Хрониките на Пембърли

Глава първаОтново заедно

Откакто се беше омъжила за мистър Дарси преди седем седмици, Елизабет не се нуждаеше от нищо друго в допълнение към щастието си, с изключение на възможността да види сестра си Джейн отново. Ето защо, когато влязоха в Лондон и малко преди обяд наближиха дома на мистър Бингли на Гровнър Стрийт, вълнението й се увеличи неимоверно. Съпругът й не можа да скрие усмивката си, когато тя извика „Ето ги!“ като малко момиченце при първото си посещение в града и едва дочакала каретата им да се приближи достатъчно, се впусна да прегърне сестра си.

Чарлс Бингли, който беше застанал редом до Джейн, се усмихна широко, когато с Дарси си размениха поздрави, сега вече като роднини. С изражения на добронамерена съпричастност, примесена с известно чувство на безпомощност, те изчакаха, докато сестрите се наситят на своята топла и трогателна прегръдка. Бингли се обади пръв, когато багажът на пътниците беше разтоварен. Обгръщайки сърдечно с ръка съпругата си и сестра й, той ги подкани:

— Искате ли да влезем, за да внесат багажа?

Въведе ги вътре, а Дарси ги последва, носейки копринения шал на Елизабет, който се беше плъзнал по раменете й, докато траеше сестринската прегръдка.

Преминаха през вестибюла и влязоха в уютна и приятно затоплена стая, където огънят пращеше в камината, а за новодошлите пътници бяха сервирани най-различни храни и напитки. Господата застанаха пред камината, за да се подкрепят с шери, а Джейн и Лизи се оттеглиха на горния етаж, за да може Елизабет да преоблече дрехите си за път и да се преобуе.

Когато сестрите останаха насаме — единственото, за което мечтаеха в момента, — те се прегърнаха и се целунаха отново и заговориха една през друга. Бяха единодушни, че много са си липсвали, бяха неописуемо щастливи, че имат най-добрите съпрузи на света и пожелаваха на всеки да бъде така благословен, както бяха те самите. Единственото нещо, за което не можеха да стигнат до единомислие, беше въпросът коя от двете е по-щастлива.

Имаха толкова много да си разказват, но трябваше да проявят малко търпение — Джейн увери сестра си, че ще имат на разположение целия следобед, тъй като Бингли възнамеряваше да заведе Дарси в клуба, за да се срещнат с общи приятели.

Докато слизаха по стълбите, на вратата се появиха Джорджиана Дарси и мисис Ансли, които бяха решили да се отбият на гости — бяха отседнали в елегантната къща на мистър Дарси на Портман Скуеър и Джейн ги беше поканила да се видят със завърналите се младоженци. Джорджиана, чиято обич към брат й беше съизмерима единствено с обичта й към новата й снаха, която тя приемаше като своя сестра, за каквато беше мечтала винаги, поздрави Елизабет топло и радушно. В този момент на Джейн й се прииска да можеше и тя с такава увереност да почувства същата привързаност и одобрение от страна на новите си роднини Каролайн Бингли и мисис Хърст. И доста се натъжи, когато видя искреното задоволство на Дарси, докато Лизи и Джорджиана се прегръщаха и разговаряха за какво ли не, като обичащи се сестри.

Но, вярна на себе си, тя скоро се отърси от всякаква меланхолия, когато съпругът й се доближи до нея и прошепна:

— Ще имам грижата да изпратя Джорджиана и мисис Ансли до Портман Скуеър, след което с Дарси ще идем до Брукс за около час-два — така с Лизи ще имате достатъчно време да останете заедно насаме. Какво ще кажеш, любов моя?

Джейн отвърна, че ще бъде много щастлива и добави, че му е благодарна от все сърце за разбирането, с което той я радваше постоянно. А по-късно сподели с Лизи:

— Още не мога да повярвам, че един толкова добър и мил мъж като него предпочете мен пред толкова други, след като знае, че може да има, която си пожелае от десетките млади дами, които разполагат с много повече богатство и престиж в обществото от мен.

На което Лизи отговори с укорителното напомняне, че сестра й не бива да се поддава на вродената си скромност и да се подценява:

— Защото аз не познавам друга като теб — толкова благородна и толкова мила. Повярвай ми, Джейн, мистър Бингли е напълно наясно с това и приятелите му го смятат за мъж с изключителен късмет.

След лекия обяд от пресни хлебчета, шунка, сирене и плодове, поднесен с чай, горещ шоколад и вино по избор, Джорджиана и спътницата й си тръгнаха, придружени от двамата джентълмени, които обещаха да се приберат за вечеря. Докато прислугата разтребваше масата, двете сестри се върнаха на горния етаж в уютния будоар на Джейн, за да прекарат останалата част от следобеда във весело разменяне на новини и мнения, така, както могат само две скъпи една на друга приятелки — и двете наскоро омъжени и блажено щастливи. Новините от Лонгбърн обаче не бяха добри. Мисис Бенет, която никога не се бе гордяла с цветущо здраве, не се чувстваше добре, изтерзана от това, че е дала и двете си дъщери наведнъж. В последното си писмо до Джейн баща им беше помолил Лизи да приключи пътуването си необезпокоявана от тези новини.

— Досещаш се, че клетата мама щеше да настоява да ни събере всички за Коледа, но твоята мила покана към нас и чичо и леля Гарднър да прекараме Коледа в Пембърли тази година й е спестило подобни терзания. И тъй като пътуването до Дарбишър няма да й се отрази добре, а Мери и Кити ще пътуват на север с леля Гарднър, татко е решил да остане с нея в Лонгборн — поясни Джейн.

При тази новина Лизи извика — толкова много се беше надявала да посрещне баща си в Пембърли, искаше й се той да види колко щастлива е тя наистина, особено след съмненията, които беше изказал, когато Дарси й беше направил предложение.

Джейн опита да я утеши:

— Лизи, с мистър Бингли говорихме за това. Знаехме колко разочарована ще бъдеш, ако татко не може да дойде при теб, и затова имаме план. Какво ще кажеш ако аз и мистър Бингли се върнем у дома за Нова година и поканим мама в Недърфийлд, така че татко да ти погостува за няколко седмици?

— Той съгласен ли е? — попита сестра й изненадана.

— Все още не, но мислим, че ще се съгласи, ако мистър Дарси го помоли утре.

— Утре ли?

Недоумението на Елизабет нарасна още повече, когато Джейн обясни:

— Той ще бъде у леля Гарднър, където, както си спомняш, всички сме поканени на вечеря утре.

Към радостта на Елизабет от новината, че ще види баща си по-скоро, отколкото беше очаквала, сега се беше добавила и радостта от това, че бракът е дал на сестра й Джейн неподозирана увереност. Ако имаше нещо, за което Джейн можеше да бъде упрекната, въпреки цялата благост и сила на характера й, това беше нейната неувереност — нежеланието й да взема решения. На Елизабет й се струваше, че тази малка слабост, както някой би я определил, е изчезнала, откакто е вече съпруга на мистър Бингли. Не каза нищо обаче, тъй като не желаеше да я притесни. А освен това имаше толкова много да си кажат за новия си живот, за съпрузите си, за пътуванията и за изобилието от обич и щастие, че почти изгубиха представа за времето, докато една прислужница не изтича по стълбите, за да съобщи, че господата са се върнали.

Лизи пожела да се изкъпе, преди да се преоблече за вечеря, и удоволствието от горещата вана, ароматизирана с лавандулово масло, приготвена й от личната прислужница на Джейн, й припомни, че е в Лондон, а не в странноприемниците на Глостър или Уелс, които, въпреки цялото си очарование, бяха далеч от съвременните удобства.

Когато се присъединиха към господата долу, за своя най-голяма изненада те намериха и полковник Фицуилям там — не го бяха виждали от сватбите си насам, когато той тържествено изпълняваше задълженията си като шафер на Дарси.

След като сърдечно поздрави двете сестри и изрази задоволството си от това колко добре изглеждат, полковникът остави Бингли да обясни присъствието му.

— Срещнахме го в клуба, където е отседнал вече цяла седмица — каза Бингли, при което Джейн възнегодува, че не е дошъл при тях.

— Можехте да отседнете тук. Имаме толкова свободни стаи.

— Не исках да се натрапвам — оправда се Фицуилям, — а и нямах представа кога очаквате Дарси и Елизабет.

— Е, сега си вече тук и трябва да останеш — каза Бингли твърдо и ултимативно, — докато корабът ти отплава.

Надигнаха се възклицания на недоумение: „Какъв кораб?“, „Къде ще отплава?“ Фицуилям обясни, че след края на войната с Франция нямало какво да прави и когато му предложили място на един кораб, заминаващ за новите колонии в Цейлон и Индия, той приел.

— Та това е на другия край на света — ахна Елизабет, но Фицуилям я увери, че тези земи се развиват бързо и все повече хора се насочват натам.

— Искаше ми се да сменя пейзажа — добави.

За Джейн това обяснение не беше достатъчно. По-късно тази вечер тя припомни на сестра си твърдението на Шарлот, че миналата година в Розингс Фицуилям е бил влюбен в нея, преди да се появи мистър Дарси. Елизабет се засмя и определи това като измислица, по всяка вероятност плод на романтичното въображение на младата Марая Лукас. Фицуилям си беше тръгнал с обещанието на следващия ден да дойде отново, за да посети заедно с тях семейство Гарднър, с които искаше да си вземе довиждане.

Когато си легнаха вечерта, Дарси и Елизабет единодушно отбелязаха забележителната промяна у Джейн след женитбата. Според Дарси тази промяна беше от полза както за Джейн, така и за приятеля му Бингли.

— Така тя ще бъде по-силна и по-добра съпруга, което пък ще направи него по-силен и по-добър мъж — каза той и добави внимателно: — Тази страна от характера на прекрасната ти сестра ме притесняваше, обич моя, защото знаех колко важно е това за Бингли.

Винаги готова да се пошегува със съпруга си, Елизабет попита дали е имал някакви съмнения относно силата на нейния характер, на което Дарси отговори категорично:

— Никога, защото, любима моя, ти никога не си ми давала повод за съмнения, още от самото начало. Всъщност това твое качество беше първото нещо, което ме впечатли у теб… е, и хубавите ти очи, разбира се.

Отговорът толкова се хареса на съпругата му, че тя спря да се шегува и се отдаде на милувките му. Дарси никога не се беше съмнявал в чувствата й към него. Бракът им беше основан на такава искреност, че всякакво притворство или заобикалки бяха немислими.

Решено беше на следващия ден да отидат до магазините в другия край на града, тъй като дамите искаха да посетят шапкарите и майсторите на обувки. Преди още масата от закуската да бъде разчистена, пристигна една карета, от която, за голяма радост на племенничките им, слязоха мистър и мисис Гарднър. Макар и неочаквани, гостите бяха топло посрещнати. Особено от мистър Дарси. С голяма радост Елизабет забеляза очевадното удоволствие, с което той ги поздрави, и тази негова искреност заличи всякакво съмнение в респекта и симпатиите му към тях.

Спонтанната реакция на мистър Дарси към нейните чичо и леля при първата им среща в Пембърли миналото лято — открито дружелюбна и почтителна, беше изиграла повратна роля за оценката, която тя самата беше дала на характера му. Върху тази основа връзката им беше напредвала бавно и все по-уверено и беше укрепвала. И всеки път, когато се срещаха със семейство Гарднър, което изключително много уважаваха Дарси, Елизабет намираше подкрепа от тяхна страна за мнението си. Забележително беше, че Дарси, в чието семейство социалното положение винаги е било (по собствените му думи) неразумно високо мерило за чест, беше развил толкова здрава връзка с мистър и мисис Гарднър. Това, че поведението му към тях, в разрез с всякакви норми на етикета, се отличаваше с искреност и приятелска близост, които той им засвидетелстваше всеки път, беше доказателство за Елизабет, че съпругът й е мъж с изключителни качества. А това, че тя можеше да бъде толкова влюбена в мъж, когото само преди година едва ли не ненавиждаше, беше направо чудо!

Елизабет знаеше, че ниското му мнение за безразсъдната й сестра Лидия и за глуповатата й майка не биха могли да бъдат пречка за брака им, никога обаче не би приела до себе си човек, който не споделя обичта и отношението й към любимите й леля и чичо. Сега тя беше напълно сигурна във взаимното им уважение. То беше съществена част от любовта им един към друг.

Дамите решиха да отидат до магазините с каретата на мистър Гарднър, а господата щяха да останат назад, за да обсъдят някакви търговски дела. Скоро бяха донесени канели, шалове и бонета и дамите бяха готови за тръгване, решени да не се изкушават от френската линия, която, изглежда, беше на мода. Седнали заедно в каретата, Лизи и Джейн бяха нетърпеливи да узнаят какви дела имат да обсъждат съпрузите им. Мисис Гарднър можа да внесе малко яснота по въпроса:

— Не съм наясно с подробностите, мили мои, но смятам, че съпрузите ви явно са проявили достатъчно разум, като са осъзнали великолепните възможности за търговия с новите колонии и са изразили желание да инвестират в бизнеса на чичо ви. Мисля, че става въпрос за предложение за партньорство.

Партньорство! И двете сестри бяха заинтригувани. Наясно бяха с връзките на семейство Бингли с търговията — това беше източникът на благосъстоянието им, но Дарси?

Елизабет не се съмняваше, че той ще й каже всичко, когато има какво да казва. След като беше задоволила донякъде любопитството им, мисис Гарднър подчерта, че за нея е далеч по-интересно да чуе как се чувстват любимите й племеннички като омъжени жени. За момичетата никак не беше трудно да убедят леля си колко са щастливи тя го виждаше сама.

— А какви са плановете за Коледа? — поинтересува се тя.

— Вече е решено — за Коледа всички сте поканени в Пембърли — отговори Елизабет.

Тръгнаха по магазините в прекрасно настроение и прекараха там повече от час, Лизи си купи няколко чифта нови ботуши — каза, че нейните са се износили по време на пътуването, а мисис Гарднър настоя да купи за племенничките си два чифта френски ръкавици в най-модните цветове за сезона. Приятно й беше да вижда Джейн и Лизи толкова щастливи. Достатъчно млада беше да разбере упойващия ефект на любовта и брака върху две прекрасни млади жени, наскоро омъжени за двама от най-забележителните млади мъже, които някой може да се надява да срещне.

Когато се върнаха на Гровнър Стрийт, те се разделиха почти веднага, тъй като семейство Гарднър трябваше да се прибере възможно най-бързо, за да посрещне мистър Бенет, който щеше да пристигне с пощенската кола около обед. На път към Грейсчърч Стрийт и мистър Гарднър, както съпругата си, беше нетърпелив да научи новините за племенничките си:

— А как са мисис Дарси и мисис Бингли, скъпа моя? Какви чудесни имена само! — каза той с жест, почти копиращ жестовете на сестра му, мисис Бенет.

Мисис Гарднър с удоволствие му разказа колко са щастливи.

— Толкова се радвам, Едуард, като че са мои собствени дъщери. Всъщност бих била много доволна, ако Каролайн и Емили имат поне наполовина късмета на Джейн и Лизи.

Тя повтори същото и пред мистър Бенет, когато обядваха, в отговор на настояването му да чуе новините за дъщерите си. Съпругът й добави:

— И тъй като наскоро прекарах известно време с мистър Дарси, с положителност мога да потвърдя това, братко. Няма други двама млади мъже, които повече да заслужават твоите възхитителни дъщери, от мистър Дарси и чудесния му приятел мистър Бингли.

Мистър Бенет нямаше търпение да дочака вечерта, кога го щеше да види обичаните си Джейн и Лизи отново. Спомените му за сватбения им ден бяха смесица от суетене, усмивки и нескончаемото бърборене на жена му. Дъщерите му ужасно му бяха липсвали и копнееше да се увери, че са щастливи. Когато групата от Гровнър Стрийт пристигна, мистър Бенет забеляза, че Джейн и Лизи изглеждат изключително добре.

Младите госпожици Гарднър — Каролайн и Емили, получили специално разрешение да останат до късно, за да вечерят с братовчедките си, бяха очаровани от великолепните скъпоценни камъни, подарък от съпрузите им, и от прекрасните им тоалети и замолиха Лизи да им разкаже за всички впечатляващи места, които е посетила.

След вечеря дойде ред на обичайното време за музика. Лизи се съгласи да изпълни една песен и покани Каролайн и Емили да изпеят заедно с нея чудесната балада, която бяха учили миналото лято. Получи се много добре и публиката незабавно поиска да чуе още нещо. След тях излезе Фицуилям, който имаше чудесен тенор, и впечатли всички, като изпя очарователен малък дует с младата мис Каролайн Гарднър, чийто сладък и ясен глас беше в съвършена хармония с неговия. Мистър и мисис Гарднър изглеждаха толкова горди — на Джейн й се стори, че леля й, която седеше до нея, едва сдържа сълзите си, тя обаче просто стисна здраво ръката на племенницата си и бурно аплодира дъщеря си, когато песента свърши. Полковник Фицуилям се поклони ниско и с много галантен жест целуна малката ръка на мис Гарднър, при което Бингли скочи на крака и отново ги аплодира.

Мистър Бенет нямаше нужда да пита дали дъщерите му са щастливи. Озареното лице на Джейн и блясъкът в очите на Лизи говореха, че те ни най-малко не съжаляват за избора, който са направили. Наблюдавайки зетьовете си, застанали наблизо и вдадени в оживен разговор, той се обърна към Лизи, които току-що му беше донесла кафе:

— Трябва да отбележа, Лизи, че мистър Дарси изглежда доста по-весел и по-освободен. Женитбата му е повлияла доста добре и това май е благодарение на тебе, нали?

— Какво искаш да кажеш, тате? — попита Лизи, преструвайки се, че въобще не схваща намека му.

— Ами никога не съм виждал мистър Дарси да се усмихва толкова много и да изглежда толкова доволен. Даже съм уверен, че го чух да се шегува… освен ако не е бил Бингли.

— Нали те уверявах, че е изключително мил?

— Така е, милата ми… — започна той, но в този момент се приближи мистър Дарси и Лизи отиде при него, а баща й остана усмихнат, напълно убеден в щастието на дъщеря си.

Късмет ли беше, или съдба, или пък в крайна сметка мисис Бенет щеше да се окаже права? Горкият мистър Бенет никога нямаше да узнае отговора. По-късно, когато гостите се бяха разотишли и двамата с брата на съпругата му седяха пред тлеещия в камината огън, той отново подхвана темата:

— Имат късмет, че се омъжиха за толкова сериозни младежи — в крайна сметка Джейн и Лизи заслужават най-доброто.

Мистър Гарднър веднага се съгласи и добави, че макар мистър Бингли да е изключително чаровен и приветлив младеж, Лизиният мистър Дарси, чието благородство, щедрост и съпружеска всеотдайност са спечелили симпатиите им, е техният любимец.

— С мисис Гарднър сме единодушни че ако вашата Лизи беше наша дъщеря, пак той щеше да е мъжът, на когото щяхме да поверим щастието й, и никой друг.

Това наистина беше висока оценка и мистър Бенет беше доволен. Можеше да се завърне в Лонгборн и смело да понесе брътвежите на мисис Бенет за всичките слуги, карети и чудесни дрехи, които са могли да имат, знаейки, че и двете му дъщери са обичани и щастливи.

Много рано на следващата сутрин, преди още да е станало време за пощенската кола на мистър Бенет, дойде Дарси, за да отправи покана към тъст си да прекара няколко дни с тях в Пембърли през януари, след като за съжаление не може да се присъедини към семейството на Коледа, поради здравословното състояние на мисис Бенет.

— Ако ме ориентирате за датата и часа на пристигането си, сър, ще изпратя каретата си да ви вземе в Ламбтън — каза Дарси, като добави, че всички с нетърпение ще очакват гостуването му в Пембърли.

Вежливостта, отзивчивостта и добронамереността му напълно спечелиха мистър Бенет, който за много кратко време беше променил мнението си за мистър Дарси. Той с радост прие поканата, като добави, че с нетърпение ще очаква възможността да се възползва от отличната библиотека на Пембърли, за която толкова много е слушал. Дарси изглеждаше много доволен и те се разделиха с още по-голям респект един към друг в очакване на следващата си среща.

Когато Дарси се върна на Гровнър Стрийт, намери Лизи в спалнята им, загледана в пустата улица долу. Беше станала късно и беше решила, че е отишъл да поязди заедно с Бингли. При разказа му за срещата с баща й, тя се обърна към него просълзена:

— Мили, казвала съм му, че си добър и мил човек, но съм пропуснала да кажа, че си съвършен!

При което той се изчерви и затърси думи да й отговори, като каза, че това е резултат от любовта му към нея.

Елизабет отново беше в закачливо настроение:

— Ако още в самото начало ми беше дал да разбера колко мил и щедър си в действителност, щяхме да сме си спестили толкова главоболия…

Трогнат от обичта й, изразена по толкова очарователен начин, Дарси изглеждаше напълно сериозен, когато я придърпа в прегръдка към себе си:

— Как бих могъл, Лизи? Как бих могъл да показвам качества и ценности, които едва познавах, докато ти, скъпа моя, не ме накара да прозра колко съм бил заблуден?

Тя се опита да го накара да замълчи, не желаейки да разбужда спомените за своите укори и неговата агония при тях, но Дарси беше решен да говори за това.

— Не, мила ми Лизи, всичко е твоя заслуга. Ако съм направил някои хубави неща, ако съм станал по-малко себичен и високомерен, това е благодарение на теб, защото те обичах и се стремях да получа твоята любов в отговор.

Гласът му беше много приглушен, непривично развълнуван и Лизи, познавайки силата на чувствата му, го остави да говори, отвръщайки му само с нежна целувка.

По-късно дойде Джорджиана и остана за обяд. Обсъдиха как ще организират предстоящото пътуване — Джорджиана и камериерката й щяха да тръгнат за Пембърли във вторник, за да предупредят мисис Ренълдс да направи нужните приготовления за пристигането на мистър и мисис Дарси и семейство Бингли седмица по-късно. Те щяха да останат в града до отплаването на Фицуилям. Мисис Ренълдс трябваше също така да се погрижи за престоя и на другите гости за Коледа. Лизи отбеляза, че в списъка не са включени семейство Хърст и Каролайн Бингли. Джейн вече я беше предупредила, че досадните сестри Бингли и мистър Хърст са поканени в Розингс от лейди Катрин де Бърг.

— Всъщност — добави Лизи, — те със сигурност ще си прекарат чудесно. Без съмнение ще могат да дадат воля на възмущението си, че съм посмяла да пренебрегна нарежданията на Нейно благородие и да се омъжа за племенника й!

Останалите гости щяха да бъдат семейство Гарднър и децата им — Кити и Мери Бенет, и д-р Грантли, който се очакваше да пристигне на Бъдни вечер. Дарси отбеляза, че на Бъдни вечер сестра му винаги организира празненство за децата от семействата в Пембърли. Джейн определи идеята като чудесна, а Джорджиана поясни, че я е дал брат й, когато тя била малка и тъгувала, че децата на прислугата и наемателите им нямат коледно тържество.

Той организира първото и се получи толкова хубаво, че започнахме да го правим всяка година.

Лизи се замисли колко добре прилягаше това на образа, който мисис Ренълдс беше обрисувала — грижовен господар, на когото наемателите и прислугата се отплащат с безпримерна лоялност.

Тя погледна Дарси срещу себе си и се почувства горда, че е негова жена — горда от почтеността и добротата му, които сега бяха толкова ясни за нея. И я досрамя за предразсъдъците, които беше позволила да помрачат преценката й, когато се бяха запознали, но после бързо прехвърли вината върху Уикъм за това, че беше отровил ума й с лъжи. Отново погледна съпруга си — този път погледите им се срещнаха и двамата се усмихнаха.

Семейство Бингли възнамеряваше да остане в Недърфийлд Парк само до пролетта, когато щеше да изтече договорът за наем. Чарлс вече беше потърсил съвета на Дарси за покупка на подходящо имение недалеч от Пембърли. „Освен ако — беше казал той, — не искаш Джейн и Лизи вечно да скърбят една за друга“. Дарси се беше съгласил, че това никак не е желателно, и беше обещал да проучи за подходящи предложения из околността. Тази идея беше направила Джейн и Лизи истински щастливи. Елизабет знаеше, че мистър Бингли харесва блясъка и суетата на Лондон, а сестра й Джейн, за която този свят беше нов и вълнуващ, явно подкрепяше ентусиазма му. Дарси пък ненавиждаше социалните обвързаности и фалшивите ритуали на лондонския светски живот, Елизабет също не се блазнеше от тях. И двамата нямаха търпение да заминат за Пембърли, но преди това трябваше да се подпишат някои договори и да бъде изпратен Фицуилям, затова останаха в Лондон, като се преместиха в къщата на Дарси на Портман Скуеър.

Прекараха доста време в галериите и музеите, посетиха едно соаре и един камерен концерт, а в случаите, котето се хранеха насаме у дома, като истинска влюбена двойка се наслаждаваха на уединението щастливи, че са избрали да бъдат един с друг.

Следващата неделя (последната, която щяха да прекарат в Лондон), докато семейство Бингли бяха на гости на приятели в Уиндзор, Дарси и Лизи се възползваха от рядката възможност да се порадват на зимното слънце и се отправиха към Ричмънд. На това прекрасно моето на брега на Темза, което беше станало доста модно сред кръговете на лондонското висше общество, те намериха така мечтаното усамотение.

Заговориха за Джейн и Бингли, защото и двамата бяха забелязали, че Джейн вече изразява чувствата си доста по-смело, Елизабет добре си спомняше колко дълго сестра й беше крила какво изпитва към Бингли и колко много време беше отнело на самия Чарлс да разкрие любовта си към нея. И затова сега беше щастлива, че те се бяха оказали така влюбени и толкова малко заинтересовани от хорските приказки. Дарси сподели, че според него и двамата са станали значително по-зрели през последната година. Елизабет се съгласи и заразсъждава на глас дали всички са толкова предпазливи в такива ситуации, но забелязвайки ироничната усмивка на съпруга си, внезапно замълча и прихна да се смее.

— О, боже — възкликна, докато Дарси също се смееше и клатеше глава, — опасявам се, че май съвсем не сме били толкова предпазливи.

Припомниха си онзи случай в Хънсфорд, когато Дарси най-неочаквано й се беше обяснил в любов, оставяйки всякаква предпазливост настрана, а Елизабет беше отказала предложението му с острота, на която не беше предполагала, че е способна. Тя го помоли да не й припомня болката, която му беше причинила с укорите си, Дарси обаче не се съгласи, заявявайки, че именно честността и достойнството й са били това, от което се е нуждаел, за да го разтърси и да го измъкне от самодоволството и надменността му.

— Това ме накара да се погледна отстрани и да осъзная, че нямам право да се смятам за джентълмен, ако не се държа като такъв с хората, с които се срещам и общувам. Не, Лизи, ако си беше замълчала и не ми беше дала урока, който трябваше да науча, може би никога нямаше да разберем, че имаме чувства един към друг.

Страните на Лизи поруменяха, а той продължи:

— Виж ни сега — щяхме ли да бъдем толкова щастливи, ако не бяхме честни и откровени един към друг?

— Може и така да е, но, мили, не мислиш ли, че току-виж сме станали и мъничко самодоволни и надменни?

Отново се шегуваше с него, той обаче отговори сериозно:

— Не, Лизи, не и докато ти даваш такъв безупречен пример.

Лизи се усмихна и каза:

— Трябва да призная, че заедно ни е много хубаво и спокойно. Страхувах се, че може да сме твърде резервирани един към друг, но явно не съм била права.

— Това е, защото, мила моя, при твоята откритост и честност човек просто не може да бъде резервиран — каза той усмихнат и добави: — Ето това ме плени в тебе тогава и едва успявах да му устоя.

Този път Елизабет нямаше как да не се пошегува с него. И е блеснал поглед весело подметна:

— А така упорито се опитваше да устоиш!

Дарси я прекъсна, възразявайки, че е доказал любовта си и ако трябва, пак би го направил.

— Какво ще кажеш да си вървим у дома? — попита тя нежно и почувствал промяната в настроението й, Дарси веднага стана и й помота да се качи в каретата.

Имаше нещо много специално помежду им. Бракът им не беше от онези „неравни“ бракове, за които я беше предупреждавал баща й — в които единият от партньорите с мъка може да събуди уважение у другия и към които спадаше съюзът между нейните родители. От такъв брак Елизабет се беше страхувала през целия си живот. Двете с Джейн често се бяха заричали по-скоро да останат неомъжени, отколкото да паднат толкова низко. Сега Елизабет вече знаеше, че бракът й с Дарси е в съгласие със собственото й сърце и уверено можеше да каже, че любовта им черпи сила от уважението, което изпитват един към друг.

Потеглиха обратно към града, потънали в изпълнено със споделени чувства мълчание, и се отправиха направо към къщата на Дарси на Портмън Скуеър.

— Ето ни у дома! — каза той, помагайки на Лизи да слезе от каретата.

Тя се отпусна в прегръдката му и заедно поеха нагоре по стълбите, като оставиха палтата и шаловете си във вестибюла.

По-късно на вечеря дойдоха Фицуилям и семейство Бингли. На следващата сутрин полковникът щеше да отплава за Цейлон и Индия, където щеше да работи за Уестиндийската компания най-малко три години. Призна, че изведнъж му е станало тъжно, че заминава, знаейки, че дълго време няма да може да види Англия и приятелите си отново. Предишната вечер беше вечерял у семейство Гарднър и сбогуванията вече му бяха дошли в повече.

Усетила тъгата, която сякаш беше сподавила доскорошния му ентусиазъм, Елизабет сподели това със сестра си, Джейн беше убедена, че всичко идва по-скоро от раздялата му с Лизи, отколкото от раздялата с Англия. Съпрузите им от своя страна бяха много по-заинтересовани от предстоящите възможности за търгуване, отколкото от състоянието на Фицуилям и въобще не му обърнаха внимание.

Два дни по-късно семействата бяха вече на път с намерение да се отклонят за кратко на север, докато времето все още позволяваше. Когато беше взето решение да спрат в Оксфорд, Елизабет се зарадва, защото това щеше да даде възможност на Джейн да се запознае с д-р Грантли. Джейн, която вече беше слушала от сестра си толкова много за него, напълно сподели мнението й, след като се срещнаха на вечеря. Забележителната му външност, ерудицията и впечатляваща му репутация отначало я сковаха, но скоро ведрото му приятелско отношение й помота да се окопити.

Когато след една особено приятна и зареждаща вечер сестрите останаха насаме, Джейн изрази изненадата си от това, че той не е женен. Лизи се засмя и я предупреди да не го сватосва — което беше злата орисия на живота им у дома. Джейн възрази, че няма намерение да прави нищо подобно, но добави:

— Лизи, той е толкова чаровен и образован джентълмен, че няма начин да не си намери подходяща жена, щом пожелае да се ожени. Той, разбира се, не смята да остане ерген, нали?

Лизи се засмя и й напомни, че д-р Грантли е само няколко години по-възрастен от мистър Дарси, което означавало, че още има надежда за него!

И така, напред към Пембърли…

Глава втораВ очакване на празника

Пътуването към Пембърли ги поведе през гористи местности, тук-там оголени от зимните ветрове. Въпреки че Елизабет беше ходила два пъти в Пембърли — преди и след годежа си с Дарси, сега беше завладяна от силни емоции, които я оставиха непривично притихнала. Съпругът й също беше мълчалив и замислен, но това не беше особено нетипично за Дарси. Заради съпругата си Чарлс Бингли продължаваше да приказва и обръщаше внимание на всичко интересно и красиво наоколо, доста смело изтъквайки колко е запознат с внушителното имение на приятеля си. По земята нямаше сняг, небето също беше ясно и синьо, но облаците, които се събираха напред в далечината, предвещаваха, че може и да завали.

Мислите на Елизабет все я водеха назад към първия път, когато беше минавала по тези места на връщане от Ламбтън заедно с леля си и чичо си, надявайки се просто да разгледа Пембърли като посетител, без ни най-малко да подозира, че ще срещне самия собственик, който се беше завърнал неочаквано рано. Припомни си объркването, когато го видя да стои там на не повече от двадесет ярда от нея с лице, пламнало в гъста руменина. Тя се усмихна наум, като си спомни срещата им и всичко, което беше последвало от нея.

Нима наистина се беше случило миналото лято? Тя въздъхна и бавно обърна поглед от студената зимна гора към съпруга си. Беше възнаградена с топла усмивка, която потвърди подозренията й, че той също се беше върнал назад в спомените. Не желаейки да развали магията на момента, ти не каза нищо, знаейки, че няма нужда от думи. Вълшебството обаче внезапно изчезна, когато Бингли се обади:

— Не остана много, нали, Дарси?

На което Дарси отговори:

— Не, само половин миля надолу по пътя и вече ще бъдем в парка.

Отнасяйки се отново и мислите си, Лизи си припомни как изглеждаше всичко миналото лято, когато се спуснаха в долината и наближиха господарската къща на Пембърли. Великолепието на каменната сграда, разположена в прекрасния парк на фона на гористите хълмове, я беше оставило без дъх, докато чичо й и леля й изразяваха възхищението си от елегантните й линии и класическите и пропорции.

Когато бяха тук през есента, след годежа им с мистър Дарси, тя имаше повече време да се полюбува на вълшебството на цветовете в прошарените гори над къщата, и на потоците и склоновете надолу. Дарси с удоволствие й беше показал любимите си места, бяха се разхождали по течението на потока до мястото, където се вливаше в реката, лъкатушеща през прекрасна долина докъдето стигаше погледа. Когато тя беше казала, че мястото е чудесно за пикник, Дарси веднага беше обещал да си направят един още следващото лято в чест на първото й посещение в Пембърли. Тогава тя деликатно и закачливо го беше попитала дали наистина иска да запази завинаги спомена за този толкова наситен с вълнения ден и за двама им. На което Дарси беше отговорил:

— Всъщност, мила моя, след първоначалното объркване, мисля, че започнахме да се разбираме наистина прекрасно. Що се отнася до мен лично, това беше денят, който ознаменува възраждането на надеждите ми. Никога няма забравя щастието, което почувствах, когато те видях тук, в Пембърли.

Този път Елизабет, която никога не беше виждала имението през зимата, почти онемя при гледката на къщата — застинала с изящната си архитектура в покоя на зимния пейзаж на фона на тъмната зеленина на боровете и елите наоколо.

Джейн, която беше сменила позицията си, за да вижда пътя напред по-добре, задаваше въпроси за имението, а Дарси отговаряше с вежливостта на любезен домакин.

Слушайки ги, Елизабет за пореден път се питаше как е могла да повярва така сляпо на подлите лъжи на Уикъм, които бяха обрисували мистър Дарси като надменен и избухлив мъж, който не зачита онези, които смята за по-низши от него. Всяко обстоятелство досега й беше доказвало, че е грешала, тъй като тя чувстваше не само любовта и привързаността на Дарси към нея самата, но в много по-голяма степен щедростта и искрената му благосклонност към всички членове на нейното семейство. Като съпруг, брат и приятел, мистър Дарси беше издържал всички изпитания. Лизи неволно се усмихна и Бингли я забеляза. Бингли, чието възхищение към приятеля му нямаше граници, също се усмихна широко и вметна по своя приветлив начин:

— Казах на Джейн, че Дарси е човекът, който ще й разкаже за Пембърли, той е толкова влюбен в това място.

— Мога да разбера защо — каза Лизи, когато каретата приближи главния вход.

Те слязоха от каретата и се изкачиха по стълбите във вестибюла, където бяха посрещнати от мисис Ренълдс, икономката, която не ги беше виждала от сватбата. Радостта й от това, че господарят си е у дома, беше толкова явна и трогателна, особено за Елизабет, която тя поздрави с толкова топлота и почтителност, питайки дали са пътували удобно и въвеждайки ги в салона, където гореше весел огън и беше сервиран следобедният чай. Там ги очакваше Джорджиана, която ги посрещна също толкова топло и сърдечно, както се бяха разделили само преди седмица. Тя беше безспорно щастлива, че брат й си е у дома, а привързаността й към него сега се беше прехвърлила и към Елизабет.

Джейн беше впечатлена от размера и изяществото на стаите и от елегантността на мебелите и декорациите.

— О, Лизи — прошепна тя, — прекрасно е!

Очите на Елизабет проблеснаха, но тя се въздържа и не се пошегува със сестра си, както беше направила онази вечер преди много месеци, когато сестра й беше отдала първите пълнения на любовта й към Дарси на възхищението й от прекрасното имение.

След чая бяха настанени в стаите си на втория стаж, за да си поотпочинат преди вечеря, която през зимата винаги се поднасяше в седем часа, с изключение само на случаите, когато имаха гости, външни за семейството. Мисис Ренълдс, правейки всичко възможно те да се чувстват удобно, предостави на Елизабет и Джейн камериерка — племенницата си Джени — младо селско девойче, което много приличаше на леля си. Мисис Ренълдс се надяваше тя да им бъде в услуга, а Лизи, която винаги беше делила една камериерка с майка си и четирите си сестри, я увери, че помощта на Джени ще им бъде много полезна. Преди да се оттегли, мисис Ренълдс използва възможността да обясни, че след като се допитала до мис Дарси, била решила да представи прислугата на новата господарка на Пембърли веднага щом тя пристигне от дългото пътуване, но персоналът щял да я очаква във вестибюла преди вечеря. Лизи й благодари за любезното отношение и добави, че тя също очаква да се срещне с тях. Разбрала беше формалния протокол, а както Дарси й обясни по-късно, този ден беше много важен и за прислугата. Не беше имало господарка на Пембърли от много години — от смъртта на майката на Дарси.

— Ти ще бъдеш ли там? — попита тя малко неспокойно и усещайки нервността й, той се усмихна и отговори:

— Разбира се, мила.

При което тя веднага се успокои.

Когато слязоха за вечеря, Лизи се зарадва, че беше облякла новата си копринена зелена рокля и бижутата, които съпругът й беше дал, защото всички от прислугата бяха много елегантно пременени. С мистър Дарси до себе си, тя изказа почитанията си на всеки поотделно и прие техните добри пожелания и приветствия, произнесени от мисис Ренълдс. Едно малко момиченце — дъщеричка на един от мъжете — се приближи с букетче градински кукуряк5 и всеки беше очарован, когато Лизи, съвсем спонтанно, се наведе да я целуне за благодарност. Наблюдавайки отстрани, Дарси разбра, че тези мъже и жени, точно както той самият, са запленени не само от красотата, но и от непресторената искреност на господарката си. Той познаваше повечето от тях от дете и можеше да усети удоволствието и одобрението им.

Поднесена им беше скромна, но много вкусна вечеря — супа, риба и пилешко месо, запечени зеленчуци и десерт (който беше обявен като любимия на Дарси), заедно с най-добрите вина от избата. Елизабет трудно можа да сдържи усмивката си при това изключително внимание към господаря, което явно беше нещо особено важно за тях.

След вечеря дойде време да поговорят за плановете за Коледа, при което Джорджиана подчерта, че остават не повече от десет дни до Коледа и до нейното тържество за децата от Пембърли. Лизи и Джейн обещаха да помогнат и решиха още на следващата сутрин след закуска трите да се съберат и да обсъдят какво ще правят. Дарси и Бингли щяха да ходят до Ламбтън, така че те можеха да разполагат с предобеда.

По-късно Джорджиана и Лизи се съгласиха да изпълнят по нещо и докато пееха и свиреха, спомените от миналото лято отново се върнаха (само дето Джорджиана сега беше много по-спокойна от тогава). Когато Елизабет погледна към Дарси, тя видя отново изражението, което беше видяла за първи път в същата тази стая. Тогава то я беше озадачило по отношение на чувствата му към нея, сега тя вече знаеше, че е потвърждение на тях. Последния път, когато бяха там и тя свиреше заедно с Джорджиана, и двамата може би предпочитаха да прикрият чувствата си както един от друг, така и от присъстващите; сега бяха влюбени и нищо не криеха. Усмивката на мисис Ренълдс, когато внесе свещите и пожела лека нощ на всички, подсказваше, че тя също го знаеше. Лизи си припомни разговора им, когато миналото лято бяха посетили Пембърли като гости — мисис Ренълдс не беше сигурна дали ще се намери жена, достатъчно добра за господаря й, който, както ги беше уверила тогава, „е най-благородният и мил млад мъж на света“. Дори да имаше известна пристрастност, породена от нейната привързаност към него, безспорно беше, че такава оценка наистина е много висока. Сега Лизи можеше уверено да твърди, въз основа на личните си наблюдения, че той се е превърнал от най-благородния и мил млад човек в най-добрия съпруг на снета. Тя самата се смяташе за най-голямата късметлийка сред жените, затова, че я е избрал за своя съпруга. От впечатленията си за начина, по който беше посрещната, от загрижеността и уважението, проявени към нея, Лизи имаше причина да вярва, че мисис Ренълдс одобрява избора му.

Когато си легнаха тази вечер, тя каза на Дарси за този разговор и получи уверението, че той невинаги е бил безупречното малко момче, което мисис Ренълдс си спомня. Призна, че може да е бил доста себичен и твърдоглав в поведението си като младеж.

— На теб ли, милата ми, трябва да казвам, че госпожа Гордост също ме навестяваше?

— О, недей така! — прекъсна го Лизи, не желаейки да разваля прекрасната вечер със спомени за взаимни обвинения.

Дарси обаче настояваше тя да разбере колко голямо влияние е имала върху него и колко дълбока промяна е претърпял благодарение на нея.

— След като толкова искаш да прехвърлиш върху мен отговорността за това щастливо преобразяване, аз, разбира се, ще я поема — каза тя, — но повярвай ми, аз самата често съм се обвинявала за строгостта на оценката си, за жестокостта на думите си и за болката, която може би съм ти причинила. Затова защо и двамата да не приемем, че имаме вина, и да си обещаем никога да не се нараняваме един друг отново? Искаш ли?

Дарси кимна, хвана двете й ръце в своите и я притегли към себе си — не можеше да намери думи, с които да изрази щастието си в този момент, тя също, но това нямаше значение, защото и двамата не се нуждаеха от тях.

На следващата сутрин мистър и мисис Дарси станаха късно, облякоха се и слязоха долу, за да разберат, че много от останалите бяха направили същото. С изключение на Бингли, който винаги си беше ранобуден. Лизи се досети колко рано се отбиваше у тях в Лонгборн за голямо объркване на мисис Бенет. Тя припомни на Джейн деня, в който и беше направил предложение, пристигайки, когато все още никой от тях не се беше облякъл, и за абсолютния хаос, който беше внесъл в плановете на майка им. При спомена сестрите се разсмяха, отбелязвайки колко прекрасни последствия е донесъл този ден и живота им.

— Повярвай ми, Лизи, нямах никаква представа, че с мистър Дарси сте били влюбени и толкова близо до годеж тогава — пошегува се Джейн, карайки и Дарси, и Лизи да възразят, че те самите са имали съвсем бегла представа по това време и че последвалото просветление, което всъщност е довело до годежа им, дължат на забележителната намеса на лейди Катрин де Бърг.

Джейн се засмя весело и доволно, като хвана ръцете им и ги притегли към себе си:

— Добре си спомням визитата на лейди Катрин в Лонгборн, и, кълна се, никога не бих повярвала тогава, че който и да е от вас ще дължи щастието си на нея!

Елизабет хвърли бърз поглед към Дарси, но той се смееше заедно с тях и сам продължи, твърдейки, че много скоро лейди Катрин ще трябва да се примирява с още осуетени планове, когато малко след Коледа открие, че племенникът й Джеймс, брат на полковник Фицуилям, се е сгодил за мис Розамънд Камдън, дъщеря на един от съседите на Дарси.

Лизи и Джейн не знаеха нищо за това, Дарси продължи да обяснява, че двамата са се срещнали преди година, когато семейство Фицуилям е било на гости в Пембърли.

— Розамънд е с няколко години по-голяма от Джорджиана — обясни Дарси — и е много представителна млада дама. Естествено, Джеймс прекара повечето от времето заедно с нея. Те имат доста общо помежду си — и двамата произхождат от сходни фермерски семейства — и аз не бях изненадан да чуя от Фицуилям, че съжалява, задето ще пропусне сватбата на брат си, която вероятно щяла да се състои по Великден.

— А защо си толкова сигурен в ефекта, който това ще има върху лейди Катрин? — попита Елизабет, не разбирайки защо мис Камдън не е подходяща за съпруга на братовчеда на Дарси.

Дарси се усмихна.

— Защото, както добре знаеш, скъпа моя, леля ми обича да управлява живота на хората и се надяваше на благоразположението на Джеймс към една определена дама, която и двете добре познавате — каза той и, естествено, сестрите пожелаха да разберат коя е.

Той сниши глас:

— Мис Бингли.

Джейн и Лизи останаха изумени.

— Мис Бингли? Каролайн? — извикаха, невярващи на ушите си.

Дарси се изсмя тихичко:

— Ами да. Нейната зестра е два пъти по-голяма от тази на Розамънд Камдън. Тя и сестра й са представени в кралския двор и притежават скъпа къща в Лондон, а за леля ми това има много по-голямо значение, отколкото каквото и да било друго. В допълнение към всичко, мис Бингли се отнася много почтително към лейди Катрин и мис Де Бърг, което също е много високо оценявано. Всъщност те май щяха да гостуват в Розингс за Коледа.

Джейн потвърди.

— Лейди Катрин ще се надява и Джеймс Фицуилям да се присъедини към тях, без да знае, че той е вече у семейство Камдън в Ръшмор Фарм, близо до Ламбтън, където ние с Бингли ще ходим по-късно днес — каза Дарси, очевидно забавлявайки от това, което разказваше.

— Това наистина е най-забавната история, която някога съм чувала — каза Джейн и Лизи трябваше да признае, че съпругът й безспорно ги е изненадал.

Бингли, който беше излязъл на езда доста рано, се върна, когато останалите вече приключваха закуската, и появата му прекрати разговора, тъй като никой от тях не желаеше да го засегне по някакъв начин. Той седна да закусва, уверявайки Дарси, че няма да закъснее за разходката им до Ламбтън, добавяйки:

— Нямам търпение да видя конете, Джеймс. Фицуилям ми препоръча едно особено добро пони.

Лизи и Джейн си размениха погледи, но Дарси, естествено, не каза и дума на приятеля си за плановете на леля му относно Каролайн Бингли!

След закуска господата се отправиха към Ламбтън и Ръшмор Фарм. Лизи и Джейн веднага се оттеглиха с Джорджиана в дневната, където разгорелият се огън в камината доста усилваше бледата светлина, която се процеждаше през облаците.

Непривикнала с капризите на времето на север, Джейн потрепери, а Джорджиана, загрижена, помоли да й донесат шал. Лизи, предупредена от съпруга си, се беше преоблякла в по-дебели дрехи и явно се чувстваше достатъчно удобно, но се притесняваше за сестра си, която беше по-крехка физически.

Скоро пристъпиха към плановете за тържеството. Мисис Ренълдс също трябваше да е наясно с подробностите, за да даде нужните нареждания на готвача, прислугата и иконома. След няколко часа Лизи вече се чувстваше доста уморена, а имаше още много за обсъждане покрай забавленията за децата.

На Джорджиана й се искаше да има нещо ново, различно от втръсналите на всички познати игри, а пък не на всички деца можеше да се има доверие с фойерверките.

— Те могат ли да пеят? — попита Елизабет неочаквано.

Джейн и Джорджиана, доста озадачени, в един глас възкликнаха:

— Да пеят ли?

— Ами да — поясни Елизабет. — Все пак нали е Коледа — могат да пеят коледни песни.

— О, Лизи — ахна Джорджиана, — каква прекрасна идея!

— Чудесна идея, Лизи, но как ще ги научат? — попита Джейн.

— Ще трябва да ги съберем заедно и да порепетираме.

— Имаш предвид като хор ли?

— Да, точно така, детски хор — каза Лизи. — Детският хор на Пембърли.

Джейн и Джорджиана бяха очаровани и незабавно се въодушевиха. Мисис Ренълдс, която влезе да попита искат ли чай, беше помолена да даде имената на децата, които могат да бъдат научени да пеят коледни песни. Малко объркана и неуверена отначало, скоро се ориентира и предложи около двадесет имена. До завръщането на господата доста от работата вече беше свършена. На тях не им се вярваше особено, че един такъв детски хор може да се научи да пее коледни песни за по-малко от десет дена, но бяха готови да помогнат на дамите да опитат. От този момент насетне музикалният салон и прилежащата към него дневна се оживиха до неузнаваемост от приготовленията за подготовката на Детския хор на Пембърли, която взе превес над всичко останало. Дарси беше особено доволен да види как добре Джорджиана се разбираше с Джейн и Елизабет.

Хората от прислугата, чиито деца щяха да бъдат обучавани да пеят, бяха толкова доволни, че се чудеха как да бъдат полезни — много от тях оставаха, след като привършеха работата си, за да помагат с костюмите и украсата. Трябваше да бъде направена сцена в единия край на голямата стая, която винаги беше ползвана за празника. Бингли надзираваше дърводелците, докато мистър Дарси се беше заел с прекарването на децата. На тях, изглежда, им харесваше да пеят, но малцина, с изключение на едно младо момче с висок мек глас, някога бяха пели в хор. Елизабет свиреше, а Джорджиана пееше заедно с тях, докато Джейн ги гощаваше с чай и джинджифилови хлебчета — специалитета на готвача. Работата не беше никак лека и Елизабет доста често се питаше какво я беше накарало да даде предложението за хора! По-късно те щяха да се държат и да пеят като ангелчета и тя щеше да се убеди, че всичко си е струвало. Посред приготовленията от странноприемницата в Ламбтън дойде съобщение, че семейство Гарднър са пристигнали заедно с Мери и Кити и ще пътуват към Пембърли на следващия ден. Новината, която Дарси прошепна на Елизабет в разгара на репетициите, веднага повдигна духа й, защото щеше да има още няколко помощници и още няколко чудесни гласа сред тях. А това щеше да внесе значителна промяна в техния малък хор.

Когато на следващата сутрин Елизабет и Джейн слязоха за закуска, от облаците, които през целия изминал ден заплашваха със снеговалеж, нямаше и следа — силният вятър през нощта ги беше разсеял. Градинарите бяха навън отрано и разчистваха нападалите листа и изпотрошените клони, пръснати из целия парк. Бледото слънце плахо надничаше над хоризонта.

Дарси и Бингли се върнаха от сутрешната си езда и мисис Ренълдс незабавно донесе току-що приготвен топъл чай и топла храна за господата, които идваха премръзнали отвън. Специалното внимание, което прислугата оказваше на мъжете в семейството тук, вече беше направило впечатление на Джейн и Лизи и те си бяха говорили за него. Израснали в къща, пълна с жени, където баща им прекарваше не малко време в старание да стои настрана от женското им царство, те намираха ситуацията в Пембърли за доста забавна. Според Джейн обяснението беше в това, че мисис Ренълдс бе поела грижата за децата след смъртта на майка им. Лизи пък приемаше, че причината е във взаимната им зависимост едни от други, което трябваше да означава, че хората от прислугата приемат изключителното внимание към прекрасния си господар и сестра му за свой дълг, а господарят им и сестра му едва ли могат да си представят как биха живели без тях.

— О, Лизи — възразила беше Джейн, — мисля, че си твърде сурова. А пък и не виждам нищо лошо в това.

— Аз също, но трябва да признаеш, че такава връзка се крепи на взаимно доверие и то силно ги сплотява. Което едва ли е възможно в Лонгборн, не мислиш ли?

Джейн беше признала, че е съгласна, и беше добавила, че макар слугите в къщата на Бингли на Гровнър Стрийт да са особено отзивчиви и внимателни, помежду им няма такива едва ли не роднински отношения, каквито има в Пембърли.

— Вероятно има нещо общо с това, че са в провинцията — бе предположила тя.

Елизабет не беше напълно съгласна, но беше запазила мнението за себе си, за да не обиди или нарани обичната си Джейн, изтъквайки, че колкото и знатен да е домът на Бингли, все пак не е Пембърли, където службата при семейство Дарси е потомствена. Ако прислугата на Гровнър Стрийт беше наета заради отличните си качества, то повечето от слугите в Пембърли бяха родени като такива и лоялността беше най-силното им качество. Разбира се, Дарси и Джорджиана имаха пълно доверие на хората си и с удоволствие бяха оставили по-голямата част от управлението на домакинството и ръцете на мисис Ренълдс. Мистър Дарси беше настоял Елизабет да даде инструкции на икономката за посрещането на гостите за Коледа. Още на следващия ден след пристигането им самата мисис Ренълдс беше попитала Елизабет, извинявайки се, че я притеснява, дали има някакви специални изисквания към менюто. Елизабет й беше благодарила, но беше вмъкнала, че засега предпочита да не прави промени и да остави нещата в нейните способни ръце, като вероятно през новата година, след като посвикне и се ориентира, може да пожелае да направи някои предложения. Щастливата усмивка на икономката я беше убедила, че е постъпила правилно.

Сутринта вече преваляше, когато звук от конски тропот и колела на карети по настланата с чакъл алея привлече Джейн и Лизи към прозорците на дневната на втория етаж. Щом зърнаха семейство Гарднър, те се впуснаха да ги посрещнат. Докато слугите помагаха на пътниците да слязат от каретите и да разтоварят багажа си, Лизи и Джейн прегръщаха леля си и чичо си, децата им и по-малките си сестри Мери и Кити, които не бяха виждали от сватбата през октомври. Кити беше много развълнувана, след като толкова й бяха липсвали по-големите и сестри, а Мери се беше запасила с толкова книги и ръкописи, че явно беше дошла, подготвена за дълго учене и упражняване на пианото.

Дарси също беше дошъл да посрещне мистър и мисис Гарднър и да ги приветства с идването им отново в Пембърли. Елизабет не се съмняваше, че те всички добре помнеха последния път, когато бяха стояли на същото място заедно. Колко много неща се бяха променили от тогава! Тя срещна погледа на леля си и двете се усмихнаха.

Мисис Ренълдс покани всички вътре да се насладят на топлината на огъня и сервирания чай в дневната. Джорджиана, която се упражняваше в музикалния салон, се присъедини към тях и стаите на Пембърли, които бяха толкова тихи и спокойни преди половин час, изведнъж се изпълниха с много гласове, сред които и тези на младите дами Гарднър.

Каролайн Гарднър, която се срещаше с Джорджиана за първи път след сватбата на Джейн и Лизи, беше поласкана, че я поканиха да помага в подготовката на хора. След чая мисис Гарднър се качи на горния стаж заедно с племенничките си, за да види стаите им, да разопакова подаръците си и да се наприказва с любимите си момичета. Този път тя имаше добри новини за тях. Майка им се чувствала много по-добре и планирала да пътува на север в Нюкасъл при Лидия и Уикъм, които очаквали първото си дете през пролетта. Джейн и Елизабет мислено благодариха, че не са в Лонгборн, за да споделят ентусиазираните и скъпоструващи приготовления за раждането на първото й внуче.

Имаше и още новини — за семейството на Лукас, — оказало се, че сестрата на Шарлот, Марая Лукас, била ухажвана от новия доктор в Меритън.

— Марая Лукас! — възкликна Джейн. — Та тя е по-малка от Кити!

— Само няколко месеца — каза Лизи, — но въпреки това е изненадващо. Как се случи?

— Ами лейди Лукас не се чувствала добре и изпратила да доведат мистър Джоунс, аптекаря, който обаче бил отишъл на гости при дъщеря си. Вместо него дошъл едни млад мъж — д-р Джон Фолкнър, лекар, който наскоро бил пристигнал в Меритън, за да практикува в града — обясни мисис Гарднър и виждайки, че племенниците й изгарят от любопитство да научат повече, продължи: — Разбира се, младата Марая Лукас била там, за да се грижи за майка си и после предложила чай на д-р Фолкнър.

— Това ли е всичко? — Лизи звучеше разочарована, но леля и имаше още за разказване.

— Майка ви ми каза, че бил посетил лейди Лукас четири пъти за последните две седмици, а пък готвачът на семейство Лукас твърдял, че прекарва повечето време от визитата си в пиене на чай и разходки в градината с младата мис Марая.

— Обзалагам се, че мама е много наскърбена — остроумно забеляза Лизи, — че младият доктор не е предпочел Кити.

— Да, но Кити няма намерения да си търси ухажор, колкото и да го желае мама — каза Джейн.

Мисис Гарднър се съгласи, казвайки, че Кити изглеждала напълно незаинтересована от завоеванието на приятелката си Марая и интересът й се изчерпвал само с думите: „Д-р Фолкнър е доста по-малко досаден от мистър Колинс!“

— Което ще рече, че Кити явно одобрява избора на Марая — отбеляза Джейн, но Лизи възрази, че изборът едва ли е направен от Марая, ами по-скоро д-р Фолкнър е този, който е избирал.

Леля им реши да прекрати това сватосване.

— Нека не прибързваме толкова, милички, все още никой не е споменал нищо за годеж, още по-малко пък за сватба — настоя тя, а Лизи се засмя:

— Да, а ние добре знаем, че тези романтични връзки невинаги се развиват, както човек очаква. Не искам обаче да мислите, че не желая доброто на мис Марая. Тя е много приятно момиче и аз искрено се надявам да бъде щастлива.

Джейн и мисис Гарднър се съгласиха и разговорът внезапно приключи, тъй като влязоха Емили и Каролайн, за да съобщят, че обядът е сервиран.

По-късно децата дойдоха да репетират за тържеството, което беше истинско удоволствие за гостите. Когато свършиха с избрания репертоар — повечето от най-хубавите традиционни английски коледни песни — и бяха бурно аплодирани от публиката, състояща се от членове на семейството и прислугата, Елизабет и Джорджиана поканиха четирите деца на Гарднър да се присъединят.

Както десетгодишната Каролайн и седемгодишната Емили, така и Ричард и Робърт, които бяха на шест и на четири години, можеха да пеят чудесно и направиха важен принос към числеността и качеството на хора. Мери с удоволствие помогна при акомпанимента, което даде възможност на Елизабет да седне при гостите, докато Кити беше изцяло погълната от правенето на коледни шапки за децата. Мис Гарднър предложи по-големите деца да държат малки свещи — европейски обичай, който беше харесала по време на пътуването си до Франция.

По-късно, след като шоколадът и кейкът бяха изядени, както си му е редът, Джорджиана убеди Каролайн да изпее една коледна песен и двете избраха нежната „Люлчина песен на Девата“, която почти разплака слушателите. Чудесната работа, която дамите бяха свършили, получи много похвали, а мистър Дарси никога не беше изглеждал толкова щастлив.

Предколедното утро настъпи мразовито и ясно.

След закуска всички, които пожелаха, се облякоха топло и отидоха в гората да събират елови клонки, борови шишарки и бодлива зеленика за украса на стаите и сцената. Малките особено харесаха тази част от подготовката и прекараха целия следобед в правене на гирлянди за прозорците.

Малко преди обяд пристигна д-р Грантли, който се извини за закъснението, но увери всички, че на драго сърце ще се включи в подготовката.

— Изцяло съм на ваше разположение — предложи той услугите си, а Лизи, видяла как Джейн и Джорджиана работят усилено в салона, го изпрати да им помага.

Из цялата къща кипеше трескава подготовка. Бингли и Дарси влизаха и излизаха от стаите, удивени от това, което се случваше. Дарси заяви, че не помни някога в Пембърли да е имало такова оживление.

До късния следобед всичко беше готово. Всички деца бяха доведени и облечени като малки хористи. Огънят в камините гореше ярко и хвърляше отблясъци по тъмното дъбово дърво, по медните съдове и по червените плодчета в гирляндите по стените и прозорците.

До шест часа стаите бяха изпълнени с гости и съседи и всички онемяха от изненада, когато децата влязоха със свещи в ръце. По озарените им лица и в блесналите им погледи се четеше голямо вълнение.

Джейн, Елизабет и Джорджиана ги отведоха до местата им, а после д-р Грантли прочете историята за Коледа от Библията. Това беше чудесно допълнение, предложено от Джорджиана и с радост прието от д-р Грантли. Когато децата започнаха да пеят — отначало малко нервни, но след минута вече по-уверени и много очарователни, сълзите в очите и усмивките по лицата на слушателите говореха достатъчно. Родителите на децата от имението бяха все домашни прислужници, градинари, коняри или най-много дребни фермери. Никога преди децата им не бяха получавали възможност като тази да участват в празненствата в Пембърли. Щом се разбра, основно благодарение на Джени и мисис Ренълдс, че заслугата е основно на мисис Дарси, нейната популярност сред тях нарасна. Когато направиха малка пауза, за да дадат почивка на младите гласчета, Елизабет се приближи до Дарси, който беше седнал до семейство Гарднър. Искаше само неговото уверение, че всичко върви добре, а получи щедри похвали от всички наоколо. Елизабет грейна, а мистър Дарси едва можа да сдържи радостта си. Ако мисис Гарднър беше търсила някакво доказателство за успеха на този съюз, за който тя и съпругът й се чувстваха частично отговорни, сега тя го намери пред себе си, когато Дарси се пресегна и хвана ръката на Елизабет с думите:

— Не си спомням да е имало по-щастлива Коледа още от времето, когато бях дете.

Когато се качиха на горния етаж, Елизабет прегърна леля си.

— Ако не беше ти, можеше никога да не дойда в Пембърли миналото лято, никога да не го срещна отново при такива щастливи обстоятелства и никога да не открия щастието, което имаме днес — каза тя.

Мисис Гарднър никога не се беше съмнявала, че Джейн и Бингли могат да имат щастлив съюз, защото толкова много си приличаха, бяха в такова съгласие един с друг, че не беше трудно да си ги представи в хармоничен брак. С Лизи и Дарси беше по-сложно — и двамата имаха силни характери, високи критерии и високи очаквания; независимо от любовта им един към друг, тя се опасяваше, че превес ще вземе индивидуалността им и дори да не искат, ще доведе до напрежение и липса на щастие. Когато ги видя в Лондон преди няколко седмици, тя беше много впечатлена от изгледите за зрялост на връзката им. Виждайки ги заедно в Пембърли сега, тя стана още по-уверена, че надеждите й ще се сбъднат. Това наистина беше най-щастливата двойка, която тя някога беше имала удоволствието да познава. Само можеше да се моли и бъдещето им да бъде така благословено, както настоящето.

По-късно Дарси и мистър Гарднър се присъединиха към тях. Усещайки неизказания въпрос в очите на Лизи, Дарси обясни, че Джейн и мистър Бингли са седнали да изиграят една порция вист6 с Джорджиана и д-р Грантли.

— Вист! — възкликнаха едновременно двете дами, неспособни да повярват, че в края на този ден някой може да има достатъчно останала енергия за партия вист.

— Е, всъщност за някаква по-весела версия, отколкото обичайно — уточни Дарси.

— Току-що казвах на мистър Дарси, че съм впечатлен колко добре се справиха Лизи и мис Дарси с празника тази вечер. Никой не може да повярва, че повечето от децата никога не са пяли в хор досега — сподели мистър Гарднър.

Дарси ентусиазирано се съгласи и обгръщайки съпругата си с ръка, каза:

— Много съм горд с тях, особено с Лизи, която даде идеята. Никога не съм имал по-хубава Бъдни вечер, а което е още по-хубаво, мила моя, д-р Грантли е толкова впечатлен, че предложи да пеят, когато отслужва Вечернята в църквата утре.

Лизи и мисис Гарднър бяха зарадвани.

— Това е истинска чест. Като се има предвид доброто име на хора на „Сейнт Джоунс“, трябва да призная, че това е голям жест от страна на д-р Грантли — прие предложението Лизи, добавяйки, че четирите деца на семейство Гарднър съществено са допринесли за успеха на вечерта.

Семейство Гарднър учтиво помолиха да се оттеглят с претекста, че трябва да слагат съществено допринеслите си деца по леглата. Дарси и Елизабет се усмихнаха и не се опитаха да ги задържат. Въпреки че обичаха семейство Гарднър, едва сега за първи път за последните 24 часа можеха да останат насаме и удоволствието от това беше толкова голямо, колкото и неочаквана беше тази възможност.

През нощта беше завалял слаб сняг и като в сцена от някоя коледна картинка семейството и гостите се отправиха към църквата в селото под имението Пембърли, където д-р Грантли щеше да отслужи коледната служба заедно с местния свещеник мистър Дженкинс.

Малката църквица беше изпълнена от малките „хористи“, седнали един до друг отпред. Пеенето им беше сладкогласно и звучно. Елизабет беше щастлива да чуе гласовете на децата в такава хармония. Разменяйки погледи с мисис Гарднър и съпруга си, тя твърдо реши да продължи да работи с детския хор на Пембърли.

— Ще го превърнем в традиция, която ще бъде гордост за Пембърли — каза си тя наум, докато слушаше.

По-късно младият свещеник й поднесе своите поздравления:

— Никога не съм имал такова прекрасно пеене тук, мисис Дарси. Предполагам, че на Вас трябва да бъдем благодарни.

Елизабет поруменя.

— О, не, мистър Дженкинс, много хора, включително и мис Дарси и сестра ми, мисис Бингли, помогнаха. А в крайна и сметка самите деца — те толкова много искаха да се научат да пеят.

— Струва ми се, че можем да поставим основите на истински хор тук, в Пембърли — каза мистър Дженкинс, който беше родом от Уелс и наследник на забележителна традиция в хоровото пеене.

— Аз също смятам, че трябва да развием това чудесно начало — съгласи се Елизабет, а съпругът й добави:

— Мисля, че ти постави едно чудесно начало тук, скъпа моя.

Те поканиха мистър Дженкинс да се присъедини към тях за Вечернята в Пембърли и да остане за вечеря, покана, която с готовност беше приета от младия свещеник.

Коледният обяд беше истински пир. Мисис Ренълдс беше надминала себе си, а готвачът беше приготвил възхитителни ястия от дивечово и пилешко месо по традиционни рецепти, както и разнообразие от вкусни разядки и мезета за настроение в студения следобед. Пунш и ароматно греяно чернено вино бяха поднесени преди ястията, рейнско вино и бордо придружаваха основните ястия, а накрая бяха сервирани коледният пудинг и празничният специалитет с пресни плодове и сметана с малки купички ядки и сушен джинджифил.

Елизабет беше очарована. Тя благодари на мисис Ренълдс и помоли да я заведат в кухнята, за да благодари на прислугата там и особено на готвача за прекрасните ястия. Никоя господарка досега не беше правила такова нещо. В кухнята бяха изненадани и поласкани от жеста и благодариха на мисис Дарси за вниманието. Безспорно беше, че тя беше направила отличен дебют в Пембърли.

Празничното настроение беше завладяло всички — когато станаха от масата, възрастните се пренесоха в музикалния салон, а гласчетата на децата, играещи на криеница и на „Открий пантофката“7, зазвънтяха из стаите и коридорите на къщата. Обикновено мрачната атмосфера на величествения господарски дом беше разведрена от прилива на веселие върху наслояваните поколения наред формалности и традиции.

Дарси също се беше отърсил от стеснителността си, която често приемаше формата на сдържаност и необщителност, и беше разкрил една изцяло нова страна на природата си. Гостоприемството и вниманието към гостите му бяха безупречни, нещо повече — бяха топли и искрени. Джейн, поуморила се да забавлява децата, дойде при Елизабет, която беше седнала малко встрани от компанията.

— Изглеждаш уморена, Лизи — каза тя, сядайки до нея.

Лизи кимна, а после добави:

— Така е, но съм толкова щастлива, Джейн… Чак не ми се вярва, че преди година всички бяхме толкова тъжни и унили.

Джейн се усмихна, както само една истински щастлива жена може, и каза:

— Разбирам те прекрасно, Лизи. С мистър Бингли забелязахме колко много се е променил мистър Дарси толкова по-общителен е, не стои настрана, както правеше преди. Почти сме сигурни, че е благодарение на теб, Лизи. Той е по-щастлив и затова по-открит спрямо всички. Бингли е изключително зарадван.

Елизабет се усмихна и се замисли над мъдрите думи на сестра си — в сърцето си знаеше, че Джейн е права, но не искаше да приеме цялата заслуга за себе си. Побърза да каже, че Дарси винаги е бил внимателен и никога не се е възгордявал, че привидната му надменност е била всъщност грешно разбрана стеснителност и неувереност в мнението на околните. Джейн я прегърна:

— Няма защо да ме убеждаваш в това, мила Лизи, мистър Бингли винаги е казвал, че приятелят му е мъж за пример, а аз знам, че ти не би го приела, ако не беше така.

След това дойде Джорджиана и седна до тях. Докато наблюдаваха как Дарси се движи сред гостите, тя каза:

— Лизи, нямам думи да изразя колко прекрасна Коледа беше това! — говореше с такава топлота и искреност, че Елизабет не можеше да се съмнява, че думите й са много повече от любезен израз на благодарност. — Не помня някога да съм се забавлявала толкова много и съм уверена, че и брат ми чувства същото. Трябва само да го погледне човек и ще види колко е щастлив. Лизи, всичко е твоя заслуга и аз съм ти толкова благодарна.

Елизабет пламна от задоволство и смущение — не беше очаквала всички тези комплименти и колкото и да се радваше на признанието, малко се притесняваше да приеме толкова много похвали. Дарси, виждайки ги заедно, се приближи и ги прегърна и двете пред очите на всички. За никого нямаше съмнение, че господарят на Пембърли не беше имал по-щастлива Коледа от много години.

В края на прекрасния ден, след като си бяха разменили подаръци, всички изпълниха малкия параклис на Пембърли за Вечерня. Този път към хористите се присъединиха и семейството, и гостите. Мери, Кити и децата на семейство Гарднър, заедно със звучния уелски тенор на мистър Дженкинс, който караше въздухът да звънти с най-прекрасните звуци, чувани някога в тази величествена къща. Дарси, застанал до съпругата си, за първи път почувства, че има свое собствено присъствие като господар на Пембърли — с Елизабет до себе си той беше уверен, че това е само началото на един нов период. Елизабет почувства щастието му и нежно и съпричастно пъхна ръката си в неговата. Бингли и Джейн погледнаха към тях и срещайки погледа на сестра си, Елизабет се усмихна и щастието й беше видимо за всички.

На следващата сутрин8 слугите и работниците в имението Пембърли получиха своите традиционни коледни възнаграждения. Щедростта на Дарси беше видима от богатите възнаграждения, които раздаде на хората, служили на семейството през годината. През деня в Пембърли посрещаха наемателите и децата им. По-късно мистър Дарси и Джорджиана поканиха Елизабет да ги придружи до далечния край на имението, за да посетят две семейства, които не бяха съумели да присъстват на коледните тържества в къщата.

Бащата в семейство Лоусън беше инвалид — получил беше травма на гърба при злополука по време на работа във фермата и майката години наред с мъка успяваше да се грижи за децата, едно от които беше чирак в конюшните на Пембърли. Джорджиана обясни на Елизабет, че брат й винаги настоява да посещава това семейство лично. Тъй като беше традиционният ден за благотворителност, заедно с традиционните коледни възнаграждения те донесоха и кошница с празнична храна, подготвена от мисис Ренълдс. Виждайки радостта, която донесе това на цялото семейство Лоусън и особено на отрудената майка, Лизи си припомни думите на мисис Ренълдс за щедростта на Дарси и за грижите му към наемателите.

Джорджиана показа, че е научила ценни уроци от брат си. Грижовна и мила, тя беше трогната от нещастието на семейство Лоусън. Говореше със съчувствие, без следа от намек за превъзходство, разпитваше от какао има нужда семейството и също като брат си беше готова да предостави всякаква помощ, която е по силите и. Когато научи, че едно от децата е болно и има сериозна кашлица, тя обеща да изпрати транспорт още същия следобед, за да може детето да бъде закарано в лечебницата в Ламбтън.

Това, че Джорджиана даде обещание, без да се допита до брат си, подсказа на Елизабет, че братът и сестрата бяха единодушни по отношение на тези отговорности и не беше нужно тя да иска одобрението му. Което говореше за голямата отговорност, поета от мистър Дарси към хората в имението му. Потвърждението дойде от следващото посещение при един много възрастен човек на име Том Хобс — някогашен коняр, който беше загубил крака си при злополука и от много години живееше в страдания като инвалид.

Докато Джорджиана даваше останалата храна и разговаряше с дъщеря му, Елизабет чу момичето да казва: „Той не спира да говори за Вас и мистър Дарси, мис. Знае колко добри сте към нас. Толкова мило от Ваша страна да дойдете в такова време!“ Елизабет си припомни отново думите на мисис Ренълдс от миналото лято: „Той е най-добрият господар и сред наемателите му няма такъв, който да не може да каже добра дума за него.“

Тогава бяха допуснали, че в отношението й има известна пристрастност поради дългогодишната й обвързаност със семейството, но сега Елизабет отново и отново виждаше доказателства в подкрепа на думите й. Искрената загриженост и внимание в действията и отношението на Дарси към хората, които живееха и работеха в имението Пембърли, бяха видими за всички. Той не говореше за това, но силното чувство за отговорност, което показваше, я убеждаваше, че съпругът й е наистина „чудесен човек“ и „най-добрият господар“.

По-късно тя сподели наблюденията си с леля си и сестра си, докато си почиваха в една от стаите й, наслаждавайки се на маслените бисквити и чая. Мисис Гарднър също си припомни думите на мисис Ренълдс и добави, че никога не й е било трудно да приеме нейното високо мнение за мистър Дарси, защото е виждала потвърждение за него в забележителната му щедрост и в отношението му към Лидия и Уикъм.

— Осъзнавам, Лизи, че всичко е било от любов към теб, но независимо от това, отношението му към чичо ти и към мен самата винаги е било много добро, много по-искрено в сравнение с отношението на толкова други господа, които познаваме, че просто нямаше как да не го приемаме за чудесен човек — каза мисис Гарднър за голяма радост на племенницата си.

Вечерта, докато по-малките участници в празника се преобличаха и маскираха за пантомимата с костюми, сестрите наблюдаваха как съпрузите им помагат в подготовката на сцената за представлението. Джорджиана и д-р Грантли отговаряха за музиката, а мисис Гарднър помагаше на прислужниците в довършването на последните приготовления по костюмите. Джейн и Лизи, чиято задача беше да отсъдят кое изпълнение е най-добро, бяха седнали отделно от останалите в дъното на стаята. Не беше нужно да говорят — помежду им имаше толкова тясна връзка, че можеха да се наслаждават на щастието си, без да кажат и дума. Колкото до успеха на първата Коледа на Елизабет в Пембърли, той беше безспорен.

Глава третаПечат, положен на сърцето9

След деня на благотворителността времето се влоши и пътуването стана много по-трудно. Единодушно беше прието, че най-добрият възможен вариант е да не се излиза навън и за да не скучае никой, бяха организирани различни забавления. Мери с удоволствие прекарваше часове наред в библиотеката или в салона, забравила и времето навън, и хората вътре в къщата. Децата на семейство Гарднър си измисляха какви ли не игри, в които се включваше и Кити, която все още беше достатъчно близка по възраст до тях.

Д-р Грантли, който работеше върху доклад за старинната църковна музика в Англия, беше благодарен за помощта, която Джорджиана му оказваше, и двамата прекараха много време в библиотеката и салона, преглеждайки голямата колекция, събирана поколения назад в семейството на Дарси.

Елизабет също постоя известно време с тях и остана впечатлена от богатството и числеността на наличните източници в Пембърли. Тя предложи на Дарси да предостави стипендия, вероятно в памет на майка си, за студенти по музика, които биха искали да ползват библиотеката. Тя беше убедена, че съкровищата от колекцията в Пембърли могат да бъдат споделени с хора, които иначе не биха имали възможността да ги оценят.

— Това е толкова рядка колекция, твърде ценна, за да остане скрита — каза тя, добавяйки, че Грантли е споделил, че има негови студенти в Оксфорд, които биха могли да се възползват от посещение в библиотеката. Дарси обеща да го обмисли и да говори с д-р Грантли.

Всъщност той беше особено зарадван от това, че жена му, също като майка му, е разбрала богатството и стойността на наследството на Пембърли. Почувства се виновен, че въобще е имал съмнения дали Елизабет е подходяща за господарка на Пембърли. Отхвърли тази мисъл с абсолютната увереност, която почувства в този момент, в способностите й да изпълнява тази роля с достойнство и да бъде гордост за тяхното семейство.

На следващия ден посред вилнеещата снежна буря (ако въобще можеше да се нарече буря — толкова свирепо и мразовито беше времето) дойдоха група гости от Ръшмор Фарм. И въпреки че не беше най-подходящият ден за гостуване, това даде на Елизабет и Джейн възможност да се запознаят с Джеймс Фицуилям и Розамънд Камдън, които се бяха сгодили на Коледа. Припомняйки си забавния разказ на Дарси за напразните надежди на лейди Катрин да омъжи Джеймс за Каролайн Бингли, Джейн и Лизи не можеха да не се учудят на лошата й преценка, защото този джентълмен беше толкова неподходящ за мис Бингли, че цялата идея изглеждаше безумна.

Джеймс Фицуилям беше типичен фермер. Изразяваше се простичко и изглеждаше съвсем обикновено и просто беше немислимо толкова изтънчена и изискана дама като мис Бингли да бъде подходящ партньор за него, независимо от потеклото му. Розамънд Камдън, от друга страна, очевадно беше чувствителна млада жена с достатъчно лични качества, за да изпълни ролята си, когато съпругът й намери мястото си в обществото. Мистър и мисис Гарднър се съгласиха, че двамата са един за друг и не се съмняваха, че Джеймс Фицуилям не би сключил сполучлив брак, ако беше последвал съветите на леля си Катрин, вместо собственото си сърце. Преди гостите да си тръгнат, отправиха покана към всички в Пембърли да заповядат на вечеря в Ръшмор Фарм на следващия ден.

След дните на лошо време, които бяха прекарали предимно вътре, всички, и особено децата, с нетърпение зачакаха гостуването в Ръшмор Фарм, където Бингли им обеща, че ще могат да видят известните коне на Ръшмор. За нещастие тези планове бяха помрачени на следващия ден, когато Джейн се почувства зле и трябваше да остане в леглото си. Мисис Гарднър реши да остане с нея. Елизабет също не искаше да остави сестра си, но Джейн и мисис Гарднър я убедиха, че е длъжна да придружи съпруга си.

За Елизабет и Бингли, чиято тревога за Джейн не можеше да бъде скрита, вечерта сякаш нямаше край. Елизабет се извини на домакините за състоянието си и едва склони да акомпанира на пианото на Каролайн и Джорджиана, когато се съгласиха да попеят след вечеря.

Виждайки голямата й тревога, Дарси предложи да си тръгнат рано и те поднесоха извиненията си на домакините. По време на краткото им пътуване към Пембърли той се опита да я успокои. Напомни и, че Джейн не е особено издръжлива и е предразположена към простуда и треска — даде пример с неприятното й разболяване преди две години по време на едно пътуване до Недърфийлд.

Щом се върнаха в Пембърли, Бингли слезе от каретата и се втурна по стълбите към стаята, където Джейн беше останала да си почива, докато Лизи тръгна да търси леля си. Намери я в дневната да пие чай и да си говори с мисис Ренълдс, бяха спокойни и явно нямаше лоши новини. И двете жени се усмихнаха, когато Лизи влетя вътре, сваляйки шапката си. Преди да успее да каже нещо, мисис Гарднър стана и се приближи до нея.

— Седни, Лизи — каза, виждайки неспокойното й изражение. — Джейн ще се оправи.

— Какво каза докторът? — попита Лизи, озадачена от усмивката на леля си. — Кажи ми, моля те, какво става?

Мисис Гарднър заговори внимателно:

— Каза това, което очаквах да каже, Лизи, но нямах право да говоря, докато докторът не я види — сестра ти чака дете.

Елизабет извика, очите й се напълниха със сълзи, тя скочи от мястото си и изхвърча от стаята, после отново влетя вътре, прегърна леля си и мисис Ренълдс и се втурна по стълбите към стаята на сестра си. Намери Джейн седнала в леглото с Бингли до нея, и двамата изглеждаха истински щастливи. Сестрите се прегърнаха просълзени.

Бингли реши да ги остави сами за минута и слезе долу да съобщи на Дарси добрата новина. Те почти не можеха да говорят от вълнението, което ги беше обзело.

— О, миличка Джейн, какъв прекрасен коледен подарък!

— Лизи, не мога да повярвам каква късметлийка съм. Ужасно съжалявам, че толкова те разтревожих! — каза Джейн.

— О, замълчи, страх ме беше, че може да си хванала треска в това лошо време, но леля каза, че е очаквала мнението на доктора. Трябва да кажа, Джейн, мила, че нямам търпения да стана леля.

Гласът на Лизи преливаше от щастие, сестра й се пресегна и стисна здраво ръката й.

— Вече решихме, че вие с мистър Дарси ще бъдете кръстници — каза тя и Елизабет много се зарадва.

Дарси беше толкова щастлив за Джейн и Бингли, че на Елизабет тайничко и се прииска и тя да може да му съобщи такава новина. По-късно тази вечер, приготвяйки се за сън, тя опита да се пошегува с него за това, че ще бъде кръстник на детето на Бингли. Той обаче вече беше усетил намеренията й и отказа да се върже на закачката, казвайки само, че знае колко много означава това за Джейн и Бингли и че двамата ще бъдат чудесни родители.

— Бингли много обича децата и ще бъде отличен баща — отбеляза той.

— Какъвто, сигурна съм, ще бъдеш и ти — каза Елизабет, решена да разбере какво мисли той по въпроса.

Този път Дарси направи точно това, което тя искаше, когато хвана ръката й и каза:

— Разбира се, мидата ми, когато имаме наши деца, без съмнение и двамата ще бъдем отлични родители!

После добави с усмивка:

— Знам, че ще направиш всичко възможно да бъде така.

Следващата неделя времето се беше подобрило достатъчно, за да позволи на семейство Гарднър и семейство Бингли да отпътуват от Пембърли за Лондон, а от там за Недърфийлд Парк и за Лонгборн. Бингли категорично беше отказал да подлага жена си на риска да пътува в сурово време и лоши пътища. Елизабет беше много трогната от изключителната загриженост, която той показваше към сестра й.

Раздялата едновременно и с мисис Гарднър, и с Джейн беше съкрушителна в този момент Лизи осъзна, че остава сама в Пембърли. Изведнъж се почувства самотна без леля си и сестра си, независимо от любящата подкрепа на съпруга си и възхищението и привързаност на сестра му. Това я накара да предложи на Кити да остане, когато Мери си тръгне.

— Можеш да останеш и след като татко пристигне, и да се върнеш в Лонгборн с него напролет — предложи тя и беше малко изненадана от веселата готовност, с която Кити прие, като помоли само да предадат на майка й да опакова две от любимите й рокли и едно боне, които да изпрати заедно с багажа на баща им, когато тръгне за Пембърли.

Елизабет беше доволна. Наскоро с Джейн бяха обсъждали промяната, настъпила в Кити, откакто е разделена от Лидия.

— Да — беше казала Джейн, — и смятам че ако се върне в Лонгборн, мама най-вероятно ще я вземе със себе си на север в Нюкасъл, когато пътува натам през март, и всичко хубаво, което сме постигнали, ще отиде на вятъра.

— Безспорно ще стане така и съм сигурна, че няма да бъде в интерес на Кити да се влюби в човек, с какъвто биха общували Уикъм и Лидия — беше отбелязала Лизи, като, докато говореше, си мислеше, че не бива семейството им още веднъж да се изправя пред катастрофа като тази, която ги беше сполетяла благодарение на Лидия и Уикъм.

Можеше да си представи яростта на лейди Катрин де Бърг и язвителните коментари на Каролайн Бингли, което със сигурност щеше да вгорчи собствения й брак, ако такова обстоятелство изникне отново. Търпението и щедростта на Дарси биха били подложени на сурово изпитание и нито той, нито Бингли щяха да се чувстват добре, ако се опитват да оправдават друга глупост, направена от сестрите им.

За Кат също щеше да бъде далеч по-добре да завърши развитието си, влизайки в общество, далеч по-добро от онова, които заблудената й сестра можеше да й осигури в Нюкасъл. Колкото и да е странно, Кити беше стигнала до същото заключение, защото прекарваше много време с Джорджиана, упражнявайки се на пианото, помагайки й в музикалните й занимания и детския хор.

Елизабет се разрида при раздялата си с Джейн — бяха се сближили дори повече, от както се бяха омъжили, и предчувствието, че Джейн вероятно нямаше да се върне за сватбата на Розамънд Камдън и Джеймс Фицуилям по-късно тази година, много я натъжи.

Дарси забеляза колко е разстроена, и реши да успокои двете сестри с обещанието, че със сигурност ще посетят Недърфийлд скоро. След много сърдечни прегръдки и целувки, и обещания с надежда да си пишат едва ли не веднага, те заминаха, изпратени със сълзи на очи от всички, защото дори слугите се бяха привързали към прекрасната мисис Бингли. С благия си характер и внимателно отношение тя беше спечелила обичта им.

Малко след тях потегли и каретата на семейство Гарднър с мистър и мисис Гарднър, Мери и децата на Гарднър, надвесени през прозорците, изпратени със също толкова прегръдки и сълзи. Когато двете карети се изгубиха в далечината и Елизабет обърна поглед настрана, до нея беше съпругът й. Без дори да се опитва да скрие сълзите си, тя хвана ръката му и двамата влязоха заедно вътре.

Глава четвъртаПисма

През следващите месеци много писма пропътуваха разстоянията между Пембърли, Лондон, Недърфийлд Парк и Лонгборн. Изминали бяха само няколко дни и Елизабет закопня да хване писалката. В будоара й с изглед към парка тя размишляваше върху всичко, което я заобикаляше в Пембърли. Не бяха просто годините традиция и семейна истории, нито изключителните съкровища на предците на Дарси, нито присъствието на армията от прислужници и наематели, които се отнасяха към съпруга й с толкова много преданост и респект. Беше много повече от това — усещането за сигурност, заобикалящите и изтънченост и хармония доминираха над всичко и успокояваха всекидневните грижи, като създаваха стабилност. Това беше същата онази стабилност, която тя беше започнала да цени у съпруга си, с неговото непоколебимо постоянство в поведението, резултат от чувството му за достойнство и отговорност. Заедно с постоянството и нежността на взаимната им любов и уважение, това беше идеалът, за който Елизабет само беше мечтала някога.

Нямаше съмнение обаче, че обичната й сестра много й липсваше. В писмото си до нея се беше опитала да предаде мислите си с думи:

Когато се върнаха от Стафърдшър, Елизабет намери две писма да я чакат. Първото, от баща й, тя очакваше от известно време, тъй като мистър Бенет беше приел поканата на Дарси да посети Пембърли през новата година. Елизабет беше много щастлива да прочете, че най-накрая той идва, след като се беше уверил, че мисис Бенет е заминала безпрепятствено за Нюкасъл. Той молеше Елизабет да каже на съпруга си, че пощенската кола ще пристигне в Ламбтън в събота сутринта, тъй като Дарси беше предложил да изпрати карета за него.

Елизабет изтича да намери съпруга си и да му предаде новината. Намери го в дневната да чете писмо от мистър Гарднър, който им благодареше за гостоприемството по Коледа и настояваше да помислят за пътуване до Лондон, за предпочитане преди да отидат в Недърфийлд през пролетта. Когато му подаде писмото от баща си, Елизабет беше доволна да види искреното удоволствие, с което той го прочете. Сетне, обръщайки се към нея, каза:

— Ето така, мила моя, знаех си, че скоро отново ще се усмихваш. Зная колко много ти липсваше баща ти — вече изглеждаш по-добре.

Елизабет знаеше, че е искрен, независимо от закачливата нотка в гласа му.

— Ще помоля Хобс да приготви каретата и да го посрещне, освен ако ти и Кити не искате да отидете също.

Елизабет се замисли, но реши, че предпочита да изчака баща си в Пембърли с Дарси до себе си. Каза го и по одобрителната му усмивка разбра, че това е бил правилният избор.

Чаят беше сервиран и докато другите останаха долу, Елизабет взе своята чаша и се качи на горния етаж, нетърпелива да прочете второто писмо, което беше получила, в уединението на собствената си дневна. По почерка се досети, че е от Шарлот, а пощенското клеймо беше от Хънсфорд. С радостна възбуда, още преди да го е отворила, предположи, че Шарлот със сигурност трябва да има новини от Розингс, където лейди Катрин вероятно е дала прием по Коледа, на който са присъствали и са й засвидетелствали подобаващо уважение сестрите Бингли и мистър Колинс.

След като го отвори, Елизабет го прочете бързо от край до край и после го препрочете, както беше свикнала да прави, когато искаше да се наслади на удоволствието от писмо от някой любим човек. Първите няколко параграфа съдържаха всякакви подробности, свързани с разни неща от домакинството, а после имаше новини от имението на лейди Катрин де Бърг.

Ето какво пишеше Шарлот:

— О, Шарлот, обзалагам се, че никак не е останала доволна — каза си Лизи през смях, представяйки си сцената в Розингс, и забавлявайки се със смущението, което това е причинило на мис Бингли, според описанието на Шарлот.

За Елизабет беше доста трудно да бъде добронамерена към сестрите Бингли поради отношението им към Джейн миналото лято. Така и не можеше да си обясни как е възможно брат им да бъде така благороден и искрен джентълмен, при положение че е израснал заедно със сестрите си, чиято несговорчивост и абсолютно себелюбие бяха трудни за скриване. Не можа да сдържи смеха си, когато прочете за реакцията на лейди Катрин при провалените й планове да покани племенника си Джеймс Фицуилям в Розингс за Коледа.

Припомняйки си разказа на Дарси за плановете на лейди Катрин за племенника й, Елизабет звънко се изсмя. Когато Дарси се появи, тръгнал да я издирва, Елизабет вече беше стигнала до последната страница на писмото на Шарлот:

Елизабет нададе радостен вик, сякаш да насърчи Шарлот за открито предизвикателното й поведение и тъй като Дарси стоеше и я гледаше в недоумение, тя го запозна с причината за това задоволството. Подаде му писмото, след като беше прочела и последния параграф, в който приятелката й изразяваше желание Лизи непременно да й отиде на гости, когато дойде в Лонгборн. Елизабет знаеше за състоянието на мисис Колинс, защото беше чула за него на собствената си сватба през октомври, но сега към радостта й се прибави новината, че Шарлот ще си идва в Лукас Лодж, при това вероятно без досадния си съпруг, така че срещата им щеше да бъде истинско удоволствие.

— Ще бъде почти както навремето — каза тя, а мистър Дарси, който винаги беше хранил добри чувства към кротката, чувствителна и изстрадала Шарлот, се съгласи.

И двамата се посмяха на новините от Розингс, особено на забележката на мистър Хърст по отношение на Дарси и Елизабет и на разказа на Шарлот за раздразнението на лейди Катрин от това, че племенникът й не е дошъл.

— Не може да не е разбрала за годежа му с Розамънд — каза Дарси, добавяйки, че се радва, че не е в Розингс, за да бъде свидетел на реакцията й.

Виждайки го в това изключително ведро настроение, Елизабет настоятелно го помоли да отидат по-рано при сестра й в Недърфийлд, за да може да се види и с Шарлот през това време. Не беше трудно да изтръгне обещание, че когато баща й си тръгне за вкъщи след четири седмици, всички ще заминат заедно и вероятно ще минат през Лондон. В допълнение той и запозна със своите планове:

— Знам колко много значи това за теб, мила каза, — и вече съм организирал престоя ни в Лондон, вероятно за четири дни. Чаках само пристигането на мистър Бенет, за да разбера дали той би желал да се присъедини към нас, или би предпочел да остане тук с д-р Грантли и Кити. След като разберем неговите предпочитания, можеш да правиш каквито си поискаш уговорки и мисис Гарднър за това как ще прекарваш дните си, докато аз и мистър Гарднър се занимаваме с нашите търговски дела. Освен това чичо ти се е сдобил с билети за Операта и трябва да потвърдим намеренията си възможно най-скоро.

Елизабет беше много щастлива. Хвърли се да прегърне мистър Дарси и бурно му благодари, което едновременно го зарадва и изненада. Веднага щом решението беше взето, тя реши да пише на Джейн и на Шарлот и да им съобщи добрата новина. Колкото до мисис Гарднър, Елизабет отдавна се канеше да й пише и реши, че трябва да го направи незабавно.

Навън все още беше зима, но в сърцето й вече беше пролет. Това усещане за лекота се пренесе и в писмото й.

Мисис Ренълдс придружи Елизабет до крилото, което наричаха „тихото крило“ на къщата, тъй като се намираше далеч от основните дневни и от стаите за децата. Библиотеката беше разположена в една много приятна стая, от прозорците на която се откриваше гледка почти към цялото имение, с изключение на гората зад къщата: беше изискана и впечатляваща със забележителната си колекция, подредена в поредица от великолепни стелажи. Масите за четене и удобните столове, всички разположени така, че да имат достъп до естествената светлина, идваща от прозорците, правеха стаята особено приветлива, напълно различна от онези студени и потънали в плесен помещения, които служеха за библиотеки в много от домовете, които Елизабет беше посещавала. Уверена беше, че баща й ще хареса това място. Мисис Ренълдс искаше да й покаже едно специално писалище и един стол, които мистър Дарси беше преместил в една ниша до един от прозорците с изглед към парка.

— Господарят каза, че мистър Бенет ще ги хареса, госпожо — обясни мисис Ренълдс и когато Лизи попита откъде са взети, беше изненадана от отговора:

— От кабинета на бащата на мистър Дарси.

Удовлетворението на Елизабет беше ясно изписано на лицето й, когато мисис Ренълдс я поведе надолу по коридора и през главното фоайе към група стаи, включващи средно голяма спалня със собствена тоалетна стая в съседство и една малка дневна, обзаведена отново със собствено писалище и шкаф за книги.

— Господарят нареди да приготвим тези стаи, за мистър Бенет, госпожо, но настоя да ви питам дали ги одобрявате и дали има нещо друго, което искате да бъде направено.

Лизи се беше просълзила, виждайки стаите и беше толкова впечатлена от щедростта и любезността на съпруга си, че не можа да ги скрие от мисис Ренълдс. Икономката каза кротко и с разбиране:

— Това е съвсем естествено за господаря, госпожо — както ще разберете, той е изключително гостоприемен и без да пести усилия, се стреми към най-доброто за приятелите си. Той каза, че мистър Бенет е образован и начетен човек, който предпочита спокойна атмосфера, госпожо. Така че това беше подходящата стая за него, а пък е и съвсем близо до Библиотеката.

Елизабет се съгласи:

— Прав е, библиотеката е любимата стая на баща ми.

Мисис Ренълдс се усмихна.

— И мистър Дарси така каза, госпожо. Той е много прозорлив.

Елизабет си спомни за мнението на баща й за Дарси — мнение, в голяма степен подхранено от собственото й невежество и предубеденост, и от очите й бликнаха сълзи и се застичаха по страните й, но звукът от приближаващи стъпки — познатите стъпки на мистър Дарси — я накараха да се овладее.

Мисис Ренълдс се дръпна в коридора, когато Дарси влезе в стаята и виждайки Елизабет, каза:

— Ето къде си била, мила, къде ли не те търсих!

— Току-що показвах на мисис Дарси стаите, които сме приготвили за мистър Бенет, сър — обясни мисис Ренълдс и когато Дарси се обърна да й благодари, се оттегли, оставяйки ги насаме.

Той веднага попита:

— Какво ще кажеш, Лизи? Харесват ли ти?

Гореше от нетърпение да получи одобрението й — точно както миналото лято, когато се бяха срещнали за първи път в Пембърли. Но виждайки сълзите й, веднага се притесни:

— Милата ми, не си ли доволна? Пропуснали ли сме нещо?

— О, не, не, съвсем не. Толкова мило от твоя страна, че си положил всичките тези усилия! — каза тя, но щом той хвана ръцете й, се разрида и трябваше да бъде успокоена.

— Нали ти харесва? — толкова му се искаше да я направи щастлива.

— Разбира се, че ми харесва, прекрасно е. Татко ще бъде очарован от библиотеката и от тази възхитителна стая.

— Така и исках да бъде и се надявах ти също да си съгласна. Имам чувството, че баща ти е превърнал библиотеката си в убежище от несгодите на домашното ежедневие и реших, че ще се радва на подобна атмосфера и тук. Ако има нужда от компания, трябва само да слезе по стълбите и ще се озове пред голямата всекидневна.

Елизабет вече се беше окопитила и се усмихваше на старанието му да я убеди.

— Скъпи, разбира се, че ще му хареса, точно по неговия вкус е. Както знаеш, баща ми не е от най-общителните хора — обича книгите си и собствената си компания. Трябва да ти благодаря от цялото си сърце за това, че си загрижен да се чувства добре.

Вечерта Елизабет завърши писмото си до мисис Гарднър. Писа й за приготовленията, които мистър Дарси беше направил за гостуването на баща й.

Мистър Бенет пристигна в Пембърли в събота сутринта, след като каретата беше изпратена да го вземе от странноприемницата в Ламбтън след закуска. Елизабет го очакваше заедно с Дарси и Кити. Тя добре съзнаваше, че това е първият път, в който баща й посещава Пембърли и първият път след сватбата, в който тя и мистър Дарси трябваше да го посрещнат заедно.

Въпреки зимния студ Пембърли изглеждаше великолепно на фона на зимното небе и Лизи се надяваше, че баща й, чийто усет към изкуството и литературата беше повлиял на собствения й вкус, ще забележи елегантността на линиите и пропорциите на красивата къща. Не остана разочарована. Още със слизането си от каретата той прегърна дъщерите си — Лизи прегърна два пъти, направи комплимент на Кити колко добре изглежда, а после се обърна към мистър Дарси, който сърдечно го поздрави и го приветства с добре дошъл в Пембърли. Мистър Бенет отвърна с искрено вълнение:

— Имате прекрасно имение, мистър Дарси — не са много местата, които успяват да не изглеждат мрачни и студени през зимата; Пембърли със сигурност е едно от тях. Паркът с тези вечно зелени дървета няма нищо общо с оголените пейзажи, които видях по пътя си насам.

На Дарси определено му стана приятно и след като покани госта си вътре, обясни, че и паркът, и градините на Пембърли са създадени с любов от покойната му майка.

Елизабет и Кити, вървящи близо зад тях, си размениха погледи и се усмихнаха. Припомниха си, че баща им беше този, който имаше отношение към оформлението на парка на Лонгборн, докато мисис Бенет не показваше никакъв интерес към него. Когато влезе вътре, мистър Бенет се обърна отново към любимата си дъщеря:

— Лизи, изглеждаш толкова добре, трябва да похваля съпруга ти. Мистър Дарси, поздравления — кълна се, че никога не съм виждал Лизи толкова лъчезарна. Семейният живот очевидно се отразява добре и на двете ви с Джейн — видях ги с Бингли, преди да напусна Лонгборн, и мога да кажа, че изглеждат чудесно.

Смутена от шеговитата забележка на баща си, Лизи се обърна към съпруга си и го подкани да не й обръща внимание, но Дарси, в духа на настроението на мистър Бенет, беше решен да се включи в играта.

— Благодаря Ви, сър, напълно съм съгласен с Вас — не съм виждал Лизи по-красива, отколкото е сега. Не мога да приема обаче, че заслугата е изцяло моя — откакто получихме Вашето писмо със съобщението, че ще ни гостувате, тя е по-щастлива от всякога.

Елизабет поруменя — най-вече от удоволствието да чуе с каква лекота и галантност съпругът й и баща й си разменяха тези любезности. И все пак в тона на Дарси имаше уважение и почит, които й доставяха истинска радост.

По-късно тя писа на Джейн:

Престоят на мистър Бенет в Пембърли донесе и на него, и на дъщерите му толкова удоволствие, че надмина всичките им очаквания. За Елизабет и Кити това беше възможност да видят баща си в нова светлина. Далеч от доминиращото, натрапливо присъствие на майка им, баща им даде воля на мислите си по въпроси, скъпи на сърцето му, въпроси, за които той никога не беше правил опити да говори. Тъй като знаеше, че те не представляват интерес за жена му, мистър Бенет неоснователно беше решил, че дъщерите му също не се интересуват от тях.

Но сега в Пембърли, в компанията на Дарси и д-р Грантли, той стана много по-открит и заговори за много пеша, които го вълнуваха, за проблеми, които бяха наболели като напредващото ограждане на фермерските земи и отнемането на общинските мери или бързото и необмислено вдигане на рентите.

В лицето на зет си и на д-р Грантли той беше намерил мъже със сходно мислене, добре образовани, начетени и отворени към просветени идеи. Елизабет слушаше с нарастващо вълнение как реформисткия му устрем се разпалва и се удивляваше на ограниченията, които е трябвало да търпи през изминалите повече от двадесет години, без да има и най-малката възможност да изрази мнението си сред сродни души.

— Вероятно сте го забелязали и в това графство, мистър Дарси — каза той веднъж след вечеря. — Аз категорично го виждам навсякъде из Хъртфордшър — всеки земевладелец с малко земя и прилична къща е решил да преправя, да разширява, да подобрява — както искате го наречете — имота си, като е присвоил земя от тук, като е оградил ливада от там, или още по-лошо — като е добавил някой и друг елемент от класическата архитектура към безупречната си английска къща.

И Дарси, и д-р Грантли веднага се съгласиха, а за Елизабет да чуе позициите им беше като глътка свеж въздух.

Д-р Грантли сподели, че хората в Лондон са атакувани от една новопоявила се група декоратори и дизайнери, които премоделират всичко в класически стил, независимо дали подхожда или не. Дарси каза, че на два пъти при него са идвали възпитаници на Хъмфри Рептън, които предлагали да прокарат потока, който тече през парка в поредица от каскади, езерца и фонтани, орнаментирани с класически скулптури! При тези му думи Елизабет извика, но съпругът й я увери, че това е последното нещо, което би позволил да се случи в Пембърли. Мистър Бенет го поздрави за добрия вкус и преценка.

— Защото — каза той, господарският дом на Пембърли е красива, величествена сграда, която не се нуждае от подобно разкрасяване. Потокът кара къщата и парка да изпъкнат именно поради своята простота и съвсем не се нуждае от фонтани и пауни.

Всички се засмяха при идеята за пауни в парка на Пембърли, но д-р Грантли изтъкна, че лорд Дарси току-що е пристроил ново крило с трапезария с изглед към градина, в която са събрани екзотични птици, внесени от Индия! Споменаването на Индия напомни на Елизабет за екзотичния вкус на Уорън Хейстингс, видим в интериорния дизайн на известната му резиденция Дейлсфорд, която бяха посетили по време на пътуването си. Дарси беше отбелязал, че е твърде претрупан и екзотичен за неговия вкус.

Вечерите минаваха в музикални забавления и отлични разговори на ниво, нещо, на което Елизабет рядко се беше наслаждавала в Лонгборн. Радваше я това, че баща й доказва, че е равен на който и да било друг джентълмен, както и чичо й Гарднър беше направил преди. И досетеше ли се за срещата си с лейди Катрин, Лизи си позволяваше по някоя самодоволна усмивчица. Приятно й беше да вижда с каква лекота баща й се включва в разговорите с Дарси и д-р Грантли и как те с уважение приемат мнението му. Често на вечеря им гостуваше енорийският пастор мистър Дженкинс и добавяше своите възгледи към разговорите или пък се включваше в песните с отличния си глас, докато Кити акомпанираше на пианото. Елизабет беше забелязала, че той често оставаше до късно и смяташе, че е доста самотен и се чувства добре в тяхната компания.

На мистър Бенет му беше толкова приятно, че никак не му се искаше да се връща в Лондон; той изрази желанието си да се присъедини към д-р Грантли, Джорджиана и Кити в пътуването им до Пийк дистрикт10. Каза, че е слушал много за района от Лизи и семейство Гарднър след пътуването им до там миналото лято. Елизабет беше изненадана, че Кити предпочита да си остане, но по-късно нещата си дойдоха на мястото, когато се разбра, че младият мистър Дженкинс, пасторът, е бил поканен да се включи в компанията.

Довършвайки накратко писмото си до Джейн, тъй като трябваше да се подготвя за път, Елизабет спомена за интереса на Кити към дейността на малката църква в Пембърли и добави, че вероятно пасторът е също толкова важен обект на интерес, колкото и делата в енорията. „Той е много възпитан и разумен младеж и мистър Дарси го харесва“ — писа тя, но настоя Джейн да не споделя за това с никого, докато не се срещнат и не говорят лично. Към Шарлот Елизабет беше особено мила, тъй като чувстваше, че дължи на приятелката си от детинство специално отношение. Приятелството им беше разклатено, когато Шарлот се омъжи за мистър Колинс, и Елизабет имаше нужда да поправи стореното.

Тя писа:

Глава петаРоднини и приятели

През пролетта на 1816 г. Лондон беше кипящ от живот и вълнуващ град и политически, търговски, социален и културен център. Много хора идваха тук за търговски дела, да установят политически и социални контакти или просто да видят и бъдат видени на правилните места с правилните хора.

За Дарси и Елизабет идването в големия град означаваше много повече от това. Въпреки че Дарси имаше търговски дела за уреждане, а Елизабет възнамеряваше да понапазарува в модните магазини, които леля й, й беше препоръчала, основното, което ги вълнуваше, беше да се порадват на компанията на семейство Гарднър, с които споделяха изключително удовлетворяващо приятелство. Било то в разговорите по работа, било то в забавленията из околностите на Лондон, и Дарси, и Елизабет се чувстваха прекрасно с мистър и мисис Гарднър. По отношение на нещата, засягащи тях или семействата им, можеха да говорят честно и открито, тъй като помежду им имаше силно чувство на доверие и искрена загриженост.

Дарси и мистър Гарднър трябваше да обсъдят едно предложение за разширяване на общата им търговия, основано на информация, дадена от Фицуилям за възможностите, включващи вноса на чай и подправки от източните колонии в Индия и Цейлон.

Въпреки че Дарси имаше малък опит в търговските дела, той беше достатъчно прозорлив, за да види посоката, в която се движеше британската търговия, и тъй като не беше вече заслепяван от снобизъм, намираше работата с практичния и дружелюбен мистър Гарднър за благодатна и много интересна. Предпочиташе да остави същинската организация и управлението в ръцете на мистър Гарднър, но живо се интересуваше от това как вървят делата. Освен това Дарси беше наясно с последствията от все по-стремителното разрастване на индустрията и търговията в Англия. То сериозно го притесняваше.

Веднъж след вечеря той захвана темата за новите производства, развиващи се из страната:

— Знаете ли — подхвана той тихо, — че има фабрики, открити на места като Шефийлд и Бирмингам, които наемат малки деца? Получих писмо от Фицуилям, който с ужас разказва за детския труд в колониите. Питам се дали знае, че това се случва и тук, в самото сърце на Англия.

Елизабет и мисис Гарнър си размениха погледи. От изражението и тона на Дарси ставаше ясно, че говори напълно сериозно. Мистър Гарднър се обади предпазливо, изразявайки съмнение, че може би тази практика не се е разпространила навсякъде.

Но Дарси продължи:

— Разбирам, че е много често срещана в обработката на памук — каза той, добавяйки с известен сарказъм: — Смята се, че децата са достатъчно малки, за да пропълзяват под машините и да ги почистват.

Чувайки възклицанието на Елизабет, той погледна към нея и добави:

— Знам го от сигурен източник, мила. Така е, изглежда невероятно, но е истина. А освен това научих, че из цяла Средна Англия и на места в Усет Райдинг и Чешър всичко е почерняло от изкопи и дим, а пълноводните потоци са затлачени с химикали за чистене на вълна и багрила.

Звучеше ядосан и мистър Гарднър, осъзнавайки, че Дарси винаги е бил пристрастен по отношение на природата, се съгласи, че всичко това е много обезпокоително. Елизабет и мисис Гарднър отначало запазиха мълчание, но после се включиха в подкрепа на Дарси, при което се оказа, че гостът им — банкер, беше твърдо на мнение, че това е бъдещето.

— Това с прогрес — заяви той — и той си има цена.

— Ако е вярно, не искам да имам нищо общо с това — каза Дарси с такова убеждение в гласа, че за никого от присъстващите около масата не остана съмнение относно силата и искреността на думите му. — Не желая да виждам полята и реките на Англия замърсени, а обикновените трудови хора поробени от собствениците на мини и фабрики, чиято единствена цел е да натрупат богатство.

Мисис Гарднър беше приятно изненадана да чуе думите на Дарси. Тъй като беше от същата част на Англия, тя споделяше разбирането му за разграбването на земята и беше щастлива да го чуе как говори разпалено. Тя прошепна на племенницата си:

— Лизи, това е страна на мистър Дарси, която не сме познавали досега.

Елизабет сподели с леля си, че е свидетел на тревогите на Дарси от сватбата насам и знае, че това е от изключителна важност за него.

Гордостта на Елизабет от съпруга и стана още по-голяма, след като чу думите му. Никога преди не го беше слушала да говори за тези неща толкова разпалено, но знаеше, че има проблеми, защото от време на време получаваше новини, които го обезпокояваха.

Наскоро се беше разбрало, че работници от фермите са били изхвърлени от работа, след като господарите им оградили имотите си и общинските мери11 и започнали да използват „спестяващи труда“ машини. Семействата на работниците, лишени от храна и подслон, сега се скитали бездомни и просели по пътищата.

Имаше нещо още по-лошо — приети бяха закони, според които ловът на дивеч се наказваше с депортиране, а в някои случаи и със смърт. Хората, които се опитваха да хванат див заек, риба или фазан, за да нахранят семействата си, можеха да се окажат арестувани, обвинени и осъдени на заточение в Ботъни Бей12. Жените и децата им също отиваха с тях или гладуваха.

Елизабет знаеше, че на срещата на земевладелците от околността Дарси е протестирал сериозно срещу това потъпкване на бедните. Чула беше за това от Розамънд Камдън, чийто баща се беше съгласил с Дарси и подкрепил позицията му. Много други не бяха сторили така. Бяха се втурнали да произвеждат повече с по-малко средства и да забогатяват за сметка на непритежаващите земя бедни, които бяха работили за тях от поколения.

Банкерът, мистър Флечър, беше непоклатим.

— Означава ли това, че няма да прибавите общинските мери към собствеността си, мистър Дарси? — попита той.

— Със сигурност не бих — отговори мистър Дарси с пламнало лице. — Общинските мери и част от горите са заделени за ползване от всички. Би било груба несправедливост да си ги присвоя и да лиша селяните от земя.

Малката Каролайн Гарднър, която беше повикана от майка си да й помогне за чая и да посвири на пианото след вечеря, чу част от разговора и когато се отвори възможност, попита майка си защо мистър Дарси е толкова разгневен. След като получи отговор, тя изрази пълна съпричастност към неговата позиция и както мисис Гарднър по-късно каза на Елизабет, тържествено обеща, че никога няма да се омъжи за някого, който си е присвоил чужди земи и е отнел прехраната на работниците.

— Тя изцяло подкрепяше мнението на мистър Дарси — каза мисис Гарднър, когато Елизабет реши да се оттегли с чаша чай в ръка — Каролайн смята, че двамата с мистър Дарси сте най-прекрасната двойка на света, Лизи, а тази вечер беше толкова впечатлена от красноречието и гнева му, че няма да се учудя, ако скоро поиска да се присъедини към реформистките или дори към радикалистите на мистър Кобет!

Елизабет се засмя и когато си отиде в стаята, разказа за това на Дарси, който обаче не се съгласи, че Каролайн е твърде малка за подобни мисли, а каза, че е по-интелигентна от нормалното за крехката й възраст и за него е истинско удоволствие да открие, че едно малко момиче, ненавършило още тринадесет години, може да бъде така развълнувано от несправедливостта.

По-късно тази вечер Елизабет довери на съпруга си, че думите му по време на вечеря са събудили у нея гордост и чувство за справедливост. Добави, че й се ще да знае повече за търговията с текстил, защото така би имала мнение за това, за което й пишеше Джейн — че новите й роднини, семейство Хърст, са инвестирали в тази нова и доходна дейност.

— Знам всичко за това и предполагам, че сестрите му и мистър Хърст всъщност са накарали Бингли да купи акции. Смятам да го убедя, че в тази работа има много вреда и ако мога, ще го придумам да продава — каза Дарси.

— Да продава? — Елизабет не можеше да повярва на ушите си. — Смяташ ли, че ще го направи?

В изражението и гласа на Дарси се усещаше онази непреклонност, която Елизабет знаеше, че няма как да бъде пречупена.

— Със сигурност смятам да направя всичко, което е по силите ми, любов моя, надявам се да го убедя, че ценното му наследство ще бъде далеч по-добре оползотворено, ако послужи за купуването на някой хубав имот в Лестър на не повече от двайсетина мили от Пембърли — каза той с многозначителна усмивка, а следващите му думи предизвикаха бурна радост у Елизабет: — Тъй като скоро ще става баща, безспорно вече е време да се сдобие със семеен дом. Често ме е молил да се оглеждам за подходящо имение. Сестра ти, естествено, изгаря от желание да бъде близо до нас, затова съм изпълнил молбата му и съм уверен че ако ти и Джейн добавите неустоимата си убедителност към моята, лесно ще склоним Бингли да се съгласи, че е разумно да прехвърли парите си от грозната нечистотия на текстилната индустрия във все още зелените и приветливи долини на Лестършър.

Елизабет, която досега не беше чувала Дарси да говори с такава страст и красноречие на тази тема, беше много впечатлена от плана му. Не можеше да не се възхищава на решителността и всеотдайността му, но двойно повече беше зарадвана от мисълта, че семейство Бингли могат да се преместят в Лестършър на двайсетина мили от Пембърли.

— Ще ми кажеш ли къде се намира този рай? — попита тя и Дарси поясни, че става дума за един от имотите, продавани от лорд Томпсън, който вече беше твърде стар, за да напуска солидното си имение в Хампшър13 и да пътува из страната. Два от по-малките му имоти — единият в Лестършър, а другият в Стафордшър — трябваше да бъдат продадени, въпреки че това не беше публично разгласено. Дарси познаваше и двата имота и беше уверен, че този в Лестършър е точно като за Бингли.

— Какво ще кажеш да го разгледаме на път за Лонгборн и Недърфийлд следващия месец? — предложи той.

— Не знам дали има нещо, което да искам повече — отвърна съпругата му и вече беше решено, че ще го направят.

Когато дойде време да тръгват, дълго и с много тъга се сбогуваха със семейство Гарднър. Дарси и мистър Гарднър бяха направили успешни планове за предстоящи сделки, докато Елизабет и мисис Гарднър бяха прекарали много часове заедно, необезпокоявани от никого, в присъствието единствено на малките Каролайн и Емили, и бяха водили най-съкровени разговори. Обичта на Елизабет към леля й отстъпваше единствено на любовта й към сестра й и сега и двете — и сестрата, и лелята — копнееха да се видят с Джейн през август, когато се очакваше да се роди детето й. Тогава семейство Гарднър щяха да отседнат в Лонгборн.

— По настояване на баща ти — каза мисис Гарднър с усмивка. — Накара ме да обещая, че ще бъда там, за да успокоявам майка ви.

Елизабет се засмя. Знаеше точно какво е имал предвид баща й, но с надежда добави, че присъствието й до Лидия в предродилните й часове може да се окаже от полза и да й помогне да запази спокойствие.

Благодарна беше на леля си, че не я беше питала за нейните собствените планове за деца. Веднъж бяха говорили за това, когато Лизи, изпаднала в потиснато настроение, беше признала, че е малко притеснена, а мисис Гарднър беше побързала да я успокои, казвайки, че все пак няма и година, откакто е омъжена.

Когато се върнаха в Пембърли, намериха всички щастливо отдадени на своите занимания. Д-р Грантли, който беше завършил изследователската си работа в библиотеката и скоро щеше да се връща в Оксфорд, работеше с Кити, Джорджиана и пасторът, мистър Дженкинс обмисляха нов репертоар за детския хор. Както обясни Кити, важно беше да подберат подходяща музика — не твърде амбициозна, но по-разнообразна, отколкото тази за първото им представяне. Розамънд и Джеймс се бяха отбили и бяха помолили хорът да пее на сватбата им през есента. Джорджиана и Кити бяха приели това за голяма чест и едва намираха думи да изразят радостта си от поканата. Толкова много имаше да се свърши, че Джорджиана помоли Кити да остане в Пембърли, за да помага. За радост на Елизабет приятелството им беше станало много крепко. Мистър Дженкинс заяви, че едва ли биха се справили без Кити и д-р Грантли потвърди, че тя е „толкова добра с децата“, че направо е незаменима. При такова единодушно мнение Дарси и Елизабет нямаха причина да не се съгласят и оставиха мистър Бенет да даде окончателния отговор.

Когато поискаха разрешение от него, той изглеждаше искрено изненадан.

— Може да остане, разбира се. Лизи, мила, не мога да повярвам, че тя е същото онова глупаво девойче, което трябваше да мъмря толкова често у дома — каза той шеговито. — Твоето влияние и отличният пример на младата ти зълва напълно са променили лекомисленото й глуповато поведение. Та това направо не е нашата Кити! Позволи й да остане, Лизи, колкото по-дълго, толкова по-добре — стига вие с мистър Дарси да нямате нищо против.

По отношение на последното, спор нямаше и затова решението беше взето. Кити щеше да остане. Усмивките, изписани на лицата на всички, доказваха всеобщото им въодушевление.

Тази неделя, след Вечерня, мистър Дженкинс остана за вечеря. Явно беше, че той и Кити имаха много неща да си кажат, и то не само във връзка с хора. След като се прибра в стаята си тази вечер, Елизабет не можа да се сдържи да не попита Дарси дали е забелязал нарастващата им близост, при което той веднага се усмихна и каза:

— Разбира се, че съм, милата ми, трябва да съм сляп, за да не забележа. Мисля, че без притеснение можем да кажем, че мистър Дженкинс сериозно се е увлякъл, а пък и Кити не е напълно безразлична.

При все, че усещаше закачливия му тон, Елизабет беше впечатлена от точността на наблюденията му. Чудеше се как е възможно да не е забелязал същите признаци и в отношенията между сестра си и приятеля си д-р Грантли. Всъщност той не беше казал нищо за тях, а пък и Лизи не искаше да се меси.

Към Кити обаче той беше дори по-щедър в похвалите си, отколкото беше баща й, като откровено признаваше, че е бил твърде строг в първоначалното си критично мнение за нея, тъй като е твърде млада и характерът й е все още твърде неоформен, за да бъде съдена. Елизабет беше приятно изненадана от думите му:

— Кити се превръща в едно много приятно младо момиче. Джорджиана я харесва много и съм уверен, че при малко контрол и по-зряло влияние в живота й ще изненада всички ни.

Елизабет беше толкова смаяна от това изказване, че пропусна да се възползва от момента и да го попита дали смята, че мистър Дженкинс може да бъде достатъчно зряло влияние, защото тъкмо в този момент той вече се обърнал и я беше придърпал в обятията си, сякаш за да даде знак, че са говорили достатъчно за другите и той би желал да се съсредоточи върху себе си.

Два дни по-късно д-р Грантли отпътува за Оксфорд, след като беше изказал благодарност на всеки по отделно и се беше сбогувал с най-добри пожелания и обещание да дойде отново.

Лизи напразно беше очаквала някакъв знак, че двамата с Джорджиана са постигнали съгласие — знак така и не се появи. „Може пък, след като са прекарали толкова време заедно — мислеше си тя, — да са стигнали до извода, че не са подходящи един за друг.“ В крайна сметка той беше по-възрастен от Дарси, а Джорджиана приемаше брат си едва ли не така, сякаш и беше баща. Нямаше никакъв намек за тъга при раздалата им, нито следа от по-специално приятелство, с изключение единствено на милата й усмивка в момента, в който той се обърна да им помаха за последно, преди да се качи в каретата, с която щеше да стигне до Ламбтън, за да се прехвърли на пощенската кола там. Елизабет трудно можеше да скрие разочарованието си. Дарси не беше казал нито дума, Джорджиана също.

В писмото до леля си Гарднър, тя даде израз на объркването си:

Две седмици по-късно, в следобеда преди да потеглят за Лонгбърн заедно с мистър Бенет, Кити се приближи към Елизабет в нейната дневна. Беше забележително спокойна, макар и леко поруменяла, здраво стиснала ръцете си една в друга. Елизабет веднага разбра, че е дошъл моментът на истината. Предположи, че мистър Дженкинс може да й е направил предложение. И беше права. Наистина й беше предложил сутринта на връщане от църквата и Кити беше приела, Елизабет беше озадачена от лекотата, с което го беше направила, въпреки че се радваше за нея. Протегна ръце към сестра си, но Кити, вместо да ги поеме, още по-здраво стисна своите и каза:

— Лизи, мислиш ли, че татко ще ни даде съгласието си? Беше ми толкова ядосан, когато Лидия и Уикъм… — гласът й заглъхна, а Елизабет я прегърна.

— Разбира се, че ще го даде, Кити! Ако мистър Дженкинс го попита и ако и двамата сте напълно сигурни, че наистина го желаете. Защо да не го даде?

— О! Ами не зная, аз разказах на Хю — на мистър Дженкинс — всичко, дори за глупавото държание на Лидия, и той каза, че няма значение, той ме обича, Лизи!

Елизабет се почувства искрено загрижена за малката си сестра, осъзнавайки колко малко време са отделяли родителите им, за да подготвят дъщерите си за превратностите на живота и любовта! Майка им, отделно от манията й да ги омъжи за подобаващи (и за предпочитане богати) млади мъже, не беше направила много, за да им даде съвети за капаните по пътя към брака. Баща им също, загрижен основно за това да бъдат добре осигурени в материално отношение, не беше показал особен интерес към дъщерите си.

Джейн и Елизабет имаха късмета да развият близки отношения и пълноценна връзка с леля си, мисис Гарднър, но останалите си нямаха никого с такава чувствителност или зрялост, на когото да се опрат, и до голяма степен бяха оставени да се справят, както могат. Осъзнавайки, че е необходимо незабавно да подкрепи сестра си, Елизабет заговори утешително и предпазливо, намеквайки, че баща им вече не й се сърди и дори е доста добре разположен към нея. Тогава Кити попита дали е уместно мистър Дженкинс да се обърне към мистър Бенет, докато е още в Пембърли. Тъй като не бяха сигурни в етикета, те не смееха да направят нищо, което може да обиди някого. Елизабет беше сигурна, че мистър Дарси няма да има нищо против, но искаше да се увери лично. Тя убеди Кити да не се притеснява, избърса сълзите й и отиде да намери съпруга си.

Междувременно Дарси, който беше започнал да се чуди защо жена му толкова закъснява с обличането си за вечеря, беше изненадан да я вида, но въобще не се изненада от новината, която му съобщи. Всъщност той сподели с Елизабет, че мистър Дженкинс вече му се е доверил и е получил уверение в благословията и подкрепата му, в случай че мистър Бенет даде своето съгласие.

— Ти какво му каза? — попита тя, приятно изненадана от този нов обрат на събитията.

— Трябваше да се уверя, че те са напълно сигурни в решението си. Не се съмнявах, че са, и се съгласих че ако могат да почакат до Коледа с женитбата, мога да подготвя пасторския дом за тях и бих могъл да увелича неговото заплащане с договорена сума за всяка година, за да може той спокойно да се грижи за съпругата си.

Радостта на Елизабет беше толкова голяма, че не можа да се сдържи да не сподели новината с Кити. Кити беше изумена.

— Мистър Дарси ли каза това? — попита и когато Елизабет кимна утвърдително, додаде: — О, Лизи, той е прекрасен човек, мистър Дженкинс също смята така. Винаги съм се притеснявала малко от него, но, боже мой, сега и аз мисля така.

След като Лизи увери Кити, че би било напълно уместно мистър Дженкинс да се обърне към баща им след вечеря, когато той се оттегли в библиотеката, сестрите се прегърнаха и слязоха по стълбите. Кити отиде право при зет си и му благодари. Той се усмихна и й пожела да бъде много щастлива. Дарси беше напълно наясно, че е подценил Кити, чиято единствена вина беше в това, че е много млада. Липсата на контрол от страна на родителите й и погрешният пример на сестра й Лидия временно я бяха изложили на риск. Наблюдавайки я през последните няколко месеца, той се беше убедил, че Кити, отделена от влиянието на Лидия, беше станала тотално различна млада жена — по-внимателна, по-кротка и по-разумна. Той беше доволен да признае това пред себе си и пред съпругата си, както беше направил предишната вечер.

Малко по-късно мистър Дженкинс се приближи до Елизабет и се извини, че не е поискал най-напред нейното одобрение. Елизабет го увери, че не се е почувствала ни най-малко засегната, тъй като Кити е на осемнадесет години и напълно способна сама да взима решения. После добави, че подкрепя решението на сестра си и им желае щастие. Мистър Дженкинс беше безспорно щастлив от отговора й. След което прекара остатъка от вечерта, погълнат от разговори с Кити.

След вечеря мистър Бенет се оттегли в библиотеката, предупреден от Елизабет да очаква мистър Дженкинс.

— Ако се отнася за Кити, мила моя, трябва да кажа, че съм съгласен. Той изглежда напълно порядъчен и чувствителен младеж, още повече, че знае, че Кити няма собствено наследство.

Елизабет отбеляза, че според нея той няма някакви предразсъдъци за това и информира баща си за намесата на Дарси по въпроса. За момент той се замисли, после се усмихна широко и каза:

— Мили Боже, Лизи, какво ще каже майка ти, когато разбере, че съм сватосал Кити, докато тя е била в Нюкасъл?

Мистър Дженкинс отиде в библиотеката и много скоро се върна със съобщение за Кити — баща им искал да ги види и двамата. Кити все още не се беше успокоила, но мистър Бенет, виждайки сълзите й, й каза, че е добро момиче и заслужава добър съпруг. Добави, че е уверен, че мистър Дженкинс ще се грижи за нея по-добре, отколкото собственият й баща го е правил през изминалите осемнадесет години. Преди Кити да възрази, той ги отпрати.

— Помни, миличка, че сестрите ти Джейн и Лизи са най-добрите ти приятелки и най-добрите ти примери. Ако трябва да благодариш на някого за сегашното си щастие, можеш да благодариш на тях.

Мистър Бенст, мистър Дарси и Елизабет потеглиха за Лонгборн на следващата сутрин. Тръгнаха ден по-рано, отколкото се очакваше, за да могат да видят имота в Лестършър и да се отбият у семейство Гарднър в Лондон.

И това сбогуване не мина без сълзи, но истинска тъга нямаше. Кити и Джорджиана бяха станали като сестри, тъй като бяха на възраст, в която младите момичета обичат да си споделят една с друга и копнееха за достатъчно време, което да прекарат заедно насаме, Елизабет вече беше уведомила мисис Ренълдс за сгодяването на Кити за мистър Дженкинс. Тя не беше изненадана, тъй като прислугата в Пембърли го очакваше от известно време. Мисис Ренълдс обеща да се грижи добре за двете дами. Мисис Ансли, която беше ходила на гости при приятели, се беше върнала, така че момичетата оставаха в отлични ръце. Стабилността и сигурността на Пембърли и всичко, което следваше от тях, бяха дали на Елизабет увереност, която тя особено ценеше — също както бракът с Дарси й беше дал емоционалното удовлетворение, за което беше копняла през целия си живот. Когато като девойка беше мислила върху брака, често се беше колебала дали мечтите й за страстна връзка могат да бъдат реализирани. Това я беше направило предпазлива и дори недоверчива към ухажорите. И въпреки това в топлата и щедра любов на Дарси, Елизабет беше намерила пълно щастие.

Докато пишеше писмо до леля си Гарднър, Елизабет си спомни преломния момент в живота й с Дарси, когато чувствата им бяха споделени:

Писмото беше изпратено от Лондон и изненада мисис Гарднър, пристигайки ден след като самите Дарси и Елизабет бяха вече на Грейсчърч Стрийт. След като го прочете обаче, тя безпогрешно разбра защо е било написано.

Глава шестаСемейни дела

Елизабет чакаше с нетърпение да види имота в Лестършър, макар и само заради това, че беше достатъчно близо до Пембърли и щеше да позволява чести гостувания. И мистър Дарси, и мистър Бингли бяха напълно наясно с близката и много емоционална връзка между съпругите си. И добре оценяваха това, че сегашното разстояние помежду им е изпитание и за двете. Съпругът на Джейн отдавна беше обещал да търси разрешение на тази ситуация, възнамерявайки, когато изтече договорът за наема, да се преместят от Недърфийлд Парк в къща, която да бъде купена за техен семеен дом. Това, че беше потърсил помощта на Дарси за намирането на подходящо имение, беше знак за доверието към вкуса и преценката на приятеля му, както и за решителността му да се сдобие с най-добрата собственост, която може да си позволи.

Елизабет не познаваше Лестършър и разчиташе на Дарси да насочи вниманието й към местата, които представляваха интерес. Това беше район, богат на исторически забележителности — останки от римско време, нормански църкви, руини на средновековни замъци и абатства, както и мястото на битката при Босуърт14 — всички, разположени на близки разстояния една от друга. Фермерите, обработващи земите си, можеха като нищо да се натъкнат на находки от тези исторически периоди. Нито Хъртфордшър — където Елизабет беше прекарала по-голямата част от живота си, нито Дарбишър — където очакваше да прекара останалата част от него, бяха толкова близо до същността на английската история, колкото Лестършър. Мистър Бенет попита за Оукъм Касъл15 — място, за което имаше спомен, че е посещавал преди много години, и Елизабет беше изненадана колко много съумя да разкаже Дарси за него като образец на норманската архитектура от XII век.

Там, където пресякоха реката и древния римски път, който водеше на север към Нотингамшър, от полегатите поляни с тучна паша за големи стада овце и едър добитък изведнъж се възправяха отвесни оголени скали или „зъбери“. Пейзажът беше много по-различен от всичко, което Елизабет познаваше, неочаквано по-суров и по-вълнуващ в сравнение с опитомените поля и гори на Юга, но според нея по-малко величествен от пленителните Пийк, Матлок и Давдейл, на които се беше наслаждавала по времето на пътуването си из Дарбишър миналото лято.

Преминавайки през селцето Ашфордби, пътят към Мелтън — Моубрей се разклоняваше на север и те постепенно се изкачиха на широко било, откъдето се разкриваше великолепна гледка към цялата долина на югоизток и към стръмните ридове на север.

Имението Ашфорд се простираше върху местност с лек наклон, опасано беше от красива гора и включваше обширен парк, малко стопанство и овощна градина. И местността, и къщата веднага плениха Елизабет, макар да не притежаваха спиращото дъха въздействие на Пембърли. Ашфорд Хаус — солидна сграда в якобински стил16 с обрамчени с арки прозорци и островърхи скосени покриви, обляна в светлината на лятното слънце и украсена с дървета, хвърлящи шарена сянка на ливадата, беше типична английска провинциална къща. Склоновете зад нея бяха гъсто залесени, а малко по-нататък на фона на ясното синьо небе се извисяваше камбанарията на стара норманска църква. Елизабет беше очарована.

Дарси поохлади ентусиазма й с предположението, че макар да изглежда много добре отвън, където природата си казва думата, предишните наематели може да не са били толкова грижовни към сградата отвътре. Това обаче беше само поредното доказателство за обичайната му предпазливост, тъй като прислужникът, който ги посрещна, ги информира, че господарят е наредил всичко да бъде в изрядно състояние за посещението на мистър Дарси, което беше самата истина — отвътре къщата беше безукорна.

От топлия и гостоприемен вестибюл до елегантната библиотека, през всекидневните, салоните, кабинетите и превъзходната трапезария с изглед към розова градина, всичко вътре създаваше усещане за уют и удобство. Всичко, което Елизабет видя — красивите камини, изящните гоблени и мебели и няколкото елегантни спални, я убедиха в правилността на преценката на Дарси. Това място беше за Джейн. Тя се обърна към Дарси и се усмихна, когато той попита:

— Какво мислиш, мила, подходяща ли е?

Тя отговори без колебание:

— Няма по-подходяща. Няма как да не препоръчам това място на Джейн — прекрасно е!

Дарси се усмихна доволен, когато и мистър Бенет дойде да похвали избора му:

— Ако, както казваш, Бингли наистина желае да купи имение, без съмнение това ще бъде прекрасен избор — каза той.

Близо час се любуваха на откриващата се от прозорците гледка — към залесените склонове на север или към полегатите пасища и бързия пълноводен поток на изток. Сред предимствата на имението бяха едно малко удобно помещение за обработване и съхраняване на млечни продукти и един парник за отглеждане на плодове и свежи зеленчуци през студените сезони. Накрая Лизи трябваше да бъде насила изведена от просторната кухня с килер и безупречна зеленчукова градинка, за да могат да стигнат навреме в Лондон.

Ентусиазмът на Елизабет не секна и по пътя, докато накрая Дарси не подхвърли шеговито:

— Скоро ще започна да се притеснявам, че харесваш Ашфорд Хаус повече от Пембърли, Елизабет — което предизвика толкова бурна реакция, че той незабавно трябваше да си вземе думите обратно.

В Лондон се отправиха директно към къщата на Дарси на Портман Скуеър и след като поотдъхнаха и пиха чай, по-късно следобед отидоха за вечеря у семейство Гарднър.

Елизабет и мисис Гарднър едва успяваха да сложат по някоя хапка в устата си, толкова заети бяха да си разказват новостите една на друга. Първо беше новината за годежа на Кити и мистър Дженкинс, когото семейство Гарднър бяха срещнали, но за когото си спомняха малко, с изключение на забележителния му глас. Мисис Гарднър искаше да знае повече, а Елизабет впечатли всички с изказването си, че няма да познаят Кити, когато я видят — толкова различна е сега от предишното наивно и лекомислено младо създание.

— Не искам да изглеждам самодоволна, лельо, но съм убедена че ако успеем да опазим Кити, което ще рече да я държим далеч от Нюкасъл, където е най-голямата опасност за нея, ще спечелим една забележителна сестричка с обещаващо бъдеще каза Елизабет, поглеждайки към съпруга си за подкрепа.

Мисис Гарднър обърна поглед към него с усмивка:

— Истина ли е това, мистър Дарси? Или Лизи ме заблуждава с тази история за забележителното преобразяване на Кити? — попита тя. Дарси, който обикновено избягваше да изказва мнение пред роднините на Лизи, този път беше напълно на страната на съпругата си.

— Наистина, мисис Гарднър, Лизи е напълно права. Бяхме много горди от начина, по който Кити работи със сестра ми Джорджиана да подобри уменията си на пианото и, разбира се, всички бяха възхитени от всеотдайната й работа, която свърши с детския хор — потвърди той, при което мистър Бенет и Елизабет щастливо се усмихнаха.

За Елизабет, която беше болезнено наясно с ниското мнение, което мистър Дарси имаше за неуместното и глупавото поведение на по-малките й сестри, това беше специален момент и в този миг тя го обичаше още повече за това, че беше произнесъл тези думи пред семейството й в нейно присъствие. Колкото до мистър Дженкинс, Дарси ги увери, че д-р Грантли, който го познава от „Сейнт Джоунс“ в Оксфорд, е гарантирал за него, когато е кандидатствал за работа в Пембърли, и от тогава Дарси не е имал причина да се съмнява, че той е един прекрасен и искрен младеж, който освен това е истински запленен от Кити.

Мистър Бенет също пожела да сподели мнение:

— Ще бъда вечно благодарен на Елизабет и мистър Дарси, задето дадоха възможност на Кити да увеличи и подобри едновременно както кръга на приятелите си, така и ума си — съвпадение, което невинаги е било видимо в случая на Кити.

— И за кога планират свадата? — попита мисис Гарднър, неспособна да устои на неизбежния въпрос.

— Вероятно след Коледа — каза Лизи, обяснявайки, че мистър Дарси планира да обнови пасторския дом, което му спечели още повече одобрение от страна на семейство Гарднър, чисто мнение за него беше вече изключително високо.

После дойде ред на възхищението на Елизабет от Ашфорд Хаус, за което смяташе, че съвършено подхожда на Бингли и Джейн. Беше толкова развълнувана, че мистър Гарднър шеговито забеляза, че му се струва, че Ашфорд Хаус явно и харесва повече от Пембърли, и за втори път през този ден Елизабет беше принудена да отрича това твърдение.

Този път на помощ й се притече баща й:

— Причината за вълнението на Лизи е напълно ясна за мен — каза той. — Тя знае, че сестра и ще разчита изцяло на нейното мнение и при положение че Бингли е толкова уверен, че мистър Дарси е най-добрият съветник за такива неща, те просто не може да си позволят да сгрешат. Бих се обзаложил, че Лизи ще настани сестра си в Ашфорд Хаус — на не повече от двадесет мили от Пембърли — до Коледа.

Не бяха изминали и четири месеца от последната среща на Елизабет и Джейн в Пембърли и въпреки това и двете сестри се обляха в сълзи и бяха изключително развълнувани, когато се видяха отново. Предвидливо бяха тръгнали от Лондон в ранни зори и се бяха отправили направо към Недърфийлд Парк, където пристигнаха около обяд.

В Хъртфордшър топлото лято се усещаше повече и естественият здрав тен на Джейн беше подсилен с приятен загар, който Елизабет забеляза веднага:

— Мила ми Джейн, изглеждаш прекрасно! — извика тя, сравнявайки собствената си недокосната още от слънцето бледност със здравето, което се излъчваше от сестра й.

При този комплимент Джейн поруменя, а всички единодушно се съгласиха, че изглежда забележително добре. Елизабет се просълзи. Джейн притежаваше рядка красота. Сега спокойствието, което бракът й беше осигурил, я подчертаваше по забележителен начин.

Двете сестри имаха толкова много неща да си кажат, че трябваше да се усамотят на горния етаж. Възползваха се от същата просторна стая, която бяха споделяли преди няколко години, когато, застигната от дъжда и в резултат на един от глупавите планове на майка си, Джейн се беше разболяла сериозно и трябваше да остане в Недърфийлд с Лизи, която пък беше дошла да се грижи за нея по време на треската. Стаята ги върна към толкова много спомени, че и двете бяха обзети от мисли за всичко, случило се от последния път, когато бяха там заедно, досега. Когато най-накрая можаха да се овладеят, Джейн попита:

— Кажи ми, Лизи, какви са новините за Кити? Не мога да повярвам, че вече е сгодена за мистър Дженкинс.

Елизабет взе да разказва и тя отначало не можеше да повярва, но когато чу всичко, включително и за добрината и щедростта на мистър Дарси към младата двойка, се разплака от щастие и прегърна Елизабет:

— О, Лизи, да знаеш колко се радвам, че не направи грешката да се омъжиш за Уикъм и изчака мистър Дарси! Колко съм благодарна, че и двете сме благословени с добри и щедри съпрузи! Горката Шарлот в Лукас Лодж — скоро ще ражда и по всичко личи, че ще бъде далеч от мистър Колинс. Не бих могла да понеса да бъда разделена от Бингли в такъв момент, и не мога да не си мисля, че трябва да е толкова трудно да си сама.

— Не и когато имаш глупак за съпруг — каза Елизабет язвително, все още ядосана, че скъпата й приятелка Шарлот беше направила толкова голям компромис с възможностите си за достоен и щастлив брак, омъжвайки се за глуповатия мистър Колинс. — Можем да се отбием да я видим утре. Ще изпратя съобщение, когато татко се върне в Лонгборн, че ще я посетим по-късно.

В приказки и планове времето отлетя бързо — долу беше сервиран обядът и Бингли, който беше научил от хубавите думи на Дарси и тъст си за безспорните предимства на Ашфорд Хаус, се качи при дамите да ги подкани да се присъединят към тях.

Веднага след закуската на следващия ден Мери, която беше на гости в Недърфийлд от Коледа насам, и баща й заминаха за Лонгборн. Мистър Бенет беше харесал престоя си на север, но въпреки това нямаше търпение отново да седне до собствената си камина и в собствената си библиотека. И тъй като за негово щастие жена му беше все още при Лидия в Нюкасъл, перспективата за пълна тишина и спокойствие в Лонгборн много го привличаше.

Елизабет изпрати бележка на Шарлот, която Джон трябваше незабавно да предаде, защото дамите възнамеряваха да й гостуват по-късно за следобедния чай. Шарлот не беше виждала скъпата си приятелка Елизабет от девет месеца и беше много развълнувана, че ще ги посрещне с Джейн следобед. Едва-що бяха слезли от каретата и тя изтича навън да ги поздрави, възхищавайки се и на двете и интересувайки се как е Елизабет. Размениха си прегръдки и топли поздрави.

— Скъпа Елайза, изглеждаш невероятно добре! Какъв прекрасен тоалет! Виж я само, Марая, не е ли истинска дама? — подхвана Шарлот, а младата Марая Лукас, която за последен път беше виждала Лизи на сватбата й, сега беше изцяло запленени от нея, зяпнала с широко отворени очи.

Тя кимна в знак на съгласие с по-голямата си сестра, но беше нетърпелива да чуе новините за Кити, разочарована, че приятелката и не е с тях сега. Новината, че Кити ще се сгодява и по Коледа вероятно ще се омъжва, беше изненада и за двете момичета.

— Кити сгодена! — възкликна Марая. — А се кълнеше, че никога няма да се омъжи, след като Лидия… — и замлъкна, притеснена, че беше отворила забранената тема за бягството на Лидия с Уикъм.

Но Елизабет вече не се притесняваше от тази тема и докато Джейн леко се изчерви, тя се засмя и подмина казаното с думите:

— Ами явно си е променила мнението, след като вече почти година е далеч от вятърничавото влияние на Лидия. Повярвайте ми, станала е напълно неузнаваема и зряла млада дама. Уверявам те, Марая, че е напълно преобразена и ние всички много се гордеем с нея.

Самата Шарлот беше изненадана от новината, която Елизабет съобщи, но за разлика от по-малката си сестра, благодарение на собствената си кротка мъдрост, си даде сметка как отличните бракове на Елизабет и Джейн и възможностите за нови контакти, открити пред тях, бяха помогнали и на Кити.

Когато накрая задоволиха изцяло любопитството на Марая за Кити и мистър Дженкинс, Елизабет и Джейн бяха поканени от Шарлот в салона, където им беше сервиран превъзходен чай. Шарлот каза, че лейди Лукас не се чувства много добре и се извини за отсъствието на майка си, а сър Уилям се очакваше да дойде по-късно, тъй като беше на лов в едно от съседните имения.

Междувременно Шарлот настоя да й разкажат всичко.

— Елайза, малко преди да напусна Хънсфорд, лейди Катрин съобщи, че ти и мистър Дарси не само сте я разочаровали с вашата женитба, но сега сте отговорни и за провалянето на плановете й за другия й племенник Джеймс Фицуилям, братовчедът на Дарси. Така ли е наистина?

Дори Шарлот не можеше да остане равнодушна и изгуби контрол, когато й казаха за неуспелите планове на лейди Катрин да сватосва племенника си Джеймс и Каролайн Бингли.

— Мис Бингли? — Шарлот не можеше да повярва на ушите си. — О, Елайза, ние се срещнахме с нея и сестра й мисис Хърст. Моля те да ме извиниш, Джейн, но както разбирам, не си напълно безкритична към зълва си.

Джейн кимна и се усмихна, за да покаже, че не възразява на тази забележка, а Шарлот продължи:

— Та както казвах, тя беше в Розингс на Коледа и, боже опази, беше невъзможно да й се угоди. Все нещо не й беше наред, въпреки че не смееше да го каже на лейди Катрин. Но Елайза, честно ти казвам, не мога да си я представя като негова съпруга.

Двете сестри се съгласиха, че също не могат да си я представят, изтъквайки, че са се срещнали с Джеймс Фицуилям и бъдещата му съпруга Розамънд Камдън и не биха могли да повярват, че лейди Катрин може да му намери по-добра съпруга.

— Ако изникне възможност, Шарлот, може би ще искаш да успокоиш Нейно благородие. Мистър Дарси и аз нямаме нищо общо с този съюз — те си бяха вече сгодени, преди да ги срещнем на Коледа — каза Елизабет със закачливо пламъче в очите. — Едва ли ще си промени мнението за мен, но пък току-виж взела, че разбрала, че още един от племенниците й е достатъчно зрял, за да се погрижи сам за брака си без нейна намеса.

От намека й Шарлот разбра, че има някакви по-ранни опити лейди Катрин да се меси, където не й е работа, и беше решена да чуе историята. Елизабет, която беше отличен имитатор, им достави удоволствие с толкова живо описание на визитата на лейди Катрин в Лонгборн и усърдните й усилия да накара Елизабет никога да не приема мистър Дарси, че истински ги разсмя.

Шарлот, чието възхищение към приятелката й ставаше все по-голямо, докато слушаше, призна, че не се е смяла така от месеци.

— Чудя се как да остана сериозна, когато се върна в Розингс — вметна тя, когато Лизи продължи да обяснява, че лейди Катрин не само не е предотвратила сгодяването на племенника си за нея, но дори го е ускорила.

В такива и други приятни разговори следобедът се изниза и когато сестрите вече се готвеха да си тръгват, пристигна сър Уилям Лукас. Радостта му да ги види увеличи удоволствието от добрия ден с приятелите му, след който той носеше у дома доста голям улов. След като разбра докога ще останат Елизабет и Дарси в Недърфийлд, сър Уилям обяви намерението си да организира вечеря в тяхна чест в Лукас Лодж и ги накара да обещаят, че всички ще дойдат.

На път за вкъщи Джейн, която беше доста мълчалива през целия следобед, заговори меко:

— Видя ли какво имам предвид за Шарлот, Лизи?

Елизабет кимна сериозно и хвана ръката на сестра си.

— Права беше, мила Джейн, щастието на Шарлот е единствено в очакването на раждането на детето й. Нито веднъж не спомена мистър Колинс, този противен човек! О, Джейн, чувствам се виновна, че аз и ти можем да бъдем толкова щастливи, толкова благословени със съпрузите си, а Шарлот, която има не по-малко право на същото щастие и добър късмет, трябва да се примирява с такова жалко копие на щастлива женитба.

— Ясно е, че е щастлива да се върне в Лукас Лодж.

— Безспорно с облекчение е избягала от критиките на лейди Катрин де Бърг — каза Елизабет, припомняйки си дългото мъчително търпение на Шарлот в Розингс, когато лейди Катрин надзираваше всяко тяхно действие, докато раболепният мистър Колинс само насърчаваше грубата й намеса.

Джейн се съгласи:

— Как ли се е чувствала Шарлот под зоркия й поглед, когато се омъжи и отиде да живее в Хънсфорд?

— И да очаква да се изправи срещу лейди Катрин по всяко време, когато й хрумне да ги удостои с честта да ги посети! Не мога да си представя нито по-лошо от това — каза Елизабет развълнувано и откровено. — Тази груба, нахална старица! О, Джейн, трябва да е било непоносимо!

Изражението на Джейн говореше, че тя не би се примирила с подобна ситуация.

— Трябва да кажа, че когато мистър Бингли и аз се оженихме и отидохме в Лондон, бях щастлива да открия, че имаме къщата на Гровнър Стрийт само за себе си, освен слугите, разбира се.

Елизабет се съгласи, припомняйки си колко ценно беше за нея и мистър Дарси времето, което можаха да прекарат заедно след сватбата си, пътувайки из няколко графства и спирайки, където пожелаят, освободени от изпитателните погледи на приятели и роднини.

Все още не се беше стъмнило напълно, когато каретата влезе в алеята на Недърфийлд Парк. Когато спряха пред къщата, видяха Бингли и Дарси на поляната.

— Какво ли се е случило? — озадачи се Джейн, съзнавайки, че е несвойствено за двама джентълмени да бъдат навън по това време.

Щом слязоха, мистър Бингли се приближи до Джейн и, хващайки ръката й, я въведе вътре. Мистър Дарси направи същото с Лизи, а когато влязоха, прошепна, че е пристигнало експресно съобщение за Джейн от Нюкасъл. Лизи бързо отиде в главния салон, където намери Джейн седнала, а Бингли току-що беше отворил експресното писмо. Сигурна беше, че новините се отнасяха до сестра им, която се очакваше да роди всеки момент. Когато Джейн взе писмото от Бингли, Лизи приседна до нея. Написано беше с почерка на Уикъм и известяваше за раждането на сина им — Хенри Джордж. Краткото съобщение гласеше, че бебето и Лидия са добре и че предстои да пристигне писмо. Следваше молба новината да бъде съобщена на мистър Бенет и Елизабет, а в края бяха добавени обичайните пожелания. Подписано беше от Джордж Уикъм.

Сълзите на Джейн дадоха израз на облекчението й, че Лидия и детето са добре и вън от опасност. Щастлива беше, че родителите й са благословени с внук и побърза да изпратя прислужник със съобщение за баща й, Елизабет, от друга страна, не можеше да почувства същата искрена радост, припомняйки си всичко, което се беше случило досега около Уикъм и Лидия, а също и собствената си безразсъдна симпатия към Уикъм, преди двуличието му да излезе наяве. Тя никога нямаше да забрави, нито пък да прости болката, която това беше причинило на Дарси, чиито качества бяха толкова несправедливо поставени под съмнение.

Мисълта, че първият и племенник и първият внук на баща й е всъщност син на Уикъм, помрачаваше радостта й от раждането. Помнейки всичко през което беше преминал Дарси заради глупостта на сестра й и безчестното поведение на Уикъм, тя не беше способна да се радва така искрено както се радваше Джейн.

Усетил вълнението й, Дарси се опита да я увери, че отдавна е спрял да се терзае заради Уикъм и че тя не трябва да позволява на това, което се е случило в миналото да я разстройва всеки път, щом докосне живота им.

— Твърде сме щастливи, за да бъдем разстройвани от тези спомени, мила ми Лиза. Няма причина Джейн и ти да не бъдете щастливи от случилото се.

Благодарна за великодушието му и за показаната съпричастност от негова страна, тя значително се поразведри и отиде да потърси Джейн.

Намери я на горния етаж да съчинява писмо за Лидия, в което я поздравяваше и я умоляваше да се грижи добре за себе си и за бебето. Беше непринудено и искрено, каквито винаги бяха реакциите на Джейн. Когато се появи сестра й, тя спря да пише.

— Искаш ли и ти да напишеш нещо? — попита.

Но Елизабет не пожела.

— Не, Джейн, най-добре ти пиши от името на всички ни. Прати и обичта ни с най-добри пожелания и да се надяваме, че ще бъде по-малко глупава за в бъдеще — сега вече е майка.

Джейн беше поразена от остротата в гласа на сестра си.

— О, не, Лизи, не бива да говориш така. Сигурна съм, че Лидия ще се вразуми.

Елизабет поклати глава.

— Не бъди толкова сигурна, мила Джейн, не забравяй, че Лидия още няма осемнадесет и при това си е все така вятърничава и неразумна, каквато е била винаги. Освен ако по някакво чудо безотговорният й съпруг не се превърне в зрял и отговорен човек, не мога да си представя сестра ни като разумна майка.

Виждайки Джейн така слисана и разтревожена, тя омекна:

— О, миличка Джейн, недей да се разстройваш! Може пък и да греша, дано да е така, може да се превърнат в родители за пример с безупречни дечица.

— О, Лизи, недей така, наистина ли мислиш, че Лидия е непоправима? — попита Джейн, почти просейки малко надежда.

— Не зная. Джейн, как мога да зная! Не сме я виждали вече повече от година. Може да се е поправила, въпреки че не ми се вярва.

Вече не така уверена, Джейн сгъна и запечата писмото и двете слязоха, за да го предадат за изпращане, след което се присъединиха към господата за вечеря.

Независимо от добрите намерения на сър Уилям, вечерята в Лукас Лодж не се състоя. Първо беше отложена заради влошилото се здраве на лейди Лукас, а следващата седмица самата Шарлот неочаквано получи родилни болки.

Елизабет и Джейн бяха дошли да я видят в един топъл следобед и докато пиеха чай, Шарлот внезапно почувства силни болки. За щастие д-р Фолкнър се беше отбил да навести лейди Лукас и беше останал за чая и за да продължи ухажването на Марая, с която се разхождаше в градината по това време. Елизабет изтича да ги извика. Д-р Фолкнър доказа, че е много способен, като хладнокръвно организира всичко, давайки ясни инструкции и действайки бързо, за да осигури, колкото е възможно повече спокойствие за Шарлот.

Помоли Елизабет да изпрати човек от прислугата за мистър Джоунс и нареди сестра й да бъде закарана вкъщи.

— Аз ще остана, ако Шарлот има нужда от мен. Може да изпратите каретата да ме вземе по-късно — обясни тя на Джейн, която прие всичко спокойно, съгласна, че е за нейно добро.

Без да знае какво точно би могла да направи за Шарлот, но много искайки да бъде до приятелката си в този момент, Елизабет отиде при нея и остана до леглото й, докато камериерката и икономката се суетяха наоколо, заети с приготовленията под наставленията на доктора. Мистър Джоунс пристигна след час, през това време Шарлот се беше поуспокоила, а малко след като акушерката дойде, Лизи трябваше да излезе от стаята. Тя прекара няколко мъчителни часа, без да може да направи нищо, за да помогне, освен вероятно да се моли и затова седна да нахвърля кратко съобщение за леля си, но не можа да напише повече от първите два реда. Излезе навън в беседката, където някога четяха с Шарлот, и намери там младата Марая, свита на кълбо, много уплашена и напълно безпомощна.

Сякаш след цяла вечност дойде д-р Фолкнър и след като видя разлялото се по лицето му облекчение, Елизабет разбра, че новините трябва да са добри.

— Момиченце е и… — не можа да продължи, защото Марая се беше хвърлила в ръцете му и Елизабет, знаейки, че вече е безполезно да се опитва да чуе от него нещо по-свързано, изтича в къщата, където намери Шарлот малко бледа, но иначе в добро състояние. Елизабет веднага отиде при нея и хвана ръката й.

Шарлот се усмихна и благодари на Елизабет, че е останала. Дъщеричката й лежеше в кошче до нея.

— Елайза, запознай се със съименничката си — Катрин Елизабет Колинс — прошепна тя, а Елизабет не можа да се сдържи и се разплака от радост. — Щях да те попитам, но тя стана нетърпелива, също като теб, и нямах друга възможност.

Елизабет я увери:

— Радвам се, че си и дала моето име, Шарлот.

— Съжалявам за името Катрин, но се опасявам, че нямах избор — мистър Колинс настояваше, ако е момиче, да бъде Катрин, но за мен тя винаги ще си бъде „малката Елайза“.

— За мен също — прошепна Лизи и след като пожела „Лека нощ“ си тръгна.

Елизабет и Дарси с радост отпътуваха за Пембърли, тъй като дойде известие, че мистър Колинс е тръгнал от Кент с пощенската кола, след като разпратил експресни съобщения, оповестяващи раждането на дъщеря му, до всички в графството. Видяла странното писмо, което баща й беше получил по-рано тази седмица и в което мистър Колинс си беше позволил да предупреди мистър Бенет за предстоящото раждане на мъжки наследник и за последствията от това върху реда на наследяването в Лонгборн, Елизабет нямаше никакво желание да го среща.

— Глупаво, омразно човече! — не се сдържа тя пред Джейн в последната им вечер заедно в Недърфийлд. — Само си представи — да пише такова писмо на татко! Не е загубил и капчица от надутото си самодоволство! Горката Шарлот, как може да го търпи!

По-късно посетиха Шарлот и след като предадоха поздравите си за съпруга й и оставиха подарък за малката Елайза, си взеха довиждане.

Джейн и Елизабет се сбогуваха неохотно. Бингли също потегли на път, защото Дарси го беше убедил да продаде акциите от нечистата текстилна индустрия и да инвестира парите, заедно с останалата част от наследството, в Ашфорд Хаус. Той обаче искаше да види имението лично, преди да вземе окончателно решение.

Джейн с удоволствие се беше доверила на оценката на съпруга си и зет си, знаейки, че препоръката на Елизабет е напълно достатъчна да я убеди в това, че имението е подходящо. Джейн имаше такова доверие във вкуса и одобрението на сестра си (както беше казал баща им по друг случай), че при допълнителното предимство мястото да бъде само на двадесет мили от Пембърли, тя нямаше какво повече да желае.

Този път сестрите се разделиха с усмивка, заричайки се, че скоро отново ще бъдат заедно. Джейн трябваше да роди през август.

— Само си представи, Лизи — прошепна тя, когато се прегърнаха, — можем да бъдем в Ашфорд Хаус преди Коледа.

— Ще се моля за това! Грижи се за себе си, миличка Джейн! — сбогува се Елизабет с увереността, че тя и Дарси ще направят всичко по силите си това да се случи. Ако Бингли купеше Ашфорд Хаус, със сигурност щяха да бъдат там преди Коледа.

Глава седмаНово начало

Когато се завърнаха в Пембърли, Елизабет и мистър Дарси намериха Кити и мистър Дженкинс сгодени. Кити носеше пръстен, който предполагаше голямо вложение от страна на мистър Дженкинс. За всеобщо успокоение се оказа, че пръстенът е принадлежал на майка му и въобще не се е налагало мистър Дженкинс да обеднява заради покупката му. Елизабет си отдъхна. Те бяха ролкова явно щастливи един с друг, че сърце не и даваше да им каже нещо, което може да ги разочарова. Възхитиха се на пръстена, пожелаха им щастие и отвориха празнична бутилка шампанско. По-късно обаче Елизабет изрази известно несъгласие с това, че двойката е избързала с годежа и не е изчакала първо да посети Лонгборн и мисис Бенет да се запознае с бъдещия си зет.

— Убедена съм — каза тя на съпруга си, когато се преобличаше за вечеря, — че мама ще обвини мен — ще реши, че аз преднамерено съм я пренебрегнала и не съм я информирала за годежа на Кити.

— Това не трябва да те притеснява, Лизи — каза Дарси, — Не повече, отколкото мен ме интересува дали лейди Катрин вярва, че аз имам вина за осуетяването на плановете й за Джеймс Фицуилям и мис Бингли.

Елизабет се засмя, като си припомни това, но не се успокои. Нямаше желание да разстройва майка си или да причинява πрοблеми между мисис Бенет и Кити.

— Мисля — каза тя неуверено — да пиша направо на татко и да го накарам да изпрати на мама писмо. Мен може и да не ме спаси от неодобрението й, но ще спести на Кити и на мистър Дженкинс големи усложнения.

Дарси се съгласи.

Освен информация за безпроблемното завръщане в Пембърли и за годежа на Кити писмото на Елизабет до баща й съдържаше и едно предложение:

Вечерта Лизи поиска мнението на съпруга си за писмото и получи похвала:

— Много дипломатично, мила, наистина. Не виждам никаква причина никой да бъде обиден — каза Дарси.

Когато седмица по-късно дойде отговорът на баща й, и двамата бяха развеселени:

На Лизи й домъчня за баща й — ясно беше, че през последните единадесет месеца животът му се е променил напълно и тя беше сигурна, че се чувства много самотен, което на фона на щастието й в момента много я натъжи. Дарси усети тъгата й и въпреки че не каза почти нищо, вече беше решил да покани мистър Бенет отново в Пембърли при първа възможност. Независимо от липсата на разбирателство помежду им в началото, през последните няколко седмици, когато бяха имали време да се опознаят по-добре, той беше започнал да разбира и да уважава тъст си. Будният ум, начетеността и голямата страст на мистър Бенет към четенето, в комбинация с тънкото му чувство за хумор, което се заиграваше с всеки и всичко, го правеха много желан гост. Дарси, който също винаги беше възприемал света около себе си с известна ирония, а сега някак беше омекнал благодарение на чувствителността на съпругата си, беше оценил наблюдателността и остроумието на мистър Бенет.

Имаше обаче други проблеми, които не търпяха отлагане и които изискваха вниманието на Дарси. Наскоро икономът му беше разговарял с него за новите посоки, по които беше поело фермерството. Някои от земевладелците в района бяха оградили общинските мери и земите си и бяха изгонили старите наематели и работници и сега много хора бяха несигурни и разгневени. Дори мисис Ренълдс, чиито съпруг беше служил отлично на бащата на Дарси, беше засегната. Синът й, който беше лесничей, се бе надявал да вземе една свободна ферма с къща и свинарник. Родителите на съпругата му — местно момиче от малко селце в Трантфорд в близост до Матлок, бяха изпъдено от парчето земя, което обработваха, когато новите земевладелци, които не живееха в имота си, бяха изпратили свои хора да оградят земите им и да ги превърнат в пасища.

Дарси държеше хората му да знаят, че в Пембърли това не може да се случи. Разговаряйки с управителя и с арендаторите от имението, Дарси ги увери:

— В Пембърли ограждане няма да има. Тук имаме много земя, част от която лежи неизползвана или малко използвана. Ако искаме да увеличим стадата или да разширим обработваемите площи, можем да го направим, без да ограждаме общинските мери, горите и ливадите. И всяко семейство в имението ще има достъп до реката.

Обръщайки се към управителя, той каза:

— Искам да предадеш на всичките ни хора, че няма да загубят къщите и фермите си. Мис Дарси, мисис Дарси и аз сме единствените, от които зависи това. Имението не изпитва никакви затруднения и никой друг, освен нас няма власт върху управлението му. Какво правим, кой живее в имението ни и при какви условия, е изцяло в наша власт. Мога да уверя всички ви, че нямаме намерение да се захващаме с нищо, което ще коства на който и да е от вас домовете или прехраната. Всеки е свободен да продължи да работи и да живее тук, освен ако не иска да напусне по собствено желание.

Ако управителят и хората от имението са били изненадани от разпалените думи на господаря си, то по никакъв начин не го показаха. Лоялността на управителя беше видима от начина, по който той прие уверенията на мистър Дарси като нещо, което се разбира от само себе см и сякаш никога не се беше съмнявал в намеренията му. Четири поколения негови предци бяха служили на семейството на Дарси и помежду им винаги беше царувало взаимно доверие. Останалите мъже, повечето от тях арендатори, изглеждаха облекчени и изразиха благодарността си, към Дарси, когато си тръгваха един по един. Беше окуражително, че могат да занесат на семействата си добри новини. На следващия ден те на свой ред щяха да съберат работниците и ратаите си и да им предадат думите на господаря.

Когато Дарси тръгна обратно към къщата, слънцето вече клонеше към залез и дърветата в парка хвъркаха чудни издължени тъмновиолетови сенки. Елизабет и Джорджиана излязоха да го посрещнат.

— Решихме, че можем да пием чай тук — каза Елизабет, — следобедът е толкова приятен.

— Чудесна идея! — съгласи се той, придърпвайки ги в прегръдка от двете си страни.

— Изглеждаш уморен — забеляза Елизабет и сестра му я подкрепи.

Дарси поясни:

— Говорих с мъжете. Бяха се разтревожили за всички онези неща, дето се говорят за ограждането в съседните имения. Има общности, които се опитват да прокарат закона и да лишат арендаторите от правото им да използват горите и общинските мери. Надявам се, че успях да ги успокоя.

Когато стигнаха до поляната, където под един красив разклонен бряст беше сложена масата за чая, мисис Ренълдс се приближи към тях. Тя току-що беше говорила със сина си, който й беше казал за уверенията на мистър Дарси към мъжете. В очите й се четеше благодарност, когато тя стисна ръката му и му благодари. Спокоен, трогнат и доволен от това, че е постигнал целта, която си беше поставил, поне в нейния случай, Дарси повтори уверенията си, че никой няма да бъде изхвърлен от къщата или фермата си в границите на имението.

— Няма нужда да ви уверявам, мисис Ренълдс, вие знаете, че никога не бих направил такова нещо.

— Не съм се и съмнявала, мистър Дарси, но синът ми беше притеснен — обясни тя и след като му благодари още веднъж, отиде да донесе подноса с чая.

Доказателство за привързаността й беше това, че често лично тя самата прислужваше на господаря си, което обикновено беше задача на домашните прислужници. С Джорджиана и Дарси, а сега вече и с Елизабет тя не робуваше на етикета. Дарси говореше разпалено:

— Непростимо е мъже и жени, които са обработвали земята ни и са ни служили поколения наред, да бъдат толкова объркани и уплашени заради закони, измислени да обслужват алчността на други — каза той. — А целта на законите всъщност е да улесняват живота на хората, не да го правят по-тежък.

Двете жени слушаха внимателно как Дарси обяснява същността на думите си към арендаторите и работниците във фермите и размишляваха върху начина, по който те самите го възприемаха в ролята му на господар на Пембърли. Елизабет виждаше в този образ поредните доказателства за впечатляващата щедрост на съпруга си — черта на характера му, която не беше и подозирала, че може да открие в него, когато се бяха запознали в началото, но за която тя и семейството й имаха всички основания да му бъдат благодарни. За Джорджиана той беше просто нейният брат — такъв, какъвто го беше познавала винаги.

Когато приключиха с чая, Джорджиана помоли да я извинят, че трябва да се оттегли. Очакваха я в църквата за репетиция с хора. Кити вече беше там.

— Подготвяме специална програма за сватбата на Розамънд — обясни тя.

— Кога можем да дойдем да послушаме? — попита Елизабет.

— О, още е рано — отговори тя и изчезна в къщата, оставяйки Елизабет и Дарси насаме в светлеещия здрач.

Известно време те седяха мълчаливо, наслаждавайки се на спокойната вечер. Ято скорци прелетяха над къщата, покръжиха наоколо и отлетяха към гората с криле, озарени от последните лъчи на гаснещото слънце. Време беше вече да се прибират, колкото и да не им се искаше.

Следващата седмица мистър Дарси получи покана от сър Едмънд Камдън да присъства на среща на земевладелците от околността. Тъй като беше лято, той реши да язди до Ръшмор Фарм с управителя си и един коняр. Наясно с противоречията около някои от огражданията, които следваха прилагането на законите за ограждането от Парламента, Дарси беше подготвен за спор с някои от съседите си, но не и за гнева, с който се сблъска. Както сър Едмънд, така и Дарси не желаеше да огражда общинските мери и горите и да ги превръща в обработваеми земи в ущърб на наемателите и работниците във фермите, които бяха живели и работили там поколения наред.

От най-ранна възраст техните семейства им внушаваха, че чувството за отговорност върви ръка за ръка с притежаването на земя. Макар и патриархална, това беше връзка на взаимна ангажираност и в много случаи тя пораждаше взаимно уважение. Това беше нещо, което безспорно липсваше във Франция, и онези, които се бяха докоснали до силите, отприщили се в ужасния сблъсък на Френската революция, никога нямаше да могат да го забравят.

Според Дарси, който беше в колежа, когато революцията избухна и разцепи Франция, опетнените с кръв ръце принадлежаха на мъже и от едната, и от другата страна. Въпреки че не беше в природата му да пламва от революционни каузи, той не можеше да не види, че експлоатацията на селяните и работниците беше довела директно до отхвърлянето на френския режим и до последвалия терор. По това време, когато животът във Франция не струваше пукната пара, не беше трудно човек да се чувства морално и социално сигурен като англичанин. Но началото на аграрната революция в Англия беше довело до обедняване на голям брой дребни собственици и селяни и забогатяване на привилегированата група на богатите земевладелци, които имаха власт над Парламента.

Хората като Дарси и Уилям Камдън, по-малкия брат на Розамънд, споделяха подобна загриженост, но не всички бяха поставени в условията, в които беше поставен Дарси при смъртта на баща си, когато трябваше да вземе нещата в свои ръце. Много други синове на английски земевладелци из страната сякаш не забелязваха коварните последствия от процесите на своеволно и насилствено ограждане върху хората, които прогонваха. Те безочливо говореха за „напредък“ или за „цената на прогреса“, без да се интересуват, че този „напредък“ е отнел на хората техните отворени полета, общински мери, гори и пасища, а в много случаи и домовете им, предавани от поколение на поколение.

„Дендитата“ и „контетата“, както ги наричаха, рядко се случваше да изцапат обувките си, нежели пък ръцете си с пръст. Много от тях прекарваха времето си по събрания в Лондон и в именията си в провинцията, а поверяваха имотите си на управителите и икономите, от чиято милост сега зависеха обезземлените и обеднели селяни. В продължение на две-три години Дарси беше стоял настрани от проблемите, произтичащи от начина, по който земевладелците из страната използваха политическата си власт, за да лишат селяните от основните им права, докато те самите забогатяват. Семейството му никога не беше имало нужда да експлоатира наемателите си, а вместо това ги беше подкрепяло, за което беше получавало искрената лоялност на всеки един от тях. Сега, не повече от седем години след появата на първите законопроекти за ограждането, беше упражнен натиск върху онези от земевладелците, които не се подчиняваха на новия ред.

На срещата у семейство Камдън присъстваха група земевладелци от нов тип — доскоро богати и проспериращи, а сега недоволни от внезапния обрат в състоянието им след войната. Демобилизацията на войските и падането на цените на зърното, причинени от заливането на пазарите с пшеница от земите, които самите те бяха оградили и направили по-продуктивни, бяха станали причина за депресия, каквато Англия не помнеше.

Тези новозабогатели собственици, които знаеха малко за превратностите на фермерството, бяха обезверени от рязкото спадане на цените на зърното и западането на фермите, които бяха купили с надежда да забогатеят. Те настояваха да получат отговор защо някои земевладелци не прилагат новите закони за ограждането, които парламентът беше приел, за да им попречи да увеличат ползите и да намалят загубите си.

Няколко доста вехто облечени млади мъже се обърнаха към сър Едмънд Камдън, подмятайки, че той и някои от другите по-стари земевладелци нарочно протакат и не подкрепят усилията на новодошлите да се грижат за земята си по най-добрия начин. Един от тях, надменен и наконтен мъж с тежък камшик в ръката, се провикна през стаята:

— Дарси, готвят ли се твоите хора за жътвата?

Мистър Дарси, на когото той не беше представен, погледна към него, но не каза нищо.

— Готвят ли се, а? — настояваше той. — Или смяташ и ги оставиш да гуляят за твоя сметка?

Дарси пророни нещо в смисъл, че това си е негова работа. Уилям Камдън, застанал до него, се намеси:

— Празненствата по случай края на жътвата са традиция тук от векове. Този празник е почти толкова важен, колкото е и Коледа — каза той.

— Да, ама в моята ферма не е — надигна глас онзи, който се беше обадил пръв, така че всички да могат да го чуят. — И ако ги оставиш да гуляят, си пълен глупак!

Дарси се изопна от възмущение, видимо ядосан, но не каза нищо. Друг мъж, застанал до Уилям, добави:

— Вижте, това само им отваря ищах да пият повече, а после и другите ще поискат същото. Аз лично въобще не смятам да си хвърлям парите за пируване и пиянски гуляи.

Друг от мъжете се обърна към сър Едмънд.

— А какво ще кажете за вашите наеми, сър Едмънд? Смятате ли да ги вдигнете следващия сезон?

Сър Едмънд отвърна кратко:

— Не, не смятам.

— Дарси, ами ти?

Дарси пое дълбоко въздух — беше обиден и ядосан от това, че трябва да се впуска в спор с тях, но беше решен да вземе отношение.

— Нямам намерение да увеличавам наемите нито на арендаторите, нито на работниците. В трудни времена, когато реколтата е лоша или цените са паднали, моето семейство, както и това на сър Едмънд, се опитва да окаже подкрепа на хората си. Семействата на повечето от тях живеят в имението от поколения — бащите и дедите им са обработвали същата земя, това осмисля живота им и те работят много всеотдайно. Не виждам никаква причина да лишавам тях или, още по-лошо, децата им от храна и дрехи, само за да събера повече наем.

Настана тягостна тишина в стаята, когато Дарси, потънал в това, за което говореше, продължи разпалено:

— Що се отнася до ограждането на общинските мери, въобще няма да го коментирам. В имението Пембърли няма земя за продаване. Имаме премного незасята земя за оран, ако пожелаем да увеличим производството — нямаме никаква основателна причина да ограждаме общинските мери.

— Да разбирам ли, че няма да ни подкрепите? — попита първият мъж.

До този момент Уилям беше успял да информира Дарси, че този човек е Барлоу, борсов агент от Лондон, който е хвърлил око на няколко имота в околността.

— Не се нуждаете от моята подкрепа, сър — отвърна Дарси. — Свободен сте да използвате закона и да правите каквото пожелаете със собствената си земя. В моето имение аз ще правя това, което смятам, че е в най-голям интерес на семейството ми и на хората, които работят за нас.

— А не си ли давате сметка, че онези от вас, които не спазват разпоредбите за ограждането, го правят дяволски сложно за нас, които имаме нужда да изкараме нещо от земите, които сме закупили?

Мистър Дарси вдиша рамене.

— Съжалявам, но това не е мой проблем. Доколкото схващам, имаме система, която дава на всеки земевладелец правото да се възползва или не от Закона за ограждането. Що се отнася до имението Пембърли, нямаме нужда от предимствата на този закон, нито пък аз имам нужда да увеличавам наемите на арендаторите си.

Той се обърна към Уилям и даде да се разбере, че няма какво повече да каже и иска да си тръгва, Уилям Камдън, единственият от синовете на сър Едмънд, който проявяваше интерес към семейната ферма и към развъждането на коне, беше наблюдавал с възхищение как мистър Дарси отстоява позицията си срещу новаците — земевладелци. Но освен това беше наясно и с гнева на тези хора. Те бяха посетили баща му няколко дена, преди да се вземе решение да се свика събранието. Бяха убедени в правотата на убежденията си, уверени, че само чрез широко разпространено ограждане и екстензивно механизирано фермерство Англия ще изхрани увеличаващото се население и земевладелците ще просперират. Сър Едмънд беше опитал да успокои напрежението, изтъквайки, че мистър Дарси действа според свои правила и ще бъде свободен да управлява имението си, както смята за добре. Джеймс Фицуилям, който не беше добре познат на новодошлите от града, също се беше изказал. Той напомни, че за разлика от новите собственици на наскоро закупени имоти, семействата като неговото обработват земите си от векове и имат отговорности към наемателите и работниците си.

Това предизвика подигравателен смях от страна на „градските контета“, както ги наричаше Уилям, и сериозно подразни Дарси, който се обади откъм изхода:

— Може и да не ви е известно, но има една нишка на взаимна отговорност, която преминава през тъканта на обществото ни и на която дължим сигурността, на която се радваме днес. Ако френските селяни се присъединиха към бедните в Париж, за да подкрепят революцията, английските фермери досега не са били изкушени от лозунги, защото системата, която имаме тук, им е осигурявала свобода и непокътнато имущество. Ако прекъснете тези нишки и разкъсате тъканта на английското общество, трябва да бъдете готови да си понесете последствията.

Когато Дарси излезе, управителят и конярят, които го чакаха отпред, се присъединиха към него. Бяха се надигнали гласове в негова подкрепа, но много повече бяха несъгласните и оспорващите правото му да се изказва. Уилям, притеснен от явната им враждебност, изпрати Дарси до конюшнята. Спряха се за малко да поговорят със сър Едмънд и неговия управител, и двамата загрижени, че Дарси ще се прибира в сгъстяващия се мрак.

— Не би ли предпочел да оставиш конете си тук и да вземеш моята карета? — предложи сър Едмънд. — Конярят ми ще ги доведе утре.

Дарси не беше особено притеснен.

— Няма страшно, едва ли ще ни нападнат. Би било глупаво, след като всички са ги видели тук.

— Не се заблуждавайте, че са просто луди глави, сър — намеси се управителят на сър Едмънд. — Ако настоявате да яздите до Пембърли тази вечер, аз предлагам да Ви придружа с няколко от моите хора.

Сър Едмънд побърза да подкрепи идеята и Дарси се отказа да спори. Още повече, че беше нетърпелив да се върне в Пембърли, тъй като беше станало по-късно, отколкото беше очаквал. Дарси и двамината с него яхнаха конете си и потеглиха напред, докато Уилям Камдън, Джеймс Фицуилям, управителят на Камдън и около половин дузина мъже ги последваха на подобаващо разстояние.

Луната, наполовина, беше изгряла, но беше все още ниско в небето и лятната вечер беше доста тъмна. Вместо да яздят през Ламбтън, откъдето бяха дошли, Дарси предложи да изберат по-кратък маршрут през гората, по една позната конска пътека, която пресичаше границата между двете имения. Яздиха, необезпокоявани от нищо, докато почти достигнаха мястото, където пътеката се спускаше стръмно към потока. Както беше уговорено, управителят на Дарси подсвирна, за да даде знак на тези, които ги следваха, че са си почти у дома, тъй като, веднъж прекосили потока, те щяха да са в парка и на безопасно място. Чу се шумолене и конски тропот и те сметнаха, че това е групата от Ръшмор, която си тръгва. Тогава остро и напълно непознато изсвирване прониза нощната тишина и най-неочаквано те се оказаха заобиколени от шест или седем мъже — някои пеша, други на коне, всички с лица, скрити под шапки или шалове. Конят на управителя се изправи изплашен на задните си крака и изцвилването му явно беше достигнало до останалите от групата, които обърнаха конете и препуснаха обратно, с всичка сила и успяха да пристигнат точно навреме, за да видят Дарси, изправил се срещу як мъж с вдигната тежка сопа, докато управителят и конярят се бореха с други двама на земята.

Значително по-малко на брой от нападателите, те изпитаха истинско облекчение, когато групата от Ръшмор се притече на помощ да усмири и задържи настървените негодници, без да обръща внимание на протестите на един разгневен денди, който обвиняваше Дарси и поддръжниците му за спада в печалбите си. Управителят на Дарси, Томас, и останалите мъже от Ръшмор Фарм решиха да отведат разбойниците обратно и да ги задържат до сутринта, а после да ги предадат на властите. Уилям Камдън и конярят му останаха да придружат Дарси през останалата част от пътя му до господарската къща в Пембърли, въпреки възраженията му и твърденията, че е в пълна безопасност.

Неспокойна още откакто беше започнало да мръква, Елизабет стоеше до един от горните прозорци и очакваше да си дойде съпругът й, когато малката група излезе от горичката и мина по моста. Разпознавайки Дарси, докато яздеше към къщата, тя изтича надолу по стълбите и преди той да успее да слезе от коня си, беше вече на предния вход. Когато видя Уилям Камдън с него и забеляза, че Томас и конярят ги няма, Елизабет се досети, че нещо не е наред. Свикнала обаче да запазва самообладание, тя търпеливо изчака Дарси да се появи горе и да свали връхната дреха и ботушите си, преди да попита за раздърпания му вид и за отсъстващите мъже. Не желаейки да я притеснява, Дарси омаловажи положението, като й спести много от подробностите и обясни вида си с препускането през гората във ветровитата нощ. Елизабет не се подведе. Решена беше да разбере какво се е случило, за да накара съпруга й да се прибере в такъв вид, без двама от хората си и в компанията на Уилям Камдън и коняря му. Знаеше че ако попита направо, Дарси няма да я излъже, но виждайки, че е уморен, не настоя, а реши първо сама да разкрие някои факти. Междувременно той излезе да се изкъпе и да се преоблече за вечеря, но преди това я притисна силно в обятията си, сякаш се безпокоеше по-скоро за нейната безопасност, отколкото за своята. Джорджиана вече ги очакваше в трапезарията и тъй като не искаха да я притесняват, те не казаха нищо повече. Тази нощ Дарси, явно изтощен, си легна рано и скоро заспа дълбоко. За разлика от него Елизабет не можа да заспи и седна да напише писмо на Розамънд Камдън, молейки я да поразпита брат си Уилям за повече подробности. Предложи й да се срещнат в църквата в неделя.

Щом получи писмото от Елизабет, Розамънд веднага се обърна към по-малкия си брат. Тъй като никой не го беше предупредил, Уилям не се поколеба да разкаже на сестра си точно какво се беше случило през изминалата нощ. Прибързаното съобщение и безпокойството на Елизабет подсказаха на Розамънд, че това е нещо, което не може да бъде отлагано до неделя. Под предлог, че трябва да се консултира с Елизабет за някакви детайли по тоалета си за сватбата, Розамънд дойде в Пембърли още на следващия следобед, когато Дарси беше излязъл.

Нейният разказ за случилото се толкова ужаси Елизабет, че тя се разплака и известно време не можеше да разсъждава трезво. Розамънд я увери, че сър Едмънд, който беше магистрат, се е отнесъл много строго към задържаните и изправени пред него нападатели. Той беше помолил дъщеря си да успокои мисис Дарси и да я увери, че лично ще се заеме със случая и ще направи така, че извършителите на осуетеното нападение да бъдат хвърлени в затвора, а онези, които стоят зад него, скъпо да си платят. Розамънд не знаеше дали самоличността на организаторите е известна, но увери Елизабет, че ще бъдат разобличени.

Мина известно време, докато Елизабет съумее да събере мислите си — беше изключително обезпокоена за безопасността на съпруга си. След като многократно благодари на Розамънд за това, че така бързо и със съпричастие се беше отзовала, реши да пише до леля си с молба за съвет.

Когато Дарси се върна късно вечерта, тя положи много усилия да скрие от него, че знае повече подробности от сутринта. Не спираше да бъбри с престорена веселост за предстоящата сватба и дори попита Дарси дали очаква с нетърпение да стане кум на братовчед си. Скоро той започнала подозира, че нещо не е наред, и когато се оттеглиха в спалнята си, изчака подходящ момент, в който да се опита да разбере какво става, но се оказа, че е отприщил порой от емоции, напрежение, страх и объркване.

Никога досега в своето относително спокойно съществуване Лизи не беше изпитвала такъв страх за сигурността на някой от близките или приятелите си. Това беше последното нещо, с което беше очаквала да се сблъска, когато беше заменила спокойната и непретенциозна среда на Лонгборн с великолепието и изтънчеността на Пембърли. Макар да беше чула да се говори за своеволията на новодошлите в областта, те бяха толкова далеч от нея, толкова невероятно беше да пресекат нейния път, че за такъв проблем въобще не беше и помисляла.

И сега, когато осъзна, че въпреки изискания и спокоен живот в Пембърли и изключително високото уважение, с което семейство Дарси се ползваше из цялото графство, се надигат нови и затова непредвидими сили, които застрашават живота им, всичко се преобърна с главата надолу. Случилото се я беше разтърсило повече, отколкото беше очаквала, и нямаше как да скрие това от съпруга си.

Стреснат от силата на чувствата й и от степента на безпокойството й, Дарси, който до този момент не се беше отнесъл особено сериозно към тревогите й, изведнъж омекна. Осъзна, че в старанието си да й спести притеснения, само е утежнил положението. Той й се извини, че е пренебрегнал страховете й. Разказа й спокойно и без заобикалки какво се е случило и й обясни последвалите ходове.

Когато разбра, че мистър Дарси и сър Едмънд са предприели действия срещу виновниците и могат да се предпазят от бъдещи посегателства, тя вече беше по-склонна да възприеме случилото се като необмислен опит на глупави, безразсъдни мъже да сплашат съседите си.

— Не могат да направят нищо, мила моя, нищо — увери я той, надявайки се, че категоричността му ще я убеди, че страховете й са безпочвени. — Знаем кои са и сме взели мерки. Още една грешка и заминават в изгнание. Едва ли на някой от тях му се иска да го изпратят на мизерен каторжнически кораб или още по-лошо — в Нов Южен Уелс.

Въпреки благия му тон — плод на загрижеността му към нея, в гласа му имаше решителност, която малко я поуспокои и тя за първи път се усмихна.

— Ами ако опитат отново? — все още не й се вярваше.

Той обаче беше категоричен:

— И да опитат, няма да успеят, милата ми — вече се показаха какви са — невъздържани и безразсъдни. И да опитат, ние вече сме подготвени.

Елизабет беше вече по-уверена и се съгласи да остави страховете настрана, но не и преди да изтръгне от него тържествено обещание, че няма да поема никакви рискове и няма да ходи никъде сам. Тъй като нямаше вероятност това да се случи, Дарси на драго сърце й даде дума. Имаше ясното намерение да се пази добре и едва ли щеше да влезе в капан отново.

Инцидентът го беше убедил в правотата на собствените му убеждения. Наследството на английското село, което той обичаше, почиваше на солидни основи, но въпреки това беше достатъчно крехко, за да бъде разрушено от действията на хора, чиито връзки със земята бяха нетрайни и чиято единствена мотивация беше алчността.

Взаимната зависимост и споделената отговорност — основите на общността, в която той беше израснал и в която се надяваше да отгледа наследниците си, даваха онази сигурност, която беше отличителният белег на патриархална Англия.

Скорошните събития бяха започнали да отнемат тази сигурност и отчаянието на разорените бедни се оглеждаше в отчаянието на онези, които бяха заграбили земята им и все още смятаха, че имат малка полза от нея. За Дарси това, че промените бяха намерили израз в нападение над него, беше голям удар. Но нахлуването на насилието, макар и предотвратено, в гората на обичаното му имение Пембърли го нарани повече от нападението върху него самия.

Мисис Гарднър се канеше да излиза, когато пристигна писмото от Елизабет. Беше толкова дълго и така ситно изписано, че тя реши да отложи разходката си по магазините. Племенницата й, чиито писма бяха винаги интересни, не трябваше да бъде карана да чака. Тя беше изпратила на мисис Гарднър най-цветисто описание на нападението над Дарси, без да крие загрижеността си или гнева си, но уверявайки леля си, че Дарси и сър Едмънд са овладели положението:

Мисис Гарднър беше силно изненадана от разкритията в писмото на Лизи. Напоследък семейство Гарднър биха започнали да се уморяват от постоянната динамика в тази част на Лондон, в която беше домът им и която стремително се превръщаше в търговски квартал, където се струпваха всякакви хора и се продаваха всякакви стоки. С четири деца — две от които момичета, те бяха започнали да се питат доколко е разумно да продължават да живеят в къщата си в Чийпсайд. Писмото на Елизабет ги убеди, че вече е време да вземат решение за преместване извън Лондон.

Нямаше съмнение, че Елизабет беше сериозно разтревожена от случилото се и мисис Гарднър тъкмо беше решила, че трябва да вземе дъщерите си и да замине за Пембърли за няколко дни, когато й донесоха още едно писмо, този път от Експрес Поуст. Притеснена да не би да съдържа лоши новини, тя застана във вестибюла и го отвори с мрачно предчувствие.

Писмото беше от мистър Бингли, който молеше мисис Гарднър да дойде колкото е възможно по-бързо. Не само защото Джейн много искала тя и Елизабет да бъдат до нея, но и защото той се опасявал, че мисис Бенет може да пристигне спешно от Нюкасъл и да се настани в Недърфийлд, ако до леглото на Джейн все още няма никой друг. Макар да не искаше да показва неуважение към тъща си, Бингли очевидно не изгаряше от желание за такава визита. Той пишеше, че Джейн е изразила предпочитание към компанията на леля си. Мисис Гарднър не загуби нито миг повече. Дадени бяха нареждания, направени бяха всички приготовления, разпратени бяха съобщения, накрая беше опакован и багажът (тази неизбежна досадна част от приготовленията) и след не повече от двадесет и четири часа те бяха вече на път.

Междувременно Елизабет и мистър Дарси също получиха подобно писмо, само че доставено от прислужник от Недърфийлд Парк. Във вълненията покрай сестра си, докато сновеше из къщата в приготовления за пътуването, Елизабет забрави всички мисли за нападатели и разбойници.

Виждайки я така — с блеснал поглед, с постоянно играеща върху устните усмивка, тананикаща си тихо, докато подтичва пъргаво или направо хвърчи в стремеж да довърши някоя задача, Дарси беше повече от щастлив, че синът на Бингли и Джейн неочаквано беше възстановил щастието на Лизи, а заедно с това и неговото собствено щастие.

Писмото ги зарадва и с покана да бъдат кръстници на малкия Джонатан Чарлс. За Дарси и Елизабет обичта към Джейн и Бингли беше нещо много съкровено и тази привилегия беше вече предложена и обещана преди много месеци. Елизабет знаеше колко много означава това дете за сестра й, знаеше, че то ще внесе още повече щастие в благословения й брак. И копнееше да бъде до Джейн и да сподели това щастие.

Така, с истинска радост в сърцата, те потеглиха за Недърфийлд.

Глава осмаЗа наследниците и Божията благодат

Раждането на нито едно дете, родено преди или след малкия Джонатан Чарлс Бингли, нито е било, нито ще бъде съпътствано от толкова поздравления и благопожелания. Това беше справедливото мнение на неговия дядо, чиято радост от това, че Джейн се беше сдобила със син, му беше придала изражение на постоянно щастие, съвсем нетипично за обичайната му язвителна нагласа към света. За разлика от жена си, изпаднала в състояние на изключително вълнение заради раждането на сина на Лидия преди няколко месеца, мистър Бенет беше останал встрани от събитието поради това, че се беше случило в Нюкасъл.

Когато дойде новината, че раждането на Джейн е започнало по-рано от очакваното, той почувства неотменим дълг да се отправи към Недърфийлд Хаус и да бъде до зет си по време на напрегнатите часове, докато Джонатан се появи на бял свят. А след това щеше да е от помощ при съобщаването на добрата новина на всички, които щяха да се отбият да питат за състоянието на майката и детето.

Дали заради всеизвестната красота и благия нрав на майката, дали заради неизменното благородство на бащата, или пък заради това, че се беше появил наследник на увеличаващото се богатство на семейство Бингли, през следващата седмица Недърфийлд Парк без съмнение се превърна в най-посещаваното място.

Раждането на малкия господар Бингли беше значимо събитие за цялата околност. Когато новината се разнесе, заприиждаха приятели, познати, наематели и любопитни съседи — мнозина носеха цветя, плодове и други малки подаръци, някои се надянаха да зърнат мисис Бингли и бебето и се чувстваха много разочаровани, че Джейн и синът й още не бяха готови да приемат посетители. Слугите не подвиваха крак, мистър и мисис Гарднър бяха ангажирани с посрещането на посетителите, а Чарлс Бингли беше почти неотлъчно до жена си.

Мистър Бингли беше изключително благодарен за пристигането на мисис Гарднър, която незабавно се зае с домакинството, докато съпругът й по особено практичен начин се включи с неща като изпращането на обичайните известия до подходящите вестници и посрещането на пощенската кола в Меритън, с която се очакваше мисис Бенет да пристигне от Нюкасъл. Само брат й беше способен да я убеди, че не е нужно да се втурва при Джейн веднага, а трябва да се прибере в Лонгборн, където ще може да си почине и да се преоблече, преди да посети дъщеря си и внука си вечерта. Въпреки бурните й протести, че със сигурност трябва да отиде при „бедната Джейн“, мистър Гарднър не се подаде на увещанията й.

— Не се разстройвай, сестро, но Джейн се чувства превъзходно, а малкият Джонатан изглежда наистина чудесно — дробчетата му безспорно са в отлично състояние — каза мистър Гарднър, настоявайки, че няма спешна нужда да се отправи веднага към Недърфийлд. — След дългото пътуване от Нюкасъл по-добре ще бъде да се освежиш и малко да си починеш, преди да отидеш при тях — Мисис Гарднър е в Недърфийлд от два дена и се грижи за всичко необходимо. Можеш да си починеш, уверена, че Джейн получава най-добрите грижи.

— Ами Лизи къде е? Тя пристигна ли? — попита мисис Бенет. — Очакваме мистър и мисис Дарси всеки момент — отвърна брат й.

— Мистър и мисис Дарси! Брей! Как звучи само! — вирна нос мисис Бенет при тези думи. — Знаеш ли, братко, когато споменах имената им в Нюкасъл сред дамите на военните — особено тези, които са приятелки на Лидия, те направо позеленяха от завист за чудния късмет на двете ми момичета. Лизи и Джейн постъпиха толкова умно!

Брат й изрази съгласие и добави, че новините за Кити също са добри.

— Така е, вярно, изненадах се, когато дойде онова писмо от мистър Бенет, в което ми съобщаваше, че Кити се е сгодила. „Кити сгодена? — казах си аз. — Не е ли хитруша?“ Кой би помислил само? И при това каква чудесна партия, нали, братко — момчето е енорийски пастор в Пембърли!

Доволен, че я е отклонил от мисълта за незабавното притичване на помощ на Джейн, мистър Гарднър даде нареждания на кочияша да поеме по пътя за Лонгборн, знаейки колко благодарна ще бъде останалата част от семейството в Недърфийлд. За по-сигурно той щеше да я придружи до там и да се върне в Недърфийлд с каретата, което щеше да гарантира, че тя няма да има с какво да дойде, докато мистър Бенет не изпрати своята карета да я доведе следобед.

Мисис Гарднър беше на прозореца на спалнята на Джейн, откъдето се виждаха паркът, и пътят отвъд, когато видя каретата на съпруга си да завива по алеята. Непосредствено зад него имаше още една карета, в която се оказа, че са Дарси и Елизабет, които бяха пренощували в Лондон. Мисис Гарднър слезе бързо по стълбите и излезе да ги посрещне. Мистър Гарднър вече беше долу на входа. Докато прислугата разтоварваше багажа им, Елизабет прегърна леля си и чичо си и поиска веднага да отиде при Джейн.

— Тя добре ли е? — попита и след като получи уверения, че е така, незабавно добави: — А Джонатан?

— Много е мъничък, но иначе е здрав и е толкова красив, Лизи! — отговори леля й, едва успявайки да следва Елизабет, която бързаше по стълбите нагоре. На площадката в края на стълбите ги чакате Бингли, цял грейнал в усмивка.

— Мила ми Лизи, Джейн копнее да те вили — извика той, поздравявайки я топло, и я поведе към стаята на Джейн.

Радостта на Джейн, когато най-накрая видя сестра си, беше равна единствено на тази на Елизабет. Беше бледичка и изглеждаше малко уморена, но лицето й направо сияеше и изражението й беше толкова прелестно, че Лизи направо онемя. Красотата й, която винаги е била изключителна, сега беше придобила нова отсянка — като на най-фин китайски порцелан, което я правеше още по-безценна за една любяща сестра.

Бингли остави сестрите да се нарадват една на друга и да си кажат новостите и отиде да доведе мистър Дарси, докато мисис Гарднър донесе Джонатан от детската стая. Елизабет беше пленена от него — мъничък, розов, с деликатни черти като майка си и с малко перчемче медено руса коса. Джонатан все още спеше, когато Джейн го взе на ръце, а Бингли застана до нея като най-гордия баща на света.

Поглеждайки към съпруга си, Лизи видя как чертите му омекнаха, когато се усмихна, щом малкият Джонатан отвори очи. Тя се наведе и взе детето от ръцете на сестра си, при което Джейн, Бингли и мисис Гарднър се спогледаха умилени. За никой от тях нямаше съмнение, че Дарси и Елизабет също копнеят за свое дете.

По-късно, когато останаха насаме, Джейн зададе на сестра си неизбежния въпрос.

— Лизи, ще се ядосаш ли, ако те попитам нещо? — започна тя малко неуверено.

— Разбира се, че не, миличка Джейн, знаеш, че можеш да ме питаш за всичко. А пък в този случай, ако обещаеш, че ще пазиш тайна, мога да ти дам и щастлив отговор — отвърна Елизабет.

Джейн на мига изтръпна от вълнение и поиска да чуе отговора.

Лицето на Елизабет поруменя, когато обясни, че се надява, но още не е съвсем сигурна и трябва да посети доктора, преди да може да каже новината на съпруга си.

— Първо трябва да говоря с леля — каза тя, но мисис Гарднър, която тъкмо беше донесла чай за Елизабет, дочу забележката и поиска да знае за какво трябва да говори с нея и защо не може да й бъде казано сега.

Когато чу новината за Елизабет, тя нададе такъв радостен възглас, че Лизи трябваше да я успокои и да я помоли споделеното да си остане само между тях трите, докато не отидат в Меритън и не се срещнат с доктора. Джейн въобще не беше сигурна, че може да опази тайната от Бингли, но тържествено обеща да направи всичко по силите си.

Всъщност тя даде едно много полезно предложение, което можеше да снеме необходимостта Лизи и леля им да пътуват до Меритън вън видимо влошаващото се време за консултация с д-р Фолкнър.

Джейн обясни, че нейният лекар трябва да я посети след ден-два и предложи Елизабет да се консултира с него, като така избегне всякаква възможност из околността да се разчуе, че е ходила при доктора в Меритън, и да се подложи на всичките съпътстващи слуха мълви и клюки.

Елизабет много хареса идеята.

— Колко време можете да останете при нас, Лизи? — попита Джейн, на което сестра й отговори, че Дарси има работа в Лондон следващата седмица, но тя няма защо да бърза да се връща в Дарбишър поне за няколко седмици.

— Трябва да сме в Пембърли през октомври за сватбата на Розамънд, разбира се — каза тя.

Джейн обясни, че кръщенето на Джонатан ще бъде след три седмици и Лизи беше уверена, че и двамата ще могат да останат дотогава.

— Дори и Дарси да трябва да се върне, със сигурност ще бъде тук за кръщенето — каза тя.

Мисис Гарднър вметна, че мистър Гарднър също й е казал, че с мистър Дарси имат работа в Лондон, което означаваше, че къщата ще бъде на тяхно разположение за няколко дена. Едва беше изрекла това и откъм долния стаж долетя невъздържан смях и в следващия момент по стълбите се разнесоха гласовете на мисис Бенет и сестра и мисис Филипс. Малко след това една от прислужниците въведе двете дами в стаята. Елизабет се опита да се измъкне, но майка й и леля й побързаха в един глас да подчертаят колко добре изглежда и да се поинтересуват кого ще има нови попълнения в семейство Дарси. Елизабет не ги удостои с отговор и след като цялото им внимание се прехвърли върху сестра й, тя успя да се спаси от любопитството им.

Междувременно мисис Бенет се обърна към Джейн:

— Джейн, милата ми дъщеричка, какъв късмет извади ти, че можах да се отърва! Преди две седмици Лидия въобще нямаше и да ме пусне, но сега нае една много подходяща бавачка за Хенри — шотландка, с много добри препоръки. Той вече доста попорасна и мога да кажа, че направо е одрал кожата на баща си.

Елизабет си отдъхна, когато бавачката внесе малкия Джонатан, за да го види баба му.

— Ау, миличка, ама той е много дребничък! — възкликна тя, а мисис Филипс се съгласи.

Елизабет, неспособна да понесе повече, излезе тихо от стаята и макар да се чувстваше виновна, че оставя сестра си, знаеше, че Джейн винаги е съумявала да се справя по-добре с бръщолевенето на майка им.

На вечеря не се случи нищо по-различно. Приказките на мисис Бенет за живота „на север“ с „дамите на военните“, както тя упорито ги наричаше, отнеха повечето от времето, след което тя и мисис Филипс започнаха да дават на мистър Бингли съвети за отглеждането на Джонатан, които, Елизабет беше убедена, той въобще и не си направи труда да чуе. Осъзнавайки, че нито дъщеря му, нито зет му могат да изтърпят мисис Бенет и мисис Филипс цяла вечер, баща й милостиво отбеляза, че всички трябва да са много уморени след дългото пътуване, изпрати за каретата и си тръгна за Лонгборн, вземайки със себе си съпругата си и сестра й. Когато си вземаха довиждане, в очите на Елизабет се четеше голяма благодарност, макар всички да чуха как мисис Бенет обеща да се върне колкото е възможно по-скоро.

Въпреки че съпругът й и зет й бяха твърде любезни и не го показаха, Елизабет изпита огромно облекчение. Тя се надяваше и вярваше, че баща й ще направи всичко възможно майка й да не се връща поне за ден-два. Щеше да има куп домашни проблеми, които плачат за нейното внимание, а и тя без съмнение щеше да иска да навести лейди Лукас, мисис Лонг и всичките си останали приятелки от околността, за да сподели новините и клюките от Нюкасъл. Чувствайки се виновна, че проявява неуважение към майка си, но при все това неспособна да напрани нищо, за да промени начина, по който я приемаше, Елизабет реши да използва времето си заедно с Джейн по възможно най-добрия начин. Искаше й се да се порадват една на друга на спокойствие. Джейн и Лизи от край време си биха близки, но последните две години след настъпилите промени в живота им ги сближили още повече, за което беше спомогнала и връзката между съпрузите им. Тъй като мисис Гарднър беше поела грижите за домакинството, двете сестри можеха на воля да се порадват на осъществяването на най-голямото си желание — да бъдат оставени насаме и необезпокоявано да си приказват часове наред с изключение единствено на моментите, когато Джейн трябваше да отиде при Джонатан. При това те никога не бяха били толкова щастливи — всичките мечти на Джейн се бяха сбъднали, а единственото желание на Елизабет беше да се изпълни надеждата й за дете, за да може и нейното щастие да се изравни с това на сестра й. Лизи копнееше да сподели това със съпруга си, но беше решена да изчака, докато бъде напълно уверена, тъй като не искаше да го нарани, като разбие сърцето му с разочарование.

Докато се приготвяха да си легнат, Лизи попита Дарси кога ще отидат в Лондон двамата с мистър Гарднър и колко дълго ще отсъстват. Дарси каза, че възнамеряват да заминат в понеделник за цяла седмица, защото планират да посетят и един имот в Дарбишър. Когато тя изрази изненада, той обясни, че това е свързано с желанието на семейство Гарднър да напуснат Лондон. Наскоро един имот беше привлякъл вниманието на Дарси и той беше предложил на мистър Гарднър да го огледа. Изненадата на Елизабет стана още по-голяма, когато той продължи:

— Виж, мила моя, след малкия ни сблъсък с джентълмените от Лондон сър Едмънд беше потърсен от името на двама от тях — земевладелци, които не живеят в имотите си. Те губят парите си и земята им губи стойността си. Искат да продават, преди цените да са паднали още повече. Сър Едмънд не може да им даде предложение — той е магистрат, който отправя предупреждение към тях, и това не би било редно, но сподели с мен и тъй като чичо ти често е споменавал, че иска да купи имот в Дарбишър, веднага се сетих за него.

— Леля ще е очарована. Винаги е искала да се върне в Дарбишър. Знаеш колко го обича — каза Елизабет.

— Да, знам — каза съпругът й, — и затова този имот е толкова ценен. В това е истинската му стойност. Става въпрос за господарска къща и ферма на не повече от пет мили от Ламбтън със собствен поток с пъстърва и с овощна и зеленчукова градина. Част от земите са подготвени за отглеждане на царевица, но ливадите и горите са все още свободни и вероятно няма да бъде проблем да останат в този вид. Тъй че, ако вуйчо ти го хареса, има реалната възможност да преговаря за много добра цена.

Елизабет не можеше да си намери място от радост.

— Това означава, че ще бъдем съседи! — възкликна тя.

— И аз си помислих същото, Лизи — каза той, явно доволен, когато тя се хвърли на врата му и го прегърна, при което той нежно отвърна на топлината на ласките й.

На следващия ден дойде една още по-добра новина — Бингли съобщи, че Ашфорд Хаус в Лестършър е готов и веднага щом Джейн може да пътува, ще се пренесат. Той подчерта, че ще имат достатъчно време, тъй като договорът за наемането на Недърфийлд изтича след два месеца, а после добави:

— Този път ние ще имаме удоволствието да ви поканим за Коледа.

Какво повече можеше да желае Елизабет — оставаше само съкровеното й желание да намери потвърждение. Това се случи на следващия ден, когато лекарят на Джейн посети Недърфийлд Парк и заключи, че Джейн и Джонатан са в прекрасно здраве, а след това продължи с преглед на Лизи. Той потвърди надеждата й за дете, което щеше да се роди на следващата пролет. Елизабет, мисис Гарднър и Джейн се прегърнаха и в прилив на щастие и си поплакаха.

Мистър Дарси и мистър Гарднър бяха заминали за Меритън. Веднага щом се върна, Дарси потърси Елизабет и след като не я откри на долния етаж, тръгна да провери къде е. Когато я намери сама в стаята им, доста се озадачи. Виждаше се, че е плакала, но се усмихваше.

— Какво има, мила? — попита той с известна тревога.

Когато му съобщи новината, тя със задоволство забеляза как обикновено сериозното му лице светна, когато я вдигна на ръце.

— Елизабет, мила моя, сигурна ли си?

Тя кимна и му каза, че се е срещнала с лекаря на Джейн онзи ден.

— Казва, че ще бъде през пролетта — вероятно през май.

Те се целунаха, прегърнаха се и се разсмяха, споделяйки този момент на много съкровена радост и признавайки един на друг колко много са копняли за тази новина.

После, след като отново станаха сериозни, те решиха, че няма да казват на никого, освен на семейство Гарднър, Джейн и Бингли.

— Миличка, иска ми се да запазим удоволствието от тази благословена вест за себе си за известно време — каза той и Лизи се съгласи — тя също желаеше малко да се понаслаждава на радост от съкровената си тайна, преди да трябва да я сподели с цялото семейство и съседите.

— Ще им кажем след кръщенето на Джон, преди да си тръгнем за Пембърли.

— Така няма да се налага да изслушаш съветите на всички съседи.

— Колко добре ме познаваш вече — каза тя нежно, — точно това ми се щеше и на мен.

И за двама им това беше най-вълнуващият момент на щастие, който бяха изживявали до момента. Дарси призна, че не е очаквал такава радост, но Елизабет, за да не му позволи да стане твърде сериозен, му напомни, че преди около година си бяха обещали да бъдат най-щастливата двойка на света. Дарси й отвърна мило в същия тон:

— Да, наистина — каза с усмивка, — и не трябва никога да ми позволяваш да го забравя.

Едва ли може да има по-красива есенна картина от картината, запечатала деня, в който малкият Джонатан Чарлс Бингли беше кръстен — с кристално синьо небе и дъбове, обагрени в червеникавокафяво и златно. Гордите баба и дядо, родителите и кръстниците, приятелите и съседите — всички искаха да зърнат малкото лъчезарно момченце. Джейн и Бингли бяха засипани с добри пожелания. Никой в околността не помнеше някога да е имало такъв интерес към раждането на дете — както Елизабет каза на съпруга си:

— Джейн е много специален човек.

Това наистина беше паметно събитие и избраният ден в ранната есен беше тъкмо като за него. Дори присъствието на сестрите Бингли — мисис Хърст и Каролайн, които бяха пристигнали от Бат за кръщенето, не можеше да помрачи радостта на Елизабет. Тя самата — пазеща тайната, която знаеха само най-скъпите на сърцето й хора, изглеждаше великолепно и излъчваше мир и спокойствие, които и най-голямата неискреност и най-ефектните преструвки от страна на сестрите Бингли не можеха да смутят.

Това писа Елизабет на приятелката си Шарлот Колинс. Шарлот не можеше да пътува до Хардфордшър, защото всеки момент очакваше второто си дете. Беше писала с молба да бъде извинена и обещаваше да посети Джейн, когато дойде в Лукас Лодж по Коледа. Елизабет трябваше да я информира, че за Коледа сестра й и зет й ще бъдат в новия си дом в Лестършър:

Привързаността на Елизабет към приятелката й си оставаше все така голяма, независимо от глупостта на мистър Колинс и първоначалното й негодуване от това, че Шарлот се беше омъжила за него. Тя с радост беше открила, че Дарси има много добро мнение за характера и здравия разум на мисис Колинс, въпреки че не можеше да приеме надменното празнословие на съпруга й.

Шарлот беше заслужила добро отношение и с това, че преди две години беше поканила Елизабет на гости в Хънсфорд, като така тя беше имала възможност да посети Розингс и да срещне Дарси и полковник Фицуилям в условия, съвсем различни от недоразуменията в Лонгбърн и Меритън, които толкова бяха огорчили мистър Дарси.

Веднъж Лизи беше подхванала темата и съпругът й беше признал, че до момента на неочакваната им среща в Розингс е полагал всички усилия да я изхвърли от ума си.

— И успя ли? — беше попитала тя съвсем преднамерено.

Дарси видимо засрамен, беше признал, че въобще не бил постигнал успех.

Не защото не бях направил опити, мила ми Лиза, но както знаеш, тогава се оказах напълно безсилен. Когато разбрах, че си отседнала при мисис Колинс и си толкова наблизо, всичките ми опити отидоха на вятъра.

— Което ще рече, че поне част от сегашното си щастие дължим на Шарлот — заключила беше тя, а Дарси с радост беше признал, че това е самата истина.

Елизабет посвети и приятелката си в тайната за детето, което очакваше през май, надявайки се, че за Шарлот това ще бъде още една причина да посети Пембърли следващата пролет.

Родителите на Елизабет научиха едва в последната вечер от престоя на младите в Недърфийлд Парк след вечеря. Врявата, която се вдигна в Лонгборн и в която кротката радост на баща й беше напълно засенчена от екзалтираните емоции на майка й, която без съмнение щеше да се чувства задължена да информира цялата околност за специалното положение на дъщеря си, убеди Елизабет, че е постъпила правилно, като е премълчала новината до последно.

Сватбата на Розамънд Камдън и Джеймс Фицуилям трябваше да бъде голямо събитие. В ход бяха приготовления за празненство от голяма важност.

Но внезапната смърт на майката на булката месец преди насрочения сватбен ден доведе до пълна промяна на плана. Семейството реши, че независимо от скръбта им за загубата, по-добре би било да не отменят сватбата на Розамънд. Сър Едмънд, прекарал със съпругата си повече от двайсет и пет години, не можеше да приеме разочарованието, което дъщеря му щеше да изпита, ако бъде принудена да отложи сватбата си.

Няколко дена след погребението Розамънд и баща й дойдоха в Пембърли да кажат, че няма да има разточителна сватба, каквато бяха планирали, а само семейна закуска след церемонията в църквата, на която ще бъдат поканени близки приятели и роднини.

Елизабет не познаваше добре лейди Камдън, но приятелството й с Розамънд беше сърдечно и искрено. Скръбта на Розамънд я натъжи дълбоко и тя предложи да й бъде в помощ по всякакъв възможен начин:

Когато писа на Джейн по-късно, тя поясни:

Елизабет разказа на Джейн за всичко, което се беше случило. Не можа да не добави и хубави думи за щедростта на съпруга си и загрижеността му към семейство Камдън:

В подобно писмо до леля си Елизабет подчерта, че е сигурна, че не й казва нищо ново, припомняйки й, че двамата с мистър Гарднър бяха разпознали благородството на характера на Дарси още преди две години — много преди самата Елизабет.

Тя пишеше:

След сватбата Елизабет отново писа на сестра си, изразявайки известна изненада:

Глава деветаНови срещи

Ден или два преди Дарси и Елизабет да потеглят за Южен Уелс, пристигна писмо за Дарси от зетя на Бингли, мистър Хърст. Изпратено беше от Лондон и мистър Хърст ги уведомяваше, че той, мисис Хърст и мис Каролайн Бингли ще се присъединят към голяма група от Бат, където живееха вече повече от година, и ще пътуват до Париж.

— До Париж ли? — възкликна Елизабет, тъй като Дарси четеше на глас. — Защо до Париж?

— Търпение, мила ми Лизи, отговорът на въпроса ти следва по-надолу — каза съпругът й и продължи да чете писмото.

В него пишеше, че след победата на Наполеон Бонапарт, Париж е започнал бързо да се превръща в модерен и космополитен град, който си заслужава да бъде посетен. Мистър Хърст уверяваше мистър Дарси, че не един или двама джентълмени с положение, които наскоро са прекосявали Ламанша, са му казвали, че вече много известни членове на английската и ирландската аристокрация успешно са се установили в Париж и са станали част от френските соарета и приеми. Споменаваше поименно няколко дами с доста голяма известност и изказваше предположение, че жена му със сигурност ще получи покана за прочутите им салони. Колкото повече четеше Дарси, толкова по-объркана ставаше Елизабет относно мотивите, които бяха накарали автора на писмото да го изпрати, но когато стигна до предпоследния параграф, Дарси изведнъж спря и възкликна:

— Мили боже! Той ни кани да се присъединим към тях! Лизи, мистър и мисис Хърст щели да се радват, ако с теб се присъединим към групата им. Изглежда, са се надявали, че Бингли и Джейн ще заминат, но появата на Джонатан е разбила надеждните им.

Елизабет не можеше да повярва на ушите си и високо се изсмя, когото той добави:

— Какво ще кажеш, Лизи, какво избираш — салоните на Париж или долните на Уелс?

— Не мога да си представя защо са избрали да поканил нас, какъв мотив може да са имали?

— Не смея да разсъждавам върху това, Лизи, но Хърст очевидно е решил да си подсигури компания — вероятно няма много познати в групата от Бат. Осъзнал е, че ще бъде сам, и е решил да ни убеди да се присъединим към тях.

На Елизабет не й се вярваше съпругът й да се съгласи.

— Какъв късмет, че вече сме планирали да пътуваме до Уелс — каза тя тихичко.

Дарси се усмихна дяволито и каза:

— Прочете ми мислите, мила моя, незабавно ще върна отговор и ще откажа, като изтъкна, че вече сме решили да пътуваме до Уелс, където, мога да добавя, има забележителен брой знатни семейства и отлични имения и могат да се видят едни от най-красивите пейзажи в страната. За салони и соарета не мога да гарантирам, но пък мога да се обзаложа, че няма да ни липсват. Не си ли съгласна, мила?

Елизабет се засмя и се съгласи, че наистина няма да им липсват.

Когато писа на леля си Гарднър за тази доста забавна история, Елизабет не пропусна да спомене нито очевадната ирония, с която Дарси беше подходил към парижката експедиция на семейство Хърст и Каролайн Бингли, нито пък задоволството, което това беше доставило на нея:

Когато мисис Гарднър получи писмото, Дарси и Елизабет вече бяха напуснали Пембърли и пътуваха през Бирмингам, Уорстър и Челтнъм, където спряха за малко, преди да влязат в Уелс.

Сега пътуването им беше изпълнено със споделени радости, тъй като Елизабет беше настояла мистър Дарси да спази обещанието си от писмото до семейство Хърст и да й покаже всичко от рядката красота на Южен Уелс. След като няколко пъти спираха в малки градчета и селца, най-сетне достигнаха до имението, разположено на няколко мили нагоре от Ландавъри — старо келтско пазарно средище, някога римска крепост, а после и стратегически търговски център от времето на Ричард III. Имотът, който семейството на мистър Дарси беше придобило, се намираше в плодородната долина Таун и се простираше от леко хълмистите пасища до скалистите склонове на Камбрийските планини. В реките и потоците имаше пъстърви, колкото щеш, а изобилието от дивеч можете да задоволи и най-капризните вкусове на знатните господа. За Елизабет обаче най-хубавото нещо бяха разходките. Въпреки сериозните предупреждения да не се претоварва, тя прекара много щастливи часове в обиколки из горите и поляните, придружена от прислужницата си, която също обичаше разходките, докато в това време Дарси, заедно с управителя си, се беше заел със свои дела за решаване.

В Уелс също имаше нарастващ натиск за ограждане на земите, но по отношение на имението на Дарси, където и животновъдството, и земеделието се развиваха добре и това осигуряваше селскостопанска работа за много мъже и жени, натиск все още нямаше. Съществуваше друг проблем обаче, който бързо се разпространяваше из земите на Средна Англия и Южен Уелс. Наличието на големи залежи на въглища винаги беше предвещавало, че съдбата на някои райони от страната е да бъдат индустриализирани. Нуждата от въглища, особено за стоманодобивната промишленост караше все по-голям брой мъже, жени и деца да търсят препитание в мизерните малки градчета, които никнеха около мините. Дим, мръсотия и купчини шлака, пръснати навсякъде, превземаха някога красивия пейзаж в много части на Англия и Уелс, а заедно с него и живота на безпомощните хора, които се трудеха и живееха там.

Елизабет беше обърнала внимание на свежия въздух в долината Таун, но съпругът й доста мрачно беше отговорил, че едва ли дълго ще остане такъв. Долавяйки меланхолията му една вечер Елизабет го попита дали би споделил мислите си си нея. Той веднага съжали, че я изолирал, и охота обясни:

— Съжалявам, милата ми, не е защото не искам да споделя тревогите си с теб, а по-скоро защото самият аз не знам как да ги обясня. Стоим си ние тук от няколко дни и се наслаждаваме на уелската природа, а през цялото време над нас е надвиснала опасността от разрастването на въгледобива. Явно е, че собствениците на тези мини държат в ръцете си голяма власт. Те контролират правителството и са способни да оборят възраженията на който и да било местен земевладелец.

Чувството му на безсилие смути Елизабет.

— Но нали тук няма планове за въгледобив?

— За момента не, но имам информация, че са направени постъпки и едва ли бихме могли да променим нещо, ако успеят да получат разрешение да копаят в склоновете над реката. Купчините шлака ще покрият склоновете на хълмовете, а потоците ще се затлачат с отпадъчни води от мините.

Звучеше толкова нещастен, че в продължение на няколко минути Елизабет остана безмълвна, а после, в желанието си да го утеши, каза с въздишка:

— Поне на Пембърли няма посегнат.

Той се усмихна и хвана ръката й.

— Да, така е, ръка на Пембърли никога няма да сложат, но, Лизи, тук не става въпрос само за Пембърли и за моето семейство, става въпрос за наследството на Англия — тази природа е всичко, което имаме. Да я съсипем, означава да разрушим наследството за децата си. Твърдо съм решен, ако по някакъв начин мога да помота, да направя всичко възможно, за да не позволя тази долина да бъде унищожена.

Писмата на Елизабет до Джейн и до леля й бяха сдържани, сериозни и искрени:

Последната вечер прекараха в Ландейло, където вечеряха със семейството на сър Тристрам Уилямс — приятел на бащата на Дарси и роднина по майчина линия на лелята на Дарси, лейди Катрин. Заговориха за тежкото положение на селяните в Англия. Дарси беше чул не един или два обезпокоителни разказа за действия, предприети от страна на отчаяни работници и миньори, изхвърлени от работа от алчните собственици на мини и фабрики като мярка за съкращаване на загубите в условията на задълбочаващата се рецесия. Синът на сър Тристрам — ненавършил още осемнадесет години момък, който се беше прибрал за ваканцията, се изказа против „безхаберното правителство“ и заяви, че е готов да се присъедини към реформисткото движение и да влезе в Парламента, тъй като това за него е единственият начин да бъде спряно лицемерието на управниците.

За всеобща изненада той подкрепи и по-голямата си сестра Джесика, която настоя, че жените трябва да имат право на вот, с обяснението:

— С нашия вот в Парламента в Уестминстър биха влезли и някои от правилните хора, а не само земевладелци и фабриканти, които се интересуват единствено от собственото си забогатяване. Англия има нужда от реформатори.

— Аз ще бъда един от тях и ще дам на поробителите и разрушителите да се разберат! — гневно заяви брат й.

Родителите на Дейвид приеха пламенните му чувства със снизходителна усмивка, Дарси обаче сподели по-късно, че му се ще и той самият да е толкова разпален, колкото Дейвид, и със същата решителност да подхожда към неправдите, които вижда около себе си.

— За съжаление, когато бях на годините на Дейвид, бях твърде доволен от собствения си живот и дори не помислях за проблемите на другите. Сега разбирам, че себичното съществуване, което сме водили, зле ни е подготвило за истинските ни врагове.

Елизабет възрази:

— Дарси, няма да ти позволя да говориш така! Не си себичен, всъщност ти си най-малко себичният човек, когото познавам.

— Това е така, мида моя, защото си взех урок — отвърна той, — и то до голяма степен благодарение на теб. Може би малко закъснял, но пък добре научен. Обещавам ти Лизи, че ще направя всичко възможно, за да възпитам децата ни в дълг не само към семейството и приятелите им, но и към всички, които споделят тази земя с нас.

Елизабет вече се беше научила да разпознава решителността в гласа му. И знаеше, че е убеден във всяка дума, която казва.

На връщане от Уелс те спряха в една странноприемница, където с потрес научиха за ужасен инцидент, който беше струвал живота на няколко пътници — пощенската кола се преобърнала и те били изхвърлени в една клисура. Независимо от усилията на пътните инженери и строители из цяла Англия, много от пътищата все още си оставаха твърде несигурни. Елизабет беше много разстроена от лошата новина и копнееше да се прибере в Пембърли — нейният сигурен пристан във все по-бързо променящия се свят.

Беше късен следобед, когато достигнаха гористите околности на имението и поглеждайки навън, Елизабет изведнъж осъзна до каква степен вече е започнала да го приема за свой дом. Запленена от отблясъците на залязващото слънце над червенеещия есенен листак, тя за пореден път се удиви на каменния градеж на господарския дом, когато го зърна в отвъдния край на долината. Обзе я дълбоко чувство на покой и хармония, които сякаш струяха от всичко наоколо и изпълваха сърцето и ума й сякаш прочел мислите й, Дарси й подаде ръка да слезе, усмихна се и каза простичко:

— Ето ни у дома, Лизи! Не е ли хубаво да се прибереш вкъщи?

— О! — отвърна тя с въздишка на облекчение.

В Пембърли ги чакаха няколко писма. След като поздрави мисис Ренълдс и даде инструкции на прислужницата си Джени как да разпредели багажа й, Елизабет избърза в стаята си, за да прочете онези от тях, които бяха адресирани до нея. Когато Дарси дойде от долния стаж, тя вече ги беше прегледала набързо по веднъж и тъкмо сядаше да ги прочете отново.

Първото писмо, което отвори, съдържаше добри новини от леля й Гарднър. Тя пишеше за Кити и за мистър Дженкинс, който се беше харесал и на двама им, благодарение на тънкия си хумор и безупречните си обноски.

По-надолу следваше разказ за обиколките им по магазините и за това как Кити се е спряла на точно определен нюанс на зеленото за зимния си тоалет, който се харесал на мистър Дженкинс и за още много други неща. На устните на Елизабет заигра усмивка.

Писмото от Джейн, което беше написано преди няколко дена, приличаше по-скоро на нахвърляни набързо бележки в дневник. Разполагала беше с твърде малко време, за да пише в детайли за каквото и да било, изключение беше направила единствено за посещението на новите си роднини семейство Хърст и мис Бингли, като с известен скептицизъм съобщаваше факта, че заминават за Париж!

Джейн безспорно беше озадачена. Елизабет се засмя и прочете цялото писмо на Дарси, който отвърна с коментар, че за соаретата ще трябва да се подсигурят с достатъчно голяма карета, която да побере мистър Хърст, когато заспи по време на рециталите.

Джейн имаше новини и за Кити:

Джейн се извиняваше за краткото си и разпокъсано писмо — малкият Джонатан бил с простуда и тя трябвало да бъде неотлъчно до него. Накрая изразяваше желание те също да бъдат с нея. Винаги великодушната и мила природа на Джейн не й беше позволила да бъде директна, сестра й обаче можеше да усети колко усилия й коства да опази Кити и мистър Дженкинс от невъздържаността на майка си без подкрепата на Елизабет до себе си.

Най-интересно от всички писма, адресирани до Елизабет, беше това от Джорджиана Дарси. Тя беше прекарала една седмица на гости у семейство Контини — италианско семейство, с което се бяха сприятелили преди година в Лондон. Даровита и артистична двойка, те веднага бяха харесали Джорджиана и с позволението на брат й я бяха взели със себе см на опера и на камерен концерт с музика от италиански маестро.

Джорджиана с вълнение разказваше за галериите, които беше посетила, и за едно особено впечатляващо представление на „Вълшебната флейта“, което беше гледала заедно със семейство Контини и на което беше срещнала д-р Грантли сред публиката:

Тонът на писмото беше несъмнено приповдигнат и Елизабет се запита дали не е назрял моментът да поговори с младата си зълва за д-р Грантли.

В същото време мълчанието на Дарси по въпроса я озадачаваше. Тя му подаде писмото и не свали поглед от него, докато четеше. Той си позволи само една лека усмивка, когато й го върна обратно.

— Явно на Джорджиана й харесва в Лондон — потвърди тя, надявайки се да го накара, да заговори.

— Винаги й е харесвало — отвърна той. — Контини са много привързани към нея — преди няколко години изгубиха момиче на нейната възраст и приемат Джорджиана като собствена дъщеря. Сеньора Контини се ползва с добро име като певица, а съпругът й е страстен меценат. Което означава, че при тях сестра ми е на идеалното място, където може да види и чуе не едно и две забележителни изпълнения.

Лизи никак не остана доволна. Интересуваха я не разсъжденията за Контини и изкуството, а какво мисли Дарси за д-р Грантли и Джорджиана. Опита отново, като подхвана по друг начин:

— Какво съвпадение само — да срещнат д-р Грантли в Операта!

Този път Дарси остави своето писмо и поклати глава.

— Заеми се с нещо по-разумно от това, мила — знам, че ти се иска да поговорим за тях, но докато не се появи нещо, за което да говорим, нямам какво да кажа.

Усмихваше се, но изражението му не издаваше нищо.

— О, ти се ядоса! — възкликна тя и реши да се включи в играта: — Е, предполагам, че ще трябва да почакам да го чуя от Джорджиана, когато се върне.

Елизабет беше сигурна, че Дарси е забелязал нарастващата близост между сестра си и най-добрия си приятел. Нямаше търпение да узнае мнението му, но хранеше твърде голямо уважение към него, за да любопитства, а и знаеше, че той сам ще й каже, когато е готов. Търпението й обаче се изчерпваше.

На следващата сутрин Елизабет се събуди, преди още слънцето да се беше издигнало над гористите хълмове зад къщата. Дарси беше станал и беше излязъл да поязди, както правеше повечето сутрини преди закуска. Като се загледа към парка, на нея й се стори, че го вижда с коняря му в далечината, но тъй като в тази част на парка сянката беше много плътна, не можеше да бъде съвсем сигурна. От стаята на съпруга й имаше по-добра видимост към пътеката, която излизаше от гората. Елизабет влезе през отключената врата и се отправи към прозореца, до който стоеше писалището. Прислужникът на Дарси беше идвал и беше оставил дрехите му, а на пода до тях имаше паднало писмо — два листа фина бяла хартия, плътно изписани с красив почерк. Преди да осъзнае какво прави, Елизабет вдигна писмото и го разгъна, за да види името на автора му. Щом го зърна, застина на място. Писмото беше от д-р Грантли и беше изпратено от Лондон само преди три дена. Елизабет незабавно се досети, че е писано само двадесет и четири часа след писмото на Джорджиана до нея. Защо ли Дарси не й беше разкрил съдържанието му? Елизабет беше много объркана и в разрез с всички свои вродени инстинкти (с изключение единствено на любопитството), в противоречие с всякакъв здрав разум зачете бързо, а страните й пламнаха от притеснение да не би някой от прислугата да влезе и да я завари така.

Това, което прочете, само потвърди собствените й догадки. Д-р Грантли беше дълбоко влюбен в Джорджиана, но не се беше осмелил да й разкрие любовта си, преди да се увери в своите чувства и в оценката на брат й. След като я беше срещнал отново в Лондон, той вече беше убеден, че не може да продължи да я вижда, без да й разкрие чувствата си и без да се опита да разбере дали са добре приети и споделени. Но при все това искаше позволението на Дарси да го направи „О, защо всички търсите неговото разрешение! — почти извика Лизи, спомняйки си за Бингли и Джейн. — Защо не следвате сърцето си?“ Но като продължи да чете, си отговори защо. Д-р Грантли знаеше за злощастния епизод с Уикъм, който едва не беше съсипал живота на Джорджиана. Тогава Дарси му се беше доверил и той не желаеше да стори нищо, което би могло да причини болка и да нарани както Джорджиана, така и Дарси. Елизабет скоро разбра защо Дарси не й беше казал нищо. Д-р Грантли го молеше да запази всичко в тайна, докато не се изясни положението.

Елизабет бързо сгъна писмото и го остави така, както го беше намерила. Доколкото можа да запомни, в останалата част от него той говореше за любовта си към Джорджиана и молеше за позволението на Дарси да й предложи брак. Имаше и един параграф, който съдържаше предложение да се сключи договор за попечителство, за да може значителният приход от нейното наследство да бъде спестяван и използван в бъдеще. Елизабет обаче не желаеше да знае нищо повече. Тя изтича обратно в стаята си и изплакна със студена вода пламналите си страни. Джени донесе чая й и я уведоми, че мистър Дарси е изпратил един от слугите до Ламбтън със спешна пратка за пощата, която трябва незабавно да замине за Лондон.

Елизабет се опита да си придаде равнодушен вид.

— Сигурно е нещо по работа за мистър Гарднър — каза тя, знаейки прекрасно, че е отговорът на Дарси до д-р Грантли.

Представа нямаше как ще изкара деня — Джорджиана щеше да се прибере на следващата вечер. Бедната Елизабет, и през ум не й беше минавало да мами съпруга си и въпреки това не се сещаше за приемлив начин, по който да му каже какво е направила и да избегне неодобрението му. Нима можеше да рискува доверието, което имаха един към друг? Какво оправдание можеше да изтъкне, за да й бъде простено? Объркана и нещастна, тя почувства силно главоболие и се оттегли в стаята си, където придърпа капаците на прозорците и трескаво затърси подходящо извинение. Нямаше никакъв апетит за закуска. Сигурна беше, че мисис Ренълдс и Дарси уместно ще отдадат всичко на умората й от дългия път на връщане. Преди да си легне, отново наплиска лицето си, молейки се Дарси да се върне по-късно от обиколката си из имението.

Събуди се след няколко часа и го видя, седнал до леглото й — силно разтревожен от влошеното й състояние и готов незабавно да даде разпореждане да доведат доктора, ако е необходимо. Елизабет веднага се надигна и тъй като се чувстваше леко замаяна, с радост се облегна на ръката му, за да се изправи. Слея като се увери, че няма нужда от лекар, той изпрати да повикат Джени. Когато по-късно слезе долу, Елизабет го намери в дневната. С ведър, макар и не особено убедителен тон тя предложи да нареди да им донесат чай и въпреки че Дарси не възрази, по всичко личеше, че мисълта му е някъде другаде.

След чая той я хвана за ръка и я изведе на терасата в приятната светлина на есенния ден, като затвори вратата към къщата. Там, за нейна най-голяма изненада, я помоли за прошка. Каза й, че съжалява, задето е бил толкова пестелив на думи в разговора си с нея предишния ден, и че не е имал намерение да нарани чувствата й, нито да откаже да даде отговор на въпросите й, но е защитавал сигурността на някого другиго. И че днес е предприел действия, които му дават възможност да бъде по-изчерпателен.

Това още повече обърка Елизабет. След като вече беше прочела писмото на д-р Грантли, тя нямаше представа как в момента Дарси може да говори по този въпрос с нея, без да наруши поверителността. И което беше още по-лошо не можеше да му разкрие, че знае всичко, без напълно да загуби доверието му. Докато тези мрачни мисли се въртяха в ума й, той извади две платно сгънати писма — видно беше, че едното е от д-р Грантли, другото пък беше със собствения му почерк и на собствената му хартия за писма. Той й ги подаде в реда, в който трябваше да бъдат прочетени. Елизабет седна и повторно зачете писмото, което беше прехвърлила сутринта, този път обаче бавно и внимателно. После, без да каже дума, протегна ръка за другото и прочете и него. Това очевидно беше копие на писмото, което Дарси беше изпратил до Лондон — в него той не просто даваше на приятеля си своята благословия, но беше вложил всичко от себе си, за да му вдъхне надежда за успех. Уверяваше д-р Грантли във високото си мнение за него и в обичта си и от все сърце пожелаваше на приятеля си най-съкровеното му желание да се сбъдне.

После продължаваше така:

Когато Елизабет приключи с четенето, подаде обратно на Дарси двете писма. Той беше очаквал те да породят множество въпроси у нея, тя обаче се обърна, без да продума, и го прегърна, оставяйки се в обятията му, докато очите й се наливат със сълзи. Дарси без много колебания отдаде емоционалната й реакция на състоянието й и на привързаността и обичта й към Джорджиана.

— Значи одобряваш? — попита той малко неуверено.

— Разбира се, че одобрявам — възкликна тя, усмихвайки се за първи път тази сутрин. — Толкова се вълнувах за нея, като я виждах как се влюбва в него, без да знам нито какво изпитва той, нито как ти би реагирал и без да мога да кажа и дума дори, за да я предпазя от разочарование, ако нещата не се развият в желаната посока. При все това смятах, че той ще говори първо с тебе, и когато ти не ми каза нищо, много се разтревожих, че всичко е загубено. Притеснявах се за скъпата Джорджиана, не съм искала да бъда любопитна.

Дарси веднага я успокои.

— Разбира се, че не си искала — дори и за миг не съм си го помислял. Както можа да разбереш от писмото му, Франсис ме беше помолил да не говоря с никого за любовта му, тъй като се опасяваше да не би накрая всичко да се окаже напразно. И той имаше същите тревоги. Но както виждаш, аз му писах веднага щом се отвори възможност, и му казах, че ти също трябва да знаеш — не можех да крия това от теб, мила ми Елизабет. Разбираш, нали?

Тя се усмихна — разбираше всичко и беше щастлива, че дребната й вина сега може да бъде десетократно компенсирана с любов и доверие.

Следващият ден мина под знака на приготовленията за завръщането на Джорджиана. Любимите й стаи бяха отворени и проветрени и всичко беше приведено в ред. Когато каретата сви в алеята, Елизабет, застанала до прозореца на втория етаж, се усмихна и се обърна към съпруга си:

— Всичко е наред — и двамата са тук.

Дарси се съгласи — едва ли щяха да пътуват заедно от Лондон, ако д-р Грантли е бил отхвърлен. Очарователното задоволство, изписано на лицето на Джорджиана, когато той й подаде ръка на слизане от каретата, говореше достатъчно. Едва-що слязла от каретата, мисис Ансли прошепна в ухото на мисис Ренълдс: „Сгодени са“, което извика такъв прилив на радост у нея, че тя се просълзи. Да види малкото си момиченце пораснало беше твърде голямо вълнение за обикновено сдържаната мисис Ренълдс.

Джорджиана прегърна брат си и му благодари, след което се обърна към Елизабет и прегърна силно и нея.

— Всичко ще ти разкажа, Лизи — обеща.

Сега около тях имаше достатъчно щастие, за да стопли сърцата на всички.

След вечеря, докато Джорджиана и д-р Грантли се подготвяха за изпълнение в музикалния салон, Дарси обясни на Елизабет какви възможности бяха обсъждани по отношение на Джорджиана. До скоро д-р Грантли не се беше интересувал от размера на нейния дял от наследството. Това го беше накарало да се замисли — не желаейки да бъде смятан за ловец на зестри, той се беше консултирал с адвокатите си и беше предложил на Дарси да подпишат договор за попечителство, за да бъде наследството й в сигурни ръце и приходът й да бъде запазен лично за нея и за бъдещите им деца. Той самият имаше добри доходи и беше убеден, че интересите на Джорджиана ще бъдат най-добре защитени, ако сегашните й настойници мистър Дарси и полковник Фицуилям — останат нейни попечители.

Макар нито за миг да не се беше съмнявал в мотивите на най-скъпия си приятел, Дарси беше доволен, защото това категорично го разграничаваше от ловците на зестри, от които той винаги се беше опасявал по отношение на сестра си.

— Не те ли притеснява разликата във възрастта им? — попита съпругата му.

Този въпрос определено я вълнуваше, но Дарси не изрази подобни притеснения, а каза само, че според него Джорджиана се нуждае от силата и сигурността на мъж, на когото може да вярва и да разчита с увереността, че любовта, която той й засвидетелства, е зряло и чисто чувство.

— Това е в неин интерес и тъй като познавам Франсис Грантли много добре, спокойно мога да кажа, че няма друг мъж, на когото бих я поверил с по-голяма убеденост, че ще бъде щастлива — допълни той с такава категоричност, че за Елизабет беше ясно, че няма място за съмнение.

В писмото до леля си тя съобщи новината с голяма радост.

И сякаш добрите новини не бяха достатъчни, на следващия ден пристигна писмо от мистър Гарднър, който ги уведомяваше, че сделката с агентите за покупката на имота в Ламбтън е сключена. След като беше завел мисис Гарднър и децата да го видят и беше получил уверение, че всички са го харесали, той беше написал следното:

Мистър Гарднър, чийто богат опит в търговията се беше оказал от голяма полза за тях в началото на рецесията, която все повече затягаше хватката си върху Англия, настояваше, че е необходимо планиране. Неговата вещина, заедно с вродената предпазливост на Дарси и готовността на Бингли да се вслушва в разумни съвети дори и в случаите, когато цената беше охлаждане на собствения му ентусиазъм, успешно ги бяха опазили от рисковани начинания и дългове — двата бича на онова време, гибелни за хора и институции. Предпазливото изразходване на общите им печалби и икономисваното им за бъдещи инвестиции се беше оказало отлична стратегия. Сега съветът му беше да обмислят някои планове за бъдещето, да погледнат отвъд настоящите затруднения към една Англия, която без съмнение ще се съвземе, и да бъдат готови да се възползват от подема й.

И изпращаше поздрави в очакване на възможно най-скорошна среща. Дарси, който имаше малък, да не кажем нищожен, опит в сферата на търговията, беше повече от благодарен, че може да се възползва от мъдрите съвети на мистър Гарднър във време, когато никой нито в търговските среди, нито в правителството, не беше предвидил разрастващия се хаос.

Поземлената аристокрация в най-малка степен можеше да разбере новите сили, които индустриалната революция беше отприщила. Дарси знаеше, че много от неговите познати и приятели нямаха никаква представа какво се случва със страната. Свикнали с цикличността на традиционната икономика с присъщите й продължителни суши, наводнения, слаби реколти и непостоянни цени, те разчитаха на процесите на естествено възобновяване за възстановяването и поддържането им. Ако една култура биваше унищожена, друга оцеляваше. Цените се колебаеха нагоре и надолу.

Те не бяха подготвени за настъпващата рецесия в индустриалната действителност — с изправените през фалит фабрики и обречените на глад и просия бедни — по простата причина, че обикновените хора бяха твърде бедни, за да могат да си купуват храна и дрехи, а затъналите в дългове държави не можеха да внасят британски стоки за поданиците си.

Ясно съзнавайки, че семейството му е останало до голяма степен защитено от влиянието на рецесията, които обземаше държавата, Дарси беше прозрял какъв изключителен късмет е било сближаването му със семейство Гарднър, благодарение на женитбата му с Елизабет. В лицето на мистър Гарднър той беше намерил наставник и приятел, а също така и проницателен съдружник.

Тази вечер след вечери той сподели със съпругата си колко е задължен на чичо й, като обясни подробно, както никога досега, големия му принос към благополучието им и финансовата им сигурност.

— Ако не бях получил толкова добри съвети, ако не бях осъзнал необходимостта да бъда предпазлив и да отстоявам ценността на това, което притежаваме, да не говорим пък за възможността да инвестирам в търговията на мистър Гарднър, която той ръководи с такъв забележителен успех, опасявам се, че аз също щях да претърпя загуби.

Елизабет побърза да изтъкне, че Дарси едва ли би постъпил така прибързано или така наивно, както някои от познатите им джентълмени, чиито състояния бяха изчезнали пред очите им.

— Разбира се, не отричам, че вродената ми предпазливост можеше да ме предпази от невъздържаността, която разори тях, но също така можеше и да ми попречи да се възползвам от предимствата на някои сериозни сделки.

Елизабет беше съгласна и вътре в себе си ликуваше, защото по този начин Дарси много ясно заявяваше, че женитбата им най-малко не е ощетила нито него, нито мистър Бингли, и дори се е оказала изгодна, заради съдружието с чичо им Гарднър.

В писмото си до Джейн по-късно тя разказа за разговора със съпруга си и добави:

За Елизабет писмото от чичо й и последвалият го разговор с Дарси ознаменуваха края на една седмица на непрестанно нарастващо щастие. След като Джейн и Бингли щяха да се местят в Лестършър — само на двадесет мили разстояние от Пембърли, и след като любимите й леля и чичо щяха да дойдат да живеят в Ламбтън, тя нямаше какво да желае повече.

Прели да завърши писмото си до Джейн, тя се замисли с какъв късмет бяха благословени двете с нея, а заедно с тях, както се беше оказало, и повечето членове на семейството им. Сега оставаше единствено безпроблемното раждане на детето й на пролет и щастието й щеше да бъде пълно.

Глава десетаИстински благословени от съдбата

Известно време преди Коледа безукорното домакинство на мистър и мисис Бингли в Недърфийлд беше преподредено, опаковано и пренесено в Ашфорд Парк в графство Лестършър. Джейн и Джонатан се преместиха временно в Лонгборн, където мисис Бенет можа да сбъдне едно свое съкровено желание — да покани всички съседи, приятели и познати на следобеден чай, за да видят красивата й дъщеря мисис Бингли, и внука й. Нямаше по-горда и по-щедра на хвалби баба от нея „Наследникът на богатството на Бингли“, което се беше разраснало значително във времената, когато търговията процъфтяваше — ето как го виждаше тя.

Присъствието на Джейн и нейния син значително разведри живота на баща й. Откакто двете му любими дъщери се бяха омъжили и напуснали бащиния си дом, мистър Бенет чувстваше голяма празнота. Знанието, че и Джейн, и Елизабет са щастливи, с положителност беше голяма утеха за него, но въпреки това те ужасно много му липсваха. Раждането на Джонатан и връщането, макар и за кратко, на Джейн в Лонгборн му донесоха изключителна радост и той беше решен да й се наслади.

Всички виждаха колко щастлива и удовлетворена с Джейн и баща й беше склонен да признае, ако не пред друг, то поне пред себе си, че Божията воля или съдбата, или пък и двете заедно, са се намесили, за да благословят живота й, независимо от неблагоприятните условия в дома и семейството й. Глупостта на майка й, безразсъдството на най-малката й сестра и неговото собствено безхаберие бяха достатъчни да провалят всеки шанс за щастие както за Джейн, така и за Елизабет. Това беше полезен урок за всички тях — урок, научен късно, но запомнен добре. Трябва да се каже обаче, че спечелването на двама безупречни млади мъже за зетьове, заедно с годежа на Кити, който беше на път да доведе още едно прекрасно попълнение в семейството, при това с минимални усилия от негова страна, безспорно му даваха основание за известно задоволство.

Очарователната разсъдливост на Джейн, която я караше да отхвърли като неоснователни самообвиненията му за неангажираност и неадекватност, още повече засилваше това усещане за удовлетвореност.

— Мили татко, ти нямаш никаква вина към мен. Едва ли нещо, което си сторил или което си оставил несторено, е щяло да промени живота ми сериозно. Мистър Бингли ми го е казвал и аз напълно му вярвам. Ако е имало време, когато се е съмнявал в мен, то е защото не е бил наясно със силата на собствените ми чувства, а за това мога да виня единствено себе си. Веднага щом получил уверение в тях обаче, благодарение на навременната намеса на Лизи и мистър Дарси, той решил да се върне в Недърфийлд и да ме попита сам и останалото го знаеш — казала беше тя, настоявайки от цялото си сърце, че баща й не бива да обвинява себе си за никаква част от и без това краткотрайното й нещастие.

Когато всичко в Ашфорд Хаус беше вече на мястото си и Недърфийлд беше заключен, мистър Бингли дойде да отведе жена си и сина си у дома. Разделиха се със сълзи, съвети и благопожелания и с обещание да се съберат отново на Коледа. Джейн имаше такова доверие във вкуса и преценката на сестра си и зет си, че не беше настоявала да види имота в Ашфорд, преди да бъде купен. Придружила беше обаче мистър Бингли, управителя, главния прислужник и иконома при пътуването до там, преди да бъде предприето преместването.

Тя толкова беше харесала къщата, обзавеждането и оформлението, градината и заобикалящия я парк, дори гората, пътеките и потоците — всички точно такива, каквито си ги беше представяла, че беше определила избора като съвършен. Чувайки това, Елизабет беше заявила, че й се иска на света да има още двадесет души като Джейн и всички да бъдат толкова скромни и сговорчиви.

След като поздрави съпруга си за избора на имота и за това, че е убедил Бингли да продаде всичките си акции от нечистата текстилна индустрия, за да купи Ашфорд Хаус, Елизабет отбеляза, че сега мистър Дарси трябва да се чувства много доволен от успеха си.

— Така е, разбира се — отвърна той, — особено предвид рецесията, която обзема текстилната индустрия в момента. Беше мъдро решение. Наистина съм щастлив, че можах да убедя Бингли да направи нещо, което се оказа и правилно, и икономически изгодно.

— И да ощастливиш както неговата жена, така и своята — безспорно двойно успешно начинание, не мислиш ли?

Дарси хвърли бърз поглед към Елизабет, подозирайки, че отново се шегува, но всъщност не беше така. От своя страна Елизабет продължаваше да се удивлява докъде може да стигне той в помощта към близките си. Неведнъж се беше оказвала свидетел на това. Той беше приел едва ли не за свой дълг да се грижи за приятелите и роднините, към чието добруване имаше отношение. Тя вече знаеше, че това благородство е достигнало и до собственото й семейство, дори и до най-непочтените и недостойните му членове, за което хранеше най-нежни чувства към него.

Лидия и Уикъм, сега очакващи второто си дете, в последно време бяха показали повече благодарност за усилията на Дарси по отношение на тях, а Елизабет и Джейн, научили от мисис Гарднър до каква степен се беше ангажирал, не можеха да не оценят забележителното му великодушие. Забелязала насмешливия му поглед, тя стана и отиде до него.

— Бях абсолютно искрена, мили — каза тя. — Да знаеш само колко съм щастлива, че Джейн и Бингли се местят в Ашфорд Парк! Ако трябва да съм честна, сигурна съм че ако ти не беше настоял, щяха да си останат в Недърфийлд и следващата година. Джейн е толкова благодушна, че не би натяквала на мистър Бингли за това…

Дарси я прекъсна по средата на изречението:

— Не мога да си представя Джейн да натяква нещо на когото и да било, мила, а що се отнася до благородния й съпруг, той говори за купуване на имот още откакто почина баща му, но с удоволствие се възползваше от безгрижието на живеенето под наем през цялото това време. Трябва да призная, че много скоро след годежа им с Джейн той ме помоли да се оглеждам за подходящо място и това е всичко, което съм направил. Беше просто въпрос на късмет, че Ашфорд Парк беше в наличност.

Елизабет се засмя и шеговито отбеляза, че е твърде скромен по отношение на своя дял в начинанието, и продължи, уверявайки го, че от сестра си знае, че Бингли е изключително благодарен за помощта и съвета му.

Колкото до Джейн, тя не можеше да си представи друго място с по-добро местоположение или с по-добро обзавеждане и отдаваше цялата заслуга на Дарси и Елизабет.

— Така че, мили — допълни Елизабет, — както виждаш, надарени сме с изключителен вкус и чудесна преценка.

Дарси се усмихна и каза, че има нещо, което винаги е обичал да прави — да дава добри съвети и да вижда как биват приети с охота.

— А към мен имаш ли някакъв специален съвет? — попита Елизабет с намерението да го отклони от сериозните теми.

— Всъщност имам, миличка — отвърна той, хващайки я за ръка. — Бих те посъветвал да ме придружиш до горния етаж, за да огледаме едни стаи.

Елизабет вече беше говорила с мисис Ренълдс да се погрижи за стая за бебето. Предложила беше да бъде близо до техните стаи и мисис Ренълдс беше проявила разбиране, макар и с известно учудване. Предишната господарка на Пембърли винаги беше предпочитала сънят й да не бъде обезпокояван от децата й. Това беше начинът, по който аристокрацията отглеждаше децата си.

— Ако ми кажете какво желаете, мисис Дарси, до пролетта ще съм го подготвила — беше казала тя, услужливо предлагайки приготовленията да започнат по-отрано.

Елизабет беше поискала, преди да даде каквито и да било нареждания, първо да се посъветва със съпруга си и сега остана учудена, че той вече знаеше за желанието й. Думите му изпревариха въпроса й:

— Мисис Ренълдс е споделила с Джорджиана, че сте говорили за нова детска стая. Преди сестра ми да се премести в другото крило на къщата, нейните стаи бяха срещу стаята на майка ни. Джорджиана е предположила, че може би ще се радваш, ако бъдат пригодени за бебето. Много са светли и просторни и имат чудесен изглед.

Макар да дойде неочаквано, предложението достави на Елизабет истинска радост. Това, че Джорджиана можеше да бъде щедра, колкото брат си, не беше изненадващо, но това, че мисис Ренълдс беше решила да поеме инициативата, а Дарси се беше заел да развие идеята, я накара да се почувства още по-щастлива, че е част от задушевната атмосфера на Пембърли, където всеки милееше за останалите. Това беше една постоянна загриженост, която тя беше започнала да приема като отличителна черта на хората тук, дължаща се според нея до голяма степен на природата и подхода на самия господар. Именно тази атмосфера, а не възможността да притежава изящни бижута, великолепни карети и армия от слуги — голямата радост на майка й, когато се сгодиха с Дарси — беше най-ценното за Елизабет. Стаите се оказаха точно такива, каквито Дарси ги беше описал. Много светли и просторни и с омайна гледка към розовата градина, която щеше да бъде възхитителна през пролетта, те имаха лесен достъп откъм главните апартаменти, а освен това бяха пригодени и за бавачка. Виждайки, че ги е харесала, Дарси настоя Елизабет да даде по-нататъшни нареждания, за да може работата да започне.

— Както съм казвал и преди, миличка, това е твой дом и ми се ще да се чувстваш свободна да изискваш всичко, което пожелаеш.

— Наистина ли ми имаш толкова голямо доверие? — попита тя.

— Лизи, убеден съм, че едва ли ще наредиш да отсекат гората, да обърнат течението на потока или да превърнат галерията в зала за боулинг, така че настоявам да кажеш на мисис Ренълдс какво искаш да бъде направено. Тя ще има грижата майсторите да свършат останалото.

Елизабет беше изключително щастлива. В живота й имаше толкова много радост, че на моменти й се струваше, че не я заслужава. Това обаче не й пречеше да са наслаждава на всеки един миг. След като свикна да бъде съпруга на Дарси и се научи да получава и да дава зрялата любов, която беше в основата на брака им, самата тя стана по-зряла и също като Джейн започна по-охотно да се наслаждава на щастието. Силата и емоционалната стабилност, които й даваше Дарси, без да се стига до отегчението, което често съпътства тези качества, сърдечното й приятелство с Джорджиана и вниманието и грижите, с които я обграждаха мисис Ренълдс и хората й, допринасяха за едно несравнимо удовлетворяващо и блажено състояние.

В писмото до приятелката си Шарлот, която току-що беше родила още една дъщеря — Ребека Ан, тя писа:

Сполуката, съпътстваща Елизабет, споходи и други членове на семейството през тази година. На Коледа, която отпразнуваха в Ашфорд Парк с привичния за мистър Бингли размах, д-р Грантли и Джорджиана обявиха годежа си. Красивият пръстен на ръката й предизвика възхищение заради изработката и завист заради стойността си у всички присъстващи млади дами. За Елизабет и Дарси обаче той беше знак за сигурно приближаващото щастие на Джорджиана и д-р Грантли, а това имаше най-голямо значение. Нейната нежност съвършено хармонираше с неговата сила, а явната му гордост от увереността, че е спечелил любовта й, чудесно прилягаше на младежката й страст към него.

Джейн, която ги виждаше заедно за първи път от годежа им насам, определи съюза им като „истински благословен от небесата“.

— И у двамата има толкова неподправена доброта, Лизи, толкова са открити и искрени, че няма какво повече да се каже — заяви тя, и по изключение Елизабет безрезервно се съгласи. Дори Джейн не можеше да преувеличи добродетелите им.

Два дена по-късно писмата от Лонгборн потвърдиха, че Марая Лукас ще се омъжва за д-р Фолкнър по Великден, Кити пък щеше да й бъде шаферка. Д-р Фолкнър имаше процъфтяваща практика в Меритън, но нямаше собствена къща в близост и затова поне засега семейството щеше да живее в Лукас Лодж. Кити и мистър Дженкинс щяха да се женят през юли и възнамеряваха да пътуват до Бристол, за да посетят семейния му дом, преди да се завърнат в пасторската къща в Пембърли. Кити искаше да изчака раждането на детето на Елизабет, за да може сестра й да присъства на сватбата. Междувременно майсторите работеха по ремонта на пасторския дом, както Дарси беше обещал, и по оформлението и обзавеждането на новите детски стаи в Пембърли.

Независимо от незавидното положение на държавата, семействата в Пембърли и съседните имения бяха пощадени от най-лошите последствия от рецесията, благодарение най-вече на отговорното управление на собствениците им и усиления труд на арендаторите им. Специални усилия бяха положени, за да се помогне на бедните и безимотните. Никой не гладуваше в околностите на Пембърли или Ашфорд Парк тази Коледа, никой несретник не беше оставен без дом в студа заради алчността на земевладелците. Нямаше ги щетите от ширещата се бедност и страданието, което беше засегнало обширни територии от патриархална Англия през годината.

Църквите и енорийските съвети в Ламбтън, Пембърли и Камдън дружно бяха изиграли своята роля, издирвайки хора в беда и помагайки на семействата да оцелеят. Дарси и Елизабет, заедно с д-р Грантли и Джорджиана използваха деня след Коледа да раздадат много храна и дрехи на семействата в имението Пембърли. Детският хор пя по-сърцато и сладкогласно от всякога на тържеството по случай Бъдни вечер, където имаше такова изобилие от храна, че много от семействата отнесоха по домовете си толкова, колкото бяха изяли. В Пембърли празненствата бяха спокойни и скромни, ведри и весели, благодарение преди всичко на топлото приятелско отношение и християнските добродетели.

През новата година семейство Гарднър се пренесоха в Ламбтън по-рано, отколкото се очакваше. Зимата беше донесла лишения в домовете на всички земевладелци (с изключение единствено на онези, които обитаваха палати и кули от слонова кост) и гняв в общините. Мистър и мисис Гарднър чувстваха, че спокойният им, но безспорно скромен живот, е все по-застрашен посред цялата заобикаляща ги бедност. Тълпите от бездомници, скитащи из улиците, бяха направили живота по-несигурен и ги бяха подтикнали да се преместят възможно най-скоро.

Веднъж нанесли се в господарската къща в Оукли, където ги очакваха много нови социални отговорности, те, и особено мисис Гарднър и дъщерите й, станаха редовни гости на Пембърли. Каролайн, вече на четиринадесет истинска очарователна и интелигентна млада дама, беше запленена от Елизабет и захласнато я следваше из Пембърли, докато Емили, която беше само на девет, беше голяма ценителка на четенето и писането и можеше да бъде убедена да напусне библиотеката само когато дойдеше време за хранене. Двете семейства, отдавна сплотени от взаимно уважение и привързаност, станаха още по-близки. Елизабет и Джейн търсеха леля си за компания и за съвет като обичана по-голяма сестра. Дарси, Бингли и мистър Гарднър се радваха не само на процъфтяващо партньорство — съвпадението на интереси беше прераснало в приятелство, почиващо на здрави основи от споделена преданост и уважение.

По Великден Джейн отпътува за сватбата на Марая Лукас и се върна с едничката лоша новина, която бяха чували от повече от година насам. Лейди Лукас гаснеше бавно поради дълго и необратимо боледуване и сватбата на Марая всъщност се беше състояла по-скоро заради майка й. Сега една болногледачка живееше постоянно в Лукас Лодж, а Марая и съпругът й, докторът, щяха да останат там, докато майка й има нужда от техните грижи. Както пишеше Кити:

Джейн потвърди новината, която съобщаваше Кити. Каза също, че Шарлот обещала да дойде в Ашфорд Парк и Пембърли, но мистър Колинс не можел да бъде далеч от Нейно благородие в Розингс и щял да си тръгне за Кент след не повече от седмица у семейство Бингли — без съмнение за да докладва на покровителката си къде и как са се установили. Шарлот обаче щяла да остане и да доведе в Пембърли и двете си момиченца. Тази добра новина беше почти напълно достатъчна да помогне на Елизабет да превъзмогне тъгата от писмото на Кити, но не желаейки да пренебрегне чувствата на сестра си, тя не каза нищо друго, освен че с нетърпение очаква да се срещне с Шарлот и двете й дъщери, като подкани Джейн да си припомни собственото им детство, когато Шарлот, Джейн и Лизи бяха трите най-щастливи момичета в Меритън.

По-късно Елизабет писа на Шарлот с покана да остане в Пембърли за толкова време, за колкото й е възможно да се откъсне от Хънсфорд и Розингс Парк. И докато запечатваше писмото, се усмихна. Каква радост беше да очаква пролетта, приятелката си Шарлот, бебето си и да не очаква мистър Колинс! „Мили Боже — помисли си тя, — та това ще бъде почти рай“.

Посред първата лятна буря, в един съботен следобед на 1817 г., когато д-р Стивънс беше заминал за Дарби, за да бъде съдия в една среща по крикет, и само леля Гарднър и мисис Ренълдс бяха там, за да помогнат при появата й на бял свят, се роди дъщеричката на Елизабет.

Дарси, който се наложи да бъде извикан от среща с мистър Гарднър в Ламбтън, за първи път беше напълно неспособен да направи нещо повече от това да крачи напред-назад и да изисква новини за жена си на всеки пет минути. За щастие д-р Грантли, който беше на гости при Джорджиана, и мистър Гарднър бяха до него. Те напразно го убеждаваха да бъде търпелив и едва го спряха да не пришпори коня си в дъжда, за да доведе странстващия доктор.

Дарси му беше направо бесен:

— Как може да отиде в Дарби за среща по крикет в такъв ден? — питаше той. — И какъв крикет могат да играят в това време?

Безсмислено беше да се изтъква, че никой не беше очаквал Елизабет да роди поне до края на май и че сутринта е била прекрасна за крикет.

Мисис Гарднър, която беше родила четири деца, мисис Ренълдс, която също имаше подобен опит, и младата Джени се справиха наистина много добре. Малката Касандра Джейн се роди в късния следобед и единодушно беше обявена от всички за най-прекрасното бебе, което някога бяха виждали. Д-р Стивънс пристигна тъкмо когато мисис Гарднър я показваше на щастливите й родители — останал без дъх и извиняващ се, и твърде закъснял, за да може да направи повече от това да потвърди, че дамите безспорно са се справили чудесно и че майката и дъщеричката са в прекрасно здраве.

Дарси, който беше заплашвал да накаже доктора жестоко, задето е пренебрегнал задълженията си, толкова се радваше за жена си и дъщеря си, че целият сияеше и благодари на д-р Стивънс като че е присъствал през цялото време. Тъй като беше щастлив господар на имение, в което нямаше ограничения при унаследяването, Дарси не се притесняваше от въпроса за мъжки наследник. И понеже беше сигурен, че след няколко години може да имат и син, който да продължи фамилните традиции в Пембърли, това, както сам каза, не беше въпрос от голяма важност.

Безпроблемното раждане на едно прекрасно момиченце беше достатъчно основание да бъде щастлив, а грижите му се изчерпваха с нейното здраве и спокойствието на жена му. Елизабет, която тайно се беше надявала на син, нямаше време за разочарования. Цялото й време беше ангажирано с потребностите на жизнената й дъщеричка, чиято прилика с красивия й баща и очарователната й майка беше видима за всеки, дошъл да я види.

В Пембърли от дълго време не се беше раждало дете и всички арендатори и съседи искаха да я зърнат. Всички знаеха, че по стара традиция трябва да намерят в Касандра фамилна прилика, която никой друг посетител не е забелязал. Един виждаше благородното чело на баща й, друг — красивите тъмни очи и свежия тен на майка й. Мисис Ренълдс дори реши, че има прилика с очите на покойната майка на Дарси.

Елизабет, която беше предупредена от съпруга си, че трябва да бъде подготвена за цялото това внимание, го прие напълно спокойно. Беше достатъчно разумна, за да знае, че Касандра Джейн принадлежи на родителите си точно толкова, колкото и на Пембърли. За щастливите й кръстници Джейн и Чарлс Бингли, Касандра Джейн щеше да бъде „прекрасна малка приятелка за Джонатан“. За майка си и баща си тя беше центърът на Вселената.

Глава единадесетаГласове на недоволство и политически пристрастия

С кратко съобщение мистър Дарси беше информирал лейди Катрин де Бърг за сгодяването на сестра си и д-р Франсис Грантли от колежа „Сейнт Джонс“ в Оксфорд. Малко по-късно Джорджиана Дарси лично беше писала на леля си за годежа с обещание да посети Розингс в най-скоро време. Преди това се беше посъветвала с брат си и снаха си и те я бяха предупредили да очаква изблик на любопитство и лични въпроси. Когато обаче нито едно от писмата не получи отговор, Джорджиана започна да се притеснява, че неволно е обидила леля си, без да знае как да постъпи от тук насетне.

Раждането на Касандра Джейн й донесе несравнимата радост самата тя да стане леля, което изтласка всички мисли за лейди Катрин на заден план. До един юнски ден, когато двете с Елизабет бяха останали с Касандра в детската стая. И двете млади жени обичаха времето, което прекарваха така, тъй като то им даваше възможност да разговарят по сестрински за много неща — и сериозни, и по-емоционални, в зависимост от случая. Заприказвали се бяха за това как Каси може да израсне с усет към музиката и рисуването. Елизабет не се съмняваше, че в Пембърли, заобиколена от толкова много великолепно изкуство музика, Касандра ще придобие вкус към тях, но добави че ако все пак не стане така, ще разчита на леля й Джорджиана да я вземе под крилото си.

Разговорът им беше прекъснат от Джейн, която влезе с писмо от лейди Катрин, адресирано до Джорджиана. Беше отговор на нейното писмо и на съдържащата се в него информация за годежа й. Без каквито и да било коментари авторката му отправяше властна покана към Джорджиана и д-р Грантли да заповядат в Розингс през юли с уточнението, че третата седмица на месеца ще бъде най-удобна. Едва ли не като послепис, тя изпращаше поздравленията си към мистър и мисис Дарси и изразяваше надежда, че те и дъщеря им са в добро здраве.

Повелителният тон на писмото развесели Елизабет, която заяви:

— Видя ли, Джорджиана, излишно е да се тревожиш, че си разочаровала лейди Катрин. Тя вероятно е проучила родословното дърво и надеждността на д-р Грантли и след като ги е намерила за напълно задоволителни, сега иска лично да се запознае с него и затова ви призовава да се явите в Розингс!

Джорджиана се засмя и попита:

— Откъде си толкова сигурна, че имаме съгласието й?

Поне на този етап Елизабет можеше да я увери:

— Разбира се, че го имате — ако не беше така, вероятно щеше вече да е пристигнала с файтона си, за да ти го съобщи лично и да изиска незабавно да приключиш връзката!

Докато говореше, в очите на Елизабет проблясваха закачливи пламъчета и Джорджиана отказа да приеме думите й на сериозно. Но брат й, който беше влязъл междувременно и беше чул какво казва Елизабет, през смях увери сестра си, че наистина с така.

— Лизи е напълно права, Джорджиана, повярвай ми — ако лейди Катрин не беше одобрила Франсис Грантли, вече щяхме да сме го разбрали.

— Значи мислиш, че с мистър Грантли трябва да заминем за Розингс?

— Точно така и гледай да е добре подготвен, защото лейди Катрин ще иска да знае всичко за него — каза Дарси, но после, забелязвайки паниката, която беше предизвикал у сестра си, омекна и призна, че само се е пошегувал.

Елизабет добави, че определените от лейди Катрин дати по всяка вероятност ще бъдат удобни за Джорджиана и Франсис Грантли, тъй като предишната седмица всички щяха да са отпътували за Хъртфордшър за сватбата на Кити.

Дарси пък имаше друга, по-приятна, изненада за тях двете. Току-що беше получил по пощата писмо от полковник Фицуилям. Той пишеше, че се връща в Англия през есента — „навреме за коледното тържество в Пембърли и за сватбата на Джорджиана през новата година“. Новината ги зарадва, но и малко ги озадачи. Елизабет разбираше желанието му да присъства на сватбата на Джорджиана, но все пак й се струваше, че има и още нещо, което го е накарало да се прибере по-рано от планираното.

Нещата се поизясниха, когато Дарси продължи да чете — Фицуилям беше доста добре информиран за възцарилата се нестабилност в страната и Парламента. Той винаги беше проявявал по-голям интерес от братовчед си към политиката и след като се беше срещнал с някои членове на реформисткото движение, сега беше нетърпелив да се присъедини към тях:

Елизабет и Джорджиана мълчаха слисани.

— И така, както виждате — каза Дарси, — Фицуилям се прибира, за да се присъедини към реформисткото движение.

— Никога не бих предположила, че е толкова отдаден на тази кауза — каза Елизабет, все още невярваща.

— Той винаги е имал ясна позиция по въпроса — каза Дарси. — Така и не можа да преклони глава пред закостенелите тори19, които държат надмощие в Парламента. Това ми беше ясно. Не знаех обаче, че се е увлякъл дотолкова, че лично да се включи в движението. Е, като дойде, ще видим какво ще разкаже и какво ще направи — допълни и остави писмото настрана.

След това сподели с Елизабет, че, ако тя не възразява, смята да покани Фицуилям да остане в Пембърли, когато се върне. Елизабет нямаше нищо против — винаги беше харесвала компанията му.

— Казва ли какво смята да прави, освен че ще се присъедини към реформисткото движение? — попита тя.

Дарси кимна.

— Пише, че иска да се установи по тези места — надява се да купи имот, както казва, „на един хвърлей от Пембърли“, което трябва да означава, че е сериозно заинтересован.

— А възможно ли е да си прави планове за женитба? — попита Елизабет.

Дарси поклати глава.

— Ако е така, ще да го държи в тайна. Не споменава нищо подобно, нито пък аз виждам някакъв намек за такова намерение в писмото му. Не, любов моя, мисля, че причината е по-скоро в мислите, отколкото в сърцето му — иска да се установи в тази част на страната, за да може после да се кандидатира за Парламента от тук.

— Наистина ли вярваш в това? — попита жена му, озадачена от чутото.

— Всъщност той винаги се е интересувал от политика, още от времето, когато беше в Кеймбридж, но това, че постъпи като офицер в армията, му попречи да се включи активно в политическия живот.

Елизабет трудно можеше да си представи учтивия и сдържан полковник като амбициозен политик, но безспорно Дарси знаеше за братовчед си повече, отколкото тя беше успяла да разбере от приятното си, но кратко познанство с него. Тя все още вярваше, че някъде в картинката се крие някоя дама, но Дарси през смях я предупреди да не го сватосва, след което излезе, за да напише отговор на Фицуилям и да го покани да остане в Пембърли, докато си намери подходящо имение.

Шарлот Колинс и двете й малки дъщери — Катрин и Ребека, пристигнаха в Пембърли, след като бяха прекарали две седмици при Джейн в Ашфорд Парк. Дарси, който винаги беше приемал мисис Колинс с уважение като разумна и интелигентна жена, я посрещна много гостоприемно, а самата Елизабет беше истински щастлива, че отново ще бъде заедно с приятелката си, при това без да се налага да търпи досадното присъствие на мистър Колинс. Шарлот донесе добрата новина, че Джейн очаква второто си дете. Елизабет нямаше търпение да я сподели със съпруга си, но той вече беше отишъл до конюшнята с коняря си и се налагаше новината да почака известно време.

Междувременно Шарлот и Елизабет се готвеха да прекарат няколко спокойни дни една с друга, докато бавачките се грижат за трите им малки момиченца. Приятелството им имаше дълга история и неведнъж ги беше разсейвало и разведрявало, когато Елизабет и Джейн копнееха да избягат от плиткоумните брътвежи на майка си. Майката на Шарлот, лейди Лукас — мила и добронамерена жена и винаги беше приемала двете по-големи момичета на семейство Бенет като първи дружки на дъщеря си. Въпреки временното охладняване помежду им след сгодяването на Шарлот за мистър Колинс — събитие, което беше озадачило и ядосало Елизабет до такава степен, че я беше изправило равнодушна към чувствата на Шарлот, те продължаваха да бъдат все така близки приятелки.

Пълната липса на завист у Шарлот за отличните бракове на Джейн и Елизабет, съпричастието й към чувствата на семейство Бенет по отношение на унаследяването на Лонгборн и безкористната й загриженост за щастието и добруването им, я отличаваше като вярна и скъпа приятелка. Голяма част от онзи ден те прекараха в разговори за семействата си, най-вече за по-малките си сестри — Марая и Кити, което също бяха неразделни приятелки от детските си години.

Елизабет не познаваше добре д-р Фолкнър, но отвред беше чувала само хубави неща за него и беше сигурна, че Марая ще бъде много щастлива. Шарлот се съгласи с нея, като добави, че той полага грижи за тежко болната им майка, които далеч не са продиктувани само от дълга му като лекар. Колкото до Кити, и двете бяха единодушни, че характерът и светогледът й напълно са се променили далеч от влиянието на по-малката й вятърничава сестра Лидия.

— Когато с Марая посетихме Лонгборн преди сватбата, не бях виждала Кити от близо една година и, честно ти казвам, мила Елайза, съвсем не очаквах такава забележителна промяна в нея. Все още е млада и някак импулсивна, но в това няма нищо страшно. Важното е, че нравът и ценностите й са вече други.

Елизабет също смяташе така.

— Мистър Дженкинс определено промени Кити — поде тя, но Шарлот деликатно я прекъсна:

— Макар да съм съгласна, че влиянието на мистър Дженкинс не бива да се пренебрегва, аз си мисля, че заслугата е по-скоро на вас с Джейн. Вие двете сте й дали пример как една млада жена трябва да се държи в най-отбрано общество и как може да се наслаждава на хубавите неща от живота с изтънчена умереност, без да изпада в изблици на невъздържаност и непристойност.

Елизабет се изчерви при тези ласкави думи на приятелката си, но въпреки това й беше приятно да ги чуе.

На следващия ден за вечеря дойдоха семейство Гарднър, а по-късно през седмицата намина Розамънд Фицуилям и настойчиво покани всички на гости в Ръшмор Фарм, което беше особено интересно за Шарлот, тъй като тя никога не беше ходила в конеферма. Семейство Гарднър също настояха Шарлот да ги посети лично, за да види колко добре са се наредили в Дарбишър след двадесет години, прекарани в Лондон. Когато се върнаха от Оукли в един прекрасен следобед обаче, у дома ги посрещна тъжна вест.

Пристигнало беше съобщение от сър Уилям Лукас. Рано сутринта лейди Лукас беше починала и Шарлот трябваше да замине за Лукас Лодж. Сълзи бликнаха от очите й, при което Елизабет прегърна скъпата си приятелка, а Дарси незабавно отиде да намери мисис Ренълдс и да организира предстоящото пътуване до Хъртфордшър. Категоричен беше, че Шарлот и децата й не могат да пътуват сами. Щяха да вземат една от неговите карети с доверен човек от Пембърли, който да ги придружи. Според него вестта вече трябваше да е стигнала и до мистър Колинс в Кент и той без съмнение също щеше да дойде за погребението. Беше направено всичко възможно, за да тръгнат навреме и да стигнат до Ковънтри, преди да се мръкне.

Загрижеността и щедростта му към Шарлот нямаха граници. Когато след по-малко от час вече бяха готови за тръгване, той я увери, че са в добри ръце. Каза, че кочияшът има указания да следва всяко нейно нареждане, но предложи да направят престой в една странноприемница, която препоръча като сигурна и удобна. И подчерта, че Шарлот не бива да има никакви притеснения за това, тъй като прислужникът му ще се погрижи за всичко. След като отново изказа съболезнованията си и помоли да ги предадат на сър Уилям и на Марая, той я увери:

— Не се безпокойте, мисис Колинс, ще пристигнете в Лукас Лодж без проблеми — и добави: — Двамата с Бингли ще бъдем медно с вас след ден-два.

Шарлот му благодари от все сърце и на раздяла прошепна на Лизи:

— Мила ми Елайза, имаш изумително разумен и щедър съпруг. Грижи се за него!

Елизабет я беше помолила да я извини, че не може да присъства на погребението, но Шарлот я беше успокоила с обичайната си кротост:

— Знам, че не можеш да пътуваш в момента, Елайза, но не се съмнявам, че мислено ще бъдеш с нас. Майка ми винаги много ви е харесвала двете с Джейн и много й се искаше да си намерите добри съпрузи. Сега, след като опознах мистър Бингли и мистър Дарси през тези две седмици, знам, че мечтите й за вас са се сбъднали.

Ненадейно Елизабет се натъжи, замисляйки се колко се с променил животът им от времето на моминските им години заедно. Шарлот беше най-първата й дружка. И дори трагикомичните обстоятелства около женитбата й с мистър Колинс не бяха успели да разрушат приятелството им.

Когато си заминаха, тя се обърна към съпруга си и остана изненадана от дълбоката загриженост, изписана на лицето му. В моменти като този си даваше сметка каква късметлийка е. И не можеше да си обясни как някога е могла да го смята за безсърдечен, незрял и равнодушен към чувствата на другите. Срамуваше се да си признае, че както всички останали, за чието невежество все пак би могло да бъде намерено извинение, тя самата също сурово го беше подценявала. За всичко бяха виновни предразсъдъците й. Вниманието му към скърбящата Шарлот, съчувствието му, попълнено от старанието му незабавно да окаже всякаква нужна помощ, изпълниха Елизабет с гордост и любов. Вече не беше изненадана — гордееше се с него. Той я обгърна с ръка и я поведе нагоре по стълбите.

— Трябва да си починеш, миличка, няма какво повече да направим. Ще изпратя съобщение до Ашфорд с предложение двамата с Бингли да отидем на погребението. По всяка вероятност ще трябва да тръгнем утре.

Елизабет се съгласи; изведнъж се беше почувствала страшно уморена и много и се щеше да се изкъпе и да си легне. А мислите й все се връщаха към Шарлот с двете й малки момиченца и бавачката, отпътували за Хардфордшър за погребението на майка й.

На другия ден Елизабет реши да вземе Касандра и Джени и да отиде заедно с Дарси в Ашфорд Парк, където да остане при Джейн, докато съпрузите им се върнат от погребението на лейди Лукас. Имаха толкова неща да си кажат. Макар рядко да се случваше да бъдат разделени за цяла седмица, и на двете все им се струваше, че не са се виждали цяла вечност. Понякога си гостуваха една на друга, друг път се срещаха в Оукли, където обичните им леля и чичо винаги ги посрещаха с най-голяма радост. Този път в противовес на тъгата от загубата на Шарлот дойде новината, че Джейн очаква второ дете.

— Което ще рече, че няма да организираме обичайното празненство за Коледа, Лизи — каза Джейн, — но пък леля Гарднър заяви, че държи да й гостуваме всички в Оукли — нали в деня след Коледа е рожденият ден на Каролайн.

— Да, наистина. Направо да не повярваш колко порасна през последните две години — Емили си е още момиченце, докато Каролайн е станала същинска млада дама — отбеляза Елизабет. — Помниш ли времето, когато сядаше в скута ти и отказваше да слезе, докато не й прочетеш приказка?

Разбира се, че Джейн си спомняше.

— Да, така е — много е пораснала, а се е и разхубавила. Лизи, убедена съм, че това е една от причините леля и чичо да решат да напуснат Лондон и да предпочетат провинцията.

Елизабет остана озадачена:

— Какво искаш да кажеш?

— Миналата седмица, докато Шарлот ни беше на гости, леля Гарднър намина заедно с момичетата. Стана въпрос за слуховете, които напоследък идват от Лондон. Лизи, разказват се какви ли не истории за разбойнически шайки и разгулни мъже и жени — всички окуражавани от разюзданите нрави в Двора. Оказва се, че много от разказите са верни, Лизи, и леля Гарднър е била доста притеснена за момичетата.

Известно време Елизабет не можа да продума, но след като се окопити, попита:

— Да не искаш да кажеш, че са били в опасност?

— Не точно в непосредствена опасност, но може и така да се каже. Спомняш си как беше с Кити и Лидия и всички онези офицери и леконравни жени в Меритън.

Елизабет кимна — спомняше си и още как!

— Е, според леля сега в Лондон е двойно по-зле. Винаги са обвинявали принца — регент20 и контетата му, че са пристрастени към хазарта, гуляите и шумните свади и разни други подобни пороци, които дават много лош пример на обикновените хора. И не стига това, Лизи, ами леля разправя, че е излязъл на мода някакъв нов танц, донесен от континента, при който дамите са притиснати плътно до партньорите си и се въртят така по двойки из цялата зала. Според нея всичко това е вече твърде много за младите Каролайн и Емили.

Елизабет се развесели — и тя беше чула за виенския валс, но съвсем не беше убедена, че той ще доведе до гибелта на британската цивилизация. Джейн обаче въобще не беше толкова оптимистично настроена.

— Все си мисля, Лизи, че откакто обявиха стария крал за луд21 и го затвориха, положението в Двора е взело да става от лошо по-лошо. При последното ни ходене в Лондон бяхме потресени колко много разгулни младежи са се появили по приемите и баловете. Нямат нито вкус, нито стил и единственото им занимание е да пият, да клюкарстват и да гуляят из града — Джейн звучеше все по-разпалено. — Близките на мистър Бингли също са били засегнати. Семейство Мидълтън са се изнесли в Хампшър, семейство Хърст са се преместили за постоянно в Бат, а Каролайн Бингли е заминала с тях. Не вярвам, че са щели да напуснат Лондон, ако не са били притиснати от някое неприятно обстоятелство, Лизи.

— А Бингли какво мисли? — попита Елизабет, обезпокоена от думите на сестра си.

— Бингли смята, че проблемите са резултат от липсата на каквито и да било управленски качества както у принца — регент, така и сред управляващите тори — поясни Джейн. — Той казва, че вече е време да направят нещо повече от това да арестуват хората и да изпращат бедните в затвора.

Елизабет остана изненадана колко осведомена е сестра и за първи път Джейн, която обикновено беше внимателен слушател, но не вземаше почти никакво участие в подобни разговори, се оказваше толкова ангажирана и откровено заинтересована. Отначало се запита каква може да е причината за това, но после си спомни, че след като тя самата се беше посветила изцяло на раждането на Касандра, Джейн беше прекарала доста време със семейство Гарднър, които имаха много и разнообразни контакти с Лондон. Нищо чудно, че беше в течение на всички вести от града. Вълнението й беше напълно искрено — изглеждаше като някой, който се е спуснал по течението на кротка речица с малка и крехка лодка, мислейки, че е в безопасност и нищо не може да го изненада, но неочаквано е разбрал, че напред има опасни бързеи. Това беше толкова нетипично за Джейн, че Елизабет реши да поговори с леля си Гарднър, за да се увери, че безпокойството й не почива на празни слухове.

По-късно обаче, след като приказва с леля си и чичо си, които дойдоха от Оукли за вечеря, Елизабет сама започна да се убеждава, че основания за техните опасения и за тревогите на Джейн все пак има. Научи, че младите жени и момичетата — някои на не повече от дванадесет години — биват примамвани в града с обещания за какво ли не — от скромни служби като домашни прислужници до вълнуващи романтични преживявания и заветна слава сред редиците на франтовете в антуража на принца — регент.

— Представяш ли си, Лизи, наивните девойчета идват в Лондон с надеждата да станат държанки на някоя знаменитост — каза леля й.

— Умът ми не го побира, лельо. Как се е стигнало до там?

Трудно й беше да го приеме, но леля й беше безкомпромисна:

— Стига ти само да погледнеш колко разгулно и себично живеят принцът — регент и придворните му, и ти слава ясно какво се случва. Няма ли пример, който младите да следват, настава хаос и точно това виждаме сега в Лондон.

Мистър Гарднър беше също толкова възмутен:

— Не е ли страшно, мила ми Лизи, че същият този народ, който се е сражавал срещу Бонапарт и два пъти го е побеждавал, се оказва загубил всякаква посока и принципи? Регентът и придворните му се вълнуват само и единствено от собствените си удоволствия — за един ден прахосват повече пари, отколкото са нужни на едно семейство да се изхранва цял месец. Правителството е явно объркано и неспособно да осигури каквото и да било разрешение на проблемите ни, а предприемачите ги интересува единствено как да трупат още и още печалби. Алчността, мила Лизи, не прощава на никого!

На Елизабет й хрумна да попита чичо си дали поддържа връзка с полковник Фицуилям и дали го е запознавал с това, което се случва.

— Ама разбира се — нали като се върне, полковник Фицуилям ще ни бъде равноправен съдружник. Държа го в течение за всичко — отвърна мистър Гарднър.

— А знаеш ли кога се очаква да се върне в Англия?

— Всъщност да. Миналата седмица ми писа, че ще си бъде тук за Коледа за рождения ден на Каролайн и, разбира се, за сватбата на мис Дарси през новата година. И полковникът, както мистър Бингли, е съгласен с мен, че Британия се нуждае от нови предводители и нови закони, за да може системата да бъде реформирана.

Елизабет кимна с разбиране и се усмихна. Току-що в пъзела се беше наместило едно съществено парченце. Излизаше, че основният източник на информация за полковника е бил чичо й. Мистър Бенет неведнъж беше подчертавал, че братът на жена му е „добър либерал“, защото, естествено, като търговец нямаше как да бъде консерватор! Дори баща й обаче не беше предполагал, че мистър Гарднър може да бъде реформист, а сега се оказваше, че по всяка вероятност той насърчава Фицуилям да се присъедини към реформистите и да влезе в Парламента.

Макар никога да не беше проявявала интерес към политиката, Елизабет откри, че е истински заинтригувана. Сега щеше да очаква завръщането на полковник Фицуилям с много по-голям интерес, отколкото преди седмица или две.

Нямаше търпение да сподели това със съпруга си.

Мистър Дарси и мистър Бингли се върнаха от погребението на лейди Лукас с писма на благодарност от сър Уилям, Шарлот и останалите членове на семейството и със специална покана към Джейн и Елизабет да отседнат в Лукас Лодж, когато дойдат в Хъртфордшър за сватбата на Кити през юли. Джейн се запита дали родителите им няма да се обидят, ако не останат в Лонгборн, но щом разбра, че семейство Уикъм ще бъдат настанени там, незабавно размисли.

Веднага щом се върна в Пембърли на следващия ден, Елизабет изтича нагоре по стълбите и развълнувано заразказва за случилото се вчера и за това, което беше разбрала от мистър Гарднър — особено за разкритието за политическите амбиции на Фицуилям. Очаквала беше Дарси да бъде много изненадан, но за нейно най-голямо разочарование се оказа, че той самият е много добре информиран:

— Забравяш, мила ми Лизи, че мистър Гарднър е съдружник не само с Фицуилям, но и с нас с Бингли. Всички ни държи в течение. Има големи връзки и в града, и в търговските среди, а да не говорим, че двадесет години е живял в сърцето на търговската част на Лондон и го познава по-добре от всеки от нас. Помниш ли онази седмица, когато двамата с мистър Гарднър пътувахме до Лондон и Оукли по работа, а ти остана в Недърфийлд с Джейн?

Елизабет кимна и си припомни, че Дарси се беше върнал почти убеден, че чичо й ще купи имението Оукли.

— Е, тогава за първи път той ми каза защо толкова държи да напусне Лондон. Не беше само заради желанието на леля ти да се върне в графството, където е израснала. И двамата бяха започнали да се чувстват все по-несигурни в града — мизерията, тълпите от хора, прииждащи без цел и посока, липсата на всякакъв ред в Двора и сред сбирщината от сподвижници на принца — регент. Повярвай ми, Елизабет, той беше сериозно притеснен за безопасността на семейството си и за това, че децата му получават лош пример.

— А от тогава говорили ли сте за това? — попита тя.

— Да, говорили сме често. Той знае, че аз самият никога не съм обичал да прахосвам пари в Лондон. Всички онези безумни забавления и пиянски истории не са по вкуса ми. Аз лично не съм потърпевш, защото не живея там, но съм съгласен с него — устоите на лондонското общество се рушат. Трябва да призная обаче, че нямах представа за пристрастията му към реформистите. Това е нещо ново, но вероятно е следващата стъпка. Фицуилям очевидно е въодушевен и ако чичо ти го подкрепи, може да успеят на изборите. Не сме обсъждали намеренията на Фицуилям, но ми е известно, че мистър Гарднър познава някои хора — най-вече от средите на търговците, които са заинтересовани да работят за реформата. Така че, мила ми Лизи, скоро можем да имаме и политик във фамилията.

Въпреки шеговитата забележка, очевидно беше, че Дарси приема възгледите на мистър Гарднър напълно сериозно. Имаше голям респект и към двамата и високо ценеше преценката им. Елизабет беше наясно, че мнението на Дарси никога не се беше влияло от превзетостта и снобизма, които господстваха в средите на висшето общество в града. Той се беше обявил против съревнованието на класов принцип, превърнало се във всеобщо развлечение сред богатите в момента и, както сам казваше, „се беше потулил в Дарбишър“ за по-голямата част от годината, като пътуваше до Лондон само по работа или по специални поводи и отсядаше за съвсем кратко на Портман Скуеър. След сватбата им почти нищо не се беше променило. Макар Елизабет да харесваше разходките до столицата от време на време, малко неща можеха да я привлекат и задържат там, особено сега, когато семейство Гарднър се бяха преместили и провинцията. В едно поне беше сигурна — завръщането на полковник Фицуилям щеше да бъде началото на един много интересен период за всички тях.

Кити Бенет се омъжи за преподобния Хю Дженкинс в Лонгборн в един прекрасен юлски ден със слаб разхлаждаш ветрец и пъстри сенки, омекотяващи ярката лятна светлина. Макар да не притежаваше нито класическата красота на Джейн, нито пленителния матов тен и ведрото очарование на Елизабет, Кити беше доста хубавка булка. Излъчваше младост и нежност и изглеждаше прелестно заедно с двете си шаферки, Каролайн и Емили Гарднър, които оттренирано я следваха по пътеката към олтара. Много от присъстващите този ден в църквата ги помнеха от сватбите на Джейн и Елизабет преди няколко години и доста от тях отбелязаха колко пораснала беше младата мис Каролайн Гарднър и колко се беше разхубавила.

Седнала до сестра си, Джейн прошепна:

— Ах, Лизи, виж колко е красива Каролайн!

Емили си беше все още дете, но четиринадесетгодишната й сестра се беше превърнала в същинска млада дама. Височка за възрастта си, стройна и много изящна, Каролайн беше по-обсъждана от булката. Родителите й бяха истински горди — не само заради красотата на дъщеря си, но и заради уравновесеността и скромността в държанието й през цялото време.

Особено впечатляващ беше контрастът с все така повърхностната и незряла Лидия Уикъм, която, въпреки че беше майка на две момченца, не можеше да устои на изкушението да кокетничи и да флиртува с всеки мъж, изпречил се пред погледа й, докато през това време съпругът й се разтакаваше наоколо, видимо нехаещ за поведението на жена си. Явно беше, че Уикъм е напълно отегчен от нея и изобщо не се вълнува кой забелязва това. Далеч по-добре се чувстваше в компанията на чуждите съпруги или попе на онези от тях, които нямаха нищо против угодническите му усмивки и комплименти.

До края на сватбеното тържество Елизабет сериозно се беше отегчила да слуша как майка й превъзнася достойнствата на „момчетата на Лидия“. На Лидия определено й беше приятно, а Уикъм направо се разтапяше от това внимание, сякаш беше насочено към самия него. Очевидно беше, че трите години брак не бяха обогатили с нищо ценно характера на нито един от двамата.

Благодарение на подкрепата на съпрузите си, Джейн и Елизабет имаха късмет, че той не направи опит да се присъедини към тях нито на масата, нито по-късно, когато изпращаха младоженците на сватбеното им пътешествие до Бристол.

Мисис Гарднър обаче забеляза, че той проявява специално внимание към младата Каролайн и побърза да се намеси, като в присъствието на дъщеря си целенасочено го попита къде са жена му и синовете му. Уикъм на мига невъзмутимо се опита да впечатли мисис Гарднър, впускайки се в хвалебствия по адрес на Лидия и момчетата и твърдейки, че те са радостта на живота им. След като през изминалите двадесет и четири часа ги беше наблюдавала как се отнасят към децата си — ту с безразличие, ту прекалено снизходително, — мисис Гарднър остана изумена от лицемерието му, но не каза нищо.

По-късно, когато се върнаха в Лукас Лодж, тя сподели възмущението си пред племенничките си:

— Как е възможно нито един от двамата да няма поне капчица срам!

— Лельо, мила, няма защо да се учудваш и двамата са толкова безочливи, че явно очакват, че всички роднини и съседи са забравили напълно и неговото скандално поведение от времето, когато полкът беше в Меритън, и обстоятелствата около сватбата им — отбеляза Елизабет, ядосана, че се беше наложило през цялото време Дарси да търпи престорената му усмивка и лицемерното му поведение, познавайки истинската му природа. Джейн от своя страна беше още по-безкомпромисна.

— Съгласна съм. Аз лично бих се срамувала да присъствам на сватбата след всичко случило се. Но мисля, че мистър Уикъм вече не е заплаха за никого от познатите ни — постарах се да осветля всеки, който би се заинтересувал от тях, както за безпардонния начин, по който измамиха всички, така и за безхаберието им. Не вярвам някой, който се е държал като тях, да не загуби изцяло уважението на всички почтени хора.

Елизабет беше впечатлена от остротата на думите на обикновено деликатната са сестра, но в същото време беше доволна, че Джейн изпитва същите чувства, каквито изпитваше и тя. Двете с Джейн бяха пощадени от последствията от постъпката на Уикъм и Лидия единствено благодарение на щедростта на бъдещия по онова време съпруг на Елизабет и на решимостта му да й спести болката от това да сподели срама на глупавата си сестра. Любовта му, която тогава тя беше отхвърлила — в резултат на безпочвени предразсъдъци и пренебрежение, — беше застанала между всички тях и присъдата, с която обществото беше готово да се нахвърли върху им. При спомена за това по гърба й пробягаха студени тръпки. Когато видя мистър Дарси да приближава заедно с мистър Гарднър, тя искрено се зарадва, а той нежно пое протегнатата й ръка в отговор на милата й усмивка.

— Готови ли сме да тръгваме? — попита мистър Гарднър и дамите се разделиха, за да се сбогуват и да се погрижат за багажа си.

— Ей сега — каза Елизабет, — само да намерим Шарлот и да й благодарим. Марая, ето те и теб, виждала ли си Шарлот?

Намериха я и като я придърпаха настрани, й благодариха топло и от все сърце за любезното гостоприемство и я поканиха да им гостува отново.

Мистър Бенет също имаше нужда от внимание — сега само Мери оставаше да му бъде компания. Дарси го увери, че е добре дошъл в Пембърли винаги когато му се прииска да смени обстановката.

За щастие мисис Бенет беше тръгнала за Лонгборн с Лидия и Уикъм и Елизабет не намери за нужно да ги последва, а вместо това предпочете да изпрати поздрави по баща си и Мери. Сигурна беше, че майка й едва ли щеше да усети някаква липса, тъй като семейство Уикъм щяха да останат още няколко дена. Когато Лидия си беше вкъщи, мисис Бенет не правеше нищо друго, освен да угажда на дъщери си и децата й. Естествено семейство Уикъм доставиха повече радост на нея, отколкото на бедния мистър Бенет, който нямате нищо общо с когото и да било от тях. Елизабет отказа да тръгне, докато не получи от него обещание, че отново ще им гостува в Пембърли по Коледа. Никак не му беше трудно да обещае такова нещо.

— Съпругът ти вече ме покани, мила — рече той разведрен, — и както съм подчертавал и преди, на него не мога да му откажа. Така че, Лизи очаквайте ме отново в Пембърли през пролетта.

Сега, след като сватбата на сестра й беше свършила, Джейн, вече поуморена, също пожела да си тръгват и Бингли веднага се съгласи. Решиха всички да направят престой за през нощта в Лондон, като отседнат в къщата на Бингли на Гровнър Стрийт.

Семейство Гарднър, или поне по-голямата част от тях, бяха вече в каретата си и децата жизнерадостно махаха на всички за довиждане. Каролайн беше отвън и чакаше майка си, която все още не можеше да се раздели с една стара приятелка. Елизабет за пореден път забеляза колко елегантна и пораснала изглежда малката й братовчедка. „Сватбите са добър случай да видиш хората в нова светлина“, помисли си тя. Забеляза обаче, че баща й изглежда малко уморен и го сподели гласно. Дарси, чакащ с известно нетърпение каретите пред тях да се раздвижат, се съгласи и добави че ако за Кити денят е бил добър и тя със сигурност е щастлива и сполучила млада жена, то за някои членове от семейството трябва да е бил доста изтощителен.

Сякаш беше прочел мислите й. Без съмнение на баща й съвсем не му е било толкова забавно днес. Елизабет се усмихна и подаде ръка на Дарси. Нямаше нужда от думи. Бяха си взели довиждане и сега, потеглили към Лондон, за да продължат после към Пембърли, Елизабет и Дарси изпитваха единствено радост — от това, че се прибират у дома.

Глава дванадесетаПрекрасната зелена английска земя

Тази година в Дарбишър есента позакъсня. Примамена от меката вечер, Елизабет беше помолила чаят да бъде сервиран на моравата откъм западната страна, откъдето се откриваше изглед към великолепните горести хълмове зад Пембърли и седнал в златистата светлина на залязващото слънце, човек можеше да се наслаждава на възхитителните им цветове. Тя все още не беше свикнала с пъстротата и обаянието на земите и горите в имението, а още по-малко с ролята си на господарка на всичко това.

Тази вечер Елизабет си имаше компания. Дарси и мистър Гарднър бяха заминали за Ливърпул по работа, за да уредят подробностите по пренасочването на търговските си интереси от Лондон към пристанищата по западното крайбрежие. Очакваха ги да се приберат навреме за вечеря. Двамата синове на мисис Гарднър бяха в колежа, а тя и дъщерите й бяха на гости за няколко дни в Пембърли. Прекарали бяха сутринта в разходки из парка заедно с Каролайн, която обожаваше разходките из гората, а ранния следобед — в библиотеката с Емили, която не можеше да се откъсне от книгите.

След като се бяха преоблекли за вечеря, те единодушно бяха решили, че вечерта е твърде приятна и красива, за да стоят вътре. Каролайн и Емили, седнали върху килимче между майка и Елизабет, се редуваха да четат на глас от една нова книга с поезия. Елизабет я беше купила в Лондон при последното си пътуване и сега я беше подарила на момичетата. Емили вече знаеше някои от стихотворенията наизуст и току-що беше изрецитирала едно от любимите си — малък откъс от стихотворението на Уърдсуърт за нарцисите, залюлени „в лек танц край езерната шир“22 в любимата му Езерна област. Казала го беше чудесно и когато свърши, попита дали могат да посетят Езерата. Елизабет и мисис Гарднър размениха погледи и се усмихнаха, спомнили си последния път, когато бяха планирали да пътуват до Езерата — разочарованието, което бяха изпитали първоначално и, разбира се, събитията, които бяха последвали от решението им да изберат Дарбишър в замяна. Когато момичетата забелязаха, че майка им и братовчедка им имат обща тайна, поискаха те да я споделят с тях и не се успокоиха, докато не им беше разказана някаква съкратена версия. Останалото от историята трябваше да почака, както каза майка им, добавяйки, че може да се наложи да искат позволението на мистър Дарси, за да допълнят детайлите. Това сериозно обърка момичетата, но след като се убедиха, че няма да получат повече информация нито от Елизабет, нито от майка си, се отказаха и се върнаха към поезията.

Сега беше ред на Каролайн да чете и тя също избра откъс от Уърдсуърт, но съвсем различен. Каролайн беше прекарала по-голямата част от живота си в Лондон и обичаше града, особено реката, покрай чиито брегове семейството често се беше разхождало в неделните утрини след църква — понякога чак до Ричмънд Хил, където гледката към реката беше толкова красива, че много разумни лондончани си бяха построили къщи там с изглед към Темза. Сонетът, съчинен на Уестминстърския мост, беше точно като за нея и нежният й, леко променен глас се извиси, когато зачете редовете:

Когато свърши, скромната публика я аплодира. Тя вдигна очи към Елизабет:

— Толкова е красиво, братовчедке Лизи! Този сборник е прекрасен! Съгласна ли си, мамо?

Преди майка й да успее да отговори, откъм къщата се чуха приближаващи се стъпки и един непознат глас каза:

— Аз безспорно съм съгласен, а начинът, по който го прочетохте, беше възхитителен, мис Каролайн.

Всички се обърнаха, а Елизабет направо скочи на крака, виждайки полковник Фицуилям пред себе си.

— Полковник Фицуилям! Какво правите тук?

Той стоеше усмихнат и напълно невъзмутим. Поздрави я сърдечно и се извини, че се беше появил така изненадващо:

— Мисис Дарси, Елизабет, простете ми, зная, че не ме очаквате преди края на месеца, но имах рядката възможност да се кача на кораб, който отплава по-рано. Откакто получих писмото на Дарси, нямах търпение да се върна в Англия колкото е възможно по-скоро.

Обръщайки се към мисис Гарднър, той заговори топло:

— А това да видя Вас, мисис Гарднър, мис Каролайн и Вас, малка Емили, тук, е наистина неочаквано удоволствие за мен. Трябва да призная, мис Каролайн, чух Ви да четете сонета на Уърдсуърт и изчаках, докато свършите, преди да се обадя. Беше прекрасно, предадено с толкова чувство!

Каролайн беше очевидно зарадвана. Той попита за мистър Дарси и мистър Гарднър и след като му казаха, че ги очакват за вечеря, заяви, че едва ли би могъл да избере по-подходящ момент да дойде в Пембърли. След като седна и прие да изпие чаша чай, той отново се върна към томчето с поезия.

— Аз също си купих екземпляр от него — каза той. — В Лондон много се харесва.

— А Вие имате ли любимо стихотворение? — попита Емили.

Той се усмихна и отговори:

— Всъщност имам, ще го намерите на девета страница. Казва се „Ерусалим“.

Момичетата нетърпеливо запрелистиха страниците.

— „Ерусалим“? — Елизабет не беше запозната със стихотворението. — На каква тема е?

— Англия, английската земя и унищожаването й — отвърна Фицуилям. — Поетът Уилям Блейк е обезпокоен от това, което се случва около нас.

Знаеше стихотворението наизуст и зарецитира тихо, но с чувство:

Елизабет и мисис Гарднър слушаха притихнали, а Каролайн намерила стихотворението в книгата, му заприглася:

Когато свършиха и погледите им се срещнаха, мисис Гарднър и Елизабет изръкопляскаха, а Емили, отворила широко очи, остана неподвижна, напълно омагьосана.

Каролайн поруменя и ненадейно прекъсна мълчанието, като запита дали мистър Блейк е написал още много стихотворения. Но не получи отговор, защото в това време пристигна мистър Дарси и чуя гласовете им, на мига се появи иззад къщата, като едва не се блъсна в братовчед си, който тъкмо се изправяше доловил стъпките му.

— Фицуилям! Кога пристигна? Откога си в Англия? — подхвана Дарси, едновременно учуден и радостен че го вижда.

След като се поздравиха сърдечно, Фицуилям обясни и се извини отново, като подчерта, че е наел стая в странноприемницата в Ламбтън — в случай че в Пембърли има настанени други гости.

— Що за глупост? — възнегодува Дарси. — Фицуилям, като че ли не знаеш, че тук има предостатъчно място! Напиши една бележка до съдържателя и да изпратим да донесат багажа!

Елизабет подкрепи съпруга си:

— Разбира се, можеш да останеш в Пембърли. Защо да губиш време да се връщаш тази вечер в Ламбтън? Мистър Гарднър ще вечеря с нас, а ти със сигурност ще искаш да се срещнеш с него.

Фицуилям лесно склони да остане и двамата с Дарси незабавно отидоха да се погрижат багажът му да бъде донесен от странноприемницата, а през това време Елизабет изпрати да повикат мисис Ренълдс, за да приготви стаите му.

Мистър Гарднър пристигна навреме за вечеря, след като се беше отбил да уреди някои сметки и да се погрижи за някои домашни дела във фермата. И искрено се зарадва, че намира Фицуилям в Пембърли цял месец по-рано, отколкото беше очаквал да го види в Англия. Полковникът, с когото през последните три години си бяха разменяли писма по въпроси, свързани с търговията, приемаше мистър Гарднър с голямо уважение — не само като проницателен и почтен предприемач, но и като доверен приятел. Беше останал много впечатлен от цялото му семейство, когато се беше запознал с тях по време на приготовленията за сватбата на Дарси и Елизабет. Както Дарси беше предположил, мисис Гарднър го беше очаровала като жена с достойнство и отличен вкус, чиито деца, особено момичетата, се отличаваха с безукорно поведение и изключителна начетеност.

Тъй като те живееха в Лондон, и преди, и след сватбата Фицуилям често се срещаше с тях, предпочитайки тяхната компания пред тази на колегите си офицери в лондонските клубове. Тогава той не разполагаше с достатъчно пари, които да пилее по игралните маси, и съвсем не беше склонен да участва в офицерските флиртове с благоразположени дами, затова често оставаше сам и често биваше канен на вечеря у семейство Гарднър. Като ерген без собствен дом, където да се прибере, той беше много щастлив и благодарен за щедрото им гостоприемство. Гостуваше им редовно, особено в неделите, които очакваше с нетърпение, и беше започнал да вярва, че те също ги очакват. Заминаването за Индия беше особено болезнено за него и писмата не бяха успели напълно да компенсират болката. Всички много му бяха липсвали.

Неочакваната им среща в Пембърли ги върна към тези спомени. Имаха много неща да си кажат и Дарси, знаейки, че ще разполага с предостатъчно време да говори с братовчед си, тъй като е в Пембърли, ги остави насаме, като подчерта пред Елизабет с известен сарказъм, че очевидно бъбривостта е присъща не само на дамите. Елизабет се засмя и добави, че винаги е приемала Фицуилям за доста словоохотлив и затова съвсем не е изненадана. Което веднага предизвика контриращ отговор относно предпочитанията й към сурови и мълчаливи мъже, разбира се!

Без да подозира, че е станал обект на коментари, Фицуилям се беше задълбочил в сериозен разговор за някои проблеми, които особено го вълнуваха. По време на престоя си в Индия, той беше разбрал за притесненията на мистър Гарднър и някои от познатите му предприемачи за посоката, в която държавата очевидно беше поела. Най-обезпокоително се беше оказало безсилието на средната класа да изрази позицията си в парламента и да принуди правителството да приеме проблемите им на сериозно. А сега виждаше как разочарованието обзема цялото английско общество.

— И какво излиза — поддръжниците на торите недоволстват, че са недостатъчно репресивни, а реформистите и вигите критикуват липсата на достатъчно свобода и непригодността на парламентарната ни система да защитава интересите на цялото общество, вместо само тези на ленд лордовете — отбеляза той и никой от присъстващите не изрази несъгласие.

Мисис Гарднър и Елизабет заведоха момичетата да си легнат. Бяха уморени от дългия ден и вълненията около неочакваното пристигане на Фицуилям. И лелята, и племенницата се радваха на завръщането му — с галантността и дружелюбното си отношение той беше спечелил обичта и на двете. Докато завиваха Емили, мисис Гарднър отбеляза:

— Доста оживление донесе полковник Фицуилям, а, Лизи!

Елизабет се съгласи и допълни:

— Трябва да призная обаче, че никога не съм вярвала, че е толкова политичен.

— Какво е политичен? — обади се Емили и преди някоя от двете да успее да каже каквото и да било, отговорът дойде откъм отсрещното легло — от сестра й:

— Много си невежа, Ейми — означава да си заинтересован от начина, по който Парламентът управлява държавата. Нали така, братовчедке Лизи?

— Точно така — потвърди Елизабет учудена и много впечатлена.

На излизане от стаята леля й поясни:

— Заради Едуард и приятелите му е. Все говорят за Парламента и за нуждата от реформи. Явно Каролайн попива всичко. Знам, че изглежда, че не е за нейната възраст, но според чичо ти момичетата трябва да знаят толкова, колкото и момчетата.

— И е напълно прав, лельо. Невежеството е най-сигурния път към нещастието. Нашето семейство има горчив опит в това отношение — подчерта Елизабет, когато се присъединиха към мъжете долу.

Те вече се бяха преместили в салона, за да пият кафе, но разговорът продължаваше все в същия дух. По време на краткия си престой в Лондон, Фицуилям беше чул за хаоса в града и в Двор. Беше се срещнал с двама приятели, които бяха станали членове на клубовете „Хемпдън“26 и на Обществата за свободно слово, основани от възрастния вече радикал, майор Картрайт и някои симпатизиращи на идеята виги. Фицуилям заяви, че възнамерява да се присъедини към движението.

— Но преди това, Дарси, мистър Гарднър, трябва да го обсъдя с вас — каза той.

Мистър Гарднър му даде съвет да бъде предпазлив, като изтъкна, че правителството е много отмъстително към опонентите си и вероятно е по-разумно, преди да се ориентира към някое от движенията първо добре да проучи политическата обстановка. Фицуилям му благодари за загрижеността, но заяви, че е категорично решен да работи в полза на реформата.

— Няма да продължавам да навеждам глава от срам всеки път, щом чуя за американската Декларация за независимост или за Декларациите за човешки и граждански права в някои европейски държави, докато ние все още страдаме под натиска на система, която лишава болшинството от нас от право на вот.

Беше напълно искрен, а Елизабет беше истински щастлива да разбере, че Дарси е съгласен с принципите на братовчед си, макар да го съветваше внимателно да обмисли решението си.

— На Дарси, ако ние не настояваме за реформа, никой няма да го направи, убеден съм.

Мисис Гарднър попита предпазливо:

— Ще се кандидатирате ли за Парламента, полковник Фицуилям?

— Ако се наложи — да. Ако това е единственият начин да се стигне до реформа, ще се кандидатирам — заяви той с такава убеденост и категоричност, че никой вече не се съмнявате в решителност му.

Дарси погледна към Елизабет и щом очите им се срещнаха, и двамата се усмихнаха. Припомнили си бяха един разговор от преди няколко седмици, когато Дарси, след като беше получил писмо от Фицуилям, беше заявил, че е уверен в намеренията му, когато се завърне, да се присъедини към реформистите и да се кандидатира за Парламента. Тогава Елизабет не му беше повярвала.

По-късно същата вечер, докато разресваше косата си и се приготвяше за лягане, Елизабет призна пред съпруга си, че все пак е бил прав. Той прие победата си скромно, признавайки, че е имал предварителна информация от разговорите с чичо й. Сподели обаче, че не е очаквал енергията и готовността, които братовчед му беше показал. А имал и много други планове, които искал да осъществи. Дарси довери на Елизабет, че са говорили за доста неща.

— Да започнем с това, че вече не е онзи лишен от привилегии по-малък син, зависим от благоволението на баща си. Позициите му в Западноиндийската компания са му дали възможност за контакти с много богати хора — плантатори и търговци, което му е позволило с няколко разумни съвета от страна на чичо ти и някои други хора да направи не малко отлични инвестиции както в Индия, така и в Цейлон — в стоки като чай, памук и подправки, за които има голямо търсене и тук, и из цяла Европа. Дори подозирам, че притежава дял в мина за скъпоценни камъни в планинската част на Цейлон — за добив на сапфири и рубини — продължи Дарси и забелязал оживения поглед на съпругата си, добави, — които без съмнение са достатъчни за цял кралски откуп.

— А чичо ще се възползва ли от тези възможности? — попита тя.

— Не, той се интересува от традиционната търговия — там му е силата — отвърна Дарси. — Фицуилям ще се присъедини към търговската компания като партньор, заедно с мен и Бингли. Останалите инвестиции са си лично негови.

Елизабет въздъхна — трудно й беше да повярва колко се е променил Фицуилям — от онзи съвсем скромен, макар и привлекателен младеж в този ентусиазиран, енергичен и също толкова привлекателен, но много различен човек, който се беше появил в Пембърли тази вечер. Призна, че е доста объркана. Дарси разбираше причината за объркването й. За три години спокойният и сговорчив Фицуилям напълно се беше преобразил, а Елизабет, която харесваше предишната му същност, беше притеснена да не би да не намери път към новата, ако не успее да го приеме.

— Не се тревожи, Лизи, сега той е по-устойчив и по-благоразположен, по-самостоятелен и уверен във възгледите си, но същинската му природа и нравът му си остават непроменени. Фицуилям винаги е имал добро сърце и чувство за справедливост. Само дето, когато не разполагаше с нужните условия, за да следва стремежите си, не можеше да им даде воля. Чувал съм го да се възмущава от несправедливостите на не една система, но докато зависеше от щедростта на роднините си и докато беше на служба на Короната, трябваше да бъде много сдържан. Спомни си, мила, че баща му и общата ни леля — лейди Катрин, които са основните му благодетели, са толкова консервативни, че дори и най-малкият намек за радикализъм от негова страна би предизвикал строго порицание и дори намаляване на доходите му — обясни Дарси.

Елизабет се досети за един разговор с Фицуилям по време на една от разходките им в гората на Розингс преди няколко години, когато измежду другите теми, той беше засегнал и тази за несправедливото отношение, на което са обречени малките синове в благородническите семейства. И дебело беше подчертал липсата на независимост.

— Това означава ли, че сега може да даде повече воля на сърцето си не само по отношение на политиката, но и по отношение на брака? — попита тя.

Дарси отговори без колебание:

— Несъмнено. Не вярвам нещо да може да му попречи, освен ако не става въпрос за особености на характера или пък за възгледи.

— А лейди Катрин дали ще отпусне примката, при положение че той продължава да разчита на добрата й воля и на щедростта й?

Дарси знаеше, че се шегува, и й отвърна в същия тон:

— Никой не знае докъде може да стигне лейди Катрин, ако има планове за Фицуилям — за него дава мило и драго.

— Както даваше и за тебе — вметна тя с усмивка.

— И още как, тъй че няма начин да се предвиди какво може да предприеме; едно нещо обаче е абсолютно сигурно — сега състоянието на Фицуилям е по-голямо от всичко, което могат да му отнемат. И за разлика от тези на останалите — продължи той, — вложенията му тепърва ще растат, защото е вложил в търговията — най-бързо развиващия се отрасъл в света. И затова е свободен да прави какъвто иска избор и да взема каквито си иска решения. Можем само да се надяваме и да се молим да бъдат правилните за него.

— И вероятно ти, мили, имаш намерение да се увериш, че са? — попита тя със закачлива нотка, прокрадвала се в гласа й.

Дарси я обгърна с ръце и сякаш за да даде знак, че разговорът е приключен, духна свещта на тоалетната й масичка и каза:

— Скъпа Елизабет, мислиш ли, че не съм си взел поука? Никога вече няма да се меся и личните дела на приятелите си. Все още не мога да си простя, че толкова много нараних двама души, които и двамата много обичаме, с тая моя непоносима надменност.

Елизабет го накара да замълчи, не искаше да слуша повече. Прекрасно знаеше колко много съжаляваше той за терзанията и болката, които бяха последвали от неговата добронамерена, но коравосърдечна намеса в живота на Бингли и Джейн. Това обаче беше вече минало и след като нещата бяха взели добър обрат, всичко му беше простено.

Ден или два по-късно, след като беше пренесъл вещите си и се беше установил в Пембърли, Фицуилям потърси съвет от Дарси за закупуване на имение. Беше заделил сериозна сума, за да се сдобие със собствен дом, която включваше и постъпленията от продажбата на някои имоти, завещани му от майка му.

— Дарси, не съм тръгнал да купувам никое величествено имение. Една солидна къща с достатъчно голяма ферма и няколко акра гори е напълно достатъчна — каза той, докато седеше пред камината.

Елизабет четеше, но следеше разговора.

— Нямам намерение да ставам земевладелец — нямам нито времето, нито желанието да управлявам голямо имение, нито пък смятам да поддържам голямо домакинство с безчет прислужници. Ако има арендатори, ще трябва да изготвим споразумение, според което те да си бъдат що-годе независими. Ще изисквам, разбира се, да поработват във фермата, за което ще им плащам, но извън това възнамерявам да водя скромен живот.

Макар да беше малко изненадан, Дарси не се опита да го разубеждава — съветът, който му даде, беше практичен и много добре обмислен:

— Така, както цените на обработваемата земя са тръгнали надолу, ще имаш известни затруднения. Къде мислиш да се установиш? Убеден ли си още, че искаш да ни бъдеш съсед?

Фицуилям се засмя:

— Много бих се радвал, ако остана на един хвърлей от вас и мистър и мисис Гарднър — не само защото обичам Пембърли, но и защото сме решили да работим заедно.

Елизабет остави книгата си настрана.

— А смяташ ли да участваш активно в Компанията? — попитат тя.

Фицуилям се засмя.

— Толкова активно, колкото искат съдружниците ми — отговори той. — Аз имам позиции в колоните, а мистър Гарднър гори от желание да установи контакти с предприемачите там. Трябва да обсъдим някои неща.

Дарси кимна в знак на съгласие, но не задълба в темата. Продължаваше да бъде впечатлен от ентусиазма на братовчед си.

Когато Елизабет сподели, че смятат да организират прием с вечеря в чест на завръщането му, Фицуилям откликна също толкова въодушевено.

А ще има ли танци след вечерята? — попита със светнал поглед, при което Дарси, който не беше от най-запалените танцьори, отвърна:

— Ако искаш да танцуваш, Фицуилям, и можеш да накараш дамите да се присъединят към тебе, бъди сигурен, че ще има и танци.

Следващата събота в Пембърли дойдоха на вечеря всички съседи, които познаваха полковник Фицуилям, а заедно с тях и някои, които не го познаваха: Чарлс и Джейн Бингли, цялото семейство Гарднър, цялата фамилия Камдън, Розамънд и съпругът й, Кити и мистър Дженкинс, които наскоро се бяха върнали от Уелс, както и няколко младежи от селото. Джорджиана и мисис Ансли току-що се бяха прибрали от Лондон, очакваше се да пристигне и д-р Грантли от Оксфорд. Празненството не беше никак малко, но Елизабет и мисис Ренълдс с радост можеха да признаят, че са се справили чудесно.

Вечерята беше безупречна с внимателно подбрано меню и блюда за всеки вкус. След това дойде ред на обичайната олелия в очакване на забавни игри и най-вече на музика. Фицуилям винаги беше обичал музиката. Елизабет си спомни всеотдайната му подкрепа към усилията й в Розингс преди няколко години. Тя изпя една-две песни, Кити също се включи, като пригласяше на съпруга си, чийто прекрасен уелски глас спечели искрено възхищение. Джорджиана — сега доста по-уверена в сравнение с първия път, когато Елизабет я беше чула да свири с лекота изпълни една сложна композиция, а Каролайн с добре овладян и шлифован глас изпя една прекрасна английска песен и спечели бурните аплодисменти на всички.

Каролайн тъкмо събираше полите си, приемайки поздравления за сладкогласното си изпълнение и за отличната си фразировка, когато се приближи полковник Фицуилям и я покани да изпея заедно един дует, който бяха пели преди около три години преди заминаването му за колониите. Намериха партитурата и инструменталната част, а Елизабет, въпреки че не си я спомняше много добре, се съгласи да им акомпанира. Музиката се лееше така красиво, че всички присъстващи затаиха дъх и дори камериерите изчакаха с поднасянето на кафето, за да не развалят магията. Когато изпълнението свърши, последваха такива възторжени овации, че младата Каролайн поруменя, а Фицуилям най-галантно целуна ръката й.

Вече почти дама, тя отвърна на комплимента му с дълбок поклон, след което се оттегли в дъното на стаята, където плахо потърси ръката на братовчедка си Джейн. Едва тогава осъзна, че трепери. Джейн стисна ръката й и я задържа в своята.

— Великолепно беше, Каролайн, великолепно — прошепна тя, а мистър Бингли се пресегна откъм противоположната страна на съпругата си и подкрепи ласкавите й думи.

Мисис Гарднър и Елизабет размениха погледи, но и двете не казаха нито дума. Елизабет изрази недоумение как Фицуилям беше успял да си припомни текста след три години и половина.

— Как можа да си го спомниш така добре? — запита тя, след като го поздрави за изпълнението.

За нейна изненада той й разказа как месеци наред след като напуснал Англия, не могъл да забрави мелодията и в момент на голяма носталгия писал на мистър Гарднър с молба да закупи едно копие и да му го изпрати в Цейлон, където по това време се бил установил. Но тъй като нямало налични копия, Каролайн преписала песента на ръка и ръкописът бил изпратен още със следващата поща.

— Бях така щастлив, че имам думите пред себе си и че мога да ги пея толкова далеч от Англия. От тогава това стана любимата ми творба — заяви той.

— А можеше ли винаги да намериш партньор, с който да я изпееш?

— О, да — отвърна той, — но никога не намерих такъв, който макар и малко да наподобява първата ми партньорка с нейния съвършено хармоничен и благ глас. Както се уверихте от изпълнението й тази вечер, мис Гарднър има най-прелестния глас.

Елизабет се съгласи.

— Да, така е — каза тя, когато се присъединиха към останалите гости, а после добави на ум: „И по всичко личи, че май те е омагьосала с него“.

Зарадва се, че младата Каролайн не чу пламенните му комплименти накрая, защото й се беше сторило, че в леките колебания на гласа му долавя много повече от изречените думи и в съзнанието й беше започнала да се прокрадва слаба тревога. Случаят обаче беше толкова хубав, че си наложи сега да не мисли за нея. На следващата сутрин тя и Дарси слязоха по-късно за закуска и разбраха, че Фицуилям е станал рано и е препуснал към Ламбтън заедно с Бингли. Джейн, която пиеше сутрешния си чай, наслаждавайки се на спокойствието, след като почти всички гости си бяха тръгнали предишната вечер или много рано сутринта, знаеше само, че Фицуилям е настоял да се присъедини към Бингли за обичайната му сутрешна езда и заедно да отидат до Ламбтън.

— Не съм съвсем сигурна, Лизи, но чух, че споменаха за някаква ферма близо до Матлок — каза тя.

Елизабет повдигна вежди озадачено и не каза нищо повече. Дарси явно знаеше нещо, но не беше склонен да го обсъжда.

Когато наближи обяд, а тях все още ги нямаше, Джейн започна да се притеснява за съпруга си — вероятно безпокойството и идваше от това, че до раждането й оставаше не повече от месец. Дарси тъкмо се канеше да излезе, когато отвън се разнесе конски тропот. След малко в сутрешния салон влетя Фицуилям, а след него се появи и Бингли, видимо изтощен.

— Къде бяхте? Джейн много се притесни — каза Елизабет, едва съумяваща да прикрие раздразнението си.

Фицуилям, разкаял се на мига, отиде и искрено се извини на Джейн. Каза, че не с искал да задържа съпруга й надалеч толкова дълго, но въпросната ферма била чак в долината под Матлок край река Дъруент. Мистър Гарднър му бил казал за нея миналата вечер и той на всяка цена искал да я види. И тъй като сутринта била толкова приятна, решил да отиде веднага.

— Бингли, толкова съжалявам, беше много неразумно от моя страна, но това е просто съвършеното място. Дарси, трябва да го видиш и да ми кажеш какво мислиш.

— А ще има ли някакво значение, ако не се съглася с тебе? — попита Дарси, видимо развеселен.

— Естествено, че ще има, Дарси — възнегодува Фицуилям. — Знаеш, че ценя твоето мнение повече от всичко. Може невинаги да променям решенията си според него, но със сигурност го приемам сериозно.

— Каква е тази ферма, Бингли? — поинтересува се Дарси, по-склонен да вярва на него, отколкото на ентусиазма на братовчед си.

Бингли сви рамене:

— Несъмнено чудесна ферма, направо превъзходна с прекрасен изглед към хълмовете и ливадите надолу по склона към реката. Къщата е малка, но изглежда удобна, градината е хубава — спря до тук, защото по нареждане на мисис Ренълдс сервираха прясно приготвена храна и чай, а Бингли беше страшно изгладнял.

Когато се нахраниха, Джейн и Бингли решиха, че ще е по-добре да тръгнат веднага, за да си бъдат у дома, преди да е мръкнало. Докараха каретата им и след сърдечно сбогуване те потеглиха. Дарси, все още обезпокоен от бързината, с която Фицуилям се хвърляше във всичко, опита да му обърне внимание върху това. Вместо да го смъмри обаче, предпочете да го увери.

— Знаеш, че можеш да останеш тук, колкото поискаш, Фицуилям. Не е нужно да прибързваш с нищо.

Макар да беше благодарен, братовчед му подчерта, че няма време за пилеене:

— Разбира се, че знам, Дарси, и това е голям жест от ваша страна, но трябва да се установя някъде колкото е възможно по-скоро. Чувствам, че имам нужда от собствен дом, преди да мога да се заема с делата си, а това място е много подходящо, ще видиш.

Мистър Гарднър какво мисли?

— Казва, че цената е много добра; всъщност няма някакви съществени недостатъци. Намира се на половин миля от Матлок — можеш да стигнеш до селото пеш, освен това е достатъчно близо до Чатсуърт, че да не ти доскучае. Аз вече определено го харесвам, но мистър Гарднър казва, че трябва добре да помисля и сам да взема решение.

— И е прав, разбира се — заключи Дарси, след което неочаквано додаде: — Фицуилям, ако щеш, ми кажи да си гледам работата, обаче трябва да те помитам нещо. Има ли някаква специална причина да бързаш толкова? Да не би да си се сгодил тайно…

Дори не успя да довърши.

— Да съм се сгодил? Естествено, че не! Дарси, какво те накара да мислиш така? Не, няма друга причина, освен това, че съм на 33 години и чувствам, че почти половината ми живот се с изнизал, без да съм сторил нищо съществено. Дори да съм имал желание, не съм имал нужните средства. Сега имам и двете и, знаеш ли, Дарси, толкова много неща искам да направя като начало?

Беше напълно искрен, после продължи:

— Виждам колко сте щастливи — ти с Елизабет, и Бингли с Джейн, дори малката Джорджиана, изглежда има повече цели в живота си в сравнение с мене. Просто искам да въведа ред в своя, а за това трябва да имам собствен дом.

Дарси се извини, че е проявил любопитство към личния живот на братовчед си, Фицуилям обаче ни най-малко не се беше обидил:

— Знам, че си го направил с най-благородни намерения, а пък ако имаше дама, повярвай ми, вие с Елизабет първи щяхте да научите.

Внесъл яснота по въпроса с дамата, той се върна отново към фермата, но Дарси реши, че ще е по-добре да продължат разговора на сутринта, за да може да подреди мислите си. Чувстваше се отговорен, независимо че беше по-млад от Фицуилям. Той винаги се беше обръщал към него за съвети и сега Дарси нямаше как да му откаже.

И така, поеха към Матлок, само че този път с карета, тъй като и Елизабет пожела да тръгне с тях. Първо се отбиха у семейство Гарднър и се оказа, че мисис Гарднър и момичетата също искат да ги придружат. Продължиха с две карети, тъй като дамите Гарднър решиха да отидат до Матлок след това. Елизабет, виждайки колко приятен е денят, се пошегува, че са компания тъкмо като за пикник и че ако е знаела предварително, е щяла да приготви една кошница с провизии.

Въпреки че селцето Матлок беше съвсем близо до северната граница на Пембърли, Елизабет не беше ходила там от сватбата си. Пазеше вълнуващи спомени от Пийк дистрикт27 — едно от любимите места на леля й Гарднър, и от почивката им в Дарбишър преди три лета и сега с искрена радост си припомни всичките онези чувства на объркване, щастие и радост, които беше изпитала при неочакваната си среща с Дарси в Пембърли. Много по-късно беше признала пред леля си, че пътуването им обратно до странноприемницата й се е сторило като сън и през цялото време необичайните трепети на сърцето й са вземали надмощие над мислите й, поради което съвсем не е обърнала внимание на величествения суров пейзаж наоколо. Тогава мисис Гарднър се беше пошегувала с нея, че когато заживее в Пембърли, разходките до Пийк дистрикт ще й се струват като разходки не по-далече от околностите на имението.

Елизабет мислено се усмихна при спомена за случайността, която тогава ги беше събрала всички на едно място по едно и също време. За разлика от суровата красота на скалистите местности, чиито каменни върхове стърчаха надвиснали над дълбоки падини и зашумени долове, равнинните части бяха слънчеви, приветливи и гостоприемни. Навремето бяха посетили и Давдейл28 и Елизабет още помнеше радостното вълнение, с което беше стояла на спускащата се покрай река Дав пътека, загледана нагоре към склоновете — в ниското покрити с гъсти гори, обагрени в зелено, златисто и пепеляво, а по-нависоко преминаващи в стръмни изсечени урви, проблясващи в светлината на огряващото ги слънце.

Пътят се виеше през долината, а после, на около миля преди Матлок, се отклоняваше по посока на възвишенията, които се редяха нагоре към Хай Тор29. След това, спускайки се плавно в извивката на една просторна котловина, изведнъж се губеше измежду тучни ливади и ръждиви стърнища, които слизаха към реката в далечината. В горния край на котловината, където гористите хълмове преминаваха в прелестна падина, изпъстрена с диви маргаритки и избуяла мента, се виждаше къщата — солидна, с приветлива симетрична фасада и спретната ливада отпред.

Те слязоха от каретите и застанаха да се полюбуват на открилата се гледка, когато най-неочаквано прозвуча развълнуваният глас на Емили: „Мамо, виж — куче!“ и от храстите от отсрещната страна на падината изскочи едно ловно куче. След него се появи мъж и като видя новодошлите, се упъти към тях. Полковник Фицуилям, Дарси и мистър Гарднър тръгнаха към него. Оказа се, че това е човекът, който стопанисва къщата, и те изразиха желание да поговорят с него и да разгледат сградата отвътре. Междувременно Елизабет, мисис Гарднър, Емили и Каролайн поеха нагоре по настланата с чакъл пътека и след като изкачиха няколко ниски стъпала, се озоваха пред засводения вход на къщата.

Господата бяха заобиколили отзад, за да огледат някои важни постройки — конюшните, стопанските сгради, хамбарите, а дамите, явно доволни от видяното до тук, нямаха търпение да се запознаят с къщата и отвътре. Мистър Гарднър и мъжът се бяха отправили към далечния край на ливадата, който се спускаше със стръмен наклон към мястото, където реката правеше плавна извивка и сякаш прегръщаше малката котловина, преди да се разлее нашироко надолу към пролома. От другата страна на един полегат мост се простираха обработваемите земи на имението, за които до момента се грижеха две семейства, работили за предишния собственик до смъртта му във войната. Оказа се, че имотът е бил продаван веднъж по време на войната, когато при усиленото изкупуване на стопански земи вдовицата на собственика напуснала района и се завърнала в родната си Шотландия. С рязкото спадане на цените заради рецесията сега отново беше обявен за продан. Мистър Гарднър научи, че двете семейства на наемателите нямат желание да напускат, нито пък имат къде да отидат и са готови да продължат да работят във фермата, ако новият собственик им позволи да останат. Когато се присъедини към останалите, мистър Гарднър вече беше убеден, че за този имот си струва да се преговаря.

Видял здравия градеж на къщата, доброто разположение на стаите на долния етаж и петте чудесни спални и дневната на горния, както и просторната, типична за провинциална къща кухия с миялно помещение, той не се съмняваше, че Фицуилям ще направи предложение на собственика.

Дамите също бяха впечатлени. Мисис Гарднър смяташе, че най-хубавата част от къщата е трапезарията с изглед към подножието на хълмовете. Елизабет хареса добре разпределената гостна, а според Каролайн нямаше по-приятно място от голямата стая на горния етаж, която беше разположена по цялата ширина на къщата и от всички прозорци се откриваха прекрасни гледки към горите и хълмовете отвъд реката.

— Според мен тук може да се направи прекрасен музикален салон — каза тя, а Фицуилям, чул думите й, заяви без колебание, че и него самия го е осенила същата идея.

— Да, точно така, музикален салон — това е идеалната стая за такава цел — подкрепи я той.

Елизабет успя да избегне погледа на Дарси, но мисис Гарднър забеляза, че изглежда доста замислена, и каза:

— Случило ли се е нещо, Лизи?

Елизабет не вярваше леля й да се е досетила какво я тревожи. Затова само се усмихна и не каза нищо, поне засега.

Когато потеглиха обратно към къщи, Фицуилям веднага потърси мнението на Дарси за имота. Досега той не беше казал много с изключение на това, че разположението е доста впечатляващо. Отговори без заобикалки:

— Имаш изключителен късмет, Фицуилям. Ако си убеден, че нямаш възражения и можеш да договориш прилична цена, предлагам ти да сключиш сделката колкото е възможно по-скоро.

Братовчед му се зарадва.

— Дарси, наистина ли мислиш така?

— Категорично. Имотът е отличен и ако размерът и типът те устройват, смятам, че това е твоето място — отговори той.

Фицуилям засия. Вече знаеше мнението на мистър Гарднър, липсвало му беше единствено одобрението на Дарси.

— Ще се свържа с посредника още утре — заяви той, видимо щастлив, а после се обърна към Елизабет и усмихнато попита: — На теб също ти хареса, нали, Елизабет?

— О, да, прелестно място — отвърна тя. — Мисля си, че ще ти трябват няколко нови килима и няколко нови завеси, а с малко повечко търкане и миялното помещение ще стане чудесно.

Фицуилям я увери, че ще обнови целия интериор за нула време, а новите пердета няма да представляват никаква трудност. Попита дали може да разчита на нейните съвети, а тя отговори, че не бива да се съмнява, че ще бъдат насреща за всякаква помощ.

Когато пристигнаха у семейство Гарднър, пладне вече преваляше и мисис Гарднър настоя да хапнат, преди да продължат за Пембърли. Поканата беше приета с благодарност. Току-що бяха седнали да се хранят, когато пристигна писмо за мисис Гарднър. Беше от мистър Бингли, който съобщаваше за безпроблемното раждане на дъщеричката им — Ема Джейн, появила се на бял свят тази сутрин. Очакваха я най-рано след две седмици!

— И тя подранява — като истинска Бингли! — засмя се Елизабет.

В семейството обичаха да се шегуват, че мистър Бингли подранява винаги и във всичко. Заради онова време, когато посещаваше Джейн в Лонгборн и често идваше преди закуска. Бързо бяха направени нужните приготовления, за да могат да навестят Джейн на следващия ден.

Годината приключи с празнично настроение, въпреки напрежението в градовете, където банките фалираха и ставаха причина за разоряването и на търговци, и на земевладелци. По улиците имаше нападения, палежи и престрелки, нарастващата вълна от дребни престъпления подхранваше тревожни слухове и хората се страхуваха да не бъдат нападнати в собствените си домове, нито пък смееха да замръкнат на пътя. Това вече не беше познатата добра стара Англия. Застрашителното покачване на пените, последвано от разрухата на индустриалната ера, беше разбунило масите.

Въпреки това на тазгодишните избори правителството на торите отново беше преизбрано (само с няколко загубени позиции в Лондон). Реформистите и радикалите заключиха, че вигите са се провалили, и взеха решение да се борят не само за победа над торите, но и за парламентарна реформа.

Насърчен от успешните преговори, вследствие на които с подкрепата на мистър Гарднър беше сключена чудесна сделка за имота на Фицуилям, той реши да направи опит да продължи политическата си кариера, като се кандидатира за Парламента на предстоящите избори. За нещастие младостта и ентусиазмът му не можеха да се мерят с влиянието на повечето дългогодишни членове на реформистката партия. След като кандидатурата му беше отхвърлена, той се върна разочарован, но решен да опита отново. Когато се отби у семейство Гарднър, за да съобщи лошата новина, ги намери в разгара на приготовленията за Коледа и остана, за да се включи и той. Двете момчета се бяха прибрали за Коледа и заедно с Каролайн и Емили успяха да го разведрят.

Станеше ли въпрос за Коледа, семейство Гарднър се придържаха към традицията. Сега беше техен ред да организират семейното празненство и те бяха приели тази отговорност много сериозно. Имаше изобилие от традиционни ястия, приготвени от мисис Гарднър, децата пък часове наред закачаха украсата и избираха подаръци за родителите си.

Фицуилям, който никога не беше прекарвал такива коледи у дома си, беше запленен от топлотата и сърдечността в техния дом. Тъй като нямаше изгледи имението му да бъде готово до края на годината, той все още живееше в Пембърли, но беше започнал да прекарва все повече време в Оукли не само по работа, а и защото му беше приятно. Елизабет, която намина да предложи помощта си, не се изненада, че намира Фицуилям при тях, тъй като той често им гостуваше. Безсмислено беше да му предлага да си тръгнат заедно с нейната карета — той винаги предпочиташе да остане до по-късно и да се прибере сам.

В деня преди Коледа очакваха Каролайн и Емили в Пембърли, за да помогнат за детското коледно тържество. Малко след обеда Фицуилям отиде да ги доведе. Когато към пет часа пристигнаха в Пембърли с близо час закъснение, от каретата слезе само Каролайн. Казаха, че на Емили и прилошало, след като яла много сладкиши. Джорджиана, която търпеливо ги беше чакала, беше изключително благодарна, че може да разчита на помощта на Каролайн и бързо я поведе навътре, като отпрати Фицуилям в салона.

Елизабет обаче, застанала до любимия си прозорец, не можеше да не забележи как двамата сияеха от радост и как свойски и естествено Каролайн подаде ръка на спътника си, за да й помогне да слезе от каретата, след което въобще не побърза да я отдръпне.

Фицуилям имаше вид на младеж, загубил всякаква власт над чувствата си. Усмихваше се без причина и усмивката дълго не слизаше от лицето му, изглеждаше така, сякаш не изпитва нито глад, нито жажда, беше изключително любезен с всички, но очевидно не чуваше нито дума от казаното, а погледът му се луташе из стаята, докато не открие единственото лице, което го вълнуваше. За Лизи тези симптоми бяха повече от ясни.

По средата на вечерта, когато Елизабет беше застанала до д-р Грантли и Джорджиана, Каролайн се появи с едно от малките деца на ръце. Бързината, с която Фицуилям скочи да й помогне, и загрижеността заради това, че носи детето (което всъщност никак не й тежеше), накара и тримата да се усмихнат, а д-р Грантли прошепна нещо на Джорджиана. Елизабет не можа да го чуе, но беше сигурна, че се отнася до двойката, която наблюдаваха.

По-късно тази вечер мистър Гарднър дойде да прибере дъщеря си и Елизабет си отдъхна не защото бяха направиш нещо нередно или пък защото се бяха държали непристойно, а защото се притесняваше за тях. Тя обичаше Каролайн като собствена сестра и въпреки че беше сигурна в нейната непорочност и в почтеността на Фицуилям, не можеше да не се тревожи за последствията от романтичното им увлечение. Помнеше терзанията на Джейн, помнеше и собствените си неволи — те бяха краткотрайни и с щастлив край, но как ли щеше да се справи Каролайн, ако бъде наранена на такава крехка възраст? Реши да поговори за това с Дарси, но не й се удаде възможност да го направи веднага.

Коледният ден беше толкова напрегнат, толкова много неща трябваше да се свършат, че въпросът за Каролайн и Фицуилям остана на заден план. Не и на следващия ден обаче, когато беше рожденият ден на Каролайн. У семейство Гарднър беше организирана празнична вечеря с танци в нейна чест. Най-малко три пъти Фицуилям попита в колко точно ще тръгнат. Когато пристигнаха, Каролайн все още не беше слязла при гостите. Големият салон беше предвиден за танците, за които бяха поканили малък камерен оркестър, а две от другите стаи бяха наредени за вечерята. Точно в седем часа оркестърът тържествено възвести появата на младата Каролайн, която слезе по стълбите, придружена от гордия си баща. Изглеждаше неописуемо красива тази вечер. В синя като синчец рокля с нежни лавандулово лилави панделки, с накит от теменужки и прическа в моден гръцки стил, тя пристъпваше с такава грация, че майка й се просълзи. Посрещнаха я с ръкопляскания, на които тя отвърна с реверанс и усмивка, и в този момент зазвуча първото музикално изпълнение.

Елизабет затаи дъх. Щеше ли Каролайн да разкрие тайната си пред всички, като сподели първия си танц с Фицуилям? За такова неблагоразумие, пък било то и съвсем невинно, по-късно и двамата можеха да съжаляват — така смяташе Елизабет. За нейно огромно облекчение Каролайн прие поканата на братовчед си Джеймс — младеж с безупречно възпитание, син на брата на мисис Гарднър, Джон. По-късно тя танцува с брат си Ричард, с Бингли, с Дарси, с чичо си Джон, докато полковникът търпеливо чакаше своя ред. Това чакане, по време на което и двамата се държаха безупречно, беше истинско изпитание за него. Той танцува и с Елизабет, и с Джейн, и с Джорджиана, и с Емили, явно беше обаче, че в целия салон има само един човек, който го вълнува. И когато не танцуваше, погледът му неотлъчно следваше всяко движение на Каролайн. От време на време очите им се срещаха и те се усмихваха.

Накрая Фицуилям беше възнаграден за търпението и дискретността си и през останалата част от вечерта (или поне докато не сервираха вечерята и музикантите не спряха да си отдъхнат) тя танцува само с него. Джейн и Елизабет, застанали една до друга, очакваха съпрузите си, за да се присъединят заедно към останалите за вечерята. Джейн заговори първа:

— Как ти се струва, Лизи — не са ли чудесна двойка Каролайн и полковник Фицуилям?

Елизабет се засмя.

— Несъмнено! И човек трябва да е сляп, че да не забележи колко са влюбени.

Джейн се усмихна. Засега нямаше какво повече да кажат.