Хиляда дни в Тоскана

Може би като вид маслините знаят твърде много

— Значи наистина искаш да се катериш по дърветата в адския студ, с кошница, пристегната към кръста, и да береш маслините една по една? Това ли искаш да правиш наистина? — питаше Барлоцо всеки път, когато му напомнях да ни включи в беритбата. И сега, възседнала на три метра височина чатала на стогодишно дърво, увитият ми торс е запокитен в мразовития дъх на ранния декември, а желанието ми е изпълнено. Аз бера маслини.

Ушите ми са изтръпнали под старата филцова шапка, пръстите ми са побелели от студ, докато се изхлузват и се прибират в Барлоцовите ръкавици, които пак взех назаем от съпруга си. Носът ми тече. И само пращам проклятия към Атина. Тъкмо тя, в конкуренция с Посейдон за власт, пръкнала първите маслинови дървета от камъните на Акропола, обявявайки, че това е плодът — символ на цивилизованост. Плод като никой друг. Казала, че месото на маслината е горчиво като омраза и недостатъчно като истинска любов, че изисква труд, за да се омекоти, да се изцеди златнозелената кръв от него; казала още, че маслината била като живота и че борбата за нея ще направи маслото й свещено, че ще утешава и храни човека от раждането до смъртта му. И маслото на богинята станало еликсир. Неговите меки, бавно процеждащи се капки подхранвали овчето сирене, един черпак от него подсилвал дивия лук, задушаван върху смокинови клонки. Запалван в глинена лампа, зехтинът осветявал нощта и се затоплял в ръцете на лечителя, галел кожата на уморения човек и раждащата жена. Дори и сега, когато сред тосканските хълмове се ражда бебе, го измиват със зехтин — втриват по малко във всяка негова гънка и вдлъбнатина. На смъртния одър помазват човека със същото масло, пречиствайки го по друг начин. И след като умре, палят свещ, затоплят зехтин и го разтриват с него като прощална баня — зехтинът го е придружавал през целия му път, точно както Атина обещала.

Барлоцо закара Флориана на преглед при лекар в Перуджа, а Фернандо е у дома край огъня, болен от грип, затова само аз дойдох да бера. Оглеждам моите другарки берачки. Приличат на примитивни орнаменти, закачени по неспокойно трепкащите листа. Увити в забрадки и шалове, в пластове вълнени дрехи, поли, престилки, издути от дебелите пуловери, жените са като яка порода силфиди. Мъжете, в камуфлажа на зелено-оранжевата ловджийска униформа, не са толкова красиви. Сигурно всичките са се смръзнали чак до костите, но въпреки това се закачат и надвикват вятъра, изпълнявайки земеделски ритуал, може би най-древния от всички земеделски ритуали. Ще добият тазгодишната златнозелена мъзга, както са я добивали хората в продължение на осем хиляди години преди тях. Все пак струва ми се, че когато са брали маслини около Акропола, времето е било по-топло.

Зимната светлина се потапя в сутрешния чай, а въздухът мирише на сняг, докато берем в горичката от около двеста дървета в имота на по-младите Барлоцови братовчеди. Въпреки че зъбите ми тракат от студ, ми харесва да вися на клона като украшение и да се радвам на гледката отгоре. По тези места маслината е почитана дори повече от лозата и зърното. От високото си място виждам далеч отвъд малкото имение, в което работим. Виждам дърветата, вплетени в червеникавата тосканска земя, покатерени по варовитите й склонове, скупчени по полета и ливади и пръснати по хълмовете. Предани като звездите са маслиновите дървета. Ала дори и когато растат заедно на горички, изглеждат самотни — всяко за себе си, от свой собствен праисторически род. Старите дървета приличат на изтерзани, тромави плашила. Сякаш пазят архива на прекалено много истории и гърдите им са разцепени от носене на непоколебимите им сърца. Но дори и младите дръвчета, свежи и тънки, още ненаранени, вече са белязани с трепетно вглъбение. Може би като вид маслините знаят твърде много.

Няколко килограма от добива за деня се носят в каменен хамбар, където едно черно магаре, впрегнато с въже, дърпа и върти в кръг трошащи камъни от седемнайсети век — годишния му флирт с шоубизнеса. То стене и пищи, стрелвайки с черните си кадифени очи възхитената публика, съставена предимно от най-младите и най-възрастните. Върти ли, върти, следобедът преваля, а то дърпа камъните, които притискат порфирните плодове и ги превръщат в гъста маслинена каша. Получената смес се разстила между рогозки, плетени от коноп, и пак се стрива, докато в старото каче отдолу не почнат да се стичат първите колебливи капки. Това определено е занаятчийска технология, практикувана само заради почитта към миналото. Почти всички останали маслини се извозват до градската мелница в Пиаце.

Тук пресата за зехтин е малка и обслужва само местните фермери или падрони, всеки от които има някъде около триста — четиристотин дървета или по-малко, както е в семейството на Барлоцо. Фермерите често си помагат един на друг в брането, но подялбата стига дотук. Всеки земеделец иска да е сигурен, че неговите маслини — коткани и обгрижвани по-добре в сравнение с маслините на останалите хора, обрани точно в момента на тяхното съвършенство — ще се пресоват и върна при него като нефритено съкровище, което той заслужава повече от съседите си. Затова откарва собствените си маслини до мелницата, оставя ги на спокойно място, където може да ги наглежда и да ги пази от грубияни, докато чака реда си на пресата. Накрая проследява с критичен поглед — сякаш може да ги разпознае — как и последната от възлюбените му възморави маслини попада в мелачката, за да бъде разцепена и премазана между блоковете гранит. Продължава да гледа — как безформената маса пропада през фунията в казана, за да я размесят стоманените перки, да се затопли чрез триене, за да може зехтинът да капе не толкова неохотно във фазата на пресоването. После получената паста трябва да се прекара през рогозките, парчетата остават и най-после зехтинът може да потече свободно. Тосканецът продължава да бди, докато благословеното му масло се излива по фунии в бутилките, които най-често той запушва с коркови тапи лично, със същите ръце, които са издълбали корка, обрали маслините, окастрили дърветата. Товарът се качва на неговата триколка — моторизирано превозно средство, с което фермерите имат навика да мъчат черните пътища — или на трактора. Запътил се към дома, той съпровожда своя зехтин с високомерието на конница кръстоносци, връщащи се с плячка по залез. Ако мъничко премрежа очи, тракторите изчезват и ги заменям с коне и каруци — лека поправка и връщам нещата половин хилядолетие назад.

По време на безкрайните часове чакане на собствените си мигове пред мелачката, il frantolano, собственикът на мелницата за зехтин, обслужва своите клиенти. Мелницата е построена, за да се върши работа: с циментова замазка и покрив от гофрирана ламарина, в едната част глинен под, а в зоната с машините — гладки бели плочки. И все пак в най-отдалеченото от пресата място има голяма камина. В огнището подскачат пламъци и под повдигнатите горящи пънове лежи приспособление, което улавя нажежената до бяло пепел. Над нежната топлина на тази пепел е поставена стара скара. На близката, покрита с мушама маса, лежат няколко килограма кръгли селски хлябове, нож с голямо острие, чиния с едра морска сол, цели скилидки обелен чесън, нанизан на няколко клончета розмарин. Има дамаджана червено вино, скътана до каменната мивка, на чиято дъска за изцеждане чакат около трийсет водни чаши, обърнати с дъното нагоре, за да се отцеждат от честото изплакване под чешмата. Фермерите стоят на пост до своите чакащи реда си маслини и нарушават бдението само за да се подкрепят, както е по обичай. Един от тях разчупва голямо парче хляб, препича го от двете страни върху жарта, после го натрива с клончетата чесън и розмарин, носи го в ръка с известна церемониалност до громолящата преса и го задържа под канелката за няколко секунди, за да го намокри с капките гъст крем от смачканите, но още непресовани маслини. Занася съкровището си, пак с известна церемониалност, обратно до огъня, до дамаджаната и напълва чашата си с гъстото, тръпчиво вино на селската земя. Пие жадно, с нескрито задоволство, яде с настървение и се връща на своя пост успокоен. Тази утеха може да го държи някъде около четвърт час, преди пак да пожелае да се подкрепи.

И така, сядаме заедно — фермерите, техните семейства и аз, сякаш чакаме пред приемната на магьосник. И говорим единствено за зехтин. В един момент, с желанието да прокарам мост между Стария и Новия свят, аз отварям дума за Америка и казвам, че лекарската общност съветва да се консумира зехтин екстра върджин, който помага да се намали лошия холестерол.

Всички до един ме поглеждат с изражение, близко до снизхождение, и затова побързвам да съобщя новината, че американците много хвалят средиземноморската диета.

— Съставена от най-пресните плодове и зеленчуци, сложни въглехидрати, пресноводни риби, морска риба и минимално количество животинско месо — всичко това щедро полято с току-що пресован зехтин и домашно червено вино, — за нея много американски лекари казват, че е най-здравословната програма за хранене на планетата.

Продължавам да говоря под коси погледи и неспокойни ръце:

— Разбира се, всеки знае, че ако се яде по този начин, се избягват сърдечните заболявания и напълняването, че тя прогонва свободните радикали и осигурява дълъг живот — казвам аз, но няма човек, който дори да се преструва, че ме слуша. Рециталът ми заглъхва. Същото би станало и с тосканец, ако каже на приятелите си в съблекалнята на някой фитнес клуб, че вдигането на тежести води до трупане на мускулна маса.

Собственикът на мелницата е отишъл до огъня и хваща последното от немощния ми монолог.

— Колко ми се иска целият свят да приличаше на нас. И тук хората умират от инфаркти, но най-често в леглото си и дълго след деветдесетия си рожден ден.

Из множеството се разнася кикот.

— Но вие имате известен опит със зехтина, виждам го — добавя той.

Инстинктивно докосвам лицето си. Да няма издайнически белези от снощната вечеря?

— Не, синьора, не — казва един човек, може би най-старият в групата. — Няма петно. Той има предвид цвета на лицето ви. Имате pelle di luna, кожа като луната — така му викаме тук. Кожата ви е озарена. Тук, сред селските жени, е доста обичайно. Това е светлината, която идва от цял живот ядене на зехтин. Но има ли зехтин в Америка?

— Ами, да, има зехтин в Америка, повечето се внася от средиземноморските страни, но за съжаление не цял живот съм яла зехтин — признавам. — Обаче още от тийнейджърка си мия лицето с него.

Това скромно признание за моя тоалет ги въодушевява. Чуваме шест-седем истории, разказани на висок глас в топлото, задимено, миришещо на вино пространство пред камината. Тази за бабата, която умряла с кожа по-мека и от бебешко дупе, е надмината от историята за прабабата, която носела шапки за слънце, чистела лицето си със зехтин и розова вода и умряла на сто и десет години, след като някой я сбъркал в църквата със собствената й внучка.

Тук ми излиза късметът, тази материя ми е близка и затова дръзвам да говоря още:

— Освен това правя кашица с едро царевично брашно и зехтин, намазвам го на лицето и деколтето си и го оставям да действа като маска, а после го изтривам.

Това вдъхновява още по-ярко и гръмогласно серия от истории. Жестове към красотата, така ги нарича една от жените. И почти всички хора — включително и мъжете — всеки желае да вземе участие с най-пазените, най-ефективните и най-древните козметични рецепти, които някога са удостоявали лицето и тялото на селската жена.

Според един цяр ципите на току-що смачкано грозде за вино се налагат върху кожата и се оставят да престоят около час, това се прави дванайсет дни поред. Звучи ми смислено, като се сетя за сегашната мания по алфа — хидроксикиселината, която е химическата версия на плодовите киселини, използвана да стяга и да придава блясък на кожата, като я избавя от мъртвите клетки. Но в този лек има и друго указание, казват те. През въпросните дванайсет дни човек трябва да яде само винено грозде. Трябва да издържи само на винено грозде, минерална вода и почивка на легло. Диетата извежда отровите, действа разхлабително и пречиства. И не само кожата, казват хората, провиквайки се, че луксозните клиники в Алто Адидже на австрийската граница предлагат съвсем същото лечение плюс един час дневно масаж на тялото и искат по десет хиляди долара на седмица. Пада голямо клатене на глави.

Изслушвам внимателно всички съвети за вечна младост. Те ме забавляват и информират, но една рецепта веднага ми става любима. Господинът, който ми се представя като осемдесет и осем годишен „вдовец на разположение“, разправя история за майка си.

— От двукилограмов кръгъл хляб, притиснат здраво към гърдите й, тя режеше дебели филии, като издърпваше ножа, сякаш шие, все по-близо и по-близо до себе си и излагаше хранителното бъдеще на моето братче бебе на огромна опасност. Взимаше филиите и ги потапяше в прясно магарешко мляко. И когато се накиснеха, носеше кашата до леглото си, лягаше на него абсолютно изпъната, отпускаше се да й е удобно и после притискаше капещия хляб към лицето си, върху очите, а накрая покриваше цялата работна повърхност с ленена кърпичка. Оставаше да си почива така целия следобед, безмълвна зад затворените капаци на стаята си, лежеше неподвижно като умряла и ставаше чак когато дойде време да приготвя вечерята. Прилагаше това средство всеки път, когато беше в цикъл, но естествено, аз разбрах това доста късно, едва когато вече беше предала рецептата на жена ми. Не ми отне много време да направя връзката между лекарството с магарешко мляко и едноседмичното студено отношение на моята булка.

— И двете ли имаха хубава кожа?

— Най-хубавата от всички, бих казал. Ако нямаха ангелски нрав, имаха поне ангелски лица.

И за двете истини се чува одобрително мърморене.

След около час, прекаран край огъня в мелницата, един човек, който се прибира, ме закарва до града и в пет вече съм при Фернандо. Нахално безгрижен, той е там, където го оставих, празнува пред своята камина. И без следа от грипно състояние. Кашлицата му е обичайната дрезгавина на пушач, но сега драматизирана от меланхолията. Венецианският принц бойкотира зимата — седи наконтен на дивана, вратът му е обвит във фин вълнен шал с ресни, а тялото — в червен копринен халат. Колко мрази студа! А сме само в началото на мрака, предстоят поне още четири месеца. Но знам, че всичко ще бъде наред. Нали Флори така ми каза? „Всичко ще мине добре, Шу-шу, всичко ще мине много добре. Ще видиш.“

Няма я тук от шест-седем седмици, откакто се случиха някакви неприятности в семейството, за което работи. Сега остава през цялата седмица в Чита дела Пиеве и се прибира у дома само веднъж седмично за по няколко часа, за да се погрижи за апартамента си тук. Но нито веднъж не съм я зървала. Барлоцо казва, че само профучава и че е объркана и разстроена от събитията в това семейство. Ходя да й оставям бележки в пощенската кутия, които винаги изчезват около ден след това, но тя никога не оставя отговор. Липсва ми.

Обираме всичко в горичката за три дни. Повечето от нас работят на смени само по един-два часа, защото, изглежда, винаги се събира малка армия помагачи, които жужат наоколо, катерят се да вземат пълните кошници от берачите, изсипват плодовете в големите бидони за пренасяне и вадят от тях случайно попадналите клонки и листа. Дори когато смяната ми да бера приключва, оставам в горичката, нося и тичам заедно с другите, после към три, когато работата за деня привърши, се качвам на трактора за мелницата. Барлоцо успява да се отбие на едно-две места, макар и не за да бере или пък да помага. Здрависва се, прегръща хората, разпитва за семействата им, потрива една-две маслини между палеца и показалеца си, гризва, завърта месото им в устата си, дъвче го и клати глава утвърдително, а здраво стиснатата му уста е като обърнато на обратно U — почти универсалното италианско изражение за висока оценка. Гледам как благородническата му осанка и присъствието му разведряват хората. И все пак усещам нещо наплашено у него. Някаква жена пита за Флори.

— По-добре ли е тя?

Сигурно е за някоя друга Флориана, защото Барлоцо, като не харесва въпроса, я срязва. Ако е за нашата Флориана, защо просто не каже истината, че помага на семейството, за което работи, да мине през труден период, както ни обясни на нас. Но той и дума не обелва. Виждам как задържа поглед за момент върху жената. И после как я отбягва. Да, някоя друга Флориана е изписала това отчаяние на лицето му. Разбира се, че е друга, повтарям си непрекъснато. Но когато Барлоцо идва към мен, аз се преструвам, че го целувам и изръмжавам с леден шепот в ухото му:

— Кажи ми веднага за Флориана. Ti prego. Моля те.

— Ще говорим по-късно — само това казва. Невинни думи, изковани от ужас и с метален привкус. Прехвърлям ги из ума си. Разбирам, че в този момент няма да добави нищо повече, и се отдалечавам от него.

Както направих вчера и онзи ден, качвам се в нечия кола и се прибирам да безпокоя меланхоличния принц. Качвам се на горния етаж, после влизам да се къпя и стоя под горещата вода. Отмалявам, почервенявам и се разплаквам. Както става винаги при мен, тази тъга не идва само от една болка, а след като са се насъбрали няколко и тогава всичките ме притискат като сборище харпии. Децата ми липсват. И става нещо много лошо около приятелката ми с топазените очи. Става нещо лошо, а може би същото и с херцога. Вече знам, заради мъката си по Флориана не можеше да говори. И после това, което се таи у Фернандо. Но черешката на тортата пристигна днес под формата на съобщение от нашия приятел Миша, който живее в Лос Анджелис. Човек, изтъкан предимно от руско униние, такъв е Миша. В бележката се казва, че иска да ни посети през февруари. Само Миша би избрал да дойде в Тоскана през февруари. И въпреки че силно го обичам, в този момент не съм готова нито за критичния му поглед, нито за въпросите му — които винаги идват опаковани заедно с отговорите, — нито за прецизните му наблюдения. Вече го чувам: „Ах, Полиана с очи от тъмна захар, какво си направила с живота си?“.

Миша не ме е одобрявал почти никога и ми задава този въпрос от години. Обичал ме е, бил е моето Велико сърце, и все пак вечно се вбесява от това, което цинично нарича моя „духовитост“. Колко разговора е започнал с „Ако само ме послушаш“. Нямам търпение Миша и Барлоцо да се запознаят. Такава хубава двойка холерици с мрачни енергии ще се получи от тях. Сега като се замисля, с тях двамата и меланхоличния принц ще готвя и пека за конгреса на мировата скръб. А може би този път част от скимтенето на харпиите е и заради мен. — За високомерната ми страна. За тази част от мен, която в момента е боязлива, смаяна от прекалено налудничавата ми вяра, че мога да построя живот само с едното чисто, силно желание.

Когато си взимам вана сама, Фернандо знае, че не искам вана, а скривалище. Чака дълго време, преди да се качи горе с две издължени чаши просеко, поставени върху мъничък поднос. Продължавам да се кисна и да плача. Отпиваме от студеното вино, а после той изтрива ванилената вода от мен с ленена хавлия с цвят на прегоряла от лятото пшеница. Казвам всичко, което искам да кажа, без думи. А той, като знае, че мълчанието ми не е предизвикано от тежък ден сред маслиновите дървета, също избира да помълчи. Колко ми харесва, че не ме пита какво ме тревожи, и ми има доверие, че е нещо, което по-добре да запазя за себе си засега.

Докато обличам халата му, питам:

— Гладен ли си?

— Не, изобщо не съм яден. А ти?

— Малко.

— Защо? Какво има? Ще ми кажеш ли какво е станало?

— Не знам. Нищо не е станало. И всичко. Осем часът е и съм гладна.

— Какво общо има часът с твоя глад?

— Защото всеки ден по това време тялото ми е свикнало да се храни. За какво са всички тези въпроси? Просто изпитвам глад. Естествен стимул. Много е просто. Гладна съм.

— Не вярвам, че гладът е естествен стимул. Да си гладна, значи, че изпитваш някакво чувство. Той е емоционален отговор на нещо или на някого, затова ми кажи, защо си ядна?

— Просто съм гладна. Поне бях просто гладна. Защо трябва да изследваш едно толкова обикновено изявление и да търсиш някакъв по-дълбок смисъл?

— Не търся по-дълбок смисъл, само не разбирам защо си ядна. Изобщо не разбирам. Между другото, ядна ли си? Може би просто имаш нужда да хапнеш нещо.

Когато слизам на долния етаж до огъня, го намирам накладен и бумтящ, а масичката за чай пред него е подредена за скромна вечеря. Всяка свещ в стаята е запалена, а Фернандо е в кухнята — тършува, приготвя. Тихо цвърчи лук и се носи мирис на масло.

— Фернандо, какво готвиш? Мирише толкова хубаво.

— Готвя лук.

— Лук ли?

— Само за аромат е. Знам колко много обичаш аромат на лук, който се готви. „Лук, който се пържи в масло, мирише на вкъщи“. Нали винаги така казваш? Не можах да намеря нищо друго, с което да сготвя, затова просто ще хапнем лука. Окей?

— Абсолютно. Окей. Нямам търпение.

Нарязал е сушена наденица от глиган и я е поставил в чиния с резенче сирене таледжо и няколко трохи пармезан. Извадил е хляб и купичка от крушовия мармалад, който направихме през октомври, и друга купичка със захаросан джинджифил. И с размах сервира лука. Просекото се е облегнало в кофичката с лед, а ние — един на друг, и ни е спокойно заедно. Смеем се тихо, че още не сме в състояние да разбираме езика на другия.

— Познаваш ли други двама, които се обичат като нас? — Фернандо налива останалото вино. — Иска ми се като малък да съм живял с хора, които се обичат. Дори да не обичаха мен, все пак щеше да е утеха да знам, че любовта наистина съществува.

— Всъщност, някога познавах двама души, които може би бяха също като нас. Не съм мислила за тях отдавна, но когато бях много млада, ми изглеждаха като излезли от книга с приказки. И исках да приличам на тях.

— Кои бяха те?

Бяха прислужници — пазачите или може би икономката и градинарят на имението — на едно място в Южна Франция, в Лангедок, недалеч от Монпелие. Бях дванайсетгодишна и една съученичка ме покани да прекарам онзи август с нея и родителите й във „фермата“, както я наричаше тя. Намираше се точно до градчето Рокфор-сюр-Сулзон. Оказа се една възхитителна къща, шато с кулички и с хектари градини — нищо общо с мястото, което си бях представяла. Но имаше и няколко овце, и малко лозе. А също и Матилд и Жерар — те наглеждаха мен и приятелката ми, когато родителите й ходеха на излети или до офисите си по няколко дни всяка седмица. Двете с Изолд трябва да сме били съвсем невръстни дванайсетгодишни, много по-различни от днешните момичета на тази възраст. Играехме театър с дългите, шумолящи рокли на майка й и четяхме „Фани и Цезар“ една на друга, легнали по гръб на слънце, всяка от нас с клонче люляк, оставено върху стегнатите ни гърди — за да можем по-добре да поглъщаме аромата. Въздишахме, махахме с изпънати крака като ножици, после се сгърчвахме замрели заради страстта, която предизвикваше у нас. Помня как Изолд ме попита дали според мен да целуваш момче, е също толкова хубаво, като да вдъхваш люляк, и аз й казах, че вече знам — не е. Издадох й, че Томи Шмид ме е целувал дълго и настойчиво повече от веднъж и че дори наполовина не е толкова хубаво, колкото да вдъхваш люляк. Печахме с Матилд безкрайни прасковени пити и още топли ги разчупвахме, слагахме нащърбените парчета в дълбоки купи за кафе с мляко, наливахме отгоре гъста сметана от половинлитрови бутилки, като я размазвахме по коричката с опакото на големите супени лъжици. После ядяхме от захарно маслената каша, докато ни призлее и се замаем от това блаженство.

Почти всеки ден ходехме след Жерар в сенчестите, влажни варовикови пещери, които обрамчваха далечните краища на имението. Той отиваше там да проверява и обръща питите овче сирене, които беше оставил да отлежават. Понякога стигахме до пещерите сами, говорехме за менструацията или колко много мразим сестра Мари Маргарет, която приличаше на рептил с черните си мустаци и не можехме да повярваме как Христос би я взел за своя невеста. Но най-красивият ми спомен от този август е вечерта, която прекарах сама с Матилд и Жерар. Не помня как се е случило, май Изолд трябваше да отиде с родителите си в Монпелие, а аз помолих да остана в къщата.

Матилд и Жерар си бяха устроили дом в апартамент на третия етаж на шатото. Видях го веднъж, когато ни поканиха с Изолд на чай. Беше прекрасен, целият боядисан в бледо, заскрежено зелено с цветя и растения навсякъде. Но имаха и друго място, използваха го като лятна къща и тъкмо там вечеряхме тогава. Бяха устроили вътрешността на една от пещерите като скривалище и когато Матилд дръпна тежката конопена завеса, се почувствах така, сякаш пристъпвам в куклена къща. Цветът на камъка беше светъл, сякаш е бил измит с нещо от цвят на рози. И миришеше на рози. Беше хладно. Почти се разтреперваш. Вътре имаше маса за хранене и два стола, малка каменна мивка и дневно легло, покрито с пурпурен кретон, целият осеян с кафяви сатенени цветя. Върху камъните и на самата земя бяха сложени купи и кошници с пъпеши, картофи, лук, гърнета с мента, така че почти нямаше къде да стъпиш. Единствената светлина идваше от свещи, изкривени и трептящи върху сребърен свещник, който изглеждаше твърде голям за масата, въпреки че според мен беше идеален. Пред пещерата имаше печка — странна на вид. Беше я построил Жерар и много се гордееше с нея. Вътре имаше шиш, на който се въртеше мършаво пиле, чиито сокове изтичаха в тиган, поставен отдолу. На единствения й котлон къкреше ориз.

Гледах как Матилд се приготвя за вечеря. След като свали жилетката си и я закачи на едно клинче, тя се прецени в огледалото, подпряно на каменната мивка. Изми лицето, шията и деколтето си, като ги насапуниса с тъничко парче сапун, изрязано точно както се реже хляб, от калъпа, който държеше на полицата. Изтръска капки от няколко стъклени шишенца в дланта си, втривайки течността с пръстите на другата си ръка, затопляйки я, а после с потупване я нанесе по току-що изтритата си кожа. Масла от рози, виолетки и портокалови цветчета, беше ми казала тя. Като свали златните халкички от ушите си, сложи на тяхно място малки висулки с мъниста, които приличаха на миниатюрни полилеи от синьо стъкло и танцуваха във всички посоки заедно с нея. Пусна косата си, среса я, отново я сплете, уви дългите тънки плитки на кълбета и ги пристегна с шноли от черупка на костенурка, а после втри сладкото масло, останало по ръцете й, в пътя на косата си. Можеше да се каже, че е готова за валс с крал. Или за вечеря, което според мен е било същото за нея.

Жерар изпълняваше своите ритуали отвън, край печката, като използваше водата, съхранявана в нещо като купел за светена вода или за къпане на новородено — напукан, ронещ се прекрасен съд. Когато влезе вътре, двамата се поздравиха така, сякаш са били разделени седмици наред. Не е възможно да са го правили за показ. Правеха го за себе си, един за друг. Защото винаги така са правили. За мен беше чудесно преживяване, че останаха погълнати в своята интимност дори и в мое присъствие, че ми позволиха да ги видя.

С изключение на пилето и малко ориз, няколко набръчкани, твърди маслини и може би сардини — макар че не ми бяха познати по онова време, — не си спомням какво друго ядохме, но без съмнение помня церемонията на храненето — как поделяха всяко нещо, как сменяха чиниите, помня виното, безкрайното поднасяне на малки късчета и хапки. Матилд сложи на масата накъсани чепки грозде и голяма купа с вода, потапяше чепките една по една и ни предлагаше от тях. После взе няколко ядки, топли и солени, от тигана за пържене, сладки от една тенекиена кутия и захаросани сушени смокини от наниза, който висеше до конопената завеса. Разговаряхме и се смеехме. Разказваха ми истории. Аз също им разказах — малкото, които имах тогава. Или които посмях да разкажа. Но ми харесаха и умълчаванията с Матилд и Жерар, чувствах ги като усмивки. Най-много харесвах тях самите. На светлината от свещите в тази уютна стая мисля, че за втори път в младия си живот се замислих как искам да живея, когато порасна. Тази вечер знаех, че искам да съм като тях. И тази вечер, знам, искам да съм като нас. Тоест, постигнах това, което бях желала — те и ние сме от едно племе според мен. Може би няма значение, че трябваше да мине половината ми живот, преди да успея.

— Доста си ме изпреварила — казва Фернандо. — Не познавах абсолютно никого, на когото да искам да приличам, преди да срещна нас. Както и да е, според мен нещата стоят така: не можеш да станеш като човека, на когото се възхищаваш. Но ако това, заради което му се възхищаваш, вече се таи у теб, той може да го стимулира, да го вдъхнови и да го извади от теб като думите на песен. Не мислиш ли, че точно това направихме един за друг?

— Да, вярно е, това направихме един за друг.

— А като малка не искаше ли да станеш рокзвезда или балерина, или поне като Катерина Сиенска19? Не искаше ли да си богата?

— Винаги съм мислела, че съм богата. И когато станах по-възрастна, разбрах, че е истина. Но най-вече исках да знача нещо. Сещаш се, наистина да знача нещо за някого. Веднъж. Само веднъж. Но още ми е тъжно, че повечето от нас никога няма, дори и веднъж в живота си, да вечерят като Матилд и Жерар, да се нахранят като тях, да усетят виното като тях и да почувстват любов като тяхната.

— Знаеш ли защо повечето хора никога няма да изживеят това?

— Вероятно защото простотата е последното нещо, което човек взема под внимание, докато обезумял търси тайната на живота. Матилд и Жерар имаха толкова много, защото имаха съвсем малко.

Минава единайсет часът и вече ми е ясно, че Барлоцо не е имал предвид тази вечер, когато каза, че ще говорим по-късно. Качваме се по стълбите, влачейки със себе си „свещеника“. Груба майсторска изработка, „свещеникът“ е нещо като железен фенер, в който се насипва побеляла гореща пепел. Фенерът се провесва от желязна кука и се прикрепва за дървена основа. След като се сглоби, цялото това нещо се пъхва между чаршафите, като образува грамадна издатина насред леглото и за около двайсет минути го затопля, за да приюти един зъзнещ венециански принц и неговата съпруга.

Оставям „свещеника“ на пода и се връщам в подготвеното легло до Фернандо, който ме придърпва по-близо, весело се хихика за свое и мое успокоение и казва:

— Но те предупреждавам, тази нощ не трябва да ме разкриваш. Изобщо не ми харесва, когато издърпваш завивката от мен и ме разкриваш. — На Фернандски език „разкриваш“ означава „отвиваш“. Всъщност, в този смисъл предпочитам „разкриваш“. Постоянните разкрития между различните култури нямат край.

Колко битки сме водили и колко мечти сме разигравали между гънките и диплите на тези ленени чаршафи на сцената на това легло? Колко трохи сме изтръсквали от глезотийките, хрупани под одеялото? Мирисът на няколко разлети капки хубаво червено вино, мирисът на самите нас. Онези части от живота, останали недоизказани на други места — точно тях си доверяваме в леглото. Прегръщам принца и принцът прегръща мен. Развързва лентата, която държи прибрани завесите, висящи от четворната рамка, и тежкият червен плат се спуска над нас. Покрити с озарена от свещите палатка, лежим във вътрешността на облак, който прелита пред луната. Фернандо развързва панделките на нощницата ми, подпира се на лакът и ме гледа, прокарвайки пръсти по тялото ми.

По-късно го моля с тих, пресипнал глас, шепнейки в тъмнината, настъпила след дългото, бавно пращене на свещите:

— Напомни ми да разпитам откъде мога да вземам прясно магарешко мляко веднъж в месеца, става ли?

— Боже!

Декември дойде да живее в конюшнята

— Операцията й беше преди две седмици и скоро ще започнат с постоперативната терапия и в болницата в Перуджа, и в една флорентинска клиника. Лекарите казват, че е овладян и че имат всички основания да се надяват на пълно възстановяване. А приятелите й в Чита дела Пиеве настояват да остане при тях, за да могат да я гледат, да я водят на терапии и да следят състоянието й на прегледите. Тези хора са нейното семейство. И разбират желанието й да се усамоти. Тя е тосканска. А в същността си това означава да имаш правото да застанеш пред собствения си живот и пред собствената си смърт сам.

Барлоцо дойде на сутринта. Лицето му е като начупен гранит, чиито отломки са били събрани накриво. Седи край масата и говори за Флориана. Излага фактите, предава цялата техническа информация, не оставя нищо за питане, освен въпросите, на които знам, че няма да отговори. Мълча и го оставям да ми говори.

— Тя сама избра да ви предпази. И не само вас двамата, но и всички останали в града. Ала, разбира се, някой от болницата е говорил с друг, той е говорил с някой друг и за нула време новината стигна дотук. И освен това, вие с Флориана се познавате от съвсем малко време. От колко, седем-осем месеца? — Той поглежда Фернандо за потвърждение. — Не искаше да ви притеснява. Но най-вече, според мен, по никакъв начин не е искала да ви натоварва. — Сега стрелва с поглед само мен. — Да знаеш, не си единствената от нас, на която й е трудно да повярва, че някой действително може истински да те обича. Когато е готова, ще ти каже как се чувства. През това време я обичай, както тя има нужда да бъде обичана, което може изобщо да не, е както ти имаш нужда да я обичаш.

Херцогът каза всичко, сам приключи спора. Фернандо задава няколко стандартни въпроса, на които Барлоцо отговаря с изречения от две-три думи, сякаш изведнъж сме пресрочили времето. Ясно е, че всичко извън това, което вече е казал, си е чист компромис.

Да знаеш, не си единствената от нас, на която й е трудно да повярва, че някой действително може истински да те обича. Повтарям думите му в ума си. И те се свързват с други, по-стари думи. Мога да те накарам да се чувстваш обичан, но ти не можеш да ме накараш да се чувствам обичана. Никой не може. И ако проявиш прекалена упоритост, ще те напусна. Аз съм бегълка в края на краищата. Такова беше моето правило, преди да се запозная с Фернандо, едно от самонаблюденията, които пазех, заровени на скришно под пепелта. Може и аз да съм тосканка. А може би трябва да опознаеш другия и затова Барлоцо знае за мен толкова, колкото и аз за него.

— Ти така ли правиш? — питам херцога. — Обичаш ли я така, както тя има нужда, или я обичаш по своя начин? — Среброто изплува в очите му като отблясък на рибешки люспи в черна вода. Знае, че още не съм приключила. — Защо така и не се ожени за нея?

Той иска да се освободи от мен и поглежда Фернандо, който сега идва да седне на масата.

— Защо не поговорим за него някой друг път? — предлага мъжът ми.

Искам да говоря за това. Искам да заговоря за това в момента, в който мога.

Херцогът опитва да се усмихне, отваря вратата и си тръгва.

Намръщен, Фернандо разравя жарта. Виждам, че не е доволен от въпросите ми към Барлоцо. Но точно сега просто нямам желание да защитавам себе си или поведението си. Мисля си, ако не мога да видя Флори или да говоря с нея, ще й пиша. Откъсвам първите няколко страници от малък бележник с кожен гръб. Бях започнала да си водя в него записки за новата книга. Купих го в Арецо, привлечена от грапавата на пипане, ръчно изработена флорентинска хартия, с която е подвързана корицата му, и от бледите червени, зелени и златисти цветове на Мадоната на Пиеро дела Франческа, която я украсява. Това вече е бележникът на Флори. И в него мога да й разказвам какво чувствам или какво мисля за нея, изобщо всичко, което според мен би искала да знае. Може и никога да не й го дам, всъщност съмнявам се, че някога ще й го дам, но не е важно дали Флори ще прочете своя бележник.

Декември дойде да живее между стените на конюшнята. Студ, мраз и влага се оплитат в едно и се просмукват дълбоко в душите на старите камъни. Вътре в къщата е по-студено с повече от десет градуса в сравнение с температурата отвън и борбата, която водим с помощта на огньове, чорапи и затоплено вино, ни утешава, но невинаги и никога за много дълго. Всяка сутрин се будим на здрачна светлина и от ледени тръпки, които ни заставят, също като планинарите, да се движим или да умрем. Да станем и да се гмурнем от беззащитните завивки в ледения сибирски дъх, където подовете са покрити с фина сивкава слана. Дори и църковните камбани бият на студено, с погребален звън, сякаш жътварката с качулката е превзела кулата.

Екипирани срещу студа, започваме деня си. Фернандо стъква огъня, а аз меся тестото за хляба и тичам нагоре по стълбите да сложа купата между чаршафите и одеялото, струпвайки възглавниците ни на леглото около нея, за да има някаква надежда, че тестото ще втаса. Сигурна съм, че току-що освободеното ни легло е най-топлото място в къщата. Фурната е много капризна, трябва й един час да се загрее, но отказва да задържи температурата за повече от няколко минути, освен ако не сложиш да печеш нещо вътре в нея. В противен случай се цупи, зацепва и изстива. През това време огънят размразява помещението на долния етаж поне дотолкова, че можем да поотупаме едва надигналото се тесто на големи, кръгли хлябове и да ги сложим близо до камината за второ втасване. Изпълняваме зимна версия на своя тоалет, тоест измиваме зъбите си, наплискваме лицата си и зарязваме останалото. Изчисляваме, че имаме трийсет минути да се изкатерим по хълма до бара за закуска, преди огънят да е изгаснал, хлябовете втасали, а фурната — загряла. Признавам, има нещо мъчително в зимния ни живот тук. И все пак, дисциплинирани като пожарникари, нахлузваме ботушите и якетата и хукваме за капучино.

Нищо кой знае какво не се е променило в „Чентрале“ — добрите сили на неговите богове покровители винаги присъстват, без значение какво е времето навън, коя е датата или колко е часът. Тук в премерени дози се предлага известно съчувствие и кураж и ние сръбваме или поемаме на жадни глътки колкото ни трябва.

Спускаме се обратно по склона, за да разпалим огъня, да опечем хляба и да включим компютъра. Студено — нестудено, тези дни трябва да се върши работа — наближава крайният срок за предаване на книгата. А още по-спешни са консултантските услуги, поръчаните статии за пътешествията и редактирането. Сложила съм ръкавиците на Барлоцо, гамаши, шала с ресни на принца и съм се настанила удобно пред огъня в полъха на хлебния аромат, с коремче, пълно с топло мляко и кафе. Барлоцо ни даде калорифер — грамадна машина, която няколко минути дъхти горещ, сух, задавящ въздух, преди нейната алчност за електрически сок да изгаси компютъра, лампите и фурната и да провъзгласи собствената си оглушителна смърт. Тъй като купчината дърва се смалява със застрашителна скорост, а — поне както го е изчислил Фернандо — дървата са по-скъпи от електричеството, гласовете за калорифера надделяват. Трябва да намеря начин да го използвам. По пътя на пробата и грешката се научавам, че ако фурната е изключена, мога да запазя включени и компютъра, и калорифера. Но тази инсталация е толкова зле направена, че не мога да използвам лампите. Е, на кого са му притрябвали лампи? Това е само още едно неудобство и аз отказвам да го превърна в усещане за агония. Определено има моменти, в които си мечтая за пелерина от вълчи кожи, но така сме подредили нещата добре. Мисля си как някога, много отдавна, в Ню Йорк се бях приковала към сиво пластмасово бюро в отровния задух на спарена килия и седях, остроумно описвайки омекотителя за месо на „Адолф“ и гроздовия сок на „Уелч“. Тосканското работно място ми харесва много повече.

Обсъждаме дали е мъдро да наемем офис, но много скоро се отказваме от тази идея, тъй като сме определили по сто и петдесет хиляди лири — около седемдесет и пет долара — седмично за храна, бензин и дърва. Няма пари за никакви покупки или услуги извън тези, освен ако не започнем да щипваме от останалите ни спестявания. Бих могла да се преместя в къщата на Барлоцо или дори в бара, но макар че ще ми е топло, ще изгубя уединението. Освен това, пролетта ще дойде само след три месеца. И затова, като една добронамерена отшелничка на половин работен ден сред студените тоскански хълмове, аз топля пръстите си между бедрата. Сега пиша за архитектурата на Ранния ренесанс и езическите празници, за лова на глигани и единствената истинска рецепта за приготвяне на безсолен тоскански хляб, за господарите на Ферара, виното на Верона и алабастровите мини на Волтера. Утешава ме фученето на скотския калорифер, музиката на Паганини и Астор Пиацола, светлината от огнището и свещите, както и свенливото зимно слънце, което се процежда между жълтите завеси.

Тъй като в Сан Кашано не правят пазар, в петък сутрин се отправяме към разюздания, шумен панаир на Акуапенденте зад регионалната граница в Лацио, а в събота — към живописния пазар на Сполето. И двата са достатъчно хубави малки градски пазари и всеки изобилства от маси и сергии, властно обслужвани от фермерските семейства, които предлагат току-що изкопана или набрана продукция от богатата си, тучна земя. Обикновено купуваме всекидневната си храна, но понякога ми се струва, че обхождам пазарите не заради стоката, а заради откраднатите мигове общуване със самите селяни, заради спомена ми за венецианския живот, който отказва да избледнее с времето:

Чувам го, чувствам го, вибриращия зов на Касба, още един повик на дивото. Ускорявам крачка, забързвам още повече, свивам наляво покрай магазин за сирене и дамата, която продава паста, и най-после се спирам пред една маса, толкова разкошно подредена, сякаш очаква Караваджо. Фермерите са поразителни търгаши, груби, мили, насмешливи. Всичките принадлежат към едно съблазняващо общество, колеги са от един и същи театър. Тук някой ще извади една-единствена грахова шушулка или сочна пурпурна смокиня със сок, сладък като мед, който се процежда от пропуканата й в жегата кожица, там ще разреже малка кръгла диня, наречена ангурия, и ще ти предложи заскрежено червено резенче от нея на върха на ножа. За да отклони вниманието от продавача на дини, друг ще разцепи бледозелената кора на пъпеш и ще ти подаде розово като сьомга парченце от него, сложено на кафява амбалажна хартия. А друг ще викне: „Месото на тази праскова е бяло като кожата ти“.

Когато живеех във Венеция, разучавах всекидневието, езика, местната култура и историята, учех се от приятелите си на пазара и в близките бакари, винени барове. Но в Тоскана уроците са само за храна. Както обеща Барлоцо още в първия ден, за един човек на село храната е основна тема в живота.

Това обаче е нещо различно от интереса на американеца, който се вълнува от ресторанта на седмицата, от някой празник или от вечерно парти, на което някой представя рецепта от наскоро придобита готварска книга. Обядът и вечерята тук са като църковна служба, изпълнявана два пъти на ден. В края на краищата, тук, в провинцията, някои хора още отглеждат, берат, събират и ловуват храната си. Често се оказва, че са я трансформирали от невинно състояние във върховната й форма — както е в случая с домашно гледаното прасе. Помогнали са при раждането му, хранили са го, отгледали са го до хубаво, грухтящо същество, заколили са го, посолили са бутовете му и са ги измили с вино, провесили са ги високо от стрехата на плевнята, за да се веят на тосканските ветрове. Дори и сега, когато повечето хора нито искат, нито имат нужда да следват всяка стъпка от това „довеждане на прасето до масата“, те пак използват традицията, този тип наследствена енергия, по друг начин, например в тревогата, която изпитват, купувайки всекидневния грамаж прошуто.

— От коя страна на бута режеш? На ръка ли ще го отрежеш, или на машината? Сладко ли е, или е солено? Някъде наблизо ли е сушено? Колко близо? Ако е от онова, прекалено сладкото от Фриули, ще си взема от нашето. Колко време е сушено? Месото влажно ли е? Или е сухо? Меки ли са мазнинките? Дай да го опитам. Дай сега от другото.

Дъвче печално, клати глава от скръб по прасето и казва:

— Какво ли разбирам? Направо ми дай сто грама от онова.

И тази покупка представлява само една част от всички антипасти — лакомствата преди основното ядене. Още има да се размишлява за сирената, да се рови за зеленчуците и подправките, да се миришат плодовете, да се убеждава, да се скъпи. А и хлябът.

— Трябва ми хубава питка, не прекалено препечена. Не, не, тази е крива. Тази е още по-лоша. Натроши коричката ей на онази, да я чуя. А, така си и мислех — много е хрупкава. Ще трябва да се задоволя с тази.

— Коя?

— Онази там, горкичката, на дъното на кошницата.

Целият този шум само за едно ядене. Танцът и диалогът се повтарят на следващата сутрин, а следобед пак — ако не по същия начин, то под някаква умалена форма. И често между клиента и доставчика има някакво престорено високомерие, авторитарно изпълнение от две стъпки с удряне в гърдите, силни гласове и ръкомахане. Чудесна селска комедия. Веднъж видях един месар да държи високо връзка палята — агнешки чревца, млякото и кръвта им още се стичаха — и да вика:

— Гледай, гледай колко са красиви.

А потенциалният купувач нарежда:

— Ако тези са най-красивите, които имаш днес, явно и такива грозни ще трябва да ги взема.

— Как смееш да им викаш грозни? Според мен ти си грозен — отвръща на свой ред месарят и плесва червата обратно в порцелановата купа. — Направо не мога да повярвам, станал си на сто години, а нищо не си научил за качеството.

— Ще ти покажа аз какво знам за качеството, ще ги взема тия бракувани черва и ще ги задуша с чесън и магданоз, ще им сложа половин литър от собственото ми вино, само една супена лъжица доматено пюре и ще ги оставя да къкрят мнооого бавно три часа, докато не се съберат всички съседи пред вратата ми да душат и да скимтят от тая вкусотия. Направо великолепно. Ще ти донеса една купа и на теб в седем и половина, чакай ме.

Месарят незабележимо се усмихва, защото не иска да се издаде, че ликува, постигнал точно каквото иска от клиента си.

Един ден едно четиригодишно момченце хленчи в количката си, докато баба му го бута из пазара. Моли я за още едно парче фокача от хартиения плик в коша на количката.

— Изяде ли вече онова с горгонзола?

— Да, ама беше много малко. Сега искам с лук. Хайде, бабо.

Тя бръква в кесията, изважда двайсетсантиметров квадрат от плоския, хрупкав хляб и казва:

— Хапни си, сладурчето ми.

Става ми смешно при мисълта какво би станало, ако бабата се опита да утоли зверския му латински глад с пълнозърнест крекер или найлонова торбичка „Чириос“. Тя спира количката пред пирамида от дребни виолетови глави артишок — още с дългите, извити стебла — и почва да рови из купчината.

Стиснало с едната ръка фокачата, момченцето налага бабата със свободната ръка.

— Веднага ще ти кажа, толкова се уморих от този задушен артишок. Всеки ден — задушен артишок. Моля ти се, бабо, хайде днес да го изпържим.

Е, има импулс за промяна, но когато става дума за трапезата, ритуалите трудно замират или да се надяваме, че изобщо не изчезват. И когато съм техен свидетел или участвам в тях, си спомням за Калифорния. От средата на осемдесетте години работих там почти осем години като журналистка и пишех за храна и вино по време на славния период — дебюта на „новата“ калифорнийска кухня. Тя, разбира се, не беше съвсем нова, беше пъргаво префасонирана традиция, тъй като готвенето според сезона нито се е зародило, нито е измислено на Западния бряг. Тогава прекарах доста време сред млади готвачи, току-що завършили кулинарни академии или чиракували при високо ценени майстори, и много от тях бяха талантливи, страстно увлечени в работата си.

Положително сред тях имаше няколко, които преследваха по-скоро собственото си легендарно величие, отколкото удовлетворението от това, че носят най-благородническата титла „майстор готвач“. Мислеха, че ще са по-велики, ако карат „Харли“, носят ботуши от крокодилска кожа и държат куфарчета „Луи Вюитон“. И тъкмо те вярваха в отзивите за тях в пресата и скалъпиха измислицата, че „прясната сезонна кухня“ е нова идея, бленувана предимно от тях самите. Но тези хора бяха сравнително малко. Останалите млади хора, с истински всепоглъщаща любов към храната, бликаха от енергия, вдъхновени от шепа подправки и изгубени в търсене на отличителния вкус.

По онова време конкуренцията беше ужасяваща — и все още е, — а законите на победителя и губещия диктуваха, според мен погрешно, че единственият начин един добър готвач да изпъкне пред другите, е да представя все по-екзотични, по-шокиращи, по-невероятни ястия, които може да удивят преситените гости и те да не седнат на масата в съседния ресторант. Къде е отличителният белег в примитивните, тънички зелени бобени шушулки, задушени до хрупкавост, леко лъснати със сладко масло и с отблясъци от няколко кристалчета морска сол, когато човек лесно може да смели фасула на пюре с ябълки, да смеси кашата с накълцани стриди, да опече всичко в коремче от артишок и да го поднесе с босилек и куличка от сладка царевица?

Неведнъж съм седяла пред натруфена, нагласена чиния, с толкова преработени и замаскирани продукти, че колкото и да съм опитвала, не съм разпознавала нито един от тях. И ароматът не е бил по-добър от ястие за реквизит. Не ме е примамвало нито пюре от киви, изцедено от пластмасова бутилка, нито олюляващи се конструкции, построени от сладкарски мус, върху който почива печено агнешко парче, върху което пък е сложена печена круша, а цялата колона е укрепена от стръкове аспержи, привлекателно подпрени на нея, и няколко твърдо сварени зрънца леща, небрежно разпръснати наоколо сред листенца циния. Винаги съм искала храна, която да ухае така, че да я усещам директно със стомаха си. Струваше ми се уморително да се налага да разрушавам натюрморт, преди да стигна до обяда си. Хванала в ръце ножа и вилицата, винаги съм чувствала някакво колебание, винаги ми е трябвала минута-две за събиране на сведения. Дали локвичката с „червена течност“ е направена от измъчено цвекло, или това са череши? А може да са череши и цвекло — веднъж се оказа такава комбинация, разбъркана заедно с гъст рибен бульон. Стана така, че майсторите готвачи започнаха да разграждат самата молекулярна структура на храната, да я преобразуват в още по-странни форми и субстанции. На мен ми ставаше все по-трудно да върша работата си.

Защо повече майстори готвачи и пекари не тръгнаха по стъпките на Алис Уотърс или на север, след Лари Форджоне? Сега ми се иска да събера всички тези мъже и жени, които започнаха живота си на главни готвачи като пуристи, и да ги доведа тук, да бродят из тези пазари, да стоят пред горелките с някои от тези готвачи, които променят менюто си всяка вечер, за да отговори на тазсутрешния пазар, и които не са безмълвно изумени от този факт като доказателство за собствения им гений. Те гледат на себе си като на факлоносци, които препредават гастрономическото си наследство, носят хубава храна на масата и позволяват на тази хубава храна да изглежда и да носи автентичния си вкус, следвайки древните, нормални, естествени, деликатни ритми на доброто готвене. Те оцеляват и процъфтяват дори и в най-скромното провинциално ресторантче или кръчма във всеки регион на Италия. И никой от тях никога не е правил пюре от цвекло и череши с рибен бульон. Освен онези, които са съсипали своето наследство и са се нагодили към калифорнийците.

Ала през всичките години, в които съм пътувала, опитвайки ястия, почти навсякъде, където се озовавах, научавах все един и същи урок. Хранителните продукти по света са свързани така, както и хората, които оцеляват чрез тях. Има зърно, от което под някаква форма се приготвя хляб — плоски питки, опечени набързо върху дърва, въглени или торф — за гладните и подгонените, хляб на пара, пържен хляб, печен хляб. Има спонтанно растящи треви и билки, които никнат и в суша и кръв почти толкова предано, колкото и в полетата на умерения климат. Какво отглежда дадена култура, зависи от почвата, от скалите и водата. И от ръцете на нейния народ. От миналото му. Всяка култура ферментира и дестилира някакъв плод, зеленчук или билка и ги превръща в алкохол. И на всички места — независимо колко са отдалечени едно от друго, — където има прасе и крава, съществува някакъв местен, сочен деликатес, приготвен от месото на животното и от мляко. В Елзас това е flammkuche, в Умбрия е традиционният хляб, отрупан с тези два компонента, оформен като охлювчета и затова се нарича lumachelle. А как ще яде Америка без шунка и сирене? Равиолите не са друго, а креплах, или пролетни рулца, и всичките са близки роднини на canederli — кнедлите на Алто Аддедже, италианския регион, който граничи с Австрия. И когато не е глозгала плътта на звяра, нашата раса е преживявала с житни храни. С каша — от зърно, каквото и да е зърно, омекотено във вода. Римляните я наричали puls и дори след като думата се преобразувала в polenta или pulses, или pablum, или рар, пак си останала същата засищаща каша. Човек може да види и опита потеклото на храната, например в меню, което предлага „печена полента с песто от рукола“, а на друго пише „овесена каша със зелена салата“. Храната по света е история на отражения и повторения, точно както музиката показва какво може виртуозността, велика или скромна, да погали и освободи от все същите осемдесет и осем клавиша.

И именно тези нормални, естествени, чувствителни ритми, повтаряни в ресторантите, тук се упражняват в семейната кухня. На човек никога не му се налага да мисли прекалено усилено какво да сготви за обяд. Денят диктува. По-конкретно от сезона, определящият фактор какво ще има на масата е какво е времето в рамките на този сезон. Валял ли е дъжд, достатъчно силно ли е било слънцето, че да е узрял вече червеният пипер, и трябва ли им още един ден на дребните млади картофчета или на шушулките бял боб?

Тук бедните хора се хранят с далеч по-великолепни продукти от богатите в Америка. И затова се питам — докато прецеждам водата, в която съм варила картофи в купата, за да обогатя хляба, или оставям сосовете от печеното за седмицата, докато се върти на шиш, да текат и да овкусят тигана с картофите, или да сваря втвърден хляб с подправки и олио, за да направя супа какво означава да си беден? Струва ми се, че се уча как да живея с благодарност и в нужда, и в охолство. По същество подходът е един и същ. Но номерът е да дефинираш „охолство“. За нас охолство е станало буркан с току-що пресован зехтин, много по-малко вещи, малко повече време. Помня как Барлоцо ни разказваше за миналото, когато трупане означавало три торби с кестени вместо две. Различно е от това, което трупат някои мои познати в Калифорния — сто квадратни метра кухня от шуплест варовик с три фурни, две миялни машини, два хладилника, камина, бар, а също баня и съблекалня за готвача. В тосканския живот има чистота.

Освен това, как може човек, който има пещ на дърва в градината си, някога да се почувства беден? Дори и по време на тези мразовити дни не зарязваме готвенето навън, макар да знаем, че трябва да я използваме по-ефикасно, за да спестяваме от дървата за огрев. Палим я веднъж седмично и готвим колкото можем повече в нея на едно палене — хлябове, фокачи, задушено или печено, яхния с кореноплодни. А в остатъците от топлината печем круши и ябълки от запасите в плевнята или пускаме сушени смокини и сини сливи с шепа начупена канелена кора и хубавичко полети с „Вин санто“. Всеки ден и всяка вечер просто си вземаме каквото ни се прииска и леко го притопляме в кухненската фурна. Перфектен план, докато не се замислим за съхранението на това опушено с дърва изобилие. Хладилникът ни е малко по-голям от минибар в хубава хотелска стая. Но и преди съм решавала такъв проблем.

Когато живеех с децата в Колд Спринг, се бяхме настанили в каменна къща — къщата на градинаря в края на имението. Беше чудесна, но малка и всичко в нея беше с размери, пропорционални на миниатюрния й мащаб, включително и хладилникът. През зимата готвехме и печахме през целите неделни следобеди, а после складирахме количествата в багажника на старото „Пинто“. Тенджери с говежда яхния, пиле и кнедли, червени чушки, пълнени с наденички и хляб, месни рула, завити в бекон, царевичен пудинг, глинено гърне с картофи и ементал или пък със спанак и сметана — всичко подредено като пъзел, спретнато и безопасно прибрано в моя мобилен хладилник. Осигурената вечеря всеки ден ми правеше компания, докато карах до работата и обратно и се молех да не се затопли времето.

Разказвам на Фернандо тази история и го питам:

— Защо просто не складираме сготвената храна в плевнята?

— Защото местните нощни животни ще пируват с нея.

— Не и ако построим скривалище. Имаме тухли, трупи, камъни — всичко, което ни трябва, за да вдигнем простичък килер за храна.

Подготвям се за схватка, но той отвръща:

— Добре. По-късно днес следобед двамата с Барлоцо ще направим нещо. Тази идея ще му хареса. Освен това, снощи ми каза, че иска да говори с нас за Коледа.

Не знам дали ми се говори за Коледа. Установените празници понякога ми изглеждат престорени. По-скоро бих празнувала по малко всеки ден, с мънички дози признание за чудесата, които идват с него. Големите спектакли ме отблъскват. Те свършват. И когато свършат, човек често се чувства потиснат, а не освежен от тях. Достатъчно харесвам всекидневния си живот и бих го живяла дори и на Коледа. Искам да запаля огъня, да изпека хляба си, да хукна нагоре към „Чентрале“ за закуска, да сготвя хубав обяд и да вечерям с Фернандо и Барлоцо, да чета и да подремна край огъня, да крача из гората и през сплъстените, смръзнати полета, докато остана без дъх и усетя болка от студа и от чудото на черната, звездна нощ. Тогава искам да обвия ръце около чаша греяно вино с подправки и да го пийвам заедно с нашите приятели и съседи, които със сигурност ще се съберат горе на бара в един момент от вечерта. Тъй като и двете деца прекарват Коледа със семействата на своите съпрузи, вероятно част от това мое отношение е проява на ненужна храброст — осъзнаването, че празниците не са такава радост, когато децата ти вече са големи и имат свой собствен сложен живот. Знам, че ще дойдат при нас за два месеца това лято, и това донякъде ме утешава. И искам да видя Флориана. Пратих й бележка по Барлоцо, в която я питам може ли да се отбием. Не ми е отговорила.

Дойде вторият уикенд на декември и всяко селце и градче празнува своя току-що пресован зехтин. Палят се огньове на открито по селските площади, стъкват се грамадни скари на дърва и на тях се пекат хлябове и наденици, позлатяват цели прасета на шиш, импровизират горелки, за да затоплят червено вино, свирят акордеонисти, мандолинени дуети, появяват се огнегълтачи, смешници в средновековни дрехи, гледачки на таро със сатенени поли предсказват бъдещето, а епископи с копринени роби идват да благословят зехтина и душите, които ще храни. Езически ритуали, свещени ритуали, прегърнати заедно в топлината на протягащи се, галещи пламъци. Селските фестивали са лековити. Веселите гуляи идват, за да прекъснат постоянството, което животът изисква от фермера. Ще ходим на фестивала на новия зехтин в Пиаце заедно с почти всички от Сан Кашано. Нося бричове, ботуши за езда, бяла дантелена риза със стегната яка високо до брадичката, меко кожено яке с цвят на сладко вино, а косата ми е прибрана под кафява барета. Нощта е тъмна, мирише на дървесен дим и нов сняг, докато изскачаме от камиона на херцога в празничната тосканска съботна вечер. Вървим в тъмното към общинския паркинг, където е сцената на фестивала сред вълна от, струва ми се, петстотин души, а в селото има около седемдесет и пет обитатели. Излизаме на светло. Първото нещо, което виждам, е котел, нагласен върху огън, бумтящ от пирамида цепеници. Липсва само вещица. В него се вари фасул — от пъстрите видове, борлоти — и нацепена свинска кожа, клончета градински чай и розмарин, цели глави намачкан чесън и всичко това бълбука в сос от домати и червено вино. Поставени са две тесни скари, всяка е дълга може би три-четири метра и грее с червеникаво бялата жар на маслинено дърво и лозови пръчки. Около тях тълпата е най-гъста, чака опичането на хляба, който скоро ще се превърне в брускети. Напред пристъпва мъж с голяма кошница хляб, нарязан на парчета, големи около педя. С пъргави, пърхащи пръсти той нарежда хляба по дължината на първата скара, а после и на другата, като се навежда над тях, за да достигне другия им край. Горещата пепел препича хляба за по-малко от минута и затова мъжът хуква обратно към първата филийка и я обръща с машата, която се върти в ръката му като инструмент на хирург. Всъщност има два чифта щипци и ги ползва един след друг без секунда закъснение. Свири на маримба, танцува надолу в единия край на скарите, после с удивително гладко плъзгане се озовава в другия край. Когато и двете страни на хляба нежно се препичат, той нарежда парчетата върху подноси с ресторантски размери. Появява се друг танцьор и наръсва великолепен, гъст зелен зехтин върху горещия хляб от двулитрова бутилка с накрайник, която държи на метър над филийките. Третият танцьор е зад него — сипе морска сол върху зехтина и бисерните трохи се топят като лед в тиган върху много горещия хляб. Още щом завършват единия поднос, някой го прехвърля на множеството, а после друг подава следващия, докато раздадат всичкия хляб и тогава майсторът на маримба започва своя танц наново.

Построили са нещо като авансцена с тухли от сгурия. Там е комисията от дегустатори, състояща се от четирима господа, които са седнали край маса с бяла покривка и шест чисти стъклени бутилки, всяка напълнена със зехтин от различен кооператив и означена с номер. Пред всеки мъж нареждат стъклени чаши и с помпозността на бургундски търг дегустацията започва. Съдиите са пенсионирани фермери и тъй като по тези места фермерите едва ли изобщо се пенсионират, предполагам, че средната им възраст е някъде около деветдесет. Всички носят шапки заради студа, повечето от тях — типичния colbacco, обрамчена със заешка кожа вълнена шапка с уши. Един храбро се е опълчил на нощта с филцова шапка. Наливат в чашите им от първия зехтин и четиримата топват своите съсухрени, загрубели старчески човки вътре, за да вдъхнат аромата на маслото. Оглеждат го на дрезгавата светлина от лампите по паркинга и записват впечатленията си в жълти бележници. Опитват го на вкус, в някои случаи пият. Записват още впечатления. Вкусват го върху парче препечен хляб и пак записват. На подиума не се предлага вино и доколкото знам, този факт ще предизвика бързо приключване на дегустацията. И точно така, шестте вида зехтин са сипани, помирисани, опитани, изпити и преценени за броени минути. Обявяват победителя и настава голяма веселба. Зехтинът от групата на Пиаце единодушно е избран за победител. Според Барлоцо е така, защото само от него са сипвали, че във всички бутилки е имало един и същи зехтин и че тези старци не биха усетили разликата, ако единият е от Пулия например. Или пък от Гърция. Въпреки това херцогът се качва, за да поздрави съдиите и собственика на мелницата. Тази негова привързаност към съседите му е толкова явна, колкото и фалшивият сарказъм, който използва, за да я прикрие.

Пак насочваме вниманието си към подиума, където кметът обявява победителите от вечерната томбола. С постъпленията от нея ще бъдат покрити разходите по вътрешното пребоядисване на параклиса „Света Агата“. Качват наградите на подиума върху яките рамене на осмина мъже и при вида на четирите цели мортадели — всяка от по двайсет килограма, — раздразнената тълпа започва да крещи. Първата награда са две цели мортадели, втора награда — една цяла мортадела, трета — половин мортадела, а четвърта — другата половина от третата награда.

Мандолината съпровожда дрезгав глас, който прогонва злите сили на невярната любов, а ние тръгваме към виното. Сипват го почти кипящо от керамични кани в стиропорни чашки. Държим горещите напитки с две ръце, отпиваме предпазливо и постепенно се сгряваме. Намираме свободни столове на общите маси — всеки от нас на различно място. От едната страна се сгушвам плътно до месаря, който тази вечер не носи нито касапския си сатър, нито шикозния си колан; от другата ми страна седи римлянин, който казва, че всяка година хваща автобуса и идва за фестивала заедно с още трийсет и пет други римляни. Хората на масата го мъмрят, че си е останал хитро гражданче, след като животът в Пиаце е много по-хубав. Не говорят в преносен смисъл, не иронизират, просто искрено желаят да убедят римлянина в това, в което вярват.

По масите още се разнасят брускети и кани с вино, източено от бъчвите, а после изгребват фасула и го сипват в бели пластмасови купи и хубавият, пикантен мирис раздразва апетита ни.

— Еврика, бобът! — викат мъжете, сякаш са ударили на златна жила.

Задушен и омекнал като коприна в стария котел, ароматът му се пръсва в устата, после се уталожва почти както неочакваната целувка от устни, притиснати силно към извивката на шията. Парченце хляб, още една пълна лъжица боб, после малко вино — всяка храна величае другата. Боб, хляб, зехтин и вино. Е, какво значи да си беден? Задавам си отново този въпрос.

Барлоцо натиска своя клаксон в три часа сутринта на Бъдни вечер, готов да ни откара в Норсия, за да търсим черни диаманти. Тоест, трюфели. Там, в югоизточната част на Умбрия, близо до района на Абруцо, загадъчните грудки не растат толкова дълбоко под корените на дъбовете, лешниците и брезите. Един местен фанатик на име Вирджилио — стар другар на херцога — ще ни заведе на поход нагоре по хълмовете. Срещаме се с него в уреченото време и място. Наметнат с традиционната черна вълнена пелерина на трифолау, търсач на трюфели, килнал кожената шапка с тясна периферия почти като хашлак, той и херцогът, облечен в камуфлажно яке, представляват невероятна двойка. Оставяме камионетката на Барлоцо в полето, покатерваме се отзад в пикапа на Вирджилио и сядаме сред намотани въжета и празни дамаджани от вино, а той и херцогът си подават напред-назад бутилка грапа горе в кабината. Щом започваме изкачването, Вирджилио ни казва, че копае трюфели от шейсет години, че вече може да ги усети дори и в такъв студ, стига земята да не е замръзнала. Казва, че кучето му Марияроза е почти безполезно.

— Надживял съм сума ти поколения хубави мелези — търсачи на трюфели, и съм обръщал внимание на всяко едно, учил съм се от тях. Последното преди Марияроза беше на осемнайсет години, когато умря. И докато усетът му се притъпяваше, моят като че ли се изостри, сякаш прехвърли своя нюх на мен. И затова, когато умря, си помислих, че мога да я карам сам. Но един ден Марияроза тръгна след мен. Малко, умно мелезче, каквото трябва да е всяко куче, търсач на трюфели, по-вярна е и от съпруга — заключава Вирджилио, но вече изглежда уморен от толкова дълъг монолог.

Барлоцо влиза в ролята на Вирджилио и сумти в отговор на нашите въпроси, а понякога поглежда в далечината, докато говорим, и изобщо не ни чува. Или просто сега по-добре забелязвам Барлоцовите маниери, на фона на тези на Вирджилио? Едва ли има значение в този момент, в пухкавата синкава зора на Коледа. Крачим тежко по загадъчните хълмове, където някога са живели светци и змии, и само ботушите ни, тежкото дишане и граченето на някоя птица заглушават шепота на снега. Марияроза внезапно спира до корените на един дъб и ги подушва. Излайва, после почва да вие и да подскача в екстаз, ушите й са отметнати назад по вятъра, а носът — вирнат в небето. Марияроза е намерила трюфел. Вирджилио успокоява радостта й до задъхано скимтене, коленичи под дървото и нежно разравя земята с нещо като мистрия в една точка под най-малките корени. После ползва същия инструмент като лопата, но всеки път вади пръст само колкото супена лъжица, опипвайки мястото с дълги, търсещи голи ръце. Изважда трюфела, като изтръсква само част от черната твърда пръст, и внимателно го поставя в конопената торба, която носи през гърдите си. Още веднъж опипва мястото, после го заравя и го потупва, сякаш да му благодари, и продължава нататък. Той води Марияроза да подуши мястото, където намери трюфела, придърпва я по-близо за прегръдка и вади бисквита от джоба си. Нейната награда. Само с малки вариации Марияроза и Вирджилио повтарят магическото представление четири, пет, шест пъти, а после той обявява, че е време за закуската му и че сме добре дошли на нея. Подава на Барлоцо торбата да я помирише и проучи. Скупчваме се около него, скимтим и охкаме от радост пред този дар и изброяваме ястията, които ще приготвим следващите седмици по благоволение на трюфелите.

— Успокойте се — нарежда херцогът. Ще видим колко ще занесем у дома, след като ги претеглят и им сложат цена.

Настаняваме се около масата в една малка кръчма. Всъщност на последната маса, защото тук гъмжи от ловци, повечето от които съблечени по долни вълнени ризи, тъй като се чувстват у дома в задимения, стоплен от парата щаб. Почиват си от битките, пият на едри глътки червено вино, седнали пред бифтеци или купи с гъста супа и чинии, отрупани с паста. Едва осем часът сутринта е. Но и ние сме на път още от три, също както те досега са били в гората или по хълмовете, така че подобно ранно празненство изглежда уместно.

Започваме с фритата ди тартуфи — плосък, тънък като хартия омлет, почти оранжев на цвят от богатите жълтъци на кокошки, хранени с царевица — с тлъсти, черни кръгчета сладостни трюфели, които се показват по цялата му повърхност. Всъщност, изглежда яйцата са само превозно средство — маслено и златисто, — с което докарват трюфелите до масата. Посягам за първа глътка вино, но херцогът ме спира и казва да чакам. Като разрязва големия кръг на четири парчета, сервира на Вирджилио, после на нас и накрая в своята чиния с ловкост и маниер, той казва:

— Изяжте го веднага и със затворени очи.

Плъзвам се леко на стола си, очарована. Почти не ми се вярва какво усещане могат да създадат едно яйце, диворастяща топка и бучка масло. Фернандо остава да седи послушно със затворени очи. Накрая херцогът разваля магията и с вдигната чаша казва:

— Buon Natale, ragazzi. Честито Рождество, деца.

Дори Вирджилио изглежда доволен от реакцията ни на първото ястие от закуската.

— Това е единственият наистина идеален начин да се ядат трюфели — разяснява ни той. — Яйцата са пържени на слаб огън, само докато омекнат, в хубаво, бяло масло. И точно в момента, в който са готови, трюфелът се нарязва отгоре — слага се толкова, колкото човек може да си купи или да открадне. Захлупвате тигана за няколко секунди, за да се затопли трюфелът, да освободи силите си. Носите тигана на масата. Но това не е цялата рецепта. И всичко останало трябва да е съвсем точно. Не трябва да си пил вино, стомахът трябва да е празен, да чувстваш зверски глад, да имаш хубава компания, а може и без никаква компания. Също като да правиш любов — едно нещо да не си е на мястото, и всичко става механично, не по-вълнуващо от картофи с яйца.

Може би работата не е в това, че Вирджилио е мълчалив, просто пести дъха си, за да може думите му да попаднат точно в целта.

Почти се е стъмнило, когато спираме на алеята до Палацо Барлоцо. Селото тъне в сумрак, задрямало под мъглите. Оставам в края на градината да го погледам. Прозорците, един по един, се позлатяват. Фернандо и Барлоцо правят някакви планове за по-късно, но аз не ги слушам. Пращам въздушна целувка на херцога и тръгвам нагоре по стълбите, отмаляла за топла баня.

Във ваната има дърво. В спалнята са подпрени почти двуметрови вечнозелени фиданки в конопени чували, има такива и в салона, и на площадката, има и пет в конюшнята. Навсякъде мирише на зелено, на гора. Чудесно е. Фернандо се смее и прави физиономии плътно зад мен, докато откривам подаръците.

— Казах на човека от разсадника да ги достави тази сутрин. Оставих му ключ и една бутилка вино. Нали са прекрасни? След Богоявление ще ги засадим по цялото протежение на градината в далечния й край и ще стоят много красиво. По-хубав подарък за нас не можах да измисля. Нещо като символичен жест. Ще ги разсадим, както направихме и самите ние.

Целувам го силно и дълго, после пак го целувам. Изкъпваме се, почиваме си за кратко, после слизаме долу да отворим вино, но херцогът вече е пристигнал. Запалил е огъня и е сложил в кофичка онова противно, газирано вино, което нарича vino da festa, празнично вино. Пред кухненската врата, на черна метална стойка се кипри висока, кичеста сребърна ела, чийто връх опира в ниските тавански греди.

— Не знаех къде да я сложа, затова просто я изправих там засега. Знам, че ще ми се разкрещиш, задето съм убил дърво, но това е първата Коледа, която почувствах като истинска Коледа от много време насам. Всъщност го отсякох заради себе си, а го донесох тук само защото вашата къща е по-голяма от моята — нарежда той ухилен.

Казвам му, че е великолепна, и изведнъж аз също усещам, че е Коледа, а сигурно и Фернандо, защото хуква навън към плевнята да търси кутията с украсата ни от Венеция. Търсенето се оказва напразно и вече мислим, че сигурно е останала в камиона на албанците, но това няма голямо значение, защото самото дърво, самите дървета са съвършени.

Сядаме насред нашата си гора, само ние тримата, оставени на грижите на киселото вино, на огромната тъмна елха и нейните потомци — украсени единствено от огъня. Ароматът им изпълва с опиянение нашата малка енория, изпълва нас. Седим просто така, втренчени и запленени, не казваме почти нищо. Мисля си — един сладкиш не опекох, джинджифилови курабийки не направих, нито захарни бонбони, нито пай, нито месо, нито празнично питие. Като изключим дърветата и трюфелите, подаръци няма. Нямаше и мъки, раздразнителност, изтощение, нито привидна любезност, сервирана с яйчен пунш. Тази Коледа е хубава.

Боря се да мина зад дървото, за да вляза в кухнята и да потърся някоя вкусна мръвка, която да сложа пред мъжете, но Барлоцо казва:

— Тъй като до осем часа трябва да сме стигнали при Пупа, а вече е седем, не е ли по-хубаво да тръгваме за бара? А, между другото, Флориана ви праща много поздрави и казва, че се чувства добре. Честита Коледа — произнася той гордо на английски с бедуински акцент.

Май започва да ми харесва, че споделя само наполовина чувствата си, а другата част от тях просто ме оставя сама да разбера.

Единствената истинска брускета: Какво е това и как се произнася

Понеже чужденците в Италия почти масово бъркат произношението на bruschette, това понякога предизвиква раздразнение, но най-често — просто тих смях от сервитьорите и италианците, които се хранят наблизо. Но както и да я нарече човек, простият селски хляб, нарязан не много дебело и леко запечен върху жарта на разпалени дърва, напръскан със студено пресован зехтин, а после поръсен с фина морска сол, е изконно гастрономическо удоволствие, тосканско в същността си. Чудесно е да добавиш нарязан пресен домат, особено в разгара на лятото, както и едра скилидка чесън, натрита върху горещия хляб. Но тосканските пуристи ще ви кажат, че най-хубавите брускети се състоят от хляб, зехтин и сол.

За да приготвите брускети вкъщи, намерете (или опечете) плътен хляб с хрупкава кора, нарежете го на филийки, не по-дебели от сантиметър и половина, наредете го под гореща скара или над гореща жарава или огън от дърва и леко го запечете от двете страни. Напръскайте горещия хляб със зехтин, поръсете с морска сол и сервирайте веднага като част от предястията или още по-добре — като самостоятелна храна заедно с чаша червено вино.

Вечеря, приготвена почти без нищо

Януари пристига мрачен. Но ние добре сме се приспособили към зимата, с лекота прилагаме хитрините си против студа и поддържаме поне илюзията, че вкъщи е топло. Фернандо продължава да чете и да работи по плановете на нашите „пътешественически проекти“, както е започнал да ги нарича, а аз пиша, редактирам и пак пиша. Градчето е тихо като пара. Дори барът изглежда задрямал, почти нищо не помръдва там, освен за около час рано сутрин и пак за толкова във времето за аперитива. Всички се възстановяват от невъздържаността, която започна през септември с гроздобера, разрасна се през октомври с фестивалите на кестена и дивите гъби, после се покачи през ноември и в началото на декември с брането на маслини и всичко се събра във връхната точка на милите, тихи ритуали около селската Коледа. Сега следва дълга, сладка почивка.

През петъчните вечери идват по-малко хора, укротени пред огнището и телевизора си, вместо да изминават мразовития десетметров маршрут до „Чентрале“, но ние настойчиво продължаваме да изпълняваме този ритуал, докато една вечер не намираме в бара абсолютно никого, като изключим Тонино, потънал в уроците си за съботните занимания в гимназията. Твърдо решени днес да вечеряме навън, просто изнасяме кошницата обратно до колата, караме до обзорното място на пътя за Челе, позволяваме си прахосничеството да оставим парното да работи, оставяме тъничка пролука в прозореца и си спретваме вечеря. Старото беемве се превръща в импровизирана трапезария. В багажника винаги чака приготвена кошница с винени чаши — две от най-красивите, които имаме, — плюс две мънички чашки от бохемски кристал; салфетки, ушити от неопетнената част на любима покривка за маса; кутия, пълна с всякаква сребърна посуда; тирбушон; хубава бутилка червено вино — моментално замествана с нова след изпиване; шишенце грапа; испански сгъваем нож с костена дръжка; торбичка морска сол; синьо-бяла керамична мелничка за пипер; чинии с различна големина; малка тубичка препарат за миене; две ленени кухненски кърпи и хартиени салфетки. Вече е достатъчно топло, затова спираме парното, затваряме прозореца и отваряме виното. Снегът вали и се надипля по прозорците на плътни завеси. Повдигаме капака на тенджерата с наденички, задушени с фасул, градински чай и домати, и решаваме да я използваме като общо блюдо. Хапваме си лакомо, ровейки за парченцата наденица, и се храним един друг. Има половин пандишпанов кекс, разрязан и напълнен с кайсиев мармалад и намазан отгоре с лешников крем. Нарязваме го с испанския нож, подравняваме изрязаното, после още малко подравняваме, докато остава само едно тънко клинче със странна форма. Прекалено е грозно, че да го пазим, казваме си и изяждаме и него. После пийваме по глътка грапа в бохемските чашки.

Една вечер убеждаваме Пупа да затвори заведението си и да дойде с Барлоцо на вечеря у нас, и надвесен над супа от нахут и лимец, херцогът започва да разказва за нощното бдение — la veglia. Някога това бил начин селяните и техните семейства да се събират вечер заедно в разгара на зимата. Често земеделските домове се намирали на километри разстояние един от друг и през зимата съседите се виждали помежду си само по уговорка. Освен че обещавало сравнително обилна вечеря, хората с нетърпение очаквали бдението, за да задоволят и глада си за общуване.

— И затова нагазваха в снега, с каквито провизии са събрали от килерите си — разправя херцогът. — Някой носеше крайното парче от прошуто, друг — див заек, хванат в капана на утринния сумрак, трети агнешко или част от диво животно, каквото е успял да улови, и всеки пускаше своето дарение в един котел, сложен до пламналия огън. Зеле, картофи, подправки, останало вино и капки зехтин добавяха аромати към огромната яхния, която наричаха scottiglia. И докато всичко се задушаваше в симфония, хората се грееха край камината, подаваха си един на друг винено шише с тумбесто дъно, в което имаше бял боб с подправки, зехтин и вино, сготвен в пепелта на вчерашния огън. Всеки изсипваше по няколко зърна фасул върху дебелия си комат, жадно глътваше от виното, подемаше на свой ред да рецитира Данте или разказваше небивалици за духове, докато се очакваше идването на вечерята. Тъкмо тук старците предаваха своите истории на по-младите, опазвайки миналото така, както техните предци го бяха опазили чрез тях. А когато и последният сос от яхнията свършеше, а каните с вино почнеха да кънтят на кухо, домакинята, ако е имала заделени, вадеше опърлени картофи от пепелта и раздаваше по един на всяко дете за джоба на палтото му — да си топли ръцете по дългия път до дома през заледените хълмове. Подразбираше се, че картофът трябва да се запази и смачкан с гореща вода или малко мляко, да се изяде на закуска.

Винаги изяждах моя картоф, когато си легнех в леглото, обелвах кората му и го изгризвах като ябълка. Толкова много обичах картофи, че не можех да чакам до сутринта, макар да знаех, че майка ми ще ме стрелка с гневни погледи, когато закусвам мляко и кафе.

— Явно доста добре сте си живели по онова време — намесва се Пупа. — Ние рядко виждахме месо. Там, където аз живеех, бдението се правеше по друг начин. Всички се събираха край огъня, току-що измити, със сресани коси, чисти ризи и престилки. На раклата за хляб втасваше тесто, а в камината висеше котел, току да заври. Домакинята вземаше тестото от раклата за хляб, слагаше го в най-голямата купа в къщата и го поставяше на една маса пред огъня. Всеки човек си откъсваше парче тесто и почваше да го разточва между дланите си на късо, тънко въженце — нещо като грубо оформена паста. Нежно овалваха всяко късче паста в чиния с брашно от твърда пшеница, а после нареждаха въженцата върху поднос. Тогава изсипваха пълния поднос във врящата вода и щом парченцата се издигнеха на повърхността на котела, вадеха ги с решетеста лъжица и ги връщаха обратно в същата купа, вече затоплена. В нея чакаха няколко щедри шепи настъргано пекорино и мъничко количество хубав зехтин. Чаша бульон, още сирене, още няколко капки зехтин, пак бульон и пипер, току-що натрошен с жизнерадостен жест. Всичко това се разбъркваше и се сервираше с малка дървена лопатка. Наричахме смеската pizzicotti, пощипнато оттук-оттам. Обяд, сготвен почти без нищо.

— Така ли беше през войните? — интересувам се аз.

— Какво така ли беше през войните? — пита херцогът.

— Да ядете варено пощипнато и да заделяте остатъци от месо, да го добавяте към съседското, за да си сготвите ядене?

— Не. Това не беше през войната. Такъв беше животът. Дори когато времената бяха добри, пак не бяха толкова добри — отвръща Барлоцо. — Истината е, че живеехме сносно, но само защото бяхме и хитри, и имахме късмет. Когато земята не беше твърда и замръзнала, ядяхме каквото успеехме да наберем — треви, билки, див лук, кестени, смокини, гъби, боровинки. Винаги заделяхме от всичко по малко настрана, сушахме и консервирахме изобилието за зимата. А в овощните градини, когато нападалите плодове не бяха достатъчно, крадяхме от дърветата на лунна светлина. И така се сдобивахме с круши, ябълки, череши, праскови, сливи, а понякога и с дюли, райски ябълки и нарове. Пирувахме с това великолепие, тъпчехме се с узрелите плодове, пиехме сладкия им сок до насита. Но една част скътвахме. Заделяхме за другото, не толкова благодатно време, което винаги следваше. Същото се отнася и за продукцията, която отглеждахме. Имахме лозя и баща ми заедно с чичовците ми правеха силно, стипчиво червено вино, без което животът беше немислим. За нас то беше храна като хляба, като кафето, което повечето време варяхме от семена и корени. Сушахме домати, фасул и царевица, която смилахме на жълто брашно. Нито един от нас нямаше пари да си купи необходимото или желаното, всеки търгуваше с другия за онова, което му липсва. Мъкнехме напред-назад каквото сме могли да отгледаме, да съберем, да отстреляме или да откраднем. Но търговията изобщо не беше безпринципна.

Имаше си правила, строги и постоянни, спазвани от всички. Разменяхме двулитрова стомна вино за двукилограмова пита прясно сирене от овчаря. Когато можехме, му носехме обяд в кошарите, а на следващата сутрин той се отбиваше, за да върне гърнето на майка ми, пълно с меки, мазни бучки рикота, които току-що е направил, като е сварил част от вечерното мляко на огъня си, после добавяше малко от сутрешното мляко И пак го вареше, докато се пресече. Дойдеше ли овчарят с гърне, пълно със сирене, за мен наставаше най-голямото угощение. А бурканите и котлите за варене на домашни консерви бяха като семейни съкровища.

Баща ми казваше, че бурканите със зимнина са по-добре облечени, отколкото аз някога съм бил — чудесно измити, увити в чисти парцали и прибрани на скришно от вълците. И все пак, понякога нямаше нищо. Запасите свършваха, преди да можем отново да садим и да прибираме храната от новия сезон. Гладувахме. Понякога наистина гладувахме. Дотолкова, че страданието беше единственото, което усещахме. Майка ми режеше хляба, придържайки голямия, кръгъл, все по-смаляващ се самун, подпрян на гърдите си. Режеше с лявата ръка, по дължина на хляба, отдясно наляво. Седях и я гледах. Една нощ ми беше лошо и й казах. Доколкото си спомням, не беше само от глада, плашеше ме слабостта от недохранването. Не бях пораснал достатъчно, че да разбирам ритъма на този наш живот. Не си давах сметка, че няма вечно да е така. Майка ми дойде до леглото, в тъмната, тиха, студена стая. Внесе нещо, увито в кърпа, и го държеше като реликва. „Съкровище, имам изненада за теб. Изправи се и го вземи, развий го. Хайде — каза тя, сякаш беше истинско съкровище. Знаех, че под кърпата ме чака само хляб. Сърдит, не помръдвах. — Не, не, не е само хляб. А хляб и сирене. Виж. — Тя разгърна кърпата. — Виж, тук е хлябът, а тук е сиренето. Сега затвори очи и опитай колко хубав вкус имат. Това е специална вечеря само за теб. Хапни. Видя ли? Това е дебел, мек резен марцолино. Също като масло. Точно каквото го обичаш.“

Затворих очи, хванах вдигнатите й ръце и отхапах от хляба, който беше поднесла към устата ми. Нямаше сирене, разбира се, а само две филийки хляб, сложени една върху друга. Но някак си магията й подейства. Успях да усетя вкуса на сиренето. Наистина го усетих. Отначало ядях бавно, после по-бързо и по-бързо, докато не излапах всичко със затворени очи. Когато ги отворих, видях, че тя плаче, усмихва се, хлипа. Мисля, че за една майка това е най-тежкото — детето й да е гладно, а джобът — празен.

Херцогът изобщо не трябваше да започва разказа за бденията, защото сега всеки ден го разпитвам за тях.

— Кой има толкова голяма къща, че да направи бдение? — любопитствам аз.

— За какъв вид бдение говорим по-точно? Ако става въпрос за двайсет-трийсет човека, можем да ползваме заведението на Пупа, но ако искаш да поканиш цялото село, ще трябва да го направим на площада, да запалим голям огън на открито и да ползваме бара като спешно отделение против студа — казва той, сякаш наистина можем да проведем такова парти.

Като знае, че дори само от идеята ще ми се разтупка сърцето, Барлоцо гръмко се разсмива, още преди да съм казала:

— Точно така. Така ще го направим. Ще напишем обява в бара и…

— И само кажи, че е в чест на завръщането на Флори у дома — прекъсва ме той.

— Какво? Кога? Защо не ми каза?

— Казвам ти трийсет минути след като ми е съобщила. Вече е в състояние да се върне, липсва й домът. И ние също, мисля, макар че никога няма да го признае. Отивам да я взема в сряда сутринта. Да я оставим да си почива няколко дни и да организираме бдението в неделя вечерта.

Дълго гледам херцога и виждам, че самият той се завръща у дома, че е в състояние да насели отново покоя си, да отмие лошото време, което носеше с по-високи или по-ниски температури през изминалите седмици. Седим ухилени един на друг, всеки стрелка с поглед другия и се мъчи да не е първият, който ще се разплаче.

Прикрепваме писма и бележки на всеки сантиметър от малката, здрава махагонова врата с чукало като лъвска глава, зад която живее Флориана. Отрупваме трите високи циментови стъпала, които представляват площадката й, с цветя, предимно диви букетчета, чиито къси дръжки увиваме в алуминиево фолио или във влажни салфетки. Една от жените в селото събра група готвачки и всяка от тях ще носи на Флориана обяд или вечеря в определен ден от седмицата. Организаторката ме помоли да нося на Флори сладкиш или малко хляб ogni tanto, само от време на време, понеже вече знае, че съм склонна да прехранвам хората. Домакини, шофьори, специалисти по всичко, дървари, прислужници, които ще се грижат за тоалета й, всички я очакват и предлагат топли грижи и любов. И разбира се, Флори, със същата топла грижа и любов, възразява, после отказва по-смело, уверявайки пратениците на селото, че тя първа ще помоли за помощ. Ако има нужда.

Бузите й пламтят като рози върху пергаментовия тен на лицето. Главата й е увита в шал, загадъчно тъмночервен, какъвто беше цветът на косата й. Наперено го е завързала на голяма, клюмнала фльонга в средата на челото. Въпреки че денят е мразовит, тя носи само жилетка и дебел кафяв шал върху сивата си вълнена рокля. Има нови обувки, елегантни, от мека черна кожа с деликатно токче.

— Купих си ги от един магазин в Перуджа — подсмихва се тя. Перуджа за нея и за дамите, които ги оглеждат, е горе-долу същото като Париж.

Флори не изглежда много по-различна, пак е толкова красива и не е чак толкова отслабнала, и все пак нещо й липсва. Сякаш някое от измеренията й го няма, сякаш е привидение на собствения си образ. Барлоцо й помага да вземе няколкото стъпала през площада до вратата й, кима и тихо моли или напътства различни хора. И двамата се усмихват, помахват и влизат вътре. Мисля си колко много приличат на булка и младоженец, които се опитват да се скрият в интимността на своя меден месец. Единственото, което липсва, е шепа, пълна с ориз, но дори и той се появява, сготвен на супа, още топла, в чудесен синьо-бял супник, загърнат с кухненска кърпа. Вера решително им го връчва, преди да затворят вратата.

Флори излиза из селото всяка сутрин, пазарува, бъбри непринудено, както винаги е правила, поръчва своето кафе с малко мляко, както обикновено, усмихва се и се разсмива по своя си начин. Нито е потайна, нито многословна за болестта си — казва, че ще продължи с терапията и че се чувства доста силна. Казва, че оздравява. Винаги носи новите черни обувки.

Барлоцо съобщава малко повече от Флориана. Показва ни, че силно вярва, но дори и това се проявява само чрез блясък в очите. Решил е да не й казва за неделната veglia с довода, че цялото това суетене ще я смути. Казва, че просто ще я поканим в последния момент и ще й обясним, че сме го планирали много отдавна. Но и той като мен знае, че това, което се зароди като поетичен бунт срещу януарското униние, придобива размери на вакханалия в чест на Флори. И тя със сигурност също ще го разбере.

В подножието на хълма, който води към градчето, запалват три варела, пълни с дърва, и нареждат факли по целия път до площада. Там, покрай обзорната стена, са наредени още запалени варели. Нещо езическо пламти в тази гледка. Тръгна мълва, че има много повече за ядене, отколкото в традиционната скотилия, макар че съвсем същата смес нежно бълбука в две големи тенджери върху задните котлони на кухненската печка в бара. Но има и глиган, задушен с домати, чесън и червено вино; риболита — варено черно зеле; кардун на фурна; бледозелени стъбълца, задушени и опечени със сметана и сирене. Има безброй подноси с кростини; купи, преливащи от пичи, и бъчви леещо се вино. А Флориана се разхожда наоколо, хапва и пийва, казва колко й е домъчняло за тази храна. Въпреки че приятелите й от Чита дела Пиеве, Умбрия — само на шестнайсет километра от Сан Кашано — били добри готвачи, все пак тосканската кухня й липсвала.

Не споменава, че тосканската кухня се мени дори от провинция на провинция, а понякога и от общност на общност, и е различна дори в отделните семейства. Не споменава, че регионалното гастрономическо разделение е постоянен факт в живота на италианците. От време на време Флори поглежда към обувките си и потропва два пъти — според мен им се възхищава. Но щом настава моментът, когато трябва да започнат речите, един по един ораторите се оттеглят с извинението, че не могат да си спомнят репликите или че са изпили твърде много вино, което всъщност е едно и също нещо. Настъпва затишие, очакване, но херцогът запълва мълчанието:

— Баща ми казваше, че адът е там, където нищо не се готви и никой не чака.

Затишието се проточва още няколко секунди, а после всички почват да ръкопляскат и да вдигат одобрително наздравици. Странен момент. Но отминава, веднага се разтваря в комфорта на голямата шумотевица. С Фернандо си даваме знак от различните точки на площада, в които се намираме. Измъкваме се, без да кажем лека нощ на никого. Винаги сме предпочитали да напускаме празника в неговия разгар. Това, че си тръгваме рано, без да ни забележат, прилича на бягство, затова вървим бързо. Хукваме надолу по склона, после тичешком се изкатерваме нагоре към дома ни. Забавяме ход, поемаме си дъх, подминаваме нашата къща и излизаме на пътя за Челе. Фернандо се обръща да погледне селото и казва, че огньовете се превръщат в древни камъни. Целува ме нежно и ме прегръща.

— Тя умира, нали?

Поглеждам го за момент, после питам:

— Защо го казваш? Барлоцо изобщо нямаше да ликува така, ако смяташе, че е вярно.

— И мен това ме успокоява, но все пак, когато я погледна, ми изглежда някак призрачна, сякаш вече си е заминала, но са й позволили отсрочка, освободили са я да се върне, за да може да се сбогува.

— Според мен е така, защото тя беше много далеч. На място, което изобщо не можем да си представим, и сега сякаш се връща постепенно на части, на етапи. Още не е цяла.

— Това ме кара да мисля за нас, какво щяхме да правим, ако някой от двама ни беше Флориана.

— И двамата сме Флориана. Това правим ние, умираме, всеки по своя си начин. Така или иначе, смъртта е само преместване. А нас много ни бива в това — отвръщам му, копнеейки да зарежем тази тема.

— Просто преместване в друга къща, така ли? Просто поредното пътуване? Така ли си го представяш? Е, аз изобщо не си го представям така. Освен това, тук ми харесва. Искам да остана, колкото ще стоиш и ти, но не по-дълго. Искам да съм плътно до теб. Каквото правиш ти, да го правя и аз. Където си ти, там да съм и аз. Ама как може да си толкова равнодушна към всичко това?

— Изобщо не съм равнодушна. Просто повече се вълнувам за Флориана, отколкото за мен и теб. Освен това замръзвам и според мен не е само от студа, ами и от този разговор за смъртта. Моля те, да се прибираме — обръщам се и бързо тръгвам аз.

— Истината е, че ужасно се страхуваш от смъртта — виква той. Застига ме, хваща ме под раменете и върви заднишком, за да е с лице към мен, защото иска компания срещу нововселилите се у него ужаси.

— Не, не е вярно. Много ще ме е страх, ако се сблъскам с изпитанието на Флори. И ти знаеш, че съм безкрайно уплашена за нея. Но това е нейната болест. И всичко, свързано с нея, принадлежи на Флори. И понеже сме й приятели, емоциите ни трябва да са свързани с нея, а не с нас. Защо обвързваш това, което става с Флори, с нещо, което не ни се е случило? Ако ти се разболееш или пък аз, тогава ще се учим да умираме.

Под суровото синьо небе, посипано със ситни звезди, вървим към къщи по заледения път в колона. Фернандо води. Стъкваме огъня, сядаме близо край него и пийваме чай. Фернандо е прав. Всеки от нас обмисля собствения си живот, когато си отива близък човек. Или така изглежда. И може би е прав, че давам вид на някак безчувствена, равнодушна, както ме нарече. Но честно, не се тревожа за собствената си смърт. Поне не от времето, когато децата бяха малки и се споразумях с боговете, настоятелно молех да ми обещаят да ме държат изправена, докато дечицата ми пораснат. Заклех се, че повече никога няма да искам друго за себе си. Искрено признателна за това, как се разви съдбата, почтително мълча за себе си в молитвите, макар че още се пазаря от време на време за добруването на отдавна порасналите ми деца, а напоследък — и за Фернандо. Но при цялото ми разбиране за преминаването от живота към смъртта, тя сякаш още не ме засяга. Не толкова заради нарцистичното у мен, а по-скоро заради отпечатъка на вечната оптимистка Полиана, аз си позволявам да живея така, сякаш никога няма да умра. Или пък е, защото нямам нищо против да умра, след като вече съм живяла толкова дълго и хубаво? Със сигурност обаче искам да поостана още. Когато идеята, че ще умра, ми минава през ума, мисля най-вече за това, че не искам да изгубя живота с Фернандо, с децата и приятелите си. Мисля как ще се сбогуват с мен, а после ще идат да вечерят. Без мен. Бих ръкомахала енергично от мястото, на което съм се озовала, за да ги накарам да не ходят в този ресторант, а в друг; бих им предлагала определени ястия и вина, бих се опитвала да се грижа за тях, макар да е истина, че винаги те са се грижили за мен.

Опитвам се да кажа на Фернандо какво мисля и той отвръща, че разбира.

— Не се тревожа толкова за моята смърт, колкото за твоята.

— Мисля, че тази вечер ще оцелея — казвам аз. — А ако се постараем, може да превърнем следващите няколко часа в цял живот. — Точно когато ми изглежда успокоен, се разплаквам. Той мисли, че сълзите ми са заради Флориана, и това е така, но да му се не види, плача и за него. И за себе си.

Ние така или иначе цял живот постим

Came vale буквално значи „месото е разрешено“. Яденето на месо от край време се е разрешавало от църквата по време на празници, които предшестват четиридесетте дни на пречистване чрез строг пост и въздържание. „Карнавал“ става общо название за всички подобни преджертвени събития, включително и за онези другите, плътските, които се случвали отвъд — а може би и под — масата, между разлудуваните потни тела, освободени под маската. Някога карнавалът във Венеция е продължавал повече от половин година и е бил една безкрайна, безсрамна мазурка, а каноничните празнични храни — само хапки, с които са преяждали между другите удоволствия. Но тук, сред хълмовете на Южна Тоскана, карнавалът е заел от Венеция само един-единствен пържен и захаросан мъничък грях — le frittelle.

Тези дребни, подобни на бухтички изделия са натрупани на прелестни пирамиди зад витрината на всяка сладкарница и стоят, мило приканващи, във всеки бар. Пълнени са с рикота, с мармалад или гладка сметана с ром, или единствено с въздишки, натопени в топъл мед или в захар, или пък в алкермес — древна билкова смес, използвана за аромат и цвят. Една, може би две хапки, и мимолетното удоволствие се превръща в спомен, запечатан върху напълнелите бедра. Бухтите започват да се появяват някъде в края на януари или в началото на февруари, в зависимост от това кога точно е Великден през годината. И на martedi grasso — последният ден на карнавала преди Великите пости, Месни заговезни — поднасят бухтичките за последен път и повече не се раздават чак до следващия карнавал. Мисля, че тъкмо техният кратък, ограничен сезон — също като на местните ягоди или аспержи — ги прави толкова желани. Милост за забранената храна.

Тук ядем бухтички много повече, отколкото във Венеция, Организираме си „дегустации“ като носим вкъщи по четири от всеки вид в сладкарницата на селото и дълбокомислено ги класираме по хрупкавост, изтънченост и вкус. Тези мостри са твърде малко за сериозно изследване, затова разширяваме обсега и натискаме спирачки пред всяко изписано на ръка послание, обещаващо „днес бухтички“ пред барове и сладкарници от Киузи, Четона, Чита дела Пиеве, Фикуле, Сартеано, Кианчано Терме. Понякога занасяме и вкъщи, за Барлоцо, щом дойде в четири часа, или носим на Флориана. Тогава и двамата клатят глави над малките хапки и се вайкат какво минава за бухтички в наши дни. Барлоцо и Флориана сигурно са сключили заговор по тази тема, защото един ден и двамата пристигат в четири — пазарската торба на Флориана е пълна и виси от рамото на Барлоцо.

— Здравейте, милички — казва Флориана — Какво ще кажете да направим една партида бухтички по моя начин?

Фернандо я прегръща, аз се опитвам да й съблека палтото, а херцогът вече кладе огъня и нарежда:

— Аз пък ще загрея виното, ако имаш малко свястна канела.

Налага се да замесим бухтичките на масата във всекидневната, защото двете с Флориана не можем да се сместим в кухнята едновременно. Барлоцо постоянно ни обърква — прекъсва всеки етап от операцията и се кълне, че майка му винаги е постъпвала по-различно. Фернандо усмирява тълпата, като напомня, че е единственият венецианец в помещението и че бухтичките фрителе принадлежат най-вече на неговата кулинарна традиция. Заявява, че венецианците не търпят стафиди в бухтичките. Флориана му казва, че й е пределно ясно кой няма да търпи стафиди — Фернандо — и че не може да отрича горкичките плодове от името на цялото водно царство.

— Освен това — добавя тя, — имам бели стафиди, които се киснат в тъмен ром вече половин година. Само да ги опиташ, и ще ме молиш за целия буркан.

Имаме брашно и картофено нишесте, яйца и захар, масло, сочни лимонови и портокалови корички, ванилени шушулки, дебели и меки, които Барлоцо разцепва и настъргва с най-тънкото острие на джобния си нож. Бъркаме, гребваме с лъжица и пържим прелестни лакомства, после ги пускаме горещи в торбичка с пудра захар и ги струпваме в чиния с крачета, точно както се прави в сладкарниците. После ги изяждаме и пийваме от греяното вино на херцога. Този следобед в конюшнята ни има парти, наша домашна версия на карнавал.

Един след друг Барлоцо и Флори ни разказват истории за някогашните Велики пости, как освен за покаяние на вярващите, са имали и смисъл за тялото.

— Тези пости изчистваха вътрешностите, особено черния дроб, подготвяха го за пролетно ободряване и за тежката работа, която предстои. В храненето най-важен е ритъмът, точно както във всичко останало. Тялото не може да издържи, ако всеки ден яде едно и също. Яж според сезоните, пости един зимен месец всяка година и винаги си почивай поне по един час след обяд и вечеря. Някои от нас издържаха и четиридесетте дни на пости без захар, месо, вино или хляб. Ядяхме боб и леща, понякога яйца и каквито зеленчуци се намираха. Разбира се, имаше периоди, в които така или иначе постехме и Велики пости беше само още един начин да се изразиш — обобщава херцогът.

Никой от нас не иска и да чуе за вечеря след бухтичките, затова просто си седим, говорим си и се слушаме един друг. Тогава Флориана обявявя, че е по-добре да си върви. Почти е излязла през вратата, а Барлоцо вече е отвън на терасата, когато тя се обръща и ми казва:

— Знаеш ли, Шу, съжалявам, че те оставих с онези сливи миналата есен. Не можеш да си представиш колко много пъти ми се е искало да бяхме направили онова сладко. Но тогава бях мързелива. Мисля, че само заради това. Но сега изобщо не ме мързи. Лека нощ, деца.

Днес е първият ден на Великите пости и си мисля колко е странно, че Миша пристига точно когато духовно навлизаме в тъмнината. Двамата с Фернандо пътуваме за Флоренция, за да го посрещнем, и колкото сме доволни, че идва, толкова сме и обезпокоени. Той представлява някакво странно съчетание от заядлив инструктор, любещ еврейски чичо и привърженик на Юнг — последното наистина е вярно, защото той е психиатър по професия. Миша е мой приятел от много години и по време на двете му посещения при нас във Венеция между него и Фернандо прехвърчаха искри на симпатия, макар всеки да остана с ръка на кинжала.

Напъхваме Миша на задната седалка заедно с малката му черна кожена чанта до него — точно където иска да я държи. Поемам дълбоко въздух и мирисът му ме успокоява. Все същият аромат на пансион — съставен е от стара пот в клопката на влажен туид, сладникавата топка тютюн в лулата му и една-единствена нотка на зеле, стояло твърде дълго в тенджерата. Като млад лекар, тъкмо завършил университет в Русия, той емигрирал в Италия и дълги години живял в Рим, преди да му се отвори път за Лос Анджелис. Миша се връща често тъкмо сред тези тоскански хълмове, за да се разхожда, пише и мисли. По пътя към дома ни му е леко и казва на перфектния си италиански колко много му липсва Италия, почти колкото Русия. Нито задава въпроси уловки, нито пита неща, чийто отговор вече знае. Ясно ми е, че засега ги спестява и ще ги изстреля бързо и пронизващо, както безшумна змия езика си. Но аз ще съм готова.

Обхожда къщата с Фернандо, настанява се в гостната стая, докато съм в кухнята, и когато сядаме на масата, виждам, че си е лъснал косата с помада до графитен блясък и е завързал красиво индийско шалче на врата си — бойна окраска, казвам си. Не мога да се сдържа и хващам единия крак на масата, подготвяйки се за първия удар. И той идва:

— Къщата е очарователна и може да стане много по-хубава с няколко промени. Срамота, че не е ваша.

Фернандо скоква.

— Започнахме да търсим къща наоколо, но всъщност не ни трябва спешно. Не изпитваме нужда да вземаме спешно решение за покупка. Или за каквото и да е друго в момента. Освен това, доста се привързахме към мястото и няма голямо значение дали е наше.

— Значи не ви притеснява да живеете като маргинали на обществото? — Погледът му пронизва като меч, но аз го забивам обратно в него.

— Мисля, че „маргинали на обществото“ е субективно състояние и ако за теб животът ни е такъв, тогава добре — отвръщам аз и ставам да му налея още вино.

— Тогава ти дефинирай „маргинали на обществото“ — не отдъхва нито миг, преди сам да даде определение: — Нямате работа, нито вложения. Заравяте професионалната си история и се заселвате сред маслините, застивате в картината на селския живот. Държите се безотговорно в момент от живота си, когато това може да е много опасно.

— Нямаме деца за отглеждане. Нямаме дългове. В момента животът тук и нещата, които правим, ни харесват — обяснявам му.

Фернандо е влязъл в отличен ритъм, точно необходим за разговори с Миша, и застъпва от последната ми дума:

— Колко от твоите пациенти казват, че искат да променят живота си? Колко от тях държат тези мечти заключени в кутия и ги вадят за седмично проветряване, когато дойдат да говорят с теб? Честно казано, чувствам се по-силен от това, че „зарових професионалната си история“, както се изрази ти. Още изпадам в парализа, моменти, в които ми се иска нещата да са по-лесни или по-ясни, но когато седях ден след ден в банковия офис, съм преживявал и по-голям ужас.

— Но тогава поне имаше сигурност. Сега нямаш нищо. Разсъдливите хора си изграждат сигурност, а не я разбиват точно когато може най-много да им трябва. — От очите му вече се стича почти попарващ елей. Слага ръцете си на масата, с дланите надолу, дългите му бели пръсти са на верев.

— Още ли вярваш в сигурността? Тя е мит, Миша. Изненадана съм, че още не си го разбрал. Тя е коварна заблуда. Имаме ли нужда от още доказателства, че сигурността нито може да се купи, нито да се изгради, нито да се придобие с дела — добри или лоши? — питам го аз и слагам ръцете си на масата като него. — Стопи сложните неща. Предутаждай, рафинирай, Миша. Свари соковете на сироп. Преследвам по-скоро усещанията, а не нещата. Само загадъчното е вечно. Предпочитам да усещам този живот, а не като глупачка да вярвам, че ми принадлежи. Единственият начин да си в безопасност, е да разбереш, че няма безопасност.

Миша мълчи. Тогава много тихо му напомням:

— А на онзи свят, уви, какво можем да вземем? Нито силата да виждаме, научена тук тъй бавно, нищо, което е станало тук. Нищо.

— А, сега цитираш Рилке.

— Не, цитирам теб, когато цитираше Рилке. Отпреди двайсет години, когато те срещнах за първи път.

— Но цитатът ти е извън контекста. Заравяш си главата в пясъка, Шу. Винаги така си правила. И изглежда, Фернандо е възприел същия маниер — тихо казва той. — За романтиците всички неща са романтични. За тях могат да се случват само романтични неща. Мисля, че у вас като хора поначало има твърде много невинност. Мисля, че сте родени във време, което никак не хармонизира с вашата природа. Но вместо това да е проблем, вие просто прескачате в осемнайсети век, танцувате из него, скитате. Или вече сте в деветнайсети?

— Кого цитираш сега ти? — питам го.

— Не мога да се сетя, може да е и себе си — отвръща той, — но се надявам да не се опираш прекалено много на Фернандо. Надявам се да разбираш, че всеки от нас е сам. — Изрича го, без да трепне, и гледа право в очите на Фернандо.

— Вече не съм сама, Миша, и според мен повечето самотни хора са такива по избор, а не само заради късмета и съдбата си. В любовта има голямо смирение. Преди човек да се откаже от своята самота, някой трябва да стане за него по-важен, отколкото е той самият. — Ставам да отнеса недокоснатите чинии със супа, но първо обгръщам с ръце лицето на Миша. — Моля те, не се тревожи чак толкова. Аз съм добре. Ние сме добре. Ти знаеш по-добре от всички, че повечето хора ги движат все едни и същи желания и страхове. Разделя ни само несъвпадението във времето и пропорциите. Точно сега емоционално сме малко отдалечени от теб.

Миша ни поглежда, първо единия, после другия. Все така седнал, взема ръцете ми и ги целува, после става от стола си и тържествено целува Фернандо по рамото, по руски обичай.

— Да изпържа ли котлетите, или апетитът ви тази вечер се свежда до кръв и вино? — питам аз. Казват, че след тези приветствени речи вече умират от глад. Разтопявам сладко масло на тих огън и добавям капка зехтин, за да не изгори маслото, когато увелича котлона. Плъзвам свинското месо, начукано, за да стане тънко и цялото натрито с изсушени портокалови кори, семена от копър и изронени трохи царевичен хляб. Бързо запържвам парчетата да хванат коричка — от едната и от другата страна, и ги прехвърлям в топла чиния, докато направя соса. Фернандо и Миша са излезли на терасата да пушат и да се помирят и си мисля, че може би бях твърде жестока с нашия приятел. За Миша да изтезаваш, значи да обичаш.

Но той ме познава много добре, знае, че винаги съм се спъвала по стълби — корпоративни, всякакви. Никога не съм виждала смисъла от постоянното катерене нагоре, повече ми е харесвало да се движа през живота на арабески — тук едно леко завъртане, там друго. Понякога може да е изглеждало като пилеене на време, но не беше. Винаги съм довеждала нещата докрай, заглаждала съм ръбовете им, доколкото мога. Не съм препускала, но не съм и спала. Освен това никога не съм преследвала успеха. И разбирам, че Миша не е очарован, че заварва щастието. Болката му е отдавнашна, много по-стара, отколкото е той самият, затова дори хипотетичното щастие му звучи вулгарно. „Щастието е за камъните“, винаги е казвал той. И затова му е по-добре да прекарва времето си в недоволство, той е циник. Човек, който отказва да смъкне товара си. Или поне който още чака щастието си. Някои хора се страхуват от радостта. Ужасени са от това, че не я заслужават или че няма да са в състояние да я изпитат, ако случайно се появи. Но според мен хората най-много се страхуват, че радостта няма да се задържи дълго. Още едно тълкуване на Барлоцовите думи: „Не се доверявай на спокойствието“.

Забелязвам, че Фернандо и Миша вече не са на терасата. И понеже не ги виждам в градината, решавам, че сигурно са отишли на разходка до градчето. Забавям приготвянето на вечерята, наливам си чаша вино и сядам до огъня, но те тъкмо тогава се появяват — натоварени с дърва, а бузите им поруменели от зимния студ.

— Бяхме в плевнята, решавахме разни въпроси — казва Фернандо.

— Твоят съпруг е истински Макиавели, Шу. Май си намерих равностоен противник в негово лице. Може да цитира повече пасажи от „Владетелят“ дори и от мен. А и двамата сме съгласни, че единствените истински бандити в живота са тези, които се смятат за безупречни, без нито едно петънце. Съвършените хора ни карат да се чувстваме зле, изолирани и наказани. И тук сме на едно мнение.

Това съгласие, постигнато за половин час, ме кара да се усмихна. Връщам се при соса, но те идват след мен и в кухнята, която е била ясли, става толкова тясно, че само се смеем и си говорим колко е хубаво, че пак сме заедно. Решаваме да ядем на крак, край огъня. Изтиквам ги навън, за да приготвя останалото, и загрявам маслените сокове от котлетите, плисвам малко сухо шери и две капки червен оцет. Когато сосът започва да бълбука, изстисквам сока на хубав червен портокал директно в тигана. Стривам отгоре пипер, пускам бучка масло за блясък и сме готови. Правя в чиниите локвички от соса и слагам леко претоплените котлети отгоре. Миша изнася блюдата, нарежда ги на полицата пред камината, а Фернандо донася купичка с пюре от корени на целина и маскарпоне. И вечеряме.

Празникът на Макиавели продължава с обсъждане на понятията „добро“ и „зло“. Слушам разсеяно, защото съм чувала интерпретациите на Миша много пъти.

— Всички трябва да сме наясно с това доколко сме способни да вършим зло. То е умение, защита, изкуство, спорт. Човек просто го усвоява — както се учи да стреля или да кара велосипед. После го слага настрана и го прилага при необходимост.

— Ама как се упражнява? Тоест, как човек поддържа умението си на ниво? — пита Фернандо, но също като херцога Миша отговаря само на въпросите, които го устройват.

— Човек, който иска винаги да е добър, неизбежно бива съсипван от онези, които не са добри. Мисля, че това стана с теб, нали, Фернандо? Имаше хора, които злоупотребяваха с твоята доброта, бъркаха я със слабост, нали? Но може би ти си най-силният човек, който съм познавал.

— Ще го приема за комплимент — отвръща Фернандо, — но мисля, че за мен вече е късно да се уча на зло. Достатъчно ми е трудно с английския.

Целувам ги, оставям ги на питиетата им и взимам „свещеника“ в леглото.

— Получи се неочаквано чудна вечер, Шу — казва Миша, докато качвам стълбите. Всъщност така е, мисля си и пъхвам „свещеника“ между завивките.

За половин ден той се превръща в звездата на градчето. Всички жители на Сан Кашано пърхат около Миша, очаровани от неговата свирепост, удивени колко добре владее езика им. Чужденец, който пие, пуши и играе карти, който разказва вицове на диалект, и, най-поразителното, е калифорнийски психиатър. Миша прави много добро впечатление. Стори ли ми се, че повече от една вдовица поотпусна забрадката и набухна косата си? Смъмрям го на път за вкъщи и го питам дали няма да дойде да живее с нас „сред маслините“, но той само килва глава и дори не си позволява да се усмихне.

Петте дни, които беше планирал да остане на гости, се разливат в осем-девет. Според мен на Миша му харесва много и славата, която му отредиха в градчето, и как го глезим. През цялото време запазва намусената си физиономия, освен в случаите, когато успява да подмами Фернандо за поредния двубой на тема Макиавели.

Още в началото Миша и Барлоцо изпитаха взаимна симпатия над чашките грапа по залез в бара или седнали край нашия огън, но двамата не се спогаждат заедно нито за по-дълго, нито безпроблемно. Миша казва, че Барлоцо е спартанец и че прекалено се ограничава в речи на общи теми. Барлоцо показва чувствата си, като просто престава да идва у нас и учтиво се оттегля от бара още щом влезем там с Миша. Фернандо казва, че са като два самеца — бранят своята територия. Твърди, че ревнуват един от друг. Може би е прав. Но въпреки това, когато Миша си тръгва в натовареното „Рено“, наето в Киузи, за да може да попътува още малко, преди да потегли за Рим и да се качи обратно на самолета, според мен по лицето му се чете известна радост. С херцога не е така.

Не знам дали е последица от преплитането на рога с Миша, от нестихналите чувства около болестта на Флориана или е друга мъка, истинска или въображаема, но по лицето му пак са надвиснали сенки. Разяждат кухините в очите на херцога, докато седим същия следобед, в който Миша замина, на плюшения син диван в малката гостна на Флориана. Чакаме да я заведем на пазар в Чита дела Пиеве.

— Искам да ви покажа едно място — казва той.

— Какво място?

— Място. Къща. Или каквото е останало от някогашната селска къща.

— Наблизо ли е?

— Не е много далеч. Помните ли онзи завой на Тибър, на няколко километра преди отбивката за Тоди, където събирахме камъните за огнището? Там е, от другата страна на пътя, на около петстотин метра навътре в гората.

— Искаш да го видим? Тоест, на гости на някого ли ще ни водиш?

— Не, няма да ходим на гости. Не ме питайте, моля. Просто искам Флориана и вие с Фернандо да дойдете с мен. Опитай да се разбереш с нея — кимва той към съседната стая, където Флориана мърмори нещо за някаква ръкавица. — Уговорете се или за утре, или за събота. Може да обядваме в „Лучано“, а после да се отбием на мястото за няколко минути. Знам, че се държа потайно, но просто искам да говоря с вас за нещо, което не мога да кажа, докато не ви заведа в къщата. Ще го направиш ли заради мен?

— Разбира се. Или поне ще опитам — отвръщам аз.

Но Флори изобщо не иска да пътува нататък. Казва, че мрази това шосе не само защото има много извивки и завои, а и заради спомените как всяка седмица го е минавала на път за болницата в Перуджа през последните четири месеца. И сега, след като ужасът е свършил, вече не я интересува ще види ли това шосе отново. Казва, че ще си остане вкъщи, ще ни сготви някаква вечеря и ще ни чака да се върнем.

— Утре ще е идеален ден за яхния с кокошка — казва тя, докато крачи надолу по стълбите към месарницата.

Барлоцо се отнася снизходително към отказа на Флори и казва, че може би е по-добре да идем само тримата. Нарича ни „предния отряд“ и почти се наслаждава на недоумението, което предизвиква.

Минава четири часът, когато слизаме от камиона на херцога сред синкавата светлина. Тръгваме след него по разкаляна пътека, утъпкана от крака на овце и кози. Февруарският вятър свисти с прокобен глас, с писъка на хиляди вълци, прекъсван от пронизителното грачене на самотна птица. Пътеката не е много стръмна, но вече съм останала без дъх от ходенето срещу вятъра, когато Барлоцо спира пред една развалина. Висока и тясна като кула, цялата е покрита с комини, чиито капаци се издигат над плоския покрив като зъби. Тревата е избуяла високо в прозорците без рамки, миналото здраво се е просмукало в камъните. Приближаваме се, бродим из нея, качваме се по някакви стълби, — после слизаме по други. Голяма постройка е, преброявам седем огнища — има може би десет стаи. Има две малки плевни и барака за правене на вино с плесенясала преса и наредени тъмнозелени дамаджани със сламена плетка.

— Няма много земя, освен няколкото хектара запуснати лозя и хубава леха за цветя и подправки — обяснява Барлоцо, сякаш се опитва да ни го продаде. — В онази плевня ето там — сочи той по-далечната, — има лятна кухня с пещ, на която бих могъл да направя нов отдушник и да я превърна във фурна. Внимателно съм я разучил. — Вече съм сигурна, че иска да купим мястото.

— Но на кого е тази къща? — пита го Фернандо.

— Не е на никого от последната война насам. Има шанс да е моя. И на Флори, ако иска. И ваша, ако желаете. Шансът да се купи, на този етап още е малък, но водя разговори със собственика — римлянин, който дори не се е качвал дотук, за да погледне мястото, откакто някакъв чичо или прачичо му го остави миналата година. Роднините му почнаха да умират, получава наследство след наследство от тях и тази къща е една от малкото, с които изглежда склонен да се раздели.

— Защо да се местиш толкова далеч от Сан Кашано? — питам го аз.

— Не че искам да съм толкова далеч, просто мисля, че тук ще ми хареса. Поне за известно време. Преговорите по покупката може да се проточат с години — казва той.

— С години ли? — питаме едновременно с Фернандо.

— Какво? Да не се съмнявате в моето безсмъртие? Казвам, дайте да я вземем, докато можем, а когато си заминем, всемогъщите овце могат да я задържат за себе си. Нямам предвид да става нечие „основно местонахождение“, както се изразяват юристите. Може да е място, на което един от нас или всички да идваме — за да останем насаме или да сме заедно. Дори и когато се събираме едновременно, пак няма да е тясно за уединение. Тази къща ще е символ също като дърветата на Фернандо. Каквото и да се случи, тя пак ще е тук — разсъждава Барлоцо. Запалва две цигари наведнъж и подава едната на Фернандо.

— Ама защо искаш да се захванеш с такъв проект? — питам аз.

— Странен въпрос задаваш точно ти. Освен това не го мисля като проект. Ще сменя керемидите на покрива, ще оправя подовете, ще преработя водопровода. Не ми и трябва да мисля за отоплителна система с всички тези огнища. Търся да намеря нещо подобно, още откакто баща ми умря, а това беше преди повече от четиридесет години. Остави ми скромни спестявания, които още не съм докосвал. Мисля, че вече е време. Parva domus magna pax — бедна къща — голямо спокойствие. А Бог знае, това е доста бедна къща — казва той. Просто стои, пуши и чака да кажем нещо.

И двамата с Фернандо сме твърде слисани, за да отвърнем с нещо повече от неловки усмивки и недоверие.

— Трябва само да ми обещаеш нещо, Шу. Трябва да разпределим по-икономично твоите материи и ще те помоля да уважаваш ограниченията, поставени от останалите. Не искам това място да заприлича на някакъв бароков салон за гости. Без пискюли, без ресни, да няма и едно ангелче.

Все още не казваме нищо. Той продължава:

— Искам да направя тук дом, втори дом, алтернативен, ако щете, където всички ще можем да прекарваме известно време заедно. Толкова, колкото желаем. Мотивите ми са чисто егоистични. Домът ми в Сам Кашано прилича повече на бърлога, отколкото на къща, и такъв ще си остане. Апартаментът на Флориана е чудесен, но се намира точно в центъра на селото и особено откакто се разболя, според мен често се чувства прекалено на показ, сякаш не може да се разходи, без да събере антураж от добронамерени нашественици. И на последно място, не ми харесва особено, че единственото място, което наричате свой дом, е собственост на Лучи. Това е чувство, породено от много стара вражда, която нищо и никой не може да смекчи. Напълно осъзнавам, че сте в период на непостоянство и че догодина по това време спокойно може да живеете на Елба или в Сицилия, или някъде в Южна Франция. Но където и да сте, аз, Флориана и това място ще можем да ви чакаме тук. Така, сега няма за какво да се съгласявате, освен че, когато дойде времето, ще вземете връзка ключове и ще се чувствате като у дома си. Няма да възразявам, ако ми помагате в работата, но всички необходими разходи, както и какво ще струва да се поддържа къщата, са за моя сметка.

Той се навежда да събира клонки и ги струпва на купчина.

— Да изпробваме малкото огнище. Много е студено тук, навън. Имам няколко цепеници в камиона и две бутилки.

Двамата с Фернандо отиват да вземат дървата и виното, а аз обхождам къщата. Когато се връщат, Фернандо се заема да стъкне огъня, а херцогът отваря виното, налива го в хартиени чашки и ги раздава. С него сядаме на диван, покрит с одеяло, което предпазливо потупвам, за да го оправя, но не го вдигам, от страх да не видя какво живее отдолу.

— Защо остави някой друг да се ожени за Флориана? — питам го аз, без да вдигам поглед от одеялото. Фернандо се обръща към мен, както се беше привел над огъня, и ме пронизва с боровинково черните си очи. Но аз продължавам: — Някога вие с Флориана сте били влюбени един в друг, нали? И още сте. Какво стана с вас? Защо не се ожени за нея?

— Вече ти казах, че отговорът е много дълъг — започва Барлоцо. — Историята започна години преди да има нещо между мен и Флориана. И я знаят почти всички в градчето, освен вас двамата, дори и да не са я научили лично от мен. Но искам аз да ви я разкажа. Поисках го много преди да започнеш да ме разпитваш. И сега ще го направя.

Пламъците подскачат, близват старите опушени стени на камината и хвърлят жълтеникава светлина около нас. Херцогът става от дивана и отстъпва мястото си на Фернандо. Отива да седне на купчина парцали, които някога са били възглавници, и прегърбен в призрачната сянка на огъня, започва своя разказ:

— Вече знаете доста за майка ми, но не помня да съм ви казвал името й. Казваше се Нина. А баща ми — Паци. Патрицио. Тъй като не съм си припомнял точно тези събития на глас, не знам откъде да тръгна, но сигурно тази част от историята е започнала, когато Нина е казала на Паци за войника. Да, сигурно е започнала, когато му е казала за войника. Просто повече не е издържала да не му каже. И сякаш е нямало какво друго да се направи, Паци я застрелял. Застрелял я в съня й. Изкопал гроб на няколко метра от къщата, къщата, в която сега вие живеете, и я погребал, майсторски прикривайки деянието си.

Беше ранна пролет и той ме прати при прачичо ми за един ден и една нощ, под предлог да му помогна да засади доматите, чушките и фасула. И когато се върнах вкъщи, ми каза, че Нина е заминала, че е събрала някои свои вещи и е хванала влака за Рим да си търси работа. Каза, че ще получим вест от нея, когато намери време да се обади. Но разбира се, тя никога не се обади. По това време бях шестнайсетгодишен. Три години по-късно, когато умираше, той ми каза истината.

Каза: „Знаеш ли, синко, човек може да умре от срам, тя умираше от срам, под една или друга форма, през цялото време, в което я познавах. Беше fidanzata на брат ми, приятелка. Той я обичаше или поне за известно време, докато не срещна друго момиче, което смяташе, че обича повече. Но не беше напълно готов да се раздели с Нина.

Брат ми най-накрая реши коя от двете иска, когато Нина му каза, че е бременна. Нина изгуби. Аз гледах всичко това, почти го бях предсказал, бях готов да действам — кавалер. Обичах я още от десетгодишна, още откакто за първи път я видях да седи в църквата. Помня, че носеше бяла барета. Беше я нахлупила ниско над челото си, затова можах да видя само очите й. Тези бездънни черни очи. Също като твоите. Но аз бях голямо момче, четиринайсетгодишно, много по-голям, че да мисля за хлапета като нея. Още малко пораснахме и двамата с брат ми се влюбиха и така, сега вече можеш да подредиш парчетата сам. Разбираш ли, че проблемите й започнаха много преди да вкара този мъж, този германец в леглото си? След като не можа да получи брат ми, взе мен. Втори избор бях аз и много рядко имаше дни, в които не усещах болезнено този факт. Тя беше добра жена, покорна, коректна, често дори мила, но старите мечти постоянно се сипеха от разбитото й сърце и тя предимно се занимаваше с това да събира парчетата, подреждаше ги безкрайно в различни конфигурации, без да знае точно какво да прави с тях. Затова, когато ми каза какво се е случило, докато ме е нямало, това не беше шок, какъвто един мъж може да преживее, ако двамата с жена си са били лудо влюбени един в друг или дори са били сравнително удовлетворени един от друг. Тя винаги ми е изневерявала. Изневярата в чувствата по-малко реална ли е от плътската? Така че за мен това, другото предателство, не беше съвсем неочаквано. Но беше повече, отколкото можех да понеса. Бях изтощен да й прощавам, че не ме обича. Изтощен да я обичам с всяко свое дихание и да оцелявам само на милостивата й доброжелателност. Дори ти не беше мой. Дори ти беше на някой друг. Бях се съгласил да заема мястото на брат си, когато той се махна, но този договор не включваше да изстрадам и още един мъж.“

Барлоцо говореше всичко това с глас, различен от неговия. С по-старчески, по-немощен глас и вероятно по начина, по който баща му е говорил за себе си. Но неговият се връща.

— Това, което Паци извърши, в онези дни беше познато като un delitto d’onore — престъпление на честта. Щом един мъж е бил оскърбен, сложили са му рога, значи е обществено и морално приемливо да защити себе си. Нещо като издънка на дуелите според мен. Държавата мълчаливо отминаваше подобни действия, а майката Църква поклащате глава и я извръщаше. До петдесетте години така беше по цяла Италия и до много по-късно в южните райони, където кодексът на мълчанието още господства. Със сигурност в селото се е знаело за тези събития; знаели са какво е направила Нина и какво — Паци. Разбира се, никой никога не пристъпи границата и не заговори на тази тема с мен. И никой никога няма да го направи. То просто се е случило. Факт от местната история.

Помните ли какво казах на бдението? „Баща ми винаги казваше, че адът е там, където нищо не се готви и никой не чака“. За първи път споменавах за баща ми пред някого след деня на смъртта му. И определено избрах доста странен цитат от него. Но някак ми се изплъзна, нецензуриран. Това беше причината хората да се смълчат онази вечер. Заради всичко това или предимно заради това останах сам. Разбирате ли, страхувах се да обичам жена така изцяло, както Паци обичаше майка ми, но повече ме беше страх, че ще обичам по-малко от това. И двете врати се отваряха в леговището на лъва. Може да кажете, че тогава съм отблъснал Флори. Вярвах, че чувствата, които съм изпитвал към нея, са преходни, като леко замайване, от което скоро ще се събудя. Никога не го нарекох любов. Но вместо чувствата минаваше само времето. Години, през които увековечавах наследството си. Или поне му помагах да остане живо.

Флориана прекара двайсет години със своя втори избор. А аз прекарах моя безкрайно дълго de profundis20. Всъщност се отказах от правото си на живот. Оставих живота на Нина и на Паци да нахлуе в моя и да го просмуче с болката им. И сякаш беше не разруха, а спасение, се бях вкопчил за тази болка като в упование, толкова здраво я притисках към гърдите си, че нямаше място да държа нищо друго или никой друг. Под тежестта на по-малък или по-голям късмет, според мен така става с повечето от нас, че всъщност не знаем какво искаме или с кого искаме да го имаме. Нищо не изглежда истинско, докато не изчезне. Докато не се запечата в миналото и не стане недосегаемо. Докато не умре. Независимо дали е човек, или мечта. А после идва просветлението и почваме да скърбим.

Флориана е всички жени, които някога съм обичал или съм искал да обичам; да обичам, ако само знаех как, или щях да обичам, ако само бях успял да ги намеря. И когато помислих, че може би умира, почувствах, че няма да загубя само нея, а всички. Флориана е всички. Въпреки че никога не сме били заедно в нищо повече от най-публичните събития, преди да се разболее, тя винаги беше наблизо. През по-голямата част от живота си сме живели на двеста метра разстояние един от друг. И аз убедих себе си да се настаня толкова близо, да го объркам с някаква форма на интимност. Повтарях си безброй пъти, че толкова близо е достатъчно. Но когато тя се върна от Чита дела Пиеве, единственото, което исках, е да заживея тази любов към Флориана. Най-после щях да се подчиня на тази любов, да й се отдам, да й се доверя, а също на себе си и на Флориана с цялото си сърце. Изглеждаше естествено и правилно аз да съм този, който ще се погрижи за нея. Сигурно и на нея й се е сторило естествено, въпреки че никога не сме го обсъждали. Никога не сме го решавали. Дори не знам дали ще ме остави близо до себе си, след като си възвърне силите. Но мисля, че тази къща ще ни помогне. Сега вече ще обезумея, ако се опитам да живея, без да съм свързан с нея. Нали ви казах, че мотивите ми са изцяло егоистични?

Херцогът има навик да се движи много по-бързо от мен. А аз имам нужда да разбера още неща и го питам:

— Защо не разказа на баща си за войника?

— Бях единайсетгодишен, когато стана всичко това, Шу. А майка ми се отнасяше към присъствието му в нашия дом и в живота ни толкова спокойно, че и аз възприех същото отношение. Никога не ми е казвала да пазя нещо в тайна от баща ми, но някак сигурно е знаела, че няма да обеля и дума. Била е убедена, че знам как това би наранило и него, и нея. Знаела е, че ще предпазя и нея, и баща ми, без да ме моли за това. Просто следвах примера й през тези няколко седмици, докато той беше с нас. Приех го, радвах му се. Чувах как майка ми се смее и това ми харесваше. Заприлича на момиче и аз си помислих, че мога да престана да се правя на мъж. Той се казваше Петер.

Доколкото мога да сглобя всичко сега, сигурно е бил дезертьор от войските, разположени при Ла Фоче — именията Ориго, които се намират между Пиенца и Кианчано. Мисля, че един ден просто си е тръгнал и се е спуснал през гората, по планинските пътеки. Сигурно просто се е появил на вратата. Понеже се намира извън града, нашата къща — вашата къща — вероятно е изглеждала относително безопасно място, на което да помоли за вода и да преспи. Може би тя е била отвън, в градината, простирала е прането и той я е видял. Беше красива. С огромна, тъмна коса, събрана на главата й, с очи като на кошута. Сигурно за него е била неустоима. Тази част от историята не е рядкост.

А може би останалото, макар и в не толкова зловещ вариант, също не е рядкост. Жертви на войната. Нина беше на двайсет и осем, а според мен Петер е бил още по-млад, сигурно на не повече от двайсет години. Ние и тримата бяхме деца, така е. Изплашени, гладни, в неведение какво следва и кога може да стане.

— Намрази ли баща си? — пита го Фернандо.

— Не. Ужасна мисъл е, но всеки от нас е отговорен за собствените си решения. Никой друг не знае това, което ние знаем за себе си. Дори когато се намеси държавата, в края на краищата пак си остава личен въпрос. Освен това, мисля, че майка ми изживя целия си живот през тези трийсет и три години. Понякога ми се струва, че вече го е била изживяла целия, докато баща ми се върне от войната, и че тези години промеждутък сигурно са били истинска смърт за нея. И така, затворих очите на баща си, запалих свещ, измих го със зехтин, пожелах му да почива в мир. Уредих Нина да бъде погребана, както е редът, но не на същото място, където погребах баща си. Просто не можех да причиня това на нито един от тях.

Мълчим, а огънят догаря и се превръща в пепел. Навън е пълен мрак и студ, докато крачим по пътеката в нощта, беззвездна, очакваща луната. В селото, на раздяла, херцогът пита:

— Не ви ли се струва странно, че от всички къщи в Тоскана вие двамата избрахте да дойдете и да заживеете в тази, в която аз съм живял? Тоест, наясно съм, че това не ви е било известно, нито пък сте познавали мен. Но ако се вгледате внимателно, ще видите неясното очертание на кръг около нас. Абсолютно нищо в живота не е случайно.