Най-силната магия

2

Останала сама в своята стая на четвъртия етаж на кулата, Мег развърза горната си туника и метна износената дреха от груба вълна на леглото. Дългата до земята долна туника бързо я последва. На светлината на свещите кръстът, който Мег носеше на шията си, сияеше като разтопено сребро. При всяка нейна стъпка под нозете й шумоляха сушени билки и цветя, набрани още миналото лято. Тя припряно надяна семпла туника и пелерина — такива, каквито носеха жените от простолюдието.

Откъм голямата зала на долния етаж долетя женски смях. Мег затаи дъх. Молеше се Едит да е твърде заета да флиртува с Дънкан, за да си прави труда да се интересува дали господарката й има нужда от нещо. Неспирното бърборене на компаньонката за грубата сила и студенината на лорд Доминик бяха започнали да я вбесяват.

Не искаше да чува нищо повече за това. Щеше да бъде представена на бъдещия си съпруг едва на самата сватба утре, защото баща й бе настоял, че е твърде слаб да стане от леглото. Мег не знаеше дали това е вярно. Знаеше само, че утре ще стане съпруга на мъж, когото бе зърнала за пръв път едва вчера.

Цялото това бързане със сватбата я изпълваше с безпокойство. Образът на Доминик льо Сабр, изникващ от мъглата върху страховития боен жребец, не й даваше мира дори насън. Нямаше желание да се мята от болка в постелята на този жесток воин, докато той хвърля семето си в безплодното й тяло.

А тя не се съмняваше нито за миг, че това ще бъде едно безплодно, болезнено единение. Но мисълта, че ще остави суровия рицар бездетен, бе твърде малка утеха пред мисълта за бъдещето, което я очакваше — да бъде нива, безспирно орана от грубия нормански плуг.

Кръвта й се смрази. Знаеше какво е подтикнало майка й, друидката, да тръгне към гората и да не се върне никога повече, изоставяйки дъщеря си в грубите ръце на Джон. Но предпочиташе да не го знае, защото в съдбата на майка си виждаше своето собствено бъдеще.

Може би легендите са верни. Може би има друг, по-добър свят тук долу, под нашия, и входът за него е скрит някъде в древната гробищна могила. Може би сега мама е там и подсвирва на сокола, кацнал на китката й, голямата раирана котка спи в скута й и отвсякъде я облива слънчева светлина…

Отдолу отново се чу женски смях, който прекъсна мислите на Мег. Тя се намръщи. Този смях й беше непознат. Беше богат и кръшен като летен вятър. Навярно принадлежеше на норманката, която бе зърнала от прозореца на стаята си и чиито черни коси и алени устни — това се виждаше и отдалеч — можеха да завъртят главата на всеки мъж.

Не ме интересува дали наложницата на лорд Доминик е красавица или не, ядосано си каза Мег. Важното сега е да се измъкна от кулата, преди Едит да е дотичала при мен с най-пресните истории за жестокостта на норманците. Верни или не — аз самата не знам какво да мисля, — приказките на Едит ме дразнят. С треперещи пръсти Мег дръпна бродираните панделки, вплетени в дългите й плитки. Сетне нетърпеливо сплете отново косите си и ги завърза с кожени върви. Накрая сложи на главата си проста кърпа с венче от усукана кожа, изскочи от стаята си и се спусна по извитата вътрешна стълба, водеща към втория етаж на кулата.

Докато стигне до долу, едната от плитките й вече се бе разплела. Подобно на огнен водопад ярката й златисточервена коса се спусна по семплата сива вълна на късата й пелерина.

Всички слуги припряно се покланяха на Мег по пътя й към страничната крепостна постройка, която бранеше входа към кулата. Никой не бе изненадан от простите й дрехи, защото бяха свикнали с приумиците на своята господарка. Мег бе оставена да расте на воля в Блакторн още от тринадесетгодишна, когато кралят се бе противопоставил на женитбата й с Дънкан от Максуел. Сега, на деветнадесет години — възраст, на която повечето жени с нейното положение вече имаха съпрузи и рояк деца — тя беше стара мома, чийто баща отдавна бе загубил надежда да се сдобие с наследници.

Мег кимна на слугата, който разтвори вратата пред нея, и пристъпи през прага, за да се озове на върха на стръмната каменна стълба, спускаща се към покрития с калдъръм двор на крепостта. Докато слизаше по обвитите в мъгла стъпала, меките й кожени пантофки не издадоха и звук. Лека и гъвкава като котка, тя се спусна в просторния двор, където вятърът фучеше из хамбарите и кухненските постройки и рошеше перушината на птиците, чакащи със завързани криле и крака да бъдат заклани за утрешното пиршество.

Сивото небе над нея беше набраздено с ясносини ивици. Бледият диск на слънцето прозираше едва-едва през воалите от мъгла. За Мег крехкото сребристо сияние на пролетта беше като дар от бога, повдигаше духа й. Вляво от нея се чуваше звънкия зов на птиците в гълъбарника. Отдясно долетя пронизителния, остър вик на млад исландски сокол, когото изваждаха от клетката му, за да го обучават на двора.

Мег тръгна към крепостната порта, но не бе направила и две крачки, когато една черна котка с три бели крачета и изумително зелени очи се спусна към нея с щастливо мяукане и навирена пухкава опашка. Мег се наведе, разпери ръце и животното скочи в скута й, уверено, че ще го уловят и прегърнат.

— Добро утро, Черньо — каза Мег с усмивка.

Котаракът измърка и потърка глава в рамото и брадичката й. Дългите му бели вежди и мустаци изпъкваха ярко на фона на черното му лице.

— Ах, каква мека козина имаш. Обзалагам се, че е по-мека и от кралското наметало от невестулки.

Черньо измърка в знак на съгласие и се взря в господарката си с немигащи зелени очи. Нашепвайки му гальовни слова, Мег го понесе към портата.

— Добро утро, милейди — поздрави я вратарят, като докосна почтително шапката си.

— Дал бог добро, Хари. По-добре ли е синът ти?

— Да, слава на бога и на вашето лекарство. Момчето ми пак припка като кученце и си вре носа навсякъде като коте.

Мег се усмихна.

— Това е чудесно.

— Ще се отбиете ли при соколицата на свещеника, след като се погрижите за билките си?

Смарагдовите й очи се взряха тревожно в лицето на Хари.

— Как е малката ми ловджийка? Все още ли отказва да се храни?

— Да.

— Ще отида да я видя.

Вратарят се отправи, накуцвайки, към огромната двукрила порта, от която започваше подвижният мост, водещ към външния двор на крепостта. В едното от масивните дървени крита се врязваше малка врата. Хари я отвори и на пода на тъмната вратарска къщичка се очерта правоъгълник от сивкава дневна светлина. Мег тръгна да излиза, но вратарят се приведе към нея и каза тихичко:

— Сър Дънкан питаше за вас.

Мег се извърна рязко към него.

— Да не би да е болен?

— Той ли? — изсумтя Хари. — Той е здрав като дъб. Не, чудеше се дали вие не сте болна. Тази сутрин ви е нямало на службата.

— Добрият ми Дънкан. Колко мило, че е забелязал.

Хари се покашля. Малко бяха хората, които биха нарекли Дънкан „мил“. Но господарката на Блакторн беше друидска вещица. И имаше дарбата да укротява и най-свирепите същества.

— Дочух, че не е бил единственият, дето е забелязал — вметна вратарят. — Норманският лорд здравата се бил разлютил, като не ви видял.

— Кажи на Дънкан, че съм добре — каза Мег, като забърза към вратата.

— Мисля, че вие ще го видите преди мен.

Мег поклати глава и разплетените й коси заблестяха като огнени вълни. Без да спира, тя отвърна през рамо:

— Баща ми нареди да не ходя при него след утринната служба. А тъй като Дънкан напоследък не се отделя от ложето на татко… — Тя сви рамене.

— Какво да кажа на лорд Доминик, ако ме пита за вас? — попита Хари, като хвърли лукав поглед към господарката си.

— Ако пита, макар че се съмнявам, кажи му истината. Не си виждал добре облечена жена да излиза от крепостта тази сутрин.

Вратарят погледна простите дрехи, в които беше облечена, и се разсмя. Но изведнъж смехът му секна и той тъжно поклати глава.

— Вие сте досущ като майка си — не ви свърта сред тия каменни стени. Тя беше като сокол — жадуваше за свобода.

— Е, сега е свободна.

— Моля се да сте права, господарке. Бог да дава мир на клетата й душа.

Мери отвърна поглед от мъдрите, избледнели от годините сини очи на Хари. Цялото му изражение издаваше съчувствието, което изпитваше към нея. Тя беше друидка, дъщеря на друидка, и също като майка си щеше да бъде свободна единствено в смъртта.

От другата страна на езерото едно синьо рибарче очакваше с надежда някоя рибка да раздвижи спокойната водна повърхност. Сред тръстиките, подобно на каменна статуя, бе застинала призрачносива чапла. Гарвани грачеха по назъбените стени на върха на кулата. В тон с техния грак един от градинарите сгълча помощника си, задето е стъпкал някакво младо, едва поникнало стръкче.

За миг на Мег й се стори, че нищо не се е променило, че все още е дете и чува гласа на майка си, припяващ тихичко песни за изгубена любов, докато старата Гуин бродира руни на долната й туника, където човек може да ги почувства, без да ги вижда, че никакъв надменен нормански рицар не е пристигал в кулата да дири съпруга, земи и наследници, устремен към бъдещето, в което никой не можеше да прозре.

Мег си пое дълбоко дъх, изпълни дробовете си с чистия мразовит въздух, наслаждавайки се на свежия му пролетен аромат. Силен порив на вятъра грабна полите й и шибна безмилостно голите й глезени, сякаш я предупреждаваше, че идва една тревожна пролет, разтърсвана от предсмъртните гърчове на отминаващата тежка зима.

Писък на ястреб отекна над ланшното стърнище, където бяха започнали да никнат нови зелени кълнове. Друг ястреб-врабчар се рееше над ливадата в търсене на първата за деня плячка. Преди няколко дни соколът на свещеника се носеше точно като него, преди да се спусне стремглаво към жертвата си. Но жертвата, макар и вече омаломощена от друг, по-голям сокол, бе три пъти по-едра от младата соколица. Преди свещеникът да успее да се намеси, храбрата птица бе получила тежка рана.

Мег рязко се завъртя и тръгна обратно към вратарската къщичка. Разсадите можеха да почакат. Соколът — не.

Сякаш очаквал, че ще се върне толкова бързо, Хари разтвори вратата още преди да бе изкачила стъпалата и я пропусна обратно във вътрешния двор. Вътре Мег пусна Черньо на влажните обли камъни, което накара котарака да я изгледа изненадано със зелените си очи.

— Сега не можеш да дойдеш с мен. Отивам при соколите.

Котаракът премигна, сетне се зае спокойно да ближе козината си, сякаш и за миг не се бе надяват да го заведат да палува из тревите в билкарника на Мег.

Още щом Мег се запъти към дървената постройка, която приютяваше многобройната армия от ловни птици на Блакторн, соколарят се спусна към нея. На лицето му беше изписано облекчение.

— Благодаря ви, господарке — каза Уилям, като докосна челото си за поздрав. — Страх ме беше, че ще сте твърде заета с приготовленията за сватбата и няма да имате време за соколчето.

— За нищо на света — тихо отвърна Мег. — Животът би бил несравнимо по-беден без тези свирепи малки създания. Носиш ли ръкавицата ми?

Уилям й подаде специалната кожена ръкавица, която бе измайсторил преди години за майка й. Ръкавицата прилягаше съвсем точно и на дъщерята. Изпъстрена с белези и резки от дългогодишната употреба, кожата бе мълчаливо свидетелство за острите като бръснач нокти на ловните птици.

Мег отиде до отделението, в което се намираше ранената птица. Трябваше да се наведе лекичко, за да влезе, но вътре отново можеше да стои изправена. След миг очите й привикнаха към полумрака и тя веднага съзря женския сокол-врабчар. Беше кацнал на един прът в най-тъмната част на помещението.

Приближи се до нея и й протегна ръка, но тя отказа да кацне на нея. Тогава Мег подсвирна лекичко. Соколицата пристъпи нерешително от крак на крак. Накрая със сковани, бавни движения, влачейки раненото си крило, се премести на ръката й.

Мег отиде до вратата на птичарника и огледа соколчето на дневна светлина. Вместо да блестят, очите на птицата бяха замъглени. Вместо лъскави и преливащи от сивосиньо до жълтеникавокафяво, перата й изглеждаха бледи и опърпани. Ноктите й дращеха неуверено по кожената ръкавица.

— Ах, малка моя — натъжено прошепна Мег. — Скоро ти ще летиш в небеса, които никой смъртен още не е виждал. Дано бог облекчи по-скоро болката ти.

Постави соколчето обратно на пръчката и дълго остана до него, говорейки му с тих, напевен глас. Постепенно замъглените му очи се затвориха. Мег почака още малко, за да е сигурна, че няма да обезпокои птицата с движенията си, сетне се запъти към изхода.

Когато излезе навън, зад гърба на соколаря стоеше Доминик льо Сабр.

Без да иска, Мег забави крачка, щом вдигна поглед към мрачните му сиви очи и към изсеченото му ъгловато лице. Докато останалите мъже бяха или с дълги бради, или въобще без бради, този воин имаше късо подрязана черна брада и мустаци. А и нямаше дълги, развети коси, които да смекчават резките черти на лицето му, гъстата му черна коса бе подстригана късо, за да се скрива напълно под бойния шлем.

Висок, силен, застинал неподвижно, Доминик льо Сабр омагьоса Мег за миг… два, три. Сетне със същата непоколебимост, с която бе почувствала повея на смъртта над соколчето, тя почувства необикновената способност на Доминик да се владее, желязното му самообладание, непозволяващо никакви чувства, никаква нежност — нищо, освен хладната пресметливост и стремежа към власт и продължение на рода.

Първоначално й се стори, че това негово самообладание е твърдо като скала и ледено като мразовита зима. Но после усети как нейде дълбоко под хладната сдържаност на суровия воин се долавя отзвук от силно, болезнено страдание. Това откритие бе за нея напълно неочаквано и изненадващо — все едно посред нощ да чуеш песен на чучулига.

Божичко, какво ли е преживял този мъж, та да си забрани каквито и да е човешки чувства?

Тази мисъл бе последвана от друга, по-обезпокоителна. Въпреки всичко Доминик излъчваше сурова, огнена мъжественост, която събуждаше вълнение в някакви неподозирани, скрити кътчета от душата на Мег.

И нещо в нея тръпнеше, разцъфваше, откликваше.

Това я уплаши. Нея, която не знаеше страх от нищо, дори от най-свирепите зверове в гората.

— Госпо… — поде Уилям, объркан от мълчанието й. Мег побърза да го прекъсне, преди да е издал коя е.

— Добър ден, господарю — каза тя на Доминик.

И пред слисания поглед на Уилям докосна чело с пръст, поздравявай рицаря като проста ратайкиня, а не като господарка на крепостта. После се обърна към соколаря и добави тихо:

— Соколицата на свещеника скоро ще бъде свободна.

— Ах! — възкликна той. — Добрият отец много ще се нажали. Толкова обичаше да ловува с нея. Казваше, че повдигала духа му така, както само една хубава литургия можела да го стори.

— Да не би някоя от птиците да е зле? — попита Доминик.

— Соколът на отец Милърсън — отвърна Уилям.

— Болен ли е? — рязко попита Доминик.

Уилям погледна към Мег.

— Не — каза тя с приглушен глас. — Ранен е в битка с един ястреб, не го е поразил мор, който да заплашва останалите птици.

С това Мег докосна отново чело и се обърна с намерение да си отиде. Но гласът на Доминик я спря:

— Чакай.

Беше крайно заинтригуван от младата жена, която бе изникнала от птичарника като пламък сред тъмата, с очи, зелени като озарени от слънцето смарагди. Тези великолепни очи отразяваха като огледала мислите и чувствата й: тъга по умиращата птица, която бе оставила зад себе си, изненада от появата на Доминик в птичарника и… страх? Да, страх.

Страхуваше се от него.

Под втренчения поглед на Доминик очите на момичето постепенно се промениха, тъй както морето сменя цвета си, щом нощта измести деня. Сега вече нищо не издаваше мислите й.

Каква необикновена жена.

Доминик поглади късите си мустаци и брада, без да престава да я изучава с очи.

Тази коса — златна, червена, огнена. На нейния фон кожата й изглежда като прясно разбита сметана. На кого ли трябва да платя, за да я имам в леглото си? Баща, брат, чичо?

Или съпруг…

Доминик се намръщи. Мисълта, че може да е омъжена, никак не му допадаше. Последното, което му се щеше, бе да дава повод на изпълнените с омраза към норманците васали на Блакторн да отхвърлят сделката, наложена им от крал Хенри. Шотландските танове и дребните саксонски благородници можеха безпрепятствено да имат всяка местна хубавица, омъжена или не, но не дай боже някой норманец само да докосне жена без съгласието на съпруга й веднага се надигаше ропот, който се чуваше чак в Лондон.

Омъжена ли е? Това е въпросът.

Но вместо да го зададе гласно, Доминик попита за своя сокол- скитник — подарък от крал Хенри за най-новия му велик барон.

— Пристигна ли вече моята соколица?

— Да, господарю — побърза да отговори Уилям.

— Как е тя? — попита Доминик.

Но говореше не на соколаря, а на момичето.

— Свирепа — каза Мег.

Сетне се усмихна — Доминик явно се бе подвел по външния й вид и я смяташе за жена от простолюдието. Обзета от облекчение, развеселена и изпълнена с любопитство към мрачния рицар, Мег реши да остане още малко, вместо да побегне, както бе възнамерявала първоначално.

— Кипи от живот, сякаш във вените й тече огън — добави тя. — Ще се отплати щедро на оня, който я опитоми.

По тялото на Доминик пробягна тръпка на силно желание и това го сепна. Не беше момче, та да се възбужда от усмивката на едно момиче или от двусмислените му думи. И все пак се бе случило тъкмо това. Ако не беше наметалото, незабавният отклик на тялото му щеше да бъде повече от очевиден.

— Ела с мен да я видим — нареди той.

Тонът му не изразяваше молба, а заповед. Мег едва съумя да потисне раздразнението си и смущението, което ставаше все по-силно с всеки миг, прекаран във властното присъствие на Доминик.

Доминик усети смесената и реакция и отново бе заинтригуван. Повечето момичета с нейното положение биха били щастливи от подобна проява на внимание от страна на господаря си. А у нея съвсем ясно се долавяше желание да побегне час по-скоро.

— Първите мигове, прекарани с нов сокол, винаги са критични — каза той. — Искам тя да ме приеме, без да се нарани, опитвайки се да избяга, след като е ненужно да бяга от мен.

— И невъзможно — измърмори полугласно Мег.

— Точно така.

Доминик забеляза как устните на Мег едва доловимо се свиват и как очите и лекичко се разширяват от изненада, че я е чул. Умееше да чете мислите на хората с лекотата, с която селянинът чете знаците на природата, а свещеникът — библията. Затова я дари с усмивка, която повечето хора биха сметнати за окуражителна.

Но Мег съзря хладната пресметливост, скрита зад тази нежна усмивка.

— Не се бойте — рязко каза тя. — Соколът е с качулка. А сокол, който не вижда нищо, не лети. Просто чака да бъде опитомен.

— Ще ми помогнеш ли, соколарке?

— Аз съм… Мег.

— Лорд Доминик льо Сабр — представи се той.

— Вече се досетих.

Доминик отново се усмихна лекичко, развеселен от киселата нотка в гласа й.

Мег се опита да не отвърне на усмивката му, но не успя. Невъзможно беше да не омекне, защото този негов изблик на веселие вече бе истински, не пресметнат.

Прочел нейния отговор по едва доловимото отпускане на тялото й, Доминик се усмихна още по-широко. Сега вече нямаше опасност да му избяга.

— Тогава ела с мен, Мег. Уилям ще бди над честта ти. Или имаш съпруг, който да се грижи за теб?

Соколарят се закашля тъй силно, че се задави. Мег го потупа здраво между лопатките, молейки се да не издаде играта й. Подозираше, че бъдещият й съпруг ще се държи по-свободно с една проста ратайкиня, отколкото с непокорната си саксонска невяста.

— Готово, Уилям. По-добре ли си или да те потупам още малко? — Тя се наведе отзивчиво към соколаря и му прошепна: — Стига, Уилям! Ако не можеш да запазиш тайната, ще отида при сокола без теб!

Уилям усърдно прочисти гърло и стисна устни тъй силно, сякаш никога повече нямаше да се усмихне. Тутакси обаче избухна в смях. В отчаян опит да спре, той затули устата си с длан и от нея заизлизаха задавени звуци.

— Мисля, че е по-добре да оставим горкия човек — спокойно каза Доминик. — Остани тук, соколарю. Кашлицата ти може да уплаши дори камък, камо ли един сокол, докаран току-що в птичарника ти.

Мег погледна крадешком към Доминик и видя, че я наблюдава. Сърцето й трепна. В очите му имаше нещо съвсем различно от предишната притвореност. Не лед, а пламък.

Искаше да остане насаме с нея.

— Накъде? — попита той.

— Ъъъ… натам — посочи тя.

— Заведи ме.

Разумът й подсказваше да откаже. Любопитството я караше да приеме. Можеше да научи много за един непознат от начина, по който се отнася с неопитомен, пленен сокол.

Мег предпазливо поведе Доминик към помещението, където бяха настанили новия сокол. Стаята бе три пъти по-голяма от онази, в която беше соколът на свещеника. През един отвор високо на стената нахлуваха свеж въздух и светлина. Но соколът можеше да се порадва само на въздуха, защото главата му бе покрита с качулка. Така предпазваха птицата от опасността да се блъска напразно в стените, дирейки свобода, или да изцеди силите си, дърпайки каишката, на която бе завързана.

Усетил близостта на хората, соколът се размърда тревожно и камбанките, вързани на краката му, звъннаха тихичко. Когато Доминик и Мег влязоха през прага, птицата разпери мощните си криле и започна да върти глава наляво-надясно, напрягайки слух. Качулката ни най-малко не й пречеше да чува добре.

Мег изсвири с уста сложната мелодия от пет ноти, която използваше специално при тази птица. Разпознал мелодията, соколът се успокои и прибра крилете си. Тихият звън на камбанките заглъхна.

— Великолепна е — тихо каза Доминик.

— Птица, достойна за принцове и велики барони — съгласи се Мег.

— Научена ли е вече да каца на китката?

— На моята — да. Но все още е предпазлива с мъжете.

— Мъдро — каза Доминик. — В момента за нея аз съм все още само човекът, който я държи в плен, а не другар в лова, какъвто ще стана, щом се опознаем.

При звука на гласа му соколът отново се размърда неспокойно. Камбанките зазвъняха. Извитият му клюн се разтвори, а крилете му се разпериха — сякаш се готвеше да се брани или да нападне.

Доминик свирна с уста, като повтори безпогрешно мелодията, изсвирена от Мег. Стресната, Мег се обърна и го изгледа безмълвно. Дори соколарят мъчно успяваше да изимитира мелодиите, измислени от нея.

Соколът веднага изпъна шия към мястото, откъдето бе дошла познатата мелодия. Доминик я повтори още веднъж, после още веднъж, докато ласкавият напев не успокои птицата напълно и не я накара да се премести до самия край на пръчката, за да е близо до извора на музиката. И щом усети внимателния допир на кожена ръкавица до ноктите си, тя пристъпи върху китката на Доминик.

— Докосни я, както правиш обикновено — каза шепнешком той.

За да го стори, Мег трябваше да застане съвсем близо до него. Тя се поколеба. Знаеше, че трябва да бъде предпазлива, но от друга страна й се щеше да узнае какво е да стоиш до този мъж, да вдъхваш мириса му, да чуваш топлото му дихание.

Камбанките звъннаха — знак, че птицата отново е неспокойна.

— Хайде — промълви Доминик. — Мълчанието ти я изнервя. Мег заговори тихичко, възхвалявайки силата и красотата на гордия сокол, и започна да гали птицата с върха на пръстите си по главата, по крилете, по гърдите и по хладните крака, като през цялото време вееше лекичко в лицето й.

— Ти наистина си най-прекрасният сокол в цялото кралство — шепнеше тя. — Крилете ти са бързи като бурен вятър, ноктите ти удрят като мълнии, а смелостта ти надминава силата на гръмотевицата, която разтърсва земята. Ти никога не ще се отклониш от преследваната плячка. И ще носиш бърза и сигурна смърт.

Временната слепота, причинена от качулката, изостряше останалите сетива на соколицата. Под въздействието на мириса, допира и звуците, познати й още от нейното пристигане в новия птичарник, тя стоеше спокойно, макар и нащрек, съсредоточена изцяло върху жената, която я докосваше и й говореше толкова нежно.

Мег се извърна към Доминик. В очите й имаше ням въпрос. В отговор той започна да гали сокола по същия начин, по който го бе галила тя — по главата, гърдите и крилете, Движенията му бяха нежни, но уверени. Без да бърза, сякаш единствената му грижа бе да успокои и окуражи красивата пленена птица, суровият рицар я галеше и свиреше с уста мелодията на Мег.

Мег ги наблюдаваше като омагьосана. Соколът мърдаше нервно, несвикнал с миризмата на непознатия, но Доминик не проявяваше нетърпение. Времето минаваше, а той продължаваше да повтаря същия ритуал отново и отново, докосвайки птицата така, както бе правила Мег. Постепенно соколът се успокои, прие го.

Едва тогава Доминик му заговори ласкаво за изящния му клюн и за гордата извивка на главата му. Разтревожена от непознатия глас, птицата отново зазвъня с камбанките си. Но Доминик пак запази търпение и продължи да я успокоява, докато тя свикна и прие допира му, гласа му, галещия му дъх.

Мег, която несъзнателно бе затаила своя, въздъхна с облекчение и се усмихна доволно, без да откъсва очи от мъжа и от вече укротения сокол. Със своя нежен, но властен допир Доминик бе успял да опитоми непокорната птица. Дори когато я вдигна към светлината, за да я разгледа добре, тя се подчини без да помръдне.

— Много сте нежен с нея — тихо каза Мег.

— Соколите откликват най-бързо, когато човек е нежен с тях.

— А ако откликваха най-бързо, когато човек ги бие?

— Тогава щях да ги бия — отвърна сухо той.

Настъпи мълчание, в което Мег наново се замисли за изумителната способност на Доминик да се контролира. Ако не беше доловила болката, скрита дълбоко у него, щеше да го помисли за напълно студен човек.

— Хайде пак, Мег — прошепна Доминик. — Дай да погледам как ръцете ти я галят.

Но този път той не наблюдаваше сокола на китката си. Гледаше изящните ръце на Мег, полуразтворените й устни и гърдите й, които се надигаха под пелерината. И вдишваше с леко разширени ноздри аромата на билки, който се излъчваше от тялото на Мег като топлината, излъчвана от пламъка на свещ.

Обзе го огнено желание и това го смути. Знаеше, че воин, който не умее да се владее, прави грешки, фатални грешки.

Благодарение на своя дългогодишен опит той укроти с лекота нетърпението си. Не можеше да контролира реакцията на тялото си, но можеше да контролира своето поведение.

— Може би си струва човек да попадне в плен, щом ще го докосват такива нежни ръце — каза след известно мълчание Доминик. — И своите любими ли галиш така с дъха и пръстите си, прекрасна Мег?

Мег се обърна стреснато към него. Застанал съвсем близо до нея, той я гледаше втренчено, настойчиво. В полутъмния птичарник очите му блестяха като живак.

— Н-не разбирам от такива неща — заекна Мег.

— Нима мъжът ти е толкова студен и жесток?

— Не съм омъжена.

— Чудесно — каза Доминик, като духна лекичко към главата на сокола. — Защото не ми се ще да разкъсвам онова, що е било споено с божията благословия, а те искам за наложница. Имаш ли баща или друг роднина, на когото да платя цената ти?

Мег изправи рамене, вирна брадичка и каза с леден тон:

— Забравяте се, господарю.

Нескритият гняв в гласа й развесели Доминик.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Утре е сватбата ви!

— А, това ли? — Доминик се извърна и остави сокола на пръчката. — Сватби се вдигат заради земи и наследници — каза той.

После внезапно се обърна и притегли Мег към себе си, за да провери как ще реагира на подобна дързост. Когато сведе глава към нея като за целувка, почувства нежеланието в скованото й тяло, видя го в свирепия блясък на очите й. Тази жена бе горда и непокорна като сокол. И като сокол трябваше да бъде уловена с хитрост, а не със сила, ако човек иска да я покори.

Дявол го взел, можеше да е по-отзивчива и по-послушна.

Но тя не беше. Засега.

Като изруга наум, подразнен, че се налага да спазва всички ненужни правила на съблазняването, и то заради една проста ратайкиня, Доминик повдигна брадичката на Мег със свитата си длан. Ако цялата е студена като гласа си, каза си той, никога не ще успея да я съблазня. Това също трябваше да се провери.

— Малка соколице — прошепна Доминик, — бракът няма нищо общо с това.

Нежната чувственост, с която езикът му обходи долната устна на Мег, я свари напълно неподготвена. Тя застина неподвижно. По тялото й пробягваха странни, тръпнещи усещания, които я караха да се чувства крехка като пламъче на свещ, прекрасна като сбъдната мечта.

Как е възможно този тъй суров мъж да е толкова нежен с мен, удивено се запита Мег.

И нейде в душата й, стаена дълбоко като болката, скрита у Доминик, надигна отмаляло глава друидската надежда. Може би сега, след всичките тези хиляда години, сега най-после ще дойде краят на дългото чакане…

Но тогава Мег видя хладното спокойствие в погледа на Доминик и си припомни какво бе казал за сокола: че ако доверието на птицата може да се извоюва с бой, той би прибягнал до бой.

Опитва се да ме опитоми с нежност, точно както стори току-що с птицата. Но друидските очи виждат по-добре дори от очите на сокола!

Мег се отскубна от хватката му толкова рязко, че соколът разпери криле и изпищя тревожно.

— Стой мирно — каза Доминик. — Уплаши моята соколица.

Произнесе го тихо, но ледената заповедническа нотка в гласа му се чуваше съвсем ясно, досущ като звъна на камбанките, закачени на краката на птицата.

— Успокой я — прошепна Доминик.

— Успокойте си я сам — тихо отвърна Мег. — Тя е ваша пленница. Но аз, сър, не съм.