Най-силната магия

1

Една пролет по времето на крал Хенри I

Северна Англия

Звук на боен рог проряза деня, възвестявайки пристигането на новия господар на крепостта Блакторн.

Ведно с него, подобно на привидение, от мъглата изникна тъмната фигура на рицар в пълно бойно снаряжение, яхнал огромен жребец. Кон и ездач изглеждаха едно цяло — неделимо, натежало от мъжествеността и силата, бушуващи като буря в кръвта им.

— Казват, че бил самия дявол, милейди — измърмори вдовицата Едит.

— Казват го за всички нормански рицари — отвърна Мег на своята компаньонка. Полагаше отчаяни усилия да звучи спокойно. — Но сред тях все трябва да се намират и мъже с добри и великодушни сърца.

Едит издаде гърлен, приличен на смях звук.

— Не, господарке. Твоят жених не случайно носи кована ризница и язди боен ат. Мирише ми на война.

— Война няма да има — отсече Мег. — Затова се омъжвам — за да се сложи край на кръвопролитията.

— Не се заблуждавай. Война се вдига по-лесно от сватба — каза Едит с мрачно задоволство. — Смърт на норманските натрапници!

— Млъкни — тихо каза Мег. — Не желая да чувам и думичка за война.

Скрита зад полуспуснатите кепенци на един от високите прозорци на главната кула, Мег подири с поглед конната свита, която трябваше да придружава воина, дошъл да стане съвсем скоро неин съпруг.

Но зад бойния жребец не се виждаше нищо друго, освен сребристата мъгла, която се виеше на валма над полята. Звукът на рог бе долетял откъм гората, която се простираше отвъд обработваемите земи на крепостта.

С всеки миг фигурата на облечения в доспехи конник ставаше все по-голяма. Яздеха право към крепостта, без капчица страх. Нямаше васали, бързащи след своя господар. Нямаше кавалери, водещи бойни жребци или товарни животни, превити под тежестта на лъщящи метални оръжия.

Противно на всички обичаи Доминик льо Сабр се приближаваше към саксонската крепост съпроводен единствено от дълбокия рев на бойния рог.

— Този наистина е самият дявол в човешки облик — каза Едит, като се прекръсти. — За нищо на света не бих се омъжила за него.

— Не се и налага. Обещана му е моята ръка, не твоята.

— Бог да те пази — промърмори Едит. — Треперя от страх за теб, милейди, понеже нямаш достатъчно разум да трепериш за себе си!

— Аз съм издънка на древен и горд род — отвърна Мег с приглушен глас. — Как може някакъв си норманец без име и без потекло да накара една друидска дъщеря да трепери?

Но още докато го казваше, Мег усети как по гръбнака й пролазват хладни тръпки. Колкото по-близо идваше Доминик льо Сабр, толкова по-силен ставаше страхът й, че нейната компаньонка може да е права.

— Дано бог бъде с теб, милейди. Защото вече съм сигурна, че дяволът ще бъде!

Докато изричаше тези слова, Едит отново се прекръсти.

Привидно спокойна, Мег се взря в приближаващия горд воин. Това бе мъжът, който щеше да получи ръката й и заедно с нея — обширните владения, които й предстоеше да наследи след смъртта на своя баща.

Тъкмо те бяха примамката, довела прочутия нормански рицар от Йерусалим чак до северните предели на земите на крал Хенри. Имотите на баща й отдавна блазнеха шотландските лордове и техните семейства неведнъж бяха искали ръката на Мег за синовете си. Но първо Уилям II, а след него и Хенри I твърдо отказваха да позволят на лейди Маргарет от Блакторн да се омъжи.

Но не и този път.

Рицарят, яхнал бойния си жребец, се приближаваше към Мег и тя постепенно започна да забелязва, че необичайната му дързост да пристигне сам далеч не е единственото необикновено нещо у него.

Прилича на низвергнат рицар — ето, не носи господарски цветове. При все това е фаворит на английския крал. И когато стане мой съпруг, ще притежава толкова земи, колкото имат само най-знатните кралски барони.

Объркана, Мег се взря в норманския рицар, който бе станал висш английски благородник. Над главата му не се развяваше стяг, на сълзовидния му щит нямаше герб. Шлемът му бе изкован от някакъв странен, тъмен метал със същия черен цвят като бойния му жребец. Дългото наметало, което обгръщаше облеченото му в ризница тяло и се спускаше върху задницата на коня, беше тъмно и надиплено и се полюшваше тежко при всяко мощно движение на жребеца.

Горди като Луцифер, и двамата. И като него силни.

Мег наблюдаваше приближаващия се непознат рицар и си повтаряше, че не бива да показва страх.

— Изглежда необикновено едър — обади се Едит.

Мег не каза нищо.

— Не ти ли се вижда страховит? — попита компаньонката.

Загадъчният рицар наистина изглеждаше внушително, но нямаше нужда после всички слуги в крепостта да шушукат как господарката им е треперела като лист при появата на бъдещия си съпруг.

— Не, не ми се вижда страховит — каза Мег. — Вижда ми се като мъж в железни доспехи, яхнал кон. Съвсем обичайна гледка.

— Като си помисли човек — отбеляза Едит с нотка на горчивина в гласа, — че до вчера Меча е бил само прост воин, а днес е вече един от любимците на краля. И че макар да не притежава никакви земи, хората говорят за него като за могъщ лорд.

— Лорд Доминик, наречен „Льо Сабр“ — Меча1 — измърмори Мег. — Прост воин или благородник, той е спасил сина на един от великите барони от сарацините. Казват, че без него кръстоносният поход на Робърт щял да свърши зле. Мъдрият крал награждава добрите си бойци.

— Със саксонска земя — тросна се Едит.

— Кралят е в правото си да реши с какво.

— Говориш така, сякаш това не те вълнува.

— Единственото, което ме вълнува, е да няма повече кланета.

Научил ли си се на състрадание в Светите земи Доминик льо Сабр? Ще отвърне ли с великодушие твоето сърце на надеждата в моето?

Или си като стоманената ризница, която носиш — сияеща със сурова жестокост вместо със светли надежди?

Едит хвърли крадешком поглед към деликатното лице на своята господарка. Нищо не издаваше за какво мисли Мег в момента.

Компаньонката погледна отново към норманския рицар, който се приближаваше към портите на крепостта, завладяна от него по-скоро благодарение на едно обещание за женитба, отколкото в честна битка.

— Казват, че по време на бой бил хладнокръвен като лед и безмилостен като варварите от Севера — подметна Едит, нарушавайки мълчанието.

— С мен това няма да му свърши работа. Аз не съм нито лед, нито воин.

— А друидка — прошепна Едит съвсем тихичко, така че господарката й да не чуе.

Но Мег чу.

— Мислиш ли, че той знае? — попита Едит след няколко мига.

— Какво?

— Че никога няма да му родиш наследници.

Ясните зелени очи на Мег се впиха във вдовицата — саксонка, която по настояване на баща си бе приела за своя компаньонка.

— Често ли клюкарстваш с ратаите, слугите и селяните? — строго попита тя.

— Не е ли вярно? — упорито продължи Едит. — Ще му родиш ли синове?

— Що за въпрос? — опита се да се усмихне Мег. — Да не съм ясновидка, та да знам какви ще бъдат неродените ми деца?

— Казват, че ти си друидска вещица.

— Друидките не са вещици.

— Хората говорят друго.

— Хората говорят всякакви небивалици — тросна се Мег. — Ти си в Блакторн вече от цяла година и би трябвало прекрасно да знаеш това.

Едит хвърли кос поглед към своята господарка.

— Но хората казват и истината.

— Нима? Да си виждала камъните да разцъфват под краката ми или дърветата да се навеждат, за да шептят в ухото ми? Каква глупост!

— Имаш дарба да се оправяш със соколите и билките — изтъкна Едит.

— Аз съм толкова вещица, колкото си и ти. Не искам повече да чувам такива приказки за себе си. Някой плиткоумен човечец може да реши, че са истина.

— Ами че истина са — каза Едит като сви рамене. — Трябва да знаеш, че хората от простолюдието се боят от майка ти.

Мег преглътна резкия отговор, който бе на върха на езика й. Отвореше ли се дума за лейди Ана, Едит ставаше крайно досадна. Легендите около смъртта на Ана бяха запленили компаньонката.

— Майка ми е мъртва — каза Мег.

— Вдовицата на пастира казва друго. Веднъж при изгрева на луната тя видяла призрака на лейди Ана близо до онова езическо гробище.

— Добрата вдовица обича да пийва ейл — отвърна Мег. — От него й се замайва главата. Не беше ли се заклела веднъж, че над ведрото с млякото й танцували феи и че призраци били изпили бурето с ейл, което дължала на някакъв човек в замяна на едно прасенце?

Едит понечи да отговори, но с един рязък жест Мег я накара да замълчи. Искаше да съсредоточи вниманието си изцяло върху самотния воин, който яздеше към крепостта Блакторн.

Доминик льо Сабр изглежда бе толкова уверен в силата си, че беше оставил своята свита далеч зад себе си. Едва сега първите воини от нея започваха да се появяват от мъглата — твърде далеч, за да могат да му помогнат, ако попадне в засада. А подобна възможност съвсем не беше изключена. При вестта, че трябва да омъжи единствената си дъщеря за някакво норманско копеле, лорд Джон бе изпаднал в такава дива ярост, че сърцето му едва не се бе пръснало и не бе изскочило от тялото му, някога прочуто със своите размери и здравина.

Но дори в разцвета на своята младост и сили Джон беше с цяла педя по-нисък от норманския рицар, който в този момент влизаше надменно в двора на крепостта.

Горд воин, каза си мислено Мег. Но ако се вярва на легендата, само ако си изкусен прелъстител ще получиш женска рожба от утробата на своята невяста.

Тя огледа от глава до пети мъжа в черни кожени дрехи и стоманена ризница, с коса, скрита под металния шлем, с жребец, тъмен и буен като сатана.

Колкото до синове, мой черни рицарю…

Никога.

Това е проклятието на друидите. От хиляда години насам никой не е успял да го разруши.

Сега, след като те видях, се боя, че то никога няма да бъде разрушено.

Сякаш усетил втренчения й взор, рицарят внезапно дръпна юздите на коня. Жребецът се изправи на мускулестите си задни крака, сякаш за да посрещне вражеско нападение. Предните му крака се стрелнаха високо нагоре и копитата прорязаха въздуха. Ако пред него имаше нападател пешак, щеше да бъде премазан до смърт под тежките подкови на бойния кон.

Доминик льо Сабр се държеше с лекота на гърба на изправеното животно, без нито за миг да откъсва очи от прозореца с полувдигнатите кепенци високо горе на главната кула. Въпреки че през тях не се виждаше нищо, той бе сигурен, че лейди Маргарет от Блакторн стои там, между каменните стени, и наблюдава как бъдещият й съпруг влиза в крепостта.

Запита се дали и тя като своя баща продължава да води войната, загубена още през 1066 година, когато Вилхелм Завоевателя бе отнел Англия от саксонските благородници.

Саксонска лейди, ще приемеш ли семето ми без бой? Ще ме дариш ли със синовете, за които копнея така, както жадният копнее за питие?

Един рицар се отдели от свитата на Доминик и препусна в галоп към него. Конят на Доминик отново се изправи предизвикателно на задните си крака, но господарят му без усилие го укроти. В това време другият рицар ги настигна и спря до тях.

И той носеше доспехи и яздеше боен жребец. Не бе нито обичайно, нито разумно да се хаби такова скъпоценно животно за обикновено пътуване, но никой не можеше да бъде сигурен дали Джон от Къмбърланд, господарят на крепостта Блакторн, подготвя сватба или война.

— Кротко, Крузейдър — спокойно каза Доминик на коня си. — Няма признаци за предателство.

— Засега — обади се мрачно другият рицар, като приближи коня си до него.

Доминик погледна брат си. Зорките черни очи на Саймън виждаха всичко, не пропускаха нищо. Саймън, наречен Предания, беше най-незаменимият рицар в свитата на Доминик. Без него Доминик надали би съумял да извърши всички ония бойни подвизи, спечелили му за награда саксонската невяста, чиито богатства и обширни владения навярно изпълваха дори самия английски крал със завист.

Но не и с алчност. Норманските крале бяха разбрали от опит, че сприхавите саксонци от Севера са твърде опасни, за да бъдат предизвиквани на бой. За да ги държи в подчинение, човек трябваше да прибегне не до войни, а до женитби.

— Забеляза ли нещо нередно? — попита Доминик.

— Свен дойде, докато бяхме в гората — каза Саймън.

— Е?

— Направил е това, което му нареди.

— Истински рицар е той — усмихна се дяволито Доминик, защото това, което бе наредил на Свен, беше да проникне в крепостта Блакторн предрешен като поклонник от Светите места и да съблазни някоя от слугините.

— Момичето нямало нищо против — сви рамене Саймън.

Доминик изсумтя.

— Свен узнал, че Дънкан от Максуел е в крепостта — предупреди го Саймън.

Жребецът на брат му се изправи отново на задните си крака, откликвайки на гневното трепване на ездача си.

— А лейди Маргарет? — попита с хладен тон Доминик.

— И тя е в крепостта.

— Любовници ли са?

— Никой не ги е хващал заедно.

Доминик отново изсумтя.

— Това означава само, че са умни, но не и добродетелни. Ами Рийвърите? И те ли са тук?

— Не. Те са с братовчеда на Дънкан на север от тук, в Карлайл — едно от именията на лорд Джон. Или по-скоро едно от твоите имения.

— Още не е. Не и преди да се оженя за дъщерята и бащата да е умрял.

— До сватбата остават два дни. Съмнявам се дали Джон ще остане жив след сватбеното пиршество.

Доминик отвърна поглед от брат си и се взря в главната кула на крепостта Блакторн, която се възправяше застрашително върху зеления хълм пред него. Лорд Джон несъмнено бе похарчил цяло състояние, за да издигне тази внушителна постройка с нейните четири етажа, дебели стени и здрави оръдейни кули по ъглите.

Да, не бяха жалени средства, за да може мястото да се превърне в непристъпна бойна твърдина. Недостроена каменна стена опасваше кулата в радиус от тридесетина метра. В завършен вид стената трябваше да стане два пъти по-висока от човек, яхнал кон. Но на места камъкът отстъпваше място на дървени огради, чиято уязвимост набитото око на Доминик съзря от пръв поглед.

Джон поне е проявил достатъчно разум да изкопае широк, дълбок ров с вода около стената, за да възпира нападателите. Но дори така кулата е твърде незащитена. Трябват само няколко кофи гръцки огън върху дървените огради и външната крепостна стена ще бъде пробита. А кулата ще издържи само докато жаждата не принуди бранителите й да се предадат.

Освен ако в самата кула има кладенец… Ако няма, незабавно ще се погрижа този пропуск да се запълни.

Доминик погледна отново високата каменна постройка, кацнала върху прясно раззеленения хълм. В полупостроената външна стена имаше висока порта. Подвижният мост над рова все още не беше спуснат.

— Къде е вратарят? — попита Саймън. — Да не искат да обсаждаме крепостта?

— Търпение, братко — язвително отвърна Доминик. — Джон заслужава по-скоро съжаление, отколкото гняв.

— Бих предпочел да хвърля ръкавицата си в саксонската му мутра.

— Може и да ти се удаде тази възможност.

— Давате ли ми дума, сеньор? — разпалено попита Саймън. Смехът на Доминик отекна стоманен и твърд като метала на шлема му.

— Горкият Джон от Къмбърланд — каза той. — Баща му и неговият баща не са смогнали да удържат норманската вълна. Той също не е успял. А сега умира, повален от смъртоносна болест, и има само една жена за наследник. Каква жалка участ! Ще рече човек, че е бил прокълнат.

— Прокълнат е.

— Какво?

Преди Саймън да успее да отговори, се чу звън на вериги и скърцане на зъбци и подвижният мост бавно се спусна.

— Ах — каза Доминик с нескрито задоволство, — нашият навъсен саксонец е решил да сведе глава пред равните нему норманци. Кажи на останалите ми рицари да пристигат по-бързо.

— С бойните си коне ли?

— Да. По добре да посплашим Джон сега, за да няма сетне кръвопролития.

Тази трезва тактическа преценка на ситуацията не изненада Саймън. Въпреки смелостта и бойните си умения Доминик, за разлика от много рицари, далеч не беше кръвожаден. Дори в битка той не се палеше, напротив — бе студен като норвежка зима. Това бе тайната на неговия успех и доста смущаваше онези рицари, които не бяха се сблъсквали с такава дисциплинираност.

Саймън тъкмо обръщаше коня си обратно към гората, Когато Доминик го повика отново.

— Какво означаваше това, че Джон нямало да оцелее след сватбеното пиршество?

— Че е много по-тежко болен, отколкото си мислехме.

За миг се възцари мълчание, нарушено от звъна на облечен в желязо юмрук по облечено в желязо бедро.

— Тогава бързай, братко — рязко каза Доминик. — Не искам женитбата ми да се отложи заради погребение.

— Чудя се дали и лейди Маргарет очаква сватбата си с такова нетърпение?

— Все ми е едно дали я очаква с нетърпение или ще се запъва като магаре на мост. До Великден аз ще имам наследник.