Как да се омъжиш за вампир милионер

Очите на репортерката светнаха като драконски огън. Усмивката й премина в ръмжене.

— Мадмоазел Кърант — прекъсна го Жан-Люк. — Ще ми доставите ли удоволствието на първия танц?

— Но, да, разбира се — Корки изпрати порочна усмивка към камерата, докато увиваше ръката си около тази на Жан-Люк. — Това е мечтата на всяка жена — да танцува с великия господар на Западноевропейското сборище. Та той е истинска кралска особа! — тя се движеше из балната зала с Жан-Люк.

Роман отиде при Грегори.

— Какво се е случило? Кажи ми.

Ангъс се присъедини към тях, следван от Иън и Ласло. Грегори пъхна телефона в джоба си.

— Конър е проследил Иван Петровски до някаква къща в Ню Рошел. Иван и приятелите му влезли вътре. Конър помислил, че може да държат Шана там, така че обиколил отзад, повдигнал прозорец на втория етаж и се телепортирал вътре.

Нервите на Роман бяха опънати.

— Тя била ли е там?

— Не — отговори Грегори. — Всички стаи на горния етаж са били празни.

Роман изпусна въздишка на облекчение.

— Но са имали смъртен пленник на първия етаж, — продължи Грегори. — Конър ги подслушал. Иван бил бесен, че Шана не се е появила. Тогава убили смъртния. Конър е силно разстроен, защото могъл само да слуша. Знаел, че не може да победи четирима вампири сам.

— Мръсник — промърмори Ангъс.

— Конър чул да получават обаждане, а след това всички се втурнали към входната врата. Отишъл на долния етаж и намерил жертвата им. Районен следовател.

— Божия кръв — намръщи се Роман. — Вероятно той е поддържал връзка с Шана.

— По дяволите — промърмори Ангъс. — Нищо чудно, че ЦРУ ни иска мъртви. Вампири като Петровски ни създават лошо име.

— Аз не искам да нараня никого — Ласло валеше едно от копчетата на смокинга си. — Не можем ли да убедим ЦРУ, че някои от нас са миролюбиви?

— Ще трябва да опитаме — Ангъс скръсти ръце пред широкия си гръден кош. — И ако не поискат да повярват, че сме миролюбиви, тогава ще трябва да убием копелетата.

— Аха — кимна Иън.

Роман се намръщи. Някак си шотландската им логика му убягваше.

— Е, къде е Конър сега?

— Пътува насам — отговори Грегори. — Така, относно Петровски. Конър го е чул да говори за нещо, което планира да направи тук.

— Опа, трябва да се приготвим — Ангъс закрачи към балната зала.

Роман чакаше до вратата. Групата свиреше валс. Вампирски двойки се въртяха наоколо из балната зала. Жан-Люк и репортерката танцуваха, а господарят на Френското сборище стрелкаше Роман със сърдити погледи. Ангъс даваше инструкции на един полк от шотландци в ъгъла на залата.

Иван Петровски бе на път да предизвика проблеми. Поне знаеха за това от известно време. Това, което караше Роман да се поболее от тревога, бе неизвестното. Къде, по дяволите, беше Шана?

Часовникът на таблото на таксито показваше осем и петдесет. Шана закъсняваше, но поне не я следяха вече. Благодарение на шофьорските умения на таксиметровия шофьор Оринго бяха отклонили черния джип от преследването.

— Това е улицата — Шана погледна листа хартия, на който бе написала адреса. — 5267. Виждате ли го?

Улицата беше слабо осветена и това правеше четенето на номерата на къщите трудно. Те подминаха една, която беше изцяло тъмна.

Оринго намали.

— Мисля, че е тази.

— Тъмната? Защо Боб би чакал в тъмното? — ледени тръпки на съмнение гъделичкаха врата на Шана. Боб звучеше странно по телефона.

Оринго отби и паркира.

— Дотук сме. Петдесет долара допълнително, нали?

— Да — Шана извади портфейла от чантата си. Тя погледна отново към тъмната къща. — Изглежда ли ти безопасно?

— Изглежда ми празна — Оринго отхапа от сандвича си с пастърма, след това се извъртя на седалката, за да я погледне. — Искате ли да отидете някъде другаде?

Тя преглътна тежко.

— Не знам къде другаде да отида — тя огледа района. Имаше няколко паркирани коли по улицата. Дали това беше черен седан? Гъделичкането по врата й се спусна надолу по гръбнака. — Можеш ли да минеш покрай тази черна кола?

— Добре — Оринго продължи нагоре по улицата и бавно подмина седана.

Шана надзърна от задната седалка. Зад волана на седана седеше мъж. «О, Боже!» Той бе същият човек, който псуваше на руски език пред къщата на Роман.

Той се взря в нея, а очите му се присвиха.

Шана му обърна гръб.

— Карай! Бързо!

Оринго настъпи педала на газта. Гумите засвириха. Шана погледна назад. Руснакът крещеше по мобилния телефон. Оринго стигна края на улицата и сви вляво, отрязвайки гледката й.

По дяволите, руснаците бяха намерили безопасната къща. Къде, по дяволите, можеше да отиде сега?

— Ах-х — тя се отпусна в седалката и покри лицето си.

— Добре ли сте, госпожице?

— Аз… аз трябва да помисля. — Приятел, тя се нуждаеше от приятел. Някой, който можеше да я скрие и да й заеме малко пари. Мисли! Тя потупа челото с дланта си. Не можеше да отиде далеч. Нямаше почти никакви парични средства. Приятел, някъде наблизо.

— Радинка! — Шана се изправи.

— Какво? — Оринго й хвърли притеснен поглед в огледалото за обратно виждане.

— Можеш ли да ме закараш в Роматех Индъстрис? — тя ровеше из чантата си и извади листа, който бе цитирала по-рано. — Ето адреса. Точно след Уайт Пойнс — тя се наведе напред, за да го покаже на Оринго.

— Добре. Няма проблем, госпожице.

Шана се облегна в седалката си. Радинка щеше да й помогне. Тя беше мила и съчувствена. И беше казала, че работи вечер в Роматех. Щеше да има и охрана в сградата. И много хора, работещи там. Включително Роман Драганести.

Шана потръпна. Нямаше начин да поиска помощ от този женкар. Щеше да обясни на Радинка, че няма желание да вижда Роман отново. Тя се нуждаеше само от сигурно място, за да се скрие, докато успее да се свърже с офиса на районния следовател сутринта.

Горкият Боб. Надяваше се той е добре. Споменът за руснака в черния седан, караше кожата й да настръхва. Тя надникна през задния прозорец.

— Следват ли ни?

— Не мисля — каза Оринго. — Имахме добро предимство.

— Господи, надявам се да е така.

— Това ми напомня за лов в саваната. Обичам лова. Това е моето име, нали знаете? Оринго означава «който обича да ловува.»

Шана обви ръце около себе си.

— Как се чувстваш от страната на плячката?

Той се засмя и внезапно направи десен завой.

— Не се тревожете. Ако черният автомобил се появи, ще им се измъкна.

Скоро пристигнаха пред Роматех. От предната порта на главния вход до сградата се извиваше дълга алея. След това завиваше обратно през грижливо поддържаната градина към предната порта. Алеята за автомобили бе напълно задръстена с черни лимузини.

— Да се наредя ли? — попита Оринго.

Шана погледна тревожно опашката от автомобили. Какво, по дяволите, ставаше? Да заседнат в трафик без път за бягство, не изглеждаше много добра идея.

— Не, ще сляза тук.

Оринго отби отстрани на пътя.

— Сигурно нещо голямо се случва вътре.

— Предполагам, че е така — е, колкото повече, толкова по-весело. Множеството хора може да бяха най-добрата сигурност в момента. Руснаците не биха искали цял куп свидетели.

— Ето — тя подаде парите на Оринго.

— Благодаря, госпожице.

— Иска ми се да ви дам повече. Толкова съм ви благодарна за помощта, но нямам повече пари.

Оринго се усмихна, а белите му зъби, проблеснаха в тъмното.

— Няма проблем. Не съм се забавлявал толкова много, откакто дойдох в Америка.

— Пазете се — Шана взе дамската и голямата пазарска чанта, а след това се втурна към главния вход на Роматех.

— Стой! — охраната излезе от кабинката. Шотландец.

Шана замръзна, докато си спомняше отворените ковчези, запечатани в ума й. Не мисли за това. Просто намери Радинка.

Килтът на шотландеца бе в тъмносиво и бяло каре. Той я изгледа подозрително.

— Не сте облечена в черно и бяло.

Не думай. Да нямаше закон срещу яркорозовото?

— Тук съм, за да се срещна с Радинка Холщайн. Можете ли да й кажете, че Шана Уилън е тук?

Очите на шотландеца се разшириха.

— Мили Боже! Вие сте тази, която търсят. Не мърдайте, девойче. Стойте тук.

Той влезе в кабинката и грабна телефона. Шана се наклони, наблюдавайки лимузините. Откога изследователските лаборатории правеха лъскави партита?

Тя си пое дъх. На улицата зад опашката от автомобили се подреди черен седан. Мамка му!

Тя се обърна и се втурна към входа. Можеше само да се надява, вътре да има цял полк от въоръжени шотландци. Забрави проклетите ковчези. Докато те бяха на нейна страна, тя щеше да успее да забрави ковчезите. Е, не съвсем.

Шана се отправи към входната врата, където от лимузините слизаха мъже и жени, облечени в черно и бяло вечерно облекло. Те насочиха носовете си към нея. Няколко от тях дори подушиха въздуха, сякаш тя имаше странна миризма.

Каква сбирщина от сноби, помисли си Шана, докато влизаше вътре. Широкото фоайе беше пълно с елегантни мъже и жени, които разговаряха, събрани в групи. Тя се мушна около тях, наясно с горделивите погледи, които хвърляха към нея. По дяволите, почувства се така, сякаш се появява на абитуриентски бал, облечена в грозни дрипи.

Тя забеляза двойка двукрили врати отдясно. Те бяха отворени, а крилата им бяха подпрени от големи растения в саксии. От стаята се носеха музика и бръмчене на гласове. Тя си проправи път към вратите.

Изведнъж видя група шотландци да маршируват надолу по коридора. Тя се плъзна зад вратата и саксийното растение. Те се разпръснаха и се заеха да претърсват предния вход.

— Смъртната ли търсите? — попита един побелял мъж в смокинг.

Смъртна?

— Да — отговори един от шотландците. — Тя влезе ли?

— Да — отговори побелелият мъж. — Носи ужасни дрехи.

— Определено е смъртна — добави неговата дама, като подуши въздуха. — Винаги можеш ги да надушиш.

О, моля те. Докато богатите сноби държаха шотландците заети, Шана се промъкна през вратите и се озова в балната зала. Двойките, облечени в черно и бяло, танцуваха менует от осемнадесети век. Други гости обикаляха, бъбреха и отпиваха от чашите си.

Тя си проби път през тълпата. Хората се обръщаха, за да я зяпат. Страхотно. С нейните яркорозови дрехи, тя сякаш рекламираше неканеният си статут, за да бъде видяна от всички. Трябваше да намери Радинка бързо. Тя премина покрай маса с гигантска ледена скулптура на прилеп. Прилеп? Не беше октомври. Кой правеше прилепи през пролетта?

Тя замръзна от шок, когато забеляза отворен ковчег зад масата. Използваше се като гигантска ледена ракла. Колко по-извратено можеше да стане! Тя продължи пътя си през тълпата. Къде, по дяволите, бе Радинка? И този, който се качваше на сцената, Роман ли беше? Той със сигурност не можеше да я види. Тя се скри зад широките гърди на мъж, облечен в черна тениска. ДВК. Той държеше дигитална камера.

— Ти си — мъжът даде знак на жена с огромни гърди.

— Аз съм Корки Кърант от «На живо с неживи»! Какви вълнуваща вечер! Както можете да видите зад мен — репортерката посочи сцената. — Роман Драганести е на път да ни поздрави на двадесет и третия годишен откриващ бал. Както знаете, Роман е главен изпълнителен директор на Роматех, изобретател на фюжън кухня, както и господарят на най-голямото сборище в Северна Америка.

Сборище? Кой се срещаше в сборища? Вещиците? Шана се огледа. Дали всички тези хора бяха вещици? Това би обяснило черните дрехи и страховитите подробности като хладилни ковчези.

— Желаете ли питие? — пред нея спря сервитьор, който държеше черен поднос с чаши.

И той ли беше вещер? И Радинка? И Роман?

— Аа… имате ли нещо леко?

— Да, последното изобретение на господин Драганести — сервитьорът й подаде винена чаша. — Да ви е сладко — той продължи нататък.

Шана погледна надолу към чашата си. Течността вътре беше червена. Вниманието й бе привлечено от гласа на Роман. Господи, той звучеше секси. Копелето мръсно.

— Бих искал да приветствам всички в Роматех Индъстрис — очите му оглеждаха тълпата.

Шана се опита да се смали възможно най-много зад човека от ДВК, но с това проклето яркорозово все едно изстрелваше фойерверки.

— … и на годишния откриващ… — Роман спря.

Шана надзърна иззад човека от ДВК. Мили Боже, Роман гледаше право към нея. Той направи знак с ръка и Иън се качи на сцената. Младият шотландец се обърна и я забеляза. Той забърза надолу по стълбите и тръгна към нея.

— … бал — завърши Роман. — Забавлявайте се.

Той последва Иън надолу по стълбите.

— О, чудесно! — възкликна репортерката. — Роман Драганести идва насам. Нека поговорим с него. О, Роман!

По дяволите. Какво трябваше да направи сега? Да се довери на шотландец, който спи в ковчег? Да се довери на женкаря Роман, който явно е някакъв магьосник?

Мъжът от ДВК отстъпи назад и се блъсна в нея.

— О, извинете.

— Няма проблем — промърмори тя. Изведнъж тя си спомни летящия прилеп по телевизията и лозунга на ДВК. Денонощно, защото винаги е нощ някъде по света. Винаги е нощ ли? Дали това е някаква вещерска мрежа? — Какво означава абревиатурата ДВК?

Мъжът изсумтя.

— Къде сте били през последните пет години? — очите му се присвиха. — Чакай малко. Ти си смъртна. Какво правиш тук?

Шана преглътна. Ако тя е единственият смъртен наоколо, тогава какви са тези хора? Тя отстъпи крачка.

— Какво означава ДВК?

Мъжът се усмихна бавно.

— Дигитален вампирски канал.

Тя ахна. Не, това трябва да е някаква извратена шега. Вампирите не съществуват.

Иън се протегна към нея.

— Елате с мен, госпожице Уилън. Тук не сте в безопасност.

Тя изтръпна.

— Стой далеч от мен. Аз… аз знам къде спите.

Ковчези, вампирите спяха в ковчези.

Той се намръщи.

— Сега дайте ми тази чаша. Ще ви заведа до кухнята за някаква истинска храна.

Истинска храна? Тогава, какво е това? Шана вдигна чашата си и подуши течността. Кръв! Тя изпищя и хвърли чашата настрани. Стъклото се разби на пода и разплиска кръв навсякъде.

Една жена изпищя.

— Виж какво направи! Петна от кръв по новата ми бяла рокля. Ах, ти… — тя се втренчи в Шана и изсъска.

Шана отстъпи назад. Тя се огледа. Навсякъде хората пиеха от винени чаши. Пиеха кръв. Тя стисна чантата пред гърдите си. Вампири.

— Шана, моля те — Роман се приближи до нея бавно. — Ела с мен. Мога да те защитя.

Тя притисна треперещата си ръка към устата си.

— Ти… ти също си един от тях — той дори беше с черно наметало като Дракула.

Мъжът от ДВК извика:

— Корки, трябва да видиш това!

Репортерката си проправи път през тълпата.

— Имахме вълнуващо ново развитие. Смъртен е нахлул на вампирския бал! — тя бутна микрофона в лицето на Шана. — Кажи ми. Какво е чувството да се озовеш, заобиколена от гладни вампири?

— Върви по дяволите! — Шана се обърна, но там, на вратата, стояха руснаците.

— Ти идваш с мен — Роман я сграбчи в желязна хватка и уви наметалото си около тях двамата.

Всичко стана черно.

Глава 16

В един миг на пълен ужас Шана не можеше да усети земята под краката си. Тя се носеше, объркана и замаяна, но бе наясно, че е в прегръдките на Роман Драганести. Обгърна я мрак, който я обърка и уплаши. Последва внезапен сблъсък и тя застана права. Не, препъваше се.

— Внимателно — той я държеше за ръката. Щом свали пелерината, студеният вятър погали страните й и я обгради с аромат на земя, бор и цветя. Бяха навън. В градината на Роматех. Неясният пейзаж бе слабо осветен и се виждаха очертанията на храсти и дървета, които хвърляха зловещи сенки около моравата. Как се бе озовала тук?

И бе сама с Роман Драганести. Роман, който… О, Боже, тя не искаше да мисли за това. Не можеше да бъде истина.

Тя се отдръпна от него и маратонките й се подхлъзнаха на камъчетата от градинската пътека. Не бяха отишли много далече, можеше да види ярко осветената бална зала, през прозорците.

— Как? Ние как…?

— Телепортиране — отвърна тихо той. — Това бе най-бързият начин да те измъкна оттам.

Сигурно е някой вампирски трик, което означава, че само истински вампир може да го прави. Някой като… Роман. Шана потрепери. Не можеше да е истина. Тя никога не бе вярвала в съвременната представа за романтичния вампир. Едно дяволско създание по своята същност би трябвало да изглежда противно. Със сигурност вампирите бяха отвратителни същества със зеленясала, разядена плът и огромни нокти. Да не споменаваме лошия дъх, който можеше да повали дори бик. Те не можеха да изглеждат толкова прекрасни и секси, като Роман. Не можеха да целуват като него.

О, Боже мой, тя го бе целунала! Тя бе пъхнала езика си в чудовище от ада. О, Боже, това щеше да звучи страхотно в изповедалнята. Кажете два пъти Аве Мария и избягвайте по-нататъшни контакти с изчадието адово.

Тя стъпи на тревата в сянката на едно дърво. Можеше да види само силуета му в тъмното. Черната му пелерина се раздвижи от студения вятър.

Без да мисли, тя се спусна в луд бяг към светлините на главната порта.

Бягаше, колкото сила има, без да позволява тежестта на брезентовата торба и чантата й да я забавят. Адреналинът й се повиши, надеждата за бягство се увеличаваше, увеличаваше. Още няколко метра и…

Нещо се размърда около нея. В тъмното се появи неясно петно, което спря точно пред нея. Роман. Шана се подхлъзна, докато се опитваше да се спре, за да избегне сблъсъка с него. Тя едва си поемаше дъх. Той дори не изглеждаше задъхан.

Тя се присви, за да вземе глътка въздух.

— Не е възможно да ме надбягаш.

— Забелязах — Шана го погледна предпазливо. — Грешката е моя. Току-що осъзнах, че не трябва да правя нищо, което да разпали апетита ти.

— Не трябва да се тревожиш за това. Аз не…

— Не хапеш? Не правиш ли точно това? — образът на вълчия зъб проблесна в ума й. — О, Боже. Зъбът, който имплантирах… наистина е бил твой?

— Да. Благодаря ти, че ми помогна.

Тя изсумтя.

— Ще ти пратя сметката — Шана вдигна глава, за да погледне звездите. — Не е възможно това да ми се случва.

— Не можем да останем тук — той посочи към балната зала. — Руснаците може да ни видят. Ела — той се приближи към нея.

Тя отскочи назад.

— Никъде не отивам с теб.

— Нямаш друг избор.

— Ти си мислиш така — тя премести торбата на рамото си и отвори чантата си.

В погледа му се четяха раздразнение и нетърпение.

— Не можеш да ме застреляш.

— Разбира се, че мога. Дори няма да ме обвинят в убийство. Ти вече си мъртъв — тя извади Беретата.

Само след миг той я издърпа от ръката й и я захвърли в цветната леха.

— Как смееш! Това ми трябва за защита.

— Няма да те предпази. Само аз мога да го направя.

— О, не си ли високомерен? Проблемът е, че не искам нищо от теб. Особено белези от зъби — тя чу разочарованият му стон. Значи му лазеше по нервите. Ами зле за него. Той на свой ред подлагаше на изпитание способността й да остане с всичкия си.

Той посочи с пръст към балната зала.

— Не видя ли руснаците вътре? Водачът им е Иван Петровски и мафиотите са го наели да те убие. Той е професионален убиец, при това доста добър.

Шана отстъпи назад, потръпвайки, щом студеният разроши косата й.

— Дошъл е на партито ти. Ти го познаваш.

— Обичай е да се канят всички господари на сборища — Роман се придвижи към нея. — Руснаците са платили на вампир да те убие. Единствената ти надежда за оцеляване е с помощта на друг вампир. Моята.

Тя пое рязко дъх. Той призна ужасната истина за себе си. Тя не можеше вече да го отрича, въпреки че отчаяно й се искаше. Истината просто бе прекалено ужасяваща.

— Трябва да тръгваме — той я сграбчи бързо. Преди Шана да може да възрази, пред погледа й причерня. Чувството на дезориентация бе ужасяващо. Тя не можеше да усеща тялото си. Когато отново се почувства нормално, вече стоеше в тъмна стая. Препъна се и отново възвърна равновесието си.

— Внимателно — Роман бе зад нея. — Необходимо е малко време, за да свикнеш с телепортирането.

Тя избута ръцете му от себе си.

— Никога повече не ми прави това! Не ми харесва.

— Добре. Тогава ще вървим — той я хвана за лакътя.

— Престани — тя издърпа ръката си. — Никъде не отивам с теб.

— Не чу ли това, което ти казах? Аз съм единственият ти шанс да се измъкнеш от Петровски.

— Не съм безпомощна! Справям се доста добре и сама. И мога да получа помощ от правителството.

— Имаш предвид съдебния служител в Ню Рошел? Той е мъртъв, Шана.

Тя ахна. Боб бе мъртъв?

— Чакай малко. Откъде знаеш?

— Накарах Конър да наблюдава къщата на Петровски в Бруклин. Той проследи руснаците до Ню Рошел и намери свръзката ти там. Следователят не е имал шанс срещу група вампири. Нито пък ти ще имаш.

Шана преглътна трудно. Горкият Боб. Какво трябваше да направи сега?

— Търсих те навсякъде — той докосна ръката й. — Остави ме да ти помогна.

Тя потръпна от усещането на пръстите му, които се плъзгаха по ръката й. Не че я отблъскваше. Имаше точно обратният ефект. Това й напомни колко решен бе той да я спаси, колко мил и грижовен бе, колко сладък и щедър. Желанието му да й помогне бе искрено. Дълбоко в себе си тя знаеше това, макар и да бе замаяна от шока на най-новите си открития. Как можеше да приеме помощта му сега, когато знаеше истината? Как можеше да откаже? Нямаше ли поговорка, която казваше, че клин клин избива? Може би същото се отнасяше и за вампирите.

Божичко, какво си мислеше? Да се довери на вампир? За тях тя бе храна, по дяволите. Специалитетът на вечерта.

— Това истинският цвят на косата ти ли е? — тихо попита той.

— А? — Шана не бе забелязала, че той се е приближил и се взираше в нея твърде съсредоточено. Сякаш бе гладен.

— Винаги съм знаел, че кафявият не е естественият ти цвят — той докосна кичур коса на рамото й. — Този ли е естественият?

— Не — тя отстъпи назад и отметна косата зад рамото си. Страхотно. Току-що бе открила шията си.

— Какъв е?

— Защо обсъждаме цвета на косата ми? — гласът й трепна и се повиши. — Да не би проклетите блондинки да имат по-добър вкус?

— Реших, че една безопасна, обикновена тема ще успокои нервите ти.

— Ами не свърши работа. Все още не мога да превъзмогна факта, че си кръвопиещ демон от ада!

Той се сепна.

О, страхотно. Нарани чувствата му. Но, по дяволите, тя имаше пълно право да бъде разстроена. Тогава защо се чувстваше лошо, че се нахвърли срещу него? Тя прочисти гърлото си.

— Може би бях твърде рязка.

— Описанието ти е правилно в основни линии. Въпреки това, тъй като не съм роден в ада, не е уместно да се каже, че идвам оттам — силуетът му се придвижи бавно през стаята. — Макар че може да се спори по въпроса дали в момента не се намирам там.

Ох. Наистина го бе наранила.

— Аз… аз съжалявам.

Последва дълга пауза. Най-накрая той й отвърна.

— Не ми е нужно извинението ти. Ти нямаш вина за това. И определено не се нуждая от съжалението ти.

Отново ох. Не се справяше много добре. Но все пак нямаше много опит в разговорите с демони.

— Ами… може ли да светнем лампите?

— Не, ще се виждаме през прозореца и Петровски ще разбере, че сме тук.

— Къде сме?

— В лабораторията ми. Има изглед към градината.

Странни миризми се носеха из стаята — почистващ антисептик и нещо сладникаво и метално. Кръв. Стомахът на Шана се сви. Разбира се, той работеше с кръв. Бе създателят на синтетичната кръв. И също така консуматор. Тя потрепери.

Но ако изкуствената кръв, която бе създал, служеше за храна на вампирите, тогава тези вампири не се хранеха вече от хората. Роман спасяваше живота на хората по два различни начина. Значи си оставаше герой.

И все пак си оставаше демон кръвопиец. Как можеше да приеме това? Част от нея бе отвратена, но друга част искаше да се протегне към него и да му каже, че не е толкова лош, като за… вампир.

С глух стон тя осъзна, че не му трябваше нейната компания. Той си имаше десет жени вампири вкъщи, които да му правят компания през самотните нощи. Единадесет, като включим и Симон.

Той отвори врата към слабо осветен коридор. За първи път, откакто напусна балната зала, можеше да види изражението му. Той изглеждаше пребледнял. Напрегнат. Ядосан.

— Последвай ме, ако обичаш — той пристъпи в коридора.

Шана тръгна бавно към него.

— Къде ме водиш? — тя надникна през вратата. Коридорът бе празен. Той не й отговори. Не погледна към нея. Вместо това се огледа из коридора, сякаш очакваше лошите да се появят всеки миг. Със силата да се телепортират, те вероятно можеха да се пръкнат без предупреждение. Роман бе прав. Единственият й шанс да преживее покушенията срещу нея от страна на вампирите, бе с помощта на друг вампир. С негова помощ.

— Добре. Да тръгваме — тя го последва надолу по коридора.

Той се запъти към асансьора, пелерината му се вееше след него.

— Тук в Роматех имаме подземна стая, изградена от сребро. Нито един вампир не може да се телепортира през стените й. Там ще си в безопасност.

— О — Шана стоеше пред асансьора и зяпаше долния бутон. — Предполагам, че среброто е като криптонит* за вас?

[* Криптонитът е въображаем материал в митологията за Супермен, който предизвиква крайна физическа слабост у него. Затова думата «криптонит» се използва в обикновената реч, като синоним на слабо място. — Б.пр.]

— Да — вратата на асансьора се отвори. Роман я задържа отворена и й посочи рязко да влезе. Тя се поколеба и той стисна зъби. — Трябва да ми се довериш.

— Знам. Опитвам се. Затова ли ми даде онова сребърно разпятие? За да ме пази от руските вампири?

— Да — на лицето му се изписа болка. — И от мен.

Тя остана с отворена уста. Дали е бил изкушен да я ухапе?

Той присви очи.

— Идваш ли?

Тя преглътна трудно. Какъв избор имаше? Шана пристъпи в асансьора. Той пусна вратите и те се затвориха със свистене. Тя застана настрани от него, загледана в бутоните. Той е все още същият мъж, който познаваше преди. Той е същият мъж.

— Вече не ми вярваш, нали?

Тя пое рязко въздух.

— Опитвам се.

Той се загледа намръщено в нея.

— Никога не бих те наранил.

Внезапно гневът й изплува на повърхността.

— Ти ме нарани, Роман. Имаше наглостта да… да флиртуваш с мен и да ме целуваш, когато живееш с десет любовници. И отгоре на всичко, сякаш това не бе достатъчно, открих, че ти си… си…

— Вампир.

— Демонично същество, което е обмисляло да ме ухапе.

Той се обърна към нея. Очите му бяха станали тъмни като лъскаво злато.

— Знаех си, че това ще се случи. Сега искаш да ме убиеш, нали?

Шана премига. Да го убие?

— Кол или сребърно острие в сърцето е най-добрият начин да се отървеш от мен — той пристъпи към нея и посочи мястото на гърдите си. — Това е сърцето ми, или поне това, което е останало от него.

Тя се загледа в широките му гърди. Мили Боже, тя бе поставяла главата си там. Дори го бе целувала и той бе сладък на вкус и толкова жив. Как можеше да е мъртъв?

Той взе ръката й и я постави върху гърдите си.

— Мястото е точно тук. Можеш ли да го запомниш? Трябва да изчакаш, докато заспя. Тогава ще съм напълно безпомощен.

— Престани — тя издърпа ръката си.

— Защо? — той се наведе по-близо. — Не искаш ли да убиеш кръвожадния демон от ада?

— Престани! Никога няма да мога да те нараня.

— О, но ти вече го направи, Шана.

Дъхът й секна. Тя се обърна настрана, когато очите й се изпълниха с горещи сълзи. Вратите на асансьора се отвориха. Той се запъти надолу по тъмния коридор. Тя се поколеба. Какво трябваше да прави сега? Не беше ли достатъчно, че животът й беше в опасност? А сега и сърцето я болеше по съвсем различна причина. Тя се опитваше да разбере, опитваше се да приеме истината за Роман. Наистина я бе грижа за него, но от това нещата ставаха още по-зле. Нараняваше го, когато той се опитваше да й помогне. Но, по дяволите, това нараняваше и нея. Тя си бе мислила, че той е идеалният мъж. Как можеше да има, каквато и да било връзка с него сега?

И той не се нуждаеше от нея. Вкъщи си имаше десет жени от собствения си вид. Те вероятно го познаваха от векове. Тя го познаваше само от няколко дни. Как можеше да се състезава с това?

Тя пристъпи бавно в коридора. Той стоеше прел масивна врата и набираше кода на клавиатурата.

— Това ли е сребърната стая?

— Да — той допря челото си към устройството. Сноп червена светлина сканира очите му. Той отвори тежката метална врата и й посочи да влезе. — Тук ще си в безопасност.

Тя пристъпи в стаята. Беше малък апартамент, състоящ се от спалня и кухня. През отворената врата тя забеляза баня. Шана остави торбите си на кухненската маса. След това забеляза, че Роман бе влязъл в стаята. Той свали пелерината си и я преметна през ръце.

— Какво правиш?

— Тази страна на вратата е облицована със сребро. Може да изгори кожата ми. — Използвайки пелерината, за да се предпази той затвори вратата. След това заключи и спусна резето.

— Тук с мен ли ще останеш?

Той погледна към нея.

— Страх те е, че ще те ухапя ли?

— Ами може би. Рано или късно ще огладнееш.

— Не се храня от смъртни — каза той през стиснати зъби.

Роман се запъти към кухнята, взе една бутилка от хладилника и я постави в микровълновата.

Значи беше гладен, осъзна Шана и направи гримаса. Или може би яде, когато е разстроен. Като нея. Някак си мислите по въпроса за емоционалното хранене не й изглеждаха на място в момента. Тя предпочиташе да е сит.

Спомени за кухнята в къщата на Роман изплуваха в съзнанието й. Конър, който се опитваше да я държи надалеч от хладилника. Конър и Иън, загряващи своите «протеинови напитки» в микровълновата. Момичетата от харема, които пиеха червена напитка от чашите си за вино. Мили Боже, през цялото време е било пред очите й. Вълчият зъб. Ковчезите в мазето. Роман, спящ като труп в леглото й. Той наистина е бил мъртъв. Все още бе мъртъв, въпреки че вървеше и говореше. И целуваше като… като дявол.

— Не мога да повярвам, че това ми се случва — тя се настани на ръба на леглото. Но наистина се случваше. Беше истина.

Микровълновата иззвъня. Роман извади бутилката и напълни една чаша с топла кръв. Шана потрепери. Той отпи глътка и се обърна към нея.

— Аз съм господар на сборището. Това означава, че лично съм отговорен за членовете му. Като те защитавам, предизвиквам стария си враг Иван Петровски, руснакът вампир, който иска да те убие. Той иска да обяви война на моето сборище.

Роман се запъти към един обикновен стол и постави питието си на малка масичка до него. Той прокара пръст по ръба на чашата.

— Съжалявам, че не ти казах всичко, но си мислех, че колкото по-малко знаеш, ще е толкова по-добре.

Шана не знаеше какво да каже, затова си стоеше там и го наблюдаваше как сяда в стола. Той разхлаби вратовръзката си, докато черната коприна не се развърза. Роман изглеждаше толкова нормален и толкова жив, докато говореше за хората, за които бе отговорен. Той се наклони на една страна, подпря челото на ръката си и го потърка. Изглеждаше изморен. Все пак той бе отговорен за огромен бизнес и очевидно за голяма група от последователи. И сега те бяха в опасност заради нея.

— Това, че ме защитаваш, ти причинява проблеми.

— Не — той завъртя стола си и погледна към нея. — Враждата между мен и Петровски е от векове. И това, да те пазя, ми донесе най-голямата радост, която съм чувствал от много дълго време.

Тя преглътна и очите й се напълниха с нови сълзи. Господ да й е на помощ, тя също се наслаждаваше на времето им заедно. Обичаше да го кара да се смее. Обичаше да бъде в прегръдките му. Обичаше всичко в него, докато не откри приятелките му, които живееха с него.

Тя ахна тихо, когато осъзна, че главният източник на гнева й бе съсредоточен около харема му. Можеше да разбере защо не й е казал, че е вампир. Кой би искал да признае, че е демон? Освен това той трябваше да защитава и други, не само себе си. Имаше цяло сборище, което трябваше да пази. Нежеланието му да й се довери, бе разбираемо. И можеше да бъде простено.

И това, че бе демон — ами това може да се тълкува по много начини. Все пак той спасяваше милиони човешки животи всеки ден със синтетичната си кръв. И защитаваше още, като осигуряваше друг източник за хранене за вампирите. В сърцето си тя знаеше, че в Роман няма нищо зло. Иначе никога нямаше да бъде толкова привлечена от него.

Не, проблемът беше харемът. Мили Боже, тя бе готова да му прости за всичко друго, но не и това. Защо не можеше да го приеме? Тя затвори очи, от които сълзите заплашваха да прелеят. Това беше просто ревност. Тя го искаше за себе си. Но той бе вампир. Не можеше да го има никога. Тя погледна към него. Той все още я наблюдаваше, но сега го правеше, докато отпиваше от кръвта. О, Божичко. Какво можеше да каже? Тя премига, за да спре сълзите и успокои нервите си.

— Хубава стая. Защо си я направил?

— Имаше няколко опита за покушение срещу мен. Ангъс МакКей проектира тази стая, като убежище от Бунтовниците.

— Бунтовниците?

— Така ги наричаме ние. Те се наричат Истинските, но в действителност не са нищо повече от терористи. Те са тайно общество, което вярва, че Сатаната им дава право да се хранят от смъртните — Роман вдигна чашата си. — За тях пиенето на синтетична кръв е нещо отвратително.

— О! И тъй като ти си я изобретил, не те харесват особено.

Той се усмихна леко.

— Не. Не са големи почитатели и на Роматех. Хвърляха няколко гранати по нас през последните години. Затова имам толкова охрана тук и вкъщи.

Охрана, състояща се от вампири, които спяха в ковчези в обща спалня. Шана се обгърна с ръце, докато новата реалност достигна до съзнанието й. Роман приключи с питието си и се запъти към кухнята. Изплакна чашата и я остави в мивката.

— Искаш да кажеш, че има два вида вампири — Бунтовниците, които са лошите момчета и се хранят от смъртните, и добрите като теб.

Роман подпря длани на мраморния плот с гръб към нея. Той изглеждаше напълно неподвижен, макар тя да знаеше, че диша бързо, докато се бореше с някакъв вътрешен демон. Със себе си.

Той удари с юмрук по мрамора толкова внезапно, че тя подскочи. Той се завъртя към нея, лицето му стана сурово, очите му блестяха. Той се запъти към нея.

— Никога не прави грешката да мислиш, че съм добър. Извършил съм повече престъпления, отколкото можеш да си представиш. Убивал съм хладнокръвно. Превърнал съм стотици смъртни във вампири. Обрекох безсмъртните им души на вечност в ада!

Шана застина неподвижно, разтърсена до дъното на душата си, вледенена от силата в погледа му. Убиец. Създател на вампири. Мили Боже, ако искаше да я изплаши, се справяше отлично. Тя скочи на крака и хукна към вратата. Успя да отвори двете ключалки, преди той да я сграбчи изотзад.

— Не, по дяволите — той я бутна настрани и заключи първата ключалка. Той издърпа ръката си със свистене. Шана видя белега, появил се върху пръстите му, и усети ужасната миризма на изгорена плът.

— Какво…?

Стискайки зъби, той се протегна за втората ключалка.

— Спри! — тя отблъсна ръката му и заключи сама. Боже, какво правеше? Той постави наранената ръка до гърдите си, лицето му бе пребледняло от болка.

— Изгори се — прошепна тя. Толкова отчаяно ли искаше да я предпази? Тя се протегна за ръката му. — Дай да видя.

Той отстъпи назад.

— Ще се излекувам, докато спя — той погледна към нея. — Не го прави отново. Дори да излезеш оттук, няма да идеш далеч, преди да те хвана.

— Не е необходимо да го казваш така, че да звучи, все едно съм ти затворник.

Той отиде до хладилника и взе шепа лед.

— Ти си под моята защита.

— Защо? Защо си толкова твърдо решен да ме пазиш?

Той застана до мивката и плъзгаше кубче лед по обгорения пръст. Шана най-накрая реши, че няма да й отговори и се запъти обратно към леглото.

— Ти си специална — каза тихо той.

Тя спря до леглото. Специална? Шана затвори очи. Боже, този мъж караше сърцето й да я боли. Въпреки всичко тя искаше да го прегърне и да го утеши.

Можеш да ме убиеш и руснаците сигурно ще ти платят.

Той хвърли леда в мивката.

— Никога не бих могъл да те нараня.

Тогава защо искаше да повярва в най-лошото за него? Той се описваше като лош. Тя седна тежко на леглото. О, Боже, така ли се виждаше? Като отвратително, зло същество? Нищо чудно, че страдаше от толкова болка и угризения.

— Колко дълго си…?

— Вампир? — Той се обърна към нея. — Кажи го Шана. Аз съм вампир.

Очите й се замъглиха.

— Не искам. Не ти отива.

Той я погледна тъжно.

— Аз също преминах през период, в който отричах какъв съм, но в крайна сметка го преодолях.

— Как?

Той присви устни.

— Огладнях.

Шана потрепери.

— Хранил си се от хора.

— Да. Докато не създадох синтетичната кръв. Целта на Роматех е да направи света безопасен, както за вампирите, така и за смъртните.

Знаеше си. Знаеше, че той е добър човек, макар и да не можеше да го види сам.

— Какво друго можеш да правиш? Искам да кажа, освен да се телепортираш или да цвърчиш на сребърен поднос.

Погледът му се смекчи.

— Сетивата ми са силно развити. Способен съм да чувам от голямо разстояние и да виждам в тъмното. Само като вдишам, мога да кажа, че кръвната ти група е А положителна. — Ъгълчето на устата му се изви. — Любимата ми.

Шана трепна.

— В такъв случай се чувствай свободен да използваш хладилник — той се усмихна. По дяволите, изглеждаше прекалено добре за демон. — Какво друго? О, да. Можеш да се движиш по-бързо от куршум.

— Само когато искам. По-добре е някои неща да се правят бавно.

Тя преглътна. Да не би да флиртуваше с нея?

— Можеш ли да се превръщаш в прилеп и да си летиш наоколо?

— Не. Това е старо суеверие. Не можем да си променяме формата или да летим, но можем да левитираме.

— Не трябва ли да се връщаш на празненството си? И при приятелите си?

Той повдигна рамене и се подпря на плота.

— Предпочитам да стоя тук с теб.

И сега въпросът-убиец.

— Искаше ли да станеш вампир?

Той се наежи.

— Не, разбира се.

— Тогава как стана? Нападнаха ли те?

— Подробностите не са важни — той се насочи към стола. — Не искаш да ги чуваш.

Тя пое дълбоко въздух.

— Искам. Искам да знам всичко.

Той изглеждаше несигурен, докато откопчаваше сакото си.

— Това е дълга история.

— Давай — тя се поусмихна иронично. — Затаила съм дъх.

Глава 17

Роман се облегна назад в креслото си и се загледа в тавана. Имаше сериозни притеснения относно всичко това. Последния път, когато разказа историята си на жена, тя се опита да го убие. Пое си дълбоко въздух и започна.

— Роден съм в малко селце в Румъния през 1461 година. Имах двама братя и по-малка сестра — опита се да си припомни лицата им, но спомените му бяха твърде неясни.

Беше прекарал кратко време с тях.

— Леле — затаи дъх Шана. — Ти си на около петстотин години.

— Благодаря, че ми припомни.

— Продължавай — подкани го тя. — Какво се е случило със семейството ти?

— Бяхме бедни. Времената бяха трудни.

Червена лампичка в ъгъла над леглото привлече вниманието му. Охранителната камера работеше. Той направи рязко движение във въздуха и след няколко секунди червената светлина изгасна.

Той продължи с историята си.

— Майка ми умря при раждане, когато бях на четири. После умря и сестра ми. Тя беше само на две.

— Толкова съжалявам.

— Когато бях на пет, баща ми ме заведе в местния манастир и ме остави там. Аз продължавах да мисля, че ще се върне. Знаех, че ме обича. Той ме прегръщаше толкова силно, преди да си тръгне. Отказвах да спя върху сламеника, който монахът ми даде. Настоявах, че татко ще се върне — той потърка челото си. — Накрая монасите се умориха от моите жалби и ми казаха истината. Баща ми ме беше продал на тях.

— О, не. Това е ужасно.

— Опитвах се да се утеша с мисълта, че баща ми и братята ми са добре, ядат като крале с всичките пари, които са спечелили заради мен. Истината беше, че бях продаден за чувал с брашно.

— Това е отвратително! Трябва да са били отчаяни.

— Умираха от глад — въздъхна Роман. — Преди се чудех защо баща ми избра да даде мен.

Шана се наведе напред.

— Аз се чувствах по същия начин, когато семейството ми ме изпрати в интерната. Продължавах да си мисля, че те ме обичат страшно много, но не можех да си обясня, какво лошо нещо съм направила.

— Сигурен съм, че не си направила нищо лошо — погледите им се срещнаха. — Монасите видяха в мен голямото ми желание да уча и това, че лесно възприемам. Отец Константин казваше, че заради това баща ми е избрал мен. Той е разбрал, че аз съм с най-добрите интелектуални възможности от децата му.

— Искаш да кажеш, че си бил наказан заради това че си най-умен.

— Не бих го нарекъл наказание. В манастира беше чисто и топло. Никога не гладувахме. Във времето, когато навърших дванадесет години, братята ми и баща ми бяха починали.

— О, Господи, толкова съжалявам — Шана взе възглавницата от леглото и я притисна към гърдите си. — Семейството ми е все още живо, слава на Бога, но знам какво е чувството да ги загубиш.

— Отец Константин беше лечител в манастира и стана мой учител. Аз научих всичко, което успях от него. Той казваше, че имам дарба да лекувам — Роман се намръщи. — Дарба от Бога.

— Значи си станал доктор или нещо такова?

— Да, никога не съм се съмнявал какво искам да правя. Положих обет официално на осемнадесет години и станах монах. Заклех се да облекчавам страданията на хората — устата му се изкриви. — Заклех се и да отхвърлям сатаната във всеки негов облик.

Шана притисна възглавницата още по-силно към себе си.

— Какво се случи после?

— Отец Константин и аз пътувахме от село на село и правехме всичко, каквото можехме, за да излекуваме болните и да облекчим страдащите. По онова време нямаше много образовани лекари особено за бедните, така че ние бяхме много търсени. Работехме дълги и тежки часове. Накрая отец Константин остаря прекалено много и стана немощен за това. Той стоеше в манастира и ми позволи да продължа нататък сам. Предполагам, че сгреших — той се усмихна криво. — Аз не бях толкова умен, колкото си мислех. Без отец Константин да ме насочва и да ми дава съвети…

Роман затвори очи, извиквайки за кратко сбръчканото от времето лице на своя пастрок. Понякога, когато беше сам в тъмнината, той почти можеше да чуе тихия глас на стария човек. Отец Константин винаги му вдъхваше надежда и кураж дори когато беше малко и уплашено момче. И за това Роман го обичаше.

Една картина изникна в съзнанието му. Манастирът беше в руини. Мъртвите тела на всички монаси лежаха в останките. Тялото на отец Константин беше разкъсано на части. Роман покри лицето си с ръка, за да потисне спомените. Но как би могъл да го стори? Той беше причината за тяхната смърт и разрушенията около тях.

Никога нямаше да го забрави.

— Добре ли си? — попита Шана тихо.

Роман отдръпна ръце от лицето си и си пое бавно въздух.

— Докъде бях стигнал?

— Станал си пътуващ лекар.

Съжалението, изписано на лицето на Шана, едва не го извади от контрол, така че той се загледа в тавана.

— Аз пътувах надалеч по места, където днес се намират Унгария и Трансилвания. С течение на времето престанах да нося свещеническите си одежди. Голотата на темето ми се покри, а косата ми стана дълга. Но запазих моята клетва за бедност и безбрачие, така че бях убеден, че съм добър и праведен и Бог е с мен. Новините за моите лечебни възможности вървяха пред мен и бях приветстван във всяко село като почетен гост. Бях дори герой.

— Това е хубаво нещо.

Той поклати глава.

— Не е така. Аз се бях клел да отблъсквам злото, но бавно се поддадох на смъртоносен грях. Възгордях се.

Тя изсумтя.

— Какво лошо има в това да се чувстваш горд от работата си. Ти си спасявал животи, нали?

— Не, Господ ги спасяваше чрез мен. Аз забравих за тази разлика. После вече беше твърде късно и бях прокълнат завинаги.

Тя го погледна със съмнение и притисна възглавницата към себе си.

— Бях на тридесет години, когато чух слуховете за едно село в Унгария. Хората там умирали един след друг и никой не знаел защо. Имах известни успехи с лекуването на чумата, като прилагах строга карантина и спазвах правила за хигиенизиране. Аз… аз си помислих, че мога да помогна на това село.

— И си отишъл там.

— Да, с моята гордост си помислих, че мога да бъда техният спасител. Но когато пристигнах, открих, че селото не е измъчвано от болест, а от отвратителни създания — убийци.

— Вампири? — прошепна тя.

— Те се бяха разположили в един замък и се хранеха с местните хора. Можех да поискам помощ от църквата, но в моята суета си помислих, че мога да ги прогоня сам. Все пак бях Божи човек — той потърка челото си, опитвайки се да изтрие срама и ужаса на собственото си падение. — Бях сгрешил и за двете неща.

Тя потрепери.

— Те са те нападнали?

— Да, но не ме оставиха да умра като останалите. Те ме преобразиха в един от техния вид.

— Защо?

Роман се усмихна презрително.

— Защо не? Аз бях нещо като експеримент за тях. Ще успеят ли да преобразят божия човек в демон? Това беше перверзна игра за тях.

Шана се разтрепери.

— Толкова съжалявам.

Роман вдигна ръце.

— Това е минало. Наистина историята е жалка. Свещеник, който е толкова вглъбен в собствената си гордост, че Бог е намерил за по-добре да го изостави.

Тя вдигна очите си, които бяха пълни с болка.

— Мислиш, че бог те е изоставил?

— Разбира се. Ти сама го каза. Аз съм демон кръвопиец от ада.

Тя направи физиономия.

— Склонна съм да бъда малко драматична от време на време. Но знам истината. Ти си се опитвал да помогнеш на бедните хора, когато злодеите са те нападнали. Не си го искал, както и аз не съм искала руската мафия да нападне мен и Карън — очите й бяха пълни със сълзи, когато бавно се приближи до него. — Карън не е искала да умре. Аз не съм искала да загубя семейството си или да прекарам целия си живот като мишена. И ти също не си искал да се превърнеш във вампир.

— Получих това, което заслужавах. И се превърнах в едно от лошите момчета, както ги нарече. Не можеш да ме направиш добър, Шана. Извърших ужасни неща.

— Аз… аз съм сигурна, че си имал причини.

Той се наклони напред и опря лакти на коленете си.

— Опитваш се да ме оправдаеш ли?

— Да — тя спря пред стола му. — Начинът, по който аз виждам нещата, е, че си същият мъж като преди. Ти си измислил синтетичната кръв, за да спреш вампирите да не се хранят от хората, нали?

— Да.

— Не виждаш ли? — тя клекна пред него, за да може да вижда лицето й. — Ти все още се опитваш да спасяваш животи.

— Това едва ли може да върне животите, които унищожих.

Тя го погледна тъжно, а в погледа й имаше сълзи.

— Вярвам, че в теб има добро. Дори ти да не го вярваш.

Той преглътна трудно и премигна, за да спре собствените си сълзи. Нищо чудно, че се нуждаеше от Шана. Не беше чудно и че го беше грижа за нея толкова много. След петстотин години на отчаяние тя докосна сърцето му и посади зрънце надежда, която не съществуваше преди това.

Той се изправи и я издърпа в прегръдката си. Държеше я здраво и не искаше никога да я пусне.

Господи, би направил всичко, за да бъде мъжът, който тя вярваше, че е. Би направил всичко, за да бъде достоен за нейната любов.

Иван се усмихна на Ангъс МакКей. Огромният шотландец вървеше напред-назад пред него и го гледаше намръщено, сякаш няколко свирепи погледа можеха да го уплашат. Шотландците ги бяха обградили веднага след като Иван и неговите придружители бяха влезли в балната зала. Иван, Алек, Катя и Галина бяха ескортирани до най-отдалечения ъгъл и им беше казано да седнат. Иван бе кимнал и каза на хората си да се подчиняват. Той се настани удобно в ъгъла, заобиколен от спътниците си. Шотландците застанаха пред тях, като всеки един беше отпуснал ръка върху кожената дръжка на сребърната си кама и изглеждаха нетърпеливи да я използват.

Заплахата беше явна. Забиването на камата в сърцето на Иван означаваше край на неговото дълго съществуване. Въпреки всичко това не го уплаши. Иван знаеше, че той и хората му просто могат да се телепортират, където си поискат. Но засега се забавляваше твърде много, като си играеше с неговите предполагаеми похитители.

Ангъс МакКей ходеше напред-назад пред хората си.

— Кажи ми Петровски, защо си тук тази вечер?

— Бях поканен — той бръкна под пояса си.

Едновременно с това шотландците пристъпиха напред.

Иван се усмихна.

— Аз просто изваждам поканата си.

Ангъс скръсти ръце.

— Продължавай.

— Твоите момчета са леко изнервени — отбеляза Иван сухо. — Без съмнение има нещо общо с носенето на полите.

Ниско ръмжене се чу от шотландците.

— Позволи ми да набуча на шиш копелето — промърмори един от тях.

Ангъс вдигна ръка.

— Всяко нещо с времето си. Засега не сме приключили с нашия разговор.

Иван измъкна поканата от пояса на смокинга си. Целофанена лента свързваше двете половини и проблясваше на светлината от осветлението.

— Това е нашата покана. Както виждаш, не бяхме сигурни дали ще дойдем, но в крайна сметка моите дами тук ме убедиха, че ще е… бомбастично.

— Точно така — Катя се извъртя на стола си и кръстоса крака, така че всеки да можеше да види оголения й крак и бедро. — Аз просто искам да се позабавлявам малко.

МакКей повдигна вежда.

— И каква ти е идеята точно за забавление? Успяхте ли да планирате убийството на някого тази вечер?

— Винаги ли си толкова груб с гостите, които каниш? — Иван изпусна поканата на пода и погледна часовника си. Те щяха да бъдат тук петнадесет минути. В този момент Владимир трябва да е намерил къде се намира отделението със синтетична кръв. Истинските бяха на път да постигнат голяма победа.

МакКей се извиси над него.

— Ти продължаваш да си зяпаш часовника. Дай ми го.

— Ти вече ми изпразни джобовете. Да не сте хайка крадци? — Иван бавно свали часовника си.

МакКей знаеше, че е замислил нещо. Той просто се нуждаеше от още малко време.

С въздишка Иван остави часовника си в протегнатата ръка на МакКей.

— Това е обикновен часовник както виждаш. Продължавам да го гледам, защото до момента това парти е ужасно скучно.

— Така е — нацупи се Галина. — Никой дори не иска да танцува с мен.

МакКей подаде часовника на един от хората си.

— Провери го.

Когато наклони главата си Иван забеляза, че водачът на френските вампири влиза в залата с още един шотландец.

Повечето от гостите се обърнаха да поздравят французина, когато той мина през залата. Това беше Жан-Люк Ешарп. Какво жалко подобие на вампир. Вместо да се храни от смъртните, глупавият французин ги обличаше. И получаваше несметни богатства от това.

Иван извъртя главата си настрани, което доведе до силно изпукване. Това привлече вниманието на всички. Гостите гледаха право в него, което го накара да се усмихне.

Ангъс МакКей го погледна изпитателно.

— Какво става, Петровски? Да не би главата ти да не си е на мястото?

Шотландците се засмяха. Усмивката на Иван изчезна. Давайте, смейте се, глупаци. Когато експлозивите избухнат, ще видим кой ще се смее тогава.

Шана се вцепени в прегръдката на Роман. Искаше да го успокои, но сега, когато той вече беше спокоен, тя бе леко неспокойна от факта, че прегръща вампир. Щеше да й отнеме малко време да свикне. Тя се отдръпна, като плъзна ръцете си от раменете към гърдите му. Той я държеше леко и изучаваше лицето й.

— Размисли ли? Не си решила да ме убиеш, нали?

— Не, разбира се, че не — тя се загледа в дясната си ръка, която почиваше на гърдите му. Над сърцето му. Мисълта за кол, който да го прободе там, бе твърде ужасна, за да си я представи дори. — Никога не бих могла да те нараня… — тя премига и го погледна шокирано. — Сърцето ти бие. Мога да го усетя.

— Да, но когато слънцето изгрее ще спре.

— Аз… аз си мислих…

— Че нищо в тялото ми не работи? Нали вървя и говоря? Тялото ми преработва кръвта, която пия. За да работи мозъкът ми, трябва да има достъп до кръв и кислород. Необходим ми е въздух, за да говоря. Нищо от това не би било възможно без биещо сърце, което да кара кръвта да циркулира през тялото ми.

— О. Аз просто си мислех, че вампирите са…

— Напълно мъртви? Не и през нощта. Знаеш, че въздействаш на тялото ми, Шана. Знаеш го от първата вечер, когато бяхме на задната седалка в колата на Ласло.

Тя се изчерви. Огромната му ерекция със сигурност доказваше, колко добре функционираше тялото му след залез-слънце. Той докосна топлата й буза.

— Искам те още от първата нощ.

Шана се отдръпна от него.

— Не можем…

— Никога не бих те наранил.

— Можеш ли да си сигурен? Имаш ли пълен контрол над…?

Той стисна зъби.

— Над злите си импулси?

— Щях да кажа… апетита си? — тя обви ръце около себе си. — Не си ми безразличен, Роман. Не го казвам само от благодарност за това, че ме пазиш. Наистина ме е грижа. И наистина съжалявам, че е трябвало да страдаш толкова дълго…

— Тогава остани с мен — той се протегна към нея.

Тя отстъпи назад.

— Как? Дори и да преодолея факта, че си… си вампир, приятелките, с които живееш, си остават. Харемът.

— Те не означават нищо за мен.

— Но за мен са от голямо значение! Как е възможно да не обръщам внимание на факта, че се чукаш с още десет жени, освен с мен?

Той трепна.

— Трябваше да се сетя, че това ще е проблем.

— Ами да! Защо, за Бога, са ти нужни толкова много? — О, Боже. Тъп въпрос. Вероятно всеки мъж би се възползвал от такава възможност.

Той въздъхна, обърна се и се запъти към кухнята. Дръпна връзката си и я остави да виси около яката.

— Древна традиция е всеки господар на сборище да има харем. Нямах друг избор, освен да почета тази традиция.

— О, да.

Той издърпа връзката и я захвърли на кухненската маса.

— Ти не разбираш вампирската култура. Харемът е символ на силата и престижа на един господар на сборище. Без тях не бих излъчвал респект. Ще стана за посмешище.

— О, горкичкия той! Хванат в капана на един порочен обичай против волята си. Почакай малко, мисля, че очите ми се насълзиха — Шана повдигна ръце и изчака няколко секунди. — О, не. Фалшива тревога. Вероятно алергия.

Той се намръщи срещу нея.

— По-вероятно е стомашно разстройство от язвителното ти остроумие.

Тя погледна към него.

— Колко забавно. Извинявай, че не ти се умилквам, като някое от десетте момичета от харема ти.

— Не бих искал да го правиш.

Тя кръстоса ръце на гърдите си.

— Да знаеш, че си тръгнах заради това. Разбрах, че си долен женкар — очите му проблеснаха. — И освен това си…

Гневното му изражение бавно се смени в учудване.

— Ти ревнуваш.

— Какво?

— Ревнуваш — той се ухили и сграбчи сакото си, като победоносен матадор, за да го постави на облегалката на кухненския стол. — Толкова ревнуваш, че едва издържаш. Знаеш ли какво означава това? Означава, че ме искаш.

— Означава, че съм отвратена! — Шана му обърна гръб и се запъти към вратата. По дяволите. Той бе прекалено умен. Знаеше, че е привлечена от него. Но вампир с харем от десет жени? Ако щеше да излиза с демон, той поне можеше да е верен. Мили Боже. Не можеше да повярва, че е изпаднала в подобно затруднено положение.

— Може би трябва да се свържа с Министерството на правосъдието сутринта.

— Не. Те не могат да те защитят, като мен. Те дори си нямат представа срещу какъв враг се изправят.

Това беше истина. Доколкото можеше да каже, най-добър шанс за оцеляване имаше с Роман. Тя се облегна на стената до вратата.

— Ако остана с теб, това ще е само временно. Между нас не може да има никаква връзка.

— Ах. Не искаш ли пак да ме целунеш? — той се вгледа в нея толкова съсредоточено, че тя бе готова да се размърда.

— Не.

— Не искаш да ме докоснеш?

— Не — пулсът й се ускори.

— Знаеш, че те желая.

Тя преглътна трудно.

— Няма да се случи. Имаш си цял харем да те задоволява. Не ти трябвам.

— Никога не съм ги докосвал. Не и интимно.

Кого се опитваше да заблуди? От всички абсурдни неща, които можеше да каже.

— Да не ме мислиш за глупачка.

— Говоря сериозно. Физически никога не съм делил леглото си с някоя от тях.

В нея се развилия гняв.

— Не ме лъжи. Знам, че си правил секс с тях. Те говориха за това, как било минало толкова време и че им липсваш.

— Именно. Беше доста отдавна.

— Значи си признаваш. Правил си секс с тях.

— Вампирски секс.

— Какво?

— Това е изцяло умствено занимание. Дори не сме в една и съща стая — той сви рамене. — Просто поставям усещанията в умовете им.

— Имаш предвид, като някакъв вид телепатия?

— Контрол на ума. Вампирите го използват, за да манипулират смъртните или да общуват един с друг.

Да манипулират смъртните?

— Така ме накара да имплантирам зъба ти? — тя потрепери. — По-точно вампирския ти зъб. Изиграл си ме.

— Трябваше да те накарам да го видиш като обикновен зъб. Съжалявах, че не можех да съм напълно честен с теб, но имайки предвид обстоятелствата, нямах друг избор.

Той имаше право. Нямаше да иска да му помогне, ако знаеше истината.

— Значи наистина не се виждаш в огледалото.

Той повдигна вежди.

— Спомняш си това?

— Донякъде. Шината още ли е в устата ти?

— Не. Накарах Ласло да я махне миналата вечер. Толкова се тревожех за теб, Шана. Едва преживявах без теб. Търсех те мисловно, надявайки се, че още сме свързани.

Тя преглътна, спомняйки си гласа му в съня си.

— Не… не се чувствам удобно от това да нахлуваш в главата ми, когото си поискаш.

— Не е нужно да се притесняваш за това. Ти имаш изключително силен ум. Единственият начин, по който мога да вляза, е, ако ме допуснеш.

— Мога да те блокирам? — това беше добра новина.

— Да, но когато ме допуснеш, връзката ни е по-силна, отколкото съм изпитвал преди това — той се запъти към нея с блестящи очи. — Заедно може да ни е толкова хубаво.

О, Боже.

— Това няма да се случи. Вече призна, че си правил секс с десет други жени.

— Вампирски секс. Това е безлично изживяване. Всеки участник е сам в своето легло.

Участник? Сякаш са играчи от футболен отбор, подритващи си топката?

— Да не казваш, че го правиш с всички тях едновременно?

Той сви рамене.

— Това е най-ефикасния метод да ги задоволя.

— О, Боже мой — Шана се удари с ръка по челото. — Секс като на конвейер? Ще накараш Хенри Форд* да се гордее с теб.

[* Хенри Форд е американски инженер и предприемач, основател на автомобилната корпорация «Форд». Той усъвършенства последователно конвейерното производство в автомобилостроенето, което е създадено от Рансъм Ели Оудс във фирмата «Олдсмобил» през 1902 г., но в опростена форма — Б.пр.]

— Ти се шегуваш, но се замисли — той я погледна разгорещено. — Всички усещания за докосване и удоволствие стигат до ума ти. Той контролира дишането ти, пулса ти. Това е най-еротичната част от тялото ти.

Тя почувства внезапна нужда да притисне бедрата си едно до друго.

— Е, и?

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. Блясъкът в очите му стана по-горещ, като разтопено злато.

— Може да бъде извънредно задоволително.

Проклет да е. Тя събра колене.

— В действителност никога не си докосвал никоя от тях?

— Дори не знам как изглеждат.

Тя се вгледа в него и поклати глава.

— Трудно ми е да повярвам на това.

— Лъжец ли ме наричаш?

— Не преднамерено. Просто ми се вижда прекалено странно.

Той присви очи.

— Не вярваш, че е възможно?

— Трудно ми е да повярвам, че можеш да задоволиш десет жени, без дори да ги докоснеш.

— Тогава ще ти докажа, че вампирския секс е реален.

— О, да. И как предлагаш да го направиш?

Той се усмихна бавно.

— Като го направя с теб.

Глава 18

От ъгъла си в балната зала Иван Петровски все още чакаше Ангъс МакКей и неговите тъпи шотландци. Френското конте Жан-Люк Ешарп се приближи заедно с друг шотландец.

МакКей ги поздрави.

— Намери ли ги, Конър?

— Аха — отвърна той. — Ние проверихме камерите за наблюдение. Те са точно там, където предполагахме, че ще са.

— Да не би да говориш за Шана Уилън? — попита Иван. — Видях Драганести да излиза заедно с нея, както знаеш. Това неговият модерен вамп начин за правенето на нещата ли е? Когато си в опасност, да тичаш и да се криеш?

Конър изръмжа и пристъпи към него.

— Позволи ми да отхапя този мършав врат веднъж завинаги.

— Не — Жан-Люк Ешарп блокира шотландеца с бастуна си. Французинът хвърли поглед към Иван с ледените си сини очи. — Когато му дойде времето, го искам за себе си.

Иван изпухтя.

— Какво смяташ да правиш с мен, Ешарп? Да ми направиш модерно преобразяване?

Французинът се усмихна.

— Гарантирам ти, че никой няма да те разпознае след това.

— А химикът? — Ангъс се обърна към Конър. — В безопасност ли е?

— Да, Иън е с него.

— Ако говориш за Ласло Весто, имам новини за теб — каза Иван. — Дните му се преброени.

Невъзмутимият поглед на МакКей говореше, че изобщо не е впечатлен. Той се обърна към шотландеца, без да откъсва поглед от Иван.

— Как ти изглежда?

Шотландецът сви рамене.

— Като нормален часовник, сър. Но не можем да кажем със сигурност, освен ако не го отворим.

— Разбирам — МакКей взе часовника, пусна го на пода и го настъпи.

— Хей — Иван скочи на крака.

МакКей вдигна счупения часовник и разгледа смачкания механизъм.

— На мен ми изглажда наред. Хубав часовник — той го върна на Иван, а в очите му блестяха весели пламъчета.

— Копеле — Иван хвърли съсипания си часовник на земята.

— Чакай малко — Конър отстъпи и се огледа за руснаците. — Хората му са четирима.

— Правилно — каза МакКей. — Ти каза, че са били четирима в къщата на Ню Рошел.

— Да — отвърна Конър. — Но те имаха и шофьор. Къде по дяволите е той?

Иван се усмихна.

— Негодник — промърмори МакКей. — Конър, вземи дузина мъже и претърсете всички помещения. Обади се на пазачите отвън и им кажи да огледат района.

— Да, сър — Конър кимна на дванадесет мъже да го последват. След няколко бързи реплики те се разделиха и се изстреляха с вампирска скорост.

Местата на шотландците бързо бяха заменени от Корки Кърант и нейната групичка от ДВК.

— Гледай да ни дадеш добър репортаж — изръмжа тя и се обърна към камерата с блестяща усмивка. — Аз съм Корки Кърант с репортаж «На живо с неживи»! Тук вълнуващите събития следват едно след друго веднага след откриването на бала. Може да видите как един полк шотландци отведоха руско-американските затворници. Можете ли да ми кажете защо, господин МакКей? — Тя тикна микрофона под носа на МакКей.

Той я изгледа мълчаливо.

Усмивката й стана още по-широка.

— Със сигурност не вземате затворници без съдебен процес? — продължи тя, като му тикна микрофона отново.

— Изчезвай, девойче — каза той меко. — Това не е твоя работа.

— Аз искам да говоря — Иван се размаха по посока на камерата. — Бях поканен тук и вижте само как се отнасят с мен.

— Ние няма да те нараним — МакКей извади един пистолет и го насочи към Иван. — Все още. Къде е петият човек от твоите? Какво смята да прави?

— Още се опитва да паркира колата. Знаеш, че за толкова голямо парти трябваше да осигуриш повече обслужващ персонал.

МакКей повдигна вежда.

— Може би трябва да те предупредя, че куршумите са сребърни.

— Ще се опиташ да ме очистиш пред толкова много свидетели? — подигра го Иван. Той не можеше да се надява на по-добро развитие на нещата. Не само беше привлякъл вниманието на всички гости на галавечерята, а и зрителите, които гледаха ДВК, щяха да чуят неговото изявление. Той се качи върху стола си и зачака музиката да спре.

Ешарп измъкна шпага от бастуна си.

— Никой не иска да те слуша.

— Дали галавечерта ще завърши с кръв? — прошепна Корки Кърант в микрофона. — Не сменяйте канала!

Иван направи малък фалшив поклон, когато музиката спря. За съжаление поклонът остави врата му изкривен, така че трябваше да го изпука, за да го върне в правилната позиция.

Корки Кърант се обърна към камерата с широка усмивка.

— Иван Петровски, господарят на руско-американското сборище, иска думата. Така че нека да чуем какво желае да ни каже.

— От осемнадесет години не бях посещавал никой от тези балове — започна Иван. — Осемнадесет години, откакто бях принуден да гледам трагичното пропадане на нашия висш начин на живот. Старите ни традиции са отхвърлени като отпадъци. Нашите горди наследници ни се присмиват. Новата политическо правна философия на модерните вампири се вмъкна между нас като чума.

Тълпата зашумя. Някои не харесаха изказването му, но Иван подозираше, че имаше и такива, които копнееха да го слушат.

— Колко от вас са станали дебели и безчувствени от тази абсурдна фюжън кухня? Колко от вас са забравили тръпката от лова и екстаза на хапането? Аз ви казвам тази вечер, че тази изкуствена кръв е подигравка!

— Достатъчно — Ангъс насочи пистолета си. — Слизай оттам.

— Защо? — изкрещя Иван. — Страхуваш се от истината ли? Истинските не се страхуват.

Ешарп вдигна меча си.

— Истинските са страхливци, които крият самоличността си в тайна.

— Вече не! — Иван се втренчи в камерата на ДВК. — Аз съм водача на Истинските и тази вечер ние ще си отмъстим!

— Хвани ги! — Ангъс се хвърли напред, последван от хората си.

Иван и неговите последователи отскочиха високо във въздуха и после се изпариха, телепортирайки се от сградата. Озоваха се отвън в градината.

— Бързо — изкрещя Иван. — В колата.

Те притичаха през тревата до паркинга. Колата беше празна. Нямаше и следа от Владимир.

— Мамка му — измърмори Иван. Трябваше да е приключил досега. Той огледа хората си и погледът му се спря върху Катя.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб?

Тя погледна надолу и се изсмя.

— Стори ми се, че нощният въздух щипе малко — Полата й беше изчезнала, оставяйки я гола от кръста надолу. — Когато отскочихме във въздуха, французинът се опита да ме сграбчи. Предполагам, че е хванал само края на полата ми и тя се разпори.

— Жан-Люк Ешарп? — въпросът дойде от Галина. — Той е толкова сладък. Също и шотландците. Мислиш ли, че са голи под кюповете си?

— Достатъчно! — Иван свали якето си и го метна на Катя. — Трябва ли да ви напомням, кучки такива, че ми принадлежите? Сега се качвайте в колата.

Катя повдигна вежда и вместо да обвие якето около бедрата си, както очакваше той, тя го облече. Интимните й части все още бяха открити. Алек я зяпаше с широко отворена уста.

Вратът на Иван почервеня от ярост.

— Искаш ли да прекараш остатъка от съществуването си без очните си ябълки? — изръмжа му.

Алек рязко се опъна като струна.

— Не, сър!

— Тогава заведи дамите в колата и запали проклетия двигател — Иван изскърца със зъби и изпука врата си.

Неясна фигура тичаше към тях в тъмното. Владимир. Вампирът спря до тях.

— Намери ли склада?

— Да — кимна Владимир. — Експлозивите са готови.

— Добре. Да се изнасяме — Иван забеляза шотландците да идват към тях. Това беше. Той посегна към маншета на десния си ръкав. Беше предположил, че шотландците ще изпразнят джобовете му, така че скри детонатора за С-4 експлозивите в подгъва на маншета си. Едно натискане на бутона и прекрасните запаси от синтетична кръв на Драганести щяха да са история.

Шана беше онемяла. Вампирски секс? Тя не беше сигурна дали такъв странен феномен изобщо съществува. Е, имаше един сигурен начин да разбере. Трябваше ли дори да го обмисля?

Е, не можеше да забременее от това. И още повече той дори нямаше да бъде в една и съща стая с нея, значи щеше да е напълно безопасно. Без ухапвания, прегръдки и ненужна грубост. Нямаше да има малки вампирски бебета, които да летят наоколо в детската стая.

Тя изстена. Сериозно ли го обмисляше? Щеше да се наложи да позволи на Роман да влезе в съзнанието й. Кой знае какви ужасни неща можеше да й причини? Какви сладки нечестиви усещания можеше да… Чакай малко, тази защита не действаше много добре.

Той беше седнал на кухненската маса и я наблюдаваше с изпъстрените си в златно очи. Изглеждаше вбесяващо доволен от цялата ситуация. Сякаш знаеше, че ще каже да. Мръсник. Не му ли беше достатъчно признанието, че е вампир? Но не, той трябваше да й предложи да правят вампирски секс в същата вечер. Изключително задоволителен секс.

По кожата й преминаха тръпки. Той беше толкова интелигентен. И искаше да съсредоточи цялата си умствена сила в това да й достави удоволствие? Господи. Беше изкушена.

Тя го погледна в очите и веднага почувства психическата му сила, която премина в главата й като хладен бриз. Сърцето й заби бързо. Коленете й се огънаха. Силен шум проглуши ушите й. Подът се разтресе под краката й. Тя се подпря на стената, за да не падне. Боже мой, дали той направи това?

Роман скочи на крака и се спусна към телефона. Стаята се залюля отново и Шана се препъна към близкия стол.

— Иън! Какво, по дяволите, става? — извика Роман в телефонната слушалка. После утихна и се заслуша. — Къде е била експлозията? Някой ранен?

Експлозия? Шана се сви в стола. О, боже. Трябваше да се сети, когато земята се разтресе, че няма връзка със секса. Това беше атака.

— Хванали ли са го? — Роман изруга тихо.

— Какво става? — попита Шана.

— Петровски се е измъкнал — измърмори Роман. — Всичко е наред, Иън. Ние знаем къде живее. Можем да му отмъстим, когато си искаме.

Шана преглътна. Изглежда, като че ли започваше вампирска война.

— Иън — проговори Роман в телефона. — Искам ти и Конър да заведете Шана обратно в къщата. Ласло и Радинка също — той затвори телефона. — Трябва да вървя. Конър скоро ще бъде тук.

— Къде е била експлозията? — Тя го последва до вратата.

Той взе наметалото си и го използва като изолация, за да превърти ключалките.

— Петровски е взривил склада със синтетична кръв.

— О, не.

— Можеше да е по-зле — той издърпа резето. — Складът е бил на достатъчно разстояние от балната зала, така че никой не е пострадал. Но това ще затрудни доставките ни.

— Защо унищожава синтетичната кръв? О-о! — тя премига, осъзнавайки отговора. — Иска да принуди вампирите да нападат хората отново.

— Не се тревожи — Роман сложи ръка на рамото й. — Това, което Петровски не знае, е, че имам други лаборатории в Илинойс, Тексас и Калифорния. Ако се наложи, можем да създадем и на Източното крайбрежие. Той не ме нарани толкова много, колкото си мисли.

Шана се усмихна облекчено.

— Ти си твърде умен за него.

— Съжалявам, че се налага да вървя, но трябва да проверя щетите.

— Разбирам — тя отвори сребърната врата, за да може той да излезе.

Той докосна леко бузата й с кокалчетата на ръцете си.

— Мога да бъда отново с теб по-късно тази вечер. Ще ме изчакаш ли?

— Да, но бъди внимателен — тя искаше да чуе повече за наближаващата война. Роман се изстреля надолу по коридора със светлинна скорост.

Веднага, щом Шана затвори вратата, тя осъзна грешката си. Той имаше предвид, че ще дойде при нея по-късно вечерта заради вампирския секс. И без да го разбере, тя се беше съгласила.

Тридесет минути по-късно Шана се возеше на задната седалка на лимузината с Радинка и Ласло. Отпред бяха Конър и Иън, който шофираше. Тя чак сега осъзна, че Иън беше много-много по-възрастен от петнадесетгодишен. Шана огледа спътниците си, опитвайки се да разбере колко от тях бяха вампири. Иън и Конър определено бяха и спяха в онези ковчези в мазето. Ласло беше такъв сладур, приличаше на амурче. Беше й трудно да мисли за него, като за демон, въпреки че предполагаше, че и той е такъв.

Радинка обаче беше трудна за определяне.

— Ти… ти отиде да напазаруваш за мен през деня, нали?

— Да, мила — Радинка си наля питие от барчето в колата. — Аз съм смъртна, в случай, че се чудиш.

— Но Грегори…

— … Е вампир, да — Радинка извъртя глава, за да погледне Шана в очите. — Искаш ли да чуеш как се случи?

— Ами… това не е моя работа.

— Глупости. Свързано е с Роман, така че трябва да знаеш — Радинка отпи от скоча си и се загледа през затъмнения прозорец. — Преди петнадесет години моят съпруг, Бог да го прости, почина от рак и ни остави с ужасяващи дългове за лечението. Грегори трябваше да напусне Йейл и да се прибере вкъщи. Той се прехвърли в Нюйоркския университет и започна работа на половин работен ден. Аз също се нуждаех от работа, но нямах опит. За щастие, намерих работа в Роматех. Работното време беше, ужасно, разбира се.

— Нощната смяна? — попита Шана.

— Да, след няколко месеца свикнах и открих, че съм много способна. И никога не бях чувала за Роман. Мисля, че той хареса това. Накрая аз станах негов личен асистент и тогава започнах да забелязвам нещата. Особено в лабораторията на Роман. Наполовина изпити бутилки с кръв, и то все още топли — усмихна се. — Той е като разсеян професор, когато работи по нещо. Дори забравя да си остави време преди изгрев, за да се прибере в къщи. Затова трябва да се телепортира в последната минута. В една минута е в лабораторията си, а в следващата вече го няма.

— И си се досетила, че има нещо странно.

— Да, аз съм с източноевропейски произход и ние сме израснали с приказките за вампири. Не беше трудно да се досетя.

— Това не те ли притесняваше? Не искаше ли да напуснеш?

— Не — Радинка махна елегантно с ръка във въздуха. — Роман винаги е бил добър с мен. Тогава една нощ преди дванадесет години Грегори дойде да ме вземе от работа. Той беше на паркинга и ме чакаше. И тогава беше нападнат.

Конър се извъртя на седалката си.

— Това Петровски ли беше?

— Така и не видях нападателя. Той си беше отишъл, когато намерих бедния си син да умира върху асфалта на паркинга — тя потръпна. — Но Грегори казва, че е Петровски и аз съм сигурна, че е прав. Как можеш да забравиш лицето на чудовището, което се е опитало да те убие?

Конър кимна.

— Ще го пипнем.

— Защо е нападнал Грегори? — попита Шана.

Ласло си играеше с копчетата на сакото си.

— Най-вероятно, защото си е мислел, че Грегори е някой смъртен служител на Роматех. Бил е лесна мишена.

— Да. — Радинка отпи още малко скоч. — Бедният ми Грегори. Беше изгубил толкова много кръв. Знаех, че никога няма да издържи пътуването до болницата. Помолих Роман да го спаси, но той отказа.

По кожата на Шана преминаха ледени тръпки.

— Помолила си Роман да превърне сина ти във вампир?

— Това беше единственият начин да го спаси. Роман настояваше, че не иска той да е причината да прати душата на момчето в ада, но аз не исках и да чуя. Знам, че Роман е добър — Радинка направи движение по посока на всички вампири в колата. — Те всички са били добри и честни мъже, преди да умрат. Защо смъртта ще ги промени? Отказвам да повярвам, че са обречени да отидат в ада. Не приех и да се откажа от сина си и да го оставя да умре!

Ръката на Радинка се разтрепери и тя остави чашата си.

— Умолявах го. Паднах дори на колене и го молех, докато не можа да издържи повече. Той взе сина ми в ръце и го преобрази — тя избърса една сълза от бузата си.

Шана се разтрепери и се обгърна с ръце. Радинка вярваше, че има добро и в Роман. Защо той самият не можеше да го види. Защо обвиняваше себе си от векове?

— Как става преобразяването?

— Смъртният трябва да бъде пресушен от един или няколко вампири — обясни Ласло. — В такъв случай смъртният изпада в кома. Оставен сам, той ще умре от естествена смърт. Но ако вампирът нахрани жертвата си със собствената си кръв, смъртният ще се събуди като вампир.

— О! — Шана преглътна с мъка. — Предполагам, че вече няма много хора, които се превръщат във вампири?

— Не — отговори Конър. — Ние не хапем хората вече. С изключение на Петровски и неговите проклети Бунтовници. Но ние ще се погрижим за тях.

— Надявам се — Ласло рязко дръпна едно от копчетата си. — Той иска да ме убие.

— Защо? — попита Шана.

Ласло се размърда на мястото си.

— Без особена причина.

— Защото ти помогна да избягаш — Радинка отпи още една глътка от скоча си.

Заради нея? Гърлото на Шана се стегна и й беше трудно да диша.

— Аз… аз, толкова съжалявам, Ласло. Нямах представа.

— Не е твоя вината — Ласло се снижи на мястото си. — Аз наблюдавах Петровски на охранителната камера с Иън. Този мъж не е… нормален.

Шана се зачуди какво ли е нормално за вампирите.

— Искаш да кажеш, че е луд?

— Той е жесток — обади се Конър от предната седалка. — Познавам копелето от векове. Той страстно мрази смъртните.

— И прави онова плашещо нещо с врата си — Иън зави лимузината надясно. — Много е странно.

— Не си ли чувал тази история? — попита Конър.

— Не — Иън го погледна. — Какво се е случило?

Конър се извъртя на мястото си, за да може да вижда всички.

— Преди двеста години Иван все още бил в Русия. Той нападнал едно село не само за да се храни от хората, но и за да ги измъчва. Някои от селяните намерили ковчега му в избата на една стара воденица. Те изчакали, докато заспи, за да го убият.

Ласло се наведе напред.

— Опитали са се да го набодат на кол?

— Не, те са били твърде невежи, бедните хорица. Не, мислели са, че да заровят ковчега, ще свърши работа, затова занесли ковчега в осветено гробище и погребали Иван под една голяма статуя на Ангел отмъстител. Тази нощ Иван се събудил и се опитал да се изрови. Той разровил земята толкова силно, че статуята се обърнала и смазала главата му. Счупила е скапания му врат.

— Шегуваш се — намръщи се Шана. — Гадост.

— Недей да съжаляваш копелето — продължи Конър. — Вместо да се погрижи за врата си, той изпаднал в ярост и избил цялото село. На следващия ден, когато тялото му се опитало да се излекува, врата му не бил зараснал правилно и оттогава го боли.

— И трябва да го боли — каза Иън. — Трябва да умре.

Дори да успееха да убият руснака, Шана не беше сигурна, че проблемите й ще приключат. Руската мафия можеше да наеме някой друг. А и около нея беше избухнала война между вампирите. Тя потъна назад в седалката си. Ситуацията изглеждаше безнадеждна.

Когато вече беше отново в спалнята си в градската къща на Роман, Шана нямаше избор, освен да признае истината пред себе си. Тя беше сериозно увлечена по вампир.

Погледна към възглавницата, върху която беше лежал. Нищо чудно, че го бе помислила за умрял. През деня той наистина беше мъртвец. Но през нощта се разхождаше, говореше и смилаше кръвта в стомаха си.

Работеше в лабораторията си, използвайки брилянтния си ум за невероятни научни постижения. Той защитаваше хората си. И когато поискаше, правеше вампирски секс. С харема си. Всичко това по едно и също време. А сега искаше да го направи с нея?

Тя простена. Това беше толкова странна дилема. Тя беше заключила вратата след Конър, когато й донесе поднос с храна, но това нямаше да спре Роман да проникне в съзнанието й. Много удовлетворяващо преживяване — беше й казал той.

Тя остави празния поднос на пода и взе дистанционното. По ДВК видя Корки Кърант да стои при взривения склад на Роматех и да предава последните подробности. Шана едва я слушаше, щом забеляза Роман при останките. Той изглеждаше уморен и напрегнат. Дрехите му бяха сиви от прах и мръсотия.

Бедният човек. Тя копнееше да докосне красивото му лице и да му каже нещо насърчително. Тогава репортажът на ДВК продължи със серия от кадри, показващи шотландците на галавечерята. Шана изстена, когато собственото й лице се появи на екрана. Ето я и нея, откривайки съществуването на вампирите за първи път. Господи, какъв ужас се изписа на лицето й. Моето лице.

Тя гледаше как хвърля чашата с кръв на пода. Тогава Роман я сграбчи, покри я с пелерината си и тя изчезна. Цялата случка беше записана и вампирите можеха да я гледат, колкото си искат.

Шана изключи телевизора с разтреперани пръсти. Цялата тежест на ситуацията се стовари отгоре й. Един вампир убиец искаше да я очисти. Друг вампир искаше да я защити. Роман. Искаше й се сега да е с нея. Той не я плашеше. Беше мил и грижовен. Добър човек. Радинка, Конър и всички останали бяха на това мнение. Роман беше чудесен мъж. Само той не можеше да го види. Ужасните спомени го притискаха, спомени, които бяха твърде чудовищни, за да може един човек да ги надживее.

Само ако можеше да го накара да види себе си. Тя се отпусна на леглото. Как изобщо можеше да има връзка с него. Трябваше да избягва по-нататъшните контакти с него, но в сърцето си знаеше, че няма да устои. Влюбваше се в него.

Часове по-късно в дълбоките замечтани мигове преди изгрева, тя почувства внезапен студ и се сгуши под завивките.

Шана!

Студът изчезна и тя почувства топлина и уют. Почувства се желана.

Шана, скъпа.

Тя отвори очи.

— Роман, ти ли си?

Нежен дъх погъделичка лявото й ухо. Тих глас.

Позволи ми да те любя.

Глава 19

Шана седна в леглото и огледа тъмната спалня.

— Роман? Тук ли си?

Горе съм. Благодаря ти, че ме пусна.

Пусна? Къде, в главата си ли? Сигурно е станало, докато спеше. Остра ледена болка я прониза от едното слепоочие до другото.

Шана, моля те. Не ме изхвърляй. Гласът му започна да избледнява, докато не заприлича на ехо, идващо от далечното дъно на пещера. Тя потърка бодящите я слепоочия.

— Това ли правя?

Опитваш се да ме блокираш. Защо?

— Не знам. Когато усетя нещо да наближава, просто му се опъвам. Инстинктивно е.

Спокойно, сладка моя. Нищо няма да ти направя.

Тя пое дълбоко дъх няколко пъти и болката поутихна.

Така е по-добре.

Гласът му беше по-близо. По-ясен.

Сърцето на Шана заби лудо. Никак не беше сигурна дали иска Роман в главата си. Колко от мислите й четеше?

Защо се тревожиш? Криеш ли нещо от мен?

Господи, наистина чуваше мислите й.

— Нищо важно, но има някои неща, които предпочитам да не споделям. Като например колко невероятно красив и секси… Дърт крастав жабок!

Секси?

По дяволите. Не я биваше в телепатията. Това, че той можеше да прочете мислите й, я караше да мисли странни неща само за да го заблуди.

Тя се развесели и усещането я обви като топло одеяло.

Тогава недей да мислиш толкова. Отпусни се.

— Как да се отпусна, като си в главата ми? Няма да ме принудиш да направя нещо, което не искам, нали?

Разбира се, че няма, сладка моя. Няма да контролирам мислите ти. Само ще ти внуша усещането, че правя любов с теб. А щом изгрее слънцето, ще трябва да си вървя.

Тя усети нещо топло и влажно на челото си. Целувка. След това — меки пръсти, които галеха лицето й. Разтриваха слепоочията й, докато от болката не остана и следа. Тя затвори очи и почувства как пръстите минават по скулите й, челюстта, ушите. Не знаеше как го прави, но усещането беше съвсем истинско. И толкова невероятно.

С какво си облечена?

— Хм-м… Има ли значение?

Искам да си гола, когато те докосвам. Искам да почувствам всяка сочна извивка, всяка дълбока падина. Искам дъхът ти да трепери в ухото ми, мускулите ти да се стягат в страстта все по-силно и по-силно…

— Стига! Убеди ме още с първото изречение — тя издърпа нощницата си и я хвърли в копринена купчинка на земята. След това се сгуши под топлите чаршафи и зачака.

И продължи да чака.

— Ехо? — тя се взря в тавана, чудейки се какво се случва на петия етаж. — Ехо, земята вика Роман — креватният ви другар е гол и готов за излитане.

Никакъв отговор. Може би е бил твърде уморен и е заспал. Страхотно. Никога не е била особено изкусна в задържането на мъжкия интерес. А и с Роман — та той можеше да съществува вечно. Как би могла да бъде нещо повече от мимолетно хлътване за него? Дори да останеха заедно няколко години, за него това щеше да е просто един кратък миг. Шана изстена и се обърна по корем. Как изобщо би се получило нещо между тях? Двамата бяха пълни противоположности, тоест жива и мъртъв. Казват, че противоположностите се привличат, но едва ли се имат предвид чак такива крайности.

Шана?

Тя повдигна глава.

— Върна ли се? Помислих, че си си тръгнал.

Извинявай. Имах работа.

Пръстите му леко заразтриваха раменете й.

Тя сложи глава на възглавницата с въздишка. Работа ли?

— Къде всъщност се намираш? Не си на бюрото си, нали?

Мисълта, че той може да си върши канцеларската работа междувременно, силно я смущаваше. Все пак бе толкова добър, че сигурно можеше да я доведе до телепатичен оргазъм, докато си проверява имейла.

Той се засмя.

Седя в леглото си и си хапвам преди лягане.

Значи пие кръв, докато умствено масажира раменете й? Много романтично, няма що.

Гол съм. По-добре ли е така?

Майчице. Представи си великолепното му тяло… дърт крастав жабок.

Роман погали гърба й с докосвания, леки като перце. Тя потрепери. Беше прекрасно. Той натисна леко с долната част на дланта, правейки бавни, сладостни движения. Поправка — беше божествено.

Чуваш ли и други вампири?

— Не. Един е напълно достатъчен, благодаря.

Усети как присъствието му става по-осезаемо, как се изпълва с някакво чувство. Гордост? Не, нещо по-бурно. По-скоро… желание за власт.

Ти си моя.

Да бе. Понеже го чува, това му дава право на собственост над нея? Живял над петстотин години, а още мисли като пещерняк. Обаче ръцете му наистина бяха райски.

Благодаря. Старая се. Ръцете му блуждаеха по гърба й, като пръстите търсеха възли от напрежение под кожата. Пещерняк, а?

По дяволите, чуваше твърде много неща. Почти го виждаше как се усмихва. Добре, че още не знаеше, че е започнала да се… дърт крастав жабок, дърт крастав жабок.

Още не можеш да свикнеш да ме чуваш в ума си.

В десетката. Две точки за демона екстрасенс. Усети леко шляпване по дупето си.

— Ей! — тя вдигна рамене, но той отново я събори на леглото. — Буташ ме! — гласът й се удави във възглавницата.

Вярно е. Имаше наглостта да прозвучи доволен от себе си.

— Пещерняк — измърмори тя. С цял харем жени. — Нали каза, че не е лично. Доста лично ми се вижда.

В момента е, защото сме само двамата. Мисля само за теб.

Усещаше го плътен около себе си, плътен и нагорещен от желание. Кожата й настръхна в отговор. Пръстите му пробягаха по гръбнака до врата й. Той отметна косата й настрани.

Шана усети нещо горещо и влажно на врата си: целувка. Настръхна. Беше толкова странно да я целува невидимо лице. Дъхът му бе топъл върху ухото й. След това нещо я погъделичка по стъпалата.

Тя се стресна.

— В леглото има нещо.

Аз съм.

— Но… — не можеше да стигне до стъпалата й, докато я целува по ухото. Освен ако ръцете му не бяха два метра дълги. Или пък не беше напълно човек.

В десетката. Две точки за теб, прелест моя. Роман потърка нос във врата й и ощипа пръстите на краката й. На двата крака. И продължаваше да я разтрива между плешките.

— Чакай малко. Колко ръце имаш?

Колкото поискам. Всичко е в ума ми. В нашия ум. Палците му потънаха в извивките на стъпалата й. Масажираше гърба й с горната част на дланите си, чертаейки спирали надолу към кръста. И през цялото време целуваше врата й.

Тя въздъхна замечтано.

— О, това е много приятно.

Приятно? Ръцете му спряха.

— Мх-м. Много приятно, много — тялото й се стегна, когато Шана усети надигащо се раздразнение в главата си. Идваше от него.

Приятно ли? Около него захвърчаха искри.

О, Господи.

— Много ми харесва. Наистина!

Гласът му просъска в главата й.

Дотук бях с лиготиите.

Сграбчи я за глезените и разтвори краката й. Други ръце хванаха китките й. Тя се изви, опитвайки се да се освободи, но той бе твърде силен и с прекалено много ръце. Беше закована за леглото и безпомощна, с широко разтворени крака.

Хладен въздух докосна най-нежните й части. Тя зачака, скована и изложена на показ. Сърцето й тътнеше в ушите.

Продължаваше да чака. Стаята бе тиха, ако не се брои тежкото й дишане. Нервите й бяха на кълбо в очакване на неизбежното нападение. Откъде щеше да започне? Нямаше как да разбере — не можеше да го види. Беше ужасно. Беше… възбуждащо.

Чакаше. Четири ръце все още държаха китките и глезените й. Но той имаше безброй много ръце и пръсти, докъдето стигаше въображението му. Сърцето й заби още по-бързо. Седалищните й мускули се свиха в опит да събере краката си. Беше изложена на показ и така разкрита за него. Кожата й настръхна. Той й го причиняваше. Караше я да чака. Караше я да тръпне в очакване. В копнеж. Желание.

И тогава той изчезна.

Шана вдигна глава.

— Ехо? Роман?

Къде отиде? Тя седна в леглото и погледна радиото с часовник до него. С нейния късмет сигурно слънцето тъкмо беше изгряло и той беше мъртъв за през деня. Но бе твърде рано за изгрева. Да не би да я беше зарязал насред срещата им? Минутите минаваха с тиктакане.

Шана се изправи на колене.

— По дяволите, Роман, не можеш да ме оставиш така!

Помисли дали да не хвърли нещо към тавана.

Внезапно почувства ръце да обвиват кръста й и ахна.

— Роман? Надявам се да си ти — протегна ръка назад, където смяташе, че трябва да се намира той, но там нямаше нищо, освен празен въздух.

Аз съм. Ръцете му пропълзяха нагоре по ребрата и обвиха гърдите й. Устните му целуваха рамото й.

— Къде… къде беше? — трудно й беше да поддържа разговор, докато той я галеше с палци.

Съжалявам. Няма да се повтори. Играеше си със зърната й, като нежно извиваше втвърдените ареоли между палеца и показалеца си. Всяко притискане, сякаш дръпваше невидима струна, свързана с душата й.

Тя се строполи върху леглото и се взря в тавана.

— О, Роман, моля те! — искаше й се да го види. Или да го докосне.

Шана, мила моя Шана. Гласът му шепнеше в главата й. Как да ти кажа какво означаваш за мен? Когато те видях на бала, сякаш сърцето ми отново заби. Ти озари стаята, ярка светлина в черно-бял океан. Мислех си, че животът ми е бил само една безкрайна, черна нощ. Тогава като дъга се появи ти и изпълни черната ми душа с цветовете си.

— О, Роман. Не ме разплаквай — тя се обърна по корем и изтри навлажнените си очи с чаршафа.

Ще те накарам да плачеш от удоволствие.

Ръцете му бавно се плъзнаха нагоре по краката и, докато други две пробягаха по гърба й. Стигна до бедрата и кръста й. Скоро, съвсем скоро всичките му ръце щяха да се срещнат върху слабините й. Седалищните й мускули се стегнаха. Влагата се събираше между краката й. Гладът ставаше по-сладък, по-горещ, по-отчаян.

Почувства устата му върху дупето си. Върхът на езика му премина по едната страна, хлътна в падината и продължи по другата.

— Роман, побъркваш ме. Не издържам!

Това ли искаш? Пръстите му докоснаха леко къдравата коса, пазеща интимността й.

Тялото й се разтърси.

— Да.

Колко си влажна?

Самият въпрос предизвика нов изблик на топлина между краката й.

— Много. Мокра. Увери се сам — тя се обърна по гръб, очаквайки да го види. Смущаваше я да лежи с разтворени крака, готова да го приеме, а там нямаше никого. — Роман?

Искам да те целуна. Дъхът му се придвижи им гърдите й и пое зърното в устата си. Езикът му се завъртя около него и погали твърдото връхче.

Ръцете й го затърсиха, но около нея нямаше нищо.

Той премина към другата й гърда.

— Искам и аз да те докосвам. Искам да те прегърна — тялото й се изви в спазъм, когато той сложи длан между краката й.

Пръстите му започнаха да изследват. Толкова си мокра. Прекрасна си.

— Роман.

Отново го потърси, но не откри нищо, което да може да прегърне. Беше повече от смущаващо. Беше си направо влудяващо. Като нямаше за какво да се хване, Шана сграбчи чаршафите в юмруци.

Той помилва гладките гънки и ги разтвори внимателно. Пъхна пръст вътре и погали вътрешната стена. Така харесва ли ти? Или предпочиташ така? Той приближи клитора й и подразни върха му.

Тя извика, а юмруците й усукаха чаршафите. Копнееше да го прегърне, да прокара ръце през косата му, да усети мускулите по гърба и задника му. Това бе твърде едностранно. Но толкова дяволски хубаво.

Влезе в нея с два пръста. Или поне тя мислеше, че са два пръста. Може и да бяха три. Господи, той я измъчваше отвътре навън. Пръстите му правеха кръгове и галеха, впускаха се и се отдръпваха. Тя нямаше представа колко хиляди нервни окончания имаше там долу, но той явно бе решен да възпламени всяко едно от тях. Търкаше твърдия, подут възел на слабините й все по-бързо. Шана заби пети в матрака, краката й се стегнаха, бедрата й се надигнаха във въздуха.

Още. Още.

И той й даде още.

Тя се задъха. Напрежението растеше, сладко и стегнато. Тя гореше в очакване.

По-силно. По-силно.

Извиваше се и притискаше интимността си към ръцете му, гърчейки се срещу него. Той хвана седалището и я обхвана с уста.

Само едно движение на езика му и тя бе разтърсена. Вътрешните й мускули приклещиха пръстите му. Тя извика. От сърцевината й запреливаха спазми, вълна след вълна чиста наслада я обливаше чак до пръстите на ръцете и краката й. С всеки спазъм дъхът й спираше в гърлото и пръстите й сграбчваха чаршафа. Трусовете не спираха. Шана повдигна крака към тялото си, с притиснати едно о друго бедра, отпивайки от великолепния отлив.

Беше прекрасна. Той я целуна по челото.

— А ти беше фантастичен — тя притисна гърдите си с ръка. Сърцето й все още биеше силно, кожата й гореше.

Сега трябва да си вървя, прелест моя. Лека нощ.

— Какво? Не можеш да си тръгнеш сега.

Налага се. Лека нощ, мила.

— Не може просто да си тръгнеш. Искам да те прегърна — тя усети бързо, студено щипване по носа. — Роман?

Мълчание.

Тя потърси присъствието му у себе си. Нямаше го.

— Ало, пещерняка! — изкрещя тя към тавана. — Не може просто да ме любиш и да си тръгнеш!

Никакъв отговор. Тя се изправи в леглото. Часът светеше върху дисплея на часовника до него. Шест и десет. Това било значи. Шана се строполи по гръб. Слънцето изгряваше. Време е добрите вампирчета да спинкат. Това несъмнено звучеше по-добре, отколкото изглеждаше. През следващите дванадесет часа Роман щеше да бъде мъртъв за света.

Мамка му. Като за труп беше страхотен любовник. Защо, за бога, правеше секс с вампир? Не беше като да има някакво бъдеще в тази работа. Той щеше да бъде вечно на трийсет. Прокълнат да остане млад, секси и красив за вечни времена, а тя щеше да остарее.

Шана изстена. Връзката им бе обречена от самото начало. Той щеше да си остане красивият млад принц. А тя щеше да бъде дъртата крастава жаба.

Шана се събуди в ранния следобед и обядва с Хауърд Бар и неколцина от дневните стражи. Въпреки че бяха обучени за охранители, плащаха им и за да чистят къщата през деня. В края на краищата звукът от прахосмукачка нямаше да вдигне мъртвите. Шана прекара един скучен следобед в пране на новите си дрехи и гледане на телевизия. Вървеше Дигиталният вампирски канал, но почти всичко беше на френски или италиански. В Европа беше нощ. Надписите обаче бяха на английски. Денонощно, защото винаги е нощ някъде по света. ДВК — ако не сте дигитални, сте невидими. Сега вече разбираше какво означават тези думи.

Взе си горещ душ преди залез-слънце. Искаше да изглежда възможно най-добре за Роман. След това се върна в кухнята да вечеря и наблюдава смяната на стражите. Шотландците пристигнаха. Всички й се усмихнаха, преди да отидат до хладилника за бутилка кръв. Всеки си изчака реда за микровълновата печка, като всички й се усмихваха и си разменяха многозначителни погледи.

Да нямаше маруля между зъбите? Най-сетне шотландците излязоха, за да заемат постовете си. Конър остана, за да изплакне бутилките в мивката. Шана си спомни, че и преди го е виждала да го прави, но тогава не беше осъзнала значението на това действие.

— Защо сте толкова щастливи? — попита тя, седнала до кухненската маса. — След атентата снощи помислих, че ще започне война.

— А, ще почне, ще почне — отвърна Конър. — Но когато човек е живял колкото нас, нещата не му се струват толкова неотложни. Ще се погрижим за Петровски, не се бой. Жалко, че не го убихме във Великата война.

Шана се наведе напред.

— Значи е имало вампирска Велика война?

— Имаше я, през 1710 — Конър затвори миялната и се облегна на кухненския плот. Очите му се замъглиха в спомени. — Аз се бих. Петровски също, ама на страната на врага, знаеш.

— Как е започнала?

— Роман не ти ли е разказвал?

— Не. И той ли е участвал?

Конър изсумтя:

— Той я започна.

Това ли имаше предвид Роман, когато каза, че е извършил ужасни престъпления?

— Ще ми разкажеш ли?

— Ами защо не — Конър отиде до кухненската маса и седна. — Вампирът, дето промени Роман, беше много зъл тип на име Касимир. Командваше огромна глутница вампири и всичките рушаха цели села, изнасилваха и убиваха, и измъчваха хората за забавление. Петровски беше сред любимците на Касимир.

Шана се сви. Роман беше мил монах, посветен на лекуването на бедните. Беше ужасяващо да си го представи хвърлен насред толкова зло.

— Какво стана с Роман?

— Касимир много го беше харесал. Искаше да изтръгне всичко добро от него и да го направи чисто зло. Той… беше много жесток с Роман. Накара го да избира между ужасни неща — Конър поклати глава с отвращение. — Веднъж Касимир заловил две деца и заплашил, че ще ги убие и двете. Казал, че Роман може да спаси едното само ако лично убие другото.

— Божичко! — Шана усети как й се повдига. Не се учудваше, че Роман се смяташе за отхвърлен от Бог.

— Роман отказал да участва в такова злодеяние и Касимир побеснял. Заедно с глутницата дяволи нападнали манастира на Роман и убили всички монаси. След това унищожили постройките.

— О не! Всички монаси? Дори осиновителя на Роман? — сърцето я заболя при мисълта за това.

— Да. Знаеш, Роман не беше виновен, ама пак се чувстваше отговорен.

Нищо чудно, че го мъчеше постоянна самоомраза. Не беше виновен, но тя разбираше чувството му за вина. Тя не беше отговорна за смъртта на Карън, но въпреки това се обвиняваше.

— Разрушеният манастир… това изобразява картината на петия етаж, нали?

— Да. Роман я пази, за да си напомня…

— Тоест, за да се измъчва — очите на Шана се замъглиха. Още колко века възнамеряваше да се самобичува за това?

— Да — кимна Конър тъжно. — Тъкмо гледката на манастира и мъртвите му братя дава смисъл на новото му и ужасно съществуване. Тогава се закле да унищожи Касимир и злите му последователи. Но знаеше, че няма да успее сам. Така че се измъкна, тръгна на запад да търси бойни полета, по които в тъмата умират ранените. През 1513 намерил Жан-Люк в битката при Гингейт и Ангъс във Флодън Филд в Шотландия. Направил ги вампири и те станали първите му съюзници.

— Теб кога те намериха?

— В битката при Солуей Мое — въздъхна Конър. — Хубавата ни Шотландия не оставаше мирна за дълго. Беше първокласно ловно поле за умиращи воини. Бях допълзял до едно дърво в последните си мигове. Роман ме намери и ме пита дали искам отново да се бия за благородна кауза. Толкоз ме болеше, че не помня много-много. Сигурно съм казал да, защото в онази нощ Роман ме направи вампир.

Шана преглътна с мъка.

— Не се ли чувстваш възмутен от това, което ти се е случило?

Конър изглеждаше изненадан.

— Не, девойче. Аз умирах, а Роман ми даде причина да съществувам. И Ангъс беше там. Той превърна Иън. Към 1710-та Роман беше набрал голяма армия вампири. Ангъс беше генерал, а аз — капитан — усмихна се Конър гордо.

— И нападнахте Касимир, така ли?

— Да, беше кървава война и продължи три нощи. Ранените и твърде слабите ги изпържваше слънцето сутринта. На третата нощ, малко преди изгрев-слънце, Касимир падна. Следовниците му се разбягаха.

— И сред тях беше и Петровски ли?

— Да. Ама скоро ще го хванем, не го мисли — Конър стана и се протегна. — Аз най-добре да тръгвам на обиколка.

— Роман сигурно е станал вече?

Конър се ухили.

— Да. Непременно ще е станал — и излезе от кухнята с вееща се около коленете шотландска пола.

Шана въздъхна дълбоко. Значи Роман не лъжеше за престъпленията си. Беше убивал и превръщал смъртни във вампири. Но го беше правил само с умиращи, и то с благородна цел. Беше победил Касимир, злия вампир, който обичал да измъчва невинни хора.

Миналото на Роман беше изпълнено с насилие, но тя можеше да го приеме. Въпреки опитите на Касимир да го поквари, Роман бе останал добър човек. Винаги се бе опитвал да предпазва и спасява смъртните. И въпреки това бе преизпълнен с разкаяние дотам, че вярваше, че Бог го е изоставил. Тя трябваше да намери начин да пробие бронята му и да облекчи болката. Тяхната връзка може би беше обречена, но той въпреки това й беше мил и тя не можеше да позволи да продължава да страда. Шана излезе в коридора и тръгна по стълбите.

— О, Шана! — на вратата на салона стоеше Маги.

Двукрилата врата бе отворена и Шана виждаше харема зад нея. Тъпо. Никак не й се искаше да вижда тези жени.

— Ела, Шана — Маги я хвана за лакътя и я издърпа в салона. — Вижте всички, това е Шана!

Момичетата от харема й се усмихнаха ослепително. Какво, по дяволите, бяха намислили? Тя изобщо не вярваше на тази нова дружелюбност.

Ванда пристъпи напред с извинителна усмивка.

— Ужасно съжалявам, че се държах грубо с теб — тя докосна един кичур от косата на Шана. Този цвят ти отива.

— Благодаря — отвърна Шана и отстъпи.

— Не си тръгвай — Маги я сграбчи за ръката. — Ела при нас.

— Да — съгласи се Ванда. — Бихме искали да те приветстваме в харема.

— Моля? — ахна тя. — Няма да влизам във вашия харем.

— Но вие с Роман… вече сте любовници, non? — обади се Симон, свита в ъгъла на дивана.

— Аз… тоест… не мисля, че ви влиза в работата.

Как бяха разбрали какво се е случило?

— Не бъди толкова обидчива — рече Ванда. — Всички харесваме Роман.

— О! — Симон отпи от винената си чаша. — Аз дойдох чак от Пархиж, за да бъда с него.

В Шана забълбука гняв. Гняв към Роман и тези жени, но най-вече към нея самата. Не трябваше да се стига толкова далеч с него, докато той си държеше всичките тези жени.

— Отношенията ми с Роман са си между нас двамата.

Маги поклати глава.

— С вампирите не е лесно нещата да останат само между двама. Дочух как Роман поиска да те люби.

— Моля? — Сърцето на Шана подскочи до гърлото.

— Маги много я бива да улавя мисли — обясни Ванда. — Когато чу Роман, ни каза и на нас, а ние го помолихме и ние да участваме в забавата.

— Моля?! — от главата на Шана изскочиха искри.

— Успокой се — Дарси я изгледа притеснено. — Той не им позволи.

— Беше много грхуб! — изпъхтя Симон със силния си акцент.

— Беше ужасно — Маги скръсти ръце и се намръщи. — Толкова дълго го чакахме пак да прояви интерес към секса. И когато най-сетне стана, не ни дава да участваме.

— Беше много неприятно — въздъхна Ванда. — Ние сме неговият харем. Имаме право да споделяме вампирския му секс, но той ни блокира.

Шана ги зяпна с отворена уста, а сърцето й се блъскаше в гърдите.

— Бога ми — заяви девойката от Юга. — Никога през живота си не съм била така отхвърляна.

— Вие… — Шана се задъхваше. — Всички вие сте се опитали да участвате?

Ванда сви рамене.

— Щом почне вампирски секс, всеки може да участва.

— Така се прави — съгласи се Маги. — Два пъти го молихме да ни пусне, но Роман не даваше.

— Дори ни се рхазвика — нацупи се Симон.

— Толкова много ментални спорове и крясъци си разменихме — продължи Маги, — че дори шотландците се намесиха в кавгата и ни казаха да оставим Роман на мира.

Шана изстена наум. Нищо чудно, че й се усмихваха по-рано. Всички в къщата ли знаеха какво беше правила с Роман? Лицето й почервеня.

— Тази нощ пак ще прхавите секс, non? — попита Симон.

— Затова искаме да се присъединиш към харема — обясни Маги с приятелска усмивка.

— Да — потвърди Ванда, също усмихната. — Тогава Роман може да прави любов с всички ни.

— Не, не — поклати глава Шана и отстъпи. — Никога!

И избяга, преди жените от харема да са видели сълзите й. По дяволите! Сега разбираше защо Роман бе изчезнал на два пъти предната нощ. Беше я оставил на изчакване, за да отговори на купищата телепатични обаждания от харема си. През цялото време, докато я беше любил с ума си, е трябвало да влага психическа енергия да блокира харема си. Все едно бяха правили любов с един куп воайори по прозореца.

Тя изтича по стълбите до първия етаж. Шокът й премина в ужас, а той — в сурова болка. Как се беше забъркала в цялата тази ужасяваща каша?

Докато стигна втория етаж, по страните й се стичаха сълзи. Как може да е такава глупачка? Изобщо не трябваше да допуска Роман в главата си. Нито в леглото си. И в никакъв случай в сърцето си. Когато се качи на третия етаж, болката се бе превърнала в гняв. Проклет харем! И проклет Роман. Как смее да държи харем и да претендира, че го е грижа за нея? Качи се на четвъртия етаж и се отправи към стаята си, но после спря. Гневът гореше в нея с пълна сила, твърде горещ, за да бъде овладян. Тя тръгна към петия етаж с тропот.

Стражът й се усмихнаха многозначително.

Искаше й да избърше усмивката от лицето му с плесница. Стисна зъби.

— Искам да видя Роман.

— Да, девойче.

Шотландецът отвори вратата към кабинета на Роман.

Тя влезе и затвори вратата. Роман може и да беше оцелял във Великата вампирска война от 1710, но сега щеше да се изправи пред по-голям ужас.

Смъртна жена, побесняла от гняв.

Глава 20

Роман лежеше в леглото и си мислеше, като Шана беше основната му мисъл. Миналата нощ беше чудесна, но в същото време мъчителна. Трябваше да изразходва твърде много енергия, за да блокира онези жени на долния етаж. Кръв господня, мразеше това положение. Той дори не знаеше имената на всички. В действителност не беше прекарвал много време с тях. По време на вампирския секс той просто си представяше как прави любов с женско тяло. Можеше и да е било хубаво за дамите от харема, но тялото, което си представяше, съвсем спокойно можеше да принадлежи на АВГА. Не беше истинско. Не беше никоя от тях.

Не беше дори Шана. Това също го дразнеше. Представяше си Шана в ума си, но знаеше, че това не е наистина тя. Не знаеше как изглежда гола, а сега въображението му не беше достатъчно. Искаше наистина да я почувства. И вярваше, че тя също го иска. Миналата нощ се оплакваше за това, че не е способна да го докосне или прегърне.

Трябваше да приключи с формулата, върху която работеше. Ако можеше да остане буден през деня, щеше да успее да защитава Шана денонощно. Можеше също да бъде насаме с нея по време, когато другите вампири няма да могат да се намесват. И ако можеше да убеди Шана да живее с него, тогава неговата способност да остане буден през деня щеше да й позволи да поддържа по-нормален живот.

Той скочи от леглото и си взе горещ душ. Искаше да я види тази вечер, но също така трябваше да отиде до Роматех. Остатъкът от седмицата щеше да бъде пълен със съвещания. Той, Ангъс и Жан-Люк имаха нужда от план за действие, за да се справят с Бунтовниците, особено сега, след като знаеха, че Петровски е лидерът им. А да се отърват от Петровски не само щеше да направи света по-безопасен за миролюбивите, модерни вампири, но и за Шана.

Роман се усмихна на себе си. Дори с надвисналата вампирска война не можеше да държи ума си далеч от нея. Тя беше толкова различна. Толкова неопитна и честна с емоциите си. Докато беше в ума й, той се опита да разкрие чувствата й към него. Тя се беше приспособила съвсем добре към истината за неговото съществуване като вампир, най-вече защото имаше толкова добро, милостиво сърце. Когато я наричаше «сладка моя», той го мислеше. Тя имаше истинска, прелестна природа, която той обичаше.

Той се подсмихна, докато се подсушаваше. Тя можеше също да бъде безстрашна и борбена, когато е ядосана. Той обичаше и това в нея. Надяваше се с цялото си сърце, че тя щеше да се влюби в него. Щеше да е перфектно, след като той вече беше луд по нея.

Той го осъзна в момента, в който я видя на бала, горещо розово в море от черно и бяло. Тя беше живот, беше цвят, беше истинската му любов. Някак си той чувстваше, че ако тя може да го обича и го приеме дори с почернялата му от грях душа, то тогава не всичко беше изгубено. Ако имаше нещо смътно за обичане в него, можеше да се надява на прошка. Миналата нощ искаше да й каже, че я обича, но се въздържа. Трябваше да е лично срещу нея, за да направи такова признание.

Той се наведе, за да издърпа някакви къси боксерки. Черни точки обикаляха около главата му. Проклятие, беше гладен. Трябваше да хапне, преди да вземе душ, но мислите за Шана го бяха разсеяли. Облечен само с бельо, той се запъти към кабинета си и извади бутилка с кръв от мини хладилника. Кръв божия, толкова беше изгладнял, че беше готов да я изпие студена.

Чу вратата на кабинета да се затваря и се обърна назад. Шана. Като се усмихваше, той разви капачката на бутилката.

— Добър вечер.

Нямаше отговор.

Той погледна назад отново. Тя крачеше към него, страните й блестяха от сълзи, очите й бяха подути, червени и… разгневени.

— Какво не е наред, скъпа?

— Нищо! — тя дишаше тежко, а гневът на практика извираше от порите й. — Няма да се подлагам на това повече.

— Добре — той остави бутилката. — Изглежда съм направил нещо грешно, макар че не знам какво.

— Всичко е грешно! Грешно е да имаш харем. Отвратително е да ме оставяш в леглото на изчакване, докато си говориш с тях. И е наистина гнусно, че те искат да се присъединят към нас в някаква телепатична оргия!

Той се сви.

— Нямаше да го позволя. Това, което имахме, беше напълно лично.

— Не беше! Те знаеха, че правим любов. И не спираха да удрят по вратата, за да влязат.

Той изстена вътрешно. Тези проклети жени.

— Разбирам, че си говорила отново с другите жени.

— С твоите други жени. С харема ти — очите й се присвиха от кипящ гняв. — Знаеш ли, че те ми предложиха да се присъединя към тях?

Кръв господня.

— И знаеш ли защо? Те ме искат в харема, за да могат следващия път да се присъединят към нас в леглото! Като един огромен душевен любовен фестивал. О, хайде да поговорим за множествения ти оргазъм. Нямам търпение!

— Стана саркастична, нали?

— Ааа! — тя повдигна стиснатите юмруци във въздуха.

Той изскърца със зъби.

— Виж, Шана, изхабих огромно количество енергия, за да запазя в тайна това, което стана между нас — и всичката тази изразходвана енергия го остави изгладнял.

— Не беше тайна! Дори шотландците знаят какво сме правили. Ти си знаел, че всички знаят, но все пак прави любов с мен.

Той пристъпи към нея, гневът му изби.

— Никой не е чул какво се случи между нас. Това беше лично. Само аз те чух да стенеш и викаш. Само аз почувствах тялото ти да потръпва, когато…

— Спри. Не трябваше да го правя. Не и когато има харем, който иска да се присъедини към нас.

Със свити юмруци Роман се бореше за контрол, но беше дяволски трудно, когато беше гладен.

— Няма какво да направя за това. Те не знаят как да оцелеят сами.

— Шегуваш се с мен! На колко века трябва да станат, преди да пораснат?

— Те са израснали във времена, когато жените не са имали никакви умения за работа. Те са безпомощни, а аз съм отговорен за тях.

— Искаш ли ги наистина?

— Не! Наследих ги, когато станах господар на сборището през 1950-та. Дори не мога да запомня имената на всички. Прекарвах цялото си време да изграждам Роматех и да работя в лабораторията.