Мрачна красота

Шеста глава

Лондон, Англия

Шест месеца по-късно

За пръв път, откакто беше дебютирала, Катрин не се появяваше на нито един бал, нито едно натруфено благотворително събитие или интимно вечерно парти, които бяха основните занимания през Сезона. Учудващо не й липсваше и секунда от това, тъй като беше открила спокойния комфорт и радостта от четенето пред камината късно през нощта, разходките с приятелките й из Хайд парк и прекараното време с родителите й, които живееха само на две пресечки от нея.

Не беше чула и дума от Маркъс, докато седмиците се бяха превърнали в месеци и беше започнала да мисли по-малко за него, докато най-накрая беше започнал да нахлува в мислите й само един-два пъти на ден. Въпреки че се бе опитвала да си попречи, не можеше да спре да се чуди къде беше и какво ли правеше. Беше ли се върнал в Кенсингтън? Прекарваше ли нощите си с някоя друга? Бяха ли щастливи? Мислеше ли някога за съпругата си?

— Отново го правиш — смъмри я нежно Грейс, изваждайки Катрин от мислите й.

Двете приятелки вървяха бавно в Хайд парк с ръце, скрити в плюшените им маншони, и тела, покрити с дебели вълнени палта. Беше късен януари в Лондон и зимата не бе била благосклонна към града. Ботушите им скръцнаха по снега, когато се отдръпнаха настрани, за да направят място на една шейна, и Грейс се залюля върху един леден участък, преди да си възвърне равновесието с печална усмивка и да поклати глава.

Леко закръглена с гарвановочерни коси и небесносини очи, които говореха за ирландското й потекло, Грейс беше отчайващо некоординирана. Непохватността й се беше превърнала в шега между приятелките й, но потенциалните й ухажори не я намираха за толкова забавна, когато подпалваше ръкавите им, подплашваше конете им или — най-лошото — когато падаха презглава в някое езерце по нейна вина. В резултат на което все още не беше омъжена в напредналата си възраст от двадесет и четири — проблем, който изглежда никак не бързаше да разреши.

— Правя какво? — Гласът на Катрин прозвуча приглушено, когато уви червеният си шал около лицето си така, че да се виждат само очите й.

— Мислиш за лорд Кенсингтън — отвърна Грейс. Тъй като беше изгубила шала си преди час, когато беше паднала в една снежна преспа, намръщената й физиономия беше напълно видима. — Нали говорихме за това? Повече пъти, отколкото мога да преброя! Мъжът е пълен мерзавец и трябва да си щастлива, че се отърва от него. Всички мислим така. — Под „всички“, разбира се, имаше предвид себе си, Маргарет и Жозефин.

Четирите жени бяха най-добри приятелки и бяха минали заедно през добро и зло още откакто се бяха срещнали в пансиона, който посещаваха. Всичките щяха да са при Катрин, за да я подкрепят, но Маргарет беше хванала настинка, а Жозефин беше на меден месец. Беше се омъжила преди четири дни и новият й съпруг лорд Траверсън Гейтс я беше отвел до бреговете на Франция и нямаше да се завърнат до края на месеца.

— Знам — въздъхна Катрин. Тя килна глава, за да се загледа в оголените клони над тях, които пукаха и свистяха на вятъра. Слънцето залязваше, а спадащите температури караха тялото й да потръпне.

— Готова ли си да се връщаме? Става доста студено.

Грейс се спря внезапно, десния й крак се повдигна изпод полата й и ако Катрин не беше се протегнала да хване размахващата й се ръка, щеше да се прекатури като гърне. Вече привикнала с непохватността си, за да се смущава, тя се закиска и стисна рамото на Катрин през дебелото й наметало.

— Какво щях да правя без теб? Хайде, нека се връщаме, преди да си се превърнала във висулка. Наблизо има едно хубаво магазинче за чай. Мисля, че се казваше „Туининг̀с“, а собственикът е Матю Туининг. Не е много оригинално, не мислиш ли? И леко надуто, мен ако питаш. Ако аз някога отворя малка книжарничка, никога няма да я нарека „Грейсѝс“. Можеш ли да си представиш какво биха казали хората? Ако някога срещна господин Туининг, можеш да си сигурна, че…

Катрин слушаше с половин ухо, докато приятелката й бърбореше. Когато стигнаха до малкото магазинче за чай с весело украсените витрини и уютно огнище, което пращеше в ъгъла, тя последва Грейс навътре, спирайки единствено за да изтропа с ботушите си да падне снега от тях и да възвърне кръвообращението в пръстите си.

Магазинчето беше претъпкано с хора, които също искаха да избягат от студа, но те успяха да открият една малка масичка близо до камината, която беше свободна. Грейс се затича покрай масата, за да вземе палтото на Катрин и се засуети покрай нея като загрижена квачка, когато Катрин се хвана за страните на стола и се подготви да сяда.

— Нуждаеш ли се от помощ? — попита Грейс, развявайки нетърпеливо ръце във въздуха.

— Не, не добре съм. Просто… трябва малко… готово. — Катрин въздъхна облекчено, когато се отпусна безцеремонно в стола. Моментално облечените й в ръкавици ръце обгърнаха нарастващия й корем и по устните й разцъфна усмивка, когато усети лекото помръдване в отговор.

— Студеното време я прави енергична — промърмори повече на себе си, отколкото на Грейс, но приятелката й имаше слух на лисица и не се забави с отговора.

— Трябва да лежиш в легло и да ядеш кифлички, не да се разхождаш из снега — смъмри я тя, клатейки пръста си.

— Здрава съм като бик — отвърна Катрин кратко. — И само в петия месец. Отказвам да се заключа в къщи само защото очаквам дете.

— Не бъди толкова драматична — каза Грейс, като завъртя очи. — Нарича се усамотение и се практикува от всяка бременна жена в Англия и отвъд.

— Освен от тези, които трябва да работят за прехраната си и все пак имат напълно здрави бебета, без да прекарват седмици в леглата си.

— Обоснован отговор — отвърна неохотно Грейс, но в очите й заблестя любов, когато погледът й се спусна към корема на Катрин, който беше очертан под широката й рокля.

Катрин беше открила, че е бременна, малко след като се беше завърнала в Лондон. Беше мислила да пише писмо на Маркъс, но не след дълго сметна идеята за глупава. Дори в най-смелите си мечти не си бе представяла, че ще забременее през тяхната страстна нощ, и беше ужасена какво би направил Маркъс, щом разбереше, че носеше наследника му, в случай че беше момче. Вече беше изгубила мъжа си, нямаше да може да живее, ако изгубеше и детето си.

Когато небето отвън започна да се смрачава, двете жени се изправиха и се сбогуваха. Грейс живееше с родителите си само няколко къщи по-надолу в обратна посока от градската къща на Катрин. Тя предложи да придружи приятелката си, но Катрин я побутна нежно напред и продължи сама.

Вятърът се беше засилил и снегът се виеше заедно с него, докато Катрин си проправяше път през оживените улици на Лондон. Беше бутана и блъскана, докато вървеше напред, но стискайки здраво дамската си чантичка, успя да се прибере без инцидент.

Спретната къща от кафяв камък, която се намираше се кована желязна ограда, беше подаръкът й от Маркъс за сватбата. Нито един от двамата не бе предполагал, че един ден тя щеше да се превърне в нейно убежище.

Изморена от бързото темпо, което си беше наложила, Катрин се отпусна на първия стол, на който попадна, след като икономът й взе палтото, шала и маншона и изчезна в кухнята да приготви чай. Тя затвори очи и започна да разтрива корема си с успокояващи, ритмични кръгове.

— Малко е късно да се разхождаш сама навън, не мислиш ли? — изрече провлачено от сенките болезнено познат глас.

С шумно ахване Катрин се повдигна рязко. Ръцете й се приближиха към устата й в безмълвно отрицание, когато Маркъс тръгна към нея от стената, на която се облегнал, и застана пред нея със здраво стисната челюст и сиви очи като облаците отвън.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Катрин? — попита тихо. Погледът му се спусна надолу по тялото й, задържа се за момент върху нежните извивки на корема й и се върна обратно към зачервеното й лице.

Устата на Катрин се отвори и затвори, но не можеше да изрече и дума. Със закъснение разбра, че почти всички свещи бяха изгасени и наоколо не се виждаха слуги. Признаци, които трябваше да й подскажат за присъствието на Маркъс, ако не бе толкова уморена.

— Аз… аз не… кога… какво правиш тук? — най-накрая успя да изрече. Сърцето й блъскаше диво в гърдите. Тя си пое накъсана глътка въздух и покри корема си с ръце в защитнически жест, който веднага накара Маркъс да се намръщи.

— Няма причина да се страхуваш от мен — сопна се той. — Не съм дошъл да те нараня. Просто исках да знам защо криеш бременността си от мен. Мое ли е детето?

Прямотата на въпроса му беше искрата, която й бе нужна, за да възвърне гласа си.

— Да — отвърна и защото нямаше какво друго да крие, продължи с глас, изпълнен с емоция и едва сдържани сълзи. — Бебето може да е само твое и на никой друг, Маркъс. Никога не съм била с друг мъж.

Той стисна зъби.

— Имаш предвид, откакто забременя. Не си била с друг мъж, откакто си забременяла.

— Не — Катрин възрази тихо. Погледна надолу към ръцете си. Златната й венчална халка сякаш блестеше на бледата светлина и тя я завъртя притеснено, опитвайки се да открие правилните думи, с които да каже истината на мъжа си. — Имам предвид никога. Аз… аз трябваше да ти кажа по-рано, но ти никога не ме попита директно, а просто повярва на всичките слухове…

Тя усети лек натиск на коленете си и вдигна поглед, за да види Маркъс коленичил пред стола й с неестествено бледо лице и почти трескаво блеснали очи. Беше отслабнал, откакто го беше видяла последно, и бузите му бяха хлътнали, а косата му занемарена. Изглеждаше окаяно.

— Какво говориш? — попита дрезгаво той.

Беше време — крайно време — най-накрая да му разкрие истината. Катрин преглътна трудно и продължи, за да направи точно това.

— Никога не съм ти изневерявала, Маркъс. Флиртувах, вярно е, но беше само за да те накарам да се върнеш при мен. Бях млада и суетна и ми липсваше толкова много, когато замина. Помислих си, че ако те накарам да ревнуваш, ще поискаш да ме задържиш близо до себе си, но това само те отдалечи от мен. Защо си замина? Не ме ли обичаше?

В ъгълчетата на очите й се събраха непролети сълзи, но тя ги задържа, тъй като инстинктивно знаеше, че това ще е последният й шанс да се изясни със съпруга си, дори да бе само заради нероденото им дете.

Маркъс потръпна, сякаш го беше зашлевила. Затвори очи и си пое въздух.

— Обичах те с всяка част от душата си, но бях глупав и арогантен. Имах всичко, от което се нуждаех, но исках още. Когато се завърнах в Англия и повярвах, че си била в обятията на други мъже… полудях. Не исках да чувам причини, не можех да мисля. Натрупах богатството, което смятах за толкова важно, но жертвата бе твърде голяма. Разбирам го сега.

Пръстите му се вкопчиха в нежната кожа на бедрата й, когато се приведе напред към нея с отчаяната си любов, изписана на лицето му, която я оставяше без дъх.

— Бих живял като просяк — прошепна болезнено, — ако това означава, че ще мога да прекарам още една нощ в ръцете ти.

— О, Маркъс… — По лицето й се стекоха сълзи. За миг се озоваха в обятията си. Тя уви ръце около врата му и заплака към гърдите му, докато той прокара ръце в косите й и зарови лице в шията й.

Времето сякаш спря. Стаята се завъртя в кръг и Катрин се вкопчи за Маркъс с всичка сила. Той повдигна брадичката й и целуна влажните й бузи, слепоочието й, носът й… преди да се спре жадно на устните й. Езиците им се преплетоха, те се притиснаха плътно един в друг и по тялото на Катрин се разля копнеж като гореща лава, която стигна до най-интимната й част.

— Чакай, любима моя. — С напрегнато от усилието лице, Маркъс я хвана нежно за раменете и я отдръпна от себе си.

Катрин промърмори в протест, не харесвайки мисълта да се отдели от него дори и за секунда повече. Той се засмя тихо и се пресегна да прибере една къдрица зад ухото й, а пръстите му се спуснаха по челюстта й в нежна милувка.

— Все още трябва да говорим, а аз не мога да мисля трезво, когато те докосвам — призна Маркъс, а краищата на устните му се извиха нагоре в намек за усмивка.

Погледът на Катрин се спусна надолу по тялото му към мъжествеността му, която беше изключително забележима в момента, и страните й поруменяха. Захапвайки долната си устна, тя послушно отстъпи крачка назад и сключи ръце пред корема си.

— Д-да? — попита тя, неспособна да прикрие тихото пречупване в гласа си.

— Бяхме непоносимо жестоки един към друг, Катрин. Направихме и казахме неща — аз направих и казах неща — които не могат да бъдат лесно забравени или простени.

Сърцето й се сви от болка. Щеше да я остави отново и, небеса, този път нямаше да го преживее. Не и сега, когато бе усетила каква би могла да е любовта помежду им. Една самотна сълза се стече от ъгъла на окото й и заблестя на бузата й като диамант. В нея беше събрана всичката болка и всяко предателство, което беше изстрадала, всяка безсънна нощ, която беше прекарала, и всяка надежда, която беше потъпквана.

Сепна се, когато усети нещо да се докосва нежно до бузата й. Отвори с очи и наблюдава в безмълвно мълчание как Маркъс улови сълзата й на палеца си и го пристисна към устните си.

— Не плачи повече, любима. Не мога да го понеса — каза дрезгаво той с подозрително навлажнени очи.

Катрин протегна сляпо ръка към него, той я хвана и я притисна към гърдите си. Под дланта си можеше да усети как сърцето му бие силно и отмерено и разбра.

Разбра, че миналото беше минало. Разбра, че трудностите, които ги разделяха някога, сега си събираха заедно. Разбра, че връзката, която имаха, можеше да бъде обтегната, но никога скъсана. И най-важното — разбра, че…

— Обичам те — каза пламенно.

— О, Кат — въздъхна той.

Радостен смях се откъсна от устните й, когато той я взе в обятията си и я завъртя. Когато я остави да стъпи отново на крака, я задържа в прегръдката си и това, което прошепна в ухото й, я накара да заплаче отново, но тези сълзи бяха от щастие, не от тъга, и усмивката, която озари лицето й, можеше да си съперничи и със слънцето.

— Обичах те вчера, днес и ще те обичам всеки следващ ден. Ти си моето сърце, моята душа, моята причина да живея — завърши.

— Наистина ли? — попита тя, увивайки ръце около врата му.

Той се загледа нежно в грейналото й лице и докосна устните й нежно със своите.

— Наистина. А сега си събирай багажа. Нито едно мое дете няма да бъде родено другаде, освен в Кенсингтън. И най-добре започвай да свикваш там, съпруго, защото се опасявам, че Лондон никак не е за мен.

Опитвайки се да не се засмее, Катрин прокара пръст по лицето му и се заигра лениво с една тъмна къдрица.

— Как знаеш, че не е за теб? Аз го намирам за изключително прекрасно място — отвърна тя, като притвори очи, за да скрие дяволитото пламъче в очите си. Повече от всичко копнееше да се завърне при тихото спокойствие в Кенсингтън, но Катрин нямаше да бъде Катрин, ако се предадеше толкова лесно.

— Защото бях тук близо месец! — отвърна Маркъс. — Присъствах на всеки проклет бал, похарчих половината си богатство за благотворителност и изтърпях повече скучни чаени партита, отколкото мога да преброя.

— Наистина? — изненадано попита Катрин. Внезапно през лицето й премина мрак, когато предположи защо мъжът й е бил в Лондон толкова дълго, а не е дошъл да я види. Със сигурност не бе довел любовницата си с него, нали?

Виждайки изражението й, Маркъс хвана ръката й и притисна пръстите й към устните си.

— Търсих теб, скъпа — каза раздразнено.

— Значи… си оставил любовницата си в провинцията? — попита колебливо тя.

— Никога не съм имал, нито някога ще имам любовница. За мен ти си единствената жена, лейди Кенсингтън.

Тя присви очи.

— Тогава защо не дойде тук веднага щом пристигна в Лондон?

— Защото съм упорит, глупав мъж — призна той с усмивка, — който се нуждаеше от внезапна среща с жена си, вместо да идва до къщата й и да моли на колене за прошка.

Една руса вежда се повдигна нагоре.

— Не си падал на колене — отбеляза тя, прикривайки усмивката си с ръка.

— В името на… Ах, Кат, ще се подлудим.

— Несъмнено — съгласи се тя. — Спомняш ли си какво правехме, след като се скарахме? — попита срамежливо, пърхайки с мигли.

Внезапната твърдина опряна до бедрото й й подсказа, че Маркъс определено си спомняше. Тя изписка от радост, когато той я взе на ръце и заизкачва стълбите по две наведнъж, и се усмихна с лице към врата му.

Най-накрая съпругът й се беше прибрал у дома.