Как да се омъжиш за вампир милионер

Керелин Спаркс

Как да се омъжиш за вампир милионер

С любов и благодарност на моите приятели по перо, които ми помагат да остана здравомислеща в лошите моменти и се радват заедно с мен на добрите — М. Дж. Сел, Вики Дрейлин, Вики Уайълтън и Санди Уейдър. Също така искрените ми благодарности и към тези брилянтни жени — агентът ми, Мишел Граджковски и редактора ми, Ерика Санг.

Глава 1

Роман Драганести знаеше, че някой тихо бе влязъл в кабинета в дома му. Или враг, или близък приятел. Приятел, реши той. Зложелател никога не би могъл да мине през охраната на входа на градската му къща в елитния манхатънски квартал Горен Ийст Сайд. Или покрай бодигардовете, които бяха позиционирани на всеки един от петте етажа.

С отличното си нощно зрение Роман подозираше, че може да вижда много по-добре от неканения си гост. И подозренията му бяха потвърдени, когато тъмният силует се препъна в раклата в стил Луи XVI и изруга тихо.

Грегори Холщайн. Приятел, но досаден такъв. Вицепрезидентът по маркетинг на Роматех Индъстрис подхождаше към всеки проблем с неуморен ентусиазъм. Това беше достатъчно, за да накара Роман да се почувства стар. Наистина стар.

— Какво искаш, Грегори?

Гостът му се обърна рязко и хвърли бърз поглед по посока на Роман.

— Защо седиш тук, сам в тъмното?

— Хм? Труден въпрос. Сигурно съм искал да бъда сам. И на тъмно. И ти трябва да го правиш по-често. Нощното ти зрение не е такова, каквото би трябвало да бъде.

— Защо да се тормозя да го тренирам, когато градът е осветен през цялата нощ? — Грегори опипа стената, докато не намери ключа. Осветлението се включи и стаята се изпълни с приглушена златиста светлина. — Ето, така е по-добре.

Роман се облегна назад в хладната кожа на креслото с висока облегалка и отпи от винената си чаша. Течността опари гърлото му. Дяволски противно усещане.

— Посещението ти има ли някаква цел?

— Разбира се. Тръгна си от работа твърде рано, а ние имаме да ти покажем нещо важно. Много ще ти хареса.

Роман остави чашата на махагоновото бюро пред себе си.

— Убедил съм се, че разполагаме с изобилие от време.

Грегори изсумтя.

— Опитай се да покажеш малко вълнение. Имахме невероятен напредък в лабораторията — той забеляза наполовина празната чаша на Роман. — Иска ми се да празнувам. Какво пиеш?

— Няма да ти хареса.

Грегори тръгна към мокрия бар.

— Защо? Да не би вкусовете ти да са твърде изискани за мен? — той хвана гарафата и изсипа малко от червената течност в чашата. — Цветът изглежда добре.

— Приеми съвета ми и си вземи друга бутилка от хладилника.

— Ха! Ако ти можеш да го пиеш, и аз мога.

Грегори отпи голяма глътка, преди да тресне чашата на масата и да погледне с победоносно доволство към Роман. След миг очите му се отвориха широко. Обикновено бледото му лице стана пурпурночервено. Клокочещ звук затрептя дълбоко в гърлото му и той започна да пръска слюнка. Закашля се, след което започна да проклина и после отново се закашля. Най-накрая се подпря с длани на бара и се наведе напред, за да си поеме дъх.

Наистина противно усещане, помисли си Роман.

— Оправи ли се?

Грегори потрепери и си пое дълбоко дъх.

— Какво имаше в това?

— Десет процента чеснов сок.

— Какво, по дяволите? — Грегори рязко се изправи.

— Да не си полудял? Да не се опитваш да се отровиш?

— Реших да видя дали старите легенди са истина — устата на Роман се изви в лека усмивка. — Очевидно някои от нас са по-податливи от други.

— Очевидно някои от нас обичат да живеят дяволски опасно!

Опитът на Роман да се усмихне замря.

— Тази забележка щеше да има по-голям ефект, ако вече не бяхме мъртви.

Грегори се приближи към него.

— Нали не смяташ пак да започваш с глупостите, за това какъв нещастен и отвратителен демон от ада си ти?

— Погледни фактите, Грегори. Оцеляваме векове наред, като отнемаме животи. Бог се е отвърнал от нас.

— Няма да пиеш това — Грегори дръпна чашата от ръката на Роман и я постави далеч от него. — Чуй ме. Никой вампир никога не е правил повече от теб, за да защити живите и да укроти тези измежду нас, които имат ненаситен апетит.

— Излиза, че сме най-благо възпитаната банда от демонични създания на Земята. Браво. Обади се на папата. Готов съм да ме обявят за светец.

Нетърпеливото изражение на Грегори премина в любопитно размишление.

— Истина ли е тогава това, което казват? Че преди си бил монах?

— Предпочитам да не живея в миналото.

— Не съм сигурен.

Роман сви ръце в юмруци. Неговото минало беше тема, която не обсъждаше с никого.

— Ако не се лъжа, спомена някакъв вид разработка в лабораторията?

— О, да. Боже, оставих Ласло да чака в коридора. Исках да подготвя сцената, така да се каже.

Роман пое дълбоко дъх и бавно отпусна ръце.

— Тогава ти предлагам да започнеш. Нощта не е безкрайна.

— Вярно е. А и ще ходя на клуб по-късно. Симон току-що прелетя от Париж и, човече…

— … крилата й са уморени? Тази смешка остаря преди стотина години — Роман присви ръце отново. — Върни се на темата, Грегори, или ще те пратя насила в ковчега ти за непослушание.

Той го погледна раздразнено.

— Споменах го просто в случай, че искаш да се присъединиш към нас. Дяволски по-забавно е от това да седиш тук сам и да пиеш отрова — той нагласи черната си копринената вратовръзка. — Знаеш, че Симон винаги си е падала по теб. В действителност всяка от дамите на долния етаж с радост ще те развесели.

— Не ги намирам кой знае колко весели. Последния път, когато ги видях, всички бяха мъртви.

— Ами ако ще си придирчив, може би трябва да пробваш с някоя жива.

— Не — Роман скочи на крака, грабна чашата си и се придвижи със скоростта на вампир до мокрия бар. — Не и смъртна. Никога повече.

— Опа. Това май е чувствителна тема.

— Край на дискусията.

Роман изля сместа от кръв и чесън в канала, след което изпразни остатъка от отровната течност от гарафата. Беше си научил урока много отдавна. Връзката със смъртен може да доведе само до разбито сърце. Буквално. А той предпочиташе да не получава кол в сърцето. Какъв страхотен избор в любовта — мъртва жена вампир или жива, която ще го иска мъртъв. И това никога нямаше да се промени. Неговото бездушно съществуване щеше да продължи векове наред. Не беше чудно, че е потиснат.

Като учен обикновено можеше да намери нещо интригуващо, с което да занимава ума си. Но понякога, както тази нощ, това не беше достатъчно. И какво от това, че беше близо до откриването на формула, която можеше да позволи на вампир да стои буден през деня? Какво щеше да прави той с тези допълнителни часове? Да работи повече? Имаше векове пред себе си за това.

Истината го беше осенила тази нощ. Ако останеше буден през деня, нямаше да има с кого да си говори. Само щеше да добави допълнителни часове на самота към тъй наречения си живот. И точно тогава се отказа и се прибра у дома. За да бъде сам в тъмното и да слуша монотонното биене на студеното си, самотно сърце. Облекчението щеше да дойде с изгрева, когато сърцето му щеше да спре и той за пореден път да бъде мъртъв за през деня. За нещастие беше започнал да се чувства като умрял през цялото време.

— Роман, добре ли си? — Грегори го гледаше предпазливо. — Чувал съм, че от време на време много старите като теб изпадат в мрачно настроение.

— Благодаря, че ми напомни. И тъй като и без това не се подмладявам, може би ще доведеш Ласло от коридора?

— Вярно. Извинявай — Грегори дръпна силно маншетите на снежнобялата си вечерна риза. — Така, значи исках да подготвя сцената. Помниш ли официалната мисия на Роматех Индъстрис? Да направи света еднакво безопасен за вампири и смъртни.

— Запознат съм с нея. Доколкото ми е известно, аз съм авторът.

— Да, но главната заплаха за мира винаги са били бедните и Бунтовниците.

— Да, знам.

Не всички съвременни вампири бяха абсурдно богати като Роман и въпреки че компанията му правеше синтетичната кръв евтина и достъпна, тези, които бяха финансово възпрепятствани щяха винаги да бъдат изкушени да се хранят безплатно от смъртни. Роман се опитваше да ги убеди, че безплатен обяд няма. Смъртните жертви имаха склонност да се засягат. А после можеха да наемат няколко поклонници на Бъфи и проклетите малки убийци да унищожат всеки вампир, изпречил се на пътя им, дори миролюбивите, спазващи закона, които не биха ухапали и бълха. Тъжната истина беше, че докато дори един вампир напада смъртни, никой от техния вид нямаше да е в безопасност на Земята.

Роман се върна при бюрото си.

— Мисля, че те оставих да отговаряш за проблема с бедните.

— Работя върху това. Презентацията ще е готова след няколко дни. Междувременно на Ласло му хрумна брилянтна идея как да се справим с Бунтовниците.

Роман седна тежко в стола си. Бунтовниците бяха най-опасната група вампири. Тайно общество, което се наричаше Истинските и отхвърляше еволюиралите способности на съвременните вампири. Бунтовниците имаха възможността да си купят най-скъпата кръв, произведена от Роматех Индъстрис. Можеха да си позволят най-екзотичната гурме кръв от най-популярната Романова линия вампирска фюжън кухня. Можеха дори да си позволят да пият от най-финия кристал. Просто не искаха.

За тях тръпката от пиенето на кръв не беше самата кръв. Тези създания живееха, за да хапят. Вярваха, че нищо не може да замести дълбокото удоволствие от това да си забиеш зъбите в топлата, уязвима кожа на врата на смъртен.

В последната година общуването между Бунтовниците и съвременните вампири беше стигнало до ниво на неизказано военно положение. Положение, което можеше да доведе до много смърт — и на смъртни, и на вампири.

— Нека Ласло да влезе.

Грегори се придвижи бързо до вратата и я отвори.

— Готови сме.

— Време беше — Ласло звучеше разстроено. — Охраната отвън обмисля да направи пълно претърсване на нашия почетен гост.

— Тъй, хубаво девойче е дошло — промърмори охранителят с шотландски акцент.

— Остави я на мира!

Ласло влезе с маршова стъпка в офиса на Роман, стиснал здраво жена между ръцете си, сякаш щяха да играят танго. Не само че беше по-висока от ниския вампир химик, но и беше видимо гола.

Роман скочи на крака.

— Довел си смъртна тук? Гола смъртна?

— Успокой се, Роман, тя не е истинска — Грегори се наведе към Ласло. — Шефът малко го изнервят смъртните жени.

— Не съм изнервен, Грегори. Всеки нерв в мен умря преди повече от петстотин години.

Роман виждаше само гърба на изкуствената жена, но нейната дълга, руса коса и заоблено дупе определено изглеждаха истински.

Ласло постави жената в едно кресло. Краката й стърчаха напред и той се наведе да ги свие. Колената й пукнаха леко.

Грегори клекна до нея.

— Изглежда съвсем като жива, не мислиш ли?

— Съвсем — Роман огледа къдравата коса между краката на жената, оформена в тясна стриптийзьорска прическа. — Явно е боядисана блондинка.

— Виж — Грегори се ухили и леко разтвори краката й. — Има си всичко. Сладко, нали?

Роман преглътна.

— Това… — той прочисти гърло и опита отново. — Това някакъв вид смъртна секс играчка ли е?

— Да, сър — Ласло отвори устата й. — Вижте. Има дори език. Материята е съвсем като истинската — той пъхна един къс и дебел пръст вътре. — Вакуумът предизвиква много реалистично усещане за смучене.

Роман погледна към Грегори, който беше коленичил между краката на жената и се възхищаваше на гледката, после отправи поглед към Ласло, който плъзгаше пръста си навътре-навън в устата на куклата. Мътните го взели. Ако беше способен да получи главоболие, досега щеше да има мигрена.

— Да ви оставя ли тримата насаме?

— Не, сър — ниският химик се помъчи да освободи пръста си от ненаситната уста на куклата. — Просто искахме да ви покажем колко е истинска — пръстът му се освободи с лек пукот, след което устата на куклата замръзна в усмивка, която изглежда показваше, че е доволна.

— Невероятна е — Грегори прокара одобряващо ръка надолу по крака й. — Ласло я поръча по пощата.

— Каталогът беше твой — Ласло изглеждаше засрамен. — Аз обикновено не правя секс със смъртни. Голяма цапаница е.

И е твърде опасен. Роман премести поглед от красивите гърди на куклата с известно затруднение. Може би Грегори беше прав и той трябваше да се отдаде на забавление с някоя от дамите-вампири. Ако смъртните могат да си представят, че тази кукла е жива, той можеше да направи същото с някой вампир. Но как можеше мъртва жена да стопли душата му?

Грегори повдигна едно от стъпалата на куклата, за да го огледа по-отблизо.

— Тази мацка е съблазнителна обаче.

Роман въздъхна. Тази смъртна секс играчка ли се предполагаше, че може да реши проблема с Бунтовниците? Губеха му времето, а на всичкото отгоре го караха да се чувства едновременно възбуден и дяволски самотен.

— Всички вампири, които познавам, предпочитат менталния секс. Предполагам, че същото важи и за Бунтовниците.

— Страхувам се, че не е възможно с тази — Ласло почука главата на куклата и се чу звук, като от потропване по зрял пъпеш.

Роман забеляза, че куклата все още се усмихва, макар че сините й стъклени очи гледаха право напред с празен поглед.

— Значи има същия коефициент на интелигентност като Симон.

— Ей — намръщи се Грегори, докато гушкаше стъпалото на куклата до гърдите си. — Това не е много любезно.

— Както и това, да ми губиш времето — Роман го изгледа гневно. — Как може тази играчка да реши проблема с Бунтовниците?

— Но тя е повече от играчка, сър — Ласло се заигра с копчетата на бялата си престилка. — Тя е преобразена.

— В АВГА — Грегори подръпна игриво малкото пръстче на крака на куклата. — Сладка малка АВГА. Ела при татко.

Роман стисна челюст, напомняйки си първо да се увери, че е прибрал вампирските си зъби. Иначе можеше, без да иска, да пробие долната си устна.

— Просветете ме, моля, преди да прибягна към насилие.

Грегори се засмя, явно непритеснен от гнева на шефа си.

— АВГА е Андроид за вампирски глад*.

[* Vampire Artificial Nutritional Needs Appliance — Устройство за изкуствено задоволяване на вампирски хранителни нужди — букв. пр. — Б.пр.]

Ласло завъртя хлабавото копче на лабораторната си престилка. Челото му се беше набръчкало от притеснение. Очевидно приемаше избухливостта на шефа си много по-сериозно.

— Тя е перфектното решение за вампир, който все още иска да хапе. И ще бъде налична във всички раси и полове.

— Имаш намерение да правиш и мъжки играчки, така ли? — попита Роман.

— Да, евентуално — хлабавото копче падна на пода. Ласло го вдигна и го мушна в джоба си. — Грегори мисли, че можем да я рекламираме в Дигиталния вампирски канал. АВГА ще може да бъде избирана в различни цветове. Кафяво, черно…

— А тази сигурно е бялата? — Роман направи гримаса. — Правният отдел ще е във възторг.

— Можем да й направим няколко рекламни снимки във вечерна рокля — Грегори милваше свода на крака й. — И със секси, черни сандали с високи токчета.

Роман погледна неспокойно вицепрезидента на маркетинговия отдел, след което се обърна към Ласло.

— Да не би да казваш, че тази кукла може да бъде използвана за хранене?

— Да! — Ласло кимна ентусиазирано. — Точно както жива жена, тя може да прави няколко неща едновременно — да задоволи и сексуалните, и хранителните ви нужди. Ето. Нека ти покажа — той наведе куклата напред и отметна косата й на една страна. — Направих го тук отзад, където няма да е толкова забележимо.

Роман изучаваше малкия превключвател и U-образния разрез. В основата на U-то се подаваше малка тръба със скоба накрая.

— Сложил си туба в нея?

— Да. Специално е проектирана да имитира истинска артерия. Поставихме и циркулация отвътре — Ласло прокара пръсна фалшивата артерия. — Минава през гръдния й кош, след това от единия край на врата до другия и накрая се връща пак на гърдите.

— И си го напълнил с кръв?

— Да, сър. Ще се продава с безплатна фуния. Кръвта и батериите няма да бъдат включени.

— Както обикновено — отбеляза Роман сухо.

— Лесна е за използване — Ласло посочи към врата на куклата. — Махате скобата, пъхате малка фуния, избирате два литра от любимата си кръв от Роматех Индъстрис и я пълните догоре.

— Разбирам. Светва ли лампичка, когато започне да спада?

Ласло се намръщи.

— Предполагам, че мога да поставя индикатор…

— Шегувах се — въздъхна Роман. — Моля те, продължи.

— Да, сър — Ласло прочисти гърлото си. — Превключвателят включва малка помпа, поставена в гръдния й кош. Фалшиво сърце, така да се каже. Тя ще накара кръвта да се движи през артериите и да симулира истински пулс.

Роман кимна.

— И точно затова са батериите.

— Мх-м — гласът на Грегори звучеше приглушено. — За да работи неуморно.

Роман погледна към вицепрезидента си и го видя да драска със зъби палеца на крака на АВГА. Червеният блясък в очите на Грегори служеше като различен вид индикатор.

— Грегори! Стига.

С ниско ръмжене Грегори пусна крака на куклата.

— Вече не си забавен.

Роман пое дълбоко дъх и си пожела да можеше да се помоли за търпение. Но едва ли някой себеуважаващ се Бог би искал да чуе молитвите на демон със смъртна секс играчка.

— Тествана ли е вече?

— Не, сър — Ласло щракна ключа на АВГА. — Мислехме, че вие трябва да имате честта да бъдете първи.

Първи. Погледът на Роман се спусна по перфектното тяло на куклата, тяло, което сега пулсираше отвътре с животворна кръв.

— Значи най-сетне е възможно, хем вълкът да хапе, хем агнето да е цяло.

Грегори се усмихна, докато приглаждаше черното си вечерно сако.

— Опитай на вкус… Наслади се.

Роман повдигна вежда към вицепрезидента си по маркетинг. Без съмнение това тестване беше идея на Грегори. Сигурно си мисли, че шефът му се нуждае от малко вълнение, за да се почувства жив. За нещастие беше прав.

Роман протегна ръка да докосне врата на АВГА. Кожата беше по-студена от истинската човешка кожа, но все пак много мека. Под пръстите му артерията пулсираше силно и постоянно. Първоначално той чувстваше пулса само с пръсти, но след това тупкащото усещане плъзна по ръката му и към рамото. Той преглътна тежко. Колко време беше минало? Осемнадесет години?

Пулсът се разпростря в него, изпълвайки празното му сърце и всичките му сетива. Ноздрите му се разшириха. Вече надушваше кръвта. А положителна. Любимата му. Цялото му тяло пулсираше в синхрон с жената. Разумните му мисли бавно се изплъзваха, победени от силно усещане, каквото не беше изпитвал от години. Жажда за кръв.

Дълбоко в гърлото му завибрира ръмжене. Слабините му се втвърдиха. Обви пръсти около врата на куклата и я притегли към себе си.

— Ще я взема.

Със светкавична скорост я метна на кадифеното кресло. Тя остана да лежи с прегънати крака, сега разтворени в коленете. Еротичната гледка беше почти непоносима. Малкото количество кръв във вените на Роман крещеше за още. Още жена. Още кръв.

Той седна, избута русата й коса настрани и оголи шията й. Глуповатата й гримаса беше малко смущаваща, но лесно се игнорираше. Когато се наведе, видя нещо да се оглежда в празните й, стъклени очи. Не беше той, защото нямаше отражение. Всичко, което можеше да види, беше червената, пламтяща светлина на собствените си очи. АВГА го беше възбудила. Той обърна лицето й настрани, за да открие врата й. Пулсиращата артерия в нея викаше: Вземи ме. Вземи ме.

С ниско ръмжене той се притисна към тялото й. Зъбите му изскочиха навън, изпращайки вълна от удоволствие през тялото му. Миризмата на кръв се вряза в него, лишавайки го от последното му късче самоконтрол. Звярът отвътре беше пуснат на свобода.

Той я ухапа. Твърде късно обезумялото му съзнание осъзна необичаен факт. Кожата й може и да беше мека като човешката на повърхността, но вътрешният материал беше твърде различен. Твърда, дебела, здрава пластмаса. Дори това да имаше някакво значение, той не му обърна внимание, защото миризмата на кръв разгони мислите му. Инстинктите му възтържествуваха, като ревяха в ума му подобно на изгладняло животно. Зъбите му потънаха още по-дълбоко, докато най-накрая не почувства това сладко пукване, когато премина през артериалната стена. Беше в рая. Плуваше в кръв.

С дълго засмукване кръвта текна по зъбите му и напълни устата му. Той преглътна и жадно запи. Тя беше възхитителна. Беше негова.

Той плъзна ръка към гърдата й и я стисна. Какъв глупак е бил, да се задоволява да пие кръв от чаша. Как можеше да е възможно да се замени горещата струя кръв, стичаща се по зъбите? По дяволите, беше забравил колко сладко беше това. Беше изживяване за цялото тяло. Той бе твърд като камък. Всичките му сетива пламнаха. Никога нямаше да пие от чаша отново.

Той засмука още веднъж шията й и осъзна, че я беше пресушил. Беше великолепна до последната капка. Но след миг една ясна мисъл се появи в главата му и проби чувствената замаяност. По дяволите, беше изгубил контрол. Ако тя беше смъртна, сега щеше да е мъртва. И той щеше да е убил още едно Божие чедо.

Как точно служеше това произведение на каузата за цивилизоване на вампирските навици? Куклата щеше да напомня на всеки вампир какво силно удоволствие има в хапането. Никой вампир, дори най-развитият модерен такъв нямаше да може да вкуси това, без да пожелае истинското преживяване. Всичко, за което можеше да мисли сега, беше да ухапе първата жива жена, на която се натъкне. АВГА не беше отговорът на проблема с опазването на хората.

Тя беше погребалният звън на тяхното съществуване.

Със стон Роман откъсна устата си от врата й. Кръв опръска бялата кожа на куклата и в първия момент той си помисли, че тя има бликаща рана. Но не, той беше сигурен, че я беше пресушил. Проклятие, кръвта идваше от него.

— Какво, по дяволите?

— О, боже мили — прошепна Ласло.

— Какво? — Роман погледна към врата й и там, забит в твърдата пластмаса, беше един от неговите вампирски зъби.

— Леле! — Грегори пристъпи по-близо, за да види по-добре. — Как се случи това?

— Пластмасата… — още кръв покапа от устата на Роман. Проклятие, губеше обяда си. — Пластмасата е прекалено твърда и гумена отвътре. Изобщо не е като човешката кожа.

— О, боже — Ласло атакува още едно копче с нервни пръсти. — Това е ужасно. Тъканта беше толкова реална на повърхността. Не помислих… Съжалявам, сър.

— Това е най-малкият ни проблем — Роман дръпна силно зъба си от шията на момичето. Щеше да сподели нещастните си заключения по-късно. Сега имаше нужда зъбът му да бъде оправен.

— Все още кървиш — Грегори му подаде бяла носна кърпа.

— Захранващата вена, която се свързва със зъба, е отворена. — Роман притисна кърпата към зеещата дупка, където трябваше да се намира десният му зъб. — По дяволите.

— Можете да използвате собствената си лекуваща сила, за да запечатате вената — предложи Ласло.

— Ще се шатвори ша пощоянно. Ще ям на една щрана зафинаги — Роман премахна кървавата кърпичка от устата си и постави наново зъба в дупката.

Грегори се наведе, за да погледне.

— Мисля, че успя.

Роман отпусна хватката си върху зъба и се опита да прибере кучешките си зъби. Левият го направи, както и трябваше, но десният падна от устата му и се приземи върху стомаха на АВГА. От раната изтече още кръв.

— Мамка му — Роман отново натъпка носната кърпа в устата си.

— Сър, предлагам да отидете на зъболекар — Ласло вдигна зъба и го върна на Роман. — Чувал съм, че могат да поставят обратно изгубен зъб.

— О, да — изсумтя Грегори. — Какво се предполага да направи, да се появи в някой зъболекарски кабинет и да каже: «Извинете, аз съм вампир и изгубих кучешкия си зъб във врата на секс играчка.» Няма да има опашка доброволци да му помогнат.

— Трябва ми вампиршки шъболекар — съобщи Роман. — Погледни в Черните щраници.

— Черните страници? — Грегори се придвижи бързо до бюрото на Роман и започна да отваря чекмеджетата. — Между другото, започваш да фъфлиш.

— Имам шкапан парцал в ущата! Виж в долното чекмедже.

Грегори намери черния телефонен указател за бизнес и фирми на вампири и запрелиства с палец белите му страници.

— Добре — той прокара пръст надолу по рекламите. — Парцели за гробища. Поправка на ковчези. Услуги за охрана на крипти. Крипти по поръчка — петдесет процента отстъпка. Интересно.

— Грегори — изръмжа Роман.

— Така — той обърна страницата. — Добре. Буква Д. Дискотечни умения — научете се да се движите като латино любовник. Доставка на пръст — спете като бебе във висококачествена почва от Прародината. Костюми на Дракула — от малки до големи размери.

Роман изстена.

— Много шъм жагазил — той преглътна и направи гримаса при вкуса на застоялата кръв. Първият път беше по-вкусна.

Грегори отгърна друга страница.

— Драперии — гарантираме, че блокират досадното слънце. Дупки под сгради — вашият избор за няколко етажни разпределения — той въздъхна. — Това е. Няма дентални услуги.

Роман се строполи в креслото.

— Ще трябва да отида на шмъртен — проклятие. Щеше да се наложи да използва контрол над ума, а по-късно да изтрие всички спомени на зъболекаря. Иначе никой смъртен нямаше да поиска да му помогне.

— Трудно ще намериш смъртен зъболекар, който да работи в средата на нощта — Ласло се втурна към мокрия бар и сграбчи руло кухненска хартия. После започна да попива кръвта от АВГА и погледна притеснено Роман. — Сър, може би ще е най-добре да държите зъба в устата си.

Грегори беше на бюрото и прелистваше «Жълтите страници»*.

[* Онлайн бизнес справочник — Б.пр.]

— Леле, има хиляди зъболекари — той се изправи рязко и се ухили. — Намерих! Дентална клиника «Бели и блестящи в Сохо»*… отворена двадесет и четири часа на ден за града, който никога не спи. Бинго!

[* Квартал в западната част в Долен Манхатън — Б.пр.]

Ласло издиша дълбоко.

— Какво успокоение. Не съм сигурен, тъй като никога не съм чувал нещо подобно да се е случвало преди, но се страхувам, че ако зъбът ви не бъде успешно имплантиран тази нощ, никога няма да може.

Роман се изправи.

— Какво имаш предвид?

Ласло хвърли окървавените салфетки в кошчето за боклук до бюрото.

— Нашите травми се лекуват естествено, докато спим. Когато настъпи зората и си легнете с все още липсващ зъб, тялото ви ще затвори захранващата вена и раната завинаги.

По дяволите. Роман стана.

— Тогава трябва да щане тажи нощ.

— Да, сър — Ласло опипа едно от копчетата на лабораторната си престилка. — С малко късмет ще бъдете в идеална форма за годишната конференция.

Кръв господня! Роман преглътна. Как можеше да забрави пролетната годишна конференция? Откриването на бала беше планирано за след две нощи. Всички главни повелители на сборища от цял свят щяха да са там. Като господар на най-голямата колония в Америка, Роман беше домакин на голямото събитие. Ако се появеше с липсващ зъб, щеше да слуша подигравки цял век напред.

Грегори взе къс хартия и надраска на нея адреса.

— Ето. Искаш ли да дойдем с теб?

Роман махна носната кърпичка и зъба от устата си, така че нарежданията му да бъдат ясни.

— Ласло ще ме закара. Ще вземем АВГА с нас, така че всички да си помислят, че я връщаме в лабораторията. Ти, Грегори, ще излезеш със Симон, както беше планирал. Всичко ще изглежда съвсем нормално.

— Много добре — Грегори прескочи до шефа си и му подаде адреса на зъболекарската клиника. — Успех. Ако се нуждаеш от помощ, се обади.

— Всичко ще е наред — Роман погледна сурово двамата си служители. — Никога повече няма да споменаваме този инцидент пред когото и да било. Разбрахте ли?

— Да, сър — Ласло вдигна АВГА.

Роман наблюдаваше как ръката на химика се плъзна по закръглените й задни части. Кръв господня, след всичко, което се беше случило, той все още беше твърд. Тялото му бумтеше от желание и искаше още кръв и женска плът. Можеше само да се надява, че този зъболекар ще бъде мъж. Господ да е на помощ на всяка смъртна жена, която пресечеше пътя му точно сега.

Все още имаше един зъб и се страхуваше, че може да го използва.

Глава 2

Това бе поредната безкрайно скучна нощ в стоматологичната клиника. Шана Уилън се облегна назад в скърцащия офис-стол и се загледа в белите плочи на тавана. Влажното петно все още бе там. Каква изненада. Отне й три нощи да стигне до заключението, че петното има формата на дакел. Такъв беше животът й.

С поредното силно проскърцване тя се изправи в стола си и погледна часовника на радиото. Два и половина сутринта. Оставаха шест часа от смяната. Тя включи радиото. Асансьорната музика се лееше провлачено, изпълвайки кабинката с монотонната, инструментална версия на «Strangers in the Night»*.

[* «Strangers in the Night» е популярна песен, композирана от Бърт Кемпфърт с английски текст от Чарлз Сингълтън и Еди Снайдер. Песента става известна през 1966 г. в изпълнение на Франк Синатра. — Б. пр.]

Да бе, все едно ще срещне висок, тъмен и красив непознат, в когото ще се влюби. Не и в нейния скучен живот. Снощи кулминацията на вечерта й бе, когато се научи как да накара стола си да скърца в такт с музиката.

Тя скръсти ръце на бюрото си със стон и положи глава върху тях. Как беше поговорката? Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да го получиш? Е, тя помоли за скука и, по дяволите, бе я получила. През шестте седмици, в които работеше в клиниката, бе имала един пациент. Младо момче с брекети. Посред нощ телта от брекетите се бе разхлабила в устата му. Обезумелите му родители го бяха довели тук, за да може отново да наниже телта. В противен случай тя би могла да се забие във вътрешната страна на устата на момчето, а резултатът щеше да бъде… кръв.

Шана потръпна. Само мисълта за кръв я замайваше. В тъмните кътчета на мозъка й се надигнаха спомени от Инцидента. Ужасни кървави картини, които й се надсмиваха и заплашваха да излязат на светло. Не, тя нямаше да им позволи да съсипят деня й. Или новия й живот. Те принадлежаха към друг живот, на друг човек. Те принадлежаха на смелото и щастливо момиче, което беше през първите двадесет и седем години от живота си, преди целият ад да се стовари върху й. Сега, благодарение на Програмата за защита на свидетели, тя бе скучната Джейн Уилсън, която живееше в скучно таванско помещение в скучен квартал и прекарва всяка нощ в скучна работа.

Скуката бе хубаво нещо. Скуката бе безопасна. Джейн Уилсън трябваше да бъде невидима и да изчезне сред океана от безброй лица в Манхатън, за да остане жива. За съжаление, изглежда дори скуката можеше да причинява стрес. Имаше прекалено много време за размисъл. Време за спомени.

Тя изключи музиката и започна да се разхожда в празната чакалня. Осемнадесет стола, тапицирани в редуващи се оттенъци на пепелявосиньо и зелено, стояха наредени до бледосините стени. Копие на «Водни лилии» на Моне* висеше на една от стените, за да успокоява уплашените пациенти. Шана се съмняваше, че действа. Тя бе по-нервна от всякога.

[* Оскар Клод Моне (14 ноември 1840 г. — 5 декември 1926 г.) е френски художник, основател, водач и непоколебим защитник на стила Импресионизъм. Картината «Водни лилии» е вдъхновена от прекрасната картина на художника в Живерни — Б.пр.]

Обикновено препълнена денем, клиниката бе едно самотно място през нощта. Толкова по-добре. Ако дойдеше някой със сериозен проблем, Шана вече не бе сигурна, че би могла да се справи с него. Тя беше добър зъболекар преди… Инцидента. Не мисли за това. Но какво щеше да стане, ако някой дойде в клиниката по спешност? Миналата седмица случайно се бе порязала, докато бръснеше краката си.

Една мъничка капка кръв и коленете й се разтрепериха толкова силно, че беше принудена да легне.

Може би трябваше да се откаже от стоматологията. И какво от това, ако загуби кариерата си? Бе загубила всичко останало, включително и семейството си. Министерството на правосъдието бе дало ясно да се разбере, че при никакви обстоятелства не бива да се свързва със семейството си, или стари приятели. Така не само щеше да постави собствения си живот в опасност, но и би застрашила и тези, които обичаше.

Джейн Уилсън нямаше семейство или приятели. Назначен й бе съдебен служител, с когото да разговаря. Нищо чудно, че наддаде четири килограма и половина през последните два месеца. Яденето бе единствената тръпка, която й бе останала. Това и разговорите с красивия млад доставчик на пица. Тя ускори темпото, докато обикаляше в кръг чакалнята. Ако продължаваше да яде пица всяка вечер, щеше да надебелее като кит и тогава лошите момчета може би никога нямаше да я познаят. Тя може би щеше да е дебела и в безопасност през останалата част от живота си. Шана простена. В безопасност, дебела, отегчена и самотна.

Рязкото почукване на входната врата я накара да спре. Вероятно бе доставчикът на пица, но дори и да бе така, за секунда сърцето й подскочи в гърдите. Тя пое дълбоко дъх и се приближи до предните прозорци.

Надзърна през белите хоризонтални щори, които винаги държеше затворени през нощта, така че никой да не може да погледне вътре.

— Аз съм, доктор Уилсън — извика Томи. — Нося лицата ви.

— Добре.

Тя отключи вратата. Клиниката може и да беше отворена през цялата нощ, но тя все пак взимаше предпазни мерки. Отключваше вратата само за пациенти. И пица.

— Здрасти, докторе — поздрави я Томи с усмивка. За последните две седмици младежът бе правил доставки всяка вечер и Шана се радваше на неговите тийнейджърски опити за флирт толкова, колкото и на пицата. В действителност това бе най-хубавата част от деня й. Господи, беше на път да стане жалка.

— Здравей, Томи. Как върви? — тя отиде на гишето, за да намери чантата си.

— Имам за вас една гигантска Пеперони — Томи пъхна пръст в колана на хлабавите си дънки и го дръпна напред, а след това отпусна ръката си. Дънките леко се плъзнаха надолу по тесните му бедра, разкривайки три сантиметра от копринените му боксерки със Скуби Ду.

— Но аз си поръчах малка.

— Не говорех за пицата, докторе — Томи й намигна и сложи кутията с пица на гишето.

— Ясно. Е, това ми идва малко в повече. Аз също нямах предвид пицата.

— Съжалявам — той я дари със стеснителна усмивка и порозовели бузи. — Един мъж трябва да се пробва, нали знаеш.

— Предполагам — тя плати пицата.

— Благодаря — Томи прибра парите в джоба си. — Знаете ли, ние правим всякакви видове пица. Трябва да опитате нещо ново.

— Може би ще го направя. Утре.

Той завъртя очи.

— Така казахте и миналата седмица.

Телефонът звънна и въздухът сякаш се разцепи от острия звук. Шана подскочи.

— Леле! Може би трябва да минете на безкофеиново кафе.

— Не мисля, че съм чувала този телефон да звъни, откакто започнах да работя тук.

Телефонът издрънча отново. Иха, доставчик на пица и телефонен звън по едно и също време. Това бе повече вълнение, отколкото беше виждала от седмици.

— Ще те оставя да се захващаш за работа. До утре, д-р Уилсън — Томи й махна за довиждане и наперено се отправи към входната врата.

— Чао.

Шана се възхити на смъкнатите му дънки отзад. Определено щеше да мине на диета. След пицата. Телефонът звънна отново и тя вдигна слушалката.

— Дентална клиника «Бели и блестящи в Сохо». Мога ли да ви помогна?

— Да, можете — грубият глас на мъжа бе последван от тежко издишване. После още едно.

О, страхотно. Перверзник, който да разведри вечерта й.

— Мисля, че сте сгрешили номера.

Тя тръгна да сваля телефонната слушалка от ухото си, когато отново чу гласа му.

— А аз мисля, че ти си с грешно име, Шана.

Тя ахна. Това трябваше да е грешка. Аха, Шана беше толкова често срещано име. Хората постоянно се обаждаха някъде и търсеха някоя Шана. Кого заблуждаваше? Трябваше ли да затвори? Не, те вече знаеха коя е тя.

И къде беше.

Цялото й тяло се разтърси от ужас. О, Боже мой, те идваха за нея.

Успокой се! Трябваше да остане спокойна.

— Страхувам се, че сте сгрешили номера. Аз съм доктор Джейн Уилсън от дентална клиника «Бели и…»

— Стига глупости! Знаем къде си, Шана. Време е за разплата.

Щрак. Разговорът беше приключен, а кошмарът се бе завърнал.

— О, не, не, не!

Тя остави слушалката на място и осъзна, че мънка все по-високо и по-високо и скоро щеше да стигне до писъци. Хайде, стегни се! Умствено си удари една плесница и набра 911.

— Обажда се доктор Джейн Уилсън от дентална клиника «Бели и блестящи в Сохо». Аз… нападат ме.

Тя даде адреса и диспечерът я увери, че патрулната кола вече е на път. Ясно. И несъмнено приблизителното време за пристигането й, щеше да е около десет минути след убийството й.

Тя ахна, когато си спомни, че входната врата бе отключена. Втурна се към нея и я заключи. Докато хвърчеше през клиниката към задния вход, грабна мобилния телефон от джоба на лабораторната си престилка и набра номера на назначения по нейния случай следовател.

Първо позвъняване.

— Хайде, Боб. Вдигни.

Тя стигна до задната врата. Всички допълнителни резета бяха спуснати.

Второ позвъняване.

О, не! Каква загуба на време. Цялата предна част на клиниката бе от стъкло. Заключването на вратата нямаше да задържи никого. Те просто щяха да стрелят през стъклото. Тогава щяха да застрелят и нея. Трябваше да измисли нещо по-добро от това. Трябваше да се махне оттук.

Третото позвъняване бе последвано от щракване.

— Боб, имам нужда от помощ!

Тя бе прекъсната от отегчен глас.

— Не съм в офиса в момента, но ако оставите вашето име и номер, ще се свържа с вас възможно най-скоро.

Сигнал.

— Това са глупости, Боб! — тя се затича обратно към офиса за чантата си. — Ти каза, че винаги ще си насреща. Те знаят къде съм и идват за мен.

Тя натисна бутона «КРАЙ» и пусна телефона обратно в джоба си. Този проклет Боб! Толкова струваха захаросаните уверения, че правителството може да я защити. Щеше да му покаже. Ами да, щеше… щеше да спре да си плаща данъците. Разбира се, ако я убият, това вече нямаше да бъде проблем.

Концентрирай се, порица се тя наум. Този вид объркано мислене можеше да я убие. Тя се плъзна до бюрото и сграбчи чантата си. Щеше да избяга отзад и да тича, докато намери такси. След това щеше да отиде… къде? Ако знаеха, къде работи, вероятно знаеха и къде живее. О, Боже, беше толкова прецакана.

— Добър вечер — избоботи дълбок глас в другия край на стаята.

Шана изпищя и подскочи. До входната врата стоеше великолепен мъж. Великолепен? Тя наистина се побъркваше, щом залиташе по наемни убийци. Той държеше нещо бяло до устата си, но тя почти не забеляза това, защото очите му приковаха вниманието й и не го пуснаха. Погледът му премина над нея. Очите му бяха в златистокафяв цвят и проблясваха хищно.

В главата я удари струя от студен въздух, така внезапно и интензивно, че тя притисна ръка към слепоочието си.

— Как… влязохте?

Той продължи да се взира в нея, но с леко движение на едната ръка направи знак към вратата.

— Това не е възможно — прошепна тя.

Заключената врата и прозорците бяха непокътнати.

Беше ли възможно да се е промъкнал по-рано? Не, тя би забелязала този мъж. Всяка клетка в тялото й усещаше този мъж. Дали въображението й бе виновно или очите му наистина ставаха все по-златни, по-напрегнати?

Неговата дълга до раменете черна коса се къдреше леко по краищата. Черен пуловер подчертаваше широките му рамене, черни дънки обгръщаха бедрата и дългите му крака. Той беше висок, смугъл и красив… наемен убиец. Боже мой. Вероятно би могъл да убие една жена, просто като й причинява учестено сърцебиене. В действителност вероятно точно това правеше. Не носеше никакво оръжие. Разбира се, тези негови големи ръце…

Студена болка отново прониза главата й, напомняйки й за усещането, което изпитва, когато изгълта леден шейк твърде бързо.

— Не съм дошъл да ви нараня — гласът му беше нисък, почти хипнотичен.

Ето как го правеше. Той довеждаше жертвите си до транс със златните си очи и меден глас, а след това, преди да са осъзнали… тя поклати глава. Не, тя би могла да се бори срещу това. Нямаше да се предаде.

Той се намръщи, а тъмните му вежди се събраха.

— Упорствате.

— И още как — тя започна да рови в чантата си и измъкна пистолета си, марка Берета-Томкат, 32 калибър.

— Изненада, нещастник.

Никакъв шок или страх не се изписа на лицето му, а само лек намек на раздразнение.

— Госпожо, оръжието е излишно.

О, предпазителя! С треперещи пръсти, тя го освободи, а след това насочи пистолета обратно към широките му гърди. Надяваше се, че той не е забелязал липсата на опит. Тя разшири своята позиция и използва и двете си ръце, както бе видяла в полицейските предавания.

— Имам пълен пълнител с името ти върху него, боклук. Свършен си.

Нещо проблесна в очите му. Трябваше да е страх, но тя можеше да се закълне, че бе развеселеност. Той пристъпи към нея.

— Хвърлете пистолета, моля. И драматизма.

— Не! — тя му хвърли най-злия поглед, на който бе способна. — Ще стрелям. И ще те убия.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — той направи още една крачка към нея.

Тя вдигна пистолета още малко.

— Сериозна съм. Не ми пука колко невероятно красив си. Ще те разпръсна из цялата стая.

Тъмните му вежди се повдигнаха. Сега той изглеждаше изненадан. Той я огледа бавно още веднъж, а очите му потъмняха до цвета на горещо, разтопено злато.

— Спри да ме гледаш по този начин — ръцете й трепереха.

Той отново пристъпи към нея.

— Няма да ви нараня. Имам нужда от помощта ви — той свали кърпичката от устата си. Червени петна оцветяваха белия памук. Кръв.

Шана ахна. Тя свали ръцете си. Стомахът й се обърна.

— Ти… ти кървиш.

— Оставете оръжието, преди да сте се простреляли в крака.

— Не — тя вдигна отново Беретата и се опита да не мисли за кръв. В крайна сметка, ако го простреляше, щеше да има много повече.

— Нуждая се от помощта ви. Падна ми зъб.

— Ти… ти си пациент?

— Да. Можете ли да ми помогнете?

— О, по дяволите — тя пусна пистолета в чантата си. — Съжалявам за това.

— Обикновено не посрещате пациентите си с насочен пистолет? — в очите му проблеснаха игриви пламъчета.

О, Боже, той бе великолепен. Какъв късмет, съвършеният мъж да влезе в живота две минути преди смъртта й.

— Вижте, те ще бъдат тук всеки момент. По-добре е да изчезвате. И то бързо.

Очите му се присвиха.

— В беда ли си?

— Да. И ако ви хванат тук, ще убият и вас. Хайде — тя грабна чантата си. — Нека да отидем отзад.

— Да не би да се притеснявате за мен?

Тя погледна назад. Той все още се въртеше до бюрото.

— Разбира се. Не искам да виждам как убиват невинни хора.

— Аз не съм някой, който бихте нарекла невинен.

Тя изсумтя.

— За да ме убиете ли дойдохте?

— Не.

— Тогава за мен сте достатъчно невинен. Хайде — тя мина през стаята за прегледи.

— Има ли друга клиника, където можете да ми помогнете за зъба ми?

Тя се обърна и си пое дъх. Той стоеше точно зад нея, въпреки че не го бе чула да се движи.

— Как…

Той разтвори дланта си.

— Ето зъба.

Тя трепна. Няколко капки кръв, образуваха локвичка в дланта му, но с усилие тя успя да се съсредоточи върху зъба.

— Какво? Това да не е някаква извратена шега? Това не е човешки зъб.

Устата му се стегна.

— Това е моят зъб. Трябва да го върнете обратно на мястото му.

— Няма начин да имплантирам животински зъб в устата ви. Това е просто извратено. Това… това нещо е от куче. Или от вълк.

Ноздрите му пламнаха и на нея й се стори, че той порасна със седем сантиметра. Пръстите му се свиха в юмрук около зъба.

— Как смеете, госпожо. Аз не съм върколак.

Тя премигна. Добре, той беше странен. Малко откачен може би. Освен ако…

— О, разбирам. Томи ви е пратил.

— Не познавам никакъв Томи.

— Кой тогава…

Шана бе прекъсната от шума на спиращи автомобили пред клиниката. Дали беше полицията? Моля те, Господи, нека да бъде полицията. Тя тръгна към вратата на офиса и надзърна навън. Нямаше сирени и мигащи светлини. Тежки стъпки тропаха по тротоара.

Кожата й се покри със студена пот. Тя притисна чантата към гърдите си.

— Те са тук.

Откаченият пациент уви вълчия си зъб в бялата кърпа и я пъхна в джоба.

— Кои са те?

— Хората, които искат да ме убият — тя се завтече през стаята за прегледи към задната врата.

— Толкова лош зъболекар ли сте?

— Не — тя завъртя ключалката с треперещи пръсти.

— Направила ли сте нещо нередно?

— Не, видях нещо, което не трябваше. Което ще направиш и ти, ако не се махнеш оттук.

Тя сграбчи ръката му, за да го избута през задната врата. Струйка кръв потече от ъгълчето на устата му. Той бързо я избърса с ръка, но остана червено петно по изваяната му челюст.

Там имаше толкова много кръв. Толкова много безжизнени лица, покрити с кръв. И бедната Карън. Кръвта бе изпълнила устата й, задушавайки последните й думи.

— О, Боже.

Коленете на Шана трепереха. Погледът й се замъгли. Не сега. Не и когато трябваше да бяга.

Откаченият пациент я сграбчи.

— Добре ли сте?

Тя погледна ръката му, която стискаше здраво рамото й. Червено петно оцветяваше бялата й престижа. Кръв. Очите й се затвориха, когато тя се отпусна върху него. Чантата й падна на пода.

Той я вдигна на ръце.

— Не — тя припадаше. Не можеше да позволи това да се случи. Направи един последен немощен опит да отвори очите си. Лицето му бе близо. Светът избледняваше, а той все още я изучаваше, очите му бавно започваха да светят.

Очите му бяха червени. Червени като кръв.

Мъртва, скоро тя щеше да бъде мъртва. Също като Карън.

— Спасявайте се, моля ви… — прошепна тя. След това всичко потъна в мрак.

Невероятно. Ако Роман беше по-неопитен, щеше да се закълне, че тя не е смъртна. За повече от петстотин години той никога не бе срещал смъртен, който може да устои на неговия контрол върху ума. Никога не бе срещал смъртен, който иска да го спаси, вместо да го убие. Кръв господня, тя дори бе повярвала, че е невинен. И невероятно красив… това бяха точните й думи.

Но тя бе смъртна. Тялото й бе топло и меко в прегръдките му. Той наведе главата си по-ниско и вдиша дълбоко през носа. Богат аромат на прясна човешка кръв изпълни сетивата му. Тип А позитивна. Любимата му. Хватката му се стегна. Слабините му се втвърдиха. Тя беше толкова уязвима в ръцете му, главата й бе паднала назад, излагайки девствена бяла шия. И по дяволите, останалата част от нея изглеждаше също толкова вкусна.

Колкото и да жадуваше за тялото й, умът й го заинтригува дори още повече. Как, по дяволите, бе успяла да блокира неговия контрол върху ума? Всеки път, в който се бе опитал, тя го хвърляше обратно в лицето му. Борбата между умовете им не го бе ядосала изобщо. Точно обратното. Той все пак беше успял да прочете някои от мислите й. Очевидно тя се изплаши от гледката на кръв. И последната й мисъл преди припадъка бе за смъртта.

Но тя си беше съвсем жива. Трептеше с топлина и енергия, изпълнена с живот, и дори в безсъзнание предизвикваше у него адска ерекция. Кръв господня. Какво щеше да прави с нея?

Неговият свръхчувствителен слух долови мъжки гласове, които идваха от тротоара отпред.

— Шана! Не усложнявай нещата. Пусни ни вътре.

Шана? Той забеляза нейната свежа кожа, розова уста и светлите лунички, пръснати по вирнатото й носле. Името й подхождаше. Меката й, кестенява коса изглеждаше боядисана. Интересно. Защо красива, млада жена криеше истинския цвят на косата си? Едно нещо бе сигурно. АВГА бе слаб заместител на истинската жена.

— Това е, кучко! Влизаме — нещо се удари в предната част на клиниката, разбивайки стъклото. Щорите се раздрънчаха.

Кръв господня. Тези хора наистина искаха да я наранят. Какво толкова бе направила? Той сериозно се съмняваше, че е нещо престъпно. Тя бе твърде несръчна с пистолета си. И прекалено доверчива към него. В действителност, тя изглеждаше по-притеснена за неговата сигурност, отколкото за своята. С последните си думи го помоли да спасява себе си. Не нея.

Най-смисленото му действие би трябвало да е, да я пусне и да избяга. В крайна сметка имаше и други стоматолози, а той рядко се забъркваше със света на смъртните.

Погледна надолу към лицето й. Спасявайте се. Моля ви.

Не можеше да го направи. Не можеше да я остави да умре. Тя беше… различна. Нещо вътре в него, може би инстинктът, който бе замрял в продължение на векове, пламна във вътрешността му и той разбра, че държи рядко съкровище в ръцете си.

В кабинета отпред бяха разбити още прозорци. Кръв господня. Той трябваше да се движи бързо. За негово щастие това не бе проблем. Вдигна я на рамо и хвана странната чанта със снимки на Мерилин Монро, щампирани от двете страни. Открехна задната врата и надникна навън.

Сградите от другата страна на улицата бяха залепени една за друга с метални противопожарни изходи, които се спускаха зигзагообразно по стените. Повечето от фирмите бяха затворени. Само един ресторант на ъгъла все още светеше. По протежение на натоварената улица минаваха коли, но от тази страна беше тихо. И от двете страни бяха подредени паркирани коли. Неговите изключително остри сетива усетиха живот. Двама мъже зад паркирана кола от другата страна на улицата. Той не можеше да ги види, но усещаше присъствието им и подушваше кръвта, която препускаше през вените им.

За един миг той блъсна вратата и прелетя до края на пресечката. Докато се придвижваше зад ъгъла, видя как двамата смъртни тъкмо започват да реагират. Те се затичаха към отворената врата с извадени пистолети. Роман се бе придвижил толкова бързо, че те не би трябвало дори да са го видели. Той заобиколи още един ъгъл на улицата пред клиниката. Там се скри зад паркиран бус и започна да наблюдава развитието на случката.

Три черни седана блокираха улицата. Трима, не, четирима мъже бяха там — двама се държаха като караули, докато другите двама си пробиваха път през стъклената витрина. По дяволите. Кои бяха тези мъже, които искаха Шана мъртва?

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Дръж се, сладка моя. Отиваме на разходка.

Той се съсредоточи върху покрива на десететажната сграда зад него. Секунда по-късно те бяха там и той наблюдаваше бандата гангстери долу.

Късове от стъкло се пръскаха по тротоара, скърцайки под обувките на кандидат-убийците на Шана. От прозорците на клиниката останаха само назъбени сталагмити. Един от главорезите протегна облечената си в ръкавица ръка през счупената стъклена врата и я отключи. Останалите извадиха пистолети от палтата си и влязоха в клиниката.

Вратата се тресна зад тях, което доведе до дъжд от стъкло, валящ върху тротоара. Хоризонталните щори се люлееха напред-назад с метален, шумолящ звук. Скоро се чу стържене и разбиване на мебели.

— Кои са тези мъже? — прошепна той, но не получи отговор. Шана все още лежеше върху рамото му. Почувства се глупаво, стоейки там с дамска чанта в ръка.

Роман забеляза някакви пластмасови мебели на покрива — два зелени стола, малка масичка и шезлонг, оставен в хоризонтално положение. Докато полагаше зъболекарката върху шезлонга, ръката му се плъзна надолу по тялото й и напипа нещо твърдо в джоба й. Изглеждаше като мобилен телефон.

Той остави чантата й и извади телефона от джоба. Обади се на Ласло и го върна с колата. Можеше да се свърже с други вампири умствено, но телепатичната комуникация невинаги гарантираше поверителност. Роман бе изправен пред дилема, която не искаше случайно да бъде дочута от друг вампир. Липсваше му един зъб и току-що бе отвлякъл смъртен зъболекар, който имаше по-големи неприятности от него самия.

Той с бързи движения се върна до ръба на сградата и надникна долу. Бандитите напускаха клиниката, като сега бяха шест, тъй като четиримата от предната част се бяха присъединили към двамата отзад. Жестикулираха гневно. Техните негодуващи проклятия проникваха през въздуха и стигаха до неговия свръхчувствителен слух.

Руснаци. С физика на ръгби защитници. Роман погледна през рамо към Шана. Тя трудно щеше да оцелее с тези горили по петите си.

Внезапно мъжете спряха. Гласовете им заглъхнаха. От сенките изплува още една фигура. По дяволите, явно бандитите бяха седем. Как беше пропуснал този? Винаги можеше да усети течащата кръв и топлото тяло на смъртен, но този се бе изплъзнал от полезрението му.

Останалите шестима бавно се събраха накуп, като че ли така се чувстваха в безопасност. Шестима срещу един. Как можеше шестима яки главорези да се страхуват от един човек? Тъмната фигура тръгна към предната част на клиниката. Ивици светлина преминаха през опустошените щори и осветиха лицето му.

По дяволите! Роман отстъпи назад. Нищо чудно, че не бе усетил седмия човек. Той бе Иван Петровски, господарят на руското вампирско сборище. И един от най-старите му врагове.

През последните петдесет години Петровски разделяше времето си между Ню Йорк и Русия, поддържайки строг контрол над руските вампири по света. Роман и приятелите му постоянно следяха този стар враг. По последни сведения Петровски печелел добри пари като наемен убиец.

Предлагането на очистващи услуги бе вековна традиция сред по-жестоките вампири. Убиването на смъртни бе лесно, дори приятно за тях, така че защо да не им се плаща за удоволствието да излязат и да се нахранят? Тази логика очевидно се бе харесала на Петровски и той си изкарваше прехраната с работа, която обичаше. И без съмнение се справяше отлично с нея.

Роман бе чувал, че предпочитаният работодател на Петровски бе руската мафия. Това би обяснило шестимата рускоговорящи въоръжени смъртни с него. Кръв господня. Руската мафия искаше Шана мъртва.

Дали руснаците знаеха, че Петровски бе вампир? Или просто мислеха, че той е наемен убиец от старата школа, който предпочита да работи през нощта? Така или иначе, те явно се бояха от него.

И имаше защо. Никой смъртен не би имал шанс срещу него. Нито дори смелата млада жена с Берета, скрита в пайетената й чанта с Мерилин Монро.

Стон привлече вниманието му към смелата млада жена. Тя се събуждаше. Кръв господня, ако руснаците бяха наели Иван Петровски да убие Шана, тя нямаше да преживее още една нощ.

Освен ако… освен ако тя не бе под защитата на друг вампир. Вампир с достатъчно власт и ресурси, за да се справи с цялото сборище на руските вампири. Вампир с готов въоръжен отряд. Вампир, който се е борил с Петровски преди и е оцелял. Вампир, който отчаяно се нуждае от зъболекар.

Роман тихо я приближи. Тя вдигна ръка към челото си и изстена. Борбата й срещу контрола на съзнанието му вероятно бе довела до главоболие. И все пак, самият факт, че тя можеше да му се противопостави, беше изумителен. Но тъй като не можеше да я контролира, нямаше представа какво би направила или казала след това. Което я превръщаше в опасен товар. Това я правеше… интригуваща.

Разкопчаната й престилка се бе разтворила и разкриваше бледорозова тениска, перфектно прилепнала към гърдите й. С всяко вдишване гръдният й кош се разширяваше. Дънките започнаха да го стягат. Сгорещената й кръв се движеше във вените й, привличайки го по-близо с всеки удар на сърцето й. Погледът му премина надолу към тесните черни панталони, които обгръщаха бедрата й. Тя беше толкова красива и щеше да бъде толкова вкусна. По повече от един начин.

Кръв господня. Той искаше да я задържи. Тя вярваше, че е невинен. Вярваше, че той заслужава да бъде спасен. Но какво ще стане, ако разбере истината? Ако открие, че е демон, тя щеше да поиска да го убие. Бе научил това с Елайза. Роман се изправи. Не можеше да се остави да бъде уязвим отново. Но щеше ли тази жена да го предаде? Тя изглеждаше някак различна. Беше го помолила да се спаси. Нейното сърце бе чисто.

Шана изстена отново. Кръв господня, тя бе уязвимата. Как би могъл да я остави на това чудовище Петровски? Роман бе единственият в Ню Йорк, който можеше да я предпази. Погледът му бродеше надолу по тялото й и обратно към красивото й лице. О, той можеше да я защити и още как. Но докато тялото му виеше от глад и тръпнеше от желание, нямаше начин да гарантира, че ще е в безопасност. Не и от него.

Глава 3

Шана потърка челото си. В далечината чу клаксони на коли и вой от сирена на линейка. Едва ли имаше такива звуци в отвъдното. Тя определено все още бе жива. Но къде?

Отвори очи и видя нощното небе, звездите бяха отчасти скрити от мъгла. Лек ветрец разроши косата до бузата й. Тя погледна надясно. Покрив? Лежеше върху някакви градински мебели. Как бе стигнала дотук? Погледна наляво.

Той. Откаченият пациент с вълчия зъб. Трябва да я е довел тук и сега идваше право към нея. Тя побърза да се изправи на шезлонга и ахна, когато крехката мебел започна да се накланя.

— Внимателно. — Той се появи до нея внезапно и я стресна, като я прихвана под мишниците. Как бе стигнал до нея толкова бързо?

Болката в главата й стана с няколко градуса по-студена. Хватката му бе здрава. Собственическа.

— Пусни ме.

— Добре.

Той я пусна и се изправи в целия си ръст.

Шана преглътна. Не си беше дала сметка колко е висок. И голям.

— Можеш да ми благодариш по-късно за това, че ти спасих живота.

Отново този глас. Нисък и секси. Толкова изкусителен, но тя не бе в настроение да се доверява на някого в момента.

— Ще ти изпратя картичка.

— Не ми вярваш.

Бързо схващаше.

— Защо трябва да ти вярвам? Доколкото разбирам, ти си ме отвлякъл без мое разрешение.

Устата му се изкриви.

— Обикновено даваш ли разрешението си?

Тя го изгледа свирепо.

— Къде си ме довел?

— Ние сме от другата страна на улицата срещу твоята клиника. — Той отиде към перваза. — След като не ми вярваш, увери се сама.

Да бе, да застане на ръба на покрив с психопат. Няма начин. Беше достатъчно глупава да припадне в клиниката, когато трябваше да бяга. Не можеше да си позволи повече моменти на слабост, като този. Великолепният мъж трябва да я е изнесъл навън. Той наистина бе спасил живота й. Висок, тъмен, красив и герой. Като цяло перфектен, с изключение на факта, че искаше да му се сложи вълчи зъб в устата. Дали бе сгрешила в предположението си, че той е върколак? Това ли бе причината да не се страхува от пистолета й? Само сребърни куршуми можеха да го наранят. Почуди се дали ще завие срещу луната.

Я се стегни. Тя потърка бодящото я чело. Трябваше да спре да си представя глупости и да реши какво ще прави по-нататък.

Тя забеляза чантата в краката си. Слава богу! Взе я в скута си и надзърна вътре. Да! Беретата все още бе там. Все още можеше да се защити. Дори срещу великолепния върколак, ако се наложеше.

— Те все още са там, ако искаш да ги видиш — той погледна назад към нея.

Тя щракна закопчалката на чантата си и го погледна с невинно изражение като Бамби.

— Кои?

Погледът му прелетя към чантата й, а след това обратно към лицето и.

— Мъжете, които искат да те убият.

— Ами, всъщност, мисля, че видях достатъчно от тях за днес. Така, че сега просто ще тръгвам — тя се изправи на крака.

— Ако тръгнеш сега, ще те хванат.

Това вероятно бе истина. Но беше ли тя в безопасност на покрива с великолепен мъж, избягал от клиника за душевно болни? Тя притисна чантата към гърдите си.

— Добре, ще остана още малко.

— Добре — гласът му омекна. — Аз ще остана с теб.

Тя отстъпи назад, оставяйки мебелите между тях.

— Защо ме спаси?

Той се усмихна бавно.

— Имам нужда от зъболекар.

Не и с усмивка като тази. Мамка му. Усмивка като тази би могла да разтопи една жена в локва от трептящи хормони. Топя се, стопявам се.

— Как… как ме качи тук?

Очите му проблясваха в тъмнината.

— Донесох те.

Тя преглътна. Очевидно няколкото излишни килограма от пицата не бяха проблем за този човек.

— Носил си ме по целия път до покрива?

— Аз… използвах асансьора — той извади мобилен телефон от задния си джоб. — Ще се обадя на някого да ни вземе.

Нас? Той шегуваше ли се? Нямаше му никакво доверие. Но той я спаси от наемните убийци. И досега се бе държал като джентълмен. Тя се спусна към ръба на сградата, държейки се на безопасно разстояние от мистериозния си спасител.

Тя погледна надолу. Виж ти, не беше я излъгал. Те бяха от другата страна на улицата срещу клиниката. Три черни седана бяха препречили улицата, а група мъже стояха там и разговаряха. Планираха как да я убият. Тя беше толкова прецакана. Може би й трябваше съюзник. Може би трябваше да се довери на лудия, но великолепен върколак.

— Радинка? — Той държеше мобилния телефон до бузата си. — Можеш ли да ми дадеш номера на мобилния на Ласло?

Радинка? Ласло? Това руски имена ли бяха? Кожата й изстина и настръхна. О, Боже. Голям проблем. Този човек най-вероятно се преструваше на неин приятел, така че да я примами далеч от града и…

— Благодаря, Радинка — той набра друг номер.

Шана се огледа и намери вратата към стълбището.

Сега, ако успееше просто да се измъкне оттам, без той да я забележи.

— Ласло — гласът му стана властен. — Докарай колата веднага. Имаме извънредна ситуация тук.

Шана отстъпваше бавно и тихо.

— Не, нямаш време да ходиш първо в лабораторията. Обърни сега — кратка пауза. — Не, не съм оправил зъба. Но зъболекарят е с мен — той погледна към нея.

Тя замръзна и се опита да изглежда отегчена. Може би трябваше да си затананика мелодия, но всичко, което й дойде наум, бе песента, която бе чула по-рано тази вечер. «Strangers in the Night». Е, това определено пасваше.

— Още ли не си обърнал? — върколакът звучеше раздразнен. — Добре. Сега слушай внимателно. Не трябва, повтарям, не трябва да минаваш покрай клиниката. Отиди на пресечката северно от нея и ще се срещнем там. Разбра ли?

Още една пауза. Той се обърна, за да погледне през перваза. Шана възобнови скришното си настъпление към стълбището.

— Ще ти обясня по-късно. Просто следвай указанията ми и ще бъдем в безопасност.

Тя се плъзна покрай пластмасовите мебели.

— Знам, че си просто химик, но имам пълно доверие в твоите способности. Помни, че не искаме никой друг да знае за това. Сега ми хрумна, нашата… пътничка все още ли е в колата с теб? — върколакът тръгна към ъгъла на сградата с гръб към нея и гласът му се сниши.

Значи този мошеник не искаше тя да чуе това. Можеш ли да ме чуеш сега? Фразата я предизвика. Не, не можеше да чуе, по дяволите. Бързо на пръсти тя хукна след него. Нейният стар учител по балет щеше да бъде впечатлен от скоростта й.

— Виж, Ласло. Имам зъболекар с мен и не искам да я тревожа повече, отколкото е необходимо. Така че махни АВГА от задната седалка и я натикай в багажника.

Шана спря. Устата й остана отворена. Гърлото й се стегна, затруднявайки дишането й.

— Не ме интересува колко боклуци имаш в багажника. Няма да обикаляш наоколо с голо тяло в колата.

О, не! Не й достигаше въздух. Той беше убиец.

Той внезапно се завъртя с лице към нея. Със сдържан писък, тя отскочи назад.

— Шана? — той затвори телефона и й го подаде.

— Стой далеч от мен — тя отстъпи назад и започна да ровичка в чантата си.

Той се намръщи.

— Не си ли искаш телефона?

Това беше нейният телефон? Той беше убиец и крадец. Тя измъкна Беретата си и я насочи към него.

— Не мърдай.

— Недей с това отново. Не мога да ти помогна, ако продължаваш да се бориш с мен.

— Да бе, като че ли наистина искаш да ми помогнеш — тя продължи към стълбището. — Чух те да говориш с приятеля си. «О, Ласло, имаме гости. Натикай мъртвото тяло в багажника.»

— Не е това, което си мислиш.

— Не съм глупачка, Вълчо — тя продължи да се движи към стълбите. Поне стоеше на едно място и не правеше никакви движения. — Трябваше да те застрелям още първия път.

— Не стреляй. Мъжете долу ще го чуят. Ще дойдат тук и аз не съм сигурен, че мога да се справя с всички тях.

— С всички тях? Леле, колко сме самоуверени.

Очите му потъмняха.

— Имам някои специални таланти.

— О, обзалагам се, че е така. Обзалагам се, че бедното момиче в багажника може да каже много за твоите специални таланти.

— Тя не може да говори.

— Без майтап. Мъртвите не са много разговорливи.

Устата му трепна.

Тя стигна до вратата на стълбището.

— Ако тръгнеш след мен, ще те убия.

Тя отвори вратата, но още преди да е мигнала, той се появи там. Затръшна вратата, изтръгна пистолета от ръката й и го хвърли настрани. Оръжието се удари с трясък и се плъзна по покрива. Тя се извиваше като червей, дърпаше се и го ритна в пищялите. Той я сграбчи за китките и я притисна към вратата.

— За бога, жено, толкова си трудна за контролиране.

— И още как — тя се опъваше срещу хватката му, но не можеше да освободи китките си.

Той се наведе по-близо. Дишането му раздвижи косата й и докосна челото й.

— Шана — той прошепна името й като хладен полъх.

Тя потръпна. Хипнотичният му глас я притегляше и създаваше у нея измамно усещане за спокойствие и сигурност. Фалшива сигурност.

— Няма да ти позволя да ме убиеш.

— Не искам да те убивам.

— Добре. Тогава ме пусни.

Той наведе глава и дъхът му погъделичка врата й.

— Искам те жива. Топла и жива.

Друга тръпка зигзагообразно премина през тялото й. О, Боже, той щеше да я докосне. Може би дори да я целуне. Тя чакаше, а сърцето блъскаше в гърдите й. Гласът му прошепна в ухото й:

— Имам нужда от теб.

Тя отвори устата си, след това я затвори, когато осъзна колко близо бе до това да каже «да».

Той се отдръпна назад, но все още стискаше китките й.

— Трябва да ми повярваш, Шана. Мога да те защитя.

Главоболието й се завърна с двойна сила, студената болка пронизваше слепоочието й. Тя събра всичките си сили, всяка фибра на съпротива и заби коляното си в слабините му.

Дъхът изскочи шумно от тялото му и задуши вика му, преди той да успее да изригне от гърлото му. От устата му излязоха само няколко неясни хриптящи звука. Той се преви и падна на колене. Лицето му, което преди бе бледо, се покри с морави петна.

Шана се сви. Добре го беше подредила. Тя забеляза пистолета си под масата и се засили да го вземе.

— Пресвета Богородице! — той ахна, паднал на четири крака. — Адски боли.

— Това е идеята, здравеняко — тя пусна Беретата обратно в чантата си, след това се насочи към стълбището.

— Аз никога… никой не ми е причинявал такова нещо — той се втренчи в нея, а изкривеното от болката изражение премина в зашеметена почуда. — Защо?

— Просто един от моите специални таланти — тя се спря на вратата на стълбището и сграбчи дръжката. — Не тръгвай след мен. Следващия път ще те прострелям там долу — вратата се отвори със силно скърцане.

Шана пристъпи на площадката на стълбището и пусна вратата. Тя започна да се затваря със също толкова силно скърцане. Шана беше по средата на стълбите, когато вратата се затвори докрай и я остави в пълна тъмнина. Чудесно. Тя забави крачка. Последното нещо, което искаше, бе да се държи като едно от онези момичета във филмите. Те винаги загубваха равновесие и изкълчваха глезена си, а след това лежаха безпомощни и започваха да крещят, когато се появяваше злодеят. Стълбището свърши и тя беше на последната площадка. Започна да се промъква бавно с протегнати пред себе си ръце, докато стигна до вратата.

Тя дръпна вратата и бе посрещната от светлина. Коридорът беше празен. Добре. Шана се затича към асансьора. Имаше табелка пред металните врати. Не работи. Мамка му! Тя погледна през рамо. Така, явно този мерзавец я бе излъгал. Не можеше да я е довел с асансьора. Огледа се за служебен асансьор, но не можа да открие такъв. Както и да беше успял да я заведе на покрива, сега нямаше време да се притеснява за това.

Намери централното стълбище. Добре, че беше осветено отвътре. Тя полетя по стълбите и стигна до приземния етаж. Не се чуваше шум зад нея. Слава Богу. Изглежда, че върколакът не я преследваше. Леко открехна вратата на стълбището и надникна навън. Фоайето беше празно и слабо осветено. Главният вход на сградата имаше две стъклени врати. През тях можеше да види черните коли и наемните убийци.

Плъзна се във фоайето, като се притискаше към стените и се отправи към задния вход. Светещият червен знак «Изход» й изглеждаше като фар, обещаващ свобода. Безопасност. Щеше да намери такси, да отиде в някой затънтен малък хотел, а след това в безопасната стая и отново щеше да се обади на Боб Мендоса. И ако следователят все още го нямаше, щеше да опразни банковата си сметка на сутринта и да се качи на влак за някъде. Където и да е.

Тя надзърна навън и след като не видя никого, напусна сградата. След секунда една силна ръка обгърна кръста й и притисна гърба й до твърдо като скала тяло. Друга ръка притисна устата й в желязна хватка. Тя зарита нападателя си в пищялите и започна да стъпва с всичка сила върху краката му.

— Шана, спри. Аз съм — познат вече глас прошепна в ухото й.

Върколакът? Как би могъл да я изпревари надолу по стълбите? Тя изстена раздразнено срещу ръката му.

— Хайде.

Той я издърпа надолу по улицата, покрай редица празни маси с чадъри. Един флаг хвърчеше отгоре и обявяваше името на бистрото, покрай което минаха. Следващият магазин имаше стъклена витрина с метални решетки. Той я завлече към дълбоко поставената врата. Сводът над главите им ги засенчваше от уличните лампи.

— Ласло ще бъде тук скоро. Мълчи, докато пристигне.

Тя поклати глава и се опита да отмести ръката му.

— Можеш ли да дишаш нормално? — звучеше загрижен.

Тя поклати глава отново.

— Няма да крещиш, ако те пусна, нали? Съжалявам, но не мога да ти позволя да вдигаш шум, когато наемните убийци са толкова близо — той разхлаби хватката си.

— Не съм толкова глупава — промърмори тя срещу дланта му.

— Мисля, че си много интелигентна, но доста си затънала. Този вид стрес може да предизвика всеки да направи грешен ход.

Тя обърна главата си, за да види лицето му. Челюстта му бе силна и здрава. Очите му бяха фокусирани върху улицата и без съмнение претърсваха мястото за опасност.

— Кой си ти? — прошепна тя.

Той погледна надолу и по широката му уста заигра сянка на усмивка.

— Някой, който се нуждае от зъболекар.

— Не ме лъжи. Има толкова много зъболекари в този град.

— Не лъжа.

— Излъга ме за асансьора. Не работи. Трябваше да сляза по стълбите.

Устата му се стегна и той възобнови търсенето за опасност, без да си дава труд да отговори.

— Как слезе толкова бързо?

— Има ли значение. Искам да те защитя.

— Защо? Защо ще си правиш труда?

Той замълча.

— Сложно е — той я погледна и болката в очите му отне дъха й. Който и да бе този човек, той разбираше какво е страданието.

— Няма да ме нараниш, така ли?

— Не, сладка моя. Отдавна приключих с причиняването на болка — той се усмихна тъжно. — Освен това, ако наистина исках да те убия, бих могъл да го направя поне десетина пъти досега.

— Колко успокоително — тя потрепери и ръцете му се затегнаха около нея.

От другата страна на улицата блестеше неонов знак. Местният екстрасенс все още работеше. Шана размишляваше дали да се втурне натам и да се обади на полицията. Или може би трябваше да помисли за бъдещето си. Дали имаше такова или жизненият й път свършваше? Странно, но не се чувстваше застрашена. Ръцете на върколака бяха силни.

Гърдите, на които се бе облегнала, бяха широки и твърди. И той твърдеше, че иска да я предпази. А тя беше толкова самотна напоследък. Искаше й се да му вярва.

Тя пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и се изкашля.

— Господи, как смърди тук. Какво е това място?

— Магазин за пури. Предполагам, че не пушиш?

— Не. А ти?

Той се усмихна кисело.

— Само ако съм на слънце.

Хъ? Преди да успее да отговори, една тъмнозелена кола мина покрай тях и върколакът започна да я влачи към тротоара.

— Това е Ласло — той махна с ръка, за да привлече вниманието на приятеля си.

Зелената хонда Акорд, отби и паркира. Върколакът тръгна към нея и затегли Шана със себе си.

Трябваше ли наистина му се довери? Щом веднъж се качи в колата с него, как щеше да избяга?

— Кой е този Ласло? Руснак ли е?

— Не.

— Името му не звучи особено американско.

Върколакът повдигна едната си вежда, сякаш намери коментара й за досаден.

— Той е унгарец по народност.

— А ти?

— Американец.

— Тук ли си роден?

Сега повдигна и двете си вежди. Той определено бе раздразнен. Но имаше лек акцент и тя предпочиташе да бъде в безопасност, отколкото да съжалява.

Мъжът в хондата потършува там известно време и капакът на багажника се отвори с няколко сантиметра. Шана подскочи, когато си спомни внезапно, че вътре вероятно имаше труп.

— Спокойно — върколакът затегна хватката си.

— Шегуваш ли се? — тя се опита да се отдалечи, но опитът й се провали напълно. — Там няма ли труп?

Той въздъхна.

— Боже, помогни ми. Предполагам, че съм заслужил това.

Нисък човек в бяла престилка изскочи от зелената хонда.

— О, ето ви, сър. Дойдох възможно най-бързо — той забеляза Шана и напипа копчето на лабораторната си престилка. — Добър вечер, госпожице. Вие ли сте зъболекарят?

— Тя е — върколакът погледна през рамо. — Бързаме, Ласло.

— Да, сър — Ласло отвори задната врата и се наведе вътре. — Ще махна АВГА да не ви се пречка.

Той се изправи и повлачи от задната седалка голо тяло на жена.

Шана ахна.

Върколакът сложи ръка на устата й.

— Тя не е истинска.

Шана се бореше да избяга, но той я притисна здраво до гърдите си.

— Погледни я, Шана. Тя е играчка. Играчка с човешки размери.

Ласло забеляза безпокойството й.

— Той е прав, госпожице. Тя не е истинска — той вдигна перуката от главата й, а след това я пльосна отново.

О, Боже. Нейният върколак не беше убиец. Той беше перверзник.

Тя го сръга с лакът в стомаха и като го изненада, успя да се откъсне от ръцете му.

— Шана — той се опита да я улови, но тя отскочи назад.

— Стой далеч от мен, перверзник такъв.

— Какво?

Тя посочи куклата, която Ласло пъхаше в багажника.

— Всеки човек, който притежава подобна играчка, трябва да е перверзник.

Върколакът примига.

— Това… това не е моята кола.

— И това не е твоята играчка?

— Не — той погледна назад. — По дяволите! — той я сграбчи и я бутна към колата. — Качвай се.

— Защо?

Тя се хвана за рамката на вратата с две ръце и стегна лакти. Това бе маневра, която винаги работеше в анимационните филмчета, когато някоя котка не искаше да влезе във вана с вода.

Върколакът застана до нея, скривайки гледката й.

— По улицата се задава черна кола. Не можем да им позволим да ни видят.

Черна кола? Черен седан или зелена хонда. Изглежда, това бе нейният избор. Дано това бе правилното решение. Тя се качи на задната седалка на хондата Акорд и остави чантата си на пода. Погледна през задния прозорец, но не можеше да види черна кола. Ласло все още не бе затворил багажника.

— Побързай, Ласло! Трябва да тръгваме — върколакът седна до нея, затвори вратата и погледна през задния прозорец.

Ласло затръшна капака на багажника.

— По дяволите — върколакът сграбчи Шана за раменете и я натисна надолу.

— Ау!

Всичко стана толкова бързо. Вълна от въздух и след това, тряс, носът й бе наврян в грапав, черен деним. О, страхотно, лицето й бе забито в скута му. Ноздрите й се изпълниха с аромата на мъж и свеж сапун. Или това беше прах за пране? Тя се опита да седне, но той я задържа.

— Съжалявам, но прозорците ни не са затъмнени и не мога да рискувам да те видят.

Двигателят запали и те потеглиха. Тя чувстваше как колата вибрира около нея, а дънките му правеха пълен масаж на лицето й.

Тя се размърда, докато носът и устата й намериха въздух. След няколко дълбоки вдишвания осъзна, че нейният скъпоценен излаз на въздух е процепът между краката му. Чудесно. Значи пъшкаше в чатала му.

— Черният автомобил ни следва — Ласло звучеше разтревожен.

— Знам — върколакът звучеше ядосан. — Завий надясно.

Шана се опита да се обърне настрани, но колата направи завой и тя загуби равновесие. Падна върху върколака, а задната част на главата й се удари в ципа му. Опа. Може би той не бе забелязал. Тя се попремести напред, по-далеч от слабините му.

— Целиш ли нещо с това мърдане?

О, боже. Забелязал е.

— Аз… аз не можех да дишам.

Тя изви рамо и сгъна краката си така, че да легне на една страна с буза върху бедрата му.

Колата внезапно спря. Шана се плъзна назад и удари ципа му отново.

Той се сви.

— Съжалявам.

Божичко. Първо беше забила коляното си в него. Сега го блъскаше с главата си. Колко малтретиране можеше да понесе мъж за една вечер? Тя отново премести главата си напред.

— Съжалявам, сър — каза Ласло. — Светофарът изведнъж стана червен.

— Разбирам — върколакът положи нежно ръка върху главата на Шана. — Би ли спряла да мърдаш, ако обичаш?

— Сър, идват зад нас!

— Няма нищо. Остави ги да ни огледат добре. Ще видят само двама мъже.

— Какво да правя сега? — попита Ласло. — Направо ли да продължа или да обърна?

— Завий наляво на следващото кръстовище. Ще видим дали ще ни последват тогава.

— Да, сър — Ласло звучеше, сякаш му е лошо. — Знаете, че аз не съм обучен за тези неща. Може би трябваше да се обадите на Конър или Иън.

— Справяш се чудесно. Това ми напомня… — върколакът повдигна бедрата си.

Шана ахна и се хвана за коленете му, за да запази равновесие. Мускулите в бедрата му се опънаха и надуха под бузата й. О, Господи, какво вълнуващо пътуване.

— Готово — той отпусна бедрата си назад върху седалката. — Проклетият ти телефон беше в задния ми джоб.

— О! — тя се завъртя по гърба си, за да види. Колата се наклони напред и тя се търкулна върху слабините му с нос върху ципа му.

— Съжалявам — промърмори тя и се отдръпна.

— Няма… проблем — той пусна телефона на седалката на колата. — Не мисля, че трябва да го използваш. Ако те знаят номера ти, могат да проследят всяко обаждане, което направиш, и ще открият местонахождението ти.

Той премести ръката си на рамото й, може би с надеждата да спре търкалянето й.

Колата кривна вляво. За щастие този път тя се плъзна само малко надолу по бедрата му.

— Продължават ли да ни следват? — попита тя.

— Не ги виждам — Ласло звучеше развълнуван.

— Да не бързаме да празнуваме — върколакът погледна от двете си страни през прозореца. — Карай наоколо още малко, за да се уверим.

— Да, сър. Към вашия дом или към лабораторията отиваме?

— Каква лаборатория? — Шана се опита да седне.

Върколакът стегна хватката си върху рамото й и я принуди да остане на място.

— Стой долу. Още не сме приключили.

Чудесно. Тя започна да подозира, че му харесва да я малтретира.

— Добре. Каква лаборатория?

Той погледна надолу към нея.

— Роматех Индъстрис.

— О, чувала съм за тях.

Той повдигна едната си вежда.

— Така ли?

— Разбира се. Спасили са живота на милиони хора с тяхната изкуствена кръв. Там ли работите?

— Да, и двамата работим там.

Шана изпусна една въздишка на облекчение.

— Това е чудесно. Тогава вие участвате в спасяването на животи, не в… унищожаването им.

— Да, това е нашето желание.

— Така и не ми се представи. Не мога все да те наричам върколак.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Казах ти, аз не съм върколак.

— Имаш вълчи зъб в джоба си.

— Това е част от експеримент. Като куклата в багажника.

— О! — Шана обърна глава към предната седалка. — Върху това ли работиш, Ласло?

— Да, госпожице. Куклата е един от моите текущи експерименти. Нищо, за което да се тревожите.

— Е, това е успокояващо. — Шана се усмихна. — Не ми се нрави мисълта да обикалям наоколо с двойка перверзници.

Тя се обърна отново към върколака, но носът й опря в ципа му. Опа. Панталоните му не стърчаха толкова преди малко.

Тя се отдръпна леко.

— Може би вече трябва да седна.

— Не е безопасно.

Да бе. А беше в безопасност на един инч от нарастващата му мъжественост. Очевидно атаката й срещу слабините му по-рано не беше довела до трайно увреждане. Върколакът бе по пътя на пълното възстановяване. Много пълно.

— И така, как се казваш?

— Роман. Роман Драганести.

Ласло направи твърде бърз завой на ъгъла.

Тя се отърка в Роман. Огромният, твърд като скала Роман.

— Съжалявам — тя наклони главата си далеч от неговата ерекция. Той нарастваше с всяка изминала минута.

— Къде искате да отидете? — попита Ласло. — В лабораторията или в дома си?

Ръката на Роман се премести от рамото към шията й. Пръстите му нежно я милваха и чертаеха малки кръгове върху кожата й.

Тя потръпна. Сърцето й започна да препуска.

— Ще я заведем в дома ми — прошепна той.

Шана преглътна тежко. Някак си знаеше, че тази вечер поема по път, който щеше да промени остатъка от живота й.

Колата рязко спря. Главата й се поклащаше заедно с движението на автомобила, триейки се в опънатите от зверския размер на ерекцията му панталони. Той изпъшка и се загледа в лицето й.

Тя ахна. Очите му бяха червени. Не може да бъде. Това трябваше да е отражение от червен светофар.

— Сигурен ли си, че тя ще е в безопасност в твоята къща? — попита Ласло.

— Докато устата ми остане затворена… — той се усмихна леко, — а ципът ми вдигнат, да.

Шана преглътна тежко и се обърна. Трябваше да оцени скуката, докато я имаше. Толкова голямо вълнение можеше да убие едно момиче.

Глава 4

Толкова за запазването на бушуващата му похот в тайна. Доколкото Роман виждаше, прекрасната зъболекарка в скута му най-накрая осъзна безсмислието на това да се опитва да избегне ерекцията му. Всеки път, когато тя успееше да остави малко пространство между главата си и чатала му, той се изправяше пред предизвикателството да изпълни тази празнина.

Дори той самият се изненада. Не бе изпитвал толкова силно желание през последните сто години. Сега, вместо да се блъска в него, Шана лежеше неподвижно върху чатала му. Нейните опушено сини очи гледаха тавана на колата, сякаш нищо не се случваше. Но червенината по бузите й и тръпката, която разтърсваше топлото й тяло от време на време, му говореше друго. Тя остро го усещаше. И знаеше, че той я желае.

Не беше нужно да чете мислите й, за да го разбере. Вместо това можеше да прочете тялото й. Тази разлика беше нова за него, а резултатът бе мощен и разпалваше страстта му още повече.

— Роман? — тя погледна към него и се изчерви още повече. — Не искам да звуча като мрънкащо дете, но стигнахме ли вече?

Той погледна през прозореца.

— Сега сме в Сентръл парк. Почти стигнахме.

— Оо. Ъм, сам ли живееш?

— Не. Известен брой… хора живеят там. И имам дежурна охрана денонощно. Ще бъдеш в безопасност.

— Защо ти е толкова охрана?

Той продължи да гледа през прозореца.

— За да се чувствам в безопасност.

— От какво?

— Не искаш да знаеш.

— О, това беше доста информативно — промърмори тя.

Роман не можа да се сдържи и се усмихна. Вампирките в сборището му бяха твърде заети с опитите си да го съблазнят, за да покажат недоволство от него. Отношението на Шана бе освежаваща промяна, въпреки че той се надяваше раздразнението й да не доведе до друг удар с коляно в слабините. Някак си бе успял да просъществува общо петстотин четиридесет и четири години, без да изпита точно тази форма на мъчение. Убийците на вампири удряха право в сърцето.

Но ако трябваше да бъде честен, Шана нападаше и сърцето му. Изсъхналата черупка в гърдите му биеше с древен, първобитен ритъм. Притежание и защита. Той искаше тази жена. И нямаше да позволи на своя стар враг да я има или да я нарани.

Но това далеч не беше всичко. Той искаше да знае защо не успяваше да я контролира. Тя бе умствено предизвикателство, на което не можеше да устои. И очевидно, като се има предвид сегашното му състояние, физически я намираше също толкова неустоима.

— Пристигнахме, сър — Ласло намали и спря, като паркира в непосредствена близост до една от колите на Роман.

Роман отвори вратата си. Повдигна главата на Шана и се плъзна изпод нея. Тя седна.

— Не. Стой долу, докато се уверя, че е безопасно.

Тя въздъхна раздразнено.

— Добре.

Роман излезе и затвори вратата. Ласло направи същото. Той даде знак на химика да го последва на няколко метра от колата.

— Добре се справи, Ласло. Благодаря ти.

— Пак заповядайте, сър. Мога ли вече да се върна в лабораторията?

— Все още не. Първо, искам да влезеш вътре и да предупредиш всички, че имаме смъртен гост. Трябва да я защитим, но в същото време тя не трябва да разбере какви сме в действителност.

— Може ли да попитам, защо правите това, сър?

Роман огледа улицата за някакви следи от руснаците.

— Чувал ли си за господаря на руското сборище, Иван Петровски?

— О, Боже — Ласло се вкопчи в едното от останалите две копчета на лабораторната си престилка. — Казват, че той е зъл и безпощаден.

— Да. И по някаква причина иска да убие зъболекарката. Но аз също се нуждая от нея. Тоест, трябва да се погрижим тя да е в безопасност, без Петровски да разбере, че ние сме тези, които объркват плановете му.

— О, Боже — Ласло започна да върти копчето необуздано. — Той ще бъде толкова ядосан… може да ни обяви война.

— Точно така. Но няма никаква причина Шана да разбира за това. Ще продължаваме да я държим в неведение, колкото е възможно по-дълго.

— Това може да се окаже трудно, след като живее в къщата ви.

— Знам, но трябва да опитаме. Ако тя научи твърде много, ще изтрия паметта й.

Като изпълнителен директор на голяма корпорация Роман постоянно се бореше да остане невидим за света на смъртните. Контролът върху ума и изтриването на паметта улесняваха задачата му. За съжаление не бе сигурен, че може да изтрие паметта на Шана.

Той се изкачи на предните стъпала на градската си къща и набра кода на алармата.

— Обясни им ситуацията възможно най-бързо.

— Да, сър — Ласло отвори вратата и бе посрещнат от дълъг кинжал, насочен към гърлото му. — Опа!

Той се препъна назад и се блъсна в Роман, който го спаси от падане по стълбите.

— Извинете ме, сър — Конър пъхна шотландската си къса сабя обратно в ножницата, висяща на колана му. — Не ви очаквах на входната врата.

— Радвам се, че си бдителен — Роман бутна Ласло във входа. — Имаме гост. Ласло ще обясни.

Ласло кимна, а пръстите му отново се заиграха с копчето на лабораторната престилка. Конър затвори вратата.

Роман забърза надолу по стълбите и се запъти към хондата. Отвори задната врата и откри Шана с насочено оръжие към него.

— О, това си ти — тя изпусна една въздишка на облекчение и върна Беретата си в чантата. — Доста се забавихте. Бях започнала да си мисля, че сте ме забравили.

— Сега си под моя защита. Ще се погрижа да си в безопасност — той се усмихна. — Поне вече не искаш да ме застреляш.

— Да, това винаги е положителен знак във всяка връзка.

Роман се засмя. Този ръждясал звук определено бе смях. Кръв господня, колко време бе минало, откакто се бе смял за последно? Дори не можеше да си спомни. И ето че красивата Шана върна усмивката му. Прекрасната зъболекарка бе донесла искрица живот в прокълнатото му, безкрайно съществуване.

И все пак той трябваше да се бори с непреодолимия импулс да бъде с нея. В края на краищата той бе демон. Тя бе смъртна. Исторически погледнато, той трябваше да гледа на нея, като на обяд и да жадува кръвта, а не компанията й. Но Роман искаше нейната компания. Сякаш умът му чакаше следващите думи, които ще излязат от устата й, само за да има удоволствието да й отговори. И тялото му чакаше нетърпеливо следващото случайно докосване. По дяволите, случайно не бе достатъчно.

— Може би не трябва да ти вярвам, но по някаква причина е така.

Тя излезе от колата и цялото му тяло незабавно застана нащрек от близостта й.

— Права си — прошепна той и вдигна ръка, за да докосне бузата й. — Изобщо не трябва да ми се доверяваш.

Очите й се разшириха.

— Ти… не каза ли, че съм в безопасност?

— Има различни видове опасност — той прокара пръстите си по челюстта й.

Тя отстъпи назад, но не и преди той да почувства тръпката, която мина през нея. Шана се обърна към градската му къща и сложи чантичката на рамото си.

— Значи тук живееш? Много е хубаво. Всъщност е очарователно. Хубав квартал.

— Благодаря.

— На кой етаж си? — говореше бързо, защото очевидно се опитваше да се престори, че не се е случило нищо и че въздухът между тях не трепти от сексуално напрежение. Може би не го усещаше. Може би само за него бе така.

— Кой етаж предпочиташ?

Тя се обърна към него и погледът й бе уловен от неговия. Брадичката й се повдигна леко, а устата й бавно се отвори. О, да, и тя го усещаше. Звучеше задъхана.

— Какво искаш да кажеш?

Той пристъпи към нея.

— Всички са мои.

Тя отстъпи крачка назад.

— Цялата сграда?

— Да. И ще се погрижа да имаш нов гардероб.

— Какво? Чакай — тя се откъсна от погледа му и си проби път между две коли, за да се качи на тротоара. — Аз не съм ти… метреса. Имам собствени дрехи и с радост ще платя за стаята и храната.

— Дрехите са в дома ти, а аз се съмнявам, че е безопасно да се върнеш там. Ще се погрижа за облеклото ти — той се качи на тротоара до нея — освен ако не предпочиташ да останеш без такова.

Тя преглътна.

— Няколко дрехи ще свършат работа. Ще ти върна парите.

— Не искам парите ти.

— Ами няма вероятност да получиш нещо друго!

— Нито дори малко благодарност затова, че спасих живота ти?

— Благодарна съм — тя го изгледа свирепо. — Но можеш да очакваш, че всичките ми «благодарности» ще бъдат изразени във вертикално положение.

— В такъв случай нека ти напомня… — той пристъпи по-близо — че сега сме вертикално разположени.

— Аз… предполагам, че е така — свирепият поглед се разсея и се превърна в предпазливо размишление.

Той застана толкова близо, че само една малка част отделяше гърдите му от нейните. Постави ръка върху кръста й в случай, че се опита да се отдръпне. Но тя не го направи.

Той докосна бузата й, която беше толкова мека и топла. Тя пое дълбоко дъх и затвори очи. Роман прокара пръстите си надолу към врата й. Пулсът й препускаше и забързваше все повече своя ход. Когато тя отвори очи, в тях имаше доверие. И желание.

Той я дръпна към гърдите си и плъзна устните си от слепоочието в меката й коса. Беше виждал шокираното й изражение предишния път, когато очите му бяха станали червени. Така че просто, за да е по-безопасно, той искаше да избягва контакт с очите, докато нейните се затворят плътно, а устните й се разтворят, молейки за първата им целувка.

Той отметна косата й назад и оголи врата й, след това плъзна устата си надолу покрай сладкото й ухо към туптящия пулс.

Тя наклони главата си назад с въздишка. Той вдиша аромата й. Кръвна група А положителна, която препускаше през всяка клетка в тялото й. Той прокара върха на езика си по протежението на артерията и усети как тя потръпва в отговор. Роман рискува да погледне към лицето й. Очите й бяха затворени. Тя бе готова. Той се обърна да я целуне точно когато върху тях падна сноп светлина.

— Опа, грешка — шотландският акцент наблегна на буквата «р». Конър бе отворил входната врата.

Шана подскочи и се втренчи във вратата.

— Какво не е наред? — попита Ласло. — Ъм, може би трябва да затворим вратата.

— Няма начин — намеси се Грегори. — Искам да гледам.

Шана се изчерви и се отдръпна.

Роман се втренчи в тримата мъже, които бяха задръстили рамката на вратата.

— Избра най-подходящия момент, Конър.

— Да, сър — кожата на Конър стана няколко нюанса по-светла от червената му коса. — Вече всичко е готово.

Може би в крайна сметка наистина бе подходящият момент. Сега, когато се замисли за това, Роман се сети, че устата му сигурно щеше да има вкус на кръв, а Шана се страхуваше от нея. Целувката можеше да се превърне в истинско бедствие. Трябваше да бъде по-внимателен в бъдеще.

Бъдеще? Какво бъдеще можеше да има? Беше се заклел никога повече да не се замесва със смъртни. Веднъж, след като узнаеха кой наистина е той, те неизменно искаха да го убият. И кой можеше да ги вини? Той бе демонично създание.

— Ела — Роман я хвана за лакътя, за да я съпроводи нагоре по стълбите.

Тя не помръдна. Беше замръзнала на място, взирайки се във вратата.

— Шана?

Тя се взираше в Конър.

— Роман, на вратата има човек, облечен в шотландски килт.

— В къщата има дузина шотландци. Те са моята охрана.

— Наистина ли? Невероятно — тя продължи нагоре по стълбите без него. Без дори да погледне в неговата посока.

Мамка му. Забрави ли вече прегръдката им?

— Добре дошли, милейди — Конър отстъпи назад, за да й направи място да мине.

Ласло и Грегори се отдръпнаха, макар че тя изглежда бе забравила за присъствието им.

Тя се усмихна и застана пред шотландеца.

— Милейди? Никога преди не са ме наричали така. Звучи почти… средновековно.

Имаше добра причина за това. Старомодният чар, излъчван от Конър, наистина беше стар. Роман се втурна по стълбите.

— Малко е старомоден.

— Е, харесва ми — тя огледа входната зала с полирани мраморни подове и широко стълбище. — И харесвам тази къща. Невероятно красива е.

— Благодаря ти.

Роман заключи вратата и я въведе.

Шана върна вниманието си към Конър.

— Харесвам килта ви. На кого е това каре?

— Това е тартанът на клана Бюканън — той се поклони леко.

— И малките пискюли на чорапите ви… те са същият цвят като килта. Толкова е сладко.

— Ех, девойче — това са пискюлите на ластика, който стяга аргайл чорапите ми.

— Това нож ли е? — тя се наведе, за да погледне чорапите на Конър отблизо.

Роман потисна ръмженето си. След малко щеше да каже, че косматите колене на Конър са сладки.

— Конър, заведи нашата гостенка в кухнята. Може да е гладна.

— Да, сър.

— И кажи на хората си да патрулират на всеки половин час.

— Да, сър — Конър тръгна към гърба на входната зала. — Оттук, госпожице.

— Отиди с него, Шана. Ще дойда за теб след малко.

— Тъй вярно, сър — тя му хвърли раздразнен поглед, а след това последва Конър към кухнята и измърмори. — Трябваше да го застрелям.

Грегори подсвирна тихо, когато вратата на кухнята се затвори.

— Сладката ти зъболекарка е борбено маце.

— Грегори… — Роман го изгледа строго, но Грегори не му обърна внимание.

Той оправи копринената си вратовръзка.

— Да, мисля, че се нуждая от преглед. Имам кариес и ми трябва пломба.

— Достатъчно! — Роман изръмжа. — Ще стоиш далече от нея. Разбра ли?

— Да, знаем. Видяхме как ти текат лигите по нея отвън — Грегори тръгна към Роман с проблясващи очи. — Значи си си паднал по смъртна, а? Да не забрави за «никога вече»?

Роман вдигна вежда.

Грегори се ухили.

— Знаеш ли, личи си, че тя наистина харесва тези мъжки поли. Може би Конър би могъл да ти заеме една от неговите.

— Наричат се килтове — каза Ласло, докато си играеше с едно копче.

— Все тая — Грегори погледна Роман. — И така, колко секси са краката ти?

Роман му хвърли предупредителен поглед.

— Защо си тук, Грегори? Мислех, че ще излизаш със Симон.

— О, направих го. Заведох я в онзи нов клуб на Таймс Скуеър, но след това тя се ядоса, защото никой не я позна.

— Защо трябва да я познават?

— Тя е известен модел, брато! Беше на корицата на «Космо» миналия месец. Не следиш ли какво се случва? Така или иначе, тя беше толкова ядосана, че метна една маса през дансинга.

Роман простена. Превръщането във вампир може значително да увеличи силата и да развие петте сетива, но за съжаление не подобряваше интелигентността.

— Помислих, че може да изглежда подозрително толкова слаба жена да е толкова силна — продължи Грегори, — така че се погрижих. Изтрих паметта на всички и я доведох отново тук. Сега е с харема ти, където получава съчувствие и педикюр.

— Бих предпочел да не ги наричаш мой харем — Роман погледна към затворените врати на приемния салон. — Те там ли са?

— Да — Грегори погледна развеселен. — Казах им да останат там и да пазят тишина, но кой знае дали ще ме послушат?

Роман въздъхна.

— Нямам време, да се занимавам с тях. Обади се на майка си и виж дали може да ги наглежда.

Грегори изсумтя.

— Ще е във възторг — той извади мобилен телефон от джоба си и се отдалечи, за да се обади.

— Ласло?

Ниският химик подскочи.

— Да, сър?

— Ще отидеш ли в кухнята да попиташ Шана от какво ще се нуждае за… ъ-ъ, процедурата?

Ласло изглеждаше объркан за секунда, но после изражението му се проясни.

— О, да! Процедурата.

— И кажи на Конър, да дойде тук за малко.

— Да, сър — Ласло изчезна към кухнята.

— Мама тръгва насам — Грегори пусна телефона в джоба си. — Така, значи зъболекарката не е имплантирала зъба ти все още?

— Не. Натъкнахме се на проблем. Иван Петровски. Изглежда младата зъболекарка е в най-новия му списък с мишени.

— Шегуваш се! Какво е направила?

— Не знам точно — Роман погледна към кухнята. — Но смятам да разбера.

Вратата на кухнята се залюля и Конър излезе във фоайето. Той се срещна с тях в основата на стълбите.

— Може ли да ми обясните защо току-що направих сандвич с пуешко за зъболекар?

Роман въздъхна. Трябваше да обясни ситуацията на шефа на охраната си.

— По-рано тази вечер загубих един зъб при провеждане на експеримент — той извади кървавата кърпичка от джоба на дънките си и показа съдържанието й.

— Загубил си зъба си? Боже милостиви — прошепна Конър. — Никога преди не съм чувал това да се е случвало на някого.

— Нито пък аз — призна Роман тъжно. — А аз съм вампир на над петстотин години.

— Уау! Може би е от старост — предположи Грегори, след това се сви от погледа, който му отправиха Роман и Конър.

— Единственото обяснение, за което мога да се сетя, е нашата нова диета — Роман уви зъба и го пъхна обратно в джоба си. — Това е единственото нещо, което се е променило, откакто станахме вампири.

Конър се намръщи.

— Но ние все още пием кръв, друже. Не виждам разликата.

— Става въпрос за начина, по който я пием — обясни Роман. — Вече не хапем. Кога за последен път някой от вас е вадил зъбите си?

— Аз дори не помня — Грегори дръпна единия край на черната си папийонка, за да я развърже. — Кой се нуждае от зъби, когато пием храната си от чаша?

— Да — съгласи се Конър. — И ако не ги държим прибрани, ще ни пречат и ще се удрят в стъклото.

— Точно така — Роман не хареса заключението си, но това беше единственото обяснение, за което се сещаше. — Мисля, че случаят е такъв: «ако не ги ползваме, ще ги загубим.»

— Гадно — промърмори Конър. — Имаме нужда от проклетите си зъби.

Очите на Грегори се разшириха.

— Е, не можем да започнем да хапем смъртни. Отказвам! Целият напредък, шито сме постигнали, ще бъде загубен.

— Точно така — Роман кимна. Грегори Холщайн бе досаден на моменти, но бе напълно отдаден на тяхната мисия да направят света безопасен, както за вампирите, така и за смъртните. — Може би бихме могли да направим някаква програма за упражнения.

— Да! — очите на Грегори заблестяха. — Заемам се с това веднага.

Роман се усмихна. Грегори нападаше всеки проблем с безотказен ентусиазъм. В моменти като този той знаеше, че повишението на Грегори е било мъдро решение.

Кухненската врата се отвори и Ласло хукна към тях.

— Има проблем, сър. Дамата настоява, че процедурата за имплантиране може да се осъществи най-успешно в стоматологичен кабинет, а тя отказва да се върне на работното си място.

— Тя е права относно клиниката й — призна Роман. — Без съмнение полицията вече е из цялото място.

Конър стисна юмрука си върху дръжката на шотландската си къса сабя.

— Ласло ни каза, че има някакви копелета, които искат да убият бедната жена. Проклети кучи синове.

— Да — Роман въздъхна. Той се надяваше Шана да успее да поправи зъба му в безопасността и спокойствието на неговия дом. — Грегори, трябва да намериш друг стоматологичен кабинет наблизо, който да можем да използваме.

— Няма проблем, брато.

— По-добре да ида да нагледам девойчето — изръмжа Конър. — Не можем да я оставим да рови в хладилника ни.

Шотландецът побърза обратно към кухнята.

Ласло зачопли хлабаво копче на престилката си.

— Сър, тя спомена конкретен продукт, който значително ще увеличи шансовете ви за успешна реимплантация. Тя бе сигурна, че всеки стоматологичен кабинет ще разполага с този продукт.

— Добре. — Роман извади носната кърпичка с увития зъб от джоба си и я връчи на Ласло — Искам да отидеш с Грегори и се грижи за зъба ми, докато дойда.

Ласло преглътна и прибра зъба в джоба на престилката си.

— Ние… ще влезем с взлом, нали?

— Не се тревожи за това — Грегори хвана дребния химик за рамото и го поведе към входната врата. — Мястото ще бъде празно и смъртните никога няма да разберат какво се е случило.

— Ами, добре тогава… предполагам — на вратата Ласло спря и погледна назад. — Трябва да ви предупредя, сър. Въпреки че младата дама ни даде доста информация, настоява, че при никакви обстоятелства няма да постави вълчи зъб в устата ви.

Грегори се засмя.

— Тя мисли, че това е зъб на вълк?

Роман сви рамене.

— Логично е да направи такова грешно заключение.

— Е, да — Грегори му хвърли раздразнен поглед. — Но защо просто не постави вярното заключение в главата й?

Роман замълча. Ласло и Грегори го гледаха и чакаха отговор. Кръв господня. Не понесе ли достатъчно унижение за една нощ?

— Аз, ъм… не успях да окажа контрол над ума й.

Ченето на Ласло увисна.

Грегори подскочи назад.

— Адско! Не си могъл да окажеш контрол върху един нищожен смъртен?

Роман стисна юмруци.

— Не.

Грегори плесна с ръка челото си.

— Адско!

— Защо пък да е адско? Откога стана ангел? — в такива моменти да уволни Грегори, изглеждаше мъдро решение.

— Това означава, че затъвам в зашеметена почуда. Леле, брато. Трябва да наваксаш с жаргона.

Ласло се намръщи, пръстите му въртяха още по-бързо копчето.

— Моля за извинение, сър, но това случвало ли се е преди?

— Не.

— Може би наистина остаряваш — предположи Грегори.

— Майната ти — изръмжа Роман.

— Не, не. Трябва да звучиш по-модерно, брато. Опитай с по-пиперлива дума — Грегори направи пауза, след това лицето му бавно започна да порозовява. Това, ъ-ъ, се отнасяше за мен, нали?

Роман вдигна вежди.

— Младите загряват малко по-бавно.

Ласло премина през фоайето.

— Това е малко извън моите компетенции, но ми се струва, че е много вероятно да пропускате една вероятност.

Те се обърнаха и се втренчиха в дребния химик.

Той облиза устните си и дръпна едно копче.

— Тъй като господин Драганести никога не е имал подобен… проблем преди, отговорът не може да е в способностите му или в… липсата на такива — копчето се търколи на пода и химикът се наведе да го вдигне.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грегори.

Ласло плъзна откъснатото копче в джоба на престилката си.

— Искам да кажа, че проблемът може би е свързан със смъртната жена.

— Тя притежава изключително силна воля — призна Роман. — Никога не съм срещал смъртен, който може да устои на силите ни.

— Съгласен съм — Ласло кимна и атакува последното копче на лабораторната си престилка. — Но остава фактът, че по някакъв начин тя успява. Има нещо различно в тази жена.

След изявлението на Ласло настана пълна тишина. Роман вече подозираше, че е различна, но да чуе как един от най-умните му учени достига до същото заключение — това вече бе притеснително.

— Това е лошо — промърмори Грегори. — Наистина лошо. Ако не можем да я контролираме, тогава тя е…

— Интригуваща — прошепна Роман.

Грегори трепна.

— Щях да кажа опасна.

Това също. Но дори опасността изглеждаше привлекателна за Роман тази вечер. Особено когато включваше Шана.

— Бихме могли да опитаме да намерим друг зъболекар — предложи Ласло.

— Не — Роман поклати глава. — Имаме само няколко часа тъмнина и ти сам каза, Ласло — зъбът трябва да бъде оправен тази вечер. Грегори, заведи Ласло до най-близката стоматологична клиника и я охранявайте. Вземете неговата кола. Тя е отпред. Ласло, направете, каквото можете, за да спасите зъба ми. Дайте ни тридесет минути, след това се обадете в моя офис на горния етаж.

Очите на Ласло се разшириха.

— Ще използвате моя глас, за да се телепортирате?

— Да — това би бил най-бързият начин да приключат с процедурата. Но те никога нямаше да успеят да го направят, ако не контролираше напълно съзнанието на Шана и след това не изтриеше паметта й. — Грегори, върни се, колкото можеш по-скоро. Ще се нуждая от теб и Конър за зъболекарката. Трябва да окажем контрол над ума й.

— Няма проблем — Грегори сви рамене. — В клуба изтрих близо сто съзнания на смъртни, и то наведнъж. Това ще бъде като детска игра.

Притесненото изражение на лицето на Ласло ясно показваше, че не споделя увереността на Грегори.

— Трябва да проработи — каза Роман. — Дори и ако може да устои на силите на един вампир, няма как да се справи и с трима ни.

Докато Грегори и Ласло бързаха към входната врата, думите на химика отекнаха в съзнанието на Роман. Имаше нещо различно в Шана. Какво щеше да стане, ако той не успее да контролира съзнанието й? Тя никога не би се съгласила да се имплантира зъбът му, докато вярва, че той принадлежи на животно. Щеше да прекара остатъка от вечността в подигравки. Еднозъбото чудо.

А той не смееше да й каже, че е вампир. Тя нямаше да иска да имплантира зъба му. Щеше да реагира като Елайза и да пожелае да забие кол в сърцето му.

Глава 5

Кажи ми, че си намерил Шана Уилън — Иван Петровски се втренчи в четирима от най-добрите бандити, с които разполагаше руската мафия.

Те избягваха очите му. Страхливци. Иван бе настоял да останат в близост до стоматологичната клиника в случай, че Шана Уилън се криеше наблизо. Тези четирима мъже бяха завършили търсенето в близките улички и се върнаха с празни ръце.

На три пресечки оттук, пред разрушената клиника спряха полицейски коли. Техните мигащи светлини отскачаха от близките сгради, събуждайки жителите им. Смъртните дръзваха да излязат на улицата, надявайки се да видят нещо вълнуващо. Като труп например.

Това бе тръпка, която Иван обикновено бе щастлив да им предостави, но тази вечер главорезите на Стеша бяха прецакали всичко. Некомпетентни страхливци.

Иван тръгна към двата черни седана, които се бяха отдалечили от местопрестъплението, преди полицията да пристигне.

— Не може просто да изчезне. Тя е само един смъртен.

Четиримата бандити го последваха. Рус гигант с квадратна челюст отговори:

— Не я видяхме да излиза нито отпред, нито отзад.

Иван вдиша мириса на русия неандерталец. Нулева положителна. Твърде безвкусен. Твърде глупав, по дяволите.

— И вие мислите, че наистина е изчезнала?

Нямаше отговор. Поместваха се некомфортно със забити в земята погледи.

— Видяхме задната врата да се отваря — най-накрая призна единият гангстер, чието лице бе покрито с белези от акне.

— И? — Иван чакаше нетърпеливо.

— Помислих, че съм видял двама души — намръщи се този с акнето. — Но когато стигнахме до вратата, там нямаше никого.

— Аз помислих, че чух нещо. Подобно на шумолене… — обяви третият гангстер.

— Шумолене? — Иван стисна юмруци. — Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?

През него премина напрежение, което се спря в мускулите в горната част на гръбнака му. Той внезапно наведе главата си назад и когато вратът му изпука, почувства леко облекчение.

Четиримата смъртни трепнаха.

Стеша Братски, местният руски мафиотски бос, бе настоял собствените му хора да участват в залавянето на Шана Уилън. Голяма грешка. Пръстите го сърбяха да сграбчи дебелите им, като на бикове, вратове и да изстиска живота от тях. Само ако бе използвал собствените си вампири. Тогава момичето Уилън щеше да бъде мъртво, и той да получи премия от двеста и петдесет бона.

Той щеше да получи парите по един или друг начин. Припомни си интериора на стоматологичната клиника. Нямаше и следа от момичето. Единственото интересно нещо, което беше открил, бе неизядена пица с името на заведението, изписана върху кутията в червени и зелени букви.

— Къде се намира «Вкуснотии при Карло»?

— В Малката Италия* — отговори русият гангстер. — Правят страхотна пица.

[* Квартал в района на Долен Манхатън — Б.пр.]

— Повече харесвам лазанята им — каза този с акнето.

— Идиоти! — изгледа ги кръвнишки Иван. — Как ще обясните провала си на Стеша тази вечер? Братовчед му в Бостън излежава доживотна присъда, защото тази малка кучка свидетелства срещу него в съда.

Те запристъпваха от крак на крак.

Иван пое дълбоко дъх. Не се интересуваше какво се е случило със Стеша или неговото семейство. Те бяха смъртни в края на краищата. Но тези момчета работеха за тях, така че трябваше да покажат повече лоялност. И по-малко глупост.

— Отсега нататък аз ще използвам мои хора през нощта. През деня ще наблюдавате заведението и апартамента на Уилън. Ако я откриете, последвайте я. Разбирате ли?

— Да, сър, — промърмориха в един глас.

За съжаление Иван не таеше надежда за техния успех. Неговите вампири щяха се окажат много по-способни в намирането на изчезналата Шана Уилън. Единственият проблем бе, че могат да работят само през нощта. Той се нуждаеше от тези проклети смъртни за провеждането на мисията през деня.

Трети черен седан спря до другите две коли и още двама служители на Стеша слязоха.

— Е? Открихте ли я? — попита Иван.

Брадат гангстер с бръсната глава излезе напред.

— Забелязахме друга кола на една пресечка на север оттук. Зелена хонда. Двама мъже. Павел мисли, че е видял жена.

— Видях я — настоя Павел. — Натикаха я в багажника.

Иван повдигна вежди. Някой друг е заловил момичето Уилън преди него? Гадост. Още някой искаше парите от наградата. Неговата награда.

— Къде отидоха?

Павел започна да псува и ритна гумата на колата.

— Загубихме ги.

Иван изпука главата си още веднъж, за да облекчи нарастващото напрежение във врата.

— Никой ли не ви е обучавал, бе, хора? Или Стеша ви е взел напълно неопитни?

Лицето на плешивия се зачерви. Червено и изпълнено с кръв. Ноздрите на Иван пламнаха. АБ отрицателна. Боже, той беше гладен. Беше планирал да пирува с онази Уилън, но сега трябваше да потърси другаде.

— Имаме регистрационния номер на колата — обяви Павел. — Ще открием кой е собственикът.

— Направете го. И ми докладвайте до два часа. Аз ще бъда в дома си в Бруклин.

Павел пребледня.

— Да, сър.

Без съмнение той бе чул слуховете. Понякога хората, които бяха влезли в дома на руското сборище през нощта, никога не се бяха връщали. Иван пристъпи по-близо до шестимата мъже, взирайки се в очите на всеки един от тях.

— Ако я намерите, няма да я убивате. Това е моя работа. Дори не си помисляйте да печелите паричната награда за себе си. Няма да живеете достатъчно дълго, за да й се насладите. Разбрано?

Последваха преглъщания и кимвания.

— Оставете ме сега. Стеша чака сведения от вас.