Хрониките на Пембърли

Глава тринадесетаБракът на сърцата

Сватбеният ден на Джорджиана започна със свежо и ясно утро — сякаш и природата знаеше колко специален е той за Пембърли. В това величествено имение не бяха омъжвали момиче от две поколения насам. А самото момиче също беше много специално. Нямаше човек в околността, който да не й желаеше цялото щастие на земята.

Елизабет се събуди рано-рано и от вълнение и очакване повече не можа да мигне. За петте години, откакто познаваше младата си зълва, тя я беше обикнала от цялото си сърце. Към никого, освен към любимата си сестра, не беше изпитвала подобна топлота и привързаност. Съпругът й добре знаеше това и беше много признателен за старанието й да поддържа тази близост, защото според него тя беше особено ценна за сестра му — благодарение на нея от плахо, свито и неуверено девойче тя се беше превърнала в чаровна и талантлива млада жена.

Самата Елизабет не беше склонна да приеме, че заслугите за израстването на Джорджиана са изцяло нейни, както твърдеше съпругът й, а с радост отдаваше част от тях на д-р Грантли, чиято зрялост, интелигентност и отлична преценка особено много ценеше. И все пак никой, който беше познавал невзрачната петнадесетгодишна мис Дарси и я беше наблюдавал как постепенно се променя подобно на пеперуда, излюпваща се от какавида, не можеше да се съмнява в безценното влияние на Елизабет върху нея.

Дори икономката мисис Ренълдс, която с пристрастния си поглед не можеше да види нито един недостатък както у господаря си, така и у сестра му, също оценяваше приноса на Елизабет. Докато привършваха последните приготовления за сватбата, Елизабет се обърна към нея:

— Ще бъде голям ден за всички ни, не само за мис Джорджиана, нали мисис Ренълдс?

Мисис Ренълдс се съгласи, като подчерта, че от години всички очакват такова събитие в Пембърли, и добави по своя скромен начин:

— Наистина е много специален ден, господарке, и ако ми позволите, ще кажа, че на всички ни е ясно колко много дължим на Вас и на сестра Ви, мисис Бингли.

Елизабет беше приятно изненадана от щедрите й похвали не само към нея самата, но и към Джейн за добрината им към мис Дарси.

— Знаете ли, господарке — обясни тя, — след като милата й майка си отиде, тя си нямаше никой, който да й бъде за пример. Господарят беше много грижовен и правеше всичко по силите си за нея, но не е същото, не мислите ли?

Елизабет също смяташе така, но предположи, че все пак е имала гувернантки и приятелки.

— О, да, госпожо, но те не можеха да й дадат това, което Вие й дадохте — Вие й станахте като сестра. Наблюдавах я как беше започнала все повече да се затваря в себе си, преди да се ожените с господаря. Сега вече е истинска дама. Е, вярно, пред нас не се стесняваше и да попее, и да посвири, и да ни позабавлява, но в чужда компания си оставаше все такава плаха и свита. И освен това, ако ми позволите, госпожо, някой ще каже, че не ми е работа да говоря така, но не мисля, че мис Каролайн Бингли влияеше добре на нашата мис Джорджиана.

Елизабет се постара да потисне въодушевлението си и да не й проличи колко искрено съгласна е с тази преценка, но усмивката й я издаде. Знаеше обаче, че няма от кого да се притеснява. Дарси сам беше подчертавал колко посредствени и безсмислени са разговорите между двете сестри Бингли и как ярко контрастират обогатяващото общуване с мис Каролайн Гарднър — много по-млада от тях, но несравнимо по-интелигентна и по-начетена. И Елизабет, и Джейн бяха останали с впечатление, че той търпи сестрите най-вече с приятелството и уважението си към Бингли, които безспорно му бяха много скъпи.

За Дарси нямаше никакво съмнение, че след неговата женитба сестра му е спечелила много ценни познанства, а за най-ценна сред тих смяташе сърдечната привързаност, зародила се между нея и съпругата му.

Връщайки се от обичайната си сутрешна езда, Дарси влезе в спалнята и завари Елизабет загледана към парка и гората навън, оцветени в нежни пролетни багри. Когато застана до нея край прозореца, тя се обърна към него и каза:

— Не е ли прекрасен ден? Толкова се радвам за тях! Заслужават най-хубавото начало за брака си.

Дарси се съгласи.

— Дума да няма, въпреки че не вярвам нещо да може да огорчи деня им дори отгоре им да се излее най-проливният дъжд. Никога не съм виждал Джорджиана толкова щастлива. Елизабет, мила, много сме ти задължени за това и тя, и ние всички!

Тя понечи да му даде знак да замълчи, но без успех. Той взе ръката й в своята и като я задържа, заговори:

— Не, любов моя, това просто няма как да се отрече — всеки, който познава Джорджиана, вижда колко се е променила за последните четири години. Тя сама ми каза колко много цени близката и сърдечна връзка помежду ви. Доверието й в теб и твоето мнение, възхищението й към твоята честност, дори безгрижните весели мигове, които прекарвате заедно — всичко това й е много скъпо. То промени живота й до неузнаваемост.

Елизабет възрази:

— За мен е голяма чест, че ми приписвате всички тези заслуги, но не смяташ ли, мили, че д-р Грантли е този, който имаше най-голямо влияние върху Джорджиана — зрелостта му и широките му възгледи трябва сериозно да са променили нейното мислене.

— Да, безспорно, не го отричам. Франсис е най-скъпият ми приятел — за мен той е най-добрият човек на света — не се съмнявам, че е разширил хоризонта й и е обогатил мисленето й, но Джорджиана се нуждаеше, копнееше за сестринска подкрепа и обич, а ти, мила Елизабет, ти й даде всичко това.

Елизабет си спомни онзи ден в странноприемницата в Ламбтън преди повече от пет години, когато Дарси беше довел стеснителната си по-малка сестра да се запознае с нея. Макар много да се гордееше със своя прекрасен брат, Джорджиана неведнъж беше признавала, че й се иска да има сестра. Пο онова време Елизабет дори не се беше надявала да заеме това място, като се омъжи за мистър Дарси. Тогава, след случайната им среща в Пембърли, връзката й с него току-що беше започнала. Съвсем скоро след това позорните събития около бягството на Лидия бяха попарили и най-слабата надежда, която може би беше таила. Κοгато се замисли над промените в собствения си живот — промени, които бяха дали отражение и върху голяма част от семейство й — върху Джейн, Кити, мистър и мисис Гарднър, а сега и върху братовчедка й Каролайн, Лиза се усмихна и изведнъж се почувства освободена от всякакви тревоги, осъзнала колко съществено влияние е оказала споделената им любов както върху тях двамата, така и върху най-скъпите им хора. Обърна се и го прегърна — с толкова много топлота, което го накара да се усмихне и да се замисли, че денят е прекрасен не само за младоженците, но и за всички тях.

Цялата църква беше изпълнена с гости, сред които (дошли за първи път от години насам) бяха и лелята на булката, лейди Катрин де Бърг, и дъщеря й Ан, в градината на пасторския дом пък се бяха стекли хора от цялото имение — наематели и работници с жените и децата си, които радостно приветстваха булката, когато каретата й наближи и тя слезе от нея, придружавана от брат си и посрещната от стройния и изискан младоженец. Венча ги съпругът на Кити, а един приятел на д-р Грантли прочете проповед, която цитираше един от Шекспировите сонети: „Да не издигам пречки и стени пред брака на сърцата…“30 Звучаха сватбени химни, изпълнени от децата от хора на Пембърли, които пяха като сладкогласни ангели.

По-късно гостите се върнаха обратно в Пембърли, където беше организиран бляскав прием. Всички очи бяха обърнати към прекрасната булка — облечена в безупречен тоалет от сатен и френска дантела. Въпреки че д-р Грантли беше гостувал в Пембърли години наред като приятел на мистър Дарси, малко хора го познаваха добре. Сега всички горяха от нетърпение да се срещнат с мъж, който, освен че беше спечелил сърцето на мис Дарси, се ползваше и с голямо уважение от страна на всеки, който го познаваше отблизо. Дори и лейди Катрин не можеше да намери недостатък в избора на Джорджиана. Приела беше поканата, изпратена от името на мистър и мисис Дарси, без коментар. Явно поласкана от почтителното отношение, засвидетелствано й в църквата — като към най-висок гост и леля на булката, тя прояви забележителна снизходителност към Елизабет и Джейн, когато ги срещна в компанията на съпрузите им.

Макар да нямаше намек за истинско уважение, тя явно беше приела (с толкова благосклонност, колкото и беше възможно), че бракът между Дарси и Елизабет не е осквернил светите двери на Пембърли, както се беше опасявала. Тя искрено обичаше Джорджиана и сърдечната привързаност между племенницата й с Елизабет — привързаност, за която Джорджиана беше говорила с голяма топлота, когато двамата с д-р Грантли я бяха посетили в Розингс, беше успяло да смекчи отношението й поне дотолкова, че да ги предпази от обикновено доста острия й език.

Преди да тръгнат за Езерната област, която Джорджиана винаги беше мечтала да посети, семейство Грантли дойдоха да благодарят на Дарси и Елизабет. Когато двете се прегърнаха като сестри със сълзи на очи, Джорджиана прошепна:

— О, Лизи, никога няма да мога да ти се отблагодаря. Ако не беше ти, никога нямаше да имам това щастие.

Елизабет се възпротиви:

— Джорджиана, недей да мислиш така.

— Напротив, това е самата истина; благодаря ти и за това, че беше толкова прекрасна сестра за мен — настоя тя, преди да се обърне към брат си и да го прегърне толкова силно, че едва не развали красивия накит на китката си.

Лицето на Дарси издаде силните му емоции, когато младата му сестра напусна бащиния си дом. Разбрала как се чувства, Елизабет хвана ръката му и я задържа в своята, докато се сбогуваха с младоженците и ги изпращаха до каретата им. После, под дъжд от розов цвят и съпроводени от хубави пожелания от гостите, те заминаха.

С присъщия си шеговит тон мистър Бенет беше отбелязал, че лейди Катрин явно трябва много да е искала да види колко добре или колко зле се справя новата господарка на Пембърли и сватбата е била добър случай да направи тази оценка. Ако беше така, едва ли нейно благородие можеше да намери нещо, което да я обезпокои — всички бяха единодушни, че събитието беше безупречно организирано. Армията от слуги и помощници, които дни наред се бяха упражнявали как да бъдат в услуга и да задоволяват дори най-малката прищявка на гостите, се бяха справили отлично, с изключение на някоя и друга счупена чаша или разплискана напитка. Дори самата лейди Катрин почти го призна, когато Дарси и Елизабет я придружиха до файтона й.

— Справил си се чудесно, Фицуилям — каза тя. — Скъпата ти майка щеше да бъде доволна. Организацията беше много добра. Моите поздравления и за Вас, мисис Дарси, без съмнение Вие също имате принос за всичко това.

Елизабет прие комплимента с поклон и учтиво отговори: „Благодаря, Ваше благородие!“. Когато тя добави: „Радвам се да видя, че Пембърли изглежда все така добре, както винаги!“, Дарси също й благодари, но когато си замина, двамата с Елизабет хубаво се посмяха на думите й, от които като нищо можеше да се заключи, че се е опасявала, че в нейно отсъствие Пембърли ще потъне в разруха.

След сравнително спокойната пролет, останалата част от 1819 година се оказа неочаквано трудна. Краткото възстановяване от рецесията в сферата на земеделието даде път на мрачна депресия, обхванала цялата страна, особено в областите с развита текстилна индустрия в Средна Англия. Колапсът на текстилната промишленост, оставил без работа стотици хора, доведе до жестоки последствия — повсеместно чупене на машини, нападения и палежи.

Подемът на външната търговия през последните две години беше отвличал вниманието от постепенното разрушаване на по-малките текстилни фабрики. Онези, които бяха загубили правото си да ползват обработваема земя и бяха мигрирали в градовете да търсят работа в новите производства, се бяха озовали на улицата — не за първи път, но този път в чужда среда, далеч от домовете си и от всякаква помощ с изключение на унизителните подаяния в приютите за бедни. Много от тях изпадаха в отчаяние и се обръщаха към дребната престъпност и дори още по-лошо.

Полковник Фицуилям беше на гости в Пембърли, когато мистър Гарднър пристигна с новини за едно особено сериозно нападение, което беше довело до арестуването и осъждането на няколко мъже за това, че са чупили машини. Ако ги признаеха за виновни, присъдата щеше да бъде или смърт чрез обесване, или бавна смърт — заточение в Земята на Ван Димен31.

Фицуилям кипна:

— Какво смятат да правят — възкликна той, — да избесят или да изпратят на заточение половината от населението на Средна Англия ли?

Дарси се съгласи, че няма много варианти. Ако проявите на вандализъм не бъдеха прекратени, щеше да се стигне до още по-големи репресии.

— След като правителството не поема никаква отговорност, на бедните и разочарованите не им остава нищо друго, освен да се обърнат към радикалистите — каза той.

Фицуилям възрази, че онези, които се наричат радикалисти, не са революционери, желаещи смъртта на богатите, както във Франция, а консервативни мъже като майор Картрайт32 — основателя на клубовете „Хампдън“, които доминират парламентарната реформа и уважават вигите като сър Франсис Бърдет33 или лорд Брум34.

— Това не са хора, които целят да преобърнат държавата с главата надолу, Дарси — продължи той, — те просто искат по-добро отношение към бедните и представителство в Парламента за хората, на които страната дължи напредъка си — търговците, работниците и средната класа.

Дарси не беше оптимистично настроен, нито пък мистър Гарднър.

— Не вярвам, че това правителство ще се съгласи на каквито и да било реформи — тази хора са осъдени да защитават интересите на земевладелците, на които дължат мястото си в Парламента. Не проявяват никаква толерантност към инакомислещите — каза той мрачно.

Фицуилям скочи, раздразнен и превъзбуден, и изрази решимост да се присъедини към поддръжниците на Кобет35, които настояваха за реформа.

— Ако това е единственият начин, по който гласовете ни могат да бъдат чути, опасявам се, че нямам алтернатива — заяви той с гняв и разочарование в гласа.

Този ден двете дъщери на мистър Гарднър бяха на гости в Пембърли. Елизабет подозираше, че неочакваното посещение на Фицуилям се дължи по-скоро на тяхното присъствие, отколкото на желанието му да навести братовчед си. След като се бяха нахранили, двете момичета се бяха качили на горния етаж заедно с Елизабет, докато Дарси и братовчед му бяха останали в дневната. Когато чуха гласа на баща си, те решиха да слязат долу, но докато бяха на горната площадка, до тях достигнаха думите на мистър Гарднър и ядното избухване на Фицуилям, при което Каролайн изтича обратно в стаята на Елизабет.

Елизабет я последва и намирайки я разплакана, незабавно отиде да я успокои, без да подозира каква може да бъде причината за разстройването й.

— Каролайн, какво има? — попита тя.

Каролайн отначало отказваше да каже каквото и да било, но постепенно склони да сподели с Елизабет, че се притеснява затова, че Фицуилям може да се присъедини към радикалистите и да се изложи на опасност.

— Може да го арестуват или да го убият, братовчедке Лизи, татко казва, че времената са опасни.

Елизабет не можеше да повярва на ушите си.

— Каролайн, какво говориш? Защо му е на полковник Фицуилям да прави това?

— Решен е да стори нещо за бедните, които са изхвърлени от работа и са на улицата. Той казва, че е несправедливо ние да се облагодетелстваме от тяхното страдание и да ти кажа, Лизи, аз съм съгласна с него, наистина, само че ме е страх, защото може би го грози голяма опасност.

За известно време Елизабет остана безмълвна, докато неочаквано Каролайн наруши тишината, като издуха малкото си носле и рече:

— Много ме е страх, но не мога да кажа нищо.

— Защо? — попита Елизабет, още неокопитила се от изненадата.

— Защото… защото го обичам, Лизи — той не знае, че го обичам и не би било подобаващо да говорим за такива неща. О, Лизи, не знам какво да правя — и отново се разрида.

Елизабет не беше склонна да говори много, но реши, че откровеността е най-добрата стратегия.

— Никога ли не сте говорили за чувствата си?

— Разбира се, че не! — Каролайн изглеждаше ужасена от въпроса.

— А ти казвала ли си на някого досега?

Каролайн поклати глава, все още хлипайки.

— Не, на никого, няма на кого да кажа.

Елизабет я прегърна и се опита да я убеди, че полковник Фицуилям едва ли ще се изложи на такава опасност, но за да я успокои, обеща да помоли мистър Дарси да поговори с него.

— Нали знаеш колко уважава мистър Дарси, ще се вслуша в съвета му, сигурна съм.

Каролайн място не можеше да си намери от вълнение. Хвърли се да прегърне Елизабет.

— Ще го помолиш ли? Наистина ли? О, Лизи, знаех си, че те ми помогнеш. Моля те, много те моля, ще попиташ ли мама дали може да му позволи да…

Елизабет я прекъсна.

— Каролайн, мила, едно по едно. Предполагам, че майката и баща ти не могат да разрешат на никого, колкото и подходящ да е той, да се среща с тебе, докато си само на петнайсет — възрази тя.

— Мама се е омъжила на шестнайсет — контрира я Каролайн.

— Да, така е, но аз все пак смятам, че за теб може би е малко рано да вземеш такова важно решение. Чуй ме, мила, разбера ли нещо повече, след като мистър Дарси приказва с Фицуилям, обещавам ти да говоря с майка ти, но ти трябва да бъдеш търпелива.

След почти половин час, като изми лицето си от сълзите и оправи косата си, Каролайн беше готова да слезе долу. Баща й чакаше, за да ги прибере у дома. Междувременно Емили се беше върнала в любимата си библиотека и Елизабет отиде да я доведе. Когато се върнаха, Дарси и мистър Гарднър бяха във вестибюла, а Каролайн и Фицуилям се бяха захласнали в разговор край камината в дневната. За изненада на Елизабет и двамата бяха усмихнати и очевидно щастливи. Сякаш нищо не се беше случило.

Елизабет реши, че трябва да говори с Дарси още тази вечер. Когато му разказа за Каролайн, отначало той остана доста озадачен. Призна, че е забелязал известно пристрастие към нея от страна на Фицуилям, но не го е взел на сериозно. Колкото до самата Каролайн, той подчерта, че като се има предвид колко талантлива, будна и мила девойка е, човек трудно би могъл да вади нещо повече от напълно разбираемо и приемливо приятелство помежду им. В крайна сметка, отбеляза той, тя беше просто дете, а Фицуилям — два пъти по-възрастен от нея.

— Това й казах и аз, Дарси, но отговорът й беше такъв, че в мен не остана съмнение, че помежду им има (или поне започва) много близка връзка. Не можеш ли да поговориш с Фицуилям? — попита Елизабет и виждайки безпокойството, което пробяга по лицето му, добави: — Той ти е братовчед и знам, че уважава и цени съветите ти.

Дарси не желаеше да се намесва. Припомни й за злощастните последствия от последното му вмешателство в отношенията на една друга млада двойка и подчерта, че е категорично решен да избегне подобно нещастие. Елизабет разбираше притесненията му, но заради младата Каролайн, заради близостта им със семейство Гарднър, някой трябваше да проучи какви са намеренията на Фицуилям.

— Сега вече не можем да се преструваме, че не знаем за това, дори ако до днес сме си давали вид, че не забелязваме нищо. Сигурна съм, че ще обвинявам себе си, ако тя бъде наранена и леля Гарднър никога няма да ми прости — каза Елизабет и изглеждаше толкова нещастна че той отстъпи.

Опита се да разсее страховете й:

— Елизабет, знам, че се страхуваш да не би да направим същата грешка, в резултат на която сестра ти Лидия избяга с Уикъм, но, миличка, съгласи се, че има много големи разлики. Каролайн съвсем не е като Лидия — тя е интелигентна, чувствителна — дори да смята, че е влюбена, няма да направи нищо необмислено. Убеден съм. От друга страна, аз самият бих заложил цялото си богатство за честта и почтеността на Фицуилям. Той не е Уикъм, мила, а и двамата сме наясно със стабилното му финансово състояние, ето защо смятам, че в това отношение не бива да имаме опасения.

Елизабет не се възпротиви, но си оставаше твърде притеснена, че комбинацията от младежка невинност и голяма чувствителност може да разбалансира дори най-добродетелните характери и горещо помоли за помощта на съпруга си. Виждайки безпокойството й, той се съгласи.

Същата вечер Елизабет, не можейки да заспи, стана и написа на сестра си:

Във въпросната сряда, както беше уречено, Елизабет отиде в Ашфорд Парк, за да прекара деня със сестра си. Мистър Дарси смяташе да се срещне с Фицуилям, който беше в имението си да наглежда ремонтните работи. Дарси реши, че така ще има възможност да повдигне въпроса, който толкова вълнуваше Елизабет. Пристигайки в Ашфорд Хаус, Елизабет намери Джейн напрегната и нетърпелива да разбере причината за тревогата на сестра си. Докато пиеха сутрешния си чай, Елизабет разказа на сестра си подробно за това, което й беше направило впечатление в отношенията между Каролайн и полковник Фицуилям и за тревожната случка отпреди два дена.

— Но, Лизи, тя е още дете — възкликна Джейн с недоверие, изписано върху прекрасното й лице.

Елизабет се засмя и вдигна ръце.

— Колко пъти още трябва да чуя това! О, Джейн, не искам да те разочаровам, но ще ти кажа, че макар всички да сме на това мнение, се оказва, че Каролайн е пораснала пред очите ни, без да забележим. Предполагам, че когато пристигна миналата есен, три години и половина след последния път, когато е виждал Каролайн, полковник Фицуилям е видял в нея млада жена, докато всички ние сме продължили да я възприемаме като дете.

Джейн отвори широко очи.

— Права си, Лизи, за разлика от всички останали, той се отнася с нея много по-различно — целува й ръка, прави й комплименти като на млада дама, каквато тя е всъщност. Мама се е сгодила на петнадесет.

Елизабет се съгласи, но не пожела да се отклонява.

— Може и така да е, мила ми Джейн, но тревогите ни в момента са съвсем различни. Доколкото знам, нито леля, нито чичо са наясно със ситуацията. Вероятно в техните очи, както и в нашите съвсем доскоро, тя си е просто момиченце. Освен това нямаме представа какво чувства самият Фицуилям. Дали е разбрал, че чувствата на Каролайн са толкова сериозни? Струва ми се, че не е. И дали ако знаеше за тях, щеше да ги приеме?

— Не си ли забелязала някакъв знак за чувствата му, Лизи? Признавам, че не съм особено наблюдателна, откакто се роди Ема. Тя отнема почти цялото ми време, когато е будна. Какво ще кажете обаче вие с мистър Дарси, Лизи? Не сте ли ги наблюдавали по-отблизо? Не е ли имало някакъв намек за чувствата им? — настоя Джейн.

Елизабет помълча известно време, преди да отговори, при което подчерта единствено собствената си склонност да не се отнася сериозно към някои от наблюденията си и спомена за нежеланието на Дарси да се меси в живота на братовчед си.

— Да приемем, че след като леля не е споделила с нас нищо по този въпрос, той не е говорил с тях, което пък може да ни даде обяснение защо не е казал нищо и на самата Каролайн.

Джейн изглеждаше угрижена и когато заговори, гласът й беше изпълнен със съчувствие, породено от собствените й изживявания само отпреди няколко години.

— О, Лизи, моля се Каролайн никога да не изпита такава мъка, не дай боже пък, на такава крехка възраст!

Благородството и загрижеността й бяха отражение на собствената й нежна природа.

Разговорът за терзанията на Каролайн спря до тук, защото мистър Бингли доведе малкия Джонатан, които незабавно поиска вниманието на майка си и леля си, прекратявайки всякакво по-нататъшно обсъждане на проблема.

Слез обяда Джейн трябваше да отиде при Ема, а Бингли настоя да покаже на Елизабет красиво разцъфналите пролетни цветя в Ашфорд Парк. Откакто се бяха пренесли от Недърфийлд, той показваше много повече интерес към земята и беше горд с успеха си.

С наближаването на вечерта Елизабет взе да става все по-неспокойна. Дарси трябваше да дойде за вечеря. Надяваше се и се молеше въпросите му към Фицуилям да не са били погрешно разбрани или отхвърлени. Това щеше да бъде ужасно. За нейна изненада той се върна в чудесно ведро настроение. Джейн отбеляза, че всъщност изглежда доста весел.

— Означава ли това, че всичко е наред, а, Лизи? — попита тя с надежда.

Елизабет беше нетърпелива да разбере резултата от усилията му, но Дарси нямаше склонност към прибързани действия, а в случая в негова полза беше и фактът, че темата не можеше да бъде обсъждана, докато прислугата беше наоколо и сервираше вечерята. Можа да внесе яснота едва когато се оттеглиха в салона и Джейн отпрати слугите.

Отначало заговори тихо на Елизабет, възползвайки се от отсъствието на Бингли от стаята. Каза й, че срещата с Фицуилям е минала добре и има някои новини, които смята, че всички трябва да чуят. Дарси смяташе, че няма да бъде честно да очаква от Джейн да пази тайна от съпруга си. Фицуилям му беше дал позволението си да им каже. Джейн и Елизабет нямаха търпение да чуят новините. Бингли, без да подозира, че има проблем за обсъждане, се върна в стаята и весело отбеляза колко му е приятно и колко много ситуацията му напомня за старите времена в Недърфийлд.

Дарси изчака, докато приятелят му седне удобно с кафето и портвайна си, но Бингли заговори преди него, питайки дали някой няма да посвири и попее тази вечер. Предположи, че може би Лизи ще се съгласи. Джейн обаче, неспособна да понесе напрежението повече, докосна ръката му и каза нежно и категорично:

— Скъпи, мистър Дарси има да ми каже нещо важно.

И тъй като съпругът й изглеждаше малко изненадан, добави:

— Отнася се за полковник Фицуилям.

— Фицуилям ли? Защо? Какво се е случило? Той добре ли е, Дарси? — запита Бингли искрено обезпокоен.

Дарси го увери, че Фицуилям е напълно добре.

— В момента е във фермата си, ремонтират къщата му. Там прекарах по-голямата част от деня днес, а това, което трябва да ви кажа, се отнася до нещо, много скъпо на сърцето му.

Сега и Бингли се заинтригува. Дарси продължи:

— А също така засяга и някого, когото всички много обичаме — мис Каролайн Гарднър.

Бингли съвсем се обърка. Дарси обясни, че е отишъл при братовчед си и извинявайки се, че се меси в личните му дела, го е попитал за чувствата и намеренията му към мис Гарднър. Докато говореше, Дарси забеляза недоумението, изписано върху лицата на Джейн и Бингли. Поне Елизабет беше подготвена за част от това, което следваше.

След първоначалната изненада от подхода на Дарси, Фицуилям се беше съгласил, че Елизабет, като братовчедка и довереница на Каролайн, има право да се интересува какви са намеренията му спрямо нея. Беше оценил това, че възрастта и невинността й я правят уязвима, но беше добавил, че тя по никакъв начин не е застрашена от него. За Дарси беше трудно да предаде загрижеността на Фицуилям, подчерта само, че не е искал такива уверения от него и че не се съмнява в почтеността му.

Фицуилям беше споделил, че миналата Коледа е открил, че е влюбен в мис Гарднър. Отначало се страхувал да го признае дори пред себе си, опасявал се, че може да засегне родителите й, защото виждал, че и те, както всички, я приемат като дете. Джейн и Елизабет се погледнаха разбиращо, а Дарси продължи да разказва за нещастните и напълно неуспешни усилия на братовчед си да потисне любовта си. За беда започнал да подозира, че и Каролайн споделя неизразените му чувства — виждал го всеки път, щом се срещнели, всеки път, когато пеели или танцували заедно и въпреки че никой от тях не говорел открито за чувствата си, при всеки разговор те ставали все по-очевидни.

Скоро станало ясно, че няма да бъде възможно да скрия това от мистър и мисис Гарднър. Макар да се страхувал от неодобрението им, той бил убеден, че е длъжен да бъде откровен с тях. След това решил да сложи картите си на масата, каквито и да са последствията. Когато след сватбата на Джорджиана Каролайн останала в Пембърли, той отишъл у семейство Гарднър и излял сърцето си пред тях. Дарси продължи:

— Каза, че обещал да не казва или прави каквото и да е без тяхно съгласие, уверявайки ги, че за всички неща, касаещи дъщеря им, ще бъде направляван от тях. Настоял да няма брачен договор, а обещал да й припише част от състоянието си веднага щом се сгодят. Уверил ги, че няма да настоява за определяне на дата за сватбата, докато тя не навърши шестнадесет години. Признал им, както призна и пред мен, че никога не е обичал жена така дълбоко и чисто, и помолил да му позволят да говори с нея, за да й разкрие чувствата си.

Джейн слушаше, обляна в сълзи, стиснала здраво ръката на съпруга си. Елизабет попита:

— А те какво са му отговорили?

Дарси поясни със сериозно изражение:

— Били разбираемо уклончиви, тъй като тя е твърде млада, и поискали да помислят. А през това време той обещал да не говори с Каролайн.

— О, горката Каролайн — каза Джейн с треперещ глас, — и горкият, горкият полковник Фицуилям — колко ли ужасно трябва да се чувства!

Дарси добави, че според него братовчед му е бил успокоен от това, че е могъл да сподели с тях. Твърде дълго бил живял с тайната си.

Елизабет се намеси:

— А чичо и леля изненадани ли са били?

Дарси поклати глава:

— Не особено. Предполагам, че са имали известни подозрения. Невинаги можем да скрием чувствата си така, както бихме искали, Лизи. От това, което ми каза Фицуилям, съдя, че независимо от резервите си заради крехката възраст на дъщеря си, те са го уверили в уважението и привързаността си към него. Оценили са високо дискретността в поведението му, както и честността и откритостта в отношението му към тях. Той е убеден, че ако тя не беше толкова млада, не биха възразили. Просто не са готови още да й позволят да се сгоди.

Джейн, независимо от голямата си чувствителност, винаги беше постъпвала изключително разумно.

— Не биха могли да имат други възражения, разбира се. Не вярвам леля и чичо да имат нещо против съюза им, особено ако се обичат истински.

Дарси отвърна, че той категорично би могъл да гарантира за Фицуилям.

— Познавам го цял живот — той безспорно е много влюбен. Всичко в поведението му го потвърждава.

Бингли го прекъсна, за да каже колко много той лично харесва и уважава Фицуилям.

— Безспорно достоен мъж, безупречен джентълмен — отсече той.

Дарси се усмихна и прие похвалите към братовчед си без излишна гордост, като изтъкна, че винаги е имало много голяма близост между Фицуилям и цялото семейство Гарднър — през целия си престой далеч на изток, той беше поддържал връзка с тях. В момина пък беше ценен партньор в компанията на мистър Гарднър. Дарси добави, че ако им бъде позволено да се оженят, по всяка вероятност ще имат всички основания за успешен и щастлив брак.

Елизабет отново се обади:

— Фицуилям кога очаква да получи отговор?

— В неделя ще ходи у мистър и мисис Гарднър. Лизи, позволих си да кажа, че с радост ще поканим госпожиците Каролайн и Емили в Пембърли. Ще трябва да изпратим съобщение на мисис Гарднър утре.

Елизабет го увери, че лесно ще намери повод да ги покани и после попита, почти на шега:

— А какво ще кажеш за онази глупост с присъединяването на Фицуилям към радикалистите?

— Той сподели, че има намерение да участва в агитациите. Знаеш колко се вълнува от безхаберието в Парламента, от предизборната кампания и исканията за реформа. Съгласил се е да помага в набирането на привърженици. Не виждам никаква опасност в това — засмя се Дарси и добави: — Що се отнася до вероятността да бъде въвлечен в нещо по-рисковано, можеш да успокоиш Каролайн — той няма намерение да излага живота са на опасност. Има много по-приятни планове за бъдещето.

По пътя обратно към Пембърли през гората, която сега беше тъмна и тиха, Дарси имаше доста уморен вид и Елизабет реши да не захваща темата отново. През повечето време той беше замислен и не каза почти нищо. В един момент изненадващо хвана ръката й и прошепна тихо, за да не го чуе кочияшът:

— Елизабет, доволна ли си от мен?

— Дали съм доволна от теб? Като цяло ли? — пошегува се тя, а после, виждайки разочарованието в изражението му, омекна и го увери, че е напълно удовлетворена. — Не мисля, че е било лесно да зададеш на Фицуилям всички тези въпроси, без да го засегнеш. Справил си се чудесно. Разбира се, че съм доволна от теб, любов моя. Не мога да ти опиша колко щастлива съм да зная, че леля и чичо са наясно и могат да вземат правилно решение.

— И при това толкова правилно, колкото ме уверява Фицуилям — додаде Дарси. — За мен лично беше важно да знам, че братовчед ми не е на грешен път. Изпитвам само най-голямо уважение и обич към леля ти и чичо ти и децата им. Знам, че Каролайн ти е особено скъпа, и не исках да оставя нещата без контрол и без да се успокоя, че всичко е наред.

— Дали и накрая всичко ще бъде наред, как мислиш? — попита тя развълнувано.

Той кимна:

— Искрено се надявам и се моля да бъде — отвърна, обгръщайки я с ръка и придърпвайки я към себе си.

На Елизабет не й оставаше нищо друго, освен да въздъхне: „Дано!“.

Емили и Каролайн пристигнаха рано в неделя, нетърпеливи да бъдат отново в Пембърли, Емили веднага се оттегли в галерията. Когато се умореше да чете, тя най-много от всичко обичаше да влезе в дългата галерия и да разглежда картините — особено знаменитата италианска колекция, която беше подредена на специално място, където светлината разкриваше цялата прелест на картините.

За Каролайн най-ценното в Пембърли бяха не мебелировката и декорациите, а хората. Обичаше да слуша историите за мъжете и жените, живели там, разказани от някого, който можеше да отдели време за това. Мисис Ренълдс с удоволствие й разказваше историите на трите поколения от рода на Дарси, които познаваше — Фицуилям намираше този интерес за доста забавен, Дарси обаче я насърчаваше, щастлив, че някой от младото поколение се интересува от миналото. Беше й разказал всичко за ексцентричните предци в рода Дарси, за които мисис Ренълдс не знаеше много или пък тактично избягваше да говори.

В края на изключително приятния ден, през които и двете момичета се бяха радвали на специално внимание, всички се бяха преоблекли за вечеря и тъкмо се канеха да слязат долу, когато прислужницата на Елизабет, Джени, избърза нагоре по стълбите, за да каже, че е дошъл полковник Фицуилям и чака в дневната. Дарси слезе при него, а Елизабет остана да подготви Каролайн за срещата. Вече й беше казала за намерението му да помага в подготовката на кампанията на мистър Кобет, сега обаче трябваше да й разкрие и че е разговарял с родителите й.

Каролайн беше сащисана. Нямаше как да знае, че вече е имало и друг разговор и трепереше при мисълта, че тяхното неодобрение може да означава край на мечтата й.

— О, Лизи, какво мислиш, че е казал? Дали мама е била много ядосана? — попита тя, изпълнена със страх от предстоящата развръзка.

Елизабет я успокои:

— Няма причина да се боиш от майка си, тя е най-милият човек, когото познавам. Сега ела с мен, не трябва да изглежда, че се мотаем без причина.

Слязоха долу и когато приближиха вратата на дневната, се появи Дарси с думите:

— Елизабет, Каролайн, ето къде сте били! Фицуилям ви очаква.

Не каза нищо повече, но Елизабет забеляза, че изглежда радостен, и сметна това за добър знак. Каролайн едва се сдържаше да не се втурне вътре, но хвана ръката на братовчедка си за сигурност и успя да се овладее доста добре, преди да влезе в стаята.

Фицуилям стоеше до прозореца, който гледаше към западната ливада. Обърна се и се усмихна, и Елизабет разбра, че сърцето на младата Каролайн няма да бъде разбито. След като поздрави и двете, той се извини и помоли да поговори с Елизабет. После се върна при Каролайн, която седеше до камината и протегна и двата си ръце към нея. Елизабет излезе от стаята, давайки им знак, че ще бъде наблизо, ако имат нужда от нея. Нямаше желание да пречи на радостния миг, който знаеше, че ще последва.

Когато след известно време се върна заедно с Дарси, те все още бяха хванати за ръце, седнали един до друг на канапето до прозореца. Казаха много малко, но нямаше съмнение, че са щастливи. Каролайн прегърна мистър Дарси, целуна Елизабет и изтича нагоре по стълбите. Когато най-после беше готова да се върне, първоначално изглеждаше малко свита, но скоро успя да се отпусне. Започнала беше да проявява все повече зрялост и съобразителност. Благоприличието, което и двамата показваха с поведението си, говореше много за чувствителността и благоразумието им.

Фицуилям остана за вечеря, а на тръгване съобщи:

— Имам покана за мистър и мисис Дарси от мистър и мисис Гарднър за вечеря в Оукли в сряда. Ще дойда утре сутринта след закуска да отведа Каролайн и Емили у дома в Оукли — знам, че Каролайн изгаря от желание да види родителите си.

Каролайн, щастлива до неузнаваемост, се усмихна и грейна, но не каза нищо. По-късно, когато прегърна силно Елизабет за лека нощ, прошепна:

— Никога няма да забравя добрината ти, мила Лизи, нито пък на мистър Дарси.

Елизабет и Дарси можеха само да им се радват с умиление. Лично познали терзанията на раздялата в любовта, те желаеха на братовчедите си единствено да бъдат щастливи. Единодушни бяха обаче, че могат да им пожелаят само щастие, равно на своето, защото не желаеха друг да заеме мястото им на най-щастливата двойка на света.

Глава четиринадесетаДа съградим Ерусалим

Важни и всеобхватни промени застигнаха Англия през 1819 и 1820 г., давайки отражение върху живота на хората, чиито истории са записани в тези хроники. Пембърли и съседните му имения се намираха в самото сърце на Англия. Невъзможно беше семействата, живеещи там, да останат незасегнати от това, което се случваше около тях.

През 1819 г. сериозните последствия от депресията в сферата на земеделието, довели до повсеместни банкрут и отнемане на имущество, бяха видими навсякъде. Горди и отрудени мъже и жени се озоваваха на улицата, прогонени от местата, където бяха живели и работили от поколения, а домовете и работилниците им биваха изземвани от съдебните пристави. Хладно подхвърлените оскъдни дажби милостиня пораждаха такова разочарование и горчивина, каквито малко от тях бяха изпитвали преди.

Когато, заедно с предводителите си, призоваващи към реформа и възстановяване на равновесието, те се събираха и излизаха да протестират, правителството прибягваше до репресивни мерки и магистратите изпращаха кавалерията. Най-сериозният инцидент се случи през август 1819 г., когато 60 000 невъоръжени работници, събрали се на площад „Сейнт Питър“ в Манчестър, бяха атакувани от въоръжени кавалеристи, при което 11 души бяха убити, стотици бяха ранени и милиони бяха шокирани от безпощадните мерки36. В един ироничен коментар този ужасяващ инцидент беше наречен „Клането Питърло“37.

Полковник Фицуилям и двама от другарите му също бяха тръгнали за Манчестър, но за щастие не бяха отишли на площад „Сейнт Питър“. Каролайн, сега щастливо сгодена за него в очакване на предстоящата сватба до края на годината, го беше умолявала да й обещае, че няма да бъде там и след като беше дал обещание, Фицуилям достойно беше устоял на изкушението и не се беше присъединил към протеста, въпреки изгарящото го любопитство. Приятелите му обаче успяха да получат много информация от свидетелите на случилото се, които бяха присъствали там. Когато истината за кавалерийската атака започнала излиза наяве, разказвана от завръщащите се по селата си очевидци, някои от вестниците, контролирани от същите онези мъже, които бяха отговорни за силите на реда, извършили кървавото нападение, потулиха или омаловажиха истината. За разлика от „Матлок Ривю“, който беше собственост на сър Едмънд Камдън и племенника му Алтъни Тейт. Синът на сестрата на сър Едмънд, Алтъни, беше наследил своя дял във вестника от баща си. Тъй като все още учеше в Кеймбридж, той беше поверил своите отговорности на майка си и на чичо си. Поради определени обстоятелства в личен план сестрата на сър Едмънд, Терез, беше много по-независима и свободомислеща от много свои съвременници. Беше се омъжила млада, имаше двама синове и беше овдовяла рано по време на войната с Наполеон. Принудена да носи отговорността за управлението на семейната ферма и за отглеждането на децата си, мисис Тейт беше разчитала най-вече на съветите на по-големия си брат. И тя като него не приемаше изоставянето на старите наематели на фермите и експлоатацията им от страна на фабрикантите. Категорично беше отказала да загради общите мери, които бяха част от фермата й, оставяйки наемателите си да пасат овцете си, да ловят риба или да поставят капани за дивеч в горите й, както бяха привили поколения наред. Беше използвала влиянието си пред редактора на „Ривю“, за да апелира за справедливост към обезземлените — позиция, която не беше популярна сред някои от земевладелците, но имаше подкрепата на мъже като мистър Дарси, полковник Фицуилям и мистър Гарднър.

Използвайки информацията, дадена от Фицуилям и приятелите му, както и разказите на очевидци — работници от фермите, механици, селяни и уволнени работници от фабриките, „Ривю“ даде голяма публичност на случилото се. Разказваха се кървави истории — за разгневените магистрати, които бяха дали нареждане за атаката, за изпадналите в паника кавалеристи в ярки униформи, подобни на войничета — играчки, тръгнали с новонаточените си саби срещу невъоръженото множество. Дни наред след това хората не спряха да говорят за „Клането Питърло“, събрани на големи групи по пазарите, по домовете си, по фермите и общинските мери — навсякъде, където се чувстваха в безопасност от нови нападения.

За правителството това беше истинско бедствие. Отзвукът от случилото се можеше да продължи с години. „Няма порядъчен англичанин, който да не се срамува, че негови сънародници проляха кръвта на други обикновени, отрудени английски мъже и жени, чието единствено престъпление беше това, че искаха справедливост и парламентарна реформа!“ — писа редакторът на „Ревю“. Имаше опити от страна на местните магистрати и консервативните тори за още по-строги мерки, но мнозинството от хората в Англия бяха ужасени от използването на подобна сила срещу невъоръжени селяни и работници и говореха за това по събрания навред из цялата страна. На една такава среща на „активни граждани“ Фицуилям беше предрекъл, че „мъчениците от площад Сейнт Питър“ не са загинали напразно и смъртта им ще промени реформисткото движение завинаги.

Оказа се, че като радикални се бяха определили няколко независими до този момент сдружения на хора от средната класа, които се бяха вслушали в разумите думи на мъже като Бамфорд38 и Чарлс Гревил39. Те предупреждаваха, че за да не тръгне Англия по кървавия път на Франция, богатите и властимащите трябва да вземат под внимание нарастващото недоволство на бедните и безимотните, които са се почувствали чужди в собствената си страна. Според тях реформата и промяната бяха не просто желателни, а от решаващо значение за оцеляването на Англия. Фицуилям, който имаше ясни политически възгледи, всеотдайно работеше за каузата.

Промени, макар и не толкова драстични, се бяха случили и в Пембърли. Мистър и мисис Дарси вече бяха горди и любящи родители на син — Уилям Чарлс, който се роди няколко седмици преди Коледа и разведри края на една по-скоро мрачна година. За Дарси и Елизабет това беше сбъднато желание, което не бяха споделяли открито. В Пембърли, макар да нямаше приети ограничения за унаследяването, очакваха мъжки наследник, който да поеме ролята на баща си в местната общност. Елизабет пък мечтаеше за син, тъй като самата тя винаги беше усещала липсата на брат. Уилям беше сравнително дребничко, но за сметка на това много кротко бебе, което не създаваше почти никакви проблеми. Майка му казваше че ако остане такъв и за в бъдеще, заедно с наистина прелестната му сестричка Касандра, тя не би имала никаква причина да се оплаче от децата си.

Приятелката й Шарлот Колинс пък беше родила трета дъщеря — Амелия-Джейн — за голямо разочарование на съпруга си, който искаше да обезпечи правото си на наследство върху Лонгборн след смъртта на братовчед си мистър Бенет. Това, че мистър Бенет за момента се радваше на прекрасно здраве, безспорно никак не беше в полза на амбициите на мистър Колинс.

Мисис Бенет обаче злорадстваше и наляво и надясно говореше, че това, че мистър Колинс е лишен от мъжки наследници, е възмездие от провидението. И пред всеки, който можеше да хване за слушател, подчертаваше, че „горкият мистър Колинс“ се е сдобил с още една щерка, докато всичките й омъжени дъщери, с изключение на Кити, която все още нямаше деца, са родили синове. Явно напълно й убягваше съвпадението с нейното собствено положение с пет дъщери и нито един син. Освен това, наскоро завърнала се от Нюкасъл, където беше ходила за третото раждане на Лидия, мисис Бенет беше донесла новини за проблеми и тревоги, свързани със забежките на Уикъм. Не й оставаше друго, освен да забавлява дружките си и да раздухва слуховете, без да мисли за чувствата нито на по-големите си дъщери, нито ни съпрузите им.

Джейн донесе неприятните новини в Пембърли, когато дойде на гости у Елизабет по случай кръщенето на Уилям. Двамата с Бингли биха кръщавали дъщеричката на Шарлот, която Джейн беше описала като „най-прекрасното момиченце, което някога съм виждала“. На път обратно за вкъщи се бяха отбили в Лонгборн и майка й и беше осведомила подробно за новостите от Нюкасъл, които сериозно я биха разтревожили. След като тактично изчака съпрузите им да излязат на езда и прислугата и бавачките да се отдалечат на достатъчно разстояние, Джейн изрази безпокойството си за безотговорната им сестра и безпътния й съпруг.

— Лизи, ако дори половината от това, което разправя мама е истина, положението никак не е обнадеждаващо — каза тя, предавайки в детайли някои от разказите на мисис Бенет. — Изглежда, нито Уикъм, нито Лидия приемат на сериозно брачните си обети — продължи и остана истински изненадана, когато Елизабет вметна с тон, който й се стори доста безразличен:

— Защо ли не се учудвам! Не ми се вярва някой да се е заблуждавал, че който и да е от двамата е имал сериозни намерения. Този брак беше резултат от намесата на мистър Дарси и мистър Гарднър, които трябваше да оправят безумната каша, в която се бяха забъркали.

Джейн възрази — доброто й сърце не й позволяваше да ги заклейми така лесно:

— Как можеш да говориш така, Лизи? Нали всички се надявахме, че нещата могат да се оправят, че могат да се вразумят!

Елизабет обаче беше категорична:

— Мила ми сестричке, тая твоя доброта, тая твоя безрезервна щедрост не ти позволяват да видиш това, което е напълно ясно за всички ни — Уикъм и Лидия няма да се променят. Тя си с все така глупава и вятърничава и продължава все така безочливо да флиртува; трябва да признаем, че в сравнение със сестра ни той поне е малко по-тактичен ако това, което си разбрала, е вярно, явно е доста по-дискретен, което не го оневинява, разбира се.

— Нищо ли не можем да направим? — попита Джейн.

— Предполагам, че като форма на порицание бих могла да спра да превеждам на Лидия малките суми, които изпращам за децата й, но се съмнявам, че ще има някакъв ефект върху поведението й. Вероятно ще се обърне към тебе за помощ.

Джейн изглеждаше изненадана и объркана.

— Лизи, тя искала ли е пари от теб? — попита.

Когато Елизабет кимна и отговори: „От години“, Джейн поклати отчаяно глава.

— О, Лизи, опасявам се, че си напълно права. Никога няма да променим Лидия — откакто се е родил Хенри, аз и мама редовно й изпращаме пари.

Осъзнаването на безотговорността и манипулативната природа на сестра им и съпруга й съкруши Джейн и разгневи Елизабет. И двете обаче се съгласиха, че не им остава нищо друго, освен да се надяват и да се молят двамата да не направят нещо толкова безочливо, че да посрамят семействата си отново.

— Благодарна съм, че Дарси почти не говори за тях. Познава Уикъм твърде добре, а колкото до Лидия, никой не може да каже нищо, което да подобри мнението ни за нея. За всички е ясно, че връзката им се крепи на малко любов и на още по-малко логика. Бяха събрани насила — чичо е сигурен, че Уикъм не е имал никакви намерения да се жени за нея, защото в желанията им има твърде малко благоприличие и разумност. Да си го кажем направо, Уикъм беше принуден да се ожени за Лидия.

Като видя отчаянието, изписано на лицето на сестра си, Елизабет хвана ръката й.

— Знам, че ме мислиш за сурова, но, Джейн, мила моя, само като си помисля колко близо са до това да разрушат целия си живот, да унищожат не само своите възможности да бъдат щастливи, но и живота на онези, които са ни най-скъпи като татко например, не мога да намеря в сърцето си съчувствие за тях и за поредната им криза. Беше им дадена прекрасна възможност да спасят останките от връзката си след онова глупаво необмислено бягство на Лидия с Уикъм. И ако искат да унищожат всичко, прав им път, аз обаче няма да пролея нито една сълза за тях.

Споменът за надвисналата тогава опасност всички да загубят всичко, включително и възможността за добър брак, отрезви Джейн.

— Права си, Лизи, така е, те носят отговорност за действията си. Не трябва ние да се обвиняваме за техните проблеми — въздъхна тя тъжно.

Връщането на съпрузите им прекъсна разговора по тази болезнена тема. Други членове на фамилията също щяха да се присъединят към тях — двете сестри с нетърпение очакваха пристигането на семейство Гарднър и полковник Фицуилям, които бяха прекарали изтеклата седмица в Лондон.

След известно колебание в началото, семейство Гарднър бяха приели Фицуилям в сърцата си. Неговата всеотдайност към дъщеря им му беше спечелила обичта им и както мистър Гарднър, така и мисис Гарднър бяха готови да направят и невъзможното, за да му помогнат в приготовленията за предстоящата сватба. Сега бяха отишли на пазар в Лондон, за да попълнят чеиза на Каролайн и тъй като мистър Гарднър добре познаваше търговската част, можеше да даде на бъдещия си зет съвети по най-различни въпроси във връзка с новия му дом и услугите, които можеше да получи.

Когато се върнаха в Пембърли, имаха много да разказват за скандалните събития в Лондон (и по-специално в Двора), последвали смъртта на „лудия крал“ Джордж III. Фицуилям беше безкомпромисен в критиката си към Двора и Парламента — към клюките по отношение на унаследяването на властта и клеветите срещу кралицата, разпространявани от краля, който открито и безсрамно парадираше с любовниците си.

— А онези, които са избрани да ни управляват в Парламента, остават погълнати от тези нелепи проблеми, докато навред из Англия почтените хора затъват все по-надълбоко в тресавището на депресията — заяви той и добави: — В Лондон има хора, които се кълнат, че много скоро ни очаква още една революция, която трябва да помете заразата.

Всички присъстващи изразиха надежда, че няма да се стигне до там.

— Няколко от членовете на партията на вигите са се обявили за подкрепа на реформата и може да се надяваме, че е възможно тя да настъпи и без насилие — намеси се мисис Гарднър.

Мистър Гарднър предположи, че спасението може да дойде от търговията, както преди няколко години, когато всичко изглеждаше загубено.

— Ако правителството обърне внимание на търговията, толкова много може да бъде направено. И датчаните, и французите, че дори и белгийците влагат сериозни усилия в развитието на търговията с колониите, докато нашето правителство се занимава с брачните несгоди на краля!

Дарси категорично го подкрепи. Сподели, че не вижда разрешение на сегашните проблеми, ако не бъде подобрено положението на цялата нация.

— Какво да очакваме от богатите, които се оттеглят безпомощно в своите крепости, докато бедните и обезземлените просят по улиците, а децата им гладуват? — продължи той с такава твърдост и увереност, на които никой не можеше, а както отбеляза Елизабет, и никой не желаеше да възрази.

Той продължи:

— В миналото онези, които бяха собственици и се радваха на богатите реколти на този край, се грижеха за облекчаването на страданията на бедните и болните. Баща ми щеше да се срамува да вижда бездомни хора, чиито семейства просят по улиците и живеят от милостта на непознати или биват принудени да отидат в приют за бедни, защото нямат собствена земя или няма кой да ги наеме на работа.

Фицуилям също се включи с тема, която вълнуваше и него, и Дарси — разрушаването на английската селска община.

— Какво ни стана на нас в Англия? Защо ние, които винаги сме помагали на народа си, изведнъж му обърнахме гръб?

— Всъщност не сме, Фицуилям — каза Дарси, — в Пембърли не сме изгонили никого, който иска да остане в имението и да работи тук. Онези, които ни напуснаха, го направиха по собствено желание, а и бяха съвсем малко; някои си намериха работа в градовете, други обаче се върнаха, недоволни от новите си работодатели.

Елизабет, която до момента слушаше мълчаливо, сподели, че братът на нейната прислужница Джени е бил във фабриките в Манчестър, подмамен от обещания за добра заплита и добро бъдеще. След по-малко от година обаче се беше върнал — и сега работеше като помощник-градинар, щастлив, че е отново в Пембърли. Дарси я подкрепи, като добави, че работата при много фабриканти се състои в усилен труд при ужасни условия и с много ниско заплащане. После продължи:

— Всъщност аз имам намерение да говоря със сър Едмънд и останалите да се ангажираме по-активно с живота в общината. Мисля, че трябва да бъдем по-съпричастни към добруването на хората, които живеят в именията ни, като им осигурим съдействие по отношение на образованието и медицинските грижи.

Като чу думите на Дарси, съпругът на Кити, д-р Дженкинс, попита дали може да разчита на съдействието на мистър Дарси за откриването на училище към енорийската църква за малките деца в имението. Кити изгаряла от нетърпение да започнат, а имало и други енориаши, които щели да помогнат. Мистър Дарси не само прояви интерес към идеята, ами обеща и да се срещне с мистър Дженкинс, за да я обсъдят. Според него това щеше да бъде нещо, което да помогне на хората в тези трудни времена.

— Ако осигурим училище за по-малките деца, ще помогнем на родителите да се справят с някои от проблемите, пред които са изправени — каза той.

— Така децата поне ще са на сигурно в училището, докато родителите им работят — добави Елизабет, доволна, че Дарси одобряваше инициативата.

Това беше идея, която я привличаше, и тя реши да я подкрепи лично.

Подобни обсъждания обикновено се преустановяваха, когато се сервираше масата, този разговор обаче продължи по време на цялата вечеря и беше подновен, когато се оттеглиха да изпият кафето си. Много скоро тя щеше да разбере, че в този ден бяха поставени основите на един забележителен план. Предстоеше да й се разкрие представата на мъжа й за възпитаване на нов общностен дух, който да спаси разпокъсаната земя.

По-късно тази вечер, като приятен завършек на деня, мисис Гарднър, Елизабет и Джейн се събраха в дневната на Елизабет за по чаша горещ шоколад. Джени остави подноса на масата и им пожела лека нощ. Господата бяха все още долу и разговаряха за работа и политика, а децата бяха изпратени по леглата. Малката Емили влезе да пожелае лека нощ и също отиде да си легне, а сестра й Каролайн остана още няколко минути, бавейки се, за да могат братовчедките й да се възхитят на великолепния и пръстен с рубин и диамант. Когато и тя излезе, Елизабет подчерта, че изглежда забележително добре, и добави, че безспорно двамата са много щастлива двойка.

За Джейн най-забележително беше благоприличието, което успяваха да запазят в поведението си:

— Няма съмнение, че са влюбени и очевидно им е приятно да са заедно, но не създават никакви притеснения на околните — каза тя, а Елизабет и мисис Гарднър се усмихнаха, припомнили си безупречното държание на самата Джейн при първата им среща с Бингли.

Изключително високите й критерии за благоприличие, допълнени от нейната вродена сдържаност и от скромността на Бингли, бяха накарали Дарси да повярва, че Джейн не изпитва дълбоки чувства към приятеля му и едва не беше разрушил връзката им. За щастие тя не знаеше нищо за този злополучен епизод. Бингли, разбира се, също не беше издал приятеля си за ролята, която беше изиграл, и Елизабет му беше много благодарна. Защото това със сигурност много би наранило сестра й.

Мисис Гарднър се съгласи с Джейн:

— Трябва да кажа, Лизи, че полковник Фицуилям е съвършеният джентълмен. Признавам, че имах известни резерви — не заради разликата във възрастта им, защото в крайна сметка самата аз съм щастливо омъжена за чичо ви, който е с петнадесет години по-възрастен от мен и чиято зрялост и мъдрост много ценя. Причината беше, че се опасявах да не би Каролайн, тъй като е толкова млада, да не е напълно наясно със себе си. Човек рядко има ясна представа за себе си на четиринадесет.

— Сега обаче нямаш такива опасения, нали, лельо? — попита Джейн с усмивка, тъй като двете с Лизи бяха забелязали, че Фицуилям се отнася към мисис Гарднър с голямо внимание и уважение.

— Никакви — отвърна леля им. — Разбира се, мистър Дарси винаги е говорил за него само добри неща, а и чичо ви, с когото работят заедно от години, няма да допусне и дума против него. Не се съмнявам в почтеността му — многократно съм подчертавала, че дори и за миг не съм се притеснявала за това, откакто се сгодиха с Каролайн.

Джейн я прекъсна:

— Естествено, той е братовчед на мистър Дарси, а това само по себе си говори достатъчно.

Елизабет обаче весело се засмя, напомняйки им, че и лейди Катрин де Бърг е леля на мистър Дарси, а после шеговито добави:

— Да не говорим за мис Бингли, за която трудно може да се повярва, че е роднина на скъпия ни Бингли. Но, Джейн, роднинската връзка не дава никаква сигурност за това дали двете страни са една за друга. Само помислете за собствената ни сестра Лидия и цялата идея се обезсмисля.

При споменаването на Лидия мисис Гарднър затвори очи, сякаш да пропъди образа на заблудената си племенница.

— Мили мои, надявах се да не говорим за Лидия и съпруга й. Такова безразсъдно поведение е истинска рядкост. Явно не е по силите на никого да убеди тези двама души в нуждата от благоприличие. Мъчно ми е да го кажа, мили момичета, но не минава и месец, без да получа някоя набързо надраскана бележка с молба за помощ с някоя сметка — я за плащане на бавачките, я за издължаване на търговците, без никаква надежда парите да ми бъдат върнати.

Племенничките й бяха потресени. И през ум не им беше минавало, че Лидия, която отдавна просеше помощ от майка си и сестрите си, иска пари и от леля им. По-унизително едва ли можеше да бъде. През всичките тези години Елизабет беше крила от съпруга си, че изпраща на сестра си малки суми от собствените си доходи всеки път, когато я беше молила.

— Не бива да продължаваш да й помагаш, мила лельо. Тя е използвала всички ни и ако вероятно има някакво оправдание да се обърне към семейството си, няма никакво право да изнудва теб и ти не трябва да й го позволяваш — каза категорично Елизабет с пламнало от възмущение лице.

Джейн мълчеше, онемяла от срам.

Мисис Гарднър беше на друго мнение.

— Чичо ви знае всичко, мили мои, не се безпокойте. Той казва, че някой трябва да й помага, защото в противен случай ще натрупа огромни дългове към непознати хора, които ще се възползват от това, и така ще усложни нещата още повече. Така е по-добре, независимо че може да й повлияе по-зле.

Джейн и Елизабет станаха и прегърнаха леля си. Толкова много дължаха на нейната мъдрост и доброта, както и на щедростта на чичо си. Чувайки гласовете на съпрузите си, които се качваха по стълбите, те отидоха да ги посрещнат. Толкова приятно им беше да са заедно, че не бяха забелязали колко късно е станало.

Елизабет писа на баща си с покана да дойде в Пембърли през лятото на 1820 г. Разбрала беше от Джейн, че майка им заминава за Рамсгейт със сестра си, мисис Филипс, тъй като и двете единодушно бяха решили, че заслужават да си отдъхнат далеч от семействата си!

Отговорът на мистър Бенет беше кратък и по същество:

Лятото и есента семействата прекараха основно в провинцията, с изключение единствено на случаите, когато беше крайно необходимо да се пътува до Лондон. Приятното есенно време и относителното спокойствие им даваха много причини да си останат у дома, за разлика от новините, които идваха от града напоследък и бяха достатъчно основание да го избягват.

Полковник Фицуилям, който беше заминал за Лондон, за да набира членове за своята реформистка партия, писа на семейство Гарднър:

Тази вечер Дарси, Елизабет и мистър Бенет вечеряха със семейство Гарднър. Фицуилям щеше да се присъедини към тях по-късно. Каролайн четеше с подобаващ драматизъм части от писмото му, което беше пристигнало преди ден-два:

Мистър Гарднър изтъкна, че Фицуилям е в Лондон, за да набира привърженици сред реформистите за плановете им за осигуряване на образование и грижи за здравето на бедните.

— Има надежда, че вигите ще подкрепят законопроект, който да даде право на общините да играят активна роля в това отношение. Всичко ще зависи от подкрепата, която ще получат от реформистката група, разбира се.

Мистър Бенет, който беше много впечатлен от това, с което са се заели Кити и съпругът й в пасторския дом в Пембърли, беше заинтригуван да чуе как се развиват нещата в Кимптън.

— Каролайн е изключително всеотдайна — каза баща й, особено горд с ролята, която беше поела дъщеря му. — С Емили възнамеряват да открият музикален клас за малките деца, а мисис Тейт, която издава „Ривю“ ще помага на мисис Гарднър със занимания по четене и писане.

Мистър Бенет, който неведнъж беше изразявал гнева си от това, че английските деца са оставени да растат неграмотни, освен ако родителите им не разполагат с достатъчно пари, за да им осигурят частно обучение, беше видимо впечатлен, но продължаваше да бъде възмутен от липсата на интерес от страна на правителството. Каролайн продължи да чете писмото на Фицуилям:

На това място Каролайн скочи като ужилена и извика.

— Никога повече няма да прочета роман от Скот, нито стихотворение от Уилям Уърдсуърт!

Всички се разсмяха — според тях това със сигурност беше обещание, което тя едва ли можеше да спази, Каролайн обаче беше непреклонна:

— Как могат да искат повече репресии за народа и защо поет като Уърдсуърт ще призовава за контрол над пресата? Това би било предателство към всичко, в което е вярвал.

Впечатлена от разпалеността й, Елизабет се осмели да изкаже мнение:

— Мила Каролайн, много млади романтици са се превърнали в досадни консерватори с възрастта. Уърдсуърт не е по-различен от много други.

— Не, няма да чета — отсече Каролайн, развълнувано. — Ако един поет не може да говори от името на народа, то какво остава за останалите от нас?

После, обръщайки се към мистър Дарси, попита:

— Мистър Дарси, и вие ли мислите да станете досаден стар консерватор?

Майка й ахна, но Дарси се засмя, след което отговори напълно сериозно:

— Каролайн, аз съм консервативен по природа, предпочитам да запазя най-добрите черти на нашето общество и ценя традициите ни, но това не означава, че подкрепям несправедливостта и репресията. Не одобрявам това правителство, което подкрепя исканията на привилегированите и онеправдава бедните. Аз не приемам, че възрастта има нещо общо с това, всичко е въпрос на притежаване на чувство за отговорност към ближните. Винаги съм вярвал, както баща ми и дядо ми са вярвали, че онези от нас, които са галеници на съдбата, трябва да помагат на другите, които не са. Нямам предвид само проявите на благотворителност и милосърдието към бедните — всички ние го правим. Имам предвид да поемаме отговорност да допринасяме материално за подобряването на живота им, защото така се грижим за общността, от която всички сме част.

— Ще рече ли това, мистър Дарси, че имате предвид строене на училища, библиотеки и болници? — попита мисис Гарднър, чийто интерес към темата се беше увеличил, откакто лично се беше ангажирала с енорийското училище в Кимптън.

Дарси кимна в знак на съгласие:

— Да, така е, мисис Гарднър, но не просто да ги строим, а да помагаме да функционират, да подкрепяме хората, които вършат работата, защото здравите и образовани хора биха били по-щастливи от живота и труда си, отколкото болните и невежите, а това би било от полза за всички нас като общност.

Каролайн възкликна радостно.

— Полковник Фицуилям запознат ли е с мнението ви?

— Да, запознат е и е съгласен с мен — отвърна Дарси.

Елизабет хвърли поглед към баща си. Той наблюдаваше Дарси с интерес и задоволство. Никога не беше подозирал за тази страна на сдържаната природа на зет си, дори когато беше започнал до го опознава по-добре и да го намира за по-дружелюбен, както го беше уверявала Елизабет.

По-късно той призна пред нея неизмеримото си удовлетворение и доволство от тази проява на благородство от страна на Дарси. Ето това беше мъжът, който тя обичаше.

— Сега вече разбирам защо беше готова да го защитаваш така пламенно, когато аз изразих известно безпокойство. Той безспорно се разкри като състрадателен мъж с принципи, Лизи, точно такъв, какъвто ти е по сърце, нали?

Нейната гордост и радост, когато чу думите за съпруга си бяха безгранични. А това, че баща й беше станал свидетел на благородството му, я правеше още по-щастлива. Тя познаваше тази черта в характера на Дарси от много години. Благодарение на нея беше получила много щастие, още по-щастлива беше обаче да знае, че останалите от семейството също са я забелязали. Звукът от приближаваща карета възвести пристигането на полковник Фицуилям — малко по-рано, отколкото го очакваха. Посрещнаха го много радушно, особено Каролайн. Щастието на влюбените, разделени от близо седмица, беше очевидно за всички. Оставиха ги необезпокоявани в дневната за известно време, след което мисис Гарднър отиде да им напомни, че вечерята е сервирана.

Имаше много новини, които да чуят, и много теми, които да обсъдят след вечеря, но за Каролайн и Фицуилям нищо не беше по-неотложно и по-важно от радостта да бъдат отново заедно. Наравно с това обаче те бяха сърцато отдадени на социалните и политическите цели, които си бяха поставили, и енергията им беше заразила и околиите. Дарси се беше съгласил да помогне с началните инвестиции за училището в Кимптън, а енорийският съвет, в който членуваше мистър Тейт, подготвяше помещение за тях. Родителите на децата, които щяха да бъдат първите ученици в училището, работеха усилено, за да довършат ремонта и подготовката на училищната сграда. Каролайн, която вече беше получила обещание за книги от Джорджиана, беше щастлива, че мистър Бенет също предложи да даде много книги от своята библиотека.

— Скоро ще имаме отлична колекция — похвали се тя, когато заразителният й ентусиазъм привлече всички около нея, за да й помагат в начинанието.

Няколко дни по-късно, видяла как дъщеря й се беше притекла на помощ с храна и дрехи на едно семейство в селото, в което бащата беше изгонен от работа, мисис Гарднър писа на племенницата си, разказвайки за работата на Каролайн в полза на училището и децата и района.

Глава петнадесетаВълни на промяна

Годините между коронацията на крал Джордж IV през лятото на 1821 г. и смъртта му, за която никой не пророни сълза, през 1830 г. изобилстваха от възможности за промяна, които много европейски нации сграбчиха, а Британия, поради излишъка от инерция и липсата на лидерство, пропусна. Докато малки и големи нации в Европа неуморно въставаха срещу игото на остарелия консерватизъм, борейки се да променят първо една система, а после друга, в Англия масите гледаха с нарастващо отвращение абсурдните гротескни фигури в Двора на крал Джордж и Парламента, които ги оставиха в пълна безизходица, докато вълните на промяната стихнаха.

Правителството залиташе от една криза към друга без най-малкия признак дори за здрава ръка върху руля на държавническия кораб. Торите, които доминираха в правителството, се изправиха твърдо против реформата, реагирайки дори и на най-скромното искане за промяна с репресивни мерки като позорните шест декрета40. Междувременно вигите и други реформисти като Кобет и Хънт се бореха гласовете им да бъдат чути над глъчката, носеща се откъм Съда, където най-сериозните усилия за всички кралски мъже биха впрегнати в услуга на решимостта краля да се отърве от своята нежелана кралица.

А през цялото това време все повече „фермери-благородници“ ограждаха земи и разширяваха господарските си имения, без каквато и да било грижа за семействата, които оставяха на улицата. В големите градове като Лондон, Ливърпул, Бирмингам и Манчестър бедните работници бяха подслонявани в еднотипни мрачни жилища, докато останалите без работа и имот просеха или крадяха, за да оцелеят на улицата. Разногласията сред народа изведоха на предна позиция агитатори и реформатори. Подобренията в търговията и транспорта доведоха до просперитета на нова средна класа в градовете, на половин ден път от там обаче, отвъд зелените ливади и склонове, изровени и почернени от купчини шлака, се ширеше псе по-дълбоко отчаяние.

Посред тази всенародна тревога и униние, като случаен слънчев лъч в мрачно утро, Каролайн Гарднър и полковник Фицуилям отпразнуваха сватбата си — едно от най-щастливите събития за цялата област от много години насам. Каролайн беше прекрасна булка — облечена във френска дантела и коприна от най-доброто качество, което баща й можеше да намери, полковникът пък — във военната си униформа, изглеждаше впечатляващо елегантно. Каролайн беше предупредила всички членове на семейството си да не плачат. „Това е сватбеният ми ден и всички трябва да бъдете щастливи — беше заявила тя, никой не бива да го разваля със сълзи“. И всичко беше наред, докато не дойде време щастливата двойка да отпътува, когато Каролайн прегърна майка си и баща си и се разрида. Младата Емили, която й беше шаферка, също не се сдържа и скоро много братовчедки и лели се запресягаха за носните си кърпички.

Каролайн се беше превърнала от ведро и спокойно момиченце в изящна и очарователна млада жена, отличаваща се с интелигентност и изпълнено с достойнство държание, за които всяко момиче на нейната 20-годишна възраст със сигурност можеше да й завиди. Благодарение на родителите й, чиято подкрепа беше оказала голямо влияние върху нейното развитие, тя беше имала предимството да расте в дом с открити и либерални отношения, където децата винаги бяха насърчавани да участват в семейните разговори и да общуват с възрастните, когато е уместно.

И тя като братята и сестрите си притежаваше похвално чувство за благоприличие, изпреварило възрастта й, доказателство за което беше безупречното й поведение, докато беше влюбена и сгодена за полковник Фицуилям. Въпреки това между двамата имаше толкова искрена и открита привързаност, че близките им отбелязваха, че сякаш са родени един за друг. Дългият им годеж, който беше предизвикал немалко коментари, само беше увеличил и задълбочил истински чистата им любов. Когато отпътуваха в открит файтон сред многобройни благопожелания, за всички присъстващи беше повече от ясно, че са станали свидетели на началото на един щастлив брак.

Дори мисис Бенет, която по-рано беше чута да отбелязва, че не одобрява големите разлики във възрастта и дългите годежи, беше забелязана да бърше очите си и да секне носа си, когато поздравяваше брат си и жена му за отличния брак на дъщеря им.

— Много добре направи Каролайн, братко — каза тя, когато влизаха, — като по-малък син уважаемият полковник не беше толкова добра партия. Спомням си как на сватбата на Джейн и Лизи рекох на сестра си, мисис Филипс, че е много жалко, дето той няма наследство — толкова възпитан и толкова чаровен младеж, а да не може да се ожени за тази, която му е на сърцето. Но, слава на Бога, добре се е подсигурил след лишенията в колониите — заключи тя развълнувано.

Мисис Гарднър — сега най-ревностният защитник на зет си, отговори:

— Богатството на полковник Фицуилям не е само резултат от лишения в колониите, сестро, той е работил много, за да инвестира парите си мъдро и, както, сигурна съм, и мистър Гарднър ще се съгласи, отдавна е най-активният и най-ценен партньор в бизнеса му.

Забелязал, че чувствата на жена му са засегнати от обичайната нетактичност на сестра му, мистър Гарднър се намеси и сърцато защити Фицуилям. Мисис Гарднър добави многозначително:

— Разбира се, чудесно е да знаем, че сега положението му е толкова добро, но сигурна съм, че и ти ще се съгласиш, сестро, най-важно за нас е това, че полковник Фицуилям е съвършено почтен джентълмен, на който можем да имаме пълно доверие и чиято обич към Каролайн е извън всякакво съмнение. Всъщност веднага след годежа им той настоя лично да обезпечи Каролайн със значителна сума, независимо от протестите на баща й — така и не успяхме да го разубедим, няма друг сред познатите ни, на когото с такава радост бихме поверили щастието на дъщеря си.

Мисис Бенет понечи да каже нещо, но бързо се отказа. Явно беше решила, че е по-добре да не прави повече коментари. Елизабет и Джейн, които влязоха в стаята тъкмо на време, за да чуят края на разговора, можеха само да поклатят глави и да въздъхнат с облекчение, че съпрузите им, които все още бяха навън, бяха пощадени от коментарите на майка им.

— О, Лизи, как ми се иска мама да не разстройва леля Гарднър — каза Джейн, придърпвайки сестра си настрана. — Достатъчно е, че Каролайн ще й липсва, не й трябват повече притеснени.

Елизабет сви рамене:

— Знаеш, че мама си е такава. Нищо не може да й попречи да каже това, което си е наумила.

Джейн беше решила да вземе мисис Бенет със себе си, когато се прибере вкъщи.

— Вече говорих с мистър Бингли и той няма нищо против, ще отида да питам и татко. Знам, че мама смяташе да отседне при леля и чичо, но мисля, че не е честно. Успях да й попреча да пита чичо Гарднър дали лейди Катрин не е отказала да дойде, защото е била против брака и така е демонстрирала неодобрението си. Щастлива съм, че съумях да я убедя, че лейди Катрин не е могла да присъства, защото е била болна.

— Всъщност — каза Елизабет — лейди Катрин се е срещала с Каролайн и Фицуилям ме увери, че леля му е впечатлена от нея и ги е поканила в Розингс за Коледа заедно с Джеймс и Розамънд.

Джейн остана много изненадана.

— Лизи, сериозно ли говориш?

— Напълно. Вероятно лейди Катрин е осъзнала, че като най-малък син Фицуилям има голям късмет да се ожени за такава красива, талантлива и очарователна млада жена, която освен това ще бъде и много добре осигурена. Между другото, разбрах, че Фицуилям не е искал брачен договор, но чичо ще настоява да се споразумеят Каролайн да има свой собствен годишен доход.

Джейн обеща, че ще информира майка си при първа възможност.

— Само ако можеше мама да спре да говори поне за малко — въздъхна тя.

Елизабет споделяше мислите й:

— Няма да спре да задава въпроси и да прави предположения — това ще подлуди леля Гарднър.

Джейн кимна и отиде да потърси баща си, за да се приготвят за пътуването. Останала сама в стаята, Елизабет почувства смесица от задоволство и вина. Безспорно беше щастлива, че майка й няма да остане в Пембърли дори и за една нощ, най-вече защото при тях бяха отседнали семейство Хърст и мис Бингли, които щяха да пътуват обратно за Бат на следващия ден. Перспективата майка им да се срещне със сестрите Бингли и да прекара с тях цялата вечер беше по-унизителна, отколкото Елизабет можеше да понесе. И въпреки това чувстваше вина, че беше оставила Джейн да направи това, което несъмнено беше най-правилно да спести неприятностите на леля си и чичо си и да вземе мисис Бенет в Ашфорд Парк. Спокойствието на Джейн се дължеше на уравновесеността й и на изключителната толерантност от страна на съпруга й.

Влезе мистър Дарси, който беше тръгнал да потърси съпругата си и я намери, обзета от безпокойство и несигурност — състояние, много непривично за нея. На недоумението му тя отговори с въздишка и сподели, че много би желала да притежава спокойствието на сестра си Джейн. Съпругът й отвърни, че макар да смята Джейн за една от най-красивите, най-уравновесени и благородни жени, които е срещал, Елизабет си е Елизабет — такава, каквато го е пленила още при първата им среща и след като вече са женени, не смята за основателно тя тепърва да променя характера си. Макар да знаеше, че се шегува, този находчив довод толкова я очарова, че тя спонтанно то прегърна, след което обаче се разнесе смях — три от децата бяха влезли в стаята и ги наблюдаваха с интерес. Дарси също се засмя и каза:

— Хайде да идем да намерим мистър и мисис Гарднър, мила. Тръгнал бях да те търся, за да ти кажа, че довечера те ще вечерят с нас в Пембърли.

След което, видял изненадата, изписана на лицето й, добави:

— Помислих си, мила, а и не се съмнявам всъщност, че ще се радваш на компанията им и тъй като на тях им е мъчно за Каролайн, реших, че ще е добра идея да ги поканим да останат с нас.

— Идеята ти е чудесна, Дарси! Нищо не може да ме заради повече в този момент!

Елизабет беше толкова щастлива че ако не се бяха появили няколко от гостите, Дарси вероятно едва ли щеше да се размине с новия прилив на чувства на обич и благодарност; усмивката й обаче не можеше да остане скрита. Нямаше нищо по-хубаво от това леля й и чичо й да бъдат до нея в Пембърли тази вечер, докато забавлява мис Бингли и семейство Хърст. Сигурна беше, че уважението и обичта, които мистър Дарси безспорно им засвидетелстваше, щяха да бъдат забелязани. Това, че Дарси беше помислил за нея и за семейство Гарднър и беше организирал нещата така, че всички да се чувстват добре, само можеше да увеличи любовта и възхищението й към него. Преди да я срещне и да се ожени за нея (признаваше си го без притеснение), дори не би му хрумнало да направи такъв жест. Сега знаеше колко много значи това за нея и беше двойно по-удовлетворен от усилията си. Така от досадно задължение вечерта щеше да се превърне в удоволствие за всички.

Ходът на вечерта беше напълно предвидим — семейство Хърст обръщаха много повече внимание на мистър Дарси, отколкото на Елизабет, а Каролайн Бингли задаваше толкова много въпроси за Пембърли, че човек с право би си помислил, че има лични интереси към имота. Мистър Хърст пък дотолкова се озадачи от голямото любопитство, проявено от Каролайн, че се унесе в дрямка и дори доста прилично захърка. Това навременно прекъсване даде на мисис Гарднър възможност да смени темата и да попита мис Бингли дали й харесва животът в Бат.

— Твърде много — отвърна тя с леко престорено оживление. — О, твърде много, наистина. Можеш да срещнеш толкова много забележителни личности, а и винаги има нещо, което си заслужава да се види.

Елизабет хвърли поглед към Дарси, който, зает с разливането на виното, даваше вид, че не слуша. И остана много изненадана, когато на въпроса на мис Бингли към мисис Гарднър отговори той вместо нея.

Припомнила си, че за да се преместят в Дарбишър, семейство Гарднър бяха напуснали Лондон, мис Бингли тенденциозно отбеляза, че вероятно много им липсва удобството да живеят непосредствено до търговските си помещения в Чийпсайд. Преди някой от семейство Гарднър да е успял да отговори, Дарси, който се приближи с чаша вино за мисис Гарднър, се намеси с учтив, но хладен тон:

— Съмнявам се, мис Бингли, тъй като по-голямата част от търговските сделки се изнасят на запад към Средна Англия и основният ни търговски център вече не е лондонското, а по-скоро ливърпулското пристанище.

Мис Бингли вдигна вежди, привидно изненадана.

— О, мистър Дарси, Вие явно сте доста добре информиран за търговските дела.

Нотката в гласа й загатваше, че търговията е далеч под нивото на мистър Дарси. Опитът й да обиди гостите му вбеси Дарси. Той сви рамене и каза:

— Нима това Ви изненадва, мис Бингли? Не отричам. Като се има предвид, че брат Ви и аз сме съдружници в търговската компания на мистър Гарднър, а отскоро към нас се присъедини и полковник Фицуилям, със сигурност далеч по-изненадващо щеше да бъде, ако не съм информиран. — И добави: — Признавам, че трябваше много да уча, защото Бингли имаше доста по-голям опит от мен.

Дарси беше твърде възпитан, за да й напомни, че и собственият им баща е участвал в този бизнес, но намекът беше ясен.

— Мистър Гарднър обаче беше изключително търпелив учител и за мен беше много интересно да бъда негов ученик. Без съмнение там е ключът към просперитета на нацията ни — заключи той.

Каролайн Бингли беше от онези жени, които никога не знаят кога да спрат. Опитът й да засегне семейство Гарднър с намеци за буржоазния им произход очевидно беше подразнил и ядосал Дарси и той демонстративно я беше поставил на място. Елизабет срещна погледа на леля си и видя, че едва сдържа усмивката си от объркването на мис Бингли. Тя добре помнеше един подобен инцидент в същата тази стая по време на посещението си в Пембърли, преди да се сгодят с Дарси. Мис Бингли, която тогава също беше присъствала сред поканените на вечеря, беше опитала да я унижи, подхващайки темата за Уикъм, но беше улучила в грешната цел, разстройвайки Джорджиана вместо нея. Сега отново по най-глупавия начин беше разгневила единствения човек, чието благоразположение се стараеше да спечели.

Мис Бингли опита отново:

— Но какво ви накара да изберете Дарбишър — попита, този път обръщайки се към мистър Гарднър, който започна да обяснява, че жена му е родена и израснала в това графство.

Отново се намеси мистър Дарси, напълно преднамерено:

— Двамата с мисис Гарднър имаме късмета да сме израснали на не повече от пет мили разстояние един от друг в (по мнението и на двама ни) най-хубавото графство в Англия — вметна той небрежно и докато Елизабет, чичо й и леля й недоумяваха от чутото, продължи: — Знаех за голямата привързаност на мисис Гарднър към тази област — често сме си говорили за нея и за надеждите на семейството за завръщане по тези места и затова предложих на мистър Гарднър да огледа имението Оукли, когато го обявиха за продажба. Що се отнася до останалото, сигурен съм, че мистър и мисис Гарднър с радост ще ви разкажат колко са щастливи, откакто се пренесоха там.

Семейство Гарднър кимнаха и се усмихнаха в знак на съгласие, а Елизабет едва можа да скрие задоволството си, объркването на мис Бингли обаче беше пълно. Независимо от най-усърдното старание на любезния мистър Гарднър да продължи разговора, на Каролайн не й беше останало много за казване.

Мистър Хърст милостиво захърка отново и точно в това време прислужникът внесе свещите. Семейство Хърст и мис Бингли решиха, че е време да се оттеглят — щяха да тръгват рано на следващата сутрин, след като станат свидетели на сърдечната раздяла на Елизабет и Дарси с мистър и мисис Гарднър, придружена от обещание скоро да се срещнат отново.

След като гостите се оттеглиха, Елизабет предпочете да не коментира унижението на мис Бингли, възнамерявайки да остави темата настрана и уверена, че съпругът й също би желал това. Ето защо остана много изненадана, когато Дарси каза тихичко:

— Сега вече можеш да спреш да се преструваш, Лизи, и да се посмееш, колкото ти душа иска.

Елизабет наистина се посмя, но не само на мис Бингли, а и на самата себе си.

— Само като си помисля, че когато те срещнах за първи път, реших, че нямаш никакво чувство за хумор! — рече тя.

Дарси също си позволи да се усмихне развеселен. Знаеше, че независимо от сдържаността си, и Елизабет като него беше доволна от случилото се тази вечер. Припомняйки си колко много пъти мис Бингли и сестра й я бяха обиждали и се бяха държали надменно с нея, преди да стане негова жена, сега Дарси беше доволен, че се беше отворила възможност да си получат заслуженото. Застанала пред прозореца до него, Елизабет се замисли за Каролайн и Фицуилям. От цялото си сърце им желаеше щастие. Че се обичаха истински, нямаше никакво съмнение. Ако съумееха да намерят в себе си и по-дълбоки основания за близостта си, щяха да бъдат истински щастливи.

Сякаш прочел мислите й, Дарси отбеляза:

— Ако след пет години Фицуилям и Каролайн са толкова щастливи, колкото сме ние тази вечер, могат да се смятат за истински късметлии. Съгласна ли си, мила моя?

Съгласна беше, разбира се.

През пролетта на 1822 г. Дарси и Елизабет отпътуваха за Оксфорд за кръщенето на наскоро родения син на Джорджиана и Франсис Грантли. Движението за реформи набираше подкрепа и в университетските среди, независимо от драконовите закони, гласувани, за да бъдат потушени протестите. Ново поколение писатели и хора на изкуството се бяха присъединили към политическите агитатори в призивите им за реформа. Това бяха по-либералните умове, мечтаещи за демокрация и равенство. Поетите Шели, Кийтс и Байрон бяха изместили Уърдсуърт, чийто консерватизъм се възприемаше от младите като предателство. Те, както Пушкин, Балзак и Виктор Юго, които доминираха на европейската сцена, използваха позициите си в сферата на изкуствата в политическата борба. Борбата на гръцкия народ за независимост захранваше въображението им с романтични, често нереалистични цели, за които не малко англичани бяха готови да жертват живота си. Настанали бяха вълнуващи, макар и несигурни времена.

Д-р Грантли и очарователната му млада съпруга бяха заобиколени с кръг от приятели от артистичните и академични среди, чиято компания не само че никак не притесняваше младата Джорджиана, но и подхранваше интереса й към много нови идеи и дейности. Освен към пеенето и свиренето на арфа и на пиано, Джорджиана беше започнала да проявява интерес и към преподаването на музика. Изразила беше надежда, че един ден може да намери време да усвои умението да учи малките деца как да свирят и как да ценят музиката. Елизабет и Дарси не спираха да се възхищават на разцъфването на някога стеснителната й и плаха природа.

— Ако преди две или три години някой ми беше казал, че малката ми сестра ще организира соаре с такъв замах, едва ли щях да му повярвам — сподели той.

Елизабет се съгласи и добави:

— Още по-удовлетворяващ е начинът, по който тя нескрито се наслаждава на всичко това.

Дарси смяташе, че промяната в Джорджиана се дължи на средата, в която я беше въвел бракът й с Франсис Грантли.

— Богатството от преживявания, които предлага такъв център на артистична и интелектуална дейност, открива хиляди вълнуващи възможности дори и ако човек не е директно въвлечен в тях. Явно е, че Джорджиана се чувства щастлива.

Семейство Грантли често посещаваха камерни концерти и оперни рецитали заедно със семейство Контини, с които бяха станали много близки. Сега поканиха и Елизабет и Дарси и прекараха една изключително приятна вечер в компанията на италианските си приятели, които притежаваха разкошна вила в Ричмънд заедно с градската си къща на Портман Скуеър. Искрената им привързаност към Джорджиана беше повече от очевидна. За сватбата бяха изпратили скъпи посребрени и кристални съдове, а сега бяха обсипали и сина им с подаръци.

Контини пътуваха често до Европа и от тях Дарси и Елизабет научаваха много за случващото се там. Французите бяха на ръба на пълен хаос след революцията, последвана от монархия и после пак от революция; в родната им Италия пък либералните и националистическите идеи бяха претърпели крах, а младите патриоти търсеха нови лидери.

Като големи ценители на музиката Контини бяха изразили желание да предоставят стипендия за научно изследване върху английската музика. Изтъкнали бяха пред Дарси и Елизабет, че много от изпълняваните и композирани в Англия произведения са с германски характер. Дворът покровителстваше творбите на композитори като Бах, Хендел и Менделсон — „до един възхитителни музиканти, но не твърде английски“, по думите на сеньора Контини.

— Кой композира или изпълнява английска музика? — поинтересувал се беше съпругът й.

Трудно можеше да се отговори на този въпрос — истината беше, че за разлика от хората от народа, които държаха на старите си традиции, онези, които се възприемаха като част от „изисканото общество“, се стремяха да копират моделите в европейското изкуство и стил.

Д-р Грантли и Джорджиана помолиха Дарси и Елизабет да обмислят предложението да се позволи на такъв учен да прекара част от годината в Пембърли, където да ползва за проучването си библиотеката с нейните колекции от образци на изобразителното изкуство, литературата и музиката.

— Спрели ли сте се на някого специално? — попита Елизабет, толкова заинтригувана, че нямаше търпение да узнае повече.

— Всъщност да — отговори д-р Грантли, — поне двама подходящи кандидати имаме със сигурност: единият е много талантлив млад учен-теолог, който също така композира и помага в църковния хор, а другият е по-възрастен — вече ръкоположен, но има желание да се занимава с изследователска работа и да композира религиозна музика.

Молбата беше на Джорджиана и Елизабет знаеше, че Дарси бързо ще склони пред нея. Почти нямаше случай, в които да е отказвал нещо на малката си сестра.

Елизабет от своя страна добави, че такъв човек би повлия положително на Касандра и на Уилям, които вече бяха във възраст, когато имаха нужда от по-сериозни уроци по музика, отколкото майка им можеше да им осигури.

Нямаше съмнение, че Дарси ще се съгласи Той изслуша най-внимателно и без никакви възражения всичко, което имай да му кажат. Накрая рече:

— Е, Франсис, оставяме подбора на теб, но аз настоявам последната дума да бъде на Елизабет, след като се срещне с тях. Длъжен съм да изискам това, тъй като човекът, когото предпочете, ще живее в съседство с нас и често ще посещава Пембърли, който е наш дом.

Всички приеха, че това е съвсем разумно условие, и се взе решение избраният учен да започне работа през есента. Щеше да бъде настанен в Кимптън, където къщата на свещеника стоеше свободна.

Така беше избран един млад студент по теология мистър Джеймс Кортни, който заживя в село Кимптън, постъпи на служба в църквата и започна да идва всеки ден в Пембърли. Той беше първият стипендиант, работещ върху изследването на английската музика в имението.

Хората от енорията в Кимптън бяха доволни. Пристигането на млад деен мъж (независимо, че беше само студент по теология, а не истински свещеник, както казваха те) щеше да възобнови дейността на църквата, която след заминаването на последния свещеник от Кимптън зависеше единствено от добрата воля на свещенослужителите от околните енории. Хората се надяваха, че младият мистър Кортни ще се възползва от възможността да направи нещо за тяхната енория, останала сериозно пренебрегната, откакто мястото на свещеника се беше овакантило. Мисис Гарднър пък, която заедно с дъщерите си беше вложила много труд в малкото училище в Кимптън, беше дваж по-доволна от специалния интерес на Джеймс Кортни към музиката, защото помощта му щеше да е добре дошла за училището.

Колкото до работата му в Пембърли, и Дарси, и Елизабет го приветстваха и настояха да изисква от икономката всякаква помощ, от която има нужда, но той беше толкова поразен от богатството на материала, който откри, и от качеството на колекцията, че почти не напускаше библиотеката през целия ден. Мисис Ренълдс се оплака, че е таткова погълнат от работата си, че почти не докосва храната, която тя му сервира в едно малко преддверие. Скромен и усърден, Джеймс Кортни беше наистина много ревностен изследовател.

През лятото на 1822 г. в семействата, чиито истории са записани в хрониките на Пембърли, се родиха много деца; на Кити и Хю Дженкинс — две дъщери близначки Елизабет Ан и Марая Джейн; на приятелката на Кити Марая Лукас, сега Фолкнър, което вече имаше дъщеричка на име Катрин едно много желано момченце, наречено Даниел. Дойдоха новини и за четвърто дете на Лидия и Уикъм — още един син, който да носи не особено бойното име на баща си. До този момент дори мисис Бенет се беше отегчила от ражданията на Лидия и нищо не можеше да я убеди да пропътува разстоянието до Нюкасъл за събитието. Пред Джейн тя беше заявила, че й било додеяло от клатушкащи се пощенски коли и прашни пътища. Елизабет и Джейн обаче бяха на мнение, че това, което й е додеяло, са бърборещите и пищящи деца, които отдавна вече бяха престанали да бъдат нещо ново за нея.

Най-радостната новина за лятото дойде, когато мистър и мисис Гарднър разбраха, че ще стават дядо и баба. Каролайн, която дълго време беше помагала на Фицуилям с кампанията и агитациите за реформа, не беше признала дори и пред себе си, че копнее за дете. И въпреки това, когато след две години брак все още нямаше дете, братовчедките й не можеха да не забележат копнежа в очите й, когато играеше с техните деца.

Новината, че ще става майка през есента, донесе голяма радост на всичките й роднини и приятели. За съпруга й, чиито амбиции тя беше подкрепяла, криейки собственото си разочарование, това беше особено специален период на щастие. Любовта и предаността, които тя така всеотдайно му беше дала, получиха десетократна отплата и се оказа, че двамата притежават онази специална дарба да споделят щастието си с околните с ведър и заразителен оптимизъм, роден от вяра и упорит труд. Те очакваха детето си като благословен дар.

Но животът винаги върви ръка за ръка със смъртта.

Две взаимно несвързани събития се случиха почти изведнъж и надеждата от лятото на 1822 г. преля в тъга, а за някои обществени слоеве — и в отчаяние. Самоубийството на Касълрей41 — по това време маркиз на Лондондъри — държавник аристократ и патриот, мразен повече, отколкото заслужаваше, беше вероятно най-ниската точка от пропадането на държавата в политически хаос. Новината беше донесена от Фицуилям. Ходил беше в Лондон, за да агитира за отменянето на законите против работническите организации42, приети в разгара на Наполеоновите войни, когато репресията беше смятана за необходимо зло. Отбивайки се в Оукли да види роднините си и да вземе жена си, която беше прекарала няколко дни с родителите си, той се появи мрачен и съвсем не на себе си.

Каролайн, която му беше помагала с подготовката на някои от материалите, веднага попита дали нещо не е наред. Опасяваше се, че не е успял да се срещне с никого от Парламента. Разочарование ли беше, или нещо по-лошо, или пък му бяха отказали изслушване?

Страстно въвлечен в борбата за отхвърляне на законите, които забраняваха работническите обединения, като ги обявяваха за незаконни, Фицуилям беше заминал за Лондон, за да се срещне с хора като Франсис Плейс и радикалиста Джоузеф Хюм, но за свой ужас беше намерил там пълен хаос, настанал, след като новината за смъртта на Касълрей се беше разпространила като пожар навред из Уестминстър и целия град. Изглеждаше невероятно толкова прославен мъж, очевидно на върха на кариерата си, да посегне на живота си. Новината, която Фицуилям успя да предаде внимателно на Каролайн и родителите й, шокира и ужаси и тях. Не можеха да проумеят как е възможно мъж, посвели толкова голяма част от живота си на политиката и дипломацията, да умре по такъв начин. Повсеместно мразен, особено от по-младите радикалисти, по времето, когато беше още министър на външните работи, а през последните няколко години — миротворец, работил усилено за предотвратяването на друг голям пожар в Европа — при борбата на гърците за независимост от османската тирания.

Фицуилям разказа за суматохата, което беше обзета Уестминстър.

— Никой не знае какви са били мотивите му — агония ли, обезверяване ли, или някакъв личен протест срещу света — каза той, все още развълнуван, но и благодарен за възможността да отдъхне, дадена му от семейство Гарднър, чието благородство и постоянство контрастираха с анархията в града, останал ад гърба му.

По-късно тази година дойде още по-мрачната новина за смъртта на поета Шели в Егейско море. Заедно със свои съмишленици, сред които и романтикът Байрон, той беше отишъл да подкрепи гърците в борбата им и беше изчезнал в морето. Когато разбра, Каролайн се разплака. Прехвърлила възхищението си от Уърдсуърт върху Шели и Кийтс, тя с мъка беше осъзнала колко кратък е бил животът и на двамата — загинали трагично един след друг в рамките на една година. Изглеждаше така, сякаш младият живот на тези, които можеха да бъдат призовани да се борят за реформа и просвещение, е бил пропилян напразно.

— Не виждате ли, че губим най-добрите? — извика тя, докато Елизабет, която много обичаше малката си братовчедка, се опита да я успокои.

— Виждам и мога да споделя скръбта ти за гибелта им, миличка Каролайн, но помисли, че ще има и други. Фицуилям е сигурен, че настроенията се сменят, хората искат промяна. Тя трябва да дойде.

Ако думите и присъствието на братовчедка й можеха да успокоят Каролайн, не можеха да я убедят, че обстоятелствата са на път да се променят. От опита си като съратник на Фицуилям през последните две години, тя знаеше колко трудна може да бъде политическата борба. Известно време изглеждаше, че е невъзможно да бъде утешена, и родителите й взеха да се тревожат за здравето й. Но природата възвърна силите й.

По-късно тази година, когато в последния месец на есента се роди синът й, промяната в Каролайн беше толкова осезаема, че трудно можеше да се повярва, че само преди няколко месеца е била така обезверена. Благодарение на подкрепата на майка си и на забележителното благоразумие и неизменна любов и грижа на съпруга си, тя се справи с едно трудно раждане и скоро намери своето място в уюта на дома, от който явно нямаше желание да се откъсне поне за няколко години напред. Дъщеричката, родена година по-късно, й донесе още повече радост и беше почти невъзможно човек да си представи, че тази напълно удовлетворена млада жена с прекрасни деца е същото онова момиче, което безутешно беше плакало за Кийтс и Шели.

Дарси си позволи да изрази известно самодоволство:

— Казвах ти да не се притесняваш толкова, Лизи. Сигурен бях, че вроденото й благоразумие ще я вдигне на крака — каза той и Елизабет трябваше да се съгласи, че е бил прав.

Междувременно Фицуилям продължи кампанията си, работейки с реформистите и вигите срещу торите, чието правителство, макар и изгубило доверието на хората, продължаваше да не пада.

Веднага след смъртта на Джордж IV, който си отиде неоплакан и презрян, и след възкачването на Уилям IV43 на трона през 1830 г., темата за реформата отново излезе на преден план. Правителството на стария „железен дюк“44 беше нестабилно. Много търговци и предприемачи, които се бяха присъединили в необещаващ съюз към вигите — реформисти — лордовете Ръсел и Дърам, молеха торите да го изгонят. Независимо от недоверието си към вигите, лидерите на работническата класа — реформистите Кобет и Плейс, заедно с лидерите на средната класа като Брум нямаха друга алтернатива, освен да приемат уверенията на лорд Грей45, който тържествено обещаваше при следващите избори да се бори на страната на парламентарната реформа.

Фицуилям и поддръжниците му, които ежедневно събираха подписи за петициите си и средства за кампанията си, призоваваха към подкрепа за „силата на народа“ и в Уестминстър, и по места. Ясно беше обаче, че ще трябва да чакат и след предстоящите избори.

Нищо от това не тревожеше Каролайн, чиято преданост към каузата на мъжа й беше безрезервна. „Събирането на подписи“ беше част от ежедневието и също както грижите за децата или благотворителността.

Тя излизаше от къщи с двуколката си, придружена от двете си деца и по-малката си сестра Емили, за да носи съобщения до жителите на Матлок, Ламбтън, Кимптън и Рипли, катереше скалисти пътеки, за да достигне до откъснатите ферми, прекосяваше потоци, за да предаде посланията до отдалечените колиби, и често спираше по пазарите и панаирите, за да разпространява памфлети или да събира подписи. Ентусиазмът й изненадваше майка й и братовчедките й, но баща й, макар да не говореше много за това пред другите, беше очевидно горд от упоритост и куража на дъщеря си.

Семейство Гарднър възприемаха себе си като семейство, благословено с много дарове, особено що се отнасяше до децата им. Ако понякога все пак имаше разочарования, те бяха свързани с безличния Робърт, който не притежаваше чара на сестрите си и по-големия си брат. Станеше ли дума за Каролайн обаче, мистър Гарднър чувстваше, че целеустремеността, енергичността и искрената радост, които струяха от нея, са компенсация за всички дребни неудачи, свързани с другите му деца. Те я открояваха от останалите и заразяваха и вдъхновяваха всички околни.

Бракът на Каролайн с Фицуилям беше обогатил светогледа й, беше открил пред нея нов, вълнуващ свят на социални и политически каузи, които тя от сърце приветстваше. Това, което впечатляваше семейството и приятелите й, беше способност й да се впуска безрезервно във всички тези дела, като същевременно остава мила и любяща жена, чиито съпруг и деца винаги получаваха най-всеотдайните грижи и любов.

Елизабет и Джейн, чиито щастливи бракове бяха плод на много по-малко усилия и на много повече спокойствие, така не успяваха да разберат напълно какво мотивираше младата им братовчедка. Но същевременно нито за миг не се съмняваха в щастието й.

Глава шестнадесетаИ време за ново начало

Мистър Дарси и Елизабет не очакваха да се върнат отново в Кент през лятото на 1830 г. Тъкмо се готвеха да пътуват заедно със семейство Бингли, чиито деца бяха много близки с Касандра и Уилям, до Котсуолдс46, когато две събития несвързани едно с друго и напълно непредвидени, наложиха промяна в плана.

В края на юли почина крал Джордж IV. Кончината му едва ли можеше да бъде повод за скръб, но налагаше присъствието на Фицуилям в Уестминстър, тъй като той възнамеряваше да се кандидатира за парламентарните избори, които със сигурност щяха да последват. Нямаше как и тримата съдружници в търговете дела на мистър Гарднър да отсъстват едновременно, затова плановете бяха пренаредени. Джейн и Елизабет, крито с нетърпение очакваха да прекарат почивката заедно, бяха разочаровани, но се надяваха отлагането да не бъде за повече от десет дена, когато най-неочаквано дойде новината за ненавременната смърт на мистър Колинс. Макар у Елизабет той винаги да беше извиквал единствено смътно презрение, тя беше дълбоко разстроена — заради последствията, които смърт му щеше да има върху скъпата й приятелка Шарлот. Дарси и съобщи новината рано сутринта. Пристигнало беше съобщение от Розингс, след като пратеникът беше яздил цяла нощ, и Дарси, със загриженост, изписана върху лицето му, внимателно събуди жена си:

— Миличка, дойде една тъжна новина.

И когато Елизабет седна в леглото, уплашена да не се е случило нещо с баща й, чието здраве беше причинило известни притеснения миналата зима, Дарси я прегърна и й съобщи, че съпругът на Шарлот е починал неочаквано предишната вечер. Реакцията на Елизабет беше светкавична:

— О, Господи! Милата Шарлот! Трябва веднага да отида при нея.

Дарси, който беше очаквал това й желание, вече беше изпратил съобщение до Ламбтън, за да информира семейство Гарднър и да помоли за помощта им по отношение на децата. Елизабет стана и незабавно започна да се приготвя за път.

През цялото дълго пътуване, което, с изключение на отклоняването до Оукли с децата, беше прекъснато единствено за смяна на конете и за малка почивка, Елизабет не пророни нито дума. В изражението й се четяха чувството на вина и тъгата, които я терзаеха. Страданието й идваше не от някакво усещане за голяма загуба поради смъртта на мистър Колинс, а от мисълта, че макар често и на всеослушание да беше осъждала доста сурово нелепото поведение на човека, за когото се беше омъжила приятелката й, сега, след като той беше мъртъв, Шарлот щеше да остане съвсем сама, лишена от сигурността, която й беше давал бракът с мистър Колинс. По едно време на лицето й се изписа такава мъка, че Дарси се пресегна и хвана ръката й с надежда да я утеши поне малко, но успя единствено да отприщи порой от сълзи.

— Бедната Шарлот! Какво ще прави сега? Какво ще стане с трите й момичета? — разрида се тя. — Как ще живеят, къде?

Разбрал тревогата й, Дарси се опита да я успокои:

— Не вярвам, че ще бъдат изоставени на произвола на съдбата. Без съмнение лейди Катрин има много добро отношение към мистър Колинс, а и ми се струва, че е особено привързана към малката Катрин. Все пак не е толкова коравосърдечна със сигурност няма да ги принуди да напуснат Хънсфорд, преди да им бъде намерен подходящ дом. Леля държи на този бенефиций и ще й е нужно време да намери подходящ заместник на мистър Колинс, който беше и нейно доверено духовно лице, а това със сигурност ще даде време на мисис Колинс да се погрижи за себе си и дъщерите си — обясни той.

Елизабет обаче не беше таткова уверена. Познаваше семейство Лукас по-отблизо и това й даваше не малко основания да се притеснява за бъдещето на приятелката си.

— Но къде ще живеят? Сър Уилям едва ли ще може да си позволи да ги прибере всички в Лукас Лодж. Откакто се разболя миналата година, делата му съвсем не вървят таткова добре, а и както е споделил с татко, очаква най-големият му син, който сега е в Индия, да се върне у дома. Ако след като се прибере, се и ожени, става напълно невъзможно Шарлот и децата й да останат в семейното имение.

Елизабет беше видимо толкова притеснена, че като нищо можеше да се поболее от тревога. Той отново опита да разсее вълнението й с още по-благ, но убедителен тон:

— Лизи, мила, напълно разбирам и споделям загрижеността ти, но не мога да приема, че Шарлот и дъщерите й ще бъдат изоставени така. Колкото и смешен да беше мистър Колинс с маниерниченето и надутите си приказки, все пак има достатъчно доказателства, че е бил напълно способен да осигури себе си и семейството си. Моля те, любима, нека изчакаме, докато всички подробности станат ясни, и тогава, обещавам ти, ако има нужда да се помага на мисис Колинс и дъщерите й, ще направя всичко, което е по силите ми. Ще говоря и с леля, ако е необходимо; имаш думата ми, Елизабет, приятелката ти няма да бъде изоставена в безизходица.

Думите му бяха толкова категорични и искрени, че Елизабет, знаейки, че може безрезервно да им вярва, успя да си възвърне самообладанието тъкмо когато влизаха в алеята, която вървеше по границата на Розингс Парк и водеше право към дома на енорийския свещеник в Хънсфорд. Още със слизането си от каретата можаха да се убедят в уважението на Нейно благородие към мисис Колинс. Веднага беше изпратен един прислужник, за да се погрижи за новодошлите. Елизабет избърза навътре в къщата, където една прислужница, също от Розингс, тъкмо сервираше чая.

Потънали в дълбока скръб, Шарлот и трите й дъщери станаха да ги посрещнат и когато двете приятелки се прегърнаха, лицата им се обляха в сълзи. И трите момичета бяха подпухнали от плач. Застанала редом до майка си, най-голямата — Катрин, вече шестнадесетгодишна, всячески се опитваше да овладее чувствата си, по-малката — Ребека, насмалко не се разплака, когато Елизабет я прегърна, а най-малката — Амелия-Джейн, която беше само на девет, скри лице в полата на майка си и се разрида. Дарси толкова се развълнува, че с мъка успя да изрече обичайните формалности за тези случаи и навеждайки се, притегли малкото момиченце в прегръдката си, за да го успокои. Макар и скърбяща, Шарлот се усмихна, а любящата Елизабет едва не се разплака отново — само тя знаеше колко дълбоко беше вълнението му и колко искрено можеше да съчувства.

Тя знаеше, че по-късно, когато щеше да има време да поговорят с Шарлот за практическата страна на нещата, той щеше безрезервно да й предложи помощта си. Не се съмняваше в загрижеността му към приятелката й и трите й деца, останали без съпруг и баща, който да се погрижи за бъдещето им. Когато започнаха да идват и други хора, за да поднесат съболезнованията си, Елизабет стана да помага с каквото може. Щедростта на лейди Катрин, безспорно израз на „благороднически дълг“, се беше разгърнала до там, че да предостави една от по-малките си карети, заедно с кочияш, на разположение на Шарлот, а заедно с това и кошници с храна и напитки, които бяха предадени в кухнята. Елизабет се зае да организира прислугата и да се погрижи за нуждите на децата, за да облекчи Шарлот.

Междувременно Дарси отиде до странноприемницата нагоре по пътя, където щяха да пренощуват и да се срещнат със семейство Бингли преди погребението, приготовленията за което вече бяха започнали в църквата. После се отби до къщата на лейди Катрин и поговори с управителя на Розингс, от когото научи, че мистър Колинс ще бъде удостоен с честта да бъде положен вън фамилното гробище на място, запазено за добри и уважавани дългогодишни прислужници. Дарси не се съмняваше, че мистър Колинс би бил истински благодарен за тази почит, оказана му от неговата покровителка.

Връщайки се към пасторския дом късно следобед през познатата гора, той срещна Елизабет, излязла да се поразходи сред дърветата — на почти същото място, където преди много години я беше чакал, за да й даде писмото, с което се беше надявал да снеме от себе си обвиненията, отправени му от Джордж Уикъм. Семейство Дарси бяха гостували в Розингс след сватбата на Джорджиана, която Нейно благородие беше одобрила дотолкова, че да възвърне благоразположението си към някога любимия й племенник и да приеме съпругата му. Така и не бяха имали случай обаче да се разходят в тази част на имението. При срещата им на това място сега ги завладя внезапен прилив на носталгия.

Те мълчаливо се хванаха за ръце — на фона на тъжните обстоятелства, довели ги на това място, нито един от двамата нямаше желание да говори за нахлулите спомени. Толкова чувствителни бяха станали през годините един към друг, към мислите и към чувствата си, че нямаха нужда от думи, докато вървяха назад към пасторския дом. Когато пътеката започна да се разширява, преди да се слее с пътя, Дарси заговори:

— Срещнах се с лейди Катрин. Не трябва да имаш притеснения, Лизи — така е, както си мислех. Мисис Колинс ще получи малка годишна рента, както и всички спестявания, които съпругът й е заделял. Може би най-доброто е, че лейди Катрин е определила за кръщелницата си — младата мис Колинс, издръжка на стойност, достатъчна да й осигури доста добро образование и скромен доход. Всъщност е проявила голяма щедрост. Леля е искрено разстроена от смъртта на мистър Колинс, особено като се има предвид, че се е случило, когато са проверявали заедно един реставриран прозорец в параклиса. Внезапно му прилошало и загубил съзнание и въпреки че нейният доктор бил повикан незабавно, мистър Колинс починал почти веднага. Разбрах, че лично лейди Катрин е дошла в пасторския дом да съобщи новината на мисис Колинс.

Впечатлена от разказа му, Елизабет остана безмълвна. Дарси продължи:

— Що се отнася до това къде ще живеят, могат да останат в пасторския дом, колкото е необходимо — докато станат готови да се преместят. Леля не бързи да определи заместник на мистър Колинс. Свещеникът от едно владение в южния край на имението ще идва в Розингс и ще обслужва параклиса. Въпреки това, ако ти искаш, може след погребението да поканим Шарлот и момичетата за известно време в Пембърли — така, в различно обкръжение, сигурно ще могат да приемат загубата по-безболезнено.

Въпреки че запази мълчание, докато слушаше за положението на Шарлот, Елизабет, разбира се, не остана равнодушна. Всичко казано беше явно потвърждение за благоразумието и загрижеността на съпруга й дори към онези, които не принадлежаха към близкия му кръг роднини и приятели. Разхождайки се из гората на Розингс, тя беше размишлявала върху несправедливостта на съдбата към Шарлот — без да е изпитала радостта от това да бъде обект на интерес от мъжка страна, тя се беше омъжила заради жалката сигурност, че няма да живее в бедност, за мъж, когото Елизабет беше презирала, но който беше дал на Шарлот уютен дом и любящи дъщери — това беше обрат на съдбата, който Елизабет не можеше да разбере. Дарси я беше успокоил поне за близкото бъдеще.

Когато достигнаха оградата към полето, той й помогна да премине от другата страна, а тя го прегърна топло и изрази благодарността си:

— Благодаря ти, о, толкова много ти благодаря, мили! Какво щях да правя без теб? — промълви тя и беше възнаградена с усмивка, която й напомни за реакцията му, когато по пътя от Розингс към Меритън за първи път му беше признала, че чувствата й към него са претърпели пълна промяна в сравнение с времето на първото му злополучно предложение в Хънсфорд.

До този момент вече бяха достигнали къщата, а там, пред каретата, с която беше пристигнал сър Уилям Лукас, видяха Марая и семейството й. Не желаейки да ги притесняват, те продължиха към странноприемницата, където заедно с Чарлс и Джейн щяха да останат за през нощта. Нямали бяха време да отидат при тях лично — изпратили бяха съобщение от Пембърли с тъжната новина и с подробности за погребението.

Когато пристигнаха, Джейн изглеждаше напълно изтерзана от неудобствата на пътуването и от притеснение за Шарлот и децата, Бингли, който я придружи до стаята на горния стаж, също имаше много уморен и изтощен вид. Болезнено преживял загубата на родителите си преди много години, той едва успяваше да се справи с шока от смъртта. Джейн притежаваше такава чувствителност, че можеше почти физически да усети скръбта, която беше сигурна, че приятелката й Шарлот изпитва.

Познавайки емоционалността на сестра си, Елизабет побърза да й предаде разказа на Дарси за срещата му с лейди Лукас. Това не намали дълбокото страдание на Джейн за Шарлот, но все пак се успокои, че тя няма да бъде оставена без средства.

— Оказва се, мила Джейн, че мистър Колинс е притежавал доста повече здрав разум, отколкото му приписвахме, или по-скоро, отколкото аз му приписвах, защото помня, че ти, за разлика от мен, никога не беше склонна да го заклеймиш с такава готовност — каза Елизабет.

Джейн отново прокара ръка по обляното си в сълзи лице.

— Лизи, мила, през целия път от Ашфорд до тук чувствах такава вина за всички лоши неща, които сме говорили за горкия мистър Колинс. Не можех да повярвам, че е мъртъв и че Шарлот и трите й дъщери са останали да се справят сам-самички.

Елизабет побърза да я успокои:

— Недей, Джейн, няма нужда да се тревожиш. Мистър Дарси ме увери, че Шарлот и момичетата няма да бъдат изоставени.

За разлика от Елизабет, Джейн никога не беше критикувала Шарлот за решението й да приеме предложението на мистър Колинс. Наясно беше че ако Шарлот, която тогава беше почти на двадесет и седем години, не се беше омъжила, едва ли щеше да има още много възможности пред себе си. И макар мистър Колинс безспорно да беше един от най-глупавите мъже, които някога беше имала нещастието да срещне, Джейн трудно можеше да намери нещо нередно в начина, по който той обграждаше с грижи и внимание съпругата и децата си. Това, че беше раболепен и изключително пристрастен към благодетелката си, лейди Катрин, както и прекомерно надменен в изтъкването на собствените си достойнства, на Джейн й се струваше доста маловажна подробност, която, макар и да будеше насмешка в околните, в действителност не беше навредила на семейството му. И както изтъкна тя, сега ставаше ясно, че вниманието му към лейди Катрин по всяка вероятност се беше оказало от голямо значение за облекчаването на съдбата на семейството му след неговата кончина.

Независимо от резервите, които имаше, Елизабет трябваше да признае, че може би наистина е така. И все пак, макар сега да не беше нито времето, нито мястото да го каже, беше убедена, че тя лично никога не би се съгласила на брак с мистър Колинс, независимо колко ограничени биха били възможностите и за женитба.

Докато се приготвяше за погребението, Елизабет се питаше дали някой ден няма да приема случващото се просто като още една повратна точка в живота на Шарлот, а не като ужасна трагедия, както изглеждаше в този момент. Шарлот винаги беше успявала да преминава спокойно както през бурните, така и през тихите вълнения в живота. Елизабет не се съмняваше, че отново ще се изправи на крака. Но за да не засейте чувствата на Джейн реши да запази тези мисли за себе си.

След погребението, извършено с подобаваща тържественост и изпълнено с патос, и скромната траурна церемония в Розингс, където беше отдадена почит на покойния мистър Колинс за вярната му служба към лейди Катрин и близките й, опечалените се върнаха в пастирския дом в Хънсфорд.

Там, заобиколена от приятелите и семейството си, Шарлот свали черното си боне и черния воал и поднесе чай и бисквити в салона. Лицето й беше скръбно и бледо, но самата тя изглеждаше спокойна и овладяна, поела отново обичайните си домашни задължения, също както и дъщерите й, с изключение на малката Амелия-Джейн, чиито очи все още бяха зачервени от плач.

— Тя беше любимката на баща си — отбеляза Шарлот, когато Джейн се опита да накара детето да хапне бисквита.

Елизабет се трогна. Не беше допускала, че мистър Колинс може да има любимо дете — толкова тесногръд и скучен беше изглеждал винаги. Възможно ли беше да е изпитвал такава привързаност?

— Угаждаше й за всичко — продължи Шарлот, — мисля си, че се чувстваше виновен, задето така открито изрази разочарование, когато тя се роди. Искаше син, нали разбираш, Лизи?

Както винаги, Шарлот се стараеше да намери обяснение за всичко.

Джейн и Елизабет кимнаха, и двете неспособни да отговорят каквото и да било. Това съвсем не беше онзи мистър Колинс, когото познаваха.

По-късно, когато се приготвяха за тръгване, Елизабет и Дарси настояха Шарлот да обещае, че ще ги посети в Пембърли. Никак имаше да й бъде трудно да изпълни такова обещание — толкова благодарна беше за подкрепата и добрината на двете си приятелки от детинство и съпрузите им, които искрено уважаваше.

Тя се съгласи да ги посети веднага щом уреди формалностите и приключи с ангажиментите си в Хънсфорд.

— Лейди Катрин беше много любезна. Увери ме, че мога да остана колкото е нужно и ми предложи помощта на управителя си за документите. Аз обаче искам да приключа всичко възможно най-скоро, Лизи. Няма да злоупотребявам с гостоприемството й — заяви тя.

— Тогава трябва да дойдеш при нас, мила Шарлот — предложи Елизабет. — Доведи и децата. Каси мечтае за малка приятелка. За всички ни ще бъде чудесно.

— Можем да ти обещаем една спокойна есен в Дарбишър — добави Дарси, а Шарлот, въпреки траура си, се усмихна.

— В Пембърли винаги е било така спокойно. Много обичам това място. Благодаря ви и на двамата толкова сте добри. Ще видим скоро.

Когато се прибраха в Дарбишър, намериха Фицуилям много развълнуван, ангажиран най-усърдно с предстоящите избори. В Оукли също тръпнеха от вълнение, защото очакваха Ричард, най-големия син в семейство Гарднър, да се завърне от Париж, където беше завършил обучението си по медицина. Каролайн и Фицуилям, знаейки колко социално е ангажирано семейството му нямаха търпение да го включат в своята кампания, докато родителите му просто копнееха отново да си бъде у дома с тях след почти две години, прекарани във Франция.

След смъртта на крал Джордж и падането на правителството на торите, ръководено от дюка на Уелингтън, обещаващите реформа виги бяха спечелили подкрепата на влиятелните търговци и средната класа. Реформистите, които бяха намерили ново вдъхновение в бурните събития в Европа, особено във Франция, подкрепяха позицията на вигите, макар тя да не им осигуряваше и половината от това, към което се стремяха. Сравнена с постиженията на безкръвната революция в Париж — „трите славни дни“, които бяха довели до свалянето на Шарл Х47, предложенията на вигите за промяна не дадоха съществен резултат. Фицуилям обаче обясняваше:

— На повече не можехме и да се надяваме, пък и спечелихме средната класа на страната на реформата в избирателните права.

Лорд Грей обещаваше законопроект за реформа48, която щеше да промени избирателната система и да даде силата на хората, които посредством индустрията и търговията градяха богатството на нацията. Досега в Парламента доминираха благородниците и поземлената аристокрации — време беше и останалата част от народа да защити правата си. Това прокламираха сподвижниците на Фицуилям, когато организираха събрания и улични демонстрации. Те бяха убедени, че с избори и нов Парламент ще се постигне истинска реформа. Тъй като жените нямаха прано на вот и много обикновени хора, които не притежаваха земя, нямаха достъп до Парламента, Каролайн и съпругът й вярваха, че ако информацията стигне до домовете и ръцете на трудовия народ, това ще даде резултат в бъдеще.

На връщане от едно гостуване у семейство Гарднър Дарси и Елизабет най-неочаквано се натъкнаха на Каролайн — в малка двуколка, придружена от двете си деца и сестра си Емили, да раздава памфлети пред странноприемницата в Ламбтън. Виждаше се, че интересът е голям, тъй като хората се спираха и задаваха въпроси, а Каролайн, очевидно добре обучена от Фицуилям, имаше отговор на всеки въпрос.

— Не мога да повярвам — възкликна Елизабет, — като знам колко беше свита.

Дарси се засмя:

— Тя ще накара Фицуилям да се кандидатира за Парламента, помни ми думата. Може да е дребничка, но има много буден ум. Мистър Гарднър сподели с мен, че съжалява, задето Каролайн не е избрала да се присъедини към семенния бизнес. Убеден е, че е много по-умна от Робърт. Много се гордее с нея.

Елизабет трябваше да се съгласи, че младата й братовчедка със сигурност е най-личното дете в семейството. Емили беше прилежна и кротка, с прелестно чувство за хумор, но без редкия чар на по-голямата си сестра, а Робърт, макар и възпитан и симпатичен младеж, не проявяваше ентусиазъм към почти нищо. Отличаваше се с неприятно равнодушие, благодарение на което изглеждаше особено повърхностен. От друга страна, Каролайн правеше всичко с въодушевление — с каквото и да се захванеше, прекрасните й очи заблестяваха, без значение дали събираше подписка, или дарения за бедните. Без съмнение съпругът й имаше голяма полза от обаянието и грацията, които струяха така естествено от нея. Много от младите и амбициозни членове на Парламента биха дали мило и драго да разполагат с такива козове.

Брат й Ричард, който не беше най-големият, но превъзхождаше двете си сестри и по височина, и по тегло, си оставаше непонятен за всички, с изключение на най-близките в семейството. По времето, когато се преместиха в Дарбишър, той беше в интернат и докато по-малкият му брат не стигна по-далеч от Кеймбридж, след което се ориентира към търговията на баща си, Ричард реши, че иска да бъде лекар. Той следваше това свое намерение толкова целеустремено, че завърши обучението си в Единбург с отличие и беше препоръчан от преподавателите си да продължи образованието си в Париж, където скоро постигна желаната цел.

Сега се прибираше у дома с планове да практикува, но не в модерния Лондон или Бат, а в Бирмингам.

— Защо Бирмингам? — попита Елизабет, тъй като знаеше, че леля й се надяваше той да се върне да живее вкъщи и да работи в областта.

— Това беше и моят въпрос, Лизи — отвърна мисис Гарднър, признавайки, че е била разочарована, но синът й вече беше взел решение и отговорът му, който тя извади от кесийката си, и подаде на Елизабет да прочете, изясняваше всичко.

Писмото на Ричард гласеше:

Когато върна писмото, на Елизабет й се стори, че леля й вече е приела, че синът й ще работи където поиска. Беше видимо щастлива, че си идва, и беше благодарна, че засега поне няма намерения да напуска семейния дом. Мисис Гарднър обичаше всичките си деца, но никога не беше имало съмнение, че любимецът й е Ричард. Тя изключително много се гордееше с постиженията му и тъй като беше болезнено толерантна, не можеше да си позволи да критикува решението му дори и ако не го одобряваше.

Елизабет беше убедена, че веднага щом Ричард се върне, майка му ще приеме волята му и ще стане най-големият му защитник.

Няколко дена по-късно Фицуилям и Каролайн бяха на гости в Пембърли за вечеря. Когато Елизабет разказа за плановете на Ричард да работи в Бирмингам, реакцията на Фицуилям беше напълно различна от нейната. Той изтъкна, че Бирмингам, с известното си Политическо обединение за реформа, ръководено от Томас Атуд49, бързо се превръща в център на реформисткото движение.

— Няма по-добро място за работа за такъв умен млад мъж като Ричард. Той не само ще се сближи с много от работниците и семействата им, но и ще разбере проблемите им и ще може да се застъпи за реформи, които ще помогнат да се облекчи теглото им. Повярвай ми, Лизи, те се нуждаят от него много повече, отколкото достопочтените омъжени жени от средната класа в Дарби.

Елизабет не смяташе да остави без отговор тази хаплива забележка и тъкмо щеше да се обади, когато се намеси Каролайн, за да успокои раздразнението й.

— Мила братовчедке Лизи, не го оставяй да се шегува така с теб. Не се ли срамуваш, Фици — смъмри го тя и продължи. — Всъщност той иска да каже, че Ричард е не просто добър лекар, а лекар със съвест и разбиране относно нуждата от промяна в селища като Бирмингам. Той ще може да използва влиянието си сред местните магистрати и членове на Парламента, за да помогне на онези, за които няма кой да се застъпи. Така ли е, Фици?

Галеното обръщение, което никой друг нямаше правото да използва, разведри изражението на Фицуилям и накара Дарси и Елизабет също да се усмихнат. Фицуилям кимна в знак на съгласие, че жена му е права. Освен това тя беше изразила идеите му много по-ясно от него самия. Дарси обаче добави:

— Не се и съмнявам, че Ричард ще работи здравата и ще помага на болните в Бирмингам, нито пък имам колебания относно всеотдайността му към каузата, но не вярвам, че лекарските му умения ще са достатъчни, за да накара магистратите да дадат някакви средства за здравеопазване. Сигурен съм, че те са устояли на всички опити да бъдат убедени да помогнат за подобряването на условията в лечебницата, която осигурява толкова недостатъчни грижи за бедните, както и да дадат средства за разширяването на училищната сграда. Желая му само доброто, но се опасявам, че се изправи пред непосилна задача.

След вечеря разговорът неизбежно се прехвърли върху изборите и обещания законопроект за реформи. Фицуилям беше убеден, че лорд Грей ще удържи на думата си. Дарси обаче не смяташе така. Той изтъкна, че вигите са точно толкова „аристократични“ във възгледите си, колкото и торите.

— Няма голяма разлика помежду им — предупреди той, добавяйки, че вигите са свикнали да следват своя собствен курс.

Фицуилям обаче виждаше надежда в нарастващата зависимост на вигите от новите им поддръжници — средната класа. Те, заедно с образованите хора с различни професии и представителите на академичните кръгове, се бяха обединили за по-голяма сила в борбата за реформа, а той беше убеден, че лорд Грей няма да ги предаде. Посред ескалиращо политическо напрежение, в което Фицуилям и сподвижниците му бяха неизбежно въвлечени, годината наближи своя край. В Лондон бушуваше буря срещу непримиримостта на лордовете от партията на торите към първия законопроект за реформи, представен от лорд Грей и по всяка вероятност се задаваха избори, в които предстоеше да се реши съдбата на реформата.

Шарлот Колинс, която беше длъжна да посети роднините на покойния си съпруг, преди да напусне Кент, пристигна в Пембърли през есента. Изморена от полемиките, Елизабет с радост приветства пристигането на приятелката си, знаейки, че тя е напълно незаинтересована от политиката. Предстояха им приятни разговори за домашни и семейни дела, както в доброто старо време, които според Елизабет със сигурност щяха да разведрят Шарлот.

Тя доведе само двете си по-малки дъщери — Ребека и Амелия-Джейн. Катрин — вече шестнадесетгодишна млада дама, беше поканена да остане в Розингс за Коледа. Тази покана беше привилегия, които Шарлот беше отказала за себе си и останалите момичета, но с радост беше позволила на Катрин да приеме.

— Оценявам предимствата на покровителството на лейди Катрин — обясни тя на Елизабет. — И макар да не можех да го приема за себе си, чувствах, че за Катрин това изживяване ще бъде от голяма полза — тя е разумно момиче и няма да се поддаде на изкушенията. Наясно е, че няма как да се надяваме дори да наподобим начина на живот, който лейди Катрин може да си позволи, и затова ще му се наслаждава, докато има възможност, но, надявам се, без да въздиша по него след това.

Елизабет искрено й съчувстваше.

— Убедена съм, че ще бъде така, Шарлот — каза тя. — Трябва да се гордееш с момичетата си. Не вярвам, че някоя от тях може да се подведе по разточителни демонстрации на богатство, колкото и примамливи да изглеждат.

Шарлот се обърна към приятелката си и се усмихна.

— Така е, Елайза, ти ме познаваш най-добре. Ако ти кажа, че съм отказала щедро предложение от страна на Нейно благородие, защото съм решила че не е правилно да приема платена длъжност в дома й, ще разбереш, че не съм престъпила принципите си заради пари и по-добър живот.

Елизабет беше изненадана и изненадата прерасна в изумление, когато Шарлот поясни, че лейди Катрин й е предложила работа като нейна компаньонка срещу заплащане, което би осигурило годишния й доход, и в допълнение — къща за нея и дъщерите й в границите на имението.

— Беше много щедро предложение, но аз знаех, че не мога да го приема. Бях притеснена, че отказвам — нямах друга възможност пред себе си — продължи тя, усмихвайки се оправдателно. — Казах, че трябва да бъда близо до баща си, който не е в добро здраве, поне докато по-малкият ми брат Франк не се върне от Индия. Нейно благородие не остана доволна. Помоли ме да помисля отново и аз много се опасявах, че съм я разгневила, но тогава тя покани моята Кати да прекара Коледата в Розингс. Предполагам, че и семейство Фицуилям са поканени. Не исках да ядосам Нейно благородие, затова се съгласих веднага.

— А Кати с желание ли остана?

— Да, тя е много зряла за възрастта си, с удоволствие се застоява в музикалния салон и в библиотеката, където й е разрешено да чете и да се упражнява на пианото. Лейди Катрин има голяма слабост към нея и винаги се е интересувала от развитието й.

Елизабет осъзнаваше колко много е коствало на Шарлот да откаже предложението на лейди Катрин — толкова изгодно и примамливо. Когато сервираха чая, към тях се присъединиха Дарси и мисис Гарднър, които поздравиха Шарлот сърдечно и мило. Като им благодари и предаде поздравите на лейди Катрин към племенника й, тя заговори за своите планове за бъдещето. Беше открита и честна, а също така и съобразителна, каквато е била винаги, дори и в дните, когато с Елизабет и Джейн растяха заедно в Меритън. Шарлот говореше спокойно за бъдещето си. Нямаше много възможности пред нея и семейството й. Можеше да отиде при баща си в Лукас Лодж, но това щеше да бъде само временно положение. Брат й Франк се връщаше от Индия през пролетта и смяташе да се жени.

— Няма да има място за две жени в Лукас Лодж — заяви тя тъжно.

На Елизабет й домъчня за нея. Лукас Лодж беше неин дом почти тридесет години, а скоро щеше да бъде чужда там. Шарлот обаче винаги се беше отличавала с трезва преценка и помоли за съвет относно инвестирането на спестяванията на съпруга й в полза на двете й по-малки дъщери. Тя самата можеше да живее спокойно с годишния си доход, но искаше да направи нещо повече с живота си. Беше на четиридесет и три години и в отлично здраве. И можеше да бъде активна, както сама се изразяваше.

— Иска ми се да открия малко училище — каза тя приповдигнато — за млади госпожици, които биха искали да усвоят някои основни тънкости в общуването — обноски, етикет, такива неща.

Елизабет, която не си беше представяла Шарлот в такава светлина, не можа да каже нищо, мисис Гарднър обаче заговори ентусиазирано:

— Мисля, че това е отлична идея, мисис Колинс. За съжаление младите жени днес получават много малко насоки в това отношение, освен ако нямат добра гувернантка или пък близки в съответните социални кръгове. Много семейства, които разполагат с достатъчно средства, нямат на кого да се доверят за обучението на дъщерите си. Вашето малко училище (ако правилно съм разбрала, че ще бъде пансион като този на мисис Бартън в Оксфорд) ще бъде в услуга на една много полезна цел.

— Мислиш ли, че ще има много такива семейства в Меритън, лельо? — попита Елизабет.

— В Меритън — едва ли, но съм сигурна, че много семейства от средните слоеве в Дарби и дори в Кимптън и околността ще приветстват идеята. Връзката Ви с Розингс и най-вече с Пембърли ще бъде приета като сериозно предимство, мисис Колинс — каза тя, а Шарлот се зарадва, че намеренията й бяха срещнали подкрепа.

Дарси, впечатлен от решителността на Шарлот и окуражаващите забележки на мисис Гарднър, дори предложи още на следващия ден да се срещнат с мистър Гарднър, за да обсъдят детайлите.

— Мистър Гарднър без съмнение има изключителен опит и не се съмнявам, че ще Ви даде отлични насоки, мисис Колинс. Бих Ви посъветвал да се консултирате с него, преди да вземете каквито и да било решения.

На следващия ден мисис Гарднър ги покани на вечеря, за да може Шарлот да се консултира със съпруга й. Мистър Гарднър беше почти толкова ентусиазиран, колкото и жена му, но малко по-предпазлив по отношение на инвестирането на средства и наемането на сграда. Той подчерта, че в съседните области и из цяла Средна Англия със сигурност има няколкостотин семейства — на новозамогнали се богаташи, на търговци, на хора с професии, които отчаяно искат да си осигурят място във висшето общество — ако не за себе си, то поне за децата си.

— Като необработени диаманти — вметна той, — с малко шлифоване ще могат да си проправят по-лесно път в обществото. Вашето малко училище, мисис Колинс, и други подобни на него, биха могли да им помогнат за това.

— Вярвате ли, че хората биха плащали, за да бъдат дъщерите им обучавани как да се държат в обществото? — попита Шарлот с известно колебание.

— Мила мисис Колинс, хората биха платили за всичко, ако са убедени в качеството на това, за което плащат. Вашата задача е да ги убедите, че има за какво да дадат парите си, и аз не се съмнявам, че ще успеете — отговори той с обичайната си добронамерена увереност.

Елизабет и Дарси си размениха погледи и в изражението на съпруга си Елизабет забеляза причината, заради която между двамата мъже процъфтяваше толкова стабилно приятелство. Безрезервната откритост и честност на чичо й, съчетани с пълната липса на надменност и егоизъм, бяха привлекли вниманието на Дарси още в началото на познанството им отпреди много години и от тогава до днес връзката им продължаваше да става все по-здрава. Дарси изпитваше огромен респект и привързаност към мистър и мисис Гарднър и сега ясно си пролича защо беше така.

Загрижеността и интересът, с които те подкрепиха плановете на Шарлот не само за нейното бъдеще, но и за бъдещето на дъщерите й, бяха неизмерими. Тя получи обещание, че ще й бъде оказана помощ за намирането на подходящ имот, който да наеме — в Кимптън или отвъд границата на графството, в Нотингамшър. Мистър Гарднър — напредничав и трезвомислещ мъж, беше изпълнен с възхищение към куража и решителността на мисис Колинс и заяви, че с радост ще й съдейства по всякакъв възможен начин. Шарлот беше истински признателна и благодари на всички за помощта и съветите, особено на мистър Дарси и на семейство Гарднър. Сигурна беше, че без тяхната помощ едва ли щеше да постигне много.

Когато седмица по-късно тя замина, за да гостува на баща си за Коледа, дъщеря й, Ребека, остана в Пембърли. Тя беше на същата възраст като Касандра и малко по-малка от Емили. Между трите се беше породило толкова близко приятелство, че вероятно след десет години щяха да бъдат също толкова близки, колкото майките им една с друга.

Изпращайки отдалечаващата се карета с майка й и Амелия-Джейн, Ребека отбеляза с уверен глас:

— Амелия-Джейн все още има нужда да се грижат за нея. Мисля, че мама знае, че аз вече съм достатъчно голяма, за да мога да остана сама.

Елизабет се усмихна и я прегърна.

— Разбира се, че знае, но ти, Беки, не бива да забравяш, че тук не си сама — имаш всички нас до себе си.

Вътре в себе си тя знаеше точно какво имаше предвид детето. Болезнено наясно с положението, в което се бяха оказали, откакто баща им беше починал, двете по-големи момичета бяха разбрали, че трябва да започнат да разчитат на собствените си сили. В лицето на майка си те имаха много добър пример и нямаше съмнение, че Ребека е решена да се равнява по него.

Ричард Гарднър пристигна у дома си навреме за Коледа. С него беше и приятелят му Пол Антоан — млад мъж с образцови обноски и изтънчен европейски чар, какъвто не се срещаше често в Дарбишър. Семейство Гарднър, които познаваха много семейства, емигрирали в Лондон по време и след годините на войната, го посрещнаха топло и незабавно го представиха на семейството и приятелите си.

Въпреки специалното внимание към Ричард — сега напълно подготвен и правоспособен лекар, дамите — и стари, и млади — бяха по-заинтригувани от приятеля му. Той се отличаваше с доста приятна външност, макар да не притежаваше мъжествената красота на Ричард. Имаше изтънчени черти и особено изразително лице, живи очи и тъмна коса. Гласът и обноските му бяха безупречни, но без да изглеждат изкуствени, и когато беше в компания — на вечеря, или на карти, — разговорът с него течеше толкова естествено, че всички се чувстваха прекрасно в компанията му. След като мосю Антоан се запозна с по-голяма част от приятелския кръг на семейство Гарднър, всички бяха единодушни, че той е един от най-приятните млади мъже, които са срещали от години насам. Част от очарованието му идваше от очевидното му нехайство, че е харесван. Никога не беше обичал да привлича и да изисква внимание, но винаги отвръщаше подобаващо, когато получеше подобно отношение.

Емили Гарднър, която правеше компания на Пол Антоан и го придружаваше на социални събития, винаги когато брат й беше зает, го намираше за много приятен събеседник и с удоволствие се стараеше да намира интересни занимания и места, които да посещават, когато бяха заедно. Присъщата му любознателност и нейната отзивчивост се допълваха естествено и те общуваха помежду си с лекота. Когато тя го доведе в Пембърли и го разведоха из къщата и градината, той остана запленен, след което помоли да му позволят да се върне и да разгледа отново библиотеката, която беше, разбира се, любимата част от имението на Емили.

Тъй като Джеймс Кортни, студентът по теология, се беше върнал за ваканцията в Оксфорд, Емили помоли за разрешение Пол Антоан да прекарва известно време в библиотеката, за което той беше наистина много благодарен. За Емили това беше специално удоволствие, тъй като страстта й към библиотеката и колекцията от произведения на изкуството в Пембърли се увеличаваше всеки път, щом влезеше там. Когато се оказа, че мосю Антоан е ревностен любител на изкуството и притежава талант за рисуване, Емили искрено се зарадва и му обеща, че напролет ще му покаже най-красивите места ся имението Пембърли, за да може да рисува каквото пожелае.

Когато на Коледа семействата се събраха в Пембърли, Джейн, винаги много чувствителна към витаещата във въздуха романтика, забеляза, че мосю Антоан, чиято външност и обноски тя смяташе за безукорни, и мис Емили Гарднър прекараха почти цялата вечер заедно и танцуваха един с друг по-често от всяка друга двойка.

Предупреждавайки сестра си да не прави прибързани изводи, Елизабет се съгласи, че наистина е така. Европейските танци като валса бяха навлезли в балните зали в Англия отдавна, но, макар да бяха популярни в Лондон, в провинцията беше различно. Ричард, прекарал две години в Париж, беше доста добър танцьор, докато, изненадващо, Пол Антоан изглеждаше по-малко уверен и трябваше да го убеждават да се включи в танците. Когато склони обаче, се оказа, че танцува безупречно — движеше се с такава лекота, че всяка млада дама се надяваше да покани нея за следващия танц. Той обаче държеше да бъде признателен гост и преди да се приближи към която и да е друга дама, танцува най-напред с Елизабет, мисис Гарднър, Каролайн и Емили.

До края на вечерта Джейн остана развълнувана от изгледите за развитие на една истинска романтична връзка, но Елизабет не беше толкова сигурна. Тя също беше наблюдавала двойката и макар да нямаше съмнение, че на Емили й беше много приятно, отношенията им като че ли си оставаха в рамките на едно много приятно приятелство. Елизабет сподели това със сестра си.

— Все още не мога да разбера нищо. Или Емили е много предпазлива, или не се интересува от него като обект на специални чувствата — каза тя объркана.

Джейн се усмихна.

— Не вярвам да е последното, Лизи. Той е толкова привлекателен младеж. Колкото до това дали е предпазлива, ако не внимава, може да се окаже в опасност да разбие сърцето му. Честно, Лизи, момчето изглежда вече дълбоко влюбено в нея.

Емили Гарднър съвсем не знаеше как да опише чувствата си към мосю Антоан. Това беше първият път, в който проявяваше интерес към някого от приятелите на брат си, въпреки че беше срещала много от тях, когато той беше в колежа. Пол Антоан се различаваше от тях в много отношения. Беше французин, или поне наполовина французин, което означаваше, че по традиция притежаваше вродена галантност към всички жени, млади или стари. Тя беше забелязала с одобрение искреното удоволствие, което той явно изпитваше, когато разговаряше с майка й или с братовчедките й по време на вечеря. Дори когато наоколо имаше няколко по-млади жени, той не показваше никакво особено предпочитание към тях.

Емили беше забелязала, че в тези случаи той обикновено се приближаваше до нея и когато се разхождаха навън, съвсем естествено тръгваше в крачка с нея, но отдаваше това по-скоро на приятелството, което се беше развило помежду им, отколкото на някакво специално отношение от негова страна. Когато й направи комплимент за майсторското изпълнение на едно сложно произведение, което я беше помолил да му изсвири веднъж в музикалния салон в Пембърли, на нея й стана много приятно, но си каза, че който и да й беше отправил подобна похвала, би се почувствала по същия начин.

Не отричаше, че той притежава качества, на които тя се възхищаваше. За първи път можеше да разговаря с мъж, който я приемаше като равна, а не просто като партньорка в танците и забавите или като представителна жена, с която да се появи в театъра. Той се беше оказал искрено заинтересован от мнението й по много въпроси, а освен това имаше и свое мнение, което споделяше с нея точно по същия начин, по който би го споделил с брат й или с баща й.

За Емили, която беше запозната със сегрегацията на жените по-скоро в социален аспект, това беше приятно ново преживяване и тя му се наслаждаваше. Също така беше напълно в неведение, че от няколко седмици приятелството им е обект на наблюдение от страна на общите им приятели и членовете на нейното семейство. Ако се беше вгледала по-внимателно щеше да остане изненадана, защото макар в съзнанието й да имаше само чиста наслада от едно приятелство, такова приятелство тя никога преди не беше споделяла с никой от младите мъже, които познаваше.

Глава седемнадесетаЗа свободата на народа

Петнадесетте месеца на бурна политическа агитация донесоха вълна от социални промени, която заля Англия и промени живота на много от хората в нея. След исторически избори, които дадоха на вигите неоспоримо мнозинство в Камарата на общините, лорд Грей удържа на думата си, прокарвайки своя Законопроект за реформа в противовес на организираната опозиция на Камарата на лордовете. Те забавиха приемането му, като заговорничеха помежду си и от време на време дори с хората на краля и стигнаха до там, че почти разрушиха избраното правителство.

Кралят отначало се колебаеше, но след една горчива зима на недоволство, през която народният гняв и безредици доведоха Британия до ръба на катастрофа, осъзна, че парламентарната реформа е оправдана, ако нацията бъде удържана в цялост. След няколко седмици на колебания и много машинации Камарата на лордовете се огъна и сякаш голяма въздишка на облекчение се отприщи навред из страната.

Фицуилям и Каролайн бяха в Лондон през последните смутни дни. Когато всичко свърши, те се върнаха у дома като от битка, носейки своя трофей — копие от Закона, обявен за съвременната Магна Харта50. И заявиха, че отхвърлянето на старата система за гласуване с фиктивни гласове е равносилно на победа за народа, чиито протести са принудили краля и хората му да се вслушат в народния глас.

Мисис Гарднър, която се беше грижила за двете си обични внучета Изабела и Едуард, докато родителите им бяха в Лондон, попита дали след като сега всичко вече е свършило, ще си вземат почивка.

— Не е свършило — каза Фицуилям за нейна изненада. — Всъщност това е само началото. Сега имаме реформиран Парламент, трябва да продължим да настояваме за разширяването на избирателните права и за премахване на робството.

Каролайн също го подкрепи.

— И няма да свърши, докато във фабриките и мините продължават да работят малки деца, мамо. Дала съм обет да подкрепя тяхната борба.

Мисис Гарднър се съгласи, че експлоатацията на деца е отвратителна практика, но за съжаление нито тя, нито съпругът й могат да видят някаква възможност за промяна — след като вече индустриалците имат повече, а не по-малко сила в Камарата на общините, те едва ли ще допуснат да бъдат приети закони за забрана на детския труд, които биха попречили на печалбата им. Но Каролайн, както винаги, не се обезсърчаваше лесно и беше решена да започне кампания за „извеждане на децата от мините и пращането им в училите“.

Фицуилям разкри, че Каролайн вече се с възползвала от възможността да се срещне по тези въпроси с влиятелния лорд Алтроп, който, макар и първоначално изненадан от исканията й, я беше уверил, че интересите на децата са на първа позиция в плановите му. Обещал беше, че това е въпрос, който лично той ще повдигне много скоро, посредством закон за регламентиране на работното време и условията на труд във фабриките.

Фицуилям отначало бил изненадан, когато тя му казала за разговора си с лорд Алтроп, но скоро й повярвал, когато той лично го поздравил за интелигентността и чара на жена му. Очевидно нейната смелост в полза на социалните промени съвсем не беше навредила на съпруга й. Дарси и Елизабет чуха историята от мистър и мисис Гарднър, когато заедно с Бингли и Джейн вечеряха в Пембърли следващата събота.

— Да не повярваш — каза мисис Гарднър, — но Каролайн въобще не е била притеснена от този голям човек. Чувствала е, че той, като едни от най-влиятелните и способни членове на Парламента, със сигурност би бил най-подходящият, който може да се застъпи за такава важна кауза.

Джейн и Елизабет възкликнаха с недоверие, но Дарси се усмихна и каза:

— Разбира се, че е постъпила правилно. Да не би да е по-добре да излее душата си пред някой никому неизвестен човечец с малко или никакво влияние в кабинета!

Той припомни на Елизабет, че беше предрекъл, че с Каролайн до себе си Фицуилям ще стигна далече. Бингли се съгласи, като добави:

— С този чар не би могла да засегне никого, както би се случило, ако някой друг, дори и не толкова прям, колкото Каролайн, направи опит за такова застъпничество.

Мистър Гарднър, който едва успяваше да прикрие гордостта си от младата си дъщеря, се намеси лаконично, за да изтъкне, че никой, който познава Каролайн, не би се усъмнил в искрената й всеотдайност, когато има пред себе си ясна цел.

— Вярвате ли, че може да устои на прищевките на политическия живот? — запита Елизабет.

Дарси отвърна:

— Тук не става въпрос само за смелост. Не вярвам, че тя може да бъде толкова безпричинно смела заради мъжа си, е, поне не повече, отколкото е той самият. Всеки път, когато говоря с нея, не мога да не чувствам, че Каролайн иска да промени света. Вижда несправедливост и иска да направи нещо, независимо дали става въпрос за децата на бедните, които са принудени да работят във фабриките и да останат неуки, или за възрастните вдовици, които няма къде да отидат, освен в приют за бедни, след като цял живот са се трудили в услуга на някого. Уверен съм, че тя вижда начини, чрез които да привлече вниманието към тези проблеми и в нашата община. Това вероятно няма как да навреди на репутацията на Фицуилям.

Мистър Гарднър се съгласи, но жена му изрази надежда, че дъщеря им няма да се съсипе от политическа работа.

— Виждам я с едното дете на ръце и с друго до полата й, говореща търпеливо на всеки, който е готов да слуша за злините на детския труд. Знам, че има неизчерпаема енергия, но се опасявам, че работи твърде много — каза тя с майчинска загриженост.

Това, което никой не подозираше обаче, беше, че единственото нещо, което можеше да забави Каролайн, предстоеше да бъде обявено на семейството. Тя го беше пазила в тайна през последните няколко седмици.

През лятото на 1833 г. Каролайн очакваше да се роди третото й дете и с типичната си всеотдайност тя щеше да насочи всичките си усилия към това да бъде любяща майка по същия начин, както и с двете по-големи деца. Когато следващата неделя мисис Гарднър научи новината, беше толкова щастлива, че нареди да докарат каретата и замина за Пембърли заедно с Емили, където можа да съобщи новината едновременно и на Елизабет, и на Джейн. Съпрузите на сестрите бяха излезли да пояздят, а те се бяха отдали на любимото си занимание — да си спомнят за миналото и да правят планове за бъдещето. Неочакваната поява на мисис Гарднър добави единствения липсващ компонент в разговора — ведрото настроение и мъдрите съвети на любимата им леля. Новината, която тя донесе, повдигна духа на всички още повече.

На чай в личната дневна на Елизабет те си спомниха многото случаи, когато бяха разговаряли така, и се удивиха на начина, по който винаги бяха стигали до хармония и единомислие, вместо до разногласия.

— Никога не сме си разменили дори една груба дума — каза Джейн, отправяйки се към малката си дъщеря Луиза, която се чуваше да недоволства шумно откъм детската стая.

Елизабет се усмихна и погледът й срещна този на леля и, която възрази:

— Мила Джейн, не мога да повярвам, че ти някога би разменила груба дума с когото и да било, да не говорим за сестра ти или за мен.

Бракът не беше променил Джейн. Останала си беше все така мила и търпелива (дори прекалено), затова и децата й, което тя изключително много обичаше, винаги успяваха да наложат своето. Мисис Бенет често я предупреждаваше, че може да ги разглези, но такава опасност нямаше и трите приличаха твърде много на родителите си по характер. А освен това имаха и безценното предимство да бъдат деца на един щастлив брак.

Елизабет често казваше, че няма късмета на сестра си, тъй като нейните деца не бяха толкова хрисими, колкото тези на Джейн. Тъй като и двамата им родители бяха достатъчно свободолюбиви, не беше изненадващо, че децата им също бяха наследили това качество. Що се отнасяше до образованието им, Елизабет въобще не беше сполучила да зададе посока на живота им по свое усмотрение. Шестнадесетгодишната Касандра категорично беше отказала да замине да учи в Оксфорд, доволна да бъде обучавана от гувернантката на Джорджиана; напълно се бяха провалили и усилията й да накара Уилям, който беше почти на петнадесет, да отиде в интерната в Лондон, избран от семейство Бингли за братовчед му Джонатан. Дарси се беше опитал да проведе строг разговор с младия Уилям и да изиска да учи там или най-малкото да опита да изкара една година в колеж, преда напълно да се откаже, но нямаше никакъв успех, защото вече беше отстъпил пред Касандра.

— Ако Каси не трябва да замине да учи, защо да го правя аз? — с основание беше попитал Уилям, изтъквайки, че се справя прекрасно с частния си учител и въобще не смята, че училището на Джон ще му даде нещо добро. — Не искам да бъда принуждаван да спазвам военна дисциплина и да участвам в глупави игри. По-скоро бих учил музика и литература с мистър Кларк и бих яздил, или пък бих играл крикет в Дарбишър, отколкото да отида в пансион в Лондон.

Той беше толкова категоричен, че баща му, който ненавиждаше деспотизма в насилието в отношенията, нито можеше да му заповяда да отиде, нито имаше основания да промени решението му. Елизабет беше разстроена, че и двете й деца отказват да правят каквото тя очакваше от тях, но и тя като Дарси не желаеше да се стига до конфликт, който по-скоро би влошил нещата, отколкото да помогне.

Истина беше, че Касандра беше успяла да убеди баща си обучението й да не бъде усложнявано в девическото училище на миене Бакстър. Вече шестнадесетгодишна, тя се беше превърнала изключително интелигентна и начетена млада дама със собствено мнение и голям потенциал да конкурира остроумния език на майка си.

— Наистина, мамо, не вярвам да има нещо, което да мога да добавя към знанията си, ако престоя година или две в пансиона на мисис Бакстър. Ако за в бъдеще искаш да прекарам известно време в Оксфорд, бих предпочела да приема поканата на леля Джорджиана да й гостувам. Те двамата с мистър Грантли биха били далеч по-добра компания от мисис Бакстър. От тях мога да науча толкова повече! Не си ли съгласна?

Елизабет не можеше да не се съгласи. Опитите й да убеди дъщеря си, че има какво да се научи в един пансион, бяха напълно безнадеждни и Касандра отвърна с коварно предложение, което изненада майка и дори още повече.

— Знам какво би ми харесало най-много! — заяви тя и преди някой да може да си поеме дъх, продължи. — С удоволствие бих се научила как да пазарувам, да готвя и да въртя домакинство като леля Гарднър. Ричард казва, че тя няма равна, Емили също. Това вече би било нещо наистина полезно за една съвременна млада дама, не си ли съгласна, мамо?

Примамливата логика на аргумента й, в съчетание със съвършената невинност на изражението й, докато се опитваше да убеди майка си и леля си, беше обезоръжаваща. Елизабет се поколеба, но мисис Гарднър, която изпитваше безрезервна обич към децата на племенницата си, беше толкова поласкана, че чак не й се вярваше. Предвкусвайки успеха, Касандра продължи да упорства, обръщайки се към мисис Гарднър с големите си тъмни очи и ангелската си усмивка:

— Ще ме научиш ли, лельо?

— Разбира се, но майка ти и баща ти… — не можа да продължи, защото Касандра се хвърли да прегърне първо мисис Гарднър, а после и майка си, след което заяви категорично.

— Тогава вече е решено. Достатъчно ми е близо, за да идвам с коня си, а ако вали, може да пращаш каретата да ме вземе или пък ще оставам да преспя. О, нямам търпение да кажа на Уилям. Радвам се, че той няма да ходи в интерната, мамо — щеше да е толкова нещастен и аз щях да се чувствам толкова виновна! — Заяви тя и излезе с танцова стъпка от стаята, след което продължи надолу по дългия коридор, търсейки брат си.

Елизабет поклати глава, не знаейки какво да каже. Джейн си замълча, за да не каже нещо, което би обидило сестра й. Само леля й беше подготвена да говори, но беше толкова пристрастна към Касандра, че не можеше да направи нищо повече, освен да предложи малко утеха на Елизабет:

— Лизи, мила, не бива да се тревожиш. Знам, че моята Каролайн и Емили научиха много при мисис Бакстър, но не забравяй, че те нямаха основата, която вие с мистър Дарси сте дали на Каси тук в Пембърли. Ние живеехме в Чийпсайд, и с чичо ти чувствахме, че момичетата трябва да излязат в малко по-културна среда за година-две. Каси е съвсем права, като изтъква, че би било по-добре да отиде при Джорджиана в Оксфорд — тя е образована жена и изключително съвестен преподавател, но тъй като познавам Каси, мога да предположа, че за не повече от седмица вече ще се е отегчила сериозно.

Джейн охотно я подкрепи и Елизабет трябваше да се съгласи, че дъщеря й ще направи каквото сметне за добре.

— Наистина ли смяташ да я учиш да готви и да ръководи домакинство? — попита тя, а леля й се засмя:

— Така мисля и ми се струва, че ще й хареса — каза тя, без да бъде съвсем наясно как точно ще организира нещата вкъщи, за да настани Каси, но Емили й се притече на помощ.

— Тъй като аз съм тук, в Пембърли, през по-голямата част от седмицата, Каси може да ползва моята стая винаги когато идва — предложи Емили, която досега не беше вземала отношение по въпроса.

— Сигурна ли си, че няма да те притеснява? — попил Елизабет, обезпокоена да не би плановете на Касандра да объркат ежедневието на семейство Гарднър.

Емил и я увери, че с радост ще предостави стаята си на Касандра. Самата тя имаше на разположение няколко чудесни стаи в Пембърли точно срещу учебния кабинет, където даваше уроци на Уилям и на Касандра, когато бяха малки. Там обичаше да се усамотява. Водеше динамичен живот — работеше в библиотеката и в музикалния салон и преподаваше на децата в началното училище на Кити. Ходеше до Ламбтън всяка събота и се връщаше в Пембърли в понеделник. Тази организация се оказваше доста удобна за всички.

Междувременно животът на другите членове от семейството също се беше променил. Робърт Гарднър се беше установил почти за постоянно в Лондон, където се беше заел да следи правните въпроси в търговските дела на баща си. Робърт беше пожелал да учи право. Съмнявайки се, че синът му ще има волята да отдели нужното внимание на търговията, мистър Гарднър наскоро беше наел един много способен сътрудник. Което означаваше, че Робърт можеше да отдели повече време на образованието си, но сведенията, които идваха от Лондон, не предполагаха, че хвърля сериозни усилия в учението.

Ричард, от друга страна, успешно беше преминал през тежък курс по медицина първо в Единбург, а след това и в Париж, след което беше започнал практика в един район на Бирмингам, който отчайващо се нуждаеше от услугите му. С помощта на приятеля си Пол Антоан той беше обзавел скромна приемна и беше закачил табелка с името и специалността си отпред. Пациенти имаше предостатъчно — от възрастни мъже и жени, страдащи от пристъпи на треска или плеврит, до пеленачета с круп или ангина — всички идващи с надеждата, че ще бъдат излекувани от новия доктор. Докторът, на чието място беше дошъл, беше работил само два дена от седмицата в общинската лечебница и Ричард с радост беше приел работата. Скоро обаче беше разбрал, че пациентите, които трябва да бъдат ни — и в лечебницата, и в приемната му, са два пъти повече. Често работеше до късно и се прибираше в квартирата, която бяха наели в града, без да вечеря.

Когато мисис Гарднър разбра, реши, че това не може да продължава повече.

— Ако не се храниш както трябва, скоро и ти ще имаш нужда от лекар — заяви тя и се зае да организира пътуване до Бирмингам за себе си, Емили и мистър Гарднър, за да сложи нещата в ред.

Първата стъпка беше да им намери по-добро жилище — не стая под наем, а истински дом. Един познат на мистър Гарднър от търговските среди имаше възможност да предостави няколко стаи и дневна в собствената си къща. След като ги огледаха и одобриха, се уговориха и за подсигуряването на храна. Когато Ричард и Пол се прибраха вечерта, останаха истински изненадани от жилището си — с нови завеси и разпален огън в камината.

— Почти като у дома е — каза Ричард, — само дето е в Бирмингам.

След като изтръгнаха няколко обещания от тях, включително и това да си идват вкъщи на всеки две седмици, семейство Гарднър си заминаха.

Забелязала колко по-слаб и блед е станал Пол, Емили изрази надежда, че не се претоварва. Майка й и баща й си размениха бързи погледи и мисис Гарднър призна, че тя също е забелязала бледността му, но я е отдала на все още студеното време в Бирмингам.

— Сигурна съм, че страните му ще си върнат свежестта през пролетта — рече тя и тъй като Емили не каза нищо, родителите й решиха, че е съгласна.

Всъщност не беше, но не го показа, решена да поговори с брат си при следващото му идване у дома.

Благодарение на постоянната подкрепа на семейство Гарднър и на съветите на Елизабет и Емили, Шарлот Колинс нае една скромна къща и Мансфийлд, графство Нотингамшър. Разположена в приятна местност в близост до имението на наемодателя й лорд Мансфийлд, къщата беше идеална за целта й. Със съдействието на мисис Гарднър и съпруга й, Шарлот можа да се запознае с няколко семейства от околността, което събуди голям интерес и накрая пет млади момичета изявиха желание да се присъединят към начинанието й.

Дали то щеше да има успех, предстоеше да се разбере в бъдеще, но тя с положителност не си спести нито едно от нужните усилия. Можеше да разчита на помощта на дъщеря си Ребека, която имаше пристрастия към литературата, и на младата Емили Гарднър, а когато Елизабет предложи да се организира посещение в Пембърли със следобеден чай за младите дами, Шарлот беше във възторг.

— Ще бъде още по-интересно, Лизи — вън от близкия ти кръг роднини и приятели, малко са онези, които могат да имат такава прекрасна възможност да видят Пембърли и да пият чай в градината му — каза тя с голямо задоволство.

Междувременно, с помощта на мистър и мисис Дарси, мистър и мисис Гарднър и съответните енорийски съвети, в Пембърли и Кимптън бяха основани две начални училища. Липсата на подкрепа от страна на властите и в двата случая беше критикувана от Фицуилям като позор за държавата и от позицията си на представител на областта в Парламента, той се зарече да отнесе проблема до Уестминстър. Редакторът на „Матлок Ривю“ написа поредния красноречив материал относно нуждата от държавна образователна система, който за пореден път остана без ответна реакция. Все още нямаше политическа воля в защита на каузата за образованието на децата на бедните.

Раждането на детето на Каролайн — момченце, което нарекоха Дейвид, се превърна в празник за цялата фамилия, а за кръщенето му в малката църква дойде цялото село. Всички се гордееха с новия член на своята общност и със семейството му. С честността си и отдадеността си на идеята за реформа Фицуилям беше убедил много от онези, които все още не се ползваха с избирателно право (тъй като не бяха нито земевладелци, нито представители на средната класа), че безпрекословно защитава тяхната позиция. А това, че в отношението си към обикновените отрудени хора съпругата му беше също толкова естествена и непринудена, колкото и в отношението си към богатите и известните, допринасяше още повече за добронамереността им.

Страната влезе и нова епоха с ново управление и животът на семействата в Дарбишър сякаш също пое в нова посока. На хоризонта се събираха буреносни облаци, но все още никой не подозираше за тях. Мистър и мисис Гарднър бяха толкова горди с децата и внуците си, че не можеха да приемат, че някое от тях може да им донесе разочарование. И въпреки това отсъствието на най-малкия им син Робърт от повечето семейни събирания даваше повод за известни коментари, от които майка му много страдаше. Тъй като нямаше представа за сериозността на проблемите му, когато пристигна писмо от сътрудника на мистър Гарднър и той реши да замине за Лондон за няколко дена, тя се надяваше, че каквито и да са причините за неприятностите на сина й, съпругът й ще успее лесно да се справи с тях. Когато се върна обаче, новините, които донесе, съвсем не бяха добри и дори той, обикновено ведър и оптимистично настроен, мрачно беше свъсил чело.

След вечеря, когато нямаше слуги наблизо, мистър Гарднър разкри, че младият Робърт е в беда.

— Задлъжнял е и не може да плати на кредиторите си — каза той и с мъка в гласа и в погледа поясни подробностите около проблемите, в които беше затънал синът им: — Оказва се, че е попаднал в компанията на безпътен и безотговорен човек. От няколко от познатите му успях да разбера, че е дал на заем голяма сума на някакъв приятел, който натрупал дългове в игри на покер.

Но виждайки ужасения поглед на съпругата си, побърза да допълни:

— Не, не, мила, не е това, което си мислиш — самият Робърт не играе покер, но явно се е сближил с някои особено неприятни типове, които играят, и те са се възползвали от него.

Въпреки утешителните му думи, мисис Гарднър беше толкова разстроена, че не можа да каже нищо. Когато проговори звучеше напълно объркана:

— А сега какво ще правим? Как ще го намерим, какво ще стане с него?

Мистър Гарднър я прекъсна:

— Първо трябва да го открием. Поразпитах тук-там, а се надявам и Фицуилям да помогне. Той познава Лондон доста добре. После ще се наложи да разбера каква сума дължи и на кой? Явно са много пари, иначе щеше да се обърне към нас. Накрая остава да намеря парите и да го отърва от кошмарния му дълг.

— Но, Едуард, ако наистина са толкова много тези пари, как ще ги намерим? — възкликна мисис Гарднър развълнувано.

Той не пожела да навлиза в подробности.

— Довери ми се, любов моя, щом разберем как точно стоят нещата, ще ти обясня всичко. Междувременно трябва да се срещна с Фицуилям, след което отивам до Пембърли, за да говоря с мистър Дарси.

— Мистър Дарси! Нужно ли е и той да знае за всичките ни проблеми? — възрази съпругата му, притеснена за реакцията на мистър Дарси.

— Нужно е — партньори сме и ако се налага да предприемам нещо, заради което може да се оттегля от общите ни дела за известно време, партньорът ми има право да знае причината. А освен това, мила — добави той, — аз особено ценя съветите му.

На мисис Гарднър й хрумна, че може да отиде с него, но бързо се разколеба. Той се върна много късно, придружен от двама коняри от Пембърли, Дарси беше настоял да тръгнат с него, като беше подчертал, че времената са несигурни и не е разумно да се поемат рискове. Мисис Гарднър изтича да го посрещне и виждайки колко изтощен изглежда, едва не се разплака. Но когато й обясни какви са плановете им, се поуспокои и се довери на неговата преценка.

На следващата сутрин мистър Дарси дойде в Ламбтън. Фицуилям вече беше пристигнал. Без никакво отлагане тримата потеглиха с каретата на мистър Гарднър. Мисис Гарднър, която не беше слязла долу, а ги наблюдаваше от прозореца на горния етаж, усети как очите й се наливат със сълзи. Това, че едно от децата й, дори невзрачният, свит Робърт, можеше да причини толкова неприятности, беше достатъчно да разбие сърцето й. И все пак мистър Гарднър беше убеден, че Робърт не е направил нищо недостойно. Нямаше никакъв намек за незаконно присвояване или за непочтени намерения — просто едно необмислено вземане-даване, от което нямаше измъкване. Най-трудно й беше да понесе несигурността. Само да имаше някого, с когото да сподели опасенията си! Запита се дали да не вземе двуколката и да отиде до Пембърли.

Докато все още се колебаеше, скоро след закуска (от която хапна съвсем малко) желанието й се сбъдна. Звукът от приближаващи колела по алеята я накара да изтича до прозореца, откъдето, за своя най-голяма радост, види Елизабет, която слизаше от една от малките карети на Пембърли. Мисис Гарднър се завтече към входа и едва дочакала племенницата й да влезе, се хвърли в обятията й.

— О, Лизи, само да знаеш как копнеех да те видя!

След като се прегърнаха отново, лелята и племенницата седнаха да пийнат по чаша чай, а после се оттеглиха в стаята на мисис Гарднър, за да поговорят насаме. Елизабет не беше разбрала нищо друго, освен че Робърт има „финансови проблеми“ и че Дарси и чичо й са заминали за Лондон, за да му помогнат. Когато леля й, й разказа всичко, което й беше известно, Елизабет остана напълно потресена.

— А знае ли се от кого е заел парите Робърт и заради кого? — попита тя.

Леля й не знаеше. Знаеше само, че го е направил, за да помогне на приятел да плати дълговете си от залози на покер. Спомнила си мрачните дни на бягството на Лидия, Елизабет се замисли как събитията се повтарят.

— Едно поне е сигурно, Лизи — че Робърт не е злоупотребил с Компанията. Чичо ти ми каза, че се е срещнал с мистър Бартоломю и той го е уверил, че Робърт не е теглил никакви пари, с изключение на месечната си издръжка.

Леля й все още беше твърде разстроена и Елизабет се опита да я успокои.

— Не трябва да се тревожиш толкова, мила лельо, сигурна съм, че Дарси и чичо ще открият Робърт и ще намерят разрешение на тази ужасна ситуация. Не мога да приема, че Робърт съзнателно би се заплел в такива проблеми. Сигурна съм, че е бил измамен.

Всяко споменаване на Робърт и на положението, в което беше изпаднал, беше като удар с нож в сърцето на леля й. Елизабет реши да я изведе да се поразходят с каретата. На нея самата това винаги й помагаше и сега се постара да убеди леда си, че и тя ще се почувства по-добре.

Пропътували бяха много мили, когато и двете усетиха, че са вече уморени и жадни. Спряха за сянка и отмора в странноприемницата в Ламбтън, с която ги свързваха много щастливи спомени. Възползвайки се от гостоприемството й, прекараха там един спокоен следобед, през който Елизабет успя да накара леля си да приеме нещата такива, каквито са, което я поуспокои и й вдъхна увереност, че Робърт ще бъде намерен и кредиторите ще го оставят на мира. Важното беше да знаят къде да търсят, а с помощта на Дарси и Фицуилям задачата на мистър Гарднър вече съвсем не беше толкова трудна. Когато позахладня, се върнаха в Оукли, където завариха една от каретите на Пембърли. Емили беше дошла за Елизабет, Уилям внезапно се беше почувствал зле и мисис Ренълдс беше изпратила да доведат доктора. Елизабет незабавно потегли обратно за Пембърли, а мисис Гарднър тръгна с нея, решена да остане за през нощта. За щастие неразположението на Уилям се оказа не животозастрашаващо заболяване, а остро стомашно разстройство; при напредващата от северозапад лятна буря и нахлуващите откъм Пийк дистрикт облаци обаче Елизабет беше истински доволна, че е у дома.

Мистър Гарднър и Дарси се върнаха късно на следващия ден, докато Фицуилям беше останал в Лондон при Робърт. Макар новините, които донесоха, да не бяха изцяло лоши, не успяха да зарадват много горката мисис Гарднър, която беше прекарала тежка нощ под надзора на Емили и Елизабет — и те самите изтощени от тревога и липса на сън. По-късно, след като се нахраниха, мистър Гарднър, с натежал от тъга глас, подробно описа действията, които бяха предприели. Мистър Бартоломю се беше свързал с Робърт и след като го беше уверил, че баща му не е разгневен от поведението му, а по-скоро иска да му помогне да се измъкне от безизходното положение, в което се намира, той сам беше дошъл при тях. Посъветван от мистър Бартоломю и от адвоката на мистър Гарднър, че най-добре ще бъде да сподели проблемите си открито, той най-сетне беше признал какво се е случило.

Преди една година Робърт имал шанса да се сближи с виконт Линдзи — един от тримата синове на известно семейство в града, чиято привлекателна сестра явно имала симпатии към него. Благодарение на тях Робърт влязъл в социални кръгове, до които никога преди не бил имал достъп, но скоро се почувствал не на място. В усилията си да угоди на приятеля си и да задържи симпатиите на очарователната му сестра, Робърт му заел пари, за да плати няколко дребни дълга. В началото получил парете си обратно, тъй като виконт Линдзи спечелил на бакара51 и на рулетка, след няколко месеца обаче му била поискана сума, която далеч не съответствала на скромните му възможности. Изнуден от приятеля си и сърцераздирателните молби на сестра му, той използвал връзките на баща си, за да вземе пари на заем, които предал в някакъв клуб в присъствието на двама познати. От тогава повече нито видял, нито чул за виконта и хубавата му сестра. Притиснат да върне парите и нямайки към кого да се обърне, Робърт заложил повечето от вещите си, за да плати част от дълга си и напуснал квартирата си. Наясно с проблемите, които щял да причини на семейството си, и с последващите вреди, които можел да нанесе върху делата на баща си, младежът, чиято вина била следствие по-скоро от слабост, отколкото от престъпни помисли, започнал да се укрива.

След тревожните вести от мистър Бартоломю мистър Гарднър най-сетне беше заминал за Лондон, за да провери какво се случва, и така всичко беше излязло наяве.

— И сега какво ще стане с Робърт? — попита майка му, безсилна да сдържи сълзите си.

Мистър Гарднър продължи, обяснявайки, че дългът е изплатен и грабителството на виконта и неговата шайка са предадени в ръцете на адвокатите.

— Що се отнася до Робърт, той искрено съжалява за проблемите, които е причинил. Срамува се да се върне у дома при нас и затова ще остане в града с Фицуилям, а когато всичко бъде готово, ще замине за Цейлон.

— Цейлон! — това беше твърде голям удар за мисис Гарднър, дори Елизабет възрази, че такава мярка е твърде крайна.

Леля й изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в несвяст, но Дарси се намеси, като обясни кротко и внимателно:

— Всъщност, мисис Гарднър, това е чудесна възможност за Робърт. Вие, естествено, добре знаете, че Фицуилям има собственост в Цейлон, придобита, когато той беше там преди десет години. Доколкото ми е известно, притежава няколко плантации за кафе и какао, градини с подправки, както и дялове в мина за скъпоценни камъни. Тези дела се ръководят от отлично търговско представителство — на една британска компания с много добри позиции. Същата тази компания предлага възможност един такъв млад мъж да бъде изпратен в Цейлон и обучен в управлението на въпросните дела.

Макар да имаше пълно доверие и преценката на Дарси, мисис Гарднър не можеше да приеме внезапността на решението и огромното разстояние между Англия и този малък остров в Индийския океан, на който, както й се струваше, синът й щеше да бъде заточен. Разбирайки вълнението й, Дарси продължи:

— Фицуилям никога не е съжалявал за това, че отиде там, а днес колонията е доста по-малко размирна и много по-напреднала в сравнение с тогава. И освен това е на път да се превърне в стратегическа база за британския флот и в оживен търговски център за нас на изток.

Мистър Гарднър го прекъсна, като подчерта колко важно е за Робърт да напусне Лондон и средите на непочтените и безотговорни млади мъже и жени, с които се е сближил.

— Няколко години надалеч, прекарани в общуване с усърдни млади момчета, със сигурност ще извадят най-доброто от него — каза той. — Знам, че притежава благородство и талант, който досега не е имал възможност да развие. В днешно време Лондон предлага твърде малко възможности за младеж като Робърт — франтовете и пасмината им са завзели всичко.

Колкото и логични и разумни да бяха доводите им, мисис Гарднър оставаше все така неутешима при мисълта, че най-малкото й дете ще бъде изпратено на хиляди мили през морета и океани и обречено на живот сред чужди хора. По-късно, при завръщането си, Фицуилям също щеше да прекара часове наред с тъща си, използвайки примери от собствения си опит, за да разсее страховете й. Беше му много тежко да я гледа как страда. Вечерта, след като семейство Гарднър си заминаха, а Дарси си легна уморен, Елизабет писа на Джейн с подробно описание на събитията от изминалата седмица:

Отговорът на Джейн дойде по-скоро от очакваното. Тя пишеше:

Елизабет поклати глава и се замисли, оставяйки писмото настрана. „О, Джейн, как е възможно толкова малко да познаваш доброто си сърце, че да не вярваш, че си достойна за щастие! Наистина не знам да има друг на този свят, който повече от теб да заслужава да бъде щастлив, и благодаря на Бога, че си така щедро благословена!“ Изкачвайки се нагоре по стълбите, Елизабет се зарече, че следващия път, когато види сестра си, ще отдели известно време и ще се опита да я убеди, че радостта й не е незаслужена. Тъкмо напротив. Когато Дарси влезе при нея в спалнята, тя му показа писмото на Джейн и със задоволство забеляза как усмивка озари лицето му. И двамата бяха единодушни, че новината за братовчеда на Бингли е чудесна.

— Така на мисис Гарднър ще й бъде доста по-лесно да приеме заминаването на Робърт за Цейлон. Чичо ти възнамерява да отведе семейството в Лондон, за да прекарат няколко дена заедно с него, преди да отплава. Фицуилям и Каролайн ще бъдат там заради заседанието на Парламента и всички ще могат да се съберат заедно. Предложих им да отседнат в къщата на Портман скуеър.

Усмивката на Елизабет беше доказателство за благодарността й. Страданията на леля й от изминалата седмица сякаш я бяха състарили. Мисис Гарднър беше любяща и отговорна майка и не можеше да повярва, че някое от децата й е способно да направи такава погрешна стъпка. И обвиняваше себе си. А Елизабет страдаше заедно с нея.

Наясно с чувствата й, Дарси опита да я успокои:

— Знам, че ти е много мъчно за леля ти и чичо ти, мила, давам си сметка колко тежко беше за теб всичко това, но тях няма за какво да ги обвиняваме.

И със сериозен глас поясни:

— За разлика от Ричард и Каролайн, младият Робърт явно няма нужната устойчивост за лъжовния свят, в който живеем. Сгрешил е не защото е лош по природа, а защото сляпо е повярвал на приятелите си. Тяхна е вината, не негова. Греховете на Робърт са плод на невярна преценка. Твърде млад е и ще си извади поука от това, сигурен съм.

Елизабет знаеше колко топли чувства храни Дарси към семейство Гарднър и от цялото си сърце се надяваше, че е прав.

Колкото до думите на Джейн относно Джонатан и Уилям, Дарси отхвърли опасенията й по далеч по-малко сериозен начин:

— Не се сещам за нито една причина, поради която да се съмнявам в здравия разум и добросъвестността на Джонатан Бингли. В сравнение с баща му на неговите години, той има много по-оформен характер и повярвай ми, любов моя, достигналите до моето знание оценки за него са повече от отлични. Макар да е само на осемнадесет, е доста зрял за възрастта си. Джейн няма никакво основание да се тревожи.

— Ами Уилям? И за него ли си толкова уверен? — запита Елизабет, а гласът й издаваше известно притеснение за отговора, който щеше да последва.

Нямаше нужда от уверения. В думите на Дарси се съдържаха цялата топлота и цялата искреност, които тя можеше да желае.

— Мила ми Елизабет, та нали Уилям е наш син. Защо да не съм уверен в него? Сега е на петнадесет — още е дете — чувствително и умно дете, което има толкова много възможности пред себе си. Възпитателят му — мистър Кларк, е изключително доволен от работата му, Джорджиана също оценява много високо музикалните му умения. Е, все още няма самостоятелното мислене на Касандра (толкова прилича на теб, Лизи), но не се съмнявам, че ще вземе пример от нея.

Дарси добре знаеше, че Уилям беше голямата й слабост. Притегли я в обятията си, сякаш за да препотвърди своята роля в тази връзка. Любовта им беше станала още по-силна, след като се бяха научили да я споделят без престорена гордост и недоверчивост, а после се беше пренесла и към децата им. Касандра ги завари така, когато влезе да помоли за позволение да приеме поканата на семейство Гарднър да отиде с тях в Лондон, за да се сбогува с Робърт. Позволението беше дадено без колебание, а Каси, прегръщайки ги, додаде с лека гримаса:

— Поканиха и Уилям, той обаче не иска да пропуска урока си по музика.

— Е, поне няма да ни липсва компания на нас с баща ти — отвърна Елизабет.

Предчувстваше, че й предстои една спокойна седмица в Пембърли в компанията единствено на съпруга й и сина й. Седмица, която често щеше да си припомня през следващите години.

А Робърт Гарднър, прекарал своята незабравима седмица със семейство си, скоро отплава към Цейлон и към новия живот, който го очакваше там.

Глава осемнадесета„Несломими като корабите, мощно порещи вълните…“

Две събития събраха семействата заедно в късната есен на 1833 г. Първото им донесе истинска радост — в Ашфорд Парк се състоя кръщението на София Бингли. Скоро след това последва нова семейна среща — този път заради тъжната вест за смъртта на мисис Бенет вследствие на тежка пневмония. Дъщерите й — мисис Бингли, мисис Дарси и мисис Дженкинс, придружени от съпрузите и по-големите си деца и от мистър и мисис Гарднър, се отправиха към Лонгборн, където семейство Бенет беше живяло заедно с единствената си неомъжена дъщеря Мери и немногобройната си прислуга. Щом пристигнаха и се видяха с баща си, чийто траур и печално изражение бяха по-скоро плод на сериозно отношение към установените порядки, отколкото израз на вътрешно състояние, те се включиха в приготовленията за погребението.

Сестра им Мери, която се беше грижила за майка си по време на краткото й, но изключително сериозно боледуване, беше обяснимо много по-разстроена. Мистър и мисис Гарднър, незаменими както винаги, поеха грижата за повечето от формалностите около погребението, за да могат Джейн и Елизабет да окажат нужната подкрепа на баща си, а Кити да помогне на Мери. По-късно същия ден от Нюкасъл пристигна мисис Уикъм, придружена от съпруга си и всичките си деца. Изглеждаше видимо неспособна да се овладее и твърде разстроена, за да могат сестрите й да разчитат на помощта й. Оттегляйки се незабавно в стаята си от моминските години и изпращайки да повикат Кити, която да се погрижи за нуждите й и за нуждите на децата й, Лидия явно смяташе, че по право на нея се полага да заеме мястото на майка си в домакинството. Елизабет и Джейн не сметнаха за нужно да изразяват съчувствие към преувеличената скръб на сестра си. И те като леля си Гарднър имаха известни резерви относно демонстрациите на синовна привързаност от нейна страна, а ако по реакциите на баща им можеше да се съди за чувствата му, то и той със сигурност имаше своите съмнения. Благодарение на гостоприемството на сър Уилям Лукас, всички можаха да пренощуват в неговия дом, като така не се наложи да търпят компанията на семейство Уикъм на вечеря.

На поклонението в селската църква дойдоха много хора — доказателство за многото приятелства, които семейството беше създало в околността през годините. След погребението Джейн и Бингли побързаха да се върнат у дома при семейството си, но Елизабет и Кити останаха, за да бъдат няколко дена до баща си и Мери. За своя изненада разбраха, че Лидия имаше същите намерения. Усамотила се в будоара на майка си и потънала в дълбока скръб, Лидия беше проумяла колко дълго и изтощително е било пътуването й до тук и колко дълго и изтощително пътуване я очаква обратно. От подмятанията й за това колко скъпо й е излязло всичко, ставаше ясно, че очаква от баща си някаква компенсация.

— Вярвам, че разбираш, Лизи, колко ми струваше пътя до тук, да не говорим за траурните тоалети, които трябваше да купувам на децата — беше казала тя.

Безсмислено беше да се спори, че никой не е искал от нея да води всичките си деца, още по-малко пък облечени в официални тоалети за случая. Елизабет и Джейн бяха преценили, че е достатъчно на погребението да присъстват само по-големите им деца, Лидия обаче беше повела към църквата цялата си челяд, заедно с Уикъм, всички облечени в черно от главата до петите. Като че участваха в някакъв театър. Лидия, вече прехвърлила тридесетте, все повече започваше да прилича на майка си и беше придобила впечатляващо сходна склонност към себеизтъкване. Елизабет за нищо на света не искаше да оставя баща си в това положение и почувства истинско облекчение, когато Кити реши да удължи престоя си в Пембърли с една седмица, за да помогне на него и на Мери да си стъпят на краката. Това беше твърде голям жест от нейна страна и доказваше колко много се е променила в сравнение с онова лекомислено момиче, което е била в младите си години под влиянието на Лидия.

Спокойствието на Елизабет обаче не продължи дълго — когато след два дена се отбиха в Ламбтън, с изненада научни от мисис Гарднър, че икономката на мистър Бенет, мисис Хил, й е доверила, че Лидия възнамерява да се установи в Лонгборн за постоянно! Сара, камериерката на мисис Бенет, беше потвърдила, че мисис Уикъм е намекнала и пред нея за подобна възможност. Елизабет беше ужасена от това развитие на нещата — най-вече заради баща си. Той едва беше успявал да се справи със странностите на Лидия, когато беше празноглаво момиченце преди петнадесет години — как, питаше се тя, ще може сега да се разбере с нея и разглезените й деца?

— Ами Уикъм? И той ли смята да се премести в Лонгборн? — попита Елизабет.

Мисис Гарднър нямаше отговор, можеше единствено да предположи, че вероятно мистър и мисис Уикъм биха предпочели да бъдат по-скоро разделени, отколкото заедно! Прибрала се в Пембърли и все още обезпокоена от казаното от леля й, Елизабет незабавно писа на Джейн, разказвайки й подробно всичко и молейки я за съвет:

В отчаянието си тя умоляваше сестра си да предложи стратегия, към която да прибегнат, макар да не хранеше големи надежди за успех, при появилата се ситуация.

Така и не изпрати писмото. Току-що го беше завършила и беше тръгнала да ги предаде за изпращане, когато пристигна спешно съобщение. От Джейн. Елизабет го отвори още във вестибюла — веднага щом го получи, и с изненада прочете набързо нахвърляните от сестра й редове:

Елизабет избухна и разгневена хвърли писмото на масата с думите:

— Това вече е прекалено! Как смеят да издевателстват над татко тези непоносими създания?

Чула гласа й, Емили, която тъкмо слизаше от библиотеката, бързо притича до нея. Елизабет й подаде писмото на Джейн. Тъй като Дарси беше в Камдън и щеше да остане там до вечерта, не й оставаше нищо друго, освен да отиде направо в Ламбтън и да се посъветва с чичо си и леля си.

Нямаше никакво време за губене. Мисълта за вероятността семейство Уикъм да се пренесе в Лонгборн за ужас на баща й и на сестра й Мери, която нямаше къде другаде да отиде и щеше да бъде принудена да остане да слугува на Лидия и семейството й, беше потресаваща.

След като остави съобщение за Дарси, Елизабет замина за Оукли, придружена от Емили. Семейство Гарднър бяха приятно изненадани от неочакваната й визита, но радостта им незабавно се помрачи, когато видяха писмото на Джейн. Макар и донякъде запозната с намеренията на Лидия, мисис Гарднър остана изумена от безочието й:

— Как може да са толкова нагли? — възкликна тя. — Не мога да повярвам, че чета това тук!

Елизабет беше бясна и неумолима.

— Лельо, мила, нищо не може да ме изненада при Лидия и Уикъм. Не ми се вярва това да е работа само на Лидия. Убедена съм, че Уикъм я е подучил. И двамата са изключително себични, самонадеяни и безскрупулни, когато целят лични облаги. Пред нищо не се спират, за да получат това, което смятат, че им се полага.

— Но правилно ли е да смятат, че сега им се полага наследство? — попита Емили, която имаше известни резерви относно амбициите на Лидия.

Баща й поклати глава.

— Не съм убеден. Според мен, при положение че имението остава на мистър Бенет след смъртта на братовчед му, негово право е сам да определи на кого да го завещае. Въпреки това трябва да се допитаме до адвокат. И все пак, Лизи, не ми се вярва мистър Бенет да не е наясно с тази възможност. Бих могъл лично да поговоря с него и да видя какво мисли по въпроса — предложи той.

В друг случай Елизабет с радост би се съгласила с това предложение. Вярваше на чичо си безрезервно. Сега обаче твърде много се безпокоеше за баща си и по-малките си сестри. Заяви, че смята да тръгне с него в сряда, след като преди това е информирала баща си, че ще го посетят. И заедно с Емили да потегли обратно за Пембърли, за да се подготви за пътуването. Не че изгаряше от желание да се върне в Лонгборн толкова скоро след погребението, но гневът й от възмутителното поведение на семейство Уикъм беше взел връх.

Когато вечерта Дарси се прибра, Елизабет трябваше да го запознае с подробностите около подлите замисли на двамата Уикъм. Суровостта на мрачното му изражение, когато чу новостите и прочете писмото на Джейн, я остави вън от съмнение относно мнението му. И той като нея не се съмняваше, че Уикъм стои в основата на плана на Лидия, и беше категоричен, че на всяка цена трябва да им се попречи.

— Няма и капчица истина в това, че наследството може да излезе извън семейството. Освен ако не е изрично посочено в допълнение към оригиналното завещание, баща ти, в чиято власт остава имотът сега, е упълномощен да го припише на който член от семейството той пожелае.

Обнадеждена от подкрепата и искрената му загриженост, Елизабет горещо го помоли да я придружи. Първоначално Дарси отхвърли идеята, не желаейки да се намесва в делата на семейство Бенет, но съпругата му изтъкна, че след като нито те самите, нито децата им имаха интерес да се възползват от наследството, по-скоро те, отколкото Джейн и Бингли, чийто син Джонатан можеше да бъде потенциален наследник, трябваше да се чувстват свободни да се намесят. И макар и неохотно, Дарси се съгласи.

Пристигането им в Лонгборн в следващия четвъртък един мрачен късно ноемврийски ден беше предшествано от експресно съобщение от Елизабет. Кити и Мери излязоха да ги посрещнат и казаха, че мистър Бенет е в библиотеката с адвоката си, мистър Граймс. Кити добави, че са успели да информират баща си за намеренията на Лидия да се върне напролет, на което той отговорил категорично: „Напротив, няма да се върне.“

— От тогава той се среща с мистър Граймс поне два пъти, а днес всички трябва да се съберем в библиотеката, когато пристигне Джонатан — каза Мери с обичайното си спокойствие.

— Джонатан? — възкликна Елизабет, изненадана от този нов обрат на събитията.

— Да — каза Кити, — татко изпрати бързо съобщение до Лондон, с което го моли да бъде в Пембърли днес. Очакваме го всеки момент.

Дарси и мистър Гарднър изглеждаха много доволни, уверили се, че мистър Бенет не само е наясно с плановете на Лидия, но и е предприел необходимите мерки, за да ги осуети. Дарси определено изпита облекчение. Никак не му се искаше да изглежда така, сякаш поучава тъст си как да постъпи със собствения си имот. Не след дълго мистър Бенет дойде да ги поздрави и ги покани да заповядат в библиотеката, където бяха представени на мистър Граймс. Докато чакаха Джонатан Бингли, им сервираха лека закуска. Той пристигна малко по-късно от очакваното — височък седемнадесетгодишен младеж, красив като майка си, с безупречни обноски като баща си; сърдечно поздрави всички и се извини за закъснението.

Това, което последва, изненада всички. Мистър Граймс упълномощен от клиента си, мистър Бенет, потвърди, че мистър Бенет е внесъл промени в завещанието, касаещо имението Лонгборн, което отново беше станало негова собственост след смъртта на мистър Колинс, посочен за наследник по силата на старото завещание. След това имотът беше прехвърлен на дъщеря му Мери, като майка й имаше право да живее в него до смъртта си. Скорошната смърт на мисис Бенет обаче беше наложила преразглеждане, обясни мистър Граймс. Тъй като нямаше да има промени в разпределянето на състоянието, което щеше да бъде разделено между сестрите, Лонгборн щеше да остане за внука на мистър Бенет, Джонатан Бингли, като дъщеря му, мис Мери Бенет, щеше да има правото да живее в имението, докато е неомъжена. Ако изявеше желание да ползва част от имота за целите на уроците по музика, които преподаваше, нямаше да срещне пречки. На осемнадесетия си рожден ден Джонатан щеше да поеме управлението на имението Лонгборн, а по-късно щеше да има правото да се разполага с него, както намери за добре — да го даде под наем или пък да заживее в него.

Когато мистър Граймс свърши да говори, мистър Бенет също поиска думата. Каза, че е искал да бъде справедлив, защото само Мери от всичките му дъщери не се беше омъжила. Всички останали имаха съпрузи и домове, докато тя нямаше нищо освен Лонгборн, който доскоро дори не принадлежеше на семейството. Но след като Съдбата беше повелила да остане в неговите ръце, той се беше освободил от тази отговорност по възможно най-справедливия начин. Избрал беше внука си Джонатан да управлява, а впоследствие и да унаследи имението, защото беше син на най-голямата му дъщеря.

Елизабет и Дарси едва успяха да скрият задоволството си, но младият Джонатан остана сериозно озадачен. Не беше сигурен дали е готов за отговорността, която щеше да легне на плещите му с унаследяването. Призна, че има много да учи. Дядо му обаче внимателно му напомни, че няма защо да се притеснява още от сега и обгръщайки раменете му с ръка, го увери.

— Ще можеш да се учиш на спокойствие, момчето ми — аз смятам още да се понавъртам наоколо. Сигурен съм обаче, че когато му дойде времето, всички ще се гордеем с теб.

Мери, която рядко изпадаше в емоционални изблици, се разплака от щастие, когато Джонатан я увери, че никога няма да бъде изоставена и че ако се нуждае от помощ за основаването на собствено музикално училище, той ще направи всичко, което е по силите му. Елизабет улови в думите му същата щедрост и доброта, които винаги бяха отличавали майка му.

Перспективата да бъде икономка на семейството на сестра си Лидия, беше държала Мери в постоянен ужас. Сега, след като угнетяващата представа се разсея и тя можеше да види бъдещето си по-ясно, признателността й беше голяма. Тя прегърна сестрите си и благодари на баща си, обещавайки му, че докато има нужда от нея, ще бъде в Лонгборн и ще се грижи за него. Такова развитие на взаимоотношенията в семейството Елизабет съвсем не беше очаквала. Помежду им нямаше кой знае колко силни връзки или голяма близост, с изключение единствено на взаимоотношенията между сестра й Джейн и нея самата.

Неведнъж на подобни семенни събирания тя се беше срамувала от безпардонността и невежеството на майка си, леля си Филипс и Лидия. Този път обаче с истинско удоволствие наблюдаваше как между близките й се пораждат откритост и чувство за отговорност. Щастлива беше, че баща й беше взел разумно решение и че сестрите й проявяваха такава загриженост една към друга. Особено се гордееше с племенника си Джонатан и й се искаше родителите му също да бяха заедно с тях в този момент.

Това, че Дарси беше с нея, й носеше истинско удовлетворение. Въпреки че си бяха обещали никога да не захващат тази тема след злополучното предложение, което той й беше отправил в Хънсфорд, и след писмото му, последвало отказа й, през изминалите години Елизабет се беше чувствала много притеснена от членовете на семейството си в негово присъствие. Този път беше неимоверно горда с тях.

Тъй като мистър Гарднър имаше ангажименти в Лондон, а Джонатан също възнамеряваше да се връща в града, Дарси и Елизабет решиха, че ще поостанат за няколко дена там, преди да се върнат в Пембърли. Елизабет не беше ходила в Лондон от много време. Дотолкова щастлива се чувстваше в Дарбишър, дотолкова спокойна, че всичките й скъпи роднини са съвсем наблизо, че не смяташе за нужно да пътува до столицата, освен ако нямаше нещо особено важно, което да я привлече. Порасналият й интерес към управлението на дома и имението, сериозно беше ангажирал вниманието й, ето защо оживлението и блясъкът на града не й липсваха дори и за миг. Въпреки това тя особено много ценеше изобилието от музикални и театрални събития там и даваше воля на страстта си към тях всеки път, когато отиваха в Лондон.

Семейство Контини, които продължаваха да бъдат все така верни приятели, от време на време организираха по някое празненство заедно с Джорджиана и д-р Грантли и в тези случи Дарси и Елизабет им гостуваха за вечеря, за вечерно театрално представление или за някои от станалите популярни концерти на известни изпълнители от Европа. Ако имаше заседание на Парламента, на което Фицуилям щеше да говори по важна тема, той ги канеше да го слушат. Каролайн неизменно присъстваше и настояваше майка й и Елизабет да я придружават. Въпреки липсата на какъвто и да било интерес към политиката, Елизабет не можеше да не откликне на молбите на младата си братовчедка.

Този път семейство Фицуилям бяха в Лондон за приемането на два закона, за които полковникът предричаше, че ще променят лицето на Британия и Европа. Първият забраняваше робството на британските територии, като така слагаше край на зловещата търговия с хора, от която мнозина се бяха облагодетелствали, но която също така беше причинила страдания на милиони други. Вторият беше мярка, обещана от лорд Алтроп52, когато вигите спечелиха голямата си победа през 1830 г. — закон, който налагаше ограничения върху работното време на жените и децата и за първи път регламентираше контрола върху фабриките, като така правителството можеше да прилага закона и полза на работниците, които трябваше да защитава53.

Фицуилям и Каролайн, които бяха участвали и кампаниите и за двете реформи, бяха въодушевени — основно защото така Британия се разграничаваше от Европа. Когато вечеряха заедно в дома на Дарси на Портмън Скуеър, Елизабет използва възможността да ги запознае с новостите в семейството, сред които бяха и последните новини от Лонгборн. Когато се събраха в дневната след вечеря, младият Джонатан получи поздравления и няколко закачливи забележки за това, че става наследник на Лонгборн, той обаче отказа да приеме тази „титла“.

— Не възнамерявам да мисля за това — заяви, — докато дядо е в отлично здраве и за доста години напред няма изгледи на Лонгборн да му е нужен нов наследник. Въпреки това ще отделя далото нужно време да се уча как да управлявам имението добре.

Дарси и Фицуилям изразиха увереност в способностите му, изтъквайки, че вече е научил немалко от баща си, който се справяше безупречно с Ашфорд Парк.

В писмото до сестра си Елизабет не можеше да не спомене любимия си племенник:

Завръщанията в Пембърли винаги бяха много специални моменти за Елизабет. Когато каретата достигнеше до мястото, където от излизащия от гористите околности път се откриваше най-завладяващата гледка към красивата каменна сграда, която сега беше неин дом, тя неизменно затаяваше дъх. Към естественото й очарование се добавяше и щастието от годините, прекарани там — спокойствието, което беше намерила във времето на всенародните кипежи, нежната грижа и разбирането, които беше получила от прислугата и семейството си, радостта, която беше споделяла с Дарси и двете си обични деца. Имението Пембърли се беше превърнало в символ на всичко това. Дори сега, по средата на зимата, то беше нейният топъл и сигурен дом.

Когато слезе от каретата, Елизабет се огледа наоколо и остана изненадана, че не вижда нито Емили, нито Касандра. Спокойна, но леко озадачена, тя попита за тях. Лицето на мисис Ренълдс не издаваше тревогата й, но когато заговори, гласът и трепереше:

— Щях да Ви кажа, като влезете вътре, господарке. Имаше ужасен инцидент в долината — една пощенска кола изхвърчала от пътя в дерето близо до Кимптън и казват, че много хора са пострадали. Мис Гарднър и мис Касандра отидоха да помагат. Взеха Джени и няколко от мъжете — обясни тя и въпреки всичките усилия не успя да сдържи сълзите си.

Елизабет незабавно влезе в къщата и настоя за повече информация. Дарси вече беше говорил с конярите, които първи бяха научили новината. Един от тях беше препуснал към Ламбтън, за да доведе помощ.

— Можахте ли да разберете кои са? — попита Дарси и момчето отговори, че по всяка вероятност са пътници, които идват отвън и не познават рисковете на пътищата по тукашните места.

— Пътят беше заледен, сър. Колелата трябва да са поднесли, когато са взимали големия завой над дерето.

След половин час Елизабет и Дарси, заедно с още двама мъже и всичко необходимо за оказване на първа помощ, вече пътуваха към мястото, за да се уверят дали не може да се направи нещо повече. Когато пристигнаха в църковния двор в Кимптън, там кипеше трескава дейност. Естествено, много от спасените пътници бяха доведени на топло в църквата, където им бяха раздадени топли напитки, докато останалите, които бяха имали по-малко късмет и бяха пострадали, бяха закарани във вестиария, където за своя изненада Елизабет откри Ричард Гарднър и Пол Антоан, които с помощта на Емили, Касандра и Джени обгрижваха ранените. Семейство Гарднър също бяха дошли, донесли одеяла, превръзки, чай и нещо по-силно за онези, които се нуждаеха. За щастие загинали нямаше, но някои от децата бяха контузени и премръзнали. Останалата част от следобеда премина в прекарване на ранените до областната болница на няколко мили разстояние.

Когато се мръкна и рискът от поледица и инциденти стана неизбежен, Дарси реши, че седмината останали пътници не могат да прекарат нощта в проветривото преддверие на църквата. Някои от тях вероятно щяха да имат нужда от допълнителна грижи. След като се допита до Ричард и Елизабет, той изпрати съобщение до Пембърли със заръка да бъдат приготвени легла за тях и храна за онези, които им бяха оказали помощ в мразовития следобед.

Ричард, който беше работил часове наред без почивка, беше щастлив, че пациентите му скоро ще имат храна и топла постеля. Но същевременно се тревожеше за верния си помощник Пол Антоан. Емили беше забелязала, че Пол не спря да тича напред-назад из църковния двор, за да помага на Ричард, който полагаше усилия да окаже първа помощ на ранените и да успокои онези, които бяха обхванати от паника. Независимо от топлите си дрехи, той изглеждаше явно премръзнал, макар сам да не го забелязваше. Когато тя го беше пресрещнала с купа гореща супа, той искрено й беше благодарил, но едва хапнал няколко лъжици, се беше спуснал да утешава едно изплашено дете. Ричард намери Елизабет и сподели, че е притеснен за Пол, след което попита дали не може да го вземе със себе си в Пембърли. Елизабет веднага се съгласи.

Когато и последният от пътниците беше докаран в Пембърли, вече беше късно и много студено, там обаче ги очакваха приготвени за тях стаи, легла, одеяла, гореща вода и храна. Мъжете, жените и няколкото малки деца нямаха никаква представа кои са благодетелите им, но бяха истински благодарни за навременната им намеса. Ако не бяха спасени и подслонени навреме, със сигурност вече щяха да са премръзнали до смърт. Чист късмет беше, че Ричард гостуваше в къщата на майка си в Ламбтън по това време и беше повикан от един от хората на Дарси, и това, че той се беше отзовал незабавно, вероятно беше спасило живота им.

Вечерта, изтощен, но и удовлетворен от свършената работа, той използва възможността да повдигне пред Дарси въпроса за лечебница за района.

— Безсмислено е да разчитаме на правителството или на общинския съвет да направят нещо. Единствената болница се намира на мили от тук и както виждате, в истински спешни случаи пострадалите могат да издъхнат, преди да стигнат до там. Истински късмет беше, че бях тук, за да мога да помогна — каза той.

Дарси беше заинтригуван. Самият той винаги беше вярвал, че една община се нуждае от местни болници, училища, библиотеки и други подобни институции. Те бяха същността на всяко общество. Успехът на началните училища в Пембърли и Кимптън бяха доказали, че е прав. Обеща да поговори с другите собственици на имения в областта и най-вече със сър Томас Камдън и да даде отговор на Ричард до Коледа.

— Има един проблем обаче — продължи Дарси — нуждаем се от доктор, който да се установи в района, нали тика?

Думите на Ричард приятно го изненадаха:

— Вие само ни направете лечебница, лекар ще имате, имате думата ми.

— Да не искаш да кажеш, че ще се пренесеш тук от Бирмингам?

— Така е, сър — отвърна Ричард за изненада и за радост на майка си. — Отидох в Бирмингам, защото там се нуждаеха от лекар. Там имаше работа. Разполагат с общинска болница, в която работя по два дена в седмицата, а непрестанно приемам и в собствения си кабинет. Ако и тук работата е толкова много, с радост ще се преместя.

— Това — отбеляза Дарси — ми звучи като предложение, на което не бих могъл да откажа. Ако успея да убедя Камдън, гарантирам ти, че няма да те разочаровам.

Дойде Емили и съобщи, че Пол има висока температура и трябва да остане на легло, Ричард веднага скочи и я поведе нагоре по стълбите, а Елизабет, която изгаряше от желание да зададе на леля си някои въпроси, запази мълчание. Ричард се върна посърнал.

— Пол е много зле. Не бива да го местим. Братовчедке Лизи, мога ли да остана за през нощта?

— Естествено, че можеш, Ричард. Всъщност възможно е и някои от пътниците да се нуждаят от помощта ти. Дарси ще ти даде дрехи. Междувременно има ли нещо, което можем да направим за Пол? — поинтересува се Елизабет, готова да помогне.

Ричард поклати глава.

— Не, просто е твърде изтощен от работата на студа цял следобед. Не е особено устойчив.

Емили също изглеждаше много притеснена, но Елизабет забеляза, че след като брат й поговори внимателно с нея, видимо се поуспокои.

За щастие следващата седмица донесе по-ясно, макар и не по-топло, време и всички пътници, които бяха предимно премръзнали и с повърхностни наранявания и се бяха вдигнали на крака, можаха да се върнат в Матлок, за да продължат прекъснатите си пътувания.

Пол Антоан обаче остана в Пембърли по препоръка на своя приятел и лекар. Емили се чувстваше видимо много щастлива в компанията му и с радост изпълняваше стриктно инструкциите на брат си по отношение на лечението. Самият Пол беше изключително благодарен пациент, неизменно оценяващ грижите, които получаваше, и подобряващ се с всеки изминал ден. Емили беше убедена, че топлината, удобствата и добрата храна в Пембърли са от голямо значение за бързото му оздравяване. Елизабет пък не се съмняваше, че личността на болногледачката му е също толкова важна за оздравяването му, колкото и грижите, които получаваше.

По време на престоя му в Пембърли Елизабет откри особения чар на този скромен и деликатен млад французин. Наблюдавайки Емили и Пол заедно, тя виждаше колко им е приятно да бъдат заедно, но все пак не мажеше да каже със сигурност, че помежду им има по-сериозна привързаност. Ангажираността на Емили с грижите за оздравяването на Пол беше изключителна.

И въпреки това колкото и да се стараеше, Елизабет не успяваше да намери доказателство за романтични чувства. Това я озадачаваше още повече и тя беше решена да търси обяснение.

Наближаваше Коледа и въпреки благосклонността на съдбата до момента, не се очертаваше предстоящият празник да бъде толкова весел за фамилията, колкото миналогодишният. Въпреки че не беше взел жертви, инцидентът с пощенската кола на пътя за Матлок беше уплашил много хора и празничното настроение наоколо беше помрачено.

На Бъдни вечер три от децата в хора не дойдоха, защото се бяха разболели от круп. За голямо огорчение на Касандра, която беше поела организирането на детското празненство от Джорджиана. Елизабет също беше разочарована, но въпреки това беше твърдо решена да прекарат хубав празник заедно. Поне не бяха затрупани от преспите, както преди няколко години. Макар да беше голяма, господарската къща в Пембърли беше проектирана така, че да бъде уютна във всякакво време. Без много усилия беше създадена топла и ведра атмосфера за коледните празници и къщата се огласи от смеховете на гостуващите семейства.

Джейн, Шарлот и Елизабет с радост наблюдаваха колко близки приятелски отношения имаше между децата им — също както между тях самите някога. Амелия-Джейн, най-малката дъщеря на Шарлот, която още нямаше четиринадесет години, настоя да научи Уилям на най-новия европейски танц — поли, който според него приличаше повече на народен танц.

Джонатан и Ема Бингли бяха без съмнение най-красивата млада двойка сред танцуващите, но Ричард Гарднър и Касандра Дарси също извикаха не малко възхищение.

В края на благотворителния ден след Коледа, когато празничната трапеза беше вдигната и големият салон засия от светлината на свещите и топлината на разпаления огън в камината, Елизабет почувства, че всичко в нейния свят е както трябва. Родителите насядаха наоколо, а децата звънко запяха. Уилям и Касандра изпълниха една омайна френска коледна песен с акомпанимент, която бяха упражнявали в продължение на цяла седмица и за която бяха възнаградени с бурни аплодисменти. Седнал до съпругата си, Дарси я прегърна, а Елизабет улови погледа на сестра си от отсрещната страна на стаята и се усмихна. Заобиколена, както обикновено, от прекрасното си семейство, Джейн изглеждаше истински щастлива.

Елизабет усети как в ума й се прокрадна мисълта за постоянното безпокойство на Джейн — за натрапчивото колебание „дали това щастие е заслужено“. Но, ядосана, че е допуснала тази мисъл да наруши собственото й щастие, бързо я пропъди.

Уловил едва забележимото раздразнение, което пробяга по лицето й, и усетил безпокойството й, Дарси попита:

— Наред ли е всичко, Лизи?

Елизабет кротко се усмихна и кимна:

— Да, скъпи — отвърна, — всичко е наред.

Децата запяха прелестна коледна песен и гласовете им изпълниха стаята.

Глава деветнадесетаЗащо за щастието няма втора младост?

Елизабет се събуди в едно мразовито, сиво утро с натрапчивото усещане, че предстои да се случи нещо лошо. И тъй като достатъчно добре познаваше изменчивата природа на времето в Дарбишър през януари, беше благодарна, че не вали като из ведро.

Предишната вечер беше преминала особено приятно. Преди повечето от гостите да си тръгнат, Елизабет беше успяла да ги спечели в полза на идеята, която тя и Емили сърцато бяха прегърнали. Планирали бяха да организират в Пембърли панаир по случай жътвата и да дадат възможност на арендаторите, работниците във фермите и семействата им да предложат за продан това, което са произвели, да покажат уменията си и в същото време да подпомогнат своята община.

Джейн беше предложила да съчетаят случая с „представянето“ на три млади дами, които щяха да станат на седемнадесет през тази година — Ема Бингли, Касандра Дарси и тяхната приятелка Ребека Колинс. Особено ако мистър Дарси склонеше да организира бал в тяхна чест, събитието със сигурност щеше да бъде повод за голямо семейно събиране. Бингли, който си беше останал все така запален танцьор и беше в крак с всички нови европейски танци, беше определил идеята като забележителна. Веднага се захванаха да планират разнообразни забавления за празненството и последващия бал, след като мистър Дарси даде съгласието си за него — и как би могъл да откаже при такова всеобщо одобрение? По-младите членове на семейството настояха на панаира да има „магическо представление“ и „предсказване на бъдещето“, други пък видяха възможност да спечелят подкрепа за каузите, които ги вълнуваха. Кити и съпругът й решиха, че могат да съберат дарения за училището, Каролайн пък сметна, че случаят ще бъде идеален за подписка в полза на всеобщото избирателно право, което набираше все повече привърженици из цялата страна. Полковник Фицуилям предупреди че ако Елизабет не упражни малко контрол, панаирът по случай жътвата в Пембърли ще започне да конкурира празненствата след победата при Ватерло!

Необезпокоени от хапливата забележка, Елизабет, Емили и Каролайн бяха убедени, че събитието ще има голям успех.

— Можеш да се подиграваш, Фици, но аз смятам, че ще бъде забележително. Ще дойдат хора от мили разстояние и ще помним този ден за години напред — предрече Каролайн уверено.

Елизабет беше много доволна от начина, по който идеята беше приета, и благодари на Дарси за това, че се беше съгласил с нея веднага. Тя добре знаеше колко ценно беше за него уединението на Пембърли и му беше признателна, че без възражения беше склонил да допусне то да бъде нарушено.

— Зная колко притеснен ще се чувстваш с всичките тези хора наоколо, мили, но вярвам, че е в името на чудесна кауза — каза тя с извинение, но Дарси я увери, че съвсем няма да се чувства притеснен.

— Няма защо да ми се извиняваш, Лизи. Ще се радвам земите на Пембърли да се използват за доброто на общината. Пембърли е в центъра й и смятам, че трябва да дадем приноса си. Мисля, че идеята е прекрасна, и не се съмнявам, че ще има голям успех.

Елизабет остана искрено изненадана от явното му въодушевление, но побърза да отговори:

— Много ми се иска да е така. Естествено, чака ни доста работа и ще трябва да организирам цяла група помагачи. Толкова се радвам, че си съгласен — опасявах се, че напълно ще отхвърлиш идеята.

— О, преди няколко години, когато все още не се бях преборил с егоизма и безразсъдството си, със сигурност щях да бъда. Но, както знаеш, мила ми Лизи, сега съм друг човек.

Тя безпогрешно долови ироничната нотка в гласа му и отвърна подобаващо:

— Да, знам, и се надявам, че този друг човек знае, че е обичан повече от всеки друг на света, защото е най-милият и най-щедрият от всички, които познавам.

Дарси цял грейна от задоволство, но се престори, че е притеснен от суперлативите, и отново се пошегува:

— Замълчи, Лизи, и внимавай, че току-виж така съм се възгордял, че пак съм станал непоносим, и твоите усилия ще отидат на вятъра.

Макар да се засмя, Елизабет се запита как е могла някога да го смята за непоносим. Вече имаше твърде малко прилики между мъжа, който беше влязъл в балната зала в Меритън с надменност, която тя беше оценила като непоносима, и съпруга, когото толкова много обичаше. Одобрението му имаше огромно значение за нея и подкрепата му правеше инициативата й специална.

За нещастие следващата сутрин (която до закуска вече беше станала дори още по-мразовита, отколкото беше подсказвала, че ще бъде, със суграшица, заваляла над хълмовете зад къщата) доведе щастливото вълнение на Елизабет до неочакван край. Малко след закуска Дарси и мистър Гарднър заминаха за Кимптън, оставяйки мисис Гарднър и Емили в компанията на Елизабет, а на вратата пристигна спешно съобщение. Когато прислужницата донесе бележката, Елизабет не се впечатли особено.

— От Лидия е — поясни тя.

Емили и мисис Гарднър размениха погледи, очаквайки да съдържа обичайните просби за помощ със сметките след Коледа.

Но когато я прегледа набързо, Елизабет я изпусна на пода с вик, а очите й се наляха със сълзи. Мисис Гарднър скочи от мястото си до огъня и се спусна към племенницата си.

— Лизи, мила, какво има? Какво се е случило? Нещо лошо ли?

Елизабет едва можа да продума.

— Не — каза тя горчиво — не лошо, много лошо!

— Защо? Какво пише? — настоя леля й.

Елизабет с мъка намираше думи, разкъсвана от бурни емоции.

— Лидия ни обвинява — мен и Дарси, че сме фалшифицирали завещанието на татко, за да попречим на сина й, Хенри Уикъм, да наследи Лонгборн.

Мисис Гарднър ахна.

— Това е възмутително — възкликна тя.

Емили се намеси:

— Как смее! Какво право има да говори така?

Взе писмото и докато четеше, гневът й нарастваше все повече, докато в един момент майка й настоя да продължи на глас, Емили се оплака, че почеркът на Лидия е толкова лош, че едва се разчита. Накрая започна:

Мисис Гарднър, която беше слушала Емили с нарастващо недоумение, беше онемяла от изненада. Емили се приближи до Елизабет и прегърна братовчедка си.

— Лизи, мила, не обръщай внимание на Лидия. Виж колко е глупава и невежа. Това е жестоко, злобно писмо, което само доказва, че у нея няма и капчица почтеност — каза тя, опитвайки се да я успокои.

Елизабет, която се беше разплакала, докато Емили четеше писмото, се изправи и издуха носа си.

— Напълно си права, Емили — Лидия е глупава, но това писмо не е само нейно дело. В основата стои Уикъм и така разкрива цялото си коварство — продължава с нападките си срещу Дарси, а покрай него и срещу мен, продължава с онези лъжи за лишаването му от чудесно пасторско място, а сега идва и нелепото обвинение за намесата ни в лишаването на Хенри от наследство! Мистър Граймс ясно е обяснил, че сега Лонгборн принадлежи на татко, заедно с правото да решава на кого да го остави, и той е решил да го остави на Джонатан, избирайки него сред всичките си внуци. Ние нямаме възражения защо вместо него не е предпочел Уилям или Кити. Защо Лидия го прави?

Тя едва сдържаше сълзите си от възмущение.

— Личи, миличка — намеси се мисис Гарднър, която донякъде вече си беше върнала самообладанието, — не виждаш ли, че Уикъм и Лидия са вбесени, защото жалкият им план е бил осуетен? Искат да обвинят теб, защото това е техният безобразен начин да си отмъстят на двама ви с мистър Дарси.

Елизабет кимна, видимо поуспокоена, но все още твърде ядосана и решена да седне незабавно и да напише по едно писмо до баща си и до сестра си Джейн, за да ги предупреди за нападките на Лидия. Веднага щом написа и запечата писмата, тя ги изпрати с бърза поща, след което чаят, съчетан със съчувствие и разбиране от страна на леля й и Емили, значително я ободри. А когато Дарси и мистър Гарднър се върнаха, за писмото въобще не се спомена — нито преди, нито по време на вечеря.

Когато семейство Гарднър си тръгнаха и Елизабет и Дарси се оттеглиха в личните си стаи, тя му подаде писмото, като му се извини, че трябва да прочете унизителното му съдържание. Не беше сигурна каква ще бъде реакцията му — очакваше да се разгневи. Но след като го прочете, Дарси се изсмя високо и заяви:

— Елизабет, миличка, не е ли хубаво да знаеш, че Уикъм е изхвърлен от играта така безславно? Това изпълнено със злъч писмо го разобличава и доказва колко прав е баща ти да постъпи по този начин — каза той, усмихвайки се широко, очевидно удовлетворен от мисълта за поражението на Уикъм.

Напълно объркана, Елизабет попита:

— Не си ли ядосан от всички тези лъжи?

— Ядосан ли? Не, разбира се. Защо трябва да съм ядосан? Ние не искаме нищо за себе си и за децата си. Присъствахме там, за да бъдем свидетели как баща ти ясно заяви волята си за унаследяването на имението. Това жалко писмо потвърждава онова, в което винаги съм бил убеден. Не ми се вярва да е работа само на Лидия. Зад всичко стои Уикъм с непочтените си номера и на мен лично ми доставя огромно удоволствие да го видя напълно сразен.

Дарси звучеше искрено развеселен и независимо от болката, която й бяха причинили жестоките думи на Лидия, Елизабет също се разведри.

Получените на следващия ден писма от баща й и от Джейн я увериха, че усилията на Уикъм да съсипе спокойния им живот са останали без успех. Нито Джейн, нито мистър Бенет изглеждаха притеснени от гнева на семейство Уикъм. И двамата уверяваха Елизабет, че много бързо могат да осуетят всякакви опити от страна на Лидия. Елизабет се успокои и скоро реши, че Дарси е напълно прав, а семейство Уикъм не заслужават никакво внимание.

Когато Ричард Гарднър се върна от Бирмингам, в Оукли вече го очакваха две предложения. С първото, което той прие като голяма чест, го канеха да се срещне с група църковни деятели, общински служители и земевладелци, които били чули добри отзиви за работата му в Бирмингам и имали подобни планове и за Дарби. Лорд Дарби бил заявил, че е заинтересован от подобряването на бита и здравето на арендаторите си и възможността за подкрепа от негова страна обнадеждила по-заможните жители на Дарби и редактора на вестник „Пионер“, които многократно били правили неуспешни опити да осигурят по-добри грижи за здравето и образованието на децата в областта. След като изпрати положителен отговор, Ричард отвори и второто писмо — покана за вечеря в Пембърли, която несъмнено щеше да бъде истинско удоволствие за него. Братовчедка му Елизабет предлагаше да остане до сутринта, ако желае, тъй като имало много въпроси за обсъждане „във връзка с болницата и други проблеми“. След което продължаваше:

Тъй като сестра му Емили се беше върнала в Оукли, за да прекара няколко дена с родителите си, както правеше от време на време, Ричард вечеря заедно с Дарси, Елизабет и сър Томас Камдън. Те проявиха сериозен интерес към работата на Ричард, който за много кратко време беше превърнал една занемарена лечебница в детска клиника. Голяма част от вдъхновението и средствата за това той дължеше на приятеля си Пол Антоан, който непоколебимо беше решил да вложи част от собствените си средства в обновяването на това западнало място. Когато Ричард спомена за поканата да разговаря с влиятелните жители на Дарби, сър Томас остана много впечатлен.

— Изглежда, се касае за работа.

— Може би най-накрая са започнали да разбират колко важни са условията на живот и грижите за здравето на хората в едно населено място — каза Ричард, изтъквайки, че години наред се води отчаяна битка с нищожен успех.

Дарси мигновено го подкрепи.

— Винаги съм смятал, че не можем да изградим силна държава, ако хората, което вършат най-тежката работа — фермерите миньорите, работниците във фабриките и т.н. живеят в нехигиенични условия, без училища и медицински грижи. Фицуилям апелира към признаването на тези нужди от години, както и Томас, благодарение на вестника си, но за съжаление нито торите преди, нито сегашните управляващи са готови да вложат необходимите средства, защото това би означавало по-високи данъци за средната класа, която ги подкрепя.

— И формира голяма част от новото мнозинство в Камарата на общините — допълни Ричард.

Елизабет, която досега слушаше мълчаливо, предложи:

— А защо ние да не опитаме? Ако общината даде пример и започне да прави лечебница, не можем ли с помощта на нашите представители в Парламента да изискаме от правителството подкрепа.

— Всъщност, братовчедке Лизи, това ще бъде същността на посланието ми, когато отида в Дарби следващата седмица. Ако можем да докажем, че има такава нужда, и поемем инициативата на местно ниво, вярвам, че ще можем да издействаме помощ от правителството. От друга страна, ако бездействаме и само се оплакваме, няма да постигнем нищо.

Дарси кимна с усмивка и се съгласи:

— Напълно си прав. Нищо не може да привлече вниманието на който и да е член на Парламента така, както някоя голяма група избиратели, ангажирани с начинание, полезно за общината им. Това може да го мотивира да се ангажира с подобни добри инициативи. Трябва да се постараем да извлечем изгода за тази благородна кауза.

— Ще плащаме или в брой, или с гласове — пошегува се Ричард.

— Така е — рече Дарси и за голяма радост на Ричард съобщи, че двамата със сър Томас Камдън са решили да дарят земя и средства за построяването на лечебница, която да обслужва района. — Има един доста обширен парцел в Литълфорд, на границата между Пембърли и имението на семейство Камдън, който е свързан директно с пътя за Ламбтън през Бенкуел. Беше цветуща ферма, но арендаторът почина миналата година. И тъй като той нямаше семейство, имотът стои безстопанствен от няколко месеца. Мисля, че ще бъде идеално за твоите цели — хем е закътано, хем има връзка с оживен път.

Обади се и сър Томас, за да допълни че ако е нужно да се ползва част от прилежащите земи от неговата страна на границата, няма да има никакъв проблем, а също така и че след като плановете на сградата бъдат готови, неговият управител ще може да организира група от строители, работници и майстори за строежа.

— В района има хора, за които не достига работа и които с радост ще приемат да бъдат наети срещу заплащане — допълни той.

Ричард беше във възторг — не знаеше как да изрази благодарността си. Когато станаха, за да се преместят в салона, той се обърна към Елизабет:

— Чак не ми се вярва. Това е чудесна новина. Нямам търпение да кажа на Пол — толкова ще се зарадва.

Точно такава възможност беше чакала Елизабет. След като се поинтересува за здравето на приятеля му и получи уверение, че то се подобрява, макар и бавно, тя продължи:

— Ричард, има нещо, за което трябва да говоря с теб.

Гласът й подсказваше, че е сериозно обезпокоена, което незабавно прикова вниманието на Ричард, сметнал, че става въпрос за здравето на някой от семейството или домакинството.

— Какво има, братовчедке Лизи? С радост ще направя всичко възможно, за да помогна.

— Не от помощ се нуждая, Ричард, а по-скоро от информация, тъй като съм доста объркана от някои обстоятелства, които не мога да си обясня. Но трябва да те помоля да бъдеш напълно откровен с мен. Можеш ли?

Ричард, още недоумяващ за причината за безпокойството й, остана много озадачен, но тъй като тя изглеждаше напълно сериозна, незабавно отвърна:

— Разбира се.

— Добре тогава, когато Каси и Уилям се отправят към музикалния салон, аз ще ги последвам, като оставя Дарси и сър Томас тук. Моля те да дойдеш с мен — там ще можем да говорим на спокойствие.

След като сервираха кафето и господата се разположиха удобно в креслата край камината, точно както Елизабет беше очаквала, Уилям и Касандра се оттеглиха в музикалния салон с нотите, които Ричард им беше донесъл. По изражението на братовчедка си той ясно виждаше, че е притеснена, но не можеше да предположи какво я е разтревожило толкова.

И остана смаян от въпроса, с който Елизабет започна:

— Ричард, знаеш ли, че приятелят ти Пол се е влюбил в Емили?

Преди да успее да отговори, тя продължи:

— Месеци наред го наблюдавам в нейно присъствие — и тук, и другаде; толкова често са заедно — дали случайно, или нарочно, не знам, но е повече от ясно, че имат чувства един към друг. Никой от родителите ти не ми е казвал нищо, но аз не се съмнявам, че са наясно.

На лицето му бяха изписани и изненада, и вълнение. Елизабет очакваше отговор, но когато отговор не дойде, продължи:

— Ричард, помолих те да ми кажеш истината, защото трябва да знам — дори и само заради това, че много обичам сестра ти и се чувствам отговорна за нея, докато живее тук, в Пембърли. Моля те, кажи ми какво се случва? Убедена съм, че са влюбени или че скоро ще бъдат. Пол споделял ли е с теб? Какви са намеренията му, възможностите му? Как ще живеят, ако се оженят?

Ричард се поколеба за миг, после отговори:

— Няма как да се оженят.

Тонът му беше толкова категоричен, че хвърли Елизабет в пълно недоумение:

— Какво искаш да кажеш? Има ли някаква пречка?

— Да, има, и те и двамата са напълно наясно с нея. Очевадно е, че много се обичат — уверен съм, че е така, но и двамата знаят, че и дума не може да става за женитба.

Лицето и гласът на Ричард бяха толкова мрачни, че Елизабет едва посмя да продължи.

— Защо? Какво е извършил? — представила си беше младия французин в ужасяващия образ на беглец от закона.

— Нищо — отвърна Ричард. — Пол не е направил нищо лошо. Но не може да се ожени нито за Емили, нито за което и да е друго момиче, защото е болен — умира от туберкулоза и едва ли ще доживее до следващата зима.

Елизабет онемя. Приседна върху канапето в отдалечения край на стаята, а умът й трескаво запрепуска (слава Богу, че Уилям и Касандра бяха напълно погълнати от опитите си да извлекат музика от пианото). Наясно беше, че Пол не е в идеално здраве. Беше блед и напоследък кашляше доста често, но за туберкулоза тя никога не беше и помисляла дори. Когато се окопити, първата й мисъл беше за Емили:

— Емили знае ли?

Ричард кимна печално.

— Да, винаги е знаела, майка и татко също — поясни той и после продължи: — Когато бях в Париж и завършвах обучението си, живеех при семейството на Пол. Приеха ме като собствен син. Пол също учеше — за аптекар. Дори тогава здравето му не беше в добро състояние и бяха преценили, че не притежава нужната устойчивост, за да учи медицина, въпреки че безспорно беше достатъчно умен за това.

Говореше тихо и Лизи с мъка долавяше думите му.

— Когато баща му почина, Пол наследи почти цялото му състояние — всичките му сестри бяха сполучливо омъжени и се бяха установили в провинцията. Майка му, която също имаше много крехко здраве, ме помоли да се грижа за него. Тя добре знаеше, че синът й е не само болнав, но и твърде доверчив, което лесно можеше да го превърне в жертва на мошеници и шарлатани. Обещах й, че ще направя всичко по силите си, не просто защото двамата с него бяхме близки като братя, но и заради добротата и щедростта на цялото семейство към мен. Скоро след това, когато вече почти бях завършил обучението си и се приготвях да се връщам у дома, майката на Пол също се спомина. Останал съвсем сам в Париж, той ме помоли да дойде с мен в Англия и да ми помага в работата. Заяви, че не иска никакво заплащане — разполагаше с достатъчно средства и дори предложи да се включи с известна сума, когато започвах да практикувам.

Елизабет се обади:

— А тогава ти знаеше ли, че е болен от туберкулоза?

— Съвсем не. По това време той имаше чести дихателни проблеми, но това не е нещо необичайно за Европа. Няколко месеца след пристигането ни в Англия обаче, след като състоянието му не се подобри, аз го отведох при един колега и тогава опасенията ми се потвърдиха. Страдаше от форма на туберкулоза — не от скоротечната форма, която отне живота на Кийтс, но въпреки това беше обречен на бавна и сигурна смърт.

— Наистина ли няма лек? — прекъсна го Елизабет, изумена и невярваща.

Ричард поклати глава:

— Ако имаше, още много животи щяха да бъдат спасени.

И продължи, изброявайки значителен брой видни личности, покосени от тази болест — от младата дъщеря на крал Джордж III до великия германски композитор Карл Мария фон Вебер, който беше разтърсил английската публика по време на триумфалното си гостуване и малко след завръщането си в Германия беше починал.

— И, естествено, има хиляди обикновени мъже, жени и деца, застигнати от същата злочеста съдба — добави Ричард.

— Нищо ли не може да се направи, за да им се помогне?

— Почти нищо, ако живеят, както повечето бедни хора, в нехигиенични и претъпкани помещения, недохранени и изтощени от работа.

— Ами Пол?

— Няма лек за него, но можем да вземем известни мерки, за да удължим живота му и да му осигурим спокойствие. Чистият въздух, движението, питателната храна, приятелската подкрепа и добрата компания със сигурност ще му се отразят добре. Всъщност той значително се подобри през изминалото лято, но откакто се случи онзи инцидент на пътя за Матлок, когато той работи наравно с мен за спасяването на пътниците, не може да се отърве от тежката кашлица, която разви, след като се простуди.

— И майка ти, баща ти и Емили знаят за това?

— Знаят, да. Предполагам не вярваш, че бих допуснал семейството ми, и особено сестра ми, да останат в неведение за истината. Мислиш ли, че бих могъл? Беше напълно ясно, че го харесват — той е толкова симпатичен и приятен младеж. Всъщност майка го обикна като собствен син. Готова е на всичко, за да му помогне, но знае, че не можем да направим нищо друго, освен да му даваме цялата обич и грижа, на която сме способни, докато се нуждае от тях.

Елизабет се тревожеше за Емили, която беше прекарала толкова много време с Пол.

— А няма ли опасност и тя да се зарази? — попита.

— Само ако е невнимателна, а аз съм я информирал за всички предпазни мерки, които трябва да взема. Тя е здрава, силна и разумна, което е най-добрата й защита — поясни Ричард, като добави, че самият Пол много внимава да не изложи околните на риск, особено децата. — Трябва да знаеш, че е решил да не идва повече в Пембърли, защото се притеснява за Уилям и Каси, нито пък ще ходи у семейство Фицуилям, защото децата им са малки. Това е решението му. Когато дойде време да не може да се справя сам, ще наема опитна болногледачка, която да се грижи за него — никога няма да го изоставя в клиника.

Елизабет беше дотолкова потресена от разкритията на Ричард, че не знаеше какво да направи. Тъгата й се усилваше от убеждението, че Ричард я е сметнал за груба и безсърдечна — извини му се, задето беше захванала темата:

— Най-искрено съжалявам, Ричард — нямах никаква представа. Ако знаех, никога не бих задала подобен въпрос.

Ричард се опита да я успокои:

— Моля те, братовчедке Лизи, не се разстройвай — нима можеше да знаеш? Просто съвсем обяснимо се тревожеше за Емили.

— Да, а за Пол въобще не помислих. Толкова съжалявам!

Разкаянието й трогна Ричард и той я увери.

— Сега си давам сметка, че трябваше да споделя с теб и мистър Дарси, но заради Пол предпочетохме да мълчим. Разчуе ли се, отношението към него веднага ще се промени, а това много би го наранило. Емили ме накара да обещая, че ще пазя всичко в тайна, докато тя самата не се почувства готова да ти каже.

Елизабет си даде сметка, че Емили вероятно скоро е щяла да й довери тайната. И поиска от Ричард позволение да я сподели със съпруга си.

— Разбира се. Той трябва да знае защо Пол страни от Пембърли.

— А може ли да се определи кога… — тя не успя да произнесе зловещите думи, но не беше и нужно.

— Никой не може да каже със сигурност — отвърна братовчед й. — Много зависи от това доколко той самият ще има сили да се бори с болестта. Времето също е от значение. Ако лятото е слънчево и топло, ще му се отрази добре. Ако обаче е студено и влажно, със сигурност няма да преживее годината.

По-късно тази вечер Елизабет сподели със съпруга си за разговора с Ричард. След изненадата и изблика на чувства в началото Дарси потъна в мълчание и размисъл. Когато заговори отново, имаше готово предложение:

— Утре ще кажа на Ричард че ако се нуждае от място, където да настани Пол и където за него могат да бъдат полагани подобаващи грижи, има на разположение къщата в Литълфорд — в парцела, който дарихме за лечебницата. Сградата е чиста и удобна и вероятно ще бъде подходяща. Няколко мъже ще бъдат ангажирани да помагат с всичко необходимо. Това е най-малкото, което можем да направим.

Елизабет беше трогната от съчувствието и съпричастността му. Забелязал вълнението й, той я прегърна в опит да я утеши.

— Знам какво чувстваш, Лизи. Аз самият съм много изненадан и опечален, но едва ли можем да си представим тяхната връзка. Едва ли някой въобще може да се постави на тяхното място. Възхищавам се на силата им. Съмнявам се, че аз лично бих бил способен да посрещна такова нещастие с такъв кураж.

Елизабет се съгласи и добави тихо:

— Колко малко познаваме хората около себе си, дори и най-близките! Емили израсна пред очите ми, а никога не съм предполагала, че може да бъде толкова силна и да изпитва толкова дълбоки чувства.

На следващата сутрин след закуска мистър Дарси изпрати Ричард до каретата, която чакаше да го закара в Ламбтън. Преди да се разделят, той го уведоми за решението си да предостави къщата в Литълфорд, където Пол да може да бъде настанен веднага щом Ричард реши да го премести от Бирмингам.

— Много съжалявам за това, което разбрах, Ричард — и заради приятеля ти Пол, и заради Емили, която е станала вече като част от семейството ни тук, в Пембърли. Толкова ми е мъчно, че е страдала сама, без ние дори да подозираме какво се случва, без въобще да можем да й помогнем. Искам да знаеш, че винаги и за всичко можеш да разчиташ на нашата подкрепа. Решиш ли, че е време да се преместите в къщата в Литълфорд, тя незабавно ще ви бъде предоставена — за толкова време, за колкото трябва, заедно с всякаква нужна помощ.

Ричард изрази голяма благодарност за проявеното благородство и подчерта, че би желал да премести Пол възможно най-скоро.

— Бирмингам никак не му се отразява добре — толкова е мръсно и пренаселено. Тук въздухът е чист и свеж — точно такъв, от какъвто той се нуждае. Освен това идеята за лечебницата много ще го въодушеви и ако успея да го убедя, че ми е необходим тук, за да следи как вървят нещата, това ще го накара да се почувства полезен.

След като благодари още веднъж, Ричард замина, нетърпелив да съобщи на майка си и сестра си хубавите новини за лечебницата и за щедрото предложение. Въпреки че страдаше за състоянието на приятеля си, Ричард се почувства окрилен от добрината на Дарси. Прекарал по-голяма част от последните години в учене в Единбург, Лондон и Париж, Ричард не беше имал възможност да опознае мистър Дарси отблизо и се беше доверявал на оценката на родителите си, чиято привързаност и високо мнение бяха безпределни. Това, което беше видял със собствените си очи в деня на инцидента с пощенската кола, заедно със състраданието, което беше получил сега, бяха достатъчно потвърждение. Колкото до самия Дарси, той беше щастлив, че може да помогне след дълбоката мъка, която беше изпитал при новината за Пол Антоан.

По-късно същата седмица Елизабет посети леля си е Ламбтън. Нямаше съмнение, че Ричард е разказал на майка си за разговора с Елизабет — двете жени почти не се нуждаеха от думи, за да изразят чувствата си. И двете бяха преминали през немалко душевни терзания и страдания и никак не беше лесно да говорят за притесненията, които споделяха. Взаимната им обич обаче не можеше да позволи нищо да застане помежду им. Обичта на Елизабет към Емили и гнетящото чувство за безсилие, което леля й изпитваше, виждайки страданието на дъщеря си, ги сплотяваха още повече. Мисис Гарднър промълви с разкаяние:

— Съжалявам, че беше в неведение толкова дълго, мила Лизи, но така искаше Емили и тъй като тайната не беше моя, не можех да ти я разкрия, въпреки че толкова пъти ми се е искало да го направя.

Елизабет, чиято обич към леля й беше по-силна от всяко разочарование, което би могла да й причини липсата на доверие, увери мисис Гарднър, че прекрасно разбира желанието на Емили възможно най-малко хора да знаят за болестта на Пол и за чувствата й към него. Дарси беше изтъкнал, че при такива обстоятелства няма нищо по-мъчително от съзнанието, че голям кръг роднини и познати, не всички от които добронамерени, са наясно с истини, които не разбират напълно. Елизабет подчерта, че самата тя най-добре от всички знае как нечие нещастие може да бъде преувеличено и използвано от другите за очерняне на цяло семейство. Спомни си неприятното писъмце на мистър Колинс и злорадството му относно бягството на Лидия, както и последствията за останалите от семейството й. Повече от ясно беше, че Емили ще иска да избегне всичко подобно.

След като постоя при леля си достатъчно дълго, уверявайки я в обичта и готовността си да помага във всеки един момент с всичко, с каквото може, Елизабет си тръгна за Пембърли, където веднага потърси братовчедка си Емили и я намери на любимото й място — в една ниша в най-отдалечения край на библиотеката. В ръката си държеше томче с поезия, а на бюрото пред нея имаше разтворена тетрадка, повече от ясно беше обаче, че нито беше чела, нито беше писала, тъй като очите й бяха зачервени от плач, а листовете пред нея бяха покрити с безсмислени драскулки. Когато Елизабет се приближи до нея, тя направи безуспешно усилие да се усмихне, но чувствата й се изляха заедно с избликналите сълзи. Елизабет я прегърна и я задържа в обятията си.

— Емили, миличка, току-що бях при майка ти. Знам всичко — от нея и от Ричард. Не обвинявай брат си, моля те, аз бях тази, която, недоумявайки какво се случва с теб, го заразпитвах в събота вечерта и настоях да ми каже истината. Притеснявах се за теб, затова го направих. Страхувах се да не бъдеш наранена.

Емили горко се разрида, а Елизабет продължи:

— Нямах представа колко много си изстрадала вече. Толкова съжалявам, Емили, не съм искала да любопитствам и да се натрапвам.

Когато успя да проговори, Емили увери братовчедка си, че не е обидена от загрижеността й. Ричард беше пояснил, че мотивите за въпросите на Елизабет са били напълно добронамерени и искрени. Емили чувстваше, че дължи на Елизабет обяснение защо не й се е доверила по-рано, но поясни, че е било за доброто на Пол. За да не се чувства обект на внимание и още по-лошо — на съжаление, от страна на околните. Елизабет взе ръцете на братовчедка си в своите и много внимателно попита:

— Емили, обичате ли се с него?

Гласът на Емили прозвуча глухо, но категорично:

— Да, обичаме се. Но също така сме наясно с последствията от положението, в което се намираме. О, Лизи, знам, че бих могла да му помогна, но имаме толкова малко време пред себе си.

И като каза това, отново се обля в сълзи. Елизабет, която сама едва успяваше да се овладее, прегърна братовчедка си. Ясно беше, че макар двамата да бяха говорили за чувствата си един към друг помежду си, Емили не беше в състояние да разговаря с никого другиго за тях. След като я прегърна още веднъж и я увери, че винаги може да разчита на нея — и за да поговорят, и дори само за да поседят заедно, Елизабет си тръгна, чувствайки се все така безпомощна и нещастна и молейки се двамата да получат поне малко утеха.

Няколко дена по-късно Емили дойде при Елизабет и попита дали може да й услужи с малко ленен плат за къщата в Литълфорд, тъй като Ричард беше писал, че ще доведе Пол в събота. Елизабет с радост се съгласи и настоя да я откара до там със своята карета, а после остана да й помогне и двете с дружни усилия успяха да свършат доста работа и да подготвят къщата за пристигането на новия й обитател. Емили полагаше усилия и за най-дребните неща с впечатляваща всеотдайност, но и с примиренческо спокойствие, което караше сърцето на Елизабет да се свива от мъка.

Около месец след като Пол Антоан се пренесе във фермерската къща в Литълфорд, Ричард и един архитект от Дарби вече бяха готови с плановете за строежа на скромна лечебница. След нужното одобрение от страна на управителя на мистър Дарси се реши строителните работи да започнат през лятото. Пол Антоан беше безкрайно щастлив от новината за щедростта на мистър Дарси и сър Томас Камдън, които, осигурявайки и земя, и материали, и труд, бяха превърнали мечтата на Ричард в реалност. Вълнението му, че ще присъства на първата копка, беше голямо, макар да не се знаеше дали ще бъде свидетел на посрещането на първия пациент. Той нямаше намерение да се предава и накара Емили да му обещае, че тя ще пререже лентата в този ден. Тя обеща.

За разлика от пролетта, която не беше отговорила на очакванията за хубаво време и беше преминала ту дъждовна и ветровита, ту ветровита и суха, лятото настъпи сияйно и слънчево и примами всички навън. Дарси, Елизабет, Касандра и Уилям заминаха на пътешествие до Езерната област. Предприеха пътуването най-вече заради Елизабет, която беше заявила, че не може човек да живее толкова близо до такова прекрасно място и да не го посети.

— Омръзна ми да измислям оправдания, когато всеки срещнат непознат ми разказва за вълшебната красота на Езерата, а аз мълча, защото никога не съм ги виждала. Чувствам се като истинска дивачка — оплакала се беше тя.

— Не можем да оставим това така, нали, татко? — казал беше Уилям.

Баща му веднага се беше съгласил:

— Разбира се, момчето ми, ако мама ще се почувства щастлива, като види Езерата, трябва да отидем там. И това лято ще го направим.

Заминаха през май, а междувременно, докато отсъстваха, в Пембърли щеше да бъде поставен нов водопровод и да бъдат направени други необходими подобрения. На сбогуване с мистър и мисис Гарднър и с Ричард, с които бяха вечеряли вечерта преди заминаването, Елизабет остави адресите на всички странноприемници, в които се очакваше да отседнат, и помоли леля си да й пише за всичко, което се случва вкъщи. И особено за Емили и Пол.

Елизабет писа на Джейн, която не беше присъствала на вечерята, тъй като двете й малки дена се бяха разболели:

Елизабет очакваше пътешествието до Езерата с такова нетърпение, каквото скоро не беше изпитвала. Споделила беше с Джейн, че с изключение на отличния рецитал на мистър Менделсон, на който бяха присъствали заедно със сеньора Контини, последното й пътуване до Лондон е било много отегчително и единственото и желание е било да се прибере у дома.

Опитвайки се да си обясни силното вълнение, което изпитваше сега и което превъзхождаше дори вълнението на дъщеря й Касандра, тя виждаше причината за него в разочарованието, което беше изпитата преди много години, когато плановете им за точно такова пътуване се бяха провалили заради служебните ангажименти на мистър Гарднър. И все пак именно това разочарование беше станало причина да посетят Дарбишър, и най-вече Пембърли, в момента, в който господарят на имението се беше върнал ден по-рано от очакваното. Останалото, разбира се, беше история.

Елизабет и леля й често бяха разсъждавали върху различните възможности Мисис Гарднър, също както Джейн, смяташе, че някои неща в живота са неизбежни и беше сигурна, че Дарси и Елизабет са до такава степен един за друг, че при всички положения е щяло да се стигне до женитба. Елизабет не беше толкова сигурна и винаги щеше да бъде благодарна на леля си и чичо си за ролята, която бяха изиграли за събирането им.

Тогава тя се беше надявала пътуването да й помогне да преодолее разочарованието си от един военен, чиято женитба за мис Мери Кинг я беше потресла. Надявала се беше, че планините, скалите и езерата ще й вдъхнат малко свежа радост и сила. Изпълнена с радост и сила тръгваше тя сега, почти двадесет години по-късно, дарена с щастлив брак и обични деца и предвкусваща насладата от великолепието на местността, чиято красота се беше превърнала в примамка за не един пътешественик.

На север от Матлок те избраха пътя през Йоркшир, вместо стария рискован маршрут от Ланкастър през коварните пясъци на Моркъм Бей55 по време на отлив. Кочияшът им наговори куп смразяващи кръвта истории за пощенски коли, погълната от плаващите пясъци, и за непредпазливи пътници, изчезнали в мъглата или отнесени от прилива.

Уилям, който беше във възраст, когато и най-малката опасност го привличаше, възнегодува защо не са избрали пътя „през пясъците“.

— Нямаше ли да бъде по-вълнуващо, мамо? — попита той със съжаление.

Нито кочияшът, нито родителите му бяха на това мнение. Касандра отбеляза саркастично, че според нея целта на пътуването е да стигнат до Езерата и да се полюбуват на красотата им, а не да се удавят или да потънат в плаващите пясъци, преди да са стигнали до там.

На Елизабет й дожаля за сина й — голямата й дъщеря се отличаваше с бърз ум и остър език и обикновено не пропускаше да ги използва, за да постави по-малкия си брат на място, докато Уилям, с благия си нрав, нито веднъж не й беше отвърнал със същото.

— Уилям толкова прилича на Джейн — отбелязала беше леля й, — толкова е спокоен и добродушен.

Елизабет не можеше да не се съгласи. Сега се почувства длъжна да се намеси в негова подкрепа.

— Ще има много вълнуващи неща, когато стигнем в Езерната област, Уилям. Обещавам ти да не прекараме цялото време в разглеждане на любимите места на мистър Уърдсуърт.

Дарси улови погледа й и, разбрал какво цели, добави, че тоя самият има нагласа за риболов и разходки с лодка в езерата и доколкото знае, в близост се намират забележителни височини за катерене. Уилям не възрази и каза, че той също очаква всичко това, но добави, че все пак би било забавно да може да стресне мистър Кларк и мисис Ренълдс с някой ужасяващ разказ за това как са се заблудили в мъглата посред плаващите пясъци, при представата за което всички се разсмяха, с изключение на Джени, която беше племенница на мисис Ренълдс. За никого не беше тайна, че Уилям й беше слабост.

Като спираха за почивка и за да нахранят и напоят конете или за да пренощуват в странноприемница по вкуса им, те пътуваха, без да бързат, и от долините на Йоркшир преминаха в Къмбрия. Децата бяха особено впечатлени от каменните огради, които се виеха из низините и нагоре по планинските стръмнини, брулени от ветровете и съвсем различни от приветливите зелени живи плетове, които ограждаха фермите в Средна и Южна Англия. Минавайки през Лонсдейл и Къркби по границата на Къмбрия, те продължиха към Кендъл, който се беше разраснал във важен търговски град с павирани дворове и препълнени странноприемници, гъмжащ от пощенски коли и хора, пътуващи по работа или за развлечение.

Хубав път, по който пътуването беше и по-безопасно, и по-евтино, водеше стотици туристи към областта. Много от тях биваха привлечени от идиличните картини на тази част на Англия, сътворени от поетите — от Колридж, Сауди, Кийтс и първия сред всички тях — Уилям Уърдсуърт. За разлика от братовчедка си Каролайн, чиято страст по Уърдсуърт беше претърпяла радикална промяна след разкритието, че той се е присъединил към консерваторите, Елизабет продължаваше да намира голямо удоволствие в поезията му. Едно изтъркано копие на „Лирически балади“ я придружаваше по време на това пътуване — беше си обещала да го отваря всеки път, щом й се прииска да почете. Но добрите намерения невинаги биват доведени докрай, както Елизабет можа се убеди, когато стигнаха до странноприемницата край езерото Уиндърмиър, където възнамеряваха да останат няколко дена.

Вечерта тя писа на Джейн, обзета от необичайно поетично настроение:

По-късно вечерта, след като бяха вечеряли и бяха вече по леглата си, Елизабет сподели със съпруга си за изпусната „възможност за поезия“. Със съчувствие, макар и с шеговита нотка в гласа, той й обеща, че на следващата сутрин ще й покаже мястото, на което Уърдсуърт е писал стиховете за езерото Грасмиър, където ще може да вземе томчето си с поезия и да чете на воля. И когато на следващата сутрин денят изгря светъл и ясен и лъчите на слънцето проблеснаха във водите на езерото, сякаш отразени в шлифован кристал, Дарси удържа на думата си. Тъй като за щастие беше посещавал областта и преди с една група от Кеймбридж, той си спомни, че местата за поклонение за почитателите на Уърдсуърт са по-скоро Грасмиър56 и Уотър57, отколкото Уиндърмиър, което беше най-популярното и затова най-посещаваното от езерата.

Ето защо те се отправиха на север от Уиндърмиър — към тихата долина на Грасмиър и Райдъл Уотър, където човек наистина можеше да полегне необезпокояван на сянка и да се наслаждава на поезията, вдъхновена от това магическо място, стояло скрито векове наред сред възвишенията и низините на многодетната Къмбрия. Двете прекрасни езера с реката помежду им се намираха в центъра на великолепна местност и накъдето и да се обърнеше човек, пред погледа му се откриваха невероятно красиви картини.

Взели бяха храна със себе си и прекараха целия ден в толкова приятни занимания, че когато слънцето се снижи зад хълмовете и Джени им напомни, че е време да се връщат в странноприемницата, никой не пожела да си тръгне. Небето все още светлееше и Уилям и Касандра се примолиха да им позволят да останат още малко. Уилям довършваше една рисунка, а Каси просто не беше готова да се откъсне от ромона на водата, стичаща се по камъните.

— Като истинска музика — каза тя.

Нито Дарси, нито Елизабет можеха да откажат.

Когато се върнаха в странноприемницата, завариха там голяма и шумна група хора, празнуващи успешен риболов. Въпреки красотата си, Уиндърмиър беше твърде посещавано място, за да им се хареса. На следващата сутрин потеглиха към Грасмиър, където намериха съвсем приемлив подслон в близост до Езерата. Едва ли е нужно да описваме в детайли приятните изживявания, които всецяло завладяха малката компания през следващите шест седмици, изнизали се съвсем неусетно за всички.

Летните дни се редяха един след друг — кога слънчеви, кога дъждовни, а те посетиха безброй места: забележителната „Дав Котидж“ — дома на Уилям и Дороти58 Уърдсуърт от първите години след установяването им в областта; малките гробчета на двете деца на Уърдсуърт — Катрин и Томас, в църковния двор, напомнящи, че животът по тези места все пак не се състои само в красиви гледки и идилични изживявания. Когато времето беше хубаво, те прекарваха дните си от сутрин до вечер край езерата — край Грасмиър, край Конистън, край Дъруент, или пък по-надалече — край езерото Батърмиър, и всеки преоткриваше за себе си частица от магията, запленявала хиляди пътешественици и държала в плен художници и поети. Изкачваха се по скалисти възвишения, извървяваха десетки мили през горите и полята и четяха поезия, когато оставаха край буйните потоци или край тихите езерни води. Впечатлили ги бяха също така и мистериозните древни каменни кръгове като кръговете в Касълриг59 — не по-малко вълнуващи от природните забележителности, дело на мъже и жени, обитавали тези обвити в мъгли планини и тайнствени долини преди векове.

Навсякъде, откъдето минеха, иззад всеки завой по пътя се откриваше нова гледка, която ги изкушаваше да останат още и още. Уилям захласнато рисуваше местата, които посещаваха, и скицникът му се изпълваше с рисунки на езера, мостове, лодки, сенчести сипеи и слънчеви долини — все скъпи спомени от това прекрасно лято. За Елизабет и Дарси общуването с децата им беше дори по-вълнуващо, отколкото гледките и звуците от Езерата. Това беше рядка и ценна възможност за тях, с която нищо не можеше да се сравни.

Една седмица преди края на пътуването Елизабет и Каси заявиха, че се нуждаят от нови ботуши, тъй като техните бяха напълно износени от ходене, и Дарси предложи да се отбият за един ден в Кендъл60. Предложението беше незабавно прието, защото вече бяха слушали от хазяите си за чудесния панаир, който се организираше там, и им се искаше да го посетят.

Връщайки се от Кендъл в Амбълсайд61, те завариха няколко писма, препратени от мястото, където бяха отседнали в Грасмиър. Когато видя, че адресираните до нея писма са от Джейн и мисис Гарднър, Елизабет помоли останалите да я извинят, че няма да ги придружи на разходката до езерото62 след вечеря, където щеше да има танци и фойерверки. Дарси се засмя на себе си, забелязал с какво нетърпение съпругата му беше отворила писмото от Джейн — фойерверките определено не можеха да се сравняват с него.

Когато Уилям и Касандра, придружени от баща си, се отправиха към увеселението, Елизабет се настани удобно в един голям стол и се приготви за четене. За нейна радост новините, които й съобщаваше Джейн, бяха доста:

След това Джейн продължаваше с подробности по някои въпроси, свързани с домакинството и с нея самата, които Елизабет прочете с голям интерес, доволна, че сестра й беше изчакала подходящ момент, за да напише такова дълго писмо. Усмивката още не беше слязла от лицето й, когато отвори писмото от леля си, но след като му хвърли бърз поглед, както обикновено правеше, изведнъж се сепна, поразена от разликата между двата текста.

Ако писмото на Джейн разказваше за приятните моменти от лятото и Елизабет с радост беше научила колко щастливи са били тя и семейството и, то това на мисис Гарднър силно я обезпокои. Макар да не беше нито мрачно, нито тъжно и всъщност да не съдържаше никакви лоши новини, то беше сковано и се четеше трудно — нещо съвсем неприсъщо за стила на леля й. Тя също споменаваше за дъщеря си и зет си и за успехите на Фицуилям по отношение на местната политика, но Елизабет усещаше, че нещо не е наред — писмото звучеше вяло. Доколкото можеше да прочете между редовете, тя имаше чувството, че леля й, която добре познаваше и много обичаше, се е опитала без особен успех да скрие някакво безпокойство или нещастие.

Тя пишеше:

После следваха няколко добри новини. Получили бяха вести от Робърт — срещнал се бил с братовчеда на мистър Бингли, Франк, който му помогнал да се установи и да си намери мястото в колонията. Харесал бил работата и вече бил създал няколко приятелства. Не му понасял горещият климат, но очаквал да замине на север, където било доста по-хладно. За Елизабет беше видно, че леля й е много доволна от разказаното от Робърт. За Емили обаче нямаше почти никакви новини, с изключение на това, че е много ангажирана в Пембърли. За Пол не пишеше нищо. В последния параграф имаше един ред, който гласеше, че Ричард е напуснал Бирмингам, за да започне работа в Дарби, и едва тогава почти мимоходом беше споменато, че в края на седмицата ще пътува до Лондон с Пол. Елизабет провери датата на писмото — беше от преди десетина дена. Не можеше да си обясня защо е трябвало Ричард да води Пол в Лондон. Сигурна беше, че леля й е премълчала нещо.

Писмото сериозно я обезпокои. Оставаше им още седмица от пътуването, но Елизабет вече нямаше търпение да се прибере у дома. Чувстваше, че нещо не е наред, и искаше да е там, за да знае какво се случва. Осъзнаваше, че едва ли може да промени нещо, и въпреки това не можеше да се примири, че е на мили разстояние. Тревожеше се за Емили и фактът, че леля й не беше споменала нищо нито за нейното състояние, нито за здравето на Пол, сериозно я безпокоеше. Трябваше непременно да се върне в Пембърли час по-скоро.

Объркана и притеснена, тя посрещна Дарси в съвсем различно състояние от това, в което го беше изпратила, когато започваше да чете писмото от Джейн. Промяната го изненада и когато тя му показа писмото от леля си и сподели тревогата си, той първо се опита да я убеди че ако наистина се е случило нещо сериозно, досега е трябвало вече да са уведомени с експресно съобщение. Виждайки обаче, че тя си остава все така неспокойна и потисната, предложи да си тръгнат няколко дена по-рано.

— Вярно, че бяхме решили да минем и през Пернит, но там няма нищо кой знае колко забележително. Ако тръгнем утре и пътуваме през Кендъл, можем да сме в Пембърли поне два дена по-рано от планираното.

Елизабет му благодари със сълзи на очи, признателна за разбирането и усилията му да разсее тревогата й.

— Няма смисъл да оставаме, след като сърцето ти се е свило така, мила — поясни съпругът й. — Виждам, че си неспокойна, и единственото, което можем да направим, е да се върнем у дома.

Елизабет се притесняваше дали децата няма да останат разочаровани, ако се приберат по-рано, но Дарси я успокои:

— Касандра вече се е поуморила от цялото това обикаляне и мечтае за домашния уют.

— Ами Уилям? — настоя тя. — Не е ли разстроен?

Дарси поклати глава.

— Уилям няма претенции, а когато разбра, че ти искаш да се приберем по-рано, въпреки че не съм разкривал причината за тревогата ти, веднага се съгласи, че трябва да тръгнем незабавно — обясни той за нейно голямо успокоение.

А и при положение че се очакваше времето на следващия ден да се влоши, това, изглежда, беше най-разумното нещо, което можеше да бъде сторено в момента. Всички приготовления на тръгване бяха направени възможно най-бързо и само ден по-късно те вече пътуваха за Дарбишър и за дома.

Глава двадесетаМъчителна агония на очакване63

След като пътуваха възможно най-бързо с кратки почивки само колкото да се поразтъпчат и да се подкрепят, те пристигнаха в Пембърли на следващия ден, когато следобедът вече преваляше. Въпреки че Дарси беше изпратил бързо съобщение за промяната в плановете им, мисис Ренълдс изглеждаше необичайно развълнувана, което веднага подсказа на Елизабет, че нещо не е наред.

Докато притеклото се множество от слуги и коняри трескаво се зае с разтоварването на багажа и разпрягането на конете, Елизабет, без да обръща внимание на суматохата наоколо, веднага отиде да потърси мисис Ренълдс. Вместо да говори, мисис Ренълдс й подаде едно писмо — сгънато и запечатано. По почерка Елизабет веднага позна, че е от Емили. Взе го и погледна към икономката:

— Какво има, мисис Ренълдс, какво се е случило?

Мисис Ренълдс я поведе към дневната, където за нейна изненада седеше сестра й Кити и чакаше. Напрегнатото й изражение не вдъхна ни най-малка увереност на Елизабет. Сега вече беше напълно сигурна, че нещо непоправимо се е случило.

— Моля ви, защо някоя от вас не ми каже какво е станало? Кити, какво правиш тук? Къде е Емили? — настоя за отговор тя.

Миене Ренълдс излезе от стаята и последва Уилям и Касандра нагоре по стълбите. Ясно й беше, че сестрите трябва да поговорят насаме. Кити настоя Елизабет да прочете писмото на Емили, тя обаче отказа.

— Не и преди да знам какво й се е случило. Къде е тя, Кити? Трябва да ми кажеш!

Най-накрая, разбрала, че е безсмислено да упорства, тя каза:

— Емили е в Италия, или поне досега трябва вече да е пристигнала.

— Италия? Господи! Какво, за Бога, прави в Италия? — Елизабет беше изумена.

Кити настоя да отвори писмото на Емили и да го прочете.

— Тя е обяснила всичко, ще видиш. Моля те, Лизи, не се разстройвай така! Нищо лошо не й се е случило — когато прочетеш писмото й, ще се убедиш, че е взела това решение изцяло по своя воля.

Елизабет вече беше отворила писмото. Когато го прочете, остана толкова объркана и толкова смаяна, че трябваше да седне.

Написаното от Емили беше ясно и сдържано. Обяснила беше действията си по начин, по който вероятно би информирала Елизабет, че възнамерява да пътува до Ламбтън или до Матлок, за да посети майка си или сестра си:

Когато Елизабет прочете писмото, лицето й беше обляно в сълзи. Седна, неспособна да промълви и дума, а през това време в стаята влезе Дарси, придружен от Ричард, който, също както Кити, беше пристигнал, известен от мисис Ренълдс за по-ранното им пристигане.

Спонтанно Елизабет понечи незабавно да отиде при леля си и чичо си, но Ричард я спря:

— Не, братовчедке Лизи, не бива да ходиш сега. Пътували сте близо два дена, изморена си и още си твърде разстроена от новината — не си в състояние да бъдеш от помощ на мама. Може би утре…

— Но, Ричард, не мислиш ли, че майка ти се нуждае от мен? — възрази Елизабет.

— Сигурен съм, че се нуждае, и знам, че много ще се зарадва на посещението ти, но се опасявам, че нямаш достатъчно сили да издържиш пътуването в момента.

Дарси го подкрепи:

— Ричард е прав, Елизабет. А освен това има неща, с които трябва да се запознаеш. Вероятно ще искаш да поговориш с мисис Ренълдс, с Кити, с д-р Дженкинс, а също и с Ричард, преди да отидеш при леля си и чичо си.

Елизабет не можеше да отрече, доводите му са разумни и неохотно се съгласи да отложи пътуването си до Лимбтън. След вечеря Кити и съпругът й се върнаха вкъщи, но Ричард остана, за да разкаже в детайли за случилото се. Елизабет искаше да узнае всяка подробност, а само Ричард имаше нужните отговори, защото сестра му му беше доверявала всичко от самото начало.

Пристигайки от Бирмингам седмица преди да започне работа в Дарби, той бил обезпокоен от състоянието на Пол, който въпреки топлото лято продължавал да бъде блед и сериозно да се задъхва.

— Настоях да се срещнем с колегата от „Харли Стрийт“ незабавно, както и направихме, без да губим нито минута повече. Той беше напълно категоричен, че за Пол няма никаква надежда, ако не напусне Англия и не се премести на място с по-топъл и сух климат. Препоръча Южна Италия — изпращал бил и други пациенти там и те се били подобрили значително. Някои имали щастието да се радват на дълги периоди на забележително добро здраве. Самият Пол вече беше приел неизбежното. Макар и да не искаше да заминава, все пак склони, когато му казах, че ще отида с него и лично ще го настаня. Той спокойно може да си позволи удобно жилище и един-двама прислужници.

Елизабет беше нетърпелива да разбере как и кога се е включила Емили.

— Почти веднага щом се върнахме от Лондон — отговори той. — Тя настоя да разбере всичко до последната подробност. Отначало изпадна в отчаяние и плака дълго и неутешимо. После отиде някъде и се върна след два часа, взела категорично решение. Беше планирала всичко — документите, пътуването, приготовленията, всичко. Трябваше да се оженят, за да може тя да придружи Пол в Италия и да се грижи за него.

Дарси, който досега беше мълчал, се намеси, като попита:

— А мисис и мистър Гарднър как приеха решението на Емили?

Отговорът на Ричард не беше точно този, който очакваха.

— Мама се разстрои най-много. Не че не проявяваше съчувствие, защото винаги беше харесвала Пол и го беше приемала като част от семейството. Страхуваше се за Емили и не искаше тя да заминава. Дори предложи аз да отида с него — като мъж и като доктор, както каза тя — разумно и правилно беше да го придружа аз. Но Емили беше непреклонна. Никога преди не бях я виждал толкова категорична за нещо. Нищо и никой от нас не можа да я разубеди — обясни той.

— А мистър Гарднър? — настоя Дарси, представяйки си как би се чувствал той самият на негово място.

— Мисля, че татко ме изненада най-много. Той изслуша всичко, което Емили каза, и когато осъзна колко твърдо решена беше да замине, просто попита как може да помогне в приготовленията за пътуването и настаняването, дори реши да изпрати един от прислужниците си да ги придружава.

Ричард въздъхна и додаде:

— Мисля, че мама беше дълбоко разочарована. Надявала се беше той да я подкрепи и да се опита да разубеди Емили, но, както самата Емили ми напомни, тя е на двадесет и шест години. Каролайн получи позволение да се сгоди за Фицуилям, когато беше едва на петнадесет почти дете. Как можеха да кажат на Емили, че няма право да стори нещо, кост е решила на двадесет и шест?

— Но, Ричард, и дума не може да става за сравнение. Емили трябва да е наясно, че, както всички ние знаем, този трагичен брак няма бъдеще.

Гласът на Дарси прозвуча сериозно, също като изражението му. Питаше се дали вродената доброта на Емили не й беше попречила да прозре безнадеждността на положението. Ричард обаче беше категоричен, че Емили прекрасно съзнава последствията от взетото решение.

— Емили беше напълно наясно с всичко, свързано със състоянието му, още от самото начало. Самият аз споделих с нея всичко в мига, в който разбрах. Тя знае, че няма надежда за оздравяване дори и при най-добрите грижи на света. И го е приела. Но обича Пол и иска да бъде с него, за да го дари с малко радост и спокойствие, преди да настъпи краят. Той самият отначало не беше съгласен, тъй като и той я обича, тя обаче го убеди.

— А сватбата? Тя как беше организирана?

— Д-р Дженкинс и Кити бяха невероятни. Те организираха всичко. Церемонията беше съвсем скромна, в присъствието само на най-близките. Джейн и Бингли бяха там, разбира се; Каролайн и Фицуилям дойдоха направо от Лондон. Емили изглеждаше прелестно и ако ги бяхте видели, щяхте да кажете, че са честита двойка, която има цялото щастие на света пред себе си — изумително беше.

Заминали бяха още на следващия ден с частен превоз, а Ричард ги беше придружил, за да бъде сигурен, че всичко е наред.

— Къде са сега? — попита Елизабет.

— Наели са къща в околностите на Рим — трябва да бъде достатъчно близо, за да може докторът да ги посещава редовно — поясни Ричард.

— Ще му помогне ли това наистина? — настоя тя.

— О, да, вероятно ще удължи живота му с няколко месеца. А освен това хубавият климат ще направи престоя му още по-приятен. Слънцето и сухият, свеж въздух ще му се отразят чудесно. Със сигурност по-добре от Средна Англия през зимата.

Гласът на Ричард издаваше чувствата му, независимо от опитите му да запази хладнокръвие. Освен пациент Пол беше и негов приятел. А сега — и съпруг на сестра му.

На следващата сутрин по време на закуска Касандра и Уилям, които бяха дочули шушуканията на камериерката предишната вечер, бяха информирани за женитбата на Емили и за някои от причините, довели до нея. Те зададоха няколко въпроса и след като получиха директни и откровени отговори от родителите си, реакциите им бяха впечатляващи. Касандра заяви, че Емили е направила нещо много смело и благородно — щедър жест, израз на истинска любов. Уилям се съгласи с нея, макар и да не можеше да разбере напълно защо времето в Рим е по-добре за Пол, отколкото времето в Дарбишър или Бат. Надяваше се това да означава, че Пол ще оздравее, и добави, че Емили много ще му липсва. Елизабет беше доста изненадана. Позицията им, неповлияна от предразсъдъци, беше в пълен контраст с нейните собствени реакции.

В разговора си с Дарси по-късно тя призна, че се е засрамила от себе си.

— Питам се, мили, дали не ставам коравосърдечна и безчувствена? — възкликна тя и когато той й отвърна с недоумение, продължи: — Вероятно и аз, като Каси, бих могла да мисля, че постъпката на Емили е смела и самоотвержена — образец на истинска любов. И все пак продължавам да виждам само безразсъдството и болката, която със сигурност ще сполети не само нея, но и семейството й, родителите й, които ще бъдат съкрушени. Знам, че е на двадесет и шест и има пълното право да взема решения сама, но все ми се иска да съм била там, за да я посъветвам.

Лицето на Дарси беше особено сериозно. Елизабет добре познаваше това изражение — почти винаги то означаваше, че съпругът й не е съгласен с нея. И все пак, когато заговори, гласът му беше кротък и благ:

— А пък аз съм доволен, че не сме били тук, Елизабет, и че Емили е могла да вземе решение, необезпокоявана от мненията и съветите на който и да е от нас, пък били те и най-добронамерени. Не бих искал да се чувствам виновен, че съм утежнил още повече състоянието на една млада жена, която приема, че най-важното нещо в живота й е да даде малко топлота и спокойствие на мъжа, когото обича, защото, както самата тя казва в писмото си, той се нуждае от тях повече от всичко на света.

— Но, Дарси, не можеш да смяташ, че е постъпила правилно, като се е омъжила за Пол — та той умира! Със сигурност е имало и други начини да му помогне. Знам, че го обича, но трябва ли да жертва целия си живот, за да му даде утеха за кратко?

На мига съжали за суровите си думи и й се прииска да можеше да не ги е изричала. Дарси също ги чу, но познаваше съпругата си твърде добре, за да ги приеме за чиста монета. Знаеше, че те са резултат от тревога и загриженост за Емили, която и двамата много обичаха. В тона му имаше толкова топлота, че и дума не можеше да става за порицание:

— Елизабет, този въпрос нито е справедлив, нито пък подхожда на твоята щедра и любяща природа. Познавам те твърде добре, за да приема, че наистина мислиш това, което току-що изрече. И все пак, позволи ми да разсея опасенията ти.

Застанали бяха в личната си дневна до прозореца, от който се откриваше изглед към парка. Докато Дарси говореше, Елизабет продължаваше да съзерцава слънчевия пейзаж навън, притеснявайки се да обърне поглед към него.

— Лизи, когато ние с теб решихме да се оженим, и двамата пренебрегнахме мнението на околните, включително и мнението на моята леля и на твоя баща, всеки от които имаше своите резерви, основавани на виждането им за характерите и поведението ни. А нас не ни интересуваше нищо, освен любовта, която изпитвахме един към друг. Нищо друго! Как тогава можем да съдим Емили за това, че е последвала сърцето си? Помисли и за друго — тя не е действала неразумно в материално отношение — както ме увери Ричард, Пол има значително наследство, което впоследствие ще остане за Емили. Така е било и договорено преди самата сватба. Ако се замислим за характера и потеклото му, те са безупречни. Ричард много го цени и със сигурност, ако беше в добро здраве, нямаше да имаме нито едно възражение срещу него. Всъщност, Елизабет, ако, венчавайки се, си обещаваме да се обичаме и в болест, и в здраве, то можем ли да съдим Емили, че изпълнява този обет? Тя е постъпила така единствено и само с най-благородни намерения. А какво можем да кажем за някого, който би изоставил партньора си, защото се е оказал в същото положение? Няма ли да го заклеймим най-сурово?

Елизабет мълчеше, силно смутена от тежестта на доводите му и от категоричността в гласа му. Той говореше тихо, но със сериозност, която приковаваше вниманието.

— Безпокои ме единствено мисълта за мъката, която смъртта му ще й причини, но това е избор, който Емили сама е направила. Приела е, че страданието, което ще изпита, когато той си отиде, е част от любовта, която двамата споделят сега, докато са живи. Нямаме право да ги съдим, вместо това трябва да положим усили да им помагаме по всякакъв възможен начин — продължи той.

Елизабет прие думите му безрезервно. Тя самата се беше борила с предразсъдъци и злонамереност и посредством свои брак и брака на Джейн беше видяла отвоювана гордата си вяра в превъзходството на характера и ясните принципи. Сега Дарси, чиято сила се коренеше в постоянството и почтеността му, й беше припомнил в какво си струваше да се вярва.

Благодарна за намесата му, Елизабет отмести погледа си от прозореца и вдигна очи към него, при което забеляза колко се беше променил с възрастта. Волевата брадичка и изтънчените му черти все още правеха впечатление, но тъмните му очи бяха станали по-топли, а преживяното през годините беше смекчило изражението му — силата и упоритостта бяха все така явни, но надменността отдавна беше отстъпила място на уважение и внимание към околните и на едно искрено великодушие, което винаги й беше доставяло радост. Елизабет се пресегна към ръката му и заговори развълнувано:

— Много си прав, мили, никога не бих допуснала, че мога да критикувам действията на Емили, ако са основани на такива благословени добродетели като безрезервна любов и всеотдайност. Ако Емили никога вече не обикне друг мъж през живота си, поне ще пази спомена за любовта, която е споделяла с Пол, без значение за колко кратко е било. Никой от нас, най-малко пък аз с моя пословичен стремеж към независимост, имам правото да я порицавам. Трябва да ти благодаря затова, че толкова деликатно ми подсказа колко много съм сгрешила. Съжалявам!

Дарси я притегли към себе си и я задържа в прегръдка. Беше дълбоко развълнуван от разкаянието й, но не и изненадан. Познавайки я добре, той разбираше мотивите й и приветстваше честността и искреността, с които си беше признала грешката. Обичта и загрижеността й към Емили и родителите й, към които и двамата бяха сърдечно привързани, бяха породили първата, явно несъзнателна реакция. Въпреки това Елизабет, сама способна на дълбока любов и преданост, не можеше да отрече превъзходството на такава безкористна любов, каквато Емили беше показала. Тя толкова безусловно прие оценката на съпруга си, че когато на следващия ден се отправиха към Ламбтън, взе да се притеснява дали ще бъде способна да успокои леля си, очаквайки да я завари потънала в мъка заради женитбата на Емили и отчаяно нуждаеща се от утеха.

За нейна изненада семейство Гарднър ги посрещнаха много по-спокойни от очакваното. Търсейки обяснение за овладяността им, Елизабет не се наложи да стига много далеч или да чака много дълго. Докато донесат чай и сладкиши, мистър Гарднър покани Дарси да види една нова кола, с която се беше сдобил, а мисис Гарднър се качи заедно с Елизабет на горния етаж, където й показа едно писмо, гъсто изписано с почерка на Емили. Изпратено от Рим, то беше адресирано до Ричард, но явно беше мислено като обръщение към цялото семейство.

След като първо отправяше най-сърдечна благодарност към брат си за всичко, което беше направил, за да им помогне, и молеше за прошка, че е причинила толкова болка на него и на милите си родители, тя продължаваше да разказва в най-дребни детайли за това как са се настанили, колко щедри и добри са италианските им съседи и не на последно място — каква промяна е настъпила в Пол само за една седмица, благодарение на топлото време и постоянното слънце.

После ведро споделяте колко щастлива се чувства за това, че може да бъде с него:

Докато Елизабет четеше, леля й остана седнала до нея, а когато приключи, и двете се бяха просълзили — но този път от облекчение и дори щастие. Когато се прегърнаха, тя притисна леля ся в обятията си и възкликна:

— О, мида лельо, колко си преживяла!

Леля й се усмихна и хвана ръката й.

— И при това без да мога да поплача на рамото на любимата см Лизи.

Елизабет добре помнеше колко утеха беше търсила и получавала от леля си навремето. На долния етаж господата се бяха върнали и в дневната беше сервиран чай, когато дамите се присъединиха към тях. С позволението на леля си Елизабет даде на Дарси да прочете писмото на Емили. Тя въобще не се беше съмнявала в правотата му. В разговорите си с мистър Гарднър, Дарси беше достигнал до същото заключение, въпреки че се въздържаше да го сподели.

Когато Елизабет се върна в Пембърли, макар да не се нуждаеше от повече убеждаване, там я чакаше още едно доказателство. Пристигнало беше писмо от Джейн за нея — адресирано до квартирата им в Грасмиър и препратено до Пембърли след едноседмична обиколка из Езерната област. Писано беше в деня след сватбата на Емили и Пол. Независимо от неизменния оптимизъм на семейство Бингли и пълната неспособност на сестра й да каже и една лоша дума за когото и да било, докато не се появи крещящо доказателство за обратното, писмото беше безспорно потвърждение за всичко, казано от Кити, Ричард, Дарси и д-р Дженкинс.

След първоначалното си безпокойство, основано на страха, че почти няма надежда Емили да се радва на дълъг и щастлив брак (а това беше идеалът на Джейн за хубав живот), Джейн беше останала изумена от самоотвержеността на братовчедка им:

Писмото на Джейн — винаги оптимистично настроена и склонна да вижда само хубавата страна на нещата, успя значително да повдигне духа на Елизабет. Тя също така говори дълго и с Кити, която, заедно със съпруга си, се беше убедила в искреността и още по-важно — в правилността на решението на Емили да се омъжи и да се грижи за мъжа, когото обича. Когато Елизабет попита дали са мислили за вероятната опасност Емили да се зарази, д-р Дженкинс отговори, че не само са мислили, но са попитали и Емили дали се е замисляла, когато са разговаряли с нея. Отговорът й, че стотици лекари и хора, които се грижат за болните независимо дали в болница, или вкъщи — са изложени на същата опасност и че това е риск, който тя с радост ще поеме заради Пол, само беше доказал още веднъж голямата й обич към него.

— Това — каза д-р Дженкинс — е онази безкористна любов, която човек може да се надява да срещне веднъж или най-много два пъти в живота си. Любов, която свещениците проповядват, но почти не вярват, че могат да видят в действителност. Почувствах се привилегирован, че имам възможността да помогна, убеден, че нямам право да задавам повече въпроси.

Кити, която беше станала десетократно по-разумна, откакто се беше омъжила за д-р Дженкинс, разказа на сестра си за разговора, който беше провела с Емили, докато й беше помагала с приготовленията за сватбата.

— Тя беше толкова щастлива, Лизи. И всичко беше толкова прекрасно. Сякаш напред я очакваха години наред щастлив живот с него. Нито веднъж не каза, че съдбата е била несправедлива — аз бих го почувствала така, но не и Емили. Преди да заминат, тя благодари на всички, дори на прислугата, а ние, разбира се, организирахме детския хор да изпее два от любимите й химни. Всички плачеха, а Емили се усмихваше. Бедната леля Гарднър — страхувах се да не припадне — изглеждаше толкова бледа, Ричард обаче беше безупречен. Той даде пример на всички ни и когато тържеството свърши, двамата с полковник Фицуилям ни качиха в две големи карети, след което потеглихме за Давдейл. Беше прекрасен ден. Въпреки сълзите, Емили не спря да се усмихва.

Кити не можеше да скрие вълнението си от преживяното.

След тези разкази всички първоначални възражения на Елизабет вече бяха загубили тежестта си за нея. Оставаше й да направи само още едно нещо и по-късно тази вечер, седнала зад писалището в музикалния салон, докато Уилям и Касандра се упражняваха на пианото, тя писа на братовчедка си:

През лятото и есента пристигаха доста писма от Емили, които разказваха за топлите и щастливи летни дни и за бавното, но сигурно подобряване на здравето на Пол. Те даваха на Елизабет и Дарси, както и на мистър и мисис Гарднър, с които те развълнувано споделяха всяко зрънце нова информация, голямо успокоение. Ричард обаче предупреди Елизабет да не се подвежда по добрите вести от Емили.

— Тази коварна болест често заблуждава така — обясни той, — понякога изглежда, че се оттегля, и за известно време пациентът значително се подобрява, но винаги се завръща, често с удвоена сила.

Виждайки разочарованието, изписало на лицето й, той веднага додаде:

— О, мила братовчедке Лизи, съжалявам. Не трябваше да бъда толкова рязък. Говоря като лекар.

Макар и натъжена, Елизабет беше доволна да чуе истината. Но също така се безпокоеше за леля си.

— Не казвай на майка си това, което току-що каза на мен, Ричард. Тя възлага големи надежди на добрите вести от Емили — помоли тя и той се съгласи.

— Знам, че мама много се радва на новините за подобряващото се здраве на Пол и трябва да призная, че сърце не ми даде да й кажа истината. Пред татко обаче съм намекнал, че не бива да бъдат много оптимистично настроени. Надявам се да мога да пътувам до Италия през ноември и да мога да кажа точно какво е състоянието му.

Докато го слушаше, Елизабет се замисли в какъв чудесен млад мъж се е превърнал. Спомни си буйното момче, което играеше на криеница с кроткия си по-малък брат в Лонгборн и нерядко го изпреварваше, като се скриваше така, че някой не успяваше да го намери. Сега, вече на двадесет и пет години, уважаван член на общината, той беше много достоен и млад мъж — лекар със социално съзнание и желан ерген!

В този ден той беше дошъл рано, за да вземе Касандра, която беше обещала да помогне на сестра му Каролайн за организирането на един благотворителен концерт. Самият той — харизматичен и с живо чувство за хумор, беше много търсен от сестра си, която се беше посветила на агитациите за реформа на съпруга си и често разчиташе на подкрепата на обаятелния си и начетен брат за провежданите събрания.

Тази вечер всички щяха да вечерят заедно със семейство Фицуилям и Каси, сложила новата си шапка и особено очарователна с нея, попита дали на вечерята може да има музика танци. Ричард отговори:

— Ако искаш да танцуваш, Каси, уверявам те, че ще има.

Докато той се качваше в двуколката си, Елизабет му напомни, че разчита на помощта му за Панаира по случай жътвата през октомври, особено сега, когато Емили я нямаше. След като я увери, че за нищо на света няма да го пропусне, Ричард потегли надолу по алеята през парка, а Елизабет и Уилям го изпратиха с поглед.

Обръщайки се към сина си, който беше застанал наблизо — с разбъркани медено руси коси, примижал на ярката слънчева светлина, Елизабет попита дали и той не би искал да дойде на вечерята. Уилям отказа.

— Не, мамо, обещал съм на мистър Кларк едно есе за Езерната школа, което трябва да довърша днес, а и трябва да се поупражнявам с Моцартовата соната, преди мистър Голдман да е дошъл за урока ми утре.

Майка му се пошегува:

— О, милото ми дете, колко усилена работа те чака с всички тези неща, които толкова много обичаш — внимавай да не се преумориш!

Уилям се разсмя и я прегърна, след което изтича нагоре по стълбите, а тя с усмивка видя как подир него се качи една прислужница, носеща поднос с храна, която трябваше да му стигне за по-голямата част от предобеда.

Хубавите отношения с децата й даваха на Елизабет голямо удовлетворение и щастие. Докато беше по-малък, Уилям, чиято чувствителна и кротка природа отначало затрудняваше общуването между него и баща му, беше по-привързан към майка си, през последните няколко години обаче тримата бяха станали много близки. Веселият нрав на Касандра и деликатността на Уилям бяха еднакво ценени и приемани от родителите им, които никога не бяха оставяли децата си да се съмняват в обичта им. Дарси беше израснал, лишен от такава обич, а самата Елизабет се беше зарекла, че стане ли майка, ще я осигури на децата си в пълен размер.

Седмицата преди Панаира по случай жътвата и бала в Пембърли беше най-напрегнатата в целия живот на Елизабет. Тя не помнеше някога да е имала толкова много работа и да е била толкова необходима. И можеше да бъде изключително горда с безупречната организация на двете събития, осъществена с помощта на Каролайн и Касандра и на особено чевръстите и добре обучени прислужници в Пембърли.

Джени, която беше нейна лична прислужница години наред, наскоро се беше омъжила и се готвеше да заеме мястото на леля си — икономката мисис Ренълдс. През последните две седмици тя беше помагала на Елизабет за всички детайли около вечерята и бала, докато съпругът й — управителят на Дарси, се беше заел с подготовката на всичко, свързано с панаира. Елизабет въобще не беше предполагала, че първият панаир в Пембърли ще предизвика толкова голям интерес в общината. Арендаторите, занаятчиите, работниците във фермите, прилежащи към Пембърли и имението Камдън, та дори и онези от по-далеч — от Ламбтън, Матлок и Бейкуел, всички бяха изявили желание да участват и затова по ливадите имаше десетки постройки и навеси с дървени маси, върху които бяха подредени множество изделия, произведени и изложени с радост. Включен беше всеки, който имаше някакво умение или стока за показване и продаване: дърводелски и кошничарски изделия, играчки, сечива, изобилие от земеделска продукция, мед, сладка, консервирани и сушени плодове и зеленчуци, а също и кошници с плодове, цветя и пресни зеленчуци от градините. Имаше дори няколко картини с пейзажи от Пийк дистрикт и Давдейл, както и пъстроцветни плетени килими и бродирани ленени тъкани.

Веднага щом Каролайн, като позната на всички съпруга на местен политик, откри панаира, започна трескаво пазаруване и цялото множество беше обзето от въодушевление. Всички бяха видимо доволни и дори времето, което през по-голямата част от седмицата се беше задържало доста приятно, в този ден се беше подобрило дотолкова, че сякаш беше върнало лятото по средата на есента. Когато към средата на следобеда Елизабет се почувства малко поуморена и се прибра в къщата, намери Дарси на горния етаж, наблюдаващ сцената навън от един от прозорците в библиотеката, от който се откриваше живописна гледка към ливадите. Тя се присъедини към него, отбелязвайки, че така, от разстояние, суетящото се множество долу изглежда сякаш нарисувано на картина. Докато гледаха сновящите напред-назад фигури в далечината, те, развеселени, започнаха да се опитват да разпознават хората по походката или по облеклото. Каролайн лесно се забелязваше покрай дъщерите си, които притичваха от навес към навес; не беше трудно да се различат и Ричард и Касандра, която беше сложила една от любимите си шапки, обсипана с жълти рози, когато двамата излязоха изпод един навес, носейки две доста тежки кошници с ябълки към една сергия отсреща. Най-неочаквано Касандра се спъна и изпусна своята кошница, а цялото й съдържание се разпиля в тревата. Ричард се впусна да й помогне и загрижено заоглежда глезена и стъпалото й, за да се увери, че не се е наранила. Макар да не чуваха разговора им, Елизабет и Дарси не можеха да не се усмихнат, докато ги наблюдаваха — нямаше как да им убегнат неговата загриженост и нейните усмивки на благодарност. Когато събраха ябълките и продължиха, като този път Каси здраво се държеше за ръката на Ричард, Дарси небрежно попита:

— На колко години е Ричард?

— Малко след Коледа ще навърши двадесет и шест — отвърна Елизабет.

Повече не казаха нищо по този въпрос и след кратка почивка отново слязоха долу, където в светлината на късното следобедно слънце мястото на панаира бавно се опразваше, докато повечето хора товареха колите си и се отправяха към къщи.

По-късно Елизабет беше свидетел как дъщеря й убеди първо приятелките си, а после и братовчед си Ричард да се включат в танцовата забава, която вече беше започнала на ливадата.

— Ето един сърцат мъж — каза Фицуилям на Елизабет.

Мисис Гарднър, седнала до тях, се обади:

— Каси беше много заета цял ден и въпреки това никак не изглежда уморена. Всъщност изглежда по-жизнена и по-весела от всякога в тази хубава нова рокля.

Елизабет докосна ръката на леля си и попита:

— Не мислиш ли, мила лельо, че може да има специална причина да бъде така жизнена и весела?

Доловила познатата дяволитост в гласа на племенницата си, мисис Гарднър й хвърли бърз поглед, но не успя да отговори, тъй като дойде Уилям, който категорично беше отказал да танцува. Също както баща си, който на едно всеизвестно събитие в Меритън беше изненадал сър Уилям Лукас с лаконичната забележка: „Всеки дивак може да танцува“, Уилям приемаше танците за отегчителни и рядко танцуваше, освен ако нямаше някоя особено красива или забавна партньорка.

Когато слънцето се скри зад хълмовете, излезе хладен ветрец и напомни на всички, че всъщност е есен. Много хора дойдоха да благодарят на мистър и мисис Дарси за гостоприемството и за възможността да предложат това, което са произвели. Виждайки, че съпругата му изглежда вече доста уморена, мистър Гарднър предложи да тръгват, но не и преди да са благодарили на Елизабет и Дарси и на всички, които имаха заслуга за успешния ден.

— Трябва да подчертая, че денят беше забележителен, Елизабет. Убеден съм, че догодина ще ви бъдат отправени искания да организирате още един панаир — каза той.

Дарси се съгласи, добавяйки, че сър Томас Камдън е предложил следващата година той да бъде домакин на панаира.

— Чудесна идея! — отбеляза мистър Гарднър, като така изразяваше всъщност всеобщото мнение.

Семейството се прибра в къщата и Елизабет предложи тази вечер да си легнат рано. Очакваха Шарлот и двете й по-малки дъщери да пристигнат на следващата сутрин.

Безспорно нямаше по-добро място от Пембърли за големия бал. Изящната архитектура, красотата на градините, изтънченото обзавеждане — събрани заедно, това бяха идеалните условия за такова събитие. Жалко, че господарят на имението не беше ценител на танците и рядко организираше балове.

Този бал обаче беше съвсем различен, тъй като щеше да се състои в чест на три млади дами, които скоро бяха навършили седемнадесет години. Никакви разходи не бяха спестени, за да бъде подготовката безупречна. Джени Грантъм и голяма група от прислугата на Пембърли се бяха трудили дни наред, за да бъде всичко наред. Менюто беше обмислено до последната подробност, извадени бяха най-хубавите покривки, порцеланови и кристални сервизи, за да красят масите. Във всеки ъгъл на всяка стая имаше вази и кошници с цветя, стотици свещи чакаха да се здрачи, за да бъдат запалени. Не една, а две групи музиканта щяха да се грижат за празничното настроение — камерен състав за музиката преди и по време на вечерята и още един оркестър за танците по-късно.

Рано сутринта, привлечена от носещите се из къщата звуци на пианото, Елизабет надникна в музикалния салон и виждайки златисторусата глава на Уилям, сведена над клавишите, изведнъж се почувства неизмеримо тъжна. Стори й се толкова самотен и раним. Решен беше да усъвършенства един труден пасаж от произведението, което упражняваше, и не спря да го повтаря, докато не го изсвири правилно. Елизабет знаеше за желанието му да бъде концертиращ пианист — споделил го беше с нея още когато беше на дванадесет. Но уместно ли щеше да бъде това за бъдещия господар на Пембърли? Нямаше ли всички да рекат, че е своеволно и егоистично от страна на мъж в неговата позиция да не получи сериозно образование?

Когато спря да свири, Елизабет го аплодира. Уилям се обърна и зарадван, че й е харесало, дойде при нея.

— Уилям, чудесно беше. Мистър Голдман ще бъде доволен — похвали го тя.

— Предполагам обаче, че няма надежда татко да ми позволи да се занимавам с това сериозно — като професия имам пред вид? — попита той предпазливо.

— Ти осмелявал ли си се някога да го попиташ?

Той поклати глава и прокара пръсти през непокорната си коса.

— Страх ме е — не от татко, а от отказа му, предполагам. Просто ми се иска да продължа да се надявам.

— Това ли желаеш наистина?

— Повече от всичко на света, мамо — каза той с такава искреност и убеденост, че Елизабет си обеща да поговори с Дарси след празника.

— Може да предложим да учиш музика сериозно — да речем с по-напреднал учител в продължение на две години, а ако след това се окаже, че вече нямаш желание да продължаваш, все още ще бъдеш достатъчно млад, за да се ориентираш към нещо друго — каза тя.

— Като това да управлявам Пембърли? — отбеляза Уилям с язвителна усмивка.

Той се върна при пианото, а тя попита:

— Ще изсвириш ли новата Моцартова соната за мен и татко по някое време?

Той се усмихна и лицето му грейна от задоволство.

— Разбира се, на драго сърце. Мислиш ли, че това ще помогне да го убедя?

— Може и да помогне. Във всеки случай произведението е прекрасно и не се съмнявам, че изпълнението ти ще му хареса. Баща ти има отличен вкус към музиката.

Той се върна до нея и неочаквано, импулсивно я прегърна — така, както правеше, когато беше малко момче.

— Ти си най-добрата майка на света — каза. — Благодаря ти!

Трогната, Елизабет също го прегърна, а после го помоли да не се бави много.

— Ще имам нужда от помощта ти за момичетата на Шарлот, а те ще бъдат тук всеки момент — каза тя и внимателно затвори вратата след себе си.

Тази вечер Елизабет отдели голямо внимание на облеклото и прическата си, като внимателно избра роклята и бижутата си. Случаят беше много специален. Докато довършваше тоалета си, влезе Касандра и попита дали може да вземе някои от бижутата на майка си за новата см рокля. Косата й беше сресана в модна гръцка прическа, а очите й искряха от голямо вълнение, което явно предвещаваше нещо, но майка й все още не можеше да бъде сигурна какво.

Докато избираха обици и огърлица, Елизабет попита небрежно:

— А има ли някой джентълмен, който да те е помолил да запазиш за него първия си танц тази вечер?

Очаквала беше уклончив отговор, затова остана изненадана, когато дъщеря й се засмя и отговори:

— О, да — Ричард — помоли ме и за първия, и за втория и за още много.

Виждайки изражението на майка си, тя добави:

— Мамо, страхувам се, че се влюбих в него. Не възнамерявах да стане така, но нищо не мога да сторя.

Елизабет вдигна вежди от учудване.

— Наистина ли? И какво те кара да се страхуваш?

— Това, че татко може да не даде съгласието си, което напълно ще разбие сърцето ми.

— И защо да не го даде? — попита Елизабет, недоумявайки.

— Не знам, мамо. Ричард е най-интелигентният, красив и благороден мъж на мили разстояние наоколо. Дали татко би бил против? Ричард също е притеснен.

— Не мисля, че има причина — каза майка й. — А пък и след като баща ти няма избор, изглежда доста несправедливо да не одобрява.

А после, решила да остави разговора за по-късно, добави:

— Във всеки случай това е въпрос, който ще възникне, когато Ричард поиска благословията на баща ти, а все още не сме стигнали до там. Затова, обич моя, предлагам ти да се насладиш на вечерта, но все пак бъди дискретна.

— О, да, ще бъда, мамо, нито аз, нито Ричард бихме искали да направим нещо, което не трябва.

Вечерта, докато наблюдаваха танцуващите, Джейн и Елизабет дадоха воля на въображението си. Имаше няколко особено очарователни двойки — Джонатан танцуваше с Роуз Фицуилям, Беки Колинс често приемаше поканите на младия Антъни Тейт, който сега беше издателят на „Ривю“, а пък Ема Бингли — без съмнение най-красивото момиче на бала, нито за миг не остана без партньор.

Вниманието им обаче беше привлечено от Ричард и Касандра, които накараха Джейн да сподели, че се надява Дарси да е подготвил речта си, защото скоро ще се нуждае от нея. Елизабет никога не беше могла да крие нещо от любимата си сестра и й предаде разговора с дъщеря си.

Джейн, помнейки много нещастни дни и нощи на вълнение, прекарани в задаване на въпроси за намеренията на мъжете, които впоследствие бяха станали техни съпрузи, се усмихна и подчерта, че младото поколение е доста по-открито по отношение на чувствата си.

— Не е трудно да забележиш, че Ричард и Каси са влюбени и макар да се държат съвсем благоприлично, явно нямат желание да прикриват чувствата си. Като си помисля колко изстрадахме ние, искрено се радвам, че децата ни ще бъдат пощадени от такава напълно ненужна скръб. Ние с Бингли често сме съжалявали за дългото време, което изгубихме в неведение за чувствата си един към друг.

Елизабет беше напълно съгласна и не успя да отговори единствено защото съпругът й дойде да я покани за следващия танц. Тя винаги с удоволствие танцуваше с него и въпреки това не можеше да не се пошегува малко, опитвайки се да го въвлече в разговор, докато танцуваха.

— Забеляза ли колко добре изглежда Касандра тази вечер?

— Да, така е, толкова е елегантна — отвърна той и добави: — Но ако съм прав в наблюденията си върху младия доктор Гарднър, може би трябва да започна да подготвям отговор на въпроса, който всички бащи на красиви девойки трябва да обмислят.

— И мислил ли си какъв ще бъде отговорът?

— А ти какъв би искала да бъде, Лизи? — пошегува се той.

Тя беше решена, че първо той ще й даде отговор.

— Ти си този, който ще трябва да дава отговор. Какъв ще бъде?

Дарси се усмихна.

— Ако решаваш да оставиш отговорността на мен, аз няма да имам никакви затруднения. Ричард е може би най-надеждният млад мъж в областта и не мога да се сетя за някой по-подходящ за Касандра. Той е зрял и отговорен, с добра работа, а и тя изглежда много го харесва. Казвала ли ти е, че смята да приеме предложение от негова страна? — попита той.

— Само ми е намеквала, но няма вероятност да му откаже. През последните три дена са неразделни — очевидно им е приятно да бъдат заедно и явно не се притесняват кой го забелязва и кой не — отговори тя.

Дарси се усмихна и също като Джейн изрази мнение за начина, по който младото поколение открито показва чувствата си.

— Ако тя го приема, аз лично не виждам причина да не им дам благословията си, стига да са съгласни да се сгодят и да изчакат, докато тя навърши осемнадесет.

Зарадвана от отговора му, Елизабет нямаше търпение да сподели тази радост със сестра си и щеше незабавно да го направи, ако внезапно откъм мястото, където младите танцуваха, не се бяха разнесли бурни аплодисменти. За първи път Уилям беше поканил момиче на танц — най-малката дъщеря на Шарлот, Амелия-Джейн, която по всеобщо мнение беше най-красивата от трите сестри Колинс. Неговото светло обаяние, в ярък контраст с нейната тъмна красота, прекрасно допълваше грациозната и фигура, когато двамата се присъединиха към редиците на танцуващите. Елизабет преливаше от щастие. Колкото и да обичаше дъщеря си и да се гордееше с постиженията й, синът й — сега почти на седемнадесет години — беше голямата й слабост. Тъй като никога не беше имала брат, раждането на Уилям беше внесла нова радост в живота й. С благородното си и любящо сърце той беше направил щастието й наистина пълно.

Когато Дарси се отдели от нея, за да се присъедини към Бингли и Фицуилям, тя намери Джейн до стълбището и веднага й довери тайната си. След двадесет години семеен живот сестрите не бяха загубили нищо от ведрия си начин на общуване и продължаваха да споделят тайните си със заговорнически шепот. Джейн, която беше наблюдавала младата двойка, подчерта, че не се съмнява, че Ричард има намерение да й направи предложение тази вечер.

— Лизи, те не се разделиха нито за миг (като изключим танците с някой братовчед или сестра) и макар да бяха много дискретни, мога да се закълна, че ги видях да се оттеглят насаме по време на полката.

В този момент музикантите засвириха валс и с изключение на няколко смелчаци, всички отстъпиха място на младите, чиито леки вихрени стъпки бяха наблюдавани от мнозина със завист и възхищение. Джонатан, поканил младата Амелия-Джейн, се присъедини към Ричард и Касандра и още няколко танцуващи двойки — танцът, който беше завладял Европа и сега господстваше във всички бални зали в Лондон, вече беше навлязъл и в Дарбишър. Когато накрая и последната двойка се оттегли и изморените музиканти оставиха инструментите си, вече беше станало късно.

Качвайки се на горния етаж, Елизабет потърси Касандра, но не успя да я открие. Очакваше да й съобщи някои новини, но тя беше изчезнала. Едва когато и последната карета си беше заминала и уморените гости се бяха прибрали по стаите си, на вратата й се чу леко почукване. Придърпвайки майка си навън в студения коридор, Касандра й прошепна, че Ричард ще дойде рано на следващата сутрин.

— Ще поиска ръката ми от татко — продължи тя, — но държи първо да каже на родителите си.

Елизабет прегърна дъщеря си и я увери, че няма защо да се притеснява, че баща й може да откаже да даде съгласието си.

— Мамо, мислиш ли, че ще бъдем толкова щастливи, колкото сте вие? — попита Каси с въздишка.

Майка й имаше само един отговор на този въпрос и го даде с цялата увереност, на която беше способна:

— Ако сте убедени в чувствата си така, както бяхме ние, когато се оженихме, не се съмнявам, че ще бъдете щастливи. Убедени ли сте? — попита тя.

Гласът на Касандра прозвуча категорично:

— О, да, мамо, аз винаги съм го боготворяла. Той казва, че ме обича от години, но се е въздържал да го сподели, преди да се утвърди в професията си. Тази вечер ни предостави прекрасна възможност.

Елизабет се усмихна с леко неодобрение, припомнила си колко време беше нужно на Дарси да намери подходящите думи и подходящия момент, за да направи предложението си. Ричард очевидно не беше срещнал такива затруднения.

Следващият ден беше също толкова хубав, колкото и предишният, макар и малко по-хладен. Следите от снощния бал бяха заличени от малка армия прислужници, а най-ранобудните сред присъстващите вече бяха излезли на сутрешна езда, за да се насладят на свежия утринен въздух в парка. Предупредила Дарси да очаква Ричард, Елизабет беше решила да поостане по-дълго от обикновено в леглото си, но преди още да се е разсънила напълно, влетя Каси и припряно настоя майка й да стане и да се облече за закуска. Елизабет я отпрати, но след половин час тя се върна отново, като заяви, че Ричард вече е пристигнал и е в сутрешния салон заедно с баща й.

— Татко тъкмо се връщаше от сутрешната си езда с мистър Бингли, когато Ричард пристигна — поясни тя, — така че трябва да слезеш.

Елизабет си спомни онзи ден преди двадесет години, когато Бингли, нетърпелив да направи предложение на Джейн, беше дошъл от Недърфийлд, докато почти всички в Лонгборн още спяха. Тогава се беше наложило да седи сам в салона, и горкият мистър Бенет беше изпаднал и много конфузно положение, докато дъщерите му на горния етаж се щураха насам-натам, бързайки да се облекат подобаващо за скъпия си, макар и подранил гост. Елизабет обаче се постара да успокои дъщеря си:

— Каси, миличка, баща ти е този, с когото Ричард с дошъл да се срещне. След това ще повикат и теб и трябва да бъдеш готова. Ще сляза да чуя хубавата вест преди закуска.

Каси не изглеждаше особено убедена, но по-късно Елизабет се оказа права, когато баща й я повика, за да им даде благословията си, след което от горния стаж слязоха и Елизабет и Уилям, за да пожелаят на щастливата двойка да бъде още по-щастлива.

На закуска, когато към тях се присъединиха семейство Бингли и семейството на Шарлот, всички единодушно решиха, че денят е твърде хубав, за да стоят затворени вътре. Годежът и приятното време бяха достатъчно основание за пикник и скоро бяха направени всички приготовления, а Ричард и Касандра решиха да отидат до Ламбтън, за да съобщят на семейство Гарднър добрата новина, след което заедно да се върнат за пикника в парка.

Когато следобед семейството се събра (а беше един от онези вълшебни есенни дни, когато златистата светлина се процежда през листата и създава приказна атмосфера), се възцари пълно щастие.

За Елизабет и Дарси годежът на дъщеря им и Ричард — синът на семейство Гарднър, които бяха най-скъпите и най-доверените им приятели, беше съюз, благословен от Бога. Елизабет не вярваше да има нещо, което може да развали този съвършен ден.

Приготвени бяха закуски, подходящи за случая и донесени на мястото за пикника и кошници. Елизабет беше избрала най-красивото място в парка — под сянката на стари дъбове и брястове, с изглед към потока, където бяха организирани много пикници, нито един от които обаче не е бил толкова специален, нито пък в толкова скъпа компания. Следобедът отминаваше лениво като след жътва, съвсем различен от напрегнатите летни дни. Много от гостите споделиха, че не могат да хапнат нито залък повече, други се унесоха в дрямка, а новосгодената двойка се отдалечи на тиха разходка из гората. Елизабет и Дарси се бяха отпуснали толкова удобно, че никак не им се ставаше още, Джонатан и Уилям обаче скоро се надигнаха и казаха, че тръгват към къщата, като смятат да вървят покрай потока, при което Едуард, синът на Каролайн, се присъедини към тих.

След известно време стана и Джейн, заедно с нея и Бингли, а след тях се размърдаха и останалите. Внезапен порив на вятъра грабна шала на Елизабет и я накара да потрепери, а наоколо й се посиниха ръждиви и кафяви дъбови листа. Помагайки й да се изправи, Дарси отбеляза:

— Това беше първият истински студен полъх за целия ден.

Загръщайки се, Каролайн се съгласи:

— Сякаш дойде краят на прекрасните ни есенни дни.

Тази забележка тя щеше да си припомня отново и отново много пъти по-късно. При следващия студен повей, при който към земята прошумоляха още листа, всички бяха готови да се прибират.

Когато наближиха къщата, вървящи на групи (за разлика от мисис Гарднър и Джейн, които се придвижваха с файтон), видяха Джонатан, застанал на алеята заедно с едно младо момче, не много по-голямо от Уилям. Нито Елизабет, нито Дарси можаха да го разпознаят. Малката Изабела Фицуилям обаче се досети:

— Това е онзи отвратителен Линди, мамо, баща му има ферма в Бейкуел, развъждат коне. Дай им само да се перчат.

— Какво ли може да иска… — учуди се Елизабет.

Изабела се обади отново:

— Яздят надолу по реката. Виждала съм ги там заедно. Сигурно е дошъл да се покаже с някой кон. Том, по-големият, е същински дивак — винаги обяздва конете покрай пътя и прескача през плетовете.

Все още недоумяваща, Елизабет се огледа за Уилям и се провикна към Джонатан:

— Джонатан, с теб ли е Уилям?

Преди той да успее да отговори обаче, младият Линди излезе напред и поясни вместо него:

— Уилям и Едуард препуснаха нагоре по гората, заедно с брат ми Том.

— Какво? — Елизабет не можеше да повярва.

— Какви коне яздят? — намеси се Дарси, а момчето отвърна наперено:

— Ми, наши, разбира се. Извели сме ги да се поразтичат. Те искаха да пояздят.

Чувайки думите му, Елизабет се хвърли към съпруга си.

— Уилям не язди непознати коне — не се чувства сигурно с тях и те стават нервни и плашливи — проплака тя.

В това време бяха дошли Ричард и Касандра и се бяха присъединили към Джонатан, който изглеждаше страшно притеснен. Дарси вече беше изпратил да оседлаят и доведат два коня. Решил беше да тръгне след тях заедно с един от хората си. Каролайн и Фицуилям, които се бяха позабавили край езерото, пристигнаха тъкмо когато Дарси се провикваше към един от конярите си:

— По-добре да вземем един кон в повече.

Каролайн беше объркана и разтревожена, не беше чула къде е отишъл Едуард и с кого. Обърна се първо към Елизабет и после към Джейн за обяснение, но не го получи. Джонатан призна, че не е бил съгласен Уилям и Едуард да яздят конете на Том, но не е могъл да ги разколебае при толкова много настояване от страна на братята Линди.

— Докато се обърна, те се метнаха на седлата и изчезнаха — каза той, обезпокоен, че още не са си дошли, независимо от непрестанните уверения на Линди, че нищо няма да им се случи, защото „Том е най-добрият ездач в графството“.

Бингли, сам отличен ездач, беше по-малко притеснен.

— Предполагам, че ще се върнат съвсем скоро — каза той, но всички присъстващи жени бяха разтревожени, особено Елизабет, която трепереше като лист.

Касандра изтича до горния етаж, за да донесе на майка си топъл шал, а Ричард последва Дарси до конюшните с молба и той да тръгне с тях.

— Може да има нужда от лекар — каза той и Дарси, явно признателен, се съгласи.

След няколко минути те вече бяха оседлали конете и бяха потеглили, заедно с все по-усилващия се вятър, а на близките им не оставаше нищо друго, освен да се приберат в къщата и да чакат, изпълнени с тревога. Слънцето вече залязваше и слагаше край на един ден, който само за час се беше преобърнал напълно — доскоро преливащ от щастие и оптимизъм, сега завършващ със злокобна неизвестност.

Глава двадесет и първа„Душата ми не знае страх“65

Времето едва пълзеше, а новини все не идваха и не идваха, мракът се сгъстяваше и обгръщаше къщата; малката група, състояща се основно от жени и деца, беше потънала в мълчание и само от време на време някой прошепваше нещо, едни стояха изправени из стаята, други се бяха скупчили край камината, сякаш търсейки утеха един в друг.

Бингли и полковник Фицуилям неспокойно крачеха из вестибюла, докато мистър Гарднър, със свито от тревога за двете момчета лице, беше седнал до съпругата си, отчаяно опитвайки се да й вдъхне надежда. Незнанието само влошаваше нещата, несигурността правеше очакването непоносимо. Елизабет и Каролайн — най-уплашени от всички, едва проронваха дума. Обзети от вледеняващ страх, те седяха една до друга, хванати за ръце и от време на време от гърдите им се изтръгваше стон — колкото повече време минаваше, толкова по-мъчително ставаше безрезултатното очакване. Джейн, както винаги любяща и грижовна, направи опит да ги накара да хапнат малко, но срещна неочакван отпор:

— Как е възможно да мисли човек за храна! — възнегодува Каролайн, рязко обръщайки й гръб и дори Елизабет винаги подхождаща с разбиране към благородството и добротата на сестра си, покри лицето си с ръце, неспособна да мисли за каквото и да било в момента.

Джени, чието напрегнато изражение отразяваше цялата тревога на господарката й, беше нахранила, измила и сложила децата да спят. След като повече от час все още нямаше никаква вест от спасителната група, мисис Гарднър предложи след тях да тръгне още някой. Фицуилям и Бингли току-що бяха обсъдили същата идея и тъкмо се канеха да се отправят към конюшните за конете си, когато се обади Уил Камдън, който през цялата вечер беше мълчал.

— Безсмислено е някой, който не познава горите тук, да излиза през нощта. Би било твърде опасно. Аз лично съм наясно с района и съм готов да тръгна, ако решите да ме последвате.

Фицуилям веднага се съгласи и двамата заедно се упътиха към конюшните, докато Бингли остана в къщата.

Само няколко минути слея като бяха тръгнали, от горния стаж долетя гласът на Джени, която заедно с мисис Ренълдс стоеше на пост до прозореца, от който се виждаше алеята:

— Някой идва откъм моста — извика тя и след миг Елизабет и Каролайн вече бяха на входа, последвани от всички останали.

Когато конят приближи, стана ясно, че мъжете са двама — Джак, конярят, които яздеше коня, и до него — помощникът му, който вървеше пеш. Застаналите на входа жени се завтекоха към тях в студа и ги наобиколиха. Отчаяните ям въпроси ги засипаха отведнъж и се сляха в неразбираема смесица от думи, на която нито един от тях не беше способен да отговоря. Намеси се съпругът на Джени, Джон, който първо въведе мъжете вътре и когато се събраха всички останали, попита коняря:

— Какво става, Джак, кажи сега — къде е господарят, какво се е случило с момчетата?

Младото конярче се беше разплакало, а лицето на възрастния беше изкривено в потрес. Бяха премръзнали. Седнаха до огъня, дадоха им топла напитка и след като се посгряха, заразказваха с мъка.

Случил се беше угасяващ инцидент. На едно място в гората един от конете се беше спънал и паднал със счупен крак, при което конят зад него се беше подхлъзнал и полетял в дерето заедно с ездача си — младият господар Едуард. Каролайн нададе вик и конярчето спря до тук — наложи се по-възрастният да продължи. И конят, и ездачът били загинали на място. Отнело цял час, за да стигнат до момчето, но напразно. То било издъхнало, преди да го намерят. Елизабет стоеше неподвижна, обзета от паника, безсилна да попита за сина си, докато разкъсващата болка на Каролайн изпълни стаята, а майка й се впусна към нея. Тогава Джени, почувствала тревогата на господарката си, попита:

— А господарят Уилям?

Конярят поклати глава, облян в сълзи:

— Явно конят му се е подплашил, защото господарят Уилям лежеше, изхвърлен на пътеката, ударил главата си при падането. Д-р Гарднър се втурна към него веднага щом го открихме, господарят също: докторът направи всичко по силите си, но той издъхна няколко минути след като го бяхме намерили. О, господарке, толкова съжалявам! Беше ми като собствен син. Това никога нямаше да се случи с някой от нашите коне — изплака той.

Елизабет се обърна и горко се разрида, цяла разтърсвана от непоносима мъка. Когато при следващите въпроси разказът продължи, стана ясно, че само Том Линди е оцелял — и то само с един счупен крак. Последваха реакции на гняв и отчаяние — загубата на две от най-скъпите и най-добри деца на семейството беше загуба за всички. Каролайн и Елизабет се прегърнаха и заплакаха заедно. Джейн и мисис Гарднър безуспешно се опитаха да ги утешат. Въпреки мъката си мистър Гарднър продължи да задава въпроси:

— Къде са д-р Гарднър и мистър Дарси? — попита.

Казаха му, че са отишли да известят властите в Матлок и чакат за кола, с която да прекарат телата на децата, които били пренесени до пътя. Джак не можеше да сдържи мъката си и плачеше през цялото време, докато говореше. Конярчето беше седнало на пода, хванало главата си с ръце и невярващо на това, което беше видяло. То беше фермерски син, родено в имението, и през целия си живот не беше преживявало нищо, подобно на трагедията, на която беше свидетел в момента. Тропотът на приближаващи коне и викът на Елизабет предупредиха за пристигането на Ричард и Дарси. Когато влязоха, мистър Дарси, със скръбно и вцепенено лице, отиде право при ридаещата си съпруга, прегърна я и я отведе на горния етаж, където можеше да даде воля на мъката си, необезпокоявана от никого. Джейн помогна на Фицуилям и мисис Гарднър да придружат Каролайн до стаята, която беше подготвена за тях, където тя продължи да плаче часове наред, независимо от усилията на семейството и да я утеши.

Въпреки болката си, Елизабет беше решена да разбере какво точно се е случило. Съпругът й се опита да я убеди да си почине малко, но без успех — тя искаше да узнае всички подробности за инцидента, който беше отнел живота на детето й, а най-силно я вълнуваше дали Уилям е страдал много и дали е разпознал баща си, когато са го намерили.

Дарси каза, че според Ричард Уилям едва ли е страдал много, защото при падането и поради травмата на главата е изпаднал в безсъзнание — състояние, от което беше излязъл само за кратко, когато го бяха открили. На втория й, по-мъчителен въпрос Дарси отговори искрено и с дълбока скръб, че Уилям въобще не е проговорил, но когато Ричард се опитал да му помогне, се видяло, че го е познал. Баща му го положил на тревата и останал до него, като държал ръката му в своята, докато не затворил очи завинаги. Той искрено вярваше, че синът му го е познал и се е чувствал по-спокоен в присъствието му. Всяка подробност извикваше още и още сълзи в очите на Елизабет, докато при един силен изблик на мъка Дарси не се изплаши, че самата тя може да пострада. Излезе от стаята и отиде да намери Джени и Джейн, като ги помоли да останат при нея за известно време.

Междувременно мистър и мисис Гарднър, страдайки и заради дъщеря си, и заради племенницата си, но не желаейки да притесняват Дарси и Елизабет, чакаха търпеливо в дългата галерия, докато се появи Дарси. Той ги видя и отиде при тях веднага. Не беше говорил с никого, откакто се беше върнал преди около час. Семейство Гарднър го прегърнаха със съчувствие и с болка му изказаха съболезнованията си, а Дарси им отвърна с признателност за споделеното страдание — мъката тази вечер беше обща за всички.

Те се поинтересуваха за Елизабет и когато разбраха, че Джейн е с нея, мисис Гарднър попита дали може да отиде и тя.

— Да, моля, сигурен съм, че Лизи копнее да те види — настоя Дарси, след което заедно с мистър Гарднър се отдалечи към края на галерията и спря, когато достигнаха мястото, където бяха окачени портретите на децата му редом с прекрасното платно с образа на сестра му Джорджиана и любимия му портрет на Елизабет — в прекрасна изумрудено зелена рокля.

Докато портретът на Касандра беше запечатал нейната жизненост, Уилям беше нарисуван с умислено изражение и лека усмивка. Макар там да беше на четиринадесет, личеше си онова особено присъствие, което майка му беше забелязала и заради което беше насърчила интереса му към музиката и изкуството.

За разлика от Едуард Фицуилям, който беше по-своенравен и често по-труден за общуване, Уилям притежаваше благ и чувствителен нрав. Това, че беше намерил смъртта си вследствие на спонтанен порив, подтикнат от случаен човек да язди кон, който вероятно не е познавал достатъчно добре, за да може да контролира, беше истинска ирония на съдбата. Дарси стоеше пред портрета мълчалив, с разкъсвано от скръб сърце. Мистър Гарднър чакаше няколко крачки зад него, нежелаещ да се натрапва, но искрено съчувстващ на мъката му.

Към тях приближи Шарлот Колинс, видимо дълбоко покрусена от случилото се. Семейството й беше преживяло смъртта на мистър Колинс — съпруг и баща, но смъртта на дете, при това толкова обичано като Уилям, за нея беше непоносима и тя от цялото си сърце страдаше заедно с тях. Изглеждаше толкова разстроена, че Дарси, който винаги много я беше уважавал, истински се трогна.

— Ако мога да съм полезна с нещо, мистър Дарси, насреща съм. Двамата с Елайза бяхте толкова добри с нас, че не мога да понеса да стоя и да гледам как страдате. Двете с Ребека сме готови да помогнем с всичко, което е по силите ни.

— Мила ми мисис Колинс, Шарлот, благодаря ви от дъното на душата си — от свое име и от името на Лизи. Дълбоко ценим съпричастието ви. Може би ако се обърнете към мисис Ренълдс и Джени, те ще знаят от какво точно има нужда и помощта ви ще бъде приета на драго сърце както от тях, така и от Лизи. Идете при нея, моля ви! — каза той кротко.

Тя задържа ръката му в своята за момент и видя сълзите в очите му, когато той се обърна и се отдалечи. Шарлот, чиято доброта не оставяше място и за капчица завист у нея, искрено се беше радвала, когато най-добрата й приятелка се беше омъжила за мистър Дарси, дори и преди да бъде наясно колко забележително щастлив се е оказал бракът им. От тогава тя самата лично беше свидетел на щедростта и добротата, за които беше говорила Елизабет, а след смъртта на мистър Колинс лично ги беше почувствала заедно с дъщерите си. И това, че сега ги беше сполетяла такава трагедия, за нея беше изключително несправедливо. Цялата нощ жените — сестри и приятелки, будуваха заедно с опечалените. Никоя от тях не заспа — унасяха се само за кратко, в пристъпи на крайно изтощение.

Рано на следващата сутрин пристигна черната карета, превозваща телата на починалите, и започнаха приготовленията по погребението, които неизбежно трябваше да бъдат доведени до ужасния си край. Единственото желание на Каролайн и Елизабет беше да зърнат синовете си, но трябваше да почакат, докато приключат формалностите. По ирония на съдбата всички надежди за младия живот и на двамата бяха покосени и единственото, което оставаше на майките им да очакват, беше тази последна жестока среща с обичните им деца. Вцепенена и все още отказваща да повярва, Елизабет си мислеше колко бързо бяха отлетели дните на чиста и непомрачена радост, отстъпвайки място на горчива скръб.

Изминаха няколко дни, докато бъдат довършени всички приготовления по погребенията. Трябваше да се съобщи на приятели и роднини наблизо и надалеч, трябваше да им се даде достатъчно време да се придвижат. Пристигнаха мистър Бенет и сър Уилям Лукас, независимо от напредналата си възраст и дългото и изморително пътуване. С тях дойдоха и Мери и за всеобща изненада — Лидия (но без Уикъм), която беше пътувала през нощта от Норуич, където живееха в момента. Лейди Катрин, на чието благоразположение Уилям се радваше от малък, изпрати съболезнования, тъй като беше възпрепятствана от грижите за болната си дъщеря. Пратеничката й Катрин, дъщерята на Шарлот, пристигна с подобаващ стил — с една от най-добрите карети на Розингс, придружена от личната си прислужница и библиотекаря на лейди Катрин.

Дошли бяха и много от приятелите на семейство Гарднър, а също и колегите на Фицуилям от политическите среди и църквата се изпълни с хора много преди д-р Грантли, пристигнал заедно с Джорджиана от Оксфорд, да започне службата. Джорджиана скърбеше не по-малко от брат си и сестра си — Уилям винаги беше имал специално място в сърцето й. Мъже и жени от съседните имения се бяха стекли в църковния двор в Пембърли, където почиваха няколко поколения от рода Дарси. Тук, в тяхното достолепно обкръжение, щяха да бъдат положени и двамата млади братовчеди, в присъствието на огромно множество опечалени.

Най-неочаквано, пътувала през целия предишен ден и през нощта, в двора на църквата беше пристигнала и Емили Гарднър. Елизабет и Дарси я видяха на излизане от църквата. Тя се спусна към тях и когато двете с Елизабет се прегърнаха, лицето й се сви от мъка.

— Емили, миличка Емили, кога пристигна? — промълви Елизабет, когато възвърна способността си да говори.

— Ричард ми изпрати бърза вест веднага след случилото се. Трябваше да дойда.

— Ами Пол?

— Той настоя да тръгна незабавно. Хората на семейство Касини ще се грижат за него, докато ме няма. Лизи, мила ми братовчедке, не зная какво да кажа — очите й се наляха със сълзи, които се застичаха по страните й. — Уилям и Едуард, прекрасните ни момчета, няма ги вече! Защо? Не спирам да си задавам този въпрос и не намирам отговор.

Дарси и Елизабет бяха трогнати от саможертвеното й пътуване — с карета през Италия, после с кораб до Доувър и с пощенска кола до Ламбтън, откъдето я беше взел Ричард и я беше докарал до църквата. Не беше мигнала и почти не беше слагала залък в устата си, докато стигне до странноприемницата, където трепетно беше чакала да дойдат за нея от Пембърли, копнееща да се срещне със сестра си и братовчедка си и да разбере как се е случило нещастието. Искаше да им даде утехата си, знаейки колко много ще се нуждаят от нея. Собствената й мъка, която тя понасяше в голяма степен сама, като се изключи постоянната подкрепа на брат й Ричард, я правеше способна да сподели тяхната скръб. Това, че продължаваше да живее с разяждащата болка, съпътстваща грижите за умиращия й съпруг, й даваше чувствителност, каквато Джейн, чийто живот беше милостиво пощаден от подобни страдания, нямаше как да познава, колкото и преизпълнено със сестринско съчувствие да беше нежното й сърце. Оказало се беше, че споделената мъка създава връзки, по-дълбоки от връзките, породени от споделено щастие, и когато вече не можеше да сдържа сълзите си, когато мислите и чувствата натежаваха твърде много и трябваше да се излеят навън, Елизабет започна все по-често да търси компанията на Емили — за да поседят една с друга, да поговорят или да поплачат заедно.

Много скоро между двете жени се разви близост, родена от взаимното им съпричастие, която надминаваше дори най-нежната връзка между Елизабет и сестра й. Независимо от голямата им обич и усилията на Джейн да утеши скърбящата си сестра, Елизабет трудно можеше да приеме това, че нейният живот е разтърсен из основи, докато този на Джейн продължавала бъде цялостен, сигурен и, както й се струваше, недокоснат от неописуемата мъка, която тя преживяваше. Неразумно и несправедливо, тя размишляваше над факта, че всичките деца на Джейн са добре и в безопасност, докато Уилям, нейният единствен син, е мъртъв. Елизабет не търсеше извинение за чувствата си — необяснимата загуба на неговия млад живот беше сломила сърцето й и беше оставила незаличима и на моменти непоносимо болезнена следа в нея.

Навремето всички можеха заедно да си спомнят за щастливото минало — и по-близко, и по-далечно, сега обаче Елизабет се беше ограничила само с щастливите спомени за Уилям, които можеше да сподели със съпруга си. Нямаше по-мил сред тях от спомена за една седмица в късното лято на 1833 г., когато почти всички от семейството, заедно с Каси, бяха заминали за Лондон, за да се сбогуват с Робърт. Тогава Дарси, Елизабет и Уилям бяха прекарали заедно няколко идилични дни, заети с риболов, езда, разходки из горите и пикници в Давдейл и Бръш Фарм. По време на тези незабравими дни помежду им се беше развила близост, която изключваше всякаква необходимост от друго присъствие. Дарси беше освободил възпитателя мистър Кларк за тази седмица, за да посети майка си. Нямаше нищо, което да попречи на общуването им. Сега Елизабет припомни на Емили една случка:

— Все още чувам смеха му, когато ми помагаше да премина през един поток в Давдейл и изведнъж най-неочаквано ме остави да се подхлъзна в плитчините, при което и краката, и фустата ми станаха целите мокри. Включи се дори и Дарси, развеселен от моето неудобство, но след като видя колко съм притеснена, Уилям се разкая най-искрено. Извини ми се, като ме обсипа с грижи и предложи да изсуши обувките ми. Докато достигнем горната част на потока, вече бях напълно изсъхнала, но продължавах да се преструвам. Когато разбра, той едва не ме хвърли в потока отново!

Припомняйки си случката, Елизабет се засмя, но после внезапно очите й се наляха със сълзи и тя замълча. Емили прегърна братовчедка си и я притисна към себе си.

— Знам как се чувстваш, мила Лизи. Понякога, откакто Пол е прикован на легло, отивам при сеньора Касини и си говорим за доброто старо време, а когато се разплача, както се случва почти винаги, тя ме прегръща по същия начин.

При напомнянето за агонията на братовчедка й Елизабет се натъжи още повече — почувства се неудобно, че беше пренебрегнала мъката на Емили, докато оплаква своята участ.

— Емили, съжалявам, каква съм егоистка да те карам да споделяш моята болка, когато ти самата носиш такова тежко бреме! Кажи ми как е Пол? Докторът дава ли някаква надежда?

Емили се усмихна и отговори с много тих глас:

— Решили сме да прекараме една много хубава Коледа тази година, защото според доктора тя ще бъде последната за Пол.

Елизабет беше изумена — при пълното съзнание за това, че съпругът й умира и всеки ден, прекаран далеч от него, е загубен ден от живота им заедно, Емили беше останала в Пембърли, за да й помага да се справи със загубата на Уилям. Не можеше да повярва, че подобна доброта е възможна и че тя самата я заслужава.

— Емили, мила, трябва незабавно да се върнеш обратно. Не можем да те задържаме тук, при положение че такава зловеща орисия е надвиснала над двама ви. Пол има нужда от теб — проплака тя, срамувайки се, че не е попитала по-рано.

Емили я увери, че е възнамерявала да тръгне в края на седмицата, но е изчаквала подходящ момент да им каже. После извади от джоба си едно писмо от Пол. Той пишеше, че се радва на добри грижи и изпращаше искрените си съболезнования и обич, като предлагаше Дарси и Елизабет да прекарат част от зимата в Италия, като „отседнат във вилата с изглед към реката — на няколко крачки от нас. Там е тихо и удобно и от края на лятото няма наематели.“

— Можете да отидете до Рим и до Флоренция — там има толкова хубави места, които да посетите, а и ще бъде много по-топло, отколкото в Англия — добави Емили насърчително.

Дарси и Елизабет вече бяха обсъждали евентуално пътуване за Коледа. В Пембърли нямаше да има празненства тази година. Предложението за Италия си струваше да се обмисли. На тръгване Емили горещо настоя да ги посетят, обещавайки им „спокойна и задушевна италианска Коледа“ и добавяйки, че Пол ще бъде истински щастлив да ги види отново. Последната забележка ги убеди, че трябва да заминат.

Две седмици по-късно, когато вечеряха заедно с Ричард и Каси, Елизабет отвори темата.

— Смятаме да заминем за Италия през декември — Емили и Пол ни поканиха. Ще наемем вила близо до техния дом и се надяваме да можем да посетим и Рим и Флоренция. Искате ли да дойдете с нас?

Ричард, който беше решил да пътува през ноември, но не искаше да оставя Касандра в такъв момент, с радост прие предложението. Но Каси, която смяташе, че след смъртта на брат й родителите й са се отчуждили от нея, тъй като в скръбта си често я пренебрегваха, не изглеждаше много сигурна. Смъртта на Уилям и Едуард в деня на годежа й с Ричард беше помрачила щастието й. И ако не беше Ричард, щеше да се чувства напълно сама в страданието си. Усетил колебанието й, Дарси се обади внимателно:

— Каси, знам, обърнахме ти гръб. Възползвахме се от вниманието на Ричард към теб и те оставихме да споделяш скръбта си с него, като отнехме Емили за себе си. Може би сме били твърде себични, но Каси, мила, Уилям беше част от всички нас и трябва да се опрем един на друг, за да преодолеем загубата му. С майка ти се нуждаем от вас с Ричард. Няма ли да дойдеш?

Тя се беше почувствала отхвърлена, наранена, че е останала настрани от тяхната скръб. Сега думите на баща й, изречени с такава кротост и искреност, бяха попаднали право в сърцето й. Поглеждайки към майка си, тя видя болката в очите й и единственото, което можа да направи, беше да ги прегърне и двамата и да обещае:

— Разбира се, че ще дойда. И двамата ще дойдем с вас. Ричард знае, че Пол една ли ще има друга Коледа — Еми му каза наскоро.

Ричард се съгласи.

— Трябва да заминем, дължим го както на Пол и на Емили, така и на самите себе си — допълни той, изтъквайки, че Емили не се е поколебала, когато е получила вестта за смъртта на Уилям и Едуард, и с благословията на Пол е тръгнала за Пембърли, за да бъде до близките си в скръбта им. — Сега, заради Пол, ние трябва да й помогнем да понесе тежкото бреме, което й е отредено за идната година.

След думите му никой вече не се съмняваше, че трябва да заминат.

Така и направиха, като отпътуваха две седмици преди Коледа, избирайки Италия пред мразовитата Англия. За първи път, откакто някога беше посетила Пембърли и след това се беше завърнала като негова млада господарка, Елизабет напускаше имението, без да се обърне назад. Години наред, когато заминаваше някъде, тя не пропускаше да погледне за последно към къщата, която беше обикнала, преди да се скрие от погледа й зад завоя. Този път просто искаше да напусне мястото, което пазеше толкова много спомени за нейното прекрасно и мило мъртво момче. В Пембърли вече нищо никога нямаше да бъде същото.

В Италия бяха посрещнати от Емили и Пол с много топлота и сърдечност. Италианските им съседи — голямо и дружелюбно семейство, веднага дойдоха да ги приветстват с добре дошли.

Вилата, която наеха, се отличаваше с живописен изглед и чудесни условия, имаха на разположение двама домакини, които щяха да отговарят за прехраната и удобството им. Гостоприемни и внимателни, те обградиха гостите си с топлота и уют. Елизабет беше много щастлива, че са дошли.

Въпреки забележителните образци на културата и изкуството в Рим, по-голямата част от времето им през първите две седмици беше посветена на Емили и Пол. Пол изглеждаше значително по-укрепнал, отколкото беше видът му в Англия, и им трябваха усилия да си припомнят предупреждението на Ричард за коварството на тази болест и това, което Емили им беше казала в Пембърли.

След Коледа, която всеки беше посрещнал с бремето на собствената си мъка, те решиха да последват съвета на Пол и да попътуват из Италия. Дарси и Ричард бяха идвали в Европа и преди, но нито Елизабет, нито Касандра бяха напускали Англия досега. Ето защо споделянето на неповторимите италиански съкровища с тях носеше особено очарование. През зимата не беше прието да се правят туристически обиколки и благодарение на това те можеха безпрепятствено да достигнат до места, които през лятото биха били изпълнени с хора. Като се връщаха от време на време във вилата си, за да бъдат близо до Пол и Емили, те предприемаха кратки пътувания накъдето пожелаеха, склонни да сменят посоката всеки път, щом се натъкнеха на нещо особено интересно.

И въпреки това писмото на Елизабет до Джейн беше изпълнено не толкова с разкази за големите паметници и античната архитектура на Рим, а за спокойствието и приятните мигове, споделени с Емили и Пол, и за любезността на милата сеньора Касини и нейното семейство.

Приемайки, че сестра й се нуждае от известно обяснение, тя пишеше:

Продължението на писмото обаче не разказваше за шедьоврите на Флоренция, а съобщаваше тъжната вест за внезапното и неочаквано влошаване на здравето на Пол.

Когато дойде време Ричард да се връща в Англия, за да започне работа в болницата в Дарби, Елизабет не пожела да остави Емили, а Касандра реши да остане с родителите си. Сякаш се страхуваха, че тръгнат ли си, повече няма да видят Пол. Неизменната му признателност за присъствието им и за всеотдайните грижи на Емили беше болезнено трогателна. Няколко седмици по-късно, с разцъфването на първите пролетни цветове, всеки от които носеше зародиш на нов живот, Пол Антоан издъхна спокойно в съня си. Емили разбра рано сутринта и повика сеньора Касини, която изпрати най-голямото си момче да извести Дарси и Елизабет.

Докато дойдат, сеньора Касини и Емили вече бяха приготвили тялото и бяха повикали свещеника, доктора и погребалния агент. С малко помощ от страна на съседите за италианския език, Емили успя да организира всичко около погребението и разпределянето на вещите на Пол след това.

След погребението, на което дойде само една от сестрите му, беше прочетено завещанието — той оставяше всичко на обичната си съпруга — имот във Франция с овощна градина и къща, както и значителна сума, като беше поставил само едно условие — да дари достатъчно средства за лечебницата на Ричард в Литълфорд, за да бъде построено детско отделение в памет на Едуард и Уилям. Сега Емили можа да си обясни защо през последната седмица той толкова беше настоявал да се срещне с адвоката от Анцио.

Елизабет, която се чувстваше задължена на Емили за подкрепата й след смъртта на Уилям, беше изключително благодарна, че може да бъде до нея сега. Казваше си, че има много да учи от братовчедка си — овладяна и спокойна, съсредоточена в задачите си по подготовката на заминаването им за Англия — и беше споделила тези мисли с Дарси и Касандра. Дарси обаче беше наясно, че тук не става въпрос за научаване. Както обясни на Каси:

— Разликата е в приемането, Каси. Емили знаеше за болестта на Пол от самото начало. Просто я беше приела. О, да, сигурно се е надявала и се е молела да се случи чудо, но Ричард й беше казал истината. Когато реши да се омъжи за него, тя тръгна към олтара заедно с това приемане — обичаше го и се грижеше за него, но знаеше, че няма да е за дълго и много скоро всичко ще свърши.

Той се стараеше да не звучи така, сякаш я поучава, но тя беше достатъчно заинтригувана, че да слуша внимателно.

— С майка ти е различно. Когато се роди Уилям, за нея той беше мечтаният син. Беше здрав и жизнен и тя никога не беше и помисляла за смъртта му, най-малко пък на такава крехка възраст — той трябваше да порасне и да бъде нейният герой. Така и не можа да проумее тази ненавременна, жестока, безсмислена смърт. Така и не успя да си отговори на въпроса защо в онази нощ трябваше да пострада именно той.

— Все още ли изпада в пристъпи на гняв срещу тази несправедливост? — попита Каси и баща й кимна.

— Да, понякога, когато й става твърде тежко и аз не мога да й дам отговор.

Дарси се надяваше, че завръщането им в Англия заедно с Емили ще помогне на всички, и особено на Елизабет, да приемат, че колкото и да е тежко, Уилям вече го няма. Тя отчаяно отказваше да се примири с невидимите сили, които бяха отредили Уилям и Едуард да загинат в онази нощ. Въпросите й бяха винаги едни и същи: „Защо Уилям и Едуард? Защо не Том Линди, този безразсъден натрапник, който причини това нещастие, който се появи с жалките си плашливи коне и ги подмами като някой средновековен изкусител от невинния семеен пикник към смъртта? Какво право има той да бъде жив, когато нашият мил, невинен Уилям и скъпият ни малък Едуард са мъртви?“ Това бяха въпроси, на които Дарси не можеше да отговори. Нито се осмеляваше да я утешава с безсмислени банални думи.

С безкористността си Емили им беше дала пример за любов от друг порядък, скръбта й също беше различна. Нейният кураж и безрезервна всеотдайност бяха истинско вдъхновение за него. И той горещо се надяваше, че тя ще помогне и на Елизабет. Знаеше, че между тях двете има особена близост, и се молеше да не я загубят, защото без съмнение забележителната сила на Емили можеше да изтръгне Елизабет от капана на скръбта. Изненадаха го думите на Касандра, че това, което прави загубата на Уилям още по-тежка, е фактът, че с нея Пембърли губи своя единствен мъжки наследник. Дарси възрази:

— Това няма никакво значение, Каси — в нашето имение няма строг ред на унаследяване — ако липсва мъжки наследник, ти ще бъдеш господарка на Пембърли, когато нас с майка ти няма да ни има.

Касандра не беше на това мнение.

— Не трябваше да става така, тате. Аз ще бъда съпруга на Ричард и господарка на неговия дом. Пембърли винаги е имал свой господар. Няма да бъде същото и мама го знае.

Дарси въздъхна и прекрати разговора. Нещата щяха да се подредят сами, след като се върнеха в Англия с Емили, която вероятно щеше да остане в Пембърли. Споменавала беше за преподаване в училището и за работа с детския хор. Предположила беше, че Ричард вероятно ще се нуждае от подкрепа за лечебницата в Литълфорд, а също така смяташе да предложи помощта си и в училището в Кимптън. Изтъкнала беше, че сигурно ще има много работа и в общината и Каролайн ще бъде благодарна, ако е до нея. Емили изглеждаше твърдо решена да вложи цялата си енергия във всичко, в което може.

Разбирайки желанието й да бъде ангажирана, Дарси горещо се надяваше, че Емили ще успее да върне Елизабет обратно към живота в Пембърли. Той лично възнамеряваше да продължи започнатата работа по подобренията в имението и да създаде условия за обединяването на всички хора от областта. В това отношение Елизабет беше най-ревностният му поддръжник, но сега съществуваше голяма вероятност да се затвори в мъката си и да обърне гръб на Пембърли като сцена на най-голямата трагедия в живота и.

Глава двадесет и втораОрисани с копнеж за щастие

Когато се завърнаха в Англия, първата работа на Емили беше да навести родителите си в Ламбтън, а пък Елизабет отиде при Джейн в Ашфорд Парк, както беше обещала. Изминали бяха два месеца от последния път, когато сестрите се бяха виждали. Срещата им беше сърдечна и вълнуваща; когато се прегърнаха, сълзи изпълниха очите им. Дарси и Бингли се канеха да заминават за Лондон и те с нетърпение очакваха дните, които щяха да прекарат заедно.

Преди пътуването на Елизабет до Италия неспособността й да контролира горчивата мъка, която неспирно напираше в нея при всеки досег със сигурността в семейството на сестра й, беше мъчителна и за двете. Но Джейн внимаваше да щади чувствата й. Правеше всичко възможно да я предпази от повече тревоги и болка. Макар и изгаряща от нетърпение да разкаже на сестра си всичко, случило се в нейно отсъствие, Джейн остави настрана по-маловажните неща и я запозна само с най-съществените новини. Като дори и тях съобщи с много загриженост и внимание. Научила тях обаче, Елизабет пожела да чуе и останалото. Когато в едно писмо по Коледа Джейн беше загатнала, че Емили прекарва все повече време в Лондон по покана на семейство Уилсън, тяхно приятелско семейство, тя беше предположила, че сестра й тъгува за дъщеря си. Не беше и помислила дори за предстоящ годеж.

Сега стана ясно, че Дейвид, по-малкият от двамата синове на Уилсън и двамата членове на Парламента, е направил предложение на Емили и тя го е приела! Бързината, с която се бяха стекли събитията, беше изненадала всички, според думите на Джейн, въпреки че двамата бяха неразделни през по-голямата част от последния месец и това не беше останало скрито за никого. Годежът щеше да бъде обявен много скоро на предстояща среща на семействата в Лондон.

Тази новина дойде напълно неочаквано за Елизабет, но следващата беше още по-изненадваща. Тя веднага пожела да узнае всички подробности. Джейн обясни, че малко след заминаването им за Италия Шарлот Колинс и двете й дъщери са били поканени в Ашфорд Парк за Коледа.

— Всъщност идеята беше на Джонатан, Лизи — уточни тя. — Той смяташе, че ще се чувстват самотни в Мансфийлд, където не познават почти никое от семействата, с изключение на най-близките си съседи. А и едва ли щяха да получат покана за коледната вечеря у лорд Мансфийлд! Двамата с мистър Бингли се съгласихме, надявайки се, че така ще спестим на Шарлот неудобството да очаква покана от Лукас Лодж.

Елизабет разбра.

— Предполагам, че сега съпругата на брат й се разпорежда там — отбеляза тя.

— Така е, Шарлот ходи при тях миналия октомври и по думите й не изгаря от желание да се върне скоро.

— А Джонатан какво общо има? — настоя Елизабет.

Джейн вдигна ръка, сякаш да даде знак, че й е нужно малко време, за да може да обясни. Разказът, който последва, беше пълна изненада.

— Гостуваха ни по Коледа и младите прекараха доста време заедно. Кълна се, Лизи, не забелязах някакво специално отношение към което и да било от двете момичета, но когато се застягахме за Лондон, за да празнуваме там Нова година, Джонатан изрази голямо желание да заведе Амелия-Джейн в редакцията на „Ривю“ и на бала в Ричмънд. Бингли твърди, че не е забелязал нищо, но Каролайн Бингли ми каза, че са прекарали много време заедно, докато сме били в града. Трябва да призная, че не бях склонна да обърна много внимание на думите й, но, Лизи, няма да повярваш — те се сгодиха след по-малко от месец.

— Но, мила ми сестрице, Амелия-Джейн още няма шестнадесет!

— Няма, да. Попитах Джонатан дали е сигурен в чувствата си, а също и в нейните. Той ме уверява, че я обича и че това е желанието и на двамата.

Виждайки скептичното изражение на сестра си, Джейн побърза да добави:

— Но, Лизи, трябва да кажа, че съм впечатлена от младата Амелия-Джейн. Тя е много разумна за възрастта си и дума не може да става за сравнение с Кити и Лидия на времето. Шарлот е била безупречна майка за всичките си момичета. Те са изключително зрели и прекрасно възпитани. Амелия е отзивчива и учтива, без следа от натруфеност и кокетност. Пее, рисува, свири на пиано и сама шие дрехите си. Джонатан ми каза, че също така чете много, насърчавана от сестра си Ребека, която, както знаеш, е много образована — каза Джейн и добави: — Но тъй като е още твърде млада, ние помолихме да изчакат известно време, което изглежда не ги притеснява; Бингли казва, че най-добре ще бъде да се уверят напълно в чувствата си, тъй като Джонатан смята да се кандидатира за Парламента в бъдеще.

Тази новина още повече озадачи Елизабет. Доколкото можеше да си спомни, младият Джонатан Бингли досега не беше проявявал никакъв интерес към обществения живот.

— Джонатан да се кандидатира за Парламента! Да не би семейство Уилсън да са му повлияли? — недоумяваше тя.

Джейн поклати глава.

— Не, Лизи, това е резултат от целенасочените усилия на мистър Тейт — поясни тя с вълнение в гласа, — но има и още нещо. О, Лизи, толкова много неща не знаеш, толкова много неща се случиха, докато те нямаше.

— Така изглежда. Разкажи ми, моля те, Джейн, какво общо има мистър Тейт? — попита Елизабет с все по-нарастващо любопитство.

Джейн обясни с извинение:

— Лизи, знам, че беше редно да ти пиша за това, но беше напълно неуместно да те занимавам с любовни истории и годежи на фона на цялата болка, която двете с Емили трябваше да понесете. Скъсах толкова много писма.

— О, Джейн! — възкликна Елизабет, която добре познаваше нежното сърце на сестра си.

Джейн продължи:

— Лизи, нали помниш, че средната дъщеря на Шарлот беше нещо като писател?

— Да, разбрала бях, че Беки Колинс пише; сещам се, че съчиняваше стихове — доколкото знам, не бяха нещо особено — отвърна Елизабет, спомнила си някои от съчиненията на Беки, които беше виждала.

— През изминалата година тя пишеше материали за „Ривю“, чийто редактор е Антъни Тейт, под псевдонима Мариан Лорънс.

Елизабет отвори широко очи от изненада, която стана още по-голяма, когато Джейн продължи:

— Преди известно време се премести от Мансфийлд в Матлок, където живее в дома на майката на Тейт, Терез Камдън, и наскоро се сгоди за Антъни.

Елизабет възкликна:

— Боже мили, Джейн, всичките тези годежи за толкова кратко време! Не са ли малко прибързани? Горката Шарлот какво казва?

Джейн се усмихна, развеселена от реакцията на сестра си.

— Е, Лизи, сигурна съм, че Шарлот разбира, че понякога тези неща могат да се случат, когато най-малко ги очакваш — отвърна тя, сякаш за да й припомни как преди много години самата Шарлот се беше сгодила за мистър Колинс съвсем изневиделица — не повече от двадесет и четири часа, след като Елизабет беше отказала на предложението му.

За първи път след смъртта на Уилям, Джейн виждаше сестра си да се смее, с очи, светнали при спомена за онзи съдбовен ден в Лонгборн и за всичко, което беше последвало.

— Както винаги, мила Джейн, напълно си права. Убедена съм, че Шарлот прекрасно ще разбере колко важно е да не се изпускат възможностите. А пък и не бива да избързвам с оценките. Ако всички тези млади хора искат да се сгодят, защо да не го направят? Насрочени ли са вече дати за сватбите?

— Не — отговори Джейн, при което отново стана сериозна. — С изключение на Антъни и Ребека, които планират да се оженят през пролетта, останалите трябва да изчакат най-малко година. Недопустимо е за който и да било от семейството толкова скоро след…

Гласът й заглъхна, а Елизабет, която не се нуждаеше от повече думи, веднага отиде до нея и двете се прегърнаха, като дадоха воля на сълзите си, останали несподелени толкова дълго време. През сълзи, Джейн промълви:

— Само ако знаеше, Лизи, как ти съчувствах от дъното на душата си! Без да знам как да достигна до теб. Страхувах се, че ще те нараня, ако заговоря, а копнеех да споделя скръбта ти.

Вече не можеше да сдържа мъката си.

— Всички обичахме Уилям толкова много. Бингли не е спрял да проклина злата участ, която го сполетя, а Джонатан продължава да сънува кошмари и да се самообвинява, че не е спрял момчетата в онзи ден.

Този път Елизабет беше тази, която се пресегна и прегърна сестра си, виждайки колко тежка е била раздялата за Джейн.

— Милата ми Джейн, колко ми липсваше само! Не можем да обвиняваме Джонатан. Има други, които не трябваше да се намесват в живота ни в онзи ден. Тяхна е вината, не на Джонатан, той е виновен не повече от Дарси, полковник Фицуилям или мен самата. Не бива да се самообвинява. Сигурна съм, че и Каролайн, и леля Гарднър биха казали същото.

Гласът й потрепери, въпреки че тя запази самообладание, решена да вдъхне увереност на сестра си.

Джейн я увери, че нито семейство Гарднър, нито Каролайн обвиняват Джонатан, но той продължава да се чувства отговорен. Тъй като беше най-голям от тримата, той смяташе, че е трябвало да положи повече усилия да предотврати лекомислената авантюра на по-малките си братовчеди.

— Много му липсват, Лизи, особено Уилям, и аз си мисля, не внезапното му увлечение по Амелия-Джейн се дължи, поне отчасти, на самотата, която го измъчва — каза Джейн с натъжено от спомена лице. — Допускам, че и Ема се сгоди по-скоро, отколкото очаквах, за да преодолее тези тежки чувства от загубата първо на Уилям и Едуард, а само няколко месеца след това — и на Пол. О, Лизи, толкова жестока беше тази година за всички ни! — проплака тя.

По-късно, когато седнаха да пият чай заедно, те заговориха за младостта си и за времето, когато почти не знаеха що е тъга. Някое разочарование тук, някоя клюка там — какво бяха те, ако не само дребни неприятности, в сравнение със сполетялата ги неотдавна трагедия? Джейн разказа на Елизабет за това как Антъни Тейт беше ухажвал Ребека Колинс и за връзката, която беше довела до сближаването на Джонатан и сестра й Амелия-Джейн.

— Тя идваше на гости на Ребека, а пък Джонатан се срещаше с Антъни, за да обсъждат политическите си планове — обясни тя, добавяйки: — Знаеш ли, Лизи, мистър Тейт, който в момента е собственик на „Трибюн“ и „Ривю“, възнамерява да застане с двете си издания зад някои от по-младите кандидати за Парламента. Казват, че мистър Пийл е въздигнал консервативната партия и витите се нуждаят от свежи сили, за да й се противопоставят. Според мистър Тейт Джонатан е подходящ кандидат.

— А Джонатан склонен ли е да се съгласи? — попита Елизабет.

— Казва, че има желание. Бингли също смята, че идеята е добра. Той твърди, че е време средното съсловие, на което се крепи просперитетът на Британия, да бъде по-добре представено в Парламента.

Елизабет не можеше да не се съгласи с тази идея — чувала беше често от Дарси и чичо си.

— Ами скъпата ти Ема и мистър Уилсън? — смени темата тя, искайки да узнае повече за годежа на племенницата си.

— Ема и мистър Дейвид Уилсън ще се оженят наесен, когато тя навърши седемнадесет — поясни Джейн.

— Кажи ми, Джейн, доволна ли си от годежа на Ема? Тоя мистър Дейвид Уилсън може ли да направи милата ми племенница щастлива? — настоя Елизабет, знаейки, че сестра й рядко се изказва негативно за някого, но все пак обезпокоена от факта, че не беше казала и нищо добро за бъдещия си зет.

Джейн се усмихна и подчерта, че все повече съвременни млади хора сами вземат решения за себе си и че ако Ема смята, че ще бъде щастлива с Дейвид Уилсън, тогава тя, Джейн, ще се радва заедно с нея.

— Неувереност ли долавям? — загатна Елизабет, чувствителна към всеки нюанс в гласа на сестра си.

Джейн веднага понечи да се защити:

— Не, Лизи, не бива да мислиш така. И Бингли, и особено Джонатан много харесват двамата братя, само дето аз винаги съм предпочитала мистър Джеймс Уилсън — вероятно защото ми напомня на Бингли. От години не бях виждала толкова мил младеж. Той е чувствителен и ведър, без следа от нахалство или надменност. От онова лято, когато мистър Бингли дойде за първи път в Пембърли, не съм срещала толкова приятен, скромен и очарователен млад мъж като мистър Джеймс Уилсън — подчерта тя и не остави никакво съмнение у сестра си, че Ема беше избрала неподходящия мистър Уилсън, поне според мнението на майка й.

Сравняването на мистър Джеймс Уилсън с обичния и Бингли беше възможно най-високата оценка.

— А мистър Дейвид Уилсън? Не е ли и той също толкова приятен и възпитан? — настоя Елизабет.

— Разбира се, а също така и интелигентен и красив, което е в негова полза. Но аз повече си харесвам Джеймс. Все пак това е изборът на Ема и тя обича своя мистър Уилсън, така че, Лизи, трябва да бъда доволна.

Когато мистър Дарси дойде, придружен от Бингли, след като беше пътувал да нагледа делата си, той с радост установи, че Елизабет и Джейн са възвърнали близостта помежду си. Взаимната им привързаност винаги е била в основата на отношенията им. Той знаеше, че те черпят сила и обич една от друга и се беше притеснявал дали Елизабет ще може да се съвземе, ако не успее да възстанови тази съкровена връзка. От своя страна, колкото и трудно да му е било да се бори със своята собствена мъка и същевременно да бъде до Каролайн и Фицуилям в тяхната, Дарси беше положил всички усилия да даде опора на съпругата си с личния си пример. Съпричастието и всеотдайността му й бяха вдъхнали сила да надмогне непоносимата мъка от загубата на Уилям и усещането, че е ограбена и опустошена. Макар да не беше лесно, той беше намерил начин да я довежда до по-спокойно състояние, в което можеше по-лесно да бъде утешавана.

До момента, в който Елизабет беше готова да се завърне у дома, Емили беше възобновила отношения си с родителите си и със сестра си Каролайн. Решила беше да остане в Пембърли и да помага на Ричард за лечебницата в Литълфорд. Предстоеше още много работа — да се намерят средства, да се подсигури оборудване и обзавеждане, да се назначи персонал. Възвръщаше се и интересът на Елизабет към проблемите на общината, които дълго бяха съставлявали основна част от живота й в Пембърли. Ричард беше много благодарен за помощта й. Подкрепата на господарката на Пембърли беше гаранция за успех на всяко благородно начинание. Лечебницата в Литълфорд се нуждаеше от нейното покровителство и тя на драго сърце се съгласи да бъде неин патрон. Междувременно Каролайн и Ребека работеха за създаването на местна библиотека и търсеха гласност във вестниците и на общинските събрания. Нуждата на младите жени от достъп до добри четива и образование беше една от основните теми в творчеството на станалата известна авторка Мариан Лорънс. Емили не се нуждаеше от убеждаване да се присъедини към тези каузи.

Сватбата на Ема Бингли през есента на 1835 г. — месец преди да се навърши година от смъртта на братовчед й, беше първото празнично събитие, на което Дарси и Елизабет присъстваха след трагедията. Младата двойка беше заобиколена от множество приятели от Лондон и техният престиж даде на мистър и мисис Дарси възможност по изключение да останат встрани от всеобщото внимание. Уилям ужасно им липсваше и всичко, което желаеха, беше да се дистанцират от празничното настроение. Никога нямаше да се отърсят от тези болезнени чувства. С времето щяха да се научат да живеят с тях, но сега беше още рано.

Тази зима се случи още едно, донякъде очаквано, тъжно събитие — мистър Бенет, който така и не можа да приеме ненавременната смърт на обичния си внук, внезапно загуби желание за живот и кротко издъхна в съня си. Това беше жесток удар за всички, най-вече за Джейн и Елизабет, но също така и за Дарси, който изключително много уважаваше своя тъст, чието остро чувство за хумор винаги беше в готовност да атакува недъзите на обществото. Обикнал библиотеката на Пембърли и самото имение, той беше прекарал много лета там и между него и зет му се беше развила сърдечна близост.

Само Елизабет знаеше колко болезнена е тази липса за Дарси, когото беше намерила в библиотеката да разгръща десетките познати книги, които баща й беше обичал да чете, и да се спира на онези от тях, из страниците на които се натъкваше на кратки бележки, нахвърляни с неговия почерк.

Сър Уилям Лукас също започна да боледува все по-често и Шарлот се опасяваше, че може да не доживее да види Ребека омъжена. Доживя, но скоро след това се спомина, поради влошаването на дихателните проблеми, от които години наред беше страдал.

По ирония на съдбата смъртта на двамата съседи и стари приятели доведе до последствия, които Елизабет шеговито коментира така:

— Осъзнаваш ли, Джейн, че при всичките мрачни предчувствия на мама за това, че мистър Колинс и Шарлот ще я изхвърлят от дома й, сега не друг, а тяхната дъщеря, младата Амелия-Джейн, ще бъде господарка на Лонгборн като съпруга на Джонатан, който наследява татко!

Джейн призна, че и тя си е помислила същото и двете сестри дружно се засмяха при спомена за възмущението на майка им от възможността Шарлот Колинс да заеме нейното място в Лонгборн. Кръгът се беше затворил. Нито Бингли, нито Дарси, които хранеха най-добри чувства към Шарлот и децата й, отгледани от нея с кураж и достойнство, бяха очаквали такъв обрат на събитията.

— Смятам, че мисис Колинс заслужава малко щастие — каза Бингли.

Дарси се съгласи.

— Изглежда ми като някакво епическо въздаване на справедливост — допълни той, — особено след като комичният мистър Колинс беше лишен от правото си на наследство.

Независимо от привързаността си към Шарлот, Елизабет не можа да се сдържи да не отбележи:

— При положение че и двете й дъщери случиха на сполучлив брак, а най-голямата се радва на покровителството на лейди Катрин де Бърг, Шарлот няма от какво вече да се оплаче.

Всички се засмяха, дори и Джейн, макар да смъмри сестра си за саркастичната забележка. Хубаво беше да чуят смеха на Лизи отново.

През пролетта на 1836 г. мистър Дарси, обезпокоен от тъгата, обзела Елизабет след смъртта на баща й, реши да я разсее, като я отведе далеч от Пембърли за известно време. Случи се така, че получи предложение да наеме за година един имот край Олбъри66 недалеч от Гилфърд, където двамата с мистър Гарднър имаха важни търговски връзки.

Разположена посред плодородни обработваеми земи в гориста долина, фермата Удландс включваше къща, не много по-голяма от тази в Лонгборн, но доста по-удобна — невисока и закътана, заобиколена от прекрасна градина. Ливадата под къщата се спускаше към река, която лъкатушеше през пролом, врязан между варовикови възвишения и затревени хълмове. Докъдето поглед стигаше, се разкриваше красива и успокояваща гледка. Цялото графство се виждаше като на длан — гори с вековни тисови дървета, зелени поля, ябълкови градини и поляни, обсипани с диви цветя и пеперуди.

Както писа Елизабет в писмото си до Джейн, това беше:

Не се и опитваше да отрече обаянието на това красиво място, нито силата, с която то притегляше скърбящата й душа. Осъзнал удобството му по отношение на разрастващата се търговия в областта и стремейки се да бъде колкото може по-полезен за мистър Гарднър, Дарси се възползва от възможността да прекара заедно с Елизабет няколко идилични месеца в най-прекрасната част на Южна Англия.

Веднъж в Пембърли той я беше намерил да плаче над скицника, който Уилям беше запълнил със спомени от Езерната област; друг път, след като бяха вечеряли, тя се беше опитала да изсвири на пианото една от любимите му композиции, но неспособна да сдържи сълзите си, беше избягала навън. Дарси се беше надявал, че смяната на обстановката ще й се отрази добре. След няколко седмици, прекарани във фермата в обкръжението на малък брой доверени прислужници от Пембърли, Дарси, видял колко ведра и спокойна се чувства Елизабет в Удландс, я попита дали не би желала да купят имота. Забелязал объркването й при този въпрос, той обясни откровено:

— Реших, мила моя, че това ще те направи поне малко по-щастлива и ако знаех, че мога да намаля страданието ти дори само с един ден, с радост бих продал къщата в Лондон и бих вложил парите тук, за да можем от време на време да бягаме от спомените, които витаят край нас в Пембърли.

Елизабет беше дълбоко трогната от загрижеността му и от любовта, която безспорно я пораждаше. Беше му истински благодарна за силата и подкрепата в ужасните дни и седмици след смъртта на Уилям, но най-много от всичко ценеше топлата му любов. Макар и признателна за съпричастието му към болката й, тя нямаше намерение да напуска Пембърли.

Отвърна нежно на загрижеността и на решимостта му да й помогне, но не скри желанието си:

— Не искам да бягам от спомените, което ни заобикалят в Пембърли, любов моя. Там е домът ни, там беше домът на Уилям, който той обичаше. Виждам го навсякъде — в парка, край реката, където ходеше да язди, виждам го из цялата къща. В съзнанието ми постоянно звучи музиката, която свиреше. Една неделна сутрин влязох отвън и чух из къщата да се носи Моцартовата соната, която упражняваше в деня преди бала — същата онази част, която беше обещал да ни изсвири. Завтекох се към музикалния салон, но, разбира се, музиката идваше от ума ми или може би от сърцето ми — откъдето и да е било обаче, тя винаги ще бъде с мен. Знам, че ще нося със себе си спомените за Уилям, където и да отида, но никога няма да обърна гръб на Пембърли. Там е домът ни и там трябва да се върнем.

Дарси поясни, че само се е надявал да й предложи място, където да може да лекува болезнените рани, които измъчваха и него самия. Тя се усмихна и го увери, че вече е започнала да ги лекува, благодарение на помощта му, а също така и на помощта на Джейн, Емили, Джени и всичките й скъпи приятели.

— И недей да мислиш, мили, че в скръбта си не съм забелязала твоята мъка или че съм била толкова безчувствена, че да вярвам, че само аз страдам ден и нощ. Знам колко много означава Пембърли за теб. Колко много усилия положи за изграждането на общината там. Искам да бъда до теб. Толкова се радвах на тези спокойни и безгрижни седмици на това прекрасно място, благодаря ти от все сърце, че ме доведе тук и че можах да се откъсна от всичко, но все пак искам да си ида у дома.

Дарси й отвърна с нежност и благодарност, притегляйки я в прегръдка към себе си.

Тогава Елизабет му показа писмото си до Джейн, което гласеше:

Дарси се усмихна и каза:

— Чудесна идея, мила! Веднага ще се поинтересувам какво може да се направи.

Както беше настояла Елизабет, те се върнаха в Пембърли, а в късната есен им се роди син. Нарекоха го Джулиан Пол и Емили стана негова горда кръстница. Радостта на двамата родители беше споделена едва ли не от цялата област. Всички, които познаваха семейството, най-искрено им бяха съчувствали за загубата и се бяха надявали да ги видят възвърнали си поне част от щастието, което си беше заминало заедно с Уилям в онази ужасяваща нощ. Като едно от големите имения в графството, Пембърли винаги е било център на благоденствието в областта. Просперитетът на него и на господарите му означаваше просперитет и на мъжете, жените и децата от околните ферми, енории и селища. Елизабет, вече на четиридесет години, беше изключително благодарна за това дете; младата й братовчедка Каролайн, която през лятото се беше сдобила с дъщеря, още копнееше за син, който да смекчи болката от загубата на Едуард. Елизабет знаеше, че нищо, нито дори това малко момченце, не можеше да смекчи нейната болка. Споменът за Уилям беше твърде ярък. За разлика от него, Джулиан беше тъмен като баща си, но пък имаше слънчевата усмивка и ведрия нрав на майка си. С неговото раждане се върна коледната радост. За първи път след смъртта на Уилям имаше истински повод за празнуване.

Мисис Гарднър, която дойде заедно с Джейн да види Елизабет и сина й, донесе новината за пристигането на Джеймс Кортни, ученият от Оксфорд, който преди няколко години беше работил в библиотеката на Пембърли, а сега беше одобрен за свещеник в Кимптън. Завършил теоложките си изследвания и ръкоположен в духовен сан, той беше кандидатствал за поста пред мистър Дарси с препоръки от д-р Грантли и беше приет.

Елизабет знаеше за назначаването му, но не беше разбрала, че вече е пристигнал.

— Всички се радват, че отново ще бъде сред нас. Беше толкова деен и усърден младеж, докато правеше изследването. Работеше толкова всеотдайно в училището, че Каролайн беше решила, че трябва да се върне като учител — каза мисис Гарднър, добавяйки, че Емили много го е харесала.

Джейн добави, че мисис Гарднър вече е решила непременно да покани преподобния Джеймс Кортни на коледната вечеря в Оукли, за да се запознае с останалите от семейството. По-скоро усетила, отколкото разбрала, че има замислен план, Елизабет предупреди:

— Мила лельо, моля те, внимавай. Знам колко много искаш Емили да бъде щастлива, но тя преживя загубата на Пол много тежко и може още да не е готова да приеме мисълта за друг. Ние всички й желаем щастие, но, повярвай ми, малко може да се направи, когато всяка мисъл и всяко чувство са болезнено пропити от Смъртта. Нищо друго няма значение. Знам го от личен опит; при Емили едва ли ще бъде различно, сигурна съм. Съпричастността й към околните не е доказателство, че болката й е отслабнала, а просто, че има голямо сърце.

Трогната от изстрадания съвет на племенницата си, мисис Гарднър се съгласи да не предприема нищо — дъщеря й беше достатъчно умна и чувствителна млада жена.

— И все пак се надявам, Лизи, за нейно добро, да излезе нещо от това — добави тя. — Сърцето ми се къса, като виждам цялата тази тъга в очите й. Тя заслужава да бъде щастлива.

Джейн се съгласи:

— Емили заслужава щастие повече от всеки друг. Била е до нас винаги когато сме имали нужда от помощ или утеха. Децата толкова я обичат, а тя все още няма свои. Не е справедливо, Лизи.

Елизабет не можа да потисне чувствата си.

— Светът, мила Джейн, не е справедлив — каза тя. — Щяха ли иначе милите ни Едуард и Уилям да лежат в църковния двор, докато ненавистните братя Линди печелят награди на конните състезания?

Горчивината в думите й изненада и сестра й, и леля й, които я познаваха толкова добре и я обичаха толкова много. Мъката й обаче беше твърде сипна — и лелята, и племенницата останаха безмълвни, когато тя горко заплака.

Междувременно Емили всеотдайно се беше нагърбила с всичко, което трябваше да бъде организирано — хора, училището, болницата, кампанията за библиотеката, и дори беше обещала на Фицуилям да му помогне да възкреси чартистките петиции! Но Фицуилям, отстъпвайки път на Джонатан, вече беше започнал да губи интерес към активната политическа дейност. Смъртта на двамата герои — Кобет и „оратора“ Хънт, чиито речи още кънтяха в ушите му, беше за него знак за края на великата политическа ера. Можеше обаче с чиста съвест да признае, че много от каузите, които беше защитавал, сега вече бяха реализирани, макар и не в пълна степен.

След смъртта на Едуард той почувства нужда да започне да прекарва повече време заедно с Каролайн и децата. Раждането на дъщеричката им Рейчъл само увеличи желанието му да си остане вкъщи, вместо да участва в политическите борби в Уестминстър. Той реши да се прибере във фермата си в Матлок, където да води спокоен живот, помагайки на мистър Гарднър в търговските му дела и радвайки се на семейството си. Благодарен за любовта и неизменната преданост, която винаги беше получавал от Каролайн, Фицуилям се надяваше да може да й даде подкрепата и обичта, които заслужаваше. Каролайн, все още енергична и решена да работи заедно с останалите жени в полза на целите, които си бяха поставили, беше увлякла и Емили и Ребека в дейността си. Независимо дали се касаеше за образование на момичетата, или за подслон за бездомните, те бяха еднакво активни и съпричастни.

Ребека, Каролайн и Емили внесоха толкова много страст и увереност в работата и с подкрепата на вестниците на мистър Тейт успяха да постигнат толкова много от желаните резултати в полза на областта и хората й, че местните започнаха да се шегуват, че трябва да издигнат кандидатурата им за Парламента. Дейността им беше привлякла вниманието и на някои видни личности, които бяха писали да ги поздравят за успеха. Никой не можеше да отрече, че бяха отличен екип.

В началото на 1837 г. смъртта на крал Уилям IV доведе до възкачването на една много млада кралица на английския престол. Този момент беше приет като особено светъл в историята на Англия. Започна Викторианската епоха, съпътствана от нови вълнения извън пределите на страната. Постепенно цялата държава пое към възход. Изкуството, музиката и литературата се възраждаха за нов живот, търговията процъфтяваше и макар някои от социалните цели все още да изглеждаха трудно постижими, имаше надежда за промяна и напредък, най-вече заради това, че Парламентът беше принуден да работи в защита на социалната реформа, а не само в полза на икономически и политически интереси. Поземлената аристокрация вече не беше доминиращата сила сред управляващите, голяма част от британския народ вече имаше свое представителство, чиято дума тежеше и пораждаше съответни действия.

Джонатан и Амелия-Джейн се ожениха и се установиха в района, който той възнамеряваше да представлява. Съгласи се да заеме мястото на Фицуилям в изборите през 1838 г., от които се очакваше да изведат новите консерватори на мистър Пийл на предна позиция.

В писмото си до Джейн, която от известно време беше в Лондон с дъщеря си Ема, Елизабет пишеше:

За Елизабет и Дарси животът също беше започнал да се връща към нормалния си ход. Гордостта и удовлетворението, които будеше у тях дъщеря им, сега бяха допълнени от щастието, което им донесе малкият син. Немислимо беше Джулиан да замени Уилям, чието светло присъствие беше неразделна част от живота им. Споменът за него никога нямаше да бъде изместен от друго дете, колкото и обичано да беше то. Независимо от това те бяха благодарни за чистата радост, с която Джулиан ги даряваше. Той наруши тягостната тишина и оживи пустите ъгли, в които се беше стаила неизличима тъга. Сега друг детски глас ехтеше из коридорите на Пембърли, разнасяше се навън из огрените от слънцето градини и постепенно отгръщате спусналия се над къщата скръбен покров.

По-късно през годината те купиха Удландс, след като получиха отлично (по единодушната преценка на Дарси и мистър Гарднър) предложение. Елизабет се съгласи, че би било хубаво фермата да остане на разположение на семейството — всъщност това беше мястото, където сърцето й най-сетне беше започнало да заздравява. Затова не беше изненадващо, че започнаха я да наричат „Фермата на Лизи“ и тя се превърна в сцена на много щастливи семейни събирания.

Едва през есента на 1837 г., когато се състоя сватбата на Касандра Дарси и д-р Ричард Гарднър, част от магията, която беше напуснала Пембърли в онази скръбна нощ преди три години, се възвърна наново. Сватбата беше изключително събитие. Благословено от всички и най-вече от двете семейства, обединени чрез него.

В съюза на двете си обични деца семействата Дарси и Гарднър намериха най-голяма радост. Обичали се дълбоко в продължение на много години, Ричард и Касандра бяха доказали себе си с проявеното постоянство, себеотрицание и озаряващ пример за преданост към семействата и близките си. Сега бяха готови да пристъпят към най-благословения от съюзите — брака на сърцата и умовете.

Отново бяха произнесени думите на Шекспир: „Обич не е това, което времето мени…“67, когато двамата бяха венчани от д-р Грантли в Пембърли — в ден, много напомнящ на онзи, в който преди близо двадесет и пет години Дарси и Елизабет се бяха врекли един на друг.

Сякаш за да компенсира мъчителния спомен за деня на годежа им — завинаги белязан от смъртта на Уилям и Едуард, сватбеният им ден сияеше с особена тържественост, започнал с прекрасна утрин, огласена от камбанен звън. Когато излязоха от църквата, младоженците пожелаха да вървят, вместо да се качат в каретата, и поеха надолу по алеята сред събралото се множество от роднини, приятели и гости, а щастието им се понесе — като леко вълнение по повърхността на тихо езеро — нататък през църковния двор и над земите на Пембърли.

Застанали заедно с родителите си на стъпалата на къщата в Пембърли, преди да влязат вътре за разкошното сватбено угощение, Ричард и Касандра съзнаваха, че са част от една голяма традиция, която почитаха и продължаваха с радост. Гордостта на мистър Дарси от красивата му дъщеря можеше да се сравни единствено с уважението и привързаността, които изпитваше към Ричард. Ако трябваше сам да си избира зет, едва ли щеше да намери друг, който да обича повече. Елизабет, подкрепяна от любовта на съпруга си и семейството си, гледаше дъщеря си и зет си с неизмеримо щастие, виждайки в тях едно ново поколение, на което Пембърли, с неговите достойни традиции, спокойно можеше да бъде поверено.

Няколко седмици по-късно Елизабет писа на леля си Гарднър, която беше на пътешествие във Франция заедно с Емили. Наложило се беше тя да посети завещаната й от Пол ферма и й беше хрумнало, че може да вземе и родителите си със себе си.

Осведомила леля си за обичайните домашни дела, Елизабет се беше отдала на размисли. Само с нея и с Джейн можеше да споделя така открито съкровените си мисли. Писмото гласеше:

Елизабет признаваше, че макар и трудно, двамата с Дарси са се научили да живеят със спомените си — така, както се бяха научили да приемат (и в моменти на съкровена близост споделяха един пред друг) безсмислието на високомерието и гордостта, които им бяха причинили толкова болка и едва не ги бяха лишили от щастие за цял живот.

Имението Пембърли, при цялото си великолепие и благосъстояние, така и не ги беше предпазило от скръб и разочарование. Но пък се беше превърнало за тях в място, изпълнено със спокойствие и красота, в дом, какъвто рядко се среща, където Елизабет, Дарси и семейството им щедро бяха давали и получавали безгранична любов, щастие, преданост и приятелство. Тук бяха намерили и силата, с която да понасят и непоносимите страдания.

И без съмнение бяха истински благословени.