него няма много пари. Като говорим за загуби, бръквам в джоба на роклята си и изваждам банкнота от пет хиляди лири. Каквото и да е следващото, което ще правя, трябва да го финансират. Стъпвам бързо и тежко, докато се спускам към Шосе 321 за Пиаце. Шест километра осветен от звездите селски път. Съботна нощ в Тоскана.

С изключение на няколко преминаващи коли по пътя срещам само една млада сива лисица. Вървя бързо, сякаш съм тръгнала към определено място, но няма къде да отида. Знам къде живее Барлоцо и къде Флориана, но това не е от онези села, в които човек може да се отбие при някого в десет и половина в събота вечерта, освен ако не го гони мечка. Тоест, освен в бара. Знам, че това е първото място, на което Фернандо ще ме търси, и затова поех в обратната посока.

Пиаце е по-малко дори и от Сан Кашано — цялото село започва и свършва на един-единствен завой на пътя. Но там има остерия, т.е. кръчма, и докато минавам край нея, виждам масите пълни с хора, които още вечерят. Влизам вътре и се насочвам към бара, поръчвам си еспресо и се мъча да подхвана някакъв несериозен разговор със съдържателката, но тя сервира, почиства, а вероятно и готви съвсем сама, така че само се усмихва за добър вечер. Добър вечер. Много е късно за това, мисля си, докато излизам обратно на шосето. И тогава виждам тъмносиньото беемве да дебне. Знам, че Фернандо е разтревожен. Още не ме е видял и мога да реша да си поиграя с него, но не го правя. Изведнъж усещам, че ми липсва. Знам колко е трудно всичко това. Знам колко трудно може да бъде всичко през цялото време. Забързвам крачка и се преструвам, че махам на автостоп. Той спира и отваря вратата.

— Каквото и друго да се случи, колкото и глупаво да се държа, обещай ми, че никога повече няма да правиш така — казва той.

Обещавам, защото за това съм се подписала. Знам, че съм се подписала да проявявам снизходителност към оплакванията и променливите му настроения с такава самоуверена решителност, с каквато се врекох да споделям и добрите му страни. И все пак, уморих се да опаковам и разопаковам сърцето си. Тези негови кризи, които странно чувствам като предателства, ми причиняват опустошение. И трябва силно да отблъсквам това опустошение, за да си припомням как е устроен той. Цялото това поведение е израз на характера му, неизменен до мозъка на костите. Освен това Фернандо е италианец и знае какво не мога да науча аз. Знае, че животът е опера, на която трябва да пищиш и ридаеш и само понякога да се смееш. Между действията казва колко по-добре е сега, тъй като се е освободил от съня на стария си живот. Казва ми, че му харесва най-после да е в състояние да пищи, да се оплаква и дори да се смее. Казва, че най-много обича това, че може да плаче. Моли ме да го обичам повече заради трудното в характера му, отколкото заради благостта му — нещо, което един мъж никога не би поискал от жена, освен ако вече не знае, че е така. Все пак, да го успокоявам, се е превърнало в задоволяване на собствените ми желания, в някакъв вид суета и знам, че трябва да се пазя от това.

Просто седим в колата, изобщо не разговаряме, докато накрая аз не казвам:

— Колкото и да те обичам, понякога ме отблъскваш, поне от време на време, за малко. Нека се опитам да ти кажа как ме караш да се чувствам понякога. Когато се запознах с теб, ти беше уморен от това да си Фернандо, онзи другият Фернандо, с когото злоупотребяваха в много среди. Ти каза, че винаги си бил почтен, търпелив и жертвоготовен човек, а хората са се държали с теб дори още по-брутално. Знаели са, че ще го понесеш. Банката, семейството, приятелите — всички са вярвали в твоята издръжливост. Правилно ли съм разбрала?

— Съвсем правилно — тихо отвръща той.

— И започвайки много отдавна, един по един, всеки от тях е бил огорчен по някакъв начин, когато си го отстранил от живота си. Така ли стана?

— Така стана.

— Добре, тогава защо ме превръщаш в твоя Фернандо? Не виждаш ли, че понякога се държиш с мен поне мъничко по начина, по който другите са се държали с теб. Вече само от време на време, не толкова често, колкото беше във Венеция, но как ми се иска никога да не се беше случвало. Просто не мога да те чувам, когато крещиш. И затова, като защита, аз също се уча да крещя. И мисля, че мога да стана много добра в това отношение, но тогава никой от нас няма да бъде чут и няма да ни остане нищо друго, освен да си тръгнем.

Изражението му говори и за мъка, и за раздразнение, и според мен изобщо не ме разбира. Прекалено съм уморена да опитвам да стигна по-нататък, затова се отдавам на мълчанието, което той, изглежда, предпочита. Напомня ми за моя син, за някакво оскърбление, от което се опари преди години, такова оскърбление, каквото само петгодишен негодник може да нанесе на четиригодишния си другар. Помня как се опитвах да убедя Ерик, че съдбата му не е да поддържа мира на всяка цена.

Точно сега знам единствено, че в любовта трябва да има и нещо като отчаяние, и нещо като радост. Тези две чувства — заедно с всичко друго, което влюбените изобретяват или позволяват — са константи. Любовниците никога не остават задълго без едното или другото, или и двете заедно. Радостта по-пълна ли е чрез отчаянието, подобно на това да ядеш, след като много си гладувал, да заспиш, след като си будувал твърде дълго? И ако е вярно, не трябва ли да приветстваме отчаянието така, както радостта? Даването, получаването, вземането, грижите — започнах да разбирам, че се редуваме да поемаме ангажимент за едно или друго от тези неща, сякаш са всекидневни дейности. Продължаваме да се заемаме с дейности, докато не изпълним всичките, докато не установим всички роли. Динамичната страна на любовта се съдържа във всяка една от тези дейности, но рядко е отвъд тях. Вземам предвид и това, че любовта променя влюбените.

Сякаш на материята се придава нова форма, нищо вече не може да е такова, каквото е било преди любовта. Както сте били един с друг в началото на любовта, както сте преминавали през дните и нощите заедно, така ще преминавате винаги. Началото е било, когато сте се научили да танцувате заедно. Забележете, че дори сега танцувате заедно по същия начин. С музика, без музика. Вяло плъзгане преди внезапна, експлозивна полуизвивка, преди пълно завъртане. Два такта неподвижност в очакване на допълнително обмисляне. Бързо, бавно, тихо, мило, гневно. Любовта е много лично танго. А от време на време, просто за да не я забравяме, идва да ни посети старата истина, онази, която ни напомня, че може да пораснем, но не можем да се променим.

На никой от нас не му се прибира точно сега. Потегляме към Кампорсеволи, постиламе одеялото от колата върху склона в борова горичка. Разговаряме. Лягам по корем, горещата ми буза се притиска в земната хладина, просмукваща се през одеялото. Дебелите клони на боровете сплитат дебела завеса над нас и през тях се процежда лунна светлина. Той ляга толкова близо, почти ме закрива с тялото си, сякаш да ме предпази. Обичам да усещам тежестта му. Тази мисъл ме кара да се усмихна и изричам думата „ирония“ на глас.

— Здравей, мила — казва ми в отговор Фернандо.

Озадачен е от смеха ми. Така заспиваме. Будим се и си говорим още малко, заспиваме пак, докато не помирисваме, а после виждаме тъмновиолетовия дъх на зазоряването, който, вибриращ, духва звездите. Гаси ги малко по малко — сдържана увертюра — и ето, Аполон гръмогласно крясва добро утро на нощта, взривявайки това, което е останало от мрака, и подпалва небето в страховита възхвала от кехлибарено, оранжево и онова свирепо розово от сърцето на нара.