Най-силната магия

13

Когато Саймън се върна в крепостта, Доминик вече беше свалил бойните си доспехи и се бе разположил удобно в бившата стая на Джон до голямата зала. По негово нареждане тази сутрин болничното легло беше заменено с кушетка. Така той вече можеше да приема спокойно хората, с които искаше да разговаря насаме — нещо, за което залата беше крайно неподходяща.

А настоящият проблем — резултатите от разузнаването на Саймън по следите на Мег — определено изискваше такава дискретност. Бледото, измъчено лице на Мег, трескавият й поглед и пълното мълчание, в което бе изминала целия път обратно до крепостта, бяха го смутили по начин, който му бе трудно дори да опише, а камо ли да си обясни.

Освен желаното уединение, стаята предлагаше и топлина, която му беше много нужна при студа, сковал както тялото, така и сърцето му. В голямата камина гореше силен огън, който отблъскваше влажния хлад, идващ от ранния пролетен дъжд навън и от каменните стени, пазещи все още мразовития дъх на зимата. Въпреки че тесните, високи прозорци на стаята бяха затворени заради дъжда, тя изглеждаше някак по-просторна и по-уютна от която и да било друга стая в крепостта.

— Приличаш на мокра хрътка — каза тихо Доминик, когато Саймън влезе вътре. От дрехите на брат му се стичаха вадички дъждовна вода.

— Така се и чувствам.

— Ела да се постоплиш. После ще говорим.

Докато Саймън сваляше ръкавиците и наметалото си край огъня, Доминик се обърна към прислужника, който стоеше до вратата, готов да изпълни всяка заповед на своя господар.

— Ейл за моя брат — разпореди той. — А също и хляб и сирене. И нещо топло — може би супа?

— Да — кимна Саймън.

— И междувременно виж защо старата Гуин се бави. Повиках я преди цяла вечност.

— Да, господарю.

Доминик се изправи и зачака, заслушан в отдалечаващите се стъпки на прислужника. Не искаше да говори, преди да е сигурен, че няма да бъде чут от никого. Докато чакаше, той протегна ръка към масата, върху която лежеше купчина сияйни златни скъпоценности, и разсеяно я разрови.

Стаята се изпълни с нежен, чист звън — сякаш в нея имаше пойни птички с гърла от злато.

Деликатният звън идваше от тънките златни верижки с нанизани едно до друго звънчета, които някога бяха украсявали китките, глезените, хълбоците и талията на една от любимите султански ханъми. След превземането на града Доминик бе върнал жената невредима на султана. Нея — да, но не и златните й бижута.

— Как е соколицата? — попита Саймън, комуто звънът на камбанките бе напомнил за птицата. Бездруго нямаше желание да повдига въпроса за Мег.

— Напредва необичайно бързо — разсеяно отговори Доминик. — Когато се върнах от гората, свалих качулката й, но тя не показа никакъв страх. Напротив, щом й подсвирнах, тя веднага кацна на ръката ми, сякаш ме познава от години. Утре вечер ще я изведа за малко на двора, а след няколко дни ще я разходя на китката си из крепостта. Много скоро двамата с нея ще бродим из горите и небесата.

— Чудесно — възкликна Саймън. Радваше се, че поне нещо се развива добре.

— Да…

Доминик затвори очи, сякаш да чуе по-добре златния звън.

— Ще рече човек, че вече е била обучавана — каза той след известно мълчание.

— А била ли е? — попита Саймън.

— Възможно е. Но соколарят ме увери, че за блакторнските птици подобна интелигентност е нещо обичайно… стига за тях да се е грижила вещицата Мег.

Саймън въздъхна.

— Какво откри? — попита Доминик с почти непроменен тон.

Почти, но не съвсем. Колкото и трудно доловима да бе разликата, тя за пореден път убеди Саймън, че брат му съвсем не е безразличен към своята непокорна съпруга, чрез която той се надяваше да основе своя династия, при това династия мощна и способна да надживее както жестоките капризи на съдбата, така и жестоките удари на хората.

— Нищо не открих — отговори без заобикалки той. — Скокливка загуби дирята.

Звънът на камбанките замря.

— Изгубила е дирята? — възкликна Доминик, като се вторачи изпитателно в брат си. — Колко странно. Скокливка има най-доброто обоняние от всички хрътки, които съм виждал.

— Така е — съгласи се Саймън.

— А имаше ли други следи наоколо?

— Да. От един голям елен, обитаващ горното течение на потока, който се влива в река Блакторн. От лисица, която е уловила заек. От орел и пет гарвана, които са се счепкаш за плячка.

Доминик изсумтя.

— А от коне?

— Нито една, дори от дивите коне, които се въдят по тези места.

— Тогава от волове? Или от каруци? Или човешки стъпки? — упорито продължи Доминик.

— Не.

— Къде загубихте миризмата?

— Точно там, където каза лейди Маргарет — при побитите камъни, които ограждат една езическа гробищна могила.

— И не видя никакви признаци, че там е имало и някой друг?

— Никакви — намръщено отговори Саймън. — Ако Дънкан от Максуел или който и да е друг мъж е бил там сутринта с твоята жена, той е долетял на крилете на някой орел и си е отишъл по същия начин.

Доминик изръмжа сърдито.

— Може би тя казва истината. Може би действително просто е събирала билки — подхвърли Саймън.

— Може би. Но би могла да ги бере и много по-близо до дома.

— Ами онези странни листенца?

— Градинарят каза, че никога не е виждал такива — призна Доминик.

Тъкмо затова се намираше тук, докато Мег бе в стаята си, имаше нужда от време, за да помисли. Първите схватки в битката му за синове се бяха развили зле. А Доминик беше твърде добър тактик, за да повтаря грешките си.

Трябваше да се поучи от тях, и то бързо. Защото тази битка бе най-съдбоносната от всички битки, които бе водил през живота си.

— Може би бях несправедлив към съпругата си — кимна бавно той. — Да, определено бях несправедлив към нея.

— Защо? Всеки друг мъж на твое място би съсипал жена си от бой, ако беше отишла в гората сама, при това без да се обади на никого.

— Откъде знаеш, че не съм направил точно това? — тихо попита Доминик.

— Когато те измъкнах от онзи турски зандан, ти се закле, че щом се сдобиеш със свое собствено владение, никога няма да допуснеш в него да се използват камшици и тояга. Ти си човек, който държи на думата си.

Доминик рязко се изправи на крака. Ужасът му от преживените кошмари в тъмницата бе толкова голям, че си го припомняше само в своите сънища. И щом се събудеше, ги забравяше веднага.

Предпочиташе да ги забравя.

— Благодарих ли ти за това, Саймън?

— Всеки от нас е спасявал живота на другия толкова пъти, че е безсмислено да ги броим — сухо отвърна брат му.

— Но тогава ти спаси не моя живот, а душата ми — промълви Доминик.

Камбанките звъннаха, разлюлени от свиването на юмрука му.

— Имам нова задача за теб — каза той след миг. — Ще бъдеш пазач.

Саймън се извърна рязко от огъня.

— Да не би Свен да е открил някакъв заговор срещу теб?

— Няма да пазиш мен, а моята съпруга.

— По дяволите! — възкликна възмутено Саймън.

— На кого друг да разчитам, че няма да я съблазни или да бъде съблазнен от нея? — попита Доминик.

— Сега разбирам защо султаните имат евнуси в харемите си.

— Е, няма да поискам от теб чак такава жертва.

— Надявам се — навъсено каза Саймън, като прокара пръсти през светлата си коса. — Дължа ти много, братко мой, но не и своята мъжественост!

Смехът на Доминик се смеси с тихия шепот на звънчетата.

— Ще имаш за задача да не допускаш в стаята й да влиза никой освен мен — каза той.

— Ами нейната компаньонка?

— За какво й е компаньонка? — сви рамене Доминик. — Мога и сам да обличам — и да събличам — жена си, когато трябва.

Саймън се сдържа да не се разсмее гласно, но по красивото му лице ясно се виждаше колко му е забавно.

— Поне за няколко дни — каза брат му — Мег ще бъде като сокол, докаран току-що в моя птичарник. Каквото и да яде, ще го яде от моята ръка. Каквото и да пие, ще го пие от моите устни. Когато спи, ще спи до мен. Когато се събужда, ще чува моя дъх и ще се топли от моята топлина.

Саймън вдигна вежди, но не каза нищо.

— Мег каза, че не я познавам — продължи Доминик, разсъждавайки на глас, както често правеше в присъствието на брат си. — Права е. Грешката е моя. В началото ми се струваше, че е склонна да се предаде лесно, но тя се оказа по-трудно превземаема и от най-добре защитените градове и крепости, които съм завладявал.

Какво ли толкова е станало, след като ги оставих сами в гората, запита се Саймън. Но не каза нищо. Знаеше, че е най-добре да не се меси, когато брат му започне да обмисля как да превземе дадена укрепена позиция.

Или жена.

— Докато премине месечното й течение — каза Доминик, — вече ще я познавам много по-добре. Но не по начина, по който един съпруг познава жена си.

— Каза ли й вече, че ще бъде пленница в собствената си крепост? — попита Саймън.

— Да.

— И какво каза тя?

Доминик присви очи.

— Нищо. Не е изрекла и дума, откакто ми съобщи, че ще умра без наследници.

— По дяволите! — възкликна сепнато Саймън.

Преди Доминик да успее да каже още нещо, в стаята се появи прислужникът. Зад гърба му вървеше старата Гуин. Прислужникът остави храната и каната с ейл на масата и се оттегли. Когато Саймън се нахвърли лакомо върху яденето, Доминик посочи на старата друидка да се приближи до огъня.

— Обядвала ли си? — учтиво попита той.

— Да, господарю, благодаря.

Доминик се поколеба за миг, питайки се как би било най-добре да повдигне въпроса за своята друидска невяста, за проклятията и надеждите, за истините и суеверията, и за скритите връзки между всички тях. Накрая тръсна глава и последва примера на хората от Блакторн. Джон и Мег бяха се хвърлили към проблема с главата напред. Защо тогава и новият господар да не стори същото?

— Разкажи ми за друидските съпруги — простичко каза той.

— Те са жени.

Иззад гърба на Доминик долетяха странни звуци — сякаш Саймън се мъчеше да подтисне смеха си или някоя ругатня, или и двете.

— Да, наистина — кимна Доминик с привидно спокойствие. — Вече успях да забележа, че и Мег е такава. И това е доста окуражително, защото аз пък съм мъж.

Бледите очи на Гуин проблясваха развеселено.

— Интересува ли ви нещо друго, милорд?

— Доста неща — отвърна той. — Кажи ми по какво съпругите-друидки се различават от обикновените жени.

— Очите им имат необичаен зелен цвят.

Доминик изсумтя.

— Продължавай.

— Притежават невероятната дарба да се разбират с всички земни твари.

Той мълчеше и чакаше. Гуин също.

— За бога! — възкликна Доминик, като вдигна умолително поглед към тавана. — Трябва ли да вадя думите с ченгел от устата ти? Говори!

— Може би ще е по-лесно, ако ми кажете какво по-точно искате да знаете — смирено каза Гуин. — Но понеже тази стая е много уютна и старите ми кости се радват на топлината, с радост бих ви разказала всичко — от раждането на лейди Маргарет до днес.

Доминик вдигна свитите си в юмруци ръце на хълбоците си и изгледа изучаващо старата жена. Тя също го изучаваше с поглед, макар и в този поглед да нямаше толкова агресивност. Във всеки случай надменността й не беше по-малка от неговата.

— Вече имах възможност да се уверя, че друидките са опърничави жени — каза той след известно мълчание.

— Така е.

— И безстрашни.

Гуин наклони глава, сякаш обмисляше думите му.

— Не сме страхливки — каза тя, после направи кратка пауза и добави: — Има разлика, милорд.

— Има — кимна Доминик, изненадан от нейната интелигентност. — Мъжете наричат това смелост.

Той протегна ръка и разлюля златните звънчета, обмисляйки какъв да бъде следващият му ход. Тихият напевен звън накара Гуин да обърне глава към екзотичния накит.

— Ако цветята можеха да пеят — каза тя с възхитен тон, — гласовете им щяха да бъдат точно такива.

Доминик я погледна.

— Отново ме изненадвате, мадам.

— Не е кой знае какво постижение да изненадаш човек, който е съсредоточил цялото си внимание върху едно-единствено нещо и пренебрегва всичко друго в живота.

— Да не би това случайно да се отнася за мен? — сухо попита Доминик.

Гуин кимна.

— Върху какво съм съсредоточил цялото си внимание?

— Върху продължението на рода си.

— Не повече, отколкото който и да било друг мъж.

— Не — поклати глава тя. — Има мъже, които искат много неща. Някои съумяват да ги искат едно след друго. Повечето искат всичко наведнъж.

— И затова не получават нищо.

Сега бе ред на Гуин да се изненада.

— Да — каза тя. — Така е. Но вие не сте като тези мъже. Обладан сте от една-едничка мисъл, преследвате една-едничка цел. Син.

Очите на Доминик заприличаха на остри ледени кристали.

— Все едно — сви рамене той. — Оказа се, че съм се оженил за ялова жена.

— Не е вярно!

В гласа на старицата нямаше и капчица съмнение.

— Тогава защо Мег е толкова сигурна, че ще умра без наследници? — попита заплашително Доминик.

Очите на Гуин се разшириха, сетне се присвиха замислено, без да се отделят от снажния воин, който стоеше пред нея. За пръв път си даваше сметка колко силна ярост се крие зад неговата привидно спокойна външност.

— Това ли ви каза? — попита предпазливо тя.

— Да.

— Точно това? Бихте ли повторил думите й, милорд? Трябва да съм сигурна.

В първия момент Доминик мислеше да откаже. Но в очите на старата жена имаше нещо, което го убеди да не го прави.

— Тя каза: „За да се роди друидски син, трябва любов. В теб няма любов, Доминик льо Сабр.“

Звукът, който се изтръгна от гърдите на Гуин, бе нещо средно между въздишка и тихо възклицание на болка, заглушено от пращенето на огъня. Тя разтърка очи, сякаш я бе налегнала внезапно огромно изтощение. Сетне вдигна поглед към мъжа, който искаше от живота едно-единствено нещо.

— Не е вярно, че Мег е ялова, лорд Доминик. Работата е там, че друидски син не може да се роди, ако между родителите не съществува любов.

— Защо, за бога?

— Не знам — простичко отвърна Гуин. — Знам само, че това е така още от времето, когато се е загубил друидският вълк.

— И кога е станало това?

— Много, много отдавна, господарю. Толкова отдавна, че само бог си спомня, само че не казва на никого.

— Стига, мадам — каза Доминик с натежал от сарказъм глас. — Да не искаш да повярвам, че за толкова много време нито един мъж не е успял да заблуди някоя друидка, че я обича?

Гуин сви рамене.

— Няма значение с какви лъжи си служат мъжете, за да вкарат една друидка в постелята си. В крайна сметка обаче проклятието тегне над женската, а не над мъжката любов. Много друидки са копнели да имат синове, за да донесат мир на своето племе и на земите си. Но нито една не е намерила любовта, която е нужна за да се роди мъжка рожба.

Доминик присви очи. Думите на старицата не му се нравеха. Никога не му бе ставало приятно, когато се изправеше пред капаните и укрепленията на градовете, които трябваше да превземе.

— Значи онова, което каза Джон, е истина — измърмори той. — Тези вещици са студени като планински гроб. У тях няма страст.

Гуин се усмихна накриво.

— На Джон ли вярвате или на недокосното друидско цвете, откликнало на зова ви, както соколът откликва на зова на своя господар?

Цялото тяло на Доминик пламна при спомена за желанието, което бе съумял да събуди у Мег. И за това как гневно се беше отдръпнала, щом бе станало въпрос за наследници.

— Тогава защо никоя от тези вещици не е обичала? Може би са неспособни да обичат? — рязко попита той.

— Някои наистина не са. Способността да обичаш се среща рядко, и то не само при друидите. Но Мег не е такава. В нея има много любов. Питайте когото щете от хората в крепостта.

— Ами другите вещици, които са можели да обичат? — настоя Доминик. — Да не би всичките да са се омъжвали за чудовища, които са били недостойни за тях?

— Чудовища? Не. Омъжвали са се за мъже, господарю. Просто за мъже.

— Въртиш се в кръг — раздразнено каза той.

— Не. Вие просто не искате да ме разберете. Бихте ли дал любовта си, душата си, на някоя жена, ако сте напълно сигурен, че тя иска само да ви използва, за да получи земи, богатства и синове?

— По дяволите, що за глупост е…

— Бихте ли могъл — продължи неумолимо старицата — да си позволите да обичате някоя жена? Бихте ли могъл да споделите своята строго охранявана душа с нея?

Доминик я изгледа изумен.

— На глупак ли ви приличам, мадам? Подобна власт над моята съдба не мога да дам на никого — нито на мъж, нито на жена!

Очите на старата жена се напълниха със сълзи, но тя не им позволи да се търкулнат от там. Беше живяла твърде дълго на този свят, за да не знае, че сълзите не могат да променят нищо.

— Тогава вие няма да имате синове, а аз съм обречена да видя как още едно цяло поколение се моли богу да бъде освободено от древното проклятие.

— Не ти вярвам — изръмжа Доминик.

— Тогава повярвайте поне в това: друидите виждат отвъд измамната хубост на лицето или тялото. Те виждат душата на мъжа. Тази проницателност прави любовта неимоверно трудно постижима за тях, защото и те са хора. Да познаваш скритата същност на някого и въпреки това да го обичаш, е способност, която се среща по-често при ангелите, отколкото при хората. Мег е жена, не ангел.

Доминик я слушаше с присвити ледени очи — отражение на леда, който бавно сковаваше душата му, докато увереността и скръбта на старата жена го заливаха като тъмна вълна. Внезапно юмрукът му се стовари върху масата. Звънчетата подскочиха и иззвъняха нестройно. След това настъпи тишина.

Никой не дръзна да я наруши.

Саймън отмести поглед от Гуин към брат си. Доминик беше свъсил чело. Имаше вид на човек, който разсъждава трескаво.

Напрежението, обзело Саймън, постепенно се стопи. Съсредоточеше ли се върху целта си, брат му можеше да превземе всяка крепост, град или жена — било то със сила или хитрост.

Или с предателство, ако няма друг начин.

Измина много време. Най-после Доминик отново сведе очи към старата друидка. Погледът му беше като лед — твърд и много студен. Гласът му също.

— Благодаря, мадам. Проблемът с наследниците вече е напълно изяснен.

Това означаваше, че повече не му е нужна и Гуин го разбра. Тя кимна лекичко и се оттегли безшумно като дим. Доминик се обърна към брат си.

— Вярваш ли на старата вещица?

— Усещам, че тя си вярва.

— Да — горчиво каза Доминик. — Видял съм предостатъчно по време на кръстоносния поход и знам, че този вид вяра може да стори чудеса.

— Или да осъществява проклятия.

Юмрукът на Доминик се стовари още веднъж върху масата и това изтръгна от звънчетата вик на протест срещу мъжа, чийто железен самоконтрол не позволяваше на самия него дори въздишка на протест.

— Какво ще правиш? — попита Саймън. — Ще анулираш брака си заради безплодието на жена си?

— Не — заяви решително Доминик. — Никога.

Категоричността на този отговор изненада и двама им.

— Защо не? Можем да задържим крепостта дори ако тановете и васалите се разбунтуват — изтъкна Саймън. — Ако хората откажат да обработват земите ти, баща ни има повече крепостни селяни, отколкото са му нужни за именията в Нормандия. Много селяни с радост биха дошли тук, където всеки от тях ще има по едно прасе и собствена градина.

— Да.

Доминик не каза нищо повече. Разрешението, което предлагаше Саймън, беше разумно, но и през ум не му минаваше да го приеме. Не можеше да каже защо. Знаеше само, че инстинктите му се бунтуват срещу всяко разрешение на проблема, изключващо от живота му друидската вещица, която бе негова съпруга.

Той се намръщи и сведе поглед към малките златни звънчета, които затрептяваха тъй сладкозвучно и при най-лекото докосване.

Ако цветята можеха да пеят…

Ако друидските вещици можеха да обичат…

— Да! — възкликна той. — Това е!

— Какво?

— Разрешението, братко мой, е много просто. Трябва да науча тази вещица да ме обича.