Мрачна красота

Епилог

— Изглежда така сякаш ще припадне, не мислиш ли, Грейс? — Усмихвайки се до уши, Жозефин стана от канапето, на което се беше изпънала, и погледна към салона, където съпругът на скъпата й приятелка Маркъс изравяше дупка в прекрасния персийски килим с притесненото си сноване напред-назад.

— Наистина изглежда малко блед — съгласи се Грейс. Застанала на ръба на перваза на прозореца от другата страна на стаята, отчаяно се опитваше да се разхлади, като си вееше с ветрилото. Беше едва май, а температурите бяха необичайно високи за пролетта. Прикривайки прозявката си с ръка, тя се облегна на прозореца и притисна лицето си към стъклото. Беше наградена с временно облекчение от задушния въздух в стаята и се зае да отвори прозореца.

— Жо, ела и ми помогни.

Завъртайки очи, Жозефин се изправи и прекоси стаята с три елегантни крачки. Загледа се в прозореца за момент, след което застана на пръсти и повдигна резето в горната част.

— Ама наистина, мила. Никога ли не гледаш как работи дадено нещо, преди да се захванеш с него.

— Не се случва често — призна си Грейс със закачлива усмивка. Изкарвайки главата и раменете си през отвора, тя въздъхна облекчено. — Ах, много по-добре.

— Ще паднеш — предрече кротко Жозефин.

— Паднах от прозорец миналото лято — напомни й Грейс с леко приглушен глас. — Не може да се случи два последователни пъти.

— Да, е, най-добре влез вътре. Лорд Мелбърн току-що пристигна.

Грейс се изправи толкова бързо, че си удари челото в долната част на прозореца. Мръщейки се, тя скочи от парапета, навяхвайки единия си глезен и заподскача из стаята като побъркан заек.

Наблюдавайки обичайният хаос, който съпътстваше приятелката й където и да отидеше, Жозефин цъкна с език и отиде да посрещне лорд Мелбърн, затваряйки вратите на салона след себе си, за да осигури време на Грейс да се приведе в ред.

Откри граф Теравю с херцог Кенсингтън. Двамата се бяха привели над бюфета в личния кабинет на херцога, но само единият от тях пиеше. Докато Жозефин ги приближаваше с обичайната си грациозна походка, лорд Мелбърн, уважаемият граф Теравю, отпи от чашата си с бренди, след което я остави до себе си на бюфета. От двамата мъже херцогът беше този, който изглеждаше като пиян, въпреки липсата му на питие, и една дискретна усмивка се появи на устните на Жозефин, тъй като знаеше каква бе причината за състоянието му и това я развеселяваше изключително много.

— Добър ден, господа — каза, за да оповести за присъствието си.

— Лейди Гейтс, имате ли новини? Бяхте ли горе при нея? — Маркъс се олюля встрани от бара, а на лицето му се изписа тревога.

„Бях права“, помисли си Жозефин. „Наистина изглежда така, сякаш ще припадне всеки момент.“

— Никакви, драги — изчурулика тя. — И, не, определено не съм се качвала да я видя. Маргарет е единствената достатъчно смела за тази задача, а аз съм убедена, че когато има новини, ще слезе и ще ги сподели. Сигурна съм, че няма за какво да се тревожите.

— Няма за какво да се тревожа? — повтори пресипнало. — Та тя е горе вече четири часа!

— Раждането на дете отнема време, Маркъс — изрече провлачено лорд Мелбърн от бара. — Пийни едно-две. Ще се успокоиш.

— Маркъс вече не пие… — започна Жозефин.

— Вече не пия… — започна да отговаря Маркъс.

И двамата се бяха прекъснали и си размениха кратки усмивки. Знаеше се — поне от близкия им кръг от приятели, към който лорд Мелбърн се бе присъединил наскоро заради годежа си с Грейс — че Маркъс се беше отказал от алкохола в момента, в който Катрин се върна обратно в живота му.

Лорд Мелбърн присви рамене.

— Щом така си решил — каза той и повдигна чашата към устните си, за да отпие.

Жозефин използва този момент, за да разгледа лорд Мелбърн изпод дългите си мигли. Беше срещала мъжа само веднъж досега и мнението й беше същото, какво бе и преди — не харесваше граф Теравю. Въобще. О, на думи беше прекрасен: богат, добре образован и нямаше как да се отрече физическата му привлекателност. Но на живо… е, имаше нещо отблъскващо в този мъж. Беше твърде сдържан. Твърде отчужден. Не показваше никакви емоции. Да не споменаваме дребният факт, че беше сгоден за най-добрата й приятелка. Жозефин не можеше да си обясни какво бе видяла в мъжа Грейс или, ако трябваше да бъде брутално откровена, какво бе видял той в нея. Грейс беше красива, мила и очарователно непохватна — качества, които я правеха перфектна за някой — ако този някой не беше лорд Мелбърн.

— Ами, така — каза тя най-накрая. — Ще се връщам в салона и ще ви оставя насаме. Дръж се — посъветва Маркъс, а във виолетовите й очи блесна симпатия. — Катрин е силна и вече е минала веднъж през това.

Самото споменаване за обичната едногодишна дъщеричка на Маркъс, Елизабет, която си играеше отвън под строгото наблюдение на Хана, го накара да се отпусне.

— Да — въздъхна той, — разбира се, че е. Разбира се. Благодаря ти, Жозефин.

— Няма защо — усмихна се тя.

Напускайки кабинета, тя затвори вратата тихо зад себе си и се облегна на нея. Не й убягна, че лорд Мелбърн не се допита — нито веднъж — за местонахождението или благосъстоянието на Грейс. Мъжът беше безчувствен като мъртва риба. Не бе подходящ даже да лиже обувките на Грейс, камо ли да й бъде съпруг. В този момент Жозефин реши, че трябва да се направи нещо. И че тя бе точният човек, който да се заеме със задачата.

Два часа по-късно със зачервени бузи и разрошена червена коса, Маргарет се появи в горната част на стълбището, за да обяви появяването на детето на Катрин и Маркъс — красиво, русо, синеоко момиченце, което приличаше изцяло на майка си.

— Момиченце! Още едно момиченце! — извика Маркъс, преди да се втурне към стълбите, за да отиде при жена си и новородената си дъщеричка.

— Колко жалко, че не е момче — отбеляза лорд Мелбърн.

— Избраха ли име? — попита Грейс.

— Сара — отвърна Маргарет. Отпускайки се изтощена на една от стълбите, тя протегна ръце над главата си и се прозя широко. — И Абигейл.

— Избрали са две имена? — Жозефин се намръщи. — Това е доста странно, не мислиш ли?

— Не са две имена — поправи я Маргарет, — а две бебета.

— Две бебета? — изписка радостно Грейс. Скачайки напред, тя се препъна в килима, който Маркъс беше тъпкал по-рано днес и политна с главата напред. По-бързо, отколкото някой можеше да мигне, лорд Мелбърн се пресегна, хвана я около кръста, изправи я на крака и се завърна на мястото си до стената. — Но ти каза само едно име на Маркъс — каза тя.

Маргарет се усмихна.

— Е, да, Катрин искаше да е изненада.

На горния етаж в тихото усамотение на очарователната спалня със сини стени и жълти завеси, много изненадан и въодушевен, Маркъс се беше надвесил над креватчето на двете си новородени дъщери. Съпругата му спеше в спалнята отсреща напълно изтощена, но безгранично щастлива. Точно когато Маркъс се обърна, за да тръгне към нейните покои, усети как някой го подръпва леко по панталона.

— Я да видим кой е тук? — изрече той, като се наведе да вземе на ръце по-голямата си дъщеря. Елизабет му се усмихна, разкривайки чисто новото си предно зъбче. Той целуна закръглените й бузки и зарови лице в русата й косичка. Тя посочи към креватчето, изразявайки желанието си да се запознае с новите си сестри, и Маркъс я заведе към мястото, където двете спяха спокойно.

Елизабет погледна надолу към Сара и Абигейл със сините си очи, изпълнени с интерес, след което се обърна отново към баща си и изду бузи. Премествайки я на бедрото си Маркъс, започна да я люлее напред-назад.

— Искаш ли да ти разкажа една приказка, мила моя? — попита той. Елизабет изгъргори и изгука, което Маркъс реши да приеме като „да“. — Така — започна тихо той, за да не събуди спящите бебета или майка им. — Всичко започнало, когато един красив принц срещнал една красива принцеса. Влюбили се и не след дълго се оженили, но красивият принц бил глупав и оставил красивата принцеса, за да тръгне да търси злато…

Слънцето вече залязваше, когато Маркъс стигна до края на приказката си. Елизабет беше заспала дълбоко, с глава, положена на рамото му, и малки пръстчета, притиснати около врата му. Той я целуна по веждичката и отиде до креватчето да погледне близначките още веднъж. Абигейл — или пък беше Сара? Не бе много сигурен — го погледна с очи с цвят на сапфири.

— Искаш ли да завърша историята? — попита той.

Тя премигна насреща му неразбиращо.

Маркъс се усмихна нежно. Вълна от любов се разля по тялото му, любов към жена му, любов към трите му красиви деца и любов към новия живот, който му бяха дали. Живот, изпълнен с радост и смях. Живот, който си струваше да се живее.

— Аз бих желала да чуя края на историята — каза Катрин. Застанала на вратата, облечена с широка нощница и с коси, спускащи се по раменете й, тя тръгна към съпруга си. Маркъс я придърпа близо до себе си, докато тя се хвана за рамото му и положи глава върху гърдите му. Заедно те се загледаха в спящите си деца. Завладян от трогателността на момента, Маркъс усети как очите му се пълнят със сълзи.

— И всички те заживели щастливо — изрече пресипнало, притискайки устни към челото на Катрин.

Така и направили.