Най-силната магия

26

— Готова ли си за един лов със соколи тази сутрин? — попита Доминик с тих глас. — Или моята красива соколица все още се чувства неразположена?

Чувственият блясък в очите му накара Мег да се изчерви. Минали бяха два дни от паметния следобед в банята, когато бе открила колко страстен и пламенен любовник е съпругът й.

До онзи следобед Доминик бе сдържал фантазията и силата си. Надяваше се никога повече да не го прави. Защото бе открила, че самата тя е не по-малко пламенна и страстна от него.

— Чувствах се неразположена съвсем за кратко — прошепна тя. — Взех една вана и веднага се оправих.

Пламъкът в очите на Доминик се разгоря. Той докосна усмихнатите й устни първо с пръст, сетне с устни, и прошепна:

— Твоите вани наистина са вълшебни, сладка вещице. Като се върнем от лова, ще трябва отново да си вземем една.

Безмълвният отговор на тялото й разпали желанието му още повече. Изкушението да я целуне истински бе неустоимо, но Доминик предчувстваше, че ако му се поддаде, единственият сокол, който ще успее да полети в тази утрин, ще бъде неговата много специална друидска соколица.

Той вдигна неохотно глава и се взря напрегнато в необикновените зелени очи на своята съпруга. Бяха бистри и спокойни като свещени извори. Но всяка нощ, когато спеше до нея, тя се будеше поне по веднъж вледенена и трепереща.

Снощи също.

Защо се страхуваш?

Сънувам друидски сънища.

Какви?

Опасност.

Каква опасност?

Тази сутрин Дънкан потегли на север. Рийвърите са разделени на две. Онези, които последваха Руфъс, са твърде слаби. Останалите ми рицари скоро ще бъдат тук. Каква друга опасност може да ни заплашва?

Не знам. Знам само, че продължавам да сънувам.

Пронизителен писък на сокол се извиси над обичайната глъчка в крепостта.

— Фатима става нетърпелива — усмихна се Мег. — Усетила е, че съвсем скоро ще разпери криле в небето на Блакторн.

— Денят е много подходящ за това.

Мег погледна през високия, тесен прозорец на кулата, през който слънцето изливаше в стаята топлия си жълт порой.

— Да — каза тя. — Денят е хубав. Може би пролетта най-после е успяла да разтопи ледената гръд на зимата.

Нещо в гласа й обаче подсказа на Доминик, че Мег все още не вярва зимата да е победена.

Ритмично чаткане на подкови по камъните в двора възвести пристигането на рицарите, нетърпеливи да потеглят на лов. Доминик и Мег се отправиха към стълбата, за да слязат долу и да се присъединят към тях. Но щом стигнаха до салона, към тях се спусна Едит.

— Лейди Маргарет, чакайте! — извика тя.

— Какво има? — нетърпеливо попита Доминик. — Отиваме на лов.

— Мари е зле — каза Едит. — Повърна закуската си и пъшка като родилка.

— По дяволите! — измърмори той.

Мег въздъхна.

— Трябва да се погрижа за нея, господарю. Ти отивай на лов.

— Не и без моята малка соколица.

Мег побърза да отиде при Мари. Доминик я последва и мълчаливо я зачака да прегледа болната нормандка. Нямаше съмнение, че състоянието на Мари никак не е цветущо. Кожата й бе бледа и посивяла, а инак червените й устни бяха загубили цвета си.

Когато Мег свърши с прегледа и с въпросите си към болната, Доминик вдигна питащо вежди.

— Най-вероятно е яла развалена риба — каза тя.

— Чудесно. Остави я на грижите на Едит.

Мег отхвърли идеята с едно махване на ръката.

— Едит не става за болногледачка. Когато болният повръща, тя също повръща. Отивай на лов. Аз ще дойда другия път.

Доминик се колебаеше.

Мег се надигна на пръсти и прошепна на ухото му:

— Върви, воине мой. На Мари не й е приятно, че я виждаш в такова състояние.

Доминик изруга полугласно, обърна се и излезе от стаята. След броени минути откъм двора долетяха тропотът и подвикванията на ловната дружина, която напускаше крепостта.

Мег не им обърна никакво внимание. Беше заета с една лъжица лекарство, което се опитваше да вкара капка по капка между бледите устни на Мари. Задачата изискваше доста търпение, защото по-голямата част от капките, едва стигнали до езика на норманката, я караха да повръща отново. Постепенно обаче Мег успя да й прелее достатъчно лекарство. Накрая Мари изпусна една дълга, отпаднала въздишка и потъна в сън.

Един поглед към ъгъла на слънчевите лъчи бе достатъчен на Мег да разбере, че дружината ловци вече са твърде далеч, за да може да ги настигне със старата си кобила. Докато се добереше до тях, ловът щеше вече да с свършил и те щяха да са потеглили обратно към крепостта. Тя въздъхна и насочи мислите си отново към Мари.

— Господарке! — извика Едит откъм салона.

Тревогата в гласа й накара Мег да скочи на крака.

— Какво има? — попита тя, когато вдовицата влетя в стаята.

— Конят на лорд Доминик е паднал и господарят е тежко ранен. Валетът каза, че животът му е в опасност. Трябва да отидете веднага!

Мег усети, че й причернява. След миг обаче успя, макар и с усилие, да си поеме дъх и да застави вцепенения си от ужас мозък да мисли.

Това ли е опасността, от която се страхувах?

— Какви са нараняванията му? — попита припряно тя.

— Валетът не ми каза.

— Заповядай кобилата ми да бъде…

— Вече е оседлана — прекъсна я Едит.

— Старата Гуин? — попита Мег, като се втурна към вратата.

— Пратих едно от момичетата от кухнята да я доведе.

— Остани при Мари. Ако започне отново да повръща, дай й дванадесет капки от това — каза Мег, като подаде на Едит едно шишенце.

После се спусна като обезумяла по извитата стълба към билкарника, грабна няколко шишенца с лекарства, уви ги в парцали, за да не се счупят при стремглавата езда, която й предстоеше, и изтича на двора. Там вече я очакваше Хари, който я качи на седлото с неподозирана за сакатото му тяло сила.

— Този глупав валет препусна като стрела обратно към гората веднага щом ми съобщи лошата вест — измърмори ядосано той. — Можеше да ви изчака, за да ви покаже пътя.

— Познавам тези земи по-добре от всеки новодошъл — каза Мег. — Къде е съпругът ми?

— Момчето каза, че злополуката е станала при северния зъбер, малко на юг от каруцарския път — там, където потокът Свещен кръст се спуска от зъбера.

— Чак там! — ужасено възкликна тя.

— Безсмислено е да се ходи за диви патици на това място. И най-големият глупак знае, че там шубраците са твърде гъсти за лов със соколи…

Едва сега Хари забеляза, че си говори сам. Мег беше пришпорила старата кобила в галоп и вече се носеше по подвижния мост. Сетне препусна през ливадата със скорост, която накара и кокошките, и хората да се разбягат подплашени. Чу, че васалите викат след нея, но не им обърна внимание.

В главата й имаше само една мисъл. Съпругът й лежеше тежко ранен нейде в гората. Нуждаеше се от нея, а тя не беше там.

Пришпорвана непрекъснато от Мег, кобилата препускаше напред с всичка сила. От двете им страни прелитаха поля и каменни дувари. Скоро обработваемите земи и последните къщурки останаха зад гърба им, но животното беше цялото обляно в пот. А когато навлязоха в гората и пътят стана по-труден и по-стръмен, кобилата вече едва дишаше. Хълбоците й бяха покрити с пяна.

Колкото и да не й се щеше, Мег се видя принудена да намалява скоростта поне в най-стръмните участъци. Но веднага щом пътят станеше по-лесно проходим, тя отново пришпорваше кобилата. При нормална скорост й трябваше поне час, за да стигне до мястото на злополуката. Но Мег не възнамеряваше да се бави толкова. Думите на Едит се бяха забили като кинжал в сърцето й.

Конят на лорд Доминик е паднал и господарят е тежко ранен. Валетът каза, че животът му е в опасност. Трябва да отидете веднага!

Стигна и до най-стръмния от склоновете, които трябваше да изкачи. Тук пътят беше неравен, а гъстата гора от двете му страни допълнително затрудняваше ездата. Налагаше се отново да забави ход.

Изневиделица от гората наизскачаха множество рийвъри и светкавично обградиха Мег от всички страни. Тя дръпна рязко юздите на кобилата и я изви надясно към тясната пролука между двама от тях.

Но старото животно бе твърде бавно. Двамата мъже светкавично приближиха мощните си бойни коне един до друг, затваряйки пролуката. Въпреки това Мег пришпори кобилата си напред, но добре обучените жребци веднага се изправиха на задните си крака, готови да отблъснат атаката й.

С крайчеца на окото си Мег забеляза, че зад гърба й идват още мъже. В последен, отчаян опит да избяга, тя дръпна юздите наляво. Преди обаче омаломощената кобила да успее да реагира, един от жребците скочи напред и я ритна с предните си крака. Коленете на старото животно се огънаха, но още преди да падне на земята един от рийвърите сграбчи Мег през кръста и я метна на собствения си кон.

— Не! — изкрещя тя, като се извърна и замахна да издере очите му. — Съпругът ми е ранен! Трябва да отида при него!

Една желязна ръкавица я удари по главата и Мег изпадна в несвяст. Когато дойде отново на себе си, вече беше преметната по очи върху бедрата на мъжа, а жребецът му се носеше стремглаво през гората.

Доминик! Съпруже мой, воине мой, какво са сторили с теб?

Нямаше друг отговор на този въпрос, освен тътена на тежките конски копита и зловещото осъзнаване, че друидският й сън се е сбъднал, което я смрази до мозъка на костите й.

В тишината на своята вцепенена пуша. Мег зовеше отново и отново мъжа, който бе станал част от нея.

— По дяволите! — изръмжа Саймън, като погледна намръщено брат си. — Цяла сутрин си като на тръни. Какво ти става? Фатима се справи превъзходно.

Доминик го изгледа навъсено, сетне продължи да наблюдава източния зъбер със студен, замислен взор. Фатима бе кацнала спокойно на пръта, прикрепен към седлото на коня му. Слънчевите лъчи падаха върху меката, кожена качулка на главата й и танцуваха като палави огньове по златните турски шевици, с които бе украсена.

— Не мога да се отърся от усещането, че трябваше да тръгнем с ризници и с бойни коне — каза Доминик след известно мълчание.

— Защо? Смяташ ли, че Дънкан ще престъпи клетвата си?

— Ако смятах така, щях да го убия, не да го пощадя.

Саймън изсумтя.

— Когато вчера Дънкан потегли към своите земи на север, той взе със себе си най-добрите си рицари. Останалите рийвъри в момента представляват само шайка жалки разбойници.

— Така е.

— Руфъс не е никакъв водач — продължи Саймън. — До две седмици рийвърите ще са се пръснали като пепел на вятъра.

— Същото казах и аз на Мег тази сутрин, в тъмните часове преди разсъмване.

— Е, и?

— Тя не се успокои.

Саймън измърмори под носа си нещо за друидските вещици и за проблемите, които създават на мъжете, женени за тях.

— Имат си и своите добри страни — каза Доминик, като се усмихна на себе си.

Сред тях бяха косите на Мег, които изглеждаха прекрасно на светлината на свещите, особено когато бяха разпилени по тялото на нейния съпруг, докато меките й устни го учеха, че и соколът кара своя господар да лети. Преживяването бе доставило невероятна наслада и на двама им.

Безпокойството, което го измъчваше още от сутринта, изведнъж изкристализира в болезнена нужда отново да бъде с нея. Без дори да се замисли, Доминик обърна коня си обратно. Сивият жребец се подчини незабавно. Беше по-дребен от Крузейдър, но за сметка на това се движеше по-бързо и с по-голяма лекота, и бе идеален за ловуване.

— Доминик? — извика изненадано Саймън.

— За днес се наловувах — каза през рамо Доминик. — Време е да видя как е моята малка соколица.

— По дяволите! Толкова ли се страхуваш да я изпуснеш от очи? — измърмори Саймън.

Без да му отговори, Доминик взе Фатима на китката си и пришпори коня си в галоп. Саймън изруга, прибра собствения си сокол и препусна след него. Останалите трима рицари и шестимата валети бързо ги последваха.

Вече наближаваха крепостта, когато забелязаха нещо странно. При вида на завръщащата се ловна дружина селяните, които работеха по полята, зарязваха заниманията си и се втренчваха в господаря на Блакторн така, сякаш виждаха призрак.

Първоначално Доминик не обърна внимание на това. Но когато видя, че все повече и повече хора спират да работят, щом съзрат своя господар, той погледна тревожно брат си.

— Какво има, човече? — подвикна Саймън на един овчар. — Защо зяпаш така?

Мъжът се прекръсти, обърна се кръгом и побягна. Останалите васали наоколо също не смееха да се приближат до ездачите. Всички до един изглеждаха ужасени от появата на Доминик.

— Това не ми харесва — измърмори Саймън.

Доминик не каза нищо, просто пришпори коня си още по-бързо, за да се спре чак в края на подвижния мост пред портата на крепостта.

Хари изскочи, куцукайки, от къщичката си, вторачи се шокирано в него, сетне сграбчи радостно ръката му.

— Слава на бога — извика облекчено пазачът. — Знаех си аз, че девойчето ще ви спаси!

— Да ме спаси? От какво?

Хари отвори уста да отговори, но от нея не излезе и звук. Просто стоеше и гледаше втрещено своя господар, по когото нямаше и следа от каквото и да било нараняване.

— Господарката… — Той преглътна мъчително.

— Лейди Маргарет ли? — остро попита Доминик.

Хари кимна.

— Говори, човече — възкликна Доминик. — Къде е Мег?

— Дойде един валет. Той каза, че сте тежко ранен при северния зъбер.

Саймън понечи да каже нещо, но Доминик махна рязко с ръка и го накара да замълчи.

— Както виждаш, не съм ранен. Къде е съпругата ми?

— Тя тръгна към вас, господарю. Да се погрижи за вас.

— Северният зъбер? Това е по пътя за Карлайл, нали?

— Да.

— Кой тръгна с нея?

Изражението на Хари бе повече от красноречиво.

— По дяволите! — изрева Доминик. — Пуснал си я сама?!

Откъм двора долетя пронизителен женски писък, който накара косата му да настръхне. Той се обърна и видя Едит, която тичаше към него като подгонена от самия дявол.

— Господарю! — разрида се тя, като се падна на колене в краката на коня му. — Не ме наказвайте, господарю! Направих всичко възможно да я разубедя, но не можах!

Доминик понечи да каже нещо, но Едит продължаваше да ридае и да хълца.

— Влюбена е в него още от дете. Беше твърдо решена да го последва. Отказа да ме послуша! Опитах се да я разубедя, господарю. Бог ми е свидетел, че се опитах! Но тя не ме послуша!

— Обясни ми всичко — каза Доминик с леден глас.

— Лейди Маргарет знаеше, че никога няма да я пуснете вън от крепостта сама, затова подкупи едно момче да дотича тук и да каже, че сте тежко ранен. В суматохата тя просто е яхнала кобилата си и е избягала!

— Преди колко време?

— По обяд, милорд.

Доминик се обърна към Саймън.

— Ще я настигнем бързо. Не може да е отишла далеч с онази нейна кранта.

Саймън беше объркан.

— Не очаквах това от Мег. Тя се бореше за живота ти така, както би се борила за своя собствен живот. Наистина ли вярваш, че тя…

— Вярвам, че тя не е тук — каза Доминик с глас, който накара всички наоколо да потръпнат. — Или ти не мислиш, че не е така?

Саймън погледна страха по лицата на хората от Блакторн. Те знаеха. Знаеха, че отново ги е застигнала беда.

— Не — отвърна той. — Мисля, че я няма. Дано бог прати подлата й душа в…

С един поглед Доминик прекъсна проклятието му. Едит местеше напрегнато поглед от единия на другия.

— Не губете време, милорд — каза припряно тя. — Вярно е, че кобилата на лейди Маргарет е стара, но най-вероятно Дънкан ще я чака някъде на пътя с по-добър кон.

Доминик й хвърли убийствен поглед, после се обърна към ездачите зад себе си и изстреля няколко резки, кратки заповеди. Мъжете побързаха да се подчинят, без да се осмелят да го погледнат в очите. Никога не го бяха виждали толкова разярен, дори когато го бяха измъкнали от руините на султанския палат с тяло, покрито с дълбоки, кървящи рани.

След броени мигове от кучкарника изскочи Скокливка. Показаха й следите на кобилата на Мег и тя незабавно се втурна напред. Саймън и Доминик я последваха в галоп. Другите рицари останаха в крепостта и се заеха да изпълняват заповедите на своя господар.

Не след дълго Скокливка стигна до стръмния горски склон и откри мястото, където следите на кобилата се смесваха с дирите на други коне. Доминик и Саймън спряха запъхтените си жребци и зачакаха в напрегнато мълчание. Когато Скокливка надуши следата на кобилата, която водеше към гората, те пришпориха отново конете си и препуснаха стремглаво през дърветата.

— Виждам я! — извика Саймън, като подкара жребеца си още по-бързо.

Доминик не го последва. И той бе видял кобилата. Но бе видял и друго — че ездачката й я няма. Едит се беше оказала права.

Някой бе чакал Мег в гората с по-добър кон.

Като полагаше отчаяни усилия да овладее свирепата си ярост, Доминик се обърна и погледна назад към пътя, изровен от множество конски следи. Нямаше как да се разбере кой от всички тези коне язди Мег в момента. Но нямаше и нужда. Този път водеше към едно-единствено място — новото имение на Дънкан от Максуел.

Кобилата тръгна към Доминик. Звън на златни звънчета съпровождаше всяка нейна стъпка. Доминик трепна, спусна се към нея и сграбчи юздите й. На седлото бе завързан навит на руло пергамент, на който имаше бележка, написана с красив свещенически почерк.

Доминик я прочете за секунда и вдигна поглед. Дъхът на Саймън секна. Нямаше нужда да е кой знае колко прозорлив, за да разбере, че в момента брат му би предпочел да убива, отколкото да говори.

— Обратно към крепостта — каза рязко Доминик.

Без никакви въпроси, Саймън препусна след него към Блакторн. Още от портата Доминик започна да се взира в лицата на хората, които бяха наизлезли в двора да посрещнат своя господар.

Но лицето, което търсеше, не беше сред тях.

— Намерете Едит — нареди той.

Тълпата от слуги се размърда неспокойно, но никой не се осмели да заговори. Накрая напред пристъпи старата Гуин.

— Едит избяга при рийвърите.

Макар да го бе очаквал, Доминик не съумя да овладее яростното трептене в гласа си.

— Оставила ли е съобщение? — попита той.

— Да. Ако не желаете съпругата ви да стане играчка на рийвърите, ще трябва да им занесете откупа до утре вечер.

Доминик стоеше без да помръдне, без да каже и дума. Из тълпата се понесе тревожен шепот.

— Отвлекли ли са я, господарю? — попита Гуин.

Стиснатият му юмрук се разтвори. В дланта му имаше парче от златната верига със звънчета, украсявала глезените на неговата малка соколица.

— Да, старице. Отвлечена е.

— Каква е цената?

Доминик затвори за миг очи. И когато ги отвори отново, най-близкостоящите до него хора отстъпиха инстинктивно назад, за да бъдат колкото се може по-далеч от човека, чийто поглед предвещаваше настъпването на истински ад.

— Три пъти нейното тегло в злато и скъпоценни камъни — отговори той.

— По дяволите! — поразен възкликна Саймън. — Той е полудял. Това ще доведе Блакторн до просешка тояга!

— Това е целта — каза Доминик. — Трябва да бъда лишен от възможността да издържам своите рицари. Без тях крепостта лесно ще падне. Не че аз ще стана свидетел на това.

— Какво искащ да кажеш?

— Наредено ми е да занеса откупа с не повече от един придружител. Логично е да се заключи, че при това положение ще бъда убит, въпреки протестите на добрия свещеник.

— Не можеш да го направиш. Това е лудост!

— Да — яростно отвърна Доминик. — Това наистина е лудост.