Обещанието на розата

24

Абатството в Дънфърмлайн беше разположено на едно хълмче от другата страна на Фъртъф форт в Единбург. Заобикаляха го средно високи, но дебели каменни стени. Те служеха единствено като граница на владенията на абатството. Спираха крадците и скитниците, но не бяха достатъчно високи и здрави, за да преградят пътя на нападаща войска. А точно срещу това се бе изправило абатството, помисли си абатът унило.

Стотина тежко въоръжени рицари на коне се бяха строили в редици по покрития със сняг хълм. Оръжията им бяха прикрити от големите наметала, които всички носеха, за да се предпазят от сковаващия студ. Слънчевите лъчи просветваха по стотината щитове и шлемове. Огромните коне риеха снежната покривка, копаейки големи буци черна кал. В първите редове се развяваше черно-бяло златисто знаме. В центъра му имаше кървавочервена роза с къса дръжка — червената роза на Нортъмбърланд. Тази гледка караше коленете на абата да се подгъват, а самият той трепереше неприкрито. Сякаш това не стигаше, ами и водачът на тези нормани го гледаше право в лицето от високото седло на едрия си боен кон. Той беше грамаден мъж, достатъчно внушителен и когато стоеше на краката си. Не носеше шлем и абатът виждаше ясно лицето му. Изражението му го плашеше повече дори от голямата военна сила, изправена срещу напълно неукрепеното абатство. Лицето на норманина го смразяваше със студения си и надменен израз.

Абатът на Дънфърмлайн доста смело беше решил да поздрави посетителя си. Беше отворил тясната странична врата и беше излязъл от нея. Проходът пропускаше изправен човек, но не и някой в ризница и пълно бойно въоръжение, още по-малко пък отряд рицари на коне. Значи щяха да поискат да отключи двете предни порти. Той притисна наметката към слабото си тяло. Почти не усещаше студа. Защото твърдо беше решил да не отваря предните врати. Обаче усещаше, че ако мъжът пред него реши да влезе в абатството против волята му, няма как да го спре.

— Какво желаеш, милорд?

— Ти си приютил тук принцеса Мери. Пусни я веднага.

Абатът се уплаши. Не за себе си или за абатството, нито пък за монасите или послушниците, а за младата жена, която беше дошла при него, за да намери убежище за себе си и за братята си посред нощ. Не беше трудно да си представи какво щеше да направи рицарят на хубавата измъчена принцеса и нямаше намерение да му я дава. Помоли се наум на Бога. Със сигурност имаше нужда от помощта му.

— Сър, знаете, че това е дом на Бога. Тя помоли за убежище тук. Няма да ви позволя да оскверните това свято място.

Зъбите на рицаря блеснаха, когато той се усмихна хладно. Това беше усмивка на варварин.

— Сър абат, предпочитам да не осквернявам божия дом, но ако се наложи, ще го направя.

Точно така беше. Абатът потрепери. Знаеше, че лордът казва истината.

— Няма да ви позволя да влезете, сър.

— Сър абат, знаете ли, че тя ми е жена?

Абатът преглътна. Разбира се, че знаеше това.

— Сър, това е въпрос на дълг към Бога. Няма да ви позволя да влезете.

Зъбите блеснаха отново, но вече не от усмивка.

— Ще вляза насила.

Абатът вирна брадичка, стисна устни и не помръдна. Стивън се извърна и вдигна ръка. Мигновено двама рицари се отделиха от редиците.

— Счупете вратите — каза той.

Джефри яздеше до Стивън. Лицето му стана смъртнобледо, но той не каза нищо.

Двамата рицари се понесоха в галоп напред, вдигнали големите си пики и връхлетяха върху вратите. Дървото изпука и простена, но железните резета не поддадоха. Следващата атака беше успешна. Двете врати се отвориха с шумен трясък.

Абатът погледна лорд Де Уорън. Лицето му беше изпито и измършавяло така, сякаш не беше спал от няколко дена. Обаче очите му блестяха от очакване — гневно, изпълнено с омраза очакване. Никой досега не му беше приличал повече на див звяр. Стивън вдигна леко ръката си и пришпори жребеца си напред. Десетина мъже влязоха заедно с него в манастира.

Стивън скочи от коня в мига, в който се озова вътре. Погледът му се спря на църквата с дългия й главен кораб. Тя беше разположена в северния край на абатството. А спалното помещение се намираше от източната страна на църквата и беше обърнато към Ерусалим. Погледът на Стивън не се задържа дори веднъж върху останалите постройки — правоъгълният манастир, където монасите преписваха текстове на дървени маси между колоните и се разхождаха по време на почивка, помещението, където се събираше катедралният съвет, трапезарията и спалнята. Той хвърли поглед на Джефри.

— Не разрешавай на никой да излиза.

Стивън закрачи по замръзналия двор. Насочи се право към църквата. Разтвори широко вратата и пристъпи вътре. Спря за миг, докато очите му привикнат със слабата светлина в помещението.

В центъра на кораба стоеше Едгар с ръка върху меча си. Зад него в подобна поза чакаха по-малките му братя Александър и Дейви. От сенките на църквата се появи Етълред. Не носеше никакво оръжие, но също застана до Едгар срещу Стивън. Мери не се виждаше никъде.

— Ще идеш право в ада, милорд — изрече тихо Етълред. — Не си струва усилията.

— Къде е тя? — попита надменно Стивън.

— Няма я — изръмжа Едгар. — Никога няма да се върне при теб, никога.

Дъхът на Стивън секна от гняв.

— Къде е отишла, Едгар? Отговори ми. Не ме карай да измъквам насила истината от теб.

Ръката му беше на меча. Владееше се толкова зле, че малко беше нужно, за да изгуби самообладание и да нареже брата на Мери на късчета, за да измъкне желаните сведения и да се добере до нея.

Етълред пристъпи напред.

— Няма да допусна да опетниш тази църква с кръв и насилие! Не е заминала никъде — той погледна мрачно Едгар. — В спалнята е. Тя не пожела да потърси убежище тук, милорд. Помисли си за това.

От усмивката на Стивън ги побиха тръпки. А той самият пет пари не даваше защо не е пожелала да дойде при братята си в църквата. Излезе навън и прекоси манастира. Веднага се сети коя сграда е тази със спалните помещения и се насочи към дормиториума. Отвори вратата и се озова в дълъг и тесен коридор. В него имаше една редица малки стаи, във всяка от които имаше сламеник. Стивън тръгна по коридора, като оглеждаше всяка спалня. Всичките бяха празни. Намери жена си едва когато стигна до самия край на коридора.

Тя беше в последната спалня. Беше се облегнала на стената с лице към вратата и го очакваше.

Стивън едва дишаше от гняв. Известно време не помръдна. Мълчаливо й заповяда да не продумва, защото, ако се опиташе да му обясни защо е тук, и пак изречеше някоя проклета лъжа, знаеше, че ще загуби контрол над себе си и ще я убие.

Но очакваше прекалено много от нея. Мери трепереше. Беше бяла като снега по дъбовете, но проговори.

— Милорд — изрече прегракнало тя, — моля те, моля те, чуй…

Самообладанието му се стопи, както той си и знаеше, че ще стане. Ръката му се вдигна. Чу се плясък, когато отворената му длан удари лицето й. Мери ахна от изненада, когато се удари в стената и след това се стовари на пода.

Стивън се извърна от нея. Дишаше тежко и трепереше. Мразеше се, но не и колкото мразеше нея.

— Недей — каза той най-сетне, — да изричаш дори една лъжа. Няма дума, която да кажеш и на която да искам да повярвам.

Мери се отблъсна от стената и седна на студения каменен под. Стаята като че ли се завъртя заедно с едрото силно тяло на Стивън. Болката я заля на вълни. Събра мислите си и се уплаши. Дали не й бе счупил челюстта? Чувстваше се така, сякаш е строшена. Запита се и дали това е краят за тях двамата.

Стивън се обърна и я изгледа.

— Предупредих те. Не… да не си посмяла да говориш. Когато казвам, че не искам да те слушам, значи не искам да те слушам. Пращам те в изгнание в Тетли.

Мери примигна. Болката, която я заливаше, се промени и придоби друг характер. Той я изпращаше в изгнание. Поне нямаше да я убие преди тази среща. Тя не знаеше какво да очаква от него. Наложи й се да призове цялата си смелост, за да остане в стаята си и да го чака тук, а не да се крие в църквата. Нямаше да я убие, но тя не изпитваше облекчение. Изгнанието беше участ, от която се боеше като от смъртта. Защото не беше ли това краят на брака им?

А той не й разрешаваше да говори в своя защита. Мери искаше, трябваше да говори, но се боеше от него. Страхуваше се, че той дотолкова не се владее, че ще я удари пак и този път неволно ще убие и нея, и детето. Или може би тъмното, смъртоносно и жестоко желание се крие в гърдите му и му трябва само малък подтик, за да избухне. А отчаяните й думи щяха да бъдат този подтик.

Мери заплака отново, както често й се случваше през последните няколко дена.

В съзнанието й се появиха поредица от образи. Надменният и гневен Малкълм, който й заявява, че тя не му е вече дъщеря. Едуард, който я отвежда настрани, прегръща я и я утешава. Майка й, коленичила в параклиса в Единбург за молитва.

Всички те бяха мъртви. Това бе твърде много за нея. А сега и това.

Мъжът й, бащата на нероденото й дете, човекът, когото тя мразеше и когото трябваше да продължава да мрази, но така и не успяваше, я ненавиждаше. Ненавиждаше я достатъчно, за да я прати в изгнание, където тя несъмнено щеше да остане завинаги. И ако не внимаваше, омразата му щеше да го подтикне да убие неволно и нея, и детето им.

— Сълзите ти не ме трогват — изрече студено Стивън. — Никога няма да ме трогнеш отново.

Мери искаше да му каже за детето. Може би, ако му кажеше за живота, който разцъфва в нея, той щеше да омекне и дори да я заобича отново. Беше отчаяна. Реши да направи всичко, само и само той да се влюби отново в нея. Но в този момент той каза:

— След като ми родиш наследник, ще те пратя в изгнание във Франция.

Мери се вцепени от изумление. Щеше да я прати във Франция, ако тя му роди син. Знаеше, че от това няма да има връщане назад. Щом веднъж я заключеха във Франция, никога повече нямаше да има възможност да се добере до него. Никога нямаше да успее да го накара да й повярва, защото повече нямаше да го види.

За миг й призля толкова, че си помисли, че ще повърне.

Стивън отиде до вратата и спря там. Извърна се леко към нея.

— Твърде гневен съм, за да си помисля дори да легна с теб пак в близко бъдеще. Но ти си млада. И гневът ми постепенно ще утихне. Когато нуждата ме обземе, ще те посетя. Ще имам син — лицето му беше обърнато изцяло към нея. В очите му се четеше ненавист.

Мери изхълца и стисна здраво очи. А след това ще ме прати в изгнание и всичко между нас ще свърши.

Тогава Стивън каза грубо:

— А след като имам син, няма да имам повече нужда от тебе.

Мери го гледаше как се обръща и си отива. След това рухна на пода и застена. Но вече не от болка в нараненото си лице, а само от мъката в гърдите си. Сърцето й беше разбито и опустошено. Разкъсано на безброй малки парченца. Останала беше само разтърсващата болка.

Джефри дойде, за да изведе Мери. Тя забеляза, че той се ужаси при вида на лицето й. Едната страна на челюстта й се беше подула и по нея имаше петна. Мери знаеше, че тя скоро ще придобие пурпурен оттенък.

Лицето му беше строго и навъсено, но при вида й омекна малко.

— Добре ли си? — попита той. Дойде и я хвана за ръката.

Мери го погледна с блеснали очи.

— Не, сър. Никога няма да съм добре.

Джефри помрачня.

— Той никога няма да забрави това, Мери, но с течение на времето ще омекне. Мисля, че след време ще ти прости.

Мери затвори за миг очи.

— Много ми се иска да ти вярвам — тя ги отвори. — Не избягах от него, милорд. Исках само да спра тази война. Въобразявах си, че баща ми ще се вслуша в молбите ми — сълзите й течаха като порой. — Обичам Стивън. — С голямо усилие на волята тя овладя бушуващите в гърдите й чувства. — Дори след като той ми стори това. Още го обичам. Отдавна го обичам. От Абърнети.

Джефри се почувства неловко, но слушаше внимателно.

— Може би трябва да му кажеш това, Мери.

— Как? Той не иска да ми вярва. И е толкова бесен, че се боя от него. Страхувам се не само да му говоря, страхувам се да съм близо до него.

— Трябва да изчакаш да мине малко време. Следващия път, когато видиш Стивън, сигурно ще имаш възможност да разговаряш с него, без да се боиш от насилие. Това не му е присъщо.

— Разбира се — изрече потиснато Мери, когато поредната гореща вълна на мъката се изкачи до върха на душата й и после се стовари върху нея. Щеше ли тя да оцелее следващите няколко минути, да не говорим за следващите няколко дена?

Ако искаше да си върне Стивън, трябваше да оцелее. Не знаеше кога ще го види пак. Щеше да се наложи не просто да оцелее през следващите няколко дни. Може би щеше да й се наложи да чака много месеци, преди да получи шанса да го види отново, за да се защити и да го накара да й повярва.

А ако минеха повече от месец-два от тази среща, бременността й щеше да е видима за всички. Той, разбира се, щеше да й се разсърди, че не му е казала. Но ако му кажеше сега, щеше да я прати в изгнание и нямаше дори да се отбие, за да я посети в килията й. Мери знаеше, че единствената надежда да спаси отношенията им се крепи на взаимното им желание един към друг. Ако той още изпитваше подобно желание. Не бе никак сигурна в това.

Мери се чувстваше изтощена до крайност от срещата с мъжа си, от загубата на родителите и на брат си, от многото дни, през които се беше грижила за умиращата си майка, от сблъсъка с баща си и от лудешкото бягство от Олнуик. Беше съвсем сигурна, че не е в състояние да понесе нищо повече. Джефри я изведе навън. Мери с мъка овладя бурята от чувства, развихрили се в гърдите й. Въпреки че имаше причина да плаче, не искаше да изпада в истерия, докато Стивън я извежда насила от абатството пред брат си, хората му, монасите и добрия абат. Гордостта беше всичко, което й беше останало.

След това нещо трепна долу в корема й и я накара да затаи дъх. Толкова зле се чувстваше, а очакваше дете.

Те отвърнаха поглед от нея. Джефри се качи зад нея, когато тя се приближи до тях, придружена от архидякона. Мери избърса влажните си очи. Погледът й срещна този на Стивън. Той също отвърна надменно поглед от нея.

Колко я мразеше!

След това Мери видя тримата си братя, Едгар, Александър и Дейви. Те яздеха един до друг в центъра на нормандския отряд.

— Какво правят те тук? — попита тя.

Джефри я изгледа.

— Не са в безопасност тук, Мери.

— Разбира се, че са в безопасност!

— Нима Стивън не разби портите, за да се добере до теб?

Мери замълча. Погледът й се насочи към широкия гръб на Стивън. Щом той е успял да влезе в абатството и да наруши божия закон, нищо не пречеше на някой като чичо й Доналд или, прости Господи, на брат й Едмънд, да направи същото. Тя потрепери. Те бяха узурпирали властта в деня, в който тя и момчетата избягаха от Единбург. Вестта беше пристигнала през онази същата нощ. Не искаше да си представя, че Доналд Бейн или Едмънд ще сторят зло на братята й, за да си осигурят трона.

— Къде ги води Стивън? — попита тихо Мери.

— Засега в Олнуик.

Мери си отдъхна. Братята й щяха да се намират в безопасност в Олнуик, поне докато са там. Поне за известно време нямаше да й се налага да се тревожи за тях. Още повече, че собственото й бъдеще й създаваше твърде много ядове и грижи.

Воините излязоха в колона от портите на абатството. Начело яздеше Стивън, Мери беше на един кон с Джефри, а братята й — по средата на колоната. Въпреки умората си Мери усети, че е възвърнала спокойствието си, макар това да противоречеше на настроението й. Каквато и да бъдеше нейната съдба, каквато и да бъдеше участта на братята й, за момента всичко беше извън нейна власт и контрол. Беше настъпило време за изчакване. Колкото й зле да се чувстваше по време на това чакане, Мери усети, че има голяма нужда от малко отдих. А Стивън явно твърдо бе решил да я прати в изгнание в Тетли.

То започна с лоши предзнаменования. Скоро, след като преминаха река Туийд и навлязоха в Нортъмбърланд, войските на Стивън се разделиха. Джефри и още двадесетина войници се отклониха на изток и поведоха Мери със себе си. Стивън и другите продължиха на изток към Олнуик с тримата й братя.

Дадоха й съвсем малко време да се сбогува. Тя прегърна Едгар, Александър и Дейви и ги посъветва да не се тревожат за нея или за каквото и да било.

— Обещавам ви, че накрая всичко ще бъде наред — каза тя.

Надяваше се да е била убедителна. Увереността и си беше сапунен мехур, защото Мери се тресеше от страх и съмнения. Положението се влоши още повече, защото не само че братята й също се усъмниха в думите й, но и от собствените й очи рукнаха горещи сълзи от скръб заради раздялата им.

Не се сбогува със Стивън. Никой не й даде тази възможност. Той се дръпна от нея, докато тя се сбогуваше с братята си, не слезе от коня и остана с гръб към нея. Жестът му беше красноречив. Когато Мери яхна отново коня, тя си помисли, че сигурно я е изтръгнал от сърцето си с желязната си воля.

Късно следобед се насочиха право на изток и пристигнаха в Тетли. Настроението на Мери спадна още повече, когато зърна самотния замък. Той беше разположен на усамотена стръмна урва точно над протока, където река Тайн излизаше на крайбрежието. Един-единствен извит и несигурен път водеше до ръждивите му порти. Нападението и обсадата бяха невъзможни при това разположение на замъка. По-късно Мери научи, че Тетли е бил изграден тук точно по тази причина. И заради това отдавна беше станал напълно безполезен за притежателя си.

Нямаше нужда от подвижен мост. Решетката се вдигна над стръмния изровен път. Очевидно Стивън беше изпратил в замъка няколко слуги, управител и икономка, защото назъбените порти, които едва се движеха от старост, се отвориха незабавно. Отрядът влезе под почернелите каменни стени и се озова в малък тъмен двор. Земята под краката им беше покрита със замръзнала кал. Мери се огледа отчаяно. Малкото постройки явно се нуждаеха от ремонт. Стените се ронеха, а таваните бяха хлътнали. Тези бараки не ставаха за нищо. Забеляза, че наскоро са вдигнали нов навес, който да служи за обор на конете. В него имаше и няколко прасета.

Мери се обърна към външната част на замъка. Тя се състоеше от една самотна кула, обърната с гръб към урвата и брега. Имаше три страни и в нея постоянно се блъскаха силните крайбрежни ветрове. На предните й стъпала стоеше нейната прислуга — две момичета, един млад крепостник, възрастен управител и пълна, загрижена на вид, икономка.

Мери се загърна още по-плътно с пелерината си. Тук, на върха на урвата, беше студено от морския вятър, но треперенето й се дължеше повече на уплахата, отколкото на смразяващия студ. Щеше да живее тук. Докога? И кога Стивън щеше да я посети? Джефри й помогна да слезе. Паника обзе Мери. Тя се притисна към ръката му.

— Няма да си идеш, нали? — извика тя.

Изражението му беше печално.

— Изпратих да съобщят на архиепископ Анселм, че ще се забавя. Ще остана няколко дена, Мери, за да наглеждам как върви ремонтът и за да се уверя, че си настанена добре и се чувстваш уютно.

— Уютно? — В гласа на Мери се долови горчивина.

— Вярно е, че Тетли е виждал и по-добри дни, но нищо няма да ти липсва. Обещавам ти.

Думите на Джефри се оказаха верни. Тетли беше добре снабден в очакване на тяхното пристигане. Явно Стивън го беше подготвил за място на изпълнение на присъдата му. Управителят беше способен човек и се стремеше да й угоди, а икономката беше мила и състрадателна. В стаите на Мери непрестанно гореше голям огън, за да прогони постоянния студ. Всичко, което пожелаеше за ядене и пиене, й се сервираше моментално. Мери нямаше апетит. Сърцето я болеше твърде силно, но тя си спомняше за детето и ядеше повече от обикновено. Джефри остана две седмици. Мери му беше много благодарна за това. През деня тя помагаше на икономката. Нямаше какво друго да прави и реши да си намира работа, за да не мисли за трагедията, която я беше сполетяла. Твърде лесно й беше да скърби за родителите и брат си, за самата себе си. Нощем разговаряше с Джефри пред огъня. Жалко, че нямаше начин той да остане тук за постоянно. Беше весел и внимателен. Но си отиде, щом оправиха конюшнята. И Мери нямаше друг избор, освен да прекарва сама нощите си.

Именно нощите заплашваха да помрачат разума й и да я докарат до лудост. Вятърът виеше като някакъв зъл дух. В най-добрия случай пречеше на съня й, но понякога въобще не й даваше възможност да си почине. Тя се измъчваше от копнежи и непостижими мечти. Едуард и Маргарет й липсваха страшно много. Не можеше да повярва, че никога повече няма да ги види. Много й се искаше последните разговори с баща й въобще да не се бяха случвали. Беше разтърсена от дън душа. Изведнъж Малкълм се превърна в някакъв чужденец. Вече не беше чудесният татко-крал, какъвто винаги бе досега за нея. Мери искаше да си го спомня такъв, какъвто го бе познавала през целия си живот, а не какъвто го видя за последен път. Искаше й се да бъде сигурна, че я е обичал въпреки жестоките си слова. Въпреки че се беше отнесъл към нея като към играчка на волята си. Въпреки че се отказа от нея. Но това не и се удаваше. И вече никога нямаше да узнае какви са били последните му мисли за нея.

Копнееше за Стивън. Не за студения, изпълнен с омраза, човек, в който той се беше превърнал, а за пламенния любовник, почтителния съпруг, благородния мъж. Копнееше за него. Никога не беше изпитвала такъв копнеж по някого. Но той щеше да дойде, когато му хрумнеше, и щеше да се отнесе към нея като към предмет.

Дните се нижеха монотонно. Отмина януари и настъпи февруари. Снежните бури се вихреха една след друга. Ветровете духаха неумолимо. Мери намрази Тетли. Понякога мразеше и Стивън. Много по-лесно беше да мразиш, отколкото да обичаш, а Господ й беше свидетел, тя имаше причини да го ненавижда. Пламъкът на гнева никога не гореше дълго. На негово място винаги се появяваше неудържим копнеж.

Мери хранеше нероденото бебе и го обичаше нежно.

Тялото й се беше променило. Докато беше по туника, се забелязваше само, че гърдите й са нараснали, но когато беше гола, Мери с удоволствие разглеждаше малката издатина на корема си. Имам поне това бебе, помисли си тя. Вече обичаше от все сърце детето си. Мислеше закрилнически и майчински за него. Не беше луда, но тъй като беше съвсем сама, понякога му говореше и му пееше стари галски балади. Слугите я гледаха уплашено, а икономката я съжаляваше. Знаеха, че тя очаква дете, защото Мери не се опитваше да прикрива състоянието си. Когато я виждаха да шепне на себе си и на бебето, те се кръстеха или правеха древни езически знаци и гледаха да избягат. Мери не се интересуваше какво си мислят. Знаеше, че ако не е това дете, ще загуби всяка надежда, а нищо чудно и разсъдъка си.

Мери загуби представа колко дни са изминали, но снегът бе престанал да вали. Икономката заяви, че зимата е била много сурова. Сега само духаше от време на време, но един следобед лъчите на слънцето проникнаха през ниските гъсти облаци. А един ден, когато Мери бе излязла да подиша малко чист въздух на двора, видя, че в калта са израснали няколко зелени стръка трева.

Вдигна глава и погледна небето. То беше бледо и съвсем светлосиньо, но независимо от това беше ясно. Слънцето грееше ярко и беше чисто жълто. Мери се усмихна. Вече беше март. Долавяше аромата на пролетта във въздуха. Пое си дълбоко дъх. Угнетеността й изчезна мигновено. Беше преживяла дълга, тъмна и ужасяваща зима. Изведнъж се изпълни с надежда. Пролетта означаваше подновяване и повторно раждане на всичко. Поне можеше да очаква по-приятни дни, а с настъпването на лятото и раждането на детето си. Сърцето й подскочи от радост при тази мисъл.

Скоро Стивън щеше да дойде.

— Милейди, конници!

Мери погледна стража от подиума, на който седеше сама и обядваше. Изпусна ножа от вълнение.

— Конници?

— Много са далеч, за да разбера кои са, но са голям отряд и имат знаме, милейди — каза мъжът. Току-що беше дотичал от единствената наблюдателна кула и не му беше останал дъх.

Мери не помръдна, но сърцето й заби толкова силно, че й прилоша. Това е Стивън. Знаеше си, че ще дойде. О, боже, знаеше си. Душата й се изпълни с възторг, въодушевление и страх. О, боже, трябваше веднага да се приготви! Трябваше да си го върне!

Мери скочи на крака. Беше бременна в петия месец, но тъй като беше с дребно тяло, състоянието й още не личеше, когато беше облечена. Той, разбира се, веднага щеше да забележи, че е наддала малко на тегло. Лицето й беше по-пълно, а гърдите — по-големи. Изведнъж Мери се уплаши много. Ами ако не бе хубава, както преди?

Втурна се нагоре по стълбите и влетя в стаята си, за да избере подходящи дрехи и да приглади косата си под покривалото за главата. След това застина. Стивън много обичаше косата й. Омъжените жени никога не носеха косата си разпусната, но косите й бяха най-хубавата част от нея, след като си беше загубила фигурата. Мери се поколеба… Щеше да я пусне. Сърцето й гръмко биеше, а ръцете й трепереха. Бързо махна фибите и я разпусна. Косата й се спусна като някакъв буен, бляскав, слънчевозлатист водопад до кръста й. Мери беше сигурна поне в едно: косата й никога не беше изглеждала по-хубава. Обаче ръцете й продължаваха да треперят, докато я сресваше.

Скоро така се изнерви, че й се зави свят. Чу, че някакви мъже влизат в залата долу. Опита се да си поеме няколко пъти дълбоко дъх. О, боже. Ами ако още я мразеше?

Мери спря пред вратата на стаята си и се замоли бързо и безмълвно. След това изправи раменете си и вдигна гордо глава. Отвори тежката врата, спря за миг така и тръгна бавно по стълбите.

Влезе в залата и спря. Очите й се разтвориха невярващо. На масата седеше мъж, но той не беше Стивън. Вместо него на подиума се беше разположил като господар на Тетли принц Хенри. Усмихна се, когато я видя. В усмивката му се четяха всичките му намерения. Беше дошъл да я навести в изгнанието й, както беше обещал в онази тъмна самотна нощ при стените на Олнуик.

Мери го гледаше втренчено. Хенри отвърна на погледа й. В очите му се четеше веселие от изненадата й. Погледът му обходи всеки сантиметър от нея, като почна от лицето, прехвърли се на косата й и накрая се спусна по тялото й. Когато пак я погледна в лицето, в очите му се четеше още по-силна страст.

— Колко си хубава! — възкликна той.

Сърцето на Мери подскочи ужасено.

Погледът му се премести върху съблазнителните й гърди, които напираха под плата на туниката й.

— Никога не си била толкова хубава, Мери — каза принцът.

Сърцето на Мери се блъсна яростно в гърдите й, но тя се съвзе. Съжали за глупавата си постъпка с пускането на косата. Но беше твърде късно. Пребледня и се уплаши. Реши да изпрати Хенри да си върви по пътя… след като разбереше къде е Стивън и какво прави. Пристъпи бавно напред.

— Добър ден, милорд — изрече тя и направи лек реверанс. — Каква изненада.

Той й махна да стане, след това хвана ръката й и й помогна да се качи на подиума. Мери веднага си издърпа дланта. В погледа му пак се появи веселие.

— Защо се изненадваш? — попита той. — Не ти ли казах, че ще дойда да те видя по време на изгнанието?

Мери пак се ужаси, но седна до него привидно спокойна.

— Много мило от твоя страна, че си дошъл на гости, когато съм толкова самотна — каза тя и напълни чашата му с вино. — Но ми е трудно да повярвам, че любезността е единствената причина да дойдеш тук. Тетли се намира далеч от оживените друмища и едва ли ти е бил по пътя.

— Наистина е доста изолиран и запуснат. Какво ужасно място! Но ти явно се чувстваш прекрасно в него. Направо сияеш, Мери. Толкова ли си щастлива, че се намираш далеч от мъжа си?

Хенри отпи от виното си, но очите му не се отделяха от нейните.

Мери се обърна с лице към него.

— Не съм щастлива, щом не съм със Стивън, милорд. Обичам го. Копнея за деня, в който той ще ми прости и ще ме повика пак при себе си.

Хенри се усмихна.

— Не смятам, че този ден ще настъпи някога, Мери. Ти го предаде, а той не е от хората, които прощават на враговете си.

— Не съм му враг. Жена съм му.

— Опасно съчетание, фатално съчетание, той добре го знае.

Мери се разсърди и отвърна поглед. Застави се да запази спокойствие. Това беше първият й посетител за цялата зима, а тя беше решила твърдо да научи всичко за Стивън, братята си и Шотландия. Не бяха получили никакви новини през последните няколко месеца.

— Как е той?

— Добре е.

Това не означаваше нищо за Мери.

— А… братята ми?

— И те са добре. Радват се на гостоприемството на Уилям Руфъс. Едмънд се наслаждава на властта си. Седи на трона на Шотландия заедно с чичо ти Доналд Бейн.

Мери не отвърна нищо, защото вестта, че братята й са станали затворници на краля съвсем не беше изненадваща.

Хенри я изгледа.

— Новините май не ти правят никакво впечатление. Знаеше ли, че и Стивън е там? Той прекара в двора по-голямата част от зимата.

Мери не му повярва. Стивън мразеше кралския двор. Пристигнала е заповед братята й да бъдат отведени там и Стивън ги е съпроводил, но не разбираше защо се е задържал толкова дълго.

— Какво прави там Стивън? — попита тя предпазливо.

През последните няколко месеца Мери се стара много да не мисли за това как съпругът й задоволява мъжките си потребности. Досега беше успявала в това си намерение. Но сега не съумя да избегне тази мисъл. В двора имаше твърде много красавици, безнравствени като проститутки. Мери си помисли, че няма да има нищо напротив, ако той спи с проститутка — тези жени бяха мръсни и грозни. С която и от тях да преспеше, в това нямаше да има нищо лично, никаква проява на чувства. Но мисълта, той да е в леглото на някоя прекрасна дама, й се струваше непоносима. Щом е стоял толкова дълго в двора, сигурно не е прибягвал до проститутки.

— Както знаеш, няма кой знае каква работа за вършене в Олнуик през дългите зимни месеци. Предполагам, че се е забавлявал с интриги. Адел Бофор също е в двора — каза ласкаво Хенри.

Мери го погледна. Думите му бяха жестоки. Досети се, че той не намеква за политически интриги. И внезапно реши, че няма да стои повече в заточение.

Тя беше жена на Стивън. Това отчуждение помежду им бе продължило прекалено дълго. Ако Стивън си е взел някоя за любовница, тя щеше да изпадне в такъв пристъп на гняв, какъвто той не е виждал през живота си. Представи си го в леглото, прегърнал Адел Бофор. Сцената й се стори ужасна. Тя му беше жена. Ако той имаше някакви нужди, тя трябваше да ги задоволи.

— Какво за Адел Бофор?

— Тя се омъжи за Ферарс през февруари — изрече с усмивка Хенри. — Това, разбира се, не възпря проклетите й планове. — Той се усмихна още по-широко.

В гърдите на Мери се появи тежест. Да не би Хенри да намекваше, че Адел и Стивън са подновили връзката си? Тя се наведе импулсивно напред.

— Вземи ме с теб, когато си тръгваш. Искам да ида в двора при мъжа си.

Очите на Хенри се разшириха от изненада и той се разсмя.

— Колко си нахална! Не мога да те взема със себе си, Мери. Въпреки че си струва да видя изражението на лицето на Стивън, когато те съзре там. Но той те е пратил в изгнание, и то съвсем основателно. Ако аз бях на мястото на мъжа ти, сега да си в манастир до края на живота си.

— Но не си ми мъж, нали? — Гласът на Мери бе язвителен.

— Не — Хенри се наведе към нея. — А мъжът ти не е тук. — Той й се усмихна. — Зимата сигурно е била мъчително дълга за теб.

— Не толкова, колкото ти се иска — отвърна студено Мери. — Не ме интересуват твоите намерения, милорд. Въпреки всичко, което се случи, обичам мъжа си и ще му остана вярна.

— Дори ако ти докажа, че той не ти е верен?

Господи, колко я заболя от тези прозрачни думи.

— Дори и в този случай.

— Възхищавам ти се, мадам — каза Хенри. Облегна се на стола си и въздъхна, но очите му пламтяха.

Мери не успя да заспи през нощта. Думите на Хенри не излизаха от паметта й. Болеше я заради неверността на Стивън. Продължи да си го представя с прекрасната развратна Адел Бофор, която вече беше Адел Ферарс. Мери се помъчи да измисли някакъв начин да избяга от Тетли в двора, за да си възвърне мъжа и положението си на негова съпруга. Но бягството от Тетли беше невъзможно. Единственият начин да се излезе беше през предните порти, а на нея й беше строго забранено да ги преминава. Ако Хенри беше дошъл с каруца, щеше да се опита да се скрие в нея и да се измъкне, но той не беше докарал такава. Мери се мяташе в леглото. Накрая се обърна на една страна. Единственото, което й оставаше, беше да прати писмо по Хенри. Себелюбивият принц със сигурност щеше да отнесе посланието й до Стивън.

Мери настръхна. Стори й се, че през воя на вятъра чува скърцане от затваряне на врата и отдалечения тътен на морските вълни, които се стоварваха върху брега. Хенри спеше в единствената друга стая на горния етаж. Досега трябваше да е заспал, но на този етаж нямаше кой друг да се прокрадва тихомълком в нощта. Сърцето на Мери учести ритъма си. Но когато вятърът утихна за миг и тя чуваше само мекия приспивен звук на вълните, които се удряха в брега, тя се успокои в това, защото не чу нищо повече.

Но само за миг. В следващата секунда Хенри се промъкна в леглото й с кикот и притисна дългото си възбудено тяло в нея. Привлече я към себе си. Мери ахна стреснато.

— Не се изненадвай, сладурче — прошепна Хенри и затърка нарасналите си слабини в голите й задни части. С едната си ръка милваше пълните й гърди. — Сигурен съм, че копнееш за мъж.

Мери не отговори. Слава богу, Хенри трябваше тепърва да се съблича, но тя беше чисто гола. И мили боже, толкова отдавна не я беше докосвал мъж. Тялото й се изпълни с такава жажда при допира му, че сърцето й се разбунтува. Обичаше Стивън, но Хенри беше много мъжествен. Тялото й го усещаше.

— Ти си се сгорещила — прошепна глухо Хенри. Стисна нежно гърдите й и си поигра с едното зърно. — Господи, знаех си. — Той я целуна по тила.

Мери си върна здравия разум.

— Махай се от леглото ми! Веднага се махай оттук!

— Не го искаш, нали — отвърна той и се затърка лениво в нея.

Мери затвори очи. Прииска й се Стивън да лежи до нея. На следващата секунда го прокле, че я остави така и е изпаднала в такова положение. За миг си позволи да се отдаде на усещанията, които се промъкваха крадешком из тялото й. След това си пое дъх и лакътят й удари с всичка сила Хенри по гръдния кош.

Той изохка. Мери се хвърли настрани. Хенри изпъшка гневно. Дръпна я рязко назад и я просна по корем.

Мери изкрещя, когато той се настани върху нея и се захвана да сваля непохватно гащите си.

— Бебето, проклет да си! Ще ми повредиш бебето!

Хенри се вцепени. След това стана от нея и прокара ръка по изпъкналия й корем.

Мери се измъкна изпод него и се дръпна от леглото.

Хенри седна.

— Мили боже! — възкликна той. Беше потресен.

Мери застана пред огъня. Огледа се обезумяло за някакво оръжие. Очите й се спряха на ръжена. Сграбчи го и го вдигна заплашително.

Хенри се вторачи в нея. Погледът му мигновено се съсредоточи върху закръгления й корем. След това премина към процепа между бедрата й и към потрепващите й гърди. Изправи гръб.

— Няма нужда от този ръжен — изрече сухо той. — Не съм искал да те изнасилвам.

— Нима? — попита Мери. Гласът й беше креслив и прегракнал. Почна да трепери. Не я интересуваше какво казва той. Принцът едва не я бе изнасилил.

В отговор Хенри се вдигна от леглото и запали една свещица. Вдигна я и погледна отново Мери.

— Стивън не знае.

Гласът му се беше променил. Студенината в него беше изчезнала и той звучеше твърдо и надменно. Това беше гласът на неудовлетворен аристократ.

Мери забеляза, че е гола. Пусна ръжена, дръпна една кожа от леглото и я уви бързо около тялото си. Заповяда си да запази спокойствие, да се държи предпазливо с принца, като се владее напълно.

— Не, Стивън не знае.

— Негово ли е?

Мери настръхна.

— Да, милорд, на Стивън е — гласът й прозвуча като съскане. — Никога не съм спала с друг мъж нито преди и нито в бъдеще ще го направя. — Изведнъж няколко сълзи замъглиха погледа й. — Колкото и да жадува тялото ми за мъжки ласки.

Хенри беше мрачен.

— Негово право е да знае за детето.

Мери бе напълно съгласна и изведнъж застина на място. Единствената й надежда да види Стивън се крепеше на незнанието му, че тя е бременна. Затова очакваше той да дойде и да преспи с нея, за да зачене наследник. Това, което се случи с Хенри, разбира се, щеше да се случи и с него. Когато свали туниката и ще се убеди, че тя вече чака дете, ако не се досети още отпреди това. Но поне в този миг щеше да бъде насаме с нея. Трябваше да се изправи срещу него. Това бе единственият шанс да възстанови отношенията им. Но ако Хенри му кажеше, че тя вече е бременна, той щеше да я изпрати в изгнание, както беше обещал. В съзнанието на Мери се разигра ужасяваща сцена. Тя бе много по-страшна от всичко, което й се бе случило досега. Тя ражда детето си, отнемат й го, а нея я затварят завинаги в манастир във Франция.

— Не му казвай!

— Ще му кажа. Трябва да узнае веднага за това!

— Какъв добър приятел! — процеди Мери. От очите й бликнаха сълзи. Не обичаше да моли, но сега ще моли. — Моля те, нека аз му кажа.

— Кога? След раждането на детето ли? — попита саркастично Хенри.

— Не — тя се сети, че това е изходът от положението. Отговорът на молбите й беше пристигнал. — И преди те помолих за това, но по друга причина. Сега те моля пак. Вземи ме с теб. Ще му кажа веднага щом го видя. Моля те. Това е мое право.

Хенри се втренчи в нея. Мери не знаеше какви мисли му минават през главата. Очите му бяха непроницаеми. Но накрая кимна.

Вълна от радостно облекчение заля Мери. Щеше да иде в кралския двор при Стивън. За да му каже за детето и да се пребори за бъдещето си.