Обещанието на розата

ПРОЛОГ

Уинчестър, 1076

Той пак не успя да заспи. Лежеше на кревата, притиснал буза към сламата, вслушваше се в хъркането на рицарите около себе си… и в пиянския смях и разговорите, които се носеха от дневната на горния етаж.

Намираше се в двореца на краля едва от три седмици, но така и не забрави родния си дом и не престана да тъгува за пустите полета на Нортъмбърланд, нито за приятната топлина в големия замък на Елфгар.

Момченцето потрепери, защото беше зима и му беше студено. Помъчи се да се сгуши още повече в сламата и в тънкото вълнено одеяло, което му бяха дали. Не искаше да си спомня за Елфгар, тъй като знаеше, че ще си спомни и за братята и родителите си. Колко му липсваха! Майка му беше все пред очите. Все си спомняше кога я видя за последен път. Лейди Сеидре му махаше с ръка, а той яздеше сред хората на краля. Тя се усмихваше, за да му вдъхне смелост. Усмивката й бе коствала големи усилия на волята. По лицето й се стичаха сълзи и тя ридаеше беззвучно.

Стивън преглътна с усилие. И тогава, както сега, неотлъчно преследващата го сцена заплашваше да го сломи.

— Мъжете не плачат — изрече строго баща му, след като го отведе настрана в деня преди заминаването му за Уинчестър. — Голяма чест е да отраснеш при краля, Стивън, голяма чест. Сигурен съм, че ще се справиш като мъж и ще ме накараш да се гордея с теб.

— Обещавам ви, господарю — каза Стивън, а сърцето му беше изпълнено с решителност.

Баща му се усмихна и стисна рамото му, но яркосините му очи необяснимо защо гледаха тъжно.

Но Стивън не беше подозирал за съществуването на самотата. Не бе предполагал какво в действителност ще означава за него раздялата с дома и семейството. Не знаеше, че скришом ще тъгува точкова много за родния дом. Идеше му да се разплаче, но нямаше да го направи, защото мъжете не плачеха. Един ден щеше да се върне, за да поиска наследството си, вече пораснал, рицар с шпори, а майка му и баща му щяха да се гордеят с него.

— Събуди се, паленце.

Стивън настръхна. Дънкан се наведе над него. Той беше друго момче, дадено за възпитание в кралския двор. Беше няколко години по-голям и се намираше в много по-тежко положение, защото не само растеше заедно с крал Уилям, но беше и заложник. Дънкан бе син на шотландския крал от първия му брак. Поне на теория от краля на Шотландия, Малкълм, се очакваше да прекрати наглата си война срещу Англия сега, когато крал Уилям държеше сина му.

Стивън съжаляваше Дънкан, но момчето беше толкова неприятно, че не бе по силите му да го харесва. Неясно защо и Дънкан го мразеше.

Стивън седна уморено и махна една сламка от бузата си.

— Принцът те вика — каза Дънкан. — Плачеше ли? — запита той подигравателно.

Стивън настръхна отново.

— Вече съм голям и не плача — изрече той хладно и стана. Беше на шест години. — Какво иска принцът?

— Отде да знам? — отвърна Дънкан, но самодоволната усмивка и тонът противоречаха на думите му.

Лека тревога обзе Стивън, въпреки че нямаше основание за това. Не се безпокоеше от поканата при принца. Руфъс се беше държал дружелюбно при запознаването им, което стана скоро след пристигането му. Той беше единственият му приятел сред всичките момчета в двора. Тъй като беше най-млад и беше пристигнал последен, другите момчета или го пренебрегваха, или го тормозеха и му се присмиваха. Стивън бързо беше научил кога да отвръща на удара и кога да отстъпва. Обаче сега беше смутен. Никога досега не го бяха викали при Руфъс посред нощ. Стивън забърза, за да не изостава от Дънкан, докато двамата се измъкваха неусетно от двореца.

Стивън се запита къде отиват, но не каза нищо. Преди тръгването баща му го бе предупредил да си отваря очите, да внимава и да не разкрива мислите и чувствата си. Посъветва го да не вярва на никой друг освен на себе си. През последните няколко седмици той успя да оцени по достойнство съветите на баща си.

Стивън застина на прага на обора. Руфъс не беше сам. Намираше се в компанията на няколко приятели, младежи почти на възрастта на принца, който беше шестнадесетгодишен. Всички бяха пияни. Едно от момчетата пееше мръсна песен. При тях имаше една слугиня. Двама от младежите я прегръщаха. Туниката й беше скъсана и се виждаха пищните й гърди. За миг Стивън се втренчи в нея, а след това се изчерви силно и отмести поглед, когато един от младежите я замилва.

Принцът гледаше вторачено шестгодишното момче. Неясно защо първоначалната неловкост на Стивън се усили. Руфъс беше почервенял от напитките и очите му блестяха силно. Той сви пръста си и го повика с тих глас: „Ела, скъпи Стивън.“

Стивън не помръдна. Очите на принца блестяха ярко. Той беше обвил ръката си доста интимно около едно по-малко момче. Стивън не го познаваше. Дрехите му бяха скъсани и парцаливи като на селянин. Явно не беше син на влиятелен лорд и не го бяха изпратили да отрасне в кралския двор. Стивън изпита прилив на внезапна симпатия към момчето, когато погледите им се срещнаха.

Баща му го беше предупредил, че в двора има мъже, които харесват момченца и че трябва да внимава и да стои далеч от такива. Стивън почти не бе разбрал за какво му се говори. Той беше виждал прояви на похотта в повечето й форми, макар и да не разбираше точно какво се разиграва пред очите му. Сега осъзна всичко мигновено и с плашеща яснота.

Но сигурно бъркаше! Та това беше Руфъс. Синът на краля.

Принцът забрави за младото момче и се приближи.

— Добър вечер, Стивън — изрече той с усмивка. Докато се усмихваше, изглеждаше твърде хубав въпреки буйната си яркочервена коса. Обви ръката си около крехкото рамо на Стивън и го притисна близо до себе си. — Пийни от моето вино. То е много хубаво, от Бургундия е.

„Принцът ми е приятел“, каза си Стивън, а сърцето му заби учестено. Руфъс се бе държал любезно с него още от първата му поява в Уинчестър. Беше единственото момче, което постъпи така. Но на Стивън не му хареса страстният поглед на принца, нито предвкусването на ново забавление, което се четеше по лицата на всичките му приятели, нито видимото облекчение, с което го гледаше младото селянче. Стивън усещаше, че не само е станал прицел на всеобща насмешка, но го и грози голяма опасност. Стори му се, че е попаднал в капан. Изтръгна се от прегръдката на принца.

— Не, благодаря, господарю.

Руфъс затърка гърба му.

— Защо се държиш толкова студено, момко? Ела, седни тук и ми кажи защо се изплаши изведнъж от мен.

Стивън не искаше да разбере какво става. Но разбра. Усети, че намерението на принца не е да бъдат само приятели. Долови противоестествената страст на владетеля си.

Стоеше вцепенен и раздиран от противоречиви чувства. Не желаеше да повярва в най-лошото. Не искаше да се откаже от единствения си приятел, обаче съзнаваше, че се намира в опасност и трябва да избяга незабавно. Внезапно отекна един непознат глас: „Остави го на мира, Уил. Пусни го!“

Стивън се стресна, когато едно непознато момче ги блъсна и застана между тях. На вид не изглеждаше по-стар от самия Стивън, но в гласа му се долавяше сила и властност. Приликата му с Руфъс беше очевидна, въпреки че лицето му имаше по-правилни черти, а косата му не беше толкова ярък цвят. Значи това беше най-младият син на краля, Хенри.

— Защо се месиш, където не ти е работата? — сопна му се Руфъс. Усмивката на Хенри беше не по-малко неприветлива.

— Ти с всичкия ли си? Нима ще изнасилиш момчето, което един ден ще стане владетел на Нортъмбърланд? Кой ще ти бъде най-довереният съюзник?

Стивън потрепери, когато най-накрая разбра всичко. Сърцето му заби от ужас и гняв. Интересът на принца към него тази вечер нямаше нищо общо с приятелството. Стивън се почувства предаден. Обзе го разочарование.

— Ще ми платиш скъпо за това — извика Руфъс.

Изведнъж той се нахвърли върху брат си, може би за да го удуши. Лицето му беше почервеняло от гняв. Хенри се наведе бързо и двамата със Стивън хукнаха да бягат едновременно. Излязоха стремително от обора и се озоваха в двора.

— Оттук! — извика Хенри и Стивън последва малкия принц, който тичаше към главната кула. Миг по-късно се намериха в безопасност в голямата зала сред спящите мъже.

Заедно се стовариха върху сламеника на Стивън. Дишаха тежко, не можеха да се успокоят. За ужас на Стивън той усети, че по лицето му се стичат сълзи. Същите сълзи, които бе потискал с мъка, откакто бе пристигнал в замъка. Искаше да се прибере вкъщи.

Но реши, че по-скоро ще умре, отколкото да позволи на Хенри да го види. Затова извърна настрана лицето си и се овладя. Когато успя най-сетне да отвори уста, той каза:

— Благодаря ти.

— Няма защо — изрече непринудено Хенри. Сламата прошумоля, когато той седна на нея. — Никой ли не те предупреди да внимаваш с брат ми? На него момчетата му харесват много повече от момичетата.

— Не — Стивън се взираше в ръцете си. — Той се държа учтиво с мен. Смятах го за приятел. — Сърцето го заболя. Нямаше никакви приятели. Не и тук, в двора. Намираше се далеч от къщи и беше сам. След това погледна неловко Хенри, който му се беше притекъл на помощ по своя воля. — Защо ми помогна?

Хенри се разсмя.

— Защото не съм като брат си. Защото някой ден ще станеш владетел на Нортъмбърланд и… ще бъдем съюзници.

За пръв път в живота си Стивън долови силата на властта, която някой ден ще бъде негова.

— А ако не бях наследник на Нортъмбърланд?

Хенри го изгледа, вече без да се усмихва. Най-накрая каза:

— Ще изляза голям глупак, ако се противопоставям на брат си без причина.

Стивън не успя да сдържи разочарованието си. Уилям Руфъс не му беше приятел, същото важеше и за Хенри. Хенри му се беше притекъл на помощ не от приятелски чувства, а по политически причини.

Хенри кръстоса ръце.

— Такова дете си! Никога няма да оцелееш и да станеш Нортъмбърланд, ако не пораснеш.

Стивън се ядоса.

— Не си по-голям от мен.

— На седем години съм. И отраснах в двора, тук и в Нормандия. Знам какво говоря. — След това се усмихна победоносно. — Много по-добре е да имаш съюзник, отколкото приятел.

Гневът на Стивън утихна и той обмисли внимателно тези думи. Хенри беше прав. Случката тази нощ го доказваше.

— В такъв случай ние сме съюзници — обяви той. Гласът му беше толкова твърд, че Хенри го изгледа изкосо. — И ще стоя далеч от брат ти.

Устните му се присвиха. Усети, че го обзема гняв. Как смее принцът да се отнася към него като със селянин, след като един ден той ще стане владетел на Нортъмбърланд!

Един ден принцът ще бъде неговият крал. Стивън овладя гнева си. Един ден Руфъс щеше да бъде неговият законен господар.

— Обикновено се държи по-добре — отбеляза Хенри, — но в твоя случай, нали си само заложник, реши, че никой няма да го е грижа, ако задоволи желанието си.

На Стивън му трябваше доста време, за да осъзнае смисъла на думите на Хенри.

— Не съм заложник.

— Е, хайде! Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш? Никой ли не ти е споменал? Баща ти не ти ли съобщи?

Стивън не искаше да повярва.

— Не съм заложник. Ще израсна заедно с бъдещия крал.

— Ти си заложник, Стивън. Дънкан е даден като залог срещу евентуално нахлуване от страна на баща му. И ти се намираш тук по същата причина.

— Но… моят баща и кралят… са приятели!

Хенри гледаше мрачно.

— Някога са били приятели, но знам много добре какво говоря. Чух как баща ми излива гнева си срещу лорд Ролф де Уорън. Той се бои от него, защото му е дал твърде много, а лорд Ролф е взел и това, което не му е било дадено. Намираш се тук като гаранция, че лорд Ролф ще продължи да подкрепя краля срещу враговете му.

Внезапно Стивън се почувства още по-самотен отпреди.

— Той н-не м-ми каза — прошепна той и затвори очи.

Хенри не каза нищо.

Стивън не беше в състояние да помръдне, нито да диша. Баща му не му беше казал истината! Той не беше знатно дете, дошло да бъде отгледано със сина на краля, а заложник! В присъствието му тук нямаше нищо почетно.

Стивън отвори очи и стисна юмруци. Гневът отново го обзе. Как мразеше краля за това, че го бе измъкнал насила от дома му и бе принудил баща му да го предаде! Баща му… когото така обичаше… също го беше излъгал! Болката го разкъсваше. Сега разбираше защо майка му плачеше така. Сега разбираше всичко.

— Съжалявам — промълви Хенри, сякаш наистина го мислеше.

Стивън го погледна предпазливо. След това потисна гнева си, като същевременно се насили да се усмихне.

— По-добре е да го знаеш — каза Хенри и сви рамене. — Какво ще правиш?

— Всичко си е както преди — заяви Стивън. Гласът му прозвуча така, сякаш говореше не шестгодишно момче, а мъж. — Ще си изпълня задълженията.

Но от този миг всичко се беше променило, и то завинаги.

1

Околностите на Карлайл, 1093

Любовна среща. Мери не можа да сдържи усмивката си, докато излизаше бързешком от кулата. Внимаваше да не я забележат. Това беше първата й подобна среща и тя едва сдържаше възбудата си.

Беше неузнаваема. Бе заменила хубавата си горна туника с дълги и украсени със скъпоценни камъни ръкави с груба вълнена селска рокля. Вместо позлатения си колан носеше друг кожен и обшит със сърма. На краката си носеше дървени, а не копринени обувки. Беше проявила необходимата съобразителност и беше взела назаем чифт груби вълнени чорапи от доячката. Старо ленено було покриваше русата й коса. Въпреки че с любимия й бяха сгодени, можеха да се срещат само скришом. Такъв беше обичаят и тя бе решила твърдо да не допусне да я заловят.

Мери се усмихна още по-широко. Беше се унесла във видението, как нейният хубав лорд я взема в обятията си и я целува за пръв път. Нейният брак беше уговорен по политически причини, разбира се. Затова тя отлично съзнаваше какъв късмет е извадила, че се е влюбила в Дъг Макинън, младежа, с когото се познаваха от най-ранно детство.

Шумът от гласовете накара Мери да забави ход. За миг си помисли, че Дъг си има компания, но след това забеляза, че гласовете не говорят галски или английски. Ахна уплашено, скри се бързо зад един голям дъб и се сви в тревата. Надникна иззад стъблото и застина. Гледаше, без да вярва на очите си.

Нормандски войници изпълваха малката полянка пред нея.

Мери се приведе още повече. Сърцето й блъскаше силно в гърдите. Всички мечти за срещата с Дъг се стопиха. Ако беше направила само още една крачка извън гората и беше навлязла в слънчевата полянка, щеше да се озове право в лагера им!

Мери не смееше да помръдне. Баща и много пъти се бе шегувал, че е прекалено умна за момиче. Затова тя трескаво разсъждаваше какво става. Какво правеха нормандски войници тук, на шотландска земя? Знаеха ли за сватбата на наследника на Лидъл, която беше уговорена за утре? Лидъл беше важен преден пост на баща й Малкълм. Той включваше Карлайл и тази част от границата, която му служеше за защита срещу грабливите вероломни нормани. През последните две години, откакто царуваше крехък мир, откакто Малкълм се беше заклел във вярност в Абърнети на нормандския крал, Руфъс Червенокосия. Дали норманите не бяха узнали, че Лидия ще бъде толкова зает с празничните тържества, че те ще могат да се разположат на лагер под нека му и да шпионират… или да направят нещо още по-лошо? Мери се възмути. Със сигурност не готвят нищо добро. Незабавно трябва да съобщи на Малкълм.

Коленете й я заболяха от клеченето зад дървото. Изправи се тихо и пак хвърли поглед към норманите. Те вдигаха лагер, въпреки че до смрачаване оставаха няколко часа. Огледа внимателно групата от мъже пред себе си и внезапно разбра какво става. Очите й се ококориха от изненада. Един от норманите беше ранен. Двама рицари помагаха на някакъв огромен мъж да слезе от коня си. От единия от големите му крака течеше кръв. Мери мразеше да гледа кръв, но не отклони поглед. Нямаше сили. Защото зърна мъжа, когото беше виждала само веднъж досега, но не би могла да забрави.

Изведнъж й стана трудно да диша — стори й се, че белите й дробове са смазани и устата й пресъхна. Защо бе успяла да го забрави? Преди две години в Абърнети той бе стоял зад своя проклет крал, Уилям Руфъс и се беше извисявал над пламтящата му червена коса. Лицето му приличаше на каменна маска, докато Руфъс не прикриваше самодоволството си. А долу пред Руфъс, коленичил в калта, беше нейният баща, Малкълм, кралят на Шотландия. Острието на меча го беше принудило да се закълне във вярност на английския крал.

Тогава Мери беше единствената присъстваща девойка — жените не бяха желани свидетели на такива събития. Отвсякъде я заобикаляха шотландски бойци, до един верни на баща й. Обаче броят им будеше съжаление у страничния наблюдател поради мощта на войските, изправени срещу тях. Те бяха най-безмилостните в страната. Предвождаше ги граф Нортъмбърланд. Мъжът, от когото тя бе безсилна да отмести погледа си, беше незаконният син наследник на графа, Стивън де Уорън.

Тогава той не я бе забелязал. Тя стоеше зад брат си. Беше се облякла като паж на Едгар и внимаваше да не привлича вниманието към себе си. Определено не желаеше някой от семейството й да я познае, защото знаеше, че за наказание няма само да й се скарат. Едгар участваше неохотно в нейната лудория, защото също знаеше колко ще се разгневи баща им, ако научи.

Мери беше омагьосана от незаконния наследник и го гледаше иззад рамото на брат си. По някаква случайност погледът му се пресече с нейния. Стори й се, че се гледаха за по-малко от миг.

Юмруците на Мери се свиха, докато се взираше в незаконородения наследник на Нортъмбърланд. Погледът й го изгаряше. Той беше един от най-злите врагове на баща й. Молеше се раната да го погуби.

Но проклетникът не изглеждаше да е на смъртно легло. Въпреки че бе обезсилен от загубата на кръв и от силната болка, изражението му беше като в Абърнети — вкаменено и непроницаемо. Тя знаеше, че е безжалостен. Никога не беше проявявал милост към шотландците. Безчувствен ли беше? Недосегаем за физическата болка?

Войниците издигнаха голяма черна шатра в откритото поле. До нея се вееше знамето на Нортъмбърланд. То беше поразително. Полето му бе разделено на три диагонални ивици — черна, бяла и златиста. В центъра му имаше кървавочервена роза с къса дръжка.

Мери гледаше как един паж мъкне покрити с кожа сламеници в палатката, а двама рицари помагат на Де Уорън да влезе. Входът на палатката се затвори зад тях.

Мери се строполи на земята. Цялата се беше изпотила, а устата й бе съвсем пресъхнала. Положението бе лошо, много по-лошо, отколкото й се бе сторило. Стивън де Уорън беше не само безжалостен. Той беше голям пълководец като баща си. Мъжеството му бе неоспоримо. Беше и честолюбив. Всички знаеха за удивителния възход на семейството му от някогашната бедност до сегашното могъщество. Цялото кралство се боеше от честолюбието и амбициозността на всички Де Уорън. Какво правеше тук? Какво ли бедствие се готвеше да стовари на главите на шотландците?

Мери знаеше, че трябва да се върне в крепостта и да съобщи всичко на баща си. Обаче се страхуваше да помръдне, защото знаеше, че ще стане страшно, ако тези мъже я заловят. Нищо друго не можеше да бъде по-лошо от това. Въпреки страха си тя бе длъжна някак си да пропълзи назад в гората, докато се добере до по-сигурно място, а след това трябваше да се обърне и да хукне да бяга.

В лагера бе оживено. Войниците разседлаха конете и ги нахраниха. Стъкнаха малък огън без дим. Положиха внимателно сабите, копията, пиките и щитовете до тежките кожени седла. По всичко личеше, че това е тежковъоръжен отряд. Ако не избягаше сега, когато рицарите бяха още заети с устройването на лагера, ще трябва да изчака да заспят, а тогава пък щеше да има бдителни стражи. Мери се сви на кълбо, като се стараеше да не се поддава на страха. Едно клонче се счупи при това й движение, но никой не го чу.

Тя въздъхна дълбоко и направи крачка назад, без да изпуска от поглед лагера. Точно в този миг задуха вятър, който разклати клоните на големия дъб над главата й. Мери застина на място и се замоли наум.

Няколко воини, които се намираха близо до дърветата и до нея, се извърнаха и погледнаха право към дъба, зад който тя се криеше. Веднага я забелязаха. На Мери друго не й трябваше. Вдигна полите си и хукна.

— Стой! Стой на място, жено!

Чу ги как се носят с трясък подире й сред дърветата. Бягаше с всичка сила. Беше отраснала с шестима братя и тичаше бързо за момиче, но не беше свикнала с грубите дървени обувки. Изведнъж се препъна и се просна в тревата.

— О, не! — извика един от мъжете и се изсмя похотливо. Нахвърли се върху нея, докато тя се мъчеше да се надигне. Ръката му стисна гънките на туниката отзад при тила й. Дръпна я към себе си.

Мери изпищя, когато се завъртя към него. Щом го доближи, се опита да го ритне в слабините. Той с лекота избягна удара. И той, и спътникът му се разсмяха на опита й за съпротива.

Мъжът я стисна в обятията си и дъхът й секна. Мери се сгърчи, но бързо се овладя. Нямаше как да избегне прегръдката му. С усилие спотаи дъха си.

— Какво е това? — Очите на похитителя й се разшириха, когато най-сетне я видя. Приятелят му се стресна и не отвърна.

Воалът се беше смъкнал и те видяха ясно лицето й. Мери съзнаваше добре, че е красива, защото й го бяха казвали много пъти. Пътуващите менестрели1 често пееха за принцеса Мери и несравнимата й красота. Тя имаше светла, съвършена кожа, малък, леко вирнат нос, високи скули и прекрасно сърцевидно лице. Очите й бяха с форма на бадем и тайнствено зелени, а устата й беше пълна и червена.

Обаче Мери знаеше, че красотата на тялото не е от значение. Майка й й набиваше това в главата, откакто се помнеше, затова тя не се интересуваше кой какво мисли за външния й вид, докато един ден Дъг не й каза колко хубава му се е сторила вчера. И досега беше така. Докато не я хванаха тези двама нормани, чиито намерения бяха очевидни. Отчаяно се мъчеше да измисли нещо. Големите й котешки очи бяха изпълнени със смесица от непокорство и страх.

— Ха-ха! — разсмя се младият воин. Удоволствието преобрази лицето му. — Виж само! Виж какво си хванах!

— О-о, Уил, ние си хванахме, ние я намерихме — отвърна неговият другар. Другите мъже в лагера бяха чули писъците на Мери и почнаха да се събират около тримата.

— Обикновено нямам нищо против да деля с теб, Ги, но не и този път — каза Уил и стисна още по-здраво ръцете на Мери.

Но Мери не се съпротивляваше. Реши, че е безсмислено да си хаби силите, особено ако трябва да ги пази, за да се съпротивлява на тези мъже. Двамата воини почнаха да се карат за бъдещата й участ, докато десетина друга стояха в кръг около тях, надсмиваха им се и я зяпаха похотливо. Обзе я отчаяние и бузите й пламнаха. За нещастие знаеше отлично нормандския френски и разбра и най-гнусните подмятания. Мислеше светкавично. Ще я изнасилят като най-обикновена селянка, ако не им разкрие коя е. Но ако разкрие коя е, ще я вземат като заложница и ще искат скъпо и прескъпо от баща й Малкълм. И двата изхода бяха неприемливи. Трябва да намери друг начин да се отърве.

Матова сребриста светлина привлече вниманието на Мери. От палатката се показа един рицар и се насочи към тях. И Уил, и Ги замлъкнаха при приближаването на възрастния мъж, който си проби път сред скупчилите се войници.

— Каква е тази врява? — Студените му сиви очи се спряха на Мери. — Разбудихте Стивън. Какво става тук? Вечерно забавление?

На Мери й беше дошло до гуша.

— Не съм забавление за мъже като теб! — Реши да продължи да се преструва на селянка, докато е възможно, и затова заговори със силен акцент. — Нормандска свиня!

— Хайде, хайде, момиче, не харесваш ли норманите? — На възрастния мъж му беше забавно.

— Мразя ви всички, да се пържите в ада дано! — процеди Мери. Трепереше от страх, но в никакъв случай нямаше да им позволи да го забележат. А след това сърцето й спря да бие. Защото завесата на входа на палатката се беше вдигнала отново и на поляната излезе Стивън де Уорън.

Той куцаше и се подпираше на една тояга. Лицето му беше изкривено от болка и сиво бледо, но очите му блестяха, пълни с воля и разум.

— Какво става тук?

Мери си пое дъх. Въпреки че ги разделяше един хвърлей камък, той изглеждаше по-едър, отколкото го помнеше. Беше по-висок, по-мощен и по-заплашителен. Носеше само къса туника, която едва прикриваше слабините му, високи до прасците ботуши и платнена превръзка, която беше пристегната горе на едно от внушителните му бедра.

Нарочно я погледна в очите.

Мери преглътна. И преди беше виждала голи мъжки крака, разбира се, но шотландски. Те бяха покрити благоприлично с дълги до коленете полички и обути във високи гамаши. Бързо отвърна поглед. Лицето й пламна при вида на мъжката голота пред нея.

— Май Уил ни е уловил вечерята, Стивън — изрече възрастният мъж.

Мери се насили да вдигне очи. Стивън я заоглежда. Не отговори на Нийл, докато очите му се хлъзгаха по стройното й тяло. Сърцето на Мери туптеше глухо. Не й хареса начинът, по който я гледаше. Ако си мисли, че ще я уплаши, много се лъже — макар че тя се беше уплашила. Отвърна гневно на погледа му.

— Доведи ми я, Нийл — нареди Стивън. След това се наведе и изчезна в палатката.

Нийл изведнъж се изкикоти. Звукът нямаше нищо общо с неумолимото му и покрито с белези от рани лице и със студените му стоманено сиви очи.

— Май негова светлост не е толкова зле, колкото изглежда. Смятам, че спорът ви приключи, момчета.

Мери се вцепени, щом се досети какво означават думите на Стивън де Уорън. Коментарът на стария рицар й помогна да се съвземе.

— Не! — извика тя. След това си спомни, че е в селски дрехи и си възвърна гърления изговор. — Не! Не!

Въпреки протестите й Нийл я сграбчи и я повлече към палатката. Мери беше дребно и нежно момиче, но се бореше яростно, забиваше пети в земята, извиваше се и отчаяно се опитваше да го ритне. Той не й обърна внимание и я понесе с такава лекота, сякаш беше малко дете.

Отекна гръмък смях. Яростната й съпротива и неизбежната й участ се сториха много забавни на мъжете. Горещи сълзи замъглиха очите й, докато слушаше грубите войнишки закачки. Добре разбираше какво имат предвид недодяланите им слова. Те описваха доста живописно сексуалната мощ и физическата надареност на мъжа, при когото я водеха.

— Негова светлост като нищо ще я убие — възкликна накрая някой насмешливо.

Обхвана я ужас. Но вече беше твърде късно. Нийл я бутна пред себе си в палатката.

Вътре беше тъмно. Мери залитна, когато Нийл я пусна, но се удържа да не падне. Трепереше и дишаше тежко, докато очите й привикваха с полумрака. Накрая го видя. Врагът й седеше на един куп кожи, подпрени на седлото му. Малката палатка го правеше да изглежда още по-грамаден. Мери почувства ужас от тази тясна клетка. Стори й се, че гибелта й е неизбежна.

Стивън се изправи.

— Остави ни, Нийл.

Нийл се обърна. Мери изкрещя:

— Не! Недей!

Но той си беше отишъл. Тя се обърна с лице към Стивън и вдигна ужасено слабите си ръце.

— Не ме докосвай!

— Ела тук.

Тя застина. Думите му прозвучаха тихо, но несъмнено й заповядваха да се подчини. Беше от този вид заповеди, на които се подчиняваш автоматично, но краката й не помръднаха. Сякаш и мозъкът й се беше вцепенил.

— Жено, ела тук, веднага.

Мери се вторачи в лицето му. В гласа му нямаше и следа от жестокост или похот, сякаш въобще не се готвеше да я изнасили — акт, който според всичко чуто досега, най-вероятно ще я убие. Независимо от това тя трепереше.

Погледът й отново се сблъска с неговия. Той също я разглеждаше. Нетърпението му нарастваше.

— Какво искаш от мен? — успя да промълви тя.

— А ти какво мислиш, че искам? — процеди той през зъби. — Ти си жена. Боли ме. Ела тук и се погрижи за крака ми.

Мери се стресна. Заля я вълна от облекчение.

— Това ли е всичко, което искаш? — Гласът й звучеше недоверчиво.

Челюстта му се стегна.

— Привикнал съм да ми се подчиняват незабавно, жено. Ела тук и прави това, на което са те учили.

Мери знаеше, че трябва да се подчини, защото бе очевидно, че гневът му нараства, но ако не се разбереше с този човек, докато имаше поне малко власт над него, никога нямаше да успее.

— С удоволствие ще се погрижа за вас, ако обещаете да ме пуснете след това и не ми сторите нищо.

Той не вярваше на ушите си.

— Поставяш ми условия?

Мери разбра, че ако иска да постигне нещо, не бива да го ядосва, но въпреки волята си изрече:

— Да, точно така.

Той се усмихна. Усмивката му беше студена и заплашителна и не промени изражението на тъмните му блестящи очи. Това беше доста страшно.

— Твърде малко хора са дръзвали да не ми се подчинят, а единици от тях са виждали зората на другия ден.

Мери си пое дъх. Нямаше сили да отклони погледа си от неговия. Беше безсилна дори да примигне. Властното му излъчване я връхлетя като буря. Коленете й омекнаха и тя за малко не рухна. Нещо опасно и ужасно като че ли се появи между тях.

— Заплашвате ли ме? — попита тя с прегракнал глас.

— Спасява те само това, че си жена.

Мери не се и съмняваше, че ако беше момче, отдавна да е мъртва. Стивън беше най-омразният й враг, врагът на нейния народ и на нейното семейство, на баща й, краля. Положението й бе страшно, но реши, че не бива да се поддава на нарастващата паника. По гърба й полазиха тръпки. Сега не беше най-подходящото време за геройски подвизи.

— Съгласен ли сте с моите условия?

Той втренчи поглед в нея.

— Мисля, че ти си или най-глупавото момиче на света, или най-смелото.

Тя отвърна на погледа му. Думите му едва ли можеха да минат за похвала. Беше твърде изплашена, за да му се разгневи.

— Излекувай ме и ще те пусна на свобода.

Мери ахна. Беше постигнала целта си, но беше сигурна, че не може да му има доверие. Обаче нямаше избор. Тръгна мрачно напред. Реши да огледа внимателно раната му и да я превърже възможно най-бързо. Молеше се да я освободи, както беше обещал, за да съобщи незабавно на банда си всичко, което беше научила досега. Постара се да не обръща внимание на пламенния му поглед, който не я изпускаше и за миг. Преглътна и коленичи до него.

— Какво ви се е случило?

— Едно побесняло животно. Конят ми си счупи крака и ме остави на пътя. Убих го, разбира се, но бедата вече беше станала.

Тя не отговори. Погледът й се беше спрял на твърдото му загоряло голо бедро. Превръзката беше станала аленочервена. Раната беше голяма и се намираше опасно близко до слабините. За миг погледът й се задържа там, където не й беше работата — в тъмната сянка между краката му. Стана й горещо. Ръцете й потрепериха и тя стисна гънките на полата си.

Мярна неясно движение и ето че голямата му ръка бе сграбчила тънката й китка. Секунда по-късно Мери лежеше върху твърдите му като скала гърди. Бузата й се притискаше в неговата. Когато той заговори, дъхът му докосна устните й.

— Какво чакаш?

Погледът й се отдели от устата му и се премести към очите. Чак тогава видя силната болка в тях. Нещо трепна в сърцето й — съчувствие, което не желаеше да изпитва. Не трябваше да мисли за този мъж като за човек, като за наранено и страдащо създание. Трябваше винаги да го счита за безчовечно чудовище, способно единствено да избива хладнокръвно нейния народ, за да задоволи кръвожадната си природа.

Кимна, безсилна да продума. Тялото му беше топло, здраво и я смущаваше. Той я пусна. Мери коленичи до него и взе внимателно да отвива превръзката.

Трепна. Раната беше отворена. Кървеше и беше отблъскваща на вид, но не беше много дълбока. На пода имаше вода и сапун от луга за почистване на кръвта.

— Ще те боли.

Той срещна погледа й, но не каза нищо. В неясния полумрак очите му като че ли имаха лъскавочерния цвят на косата му. Погледнати отблизо, изглеждаха прекрасни. Мери сви устни и прогони тези мисли.

Усещаше черния му поглед, който се впива в нея, докато се занимаваше с раната му, стараейки се да не му причинява болка. Караше я да се чувства неудобно. Стори й се, че е малка и безпомощна. Сякаш мощта, която той излъчваше, я правеше нищожна и незначителна, въпреки че болката и случаят бяха на нейна страна. Това й се стори нелепо. Такъв мъж, макар и за съвсем малко, да зависи от нея или от когото и да било. Той никога нямаше да се покори на някой друг. Особено пък на жена.

Най-накрая раната беше почистена. Мери спря за миг, навлажни изсъхналите си устни и го погледна.

— Трябва да я зашия.

— Има игла, конец и чист ленен плат зад гърба ти.

Мери се огледа и кимна. Вдигна иглата и се поколеба.

— Може би ще поискаш малко вино?

Веждата му се вдигна.

— Значи си имала и сърце под хубавите си малки гърди?

Тя се напрегна.

— Нямам сърце за теб!

— Захващай се за работа!

Какво я интересуваше дали той страда под ръцете й? Неясно защо се ядоса и потрепера от възбуда. Вдигна иглата. И преди беше зашивала рани, но така и не бе успяла да привикне към това. Стомахът й се преобърна. Наведе се над мъжа. Работеше прилежно и точно. Усещаше, че погледът му е вперен във върха на главата й. Когато свърши, върза на възел конеца и го скъса с малките си бели зъби. Изправи се и почувства облекчение, че е приключила.

Очакваше той да е пребледнял като платно, а лицето му да се свива от болка. Вместо това очите му блестяха силно, но и заплашително, и не се откъсваха от нейните. Мери вдигна бързо чисто парче ленен плат и отвърна поглед.

Пред очите й се разкри гледка, която не желаеше и нямаше право да вижда. Беше отместила туниката му, за да оправи раната и едрите му срамни части се бяха показали. Бързо оправи дрехата. Лицето й пламтеше. Притисна плата към крака му, като се постара да не мисли за видяното. Но онези мъже излязоха прави. Ако я изнасилеше, щеше да я убие, нейните малки, фини и бели ръце контрастираха рязко с ярките му тъмни крака и трепереха, докато тя завързваше бързо бинта.

Точно когато свърши, ръката му обгърна лицето й и вдигна насила брадичката й. Погледите им се срещнаха.

— Облечена си като старица, но се държиш като дама.

Мери замръзна на място.

Погледът му се откъсна от очите й, плъзна се по лицето й и накрая се впери в устните й.

— Не съм виждал селянка с лице като твоето.

Мери отвори уста, но усети, че няма сили да се защитава. В съзнанието й остана само една ужасяваща сцена — как похитителят я смазва под туловището си на сламеника.

Ръката му се откъсна от лицето й, но взе дланта й и я обърна нагоре.

— Млечнобяла, гладка като коприна, кожа.

Тя онемя от ужас. Досети се, че няма и един мазол. Искрящият му поглед я претегляше. Усети, че той е много възбуден, въпреки че никога досега не се беше сблъсквала с толкова неприкрита мъжка страст.

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Мери не се сдържа и си помисли, че устата му е привлекателна и съвършено оформена. Лицето му придоби изражение, което не приличаше ни най-малко на усмивка. То по-скоро загатваше за агресивност, триумф и най-примитивно задоволяване на страстите. Мери се дръпна назад, но закъсня само за миг. Той вече беше смъкнал воала от косата й. След това се наведе напред и притисна лице към бузата й.

— Косата ти е чиста и мирише на цветя — изрече той.

Изправи се и впери поглед в нея.

— Не се съмнявам, че ако сваля дрехите ти, ще открия, че и кожата ти е чиста и ухае приятно.

Мери залитна и скочи, но не стигна далеч. Той стисна китката й и я събори на колене до себе си.

— Бъркам ли?

— Не! Съвсем не! Кълна ви се, че… — Мери замлъкна внезапно, когато ръката му се плъзна по крака й под дрехите. Твърдата мазолеста длан помилва кожата й. Мери извика. Стресна се от стремителното неудържимо усещане, което я обзе. Взираше се безмълвно в оголения си крак, в пространството между прасците, където свършваха вълнените чорапи до самия край на бедрото й, което той току-що бе изложил на показ.

— Както си и мислех — каза той. В гласа му се появи обвинителна нотка, която Мери разпозна мигновено въпреки липсата си на опит. Тя накара цялото й тяло да се стегне, а сърцето й заби учестено.

— Аз… ще обясня — прошепна тя.

— Мека, толкова мека и чиста — изрече той, след като отново се взря в очите й. Не прикри голотата й. Не отмести ръката си от бедрото. Връхчетата на пръстите му бяха опасно близко до слабините. Вместо това ноздрите му се разшириха и той се наведе към нея. Лицето и устните му докоснаха шията й.

Мери ахна. Очите й се затвориха, а целувката му разтърси тялото й, сякаш го порази гръм. Изведнъж въздухът изчезна. Устата му се придвижи с нарастващ плам по нежната извивка на шията й. Палецът му се плъзна по окосмяването на венериния й хълм и погали началото на цепката й. Мери не успя да се овладее и изстена. Преди малко съзнанието й беше изпълнено с враждебност, а сега бе удивително празно. Разбираше само, че той я превзема със същото умение, с което нанасяше и смъртоносни удари с меча си.

Той промълви тихо, притиснал устни към раковината й.

— И така, коя си ти, госпожице? Признай си, че си шпионка!

2

Мери извика уплашено и се дръпна гневно от него. Ако я беше залял с кофа ледена вода, нямаше да я изненада толкова. Тя се опита да избяга, но той я стисна здраво за китките. Дръпна я нехайно към себе си, докато носът й едва не се опря о неговия.

Жените му бяха безразлични само с две изключения, но въпреки това се поддаваше на чара на онези от тях, които му се струваха привлекателни. Тази тук бе много по-близо до съвършенството от която и да е друга — поне на външен вид. Не бе някое обикновено момиче. Несъмнено беше опитна куртизанка, която враговете му бяха изпратили, за да го съблазни и шпионира. Въпреки това му беше трудно да остане безразличен към дългия й гол крак, приклещен между неговите, или към меките й гърди, които се притискаха в могъщата му гръд. Поразителна бе и красотата на лицето й, което се намираше само на сантиметри от неговото.

Кръвта отдавна пулсираше в слабините му. Това го мъчеше и той вече губеше търпение. Позата им бе толкова интимна, че тя усещаше възбудата му, но дали целта й не беше именно да го съблазни? Защо му е на някой да му изпраща такава жена и то преоблечена по подобен начин? Широко отворените й от уплаха очи го увериха, че е познал.

За миг му се прииска, въпреки първоначалното си намерение, да я обладае на място, грубо и бързо, и да приключи всичко с това. Нищо не му пречеше да получи след това отговорите. Но той беше син и наследник на баща си. Откакто спечели рицарските си шпори на тринадесетгодишна възраст, висша цел в живота му бе добруването на Нортъмбърланд. Сам си бе извоювал славата на енергичен и безжалостен пълководец. Отговорите нямаше да закъснеят. Ако враговете му знаеха, че е тук, плановете на краля бяха в опасност.

— К-какво казахте? — успя да промълви най-сетне Мери.

— Смятам, че ме чухте добре, госпожице — изрече той хладно. Кръвта му беше кипнала, затова я сложи да седне до него на сламеника, без да изпуска за всеки случай китката й. Вродената му учтивост го караше да се отнася към нея така, сякаш е дама, въпреки че тя очевидно беше всичко друго, само не и това. Обаче никой мъж не би познал каква е по външния й вид. Неясно защо се разочарова от това, че тя само привидно изглежда като ангел.

— Кой те изпрати да ме шпионираш? Монтгомъри? Роджър Бофор? Кралят? Или пък принц Хенри?

Мери го гледаше като омагьосана. Той беше суров човек, но независимо от това изпита съчувствие към нея. Тя беше млада, твърде млада. Куртизанките, които той познаваше и толкова често бе използвал, бяха по-възрастни и вдовици. Това момиче не изглеждаше на повече от петнайсет или шестнайсет, но външният вид често мами.

— Не съм шпионка — възкликна Мери.

— Не ме прави на глупак.

— Обеща, че ще ме пуснеш!

— Още не съм излекуван — Стивън я гледаше изпитателно. Тя мигновено разбра какво има предвид. Лицето й се разкриви от гняв. Не биваше да се изненадва от бързината на реакцията й. Знаеше, че са изпратили много умна жена. Само такава беше способна да го надхитри.

— Ти ме измами! — извика тя. — Накара ме да повярвам, че ще ме пуснеш, след като ти превържа раната!

— Повярва на това, на което ти се искаше да вярваш. — Търпението му се изчерпваше. — Достатъчно. Искам отговор и то веднага. Коя си и кой те изпрати?

Тя поклати глава. От очите й се стичаха сълзи. Той си каза, че те не му правят впечатление. Имаше доста голям опит и знаеше, че с много малко изключения, на жените не бива да се вярва. Момичето пред него, разбира се, не беше от изключенията. Беше младо, но не и невинно, нито пък дете. Страхът и сълзите й несъмнено бяха преструвка.

— Не съм шпионка.

Нова мисъл му дойде наум.

— Или път те е пратил Малкълм Кенмор?

Тя се стресна.

— Не! Не го е направил! Дори не го познавам! Не съм шпионка, кълна ти се!

Тя лъжеше. Той беше сигурен в това. Също както бе сигурен и че Малкълм Кенмор стои зад това вероломство. Гневът го накара да се намръщи повече от обикновено.

— Предупреждавам ви, госпожице, че разполагам с много начини да узная истината. Предизвикат ли ме, ставам безмилостен.

— Моля ви! Ще ви обясня всичко, вие грешите!

— Съветвам те да побързаш с обясненията си.

— Аз съм… незаконна дъщеря. Баща ми е Синклеър О’Даунри, а майка ми е доячка — изрече на един дъх тя.

Той не вдигна вежда. Малката явно лъжеше. Дегизировката й беше напълно неудачна и противоречеше на твърдението й. Обаче бе напълно възможно тя да е незаконородено дете на някой лорд. Но той беше сигурен, че лъже и на нито една дума не биваше да се вярва, защото беше шпионка.

— Май сега нямате търпение, госпожице? Къде е Даунри?

— Далеч на север — тя притисна ръце към скута си и отбягна погледа му.

Добра лъжа. Нямаше възможност да провери дали твърдението й е вярно, въпреки че беше в състояние да го направи. Но нямаше време. Макар и неохотно, изпита уважение към нея. Момичето не беше глупаво. Доста кураж се искаше, за да изпълни поръчката и да дойде при него.

— Далеч на север — повтори той. — При Оркнейските острови ли?

Тя се усмихна с облекчение.

— Почти.

Стивън запази пълно спокойствие и продължи да я наблюдава. Тя се беше усмихнала за пръв път, откакто я беше видял. Ако преди я беше смятал за хубава, сега му се струваше несравнима красавица. Разпитът беше отклонил вниманието му от телесните му потребности, но сега кръвта му кипна отново и втвърденият член се надигна и опря в късата му дреха. Докосна го мрачно.

— Разбирам. Какво те е довело толкова далеч на юг в Карлайл?

Тя беше станала аленочервена и едва отмести очи от слабините му. Стори му се, че чете мислите й. Беше съвсем ясно, че тя отчаяно търси правдоподобен отговор. Това го озадачи. Ако беше толкова умна, за колкото я смяташе, трябва да беше научила предварително наизуст историята, която да му разкаже на тяхната среща. Не разбираше и изчервяването й.

— От Лидъл съм. Майка ми беше от Лидъл.

Стивън се облегна на седлото си и плесна два пъти с ръце.

— Забележително изпълнение, госпожице.

— Не ми ли вярвате?

— Не повярвах и на една твоя дума.

Тя замръзна на място. Очите й се уголемиха и впиха в неговите.

— Госпожице, имаш десет секунди, за да ми кажеш цялата истина. Ако пак ме излъжеш, ще получиш наказанието, за което те предупредих.

Тя ахна и се дръпна от него. Той отгатна намерението й в същия миг. Тя скочи на крака и се приготви да избяга. Въпреки че нямаше къде да бяга освен при неговите хора, Стивън постъпи като всеки пламенен мъж на негово място. Въпреки болката, която го проряза, той също скочи на крака. Хвана я веднага. Тя изпищя.

Без да се замисля, Стивън я вдигна на ръце, стисна тила и притисна главата си към нейната.

Беше я докосвал интимно, но още не я беше целувал. Не и така, както му се беше приискало от първия миг, в който съзря необикновеното й лице. Целувката му беше страстна и дълбока. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, двете му длани обгърнаха задните й части.

— Да опитаме пак, малката — изрече дрезгаво той и я притисна към щръкналата издутина. Дръпна устата си от нейната.

— Не — почна тя, но не успя да продължи. Езикът се плъзна светкавично в устата й. Той проникваше все по-ожесточено и ожесточено в нея. Насилието взе превес над разума му. Тя откликна колебливо.

Стивън не успя да се удържи, възбуди се още повече, още по-неудържимо. Искаше пълно и незабавно подчинение. Очакваше го. Имаше нужда от него веднага. Но за негово удивление тя внезапно дръпна лицето си от неговото.

— Не, не бива да го правим.

— Не ме дразни тъкмо сега — процеди той през зъби и сграбчи брадичката й. Вдигна насила устата й отново към своята.

Тя извика отново, но протестът й бе вял. Вдигна малките си юмруци и ги опря в гърдите му, а след това стисна здраво туниката му. Стивън едва не се разсмя въодушевено. В този миг всичко би го разсмяло. Устите им се сляха отново, езиците им се преплетоха.

Изведнъж тя дръпна рязко лицето си. Замята се обезумяло, въпреки стоманената му прегръдка, сякаш се опитваше да избяга. Обаче всяко нейно движение докосваше мъжествеността му, беше изкусно премислено и му причиняваше сладка болка, подобно на умелата милувка на професионална проститутка. „Превъзходна актриса“, помисли си той. Защото се държеше така, сякаш изобщо не бе съблазнителка и е изпаднала в истинска паника. Въпреки краткото си объркване, Стивън не спря атаката. Каза си, че нарочно е предизвикала объркването му, за да го възбуди още повече.

На Стивън му омръзнаха тези игри. Нямаше никакво желание да излива семето си на пода. Боеше се, че това действително ще стане. Блъсна я към сламеника. Тя продължи да се държи като жена, която не го желае. Юмруците й го удряха болезнено и отскачаха от него. Пак проникна в устата й. Тя престана да се съпротивлява, когато слабините им се докоснаха в мига, в който той се настани върху нея.

Сякаш ги бе ударил гръм.

— Няма да чакам повече — прошепна той. Досега не беше казвал такова нещо.

Очите, в които се взираше, докато говореше това, се разтвориха от чувства, които не успя да определи. Лицето й порозовя и лъсна от пот. Тя не помръдна. Дланите й се обвиха около внушителните му рамене и го стиснаха здраво.

Стивън разтвори широко краката й с колене и почна да се движи ожесточено. Усещаше капките пот, които се стичаха по лицето му и падаха върху нейното. Вдигна дългата й туника до кръста и за миг се настани върху нея.

Погледите им се срещнаха и задържаха един в друг. Тя отвори уста, но не каза нищо. Стивън погледна гърдите й, които се очертаваха под роклята. Зърната им изпъкваха щръкнали. Докосна едното от тях. Тя затвори очи и изстена. Звукът бе изпълнен с мъка.

Взря се в нея и му се прииска да я докосне, както и преди малко. Плъзна ръка между краката й. И нейните слабини бяха набъбнали и влажни. Шпионка или не, но го желаеше не по-малко страстно, отколкото той нея. Съвсем не се преструваше. Пъхна пръст в нея.

Замръзна на място. Нямаше никакво съмнение какво представляваше преградата, на която се натъкна. Беше потресен. Невъзможно бе да е девствена! Нали беше куртизанка, изпратена да го шпионира! Но фактът си беше факт.

Посред объркването го заля вълна от зашеметяващо въодушевление — не беше познавала мъж досега, той щеше да й бъде първият.

Тази мисъл ме възбужда твърде много, призна си Стивън. Но никога досега не беше спал с девица. За разлика от много мъже, които познаваше, изнасилването не го привличаше. Щом беше девствена, значи не беше куртизанка, изпратена да го шпионира.

Стивън стигна до това поразително заключение само за миг. Вероятно това бе най-мъчителното нещо, което му се беше случвало някога, но той се дръпна от нея. Замаян и задъхан, легна неподвижно по корем до нея, като му се искаше покритият с кожа сламеник, към който се притискаше, да бе твърд, много по-твърд.

Започна да разсъждава разумно въпреки настоятелната болка в слабините. Нямаше нито девствени куртизанки, нито девствени шпионки. Нима е възможно тя да му беше казала истината? Нима баща й беше някакъв северен лорд, а майка й доячка? Звучеше правдоподобно, но той се съмняваше в това. Ръцете й никога не бяха похващали груба работа, а беше облечена като селянка. Ако беше незаконно дете, то я бяха отгледали като дама. Нарочно се беше преоблякла така. Защо?

Изведнъж тя се раздвижи. Скочи от сламеника бързо като лисица. Стивън се хвърли още по-бързо. Посегна и я сграбчи, преди да е направила и крачка, без да се вдига от кожите. Дръпна я толкова силно, че тя се стовари в купа до него.

Той сподави стона си, стана и протегна ръка.

— Госпожице?

Мери дишаше тежко. Въпреки че забеляза гнева й, той й позволи да хване ръката му и я изправи на крака. Това се оказа грешка. Тя веднага замахна, сви дланта си в юмрук и го удари с всичка сила по лицето.

Той не помръдна. Толкова беше смаян, че не промълви нищо.

— Нормандски мръсник! Ти си свиня! Звяр! И лъжец! — изкрещя тя. Вдигна ръка и се приготви да го удари пак.

Този път Стивън реагира. Хвана я за китката и я дръпна напред. Тя падна в скута му.

— Не! — изпищя момичето и се изви, за да се изплъзне от него.

— Ти ме измами, удари и обиди — изрече той дрезгаво и я разтърси отново. Тя се усмири. — Смятах те за смела, но сега почвам да си мисля, че си много глупава… или луда.

Тя вирна брадичка. Жестът беше предизвикателен, въпреки че очите й блестяха от непролетите сълзи.

— Не съм луда.

Кожата по лицето му се изопна.

— Вече не говориш гърлено като селянка, госпожице.

Тя побледня.

— Кога ще ме пуснете да си ида?

— Не бързаше толкова да се махнеш от мен и от леглото ми преди малко.

Тя почервеня.

— Не, бързам да напусна леглото ти… и теб. Това явно няма да стане толкова бързо, колкото ми се иска.

— Кой лъже сега?

— Говоря истината!

— А аз мисля, че не. Досега не си казала и една дума, която да е вярна. Пак те питам, коя си и защо си тук?

Тя преглътна и посрещна погледа му. Той усети, че се мъчи да измисли нещо.

— Моля те, пусни ме — изрече тя дрезгаво. — И ще ти кажа всичко.

Той я изгледа скептично, но изпълни желанието й. Тя скочи на крака и изтича към входа на палатката. Застана с гръб към него, като се притискаше към завесата. Позата й му се стори детска, а не женска. Внезапно се засрами от себе си. За бога, та той се беше отнесъл към нея като към проститутка, а тя беше младо момиче. Едва ли беше на повече от шестнадесет години. Може би правилният въпрос беше не коя е тя, а какво представлява? Девица или куртизанка, селянка или благородна дама, дете или жена? Шпионка или невинна?

— Почни с името си. Как се казваш? Тя навлажни устните си.

— Мейри. Мейри Синклеър. Баща ми е лорд Синклеър. Майка ми почина. Тя беше слугиня в Лидъл.

Тя отвърна очи.

— Ти беше прав. Нарочно съм се преоблякла в тези дрехи.

Той попита:

— Изпрати ли те някой да ме шпионираш?

— Не! — Тя пребледня. — Преоблякох се, защото исках да се срещна с… един мъж.

Стивън разбра.

— Аха, сега разбирам. Един мъж.

Малката й брадичка се вдигна отново.

— Не е това, за което мислиш. Мъжът беше, искам да кажа, е мой годеник.

Той гледаше сурово.

— Обясни ми защо си се преоблякла.

— Не е прилично за благородна дама да ходи на среща с мъж дори ако той ще й стане съпруг. Добре го знаете.

— И кой е този поразителен младеж, който е успял да те отклони от правилата на благоприличието?

Тя прехапа устни.

— Какво значение има?

Нямаше каквото и да е значение, но той възнамеряваше да провери истинността на всяка нейна дума.

— Важно е.

Не му хареса, когато усети, че се е раздразнил и може би дори ревнува от това, че гази жена мечтае за друг мъж.

— Обичаш ли го?

Тя се разяри.

— Това не ви засяга!

Така беше. Той стоеше сковано. Потърси тоягата си, за да се облегне на нея. След това пристъпи с накуцване към нея. Мислено й се възхити — тя не трепна и не се уплаши.

— Точно обратното, госпожице, всичко, което се отнася до теб, вече ме засяга. Ще те задържа, докато не бъда задоволен.

Тя побледня като платно.

— Ще ме задържиш, докато не бъдеш задоволен! Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — изрече той мрачно, — че възнамерявам да се добера до истината, цялата истина за теб. Дотогава ще ми бъдеш гостенка.

Той мина с накуцване покрай нея и вдигна завесата на палатката.

— Гостенка! — извика тя подире му. — Искаш да кажеш затворничка! Но защо? Какво съм направила? Не съм ти сторила нищо, норманино!

Той спря и се обърна.

— Точно обратното, госпожице. Ти събуди преситения ми апетит и още по-преситения ми интерес. Ако си поне малко ценна, мисля, че ще си допаднем за известно време.

Мери се вторачи в гърба му, когато той, излезе с накуцване от палатката и я остави сама. Какво означаваха последните му думи? Мили боже! Не смееше да се самозалъгва. Той подозираше, че тя го лъже и възнамеряваше да разкрие истината. Намираше се в голяма опасност независимо от това, дали щеше да разкрие коя е, или не.

Отпусна се на твърдия мръсен под. Не й беше останала и капчица сила. Ролф де Уорън, граф Нортъмбърланд, беше един от най-могъщите владетели в кралството. Отначало бе личен съветник на крал Уилям Незаконородени, а сега беше личен съветник на сина на Незаконородения, проклетия Уилям Руфъс. Графът беше най-злият враг на баща й. Следователно такъв беше и този мъж, който бе незаконен син и наследник на графа. Малкълм и граф Нортъмбърланд се бяха срещали безброй пъти на бойното поле. Графът бил само един беден рицар без земя, когато потеглил с херцог Уилям за Англия, въпреки че бил най-младият син в могъщото семейство Поатевин. Скоро след нашествието го възнаградили с малко имение в Нортъмбърланд. А днес владенията му достигаха Нюкасъл на Тайн на юг и река Туийд на север. Въпреки че центърът на кралството на Малкълм се намираше между Морей фърт и Фърт на Форт, доста по на север от Туийд, кралете на Шотландия отдавна претендираха за правото да управляват цялата територия на юг от Лотиан чак до Риър Кросинг. Де Уорън бяха натрапници. През целия си съзнателен живот Малкълм се беше опитвал да завоюва отново загубените за Шотландия територии. От много години насам по границата между Шотландия и Нортъмбърланд се водеше жестока и кръвопролитна война. Мери беше попаднала право в ръцете на най-злия враг на баща си.

Прощалните думи на норманина още отекваха в съзнанието й като някакъв ужасяващ припев. Доколкото разбираше, той възнамеряваше да задоволи страстта си с нея, ако сметнеше, че тя не представлява особена ценност за него. Значи, ако не научеше истината за това коя е тя, ще се възползва от нея, докато не му омръзне и не я захвърли. Щеше да я съсипе. Дъг нямаше да я иска повече. О, не, той не е глупак. Ще се ожени за нея. В края на краищата тя е принцеса и има голяма зестра.

Едва не зарида. Щеше да стане по-лошо само ако норманинът разбереше истината. Ако разкриеше факта, че тя е дъщеря на Малкълм Кенмор. Тогава щеше да остане в плен, докато баща й не плати огромния откуп, който щеше да поиска похитителят й. Знаеше точно какво ще се случи. Норманинът щеше да стори всичко възможно, за да урони достойнството на баща й. Ще иска това, което е много по-ценно от златото и парите, щеше да иска земя. Скъпоценна, безценна шотландска земя. Земя, за която се е проливала многократно шотландска кръв.

А след плащането на откупа, а тя беше сигурна, че баща й ще го плати, по границата отново ще се разрази кръвопролитна ожесточена война. Двете години крехък мир щяха да се изпарят като вчерашен сън.

Стиснала малките си юмруци, Мери пое дъх и се опита да си вдъхне кураж. Положението й беше ужасно. Много се радваше, че не му разкри коя е.

Помисли мрачно, че норманинът е свиреп звяр, но в никакъв случай не е глупак. Прозря бързо, че не е тази, за която се представя. Усъмни се в приказката, която тя измисли. Нейната история съвсем не беше зле скалъпена и би заблудила по-доверчив човек. Ще й трябва цялата смелост, с която разполагаше и дори нещо повече. Ще й потрябва и цялата й хитрост. Не трябва да му позволява дори да предположи коя е тя. Защото след срещата с него Мери забеляза колко е голяма мощта и волята му. Ако има начин да разбере истината за нея, норманинът несъмнено ще го открие. Стане ли това, нейният баща и Шотландия, както и тя самата, ще пострадат много.

Този мъж със сигурност имаше шпиони, подобно на баща й. Довечера в Лидъл щеше да настане паника, щом откриеха изчезването и. Някой шпионин на норманина вероятно щеше да му докладва за това. Дали нейният похитител ще се окаже съобразителен, за да отгатне истината, щом узнаеше, че е изчезнала дъщерята на Малкълм? Как да не се сети коя е тя при тези обстоятелства!

Мери затвори очи. Как да прикрие самоличността си, като същевременно го държи на разстояние от себе си? Задачата й се стори невъзможна. Бягството беше единственият изход, но в този момент също бе неосъществимо.

Избърса лицето си. Сълзите нямаше да й помогнат с нищо. Трябва да се подготви за следващата им схватка. Досега не се беше справила много добре. А не искаше да се повтаря това, което се случи помежду им. Сблъсъкът беше изцедил напълно силите й, обаче след него се чувстваше объркана, възбудена и странно защо по-зряла.

Какво се случи между тях? Мери издаде сподавен звук. За свой ужас още усещаше докосването му, допира на устата му върху нейната, твърдите слабини опрени в нейните. Тялото й затрепери. Закри лицето си с ръце. Мери не успя да овладее пристъпа на срам, който я обхвана. Той я погълна изцяло.

Почувства се съвсем изтощена. Нямаше да мисли повече за този незаконороден наследник. Погледна с копнеж покрития с кожа сламеник. Чудеше се дали норманинът ще се върне, за да спи с нея. Беше твърде уморена, за да мисли по този въпрос. Все едно, нямаше значение. Няма да легне в ложето му дори и сама. Самата идея за това беше отблъскваща.

Мери се отпусна на земята и се сви на кълбо. Измъченото й съзнание най-сетне се поуспокои, но сънят така и не идваше. Тялото й потрепваше неспокойно. Мери се вслушваше в звуците, идващи от лагера, в цвиленето на конете, в бухането на някаква сова и в тихия говор на мъжете отвън. Лежа така, докато не замлъкна и последният глас. Когато стана тихо, тя се напрегна и зачака неизбежните стъпки. Беше сигурна, че рано или късно ще ги чуе. Дълго лежа скована, но те не отекнаха в нощта. Стивън де Уорън не дойде.

Мери се събуди и видя лицето на норманина до своето. За миг не помръдна. Още беше замаяна от съня и се взираше в блестящите очи, които не бяха черни, а наситено кафяви. След това сякаш я удари гръм — спомни си зашеметяващо ясно къде се намира и се дръпна рязко от него.

Той се беше навел над нея и почти докосваше лицето й със своето, но сега се изправи.

— Надявам се разказът ти да се окаже истина, госпожице.

— Махни се от мен!

— От какво се плашиш толкова? От мен или от себе си?

Мери се посъвзе.

— Не се боя от себе си. Страхувам се от големите черни нормани, за които изнасилването е спорт като лова със соколи.

Той се засмя.

— Госпожице, уверявам ви, че не съм участвал в подобен акт и никога няма да участвам — и добави тихо. — Никога не ми се е налагало да прибягвам към насилие. Когато влезеш в леглото ми, ще го направиш с най-искрено въодушевление, както снощи.

Грубоватият му намек за ужасното й поведение вчера вбеси Мери.

— Повече няма да ме видиш толкова въодушевена!

Стивън вдигна тъмната си вежда.

— Предизвикваш ли ме? — Той се усмихваше непресторено. — Обичам предизвикателствата, скъпа.

Тя разтърси глава в знак на отрицание. Сърцето й прескочи.

— Нямаш власт над мен.

— Точно обратното, госпожице, имам най-древната власт над теб, властта на мъжа над жената.

— Не съм като другите жени.

— Нима? — Зъбите му блеснаха. — Снощи се държа като всяка друга жена. Лежеше и скимтеше под мен. Зависеше единствено от моята власт и милост. Но ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, ще ти призная, че си много по-интересна от всички други жени, които съм срещал досега. Много повече предизвикваш любопитството ми и си… — той пак се усмихна, а в очите му се появи топлота — много по-хубава.

Мери се ядоса от съблазънта, която лъхаше от напрегнатия му поглед. Настръхна.

— Аз не скимтя, норманино! Приказвай каквото си искаш, мисли каквото щеш, но това не променя чувствата ми към теб.

Той я изгледа продължително.

— Сигурен съм, че под гневната ти външност се таят съвсем други чувства. Както и да е, губим си времето в приказки. Тръгваме след четвърт час. Гледай дотогава да си готова за тръгване. Ще приключим спора в Олнуик.

Де Уорън се обърна и излезе с накуцване. Движеше се забележително добре за човек, който наскоро е получил тежко нараняване. Мери се загледа подире му. Зарадва се, че го няма. Всяка среща с него, след която оцеляваше и оставаше девствена, й се струваше немалка победа.

Същевременно се ужаси. Олнуик беше новото седалище на Нортъмбърланд. На бащата на нейния похитител, графа, му бяха били нужни години, за да го построи. Според слуховете Олнуик беше непревземаема крепост. Ако това се окажеше вярно, значи щом веднъж попаднеше там, нямаше кой да я спаси.

През ума й мина светкавично мисълта, че още от тази сутрин Малкълм и братята й ще претърсят околността за нея. Може би щяха да я спасят, преди норманинът да я затвори в Олнуик. Трябваше да я спасят! Това беше единствената й надежда.

Дали да не остави някакъв знак на Малкълм? Но как?

Отхвърли бързо кожата, с която я бяха завили. Трепереше от вълнение. Някой й беше донесъл купа с вода. Мери се изми незабавно. Излезе стремително от палатката и се закова на място.

Конете бяха оседлани, а лагерът вдигнат. Всички бяха погълнати от работа. Мери забеляза, че похитителят й е обърнат с гръб към нея и разговаря с някакъв рицар.

Тя си пое дълбоко дъх. Замоли се дано Стивън де Уорън не я забележи. Но той най-неочаквано се обърна с лице към нея. Мери не му обърна внимание. Надяваше се, че нервността не й личи. Запъти се към дърветата. Забеляза, че един воин тръгва подире й. Явно му беше заповядано да я охранява. Настроението и спадна малко, но не и решителността й. Мери се скри зад едно дърво в някакви храсти, за да задоволи някои естествени нужди. През това време откъсна парче от хубавата си памучна долна риза, която носеше под селяшката туника. Тя беше добре изпрана и снежнобяла. Ръцете й така трепереха, че първите няколко пъти не успя. Накрая привърза яркия парцал за един клон на дървото. След това откъсна още няколко ивици и ги пъхна в ръкавите си. Заобиколи бързо храстите и се насочи към мястото, където стоеше воинът с гръб към нея. Надеждата й отново се събуди. Някой от шотландците, които я търсят, със сигурност ще намери знаменцето, което тя остави!

Войникът я придружи до лагера и я заведе при похитителя й. Норманинът разговаряше с мъжа, който я залови вчера.

— Лидъл ли? — говореше Уил. — Няма проблем, Стивън. Никой няма да се е съвзел още след вчерашната сватба. Ще разбера всичко, което поискаш, господарю — той се усмихна самонадеяно.

Стивън го потупа по рамото.

— На добър път. — Усмихна се на Мери. — Искаш ли да изпратиш послание на някого? На твоя любим, например?

Мери се вцепени за миг.

— Да нямаш очи на гърба си като някое уродливо чудовище?

На него му стана смешно.

— Да не си мислела да подслушваш? Ако искаш да узнаеш намеренията ми, просто попитай, госпожице.

— Защо отива в Лидъл?

— Да не криеш нещо?

— Разбира се, че не.

— Тогава няма от какво да се страхуваш.

Той си играеше и я изпитваше. Дразнеше я.

— Защо правиш това?

Веселието му изчезна.

— Защото не мога да се сдържа да не го направя.

Загледаха се един друг. Неговият поглед съвсем не бе непроницаем. В очите му Мери забеляза мрачно желание и още по-мрачна решителност. Беше безсилна срещу неговия магнетичен чар. Потръпна от внезапно лошо предчувствие, което не разбра. Много по-безопасно бе да не обръща внимание на това, което ставаше между тях и да се преструва, че то не съществува, че никога не е съществувало.

Той разруши магията, която толкова умело бе създал.

— Ела, време е да тръгваме. Ще яздиш с мен.

Мери не помръдна.

Той отпусна ръката, която бе протегнал.

— Нещо не е ли наред, Мейри?

— Ще яздя с всеки друг, но не и с теб.

Той застана пред нея и я погледна в очите.

— Само че аз не ти давам възможност за избор, госпожице — усмихна се леко. — Освен това ще ти бъде много приятно да яздиш с мен.

Тя усети намека. Лицето й пламна, но успя да отвърне с достойнство на прямотата му.

— Така говорят всички нормандски насилници.

Той се засмя.

— Нима една дама трябва да се изразява така?

— Не ме интересува какво си мислите за мен — процеди Мери. — Къде е проклетият ви кон?

Той го посочи и се разсмя отново. Белите му зъби блеснаха.

Мери закрачи към едрия кафяв жребец, а смехът му отекваше в съзнанието й. Реши да го надхитри на всяка цена. Тогава ще му се изсмее тържествуващо в лицето. И смехът й ще бъде единствен.

Стивън я вдигна без усилие на седлото. След това скочи зад нея с грациозността на по-дребен мъж. Мери се опита да не обръща внимание на допира на тялото му. Хвана се здраво за седлото. Денят ще й се стори безкраен, не се съмняваше в това.

Носеха се в бърз тръс на североизток. Отдалечаваха се от Карлайл през скалистите хълмове. През септември тук беше валяло много и затова земята беше зелена и злачна. На Мери й стана ясно, че той възнамерява да стигне до Олнуик още днес. Явно мисията, за която бяха тръгнали норманите, беше изпълнена. Тя размисли мрачно какво може да са вършили норманите толкова близо до Карлайл и Лидъл. Беше решила твърдо да го разбере.

На всеки час Мери пускаше парче от ризата си от ръкава и то литваше към земята.

Яздиха непрекъснато до обяд, когато спряха да напоят конете. По това време вече отвсякъде ги заобикаляха пустите нортъмбърландски полета, а над главите им небето бе безкрайно и сиво. Понякога над тях се виеха чайки. Мери се спусна на земята, благодарейки на съдбата. Силите й бяха изцедени от това, че й се налагаше да понася интимната близост на похитителя си през толкова много и сякаш безкрайни часове. Помисли си, че все едно се е намирала в ада.

Никой не й обърна внимание. Воините наоколо говореха тихо, а конете им пиеха жадно. Мери се приближи до едно изсъхнало самотно дърво. Седна уморено под него и пусна на земята поредното късче от ризата си. Когато воините се качиха отново на конете и се събраха заедно след няколко минути, тя стана и тръгна бавно към групата. Стивън де Уорън насочи едрия си жребец към нея.

— Харесва ли ти пейзажът, госпожице?

Тя го изгледа гневно.

— Какво толкова има да му харесвам? Наоколо всичко е грозно.

— Говориш като истинска шотландка — погледът му я прониза. — Наистина ли си шотландка, Мейри?

Тя се вцепени. Дали пред нея не стоеше дяволът, или пък умееше да чете мислите на хората? Или пък се е сетил коя е? Майка й, кралица Маргарет, беше англичанка. Братът на Маргарет беше Едгар Етлинг, внук на саксонския крал Едуард Изповедника. Той беше наследник на английския трон преда Завоеванието. Когато херцог Уилям Незаконородени нахлул в Англия, овдовялата майка на Маргарет избягала в Шотландия заедно с децата си. Търсела убежище и се бояла за живота на сина си. Малкълм се влюбил от пръв поглед в Маргарет. Оженил се за нея веднага щом починала първата му жена Ингеборг.

— Шотландка съм от главата до петите — изрече убедено Мери.

— Не говориш като шотландка, освен когато не поискаш. Английският ти е безупречен. Говориш по-добре даже от мен.

Разбира се, че английският й беше безупречен, макар и не само защото майка й беше англичанка. От години насам Малкълм беше въвел английски порядки и английския език в двора от уважение към жена си.

— Може би норманите са твърде тъпи, за да научат английския както трябва.

Кожата по лицето му се изопна.

— Май един норманин наистина е голям тъпанар.

Той скочи от коня си и я погледна загадъчно. На Мери не й харесаха нито думите, нито тонът му. Замръзна на място, когато той не я вдигна на седлото, а мина покрай нея.

Насочи се право към уродливото дърво, под което тя седеше допреди малко. Сърцето на Мери прескочи. Той се наведе и вдигна парчето от ризата. Стисна в юмрук копринения плат и закрачи тежко към нея.

— Каква хитруша си била ти.

Мери отстъпи назад.

Ръката му я сграбчи и дръпна към него.

— Ако желаеш толкова да си хвърлиш дрехите, само ми кажи.

Мери не успя да измисли подходящ отговор. Яростта му я вцепени допълнително.

— Откога оставяш тези следи, госпожице? Откога?

3

— Боли ме! — извика Мери.

Стивън я пусна мигновено. Мери се дръпна от него и разтърка ръцете си.

— Действително ли смяташ, че ще се предам без борба?

Стивън съжаляваше, че й причини болка, но като я чу, му се прииска да я разтърси отново. Това момиченце е решило да се бори с него?

— Откога?

— От сутринта.

На Стивън не му се вярваше. Той бе поразен от ума, дързостта и волята й.

— Много зле съм те преценил — изрече той грубо. След това извика: — Нийл!

Възрастният мъж мигновено се озова до него.

— Господарю?

Стивън не отделяше разярения си поглед от пленницата.

— Тази малка измамница ни е направила на глупаци. Оставила е следи. Предупреди хората, че е възможно да ни преследват.

Нийл подкара коня си.

Стивън посегна и придърпа към себе си Мери, когато тя се опита да отстъпи боязливо. Тялото й настръхна при докосването. Наложи му се да я влачи.

— И кого точно предупреждаваш, госпожице? Любовника си? Баща си?

Да! — извика тя. — Да, да, да! И скоро, много скоро мечът на баща ми ще те прониже, норманино, защото той е най-големият воин в цяла Шотландия!

Стивън спря.

— Така ли? Тогава сигурно го познавам.

Тя стисна упорито устни.

— Баща ти не е Синклеър от Даунри, както ти настояваше, нали? Толкова незначителен човек няма да посмее да ме нападне. И двамата го знаем. Тогава кого очакваме, Мейри? И това ли е името ти?

Тя не каза нищо.

Вбесеният Стивън я блъсна грубо към коня. Мери залитна, а след това отскочи, за да се отдалечи от него и да бъде извън досега му. Стивън не се притесни особено. Хвана я внезапно и я вдигна на седлото така, сякаш тя беше чувал с картофи. Скочи на жребеца зад нея и даде знак на мъжете. Кавалкадата препусна в бърз галоп.

Мери затвори очи и за миг загуби надежда. Знаеше, че не бива да се отчайва. Трябваше да се радва. Беше надхитрила норманина с парченцата от ризата си. Никак не се радваше. Всъщност бе почти ужасена. Незаконороденият наследник беше разярен. Всички инстинкти нашепваха на Мери, че ще си плати скъпо за малката победа.

Сега яздеха още по-стремително. Мери усети, че често поглежда през рамо. Надяваше се да зърне близките си на хоризонта. Не видя нищо. С всяка измината миля надеждите й намаляваха.

Къде, за бога, беше баща й?

В момента изкачваха едно дълго полегато възвишение. Когато се озоваха на върха, Стивън спря изведнъж жребеца си и я притисна към мощното си, покрито с ризница, тяло. Думите му заглушиха протестите й.

— Загуби, госпожице — изрече той. — Защото сме тук. Виж. Олнуик.

Ужасът я обзе мигновено. Не усети колко здраво стиска едрата му ръка и впива пръстите си в метала на ризницата. Бяха пристигнали, а тя беше загубила. Пред тях беше Олнуик — нейният затвор.

Слънцето залязваше. Почти погълнати от мрака, каменните стени на Олнуик изглеждаха тъмни и непреодолими. Крепостта беше разположена в огромна дъбрава. Обграждаха я непроходими ровове. Дебелите външни стени на замъка бяха осеяни със стражеви кули. Зад тях се виждаше още по-високата назъбена централна кула. Оранжево розовата слънчева светлина я озаряваше с лъчите си. Мери усети, че я пронизва тревога.

Ако не успееше да избяга, а това не й изглеждаше никак вероятно, или ако не бъдеше освободена или откупена, едва ли някога ще види пак дома и роднините си, защото никой нямаше достатъчно сили, за да превземе това място, дори Малкълм.

Качиха се на подвижния мост. Влязоха под подвижната решетка и се озоваха в двора на замъка. Десетина въоръжени стражи им отдадоха чест. Вътре имаше десетина постройки — обори за конете, дюкянчета на занаятчиите от замъка, казарми, кухненски помещения и бараки с продоволствие. Навсякъде щъкаха хора — жени, поели кокошки под мишница, деца, които водеха прасета, дърводелци, трудещи се с чираците си, ковачи, коняри и коне, слуги и крепостни. Каруца, натоварена с бъчви вино влизаше тъкмо пред тях. При входа на замъка разтоварваха други каруци. Шумът беше оглушителен. Сред виковете на хората се чуваше лаят на кучетата, кудкудякането на кокошките, цвиленето на конете, звънът от наковалнята на ковача и трясъкът от чука на дърводелеца. Мери никога досега не беше попадала в толкова голяма крепост. Тя беше по-многолюдна от повечето шотландски селища, по-голяма дори от родното й място, кралската крепост в Единбург.

Стигнаха стъпалата пред замъка. Де Уорън с лекота я свали на земята. Мери залитна леко. Краката й се бяха схванали от продължителната езда. Стивън скочи до нея и я поведе уверено по стълбите. Мери дръпна ръката си.

— Не се бой. Тук няма къде да избягам, дори и да искам.

— Радвам се, че си съобразила поне това.

— Няма да се радваш толкова, ако знаеш какво си мисля в действителност.

— Точно обратното, много ще ми е приятно да узная и най-потайните ти мисли.

Мери отмести поглед. Боеше се, че той е по-упорит от нея.

Качиха се на втория етаж и влязоха в голямата зала. Две дълги маси, подпрени на дървени магарета, изпъкваха над всичко друго вътре. Едната се намираше на подиум и на нея нямаше никой. Несъмнено тук обикновено сядаше графът със своето семейство. Неколцина воини от семейството седяха на по-долната маса и вечеряха. Прислужваха им слугини, които избягваха умело грубоватите ухажвания на мъжете. Надзираваше ги шамбеланът на замъка. Някои благородници от свитата на графа играеха на комар, пиеха и хвърляха зарове. На всички стени висяха хубави ярки гоблени. В голямата каменна камина гореше огън. Подът беше постлан със свежа тръстика, примесена с билки. Мери съзря с изненада, че вътре няма и една хрътка. Пред огнището имаше две големи, покрити с резба, кресла с възглавнички. Други две от този вид стояха пред издигнатата маса. За миг Мери се закова на място. Помисли, че граф Нортъмбърланд е в крепостта, когато зърна тила на една златисто руса глава в едно от креслата.

Но това беше млад мъж, само година-две по-голям от нея. Седеше сам. Изправи се необичайно грациозно при тяхното влизане и тръгна към тях. Беше златокос, синеок и много хубав. Светлата му кожа беше станала светло златиста от лъчите на лятното слънце.

— Здравей, братко — изрече хубавецът. Но мрачният му син поглед поглъщаше Мери. Усмивката му беше ослепителна.

— Предполагам, че не си дошъл случайно? — попита сухо Стивън. Тонът му се промени. — И да знаеш, Бранд, тя е моя.

Бранд най-сетне погледна брат си. Засмя се подигравателно.

— Разбира се. Подчинявам се на наследника. Е, да, изпраща ме негово величество, както несъмнено си се досетил.

През ума й проблесна светкавичната мисъл, че има възможност да узнае най-съкровените планове на врага си. Ще окаже безценна услуга на баща си, ако се превърне в шпионката, за каквато похитителят я беше обявил.

— Всичко е наред, Бранд, успокой се. — Стивън сложи голямата си ръка върху вкочаненото рамо на Мери. — Ще говорим по-късно. Кога трябва да се върнеш?

— Веднага. — Бранд изгледа Мери и се усмихна отново, ала в очите му нямаше и следа от смях.

— Какво става? Няма ли да ме представиш? Да не би да се боиш, че тя ще ме предпочете пред теб? И нямаме ли достатъчно слугини тук за да ти доставят удоволствие? Или вече си преспал с всичките?

Стивън не обърна внимание на тази явна закачка.

— Госпожице Мейри, това е малкият ми брат Бранд. Той има голяма уста, както сигурно си забелязала. Капитан е във войските на краля. Не обръщай внимание на нападките му. Те са доста несръчни. Между другото, той е големият любовник, не аз.

Мери искрено се усъмни в последните думи на Стивън. И двамата братя несъмнено се превръщаха в стръвни хищници, ставаше ли дума за жени. Изглеждаха напълно различни, но и двамата имаха забележителна външност. Никоя жена нямаше да им устои. Мери не отвърна на усмивката на Бранд. Гледаше го предпазливо.

Самоувереният поглед на Бранд стана въпросителен и се прехвърли от Мери върху Стивън.

— Тя ми е гостенка — отвърна само с две думи Стивън. Явно не желаеше да отговаря на други въпроси.

— Какъв късметлия си — прошепна Бранд. Погледна ги и отиде да хвърли още дърва в огъня.

— Не съм ти гостенка — възкликна гневно Мери. Не успя да се въздържи и се отскубна от ръката му. — Към гостите не се отнасят зле. Те са свободни да си отидат, когато поискат. Дори на брат си ли не казваш истината?

Погледът на Стивън беше леденостуден.

— Обвиняваш ме, че не съм казал истината?

Мери се изчерви като домат, но дръзко реши да му се противопостави.

— Да, обвинявам те.

Той вдигна ръка. Мери не помисли, че ще я удари, но независимо от това се дръпна. Показалецът му се плъзна по извивката на бузата й и се спря на ъгълчето на устата й.

— Хайде, хайде, госпожице, именно ти си играеше на маскарад, нали?

— Не — изрече дрезгаво Мери и се дръпна. — Обясних защо съм се облякла така. Обясних всичко. Пусни ме най-после.

— Май си се отчаяла. Кажи коя си наистина, и тогава ще обсъдим твоето освобождаване.

— След като ме изнасилиш!

Стивън я изгледа заплашително.

— Вече ти казах, не смятам да те изнасилвам.

Погледът й се кръстоса с неговия. Защо беше склонна да му вярва? И защо бе едва ли не разочарована? Страхът й се дължеше със сигурност на опасното й положение, а не на заявлението му.

Зъбите на Стивън блеснаха, когато той се усмихна смразяващо.

— Госпожице, ще ти бъде много приятно, когато те взема в леглото си.

Мери нямаше сили нито да помръдне, нито да отвърне. Усмивката му стана още по-неприветлива, но очите му блеснаха ярко.

— Веднага ми разкрий коя си, ако искаш да си спасиш девствеността.

Тя ахна.

— Обожавам да нанеса последния удар по време на битка, госпожице — добави той съвсем тихо. — Крайно време е да се предадеш и подчиниш.

— Не — прошепна Мери. Топлината се извиваше като струя дим в замръзналото й тяло.

— Да — прошепна той съблазняващо.

— Но… — умът й се беше замаял и съобразяваше трупно. — Мислех, че си изпратил шпиони в Лидъл, за да узнаят дали съм ти казала истината, или не! Това ще ти отнеме известно време!

— Ако си поне малко ценна, кажи ми го, преди да те съсипя така, че после никой мъж да не се заинтересува от теб.

Сърцето й заби гръмко. Погледите им си останаха приковани един в друг. Изведнъж на Мери й стана трудно да диша и да мисли. Знаеше само, че няма право и не бива да му казва коя е.

— Търпението ми привършва. Ако си тази, за която се представяш, след тази нощ ще ми станеш любовница — изрече категорично Стивън.

Тишината се стовари като удар с меч помежду им. Мери пребледня като платно. Сплете здраво ръцете си, като отчаяно се мъчеше да измисли изход от дилемата, в която той я беше поставил. Ако продължи да настоява, че е Мейри Синклеър, той ще я вкара в леглото си, и то съвсем скоро. Спомни си голото му и възбудено тяло. Не беше сигурна дали изпитва страх, или предвкусва неясно бъдещо удоволствие. Но нямаше право да му разкрива коя е наистина, не биваше. Сухите й напукани устни произнесоха:

— Аз съм Мейри Синклеър.

Той отговори незабавно:

— Стаята ми е първата на горния етаж. Върви и ме чакай там.

Тя стисна зъби. Гърдите й се надигнаха. Не помръдна и не отмести поглед от него.

— Върви и ме чакай там — повтори тихо той.

Погледите им се сблъскаха и за миг останаха приковани един в друг. На Мери й мина през ума, че лице в лице с неизбежната гибел, тя постъпва много глупаво, като воюва с този мъж. Няма начин да спечели. Трябва да отстъпи и да се подчини, както настояваше той. Трябва да му разкрие коя е. Не ясни страстни образи заляха съзнанието й. Тя видя мислено любовна двойка, която се извива и стене. Бяха тя и Стивън де Уорън… Не бива да изменя на своя баща, краля, и да го разорява. Обичаше го и го почиташе повече от всеки друг.

Мери изправи раменете си, вирна брадичка и бавно обърна гръб към норманина.

За миг Стивън не помръдна. Гледаше я как върви към витата стълба. След това щракна с пръсти и посочи. Един от хората му притича и отиде да придружи Мери до стаята му. И двамата братя се загледаха след нея. В залата настъпи пълна тишина.

След това някой се изкикоти. Друг го последва и всички заговориха отново. Един от воините шляпна по задника слугинята, която му наливаше вино. Тя изписка, подскочи и разля малко течност от гарафата. Мъжете се обзалагаха и хвърляха зарове.

Бранд се обърна към Стивън с вдигната вежда.

— Ама какво става? Нима тази слугиня не иска да се подчинява? — Той се изсмя. — Затова ли те привлича толкова? Големият ми брат не изпитва страст, той просто взима онова, което му хареса.

Стивън се качи на подиума и седна на масата. Отнякъде изникна шамбеланът с кана бургундско. Стивън му кимна и той наля на своя господар.

— Тази жена не е като другите, Бранд. В това се крие тайната на привлекателността й за мен.

Бранд се настани на стола до него.

— Наистина ли? — Гласът му звучеше скептично. — Не ти ли харесва хубавото й личице?

Стивън се раздразни.

— В края на краищата и аз съм човек. Но какво от това? Довечера ще ми каже коя е и ще бъда длъжен да се отнасям добре с нея.

— Ако е благородна дама и има известна стойност, както ти подозираш — изрече Бранд, — ще се пречупи, преди да се случи най-лошото. Никоя жена от сой няма да се откаже от девствеността си ей така за нищо.

— Така е — съгласи се Стивън. Една слугиня дойде и сервира на масата парчета месо, плодове, печени в тесто, и сирене.

— Отнеси храна и вино на гостенката, която чака в моята стая — изрече той на почервенялото момиче.

— Ще се откажеш ли от ухажването, ако тя си признае? — попита Бранд недоверчиво.

— Ще се наложи, нали? — Изражението му бе непреклонно, а погледът — неразгадаем. Тя ще се пречупи и ще му се разкрие. Ще се окаже, че е някоя издигната благородна дама и той ще я пусне да си върви, макар че ще стане малко по-богат след получаването на откупа.

— Не прави глупости — предупреди го Бранд. В гласа му нямаше и следа от закачки. — Помни си думите.

— Благодаря ти за доверието, братле.

Бранд сви рамене.

— Кралят изгаря от нетърпение да узнае час по-скоро какво си разузнал.

Стивън заговори по-тихо.

— Карлайл може да бъде превзет. Това ще означава война.

— Кралят не се интересува от мира, Стивън. За него е важно така да си подсигури северната граница, че да има възможност да насочи вниманието си другаде.

Стивън изсумтя. Знаеше си, че ще чуе това.

Бранд вдигна чашата си с медовина и се облегна на стола. Устните му се свиха.

— Нося ти новини.

— От баща ми ли?

— Не, от Адел Бофор.

Стивън не каза нищо.

Бранд завъртя ножа в ръцете си.

— Изпраща ти най-сърдечни поздрави.

Стивън каза:

— И аз й изпращам моите.

Бранд обърна лицето си срещу неговото. Цялата му любезност се изпари.

— Но не и по начина, по който ще поздравиш малката Мейри довечера, ако тя наистина е малката Мейри.

— Стига.

— Не познаваш лейди Бофор. Едва ли си разговарял с нея. Аз обаче имах предостатъчно възможности да я наблюдавам, откакто тя дойде в двора. Тя не е обикновена жена, Стивън. Дамата, за която ще се ожениш след три месеца, никак няма да се зарадва, ако разбере, че си докарал в стаята си хубава любовница.

— Не се бой — отвърна рязко Стивън. — Нямам намерение да излагам на опасност отношенията си с Адел Бофор.

Стивън излезе на крепостния вал. По кулите имаше само няколко стражи. Беше съвсем сам. Отиде при най-северната стена и впери поглед над назъбения й връх. Беше му станало навик всяка нощ, когато е в Олнуик, да застава тук и да оглежда владенията си.

До хоризонта земята принадлежеше на неговия баща Ролф де Уорън. Някой ден тя ще стане негова. Древната Нортумбрия. Стивън изпита прилив на гордост. Баща му бе дошъл в Англия заедно със сюзерена си Уилям, херцог на Нормандия. Беше се сражавал до него при Хейстингс преди двадесет и седем години. Бил най-младият син на нормандски граф, следователно лишен от наследство. Възползвал се от нашествието, за да се сдобие със земя. Бил пълководецът, на когото Уилям Завоевателя имал най-голямо доверие, спечелено по време на предишните походи в Мейн и Анжу. След Хейстингс славата му нараснала още повече. Скоро бил възнаграден за своята вярност и воинските си умения. Завоевателят му дал позволението си и го окуражил. Ролф постепенно разширил владенията си на север и изток, докато те не обхванали територията, която държаха сега. А с нея дошло и могъществото.

Стивън съзнаваше добре, че някой ден цялата власт над Нортъмбърланд ще бъде негова. Той беше незаконороден — родителите му нямали право да се женят преди смъртта на първата жена на баща му, но той бе обявен за наследник. Това беше огромна отговорност, тежък товар. Разбра това в същия ден, в който го изпратиха да отрасне в двора на краля едва шестгодишен. Но той никога не бе поставял под въпрос своите задължения към баща си и Нортъмбърланд. Нито тогава, нито сега, нито пък през годините, които бяха изминали междувременно. Мъжът винаги изпълнява дълга си. Бе научил този урок в същия ден, в който беше отпътувал от къщи заедно с хората на краля. Върна се чак след десет години. Женитбата за наследницата на Есекс Адел Бофор бе само поредното задължение, което той щеше да изпълни.

Бяха сгодени от две години и половина. Предстоеше им да се оженят тази Коледа, когато тя стане на шестнайсет. Ролф искаше бракът да бъде сключен още преди две години, но настойникът на Адел не искаше и да чуе за това. Знаеше, че тя ще донесе на Стивън голямо имение в Есекс и което е по-важно, много пари. А семейството му винаги се бе нуждало от пари. За разлика от повечето други големи владения на краля, Нортъмбърланд изискваше огромни разходи за армията, тъй като бранеше най-северната граница на Англия.

От друга страна обаче, бракът на Стивън с Адел Бофор щеше да направи Нортъмбърланд прекалено независим. Това никак не харесваше на краля. Но кралят сам се нуждаеше отчаяно от нови доходи, тъй като бе решил твърдо да води своя лична война срещу по-големия си брат Робърт, за да обедини отново Нормандия с Англия. Последното нещо, от което се нуждаеше кралят, бяха допълнителни разходи, за да подпомага Нортъмбърланд във войните му с шотландците. Затова той допусна този брачен съюз между двата могъщи владетелски рода на Есекс и Нортъмбърланд.

От тези мисли сърцето на Стивън затупка по-бързо, мускулите му се стегнаха. Негов дълг бе да осигури безопасност на север. През последните две безкрайно дълги години той бе положил невероятни усилия, за да съхрани крехкия мир. Отговаряше с ответен удар на всяко предизвикателство по границата. Но знаеше, че не бива да нанася твърде големи поражения на врага, иначе ще разтърси из основи настоящето примирие. Никак не му беше лесно.

Беше уморен.

Очакваше с нетърпение женитбата, защото знаеше, че зестрата на Адел ще облекчи изнемогващата му хазна.

Предупреждението на Бранд го разсмя. По дяволите, та той е предпазлив човек. Съвсем не е импулсивен или безразсъден, но не беше проявил особена предпазливост, като плени жената, която твърдеше, че се казва Мейри. Хубостта и хитрината й възбудиха любопитството му и той я отвлече. Надяваше се да се окаже, че не е особено ценна, за да има възможност да я вкара в леглото си. Надяваше се на това дори когато се съмняваше в него.

Никой мъж в неговото положение не би рискувал бъдещия си брак с богата наследница, като вземе за любовница друга жена, колкото и привлекателна да е тя. И той нямаше намерение да постъпва така. Една кратка връзка, ако има късмет и се стигне дотам, няма да заплаши съюза му с Бофор. Но тя не бива да остава в стаята му. Постъпи безразсъдно, като я изпрати там, защото това беше дръзко нарушение на етикета. Адел Бофор ще има пълно право да му се разгневи, ако научи, че е държал друга жена в стаята си. Щом изяснят коя е, веднага ще я премести от спалнята си.

Стисна зъби. Ще разкрие тайната й. Тя ще си признае измамата, когато види, че я заплашва обезчестяване. Ще си признае, че го е мамила и ще разкрие, че е благородна дама. Тогава ще я прати да си върви и ще изпълни обещанието си. Стивън не му се искаше да си мисли, че ще я пусне, без да преспи с нея, но ако се окаже, че е знатна, ще го направи. А след три месеца ще се ожени за наследничката на Есекс.

Тази мисъл не му хареса. Никак.

Стивън се ядоса, когато видя, че Мейри не му се е подчинила. Не го чакаше в стаята му, както й беше наредил. Съблече се чисто гол. Големите мускули на гърба му изпъкнаха. Всяко сухожилие се очертаваше ясно. Бицепсът му се издуваше при всяко движение, коремът му беше плосък и твърд като камък. Това беше добре тренираното тяло на рицар. Годините боеве с меч и пика го бяха наточили като бръснач.

Стивън се ядоса много. Обърка се от моментното съмнение в себе си. Смути се от чувствата, които го бяха обзели при мисълта за предстоящия брак с Адел Бофор. Как е възможно неговата затворничка, колкото и да е красива, да предизвиква такива чувства в него?

Разгневи се. Кръвта му вече кипеше. Момичето отдавна трябваше да е в стаята. Стивън се запита за пръв път дали ще успее да се овладее. А трябва да го направи веднага щом тя си признае коя е. Напомни си, че няма друг избор.

Сестра му влезе, без да чука. Той се зарадва, че тя прекъсна терзанията му. Но не му хареса, че го вижда чисто гол.

— Друг път чукай, Изабел — предупреди я той, извърна се настрана и си навлече ризата. Сестра му беше много хитра и твърде развита за своите десет години. Той се боеше, че някой ден ще го завари по време на някоя любовна среща, която изобщо не е подходяща за очите на толкова млада дама.

Тя му се изплези.

— Защо?

Стивън сподави усмивката си. Трябваше по-рано да се види с Изабел. Несъмнено кроеше някаква пакост, защото имаше склонност постоянно да създава грижи на близките си.

— Защото така трябва — той се помъчи да се намръщи. — Така ли се поздравява?

Тя светна от радост и се хвърли в обятията му. Задържа я за миг и я пусна долу. Не успя да удържи прилива на гордост, който го обзе. Всички я обичаха, но най-вече той. Малката му сестра беше умница. Вече беше станала много хубава, а още не беше сгодена. Стивън знаеше, че Ролф изчаква благоприятен момент за това, скоро ще й намери мъж и ще сключи поредния изгоден съюз за Де Уорънови. Стивън смяташе, но не беше сигурен, че баща им възнамерява да я омъжи за най-младия брат на краля, Хенри Боклерк. Принцът имаше малко земя, но много сребро, защото баща му, Уилям Завоевателя, беше дал Нормандия на най-големия си син, Робърт, а Англия на Уилям Руфъс, като остави на най-малкия си син само голямо богатство. Стивън познаваше Хенри добре от дългите години, които беше прекарал в семейството на краля, обаче никак не беше сигурен, че одобрява този брак.

Той погледна Изабел с обич.

— Къде беше тази вечер?

— О, обикалях наоколо — изрече тя със загадъчен вид, а усмивката й беше прекрасна. Заприлича на ангелче. — Защо трябва да чукам? Нали си сам. Допрях ухо на вратата, за да бъда сигурна.

Очите му се разшириха от изненада. Тя отстъпи назад, като се кикотеше.

— Вече не съм дете, Стив — изрече тя високомерно. Изабел беше единствената, която се осмеляваше да го нарича така. — Зная какво правиш нощем със слугините.

Той не вярваше на ушите си. Не знаеше дали да се разсмее, или да и се скара.

— И какво точно си мислиш, че правя със слугините, момиче?

Тя го изгледа многозначително.

— Татко каза, че ако в Олнуик се появи дори едно твое незаконно дете, ще те набие, все едно, че си дванайсетгодишно момче! — заяви тя ликуващо.

— О, да, ще го направи — засмя се Стивън. — Не отговори на въпроса ми, Изабел.

— За глупачка ли ме мислиш? Правиш бебета, Стив. Зная, че това се харесва на слугините, защото ги чух да си приказват за теб.

Този път той набързо стана сериозен.

— Чула си ги да говорят… — заекна Стивън. — И какво казаха те, подслушвачка такава? Хайде, кажи!

— Ами… — тя завъртя тъмносините си очи — те казаха, че си едър, силен и много похотлив… но понякога бърз, прекалено бърз… а също…

Стивън беше шокиран.

— Стига! — Той посегна към нея, но тя се дръпна с кикот. — Надявам се, че нямаш представа за какво са си говорили — изрече провлечено той. — И да знаеш, че ще кажа на майка ти, дето подслушваш… слугините!

Изабел изглеждаше много обидена.

— Мама ще ме прати при отец Бертолд — изрече тя с разтреперан глас. Големите й блестящи очи се впиха в неговите. Гледаха невинно като на някоя сърничка. — Обещавам ти да не подслушвам повече, наистина. Не казвай на мама.

Стивън въздъхна отчаяно. Тя беше буйно дете и винаги беше създавала неприятности. Един ден несъмнено ще води за носа и мъжа си.

— Този път няма да кажа — обеща той. — Но, Изабел, не ме предизвиквай да го сторя.

Тя прехапа устни и отново стана сериозна. И двамата знаеха, че само тя може да си играе така с него.

— Защо Мейри е затворничка?

— О! Значи си се срещнала със загадъчната Мейри. Предпочитам да си мисля за нея като за моя гостенка.

— Тя твърди, че ти е затворничка… и че трябва да я пуснеш веднага.

— Тя ли те изпрати с това послание, Изабел?

— Знам само какво ми каза тя. — Изабел беше отворила широко очи и чакаше.

Стивън отново се отчая от постъпката на гостенката си. Нима си въобразява, че ще успее да го измами, като използва сестра му? Нима е толкова хитра?

— Къде е тя?

— В женската дневна на горния етаж. Защо си я уплашил толкова?

— Някой ден ще си изпатиш много, Изабел, дето си пъхаш носа в чуждите работи.

Изабел се разочарова, но остана непоколебима.

— Това означава ли, че няма да ми разкажеш какво си й сторил?

— Нищо не съм й сторил — каза той, а после добави: — засега. Изабел примигна от изненада.

— Върви и кажи на Мейри да дойде тук — той погледна твърдо сестра си. — А след това иди при Бранд на долния етаж.

Не искаше тя да слухти зад вратата.

Изабел още го гледаше с широко отворени очи. Кимна и избяга навън. Стивън стана сериозен и отметна назад ризата си. Време беше да стори каквото трябваше. Време беше Мейри Синклеър да разкаже истината за себе си.

4

Тежката дървена врата на Лидъл се отвори широко. Вътре влязоха група мъже. Бяха мокри до кости от дъжда и изкаляни, защото навън бушуваше силна буря, небето бе почерняло, а вятърът блъскаше яростно. Отекна гръм и светкавица проряза небето. Отчаяната кралица Маргарет седеше неподвижно до огъня в опушената зала. Беше оставила недовършената бродерията в краката си. Скочи на крака при първия звук.

— Намерихте ли я?

Малкълм вървеше пред другите мъже. Свали прогизналото си наметало. Един слуга не успя да го хване и то падна в калната тръстика на пода. Кралят отиде веднага при жена си.

— Не я намерихме, Маргарет.

Маргарет възкликна уплашено и сграбчи ръцете му.

Четирима съвсем мокри и много уморени мъже влязоха в залата след него. Тримата по-големи синове на Малкълм и Маргарет без свещеника Етълред свалиха мокрите си дрехи и посегнаха към чашите с горещо вино, които слугите им донесоха незабавно. Четвъртият мъж се загледа с невиждащи очи в буйните пламъци в камината. В краката му се образува локва. Не направи опит да свали прогизналата си пелерина.

— Намерили сте нещо — извика Маргарет, докато стискаше ръката на Малкълм. — Криете нещо от мен!

— Имаме само предположения, нищо повече — каза мрачно Малкълм. Но лицето му стана тъмночервено и Маргарет разбра, че той е бесен и едва сдържа гнева си.

— Какви са те? Какво сте намерили? Не е възможно Мери да е изчезнала ей така!

Едмънд се завъртя рязко. Високият и строен младеж приличаше много на баща си.

— Покажи й — настоя той. — Така ще бъдем сигурни. Най-големият брат Едуард го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Остави майка на мира — предупреди го той. — Няма смисъл да я тревожим още повече.

— Нищо няма да постигнеш така — отвърна намръщено Едмънд. Той беше една година по-малък от Едуард и приличаше на Малкълм най-много от всички. — Искаш ли наистина да намерим Мери?

— Разбира се, че искам!

— Спрете! — извика Маргарет. Обичайното й спокойствие изчезна безследно. — Как смеете да се карате точно сега! Малкълм! Кажи ми!

Малкълм стисна ръцете й.

— На по-малко от миля от Лидъл вчера е имало нормандски войници.

Маргарет ахна.

— Нали не смяташ…

— Покажи й, татко — настоя Едмънд. — Питай я дали това не е на Мери.

Едуард заобиколи Едгар и удари Едмънд с юмрук в рамото, но Едмънд беше по-едър и ударът само го накара да загуби равновесие. Едгар веднага се хвърли на помощ на Едуард и се приготви да се нахвърли върху Едмънд. Гръмогласният вик на Малкълм прекрати юмручната схватка.

Малкълм извади парче мокър бял плат от колана си. Едуард почна да протестира. Едгар, който бе няколко месеца по-голям от Мери, пребледня като смъртник. Малкълм не обърна внимание на синовете си, разгъна внимателно късчето и погледна жена си.

— Това част от роклята на Мери ли е?

Очите на Маргарет се разтвориха от удивление и тя ахна.

— Къде го намерихте?

— На мястото, където са лагерували норманите — изрече мрачно Малкълм.

Маргарет се олюля.

Малкълм и Едмънд я уловиха в същия миг и я хванаха здраво.

— Не се бой, мамо — изрече успокояващо Едуард и стисна здраво зъби. — Ще я намерим и ще я върнем за нула време.

— Колкото ни трябваше да намерим кучия син — изрече мрачно Едгар и хвърли поглед на мълчаливия мъж, който стоеше неподвижно и гледаше пламъците. Едгар и Мери бяха почти на една възраст и затова той й беше най-близък сред братята. Като малки двамата с Мери бяха неразделни. Дори и сега, когато не се биеше, Едгар обикновено беше при Мери.

— Ако са й сторили нещо…

— Ще ги избия всички до един, тези вероломни нормани! — изрева Малкълм. — До един!

— По-спокойно, татко — замоли го Едгар. Зелените му очи блеснаха. — Ако яздим цяла нощ, на сутринта ще стигнем до Олнуик.

— Олнуик! — възкликна Маргарет. — В Нортъмбърланд?

— Тази сутрин са видели хората им тук наблизо — изрече грубо Малкълм. — Това е работа на незаконороденото пале. Проклетият му баща е още в кралския двор. А и кой друг би посмял да отвлече нашата дъщеря… кой друг?

Откакто графът отсъстваше толкова често, Стивън де Уорън се превърна в трън в очите на Малкълм. Маргарет пребледня като платно.

— Бедната ми Мери, защити я, мили боже — изстена тя. Молитвата й не бе нито първа, нито последна. — Моля те, дано се върне невредима вкъщи!

— Аз съм виновен — изрече внезапно мъжът, който стоеше пред камината и се обърна с лице към тях. — Ако не ме бяха задържали, щях да бъда с нея и нямаше да позволя да попадне в ръцете на Де Уорън.

По лицето му личеше каква мъка изпитва. Маргарет отиде бързо при него и се помъчи да го утеши, въпреки че и на нея сърцето й се късаше.

— Не си виновен, Дъг. Мери знаеше добре, че не бива да излиза сама извън стените — сълзи изпълниха очите й. — Колко пъти й напомняхме да се държи както подобава за една принцеса, а не като някое градско сираче. Ако някой е виновен, това съм аз, защото не успях да я обуздая.

— Не си виновна, Маргарет — изрече Малкълм с омекнал глас. — Мери сама си е виновна. Само да ми падне в ръцете! Така ще я напляскам, че после нима да може да седне една седмица. — Той пак се разгневи. — Как е възможно да е такава глупачка! — Той се обърна към Дъг Макинън. — И ти си виновен наравно с нея, че си я подлъгал да излезе, за да се срещнете. Първо ще се разправя с нея, а след това и с теб.

Дъг не каза нищо. Само стискаше здраво зъби.

— Малкълм, трябва да сме сигурни, че знаем къде е тя — извика Маргарет.

— Не се бой, мамо — заутешава я Едуард и я хвана за ръката. — Сигурни сме, че това е дело на онова копеле. Намерихме още две парчета плат, преди да стане прекалено тъмно, за да следваме дирята. Следите явно водеха на североизток. Кой друг освен Мери ще съобрази да бележи пътя? Поне духът й е останал невредим.

Маргарет се отпусна в креслото си. Сърцето й биеше бясно и тя усети, че й прилошава.

— Трябва да повикам Моди — прошепна тя. Имаше предвид благочестивата си по-малка дъщеря, която вече беше послушничка в абатството в Дънфърмлайн. — Искам Моди да дойде тук, Малкълм!

Но горчивата истина беше, че искаше тук да е Мери. Колко много жадуваше да узнае, че скъпата й Мери е здрава и читава! Малкълм улови ръцете й.

— Ще изпратя човек тази вечер. Утре сутринта тя ще бъде тук.

Маргарет то погледна с благодарност. Той беше корав човек и имаше тежък характер, но тя знаеше, че никак не е лесно да си крал на шотландците. Никога не го беше обвинявала за грешките му. А той я беше разочаровал неведнъж през дългия им брак. Тя знаеше, че Моди ще бъде с нея на сутринта и че ако е възможно някой изобщо да спаси дъщеря й, то този човек е нейният мъж.

— Само си загубихме времето — извика Едгар. — Знаем, че това е дело на Де Уорън! Да го обсадим незабавно!

— Не бъди такъв глупак — изрече Едмънд. — Нищо не виждаме на тъмно. Няма защо да бързаме с обсадата, ако въобще има нужда от нея.

Гласът му звучеше скептично.

— Ще оставиш Мери да изгние там, така ли? — изкрещя Едгар.

— Не съм казал това — изрече мрачно Едмънд.

— Никой няма да остави Мери да изгние там — заяви Едуард и насочи леденостудения си поглед към Едмънд.

— Спрете! Не мога да издържам тази врява, не и сега! Всички се обърнаха към Маргарет.

— Никаква война! — извика тя и стана. Тя рядко изричаше заповеди и никога не се месеше в политиката, но сега трепереше от възбуда и говореше решително. — Малкълм… ще платиш откупа, който поиска Де Уорън, колкото и да е голям. Длъжен си да го сториш!

— Не се безпокой — каза Малкълм. — Скъпа, защо не се качиш горе да си полегнеш?

Въпреки че Маргарет знаеше, че няма и да мигне тази нощ, тя кимна и се подчини. Настъпи тишина, която никой не наруши, докато господарката не излезе от залата.

— Какво си намислил? — попита неловко Едуард. Малкълм се усмихна. От усмивката му човек тръпки го побиваха.

— Ще направя това, което съм длъжен да направя, сине мой. От цялата тази работа може би ще успея да спечеля нещо.

Първите капки дъжд зачукаха настойчиво по кулите на Олнуик.

Мери спря пред отворената врата на неговата спалнята. Не беше и помисляла да не се подчини на заповедта му, въпреки че беше почти парализирана от ужас. Той стоеше сред стаята само по ленени гащи. Това потвърди най-лошите й опасения. Лицето й, което бе по-бледо и от най-скъпоценната слонова кост, пламна в руменина. Мери отклони поглед от възбудените му слабини, издули плата.

Стивън я гледаше безизразно. Навън дъждът яростно трополеше по покрива.

Мери опря гръб на отворената врата. Огледа се отчаяно. Сърцето й биеше учестено. Беше обмисляла и варианта да му разкрие истинската си самоличност. Въпреки че беше имала по-малко от час, за да обмисли положението си, тя огледа най-внимателно всички възможности. Същевременно я обземаше все по-силна паника.

Мери хранеше някаква надежда до последната минута, когато дойде в спалнята му и се сблъска с очевидната му похот. Нямаше покорно да го остави да прави с нея каквото си поиска. Беше решила твърдо да не му се подчинява в предстоящата борба, в която целомъдрието и гордостта й бяха заложени на карта. Ще се съпротивлява. Ако остане непоколебима и не му позволи да я съблазни като предишния път, а той е казал истината и не смята да прибягва към насилие, значи ще успее да избегне изнасилването.

Но всичките й надежди се изпариха. Щом го видя как почти чисто гол я пронизва с искрящия си поглед, тя реши, че той не е в състояние да се въздържи от насилие. И узна съдбата си. Защото в края на краищата по-добре бе да е мъченица, която приема обезчестяването си, отколкото да му разкрие, че е принцеса Мери и да поднесе безценен дар в ръцете на своя похитител.

Бурята изви зловещо навън. За пръв път тази вечер почти над главите им отекна гръм. Мери подскочи.

— Винаги ли се изнервяш толкова от бурите? — обади се Стивън.

Мери го погледна. Стисна зъби. Светкавица проряза небето. За миг пълният мрак навън изчезна. Мери отвърна поглед от тесния прозорец.

— Да приключваме с това.

Той вдигна удивено вежда.

Огледа я изпитателно. Мери се мъчеше да гледа към прозореца. Вън вече валеше като из ведро. Не й беше лесно. Просто не беше възможно нито да не го забелязва, нито да му устои. Погледът й се насочи боязливо към леглото с балдахин. Стивън стоеше пред него посред стаята Беше дръпнал завесите на леглото, вътре се диплеха кожи и одеяла.

Мери си помисли, че тук е много топло. Стана й трудно да диша. Въпреки лошото време, на нея й се прииска от огъня да останат само няколко въгленчета. Прииска й се той да престане да я гледа, а да направи нещо, каквото и да е, но да спре това мъчение.

Стивън най-накрая помръдна. Крачките му бяха овладени, не издаваха по никакъв начин нетърпението му. Дебели килими покриваха каменния под и затова босите му крака не вдигаха шум. Дръпна я в стаята и затвори вратата зад гърба й.

Мери отвори широко очи и вдигна поглед към него. Трепереше. Изплаши се от решителността му. Стори й се, че той току-що е затръшвал пред нея вратата на нейната съдба. Може би така и си беше. Реши да не продумва, докато е възможно и срещна погледа му, като се надяваше да открие в него ярост и заплаха.

Той се усмихваше.

В извивката на устните му се криеше такава страст, че Мери отстъпи назад. Стивън я сграбчи с лекота. И вместо да я оглежда, я дръпна с всичка сила към себе си.

— Не се страхувай от мен.

— Не се страхувам от тебе… норманино! — възкликна Мери. Но вече се намираше в прегръдките му. Опираше вкочанените си длани в хлъзгавите му потни гърди. На него явно също му беше топло. Слабините му й се сториха като притъпен връх на меч, който се мъчи да проникне в корема й. Безуспешно се опита да го блъсне настрани от себе си.

— Да не си решила да ме нападнеш? — попита той закачливо.

— Копеле — изсъска тя и за миг спря да се бори. Дишаше тежко. Той беше твърде силен. Помисли си, че е обречена.

— Съвсем вярно — прошепна той. — Боя се, че не съм в състояние да променя обстоятелствата около раждането си. Наистина ли смяташ, че ще ме нараниш с такива думи?

— Не, но ти ще ме нараниш, нали? Великан като теб!

Едната от големите му ръце обви гърба й. Тя трепереше.

— А-а, значи от това се страхуваш. Знам си добре работата и няма да те нараня, госпожице, не и след първия път. Всички жени, дори и дребните като теб, са сътворени така, че да прилягат на мъжа, дори когато е едър като мен.

Малките гърди на Мери набъбнаха и я заболяха. Думите му събудиха спомена за разгорещената им среща снощи… и за предвкусваното удоволствие, което тя не желаеше да признае. Ще води борба с него, защото, мъченица или не, това си беше нейното задължение. Волята й ще бъде по-силна от неговото тяло. Така трябва да бъде. Мери скръцна със зъби.

— Ще… се… съпротивлявам.

— Не мисля. — Закачливата му усмивка, която предизвикваше похотливи помисли, блесна отново. — Лесно ще решим твоя проблем. Трябва само да кажеш две думи — имената на баща си.

— Не! — Мери се изви. Той веднага я принуди да стои спокойно, като сграбчи твърдото й задниче. Мери замръзна на място.

— Да проверим ли колко си непоколебима? — прошепна той в ухото й.

Мери едва успя да продума.

— Да… приключваме с… това.

За миг той остана неподвижен.

— Това е покана, на която не мога да устоя. Да разбирам ли, че ще пожертваш девствеността си, за да прикриеш коя си?

Мери го гледаше втренчено. Беше усетила едва забележима промяна в гласа му, която той не успя да прикрие. Личеше си, че е възбуден, колкото и да се прикриваше. Очите му бяха станали по-ярки, ноздрите му се бяха разширили. Стисна я още по-силно. Мъжествеността му пулсираше настойчиво при допира с нея. Той се опитваше да прикрие това, но възбудата му беше несъмнена. Мери кимна веднъж. Нямаше сили да говори.

Той се усмихна бавно.

— Трябва да те предупредя, госпожице, че искам да узная истината. Ако ще говориш, говори сега, преди да е станало прекалено късно.

Замаяната Мери си помисли, че може би вече е прекалено късно. Забеляза, че ръката й допира бедрото му. То беше твърдо и без грам тлъстина, а кожата му бе топла. Думите му увиснаха във въздуха. С голямо усилие тя дръпна ръката си.

— Нямам какво да кажа — изрече дрезгаво.

— Наистина ли? — Стори й се, че в гласа му се крие коварство. Той вдигна внезапно Мери на ръце. Мери знаеше, че трябва да му окаже съпротива.

Погледите им се сблъскаха. Волята й изчезна в същия миг. Никога не беше подозирала, че тялото й до такава степен копнее за ласки. Усети, че се държи за него, вместо да го удря. Пламъкът в очите му я накара да го хване още по-здраво.

Намираха се на крачка от леглото. Усмивката му изчезна. Той я пусна внимателно по средата на постелята. Мери падна по гръб. Волята му надделя над нейната.

— Това е последният ти шанс — изрече той рязко. Мери забеляза, че е стиснал юмруци. — Не ме лъжи повече.

Тя си припомни с мъка какво точно я заплашва. Прошепна:

— Аз… аз съм Мейри Синклеър.

Той се наведе над нея. Погледът му се плъзна по поруменялото й лице. След това се премести по-надолу към набъбналите гърди и към очертанията на нежните й крака.

— Времето за приказки изтече, госпожице.

Тя стисна завивките на леглото. Забрави за всичко на света. Не си спомняше повече и за задушната горещина в стаята. Не чуваше припукването на огъня, което се смесваше с шума от дъжда. Всички звуци изчезнаха безследно. Светкавица озари нощното небе зад главата на Стивън, но тя не забеляза и това. Всичките й сетива бяха устремени към мъжа, който стоеше пред нея и върху болезненото пулсиране на собственото й тяло.

Де Уорън се настани на леглото. Бутна я да седне. Докосването му беше уверено, но нежно. Не бързаше. Прикриваше чувствата, които го тласкаха към безразсъдство. Мери издаде тих гърлен звук. Той прозвуча като стон. Погледите им се кръстосаха. Без да се замисля какво точно върши, той смъкна бавно воала, който тя беше взела от Изабел и пусна на свобода дългата златиста коса, която й стигаше до кръста. Ръцете му потрепераха, когато се устремиха надолу и стигнаха до бедрата й. Нарочно разрошваше косите й. Мери се зачуди дали ще я целуне. Стивън й се усмихна.

Тя нямаше сили да помръдне.

А след това разкъса дрехите й. Тялото й се оголи.

Мери изпищя.

— Искам те гола — изрече той, когато тя се опита да скочи от леглото. Мери изкрещя разярено. Стивън я сграбчи. Този пътя повали на леглото. Захвърли настрана останалите й дрехи. Още преди Мери да успее да се дръпне от него, той се озона върху нея и я затисна.

Само тънък слой плат отделяше възбудения му член от тялото й. Той трепна и се притисна към нея.

— Коя си ти, за бога? Ще ми кажеш истината! Хайде, говори!

Мери вдигна очи към него и го изгледа гневно.

— Значи в края на краищата ще ме изнасилиш!

Той се засмя. Тя вдигна ръце. Пръстите й се свиха като щипки. Той я хвана за китките и ги вдигна над главата й. След това притисна тялото й към леглото. Затърка слабините й със своите. Гали я, докато гневът й се стопи, но сърцето й не спря да бие лудо. Точно обратното, заплашваше да изскочи от гърдите й. Мери простена безпомощно.

Устата му се приближи до нейната. Очите му блестяха заплашително.

— В твоята история има зрънце истина — изрече той тихо. — Но това само показва каква изпечена лъжкиня си. Веднага те усетих каква си. Цял живот съм заобиколен от интриги и измами. Имам голям опит и знам как да различавам истината от лъжата. Не вярвам да си една най-обикновена незаконна щерка на лорд Синклеър. Всички инстинкти ми нашепват, че си значително по-важна личност. А сега ми кажи името си.

Мери срещна погледа му и реши да се бори докрай.

— Никога.

Очите му се разтвориха недоверчиво. За пръв път тя си призна, че лъже, призна, че не е Мейри Синклеър. Ръкавицата беше хвърлена помежду им.

Той се усмихна безрадостно. Едновременно с това пъхна ръка помежду им. Докосна леко набъбналите гънки на тялото й, които я наболяваха. Мери изкрещя. Миг по-късно разбра какво е направил. Беше свалил бельото си. И той, и тя бяха станали хлъзгави от възбуда.

— Трябва вече да приключваме с тази работа, госпожице — изражението му беше сурово. По високите му скули се стичаше пот. — Избери сама. Ще ми кажеш коя си… или ще се разделиш с девствеността си.

Мери нямаше сили да помръдне и да говори. Беше й станало ужасно трудно да разбира думите му, докато той лежеше нарочно чисто гол върху нея и я притискаше толкова настойчиво. Успя да си поеме дъх. Бедрата му потрепнаха неволно. Сякаш я приканиха да се притисне към тях.

Ръката му обгърна твърдата й гръд.

— Коя си ти? — прошепна грубо. — Коя си ти, госпожице?

Тя се помъчи да си върне здравия разум.

— Не — каза. Шепотът и прозвуча не по-малко грубо от неговия. — Не… никога!

Усмивката му беше мрачна. Белите му зъби лъснаха. Все още усмихнат, той сведе бавно глава.

Мери се вцепени. Езикът му докосна набъбналия връх на зърното й. Тя прехапа устни, за да не изкрещи. Той беше освободил едната й ръка. Тя я сви в юмрук, за да се удържи да не го прегърне. Миг по-късно той беше поел зърното й с устни. Мери се чу да стене.

Той вдигна глава. Лицето му беше съвсем близо до нейното.

— Кажи ми коя си. Нали не искаш да пожертваш девствеността си? Продължавай така, и ще я загубиш.

Мери не отвърна. Усещаше само невъобразимо удоволствие и жажда. Свитата й в юмрук ръка се вдигна и се отпусна бавно върху голото му твърдо рамо. Пръстите й се разтвориха и се впиха в твърдата плът. Той се сепна.

— Коя си ти? — прошепна само с устни едва чуто. Очите му загледаха диво. — Кажи.

Мери не си спомняше коя е. Гледаше безизразно очите и устата му. Скимтеше тихо. Сега тя жадуваше тази уста.

На лицето му се изписа полуусмивка, полугримаса. Докосна гърдите й. След това пръстите му се плъзнаха по-надолу. Мери извика. Той разтвори влажните гънки, които бранеха девствеността й и я замасажира с палец. Главата на Мери се отметна назад. Тя загуби ума и дума. Почна да скимти.

— Кажи, преди да е станало твърде късно! — не мирясваше Стивън.

„Да прави всичко, каквото поиска. Всичко, само да продължи да ме докосва.“

— Мери — прошепна тя.

— Боже — възкликна той измъчено.

В този момент Мери усети нещо ново, нещо ярко, което пламна между тях, докато той търкаше върха на члена си в набъбналите й устни. Извика. Той освободи и другата й ръка. Тя го сграбчи страстно.

— Мейри — простена той.

— Да, моля те, Стивън!

Погледите им се срещнаха. В неговия се четеше мъка и безсилие. Надигна се над нея и приближи лицето си до нейното. Очите му я изгаряха. Отново беше безпомощен пред силата на страстта. Мери се извиваше от удоволствие, шепнеше и стенеше името му.

— Боже, помогни ми — изрече той. — Не мога да се сдържам повече!

Устата му се отпусна върху нейната. Целувката му прекъсна възторжения вик на Мери. Тя се отвори с готовност за него. Стоманената му прегръдка се стегна. Тя го подтикваше да влезе в нея. Той издаде тих, настойчив звук и тласна още по-силно. Мери обви с крака бедрата му и ги стисна здраво. Разлюля слабините си към него.

— Моля те — изохка тя.

Проникна в нея. Болката продължи по-малко от миг, защото заедно с нея я обзе такъв възторг, че изпадна почти в безсъзнание. Непресторените й стонове изпълниха стаята, а тялото й се замята конвулсивно. В този миг Мери умря и се роди отново.

Съвзе се бавно. Тялото й се беше отпуснало, сякаш бе упоена. Крайниците й тежаха, почувства се изпълнена. Долови грохота на бурята вън. Вятърът виеше, дъждът шибаше стените, а светкавици неспирно прорязваха небето и осветяваха ярко спалнята.

Мери го почувства. Той още беше в нея и все така възбуден. Замаяното й съзнание почна да се съживява.

Връщащото се съзнание я накара да се почувства разкъсана и наранена. Сега вече изпитваше болка от нахлуването на едрото му тяло. Нещо много по-лошо, осъзнаването й донесе ужас.

Какво направих?

Стивън се повдигна леко и погледите им се срещнаха. Той видя ужаса в очите й. Стисна зъби. Преди Мери да успее да го отблъсне, тя усети, че той отново нараства в нея. Напрегна се.

— По-късно — изрече той грубо. — Изчакай малко и после съжалявай колкото си искаш за станалото.

Мери отвори уста, за да протестира. Обаче устните му покриха нейните и бедрата му се раздвижиха. Стори й се, че е загинала безвъзвратно.

5

Слънцето беше изгряло току-що, когато Стивън се събуди. Беше сам. Семейството му беше отишло на литургия в техния параклис заедно с отец Бертолд. Тази сутрин Стивън си спести това задължение. Жената, която се беше нарекла Мейри, още спеше в кревата му.

Изведнъж захвърли настрана комата бял хляб. Какво, за бога, направи той?

Жената не му разкри коя е. Никога не беше предполагал, че тя ще избере обезчестяването пред признанието. И за миг не се и съмняваше, че тя е знатна дама по рождение. Имаше възможност да я притиска още, да я докара до ръба на пропастта, без да я бута вътре и да изтръгне истината от невинните й устни. Но не го стори. Вместо това я беше взел. Вече не се интересуваше коя е.

Защо той, мъж с голям опит и още по-голяма самодисциплина, се държа като безбрадо момче на първа среща с куртизанка?

За миг затвори очи. За пръв път тази сутрин усети туптене в слепоочията си. Снощи се провали. Страхуваше се. Тайничко се страхуваше, че ще се провали отново.

Защото жената, която се беше нарекла Мейри, още се намираше в спалнята и в леглото му. Вече си мислеше за следващата нощ. Вече предвкусваше удоволствието от тяхната връзка. С мъка му се удаваше да мисли за нещо друго.

Но трябва да я отпрати. Още сега, преди тя да изложи на опасност женитбата му с Адел Бофор. Трябва. Както винаги, трябва да изпълни дълга си към Нортъмбърланд, а любовница, която заплашваше изгодния му брак, заплашваше самия Нортъмбърланд.

Почувства се неловко. Втренчи се в горещия комат хляб на масата пред него. Привидя му се образът на Мейри такава, каквато изглеждаше снощи в леглото, страстна като него. Не беше се сблъсквал досега с подобна страст. Никоя друга жена, а дори и самият той, не беше толкова темпераментен. Тя беше събудила в душата му нещо, което той никога преди не си беше позволявал да признае, че съществува. Какво ставаше с него?

Не съжаляваше за това, което стори и знаеше, че няма да я отпрати, поне не веднага.

Но как ли ще си плати за това безразсъдство?

Стивън отпи голяма глътка от чашата си с ейл. Каза си, че за една-две нощи тя ще му омръзне и той ще я прати да си върви по пътя. Преди да му е навредила някак. Нямаше друг избор.

Преднамерено шумни стъпки отвън го върнаха в реалността. Стивън се зарадва, че има повод да се откъсне от мрачните си размишления. Веждата му се вдигна леко от изненада при вида на брат му Джефри. Джефри рядко имаше време или желание да се връща вкъщи, в Нортъмбърланд.

— Какво те води толкова далеч на север, братко?

Джефри го гледаше и се усмихваше почти незабележимо.

— Така ли се поздравява след толкова дълга раздяла? — попита той закачливо и пристъпи напред. Полите на дългата му роба се развяха около него. Приликата му с Бранд бе съвсем явна. Той беше висок, мускулест и златокос, невероятно хубав мъж, след когото жените винаги се обръщаха. Дори преди малко, когато влезе в замъка, където беше прекарал детските си години, място, където лицето му беше познато и го виждаха от време на време, той накара слугините да се изчервят и да го загледат с интерес.

— Не заслужавам ли някаква проява на обич?

Стивън дори не мигна.

— Нямам настроение за такива работи.

— Забелязах вече — Джефри се качи с лекота на подиума и се настани на мястото до брат си. В ръката му се появи кинжал. Той беше твърде дълъг и прекалено остър, за да служи само за хранене. Джефри нехайно си отряза парче студено месо.

— Ти си проницателен, както винаги — отбеляза Стивън. — Кога пристигна? Снощи ли?

— Призори. Защо си толкова мрачен? Надявах се да дремна малко след утринната литургия, но уви, от спалнята ти се вдигаше такъв шум, че не успях — Джефри почисти острието на кинжала и го затъкна в обикновения си колан. Щом се усмихна, на лицето му се появиха едва забележими трапчинки, които не подхождаха на присмехулния му тон и блесналите очи. — Любовницата ти е много гласовита. Мислех, че ще си в по-добро настроение тази сутрин.

Стивън го изгледа хладно и реши да не отговаря.

— На гости при семейството ли си дошъл, или има някаква друга причина?

Усмивката на Джефри изчезна.

— Знаеш, че нямам време за ходене по гости. Нося новини. Кралят е болен. — Той вдигна ръка. Тя беше загоряла и мазолеста. Принадлежеше на мъж, който води активен живот и често се намира извън дома си. — Лекарите казват, че болестта не е тежка, но за всеки случай е назначил за кентърбърийски архиепископ Анселм.

Стивън замълча. След това каза:

— Кралят сигурно смята, че е на смъртно легло.

— Така е.

— Как ще се отрази това на теб? И на нас?

Фините ноздри на Джефри се разшириха от напрежение.

— Той е добър човек. Дългото отсрочване доведе до това, че нашият скъп крал назначи човек, който ще върви по стъпките на Ланфран.

— И?

Джефри стисна зъби.

— Надявам се, че печеля съюзник в битката ми срещу опитите на короната да пусне кръв на Кентърбъри.

— Надяваш се?

В гласа на Джефри се долавяше нотка на самоирония.

— Анселм прилича много на Ланфран. Той е наистина свят човек. Стремим се към едно и също, но не съм сигурен, че той ме одобрява. — Усмивката му се изкриви. — Може би печеля нов враг.

Стивън погледна прекалено хубавия си брат. В някои отношения те си приличаха много, затова Стивън разбираше добре брат си. Джефри ще изпълни дълга си, но това ли бе участта, достойна за един мъж?

— По-добре му бъди приятел, отколкото враг. Гледай да те обича така, както те харесваше Ланфран.

Джефри погледна по-големия си брат. За миг в очите му блесна тъга.

— Както знаеш, Ланфран ми беше като баща. Дори към татко нямах такива чувства, както към него. Той ми прощаваше и ме разбираше, въпреки че обичах света и насладите му. Всъщност сега се разкъсвам от противоречиви чувства. Очаквам с нетърпение деня на избора на Анселм и същевременно не искам това да се случи. Отначало ще бъдем приятели поради необходимостта да защитим църквата от краля, но след това? — Джефри сви рамене.

— Анселм ще излезе един свят глупак, ако не проумее, че ти си му могъщ съюзник — изрече рязко Стивън.

— Някои хора няма да… не могат да направят компромис по моралните въпроси.

Стивън погледна лицето на брат си и се опита да надзърне в душата му. Но Джефри не отвърна на погледа му.

— Ти не си аморален.

— Той ме попита защо не съм ръкоположен в духовен сан.

Стивън присви очи. Не беше чудно, че Анселм иска да знае защо архидяконът му не е произнесъл последния обет, самият Стивън се беше питал за това. Той смяташе, но не беше сигурен, че самият Джефри е този, който отлага церемонията. И Стивън подозираше, че знае защо.

— И какво му отговори?

Джефри вдигна очи. Погледът му беше замъглен.

— Че не съм Ланфран.

Стивън се разочарова от този отговор, но трябваше да се досети, че брат му няма да промълви и дума за злокобните си тайни. Усмихна се, за да разсее напрежението.

— Слава богу.

Джефри се засмя. Маската му отново си беше на място. Стивън го последва. Мигът на напрежение и на плашеща интимност беше отминал.

— Неизбежно ли бе назначаването на нов архиепископ? — запита Стивън, докато наливаше ейл и на двамата. — Докога това място може да остане вакантно? Колкото и да източва хазната на Кентърбъри, дори кралят няма право да оставя тази длъжност свободна за дълго време. Сигурно си се подготвил отдавна за този ден.

Джефри скръсти ръце и погледна брат си. Очите му искряха.

— Вече три години и половина, откакто почина Ланфран, се подготвям за този ден. Положих всички усилия за доброто управление на епархията. Браних църковното съкровище в една загубена предварително битка срещу краля. — Чертите на лицето му станаха сурови. — Анселм ще види, че корабът му се управлява лесно, но курсът, към който той трябва да се придържа, е изпълнен с опасности. Освен това смятам, че Анселм ще се държи много по-неотстъпчиво с краля в сравнение с предшествениците си.

Стивън погледна брат си, архидякона на Кентърбъри. Той беше получил като награда тази длъжност от наставника си, архиепископа Ланфран, когато Ланфран се намираше на смъртно легло преди четири години. Старият човек му имаше най-много доверие в сравнение с всички други свои служители. След смъртта на своя приятел и наставник Джефри беше продължил да изпълнява задълженията си. Най-важното от тях бе да управлява епархията, докато някой приемник не поеме длъжността. Той се беше занимавал не само с това. Наложи му се и да се бори с краля в постоянната скрита битка за властта над църковните доходи.

— Нося и други вести — каза Джефри. — Повикаха ме в двора. Моите шпиони ми казаха, че ще бъда разпитан какво точно притежавам и най-вече колко рицари и въоръжени мъже ми служат. — Той почервеня. — Но по-скоро искат да получат списък на имуществата на епархията.

Това беше наистина изумителна вест. Може би това беше дело на новия архиепископ, а може би не. Стивън вдигна вежда и отговори:

— А мен ме изпратиха до Карлайл, за да разузная дали може да бъде превзет.

— И възможно ли е? — попита Джефри, докато потрепваше с дългите си пръсти по нащърбената маса.

— Да.

— Е, поне засега бъди сигурен, че Руфъс мисли не за нашествие, а за изкупление на греховете си — прошепна Джефри.

— Може би страхът от смъртта ще промени всичките му планове — изрече мрачно Стивън. — Удържахме този толкова крехък мир за кратко време. Не ми се иска той да свърши, особено пък по наша вина.

— Дори ако кралят реши да не воюва — каза Джефри — и ти си сигурен, че татко полага всички усилия да го удържа от това намерение, онзи негодник Малкълм пак ще наруши мира. Той е варварин и никога няма да се промени.

Джефри беше прав. Стивън знаеше, че е само въпрос на време скъпоценният мир да бъде нарушен по един или друг начин. Малкълм Кенмор се беше заклел във вярност на Уилям Руфъс в Абърнети преди две години, но това нямаше да възпре вероломството му. Никога не го беше спирало. Рано или късно Малкълм неизбежно ще нахлуе в Нортъмбърланд. Последното му нашествие, макар и неуспешно, причини големи вреди на най-северните владения на Стивън. Тези владения бяха загубили реколтата си. Миналата зима на Стивън му се наложи да харчи от малкото си пари, за да внесе допълнително храна. Иначе северните му васали щяха да гладуват. На някои от неговите наемници още не беше платено за тази кампания. Женитбата му с Адел Бофор ще разреши и този проблем наред с доста други. Внезапно Стивън усети, че мисли не за мира и войната, а за пленничката си. Защо, за бога, тя продължи да му се противи, докато не стана твърде късно?

— Е, кое е това гласовито момиче? — подкачи го Джефри, който сякаш четеше мислите му.

Стивън почервеня въпреки волята си. Нима чувствата му бяха изписани на лицето?

— Просто е любовница. Не желая да говорим повече по този въпрос.

— Твоя любовница! — Джефри му се присмя. В гласа му се долавяше недоверие. — Как не те е срам, милорд, да държиш любовница в навечерието на сватбата си? Да ти наложа ли епитимия2?

— Не, благодаря.

Джефри отново заговори сериозно.

— Изненадан съм, че си довел тук любовница, братко. Внимавай какво правиш. Новините се разпространяват много бързо, особено пък когато могат да разрушат живота на хората. Нали не искаш да провалиш женитбата си за наследничката на Есекс. Лейди Бофор никак не ми прилича на жена, която е склонна да ти влезе в положението или… да ти прости.

— Първо Бранд, сега и ти — изрече гневно Стивън. Думите на Джефри му напомниха доста неприятно за трудното положение, в което беше изпаднал. — Не съм някое глупаво момченце, за да ме мъмрите така. Лейди Бофор ще застане с мен пред олтара на Коледа.

В този миг, преди Джефри да успее да отговори, някакъв шум накара и двамата братя да се обърнат към стъпалата. Стивън подскочи в стола си, когато пленницата му залитна иззад завоя и замръзна на място, без да откъсва поглед от него. Явно беше загубила равновесие, докато се е била прилепила към стената и е подслушвала. Тя гледаше само него. Щеше да бъде мъртъв, ако погледите имаха способността да убиват.

Стивън се усмихна бавно. Неусетно и за себе си се беше изправил. Усети прилива на кръв в слабините си. Припомни си най-ярките детайли от изминалата нощ. Как само го бе предизвиквала, а после как се подчини на волята му. Никак не беше доволен от това, което виждаше.

— Шпионираше ли брат ми и мен, госпожице? — Той понечи да слезе от подиума.

Тя се изправи и опря гръб в стената.

— Не.

Стивън все още се усмихваше. Това бе усмивката, която се появяваше на лицето му тогава, когато се намираше пред някой особено опасен враг. Спря пред нея. Погледите им се сблъскаха.

— О-о, момичето от снощи — отбеляза Джефри с явен интерес, докато ги гледаше двамата. — Никога не си правил по-добър избор, Стивън. Тя е истинска красавица.

Стивън изгледа мрачно брат си през рамо.

— Напълно съм съгласен с теб — гласът не прикриваше чувствата му.

Мери стисна юмруци и потрепера. Вбеси се, че той я обсъжда така, сякаш нея я няма. Но се разяри най-вече от това, което узна току-що — че надменният норманин е сгоден за друга.

— Той няма да ни запознае — изрече любезно Джефри и я подтикна да го погледне. Блясъкът в очите му съвсем не беше толкова учтив. — Несъмнено се страхува, че ще ни сравните и той ще ви падне в очите. — Джефри й се усмихна.

Мери го изгледа вбесено. Той не я измами и за миг. Мъжът носеше дългата черна роба на прелат, но в него нямаше нищо свято. Никой мъж, посветен на бога, нямаше такова лице, нито пък гледаше така. Несъмнено, той беше женкар и разполагаше с голяма власт. Същевременно беше и Де Уорън, което автоматично го превръщаше във враг.

— Не е нужно да ви сравнявам, за да ми падне в очите — отсече тя. Погледът й отново се върна върху Стивън.

Джефри се стресна и се разсмя. Стивън също се развесели.

— Снощи имаше доста добро мнение за мен, госпожице. Мери стана аленочервена.

— Ти доказа, че си един звяр във всяко отношение, норманино — изсъска тя. Беше бясна. — Само един звяр би говорил така с мен пред чужди хора.

Тя му обърна надменно гръб. Беше слязла на долния етаж, защото се беше събудила и не й се спеше повече. Още по-малко й се стоеше в леглото — сякаш очаква норманинът да й достави ново удоволствие. Всъщност почти не беше спала. Само се преструваше, че спи, след като той най-сетне я остави на мира. Стивън спа дълбоко и беззвучно до нея.

Никога не се беше срамувала толкова от себе си. Когато тя дойде при него, целомъдрието й беше непокътнато. Тогава възнамеряваше да му окаже съпротива. Ако я беше изнасилил, тя щеше да има всички основания да се гордее със себе си, но съвсем не беше станало това. Съпротивата й беше почти символична. Той я съблазни без никакви затруднения. Докато норманинът спеше, а после излезе от стаята, Мери беше преследвана от натрапчивите спомени за най-малките подробности на тяхната любовна нощ, колкото и да се мъчеше да ги изтрие от паметта си. Не искаше да изпитва повторно това, което той беше събудил у нея, но бе невъзможно да спре да мисли за миналото.

Мери усещаше, че е провалила страната си и краля, че е провалила и двамата си родители, че е провалила Дъг и себе си.

Все пак не беше загубила съвсем войната — той още не знаеше, че тя е дъщеря на крал Малкълм. Закле се, че никога няма да узнае, дори ако това означава, че ще трябва да споделя леглото му и занапред. Постара се да не мисли за тази възможност, не смееше да мисли за нея. Вместо това трябва да се съсредоточи върху задачата как да оцелее.

Мери усети погледа на Стивън. Кожата я засърбя. Пак се озова срещу него. Погледът му беше ясен и съсредоточен. Тя пламна въпреки гнева си.

Адел Бофор. Яростта, която я обзе, нямаше нищо общо с гнева, който изпитваше по-рано. Адел Бофор. Коя беше тази Адел Бофор? Те говориха за нея с голямо уважение. Очевидно беше и красива, и богата наследница. О, как й се искаше да му каже, че е дъщеря на крал Малкълм, че е принцеса и много по-значителна фигура от която и да е английска мома!

Стивън заговори и привлече вниманието й.

— Наричай ме, както искаш, госпожице. Имаш възможност да намериш най-добрия или най-лошия изход от ситуацията. Това няма да промени намеренията ми. Ти успя само да събудиш интереса ми. Предлагам ти да се възползваш от това.

— Ти, разбира се, получи това, което искаше — изрече Мери неуверено. — По-силен си от мен и явно имаш много по-голям опит. Но това не променя моите намерения. Няма да ти стана любовница, въпреки онова, което се случи снощи. Твоя затворничка съм и нищо повече. Принуждаваш ме насила да понасям твоето ухажване. Запомни това, норманино.

— Предпочитам да си спомням някои действия, не думите.

Самодоволството му беше непоносимо.

— Тогава сигурно си спомняш всички мои постъпки! Нима бях покорната играчка, която ти се искаше, норманино.

Той я погледна.

Тя се усмихна, в случай че той не я е разбрал.

— Снощи ти спечели само една битка. А големият въпрос е коя съм, нали. Вярвам, че накрая ще спечеля тази война.

Кръвта нахлу в лицето на Стивън. Джефри, който стоеше над него на подиума и се преструваше, че не ги чува, се задави.

Мери трепереше, но не беше в състояние да се спре. Победата беше толкова сладка.

— Никога — заяви му тя. — Никога няма да получиш отговорите, които искаш, поне не от моите уста.

Мина доста време, преди Стивън да се овладее. Стискаше зъби, свил ръце в юмруци. Лицето му беше потъмняло. Мери не желаеше да се свива унизено пред него, въпреки че сърцето й се гърчеше от страх. Всеки друг мъж отдавна би я набил за дързостта и нахалството й. Вече съжаляваше за дръзките си думи.

— Госпожице — каза Джефри, който междувременно беше слязъл от подиума и беше застанал до Стивън. Мери видя, че той е хванал здраво ръката на брат си. — Престанете. Брат ми не бие дори кучетата си, но се страхувам, че го предизвикахте твърде много.

Стивън изрева, преди Мери да отговори:

— Не! Остави я да говори каквото си иска — той се усмихваше свирепо. — Много ме удивявате, госпожице. Но не се бой. Не е важно, че не завладях разума ви, нали завладях тялото ви. Боят е прекалено слабо наказание за вас. Сещам се за много по-интересни и забавни наказания.

Мери пребледня.

— Госпожице? — попита той предизвикателно.

Тя остана неподвижна за миг. Спомняше си как бе завладял тялото й. Представяше си изтънчените мъчения, които той ще й наложи. Изведнъж й се стори, че се задушава и не успя да отговори.

— Какво криеш? — попита Стивън.

Мери не каза нищо. Още размишляваше над думите му.

Но Стивън вече се беше овладял напълно. Погледна брат си.

— Престани да се хилиш глупаво, Джеф. Тази дама отказа да ми разкрие коя е и предпочете вместо това да ми отдаде девствеността си. Сигурно някой лорд от границата ще поиска да ми отмъсти. Както знаеш, имам доста други работи за вършене.

Джефри се изненада.

— Та ти не си толкова безразсъден. Защо си сторил това?

Стивън не му отговори. Внезапно вдигна ръка към Мери.

— Временно примирие, госпожице. Обявявам временно примирие.

Гласът му прозвуча властно. Много по-опасен беше погледът му. Той беше станал ласкав и съблазнителен, може би защото Стивън си беше спомнил, изминалата нощ. Въпреки че не се усмихваше, той несъмнено беше твърде привлекателен, и то много повече от братята си. Мери се загледа в ръката му. През ума й мина светкавичната мисъл, че има възможност да приеме предложението му за мир и да престане да се държи предизвикателно. Защо да не го стори?

Сякаш прочел мислите й, Стивън пристъпи към нея и след миг сграбчи ръката й.

— Предай се — заубеждава я той. — Вместо да се бориш с мен и да загубиш, защо не се подчиниш? Дори в тоя миг предвкусвам удоволствието да се намирам пак в прегръдките ти… и вярвам, че ти изпитваш същите чувства. Ще ти доставя наслада независимо от това, колко си горда. И двамата го знаем.

— Май дори в този момент се опитваш да ме съблазниш!

Стивън се изправи. Високото му тяло се извиси заплашително над нея.

— И какво от това? Какво те дразни толкова? Че ме желаеш така, както аз желая теб? Ако ми се подчиниш, ще прекараш много по-приятно тук, в Олнуик.

— Вярно е, че те желая — изрече бавно Мери, — но много повече те мразя, нормандски мръсник такъв!

Той я стисна още по-силно. На лицето му се появи някакво подобие на усмивка.

— Много по-приятно ми е, когато произнасяш името ми.

Беше съвсем ясно за какво намеква.

— Коя предпочиташ повече да произнася името ти — аз или Адел Бофор? — изсъска Мери.

Стивън замръзна на място.

— Тя никога не е произнасяла името ми с удоволствие за разлика от теб.

— Така ли? — Мери трепереше от обида и гняв. — Значи тя е твърде добра за теб, за да я изнасилиш? Ти насилваш само слугините, които си отвлякъл, нали, сър? Дори когато те не са това, което изглеждат? Или пък ме насили, защото съм шотландка? Затова ли отне девствеността ми, без да те е грижа за последствията? Аз съм шотландка, а твоята богата наследница е англичанка!

Червенина обля скулите му.

— Не те изнасилих, затова престани да се държиш толкова неприятно и лицемерно. Станалото станало. Не съжалявам за постъпките си. Съжалявам обаче за цената, която трябва да платя. Когато му дойде времето, ще ти заплатя добре. Не се тревожи за това.

Тя се дръпна така, сякаш я беше ударил. Той вече намекваше за времето, когато ще му е омръзнала и той ще я пусне да си върви. Очите я засмъдява от напора на сълзите.

— Значи трябва да се радвам, че няма да ме изхвърлиш навън без пукнат грош? О, колко си благороден!

Мери понечи да избяга. Той я стисна здраво за китката и я принуди да се обърне с лице към него. Изрече съвсем тихо:

— Спомни си, че мъжът не може да се съвокуплява сам, а ти желаеше да бъдеш с мен не по-малко от другите жени, с които съм спал досега. Всъщност желаеше ме повече от всички тях.

Мери извика нечленоразделно и опита да се освободи. Не успя.

— Кажи ми коя си — изрече той. Очите му бяха потъмнели и пламтяха. — И ти участваше наравно с мен в това дело, госпожице. Ако искаш, забрави го, но аз няма да го забравя.

— Връщам се горе. Вече не съм гладна — обяви Мери с достойнство. Болеше я от истината. Не си позволи да ревне, въпреки че сълзите напираха в очите й. Нямаше място за сълзи в този безмилостен сблъсък.

— Но съм много уморена. Извинете ме, ще си вървя!

Стивън впери поглед в нея. Накрая каза:

— Върви тогава в женската дневна. Ще наредя да ти донесат закуска. И помни, госпожице, искам примирие. А за мир се искат двама.

6

Мери помисли да не му се подчини, но накрая се втурна към женската дневна, сякаш тя можеше да й послужи за убежище. Затвори вратата и задъхана се облегна на нея. Главата й бучеше. Мислеше само за последната им схватка от изминалата [???]

Наистина го мразеше. Той я обезчести най-нагло, каза й, че не вярва тя да е Мейри Синклеър, обаче продължи любовната игра и я доведе до неизбежната развръзка. Беше безжалостен, суетен и самодоволен. Мери беше сигурна, че той никога не би изнасилил своята английска годеница. Не би изнасилил даже дъщерята на някой незначителен английски рицар. Разликата се състоеше в това, че тя е варварка и шотландка.

„Варварка и шотландка, да, но и принцеса“, напомни си Мери. Ако той знаеше истината, че тя е дъщеря на Малкълм, нямаше да я вкара в леглото си. Мери беше сигурна в това. Напомни си, че загубата на девствеността й няма значение и че напълно съзнателно е избрала да се пожертва, вместо да разкрие коя е.

„Но какво ме очаква сега?“, помисли си тя отчаяно. „Когато му омръзна и той ме пусне на свобода, какво да правя тогава?“ Някак по-лесно беше да си представи как се връща вкъщи при Дъг преди последната нощ. Как ще го погледне отново в очите? Ами ако забременее? Мери замръзна от ужас при тази мисъл.

Тихо почукване по вратата напомни на Мери, че Де Уорън й обеща да прати закуска. Каза на слугинята да влезе. Изненада се, когато заедно с нея в стаята се промъкна и малката му сестра Изабел.

Вчера се срещна с нея. Като се има предвид в какво отчаяно положение се намираше, Мери почти не обърна внимание на детето. Отговаряше механично на любопитните й и малко досадни въпроси. Сега, след излизането на слугинята, остана сама с момичето. За пръв път й обърна истинско внимание. Изабел беше много хубаво дете. Мери реши, че някой ден тя ще се превърне в поразително красива жена.

— Имаш ли нещо против да остана тук? — попита Изабел с любезна усмивка.

Нищо чудно компанията й да се окаже много приятна. Мери се отпусна в стола. Едва сега усети, че е съвсем изтощена и едва ли не смазана от всичко, което се случи, да не говорим пък за безсънната нощ. Мисленето я изморяваше.

— Нямам нищо против — всъщност имаше нужда не от компания, а от приятелка. — Ще закусиш ли с мен? — В гласа й се долови нотка на надежда.

Изабел се усмихна и се приближи. Поклати глава.

— Вече ядох. — Тя оглеждаше Мери, без да се прикрива. — Но с удоволствие ще постоя с теб.

Мери се усмихна.

— Много си красива — каза момичето.

— Ти си поне два пъти по-красива — рече Мери искрено, като си отчупи от топлия хляб.

Изабел тръсна глава от удоволствие.

— Всички казват, че съм голяма красавица. Как мислиш, вярно ли е?

Очите на Мери се разшириха.

— Истинската красота идва отвътре — чу се да казва. Цитираше дословно майка си. След това се засмя. — Но ти наистина си голяма красавица. Обаче майка ми винаги е казвала, че е греховно да си суетна.

— Коя е майка ти? Много ли е благочестива?

Мери се стресна. Изабел я гледаше право в очите, без да мига. Мери се запита дали момичето нарочно подпитва, или просто по природа е любопитно.

— На колко години си, Изабел?

— Смея да кажа, че не съм много по-малка от теб — изрече припряно Изабел. — На десет години съм.

Мери знаеше, че Изабел не иска да я обиди, но ръстът й, който винаги караше хората да я смятат за по-малка, отколкото беше в действителност, постоянно я дразнеше.

— След няколко месеца ставам на седемнадесет. Много по-голяма съм от теб.

— Достатъчно голяма, за да си омъжена.

— Нямам си още мъж — Мери си спомни за похитителя си за пръв път, откакто Изабел влезе в стаята.

— Много си дребна, почти колкото мен. Отдалеч някой би те помислил за дете.

— А ти си доста висока за възрастта си.

— Сигурно мъжът ми ще бъде много по-нисък от мен — Изабел се засмя при тази мисъл. — Но не ме интересува как ще изглежда, стига да е могъщ и силен.

Мери погледна втренчено Изабел. Сърцето й подскочи от изненада. Двете с Изабел си приличаха.

— Стивън е могъщ и силен — изрече свенливо Изабел.

Мери не отговори. Дори не чу Изабел. Зави й се свят. Вярно беше. Двете с Изабел много си приличаха на външен вид. Не само че бяха еднакво крехка и високи, но и двете бяха хубави и дългокоси. Мери си помисли, че ако стои в сянка и надалеч, никой няма да ги различи една от друга, не и ако пристегне малките си гърди и носи дрехите на Изабел.

— Какво става… да не ти е лошо?

Мери трепереше от възбуда и страх. Загледа се невиждащо в Изабел.

— Извинявай?

Беше длъжна да избяга.

Изабел повтори въпроса си, но Мери не я слушаше. Знаеше, че не просто е длъжна да избяга. Това беше въпрос на живот и смърт. Защото след известно време, ден-два или най-много седмица, Стивън де Уорън ще научи от своя човек Уил или от другите си шпиони за изчезването на дъщерята на Малкълм. Веднага ще разбере, че тя е шотландска принцеса.

— Мадам?

Мери се съвзе.

— Извинявай, не спах добре снощи и ми е трудно да се съсредоточа — каза тя, като същевременно обмисляше трескаво новопоявилата се възможност. Ще трябва някак да вземе назаем дрехи от Изабел и да слезе в двора. Май няма начин да го направи, тъй като ще се наложи да мине покрай похитителя си или покрай братята му, но може би ще успее да излезе заедно с Изабел. Веднъж да стигне до двора без придружител, като всички я мислят за малкото момиче, ще успее да избяга.

Трябва да успее.

Изабел я питаше с лека усмивка:

— Брат ми ли не ти харесва?

Мери забеляза, че Изабел очаква отговор. С усилие си припомни въпроса й. След това разбра намека на детето — че след последната нощ, която тя прекара в стаята на Стивън, трябва да е обикнала поне малко похитителя си.

— Не, Изабел, съжалявам, че ти го казвам, но не го харесвам!

Изабел се изненада.

— Как е възможно? Всички слугини, които познавам, му се молят да ги приеме в леглото си. И винаги след това са много доволни. Така е, молят се отново да им обърне внимание.

Мери скръсти здраво ръце на гърдите си.

— Предполагам, че той… Стивън… често води дами в леглото си.

— Много често — каза Изабел, вече без да се усмихва. — Но не дами, а само кухненски прислужници и проститутки. Ти си различна.

Мери не каза нищо. Отиде до прозореца и погледна навън. Реши да се опита да избяга веднага. Притисна още по-силно ръце към тялото си.

— Не намираш ли, че Стивън е хубав?

Мери не пожела да отговори. Представи си с нежелание как Стивън прегръща страстно някаква уличница и с мъка пропъди видението. Стисна грапавия каменен ръб. Стоеше с гръб към Изабел.

— Изабел, щом сме еднакви на ръст, ще ти е възможно ли да ми дадеш някоя дреха, в която да изглеждам по-прилично, отколкото в тези жалки парцали, които нося сега?

Изабел примигна.

Сърцето на Мери затупа гръмко. Усети, че не е постъпила никак хитро. Но толкова искаше да избяга, че не се сдържа. А Изабел светна от радост.

— Разбира се! Как не се сетих! Ти си дама, а никоя дама няма да търпи дълго тези мръсни дрехи. С удоволствие ще ти дам нещо.

Мери беше облечена в светлосиня туника и сребрист пояс, сребристи панталони и тъмносини пантофи. Пурпурното й наметало бе подплатено с катеричи кожи. Двете с Изабел слязоха бавно по стълбата. Мери съжаляваше, че използва момичето толкова безскрупулно. Изабел беше умна, духовита и вироглава. Приличаше по характер доста на самата Мери. Имаше още много прилики между тях двете, защото и Изабел беше отраснала с много братя и бяха любимки на могъщите си родители. Мери си помисли, че при други обстоятелства сигурно щяха да станат истински приятелки. Но това, разбира се, бе невъзможно.

Мери се напрегна. Норманинът беше долу, чуваше ясно гласа му. Беше зает с делата по управлението на владенията си. При него бяха шамбеланът, управителят и двамата му братя. Мери се вслуша във високия му, малко дрезгав глас. Явно разговаряше в момента с някакъв арендатор, който го молеше за малка отстъпка.

Ще й позволят ли да излезе от замъка заедно с Изабел?

Малко окуражаване, и Изабел предложи да й покаже понито си, което случайно беше от Хебридите. Това бяха група северни острови, които принадлежаха на Шотландия. Там бе пратен на заточение чичото на Мери, Доналд Бейн. Мери прие предложението на момичето. Несъмнено това ще се окаже единственият й шанс да избяга преди смрачаване. Мери не желаеше да мисли повече за това, което я очакваше, ако не успее да се измъкне. Стори й се, че в гърдите й е заседнала голяма буца.

Изабел я държеше здраво за ръката.

— Не се бой от него. Съвсем не е толкова лош, колкото го смяташ.

Мери навлажни изсъхналите си устни.

— Не се страхувам от брат ти, Изабел.

Изабел не беше много убедена.

— Сигурна съм, че брат ти няма да ми позволи да изляза с теб от замъка.

Изабел изсумтя.

— Ще ти разреши, ако го помоля!

Мери реши да запази спокойствие и да не се отказва от намеренията си. Последва Изабел в залата. Момичето хукна радостно към братята си. Джефри я поздрави с някаква шега, която я накара да се изкикоти, а Стивън спря внезапно да издава заповеди и изгледа замислено Мери. Забеляза възхищението в очите му, когато той видя, че тя е облечена в дрехите на сестра му.

— Изглеждате доста различно, госпожице — прошепна той.

Мери стисна зъби и отмести поглед. Сърцето й биеше толкова силно, че се страхуваше да не би той да го чуе и да се сети какво означава този маскарад.

Изабел се намеси.

— Искам да покажа на Мейри крал Руфъс, Стив. Разрешаваш ли ни? Моля те!

Мери се изпоти, докато мислеше за бягството и очакваше.

Стивън почти не гледаше към сестра си.

— Интересуваш ли се от понита?

— Обожавам конете — успя да промълви Мери.

Стивън я изгледа продължително. След това потупа Изабел по главата.

— Вървете.

Изабел изписка и го прегърна. След това хукна да бяга към изхода. Мери се обърна, за да я последва. Не вярваше на късмета си. Усети, че той я гледа. Погледът му я пронизваше.

— Внимавай — изрече той тихо и заплашително. — Няма да успееш да избягаш от Олнуик, госпожице, така че по-добре не се опитвай.

Отгатна някак намеренията й, но тя не загуби увереност. Нищо вече няма да я спре, нищо.

Изабел бърбореше шумно и дърпаше Мери след себе си. Мери не й обръщаше внимание. Той действително ли подозираше, че тя има намерение да избяга? Или последните му думи бяха само предупреждение? Ако беше отгатнал плановете й, нямаше да я изпусне повече от поглед!

Тръгнаха нехайно към конюшнята. Изабел подскачаше безгрижно напред, докато Мери почна да дебне подходящ момент, за да се измъкне. Гърлото й беше пресъхнало, а сърцето й биеше учестено. Започна да изостава от Изабел. Това не беше трудно, тъй като момичето тичаше с всичка сила.

Дворът на замъка беше пълен с хора като вчера. Група перачки перяха дрехи в едно голямо корито. Други слуги щъкаха наоколо. Наковалнята на ковача звънтеше. Овчар водеше малко стадо несъмнено за нуждите на кухнята. Овците му се бяха пръснали навсякъде, като увеличаваше бъркотията и вдигаше още шум. Две малки рунтави кучета се забавляваха страхотно, като гонеха поверениците си, а овчарят тичаше ту подир някоя овца, ту подир агне. Двама рицари излизаха под вдигнатата решетка.

Изабел се намираше вече далеч от Мери. Внезапно момичето спря и я повика.

— Не можеш ли да вървиш бързо? Искаш ли да потичаме? — Тя се засмя и хукна да бяга.

Мери се закова на място и загледа как детето изчезва в тълпата от крепостници и свободни хора. Огледа се предпазливо. Никой не я следеше. Изведнъж се шмугна в дългите сенки на рицарската зала. Спря там.

Беше останала без дъх. Трепереше от страх и възторг. Вдигна бързо качулката на пелерината и я нахлупи над лицето си. Двама души в кожени ризници и с мечове минаха бавно покрай нея. Мери отмести поглед от тях. Единият от тях й махна. Тя му отвърна.

Сърцето й биеше оглушително. Сметнаха я за Изабел. Значи планът й беше проработил.

Мери се огледа. Погледът й се спря на дърводелеца и неговите чираци. Те разтоварваха каруца с дървен материал близо до някаква малка постройка, която изграждаха. На Мери й стана ясно, че не са свършили работата за днес, тъй като воловете не бяха разпрегнати. Събра малко смелост и се отдалечи от безопасните сенки. Приближи се бавно до тях, свела лице към земята. Мъжете свършиха с разтоварването и се върнаха към работата си, а коларят се качи обратно на капрата си. Каруцата беше празна. В нея нямаше нищо освен едно платно, което беше опънато предварително, за да го брани от дъжда.

Това беше нейният шанс — може би единственият й шанс. Мери се досети, че коларят ще потегли всеки момент. Тя се вцепени. Сърцето й заби лудо. Огледа се наоколо. Много хора тичаха, но никой не й обръщаше внимание. Тези, които нямаха работа, гледаха със смях мъките на овчаря да събере стадото си. Мери погледна към каруцата. Тя потегли напред. Коларят плесна с камшик и извика на воловете.

Мери не се поколеба. Вдигна полите си и се покатери отзад на каруцата.

Ожули си коленете. Мушна се под зеблото и се сви на кълбо. Сърцето й биеше лудешки. Всеки момент очакваше да чуе викове, които да разкрият бягството й. Беше вдигнала шум, докато се мяташе вътре. Коларят със сигурност я беше чул. Страхуваше се да помръдне. Боеше се да диша. Затвори очи и се помоли на Богородица.

Удивително, но никой не дръпна зеблото и не я издърпа за ухото от каруцата. Не се чуха викове, които да вдигат тревога. Каруцата продължи напред.

Стивън се качи по тясната вита стълба. Беше мрачен и не се усмихваше, докато влизаше в залата. Уил се бе завърнал от Лидъл. Това толкова бързо завръщане означаваше, че е разкрил коя е пленницата му. Вече не беше сигурен, че иска да узнае истината. Имаше лошо предчувствие.

Уил седеше на масата му и пиеше вино. Джефри и Бранд го гледаха нетърпеливо. Брент не издържа:

— Е, какво узна? Малката пленница на брат ми Мейри ли е в края на краищата? Или принадлежи на някой могъщ шотландски лорд?

Уил направи гримаса. Когато Стивън спря пред него, той мигновено разбра, че васалът му е разкрил коя е девойката в действителност и че му предстоят големи неприятности. Уил скочи на крака. Очите му бяха потъмнели от напрежение.

— Стивън — изрече той, като се поколеба, — в Лидъл цари плен хаос.

— Говори.

Уил преглътна.

— А Малкълм Кенмор е бесен.

Присмехулната усмивка на Бранд изчезна. Джефри гледаше втренчено. И Стивън замълча. Вече проумяваше какво предстои, но още не му се вярваше. Зави му се свят. Повтори:

— Малкълм Кенмор?

— Боя се, че тя не е незаконно дете на някой лорд — изрече мрачно Уил.

Стивън се досети каква е лошата новина, но попита:

— Коя е тя?

— Дъщерята на крал Малкълм.

В залата се възцари тишина.

Уил поясни предпазливо, сякаш смяташе, че не са го разбрали:

— Взел сте в плен принцеса Мери, господарю.

На Стивън още му се виеше свят. За миг не успя да проговори. После изрече:

— Дъщерята на Малкълм? Сигурен ли си?

Уил кимна.

Стивън беше толкова смаян, че не осъзнаваше какво му говорят. Дъщерята на Малкълм. Дъщерята на Малкълм отекваше като рефрен в главата му. Забеляза, че изумените му братя се споглеждат.

— Мили боже — изрече той дрезгаво. — Какво направих?

— Тя е законородена — добави Уил и сякаш заби кама в сърцето на Стивън. — Сгодена е за Дъг Макинън, наследника на лорд Кинрос. Не посмях да разпитвам повече, но бъдете сигурен — във ваши ръце е именно принцесата. И… вече всички знаят кой я е отвлякъл, защото много местни хора са видели червената роза.

Стивън трепна. Но умът му съобразяваше бързо. Ако Малкълм Кенмор знае, че дъщеря му е тук, Стивън скоро ще получи вест от него. И тъй като познаваше отлично Малкълм, реши, че няма да е зле да се подготви за шотландско нападение. Обърна се към братята си.

— Тя е сгодена за Кинрос. Защо не сме разбрали за това досега?

Погледът на Джефри беше пълен с лукавство.

— Сигурно са имали големи основания да го държат в тайна.

Братята се спогледаха. Всеки от тях разбираше добре колко много политически причини е имал Малкълм. Беше пратил брат си в изгнание на Хебридите, защото като пълнолетен мъжки роднина на краля имаше право да го наследи. Доналд Бейн беше невероятно популярен сред жителите на Хебридите — островите Уст, Скай и Люес, и по крайбрежието на североизточна Шотландия. По тези краища управляваха представителите на клана Макинън. Като омъжваше дъщеря си за един Макинън, дори и такъв, който да не живее на Хебридите, Малкълм се надяваше да привлече на своя страна и другите от могъщия клан. Той желаеше да го наследи някой от синовете му.

— Този път наистина надмина себе си, братко — подметна Бранд.

В душата на Стивън се надигна гняв.

— За какъв ли глупак ме е мислела! Какъв глупак излязох!

През ума му мина светкавичната мисъл, че тя действително излезе крайната победителка в битката по воля и хитрост. Не успя да измъкне истината от нея, макар че заради това я обезчести. Нямаше намерение да й отнема девствеността, обаче не съумя да се въздържи в решителния момент.

Гневът на Стивън се уталожи. Беше загубил една битка със себе си и с нея, но не и войната. Защото мъжът трябва да плати цената на честта на дамата. Сигурно има начин да се измъкне от това положение и дори да извлече някаква полза.

— Какво се е надявала да спечели? — попита озадаченият Бранд. — Наистина ли си е въобразявала, че ще успее да те мами вечно? Ако ти беше казала истината, нямаше да легнеш с нея и щеше да я върнеш срещу откуп на Малкълм.

Стивън знаеше, че Бранд смята думите си за безусловно верни, но Стивън съвсем не беше сигурен в това. Ако беше узнал коя е, дали би сдържал думата си, дали не би я докоснал и би я освободил? Не беше от тези, които се кълнат охотно. Досега винаги беше спазвал обещанията си. Но може би този път нямаше да стане така, защото принцесата го изкушаваше твърде много и той не можеше да устои на чара й.

Стивън се върна в настоящето. Какво ли му предстои?

— Малкълм ще поиска да си отмъсти.

— Ще иска главата ти — заяви откровено Джефри. — И ще има право. Явно ти, а не Малкълм или крал Руфъс си този, който ни вкарва в нова война.

— Не е нужно да се стига до война — каза Стивън. Странна усмивка, която беше едновременно сурова и решителна, промени изражението на лицето му. Очите му се присвиха и се съсредоточиха не върху хората около него, а върху мисълта за далечното бъдеще. Мирът му беше твърде скъп. Никой не биваше да го нарушава. Ако има начин да попречи на Малкълм и да го убеди да се примири и, разбира се, да придума Руфъс…

Стивън се обърна рязко и тръгна към стълбите. В следващия миг си спомни, че Мейри, не, принцеса Мери излезе от кулата със сестра му. Обзе го предчувствие за настъпила катастрофа. След като узна за кралската й кръв, вече не се съмняваше, че тя е решила да избяга. Залогът се беше променил. Сега тя означаваше за него много повече отпреди. Беше се превърнала в повод за подновяването на една война, продължавала поколения наред. Мери ще се окаже голяма награда, ако успее да я спечели. Награда, която ще донесе надежда и мир на всички.

И той ще спечели тази награда. Ще се ожени за принцесата.

Дано не е избягала. Стивън се обърна и хукна към вратата. Точно в този момент през нея влетя Изабел. Тя беше обляна в сълзи. Стивън разбра, че е твърде късно.

Сграбчи сестра си за раменете.

— Къде е тя?

Изабел закри лицето си с ръце и зарида още по-силно, щом чу гневния му вик.

— Не съм виновна — извика тя и погледна другите. — Тя вървеше след мен. Когато се обърнах, нея я нямаше! Навсякъде я търсих — изрече плачливо тя. След това пак закри лице. Извиха се нови сърцераздирателни стонове.

— Да свирят тревога — нареди Стивън. Джефри вече тичаше по стълбите към вала на крепостта, за да заповяда да надуят рога. Стивън хукна към изхода. Бранд и Уил го следваха по петите. Изабел тичаше подире му.

— Ти стой тук! — отсече той.

— Ще ме накажеш ли?

Стивън не отговори. Вече беше изчезнал.

— Мисля, че те чака тежко наказание — изрече рязко Бранд. — Върви си в стаята, Изабел, и чакай Стивън там.

Хората вече се бяха събрали. Стивън издаваше отривисти заповеди. Всички се заеха да претърсват двора. Занаятчиите спряха работата си. Жителите на замъка бяха събрани и разпитани. Никой не беше виждал пленницата в двора, още повече пък да излиза навън. Изведнъж Стивън се досети защо пленената принцеса беше станала невидима. Тъй като беше облечена в дрехите на Изабел, никой не й беше обърнал внимание, тъй като я бяха сметнали за сестра му. Стивън се втурна към кулата до портата. Мислеше само за едно. Тя го беше надхитрила отново.

За няколко минути Стивън научи, че една празна каруца е напуснала замъка преди по-малко от половин час и че Изабел е била забелязана преди това наоколо.

Стивън заповяда да доведат коня му. Нареди да продължат да претърсват двора, макар да знаеше, че хитрата принцеса отдавна вече не е тук. Понесе се в галоп под вдигнатата решетка по подвижния мост. Жребецът му изравяше буци пръст с мощните си копита. Десетина рицари яздеха след него. Следваха го, тъй като съществуваше реалната опасност Стивън да се натъкне на хората на Малкълм. Над главите им се развяваше гордо знамето с розата.

Тя го беше надхитрила безброй пъти. Стивън неохотно призна, че умението й да се измъква е забележително. Подобно чувство за чест подхождаше повече на мъж. Но наистина ли си въобразяваше, че ще успее да избяга от Олнуик и от него? Мъжете даваха мило и драго, за да избягнат гнева му, а тя дръзваше да го предизвика.

Възхищението му се изпари внезапно. Тя беше достойна кралска потомка, защото само такъв произход обясняваше несравнимата й гордост и безгранична смелост. Заедно с възхищението се появи и страхът. Не можеше да не я сравни с баща й. Малкълм беше един от най-хитрите и вероломни хора, които познаваше. На Стивън не му хареса мисълта, че принцеса Мери прилича на баща си много повече от който и да е друг. Лошо предчувствие проряза с хладните си пръсти гърба му.

По-добре да потисне тези страхове. Те само щяха да попречат на намеренията му.

Стивън настигна за няколко минути каруцата. Коларят спря, когато го чу да се приближава в галоп и видимо се уплаши.

— Какво съм направил, господарю?

Стивън не му обърна внимание. Връхлетя с едрия си жребец каруцата и посегна към зеблото. Дръпна го и го свали с рязко движение.

Мери лежеше долу, свита на кълбо. Скочи мигновено. Стивън видя в очите й блясъка на предизвикателството, но също и сълзите на поражението. Гневът му спадна въпреки волята му. Само миг и тя му заприлича на безпомощно уплашено дете. Само миг и той неизвестно защо омекна.

След това всичко се промени. Тя не беше дете. Той си спомни страстното й тяло и загадъчния й характер. Може и да изглеждаше мила и безпомощна, но в нея нямаше нищо невинно и беззащитно. Нова хладна тръпка и поредното лошо предчувствие полазиха по гърба му. От днес нататък непрестанно ли ще трябва да я следи?

— Война ли се надяваше да разпалиш, госпожице? — попита той студено.

Мери настръхна.

Стивън скочи от коня си и я вдигна от каруцата. Тя извика и се дръпна рязко. Стивън я пусна на земята и веднага я пусна. Но още усещаше допира на тялото й. За щастие разполагаше с много средства за постигане на победата, която беше длъжен да спечели. Кръвта му кипеше от чувства, много по-силни от яростта.

Коларят се кълнеше, че не е знаел нищо. Стивън му нареди да се върне в замъка. Човечецът светкавично се подчини.

Каруцата потегли обратно. Рицарите се разположиха в полукръг около Стивън. Джефри държеше за повода жребеца на Стивън. Всички мълчаха. Беше толкова тихо, че на Стивън му се стори, че е сам с Мери. Унилата зелена пустош се простираше навсякъде около тях. Смрачаваше се бързо. Един ястреб се виеше горе в небето. Вятърът развя пелерината на Стивън и дългите руси къдри на Мери. Цареше пълна тишина.

Стивън впери поглед в пленницата си. С известно задоволство забеляза, че тя се страхува. Обаче въпреки надигащите в очите й сълзи стоеше гордо изправена. Несъмнено тази жена бе от сой.

— Сигурно се боиш от мен.

— Бях длъжна да избягам.

— Разбира се, че си била, принцесо.

Тя се стресна и побеля като смъртник.

— Коларят не знаеше, че съм там — продума най-накрая Мери. Очите й се разтвориха широко и се заковаха в лицето му.

— Ще постъпиш по-мъдро, ако защитаваш себе си, а не него — каза Стивън. Усмивката му беше смразяваща. — Принцесо?

Тя си пое дъх.

— Длъжна бях да избягам. И да те измамя.

— Длъжна ли беше да ми отдаваш девствеността си? — Стивън не го интересуваше, че всичките му хора го чуват. Намерението му беше цялото кралство да разбере, че Мери е спала в леглото му.

Гърдите й се надигнаха. Тя се изчерви.

— Много по-добре е да бъда обезчестена, отколкото да ти стана заложница.

Той вдигна вежда.

— Пожертвала си честта си, за да спестиш откупа на баща си? — В гласа му се долавяше недоверие.

— Много добре те познавам! — извика Мери. Стисна юмруци, но потрепера. — Ти ще го ограбиш, нали? Ще искаш нещо, много по-скъпо от среброто — ще искаш земя!

Той я изгледа втренчено.

— Наистина смятам да поискам нещо повече от сребро.

— Кога? — запита Мери. По бузата й се стече влажна струйка. — Кога ще поискаш откупа си? Кога ще си ида вкъщи?

— Двамата с Малкълм трябва да се срещнем.

Мери кимна. По брадичката й се стичаше самотна едра сълза.

Стивън едва не протегна ръка да я избърше. Копнежът по Мери го измъчваше и го караше да се чувства неловко. Беше съвсем ясно, че опасното й положение я терзае и затова тя желае да го напусне. Предишната нощ не я беше подтикнала да жадува за него. Несъмнено тя ще отхвърли всичките му опити да я утеши. Той се поколеба. Раздираха го противоречиви чувства. Каза си, че трябва да внимава с тази дете-жена. Най-сетне изрече неловко:

— Потърпи, госпожице. Накрая и двамата ще спечелим много от тези събития.

Мери вдигна юмрук и затърка мократа си буза. Жестът й беше съвсем детински и увеличи неудобството на Стивън.

— Не — прошепна тя, — ти ще спечелиш, не аз. Защото се провалих. Провалих и своята страна, и краля.

Той пак се слиса.

— Говориш като мъж! От една жена не се очаква да надхитря мъжете, госпожице. Всъщност се държиш като мъж. Не съзнаваш всички последствия от постъпките си. Невъзможно е да спечелиш. Твърде глупаво действаш, разбери.

— Много добре съзнавам какво върша — Мери вирна брадичка и сви устни. — Постъпих така, както трябваше. Аз съм дъщеря на шотландец.

Нещо пламна в него.

— Удивителна си, наистина — прошепна той. И си помисли за сина, който тя ще му роди. Той ще бъде умен, силен и горд. След това каза: — Хайде да се върнем и да започнем отново.

Протегна ръка към нея.

Тя го изгледа гневно през сълзи. Дръпна ръката си.

— Нищо няма да започваме! Баща ми ще те убие! А аз ще танцувам на гроба ти!

Стивън забеляза, че ръката му още е протегната. Изчерви се и я отпусна.

— Малкълм ще опита, но на твое място бих се помъчил да го разубедя, защото баща ти вече не е млад, а аз съм в разцвета на силите си.

Момичето пак пребледня.

— Ще кръстосаш меч с баща ми?

Той съжали за думите си. Не за пръв път се учуди как е възможно някой да обикне негодник като него.

— Само ако съм принуден.

— Мили боже — изстена Мери. — Представям си ви вас двамата как обсъждате откупа ми! — Мери се устреми цяла към него. — Моля те, не убивай баща ми!

Постъпваше съвсем правилно, разбира се, като оставаше вярна на Малкълм. Но Стивън й се разгневи за тази вярност, без сам да разбира защо й се сърди точно сега, когато тя го отхвърли категорично. Разбира се, нямаше никакво значение дали тя го мрази или не. Светът беше пълен със злобни жени.

— Защо не опиташ да се държиш по-учтиво? Може би тогава ще ме убедиш. Защо не се държиш като жена?

Лицето й стана пепеляво.

— След като знаеш коя съм, нима пак ще искаш да ти топля леглото?

— Не казах това, госпожице. Може би ти си тази, която копнее за близост като снощната.

Отначало Мери не отвърна, но лицето й придоби страдалчески израз.

— Как ми се иска да приличах повече на сестра си Моди — прошепна тя.

Цялото му необяснимо съчувствие, примесено с малко гняв, се изпари.

— Не знаех, че Малкълм има и друга дъщеря — изрече рязко Стивън. Наличието на друга дъщеря променяше всичко. Мери може да бъде принесена в жертва, докато Моди заеме мястото й в плановете на Малкълм. Стивън се запита дали, ако дръзне да закара Мери насила до олтара, Малкълм ще откаже да признае женитбата.

— Тя е послушничка в абатството в Дънфърмлайн. Много е благочестива и добра — гласът на Мери заглъхна съкрушено. Все пак добави: — За разлика от мен.

— Не се клевети. Не си права — изрече рязко Стивън.

Обаче Мери се завайка.

— Ох, божичко! Как можах да постъпя толкова безразсъдно! Сега нея ще я сгодят за Дъг! А мен, мен, ще пратят в манастир!

— Сега за любовника си ли плачеш? — разяри се Стивън. Очевидно ревнуваше. Ръцете му сграбчиха рамената й. Лицето му се приближи до нейното. — След нощта, която прекарахме заедно?

Тя поклати глава.

— Не! Не! Не съм чак толкова двулична! — Тя притисна ръка към устата си, за да сдържи стенанията си. — Ще умра, ако ме затворят в манастир!

Стивън отслаби хватката си.

— Няма да те затворят в никакъв манастир, госпожице.

Изведнъж тя го загледа умолително.

— Ще ми станеш жена — каза Стивън. И се усмихна. — Ще бъдеш моята принцеса.

7

— Какво? — извика Мери. Не вярваше на ушите си.

— Ще се оженя за теб, Мери.

Тя се дръпна от него. Очите й се бяха разширили от ужас.

— Не! Никога!

Той я изгледа. Лицето му се сгърчи от гняв. Опря юмруци на хълбоците си.

— Нямаш думата по този въпрос, госпожице.

— Аз нямам, но Малкълм има! — извика Мери.

— Правилно. Това ще го решим двамата с Малкълм.

Мери едва не изпадна в истерия.

— Малкълм никога, никога няма да ме даде на теб. Той мрази норманите, мрази Нортъмбърланд!

Стивън стоеше спокойно, сякаш беше издялан от гранит. След дълга пауза каза:

— Може би, като се успокоиш, ще се държиш по-разумно. Ще обсъдим женитбата ни в Олнуик.

Той се обърна сърдито и я остави.

— Не! — И каквато си беше безразсъдна, Мери хукна подире му. Препъваше се от бързане, но сграбчи края на туниката му. Стивън спря внезапно и Мери се блъсна в него. Не я беше грижа как изглежда отстрани.

— Ами ако ти откаже? Тогава какво? Какво ще правиш?

Той полагаше големи усилия да овладее гнева си. Трепереше от ярост, но не я докосваше.

— Няма да ми откаже, не и щом разбере, че е възможно да си забременяла.

— Сгодена съм за Дъг и ще се омъжа за него!

— Съмнявам се, че той ще пожелае това, госпожице, особено след като разбере, че си била изнасилена! — Гневът му преливаше и разкривяваше чертите на лицето му. — Никой няма да те иска, щом си била изнасилена, освен ако не пожелаеш да станеш жена на някой обеднял лорд и господарка на някоя срутена барака, пълна с овце и прасета!

На Мери й се стори, че я е ударил — толкова болезнена и ужасяваща беше истината.

— Тогава нека стане така — прошепна тя.

Той сграбчи туниката й и я дръпна към себе си.

— Нима ще предпочетеш робския живот пред моето предложение? Някой ден ще станеш графиня на Нортъмбърланд!

— Никога! — изкрещя тя в лицето му. — Никога няма да ти стана жена, защото Малкълм ще отхвърли предложението ти. Ще го видиш! Той те мрази!

— Все ще измисля начин да се оженя за теб, миличка.

Мери замръзна на място. После сърцето й заби неудържимо.

— Мразя те!

— Не ме интересува. — Обидата обаче остана и лицето му потъмня. Обърна се рязко и тръгна към коня си. Махна с ръка на Джефри, който отиде при Мери и я хвана за ръката. Тя се изви обезумяло като попаднала в капан лисица, но това не направи никакво впечатление на Джефри. Стивън се метна на жребеца си. Мери престана да се съпротивлява. Дишаше тежко. Беше отчаяна. Но се закле, че последната дума ще бъде нейна.

— Точно такъв си, какъвто те описваха! — изкрещя Мери. — Не се интересуваш от нищо друго освен от себе си. Жаден си само за власт! Амбициите ти ще те подлудят.

Той плесна с камшик коня и жребецът се изви рязко към нея. Ударът беше толкова безмилостен, че животното изцвили жално. Стивън беше стиснал зъби, лицето му беше побеляло. Пришпори коня си и се приближи заплашително до Мери. Замалко не я прегази. Но тя не помръдна и прояви забележителна смелост, макар че трепереше неудържимо. Дори Джефри, който я държеше здраво, се уплаши и я дръпна назад. Големият кафяв жребец се вдигна на задните си крака. Големите му подковани копита се озоваха току до лицето и.

— Лудешката ми амбиция е да се оженя за теб — изрече сурово Стивън. Очите му блестяха. — Този брак ще бъде сключен, принцесо, колкото и да не ме харесваш.

Мери нямаше сили да продума. Тя рухна в ръцете на Джефри. Лицето й беше тебеширенобяло. Очите й не се откъсваха от разяреното лице на Стивън.

Той дръпна рязко поводите на жребеца си и го обърна. Вдигна ръка и даде знак на хората си. Миг по-късно Мери се озова на коня на Джефри. Ездачите я обградиха и потеглиха с гръмотевичен тропот. Мери отново беше пленница.

Бяха минали няколко часа от неуспешния й опит за бягство. Веднага изпратиха Мери в женската дневна. Въпреки че я затвориха незабавно, тя успя да разбере, че скоро след повторното й залавяне и въпреки падането на нощта група воини е напуснала замъка, развявайки гордото нортъмбърландско знаме. Мери не се съмняваше, че мисията на тези мъже ще определи бъдещата й съдба.

Дали не ги пращаха в Шотландия при Малкълм? Може би още тази нощ ще му съобщят къде се намира тя и ще поискат от него да я даде на стария си враг?

Дали нейната съдба беше да стане жена на Стивън де Уорън?

Мери потрепера отново. Небето ставаше мастилено черно. Вятърът виеше. Може би предвещаваше нова буря. Този брак никога няма да бъде сключен. Малкълм мразеше Стивън де Уорън. Изнасилена или не, Мери никога нямаше да даде съгласието си за този брак.

Под клепките й напираха горещи сълзи. Притисна буза към хладната каменна стена. Мили боже, ами ако е бременна?

Стана й още по-мъчно. Тя затвори очи и си заповяда да не плаче. Дано не е забременяла! Не бива да носи негово дете в утробата си. Трябва да прогони дори мисълта, да дундурка някое мургаво бебе.

Сърцето на Мери заби още по-силно. Все едно, че бяха фигури в шахматна игра. Трябва да отгатне следващия му ход. Знаеше какъв ще бъде той. Норманинът ще постъпи безмилостно с нея и ще направи така, че тя да забременее със сигурност. Ако постигне това, Малкълм може би ще отстъпи и ще даде съгласието си за женитбата им. Според Мери баща й няма да позволи тя да се опозори навеки, като роди незаконно дете.

Момичето обви ръце около тялото си. Няма защо да се съмнява, мръсникът ще дойде при нея довечера и ще продължи така, докато тя забременее. Твърде добре си спомняше допира на твърдото му тяло към нейното, проникването му в нея. Ще успее ли да устои на любовта му сега, когато знае какво е заложено на карта?

Нервите й се бяха опънали така, сякаш ще се скъсат всеки момент. Стори й се, че тя самата ще се скъса на две. Звуците, които идваха от залата долу, никак не я утешаваха. Явно група странстващи актьори и музиканти бяха дошли в замъка точно преди смрачаване и стражите ги бяха пуснали вътре. Те забавляваха цяла вечер лорда и свитата му с хубавите си гласове, със свиренето на лютня и с веселите си номера и шега. Един-два пъти Мери чу гръмкия смях на Стивън. Това я вбеси.

Той съвсем не беше недоволен. Точно обратното, развоят на събитията му доставяше огромно удоволствие.

Мери стоя дълго до облепения с пергамент прозорец, като се притискаше към студената каменна стена. Залата долу утихна. Мери усети, че в корема й се свива топка от напрежение. Изабел се върна в стаята си. Не говореше на Мери — още й беше сърдита, че я е използвала за бягството си. Мери беше твърде разтревожена, за да опита да се сдобри с детето. Изабел се съблече и се пъхна в леглото. Зае го цялото, а трябваше да го сподели с Мери.

Дъждовните капки зачукаха още по-силно. В замъка настъпи пълна тишина и спокойствие. Изабел като че ли заспа. Мери не помръдна и не отиде да запали угасналите свещници. Заслуша се в бързото трополене на дъждовните капки. Ритъмът им приличаше доста на биенето на сърцето й. Помъчи се да долови звука от стъпките му. Но се чуваше само дъждът.

Мери се опита да си представи живота си като господарка на някой малък отдалечен северен замък, в главната зала на който търчат прасета и овци. Представи си как участва в светите празници, когато се събират всички големи кланове, а до нея стои безличният й мъж. Сърцето й се сви мъчително. Гордостта беше грях, но тя не беше сигурна, че ще загуби някога своята. Самата мисъл за подобен брак я ужасяваше. Много по-лесно й беше да си представи, че е следващата графиня на Нортъмбърланд. Тутакси се ужаси от себе си.

Мери не знаеше откога стои до прозореца. Душата й беше изпълнена от страх, ужас и гняв. Само той беше виновен. О, колко го мразеше!

Мери чу стъпки. Тялото й настръхна. Мигновено разпозна съблазнително леката походка. Стори й се, че спря да диша. Извърна се бавно от процепа за стрелба с лък и се втренчи в мрака към неразличимите очертания на вратата.

Твърде добре си спомняше изключителния, макар и мъчителен възторг, който беше изпитала в прегръдките му. Твърде добре си спомняше всяка негова милувка, всяко негово докосване. Спомняше си как той прониква в нея, горещ, твърд и грамаден. Коленете й омекнаха.

Но той не дойде.

Изминаха няколко дълги безкрайни минути. Той не дойде. Не идваше.

Мери се закле пред себе си, че не е изпитала никакво разочарование. Не помръдна, нямаше сили за това, не и преди да възстанови контрола над чувствата и крайниците си. Накрая тръгна, препъвайки се, към леглото, което трябваше да сподели с Изабел. Чувстваше се съвсем изцедена. Легна на ръба. Ужасът от безизходното й положение я овладя напълно. Пред очите й се появиха чудовища, чудовищата на самотата, безнадеждността и страха. Чудовищата на желанието. Тя се сви на топка в своя ъгъл. Допря юмрук до устата си. Как е възможно да се чувства така, сякаш е на годините на Изабел, самотна, изоставена, като дете, което не може да намери пътя за вкъщи, и същевременно като опитна развратница, която умира от копнеж по мъжа на мечтите си?

Зарида тихо.

Накрая заспа от изтощение. Последните й мисли бяха за някакъв порутен замък със само една стая, която беше пълна с овце и прасета. Там беше и Стивън де Уорън, въпреки че нямаше никакво право на това.

— Май не си се наспал, братко? — попита Бранд, когато влезе в голямата зала.

Стивън не беше прекарал добре нощта. Сънят дълго му бе убягвал. Седеше не на дългата маса, а на един стол пред камината.

— Защо не си в параклиса с другите? — попита кисело брат си.

— Следвам твоя пример — заяви Бранд с усмивка. Облегна се на стената. — Освен това добре знаеш, че тази сутрин трябва да се върна в Лондон.

— Не казвай нищо за принцесата — нареди му Стивън. — По-нататък, ако Руфъс почне да те разпитва, се защити, като му кажеш, че когато си си тръгнал оттук, още не сме знаели коя е.

Бранд кимна мрачно.

— Най-добре да стоя настрана. Значи пращаш Джефри при татко да му съобщи за пленяването на принцесата?

— Да. Той ще пътува с теб — Стивън зарови глава в ръцете си. Чувстваше се много уморен. Въздъхна.

— Пази се — каза той на брат си. Бранд беше един сред приближените рицари на краля. Затова за него беше особено важно да остане верен на своя крал, като същевременно не заплашва интересите на Нортъмбърланд. Ходеше постоянно по ръба на пропастта като всички хора, верни на няколко господари. Затова се налагаше Бранд да се преструва, че не е знаел какво е станало тук през последните няколко дена. Джефри ще разкаже на баща им за пленяването на Мери, а Ролф ще постъпи така, както сметне за най-добре.

— Не се тревожи — каза Бранд. Киселото му изражение беше изчезнало. — Татко веднага ще се съгласи, че женитбата с принцесата е много по-изгодна за нас от брака с наследничката на Есекс. Само той може да убеди краля.

— Почти не се безпокоя по този въпрос, въпреки че с Руфъс понякога е трудно да се разбереш — отговори Стивън. Устните му се присвиха при мисълта за краля. — Какво не е наред, Стивън? — попита тихо Бранд. Сините му очи гледаха навъсено.

Стивън отвърна на погледа на най-младия си брат.

— Тя ще ме докара до лудост — изрече той също толкова тихо.

— И аз така си помислих — каза Бранд с усмивка и го потупа по ръката. — Не се бой. За нула време ще я вкараш в леглото — и ще я имаш толкова често, колкото ти се прииска.

— Това е само половината от проблема — промърмори Стивън. — Забеляза ли колко ме мрази?

— Смея да кажа, че не те мрази в леглото.

— Не знам защо, но тази мисъл не ми носи никакво утешение.

— Ще те приеме рано или късно. Няма друг избор.

— Но представата й за чест и достойнство е като на някой мъж! Досега не бях чул някоя жена да говори като нея — тя смята, че е предала своя крал!

— Чух я — призна Бранд. — Твърде необичайно, наистина.

На лицето на Стивън се появи сянка.

— Уморих се да водя тайни битки, братко. Писна ми от интригите. През нощта си мислех, че съм решил да се оженя не за принцеса, а за изпълнен с омраза враг.

— Всичко ще се промени, Стивън, щом ти се закълне пред олтара.

— Дали? — попита скептично той. — Или ще приютим скорпион сред нас?

— Да не си променил намерението си? — попита тихо Бранд.

Стивън отметна глава назад и се изсмя горчиво.

— О, не! Ценя мира, който тя ще ни донесе, повече от зестрата на Адел Бофор. Но за бога, Бранд, уморен съм.

Погледът на Бранд беше изпълнен със съчувствие.

— Ти си наследникът на татко — изрече той най-накрая. — Длъжен си да правиш това, което трябва, а женитбата с шотландска принцеса е възможно най-изгодният съюз за Нортъмбърланд.

— Прав си — каза Стивън след продължително мълчание. Но усмивката му беше твърде лека и мимолетна. Не беше изрекъл на глас най-лошите си страхове. Че ако Мери остане вярна на своя дълг, винаги ще му бъде жена против волята си. А той си спомняше твърде добре какво е да зависиш от милостта на могъщи мъже и да живееш сред неприятели. Твърде добре си спомняше какво е да си безсилен затворник.

Мери се събуди след зазоряване. Изабел я нямаше. Явно беше излязла рано, за да иде на утринната литургия в семейния параклис заедно с другите. Мери се почувства виновна. Имаше нужда от божията помощ. Нищо хубаво няма да я сполети, ако пропусне още няколко литургии.

Не бива да стои повече тук. Не бива да остава сама и да мисли за едно и също. Беше спала с дрехите си. Изми се бързо с водата от стомната и си среса косата. Докато се приготвяше да слезе долу, чу много гласове отвън. Сигурно семейството и свитата влизаха в залата, за да прекратят нощните пости.

Мери вирна брадичка. Очите й пламнаха. Сънят й беше помогнал да се посъвземе. Няма да е зле да се срещне с похитителя си и дори да хвърли в лицето му поредното предизвикателство. Това ще й се отрази много по-добре, отколкото да стои сама в стаята и да мисли постоянно за мрачното бъдеще или за кървавата война, която ще определи съдбата й.

Мери се измъкна от стаята и слезе по стълбите. Похитителят й още не беше заел мястото си на масата, въпреки че там седяха много негови васали. Той стоеше пред камината. Тя беше толкова висока, че полицата над нея беше наравно с брадичката му. Стивън я чу да влиза и се обърна рязко. Тъмният му поглед я прикова към стената. Мери спря. Не съумя да отвърне както и се искаше на погледа му. Потръпна от напрежение.

Той пристъпи наперено към нея. Носеше опънати по тялото черни панталони и високи до прасците ботуши с шпори, тъмнокафява туника и черно наметало над нея. И двете дрехи бяха поръбени с черно и златисто в долния край, на ръкавите и врата. Въпреки че дрехите му бяха изтъкани от хубава и скъпа вълна, те бяха твърде обикновени на вид. Коланът му беше дебел, тежък и от черна кожа. Златната тока беше покрита с няколко скъпоценни камъка. Това беше единствената му украса. Мери беше забелязала, че той не се интересува много как изглежда. Обаче дрехите не намаляваха впечатлението, което правеше, напротив. Всички разбираха кой е по действията и цялостното му излъчване.

Той спря пред нея.

— Добър ден, госпожице. Радвам се, че слезе при нас за закуска.

— Не обичам да ме държат затворена — изрече рязко Мери.

— Никой не обича — той я хвана за ръката. Тя се отдръпна и тръгна редом с него към масата. — Никой не те ограничава. Защо не дойде снощи на вечеря?

Мери се напрегна. Това не му хареса, но той прикри мислите си под маската на любезността.

— Не бях гладна. И за това ли ме обвиняваш?

Той втренчи поглед в нея. Мина доста време, преди да проговори.

— Виждам, че нощта не е смекчила душата ти.

— Нима смяташ, че една нощ ще ме накара да си променя мнението?

— Надявах се да осъзнаеш неизбежността на нашата женитба.

— Тук няма нищо неизбежно! — отсече Мери.

Той замлъкна за миг.

— Сигурна ли си?

Мери усети, че бузите й парят. Погледът му се плъзна по нея и откровено я разсъблече. Той отново беше хванал ръката й. Голямата му топла ръка обвиваше здраво китката й. Въздухът между тях трептеше.

— Никой мъж и никоя жена не може да се противи на съдбата — изрече тихо Стивън.

Мери се изви рязко, за да се освободи, но не постигна нищо.

— Не ми е писано да бъда с теб. Колко надменно от твоя страна да си въобразяваш, че съм орисана да живея с теб!

Той само я изгледа. Погледът му беше мрачен и загадъчен. Проникваше твърде дълбоко в нея. Мери беше принудена да отклони поглед и почервеня от гняв.

— Ако мислиш — каза тя тихо, когато успя най-сетне да проговори, — че щом ти се предадох в леглото, значи е съдено да ти бъда жена, то знай, че си полудял!

— Мисля, че може би си забравила какво е да лежиш под мен — изрече той бавно, докато гледаше лицето й.

Мери беше шокирана. Въобще не беше забравила уменията му в леглото, нито пък как се държа самата тя с него. Този път успя да се измъкне от хватката му.

— Как смееш да ми говориш така…

— Казвам истината. Не съм забравил какво е да бъда с теб, Мери, нито пък, че си сладка като мед — изрече той. Гласът му беше тих и интимен.

Мери не помръдна. Споменът как устните му се впиват в бедрата й опасно близко до мястото на съединяването им, й подейства като удар.

Стивън се усмихна.

— Скоро ще ти припомня каква е съдбата ти не с думи, а с дела — обеща й той.

Мери спря да диша. Задави се и преглътна с мъка. Запита се какво му е попречило да я вземе в леглото си снощи. Все едно, нямаше смисъл да знае.

— Ела — изрече той увещаващо. — Стига сме се карали.

Мери с мъка се върна в реалността. Този път му позволи да я отведе до масата и да я настани на подиума като почетен гост.

— Затворниците сигурно ядат със слугите — каза тя, за да го ядоса.

— Ти не само си с кралска кръв, но и скоро ще ми станеш жена. Затова се отнасям към теб както подобава — изрече спокойно Стивън. Побутна към нея комат топъл бял хляб и къс студено месо, останало от снощи.

Мери почти не забеляза жеста му. Джефри беше седнал от другата й страна. Стори й се, че е обградена отвсякъде. Въпреки че не докосваше тялото на норманина, усещаше топлината на бедрата му.

— Казах ти вече, баща ми никога няма да ме хвърли в ръцете ти — изрече тя пресипнало. — Твърде много ме обича, за да ме принесе в жертва.

Стивън я изгледа продължително и замислено.

— Наистина ли?

Мери се напрегна. Досети се от тона му, че Стивън се съмнява в думите й и се ядоса.

— Точно така! Запомни думите ми, норманино, и ще разбереш по-късно кой е бил прав и кой е грешал.

Очите му блеснаха. Мери забеляза, че се е навела към него от ярост. Веднага се дръпна назад. Разбра какво означава блясъкът в очите му. Той нямаше нищо общо с гнева и се дължеше на желанието му. Защо не дойде при мен снощи?

— Още ли смяташ, че ще успееш да ме надхитриш? — В ръката му се появи кама. Тя беше дълга и смъртоносна и не беше предназначена да служи при ядене. Стивън замахна светкавично и разряза хляба. След това го набоде като на шиш и й го подаде.

— Да, ако мога — отвърна Мери. Погледът й се прехвърли от ножа върху лицето му. Как беше възможно толкова едър мъж да е тъй бърз и грациозен? Сигурно е полудяла, щом мисли да му се съпротивлява?

— Няма да ме надхитриш, госпожице, само ненужно ще се изморим. Хайде, ела и вземи това, което ти предлагам.

Мери погледна първо добре оформените му устни, които бяха съвсем леко присвити, после парчето хляб, което висеше високо във въздуха на върха на ножа. Не пожела да вземе хляба. Не искаше и него. Но, боже, колко я беше страх от този мъж, защото той бе толкова силен. Несъмнено успяваше да постигне всичко, което си бе наумил. А ето че сега е решил да се ожени за нея.

Но и Малкълм беше могъщ. Мери потрепери при мисълта за срещата между тях двамата. Нищо чудно тя да завършеше с ожесточен двубой. И какво ли ще сполети нея при такъв развой на събитията?

— Ще се оженя за теб, каквото и да се случи, миличка — бе казал той.

Внезапно всяка надежда изостави Мери.

— Няма ли да се задоволиш с откуп? — чу се да моли тя.

Стивън не отвърна веднага. Пак държеше ножа с върха към нея. Сега на него имаше къс студено фазанско. Погледът на Мери пламна при тази гледка. Той се отнасяше към нея като към годеница или съпруга. Далеч по-лоша от смущаващата му галантност беше възбудата, която тя долови. Похотта се излъчваше от зениците на тъмните му очи. Как да го измами, когато той разгадава хитрините й с такава лекота?

Стивън въздъхна и захвърли настрана камата.

— Не. Няма. Не ми е възможно.

Мери впери поглед в него. Думите му увиснаха между тях двамата. Тя разбираше какво означават, но се страхуваше да ги осъзнае. Дали пък не беше влюбен поне малко в нея? И за миг Мери дръзна да се отдаде на забранени мечти.

Веднага се отърси от този момент на лудост.

— Ти ще започнеш война.

Стивън приближи ножа до устните й, сякаш Мери не беше казала нищо. Острието беше дълго и остро. Преди да разбере какво става, месото се озова в устата й и тя го дъвчеше. Стивън набучи парче агнешко.

— Нямам намерение да почвам война — промърмори той. — Отдавна се стремя само към мир.

Мери се задави при тези думи. Въобще не му повярва.

Очите на Стивън потъмняха.

— Какво ти е толкова забавно, госпожице?

— Сякаш не знаеш! — Тя злорадстваше открито. — Ти… един Де Уорън… да искаш мир! Сигурно ме смяташ за пълна глупачка, щом ми говориш така.

Той я изгледа втренчено.

— А какво смяташ, че искам? Освен сладкото ти тяло, разбира се?

Мери се изчерви. Явно доста го беше ядосала.

— Защо ме караш да казвам това, което знае цял свят?

— Говори — зъбите му блеснаха. Гледката не беше особено приятна. Блесна и ножът му, докато Стивън подхвърляше агнешкото на кучетата. Те се нахвърлиха върху малкото късче с ръмжене и лай. — Какво знае целият свят за Стивън де Уорън? Какво знаеш ти?

Мери трепереше.

— Зная какви са амбициите ти — изрече тя най-накрая. Не успя да устои на изкушението да го подразни още.

Очите му потъмняха.

— А, да, страховитите ми амбиции.

— Страховити са! Защото те ръководят всичките ти постъпки. Знам, че мирът е последната ти грижа и че ако имаш възможност, ще поставиш сина си на трона на баща ми!

Стивън запрати камата към масата в същия миг, в който скочи на крака. Острието завибрира. В залата настъпи пълна тишина. Мери пребледня, но запази спокойствие. Защото от дълги години насам Малкълм обвиняваше Нортъмбърланд, че включва в себе си повече шотландски земи от самото кралство. Тя беше казала единствено истината.

— Нашият син — възкликна Стивън с пламнали от гняв очи. — Не моят, нашият син.

Мери успя само да навлажни пресъхналите си устни.

— Не си толкова умна, за колкото се мислиш, госпожице — каза той и се извиси над нея. — Не искам проклетата ти земя, която е пълна с десетки враждуващи кланове. Искам само мир.

Мери стисна здраво устни и мъдро се удържа да не се засмее.

— Но не ме интересува какво си мислиш нито сега, нито какво, след като станеш моя жена.

Мери не се сви под разярения му поглед. Стивън слезе от подиума и повика иконома. Веднага след това изхвърча от залата.

Трепереща, Мери се отпусна в стола си едва след като той се изгуби от поглед. Какво я накара да го обвини тъй жестоко? Не се съмняваше в дързостта на амбициите му, но да запрати обвиненията в лицето му, си беше истинско предизвикателство.

— Принцесо, ще постигнете много повече с прелестната си усмивка. Глупаво беше да го гневите така.

Погледът на Мери се прехвърли върху Джефри.

— Защо се стремите да го вбесите? — попита архидяконът. Не се усмихваше. Видът му определено беше мрачен, но се държеше вежливо.

Мери впери поглед в него.

— Всъщност не знам.

— Може би трябва да поразмислите над следното: Стивън винаги постига това, което е замислил. Ще му станете жена, никога не съм го виждал да желае нещо така силно. Не сте глупачка, принцесо, така че, щом го съзнавате, защо не престанете да сеете семената на раздора?

Мери погледна камата на Стивън. Тя стърчеше от дървото. Смъртоносното острие беше навлязло почти до дръжката в масата. Повечето жени на нейно място биха осъзнали глупостта от предизвикателното държане и неизбежността на женитбата и биха се държали както подобава. Но тя не беше като повечето жени.

— Невъзможно! — прошепна тя, когато отвърна на напрегнатия син поглед на Джефри. — Когато знам, че баща ми, моят крал, иска да съм му вярна.

Джефри присви устни.

Рогът отекна, вдигна тревога и прекъсна разговора им.

Мери се стресна. Джефри, Бранд и повечето хора от свитата в залата мигновено се втурнаха навън. Мери се досети, че сигналът предвещава опасност. Последва го неистовото биене на камбана.

— На стените — извика Бранд.

Воините се втурнаха навън. Мери не помръдна. Две дами и една бавачка хукнаха вкупом към женската дневна, за да изчакат там да отмине тревогата. Така подобаваше на дамите. Изабел се дърпаше и не искаше да върви с тях.

— Искам да отида при братята си! — извика тя. — Вече не съм малка… искам да знам какво става!

— Ще дойдеш веднага с мен, млада лейди — настоя бавачката й и я дръпна силно за ушите.

Мери мигновено взе решение как да постъпи. Хукна през залата, като пренебрегна виковете на дамите зад себе си. Втурна се след мъжете.

Полите й се вдигнаха до коленете. Прекоси двора на замъка бързо като сърна. Стигна до крепостните стени, когато Стивън и братята му изкачваха стъпалата към наблюдателната кула. Последва ги.

Наоколо цареше твърде голяма суматоха, за да забележи някой присъствието й. Но Стивън изведнъж се обърна рязко на стръмните стълби, сякаш някой му каза, че тя е там. Веднага я забеляза. Очите му се разшириха от изненада.

Мери не спря да тича с всичка сила нагоре.

— Мили боже! Жерар, отведи веднага принцесата в замъка и се погрижи тя да остане там! — изкрещя Стивън. А след това се изгуби от поглед.

Нечии силни ръце хванаха Мери изотзад и я вдигнаха. Тя изпищя и замаха лудо с ръце. Мъжът я пренесе през двора, внесе я в замъка и я остави в дневната, където се бяха събрали всички дами. Внезапно тя усети, че краката й пак опират на твърда земя.

Мери залитна. Погледна раздразненото непоколебимо лице на рицаря и разбра, че е загубила. Задъхана се обърна към скупчилите се жени. Всички до една, дори и Изабел, я гледаха изумено.

— Това е Малкълм — извика Мери. — Малкълм Кенмор, кралят на Шотландия, най-сетне дойде за мен!

8

Ако Малкълм Кенмор не развяваше бялото знаме, Стивън никога нямаше да напусне непревземаемия Олнуик с воините, които имаше под ръка. Толкова малко доверие имаше той на краля. Въодушевление изпълни гърдите му, докато яздеше начело на хората си, а над тях се вееше розата. Очакваше този миг, откакто разбра коя в действителност е Мери и реши тя да му стане жена.

А сега трябваше да внимава много. Залогът бе твърде голям. Трябваше да убеди Малкълм да му даде дъщеря си за жена. Възможността най-сетне да сключи действителен мир се появи като видение на хоризонта. Досега мирът беше изцапан с кръв. Стивън реши, че нищо и никой няма да му попречи да постигне целта си.

В появата на Малкълм нямаше нищо чудно. Стивън очакваше шотландския крал. Хората му се бяха подготвили за най-лошото. Зад Стивън яздеха двадесетина от най-добрите му рицари. Те бяха в пълно бойно снаряжение. Стените на Олнуик зад гърба им бяха изпълнени докрай със стрелци с арбалети, които с лекота биха отблъснали всяка вероломна атака на шотландската войска. Джефри и Бранд яздеха Стивън.

Малкълм Кенмор го чакаше на другия край на рова. Стоеше начело на голяма войска от няколкостотин души. Само една трета от тях бяха на коне. Другите ходеха пеш, но всички бяха готови за бой и стискаха мечове, секири и лъкове със стрели. Щом Стивън премина моста със свитата си, Малкълм и трима души се отделиха от войската и поеха бавно към тях.

Стивън беше в Абърнети преди две години, когато Малкълм се закле във вярност на Уилям Руфъс. Много години преди това Малкълм се беше клел на бащата на Руфъс, Завоевателя, и я беше нарушавал всеки път, когато му хрумнеше. Беше произнесъл тържествения обет в Абърнети пред Уилям Руфъс, след като претърпя сериозно поражение и се провали в поредния си опит да премести границата на юг. Малкълм беше коварен и вероломен мъж. Човек не биваше да му има никакво доверие.

Стивън отдавна обмисляше как да води преговорите с него. Въпреки че беше решил твърдо да се ожени за принцесата, той се нуждаеше не само от съгласието на Малкълм, но и от това на баща си и на своя крал. Нямаше да го получи, преди Джефри да пристигне в Лондон и да разговаря с Ролф, а Ролф от своя страна да склони краля. Затова Стивън се намираше в рисковано положение, изпълнено с неясноти. Позволяваше си огромна волност, като уреждаше сам брака си. Но нямаше голям избор, ако наистина искаше да постигне целта си и да се ожени за Мери.

Беше се подготвил да предложи на Малкълм това, което изискваше ситуацията. Не се безпокоеше от решението на баща си. С право очакваше, че графът ще бъде много доволен от този внезапен развой на събитията. Но крал Уилям Руфъс бе съвсем друго нещо.

Ще съумее ли Ролф да убеди краля? Мисълта за Руфъс накара лицето на Стивън да се изопне, а очите му да потъмнеят. Той беше верен васал, както изискваше дългът му. Но това не означаваше, че харесва краля си, комуто той така и не прости за измяната преди толкова много години. Самотното малко момче още живееше в него, някъде дълбоко в сенките на душата му. Руфъс не се беше променил през седемнадесетте години, откакто Стивън пристигна в двора като жив залог за верността и поддръжката на баща си. Руфъс беше лукав, хитър и деспотичен. Твърде често се беше държал отвратително към Стивън с единствена цел да го уязви за свое удоволствие. Стивън никак не беше сигурен, че Уилям Руфъс ще одобри този брак. При неговия характер, нищо чудно, ако с перверзно задоволство осуети плановете на Де Уорънови. Руфъс особено би се зарадвал на възможността да нанесе удар на Стивън. А може и да се поколебае, което си беше напълно разбираемо, пред перспективата Нортъмбърланд да се обедини със смъртния му враг от север.

Двете групи конници спряха и се изправиха едни срещу други. Стивън бе между Бранд и Джефри. Красивият Джефри изглеждаше малко чудновато в черната си роба с кръст на гърдите. Малкълм беше възседнал великолепен червеникаво кафяв жребец. Около него стояха трима души. Стивън ги разпозна, бяха синовете му.

Малкълм смушка коня си и излезе напред. Стивън направи същото. Набръчканото лице на шотландския крал беше сякаш изрязано от гранит. Само сините му очи пламтяха от гняв.

— Е, кажи си цената, кучи сине?

— Няма ли да спазим протокола? — попита Стивън.

— И на всичко отгоре ще ми се подиграваш! Какъв протокол искаш, копеле такова, когато си отвлякъл дъщеря ми!

Стивън не трепна. Очакваше враговете му да го наричат така — нищо не можеше да промени обстоятелствата около раждането му. Не беше приятно, но той се беше научил от малък да не обръща внимание на такива обиди.

— Когато се натъкнах на дъщеря ти, тя беше зле облечена и предпочете да ми каже, че е незаконороденото дете на някакъв незначителен северен лорд.

Малкълм се стресна за миг. Веднага се съвзе.

— За бога! Винаги си е била малко особена! Казвай какво ще искаш от мен, Де Уорън?

— Невяста.

Мъжете отсреща се вцепениха от изумление. С изключение на Малкълм, чиито очи пламтяха. След това един от шотландците посегна към меча си и го извади. В същия миг Бранд изтегли своето оръжие, а в ръцете на Джефри отнякъде се появи боздуган. Движенията на всички бяха толкова бързи, че металът блесна в ръцете им почти едновременно. След това Едгар извика: „Убийте го!“ и в равнината отекна звънът на стотици остриета, извадени едновременно от ножниците.

Само Малкълм и Стивън останаха без оръжие. Обаче и двамата стискаха здраво дръжките на мечовете си. Кокалчетата на пръстите им бяха побелели.

По веждите на Стивън се стече струйка пот. Лицето на Малкълм също лъсна. Двете войски се гледаха настръхнали. Въздухът припукваше от напрежение. Никой не помръдваше и даже не дишаше. Стивън знаеше, че ако някой го стори, двете страни моментално ще се нахвърлят една върху друга.

— Мир — изрече решително Стивън. Думите му прозвучаха убедително. — Дошъл съм с мир и искам да говоря без помисъл за война.

Никой, разбира се, не прибра оръжието, но като че ли напрежението отслабна.

— Не си постъпил много миролюбиво, като си пленил дъщеря ми — изрече присмехулно Малкълм. — Сега ти е лесно да говориш за мир, но защо не си мислил за него тогава?

— Казах вече, беше облечена като селянка. Дори говореше и се държеше като такава. След това има дързостта да ми заяви, че баща й бил Синклеър.

— Ще те убия, кучи сине — изсъска Малкълм. Очите му хвърляха мълнии.

Стивън мигновено продължи да говори, защото му стана ясно, че Малкълм предпочита да се сбие с него, вместо да разговаря за дъщеря си.

— Може би и двамата ще спечелим от този развой на събитията.

— Ти притежаваш единственото нещо, което желая да спечеля — изрече Малкълм с хладна усмивка. — Животът си и своето наследство.

Стивън стисна здраво юздите. Конят му разбра чувствата му, затанцува на задните си крака и се приготви за бой. Обаче Стивън действително бе решен да избегне битката. Целта му си остана същата — да спечели одобрението на Малкълм за ръката на Мери. Реши да направи всичко необходимо и да произнесе нужните слова, за да постигне това.

— Да спрем тази война. Да помислим за бъдещето. Да свържем семействата си веднъж завинаги. Дай ми я за жена. И един ден синът ни ще управлява Нортъмбърланд.

Малкълм нададе страховит боен вик, вдигна меча си и го насочи най-безмилостно към Стивън. Същевременно потегли в галоп напред. Конете им се сблъскаха като две грамади. Тежкият широк меч, размахван от двете ръце на краля, се стовари върху големия щит, който Стивън вдигна мигновено. Трясъкът от удара отекна надалеч. Малкълм замахна отново с меча. И Стивън пак отрази удара с щита си, без сам да посяга с меча. Грохотът от сблъсъка отекваше из цялото поле. Мъжете, които стояха от двете страни на биещите се, се приготвиха и те да се включат в схватката. Малкълм нанасяше безмилостно удар след удар и изтласкваше Стивън назад. Ако Стивън не беше един от най-добрите воини в страната и ако беше мъничко по-слаб, нямаше да съумее да отбие мощните безжалостни удари. Един от тях стигаше, за да го разсече на две. Малкълм искаше да го убие. Ако Стивън беше на негово място, също би посякъл озлочестителя на дъщеря си. Но той знаеше, че Малкълм се стреми да го погуби само защото го мрази.

Ударите на Малкълм ставаха по-редки. Огромният меч като че ли му дотежа. Раменете и гърбът на Стивън го боляха от усилието да удържи на тоя напор. Дори ръцете му се бяха разранили от стискането на щита. Потта му пречеше да вижда. Това се отнасяше и за Малкълм. Лицето му беше почервеняло от напрежение. Накрая кралят на Шотландия се опита да си вдигне меча и не успя. Отпусна го и извика:

— Бий се, проклет да си!

— Няма. Мисли, Малкълм Кенмор, мисли! Не позволявай на чувствата си да помрачават твоята мъдрост. Нищо не ни пречи да свържем семействата си за всеобщо добро!

Малкълм дишаше тежко.

Стивън почти не си усещаше ръцете от болка. Струваше му се, че някой ги е извадил от ставите. Опря щита на рамо. Не трепна от болката, която заля тялото му. Не изтри потта от челото и слепоочията си. Не си пое и дъх.

— Освен това — каза Стивън, — трябва да се оженя за дъщеря ти, за да запазя честта й.

Малкълм не се изненада от това признание. Стивън не го и очакваше. Явно кралят беше предполагал, че дъщеря му е обезчестена.

— Тя е сгодена — изрече задъхано Малкълм след малко.

Свирепа вълна от задоволство премина през тялото на Стивън. Беше спечелил отново, щом Малкълм обсъждаше така желаната тема.

— Годежите се сключват, но и се разтрогват — изрече Стивън.

— Татко — извика най-големият син на Малкълм, Едуард, и пришпори коня си. Лицето му беше пламнало от гняв. — Преди да продължим преговорите, трябва да видим Мери, за да сме сигурни, че е жива и здрава!

Стивън поздрави мислено младежа за обичта към сестра му.

— Желаеш ли да видиш дъщеря си? — попита той краля. Малкълм кимна леко.

— Прати да я доведат.

Стивън не се нуждаеше от думи. Той просто погледна през рамо. Джефри вече се беше обърнал и препускаше към подвижния мост.

Тишината се сгъсти, удължи и се стори безкрайна на всички. Конете пристъпваха неспокойно и цвилеха. Кожените седла скърцаха. Вятърът свистеше около хората. Стивън не откъсваше поглед от Малкълм. Усещаше колко го мрази той и колко много се радва на сблъсъка им.

Стивън хвърли поглед към Бранд. После погледна през рамо. Нямаше и следа от Джефри и Мери. Къде бяха те? Нетърпението му се превърна в страх. Ами ако хитрушата се е възползвала от бъркотията и е избягала?

— Може би е мъртва!

Стивън прикова поглед в младежа, който беше проговорил. Беше слабичко момче, едва ли беше по-възрастно от Мери. Момъкът беше пребледнял от страх и скръб.

— Сестра ти не е мъртва.

Младежът го изгледа възмутено.

— Лично аз ще те убия, мръснико!

Най-големият брат възпря с ръка момчето.

— Ето ги! — извика Бранд с облекчение.

Стивън се размърда на седлото. Джефри яздеше към тях в галоп. Зад него беше Мери. Дългата й руса коса се вееше като знаме. Архидяконът дръпна рязко поводите на коня си и животното изцвили от болка. Държеше здраво Мери, която беше пребледняла от ужас и беше разтворила широко очи. Стивън се досети, че страхът й не се дължи на лудешкия галоп.

— Съжалявам — извини се накратко Джефри. — Малко трудно ми беше да я намеря. Не беше в женската дневна, а на стената.

Погледът на Стивън я прониза, но тя виждаше само баща си.

— Татко! — извика тя. След това погледна слисано Стивън. — Не си го убил — прошепна тя.

Малкълм заговори, защото Стивън явно нямаше намерение да й отвръща.

— Дъще, не ми изглеждаш много пострадала. Девойка ли си още?

Мери, макар и вече смъртнобледа, побеля още повече.

— Дъще? — Малкълм гледаше сурово.

Стивън се ядоса.

— Какво искаш — да се убедиш, че е жива и здрава или да я унижаваш?

Малкълм приближи коня си до Мери.

— Е?

— Не съм — изрече тя толкова тихо, че едва се чу. В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи.

Малкълм се обърна с лице към Стивън и се усмихна заплашително.

— Макинън ми обещава подкрепата си. А от теб какво да очаквам?

Стивън толкова се изненада, че известно време не продума. Накрая изрече с прегракнал глас:

— Може би е бременна от мен.

Усети, че гледа не Малкълм, а Мери.

Тя седеше неподвижно зад Джефри. Лицето й се беше превърнало в маска, на която беше изписан ужас и неверие.

Малкълм не беше особено впечатлен. Той каза равнодушно:

— Винаги може да отиде в манастир.

— Татко? — прошепна невярващо Мери.

— Стига! — отсече вбесено Стивън. Махна с ръка на Джефри. — Върни я в замъка, веднага.

— Не! — изкрещя Мери, но беше твърде късно. Джефри се отдалечаваше в галоп.

Стивън беше потресен. Спомни си за своя собствен плен. Отхвърли категорично спомените. Сега не беше време да размишлява за неприятното минало. Не и докато се надхитрят с Малкълм чия да бъде дъщеря му.

— Не позволявай на омразата да те ръководи, Кенмор. Ще спечелиш много, ако ми я дадеш. Знаеш го. Един съюз между нашите две семейства ще означава мир.

— Ти ми предлагаш мир. Ха! Никога няма да има мир, не и докато не си възвърна това, което ми принадлежи по право!

Стивън знаеше, че той говори за Нортъмбърланд, не за дъщеря си.

— През последните тридесет години ти се опитваше да завоюваш тази земя. Завоевателят я даде на баща ми. Тя ни принадлежи безусловно. Никога няма да ни отнемеш Нортъмбърланд. Трябва да се примириш с това. Вече си стар. Синовете ти са млади, но смяташ ли, че ще постигнат това, което ти не успя?

Малкълм почти се усмихна.

— Остава ти само надеждата някой ден твой потомък да наследи земята, която някога, преди много поколения, е била управлявана от древните шотландски крале — добави Стивън. — Помисли кое е най-важно за теб. Спомни си за мощта на Нортъмбърланд.

Малкълм не се колеба. Това показа на Стивън, че хитрият крал вече разбира за какво му намекват.

— Какво предлагаш? — попита Малкълм. — Какво друго освен мир и един ден внукът ми да те наследи?

Това би стигнало на друг, но не и на Малкълм. Стивън вече се беше досетил за това. Настъпи време за решителна крачка, която можеше да доведе до гибелни последствия.

— Обещавам ти могъществото на Нортъмбърланд — изрече Стивън с усмивка — в защита на интересите на най-големия ти син. Ще се закълна в каквото поискаш, че след смъртта ти ще направя всичко възможно той да стане крал на Шотландия.

В главата на Стивън бушуваше истинска буря, докато влизаха в замъка. Беше дал тържествен обет над свята реликва — малка кесия, в която имаше тресчици от светия кръст. Малкълм я носеше на дръжката на меча си. Обетът го задължаваше да подкрепи с войска най-големия син на Малкълм, вероятно Едуард, да стане шотландски крал. Обетът беше даден в присъствието на тримата синове на Малкълм и на братята на Стивън. Всички те станаха свидетели, а след това се заклеха да пазят тайна.

Стивън никак не беше сигурен, че баща му би дал подобен обет. Не му харесваше мисълта, че Ролф ще умре един ден, но така или иначе тогава той щеше да стане граф Нортъмбърланд. Следователно имаше пълно право да води такава политика, каквато сметне за добре. А Малкълм, макар че не беше млад, а на цели шестдесет години, имаше сърцето и амбициите на мъж в разцвета на силите. Стивън смяташе, че кралят ще живее още дълго. Значи няма да му се наложи скоро да изпълнява обета си.

Стивън скочи от коня. Мислите му се насочиха към Мери. Тя го вълнуваше много повече от обещанието да направи един ден Едуард крал на Шотландия.

Потрепери от спотаен гняв. Как е възможно Малкълм дотолкова да не го е грижа за дъщеря му? Побелялото ужасено лице на Мери още беше пред очите му.

Стивън влезе в замъка. Няколко от хората му яздеха точно пред него. Верните му рицари се смееха. Въодушевлението им се дължеше на големия му успех. Обетът беше тайна, но всички вече знаеха за предстоящия брак. Дамите излязоха бързо от дневната, щом чуха шума от завръщането им. Изабел изскочи първа. Стивън попита:

— Къде е Мери?

— В дневната е и не иска да излезе — извика Изабел. — Стив, какво е станало? Защо тя не продумва и дума?

Стивън почти не я чу. Втурна се и заобиколи сестра си. Спря на прага на стаята. Впери поглед в Мери. Тя стоеше с лице към прозореца и не помръдваше. Малкото й тяло се беше стегнало и дори не потрепна. Сърцето му се сви. Разбираше я добре. Тя се чувстваше предадена и още не можеше да повярва, че всичко това се е случило.

— Мери? — промълви тихо той.

Тя се сепна. Обърна бавно глава. Очите й блестяха от сълзите, които не си позволяваше да пролее.

— К-какво стана?

Стивън се подвоуми. Как ли ще постъпи упоритата му малка невяста, когато й каже каква ще бъде съдбата й? Стивън не се самозалъгваше. Не си въобразяваше, че тя ще се хвърли в обятията му.

— Ще се оженим — изрече нежно Стивън. — След четири седмици.

— Божичко — ахна Мери и припадна.

Стивън я улови и вдигна на ръце. Беше видял ужаса и мъката й. Разбираше я и не й се сърдеше. Страданията й го трогваха дълбоко.

Гърдите й бяха притиснати в неговите. Бедрата й се опряха в твърдите му слабини. Мери се свести и жажда за яростна съпротива се появи на мястото на мъката й. Пръстите й се свиха и се впиха в бронята му. Тя вдигна очи и го погледна.

— Не ти вярвам!

— Баща ти и аз се разбрахме — изрече внимателно Стивън.

— Не ти вярвам! — Мери го блъсна и той я пусна. Тя го изгледа ужасено. Гърдите й се вдигаха бурно. — Това е лъжа!

— Ти беше там. — Той копнееше за нея.

— Това е лъжа! — извика пак Мери. — Малкълм мрази теб и семейството ти повече от всичко. Дори твоят крал не му е толкова ненавистен! Ругае Нортъмбърланд, откакто се помня! Никога няма да ме даде на теб, никога!

Стивън не й се сърдеше. Отдавна му стана ясно, че Мери почита дълбоко баща си. Смяташе го за бог, а не за негодник. Наистина не можеше да повярва, че Малкълм е дал съгласието си за този брачен съюз. А той се беше съгласил, за да постигне целите си и да осъществи амбициите се. И нито веднъж не се поинтересува как е дъщеря му. Стивън беше безмилостен и безкрайно прагматичен, но този път реши да й спести истината.

Мери клатеше глава озадачено.

— Нали ме лъжеш? — попита умолително тя.

На Стивън му се искаше да я обвие с ръце и да я прегърне, както постъпваше с Изабел. Усети се, че докосва бузата й.

— Не те лъжа, Мери.

Тя не се дръпна. Стоеше с широко отворени очи. Погледът й беше замъглен.

Стивън реши да не й казва какъв е баща й в действителност. Усмихна се приветливо.

— Малкълм искаше да ме убие заради това, което ти сторих, но след като разбра, че си загубила честта си, нямаше друг изход, освен да се примири.

— Той… наистина ли? — В гласа й се долови надежда.

— Не е нужно да знаеш всички подробности, защото те са твърде важни и засягат съдбата на много хора, но този брачен съюз в крайна сметка ще излезе изгоден за всички. Няма нищо страшно в това да си ми жена, Мери. Всъщност ще ти бъде много приятно, щом веднъж го приемеш.

Тя не помръдваше. Стивън пак се усмихна мило и се наведе към нея. Хвана брадичката й и докосна леко устата й със своята. Целувката беше сладка. Не беше особено интимна, но желанието пак пламна в него. Докато стоеше така надвесен над нея, очите му потъмняха и всички помисли за любезност изчезнаха.

Все още докосваше брадичката й. Целувката беше възпламенила и Мери. Тя блъсна силно ръката му и отскочи назад.

— Не ми трябва твоето съжаление, норманино!

— Не си въобразявай, че те съжалявам, госпожице!

— Не ми трябва и твоята вежливост! — Сълзи изпълниха очите й. Тя изгледа презрително напрегнатите му слабини. — Много добре знам какво се крие под нея!

— Мери — той се опита да я докосне отново.

Тя се отърси от него и извика:

— Мислех, че спестявам откупа на моя баща, като ти отдавам девствеността си. Но явно вместо това съм разпалила у теб прекомерни амбиции. Това не променя нищо! Този брак е изгоден за теб, не за мен! — След тези думи тя се извърна, спъна се и избяга навън.

Стивън едва се удържа да не хукне подире й. Колко лесно й се удаваше да премахне съчувствието му и да го вбеси. Независимо от това сърцето му омекна. Не беше изпитвал нищо подобно от седемнадесет мъчително дълги години.