Обещанието на розата

9

Адел Бофор го съзря веднага щом той влезе в залата. Бързо отвърна поглед. Архидяконът на Кентърбъри сякаш разцепваше на две тълпата, минавайки през нея.

Адел беше в двора от няколко месеца. Дойде тук, след като навърши шестнадесет години. Дворът й харесваше много повече от скучния и монотонен живот, който водеше в дома на доведения си брат в сърцето на Кент или в някое от собствените си имения в Есекс. Сега дворът пребиваваше в лондонския Тауър. Тук никога не й беше скучно. Постоянно идваха нови хора. Едни носеха послания за краля, а други — молби. Трети се отбиваха само, за да спечелят благосклонността на владетеля. Тук, сред елегантните придворни и обкичените им със скъпоценности дами, сред пълководците и куртизанките, Адел се чувстваше у дома си. След женитбата със Стивън де Уорън възнамеряваше да прекарва повечето си време в двора.

Както обикновено, я заобикаляше тълпа обожатели. Десетина мъже, някои млади, други стари, някои могъщи, други не, се съревноваваха за вниманието и. Тя рядко се уморяваше от забавните им анекдоти, от изящните ласкателства и безсрамните закачки. Когато поискаше, възнаграждаваше любимците си с усмивка и съблазнителен поглед. Но на Адел не й се налагаше да се преструва на свенлива, за да възбужда мъжете. Никой мъж, видял я веднъж, не беше устоял на тъмната й чувствена красота. Тя съзнаваше добре това. Знаеше го от дванадесетгодишна.

Толкова по-странно бе да усеща, че не събужда никакви чувства у годеника си. Бяха разговаряли точно три пъти, но Стивън де Уорън никога не беше флиртувал с нея и не я беше отрупвал с ласкателства. Ако не го беше видяла как оглежда пищния й бюст и дългите й крака по време на първата им среща, тя би сметнала, че му е напълно безразлична. Но онзи негов поглед й вдъхна увереност. Независимо, че не беше сигурна дали Де Уорън е луд по нея, тя не се съмняваше, че той я желае. Обратното бе невъзможно.

Тя вдигна ветрилото си — дар от самия крал, така че да се виждат само големите й тъмни очи. Погледът й потърси кентърбърийския архидякон.

Гледаше го в захлас. Сърцето й затуптя развълнувано. Усещаше това туптене в гърлото, между гърдите и между бедрата си. Лицето й пламна и тя замаха още по-енергично ветрилото. Джефри беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Божичко, колко беше прекрасен! Овалното му лице беше съвършено изваяно, носът му бе прав и фин, а очите му — пронизващо сини. Челюстта му се очертаваше с волева извивка, скулите бяха високи и ясно очертани. Кожата му имаше лек загар и изглеждаше златиста, а не пепеляво бяла. Адел си спомни, че когато той влезе в залата, всички обърнаха очи към него, дори и мъжете.

Младият духовник бе висок, широкоплещест и много строен. Адел се помъчи да си представи скритото под дългата му роба тяло.

От Джефри лъхаше сила. Не беше някой изнежен, женствен, разглезен и егоистичен прелат. Досегашната му съдба, която беше добре известна, говореше по-убедително от всичко колко е решителен, умен и амбициозен. Адел знаеше, че са го пратили да отрасне в дивите уелски блата заедно с Роджър Монтгомъри дълго преди той да стане граф на Шрусбъри. Монтгомъри беше един от най-способните и влиятелни генерали на крал Уилям Първи също като Ролф де Уорън. През онези години двамата мъже още не бяха съперници, а приятели.

Избирайки Уелс за място, където да отрасне вторият му син, Ролф явно се ръководеше от факта, че този край още не беше раздиран от бунтове и размирици. Добре известно бе, че Джефри е спечелил рицарските си шпори на тринайсет години — същата година обаче той ги свали и отиде в манастир.

Адел потръпна при тази мисъл. Какво ли бе накарало тринайсет годишното момче да направи такъв избор?

Кариерата му беше зашеметяваща, защото той беше протеже на Кентърбърийския архиепископ, който беше сложен на този пост от Уилям Завоевателя и същевременно бе и приятел на Ролф де Уорън. Но Джефри нямаше да успее да се издигне толкова, ако не бе проявил блестящи дарби в учението. За три години стана личен секретар на Ланфран. Смъртта на архиепископа го завари като негов най-способен и доверен помощник. Получи поста архидякон само няколко седмици по-късно.

Адел преглътна и облиза пресъхналите си устни. Размърда се неловко. Повечето архидякони бяха ръкоположени за свещеници, но не и Джефри де Уорън. Това не беше чак толкова странно. Последният епископ на Карлайл не можеше да чете и пише на никой език и изобщо не знаеше латински. Даже отказа да вземе последното си причастие, преди да умре. Много църковни служители и миряни бяха шокирани от поведението му. Някои от тези духовни лица не одобряваха и Джефри де Уорън, въпреки че той беше много образован и набожен.

Адел беше сигурна, че е дал обичайния обет за целомъдрие при влизането си в манастира. Но дали се беше обрекъл на безбрачие? Това не й се струваше много вероятно. Защото от него лъхаше чувственост и мъжка сила.

Адел се изчерви. Знаеше, че е само една от многото жени, които в момента го гледат и се топят по него. Но това не я безпокоеше — тя нямаше съпернички нито в двора, нито другаде. Архидяконът обаче не беше показал по никакъв начин, че я желае. Адел се питаше не за пръв път дали Джефри не си пада по момчета подобно на самия крал.

След това въздъхна. Не й беше съдено да научи. Сгодена бе за брат му, Стивън де Уорън, един от най-знатните наследници в страната. Никога няма да изложи на риск предстоящия си брак.

Адел беше толкова погълната от мислите си, че не забеляза, че не се сещаше да откъсне очи от него. Внезапно архидяконът обърна глава и я прикова с погледа си. За един кратък миг се гледаха втренчено. По лицето на Джефри се появи сянка, може би от раздразнение, той рязко се обърна и се отдалечи.

Дъхът на Адел секна. Срещата на очите им беше толкова кратка и свърши толкова бързо, че на нея й се стори, че си я е въобразила. Сега той беше с гръб към нея.

Сърцето на Адел затуптя гръмко в гърдите й. Вдигна бързо ветрилото си и се помъчи да се овладее.

— Добре ли сте? — попита с присвити очи Хенри Ферарс, лорд Тютбъри.

На Адел и се прииска да се ритне, задето се държи като някое малко глупаво момиченце. Съумя да му отговори, но не мислеше нито за Ферарс, нито за някой друг от обожателите около нея.

Джефри де Уорън досега не й беше казал ни думица. Дори не беше я поздравявал вежливо. А откакто тя дойде в Лондон преди няколко месеца, пътищата им се бяха кръстосвали доста пъти заради годежа й с брат му. През ума й мина мисълта, че може би той нарочно я избягва — може би я желаеше като всички други.

Доведеният й брат Роджър, който беше толкова бял и светъл, колкото Адел мургава, си проби път сред тълпата и дръпна сестра си настрани.

— Всички забелязаха как го гледаш.

Адел се отърси от него. Махна с ветрилото, за да охлади пламналата си кръв.

— Добър ден, милорд. Колко си любезен… както винаги.

Погледът на Роджър я пронизваше.

Адел взе да си вее още по-усърдно.

— Какво прави той тук? — попита Роджър, гледайки Джефри. — Чух, че е бил повикан да дойде. И че брат му ще дойде с него.

Очите на Адел се разшириха и тя застина на място.

— Спокойно, не твоят любимец. Той се е върнал с Бранд.

Адел продължи да си вее, но вече с облекчение. Предпочиташе да не се среща със Стивън в двора. Погледът й пак се спря на архидякона, но при вида му ветрилото й само спря да се движи.

— Нещо става — каза Роджър. Лицето му се беше изопнало. — За бога! Кралят вече нищо не ми казва! Трябва да си върна благоволението му!

— В такъв случай действай, и то бързо, Роджър!

— А ти, скъпа сестрице, ти с какво ще се захванеш, докато ме няма?

Адел не му обърна внимание. На лицето й се появи усмивка.

— Скоро няма да има нужда да се безпокоя от властта на Ролф де Уорън над синовете му — изшептя дрезгаво. — Скоро ще бъда жена на сина му и ще знам всичко, което става.

Тъмните очи на брат й се впиха в нейните. Изведнъж ръката му се стрелна, сграбчи лакътя й и я притегли грубо. В залата беше толкова шумно и претъпкано, че никой не забеляза действията му. Но и да ги бяха видели, Роджър Бофор, граф Кент, не го беше грижа.

— Но ще мога ли да ти вярвам, скъпа?

Адел се разгневи. Черните й очи блеснаха и тя се изтръгна рязко от ръката на брат си.

— Времето ще покаже, нали?

На лицето му се появи отблъскващо изражение.

— Нямаме време, Адел. Всички инстинкти ми нашепват, че се мъти нещо. Защо е дошъл архидяконът? Защо са го повикали на лична аудиенция при краля? Защо пратиха другия брат на север? Нова война ли ни чака, в която отново никой няма да ме допусне да участвам?

Адел не помръдваше.

— Май си омагьосана от него. — Избухна Роджър. Адел знаеше, че не говори за годеника й. — Ще отречеш ли?

Сърцето на Адел подскочи чак в гърлото й.

— Всяка жена в тази зала е омагьосана от архидякона.

— Но ти не си като другите жени.

Адел вдигна ветрилото си и закри лице. Виждаха се само проблясващите й очи.

— Ще разбера какво става, скъпи братко.

— Направи го — предупреди я внимателно Роджър. — И внимавай да не се компрометираш.

Адел отметна глава назад, разкривайки дългата си хубава шия и се засмя.

— Никога няма да се компрометирам, скъпи мой. Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всички.

Джефри съобщи за пристигането на кралските церемониал-майстори, въпреки че Руфъс най-вероятно вече беше узнал това, тъй като имаше повече шпиони от всеки друг. Архидяконът отиде да седне на масата в залата, за да изчака там кралското повикване. Но се оказа, че няма стол. Джефри беше уморен от продължителната езда. Чувстваше се самотен и заплашван от невидима опасност. Нямаше настроение за любезни и неискрени разговори. Появата му в двора винаги предизвикваше всеобщо любопитство, защото той идваше само когато го повикат и то за да води ожесточени битки с краля. Мислите му се насочиха към настъпващата нощ, тъй като беше изтощен. Ролф имаше няколко малки имения в Есекс. Едно от тях се намираше наблизо от другата страна на Темза. Джефри реши да прекара нощта там, вместо да се връща обратно в Кентърбъри.

Втората, но още по-важна причина да дойде в Лондон, беше неотложният разговор, който трябваше да проведе с баща си. Длъжен бе да му разкаже за всичко, което стана в Олнуик Баща му трябваше да узнае възможно най-бързо, че Стивън е уредил женитбата си за принцеса Мери. Джефри възнамеряваше да говори с Ролф де Уорън тази вечер, преди да тръгне за Есекс. Вече беше уведомил графа за пристигането си.

Представяше си топло меко легло. В този миг някаква жена се блъсна с гръб в него.

Тя залитна и той инстинктивно я подхвана. За миг мекото й тяло се притисна в неговото. Мигновено я позна. Не му беше нужно да я вижда, за да се сети коя е. Долови аромата й и я докосна. Тъй като бе мъж не по-малко от братята си, тялото му откликна тутакси. Жената се извърна, без да се отделя от ръцете му. Видя го и извика леко от изненада, на която той не повярва ни за миг.

Задържа я още един кратък миг. От толкова близо тя беше много по-привлекателна, отколкото отдалеч. Кожата й беше много матова, може би заради средиземноморските й предци. Веждите й приличаха на гъсти черни криле над издължените като бадем очи. Устата й беше голяма, с пълни и сочни устни. Над дясното й ъгълче имаше тъмна бенка. Жената беше много висока. Очите й го гледаха почти без да се вдигат. Имаше пищно тяло с големи гърди, което се очертаваше ясно под тънката копринена туника, която й стоеше като излята. Джефри пусна Адел Бофор, жената, за която брат му все още беше официално сгоден.

— Благодаря — изрече тя прегракнало. Парфюмът й беше едва загатнат, но все пак се долавяше уханието на мускус. Той навяваше мисли за горещи нощи, потни тела и лъст. — Благодарение на вас не си счупих глезена.

Той не отвърна на усмивката й.

— Нима?

Съмнението в гласа му накара мургавата й кожа да почервенее.

— Щях сериозно да пострадам, милорд, ако не ме бяхте подхванали.

Той кръстоса ръце и впери поглед в нея, облегнал гръб на стената. Оттук виждаше, че едрите зърна на гърдите й са набъбнали и се очертават ясно на фона на червената й копринена дреха. Ще съумее ли някога да овладее тялото си? Но кой мъж би устоял на Адел Бофор? Тя беше самото въплъщение на Ева. Всичко в нея съблазняваше мъжа най-нечестиво. Самият й вид беше покана за безкрайно сладък грях. Джефри не отговори и се отдаде на недостойни за свещеник мисли.

Адел се усмихна и докосна за миг ръката му.

— Изненадвам се, че ви виждам тук, милорд.

Той вдигна удивено вежда.

Тя сякаш се наклони към него. Усмивката й беше безкрайно съблазнителна.

— По църковни дела ли сте дошъл, милорд? — Тя го докосна отново.

— Нима божиите дела представляват интерес за вас, лейди Бофор?

Клепките й трепнаха.

— Всичко представлява интерес за мен, милорд.

Той си пое дълбоко дъх. Много лесно си представи какво точно я интересува. Колко хубаво, че Стивън няма да се ожени за тая жена. Реши твърдо да стои далеч от нея, преди да отстъпи на проклетата страст, която тя разпалваше в него.

— Моля да ме извините — той се обърна внезапно. Въпреки че се съпротивляваше непрестанно на мъжката си природа, накрая тя винаги побеждаваше. Колкото по-скоро се прибере в Кентърбъри, толкова по-добре. За една нощ ще се хвърли в изкусните обятия на една много опитна и приятна вдовица. Тя беше общодостъпна, честна и мила. Не беше тъмнокожа съблазнителка, не таеше коварство и не искаше нищо.

Но Адел Бофор стискаше китката му. Дългите й нокти едва не се впиваха в кожата му.

— Почакайте!

Той стисна зъби и се обърна.

— В такъв случай носите ли някакви вести за Стивън?

— Откъде да знам как е той, мадам?

— Нали ходихте на север?

Усмивката му беше студена.

— Много добре сте осведомена, милейди.

Адел се изчерви.

— Не е тайна, че Бранд ходи на север и тъй като двамата пристигнахте заедно… просто предположих…

Той отново вдигна вежда.

— Всъщност… — гласът й потрепери, гърдите й се повдигнаха. Джефри се прокле, че не откъсва поглед от нея. — Може би ще имаме възможност двамата заедно… ти да… ние да… трябва да изповядам греховете си.

Лицето на Джефри се разкриви. Нямаше нужда да му казва за какви грехове ще става дума. Усети, че се възбужда. Адел беше от типа жени, които разпалват най-греховни помисли.

— Не ми приличате на каеща се грешница, лейди Бофор. Явно много искате някой да ви спаси.

Същото се отнасяше и за него.

— Желаете ли… да ме спасите?

— Лейди Бофор, не смятам, че се разбираме един друг.

— Тогава трябва да се срещаме повече — прошепна тя. Тя погали ръката му между лакътя и китката.

Джефри замръзна на място. Втвърди се целият от желание, което заплашваше да избухне всеки момент. Съвсем ясно беше за какво намеква тя. Мили боже, жените му бяха забранени, а тази нарочно го съблазняваше и се стремеше да причини падението му. Тя беше много по-лоша от другите, както и много по-привлекателна. Защото си представяше отлично какво ще изпита, ако прекара една нощ с нея.

Усмихна се накриво, щом що-годе се овладя.

— Знаете къде е параклисът. Сигурен съм, че отец Жерар с голямо удоволствие ще изслуша изповедта ви, ако наистина желаете да се покаете за греховете си.

Връхчето на езика й навлажни пресъхналите й устни.

— Да. Да. А вие ще поискате ли да изслушате моята изповед?

Усмивката му се стопи. Представи си какво ще му изповяда. Усети, че още малко и ще се поддаде на съблазънта й.

— Аз не изповядвам никого, лейди Бофор — изрече той с пресипнал глас. Разгневи се на нея и както винаги, и на себе си.

Адел видя, че го е разсърдила. Очите й блеснаха диво. Джефри не успя да помръдне, защото тя се приближи още повече и му препречи пътя. Твърдите върхове на гърдите й почти го допираха.

— Само се опитвах да ви благодаря, задето ме спасихте да не падна, милорд.

Той се изсмя дрезгаво в лицето й. Не помръдна, не беше възможно. Гореща вълна обля и двамата. Адел още стискаше ръката му.

— И двамата знаем, че не ви спасих, мадам, въпреки че ми се иска да бях имал тази възможност. И двамата знаем, че вие едва ли желаете точно да ми благодарите. Няма да ме съблазните.

Черните й очи пламнаха.

— Много грешите в мнението си за мен.

— Не греша, лейди Бофор. Няма да успеете.

Яростта, която я обзе сега, не отстъпваше на съблазънта й.

— Явно мнението ми за вас е било погрешно!

Той не отвърна, защото думите й бяха очевидна лъжа — тя веднага беше разбрала какъв е. Беше разпознала скритата му похот. Беше се досетила, че и двамата са еднакво страстни по природа.

А следващите й думи го накараха да загуби напълно контрол над себе си.

— Мислех ви за мъж, въпреки расото ви! Но вие не сте мъж, нали? Вие не сте мъж, вие сте от онези другите, които си падат по момчета!

Джефри забрави, че се намират на обществено място. Сграбчи китките й и я притисна към себе си. Тъмните й очи се разтвориха широко, когато усети нарасналата му мъжественост, а след това го погледнаха открито.

Нескритата покана в тях му подейства като кофа с ледена вода. Той я пусна и отстъпи назад. Усмихна се кисело.

— Никога повече не се съмнявайте в мъжествеността ми.

— Всъщност — прошепна тя. — Никога не съм се и съмнявала!

Но Джефри вече я отминаваше. Чу я да вика името му. Закрачи още по-решително. Ала беше потресен.

След по-малко от час граф Нортъмбърланд беше въведен при краля, след като бе разговарял на четири очи със сина си Джефри. Графът приличаше много на Джефри и Бранд, кожата му беше бронзова, а косата — златиста. Само очите му бяха яркосини. От него също лъхаше на несъмнена мъжественост и жените тичаха подире му, като се надяваха да го примамят в леглата си. Той не им обръщаше внимание — беше напълно верен на жена си.

Несъмнено Ролф излъчваше особена властност. Той беше създател на крале. Така го наричаха зад гърба му и приятели, и врагове. Това прозвище му се струваше смешно, но тайничко му харесваше. Някога той бе нищо и никакъв безимотен рицар. Никога нямаше да забрави тези времена.

Спалнята на краля беше една от най-просторните в Тауър. Беше само наполовина по-малка от голямата зала отвън. Внушителният креват с балдахин, отрупан с кожи и кадифе, доминираше над всички други мебели в стаята. Навсякъде имаше сандъци и ковчежета, които съдържаха най-ценните притежания на краля.

Ролф се приближи и коленичи пред Руфъс. Кралят беше едър. Някога беше целият в мускули. Тогава беше почти хубав въпреки яркочервените си коси. Но сега невъздържаният начин на живот, на който се отдаваше, беше изличил красотата му и бе добавил дебел слой тлъстина към едрото му тяло. За миг той продължи да се изтяга лениво в едно кресло, което беше достатъчно голямо, за да го издържи. Отпи още глътка червено френско вино. Лицето му почервеня. Отстрани изглеждаше, че не бърза особено да поздрави васала си. Накрая каза:

— Стани, скъпи Ролф, стани.

Ролф стана, без да обръща внимание на Дънкан, който седеше до краля и наблюдаваше сцената с явен интерес. Дънкан беше израснал в двора заедно с Руфъс. В стаята имаше още няколко придворни, но те бяха потънали в разговор и се намираха в другия й край. Ролф забеляза, че Роджър Бофор не е тук — явно още не беше успял да си възвърне благосклонността на краля.

— Как е синът ти? — попита нехайно Руфъс. Интересът в очите му противоречеше на тона. Ролф знаеше, че любопитство разяжда краля.

— Джефри е добре, както винаги.

— Той очаква да го приема — отбеляза Руфъс и отпи още вино.

Ролф знаеше това. Знаеше и защо.

— Синът ми гори от желание да ви представи отчета си — изрече тихо Ролф. Всъщност двамата с Джефри не бяха говорили по този въпрос. Ролф трябваше да го каже.

— Ако той изгаря от нетърпение да разтвори счетоводните си книги пред мен, значи се е преобразил в човека, който ми трябва — отбеляза сухо Уилям Руфъс.

Ролф се усмихна.

— Архидяконът е ваш верен васал, сир.

— Верен е само защото не знае как да ме надхитри — каза Руфъс. Ролф реши да не отвръща.

Познаваше Уилям Руфъс от дете. Когато Ролф се би при Хейстингс на страната на Уилям Завоевателя, Руфъс беше на десет години и вече приличаше на баща си, чийто любимец беше. Всички вярваха, че той ще прилича на своя велик родител и по душа. Сега вече беше ясно, че Руфъс никога няма да стане могъщ като баща си. Да, той беше безмилостен и безстрашен в битките. Беше и добър политик, но в много други отношения отстъпваше на Уилям.

Момчето хулиганче се превърна в крал хулиган. Тормозеше благородниците и народа. Законите и правосъдието му бяха неразумни и будеха всеобщо недоволство. Данъците, които налагаше както и когато му хрумне — а те бяха много — разоряваха хората. Скоро след възкачването на Руфъс на трона — през 1088 година — в Източна Англия избухна голямо въстание. Той го смаза жестоко с войските си. Запази властта си благодарение на това, че обеща да управлява по-добре и да премахне тежките данъци и суровите закони за горите. Постигна бързо победа. Бунтовниците бяха изпратени завинаги в изгнание, а земите им бяха отнети. Сред въстаналите беше първият граф на Кент. Много от земите му бяха дадени като награда на Роджър Бофор заедно с титлата, защото Бофор, както и Нортъмбърланд, изигра важна роля при потушаването на въстанието. Но не мина дълго време и стана ясно, че Руфъс е излъгал. Положението в страната не се подобри.

Ролф симпатизираше на бунтовниците, но остана верен на краля. Беше лоялен още към бащата на Руфъс, Уилям Първи, а сега и към сина. Знаеше, че ще бъде такъв и към сина на Руфъс, ако доживее дотогава. Но верността му се крепеше на много по-дълбоки основания, колкото бяха кодексът на честта и чувството за дълг.

Уилям Руфъс имаше нужда от наставленията на Ролф. Ролф не спираше да подтиква краля да управлява по-справедливо поданиците си и кралството. Но през последните четири години, откакто почина добрият архиепископ Ланфран, склонността на Руфъс към произвол и насилие се увеличи. Ланфран, също като Ролф, се беше стремил да напътства в морално отношение краля. Ролф знаеше, че ако напусне двора, Руфъс ще се влияе само от другарите си по разпътство, които бяха не по-малко порочни от него, ако не и повече.

И разбира се, както винаги Ролф защитаваше интересите на своето семейство и на Нортъмбърланд.

А сега искаше да постигне цел, за която не беше и мечтал.

Руфъс отпрати Дънкан и придворните. Никой от тях не скри любопитството си, докато излизаха навън. Всички до един изгаряха от желание да узнаят вестта, която кралят и Ролф де Уорън смятаха за толкова важна, че щяха да я обсъждат на четири очи.

Дънкан прониза с поглед Ролф на излизане. Де Уорън се запита какво ли ще си помисли той, ако знае, че Мери е заложница в Олнуик. Защото той беше несъщ брат на Мери.

Щом придворните излязоха и слугите затвориха плътно вратата зад тях, Руфъс се изкикоти.

— Ревниви лешояди, нали? До един жадуват да научат какви вести носиш. Всички се страхуват, че ще спечелиш нови милости от мен и ще те възнаградя с някакъв безценен дар. А бедният мил Дънкан едва не обезумя, защото той най-много иска да знае какво става по границата с родната му страна — погледът му се изостри. — И така, кажи ми, Ролф, защо се уединихме? Каква интрига си замислил?

— Стивън е взел за заложница дъщерята на Малкълм Кенмор.

Руфъс се задави.

— Мили боже!

Ролф замълча, за да има време кралят да осмисли добре чутото.

Руфъс се подсмихна. Потри радостно ръце. Лицето му стана по-червено от всякога и доби крайно нелеп вид на фона на оранжевата му коса.

— Какъв късмет. Ах, Стивън, колко добре си направил. Какво да искаме? Ох, как ще си плати онзи сега! — Той се изкиска. — Ще намеря начин да възнаградя сина ти.

Ролф не отвърна нищо.

— И така, какво ще поискаме?

— Зестра.

Руфъс го изгледа втренчено.

— И кой ще бъде късметлията?

Ролф отвърна на погледа му.

— Ако Стивън се ожени за дъщерята на Кенмор, ще настане истински и продължителен мир. Каква по-голяма награда за моя син? А ако има мир на север, ще можеш да се посветиш изцяло на Нормандия.

Руфъс се усмихна невесело.

— Ролф, мир ли искаш, или още власт? Не ти ли стига графството?

— Нима някога съм ти изменял? Нима не ти помогнах, когато най-много имаше нужда от мен?

— А не ти ли дадох повече, отколкото на всеки друг? — отвърна Руфъс.

— Стремя се да браня Англия и вас, сир.

Усмивката на Руфъс стана още по-горчива, с нотка самоирония.

— Така е, Ролф, знам, че никога не си ме мамил за разлика от много други. Вярвам ти, доколкото е възможно да вярвам на някого изобщо. В това тресавище, което наричаме двор, сред цялата тази алчност и амбиции, ти се стремиш единствено към това, да браниш завещанието на баща ми, нали?

— Стремя се да браня Англия и вас, сир, не се съмнявайте в това — повтори твърдо Ролф.

— По дяволите — изрече раздразнено Руфъс. — Така ми се искаше да му заровя лицето в торта!

— Неговото лице е в торта, сир. Едва ли е останал много доволен от този развой на събитията.

— Стивън е сгоден за сестрата на Бофор — изрече многозначително Руфъс.

— Годежите както се сключват, така и се разтрогват — забеляза Ролф.

— А след смъртта на Малкълм?

— След смъртта на Малкълм Нортъмбърланд ще помага на Англия, както винаги.

— А след смъртта ти?

— Моят обет е обет и на Стивън. Той ще го спази.

— Значи се връщаме на Стивън — промърмори Руфъс. — Както знаеш, ние отраснахме заедно, но не се обичаме особено много — изрече мрачно той.

— Обичта не означава нищо. Честта е всичко. Поставяте ли под съмнение честта на сина ми?

— Не! — Руфъс се вдигна на крака. — Не, не я поставям. Никой не е чак толкова глупав, че да я подлага на съмнение. Дали има по-верен васал от него? Съмнявам се.

Ролф го гледаше. Когато той заговори, гласът му беше мек и безкрайно убедителен.

— Винаги съм ви бил верен, ваша светлост, също както бях верен и на баща ви. Да, признавам си, че искам по-продължителен мир на границата. Признавам, че искам принцеса за невяста на моя най-голям син. Но вие, вие трябва да владеете Нормандия.

Уилям Руфъс мълчеше и не помръдваше.

— Това, което стана преди пет години, пак ще се случи — продължи Ролф със същия убедителен глас. — Имате твърде много васали, които са подчинени не само на вас, но и на вашия брат Робърт. Като Одо от Байо и Робърт от Мартен. Те постоянно се чудят на кого да се подчинят в крайна сметка. Това положение е непоносимо. Тези благородници искат да имат един владетел, а не двама. Трябва да имат един, и това трябва да сте вие.

Очите на Руфъс пламнаха.

— Мислиш ли, че не знам за какво говориш? Мнозина дори сега заговорничат и искат да качат брат ми Робърт на трона.

— А мнозина знаят, че той е твърде слаб, за да бъде крал на Англия. Робърт не е в състояние да обедини Англия със земята, която й е сестра.

Двамата впериха поглед един в друг. Измина доста време. Накрая Руфъс седна и се облегна на креслото. Лицето му беше изопнато и мрачно. Съвсем ясно бе колко голяма власт ще придобие Нортъмбърланд след сключването на този брак или в каква гибелна заплаха ще се превърне, ако Де Уорънови станат твърде големи приятели с Шотландия. Но също така ясно бе и че Ролф казва истината. Руфъс трябваше да е с развързани ръце, за да спечели отново Нормандия, ако иска да остане крал на Англия.

Внезапно Руфъс попита:

— Кажи ми, тя хубава ли е?

Ролф се стресна.

— Принцесата ли? — Въпросът на краля беше много странен.

— Да, дъщерята на Кенмор. Хубава ли е?

— Не знам — изрече бавно Ролф и се запита накъде бие Руфъс.

Изведнъж Руфъс сви рамене.

— Смятам, че няма по-прекрасна жена от Адел Бофор. А той не й обърна внимание.

Ролф не каза нищо. Нямаше какво да каже. Нямаше никакво значение дали Стивън смята жена си за хубава, или не.

Руфъс се усмихна подигравателно.

— Достатъчно. Идеята е забавна. Приемам я благосклонно.

Ролф кимна и се поклони леко.

— Това е всичко, за което молих, сир.

Но се усмихна, щом излезе от стаята. След известно време изпрати вестител на север, който препусна с всички сили. Носеше съобщение за Малкълм Кенмор.

10

Това беше измама.

Мери знаеше, че е измама. След като се успокои, обмисли внимателно положението. Малкълм я обичаше. Реши, че той няма да допусне тя да се опозори завинаги, като роди извънбрачно дете. Беше сигурна също, че той няма да я предаде в ръцете на врага, преди да разбере дали е бременна, или не. Твърде много мразеше норманите, за да го направи.

Думите, които бе подслушала, и сделката, за която ставаше дума в тях, също бяха част от хитро измислената от Стивън уловка.

Мери обви тялото си с ръце. Нощта беше студена, но и той беше нищо пред ужасяващия хлад в сърцето й. Въпреки увереността й, че е права.

Тази нощ имаше пълнолуние. Кръглият бял диск на луната се появи с цялото си великолепие. Мери я гледаше как се издига, как плува в перлено сивото небе. Едновременно с нея блеснаха и хиляди звезди. Сребристи лъчи танцуваха из стаята. Мери стоеше до тесния отвор, който служеше за прозорец и се взираше невиждащо в нощта. Изабел спеше шумно на общото им легло. Звездите като че ли загубиха очертанията и яркостта си.

Ех, жалко, че няма възможност да разговаря сама с баща си. Защо не я отведе настрана, защо не я утеши, защо не й каза колко я обича и не й обясни цялата измама!

Но той не го стори. Вярваше й и знаеше, че тя е умна и му е вярна. Тя също вярваше, че той ще надхитри норманите в крайна сметка. А никой друг не умееше да надхитря норманите като него. Той се биеше с тях от двадесет години и ги мамеше постоянно, за да оцелее и да запази независимостта на Шотландия. Ще надхитри и Стивън де Уорън.

Това беше единственото обяснение на факта, защо Стивън вярва, че бракът им ще се крепи на някакъв политически съюз. Той се беше оставил баща й да го измами.

Мери се овладя и избърса с ръкав сълзите от лицето си. Не беше разумно да плаче. Длъжна бе да бъде силна, длъжна е да оцелее и да прояви най-добрите качества на характера си — гордостта и твърдостта. В никакъв случай не бива да зачева от врага.

Въпреки късния час похитителят й още беше долу в залата. За ужас на Мери тази вечер там цареше празнично настроение. Хората се веселяха шумно и открито се радваха на успеха на господаря си. Минаха часове и гласовете им постепенно заглъхнаха. Сега долу беше тихо. Всички бяха отишли да спят.

Като изключим Стивън. Мери не си го представяше как изглежда, когато е пиян, но след последната нощ сигурно е обърнал немалко чаши. Тя реши, че съдбата й предоставя златна възможност. Виното сигурно е притъпило съобразителността му. Ще има ли друг толкова удобен случай да го предизвика? И да поиска да узнае всички детайли от разговора между него и баща й? За да се увери, че е прозряла истинския план на баща си.

Мери не се подвоуми. Но цялата трепереше, докато излизаше стремително от дневната. Той я желаеше. А не разказваха ли бардовете приказки за мъже, които обезумявали и оглупявали от страст, запленени от опасни съблазнителки? Няма ли да е по-добре, ако се държи като прелъстителка, а не като яростна противничка? Да дръзне ли да изиграе тази роля?

Мери се помъчи да не обръща внимание на пламналите си бузи и на вълнението, надигнало се в гърдите й. Влезе в залата и се спря на входа. През ума й мина, че е подхванала опасна игра. И че твърде скоро може да се озове по гръб на земята с поли, вдигнати чак до ушите.

Тлеещата жарава в камината още хвърляше светлина и тя видя, че хората от свитата спят. От време на време се чуваше пъшкане и хъркане.

Погледна към подиума. Очакваше да види Стивън там. Но на платформата нямаше никой. Почувства се неловко. Не й се искаше да вярва на очите си. Приближи двете големи кресла пред огъня. Помисли си, че той може би седи в едното. Но и двете бяха празни. Мери закърши ръце.

Него го нямаше на горния етаж в спалнята му. Не пиянстваше и в главната зала. Мери веднага се досети какво прави проклетият норманин. Това, което правят всички мъже в този нечестив час — задоволяват похотта си. Мери не помръдна. Внезапно я обзе ослепителен гняв.

Извърна се рязко. Защо се гневи толкова? Какво я е грижа какви ги върши онзи мръсник. Никоя жена не бива да очаква господарят й да й бъде верен, а от този пък тя не очакваше нищо такова нито сега, нито в бъдеще.

Мери се обърна и се заизкачва обратно по стълбите.

Стивън не беше пиян. По природа не беше склонен към преяждане и преливане. Остави внимателно свещника. Не искаше да подпали собствената си конюшня.

— Господарю? — попита задъханата неподвижна слугиня.

Стивън не беше особено доволен. Жената не му харесваше. Гърдите й бяха твърде големи, а бедрата направо огромни. Беше отпусната, но нежна — може би това му бе харесвало някога в нея. Но поне косата й му допадаше. Беше светлоруса.

Желаеше неудържимо да обладае някоя жена. И тази нощ като снощи не успя да заспи. Въпреки най-добрите си намерения той се улови, че мисли за невястата си, сякаш бе невръстно момче. А беше свикнал да утолява апетита си. Никога по-рано не се беше отдавал на фантазиране, дори като съвсем малък. Знаеше, че не е в състояние да изкара още една нощ като предишната.

А да вземе Мери сега в леглото си беше недопустимо. Тя му беше годеница, въпреки че формално погледнато, още не се бяха сгодявали. Ако злоупотреби с нея, всички ще сметнат това за крайна форма на неуважение. Тя не беше нито селянка, нито незаконна щерка на някой незначителен лорд. Беше от кралски род и в жилите й течеше кралска кръв. Освен това й предстоеше да му стане жена. Вече не биваше да се отнася към нея като към своя любовница. В никой замък, най-малко пък в Олнуик, нямаше места, където човек да се уедини на спокойствие. Всички до един ще узнаят, че е бил с нея, освен ако не я събори в сеното на конюшнята посред нощ. Това беше насилие, което той нямаше никакво право да извършва. Някой ден тя ще стане неговата графиня. Ще даде ужасен пример на другите, ако се отнесе без уважение с нея.

Сега гледаше слугинята, която стоеше със затаен дъх пред него. Тя беше жалка заместничка на жената, която желаеше. Все едно. Но щеше да бъде нелепо да продължава така всяка нощ до сватбата с Мери. Единственото, което имаше значение, беше голямата мъка и нужда от жена.

Стивън се приближи до слугинята. Накара я да коленичи и тя се погрижи да облекчи страданието и нуждата му.

Мери не заспа чак до зори. Вече не мислеше мрачно за опасната игра на война и вероломство, в която беше станала твърде важна пионка. Беше сърдита и наранена — чувства, на които нямаше право. Непрестанно си представяше Стивън с някаква безлична слугиня от най-долен произход. Не биваше да се интересува от това, какво прави той и с коя, но се терзаеше.

„Мили боже, помогни ми!“, помисли си тя.

Докато се зазоряваше, а Изабел продължаваше да спи блажено, Мери реши трезво да обмисли положението каквото е, без да си позволява никакви фантазии. Много пъти си беше спомняла за този мъж, откакто го беше видяла за първи път в Абърнети. Невъзможно беше да не запази спомен за него. Твърде силно впечатление й направиха неговата смелост и сила. Въпреки че й беше враг, той винаги я беше привличал.

Мери реши, че това няма значение. Срещата в Абърнети се състоя много отдавна. Снощи той й доказа колко страстно я желае. „Обичта“ му към нея се дължеше на политически причини. Мери си обеща никога да не забравя това.

Измъкна се от леглото. Дори и да имаше пълна власт над тялото й, той никога не бива да има някаква власт над волята й. Нямаше да му позволи да пороби духа й. Бе обрекла тялото си на своя крал. Но, както казваше майка й, тялото е само някаква плът и кръв. Душата е нещо съвсем друго.

Обаче гневът и огорчението не изчезнаха. Мери реши да отвърне на удара с удар. Имаше един съвсем очевиден начин да използва обстоятелствата в своя изгода. Нали я беше обвинил, че го шпионира? Дойде време да се захване и с това.

Решително се захвана да се измие. Мислеше си колко ще се гордее Малкълм с нея. Мери свърши с тоалета си и излезе от стаята, когато бавачката разбуди безцеремонно Изабел. Зората едва се пукваше. Мери се измъкна навън точно когато Изабел доста неблагочестиво се развика, че няма никакво желание да ходи тази сутрин на литургия.

Мери видя Стивън веднага щом влезе в залата. Беше бодър като кукуряк, все едно, че не е прекарал нощта с друга жена. Мери се ядоса отново. Нежеланата болка също я прониза.

Помъчи се да не му обръща внимание. Не беше лесно. Отиде при огъня, защото утрото беше студено, но не го поздрави. Той сякаш не съществуваше. Замисли се с коя ли жена е преспал. Интересно кога ще има възможност да почне да шпионира.

— Внимавай, ще се опариш — заговори я той тихо. Дойде и застана точно зад нея.

Мери настръхна. Беше пуснала косите си на свобода като слугините. Стивън вдигна златистата къделя и я пусна да се разстеле по ръцете му.

— Имаш прекрасна коса, госпожице — прошепна той. Гласът му беше омагьосващо нежен и хипнотизиращ.

Тя не помръдна. Всичките й сетива долавяха топлината на силното тяло зад нея. Припомни си вероломството му снощи. Пръстите му докоснаха леко тила й.

— Добре ли спа, госпожице?

Мери се дръпна рязко и се извърна с лице към него.

— Не ме докосвай. Да, добре спах — излъга тя. Почти не беше мигнала.

Той я оглеждаше изпитателно.

— Защо си толкова гневна?

— Гневна? Аз?

— Обидил ли съм те по някакъв начин?

Мери отвърна на въпроса с въпрос.

— А ти спа ли добре, милорд? Погледът му се кръстоса с нейния.

— Всъщност не. И съм сигурен, че ще се досетиш защо.

— О, знам защо!

Той прокара показалеца си по бузата й. Мери го отблъсна.

Очите му светнаха съблазнително.

— В такъв случай знаеш, че единственият начин да спя добре е, ако ти си в леглото ми до мен и сме изтощени до смърт.

Откровеността му накара Мери да занемее.

— Много си сърдита, Мери. Защо? Затова, че не бях с тебе снощи ли?

— Но си си прекарал добре, нали? — чу се тя да го обвинява.

Той се слиса малко.

— Съвсем не. Ако беше така, нямаше да си станала толкова рано, защото нямаше да имаш сили да се вдигнеш от леглото.

Тя почервеня. За миг само си представи, че той я обладава толкова пъти, че после й се налага да остане в леглото през целия ден. След това си спомни, че някъде в Олнуик в момента има слугиня, която се чувства така. Толкова се вбеси при тази мисъл, че й причерня.

— Скоро — каза той тихо, — след като се оженим, никой от нас няма да бъде измъчван от неспокойство нощем.

— Ти си лицемер — извика Мери, която не съумя да се сдържи и захвърли цялата си предпазливост.

Изражението му вече не беше толкова нежно.

— Наистина ли?

— Наистина! — Тя забеляза, че той почва да се ядосва, но това не я интересуваше. — Слязох долу точно преди утринната молитва.

Мери млъкна. Гневът му беше утихнал — той се усмихваше от удоволствие.

— Значи си слязла да ме потърсиш — каза той и взе ръцете й в своите.

Мери се опита да ги измъкне, но не успя.

— Не по причините, за които си мислиш!

На него му стана забавно, а видът му беше скептичен.

— Хайде, мила, не ми казвай, че си ме търсила посред нощ, за да разговаряме!

Думите му прозвучаха нелепо. Мери се изчерви отново.

— Точно за това дойдох!

Изведнъж усмивката му изчезна.

— А-а, сега почвам да разбирам накъде биеш.

Мери пак се опита да измъкне дланта си, но без никакъв успех.

— Действително си много гневна тази сутрин, Мери — прошепна леко той. — Дошла си да ме потърсиш, но не си ме открила никъде.

Мери не се съпротивляваше повече. Малката й гръд се надигна.

— И двамата знаем защо, затова не го отричай!

Той я изгледа втренчено.

— Не отричам. Но какво да правя? Тялото ми изгаряше за теб.

— Моля те! — тя за пореден път се опита да се изтръгне, но пак неуспешно. Думите му отекнаха гръмко в душата й и тя си го представи възбуден. Не й се искаше да мисли за това. — Сигурна съм, че изобщо не си се сещал за мен, докато си се забавлявал с очарователната си приятелка!

— Съвсем не е очарователна и ако искаш да знаеш, не съм мислил за никоя друга освен за теб, нищо че прекарах нощта с нея.

Мери не реагира. Той беше магьосник. Преди малко тя беше разярена, наранена и ревнуваше неистово, а ето че сега беше пламнала цяла, сърцето й биеше учестено и се чувстваше замаяна. Как успяваше да я зашемети така?

— Но аз бях горе — каза тя най-накрая. В думите й прозвуча болка.

Очите му се разтвориха широко.

— Госпожице, ти ще ми станеш жена. Недопустимо е да се отнасям към теб като с любовница.

Мери едва не зяпна от изненада.

Гласът му беше тих, твърд и дори настойчив.

— Нима смяташ, че не съм мислил за това? Нима си въобразяваш, че някоя селска повлекана може да се сравнява с теб? Знаеш ли колко пъти едва се сдържах да не се кача горе въпреки волята си? Но волята ми излезе по-силна — изведнъж той я пусна и обгърна с ръце лицето й. Мери нямаше сили да помръдне. — Внимавах. Всички в залата спяха. Не исках да знаеш. Обаче се радвам, че ревнуваш.

Тя отвори уста, за да отрече, но не издаде и звук.

Изражението му беше мрачно.

— Искаш невъзможното, госпожице, но ще постъпя така, както желаеш.

Тя примигна. Много й беше горещо и й се виеше свят.

— К-какво значи това? — Шепотът й прозвуча като грачене.

— Ще спя сам до сватбената нощ, щом това толкова те дразни.

Мери се олюля. Той я улови и тя се озова в обятията му.

— Разбра ли какво казах? — попита Стивън настойчиво. Мери беше твърде слисана и не забеляза, че и той е обхванат от страст. Опря ръце на гърдите му, но и сама не знаеше дали за да го отблъсне, или за да го прегърне. Веднага след това го сграбчи с всичка сила.

— Д-да, р-разбирам.

Изражението на лицето му стана почти свирепо.

— Доволна ли си?

Мери го изгледа, все още поразена от невероятно бързо протеклия диалог и най-вече от последните му думи. Закима.

— Добре! Винаги ще ти доставям удоволствие.

Внезапно той сведе глава и устата му се впи в нейната.

На Мери й се струваше, че в душата й хор пее някакъв невероятен припев. Този мъж току-що й обеща да не спи с друга до сватбата им. Всъщност й обещаваше да й остане верен. Въздържание… вярност… Рефренът не изчезна, когато устата й се отвори, докато той поглъщаше устните й и след това проникна в топлите й дълбини, а езиците им най-сетне се докоснаха. Стивън се дръпна назад задъхан.

— Но ще губя ума и дума всеки път, когато си наблизо — предупреди той. После се усмихна. Това проясни мрака в очите му.

Мери си помисли с тъга, че в някоя друга епоха бракът им би бил успешен. Или дори по тяхно време, но при съвсем други обстоятелства. Но това не беше възможно. Защото нямаше да има женитба — годежът беше уловка. Но… Стивън изглеждаше толкова сигурен, а той не беше от тези хората, които се мамят лесно.

— Какви бяха условията за сключването на този брак? — чу се тя да пита с тих напрегнат глас.

Стивън се стресна. Усмивката му се стопи.

— Не ти ли стига да знаеш, че баща ти и аз открихме обща цел, която свърза нашите семейства?

— Не. Трябва да знам условията. Моля те.

Стивън я изгледа внимателно. Изрече предпазливо:

— Не си ли спомняш, че обсъждахме това вчера?

Мери с мъка намери подходящи думи. Още по-трудно й бе да овладее гласа си.

— Моля те, милорд, искам да знам какво ще спечели баща ми, като дава ръката ми на теб, какво друго освен… — тя преглътна — нашето дете.

Стивън замълча. Погледите им се сблъскаха. Очите му гледаха мрачно, а нейните проблясваха от непролетите сълзи. Накрая той изрече строго:

— Госпожице, интересуваш се от политика.

— Това е много важно за мен.

— Зная, Мери. Зная много повече, отколкото предполагаш. Повярвай ми. Скоро ще ти стана мъж. Ще се грижа за теб от този ден нататък, аз и никой друг. Малкълм даде съгласието си за този брак. Остави нещата така.

— Не мога — прошепна тя. — Трябва да знам точно какво сте си казали.

Стивън я погледна. Попита съвсем тихо:

— Ще ми бъдеш ли вярна жена, Мери?

Кръвта на Мери изстина. Знаеше, че трябва да му каже една дума, да. Сърцето й биеше заплашително бързо. Никога не беше лъгала досега и разбра, че това няма да й се отдаде и сега. Не можеше да излъже него.

Не каза нищо.

Лицето му потъмня, а думите му бяха горчиви.

— Току-що ти обещах верността си. Обещах ти да се грижа за теб. Но ти не си се примирила с новите си задължения. Не понасяш мисълта, че ще живееш с мен.

Душата й се раздираше от противоречиви чувства. Имаше нещо в държането на Стивън и в очите му, което я подтикваше да му обещае всичко, което той поиска, но това със сигурност беше лудост. Той поробваше духа й, а тя се беше заклела, че никога няма да му позволи да го стори. Защото в крайна сметка нямаше да има женитба — тя беше сигурна в това.

Той хвана брадичката й и я вдигна.

— Ще се омъжиш ли за мен, ще топлиш ли леглото ми, ще ми родиш ли синове, ще ръководиш ли домакинството ми, ще се грижиш ли за моите хора, когато са болни? Ще ми бъде ли уютно и хубаво с теб? Ще ми бъдеш ли вярна?

Мери простена. Стоеше с лице към него и се почувства притисната до стената. Изведнъж разбра, че не знае как да отговори. Но как е възможно? Съвсем ясно беше кому дължи вярност, нищо не се бе променило.

Очите му блеснаха.

— Трябва да знам!

Тя поклати глава. Очите й взеха да парят.

— Закълни ми се във всичко, което ти е скъпо, закълни се в живота на баща си, че ще изпълняваш дълга си към мен, както го описах — нареди Стивън. — Закълни се!

Мери си пое дъх.

— Не… не мога.

Той я пусна. Тя забеляза, че той трепери.

— Не можеш да ми дадеш думата си или няма да я дадеш?

— Не — каза Мери. — Не м-мога.

— Как смееш да ме разпитваш тогава за политика и за тайни — изрече студено той. — Давам ти последен шанс, госпожице. — На слепоочието му изпъкна една вена. — Ще бъдеш ли вярна единствено и само на мен?

Тя не смееше да отвърне. Но каза:

— Не.

Очите му се разтвориха от изненада.

— Вярна съм на Шотландия — прошепна Мери и усети, че плаче. Припомни си омразата, изписана на лицето на баща й. Как ще се гордее той с нея. Докато тя, тя се отвращаваше от думите си.

— Дори и след като се оженим?

Мери се замоли наум никога да не се оженят.

— Да, дори, след като се оженим.

Граф и графиня Нортъмбърланд пристигнаха по-късно същия ден.

Мери се намираше в дневната, когато съобщиха за пристигането им. Жените се втурнаха навън, за да поздравят господарката на Олнуик. Изабел тичаше най-отпред и крещеше от удоволствие. Мери не излезе, но отсъствието й остана незабелязано. Тя беше сама в дневната. В гърдите й се надигна ужас. Не желаеше да се среща с родителите на Стивън нито сега, нито в бъдеще. Най-малко от всичко пък искаше да се среща с графа, който беше личен враг на баща й.

Но нямаше избор. След малко врявата в главната зала утихна и на прага на стаята се появи една жена. Мери не се усъмни и за миг, че това е графинята. Машинално се изправи на крака.

Майката на Стивън беше висока жена на неопределена възраст. Обаче още имаше хубава фигура и беше запазила забележителната си красота. Кадифената й жълта горна туника беше великолепна и изкусно извезана по краищата и ръкавите с многоцветна шевица. Златен пояс, богато инкрустиран със скъпоценни камъни, обвиваше тесния й кръст. Воалът й беше от най-фина коприна в яркочервено и златисто. Златна диадема с наниз червени рубини го придържаше да не падне. Камъните блещукаха на челото й. Тя беше една от най-величествените жени, които Мери беше виждала, но не заради облеклото и украшенията си. От лицето й лъхаше сила. Погледът й беше остър като бръснач и разкриваше несъмнената й интелигентност. Графинята огледа внимателно Мери.

Момичето се зачуди дали я мрази, или се страхува от нея.

— Мадам — промълви тихо.

Графинята вдигна вежда. Мери усети, че я оглеждат от главата до петите. Няколко дами от свитата на лейди Сеидре, които стояха зад нея, също я разглеждаха с явно любопитство и леко хихикане.

— Ела насам, принцесо — каза графинята. Това беше заповед, изречена тихо, но властно.

Мери се подчини.

— Приветствам те с добре дошла в нашето семейство — каза графинята. Гласът й се смекчи, когато хвана двете ръце на Мери.

Мери разбра, че е одобрена.

— Благодаря — изрече тя тихо.

— Искам да остана сама с бъдещата невяста на сина ми — обяви графинята. Дамите изчезнаха със сподавен смях и шепот.

— Хайде да седнем и да се опознаем — каза лейди Сеидре. Хвана Мери за ръцете и я поведе към креслата. — Не се бой от мен.

— Не се страхувам — отвърна Мери, докато сядаха. Всъщност се чувстваше доста неловко. Не защото графинята й вдъхваше ужас, а тъй като най-неразумно й се искаше двете наистина да станат свекърва и снаха.

— Надявам се, че Стивън се е отнесъл добре с теб.

Мери сведе очи пред непоколебимия поглед на графинята.

— Той и братята му твърде много приличат на баща си. Съжалявам, ако похотта е надделяла над здравия му разум при първата ви среща — Мери поруменя. — Обаче всички те добре знаят как да се държат с една дама. Надявам се, че след това вече се е държал като джентълмен.

Мери си спомни за поразителното му обещание да спи сам до сватбата. Нещо се сви в нея.

— Аз… да, така е.

Графинята се усмихна от удоволствие.

— Разбира се — продължи тя, — той отрасна в ужасно порочния кралски двор, където честолюбието, интригите и страстите ръководят всичко. Там е така и днес. От съвсем малък му се наложи да прояви характер. — Тонът й се промени. Тъгата й беше несъмнена. — Но не се заблуждавай. В душата си никак не е лош. Сигурна съм, че жена като теб ще събуди най-доброто у него.

Мери си спомни тихия му глас и ласкавите му думи отпреди малко. Размърда се от неудобство.

— Защо ми казвате това?

— За да разбереш сина ми, бъдещия си мъж. За да му прощаваш, когато се самозабравя.

Мери не отговори. Усети, че твърде лесно ще се сближи с тази жена, твърде скоро ще я хареса. Не искаше да я харесва. Положението й и без това беше достатъчно сложно.

— Кога ще разбереш дали си забременяла?

Очите на Мери се разтвориха широко. Лицето й пламна.

— Циклите ми… не винаги са точно навреме.

— Много лошо. Трябва веднага да ми кажеш, ако носиш дете на сина ми.

Мери сви устни.

Графинята я погледна изпитателно.

— Трябва да разговаряме непринудено една с друга, нали? — Тя се усмихна. — Този брак ме радва много, принцесо. Същото се отнася и за мъжа ми и сина ми. — Лейди Сеидре хвана ръката й. — Но ти не се радваш. Чувстваш се ужасно.

Мери си пое дълбоко дъх. Едва не заплака. Благите думи разтопиха решителността й.

— Аз… толкова ли е очевидно?

— Съвсем очевидно е. Стивън ли е причината? Той ли не ти харесва?

Мери затвори очи. Въпросът въобще не стоеше така за нея. Изрече съвсем тихо:

— Той е мой враг.

Графинята я погледна внимателно.

— Всички вие сте ми врагове, мадам — каза Мери със същия тон.

— Сключен е съюз. Няма ли да се подчиниш на своя баща, краля?

Мери не биваше да отговаря, защото не биваше да признае, че се готви измама — не биваше да казва нищо, защото трябваше да остане вярна на Малкълм. Но, мили боже, и графинята, и синът й бяха толкова сигурни, че ще има сватба, а никой от двамата не беше глупак. Точно обратното. И двамата бяха твърде проницателни. Ами ако те са прави, а тя греши? Какво тогава?

Мили боже, ако наистина се стигне до сключване на брак, как да постъпи в такъв случай?

Граф Нортъмбърланд очакваше нетърпеливо първородния си син. Стивън не се намираше в замъка при пристигането на графа. Бащата познаваше навиците на сина си. Знаеше, че обикновено до обяд той и управителят му се занимават с текущата работа. След това синът му се заема с това, което изисква личното му присъствие — инспектира земите на арендаторите си или води упражненията на своите рицари. Ролф изгаряше от нетърпение, защото се виждаше много рядко със Стивън. В действителност, откакто го пратиха в двора на Уилям Първи като заложник преди толкова много години, пътищата им като че ли постоянно се разминаваха, вместо да се пресекат. Докато Стивън беше в двора, Ролф беше принуден да остане на север, за да воюва и да брани границата. Когато Стивън се върна вкъщи, Ролф доброволно избра да отиде в двора, за да защитава интересите си от онези, които искаха гибелта му.

Въздъхна. За малко неща съжаляваше в тоя живот. Липсата на време, което да прекара с най-големия си син, беше едно от тях.

Стивън влезе в залата.

Ролф скочи на крака и се усмихна.

— Вече си мислех, че ще се срещнем чак на сватбата ти с принцесата — възкликна бащата вместо поздрав.

Строгото изражение на Стивън изчезна.

— Руфъс даде ли съгласието си?

— Кралят се съгласи.

Усмивката на Стивън беше ослепителна.

— Безкрайно съм ти признателен, татко.

Ролф тържествуваше.

— Руфъс нямаше избор. Знае, че трябва да си възвърне Нормандия. Всъщност съгласието му се дължи и на няколко съвсем незначителни причини като временното му скарване с Роджър Бофор, например. Между другото той е бесен.

— Не се и съмнявам. — Стивън махна с ръка и баща му седна. Стивън се настани до него. — Всички до един са ужасени и потресени от този брачен съюз, включително и моята малка невяста.

Той направи лека гримаса.

— Невястата май не очаква с нетърпение сватбата?

— Меко казано.

— И как получи съгласието на Малкълм?

Стивън погледна баща си право в очите.

— Нямаше как да ми откаже, след като изпълних най-голямото му желание. Заклех се, че ще помогна на най-големия му син да се качи на трона след смъртта на баща си.

Ролф изгледа смаяно Стивън.

— А след моята смърт, когато Руфъс поиска да му помогнеш да качи на трона Дънкан, който е неговият избраник, как ще постъпиш тогава?

— Аз съм му верен васал — изрече високомерно Стивън. — Колкото и да го презирам.

За пръв път Стивън не скри противоречивите си чувства към краля. Ролф се изненада. От много години подозираше, че Стивън таи дълбоко истинското си мнение за краля. Питаше се каква ли е причината за подобна враждебност.

— Ще ти е много трудно да угодиш и на двамата — предупреди той сина си.

— Знам. Но предложението ми не беше необмислено. Дънкан е слаб, твърде слаб, за да остане дълго крал на Шотландия, а Едуард е млад. С течение на времето ще възмъжее и ще придобие опит. Като мен. Постъпих както трябваше.

— Не те укорявам — каза Ролф и се усмихна. — Добре си се справил, Стивън.

Стивън се засмя, явно доволен от похвалата.

— Благодаря, татко.

Ролф продължи да говори. Тонът му стана рязък.

— Има няколко незначителни условия. Руфъс обяви, че сватбата трябва да стане в двора.

Стивън беше поразен.

— Какви са тези игри?

— Той явно иска да унижи Малкълм, като вдигне тържеството там. Обаче годежът може да се състои тук утре сутринта.

Стивън кимна. За миг очите му блеснаха от удоволствие. След това каза:

— Руфъс несъмнено ще се опита да предизвика Малкълм, като му напомни, че му се е клел във вярност, коленичил в калта. А Малкълм е доста избухлив.

— Не се ядосвай. Ще се погрижим Малкълм и Уилям Руфъс да не се сбият. Нищо не бива да попречи на сключването на този съюз. Руфъс настоя също Мери да му бъде гостенка до деня на сватбата.

— Защо? — попита рязко Стивън. — Какво мисли, че ще спечели или докаже с това? Да не би да смята да я държи като пленница, докато се оженим? — Стивън беше скочил на крака. Очите му мятаха пламъци.

— Не се безпокой — каза Ролф, когато Стивън почна да крачи из стаята.

— Или е решил да извърши някакво вероломство? — запита Стивън. — Каква игра е подхванал сега с мен?

Ролф се поколеба. Много му се искаше да зададе един въпрос. От десет години му бе на езика, но тъй и не се реши, защото се страхуваше.

Но на Стивън му предстоеше да се ожени. Двамата се срещаха твърде рядко. Може би няма да има повече възможност да узнае истината.

— Стивън. Отдавна се питам защо мразиш толкова Руфъс.

Стивън само го изгледа. Лицето му беше непроницаемо. От краткотрайното избухване нямаше и следа.

— Има ли нещо, което трябва да знам, нещо, което може би се е случило, докато ти отрастваше в двора на баща му?

— Не, татко, няма нищо, което трябва да узнаеш.

Гласът на Стивън беше тих, но категоричен. Ролф се почувства така, сякаш са му ударили шамар. Веднага се отказа от намерението си да разпитва повече, защото Стивън бе мъж и имаше пълно право да има свои тайни. Обаче Ролф не се сдържа и си зададе мислено въпроса дали, ако миналото беше различно и ако разполагаше с повече време, Стивън нямаше да му се довери.

— Няма да я пусна там сама — заяви твърдо Стивън. — Ще отида в двора с нея.

Ролф знаеше, че Стивън презира и двора. Не го укоряваше за това. Всеки мъж трябва да брани най-скъпите на сърцето си хора.

— Радвам се, че желаеш да я съпроводиш. Заминете веднага след годежа утре. Ще дойда при вас, след като се срещна с Малкълм, за да обсъдим последните подробности относно този брак.

— Не се бой, татко. Ще си отварям очите на четири до сватбата. Твърде много хора ще се опитат да ми попречат по един или друг начин.

Ролф сложи ръката си върху неговата. Каза тихо:

— Може би ще е добре от политическа гледна точка тя да забременее още сега, в случай че възникнат някакви проблеми.

Стивън се втренчи в него. След това обяви непоколебимо:

— Ще се занимавам с проблемите, след като те се появят. Но няма да спя с Мери преди сватбата.

Ролф се изненада. След това прояви мъдрост и не каза нищо повече. Това беше много повече, отколкото той очакваше. Никога не беше и мечтал, че синът му ще се влюби в бъдещата си невяста. Графът се обърна, за да прикрие удоволствието си.

11

— Сир, дошъл е брат ви, принц Хенри. Моли за среща с вас — каза оръженосецът.

Руфъс се намръщи. Той и момчето бяха сами в личните му покои. Кралят тъкмо се преобличаше за лова този следобед.

— Отпрати го някак. Не искам да го виждам.

Вратата се отвори с трясък. На прага застана принц Хенри. Лицето му бе изкривено от гняв, а очите му блестяха. Други двама слуги от кралската свита стояха зад него пребледнели от ужас.

Руфъс изгледа гневно брат си.

— Какво значи това? Виждаш, че съм зает, братко.

— В такъв случай намери време за мен, сир — едва не изръмжа Хенри и нахлу в стаята. Той беше висок и мускулест като баща им. Извисяваше се поне с една глава над по-големия си брат. За разлика от Руфъс, който носеше яркочервена горна туника, украсена с хермелинови кожи, и червени ботуши, той си беше сложил синьо сива туника и мантия в подобен цвят. Те бяха изпръскани с кал от дългата лудешка езда.

— Чух слух, който е невъзможно да е верен.

Руфъс въздъхна и щракна с пръсти. Веднага се появиха трима слуги и затвориха вратата зад себе си. Кралят се обърна към пажа си.

— Донеси ми пурпурно червената мантия, подплатена със самури, и златисто червената ми шапка.

Младият хубав паж се втурна да изпълнява заповедта.

— Кажи ми, че това не е истина — настояваше Хенри. Хубавото му лице се бе разкривило. — Кажи ми, че не си позволил на Стивън де Уорън да се сгоди за дъщерята на Малкълм!

Руфъс се усмихна.

— Ревнуваш ли?

Хенри си пое дъх и стисна юмруци.

— Да не си полудял? Или си оглупял напълно? Да дадеш такава власт на Нортъмбърланд!

— Тази власт принадлежи само на мен — отвърна рязко Руфъс, който вече не се усмихваше. Той погледна брат си в очите. — Така Де Уорън ми е задължен още повече отпреди.

— Това важи за Ролф. А за сина му? Всички знаем той колко си пада по теб, братко.

Сега Хенри говореше подигравателно. Знаеше, че извика един от най-неприятните спомени на брат си.

Червендалестото лице на Руфъс поаленя още повече.

— Не си мисли, че ще търпя евентуални прегрешения на Де Уорън. Ако ме предаде, ще си понесе наказанието като всеки друг. А той има какво да губи за разлика от теб, братко, който нямаш нищо.

Хенри се помъчи да овладее гнева си, защото беше доста избухлив като баща им, Уилям Завоевателя.

— Не ме разбра добре — успя да изрече той най-накрая. — Кой говори за предателство?

Руфъс се усмихна, доволен от победата си в този сблъсък.

— Сир — продължи със студен глас Хенри, — мисли какво вършиш. Глупаво е да даваш такава властна Нортъмбърланд. Та владенията му са все на север. Скоро Стивън ще управлява на мястото на баща си. Ами ако се съюзи с Шотландия срещу теб?

Лицето на Руфъс пак придоби пурпурен оттенък.

— Виж ти! Значи си взел да защитаваш моите интереси? — Но почна да се пита дали не е допуснал грешка.

— Точно така.

— Ха! — На Руфъс му стана смешно, защото и двамата знаеха, че Хенри е голям воин и отличен пълководец, но верността му е повече от съмнителна. Той се беше съюзявал доста пъти с най-големия им брат Робърт, херцога на Нормандия, срещу Уилям Руфъс. Като мамеше и двамата си братя, той успя да си завоюва добри територии, както и крепостта Домфрон. Беше и граф в Котентин. Нарастващата му мощ беше и помощ, и пречка за Руфъс, защото верността на Хенри струваше доста скъпо. Но нищо не му пречеше да го предаде, ако врагът предложеше повече. Руфъс не беше глупак. Разбираше добре колко е честолюбив брат му и знаеше, че не в парите е проблемът.

Руфъс взе мантията от пажа си и позволи на момъка да му помогне да си я наметне.

— Донеси ми рубинената брошка — нареди той. След това се обърна към брат си. — Ценя твоята вярност.

Хенри мълчеше. Руфъс се усмихна.

— Да си призная, мислех аз самият да се оженя за нея. В края на краищата още съм ерген. Но… — той въздъхна театрално — … явно Стивън не е съумял да се сдържи. Може би е бременна от него.

Лицето на Хенри помрачня.

— Това, разбира се, прогони всички мисли за женитба с нея, защото моят наследник трябва да бъде от мен — той изгледа изпитателно брат си. — Хайде, бъди почтен, Хенри. Виждам, че си объркан. Но кое те тревожи толкова — мисълта за неродения ми наследник или годежът на приятеля ти? Признай си, че си дошъл тук, за да ме помолиш да дам принцесата на теб!

Хенри не отвърна нищо.

— Мина ми през ума, че това ще искаш — каза Руфъс. — Ти си ми брат в края на краищата. Един принц и една принцеса — каква чудесна двойка, нали? Обаче реших да предпочета Нортъмбърланд. Него го познавам.

Хенри каза:

— Но аз съм ти брат. Можеш да ми имаш доверие.

Руфъс вдигна вежда. Не устоя на изкушението да го подразни още малко.

— Може би ще ти дам дъщерята на Фиц Албърт.

Лицето на Хенри помрачня още повече.

— Та тя е дъщеря на барон с едно-две скромни имения.

Руфъс се засмя тихо.

— Ами и ти имаш незначителни имения. Значи ще сте равни и ще си подхождате идеално, нали?

Хенри не се сдържаше повече.

— Ще съжаляваш за това, братко.

Руфъс внезапно почувства страх. Защото не вярваше ни най-малко на Хенри. Той приличаше твърде много на баща им. Реши, че е крайно време да се сдобри с него.

— Принцесата има сестра, която е неомърсена от мъж. Но е в манастир и е твърде млада, за да се омъжи.

Хенри веднага се оживи.

— Малкълм никога няма да се съгласи и двете му дъщери да се омъжат за нормани.

— Но Малкълм няма да живее вечно. А когато вече го няма, кралството му ще бъде готово за нов господар. Същото се отнася и за другата му дъщеря, Моди.

Хенри се замисли, вече без да се усмихва. А Руфъс съжали за миг, че предлага такава голяма плячка на брат си, който понякога беше неговият най-добър съюзник, но винаги — най-големият му враг.

Граф Кент имаше имение в южния край на Лондон от двете страни на Темза. Имението демонстрираше впечатляващото му богатство. Наскоро бяха боядисали сградата в бяло. Главният вход беше от махагон. На вратата бе гравиран фамилният герб. Къщата беше прочута с това, че има не една, а две главни зали и много спални, разкошен параклис и отделни постройки за кухни, склад, както и изба за бира. Мебелите в къщата бяха от най-хубаво дърво и изкусно резбовани. Подобното на трон кресло, на което сядаше само графът, беше тапицирано с пурпурно кадифе. Персийски килими с екзотични шарки покриваха подовете на стаите на горния етаж, а по стените висяха ярко оцветени гоблени.

Роджър Бофор седеше небрежно на величествено кресло в спалнята си и пиеше хубаво вино от Нормандия. Адел Бофор крачеше пред него по яркочервения килим. Адел бе просто изнервена. Направо не я сдържаше на едно място от възбуда и гняв.

Тя спря, опряла ръце на хълбоците си. Прекрасните й гърди се подигнаха.

— Нищо ли няма да кажеш? Съвсем нищичко?

— Недей да крещиш — възпря я той. Въпреки че според него бедата й се дължеше на временното му скарване с краля — а нейната беда беше и негова — той се наслаждаваше на яростта й. Рядко някой успяваше да надхитри Адел.

— Господи, колко те мразя! Изхвърлят ме като някаква жалка дрипа, а ти не правиш нищо, абсолютно нищичко!

Той реши да се заяде с нея.

— Получи поне десетина предложения за женитба след разтрогването на годежа. Спомни си колко настойчив беше Хенри Ферарс. Няма да умреш като стара мома, скъпа.

— Ти ми се подиграваш! Той е никой, никой!

— Не се подигравам.

— За коя — процеди ядно Адел, — за коя е решил да се жени? Коя желае повече от мен? Коя е тя?

Хубавицата вече крещеше.

Роджър се усмихна лениво и изгледа с любопитство доведената си сестра.

— Не бива да стоиш тук, Адел. Виковете ти ще съборят къщата.

Тя го изгледа задъхана от ярост. Отметна назад дългата си черна коса, която се пръсна до ханша й.

— Знаеш. Знаеш коя е. Сигурна съм, че си научил!

Той се усмихна отново и бавно отпи още глътка вино.

— Мръсник! — изкрещя тя и изби чашата от ръката му. Виното се разля по опънатите му пурпурни панталони и по бродирания край на кадифената му дреха. Роджър скочи на крака, сграбчи китката й и я дръпна болезнено рязко към себе си. След това й удари силен шамар.

Адел изпищя от ярост и се сборичка с него. Той я удари още веднъж само за да я научи къде й е мястото. После я пусна. Тя отстъпи вбесена. Гърдите й се повдигаха бурно от възбуда. Роджър забеляза, че зърната й са изпъкнали. Той също се беше възбудил.

— Коя е тя? — настоя Адел. Бузата й бе ярко розова от ударите.

— Дъщерята на Малкълм Кенмор — изрече той с нескрито задоволство.

Сестра му ахна от изненада.

— Ще се жени за дъщерята на краля?

— Ще се жени за принцеса — изхили се мазно Роджър.

Адел сподави стона си и се извърна разтреперана с лице към огъня. Той застана зад нея и докосна рамената й. Беше толкова близко до нея, че набъбналите му слабини почти докосваха задните й части.

— Дори ти не си в състояние да съперничиш на една принцеса, скъпа, а казват и че била голяма красавица.

Тя се отдалечи рязко от него. Не каза нищо — нямаше какво да отвърне.

Мери яздеше до Стивън на хубав бял кон. Той беше на едрия си кафяв жребец. Придружаваха ги двадесетина рицари. Точно зад тях един слуга държеше високо знамето на Нортъмбърланд. Яркочервената роза на черно, бяло и златисто поле се развяваше гордо над главите им и обявяваше тяхното пристигане в Лондон.

Камбанният звън на кралската църква извести на всички, че пристигат. Звънът проехтя веднага щом те се насочиха тържествено към спуснатия мост. При друг повод дворецът може би би събудил любопитството на Мери. Още Завоевателя беше почнал да го строи. Дворецът беше вдигнат върху развалините на древно римско селище, някогашните стени сега бяха част от укрепленията. Дворецът беше на четири етажа, имаше боядисана в бяло кула, а парапетите на бойните кули бяха назъбени. Дворът, с изглед към реката, беше широк и завършваше с пристан. По кулите крачеха стражи, стрелци с лъкове стояха на пост по стените. Долу, на пристана, дузини големи и малки лодки стояха на котва и се поклащаха лениво във водата.

Мери не виждаше нищо друго освен стените и Тауър. Стомахът й се беше свил на топка. Чувстваше се така от вчера, когато коленичи в параклиса в Олнуик и официално се сгоди.

Годежът действително се състоя. Беше си съвсем истински. Нямаше никаква измама. А ето че влиза сега в Тауър. Докато гледаше още недовършената крепост, Мери внезапно осъзна, че дори Малкълм не е в състояние да я освободи оттук, щом тя се окаже зад тези яки стени.

Внезапно й стана студено.

Да, годежът се състоя. Никой не я спаси нито в Олнуик, нито по пътя за Лондон. Нямаше кой да го стори. Пълна лудост е било да си въобразява подобно нещо и да се надява. Мили боже, нямаше никаква измама.

Нямаше никаква измама. Баща й я бе дал на Стивън де Уорън, без дори да се сбогува с нея. Тя не е нищо повече от жертва пред олтара на политиката.

В гърдите й се надигна болка. Мери с мъка отпъди черните мисли. Знаеше, че ако не се овладее, ще влезе разплакана в кралския дворец.

Щом се озоваха в двора, мигновено ги наобиколиха група въоръжени рицари, които размахваха доста застрашително кралското знаме. Мери не помръдна. Стивън скочи от жребеца. Силните му ръце обгърнаха кръста й. Очите му срещнаха нейните.

— Не се бой — нашепна й той. — Дръж се, все едно, че си на представление.

Той я свали от коня и я взе на ръце. Мери трепереше и дишаше тежко. В мига, в който осъзна, че се намира в прегръдките на Стивън де Уорън, мъжа, който наистина щеше да стане неин съпруг, мъжа, на когото баща й я беше дал толкова безцеремонно, тя се дръпна рязко, за да се освободи. Кралските рицари ги обкръжиха и ги отделиха от свитата на Стивън.

— Защо ни обградиха така? — извика Мери.

Обзе я паника. Помисли си, че ще я вземат от Стивън и тя няма да стане негова жена, а затворничка на краля. Колкото и да мразеше мисълта, да се омъжи за Нортъмбърланд, много по-ужасно бе да ги разделят, а нея да хвърлят в подземията на Тауър.

Стивън я прегърна ласкаво, но лицето му се изопна. Погледът му стана студен и заплашителен.

— Това е само представление, Мери, представление, което да сплаши мен и враговете на краля. Ще ми станеш жена. Руфъс не е толкова глупав, че да се отметне от думата си. Никога няма да посмее да разгневи семейството ми до такава степен, че… Твърде много се нуждае от подкрепата ни.

Мери не се успокои. Враговете я обграждаха, той също беше враг. Каквото и да говори Стивън, нея щяха да задържат под стража. А и не вярваше, че той й говори искрено. Нали го виждаше, той също се беше сковал от напрежение и гняв. Мери се почувства смазана от напора на чувствата. Стремеше се да ги потисне, но те заплашваха да надделеят над разума й. Действително се сгоди за Стивън де Уорън. След няколко седмици ще му стане жена. След малко ще влезе в Тауър като гостенка на краля. Милостиви боже, баща й дори не изчака да разбере дали тя е бременна, а направо я даде на най-големия си враг!

Мери затвори очи и пое дълбоко дъх, защото й се зави свят. Усети, че е стиснала ръката на Стивън.

През ума й мина, че въпреки старата омраза той е единствената й подкрепа в този враждебен дворец. Веднага се ядоса на себе си, на него и на всички и измъкна ръката си.

От десетината рицари, които ги държаха в плътен обръч, се отдели един мъж. Самоувереното му лице се усмихваше обаятелно.

— Дойдох да те поздравя, Стивън, от името на брат ми, краля.

Стивън обгърна настръхналите рамене на Мери.

— За мен е чест, Хенри.

Принцът му се усмихна и след това съсредоточи вниманието си изцяло върху Мери. Тя го гледаше така, сякаш има две глави.

Беше виждала и принца в Абърнети. Беше слушала много и за него. Той беше прославен със своята страст към незаконни връзки с благородни дами. Говореше се, че е наплодил поне десетина незаконни деца. Но погледът, който й хвърли, бе не толкова похотлив, колкото изпитателен. Чувствата й бяха в пълен безпорядък, затова тя не разбра всичко, което се четеше в него. Въпреки това този поглед я разстрои и тя се изчерви.

— Добре дошла в Тауър, принцесо — изрече Хенри приветливо.

Мери беше добре възпитана. Тя направи реверанс, колкото и да не й се искаше. Стивън се принуди да дръпне ръката си от раменете й.

Хенри улови ръцете й и й помогна да се изправи. Доста се забави, преди да ги дръпне.

— Вие сте истинска красавица, много по-хубава даже от Адел Бофор — Хенри се забавляваше, тъй като си мислеше, че принцесата не знае за кого става дума.

Мери не беше забравила омразното име. Тя не повярва на принца. Запита се дали наследничката на Есекс в момента не е в двора.

Стивън не каза нищо. Хвана Мери за ръка. Сплете пръстите си със нейните, за да покаже кой я притежава. Очите му гледаха твърдо принца.

Хенри вдигна вежда и се засмя.

— Не се бой от мен. Не сме ли стари съюзници? Не смятам да ти се бъркам в работите, скъпи Стивън.

Усмивката на Стивън беше леденостудена.

— Значи си се променил от последната ни среща, приятелю, защото обичаш да нахлуваш в чуждата собственост, откакто те помня.

Хенри сви рамене.

— Не и ако не съм поканен — каза той.

— Тук няма да бъдеш канен — отвърна Стивън без злоба. Просто констатираше факта.

— Да не си се размекнал? — Хенри като че ли се развесели отново. Гласът му звучеше недоверчиво. Сви рамене, когато Стивън само се усмихна. — Е, хайде — каза той и направи широк жест с ръка, — студено е и годеницата ти трепери. От студа, разбира се.

— Разбира се — каза Стивън и притисна ръката й към тялото си.

Мери едва дишаше. Усети, че двамата са големи приятели, но и че между тях съществува някакво необичайно съперничество. Във всеки случай не спореха за нея! Едва не изхленчи, когато остра болка прониза слепоочията й. Прииска й се да се махне оттук, да си легне и да се завие през глава.

Изкачиха дървените стъпала пред замъка и влязоха в залата на втория етаж. По закон тя беше собственост на управителя на Тауър. Беше изпълнена докрай от дами в най-хубавите рокли и бижута и от джентълмени в ярко оцветени туники и плътно прилепнали панталони. Други пък изглеждаха така, сякаш не бяха слизали с дни от конете си — толкова кални и мръсни бяха. В залата беше твърде топло и задушно заради събралото се множество. Тук не достигаше и полъх от вечерния ветрец. А шумът! Мери трябваше да вика с всичка сила, ако искаше да разговаря със Стивън. Но тя нямаше такова желание. През това време на него му се налагаше да си пробива грубо път през тълпата, за да я преведе през залата до най-близките столове. За нейна изненада Хенри ги остави там, след като я изгледа язвително за последен път и й се поклони учтиво.

На площадката, на която бяха застанали, беше по-тихо. Мери се поотпусна и разтри пулсиращите си слепоочия.

— Къде отиваме? — попита.

— Да поднесем поздравите си на краля, разбира се.

Сърцето й се сви отново. Обзе я ужас.

Горе на площадката за малко не се сблъскаха с група слизащи дами, които се носеха като вихрушка от лъскава коприна и ярък брокат. Парфюмът им замайваше главите, по лицата им имаше пудра. Стивън вежливо отстъпи, без да изпуска лакътя на Мери. Дамите го изгледаха хищно, а в Мери се вторачиха с широко отворени очи. После отминаха. Една жена обаче спря срещу тях. Стомахът на Мери се сви още повече и я заболя. Жената не й обърна внимание. Огненият й поглед не се откъсваше от Стивън.

— Милорд — каза тя. Гласът й беше тих и дрезгав. След това направи дълбок реверанс.

— Нямаше нужда, милейди — изрече Стивън.

Тя се изправи. Едва благоволи да забележи присъствието на Мери. Жената беше поразително красива, висока и стройна. Косата й беше по-черна от нощта, а очите й бяха мамещо тъмни. Мери не се съмняваше, че това е някоя от любовниците му, толкова съблазнителна беше.

— Е, желая ви всичко най-хубаво, милорд — изрече тихо изкусителката.

— Много мило от ваша страна.

Дългите й черни мигли се сведоха. След това тя му хвърли поглед, който възмути Мери с неприкритото си обещание.

— Надявам се да останем приятели.

Гласът й беше още по-обещаващ. Мери вече беше сигурна, че тази жена му е била твърде близка.

Устата на Стивън се сви в някакво подобие на усмивка.

— Както желаете, милейди — каза той и се поклони рязко. След това хвана Мери и остави жената на площадката.

Мери тутакси намрази тъмната красавица. Омразата я обзе с такава сила, че остана без дъх. Много добре разбра какво си казаха! Любовницата му възнамеряваше да продължи тяхната връзка и след брака му с Мери.

— Пак трепериш — отбеляза Стивън и я измери с поглед.

— Ти ми обеща… — едва прошепна тя.

— Ще ти бъда верен, Мери, не се безпокой.

Част от гнева й… и от невероятната й ревност — се изпари. Норманинът беше вероломен, но тя вярваше, че ще удържи на думата си. Каквото и да беше имало между него и онази жена, то беше свършило веднъж завинаги.

— Имай ми доверие, Мери — прошепна Стивън.

От сърдечните му думи й се прииска да заридае. Нервите й бяха изопнати до крайност.

Влязоха в друга зала. Тя имаше висок таван и беше много по-просторна от онази долу. Явно беше част от кралските покои. Тук имаше само десетина души, които бяха погълнати от разговор. Беше много по-тихо. Сърцето на Мери пак задумка оглушително. Помъчи се да си внуши, че няма от какво да се бои.

— Стаите на краля са ето там. — Стивън кимна към мястото, където двама стражи пазеха внушителните дъбови врати.

Мери се мразеше заради малодушието си. Последва Стивън. Радваше се, че той я държи здраво за ръка. Той каза няколко думи на стражите и единият от тях влезе вътре. Почти незабавно се върна и им направи път да минат. Двама слуги ги придружиха.

Кралят стоеше насред стаята, а един свещеник говореше монотонно и четеше един свитък Мери реши, че става дума за инвентар на някакво имение. Кралят не слушаше. Гледаше тях двамата.

За миг Мери забрави за всички други в стаята, толкова колоритен на вид беше Уилям Руфъс.

Дългата му долна туника беше крещящо сребриста, а тази над нея беше с най-яркия пурпурен цвят, който Мери беше виждала някога. И двете дрехи бяха богато извезани със сребърни и златни нишки. Златният му колан беше много широк и заслепяваше очите. Беше инкрустиран с рубини и сапфири. Обувките му бяха позлатени. На заострените им върхове имаше пискюли, обсипани с още скъпоценни камъни. Кралят носеше няколко големи огърлици, много пръстени и, разбира се, короната на Англия.

Трима придворни се изтягаха в креслата зад краля и слушаха свещеника. Вниманието на всички се насочи към младата двойка. Свещеникът най-сетне забеляза, че никой не го слуша и гласът му заглъхна. Стивън въведе Мери в притихналата стая.

Уилям Руфъс се усмихна. За изненада на Мери той гледаше не нея, а Стивън. Тя вдигна очи към годеника си и видя, че лицето му е застинало като каменна маска. Обърна се пак към краля. Той най-сетне благоволи да забележи присъствието й. Неясно защо й се стори недоволен.

Знаеше, че не бива да отвръща на погледа му, но не се сдържа, тъй като никога преди не го беше виждала, а я бяха учили да го мрази, откакто се помнеше.

Беше чувала, че се перчи като паун и е содомит. Че харчи реки от сребро за нови дрехи. Видът му я изненада. Той излъчваше власт и сила и същевременно беше много смешен. Беше среден на ръст, червендалест и склонен към напълняване. Някога може би е бил привлекателен, но не и сега. Очите му бяха малки, но гледаха проницателно. Когато най-накрая се усмихна сърдечно, тя забеляза, че му е паднал един зъб. Той се усмихваше само на Стивън.

— Добре дошъл, Стивън, добре дошъл. Не очаквахме теб, а само малката ти годеница.

— Наистина ли? — изрече с меден глас Стивън. Мери позна веднага, че той мрази силно краля. Очите му бяха потъмнели, устните се присвиха, а в тона му се долавяше подигравка. — Смятахте, че ще я пратя тук сама?

Руфъс сви рамене.

— Но ни е приятно да те видим след толкова дълго отсъствие. Твърде отдавна не си ни идвал на гости. Двамата с теб имаме за какво да си поговорим. — Руфъс протегна ръка. — Днес ще вечеряш с нас.

Стивън коленичи, взе ръката на краля и целуна въздуха над нея. Движението му беше грациозно, но нещо му липсваше. От раменете и главата му се излъчваше пренебрежение. Руфъс най-сетне се обърна към Мери, която пристъпи напред и застана до Стивън. Направи дълбок реверанс и остана така, докато той не й позволи да се изправи.

— Значи ти си дъщерята на Малкълм? — изрече замислено той. — Защо е отлагал толкова дълго женитбата ти? На колко си години? Приличаш ми повече на дете, отколкото на жена.

Мери настръхна. Не й хареса високомерната му любезност. Вдигна очи и забеляза, че всички в стаята я гледат. Не биваше да предизвиква английския крал, но не й се искаше да му отговаря. Накрая неохотно отвърна на един от въпросите му.

— На шестнайсет години съм.

Руфъс я изгледа продължително, преди да прехвърли погледа си върху Де Уорън, който стоеше неподвижно до Мери.

— Харесваш ли я, Стивън?

Мери ахна. Ама че въпрос!

Кралят продължи да говори приветливо, сякаш тя не беше в стаята.

— Никак не прилича на Адел. Толкова е дребна и бледа, че може да мине за момче, ако не беше дългата й коса.

Мери се вбеси. Не можеше да повярва, че кралят посмя да я оскърби така. Обърна се към Стивън и зачака той да я защити.

Обаче Стивън сви рамене. Устните му бяха здраво стиснати.

— Знаеш, че не си падам по момчета.

Руфъс се усмихна.

— Не, но жените ти винаги са били едри и доста зрели.

Стивън се съгласи с краля. Тонът му беше не по-малко закачлив.

— Значи тя не ти се нрави? — Очите на Руфъс блеснаха отново.

— Тя е дъщеря на Малкълм. Това ми се нрави, сир.

На Мери й призля. Това беше последният смъртоносен удар. Стисна юмруци и впи нокти в дланите си. Те едва не се разкървавиха. Каза си, че няма да си изпусне нервите пред очите на всички.

За миг пак се възцари тишина. Стивън стисна ръката й успокоително, защото тя трепереше. Мери пламна от гняв и я дръпна рязко. Той я стисна толкова силно, че я прикова на място и тя бързо притихна. За неин ужас очите й почнаха да я парят от напиращите сълзи.

Но Руфъс смени темата на разговора. Почна да разпитва Стивън за положението в Нортъмбърланд. Мери не слушаше. Чувстваше се твърде съсипана, за да различава думите им. Искаше само да се махне възможно най-бързо от кралските покои, да се махне от ужасния крал, от Стивън и от всичко, което узна досега. Главата й се завъртя.

Но изведнъж Руфъс се обърна пак към нея.

— Как е баща ти?

Тъй като Мери се мъчеше с всички сили да не мисли за Малкълм, не успя да отговори, дори и след смушкването на Стивън. Тя примигна и реши да не плаче. „Не тук и не сега, моля те, Господи.“

— За баща ти те питам, принцесо — повтори Руфъс, сякаш говореше на някой идиот. — Как е баща ти? Не говориш ли френски?

Мери се опита да продума. Но усети, че ако отвори уста, ще изпищи.

Руфъс се обърна към Стивън.

— Да не е малоумна? Разумът й на мястото ли си е? Няма да те оженя за някоя, която ще ти роди глупаци.

— Разумът й е наред, сир, но е преуморена и, мисля, доста смутена.

Мери не смееше да повдигне очи от пода. По бузите й се плъзнаха няколко сълзи.

— Вярвам на преценката ти, защото никога не си грешил досега. Отведи я. Прати я в стаята, където ще живее заедно с няколко временно пребиваващи дами. Трябва да поговорим. Имаме много за обсъждане, след като толкова години не сме се виждали.

Стивън се поклони, стиснал здраво ръката на Мери.

— Сир.

Излязоха навън. Мери едва съзнаваше, че прекосяват залата и излизат на двора. Ходеше като малоумна, както я нарекоха преди малко. Почти се задави от чистия въздух.

Стивън разговаряше тихо с един въоръжен мъж. Мери започна да идва на себе си. Не протестира, когато Стивън пак я хвана за ръка. Не му обърна внимание, когато той я изгледа изпитателно. Минаха покрай войника на горния етаж.

— Госпожице?

Тя стисна зъби и не каза нищо. Почти не дишаше.

Стивън също замълча. Стражът им обяви бодро, че това е нейната стая и отвори широко вратата. Мери отблъсна Стивън, който я пусна, и влезе вътре. Той я последва, както тя и предполагаше. След това стражът си отиде.

Най-накрая останаха сами.

— Мери — поде Стивън.

Мери изкрещя. Докато пищеше от гняв и мъка, вдигна ръка и го удари с всичка сила по лицето. Шумът от плясъка отекна високо в стаята.

— Махай се! — изкрещя Мери. — Веднага се махай от мен!

12

За миг Стивън остана неподвижен.

Мери също.

Звукът от шамара като че ли увисна в пространството.

Гневът се сля с нежеланието му да повярва на това, което стана.

— Мери — изрече строго Стивън. Пристъпи към нея.

— Не! — извика тя и вдигна ръце, готова да го отблъсне. И заплака неудържимо.

Той спря. Усети, че е нервна още при влизането им в двора на краля. Видя как неспокойствието й нарасна. Горчиво съжаляваше, че му се наложи да се държи така пред краля, но нямаше избор, знаейки характера на Руфъс. Не я обвиняваше, че го удари.

— Мери, трябва да ти обясня защо се държах така пред краля.

— Не! — Тя се отдръпна назад, докато краката й се блъснаха в едно от трите легла в стаята. Мигновено отскочи и се притисна към стената. Там се намираше възможно най-далеч от него.

— Мери — каза Стивън и си заповяда да запази спокойствие и да й говори като на болен или умопомрачен. — Не биваше да позволявам на краля да разбере колко се радвам, че двамата с теб ще се оженим скоро. Повярвай ми. По-късно ще ти обясня всичко по-подробно. След като се примириш с брака ни и ми станеш вярна.

— Никога няма да се примиря, никога няма да ти бъда вярна!

Стивън трепна.

— Да знаеш как те мразя! — извика Мери и изхлипа още веднъж. — Мили боже, нима наистина ще се омъжа за теб!

Стивън се стресна и се запита дали тя не е полудяла.

— Разбира се, че ще се омъжиш. Това вече е решено.

Тя изстена.

Стивън се почувства безпомощен. Изобщо не я разбираше.

— Не си на себе си. След като се успокоиш…

Безумният й смях го прекъсна. Сълзи обляха лицето й.

— Разбира се, че не съм на себе си! Обвиняваш ли ме, норманино? На теб би ли ти харесало да бъдеш затворник?

Той стоеше неподвижно. Лицето му беше безизразно, само челюстта му беше стисната. Настъпи продължителна тишина. Очите му станаха черни като катран, а тя ридаеше почти беззвучно.

— Ти не си затворничка, госпожице — изрече той най-накрая. Гласът му беше доста рязък. — Ти си ми годеница, скоро ще ми станеш жена.

Тя закри лицето си с ръце. Раменете й потрепериха. Сега риданията й се чуваха ясно.

Явно мисълта за женитбата беше причина за истерията й. Само не разбираше защо тя получи тази криза именно сега, а не по-рано. Досети се, че думите, с които я унизи пред краля, са предизвикали гневния й изблик. Загриза го чувство за вина. Почувства се виновен не заради изблика й, а тъй като й беше наложил насила този брак. Невъзможно бе да отрече това. По какво се различаваше от Уилям Руфъс?

Кралят беше ужасен, както винаги. Напомни си, че Руфъс не му предложи положение в обществото, власт или брак. Руфъс пожела да се възползва от него, да го насили. Обаче приликите между тях двамата наистина го плашеха.

Обаче и той беше безпомощен. Беше пленник на своята страст и амбиции. Нямаше как да я пусне на свобода, нямаше да го направи.

— Не си затворничка — повтори той, но дали, за да убеди нея, или себе си? Не смееше да си отговори на този въпрос. — Ще ми станеш жена! Всичко мое ще стане и твое.

Тя отпусна ръцете си. Лицето й блестеше от сълзите. Очите й гледаха сърдито.

— Не желая нищо от теб!

Вбеси го типично по женски.

— Не ме карай да ти припомням някои случки! — Той се надвеси заплашително над нея. — Никой не те насилваше да се държиш така в леглото!

Тя се задави.

— В леглото не… се преструвах… защото си истински дявол и сигурно си ме омагьосал… но във всяко друго отношение не те желая… и няма да те оставя да го забравиш!

Той замръзна. Сякаш омразата й го скова на мястото му.

— Няма значение, че не ме желаеш и не си ми вярна — изрече той с усилие. Нямаше връщане назад. — Ще се оженим, както се разбрахме двамата с баща ти.

— Не ми говори за Малкълм! — изпищя тя.

Стивън заподозря какво я беше разгневило толкова. Ужаси се при тази мисъл.

— Мери, на Малкълм ли се сърдиш?

— Мразя те! — изкрещя тя. Изведнъж се дръпна от стената и се нахвърли върху него. Поразеният Стивън я улови и залитна назад. Тя го заудря с юмруци. Стивън падна на леглото. Опитваше се да я прегърне, въпреки че тя го биеше. Вбесена от безсилието си да го нарани, тя впи нокти в кожата му. Стивън трепна от болка, когато един нокът остави дълбок белег върху бузата му. Нямаше друг изход, освен да я събори на леглото. Стана и докосна парещата драскотина. По бузата му течеше кръв.

Мери се сви на кълбо, прегърна корема си и зарида.

Стивън веднага забрави за раничката. Как да я изостави… въпреки омразата й към него? Седна до нея и я прегърна. Загали косата й, докато тя плачеше на гърдите му, без да се прикрива. Как да я утеши? Боже, прати Малкълм Кенмор в ада! Боже, накажи и самия него!

Тя се наежи, когато усети тялото му до себе си. Отскубна се. Скочи на крака и завика обезумяло:

— Ти си виновен!

Той не помръдна. Трепереше съвсем леко, почти незабележимо. Отвори уста, за да се защити, спомни си за отвличането и съблазняването й и веднага я затвори. Ако дръзнеше да се защити, само щеше да прехвърли вината върху баща й. А нямаше никакво желание да прави това.

Мери насочи пръст към него. Той затреперя неудържимо.

— Ти си виновен! Ти застана между нас! Заради теб Малкълм ми обърна гръб! Ти си виновен!

Колко го мразеше тя. Помисли си, че дълбоко в себе си се е надявал на нещо повече от изпълнен с враждебност брак. Беше си представял топлина и взаимна помощ, ведър смях и искрена вярност. Болка прониза гърдите му. Болеше го и за годеницата му, и за него самия.

Стана бавно. Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Разтвори ги с усилие.

— Съжалявам, че обвиняваш само мен за всичко — изрече той сковано. — Но може би си права. Защото действително желая да се оженя за теб… и ще го направя, колкото и да ме мразиш.

Мери се задави от мъка и отчаяние.

Зъбите му изскърцаха от напрежение. Гърдите го боляха. Обърна се, отвори вратата и излезе.

Мери рухна на леглото веднага щом той затвори вратата зад гърба си. Усети, че няма сили да плаче повече. Болката пулсираше в нея. Искаше й се да удари леглото, да раздере чаршафите, да раздере и себе си. Искаше й се да опустоши всичко заради тази несправедливост. Чуваше се като някоя безумна жена, получила ужасяващ пристъп на лудост. Действителността й беше омразна.

Времето отминаваше. Тя се успокои постепенно и здравият й разум се върна. Спря да мисли и се вцепени. Изведнъж се почувства неловко. Някой я гледаше. Погледът беше студен, изпълнен с омраза и напрегнат.

Трепна рязко, защото жената, която стоеше в сянката на отворената врата, я съзерцаваше с явно удоволствие и се наслаждаваше на смущението й. Най-малко нея Мери искаше да вижда сега. Това беше твърде хубавата чернокоса жена, която се беше изправила толкова дръзко срещу Стивън преди час. Това беше нормандската му любовница.

Двете впиха поглед една в друга.

В погледа на другата жена се четеше открито презрение.

— Не ми казвай, че ще спиш тук.

Мери се изправи и вирна брадичка. Усещаше, че е уязвима. Другата жена, прекрасната бивша любовница на Стивън, я беше сварила в момент на слабост.

— Точно така, ще спя тук — прошепна тя, като се помъчи да не издава смущението си.

Жената влезе в стаята и бавно се заразхожда около Мери.

— Значи насила те карат да се ожениш за Стивън.

— Явно знаеш коя съм — каза замислено Мери, без да се усмихва. Стана. — Но още не си се представила.

Жената се усмихна неприятно.

— Аз съм лейди Бофор — каза тя. — Адел Бофор. Жената, за която трябваше да се ожени Стивън.

Мери видимо се изненада. Беше предположила, както се оказа, погрешно, че тази жена му е била любовница. Но тя не беше куртизанка, а една от най-богатите наследнички в Англия. Мери се смути още повече. Беше предположила, че отношенията им са такива, защото жената и Стивън се бяха държали твърде интимно един с друг. След като разбра, че Адел е благородничка и богата наследница, тя някак си загуби желание да спори с нея. Каза си, че това няма значение, защото Мери надвишаваше много Адел по ранг. Изобщо не си бяха съпернички. Но Мери се чувстваше така, сякаш двете бяха именно такива — яростни и ожесточени съпернички.

— Той се жени за теб само заради съюза и роднинските връзки, които ще му донесеш — изрече Адел с присвити очи. Тя беше затворила вратата. Сега приглаждаше с ръка ярко тюркоазената рокля над съблазнителните си бедра. Позата й беше предизвикателна. Мери се досети, че тя нарочно изтъква извивките на тялото си, за да покаже превъзходството му над крехкото й момчешко тяло.

— А пък за теб е искал да се ожени, защото си много богата — отвърна язвително тя. Но гласът й не звучеше уверено. Тази жена сигурно беше мечтата на всеки мъж. Мери добре си спомняше думите на Стивън към краля преди малко. Може би кралят намекваше за Адел Бофор, когато каза, че Стивън винаги е харесвал по-едри жени. Това не я интересуваше, разбира се. Тя го мразеше заради всичко, което й беше сторил.

— Вярно е, че ме искаше заради моето богатство, но и заради много други неща — каза Адел дрезгаво.

Мери си ги представи прегърнати и усети, че мрази тази жена. Но защо? Както каза Адел, насила я караха да се омъжи за Стивън. Той не само я бе оскърбил, но и не успя да я защити публично. И най-важното, тя го мразеше заради това, че той я раздели завинаги с баща й и й съсипа живота.

Обаче въпреки всичко Мери почна да си спомня интимните мигове със Стивън, мигове, изпълнени с върховна, неудържима страст. Беше ли докосвал Адел така, както нея?

Адел пристъпи напред. Двете се изправиха една срещу друга. Тя се извисяваше над Мери, но тя не се изплаши от внушителния й ръст.

— Ще ти помогна.

Мери се стресна.

Изведнъж Адел се обърна и отиде до вратата. Отвори я и надзърна в коридора. Никой не ги подслушваше. Тя затвори вратата и се облегна на нея. Очите й искряха като оникс, погален от слънчев лъч.

— Ще ти помогна — повтори тя. Гласът й беше тих и напрегнат.

— Не разбирам — каза бавно Мери, но умът й заработи и тя започна да разбира за какво намеква Адел Бофор. Но… не, тя няма да посмее!

— Ти не искаш да се омъжваш за него.

Мери кимна и кръстоса погледа си с другата жена.

Адел се усмихна бавно и изкусително.

— Искаш ли да избягаш?

Мери се подвоуми. Пред очите й се появиха две съперничещи си лица: лицето на баща й, което изведнъж се изпълни с омраза, и това на Стивън. То я съблазняваше с обещания. Тя се отърси от примамката.

— Да.

— Тогава ще го уредя.

Стивън остави Мери в стаята й и се запъти към долния етаж. Не отвръщаше на погледите на другите, понеже не искаше да разговаря с никого. Желаеше единствено да подиша малко чист въздух. Трябваше да премисли всичко отново.

— Стивън!

Гласът на брат му го накара да спре. Стивън се извърна и видя, че Джефри прекосява голямата зала. Явно се връщаше от покоите на краля. Той се приближи и Стивън забеляза, че е стиснал здраво зъби, а мускулите по лицето му потрепват неспокойно.

Джефри закрачи редом с него.

— Чух, че си пристигнал с принцесата — каза той.

На Стивън не му се говореше за Мери, не и сега, когато тя му разкри колко го мрази.

— Да.

— Къде искаш да отидеш?

— Където и да е, само не тук. Може би ще пояздя малко. Искаш ли да дойдеш с мен?

Джефри се засмя горчиво.

— Аз също нямам никакво желание да се застоявам тук! — Но когато Стивън понечи да тръгне, той го хвана за ръката и го спря. — Остави ли някой да я пази?

Беше съвсем ясно за кого говори. Стивън се изчерви. Не му беше присъщо да допуска такива грешки.

— Не.

Джефри му зашепна настойчиво.

— Всички в Тауър говорят за твоята женитба. Мнозина са недоволни. Мнозина се боят. Особено Бофор, Монтгомъри и Дънкан. Не бива да я оставяш сама и без охрана. Бъди сигурен, че някой от тях ще се опита да сложи кръст на този брачен съюз. Какво по-лесно от това да сторят нещо на Мери?

Стивън се разгневи на себе си.

— Или да я убият — изрече той навъсено. — За бога, тя така ме ядоса, че изскочих навън, без да си помисля за безопасността й. Съвсем прав си! Не дойдох тук с нея за развлечения, Джеф.

— Ела — Джефри го хвана за ръката. — Когато влизах видях Бранд на долния етаж. Той ще я пази, докато пратиш някой друг.

Те тръгнаха по тесните стълби и намериха Бранд в долната зала заедно с още няколко рицари. Разговаряха. Така беше свикнал той да си прекарва времето, когато не го пращаха да потуши някое въстание или да се бие другаде за краля. Лицето му светна, когато ги видя. После, когато чу молбата на Стивън, стана сериозен.

— Не се безпокой — увери той най-големия си брат. — Ще стоя пред вратата, докато се върнеш. Да си призная, мразя да си губя времето в двора. Много повече предпочитам битките.

Стивън и Джефри излязоха от замъка.

— Още е млад — подхвърли Стивън. — След няколко години войната ще му се струва уморителна.

Лицето на Джефри помрачня.

— А моите битки май току-що започнаха.

Двамата спряха на откритото място пред замъка, без да обръщат внимание на слугите, рицарите и придворните, които бързаха по своите дела около тях.

— Какво е станало?

— Както знаеш, Руфъс настоя да дойда. Пристигнах, но той цели три дена не благоволи да ме повика — сините очи на Джефри блеснаха като сапфири. — Харесва му да си играе с поданиците си като котка с мишка. Харесва му да злоупотребява с властта си!

— И срещна ли се с него накрая?

— Току-що — Джефри изгледа мрачно Стивън. — Половин час ми говори надуто разни глупости за архиепископ Анселм. Руфъс явно се е оправил от болестта и е много ядосан на архиепископа. Подозирах, че Анселм е фанатик. Постъпките му от тази седмица доказаха, че съм прав.

— Ще ми кажеш ли за какво са се карали?

Джефри се засмя безрадостно.

— Спорят за по-малката част от церемонията на ръкополагането. Кралят претендира, че има право над тази част. Църквата, разбира се, не е съгласна.

— А след като престана да беснее заради Анселм?

— Както и очаквах, поиска да разбере колко воини дължи епархията на короната.

— Каза ли ти защо?

— Не, но намекна, че скоро ще свика васалите си. — Джефри направи гримаса. Погледът му беше пронизителен. — Руфъс ми каза, че ако Анселм откаже да даде исканите воини, очаква аз да свърша това.

Стивън постепенно осъзна колко е опасно и трудно положението на брат му. Накрая каза:

— Кажи ми, Джеф, на кого ще се възпротивиш? На архиепископа или на краля?

В сините очи на Джефри лумтяха пламъци. Той насочи поглед към хоризонта, сякаш търсеше отговор от Бог.

— Не знам.

Стивън замълча. Съчувстваше на брат си. Битките му бяха тежки и безкрайни, също като неговите собствени. Джефри се поколеба.

— Стивън, той не бива и да помисля за поход срещу Нормандия точно сега.

Стивън се стресна. Не познаваше страха, но сега го обзе тих ужас, който вледени костите му.

— Отношенията му с брат му Робърт в момента са добри. Имам чувството, че въпреки женитбата ти за шотландска принцеса, Руфъс е замислил някакво вероломство. Смятам, че ще нападне Карлайл — Джефри се тупна по рамото. — Ако го направи, няма да ви е лесно с Мери — изрече той със симпатия.

Стивън не продума. Брат му се изразяваше възможно най-внимателно. Ако Руфъс свикаше васалите си за нападение срещу Карлайл, Стивън също щеше да бъде повикан. А Мери вече го мразеше. Знаеше, че бракът им ще заприлича на бойно поле, заредено с враждебност и омраза. Ако Англия нападнеше Карлайл, всички шансове за някакво по-щастливо бъдеще щяха да се изпарят още след първата схватка.

Мери знаеше, че не бива да се държи като страхливка. Неприкритият присмех на Руфъс я беше изненадал. Сега вече знаеше какви чувства изпитва той към нея. Обмисли на спокойствие случилото се и се досети как трябва да се отнесе към неприязънта му към баща й и предпочитанието му към момчетата. Беше готова. Този път нямаше да прилича на малоумна.

Стивън пристигна, за да я придружи за вечеря. Едва си размениха някакви учтивости. Обаче точно преди да слязат на долната площадка, част от куража на Мери се изпари. Чуваше шумни мъжки гласове, пиянски провиквания и груб смях. Бързо си спомни всички разкази за упадъка, който цареше в двора на Руфъс. Пиянството и развратът тук бяха повсеместни. Мери се почувства ужасно самотна.

Не усети, че е спряла и подскочи леко, когато Стивън сложи ръка на кръста й. За миг срещна изпитателния му поглед, но бързо отклони своя. Зачуди се как щеше да реагира той, ако знаеше за плана й да избяга с помощта на Адел Бофор.

На масата имаше около стотина лордове и дами. Те вечеряха със своя крал. Масата беше отрупана с храна и пиене. Няколко клоуна вдигаха врява зад вечерящите. Един менестрел пееше песен. Стивън я поведе покрай долния край на масата. Двамата се насочиха към подиума, където седеше Уилям Руфъс.

Руфъс се смееше. Внезапно усмивката му изчезна и той впери поглед в тях. Не в нея, а в Стивън. Мери си заповяда да вдигне поглед към лицето на Стивън. То беше приветливо и напълно непроницаемо.

— Ела, ела да седнеш до мен! — извика весело Руфъс. — Трябва да си довършим разговора, скъпи Стивън.

Те седнаха на подиума в качеството си на почетни гости. Кралят беше отляво на Мери. Тя така го мразеше, че се скова от напрежение, обаче си напомняше, че трябва да прикрива истинските си чувства. В никакъв случай не биваше да дразни английския крал, докато беше затворничка в замъка му.

Стивън седеше от другата й страна. Откакто я беше взел от стаята й, не бе продумал. Сега се зае да отговаря на дружелюбните въпроси на краля. Седеше твърде близо до нея и тя се почувства неудобно. Краката им се опираха от коляното до бедрото. Мери не желаеше да има нищо общо с него, но масата беше претъпкана и нямаше нито едно свободно място. Тя се примири с мисълта, че ще трябва да търпи близостта му до края на вечерята.

Мери усети, че към нея са насочени доста хищни и изпълнени с любопитство погледи. Беше изложена на показ пред всички.

Бузите й пламнаха. Помисли си с горчивина, че не е почетна гостенка и всички го знаят. Тя бе затворничка и дива шотландка. Нормандските лордове и дами я гледаха така, сякаш имаше люспи и бълваше пламъци.

След това забеляза Адел Бофор. Тя седеше точно под подиума и не обръщаше внимание на Мери, въпреки че често хвърляше огнени погледи на Стивън. Мери си спомни за техния план, подробностите на който тепърва трябваше да бъдат уточнени, и й стана неловко, защото, ако всичко се развиеше благополучно, Адел някой ден щеше да стане жена на Стивън.

Наследничката на Есекс седеше между двама мъже, за които Мери си спомни, че е виждала вече този ден. Те присъстваха в спалнята на краля, когато й се бе наложило да изтърпи унизителния разпит. Единият от тях беше висок и с кестенява коса. Неясно защо, той й се стори познат, въпреки че никога по-рано не го беше виждала.

Стивън продължаваше да не я забелязва. Кралят надълго и нашироко описваше премеждията си в Кент. Мери не го слушаше. Просто не я интересуваха думите му. Стивън, внимавайки да не изпусне някоя дума, й предложи виното си.

На Мери не й се пиеше. Искаше й се да е където и да било другаде, само не там. Искаше й се вечерята вече да е свършила.

— Дворът на брат ми не ти ли харесва, принцесо?

Принц Хенри, който седеше от другата страна на Руфъс, привлече вниманието на Мери. Усмихваше й се. Заприлича й на привидно ленив вълк, който се готви да скочи върху беззащитната си жертва.

— Разбира се, че ми харесва, сир — каза Мери и се усмихна с усилие. — Как е възможно да не ми харесва? Та аз съм тук с моя любим. Имаме честта да вечеряме с нашия велик крал. Зашеметена съм от възхищение — гласът й звучеше съвсем невинно, но очите й хвърляха искри.

Принц Хенри продължи да я гледа, вече без усмивка. Бе усетил саркастичните нотки. Това целеше и Мери. За нещастие Стивън не беше толкова увлечен от разговора с краля, колкото си мислеше тя, и също я чу. Веднага му стана ясно какво иска да каже и сложи ръката си върху нейната в знак на предупреждение. Тя го изгледа невинно и се усмихна леко в отговор.

— А какво мислиш за Лондон? — попита Хенри нехайно, макар че погледът му я пронизваше.

— Как е възможно да не ми направи впечатление толкова голям град? Вие, норманите, наистина умеете да правите впечатление. Делата ви вдъхват благоговение. Всичките — Мери не можеше да се спре. — Иска се голяма смелост, за да накарате една шотландска пленничка да иде до олтара, нали?

И Стивън, и Хенри застинаха. Мери потрепери, защото беше успяла да вбеси Стивън, но Хенри се развесели.

— Според мен смелостта няма нищо общо с това според мен — Хенри затвори очи. Когато ги отвори, той се усмихна отново. Мери усети, че се сковава. — Не искаш ли да се срещнеш със скъпия си брат, принцесо? — попита той с провлечен глас.

— Моят брат ли? — Само за един миг той бе разбил самоувереността й.

— Извини ме, каква грешка на езика! Твоят полубрат Дънкан, скъпият приятел на моя брат — Хенри се засмя и посочи с ръка мъжа с кестенявата коса, който седеше до Адел, човекът, който й се бе сторил познат.

Мери се сепна. Разбира се, че Дънкан беше в двора, нали беше дошъл тук като заложник още като малък преди двадесет години! Той беше най-голямото дете на баща й и беше плод на първия му брак. Всъщност бе почти на годините на Руфъс и беше израснал с него. Това обясняваше защо бяха такива приятели и защо той беше един от тримата придворни, които вечеряха толкова близо до краля. Мери се въодушеви. Вече не се чувстваше самотна.

Дънкан стана бавно и се поклони леко.

— Най-сетне се срещаме — каза той. — Това събитие ме завари неподготвен, сестро.

Сега Мери го позна. Цветът на лицето му беше като на баща му. Имаше и същите очи като него. Въпреки че думите и гласът му звучаха малко официално, той се усмихваше сърдечно. Мери отвърна на усмивката му. Вече си имаше съюзник в двора, истински съюзник сред толкова много врагове — нейният почти забравен полубрат.

— Хайде, сестро — каза той и тръгна към подиума. — Да се целунем като близки роднини, които не са се виждали отдавна.

Той я наблюдаваше.

Мери беше получила почетното място на подиума точно до краля, а Стивън де Уорън седеше от другата й страна. За разлика от онзи следобед, когато тя се бе появила раздърпана от дългата езда, днес носеше най-хубавите си дрехи и демонстрираше кралската си кръв и богатството си. Златистата горна туника с избродирани по шевовете и по ръкавите патици подчертаваше красивия й тен, а обсипаният със скъпоценни камъни златен пояс и гривната, по която блещукаха сапфири, разкриваха на всички нейния произход и богатството й. Днес никой не би си помислил и за миг, че тя не е принцеса.

Той я наблюдаваше. Тя очевидно мразеше своя бъдещ мъж. Пребиваването в Тауър не й беше приятно и не успяваше да прикрие неприязънта си. Явно и Стивън де Уорън не изпитваше особено удоволствие. Тя не криеше както ума си, така и безразсъдната си смелост. Да, тя беше дъщеря на Малкълм. Това си личеше по държането й, но не и по външния й вид. В това отношение беше пълно копие на кралица Маргарита.

Руфъс беше заявил, че тя му прилича на момче. Беше дребна, но не приличаше на момче. Толкова хубава жена трудно би могла да мине за момче. Той се съмняваше, че годеникът й мисли за нея по този начин.

Погледна Стивън де Уорън. Цяла вечер той слушаше краля и му отговаряше, когато това се искаше от него. Не се беше усмихнал нито веднъж Но това май не интересуваше Руфъс. Тази вечер той беше по-оживен от обикновено. Отдавна не беше изпадал в толкова добро настроение. А не беше пиян.

Стивън де Уорън му хвърли бегъл поглед. Дънкан отмести своя. По гърба му полазиха студени тръпки. Винаги беше мразил Де Уорън. С него се познаваха от много години. Познаваха се дори твърде добре, въпреки че имаха десетина години разлика във възрастта. Дънкан винаги беше завиждал на мъжествеността на Де Уорън. Сега, когато го гледаше как седи на мястото, което обикновено принадлежеше нему, изпита нещо повече от завист. Усети заплаха. Каза си, че Стивън де Уорън няма да остане дълго в двора, но това не го утеши.

Как да се радва? Три седмици оставаха до женитбата, а три седмици бяха опасно дълго време.

Дънкан се дразнеше и от друго. Де Уорън никога не беше прикривал презрението си към Дънкан. До днес Дънкан не знаеше дали то се дължи на сексуалните му вкусове — и Дънкан като Руфъс си падаше по момчета, или за него имаше политически причини. Винаги беше подозирал, че Де Уорън знае истината за него — че той, Дънкан, винаги е правил всичко възможно, за да осъществи прекомерните си амбиции.

Страхът от Де Уорън предизвика и гнева му. О, колко го мразеше Дънкан! Но още повече мразеше годеницата му, защото тя беше от същото потекло като него самия.

Дънкан не се удържа и отново впери поглед в Мери. Тя беше отраснала в неговото семейство. И той трябваше да има същото детство. Докато я гледаше, си спомни за баща им, когото той мразеше най-много от всички. Прочутият Малкълм Кенмор. Героичният шотландски крал. Бащата, който даде най-големия си син за заложник на Уилям Завоевателя като гаранция за доброто си поведение за в бъдеще. А след това неведнъж бе нарушил клетвата си, без да го е грижа дали няма да изложи на опасност сина си. Дънкан оцеля само благодарение на хитростта си, която проявяваше още от съвсем малък.

Славните дни на Малкълм бяха отминали. Той беше стар Дънкан се надяваше, че той скоро ще подцени някой от враговете си и ще загине в бой. След това тронът на Шотландия щеше да бъде готов за нов завоевател. Дънкан възнамеряваше именно той да бъде завоевателят.

Нямаше да позволи на никого, включително на сестра си и мъжа й, да му препречи пътя към властта. Нортъмбърланд винаги бе бил верен на короната, винаги с готовност бе съкрушавал всички въстания срещу краля. Но никога по-рано не бе бил съюзник на Шотландия, най-големия английски враг. Дънкан беше съобразителен и бързо съзря новопоявилите се възможности, които превръщаха в прах всичките му амбиции. Нортъмбърланд може би щеше да продължи да подкрепя твърдо Уилям Руфъс, а значи и Дънкан, но ако не постъпеше така? Всички знаеха колко амбициозни са Де Уорънови. Ами ако изберяха да помогнат на любимия син на Малкълм, Едуард или се опитаха да качат някой от самите тях на трона? Нероденият син на Мери имаше пълни права над Шотландия, също като другите си роднини.

Тази сватба щеше да се състои след три седмици. Освен ако не станеше някакъв нещастен случай…

13

Стивън бродеше сред сергиите и амбулантните търговци в Чипсайд. Продавачите го наобиколиха веднага. По дрехите му бяха познали, че е богат лорд и следователно желан купувач.

Бяха изминали няколко дена, откакто той и Мери бяха пристигнали в двора, но почти нищо не се беше променило. Тя не криеше враждебността си към него, предстоящия брак и краля. Отдавна беше спрял да й съчувства. Раздразнението му заплашваше да се превърне в напълно основателен гняв. Коя жена отказваше да се примири със съдбата си? Единствено Мери беше толкова дръзка и непримирима.

Всички в Тауър говореха за тяхната сватба. За тях се пускаха всевъзможни слухове. Стивън знаеше, че лордовете и дамите от двора очакват той да застави Мери да се подчини дори ако това означава да я набие заради предизвикателното й държане. Вече бяха почнали да се присмиват на прекалено мекото му отношение към годеницата му.

Стивън нямаше намерение да я бие. Колкото и ядове да му създаваше, тя имаше невероятно чувство за лично достойнство. Щеше да бъде много щастлив, ако успееше да спечели верността й.

Но не се заблуждаваше с напразни надежди. Помисли си, че не е много вероятно този ден да настъпи някога.

За миг изпита горчивина. Жена като Мери би могла да улесни много живота му. Защо образът й продължаваше да го преследва? Представи си как тя го чака усмихната на стъпалата на Олнуик, разтворила обятията си за него.

Реши, че от кален от битките воин се е превърнал в мекушав и безсилен глупак. Някой ден ще стане граф, един от най-могъщите лордове в кралството. Разчиташе на себе си от шестгодишен. Щеше да разчита само на себе си, докато станеше на шестдесет години. Ако жена му не желаеше да му помогне, не трябваше да мисли постоянно за това, а да се справи сам.

Не искаше да става добродушен. На този свят оцеляваха само силните. Не беше хубаво да копнее така за нея. Не беше лудял така и по Адел Бофор, когато бяха сгодени. Всъщност тогава изобщо не мислеше за нея, а за зестрата.

Адел Бофор така и не събуди желанието му, което сега не го напускаше. Самото присъствие на Мери караше мъжествеността му да пулсира болезнено. Не му беше лесно. Но нямаше да мисли за това още няколко дена — до сватбата.

Знаеше, че поне на едно може да разчита със сигурност. След сватбата жена му може би нямаше да му дава много уют извън леглото, но в него тя надминаваше и най-смелите му очаквания.

Не, нямаше да я бие. Така както се опитомява див сокол, щеше да спечели и нея — с нежност. Днес щеше да й купи подарък и щеше да й предложи да сключат мир. Прекалено дълго бе продължил раздорът помежду им.

Докато обикаляше от продавач на продавач, му се прииска да й купи повече неща. Една изящно издялана дървена кутия, която беше толкова малка, че почти безполезна, привлече вниманието му. За сметка на това беше приятна за окото. Хареса и една брошка, инкрустирана с голям гранат във формата на сърце. Понрави му се и една яркочервена дреха от фландърска вълна. Практичността надделя и той избра вълната, тъй като си представи Мери облечена в нея.

Но когато дойде време да си тръгва, вместо да се качи на коня, той се обърна, върна се и купи и кутийката, и брошката.

Стивън се върна в Тауър чак по обяд. Беше стоял няколко часа при търговците, докато избере какво да купи. Тръгна бързо по стълбите към стаята, където Мери живееше заедно с няколко други жени. Почна да предвкусва изненадата… и удоволствието й, когато получеше хубавите подаръци.

Един от стражите на Руфъс пазеше Мери денонощно, но Стивън също беше сложил на пост един от своите хора. Той кимна и на двамата и почука силно по вратата. Отвори самата Мери. Стивън се изненада, когато видя, че тя е заедно с Адел Бофор, която седеше на едно от трите легла в стаята. Мери поруменя виновно, когато го видя. Какво ли беше замислила? Дали пък в погледа й не се четеше умора?

— Май се уплаши, когато ме видя, госпожице.

— Разбира се, че се уплаших — каза тя и се постара да го ядоса, както правеше често напоследък. — С огромна радост бих се отървала от сянката си.

Откакто дойдоха в двора, той рядко я изпускаше от поглед. Нощем спеше на един сламеник в коридора недалеч от вратата й.

— Пределно ясно ми е, че ще се зарадваш — той я хвана за ръката. Тя се скова и си пое дъх. Докосването разтърси и него. Вкочани се от обзелото го желание, което нямаше да удовлетвори чак до сватбената нощ. — Какво криеш, Мери?

Тя не пожела да го погледне.

— Нищо. Аз… аз съм уморена. Моля те…

Адел се приближи грациозно. Бедрата й съблазнително се полюшваха.

— Добър ден, милорд — прошепна тя с дрезгавия си глас.

Стивън не отвърна на усмивката й. Мили боже, нима бе възможно тези двете да заговорничат срещу него? Всички инстинкти му нашепваха, че правят точно това. Адел дръзко го хвана за ръкава.

— Обяснявах на годеницата ти как протича церемонията. Тя не е запозната с нашите нормандски обичаи.

Стивън погледна Адел, която го съзерцаваше изкусително.

— Колко сте великодушна, лейди Бофор.

Адел сви рамене, отпусна ръката си и се обърна към Мери.

— Виждам, че лорд Стивън желае да останете само двамата, принцесо. Друг път ще си довършим разговора.

Мери погледна Адел и после отново Стивън.

— Да. Благодаря ти.

Адел излезе бързо от стаята, като леко докосна Стивън. Когато погледна отново Мери, той видя, че тя не е особено весела и даже е сърдита.

— Много интересно. Вие двете доста бързо се сприятелихте.

Мери пребледня, но се съвзе веднага.

— Но не сме толкова близки, колкото си бил ти с нея!

Стивън хвана ръката й и я стисна доста по-силно, отколкото възнамеряваше.

— Ревнуваш ли, скъпа?

— Разбира се, че не! — Тя се помъчи да се изтръгне от него, но не успя.

Стивън едва се сдържаше да не я прегърне. Мери разбра колко безсилен и неудовлетворен е той. Но след това погледът й попадна на явно възбудените му слабини. Туниката не успяваше да ги прикрие. Това го възбуди още повече. Той я пусна. Нямаше желание да се измъчва сега. Щеше да я има след три седмици.

— Какво криеш от мен, госпожице?

Тя побледня отново.

— Не крия нищо! Адел каза истината! Много мило от нейна страна, че ми предложи помощта си за сватбата! — В очите на годеницата му блеснаха сълзи.

— Живял съм почти десет години в дома на краля — каза й той. — Разпознавам интригата веднага щом я видя. Адел Бофор е като повечето дами тук. Тя е суетна, егоистична и безкрайно честолюбива. Какво замисляхте двете, Мери?

Мери стисна устни и не каза нищо. Той видя, че мислите препускат стремително в главата й. Когато тя заговори, той вече знаеше, че го лъже. Макар че очакваше това, разочарованието остави горчив вкус в устата му.

— Затворена съм в тази задушна гробница от почти една седмица! Сама шотландка сред стотици нормани. А на тебе не ти харесва, че си имам една приятелка. Няма да ни разделиш.

— Тя не е великодушна, госпожице. Не се сприятелява с никого, ако това не помага на кроежите й. Помни ми думите, Мери. Много бъркаш, ако я смяташ за приятелка. В двора няма приятели.

Тя го изгледа дръзко. Боеше се и трепереше.

— Предлагам ти да се откажеш от всичко, което сте замислили — изрече той рязко.

— Имаш голямо въображение — изрече тя през зъби. — Нищо не сме замислили.

— Подозирам, че скоро ще разберем — заяви той категорично. — Искаш ли да обядваш заедно с мен?

— Не — каза тя. — Много ме боли глава.

Лицето й съвсем не беше приветливо и ведро, както обикновено. Раздразнението и гневът загрубяваха чертите му. Мери сведе глава, дръпна се от него и понечи да излезе. Той я спря, като хвана рамото й.

— Чакай.

Махна на един от хората си, който се беше качил заедно с него. Мъжът се приближи. Носеше роклята от фландърска вълна. Тя беше увита грижливо в евтин ленен плат. Устата му се присви. Не изпита никакво удоволствие от подаръка, никакво.

— Какво е това? — прошепна Мери с широко разтворени очи.

— За теб, госпожице — изрече вежливо Стивън. Кимна за раздяла. — Надявам се главоболието ти скоро да премине.

Не й даде другите подаръци. Войната още не беше свършила.

Джефри се разхождаше из голямата зала. Загорялото му лице червенееше от гняв. Трябваше да се овладее на всяка цена. Кралят го бе повикал за трети път за последните няколко месеца. Но този път не го бяха накарали да чака. Този път самите хора на краля донесоха заповедта. Те го бяха придружили до Лондон и не се бяха отделяли от него до срещата му с краля.

Стражите, които стояха пред кралската спалня, бяха добили още по-надменен вид, отстъпвайки, за да го пропуснат. Церемониал майсторите веднага го бяха въвели. Едва тогава двамата рицари се бяха отдалечили.

Джефри едва не се препъна, когато влезе в стаята и се приближи до Руфъс, който седеше на трона — пълно копие на онзи в залата. В спалнята имаше още трима души — Дънкан, Монтгомъри и баща му Ролф де Уорън.

Очите на граф Нортъмбърланд бяха блеснали предупредително към него.

— За нас е голямо удоволствие, скъпи Джефри, че дойдохте толкова бързо — бе казал Руфъс.

На Джефри му се зави свят. Не се сещаше за никаква друга причина да бъде викан тук, освен за да бъде подложен на изпитание. Сигурно кралят ще поиска воините, които църквата му дължи.

Джефри коленичи и стана, когато кралят му даде разрешение.

— Сир?

— Дойде време да направите избор — каза Руфъс и се усмихна така, сякаш питаше Джефри какво е времето навън.

За миг сърцето на Джефри подскочи лудо, после се успокои.

— Ще се закълнете ли във вярност пред своя крал, архидяконе? Пред тези мъже, като призовете Бога за свидетел?

Джефри пребледня. Не беше сбъркал. Кралят не искаше от него просто да му служи вярно.

Той искаше много повече: Джефри да положи клетва пред свидетели. Напоследък някои свещеници обявиха, че никое духовно лице не трябва да се кълне във вярност на краля, че трябва да бъдат верни само на Бога и на папата. Тези реформатори отказваха да полагат такава клетва при получаването на сана си, а Рим ги окуражаваше да продължат да отказват това. Тези прелати оспорваха също властта на краля да назначава и облича във власт духовни лица. Досега Руфъс бе следвал политиката на баща си. Изискваше и упражняваше правата си над църквата, когато това беше необходимо. Затова назначи за кентърбърийски архиепископ Анселм. Сега настояваше Джефри да му се подчини и по закон беше прав.

— Кога трябва да се закълна? — попита Джефри. Устата му беше пресъхнала и той навлажни устните си. Беше се изпотил.

— Днес. Тук. Сега.

Джефри се насили да мисли, въпреки че беше поразен. Нямаше време да се измъкне с хитрост от новото трудно положение. Кралят настояваше клетвата да бъде произнесена незабавно. По принцип архидяконите не спадаха към най-видните духовници в кралството. Обаче Джефри бе ръководил Кентърбъри от смъртта на Лафран и притежаваше твърде голяма власт и влияние. Защото през последните четири години бе воювал срещу короната и беше фактически глава на църквата. Липсата на архиепископ го правеше ръководител на всички църковни дела. А сега Руфъс беше довел неспирната им битка до окончателна развръзка. Джефри имаше пред себе си два избора — да се закълне или да откаже. Не се съмняваше и за миг, че ако откаже, веднага ще бъде хвърлен в подземията на двореца. Руфъс се беше отнасял и по-зле с тези, които му се противяха и го предизвикваха.

— Колебаеш се — каза Руфъс. Усмивката му вече не беше приятелска. — Значи и ти си религиозен фанатик?

Джефри стисна зъби. Един мускул трепна на лицето му.

— Не съм фанатик — отговори той и се усмихна насила. — Ще изпълня волята ви, ваше величество.

И падна на колене.

Някой ахна. Може би беше Монтгомъри.

Джефри не беше фанатик, но каузата, за която се бореше, бяха църковните интереси. Той подкрепяше много от предлаганите реформи, подкрепяше защитата на правата на църквата срещу домогванията на краля. Знаеше, че ще продължи да прави това. Но последните четири години доказаха, че е невъзможно да победи краля в открита война. До какво доведоха всичките му усилия досега? Резултатът от последния отчет на църковните доходи пред краля беше, че той пак отне от епархията няколко хиляди лири.

Време беше да промени тактиката си. Възможно ли е да стане съюзник на короната, като скрито продължава да защитава интересите на църквата и Бога?

— Много мъдър избор — промърмори Руфъс. След това гласът му стана рязък. — Да свършваме с това!

Джефри се закле пред свидетелите, че ще поддържа и ще се подчинява всячески и завинаги на своя господар, крал Уилям Английски. Руфъс го изненада приятно, като му даде малко, но изключително доходно имение на юг. Джефри целуна коляното на краля и му позволиха да стане.

Погледите им се срещнаха. Задоволството на Руфъс беше очевидно.

— Докажи, че заслужаваш доверието, което ти имам и ще се издигнеш още повече — заяви той.

Джефри веднага разбра намека. Изпитанието още не беше свършило. И ако продължеше да се подчинява на волята на краля, щеше да спечели още. Тъй като беше само архидякон, Руфъс явно намекваше, че ще го назначи на много по-отговорен пост. Но Джефри не се въодушеви. Вместо това вътрешностите му се свиха болезнено. За миг се изплаши и отчая.

Изборът, който току-що бе направил, беше лесен в сравнение с този, който скоро трябваше да направи, ако кралят казваше истината.

Ролф дойде при него и стисна ръката му. Усмивката му вдъхваше увереност, но не беше особено ведра. Тъкмо се приготви да си тръгне и кралят извика.

— Чакай, скъпи архидяконе, чакай.

Джефри бавно се обърна.

Руфъс се усмихваше.

— Боя се, че това е само началото и ти предстои доста работа. Преди малко днес сутринта Анселм ми отказа. Няма да свика воините, които ми дължи. Заяви, че няма да използва мощта на Кентърбъри, за да подпомага кръвопролитните ми амбиции за повече власт — Руфъс втренчи поглед в него. Следващите му думи прозвучаха като въпрос. — Но ти, разбира се, ще ми доведеш тези васали.

Това беше първото изпитание. Този път Джефри не се помая. Независимо от последиците.

— Кога… и къде?

— След две седмици тръгваме на поход срещу Карлайл.

Джефри се олюля. Баща му, който стоеше до него, изгледа слисано краля. След това двамата, които външно толкова си приличаха, се спогледаха. В очите им се четеше тревога.

Руфъс се засмя и потри доволно ръцете си.

— Малкълм никога няма да заподозре какви планове имаме. Та нали само след няколко дена скъпата му дъщеря и нашият любим Стивън ще се оженят! — тържествуваше злорадо Руфъс. — Невъзможно е да не успеем! Шотландецът е обречен да загуби!

Мери не успя да заспи. На вечеря Адел й даде сигнала „да“, както се бяха разбрали, когато всичко стане готово. Отчаяние изпълваше душата й. Не смееше да се вглежда в мислите и чувствата си, защото знаеше, че в действителност не иска да избяга от годеника си.

Но трябваше да го направи. Длъжна бе да се измъкне от този омразен брак. Как да се омъжи за него след всичко, което стана?

Нима той не бе съсипал живота й?

Тя се обърна на другата страна. Камбаната току-що бе била за утринната молитва. Небето скоро щеше да стане сиво и щеше да се наложи да предприеме своя опит да избяга от всичко, което й беше противно. Неясно защо й се прииска да заплаче. Спомни си за разкошната червена вълна, която Стивън й бе подарил. Така и не я забрави.

Пажът й бе казал, че господарят му е яздил чак до Чипсайд, за да я купи.

Мери се обърна по корем. Чувстваше се безпомощна. Не проумяваше защо той й носи подарък, след като тя му заяви в лицето, че го мрази. Накара я да се почувства ужасно. Защото тази вечер щеше да му се отплати за подаръка с предателство.

Смуглият му лик изплува пред нея, както и още по-мрачните му думи, че трябва да внимава с Адел и че тук в двора няма приятели. Колко добре го разбираше сега. Той се нуждаеше преди всичко от приятел, от другар, от вярна жена.

Но това нямаше да бъде тя. Той й съсипа живота. Така беше, и Мери знаеше, че никога няма да му прости.

Главата я заболя. Това й се случваше често, откакто пристигна в двора и узна очевидната истина — баща й не играеше никакви игри и действително искаше да сключи съюз с Де Уорънови. Мери затвори очи, но сълзите й продължаваха да се стичат. Хубаво беше замислила това бягство, но какво щеше да стане след завръщането й вкъщи? Щеше ли Малкълм да я приеме, или ще я върне?

Ако той беше човекът, за когото го мислеше, би я приел с разтворени обятия и би се гордял от успешната й измама на врага. Сигурно обстоятелствата го бяха принудили да я отхвърли така. Мери беше мислила дълго и напрегнато, за да открие поне една полза, която ще извлече Шотландия от брака й освен мира. А Малкълм се подиграваше на идеята за мир, тъй като желаеше преди всичко да премести границата на юг до мястото, докъдето се е простирала някога Шотландия.

Мери никак не беше сигурна, че ще съумее да издържи всички изпитания, които я очакваха. Не спираше да си повтаря думите, които Малкълм изрече в онзи ден в полето. „Макинън ми обещава сигурната си подкрепа. А ти какво ще ми донесеш?“. Спомни си и Стивън такъв, какъвто го видя в онзи следобед. Лицето му беше потъмняло от разочарование, когато тя не му благодари за подаръка.

— Мери — прошепна Адел в ухото й. — Време е, трябва да вървим!

Моментът не беше подходящ да се отдава на незначителни спомени. Мери стана от леглото. Трепереше. Погледът й срещна очите на Адел. Черните зеници на богатата наследница пламтяха триумфално. Скоро щеше да получи Стивън, както бе замислила.

Стивън де Уорън представляваше най-голямата заплаха за плана на Адел. Той беше твърде хитър и явно подозираше какво се готви. По време на вечерята Мери изпълни съвета на Адел и сипа няколко капки опиум във виното му. Стивън изпразни няколко чаши бургундско и Мери видя, че му се доспива. Когато се разделиха на прага на спалнята, той примигваше сънено, а очите му бяха помътнели. Не се усъмни и за миг, че в момента хърка звучно и ще спи така още дълго.

Адел побутна Мери. Тя не биваше да се бави повече. Видя през цветното стъкло на тесния прозорец, че навън вече се развиделява. Облече си бързо дрехите, които беше си приготвила. Адел пропълзя обратно до леглото си, но се взираше в нея с котешкия си поглед. Никоя от другите жени в стаята не помръдваше. Беше толкова тихо, че чуваше неспокойното си дишане. Обу се светкавично. Помисли си, че постъпва като крадла, но взе пелерината на една от дамите.

Адел яростно й махаше да тръгва по-бързо.

Първият сив проблясък на зората проникна в стаята, когато Мери се измъкна навън. Стражите я запитаха къде отива и тя им обясни, че иска да отиде до тоалетната. Трепереше от студ. Това обясняваше защо си бе взела пелерина. Погледна към Стивън. В ъгъла, където се намираше сламеникът му, беше много тъмно. Не го виждаше ясно, но той даже не хъркаше. Поне за него нямаше нужда да се безпокои. Още бе под въздействието на опиума. С опънати до крайност нерви, Мери тръгна след единия страж по тъмния празен коридор.

Влезе в тоалетната. Не обърна внимание на миризмата и зачака. В този миг се досети, че повече няма да види Стивън, освен ако Малкълм не я върне обратно. Мили боже, какво правеше тя!

Мери подскочи от изненада, тъй като чу шум от силен удар и глухо тупване на земята. Събра кураж и надзърна навън. Стражът лежеше като мъртъв на пода, а някакъв друг мъж се беше надвесил над него. Лицето му беше маскирано. Той й махна гневно да побърза и хукна пред нея по задните стълби.

Мери не посмя да се бави. Не смееше и да мисли за друго, освен да се моли стражът да не е загинал по нейна вина. Не видя никого, докато летеше по стълбите след мъжа, нает от Адел.

Мери излезе през кухните. Досега бе държала пелерината така, че да закрива лицето й. Щом се озова навън, хукна да бяга.

Може би никой не я видя, докато прекосяваше светкавично празния двор и тичаше към конюшните. Във всеки случай не се чу предупредителен вик. Прикриваше старателно лицето си с наметката и така по нищо не се различаваше от другите жени. Несъмнено стражите бяха виждали не една жена да пресича крадешком двора на отиване или връщане от любовна среща. Мери заобиколи конюшнята и изхвръкна през една врата на дебелата външна стена. Слезе по стръмните каменни стъпала, мина по един техен коридор и излезе през друга. Озова се навън под стените на замъка. Беше на пристана. Беше успяла да се измъкне.

Но защо не се радваше?

Наоколо ставаше все по-светло. Изгряващото слънце приличаше на зряла кайсия на фона на мъгливия хоризонт. Беше страшно студено. За миг, докато Мери се озърташе за гребеца с лодката, който трябваше да дойде, тя изпита необичаен възторг при мисълта, че той няма да се появи. След това видя една малка лодка, която се приближаваше към кея и сърцето й заби оглушително. Разбра, че моментът е настъпил. Ако искаше да избяга, трябваше да го направи сега.

За миг се забави на ръба на пристана. Трепереше от ужас — трябваше мигновено да вземе страшно решение, от което нямаше връщане назад. Смяташе, че вече го е взела, но сега осъзна, че не е така, защото се колебаеше и не можеше да тръгне. Приближи се още повече до края на площадката. Стисна юмруци и се замоли някой да й даде съвет как да постъпи. Пред очите й изникна ликът на Стивън.

Изведнъж загуби всякакво желание да потегля. За две седмици той се беше превърнал в смисъла на живота й.

Лодката бавно се приближаваше. Мери заплака. Отначало не забелязваше, но после усети, че бузите й са се намокрили. Наистина ли трябваше да го обвинява за всичко, което се бе случило?

Вдигна юмрук и си запуши устата, за да не привлече вниманието на стражите на наблюдателната кула. Тя се беше измъкнала преоблечена като селянка от Лидъл, за да се срещне с Дъг, въпреки че знаеше, че постъпва неразумно. Именно тя не пожела да разкрие коя е на Стивън и пожертва девствеността си, но не каза името си. Мили боже, та именно Малкълм я даде на Стивън, без да я утеши дори с една дума, без дори да изчака да види дали е бременна.

Стивън не заслужаваше обидите и обвиненията, които тя хвърли в лицето му. По-лесно й беше да обвинява Стивън, отколкото себе си или още по-лошо — да обвинява Малкълм.

Мери закри лицето си с ръце. Мислите й я ужасяваха. Тя не бе нищо повече от жертва пред олтара на политиката. Осъзна ясно, че може би ще успее да избяга, но няма да има възможност да се завърне вкъщи. Ужаси се при тази мисъл. Никога нямаше да се върне вкъщи. Нямаше си дом.

Погълната от мъката си, не чу, че мъжът се приближава към нея изотзад. В мига, в който яркожълтото слънце се показа на тъмния хоризонт, нечия ръка се стовари върху рамото й.

За миг си помисли, че това е Стивън, че той въобще не е упоен, тръгнал е след нея от замъка и сега слага край на опита й за бягство. Обърна се, но не, за да заяви, че е невинна, а разтворила широко ръце от облекчение.

Маскираният мъж я сграбчи и я блъсна ожесточено.

Мери изпищя с всичка сила. Времето като че ли спря, когато тя политна във въздуха. В един, сякаш безкраен, миг, докато падаше, Мери забеляза с ужас, че я блъскат в Темза, за да се удави.

Падна с шумен плясък в реката и потъна. Отначало не можа да помръдне. Водата беше леденостудена и Мери се зашемети. Неистово желание за живот я извади от това състояние, но пелерината и полите й се бяха обвили около крайниците й и я сковаваха, докато тя потъваше бързо в мрака. В гърдите й избухна паника, когато почна да се задавя, тъй като не можеше да диша. Мери размаха ръце, но дрехите я бяха усукани още по-здраво и я потопиха по-надълбоко.

Мили боже, щеше да умре.

Щеше да умре, без да види пак тези, които обича, без дори да се сбогува с тях. В главата й се появиха милите им скъпи лица — на майка й, на братята й и на малката й сестра, Моди. Малкълм. Сърцето й се изпълни със скръб. И Стивън, тя си спомни за Стивън, когото беше предала толкова вероломно.

Мери не искаше да умира. Твърде млада беше, за да умре. Още не си беше поживяла. Сети се, че е на прага на съвсем нов живот като жена на Стивън и внезапно осъзна, че трябва да живее заради него.

Но потъваше все по-дълбоко. Почна да се дави. Водата навлезе в белите й дробове и тя започна да се задушава. Тялото й се изви болезнено от натиска на реката. Стори й се, че белите й дробове всеки миг ще избухнат.

В главата й лумнаха искри. Миг преди да потъне в мрака, Мери разбра, че вече е твърде късно.

14

Стивън видя как маскираният мъж блъска Мери в Темза.

Изобщо не беше пил от упойващото вино. Тъй като подозираше какви са намеренията на годеницата му, бе следил внимателно движенията й и видя как тя излива крадешком съдържанието на едно шишенце в чашата му за вино. Бе се престорил, че пие няколко чаши бургундско. Дори разпозна по миризмата какво му е сипала. Гневът му се изпари донякъде, когато разбра, че не иска да го отрови, а само да го приспи.

Престори се, че опиумът му е подействал и зачака следващия й ход. Скоро му стана ясно, че тя се готви да избяга. Последва я, когато излезе от Тауър и се скри в сянката при изхода от външната стена на замъка. Още не му се вярваше, че е посмяла да извърши това.

Но сега гневът му се изпари. Стивън изрева яростно и изскочи от прикритието си, когато видя, че черната река поглъща Мери.

Спря на ръба на кея. Свали рязко колана на меча си, докато оглеждаше внимателно вълничките на повърхността, надявайки се да я зърне поне за миг. Раздра туниката си с трескава бързина и изрита настрана ботушите си. От Мери нямаше и следа. Водата беше огледално гладка и нищо не показваше мястото, където беше паднала.

Сърцето му болезнено подскочи. Стивън се гмурна, за да я намери.

Беше минало по-малко от половин минута, откакто тя изчезна под повърхността на водата. Той се хвърли право в тъмните дълбини. Мракът го заслепи напълно. Тя не се виждаше никъде.

Стигна максималната дълбочина и се огледа. Заплува още по-решително и яростно. Пробиваше си път през водата, като размахваше лудо ръце. Белите дробове го заболяха. Стори му се, че изгарят. Къде беше тя?

Не желаеше да се предаде. Не биваше да се предава. Ако постъпеше така, тя щеше да загине.

Болката почна да го подлудява и заплашваше да превземе изцяло съзнанието му. Стивън застави ума си да разсъждава — не биваше да забравя целта си, на всяка цена трябваше да намери Мери! Направи кръг и заплува още по-надълбоко. В мозъка му избухнаха светлини. Обхвана го неудържима животинска паника, която нямаше разумно обяснение. Инстинктът му за оцеляване му крещеше с всичка сила да прекрати тази лудост и да изплува на повърхността веднага, бореше се с решимостта му да я намери. Но той трябваше да я намери. Не можеше да живее без нея. Тя му бе нужна повече от всичко друго.

Не можеше да диша повече.

Май щеше да умре заедно с нея.

Ярко бяла светлина завладя съзнанието му. С нея дойде и болката. Пръстите му докоснаха някакъв плат.

Стивън почна да се задушава, но вече беше сграбчил копринената туника. Само след миг той държеше Мери с едната си ръка. Зарита бясно и зацепи водата със свободната си ръка. С мъка вдигна двамата нагоре, нагоре през гъстите и тежки водни талази. Закле се, че ще се измъкнат и двамата.

Главата му изскочи над повърхността на водата. Пое си въздух. Белите дробове го изгаряха. Почти не чуваше мъжете, които викаха от кея. Образите им бяха неясни и се мержелееха пред очите му. Мери се беше отпуснала безсилно в ръцете му и не даваше признаци на живот. Зрението му се проясни. Обзе го ужас. Лицето й беше смъртнобледо и безжизнено.

— Стивън — извика някой. Беше Бранд. Брат му скочи мигновено при него във водата, взе Мери от ръцете му и заплува с нея към брега. Стивън го последва. Неколцина му подадоха ръка и го изтеглиха на дървения пристан. Стивън се отскубна от тях. Тръгна, олюлявайки се, към Мери. Тя лежеше по гръб. Не дишаше.

— Стивън — каза задъхано Бранд и го хвана за ръката. В гласа му се долавяше съчувствие и съжаление.

Стивън го блъсна яростно настрана. Обърна Мери по корем. Шляпна я силно по гърба. Тя повърна обилна струя вода. Той я тупна отново, и отново. Водата почна да се излива от пея като гейзер.

Пак я обърна по гръб.

— Дишай! — извика той. — Дишай, Мери, моля те!

Тя не помръдваше. Приличаше на труп.

Бранд го сграбчи изотзад.

— Стивън… тя е мъртва.

— Не! — извика той. В този миг реши, че никой и нищо на този свят, дори Бог, няма да му отнеме жената. На нея й трябваше въздух. Щеше да й даде своя.

Наведе се над нея и докосна устните й със своите. Отвори насила устата й. Насила вля животворния си дъх в нея. Отново, и отново. Стори му се, че тялото и потрепва леко, и го обхвана свирепа надежда.

— Стивън, спри — изрече измъчено Бранд някъде над него. Стивън не го чу. Ръцете му се притиснаха към малкия й гръден кош. Натисна го, докато вкарваше още от въздуха си в белите й дробове. Налучка ритъм, който да прилича на собственото му дишане.

Мери като че ли се затопляше под бузата му.

Спря за малко, обгърна лицето й с ръце и се втренчи в нея. Тя не изглеждаше вече толкова синя и като че ли помръдваше… Мили боже, тя дишаше!

Викът му приличаше много на ридание. Стивън се строполи до нея.

— Тя диша! — възкликна някой. — Де Уорън й спаси живота!

Стивън вдигна ръка към очите си, за да не го види някой, че плаче. Сълзите му рукнаха неудържимо. Не беше плакал от седемнадесет години. Това беше истинско чудо. Той смяташе, че е забравил как се плаче.

— Доведете лекар и донесете кожи — нареди Бранд. Стивън усети, че брат му загръща с туниката си почти голото му тяло. Не носеше нищо друго освен тесните си панталони. Трепереше от студ, но отхвърли туниката, без да обръща внимание на протестите на Бранд и седна. Бяха наметнали и Мери. Той я притегли в обятията си и стана с помощта на брат си. Мери беше жива, но едва дишаше и беше бледа като призрак. Той и Бранд се спогледаха.

— Доведи ми кон — каза той. — А след това прати лекаря в Грейстоун.

Стивън положи Мери на леглото си, бързо и сръчно свали прогизналите й дрехи и я уви в няколко вълнени одеяла и една тежка лисича кожа. Мери още беше смъртнобледа. От време на време тялото й се разтърсваше конвулсивно. Беше в безсъзнание.

Без да се подвоуми и за миг, Стивън смъкна мокрите си дрехи и легна до нея. Притегли тялото й в прегръдките си и между краката си. Затърка ледените й ръце. В погледа му се четеше горчивина, гняв и уплаха. Мислеше с отчаяние, че тя го мрази прекалено много. Ако не познаваше Мери, би си помислил, че станалото е някакъв нощен кошмар. Невероятно бе, че една жена е могла да прибегне до такава отчаяна постъпка само и само да избегне нежелания брак. А освен това кой, кой бе дръзнал да се опита да я убие? Кой беше зад маскирания злодей?

— Тя се опита да избяга — каза Стивън малко по-късно в долната зала. Всички хора на Де Уорън се бяха събрали в залата. Присъстваше даже и Джефри, който бе преспал тук и възнамеряваше да се върне в Кентърбъри сутринта. — Но планът й се провали. Защото един маскиран мъж се появи изотзад и я блъсна в Темза, докато тя чакаше лодката.

В залата се възцари злокобна тишина. Накрая Ролф каза:

— Трябва да внимаваме много тя да не се опита пак да предприеме някой глупав опит за бягство. И разбира се, този, макар и неуспешен, опит за убийство… трябва да си отваряме очите на четири, за да не успеят убийците при следващото покушение.

Стивън беше уморен до смърт, но седеше на дългата маса, подпрял главата си с ръце.

— Смятам, че Адел Бофор е замесена в опита за бягство.

— Адел Бофор? — възкликна Джефри. Вдигна вежди и лицето му побеля. — Наистина ли смяташ, че тя е виновна?

— Никак не е доволна от това, че се женя за Мери — заяви Стивън.

Джефри не отвърна нищо. Бранд се изкашля.

— Не ми е приятно да го казвам, но тя беше тук тази сутрин.

— Какво?

— Връщах се в Тауър от ъъъ, ами, от едно място за забавления. Чух викове и дойдох да видя какво става. Много се изненадах, когато ми казаха, че си скочил в Темза. Докато чаках да се покажеш, видях Адел с крайчеца на окото си. Мисля, че като другите беше поразена от случилото се. Криеше се в сенките до стените. Щом ме видя, се обърна и избяга.

— Със сигурност тя не е убийцата — изрече през зъби Джефри.

— Има и други дворцови групировки, които имат пръст в гази работа — посочи Ролф. — Дънкан, Монтгомъри и Роджър Бофор са най-недоволни от предстоящия брак и съюза, свързан с него. Предположенията няма да ни доведат доникъде. Трябва да намерим неопровержими факти. Ако намерим някого от наемниците, взели участие в подготовката на бягството, ще го накараме да проговори.

— Всички наемници в момента прекосяват канала и пътуват за Франция — каза Бранд. — Ако имат поне малко здрав разум.

— Наемниците не са кой знае колко умни — сухо каза Ролф. — Засега ще оставим нещата така. Скоро ще плъзнат всякакви слухове. Те трябва да бъдат пресечени още в зародиш. Ще подметна тук-там, че Мери е била отвлечена и хвърлена в реката. Ще накарам всички да разберат колко сме недоволни. Обещавам ви, че всички кандидат-убийци ще размислят два пъти, преди да опитат отново.

— Тя няма да напусне Грейстоун до женитбата — заяви изведнъж Стивън. Гласът му беше твърд, а очите му — леденостудени. — Дори и самият крал да дойде, за да я вземе оттук, аз и хората ми ще го посрещнем с меч в ръка.

Всички в залата впериха поглед в Стивън. Подобно предизвикателно държане си беше чиста измяна и открито неподчинение.

Ролф отиде при първородния си син и сложи ръка на рамото му.

— Не си на себе си, затова говориш така. Много по-лесно ще спечелим краля с подчинение и покорност, а не с мечове. Хайде, Стивън…

Стивън стана.

— Тя няма да напусне това имение, татко.

Това беше предизвикателство.

Бащата и синът впериха поглед един в друг. Накрая Ролф каза:

— Съгласен съм с теб, Стивън — ние сме съюзници, а не врагове. Аз също желая тя да остане тук до сватбата. Остави ме да поговоря за това с краля. Ще гледам да го убедя да насрочи сватбата за по-ранна дата.

— Как ще го постигнеш? — Тонът на Стивън беше саркастичен. — В края на краищата Руфъс ни разкри плановете си да нападне Карлайл. Според него сватбата сигурно изобщо няма да се състои!

— За нещастие Руфъс често не доглежда всички последствия на делата си. Обаче, тъй като той обича да мами и вбесява враговете си, ще му внуша, че Малкълм много ще се разяри, ако дъщеря му се омъжи, преди да превземем Карлайл.

Стивън стисна зъби.

— Той си е загубил ума! Този брачен съюз осигурява мир, а кралят ще унищожи всичко, което постигнахме досега, и защо? Защо? За още малко земя? За да стане господар над още няколко враждуващи кланове? За да превърне Малкълм в още по-непримирим враг?

Ролф докосна рамото му.

— Не се бой. Всеки ден ще го убеждавам да не предприема проклетото нападение.

Стисна рамото на сина си, за да му вдъхне увереност и се обърна към Бранд.

— Да вървим в двора. Ще разкажа на Руфъс за случилото се и ще настоявам да ускори женитбата.

След като те излязоха, Стивън се заразхожда мълчаливо, често хвърляше поглед към стълбите.

— Защо лекарят се бави? Стои там вече четвърт час.

Джефри дойде при него.

— Сигурен съм, че всичко е наред с нея, Стивън.

Стивън втренчи поглед в брат си. Сподели с него мъката си.

— Тя едва не загина.

— Нали оцеля? Бранд ни разказа какво се е случило. Върнал си я към живота, братко. — Джефри се поколеба. — Сигурен съм, че някой ден ще ти бъде благодарна.

— Не искам да ми благодари — изрече Стивън импулсивно. След това се изчерви силно. — Какъв глупак съм! Няма никаква надежда! Тя ме мрази и след като се оженим, ако изобщо се оженим, ще ме мрази още повече за това, че ще воювам срещу родината и близките й!

Джефри се поколеба, защото нямаше какво да му отговори.

— Ще се моля и за двама ви, Стивън. А може би мирът на границата ще се запази, както и мирът между вас.

По лицето на Стивън се изписа съмнение.

И двамата се обърнаха, когато чуха гласа на лекаря.

— Милорди, имам добри новини за вас — каза той, докато влизаше в залата.

— Тя добре ли е?

— Много е пострадала, но не открих някакви по-сериозни увреждания. Останала е без сили, но това е обяснимо. Предписах й диета от сурови яйца и волска кръв. Тя помага много за възстановяване дейността на сърцето. Очаквам за няколко дена повечето течности в тялото й да възвърнат обичайното си състояние, стига да следвате съветите ми.

Джефри кимна. Стивън попита напрегнато:

— Как е тя сега?

— Спи, но това е целебен сън. Милорд, предлагам ви да си починете и вие.

Стивън кимна и благодари на лекаря. Обърна се и се качи бавно по стълбите. Най-сетне позволи на изтощението да обхване тялото му. Стисна още по-здраво зъбите си. Мери беше жива, не беше умряла… слава богу… и ако Ролф запазеше голямото си влияние върху краля, двамата щяха да се оженят не след три седмици, а само след няколко дена.

Но какво ще стане после?

Джефри се запита какво ли е да обичаш една жена толкова, че да отдадеш с готовност живота си, за да спасиш нейния. Той се поддаваше понякога на изкушенията на плътта, а иначе само си представяше страстта, любовта, приятелството и мечтите.

Приближаващият конски тропот прекъсна мислите му. Джефри застина и се заслуша. Още нямаше дори седем часът. Ролф и Бранд току-що бяха тръгнали. Зачуди се дали е възможно Руфъс да е научил толкова бързо за местонахождението на Мери.

Отиде до прозореца и погледна навън. Пет конници влетяха с тропот в двора. Носеха самоуверено златисто сините цветове на Есекс. Джефри се стегна вътрешно. В средата на групата яздеше Адел Бофор.

Тя почука и Джефри я пусна да влезе. Беше се загърнала в подплатена с кожи пелерина. Бузите й бяха поруменели от вятъра. Хвърли бегъл поглед на Джефри. Той й отвърна, без да се усмихва. Твърде добре си спомняше единствената им среща досега. Възцари се продължителна тишина.

— Какво ви води в Грейстоун, лейди Бофор? — попита той най-накрая. — Едва ли просто се упражнявате в езда.

Тя свали качулката от главата си, вдигна гарваново черните си коси и ги пусна да паднат. Те се спуснаха по гърба й и стигнаха чак до бедрата й.

— Какво искате да кажете, лорд Де Уорън? — попита надменно тя. След това отмести поглед, заобиколи го стремително и влезе в залата. Бедрото й се отърка в неговото.

Той я последва. Видя я как спира в центъра на залата и застава пред стълбите. Скръсти ръце. Тя пак се обърна към него.

— Стивън тук ли е?

— Той спи.

Тя се поколеба. Очите й гледаха изпитателно лицето му.

— А Мери?

Джефри се усмихна кисело.

— О, значи стигнахме до целта на посещението.

Тя се наежи.

— Всички вече знаят, че принцесата едва не се удави. Тя… жива ли е?

— Да.

Адел се извърна рязко, но той успя да забележи, че е уплашена.

Джефри прекоси краткото разстояние, което ги делеше, хвана ръцете й и я обърна с лице към себе си. Тя извика. Джефри не се беше отнасял грубо с жена досега. Дълбоко в себе си се засрами, но Адел не беше коя да е жена.

— Много объркана изглеждате, лейди Бофор!

Тя го изгледа гневно, но престана да се съпротивлява. Големите й гърди се вдигнаха и отпуснаха.

— Вие ли наехте убиеца? — попита Джефри и грубо я разтърси. — Вие ли?

— Не!

— Освен изкусителка да не сте и убийца? — попита той и я разтърси отново.

— Не!

Повярва й. Пусна я с облекчение.

Тя затърка ръце. Очите й бяха почернели.

— Признавам, исках Мери да се махне, но тя мислеше да избяга, а не да се удави!

— Замесена ли сте в опита за бягство?

Тя се подвоуми малко.

— Тя ме помоли да й помогна. Обвинявате ли ме за това? — нахвърли се тя върху него. — Обвинявате ли ме?

Той я гледаше неподвижно.

В очите й бликнаха сълзи.

— Стивън беше мой две години. Цели две години светът знаеше, че принадлежа на Нортъмбърланд! А сега какво? Какво! Станах за посмешище!

Той омекна.

— Най-малко вие, лейди Бофор, трябва да се оплаквате от липса на поклонници.

— Но никой не е Стивън де Уорън, наследник на граф Нортъмбърланд!

Колко добре разбираше амбициите й. Двамата много си приличаха.

— Сигурен съм, че ще си намерите добър мъж.

— Добър, да — в гласа й се долавяше нотка на горчивина. — Но могъщ и влиятелен? Не.

Неусетно и за себе си той се приближи до нея.

— Заради загубата на Нортъмбърланд ли сте готова да заплачете… или заради загубата на брат ми?

Тя примижа.

— Защо питате?

Стисна зъби. Цялото му тяло се втвърди, включително слабините му.

— Трябва да знам.

Тя го погледна в очите.

— Желаете ме, нали?

Той преглътна. О, господи, така беше!

— Дори само желанието е грях.

— Не! — прошепна тя и пристъпи напред. — Не е грях!

Внезапно той загуби контрол над себе си. Лицето й се озова в ръцете му.

— Копнеете ли за Стивън така, както за мен?

— Не! Никога не съм го желала така! — извика тя. — Колко жалко, че ти не си най-големият! Щях да се отърва някак от Мери, никога нямаше да те дам на нея! А след това щях да се омъжа за теб, за теб! И ти нямаше да съжаляваш!

— Много си позволяваш — каза той, но не пусна поразително красивото й лице. През ума му мина мисълта, че тя е способна на убийство, но тази мисъл бързо отлетя. Погълна го тъмен първичен страх и едно лошо предчувствие.

Адел не приличаше на вдовицата Там. Привличането й беше много по-силно и далеч по-опасно. Към тази примамливост бяха примесени още ред сложни причини да се държи така. Той ги долавяше, но още не ги беше разбрал.

— Признай, че ме желаеш — прошепна Адел.

Джефри погледна вдигнатото й нагоре лице и го обгърна с големите си ръце. Палците му се задвижиха леко по челюстта й и погалиха копринената кожа. Тя беше порочна грешница. Прииска му се да сподели греха й.

— Желая те.

— И аз те желая, мили боже! Особено нощем… — тя се отдръпна. Пълните й устни се разтвориха и потрепериха. Беше готова за целувката му.

Гледката го хипнотизира.

— Кажи ми — прошепна прегракнало.

Тя хвана едната му ръка и я стисна. След това я плъзна по тялото си. Джефри застина. Тя натисна дланта му още по-ниско, към извивката на женствеността си. Усети пулса й.

— Нощем се докосвам и си мечтая да си до мен. Когато викам, произнасям твоето име.

Той изстена. Ръката му механично обгърна хълмчето й, без да обръща внимание на тънката коприна, която я покриваше. Представи си какво си прави тя, представи си какво може да прави с нея. За пръв път осъзна колко много я желае. Прииска му се да се възпламени заедно с нея и двамата да изпаднат в някаква неистова животинска полуда. Страстта й го порази. Пожела поне веднъж през живота си да се забрави напълно и да изпълни всички мечти на тялото си. Желаеше да се потопи в бездната на пълната поквара заедно с нея. Само веднъж.

Той бе просто един мъж и при това слаб. Тя нямаше да бъде първата жена, с която бе спал, но може би щеше да бъде последната. Защото, ако получеше скоро поста, за който намекваше кралят, щеше да бъде длъжен да произнесе последните обети и да се отдаде безвъзвратно на Бог. Тези обети никога нямаше да наруши.

Джефри стисна ръката й. Очите й се разшириха от удивление. Устата му се изви в груба усмивка.

— Хайде да забравим добрите обноски, Адел. Днес. Сега.

Тя ахна. Той я поведе навън, като я държеше здраво. Наложи й се да тича, за да се движи редом с него. Пресякоха двора и минаха покрай конюшните. Той беше забравил за всичко друго на света. Забелязваше единствено жената до себе си. Мислеше само за злокобния й замисъл.

— Къде ме водиш? — попита тя с пресипнал глас.

— В гората — каза той късо. Дишаше тежко, но не заради бързото ходене.

Скоро дебелите стволове на дърветата ги закриха от чужди погледи. Джефри се обърна с лице към Адел. Задърпа обшития си със сърма колан. Той падна на земята. Златният кръст, който висеше на него, проблесна леко на дневната светлина на фона на падналите яркочервени есенни листа. Джефри не отделяше очи от лицето й. То го беше омагьосало. Свали робата си. Тя изскимтя, когато видя щръкналия му член.

— Лейди Бофор? — изрече той въпросително. Сдържаше се със свръхчовешки усилия. — Вашите дрехи. Искам да се съблечете.

Тя се съвзе. Смехът й отекна порочно, докато си сваляше горната и долната туника. Джефри се стресна, когато видя, че не носи долна риза. Тя се засмя пак и застана гордо пред него. Беше изправила рамене, гърдите й бяха набъбнали, а черната й коса се вееше от вятъра. Гордееше се най-безсрамно с тялото си.

Адел протегна ръце към него.

— Ела — прошепна тя. — Току-що започнахме, ти и аз. Никога не съм била толкова сигурна в нещо. Ти си се втвърдил и те боли. Ела при мен, милорд. Позволи ми да премахна болката ти.

Той я притегли към себе си. Устните им се срещнаха и неудържимо се сляха. Тя се дръпна изведнъж. Преди той да успее да възрази, се плъзна надолу по тялото му. Коленичи, гризна пъпа му и затърка гърди в мъжествеността му. След това сведе глава и почна да го ближе с език. Милваше го бавно и уверено. Най-накрая го пое дълбоко в устата си.

Джефри най-сетне престана да мисли за каквото и да е. Изстена от удоволствие и я повали по гръб.

— Мой ред е — изрече дрезгаво той и се засмя гърлено.

Разтвори широко бедрата й, разтвори горещите й влажни устни. Зализа пулсиращата й плът, както правеше тя преди малко. Тя закрещя и сграбчи косата му. Милваше я безмилостно. Ближеше всяка вдлъбнатинка, всяка сгъвка. Смучеше и се закачаше. Имаше само една цел — да стане роб на животинското желание и да потъне в греха заедно с нея.

Тя застена, когато той се надигна над нея. Проникна в тялото й със свиреп вик. Тя отново изкрещя. Ноктите й оставиха дълбоки следи на гърба му.

Двамата прекараха дълго време заедно. Слънцето се бе вдигнало високо в небето и вече почваше да поема пътя си надолу. Лежаха съвсем изтощени сред мръсотията и листата и не помръдваха.

Накрая Адел се размърда и се вдигна на хълбок. Огледа ненаситно всеки сантиметър от съвършеното му тяло. Той беше вдигнал ръка над лицето си, така че тя не разбра дали спи, или само си почива. Адел въздъхна. Никой мъж не я беше докарвал до такъв екстаз по-рано.

Усмихна се. Това беше само началото. Тя беше абсолютно сигурна в това. През живота си не беше изпитвала подобна увереност. Това беше само началото за тях двамата. Сега вече се радваше, че той принадлежи на църквата. Защото тя някой ден щеше да се омъжи, тъй като е длъжна да го стори, но той никога нямаше да принадлежи на друга жена. Ще принадлежи единствено на нея. Обеща си твърдо това.

15

Настроението на Дънкан беше отвратително. Кой го бе изпреварил и бе извършил толкова нескопосано покушение срещу Мери, че обърка всичките му сметки?

Слухът за това вече се носеше сред лордовете и дамите в двора. Едни твърдяха, че принцесата се е опитала да избяга от Тауър, други смятаха, че са я отвлекли, но по каквато и причина да се беше озовала извън двореца, всички бяха единодушни за това, че никой не пада от само себе си в Темза.

Но явно никой не беше видял лично произшествието. Дънкан разпита предпазливо стражите, но те бяха видели само как Стивън спасява принцесата от мрачните дълбини на реката и как я измъква от лапите на смъртта.

Дънкан беше разярен. Защо де Уорън винаги улучваше подходящото място и време, в което да се появи? Ако проклетият наследник не се беше озовал на кея, Мери отдавна да е мъртва, а той, Дънкан — невинен в очите на всички.

Дънкан се досещаше, както и всички други, кой има най-голям интерес да предотврати съюза между Шотландия и Нортъмбърланд. Следващият въпрос бе дали другата групировка или групировки щяха да се опитат отново и този път може би успешно?

Съмняваше се в това. Де Уорънови ще си отварят очите на четири. Никой убиец нямаше да има възможност дори да се приближи до Мери. Ядосваше се основателно. Защото той също нямаше да успее. Дори той не беше толкова безразсъден, че да опитва да убие Мери при такива обстоятелства.

Не, засега трябва да отложи плана си. Може би трябва да смени способа. Но положението си оставаше същото. Не бива да позволява на малката си сестра да сключи брак със Стивън де Уорън.

Мери чу първо гласовете. Лек шепот, едва доловим. Помисли си, че сънува. След това й се стори, че белите й дробове са кухи и кървят и разбра, че не сънува. Гласовете зазвучаха по-високо и почнаха да се различават един от друг. Изведнъж Мери разпозна строгия тембър на графиня Нортъмбърланд и високия детски гласец на дъщеря и Изабел. Разбуди се напълно. Спомни си какво бе станало.

Едва не се удави. Мери настръхна и долови присъствието на хора в стаята. Те стояха над нея. Заля я вълна от усещания: как влажният черен мрак я поглъща и притегля надолу, паниката, която изпълваше гърдите й, изгарящите й бели дробове… О, мили боже, тя се беше опитала да избяга, но вместо това някой я бе блъснал в Темза и тя едва не загина.

Някой се беше опитал да я убие.

— Мамо, мамо, тя се събуди! — извика въодушевено Изабел.

— Чуваш ли ме? — попита нежно графинята.

Но как така не е загинала? Мери си припомни с плашеща яснота последните си мисли, преди да загуби съзнание.

А след това си спомни всичко. Сцената беше ярка и здраво запечатана в съзнанието й. Стивън я държеше в обятията си в реката, тя се носеше като труп по водата, а след това Бранд я отнесе на брега. Мери отвори широко очи. Как бе възможно да си спомня това? Мястото, откъдето гледаше, беше невъзможно за достигане — сякаш се намираше някъде високо над земята и гледаше надолу към участниците в някаква странна пиеса.

Но това не беше пиеса. Мери беше сигурна, че това, което е видяла, наистина се е случило. Защото подобно на пиесите, играни от пътуващи артисти, действието се бе развило с плашеща скорост и поразяваща бързина. Бранд я бе сложил да легне на кея, а Стивън го измъкнаха от водата. След това той се надвеси над нея и затупа гърба й. Пак я обърна по гръб и я замоли да диша. После си пое въздух и го вдиша в белите й дробове. Споменът помътня, образите станаха неясни. Мери ясно бе чула, че Бранд казва на Стивън, че тя е мъртва. А след това не чу нищо повече. Споменът почерня и се изгуби.

Графинята се усмихваше.

— Здравей, принцесо. Надявахме се скоро да се събудиш.

Мери примигна срещу нея и потрепери. Действително ли бе видяла себе си на прага на смъртта? Дали пък душата й не се е готвела да отлети на небето? А Стивън я е призовал някак да се върне?

— Ти едва не умря, лейди Мери! — извика Изабел. Взе ръцете й в своите и ги стисна с видимо удоволствие.

— Едва не умрях — повтори механично Мери.

— Изабел, не изморявай принцесата — изрече строго Сеидре.

Но Мери седна изправена в леглото и се притисна към ръцете на Изабел.

— Стивън ли ме спаси? Стивън ли ми даде дъха си?

И графинята, и Изабел се стреснаха.

— Но… как е възможно да знаеш това? — попита Сеидре. — Стивън каза, че си била в безсъзнание, не си дишала и си била почти мъртва.

Мери се отпусна пак на леглото. Сърцето й биеше силно. Затвори здраво очи. Горещи сълзи опариха клепките й.

Едва не беше умряла. Стивън я беше спасил. Стивън я беше върнал към живота.

А тя не бе в състояние да обясни завръщането на странните спомени за това как Стивън се грижи за нея на пристана. Не можеше да обясни и на тях, но едно нещо беше ясно. Чудо бе, че беше жива. Дължеше на Стивън много повече от едно обикновено благодаря.

— Изабел, донеси ми долна риза и туника — нареди графинята. Изабел побърза да изпълни нареждането. — Вдигни си ръцете, скъпа. Ще ти помогна да се облечеш.

Мери се подчини. Докато майката на Стивън й помагаше да се облече, тя си спомни за опита си да го упои. Той или притежаваше свръхчовешка издръжливост, или се беше досетил за плана й. Лесно беше сега да се чувства ужасно за това, че го е измамила и е проявила невероятно вероломство. Как бе могла да постъпи така?

— Добре ли си, Мери? — попита загрижено графинята.

Мери се вцепени. Нямаше сили да произнесе и дума. Защото на вратата стоеше мъжът, който беше обсебил мислите й.

Оскъдната светлина, която се процеждаше през прозорците на стаята, беше доста слаба, но обливаше Стивън с лъчите си. Изражението на лицето му беше непроницаемо. Сърцето на Мери заби гръмко. Нещо вътре в нея я подтикваше да го поздрави с вик и да му благодари. Това беше някакво безименно чувство, което тя не смееше да определи. Но не постъпи така. Вместо това се отпусна на възглавниците и втренчи поглед в него.

Спалнята беше малка. Той я прекоси бързо и решително. Спря до майка си. Погледът му се кръстоса с нейния.

— Добър ден, госпожице.

Мери знаеше, че трябва да благодари на този мъж и да му се извини за ужасното си предателство. Но още нямаше сили да продума. Нито пък да отвърне поглед. Забрави за присъствието на графинята и на Изабел. Накрая той каза:

— Чакахме те да се събудиш.

Мери навлажни пресъхналите си устни.

— Заповядай — каза Изабел и й подаде чаша вода. Детето й се усмихваше. — Изпий я, лейди.

Графинята се изправи.

— Ела, Изабел. Стивън иска да остане насаме с годеницата си.

Мери едва чу думите на графинята. Даже не видя кога тя и дъщеря й са излезли от стаята и са затворили вратата зад гърба си. Двамата впериха поглед един в друг. Той беше сериозен, тя трепереше и мълчеше.

След това Стивън седна на леглото до нея и Мери се озова в обятията му.

Толкова естествено беше да се притисне към него. Той беше въплъщение на сигурността и спокойствието, на мощта и честността, на живота. Тя се удиви от силата на чувствата си. В каква безопасност се чувстваше до него. Кожата на туниката му беше гладка. Двамата останаха дълго така, без да мърдат и без да говорят. Накрая той каза с мек грубоват глас в ухото й:

— Много се радвам, че се събуди.

Мери обърна бавно глава, за да го види. Нима бе възможно това? Нима този мъж я обичаше след всичко, което преживяха заедно? След всичко, което тя му стори? Нима не бе рискувал живота си, за да я спаси?

Тя си спомни отчаянието му, начина, по който беше вдъхнал обратно живота в тялото й.

Гледаше я в очите с непоколебима увереност. Стори й се, че иска да надзърне в душата й.

Гърдите на Мери се стегнаха. Усети, че отвръща смело на погледа му. Прииска й се да му се разкрие изцяло, докрай.

— Как се чувстваш? — Гласът му не звучеше толкова уверено за разлика от свирепата светлина в очите му. На Мери й се стори, че забелязва в тях влага, но може би те просто се бяха напрашили.

— Радвам се, че съм жива, милорд. Тря… трябва да ви благодаря.

Тялото му се напрегна и той приближи устата си до нейната още повече. Тялото й се върна към живот, когато той продума. Дъхът му докосна леко лицето й. Гърбът я досърбя.

— Искам нещо повече от благодарности.

Мери попита пресипнало.

— К-какво ще искате от мен, милорд?

— Не се ли сещаш?

На Мери й се зави свят при мисълта какво може да се случи. Главата й се замая. Не беше сигурна в това какво става помежду им.

— Ще… ще получиш нещо повече от благодарности — изрече тя, без да мисли, съвсем машинално.

Погледът му се впи в нея.

— Ще ми се подчиниш ли най-сетне, Мери?

Мери потрепери. Каква връзка сплитаха те помежду си, какъв договор сключваха? Разбра ли той какъв обет е дала? А тя дали разбираше това?

— Ти спаси живота ми. Едва не умрях. Ако не беше ти… — тя извика последните думи и не съумя да продължи.

Той я стисна още по-силно.

— Няма от какво да се боиш занапред, госпожице — увери я той. — Нищо лошо няма да ти се случи, обещавам ти.

Мери хвана кожената му туника. Двамата стояха на прага на ново и по-дълбоко взаимно разбиране. Тя се боеше и радваше на това.

— Стивън — прошепна тя. Знаеше, че никога преди не го е наричала с това име. — Съжалявам. Съжалявам, че опитах да избягам. Никога няма да бягам пак, милорд — заяви разпалено тя. — Обещавам ти.

Той не помръдна известно време. Външно сякаш дори не дишаше. Погледът му стана много мрачен и гневен.

— Много ще се радвам, Мери, ако най-сетне казваш истината.

— Говоря истината — прошепна тя.

Изражението му се промени. В него се появи нещо първично и тържествуващо.

— Ще се съгласиш ли доброволно да ми станеш жена?

Погледите им се кръстосаха. Въпреки че беше загубила доста сили, Мери усети прилив на желание в слабините си.

— Стивън — прошепна тя безсилно. В нея се надигнаха чувства, които бяха толкова силни, че пред очите й притъмня. Мери се слиса, когато разбра, че обича този мъж. А в следващия миг вече не се и учудваше.

— Да — каза тихо тя.

Очите му се разшириха от удивление. Наведе се и докосна нежно устните й със своите. А след това сякаш обезумя и престана да бъде нежен. Мери не я беше грижа. Тя го обичаше. Отвърна на целувката му.

Езиците им се преплетоха страстно. Мери притегли Стивън върху себе си. Изпадна във възторг, когато го усети до тялото си и видя как той реагира на недвусмислената й покана. Той беше смущаващо твърд и дълъг. Притискаше се плътно към бедрата й. Мери изскимтя. Едва не беше умряла. Сега беше обзета от неудържимото желание да го поеме дълбоко в себе си и да вика от екстаз, да поеме семето му и да му вдъхне живот. Нищо друго не беше имало някога такова значение за нея.

Стивън беше този, който сложи край на целувките им. Той вдигна глава. Дишаше тежко. Вдигнатите му вежди набръчкваха челото му. Лицето му беше помрачняло.

— Мери? Ако не се спрем незабавно…

— Не! — извика тя и се изви така, че щръкналият му връх да докосне леко горната част на бедрата й. — Не, милорд, ти спаси живота ми… сега позволи на мен да ти дам живот!

Стивън застина, но само за миг. След това се хвърли върху нея. Погали с ръце слабините й, замилва нежно пространството между бедрата й. Мери изстена от удоволствие и се замята задъхано под него.

Туниката й му пречеше. Мери изписка сърдито, вдигна полите си до кръста и притисна ръката на Стивън към влажната топлина на слабините си. Той се стресна. Очите му светнаха.

— За теб, милорд — прошепна Мери. Изпитваше неистово плътско желание и не съумяваше да се владее. — Само за теб, милорд.

Той изкрещя. След това навлезе дълбоко в нея. С това искаше не просто да проникне в нея, а да докаже, че я притежава.

Мери стенеше от възторг. Ридаеше от екстаз. Стивън възкликна, нахлувайки напред-назад в тялото й, милвайки я отново, и отново с внушителната си мъжественост, докато Мери не преживя втория си още по-мощен екстаз от предишния. Той извика рязко и конвулсивно влезе още по-дълбоко в нея. Учестеният неритмичен шум от биенето на сърцата им се смеси с тежкото им дишане.

Мери въздъхна.

— Харесва ми усмивката ти, госпожице — прошепна Стивън.

Мери се зачуди дали й личи, че е повалена от любовна лудост.

— Ще си живеем много добре двамата с теб — каза Стивън.

Тялото на Мери се стегна. Думите му й се сториха много резки. Прозвучаха й като предизвикателство, като обет. Тя седна и погледна тъмното му хубаво лице. Беше се навъсил така, сякаш не вярваше особено на думите си.

— Така ще бъде — прошепна Мери, но изведнъж се натъжи и уплаши. Спомни си с плашеща яснота за бездната на страшното минало, която зееше помежду им. То обхващаше по-дълъг период от няколкото седмици, които изтекоха, откакто той я залови. То се състоеше от безброй битки, в които бащите им бяха кръстосвали меч с най-кръвожадни намерения. А съвсем наскоро тя самата бе постъпила доста вероломно спрямо него. Сега Мери копнееше повече от всичко двамата да имат за в бъдеще отношения като тези отпреди малко. Да няма никакви задни мисли помежду им. Да бъдат напълно честни и откровени един с друг. Но историята и положението в момента искаха да разрушат всичко хубаво, което се бе появило между тях.

Този заговор не им вещаеше нищо хубаво, но беше твърде късно. Мери осъзна, че му е отдала сърцето си веднъж завинаги и то вече никога няма да й принадлежи отново. Любовта й беше нанесла съкрушителен удар. Но не само миналото и настоящето заговорничеха срещу тях. Мнозина алчни и безжалостни врагове също им мислеха злото. Дори ако той я обичаше, а тя почваше да вярва в това, какво общо бъдеще щяха да имат те?

Мери протегна ръка към него.

— Някой се опита да ме убие.

— Знам.

Но още преди думите му да заглъхнат, Мери потръпна при мисълта, че Адел Бофор е организирала покушението срещу нея. Никой друг не знаеше, че тя ще бъде на кея по това време на деня.

— Какво има?

Тя вдигна очи и го погледна стреснато.

— Милорд — прошепна тя ужасено, — само един човек знаеше за решението ми да избягам!

— Адел Бофор?

На нея й прилоша. Кимна безмълвно.

— Адел ти е помогнала да подготвиш бягството си, но не можем да бъдем сигурни, че тя стои и зад покушението срещу теб. В двора има много групировки, които са зле настроени срещу нас, Мери.

Мери беше готова да заплаче, но като го чу, се вцепени.

— Кой? Кой е срещу нашия брак, Стивън?

— Трябва ли да знаеш?

Тя избухна.

— Така ще знам кой ми е приятел и кой враг!

— Братът на Адел е бесен от това, че скъсах с нея. Монтгомъри се страхува, че мощта на Нортъмбърланд надминава тази на Шрусбъри. И Дънкан…

— Дънкан! Със сигурност не той се е опитал да ми навреди! Той ми е брат!

— Той ти е полубрат. Срещала си го само веднъж досега. Той обича единствено себе си и има големи амбиции, Мери.

— Може и да има амбиции, но това не означава, че ще ми стори нещо лошо! — Самата идея за това беше нелепа и плашеща.

— Той иска един ден да управлява Шотландия. Иска да стане неин крал.

— Не! Невъзможно е да иска да свали баща ми от трона!

— Не е такъв глупак. Надява се да го наследи. Защо, мислиш, е останал всички тези години в двора и робува толкова покорно на Руфъс? Той е избраникът му за шотландския трон.

Мери загледа втренчено. Накрая поклати глава. Не беше в състояние да прецени доколко трябва да бъде откровена пред този мъж, пред бъдещия си съпруг. Усети, че още отсега, толкова скоро след разкриването на истинските й чувства, а може би и на неговите, политиката заплашва да разруши постигнатото.

— Не, Едуард ще бъде следващият крал на Шотландия. Татко така реши и така ще стане.

Стивън я изгледа.

— Малкълм непогрешим ли е?

Мери се дръпна рязко.

— Хайде да не обсъждаме Малкълм — изрече накрая тя.

— Защо не, Мери? Винаги ли е прав? — внезапно тонът на Стивън се промени и той се ядоса.

Сърцето на Мери биеше твърде силно. Тя поклати глава и не пожела да отговори. Не беше в състояние да го направи.

Стивън стана изведнъж.

— Не бива да поемаме нови рискове, Мери. Затова ще останеш в Грейстоун през близките няколко дена. Тук ще се намираш в безопасност до сватбата.

— Близките няколко дена? Но сватбата ни е след три седмици!

— Не — каза Стивън и се наведе над нея. — Датата на сватбата е сменена.

— Сменена?

— Кралят се съгласи. Глупаво ще е да се бавим толкова, като знаем какво стана. Ще се оженим веднага щом се изправиш на крака и имаш сили да положиш тържествения обет.

Мери разтвори широко очи. Сърцето й прескочи от удоволствие. Неволно се засмя. След няколко дни двамата щяха да се оженят — след няколко дни щеше да му стане жена!

Чак след като Стивън си отиде, тя се сети, че той се бе държал много сдържано. Не се усмихваше, докато й съобщаваше неочакваните новини. Всъщност беше мрачен и се чувстваше неловко, сякаш очакваше всеки момент да се случи нещо ужасно.

— Веднага щом има сили да положи тържествения обет!

— Точно така, скъпи братко, те ще се оженят веднага щом принцеса Мери се почувства достатъчно добре, за да стои права и да се закълне — Руфъс се усмихваше неприятно. — Има ли причина тази бързина да те тревожи, Хенри?

Принц Хенри беше разярен.

— Знаеш, че съм против този брак. Казах ти го още в самото начало. Все още се надявам здравият ти разум да надделее и да им забраниш да се оженят.

— Защо според теб дадох съгласието си за този брак?

— Нямам никаква представа.

— За да не подозира Малкълм нищо, когато войските ни се нахвърлят върху него — смехът на Руфъс оголи зъбите му. — Досетих се, че още по-малко ще ме подозира след сватбата.

— Надминал си дори себе си, братко — изрече тихо, но гневно Хенри. — А какво ще правиш, милорд, ако един ден Нортъмбърланд се обърне срещу теб редом с шотландците.

— Този ден никога няма да настъпи.

— Ти си луд! Заради някакви нищо и никакви хълмчета даваш на Де Уорън власт да те срази, ако поиска! — Хенри се разхождаше неспокойно в покоите на краля. В подобни моменти се убеждаваше повече от друг път в това, че именно той трябва да бъде владетел на Англия. Никога не би дал такава власт на един благородник. Никога не би имал такова доверие на някого от васалите си, че да постъпи така. Искрено съжали, че Мери не се удави. Само това би предотвратило последиците от глупавата постъпка на брат му.

— Кой се опита да я убие?

— Не знам. Да не си бил ти, Хенри? — попита ласкаво Руфъс.

Лицето на Хенри почервеня от прилива на кръв. Той се разяри пак.

— Нямаше да е жива сега, ако аз стоях зад това покушение!

Руфъс стана, отиде до прозореца и погледна към Лондон.

— Вярвам ти.

— Значи е имало покушение?

— Да, въпреки че някои слухове твърдят обратното.

Изведнъж Хенри се усмихна.

— Действително ли е бягала от Де Уорън?

— Това забавно ли ти е?

— Много — той се разсмя. — За бога, бас държа, че Стивън е побеснял. Тази дребосъчка е посмяла да го предизвика — колко ми се иска да можех да чуя някой от разговорите им след това!

— Хм. Доколкото те познавам, ти би предпочел сам да се уединиш с дребосъчката.

Хенри изгледа брат си.

— Няма да откажа, ако имам тази възможност. А ако Де Уорън те окуражи поне малко, ти пък би скочил в леглото с него, нали, ваше величество?

Сега беше ред на Руфъс да се вбеси.

— Може би, когато беше момче, но сега мъж като него никак не ме привлича, никак — повтори грубо кралят. Обаче лъжеше и то не брат си, а себе си. Несподелената страст беше опасно нещо особено след толкова много години.

— Може би Стивън ще се чувства толкова задължен, че ще ти се отблагодари, както ти се иска — каза Хенри и тръгна, смеейки се, към вратата. — Но аз не мисля така, Уил. Не мисля така.

Той се поклони подигравателно и излезе.

Руфъс продължи да гледа мястото, където беше стоял брат му. Стискаше юмруци. Ако Хенри не беше толкова ценен съюзник по време на война и ако зад гърба му не стояха толкова много нормандски наемници, готови да скочат при първото повикване, той би го хвърлил в тъмницата и би запратил в морето ключа за нея. Понякога мразеше брат си толкова, че се изкушаваше да превърне намерението си в действителност. Но това би попречило на плановете му. Затова ще гледа да използва войските и коварството на брат си, като винаги внимава да е с една крачка пред него. Защото Руфъс разбираше брат си много по-добре, отколкото той си мислеше. Причината, поради която Хенри толкова се ядосваше на този брак, който изобщо не го засягаше, беше, че той ламтеше да се качи на трона на Англия. А това, разбира се, никога нямаше да стане.

Адел Бофор лежеше по корем на леглото си, непокрита с нищо. Ръцете й прегръщаха възглавницата. Носеше само къса тънка памучна долна риза. Беше сама в спалнята. Всички други дами бяха отишли да вечерят. Беше затворила очи, но не спеше. Дишането й беше неритмично.

Споменът за срещата й с Джефри де Уорън не излизаше от главата й. Решителността й нарастваше. Никога не беше жадувала така за някой мъж. През последните няколко дена той я избягваше. Преструваше се, че не я забелязва и че онзи следобед, който прекараха заедно и изпитаха такова блаженство, просто не го е имало. Но това се беше случило. И тя щеше да го има отново, и то скоро. Трябваше.

Тя изстена тихо и дрезгаво и сграбчи още по-здраво възглавницата. Тялото й пламна. Той бе тук, в Тауър. Дори сега беше при другите на долния етаж и вечеряше. Коляното на Адел се вдигна нагоре и се притисна в леглото. Задните й части се оголиха.

Адел си припомни всичко, което той й стори онзи следобед, както и всичко, което тя направи за него. Изстена тихо. Пламъкът на страстта обви крайниците й. Помисли си, че след тази любовна битка никога няма да намери друг мъж, който да я задоволява така.

Чу стъпки и замря. Те бяха тежки и мъжки. Спряха пред вратата на нейната спалня. Тя не отвори очи, но тялото й се загърчи още по-конвулсивно. Представи си, че Джефри влиза, прокарва ръце по гърба й и стиска задните й части, преди да я прониже с огромния си член.

Вратата се отвори без почукване. Адел стисна още по-здраво възглавницата. Знаеше, че той я гледа.

Мъжът затвори бавно вратата.

— Кой те е разпалил толкова, малка кучке?

Адел изохка. Това беше единственият отговор, на който беше способна. Не беше в състояние да понася повече тази мъка. Той се приближи.

— Кой? — попита мъжът и спря при крака на леглото й. — Кой те е накарал да се гърчиш сама в леглото? Трябвам ли ти, Адел?

— Моля те — прошепна тя. Мразеше от все сърце и себе си, и него.

Чу шума от събличане на дрехи.

— Моля те — прошепна тя.

Мъжът се засмя. Сламеникът се огъна от тежестта му, когато той коленичи между бедрата й. Ръцете му се плъзнаха по тях и спряха едва когато сграбчиха полукълбата на хълбоците й. Адел се сгърчи и изохка.

— Кой те докара до това състояние? — Той почваше да се ядосва. Стисна я силно и я накара да извика от болка. — Кой, по дяволите!

Адел разтвори краката си.

— Джефри де Уорън — промълви тя и изохка.

Той нададе вик и навлезе рязко в нея. Адел прехапа език, за да не изпищи. Мигновено получи невероятен пристъп на блажено удоволствие. Скоро след това той свърши и се отпусна върху нея.

Тя го блъсна настрана и скочи на крака. С един скок стигна до туниката си и я навлече. Погледна мъжа, който се беше проснал на леглото й.

— Махай се оттук!

Роджър Бофор седна лениво.

— Заключих вратата — усмивката му беше подигравателна. — Така ли ми благодариш, скъпа?

— Махай се — повтори тя сърдито. Отдавна го мразеше, защото именно той й беше разкрил колко е аморална.

Бофор се изправи, облече се бавно и дойде при нея.

— Никога няма да се промениш — каза й той в ухото. — А той само си играе с теб, защото е добродетелен, а добродетелта е нещо, което ти е дълбоко непонятно.

— Ами ти? — попита тя саркастично. — Кажи ми, Роджър, кога реши да убиеш Мери? Не ти ли стигаше просто да избяга?

Той побледня. След това обърна лицето си към нея.

— Ако ме предадеш, скъпа сестро, ще те натопя веднага. Пропадам ли аз, пропадаш и ти.

Адел се дръпна рязко от него.

— Махай се!

Той се усмихна зловещо.

— Може би ще си побъбря с добрия архидякон. Не смятам, че дори твоето тяло ще продължи да го привлича, ако узнае, че си способна на убийство.

— Махай се!

16

Нервите на Мери се бяха изпънали до край. Вчера Малкълм и Маргарет бяха пристигнали в Лондон. Днес щеше да се омъжи. Стивън й предложи да им отиде на гости в Тауър. Нямаше как да му откаже и ето че сега пътуваха за там. Мери едва не отказа. Във всеки случай, много й се бе искало да го направи. Не искаше да вижда Малкълм точно в деня преди сватбата си.

От покушението бяха изминали три дена. Това беше много малко време, но тя беше безкрайно щастлива. Въпреки че Стивън прекарваше много време в двора, той я навестяваше всеки ден. Не говореха за това, което се бе случило в деня, в който пак бяха твърде близки, но Мери смяташе, че вече се разбират много по-добре отпреди и това й се струваше чудесно. Вярваше му, а и как би могла да му няма доверие? Бранд също се бе отбил да я види и й разказа как Стивън рискувал живота си, за да я измъкне от реката. Той беше рискувал живота си заради нея, а след това й го беше вдъхнал отново. О, да, тя му вярваше напълно.

И не лъжеше, когато му обеща, че никога повече няма да го предаде и да бяга от него. Спомни си колко се трогна той от клетвата й. Беше сигурна, че й повярва.

Тя се страхуваше да се види със семейството си дори за кратко. Боеше се от това, което щеше да се случи, и от това, което щеше да узнае.

Докато приближаваха Тауър — и родителите й — Мери забеляза, че Стивън смята, че й прави голяма услуга, като устройва тази среща. Тъй като Мери не желаеше да признае пред себе си собствените си чувства, тя не намери сили да му каже, че не иска да идва. Но с всяка крачка, която ги приближаваше до Тауър, сърцето й биеше все по-бързо, а стомахът й се беше свил на топка от напрежение.

Узна, че Малкълм е пристигнал пред лондонските порти с доста голяма войска. Обаче в града го пуснали да влезе само със свита от двадесетина души. Властите настояли тези мъже да оставят оръжията си в двора на Тауър. Уилям Руфъс не искаше да остави и най-малкия шанс за покушение на своя най-опасен враг.

Докато пътуваше през Лондон, Мери започна да се тревожи. Познаваше добре баща си. Не се съмняваше и за миг, че той се е разярил от това, че са го принудили да се лиши от хората и оръжията си. Знаеше колко светкавично отвръща на удара, когато е вбесен. Дали Малкълм нямаше да разтури съюза в последния момент? Или пък да забрани сватбата? Мери се страхуваше. Колко се беше променила! Не искаше нищо и никой, дори Малкълм, да попречи на сватбата. Той постъпваше безжалостно с враговете си, а нямаше съмнение, че още ненавижда граф Нортъмбърланд… и Стивън.

Тауър се появи пред тях. Извисяваше се над крепостните стени и се отразяваше в гладката повърхност на Темза. Мери разтвори широко завесите на носилката. Потрепери. Стивън яздеше пред нея на кафявия си жребец зад знаменосеца, който развяваше червената роза на Нортъмбърланд. Съпровождаше ги отряд тежко въоръжени рицари.

В мига, в който прекосиха подвижния мост и влязоха в двора на крепостта, получиха кралски ескорт, който да ги въведе в замъка. Стивън й помогна да слезе от носилката. Заобиколиха го не неговите хора, а воините на краля. Мери се беше озовавала вече в това положение, но пак се почувства слаба и безпомощна. Не пускаше ръката на Стивън. Той я стисна, за да й вдъхне увереност. Разбира се, дори самият крал нямаше да попречи на женитбата им. Нямаше да посмее.

Докато изкачваха стъпалата към замъка заедно с придружителите си, Мери се запита дали винаги ще се страхува от английския двор и няма да го харесва. Така ще е, ако продължаваше да се чувства като чужденка сред врагове. Тази мисъл я отрезви. А в навечерието на сватбата си не искаше да изпитва нищо друго освен празничен трепет и непресторена радост.

Влязоха в голямата зала. Разговорите заглъхнаха. Всички лордове и благородни дами се извърнаха, за да ги видят. Очите им блестяха от любопитство. Мери съжаляваше, че изобщо се е опитвала да бяга. Стивън нямаше как да е доволен от това, че го е предизвикала толкова открито. Тя въобще не се съмняваше, че мнозина от тези завистливи лордове са изпитали истинска радост от това унижение за Стивън.

Мери го погледна, докато прекосяваха залата. Главата му беше гордо вдигната, погледът му беше насочен напред, а изражението му — непроницаемо. Стори й се, че докато минаваха, някой се изкикоти и спомена името на Стивън. Но не успя да открие присмехулника, когато огледа тълпата.

Помисли си гневно, че след известно време целият свят ще научи колко обича тя Стивън и колко му е вярна. Щеше да му се отплати достойно за всичко, което той направи за нея.

Отидоха направо в кралските покои на третия етаж. Още при влизането Мери видя, че Малкълм, Маргарет и тримата й братя вече са вътре. Родителите й разговаряха хладно с граф и графиня Нортъмбърланд. Бяха близо до подиума, на който върху трона си седеше Руфъс. Мери се изненада много, когато видя, че Дъг Макинън стои между Едуард и Едгар. Когато той погледна към нея, тя бързо отвърна поглед.

Ужаси се от неговото присъствие. Не разбираше защо съпровожда родителите й. Слиса се, когато си спомни, че от деня, в който Стивън я плени, тя не си бе помислила дори веднъж за Дъг. Как е възможно да си е въобразявала, че е влюбена в него? И как щеше да се изправи сега срещу него?

Мери погледна крадешком към Стивън, но лицето му беше безизразно. Досети се, че той не знае кой е Дъг, изпита огромно облекчение. Познаваше го доста добре и беше сигурна, че никак няма да му е приятно да се запознае с бившия й годеник.

Родителите й я видяха. Мери застина на място. Нямаше сили да помръдне. Откакто бяха влезли, бе погледнала само веднъж баща си. Сега не смееше да се обърне към него. Успя да се усмихне на майка си, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Но не се обърна към Малкълм. Нямаше сили да го погледне в очите.

Стивън и Мери поздравиха краля.

— Радвам се да видя, че си добре, принцесо — изрече сърдечно Руфъс. Бузите му бяха почервенели. Миришеше на вино и гледаше злорадо събралите се. — Не изглеждаш така, сякаш наскоро си била на прага на смъртта.

— Оправих се, сир.

— Много се радваме.

Но Руфъс не се интересуваше от нея. Усмихваше се на Стивън.

Стивън не отвърна на усмивката му.

— Сир — беше всичко, което произнесе той.

Мери погледна мъжа, когото обичаше, а след това прехвърли погледа си върху краля. Лицето на Стивън беше непроницаемо, но кралят видимо се оживи при появата му, а очите му светнаха. Мери не помръдна. Не беше в състояние да откъсне поглед от Уилям Руфъс. Веднага се досети защо той се промени така при влизането им. Мили боже, кралят бе влюбен в Стивън!

Руфъс най-накрая я погледна и забеляза, че тя го гледа втренчено. Усмивката му изчезна. Погледът му стана студен.

— Баща ти те очаква. Иска да те поздрави, принцесо.

Мери незабавно се извърна, но още не можеше да се съвземе от откритието си — защото не се съмняваше и за миг, че е разкрила истината.

Нямаше избор. Вдигна очи и погледна Малкълм. Той й се усмихваше както преди. Сърцето я заболя. В очите й бликнаха сълзи. Погледът му беше нежен и сърдечен. Тя се почувства така, сякаш ужасната среща в пустото поле никога не се бе случвала и сякаш мъжете не бяха търгували с нея, все едно, че бе робиня, и то от най-незначителните. Стори й се, че се радва да я види.

— Т-татко — успя да промълви тя.

— Дъще! Много си хубава, както винаги! Добре ли си?

Мери кимна и потрепери. Не откъсваше поглед от баща си.

Толкова й се искаше той да я вземе в обятията си. Обаче Малкълм не беше от хората, които дават израз на топлите си чувства. Не очакваше той да покаже пред всички колко държи на нея.

В този миг Мери разбра, че обича баща си и винаги ще го обича. Знаеше, че и той я обича. Беше я дал на Стивън по политически причини, но такава беше съдбата на всяка дама от благороден произход. Не беше очаквала да се омъжи по любов, обаче това беше на път да стане след един невероятен поврат на съдбата. Чувстваше се предадена заради спомена за онзи ден в полето при Олнуик. Но това беше само спомен. Тогава Малкълм й се бе сторил груб и напълно безразличен към нея. Сега, когато я бе посрещнал толкова топло, тя не можеше да си обясни защо е останала с такова впечатление. Може би се бе държал така, защото се е намирал пред враг, и то не обикновен враг. Стивън беше отвлякъл и опозорил дъщеря му. Така или иначе Мери не разбираше държанието на Малкълм в онзи ден. Но това нямаше значение. Обичаше го и му прости всичко от сърце.

Мери се обърна към майка си, която разтвори ръце, за да я прегърне. Мери изхълца и се хвърли в милата, позната и толкова уютна прегръдка. Маргарет я залюля като бебе. След като най-сетне се пуснаха, Мери се усмихна на майка си през сълзи. Маргарет също плачеше.

— Ще се омъжиш — прошепна Маргарет. — Моята малка палавница ще се омъжи.

— Щастлива съм, мамо.

— Ох, слава Богу!

Двете пак се прегърнаха. След това Едгар я сграбчи и започна да я разпитва как е. Двамата бяха със съвсем малка разлика във възрастта. Като деца бяха неразделни. Мери беше най-близка с него от всичките си братя. Той явно не беше особено доволен от нейния годеж и се тревожеше за нея. Това напомни на Мери каква е политическата реалност. Хвърли поглед на Едуард, най-големия и най-практичен от братята. Беше свикнала да се обръща към него за мъдър съвет. Често я беше измъквал от бъркотиите, в които се беше замесвала, успокояваше я, когато беше паднала духом, защитаваше я, когато я обвиняваха за нещо. Той също беше мрачен. А Едмънд изобщо не прикриваше неудоволствието си.

Мери се обезсърчи. Ненадейно усети, че напрежението отново стяга тялото й. Извърна се от братята си и видя, че Малкълм и Стивън си разменят поздрави, които трудно можеха да минат за учтиви. Сърцето на Мери падна чак в петите й.

Колко се мразеха двамата! Между баща й и годеника й нямаше никаква сърдечност. Държаха се студено и учтиво, но вежливостта не успяваше да прикрие взаимната им омраза.

Паметта й я върна към един друг ден. Беше студено и мрачно като зиме, дърветата бяха оголени и изсъхнали, вятърът смразяваше костите. Гордият Стивън стоеше зад Руфъс в Абърнети, а коленичилият Малкълм се кълнеше във вярност на краля на Англия. По лицето на Малкълм се четяха омраза и ярост.

Нищо не се бе променило оттогава, като изключим това, че Стивън явно ненавиждаше Малкълм. Чувствата им бяха взаимни.

Мери си каза, че трябва да сближи двамата мъже. Преди дори не си бе помисляла за такова нещо. Но сега трябваше да направи много повече, отколкото преди бе смятала за възможно. Длъжна бе да вдъхне живот в споразумението им и да донесе мир и за двете страни. Със сигурност всички разбираха смисъла на съюза между нейното и Стивъновото семейство. Твърде много кръв се беше проляла в рамките на две поколения. Не беше ли дошло време за един продължителен мир?

Мери твърдо беше решила да го постигне. Защото имаше ужасното предчувствие, че тя ще бъде тази, която ще плати цената на войната, тя и Стивън.

Маргарет се усмихна, докосна я по бузата и прекъсна размислите й.

— Ела. Позволиха ни да се оттеглим в съседната стая.

Мери се изненада и хвърли поглед към Стивън, за да види дали той е съгласен. След това се сети, че само тя и майка й ще се уединят. Несъмнено майка й смята, че трябва да даде няколко съвета на дъщеря си в навечерието на женитбата й.

Мери се постара да не гледа към Дъг, докато минаваше покрай него. Вървеше след майка си, докато се озоваха зад един дъбов параван. Но усети, че той е взел някакво отчаяно решение и се изпълни с трепет. Не беше ли изтърпяла вече достатъчно? Не искаше повече премеждия, във всеки случай не и днес!

Маргарет не си губеше времето.

— Добре ли си, скъпа?

— Добре съм, мамо.

— Бременна ли си?

Мери почервеня от срам.

— Не знам още, мамо… прости ми.

Усмивката на Маргарет беше ласкава и всеопрощаваща, но тя каза:

— Не мога да направя това, мила моя. Само Бог може да ти прости — Бог и ти самата.

— Обичам го, мамо — изрече едва ли не боязливо Мери.

Маргарет избухна в сълзи и хвана ръцете на дъщеря си.

— Толкова се радвам! Да знаеш колко рядко жените изпитват любов след сватбата!

— Ти обичаш татко.

— Да-а, обичам го — Маргарет обгърна с ръце брадичката й. — Трябва ли да ти напомням какви са задълженията ти? Като добра съпруга и християнка?

— Обещавам да се подчинявам, мамо. На Стивън и на Бог.

— Мери, не забравяй задълженията си към тези, които зависят от теб. Не забравяй, че ще носиш отговорност за всички, които се трудят и воюват за твоя господар — васалите и селяните. И не пренебрегвай бедните и болните, скъпа моя.

— Няма, мамо.

Маргарет омекна.

— Доколкото разбирам, Стивън де Уорън е добър мъж.

Мери изпита дълбоко облекчение.

— Такъв е! Мамо… дано успееш да убедиш татко, че Стивън не е самият дявол. Така ми се иска нашите семейства да бъдат съюзници, а не врагове!

— Трудно е да убедиш Малкълм да си промени мнението по някой държавен въпрос, скъпа — предпазливо каза Маргарет. — Знаеш, че не обичам да му се меся в работите. Но ще се опитам.

— Благодаря ти — пламенно каза Мери.

Говориха още няколко минути, а след това се върнаха в другата стая. Мери се разочарова, когато видя, че Стивън е излязъл. Отиде при братята си. Зарадва се, че ще си поговори с тях. Не знаеше колко такива възможности щяха да имат след сватбата.

Но Едмънд й каза в ухото:

— Носиш ли вече в корема си някое дяволско изчадие, малка сестро?

Тя се дръпна рязко.

— Това е почтен въпрос и има голямо значение — продължи Едмънд. Очите му се впиха в нейните.

— Върви по дяволите — прошепна разярено тя и му обърна гръб. Едуард го сграбчи и го извъртя към себе си.

— Простак! Защо не я пита поне добре ли е?

— Много добре виждам, че е добре! — отвърна язвително Едмънд.

— Не почвайте пак, не тук и не сега — прошепна гневно Мери. Често беше помирявала братята си. И сега се укротиха под въздействието на непримиримия й поглед.

— Мери?

Мери се вцепени. Тя разпозна гласа, който прозвуча зад нея. В него се долавяше нотка на настойчивост. Обърна се неохотно и застана срещу Дъг, срещата с когото се бе надявала да избегне. Дъг стисна ръцете й така, сякаш двамата бяха сами. Тя настръхна.

— Дъг…

— Трябва да поговорим!

Тя се стресна. Изражението на лицето му беше напрегнато. Очите му светеха диво и отчаяно. Мери се досети какви чувства раздират душата му.

— Какво има? Нещо ли не е наред?

Огледа се бързо наоколо, докато говореше, за да се увери, че Стивън не се е върнал и не е видял по какъв начин я докосва Дъг. Зарадва се, когато не го видя и се освободи от ръката на бившия си годеник.

— Наложи ми се да моля баща ти да ми позволи да го съпроводя, Мери — изрече тихо Дъг.

— Не разбирам защо си дошъл.

Той видимо се обърка.

— Защо съм дошъл ли? За да те видя, разбира се!

Мери разтвори широко очи. Нима бе възможно Дъг все още да е влюбен в нея?

— Мери… добре ли си?

— Добре съм.

— Нарани ли те той? — запита Дъг.

Мери реши, че той иска да разбере дали Стивън не я е малтретирал.

— Не, не ме нарани.

Дъг се изчерви. Стисна пак ръцете й и се наведе над нея. Мери започна да става все по-неспокойна.

— Бременна ли си, Мери?

Тя навлажни устните си.

— Не знам.

Лицето й поаленя.

Той направи гримаса. Мери очакваше да й се скара, но той не го направи.

— Не ме интересува — каза най-накрая Дъг. — Не ме интересува дали носиш детето му.

Отговорът му я спаси. Той прошепна настойчиво:

— Обичаш ли ме още?

— Дъг!

— Мери… ще избягаме. Ще избягаме довечера във Франция. Още имаме възможност да се оженим. Ще отгледам детето като свое. Още не е твърде късно.

Мери го изгледа втренчено.

— Само кажи „да“ — извика Дъг. — Имам план, Мери, ще успеем.

— Дъг — прошепна ужасено Мери. Той още я обичаше много и й прощаваше загубата на честта й. Приемаше за свое детето на друг мъж. Само по себе си това беше достойно за удивление, но последното му предложение наистина я порази.

— Сигурно си полудял! Невъзможно е да избягаме!

— Помисли си за това, Мери.

— Няма за какво да си мисля. Всичко е уговорено. Ще се омъжа за Стивън.

Лицето на Дъг стана пепеляво.

Мери се досети защо и се обърна рязко.

Стивън се усмихваше студено.

17

За чест на Дъг той не трепна под тежкия поглед на Стивън.

Стивън каза:

— Да не си решил да ми поквариш годеницата, Макинън?

Дъг изправи гръб.

— Тя нямаше да ти стане годеница, Де Уорън, ако не я беше отвлякъл и изнасилил.

Мери трепна и пребледня като Дъг. Очакваше, че Стивън най-безмилостно ще разкаже истината за нейното участие в съблазняването.

Стивън се усмихна пак. Усмивката му беше неприятна.

— Но това е минало, нали? А утре тя ще ми стане жена. Така че по-добре забрави глупостите, които си намислил, Макинън. Мери няма да има други ухажори освен мен.

Мери изпита огромно облекчение от това, че Стивън й спести унижението, но не посмя да се намеси. Веднага разбра, че е допуснала грешка.

Кехлибарените очи на Дъг замятаха гневни искри.

— Ще се ожениш за нея, Де Уорън, но няма да ни отнемеш това, което имахме помежду си.

Стивън застина. Очите му бяха почернели.

— И какво е то, Макинън?

Дъг се усмихна. Негов ред беше да се държи надменно и дори тържествуващо.

— Любовта.

Мери затвори очи и сподави стона си. Сърцето я заболя за Дъг. Той още я обичаше и си въобразяваше, че и тя е влюбена в него. Тя се уплаши. Трябваше да му каже веднага, че сърцето й принадлежи на друг. Зачака с ужас отговора на Стивън. Беше сигурна, че той ще се разгневи страшно.

Но той само се засмя и сви рамене.

— Любовта е за глупци като теб, момко, а не за мъже като мен — той се обърна към Мери. От погледа му я побиха тръпки. — Време е да се връщаме в Грейстоун, госпожице.

Мери знаеше, че гневът му е неоснователен. В очите й блеснаха сълзи едновременно заради несправедливостта му и заради бедния Дъг. Тя докосна ръката на бившия си годеник.

— Дъг, утре Стивън и аз ще се оженим. Така се споразумяха бащите ни. Моля те, дай ни своята благословия.

Дъг се втренчи в очите й. Прати й мислено послание, молеше я да го чуе. Сърцето на Мери падна в петите й. Той още се опитваше да я склони да приеме налудничавия му план за бягство.

— Дъг?

— Не искай невъзможното от мен, Мери — изрече сковано той. Стисна юмруци, обърна се и се отдалечи гордо.

Стивън стисна ръката й.

— Сигурно доста си се изнервила.

— Стивън… — отрони стреснато Мери и го погледна в лицето. Усмивката му беше сардонична.

— Мери, какво се готвиш да кажеш, за да усмириш гнева ми? Че не го обичаш ли? Не се самозаблуждавай. Може би наистина го обичаш. Това не ме интересува, не и докато ти живееш в моя замък, топлиш моето легло и раждаш моите деца.

На Мери й се прииска да извика с всичка сила. Той изобщо не я разбираше.

Денят на сватбата беше хубав.

Небето беше ясно. Зимното слънце се беше показало. Студът от предишната седмица беше омекнал. Денят беше слънчев и топъл, но Мери почти не забелязваше това. Нервите й бяха изопнати до крайност още от предишната вечер, защото й предстоеше да си сложи пръстена на Стивън де Уорън и да му стане законна съпруга. Изгаряше от нетърпение това да стане час по-скоро, но изпитваше и малко страх. Предстоеше й да се омъжи за непознат и да прекара с него остатъка от живота си. Щеше да се омъжи за най-злия враг на семейството си. Щом произнасяха клетвите, връзката им щеше да стане неразрушима. Щяха да останат мъж и жена, докато смъртта ги раздели, каквото и да се случи междувременно. Ако избухнеше война, как щеше да оцелее тя?

Коленете я заболяха. Литургията й се стори безкрайна, но Мери, която познаваше всички детайли на церемонията, почти не забелязваше архиепископ Анселм, който я ръководеше. Беше коленичила до Стивън. Той стоеше неподвижен като статуя. Не беше помръднал и за миг, откакто се беше отпуснал на колене на пода. Даже сега, докато Мери накланяше леко глава, за да види строго очертания му профил, тъй като беше свел глава, той не промени положението си. Не беше я погледнал, откак тя се беше приближила по пътеката между редовете, придружена от баща си.

Явно още й се сърдеше за разговора с Дъг. А ако беше подслушал всичко, щеше да знае, че тя отказа да избяга с дръзкия шотландец. Почти не беше разменял дума с нея, откакто я изпрати до Грейстоун вчера. Стомахът на Мери се сви на възел. Щяха да преодолеят този малък сблъсък и да го забравят, разбира се, но това беше възможно най-лошото начало за един брак — студен и сдържан младоженец и заплахата от безкрайна война.

Архиепископът ги покани да станат и да си подадат ръка. Мери се върна рязко в действителността. Коленете й се бяха вкочанили и тя прие с благодарност силната ръка на Стивън, който й помогна да се изправи. Опита се да го погледне в очите и най-сетне успя. Погледите им се приковаха един в друг. Каквато и неуместна ревност да изпитваше той, щом очите им се срещнаха, нещо мощно и трептящо блесна между тях във въздуха. Това я изпълни с въодушевление.

На Мери много й се искаше да му каже хиляди неща — че ще бъде добра, послушна и вярна жена, че той трябва да й вярва и че тя ще положи всички сили да направи живота му по-хубав. Погледът му я преценяваше. Сърцето на Мери подскочи. Подаде му дясната си ръка, за да го накара да й повярва напълно и да я обича все така упорито.

Заклеха се. Най-сетне Стивън сложи пръстена си на безименния й пръст. Архиепископът ги благослови с усмивка. Стивън се наведе, за да целуне булката си.

Мери се вдигна на пръсти към него. Главата й се замая, когато устните му докоснаха леко нейните. Стивън се дръпна назад. Явно беше искал да я целуне съвсем официално, колкото за церемонията. Мери, която се беше навела напред и стоеше на пръсти, се олюля към него.

Стивън й помогна да запази равновесие. Лицето на Мери пламна от срам. Този път в очите му се появи сърдечност и топлина.

— Радвам се, че целувките ми ти харесват толкова, госпожо — прошепна той. — Ще получиш още много от тях, докато живеем заедно.

Мери не откъсваше поглед от него. Сърцето й биеше лудо. Беше подвластна единствено на чувствата си и трепереше от вълнение.

Той я придружи по дългата пътека между редовете. Тълпата, сред която бяха всички най-знатни нормандски и английски благородници, ги поздрави с весели викове. Щом излязоха от църквата, върху тях се изля дъжд от ръжени семена. Мери се разсмя ентусиазирано. За нейна изненада Стивън също се изкикоти, когато семената ги заляха като потоп.

— Смятам, че след толкова много семена, бракът ни ще бъде доста плодотворен — каза той.

Още стискаше ръката й. Мери спря да се смее. Неподправеното удоволствие проясни навъсеното му лице и накара сърцето й да подскочи неконтролируемо.

— Надявам се така да стане, милорд — каза искрено тя.

Смехът му заглъхна.

Изражението на Мери стана дяволито.

— В края на краищата майка ми е родила шест сина и две дъщери. Толкова няма ли да ти стигнат?

Но Стивън беше станал пак сериозен.

— Дай ми един син, Мери, само един син и ще изпълня най-голямото желание на сърцето ти.

Пирът по случай сватбата се състоя в голямата зала на Тауър. Тя беше препълнена с благородници. Вътре беше много задушно. Мери и Стивън седнаха сами на издигнатия подиум. Крал Руфъс беше малко под тях от едната страна на дългата маса, докато граф Нортъмбърланд се беше разположил от другата. Малкълм беше настанен след Де Уорънови. Това беше умишлено оскърбление от страна на домакина на тържеството — краля.

Джефри нямаше апетит. Зачуди се защо неговият крал унижаваше така бащата на младоженката и защо никога не преставаше да предизвиква Малкълм. За щастие Малкълм не носеше оръжия и нямаше да посмее да отвърне с гняв на обидата, а беше твърде късно бракът да бъде осуетен. Но си помисли мрачно, че съвсем не е късно съюзът им с шотландския крал да пострада, като си спомни, че след няколко дена ще нападнат Карлайл.

Той неочаквано стана от мястото си, избягвайки въпросителния поглед на баща си. Не искаше да гледа повече как булката и младоженецът си подават хапки храна и си разменят кравешки погледи. Не ревнуваше, но им завиждаше, а нямаше право на такива чувства.

Не беше ли направил умишлено този избор?

Джефри се провря сред подскачащите клоуни, мина покрай танцуващите момичета и едва не настъпи едно кученце. Намери едно свободно кътче далеч от блъсканицата и тълпата. Облегна рамо на стената. Не се удържа и погледна пак към брачната двойка на подиума. Стивън прошепна нещо в ухото на Мери. Тя поруменя и изгледа доста дръзко мъжа си.

Гърдите на Джефри го заболяха.

Какво ли е да имаш такава жена?

Откъсна поглед от тях. Ядоса се на себе си. Загледа танцуващите момичета. Те се закачаха и предизвикваха помежду си. Сториха му се привлекателни, нали все пак беше мъж. Бяха едва облечени, тъмнокожи и екзотични на вид. След това забеляза, че Адел Бофор изведнъж става от мястото си и веднага забрави за танцуващите момичета. Временно я изгуби от поглед, докато тя прекосяваше тълпата от танцуващи гуляйджии.

Само един следобед не стигаше, за да компенсира толкова много месеци въздържание. Но ако дръзнеше да си признае причините за поне част от болката, която го терзаеше, той би разбрал, че раната, зейнала след тяхната среща, никога няма да се излекува само със секс.

Джефри не се ненавиждаше, но беше загубил надежда. Все още обичаше света много повече от Бога и църквата. Но винаги ли бе било така?

След като стана на тринадесет години, той живя три години като отшелник заедно с монасите в манастира „Свети Августин“. Като послушник заедно с другите обети беше дал клетва и за целомъдрие. Но той беше млад, а кръвта му — гореща и не съумя тогава да спази обетите си. Не желаеше да ги спазва. За щастие в манастира нямаше възможност да тича по жени, но нощем, сам в леглото, удовлетворяваше потребностите си по начин, възможен единствено за мъж. В случаите, когато напускаше обителта по църковни дела, го придружаваше Ланфран, но Джефри се измъкваше крадешком през нощта и вдигаше всички поли, които му попаднеха. Вината беше тежък за носене кръст и Джефри беше сигурен, че наставникът му винаги узнаваше за среднощните му увеселения. Но Ланфран никога не престана да вярва в него. Джефри също някак си поддържаше вярата в себе си.

Сега вече имаше мъжка воля, която беше много по-силна от задръжките на подрастващото момче. Въздържаше се от досег с жени за дълги периоди от време, докато копнежите на плътта не надделяваха над добрите му намерения. Но… той още не беше ръкоположен. Повечето архидякони бяха ръкоположени свещеници. Епископите също бяха ръкоположени до един, дори и церемонията да не беше нищо повече от представление за глупците.

Ако получеше висок пост от краля, щеше да постигне това, за което винаги бе мечтал.

Ако получеше такъв пост, нямаше да има връщане назад.

Досега беше избягвал ръкополагането, защото знаеше, че ако даде обет пред Бога, ако стане един от божиите представители на земята, никога няма да престъпи клетвата си. За разлика от другите духовни лица, които даваха обети и ги нарушаваха понякога почти едновременно с клетвата, той нямаше да постъпи така. Нямаше право.

Не беше готов за тази последна крачка, за това последно обричане. Може би никога нямаше да бъде готов. Или може би се боеше да даде обета, боеше се, че в края на краищата ще измени и на Бог, и на себе си.

А Джефри, подобно на другите Де Уорънови, не понасяше измяната. Тя беше неприемлива, невъзможна.

Забеляза, че Адел е напуснала залата. Заповяда си да се върне на масата. Къде отиваше тя… или при кого, него не го засягаше.

Но го заболя. Болката обхвана гърдите му. Прииска му се да я смеси със страданието в слабините си. Тръгна след нея.

Не му се наложи да върви дълго. Намери я на площадката под залата. Тя гледаше през прозореца. Стоеше с гръб към него. Раменете й трепереха. Джефри се стресна, когато видя, че тя плаче. Приближи се и едва не я докосна.

— Лейди Бофор?

Тя подскочи. Видя го и примигна гневно с гъстите си черни клепки. Той се изненада, когато откри, че сълзите почти са изтрили красотата от лицето й.

— Стресна ме!

— Не съм го искал — той едва не докосна с пръсти влажната й буза. Тя се дръпна, преди да я е стигнал, и изправи рамене.

— Защо плачеш? — попита Джефри. Колко добре я разбираше. Тя го мразеше, че я е видял в миг на слабост.

— Кралят ме дава на Хенри Ферарс! — извика тя и зарида отново.

Джефри се подвоуми и тъй като тя страдаше много, я взе в прегръдките си. Много добре знаеше, че Ферарс изобщо не можеше да се сравнява със Стивън. Този рицар беше получил като награда за верността си голямо имение в Тютбъри и беше добър воин, но беше от далечен произход.

— Той е добър мъж, Адел. Сигурно е влюбен в теб… или пък скоро ще се влюби.

Джефри я прегръщаше предпазливо. Не беше свикнал да се държи така с жените.

Адел се сепна и отметна глава назад. След това ноздрите й се разшириха от гняв.

— Не ме интересува какви са чувствата му! Кралят ме обиди нарочно — само и само да уязви проклетия ми брат Роджър! А Стивън и Мери ме правят за посмешище, като демонстрират толкова явно колко се обичат!

— Лейди Бофор — промълви Джефри, полагайки огромни усилия да не трепери. Тялото му я желаеше неудържимо. — Никой няма да ти се смее.

Тя не помръдна. Мислите й се насочиха в друга посока, защото усети нарасналото му желание.

— Ти ме отбягваше — прошепна тя и сложи ръце на раменете му.

— Да, така е.

— Защо?

— Няма да разбереш — Джефри съжаляваше, че я докосва. Съзнаваше, че е готов да се подчини на страстта й. Същевременно не съжаляваше изобщо. Как да оцелее от тази битка, която водеше непрестанно? Тази битка беше по-важна от всички други. Това беше битката за спасението на душата му. Знаеше, че ако в него има поне грам святост, ще си отиде незабавно. Не помръдна.

Адел стискаше здраво раменете му.

— Защо си толкова мил с мен?

— Ти си в беда.

Тя примигна, когато в очите й бликнаха още сълзи.

— Никой досега не се е държал мило с мен. Това не е ли забавно?

— Преувеличавате, лейди Бофор.

— Не — тя разтърси силно главата си. — Родителите ми се отнасяха равнодушно към мен, защото не бях момче, а те много искали да имат син. Баща ми умрял още докато съм била в бебешката люлка. Майка я дали за жена на Уилям Бофор. Останах сираче на десет години. Нима не знаеше това? Бунтовници на север убили от засада Бофор и майка ми. Моят доведен брат — тя процеди с омерзение тази дума — въобще не дойде да ме види цели две години. Той ми беше опекун. А след това, след това искаше от мен само едно — устата й се сви в грозна линия. — Не говори за това, което не знаеш! Нищо не преувеличавам!

— Съжалявам — каза той и я притисна към себе си. Целуваше я с обич и с изключителна нежност.

Целувката почна някак лениво, а след това рязко се промени. Езиците им навлязоха дълбоко в устните им и се сплетоха. Адел се дръпна и ахна.

— Смятах те за непоколебим и опасен. Не си представях, че е възможно да се държиш галантно.

— В момента не се чувствам никак галантен, лейди Бофор — сините му ириси пламтяха.

Тя го погледна в очите.

— Не искам да си нежен с мен, милорд.

— Тогава да отпразнуваме сватбата заедно — предложи Джефри. Но докато обгръщаше устата й със своята, той разбра, че уталожва само болката в слабините си. В гърдите му щеше да продължи да властва страданието. Знаеше, че по-късно празнотата в него ще бъде много по-голяма отпреди.

Стивън се грижеше за Мери така, сякаш тя му беше любовница. Двамата пиеха заедно сватбен ейл. Всяка хапка, която преминаваше през устните на Мери, беше грижливо избрана за нея от мъжа й. Не беше време за разговори. Впрочем Мери не би могла да продума, дори и да опиташе. Усещаше единствено неговото присъствие и го гледаше умишлено дълго. Знаеше, че Стивън също мисли за настъпващата нощ.

Сигурно бяха минали часове, преди тържествената вечеря да свърши, но й се стори, че са изтекли само няколко минути. Имаше много развлечения — танци, клоуни, жонгльори, кучета, които изпълняваха различни номера, менестрели и един маймуноподобен мъж. Тълпата се отдаде на удоволствията от танцуването, празничните ястия, медовината и виното. Стивън я изгледа толкова безсрамно и похотливо, че Мери потрепери. Прииска й се да си отидат веднага.

— Ще ми позволиш ли да поговоря с дъщеря си и да й пожелая всичко хубаво?

Мери видя, че Малкълм им се усмихва и стои до тях на подиума. Стивън невъзмутимо стана. Даже се усмихваше.

— Разбира се. — Погледът му погали Мери. — Ще се върна след няколко минути, госпожо.

Гърдите на Мери се стегнаха, сърцето й гръмко заби. Той целуна ръката й. Устата му се задържа върху нея. Дъхът му лъхна кожата й.

Стивън слезе от подиума. Веднага го обкръжи група доброжелателни шумни познати. Малкълм се настани на неговото място и обви ръка около Мери. Тя отпъди всички непристойни мисли от съзнанието си. Развълнува се от това, че баща й сяда до нея и й желае всичко хубаво.

— Дъще, този брак май много ти харесва.

— О да, татко. Въпреки че отначало се борих срещу него и не го исках, вече желая Стивън от все сърце.

— Добре е, че изпълняваш така ревностно дълга си, Мери — каза Малкълм, без да се усмихва вече. Оглеждаше я внимателно.

Мери се напрегна. По гърба й плъзнаха тръпки. Имаше лошо предчувствие. Не я интересуваше какво се четеше в погледа на баща й.

— Татко? Възможно ли е сега, след като Стивън и аз сме женени, по границата наистина да настъпи мир?

Изражението му стана сурово.

— Много бързо забравяш!

— Какво да забравя? — попита тя. — Кръвта и смъртта ли?

— Много бързо забравяш коя си ти, Мери.

— Не съм ли жена на Стивън?

— Ти си моя дъщеря. Винаги ще бъдеш моя дъщеря. Нищо и никой няма да промени това.

Мери би се изпълнила с радостен трепет, ако той беше произнесъл тези думи по друг начин и при други обстоятелства. Но вместо това изведнъж стомахът я присви от неприятно предчувствие.

— Разбира се, татко. Това никога няма да се промени.

— Ти още си дъщеря на Шотландия.

Мери стисна масата. Изведнъж почна да се задушава.

— Да, така е.

Малкълм се усмихна, но в очите му нямаше весели пламъчета.

— Аз завися от теб, Мери.

— Зависиш от мен ли? — повтори тя машинално. В сърцето и душата й се появи празнота.

— Завися от твоята вярност.

— Какво искаш да кажеш? — извика тя и скочи на крака.

Малкълм също се изправи.

— Казвам, че принадлежиш първо на Шотландия, а чак след това на Де Уорън.

Ноктите на Мери се впиха в дървената маса. Невъзможно беше това да се случва в действителност, невъзможно беше! Баща й не биваше да говори такива неща, не можеше да продължава в същия дух!

— Ти, разбира се, трябва да бъдеш добра и покорна съпруга. Но не бива да се отричаш от мен и от Шотландия!

Сълзи замъглиха очите й. Нямаше сили да говори, нито дори да му откаже. Толкова отчаяна и ужасена беше.

— Трябва да шпионираш в моя полза, Мери — заяви Малкълм. Очите му светеха ярко.

Мери усети, че й прилошава. Стисна здраво масата.

— Искаш да шпионирам? Искаш да шпионирам мъжа си и хората му?

— Длъжна си! Защото нищо не се е променило. Норманите ме мразят, както и аз тях. Граф Нортъмбърланд си присвоява най-безсрамно земите ми. Руфъс също мечтае за шотландска земя. Помни коя си. На първо място си принцеса на Шотландия, а на второ — жена на Де Уорън. Нямаме по-изгодна възможност от теб, за да научим вражеските планове. Защо иначе позволих да се омъжиш за него?

Мери не можеше да гледа баща си. Но не заради сълзите, които я заслепяваха.

— Това е сватбата ми — прошепна тя.

— А ти си прекрасна булка — каза Малкълм и я потупа по рамото. — Избърши си сълзите, идва мъжът ти. Помни коя си, Мери, и на кого трябва да бъдеш вярна.