Как да се омъжиш за вампир милионер

Шестимата главорези се качиха в черните седани и потеглиха.

Иван отиде до местопрестъплението. Съседите стояха, събрани в групи, докато наблюдаваха полицията. Хубава блондинка в розов халат улови погледа му. Той се взря в нея. «Ела при мен.»

Тя се обърна и го огледа. Бавно се усмихна. Глупава жена, тя смяташе, че го съблазнява. Той кимна към тъмна уличка. Тя бавно тръгна към него, като поклащаше ханша си и галеше пухкавия розов халат с дългите си розови нокти.

Той пристъпи в тъмнината и зачака.

Тя се носеше към своята гибел, глупава, като розов пудел, който подскача в моден салон, нетърпелив да му се възхищават и галят.

— Нов ли си в квартала? Не си спомням да съм те виждала преди.

«Ела по-близо.»

— Носиш ли нещо под този халат?

Тя се изкиска.

— Безсрамник. Не знаеш ли, че полицията е само няколко крачки?

— Това го прави още по-вълнуващо, нали?

Тя се засмя отново, а гласът й стана дрезгав.

— Ти май си лошо момче, така ли е?

Той я хвана за раменете.

— Нямаш си идея колко.

В следващия момент зъбите му изскочиха за по-малко от секунда.

Тя ахна, но преди да успее да реагира, зъбите му бяха дълбоко във врата й. Устата му се изпълни от обилна и гореща кръв, а с риска от намиращата се наблизо полиция, всичко това му се стори още по-пикантно.

Поне вечерта не бе пълен провал. Не само че се бе насладил на вкусна храна, но и мъртвото тяло на това момиче щеше да послужи за отвличане на вниманието на полицията от липсващата зъболекарка.

Иван обожаваше да смесва работата с удоволствието.

Шана крачеше из кухнята. Нямаше да го направи. Нямаше начин да имплантира вълчи зъб в устата на този човек. Ласло току-що беше излязъл с информацията, която тя неохотно му бе дала, и сега беше сама в кухнята в къщата на Роман Драганести. Вярно, че той бе спасил живота й. Също така бе вярно, че той щедро й предлагаше убежище. Но трябваше да се залита защо. Толкова ли бе решен да има животински зъб в устата си, че да иска тя да му бъде задължена?

Тя се спря до масата за още една глътка диетична кола. Сандвичът с пуешко, който Конър бе направил за нея, все още стоеше неизяден. Тя просто бе прекалено притеснена, за да се храни. Беше толкова близо до това да бъде убита. Цялостното въздействие на този факт едва сега достигаше до съзнанието й. Дължеше живота си на Роман, но това не означаваше, че ще му имплантира глупавия вълчи зъб.

Кой бе Роман Драганести, така или иначе? Е, да, той беше общо взето най-красивият мъж, когото бе срещала, но това не бе гаранция, че е нормален. Той изглеждаше истински загрижен за нейната защита, но защо? И защо имаше малка армия от облечени в килтове шотландци? Защо изобщо на човек би му притрябвала такава армия? Дали е пуснал обява във вестника: Търси се малка армия от облечени в килтове шотландци?

Ако той се нуждаеше от такава защита, би трябвало да си е създал доста сериозни врагове. Можеше ли да се довери на подобен човек? Е, може би. Тя самата имаше някои лоши врагове, и то не по своя вина.

Шана въздъхна и спря до масата за още едно питие. Колкото повече се опитваше да разбере Роман, толкова по-объркана се чувстваше. И като към объркването се прибавеше и фактът, че тя почти го беше целунала… Къде, по дяволите, й беше умът?

Е, ами… очевидно го беше загубила. Пътуването в колата я беше превъзбудило. Бягството от руснаците и подскачането срещу възбудената мъжественост на Роман предизвикаха у нея мощен прилив на адреналин. Беше смесица от вълнение и страст. Това бе всичко.

Вратата се отвори със свистене и Конър нахлу. Той огледа стаята.

— Добре ли си, девойче?

— Да. Каза ли на Роман, че отказвам да поставя този животински зъб в устата му?

Конър се усмихна.

— Не се притеснявай. Сигурен съм, че Ласло ще обясни на г-н Драганести какво мислиш по въпроса.

— Все едно ще има някакво значение.

Шана седна на масата и придърпа чинията със сандвича към себе си. Според Ласло г-н Драганести настоява за сътрудничеството й, а г-н Драганести получаваше всичко, което пожелаеше. Каква арогантност! Явно беше свикнал да командва.

Роматех. Това е мястото, на което каза, че работи. Роматех. Роман.

— О, Боже мой — тя се облегна назад в стола си.

Конър повдигна вежди.

— Роман е собственик на Роматех, нали?

Конър запристъпва от крак на крак. Наблюдаваше я с предпазлив поглед.

— Да. Такъв е.

— Тогава той е този, който е измислил формулата за синтетична кръв.

— Да, направи го.

— Това е невероятно! — Шана се изправи. — Той трябва да е най-надареният жив учен.

Конър трепна.

— Аз не бих се изразил по този начин, но той е един много интелигентен човек.

— Той е гений! — Шана вдигна двете си ръце във въздуха. Боже мой, тя бе спасена от научен гений. Човекът, който бе отговорен за спасяването на живота на милиони хора по целия свят. А сега бе спасил и нея. Тя седна, замаяна.

Роман Драганести. Красив, силен, секси, загадъчен, притежаващ един от най-интелигентните умове в света днес. Господи. Та той беше съвършен.

Прекалено съвършен.

— Предполагам, че е женен.

— Не — сините очи на Конър проблеснаха. — Да не би да казваш, че го харесваш, девойче?

Тя сви рамене.

— Може би.

Сандвичът изведнъж й се стори много привлекателен и тя захапа голяма хапка. Най-невероятният, свободен ерген бе влязъл в живота й тази вечер. Колкото и вълнуващо да бе това, тя трябваше да си напомни странната причина за идването му в зъболекарската клиника. Тя преглътна.

— Все пак няма да имплантирам този зъб.

Конър се усмихна.

— Роман знае как да постигне целите си.

— Да. Напомня ми за баща ми — това бе друга точка срещу него. Тя изпи последната глътка от диетичната си кола. — Може ли още една? Сама ще си я взема.

Тя се изправи.

— Не, не, аз ще ти донеса.

Конър забърза към хладилника и извади двулитрова бутилка от долния рафт. После я донесе на масата.

— Сандвичът е страхотен. Сигурен ли си, че не искаш и ти?

Той напълни чашата й.

— Аз вече ядох, но благодаря за поканата.

— И така, защо Роман е наел цял куп шотландци да пазят къщата му? Не се обиждай, но изглежда доста необичайно.

— Предполагам, че е така — Конър завинти капачката на бутилката с диетична кола. — Ние всички правим това, за което сме най-подходящи. Аз съм стар войн, ако може така да се каже. Така че работата за МакКей е най-добрата работа за мен.

— МакКей ли? — Шана отхапа още една хапка от сандвича си. Надяваше се, че Конър ще сподели повече подробности.

— «МакКей Секюрити енд Инвестигейшън» — Конър седна срещу нея на масата. — Това е голяма компания от Единбург, управлявана от самия Ангъс МакКей. Не си ли чувала за нея?

Тя поклати глава отрицателно, тъй като устата й бе все още пълна.

— Най-добрата компания в бранша — обяви Конър гордо. — Разбираш ли, Ангъс и Роман са стари приятели. Ангъс се занимава със сигурността на Роман тук и в корпоративния офис.

Внезапно прозвуча сигнал при задната врата и Конър скочи на крака. В непосредствена близост до вратата, Шана забеляза ключ за лампа с две изпъкнали индикаторни светлини — една червена и една зелена. Червената светеше. Конър извади късата сабя от ножницата на колана си и се придвижи тихо към вратата.

Шана преглътна.

— Какво става?

— Не се тревожи, девойче. Ако човекът отвън е един от надзирателите ни, той ще прекара картата си през системата и светлината ще светне в зелено.

Докато говореше, червената светлина стана зелена. Конър отиде до далечната страна на вратата, острието му все още бе извадено, а позата му бе като на тигър, готов да се нахвърли.

— Тогава, защо…

— Ако врагът е нападнал пазача, може да е откраднал картата му — Конър сложи пръст на устните си, за да предупреди Шана да запази тишина.

Тишина? Господи, тя обмисляше идеята да си обере крушите оттам.

Вратата бавно се отвори.

— Конър? Аз съм, Иън.

— О, добре. Влизай — Конър прибра меча си.

Иън бе още един, облечен в килт шотландец, въпреки че според нея той изглеждаше невероятно млад за работа като охрана. Не можеше да е на повече от шестнадесет.

Той плъзна картата в коженото калъфче на кръста си, след това й подари една срамежлива усмивка.

— Добър вечер, госпожице.

— Приятно ми е да се запознаем, Иън — о, той определено бе млад. Бедното момче трябваше да е в училище, а не да будува цяла нощ и да охранява хора от руската мафия.

Иън се обърна към Конър.

— Направихме пълен оглед. Всичко е чисто, сър.

Конър кимна.

— Добре. Върни се на поста си.

— Да. Ако нямате нищо против, сър, след цялото това обикаляне аз и момчетата сме жадни. Много жадни — Иън погледна неспокойно към Шана. — Надявахме се на… едно малко питие.

— Питие? — Конър погледна към Шана. Изражението на лицето му се промени и челото му се набръчка притеснено. — Ще трябва да пиете навън.

На Шана й се струваше, че по някаква причина те внезапно се почувстваха неудобно до нея. Така че тя се опита да се държи приятелски. С усмивка грабна бутилката кока-кола от масата.

— Искаш ли, Иън? Аз наистина не искам повече.

Той погледна отвратено.

Тя остави бутилката.

— Добре. Диетична е. Но не е толкова лоша, наистина.

Иън я погледна извинително.

— Аз… аз съм сигурен, че е чудесна, но с момчетата предпочитаме различен вид напитка.

— Протеинова напитка — изтърси Конър.

— Да — кимна Иън. — Протеинова е, няма спор.

Конър забърза към хладилника, като даде знак на Иън да го последва. С шепнещи гласове, те се събраха пред отворения хладилник, откъдето извадиха нещо. Отдръпнаха се, за да затворят вратата на хладилника. Тогава тръгнаха настрани едновременно, с гръб към Шана, а раменете им бяха залепени като на сиамски близнаци, и после отидоха до микровълновата фурна на плота.

Каквото и да правеха, очевидно не искаха тя да го види. Доста странно. Така или иначе това бе нощ на странностите. Шана дъвчеше сандвича си и наблюдаваше двамата шотландци. Звучеше като отваряне на бутилки. Щракване. Вероятно вратата на микровълновата се затвори. Серия от кратки електронни сигнали и бръмчащият звук на микровълновата.

Двамата шотландци се обърнаха към нея с гръб към тезгяха, а раменете им бяха притиснати едно до друго, за да не вижда зад тях. Тя им се усмихна. Те й отвърнаха със същото.

— Ние… такова, топлим нашите протеинови напитки — каза Конър, сякаш искаше да наруши мълчанието.

Тя кимна.

— Това е хубаво.

— Значи ти си момичето, което търсят руснаците? — попита Иън.

— Боя се, че да — тя избута празната чиния. — Съжалявам, че ви въвличам в това. Познавам човек в съдебната система. Той ще ни помогне с това. Тогава няма да бъда ваша грижа.

— Не, девойче — каза Конър. — Оставаш тук.

— Да. По заповед на Роман — добави Иън.

Виж ти. Могъщият Роман е казал и всички трябва да му се подчиняват. Е, ако той очаква от нея да имплантира този зъб в устата му, щеше да се изненада. Благодарение на баща си тя бе станала експерт в бунтуването срещу властни мъже.

Микровълновата звънна и двамата мъже се врътнаха обратно и се заеха с нещо върху тезгяха. Те, изглежда, завинтваха капачките на протеиновите напитки и ги разклащаха. Тогава спряха и се спогледаха. Конър погледна назад към Шана, после се втурна към кабинета, откъдето извади стара хартиена торба. Иън остана наведен върху бутилките. Когато Конър се върна, последва вихрушка от дейност, която Шана не можеше да види, придружена от шумолене на хартия.

Тогава Иън се обърна с хартиена торба в ръцете си. Горната част беше навита. Вътре, без съмнение, бяха загадъчните протеинови напитки. Той тръгна към вратата, а стъклените бутилки се удряха една в друга в чантата.

— Ще тръгвам.

Конър отключи вратата.

— Докладвай отново след тридесет минути.

— Да, сър — Иън погледна Шана. — Приятна вечер, госпожице.

— Чао, Иън. Бъди внимателен… — извика тя след него. След като Конър заключи вратата, тя му се усмихна. — Конър, мошеник такъв. Знам какво направихте. Протеинова напитка, друг път.

Очите му се разшириха.

— Аз… не може…

— Засрами се. Това момче не е ли малко?

— Иън? — Конър изглеждаше объркан. — Малко за какво?

— За да пие бира. Нали това му даде? Въпреки че не мога да проумея кой би искал топла бира.

— Бира? — в шокирания глас на Конър р-то вибрира почти тридесет секунди. — Нямаме никаква бира, госпожо. Охраната никога не би пила по време на дежурство, уверявам те.

Той изглеждаше толкова обиден, че Шана реши, че заключението й трябва да е било грешно.

— Добре, съжалявам. Не исках да намекна, че не си вършиш работата добре.

Той кимна донякъде умилостивен.

— Всъщност, съм ужасно благодарна за вашата защита — тя просто не можеше да оцелее сама все пак. — Но не мога да не възразя срещу използването на млади момчета като Иън за охрана. Това момче трябва да е в леглото и да отиде на училище сутринта.

Конър се намръщи.

— Той е малко по-голям, отколкото изглежда.

— На колко, на седемнадесет?

Конър скръсти ръце пред гърдите си.

— По-голям.

— Деветдесет и две? — Сарказмът се промъкваше в гласа й, но на Конър изглежда не му беше никак забавно. Той погледна към кухнята, сякаш бе истински объркан относно отговора си.

Вратата на коридора се отвори и в стаята влезе една огромна фигура.

— Слава богу — промърмори Конър.

Роман Драганести се бе върнал.

Глава 6

Шана изобщо не се съмняваше, че Роман управлява къщата и корпорацията с увереност и лекота. Тъмното му облекло може и да изглеждаше скучно в сравнение с цветните килтове на охраната, но това само го правеше по-опасен. По-сдържан. По-лош и неустоимо апетитен.

Тя видя как той кимна на Конър, а след това съсредоточи златистокафявите си очи върху нея. За пореден път тя усети силата на погледа му, сякаш ако можеше, щеше да я затвори и да остави останалата част на света извън нейния обсег. Тя прекъсна връзката, помести се в стола си и се вгледа в празната чиния. Нямаше да му позволи да й въздейства. Лъжкиня. Сърцето й блъскаше в гърдите. По ръцете й пропълзяха тръпки и тя настръхна. Той й въздействаше независимо дали това й харесваше.

— Нахрани ли се? — измърмори с нисък глас.

Тя кимна, отказвайки да погледне към него.

— Конър, остави съобщение за дневната смяна. Трябва да поддържат кухнята, снабдена с храна за доктор…?

Шана се поколеба за миг и каза:

— Уилън — в крайна сметка те вече знаеха истинското й първо име. Както и това, че руската мафия искаше да я убие. Нямаше смисъл да продължава да се представя с измислената самоличност на Джейн Уилсън.

— Д-р Шана Уилън, — повтори той името й, сякаш просто изричането му щеше да му даде контрол над него. И над нея. — Конър, ще изчакаш ли в офиса ми? Грегори ще се върне скоро и ще те информира за всички подробности.

— Да, сър — Конър кимна на Шана, преди да тръгне.

Тя наблюдаваше люлеещата се кухненска врата.

— Той изглежда много мил.

— Такъв е — Роман се облегна на кухненския плот и скръсти ръце на широките си гърди.

Настъпи неловка тишина. Шана си играеше със салфетката, макар да беше наясно, че той я наблюдаваше. Роман трябваше да е един от най-брилянтните учени в света. Тя с удоволствие би разгледала лабораторията му. Не, чакай. Работеше с кръв. Тя потръпна.

— Студено ли ти е?

— Не. Аз… искам да ти благодаря, че спаси живота ми.

— Сигурна ли си? Позицията ти не е съвсем вертикална.

Тя погледна към него изненадано. Ъгълчето на устата му се повдигна. В очите му блестеше развеселеност. Мошеникът я дразнеше заради изказването й от по-рано. Но дори и във вертикално положение, той бе доказано опасен за нея. Бузите й пламнаха, когато си припомни тяхната почти целувка.

— Гладен ли си? Мога да ти направя сандвич.

Блясъкът в очите му ставаше все по-силен.

— Ще изчакам.

— Добре — тя стана и занесе празната си чиния и чаша до мивката. Това може би бе грешка. Сега бе само на няколко крачки от него. Какво имаше в този човек, та предизвикваше у нея желание да се хвърли в прегръдките му? Шана изплакна чашата си. — Аз… знам кой си.

Той отстъпи крачка назад.

— Какво точно знаеш?

— Знам, че ти си собственикът на Роматех Индъстрис. Знам, че ти си този, който е измислил формулата за синтетична кръв. Ти спаси милиони животи по света — тя спря водата и сграбчи ръба на плота. — Мисля, че си абсолютно гениален.

Когато той не отговори, тя погледна към него. Той се беше втренчил в нея с изумено изражение. Мили Боже, не знаеше ли, че е гениален?

Той се намръщи и се обърна.

— Не съм такъв, за какъвто ме мислиш.

Тя се усмихна.

— Искаш да кажеш, че не си интелигентен? Признавам — желанието да сложиш вълчи зъб в прекрасната си усмивка не е най-добрата идея, която някога съм чувала.

— Не е вълчи зъб.

— Не е и човешки — тя килна главата си и се загледа в него. — Наистина ли си загубил зъб? Или просто се появи като принц Приказни, за да ме спасиш и отведеш на благородния си кон?

Устата му трепна.

— Минаха много години, откакто бях собственик на благороден кон.

— Предполагам, че и бронята ти е малко поръждясала?

— Да, така е.

Тя се наведе към него.

— Но все още си герой.

Усмивката му, и без това слаба, помръкна.

— Не, не съм. Наистина се нуждая от зъболекар. Виждаш ли? — той повдигна ъгъла на устата си с показалец.

Имаше празнина на мястото на кучешкия зъб.

— Кога го загуби?

— Преди няколко часа.

— Тогава може би не е твърде късно. Разбира се, ако имаш истински зъб.

— Имам. Е, всъщност е у Ласло.

— Оу… — тя пристъпи по-близо и се вдигна на пръсти. — Може ли?

— Да — той наведе глава.

Тя премести погледа си от очите към устата му. Сърцето й заблъска силно. Тя докосна бузите му, а след това отдръпна пръстите си.

— Не нося ръкавици.

— Не възразявам.

Нито пък аз. Мили боже, бе оглеждала много усти през последните няколко години, но никога не се бе чувствала по този начин. Тя леко докосна устните му. Широките му, чувствени устни.

— Отвори.

Той го направи. Тя плъзна един пръст вътре и опипа дупката.

— Как го изгуби?

— Ъъ-х.

— Съжалявам — тя се усмихна. — Имам лошия навик да задавам въпроси, когато пациентът не може да говори.

Тя започна да измъква пръста си, но устните му се сключиха около него. Погледна в очите му и незабавно бе обградена от тяхната златиста наситеност. Шана бавно извади пръста си. Мили Боже. Коленете й се подкосиха. Представи си как се плъзга надолу по тялото му, за да рухне на пода. Щеше да протегне ръце към него и да каже: «Вземи ме, глупако.»

Той докосна лицето й.

— А сега може ли аз?

— Хм? — Тя едва чуваше от силните удари на сърцето, които отекваха в ушите й.

Погледът му се премести към устата й. Той прокара палеца си по долната й устна.

Вратата на кухнята се отвори.

— Върнах се — обяви Грегори. Той ги погледна и се ухили. — Прекъсвам ли нещо?

— Да. Живота ми — Роман се втренчи в него. — Отиди в офиса ми. Конър те чака.

— Добре — Грегори се обърна към вратата. — Майка ми е тук и чака. И Ласло е готов.

— Разбирам — Роман изправи рамене и погледна Шана безизразно. — Ела.

— Моля? — Шана го наблюдаваше как се отправя към вратата. Колко грубо! И така, значи обратно на работа, а? Бе й се разкрил за малко, но сега се връщаше към това да бъде големият шеф.

Е, ако той мислеше, че може да й заповядва, бе в сериозна грешка. Тя се зае със закопчаването на престилката си. След това грабна чантата си от масата и закрачи след него.

Той стоеше в основата на стълбището и разговаряше с по-възрастна жена. Тя носеше скъп, сив, бизнес костюм и чанта, чиято стойност бе месечната заплата на някои хора. Косата й бе предимно черна, макар че през лявото й слепоочие се извиваше сребрист кичур, който се скриваше в кока над врата й. Тя забеляза приближаването на Шана и повдигна перфектно извитите си вежди.

Роман се обърна.

— Шана, това е майката на Грегори и моя лична асистентка, Радинка Холщайн.

— Приятно ми е да се запознаем — Шана протегна ръка.

Радинка я погледна за миг. Точно когато Шана помисли, че жената ще откаже да се ръкуват, тя изведнъж се усмихна и я дари със здраво ръкостискане.

— Най-сетне дойдохте.

Шана премигна, не бе сигурна как да реагира.

Усмивката на Радинка се разшири и премести погледа си към Роман, след това обратно към Шана и после обратно към Роман.

— Толкова се радвам за вас двамата.

Роман скръсти ръце и се намръщи на жената.

Тя докосна Шана по рамото.

— Ако има нещо, от което се нуждаете, можете да ме уведомите. Всяка нощ съм тук или в Роматех.

— Вие работите през нощта? — попита Шана.

— Лабораторията е отворена двадесет и четири часа в денонощието, но аз предпочитам нощната смяна — Радинка махна с ръка във въздуха, съвършените й нокти бяха лакирани в лъскаво тъмночервено. — Дневната смяна е прекалено шумна с всички тези камиони, които идват и си отиват. Едва можеш да чуеш мислите си.

— О…

Радинка сложи чантата на свивката на лакътя си и погледна Роман.

— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш?

— Не. Ще се видим утре — той се обърна и тръгна нагоре по стълбите. — Ела, Шана.

Седни. Лай. Легни. Тя хвърли свиреп поглед на гърба му.

Радинка се засмя и дори смехът й звучеше екзотично и чуждестранно.

— Не се тревожи, скъпа. Всичко ще се оправи. Ще говорим скоро.

— Благодаря. Беше ми приятно да се запознаем.

Шана изкачи няколко стъпала. Къде я водеше Роман? Надяваше се, че само ще й покаже стаята за гости. Но ако зъбът му бе в Ласло, тя трябваше да се опита да го имплантира възможно най-скоро.

— Роман? — той беше толкова далеч пред нея, че вече не го виждаше.

На първата площадка между етажите Шана спря и погледна надолу към красивото фоайе. Радинка вървеше към две затворени врати отдясно на фоайето. Нейните сиви кожени обувки с високи токове тракаха върху полирания мраморен под. Тя изглеждаше някак странно, но в крайна сметка всички в тази къща бяха малко странни. Радинка отвори вратите и фоайето се изпълни от слабия звук от телевизор.

— Радинка! — изписка женски глас. — Къде е господарят? Мислех, че ще бъде с теб — докато продължаваше да говори, френският й акцент стана по-очевиден.

Още един акцент? Боже, тя бе затворена в Международния дом на откачалките.

— Кажи му да дойде, — продължи френският акцент. — Искаме да си поиграем.

Други женски гласове се присъединиха, всички призовавайки Радинка да доведе господаря. Шана изсумтя. Господарят. Кой, по дяволите бе този? Звучеше като мъжки плеймейт на месеца.

— Тихо, Симон — Радинка звучеше ядосана, докато влизаше в стаята. — Той е зает.

— Но аз дойдох чак от Париж — жалният глас със силен акцент бе прекъснат, когато Радинка затвори вратите.

Странно. Кой мъж чакаха тези дами? Един от шотландците? О, да, тя самата не би имала нищо против да надникне под килта.

— Идваш ли? — Роман стоеше на втория етаж и се мръщеше надолу към нея.

— Да — тя се изкачваше по стълбите, без да бърза. — Знаеш ли, аз наистина оценявам всичко, което правиш, за да се гарантира сигурността ми. Благодаря ти.

Намръщеното изражение изчезна от лицето му.

— Пак заповядай.

— Така че, надявам се да нямаш нищо против това, че имам някои притеснения относно охраната ти.

Веждите му се вдигнаха. Той погледна зад себе си и после спокойно се обърна към нея.

— Те са най-добрите сили за сигурност в света.

— Е, може би е така, но… — Шана стигна на втория етаж и там, зад Роман стоеше друг, облечен в килт шотландец.

Той скръсти мускулестите си ръце пред широките си гърди и я изгледа строго. Зад него на стената висяха серия от картини, нарисувани с маслени бои, всичките портрети на богато облечени хора, които сякаш я гледаха заплашително.

— Би ли обяснила? — попита Роман тихо, с игриво пламъче в златистокафявите си очи.

Проклет да е.

— Ами… — Шана прочисти гърлото си. Бе хубаво, че е зъболекар. Понякога се налагаше да вади камъчето от устата си. — Трябва да призная, че всички шотландци са изключително красиви мъже. Всяка жена би си го помислила. — Тя забеляза как лицето на шотландеца леко омекна. — Обличат се добре. Имат великолепни крака. И просто обожавам начина, по който говорят.

Сега шотландецът започна да се усмихва.

— Добро измъкване, девойче.

— Благодаря — тя отвърна на усмивката му.

Роман обаче се намръщи отново.

— Тъй като очевидно считаш, че охранителите са перфектни образци на мъжественост, тогава какви са, моля, кажи, възраженията ти?

Шана се наведе към него.

— Ами оръжията. Имат само малък меч на кръста си…

— Шотландски кортик — прекъсна я Роман.

— Да, и нож в чорапите.

— Скинду* — прекъсна я отново той.

[* Скинду е къса шотландска кама, част от традиционното шотландско облекло, която се носи забита в горната част на чорапа, като се вижда само дръжката й. — Б.пр.]

— Както и да е. — Тя го изгледа свирепо. — Искам да кажа, погледни този малък нож. Той е направен от дърво! Тук говорим за ранната бронзова епоха, а руснаците имат шибани картечници! Нужно ли е да обяснявам?

Шотландецът се изкиска.

— Имаме си умница, сър. Мога ли да й направя една малка демонстрация?

Роман въздъхна.

— Добре.

Шотландецът се завъртя незабавно, отвори един от портретите на стената, откъдето се показа скрит сейф и след това отново се обърна към Шана. Всичко стана толкова бързо, че тя едва имаше време да се възхити на завъртането на килта му, когато осъзна, че сега той е насочил картечница срещу нея.

— Уау — задъха се тя.

Шотландецът сложи оръжието обратно и затвори портрета, зад който бе скрито.

— Сега доволна ли си, девойче?

— О, да. Ти беше великолепен.

Той се ухили.

— За мен бе удоволствие.

— Има оръжия из цялата къща — изръмжа Роман. — Когато казвам, че си в безопасност, не говоря празни приказки. Нужно ли е да обяснявам?

Тя сви устни.

— Не.

— Тогава да тръгваме — той я поведе към следващото стълбище.

Шана въздъхна. Нямаше нужда да бъде груб. Тя се обърна още веднъж към шотландеца.

— Харесва ми карето ти. Различно е от другите.

— Шана! — Роман я чакаше на следващата стълбищна площадка.

— Идвам! — тя се засили нагоре по стълбите, чувайки смеха на шотландеца зад себе си. Божке, защо настроението на Роман стана толкова лошо изведнъж? — Докато сме на темата за сигурността, има още един проблем, който бих искала да обсъдим.

Той затвори очи за миг и си пое дълбоко дъх.

— И какъв е той? — той изкачи следващото стълбище.

— Става въпрос за Иън. Прекалено млад е за тази опасна работа.

— Той е по-голям, отколкото изглежда.

— Той е на не повече от шестнадесет. Момчето трябва да ходи на училище.

— Уверявам те, че Иън е завършил училище — Роман стигна до третия етаж и кимна на охраната, която стоеше на пост там.

Шана помаха на охраната и се зачуди, дали зад някоя от картините се криеше термоядрено устройство. Някак си се съмняваше, че къща, пълна с въоръжение, е толкова безопасна.

— Въпросът е, че възразявам да ме пази дете.

Роман продължи по стълбите за следващия етаж.

— Възражението ти е отбелязано.

Това ли беше? Възражението е отбелязано и отхвърлено?

— Говоря сериозно. Ти си шефът тук, затова съм напълно сигурна, че можеш да направиш нещо.

Роман спря.

— Как разбра, че аз съм собственик на Роматех?

— Предположих, но Конър го потвърди.

Роман въздъхна, след което продължи нагоре по стълбите.

— Ще трябва да си поговоря с Конър.

Шана го последва.

— И ако не направиш нещо за Иън, аз ще трябва да говоря с шефа му, Ангъс МакКей.

— Какво? — Роман спря отново. Той погледна назад към нея, очите му се разшириха шокирано. — Как разбра за него?

— Конър ми каза, че е собственик на «МакКей Секюрити енд Инвестигейшън».

— Кръв господня — прошепна Роман. — Ще трябва да поговоря надълго с Конър — той изкачи непреклонно и останалите стълби до четвъртия етаж.

— На кой етаж отиваме?

— На петия.

Шана продължи напред.

— Какво има на петия етаж?

— Моите лични покои.

Сърцето й прескочи един удар. О, Божичко. Тя стигна до четвъртия етаж и се спря, за да си поеме дъх. В сянката стоеше охранител, който носеше килт.

— Къде са стаите за гости?

— Твоята ще бъде на четвъртия етаж. Ще те заведа там после — той продължи нагоре. — Хайде.

— Защо отиваме в офиса ти?

— Трябва да обсъдим нещо важно.

— Не може ли да го обсъдим сега?

— Не.

Какъв упорит човек. Тя въздъхна и се опита да измисли нещо, което би обсъждал с нея.

— Не си ли мислил да си сложиш асансьор?

— Не.

Тя опита друга тема.

— Откъде е Радинка?

— Мисля, че сега се нарича Чешка Република.

— Какво имаше предвид с това «най-сетне, дойдохте»? — Шана започна последното стълбище.

Роман сви рамене.

— Радинка вярва, че има способности на медиум.

— Наистина ли? Мислиш ли, че е така?

Той стигна до върха на стълбите.

— Не ме интересува в какво вярва, стига да си върши работата.

— Ясно — мъжът очевидно бе скъсан на изпита за чувствителност. — Значи й се доверяваш в работата си, но не й вярваш, когато казва, че е медиум.

Той се намръщи.

— Някои от нейните прогнози са грешни.

— Откъде знаеш? — Шана стъпи на последното стъпало.

Намръщеното му изражение се задълбочи.

— Тя предсказа, че ще намеря голяма радост в живота си.

— И какво неправилно има в това?

— Изглеждам ли ти особено радостен?

— Не — какъв вбесяващ човек! — Значи се опитваш да се направиш нещастен само за да й докажеш, че греши?

Очите му просветнаха.

— Не е вярно. Бях нещастен в продължение на години, преди да срещна Радинка. Тя няма нищо общо с това.

— Ами поздравления за теб. Ти си обвързан с нещастието за цял живот.

— Не съм.

— Си.

Той кръстоса ръце.

— Това е детинско.

Тя скръсти своите.

— Не е пък — тя прехапа устни, за да не се разсмее. Просто беше твърде забавно да дразниш този човек.

Той я изгледа внимателно, след това ъгълчето на устата му трепна.

— Опитваш се да ме измъчваш, нали?

— Обичаш да си нещастен, нали?

Той се засмя.

— Как го правиш?

— Как успявам да те разсмея? — тя се ухили. — Това ново изживяване ли е за теб?

— Не, но съм отвикнал — той я изгледа с почуда. — Даваш ли си сметка колко близо бе до това да бъдеш убита тази вечер?

— Да, разбирам. Животът понякога е наистина отвратителен. Може или да се смееш, или да плачеш и понякога предпочитам да се смея — тя вече бе плакала достатъчно. — Освен това тази вечер съм късметлийка. Точно когато имах нужда, намерих един ангел-пазител.

Тялото му се стегна.

— Не ме мисли за такъв. Далеч съм от… Аз съм изгубен.

Разкаяние проблясваше като разтопено злато в очите му.

— Роман — тя докосна лицето му. — Винаги има надежда.

Той се отдръпна.

— Не и за мен.

Шана чакаше, надявайки се, че той ще каже нещо, че ще й се довери поне мъничко. Но Роман мълчеше. Тя се завъртя и се огледа наоколо. Още един пазач стоеше в тъмния ъгъл. Имаше две врати по протежение на коридора, а между тях — голяма картина. Тя се приближи, за да разгледа пейзажа. Изобразен бе залез над зелена хълмиста земя. Долу в долината бе надвиснала мъгла над руините на каменни постройки в романски стил.

— Красива е — прошепна тя.

— Това… това беше един манастир в Румъния. Сега няма нищо останало от него.

Нищо друго, освен спомени, подозираше Шана, и то не много хубави, ако се съдеше по суровото изражение на лицето на Роман. Защо пазеше картина от Румъния тук, ако го измъчваше? О, вярно. Мъжът харесваше нещастието. Тя разгледа картината отблизо. Румъния? Това би обяснило лекия му акцент. Може би сградата бе унищожена по време на Втората световна война или на Съветската окупация, но някак си разрушаването изглеждаше много, много по-старо от това. Странно. Какво общо имаха руините на стар манастир с Роман?

Той се премести към вратата вдясно.

— Това е моят кабинет — отвори вратата и я изчака да влезе.

Внезапен импулс премина през нея и й се прииска да хукне надолу по стълбите. Защо? Човекът бе спасил живота й тази вечер. Защо ще я наранява? Освен това тя все още имаше своята Берета. Премести чантата от рамото си и я сложи пред гърдите си. По дяволите, след всичко, през което бе преминала през последните няколко месеца, тя не бе в състояние да се довери напълно на друг човек.

И това бе най-лошата част от всичко. Трябваше да бъде самотна до края на живота си. Всичко, което някога беше искала, бе нормален живот — съпруг, деца, добра работа, хубава къща в добър квартал, може би бяла ограда. Просто един нормален живот, по дяволите. И това никога нямаше да се случи. Руснаците не я бяха убили, както направиха с Карън, но успяха да отнемат живота й.

Тя изправи раменете си и влезе в голямата стая. Огледа се наоколо, защото бе любопитна относно вкуса на Роман за мебели, когато някакво движение в другия край на стаята привлече вниманието й. От сенките се появиха двама мъже. Конър и Грегори. Трябваше да почувства облекчение, но техните втренчени погледи я притесниха. Стаята изведнъж стана студена. Твърде студена, с леден въздух около главата й.

Тя се обърна към вратата, треперейки.

— Роман?

Той заключи и плъзна ключа в джоба си.

Тя преглътна.

— Какво става?

Роман се взря в нея, а очите му мъждукаха като златни пламъци. Той пристъпи към Шана и прошепна:

— Време е.

Глава 7

Вампирите използваха контрола върху ума в продължение на векове. Това бе единственият начин да накарат смъртните да бъдат доброволен източник на храна. И единственият начин да се изтрие паметта им след това. Преди да измисли формулата за синтетичната кръв, Роман използваше контрола над ума всяка вечер. Никога не бе чувствал никакви угризения за това. Това бе въпрос на оцеляване. Беше нормално.

Това бяха фактите, които си повтаряше, докато водеше Шана нагоре по стълбите към офиса си. Нямаше защо да се чувства виновен. Веднъж щом той, Грегори и Конър превземеха ума на Шана, можеше да й нареди да имплантира зъба му. Тогава, когато работата бе свършена, той можеше да изтрие паметта й. Просто. Нормално. Но в такъв случай защо с всяко изминато стъпало се обезсърчаваше все повече? Когато стигна до кабинета си, вече имаше сериозни съмнения относно този план. Трима вампири срещу един смъртен? Може би това бе единственият начин да пробие умствената защита на Шана. Това може би бе единственият начин да оправи проклетия си зъб. Но въпреки това започваше да му се струва като коварно нападение.

Сега, докато тя стоеше в офиса изцяло на тяхната милост, вината отново се надигна в него. Нямаше друг начин, каза си той. Не можеше да бъде честен с нея. Ако тя разбереше, че е демон, никога нямаше да се съгласи да му помогне. Без да чакат, Грегори и Конър се нахвърлиха. Можеше да усети психическата им мощ от другия край на стаята, насочена към ума на Шана.

Чантата й падна на пода. Тя изстена и притисна длани към слепоочието си.

Роман кръжеше над нея психически, за да я наглежда. Всичко беше наред. Тя бе издигнала щит с по-висока скорост и енергия, отколкото предполагаше, че е човешки възможно. Невероятно. Грегори засили атаката си, завладявайки я с ледена решителност. Твоите мисли ще бъдат мои!

И мои! Умът на Конър разсече защитата й.

Не! Роман хвърли предупредителен поглед към приятелите си. Те се дръпнаха, взирайки се зашеметено в него. Очакваха съпротива от Шана, не от него. Но истината бе, че той искаше мислите й за себе си. И искаше да я предпази. Толкова много психическа сила бе необходима, за да пробият защитите й, но веднъж щом щитът се разпадна, всичко, цялата тази мощ можеше да унищожи ума й, оставяйки го на парченца.

Той тръгна към нея и я дръпна към гърдите си.

— Добре ли си?

Тя се облегна на него.

— Аз не се чувствам добре. Главата ми… толкова ми е студено.

— Ще се оправиш — той обви ръце около нея, пожелавайки си старият му труп да произведе повече телесна топлина. — Ще си в безопасност с мен.

Той покри задната част на главата й с ръка, сякаш да защити ума й от следващите атаки.

Приятелите му си размениха обезпокоени погледи.

Конър прочисти гърлото си.

— Може ли да поговорим?

— След малко.

Те очакваха обяснение, но проклет да бе, ако Роман знаеше какво да каже. Как би могъл да обясни всички тези странни чувства, които го връхлитаха тази вечер? Страст, желание, страх, веселие, вина, разкаяние. Сякаш, откакто срещна Шана, сърцето му се бе събудило от дълбок сън. Не бе разбрал колко мъртъв бе, преди да я срещне. И колко жив се чувстваше сега.

През тялото й премина тръпка.

— Ела и си почини — той я сложи върху кадифеното кресло, върху което се бе нахранил от АВГА по-рано тази нощ.

Тя се сви на креслото и обви ръце около себе си.

— Толкова ми е студено.

Той реши да донесе велурената завивка от двойното легло в съседната стая, но тогава забеляза тъмночервеното плетено одеяло, преметнато върху един от високите столове. Той никога не го използваше, но Радинка го бе купила за кабинета му, заявявайки, че стаята има нужда от повече топлина. Роман грабна мекото одеяло и го простря върху Шана.

— Благодаря ти — тя дръпна ръба с ресните до брадичката си. — Не знам какво ми стана, но изпитах страхотен студ.

— Ще те стопли скоро — той заглади косата й назад и си пожела повече време, за да намали страховете й. Но Конър крачеше напред-назад пред мокрия бар, а Грегори се бе облегнал на стената и се взираше в него. — Грегори, ще се увериш ли, че д-р Уилън се чувства удобно? Може би иска нещо от кухнята. Може би горещ чай.

— Добре — Грегори се обърна към нея. — Хей, сладкишче. Какво става?

Сладкишче! Роман се намръщи и прекоси стаята, за да говори с Конър.

Шотландецът се обърна с гръб към Шана и заговори много тихо. Само вампир с остър слух щеше да разбере думите му.

— Ласло, твърдеше, че момичето е различно. Не го вярвах, но сега вярвам. Не съм попадал на смъртен с такава сила на духа.

— Съгласен съм — Роман погледна към Шана.

Грегори очевидно използваше чара си, защото тя изглеждаше развеселена.

— Ласло ми каза още, че ако зъбът ти не бъде направен тази вечер, няма да стане никога.

— Знам.

— Нямаме време да търсим друг зъболекар — Конър посочи старинния часовник върху полицата над камината. — Ласло ще звънне след осемнадесет минути.

— Ясно ми е.

— Тогава защо ни спря? Бяхме толкова близо.

— Умът й беше на път да се срине. Бях притеснен, че след като пробием, толкова много психическа сила ще унищожи ума й.

— Аха — Конър потърка брадичката си с показалец. — И ако нейният мозък се повреди, тя няма да бъде в състояние да оправи зъба ти. Разбирам.

Роман се намръщи. Той дори не бе помислил за проклетия си зъб. Бе загрижен за Шана. Какво правеше тя с него? Бе извършил твърде много грехове в миналото, за да страда от пробуждане на съвестта си сега. Той погледна назад. Грегори седеше в края на креслото. Вдигна краката на Шана и ги постави в скута си.

— И така, какво можем да направим сега, друже? — попита Конър, отвличайки вниманието на Роман от Шана.

— Трябва да спечеля доверието й. Тя трябва да ме допусне по своя собствена воля.

— Да бе. Откога жените сътрудничат? Това може да ти отнеме сто години, а ти разполагаш само с осемнадесет минути — Конър погледна часовника. — Вече седемнадесет.

— Предполагам, че ще трябва да бъда извънредно очарователен.

Като че ли знаеше как. Роман погледна назад. Грегори събуваше обувките от краката й.

— Да — кимна Конър. — Дамите обичат чара.

Роман присви очи. Грегори масажираше краката на Шана. В съзнанието му пробягаха спомени. Грегори, който си играеше с крака на АВГА и го прокарваше между зъбите си. А очите му светеха в червено. По дяволите.

— Махни си проклетите ръце от нея! — извика той толкова силно, че накара всички в стаята да подскочат.

Грегори постави краката на Шана обратно върху креслото и се изправи.

— Каза ми да я накарам да се чувства удобно.

Шана се прозя и протегна.

— И се справяше чудесно, Грегори. Бях почти заспала, преди Роман да започне да реве като луда крава.

— Луда крава? — Грегори се разсмя, докато не видя изражението на лицето на Роман. Той прочисти гърлото си и се отдръпна от Шана.

— Конър, има бутилка уиски в шкафа ми — Роман направи знак към мокрия бар.

Шотландецът отвори шкафа.

— Талискер от остров Скай*. Какво правиш с малцово уиски?

[* Талискер е островно малцово шотландско уиски, произвеждано от Талискер Дистилъри в Карбост, Шотландия — Б.пр.]

— Ангъс го изпрати, надявайки се, че ще измисля ново питие за него с моята фюжън кухня.

— О, това би било страхотно — Конър вдигна бутилката, за да й се възхити. — Много ми липсваше.

— Напълни една чаша за госпожица Уилън — Роман закрачи към креслото. — По-добре ли се чувстваш сега?

— Да — тя вдигна ръка към челото си. — Имах ужасно главоболие, но изглежда е преминало. Беше толкова странно. Можех да се закълна, че чувам гласове в главата си — тя направи гримаса. — Сигурно звучи зле.

— Не, не, изобщо — това бе добра новина. Тя не бе разпознала чии са гласовете, които бе чула. И не бе свързала своите главоболия с техните опити за контрол над ума.

Тя потърка челото си.

— Може би съм се заразила с някакъв вирус — тя направи гримаса. — Или шизофрения. Гадост. Сега сигурно ще започна да чувам заповеди от кучета или нещо такова.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това — той седна на креслото до нея. — Има едно просто обяснение за това, което изпитваш. Посттравматичен стрес.

— О, да, вероятно е това — тя се премести малко, за да направи място за него. — Психиатърът от ФБР ми каза същото. Тя каза, че мога да очаквам повтарящи се пристъпи на паника през останалата част от живота ми. Не звучи ли това ободрително?

— ФБР? — попита Конър, докато донасяше чашата с уиски.

Шана трепна.

— Не би трябвало да говоря за това, но вие, момчета, бяхте страхотни. Заслужавате да знаете какво се случва.

— Просто ни кажи, каквото можеш — Роман взе чашата от Конър и я подаде на Шана. — Това ще ти помогне да се стоплиш — и да развържеш езика си. И да свалиш защитата си.

Тя се повдигна на лакът.

— Обикновено не пия нищо, по-силно от бира.

— Ти премина през ада тази вечер — ад, пълен с гласове на демони. Роман притисна чашата в ръката й.

Тя изпи една глътка и след това се изкашля.

— Иха! — очите й се насълзиха. — Майчице. Беше чисто, нали?

Роман повдигна рамо и остави чашата на пода.

— Какво очакваш, когато шотландец ти налива питие?

Тя се облегна в креслото и присви очи.

— Господи, Роман, да не се опитваш да се шегуваш?

— Може би. Проработи ли? — очароването, като начин да влезе в съзнанието на жена, бе ново преживяване за него. Преди това той просто вземаше това, от което имаше нужда.

Тя бавно се усмихна.

— Мисля, че не беше прав по-рано. Има надежда за теб.

Кръв господня. Тя притежаваше такъв ободряващ оптимизъм. Щеше ли някой ден да го смаже жестоката действителност? Нямаше надежда за демон-убиец. Но междувременно щеше да остави фантазиите й за надежда да продължат. Особено ако му помогнеха да влезе в ума й.

— Щеше да ни разкажеш за ФБР?

— О, да. Аз съм в Програмата за защита на свидетелите. Има служител, с когото трябва да се свържа, ако възникне проблем, но той не отговори, когато се обадих.

— Шана истинското ти име ли е?

Тя въздъхна.

— Името ми трябваше да е Джейн Уилсън. Шана Уилън е мъртва.

Той докосна рамото й.

— Изглеждаш ми доста жива.

Тя затвори очите си.

— Загубих семейството си. Никога повече няма да ги видя.

— Разкажи ми за тях — Роман погледна към часовника. Оставаха дванадесет минути.

Тя отвори очи и се загледа безцелно в далечината.

— Имам сестра и брат, и двамата са по-малки от мен. Бяхме много близки, докато растяхме, защото имахме само себе си. Баща ми работи във Външно министерство, така че израснахме в много чужди страни.

— Кои например?

— Полша, Украйна, Латвия, Литва, Беларус.

Роман размени поглед с Конър.

— С какво точно се занимаваше баща ти?

— Той беше някакъв вид съветник, но никога в действителност не е казвал с какво се занимава. Пътуваше много.

Роман наклони главата си към бюрото. Конър кимна и тихо се премести към компютъра.

— Как се казва баща ти?

— Шон Дърмът Уилън. Както и да е, майка ми беше учителка, така че тя ни обучаваше вкъщи. Докато… — Шана се намръщи и дръпна плетеното одеяло до бузата си.

— Докато какво? — Роман чу Конър да трака на клавиатурата. Разследването за Шон Дърмът Уилън започна.

Шана въздъхна.

— Когато бях на петнадесет години, родителите ми ме пратиха в училище-интернат в Кънектикът. Казаха, че би било добре за мен да имам официална диплома, така, че да вляза в добър университет.

— Това звучи разумно.

— И аз мислех така навремето, но…

— Да?

Тя се обърна да седне на една страна, с лице към него.

— Така и не изпратиха брат ми или сестра ми. Само мен.

— Разбирам — тя бе избрана да напусне. Роман разбираше, повече, отколкото му се искаше да признае.

Шана усука ресните около пръста си.

— Мислех, че сигурно съм направила нещо нередно.

— Как би могла? Ти си била дете — умът на Роман се изпълни със спомени. Спомени, които смяташе за отдавна погребани. — Семейството ти е липсвало.

— Да, беше ужасно в началото, но тогава срещнах Карън. Станахме най-добри приятелки. Тя бе първата, която искаше да стане зъболекар. Преди я дразнех за това, че иска да пъха ръцете си в устата на хората за препитание. Но когато дойде време да взема решение за себе си, аз също избрах да бъда зъболекар.

— Разбирам.

— Исках да помагам на хората и да бъда част от една общност, нали знаеш, кварталният зъболекар, който подкрепя отбора по футбол на местните хлапета. Исках да пусна корени и да имам нормален живот. Нямаше повече да пътувам по целия свят. Исках да лекувам деца. Винаги съм обичала децата — очите й се навлажниха. — Сега не смея да имам деца. Тези проклети руснаци — тя се наведе, грабна чашата с уиски от пода и глътна още малко.

Роман взе чашата от ръката й, докато тя кашляше. Мамка му. Искаше да е спокойна, не пияна. Той погледна часовника. Ласло щеше да се обади след осем минути.

— Разкажи ми за руснаците.

Тя се облегна назад в креслото.

— Карън и аз живеехме заедно в апартамент в Бостън. Излизахме всеки петък вечер в една закусвалня. Ядяхме пица и брауни и проклинахме мъжете, защото не бяхме на среща. Тогава една нощ… — тя потръпна. — Беше като стар гангстерски филм.

Роман се чудеше защо не е излизала по срещи. Смъртните мъже трябваше да са слепи. Той взе ръката й в своята.

— Продължавай. Сега не могат да те наранят.

Очите й се напълниха със сълзи отново.

— Нараняват ме. Всеки ден. Не мога да спя, без да виждам как Карън умира пред мен. И не мога да работя като зъболекар вече! — тя се наведе, за да вземе чашата с уиски. — Гадост, мразя самосъжалението.

— Чакай малко — той премести уискито от обсега й. — Какво искаш да кажеш, с това, че не можеш да работиш като зъболекар?

Тя се срина върху креслото.

— Трябва да се изправя срещу фактите. Загубих кариерата си. Как бих могла да работя като зъболекар, когато припадам при вида на кръв?

О, точно така. Нейният страх от кръв. Той беше забравил за това.

— Този твой страх… започнал е от онази нощ в закусвалнята, нали?

— Да — Шана избърса очите си. — Бях в банята, когато чух ужасни писъци. Те стреляха по цялото място. Можех да чуя куршумите, които удряха стените. Можех да чуя писъците, когато улучваха… хора.

— Руснаците ли бяха?

— Да. Стрелбата спря, така че след известно време се измъкнах от банята. Видях Карън да лежи на пода. Тя… тя беше простреляна в стомаха и гърдите. Все още бе жива и поклати главата си към мен, сякаш се опитваше да ме предупреди.

Шана притисна ръце към очите си.

— Тогава ги чух. Те бяха зад пещта за пица и крещяха на руски — тя вдигна ръце и погледна Роман. — Аз наистина не зная руски, но разпознах ругатните. Брат ми и аз често се състезавахме кой ще научи най-много ругатни на различни езици.

— Видяха ли те руснаците в закусвалнята?

— Не. Когато чух гласовете им, се скрих зад една от касите и някакви големи саксийни растения. Чух още изстрели в кухнята, след това излязоха. Спряха до Карън и я погледнаха. Видях лицата им. Тогава си тръгнаха.

— Спряха ли до други жертви, както направиха при Карън?

Шана спря, опитвайки се да си спомни.

— Не, не спряха. Всъщност…

— Какво?

— Те отвориха чантата й и погледнаха шофьорската й книжка. Тогава се ядосаха, проклинаха като луди и я хвърлиха на пода. Беше толкова странно. Искам да кажа, убиха десет души в този ресторант. Защо ще проверяват личната карта на Карън?

Защо наистина? Роман не хареса заключенията, до които достигна, но не искаше да притеснява Шана, докато не бе напълно сигурен.

— Значи свидетелства срещу руснаците в съда и получи нова самоличност?

— Да. Станах Джейн Уилсън и се преместих в Ню Йорк преди около два месеца — Шана въздъхна. — Всъщност не познавам никого тук. С изключение на Томи, доставчика на пица. Хубаво е да има с кого да поговоря. Ти си добър слушател.

Той погледна часовника на полицата. Оставаха четири минути. Може би сега тя ще му се довери достатъчно, за да го пусне в главата си.

— Мога да направя повече от това да те изслушам, Шана. Аз… аз съм експерт в терапевтичната хипноза.

— Хипноза? — очите й се разшириха. — Можеш да правиш регресия към минал живот и подобни неща?

Той се усмихна.

— Всъщност, мислех си, че бихме могли да използваме хипноза, за да излекувам страха ти от кръв.

— Оо — тя премигна и после седна. — Сериозно? Може да се излекува толкова лесно?

— Да. Просто трябва да ми се довериш…

— Това би било страхотно! И няма да се налага да се отказвам от кариерата си.

— Да. Но ще се изисква от теб да ми се довериш.

— Е, разбира се — тя му хвърли подозрителен поглед. — Ти не би направил някое от онези странни постхипнотични внушения, нали? Като да ме накараш да се съблека гола и да кукуригам като петел всеки път, когато някой извика «такси».

— Нямам желание да те видя как кукуригаш. А колкото до останалото… — той се наведе по-близо и прошепна. — Това звучи доста интригуващо, но аз бих предпочел събличането да бъде напълно доброволно.

Тя сведе брадичка, а бузите й се изчервиха.

— Ясно.

— Тогава ще ми се довериш ли?

Тя вдигна поглед, за да срещне неговия.

— Искаш да го направим сега?

— Да — той принуди очите й да останат приковани в неговите. — Ще бъде толкова лесно. Всичко, което трябва да направиш, е да се отпуснеш.

— Да се отпусна? — тя продължи да се взира в него, но зрението й се замъгли.

— Легни назад — той нежно я сложи в легнало положение. — Продължавай да гледаш очите ми.

— Да — прошепна тя, челото й се сбръчка. — Имаш необикновени очи.

— Ти имаш красиви очи.

Тя се усмихна, след това трепна, когато през красивите й черти премина болезнена гримаса.

— Отново ми е студено.

— Скоро ще премине и ще се почувстваш добре. Искаш ли да се пребориш със страха си, Шана?

— Да. Да, искам.

— Тогава ще успееш. Ще бъдеш силна и уверена. Нищо няма да те спре от това да бъдеш чудесен зъболекар.

— Това звучи прекрасно.

— Чувстваш се много отпусната, почти заспала.

— Да — клепачите й се затвориха.

Беше вътре. Кръв господня, беше толкова лесно. Тя беше оставила вратата широко отворена. Всичко, което бе нужно, бе правилната мотивация. Щеше да запомни това, в случай, че попадне на други трудни смъртни в бъдеще. Но докато се установяваше в мислите на Шана, знаеше, че няма друг като нея.

На повърхността интелигентният й ум бе добре организиран.

Но точно под добре структурираната външност прииждаха силни емоции. Те го заобикаляха и дърпаха. Страх. Болка. Скръб. Угризения на съвестта. И под бурята — непреклонна воля за оцеляване. Всички емоции бяха познати за него, но толкова различни у Шана. Чувствата й бяха пресни и сурови. Неговите умираха в продължение на повече от петстотин години. Кръв господня, да се чувства по този начин отново. Беше неудържимо и опияняващо. Тя притежаваше толкова много страст, която чакаше да бъде отприщена. И той можеше да го направи. Можеше да отвори ума и сърцето й.

— Роман. — Грегори погледна часовника си. — Имаш четиридесет и пет секунди.

— Шана, чуваш ли ме?

— Да, — прошепна тя, очите й все още бяха затворени.

— Ти сънуваш прекрасен сън. Ще се окажеш в зъболекарски кабинет. Нов и безопасен зъболекарски кабинет. Ще бъда твой пациент и ще те помоля да ми имплантираш зъб. Обикновен зъб. Разбираш ли?

Тя кимна бавно с глава.

— Ако има някаква кръв, няма да трепнеш. Няма да се поколебаеш и ще продължиш, спокойна и уверена, докато процедурата бъде завършена. Тогава ще заспиш спокойно в продължение на десет часа и ще забравиш какво се е случило. Ще се събудиш и ще се чувстваш щастлива и ободрена. Разбираш ли?

— Да.

Той отмести косата от лицето й.

— Сега заспивай. Сънят ще започне скоро — Роман стана. Тя лежеше спокойно заспала. Едната й ръка бе свита под брадичката и бе вплетена в кадифените ресни. Тя изглеждаше толкова невинна и доверчива.

Телефонът звънна.

Конър отговори.

— Изчакай секунда. Слагам те на високоговорител.

— Ехо? Чувате ли ме? — гласът на Ласло звучеше нервен. — Надявам се, че сте готови. Не разполагаме с много време. Вече е пет без петнайсет.

Роман се чудеше дали престилката на дребния химик има все още копчета.

— Чуваме те чудесно, Ласло. Скоро ще бъда там заедно със зъболекарката.

— Тя… тя ще ни сътрудничи ли?

— Да — Роман се обърна към Грегори. — Разбери точния час на изгряването на слънцето. Тогава ни се обадете в стоматологичния кабинет пет минути преди зазоряване, така че да можем да се телепортираме обратно.

Грегори се стресна.

— Това е прекалено кратко време. Няма да имам време да се прибера вкъщи.

— Може да спиш тук.

— А аз? — попита Ласло по телефона.

— Да, не се притеснявайте. Имаме много стаи за гости — Роман повдигна спящата Шана в прегръдките си.

— Сър — Конър стана. — Относно баща й. Не съществува такъв човек. Според мен е ЦРУ. Мога да изпратя Иън при Лангли, за да разбере.

— Много добре — Роман нагласи Шана в ръцете си. — Започни да говориш, Ласло, и продължавай да говориш, докато пристигнем.

— Да, сър. Както кажете, сър. Аз… е, всичко е готово тук. Сложих зъба ви в зъбоспасителната система, както препоръча зъболекарката. Това ми напомня, за един филм за зъболекар, зъл зъболекар, който все питаше, «Безопасно ли е?» Какво беше името на този актьор…

Гласът на Ласло течеше, въпреки че Роман не се фокусира върху отделните думи. Вместо това той използва гласа като фар, достигайки го с ума си, докато направи връзката. За рутинни пътувания, като от дома до офиса си в Роматех, бе запечатал пътуването в психическата си памет. Но ако не познаваше нито дестинацията, нито отправната точка, най-сигурният начин да се телепортира, бе да използва някакъв вид сетивна опора. Ако можеше да види мястото, той можеше да отиде там. Ако може да се съсредоточи върху глас, можеше да отиде там. Без опора вампирът можеше случайно да се материализира на грешното място, например в тухлена стена или в пламтяща слънчева светлина.

Грегори щеше остане в кабинета в дома на Роман, после да им се обади преди изгрев-слънце, за да послужи като пътеводна светлина към дома им. Стаята избледня пред очите му и Роман проследи гласа на Ласло, който го отведе към зъболекарския кабинет. Когато се материализира отново, той чу облекчената въздишка на Ласло. Кабинетът беше незабележителен, боядисан във всички нюанси на бежовото. Миризмата на дезинфектант изпълваше въздуха.

— Слава на Бога, успяхте, сър. Елате насам — Ласло го поведе към стаята за прегледи.

Роман сведе поглед, за да се увери, че Шана е добре. Тя спеше спокойно и мирно в прегръдките му. Той последва Ласло, чудейки се каква ли информация, ще открие Иън за баща й. Ако човекът бе замесен с руската мафия, докато е извън страната, това би обяснило, защо руснаците са искали да си отмъстят. И ако не можеха да отмъстят на бащата, те щяха да погнат дъщерята. Също така би обяснило защо са проверили самоличността на Карън, а след това са се ядосали. Ръцете на Роман се стегнаха около Шана. Той се надяваше, че подозренията му са грешни, но вътрешното му усещане крещеше, че е прав.

Руската мафия не искаше да убие Шана само защото тя бе свидетел на тяхното убийство в Бостън. Тя беше причината за това масово убийство. Тяхната първоначалната цел е била Шана. И те нямаше да се предадат, докато не я видят мъртва.

Глава 8

Иван Петровски прехвърли неотворената поща на бюрото си. Сметка за ток. Сметка за газ. Имаше и купчина, която бе с пощенско клеймо отпреди няколко седмици. Той сви рамене. Какво са три седмици, когато си на повече от шестстотин години? Освен това той мразеше да бъде свързан с обикновени неща, със смъртния свят. Той разпори първия плик. О, днес беше късметлия. Той отговаряше на условията за застраховка «Живот». Малоумници. Иван го хвърли в кошчето.

Плик в цвят на слонова кост улови погледа му. Обратен адрес… Роматех Индъстрис. Ръмжене завибрира ниско в гърлото му. Той взе плика, като почти напълно го раздра на две, но се спря. Защо този проклет Роман Драганести му изпраща писмо? Те дори не си говореха. Иван премести картичката и положи двете половинки една до друга на бюрото си.

Той и неговото сборище бяха сърдечно поканени на бала за откриването на Пролетната конференция за 2005 година, която щеше да се проведе в Роматех Индъстрис в две последователни вечери. Пак ли беше време? Драганести бе домакин на това голямо събитие всяка година, с вампири от целия свят в присъствието на техните господари на сборищата, които се срещаха на тайни конференции, за да обсъдят актуални въпроси в живота на съвременния вампир. Хленчещи малки копелета. Не знаеха ли, че вампиризмът е висш начин на живот? Проблемите бяха причинени от смъртните и имаше само един начин да се справиш с тях: Ядеш ги и ги унищожаваш. Не бе необходимо обсъждане. Имаше милиарди смъртни, натъпкани върху планетата, и продължаваха да се развъждат все повече. Не беше като вампирите да са в опасност от изчерпване на храна.

Иван хвърли поканата в кошчето. Той не бе присъствал на тази нелепа конференция от осемнадесет години. Не и откакто този предател Драганести въведе нова, синтетична кръв в света на вампирите. Иван си бе тръгнал отвратен и никога не се бе върнал.

Изненадваше се, че Драганести продължава да му изпраща покана всяка година. Глупакът сигурно все още се надяваше, че Иван и неговите последователи ще променят мнението си и ще прегърнат новата, възвишена философия за благороден живот на вампирите. Каква заблуда.

По врата на Иван полазиха неудовлетворение и умора. Той масажира мускулите под ушите си и затвори очи. В ума му изплува видение — Драганести и последователите му, които танцуват на бала в елегантно вечерно облекло и отпиват гнусната изкуствена кръв от своите кристални чаши, докато се потупваха един друг по гърба за повишената си развита чувствителност. Повдигаше му се само от мисълта за това.

Никога нямаше да се откаже от прясната човешка кръв, от тръпката на лова или екстаза от ухапването. Драганести и неговите последователи бяха изменници на самата идея за вампиризма. Мерзост и позор.

И точно когато Иван мислеше, че не би могло да стане по-зле, те успяха да паднат още по-ниско, като рязко преминаха от предателството към абсурда. Преди две години Драганести въведе последното си изобретение — вампирска фюжън кухня. Иван простена. Болката туптеше в тила му. За облекчаване на напрежението той размести прешлените си, както смъртен изпукваше ставите си.

Фюжън кухня. Това бе жалко. Срамно. Тя бе коварна и съблазнителна. Постоянно се разпространяваше в рекламите по дигиталния вампирски канал. Той дори бе открил две от собствените си момичета в харема да крият бутилки от извратената напитка на Драганести — шококръв. Иван бе наредил момичетата да бъдат бити. И все пак той подозираше, че харемът му успява да пие от тези отвратителни неща, когато не беше там. За първи път от векове прекрасните му, сексапилни момичета бяха наддали на тегло.

Този проклет Драганести! Той унищожаваше вампирския начин на живот, превръщаше мъжете в страхливи слабаци, а жените в тлъсти крави. И ако това не беше достатъчно лошо, той бе отвратително богат. Той и сборището му се радваха на добър живот, а Иван и неговите последователи бяха натъпкани в двуетажна къща в Бруклин.

Но не за дълго. Скоро той щеше да достави мъртвото тяло на Шана Уилън и да спечели четвърт милион долара. След още няколко добре платени убийства той можеше да бъде толкова богат, колкото тези високомерни господари на сборища — Роман Драганести, Ангъс МакКей и Жан-Люк Ешарп. Могат да вземат своите измислени фюжън кухни и да си ги заврат там, където слънце не огрява.

Някой почука на вратата и отвлече вниманието му от противните мисли за Роман Драганести.

— Влез.

Неговият доверен приятел Алек влезе.

— Един смъртен е дошъл да те види. Казва се Павел.

Набит, рус мъж влезе в малката стая и погледът му се стрелна нервно наоколо. Стеша твърдеше, че е най-интелигентният от главорезите му, което вероятно означаваше, че човекът може да чете. Иван се изправи. Можеше да се издигне до тавана, но това бе трик, който щеше да запази за по-късно.

— Как Стеша прие новините за безнадеждния ви провал?

Павел направи гримаса.

— Не беше много щастлив. Но ние имаме сериозна следа.

— Пицарията. Тя появи ли се там?

— Не. Не сме попадали на нея.

Иван седна на ръба на бюрото си.

— Тогава каква е следата?

— Колата, която видях. Зелената хонда. Издирих регистрационния номер.

Иван чакаше.

— И? — Господи, мразеше как смъртните драматизираха за всичко.

— Принадлежи на Ласло Весто.

— Е, и? — силна болка пронизваше врата на Иван. Това продължаваше твърде дълго. — Никога не съм чувал за него.

Алек присви очи.

— Нито пък аз.

Усмивката на Павел бе прекалено самодоволна.

— Не съм изненадан. Не знаем кой е той, но със сигурност сме чували за неговия работодател. Никога няма да се досетите кой е.

Иван се хвърли към Павел толкова бързо, че смъртният се препъна назад, а очите му се разшириха. Иван го сграбчи за ризата и го дръпна напред.

— Не се прави на умник, Павел. Кажи ми какво знаеш, и то бързо.

Павел преглътна.

— Ласло Весто работи в Роматех.

Иван го пусна и отстъпи назад. По дяволите. Трябваше да се досети. Роман Драганести стоеше зад това. Това проклето копеле винаги е бил трън в очите му. Усети зверска болка в тила си. Иван наклони главата си и намести гръбначните си прешлени на мястото им.

Павел трепна.

— В дневната или нощната смяна работи Ласло?

— Мисля… мисля, че в нощната, сър.

Вампир. Това би обяснило как Шана Уилън успя да изчезне толкова бързо.

— Имаш ли адреса на този Ласло?

— Да — Павел извади листче от джоба на панталоните си.

— Добре — Иван грабна хартийката и я прочете. — Искам да наблюдавате още две места през деня — апартамента на Ласло Весто и градската къща на Роман Драганести — Иван стисна зъби. — Той живее в Горен Ийст Сайд.

— Да, сър — Павел се поколеба. — Аз… аз свободен ли съм да тръгвам?

— Ако успееш да се измъкнеш оттук, преди моите момичета да решат, че изглеждаш като лека закуска…

Павел измърмори някакво проклятие и се затича към входната врата.

Иван подаде листчето на Алек.

— Заведи няколко мъже на този адрес. Доведете господин Весто тук цял преди зазоряване.

— Да, сър. — Алек пъхна листчето в джоба. — Изглежда Драганести държи момичето. Какво ли би искал от нея?

— Не знам — Иван се върна обратно на бюрото си. — Не мога да си го представя да убива смъртен за пари. Той е прекалено мекушав.

— Да. А и не се нуждае от пари.

Така че с какво се е захванал мръсния Драганести? Да не би да мисли, че може да попречи на плановете на Иван да забогатее? Проклето копеле. Погледът на Иван се върна към скъсаната покана в кошчето.

— Кажи на Владимир, да наблюдава къщата на Драганести. Момичето вероятно е там. Тръгвай.

— Да, сър — Алек излезе и затвори вратата след себе си.

Иван се наведе, за да извади поканата от кошчето за боклук. Това би бил най-лесният начин да се изправи срещу Драганести. Бе невъзможно да се стигне до копелето по друг начин. Постоянно бе заобиколен от малка армия шотландски вампири.

Прав бе да държи толкова много охрана. Бе оцелял след няколко осуетени опита за убийство през последните няколко години. И неговият екип по сигурността бе открил няколко бомби в Роматех Индъстрис, поставени от тайно общество, наречено Истинските. За съжаление бомбите бяха открити, преди да успеят да се взривят.

Иван започна да тършува из чекмеджетата на бюрото, докато намери една ролка тиксо. Той внимателно възстанови поканата в първоначалния й вид. На тези конференции се влизаше само с покана и за първи път от осемнадесет години Иван и няколко от неговите доверени приятели щяха да отидат. Беше време Драганести да научи, че не може да се забъркваш с Иван Петровски и да оживееш, за да се порадваш на това после.

Иван не беше само господар на руското сборище. Той бе лидер на Истинските и щеше да направи от бала незабравима вечер.

Глава 9

Беше жалко, че смъртните се нуждаеха от толкова силна светлина, за да виждат. Роман затвори очи заради ослепителния блясък на лампата над главата му. Бе изтегнат по гръб в зъболекарския кабинет с лигавник около врата. Поне засега контролът върху съзнанието работеше. Можеше да чуе как Шана се движеше, ефективна като робот. Докато поддържаше всичко спокойно и под контрол, процедурата би трябвало да е успешна. Нямаше да позволи на нищо да измъкне Шана от това, което тя мислеше, че е сън.

— Отвори — гласът й бе тих и монотонен. Той усети остро пробождане във венците и отвори очи. Тя махаше спринцовка от устата му.

— Какво беше това?

— Местна упойка, за да не чувстваш болка.

Твърде късно. Самата инжекция му причини болка.

Но Роман трябваше да си признае, че стоматологията бе изминала дълъг път от последната му среща с професията. Като дете бе виждал как селският бръснар вади изгнилите зъби на хората с ръждясалите си клещи. Роман бе полагал големи усилия, за да подържа зъбите си здрави, въпреки че четката му за зъби представляваше опърпана клонка. Но доживя до тридесетгодишна възраст с всички зъби.

Тогава започна новият му живот… или смърт. След трансформацията тялото му остана непроменено през следващите петстотин и четиринадесет години. Не че животът му като вампир бе мирен, тъкмо обратното. Претърпяваше порязвания, наръгвания, счупени кости, дори в редки случаи и рани от куршум, но нищо, което да не може да излекува сам с един хубав сън през деня. Досега. В този момент той бе оставен на милостта на смъртна жена зъболекар, която не знаеше, доколко може да контролира.

Шана постави латексовите ръкавици на ръцете си.

— Ще минат няколко минути, докато упойката подейства.

Ласло прочисти гърло, за да привлече вниманието на Роман, след това посочи часовника си. Тревожеше се, че времето им изтича.

— Вече е мъртъв — Роман посочи устата си. По дяволите, технически цялото му тяло бе мъртво. Той определено се чувстваше мъртъв от доста дълго време. Но тази вечер го болеше дяволски, когато тя го ритна в слабините. И почти изгуби контрол в колата. Сега, когато Шана се бе появила в живота му, изглежда той се връщаше към живота. Особено онази част от кръста надолу. — Може ли да започваме вече?

— Да — тя се настани на малък стол на колелца и се плъзна към него. Когато се наведе над него, гърдите й се притиснаха към ръката му. Той потисна един стон. — Отвори — тя пъхна пръст в устата му и проучи горния му венец. — Усещаш ли нещо?

Господи, да. Той се пребори с нуждата да затвори уста около пръста й и да разкара проклетата ръкавица от него. Свали ръкавицата, прелест моя и ще ти покажа какво чувствам. Тя се намръщи и махна пръста си от устата му. Погледна ръката си и започна да сваля ръкавицата.

— Не! — той докосна ръката й. По дяволите. Бе по-силно свързана с него, отколкото си мислеше. — Не усетих нищо. Нека продължим с процедурата.

— Добре — тя сложи ръкавицата отново.

Кръв господня, той не можеше да повярва. Контролът над съзнанието работеше само в едната посока. Той поставяше инструкциите си в главите им и четеше умовете им. Те не можеха да прочетат неговия. Смъртните не можеха да прочетат ума на вампир. Роман наблюдаваше Шана предпазливо. Колко ли всъщност можеше да види от него?

Трябваше да е много предпазлив с мислите си. Трябваше да мисли само за безопасни неща. Без повече мисли за устата му и кои части от тялото й биха паснали идеално в нея. Не. Нищо такова. Ще мисли за нещо съвсем различно. Като нейната уста и кои негови части биха паснали перфектно. Слабините му се втвърдиха. Не! Не за секс. Не сега. Трябваше да поправи проклетия си зъб.

— Искаш ли вече да имплантирам зъба ти? — тя наклони глава с леко намръщено изражение. — Или ще правим орален секс?

Роман се вторачи в Шана. Господи. Не само че го четеше като отворена книга, но явно искаше да прави секс с него. Удивително.

Ласло се задъха.

— Господи, как й дойде на ум подобно… възмутително… — той присви очи и премести погледа си към Роман. — Господин Драганести! Как можахте?

А как не би могъл, ако Шана бе склонна? Орален секс със смъртна? Интересно. Секс със смъртна в стола за преглед. Много интересно.

— Сър! — гласът на Ласло се покачи с една октава. Той завъртя едно от копчетата си. — Няма достатъчно време и за… двете манипулации. Трябва да изберете между вашия зъб или вашия… — с гримаса той хвърли поглед към издутите дънки на Роман.

Зъбът или пенисът? Последният се надигна срещу ципа му, сякаш искаше да изскочи и да извика: Избери мен, избери мен!

— Сър? — очите на Ласло бяха пълни с паника.

— Мисля — изръмжа Роман. Проклятие. Той погледна към Шана. Тя стоеше наблизо, очите й бяха пусти, лицето й безизразно, тялото й излъчваше жизненост, колкото някой манекен. Мамка му. Това дори не бе реално за нея. Щеше да е все едно прави секс с АВГА. Дори по-лошо, Шана щеше да го мрази след това. Не можеше да направи това. Колкото и да искаше Шана, трябваше да изчака. И да е сигурен, че ще дойде при него по своя воля. Той пое дълбоко дъх. — Искам да поправиш зъба ми. Ще направиш ли това за мен, Шана?

Тя се вгледа в него със замъглени очи.

— Ще имплантирам зъб. Обикновен зъб — повтори тя инструкциите му от по-рано.

— Да. Точно така.

— Добро решение, сър, ако питате мен — Ласло бе свел поглед, очевидно смутен от скорошната смяна на плановете. Той пристъпи към Шана и й подаде буркан. — Зъбът е вътре.

Тя разви капака и махна вътрешния филтър. В него лежеше зъбът. Роман затаи дъх, когато тя премести зъба. Дали когато видеше зъба, нямаше да излезе от контрол?

— В отлично състояние е — съобщи тя.

Добре. За нея това бе просто обикновен зъб.

Ласло хвърли поглед на часовника си.

— Пет и петнадесет, сър — след едно последно дръпване копчето падна в ръката му. — О, Боже. Никога няма да успеем.

— Обади се на Грегори и разбери точния час на изгрева.

— Добре — химикът пусна откъснатото копче в джоба на престилката си и извади телефона си. Той закрачи из кабинета, докато набираше. Това поне даваше възможност Ласло да прави нещо. Вече му свършиха копчетата, останаха само тези на ризата и панталоните му. Роман изтръпна при тази мисъл. Шана се наведе над него. Още веднъж гърдите й се притиснаха към неговите. Панталоните му отесняха. Не мисли за това.

— Отвори.

Само ако имаше предвид ципа му. Той отвори уста. Гърдите й бяха стегнати, но и меки. Кой ли размер сутиен носи? — почуди се той. Не твърде голям, но и не твърде малък.

— Осемдесет Б — измърмори тя, докато избираше инструмент от подноса. Кръв господня, дали можеше да чува всяка негова мисъл? Колко можеше да разбере от нея? Проба, проба. Какъв размер дрехи трябва да ти вземем?

— Тридесет и осми. Не — намръщи се тя — Четиридесети. — Твърде много пица. И чийзкейк. Господи, мразя, когато качвам килограми. Ядат ми се брауни.

Роман усети как се усмихва, но устата му вече бе опъната максимално. Поне тя бе болезнено искрена. Така, какво мислиш за мен?

Красив… загадъчен… странен. Тя започна да работи. Интелигентен… арогантен… особен. Мислите й бяха далечни и неясни, въпреки това успяваше да се съсредоточи върху ръцете си и върху това, което вършеше. Възбуден… с мъжественост като на кон.

Това е достатъчно, благодаря ти. С мъжественост като на кон? Това какво трябваше да означава? Че е отвратена или впечатлена? Проклятие, не трябваше да я пита. Защо да го интересува какво мисли за него една смъртна? Просто поправи проклетия ми зъб. И защо ще мисли, че е странен? Тя седна рязко.

— Това е много странно.

Да, странно. Такъв беше и той.

Тя се вгледа по-отблизо в един от инструментите си. Дълга хромирана пръчка с кръгло огледало в края.

О, не.

— Сигурно е счупено — предположи той.

— Но аз мога да се видя — тя поклати глава намръщено. — Няма логика. Защо не мога да видя устата ти?

— Огледалото е счупено. Продължавай без него.

Тя продължи да се взира в огледалото.

— Не е счупено. Аз мога да се видя — тя повдигна ръка към челото си.

По дяволите, щеше да се събуди. Ласло се върна с телефон, притиснат към ухото му. Огледа се наоколо.

— О, Боже. Проблем ли има?

— Постави огледалото долу, Шана — нареди тихо Роман.

— Защо не показва устата ти? — тя погледна странно Роман. — Не можах да те видя изобщо.

Ласло потрепери.

— О, Боже — той прошепна в телефона. — Грегори, имаме проблем.

Това бе меко казано. Ако Шана се освободеше от контрола му, Роман знаеше, че зъбът му никога нямаше да бъде поправен. Тя щеше да види как изглежда зъбът в действителност и да откаже да го имплантира. И това щеше да е само началото.

Тя можеше да се досети и защо няма отражение. Роман се съсредоточи в Шана.

— Погледни ме.

Тя се обърна към него. Той я плени с поглед и затегна контрола върху съзнанието й.

— Ще имплантираш зъба ми, спомняш ли си? Искаш да го направиш. Искаш да се пребориш със страха си от кръвта.

— Моят страх — прошепна тя. — Да. Не искам да се страхувам повече. Искам да спася кариерата си. Искам нормален живот — тя остави инструмента с огледалото в подноса и взе зъба му. — Сега ще присадя зъба ти.

Роман въздъхна от облекчение.

— Добре.

— О, Боже, беше на косъм — прошепна Ласло в телефона. — Само на косъм.

Роман отвори уста, за да може Шана да се захване пак с работата си.

Ласло прикри телефона с ръка, но все още можеше да бъде чут.

— Ще ти обясня после, но за малко изглеждаше сякаш нашият зъболекар щеше да се превърне в доктор Но* — той се приближи, за да може да наблюдава. — Сега отново е тихо. Прекалено тихо.

[* «Доктор Но» е първият филм от шпионската поредица за британския таен агент Джеймс Бонд на писателя Иън Флеминг. Героят доктор Но е фанатичен учен, който се опитва да вкара в действие зъл план за завладяването на света. — Б.пр.]

Недостатъчно тихо. Изстена вътрешно Роман.

— Завърти главата си малко — Шана бутна брадичката му наляво.

— Влакът отново е на релсите — прошепна Ласло.

— Пълна скорост напред — Роман усети как зъбът бе поставен обратно в дупката си. Зъболекарката държи артикула в ръка — Ласло продължи с коментарите си по телефона. — Връща птицата в гнездото й. Повтарям, птицата е в гнездото. — Той направи пауза и продължи.

— Трябва да говоря по този начин, Грегори. Трябва да държим… лисицата в къщата, но на тъмно. Преди секунди за малко да светне.

— Оо — Роман погледна кръвнишки Ласло.

— Господин Драганести не може да говори — продължи Ласло — и вероятно така е най-добре. Той бе прекалено изкушен да зареже плана, когато зъболекарката направи възмутително предложение.

— Гррр! — Роман погледна свирепо химика.

— Оу — Ласло потрепери. — А аз май е по-добре да не говоря за това — той направи пауза и се заслуша. Поредица от проклятия преминаха през съзнанието на Роман. Без съмнение Грегори тормозеше Ласло за още информация. — Ще ти обясня по-късно — прошепна той и после повиши глас. — Ще предам информацията на господин Драганести. Благодаря ти — той прибра телефона в джоба си. — Грегори каза, че изгревът ще започне точно в шест часа и шест минути. Ще се обади в шест или ние може да се обадим, ако приключим по-рано — Ласло хвърли поглед към часовника си. — Остават двадесет минути до шест.

— Аха — избоботи неясно Роман, за да му потвърди, че е разбрал. Поне Ласло затвори телефона. Шана повдигна горната му устна, за да прегледа зъба.

— Зъбът ти е поставен, но ще е необходима шина, за да го държи на мястото за две седмици — тя продължи да работи. Не мина много, преди той да усети вкуса на кръв. Тя ахна, лицето й стана бледо.

Боже Господи, не припадай сега. Той се взря в нея, насочвайки силата си към ума й. Няма да трепнеш. Няма да се поколебаеш.

Тя се приближи по-близо до него.

— О-отвори — тя взе инструмент, подобен на маркуч и пръсна вода в устата му. След това сложи друг маркуч. — Затвори.

Смес от кръв и вода бе изсмукана от устата му. Процесът се повтори няколко пъти и всеки път когато Шана виждаше кръвта, реагираше по-леко от предишния.

Ласло крачеше напред-назад и постоянно проверяваше часовника.

— Шест без десет, сър.

— Готово — каза тихо Шана. — Зъбът ти е поставен на място. Трябва да се върнеш след две седмици, за да махнем шината и да направим канал.

Роман усещаше шината огромна в устата си, но знаеше, че може да я махне още на следващата нощ. Тялото му щеше да завърши лечебния процес, докато спи.

— Значи сме готови?

— Да — тя се изправи бавно.

— Да! — Ласло удари въздуха с юмрук. — Изпреварихме крайния срок с девет минути!

Роман седна.

— Ти го направи, Шана. Не се страхуваше.

Тя свали ръкавиците си.

— Трябва да избягваш твърда, лепкава или хрупкава храна.

— Това не е проблем — Роман наблюдаваше безизразното й лице. Колко жалко, че тя не осъзнаваше, че това е повод за празнуване. Щеше да й покаже зъба си следващата вечер и щеше да й каже как бе победила страха си от кръвта. Тогава тя щеше да иска да празнува. С него, надяваше се той. Въпреки че беше странен.

Тя пусна ръкавиците върху таблата и затвори очи. Леко залитна на една страна.

— Шана? — Роман се изправи и я хвана, когато краката й поддадоха.

— Какво не е наред? — Ласло посегна към копчетата си, но такива не бяха останали. — Всичко вървеше толкова добре.

— Всичко е наред. Тя спи — Роман я положи на зъболекарския стол. Той й бе причинил това, каза й, че веднъж щом свърши работа, ще заспи дълбоко за десет часа.

— По-добре да се обадя на Грегори — Ласло извади телефона от джоба си и се запъти към чакалнята. Роман се наведе над Шана.

— Гордея се с теб, сладка моя — той отметна косата от челото й. — Не трябваше да ти казвам да заспиваш след това. Това, което наистина исках, бе да ме обгърнеш с ръце и да ме целунеш страстно. Това би било много по-добре.

Той прокара пръсти по челюстта й. Ще спи десет часа. Това означава, че щеше да се събуди около четири следобед. Нямаше шанс да я събуди с целувка. Слънцето още щеше да грее. Роман въздъхна и се протегна. Беше дълга нощ. Имаше чувство, че бе минала седмица. Той се загледа в инструмента с огледалото, който толкова притесни Шана. Проклети огледала. Дори след петстотин и четиринадесет години се разстройваше от това да стои пред огледало и да вижда отражението на всичко друго, освен своето. Беше накарал да махнат всички огледала от къщата му. Защо да му припомнят, че отдавна е мъртъв?

Той наблюдаваше как Шана спи. Красивата, смела Шана. Ако имаше някаква чест, останала в злочестата му душа, щеше да остави бедното момиче намира. Да я остави някъде в безопасност и да не я види никога повече. Но засега вечерното му време бе почти свършило. Най-доброто, което можеше да направи, преди слънцето да го накара да заспи, бе да я настани в безопасност в една от стаите си за гости.

Ласло се втурна от чакалнята, телефонът му бе притиснат до ухото.

— Да, готови сме — той хвърли поглед към Роман. — Искате ли да минете първи?

— Не, върви ти — Роман се протегна за телефона. — Ще се нуждая от това.

— О, да. Разбира се — Ласло наклони глава към телефона, който сега Роман държеше. Затвори очи, съсредоточен в гласа на Грегори, след което бавно изчезна.

— Грегори, задръж за минута — Роман остави телефона, след това взе Шана в ръце. След няколко секунди, намествайки отпуснатото й тяло, той успя да я задържи, докато поставяше телефона до ухото си. Позицията беше неудобна, накара го да се приведе и да притисне лице срещу нейното.

През телефона чу звук от смях. Какво, по дяволите?

— Грегори, ти ли си?

— Орален секс? — Грегори отново избухна в смях. Роман изскърца с току-що поправения си зъб. Проклетият Ласло. Отне му само няколко секунди да си изпее всичко.

— Адско! Какво горещо маце! Почакай само да кажа на момчетата. Или трябва да кажа на харема ти. Мяу! — Грегори изсъска, имитирайки женски бой.

— Млъкни, Грегори. Трябва да се върна преди изгрев.

— Еми, не можеш да го направиш, ако млъкна. Нужен ти е гласът ми — той пак се разсмя.

— Няма да имаш глас, щом ти извия врата.

— О, хайде де. Развесели се, брато. Значи е истина? Имаше проблеми да реши коя… манипулация желаеш? — Грегори се изкикоти. — Чух, че си бил готов за втората.

— След като те удуша, ще отрежа езика на Ласло и ще го хвърля на някое куче.

— Ти нямаш куче — гласът на Грегори се отдалечи. — Можеш ли да повярваш? Той ни заплашва с телесни повреди.

Последното изречение трябва да е било насочено към Ласло. Роман чу писукане на аларма в далечината.

— Пъзльо! — извика Грегори. — Ласло току-що избяга към стаята за гости. Предполагам, че е чул слуховете за това, че си бил някакъв див и смъртоносен звяр в миналото.

Не бяха слухове. Превърнат само преди дванадесет години, Грегори нямаше представа от размера на греховете, които Роман бе извършил през вековете.

— Има и други слухове, че някога си бил свещеник или монах — разсмя се Грегори. — Но знам, че тези трябва да са лъжа. Имам предвид, сериозно. Всеки мъж, който има харем от десет секси вампирки, не е точно…

Роман остави думите да избледнеят и се съсредоточи в местоположението на гласа на Грегори. Зъболекарският кабинет затрептя пред очите му и после всичко стана тъмно. След това си беше вкъщи.

— Ето те — Грегори затвори телефона, който използваше, и се облегна назад в стола зад бюрото на Роман.

Роман го гледаше навъсено, без да каже и дума.

— Зъболекарката е заспала, а? — Грегори кръстоса краката си върху бюрото на Роман и се ухили. — Ти ли я изтощи?

Роман остави телефона на Ласло на бюрото, след това се отклони към фотьойла и постави Шана върху кървавочервеното кадифе.

— Чух, че е свършила добра работа по зъба ти — продължи Грегори. — Знаеш ли, мислех си за тази програма за упражнения, която спомена, тази, която ще ни помогне да сме сигурни, че зъбите ни ще останат в добра форма, и имам страхотна идея.

Роман се обърна към бюрото.

— Може да направим видео с упражнения и да го продадем на дигиталния вампирски канал. Попитах Симон и тя се съгласи да е звезда в шоуто. Какво мислиш?

Роман бавно се приближи към бюрото.

Усмивката на Грегори се стопи.

— Какво става, брато? — Роман постави ръце на бюрото и се наведе напред. Грегори свали краката си от бюрото и го погледна внимателно. — Нещо не е наред ли, шефе?

— Няма да повтаряш нищо от случилото се тази вечер. Нищо за зъба ми и най-вече нищо за Шана. Разбираш ли ме?

— Да — Грегори прочисти гърло. — Нищо не се е случило.

— Добре. Сега върви.

Грегори се запъти към вратата, като си мърмореше нещо.

— Кисело старче — спря се с ръка на дръжката на вратата и погледна към Шана. — Не е моя работа, но мисля, че трябва да я задържиш. Тя ще ти се отрази добре — след това изявление той излезе.

Може би щеше. Но той със сигурност нямаше да се отрази добре на Шана. Роман се отпусна тежко на бюрото си. Слънцето трябва да беше точно зад хоризонта, защото изведнъж се почувства изтощен. Жестоката истина бе, че щом тъмнината изчезнеше, силата на вампирите правеше същото. Скоро нямаше да има достатъчно сила дори да остане буден.

Това бе най-голямата слабост на вампира — времето, когато е най-уязвим. И се случваше всеки проклет ден. Колко пъти през вековете бе заспивал притеснен, че тялото му ще бъде открито през деня? Смъртните можеха да забият кол в сърцето му, докато той лежеше беззащитно заспал. Почти се бе случило през 1862 година, последния път, когато се бе забъркал със смъртна жена. Елайза.

Никога нямаше да забрави ужаса, който бе изпитал, когато се събуди след залез и откри ковчега си отворен, а върху гърдите му почиваше дървен кол. Тази проклета уязвимост трябваше да приключи. Той работеше по въпроса в лабораторията си. Формула, която щеше да даде възможност на вампирите да останат будни и да запазят силата си през деня. Все още щеше да се налага да отбягват изгарящите лъчи от директното излагане на слънце, но дори така това щеше да е огромно постижение. Роман бе много близо до пробив. Ако успееше да го направи, можеше да промени света на вампирите завинаги.

И можеше да бъде почти като жив. Погледна към Шана, която спеше спокойно в неведение. Как ли щеше да реагира, ако научи истината за него? Можеше ли тя да се преструва, че той е жив или фактът, че е мъртъв демон щеше да ги раздели завинаги? Роман се свлече на бюрото си, силата му изчезваше. Може би слънцето му причиняваше това, но той предполагаше, че беше от отчаянието. Опасяваше се, че ако Шана научи истината, ще види на лицето й изписан ужас.

Срам. Вина. Угризение. Не си струваше. Не можеше да я въвлече в това. Тя заслужаваше радост в живота си. Взе химикал и празен лист хартия. Радинка — писа той най-отгоре. Секретарката му щеше да го види на бюрото му, когато проверяваше за съобщения. Купи всичко, от което ще се нуждае Шана. Четиридесети размер. Осемдесет Б. Искам… ръката му започна да се влачи бавно върху хартията. Клепачите му натежаха… нещо цветно. Не черно. Не и за Шана. Тя бе като слънцето — толкова желано, но завинаги извън досега му. Тя бе като дъга, пълна с цветове и сладкото обещание за надежда. Той премигна и стисна хартията. Вземи й и брауни. Остави химикала и се изправи на крака. Той изстена и взе Шана на ръце. Пристъпвайки тежко, се отправи от офиса си към стълбището. Бавно тръгна надолу стъпка по стъпка. На площадката спря да си почине. Зрението му се замъгли, сякаш се опитваше да гледа в дълъг тунел. Някой се качваше по стълбите.

— Добро утро, сър — поздрави го бодър глас. Беше Фил, един от смъртните пазачи от дневната смяна, който работеше за МакКей Секюрити енд Инвестигейшън. — По принцип не сте буден толкова късно.

Роман отвори уста да отговори, но всичките му останали сили бяха съсредоточени в това да не изпусне Шана. Очите на пазача се разшириха.

— Да не би нещо да не е наред? Нуждаете ли се от помощ? — той се затича към площадката.

— Синята стая, четвърти етаж — задъха се Роман.

— Дайте на мен — Фил взе Шана в ръце и се запъти надолу към четвъртия етаж.

Роман се препъваше след него. Слава на Бога, че можеше да се има доверие на пазачите от дневната смяна. Ангъс МакКей ги беше обучил добре и им плащаше малко състояние, за да им държи устите затворени. Знаеха точно какви създания пазеха и нямаха нищо против. Според Ангъс някои от тях също бяха създания.

Фил спря пред една врата на четвъртия етаж.

— Това ли е стаята? — когато Роман кимна, той хвана дръжката и бутна вратата с крак. Слънчевата светлина се прокрадна през отворената врата и Роман спря, сякаш бе получил силен удар.

— Щорите — прошепна той.

— Ей сега — Фил се втурна в стаята.

Роман зачака. Облегна се на стената, извън обсега на ивицата слънчева светлина, която се простираше по килима. Кръв господня, беше толкова изморен, че можеше да заспи, дори както си стоеше прав. Скоро чу метален звук и светлината изчезна. Фил бе затворил плътната алуминиева щора на прозореца. Роман се завлачи напред, докато достигна вратата. Оттам видя, че Фил бе поставил Шана върху леглото.

— Има ли нещо друго, което мога да направя? — попита Фил, запътвайки се към вратата.

— Не. Благодаря ти — Роман влетя в стаята и се улови за шкафа.

— Лек ден… или лека нощ, тогава — Фил го изгледа колебливо и затвори вратата след себе си.

Роман стигна до леглото на зигзаг. Не можеше да остави Шана да спи с обувките си. Той издърпа белите найкове и ги пусна на пода. Изцапаната престилка също трябваше да се махне. Той се наведе и почти рухна върху нея. Разклати глава. Не заспивай! Само още малко. Разкопча престилката, издърпа ръкавите от ръцете й, след което я обърна на една страна, за да може да издърпа престилката. Пусна я на пода при обувките й. Спъна се в крака на голямото легло и дръпна покривката, откривайки чисти бели чаршафи. С усилие обърна Шана към чаршафите. Роман сложи краката й под завивките и вдигна чаршафа и кувертюрата до брадичката й. Сега вече бе настанена удобно. А той не можеше да помръдне повече.

Шана се събуди, чувствайки се удивително отпочинала и щастлива. Чувството обаче скоро избледня, когато осъзна, че няма идея къде се намира. Тъмна стая. Удобно легло. За съжаление нямаше спомен да е влизала в тази стая или да е лягала в това легло. В действителност последното нещо, което помнеше, бе как нахлува в офиса на Роман Драганести. Заради ужасното главоболие тя си почиваше на кадифено кресло и след това — нищо. Тя затвори очи в опит да си спомни.

През ума й мина споменът за зъболекарски кабинет, но не мястото, където работеше, а някакво непознато. Странно. Сигурно беше сънувала нещо за нова работа.

Тя отметна завивките и седна. Обутите й в чорапи крака се потриха в дебелия килим. Къде бяха обувките й? Червени неонови числа светеха от часовника до леглото. Четири часа и шест минути. Сутринта или следобед? Стаята бе тъмна, трудно бе да се каже. Бе отишла в офиса на Роман след четири сутринта. Така че би трябвало да е следобед. Тя опипа нощното шкафче, докато не докосна основата на лампата. Натисна копчето и затаи дъх.

Каква прекрасна лампа от цветно стъкло. На слабата светлина проблясваха оттенъци на пепелявосиньо и бледолилаво. Сега вече можеше да види стаята. Беше по-голяма от целия й апартамент в Сохо. Килимът бе сив, стените бледо сини. Завесите бяха на сини и бледолилави райета. Прозорците бяха напълно покрити с лъскави метални щори. Нищо чудно, че стаята бе толкова тъмна.

Леглото бе от бял дъб и с балдахин. Тънък муселин в сини и бледо лилави нюанси се спускаха от горната му рамка. Прекрасно легло. Шана погледна през рамо. Заето легло.

Тя скочи на крака със сподавен вик. О, Боже, Роман Драганести беше в леглото й. Как смееше да спи в леглото й? Или, Господ да й е на помощ, може би тя бе спала в неговото легло. Може би това бе неговата стая. Как можеше да няма никакъв спомен за това?

Тя провери дрехите си. Обувките и престилката й нямаше, но иначе изглеждаше непокътната. Той спеше, опънат по гръб върху кувертюрата, все още напълно облечен в черен пуловер и дънки. Брей, дори още бе с обувките си.

Защо за Бога бе спал при нея? Толкова ли бе отдаден на това да я защитава? Или имаше други мотиви? Погледът й бе притеглен към дънките му. Не бе пазил в тайна, че тя го привлича. Естествено, като за неин късмет й се случи някой красив мъж да я съблазни и тя дори да не си спомня.

Тя заобиколи леглото, без да сваля поглед от него. Изглеждаше много спокоен, почти невинен, макар тя да знаеше, че не е такъв. Въобще нямаше да я изненада, ако само се преструваше на заспал. Тя забеляза обувките и престилката си на пода. Нямаше спомен да ги е сваляла, така че трябва да го е направил Роман. Тогава защо не е свалил и своите обувки? Тя пристъпи по-близо към него.

— Ехо? Добро утро… или добър ден.

Не последва отговор.

Тя прехапа устни, като се чудеше какво да прави. Той не беше кой знае какъв защитник, ако спеше толкова дълбоко. Тя се наведе по-близо до лицето му.

— Руснаците идват! — лицето му не помръдна. Аха, много щеше да помогне. Тя се огледа из стаята. Две врати. Тя отвори първата и видя дълъг коридор с много врати от двете страни. Това трябва да е четвъртият етаж и стаята за гости. На петия етаж нямаше коридор. Роман разполагаше с този етаж само за себе си. Забеляза мъж близо до стълбите, който бе обърнат с гръб към нея. Не носеше килт, но имаше кобур на колана си. Пазач, предположи тя, макар че определено не беше шотландец. Панталоните му в цвят каки и тъмносиньо поло бяха обикновени.

Тя затвори вратата и отвори следващата. Страхотно, баня. Имаше всичко — тоалетна, вана, мивка, хавлии, паста и четка за зъби — всичко необходимо, но без огледало. Това беше странно. Тя си свърши работата, след което отключи вратата и надникна навън. Роман все още спеше в леглото. Тя включи и изключи лампата в банята няколко пъти, осветявайки лицето му на равни интервали. Все още нищо. Колко дълбоко спеше.

Тя си изми лицето и зъбите. Сега се почувства по-добре, готова за сблъсъка с неканения мъж в леглото й.

Закрачи към него, като залепи усмивка на лицето си и със силен глас обяви:

— Добро утро, господин Драганести. Дали ще е твърде много да очаквам отсега нататък да спите в собственото си легло?

Не последва отговор. Дори не хъркаше. Мъжете не хъркаха ли? Хмм, не и ако се преструваше.

— Не че не намирам компанията ти стимулираща. Със сигурност не е скучно с теб — тя се приближи и го побутна по рамото. — Хайде, знам, че се преструваш.

Нищо. Тя се наведе и прошепна в ухото му.

— Осъзнаваш, че това означава война — все още нямаше отговор. Тя го огледа целия. Дълги крака, стегната талия, широки рамене, силна челюст, прав нос, макар че бе леко дълъг. Въпреки това му отиваше, пасваше на арогантността му. Кичур черна коса лежеше върху скулата му. Тя го отметна назад. Беше фин и мек. Пак никаква реакция. Наистина беше добър в това да се прави на заспал. Тя се настани до него на леглото и постави ръце на раменете му.

— Дойдох да похитя тялото ти. Съпротивата е напразна.

Нищо. По дяволите! Толкова лесно ли можеше да й устои? Добре, тогава щеше да прибегне до мъчение. Тя подскочи към края на леглото и свали обувките му. Те се приземиха на пода със силен звук. Все още нищо. Шана прокара пръсти по наситено черните му чорапи, след което погъделичка ходилото му. Той не помръдна.

Тя дръпна силно палеца на левия му крак.

— Това малко прасенце отишло на пазар — тя продължи към следващия пръст. — А това малко прасенце плачело квик-квик-квик… — Тя остави пръстите си да продължат нагоре по дългия му крак — по целия път до вкъщи — тя се спря на бедрото му. Лицето му остана спокойно. Не помръдваше. Погледът й се отклони към ципа му. Това вече щеше да го събуди. Ако се осмелеше. Тя хвърли поглед към лицето му.

— Знам, че се преструваш. Никой истински мъж не може да спи по време на това.

Не последва отговор. Проклет да е. Чакаше да види докъде би отишла тя. Добре. Щеше да му направи такова събуждане, което никога нямаше да забрави.

Тя избута черния му пуловер нагоре, за да открие колана на дънките му. При вида на кожата му пулсът й се ускори и тя повдигна пуловера още малко.

— Не излизаш много на слънце, а?

Кожата му беше бледа, талията и коремът му бяха хубави и стегнати. Редица черни косми, идващи от гърдите му, се увиваха около пъпа му, след което продължаваха към черните дънки. О, Боже, той беше прекрасен. Толкова мъжествен. Толкова секси. Толкова заспал.

— Събуди се, по дяволите! — тя се наведе, сложи уста върху пъпа му и духна силна струя въздух срещу кожата му, от което се получи странен звук.

Нищо.

— Майко мила, спиш като умрял! — тя се пльосна до него. И тогава я прониза една ужасна мисъл. Естествено, че не хъркаше. Той не дишаше. Тя протегна треперещата си ръка и докосна корема му. Студен. Тя отдръпна ръката си. Не, не, това не можеше да й се случва. Той беше напълно здрав предната вечер.

Но никой не можеше да спи толкова дълбоко. Шана повдигна ръката му и я пусна. Тя падна с тъп звук. О, Боже, истина беше! Тя скочи от леглото. Ужасът се надигна в гърлото й и избухна в силен писък. Роман Драганести бе мъртъв.

Глава 10

Беше спала с труп. Признаваше, че малцината мъже, с които бе споделяла леглото си в миналото, не бяха точно разтърсили света й. След известно време те си заминаваха и никога повече не се връщаха. Но до този момент Шана не бе приемала тази тяхна прекомерна живост за предимство.

Дори след земеразтърсващия й вик Роман все още лежеше там, по-спокоен от всякога. Трябва да е мъртъв. Не, по дяволите!

Тя изпищя отново. Вратата се отвори с трясък. Шана подскочи и се обърна.

— Какво не е наред? — мъжът, който бе видяла по-рано в коридора, сега стоеше отвън на вратата с пистолет в ръка.

Шана посочи към леглото.

— Роман Драганести е… мъртъв.

— Какво? — мъжът прибра пистолета в кобура си.

— Той е мъртъв! — Шана отново посочи към леглото. — Събудих се и го намерих в леглото си. Мъртъв.

Мъжът пристъпи към леглото с разтревожено изражение.

— Оу — намръщеното му изражение изчезна. — Няма проблем, госпожице. Той не е мъртъв.

— Сигурна съм, че е мъртъв.

— Не, не. Просто спи — пазачът постави два пръста на врата на Роман. — Пулсът е нормален. Не се тревожете. Аз съм обучен специалист по сигурност. Мога да разпозная мъртъв човек.

— Добре, аз съм обучен медицински специалист и мога да разпозная мъртво тяло, щом видя такова — и тя бе видяла твърде много от тях, когато Карън бе умряла. Коленете на Шана се разтрепериха и тя се огледа наоколо за стол. Нямаше. Имаше само легло. И бедният Роман.

— Той не е мъртъв — настоя пазачът. — Просто спи.

Господи, този мъж бе глупав.

— Виж, как се казваш?

— Фил. Аз съм от пазачите в дневната смяна.

— Фил — Шана се облегна на една от четирите подпори на леглото. — Знам, че не искаш да приемеш това. В крайна сметка ти си охранител и се предполага, че трябва да пазиш хората живи.

— Той е жив.

— Не е! — гласът на Шана ставаше все по-висок. — Той е мъртъв! Починал. Хвърлил е топа. Римската империя падна!

Фил ококори очи и отстъпи назад.

— Добре. Добре. Успокойте се — той извади уоки-токи от джоба си. — Имам нужда от помощ на четвъртия етаж. Гостът ни напълно откачи.

— Не съм! — Шана се запъти към прозореца. — Може би ако отворим тези щори, ще хвърлим светлина върху въпроса.

— Не! — Фил прозвуча толкова ужасен, че Шана замръзна намясто. От уоки-токито се чу пращене, а след това и глас.

— Какъв е проблемът, Фил?

Сигнал.

— Имаме проблем тук — отговори Фил. — Госпожица Уилън се събудила и открила господин Драганести в леглото си. Мисли, че е мъртъв.

От другия край на уоки-токито избухна смях. Шана остана с отворена уста. Божичко, тези хора бяха безсърдечни. Тя се запъти към Фил и комуникационния му апарат.

— Може ли да разговарям с началника ти, моля?

Фил я погледна свенливо.

— Това беше началникът ми — той натисна бутона. — Хауърд би ли дошъл тук, ако обичаш?

— О, да — отвърна Хауърд. — Не бих пропуснал това.

Пак сигнала. И разговорът приключи.

Фил пусна уоки-токито в джоба си.

— Ей сега ще дойде.

— Добре — Шана огледа стаята, но не видя телефон. — Би ли се обадил на бърза помощ, моля?

— Аз… не мога. Господин Драганести въобще няма да хареса това.

— Господин Драганести вече не може да харесва или не каквото и да било.

— Моля ви се! Доверете ми се, всичко ще бъде наред — Фил хвърли поглед на часовника си. — Само почакайте около два часа.

Какво? Да не би да бъде по-малко мъртъв след два часа? Шана крачеше напред-назад из стаята. По дяволите, как можеше Роман да умре по този начин? Изглеждаше толкова силен и здрав. Сигурно е било удар или инфаркт.

— Трябва да уведомим близките му.

— Всички са мъртви.

Без семейство? Шана престана да обикаля. Бедният Роман. И той бе сам като нея. Изведнъж я връхлетя задушаваща тъга. Тъга за това, което можеше да бъде. Сега вече никога нямаше да погледне отново в красивите му златистокафяви очи. Или да усети ръцете му да я прегръщат. Тя се облегна на колоната на леглото и се загледа в красивото му лице.

На вратата се чу почукване и след миг в стаята влезе огромен мъж на средна възраст. Той също носеше панталони в цвят каки и тъмносиньо поло като тези на Фил. В колана около кръста му имаше асортимент от полезни пособия, като пистолет и джобно фенерче. Изглеждаше като бивш ръгбист, с дебел врат и крив буцест нос, който е бил чупен твърде много пъти. Щеше да е доста заплашителен, ако плешивото му теме не беше толкова очевидно под загладените отгоре му коси и ако в очите му не блестеше смях.

— Госпожице Уилън? — гласът му бе носов заради смачкания му нос. Сигурно хъркаше толкова силно, че го чуваха чак в Джърси. — Аз съм Хауърд Бар, началник на дневната охрана. Как сте?

— Жива, което е повече, отколкото мога да кажа за вашия работодател.

— Хм-м — Хауърд хвърли поглед към леглото. — Мъртъв ли е Фил?

Очите на Фил се разшириха.

— Не. Разбира се, че не.

— Добре — Хауърд плесна с ръце и ги потри една в друга. — Това изяснява всичко. Бихте ли искала да слезете в кухнята за чаша кафе?

Шана премигна.

— Моля? Няма ли… няма ли да проверите тялото?

Хауърд нагласи колана си и се запъти към леглото.

— На мен ми изглежда добре, макар да е много странно това, че спи тук. Не знам някога господин Драганести да е спал в леглото на някой друг.

Шана стисна зъби.

— Той не спи.

— Мисля, че знам какво е станало — каза Фил. — Видях го тази сутрин, малко след шест да слиза по стълбите с госпожица Уилън на ръце.

Хауърд се намръщи.

— След шест? Слънцето вече е било изгряло.

На Шана й дойде ужасна мисъл наум.

— Той ме е носел?

— Да — отвърна Фил. — Добре, че дойдох навреме, защото той наистина се мъчеше.

Шана спря да диша. О, не.

Фил сви рамене.

— Предполагам, че е бил прекалено изтощен, за да се върне в своята стая.

Шана рухна на леглото до краката на Роман. О, Господи, тя е била прекалено тежка, за да я носи. Тя му е причинила инфаркт.

— Това е ужасно. Аз… аз го убих.

— Госпожице Уилън — Хауърд я погледна раздразнен. — Това е напълно невъзможно. Той не е мъртъв.

— Разбира се, че е — тя погледна към тялото му, което лежеше неподвижно само на няколко сантиметра от нея. — Никога повече няма да ям пица.

Фил и Хауърд си размениха притеснени погледи. Уоки-токитата им изпиукаха. Хауърд извади своето пръв.

— Да?

Чу се стържещ глас.

— Радинка Холщайн пристигна току-що след пазара. Предположи, че госпожица Уилън може да се присъедини към нея в салона.

— Добра идея — въздъхна Хауърд, видимо облекчен. — Фил, ще заведеш ли госпожица Уилън до салона?

— Разбира се — Фил изглеждаше също толкова облекчен. — Оттук, госпожице.

Шана се поколеба и погледна към Роман.

— Какво ще правите с него?

— Не се тревожете — Хауърд намести колана си. — Ще го преместим в неговата спалня. И след няколко часа, когато се събуди, и двамата ще се посмеете добре на това.

— Да, бе — Шана тръгна бавно надолу по коридора заедно с Фил.

Слязоха по стълбите в тишина. Едва предната вечер се изкачваше по същите стълби заедно с Роман. В него имаше нещо — отделно тъгата — което я караше да иска да го дразни и да го накара да се смее. И когато го накара да се смее, той изглеждаше толкова изненадан от това, че тя се почувства двойно по-доволна.

Едва го познаваше, но щеше да й липсва. Той беше силен и все пак нежен. Умът му беше остър и предизвикателен. Настойчивостта му да я закриля бе толкова мъжествена. И почти я целуна. Два пъти. Шана въздъхна. Сега никога нямаше да разбере какво е да целуне Роман. Никога нямаше да види лабораторията му или да чуе за следващото му възхитително постижение. Никога нямаше да говори отново с него. Докато стигна до първия етаж, тя бе напълно отчаяна. Съчувственият поглед на Радинка я сломи окончателно. Очите й се напълниха със сълзи.

— Радинка, толкова съжалявам. Той си отиде.

— Успокой се — Радинка я прегърна и заговори с дълбокия си глас, в който ясно се различаваше акцентът й. — Не се тревожи, скъпа. Всичко ще е наред — тя поведе Шана към стая, която се намираше отдясно на фоайето. Вътре нямаше никого. Шана очакваше да е пълна с жени, както миналата вечер. Помещението бе изпълнено от три виненочервени кожени канапета и три квадратни маси за кафе. Четвъртата стена бе заета от огромен широкоекранен телевизор. Шана се строполи на едно от канапетата.

— Не мога да повярвам, че го няма.

Радинка постави чантата си на масата и седна.

— Той ще се събуди, скъпа.

— Не мисля така — една сълза се спусна по лицето й.

— Тези мъже могат да спят много дълбоко. Синът ми, Грегори, е същият. Невъзможно е да го събудиш, щом веднъж е заспал.

Шана избърса сълзата си.

— Не, той е мъртъв.

Радинка изтърси въображаем мъх от дизайнерското си сако.

— Може би ще се почувстваш по-добре, ако ти обясня. Бях тук по-рано сутринта и Грегори ми каза какво е станало. Роман те е завел в стоматологичната клиника и ти си оправила зъба му.

— Това не може да е вярно — в главата й се залюля споменът за зъболекарския кабинет, но тя не успяваше да го хване. — Аз… аз си мислех, че е било сън.

— Било е истина. Роман е използвал някакъв вид хипноза върху теб.

— Какво?

— Грегори ме увери, че ти си била съгласна на това.

Шана затвори очи, опитвайки се да си спомни. Да, тя си почиваше на креслото в кабинета на Роман, когато той предложи хипнозата. И тя се съгласи. Отчаяно искаше да спаси кариерата си и да има шанс за нормален живот.

— Значи той наистина ме е хипнотизирал?

— Да. Така е било добре и за двама ви. Той се нуждаеше от зъболекарска помощ, а ти имаше нужда да се пребориш със страха ти от кръв.

— Ти… ти знаеш за това?

— Да. Разказала си на Роман за ужасния инцидент в ресторанта. Грегори е бил там и е чул. Надявам се, не възразяваш, че ми е казал.

— Не, предполагам, че всичко е наред — Шана се облегна върху меките кожени възглавници и отпусна глава. — Наистина ли съм работила по зъба на Роман снощи?

— Да. Несъмнено спомените ти са неясни, но рано или късно ще си спомниш.

— Не съм ли припаднала или изперкала, когато съм видяла кръвта?

— От това, което разбрах, ти си свършила чудесна работа.

Шана изсумтя.

— Не разбирам, как съм успяла да свърша нещо, ако съм била под някаква магия. Какво точно съм направила?

— Имплантирала си зъба, който той е изгубил.

Шана се изправи рязко.

— Не и вълчия зъб! Не ми казвай, че съм поставила животински зъб в устата му. О, Боже — тя рухна върху възглавниците. Какво значение имаше? Бедният човек беше мъртъв.

Радинка се усмихна.

— Било е обикновен зъб.

— О, Боже. Направо виждам физиономията на следователя, когато прегледа тялото му и намери вълчи зъб — горкият Роман. Беше прекалено млад, за да умре. И толкова прекрасен.

Радинка въздъхна.

— Ще ми се да мога да те убедя, че той все още е жив. Хм-м — тя постави показалеца на устните си. Тъмночервеният лак пасваше идеално на червилото й. — Даде ли му някакво успокоително, за да намалиш болката?

— Откъде да знам? Може и да съм пяла опера само по бельо. Нямам идея какво съм правила миналата вечер — Шана потърка челото си, опитвайки да си спомни.

— Споменах го само защото с това може да се обясни защо спи толкова дълбоко.

Шана ахна и скочи на крака.

— О, Боже мой, ами ако съм го убила с упойката?!

Радинка ококори очи.

— Нямах предвид това.

Шана се намръщи.

— Може да съм му дала свръхдоза. Или съм била прекалено тежка, за да ме носи. И по единия, и по другия начин мисля, че аз съм го убила.

— Не бъди глупава, дете. Защо се обвиняваш?

— Не знам. Предполагам, че просто съм си такава — очите на Шана отново се напълниха със сълзи. — Обвинявам се за това, което стана с Карън. Трябваше да й помогна по някакъв начин. Тя беше жива, когато я намерих.

— Това е била младата ти приятелка, която е загинала в ресторанта?

Шана подсмръкна и кимна.

— Толкова съжалявам. Знам, че ти е трудно да повярваш, но щом упойката премине, Роман ще се събуди и сама ще видиш, че си е съвсем добре.

Шана се отпусна в канапето със стон.

— Ти го харесваш много, нали?

Шана въздъхна, гледайки тавана.

— Да, така е, но не храня големи надежди за сериозна връзка с мъртвец.

— Госпожо Холщайн? — чу се мъжки глас от вратата.

Шана погледна през рамо и видя още един пазач, облечен в каки и тъмносиньо. Какво стана с всичките килтове? Липсваха й шотландците с техните ярки карета и очарователни акценти.

— Пакетите от Блумингдейл* пристигнаха — съобщи пазачът. — Къде желаете да ги оставим?

[* Блумингдейл — американски универсален магазин. — Б.пр.]

Радинка се изправи грациозно.

— Донесете няколко кутии тук, а останалите занесете в стаята на госпожица Уилън.

— В моята стая? — попита Шана. — Защо?

Радинка се усмихна.

— Защото са за теб, скъпа.

— Но… но аз не мога да приема нищо. И не би трябвало да слагате нищо в моята стая, защото там има мъртвец.

Пазачът завъртя очи.

— Преместихме го в неговата спалня.

— Добре. Тогава може да тръгвате — Радинка седна отново. — Надявам се да харесаш това, което избрах за теб.

— Говоря сериозно, Радинка. Не мога да приема куп подаръци. Достатъчно е, че ми дадохте убежище за една нощ. Аз… аз трябва да се обадя в Министерство на правосъдието и да уредя едни други неща.

— Роман иска да си тук. И иска да вземеш тези неща — Радинка се обърна към пазача, щом той влезе. В ръцете му имаше висока купчина от кутии. — Остави ги на масата, ако обичаш.

Шана смаяно се вгледа в кутиите. Беше много изкушаващо да ги приеме. Вече не смееше да отиде до апартамента си, така че нямаше нищо, освен дрехите на гърба си. И все пак не можеше да приеме всички тези подаръци.

— Наистина оценявам щедростта ви, но…

— Щедростта на Роман — Радинка сложи един пакет в скута си и го отвори. — О, да. Прекрасни са. Харесваш ли ги? — в бяла, тънка хартия бяха сгънати сутиен и бикини от червена дантела.

— Еха — Шана вдигна сутиена. Беше доста по-луксозен от това, което обичайно носеше. И доста по-скъп. Тя провери етикета 80 Б. — Точният размер е.