Мрачна красота

Пета глава

Беше късно следобед, когато Маркъс най-накрая откри Катрин зад къщичката, свита в сенките на един огромен дъб. Беше търсил навсякъде, където се беше сетил — първо в конюшнята, после в малката овощна градина, в която бе прекарвала часове в опити да я нарисува — при това неуспешни, припомни си той с тъжна усмивка; Катрин имаше много таланти, но рисуването не бе едно от тях — и беше поел надолу по пътя, мислейки си, че може би беше напуснала Уудсгейт, но се сети за величествения дъб, под който си беше почивала през медения им месец, и се върна.

Приближавайки я, си помисли, че бе задрямала, докато не повдигна разтревожено глава като сърна. Изправи се бързо на крака и изтупа няколко стръкчета трева от дългите си поли. Когато най-накрая повдигна брадичка, обвинението в хладните й сини очи беше като плесница по лицето му. Маркъс залитна назад, когато по челото му изби студена пот. Изведнъж спечелването обратно на доверието й не му изглеждаше толкова проста задача.

— Кат. Толкова много съжалявам… — започна той дрезгаво, но тя го прекъсна, като повдигна пръст във въздуха.

— Не си хабете думите да се извинявате, лорд Кенсингтън. Ако не друго, аз ви дължа извинение. Не трябваше да идвам тук. Изпратих вест до най-близкия град, че се нуждая от карета, която да ме върне обратно в Кенсингтън. Оттам ще си събера багажа и ще замина възможно най-бързо за Лондон. — Гласът й беше премерен, а изражението ведро. Със същите маниери можеше да говори за времето и Маркъс се изненада от спокойствието й.

Беше очаквал, че ще му е бясна. Да вика и да хвърля неща, както правеше всеки път, когато избухнеше. Или най-малкото да го накаже с мълчание, което беше счела за необходимо само веднъж досега, когато неволно бе забравил за рождения й ден. Заслужаваше всички тези неща и много повече за всичко, което й бе причинил, но това… Не знаеше как да реагира на това…

— Ами развода?

„Да му се не види.“ Разгневен на себе си, Маркъс прокара ръка през тъмната си коса и обхвана врата си с длан, като стисна напрегнатите си мускули. Нямаше намерение да споменава проклетия развод. Нищо не вървеше така, както си го бе представял в съзнанието си. Предполагаше, че Катрин ще ридае, а той ще я поеме в обятията си и ще я замоли за прошка, след което ще й признае за неугасващата си любов. Вместо това тя стоеше напълно уравновесена пред него без следа от сълзи по красивото си лице, а той беше този, който се държеше като истерична девойка.

— Вече не желая да се развеждам, Маркъс. — Една нежна усмивка се появи на устните й, карайки я да изглежда смутена. — Беше детинско от моя страна да поискам подобно нещо, за което се извинявам. Бракът ни е удобен и за двама ни. Беше изключително егоистично от мен да променям това.

Нещо в гърдите му се стегна.

— Значи желаеш да останем женени? — попита моментално той. Затаи дъх, тъй като знаеше, че животът му зависеше от отговора й. Неговата скъпа, сладка Катрин. Обичта му към нея изпълни тялото му и му бе нужен целия самоконтрол, на който бе способен, за да не скъси разстоянието помежду им с една крачка и да не я поеме в обятията си. Имаха да наваксват за много години в изгубено време. Разбира се, втори меден месец беше направо належащ. Можеха дори да го прекарат тук в Уудсгейт. Да се разхождат из полетата и горите през деня, а през нощта да се любят страстно. Щеше да е както преди, когато се бяха влюбили и целият свят беше в краката им. Той си я представи натежала с неговото дете и…

— Да, разбира се, че желая да останем женени. — Катрин го изгледа странно и Маркъс разбра със закъснение, че изражението му вероятно е разкрило копнежа, който толкова усърдно се бе опитвал да прикрие. Извитите й вежди се сбръчкаха над носа й, а устните й се нацупиха. — Но ще бъде както досега, Маркъс. Аз ще пребивавам в жилището си в града по време на Сезона, докато ти управляваш бизнеса си от Кенсингтън. Със сигурност не си си помислил, че можем да живеем заедно, нали? — Музикалният звън на смеха й го преряза като нож.

— Не ставай смешна — каза с насмешка, докато си мислеше това ли бе чувството да умреш отвътре. — Просто исках да се убедя, че няма да попадна на съпругата си, ако реша да се позабавлявам с някоя… женска компания.

За пръв път маската й на сдържаност се пропука. Той я зачака да направи нещо, да каже нещо, което да му даде причина да се надява, че все още изпитва чувства към него, както той към нея, но тя пое дълбоко въздух и гневът, който за момент беше проблеснал в очите й, избледня в примирие.

— Не, не бихме искали да се случи подобно нещо — каза тихо тя, като сведе поглед надолу към дивите цветя в краката й. Наведе се, откъсна една голяма маргаритка и започна да къса белите цветчета едно по едно. Те западаха към земята в бавни кръгове. — Както казах, ще остана в Кенсингтън толкова дълго, колкото ще й е необходимо на Хана, за да събере багажа ми. Когато си тръгна, ще можеш да забавляваш… гостите си колкото често пожелаеш.

— Просто се опитай да побързаш — отвърна той. Искаше да я нарани така, както тя го бе наранила, и когато я видя да потръпва от жестоките му думи, го обзе тъмно чувство на удоволствие.

Все още отбягвайки погледа му, тя присви рамене.

— Да, ще се постарая. Сега ако ме извиниш, бих искала да се върна в къщичката, за да се преоблека с по-подходяща за пътуване рокля. Каретата трябва да пристигне всеки момент. — Тя пусна цветето и избърса длани в двете страни на полите си.

Когато мина покрай него, той не се опита да я спре, нито се обърна да наблюдава как си отива. Вместо това коленичи и вдигна маргаритката, която тя беше захвърлила толкова нехайно, и я пъхна в джоба си. Все още имаше едно останало цветче.

Катрин успя да измине половината път до Кенсингтън, преди тялото й да се разтресе от рев и да си изплаче мъката в малката, подскачаща карета с мухлясал кадифен интериор и едно скърцащо колело.

Беше й нужна цялата сила, която притежаваше, за да не се разпадне на парчета пред Маркъс. Беше го чакала да я вземе в обятията си и да я зацелува страстно. Да заличи от съзнанието й всички омразни неща, които беше казал и направил, с любовни слова и обожание. Даже й се беше сторило, че видя нещо в онези сиви, буреносни очи… искра на съчувствие, зрънце копнеж, но явно се бе заблудила. Маркъс не копнееше по нея, нито й съчувстваше. Не и на нея. Не и на никой и нищо. Той беше хладен мъж, неспособен на най-обикновени човешки чувства, и тя беше по-добре без него.

Нов порой от солени сълзи се стече надолу по бузите й, когато се сети как беше говорил за любовниците си пред нея. Толкова се беше вглъбила в себе си в този момент, че нямаше идея какво беше отвърнала даже, мислеше само за това, че трябва да намери начин да си тръгне, преди да се е разпаднала в краката му и да го замоли да я обича. Представата за това колко близо беше да го стори, направо я ужасяваше. Катрин никога нямаше да се принизи пред някой и най-вече пред съпруга си — мъжът, за когото не означаваше нищо и който не можеше да я погледне, без в очите му да заблести отвращение.

Пристигнаха в Кенсингтън тъкмо когато слънцето започна да залязва. Когато Катрин излезе от каретата, сълзите й бяха изчезнали, но лицето й беше неестествено бледо, а очите й зачервени. Щом видя камериерката си да чака до каретата, тя се усмихна и придържайки се за рамото на Хана, те изкачиха мраморните стълби и влязоха в слабо осветеното имение.

— Изглеждате изтощена, мадам — отбеляза Хана, а големите й кафяви очи се присвиха подозрително. — Не сте ходили да посетите братовчед си в Единбург, нали? Вместо това сте отишли при него. О, мадам, защо сте сторили подобно нещо?

При нормални обстоятелства Катрин щеше да разкаже на Хана истории за пътуването си, докато пиеха горещ шоколад, но не и тази вечер. Тази нощ тя искаше просто да пропълзи до леглото и никога да не става от него.

— Моля те, приготви ми гореща вана — каза уморено. — И събери багажа ми. На сутринта заминавам обратно за Лондон.

— Лондон? — повтори Хана, а плътните й устни се разтвори в почуда. — Та вие току-що пристигнахте, мадам.

— Да, а сега желая да се върна обратно в Лондон — отвърна Катрин по-остро, отколкото възнамеряваше.

Лицето на Хана посърна, а раменете й се отпуснаха, когато тръгна напред, след като промърмори набързо „Да, мадам“.

Катрин никога преди не се бе отнасяла толкова рязко с камериерката си. Поколеба се, несигурна дали да отиде при Хана сега или по-късно, но прецени, че в момента не бе в състояние да изкупва вината си. Утре щеше да се извини за отвратителното си държане, след като се наспеше добре и върнеше емоциите си на място — заключени дълбоко, където нямаше да ги види никой, освен нея.

Бавно изкачи извиващото се стълбище и отиде направо в стаята си. Намираща се точно до главната спалня, тя бе любимото й място в цялото имение, тъй като само тук можеше да види малко женско влияние. Беше я декорирала сама, избирайки различни нюанси на синьото за стените и весели жълти за завесите.

Стаята беше декорирана с намерението да се превърне в детска стая и изражението на Катрин се изкриви в съжаление, когато седна на ръба на леглото, за да развърже ботушите си. Какви планове бяха имали с Маркъс само. Първо да се оженят, след което да създадат семейство и да заживеят щастливо. Колко просто бе всичко тогава, когато най-трудното им решение беше колко деца да имат. Той бе искал четири, а тя шест. „Докато всички са момиченца със сини очи и златни коси, ще имаме колкото пожелаеш“, беше й казвал.

„Колко наивна съм била“, помисли си с горчива усмивка. Наивна и безнадеждно глупава, за да си мисля, че приказките са реалност. Сега знаеше истината. Приказките съществуваха, за да успокояват разплаканите деца. Не бяха истински и със сигурност не ставаха реалност.

Когато напълниха ваната й, тя се потопи бързо в горещата вода. Тялото й пламтеше на места, на които не бе усещала плам от три години. Маркъс винаги бе бил внимателен, след като правеха любов. Приготвяше й ваната и я носеше до нея, като измиваше тялото й и премахваше всички болки от пламенното им любене. Много често влизаше при нея във ваната, а тя се облягаше мързеливо върху тялото му, докато ръцете му се връщаха на местата, които беше докосвал малко преди това. Преди да изстинеше водата, той я занасяше обратно до леглото, където я полагаше да легне изключително внимателно и я докосваше с устни…

„Спри“, заповяда си яростно Катрин. Тя седна във ваната, а откритата й на студения въздух кожа настръхна. „Спри се веднага. Маркъс не те обича повече. Престани да мислиш за него.“

Хана се появи, за да постави хавлия под главата й, за да може да се излегне цялата в дългата вана, но преди Катрин да успее да й благодари, тя излезе сърдито навън. Пое си дълбока и успокояваща глътка въздух, затвори очи и се отпусна в ухаещата на рози вода, оставяйки я да се плъзга нежно по коленете и раменете й. След няколко минути вече беше заспала.

Чувствени устни се плъзгаха по шията й и надолу между гърдите й. Затвориха се около зърното й и го засмукаха в гореща уста, чиито език се завъртя около връхчето, а зъбите нежно го захапаха. Катрин се загърчи под великолепното нападение и изви гръбнак, предлагайки се с дивото желание на някой, който копнееше за още.

Беше наградена с ръце, които се плъзнаха по тялото и към бедрата, след което се промушиха между тях и разтвориха нежно коленете й. Тя се остави на лекия натиск и когато един пръст нахлу в меката й сърцевина, не можеше да спре стона си. Към първия пръст се присъедини още един и те започнаха да се плъзгат с чувствен ритъм, който я накара да извика от удоволствие, преди устата й да бъде пленена и завладяна в дръзка и изпепеляваща целувка.

По тялото й плъзна огън, който я изгаряше отвътре и тя започна да се движи с дива и необуздана страст… подтиквана от суровите, неприлични и изключително детайлни неща, които любовникът й прошепваше дрезгаво в ухото й, докато пръстите му продължаваха да се движат в нея.

Беше твърде тъмно, за да види лицето му, но въпреки това знаеше кой беше той. Никой, освен съпруга й, не я беше докосвал така, целувал така или любил така. Един гърлен стон се отрони дълбоко от гърдите й, когато тя се понесе към ръба на капитулацията. Пръстите, които се движеха в нея, забързаха темпо, карайки бедрата й да се повдигат и да молят за още. Тя извика името на мъжа си, когато я заля облекчение и потъна в тъмните бурни води.

Катрин се събуди с името на Маркъс на устните си. Замига и се изправи рязко, разплисквайки студена вода по краищата на ваната и на земята. Треперейки, тъй като водата беше изстинала отдавна, тя излезе и се уви в мека памучна роба. Завивките на леглото й бяха отметнати и без да си прави труда да разресва възлите в косата си или да се подсуши, тя пропълзя под тежкото одеяло и остави сълзите й да се стичат върху възглавницата.