Мрачна красота

Първа глава

— Маркъс, искам развод.

Маркъс Уилям Томас Уиндфеър, седмият херцог на Кенсингтън, повдигна очи от счетоводните книги, за да погледне равнодушно към жена си. Тя отвърна предизвикателно на погледа му със сапфиреносините си очи, горящи с упорития блясък, който му беше познат до болка, и изпъна плътните си розови устни в безкомпромисна линия.

Когато Маркъс беше срещнал Катрин Нетъл на дебютантския й бал преди четири години, тя беше най-привлекателното момиче в цялата зала. Веднага го беше пленила с чувствените извивки на устните си и музикалния звън на смеха си. За жалост женствеността й с времето се беше превърнала от привлекателна в спираща дъха.

Беше дребничка, със стройно тяло, нежна, бяла кожа и гъст водопад от лъскави руси коси. Тази сутрин бе облечена със синя рокля, която подчертаваше тънката й талия и деликатните й извивки. Косата й беше прибрана в разхлабен кок, а на ушите й висяха изискано перлени обици. Беше й ги подарил за сватбата и тя ги носеше само когато щеше да иска нещо от него.

— Не — каза безизразно, след което върна вниманието си обратно върху редовете с числа, които беше пресмятал. Една тънка ръка се спусна над бюрото, сграбчи счетоводната книга и я издърпа под носа му.

— Катрин — въздъхна той, — държиш се като дете. Тази сутрин нямам време за гневните ти избухвания.

— Гневни избухвания? — Една руса вежда се повдигна нагоре. — Нямам гневни избухвания, скъпи, просто настроения. Всички документи са готови. Единственото, което искам от теб, е да се подпишеш.

— За трети път ти казвам — просъска решително той, — че няма да се развеждаме. Чисто и просто това не се практикува. Сега ми дай счетоводната книга и се махай от кабинета ми.

— Не се практикува често — поправи го Катрин, подавайки му книгата. — Но се практикува. Не се обичаме, Маркъс. Никога не сме се обичали. — Тя го изгледа умолително, а в сините й очи проблесна емоция.

Маркъс се зачуди разсеяно дали щеше да се разреве. Катрин беше страхотна актриса, талант, който за съжаление откри едва след като се венчаха. След първата бурна година от брака се бяха отдалечили един от друг все повече и повече. Той живееше в имението си в Кенсингтън през зимата, докато тя посещаваше баловете в Лондон и ходеше в провинцията с останалите дами от висшето общество през лятото, докато той ръководеше бизнеса си от града. Беше удобно споразумение и за двама им. Или поне докато в главата й не се бе загнездила абсурдната мисъл за развод.

През последните две седмици го беше преследвала като хрътка. Даже бе стигнала толкова далеч да го последва от Лондон до Кенсингтън — нещо, което се беше заклела да не прави, освен ако не го сполетеше някакъв смъртоносен инцидент, за което го беше информирала, че с удоволствие ще дойде в провинцията, за да присъства на погребението му.

С дистанцията помежду им Маркъс беше започнал да забравя как ухаеше жена му. Какъв беше вкусът й. Можеше да се съсредоточи единствено върху лошите й качества, от които имаше предостатъчно. Дори беше започнал да пренебрегва факта, че все още бе лудо влюбен в нея — жената, която ненавиждаше земята, по която стъпваше той.

Сега обаче, накъдето и да погледнеше, тя бе там. В кабинета му, в трапезарията на вечеря, в конюшнята при любимата му кобила. Беше станала негова втора сянка. Сянка, от която не се нуждаеше и която не желаеше. Жена му беше започнала да го побърква.

— На сутринта ще замина за Уудсгейт — каза, когато внезапната мисъл го връхлетя. Устата му се изви в лека усмивка, чудейки се как така не се беше сетил по-рано. Катрин може и да беше напуснала удобствата на градската си къща, за да го последва в провинцията, но никога нямаше да се довлачи до другия край на Шотландия, за да дойде в Уудсгейт — малка, порутена ловна хижа, която му беше оставена от някакъв далечен чичо. — Не знам колко време ще отсъствам, затова ще е най-добре да се върнеш в Лондон, докато ме няма.

— Уудсгейт? — повтори Катрин. Устните й се разтвориха в удивление. — Защо, за бога? Не си ходил там от почти две години. — Очите й се присвиха подозрително. — Няма да отидеш там само за да избягаш от мен, нали, Маркъс? Това би било много недостойно от твоя страна.

— И какво, ако е така? — отсече той, като се изправи от стола с едно плавно движение, и поставяйки заякналите си от язденето ръце върху бюрото, се приведе напред. — Какво правиш тук, Катрин? За какво е всичко това? Казах ти, че няма да има никакъв развод и точка! Сега прави каквото ти казвам и излез оттук.

— Не! — извика тя в отговор, изненадвайки го. — Този път няма да ме пренебрегнеш.

Слънцето се процеждаше през ефирните завеси зад нея и огряваше цялото й тяло с мек, неземен блясък. Приличаше на разгневена приказна кралица, готова на опустошителна война срещу врага си, или с други думи — срещу него.

Приглаждайки един тъмен кичур от челото си в нетърпелив жест, Маркъс се обърна и закрачи към шкафа с напитки в ъгъла на стаята. Наля си две чашки от най-доброто уиски и ги изпи една след друга.

— Пиеш преди обяд? — попита презрително Катрин. — Колко типично за теб.

— Държиш се като кучка преди обяд? Колко типично за теб, Катрин — контрира я бързо, все още с гръб към нея. Чу я как ахна от възмущение, след което в лявото му рамо избухна ужасна болка. Обръщайки се, разбра, че беше хвърлила по него бронзовата статуетка на гола жена, която държеше на бюрото си. Катрин винаги я бе ненавиждала. Нямаше как да знае, че моделът беше правен по нея.

— Господи, това заболя адски много — изръмжа той, потърквайки пулсиращото си рамо.

Задъхана, Катрин кръстоса ръце и го изгледа.

— Радвам се! Дано наистина е така! Казвала съм го преди и ще го кажа отново, Маркъс. Няма да си тръгна, докато не ми дадеш това, което искам.

С две големи крачки той прекоси кабинета и застана пред нея. Преди да успее да реагира, той обхвана кръста й с едната си ръка и я притисна към себе си, докато телата им не прилепнаха плътно едно в друго. Усети как си пое рязко въздух и я задържа здраво, докато тя се опитваше да се измъкне от хватката му. Когато повдигна двете си ръце, стиснати в юмруци, за да го удари, той улови китките й с едно ловко движение и се усмихна мрачно. Всичко си имаше край. Търпението му относно фантазиите й за развод се беше изчерпало. Беше време да я постави твърдо на мястото й.

— Маркъс! Пусни ме — протестира тя, като се извиваше във всички посоки в жалък опит да се освободи.

Един остър лакът се заби в едната страна на главата му и той изпъшка, но не разхлаби хватката си.

— Не — отвърна той с пресипнал глас, тъй като движенията й пораждаха моментална реакция в слабините му. — Ти си ми жена, Катрин, и макар да знам, че това понятие вече не ти е никак приятно, ние разменихме клетви пред Бог. Нямам намерение да ги нарушавам!

— Но защо? — проплака тя отчаяно. — Не съм някоя твоя вещ, която можеш да сложиш на рафта си, за да събира прах. Та ние почти не се виждаме. Не сме… не сме спали в една спалня от три години.

Факт, с който Маркъс беше изключително запознат в момента. Катрин продължаваше да гледа упорито настрани, разкривайки му нежната извивка на врата си и пулса, който туптеше там, едва забележим като крилцата на пеперуда. Желанието да се приведе напред и да захапе гладката плът, да зарови лице, да оближе и нацелува порцелановата кожа беше толкова изкушаващо, че той я пусна рязко, преди да е направил нещо, за което да съжалява по-късно.

— Както казах вече, утре заминавам за Уудсгейт — каза троснато, като пристъпи зад бюрото, за да скрие нарастващата си ерекция. — Връщай се в града и не повдигай повече темата за развод. Няма да търпя капризите ти повече. Аз съм ти съпруг и ще правиш каквото ти наредя!

Очите на Катрин се разшириха и две розови петна се появиха на скулите й. Устните й се извиха подигравателно.

— Не съм куче, Маркъс. Не можеш просто ей така да ми наредиш да отида там или там и да ми заповядваш да забравям разни неща. Отивай в гниещата си барака в планините. Ще съм тук, когато се върнеш. Няма да те оставя на мира, мили ми съпруже, докато не получа това, което искам. Ще превърна живота ти в същински ад!

Маркъс седна бавно в кожения стол. Със стисната челюст, изгледа жена си с такъв поглед, от който повечето мъже биха се свили и затреперили от страх. Катрин даже не потръпна.

— Заплашваш ли ме? — попита той невярващо.

На устните й се появи усмивка, но очите й останаха безчувствени като диаманти.

— Разбира се, че не, скъпи — отвърна тя сладникаво, — обещавам ти. Желая ти приятно пътуване. Ще се видим, когато се върнеш.

Маркъс изръмжа и скочи от стола да направи и той нямаше представа какво, но Катрин сигурно най-накрая беше видяла смъртоносното намерение в очите му, тъй като излетя от стаята във вихрушка от сини поли и благоразумно затвори вратата след себе си.

— Да му се не види — изрече Маркъс изтощено. Потърка лицето си с ръка и се обърна към шкафа с алкохол, за да си налее още едно питие. Загледа се в чашата, наполовина пълна със скоч, взирайки се дълго и умислено в кехлибарените дълбини, преди да я изпразни на един дъх. Остави я на бюфета, застана пред главния прозорец и дръпна едната завеса настрани, за да погледне към моравата долу.

Не беше изненадан да види Катрин, която крачеше ядно по равномерно окосената трева с русата си коса, стелеща се по гърба й във водопад от къдрици, и с малките си длани, стиснати в юмруци от двете й страни. Тъй като беше с гръб към него, можеше само да си представи проклятията, с които изпълваше въздуха, и една усмивка се появи неочаквано на устните му.

Дори преди брака им Катрин беше имала буен нрав, който се разпалваше мигновено и утихваше бързо. Любимият й метод за разсейване на лошото настроение бяха енергичните разходки. Имаше време, в което се бяха разхождали заедно, хванати за ръце, шегувайки се и смеейки се, докато си шепнеха всички неща, които си казваха ново влюбените двойки.

„А сега“, помисли си Маркъс, като изви устни горчиво от иронията, в която бяха попаднали, „тя върви сама, проклинайки името ми, а аз стоя в кабинета си и проклинам нейното. Какъв общителен брак имаме само.“

Умислен той седна отново зад бюрото си и прелисти следващата счетоводна книга.

Както беше предположил и съпругът й, Катрин проклинаше името му, докато крачеше гневно из моравата пред имението.

— Какъв арогантен, твърдоглав, слабоумен простак! — Тя прекоси каменната пътека и зави надясно. Заобиколи конюшните и се отправи към една горска пътека, по която беше вървяла безброй пъти.

Под заслона на широките зелени листа, мъждукащите слънчеви лъчи и чуруликането на птичките, най-накрая успя да свали гарда си и да си поеме една дълбока, успокояваща глътка въздух. Вдигайки ръцете си над главата, тя се завъртя бавно в кръг и протегна схванатите си мускули, които се бяха стегнали на гърба и врата й, задето се беше държала толкова сковано в присъствието на Маркъс. Мъжът изваждаше на показ всичко най-лошо в нея. Ако трябваше да бъде напълно честна със себе си, последното нещо, което желаеше Катрин, бе да се разведе със съпруга си. Щеше да бъде едно дълго начинание, осеяно с клюки и спекулации. Репутацията му щеше да бъде опетнена, а нейната съсипана завинаги. Но просто не можеше да издържа повече. Месеците, в които бяха разделени, острите думи, които си разменяха всеки път, когато бяха принудени да са заедно, начинът, по който настояваше да я командва, сякаш беше някоя от бедните му прислужници, вместо съпруга. Колко различно беше, когато се бяха срещнали за пръв път.

Маркъс беше чаровен, внимателен и любящ — всичко, което бе мечтала да намери в един съпруг. След като бяха представени един на друг за първи път, тя бе въвлечена в един главозамайващ романс от танци, дълги разходки в Хайд парк и скришни, страстни целувки. Когато й беше предложил брак четири месеца по-късно, тя бе приела моментално. Семействата им бяха одобрили съюза им, както и цялото висше общество.

Беше, спомни си Катрин, като се облегна на едно огромно дъбово дърво и притисна ръце до гърдите си, съвършената приказка. Докато всичко не се промени.

Не можеше да каже кога точно се бяха отдалечили един от друг. Може би бе станало, когато Маркъс беше заминал за шест месеца отвъд Атлантика до Бостън, въпреки молбите й да остане. Беше я оставил сама в Кенингстън и тя бе останала там доколкото можеше да издържи, но тогава все още беше млада девойка на осемнадесет години, и тъй като нямаше с какво да запълва времето си, се беше завърнала в Лондон след по-малко от месец, за да се наслаждава на края на Сезона без присъствието на мъжа си. Знаеше, че се носеха слухове и поемаше вината за тях, тъй като не бе направила нищо, за да ги опровергае.

Сега вярваше, че една малка част от нея се бе надявала да накара Маркъс да се върне в къщи с похотливото си държание, но дори да беше получил някое от писмата й, в които беше намеквала за подвизите си, по нищо не се разбра.

Когато най-накрая се завърна, беше сдържан и равнодушен — нищо общо с мъжа, който я беше любил страстно в нощта преди да замине и който й беше обещал, че ще мисли за нея във всеки момент до завръщането си.

Това беше, помисли си Катрин с въздишка, преди дългите три години и половина. Оттогава се бяха виждали само веднъж-два пъти в годината и то само между другото. Заради дългата им раздяла тя си бе помислила, че Маркъс ще бъде възхитен от идеята за развод, и, честно казано, не разбираше защо не беше така. Знаеше дори, че си има любовница — една червенокоса вдовица, която отсядаше при него в Лондон, и която посещаваше често. Той си мислеше, че и тя си има любовник, но в действителност не беше така. Със сигурност го беше обмисляла, тъй като не беше необичайно сред висшето общество омъжените жени да делят легло с други, освен с мъжете си. Всъщност, даже често бе поощрявано. Но когато беше дошло време да пробва, Катрин просто не можеше да го направи. Можеше и да е била флиртаджийка, но никога не бе била — нито някога щеше да бъде — прелюбодейка.

— Трябва да се освободя от теб, Маркъс — прошепна, осмелявайки се да изрече на глас това, което мислеше, единствено в уединението на дърветата, където никой, освен птичките и катеричките, нямаше да я чуе. — Не мога да съм омъжена за мъж, който ненавижда и беглата представа за мен.

„Не мога да съм омъжена за мъжа, когото обичам.“ Думите ехтяха в главата й, но не можеше да ги изрече. Някои неща не можеха да бъдат казани дори и насаме.

Повдигайки полите си от горската земя, Катрин се обърна и тръгна обратно към имението, а на челото й се бяха образували три тънки линии, докато притеснено обмисляше какъв да бъде следващия й ход. Не можеше да каже колко дълго Маркъс щеше да остане в Уудсгейт. Мъжът беше упорит като магаре и не се и съмняваше, че ще стои далеч само за да я ядоса. Всъщност беше убедена.

— Но не може да стои далеч — каза замислено тя, докато на лицето й започна да изгрява усмивка, — ако аз отида при него.