Как да се омъжиш за вампир милионер

— Да. Роман ми остави бележка с размерите ти.

— Какво? Откъде знае размера на сутиена ми?

— Предполагам, че ти си му казала, докато си била под хипноза.

Шана преглътна. Боже, може наистина да е пяла опера по бельо.

— Ето — Радинка се разтършува из дамската си чанта. — Мисля, че още пазя бележката. — Тя извади хартията и я подаде на Шана.

— О, Боже — това трябва да е последното нещо, което е написал, преди да умре. Шана прегледа бележката. Размер 40. 80 Б. Роман наистина е знаел размерите й. Дали му ги беше казала, докато е била под хипноза? Какво ли друго беше направила? Вземи й и брауни. Тя затаи дъх и сълзите бликнаха от очите й.

— Какво има, скъпа?

— Брауни. Толкова е мил — поправка… беше мил. — Не е мислил, че трябва да отслабна?

Радинка се усмихна.

— Очевидно не. Оставих няколко в кухнята, но ако искаш, трябва да побързаш. На пазачите от дневната смяна им течаха лигите над тях. Тези мъже биха изяли всичко.

— Може би по-късно, благодаря — Шана започваше да усеща спазми от глад, но всеки път, когато си помислеше за хранене, я спохождаше видение как Роман се мъчи да я носи надолу по стълбите.

— Нека да видим какво друго имаме тук — Радинка отвори и останалите кутии.

Там имаше още комплекти от дантелено бельо, син кадифен халат, розов потник с подхождащ му блейзър, както и копринена синя нощница с подходящи пантофки.

— По-хубаво е от Коледа — прошепна Шана. — Наистина е прекалено много.

— Не ти ли харесват?

— Да, разбира се, но…

— Тогава е решено — Радинка нареди кутиите на куп. — Ще занеса тези в стаята ти и ще оставя бележка в офиса на Роман да те види, щом се събуди.

— Но…

— Няма но — Радинка се изправи и събра кутиите в ръце. — Искам да отидеш в кухнята и да се нахраниш. Казах на един от пазачите да ти направи сандвич, така че те очакват. След това искам да си вземеш хубав, горещ душ и да се преоблечеш. Докато си готова, Роман ще се е събудил.

— Но…

— Твърде съм заета, за да споря. Имаме да свършим хиляда неща в Роматех тази вечер — Радинка прекоси стаята с пакетите в ръце. — Ще се видим после, скъпа.

Леле. Шана имаше чувството, че Радинка Холщайн беше същинска тигрица в работата си. Но наистина имаше страхотен вкус за дрехи. Щеше да я боли да върне повечето от тях, но така беше правилно. Смееше ли да напусне тази къща? Щеше да боли много повече, ако руснаците я хванеха.

След като Шана изяде сандвича си в кухнята и направи всичко възможно да игнорира сладкарската кутия с брауни на масата, се качи горе в стаята си. Отвори вратата и надникна вътре. Леглото беше празно. Пазарските чанти и кутиите бяха струпани до леглото. Тя си взе дълъг горещ душ. След това, облечена в кадифения халат, разгледа торбите и кутиите. Би трябвало да е забавно, но тя ставаше все по-тъжна, знаейки, че мъжът, платил сметката, току-що е починал.

Прободе я чувство за вина. Не можеше да приеме всички тези подаръци. И не можеше да остане тук. Трябваше да се свърже с Боб Мендоса, а след това да започне нов живот някъде другаде. Място, където не познаваше никого и където никой не познаваше нея. Отново.

Господи, беше депресиращо. Като част от програмата за защита на свидетелите тя не можеше да се свързва никога със семейството и приятелите си. Но копнееше за приятелство. Искаше любов. Не осъзнаваше колко, докато не срещна Роман. Проклятие. Не беше като да иска прекалено много от живота. Искаше същото нещо, което безброй други жени искаха — кариера, с която да се гордее, съпруг, който ще я обича, и деца. Красиви деца.

За нещастие отчаяните обстоятелства промениха целите в живота й. Сега всеки ден беше тест за оцеляване. Тя се запъти към прозореца и грозната му алуминиева щора. Намери копче зад завесите и го натисна. Щорите се отвориха и в стаята влезе слаба слънчева светлина.

Гледката беше прекрасна. Под нея имаше улица с дървета, наредени от двете й страни, а в далечината се виждаше Сентръл парк. Слънцето залязваше на запад и хвърляше лилави и розови ивици върху рехавите облачета. Шана стоеше до прозореца и наблюдаваше. Чувството на покой нахлу в нея с идването на нощта. Може би щеше да преживее всичко това. Само ако Роман беше все още жив.

Можеше ли Радинка да е права и той просто да спи заради голяма доза успокоително? Шана потрепери. Беше ужасно, че не можеше да си спомни какво е направила с горкия мъж. Може би трябваше да остане още малко. Или Роман щеше официално да бъде обявен за мъртъв, или по чудо ще се събуди. И в двата случая не можеше да си тръгне, преди да разбере със сигурност.

Тя избра някакви дрехи и се облече. В шкафа намери телевизор. Добре. Можеше да се помотае, докато чака. Шана прещракваше програмите. Еха, имаше такива, които никога не беше виждала досега. Анимиран черен прилеп полетя към нея, след това замръзна като лого, което приличаше малко на това на Ватман. Под него имаше надпис ДВК-денонощно, защото винаги е нощ някъде по света. ДВК? Нещо си видео канал? И какво общо имаше нощното време с излъчването на програмата? Логото с прилепа изчезна и на екрана се появи друг надпис. ДВ7В. Ако не сте дигитални, сте невидими. Това беше странно. На вратата се почука и това прекъсна мислите й. Тя изключи телевизора и отиде до вратата. Вероятно беше Фил. Изглежда той отговаряше за четвъртия етаж.

— Конър! — изненадано извика тя. — Ти се върна!

— Да — той стоеше там и се усмихваше. — Това съм аз.

Тя обви ръце около врата му и го прегърна.

— Толкова се радвам да те видя.

Той се отдръпна, бузите му бяха порозовели.

— Чух, че малко си се изплашила.

— О, ужасно е, нали? Толкова съжалявам, Конър.

— Защо пък ще съжаляваш, девойче? Самият господин Драганести ме изпрати тук. Иска да те види.

Кожата й настръхна.

— Това… това не може да бъде.

— Той иска да те види веднага. Ще те заведа.

Той е жив?

— Знам пътя — Шана се затича по стълбите.

Глава 11

Роман Драганести се събуди без спомен как се е върнал в леглото си. Лежеше върху велурената завивка все още с дрехите и обувките си. Прокара език по вътрешността на устата си. Шината все още бе там. Докосна зъба с пръсти. Беше здраво захванат. Разбира се, не беше сигурен дали ще може да се удължава и прибира и бе невъзможно да го тества, докато зъбът бе хванат на място от шината. Трябваше да убеди Шана да я махне.

След бърз душ той наметна един халат и тръгна към офиса си да провери за съобщения. Тесният, завъртян почерк на Радинка привлече погледа му. Беше привършила с пазаруването за Шана. Добре. Щеше да отиде в Роматех по-рано, за де е сигурна, че всичко с откриващия бал ще е наред. След като сега работеше през деня и през нощта, тя смяташе, че заслужава повишение. Още едно? Добре.

Жан-Люк Ешарп и Ангъс МакКей, господарите на френското и британското сборище, трябваше да пристигнат в пет сутринта. Добре. Гостните на третия етаж бяха готови за тях. Роман планираше да представи две нови ястия от новата му фюжън кухня на бала. За събитието бяха подготвени петстотин бутилки. Всичко изглеждаше чудесно. И тогава прочете последния абзац. Когато се събудила, Шана го бе открила в леглото си.

О, не. Беше решила, че е мъртъв и ужасно се е разстроила. Мамка му. Разбира се, че щеше да помисли, че е мъртъв. През деня той нямаше пулс. Но хубавото бе, че това може да означава, че тя всъщност държи на него.

Радинка се е опитала да я убеди, че спи дълбоко заради упойката, която му поставила в клиниката. За съжаление тази теория само я е довела до заключението, че тя го е убила. Страхотно. Беше разстроена не защото усещаше някакво привличане към него, а защото се чувстваше виновна. Можеше да си представи картинката — Шана тича из спалнята разстроена, докато той лежи там като пън. Мамка му.

Роман смачка хартията в юмрук и я хвърли в кошчето. Това беше последната капка. Трябваше да довърши формулата, която щеше да му позволи да стои буден през деня. Не можеше да лежи безпомощен, когато Шана се нуждаеше от него.

Натисна бутон на интеркома си.

— Кухнята — отговори му носов глас.

— Хауърд, ти ли си?

— Да, сър! Радвам се да чуя, че сте станали и сте готов за работа. Имаше малко вълнения, докато спяхте.

Роман можеше да чуе потиснат смях някъде зад него. Кръв господня. Човек би си помислил, че да бъдеш господар на най-голямото сборище в Северна Америка, би трябвало да ти спечели някакво уважение.

— Не че се оплакваме — продължи Хауърд. — Обикновено наоколо е толкова скучно. О, Конър току-що влезе.

— Хауърд, тази вечер ще дойдат важни гости. Работодателят ти, господин МакКей ще е тук. Очаквам засилена охрана през деня и пълна дискретност.

— Разбирам, сър. Ще се погрижим добре за всичко. Шотландците пристигат сега, така че ще тръгвам. Приятна вечер.

— Приятна вечер. Конър, там ли си?

Последва пауза, след това писукащи звуци.

— Да, тук съм.

— Доведи госпожица Уилън в офиса ми след десет минути.

— Да, сър.

Роман се запъти към мокрия бар, грабна бутилка синтетична кръв от мини хладилника и я постави в микровълновата. След това се запъти обратно към спалнята си. Там издърпа чифт черни панталони и сива риза. Искаше да изглежда малко по-официално, тъй като тази вечер пристигаха важни гости. Ангъс и антуражът му щяха да са пременени от глава до пети в най-добрите си шотландски носии. Жан-Люк щеше да бъде придружен от своите красиви модели вампири, всички облечени в прочутите му дизайнерски вечерни тоалети.

Навирайки се в гардероба си, Роман съзря черния смокинг и пелерината в тон, които Жан-Люк му беше дал преди три години. Роман се намръщи. Трябваше да облече проклетото нещо отново. Може би на Жан-Люк му харесваше да се облича като холивудската версия на Дракула, но Роман предпочиташе по-свободния начин на обличане, който позволяваше модерното време. Той извади смокинга от гардероба. Трябваше да го изгладят преди бала.

Микровълновата звънна. Първото му блюдо за вечерта бе готово. Той подхвърли смокинга на леглото. Точно тогава външната врата на кабинета му зейна отворена.

— Роман? — извика Шана. — Там ли си? — в гласа й определено имаше напрежение. Беше нервен, задъхан и почти паникьосан.

Няма начин да бяха минали десет минути. Сигурно е тичала през целия път. По дяволите, трябваше да мине без закуска.

— Тук съм — отвърна той и чу в отговор ахване, докато тръгна бос към вратата на спалнята.

Тя стоеше близо до бюрото му, лицето й беше зачервено от бягането, красивата й уста беше зяпнала. Очите й се разшириха, когато той влезе в кабинета.

— О, Боже мой — прошепна тя.

В очите й проблесна влага. Тя покри устата си с треперещи пръсти. Кръв господня, сигурно бе минала през ада. Той сведе поглед, засрамен от мъките, на които я бе подложил. О, страхотно, беше страшна гледка. Ризата му висеше отворена. Панталоните му бяха разкопчани и смъкнати така, че се показваха черните му боксерки. Той отметна влажната коса назад от лицето си и прочисти гърло.

— Чух какво се е случило.

Тя просто стоеше там и се взираше в него. Конър нахлу през вратата.

— Съжалявам, сър. Опитах се да я забавя, но… — той забеляза докъде беше стигнал Роман с обличането. — О, трябваше да почукаме.

— Жив си — Шана се придвижи бавно към него.

Микровълновата звънна, напомняйки му, че закуската му все още го чака. И трябваше да почака, докато Шана си тръгнеше.

Конър потръпна. Той знаеше, че един вампир е най-гладен, когато се събуди.

— Трябва да дойдем пак по-късно — предложи той на Шана. — Когато господин Драганести приключи с обличането.

Тя сякаш не чу Конър. Бавно се приближи към Роман. Той вдиша дълбоко и се опияни от аромата й. Ухаеше превъзходно, а бледооранжевата блузка я караше да изглежда като сочна зряла праскова. Малкото му останала кръв нахлу в слабините и го остави двойно умиращ от глад — за плът и за кръв.

Яростта на глада му явно беше видима. Конър отстъпи към вратата.

— Ще ви оставя насаме тогава — той излезе и затвори вратата зад себе си.

Шана вече бе достатъчно близо, за да я сграбчи. Той сви ръцете си в юмруци, борейки се с изкушението.

— Казаха ми, че съм те изплашил. Съжалявам.

Една сълза се търкулна, но преди да достигне бузата й, тя я избърса.

— Просто се радвам, че си добре.

Дали наистина толкова я беше грижа? Роман я погледна по-отблизо. Погледът й премина по цялата дължина на тялото му, спря се на голите му гърди и после се плъзна надолу към корема му. Проклятие, желаеше я. Надяваше се очите му да не са почнали са светят.

— Наистина си добре — тя докосна гърдите му. Беше съвсем леко докосване с пръсти, но го разтресе, сякаш бе ударен от гръм. Той откликна бързо, като я дръпна към себе си и я прегърна плътно.

Първоначално тя се стегна от изненада, но след това се отпусна и положи буза върху окосмените му гърди. Ръцете й почиваха леко върху ризата му.

— Страхувах се, че съм те изгубила.

— Всъщност е доста трудно да се отървеш от мен — мамка му, беше гладен. Запази контрол, овладей се.

— Радинка каза, че снощи съм работила по зъба ти.

— Да.

— Нека да видя — тя се протегна към устата му и прегледа шината. — Изглежда добре, малко по-остър е от обикновено. Очевидно е заздравял много бързо.

— Да, може да махнеш шината.

— Какво? Не, не мога. Тези неща отнемат време — Микровълновата иззвъня отново и привлече вниманието й. — Не трябва ли да вземеш това?

Той взе ръката й и целуна пръстите й.

— Трябваш ми само ти.

Тя изсумтя меко и освободи ръката си от хватката му.

— Значи е истина това, че си ме хипнотизирал?

— Да — това беше близко до истината.

Тя се намръщи.

— Не съм направила нищо странно, нали? Имам предвид, че е ужасно смущаващо да знам, че съм правила разни неща, а да не си спомням.

— Държа се много професионално — той отново хвана ръката й и целуна дланта й. Само да можеше отново да му предложи орален секс.

— И не откачих при вида на кръвта?

— Не — той целуна вътрешната страна на китката й. По вената й пулсираше А положителна. — Беше много смела.

Очите й заблестяха.

— Знаеш ли какво означава това? С кариерата ми не е свършено. Това е страхотно! — тя обви ръце около врата му и го целуна по бузата. — Благодаря ти, Роман.

Ръцете му се стегнаха около нея. Сърцето му разцъфтя, съзирайки надежда. След това си спомни внушението към нея в клиниката. По дяволите! Това бе негово дело. Тя просто следваше заповеди. Той се отскубна от прегръдката й.

Тя ахна, очевидно изненадана. След това лицето й сякаш посърна, но само за секунда, преди да придобие студено, затворено изражение. Тя отстъпи назад. Проклятие, сигурно си мислеше, че той я отхвърля. И се опитваше с всички сили да скрие болката си. Наистина държеше на него, а той бе несръчен като идиот. Изплаши я през деня, а сега нараняваше чувствата й. Имаше толкова малко опит със смъртни жени.

Микровълновата иззвъня още веднъж. Той отиде до машината и изтръгна кабела от контакта. Така, сега щеше да спре да го примамва с топла кръв. За нещастие, Шана представляваше много по-съблазнително изкушение. Тя бе прясна.

— По-добре е вече да вървя — тя се отдръпна към вратата на кабинета. — Аз… аз се радвам, че си жив и че зъбът ти е добре. Оценявам закрилата ти и всички хубави… подаръци, които наистина не мога да задържа.

— Шана.

Тя се пресегна за дръжката на вратата.

— Ти си зает мъж, така че няма да ти преча. Всъщност ще си тръгна…

— Шана, почакай — той тръгна към нея. — Трябва да ти обясня.

Тя отказа да го погледне.

— Няма нужда.

— Напротив, има. Миналата вечер, докато беше… под хипноза, аз поставих идея в ума ти. Не трябваше да го правя, но ти внуших, че ще обвиеш ръце около врата ми и ще ме целунеш страстно. И когато го направи току-що, осъзнах какво съм…

— Почакай малко — тя го погледна недоверчиво. — Мислиш, че съм програмирана да те целуна?

— Да, беше неправилно, но…

— Това е откачено! Първо на първо не съм под твой контрол. Мили Боже, та аз едва се контролирам сама.

— Може би, но…

— И второ, обзалагам се, че съм много по-трудна за контролиране, отколкото си мислиш.

Той не каза нищо. Тя беше права, но Роман не искаше да си признае.

— И на последно място, това не беше страстна целувка. А незначителна целувка по бузата. Мъж на твоите години би трябвало да знае разликата.

Той повдигна вежди.

— Трябва ли? — едва ли можеше да й обясни, че е прекарал повечето от смъртните си години в манастир.

— Разбира се, има огромна разлика между незначителна целувка по бузата и страстна целувка.

— И ти ми се сърдиш, защото не мога да направя разликата?

— Не се сърдя! Е, може би малко — тя му хвърли един поглед. — Отдръпна се от мен все едно съм прокажена.

Той пристъпи към нея.

— Няма да се повтори.

Тя изсумтя леко.

— Определено няма.

Той повдигна рамо.

— Аз съм учен, Шана. Трудно ще направя сравнителен анализ на разликата между видовете целувки, ако нямам достъп до нужните данни.

Тя присви очи.

— Знам какво си намислил. Опитваш се да изкопчиш безплатни мостри от мен.

— Искаш да кажеш, че обикновено не са безплатни ли? — усмихна се той. — Колко ще ми струва една страстна целувка?

— Раздавам ги свободно, когато съм в настроение, в каквото не съм — намръщи му се тя. — По-скоро адът ще замръзне, отколкото да те целуна страстно.

Ох! Той реши, че това е разплата за това, че нарани чувствата й по-рано.

— Всъщност, аз си мислех, че леката целувка беше много вълнуваща.

— О, моля ти се. Говоря ти за истинска страст. Гореща, запотена, трескава страст. Повярвай ми, ако по някаква странна причина адът замръзне и аз реша да те целуна страстно — тя се облегна на вратата и кръстоса ръце, — няма да имаш проблем да намериш разликата.

— Като учен не мога да работя само на доверие — той се приближи. — Нуждая се от доказателство.

— Няма да го получиш от мен.

Той спря пред нея.

— Може би просто не можеш.

— Ха! А може би ти не можеш да го понесеш.

Той подпря ръка на вратата, близо до главата й.

— Това предизвикателство ли е?

— Загриженост е. Взимайки предвид здравословното ти състояние, не съм сигурна, че сърцето ти може да го понесе.

— Преживях последната целувка.

— Това беше нищо! Истинската страстна целувка ще е по устата.

— Сигурна ли си? Това определение изглежда ограничаващо — той постави длан от другата страна на главата й, хващайки я в капан между ръцете си. Бавно погледна към нея. — Мога да се досетя за някои други части, които бих целунал със страст.

Лицето й стана розово.

— Вече трябва да тръгвам. Притеснявах се, че може да си мъртъв и прочие, но виждам, че определено си…

— Станал? — той се наведе към нея. — Определено съм.

Тя се обърна и започна да търси несръчно дръжката на вратата.

— Ще те оставя да приключиш с обличането.

— Съжалявам, Шана. Не исках да те уплаша или нараня.

Тя погледна към него. Очите й блестяха от непролети сълзи.

— О, Роман, ти, глупави човече. Помислих си, че съм те изгубила.

Глупав? През всичките си петстотин четиридесет и четири години никога не беше наричан по този начин.

— Винаги ще съм тук.

Тя скочи върху него и обви ръце около врата му. Изненадан от внезапната сила на атаката й, Роман се спъна назад. Стаята се завъртя за няколко секунди. Той се разкрачи, за да не падне назад. Може би гладът бе причината за замайването му. Може би беше шокиран от това, че му предлагат обич. Все пак той беше чудовище. Кога за последно някой искаше да го прегърне?

Той затвори очи и вдъхна аромата на шампоана, сапуна и пулсиращите й с кръв артерии. Гладът се надигна в него. Той я целуна по главата и после по гладкото чело. Кръвта, която пулсираше в слепоочията й го привлече. Той я целуна и вдиша дълбоко разкошния аромат. Шана вдигна глава и го погледна. Той се уплаши, че очите му може да светят и затова зарови глава във врата й. Проследи го с устни до ухото й, след това захапа леко меката му част. Тя изстена и плъзна ръце в косата му.

— Страхувах се, че никога няма да те целуна.

— Исках го още от първия миг, щом те видях — той прокара устни по брадичката й, на път към устата й.

Устните им се докоснаха едва и се разделиха. Той усещаше топлия й дъх срещу лицето си. Очите й бяха затворени. Добре. Вече можеше да спре да се притеснява за собствените си очи. Той вдигна ръце и обгърна лицето й. Тя изглеждаше толкова невинна и доверчива. Божичко, нямаше си идея на какво е способен той. Само се надяваше да може да й устои. Роман я целуна нежно. Тя затегна прегръдката и го придърпа по-близо. Той засмука долната й устна в устата си и прокара по нея върха на езика си. Тялото й потръпна. Устата й се отвори, умолявайки за него.

Той нахлу. Изследва я. Шана отвърна на всяко движение, като галеше езика му със своя. Тя бе толкова жива, толкова гореща, че всичките му сетива запламтяха. Чувстваше как Шана се притиска към него, как я обхваща трескава възбуда. Чуваше как пулсира кръвта й. Усещаше трептящите й нерви и надигащата се страст. Подушваше соковете, препускащи из тялото й.

Оставаше само да я вкуси.

Той уви ръце около нея. Прокара ръката си зад гърба й и я пристисна по-близо до себе си. Тя дишаше задъхано, гърдите й се повдигаха и притискаха кожата му. Другата му ръка се плъзна надолу, около задника й. Кръв господня, тя беше раят. Стегната и заоблена. И не се шегуваше за способността си да показва страст.

Шана се притисна към ерекцията му. Божичко, тя се притискаше срещу него. Въртеше се. Наслаждаваше се на прелестта на това да бъде жива и на мощния й инстинкт за създаване на нов живот.

Бе толкова тъжно. Неговият мощен инстинкт бе да унищожава живота.

Той се спря на врата й. Левият му зъб се издължи напред. Десният започна, но се притисна срещу шината. Ох! Той се отдръпна от нея и стисна устни. Болеше ужасно, но поне болката го вразуми.

Не можеше да ухапе Шана. Кръв господня, бе се заклел никога повече да не хапе смъртен. Той я освободи и отстъпи назад.

— Какво има? — тя звучеше задъхана.

Роман сложи ръка върху устата си. Дори не можеше да й отговори с този зъб, който стърчеше навън.

— О, Боже. Шината ли е? Или зъбът ти? Да не би да го разместихме? — тя се спусна към него. — Дай да видя.

Той поклати глава. Очите му се овлажниха от усилието да прибере зъбите си, докато все още бе толкова гладен.

— Изглеждаш, сякаш те боли — тя докосна рамото му. — Моля те, нека да видя.

— Мм-м — той поклати глава и се отдръпна още една крачка назад. Проклятие, това беше срамно. Но вероятно го заслужаваше, задето бе толкова близо до това да я ухапе.

— Не трябваше да те целувам, докато шината е в устата ти — тя се намръщи. — Господи, въобще не трябваше да те целувам.

Левият зъб най-сетне се подчини и се прибра обратно в дупката си. Той проговори с ръка пред устата си.

— Добре съм.

— Но аз наруших много важно правило — никога не излизай с пациент. Изобщо не трябваше да се забърквам с теб.

Той наведе глава.

— В такъв случай си уволнена.

— Не можеш да ме уволниш. Все още имаш шина в устата си — тя се приближи към него. — Сега отвори уста и ме остави да видя.

Той направи това, което му казаха.

Тя бутна шината с пръсти. Той погъделичка пръстите й с език.

— Стига — Шана издърпа ръката си от устата му. — Не мога да повярвам. Шината е разхлабена.

— Ами страхотно целуваш.

Тя се изчерви.

— Не разбирам как съм успяла да… Не се притеснявай. Няма да те целувам отново. Като твой зъболекар съм отговорна на първо място за здравето на зъбите ти…

— Аз те уволних.

— Не можеш. Не и докато шината е…

— Сам ще я изтръгна.

— Да не си посмял!

— Няма да те изгубя, Шана.

— Няма да ме изгубиш. Трябва просто да почакаме седмица или две.

— Няма да чакам.

Беше чакал повече от петстотин години да изпита нещо подобно. Нямаше да чака още една проклета седмица. И повече нямаше да рискува със съмнителния си самоконтрол. Той се запъти към спалнята. Около главата му се въртяха черни точици. Той не им обърна внимание. Игнорира и глада, който се надигаше в него.

— Роман! — тя изтича след него. — Не можеш да махнеш шината.

— Няма — той отвори едно чекмедже на гардероба и зарови под купчината бельо. Там, най-отдолу имаше торбичка от червен филц. Той я извади. Дори през материята се усещаше топлината на среброто вътре. Без преградата на плата, ръцете му щяха да се покрият с рани от изгаряне. Той й го подаде. Шана не го забеляза, тъй като се въртеше и оглеждаше спалнята му. Погледът й се забави на огромното му легло.

— Шана?

Тя се обърна към него и забеляза торбичката в ръката му.

— Заповядай — той се олюля. Трябваше да се нахрани скоро, по един или друг начин.

— Не мога да приема повече подаръци.

— Вземи го!

Тя се сви.

— Трябва да поработиш върху добрите си обноски.

Роман се облегна на гардероба.

— Искам да го носиш около врата ти. Ще те предпазва.

— Звучи малко суеверно — тя взе торбичката, разхлаби шнура и изсипа съдържанието в ръката си.

Изглеждаше по същия начин, като през 1479 година, когато даде обета си. Сребърната верижка беше обикновена, но с добро качество. Разпятието показваше най-доброто от средновековната изработка.

— Боже. Прекрасна е — Шана го разгледа по-отблизо. — Изглежда много стара.

— Сложи я. Ще те предпазва.

— От какво ще ме предпазва?

— Надявам се, никога да не разбереш — той тъжно наблюдаваше разпятието. Беше толкова горд, когато отец Константин го постави на врата му. Гордост. Тя го беше провалила.

— Ще ми помогнеш ли да го сложа? — Шана се обърна наполовина, като вдигна косата си и му подаде верижката.

Той отстъпи, преди среброто да го изгори.

— Не мога. Ако ме извиниш, трябва да тръгвам за работа. Имам много неща за вършене тази вечер.

Тя го огледа предпазливо.

— Добре — Шана пусна опашката и кестенявата й коса се разпръсна по рамената й. — Съжаляваш ли, че ме целуна?

— Не, изобщо — той се опря на края на тоалетката. — Разпятието. Сложи го.

Тя продължи да го изучава.

— Моля те.

Очите й се разшириха.

— Не мислех, че тази дума я има в речника ти.

— Пазя я за спешни случаи.

Тя се усмихна.

— В такъв случай… — тя постави разпятието на врата си и пусна косата си върху верижката. Кръстът лежеше на гърдите й като защитна броня.

— Благодаря ти — той събра силите си и я изпрати до вратата.

— Ще те видя ли отново?

— Да. По-късно тази вечер. Когато се върна от Роматех — той затвори и заключи вратата. След което се запрепъва към кабинета си. Сграбчи бутилката от микровълновата и я изпи студена. Дяволите да го вземат, Шана обърна живота му с краката нагоре. Нямаше търпение да я целуне отново.

Той беше демон, вкусил от рая.

Адът със сигурност замръзваше.

Глава 12

Докато слизаше надолу по стълбите, мислите на Шана се върнаха към Роман. Слава на Бога, че бе жив! Въпросът сега бе дали трябваше да остане под неговата закрила или да уреди нещо друго с Боб Мендоса? Беше много изкушаващо да остане с Роман. Никога не беше чувствала такова привличане към мъж. Или такова любопитство.

Тя влезе в кухнята и откри Конър, който беше на мивката и плакнеше бутилки, а след това ги поставяше в миялнята.

— Добре ли си, девойче?

— Да — тя забеляза кутия лепенки на плота. — Да не си се порязал?

— Не. Мислех, че на теб може да ти потрябват — той погледна врата й по-отблизо. — О, сребърна верижка. Това ще те предпазва.

— Роман ми я даде — каза Шана, любувайки се на древното разпятие.

— Да, той е добър човек — Конър прибра опаковката лепенки в едно чекмедже. — Не трябваше да се съмнявам в него.

Шана отвори един шкаф.

— Къде държите чашите?

— Ето — Конър отвори друг шкаф и извади една чаша. — Какво ще искаш за пиене?

— Малко вода — Шана се насочи към диспенсъра на вратата на хладилника. — Мога да си налея и сама — Конър неохотно й подаде чашата, след което я последва до хладилника. — Не съм безпомощна — тя постави малко лед и се усмихна на шотландеца, който се излегна на вратата на хладилника. — Вие, момчета, сте прекалено сладки. Ще ме разглезите — тя напълни чашата с вода. Конър се изчерви. Шана седна на масата и надникна в кутията с брауните. — Вкусно — тя извади едно сладкишче. — Мислиш ли, че можеш да ми донесеш стоматологични инструменти? Трябва да затегна шината в устата на Роман.

Конър седна срещу нея.

— Да, ще се погрижим за това.

— Благодаря — Шана отчупи крайчето на браунито. — Има ли какво да се прави тук?

— Имаме добре заредена библиотека срещу салона. А трябва да има и телевизор в покоите ти.

Покои? Шана харесваше колко архаично можеха да звучат шотландците. Тя приключи с браунито и се запъти към библиотеката. Еха! Цели три стени бяха пълни с книги от пода до тавана. Някои изглеждаха много стари. Други бяха на езици, които не разпозна. На свободната стена имаше широк прозорец, закрит с дебели завеси. Тя надникна навън и видя слабо осветена улица с паркирани коли и от двете страни. Изглеждаше толкова тихо и спокойно. Трудно беше да повярваш, че там, навън има хора, които я искаха мъртва. Тя чу гласове в коридора. Женски гласове. Тръгна към вратата. Трябваше да признае, беше любопитна за тези мистериозни дами, които гледаха телевизия в салона на Роман. Надникна през процепа между вратата и рамката.

Две красиви жени приближаваха салона. Първата бе облечена в черен, прилепнал костюм от трико и изглеждаше като модел. Движеше се като анорексична пантера. Косата й беше дълга, черна и разпусната свободно по гърба й. Черният й колан, който препасваше миниатюрния й кръст, бе обсипан с искрящи кристали. По дългия й маникюр проблясваше черен лак, а на всеки нокът имаше по още един кристал. Втората жена беше дребна, а черната й коса бе късо подстригана. Тя носеше плътно прилепнал черен пуловер, за да подчертава щедрите й извивки и черна мини пола, която разкриваше правите й слаби крака, покрити с черни мрежести чорапи. Тя бе сладка и дребна, но обемните й черни обувки я караха да върви като воден бивол.

Жената с трикото жестикулираше гневно, маникюрът й блестеше под полилея във фоайето.

— Как може да се отнася с мен така? Не знае ли, че съм знаменитост?

— Той е много зает, Симон — отвърна жената с големите обувки. — Има да свърши милион неща по конференцията, която започва утре.

Симон отметна черната си лъскава коса през рамо.

— Но аз дойдох по-рхано, за до го видя този плъх!

Шана потрепери от начина, по който френската жена-котка произнасяше р-тата. Звучеше така, сякаш имаше храчка, заседнала в гърлото и се опитваше да я изкашля. Симон се развика.

— Толкова е гхруб!

Шана стисна зъби. Определено нещо в гърлото й. Вероятно топка косми.

Симон отвори рязко двойната врата на салона. Стаята беше пълна с жени, излегнати на трите кушетки. Те пиеха нещо от кристални винени чаши.

— Добър вечер, Симон, Маги — дамите поздравиха двете жени във фоайето.

— Започна ли предаването ни вече? — Маги затропа в стаята с огромните си черни обувки.

— Не — отвърна една от дамите. Тя стоеше на средния диван, така че Шана можеше да види само главата й отзад. Късата й, стърчаща коса бе боядисана толкова тъмночервено, че изглеждаше като лилаво. — Все още дават новините.

Шана погледна към широкоекранния телевизор. В ефир беше обикновено изглеждащ мъж репортер, който изричаше думите без звук. В ъгъла на екрана светеше червен знак за заглушаване на звука. Очевидно тези дами не се интересуваха от последните събития. Под него бе логото с черния прилеп. Гледаха ДВК.

Шана преброи общо единадесет жени. Всички изглеждаха на около двадесет години. Какво, по дяволите. Ако ще започва връзка с Роман, трябваше да разбере, защо тези жени са тук. Тя пристъпи във фоайето.

Симон си напълни чаша от кристалната гарафа на масичката за кафе.

— Някой виждал ли е господархят тази вечерх? — тя се настани в ъгъла на дивана отляво. Жената с лилавата коса се възхищаваше на дългия си лилав маникюр.

— Разбрах, че се среща с друга жена.

— Моля? — очите на Симон пламнаха. Тя се наведе напред и тресна чашата си на масата.

— Лъжеш, Ванда. Той със сигурхност не може да иска дрхуга жена, когато може да има moi.

Ванда сви рамене.

— Не лъжа. Фил ми разказа за това.

— Пазачът от дневната смяна?

Маги седна до Симон.

Ванда се изправи. Тя също носеше черен прилепнал костюм, но нейният колан бе направен от преплетени кожени ленти. Тя прокара ръка през лилавата си коса на бодлички.

— Фил си пада по мен. Казва ми всичко, което искам да знам.

Симон потъна в кушетката, мършавото й тяло бе в опасност от това да бъде напълно погълнато.

— Тогава е истина? Има дрхуга жена?

— Да — Ванда обърна глава и подуши въздуха. — Какво е това? — тя забеляза Шана във фоайето. — Говорим за вълка…

Всички единадесет жени се втренчиха в Шана.

Тя се усмихна и влезе в стаята.

— Добър вечер — Шана погледна към жените. Черните дрехи бяха нещо нормално за Ню Йорк, но все пак някой от тези тоалети изглеждаха странно. Една от тях носеше рокля, която изглеждаше направо средновековна. Друга изглеждаше като от викторианската епоха. Това не беше ли фуста с кринолин?

Онази, която наричаха Ванда, заобиколи масичката за кафе и застина в драматична поза до телевизора. Леле. Деколтето на трикото й стигаше чак до талията. Шана виждаше много повече от Ванда, отколкото в действителност желаеше.

— Името ми е Шана Уилън. Стоматолог съм.

Ванда присви очи.

— Нашите зъби са в чудесно състояние.

— Добре — Шана се зачуди какво ли беше направила, за да накара тези жени да я гледат така свирепо. Въпреки че имаше една, която стоеше отделно от другите и й се усмихваше приятелски. Тя имаше руса коса и модерни дрехи.

Онази с викторианската рокля се обади. Акцентът я караше да звучи като южняшка красавица.

— Жена стоматолог? Бога ми, не зная защо господарят би я поканил тук.

Тази със средновековната рокля се съгласи.

— Мястото й не е тук, трябва да си тръгне.

Дружелюбната блондинка се обади.

— Хей, това е къщата на вашия господар. Може да покани и папата, ако иска.

Останалите погледнаха злобно към русокосата.

Ванда поклати глава.

— Не ги ядосвай, Дарси. Ще направят живота ти непоносим.

— Какъв живот само — Дарси завъртя очи. — Леле, колко ме е страх. Какво могат да ми направят? Да ме убият ли?

Средновековната повдигна брадичка.

— Не ни изкушавай. Твоето място също не е тук.

Каква странна група. Шана отстъпи крачка назад. Южняшката красавица се намръщи на Шана.

— Тогава е истина? Ти ли си новата дама на господаря?

Шана поклати глава.

— Не знам кой е този господар.

Дамите започнаха да се кикотят. Дарси се сви.

— Bon — Симон се сгуши като доволна котка в своя ъгъл от дивана. — Значи ще го оставиш на мирха. Дойдох чак от Пархиж, за да бъда с него.

Маги се наведе по-близо до Симон и прошепна нещо в ухото й.

— Олеле! — Очите на Симон се разшириха. — Zut alors! Той не й е казал? — развика се тя. — И ме игнорхирха. Като си помисля, че исках да прхавя секс с това копеле!

Маги въздъхна.

— Той вече не прави секс с нас. Липсват ми старите времена.

— И на мен — каза Ванда и всички дами кимнаха в съгласие.

Божичко, намръщи се Шана. Този господар е правил секс с всички тези жени? Звучеше откровено страховито.

— Той ще прхави секс с мен — обяви Симон. — Никой мъж не ми е устоял — тя погледна Шана презрително. — Защо ще иска тази жена? Сигурхно носи четирхидесет и вторхи рхазмер.

— Excusez-moi! — Шана погледна свирепо французойката.

— О, вижте! — Маги посочи към телевизора. — Новините свършиха. Време е за сериала ни.

Дамите забравиха за Шана и се обърнаха към телевизора. Маги пусна звука, който досега беше изключен. Даваха реклама, която възхваляваше вкусния, богат аромат на напитка, наречена шококръв.

Ванда се промъкна зад кушетките и се запъти към Шана. След по-обстоен поглед Шана осъзна, че коланът на Ванда всъщност е камшик. А върху извивката на гърдата й имаше татуиран прилеп. Лилав, разбира се.

Шана кръстоса ръце. Отказваше да бъде сплашена. Ванда спря до нея.

— Чух, че господарят е заспал в чуждо легло.

— Не! — другите дами забравиха за телевизора. Те се обърнаха и зяпнаха Ванда, която се усмихна, наслаждавайки се на вниманието. Тя потупа бодличките на лилавата си коса.

— Така каза Фил.

— Чие легло? — настоя Симон. — Ще й издера очите.

Ванда погледна към Шана. Другата жена я зяпна. Шана повдигна ръце.

— Вижте, момичета, объркали сте леглото. Не познавам този ваш зловещ господар.

Ванда се изкикоти.

— Не е много умна, нали?

Това беше.

— Виж какво, госпожо. Достатъчно съм умна, за да не боядисам косата си лилава. Или да споделям мъж с десет други жени.

Дамите реагираха различно — някои се засмяха, други бяха обидени.

— Фил ми каза, че е имало мъж в леглото ти — подигра й се Ванда. — Събудила си се и си решила, че е мъртъв.

Дамите се разкикотиха. Шана се намръщи.

— Това беше Роман Драганести.

Ванда се усмихна бавно.

— Роман е господарят.

Шана остана с отворена уста. Възможно ли беше? Можеше ли Роман да живее с единадесет любовници?

— Не — тя поклати глава.

Дамите я гледаха със самодоволни погледи. Ванда се облегна на рамката на вратата с триумфираща усмивка.

По кожата на Шана пропълзя хлад. Не, това не беше истина. Тези жени просто искаха да я наранят.

— Роман е добър човек.

— Той е копеле — обяви Симон.

Главата на Шана се замая. Роман е добър човек. Тя го усещаше до дъното на душата си. Той искаше да я защитава, не да я нарани.

— Не ви вярвам. Роман го е грижа за мен. Той ми даде това — разпятието се бе плъзнало под сакото й. Тя го извади.

Жените се свиха. Ванда се наежи и изсъска.

— Ние сме неговите жени. Твоето място не е тук.

Шана преглътна. Възможно ли е Роман наистина да има единадесет любовници? Как можеше да я целува, когато вече имаше толкова много жени? О, Господи. Тя притисна кръста към гърдите си.

— Не ви вярвам.

— Тогава си глупачка — каза Симон. — Няма да делим Рхоман с някоя като теб. Това е обидно.

Шана се загледа вторачено в жените. Те трябва да лъжеха, но защо да го правят? Единственото логично обяснение за гнева им бе, че тя се виждаше с господаря им. Роман.

Как можеше да й причинява това? Да я кара да се чувства толкова специална, когато имаше къща, пълна с жени. Каква глупачка е била, мислейки си, че иска да я защитава от лошите. Той просто я е искал тук, за да я прибави към колекцията си, за да има цяла дузина. Симон беше права. Той беше копеле! Единадесет жени винаги на разположение и това не му беше достатъчно. Каква свиня! Тя избяга от стаята и бързо се качи по стълбите. Докато стигна до четвъртия етаж, вече кипеше. Нямаше начин да остане тук, не я интересуваше колко безопасно беше от руснаците. Не искаше да вижда Роман никога повече. Сама щеше да се погрижи за себе си. Какво ще й трябва? Дрехи, чантата й? Спомни си, че бе видяла чантата си с Мерилин Монро в кабинета на Роман. В кабинета на копелето свиня Роман. Тя притича по последното стълбище. Един шотландец охраняваше петия етаж и се запъти към нея.

— Нуждаеш ли се от нещо, девойче?

— Само от чантата ми — тя посочи вратата на кабинета. — Оставих я вътре.

— Добре — пазачът й отвори вратата.

Тя се мушна вътре и забеляза чантата си на пода до кадифения фотьойл. Шана провери съдържанието. Портмонето й, чековата й книжка и Беретата все още бяха там. Слава на Бога.

Спомняше си, че насочи пистолета срещу Роман предната вечер. Защо бе решила да му се довери? В минутата, в която се качи в колата с него, тя му бе поверила живота си. Погледна тъжно към кадифения фотьойл. Миналата вечер, докато лежеше на него, тя го беше оставила да я хипнотизира. Отново му се бе доверила, този път за кариерата си, мечтите и страховете си. А след това до вратата споделиха първата си целувка. Каква целувка само. И тя му бе поверила сърцето си.

Една сълза се плъзна по бузата й. Не, по дяволите! Тя избърса очите си. Никакви сълзи за това копеле. Беше на половината път до вратата, когато спря.

Искаше той да разбере. Искаше той да разбере, че го отхвърля. Никой не можеше да се отнася с нея така. Тя се върна до бюрото, издърпа разпятието и го пусна върху бюрото. Ето. Това беше съобщение, което ни щеше да разбере.

Когато излезе от кабинета, намери пазача да кръжи около вратата. О, Божичко. Как щеше да напусне тази къща? Имаше охранители навсякъде. Тя слезе по стълбите до четвъртия етаж, потънала в мисли. По-рано, когато срещна жените на Роман, на вратата стоеше шотландец, който не беше срещала. Конър сигурно е на задната врата. Нямаше начин да мине покрай нето. Трябваше да се пробва през предната врата. Нямаше карта и не знаеше кода за достъп. Така че трябваше да убеди пазача да й отвори вратата.

Щом се върна в стаята си, тя започна да обикаля напред-назад и да прави планове. Беше й неприятно да взема, каквото й да е от Роман, кралят на свинете, но тя бе в разгара на борба за оцеляване и трябваше да е практична. Взе най-голямата пазарска чанта и я напълни с малко дрехи и някои крайно необходими неща.

Радинка не беше купила нищо в черно. Проклятие. Трябваше й нещо в черно, ако искаше планът й да проработи. Аха! Панталоните, които носи снощи, бяха черни. Тя облече старите си дрехи и събра новите в пазарската чанта. Обу белите си найкове. Те бяха най-добри за ходене.

Грабна дамската си чанта и пазарската торба и се запъти към стълбището. Пазачът на четвъртия етаж й кимна. Шана му се усмихна.

— Знаеш ли, исках да пробвам тези дрехи с… Дарси — тя повдигна чантата, за да я покаже на пазача. — Но тя забрави да ми каже коя е нейната стая.

— О, хубавата девойка с русата коса — шотландецът се усмихна. — Всички от харема спят на втория етаж.

Усмивката на Шана замръзна. Харем! Така ли ги наричаха? Тя изскърца със зъби.

— Благодаря ти.

Закрачи надолу по стълбите. Този проклет Роман. Господарят и неговият харем. Колко противно! На втория етаж тя си избра стая и влезе в нея. Имаше две двойни легла и двете леко разхвърляни. Изглежда, че момичетата от харема на Роман трябваше да поделят стаите си. Колко жалко. Тя погледна в гардероба. Трика? Нямаше да се побере в тях. Ето! Черна, мрежеста туника. Тя я облече върху розовата си тениска. Ванда без съмнение не би носила нищо под нея. Забеляза черна барета и набута кафявата си коса под нея. Достатъчно ли беше дегизирана? Тя се огледа из стаята. Нямаше огледала. Това не беше за вярване. Как тези жени оцеляваха без огледала?

В банята намери тъмночервено червило. Използвайки огледалото на пудриерата си, тя се начерви. Сложи си и червени сенки. Сега вече изглеждаше зловещо като тях. Взе чантите си и се запъти надолу по стълбите.

Щом стигна на първия етаж, забеляза, че вратите на салона са затворени. Добре. Харемът беше затворен вътре. Не че те щяха да я спрат да си тръгне. Тогава забеляза Конър да идва от кухнята. Той със сигурност щеше да я спре.

Тя избяга зад стълбището. Докато търсеше място къде да се скрие, видя тесни стълби, които водеха надолу. Мазето. Може би оттам имаше друг изход от сградата. Тя стигна до края на стълбите. Забеляза фурна, пералня, сушилня и една врата. Шана я отвори.

Беше голяма стая с билярдна маса по средата. Лампа от опушено стъкло висеше над масата и меката и светлина осветяваше стаята. Съоръжения за упражнения бяха разпръснати навсякъде. Знамена, направени от карирани платове с избродирани девизи украсяваха стените. Между тях бяха изложени мечове и брадви. Срещу другата стена имаше кожен диван, заграден от двете страни с дивани, покрити с кариран плат в червено и зелено. Тук шотландците трябва да се размотаваха, когато не са на смяна.

Шана чу по стълбите да се приближават стъпки. Проклятие. Ако напусне стаята, щяха да я видят. Диванът беше бутнат до стената — не можеше да се скрие зад него. Тя забеляза друга врата. Стъпките приближаваха. Бяха на повече от един човек. Шана хукна към вратата и се шмугна вътре. Обгърна я пълен мрак. Гардероб ли беше това? Тя постави чантата и портмонето си на пода до краката. Протегна ръце, но не усети нищо около себе си.

Облегна се на вратата. Чу гласове в стаята на пазачите, след това смях. Най-накрая гласовете заглъхнаха. Тя открехна вратата. Стаята беше празна, но бяха включили всички лампи.

Шана взе чантите и се измъкна от скривалището си. Обърна се назад, за да затвори вратата и ахна. Светлината от стаята на пазачите бе направила скривалището й почти видимо. Не можеше да бъде. Тя изпусна чантите си на земята, наклони се към другата стая и потърси пипнешком ключа за осветлението. Щрак.

Шана ахна отново. Кожата й настръхна. Тясната стая приличаше на зловеща обща спалня с две дълги редици. Но редовете не бяха от легла. О, не. Те бяха от ковчези. Повече от дузина ковчези. Всички отворени. Всички празни, освен разноцветните карирани възглавници и одеяла, които бяха във всеки един ковчег.

Тя изгаси осветлението и затвори вратата. Боже Господи! Това беше ненормално! Тя сграбчи чантите си и излезе, препъвайки се от стаята на пазачите. Коремът й се преобърна. Това вече беше прекалено. Първо Роман я предаде с тези откачени жени, а сега и ковчези! Дали шотландците наистина спят в тях?

Стомахът й се надигна. Тя преглътна с усилие. Не, не! Няма да се поддаде на страха. Или ужаса. Нейният рай изведнъж се бе превърнал в ад, но това нямаше да я провали.

Щеше да се измъкне оттук.

На първия етаж тя забеляза пазача на входната врата. Добре, време е за шоу. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Не мисли за ковчезите сега. Бъди твърда.

Тя изпъна рамене и повдигна брадичка.

— Bon soir — Шана закрачи към входната врата с чантите си в ръка. Заговори със силен френски акцент. — Трхябва да изляза и да купя боя за коса. Симон иска кичурхи.

Пазачът я погледна объркано.

— Нали знаеш, рхуси кичурхи. Толкова е модерхно!

Той се намръщи.

— Коя си ти?

— Аз съм личния стилист на Симон, Анжелик от Пархиж. Сигурхно си чувал за мен, n'est-ce pas?

Той поклати глава.

— Merde! — понякога познанието й по чуждестранни проклятия беше предимство. И трите години, докато учи във Франция, бяха от помощ. — Ако не се върна с боя за коса, Симон ще е furieuse.

Шотландецът пребледня. Сигурно е бил свидетел на пристъпите на Симон.

— Предполагам, че може да излезеш за малко. Знаеш обратния път, нали, девойче?

Шана изсумтя.

— Прхиличам ли ти на idiote?

Шотландецът прокара картата си през машината на вратата. Светна зелена светлина. Той отвори и огледа наоколо.

— Изглежда ми спокойно, момиче. Когато се върнеш, натисни бутона на интеркома и аз ще те пусна вътре.

— Merci bien — Шана пристъпи навън и изчака шотландеца да затвори вратата след нея. Слава богу! Нека сърцето й да спре да препуска. Направи го! Огледа се наляво и надясно. Улицата беше тиха. Няколко човека бродеха по тротоара. Тя се забърза по стъпалата и пое надясно към Сентръл парк.

Зад нея една кола запали. Сърцето й подскочи в гърдите, но тя продължи да върви. Не поглеждай назад. Няма нищо.

Улицата се освети, когато колата зад нея запали фаровете си. На челото й изби пот. Не поглеждай назад.

Не можеше да издържи. Трябваше да знае.

Шана погледна през рамо. От бордюра се отделяше черен седан.

Мамка му! Тя обърна глава напред. Изглеждаше точно като една от колите, които руснаците бяха паркирали пред клиниката. Не се паникьосвай. В града имаше милиони черни коли.

Изведнъж бе заслепена от ярки фарове. Колата, която бе паркирана пред нея тъкмо включи светлините си. Тя присви очи. Беше черен джип с тъмни прозорци. Зад нея седанът форсира двигателя. Джипът излезе на улицата. Насочи се право към нея, след това спря със свистене, завъртайки се настрана, за да блокира цялата улица. Черният седан бе заклещен. Шофьорът изскочи навън и започна да проклина. На руски.

Шана побягна. Стигна до края на пресечката, зави наляво и пак се затича. Сърцето й щеше да изскочи. Кожата й стана лепкава от пот, но тя продължи да бяга. Стигна Сентръл парк и забави ход. Огледа се наоколо, за да е сигурна, че никой не я следи. Боже Господи, на косъм се измъкна от руснаците. Кожата й се охлади от студената й пот. Тя потрепери. Ако не беше онзи джип, вероятно вече щеше да е мъртва. Мисълта за мъртъвци извади спомена за ковчезите в мазето. Стомахът я заболя. Тя се спря и пое дълбоко дъх. Успокой се. Не можеше да си позволи да се чувства зле сега. Не мисли за ковчези. За нещастие следващата й мисъл я лиши от самоконтрола й.

Кой, по дяволите, беше в джипа?

Глава 13

Роман се разхождаше из балната зала, придружаван от Радинка. На работа беше една малка армия от чистачи. Трима мъже кръстосваха пода, въртейки полиращи машини от едната до другата страна, тъй като завършваха излъскването на черно-белия линолеум. Други почистваха стъклените прозорци, които гледаха към градината.

Радинка държеше документи в ръка и проверяваше всеки елемент от списъка си.

— Обадих се, за да се уверя, че ледените скулптури ще бъдат доставени навреме утре. Точно в 8:30.

— Без гаргойли* или прилепи, моля — промърмори Роман.

[* Каменни скулптури с гротескни изображения на животни, хора или фантастични същества — Б.пр.]

— И какво би искал? Лебеди и еднорози? — изгледа го нетърпеливо Радинка. — Трябва ли да ти напомня, че това е вампирски бал?

— Знам — простена Роман. Преди десет години бе настоял за премахването на злокобната украса. В крайна сметка това беше пролетна конференция, не парти за Хелоуин. Но всички изпаднаха в пристъп на истерия и всяка година се оказваше все със същата абсурдна тема за Дракула. Същите страховити ледени скулптури, същите черни и бели балони по тавана. Всяка година същите гости, винаги облечени в черно и бяло.

Всяка година бе домакин на събитието в Роматех. Отваряха дузина зали за конференция, за да създадат една огромна бална зала и вампирите от цял свят пристигаха за партито. Бе създал традицията преди двадесет и три години, за да угоди на дамите от сборището си. Те го обичаха. А той постепенно го намрази. Беше загуба на време, време, което бе по-добре да прекарва в лабораторията си.

Или с Шана. Тя никога не беше черно-бяла. Тя дойде с цветове — сини очи, розови устни и нажежаващи до червено целувки. Нямаше търпение да я види отново, но преди това трябваше да свърши някаква работа в лабораторията си. Можеше да се телепортира в кабинета си преди повече от четиридесет минути, но бе толкова зает с тези глупости, че дори не беше видял лабораторията още.

— Пристигна ли пакетът ми от Китай?

— Какъв пакет? — Радинка прокара пръст надолу по списъка си. — Тук не виждам нищо от Китай.

— Няма нищо общо с проклетия бал. А с формулата, върху която работя в лабораторията си.

— А, така ли. Ами за това няма как да знам — тя посочи една точка върху клипборда си. — Утре ще пробваме с една нова група — «Високоволтовите вампири» — свирят всичко от менуети до модерен рок. Няма ли да е забавно?

— Страшно забавно. Отивам в лабораторията — той тръгна към вратата.

— Роман, чакай! — той чу гласа на Грегори зад себе си и се обърна. Двамата с Ласло бяха влезли от далечния край на балната зала.

— Относно времето — Роман се отправи към тях. — Ласло, мобилният ти все още е у мен — той извади телефона от джоба си. — И имам нужда да махнеш тази шина от устата ми.

Ласло просто се втренчи в него. Очите му бяха широко отворени и нефокусирани. Пръстите му се стягаха от резки спазми, сякаш искаше да сграбчи коте, но не бе в състояние да овладее движението.

— Тук, приятелю — Грегори го придружи до един от столовете, които опасваха стената. — Здравей, мамо.

— Добър вечер, скъпи — Радинка целуна леко сина си по бузата, след което седна до химика. — Ласло, какво не е наред? — когато той не отговори, тя погледна към Роман. — Мисля, че е в шок.

— И двамата сме — Грегори прокара ръка през гъстата си, кестенява коса. — Имам лоши новини. Наистина лоши.

Страхотно. Роман извика на работниците да си вземат трийсет минутна почивка. Изчака, докато излязат един по един, и тогава се изправи пред Грегори.

— Обясни.

— Аз предложих на Ласло да го закарам тази вечер на работа и той поиска да се отбием до апартамента му, за да смени дрехите си. Отидохме там и заварихме пълна бъркотия. Разруха! Счупени мебели, разкъсани възглавници и изрисувани със спрей стени.

— Те искат да ме убият — прошепна Ласло.

— Да — намръщи се Грегори. — Бяха оставили съобщение на стената. Смърт за Ласло Весто. Смърт за Шана Уилън.

Дъхът на Роман спря. По дяволите.

— Руснаците знаят, че укриваме Шана.

— Как са разбрали? — попита Радинка.

— Чрез колата на Ласло — отговори Роман. — Проследили са регистрационния номер.

— Какво ще правя? — прошепна Ласло. — Аз съм просто един химик.

— Не се безпокой. Ти си под моя закрила и ще останеш да живееш в къщата ми толкова дълго, колкото е необходимо.

— Ето, приятелю — Грегори потупа химика по рамото. — Казах ти, че всичко ще бъде наред.

Положението беше много далеч от наред. Роман размени един разтревожен поглед с Грегори. Иван Петровски щеше да приеме действията на Роман като лична обида. Можеше дори да насърчи сборището си да атакува. Чрез закрилата над Шана Роман излагаше собственото си сборище на опасността от война.

Радинка стисна ръката на Ласло.

— Всичко ще бъде наред. Ангъс МакКей пристига тази вечер с още шотландци. Ще имаме повече охрана, отколкото в Белия Дом.

Ласло издаде дълбока, немощна въздишка.

— Добре. Ще се оправя.

Роман отвори с палец капака на мобилния на Ласло.

— Ако руснаците мислят, че тя е в къщата ми, могат да ни атакуват — той набра домашния си номер. — Конър, искам да стегнеш охраната около къщата. Руснаците…

— Сър! — прекъсна го Конър. — Обаждате се точно навреме. Не можем да я открием. Тя изчезна.

Тези думи бяха за Роман като ритник в корема.

— Имаш предвид Шана? — попита той.

— Да. Няма я. Тъкмо щях да ви звъня.

— По дяволите! — извика Роман. — Как можахте да я изгубите?

— Какво става? — попита Грегори и пристъпи към него.

— Тя… тя си е отишла — отговори Роман с дрезгав глас, сякаш изведнъж гърлото му вече не работеше правилно.

— Заблудила е охраната на входната врата — каза Конър.

— Как? Не е ли усетил, че е смъртна?

— Преоблякла се е като една от вашите жени — обясни Конър. — И се е престорила, че е дошла със Симон. Когато е настояла да излезе, той я е пуснал.

Защо ще го изоставя? Бяха се целунали само преди час. Освен ако…

— Искаш да кажеш, че тя е срещнала другите жени?

— Да — потвърди Конър. — Те са й казали, че са вашият харем.

— О, по дяволите — Роман направи няколко крачки и свали телефона от ухото си. Трябваше да се досети, че тези жени не могат да държат устите си затворени. И сега Шана бе в огромна опасност.

— Ако руснаците я докопат… — Грегори остави изречението недовършено.

Роман вдигна телефона обратно до ухото си.

— Конър, постави някой пред къщата на Иван Петровски. Ако я е хванал, той ще я заведе там.

— Да, господине.

— Изпрати съобщение до членовете на сборището. Може би някой от тях ще я види — той имаше последователи в пет градчета, които работеха нощна смяна. Бе възможно един от тях да я срещне тази вечер. Не бе много вероятно, но това бе най-добрият им шанс да я открият.

— Ще го направя… Сър, много съжалявам — гласът на Конър бе дрезгав. — Девойчето ми умиля.

— Знам — Роман затвори. Дяволите да го вземат. Неговата прекрасна Шана. Къде ли можеше да е?

Шана чакаше пред магазина за детски играчки «Тойзърс» на Таймс Скуеър. Районът винаги бе ярко осветен и буквално претъпкан с хора, така че изглеждаше най-безопасното място, където да отиде. Туристите правеха снимки и зяпаха глупаво сградите, покрити с видеоекрани. По ъглите стояха търговци, които продаваха чанти.

Докато вървеше, й бе хрумнало, че отчаяно се нуждае от пари в брой, които не могат да бъдат проследени. Не можеше да се свърже със семейството си или със стари приятели, без да ги изложи на опасност. Освен това семейството й бе в чужбина. Бяха в Бостън миналото лято за кратка визита, след което отново заминаха за Литва. А старите й приятели бяха извън щата.

Затова тя се обади на някои нови приятели. Момчетата от «Вкуснотии при Карло». Карло бе видял унищожаването на стоматологичната клиника и бе готов да помогне. Беше помолила Томи да се срещне с нея тук.

Шана се бе притиснала до сградата, за да се предпази от постоянния поток от начумерени хора. Когато забеляза Томи, извика и размаха ръце.

— Хей! — момчето за доставка на пица се ухили, докато избягваше пешеходците. В ръцете си носеше затворена кутия за пица.

— Здравей, Томи.

— Съжалявам, че ми отне толкова много време — дънките на Томи се смъкнаха от върлинестата му фигура, разкривайки боксерки с бебе Скуби Ду.

Шана го прегърна.

— Много ти благодаря. И, моля те, благодари на Карло от мое име.

— Няма проблем. — Той се наведе близо до ухото й. — Парите са в чантата под пицата. Прецених, че ще е добре да представим тази доставка като истинска.

— О, страхотна идея — тя взе чековата книжка от чантата си. — Колко ти дължа?

— За пицата? — попита Томи с оживление в гласа докато се оглеждаше наоколо. След това понижи гласа си. — Четири енчилади. Това беше всичко, което можахме да намерим — изглежда, че момчето се забавляваше със ситуацията, сякаш внезапно се бе присъединило към актьорския състав на някой шпионски филм.

— Ще предположа, че това са четиристотин — Шана написа чек на името на «Вкуснотии при Карло» и го подаде на Томи. — Моля те, изчакай седмица, преди да го осребриш.

— Какво става, докторе? — той разтвори чантата и извади малка кутия за пица. — Някакви здравеняци с руски акцент дойдоха в ресторанта, за да задават въпроси за вас.

— О, не! — тя се огледа, внезапно притеснена, че те може да са проследили Томи.

— Ей, няма проблем. Ние не им казахме нищо.

— Аха. Благодаря ти, Томи.

— Защо тези момчета искат да ви наранят?

Шана въздъхна. Мразеше да намесва невинни хора.

— Нека просто да кажем, че видях нещо, което не трябваше.

— ФБР може да помогне. Хей, обзалагам се, че онези момчета бяха от ФБР.

— Какви момчета?

— Мъже в черно. Те също дойдоха да питат за вас.

— Е, явно съм особено търсена напоследък — трябваше скоро да се обади на Боб Мендоса. Надяваше се, че този път той ще отговори на телефона.

— Нещо друго, което можем да направим? — попита Томи, а очите му блестяха. — Това е доста забавно.

— Не е игра. Не им позволявай да разберат, че си се свързал с мен — тя започна да рови в чантата си. Нека ти дам бакшиш.

— Не. Няма начин. Имаш нужда от парите си.

— О, Томи. Как ще мога някога да ти се отблагодаря? — тя го целуна по бузата.

— Иха! Това стига. Пази се, докторе — той си тръгна с усмивка.

Шана събра принадлежностите си и се отправи в обратна посока. Намери обществен телефон в една аптека и се обади на Боб.

— Мендоса — гласът му звучеше уморено.

— Боб, обажда се… Джейн. Джейн Уилсън.

— Какво облекчение. Толкова бях притеснен. Къде беше?

Нещо не беше наред. Шана не можеше да определи какво точно. Обаче той не звучеше притеснен или облекчен.

— Кажи ми къде си.

— Бягам, Боб. Как си мислиш? Трябва да се махна от Ню Йорк.

— Още си в Ню Йорк? Къде по-точно?

Шана почувства кожата на врата си да настръхва. Логиката й казваше, че трябва да се довери на съдебния служител, но инстинктите й крещяха, че има нещо нередно.

— В един магазин. Да дойда ли до офиса ти?

— Не. Аз ще дойда при теб. Кажи ми къде си.

Шана преглътна тежко. Имаше нещо странно в гласа му, нещо дистанцирано и механично.

— Аз… по-добре да дойда до офиса ти утре сутрин.

Последва още една пауза. Шана помисли, че чува глас в далечината. Женски.

— Ще ти дам указания за защитена къща. Бъди там в осем и половина.

— Добре — Шана записа адреса. Беше някъде в Ню Рошел. — Ще се видим утре. Чао.

— Чакай! Кажи ми къде беше? Как избяга?

Да не би да се опитваше да я задържи на телефона? Разбира се, че се опитваха да я проследят.

— Чао — тя затвори. Ръката й трепереше. Мили боже, ставаше параноичка. Дори съдебният служител й се струваше подозрителен. Още една такава случка и щеше да си мърмори за извънземни с алуминиево фолио на главата.

Вторачи се в тавана, сякаш чакаше отговор от Бог и изпусна дълъг, тих стон на безсилие. Защо аз? Имах само един нормален живот!

Тя купи кутия с боя за коса и евтина найлонова торбичка с цип за оскъдните си принадлежности. След което намери хотел с разумни цени на Седмо Авеню и се регистрира под фалшиво име, като плати в брой. С дълга въздишка на облекчение се заключи в стаята. Беше успяла. Избяга от руснаците. Избяга от Роман Прасето и къщата му на ужасите. Не знаеше кое я разстройва повече — вкусът на Роман за жени или ковчезите в мазето. Ужас! Тя потръпна.

Забрави за тях… мисли за бъдещето си и как ще оцелееш.

В банята тя се намаза с боята за коса, после седна, за да изчака тридесет минути. Яде пица, докато превключваше между телевизионните канали. Когато се появи местен новинарски канал, тя спря. Мили Боже. Това беше зъболекарската клиника «Бели и блестящи в Сохо». Разбитите стъкла бяха посипани по тротоара, който бе ограден с жълта лента за местопрестъпление.

Тя включи звука. Репортерът обясняваше как клиниката била разрушена предишната нощ. Полицията разследваше връзка със случило се наблизо убийство. Шана ахна, когато на екрана се появи снимката на млада, руса жена. Тялото й било открито в алея близо до клиниката. Официалната причина за смъртта беше неизвестна в момента, но репортерът беше чул слухове за странни наранявания. Две дупки на врата, като от животинско ухапване. Хората в квартала обвиняваха таен култ от изпаднали от училище тийнейджъри, които обичали да се преструват на вампири.

Вампири? Шана изсумтя. Беше чувала за подземните общности — отегчени деца, които нямат какво по-добро да правят с времето и парите си, освен да пият кръв и нарочно да изменят кучешките си зъби, за да приличат на вампирски. Това беше отвратително. Никой уважаващ себе си зъболекар нямаше да направи нещо такова.

И все пак, против волята й, поредица от спомени минаха през ума й. Вълчият зъб в ръката на Роман. Привидно безжизненото му тяло, лежащо в леглото й. Мазето, пълно с ковчези.

По гръбнака й пропълзяха хладни тръпки. Не, нямаше такова нещо като вампири. Беше преживяла твърде много травми. Ставаше параноична. Това беше всичко. Хората само се преструваха, че са вампири.

И имаше разумно обяснение за всичко. Беше проверила зъба на Роман и той беше с нормален размер. Добре, беше по-остър от обикновено. Това също можеше да бъде обяснено. Това беше необичаен генетичен белег. Човек можеше да се роди с ципи между пръстите на ръцете или краката, без да е русалка.

А ковчезите? Ох, Боже. Какво възможно обяснение може да има за това?

Тя отиде отново в банята, за да изплакне косата си. Подсуши я и се разгледа внимателно в огледалото. Платинено руса, като Мерилин Монро. Сравнението не беше голяма утеха. Мерилин беше умряла млада. Шана се погледна с уплаха. Приличаше много на жената, която преди малко беше видяла по телевизията.

Русата жена, убита от вампир.

— Това не е в компетенциите ми, сър — Ласло усукваше копчето на новата си, блестящо бяла работна престилка.

— Не се притеснявай — Роман се повлачи заедно със стола в лабораторията си в Роматех. — Освен това как може да ме нараниш? Вече съм мъртъв.

— Ами, не е точно така, сър. Мозъкът ви все още е жив.

Мозъкът му беше каша, макар че Роман не искаше да го признае. След като получи новините за изчезването на Шана, можеше трудно да следва собствения си поток от мисли.

— Добре се справи с кабелите на АВГА. Сигурен съм, че ще успееш с мен.

Ласло взе резачката за жици, след което промени намерението си и избра клещи.

— Не съм много сигурен как да го направя.

— Просто махни проклетите шини от устата ми.

— Да, сър — Ласло се наведе с клещите над отворената уста на Роман. — Извинявам се предварително за всяко причинено неудобство.

— Ъг-хъ — кимна Роман.

— Оценявам доверието ви в мен — Ласло разхлаби телчетата. — И съм благодарен, че има нещо, което да свърша. Иначе започвам да мисля за… — Той свали ръка и се намръщи.

— Ах-х — телчетата бодяха устата на Роман. Сега не беше моментът Ласло да бъде обсебен от мисълта за смъртни заплахи.

— Ох, извинете — Ласло поднови работата си. — Все още колата ми я няма. Оставихме я до зъболекарския офис миналата нощ с АВ ГА в багажника. Така че няма върху какво да работя тази нощ.

Роман си припомни печалното си заключение относно Андроида за вампирски глад. Играчката го беше тласнала към мощно състояние на силно желание за кръв. Тя щеше да напомни на всеки вампир, колко прекрасно е да се хапе. Не му се искаше да казва на Ласло, че проектът му ще трябва да бъде хвърлен на боклука, особено след като човека беше преминал през ада. Може би след конференцията.

— Ето — Ласло премахна последната от скобите. — Приключих, сър. Как се чувствате?

Роман прекара език по зъбите си.

— Добре. Благодаря.

Сега не трябваше да ходи на конференцията със скоби в устата си. А Шана нямаше да може да използва шината като извинение да избягва да го целува. Не че той имаше много надежда за бъдещи целувки.

Роман погледна към часовника в лабораторията си. Три и половина сутринта. Беше звънял на Конър на всеки тридесет минути за новини, но никой не беше виждал Шана. Беше им изиграла блестящ номер.

Роман знаеше, че е силна и умна. А имаше и неговото разпятие, за да я защитава. И все пак се тревожеше. Не можеше да се концентрира върху работата. Пакетът му от Китай беше пристигнал, но дори това не можеше да го разсее от растящото му чувство за безсилие и тревога.

— Има ли нещо друго, което мога да направя? — Ласло се беше върнал към дърпането на копчетата си.

— Искаш ли да ми асистираш в настоящия ми проект? — Роман събра купчина листове от бюрото си.

— За мен ще е чест, сър.

— Работя върху формула, която ще ни позволи да стоим будни през дневните часове. — Роман подаде листата на Ласло.

Очите му се разшириха.

— Интригуващо — той заразглежда листите.

Роман се върна на бюрото си и отвори пакета.

— Това е корен от рядко растение, което расте в Южен Китай. Предполага се, че трябва да има забележителен енергизиращ ефект — той зарови из купчината стиропорни топчета и извади изсъхнал корен, поставен в обезопасена найлонова опаковка.

— Може ли да го видя? — Ласло се протегна за изсъхналото растение.

— Разбира се — преди една седмица, проектът го очароваше. Но сега Роман беше изгубил интерес. Защо да се мъчи да стои буден през деня, ако не можеше да сподели времето с Шана? Кръв господня, беше го докоснала по-силно, отколкото осъзнаваше. И сега, когато я нямаше, не можеше да направи нищо по въпроса.

Два часа по-късно Роман се завърна в градската си къща. Гостите му от Европа бяха скрити на сигурно място в стаите за гости на третия и четвъртия етаж. Неговият, така наречен харем беше наказан за грубостта си по отношение на Шана. Те се криеха в стаите си на втория етаж.

Той влезе в кабинета си и се запъти към мокрия бар, за да си вземе нещо за похапване преди лягане. Докато бутилката се топлеше в микровълновата, той отиде до бюрото си. Спомени за Шана изпълниха ума му. Можеше да я види да си почива върху кървавочервения кадифен фотьойл. Виждаше и как се целуват на вратата.

Той спря с рязко движение. На бюрото му бяха сребърната верижка и разпятието.

— Шана, не — Роман се протегна за кръста, но той незабавно изгори плътта му. — Мамка му! — той го пусна и заразглежда изгорената кожа по върха на пръстите си. Точно от това се нуждаеше — болезнено напомняне, че Бог го беше изоставил. Проклятие. Щеше да се излекува през нощта, но какво щеше да стане с Шана? Без сребърния кръст, тя нямаше защита от руските вампири.

Това беше по негова вина. Трябваше да бъде по-честен. Сега, в гнева си, тя беше отхвърлила единственото нещо, от което се нуждаеше най-много за да оцелее.

Роман стисна очите си и силно се концентрира. Той беше свързан с нея психически едва предишната нощ. И това беше невероятно силна, двустранна връзка. Може би беше останало нещо от нея.

Той я потърси. Шана! Шана, къде си?

Кръв господня, чувстваше се толкова самотен и безпомощен.

Шана изстена в съня си, преследвана от странен сън. Беше на работа и Томи беше в стола за прегледи, като й казваше да замръзне. След което се превърна в Роман. Той протегна ръката си, с дланта нагоре. Зъбът от вълк почиваше в локва кръв.

Шана се преобърна. Не, без кръв.

В съня й тя взе инструментите си и погледна устата на Роман. Хвърли поглед в зъболекарското огледало. Какво? Огледалото показваше празен стол, но Роман беше там. Внезапно той хвана ръката й. Изтръгна зъболекарското огледало от хватката й и го хвърли върху таблата.

— Ела с мен.

Внезапно се озоваха обратно в кабинета на Роман. Той я взе в ръцете си и прошепна:

— Довери ми се — Шана почувства как се разтапя.

Тогава той я целуна с целувки, които тя не искаше никога да не свършват, целувки, толкова горещи, че тя изрита одеялото от леглото. Той я поведе към спалнята си и отвори вратата. Леглото му с кралски размер го нямаше.

В средата на стаята имаше черен ковчег. Не. Шана се загледа в него с ужас.

Роман протегна ръка и я повика към себе си. Тя отстъпи към офиса му, но харемът беше там и й се надсмиваше. Имаха нов член — мъртвата русокоса от телевизионния информационен бюлетин. От двете дупки на врата й се процеждаше кръв.

Шана се изправи рязко в леглото, като се бореше за глътка въздух. О, Боже, дори в съня си тя беше напълно луда. Отпусна глава в ръцете си и потри слепоочията си.

Шана! Шана, къде си?

— Роман?

Тя се огледа наоколо в тъмната стая. Почти очакваше една от тъмните сенки да тръгне към нея. Часовникът върху масичката до леглото просветваше часа. Пет и половина сутринта. Тя включи лампата.

Нямаше никого. Тя пое дълбоко дъх. Точно таке. Роман не можеше да й помогне. Не можеше да му се вярва. Сълзи от безнадеждност заплашваха да потекат.

Мили Боже, никога не се беше чувствала толкова самотна и безпомощна.

Глава 14

Шана се кри в хотелската си стая през по-голяма част от следващия ден и чакаше да стане време за срещата с Боб в защитената къща. Мислите й в края на краищата се връщаха към Роман. Как можеше да сбърка толкова много за него?

Той беше брилянтен учен и страхотно изглеждащ мъж. Беше я спасил, без да се безпокои за собствената си безопасност. Беше мил и щедър. И имаше нещо друго, което беше доловила в него. Дълбок извор на разкаяние и съжаление. Тя разбираше тази болка. Бог знаеше, че тя живееше с вина и угризение всеки ден от живота си. Карън беше жива, когато първоначално я беше открила, но от страх не беше направила нищо, за да й помогне.

Вътрешните й инстинкти й казваха, че Роман страда от същия вид мъчение. Беше се почувствала свързана с него по някакъв дълбок, първичен начин, сякаш техните две души знаят как да се успокоят една друга много по-добре, отколкото някой някога би успял. Той й даваше надежда за бъдещето и, Бог да й е на помощ, но тя се беше заклела, че на свой ред му дава надежда. С него се чувстваше на място.

И как можеше той да е проклет женкар с харем? Бяха ли самотата и страхът изкривили възприятията й така, че да не можеше повече да преценява хората?

Беше ли някак проектирала собствените си чувства на вина и отчаяние върху него, което го караше да изглежда напълно различно от реалната му същност? Кой беше истинският Роман Драганести?

Беше толкова сигурна, че го е преценила добре. Мислеше, че е идеалният мъж. Смяташе, че е мъж, в когото може да се влюби. По бузата й се търкулна сълза. Ако трябваше да е честна, тя вече беше започнала да се влюбва. Точно заради това я заболя толкова много, когато откри харема му.

След обяд тя посети компютърната зала на хотела и направи изследване. Не намери нищо за Роман, но откри сайта на «Роматех Индъстрис», със снимки на съоръжението близо до «Уайт Плейнс», Ню Йорк. Изглеждаше прелестно, заобиколено от добре подрязани градини. Тя разпечата страницата и я прибра в дамската си чанта. Защо? Не искаше да го вижда отново. Той беше разгонено прасе. Нали? Тя въздъхна. Какъвто й да беше, я подлудяваше. А тя имаше по-важни неща, за които да се притеснява. Като това да остане жива.

В седем и четиридесет и пет вечерта тя беше готова за пътуването си към защитената къща. Дрехите, които Радинка беше купила, не бяха точно незабележими. С нейните яркорозови панталони и потник, и голяма карирана памучна риза в неоново оранжево и розово можеше да бъде забелязана от километри. Е, добре. Просто щеше да мисли за това, като за дегизировка. Никой нямаше да очаква да изглежда като ярко розова версия на Мерилин Монро.

Тя опакова принадлежностите си и взе асансьора до фоайето. Почака няколко минути на стоянката за такси пред хотела. Слънцето беше залязло, но в града все още беше светло. Дотолкова, че Шана забеляза черен джип, паркиран на другия край на улицата. Тя спря да диша. Съвпадение, това беше всичко. Имаше стотици черни джипове в Ню Йорк Сити.

Следващото такси беше нейното. Качи се вътре и незабавно беше нападната от аромата на топла пастърма. Тя се наведе напред, за да даде адреса на шофьора и забеляза наполовина изядения му сандвич, оставен в парче измачкано фолио на предната седалка. Таксито тръгна рязко и я накара да падне назад.

— Ню Рошел? — попита шофьора, когато зави към булеварда, който водеше на север към Сентрал парк.

Шана погледна назад. Джипът се беше отделил от бордюра. О, страхотно. Нейното такси направи десен завой. Тя пое дълбоко дъх, изчака, после погледна назад. Джипът завиваше. Проклятие!

Шана се наклони към шофьора на таксито.

— Виждаш ли черния джип зад нас? Следи ни.

Той погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не, не. Всичко е наред.

Тя не можеше да определи акцента му, но цветът на лицето му показваше, че е африканец или може би от Карибите. Погледна към идентификационната му карта.

— Оринго, сериозна съм. Направи завой тук и виж сам.

Той сви рамене.

— Щом искате — той направи ляв завой на Шесто авеню, след което й отправи усмивка. — Виждате ли? Няма черен джип.

Джипът зави по Шесто авеню.

Усмивката на Оринго угасна.

— В беда ли сте, мис?

— Мога да съм, ако ме хванат. Можеш ли да им избягаш?

— Имате предвид, като във филмите?

— Точно така.

— Ние във филм? — Оринго се огледа наоколо, сякаш очакваше да види поставени камери на тротоара.

— Не, но ще ти дам още петдесет, ако им избягаш — Шана мислено преброи парите си в брой. Проклятие, когато свършеше това пътуване, щеше да е останала почти без никакви пари.

— Дадено — Оринго натисна педала за газта и рязко пресече две платна, за да направи десен завой.

Шана падна на седалката. След това потърси предпазния колан. Това щеше да е едно дяволско пътуване.

— О, по дяволите! Все още е зад нас — Оринго направи още един десен завой. Сега вървяха на юг, в северната посока. — В какви неприятности сте се забъркала?

— Дълга история.

— Аха — Оринго мина през паркинг и изскочи на улицата, без да намали. — Знам откъде можеш да си вземеш добър Ролекс. Или чанта Прада. Наистина евтино. Изглеждат като истински.

— Оценявам това, но наистина нямам време да пазарувам точно сега. — Шана потрепери, когато таксито мина на червено и замалко пропусна да бъде ударено от камион за доставки.

— Много лошо — Оринго й се усмихна в огледалото за обратно виждане. — Изглеждаш като добър купувач.

— Благодаря — Шана погледна назад. Черният джип продължаваше да е зад тях, макар да беше спрял за момент заради червения светофар. Тя погледна часовника на таблото. Беше осем и петнадесет. Щеше да закъснее.

Ако пристигнеше изобщо.

Роман пристигна в Роматех в осем и двадесет. Балът беше планиран да започне точно в девет. Той се разходи из балната зала. Множество балони покриваха тавана като колония от прилепи-албиноси и черни такива. Той изстена вътрешно. Защо гостите му харесваха тази отвратителна атмосфера? Той със сигурност не се чувстваше празнично настроен, когато всичко му напомняше за смърт.

Масите бяха покрити с черни покривки, върху които имаше бели кръстосани правоъгълни парчета. На края на всяка маса стояха черни вази, пълни с бели погребални линии. А центъра на всяка една от масите беше оставена празен за сега. Мястото беше запазено заледените скулптури.

Зад всеки три маси имаше черен ковчег. Без сатен вътре. Това бяха всъщност гигантски ледени скулптури. Настанени удобно сред ледените кубчета бяха бутилките с нови вкусове, които щеше да представи тази нощ — Газирана кръв и Кръв лайт.

В единия край на стаята, пред прозорците, които гледаха към градината беше издигната малка сцена. Групата вече беше там, и настройваше оборудването си.

Двойните врати внезапно се отвориха. Няколко работници ги задържаха, докато други внасяха ледените скулптури. Около скулптурите жужеше суматоха. Всички бяха развълнувани.

Роман никога не се беше чувствал по-депресиран. Смокингът му беше неудобен. Пелерината — нелепа. И нямаше никаква информация за Шана. Беше изчезнала, като го остави изпълнен с притеснение, а измореното му, старо сърце смазано от загубата. Беше помолил Конър да наблюдава къщата на Петровски тази нощ. Шотландецът се беше съгласил, дори това да означаваше, че ще изпусне бала за откриването. Поне, доколкото Роман можеше да каже, руснаците също не бяха открили Шана.

Радинка закрачи към него, лицето й беше пламнало.

— Не изглежда ли прекрасно? Това ще е най-доброто парти, което съм правила.

Той сви рамене.

— Предполагам — той забеляза предупредителен блясък в очите на Радинка. — Изглежда страхотно. Свършила си прекрасна работа.

Тя изсумтя.

— Знам кога се отнасят снизходително към мен. Връзката ти е изкривена — тя се протегна, за да нагласи папийонката му.

— Трудно е да я направя без огледало. Освен това не беше в дрескода на манастира.

Радинка спря.

— Значи е истина? Бил си монах?

— Не много добър. Наруших повечето от обетите си. Всички без един.

Тя издаде презрителен звук, докато приключваше с папийонката му.

— Все още си добър човек. Винаги ще ти бъда задължена.

— Не съжаляваш? — попита меко Роман.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не. Никога. Той щеше да умре, ако ти не беше…

Превърнал сина й в демон? Роман се съмняваше, че тя иска да чуе тези тежки думи. Радинка отстъпи назад и премита, за да пропъди сълзите.

— Не ме карай да ставам толкова сантиментална. Имам прекалено много работа за вършене.

Роман кимна.

— Все още не сме я намерили.

— Шана? Не се притеснявай. Тя ще се върне. Трябва. Тя е в бъдещето ти — Радинка докосна челото си. — Видях го.

Роман въздъхна.

— Искам да го вярвам. Наистина искам, но изгубих вярата си преди много години.

— И се обърна към науката?

— Да. На нея може да се разчита. Дава отговори. И не ме изоставя като Бог. Или предава като Елайза. Или бяга като Шана.

Радинка тръсна глава, като го гледаше тъжно.

— За много стар мъж имаш доста да учиш — тя сви устни. — Осъзнаваш, нали, че за да имаш бъдеще с Шана, ще трябва да се отървеш от харема си.

— Шана си отиде. Така че е все едно.

Радинка присви очи.

— Защо ги държиш? Доколкото виждам, ги игнорираш.

— А ти трябва да игнорираш личния ми живот, помниш ли?

— Как бих могла, когато си толкова нещастен?

Роман пое дълбоко дъх. Една от ледените скулптури не беше поставена на място. Кръв господня, това беше най-отвратителният таласъм, когото някога беше виждал.

— Господарят на сборището трябва да има харем. Това е древна традиция. Харемът е символ на силата и влиянието му.

Радинка гледаше спокойно към него, без да се впечатлява.

— Това е нещо вампирско, ясно?

Тя кръстоса ръце.

— В такъв случай, се надявам синът ми никога да не стане господар на сборище.

— Те няма къде другаде да отидат. Израснали са във времена, когато не се е очаквало дамите да работят. Нямат никакви умения.

— Бива ги да живеят на чужд гръб.

Роман повдигна вежда.

— Имат нужда от място, където да живеят, и кръв, която да пият. Аз имам нужда от показността на харема. Общо взето, сделката работи.

— Тогава това е само за показност? Не си правил секс с тях?

Роман пренесе тежестта си на другия крак. Той се протегна да отпусне връзката, която го задушаваше.

— Не я разбърквай! — Радинка го плесна по ръката. Изгледа го свирепо. — Нищо чудно, че Шана ти е толкова ядосана.

— Те не означават нищо за мен.

— Това ли ти е извинението? — изсумтя Радинка. — Мъже. Дори и вампири, всички сте еднакви — тя погледна настрана. — Като заговорихме за мъже вампири, те пристигнаха. И аз трябва да се връщам на работа — тя се запъти към една от масите.

— Радинка — тя погледна назад, когато той я извика.

— Благодаря. Наистина си надминала себе си.

Тя се усмихна накриво.

— Не толкова зле като за смъртна?

— Най-добрата — надяваше се, че тя знае, че не се отнася към нея със снизхождение. Той изчака, докато мъжете пристигнаха. Жан-Люк, Грегори и Ласло бяха отпред. Последни вървяха Ангъс и неговите шотландци.

Ангъс МакКей беше огромен мъж, воин, който беше омекнал съвсем малко през вековете. Беше облечен в официална шотландска дреха — черно сако върху бяла риза с жабо и дантела около врата и ръкавите. Заради черно-белия бал шотландците бяха облечени в килтове с шотландско черно-бяло каре или карираното сиво на клана Дъглас. Техните торби бяха направени от кожата на ондатра*. Ангъс кимна и шотландците се разотидоха. Те се разделиха, за да направят проверка на сигурността в сградата.

[* ондатра — гризач от семейство Хомякови, с изключително ценна кожа. — Б.пр.]

В опит да изглежда донякъде цивилизован, Ангъс беше вързал дългата до раменете си кестенява коса в опашка с черна кожена лента. От черните, дълги до коленете чорапи едва се подаваше кинжал с черна дръжка. Ангъс никога не отиваше някъде без оръжие. Всъщност, Роман смяташе, че старият му приятел вероятно беше скрил шотландски меч с две остриета в една от саксиите на входа.

Жан-Люк беше толкова голяма негова противоположност, че беше почти смешно да ги гледа един до друг. Жан-Люк Ешарп беше самата изтънченост по отношение на изобразителното изкуство. Беше повече от величествен господар на сборище в Западна Европа. Той беше световноизвестен моден дизайнер. Първоначално Жан-Люк се беше съсредоточил върху вечерни тоалети, след като той и последователите му бяха активни само през нощта. Но след като филмови звезди започнаха да носят неговите модели, бизнесът му започна да се развива бързо. Сега той беше на върха с линията си за ежедневни облекла «Шик Готик».

Жан-Люк носеше черен смокинг, съчетан с черна пелерина със сива коприна по края. Носеше и черен бастун, от който не се нуждаеше. Той беше най-подвижният вампир, когото Роман някога бе срещал. Висок и слаб, можеше да се изкачи по стена на сграда, без да му мигне окото. Къдравата му черна коса беше разрошена, а искрящите му сини очи предизвикваха хората да възразят на вкуса му.

Жан-Люк може и да изглеждаше като конте, но Роман знаеше, че това е привидно. Французинът можеше да се превърне в смъртоносна заплаха за по-малко от секунда.

Роман кимна на приятелите си.

— Да отидем ли в офиса ми?

— Да — отговори Ангъс от името на групата. — Грегори ми каза, че тази нощ имаш нови напитки за нас.

— Да. Те са последните от фюжън кухнята — Роман придружи мъжете надолу по антрето към офиса си. — Газираната кръв е комбинация от кръв и шампанско. Ще бъде рекламирано като питие за избор за онези специални вампирски моменти.

— Впечатляващо, mon ami — Жан-Люк се усмихна. — Извънредно много ми липсва вкусът на шампанското.

— Ами, страхувам се, че все още на вкус е повече като кръв — продължи Роман. — Но шуми. И има алкохол. Определено можеш да се опияниш след няколко чаши.

— Мога да потвърдя — добави Грегори. — Бях опитно зайче и изпих доста. Страхотно е. Поне аз така мисля — той се ухили. — Не помня много от онази нощ.

Ласло се заигра с копчето на смокинга под наем.

— Извозихме ви до колата с офис стола.

Мъжете се подсмихнаха. Ласло се изчерви. Роман заподозря, че химикът беше нервен от това да бъде в компанията на трима важни господари на сборища. Но от друга страна Ласло винаги изглеждаше нервен.

— Получи ли уискито, което ти изпратих? — попита Ангъс.

— Да — Роман потупа стария си приятел по рамото. — Твоята смесена напитка от уиски и кръв е следваща в линията ни.

— О, добре — каза Ангъс.

— Опитах Шококръв — Жан-Люк набръчка галския си нос. — Беше прекалено сладък за моя вкус, но дамите го харесаха.

— Те го харесват прекалено много — Роман отвори вратата на офиса си. — Точно заради това създадох второто питие, което ще представим тази вечер. Кръв Лайт.

— Диетична напитка? — Жан-Люк влезе в офиса.

— Да — Роман остана до вратата, докато всички мъже влязоха. — Получих прекалено много оплаквания от жените в моето сборище. Наддали на тегло и ме държаха отговорен за това.

— Хм — Ангъс седна пред бюрото на Роман. — И аз получих доста оплаквания от жените ми, но продължават да я искат.

— Обожават я — Грегори се настани на ъгъла на бюрото. — Продажбите се утроиха в последното четиримесечие.

— Да се надяваме, че Кръв Лайт ще се погрижи за проблема с теглото. С ниско съдържание на холестерол е и има изключително ниско ниво на кръвна захар — когато Роман видя, че Ласло се колебае до вратата, постави ръка на рамото на химика. — Ласло е най-талантливия ми химик. Миналата нощ той получи смъртна заплаха.

Ласло изучаваше одрасканите си, черни мокасини и въртеше копчето на смокинга си под наем.

Ангъс се завъртя в стола си и погледна Ласло с мрачно изражение.

— Кой би заплашил този мъж?

— Мислим, че е бил Иван Петровски — Роман затвори вратата, след което прекоси стаята до бюрото си.

— Оу — Ангъс се намръщи. — Руски господар на сборище тук в Америка. Според докладите на разузнаването ми той работи като платен наемен убиец. Но кой би платил, за да убие твоя мъничък химик?

— Бунтовниците ще искат да убият всеки, който е замесен в направата на синтетична кръв — каза Жан-Люк.

— Да, истина е — съгласи се Ангъс. — Тогава това ли е случаят?

Роман седна зад бюрото си.

— Не сме ги чували от последния октомври, когато оставиха малкия си подарък за Хелоуин на предната ми врата.

— Имаш предвид експлозивите? — обърна се Жан-Люк към шотландеца. — Ти си експертът. Кой мислиш, че е лидерът на тези Истинските?

— Свели сме ги до трима заподозрени — Ангъс отпусна дантелената яка около врата си. — Мислех, че ще обсъждаме това по време на конференцията. Трябва да се направи нещо относно тях.

— Съгласен съм — Жан-Люк потропа с бастуна си по пода, сякаш за да наблегне на това колко е чувствителен на тази тема. А той имаше причина да изпитва такива силни чувства. Бунтовниците се бяха опитали да убият и него.

Роман притисна ръцете си върху бюрото.

— Ако Иван Петровски не присъства в списъка ти със заподозрени, тогава трябва да го добавиш.

— Той вече е най-отгоре му — каза Ангъс. — Защо заплашва твоя химик? Ти си по-подходяща мишена.

— Сигурен съм, че ще стигне до мен, скоро след като осъзнае, че аз съм виновен за последната ситуация.

Ангъс присви очи.

— Обясни какво имаш предвид.

Роман намести тялото си в стола.

— Дълга история.

— Както обикновено — Жан-Люк му отправи знаеща усмивка. — И винаги има намесена жена, n'est-ce pas!

— В този случай да — Роман пое дълбоко дъх. — Името й е Шана Уилън. Тя е последната мишена на Иван Петровски. Руската мафия я иска мъртва, а Иван работи за тях.

— Ти си се погрижил за нея, нали? — попита Ангъс.

— Разбира се — Жан-Люк сви рамене. — Ако е член на сборището му, негов дълг е да я защити.

— Ласло й помогна да избяга — обясни Грегори. — Заради това Петровски иска да го убие.

Ласло простена и се наведе, за да вдигне копчето от пода.

— Така че трябва да защитиш дамата и химика — Ангъс почукваше с пръсти по дръжките на стола. — Това е сложна ситуация със сигурност, но такава, с която можеш да се справиш. Нашата най-свята отговорност като господари на сборище е да защитим нашите последователи.

Роман преглътна тежко. Мамка му, нещата щяха да излязат наяве и да стане пълна каша.

— Тя не е член на моето сборище.

Ангъс и Жан-Люк се вторачиха в него за цели пет секунди.

— Тя е смъртна.

Жан-Люк премигна. Кокалчетата на Ангъс станаха бели, когато сграбчи дръжките на стола си. Те размениха внимателни погледи.

Най-накрая Ангъс прочисти гърло.

— Забъркал си се в убийството на смъртен?

— Да. Дадох й убежище. Почувствах, че така е справедливо, след като тя беше преследвана от един от нашия вид.

Жан-Люк постави и двете си ръце върху златната дръжка на бастуна си и се наведе напред.

— Не е типично за теб да се забъркваш в света на смъртните. Особено след като може да се превърне в опасност за сборището ти.

— Аз… имах нужда от услугите й в онзи момент.

Жан-Люк сви рамене.

— Всички ние имаме нужди от време на време. Но имаме една приказка на френски — в тъмното всички котки са сиви. Защо си рискувал толкова много за тази смъртна?

— Трудно е да се обясни. Тя… тя е специална.

Ангъс удари с юмрук по стола си.

— Няма нищо по-важно от това, да опазим нашето съществуване в тайна от смъртните. Надявам се, че не си се доверил на момичето.

— Доколкото можах, я държах в неведение — Роман въздъхна. — За нещастие моят… харем не можаха да си държат устите затворени.

Гримасата на Ангъс беше заплашителна.

— Колко много знае тя?

— Името ми, бизнеса ми. Къде живея и това, че държа група жени. Няма идея, че сме вампири. Поне засега — Роман знаеше, че е достатъчно умна, за да открие истината.

Ангъс изсумтя.

— Надявам се, че момата си е струвала. Ако Петровски разбере, че я криеш…

— Той знае — уведоми ги Грегори.

— По дяволите — прошепна Жан-Люк.

Ангъс направи гримаса.

— Той поканен ли е на бала?

— Да — Роман сложи ръце върху бюрото и се наведе напред. — Поканите бяха разпратени, преди този проблем да изникне. Петровски бива поканен всяка година, като жест на добра воля, но не е присъствал от осемнадесет години.

— От въвеждането на синтетичната кръв — добави Жан-Люк. — Спомням си реакцията му. Беше бесен. Отказа да опита стоката и изскочи от сградата, като крещеше проклятия и заплахи към всички, които бяха предали неговата остаряла идеология.

Докато Жан-Люк говореше, Ангъс разкопча сакото си и издърпа револвер от раменния кобур. Провери го, за да е сигурен, че е напълно зареден.

— Готов съм за копелето. Сребърни куршуми.

Роман потрепери.

— Опитай се да не застреляш някой от моето сборище, Ангъс.

Шотландецът повдигна вежда.

— Обзалагам се, че ще дойде. В края на краищата, той знае, че момичето е при теб. Тя тук, в Роматех ли е?

— Не е при мен вече. Избяга.

— Какво? — Ангъс скочи на краката си. — Да не би да казваш, че е избягала, докато моите шотландци са били на служба?

Роман се спогледа с Грегори.

— Ами, да. Така беше.

Жан-Люк се подсмихна.

— Тя е специална, n'est-ce pas?

С измърморено проклятие, Ангъс скри оръжието си в кобура. И закрачи из стаята.

— Не мога да повярвам. Мъничка смъртна мома да надхитри шотландците ми? Кой беше на смяна тогава? Ще го одера живо копелето.

— Конър беше на смяна — отговори Роман. — Но тя е била достатъчно умна, за да го избегне. Избрала е охранител, който не я познава. Използвала е дегизировка и се е престорила, че е дошла със Симон. Очевидно френският й акцент е бил доста убедителен.

— Започвам да я харесвам все повече — каза Жан-Люк.

Ангъс изръмжа и продължи да крачи. Мобилният телефон на Грегори иззвъня.

— Ще се обадя отвън — той излезе от стаята.

— Като заговорихме за Симон… — Роман се намръщи на Жан-Люк. — Защо си й позволил да дойде по-рано? Тя не е нищо повече от проблем.

Французинът сви рамене.

— Това е отговорът ти, mon ami. Тя е неприятност. Имах нужда от почивка.

— Тя разруши нощен клуб през първата нощ, в която беше тук. Миналата вечер заплаши да убие няколко от моите… жени.

— Но, разбира се. La jalousie.* Кара жените да полудяват — Жан-Люк постави бастуна в скута си. — За щастие, Симон не е в моя харем. Достатъчно е да бъда неин работодател. Ако й бях господар, щеше да ме докара до отчаяние. Имам достатъчно проблеми с харема си и сега.

[* Ревност (фр.) — Б.пр.]

Ангъс все още крачеше насам-натам, като гледаше намръщено пода.

— Аз се замислям да се отърва от моя — измърмори той. Бавно той осъзна, че останалите мъже го зяпат. Той спря и изпъна широките си рамене. — Не че не им се наслаждавам. По дяволите, прекарвам си добре с тях през цялото време. Девойчетата не могат да си държат ръцете далеч от мен.

— Ах. Moi aussi — Жан-Люк кимна и погледна към Роман.

— Аз също — Роман повтори думите му на английски. Той се зачуди дали и другите мъже също лъжеха.

Ангъс се почеса по брадичката.

— Трудно е да направиш толкова много момичета щастливи. Те си мислят, че трябва да ги забавлявам всяка нощ. Не разбират, че имам бизнес за управление.

— Oui, точно така — измърмори Жан-Люк. — Понякога се чудя дали не съм егоист, да пазя толкова красиви жени само за себе си. Има много самотни мъжки вампири в света.

Кръв господня. Роман не можеше да повярва. Останалите господари на хареми бяха също толкова уморени от поддържането на харем, колкото и той. Може би Радинка беше права и беше време да изоставят старата традиция. Все пак той беше убедил по-голяма част от вампирския свят да се откаже от хапане заради бутилката.

Грегори се промуши обратно вътре, като прибираше телефона в джоба си.

— Беше Конър. Петровски и няколко от последователите му са на ход. Тръгнали са към Ню Рошел. Конър ги следва.

— Някаква следа от Шана? — попита Роман.

— Не, но те са облечени в официални дрехи. Черно и бяло — Грегори отправи притеснен поглед към Ласло.

Кръв господня, помисли си Роман. Идваха на бала.

— Какво да направя? — попита Ласло с разширени от страх очи. — Не мога да остана тук?

— Не се измъчвай, момче — Ангъс тръгна към Ласло и го сграбчи за рамото. — Няма да му позволя да те нарани. Мъжете ми ще са в пълна готовност.

Роман наблюдаваше как Ангъс издърпа пистолета си. Жан-Люк завъртя дръжката на бастуна си и издърпа дълъг, остър кинжал. Проклятие. Това бал ли щеше да бъде или кървава баня?

Внезапно вратата се отвори и Ангъс насочи оръжието си към мъжа, който влизаше. Иън премигна.

— Негодник. Не е точно посрещането, което очаквах.

Ангъс се засмя и пъхна револвера обратно в раменния кобур.

— Иън, стари приятелю. Как си?

— Много добре — Иън размени плесница по рамото с шефа си. — Току-що се върнах от Вашингтон.

— Добре, връщаш се точно навреме. Иван Петровски е на път. Може да имаме много проблеми.

Иън направи гримаса.

— Имаме много по-голям проблем от това — той погледна към Роман. — Добре е, че отидох до Лангли Поне сега имаме предварително предупреждение.

— Какво говориш, човече? — попита Ангъс.

— Направих малко разследване на бащата на д-р Уилън — обясни Иън.

Роман стана.

— От ЦРУ ли е?

— Да — Иън кимна. — За последно е бил настанен в Русия, но преди три месеца е извикан обратно във Вашингтон, за да оглави нова програма. Документите са със здрава защита, но успях да разгадая повечето от тях.

— Продължавай — подтикна го Роман.

— Той оглавява операция, наречена Колове.

Ангъс сви рамене.

— Тези операции винаги имат закодирани имена.

— Тук обаче не е така — Иън се намръщи. — Има лого, което върви с името. Дървен кол, който промушва прилеп.

— Мамицата му — прошепна Ангъс.

— Да. Те съставят списък с мишени за премахване. Петровски и няколко от приятелчетата му са там — Иън погледна Роман тъжно. — Ти също си в списъка.

Роман затаи дъх.

— Да не би да казваш, че всички в този списък са вампири?

— Да — Иън направи гримаса. — Сигурен съм, че знаеш какво означава това.

Роман седна тежко в стола си. Кръв господня, това беше ужасно. От гърлото му се изтръгна само шепот:

— Те знаят за нас.

Глава 15

Иван Петровски погледна адреса, който му бе дала Катя.

— Тук е, Влад. Отбий.

Владимир намери място за паркиране, недалеч от защитената къща в Ню Рошел. От двете страни на слабо осветената улица бяха наредени високи, тесни къщи с дървени фасади. Покрити веранди гледаха към малките дворове отпред. Повечето от къщите блестяха на светлината от прозорците си, но защитената къща беше тъмна.

Нямаше женски вампир, който Иван да уважава повече от Катя, и отново тя бе доказала, че струва теглото си в злато. Дългогодишен член на неговото руско сборище, Катя бе също толкова порочна, колкото и той. Тя беше тази, която откри и съблазни съдебния служител, който отговаряше за Шана Уилън. С него под свой контрол, Катя лесно бе устроила този капан.

Иван инструктира Влад да остане в колата, а след това се придвижи към защитената къща с вампирска скорост. Той спря на задната врата и изчака Алек и Галина, едно от момичетата в харема му, да го настигнат. Те се промъкнаха в къщата. Изключителното им зрение им позволяваше да виждат в тъмното. Те минаха през кухнята и тръгнаха надолу по тесен коридор. В едната стая Иван намери Катя и съдебния служител на дивана. Тя бе възседнала скута на мъжа, а полата й се беше вдигнала до ханша.

— Забавляваш ли се? — попита Иван.

Катя сви рамене.

— Скучно ми беше. Трябваше да правя нещо.

— Може ли и аз? — Галина седна до служителя. Очите му бяха неподвижни. От раните на врата му течеше кръв.

Иван махна с ръка пред лицето на служителя на реда. Нямаше реакция. Той бе изкушен да забие бележка на челото на човека. «Стая под наем.»

— И така, къде е момичето Уилън?

Катя се плъзна от скута на служителя върху краката си. Подгъвът на прилепналата й черна пола падна надолу, докосвайки върха на черните й сандали.

— Харесва ли ти? — тя застана в поза, целяща да подчертае цепката, която минаваше от едната страна на полата и стигаше до фльонгата на бедрото й. С тази пола бе очевидно, че бикините на Катя липсват. Нейната бяла блуза без ръкави падаше на гънки до кръста й и излагаше голяма част от гърдите й на показ.

— Харесва ми. И то много. Но къде е Уилън?

Иван погледна към часовника си. Бе осем и четиридесет. Трябваше да тръгнат след десет минути. Щеше да отнеме само няколко минути да убие Шана Уилън, но той искаше първо да си поиграе с нея.

Катя хвърли съчувствен поглед към лейтенанта на Иван.

— Бедния Алек. Винаги виждаш шефа си с жените му, но никога не ги опитваш — тя пъхна ръка под полата си и очерта контура на голия си задник.

Алек се обърна със стиснати юмруци.

— Достатъчно, Катя.

Защо тя се опитваше да предизвика проблеми между него и Алек? Беше трудно да се намери добра подкрепа тези дни — от силни мъжки вампири, които биха следвали заповедите му, без да се забъркват с харема му. С течение на годините Иван бе екзекутирал твърде много вампири, задето се бяха забърквали с жените му. Не можеше да си позволи да губи повече.

Той направи знак на зомбирания следовател.

— Предполагам, че и Уилън е в подобно състояние? Къде е тя? Горе ли?

Катя отстъпи назад с предпазлив поглед.

— Тя все още не е пристигнала.

— Какво? — Иван тръгна към нея.

Катя трепна. Явно очакваше той да я удари.

Иван стисна ръката си. В тила му нарастваше напрежение и налягането се повишаваше, докато стана непоносимо. Когато изпука прешлените си, се чу ясен звук. Катя пребледня. Може би се боеше, че ще направи същото с нейното хубаво вратле.

Тя наведе главата си.

— Аз съм съкрушена, че трябва да ви разочаровам, господарю мой — тя се върна към старата форма на обръщение.

— Ти ми каза, че момичето Уилън ще бъде тук в осем и тридесет. Какво стана с нея?

— Не знам. Боб й каза да дойде тук и тя се съгласи.

Иван стисна зъби.

— И все пак я няма.

— Не, господарю мой.

— Опитала ли е да се свърже с него?

— Не.

— Бях планирал да се нахраня с нея преди проклетия бал.

Иван започна да се разхожда из стаята. Планът му беше брилянтен. Не само щеше да направи четвърт милион долара, но и щеше да има удоволствието да гледа как Роман Драганести страда. Първо щеше да изсмуче момичето Уилън, след това щеше да отиде на бала у Драганести и да хвърли тялото в краката му.

Докато Роман и немощните му приятели, изпадаха в паника, Алек и Владимир щяха се промъкнат, за да изпълнят големия финал на вечерта. Беше съвършен. Трябваше да бъде съвършен. Къде, по дяволите, бе това момиче? Той мразеше, когато храната му закъсняваше.

— Тъпа кучка! — Иван изпъна врата си настрани.

Катя се сви.

— Тя може да дойде. Може би закъснява.

— Не мога да чакам цяла нощ да се появи. Трябва да отидем на този смрадлив бал. Това е единственият ни шанс да влезем в Роматех без тези шотландци да ни спрат — Иван отиде до стената и я удари с юмрук — Сега ще трябва да отида на този проклет бал гладен. И там няма да има нищо, което става за ядене.

— Аз също съм гладна — Галина издаде напред долната си устна. Като бивша проститутка от Украйна, сексапилната червенокоска знаеше как да се цупи и моли.

— На Боб му остана доста кръв — предложи Катя. — Аз хапнах съвсем малко.

— Мм-м. Вкусно — Галина го възседна и облиза устни.

Иван погледна към часовника си.

— Имаме пет минути — той наблюдаваше как Галина заби зъбите си в шията на следователя. — Остави малко и за мен.

Мъжът бе надживял полезността си.

Грегори погледна часовника си.

— Почти девет часа е. По-добре да отидем в балната зала.

Роман стана от стола зад бюрото си. Той се ужасяваше от този бал. Как можеше да се забавлява, докато Шана бе в опасност? Само мисълта да пие газирана кръв, караше стомахът му да се свива. И сега тези последни новини… бащата на Шана беше ръководител на група, която искаше да го убие.

Кръв господня. Беше ли историята обречена да се повтори? Това твърде много приличаше на провала, който бе преживял в Лондон през 1862 г. Той беше срещнал красива, млада дама на име Елайза. Когато баща й бе разкрил тайната му, бе поискал от Роман да напусне страната. Той се бе съгласил, но се бе надявал, че Елайза ще разбере дилемата му и ще избяга с него в Америка. Така че той й бе доверил тайната си. На следващата вечер се бе събудил в отворения си ковчег с положен дървен кол върху гърдите му.

Той бе отишъл, за да се изправи срещу бащата, но бе открил, че Елайза е оставила кола. Баща й я бе спрял да го убие от страх, че други демонични същества ще потърсят отмъщение от семейството му. Отвратен от цялата тази работа, Роман бе изтрил спомените им за него. Жалко, че не можеше да изтрие и своите. Той бе започнал нов живот в Америка, но тъжната история го преследваше. Беше се заклел никога да не рискува отново и да се забърква със смъртна жена. И все пак Шана беше влязла в живота му и бе запълнила тъмните кътчета на сърцето му с надежда.

Как ли ще реагира, ако научи истината? Дали и тя ще се опита да го убие, докато спи? Или може би просто ще изчака баща си, да свърши тази работа?

Как ЦРУ са научили истината за вампирите? Някой глупак трябва да е направил вампирски трик пред смъртните, без да изтрие паметта им след това. Каквото и да се е случило, това представляваше сериозен проблем. Той, Ангъс и Жан-Люк щяха да прекарат по-голямата част от конференцията в обсъждане на решения и начини как да се справят с този проблем.

Роман тръгна към балната зала, придружен от мъжете, които бяха в кабинета му.

— Иън, колко информация можеш да намериш за операция Колове? Колко агенти са в екипа?

— Петима, заедно с бащата на Шана.

— Само пет? — попита Ангъс. — Не е толкова лошо. Имате ли имената им? Може би можем да стигнем до тях.

Роман трепна. Да убие бащата на Шана? Да, това със сигурност щеше да увеличи шансовете му за щастлива любовна история.

— Това няма никакъв смисъл — Жан-Люк потупа бастуна на пода, докато вървеше. — Никой смъртен не може да ни напада, докато сме будни. Можем веднага да поемем контрола над техните умове.

Роман спря по средата на крачката. Какво беше това? Шана се бе показала забележително устойчива към контрола над ума. И способността й да чете мислите му, докато са свързани, беше обезпокоителна. Бе много възможно тя да има медиумни способности. Наследени медиумни способности. Кръв господня. Екип от убийци на вампири, подкрепени от правителството, които биха могли да се противопоставят на контрола над ума… Това беше смущаващо.

— Сигурно планират да ни убият през деня — каза Ангъс. — Ще трябва да тренирам повече дневна охрана.

— Господин Драганести работи по формула, която ще ни даде възможност да стоим будни през деня — Ласло погледна нервно към Роман. — Може би не трябваше да го споменавам.

— Вярно ли е? — Ангъс сграбчи рамото на Роман. — Можеш ли да го направиш, друже?

— Така мисля — отвърна Роман. — Все още не е тествана.

— Аз ще ти бъда опитно зайче — предложи Грегори с широка усмивка.

Роман разтърси глава.

— Не мога да позволя да ти се случи нещо. Имам нужда от мъже като теб, да управляват бизнеса, така че да мога да работя в лабораторията.

Жан-Люк отвори двойните врати на залата, след това с пъшкане се върна обратно в коридора.

— Merde. Това е онази ужасна жена от ДВК. Мисля, че ни видя.

— Репортер ли е? — попита Роман.

— Не точно — Жан-Люк потръпна. — Това е Корки Кърант. Тя води предаването за знаменитости, наречено «На живо с неживи».

Ангъс се намръщи нетърпеливо.

— Защо е тук?

— Вие, момчета, сте знаменитости — Грегори им хвърли недоверчив поглед. — Не знаете ли?

— Да — Ласло наведе главата си. — Всички вие сте известни.

Роман се намръщи. Неговите изобретения може да са променили света на вампирите, но той все още прекарваше дълги часове, работейки всяка вечер в лабораторията си. В действителност силно желаеше да бъде в лабораторията си точно в момента.

— Не й позволявайте да ви заблуди с усмивката си — предупреди, Ангъс. — Според моите разследвания тя веднъж е избягала от стаята за мъчения в Тауър на Хенри VIII. Тогава се казваше Катрин Кърант. Казват, че тя е лично отговорна за изтръгването на признанието за кръвосмешение от брата на Ан Болейн.

Жан-Люк отхвърли тези сведения по обичайния за него начин.

— И сега тя работи за медиите. Но, разбира се.

— Момчетата и аз я наричаме Порки Имплант — Иън бе посрещнат от въпросителни погледи. — Знаете, Корки Кърант — Порки Имплант. Това е шега.

— Харесва ми — Грегори вдигна ръце, сякаш държи два пъпеша. — Тя има гигантски цици. Трябва да са фалшиви.

— Да — присъедини се Иън. — Огромни са.

— Добре — Роман стисна зъби. — Благодаря на всички за споделянето. Но остава фактът, че независимо от съмнителната биография на жената или дори още по-съмнителната й… биология, ние не можем да останем и да се крием в този коридор цялата вечер.

— Да — Ангъс изправи рамене. — Трябва да се изправим срещу дракона.

Иън пое дълбоко дъх.

— Ние трябва да сме дракона.

Двойните врати се отвориха.

Мъжете се отдръпнаха назад, без да изпуснат дори едно кълбо дим.

— Ето ви и вас! — обяви жената дракон, а тъмните й очи блестяха победоносно. — Не можете да ми избягате сега.

Корки Кърант даде знак на екипа си да заемат своите позиции. Двама мъже задържаха вратите отворени. Едър оператор управляваше дигитална камера, докато жена от екипа правеше довършителни щрихи на екипа на Корки в последната минута. Всеки от екипа носеше черни дънки и тениски, на които с бели букви пише ДВК. Гостите, облечени официално в черно и бяло, се събраха на тълпа зад репортерката, като ефективно блокираха пътя им за бягство.

В капан сме. Единственият път за отстъпление, който Роман можеше да види, бе да се върне в кабинета си, но без съмнение ненаситната репортерка просто щеше да го последва там.

— Дори не си помисляйте да бягате — тя присви тъмните си очи към мъжете. — Ще говорите.

Това вероятно е била любимата й реплика като господарка на стаята за изтезания. Роман и Ангъс се спогледаха.

— Достатъчно! — репортерката отпрати гримьорката. Тя докосна миниатюрната слушалка в дясното си ухо и наклони глава, за да чуе нечий глас. — В ефир сме след тридесет секунди.

— Всички по местата — тя застана пред оператора, а черната й рокля разкриваше голяма част от огромния й бюст.

Определено импланти. Тя трябва да е ходила при д-р Уберлинген в Цюрих. Той бе единственият съществуващ пластичен хирург-вампир и срещу голям хонорар можеше да помогне на всеки себеподобен да прекара вечността, като изглежда млад и красив. Имплантите на репортерката вероятно й бяха помогнали да се сдобие с престижната работа в ДВК. Дигиталния Вампирски Канал все още бе сравнително нова телевизия и всяка седмица биваше заливана със стотици обнадеждени вампири, всеки, от които мечтаеше да бъде следващата голяма звезда.

Заснемането на вампири на филм бе невъзможно до появата на дигиталните камери. Сега дигиталните технологии бяха отворили цял нов свят на възможности и проблеми. В действителност Роман не би се изненадал, ако това бе начинът, по който ЦРУ бяха научили за съществуването им. Може би бяха открили тайната честота на ДВК, използвана за излъчването.

Телефонът на Грегори звънна. Той вдигна и отстъпи.

— Ей, Конър — заговори той тихо. — Какво става?

Роман се фокусира върху едностранния разговор.

— Къща в Ню Рошел? — попита Грегори. — Какво се е случило?

Операторът даде знак на репортерката и тя незабавно се оживи с 24-каратова усмивка.

— Аз съм Корки Кърант с репортаж за «На живо с неживи». Имаме специално угощение за вас тази вечер. Ние сме на живо от най-големия вампирски купон на годината! Сигурна съм, че искате да срещнете знаменитостите на вечерта.

Тя посочи Ангъс МакКей и разказа някои факти за него, а след това направи същото и за Жан-Люк Ешарп. Роман се обърна, за да улови откъси от телефонния разговор на Грегори.

— Сигурен ли си? — прошепна той. — Смърт?

Роман преглътна. Дали говореха за Шана? Умът му визуализира картина на безжизненото й тяло. Не! Не неговата Шана.

— Роман Драганести! — репортерката застана пред него. — Имам хиляди зрители, които ще се радват да се запознаят с вас.

— Моментът не е подходящ, госпожице Имплант — Роман усети как Жан-Люк го сръга в гърба с бастуна си. — Ъъ, Порки. Не, искам да кажа… — мамка му, как, по дяволите, й беше името?