Най-силната магия

8

Трапезата за васалите на Блакторн, наредена в двора на крепостта, беше чудо невиждано. Въздухът бе изпълнен с познати и екзотични аромати. В бъчвите чакаше гъсто вино и още по-гъста медовина. Имаше прясна и осолена риба, пресен и пушен дивеч, цели печени прасенца и патици върху плата от свежи зеленчуци, традиционни хлябове и питки, замесени със скъпи вносни подправки, каквито слугите в крепостта никога не бяха вкусвали. Беше трапеза, достойна за благородници. Но гостите на нея бяха простите хора от Блакторн.

Когато доближиха отрупаните маси, всеки от тях получи плитка купа, в дъното на която имаше сребърна монета и парче захаросан цитрусов плод. Възгласи на удивление и възторг се понесоха сред тълпата мъже и жени. Трудно може да се каже кое им доставяше повече радост — парите или сладкиша. Повечето хора от простолюдието живееха и умираха без да са имали щастието да държат коя да е от двете скъпоценности в шепата си.

Дънкан наблюдаваше с мрачно изражение как Доминик и Мег вървят сред хората и приемат техните благопожелания. За всеки от васалите Мег имаше въпрос, добра дума или похвала. Към Доминик хората се отнасяха сдържано и с респект, с Мег се държаха радушно и топло.

Всички надежди на шотландеца, че васалите ще откажат да служат на новия си господар, угаснаха в мига, в който той видя как Доминик се къпе в отразената светлина на всенародната обич към Мег. И въпреки това, докато ги наблюдаваше, Дънкан неволно изпитваше възхищение от интелигентността на новия владетел на Блакторн и от силата и безпощадността на Доминик, грижливо скътани като меча в ножницата му, но и като него готови всеки миг да бъдат извадени и използвани.

— Какво, сбогуваш се със своите амбиции ли? — долетя иззад гърба му саркастичен глас.

И без да се обръща знаеше кому принадлежи този глас, който човъркаше гордостта му. От самото начало на сватбената церемония Саймън не се бе отделял на повече от ръка — или по-точно нож — разстояние от него.

— Брат ти е умен мъж — каза с равен тон Дънкан. — Той направи единственото нещо, което бе в състояние да спечели хората от Блакторн на негова страна.

— Пощади живота на Джон?

Дънкан поклати глава.

— Не.

— Пиршеството?

Дънкан се усмихна лекичко и отново поклати глава.

— Това беше хитър ход, по не би бил достатъчен.

— Монетите?

— Не.

— Какво тогава?

— Брат ти е успял някак си да убеди Мег, че той е единственият шанс хората й да получат мир. Кога ви е разкрила плановете на Джон? Снощи ли?

Саймън го изгледа учудено.

— Лейди Маргарет не е идвала при нас.

— По дяволите, не съм чак такъв глупак! Кога ни предаде Меги?

— В църквата, когато каза „да“ — тросна се Саймън. — Макар че като говорим за предателство, единственото предателство днес бе извършено от Джон. И от теб, разбира се.

— Аз съм шотландски тан — студено каза Дънкан. — Аз не падам на колене пред никого, освен пред своя крал. И този крал не е Хенри!

— Не си ли благодарен, че животът ти бе пощаден?

— Беше пощаден заради целите на лорд Доминик, не заради моите.

Саймън сви рамене.

— Естествено. Той подари живота ти на лейди Маргарет. Надявам се по-късно да не съжалява за своята щедрост.

Дънкан изгледа замислено брата на човека, който го бе победил толкова ловко. В Светите земи беше виждал и други мъже като Саймън и Доминик — рицари, които нямаха нищо, освен своя ум и своята храброст.

Самият Дънкан беше такъв мъж.

Следващия път използвай повече ума и по-малко храбростта, посъветва се саркастично Дънкан. Доминик го стори и виж какво му донесе това — ръката на Мег и господството над цял Блакторн.

— Позволено ли ми е да виждам лорд Джон? — попита той.

— Доминик никога не би попречил на един син да се вижда с умиращия си баща.

Дънкан го стрелна с поглед, присвил очи.

— Нима обичаш да даваш ухо на махленски клюки?

— Много — весело отвърна Саймън. — В редица случаи това предпазва от неприятни изненади. Би трябвало да си благодарен, че Доминик също се заслушва в тях.

— Защо? — горчиво попита Дънкан. — Това ме лиши от Блакторн.

— Не е вярно. Доминик беше планирал всичко още преди да дойдем в крепостта.

Очите на шотландеца се ококориха от смайване, което той не се и опита да прикрие.

— Откъде е знаел?

— Не знаеше. Просто разбираше, че ако му се готви капан, най-подходящото място за това би била самата църква. Затова се поинтересува какви са били родителите на свещеника, дали братята му са васали на Джон, дали сестрите му са омъжени за саксонци или за норманци, дали обучението му за свещеник е било платено от Джон. Не беше трудно да установим, че отецът дължи много повече на саксонците и шотландците, отколкото на крал Хенри.

Дънкан се извърна и се вторачи в Саймън като онемял.

— После — продължи Саймън, който очевидно се забавляваше — дочухме да се говори за някакъв незаконен син на Джон, рицар със смело сърце и буен нрав, отличен воин, известен като Шотландския чук, който на това отгоре бил сгоден за дъщерята на самия Джон до момента, в който кралят притиснал църквата да се противопостави на брака им, колкото и да не й се искало. Какви отвратителни неща вършат някои божи люде в името на бога.

— Амин — каза Дънкан.

Каза го съвсем чистосърдечно. Спомените за нещата, които бе виждал да правят божи люде на други божи люде по време на войните за Светите земи, щяха да го преследват до края на дните му.

— Подозирам — бавно каза Саймън, — че тъкмо тогава Доминик реши да убие Джон. Мисълта, че човек може да ожени собствения си незаконен син за собствената си дъщеря, вбеси брат ми. Впрочем същата съдба трябваше да сполети и амбициозното копеле, което е било готово да се ожени за собствената си еднокръвна сестра. Сигурни бяхме, че крал Хенри няма да възрази срещу обесването ви, когато узнае фактите.

Дънкан подсвирна тихичко с уста. Не беше подозирал колко близо продължава да бъде до смъртта.

— Меги не е моя сестра.

Сега бе ред на Саймън да се изненада. И да изпита облекчение. Дързостта и решителността на Шотландския чук го възхищаваха. Чувстваше, че при други обстоятелства двамата биха могли да бъдат приятели.

Отговорът му бе кратък:

— Радвам се да го чуя.

— Погрижи се и брат ти да го чуе.

Саймън изгледа втренчено шотландеца и се усмихна.

— Ето че започваш да схващаш — каза той, като кимна. — Не съм виждал по-свиреп и безпощаден боец от Доминик. Но той е такъв, защото смята, че войната е безумие, което трябва да бъде обезглавено колкото е възможно по-бързо. Винаги е много по-полезно да има мир, нали разбираш?

— Не, не разбирам.

— Аз също — призна Саймън.

Двамата мъже се спогледаха и се разсмяха. Чул смеха, Доминик се обърна, видя, че идва от Дънкан и Саймън и поклати глава.

— Какво има? — попита Мег.

— Брат ми и Шотландския чук.

Мег го погледна объркано.

— Смеят се като първи приятели — обясни Доминик, — а преди малко в църквата бяха на косъм да се убият взаимно.

— Може би тъкмо заради това се смеят. Живи са, пролет е и в голямата зала ги очаква пиршество. Какво повече биха могли да искат от живота в този момент?

Сивите очи на Доминик се взряха замислено в Мег. Сетне той бавно кимна.

— Много си мъдра за жена.

Тя го стрелна със зеления си поглед и каза сухо:

— Във всеки случай по-мъдра от доста мъже, уверявам те.

Едното ъгълче на устата му трепна в усмивка.

— Ще запомня това.

Двамата продължиха да вървят през двора, напредвайки бавно през тълпата васали. Изглежда всеки дребен земевладелец, ратай, крепостен селянин и парик държеше да се увери лично, че Мег е добре. В края на множеството нетърпеливо чакаше Едит.

— Какво има, Едит? — попита я Мег. — Ела.

Васалите се разделиха на две, за да направят път на вдовицата. Към нейните дрехи дневната светлина не бе тъй милостива, както към дрехите на Мег. Изтритата й от носене пелерина показваше недвусмислено бедността на Едит — а и на самия Блакторн.

— Лорд Джон се чувства доста зле от цялото напрежение на този ден — каза вдовицата. — Той би желал да произнесе сватбения тост час по-скоро.

За миг Мег затвори очи. Обземаше я ужас при мисълта, че трябва да се изправи срещу яростта на Джон.

Доминик забеляза нейното колебание, пъхна ръка под пелерината й и я прегърна през кръста. Топлината, която крехкото й, гъвкаво тяло излъчваше през фината сребриста тъкан, накара кръвта му да пламне.

— Кажи на Джон — каза той, — че скоро ще бъдем при него.

Едит го погледна стреснато. Изражението му даваше ясно да се разбере, че е най-добре да свиква да получава заповеди от него. Тя кимна припряно и си запробива път през тълпата. Скоро вече се изкачваше по стъпалата към входа на кулата. Бледооранжевата й рокля и дългата й руса коса се открояваха ярко на фона на влажната каменна крепост.

Доминик сведе поглед към помръкналите очи на Мег и отгатна причината за безпокойството й.

— Ти си моя съпруга. Аз пазя онова, което ми принадлежи. Вече няма защо да се страхуваш от амбициите на баща си.

Дългите тъмнокестеняви ресници на Мег се спуснаха за миг, скривайки очите й. Питаше се дали Доминик ще мисли по същия начин, когато разбере, че е бил впримчен в брачен съюз с една друидка със съмнителна плодовитост.

— Само не се опитвай да ме мамиш отново така, както стори в птичарника — студено добави той. — Пред мен никакви номера не минават повторно.

— Тогава появата ти ме стресна. Не бях облечена подходящо за среща с бъдещия си съпруг. Освен това баща ми беше забранил да се срещам с теб преди сватбата.

Въпреки че в този момент не гледаше към Доминик, Мег усещаше как той претегля думите й много внимателно — също както мливарят претегля зърното, преди да го смели на брашно. Обзе я уплаха. Доминик бе силен и могъщ. Ако решеше да я бие, тя нямаше какво да стори, нямаше къде да избяга. Беше досущ като своята майка.

В капан.

След миг Мег постави длан върху свитата му ръка и вдигна очи към него, успяла отново да овладее страховете си. Най-важната й цел беше постигната: Блакторн бе спасен от унищожителна война. С останалите трудности все някак щеше да се справя. Надяваше се, че в живота Доминик ще проявява повече сдържаност, отколкото проявяваше в битките.

Двамата се изкачиха по каменната стълба, водеща към кулата, и се обърнаха назад, за да приемат последната вълна от поздравления от народа. Щом влязоха в тъмното преддверие, Мег се обърна нерешително към Доминик.

— Нима ще дойдеш на сватбения пир в доспехи? — попита тя.

— Да.

Мег понечи да каже още нещо, но Доминик лекичко допря палец до устните й. Стресната, тя застина на място и се взря в него. Въпреки царящия в преддверието сумрак, очите й блестяха, а роклята й сияеше така, сякаш в нея бяха втъкани и мъглата, и лунната светлина, и звездите.

— Не се бой, невясто моя — каза Доминик с дълбок глас. — В спалнята не ще нося ризница и меч.

Мег трепна. Топлият й дъх обля палеца на Доминик. Странна усмивка промени лицето, му, направи го красиво и неустоимо.

— Е, всъщност меч ще има — приглушено каза той. — Той ще е много здрав, но без остри ръбове. И ще приляга съвсем точно на твоята топла ножница.

Мег бе толкова изненадана от внезапната промяна в лицето му, предизвикана от чувствената му усмивка, че й трябваха няколко мига, за да проумее смисъла на думите му. И когато го проумя, лицето й пламна от смущение. Доминик видя това и се засмя тихичко.

— Двамата с теб ще си паснем чудесно — каза Доминик с нескрито задоволство. — Така или иначе щях да изпълнявам съпружеските си задължения, но не мислех, че това ще ми носи кой знае каква наслада. Виждам, че съм грешил. Ще бъде истинско удоволствие да засея семето си в теб.

— Удоволствие за кого, милорд?

— И за двама ни.

— Аха, виждам, че искаш наследници.

— Разбира се, че искам наследници — отвърна той. — Те са единствената причина човек да се ожени.

— А земите и замъците? — попита Мег с хладна усмивка. — Не си ли струва човек да се ожени заради тях?

— Без наследници земята е досадно бреме, а бракът — жестока измама — заяви Доминик.

Преди Мег да успее да отвърне, във фоайето влязоха Саймън и Дънкан. Когато видя Мег, Дънкан се закова на място. Саймън погледна към брат си, който му направи знак да продължи към вътрешността на крепостта сам. Но щом Дънкан понечи да заговори Мег, Доминик го изпревари.

— Преди да си започнал да укоряваш моята съпруга — каза той с леден тон, — нека ти кажа, че си жив само благодарение на нея.

Дънкан го изгледа свирепо, после си пое дълбоко дъх, за да охлади гнева си, и каза:

— Меги няма нищо общо с плановете на който и да било от двама ни.

— Освен като пешка — намеси се Мег, преди Доминик да е успял да му отговори.

Двамата мъже я погледнаха изненадано, защото бяха доловили в гласа й необичайно рязка нотка. Тя продължи със същия хаплив тон.

— Баща ми… всъщност може би трябва да кажа „чичо ми“ или нещо друго — имам ли въобще кръвна връзка с него? — цял живот мисли как да ме използва. Защо Дънкан трябва да се извинява, задето е сторил същото?

Шотландецът се размърда смутено. Мег бе казала самата истина, но произнесена на глас, тази истина звучеше доста неприятно.

— Меги — каза той гальовно, — никога не бих позволил да ти се случи нещо лошо. Сигурен съм, че го знаеш.

— Затова ли беше решил да водиш битка, когато знаеше, че тя ще бъде в центъра на бойното поле? — саркастично попита Доминик.

— Моите хора бяха получили строги заповеди — отвърна троснато Дънкан. — Ако някой от тях бе докоснал Меги дори само с пръст, щеше да бъде мъртъв.

— А моите хора? На тях какво беше заповядал? — гневно попита Доминик. — Как щеше да им попречиш да обезглавят една вероломна жена в стремежа им да се доберат до моя убиец?

Дънкан пребледня като платно.

— Меги — запротестира той, като се обърна към нея, — нямаше да стане така. Аз щях да те предпазя!

— Защо? Смъртта щеше да е истинско облекчение за мен.

Минаха няколко мига, преди горчивите й слова да проникнат през гнева на мъжете и да достигнат до съзнанието им. И когато това стана, и двамата се вторачиха в Мег.

— Какво говориш, момиче?! — прошепна слисано Дънкан.

— Джон се опитва да ме използва като повод за война с норманците още откакто бях осемгодишна — отвърна Мег. — Ако беше успял, нямаше да понеса да живея с мисълта, че съм станала причина за страданията на моя народ. Щях да приема с радост острието, което щеше да сложи край на живота ми.

— Не може да говориш истината, Меги.

— Може. Това е самата истина.

Доминик не се съмняваше, че всяка нейна дума е напълно искрена. Беше видял как зелените пламъци на пролетта горят в очите й и бе почувствал как целият народ на Блакторн се уповава единствено на нея. Мисълта, че е излъгала надеждите им, че не е оправдала доверието им, със сигурност би я съсипала.

Поразен от думите й, Дънкан прокара ръка през тъмната си коса. Нямаше представа какво би могъл да каже. Когато видя колко е нещастен, Мег въздъхна и нежно докосна с пръсти ръката му.

— Вярвам ти, че не си искал да ми сториш зло — каза тя.

— Благодаря ти — промълви Дънкан с тих, измъчен глас. — Аз… — Той поклати глава и положи длан върху нейната. — Не искам да те загубя, Меги. Никога не съм възнамерявал да те изложа на опасност.

— Не те обвинявам — каза тя, като се усмихна. — Ти си мъж. И просто правиш това, което всички мъже правят от край време.

— И какво правят всички мъже от край време? — попита хладно Доминик, като отмести ръката й от ръката на шотландеца.

— Искат земя и синове — отговори тя.

Доминик сви рамене.

— Това е все едно да кажеш, че слънцето изгрява и залязва.

— Да.

Това „да“ кой знае защо не се понрави на Доминик. Не му харесваше да го поставят в една и съща категория с Джон — човекът, който бе разярил и църквата, и краля със стремежа си да предаде Блакторн на своя незаконен син.

— Има неща, които са под достойнството дори на амбициозните мъже — каза той.

— Нима? — възкликна Мег. — Назови поне едно от тях.

— Притъпи малко остротата на езика си, съпруго моя. Не съм я заслужил с нищо, освен с това, че пощадих мъжете, които се опитаха да ме убият.

Мег спусна клепки и скри очите си от ледения сив поглед на Доминик.

— Моите извинения, съпруже. Боя се, че съм малко разстроена заради събитията от днешния ден. Никога не бих те поставила на една нога с простосмъртните мъже.

— Твоите извинения са по-остри и от оскърбленията ти.

Дънкан се подсмихна под мустак, развеселен от размяната на остри реплики между младоженците. Устните на Мег също се разтеглиха в усмивка, която тя едва успя да сдържи.

— Извини ме — обърна се Дънкан към Доминик, — но ще те оставя да опознаваш младата си съпруга.

— Не — отвърна бързо Доминик.

Стреснат, Дънкан се обърна.

— Ще влезеш в салона заедно с нас — продължи Дънкан. — Искам всички да видят, че идваш по своя воля, без никой да притиска нож между бедрата ти.

Мег нададе слисано възклицание и впери поглед в Дънкан. Бузите му се обагриха в ярка червенина. Споменът явно бе твърде смущаващ за него.

— Хвани го под ръка — нареди Доминик на Мег. — И след това никога повече не го докосвай пред очите ми.

Трудно сдържаната ярост в гласа му накара Мег да се извърне рязко към него. Онова, което съзря в очите му, я вледени. Без да каже нищо, тя пъхна пръсти под свития лакът на Дънкан.

Тримата поеха мълчаливо към големия салон, където горяха буйни огньове. По стените бяха опънати пъстри драперии. Сребърни съдове и бокали сияеха по всяко кътче на дългите дървени маси. Саксонци и норманци бяха старателно разпръснати по седалките, наблюдавани от множество мъже, които стояха покрай стените заедно с прислугата. Но тези мъже не държаха в ръцете си подноси и кани, а заредени арбалети.

Присъствието им имаше пагубен ефект върху празненството.

Джон очакваше Мег и Доминик. С един немощен, но повелителен жест той ги повика на подиума, върху който бе издигната господарската маса. Три чинии от ковано злато блестяха върху нея. По знак на Джон един слуга се приближи до масата, за да налее вино в една украсена със скъпоценни камъни чаша.

— Тост за младоженците — каза Джон.

Въпреки очевидната си отпадналост, той смогна да извиси гласа си, за да го чуят всички в салона. Приглушените разговори стихнаха. Рицарите и техните дами се обърнаха към подиума.

— Ето го великият нормански лорд — извика Джон с глас, изпълнен с презрение. — Ето го глупакът, който се довери на крал Хенри и беше предаден от него.

От масите се чуха възклицания и напрегнат шепот. Доминик се усмихна студено.

— Ти знаеш много за предателството, след като цял живот си се занимавал с него. Кажи ми, моля те, как крал Хенри е предал своя Меч?

— Много просто, глупако. Твоят крал явно не те обича достатъчно, щом не ти е дал за жена някоя благородна норманка.

Доминик хвърли кос поглед към Мег. Устните й бяха пребледнели и свити. Рицарят хвана брадичката й с пръсти и обърна лицето й към своето.

— Да, моят крал ме обича повече — отчетливо произнесе той. — Даде ми за жена най-красивата девойка в своето кралство.

— И превърна живота ти в истински ад! — дрезгаво каза Джон.

— Ти си болен, старче. Кажи своя тост и ни остави да празнуваме.

Джон се изсмя. Налудничавата нотка, която звънна в този смях, накара Мег да трепне.

— Това и ще сторя — отвърна Джон. — Да пием за краля, който те мрази толкова много, че ти даде за жена дъщерята на една друидка.

— Леко бреме — сухо каза Доминик.

— Ха! Ти си глупав като камък. Това е най-тежкото проклятие, което може да застигне един мъж. Сега и ти като мен няма да имаш наследници.

Саркастичната усмивка на Доминик угасна.

— Какво искаш да кажеш? Нима дъщеря ти е ялова?

— Тя е друидска вещица — процеди през зъби Джон. — Ако я любиш, без да й доставиш наслада, няма да пожънеш плод.

Доминик сви рамене.

— Така казват за всички жени.

— Но за друидките това е самата истина!

Противно на волята си Доминик усети, че се поддава на смесицата от отчаяние, безумие и злобно ликуване, които блестяха в лешниковите очи на саксонеца.

— От незапомнени времена никоя друидка не е раждала син — каза Джон.

Доминик хвърли бърз поглед към Дънкан и Мег и разбра, че те приемат думите на Джон за чиста монета. Същото се отнасяше и за рицарите от крепостта. Те седяха безмълвно и наблюдаваха Доминик с нескрит интерес, питайки се какво ще направи съпругът на лейди Маргарет, когато осъзнае как е бил изигран.

— От бракове с друидки винаги са се раждали само дъщери, и то твърде рядко — продължи Джон.

— Ако това е вярно, защо толкова искаше да ожениш сина си за лейди Маргарет? — парира го Доминик.

— Това беше единственият начин да дам Блакторн на Дънкан. А и… — Гласът на Джон се прекърши.

Доминик мълчеше в очакване да продължи. Джон погледна крадешком към Мег и Дънкан.

— Двамата са много привързани един към друг — каза той след известно мълчание. — Винаги са били.

Това никак не се понрави на Доминик.

— Е, и? — попита рязко той.

— Имаше шанс да се роди наследник — отговори Джон. — А ако не, винаги има жени, готови да родят синове на един велик воин. По един или по друг начин моето семе щеше да наследи земите ми!

Очите на Доминик се присвиха до две ледени цепки. Неприятно бе да чуеш собствената си мечта от устата на човек, който те мрази толкова много.

— Само че — продължи Джон — никой не може да съблазни една вещица, защото в нея няма страст, а ако случайно има, тя винаги е към мъж, различен от съпруга й. Плодът, който узрява в утробата й, е женски и не пониква от семето на нейния съпруг!

Присъстващите в салона се размърдаха неспокойно и предпазливо извърнаха очи към Мег.

— Да, истина е — горчиво каза Джон. — Вещицата Маргарет не е плод от моето семе.

Той се обърна и вдигна треперещата си ръка към среброкосата жена, която го гледаше, застанала до подиума.

— Кажи на това норманско копеле какво го очаква. Кажи му!

Старата Гуин пристъпи на подиума с изненадваща за възрастта си грация. Сетне се обърна към Доминик, без дори да трепне от яростното изражение на лицето му.

— Джон казва истината — произнесе спокойно тя. — Господарката носеше дете от друг, когато се омъжи.

Не каза нищо повече.

— Кажи му! — извика Джон. — Кажи му какво ще стане, ако насили друидската вещица, за да има свое дете!

Гуин мълчеше.

— Старице — обърна се към нея Доминик, който полагаше неимоверни усилия да остане сдържан, — най-добре ще е да ми кажеш всичко.

— Ако от бързане да се сдобиете с наследници се опитате да заплодите Мег насила, полята и стадата ви ще погинат, а васалите ви ще бъдат покосени от болести и смърт — каза Гуин.

Лявата вежда не Доминик се изви недоверчиво.

— Ако сте достатъчно търпелив и опитен и й доставите голяма наслада в брачното ложе, може да бъдете дарен с дъщеря.

— Продължавай — подкани я Доминик, когато старицата млъкна отново.

— Ако помежду ви има голяма любов, тогава и само тогава можете да се надявате на мъжки наследник.

Сред присъстващите се понесе шепот — две думи, което се повтаряха непрестанно.

Друидският вълк. Друидският вълк. Друидският вълк.

— Проклети да са всички друидски вещици! — изкрещя внезапно Джон. — Те са студени като гроб! Те не могат да обичат!

Безумието му даде сили да се изправи на крака и да вдигне чашата си, вперил поглед в Доминик.

— Ето и моя тост, неприятелю мой — извика той със сардонична усмивка. — Давам ти живот без синове. Давам ти живот, в който не ще можеш да принудиш жена си да ти се подчинява от страх за своите нивя и стада. Давам ти живот, в който не ще можеш да прокудиш яловата си жена от страх, че васалите ще напуснат земите ти. Давам ти живот, изтерзан от мисълта, че родът ти ще умре заедно с теб. Давам ти лейди Маргарет, друидската вещица!

Джон изпи чашата си на един дъх, обърна я наопаки и я стовари с все сила върху масата. Сетне изпъшка тежко, политна напред и се простря върху златните чинии, които се разлетяха по пода.

Когато Доминик стигна до него, Джон от Къмбърланд, господарят на Блакторн, беше мъртъв.

И на устните му имаше усмивка.