Мрачна красота

Трета глава

Уудсгейт беше същият, какъвто си го спомняше Катрин. Малък и непринуден, входната врата се отваряше право към всекидневната, която в момента беше огряна от пращящия огън в огромната каменна камина. Махагоновото бюро на Маркъс, прецизно копие на това в Кенсингтън, заемаше единия ъгъл, докато в останалата част от стаята имаше разпръснати кожени мебели. Няколко постелки от мечи кожи в различни тонове на кафяво и черно, трофеи, останали от споминалия се граф на Кенсингтън, чичото на Маркъс, покриваха пода.

Стъпвайки внимателно около най-голямата постелка — никога не бе гледала добре на мъртви неща в къщата — Катрин отметна косата си назад от очите, нави раздърпаните ръкави на роклята и развърза наметалото, оставяйки го да падне безцеремонно на пода. Хващайки ръцете си зад кръста в опит да прикрие треперенето на премръзналите си пръсти, тя си пое дълбоко въздух и най-накрая се обърна, за да погледне съпруга си.

— Проклетият кочияш ме остави на пет мили оттук — обясни сковано. — Наложи се да вървя пеша.

— Катрин? — Удивлението в гласа на Маркъс съвпадаше с изражението на лицето му. Той остави чашата си настрани и се изправи бавно, хващайки страните на стола с двете ръце. — Какво, по дяволите, правиш тук? — Тъмните му вежди се смръщиха. — Как дойде дотук?

Веднага стигна до извода, че мъжът вероятно беше изпаднал в шок. Не беше изненада. Маркъс обичаше да си пийва, особено сега. Чувстваше се виновна, че тяхното отчуждение го беше подтикнало да посегне към бутилката, но това беше още една причина, поради която да се разведат и да продължат с живота си.

— Казах ти… кочияшът ме остави по средата на пътя. Ще трябва да се върнеш за куфарите ми на сутринта. Ако дотогава все още не са ги откраднали — довърши мрачно тя.

Маркъс погледна подозрително към чашата си.

— О, да му се не… — С три бързи стъпки Катрин измарширува през стаята, изтръгна чашата от пръстите му и я хвърли с всичка сила. По принцип не беше толкова избухлива, но обстоятелствата бяха належащи.

Маркъс наблюдаваше с намръщено, недоволно изражение как чашата му се разбива в каменната камина, и когато се завъртя, за да я погледне отново, в очите му заблестя мрачно разпознаване.

— Точно така, скъпи. Наистина съм тук — каза Катрин подигравателно.

— Разкарай се от тук — нареди й с толкова измамно нежен глас, че косъмчетата на врата й настръхнаха. Май не беше толкова шокиран, колкото беше помислила първоначално. Мускулите по ръцете и раменете му се свиваха и отпускаха, карайки я да забележи, че освен прилепналите по краката му бричове, единственото, с което бе облечен, беше една тънка памучна риза, чиито ръкави беше навил над лакътя, а копчетата бяха разкопчани до гърдите.

Стаята притихна с изключение на пращенето на огъня и тихото кап, кап, кап на водата, която падаше от полите й и образуваше локвичка върху една от мечите кожи. Изправена пред разярения си съпруг, Катрин вече можеше да си признае, че беше лоша идея да идва тук. Рано или късно Маркъс щеше да се върне в Кенсингтън, а тя щеше да се чувства далеч по-комфортно да го чака в имението с нейната камериерка и готвачка, с чистите си дрехи, които нямаше да са прилепнали по тялото й и… — не, по-добре да не мислеше за това. Щеше да си тръгне още призори, но нямаше да остави мъжа си да я изхвърли навън посред нощ. Самата мисъл да излезе навън на дъжда и студа я накара да потръпне и тя си помисли замечтано за сухите дрехи, които бяха спретнато прибрани в захвърлените й куфари.

— Ако бъдеш така добър да ме упътиш до моите покои, ще се приготвя за лягане — каза тя. Упоритото поклащане на брадичката й предизвикваше Маркъс да опровергае думите й и той направи точно това.

— Няма да правиш нищо подобно — каза той, изглеждайки слисан, че изобщо беше предположила нещо подобно. Разхлабвайки смъртоносната си хватка от стола, той закрачи напред-назад пред камината. Извиващите се пламъци осветяваха тъмната му коса и суровото съвършенство на профила му и Катрин трябваше да се сдържи да не го зяпне с безмълвен копнеж. Преглъщайки с усилие, тя се насили да извърне поглед, като в същото време свали съсипаното си боне и го стисна в ръцете си. Само ако Маркъс беше станал разпуснат и дебел с годините, но уви, все още беше същият жизнен мъж, по който се беше увлякла. Красотата му беше привлякла вниманието й преди време, когато все още беше наивно, седемнадесетгодишно момиче, а той двадесет и две годишен, романтичен млад мъж. Никога не й бе изглеждал по-хубав, откакто беше седяла в скута му и изучаваше чертите на високите му скули и изненадващо нежните извивки на устните му, докато й четеше поезията на Шекспир.

Сега беше повече мрачен, отколкото красив, а годините бяха направили лицето му по-сурово, отколкото си бе представяла, че може да бъде. Устните му вече не се разтягаха в усмивка и нежният блясък, който се появяваше в очите му, всеки път щом я зърнеше, отдавна беше изгаснал.

Защо не можеше да види, че просто не можеше да понесе повече? Не можеше да понесе презрението и неприязънта, които помрачаваха изражението му всеки път, щом я погледне, когато преди се размекваха от любов и щастие. Разводът им щеше да е благословия, не проклятие, и нова вълна решителност се разля по тялото й, когато се сети за дългите, самотни нощи, които беше прекарала, откакто си бе заминал.

Заслужаваше да намери отново любовта. Все още беше млада и красива. Искаше деца. Семейство. Искаше някой, по който да може да копнее както някога бе копняла по Маркъс и той по нея. Отчаяно. Безгранично. Страстно. Таеше толкова много чувства в себе си, които искаха единствено да излязат наяве. Не, нямаше да си тръгне. Не можеше да си тръгне, не и преди да се изпълнеше това, за което бе дошла. Изпъвайки рамене тя се завъртя на пети, за да го погледне.

— Няма да си тръгна, Маркъс. Не и докато не подпишеш документите и не получа това, което искам. — Тя повдигна брадичка и го погледна като кралица, въпреки мокрите си, опръскани с кал дрехи и заплетена коса.

— Е, няма да оставаш тук! — Маркъс се извърна от огъня и я изгледа с леден поглед, а всеки мускул по тялото му се напрегна в готовност за битка.

Катрин отвърна на погледа му. Сплашващите тактики на мъжа й отдавна бяха престанали да й въздействат. И преди й беше повишавал тон безброй пъти, когато се разгневеше, но никога не се беше стигало до физическо насилие, и тя беше сигурна, че и занапред ще е така. Челюстта й се изопна, когато стисна зъби. Този път нямаше да я накара да избяга от стаята. Този път щеше да стане по нейния начин, а съпругът й можеше да върви по дяволите.

— Ще изгониш жена си отвън в това време? — попита, посочвайки към прозорците, където дъждовните капки продължаваха да се разбиват като камшик върху стъклото. — Това би било проява на лоши маниери, Маркъс, дори и за теб. Но от друга страна, ако не бях твоя съпруга… — Тя изчака малко, за да има време да схване намека, след което продължи: — Е, тогава със сигурност би имал всички права да ме отпъдиш навън. — Сдържайки дъха си, тя зачака отговора му. Катрин не искаше да си пати от природните стихии, но ако това значеше, че ще се освободи от мъжа си веднъж завинаги, щеше да изтърпи почти всичко.

Маркъс потърка наболата брада на брадичката си и се загледа обратно в пламъците с посърнало изражение.

— Това ли искаш наистина, Катрин?

— Да! О, да, точно това, Маркъс. Не сме един за друг — проплака тя, извивайки ръцете си. — Не виждаш ли? Не сме щастливи вече. Не сме били щастливи от дълго време.

Една горчива усмивка изкриви устните му.

— Това ли би трябвало да представлява брака? Щастие? Вярвам, че според висшето общество нашият е доста общоприет, не си ли съгласна?

— Не! — избухна тя, изненадвайки и двама им с пълната сила на гласа си. Очите на Маркъс се разшириха и той направи крачка назад. — Не — повтори отново, този път по-тихо, поемайки си въздух, за да се успокои. Нямаше да й е от полза, ако сега избухнеше. Сърцето й биеше като на пойна птичка, пърхащо и бързо, сякаш цялото й тяло можеше да усети, че това, по което копнееше, почти беше в ръцете й. Пренебрегвайки гордостта си, тя прилепи длани пред себе си в умолителен жест и се взря в него. — Ако някога изобщо си ме обичал, ще направиш това за мен, Маркъс. Моля те. Моля те. За наше добро е.

— За наше добро — повтори той подигравателно. Една тъмна вежда се повдигна. — Беше ли за наше добро, когато скиташе из Лондон и вдигаше полите си за всеки богат мъж, който те пожелае?

Катрин ахна и се отдръпна, сякаш я беше зашлевил. Бузите на Маркъс бяха пламнали, като че ли жестоките думи бяха шокирали дори и него. Обръщайки се, той се загледа в огъня, който хвърляше сенки по мрачния му профил. Секундите станаха минути, а минутите сякаш часове, когато той проговори най-накрая.

— Ще ти дам проклетия развод, но преди това искам да направиш нещо за мен — каза през стиснати зъби.

— Всичко — отвърна Катрин незабавно. Сърцето й заби в гърдите, когато я заля вълна от еуфория. Най-накрая… Най-накрая… беше на една услуга разстояние да се освободи от съпруга си завинаги.

Протягайки дългите си ръце, Маркъс стисна дървената рамка на камината и се приведе напред към пламъците, оставяйки се да огреят лицето му с трепкащата си светлина. Отне му миг да подреди мислите си, сякаш искаше да претегли и прецени всяка дума, преди да бъде изречена.

— Не желая да се женя отново — поде най-накрая. — Разбрах, че нямам търпението, нито времето, което изисква една съпруга, а и една любовница може да задоволи нуждите ми също толкова добре. Но любовницата не може да ме дари с наследник, поне не и със законен, а при липсата на други роднини, отговорността титлите на Кенсингтън да останат в рода Уиндфеър лежи върху моите плещи. Дари ме със син, а аз ще ти дам развод. Справедлива уговорка, не мислиш ли?

Бедната Катрин беше толкова изумена, че устните й се отвориха и затвориха десетки пъти, преди най-накрая да издаде звук.

— Аз… ти… не, Маркъс. Не! Няма да направя подобно нещо. Не искай това от мен.

Той въздъхна и я погледна състрадателно през рамо, след което прекоси стаята, за да си налее чаша скоч. Повдигна я до устните си и отпи голяма глътка, пресушавайки я наполовина.

— Тогава ще продължим постарому. Ти в града, а аз в провинцията. Наистина е страхотно споразумение, моя скъпа, любима съпруго. Не разбирам защо те притеснява толкова.

Катрин захапа долната си устна и я задъвка разтревожено между зъбите си, а мислите в главата й препуснаха ожесточено. Дете… С Маркъс бяха опитали да заченат такова след сватбата, но се беше оказало неуспешно. Боеше се, че е безплодна, но не беше споделяла страховете си с мъжа си. Беше ли цената на тялото й твърде висока за плащането на свободата си?

— Чакам, Катрин.

— Добре! — отсече тя, а очите й мятаха мълнии. — Ще направя какво искаш, но при едно условие.

Чашата със скоч застина пред устните му.

— Ще го направиш?

— Да — просъска тя, отмятайки глава назад. — Ще го направя. Ако това е единственият начин, по който мога да се освободя от теб, тогава ще го сторя, но няма да изпитам и капка удоволствие от акта.

— Няма проблем. Аз ще изпитам достатъчно и за двама ни — отвърна грубо той.

Ръцете й се свиха в малки, гневни юмручета. Пое дълбоко въздух, борейки се да укроти лавината от емоции, които се сменяха на лицето й.

— Но и аз имам едно условие. Ако след два месеца не съм заченала, ще се съгласиш на развод.

— Това не е предложението, което направих.

— Не, но е единственото, на което ще се съглася. — Катрин се изправи в цял ръст и се взря в него, без да мига, черпейки сила от мисълта, че след два месеца щеше да е завинаги освободена от него. Не се притесняваше, че от интимността им в действителност щеше да се роди дете, тъй като щом не бе успяла да зачене преди, едва ли и сега щеше да се случи. Даже една от нейните приятелки се беше опитвала с години да зачене, но без успех. Нямаше да е най-приятната ситуация да лежи отново под съпруга си, но беше нещо, за което щеше да се жертва с охота, стига това да й донесеше независимостта.

— Една година — каза Маркъс.

— Два месеца — контрира бързо Катрин.

— Шест месеца.

— Един.

— Добре — каза през стиснати зъби. — Нека са два.

Тя прикри усмивката си зад ръка.

Маркъс се намръщи.

— Качи се да се измиеш и да свалиш тази мръсна рокля — изрече той. — Не искам кал по чаршафите си.

Усмивката на Катрин се стопи.

— И-искаш да спим заедно т-тази нощ? — заекна тя. Усети как кръвта се отдръпна от лицето й заедно с внимателно изградения й самоконтрол.

Маркъс присви небрежно рамене.

— Защо не? Ако имам само два месеца, не виждам защо трябва да губя време.

— Д-да, предполагам — промърмори тя. Бяха изминали повече от три години, откакто бе била в Уудсгейт, но си спомняше пътя към главната спалня, сякаш меденият им месец беше вчера. Изправяйки гърба си до такава степен, че всеки момент можеше да се прекърши, тя събра мокрите си поли, обърна се на пети и тръгна нагоре по стълбите, без да поглежда назад.