Как да се омъжиш за вампир милионер

— Значи ти трябва да си един от дневната охрана на Драганести — гласът на Шон беше натежал от възмущение. — Ти си предател за човечеството. Човек, който се занимава с опазването на вампири.

Шана ахна. Баща й знаеше за вампирите?

— Пусни го — предупреди нов глас.

Друг мъж, облечен в черно, се появи зад Фил.

Той погледна назад, измърмори едно проклятие и свали пистолета си на пода.

— Добра работа, Остин — каза Шон. Той тръгна към Фил и взе отново оръжието си. — Ти си човек, затова ще те пусна. Върви обратно при онова чудовище, на което служиш и му кажи, че дните му или по-скоро нощите му са преброени. Премахваме вампирите един по един и няма нищо, което да могат да направят по въпроса.

Фил хвърли на Шана притеснен поглед.

— Аз ще съм добре. Върви — тя го наблюдаваше как си тръгва от къщата. Мили Боже, каква бъркотия. Баща й и тези мъже бяха унищожители на вампири?

Сякаш, за да потвърди заключението й, Гарет извади дървен кол от сакото си.

— Така и така сме тук, защо не се погрижим за няколко вампири, докато спят?

— Ще са добре охранявани — мъжът на име Остин влезе във всекидневната. Беше млад, с разрошена руса коса. Той забеляза руснака на пода. — Обикновено има между десет и дванадесет въоръжени мъже в тази къща през деня. Никога не съм ги виждал да напускат. Така че къде са те?

Шон кимна.

— Мястото е твърде тихо — той погледна към Шана. — Каза, че не си била тук сама?

Тя преглътна тежко. Това беше, преди да узнае, че баща й е убиец на вампири. Ако той и хората му претърсеха къщата, за да убиват вампири, можеха да убият Ласло или дори Роман.

— Обърках се. Мисля, че е по-добре да тръгваме — тя се наведе над стола, за да вдигне чантичката си. Телефонът все още беше отворен, затова тя повиши гласа си, надявайки се Хауърд Бар да я чуе.

— Готова съм да тръгна с теб, татко.

Шон грабна телефона, погледна номера, и после го вдигна към ухото си.

— Кой е? — Той се намръщи на дъщеря си. — Прекъснаха линията. — Шон затвори телефона и го пусна в джоба си. — Какво става, Шана?

— Нищо — тя сложи чантата си на рамо с безгрижен жест. — Готова съм да тръгваме.

Нямаше значение, че баща й беше взел мобилния. Роман можеше да използва всеки телефон в къщата, за да се телепортира у дома. И когато го направеше, Хауърд Бар и Фил щяха да са в състояние да му обяснят какво е станало с нея. Точно сега тя трябваше да раз кара тези убийци на вампири от къщата и далеч от Роман.

— Ще тръгваме ли? — тя се насочи към фоайето.

— Чакай — Шон протегна ръка, за да я спре. — Не изглеждаш много изненадана относно вампирите — той я изучаваше внимателно. — Прекара доста време в къщата на Драганести. Знаеш що за зло създание е той, нали?

— Мисля, че е по-добре да тръгваме, преди мафиотите да ни открият.

Шон отмести косата й назад и разгледа врата й от всички страни.

— Това чудовище ухапа ли те?

— Той не е чудовище — отдръпна се Шана. — Ако сте наблюдавали него и Петровски, трябва да знаете, че те са напълно различни. Роман е добър човек.

Устата на Шон се сви от отвращение.

— Драганести е противно създание от ада.

— Не е! Той рискува живота си, за да ме спаси!

— Стокхолмски синдром — промърмори Гарет.

Шон кимна. Очите му се присвиха.

— Допусна ли го, Шана?

В ума си? Да, и в тялото, и в сърцето си. Но нямаше никакъв начин да признае това на баща си. Той вече искаше да убие Роман. Ако знаеше истината, щеше да премести името му най-отгоре в черния си списък. Тя трябваше да предупреди Роман за тази нова опасност.

Но всъщност той може би вече знаеше за операция Колове. Фил знаеше.

— Всичко, което направих, беше по моя собствена воля.

Шон наклони главата си, докато я изучаваше.

— Ще видим.

В стаята се стрелна мъгла от движения. Роман се появи с Ласло, проснат на рамото му.

— Чух гласове. Какво става тук?

Шон, Гарет и Остин го зяпнаха.

Той забеляза оръжията им и погледна Шана въпросително.

— Познаваш ли тези мъже?

Тя направи знак към Шон.

— Баща ми си помислил, че имам нужда от спасяване.

Шон примигна.

— Това не може да бъде. Вампир, който се движи през деня?

— И то толкова бързо — прошепна Остин. — Въобще не го видях да идва.

Роман се намръщи при вида на баща й.

— Ти си Шон Уилън.

Шон кимна.

— А ти си Драганести, отвратителното създание, което държеше дъщеря ми като затворничка.

Роман стисна устни.

— Тя е на различно мнение. Не е ли така, Шана?

Тя видя Гарет зад Роман, който се движеше бавно към него с дървен кол.

— Мисля, че трябва да си отидеш.

— Не тръгвам без теб.

— Копеле — Шон извади дървен кол от сакото си. — Не знам какво си сторил на дъщеря ми, но ще си платиш за това.

Шана изтича до баща си, надявайки се нейната прегръдка да го възпре да скочи върху Роман. Горкият мъж просто си стоеше там, втренчен в нея, и правеше себе си лесна мишена.

— Тръгвай!

— Виждаш ли? — Шон обви ръка около Шана. — Тя остава с мен. В действителност тя ще се превърне в част от моя екип.

Роман изглеждаше като болен.

— Вярно ли е това, Шана? Вече искаш да ме убиеш, така ли?

Очите й се напълниха със сълзи. Има мъж със заострен кол зад гърба ти.

Роман хвърли поглед назад и видя Гарет. После се обърна и погледна измъчено още веднъж към Шана, придвижи се бързо до фоайето и след това нагоре по стълбите.

— След него — извика Шон.

Гарет и Остин се обърнаха и последваха Роман.

Шон пусна Шана и я погледна разочаровано.

— Ти го предупреди, нали? Съчувстваш на същество, което те държеше като затворничка.

— Той не е същество! И никога не съм била негова затворничка. Напуснах, когато поисках да го направя.

— И после дотича обратно при него още на следващата нощ. Приеми фактите, Шана. Той те контролира. Това правят вампирите. Те мислено манипулират жертвите си, докато вече не можеш да видиш истината.

Една сълза се търкулна по бузата й.

— Не се случи това. Истината е, че смъртта не може да промени сърцето на човек. Злите хора, като Иван Петровски, се превръщат в зли вампири. Но мъже като Роман Драганести остават добри и почтени.

Челюстта на Шон се стегна.

— Няма нищо добро или почтено във вампирите. Те са серийни убийци. Измъкват се от убийствата в продължение на векове — той се наведе към нея. — Но вече няма да е така.

Кожата й се вледени.

— Не можеш да ги убиеш всичките.

— Точно това възнамеряваме да направим… да ги пронижем през сърцето един по един, докато светът се освободи от тяхното зло съществуване.

Остин и Гарет се върнаха долу.

— Няма го — съобщи Остин. — Изчезнал е. Всичко, което намерихме, беше откачена телефонна слушалка.

Шана въздъхна от облекчение. Роман беше в безопасност. В безопасност у дома, но измъчван от убеждението, че тя го е предала. Трябваше да намери начин да се върне при него.

Шон сграбчи ръката й.

— Идваш с нас.

Петнадесет минути по-късно Шана се возеше на задната седалка на черния джип с баща си. Остин шофираше, а Гарет седеше отпред до него. Тя погледна през прозореца и забеляза, че преминаваха през Бруклинския мост и са се насочили по посока на Манхатън.

Роман си беше у дома, вероятно горе в спалнята си. Тя се надяваше формулата да е намалила ефекта си. Нямаше да страда, ако беше заспал. И поне Ласло щеше да се събуди тази нощ на безопасно място. Очите й продължаваха да се пълнят със сълзи, но тя се насили да ги преглътне, защото не искаше да плаче пред баща си.

— Знам, че премина през няколко трудни месеца — баща й говореше нежно. — Но вече всичко свърши. В безопасност си.

В безопасност, но с разбито сърце, ако никога повече не можеше да види Роман отново.

Тя прочисти гърлото си.

— Как е мама?

— Добре. Тя е тук в Щатите. Брат ти и сестра ти също. Страхувам се, че не можеш да ги видиш.

Шана кимна.

— Много съжалявам за приятелката ти, която беше убита — каза Шон. — Попитах Министерството на правосъдието за теб, но те не можаха да ми кажат нищо. Бях се поболял от тревога.

— Добре съм. Беше тежко, но съм добре — Шана бе толкова самотна, докато не влезе в света на Роман. Той вече й липсваше. Също така й липсваха Радинка, Грегори и Конър. Бяха станали първите й истински приятели след загубата на Карън.

— Открих местонахождението ти случайно — продължи Шон. — Моят екип наблюдаваше Петровски от седмици. Сложихме в къщата му подслушвателни устройства, следяхме и телефона му. Чухме го да се обажда до стоматологична клиника «Бели и блестящи в Сохо». Аз разпознах гласа ти и разбрах, че идват да те убият.

Шана потръпна, когато си спомни ужаса, който беше почувствала.

— Втурнахме се към клиниката, но ти вече беше изчезнала. Знаехме, че Петровски не беше стигнал до теб. Бях в паника, докато се опитвах да те намеря. Гарет наблюдаваше къщата на Драганести и те е забелязал да си тръгваш оттам. За съжаление те е загубил от поглед.

— Опасявах се, че този руснак ще я убие — промърмори Гарет.

— За щастие ти се обади на онази пицария. Имахме подслушвателно устройство на техния телефон, така че те намерихме. Чакахме отвън пред хотела ти, после те проследихме. — Шон погледна Гарет. — Но те загубихме отново.

Лицето на младия мъж почервеня.

Шана почти почувства съжаление към него. Никога не беше добре да разочароваш баща й.

— Значи сега работиш за ЦРУ?

— Винаги съм работил за тях.

— О… — Шана потрепери вътрешно. Явно баща й ги беше лъгал с години.

— Наскоро ми беше възложена нова задача — да създам специален екип с цел премахване на най-опасната заплаха, с която човечеството някога се е сблъсквало.

Тя преглътна тежко.

— Вампирите?

— Да — Шон се облегна назад в седалката си. — Преди пет месеца бях в Санкт Петербург, когато забелязах един мъж да напада жена. Извадих оръжието си. Казах му да я освободи и да отстъпи назад. Когато той я пусна, тя падна в снега. Стрелях с пистолета си, но това не му причини нищо. После навсякъде в ума ми внезапно се появи хладина и чух глас, който ми казваше да забравя. И след това той изчезна. Проверих жената. Тя беше мъртва, с две прободни дупки на врата си.

Шон сви рамене.

— Вероятно са били забелязвани много пъти през вековете, но винаги са използвали контрол над ума, за да не позволят на хората да запомнят това, което са видели. В моя случай това не проработи.

— Можеш да устояваш на контрола над ума?

— Да. Всички ние можем. Ето защо екипът ми е толкова малък. Има само една шепа хора в света с достатъчно психическа сила, за да се противопоставят на техния контрол над ума. Ние сме единствените, които могат да унищожат тези демони.

Тя пое дълбоко дъх, оставяйки това ново откритие да проникне в съзнанието й.

— От… от колко време знаеш за психическата си сила?

Шон сви рамене.

— Около тридесет години. Когато се присъединих към ЦРУ, те откриха моя талант и ме обучиха да чета и манипулирам съзнанието. Полезно е да има такова нещо, когато имаш работа с отрепки.

— Всички тези години си работил като шпионин, а ни беше казал, че си дипломат.

— Не можех да позволя майка ти да узнае. Беше й достатъчно трудно и така. С непрекъснатите местения от едно място на друго и винаги живеейки в чужди страни.

Шана си спомни как майка й винаги бе изглеждала весела и оптимистична. Тя беше силна опора за децата си и винаги правеше превратностите в живота им да изглеждат като едни големи приключения.

— Мислех, че мама се справя с всичко наистина добре.

Шон се намръщи.

— Не и на първо време. Тя беше нервна развалина. Но с времето се научих как да управлявам това и нещата се подобриха значително.

Да го управлява? Разяждащо чувство се настани в стомаха на Шана и тя усети, че й се гади.

— Как си го управлявал?

— Укрепих умствената й сила с моята собствена. Беше много по-способна след това.

Неприятното чувство се усука във вътрешностите й.

— Използвал си контрол над ума върху мама!

Двете момчета на предната седалка се спогледаха.

Шон я погледна раздразнено.

— Не е нужно да го правиш да звучи толкова лошо. Аз просто помогнах на майка ти да поддържа здраво психическо равновесие. В противен случай бедната жена щеше да получи нервен срив.

Шана стисна зъби.

— Било е за нейно добро?

— Точно така. И за вас деца, също. Беше много по-лесно да се концентрирам върху работата си, когато цареше мир у дома.

Гняв закипя в Шана.

— Ти… ти си контролирал всички нас? Като шибаното семейство Степфорд!

— Успокой се. Вече си прекалено голяма за подобни детински избухвания.

Тя стисна юмруците си и пое дълбоко дъх. Не можеше да повярва. През всички тези години семейството й липсваше толкова много. Но беше ли то, а и цялото й детство, само една лъжа? Нищо от това ли не бе истинско?

Внезапно поток от топъл въздух премина през челото на Шана, обгради главата й и проби умствените й защити. Тя затвори очи и се облегна назад.

— Това е моето момиче — прошепна Шон.

Тя отвори очи и се втренчи в баща си. Умственият натиск изчезна.

— Това беше ти?

Той сви рамене.

— Просто проверявах твоите защити. Винаги си била силна. И колкото повече се бореше с мен, толкова по-силна ставаше.

Дъхът й секна.

— Ето защо си ме отпратил. Изпрати ме в интернат, защото съм била прекалено трудна за контролиране.

— Хей — той насочи пръст към нея. — Похарчих цяло състояние за теб. Ти имаш най-доброто образование в семейството. Нямаш причина да се оплакваш.

Сълзи опариха очите й.

— Липсваше ми семейството ми.

Той потупа ръката й.

— И ти ни липсваше. Винаги съм бил горд с теб, Шана. Знаех, че твоите способности могат да бъдат толкова силни, колкото моите някой ден.

Тя дръпна ръката си. Мили Боже. Познавала ли е някога нейните истински майка, брат и сестра. Или те бяха просто смирени роботи, които баща й контролираше? Всички тези години тя се беше чувствала зле за това, че е отпратена. Сега осъзнаваше, че е била щастливка. Било й е позволено да расте свободно и да развие собствения си усет за правилно и грешно.

А това, което правеше баща й, беше грешно. Да елиминира всички вампири, беше близо до расово пречистване. Това беше престъпление, породено от омраза.

Тя погледна навън през прозореца. Какво можеше да направи?

— Е, кажи ми — продължи баща й. — Как така Драганести е буден и подвижен през деня?

— Той е брилянтен учен. Тества формула с риск за собствения му живот, за да спаси приятел.

Шон изсумтя.

— Накарал те е да мислиш, че е нещо като благороден супер герой. Повярвай ми, ако е гладен, ти ще бъдеш просто поредната топла храна за него.

Тя стисна зъби.

— Той е създател на синтетична кръв. Отговорен е за спасяването на милиони човешки животи.

— Той вероятно е изобретил веществото, за да даде на приятелчетата си повече храна.

Шана се обърна с лице към него.

— Ако го познаваше, щеше да знаеш, че е добър. Но ти дори няма да опиташ. Просто си твърдо решен да ги мразиш всичките.

Шон се намръщи.

— Забравяш много важен факт, Шана. Те вече не са хора. Те се хранят с хора.

— Напротив! Роман и неговите последователи не се хранят вече от хора. Те искат да защитят смъртните. Петровски и Бунтовниците са тези, които искат да ни нападнат.

Шон поклати глава.

— Тази синтетична кръв е нова. Преди Драганести да я създаде, той се е хранил с хора, точно както останалите вампири. Те са чудовища, Шана. Не можеш да ги превърнеш в светци.

Тя въздъхна. Баща й винаги е бил толкова упорит.

— Има два различни вида вампири навън… съвременните вампири и Бунтовниците.

— И нашата работа е да убием всички тях — заключи Шон.

— Може да има известна доза истина в това, което тя казва — заговори Остин, докато насочваше джипа към десния завой. — Чувал съм по телефона Петровски. Той мрази Драганести до дъното на душата си. Имаше някакъв разговор относно две групи, които са във вражда.

— Вампирска война? — попита Гарет. — Това би било яко.

Шон се обърна към Шана.

— Тези експлозии в Роматех… знаеш ли кой стои зад тях?

— Бяха Петровски и Бунтовниците. Те искат да унищожат цялата синтетична кръв, за да накарат вампирите навсякъде да се върнат към храненето от хора.

Шон кимна.

— Какво друго знаеш?

— Роман и неговите последователи са против това. Те са готови да се бият, за да ни защитят.

Шон присви очи.

— Трудно ми е да повярвам.

— Хей, нека се бият — каза Гарет. — Може би ще се избият взаимно. Това със сигурност ще направи работата ни по-лесна.

Шана изстена вътрешно. Роман, Конър, Иън и всички шотландци да рискуват живота си в битка? Тази мисъл я разболяваше. Ако само имаше някакъв начин да предотврати войната?

Джипът отби към входната алея на хубав хотел.

— Тук ли ще стоим? — попита тя.

— Ти да — отговори Шон. — Остин ще остане с теб да те пази. Гарет и аз имаме малко работа, за която да се погрижим.

Значи баща й я оставяше с куче-пазач. Това щеше да я затрудни да се свърже с Роман.

— Както казах и преди — продължи баща й, — нашият екип е малък. Аз търся хора, които имат достатъчно психическа сила, за да устоят на вампирския контрол над ума. Всеки американец с тази способност има дълг към страната си да я използва правилно.

Шана преглътна тежко. Да не би думите на баща й да се отнасяха за нея?

— Това, което казвам, Шана, е, че… искам да се присъединиш към екипа ми.

Аха, имал е предвид нея.

— Искаш да убивам вампири?

— Искам да защитаваш света от демонични същества. Те са много повече от нас, Шана. Нуждаем се от теб. Мога да те вкарам в ЦРУ незабавно и веднага ще започнем обучението ти.

— Вече имам кариера. Аз съм зъболекарка.

Шон махна с ръка.

— Това не е истинското ти призвание. Господ ти е дал дарба, дарба да се бориш срещу това проклятие на човечеството. Би било непростимо да не я използваш.

Да работи за деспотичния си баща? Който говореше за проклятия? Реакцията на вътрешностите й беше, да каже на баща си да я остави намира, по дяволите. Тя искаше повече от всичко да бъде с Роман.

Ами ако това, че живее с Драганести, накара Шон да премести името му на първо място в черния му списък. В този случай щеше да бъде по-добре за нея да остане с баща си.

А ако знаеше всичко за плановете на баща си? Тогава можеше да информира Роман за всяка опасност, която се задаваше на пътя му.

И може би след известно време щеше да успее да убеди Шон, че добрите вампири наистина съществуват.

Може би след известно време би могла да бъде с Роман отново.

Ако тя откаже да се присъедини към екипа на баща си и той се отдаде на убийствената веселба да пронизва приятелите й, как щеше да живее със себе си след това? Роман беше направил всичко, за да я предпази. Сега беше неин ред да го защити.

Джипът спря пред въртящата се входна врата на хотела.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Добре. Ще си помисля дали да се присъединя към екипа ти.

Глава 26

Роман се събуди с обичайната остра и внезапна нужда от въздух. Сърцето му се удряше в гърдите. После се успокои до нормален ритъм и той отвори очи.

— Благодаря ти, Господи — промърмори някакъв глас. — Мислехме, че никога няма да се събудиш.

Роман премигна и завъртя глава по посока на гласа. Ангъс седеше точно до леглото му и го гледаше намръщено. Всъщност имаше няколко човека, наобиколили леглото му — Жан-Люк, Конър, Хауърд Бар, Фил, Грегори, Ласло.

— Здрасти, брато — усмихна му се Грегори. — Притеснихме се за теб.

Роман погледна към Ласло.

— Добре ли си?

— Да, сър — малкият химик кимна. — Благодарение на вас. Не можете да си представите колко облекчен бях, да се събудя във вашата къща.

Ангъс кръстоса ръце под широките си гърди.

— Въпросът е ти как си? Чух, че си бил буден през деня.

— Да — Роман се изправи и погледна часовника до леглото си. По дяволите. Слънцето трябва да е залязло преди час. — Успал съм се.

— Аз не съм чувал това да се е случвало преди — каза Конър.

— Най-вероятно страничен ефект от формулата — Ласло се наведе напред. — Имате ли нещо против, да ви премеря пулса, сър?

— Хайде — Роман протегна ръка. Ласло наблюдаваше часовника си, докато държеше китката му.

— Поздравления, mon ami — каза Жан-Люк. — Формулата ти има голям успех. Буден през деня — това е удивително.

— Все пак бях изгорен от слънчевата светлина.

Роман погледна надолу към гърдите си, където слънцето беше направило прорезна рана върху кожата му. Разпраното по тениската му беше все още там, но кожата му беше заздравяла. Сега раната, която беше вътре в него, разкъсваше сърцето му. Елайза беше направила раната преди сто години, когато искаше да го убие. Сега заради Шана тя отново бе отворена.

— Пулсът е нормален — Ласло пусна китката на Роман.

Как можеше да е нормален, когато сърцето му беше разкъсано на парчета? Роман преглътна тежко.

— Шана върна ли се?

— Не — прошепна Конър. — Не сме чули нищо за нея.

— Аз се опитах да я спася — каза Фил начумерен. — Но те ме превъзхождаха.

— Тази проклета операция Колове — промърмори Ангъс. — Фил и Хауърд ми разказаха всичко за техните дневни приключения, докато ние сме чакали да дойде време да се събудим.

Роман почувства притискане в гърдите.

— Тя се присъедини към отбора на баща си. Той ще я учи как да ни убива.

Конър се усмихна подигравателно.

— Не го вярвам.

Грегори разтърси глава.

— Това не звучи като нея.

Ангъс въздъхна.

— На смъртните не бива да се вярва. Научих това по трудния начин — той погледна Роман тъжно. — Мисля, че и ти.

Така беше. Но Шана го бе изпълнила с надежда още веднъж. Роман беше заспал напълно объркан и нещата все още не му се връзваха. Защо щеше да му спасява живота, ако го искаше мъртъв? Дали си мислеше, че като остава с баща си, го предпазва по някакъв начин. Изглеждаше ясно, че Шана иска да остане при баща си. А това означаваше, че тя ще стане убиец на вампири. Но защо го предупреди за мъжа, който се бе промъкнал зад него по-рано? Дали наистина го обичаше все пак?

— Бяхме заети, докато спеше — обяви Ангъс. — Когато се събудихме, оставаше още около един час от нощта в Лондон и Единбург. Така че ползвахме всеки телефон в къщата, за да телепортираме колкото може повече от моите хора тук. Добрата новина е, че долу имаме армия от двеста воини. Готови сме за война.

— Виждам — Роман се надигна от леглото.

Много от мъжете долу бяха такива, защото той лично ги беше трансформирал. Ако те загинеха в битка тази вечер, какво щеше да стане с безсмъртните им души? Той знаеше, че са добри мъже, но все пак в продължение на векове се бяха хранили от смъртни. Господ никога не би позволил на такива създания да отидат в рая. И ако единствената им алтернатива беше адът, то Роман бе обрекъл безсмъртните им души в минутата, в която ги беше трансформирал. Беше му тежко да носи това бреме от чувството му за вина.

— Ще бъда при вас след няколко минути. Изчакайте ме в офиса.

Мъжете излязоха един след друг. Роман се облече. После отиде в кабинета си, за да си стопли бутилка с кръв.

— Как е майка ти, Грегори?

— Добре. Тъкмо идвам от болницата — Грегори се отпусна в едно кресло намръщено. — Тя ми каза, че те е накарала да й дадеш клетва, че ще ме пазиш по време на войната. Аз не съм страхливец, да знаеш.

— Знам — микровълновата иззвъня и Роман изкара бутилката. — Но ти не си трениран да се биеш.

— Голяма работа — измърмори Грегори. — Няма да стоя настрани.

Роман отпи направо от бутилката.

— Имаме ли достатъчно оръжия?

— Ще вземем колове и посребрените си мечове — Ангъс крачеше из стаята и килта му се люшкаше около коленете. — И оръжия в случай, че Петровски доведе смъртни да му помагат.

Телефонът върху бюрото на Роман звънна.

— Говорим за вълка — прошепна Жан-Люк.

Роман закрачи към бюрото си и вдигна телефонната слушалка.

— Драганести е на телефона.

— Аз съм, Петровски. Не знам как си успял да влезеш в дома ми през деня, но никога повече не се опитвай. Отсега нататък ще имам тридесет въоръжени охранители, които ще стрелят със сребърни куршуми.

Роман седна зад бюрото.

— Виждам, че моята нова формула те е притеснила. Да не би да те е страх, че ще дойда, докато спиш и ще те намушкам.

— Няма да ни намериш, проклет мерзавец! Имаме и други места, където да спим през деня. Никога няма да ни намериш.

— Намерих химика си. Мога да намеря и вас.

— Можеш да задържиш глупавия си химик. Малката невестулка изтръгна всички копчета от дивана ми. Ето каква е сделката, Драганести. Ти ще ми доведеш Шана Уилън тази вечер или ще продължавам да бомбардирам фабриките ти и да отвличам работниците ти. И следващия път, когато взема някого от хората ти, ще бъде купчина прах, докато дойдеш да го спасиш. Точно както шотландеца, който намушках миналата вечер.

Роман хвана слушалката по-силно. Той нямаше да рискува повече шотландци. Нито да предаде Шана, както тя го предаде.

— Доктор Уилън не е при мен.

— Естествено, че е. Чух, че е била с теб в къщата ми. Предай ми я и ще спра да нападам Роматех.

Абсурд. Петровски никога нямаше да спре да причинява неприятности. Роман беше убеден в това. А също така знаеше, че ще защитава Шана до последния си дъх.

— Слушай, Петровски. Ти няма да нападаш Роматех, нито да отвличаш мои служители, а ако от главата на Шана падне и косъм, няма да доживееш края на нощта.

Иван изсумтя.

— Това лекарство, което взимаш, ти обърква мозъка.

— Имаме армия от двеста войници и тази вечер идваме за теб. Колко мъже имаш ти, Петровски? — Последва пауза. Роман знаеше от Ангъс, че по последни данни руско-американското сборище можеше да събере около петдесет воини най-много.

— Ще бъда великодушен — продължи Роман. — И ще кажа, че имаш около стотина мъже. Но това все още е много по-малко от двеста. Искаш ли да се обзаложим кой ще спечели битката довечера?

— Ти, миризлив проклетник. Не можеш да имаш двеста мъже.

— Телепортирахме няколко от Обединеното кралство. Но не взимай предвид какво ти говоря. Ще ни видиш достатъчно скоро.

Петровски запсува на руски.

— Ние също можем да направим така, нали знаеш. Ще доведа стотици от Русия.

— Твърде късно е. Слънцето вече е изгряло там. Можеш да звъннеш, но никой няма да ти отговори — Роман чу приятелите му да се подсмихват, но знаеше, че няма да намерят следващия му коментар за много забавен. — Но тъй като сте притиснати, съм склонен да направя сделка.

— Каква по точно сделка — попита Петровски.

Ангъс, Конър, Жан-Люк се приближиха към бюрото на Роман с предпазливи изражения на лицата.

— Какво искаш повече от всичко? — попита Роман. — Повече от това да убиеш Шана Уилън или няколко шотландци?

Петровски изсумтя.

— Искам да изтръгна главата ти и да я опека на бавен огън.

— Добре, ще ти дам този шанс. Ще решим този спор веднъж и завинаги. Само ти и аз.

Ангъс се наклони към бюрото и зашепна.

— Какво говориш, човече, не можем да ти позволим да се биеш сам!

— Нека воините ни се бият — каза Жан-Люк. — Това е сигурна победа.

Роман покри слушалката с ръка.

— Така ще бъде най-добре, не трябва да рискуваме живота на никого.

Конър се намръщи.

— Ти рискуваш твоя собствен. Няма да стане.

— Какво по точно искаш да кажеш, Драганести — обади се Петровски от телефона. — Че се предаваш?

— Не — отговори Роман. — Предлагам дуел. Ще се бием със сребърни мечове и битката ще продължи, докато единият от нас не стане на пепел.

— Какво печеля, освен удоволствието от това, че ще те убия?

— Ще приемеш моята смърт като разплата за сигурността на моите служители, сборището ми, шотландците и Шана Уилън. Няма да нараняваш никого от тях.

— Не! — Ангъс удари с юмрук по бюрото. — Няма да го направиш.

Роман вдигна ръка, за да спре други възражения от страна на приятелите си.

— Колко благородно от твоя страна — присмя се Петровски. — Но това не би било много забавно за мен, не мислиш ли? Аз искам победа за Истинските.

Роман го обмисли.

— Добре. Ако умра тази вечер, цялото производство на вампирската фюжън кухня ще спре — все пак той нямаше да е тук, за да измисля формулите.

— Това ще включва ли и твоята синтетична кръв — попита Петровски.

— Не. Синтетичната кръв спасява човешки живот. Не искаш ли здрави смъртни да се скитат наоколо?

Петровски изсумтя.

— Добре. Избирам да ти намушкам задника. И ще сложа край на твоята гадна фюжън кухня. Два през нощта Сентрал парк, Източен Грийн. Ще се видим там.

— Чакай малко — прекъсна го Роман. — Не се разбрахме какво ще получа аз, ако спечеля.

— Ха. Ти няма да спечелиш…

— Когато спечеля, твоите хора трябва да се закълнат, че никога няма да нараняват някой от моите повече. Това включва всичките ми работници, вампири и смъртни, шотландците и Шана Уилън.

— Какво? Така твоите хора ще останат непокътнати независимо от това дали си жив или умрял. Това е гадно.

— Но е единственото ми условие. Ако искаш възможност да ме убиеш и да сложиш край на фюжън кухнята, това е твоят шанс.

Докато Петровски го обмисляше, Ангъс и Жан-Люк се суетяха около Роман.

— Това са глупости, mon ami — прошепна Жан-Люк. — Кога за последно си се упражнявал с меч?

Роман не можа да си спомни.

— Ти си ме тренирал повече от сто години. Мога да го направя.

— Но ти нямаш подготовка, човече — Ангъс се обърна към него заплашително. — Затворен си в лабораторията от прекалено дълго време.

— Именно — обяви Жан-Люк. — Аз ще отида вместо теб.

— Не — отговори Роман. — Аз ви превърнах и няма да рискувам безсмъртните ви души.

Жан-Люк присви очи.

— Това е проблемът. Ти още чувстваш вина затова, че си ни превърнал.

— Дяволите да те вземат — изръмжа Ангъс. — Това дали искаме да рискуваме душите си, е наш избор. За кого, по дяволите, се мислиш?

Роман ги игнорира и заговори по телефона.

— Ще бъдем сами Петровски. Само ти и аз и само един ще оцелее. Имаме ли сделка?

— Да. Но само защото искам да те убия от петстотин години. Кажи си свещеническите молитви, Драганести, защото тази вечер ще умреш — каза той и затвори телефона.

Роман остави слушалката и се изправи.

— Не можеш да го направиш — разкрещя се Ангъс. — Няма да позволя.

Роман сложи ръка на рамото на стария си приятел.

— Това е мой избор, Ангъс. И ще спаси живота на приятелите ми.

— Аз се справям най-добре с меча от всички нас — очите на Жан-Люк просветнаха в ледено синьо. — Настоявам да заема твоето място. Това е мое право.

— Не се притеснявай, Жан-Люк — Роман хвана французина за рамото. — Ти си ме научил добре. Не бях ли аз този, който нанесе онзи фатален удар на Касимир.

Жан-Люк му се намръщи.

— Само защото аз ти пазих гърба.

— Не мислиш разумно — настоя Ангъс. — Твърде си разстроен заради това, че Уилън те изостави.

Роман преглътна тежко. Имаше ли истина в това, което Ангъс казва? Ако Шана беше тук дали би бил толкова склонен да рискува живота си? И все пак той не се опитваше да се самоубие. Роман определено искаше да победи. Убиването на Петровски би довело до промени при Бунтовниците, но не би сложило край на действията им. Той трябваше да оцелее, за да продължи да защитава хората си.

— Решението ми е взето.

— Ще ви бъда секундант — обяви Конър.

— Не, Петровски и аз се разбрахме да се срещнем сами.

— Той няма да уважи уговорката ви — заключи Ангъс. — На него не може да му се вярва.

— Няма да наруша уговорката. Нито пък вие — Роман погледна всичките си приятели в очите. — Не знаете къде ни е срещата. И няма да ме последвате.

Те всички го погледнаха с очи, пълни с отчаяние. Ангъс отвори уста, за да протестира.

— Обещайте ми — извика Роман, преди да могат да възразят. — Няма да ме следвате.

— Добре — Ангъс го погледна с изражение, изпълнено с болка. — Имаш думата ни.

Роман се запъти към вратата.

— Някога вярваше, че можеш да спасиш цяло село, и в гордостта си падна в жертва на Касимир. Сега мислиш, че можеш да спасиш всички нас.

Роман спря на половината път до вратата и се обърна към Ангъс.

— Това не е същото.

— Сигурен ли си — прошепна Ангъс. — Внимавай, стари приятелю. Веднъж вече се опари от гордостта си.

Шана седна в леглото. Тя се огледа и за момент се почувства дезориентирана.

— Добре ли си? — попита Остин.

— Аз… да. Трябва да съм заспала — тя беше в хотелска стая с двама души, които я пазеха. Остин беше придружен от млада брюнетка, която се появи малко след пристигането им. Радиочасовникът до леглото светеше и показваше 8:20. Проклятие. Беше спала прекалено дълго. Но това, че беше стояла будна цяла нощ, я беше изтощило. — Тъмно ли е навън?

— Разбира се — Остин посочи пицата на жената до себе си. — Искаш ли да хапнеш?

— След малко — значи сега Роман беше буден. Дали се подготвяше за война с руснаците. Само да можеше да говори с него, за да разбере дали е добре. Баща й конфискува телефона й. Тя погледна този на масичката до леглото. Все още беше изключен. Остин го дръпна от кабела още когато пристигнаха. На нея определено не трябваше да й се вярва. Тя не можеше да се оплаква, за това бяха прави.

При първа възможност щеше да се опита да отиде при Роман.

— Здравей, аз съм Алиса — представи се брюнетката. — Баща ти ме помоли да ти донеса разни дрехи от апартамента ти — тя посочи куфара до леглото.

Шана разпозна багажа си.

— Благодаря ти.

— Нагласихме телевизора да излъчва ДВК — Остин взе дистанционното и увеличи звука. — Експлозията в Роматех беше голямата им сензация в новините. Те се чудят дали Драганести ще отвърне на удара тази вечер.

— Тази вампирска телевизия е невероятна — Алиса отпи от колата. — И те имат като нашите сапунени опери. А какво, по дяволите, е шококръв?

— Напитка, направена от шоколад и кръв — обясни Шана. — Популярна е сред жените, въпреки че напълняват от нея.

Алиса се засмя.

— Шегуваш се.

— Не, всъщност той измисли напитка, която да реши и проблема с теглото. Казва се Кръв Лайт.

Този път и двамата й пазачи се засмяха. Остин разтърси глава.

— Те изобщо не са това, което очаквах.

— И аз не съм очаквала — Алиса си взе парче пица. — Аз си мислех, че ще са бели и слаби, а те изглеждат нормално.

— Да — съгласи се Остин. — И имат цялата тази култура, която е толкова различна, но все пак и толкова… човешка.

— Те са хора. Те чувстват болка и страх… и любов — Шана се запита какво чувства Роман в момента.

— Добре, но не позволявай на баща ти да чуе това — предупреди я Алиса. — Той мисли, че са група омагьосани психопати.

— Къде е баща ми? — попита Шана.

— Наблюдава къщата на Петровски, както обикновено — отговори Остин. — Той изпитва към руснаците невиждана омраза. Особено след като се опитаха да се доберат до теб в онзи ресторант.

Шана премигна.

— Моля?

— Браво, Остин — промърмори Алиса.

— Мислих, че знае — Остин се обърна към Шана. — ФБР не ти ли казаха.

— Да ми кажат какво? — пулсът на Шана се учести. — Да не искаш да кажеш, че убийството на приятелката ми не е било инцидент?

Остин се завъртя.

— Било е разчистване на сметки. Баща ти изпрати в затвора някои от най-големите руски мафиоти. Семейството ти беше изведено тайно от Русия и никой не знаеше къде са. Когато останалите от мафията поискаха да си отмъстят, ти беше единственият останал член на семейството, който можаха да открият.

На Шана й се зави свят.

— Те са се опитвали да убият мен? Карън е умряла заради мен?

— Не е твоя вината — настоя Алиса. — Станала си жертва само защото си дъщеря на Шон Уилън.

— Като се имат предвид обстоятелствата — продължи Остин, — да работиш за нашия екип, би бил най-добрият живот за теб. Ще бъдеш под обсега на радара, непроследима и добре тренирана за самозащита.

Шана падна по гръб и се загледа в тавана. През цялото време си мислеше, че онази вечер в ресторанта е била нещастна случайност. Че те са били на грешното място в грешното време. Но се оказа, че през цялото време тя е била мишената. Трябвало е тя да умре, а не Карън.

— Добре ли си? — попита Алиса.

— Чувствам се ужасно, че Карън е умряла вместо мен.

— Е — Остин си отвори кенче със сода. — Ако това ще ти помогне да не се обвиняваш, трябва да знаеш, че мафията щеше да убие и двете ви, ако те бяха видели. Нямаше да оставят живи свидетели.

Това не й помогна по никакъв начин. Шана затвори очи.

Шана? Къде си?

Тя ахна и седна. Остин и Алиса се загледаха в нея.

— Аз, оу, трябва да отида… — тя се забърза към тоалетната. Боже, Господи, нима Роман се опитваше да се свърже с нея? Нима връзката между тях беше толкова силна, че можеха да се свържат и на толкова далечно разстояние. Тя пусна водните кранове, за да заглушат гласа й.

— Роман, чуваш ли ме?

Да, тук съм.

Неговият глас звучеше силно в главата й, сякаш затягаше връзката между тях.

Къде си?

— В хотел, с членовете от екипа на баща ми.

Насила ли те държат? Или искаш да бъдеш там?

— Засега съм добре. Не се тревожи за мен. Ти как си? Ще ходиш ли на война тази вечер?

Конфликтът ще приключи тази вечер. Защо… защо се обади на баща си? Мислех, че ще останеш с мен.

— Не съм му се обаждала. Той е бил отвън, за да наблюдава къщата на Петровски и ме е видял да влизам вътре. Мислел е, че съм в опасност и дошъл да ме спаси.

Имаш ли намерение да останеш с него?

— Предпочитам да съм с теб, но присъствието ми тук ще ми помогне да те предпазя.

Аз не искам да ме предпазваш!

Ядосаният му глас кънтеше в главата й няколко секунди.

— Роман, винаги ще те обичам и никога няма да те предам.

Връзката им се разпадна от напрежението.

— Роман? Там ли си?

Във връзката се прокрадна нова емоция. Отчаяние. Той беше наранен. Шана притисна сребърното разпятие, което й бе дал, към сърцето си.

Ако преживея нощта, ще се върнеш ли при мен?

Ако преживее нощта?

— Роман, какво искаш да кажеш? Ще ходиш на война ли?

Ще се върнеш ли при мен?

— Да! Да, ще го направя! Но, Роман, не прави нищо опасно. Моля те — тя хвана разпятието още по-силно.

Нямаше никакъв отговор.

— Роман! Не отивай! — тя скочи към вратата, когато чу някой да тропа.

— Шана — провикна се Остин. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна му тя и се опита да се концентрира, за да му изпрати мисловно съобщение. — Роман. Роман, чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Връзката беше изчезнала. Както и Роман.

Не можеше да става въпрос за гордост. Ангъс трябваше да греши. Роман знаеше, че Жан-Люк е по-добър фехтовач. А Ангъс по-добър войник. Но как можеше да е гордост това, че го болеше, че е избрал този път? Не знаеше. Знаеше със сигурност само това, че трябва да спаси хората си и Шана. Той беше трансформирал много шотландци сам. Дори беше превърнал Жан-Люк и Ангъс. Беше осъдил душите им на вечен ад. Не можеше да позволи това да се случи, дори цената да бе смъртта му и вечни мъки.

Беше малко след единадесет, когато Роман се изкачи по каменните стълбища и отвори тежката дървена врата на църквата. Стъпките му ехтяха в цялото фоайе. Пламъците се появяваха един по един на червеното стъкло. Статуи на светци и Светата майка го гледаха въпросително, чудейки се какво прави в дома на Господ Той също се питаше какво прави тук. Какво си мислеше да направи тук. Роман се прекръсти и се пресегна към светената вода. Той се спря и ръката му остана на повърхността. Водата почна да се върти и започна да извира. Парата, която излезе, опари кожата му. Той отдръпна ръката си. Трябваше му здрава и в добра форма за предстоящата битка. Ако водата не престанеше да извира, сърцето му щеше да потъне в отчаяние. Със сигурност имаше отговор на въпроса си. Душата му беше обречена. Вратата се тресна зад него и той се обърна рязко, но когато видя кой влиза, се отпусна.

Конър, Грегори и Ласло го изгледаха смутено.

— Мисля, че бях пределно ясен. Не трябваше да ме следвате.

Конър сви рамене.

— Знаехме, че тук можем да те последваме. Няма как дуелът да се проведе в църква, нали?

— Всъщност — добави Грегори. — Ние и без това идвахме насам. Искаме да се помолим за теб.

— Да — прекъсна го Ласло. — Дойдохме, за да се помолим.

Роман изсумтя.

— Молете се, колкото искате, ще стане, каквото е писано.

Той закрачи към изповедалнята и влезе в нея. От другата страна тихо се отвори малка вратичка. Роман едва можеше да види очертанията на свещеника в тъмното. Той изглеждаше стар и изгърбен.

— Благослови ме, отче, затова че съгреших — Роман се обърна настрани и измърмори първата половина на следващото изречение. — Минаха петстотин и четиринадесет години от последната ми изповед.

— Какво каза — попита един стар, ръждясал глас. Свещеникът прочисти гърлото си. — Четиринадесет години?

— Мина много време. Аз наруших обета си пред Господ. Извърших много грехове. И тази вечер на съществуването ми може да бъде сложен край.

— Болен ли си, синко?

— Не. Тази вечер ще рискувам живота си, за да спася хората си — Роман облегна глава на дървената стена. — Но не съм сигурен, че доброто ще триумфира над злото, нито в това, че аз съм добър. Господ ме изостави, затова най-вероятно аз също съм зло.

— Защо вярваш, че Господ те е изоставил?

— Веднъж, много отдавна, си мислех, че мога да спася едно село, но се поддадох на светлината на гордостта и паднах в мрака. И оттогава съм там.

Свещеникът прочисти гърлото си и се завъртя в стола си. Роман предположи, че историята му е прозвучала твърде странно. Беше си загубил времето, идвайки тук. Какво очакваше да намери?

— Нека да видим дали съм разбрал — каза свещеникът. — Първия път, когато си се опитал да спасиш хора, си бил сигурен в победата си.

— Да, бях се възгордял. Мислех, че няма как да се проваля.

— Значи в ума си ти не си рискувал нищо. И си сигурен в победата си тази вечер?

Роман се загледа в тъмнината на кабинката.

— Не, не съм.

— Тогава защо рискуваш живота си?

Очите му се напълниха със сълзи.

— Не мога да понеса те да рискуват своя. Аз… ги обичам.

Свещеникът пое дълбоко дъх.

— Значи имаш своя отговор. Ти правиш това не от гордост, а от любов. И след като любовта идва от Господ, значи той не те е изоставил.

Роман се присмя.

— Ти не разбираш големината на моите грехове.

— Може би ти не разбираш големината на Божията прошка.

Една сълза се търколи по бузата на Роман.

— Иска ми се да ви повярвам, отче, но съм причинил толкова зло. Страхувам се, че е твърде късно за мен.

Свещеникът се приближи до малката преграда.

— Синко, за истинското разкаяние никога не е твърде късно. Ще се моля за теб тази вечер.

Глава 27

Беше след полунощ, когато телефонът на Остин звънна. По тона, изпълнен с уважение, и погледа, забит в нея, Шана предположи, че той говори с баща й. Тя се притесняваше цяла вечер за възможността от вампирска война. Опитите й да се свърже мисловно с Роман, се проваляха.

— Разбирам, сър — Остин подаде телефона на Шана. — Баща ти иска да говори с теб.

Тя сложи телефона до ухото си.

— Татко?

— Мисля да ти кажа какво става. Подслушваме телефона на Петровски, така че го чухме да говори с Драганести.

— Какво става? Ще има ли война?

— Е, изглежда Драганести беше готов за това. Той твърди, че има двеста войници на разположение. Петровски беше на телефона цяла вечер. Заповяда на неговите последователи да се появят. Мисля, че са петдесет най-много.

Шана въздъхна облекчено.

— Роман го превъзхожда числено.

— Е, не точно. Виждаш ли, Драганести направи сделка с Петровски. Ще се срещнат в Сентрал парк. Вместо война двамата ще се бият в дуел до смърт.

Коленете на Шана омекнаха и тя рухна на леглото.

— Какво?!

— Да, трябва да се срещнат сами в Източен Грийн в два през нощта. Условията са сребърни мечове и сражение до смърт.

Шана се бореше за въздух. Роман ще се бие до смърт.

— Това… това не може да е вярно. Трябва да го спрем.

— Не си мисли, че можем, скъпа. Но аз съм малко загрижен за приятеля ти. Чухме, че Петровски поръча на мъжете си да се появят тази вечер. А доколкото сме запознати, Драганести ще отиде сам. А Петровски ще си вземе цяла армия.

Шана ахна.

— О, Боже Господи.

— Докато слушахме, разбрахме, че хората на Драганести не знаят къде ще е дуелът. Така че няма начин да му помогнат. Малко тъжно. Според мен ще стане клане.

Шана размисли върху разговора. Два през нощта, Източен Грийн, Сентрал парк. Тя трябваше веднага да информира шотландците.

— Трябва да затварям, скъпа, просто исках да те информирам за новостите. Чао.

— Чао — Шана хвана телефона здраво и погледна към Остин и Алиса. — Трябва да звънна.

Алиса се изправи.

— Не можем да ти позволим това, Шана.

Остин се излегна на второто легло.

— Какво лошо има? Дори затворниците имат право на едно обаждане.

Алиса се наклони към Остин.

— Ти луд ли си?

— Не — Остин я изгледа остро.

Шана бързо набра номера за къщата на Роман. Тя знаеше, че това беше твърде странно. Твърде удобно. Първо баща й каза тази информация, а сега и Остин й позволи да използва телефона. Но нямаше значение. Трябваше да спаси Роман.

— Ало.

— Конър, ти ли си?

— Да. Шана? Тревожехме сме се за теб.

— Можеш ли, ъъ, да направиш онова нещо с телефона?

— Телепортирането? Да. Ти къде си?

— В хотелска стая. Побързай. Аз ще продължавам да говоря — Шана погледна към Остин и Алиса. — Има двама други човека с мен, но не мисля, че това ще е…

Конър се материализира зад нея.

— По дяволите — Остин скочи от леглото.

Алиса остана с отворена уста.

— Съжалявам за нахлуването — Конър взе телефона от Шана. — Иън, там ли си?

— Той… той носи килт — прошепна Алиса.

— Да, така е — погледът на Конър се плъзна към агентката от ЦРУ. — А ти си хубаво девойче.

Алиса заекна.

— Как, по дяволите, правиш това? — попита Остин.

— По същия начин, по който ще направя и това — Конър обви ръка около Шана и тя го сграбчи, точно когато всичко стана черно.

Когато тъмнината си отиде, тя видя, че се намира във фоайето на къщата на Роман.

Първият етаж беше задръстен от шотландци, всички въоръжени до зъби. Около тях витаеше гняв, докато обикаляха. Ангъс МакКей застана срещу нея.

— Конър, защо си я довел тук? — преди Конър да успее да отговори, Шана се намеси.

— Имам новини, Роман и Петровски ще се дуелират тази вечер.

— Това не са новини, момиче — изгледа я тъжно Конър.

— Но Петровски ще дойде с цяла армия, трябва да помогнете на Роман!

— Проклетник — промърмори Ангъс. — Знаех си, че това копеле няма да удържи на думата си.

— Откъде знаеш това, Шана? — попита Конър.

— Баща ми подслушва къщата на Петровски. Той е чул за плановете им и ми каза. Трябваше да ви предупредя. Роман ще се срещне с Петровски в Източен Грийн в Сентрал парк в два сутринта.

Шотландците си размениха отчаяни погледи. Ангъс разтърси глава.

— Няма полза, момиче, ние обещахме да не го следваме.

— Аз няма да го оставя сам — Шана се пресегна за меча на Конър. — Аз не съм дала обещание, така че отивам.

— Чакай — кресна Конър. — Ако Шана отиде, ние можем да я последваме. Не сме обещавали да не правим такова нещо.

— Да — Ангъс се ухили. — И момичето има нужда от нашата защита. Роман би искал да я последваме.

— Чудесно — Шана се обърна към всички шотландци и вдигна меча нависоко във въздуха. — Последвайте ме!

И малката надежда, която Роман беше събрал след изповедта, бързо се изпари, след като пристигна в Източен Грийн. Петровски не беше спазил уговорката им. Не беше сам. Сборището му се беше разположило в полукръг. Роман преброи петдесет войника, повечето мъже. Две дузини от тях носеха факли.

Петровски пристъпи напред.

— За мен ще е удоволствие да те убия.

Роман хвана дръжката на меча си.

— Виждам, че си се страхувал да дойдеш сам. Дори си докарал няколко жени да ти бършат носа.

— Не ме е страх. Дадох дума, че няма да нараня никого от твоите хора, но никога не съм обещавал, че моите последователи няма да те нападнат, ако аз умра. Така че, както виждаш, по един или друг начин тази вечер ти ще умреш.

Роман преглътна тежко. Той така си и мислеше. Молитвите на един свещеник и трима приятели не бяха достатъчни. Господ го беше изоставил много отдавна.

— Готов ли си? — Петровски извади своя меч.

Роман също. Подарък от Жан-Люк. Беше остър като бръснач. Стоманено острие, покрито с чисто сребро. Дръжката беше от стомана и кожа и пасваше перфектно в дланта му. Той размаха острието във въздуха и се поклони подигравателно на Петровски. Позволи си само още веднъж да си помисли за Шана и след това фокусира вниманието си към едно-единствено нещо — оцеляване.

Докато Шана тичаше през Източен Грийн, чуваше звука от сблъсъка на мечовете. Той беше ужасяващ, но и успокояващ. Ако Роман се биеше, значи беше жив.

— Спрете! — Ангъс застана до нея. — Знам, че се предполага, че трябва да те следваме, момиче, но е необходимо да го направим по-бързо — той я вдигна на ръце.

Дърветата наоколо й се сториха огромни и Шана се хвана здраво. Шотландците се движеха с вампирска бързина, докато не стигнаха до края на сечището. Ангъс я остави да стъпи на крака.

— Съжалявам, че не те прецених правилно. Ето — той й подаде меч. — Сега ще те следваме.

— Благодаря — тя пристъпи в сечището.

Воините се разпръснаха зад нея, водени от Ангъс МакКей и Жан-Люк Ешарп. Роман и Иван Петровски бяха в центъра на сечището и се въртяха в кръг един срещу друг. Доколкото Шана можеше да види, Роман не беше ранен. Дрехите на Иван бяха скъсани на няколко места, а от лявото му рамо се стичаше струйка кръв. Петровски я погледна и почна да кълне.

— Ти, копеле, била е при теб през цялото време. И си довел и проклетата си армия.

Роман се успокои и погледна набързо шотландците и Шана Той отново се съсредоточи още върху Петровски, но се развика.

— Ангъс, ти ми даде дума, че няма да ме следваш.

— Не сме те следвали — викна Ангъс в отговор. — Не знаехме къде си. Ние следвахме момичето.

Роман отскочи наляво, докато Петровски се засилваше срещу него. Той се завъртя и го блъсна в рамото. Иван извика и обви ръка около раната си.

— Шана! — развика се Роман. — Махай се оттук.

— Няма да те изоставя — тя пристъпи напред. — И няма да те оставя да умреш.

Иван погледна кръвта по ръцете си.

— Ти си мислиш, че ще победиш, нали, Драганести? Но грешиш, точно както сгреши и за Касимир.

Роман обикаляше в кръг около него.

— Касимир е мъртъв.

— Дали? — Иван се наклони, за да може да вижда Роман по-добре. — Видя ли го да умира?

— Той падна точно, преди да настъпи изгревът.

— Ти и твоите приятели избягахте, за да си намерите подслон. Така че не видя какво се случи после. Аз занесох Касимир в тайната ми бърлога.

Между шотландците се чуха ахвания.

— Лъжеш — Роман шептеше и лицето му беше пребледняло. — Касимир е мъртъв.

— Той е жив и събира армия, за да отмъсти! — Иван се хвърли напред и прободе с меча си Роман в стомаха.

Роман се дръпна бързо, но все пак имаше рана от пробождането. Кръвта започна да се стича от дълбокия разрез. Той се препъна.

Шана ахна, когато видя, че Роман кърви. После забеляза двама руснаци зад него, които изкарваха оръжията си.

— Роман, пази се! — тя се затича към него.

Ангъс я хвана със светкавична скорост.

— Не, момиче.

Роман се завъртя, за да се предпази от двамата руснаци. Иван изгледа свирепо Шана.

— Писна ми от теб, кучко — той се хвърли към нея с насочен меч, който размахваше във въздуха.

Ангъс я бутна зад себе си и извади оръжието си. Но Жан-Люк скочи напред пръв и вдигна меча си. Той замахна надолу със силно свистене. Иван отстъпи назад, но Жан-Люк се хвърли към него безмилостно.

Шана ахна, когато видя как Роман намушка единия от руснаците право в сърцето. Мъжът рухна на земята и се превърна в пепел. Другият руснак пусна меча си и отстъпи назад. Роман се придвижи към Шана.

— Ангъс, заведи я в къщи, където ще бъде в безопасност — той притисна ръката към раната си, точно по средата на разреза.

Шана се опита да отиде при него, но Ангъс я задържа.

— Роман, ела с нас. Ти си ранен.

Той стисна зъби.

— Имам недовършена работа — след тези думи той се хвърли към Иван.

Жан-Люк отскочи назад, точно когато мечът на Роман се сблъска с този на Иван. Петровски беше хванат неподготвен. С бързи движения Роман изби меча от ръцете на Иван. Оръжието излетя и се приземи на земята близо до един руснак. Иван се затича натам, но Роман го удари през краката и го притисна към земята. Той се обърна, но Роман вече беше там, насочвайки меча си към сърцето му.

— Ти губиш — прошепна Роман.

Иван се огледа трескаво около себе си. Роман натисна меча по-силно към гърдите му.

— Заклеваш ли се, че никой от твоето сборище няма да закача моите хора.

Иван преглътна.

— Заклевам се.

— И ще прекратиш терористичните си атаки срещу фабриките ми?

Иван кимна.

— Ако обещая, ти няма да ме убиеш, нали?

Жан-Люк застана до него.

— Той трябва да умре, Роман.

— Да — Ангъс пусна Шана и се запъти към тях. — Не можеш да му вярваш.

Роман си пое дълбоко дъх.

— Ако той умре, някой друг ще заеме мястото му в сборището и ще стане лидер на Бунтовниците. И новият лидер ще продължи да ни тероризира. Но ако оставим Петровски жив, той ще удържи на думата си, нали?

— Точно — Иван кимна. — Ще удържа на думата си.

— Разбира се, че ще го направиш — усмихна се мрачно Роман. — Или ще те посетя през деня, когато си беззащитен. Разбра ли?

— Да — Иван бавно се изправи.

Роман отстъпи назад.

— Сега вече приключихме тук.

Един от руснаците се втурна напред и вдигна меча на Иван.

— Аз мисля, че това ти принадлежи — каза той и прободе Иван в стомаха.

Иван се препъна назад.

— Алек? Защо ме предаде? — той падна на колене. — Ти, ти копеле. Ти искаш властта ми, сборището ми.

— Не — Алек го погледна свирепо. — Искам жена ти.

Иван се свлече на земята с ръка, притисната в стомаха.

— Ти, глупак такъв — жена-вампир се приближаваше към него и вадеше дървен кол от колана си. — Ти се отнасяше с мен, като с курва.

Иван отвори уста за въздух.

— Галина, тъпа кучко. Ти си курва!

Друга женска извади кол от колана си.

— Вече няма да ни наричаш курви. Ние поемаме контрола над сборището.

— Какво? — Иван се изтъркаля в тревата, докато двете вампирки го стигнаха. — Катя, Галина спрете. Не можете да ръководите сборище, прекалено сте тъпи.

— Никога не сме били тъпи — Галина клекна до него. — И ще имам, колкото мъже искам.

Катя коленичи от другата страна.

— А аз ще стана като Екатерина Велика — тя се обърна към Галина. — Ще действаме ли? — двете жени се спогледаха и забиха коловете си в сърцето на Иван.

— Не! — Викът му избледняваше, докато накрая той се превърна в пепел.

Жените се изправиха и погледнаха шотландците.

— Примирие засега? — предложи Катя.

— Съгласни сме — отвърна Ангъс.

Руснаците се втурнаха напред и изчезнаха в нощта.

Беше приключило.

Шана се усмихна несигурно на Роман.

— Това беше странно. Хайде, вдигни ръка, за да можем да превържем раната.

Конър обви бинт около кръста на Роман и го пристегна силно. После изкара бутилка с кръв от джоба на полата си и му я подаде.

— Благодаря — Роман отпи и се обърна към Шана. — Трябва да поговорим.

— Да, определено трябва. Никога повече не се съгласявай на подобен глупав дуел, защото ще те заключа в сребърната стая и ще изхвърля ключа.

Той се смееше, докато я прегръщаше.

— Обичам, когато си толкова властна.

— Пусни я — извика някой.

Шана се обърна и видя баща си, който се приближаваше с фенерче. Зад него бяха Гарет, Остин и Алиса, които също носеха фенери и сребърни пистолети. На коланите им бяха наредени дървени колове. Те спряха на разстояние от тях и огледаха наоколо със светлините от фенерите, които проблясваха насам-натам.

Баща й освети купчина с пепел.

— Надявам се това да е Петровски?

— Да — отговори Ангъс. — А вие сигурно сте Шон Уилън?

— Да — Шон посочи друга купчина пепел. — Още един руснак?

— Да — отговори Роман. — Аз го убих.

Шон въздъхна и огледа Източен Грийн.

— Не е точно резултатът, на който се надявах. Само двама мъртви.

— Какво искаш да кажеш? — попита Шана.

— Ти свърши твоята част идеално, съкровище. Знам, че си под влиянието на това ужасно същество, което е обвило лапите си около теб в момента. Казах на Остин да те остави да използваш телефона, защото знаех, че ще предупредиш приятелите на Драганести.

— Ти си се надявал на война — Роман я стисна още по-силно. — Надявал си се повечето от нас да умрат.

— Щяхме да имаме по-малко работа, ако се бяхте избили помежду си — Шон сви рамене. — Но ние ще ви хванем, помнете ми думите.

Жан-Люк вдигна своя меч.

— Глупави думи, когато ние сме повече от вас.

— Да — Ангъс се приближи до тях. — Това, което ще трябва да осъзнаеш, е, че се нуждаеш от нас. Има един зъл вампир, който си сформира армия, докато ние си говорим тук. Няма да можеш да победиш Касимир без наша помощ.

Очите на Шон се стесниха.

— Не съм чувал за този Касимир и защо трябва да вярвам на нещо, което ми казва демон?

— Вярно е, татко — провикна се Шана. — Тези мъже ще ти трябват.

— Те не са мъже — отговори й Шон. — Сега отстъпи от това чудовище и ела с мен.

Роман прочисти гърлото си.

— Предполагам, че не е най-подходящият момент да поискам ръката на дъщеря ви?

Шон извади дървен кол от колана си.

— Първо ще се видим в ада.

Роман трепна.

— Да, не е подходящ момент.

Шана докосна лицето му и се усмихна.

— Аз мисля, че моментът е прекрасен.

— Шана, ще се опитам да ти дам всичко, което искаш. Къща с красива ограда.

Тя се засмя и го прегърна по-силно.

— Това, от което наистина се нуждая, си ти.

— Дори деца — продължи Роман. — Ще намеря начин да имплантирам ДНК в жива сперма.

— Какво? — погледна го Шана. — Искаш да станеш баща?

— Само ако ти си майката.

Шана се ухили.

— Знаеш, че харемът трябва да си отиде, нали?

— Вече съм се погрижил. Грегори ги взе в своята къща, докато им намерим нова.

— О, колко мило от негова страна — засмя се тя. — Майка му ще изпадне в нервна криза.

— Обичам те, Шана — каза той и я целуна по устата.

— Махни се от нея — Шон пристъпи напред с дървения кол в ръка.

— Не — Шана се обърна и се изправи с лице срещу баща си.

— Шана, ела с мен, това същество ти е взело ума.

— Не, взело ми е сърцето — тя притисна ръка към гърдите си. — Обичам го — тя осъзна, че ръката й притискаше сребърния кръст. — О, Боже Господи — Шана се завъртя към Роман. — Прегърни ме отново.

И той го направи.

— И не те боли? — тя отстъпи назад и повдигна разпятието. — Не те е изгорило.

Очите на Роман се разшириха и той леко докосна кръста.

— Трябва да е знак — очите на Шана се изпълниха със сълзи. — Господ не те е изоставил.

Ръката на Роман се въртеше около кръста.

— «Може би ти не разбираш големината на Божията прошка». Един мъдър човек ми го каза тази вечер. Не го вярвах до този момент.

Шана премигна през сълзи.

— Господ никога не те е изоставял, нито пък аз.

Роман докосна лицето й.

— Винаги ще те обичам.

Шана се засмя, когато една сълза се търколи по бузата й.

— Осъзнаваш ли, че ако Господ може да ти прости, то тогава и ти трябва да си простиш. Не можеш повече да продължаваш да се мразиш. Никой от вас не трябва да го прави.

— Да — промърмори Конър. — Ще се наложи да започна да харесвам мръсника.

Роман бутна шотландеца настрани и му се озъби. А после обви ръце около Шана.

— Това не е приключило още — развика се Шон. — Ще ви преследвам един по един.

Той закрачи по обратния път, следван от своята група.

— Не се притеснявай за баща ми — Шана положи глава на рамото на Роман. — Ще свикне с теб.

— Значи наистина ще се ожениш за мен? — попита Роман.

— Да.

Когато Роман се наведе да я целуне, тя чу овациите на шотландците. Шана се сгуши по-близо до него. Животът беше хубав, дори и с вампир.