Хрониките на Пембърли

Пролог

Сватбеното тържество е вече приключило. Навсякъде са пръснати листенца розов цвят. Джейн и Елизабет Бенет са венчани за господата Дарси и Бингли в един сияен есенен ден и всички присъстващи греят в усмивки, съпричастни на тяхното щастие.

— Бяха по-прекрасни от принцеси — въздъхнаха малките шаферки Каролайн и Емили Гарднър, които, заедно с Кити Бенет и Джорджиана Дарси, бяха придружавали булките.

— Е, имаше ли някой, който да изглежда по-щастлив от Лизи! — възкликна леля й.

— Нямаше — съгласи се полковник Фицуилям, — с изключение на Джейн, която направо светеше цялата.

Младоженците бяха чудесни. Естествено, в центъра на вниманието на всички беше чаровният мистър Бингли. Но дори и онези, които имаха извести резерви по отношение на мистър Дарси, смятайки го за високомерен и необщителен още от първата му поява в Недърфийлд, не можеха да отрекат, че е безупречен — строен и хубавец, с радостно озарено лице, когато двамата с Елизабет пристъпиха в слънчевата светлина навън.

Сър Уилям Лукас не спираше да повтаря, че графството се прощава с най-гиздавите си украшения и че мистър Дарси се е оказал голям дявол, защото никой не бил предполагал, че Лизи му е била на сърцето, за разлика от Бингли, за когото още от първата вечер всички били разбрали, че си е загубил ума по Джейн. Сър Уилям дори си приписа и заслуги за сватбата им — той пръв бил посетил мистър Бингли и поканил него и компанията му в Меритън. Изтъкна се дори и пред мистър и мисис Гарднър, които знаеха доста повече по въпроса, тъй като бяха близки приятели и на мистър Дарси, и на Елизабет, те обаче само се усмихнаха и го оставиха да си приказва.

По-късно, на път към вкъщи си казаха, че ако сър Уилям знаеше, че и мистър Дарси тогава е забелязал за първи път красотата на Лизи и е пожелал да се запознае с нея, вероятно би си внушил още по-безумната идея, че е изиграл роля и за тяхното събиране.

Джейн и Чарлс Бингли отпътуваха за Лондон, където Чарлс искаше да представи съпругата си, а Лизи и Дарси се отправиха първо към Оксфорд, преди да продължат към именията по границата между Чешър и Уелс, които бяха част от фамилното наследство на Дарси. Докато помагаше на Лизи и Джейн да приготвят багажа си за пътуването, мисис Гарднър беше отбелязала, че самата тя никога не е била в Уелс и мечтае да го види. Всички щяха да се срещнат в Лондон след около шест седмици на вечеря у семейство Гарднър.

Слугите са захванаха да разчистват ливадата и гостите започнаха да се разотиват. Но имаше и такива, които не бързаха да си ходят. Мистър Бенет беше готов за тръгване, мисис Бенет обаче продължаваше да бърбори захласнато в присъствието на мисис Лонг, леля Филипс, лейди Лукас и всички, които нямаха нищо против да я слушат, като в подробности описваше радостта си от това, че двете й най-красиви дъщери са се омъжили и наредили така сполучливо. Беше се информирала добре за Джейн и Чарлс и за пътуването им до Лондон и искрено съжаляваше, че не е разбрала почти нищо за плановете на Елизабет и Дарси, с изключение на това, че ще си бъдат в Пембърли за Коледа. Все още беше твърде респектирана от него, за да го попита направо.

И така, семейство Бингли се отправиха към Лондон, а Дарси се надяваше времето и красивата природа на граничната област да им дадат възможност най-сетне да останат с Лизи насаме, далеч от суетнята на роднините и приятелите в Лонгборн.

В началото прекъснаха пътуването си за няколко дни и отседнаха в една доста прилична странноприемница в близост до университетската част на Оксфорд. В Оксфорд Дарси, сам той възпитаник на Кеймбридж, запозна съпругата си с един свой стар приятел — свещеник, който беше служил известно време в Кимптън в Дарбишър, преди да се върне в Оксфорд, за да продължи образованието си по теология. Д-р Франсис Грантли беше две години по-възрастен от Дарси, образован и остроумен и съвсем не така мрачен и надменен, както повечето духовници. „Бедната Шарлот!“ — въздъхна Елизабет, потръпвайки при спомена за празноглавия мистър Колинс. Д-р Грантли беше напълно различен. Това писа тя и на мисис Гарднър, преди двамата с Дарси да отпътуват от Оксфорд:

На това място Елизабет беше прекъсната от съпруга си, който влезе да се преоблече за вечеря, след като беше дал нужните нареждания за отпътуването им за Бристол на следващия ден. Носеше й роза, откъсната току-що от градината със затрогващото намерение да я изненада (както често щеше да прави в бъдеще). Разказвайки за това на леля си, Елизабет сподели, че такива неочаквани и спонтанни изрази на привързаност я радват много повече от показната вежливост, демонстрирана от много от мъже от светските кръгове.

Позволи му да прочете писмото й, докато тя се приготви. За първи път позволяваше на друг, освен на Джейн, да види някое от писмата й и добре съзнаваше какво говори това за отношенията помежду им. Че е доволен от прочетеното, тя разбра по усмивката му, когато й върна листа, и по топлотата, с която я прегърна, преди да излязат от стаята за вечеря. Помежду им щеше да има откритост, която щеше да увеличи близостта в брака им, и тя беше развълнувана от този добър знак за общото им бъдеще.

По-късно вечерта, когато съпругът й заспа, Елизабет тихичко се измъкна от леглото и довърши писмото си до мисис Гарднър:

Изненадващ звук навън стресна Дарси в съня му. Страхувайки се да не го обезпокои, Елизабет побърза да довърши писмото си:

На следващата сутрин след закуска те потеглиха за Бристол Елизабет с трепет чакаше пътуването, по време на което щяха да минат през графство Глостършър4, което тя не познаваше. Дарси пък често беше минавал от там на път за Челтнъм, Глостър и фамилните имения в Уелс. Затова беше добре информиран и можеше да подготви Лизи за гледките, които предстоеше да видят, и да й разкаже за местата, които щяха да посетят.

Всичко наоколо беше ново и интересно за нея — имаше толкова възхитителни неща да се видят. Дарси беше чудесен учител, а пък Елизабет беше любознателна. Това беше толкова удовлетворяващо и вълнуващо преживяване за нея. Търпението, с което съпругът й отговаряше на всичките й въпроси, я очароваше и обезоръжаваше и тя с удивление осъзнаваше колко й харесва да бъде зависима от него.

Когато късно следобед пристигнаха на уреченото място, Елизабет беше капнала от умора, затова Дарси, с безгранично внимание към нея, настоя тя да се качи направо в стаята им, докато той донесе багажа. В следващия половин час тя не само беше настанена в просторен и удобен апартамент с изглед към реката, далеч от оживлението на Бристол, но и една приветлива млада жена и се представи, предлагайки й услугите си като камериерка. Малко по-късно дойде Дарси, а с него се появи прислужник, който носеше поднос със студено месо, сирене, хляб и плодове за пътниците, както и вино и голяма кана с ободряващ чай.

И за да бъде щастието й пълно, Дарси държеше писмо от Джейн, което беше пристигнало в „Ричмънд Теръс“ преди тях. Елизабет нададе радостен вик и в прилив на силни чувства скочи да прегърне съпруга си, което доста го изненада, но и го зарадва — той беше напълно непривикнал към такива явни прояви на привързаност. За Лизи обаче и най-бурният израз на благодарност изглеждаше недостатъчен в сравнение с вниманието и щастието, които той й даряваше.

Както писа на сестра си Джейн по-късно:

След като се нахраниха, Дарси излезе да се поразходи из търговската част, като настоя съпругата му да остане да си почине. Елизабет въобще и не помисли да му възрази. Удобно сгушена върху канапето в затоплената от камината стая, в която влизаше приятният полъх на есенния бриз, тя отвори писмото на Джейн. Точно както беше очаквала, то преливаше от щастие, загриженост и съпружеска любов. Джейн с мъка беше търсила подходящите думи да предаде на сестра си насладата от всички свои нови изживявания. Бракът й, вълненията, предлагани от живота в Лондон с неговите балове, приеми и препълнени магазини, изобилието от нови места и хора — всичко това я беше оставило почти без дъх. Едва ли не с облекчение тя съобщаваше на Лизи, че ще прекарат една седмица извън Лондон — в Мейдънхед, по покана на приятели на Бингли.

Елизабет звънко се разсмя точно това правеше и тя в момента. Продължи да чете, знаейки прекрасно какво е имала предвид Джейн:

Разбира се, че го помнеше. Когато в онази вечер сестрите се прегърнаха на раздяла, независимо от увереността, че и двете са взели правилното решение, омъжвайки се за двама от най-достойните, изтънчени и красиви млади мъже, които някога биха могли да срещнат, в тях все още се прокрадваше безпокойство. Че обичат избраниците си, те не се и съмняваха, тъй като бяха носили тайната в сърцат си месеци наред. Убедени бяха, че са дълбоко влюбени в двамата мъже, които ги бяха превърнали в обект на завист на дамите на мили разстояние в околността.

И все пак тревога имаше. Вероятно поради липсата на пример за щастлив брак в собствения им дом — въпреки че рядко говореха за това, Джейн и Елизабет знаеха, че липсата на взаимно унижение и разбирателство, както и очевидната несъвместимост на родителите им бяха допринесли за един окаян брак. Двете сестри се бяха зарекли никога да не попадат в такава клопка, колкото и голямо да е изкушението.

Елизабет си спомни мъдрия съвет на леля си, когато тя, доста притеснена, беше помислила, че Лизи може да се влюби и Уикъм, и потръпна при мисълта за бягството на Лидия.

Щастието на Джейн и увереността й в любовта, която беше открила у Чарлс Бингли, изпълваха страниците на писмото й:

Елизабет отново се засмя, този път тихичко и с доволство, а умът й плавно се прехвърли върху собствената й женитби и щастието, което тя и мистър Дарси откриваха във всеки нов ден, който прекарваха заедно. Писмото падна на пода загледала се беше в далечината отвъд реката, оставила мислите си да се реят свободно. В такъв блажен унес я намери Дарси, когато се върна от разходката си.

След като прочете писмото на Джейн, той разбра настроението й и охотно го сподели с нея през останалата част от вечерта. Както и друг път, когато бяха оставали насаме, никой от тях нямаше нужда от много думи, за да изрази съхранените дълбоко чувства — чувства, срещу които Дарси се беше борил месеци наред, и Елизабет не беше предполагала, че може да изпитва. И сега, след като биха открили колко много копнеят един за друг, тези чувства се изляха естествено и леко. И както винаги, помежду им имаше и плам, и игривост, и любов, и смях, което беше доказателство, че страстта им няма да натежи от излишество и пресищане. Отличното чувано за хумор на Елизабет и сдържаното чувство за достойнство на Дарси винаги щяха едновременно да разведряват и да балансират брака им.

Елизабет реши да отложи с никой и друг ден отговора си до Джейн. Нуждаеше се от време да осмисли и да се наслади на изживяванията, които споделяше със съпруга си. Чувстваше се неспособна да прехвърли емоциите, които изпиташе, на белия лист. Едва можеше да ги обясни дори на съпруга си, при това с немалко стеснителност и много любящо насърчаване. Искаше й се да сподели радостта си с обичаната си сестра, но сега имаше нужда да я задържи по-дълго в собственото си сърце.

В Клифтън и прекрасните му околност Елизабет и Дарси имаха възможността да прекарат часове наред в забавления. След посещаването на толкова замъци, колкото никой от тях не се беше надявал да види през живота си — и стари, и по-нови, някои от които в странен псевдоготически стил — сега те решиха, че няма да разглеждат повече забележителности и ще се наслаждават на спокойно пътуване из западните територии на Англия. Спряха в Кингсуестън, за да се полюбуват на възхитителната гледка към три графства, които се откриваше от там, а после продължиха, пресичайки границата и навлизайки в напълно непознатите за Елизабет планински местности и долини на Уелс.

Девствеността на уелската природа, на момент почти непреодолима, добави нови нотки към приятните им изживяванията. Пътувайки бавно, без да бързат за никъде, Дарси и Елизабет приемаха времето и уединението като напълно съзвучни със собствената им нагласа. У Елизабет не беше останала и капчица съмнение, че Дарси я обича всеотдайно и от цялото си сърце. Учеше се да се наслаждава на любовта, която получаваше, и с вълнение откриваше, че нейната любов към човека, на когото се възхищаваше и когото уважаваше, става все по-голяма. Обстоятелството, че този човек беше сега неин съпруг — обстоятелство, немислимо само до преди шест месеца, — я караше да се усмихва.

Тя все повече копнееше за дните, когато ще бъдат заедно в Пембърли — мястото, където беше сигурна, че ще намерят най-голямото щастие и където най-съкровените им желания ще бъдат осъществени. Докато пътуваха, обсъждаха бъдещите си планове и Дарси уверяваше Елизабет, че сега тя ще бъде законната господарка на Пембърли и че ще се чувства много добре в тази роля. Настояваше, че трябва да разговаря с мисис Ренълдс и да даде предложения за промените, които смята за необходими.

— Не бива да се притесняваш да предложиш всичко, което сметнеш за нужно, Лизи, защото сега Пембърли е твоят дом и аз ще разчитам на теб да ми кажеш какво е нужно да се направи, за да стане по-добре.

Безсмислено беше да му противоречи, твърдейки, че в този прекрасен дом има много малко за подобряване. Дарси отговаряше, че винаги има какво да бъде подобрено, и в известен смисъл беше прав.

Дарси осъзнаваше, че все повече започва да харесва приятната лекота и чувството за хумор, с които Лизи постоянно разнообразяваше съвместния им живот. В противоречие с природата си, той се забавляваше от шегите й и често се улавяше, че й отговаря в същия тон. Както по-късно сподели с Бингли, Лизи беше достатъчно умна, за да балансира с лекота между закачливото настроение и трезвото отношение към нещата, без да прекалява нито с едното, нито с другото, а тънката й чувствителност й показваше къде точно е границата и тя нито за миг не притесни съпруга си с каквото и да било. Въпреки че всичко това беше ново за Дарси, то внасяше ведрина и живец в доскоро твърде сериозния му живот. След смъртта на баща му цялата отговорност за семейството беше паднала на неговите плещи и за безгрижие почти не беше останало място.

Скоро щеше да навърши тридесет и години и възнамеряваше да изживее следващото десетилетие по много по-вълнуващ начин в сравнение с изтеклото. И беше сигурен, ме с Елизабет до себе си ще постигне това с лекота.

Преди да тръгнат обратно за Лондон, Лизи писа на Джейн за всички очарователни места, които бяха посетили, без да крие копнежа си да я види отново:

Следваше пояснение, че мистър Дарси има работа в Лондон, която касае и Бингли, и чичо им Гарднър. Той беше предложил дамите да отидат на театър, да обиколят лондонските магазини, а защо не и да посетят някое соаре в лондонските салони.

Високото мнение на Дарси за опита и преценката на мистър Гарднър и за добрия вкус и изтънчените обноски на мисис Гарднър, му беше спечелило симпатиите на Елизабет още в самото начало на връзката им. Новите доказателства за уважението му сега още повече увеличаваха респекта и любовта й към него.

Писмото от мисис Гарднър, което Елизабет беше получила, също дълго беше останало без отговор — до момента, в който бяха вече на два дни път от Лондон и беше взето решение да гостуват на семейство Гарднър за обяд. В кратката си бележка, която Дарси щеше да изпрати експресно с някакви документи за чичо й, Лизи настойчиво молеше леля си да й прости за това, че не е по-обстойна, но я уверяваше, че ще имат на разположение много часове заедно, когато ще могат да се наприказват за всичко, което искат да споделят една с друга, докато съпрузите им се занимават със своите дела: