Хиляда дни в Тоскана

Vendemmiamo — да вървим на гроздобер

Когато приближаваме Палацо Барлоцо, е едва седем часът, раничко дори за посещение от херцога, но ето го, идва иззад къщата, приличен на Икабод Крейн13. Пробваме да го поздравим и като разтревожено старче, което най-после вижда обектите на своето безпокойство изцяло в безопасност, ужасът му се претопява в навъсено изражение, прелива в намръщване, а накрая усяда в раздразнение.

— Добро утро, деца. Дойдох да ви кажа, че гроздоберът в Палацоне ще започне утре по изгрев. Ще бъда тук в пет часа. Да сте готови.

— Велико, чудесно, страхотно. Разбира се, че ще сме готови — отвръщаме му весело, но засрамено, опитвайки се да прикрием очевидното свидетелство за нашата беля. Ясно е, той знае, че сме имали някакъв проблем, и мисля, че Фернандо се кани да му го обясни донякъде, но херцогът отсича:

— Слушай, Шу, следващия път, когато решиш да изпускаш пара, хвани пътя за Челе. По-безопасен е. Ти се опитваш да намериш собствения си покой, но смущаваш местните хора.

Без предупреждение, този човек, който още не се е здрависал с мен, ме хваща здраво за раменете, целува ме по едната и по другата буза, като казва, че ще ни види и двамата утре сутринта. Смайващо е — той не само знае, че сме прекарали необичайна нощ, но и може да те смъмри, утеши и заплаши само с няколко думи и един-единствен жест.

— А сега ще изям закуската си в свещено спокойствие — добавя той със смразяваща усмивка и очи на убиец и тръгва с широки крачки към кокошарника.

Стараем се да не се разсмеем, но един от нас така или иначе прихва и когато Барлоцо ни чува, обръща се и също се смее.

— Искам да сте щастливи, деца — провиква се той в боязливото ромолене на септемврийския дъжд.

Още през юни бяхме почнали да разпитваме Барлоцо къде според него можем да помогнем в гроздобера. В живота ми на журналистка бях пътувала много из Европа, за да участвам в не един гроздобер — в Бандол, Южна Франция, на остров Мадейра, а веднъж по-нагоре, на север в Тоскана, в Кианти, — за да събирам информация и впечатления за моите истории. Всеки път земеделецът у мен се е вдъхновявал. Не можех да си представя да живея тук и да не участвам. Още по-въодушевен и от мен, Фернандо беше твърдо решен. По един или друг начин банкерът щеше да бере грозде. Но Барлоцо беше резервиран към тази идея.

Осъзнаваме ли ние, че това е убийствена работа, която започва всяка сутрин още щом росата изсъхне, и продължава до залез? Каза, че съседите се събират в една ферма, обират я до шушка, а после се местят в следващата, за да сторят същото. Обясни ни, че често има по шест или седем по-малки гроздобера във всяка от тези общности, обвързани чрез приятелство и взаимна потребност от вино, което за тях беше като храна.

— Чие грозде помагаш да се обере? — попитах го с надеждата, че прямотата на въпроса ще предотврати други сцени от края на света под още безмилостното септемврийско слънце.

— Обикновено ходя да помагам на братовчедите си в Палацоне, макар че те вече имат толкова много деца и сватове, които гъмжат из лозята, че едва ли имат нужда от мен — беше ми отвърнал той.

— Е, някаква друга работа можем ли да вършим? Може ли да готвим?

— Не разбирате, гроздоберът е „семейна“ работа, не е достъпен нито за любопитни, нито за почитатели. Но ще видим. Ще разпитам.

След като явно ни изнесе урок за местната култура, аз просто оставих въпроса да се уталожи. И сега, от тазсутрешното му заявление, че ще ни чака утре по зазоряване, внезапно разбирам, че сме канени да берем грозде.

La vendemmia, гроздоберът, се чака, той е по-важен празник от всяко друго сезонно събитие в живота на тосканските селяни. Най-старата отглеждана култура на италианския полуостров е лозата, а клонките на нейната история са оплетени и присадени в ритуали — езически и свещени, както и в самия живот.

Почти всички имат лозя — или собствени, или на земевладелеца, или някъде около стотина рошави насаждения, израснали сред къпинови храсти, или посадени между редици фуражна царевица, или безкрайни хектари избуяли, фотогенични лозя, отглеждани от вещи ръце. Или, както е при братовчедите на Барлоцо, в някаква междинна конфигурация. Най-често, освен в големите парцели земя, където понякога се прилагат механични средства, гроздето се бере чепка по чепка, а щракането на секаторите отмерва древен, пасторален ритъм.

На лозата, на която работи гроздоберачът, се окачва странен вид плоска плетена кошница, която освобождава ръцете му да режат чепките и да пускат гроздето в нея с плавно, двуделно движение. Когато кошницата се напълни, гроздето се обръща в по-големи пластмасови каци, които после се изнасят към малките камиончета или бусове, чакащи тук-там между редовете, за да извозят гроздето по пътя към пресата. Когато живеех в Калифорния, разбрах, че невинните удоволствия от виното твърде често са принизявани до феномени — истински или въображаеми, — насочени към задълбочено разчитане на чаша гроздов сок. Тук няма подобно объркване. Тези хора правят виното си на лозето, а не в лабораторията като промишлените производители. Гроздето — неприкрито, неманипулирано и точно както са го изпратили боговете — е материалът за тяхното вино. Гроздето и страстта на хората към него. И в това съчетание се състои цялата алхимия.

Груби, сухи, силни вина, вина за дъвчене, гъсти рубинени еликсири, които вливат уморена, жадна кръв, като човешката, такива са тези вина. Без аромат на виолетки или ванилия, нито полъх от мармалад, нито от „английска кожа“, тези вина са сокът от намачканото грозде, пленено в бъчва.

Тромаво слизаме от камионетката на Барлоцо на пътя между лозята и виждаме около трийсет души, застанали или седнали до малка планина от кошници и кофи. Косата на всеки човек е завързана с кърпа или забрадка. Перифериите на шапките се закачат за лозите и това забавя работата по брането. Този друг начин за покриване на главата задържа потта, ако не жестокостта на слънцето. Решавам да върна моята сламена шапка обратно в камионетката, като се надявам на това, че не прекалено много гроздоберачи са забелязали половинметровия волан на дръзката й периферия. Щом се връщам при групата, Барлоцо ми подава спретнато изгладена синьо-бяла кърпа, бойкотирайки погледа ми, за да почувствам по-добре презрението му. Искам да го попитам защо просто не ми напомни, че имам неподходяща шапка, докато пътувахме насам, но не го правя. Фернандо мрази да сваля своята черна бейзболна шапка „Харли“ и получава безмълвното одобрение на херцога.

Другото, което ни отличава от групата, е, че не сме дошли с ножици, закачени на коланите. Внезапно започвам да се чувствам като главен готвач без ножове, като водопроводчик, който трябва да вземе назаем гаечен ключ. Но има и други без инструменти и скоро винарят почва да ни раздава ножици и работни ръкавици, сякаш сме на опашка за хляб и сме помолили за филийка.

Духът на празника слабо се усеща между редовете и под пробуждащото се слънце, докато винарят разпределя територии и демонстрира техника на неколцината новаци. Не мога да не си спомня гроздоберите в Калифорния, на които съм била свидетел. Управителят на имението и винарят сноват из лозята, многозначно кимат и клатят глави, докосват, помирисват зърната, записват си в тефтерчета, тичат с гроздето в лабораторията, за да тестват захарността. Ще има ли гроздобер днес или ще чакаме до утре за по-голяма концентрация на плодовата захар? Ето и друга история: когато луната се нащърбва и гроздето е едро и черно, покрито с плътен бял прашец с изсушена от слънцето роса — чиято остатъчна влага може да разводни чистотата на сока, — винарят отчупва чепка грозде, избърсва едно-две зърна в ръкава на ризата си, пуска ги в устата си, сдъвква ги, глътва ги, усмихва се и казва:

— Vendemmiamo, да берем.

Работата започва, но аз трябва да отида до тоалетната. Две жени с престилки и ортопедични обувки, отрязани на петите, пърхат около потребностите ми, показват ми пътя, грижат се да ми е удобно. Аз последна се шмугвам в покритите с листа редове на лозята. Партньори са ми мъж на име Антонио, около трийсетгодишен, наперен, и друг мъж, който се казва Федерико, около седемдесетгодишен, галантен като граф. Когато виждат, че знам как да използвам секаторите си, като държа извитите дръжки леко в юмрук, че мога да се заравям дълбоко в лозите, за да клъцвам и пускам гроздето в кошницата си почти толкова ритмично, колкото тях, Холи Голайтли е реабилитирана.

— Това не е първият ви гроздобер, госпожо. Опитна сте.

Минали са по-малко от два часа, а аз, подгизнала от пот и почервеняла от гроздов сок, се треса цялата, неустойчива като бебе, докато се измъквам от влажната прегръдка на лозите и попадам в светлината на пъкленото слънце. Това е първата обща почивка от сутринта и не мога да си спомня била ли съм някога по-уморена. Краката ми са като на новородено жребче, едва ме удържат, когато опитвам да стана. Чувствам се капнала, но тялото ми е някак крайно екзалтирано и всепоглъщащото усещане не е много по-различно от това след секс. Оглеждам се за Фернандо, който трябва да е от другата страна на хълма, разделящ двете полета. Ето го, маха ми да ида при него. Понеже лозята са така красиви, не мога да устоя и тръгвам куцукайки през тях, а не по песъчливата пътека по края. Тук-там сред дебелите зелени листа има по някое излъскано до златно от слънцето, извито и почнало да се накъдря. Симптом на есента.

Отиваме при останалите, които са се събрали около туби минерална вода без следа от лед, оставени на сянка между два стари дъба. Има и бурета с вино. Всъщност никой не гълта водата, освен ако случайно не се плисне в устата му, докато я излива върху главата и раменете си, върху гърдите и ръцете. С водата се къпят, а пият виното и всичко това има смисъл. Правя като тях. Има кошница, пълна с панини — дебели резени хляб, напълнени с прошуто или мортадела — и аз лакомо изяждам един сандвич, а Федерико допълва водната ми чаша с вино. Пресушавам го като истинско изчадие от Земята на виното. Чувствам се отпаднала.

Успявам да събера достатъчно сили и продължавам с навеждането и рязането, докато не чувам звуци от акордеон и гласове, които пеят. Сигурно съм получила слънчев удар, мисля си, че приятният пристъп ще мине, но Антонио казва:

— Време е за обяд.

Милосърден обяд и серенада. Откривам Фернандо, проснат на земята между лозите, от които е брал, когато са известили обяда. Смее се, казва, че никога вече няма да помръдне. Тръгваме след другите към мястото под същите дъбове, макар и малко по-дълбоко в сянката им. Там е сложена дълга, тясна маса с покривка в зелено и синьо и наредена с големи кръгли хлябове, купи с хлебна салата, пити пекорино и цяла финокиона — типичния тоскански салам, кръгъл и голям колкото чиния за вечеря и подправен с див копър. Има плоски кошници, отрупани с кростини — резенчета препечен хляб, намазани с пастет от фегатино — пилешки дробчета. Някой отваря канелката на друга дамаджана с вино и хората се нареждат на опашка с каничките, а други оставят течността да се пени директно от чучура в чашите им. Седнали на утъпканата земя сред нашите колеги, ние, небето и слънцето сме бродирани заедно в примитивен селски мотив.

На един отдалечен хълм жени, качени на стълби, берат плодове от горичка със смокинови дървета. Изглеждат като нарисувани — работливи дружки на Сафо. Смехът им е стъкло, което се счупва под кадифе, и трепетно се носи по въздуха. Донасят ни смокините, събрани в техните престилки, и ги оставят меко да се изсипят на масата. Вземам една смокиня, топла е от слънцето. Гризвам, пробивайки медните й сокове и ги завъртам в устата си, още влажна от виното. Занасям една на Фернандо и той я изяжда цяла със затворени очи. Всички притихват за половин час, задрямали, полузаспали. Само акордеонистът пее.

Винарят минава между редовете и повтаря:

— За днес достатъчно, деца.

Едва пет часът следобед е, почти два часа по-рано от обичайното време за приключване. Берачите се разшумяват и искат да знаят причината. Според мълвата, която се носи, свършваме по-рано, защото сме обрали повече от половината лозя за рекордно време, а пресата, въпреки че ще работи през цялата нощ, просто не може да поеме повече грозде от това, което вече сме обрали. Настава голяма радост и мъжете тръгват наперено да се целуват и прегръщат един друг като банда латиноамерикански разбойници след успешно нападение. Навсякъде между връхлитащите коли и камиони предлагат грапа и по-скромното удоволствие от баня и легло. Винарят стои в края на пътя, където са паркирани всичките ни коли, и се здрависва с всеки поотделно, гледа ни право в очите и горещо ни благодари, сякаш сме потушили пожара в ада. А аз си мисля колко артистично се хлъзват италианците от настроение в настроение. Може би всичко е заради зехтина.

Девет дни поред берем със същата група шампиони на четири различни лозя, докато приберем всичкото грозде. Времето е все така топло, енергичност и добро настроение има в изобилие. Последния ден, на връщане към вкъщи в камиона на Барлоцо казвам на Фернандо, че бедрата ми са станали по-силни и стегнати, а той вече е сигурен, че да се труди на полето, е работа тъкмо за него. Барлоцо отбелязва, че пак се приспиваме със старомодните нагласи от кризата на средната възраст. Според него просто сме помогнали на съседите си да оберат малко грозде. Както винаги, херцогът чевръсто възстановява равновесието. Стисвам Тициановото си бедро и си мисля, че в края на краищата може би не е чак толкова стегнато. Предполагам, че за да смекчи критиките си, Барлоцо пита дали сме готови за вечерното празненство.

Нямаме търпение, отвръщаме му ние. И докато изскачаме от камионетката, Фернандо казва:

— Всички в бара за аперитив в седем и половина, става ли? — Въпреки че ритуалът с аперитивите е свещен, някой от нас винаги напомня на другите за него.

Вечерята в чест на гроздобера се организира в едно от лозята, които обрахме преди няколко дни. То е най-малкото, на което работихме, но според мен е най-красивото — намира се на поле, обрамчено от борове, и дели земята с маслинова горичка. Дългите, тънки маси, сковани от дъски върху бурета, са покрити с бели колосани ленени покривки и са наредени между редовете на обраното лозе. От двете им страни са сложени импровизирани пейки. Цялата светлина идва от огън. В червеникавата земя са забити факли. На едно място, защитено от ниска стена, са натрупани камъни, гори огромна пещ на дърва. По цялата дължина на масите са поставени свещи, а още повече свещи в хартиени пликове бележат пътищата до имението. Мирисът на пресен хляб и младо вино опиянява здрача, а по небето пълзи лениво парченце луна.

Искам да помагам по някакъв начин, но нашият отряд берачи, който се състоеше от около трийсет души, се е разраснал до шейсет, може би седемдесет човека. Затова гледам. Вечерята ще се състои в дома на по-възрастния ми другар от гроздобера — Федерико, който идва да ме поздрави. Насочва ме към широко зейналите врати на кухнята, където жена му и дъщерите му режисират спектакъла. Преброявам девет жени, но те се движат прекалено бързо и вероятно са повече. Пеят, докато готвят, естествено разделени на сопрано, което задава лирически въпроси на алта, който пък отвръща на сопрана, а после сам задава свои въпроси. Оперета насред брашното и парата.

На една маса жени разпъват хлебно тесто на плоски кръгове и нареждат отгоре грозде. Разказват ми историята на своя хляб, според която първите чепки грозде, които винарят отрязва от всяко семейно лозе, се носят събрани в една кофа в църквата, за да ги благослови свещеникът. После гроздето се слага в купа, за да се отпусне в зехтин, парфюмиран с розмарин и смачкан див копър. След това накиснатите зърна грозде се нареждат едно по едно или на по-малки гроздове върху тестото. Жените наръсват шепи захар — бяла и кафява, смесени заедно — върху гроздето и с ожесточени движения отгоре мелят пипер. После пъхват хлябовете в пещта в дъното на схлупената кухня.

— Гроздови пити — казва една от жените, а Федерико пак се появява и повдига обемиста реплика на етруска урна. Прокарва пръст по украсата й и посочва подобните на дискове предмети, високо вдигнати от жени, които шестват около извивките й.

— Гледай. Етруските със сигурност също са пекли този хляб по време на гроздобер. Древно нещо.

Питите се опичат за нула време и не след дълго Федерико ги изважда от фурната, като ги оставя върху разнебитена дървена врата, качена върху кухненската маса. Когато всички хлябове се опичат, четири жени със забрадки и престилки, всяка с ръка на ханша, с лица, поруменели като на булки, вдигат вратата, изнасят я и тръгват надолу по осветената от свещите пътека към лозето. Хората им правят път, викат „brave, bravissime“ — браво, отлично — и с жестове и движения, тайнствени като тези на етруските жрици от Федериковата урна, слагат по две-три от прелестите със захарна коричка на всяка маса. Хората ръкопляскат.

Федерико бързо ме води към поредната им гордост. Под пепелта на снощния огън, в камина, дълбока и широка колкото малка стая, той е сложил едри зърна бял боб да се задушават в тумбести винени бутилки, повечето от тях останали от времето, когато дядо му правел вино. Федерико е разбъркал зърната с вода, градински чай, чесън и розмарин, морска сол, прясно счукан черен пипер и малко зехтин. Затворил е бутилките с парчета влажен плат, за да може парата да излиза със свистене, без да гръмне стъклото, и е оставил бобът да се готви цяла нощ. Fagioli al fiasco sotto le cenere — боб в бутилка, задушен под пепел. Федерико вече изсипва охладения, благоуханен от подправките боб от всички бутилки в голяма бяла купа, поръсва с още зехтин и разклаща. Когато всички седнат, с жена му ще вдигнат купата заедно и ще раздадат омекналия като крем боб от маса на маса, от човек на човек, точно както са правили прадедите му.

Толкова много събития се случват едновременно, толкова много хора се опитват да ми покажат нещо. Снова между фурната, масата, камината, предлагат ми вилици и лъжици, пълни с едно или друго, увещават ме, натрапват ми нещо, пришпорват глада ми за още. Още.

С преса за картофи една от жените намачква грозде в купа и ми казва, че ще го намаже по лицето си, ще го остави да изсъхне и ще стои така през нощта — маската заглаждала повърхността на кожата й, придавала й розов оттенък и сияние. Едва ли е на повече от двайсет и пет години; мисля си, че така или иначе, си е розова и сияйна, но й благодаря за съвета.

Има и още грозде — просто измито, изронено от дръжките и скупчено върху тлъсти наденици в голям меден тиган. Една жена сипва струйка мазнина, ръцете на друга действат отдолу и натриват с гроздето наденичките до блясък. По същия начин подготвят за фурната друг тиган, а после още един. Трите тигана се слагат на дъното на фурната и металната врата с трясък се затваря.

— Четиридесет минути и сме готови, но сега всички елате за кръщението — казва Федерико.

Множеството се е преместило и се е скупчило до оградата на зеленчукова градина — сред листата лъщят останали неоткъснати грамадни оранжеви тикви. Подскачащите пламъци в каменния кръг служат за фон на яркото зрелище. Млад рус мъж с дънки и розова фланелка държи много малко бебе, неговия син, който едва се забелязва сред меките гънки на бялото одеяло. На една масичка е поставена дървена каца, също обвита в бяло. Трепет, непроницаем като жасминовата нощ. Една жена пристъпва напред и наглася ръката на бащата да държи по-добре бебешката главичка, а друга — сигурно гайката на бебето — притиска ръце към бузите си — и изтерзана, и развълнувана. Глътка Въздух. Притихване. Бащата казва благодарствена молитва за реколтата, за здравето и добруването, което ще донесе виното, за обичта и приятелството на неговите съседи, за раждането на хубавото му момченце, което се казва Филипоне — Големия Филип. Едно бързо движение и одеялото се развива, пада на земята и като придържа главичката на бебето с едната ръка, а с другата подпира гърба му, бащата потапя Големия Филип, току-що новородения потомък на това племе, свързано със земята, в съда с новороденото вино. Впечатлена съм от тази симетрия. Потапянето трае само миг и бащата вдига своето кротко, голо, измито с грозде шестдневно бебе високо над главата си, а хората викват:

— Eviva Filipone, eviva Filipone. Да живее Големия Филип.

Мъничък син на Бакхус. След няколко дни ще го заведат в църквата и ще отмият от него първородния грях. Езически обреди, християнски обреди. Големия Филип ще бъде непристъпен на всички фронтове.

После хората се настаняват по масите, подават си чинии, подноси, кошници. Неизбежното наливане на виното. И никоя истинска тосканска вечеря не започва без тънките резени сушено месо, кростините с пилешки дроб, препечения хляб, намазан със зехтин. Тази вечер няма да е изключение. Белият боб на Федерико и надениците, вече ожарени и хрупкави, пол ти с гъстите, опияняващи сокове на погълналото топлина грозде, се изяждат със скиачати и парчета почерняла по ръбовете печена тиква, чиято сладост се е карамелизирала и единствената им подправка е щипка сол. Хармонията между тези храни, опитани тази вечер, сред тези хора, е възхитителна и ще я помня цял живот.

Точно когато изглежда, че вечерята приключва и вдигат последните чинии и изтупват трохите от покривките, трупата от кухнята се появява с още кошници, този път препълнени с бишкоти или отрупани с кростати14. По масата се раздават бутилки „Вин санто“ и всички се залавят да размекват трошливите сладки във виното, като ги хапват между глътките кехлибарена течност и отчупват с ръка парчета от питите с конфитюр.

— Чакайте, чакайте, деца, има и саба — предупреждава Федерико, влачейки се след постоянно мъкнещите купи жени. Саба е прясната мъст, неферментиралият сок на гроздето, дестилирано на бавен огън в тръпчив, жълтеникавокафяв сироп, чувствен като опушен стар портвайн. Тази сладост е древна като винопроизводството — бутилките саба се складират при резервите и се кътат като реликви. Тази вечер в качета с маскарпоне са полели вълнисти струйки саба. Поднасят я в чашки за еспресо с малки лъжички — тя е студеното, коприненонежно пожелание за лека нощ в края на празника и въпреки това никой не помръдва от мястото си. Но всички сме притихнали, всеки от нас се е обърнал навътре към себе си. Тази вечер всичко вече е казано, историите са разправени, смехът е отшумял, останало е само чистото спокойствие под млечното сияние на намаляващата луна, опушвано от време на време от някой забързан облак. От остриганите лози отскачат светулки, някой погалва струните на мандолина. Носовото пеене на мъжа ми свисти по вятъра. А някъде наблизо е Големия Филип, който суче.

Винарски наденички, печени с грозде

В малка тенджера, на бавен огън, загрейте зехтина — като внимавате да не достигне до кипене — и добавете подправките, семената и щедро наръсете със смлян пипер. Разбъркайте и захлупете тенджерата, като дадете възможност на мазнината да се запари около 15 минути. Междувременно продупчете наденичките с върха на ножа, на едно-две места всяка, сложете ги в дълбок съд и ги полейте със студена вода, колкото да ги покрие. Оставете ги да започнат да къкрят, похлупете съда, като капакът е открехнат, и задушавайте наденичките пет минути. През това време загрейте фурната на 200 градуса.

Отцедете задушените наденички и ги сложете в тавичка за печене. Налейте запарената мазнина върху тях, добавете гроздето и разбъркайте всичко, покривайки наденичките и гроздето с ароматизирания зехтин. Сложете тавата в предварително загрятата фурна и печете 25 минути, като обърнете наденичките, за да се запекат, а гроздето да набъбне и ципата му да се пръсва от сочност. Извадете наденичките и гроздето от тавата с решетеста лъжица и ги запазете на топло.

Излейте червеното вино в тигана и бъркайте на средносилен огън, като изстъргвате всякакви парченца, които са се залепили за съда. Усилете огъня и оставете виното да се редуцира почти до сироп. Излейте редуцираното вино върху запазените топли наденички и грозде и бързо ги разпределете в топли чинии. Пюрето от картофи и праз или черпак полента са чудесни за топене в сочните наденички и гроздето. По избор или като добавка може да поднесете парчета хляб с твърда коричка.

Fagioli al fiasco sotto le cenere/ Боб в бутилка, задушен, под пепел

Тосканците са толкова силно влюбени в своя фасул, че италианците от другите райони ги наричат mangiafagioli — бобояди. Най-древният, най-сочният метод за готвене на фасул е al fiasco — във винена бутилка с тумбесто дъно. Полусвареният бял боб се смесва с вода или вино, зехтин, клонче розмарин, няколко скилидки чесън, шепа градински чай и се изсипва в бутилката. Гърлото на бутилката се запушва внимателно с навлажнена кърпа, достатъчно хлабаво, че да позволява на парата да излиза, а после всичко се заравя под пепелта на гаснещия огън. Бобът се готви цяла нощ и е готов на следващата сутрин (или следобед, или вечер), изсипва се в дълбоки купи върху кора от вчерашен хляб и изобилният сос напоява и размеква хляба. Накрая — струйка зехтин, няколко завъртания на мелничката за пипер, бутилка червено вино наблизо и тосканецът е сит през целия ден.

Отцедете накиснатия боб и го сложете в дълбок тиган, като налеете студена вода, докато го покрие. Добавете едрата морска сол и сложете боба да заври на силен огън. Намалете огъня и варете боба един час. Отцедете го и го изсипете в двулитрова бутилка от кианти с кръгло дъно или в съд с подобна форма. Добавете зехтина, водата, виното, розмарина, чесъна, градинския чай и фината морска сол. Разклатете бутилката, за да се разпределят съставките. Запушете я с навлажнено парцалче, заровете я в пепелта на камината и си легнете. Друга възможност е да сготвите боба върху печката — задушавайте го на тих огън в дълбок тиган два часа или докато стане кадифеномек, но още да не е разварен.

Dolce е salata — сладко и солено, защото според мен такъв е вкусът на живота

— Защото вече всичко е различно, затова — едва ли не ми се сопва Флориана, надвиквайки непоправимия октомврийския тембър. — Повече от двайсет години не съм се занимавала с това. Знаеш ли колко тона праскови, сливи, домати, зелен боб и червени чушки съм обрала, изчистила, затворила в буркани и сварила за зимнина в живота си? И сега искаш пак да се захвана, така ли? Не си го и помисляй — отсича тя, докато обираме последните сини сливи от дърветата в моя двор, надпреварвайки се с бурята, която ни заплашва в гръб.

— Ами, имах предвид само да спасим тези — отвръщам й, размахвайки ръце над реколтата, струпана в кошници навсякъде около нас. — Няма начин да ги изядем всичките, преди да се развалят, а пък и ходих до Четона тази сутрин, купих две щайги с домати и си мислех дали не може да поседим няколко часа заедно, за да ми покажеш как да ги обработя. После може да довърша останалото сама. Само трябва да започна — казвам, знаейки, че искам твърде много.

— Никога не става така — отвръща тя, докато се прибираме към къщата. — Да затваряш буркани, е, като да се целуваш. Едно нещо води до друго и преди да се усетим, ще сме заобиколени от стотици буркани и шишета, няма да има място къде да ги приберем, а в моя случай, няма и кой да яде лакомствата, които са в тях. Като толкова много други неща, които правехме, за да оцелеем, приготвянето на зимнина вече няма кой знае какъв смисъл.

Замълчавам си, просто гледам към нея от стъпалата на терасата, където съм седнала и си мисля колко малко знам за Флори. Колко малко желае да ми разкаже тя и все пак то изглежда достатъчно. Вдовица е повече от двайсет години, няма деца, икономка и готвачка е, работи четири дни в седмицата за едно семейство в Чита дела Пиеве. Домът й е малък, хубав апартамент — мансарда, на покрив — в жилищна сграда близо до църквата. Родена, отгледана и прекарала целия си живот тук, в това село, тя се отнася с топлота и угажда на съседите си, въпреки че често изглежда отделена от тях — червенокоса непозната, обградена със съчувствие от доброжелателна тълпа. Като мадона на Рафаело, тя вероятно е най-красивата жена, която изобщо съм виждала. Лицето й е овал от лунен камък, кожата й — прозрачна като криле на пеперуда, лесно поруменява, става на тъмноалени петна и Флори заприличва на момиче. От закачките между нея и Барлоцо, на които съм ставала свидетел, трябва да е с около десет години по-млада от него, вероятно към шейсетте. Той винаги я споменава като момиченцето, а тя го нарича vecio mio, „татенце“ на диалект.

От първия ден, в който пристигнахме, когато Флориана застана насред градината с ръце на ханша и предложи да ни помогне да се нанесем, между нас има нещо прекрасно. Нещо, изваяно от доволство. Често мисля за тази част от юлската вечер, която прекарахме с крака, натопени в топлите извори, и ядохме бишкоти на лунна светлина. Оттогава, през някои от почивните си дни, късно сутрин идва на гости и ми дава по едно рамо с готвенето и печенето или остава отвън, за да помогне на Фернандо, докато заравнява с греблото или мете. Флори винаги трябва да прави нещо. Да заслужи пътя си през живота, минута по минута. Докато аз и Фернандо се размотаваме с едно-друго, понякога тя сяда горе в малката стая срещу антрето и се захваща да кърпи до прозореца. Там, на едната стена, има голямо табло, пълно с десетки фотографии на моите деца, снимки от сватбата ни, от пътешествията ни. Казва, че иска да се запознае с децата ми, и винаги дълго съзерцава снимките им, взема някоя, после друга и друга, като се усмихва и цъка с език. Казва, че Лайза прилича на Одри Хепбърн, че трябва да забрави университета и просто да иде в Холивуд. Харесва очите на Ерик.

— Той е твърде нежен да живее сред лисици — коментира тя.

Според Фернандо това е нейният начин да каже, че Ерик изглежда мил. Особено много обича една от сватбените ни снимки, на която съм с гръб към фотоапарата, а Фернандо ми помага да сляза от гондолата на пристана. Занася я до прозореца, където може по-добре да разгледа подробностите. Винаги се взира в тази снимка много дълго време.

Флори никога не остава прекалено дълго, само около час, и не иска и да чуе за обяд заедно с нас или пък да хапне или пийне нещо. Според мен просто иска да бъде тук. От време на време се разхождаме по свечеряване, като се срещаме по-скоро по изчислена случайност, отколкото по план, на пътя за Челе. Флори не е разговорлива, да се усмихва и да преплита ръката си в моята, докато вървим, й е по-спокойно, отколкото да говори. Обръщаме лица срещу вятъра — и двете харесваме бурното време във всичките му форми. Някоя вечер аз нося торбичка лакрицови бонбони, две узрели круши или портокал, но най-често Флори носи в джобовете на пуловера си малки шоколадчета, увити в син станиол. Поделяме си ги като диаманти. Възприемам нейния навик — и на мен не ми трябват много думи. Ако никога не бяхме узнали нещо повече една за друга от онова, което посъбрахме първия ден, мисля, че пак щяхме да сме приятелки. Въпреки че всяка от нас може вежливо да любопитства за другата и понякога съвсем свободно си задаваме въпроси. Тя иска да научи повече за Америка, по-специално за Сан Франциско, където много години съм работила. Казва, че мечтае някой ден да се разходи по моста „Голдън гейт“ и да се качи на ферибота за Саусалито, да остане отвън на палубата в мъглата, както е видяла една актриса да го прави във филм.

Харесва й историята за нашето запознанство с Фернандо, все иска да й я разказвам и винаги ме моли да повтарям една или друга част от нея. Веднъж я попитах за Барлоцо, откога са двойка, и тя ми отговори, че всъщност никога не са били двойка в сантименталния смисъл, че цял живот са били приятели и винаги ще бъдат. Друг път каза, че била луда по него още от малко момиче, но той никога не й обръщал голямо внимание. Казва, че винаги е бил lupo solitario — вълк единак. Разбирам, че когато отговорите й са сравнително кратки, не е, понеже въпросът я обижда, а по-скоро според мен я обърква, защото дори и тя не знае отговора. Огряна от слънцето, бързо забулена в сенките, ту мога да я видя, ту не мога. Трик, който всички използваме. А може би при нея изобщо няма никакъв трик. Може би става така, просто защото Флори е тосканка.

— О, Шу. Аз не съм някакъв склад с традиции, на който можеш да почукаш така, както при Барлоцо. Той никога няма да ти го каже, но наистина много му харесва да ви хваща двамата за ръчичките и да се разхождате в миналото. По един или друг начин се опитва да прави същото с колкото се може повече хора, които ще му позволят. Но на вас двамата, и особено на Фернандо, явно мисли, че оставя завещанието си, предава нататък историите и някак си обезпечава значимостта на живота си. Вие тримата сте съучастници. А съучастничеството е вид обич, не мислиш ли? По някакъв начин той се държи като влюбен човек. Просто толкова дълго е бил около всички нас. Онези от нас, които са по-възрастни от него, мислят, че има още много да учи, а ние, по-младите, мислим, че искаме нещо повече — или е по-малко? — от миналото. По-стари или по-млади обаче, всички сме уморени по свой си начин. Свежестта, която носите вие двамата, му замайва главата.

Прекъсвайки размишленията си, тя закачливо подмята:

— Колко лошо, че не можеш да помолиш него да ти помогне със сливите и доматите. Консервирането вероятно е единственото кулинарно изкуство, в което Барлоцо не е експерт. Той може да намушка прасе и да го заколи, да нареже бутовете така точно, че прошутото да изсъхне стегнато и сладко. Може да прави саламе, кървавица и пача, може да маринова ушите и опашката и да свари мазнините, за да направи пръжки. Виждала съм го как набожда сърцето на клон с листа на градински чай, пече това нещо на огън, а после го оглозгва и го нарича вечеря. Понякога е звяр, друг път — принц. Но винаги е добър, Шу. Барлоцо е добър като хляб.

Тя дава всичко от себе си, за да ме разсее, но не се получава. Цялата тази реклама на Барлоцовите таланти и добродетели е излишна, пилее се при мен. Аз вече съм убедена, че е паднал ангел с неолитно, римско, средновековно и ренесансово минало. Знам, че знае всичко. Освен как да затваря сливи и домати в буркани.

— Чао, скъпа моя, трябва да тръгвам. И знаеш ли от какво имаш нужда? От фризер, много голям. С него можеш да спасиш всички сливи в Тоскана.

За момент помислям, че говори сериозно, и се каня да я обвиня в богохулство, но виждам, че се смее от сърце, затова се разсмивам и аз. Слиза надолу по хълма, самотна фигура, която ме изостави сред камара гниещи плодове.

Барлоцо и Фернандо седят на масата за хранене и рисуват. Този път ще зидат огнеупорна стена, вдъхновени от една такава в градината на Федерико, която видяхме на празничната вечеря след гроздобера. Проектът се нуждае само от камъни и заравнен, изолиран терен, където пламъците няма да застрашават дърветата. Ще бъде примитивен барбекю трап, над който ще можем да печем и с едно от приспособленията на Барлоцо, да закачим гърне и да задушаваме всичко — от птици до боб, така казва той. За разлика от пещта на дърва, огънят на открито е практичен не само за готвене, но и за собствената ни телесна топлина.

— Иначе скоро ще почнеш да говориш, че да се стои навън, е прекалено студено и ще пропуснеш най-красивите вечери от цялата година. Задава се дълга, тежка зима и ще трябва да живееш до вътрешното огнище, но защо да пришпорваш нещата? И ако искаш веднъж да се откажеш от всичките си ленени покривки и свещи, можеш да седнеш направо на земята, близо до огъня, да си готвиш и да ядеш под звездите, като овчар — казва Барлоцо.

Знаеше, че образът на овчаря ще ми подейства. Наистина е влюбен в нас, мисля си, докато го слушам как се впуска да говори за чудните есенни нощи и свинските пържоли, от които капе чеснов сок. Продължава да се запъва, когато използва „ние“, и го променя на „вие“, защото не иска да се натрапва в тези съблазнителни фантазии. Иска ми се да разбираше, че „ние“ е съвсем на място. Барлоцо вече означава толкова много за нас двамата, но според мен той и Фернандо са си по-близки, макар и по техния си пестелив начин. Мисля, че всеки вижда себе си в другия. Фернандо усеща, че с напредване на възрастта би могъл да стане като онази страна на Барлоцо, която е — или пък беше? — твърде самотна и винаги готова да се разгневи. В посещенията на Барлоцо за него има нещо от Дикенс. Като Духа на коледното бъдеще. И мисля, че херцогът вижда у съпруга ми себе си като по-млад, по-специално, когато Фернандо показва упоритата сърцевина на волята си. Сигурно това е причината, поради която по шест пъти на ден повтаря колко е хубаво, че Фернандо scappato dalla banca — е избягал от банката. Не знам защо, но ми се струва, че много отдавна Барлоцо е искал да избяга от нещо или от някого. И понеже не го е сторил, херцогът тържествува, че Фернандо е успял.

На няколко километра надолу по пътя за Пиаце има каменоломна. Според Фернандо там можем да намерим достатъчно камъни, за да издигнем колизеум, но Барлоцо му казва, че някой със сигурност ще ни види да копаем, ще се зачуди какво строим, а после ще намине да ни уведоми, че правим всичко неправилно. Ясно ни е, това удоволствие Барлоцо иска да запази само за себе си.

— Ще се навъртат наоколо, както и когато строяхме фурната, и ще трябва да изслушаме около трийсет мнения за това кой е най-добрият начин да се трупат камъни. Знам едно място в Умбрия, където Тибър е плитък по това време от годината, и за няколко часа можем да вземем от дъното на реката каквото ни е нужно. А и пътят дотам е живописен — казва той.

И така, една ясна привечер натоварваме количката и торба със сечивата на херцога от каменната епоха в каросерията на камиона. Потегляме. Фернандо открива своя репертоар с парчета на Коул Портър15:

„Така ми действаш, просто ме замайваш.“

Понякога, когато седим вечер горе, в бара, с Фернандо пеем с часове, а Барлоцо и неговите стари приятели ни слушат захласнати, сякаш сме пътуващите музиканти на Жак Брел16, аплодират ни и викат bravi, bravi дори и когато спираме, за да си спомним текста. Херцогът е научил една-две фрази и се включва с Фернандо.

— „Кажиии мии защоо да еее такааа, защоо да имаш сииилатааа да ме хипнотизираааш?“

Обръщам се да го погледна — суров е като палач, устните му повтарят думите точно както ги е чул да ги пеем. С фонетично попадение. Като произнася всяка гласна и отделя всяка съгласна, той е на три и половина такта от Фернандо — тосканското ехо на венецианец, пеещ американски любовни песни — и се получава прекрасен ефект.

Барлоцо ме смушква с лакът и аз да пея. Гласовете ни сякаш тласкат напред старата камионетка, понасят я над шосето, чак до Понтичели, по автострадата, а после по виещия се път към Тоди. Независимо каква песен пеем двамата с Фернандо, Барлоцо пее своя единствен запаметен стих, напасвайки думите по различните мелодии, и винаги провлачва последната нота, докато остане без дъх. Пеенето изглежда окуражава херцога, разпалва любопитството му.

— И как наричаш тази рокля, с която си облечена? Прилича на модел от хиляда и осемстотната година — казва ми той, като извива вежди по посока на есенния ми костюм, наскоро възприет от мен за сметка на роклята с оранжеви и розови рози. Обута съм с гумени ботуши и широка черна пола на „Камали“ от мека вълна, набрана в талията, която е откривала поне петнайсет пъти есенен сезон.

— Може би е вярно, че и аз, и дрехите ми сме оцелели от някоя друга епоха.

Барлоцо спира камиона край пътя, на мека поляна до борова горичка. Сваляме инструментите и количката и пресичаме пътя до плитчините на реката. Оставям ботушите си на брега. Надиплям полата, завързвам дебел възел над бедрото и нагазвам боса в Тибър. Слънцето слабо напича гърба ми, водата вледенява краката ми. Сякаш цял живот съм газила в Тибър, аз шляпам и плискам във водата — толкова ми се струва познато. Когато преодолявам всичките осем метра до другия бряг на реката, у мен се надига мъничко божество и пак си спомням колко много обичам този живот. Чувствам, че някак си съм го откраднала или че съм го получила като награда. Първа награда за отказ да чакам. За това, че не чакам да нагазя в реката, че не си обещавам някой ден да нагазя в реката, а за това, че го правя сега, тъкмо сега, преди съдбата или някой друг натрапник да се отбие и да ме уведоми, че има промяна в плана.

Мъжете разклащат камъните с железни лостове, повдигат ги от плитката бучаща вода и ги нареждат в количката. Един курс до камиона. Още един. Изобщо не помагам, освен че им пея и викам, за да ги окуража. Развеселявам ги с възхитителен напев какво ще сготвим, когато запалим първия огън.

Изстисквам речната вода от краищата на полата си, оставям капките да измият пръстите ми и отивам да седна на брега. Гледам мъжете как работят, после се разхождам из горичката и отчупвам клонки с оранжеви плодчета, които приличат на целаструс. Когато ме извикват, защото е време да си вървим, вече съм се размекнала като кадифе. Караме нагоре по хълма до Тоди и спираме да си вземем еспресо за из път, правим кратка разходка и сядаме, отпивайки по глътка просеко. Всички сме съгласни, че ни е налегнал мъчителен глад. Едва седем часът е — неприлично рано да си мечтаем за вечеря, затова тръгваме към камиона.

— Може да погледаме залеза, а после да идем да хапнем риба в някой ресторант на път за вкъщи — предлага Барлоцо.

Спираме на друго място край брега на реката и си помагаме да облечем якета и пуловери, които да ни защитят от усилващия се вятър. Златна светлина обгръща кайсиевите облаци и залязващото слънце обагря Тибър като в кръв — пурпурна следа в сърцето на настъпващата нощ. Препъвайки се, стигаме до водата и сядаме. Неочаквано чувам собствения си глас:

— Мисля, че е време да си купим дом.

— Къде? — пита Барлоцо.

— Колкото се може по-близо до Сан Кашано — отговаря му Фернандо.

— Мислех, че само временно ще живеете тук. Мислех, че за вас това е само антракт, приключение, забавление; че в един момент ще се върнете във Венеция или в Щатите — казва Барлоцо, макар вече да знае, че не търсим забавление. И после още по-дълбоко вкарва пръст в раната. — Какво ще правите тук? Разбирам, че искате място за почивка, като всички други по света. Но повечето хора, които купуват нещо тук, имат друг живот, друг дом, работа. Имат си място някъде другаде. Е, тук много им харесва или поне им харесват онези страни от живота, с които си правят труда да се запознаят, но най-доброто, което мога да кажа за повечето от тях, е, че са едновременно на две места — единият, крак е тук, а другият — здраво стъпил на онова място. В края на краищата така и никъде не заживяват истински. Залагат на сигурно. Но вие двамата май не говорите за сигурност. Защо искате да живеете тук?

Нищичко не казвам, но с брадичка посочвам реката и боровете.

— Заради това — обяснявам му. — И заради това, което виждаме всеки ден в Сан Кашано. Искам да живея сред розовите хълмове с кошарите и листата на маслините, обръщани от ветровете със сребърното нагоре, както и сред гласа на камбаните, които бият в мъглите. Ето затова искам да живея тук.

Обръщам се към него и добавям:

— И заради теб.

Той е слисан и очите му потъмняват.

— Искам да живея тук заради теб. Искам ти да ми бъдеш учител. Харесва ми, че ни предаваш дори и малка част от онова, което си видял, което знаеш и умееш. И чувстваш.

Само реката шумоли, а после се чуват глухи, провлачени стъпки, идващи от близкия склон, тук-там бродиран с няколко редици лозя. Светлината има сила, колкото да ни покаже фигурата на древна жена с коса, увита в кърпа, а вместо наметало — с мъжка жилетка. Вероятно е стопанката на селската къща над реката, дошла е да нагледа царството си. С раздалечени крака, здраво стъпила на дървените си обувки пред лозите, тя откъсва останалите тук-там чепки грозде, подминати от ножиците на берачите. Изяжда ги от дланта си, сякаш ги е откраднала, защото е гладна. И още дъвче, а ръцете й шумолят като ранена птица в храстите — търси в попарените листа поредния скрит дар. Омагьосва ме, сякаш е богинята Венера — вече остаряла и непохватна. Като че ли съм надникнала през ключалка, за да погледна каква ще бъда някой ден — това съм аз. Седим на сто-двеста метра разстояние, но тя не ни забелязва. Или не ни обръща внимание. Знае истината — че всичко е спорно, че и нещастията, и победите са само временни и в повечето случаи нямат значение. Знае, че нито едното, нито другото не е такова, каквото изглежда, и че ако има разлика между тях, тя е само, че големите празници отшумяват по-бързо, отколкото зарастват раните.

— Иска й се нещо сладко, преди да угасне светлината. Не копнеем ли всички за същото? — пита Барлоцо. — Но преди да стигна дотам, искам солената хрупкава коричка на купчина пържена риба — допълва той и става, изтупвайки най-новия прахоляк от вече изцапаните си жълтеникавокафяви панталони.

Хапваме пържени латерини в ресторант на име „Лучано“. Мънички сладководни рибки — носят ни цял поднос от тях на масата. Мисля, че са твърде много за нас, но след това пристигат още два подноса със същите размери, заедно с кана изстудено бяло вино. Нищо друго. Наблюдавам херцога. Взема една рибка и слага част от нея в устата си, сякаш нагъва и ликвидира цялата миниатюрна структура с две сдъвквания и едно преглътване. Правя същото и усещам вкуса на горещата, хрупкава, сладка рибка, но искам още две-три, хапнати набързо и още по-бързо, докато почувствам плътния, богат вкус да изпълва устата ми. Отпивам от студеното вино и се отпускам.

Построяват каменния кръг за един ден и върху тлеещата жар на първия ни огън опичаме тлъсти наденици, дълги цял метър, приготвени от месаря с брадвичката, която виси от неговия колан „Долче и Габана“. Обръщаме ги, докато почнат да се разпукват, а после ги полагаме върху копанки от хубав хляб и ги изяждаме между бавни, жадни глътки вино, седнали направо върху червеникавата земя на Сиена, както ни бе посъветвал Барлоцо. Пак разпалваме огъня и гледаме как пламъците прогарят дупки в мрака с чувството, че нощта се увива около нас и ни обгръща като безмълвна сапфирена вълна.

— Защо седиш толкова близо до огъня? Искаш да се превърнеш в печено жертвоприношение ли? — пита ме Фернандо.

— Трябва да открия точното местоположение. Обичам да стоя до ръба. Не прекалено близо, но и не прекалено далеч. Въпреки че май предпочитам да съм по-близо, отколкото по-далеч.

— Не се доверяваш на комфорта повече от мен, Шу — обажда се Барлоцо.

— Защото ми харесва да стоя близо до огъня ли?

— Не, не само. Това е само символ на факта, че не се доверяваш на комфорта. Повече се доверяваш на риска, отколкото на комфорта. И аз винаги съм се страхувал от комфорта. Навличам си болка, защото в онези моменти, когато не мога нито да я видя, нито да я усетя, когато ми е спокойно, знам, че всъщност няма никакво спокойствие. По-добре да остана с болката, за да мога да я държа под око. В комфорта има риск. Има комфорт в риска. Рискът. Той добавя пикантност, така е. Потиска апетита. Отстъпва пред апетита. Стой близо до ръба. Стой далеч от ръба.

— Е, кое от двете?

— Всичко накуп. Всичко в премерени дози, поето в добре премислен момент. В живота е нужна хитрост. Иначе човек преждевременно загнива.

Мрачен е тази вечер херцогът. Фернандо вторачено го гледа, объркан, струва ми се, че простичкото му предупреждение към мен да седна по-назад от огъня е отприщило тирада за рисковете, които крие комфортът, за премерените дози хитрост и преждевременното загниване. И двамата знаем, че тук няма какво да направим, затова слушаме.

— Да започнем с началото, свети Августин го е казал най-ясно: „Ние, всеки един от нас, ще умре.“ Всички неща са тленни. Дървото, сиренето, сърцето, цялото човешко тяло. И като знаем това, като го разбираме, животът започва да изглежда по-маловажен от представата как искаш да го живееш. Съгласни ли сте?

Поглеждам Фернандо, кимваме си в знак на съгласие един на друг, а после Фернандо кимва към Барлоцо.

— Така че животът по дефиниция е нетраен. След цялата енергия, която хвърляме в опит да го уредим, да го осигурим, спасим, предпазим, ни остава страшно малко време за живеене. Болката, смъртта или някое друго нещастие не ни подминават, защото сме внимателни, или защото имаме застраховка, или да прости господ, защото имаме достатъчно пари. Добре. Е, как човек разбира точно как иска да живее? Как да изразходва времето си?

Фернандо, изглежда, се справя със сприхаво поднесения монолог, но аз съм заклещена назад, някъде между Свети Августин и гниещото сирене. Въпреки това разбирам, че за Барлоцо най-краткото разстояние между две точки е спираловидната извивка, затова не се изненадвам, когато казва:

— Ако искате, ще ви помогна да си потърсите къща.

Флориана беше права. Ние тримата сме съучастници.

Въпреки че го усещам по-скоро като още една стая в нашата къща още от първата ни нощ в Сан Кашано, колкото повече време минава, толкова повече бар „Чентрале“ се превръща за нас във втори дом. Розеалба, Паоло, Тонино, синьора Вера, цялото семейство от редовни клиенти, които надзирават бара, ни приобщава, прави живота ни по-хубав. В ъгъла, на стената до пинбол машините, има телефон. Когато се обаждаме на Лайза, на Ерик, на агента ми в Ню Йорк или на издателите в Калифорния, синьора Вера шътка на децата да не вдигат врява, като им обяснява, че говорим с Бил Клинтън. След като години наред е стояла под автомата за сладолед, една прашна факс машина нежно се почиства с памук, потопен в алкохол, и се поставя на малка масичка зад бара, който съвсем наскоро е станал център за международни комуникации и бар, наистина „Централен“.

Три, четири, понякога повече пъти през деня и вечер можем да бъдем намерени там, до маса на малката тераска. Сутрин, облегнати на бара, обвиваме ръце около чашите си с капучино, а късно следобед крещим в телефонната слушалка. Избърсваме капките кафе и петната вино от получените през деня факсове. В „Чентрале“ се съсредоточава всичко. Той е Холивуд и Виена, Уолстрийт, „Шанз-Елизе“. В бара се разгласяват всички новини, дори и неизопачените. Тук е мястото, на което се залагат съдби, предимно на карти, и на което, щом се утоли жаждата, се възстановява и мирът. Той е нашият офис, салон за чай, военен щаб, светая светих, убежище и временна квартира. Има ли човек, който наистина да има нужда от нещо повече? Започвам да разбирам защо някои италианци ще ти кажат, че предпочитат по-скоро местния бар, отколкото квартала си, че не е такава беда да се настаниш в апартамент, който далеч не отговаря на мечтите ти, след като барът си е съвсем наред. Някои дори ще ви кажат, че техният бар е това, което много отдавна е била кварталната църква за енориашите си — място за утеха.

И както са постоянни истинските удоволствия на „Чентрале“, така постоянно е желанието на Барлоцо да доставя наслада. Или своята собствена идея за наслада. Той обича да се раздава. Най-често да се раздава отдалеч. Оставя разни неща пред вратата или на още по-голямо разстояние — на пътеката в гората, по която минаваме обикновено. Тази пътека бива украсена например от торбичка на пурпурни петна, пълна с къпини и подпряна на колкото е могъл да носи бели цветя и малък наръч спретнато подредени нацепени дърва, завързани с трева. Когато му благодарим, отвръща, че абсолютно нищо не знае за никакви бели цветя и наръч с дърва. Една сутрин подаръкът представлява бут на звяр с обърнато нагоре копито, с остри, щръкнали четинести черни косми, напъхан в найлонова торба. Изпищявам, затръшвам вратата пред зверското парче и от врявата голият, полузаспал Фернандо слиза долу тичешком.

— Какво има?

С гръб, плътно опрян на вратата, му казвам с очи и леко наклонена глава, че зад мен се спотайва нещо зловещо.

Той възприема беззвучния начин на говорене и само с устни пита:

— Какво стана, кой е?

— Погледни — предизвиквам го аз.

Той леко открехва вратата, насочва едното си око към светлината и прошепва:

— Няма никого.

— Погледни долу.

— Боже. Това е просто крак от глиган — съобщава той и отваря вратата широко, а тъничкото му момчешко тяло се навежда да го вземе. Какво знае моят венецианец за дивите глигани, чудя се аз, докато той пренася крака до кухнята, слага го в мивката и маха обвивката. Пак прошепва „Боже“, а после дълго и бавно издиша.

— Колко е голям! — Фернандо го повдига за глезена, обръща го, върти го, за да направи оглед от всички страни. — Сигурно тежи петнайсет килограма, ако не и повече.

Малко ме вълнува колко килограма тежи. Просто не го искам в кухнята си. С този приток на адреналин, тъкмо се каня да пришпоря Фернандо да изнесе това нещо и да го хвърли някъде отвън, само да е по-далеч от мен, и херцогът надниква през вратата с ухилена физиономия.

— Добро утро, деца. Какъв чудесен ден, а? Браво, намерили сте красивия млад звяр.

Забелязвам, че се старае да гледа само лицата ни и любезно пренебрегва факта, че Фернандо е без дрехи, въпреки че не е изненадан.

— Може ли? — влиза през вратата той, обръща се да я затвори и явно дава време на Фернандо да се качи по стълбите, за да обуе панталона си. Но съпругът ми, който се концентрира най-добре, като мисли само за едно нещо, е забравил за себе си и мисли само за глигана. Как ще го изчистим?

Ощипвам го силно и бързо по задника.

— Ах, извинете — казва той и неохотно излиза.

Едва вдигнал ципа си и закопчал копчетата, и вече се връща, а аз още не съм имала шанс да порицая херцога за ужаса, който ми причини. Просто стоя и ги гледам как постилат вестници на терасата, вземат ножове, изнасят бута и се заемат да го остъргват. Барлоцо разправя, че глиганът е бил издебнат и свален от ловци в Пиаце преди три седмици, че двегодишният мъжкар е бил изчистен, после провесен в мазето на селската поща и накрая заколен и разпродаден тази сутрин. Отдавна свързан с трофеите на тази ловна дружинка, херцогът бил направил заявка за левия заден крак…

— Това е най-добрата част за яхния с червено вино — чувам го да казва на Фернандо, докато изсипвам брашно в купата за хляб.

Приключили с работата си, двамата влизат обратно с вече анонимна маса месо и кокали. Барлоцо иска най-големия съд за готвене от кухненския ми комплект. Старият дълбок меден тиган не го удовлетворява.

— Ей сега се връщам — казва той и пристига, натоварен с винени бутилки и керамично гърне, по-голямо от Питсбърг. От задния му джоб висят подправки с корените и пръстта по тях. Моли ме да загрея три бутилки вино, докато той слага подправките на дъното на гърнето, нарежда парчетата от глигана, посолява ги и ги поръсва със смлян пипер. Излива върху тях топло вино, покрива гърнето и го изнася отвън на терасата. Слага три тухли върху капака и казва да го оставим да почива три-четири, може би пет дни и само по веднъж на ден да повдигаме капака, за да разбъркваме месото. Всяка сутрин гледам как Фернандо изпълнява ритуала с разбъркването на месото с две големи вилици. Прилежно изважда всяко парче от маринатата, после пак го потапя и го побутва на сигурно място в червените дълбини. Захлупва гърнето, нарежда отгоре тухлите и се изправя, вторачен в гърнето, сякаш очаква то да помръдне или да му заговори. След стриктното изпълнение на Фернандо, всеки следобед идва Барлоцо. Маха тухлите и капака, разбутва месото и навежда глава, за да го подуши.

— Още не — казва той след три поредни следобеда. На седмия ден заявява, че е готово за готвене.

Решен да започне да го готви, независимо какво е казал херцогът, след обяда Фернандо запалва огъня във външното каменно огнище. Вече е изгорял достатъчно до точната смес от червена и бяла жарава, че да угоди на херцога. Но първо иска глиганът заедно с виното да заври върху печката. Това трае сякаш цяла вечност и ние, като механични играчки, постоянно влизаме и излизаме от кухнята. Най-после се появяват първите мехурчета и Барлоцо изнася гърнето на външното огнище. Струпал е жарта на купчина и заравя гърнето така, че керамичните му стени отвсякъде да са плътно обградени с жар, почти до капака. После повдига капака, слага го обърнат върху гърнето и напълва и вдлъбнатината с жарава. Последните му инструкции са да не правим нищо, докато не дойде той утре сутринта. За Фернандо това си е пасивно задължение и той остава да наглежда гърнето, заравнява жаравата, наръсва още върху капака, връща се в конюшнята, прави пълна обиколка на дивана, а после пак излиза навън, за да провери дали нещо не се е променило. Опасявам се, че нощта ще му се стори много дълга.

Когато на следващата сутрин херцогът пристига да вдигне капака, виждаме, че месото се е задушило до тъмно махагоново кафяво, а виното, соковете и подправките са се сгъстили. Ароматите ни карат да преглъщаме силно и с копнеж.

— Сега трябва да си почива до утре — заръчва ни Барлоцо. И двамата с Фернандо не можем да повярваме, че продуктът още не е завършен. Подчинението си има граници. Още щом Барлоцо си тръгва, сипваме от ястието в супени чинии, наливаме вино и с малко вчерашен хляб сядаме на необичайна закуска. Месото е толкова меко, че можем да го ядем с лъжица, а вкусът му е и по-сладникав, и по-натрапчив от този на свинското.

Оставя фина диря от аромат на лешници върху небцето. Изливам малко от изобилния сос в малък тиган. Добавям половин чаша вино, за да освежа дълго задушаваните сокове, една чаена лъжичка доматена паста и хубаво смесвам всичко на бавен огън. Посипвам зрънца морска сол и резултатът е чудесен. Изваждаме още няколко парчета от глигана, пробваме го с пригодения сос и решаваме, че от него ще стане хубаво допълнение към паста.

Ето така го поднасям на херцога на следващия ден за обяд, а след това, като второ ястие, купа с глиганско месо направо от гърнето, в което се е задушавало. Изяждаме сервираното, сипваме си още, но когато поглеждам какво е останало, мога да се закълна, че месото е пораснало отново. А изобилието поражда нов ритуал.

Става ни обичай всеки петък да носим в бара кошница за вечеря. Така, съвсем непринудено, обогатяваме социалния си живот и споделяме, каквото имаме, с тези, които са наоколо. След като три седмици сме носили задушен глиган под една или друга форма, този път слагаме в кошницата пита от картофено пюре с коричка от пекорино и гърненце сос, приготвен със зелени маслини, намачкани с листа пресен риган. Има порция дребни червени чушки, пълнени с наденички и с копър и опечени в пещта за хляб, а за по-късно — поднос с хрупкави царевични бисквити, оваляни в захар. Вера ни налива вино, донася хляб, слага стол за себе си на нашата маса и само след пет минути имаме чувството, че точно тук трябва да прекарваме петъчните вечери. Вера яде много малко, много бавно и аз не съм сигурна дали е заради необичайната храна, или просто така повеляват патрицианските й маниери. Все пак изглежда доволна, когато ни пожелава приятна вечер и се качва горе вкъщи, при семейството си и телевизора. Тонино поема нощната смяна. Щом пристигне някой за еспресо или за хранене, той излиза иззад бара, придружава човека до нашата маса, увещава го да опита, да хапне и го кани да седне с нас.

След няколко вечери насаме с Вера, при нас идват и други хора и накрая славата на петъците се разнася — не заради това, което ядем, а заради спомена, който общите вечери извикват у жителите на Сан Кашано. Скоро и те почват да носят петъчните си ястия в бара, увили гърнетата и купите в бели кърпи, скътали вътре и историите си. Разказват как са споделяли храната през войната, спомнят си всяка подробност от най-хубавите ястия и най-високо ценените сладкиши на баби и прабаби. Понеже иска да завързваме приятелство без неговото натрапчиво присъствие, Барлоцо идва късно и души наоколо за десерт, преди да си поръча грапа. Понякога си сипва да хапне от останалото по съдовете.

— Ама защо ястията ти винаги са и сладки, и солени? — пита той една вечер, прокарвайки кора хляб през сосовете в тигана, останали от патица, задушена с круши в мускат.

— Защото според мен такъв е вкусът на живота.

Задушено свинско с вкус на див глиган

Намачкайте в хаванче плодчетата хвойна, скилидките чесън и зърната пипер, докато сместа придобие консистенцията на едър пясък, и я прехвърлете в малка купа. Добавете морската сол и разбъркайте добре. Втрийте тази смес от подправки в подготвеното свинско по цялата му повърхност. Сложете подправеното свинско в неутрален съд и плътно го похлупете. Оставете свинското да престои три дни в хладилника, като веднъж дневно обръщате парчетата.

Загрейте мазнината в голям, дълбок тиган на средносилен огън. Внимателно подсушете подправеното свинско с кухненски салфетки и го прехвърлете в тигана — сложете толкова парчета, колкото е необходимо, като внимавайте да не се застъпват. Позволете на месото да хване коричка и тогава го обърнете, като го оставите да се зачерви отвсякъде. След като парчетата хванат коричка, прехвърлете ги в чиния за съхранение и по същия начин, докато опържите всичкото месо, като добавяте по няколко капки мазнина, ако тиганът почне да засъхва.

Прибавете лука, чесъна, стритата чушка и солта в тигана и ги бъркайте на средносилен огън, само докато лукът стане прозрачен, като внимавате той или чесънът да не добият цвят. Изсипете една бутилка вино и докато то се загрява, остържете парченцата, които са залепнали за тигана. Добавете доматеното пюре и оставете сместа само да заври. Прибавете изпърженото свинско и излейте част от втората бутилка вино, колкото е необходимо да покрие парчетата. Отново загрейте сместа само до завиране, похлупете тигана, като оставите капака леко открехнат, и задушавайте свинското на много бавен огън. От време на време разбърквайте сместа, за да поддържате месото влажно, и задушавайте още 2 часа. Опитайте дали месото е станало крехко. Продължете да задушавате, докато парченцата не станат изключително меки и почнат да се разпадат на конци при допир с вилицата.

С решетеста лъжица извадете свинското в чиния за съхранение. Прибавете към соковете в тигана последната чаша вино и оставете да заври. Добавете чесъна, оцета и розмарина, за да освежат соса, върнете месото обратно, разбъркайте добре, похлупете и оставете всичко да си почине няколко минути. Сервирайте част от соса с паста като първо ястие, а месото — като основно, гарнирано само с хляб, няколко листа салата и същото хубаво червено вино, с което сте го сготвили.

Ето това са кестени

— Хубави са, тази година са абсолютен деликатес.

Херцогът говори на себе си, докато брули с пръчка по-ниските клони на едно от кестеновите дървета, обгърнали пътя, който лъкатуши на излизане от селото. Натиска с ботуш няколко кестена, за да ги отвори, помирисва месото на единия, сдъвква го. Връщаме се вкъщи от закуска в бара и решаваме да се приближим до него тихо, с намерението хубавичко да го изплашим. Промъкваме се на пръсти зад гърба му, без да обезпокоим нито едно бронзово листо от купчината, в която е нагазил.

— Утре — виква той, без да се обръща, но през цялото време е знаел, че сме там. Сега се извърта към нас, ухилен до ушите с детинско злорадство, поздравява ни, докосвайки с два пръста старата си синя барета, и тръгва с широки крачки към Пиаце. Или говори толкова много, че чак ни призлява, или изобщо не говори. И все пак значението на Барлоцовото „утре“ е ясно. Кестените са готови за събиране. Казваше ни, предупреждаваше ни дни наред, че щом узреят, ще ни заведе в гората да си наберем от най-старите, най-богато раждащи дървета.

— Първо правило в събирането на реколтата от кестени е да подготвиш земята под дърветата — казва ни той на другия следобед, щом потегляме.

Подминаваме всичките дървета край пътя, носим гребла, лопата, приспособление за брулене, което прилича на тупалка за килими, голяма конусовидна кошница с кожени дръжки и три петкилограмови ленени чувала за брашно, измолени от пекаря. Вървим в колона един зад друг и там, където пътят извива точно след Ла Крочета, навлизаме в гората. Потъваме дълбоко сред дърветата и подминаваме съвършено красиви на вид кестени. Най-после Барлоцо внезапно спира в началото на горичка от израснали високо дървета с дебели стволове и казва тихо като молитва:

— Ето това са кестени.

Разтоварваме инструментите си и се заемаме да изгребем килима от стари листа и клони. Изчистваме и заглаждаме широк периметър около дървото, като отделяме новите, току-що паднали кестени настрана и ги слагаме в една от торбите. Работим заедно и разчистваме по същия начин под всички останали дървета в горичката. После Барлоцо подава на Фернандо пръчката за брулене и му казва да удря колкото може по-високо и по-силно, за да събори кестените върху разчистената от нас земя.

Фернандо почти страховито пристъпва към близкото дърво. Давай, положението е напечено. Концентрира се и удря. И кестените валят отгоре. Удря многократно, вече с бойни викове и пронизителни предупреждения да стоим настрана. Като вижда какво чудовище е създал, херцогът си взема бухалката, успокоява приятеля си и се заемаме да събираме.

— Избирайте само най-лъскавите, най-едрите кестени — казва той. — И оставете по-малките на зверовете. Много трудно се белят тези по-дребните. И ги събирайте един по един, не с цели шепи. Оглеждайте всеки поотделно и оставяйте тези, които не изглеждат много добре. Ако няма да го ядете, не го вземайте. Помнете, че трябва да съберем достатъчно, но не прекалено много.

За херцога всичко е житейски урок, мисля си, докато седя на камък сред листата, потънала в изучаване на размерите и блясъка на един кестен. Но на мен винаги ми е харесвало да уча — тоест, когато учителят обяснява докрай, изцяло и право в болезнената поука на дадения урок.

— Защо не сложим мрежи или чаршафи под дървото, което обираме, после ще ги навием и ще изсипем кестените направо в торбите? Така правят на някои места с маслините, нали?

— Може би, но това не са маслини и ние тук не постиламе чаршафи, когато берем кестени — отвръща той.

На земята вече има огромно количество кестени — отсявам ги и си мърморя нещо на английски за циничния херцог, а Фернандо, лишен от бухалката си, се катери по дърветата, къса кестени от най-високите клони, пуска ги в джобовете си, а когато те се препълват, пуска останалите кестени долу, на едно място, което е определил за своя територия. Харесва ми, когато решава да се държи като дете.

За нула време ръцете ми се вкочаняват от октомврийския студ, но ръкавиците ми са твърде дебели и пръстите ми непохватно ровят из кестените. Без думи Барлоцо застава пред мен, сваля своите странни ръкавици — с подкъсени пръсти точно над първата фаланга, — дава ми ги и продължава с това, което е правил допреди малко. Рядко съм го виждала без такива ръкавици. В най-горещите дни на лятото вместо вълнени носеше конопени.

Пъхвам ръце в ръкавиците на херцога, още топли от него. Въпреки че са твърде големи за мен, са доста удобни. Макар пръстите им да са подрязани, ръкавиците изцяло покриват моите пръсти, освен това са всичко друго, но не и чисти — спечени от кал и кой знае още какво. Все пак ми харесват. Харесва ми допира с тях. Може би ще ме омагьосат и ще се превърна в херцог. Или аз ще омагьосам ръкавиците и херцогът ще почне да танцува танго. Когато торбите ни почти се напълват, ги извличаме обратно на пътя, където сме оставили камионетката на Барлоцо, и потегляме към нашата къща да ги разтоварим. Почва да вали и Фернандо стъква огън в салона, а не във външното огнище. Барлоцо пак излиза да наточи инструментите, а аз чегъртащ неговия тиган за печене на кестени — тежък, красив съд от ковано желязо с дръжка от маслиново дърво, дълга един метър. Дъното му е цялото надупчено. Ножът ми за кестени е наточен — къс, страховит и закривен. Но Барлоцо е приготвил нож и за себе си и демонстрира как да сложиш кестена с плоската част надолу върху стабилна повърхност и да издълбаеш кръст откъм облата му страна.

— Никога не изрязвай хикс — казва той. — Винаги кръст. Хиксът е за зачеркване. Ще ти покажа и това, ако искаш. Всички трябва да знаем как да зачеркваме — дали мисъл, дали човек, или призрак на човек. Но ще го оставим за друг ден. Да се научиш да правиш хубав, ясен хикс, е ритуал по преминаване от едно състояние в друго, а това отнема известно време.

Когато огънят се укротява до равномерно бучене, Барлоцо ми казва да хвърля малко розмарин:

— Знам, че ще ти достави удоволствие, а и няма да навреди на кестените.

Фернандо пуска първата партида в тигана и го намества между жаравата и пламъците.

— Кестените са съвсем пресни и ще се опекат за няколко минути. Но трябва да движиш тигана, разклащай го — дава заръки Барлоцо.

Специалист по готвене в тиган, херцогът хваща на свой ред дръжката и с една чупка в китката мята кестените във въздуха, улавяйки всички, с изключение на един. Провиква се за червено вино и аз бързо отивам да му занеса чаша, но той иска бутилката и когато я взема, слага палец на гърлото, плисва върху кестените и ги кръщава, предизвиквайки шумно свистене и димни винени изпарения.

— Да станат по-нежни — разяснява той.

Сядаме пред огъня, пред нас са сложени две купи — едната е пълна с току-що изпечени кестени, а другата е за черупките и обвивките, които се изхлузват като бебешка пижама. Продължаваме да дълбаем кръстове, печем, кръщаваме, белим, ядем и пием. Увита съм двойно с дебело одеяло, положила съм глава на възглавница върху плочите пред камината, а Фернандо и Барлоцо седят като подпори за книги от двете страни на масичката за чай. Барлоцо разказва истории.

— Понякога кестените са били единствената храна, с която хората са разполагали по време на световните войни. А и в много други случаи. По тези места, допреди петдесетина години, прибирането на кестените беше толкова важна част от селския живот, колкото и гроздоберът, и гледането на прасета. Още от Средновековието, а вероятно и много преди това, кестените са били основен продукт от прехраната. С листата хранеха прасетата и кокошките, обвивките се ползваха за разпалки — освен през най-тежките времена, когато ги варяха за напитка, — а щом жертваха някое дърво, дърводелците изработваха от твърдия му, дебел дънер примитивни мебели. От какво мислиш, че е направена раклатата ти за хляб? — сочи той към старинната мадия от шестнайсети век, чийто капак се отваря и отдолу има плот, на който слагам хлябовете да втасват. — Хората още говорят как са преживявали зимите с pane d’albero, дървесен хляб. Стриват кестените, добавят вода и малко мая. Беше твърд като камък и трябваше да го натопиш във вода, преди да можеш да го ядеш. Някои го наричаха pane di legno, дървен хляб, и според мен това беше по-подходящото име.

Баща ми се върна от руския фронт през зимата на хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Вървял три месеца от Украйна през Полша, Германия и Австрия, докато стигне до Италия и най-после да се прибере у дома с торба кестени, завързана за колана му — торба, която е напълвал само от време на време. През февруари, казваше, вече било трудно да намери каквито и да е кестени, повечето вече били събрани, а останалите — наполовина изгнили. Ако слънцето пекнело за ден-два, където снегът е по-малко, пониквала по някоя храбра тревичка и когато откриел стръкове, просто сядал там с опънати крака, късал и ги тъпчел в устата си, сякаш са късчета от самия живот.

Още по-тъжно е, че когато повечето от тези станали насила войници, като баща ми, най-после допълзяха до вратата си, вместо утехата на домашното огнище завариха семействата си седнали около загаснал огън, гладни точно колкото тях. Нямаше угоено агне, което се върти на шиш, нямаше хляб в пещта. Нямаше кани със сгряващо вино. Нямаше посрещане на героя. Докато баща ми беше в Украйна и търсеше кестени под снега, с майка ми лазехме на четири крака из гората и изравяхме кестените изпод листата, ровехме доста отчаяно, доколкото си спомням. Тези дни се врязаха дълбоко в душата на момчето и това място не може да зарасне. Още е жива рана, която люти, щом почна да стъпвам около нея. Помня, че щом кестените узрееха, правехме поход след поход, пълнехме кошници и джобове, баретата ми, престилката на майка ми. Вкъщи ги складирахме в стар сандък в избата, на сигурно място от мишките. Няколкото останали животни, които се щураха около къщата, да не говорим в гората и по полето, бяха пожертвани на яхния. Почивахме си малко, постопляхме ръце на оскъдния огън, после тръгвахме да търсим отново. Ходехме дни наред, докато траеше изобилието, накрая се катерехме по дърветата и клатехме клоните, за да изпадат кестените, останали по тях. И вечно бдяхме за шишарки — от онези едрите, дебелите, в които имаше по цяла шепа мънички, бели ядки. Пиноли, борови ядки. Тях ги носех в скута си, близо до гърдите, те бяха първото нещо, което сметнах за истински ценно. По същия начин, по който си спомнях, че ме е носила майка ми. А що се отнася до кестените, някои ги опичахме веднага, за награда, като ги поръсвахме с капки вино, разредено с вода. Други варяхме и след като сваляхме обвивките, оставяхме ги да изсъхнат, смилахме ги и ги запарвахме като кафе. После сварявахме обелените кестени в още вода, този път с няколко листа салата, глава лук и диви треви, докато всичко станеше на мека и гъста каша. Ядяхме я гореща на вечеря и си говорехме колко вкусна би станала само с няколко капки хубав зехтин или с най-малкото парченце масло, или с няколко зрънца захар.

След това разстилахме останалата каша върху кухненската маса на загладен правоъгълник, дебел около пет сантиметра, и я оставяхме да се втвърди, докато спим. И после, два пъти на ден, докато имаше, режехме парчета от нея с конец и слагахме малките „тортички“ да се пекат на огъня, понякога скрити между две кестенови листа, които се накъдряха около сместа, докато се печаха, и я превръщаха в нещо като блокче, което ядяхме горещо, от ръка.

Ала повечето кестени разстилахме върху решетките в сушилнята. Беше умно направено приспособление. От средата на стълбите към горния етаж на почти всяка селска къща по онова време хората си правеха нещо като балкон — наричаща се supalco. Откъм страната на стълбите балконът се сковаваше от груби дървени греди, но останалата част се опъваше с телена мрежа, която се полюшваше на няколко метра височина над печката на дърва. Слагахме кестените върху мрежата, топлината и дима от огъня се издигаха нагоре и опушваха кестените, бавно изсушавайки месото им, преди да избягат през цепнатината на прозорчето, което държахме открехнато. Сушилнята в нашата къща, във вашата къща, се намираше там, където сега е антрето. Поддържахме огъня ден и нощ, за да не могат кестените да изстинат, а никога не бихме рискували да ги оставим да изсъхнат неравномерно и да се развалят.

Бяха необходими около шест седмици, за да завърши процесът. Научният метод да определиш дали са изсъхнали както трябва, беше да вземеш два кестена и да ги удариш един в друг като камбанки. Ако звъннат, значи са сухи. Не е много по-различно от това да удариш по кората на току-що изпечен хляб и да чуеш онзи глух звук. Но когато кестените изсъхнеха, тогава започваше истинската работа. Докато са още топли, ги пълнехме в калъфки от възглавници и ги удряхме с чукове и камъни, за да паднат черупките и обвивките им.

Тогава започнах да се уча как да разделям нещата на части, разбирайки какво да запазя и какво да отделя настрана — казва Барлоцо и ме поглежда право в очите. — Връщахме обратно в калъфките обелените кестени, а после аз завличах този невероятен късмет до Тамбурино, мелничаря, който ги смилаше на едро кафяво брашно, точно както правеше за всички останали семейства. После тръгвах пак нагоре по хълма, за половин секунда се обръщах да помахам на Тамбурино и хуквах към къщи, към предните стълби, където стоеше майка ми с юмруци, увити в престилката. До този критичен момент работата по кестените беше сурова и тежка. Но щом се сдобиехме с брашно от тях, останалото изглеждаше като детска игра.

В една купа, която винаги ползвахме за паста, тя сипваше две или три порции от кестеновото брашно с металната чашка, закачена до мивката, а аз бърках с вода, докато се получи рядка, еднородна каша. Отлично знаех рецептата. Щом тестото станеше гладко, майка ми го изливаше в плитък тиган. Моя работа беше да поръся толкова борови ядки, колкото желаех да отделя от собствените си резерви. После тя слагаше тигана върху въглените, покриваше го със стар глинен капак, обърнат нагоре, и напълваше вдлъбнатината с жарава. Сякаш беше новина от фронта, чакането на нашето кастаначо беше неспокойно, дори трескаво. И малко преди да е готово, майка ми сваляше капака и стривайки няколко сухи иглички между пръстите си, подправяше нашия кейк с розмарин. Винаги ароматизираше кастаначото с розмарин. Не ти ли казах вече колко много приличаш на нея?

Обличаше пуловера си, увиваше главата си в шал, а тигана в чиста кухненска кърпа и тръгваше към бара, а аз тичах гладен по петите й. И заедно, с който беше там, в бара, изяждахме това нещо — дали кейк, дали пудинг, още горещо, — а димящата му коричка изпълваше ноздрите ни, утешаваше ни и ни нахранваше по-добре, от която и да е огромна тенджера с месо. Бяхме спасени за още малко.

Беше съвсем обичайно хората да носят храната си в бара. Бяхме толкова малко жители. Разпиляно племе от жени, деца и мъже, твърде стари, за да се бият. Но мисля, че майка ми първа започна да прави така, а другите я последваха. Ала след войните всичко се промени. Хората си стояха по къщите, освен на празници и други подобни, тоест, докато ти не започна да носиш твоите фантазьорски манджи и ни накара да се засрамим от мързела си и може би дори от алчността си. Ти ни помогна да си спомним защо живеем заедно тук, на тази глупава канара. Какво те накара да го направиш? Имам предвид, какво те накара да занесеш супа и хляб, за да ядеш с непознати? Да не би да е заради някакъв спомен от детството ти?

— Не — отвръщам аз. — Поне не е изплувал такъв спомен. Мисля, че двамата с Фернандо се чувствахме малко самотни и искахме компания. Според мен просто обичам да готвя за колкото се може повече хора. Но най-вече сигурно защото всеки път, когато седна на маса, се вълнувам — от първата глътка вино, от първата хапка хляб в устата. Почти няма значение какво е сложено на масата, но винаги е било важно кой седи на столовете. И тъй като те харесваме, харесваме Флори и…

Смехът на Барлоцо удавя моите почести. Сребристите му очи се притварят в бляскави цепнатини и плисват звездна светлина.

Същата вечер в леглото Фернандо лежи с ръце, сгънати под главата, очите му са отворени, но приковани някъде вътре в него.

— Когато Барлоцо разказва тези истории, ме пренася в миналото със себе си. Думите му ме притеглят със сила, която после чувствам в ръцете и краката си. И дъхът ми секва, сякаш съм се катерил или съм тичал. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да. Мисля, че да. За него не е достатъчно да почувстваме това, което той чувства. Част от силата му е в това, че може да ни накара да почувстваме това, което е чувствал.

— Само дано не сънувам кестени тази вечер — казва Фернандо и се обръща към мен, оплитайки краката си в моите.

На другия ден изпирам ръкавиците на херцога и ги суша близо до огъня, но когато понечвам да му ги върна, той ми казва, че съм ги съсипала. Знам, че просто иска да ги задържа. Така и правя и ги давам на Фернандо. Той нахлузва едната, дръпва маншета, изпъва пръсти през дупките, разтваря и стисва юмрук, за да я напасне съвсем точно. После и другата.

— Чудесни са — разкършва рамене Фернандо, след това изпъва напред ръце, възхищавайки се на ръкавиците, и обръща длани нагоре-надолу. — Казвам ти, роден съм за фермер.

Една петъчна вечер занасяме в бара тиква за вечеря. Седмица по-рано бях видяла тази красавица на пазара в Акуапенденте, сложена в каросерията на камион, пълен с къдрави зелки. Не беше чак толкова голяма, но ме привлече, защото беше съвършено кръгла и кората й беше тъмно медночервеникава със зелени ивици — чудесна есенна украса пред вратата на конюшнята, помислих си. Но тази сутрин, след като пекох хляб отвън, в градината, нямах нищо приготвено, за да използвам изстиващата топлина на фурната. Погледнах тиквата и се замислих как да я пожертвам за вечеря. Все едно ще правя фенер — отрязвам капак, изтребвам вътрешността, изхвърлям влакната и разстилам семките да съхнат върху хартия за печене. Набързо преглеждам шкафовете и хладилника и оттам излизат глави лук, парченца различни сирена, двете яйца от тази сутрин и половин бутилка бяло вино. Леко задушавам лука в малко зехтин, намачквам горгонзола, настъргвам едно парче ементал и едно пармезан и ги разбърквам заедно с около една супена лъжица маскарпоне и яйцата. Продълговати стърготини индийско орехче, малко бял пипер, морска сол и накрая добавям виното. Напълвам тиквата с тази паста, покривам я с капачето й и я слагам да се пече в пещта, докато месото й омекне, а пълнежът замирише на хубава лучена супа. Опичам семките и леко ги посолявам. Занасяме шедьовъра до бара в купата за хляб, за да стои изправен, после изваждаме с лъжица пълнежа и малко от тиквата в супени чинии и поръсваме всяка порция с малко от печените семки. С хляб и вино вечерята добива завършен вид. Остава десертът. Прекарвам през шприц кестеново пюре, подсладено с кафява захар, ароматизирано с коняк, и го оформям на хълмче от плътни, гладки ленти с леко разбита сметана, която се процежда в цепнатините му, и всичко това е поръсено с горчиво какао.

— И как се казва това, Шу? — пита Барлоцо, сякаш е решил, че какаото е пепел от бучиниш17 и вече е против десерта, независимо как се казва и какъв вкус има.

— Мон Блан. Френски сладкиш от изисканата кухня — произнасям с тона си на главен готвач.

Той го опитва, нищо не казва, пак го опитва и почва да загребва с почти незабележимо накърнено честолюбие. И все пак, когато привършва, казва:

— Беше много хубав, но ние не сме във Франция и някак си, да направиш нещо толкова изтънчено като това, с кестени, е като подигравка. Все едно да проявиш творчество в правенето на хляб за причастие. Другия петък може ли да опечеш кастаначо с борови ядки и розмарин? — пита токанският херцог с полудрезгаво пелтечене, което някога може да е било неговият глас, като единайсетгодишен например.

— Знаеш, че ще опека. Но защо трябва да си толкова арогантен? Седиш тук, кръстосал крак връз крак, и сипеш ругатни като Мефистофел. Фернандо много обича този десерт и мисля, че да го отричаш от името на всички нас, е малко крайно.

Фернандо клати глава, поразен от моя изблик.

В погледа му се чете: „stai tranquilla, стой спокойно“ — постоянната италианска молитва, използвана да се предотвратяват неприятни ситуации и да се осигури свещеното състояние на bella figura, добро впечатление. Ала Барлоцо не изглежда обиден. Херцогът е като дива мента. Накълцай го и пуска повече сладост.

— Добре де, но все пак, ще получа ли кастаначо? И може ли да го хапнем с лъжица рикота и да пийнем чаша „Вин санто“? — После гласът му почва да се лее като топъл мед: — Ще ме слушаш ли как тананикам мелодии, очаквайки всяко късче от вечерята ми точно като теб.

Събираме кестени още седмици наред, а от време на време разнообразяваме с бране на манатарки. По време на нощни дъждове обуваме гумени ботуши, въоръжаваме се с плашещи пепелянките пръчки и тръгваме след Барлоцо в гъсталаците на дъбовата гора да дебнем за диви гъби. Аз и Фернандо пеем.

— Трябва ли да правите акомпанимент? Моля ви, тихо — просъсква Барлоцо.

Той е единствената пепелянка в тези гори, мисля си аз.

— Защо трябва да пазим тишина? Кого ще събудим, ако пеем?

— Накрая ще събудите гниещата смърт. Смущавате концентрацията ми. Захласвам се да ви слушам, опитвам се да запомня думите и се обърквам.

Двамата с Фернандо приглушаваме пълногласния си дует до импровизирано мънкане на „Падам си по теб“ и послушно припкаме зад нашия завоевател, като навлизаме още по-надълбоко в гората.

Въпреки че е някак собственически настроен към кестеновите дървета, Барлоцо е безмилостен, когато брани и прикрива любимите си кални свърталища с избуяли манатарки. Пързаля се в дерета, дебне из клисури и скрити кътчета, повдига камуфлажа на древна папрат, на измамни възлести корени, държи се конспиративно, пази тишина, като изключим хриптящото му дишане, и бере манатарки — порчини — името им е закачлива алегория за дебели, новородени прасенца. И докато търси гъби, Барлоцо грабва пълна шепа плодове от клоните на хвойна, откъсва шишарка, натежала с меките бели съкровища на детството му.

Занасяме плячката у дома, избърсваме нежно манатарките с мека кърпа, нарязваме ги на дебели, неравни парчета, които вече са готови за леко задушаване в тигана. Клонче див босилек, дива мента, шест, само шест намачкани плодчета хвойна на един килограм манатарки, чесън, необелен, смачкан с дъното на черен чугунен тиган, едно плисване бяло вино, съскащо изпаренията на земя и мускус, шепа печени борови ядки и обядът е готов. Барлоцо налива вино, Фернандо разчупва хляба. Добър апетит.

— Колко килограма кестени според теб сме изяли ти, аз и Барлоцо през последния месец? — питам Фернандо една нощ в леглото, слисана от издаденото си като на Буда коремче, издуто от кестени и проблясващо към мен на светлината на свещите. — И колко килограма манатарки? — добавям и се проверявам за плесен.

Преситена съм, напълняла от този есенен кестеново-гъбен режим. Въпреки че се радвах на брането, радвах се на печенето и готвенето им, тази седмица ще е посветена на бистър, силен бульон и парчета говеждо без костите, от които се е отцедил. Вече това искам. През нощта ме обзема копнеж за хляб и масло, за чай.

С надеждата, че ще прозвучи несериозно към тази чиста невъздържаност, Фернандо отвръща:

— Не чак толкова. Може би по половин килограм на ден кестени и пак толкова манатарки.

Гледам го как отброява ястията на пръстите си.

— Освен онези, които пекохме, и другите в супата, полентата и пастата. Значи може би са повече.

Овладявам желанията си. Ще бъде седмица на бульона, без говеждо, без хляб. Без масло.

Минал е един ден и част от една вечер, откакто отслабвам, когато Барлоцо предлага разходка.

— Да идем на кестеновия панаир по пътя за Монте Амиата. Там живеят някои от най-добрите готвачи в Тоскана, а и местността е красива. — Това е простичката му съблазън.

Аз съм жена, вярна на самоналоженото ембарго, но въпреки това думите на херцога още кръжат и търсят къде да кацнат. Затова плъзвам ръка, плавна като гущер, в колана на полата си и преценявам, че коремът ми може да побере греховете на още няколко невъздържани дни.

— Кога ще тръгнем? — Само това искам да знам.

Разположен на 1738 метра надморска височина, Монте Амиата е най-високият връх в Тоскана. Отдавна изстинал вулкан, почвата му е дебела и плодородна, подхранена от стари изригвания, и върху стръмните й черни склонове растат повече от две хиляди хектара култивирани кестенови дървета. Твърдят, че общият годишен добив е двайсет и осем тона. Ето натам сме се запътили.

Пак се качваме в камиона и излизаме на Виа Касия, а после на планинския път чак до хребета, където отсядаме в заслон — дървена хижа, използвана предимно от скиори. Разделена е на малки спални, всяка е едно-две походни легла и печка на дърва. Категория нула звезди. И така, за три дни и три нощи ние сме поклонници на кестените и манатарките, като посещаваме селата, вкопчени в по-ниските части на Амиата, и като следваме ръчно изработените табели към рая на вкуснотиите. Абадия Сан Салваторе, Виво д’Орчия, Кампилия д’Орчия, Бани Сан Филипо, Баньоло, Арчидосо — всяко място със своето си характерно ястие — ризото с кестени и диви гъби; диви гъби, печени в кестенови листа; ръчно навита кестенова паста с печени гъби; задушено сърнешко с кестени и сушени портокали. Разбира се, има и кестенов сладолед, пити с царевична коричка и кестенов мармалад, горещи, хрупкави пържени кестени в тесто, полети не с друго, а с кестенов мед.

На връщане към къщи Барлоцо намалява скоростта и завива по път, не много по-широк от козя пътека. Оставяме камиона и вървим след него до една развалина, разположена на хълм. Стените й, засъхнали на вид, пропадат в бурените. Свисти пронизителен вятър, а в тишината отдалеч долита провлеченото блеене на овце. Наоколо се суетят фермери. Изглежда като стая в небето, димът се издига на облаци от комина и обвива къщурката и мъжете и жените в блажени воали. Пристъпваме в живата картина и ги заварваме да работят край голяма купчина смокини. Подготвят ги за нареждане в сушилня, същата като онази, която Барлоцо ни описа с кестените, някога разстилани, за да се изпарят соковете им. Някои от хората разтварят плодовете, слагат във всяка смокиня бадем, малко семена от копър и анасон, после ги нареждат върху подноси. Друг човек чака да внесе готовите подноси в къщата, на горния етаж, да плъзне смокините по мрежите, които са опънати над печката в стълб от дървесен дим.

Някои смокини вече са гладки като мъниста яспис, напълнени и изсушени, охладени и наредени пред последния чифт ръце, които чакат с дървена игла и готварски конец. Ръцете се стрелкат над плодовете, галейки ту една, ту друга смокиня, нанизват ги, като втъкват по един мек свеж дафинов лист помежду им, и полагат завършените огърлици в плоски кошници.

Барлоцо, Фернандо и аз гледаме. Заговаряме хората и те ни предлагат вино и хляб — остатъците от работния им обяд. Човекът, който разговаря с нас, изглежда, не е съгласен, когато го молим да купим няколко наниза смокини — казва ни, че това е късна реколта, последната за сезона и не е най-добрата. Възразяваме, че изглеждат великолепно, и той ни предлага смокини от купчината, които чакат да бъдат нанизани. Вземам плода от грубата му закоравяла ръка, като лапа на лъв Серафим. Дъвчем със затворени очи и промъляваме:

— Колко хубаво!

Всички се усмихват, сякаш един след друг. Майсторката бижутерка става от пейката си и с тройна целувка по бузите слага по една огърлица на рамото на всеки с думите:

— Бог да ви благослови.

Фернандо посяга към джоба си за някоя лира, но тя отсича:

— Подарък.

Хуквам обратно към камиона и грабвам една торба със сушени манатарки, една с кестеново брашно и клончето с червени плодове, което Фернандо отряза за мен от един крайпътен храст.

— Подарък — казвам й на свой ред. Всички се смеем и всеки разбира по свой начин, че това е събитие от живота, от живота такъв, какъвто е.

Тосканците на всяко ядене ли пият вино?

Пронизващ ноемврийски дъжд разтреперва пайетите на маслиновите дървета и помрачава сутрешното небе. Облягам се на жълтите брокатени завеси пред високите прозорци на вратите на конюшнята и гледам как мъжът ми изкатерва хълма покрай кокошарника, покрай кошарите с овце и се качва в градината ни. Въпреки че по шосето сигурно е било по-сухо, той е избрал по-красивия път, за да гледа нагоре и около себе си, докато гази през подгизналите полета, без да го е грижа за водата, която се стича от косата му — сега тъмна и хлъзгава като козината на бобър. Пазаруваше в селото, докато аз пишех. Шапката му сигурно е в джоба, а чадърът — подпрян на някоя стена в бара. Колко обичам да го гледам така непринуден! Сега мога да го правя по-често, защото напоследък остава все така непринуден и в компания; този нов живот на сушата някак си е отхлабил деспотичното правило за добро впечатление. Той цъфти и преминава през свое собствено скромно възраждане. Мисля, че дори започва да признава красотата си — красотата на истинския Фернандо, а не на измисления.

— Здравей, момичето ми — казва той и ме притиска към себе си, а пуловерът му се процежда в моя. Разказва куп истории от сутринта, докато сваля ботушите си, разпалва огъня и топли ръцете си. Вършее из стаята, кацва за няколко секунди на дивана, пак се втурва към камината и всеки път целува или косата ми, или рамото ми, докато аз седя на компютъра. Иска да говори.

— Тъкмо се канех да приключвам за сутринта. Да направя ли чай? — питам го.

— Не, обядът е съвсем скоро. А и вече два пъти пих капучино и едно еспресо за из път. Има нещо, което искам да ти покажа — казва той и отваря гардероба със сила, която би разклатила сто кристални чаши за вино. Издърпва едно чекмедже и изважда записките, по които работи последните няколко вечери.

Като част от нашия план за възстановяване, който обсъждаме вече от месеци, идеята ни е да приемаме малки групи туристи на екскурзия през районите около нас. Разговаряхме за това надълго и нашироко много нощи поред, а сутрин, още щом се събудехме, подхващахме беседите от там, от където ги бяхме прекъснали. Щом изчерпахме лъскавите пътеводители, които открихме в книжарниците на Флоренция и Рим, Барлоцо се намеси и ни заведе да се срещнем с един господин, преподавател, който живее в Сиена. Барлоцо е работил за него преди години, когато човекът още държал провинциална къща в Сан Кашано. Той ни даде назаем текстове от чудесната си колекция от исторически справки — и кулинарни, и художествени. Оттогава Барлоцо, Фернандо и аз, а понякога и Флори се редуваме да четем на глас вечер. Херцогът е по-търпелив с мен от останалите, когато се запъна на някой откъс или прекъсна четенето, защото не разбирам текста. Изчитаме тези книги бавно и задълбочено. Най-прекрасната награда за работата ни е осъзнаването, че това, което четем, се намира пред вратата ни. Нито го гледаме по телевизията, удобно седнали на дивана, нито се готвим да пътуваме до някакво далечно място — ние живеем тук.

Чертаем маршрути, организираме срещи с винопроизводители, готвачи и майстори на кулинарията и търсим сътрудничество. Изучаваме и най-затънтените кътчета и откриваме съкровища. Хлебопекар, който ползва пшеница, смляна в стара воденица, и разбунтувала се майсторка на сирене, чийто син е овчар. Извън стандартите на Здравното министерство, тя е принудена да продава стоката си от камион, паркиран зад църквата в нейното село, или понякога да раздава своите меки маслени пити от килограм, увити в кухненски кърпи, между пейките на сутрешната литургия, а обратно към нея мълчаливо се предават малки пликове. Енорийските свещеници гледат благосклонно на тази търговия, толкова са доволни от нейното марцолино — прясно овче сирене, — което за тях е гратис.

Често посещаваме етруския музей в Киуси, както и един в Тарквиния, която се намира зад регионалната граница на Лацио, и още един — в Орвието, Умбрия. Изучаваме изкуството в църквите, изкуството по алеите, изобщо навсякъде. На места е запазено като свещена реликва, другаде — като онези фрески от десети век върху стената в двора на зъболекарски кабинет. Всичко се приема за даденост, за домашно, всекидневно притежание по наследство. Изучаваме предложенията на екскурзоводи, посещаваме кулинарни училища навсякъде из Кианти, подреждаме предложенията за „нощувка и закуска“ на малки хотели и къщи за гости. Целта ни е да съставим маршрут — гастрономически и културен — през провинциална Тоскана и Умбрия. Маршрут за запалени, които биха искали да си накалят обувките и да затворят очи, смели и непрограмирани, докато профучаваме край разпродажбата на „Гучи“.

Решаваме, че на всяко пътешествие с продължителност една седмица ще приемаме не повече от шестима гости и че всяка програма ще бъде в съзвучие със сезона. През септември ще берем грозде и ще седим на масите с бели покривки между редовете лозя, осветени от фенери в ливадата на Федерико. През октомври ще тръгваме по пътя за Амиата в издирване на кестени и манатарки, и ще вечеряме с Аделе и Исолина, две стари приятелки на Барлоцо, които той посети по време на кестеновите фестивали, а може би ще каним гостите ни да готвят с нас в кухнята на Аделе. През декември ще се катерим по извивките на маслиновите дървета или ще търсим черни диаманти, въоръжени с кучета — търсачи на трюфели, и шишенце грапа в сумрачните преди изгрев гори на Норчия. Знаем колко малко знаем. От тази истина се утешаваме само при вида на купчината книги, които още не сме прочели. Окуражават ни нашето любопитство, апетитът да се учим и нарастващият списък с експерти, на които сега можем да разчитаме като на колеги. На професори по история на изкуството от Перуджа и Флоренция, и дори от Урбино, който се намира зад хълмовете на Ле Марке. На куратори в музеи, селски летописци, на пазители на църковни предмети за литургия. На готвачи, пекари и винари. Приемаме в обкръжението на нашия проект онези, които са симпатични, приятелски настроени, а всеки от тях ревностно защитава по своя си начин великолепието на този район.

Разбираме, че за да изучим дори в най-малка степен тези земи и техните истории, се искат трийсет живота. Но вече сме започнали. Важното е, че сме започнали.

Аз съм сангвиник, който може да се движи из тълпи от сангвиници. Ако бях сама в този живот, може би щях да рискувам да си изкарвам прехраната с писане. Или да отворя някаква селска кръчма, за да мога да готвя и пека всеки ден за неколцина местни хора и за случайни пътници. Но ние сме двама, а Фернандо трудно обядва със символи. И затова чувствам, че този проект е за добро. Че е правилният път. Но има и моменти, в които изглежда сякаш е дреболия, сякаш сме в Тоскана на излет. Връщам се в миналото към някои от персонажите в живота ми — към онези, които преминаха деликатно, и към онези, които го потъпкаха. Пред някои от последната група нашите планове биха хвръкнали като пепел от четвъртитите рамене на луксозните им костюми или с лекота да отскочат от върха на ръчно ушита мокасина „Хоган“. Щяха да кажат, че си купуваме доживотни билети за театъра на абсурда. Но няма нищо. Междувременно ме чака консултантската работа, да редактирам първата готварска книга, да напиша втората готварска книга. Банкерът у Фернандо прави подробен отчет за всяка лира, която харчим, и обявява от време на време, че животът тук — така, както го живеем, — не струва и една пета от живота, който водехме във Венеция. Въпреки че не се къпем в изобилие, имаме достатъчно, за да си дадем малко време.

— Добре, покажи ми — казвам аз може би малко несериозно за него.

— Седни и се концентрирай — смъмря ме той, разстилайки листовете си.

Прокарва пръсти по маршрутите, които е съставил за три различни едноседмични обиколки.

Отделил е градовете, които ще посетим, траториите18, енотеките и кръчмите, където ще се храним, вилите и къщите за гости, в които ще се настаняваме. Обмислил е и е измерил разстоянията, които трябва да се изминават всеки ден от пътуването, балансирал е културните и гастрономическите посещения, хармонично е съчетал земеделски и селски събития, отбелязал е къде и кога ще разчитаме на нашите експерти. Фернандо вече не чака турската фея да му разчисти пътечката, той сам я проправя.

Гледам програмите — всичките очертани, сходни по форма, отсети от сламата, ползата от тях — очевидна, прозрачна като току-що обелено от ципата грозде.

— Браво, Фернандо — казвам му.

Знам, че само това е достатъчно. Седим до късно следобед на нераздигнатата маса, а обядът ни още не е сготвен. Обсъждаме канала, по който да започнем програмата си. Понеже ще разработваме специфичен маршрут за всяка група, която посрещаме, знаем, че броят маршрути трябва да бъде много ограничен. Десет седмици в годината като начало. Но коя е нашата публика, кои са хората, които ще се вдъхновят и освежат, идвайки тук, при нас? Може би са по-скоро авантюристи, отколкото пътешественици или хора, които вече са следвали предсказуемите пътища и сега искат да бъдат в Италия, а не да препускат из нея. Ще видим.

По-късно отиваме с колата до хълмовете на Сартеано. Правим си екскурзия, за да погледаме как небето се променя в края на деня. Точно след възвишението на пътя забелязвам шубрак от къпинови храсти. Плодчетата, измити от дъжда, лъщят на гаснещата светлина.

— Може ли да спрем и да си наберем малко? — питам аз.

Спускаме се в кална канавка. Попадаме в къпинно зловоние. Клони и филизи, оплетени и усукани едни в други и заклещени от тръни, къпините презрели, от тях се процежда сок и при най-лекото докосване. Почваме да берем, отначало внимателно, като слагаме къпина по къпина в кошницата, която държим в багажника за такива случаи. Но после опитваме една и тя се оказва изключително сладка — шеметно сладка, като никоя друга къпина преди. Затова пускаме кошницата и почваме направо да берем и да ядем, все по-бързо и по-бързо. Вече не обръщаме внимание на шиповете, смеем се и сокът изтича от устите ни, плъзва се на струйки по брадичките ни и се смесва с кръвта на убодените ни от тръните пръсти.

Връхлита буря. Стоварва се тежко отгоре ни. Дъждовни капки. Едри, разплискващи се или лековити, които усещаш като нежност. Изкатерваме се от канавката, побягваме към колата, защото усещаме, че имаме шанс да изпреварим бурята. Не искам сухото убежище на колата. Искам дъжда. Искам да се изкъпя в тази вода, която мирише на трева, на земя и надежда. Искам да подгизна от нея, да се размекна като сбръчкан плод в топло вино. Искам да стоя тук, докато се уверя, че тялото и сърцето ми ще запомнят привилегията на този живот. Без значение, че целите сме мокри и ни е студено, ние крачим през фучащата ярост на бурята и пак си мисля колко много искам това, което вече имам.

— Обичам те — виквам на Фернандо, който бере в поредното дере, но гласът ми не може да надвие неговия фалцет, който пее: „Чай за трима и трима на чай.“ Макар добре да знае, че е „двама“, предпочита „трима“ заради по-голямото благозвучие.

„Oggi sono belligerante. Lasciatemi in pace.“ Днес съм войнствено настроен. Оставете ме на мира — изписано с дебели, полегати букви върху плътна бяла хартия, забодена на ризата му, това е посланието, което Барлоцо носи една сутрин в бара. Синьора Вера поклаща глава, стридите в очите й се хлъзват нагоре и почти се изгубват.

— Получава кризи два пъти в годината и е точен като швейцарски часовник — обяснява тя. Извинение, изпъстрено с възхищение.

Но тъй като още не сме се сблъсквали с това поведение на херцога, ние стоим мълчаливо до него, отпиваме, разменяме си крадешком усмивки през плота и копнеем една от тях да кацне в недостъпните му владения. Нищо подобно. Тайно поглеждам Барлоцо, а после приковавам тежко очи в моя мъж с мисълта, че това настроение на херцога е същото като състоянията на Фернандо, макар те да не вървят с подобна услужлива предупредителна бележка. Въртим се на столовете си, поръчваме по още едно капучино и чакаме моментачио, лошият момент, да отмине. Започваме да мислим, че това сигурно е някаква нелепа преструвка. Но моментачио няма край. Когато го подминаваме по шосето същия ден, херцогът едва забавя крачка, а предупредителната бележка още си стои. На другия ден изобщо не го виждаме, нито на по-следващия. Минава почти цяла седмица и накрая в четири часа на вратата на конюшнята се почуква. Херцогът пристъпва през прага. Изглежда дрипав, опустошен и ми се приисква да го прегърна и да го нахраня. Искам да го измия. Сяда на масата, а аз слагам пред него чашка с бренди и заставам наблизо. Никой от нас дори не е въздъхнал.

— Хората, особено тези, които живеят на малки общности като нас, представляват нещо като хор — всички пеят една и съща песен, макар и в различни тоналности. Тук всеки преглежда мислите на другия. И това в голяма степен осуетява всяка надежда човек да се срещне със себе си, да не говорим за спокойствието, което е нужно, за да утоли някой свой особен глад. Да си в интимни отношения с причината за страданието си, е единственият начин да го убиеш, да задушиш натрапчивото му присъствие. Това е най-трудното нещо.

И всеки от нас трябва сам да го направи. Голяма част от болката в живота ни е причинена от упоритите ни твърдения, че тя не съществува. Има моменти, в които просто трябва да оставам сам. Тогава не мога да понасям и минута повече бъбренето на някой друг, още по-малко неговата непогрешимост — нарежда Барлоцо в собствената си трескава непогрешимост и обезпокоява едноседмичната брада по лицето си.

Когато говори, Барлоцо рисува. Подготвя платното, плисва боя, а понякога хвърля четките и избира по-плътната фактура, която се постига с шпакла. Така става и сега.

— През последните дни просто вървях из миналото, сякаш беше селски рът, и преглеждах историята си част по част.

— И?

— И ето ме, гол и уязвим, сякаш съм загубил торбата си с хитрости, сякаш се събудих от някакъв дълъг сън. Но мисля, че сънят беше моят живот. Все едно съм заспал във влака и изведнъж пристигам на своята гара, без да съм видял нищо от пътя. Вътре в мен всичко бушува, но не съм сигурен дали още чувствам нещо. Мислиш ли, че съм един побъркан старец?

— Е, разбира се, че си побъркан старец, който страда от есенната си криза, точно както Вера ни обясни. Ти си един побъркан старец, херцог и учител, дете и сатир. Защо да искаш да си нещо по-малко от това?

Той не отговаря. Барлоцо никога не отговаря, освен в случаите, когато въпросът му допада. Отмества кокалите си, сякаш новата му позиция ще го направи по-невидим за мен. Знае, че усещам, дори виждам, че има и друго за разказване. Но повече иска да приключи, отколкото да продължи. Отпива от брендито.

Поглеждам навън и виждам как денят се предава на нощта, бълвайки последната жупел. Гледката ми вдъхва смелост. Ще рискувам с настъпление.

— Какво друго те тревожи в момента?

— Не какво, а кой. Този подлец времето, Шу. Дори не бях забелязал колко съм остарял, докато не се заехме с това скромно възраждане на миналото. Когато се вдигнете и заминете — а вие ще се вдигнете и ще заминете, — пак ли ще прекарвам следобедите си в игра на карти с овчаря бразилец на капака на неговия „Сааб“? От години не бях си спомнял колко хубав е вкусът на кастаначото, а откога не бях седял в полето да гледам нощното небе. Не знаех, че съм изоставил всичките си съкровени неща и почти изцяло съм се отказал от неподчинението. Знаеш ли, че неподчинението държи човека оптимистично настроен? Без тайните си, без бунтовете и малките си отмъщения срещу някой друг или срещу дивия заек, който му се изплъзва вече трети ден, срещу глада, срещу самото време — ако изгуби това, човек губи своя глас. Повяхнал съм и похабен, но въпреки това съм млад и нетърпелив. Или това е само спомен? Бях роден и отгледан за един живот, който вече не съществува. Не, не че напълно е изчезнал. Част от копнежа към живота такъв, какъвто беше, е оцелял, но не е същото. Не може да е същото. Има една празнота, която идва с изобилието. Същото това безхаберие, равнодушие, за което говорихме по-рано. Чувствам се кух и затъпял през повечето време, сякаш мога да намеря себе си само в миналото. Сам съм си предшественик. Пълен съм с история, но нямам настояще. Имам чувството, че съм се задържал прекалено много, а другите не са имали достатъчно голяма трайност.

Не съм наясно кои са тези с недостатъчно голямата трайност. Но знам, че той имаше нужда да изрече всичко това, да го извади от мухлясалата дупка в себе си и да го изложи на светло, дори и само за минута. Все пак херцогът се е вкопчил здраво в една част от него, в най-тежката. Той седи на нещо, точно както сардинец на камък, сложен върху стената до огнището, където се готви вечерята. Досещам се, че засега монологът приключва.

— Какво стана от последния път, когато се видяхме? Пречертахте ли границите на Тоскана? — пита той с широка, фалшива усмивка.

Фернандо изважда папката си с програмите и ги подава на Барлоцо, който ги прочита бавно, без коментар и внимателно ги прибира отново в папката. Затваря я. Поглежда Фернандо, поглежда мен и пак Фернандо. Усмихва се с очи и клати глава, без да казва нито думичка.

— Е? — пита Фернандо.

И този въпрос не му харесва. Пробвам друго.

— Слушай, защо не дойдеш с нас следващата седмица до Вал д’Орча? Ще тестваме една от програмите, ще я изпробваме ден по ден, да видим как се вмества във времето.

— Не и ако трябва да нося същите бели гуменки като американците. Обадих се на Пупа и тя пече фазани. Страшно съм гладен. Не сте ли гладни и вие, деца? — пита той, сякаш хлябът, виното и птичето месо могат да запълват празнини. — Аперитиви в бара към седем и половина?

Тази вечер се чувствам по-скоро тапицирана, отколкото облечена — с нова пола съм, уших я с останалата дължина от пердето в калифорнийския ми дом. Полата е червена, амарантовочервена, кадифена, на места тъмна като бургундско вино, а после прелива в кафяво. Имаше само четиридесет и пет сантиметра ширина там, където бях рязала подгъвите на твърде дългите завеси в спалнята ми, затова скалъпих пола на волани — широки, припокриващи се набори от кадифе, пришити към подплата от тафта. Полата е тежка и топла и се съчетава добре с тънък ръждивочервен пуловер. Ботушите, шалът и парфюмът „Опиум“ допълват зимния ми костюм и ето ни, седнали на една от дългите маси на Пупа, рамо до рамо с група холандци. Казват ни, че вече от двайсет години всеки ноември месец наемат една и съща селска къща в Палацоне, но дори и без това предисловие, според мен пак щяхме да се чувстваме непринудено заедно. Минаваме през купчина брускети, а после през голяма купа акуакота — сготвена вода — хубава супа, приготвена от манатарки, домати и диви подправки, които Джанджакомо щедро поръсва в чинията на всеки върху препечен хляб и съвършено забулено яйце. През топлия дъх на манатарки и изпаренията от истинско червено вино долита плътният германски акцент на един от холандците:

— Тосканците на всяко ядене ли пият вино?

Точно тогава, вдигнал нависоко два гигантски подноса, влиза Джанджакомо, следван по петите от Пупа — бузите й са поруменели от триумфа, сипе клетви, че ще скъси живота на внука си, ако разлее и една капчица сос. Тълпата пищи. И ние пищим, ставаме на крака и ръкопляскаме също като другите, а херцогът остава на мястото си и се смее, но леко. Холандците са изискана кулинарна публика и разпитват Пупа за всичко около приготвянето на фазаните. Тя им обяснява, че е пекла птиците завити в зелеви листа, всяка е увита в дебел резен бекон; глазирани са със собствения им оскъден великолепен сос. Но под фазаните откриваме печени ябълки, още цели, коричката им се разпуква, а ароматите от меката им плът омайват въздуха.

— Зелето и ябълката — обяснява Пупа — позволяват на сухото месо на птиците да се овлажнява по време на печенето. Това е стар номер за печене на зайци, на пъдпъдъци или други дивечови птици. Вкусът на месото се подсилва от сладкия сок на ябълките, върху които е сложено, а опушеният аромат на бекона се процежда отгоре. Хубаво, нали?

— Хубаво, да — отвръщат заедно холандците.

И докато ние се заемаме с фазаните, Барлоцо, по-склонен да отвлича вниманието, отколкото да яде дивечови птици, повтаря въпроса, зададен по-рано:

— Значи, искате да знаете дали тосканците пият вино на всяко ядене. Ами, да видим как Шу — посочва той през масата към мен — ще отговори на този въпрос, понеже също е чужденка.

Понеже е заобиколен от такава прехласната публика, щедростта да ми даде думата е изненадващ жест от страна на херцога и аз с удоволствие го приемам.

— Бих казала, че е трудно да се говори как пие един тосканец, без да говорим за това, как яде.

Холандците харесват въведението ми — още един повод за наздравица и звън на чаши.

— Дневното и вечерното ядене и пиене обикновено протичат така: когато стане, тосканецът си взема кафе ристрето корето кон грапа, което значи, че с лявата ръка надвесва бутилка алкохол над малката чашка, в която чакат не повече от две супени лъжици гъсто, почти като сироп еспресо, а с дясната ръка прави жест във формата на кръст. Идеалната доза грапа плисва в кафето само с този жест, който служи също и за сутрешни молитви. Горещото мляко и хляб или пълнени с мармалад коронети завършват прекратяването на постите. После, някъде в девет часа, след три часа работа на полето, чаша червено вино повдига духа и е подходяща компания за кръгло, хрупкаво руло, пълнено с мортадела. След това — още едно еспресо. Нищо чак до обяд, когато на човек му се приисква лек аперитив — кампари със сода, „Аперол“, шприцован с бяло вино, или дори чаша просеко набързо. Основното хранене за деня е дълго, разнообразно, но не обременяващо като количество. Чиния с кростини или със салам, или нарязан изстуден пъпеш, кошничка със смокини, хапки задушен копър, лук или патладжан. След това гъста супа или чиния фасул подправен с градински чай, а понякога и двете преди заешка яхния с маслини или телешко с артишок, може би поркета, ако е четвъртък. Печени картофи и спанак или зелените части на цвекло, леко запържени с чесън и люти чушки, винаги присъстват. После — грапина — буквално значи малка чашка грапа, но тъй като тосканците не приемат буквално подобни незначителни неща, наливат питието направо във водна чаша, като я напълват до ръба. Грапината се пие за подпомагане на храносмилането преди il sacro pisolino — свещената дрямка.

Към три и половина — четири часа тосканецът пийва еспресо и се връща на полето или в плевнята за ремонтни или строителни работи до седем часа. Набързо измива лицето си, сресва се с гребена, качва се в камиона и се връща в бара за една-две чаши обикновено бяло вино; чинийка хубави, месести маслини; фокача, хрупкаща от зрънцата морска сол, сервирана с каничка зехтин за поръсване. Приятна прелюдия към вечерята. Но щом пак седне на масата, червеното вино пристига, въпреки че вече е по-малко, защото вечерята е лека в сравнение с изобилната маса за обяд. Сега на нея чакат само няколко изрязани на ръка резенчета прошуто от мандолинообразния бут, който удобно се поклаща провесен в кухненския килер. Може би само скъперническите десет сантиметра сушена наденица. Хлябът е наблизо. После супа от лимец, от леща или нахут с дебели, грубо изрязани ленти паста, наречена малталяти. Наричат такава супа leggera, лека. После пържола, цвъртяща на скара в камината в другия край на стаята, или пилешки гърди, които се задушават в кухнята с червени и жълти чушки и шепа листа градински чай. Няколко стръка дива салата. Най-тъничкото клинче пекорино. Круша с обелена кора — сочното й прозрачно месо се реже на резени, всеки от които се поднася към устата с помощта на върха на ножа. Една или две твърди, сладки бисквити с глътка „Вин санто“. Няколко капки от бутилката с грапа, за да се пийне с последното еспресо за деня. В крайна сметка, скромно празненство.

Много пестеливо, т.е. никак не разкрасих истината в своя разказ. Възнаграждават ме с вежливо ръкопляскане и много пъти повтарят „невероятно“ на холандски. Според мен херцогът ме слушаше с удоволствие как си припомням впечатления на италиански пред холандците, които говорят езика, по неговите думи, в стил оцеляване, след като щеше да ми е много по-лесно да разказвам на английски — те всички го разбират и говорят добре. Разбира се, той го приема като демонстрация на уважение към него и едва ли смята, че предпочитам да говоря на италиански. Утихнали, взрени дълбоко в чашите си, холандците разговарят тихо помежду си, сравнявайки тяхната гастрономическа култура с тосканската. Пупа излиза от кухнята и бърше ръце в престилката си, прави си място между двама от тях и вика Джанджакомо да отвори още вино. Посочва бутилките, скандално струпани в края на масата, и се разсмива. Казва, че обича глухия звук от корковата тапа, докато я извеждат към свободата. Нейната майка някога казвала, че отварянето на виното е като раждането на бебе. На всички им харесва тази метафора, с изключение на една жена в много напреднала бременност с глава, украсена от стегнати руси плитки. Тя скрива потръпването си с усмивка.

Фернандо кимва на мен и Барлоцо да ставаме и след като пожелаваме лека нощ, ни повежда към камиона. Калаена на цвят мъглица обгръща луната. Лаят кучета и шумолят ненужни, спаружени листа в ноемврийската нощ. И сякаш довършва изречение, което е започнал преди минута, херцогът казва:

— Това, което трябва да правиш, е това, което вече правиш. Трябва да готвиш за хората. Също като Пупа. Много по-добре е, отколкото да се влачиш из целия регион с непознати на буксир и да им разказваш неща, които няма да запомнят, да ги водиш на места, които ще избледнеят скоро след онзи круиз до Косумел или вършеенето из Дисниленд. Всеки със сърце и дори най-смътната страст към приключения ще намери пътя си до Тоскана. Пиши. Готви. Това обичаш да правиш.

— Обсъждаме да си купим наше местенце. Говорим за това през цялото време — казва Фернандо.

— Мога да ви помогна да се договорите със семейство Лучи за ремонт на една от пристройките, за изграждане на кухня и място за няколко маси. А разрешителните няма да са проблем, понеже къщата ви вече е включена в програмата за агротуризъм. Ще е нужно съвсем малко да се пригоди.

— Как така нашата къща официално е включена в програмата за агротуризъм? — иска да знае Фернандо.

— Поредната изтънчена формалност, прокарана за аристократите от местните власти. Синьора Лучи кандидатства за субсидия, за да покрие разходите по преустройство на къщата ви, и подписа документи, в които се казва, че мястото ще се ползва, за да привлича туристи и да извършва културни дейности. Така стана, че взе държавен заем, а ще връща по-малко. Системата се нарича териториално поощрение или заеми, които изискват само частична възвръщаемост. Никога ли не сте се, чудили защо всеки месец иска да се подписвате под различно име в регистъра й за наеми? Застрахова се, в случай че някой дойде да провери документите й. По закон вие живеете в селски хотел. Но да поддържаш хотел или да организираш концерти в градината, ще носи само грижи, затова тя просто прибира наема си от вас — в брой и под масата — за изоставена сграда, за която правителството плати част от разходите по ремонта и привеждането й в изправност. Или донякъде в изправност. Тази схема е обичайна практика в региона.

Сега си спомням първия ден, в който Барлоцо ни посети, и какво каза за синьора Лучи — че е направила всичко колкото се може по-евтино с държавните пари.

— И искаш човек като нея да ни е шеф в бизнеса, а също и наша хазяйка? — пита го Фернандо.

— Нейните благороднически нрави няма да пречат на вашата не толкова алчна етика. Можете да ръководите бизнеса си както намерите за добре, стига всеки месец да й плащате по начина, по който тя иска. С дебел, запечатан, ненадписан плик. Просто искам да вложите енергията си в нещо, което ще проработи, което ще ви донесе удовлетворение. Направете нещо скромно, сдържано и с най-малката вероятност за провал. Искам да останете тук, да преуспеете тук. Не искате ли и вие същото? Едва ли желаете да ме пратите пак да играя карти с бразилеца. Единствено ви моля да си помислите.

Уловено от вятъра, едно трошливо листо бързо перва предното стъкло.

Да си помислим ли? Вече знам как ще изглежда, как ще мирише, какво ще е чувството. Ще бъде таверна — малко помещение някъде в малко градче. Стените ще са груби, боядисани в цвета на узрели райски ябълки, цялото ще се осветява от грамаден черен полилей от ковано желязо с четиридесет свещи, а също и от пламъците от огнището. Пред камината ще има една-единствена дълга маса. И дванайсет стола, може би петнайсет. Това е всичко. Ще предлагам вечеря, по едно ястие за всяка вечер, приготвено от това, което е хубаво и току-що набрано. Да, вечеря, съставена от супа и хляб, някаква винена яхния с дивеч или агнешко, силно подправена с диви треви, и радостта ми от поднасянето. Ще сложа на масата овчарско сирене, а после хубавичък резен пай — може би такъв с горски плодове или с великолепни покафенели круши, и още топлите им сокове ще се разливат върху жълта царевична коричка и ще се процеждат към битата сметана отстрани. Да помислим ли? Да, обещавам, ще го направя. Но сега е моментът с Фернандо да изобретим нещо заедно. Фантазията с таверната е моя. Проектът за туристическите маршрути е на двама ни.

Казваме на Барлоцо да ни остави до „Чентрале“, за да можем да се покатерим по хълма. Целуваме го за лека нощ, молим го да престане да се тревожи и да проповядва какво трябва и какво не трябва да правим, че ще решим всичко по свой начин и когато му дойде времето. С наскърбен поглед той помахва и потегля. И двамата с Фернандо усещаме тъгата на стария херцог и знаем, че монологът му за нашето бъдеще, макар и искрен, тази вечер се изпари като дим. Страданието му е вкоренено дълбоко като плевел в стена.

Тъй като Барлоцо избра да не ни придружава на пробния тур, решаваме да не чакаме края на седмицата. На следващата сутрин ставаме по изгрев и прибираме в багажа пуловери, книги и няколко необходими лични вещи. И двамата сме развълнувани от това пътуване. Заключваме къщата и потегляме на обиколка из най-удивителните пътища в цяла Тоскана. Първата ни спирка ще е селото с топли извори Баньо Виньони, после ще продължим към Пиенца и Монтичело, Сан Кирико д’Орча, Монталчино, Монтепулчано. Точно на изхода от Пиенца тръгваме по път със серпентини и голям наклон нагоре, обрамчен от двете страни с дървета като отряд благовъзпитани войници — черни и неизбежни. Женските кипариси израстват по-кичести с годините, с по-закръглени и тучни корони, а мъжките остават тънки и сухи. И едните, и другите стоят на пост.

Направена от безжалостна земя, която е опитомена, такава е тази Тоскана, милион ръце са я приучили на подчинение. Владение, цялото от коприна и кадифе, пръстта й — зелена, розова, светлокафява — яхнала извивката на земята, опъната като нова кожа, хълмиста, вълниста, а после дълбоко хлътва без посока, безразсъдно се скрива от слънцето, почива си, преди да се издигне по склонове, задушени от диви рози. Високо на един стръмен скат стада овце и тук-там варовикови зъбери накъсват вълната на хълмовете, прекъсвайки шарката на зелената трева, която преобладава дори и през зимата. Тосканската светлина се заиграва с отблясъци в маслиновите листа и те танцуват. През лятото танцуват като маковете и като житото, когато узрее — всичко е в един ритъм с вятъра и с пулса на птичите криле. Но днес клоните са натежали от плод и листата забавят танца в такт с песента на декември. Преброждаме всяко село, вечеряме като бойци и пием скромни вина, поразителни вина. Спим.

Обаждаме се по телефона в бара всяка вечер, когато наближи седем, защото знаем, че всички ще се съберат за аперитив. Сякаш звъним от Патагония, а не от петдесет километра нагоре по пътя, те застават на опашка и всеки на свой ред се провиква с новините от деня, предимно какво готвят, кой е хванал грип или колко е студено по изгрев и винаги питат дали има нещо, което си струва да се яде толкова далеч от дома. Предупреждават ни да се пазим. И винаги Вера е тази, която ни чете факсовете. Рецитира английските думи с ясен, официален тон, както смята, че би трябвало да звучат, прави паузи за препинателните знаци и при желание, за блясък. Мога да чуя колко изправени държи раменете си, колко високо — брадичката. Не разбираме нищо, но въпреки това се вслушваме в нейната отдаденост. Ще разшифрова послания за две агнета в дивата пустош, пустош, за която е убедена, че съществува навсякъде отвъд собствения й праг.

Една вечер херцогът вдига слушалката и без поздрав, на фона на странна тишина, казва:

— Връщайте се бързо. Брането на маслините започна.

Кастаначо

Загрейте предварително фурната на 200 градуса. Леко намаслете форма за торта с диаметър 25 сантиметра. Изсипете брашното и морската сол в голяма купа и на тънка струя започнете да добавяте студената вода, като разбивате с вилица или с дървена лъжица, докато тестото не стане с консистенция на гъста сметана. Добавете зехтина и разбивайте още половин минута. Ако използвате незадължителните борови ядки и розмарина, добавете ги заедно със зехтина. Изсипете тестото в тавичката за торта и печете 30 минути или докато придобие тъмния цвят на шоколадов кейк с напукана коричка. Сервирайте кастаначото топло, нарязано на триъгълни парчета, както е, или с лъжица леко подсладена рикота и няколко печени ореха. Както и да е сервирано, много му върви малка чашка „Вин санто“.