Обещанието на розата

18

След три дена се върнаха в Олнуик.

Последните няколко дни изтекоха като миг. Двамата се любеха пламенно и им се струваше, че се намират на седмото небе. Новобрачните не излизаха от спалнята. На Мери не й остана никакво време за размишления, а и не искаше да се отдава на такива дейности. Стивън беше ненаситен и незадоволим любовник, но не бе егоист или садист. Мери откри в него страст, равна на собствената й. Не й се искаше да му отказва нищо и бързо се научи как да го съблазнява. Беше сигурна, че ако не е била бременна отпреди, то сега със сигурност носи детето му.

Олнуик изникна пред тях. Продължилото един ден пътешествие я отрезви и върна в суровата плашеща реалност. При нормални обстоятелства, ако Стивън не беше Де Уорън, а тя не беше шотландска принцеса, щеше да изпитва радостен трепет от пристигането в новия дом и от новата си роля в живота като жена на Стивън. Ако обстоятелствата бяха различни, щеше да се носи по въздуха от радост и щастие. Бъдещето би изглеждало светло и изпълнено с радостни надежди. Но обстоятелствата бяха съвсем други — мъжът й беше наследник на Нортъмбърланд, а тя беше дъщеря на Малкълм. Затова Мери се терзаеше непрекъснато от лоши предчувствия.

Изгаряше от желание да почне семейния си живот със Стивън, но много се боеше от това, което щеше да им донесе бъдещето. Думите на Малкълм не излизаха от главата й. Напомняха й по един ужасяващ начин за това, че бракът им е обречен още от самото начало. Причината се криеше в самите тях.

По време на тържеството не бе имала и миг свободно време, за да обмисли заповедта на баща си. Дългото пътуване днес й бе дало възможност да размисли и да се отдаде на спомени, които желаеше да избегне. Обаче това беше невъзможно. Малкълм беше поискал тя да шпионира в негова полза. Да шпионира мъжа си. Мери беше ужасена.

Единствената причина той да допусне брака й е било внедряването й като шпионка сред враговете от Нортъмбърланд.

Мери беше не само ужасена. Тя беше потресена до дъното на душата си. Беше разярена.

Това ли беше мъжът, когото беше обичала и почитала дълбоко, откакто се помнеше? Мъжът, който се смееше на момичешките й лудории, докато майка й й се караше? Мъжът, който толкова се гордееше с нейния ум и красота, докато тя растеше? Това ли беше великият шотландски крал?

Как бе могъл да й стори това?

Защото нямаше никакво съмнение, че тя още обича страната и рода си. Бракът не променяше и нямаше да промени това. Безспорно тя искаше Шотландия да остане цяла и независима. Не биваше да желае владетелят на Нортъмбърланд да нахлува още повече зад несигурната граница.

Но също толкова твърдо щеше да откаже да постъпи така, както баща й искаше. Беше дала обета си пред Бога и искаше да го спази. Задълженията й бяха да бъде вярна първо на мъжа си. Този дълг стоеше пред и над всичко друго, даже пред дълга й към баща й или страната й. Но, мили боже, сега, когато й бяха ясни намеренията на Малкълм и знаеше, че няма да има никакъв съюз, как да оцелее? Как щеше да се запази бракът й?

Очевидно Малкълм кроеше някакво коварство срещу Нортъмбърланд и срещу мъжа й. Беше само въпрос на време крехкият мир да бъде безвъзвратно разрушен. Въпреки че се беше заклела във вярност на Стивън, как щеше да се чувства, когато той тръгнеше на бой срещу баща й? Ох, защо нямаше начин да се запази мирът!

Мери се обезсърчи. Ядът остави противен вкус в устата й. Ужасните изисквания на Малкълм я преследваха и отекваха непрестанно в ушите й. Как бе възможно да иска да я използва така? Та той унищожаваше всяка надежда за бъдещо щастие на нейното семейство!

— Вкъщи сме си, Мери — изрече приветливо Стивън, нарушавайки хода на мислите й.

Въпреки че Мери беше напълно погълната от тях, тя непрестанно усещаше присъствието на Стивън. Той яздеше мълчаливо до нея. Беше също така мрачен, сякаш знаеше какви вихри се въртят в главата й и какво е поискал от нея Малкълм.

Погледна го и се застави да си спомни колко хубаво си прекараха през последните няколко дена. Въпреки че се бяха любили по най-различни начини и тя беше спала само в неговите обятия, той още беше загадка за нея. Все още го чувстваше чужд и непознат. Мери се насили да се усмихне. Не биваше да му позволява да разбере колко е объркана. Не искаше той да знае колко е смутена. Не дай Боже Стивън да разбере какво е поискал баща й от нея.

— Вкъщи — повтори тя механично. Болката заглуши радостта, която би изпитвала при други обстоятелства. Обърна се към мъжа си, като сподави силните чувства, които изпитваше към него. — Ще ти бъда добра жена, Стивън. Обещавам ти.

Тя трепереше.

Очите му я огледаха внимателно. Той сякаш усети, че зад думите й се крие нещо друго. Поиска да разбере какво е то.

— Тревожи ли те нещо, Мери?

Мери поклати отрицателно глава. Нямаше сили да говори повече. Насочи погледа си към непревземаемата крепост на Олнуик. Денят беше сив. Дългите сенки над главите им правеха тъмните каменни стени на замъка сякаш още по-черни и угнетителни. Мери знаеше, че само играта на въображението й я подтиква да вижда новия си дом в такава отблъскваща светлина. Каза си, че това не е предзнаменование, което й разкрива суровото и трагично бъдеще.

Веднага щом пристигнаха в Олнуик, Стивън беше посрещнат от Нийл Болдуин. Двамата потънаха в разговор за положението на нещата в замъка. Мери се извини и поиска разрешение да влезе вътре. Усети, че погледът на Стивън не се откъсва от нея, дори когато Нийл му разказваше всички подробности за болестта, погубила десетки овце. Тя хукна по стълбите и влезе в замъка. Слугите се втурнаха подире и. Мери изкачи вихрено стъпалата към спалнята, в която щяха да живеят до идването на графа и графинята. Веднага нареди да разопаковат багажа на Стивън, да разпалят огън в камината и да донесат вино с подправки. Поиска и да стоплят банята за него. След това хукна към долния етаж, за да види какво готвят в кухнята за вечеря. Разбира се, там цареше пълен хаос заради внезапното пристигане на Стивън в толкова късен час. Мери успокои объркания главен готвач. Двамата бързо се разбраха за едно простичко, но вкусно вечерно меню. След като излетя от кухнята, Мери хвана за ръката една слугиня и й нареди да добави пресни билки към тръстиките в залата. После хвана полите си с ръка и се втурна нагоре по стълбите.

Не й бе останал дъх. Банята, голяма бакърена вана, беше пълна с димяща гореща вода. Двама яки младежи я бяха напълнили догоре с кофите си. Мери огледа стаята, видя, че огънят лумти и искри, виното е сложено на сандъка, а на леглото са оставени чисти дрехи за мъжа й. Тя се усмихна, доволна от себе си. Оказа се, че не е трудно да бъдеш омъжена жена. Не беше копняла и не се беше готвила специално за тази роля, но сега се радваше, че има като пример за подражание поведението на майка си. То беше добре запечатано в паметта й. Зачуди се какво още може да направи, за да достави удоволствие на мъжа си, но видя, че той стои на входа. Изглеждаше малко слисан.

Погледът му беше сърдечен, а леката извивка на устата му караше лицето му да изглежда приятно усмихнато. Всичко това, както и властното му присъствие накараха Мери да се изчерви. Тя му направи лек реверанс. Сърцето й заби бързо. Реши, че сигурно е страшно разрошена след дългото пътешествие и след голямото търчане преди малко. Може би въобще не приличаше на принцеса, а на някоя от слугините долу. Помъчи се бързо да прибере изскочилите кичури обратно под покривалото на главата си. Стивън пристъпи напред и откачи колана на меча си. Мери се наведе, за да го вземе от ръцете му.

Той се усмихна широко. В очите му светнаха весели пламъчета.

— Нямаш сили да вдигнеш меча ми, мадам, много си слаба за него.

Той сложи дългото страшно оръжие на сандъка в удобна близост до леглото.

— Нямам ли сили, милорд?

Той я изгледа с видимо смайване.

Мери не можеше да повярва, че е произнесла тези думи, но не сведе очи и добави дрезгаво:

— Нямам ли право на това, милорд?

— О, да, мадам, имаш. Нищо чудно да се окаже, че можеш и да се биеш.

Мери беше притаила дъх.

— Боя се, че ти ме научи да се държа дръзко.

— Харесвам твоята дързост, мадам, или поне дързостта, за която говорим сега — той отмести поглед от нея и огледа стаята. В нея вече не беше студено и мрачно. Пак погледна Мери. В погледа му се четеше топлота. — Може би трябваше да ускоря женитбата.

Мери се засмя от удоволствие.

— Радвам се, че си доволен, милорд.

— Повече от доволен съм, Мери.

Беше й много ясно за какво намеква, защото в очите му се появи познатият блясък. Гласът й стана още по-дрезгав.

— Има ли още нещо, което да наредя да ти донесат, милорд? Или което да направя за теб?

Погледът му беше пронизителен.

— Помогни ми да се съблека — каза Стивън, седна и свали калните си ботуши.

Въпреки че Мери току-що беше прекарала два дълги дена и три още по-продължителни нощи в леглото с мъжа си, доставяйки му удоволствие по всички възможни начини, които им хрумнаха и на двамата, тя беше обхваната от странна смесица от нервност и удоволствие, че има възможност да изпълни толкова простичка задача като тази, да му помогне да се съблече и да се изкъпе. Знаеше много добре, разбира се, как ще свърши къпането и тръпнеше от приятни предчувствия.

Отиде бързо при него и му помогна да си свали коланите и туниките. Сърцето й заби по-бързо, когато ръцете й го обгърнаха. Знаеше, че никога няма да може да остане равнодушна, когато го вижда и докосва. Широките му рамене, силните твърди гърди и плоският корем се оголиха пред властния й, изпълнен с чувство на притежание, поглед. Когато той раздвижи тялото си, яките мускули се очертаха ясно заедно с едно дълго сухожилие.

— Ти си хубав мъж, милорд — изрече неволно тя. Стивън, който беше останал само по панталони и презрамки, се завъртя и я погледна в очите.

— Радвам се, че мислиш така, мадам.

Сърцето на Мери заби още по-силно. Коленичи до него и неумело се захвана да разкопчава жартиерите на чорапите му. Нямаше как да не забележи колко е възбуден мъжът й. Панталоните му се плъзнаха и паднаха на пода.

Мери вдигна поглед към него. Той прикова поглед в очите й и й подаде ръка. Мери стана и се озова в прегръдките му.

— Ти също ми доставяш удоволствие, мадам — каза той тихо.

Тя поруменя от радост.

— Не искаш ли да се изкъпеш? — попита тя с всичкото спокойствие, на което беше способна.

— Желая да го направя с теб — промълви с въздишка Стивън. — Не знам как успяваш да ме накараш постоянно да те желая, мадам, но го постигаш някак. Един мъж на моята възраст отдавна трябваше да се е изтощил до крайност. Да не си ми дала някакво любовно питие, за което да не знам?

— Не — изрече Мери с усмивка. — Любовното питие би убило и двама ни.

Стивън се разсмя весело. Ефектът беше поразителен. Мери притаи дъх. Стивън обикновено правеше впечатление на твърд и сериозен човек, но тази усмивка придаде на лицето му мека мъжествена красота.

Той влезе във ваната и се настани в нея. Мери вдигна кесията за търкане и го погледна. Ръката й се разклати леко.

— Както искаш — прошепна Стивън.

Мери се захвана да търка гърба му, като се стараеше да не мисли за тялото на мъжа си. Мъчеше се и да не приема поканата му така буквално, както й се искаше. Стивън въздъхна от удоволствие. Когато тя свърши да сапунисва и плакне твърдите му мускули и тяло, Стивън се обърна леко. Очите му светеха като черен кехлибар. Мери се помъчи да не трепери. Постара се и да не гледа водата, която се плискаше около бедрата му и тази част от тялото му, която я приканваше толкова настойчиво. Устата на Стивън се беше стегнала в права твърда линия. Той се облегна назад. Мери коленичи до него. Остави кесията и почна да сапунисва гърдите му. Дланите й се плъзгаха по твърдите му мускули и по гладката като коприна кожа. Мъжът й се беше стегнал и не помръдваше. Когато ръката й се спусна надолу по твърдия му плосък корем и го загали с кръгови движения, Стивън затвори очи. Стисна здраво зъби. Шията му беше изпъната, лицето му се беше изопнало. Мери погледна надолу и преодоля сдържаността си. Потопи ръката си във водата и покри със сапунена пяна нарасналия му член. Стивън изстена.

Мери не си дръпна ръката. Устата й се приближи до ухото му.

— Желаете ли още нещо от мен, милорд?

Той се засмя тихо и грубо. Преди да се е съвзела от изненадата, той скочи на крака. Водата се разплиска около тях. Миг по-късно Мери се оказа легнала по гръб на кревата. Той разтвори краката й. Полите й се вдигнаха до кръста. Горещият му хлъзгав член се притисна в настръхналата й кожа.

— Кой се закача, мадам? — промърмори той.

Мери нямаше сили да му отговори. Стисна здраво раменете му и ноктите й се впиха в кожата му. Беше свободна да се държи както иска, да се откаже от всички преструвки и задръжки. Вече нищо не й пречеше да бъде ненаситната развратница, в каквато я беше превърнал. Тя задиша тежко под него. Беше забравила за всичко друго и се беше разтворила широко за него. Стивън се разсмя тържествуващо и нахлу в нея. Мери изкрещя от удоволствие. След малко тръпнеха заедно в прегръдките на горещата всепоглъщаща страст.

Мери слезе късно за вечеря, но се оказа, че е имала късмет.

В мига, в който влезе в залата, видя, че Стивън се е отпуснал и се смее доволно. Погледът, който й прати, я стопли със сърдечността си. Мери се изчерви. Бързият оглед я увери, че въоръжените мъже под подиума ги гледат разбиращо и едва крият веселото си настроение. Мери реши, че са съвсем наясно защо дамата закъснява толкова за вечеря, защото задоволеният вид на Стивън не скриваше нищо и по никакъв начин не можеше да бъде сбъркан. Мери се надяваше тя самата да изглежда по-благоразумна и сдържана.

Но никак нямаше да се ядоса, ако това не беше така и лъчите на любовта, които я заливаха цялата, бяха видими за всички. Нямаше да мисли повече за неприятни неща като Малкълм и неговите заповеди, например. Нямаше смисъл. Вече беше взела правилното решение. А след това, когато седна на мястото до Стивън, получи и последното доказателство, че е постъпила както трябва. Доказателството лежеше пред нея на масата.

Една цъфнала яркочервена роза.

Мери се слиса и застина на място. Погледна смаяно Стивън, който й се усмихваше лениво. В очите му се таеше обещание за нещо много повече от секс.

— Откъде я намери? — това бяха първите думи, които й дойдоха наум.

— Странно е, нали? Роза през зимата. За теб е, мадам. Подарък от мен.

На Мери й се доплака. Седна, без да докосва розата. Той беше подрязал късо стъблото и то приличаше много на розата, изобразена на щита му. Всъщност беше съвсем същата и в най-малките подробности.

— Всъщност майка ми отглежда рози. Предполагам, че топлото време от предишната седмица е излъгало растенията и те са цъфнали преждевременно.

Мери не искаше да се разреве като някоя глупачка. Какво означаваше това? Тя погледна решително Стивън в очите. Реши да разбере какво точно е имал предвид той с този романтичен жест, на който не го беше смятала способен досега.

— Стивън, ти си отрязал дръжката. Тази роза… е пълно копие на онази върху щита ти.

Той се усмихна от удоволствие.

— Съгласен съм, мадам. Надявах се да го забележиш.

— Какво означава това? Ти я носиш върху връхната си дреха и върху оръжията си.

Той се наведе към нея. Погледът му помилва лицето й. В гласа му се долавяше напрежение.

— Страховитото черно поле, на което се крепи всичко, е мощ, Мери, и предупреждение към всички, които пожелаят да воюват с нас.

Мери потръпна.

— Бялото поле отгоре означава непорочност, а златното — знатност.

— А… розата?

— Червената роза е символ на страстта, мадам. Изненадвам се, че питаш.

Мери се изчерви. Сърцето й заби лудо. Мощ, непорочност, знатност… страст.

— Де Уорънови са прочути с мощта си, чувството си за чест, знатността си и изключителната си страст в защитата на всички каузи, скъпи на сърцето им — изрече Стивън с тих и напрегнат глас. Погледът му се задържа върху нейния.

Мери стоеше като омагьосана. Знаеше, че е разбрала правилно жеста му. Заедно с розата той й даваше и себе си.

— Стивън… благодаря ти.

Стивън се вторачи в нея. Мери дълго не отвърна поглед. Неговият си остана все така напрегнат. След това посегна към розата. Той я спря светкавично.

— Но внимавай — прошепна той — да не се убодеш от бодлите.

Повечето сутрини Стивън беше погълнат от делата по управлението на земите си, които обсъждаше с управителя си в залата. Но този ден не стана така. Той стоеше прав и се взираше невиждащо в камината. Мери беше заета с домакинските си задължения. Той знаеше, че тя е в кухненския килер с артелчика. Васалите от свитата му също се бяха разпръснали по своите дела. Беше съвсем сам. Това му се случваше много рядко.

Усещаше постоянна болка в тила си. Добре познаваше това страдание. То го спохождаше от много години насам и се появяваше тогава, когато беше уморен или го грозеше беда.

Беше женен от четири дена. Четири съвършени дена, които надминаха всичките му очаквания. Ако не се познаваше толкова добре, би помислил, че се е превърнал в романтичен глупак. Толкова щастлив беше с жена си, толкова сляпо влюбен. Не му се вярваше, че е намерил и й е подарил червена роза. Но го беше направил. Тя беше разбрала отлично смисъла на дара. Остана и много доволна — прочете това в очите й.

Трябваше да бъде на седмото небе от щастие. Но вместо това страдаше от най-тежкото главоболие, което го беше сполетявало някога.

Защото ужасният въпрос не беше намерил още решението си. Успял ли бе Ролф да отклони краля от плана му да измами Малкълм и да превземе Карлайл? Или щеше да трябва да тръгне на война срещу дома и семейството на жена си?

Мили боже, как щеше да реагира тя, ако той тръгнеше на бой срещу Малкълм? Щеше ли да разбере, че той изпълнява дълга си към своя крал? Ще му помага ли, както щеше да бъде длъжна?

Тя му беше жена. Отношенията им се бяха променили, откакто тя се събуди след опита за убийство. Безспорно беше приела охотно съдбата си и беше дошла доброволно при него в деня на сватбата. Изпълняваше с ентусиазъм задълженията си в Олнуик. Стивън виждаше, че тя се старае всячески да му угоди. И, мили боже, беше му много приятно. Но дали щеше да бъде вярна единствено и само на него?

Мери беше едно от най-гордите и решителни човешки същества, които той беше срещал някога. Възможно ли е хитрушата, която му се съпротивляваше и го предизвикваше всячески, да се е променила толкова бързо? Беше ли жена му вярна само на него в сърцето си? Беше ли?

Не знаеше.

Боеше се да узнае.

Боеше се от това, което щяха да му донесат следващите дни.

На следващия следобед граф и графиня Нортъмбърланд пристигнаха в Олнуик. С тях бяха Изабел и Джефри. Стивън не беше в замъка, когато те дойдоха. Затова Мери излезе в двора да поздрави своите свекър и свекърва, както беше обичаят. Всички си размениха топли и сърдечни приветствия. Мери изпита нелепо удоволствие от това, че семейството на мъжа й не само я приема, но и обича.

След това Мери хукна към горния етаж, за да нагледа преместването на вещите на Стивън и нейните от господарската спалня. Прииска й се да беше знаела предварително за пристигането на графа и графинята. Виковете на стражите по наблюдателните кули, последвани от тропота на малка група конници по спуснатия мост и в двора й известиха, че Стивън се е прибрал вкъщи. Мери се засмя от радост, отиде до бойницата, която служеше за прозорец и загледа как мъжът й слиза от жребеца си и подава юздите на оръженосеца си. Беше покрит с кал до коленете. Последните няколко дни бе валяло непрестанно. Стивън щеше да има нужда от баня, но Мери беше сигурна, че няма да се изкъпе чак до вечерта и че първо ще иска да се наслади на компанията на близките си.

След известно време, след като се убеди, че господарската спалня свети от чистота и е готова за графа и жена му, Мери слезе на долния етаж. Докато наближаваше залата долу, й стана ясно, че графът и синовете му разговарят оживено, но внимават много някой да не ги чуе. Тя не чу женски гласове, затова й се стори, че се натрапва и идва неканена. Забави ход. На ъгъла чу Джефри да споменава, че укрепленията на Карлайл представляват купчина камъни, които се нуждаят от незабавен ремонт.

На Мери не й направи почти никакво впечатление фактът, че Карлайл е темата на разговора им. При появата й тримата, седнали на масата мъже замлъкнаха мигновено. Тя спря. Усмивката на лицето й, предназначена за мъжа й, изчезна, а поздравът на върха на езика и си остана неизречен. Тримата Де Уорън се обърнаха към нея. Никой не се усмихваше. Очевидно я смятаха за натрапничка и съвсем явно не желаеха тя да слуша спора им.

Мери спря посред пътя си на входа на залата. За пръв път от женитбата им се почувства шотландска натрапница, а не господарка на Олнуик и жена на Стивън. Лицето й застина в някакво подобие на усмивка, предназначена за мъжа й.

— Добър ден, милорд.

Стивън стана. Баща му, който седеше зад него, отпи малко ейл, а Джефри потропваше нетърпеливо с пръсти по масата. Стивън дойде при нея, но не за да я поздрави.

— Майка ми е в дневната горе с Изабел. Защо не идеш при тях?

Мери стисна устни. Сърцето й подскочи рязко и я заболя. Той също смяташе ненадейната й поява за нежелано натрапничество и гледаше да я отпрати по-бързо. Болката в гърдите й стана гореща и мъчителна, когато вдигна очи и ги впери в хубавото лице на мъжа си. Той й нямаше доверие.

Нямаше й доверие, а те говореха за защитните укрепления на Карлайл.

Не, това бе невъзможно.

Изгледа го продължително. Чакаше поне един знак, че тази потайна среща не означава това, на което приличаше. Но той само повтори почти неприкритата си заповед.

— Защо не идеш при майка ми горе в дневната, госпожо?

Последните няколко дни се бе скъсала от работа, за да му угоди, за да задоволи всичките му вкусове и да му създаде уют по всички възможни начини. Бе се заклела пред всички, че ще му се подчинявай ще го подкрепя всячески, а той още не й вярваше. На Мери й прилоша. Той й няма доверие, а те говорят за Карлайл!

Мери кимна леко. Не можеше да промълви и дума. Душата й се изпълни с ужас. Обърна се рязко и избяга в дневната.

Графинята вдигна очи от бродерията, над която работеше. Погледът й беше загрижен. Изабел се втурна с радостен вик към Мери и почна да й разказва последните клюки от лондонския двор. Мери кимна и се престори, че слуша, но не чу и думица от изреченото от детето. Опита се да си внуши, че цялата сцена отпреди малко не е била това, което й се е сторило и че прави прибързани заключения. Каза си, че мъжът й не се различава от другите мъже, които също отпращат жените си, за да поговорят на спокойствие с другарите и близките си. Но тези мислени уверения не я убедиха никак. Мери не им вярваше.

Карлайл. Какво бяха замислили те? Нима замисляха война? Възможно ли бе?

„Невъзможно е“, изкрещя мислено Мери. Защото именно тази утрин Стивън я бе прегърнал нежно след неколкократната им любов. Сънливата му усмивка се дължеше единствено на обичта. Вчера й даде розата, обещанието за вечна любов… или поне тя беше помислила така. Ако я обичаше поне малко, нямаше да воюва със семейството й заради Карлайл.

Трябваше да разкрие плановете им. Обаче как да подслуша какво си говорят, без да привлече вниманието на графинята? Мери погледна майката на Стивън и почервеня виновно, защото жената я гледаше навъсено и беше оставила иглата и конеца. Стори й се, че се досеща какво е намислила Мери. Мери се почувства като долна предателка, но си напомни, че няма намерение да изменя на никого. Просто желаеше да разбере дали мъжът й смята да воюва с най-близките й хора. Длъжна беше да разбере това.

„Сигурно ме обича поне мъничко, помисли си тя отчаяно. Поне мъничко. А в този случай няма да има война, тъй като Стивън ще откаже да участва в нея.“

— Извинете ме, мадам — каза Мери на графинята. — Не се чувствам много добре. Смятам да се кача горе и да си полегна малко.

Много й беше неприятно, че мами свекърва си.

— Да наредя ли да ти пратят нещо за ядене? — попита лейди Сеидре. Тя се изправи и изгледа Мери съсредоточено и малко замислено.

Мери нямаше апетити отклони предложението. След това изскочи нервно от дневната.

Тъй като стаята на жените гледаше право към залата, тя пак прекъсна грубо разговора на мъжете. Престанаха да говорят веднага щом я видяха. Мери не им обърна внимание, обаче лицето й пламна от унижение. Излезе стремително от помещението. Чак когато изкачи стълбите наполовина и гласовете им се извисиха отново, тя спря. Потрепера и се притисна към стената.

Стори й се, че всеки момент ще избухне в плач. Току-що се беше омъжила и обичаше горещо мъжа си. Но имаше твърдото намерение да го шпионира.

Не ги чуваше добре. Мери почна да се промъква бавно и безшумно надолу по стълбите. Стигна до втората площадка. Не биваше да продължава, защото знаеше, че ако завие, те ще я видят. Но вече чуваше всяка дума. Разговаряха точно за това, от което тя се боеше. Замисляха вероломен удар срещу баща й — атака срещу Карлайл.

— Той иска всички войски, които мога да събера — казваше Джефри.

— Какви са отношенията ти с Анселм? — попита Стивън. Гласът му беше удивително безизразен.

— Врагове сме. Той излезе много по-голям религиозен фанатик, отколкото предполагах — изрече мрачно Джефри. — Но Руфъс се нуждае сега от Кентърбъри повече от всеки друг път. Шпионите ми докладваха, че принцът е толкова вбесен от женитбата ти, че е отказал да помогне по какъвто и да е начин. А аз се разорих съвсем, след като свиках тези мъже, защото в касата на Кентърбъри няма и пукнато петаче.

— Дългът ти е ясен. И макар че си докаран в момента до просешка тояга, не забравяй колко близо си до голямата награда — изрече твърдо Ролф. — Струва си да се поохарчиш малко, за да получиш изгоден пост от краля.

Джефри не отвърна нищо.

Ролф продължи.

— Да не се заблуждаваме. Хенри предпочита да си запази ръцете чисти, за да има възможност да ги окървави до лактите, когато му е изгодно. Не е ли по-добре за него всички да се бием като един… и да се обезсилим до един? И кой друг освен него ще ни окаже помощ в критичния момент? Принцът винаги е постъпвал умно.

— Да се надяваме, че Карлайл ще падне лесно и няма да имаме големи загуби на хора и пари — каза сухо Джефри след малко. — И дано не се наложи Хенри да ни идва на помощ в критичния момент.

Стивън проговори най-сетне.

— Дъждът ще ни създаде главоболия — заяви той с равен глас. — Разчитаме най-много на конните рицари, а конете се движат с мъка в калта.

— Бих предпочел да бяхме провели тази акция преди месец, ако изобщо се налагаше да я провеждаме, но сега почти нямаме избор — каза Ролф. — Кралят си го е наумил и не иска да се откаже.

— Да — каза Стивън — Руфъс отдавна си е наумил това. Нищо няма да го възпре от това нападение, нищо и никой.

— Поне ще изненадаме Малкълм — отбеляза сухо Джефри.

— В края на краищата ти току-що се ожени за дъщеря му.

— Да — съгласи се Стивън, — определено ще изненадаме Малкълм.

Мери беше поразена. Стивън беше повторил най-безчувствено думите на брат си. Как бе възможно да е толкова хладнокръвен и бездушен, когато обсъжда вероломство срещу нейната страна, нейните хора, нейния род? Изведнъж осъзна целия смисъл на това, което бе подслушала. Той я порази като гръм. Помисли си с горчивина, че бракът им е бил фарс. Тя не беше любима жена, а нещо средно между любовница и слугиня. Той не даваше и пет пари за нея. Иначе би изразил поне малко съжаление за това, че нарушава договора, който беше сключил с баща й! На Мери й се прииска да заридае, да крещи и пищи. Бракът им не означаваше нищо за него, нищо отвъд политическата полза. А може би дори политическият аспект нямаше значение за него. Тя се притисна към перилото, задиша тежко и се помъчи да не се разреве.

Реши, че няма защо да остава тук. Заповяда си да се съвземе. Усети, че долу е настъпила тишина. Беше узнала всичко, за което беше дошла. Сега разбра, че не е искала да го узнае и се е бояла от това, което ще чуе. С мъка се удържа да не заплаче. Сигурно всички мъже бяха погълнати от радостно предчувствие за предстоящата битка. Дано отидат в ада всичките! Дано Господ накаже мъжа й Стивън! Мери се обърна, за да се качи горе.

Действието й беше много рязко и тя се подхлъзна. Извика от изненада, докато се търкаляше по стълбите. Ужаси се при мисълта, че сигурно всички долу в залата са я чули. Застана неподвижно на ръце и колене. Една секунда й стигна, за да се съвземе и овладее. Скочи на крака и хукна да бяга. Но беше твърде късно. Мъжът й беше по-бърз, много по-бърз.

Мери разпозна веднага чия е силната ръка, която я сграбчи. Той я дръпна за шията, завъртя я и я пусна.

Мери залитна, както заради силата на движението му, така и заради изражението на лицето му. То беше слисано и невярващо.

В този миг не я интересуваше нищо. Твърде разярена беше, за да я е грижа за каквото и да е.

— Бъди проклет — изсъска тя. Веднага съжали за думите си. Изненадата му се превърна в ярост. Тя се обърна и избяга.

Мери беше потресена от чудовищната си постъпка — току-що беше подслушала мъжа си. Още по-лошо — хванаха я на местопрестъплението. Отсега нататък щяха да я смятат за шпионка. Изкрещя ужасено, когато чу тропота от краката на Стивън, който неумолимо я настигаше. Изплашена до смърт, Мери влетя в спалнята, в която живееха. Вече ги деляха само една-две стъпки. Извърна се, за да затвори вратата. Надяваше се да я заключи. Твърде късно. Той вече стоеше на прага. Стивън затръшна вратата с една ръка. С такава лекота, сякаш тя беше от хартия, а не от тежък дебел дъб.

Мери отскочи назад. Лицето й се обля в сълзи.

Стивън се надвеси над нея. Очите му бяха широко отворени, лицето — изопнато, а тялото му трепереше от гняв.

— Ти шпионираш мен, своя мъж!

— А ти тръгваш на война срещу моя народ! — извика Мери.

Стивън я изгледа втренчено.

— Как можа? — извика Мери. Сърцето й подскочи лудо. — Как е възможно да искаш да тръгнеш на война?

— Мен ли питаш? — попита той най-накрая. Гласът му беше тих и звучеше неестествено. Мускулите на лицето му се изопнаха — толкова здраво беше стиснал челюсти. — Мен ли обвиняваш? Изпълнявам си дълга, госпожо, точно както и ти изпълняваш твоя.

Мери не отговори. Трепереше.

— Госпожо — каза той сковано. И той трепереше. — Войната не те засяга. Ти имаш само една грижа и тя е животът ми да е уютен и изпълнен с удобства.

— Да, уютът ти е моя грижа — изрече неуверено Мери. — Но когато война заплашва моето семейство и дома ми, тя се превръща в първата ми грижа! Трябва да знам какво става!

— Да, трябва да знаеш какво става. Но ще те попитам нещо… Вярна ли си ми, Мери?

Тя отвори уста и каза:

— Отиваш ли на война срещу Шотландия, Стивън? Отиваш ли?

— Не ми отговори, Мери — изражението, позата и гласът му изведнъж станаха заплашителни.

— И ти не ми отговори — прошепна покрусено Мери. Дланите й се притиснаха към гърдите, за да облекчат болката в сърцето й.

— Отговори ми, Мери! — настоя Стивън.

— Да — каза Мери. Все едно, че някоя виновна селянка си признаваше престъплението пред господаря си, толкова смирен и покорен беше гласът й. — Да.

— Лъжеш ли ме? — Гласът му стана още по-висок. Гледаше я обезумяло. — Не ме ли шпионираше?

— Да, шпионирах те — тя затвори за миг очи.

— Как е възможно да си ми вярна, щом ме шпионираш?

Тя не отговори.

— Отговори ми! — изрева той. Вдигна ръката си. Мери се сепна и отскочи. Той замахна, но не я удари. После я хвана за рамото и я разтърси. Мери се уплаши. Усети, че той всеки момент може да избухне още повече и да я пребие. — Ти ме шпионираш в собствения ми дом! Това не е ли измяна?

— Мразя те — прошепна Мери. Усети, че плаче. Само преди няколко часа се намираше в прегръдките му и беше влюбена до уши в този мъж. Този мъж, на когото въобще не му пукаше за нея.

За миг двамата се погледнаха в очите. След това той я придърпа още по-близо до себе си.

— Значи стигнахме до истината!

— Истината — каза тя — е, че ти не се различаваш от баща ми, който ме ожени за теб, за да ме използва и за да ти помогне да извършиш гнусното си вероломство.

Той я хвърли на леглото. Мери се сви и зачака върху нея да се изсипе порой от удари. Но това не стана.

Грубите и твърди ръце на Стивън я обърнаха насила по гръб, така че тя беше принудена да го погледне в лицето. Той се наведе над нея.

— Моето вероломство ли? Моето вероломство? Значи на всичко отгоре и дръзваш да ме обвиняваш? Искам ти да обясниш своето вероломство, госпожо! Обясни веднага защо постъпи така!

Мери не съумя да измисли нищо в своя зашита. Всъщност нямаше никакво желание да се защитава, не и пред него, не и сега.

— Къде са хитростта и умът ти? Няма ли поне да отречеш обвинението?

Мери закри очите си с ръка и остана безмълвна.

Стивън я притисна в леглото.

— Ти си моя жена, госпожо, моя жена. Заклехме се пред Бога. Какво значат за теб собствените ти клетви, мадам?

Нямаше как да не му отговори. Той беше прекалено вбесен.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа истината.

— О, не! И какво ще ми пробуташ като истина, Мери? — Той се изправи и се надвеси над нея. — Че ме обичаш? Че никога няма да ме предадеш? — Той крещеше.

Мери трепереше. Чудеше се как е било възможно да е била влюбена в този мъж допреди малко. Стана, стиснала одеялото в ръце. Дланите й бяха свити в юмруци.

— Защо шпионираше? — процеди той през зъби.

— За да узная намеренията ти! — Сълзите пак изпълниха очите й. — А те са долни и безчестни!

— Да узнаеш намеренията ми — безрадостният смях на Стивън бе груб и стържеше слуха. — И да предупредиш Малкълм. Да предупредиш Малкълм да вземе мерки срещу мен. Да ме предадеш.

— Не!

За миг той не продума. Само се взираше в нея.

— Посочи ми някаква причина, Мери. Някаква причина да ти вярвам.

Мери дишаше тежко.

— Не ти ли доказах през последните няколко дни, че заслужавам доверието ти?

— Очакваш да ти вярвам! — Стивън мигновено се стегна. — От първия миг, в който се видяхме, постоянно търсеше някакъв начин да ме измамиш. Непрекъснато. Нужно е нещо повече от няколко дена в леглото, Мери, за да ме накараш да ти повярвам или за да ме превърнеш в безсилен и сляпо влюбен глупак!

Мери трепна. Много я заболя от думите му. През последните няколко дни двамата бяха преживели много повече, отколкото той признаваше. Беше видяла силата на чувствата му още от началото на семейния им живот. Още сълзи бликнаха и потекоха по лицето й. Мъжът й беше безчувствен и брутален тип. Как не бе разбрала това досега?

Накрая отвърна на студения му неподвижен поглед. Когато заговори, гласът й беше изпълнен с горчивина.

— Едно вероломство води до друго, нали?

Стивън се хвърли толкова бързо напред, че Мери нямаше време да реагира. Вдигна я на колене и я притисна към тялото си.

— Толкова съм ядосан, че ако продължаваш в същия дух, ще изгубя контрол над себе си, Мери. Нали не искаш да си наблизо, когато това стане? Няма да оцелееш след избухването ми.

Мери не се съмняваше в това. Виждаше, че той трепери от гняв. Бяха притиснали лицата си едно в друго. Погледът му беше черен и яростен. Видът му вдъхваше ужас. Нежното й тяло я заболя от натиска на пръстите му. Но тя предпочиташе физическата болка, защото се понасяше по-лесно. Задави се от болката в сърцето си.

— Ако ме обичаш поне малко, няма да правиш това.

— Ако те обичам, Мери, ще загубя всичко, което ми е скъпо на сърцето. Не ти ли е ясно? Дори и да те обичам, пак няма да ме отклониш от изпълнението на дълга ми към краля — той стисна зъби. Погледите им се кръстосаха. — Никога няма да обичам невярна жена.

Мери се вцепени. Начинът, по който я гледаше, я караше да иска да му каже, че не му е невярна. Искаше й се да настоява, че не е възнамерявала да го предаде. Той като че ли очакваше да чуе нещо подобно от нея, но тя сигурно бъркаше. Не смяташе, че той ще я обича, ако му бъде вярна. Държането му и думите от предишния ден, когато й даде червената роза, изплуваха с поразителна сила в съзнанието й. Тя извика:

— Стивън…

Усмивката му се разкриви. Той вдигна ръка и я спря, преди да е почнала да говори. Тя дори не знаеше какво да му каже.

— Достатъчно. Стига си плакала. Спирай веднага. Действията ти доказаха вината ти много по-убедително от всички думи… или сълзи… с които ще се опиташ да ме убедиш в невинността си.

— Не — прошепна Мери. Стори й се, че сърцето й ще се пръсне от мъка. През ума й мина мисълта, че не я чака нищо хубаво, точно както беше предвиждала. Освен ако не спрат веднага. Но как, мили боже, как?

Той се извърна рязко от нея. Отиваше си. Бракът им беше рухнал. Любовта й се беше превърнала в прах. Тя се облегна на ръце и се загледа подире му. Нещо я подтикна да хукне след него, но се сдържа. Не биваше да му позволява да я оставя така. Но след това Мери си спомни за кървавите му намерения и се задави от горчивина. Нямаше сили да тръгне подире му, нито да го повика да се върне.

Изведнъж той спря на вратата. Стоеше, обърнат с гръб към нея. Като че ли чакаше нещо. Мери си каза, че трябва да проговори, преди да е станало твърде късно и бракът им да се разстрои завинаги. Отвори уста, но само си пое въздух.

Раменете му настръхнаха.

— Аз съм глупак — каза той грубо… и си отиде.

— Не! — извика Мери. Някакъв глас закрещя в главата й, че въпреки неговото вероломство и предателство, не бива да приключват така връзката си. Скочи на крака и хукна след него. Изскочи в залата.

— Стивън! Стивън!

Но беше твърде късно. Нямаше отговор — той си беше отишъл. Мери рухна на пода. Сълзите рукнаха на свобода, а сърцето й се окъпа в кръв.

19

Затвориха Мери в стаята й като наказание за вероломството. Първоначално й беше все едно, но бързо загуби самоувереността си. Когато сълзите й най-сетне секнаха, тя забеляза, че навън е тъмно, а каменният под под тялото й е ужасно студен. Беше замръзнала до кости. Трепереше от студ. Стана на крака, въпреки че беше напълно изчерпана от борбата и от бурята от чувства, която се беше надигнала в нея.

Огледа малката стая, потънала в нощните сенки. В камината не гореше огън, не светеше и една свещица. Не беше гладна, но много й се пиеше вода. Обаче нямаше с какво да утоли жаждата си. Ако имаше възможност, би удавила скръбта си в чаша вино с подправки. Все пак разполагаше с възможността да помоли Стивън да се върне при нея, като коленичи пред него и го помоли за прошка.

Мери отиде до леглото. Внезапно осъзна какво означава затварянето. Нека мъжът й да я мори колкото си иска със студ и с липсата на елементарни удобства като храна и вода! Щеше да понесе това. Обаче се питаше дали ще понесе позора от наказанието. Всички в Олнуик скоро щяха да узнаят за него. Семейството и свитата на Стивън сигурно вече знаят, че е затворена против волята си. Вероятно бяха забелязали, че я няма на масата. Мери не се съмняваше, че Стивън ще посочи истинската причина за отсъствието й. Той нямаше какво да крие. Не беше от хората, които прикриват нещата. Бузите на Мери пламнаха.

Не беше първата жена, претърпяла такова унижение, но това нямаше значение. Никога не си беше представяла, че бракът й със Стивън ще стигне до такива крайности! До утре, когато Стивън щеше да тръгне на война срещу Шотландия, всички в Олнуик щяха да знаят, че новата му любовница е затворена в стаята си. Мери скръсти ръце. Запита се как ще погледне в лицата членовете на неговото семейство, как ще се изправи срещу най-долните слуги.

Не беше честно. Беше шпионирала. Това може би беше погрешно, но тя не беше имала намерение да му изменя. Докато той й беше изменил, като се ожени за нея, възнамерявайки да воюва със семейството й. Все пак се беше заклела да го почита и да му се подчинява. Реши да удържи клетвата си. Възможно е никога да не възстановяха добрите си отношения и да не си възвърнеха краткотрайното щастие, което изпитаха заедно, но беше негова жена независимо от всичко, докато Бог ги раздели.

Настани се бавно в леглото си. Движенията й бяха като на старица, но не заради болката в тялото, а заради болката в сърцето й.

За щастие Мери разполагаше с одеяло и кожа, които да я пазят от нощния студ. Сви се под завивките. Сънят не идваше, въпреки че тя очакваше с нетърпение забравата, която той щеше да й донесе. Искаше да се изплъзне от тъгата си — ох, как й се искаше, но спорът с мъжа й не излизаше от главата й. Беше толкова изтощена, че почти нямаше сили. Гневът й утихна от само себе си. На негово място дойдоха отчаянието и скръбта. И болката.

Дочу някакви звуци, които прекъснаха мъчителните й мисли. Груби мъжки гласове забоботиха по укрепленията на замъка. Неизвестно защо воините на Олнуик бяха излезли по стените през нощта. Не смееше да мисли за причината. Твърде уморена беше. Но усети, че се опитва да открие гласа на мъжа си в тълпата. Зарадва се, когато не успя. Спомни си до какво доведе предишното й подслушване, но се запита дали той се разкайва поне малко за провала на връзката им и дали болката раздира душата му.

Мери се събуди призори. Беше спала толкова дълбоко, че за миг се обърка и затърси голямото топло тяло на Стивън до себе си в леглото. Обаче бързо разпозна звуците, които я бяха разбудили от двора. Мери стана. Мъглата пред очите й се беше разсеяла напълно. Стивън не беше до нея. Снощи я обвини във вероломство и затвори, за да я накаже за престъплението й. Стомахът на Мери се сви от тревога. Гневното лице на Стивън се появи пред очите й. Снощи й беше разкрил колко е вероломен. А навън, навън чуваше глъчката от много мъже и тропота и пръхтенето на безброй коне. Те се примесваха към подрънкването на шпорите и юздите, скърцането на кожата и звънтенето на метала по оръжията.

Война. Днес ли щяха да тръгнат на война… на война срещу народа й?

Мери стана от леглото. Потрепери, когато босите й крака докоснаха студения каменен под и се втурна към прозореца. Надзърна навън. Сърцето й падна в петите от вълнение.

Около петдесет рицари, тежко въоръжени с боздугани и щитове, мечове и копия, чакаха в двора на конете си. Знаменосецът развяваше трицветното знаме с голямата кървавочервена роза в центъра. Мери потръпна, но не от студ. Знаеше, че войската, която вижда в момента, не може да се сравнява с мощта, която Де Уорънови ще хвърлят в боя. Нортъмбърланд имаше стотици васали. Ако графът поискаше, щеше да изкара на полето близо четиристотин души. Мери знаеше това, защото Малкълм й го беше повтарял често.

Погледна към малката група долу и за малко не извика. Отчаянието сграбчи разбитото й сърце. Това беше войска, която възнамеряваше да воюва срещу народа й. Как бе възможно Стивън да постъпва така?

Мина й през ума, че този брак е бил грешка. Бил е обречен от самото начало.

Обаче не преставаше да си припомня събитията от последните няколко дена, горещите погледи на Стивън, леката му усмивка и начина, по който я съзерцаваше, когато имаше сладострастни намерения. Спомни си как й даде розата.

Мери се задави. Погледът й се плъзна по множеството долу. Отначало се взираше безцелно, а после се огледа, за да намери мъжа си. Бързо го откри, защото той се извисяваше над хората около себе си с големия си ръст. В очите й се появиха сълзи. Той тръгваше на война срещу народа й. Може би дори щеше да кръстоса меч с някой от нейните роднини. Мери обгърна раменете си с ръце. Душата й се изпълни с мъка. Запита се дали ще му прости някога.

Обаче не откъсваше очи от него. Не си беше сложил шлема и лицето му беше напълно открито. От мястото, на което стоеше, Мери не виждаше добре изражението му, но все пак успя да забележи, че то е мрачно и непоколебимо. Сигурно той усещаше погледа й. Вероятно се досещаше, че го гледа. Нямаше ли поне веднъж да погледне нагоре?

Мери се стресна, защото разбра, че въпреки страшното скарване снощи, още храни някакви чувства към него. Някаква нежност. Нямаше как да го отрече. Защото той отиваше на война. Изглеждаше безсмъртен, но не беше. Във всяка битка, дори в игралния турнир, се криеше смъртта. Ами ако го раняха днес или даже го убиеха? Прилоша и от тази мисъл. Ужаси се от нея. Мери стисна грубата каменна издатина и се наведе напред. Чисто импулсивно извика:

— Стивън! Стивън!

Той не я чу. Беше потънал в разговор със своя оръженосец. Мери се уплаши и задиша тежко. Сърцето й заби болезнено. Не биваше да му позволява да потегля така. Колко глупаво постъпи, че го пусна да си иде снощи! Реши твърдо да привлече вниманието му на всяка цена.

— Стивън! — изкрещя тя. — Стивън!

Той я чу и застина на място. След това изви бавно глава и вдигна очи към нея.

Погледите им се срещнаха и задържаха един в друг въпреки голямото разстояние, което ги разделяше. Мери не знаеше какво да каже. Искаше да извика, че съжалява, но не беше сигурна за какво — може би за задънената улица, в която се озоваха заради взаимното им недоверие, може би за епохата, в която живееха. Обаче беше гневна и се страхуваше. Той тръгваше толкова спокойно на бой срещу баща и само няколко дни след сватбата им. Престъплението му беше толкова голямо, че тя се съмняваше, че ще го забрави някога. Съмняваше се също, че щяха да си възвърнат някога щастието, на което се бяха наслаждавали. Очакваше с ужас и много лоши предчувствия бъдещето, което ги очакваше. Но той й беше мъж Може би щеше да роди дете от него. Тази възможност се очертаваше все по-ясно от ден на ден. Не желаеше той да умре. Мили боже, не желаеше. „Бог да те пази“, прошепна тя най-накрая. Знаеше, че той няма да я чуе. Дори ако се сети какво му казва, това вероятно нямаше почти никакво значение за него.

Стивън се извърна. На Мери й се искаше да вижда по-ясно лицето му, да го погледне в очите и да надзърне в душата му. Твърде късно й се прииска да не се бяха карали и да не беше предизвикала гнева му. Помисли си с горчивина, че ако беше отричала твърдо недостойните му обвинения, може би щеше да го убеди, че е невинна. С голямо закъснение съжаляваше, че го е обвинила във вероломство. А най-много й се искаше да бяха прекарали иначе последната нощ. Не тя да лежи самотна и уморена на студа за наказание, а да бъдат заедно както преди.

Гледаше го как си слага шлема. Нормандският шлем със своя наносник веднага го преобрази и го превърна в някакво страшно и заплашително създание. Стивън възседна бойния си кон. Мери си пое дъх. В пълното си бойно снаряжение той беше напълно неузнаваем. Пред очите й стоеше непознат враг. Сълзите бликнаха неудържимо от очите й.

Рицарите почнаха да се подреждат бързо в боен строй. Тя чу грубия стържещ звук от вдигането на решетката и стона от спускането на дървения мост. Трудно й беше да диша и да гледа. Виждаше като през мъгла, която се беше появила от влагата в очите й, как Стивън тръгва начело на едната от колоните. Войските потеглиха на поход.

Мери гледаше как Стивън излиза от двора. Той прекоси бързо моста и изчезна от погледа й. Обаче тя продължи да наблюдава заминаването на воините. Накрая просторният двор опустя и в него се възцари тишина. Решетката падна с трясък. Звукът отекна гръмко, сякаш една страница от живота й се затвори безвъзвратно. Тя продължаваше да се взира в просторния пуст двор. Обърна се и се върна в леглото си, когато слугите се появиха отново на двора и хукнаха по задачите си.

Беше се вкочанясала от студ. Преди почти не бе го забелязала, но сега трепереше силно, а зъбите й тракаха. Пропълзя под завивките и си спомни как изглеждаше Стивън, когато го видя за последен път. Нямаше как да избяга от себе си, а чувствата, които изпитваше към него, нямаха нищо общо с омразата. Мери разбра, че има много храна за размисъл до завръщането на Стивън.

Три дена по-късно Стивън стоеше на входа на палатката, в която спяха той и баща му. Навън падаше мрак. Пред него се простираше обширното кално бойно поле. Някога тази земя е била зелена, злачна и неопетнена от кръв и насилия. Сега изкривени или счупени парчета метал и късчета вълна покриваха арената на бойните действия. Много трупове на коне се разлагаха по земята. По тях бяха накацали хищни лешояди. На полето лежаха и няколко човешки тела. Зловонието от смъртта се долавяше навсякъде.

Стивън излезе навън. Дочу шумовете от импровизирания лагер. Ехтеше най-вече уморен смях, но се долавяха и женски гласове. В лагера имаше много проститутки, които изникваха сякаш от земята след битка, за да спечелят малко пари от похотта на воините. Стивън се чувстваше много уморен и мръсен. Нямаше настроение за приказки и се радваше, че е сам.

За пръв път от началото на битката беше сам. Заобиколи внимателно останките от боя. Вървя, докато окървавеното бойно поле остана зад гърба му. Спря на брега на един поток. Борове закриваха като щит гърба му. Той си свали кожените ботуши, а след тях и цялото си облекло. Нагази гол в студената вода. После се потопи напълно.

Потрепери и се задъха от студа, но това му се стори недостатъчно. Подозираше, че нищо няма да бъде достатъчно, за да пречисти и тялото, и душата му след битката. Пак се потопи под повърхността на водата.

Битката беше дълга и кървава. Цели два дни се бяха били без прекъсване, но Карлайл падна. Неизбежно беше.

Карлайл беше голям град. Крепостта му имаше само една централна кула, която беше построена набързо преди десетина години. Стените, които опасваха града, бяха само от дърво. Такъв начин на строеж обикновено довеждаше до опожаряване на стените по време на битка, но неспирният дъжд през последните няколко месеца предопредели друг начин на действие. В ход влязоха катапултите и стенобойните машини. Прогнилите стени, които трябваше да бъдат подменени още преди години, паднаха незабавно. Централната кула беше превзета за час.

Истинският бой започна скоро след това, когато местните лордове се притекоха на помощ, но те бяха разгромени, преди да се стъмни, като дадоха много жертви. Когато войската на Малкълм се появи призори и нападна, като се надяваше да си възвърне Карлайл, нормандските войски вече бяха заели стратегически важните места и владееха положението. Обаче Малкълм нападна. Свирепата битка продължи чак до другия ден.

Когато шотландската армия се оттегли накрая, тъй като видя, че е загубила, Стивън видя Малкълм, който стоеше изправен на стремената си и размахваше юмрук към него. Кенмор явно го проклинаше и се заклеваше, че ще му отмъсти.

Стивън въздъхна, но въпреки че зъбите му тракаха от студ, от гърлото му се изтръгна стон. Бързо се преоблече в чистите дрехи, които си беше донесъл. Не искаше да си спомня победения гневен Малкълм, защото мисълта за него го връщаше към спомените за жена му. Жена му. Не искаше да мисли и за нея. Всъщност беше избягвал да мисли за нея, откакто нареди да я затворят в стаята й.

В сърцето му отново се надигна ожесточение. Обзе го и горчивина, която се дължеше на ужасното обезверяване. Мъж на неговата възраст и с неговия опит нямаше право на такива чувства. Стивън знаеше, че не е глупак. Но това никак не го утеши.

Защото Мери го беше изненадала приятно в дните след сватбата им. Потайната, политически мъдра, твърде умна хитруша се беше преобразила за една нощ в мила и привлекателна жена. Беше се превърнала в съвършена жена с очевидна лекота така, сякаш цял живот беше копняла за тази роля. Стивън знаеше, че това не е вярно. Жена му не беше като другите. Не беше и обикновена принцеса. Ролята, за която тя сигурно копнееше, прилягаше много повече на мъж, отколкото на жена. Мери би предпочела да влезе в бой, отколкото да седи при вретеното или поне той така си мислеше. Но щом се ожениха, тя се бе променила изцяло и почна да се държи така, сякаш нищо друго освен семейството, няма значение, а той, Стивън, е принцът на мечтите й.

Устните му се отпуснаха надолу. Гърдите пак го заболяха. Отново изпита дразнещото чувство, че е предаден. Цялата им любов е била една илюзия, която се бе стопила за миг.

Беше ли предполагал, че ще се стигне дотук?

Нима не знаеше, че когато тя бъде принудена да направи избор, ще предпочете Малкълм?

Стивън не изпитваше нито вина, нито съжаление. Беше изпълнил дълга си. Винаги трябваше да постъпва така. Личните му чувства не биваше да се месят в чувството му за вярност към неговия крал. Въпреки всичко се радваше, че се стигна до това нападение. Вероломната атака на Карлайл му разкри какво представлява Мери — предателка в собствения му дом.

Колко го бе заболяло!

За няколко дни се бе увлякъл неудържимо по нея и бе повярвал, че брачният им съюз е успех, който надминава всичките му очаквания. Твърде бързо бе забравил омразата й към него отпреди сватбата. Какво несравнимо удоволствие му бе доставила тя през последните няколко дена! Спомни си как тя неусетно нахлу в живота му и се превърна в негов център, спомни си всичките й усилия да облекчи и да превърне в празник всеки негов ден. Беше невероятно щастлив и благодарен до нелепост заради всичко, което беше направила за него. Отстрани изглеждаше, че тя изпитва истинска радост от всичко, което прави за него. Тя се наслаждаваше на удоволствието, което му доставяше. Като че ли малко по малко се бе влюбила до уши в него. Почти му се струваше, че го е обичала.

Стивън се засмя гръмко. Звукът беше изпълнен с горчивина и насмешка към самия него. Може би той беше безсилният, влюбен до уши, глупак, за какъвто го е смятала. Жена му не го обичаше. Само го е разигравала и се е преструвала. Нямаше друго обяснение за поведението й. Да кърпи дрехите му, да се грижи за храната му, дори да предугажда желанията му, да се люби с него страстно и умело като куртизанка, а след това, след това да го шпионира, докато той обсъжда бойните действия — това означаваше само, че държането й до този момент е било неискрено.

Стивън тръгна по мръсното бойно поле и се наведе, за да влезе в палатката си. Споменът за измамата й го следваше неотлъчно. Но не предателството й, а преструването й на идеалната жена, докато бе шпионирала него и семейството му — това предизвикваше леденостудената му ярост.

Трябваше да се досети, че ще стане така. Мери го беше лъгала непрестанно още от първата им среща. Още оттогава тя стоеше непримиримо на страната на своята родина и на близките си. Трябваше да се досети, че тя няма да се промени. Не беше възможно хитрушата да се преобрази в мила и нежна жена. Трябваше да се досети, че това долно безобразие ще се случи. Ако беше продължила да го предизвиква открито след женитбата и беше посмяла да го шпионира, може би щеше да й прости, защото би я разбрал и може би дори уважавал. Но тя беше започнала опасна игра с него и с чувствата му. Никаква прошка нямаше да има за нея.

Но ако знаеше, че ще стане така, щеше да внимава повече.

Нямаше да й даде повече възможности да шпионира или да прави пакости. Тя щеше да продължи да му бъде жена и на думи, и на дела. Щеше да се грижи за домакинството и да задоволява всичките му нужди. Той щеше да й даде деца, а тя да ги износи и отгледа. Да, тя щеше да му бъде жена на практика, но не и по друг начин — не и в сърцето му. Никога подобна жена нямаше да има място в сърцето му. А най-лошото от всичко беше, че точно преди да разкрие вероломството и измамата й, се беше влюбил в нея.

Стивън се досети, че сънят ще му убягва дълго тази нощ. Сега, когато вече не мислеше за войната, щеше да му бъде непосилно да прогони невярната си жена от мислите си. О, ако поне беше отрекла, че е извършила това. Ако само…

Той бе практичен човек, който се интересуваше единствено от настоящето, затова не биваше да мечтае за невъзможното. Утре щеше да се върне в Олнуик. Там някога бе царила радост и уют, но не и сега. Отпусна се на сламеника без да се съблича. Помисли си за поздравите, които щеше да получи утре, помисли си за връщането вкъщи при жената, която му беше по-опасен неприятел от всички, които беше срещал досега на бойното поле заради положението, което заемаше в дома му. Господи, колко беше уморен. Направо му прилошаваше от политика и интриги. Толкова копнееше да се върне вкъщи, а там да го чакат разтворени обятия и истинска прегръдка. Вместо това щеше да се върне в Олнуик, където го чакаше Мери, прекрасната му жена предателка.

Притисна буза към сламата. В гърлото му заседна, буца. Мили боже, ако трябваше смело да каже истината, трябва да признае, че пак се чувства като шестгодишно момче, сам и изоставен, след като се бе сблъскал с първото и истински горчиво предателство.

20

Мери седеше на ръба на леглото. Краката й висяха, гърбът й беше изправен, раменете — опънати, а ръцете си беше отпуснала в скута. Беше сресала косите си с пръсти, но беше положила всички усилия да изглежда добре. Пак си беше сложила; покривалото за глава. За нещастие нямаше чиста рокля, в която да се премени, но успя да се измие някак с водата, която; й носеха всеки ден. Надяваше се, че изглежда добре. Помъчи се да изглежда спокойна и изпълнена с достойнство. В случай, че Стивън дойдеше право при нея.

След няколко минути той и хората му влязоха в двора. Невъзможно бе да не ги чуе, те се появиха с трясък. Разговаряха оживено, надуваха рогове и викаха радостно. Някои даже се смееха. Мери чакаше завръщането на Стивън. Усети го няколко дни предварително, но сега се уплаши. От веселата глъчка на завръщащите се рицари разбра, че са победили. Карлайл е паднал.

Как да не тъгува? Досети се, че това е само началото. Дори ако норманите се задоволяха с тази нова придобивка, войната нямаше да спре дотук. Малкълм никога не беше възнамерявал да спазва мира. При всички случаи щеше да иска отмъщение. И този път щеше да бъде двойно по-разярен, защото един от главните виновници за падането на Карлайл беше мъжът на дъщеря му, който на всичкото отгоре му беше и отдавнашен враг.

Мери реши да не мисли повече за Карлайл и за бъдещето. Не и след като мъжът й току-що се бе завърнал. Може би се качваше в момента по стълбите и се отправяше към стаята й. Изведнъж й стана трудно да диша равномерно. Трудно й бе да запази спокойствие. Какво щеше да стане, когато се срещнеха? Мери потръпна.

Нямаше и половин седмица, откакто я бяха затворили в стаята й и откакто тя и Стивън се бяха скарали така. Мери знаеше, че той е добре и не е пострадал от битката. Но въпреки това не можа да се сдържи и отиде до процепа на прозорчето да види как рицарите влизат в двора. Веднага забеляза мъжа си. Той беше възседнал кафявия си жребец. Стоеше изправен. Бронята му беше изпръскана с кал, а шлемът му висеше от една кука на ръката му. Ако беше ранен, нямаше да язди така. Мери изпита облекчение.

Дълги часове беше размишлявала мрачно какви са чувствата й към мъжа й. Спомняше си предишните им отношения и си представяше бъдещето, което ги очакваше. Мери никога не си беше представяла, че ще обича такъв мъж. Но колкото и да я болеше душата, тя си призна, че е влюбена в него. Това не й хареса, пък и откъде накъде ще й харесва? Той беше предал баща й и семейството й, за да задоволи безжалостните си хищни амбиции. Беше предал и нея, и техния брак. Това беше непростимо. Но тя щеше да му прости.

Прошката й нямаше нищо общо с любовта, тя имаше чисто практически основания. Щеше да остане негова жена, въпреки че го мразеше. Дори ако никога не му простеше, дори ако му се противеше, докато той не я изнасилеше. Дори и да го предизвикваше, докато той я пребие. Бог да й е на помощ, но тя наистина го обичаше. Затова и му прощаваше всичко. Оставаше й само да се надява, че нейният разумен отговор на безумната ситуация щеше да се окаже подходящ за случая и Стивън щеше да смекчи гнева си.

Не беше готова да размишлява какво ще стане по-нататък, не беше готова да подлага на анализ собствените си желания, потребности и тайни копнежи. Прецени, че ще бъде напълно достатъчно, ако между тях двамата се установи траен мир. Щеше да положи всички усилия да продължи да се грижи за удобствата му. Може би някой ден той щеше да разбере, че тя му е вярна. Може би след време щеше да забрави, че го е шпионирала, може би някой ден щеше да повярва в невинността й. Трябваше да се опита да го убеди, че е невинна, въпреки че преди не беше направила такъв опит.

Мери настръхна, когато чу шум от отлостване и отключване. Мина цяла вечност, преди тежката врата да се отвори. Обхвана я разочарование, когато видя, че на входа стои не мъжът й, а един слуга. Примигна, за да сподави една сълза. След това видя, че внасят в стаята голямата бакърена вана за къпане. Нещо повече — Стивън влезе след слугите. Носеше пускащата пара вода.

Мери се вцепени. Гледаше го неуверено, но втренчено. Той не я погледна. Крачеше уморено и бавно. Пажът вече му помагаше да си свали бронята. Като видя колко е изтощен, Мери откликна съвсем не така, както й се искаше. Но си спомни колко го мразеше допреди малко и реши да не обръща внимание на съчувствието, което я обзе. Но това беше невъзможно. Всичките й инстинкти я подтикваха да се втурне към него и да му помогне, да го утеши и да облекчи умората му.

Тя не помръдна. Усети, че не диша. Сърцето биеше гръмко в гърдите й. Пое си няколко пъти дъх, за да се успокои. Стивън си беше свалил кожената фланела, която носеше под ризницата. Тя видя, че той най-сетне я погледна.

— Добър ден, госпожо — каза той и кимна с глава.

— Добър ден, милорд — промълви тя.

Настъпи тишина. Пажът бързо съблече мъжа й — а това беше задължение на Мери. Стивън се обърна с гръб към нея. Тъй като тя знаеше много добре, че той не изпитва чувство на срам, значи явно я отхвърляше. Жестът беше незначителен, но й причини болка. Ваната се напълни и слугите си отидоха. Стивън се потопи в нея. Не гледаше в нейна посока — нов признак на неизчезналото му негодувание. След това каза на младия паж да си върви. Момчето се подчини и двамата останаха сами.

Мери не знаеше какво да мисли. Стивън се държеше спокойно и разумно. Обаче тя не вярваше той да е забравил прегрешението й или да го е опростил. Щом й обръщаше гръб, и то така, значи не искаше да се сдобрява с нея. Може би това беше предупреждение, знак за нея да стои на разстояние.

Мери си спомни последния път, когато му бе помогнала да се изкъпе. Закопня за онова време, без да се надява то да се върне. Беше съвсем сигурна, че горещата страст и безумната им обсебеност един от друг никога няма да се завърнат.

— Да ти помогна ли, милорд?

Стивън тъкмо се търкаше с насапунисана гъба. Когато заговори, не обърна глава към нея. В гласа му се долови умора:

— Може би някой друг път.

Мери не помръдна. Много добре го разбра. Не беше забравил и простил нищо. Тя едва не зарида, но успя да сподави отчаянието, което я обхвана. Мъжът пред нея нямаше нищо общо с пламенния любовник отпреди скарването им.

Не знаеше какво да мисли. Реши да се погрижи за огъня. Така и така нямаше какво да прави. Заудря с ръжена угасналото дърво, за да излее част от гнева и мъката си, но съвсем не се отърва от нея. Той явно възнамеряваше да я избягва. Но докога? Спомни си опасността, която заплашваше бъдещето им и разбра, че това положение не бива да продължава така. Не биваше да го допуска.

Стивън свърши с къпането и стана от ваната. Мери се обърна и потрепери. След миг той загърна в одеяло мощното си голо тяло. Не я погледна.

Стивън се захвана да се облича. Не проговори. Мери се боеше да се приближи и да му помогне. Беше съвсем сигурна, че усилията й ще бъдат отхвърлени повторно. Това беше съвсем очевидно. Тя не се удържа и продума.

— До края на живота си ли ще ме отбягваш, милорд?

— Да те отбягвам? — извърна се рязко Стивън. — Нямам намерение да те отбягвам, мадам. Но много бъркаш, ако очакваш топло посрещане.

Тя вдигна глава. Ноздрите й се разшириха.

— Още си сърдит.

Той се засмя. Звукът беше груб и неприятен.

— Още съм сърдит, но не се страхувай. Владея се напълно.

Погледът му не скриваше нищо и тя видя яростта в него. Тя беше студена и високомерна.

— Наказаха ме. Но аз не се извиних — тъй като знаеше, че не е предателка, й беше трудно да продължи. — Съжалявам.

Той я изгледа недоверчиво.

— Изглеждаш ми прекалено искрена!

— Съжалявам! — извика Мери. — Стивън, кълна ти се, че никога не съм искала да те предам на баща си.

Той вирна надменно глава.

— Не смяташ ли, че е малко късно за извинение?

— Може и да е малко късно, но казвам истината.

— Съмнявам се, че знаеш значението на думата истина, мадам.

Мери си пое дъх.

— Ти си жесток.

— Защо се опитваш да ме убедиш сега? Не шпионираше ли?

— Да, но…

— Нови номера ли ми играеш? Да не си решила да ме размекнеш, за да ми забиеш ножа в гърба?

— Не!

— Ако вярвах, че съжаляваш искрено, това би било достатъчно. Не искам нищо повече от искрено разкаяние. Но никое извинение, независимо от това дали е искрено, или не, няма да пропъди гнева ми. Не ми е приятно да ме предават, дори предателят да е жена ми. Всъщност особено ми е неприятно именно твоето предателство.

— Кълна се, че ти казвам истината, никога не съм мислила да те предавам!

— Както се закле пред Бога да ме почиташ и да ми се подчиняваш ли? — той протегна ръка. Очите му блеснаха заплашително.

Мери не биваше да отстъпва.

— Не съм нарушила клетвата си.

— Стига толкова, госпожо — изрече на един дъх Стивън.

Гледаше я втренчено. Мери усети гневния си поглед през воала от сълзи, бликнали в очите й. Помъчи се да запази спокойствие.

— Вече не си затворена, ако за това си се загрижила толкова — каза Стивън. — Очаквам да дойдеш при нас на вечеря. Водата е още топла. Защо не се възползваш от това?

— Колко си великодушен.

Той стисна юмруци. Очите му потъмняха още повече.

— Веднъж вече постъпих твърде великодушно с теб, забрави ли? Имаш късмет, госпожо, много голям късмет, че прекратих наказанието ти, което беше доста леко и че продължавам да искам да си ми жена, колкото и да ме мамиш.

Мери бързо почна да протестира. Горчивината в гласа й се долавяше лесно.

— Знаеш, че нямаш избор, милорд. Заклехме се пред Бога, че само смъртта ще ни раздели!

— Има много начини да приключа брак като нашия — отбеляза многозначително Стивън.

Мери потрепери от страх. Сигурно не го беше разбрала. Не беше възможно да я заплашва с това.

— Какво… какво искаш да кажеш, милорд?

— Предлагам да внимаваш повече, госпожо, ако искаш да живееш с мен.

— Анулиране на брака ли ще искаш? — попита тя ужасено.

— Дали за това съм намекнал? Не, госпожо, никога няма да поискам анулиране. Обаче ти ще ми дадеш наследник. Трябва ли да ти напомням за това?

Погледът му беше леденостуден. След това той се усмихна, но усмивката му не беше никак приятна.

— Ще те пратя в изгнание, ако още веднъж ми измениш. Ако съм в добро настроение, ще те пратя в Тегли, едно мое имение на брега на морето. Ако не, ще идеш в някой френски манастир.

Мери побеля.

— А… ако нося твоя наследник?

Стивън се усмихна високомерно.

— Това няма да промени нищо, мадам. Както добре знаеш, жените в изгнание също раждат деца. — Стивън се завъртя на токовете си. — Не ни карай да те чакаме.

Той тръшна вратата зад гърба си.

Мери запази спокойствие, но само за миг. След това вдигна шлема му, който стоеше на сандъка до нея и го запрати гневно по вратата. Шлемът падна на пода с оглушителен трясък, но това не й достави никакво удоволствие. Тя се отпусна на сандъка. Бутна настрани дрехите и бронята му и седна. Трепереше.

Мили боже. Чувстваше се така, сякаш се е разминала на косъм със съдба, почти толкова страшна, колкото и смъртта, и може би също толкова фатална. Изгнание. Той не хранеше вече никакви чувства към нея. Щеше да я прати в изгнание, когато му хрумнеше. Това й се струваше съвсем ясно. На Мери й се доплака.

Обви корема си с ръце. Той бе казал, че ще я прати в изгнание дори ако очаква дете. Думите му доказваха, че той все още очаква тя да го дари с наследник. Зарадва се, че не каза нищо. Вероятно бе бременна, защото не бе имала кръвотечение този месец. Тази тайна може би щеше да се окаже единственото оръжие, което й бе останало, ако посмееше да го използва, разбира се. Ето защо тя не отиде при него и не му каза радостната вест. Сдържаността й съвсем не се дължеше на някакъв нелеп романтизъм. След това, което стана през последния час, трябваше да е голяма глупачка, за да вярва, че между тях пак ще се възцарят мир и обич и че двамата ще се потопят в свят от светлина и смях. Не смяташе, че ще настъпи време, в което да започнат пак да се наслаждават на радостите на любовта, вместо да водят тази война.

По време на вечерята Мери научи всички подробности за това, което се беше случило при Карлайл. Графинята искаше да узнае всичко. Въпросите й бяха ясни, конкретни и безкрайни. Графът беше останал на север, за да възстанови реда. Джефри се беше завърнал в Кентърбъри, но Бранд, който пътуваше за Лондон с хората си, се беше отбил в Олнуик, за да пренощува в него. Обаче именно Стивън отговаряше на въпросите на майка си. Гласът му беше невъзмутим и безстрастен. Колко спокойно говореше за триумфа си над нейната земя и нейния народ!

Мери слушаше, но не казваше нищо. Не беше в добро настроение след мъчителната среща с мъжа си. Вестта за това колко бързо е паднал Карлайл никак не подобри настроението й.

За пръв път се срещаше с хора, откакто Стивън я наказа за шпионирането. Беше виновна, че е подслушвала, но не беше постъпила вероломно. Въпреки това се боеше да погледне графинята в очите. Знаеше колко е умна и колко много обича мъжа си и Олнуик, който някога е бил саксонско владение, принадлежало на баща й. Мери реши, че лейди Сеидре й е много сърдита и е ужасно разочарована от нея.

Затова се стресна, когато графинята се обърна вежливо към нея.

— Сигурна съм, че ти е трудно да слушаш това, Мери.

Стреснатата Мери вдигна очи и отвърна колебливо на погледа на свекърва си.

— Извинете, мадам?

— Сигурно е много трудно за теб да си омъжена за сина ми, норманина, който воюва срещу страната ти… и семейството ти.

Мери пребледня. Усети, че всички от дългата маса я гледат, също както и тези от масата на мъжа й, който седеше до нея на подиума. Но Мери беше сигурна, че графинята наистина й съчувства. Но как бе възможно?

— Да — изрече прегракнало тя най-накрая. — Много е трудно и неприятно.

За нейна чест една сълза бликна от окото й.

Графинята седеше от другата страна на Стивън, но се наведе през сина си, за да потупа ръката на Мери.

— Стивън може би не ти е споменал, но на мен ми каза, че всички от твоето семейство са живи и здрави, Мери.

Мери си пое дъх. Тя се беше тревожила да не би някой от братята й или баща й да е ранен или убит. Въпреки че бе разбрала колко е безмилостен Малкълм, тя не го беше забравила — той винаги щеше да й бъде баща. Не съумя да прикрие нетърпението в гласа си и се обърна към мъжа си за пръв път, откакто беше слезнала долу.

— Сигурен ли си?

Той я изгледа.

— Абсолютно сигурен съм. Мисля, че Едгар е ранен, но го видях да се бие до края, значи раната не е била особено тежка.

— Едгар! — Сърцето на Мери се сви конвулсивно. — Сигурен ли си, че е добре?

Стивън кимна, без да откъсва поглед от нея.

Мери въздъхна от облекчение, но потрепери. Явно имаше и по-лош вариант за развитието на събитията. Тя и Стивън да се намират в тази задънена улица, но всичко да е още по-усложнено от смъртта на някой от близките й. Мери се замоли това да не се случва никога. Но ако войските на Нортъмбърланд продължаха да се сражават с тези на Малкълм, нямаше ли това да бъде неизбежно? Тя потръпна от ужасно предчувствие.

— И на мен не ми беше лесно на времето — каза графинята.

Мери погледна пак графинята, но не се удържа да хвърли и един поглед на Стивън. Той се взираше мрачно в чашата си с вино. Пак ли го беше ядосала с нещо?

Мери се обърна към майка му с непресторено любопитство.

— Защото си саксонка ли?

— Не само съм саксонка, но и незаконна дъщеря на баща си — призна откровено Сеидре. — А Ролф, както сигурно си чувала, беше един от най-доверените хора на Завоевателя. Нямаше как пропастта помежду ни да бъде по-голяма, особено след като той преследваше задачата да подчини всички земи на север. Уилям се отнасяше много брутално с хората от нашия край. Когато срещнах за пръв път мъжа си, той нареждаше да изгорят до основи едно малко село за това, че беше дало подслон на няколко саксонски стрелци. Те бяха направили засада на хората му. Нареди не само да изгорят всички къщи, но и да унищожат запасите от жито. Това означаваше, че всички селяни не само щяха да студуват през зимата, но и да гладуват. Помолих го за милост, но той отказа. Да знаеш само колко го мразех!

Слисаната Мери не откъсваше поглед от нея.

— Но… ако си го мразила толкова, как си могла после да се влюбиш в него? — Докато Мери чакаше отговора на графинята, усещаше повече от всякога присъствието на Стивън до себе си. Само няколко сантиметра деляха телата им. Невъзможно беше да не го усеща и се терзаеше от близостта му, колкото повече седяха заедно. Обаче той не помръдваше и сякаш не дишаше. Беше погълнат от разговора между нея и майка му или поне така изглеждаше.

— Ами… — Лейди Сеидре се усмихна леко — той е един от най-хубавите мъже на света, нали? Нямаше как да не забележа това. Освен това, както знаеш, мъжът ми е добър по душа. Той изпълняваше заповедите на краля си и нищо повече, а всички сме длъжни да правим така. Влюбих се в него, въпреки че тайно помагах на братята си, които бяха бунтовници. Нещата скоро тръгнаха още по-зле, защото той се ожени за сестра ми Алис, която беше законородена за разлика от мен. Бяхме врагове от самото начало, но се влюбихме един в друг — за миг тя потъна в спомените за миналото. Лицето й стана удивително младо. Това сигурно се дължеше на розовата светлина, но очите й пламнаха от само себе си. Тя въздъхна. — Не беше лесно. Предавах го непрестанно, тъй като си мислех, че изпълнявам дълга си. Той се сърдеше много. Но… времето лекува всички рани, Мери. То излекува и нашите. А когато раните болят по-малко, любовта се завръща и е по-силна отпреди.

Мери се зачуди какво е станало с Алис, първата жена на графа. Явно бе починала съвсем навреме и е позволила на графа да се ожени за дамата на сърцето си.

— Това е малко тъжна история — каза Мери, която усещаше, че Стивън слуша напрегнато, — но е хубава, много хубава.

— Извадих голям късмет — каза Сеидре. Тя се усмихна ласкаво. — И ти също, скъпа моя, въпреки че още не го знаеш. Понякога пътят към щастието е дълъг и труден, но несгодите правят още по-сладка наградата накрая.

Мери погледна към чинията, от която ядеше заедно с мъжа си. Въпреки че се хранеха заедно и той й избираше най-вкусните късчета, в действията му нямаше топлина и обич. Дългът изискваше от него да се държи учтиво. Нищо повече. Мери за миг изпита прилив на най-глупашки романтизъм, който иначе се стараеше да избягва. Усети, че мечтае за любовта, която графинята беше изпитвала към графа, любов, достатъчно силна, за да издържи и най-лошите времена. Любов, която да издържи завинаги.

В залата беше необичайно тихо. Мери забеляза, че много воини от свитата, които седяха долу, са слушали всяка дума на графинята. Внезапно погледна нагоре. Разбра за какво си мислят всички, включително и графинята. До един бяха убедени във вината й. Смятаха, че тя, подобно на лейди Сеидре, е постъпила вероломно с мъжа си от невнимание, но въпреки това съвсем умишлено. В любовната история, разказана на пълен стомах и в блажената дрямка, причинена от хубавото вино, предателството беше приемливо и даже романтично, но в действителността не беше така. Тя отвърна на погледа на графинята.

— Аз не предадох мъжа си, мадам — каза тя само на нея, но гласът й прозвуча отчетливо и всички го чуха. — Никога няма да наруша брачната си клетва.

Стивън не бързаше да се прибере, за да си легне. Въпреки че беше изтощен, той седеше в голямата зала пред угасващия огън. Много войни спяха на сламениците си. Майка му и сестра му отдавна си бяха отишли, както и жена му. Усещаше, че клепките му натежават, но още се взираше в нажежените въгленчета и в последните пламъчета. Страстното отричане на обвинението в лицемерие на Мери още отекваше в ушите му.

Предната врата се отвори с трясък и се затвори не по-малко шумно. Звукът го разбуди от унеса. Бранд влезе бавно в залата. Видя Стивън и се сепна, а след това се засмя.

— Какво? Не си ли си легнал още?

Приближи се. Беше съвсем ясно какво го е задържало буден досега. На лицето му се беше изписало задоволство. Когато се настани до брат си, Стивън забеляза, че русата му коса е разрошена и в нея има сламки.

— Ако имах такава жена, нямаше да се бавя тук — изрече със смях Бранд.

— Може би това е проблемът.

Усмивката на Бранд се стопи.

— Какво те мъчи, Стивън? Не си особено щастлив.

— Трябва ли да питаш? — В гласа му ясно се долавяше горчивина и той реши да говори по-спокойно.

— Зная, че не ти е било приятно да отидеш да воюваш срещу Шотландия — каза бавно Бранд. — Но нямаше избор. Сигурно тя разбира.

— Нито тя ме разбира, нито аз я разбирам — Стивън се беше изправил и стоеше с гръб към брат си. Бранд не отговори и той се обърна бавно. — Кажи ми, братко, какво мислиш за жена ми?

Бранд заговори предпазливо.

— Ама че въпрос.

— Не ти ли прилича на ангел? Красота, съвършенство и невинност?

— Да.

Стивън се засмя.

— Тя не е нито съвършена, нито невинна.

Бранд стана.

— Стивън, знам какво се е случило. Джефри ми разказа.

— Тогава знаеш, че тя е една малка лъжкиня.

Бранд се подвоуми.

— Хубаво е, че си разкрил истинските й намерения. А сега забрави това. Върви й направи един наследник. А после я прати в изгнание, ако пак постъпи така.

— Колко просто звучи това — Стивън погледна Бранд с присмехулна усмивка. — Боя се, че няма да имам желание да я пратя в изгнание, дори и да съм длъжен да постъпя така.

Бранд отвърна на погледа му.

— Ще трябва да го направиш, Стивън. Този път тя не постигна нищо с шпионирането си, но я си представи какво ще стане, ако следващия път успее да предупреди Малкълм? Много нормани ще загинат в този ден, може би дори ти и аз.

Той беше стиснал зъби.

— Мислиш ли, че не знам това? Много добре го знам!

— В такъв случай гледай да не го забравиш — заяви сериозно Бранд. След това се усмихна и стисна рамото на брат си. — Късно е. Знам какво те мъчи. Върви при прекрасната си жена и й направи наследник. Гарантирам ти, че това ще проясни мислите в главата ти.

Бранд се ухили.

Стивън го изпрати с поглед. Бранд прекоси залата и отиде при самоделния си сламеник. Стивън нямаше как да признае на брат си, че се бави в залата, защото се страхува. Сексуалното въздържание, дори и само по отношение на жена му, беше невъзможно — поне докато тя не зачене или не му даде наследник. Затова възнамеряваше да обладава Мери, колкото пъти му се приискаше, тъй като тя трябваше да забременее. Но как да овладее себе си? Защото се боеше, че въпреки вероломството й ще го обземе неукротима страст към нея. Ако това станеше, Мери веднага щеше да се досети и да удържи победа над него.

Всички инстинкти, които бе развил у себе си, го предупреждаваха за грозящата го опасност, когато влизаше в двубой или тръгваше на война. Безспорно щеше да стъпи на опасна територия, когато влезе в леглото и. Щеше да й даде огромна власт над себе си, власт, с която не смееше да подсили позициите й.

А ако заплахите му да я прати в изгнание се окажеха само сапунени мехури, тя скоро щеше да разбере и това. Мери се беше проявила като твърде умна досега. Заплахите му не трябваше да звучат току-така. Ако имаше сериозно основание, той бе длъжен да постъпи, както повеляваше дългът му, трябваше да я отпрати оттук, колкото и да му е неприятно.

Ако не го направеше, Мери щеше да го доведе до гибел.

Стивън се извърна бързо. Не беше страхливец. А да се боиш от жена си е връх на малодушието. Винаги беше изпълнявал дълга си. Ако тя се окажеше виновна, веднага щеше да я прати в изгнание. И ще се владее в леглото, така че тя да не се досети колко е полудял от любов по нея. Не се ли беше научил преди много години, още съвсем малък и заложник в двора, как да потиска и овладява чувствата си? Това беше единственият начин да оцелее. Сега може би контролът над душата му щеше да се окаже единственият начин за оцеляване.

Мери не се преструваше, че спи. По обичая лежеше гола под одеялата и кожите на леглото си. Косата й беше развързана, пусната на свобода и разрошена. Проблясваше на трепкащата светлинка от свещта. Беше се изкъпала преди вечеря, както й предложи Стивън, обаче не в неговата вана, в която водата беше мръсна. Беше измила и косата си, тъй като знаеше, че Стивън й се възхищаваше преди.

Мери прегърна възглавницата. Помисли си с тревога за мъжа си. Щеше ли да спи с нея тази нощ? Щеше ли да се опита да я люби? Не смяташе, че той ще си създава излишни неудобства, като спи на сламеник долу в залата, колкото и да искаше да я отбягва. По време на вечерята от време на време й обръщаше внимание и тя реши, че ще легне при нея през нощта. Но не смееше да мисли дали ще я докосне изобщо.

Зарадва се много, че не му каза нищо за забременяването. Тогава той щеше да има удобен повод и извинение за това, че страни от нея и щеше да задоволява страстта си някъде другаде. Самата мисъл за приключението му с някоя друга жена накара Мери да настръхне. Помисли си, че ще изтърпи почти всичко, но не и това. Не и неверността му.

Мислите й се насочиха към майката на Стивън. Натъжи се, когато си спомни за нея. Лесно си представяше как се е чувствала лейди Сеидре като малко момиче, чийто баща е загинал, а братята й са лишени от владенията си и се крият, докато подготвят въстанието си. И въпреки това се е влюбила в своя враг, в мъжа на сестра си. Историята беше трагична и като че ли нямаше изход. Обаче такъв се беше намерил, и то прекрасен. Незаконороденото саксонско момиче беше станало графиня Нортъмбърланд, жена на любовника си, майка на трима силни сина и една много хубава дъщеря. Лейди Сеидре беше могъща, изискана и обичана.

Мери закопня за подобно бъдеще и за себе си. Но сигурно бе полудяла, щом си въобразяваше такива неща. Щеше да бъде напълно достатъчно, ако можеше да се радва на благоволението на Стивън. Никога нямаше да получи такава любов от него. Но… щеше да има деца. Сърцето й се преобърна. Или поне едно дете. Може би взаимната им любов към това дете ще ги сближи, може би някой ден той щеше да се влюби безразсъдно в нея. А нямаше ли това да й бъде предостатъчно?

Кожата на Мери настръхна, защото отвън се дочуха стъпките на Стивън. Всички надежди и размисли за тяхното бъдеще моментално се изпариха. Тя се вцепени. Не помръдваше. Не смееше да диша. Вратата скръцна леко, когато той я отвори и затвори. Раменете я заболяха от напрежение. Слушаше как той се разсъблича. Първо откачи колана за меча, който издрънка шумно, докато го полагаше на земята. Другите колани се стовариха на земята, без да се церемони. Мери долови тихото прошумоляване на плата на туниките му. Представи си го как стои с голи гърди, по ботуши и панталони. Ботушите тупнаха глухо на пода. Още плат прошумоля закачливо.

Каква жена съм аз? Мери си задаваше този въпрос, докато той се настаняваше в леглото до нея. Тялото му не докосна нейното, но тя не успя да се отпусне. Плътта й вибрираше мъчително от непосредствената му близост. Как бе възможно да има такова въздействие върху нея? Животът й се беше превърнал в пълна бъркотия. Нещо трябваше да я спаси от гибел, но не я беше грижа за това. Вместо това лежеше сковано и се надяваше той да я докосне. Досети се, че няма да го направи.

Не го направи. Изминаха няколко дълги, мъчително бавни, минути. Мери се запита дали пък той не мисли, че е заспала. Не смяташе, че ще се отнесе с уважение към нея, не и при настоящите обстоятелства. Постепенно на Мери й стана ясно, че той не възнамерява да я докосва. Странеше от нея въпреки думите си отпреди малко. Мили боже, ако не им бе останала страстта един към друг, значи нямаха нищо и нямаше никаква надежда за бъдещето! И най-отчаяните й молби нямаше да го накарат да се обърне към нея!

Мери се ужаси. Възможно ли бе изведнъж да е станал безразличен към нея? Възможно ли бе подслушването й да е угасило ярките пламъци на страстта им?

Мислеше с трескава бързина. Страстта беше старо женско оръжие. За тях двамата това можеше да се окаже ново начало или поне единственият израз на интимност, може би единственото, което щяха да споделят заедно. Съблазняването от край време беше метод за възстановяване на замряла връзка. А Стивън нямаше да й откаже, нали? Възможно ли бе да не успее да го съблазни?

Подтикната от отчаяна храброст, Мери се обърна с лице към него. Той лежеше на своята страна на леглото и не гледаше към нея. Мери се уплаши, че ще я отхвърли, но докосна рамото му.

Тялото му се бе стегнало и на допир приличаше на дървено.

— Какво правиш? — процеди през зъби той.

Нямаше какво да му отговори. Затова Мери плъзна ръката си по големия му бицепс, а след това притисна тялото си към неговото. Гърдите й се опряха в гърба му, бедрата й обгърнаха задните му части. Докосна с устни едно сладко петънце на шията му, точно под ухото му.

Той отскочи рязко.

— Веднага престани, госпожо. Предупреждавам те.

Гласът му звучеше сурово. Мери застина. Зачуди се дали тонът му се дължи на гнева му… или на желанието му.

— Стивън, аз съм твоята жена.

Той не каза нищо, но тя долови неспокойното му пресекливо дишане.

Мери се притисна още повече. Искаше й се да му каже, че го обича. Прокара ръка по гърдите му и след това я спусна надолу по корема. Ахна. Щръкналият му връх трепна срещу нея. Той беше дебел и набъбнал, хлъзгав и възбуден. Тялото й заликува от радост. Независимо от зейналата пропаст помежду им той я желаеше лудо.

— Стивън — прошепна тя. Шепотът й прозвуча като стон. Докато говореше, пръстите й се обвиха около него. Той си пое дъх. Беше твърд и дълъг.

— Ти си вещица — грубо през зъби просъска Стивън.

Тя забеляза, че той се бори с желанието си към нея. Не разбираше защо.

— Не, аз съм жена ти — отвърна тя. Болезненото й въодушевление я караше да постъпва безразсъдно дръзко. Помилва го, както той я беше научил. Той изохка от сподавено удоволствие. Мери почна да трепери. — Моля те, Стивън. Ела в мен, скъпи, моля те.

— Проклета да си — каза той, но се претърколи с удивителна бързина и я притисна под себе си. Мери го прегърна здраво и разтвори широко бедра, за да се нагласи към него. Половият му член я буташе, но той се беше вцепенил и не помръдваше навътре.

Погледите им се срещнаха. Неговият беше измъчен.

— Защо се бориш със себе си? — извика тя. — Защо се бориш с мен? Ела, скъпи, моля те!

Стивън помръдна. Без да каже и дума, навлезе в нея и зарови твърдата си дълга мъжественост дълбоко в тялото й. Мери изохка от удоволствие. Той се дръпна леко. Цялото му тяло потрепери, докато той се мъчеше да се овладее. После бавно, много бавно пак навлезе в нея.

Мери заплака. Никога досега не беше изпитвала подобно удоволствие. Обаче усети, че той си налага един необясним контрол. Защо?

— Стивън — задиша на пресекулки тя, — не мога да… издържа… това.

Той изстена. И контролът му се разхлаби. Мери изкрещя, когато той почна да се движи бързо, силно и безразсъдно. Отметна глава назад от възторг. Ридаеше от невероятното удоволствие. Инстинктивно усещаше, че е спечелила, въпреки че не знаеше каква е наградата.

Стивън спря и я целуна. Мери захлипа. Целувката на Стивън беше лакома и гореща. Може би не изпитваше нищо към нея, но тук в леглото тя значеше за него всичко. Целувката му я хвърли в нов екстаз и зашемети и двамата.

Стивън изръмжа тихо и гърлено. Проникна още по-дълбоко в нея, като внимаваше повече отпреди. Потопи се в пълна забрава и се отдаде без остатък на страстта си. Мери го пое охотно в себе си.

Страстта им излезе извън контрол. Любовниците се вкопчиха един в друг и се затъркаляха по леглото, като за малко не паднаха от него. Той стана на колене. Тя също. Пак се целунаха. Езиците им се сплетоха подобно на телата преди малко. Стивън я отдръпна внимателно от себе си. Тя стисна таблата на кревата. Ръцете му се плъзнаха по влажната й набъбнала женственост. Той прошепна нежно в ухото й една гальовна дума, след която произнесе нещо значително по-нецензурно. Това беше прекалено много за Мери. Когато той навлезе отзад в нея и изпълни матката й с горещото си семе, тя заплака диво от екстаз. Вълната от удоволствие я заля неудържимо, без да се оттегля от нея. След като умря и се роди отново, тя се усмихна на себе си. Още имаше надежда.

— Моля те, не ме пренебрегвай, Стивън.

Стивън лежеше по гръб. Беше се завил до кръста. Едната му ръка закриваше лицето му. Беше си възвърнал здравия разум преди известно време, но не желаеше да си дръпне ръката и да я погледне. Знаеше добре, че тя не е в състояние да види изражението на лицето му. Но нима не се бе разкрил достатъчно? Съжаляваше за всеки миг от изминалия час. Съжаляваше, че се е напил от ейла. Съзнаваше ясно, че няма как да избегне занапред подобно самоунищожително поведение.

Свали бавно ръката си. Мери седеше най-безсрамно в леглото до него. Малките й гърди бяха голи. Зърната им се бяха втвърдили от студа. Косата й се спускаше в безпорядък по раменете й. Пламъкът на свещта я обагряше в златист оттенък. Тя изглеждаше доволна като котенце, което е излапало всичкия крем. Гласът й беше съвсем обикновен, но не и усмивката й. Тя будеше най-неприлични мисли и сякаш го закачаше. Същевременно изразяваше пълно задоволство.

Стивън се прокле. Слабините му се събуждаха отново, докато я гледаше и си мислеше колко много си подхождат с нея. Тревогите му се оправдаваха. Страстта му беше излязла извън всякакъв контрол. Тя беше разбрала това. И изглеждаше предоволна. Всъщност жената, която седеше до него, беше достатъчно прелестна, за да го привлече отново. А той знаеше, дяволски добре знаеше, че не бива да харесва нищо в нея.

— Изглеждаш доволна, мадам — изрече хладно той.

— Така е — тя се извиваше като котка и още се усмихваше. — Ти ми достави удоволствие.

Стивън стана и се надвеси над нея.

— Не спя с теб, за да ти правя удоволствие.

— Не, ти предпочиташ да страдаш, но не и да промениш отношението си към мен. Защо? Заради някаква неуместна гордост?

— Задаваш твърде много въпроси, мадам. Аз съм твоят господар. Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

Болката я проряза.

— Току-що се любихме страстно, а ти се преструваш, че но е станало нищо, нали? Значи продължаваш да ме наказваш заради вероломството, което, кълна ти се, не съм вършила!

— Помежду ни нямаше нищо друго освен взаимна похот — изрече той грубо. Каза си, че не бива да й вярва — не бива, фактите бяха кристално ясни. Трябваше да е луд, ако й повярваше.

Тя се разсърди.

— Милорд — каза тя с все така сладък глас, — знай, че съм виждала много мъже и жени да спят заедно. И те уверявам, че техните усилия не могат изобщо да се сравняват с… нашите! За глупачка ли ме смяташ?

— Гледала си как мъжете и жените спят заедно? — повтори той. Неверието изведнъж се превърна в неудържим смях. Разбира се, че е гледала. Любопитството й беше неутолимо. — Значи, госпожо, ти ми казваш, че си шпионирала любовници и дори не се изчервяваш от това?

— Виж какво, Стивън, имам шест братя. Нямаше как да стоя непрекъснато със затворени очи. Постоянно се питах защо преследват така жените. Всъщност, докато ги гледах, ми беше много смешно. Нищо повече.

Той се разсмя въпреки волята си. Без да иска, си представи как Мери се спотайва в храстите и шпионира любовните двойки. Мери се засмя заедно с него. Той се намръщи веднага щом забеляза това. След това тя го изгледа продължително и дръзко за негов ужас.

— Смятах за много забавно цялото това пъхтене и боричкане, докато ти не ме научи, че тук няма нищо забавно.

Той се насили и я погледна в очите. Мъжествеността му щръкна от само себе си.

— Вярвай каквото искаш, мадам. Ако си решила, че нашата страст е нещо специално, свободна си да вярваш в това. Аз искам син. Искам син от теб и колкото по-скоро го получа, толкова по-добре. Това е всичко.

Мери го изгледа немигащо. След това дръзна да му се усмихне отново, но вече самодоволно.

— Щом така казваш, милорд, нека да е така.

На сутринта го събуди с ръцете и устата си, а след това дръзна да го предизвика с още малко звучен смях.

Мери знаеше, че е извадила невероятен късмет. Неизвестно защо съдбата беше решила да се отнесе добре към нея. Защото тя и Стивън явно бяха сключили трайно примирие.

Нощем той се любеше с нея. Страстта опровергаваше нелепите му приказки. Той не отделяше ръце от нея. Ликуваше в тялото й. Страстта им беше несъмнена и със сигурност необичайна. Нощем Мери изпитваше върховно удоволствие в леглото им. Радваше се и на пълното му доверие и летеше на крилете на сладката надежда.

Денем той се държеше учтиво. Мери отвръщаше с не по-малка любезност. Беше достатъчно проницателна, за да се досети, че не й е простил, нито пък е забравил нещо. Още й нямаше доверие. Но се държеше с нея възможно най-добре. Това й стигаше. Засега. Това беше началото, от което имаха нужда, началото, за което беше мечтала. От време на време дръзваше да се надява, че ще я погледне сърдечно и с копнеж както преди. С течение на времето може би щеше да има още подаръци, друго доказателство за чувствата му. Щеше да се появи и резултатът от любовта му. След време може би щеше да получи още една роза.

Минаха няколко дена. Мери не бързаше за никъде. Смяташе, че бракът им върви към възстановяване, щом той продължава да я обсипва със страстта си нощем, а денем да се държи вежливо.

Само едно малко петно разваляше картината — бременността на Мери. Не му беше казала. Все още. Тревожеше се от това, защото не обичаше да постъпва нечестно и защото подозираше как ще реагира Стивън, ако сам научи истината. Този път щеше да има право да я обвинява, че го е измамила. Трябваше да му каже скоро, разбира се, но по-добре беше да почака още някой и друг месец. Месечното й време винаги беше непредсказуемо, затова нямаше да има повод да я обвинява, че го заблуждава. Чиста измама си беше, че не му казва нищо, но Мери нямаше избор. Бракът им още не беше стъпил на достатъчно здрави основи. Мери беше решила твърдо двамата да продължат да прекарват бурни нощи, защото това беше единствената форма на интимност помежду им. Беше сигурна, че ако Стивън разбере, че е бременна, веднага ще престане да се люби с нея. Докато той ликуваше, обладавайки тялото й, му беше все едно дали го е надхитрила, или не. Тя знаеше добре това. Не беше готов да признае, че тя му е нужна. Мери не възнамеряваше да му дава никакъв повод да избяга от леглото й и да търси удоволствие някъде другаде.

Тъй като всичко вървеше доста добре, Мери се изненада много, когато Стивън дойде при нея една сутрин в кухнята. Доколкото знаеше, той не беше стъпвал в кухня нито веднъж през живота си. Когато го видяха, се вцепени не само тя, но и всички готвачи и слугини. Лицето му беше мрачно и потъмняло. Мери усети лошо предчувствие. Бутна настрана пая с месо, който оглеждаше и се втурна към мъжа си.

— Милорд? Какво се е случило?

Лицето му се разкриви, когато той се помъчи да се престори на весел. Но си личеше, че изпитва единствено отвращение. Хвана я за ръката и я поведе навън.

Имаш посетител, мадам.

— Посетител ли? — Мери се обърка. — Но кой?

Той се усмихна пак, този път доста неприятно.

— Брат ти Едуард.

Мери застина. Лицето й побледня като на смъртник.

— Едуард?

Стивън се озъби.

— Защо се изненадваш, скъпа моя? Не очакваше ли подобно посещение?

Мери усети, че над усилията й да се сдобри с него е надвиснала голяма опасност. Стивън я гледаше така, сякаш е някаква гнусна предателка.

— Не! — извика тя и сграбчи ръкавите му. — Не! Не! Не съм викала Едуард! Не знам какво означава това!

— Ако не си го викала и не знаеш целта на посещението му — изрече студено Стивън, — скоро ще узнаеш. Той те чака в залата, мадам.

21

Стивън я изведе от кухнята. Двамата тръгнаха през двора към централната кула. На Мери й се наложи да тича, за да не изостава. Крачките му бяха големи и решителни. Стискаше здраво ръката й. Явно беше сърдит и си мислеше най-лошото.

— Стивън! Спри! Моля те!

Спряха пред задната врата, през която влизаха само слугите, за да внесат топлата храна в залата. Мери се беше отчаяла и не можеше да повярва на лошия си късмет — Едуард беше дошъл във възможно най-неподходящото време. Защо не дойдеше другия или по-другия месец, когато Стивън щеше да бъде убеден в невинността й или поне когато инцидентът с подслушването бъде позабравен малко? Мери си помисли, че надеждата й съвсем не е напразна, защото тя вярваше, че за един-два месеца той ще склони да капитулира пред доводите й и че те двамата ще изпитват един към друг нещо повече от гореща страст нощем — а именно доверие.

— Не желаеш ли да поздравиш брат си, мадам?

— Не! — Думата изскочи от устата на Мери напълно несъзнателно. В същия миг разбра, че има възможност да откаже да види Едуард и по този начин ще си върне доверието на Стивън. Трябваше да откаже. Ако обърнеше гръб на семейството си особено сега и по такъв категоричен начин, Стивън щеше да приеме факта, че верността й принадлежи само на него.

Но нямаше да постъпи така. Самата й природа се разбунтува при тази мисъл. Беше невинна по отношение обвинението във вероломство, беше най-добрата възможна съпруга на мъжа си и не желаеше да къса връзките си със своето семейство нито сега, нито за в бъдеще. Нямаше да го направи.

А и Едуард носеше вести от нейното семейство. Не беше получавала никакви новини от Шотландия след битката за Карлайл, когато семействата им отново почнаха да враждуват.

— Не искаш ли да говориш с Едуард? — попита Стивън с присвити очи.

В очите на Мери бликнаха сълзи. Имаше мрачното предчувствие, че скоро ще съжалява за този ден.

— Трябва да говоря с него.

Гласът й звучеше едновременно напрегнато и сломено. Неговата усмивка също беше сломена. Махна с ръка.

— След теб, госпожо.

Гласът му беше подигравателен и изпълнен с горчивина. Мери го погледна в очите.

— Не вярвай на най-лошото. Моля те. Няма да те предам, господарю мой.

— Скоро ще разберем, нали? — отвърна студено Стивън.

Мери се ядоса. Колко бързо стигаше Стивън до погрешни заключения! Тя влезе бързо в залата, без да му обръща повече внимание.

Беше съвсем празна, което се случваше рядко. Като изключим брат й, разбира се. Той седеше на дългата маса на подиума. Придружаваше го Фъргъс, един от най-близките роднини на баща й. Сърцето на Мери се изпълни с радост въпреки лошото й предчувствие. Ох, колко обичаше Едуард, а откога не го беше виждала! Тя се дръпна от ръката на мъжа си, хукна през голямата зала и се хвърли в обятията на най-големия си брат.

Извика леко, когато той я прегърна. Едуард я обичаше. Откакто бе проходила, той винаги беше наблизо, за да я предпази да не направи някоя лудория. А след това винаги съумяваше да я сдържи да не прекали с пакостите. Той беше не само най-големият й брат и нещо като герой за нея, но и мил, скъп приятел, приятел, който й беше липсвал много, приятел, от когото имаше голяма нужда. Най-накрая Едуард я предаде на Фъргъс, който я стисна като някакъв гигантски мечок. Мери си изтри сълзите, когато големият червенокос мъж я пусна. Радваше се и тъжеше едновременно.

— Направо светиш от радост, малка сестро — каза тихо Едуард, докато й се усмихваше и я гледаше преценяващо. Когато се усмихваше, се превръщаше в един от най-хубавите мъже, които беше виждала. Зъбите му бяха съвсем бели, а кожата — с хубав кафеникав загар. Косата му беше толкова тъмнокестенява, че приличаше на черна. — Бракът ти се отразява добре.

Мери едва не се разсмя. Преди няколко дена би се съгласила най-чистосърдечно с думите му. След това забеляза, че Стивън стои зад нея и слуша и гледа безмълвно. В усмивката й се появи упоритост.

— Не съжалявам, че се омъжих.

Това беше истината. Надяваше се, че Стивън я разбира.

Погледът, който й хвърли Стивън, определено бе враждебен. Мери едва не отскочи назад. Той й се усмихна подигравателно.

— Порадвай се на гостите си, госпожо. И тъй като явно ти се иска да останеш насаме с тях, ще те оставя и ще ходя да си гледам работата.

Стивън си тръгваше. Мери забрави за брат си и хукна подире му.

— Чакай! Господарю! — Тя го настигна. — Какво правиш, Стивън? Защо ме оставяш сама с Ед? Защо не останеш с нас? — Тя шепнеше бързо и тихо.

— Не се ли доверяваш на самата себе си, Мери?

Тя трепна.

— Искаш да провериш верността ми ли?

— Искам да те оставя сама да си нахлузиш въжето — тросна се той. След това рязко я изостави и изчезна като вихрушка. Тежката врата на централната кула се затръшна с трясък зад гърба му.

Мери потрепери. Мили боже, Стивън изобщо не й вярваше. Би го помислила за луд, ако не й беше казал защо я оставя сама. Но той не беше луд. Защото вместо да седи с нея и брат й и да не й дава никаква възможност за предателство, той най-хладнокръвно беше предпочел да я остави сама с тях и да замисля каквито планове й хрумнат.

— Явно не е много доволен от моето посещение — изрече с въздишка Едуард. — Докато се прегръщахме, гледаше ни така, сякаш ще ни убие всеки момент. Смятам, че това беше проява на неуместна ревност.

— Не, той не ревнува от теб, Ед — успя да промълви Мери.

— Добре ли си, Мери? — попита Едуард, докато Фъргъс се мръщеше.

— Разбира се, че не е добре — заяви грубо Фъргъс. — Омъжена е за самия дявол и при това той я мрази. Трябва да върнем момичето вкъщи с нас, Ед.

— Не! — извика Мери. Тази идея я потресе. — Не е толкова лош, Фъргъс, наистина. — Тя си пое дъх, за да се успокои. — Просто се изненадвам, че ни остави сами.

Но изненадата й постепенно изчезна. Дали Стивън не мислеше да я подмами да разкрие предателската си същност? Реши, че той не би я оставил да заговорничи срещу него. Сигурно е оставил шпиони наоколо. И… и при тази мисъл сърцето й заби по-бързо… тъй като тя нямаше намерение да го предава, шпионите нямаше да имат какво да докладват.

— Мери? — Едуард я хвана за ръката. — Действително ли не съжаляваш, че се омъжи за него? — Говореше тихо, за да не го чуят никакви евентуални шпиони. Едуард също беше съобразителен.

— Не, Ед, не съжалявам, че съм жена на Стивън — отвърна с обичайния си глас и тон тя. Нека да ме слушат шпионите, помисли си тя с внезапно задоволство. — Но не е лесно. Разбираш ли, много се старая да спечеля доверието на мъжа си. Той ме обвини във вероломство, защото ме хвана, че го шпионирам.

Едуард побледня.

— Мери… заради татко ли? Ще шпионираш ли мъжа си?

— Не! Не! Татко каза ли ти, че поиска да шпионирам Стивън? Никога няма да шпионирам мъжа си! Просто проявих любопитство, нали знаеш колко обичам да си завирам навсякъде носа — тя усети, че горещи сълзи започват да парят очите й. — Много съжалявам за глупавата си постъпка. Тъкмо разбрахме колко е приятен бракът, когато Стивън ме завари, че подслушвам. Сега си възстановяваме отношенията отпреди инцидента. Стивън почти ми беше простил. Може би вече беше започнал да разбира, че съм невинна, когато ти дойде. Много се радвам, че те виждам, но сега Стивън си мисли, че пак го предавам. Защото смята, че си дошъл да получиш някакви сведения от мен или за да заговорничиш с мен срещу него.

Едуард въздъхна и я поведе към масата.

— Съжалявам. Всъщност Малкълм ме прати, за да разбера защо не си успяла да го предупредиш за нападението. С радост ще му кажа, че нямаш намерение да нарушаваш брачния си обет. Всъщност вече му го казах, тъй като те познавам като себе си.

Мери прегърна брат си.

— Благодаря ти, Ед.

На върха на езика й беше да попита Едуард как е възможно баща им да иска толкова ужасно нещо от нея, но тази тема беше твърде болезнена и тя се отказа.

Вместо това си спомни за мъжа си. Представи си доклада, който ще му представят шпионите. Настроението й се оправи незабавно.

— А сега стига толкова политика. Добре ли е Едгар? Чух, че са го ранили при Карлайл.

Едуард и Фъргъс останаха за обяд. Настроението на Мери беше прекрасно. Смееше се доволно и се усмихваше постоянно. Това, което беше започнало като ужасен удар по брака й, се беше превърнало в дар от съдбата! Защото шпионите на Стивън щяха да докладват за разговора между нея и брат й с всички подробности и той щеше да узнае, че тя никога не го е шпионирала.

Стивън сигурно тепърва щеше да разговаря с шпионите, защото на обяд видимо беше недоволен. Не обръщаше внимание на Мери. Всеки път, когато смехът й отекнеше, устните му се присвиваха още по-силно. Тя не се вълнуваше от това. Скоро, съвсем скоро той щеше да узнае истината, и тогава едва ли щеше да я пренебрегва така.

Отначало между Стивън и Едуард имаше известно напрежение. Това не беше първата им среща. Бяха разговаряли в двора в Лондон преди и по време на сватбата й. Мери си спомни, че тогава те се спогаждаха много добре. Но сега, толкова скоро след Карлайл, Едуард беше мрачен и тих, а Стивън — недоволен и потънал в мисли. След като Мери получи твърд отказ на опита си да го включи в разговора, графинята се опита да изглади нещата.

А лейди Сеидре имаше голям опит в уреждането на спорове и наглед непримирими противоречия. Тя бързо въвлече и Стивън, и Едуард в разговор на невинни и безопасни теми. Напрежението спадна и изчезна почти мигновено. Скоро стана ясно, че Стивън и Едуард се харесват въпреки скорошната битка за Карлайл, въпреки продължителната война, която лежеше като зейнала пропаст помежду им. Почнаха да разговарят с нарастваща симпатия. Гледаха да избягват темите, свързани с политиката под мъдрото водачество на графинята. Тя беше видимо доволна и с удоволствие следеше как се развива разговорът.

Радостта на Мери нарастваше, докато гледаше брат си и мъжа си. Не се и съмняваше, че някой ден Едуард ще стане крал на Шотландия. Това щеше да бъде добре за Нортъмбърланд. Може би, защото брат й не беше толкова войнствен като баща й, макар и да не му отстъпваше по смелост. Беше по-миролюбив и не толкова агресивен. При неговото управление постоянните битки по границата щяха да намалеят и постепенно да спрат. Мери си представи деня, в който щеше да зацарува мир. Дори си представяше още пиршества като това. Мъжът й и брат й щяха да ядат на една и съща маса. Щяха да се държат приятелски и да бъдат добре разположени един към друг.

Едуард и Фъргъс заминаха след обяд. Бяха дошли в Олнуик с доста голям отряд. През цялото време хората им ги бяха чакали извън крепостните стени. Мери ги гледаше как си отиват от крепостта. Чувстваше се едновременно ужасно щастлива и непоносимо тъжна. Кога ли щеше да ги види отново? Дали мечтите й някога щяха да се превърнат в реалност?

Мери крачеше неспокойно из спалнята. Чакаше Стивън, който си дойде много късно тази вечер. Беше изчезнал след обяда и оттогава не го беше зървала. Очакваше с нетърпение този момент през целия следобед и вечерта. Досега Стивън трябваше да е научил, че е невинна. Най-сетне щеше да може да снеме този товар от плещите си ида почувства облекчение.

Той явно се изненада, когато видя, че е будна. След това високомерният му поглед се плъзна встрани от нея и той почна да се съблича.

Мери беше смаяна. Нищо ли нямаше да й каже? Или бе толкова горделив, че не искаше да си признае, че е сгрешил? Или просто не го интересува? Но не… това беше невъзможно!

— Господарю? Позволи ми да ти помогна.

Тя се втурна към него, но той не я погледна.

— И сам ще се справя — каза той и дръпна ръцете й от колана. — Върви в леглото.

Мери се вцепени. Нещо не беше наред.

— Стивън? — Тя сложи ръка на гърба му. Той вече беше свалил горната си туника, но се обърна рязко и ръката й падна от тялото му.

— Не ми досаждай, Мери.

— Какво… какво има?

— Какво има ли? — Той се засмя грубо. — Нищо, скъпа жено, съвсем нищо.

— Не си ли разговарял с шпионите си? — попита откровено Мери.

Той я погледна, докато си пускаше долната туника на пода. Отражението на пламъците танцуваше по широките му голи мускулести гърди.

— Шпионите ми?

Сърцето на Мери потъна в петите й.

— Нямаше ли шпиони, които да подслушват разговора ми с Едуард?

— Не, Мери, нямаше.

Мери беше толкова разочарована, че дълго не продума. Накрая в очите й се появиха сълзи.

— Много си тъжна.

Той седна на леглото и изрита ботушите си един по един.

— Защо? — прошепна тя. Всичко й беше като в мъгла и не виждаше ясно лицето му. — Защо нямаше?

— Точно поради тази причина, поради която си искала те да са там, госпожо. — Той се съблече чисто гол и мина покрай нея към леглото. — Шпионите ми нямаше да научат нищо ценно, тъй като ти нямаше да признаеш нищо друго освен това, което би поискала те да чуят и да ми докладват.

Мери беше ужасена. Дръпна се машинално от него. Цял ден се беше носила на вълната на въодушевлението. Смяташе, че най-сетне е доказала невинността си. Мислеше си замечтано за радостта, която ще навлезе отново в живота им. Представяше си как Стивън я прегръща, гальовните думи, които ще прошепне в ухото й. А сега мечтите й се срутиха с грохот и тя се озова на дъното на ада.

— Никога не съм мислела така — прошепна тя. Но не беше ли мислела именно така? Не беше ли мислела за шпионите му, докато изричаше всяка дума?

— Хайде, хайде, Мери, та ти си умно момиче! Няма да си губя времето да те шпионирам точно тогава, когато очакваш това.

Погледът му я изпепели, макар че се спря на нея само за миг. След това той се настани в леглото.

Мери се взираше невиждащо в огъня.

— Не съм толкова умна — прошепна тя най-накрая. Извърна се към мъжа си. Той се беше излегнал по гръб със затворени очи, сякаш спеше. А тя беше разярена.

Скочи на леглото и се нахвърли върху Стивън. Заудря го с юмруци. Той сграбчи мигновено ръцете й и я удържа. Лицето му беше потъмняло.

— Какво значи това?

— Мразя те — извика тя. В този миг казваше истината. — Толкова се старах…

Той я вдигна нагоре. Лицата им застанаха едно срещу друго.

— Много си се старала ли, Мери? За какво? За да ме подмамиш със сладкото си тяло да ти се доверя и да забравя миналото?

— Не! — Тя се опита да се изтръгне от него, но не успя. — Толкова се старах да те убедя, че никога няма да наруша брачната си клетва!

— Де да беше вярно — Стивън я пусна. — Де да беше вярно.

— Вярно е, проклет да си! Шпионирах, защото съм шотландка, а ти явно замисляше някакво вероломство срещу Шотландия! Това е, признавам си! Но не се опитах да предупредя Малкълм, нито съм възнамерявала да опитвам!

— Приличаш на ангел отмъстител — Стивън докосна за миг косата й. — Трябва да съм луд, за да се съмнявам в теб.

Тя стоеше неподвижно. Не вярваше на ушите си.

Той се усмихна така, сякаш беше принуден да глътне някакво горчиво лекарство.

— Но трябва да съм луд и за да ти повярвам.

— Не е честно!

— Защо брачната клетва означава толкова много за теб, Мери? Когато си мразила през целия си живот мен, норманите и Англия?

Мери замълча, за да обмисли внимателно отговора си. Защото с отговора си поемаше болезнен риск.

— Вярно е, че мразех норманите, но… не и теб.

Той я изгледа.

Тя почервеня. Надяваше се той да не забележи това. Жалко, че не беше по-горда. В момента се чувстваше така, сякаш не й е останала и капчица достойнство. Гласът й се превърна в шепот.

— Никога не съм те мразила, господарю мой.

И си спомни за първия път, когато го видя. Колко могъщ и непобедим й се стори той, колко горд, колко знатен. Беше се влюбила в него още тогава, в Абърнети, преди цели две години.

Стивън проговори най-сетне. Гласът му звучеше насмешливо.

— Какво смело признание… ти си ме била обичала.

Мери се задави.

— Никак не ми помагаш.

Той впери поглед в нея и замълча.

— Не заслужаваш да те обичам — промълви тя след продължителна пауза. Съмненията и подигравките му й пречеха да му разкрие цялата истина за чувствата й към него. Че любовта й към него е била толкова невъзможна, че е трябвало да я прикрива зад планини от омраза. Изтри една сълза с опакото на ръката си.

— Знам, че няма да получа обичта ти — каза той хапливо.

Мери се обърна.

Стивън я сграбчи. Тя ахна, когато той я повали по гръб под себе си. Очите му пламтяха.

— Опасни игри играеш, госпожо.

Тя поклати глава в знак на отрицание. Нямаше сили да продума. Той беше сърдит, тя уплашена. Обаче Мери изведнъж се въодушеви и остана без дъх при мисълта, че е под него. Подчини се изцяло на волята му.

— Предлагам ти да ми дадеш доказателство — изрече той с тих и дрезгав глас, — ако ме обичаш.

Мери се изпоти от напрежение. Облиза устните си.

— Не съм ли го доказала досега, господарю? — Гласът й беше дрезгав и неузнаваем.

Усмивката му не приличаше на усмивка, а на животинско озъбване.

— Никога няма да ми докажеш любовта си в леглото, Мери. Не за това намеквам.

Погледите им се впиха един в друг. В неговия беше изчезнал първичният трепет. Сърцето на Мери потрепна безсилно, когато тя разбра за какво й намеква той. След това Стивън се обърна и не я докосна повече тази нощ.

На следващия ден принц Хенри пристигна в Олнуик. Не беше сам. Пътуваше с голяма войска. Многобройните му хора се настаниха на лагер извън стените на замъка. Палатките им стигаха чак до хоризонта. Пустошта се превърна в малко и шумно селище. Местните момичета се изпокриха от страх да не бъдат изнасилени, а селяните с мъка преглътнаха изколването на добитъка, който отиде за храна на пришълците. Войниците си доставяха храна със или без заповед на Стивън. Преди това бе валяло няколко дена, но сега времето се оправи. Това беше добре дошло за наемниците, на които непостоянното време в Англия никак не понасяше. Воините устроиха няколко двубоя за развлечение и подгониха момите. Гледаха да се позабавляват добре.

Мери се зарадва, че ще стоят тук само една нощ. Една от кухненските прислужнички беше пострадала от ръцете на мъжете и Мери видя с очите си последиците от тяхната бруталност и жестокост. Лично се погрижи за горкото разплакано момиче. Беше виждала и преди какво правят воините след битка, но наемниците на Хенри се държаха много по-зле от всички войници, които беше виждала досега.

Въпреки че още не се беше съвзела от събитията снощи, въпреки че беше много ядосана на Стивън и го избягваше така, както и той нея, тя не съумя да сдържи езика си. Намери го, за да изрази негодуванието си от недисциплинираните нормани… и за да разбере защо са дошли тук на север.

— Ще стоят само един ден и една нощ — каза й той. — Хенри не може да ги обуздае, дори и да иска, а той не иска.

— Но ти не разрешаваш на твоите хора да опустошават страната и да грабят и насилват, както им хрумне — възкликна гневно Мери. Изгледа сърдито мъжа си. Трепереше от гняв, който се дължеше на много по-дълбоки причини от злощастното произшествие преди малко.

— Моите хора не са наемници — каза Стивън и я отпрати, преди да му е задала някой нов въпрос.

Мери не беше очаквала Стивън да оправи положението. Реши да не протестира повече и да брани хората с всички възможни средства. Нареди на стражите на входа да пускат всички местни хора вътре в двора на замъка, за да се изплъзнат от нормандските воини. Много добре усещаше иронията на ситуацията, докато даваше тези заповеди. Стивън се отнасяше към нея като към външно лице, а тя вече беше обикнала хората и дома му. Най-искрено смяташе за свое задължение да закриля Олнуик и всички, свързани с него. Надяваше се мъжът й да не разбере за усилията й. Но ако разбереше, тя смяташе, че той не е такъв варварин, че да ги отмени.

Но какво, за бога, правеше тук принцът? Въпреки че според слуховете той отиваше в Карлайл, за да подсили тамошния гарнизон, Мери се страхуваше, че пристигането му тук има съвсем друга цел.

А Хенри я караше да се чувства неспокойна. Всъщност неговото присъствие я изнервяше много повече от бандитите под негово ръководство. Тя не му вярваше. Той имаше пронизващи похотливи очи, които проникваха твърде дълбоко и знаеха прекалено много. Обаче Мери беше достатъчно благоразумна и гледаше да не се сближава много с него.

Той седеше на подиума заедно с нея, Стивън и графинята. Намираше се между мъжа й и свекърва й. Мери се зарадва, че Стивън й служи като щит от него поне с голямото си тяло. Ако Хенри получеше възможност да размени дори само няколко думи с нея, бързо щеше да надуши, че нещо не е наред.

Почти не спа снощи. Опита се да съблазни Стивън, след като той й обърна гръб. Инстинктивно усещаше, че трябва бързо да си възвърне територията, която беше загубила снощи, територия, която беше спечелила с голяма мъка и усилия през предишната седмица. Не биваше да допуска бракът им да продължи да лети в пропасти. Обаче получи категоричен отказ. Грубото отхвърляне, в което нямаше дори и следа от нежност, беше последният удар. Тя се бе свила примирено в леглото до него. За пръв път в живота си се бе почувствала озадачена и победена.

На сутринта видя отражението си в стъклената чаша на Изабел. Под очите й имаше черни кръгове. Мери изглеждаше кисела. А ето че и Хенри бе тук. Пронизителният му поглед се плъзна но нея и огледа всеки сантиметър от тялото й. Тя се почувства ужасно неудобно. Подозираше, че той я желае. Погледна го и заподозря, че мислите му са доста неприлични. Не искаше да гадае, но тъй като Стивън я беше запознал с всички видове правене на любов, лесно си ги представи.

Разговаряха малко на вечеря. Разговорът като цяло вървеше леко. Обсъждаха незначителни теми. Хенри открито заяви, че ще подсили гарнизона в Карлайл. След това възнамерявал да се върне в именията си в Нормандия. Мери не я интересуваше много какво кроят за Нормандия, стига това да не засяга Нортъмбърланд или Шотландия, но като всички други знаеше, че Уилям Руфъс ламти за херцогството на брат си Робърт и вероятно някой ден ще тръгне на война, за да го завладее. Щеше ли да тръгне принцът да се бие срещу единия си брат в полза на другия? И ако бе така, кого от двамата щеше да подпомогне този път?

След вечеря имаше обичайните развлечения — менестрел, бард, жонгльори и един клоун. Мери се извини и се оттегли рано. Умората, с която се оправда, беше истинска. Но вместо да си легне, тя излезе да подиша чист въздух вън на крепостните стени. Реши, че утре сутринта най-вероятно ще вали дъжд, ако беззвездната нощ изобщо нещо означаваше.

Стражите й отпратиха учтиви приветствия, а след това спряха да й обръщат внимание и я оставиха на мислите й. Мери се беше загърнала в една подплатена с кожа пелерина. Обви я още по-плътно около себе си и се втренчи в многото угасващи лагерни огньове в полето. Вятърът довя до нея звуците на смях и песни. Някои от гласовете бяха женски. Някаква китара тъжно подрънкваше. Не й се влизаше вътре. Не й се ходеше в спалнята, в която живееха със Стивън. Подозираше, че той ще стои до късно, а в момента крои разни планове с Хенри. Двамата се разбираха много добре. Май бяха големи приятели. Тя не разбираше защо. Хенри определено беше магнетична личност, но беше безжалостен. Но не като мъжа й. Това я плашеше. Подобно на Стивън и той беше могъщ, но за разлика от него беше най-малкият син. Завоевателят не му беше оставил нищо друго освен едно огромно богатство. Хенри беше заграбил доста земи и днес властта и могъществото му подхождаха на положението му. Може би приятелството на Стивън с Хенри се дължи още повече на политически причини, отколкото на лични. За нещастие Мери не мислеше така.

Мери не искаше да мисли за Стивън. Не и ако имаше на какво друго да се посвети. Затова тя огледа почернелите от нощта полета. Грубоватият пейзаж се осветяваше слабо от доста на брой малки ярки пламъчета. Сърцето й се присви. Усети, че гледа на север, към Шотландия, но не й тъжно за дома. Отдавна не беше тъгувала за дома си.

Какво става с мен, запита се тя. Обичам страната си, но тя вече не е мой дом. Как стана това и то толкова бързо? Олнуик е станал мой дом. Днес жадувах да избия мъжете, които бяха наранили моята слугиня… моята слугиня. Мили Боже, май ставам англичанка в края на краищата.

Но нима това бе толкова лошо? Нейната съдба сега беше Нортъмбърланд. Някой ден щеше да стане графиня. А тя беше полуангличанка. Досега не беше обръщала никакво внимание на това, но майка й беше внучка на саксонския крал. Мери се усмихна тъжно. Винаги се беше чувствала шотландка до мозъка на костите си. Още се усещаше такава, но някак си се беше променила, откакто прие брака и новия си дом. Неусетно стана искрено вярна на това място и тези хора и ги заобича. А и те я приеха, всички: от най-могъщия васал до последния крепостник. Не, помисли си бързо тя и силна болка разтърси тялото й, не всички бяха я приели. Не я приемаше в сърцето си нейният господар, който се отнасяше към нея като към чужд човек и дори още по-лошо — като към долна предателка.

За секунда бракът им се беше разпаднал на малки парченца. Тя го бе уверявала толкова страстно, че го обича. А той се бе засмял подигравателно и я бе обвинил, че лъже. Мери искаше да го мрази. Но това не й се удаваше.

Някой сложи ръка на рамото й. Мери подскочи от страх. Хенри й се усмихваше.

— Не исках да те стресна.

Мери се огледа бързо, но мъжът й го нямаше. Тя и принцът бяха сами. За миг по гърба й полазиха ледени тръпки, сякаш някой прокара студена ръка по кожата й. Не, помисли си обезумяло тя, не сме сами. На стената имаше и двама стражи. Тя ги погледна с облекчение.

Хенри се досети какво я вълнува.

— Не се бой, милейди, репутацията ти е в безопасност. Имаме си свидетели.

Гласът му беше насмешлив, както винаги.

Мери съумя да се усмихне.

— Не се тревожа, милорд. Откъде накъде?

Хенри се усмихна и се облегна на стената с лице към нея. Очите му я оглеждаха умишлено бавно. Мери се напрегна. Не й хареса блясъкът в тях.

— Представи си колко се изненадах — изрече тихо той, — когато излязох да подишам малко чист въздух и заварих теб.

Това беше доста неприятно съвпадение, но Мери не изказа на глас мислите си, само обви още по-плътно кожената пелерина около тялото си.

— Стивън отиде ли да си легне?

— Не — измърка Хенри. Тази негова усмивка вероятно бе карала доста женски сърца да забият гръмко. — Долу е, седи и размишлява пред огъня.

— Може би трябва да си вървя.

Ако Мери имаше някакви съмнения, то усмивката на Хенри ги пропъди веднага. Той я намираше за привлекателна и определено се държеше като съблазнител. Не смяташе, че я грози някаква опасност, не и тук, в замъка на мъжа й. Но не й харесваше начинът, по който я гледаше. Презираше държането му, защото то беше не само като на похотлив хищник, но и насмешливо. На него му харесваше да си играе с нея като с някаква играчка. Мери опита да мине покрай него, но той я спря с ръка. На лицето му пак блесна веселата му самоуверена усмивка.

— Боиш ли се от мен, Мери?

— Лейди Мери — изрече задъхано тя. Не беше пуснал ръката й. Тя не вярваше на очите си. Но реши да се преструва, че не се е случило нищо особено. — Не, защо да се страхувам?

— Мисля, че се преструваш — в смеха му имаше нотка на задоволство. След това престана да се смее. Погледна я в очите. — Май си спала лошо. Всичко наред ли е?

— Разбира се — излъга тя. Пак помръдна, като се надяваше неусетно да разхлаби хватката на ръцете му, но той не я пускаше. Играта, която играеха, беше скрита за другите и видима само за тях. Мери не искаше да протестира открито. Досега и двамата спазваха правилата на благоприличието. А Хенри познаваше добре играта. Досещаше се за страховете й от това, как ще свърши всичко. Преструваше се на учтив. Държеше се така, сякаш случайно я е хванал за ръката, докато всъщност в действията му нямаше нищо случайно. Знаеше, че тя няма да настои да я пусне, защото, ако постъпеше така и прекратеше привидно любезния разговор, ще предизвика откритата му враждебност.

— Последният път, когато те видях, Мери, ти светеше от радост. Рядко бях виждал толкова хубава жена. Явно бракът… и Стивън… ти се отразяват добре.

Мери не се усмихна. Той говореше в минало време.

— А колко уморена изглеждаш сега. И колко объркана. Стивън не ти ли харесва вече?

Мери не се сдържаше повече.

— Ама че въпрос! Разбира се, че ми харесва.

Хенри се засмя.

— Не говорех за отношенията ви в леглото, скъпа моя. Не се възмущавай толкова. Познавам Стивън от малък, от шестгодишен. Аз съм само една година по-голям от него. Заедно сме ходили по жени доста пъти. Така че знам на какво е способен в леглото.

Мери не се преструваше повече. Изтръгна си ръката от него.

— Как смееш — изсъска тя. Сега го разбра. Обзеха я едновременно гняв, ужас и възмущение, че Хенри си е представял всички начини, по които Стивън се е любил с нея. Почувства се така, сякаш е стоял в спалнята им нощем и ги е наблюдавал.

— Как смееш да ни се месиш така?

— Аз да съм се намесил? — Той пак се засмя. Погледът му излъчваше невинност. — И как съм се намесил, Мери? Защото познавам добре Стивън, ли мислиш така? Защото го познавам така, както и ти не го познаваш?

Мери не отвърна нищо. Кипеше от гняв.

— Простил ли ти е, Мери? Ще ти прости ли изобщо някога? Не мисля, че това е възможно — Хенри пак се усмихна. — Ти си много глупава. Той също. Не мога да повярвам, че ти е позволил да се срещнеш сама с брат си. Не се преструвай на изненадана. Зная всичко важно, което се случва в това кралство.

— Имаш шпионин тук? — ахна Мери.

— Всички влиятелни хора имат шпиони навсякъде, Мери. Няма как да не знаеш това. Не работиш ли ти тук за баща си?

Мери замахна, за да му удари шамар. Той й хвана ръката. Внезапно пелерината й се изхлузи и тя усети, че е притисната към грубата каменна стена. Притискаше я твърдото тяло на Хенри.

— Веднага ме пусни. Стивън ще те убие.

Обаче не извика. Видя, че стражите са на другия край и стоят с гръб към тях, така че не виждаха какво става. Явно и Хенри разбираше това.

— Или пък аз ще го убия — изрече със смях Хенри. Мери беше ужасена. — Но няма да му кажа за нашата среща лице в лице, ако ти не го направиш.

Мери се взираше в хубавото му лице и в искрящите очи. Прииска й се да го наплюе и да забие ноктите си в него, но той я държеше твърде здраво. Знаеше, че няма да каже нищо, тъй като Хенри беше брат на краля и безстрашен воин. Не искаше да му даде възможност да убие мъжа й.

— Спокойно — изрече прегракнало Хенри. — Ти наистина си много хубава, но всъщност аз защитавам единствено Стивън… и собствените си интереси. Нямам намерение да те изнасилвам, сладурче, колкото и да ми се иска да лежиш под мен. Сигурен съм, че именно тялото ти кара Стивън да нехае за задълженията си към самия себе си и към своето наследство. Признавам си, че това възбужда любопитството ми. Виж, ако ти ме поканиш, това е вече друго нещо. Ще приема с удоволствие — Хенри се изправи и я пусна.

Тялото му все още препречваше пътя на Мери, която беше притиснала гръб към стената. Трепереше от яд и жадуваше да го удари.

— Никога няма да получиш покана от мен!

Смелостта й беше само преструвка, защото трепереше от ужас. Ако ги нямаше стражите, Хенри би я изнасилил веднага, а тя беше безсилна да го спре. Надяваше се той да не разбере истинските й чувства.

— Но знам, че си истинска жена, макар и да се криеш зад тази крехка и привидно невинна фасада. Усетих го в мига, в който те видях. Няма да издържиш дълго без мъж А Стивън още дълго време няма да ти прости за подслушването. Някой ден ще направиш фатална грешка, Мери, фатална. Той никога няма да ти прости и ще те прати в изгнание, нещо, което вече трябваше да е направил. Но не се бой. Аз няма да те забравя. Дори и да си затворена в манастир, пак няма да те забравя.

Мери не помръдваше. Самонадеяността и наглостта на Хенри я плашеха. Ако я пратят в изгнание, както смяташе той, че скоро ще стане, щеше да дойде там, за да облекчи мъката й. Със секс. Тя потрепери. Господ да й е на помощ. Ако я пратеха в изгнание, изобщо не се съмняваше, че Хенри ще потропа на вратата й.

— Никога няма да го предам.

Хенри я изгледа безмълвно известно време. После каза:

— Много странно, но ти вярвам.

— Той се заблуждава. Не съм го предавала и няма да го предам. Никога.

— Нима? Може би съм те преценил погрешно. А може би трябваше вече да си предала мъжа си, приятелко. Искаш ли да ти кажа истинската цел на моето отбиване в Олнуик?

Сърцето на Мери заби ужасено.

— Каква истинска причина? Искаш легло и покрив над главата си… нищо повече!

Хенри се засмя.

— Зная, че не си толкова наивна! Вече казах на Стивън, а сега ще кажа и на теб това, което той несъмнено ще скрие от теб. Баща ти, славният крал, е събрал най-голямата армия, която Шотландия някога е виждала.

Мери нямаше сили да помръдне. Опита се да проговори, но от устата й не излезе и звук. Наложи й се първо да преглътне и да си навлажни устните.

— Защо?

Гласът й приличаше на грачене. Тя вече знаеше.

— За да си отмъсти, разбира се. Нещо повече. Малкълм се е заклел да повали Англия на колене. Всеки момент ще нахлуе в Нортъмбърланд.

22

Мери избяга. Стори й се, че тихият смях на Хенри я преследва, но беше толкова зашеметена от чутото, че не беше сигурна в това. Хукна по стръмните вити стълби, спъна се и падна. За щастие беше стигнала края площадката, когато рухна на земята и надолу оставаше само едно последно стъпало. Но това стигна, за да я накара да поспре, преди да се изправи задъхана.

Стисна силно корема си. Мили боже, какво правеше тя? Трябва да внимава повече! Никога няма да си прости, ако загуби бебето си от невнимание и безразсъдност. Трябваше да бъде по-сдържана заради детето.

Мери стана на крака. Сърцето й биеше гръмко, но тя се застави да обмисли положението. Не се съмняваше в думите на Хенри, а много й се искаше да има сериозни основания за съмнение. Но познаваше баща си. Той никога нямаше да остави ненаказана дързост като превземането на Карлайл. Изстена. Някой трябваше да го спре! Много добре си представяше до какви злини щеше да доведе войната за всички — шотландците, норманите, Малкълм, Стивън и самата нея.

— Мери?

Мери подскочи рязко, като чу гласа на мъжа си. Той стоеше в тясната тъмна зала и държеше свещица. Мери забеляза, че се е облегнала на стената и не е помръднала от стъпалото, върху което беше паднала. Вторачи се в Стивън, сякаш виждаше някакъв непознат.

— Добре ли си? Падна ли? — Той бързо й се притече на помощ.

Явно беше загрижен за нея. Мери извика радостно и се хвърли в обятията му. Не само че я обичаше, но и тя имаше нужда от него, и то точно сега! Той й беше нужен за съюзник в тези тъмни и страшни времена. Нуждаеше се от уют и надежда, нуждаеше се от силата му. За неин ужас Стивън не я прегърна. Избута я леко, но твърдо настрана. Лицето му беше толкова мрачно, сякаш не искаше изобщо да я докосва.

— Падна ли? — повтори той. — Нарани ли се?

— Добре съм — отвърна тя и стисна юмруци, за да не протегне отново ръце към него. Може и да беше загрижен за здравето й, но още не й беше простил нищо и очевидно не беше забравил за посещението на Едуард. — Вярно ли е? Наистина ли Малкълм замисля война? Ще нахлуе ли в Нортъмбърланд всеки момент? Това ли ни заплашва?

Стивън присви очи.

— И как, ако смея да попитам, си разбрала всичко това?

Тя беше сигурна, че Хенри е казал истината, но въпреки това изкрещя от мъка, когато думите на Стивън го потвърдиха. Но не се удържа да не изрече саркастично:

— Не съм шпионирала! — изкрещя тя и се разтрепери. — Твоят скъп приятел Хенри ми каза. Помисли си за това!

Мери се отдръпна рязко от стената и се опита да заобиколи Стивън. Той реагира мигновено. Сграбчи ръката й и я повлече към тяхната стая. Пусна я само за да затръшне вратата. Мери отиде при огъня, за да се стопли и му обърна гръб. Още трепереше от гняв, ужас и страх.

Знаеше, че Стивън я гледа. След известно време се обърна, за да отвърне на погледа му. А и той беше пронизителен.

— Хенри ми каза — повтори тя. — Още е вън на крепостната стена. Питай го, ако не ми вярваш.

— Този път ти вярвам — изрече тихо Стивън. — Хенри се мисли за голям кукловод, който дърпа конците на всички около себе си. Но за разлика от истинските кукловоди той никога не е сигурен точно как ще постъпят куклите му. Смятам, че това му доставя огромно удоволствие.

— И е твой приятел?

— Дотолкова ми е приятел, доколкото е възможно да ми бъде приятел някой, който не е от моето семейство — каза Стивън. — Хенри се радва, когато успява да създаде неприятности някому. Подозирам, че ни е създал доста от тях тази нощ. А сега какво? Ще плачеш, ще пищиш и ще ме молиш да избегна сблъсъка ли?

— Ако баща ми нахлуе в земята ти, трябва да защитиш това, което е твое. Твоите войски трябва да влязат в бой — Мери потрепери при тези думи. Представи си как двете огромни армии се втурват една срещу друга, чу трясъка и звъна от ударите на метал в метал, чу писъците на болка, предчувстващи надвисвалата смърт.

— Да.

Изведнъж Мери се вцепени. Усети ужасно предчувствие за нечия смърт. Кой? Кой щеше да загине? Не Стивън! Моля те, боже, не и Стивън. Тя преглътна и проговори с усилие:

— Но това не бива да се случва. Още не е твърде късно. Малкълм още не е нахлул. Моля те, Стивън, иди при него!

— Ще ме пратиш в лапите на врага в навечерието на войната?

Мери се втурна към мъжа си и стисна ръцете му.

— Тази война трябва да бъде избегната!

Той се дръпна рязко.

— Да не си полудяла? Или мен смяташ за луд?

— Ти не разбираш! — извика тя. Разумът й разсъждаваше светкавично, пулсът й заби гръмко в ушите. Щеше да го моли на колене, ако трябваше. Залогът беше твърде голям. Войната между баща й и мъжа й трябваше незабавно да бъде спряна. Не можеше да понесе дори самата мисъл за нея. Още беше разтърсена от зловещото предчувствие. Вярваше му напълно. То беше твърде силно. Някой щеше да умре, някой мил и скъп на сърцето й. Знаеше със сигурност това. Освен ако този ужасен сблъсък не се състои изобщо.

— О, добре те разбирам, госпожо — заяви студено Стивън.

Мери отскочи рязко.

— Да не би да смяташ, че ще попаднеш в капан?

— Нима си толкова вероломна кучка?

Мери отстъпи назад.

— Не, Стивън, не ме разбра… за пореден път.

Гласът й трепна. Но разбираше защо той мисли така… Защото вчера се беше срещнала на четири очи с Едуард.

— Каква приказка ще ми разкажеш сега?

— Трябва да преговаряш с баща ми! — изкрещя тя. Усещаше, че още малко и ще изпадне в истерия. — Нима не разбираш това? Само преговорите, Стивън, са в състояние да възстановят примирието и да предотвратят катастрофата!

— Не вярвам да си толкова наивна, Мери, за да смяташ, че ще ида при баща ти, за да си бърборим. Ти ме изпращаш на смърт… или на доживотен затвор. Това не ми харесва — последните му думи прозвучаха като тихо ръмжене. Мери беше протегнала ръце напред умолително. Той ги блъсна настрани. Очите му потъмняха от яд.

— Не — прошепна Мери и залитна от тласъка. — Искрена съм, не тая лоши помисли.

— Искрена ли си? Очакваш да повярвам, че си искрена? Бориш се с мен от първата ни среща, презираш всичко, свързано с мен, особено името и страната ми. Съпротивляваш се на брака ни от самото начало. Само няколко дни след сватбената ти клетва ти я наруши с готовност — Стивън се усмихваше надменно. — А брат ти беше вчера тук.

Мери се сви пред Стивън, който се надвеси заплашително над нея. По лицето му личеше, че едвам сдържа гнева си.

— Не! — извика тя, но разбра как изглежда отстрани предложението й. Ненавременното посещение на Едуард беше нанесло последния смъртоносен удар върху брака им. Нямаше как Стивън да я смята за невинна особено сега, когато войната щеше да избухне всеки момент, не и толкова скоро след превземането на Карлайл, не и след предполагаемото й вероломство. От негова гледна точка посещението на Едуард не беше просто съвпадение, а добре премерена стъпка на врага. Молбата й му приличаше на примамка, която цели да го вкара в капан.

— Не, Стивън, бъркаш.

Стивън се изправи.

— Уморих се от твоите игри, госпожо — доста хладно каза той. — Слушай ме добре. Утре отивам на война. Няма как да я избегнем.

— Моля те, Стивън! Този път ми повярвай!

Той й обърна гръб. След това излезе от стаята. Когато Мери се събуди на другата сутрин след дълга и безсънна нощ той още не се бе върнал. Минаха много седмици, преди да го види отново.

Мери не смееше да мисли за това къде е спал Стивън през онази нощ. Вместо това почна да мисли за войната, която скоро щеше да се развихри. Малкълм беше нахлувал четири пъти в Англия на територията на Де Уорънови и четири пъти беше търпял поражение. После го бяха принуждавали да се кълне във вярност на английския крал. Мери не виждаше причина този път да се случи нещо различно. Обаче обстоятелствата в този случай бяха съвсем други. Защото този път тя се намираше от другата страна на шотландската граница. Този път нямаше да бъде с майка си в Единбург, нямаше да чака с нетърпение всяка вест и да се моли от все сърце за победа на шотландците. Всяка победа щеше да се обърне в трагедия за Мери. Ако баща й по някакво чудо спечелеше, Стивън щеше да загуби. Как да се зарадва на това? Обаче щеше да плаче от мъка, ако Малкълм загуби отново. Знаеше, че никога няма да остане глуха за страданията и мъките на победените шотландци, никога. В предстоящата война щеше да има победител, но той нямаше да бъде Мери. Тя вече беше загубила.

Не, каза си тя решително. Още не съм загубила. Не и ако поема работите в свои ръце.

Може би постъпи грешно, като помоли Стивън да иде при Малкълм, за да моли за мир. Те бяха врагове въпреки брака. Но какво щеше да стане, ако тя, дъщерята на Малкълм, идеше да преговаря вместо него?

Тялото на Мери се изпълни с въодушевление. С него дойде и страхът.

Знаеше добре, че това щеше да бъде най-големият риск, който е поемала през живота си. Дори ако Стивън не беше тръгнал от Олнуик, тя нямаше да го помоли за разрешение. Нямаше да повярва, че говори искрено. Пак щеше да я заподозре, че крои някакво вероломство. Затова щеше да трябва да напусне Олнуик без позволението и знанието му.

Мери не желаеше да мисли какво ще стане, ако избяга от Олнуик и отиде при Малкълм, но не успее да го убеди да върне войските си назад. Това беше твърде плашеща перспектива.

Този път сигурно съм полудяла, помисли си тя, докато замисляше бягството си, защото коя съм аз, че да убедя тези две толкова велики сили да не воюват? Но нямаше да остане вярна на себе си, ако не се опиташе да го постигне. Жадуваше за мир, както никога преди това. Мир в страната и между двама им със Стивън.

Стивън и всички хора на Де Уорънови вече ги нямаше, когато тя стана от леглото и се облече. На зазоряване Мери се събуди от шума на заминаващите. Пак й стана ясно, че събраното множество отива на война. Този път обаче те бяха по-малко на брой — доста бойци бяха останали в замъка. За да защитават Олнуик? Мери знаеше, че няма друго обяснение. Но не й се вярваше. Нима графът и Стивън смятаха, че е възможно да се стигне до обсада? Може би просто бяха длъжни да оставят замъка добре охраняван.

Мери се ужаси. Не от страх, а защото й беше трудно да си представи баща си да обсажда крепостта, която принадлежеше на зет му, още повече, че и дъщеря му беше вътре.

Не биваше да мисли за толкова обезпокоителен развой на събитията. Наместо това Мери съобразително предположи, че ако Стивън е заминал толкова бързо, сигурно е разпратил вестители на коне да свикат през нощта васалите му за похода. А това означаваше, че Малкълм ще нападне всеки момент, както беше казал Хенри. Мери нямаше време за губене.

Хенри беше продължил за Карлайл, както беше уговорено. Сега Мери разбираше истинските му намерения — не да подсили гарнизона си там, а да го подготви за битка. Как бе възможно Малкълм да смята, че ще победи такава армия? Защо не посветеше волята и решителността си за постигането на мир, а не на война?

Нови зловещи предчувствия заляха Мери. Насочи мисълта си към предстоящата задача. Реши бързо да се преоблече като селско момче и да излезе най-дръзко от замъка. В селото щеше да открадне магаре или кон, ако се намереше някой под ръка. Тъй като щеше да изглежда като младеж, щеше да има много по-малко неприятности, докато пътува сама. Веднага щом се озове в безопасност, ще се разкрие пред хората и ще получи хубав кон и група шотландци за охрана.

Олнуик беше заприличал на кошер. Всички се суетяха и тичаха насам-натам по задачи, когато Мери слезе по стълбите и влезе в голямата зала. Това всеобщо раздвижване усили страховете и решителността й. Хората явно се готвеха за обсада. Защото графът не само че беше оставил доста здрави и силни рицари, но и беше наредил да се подготвят за най-лошото. Мери потрепери. Доколкото знаеше, Олнуик беше непревземаем. Обаче графът беше опитен пълководец и брилянтен стратег. Очевидно ги заплашваше такава армия, каквато Мери не беше виждала през живота си.

Мери остана без дъх при тази мисъл. Реши, че трябва някак да отклони Малкълм от намерението му. Надяваше се да прекоси незабелязано залата и двора. Врявата и суматохата със сигурност ще й помогнат да се измъкне по-лесно. Но графинята я видя веднага и й махна да дойде при нея.

Мери прикри неудоволствието си и се подчини на заповедта.

— Радвам се, че си станала толкова рано. Има много работа — каза безцеремонно лейди Сеидре. — Ти отговаряш за превръзките на ранените и всичко друго, което ще им потрябва. Ако има обсада, ще пострадат мнозина.

Графинята набързо й прочете списък от храни и други необходими неща, които трябваше да бъдат докарани в замъка.

Мери я изслуша и кимна. Знаеше, че няма да събира чисти ленени превръзки и мухлясал хляб. Чувстваше се като предателка. Обаче ако успееше да разубеди Малкълм, нямаше да бъде предателка, а щеше да стане героиня. Онемя и се вцепени при тази мисъл.

Щеше да стане героиня, спасителка, спасителката. Най-накрая щеше да докаже верността си пред Стивън.

Мери толкова се слиса от тази мисъл и от видението за това, как се освобождава напълно от бремето, което я мъчи, че почти не чу графинята, която я прати на работа с леко потупване по рамото.

Мери получи чудесен предлог да се измъкне от кулата. Втурна се на двора, където слугите бързаха напред-назад. Търкаляха вътре тежки бъчви с питейна вода. Внасяха и чували с жито и сушени храни. Други вдигаха бъчви с масло на стените. Ако ги обсадяха врагове, щяха да нагорещят маслото, щяха да сложат бъчвите на ръба и да го излеят върху нападателите, когато те се опитат да ги атакуват.

Никой не обърна внимание на Мери. Тя си помисли, че нищо не й пречи да излезе спокойно от двора и да мине по подвижния мост, който беше спуснат заради постоянното движение. По него беше пълно с пешеходци и с товарни коли. Обаче залогът беше твърде висок, за да рискува някой да я познае и спре. Мери хукна към задната част на централната кула. Там се намираха кухните и килерите. В тях работеха няколко момчета с приблизително нейния ръст. Един от младежите влачеше чувал с жито към кухнята. Мери веднага го извика настрана. Даде му едно пени за това, че му прекъсна работата. Това го зарадва, също както и наметалото, което му дари, за да си държи езика зад зъбите. Той я увери, че няма никакви проблеми двамата да си разменят дрехите. Мери взе всичко, което той носеше — дървените му обувки, прилепналите му панталони, грубата му вълнена туника, сплетения му от въже колан и най-важното — окъсаното му наметало с качулка.

Мери сви дрехите на топка и ги прибра под мишница. После изтича покрай кухните и сви отзад. Трябваше й пълно уединение, за да се преоблече. Една празна каруца като че ли й го осигуряваше… или поне тя мислеше така.

Бързо свърши с преобличането. Тъкмо скриваше внимателно собствените си дрехи в каруцата под някакви празни чували, когато Изабел възкликна:

— Какво правиш, лейди Мери?

Сърцето на Мери подскочи неудържимо. Тя се изправи. Лицето й несъмнено беше почервеняло като домат от срама, който я обзе. Изабел беше разтворила широко очи и поглъщаше с поглед всяка подробност от облеклото й.

— Качулката ти е много голяма — отбеляза тя.

Мери сграбчи Изабел и я придърпа в сенките зад каруцата. Сърцето й биеше лудо. Какво по-смислено обяснение да даде на умното момиче, за да обясни нелепата промяна на дрехите си? Усети, че трябва да разчита на страстта на момичето към авантюрите. Трябваше да й каже истината.

— Отдалеч — тихо каза тя — приличам ли на младеж?

Изабел отстъпи назад и я погледна сериозно.

— Може би да, ако си начерниш лицето и ръцете. Какво правиш?

Мери я дръпна по-близо до себе си.

— Изабел, трябва ми твоята помощ. Обещай ми, че ще пазиш в тайна това, което ще ти кажа.

Внезапно Изабел я погледна обвиняващо.

— Преоблякла си се така, за да избягаш оттук!

— Да, но не по причината, за която си мислиш!

Изабел побеля.

— Ще избягаш от нас, от Стивън? Точно сега? Ще ни изоставиш? Мислех те за приятелка!

— Моля те, чуй ме! — Гласът на Мери звучеше отчаяно. — Няма да избягам!

Изабел се втренчи в нея.

— Ще ида при баща си, за да го помоля да прекрати войната!

Изабел видимо се изненада.

— И Стивън не знае нищо?

— Нищо не знае. Замина, преди да се сетя за тази възможност. Но дори и да знаеше, нямаше да ме пусне. Мъжете не позволяват на жените си да изпълняват такива задачи.

Не каза на детето, че мъжът й не й вярва и като самата Изабел би помислил, че Мери иска да избяга.

Очите на Изабел блеснаха от възбуда.

— Ей, ако спреш Малкълм, бардовете ще разказват легенди за теб, а менестрелите ще те възпеят! Вече ще говорят не само за красотата ти, но и за смелостта ти! И Стивън… вече няма да ти се сърди! Пак ще те обича!

Мери мълчеше. Сърцето й изтръпна при думите на детето. Тези думи отразяваха точно нейните собствени надежди. Откъде знае всичко това Изабел? Как така я разбираше толкова добре? Стори й се, че детето осъзнава напълно тежкото й положение. Как бе възможно едно малко дете да е толкова проницателно?

— В такъв случай ще ми помогнеш ли, като запазиш тайната?

Изабел я погледна.

— Ще се върнеш ли?

— Разбира се — тя забеляза, че Изабел не е съвсем убедена и се колебае. — Обичам Стивън, Изабел.

Очите на Изабел се ококориха.

— Ще ти помогна. Ще ти помогна да спреш тази война и да си възвърнеш любовта на Стивън!

По-късно същият ден, докато мракът се спускаше над земята, Мери заобиколи вражеските войски — войските на мъжа си, съпроводена от един конник. Двамата се бяха устремили към лагера на шотландците.

Шотландецът, който яздеше с нея, беше снажен младеж, които й помагаше с всички сили, след като тя разкри коя е на него и на рода му. Те живееха в един малък имот от източната страна на Шевиот Хилс. Не беше тайна, че огромната армия на Малкълм лагерува на равнините малко по на север от Лидъл, също както не беше тайна, че нормандските войски са разположили стана си по ниските склонове на юг от Карлайл. След като напуснаха малката ферма, те се насочиха право на запад към хълмовете, като се движеха по еленските пътеки. Скоро свиха на юг. Трябваше да внимават по пътя. Двете войски се бяха установили на голямо разстояние от тях, но много въоръжени нормани и англичани, васали или съюзници на мъжа й, още пресичаха местността, за да се присъединят към него. Не смееха да пътуват по стария римски път, а се движеха по многото пътечки по хълмовете точно над него. На два пъти на Мери и Джейми им се наложи да подкарват в галоп старичките си коне и да напускат пътеката, за да се скрият в някоя горичка или дере. Притискаха се ужасено към конете си, докато отлично въоръжените нормандски рицари препускаха на големите си жребци по пътя над тях. Те бяха заплашителни и опасни. Ако преди Мери не беше осъзнала колко е опасен планът й, то сега го разбираше ясно. Ако рицарите я заловяха, никой от тях нямаше да повярва, че е жена на Стивън. Нейният живот и животът на Джейми висяха на косъм.

Каква ирония на съдбата! Войските на Стивън бяха станали неин враг, а тя го обичаше толкова много!

Слънцето почна да залязва. Светлината помръкна. Настъпи времето да се отдалечат от римския път. Река Тайн се извиваше на юг. Двамата конници свиха на запад, изоставиха пътя и потънаха в горите. Захванаха се да търсят лагера на Малкълм. Не бяха много далеч от Карлайл.

Джейми беше рядко съобразителен момък. Той успя да предпази Мери от всички клопки и опасности по пътя. Сега обаче белозъбата му усмивка беше изчезнала. Пот обливаше светлата му кожа, въпреки че не беше студено. Мери също се беше изпотила. Сърцето й биеше гръмко от страх. Шотландската войска не беше далеч, но същото се отнасяше и за нормандската. А несъмнено през цялата нощ много патрули щяха да обикалят из местността. И тя, и младежът се страхуваха да не ги открие някой нормандски патрул. И тя се боеше от ужасната съдба като него. Пленяването им щеше да означава, че мисията й се е провалила, а бяха твърде близо до успеха.

Десет минути, след като се отделиха от пътя, двамата се сблъскаха с един патрул. Грубият планински диалект разкри, че съгледвачите са шотландци. Джейми се разсмя от облекчение. Мери се присъедини към него. Мили боже, бяха успели! Някак си се бяха промъкнали покрай стотиците нормани, бяха избегнати патрулите им и се бяха добрали до шотландска земя!

Въпреки дрехите всички я познаха веднага щом си отметна назад качулката. Още преди да е казала и дума. Едрите яки шотландци с карирани наметала я изгледаха недоверчиво. Никой не я попита какво прави тук, но недоверието им скоро се смени с доволни усмивки. Мери се досети какво си мислят те. Смятаха, че се е върнала вкъщи и е предала мъжа си.

Нощта падаше бързо, но Мери виждаше добре. Слиса се от размера на бащиния й лагер. Джейми се беше хвалил с него. Хвалбите се крепяха на слуховете и Мери не му повярва. Обърна се към един от яките мъже, които крачеха до уморения й кон.

— Сигурно е събрал няколко хиляди души! О, та тук сигурно има поне десет различни клана! Виждам цветовете на Дъглас, на Макдоналд и на Фъргюсън! Те не са ни се притичвали на помощ, откак се помня!

Едрият шотландец, към когото се бе обърнала, се засмя лукаво и намигна.

— Този път кралят се е захванал здравата, момиче. Ще спечели тази война, бъди сигурна.

Мери не беше сигурна, но поне поражението не висеше като заплаха над главите им. Интересно какво ли е предложил на тези кланове, за да го подкрепят? И какво, за Бога, ще стане, когато шотландската армия се сблъскаше с нормандската? Страхуваше се. Масовата гибел щеше да бъде ужасяваща. Невъобразим брой хора щяха да загубят живота си. Сега разбра защо Олнуик се подготвя за обсада. Войската на Малкълм беше достатъчно внушителна и страшна, за да събуди всички най-мрачни страхове у враговете си.

Не беше време да мисли за себе си, но Мери едва не се задави от една буца, която беше заседнала в гърлото й. Добре си представи как се свива и трепери от страх в дневната в Олнуик заедно с другите жени, докато нападателите обстрелват кулата с каменни и метални оръжия и гръцки огън, а стените се тресат под ударите на тежките стенобойни машини. Ако не успее да го убеди да спре войната, щеше ли да се стигне дотам? Баща й щеше ли да се опита да разруши Олнуик, дома на мъжа й, дори ако тя е зад стените му?

Не биваше да е такава песимистка. Мери примигна два пъти, за да си проясни очите. Вторачи се в дългите редици почернели от времето палатки, които бяха опънати по хълмистите зелени полета пред нея. Палатката на Малкълм се намираше на едно малко възвишение. Не беше по-голяма от другите. Мери го забеляза веднага. Малкълм беше приклекнал пред огъня. Около него стояха няколко могъщи лорда. Тук бяха и Едуард, Едмънд и Едгар. Мери забрави за придружителите си, за Джейми и съгледвачите. Пришпори стария кон. Пръв я видя Едгар. Втренчи се изумено в нея. След това се втурна към сестра си с радостен вик. Мери скочи от коня и се хвърли в обятията му. Зарадва се, когато видя, че той си служи добре и с двете си ръце.

Само че той не я прегърна. Вместо това я разтърси свирепо.

— В името на всички светии! Какво правиш тук, Мери? Защо не си при мъжа си?

— И аз се радвам, че те виждам — каза тя язвително и го прегърна. Той се изтръгна от ръцете й. Не обичаше да дава израз на чувствата си, защото смяташе това за женствено. Явно не одобряваше постъпката й.

— Надявам се, че имаш основателна причина да си тук, а не в Олнуик, където ти е мястото!

Тя погледна младото строго лице. Едгар никога не се беше държал зле с нея. Като малки заедно дразнеха по-големите и се защитаваха един друг. Мери се досети, че според него тя предава Стивън.

— Дойдох само да поговоря с татко. Възнамерявам да се върна в Олнуик още тази нощ.

Той зяпна от изненада. Изражението му беше толкова момчешко и в този миг заприлича толкова на предишния Едгар, че тя се засмя. Той отвори уста, за да каже нещо, но Едуард и Едмънд го изпревариха.

— Мери? — Едуард също не вярваше на очите си. — По дяволите, как се озова тук?

— Всъщност защо си тук? — попита Едмънд.

Мери погледна Едуард и видя, че е загрижен. Погледна Едмънд и видя, че не й вярва.

— Трябва да поговоря с татко.

— Да не би да носиш съобщение от мъжа си? — попита скептично Едмънд. — Сигурно мръсникът е решил да се скрие под полите на жена си!

Мери стисна юмруци от ярост.

— Той никога не би се крил от никого, особено от такъв като теб!

Едмънд изръмжа:

— Личи си кому си вярна, сестро.

Тя се изчерви. Бе защитила Стивън машинално, но изказването й не беше особено дипломатично.

— Не нося послание от Стивън. Той не знае, че съм тук.

Едмънд вдигна скептично вежда. Едуард видимо се разтревожи.

— Мили боже, Мери, защо си тук? Не биваше да идваш! Днес имаше вече няколко схватки. Вече загубихме трима души, а боевете още не са започнали! Нищо нямаше да те спаси, ако беше изпаднала в опасно положение!

— Трябваше да дойда — настоя Мери. — Трябва да говоря с татко.

— И какво е толкова важно, че си яздила преоблечена, за да ме видиш без позволението на мъжа си? — попита Малкълм.

Мери се извърна рязко. Малкълм стоеше зад нея. Лицето му сякаш беше изсечено от гранит. Изглеждаше студен и надменен. Никога преди не се беше държал така с нея. Радостният й вик заглъхна в гърлото й. Тя се възпря и не го прегърна.

— Татко?

— Зададох ти въпрос.

Мери изправи гръб.

— Може ли да разговаряме насаме? — Какво ставаше? Какво не беше наред?

— Защо? Имаш ли нещо за криене от братята си?

— Защо говориш толкова студено с мен? — попита разтрепераната Мери. — Държиш се така, сякаш ми се сърдиш… сякаш ме мразиш.

— Гневен съм! — изрева Малкълм. Силният му глас отекна далеч в нощта. Хората от другите палатки и огньове обърнаха глави към тях. — Ти не ми се подчини. Не съм забравил това! Не ти ли обясних защо ти позволих да се омъжиш за онзи мръсник? Нищо не ми пречеше да те пратя във Франция! Нищо не ми пречеше да те омъжа за някой стар беден северен лорд! Но каква прекрасна възможност — дъщеря ми да е омъжена за един от тях, да живее сред тях.

Мери се вцепени.

— Не успя да ме предупредиш за нападението срещу Карлайл… Заради твоето вероломство загубихме Карлайл.

Мери не можеше да диша. Усети, че ще й прилошее всеки момент. Прииска й се да умре на място.

— Бързо казвай каквото ще казваш — заповяда Малкълм. — Нямам време за губене. Но ако си дошла, както предположи Едмънд, за да ми донесеш някакво послание от мъжа си, изобщо не ме занимавай с него. Повече разговори и послания помежду ни няма да има. Свърши времето на приказките. Дойде времето на мечовете.

— Не го предадох — успя да промълви Мери най-накрая. Настъпващата нощ замъгляваше всичко пред очите й или може би това се дължеше на сълзите? — Татко, заклех се, че ще се подчинявам на мъжа си. Грешно е това, което поиска от мен — да наруша клетвата си. Още по-грешно бе да се съгласиш с тази женитба, за да ме превърнеш в своя шпионка.

Малкълм вдигна ръка. Мери изпищя. Едуард и Едгар скочиха пред баща си и му попречиха да я повали на земята с един удар. Малкълм се овладя и задъхано отпусна юмрука си.

— Вече не си ми дъщеря — изрече той сурово.

— Татко! — извика Мери.

— Чу ли ме? — изкрещя Малкълм. — Вече не си ми дъщеря!

— Но аз те обичам!

Малкълм кресна гневно.

— Дъщеря ми трябва да е смело и вярно на Шотландия момиче, а не някоя като теб! Не си ми дъщеря!

Тя беше плакала беззвучно до този момент, но сега по някакво чудо сълзите й спряха да текат. Успя да изправи гърба и раменете си. Стори й се, че отвътре е мъртва. Мъртва и стара… много стара. Но разумът й не беше загинал. А там винаги стоеше образът на могъщия й мъж. Баща й постъпи чудовищно, като се отказа от нея, но това вече нямаше значение. Тя принадлежеше на друг, на Стивън де Уорън.

— Заклех се пред Бога — прошепна тя. Чу шепота си и се изненада, че говорни толкова спокойно и с такова достойнство, когато сърцето и е разбито.

— Клетвата пред врага се нарушава, когато поискаш! Особено ако си се заклела на някой като Стивън де Уорън — Малкълм отчаяно се мъчеше да запази спокойствие. Червендалестото му лице беше пламнало. Той се извиси над дъщеря си, от която току-що се беше отказал. — А сега, какво ще кажеш, госпожо? Говори бързо и да те няма.

Мери вдигна леко брадичката си.

— Дойдох да моля да прекратиш това безумие. Моля те, оттегли войските. Моля те, оттегли ги, преди стотици да загинат, преди границата да се окъпе в невинна кръв.

Малкълм я гледаше недоверчиво.

— Мъжът ти ли те прати? Да не се е уплашил? Бои ли се да се изправи срещу мен на бойното поле? — Малкълм се засмя. — Знае, че този път няма да загубя! Този път ще спечеля! Никога досега не е имало такава шотландска армия. Победата е наша!

— Но на каква цена? — прошепна Мери.

— Никоя цена не е прекалено висока! — извика Малкълм.

Мери се извърна. По бузите й рукнаха нови сълзи. Някой, Едуард, я прегърна и я отведе настрани. Мери си каза, че не бива да плаче. Не беше успяла да предотврати войната. Чиста лудост е било да си въобразява, че ще успее да разубеди Малкълм от намеренията му.

Стивън. Колко и беше нужен сега. Стивън! Веднага трябваше да се върне вкъщи. Трябваше да се върне вкъщи, преди той да разбере, че е изчезнала… преди да си е помислил най-лошото.

— Ще си вървя, Ед — каза несигурно Мери след малко. Усмивката й беше толкова тъжна, че в сините очи на Едуард се появиха сълзи. — Сигурно съм полудяла, щом съм си въобразявала, че ще го разубедя. Ще ми дадеш ли отпочинал кон и придружители?

Едуард кимна и стисна нежно ръцете й.

— Мери, той не искаше да каже това. Не разбира и не иска да приеме, че си длъжна да бъдеш вярна на Де Уорън. Ще го преглътне и ще свикне с това. С времето.

Тя погледна безсилно брат си.

— Той се отказа от мен.

Едуард си пое въздух. Блесналите й от сълзи очи и гласът й го наскърбиха повече от всякакви писъци и плачове. Но той познаваше смелата си малка сестра. Тя никога нямаше да изпадне в истерия и щеше да се държи на ниво. След това се досети, че едва ли я познава толкова добре. Тя се беше измъкнала от Лидъл, за да се срещне с Дъг Макинън. Още от дете винаги си е била безразсъдна. Храбрата жена, която стоеше пред него с разбито сърце, което се мъчеше да прикрие, беше именно това — смела и несравнима хубавица.

— Ще промени мнението си. Сигурен съм.

Внимаваше тя да не го погледне в очите, защото не вярваше много на думите си.

Мери сви устни и не проговори известно време.

— Не го познавам в действителност, нали?

Едуард я погали по ръката.

— Винаги ти е приличал на някакво могъщо божество, но всъщност Малкълм е обикновен човек. Той не е лош по характер, Мери, но си има и недостатъци като всички други.

Тя го погледна и се задави.

— Ще се почувстваш по-добре, ако поплачеш малко — каза Едуард и я прегърна. Но тя го отблъсна.

— Не. Няма да плача — тя подсмръкна. — Няма значение. Ще има ужасна война. Хората ще загиват. Може би даже… — тя се задави. — Моля те, боже — прошепна тя, — не Стивън.

Едуард я хвана за ръцете.

— Той е голям воин, Мери. Не се страхувай за него.

— Но се страхувам — тя го погледна разтреперано. — И какво ще стане по-нататък? Няма надежда за мир между семействата ни, Ед, не и щом почна тази война.

Едуард помълча малко.

— Вярвам в бъдещето, Мери. Вярвам, че ние, синовете, ще поправим грешките на бащите си.

— Какво казваш? Че според теб един ден, когато ти си крал, тази проклета война по границата ще спре веднъж завинаги?

— Вярвам в това.

Мери се вторачи в него. После стисна здраво ръцете на Едуард.

— Ти знаеш нещо, което не знам! Познавам по очите ти! Какво е то?

— Има надежда — каза Едуард след известно колебание. — Има надежда, ако Стивън си сдържи думата. Ще я сдържи ли?

— Да.

— И аз мисля така.

— Обещал ли ти е нещо, Ед? — попита Мери.

— Някой ден, когато му дойде времето, Стивън ще ми помогне да се кача на трона на Шотландия. — Той замълча, а след това добави: — С божията воля.

Мери ахна.

Едуард се усмихна и я потупа по ръката.

— Затова горе главата, малка сестро. Не всичко е загубено. Мъжът ти и аз ще станем съюзници. След време.

— Кога беше сключен този съюз? — извика Мери. — Защо никой не ми е казал?

Едуард се разсмя.

— Това е моята Мери! Скъпа, защо, за бога, трябва някой да ти казва за този таен договор?

— Малкълм знае ли?

— Знае, но не смята, че Стивън ще удържи на думата си. Твърде е вбесен заради Карлайл, за да мисли трезво за бъдещето — гласът на Едуард беше мрачен и тъжен. — Това беше цената за разрешението му да се омъжиш за Стивън, Мери.

— О, боже! — простена Мери и закри лицето си с ръце.

— Какво има? — попита Едуард. В гласа му отново се появи загриженост. Мери обикновено беше неуязвима, но той усещаше, че тази вечер тя не се държи както друг път. Крехкостта й го уплаши.

— Разбрах, че са ме принесли в жертва по политически причини — прошепна тихо тя най-накрая. Плачеше. — Но че е заради теб… просто не ми дойде наум. Толкова ми се иска да знаех истината отпреди… Но това не променя нищо.

Едуард не знаеше какво да каже. Тайният съюз не променяше факта, че Малкълм се бе отказал най-безсърдечно от дъщеря си. Едуард се боеше, че Малкълм може да остане твърдо на това си мнение и да не го промени никога. Малкълм не се държеше особено разумно, когато имаше зъб на някого.

— Ти обичаш мъжа си. Единствено това има значение сега, Мери.

Тя вдигна лицето си. Очите й блестяха.

— Знаеш, че той ще сдържи думата си.

Отново се задави от сълзи.

— Какво те тревожи толкова, Мери? Не е татко, нали?

— Трябва да си вървя къщи — гласът й изтъня. — Трябва да се прибера незабавно… преди да е станало твърде късно.

— Мери — поде той, без да е сигурен как ще продължи.

Тя го прекъсна. Ноктите й се впиха в ръката му.

— Ще ми уредиш ли кон и охрана, Ед? Трябва да си вървя!

— Мери, това е невъзможно!

— Какво?

— Чуй ме — изрече настойчиво той.

Тя пребледня от ужас. Ако й беше ударил шамар, нямаше да се почувства толкова зле. — Поела си страхотен риск, като си дошла на някаква кранта със селянин, който не е въоръжен с нищо друго освен с ръждивия си нож! В името на Бога, Мери!

— Длъжна бях да опитам — каза тя немощно.

Едуард забеляза, че тя пак трепери.

— Твърде опасно е да се връщаш назад, Мери. Дори и да ти дам отряд от петдесет души за охрана. Защото утре сутринта започва битката.

Той се поколеба почти незабележимо, но Мери беше толкова смутена, че не го забеляза. Не искаше да й казва нищо за плановете на Малкълм за Олнуик, но реши да не я праща там.

— Имай ми доверие. Твърде опасно е. Няма да те пратя обратно.

— Разбирам — изрече немощно Мери. Гласът й едва се чуваше. Едуард се уплаши да не би тя да припадне. Никога не си беше представял, че буйната му сестра е способна на такива чувства. Тя едва стоеше на краката си и се олюляваше леко.

— Разбирам — повтори Мери. Опита да се усмихне, но не успя. — Само отлагаме малко завръщането. Ще се върна вкъщи, когато всичко свърши.

— Да — съгласи се Едуард, но я изгледа малко особено. Сърцето му се сви, въпреки че знаеше, че постъпва както трябва. — Когато всичко свърши, ще си идеш вкъщи, Мери.

И потрепери, тъй като му стана тъжно. Мери вече не принадлежеше на Шотландия.

— Изведнъж се изморих много. Да ида ли да поспя малко в палатката ти?

— О, не, за бога! Боя се, че няма да спиш тази нощ, Мери. Няма да ти позволя да останеш в лагера. Ще те изпратя в Единбург, където ще си в безопасност.

И Мери пребледня като смъртник.

Същата нощ само на няколко километра от тях, но няколко часа по-късно Стивън лежеше на сламеника си. Сънят му убягваше. Усети, че скоро ще се зазори. А той си бе легнал току-що, защото участва във военния съвет. Баща му и братя та му бяха сред десетината знатни благородници, които водиха нормандските войски. Приеха както винаги хитростите, които предложи Ролф. Джефри командваше частите от Кентърбъри, а Бранд беше капитан на рота от кралските войски. Участваше и принц Хенри, защото го бяха убедили да изведе на полето нормандските си наемници в името на брат си, краля. И самият крал, който беше талантлив пълководец, беше дошъл, за да поеме ръководството на всички части.

Всички отлично съзнаваха, че армията, с която щяха да се сблъскат утре, надминава по брой всичко, което беше събирал Малкълм срещу тях досега. Предстоящата война щеше да бъде най-кървавата от години насам и може би, просто може би победата щеше да им се изплъзне този път.

Стивън се чудеше дали толкова скъпоценният за него мир по границата ще бъде постигнат някога. Това не му се струваше никак вероятно. Приличаше му на сън. Стивън дълбоко съжаляваше за това.

Положението ставаше още по-мъчително от това, че само ако над тази страна се възцареше истински мир, щеше да има мир и между него и жена му.

Стивън се ядоса. Техните отношения не биваше да зависят от мира и войната. Тя беше длъжна да го обича и да му бъде вярна, независимо от това дали той воюва или не. Не трябваше да има значение с кого кръстосва меч. И имаше нужда от нея, тъй като отговорностите му бяха прекалено големи и му тежаха като непоносимо бреме. Никога по-рано не си беше позволявал да изпитва такава потребност от някого, да си признава, че се нуждае от някого. Той беше един най-обикновен смъртен мъж, който съвсем не беше непобедим. Желаеше жена му да стои до него винаги, в мир и в бой. Но тя не беше до него, тя беше зад него… с кама, насочена към гърба му.

Мери се беше опитала да го прати при врага, да го въвлече в клопка. Щеше да му трябва повече от един живот, за да забрави това.

Съжаляваше, че й бе подал достатъчно въже, за да се обеси. Господи, колко съжаляваше.

Съжаляваше, че се е влюбил в нея. Съжаляваше, че още я обича.

Но как се бе стигнало дотук?

Съвсем не беше толкова силен, колкото изглеждаше. Това беше тайна, известна само на него. Беше слаб, тъй като бе влюбен в жена, която се беше опитала да го измами, надхитри и предаде безброй пъти. Как бе възможно човек да изпитва такава болка, когато обича? Как да издържи това мъчение до края на живота си?

Ако само… Той не беше от тези, които си губеха времето в безполезни мечти. Но не за пръв път в съзнанието му се натрапи следната мисъл: Жалко, че тя не е такава, каквато изглежда. Щеше да й прости всичко, ако й имаше поне малко доверие.

А той знаеше, че й няма никакво доверие.

Изведнъж се засмя гръмко. Смехът му беше изпълнен с болка и отекна рязко в мъртвешката тишина на нощта. Замалко не й повярва снощи. Искаше му се да й повярва. Ето защо Мери се беше превърнала в такава заплаха за него. Той искаше да вярва, че тя е искрена. И за миг й беше повярвал.

Което си беше чиста лудост.

И още желаеше да й вярва. Стивън затвори очи. Може би, само може би той трябваше да обмисли пак възможността думите на Мери да са били диктувани от почтени намерения. Стивън знаеше, че Мери гледа на Малкълм както дъщеря гледа на баща си, тоест като на герой, а не като на мъжа, какъвто беше Малкълм в действителност. Тя си нямаше и най-малката представа, че баща й е безскрупулен лъжец и алчен мошеник. Нямаше как да знае, че той е нарушавал клетвите си толкова често, колкото и вятърът мени посоката си. Не знаеше, че Малкълм обича войната и отмъщението много повече от мира.

Стивън не искаше да й разкрива болезнената истина. Надяваше се никога да не дойде денят, в който тя ще я узнае.

Но Стивън уважаваше Малкълм, въпреки че знаеше какво представлява. Той беше опасен противник, защото беше умен мъж и водач по рождение. Ако не беше безмилостен, непочтен и себелюбив, никога нямаше да обедини шотландските кланове, които вечно воюваха помежду си, и да ги държи в юздите си цели тридесет и пет години. Като крал Малкълм нямаше равен на себе си.

Но такъв владетел никога нямаше да се вслуша в молбите на дъщеря си за мир, не и ако чуеше нещо подобно от устата на най-злия си враг.

Стивън стисна юмруци. Ето тук се криеше истинската опасност за него. И Мери беше виновна за това. Той не беше толкова глупав, че да повярва, че тя нарочно е искала да го вкара в клопка с предложението си за мирни преговори. Знаеше това с абсолютна сигурност, обаче лежеше буден в нощта и се поддаваше на чара й, макар и да ги деляха много километри. Съвсем малко не стигаше, за да повярва, че всичките й постъпки се дължат на добри намерения.

Сигурно някой ден тя щеше да го погуби. Стивън стана и излезе навън. Нощта беше много студена. При дишането му от устата му излизаха малки облачета пара. Зарадва се на ледения мраз. Беше и облачно. Утре можеше да завали сняг, а не дъжд. Затърка ръцете си, за да ги стопли. Реши да не мисли повече за Мери. Прекалено болезнено беше.

Изведнъж Стивън застина на място и се заслуша. Някой се приближаваше от сенките. Това беше баща му. Беше твърде рано за ставане, а Ролф беше опитен воин и винаги спеше дълбоко преди битка. Злокобно предчувствие обзе Стивън. Баща му сигурно носеше лоши новини.

Ролф не проговори веднага. Накрая каза:

— Преди малко дойде пратеник от Олнуик.

Стивън стисна зъби. Това няма нищо общо с жена ми, каза си той. Няма.

— Жена ти е изчезнала.

— Изчезнала!

Ролф му обясни, че Мери се е преоблякла като селянче и е избягала от Олнуик. Стивън се потресе толкова, че не чу нищо повече. Шокът беше толкова силен, че главата му се замая и баща му протегна ръка, за да го задържи да не падне. Но Стивън не забелязваше Ролф.

Тя го е напуснала.

Мери беше избягала при семейството си в Шотландия. Беше го изоставила в навечерието на войната. Беше доказала вероломството си веднъж завинаги.

Жена му го е изоставила.

Част от сърцето му умря, а след това нещо друго, могъщо и унищожително, изскочи с ръмжене в душата му.

— Стивън? — попита Ролф.

Той не отговори. Нямаше сили. Вместо това се разяри и се зарадва на гнева.

23

Мери яздеше стремглаво към Единбург. Нощта беше черна и леденостудена. Личеше, че скоро ще вали сняг. Облаци пара плуваха във въздуха. Беше ги породил тежкият дъх на препускащите коне. Отрядът се носеше неумолимо напред. Придружителите й караха запотените си коне в пълен галоп. Препускаха така, сякаш по петите им вървеше нормандската армия, но в действителност и двете войски бяха останали далеч зад тях. Мери подозираше, че им е наредено да я отведат на сигурно място възможно най-бързо и веднага след това да се върнат в бойните си части. Това не я интересуваше. Защото с всяка стъпка, която я приближаваше до дома на детството й, Мери се приближаваше и към гибелта си.

Крайниците й бяха изтръпнали от умора от безкрайната езда през целия ден и по-голямата част от нощта, но не беше толкова вцепенена, че да не усеща пронизителната болка от жестокото й отхвърляне от баща й. Но и това като че ли нямаше значение, като се има предвид, че тя вече не контролираше съдбата си, а бъдещата й участ беше осеяна с мъки и нещастия. Защото много по-важно от всичко друго беше това, че я изпращаха в Единбург. А трябваше да язди към Олнуик, където й беше мястото. Сега Олнуик беше неин дом. Трябваше да бъде там, когато Стивън се завърне от войната. А наместо това се устремяваше дълбоко в сърцето на Шотландия, в крепостта на враговете на Стивън, врагове, с които той скоро щеше да влезе в смъртен двубой.

Тя си помисли, че този път изобщо няма да я разбере. Реши, че този път той няма да й прости.

Не искаше да отива на север. Докато се носеха в галоп и докарваха запенените си коне почти до ръба на пълното изтощение, на Мери й се искаше да дръпне рязко юздите, да извърне назад кобилата си и да поеме по пътя за дома. Това беше лудост. Може би щеше да съумее да се измъкне от ескорта си, но слабото й конче никога нямаше да успее да измине целия път до Олнуик. Дори и смелата кобила да имаше достатъчно сили, си беше чисто самоубийство да язди през редиците на биещите се.

Единбург се показа пред тях призори, по времето, когато на няколко мили по на юг роговете обявиха с тръбенето си началото на битката и първите мечове се сблъскаха, когато слънцето проби с призрачно белите си лъчи пепелявосивото небе. Тъмната, почти черна, крепост от изгнило дърво и древни каменни блокове беше разположена на същия шеметно стръмен хълм, на който се издигаше и централната кула. Тя приличаше на стръмен планински връх. От незапомнени времена закриляше града и замъка от нашественици. Над селището крепостта на краля на Шотландия пронизваше небето. Тя беше тъмна и черна като каменистия остров, върху който беше разположена. Мери пак усети гибелно предчувствие.

Скоро навлязоха в града. Минаха покрай една стара жена, която влачеше количка с дърва за огрев, покрай две момчета, които продаваха на открито осолена херинга и край глутница улични псета. След това поеха по стръмния път към крепостта. Портите бяха широко отворени. Скоро Мери се озова зад добре познатите й стени, зад които трябваше да се чувства уютно. Но кожата й я засърбя предупредително, когато решетката падна с трясък зад гърба й. Имаше чувството, че е попаднала в затвор.

Но това не е затвор, а домът ми, каза си Мери. Това съвсем не оправи лошото й настроение. Тя скочи от коня. Една се задържа да не падне и благодари на двамата здравеняци, които я охраняваха дотук. Нямаше защо да пита къде е майка й. В този час на деня Маргарет още беше в параклиса и присъстваше на отслужването на ранната утринна литургия. Мери хукна натам с всичката бързина, на която беше способно умореното й тяло.

Най-сетне гледка, която да я изпълни отново с увереност. Видът на изисканата Маргарет, коленичила пред олтара, за да се помоли на Бога и звуците от литургията, която явно приключваше, накараха Мери да спре. Тя си пое дълбоко дъх. Усети, че всеки момент ще заплаче. Помисли си, че именно от майка си се нуждае сега. Трябваше да й разкаже за всичко: как Стивън й няма доверие, как е напуснала Олнуик, надявайки се да предотврати войната и на каква опасност е изложила брака си с тази постъпка. Трябваше да разкаже на майка си и за ужасния разговор с баща си. Реши да й каже и за детето. Мери изтри една неволна сълза от бузата си, импулсивно се втурна напред и коленичи до майка си. Маргарет не я забеляза, но Мери не очакваше това. Наведе глава и се замоли.

Молеше се войната да свърши бързо и след нея да настъпи продължителен мир. Замоли се баща й и братята й да се завърнат живи и здрави. Произнесе същата молитва и за Стивън.

Изтри още една сълза. Поколеба се. Не й се струваше правилно да моли Бога да й помогне да реши проблемите си. Никога преди не се беше подчинявала на по-силните от себе си и затова не смяташе, че е редно да го моли. Обаче й се струваше, че Бог е всемилостив и разбира всичко, въпреки че тя не заслужаваше да получи помощ от него, тъй като не се беше държала добре. Пак си пое дъх и изрече най-важната молитва.

— Мили боже, моля те, нека Стивън разбере истината — прошепна тя високо. След това добави: — Моля те, дано ме обича занапред.

Мери остана още дълго на колене. Не мислеше за нищо и чувстваше блаженство. Внезапно товарът падна от гърба й и тя почти изпита облекчение. Усети, че е по-уморена, откогато и да било през живота си. Приятно й беше да не се движи. Тялото я болеше от многото часове на седлото през последното денонощие. Разумът й също бе изпаднал в блажена дрямка. След това видя, че майка й става. Мери също се надигна. Мускулите й почнаха да протестират от това усилие.

Мери огледа внимателно майка си. Под очите на Маргарет имаше дълбоки сенки, сякаш беше прекарала много безсънни нощи, изпълнени с грижи и тревога. Мери ахна, защото майка й не само беше видимо уморена, но и по-слаба от друг път. Бледността й накара Мери да се разтревожи дали майка й не е болна.

— Мамо — Мери я прегърна. — Болна ли си?

— Не — гласът на Маргарет прозвуча несигурно. — Какво правиш тук?

— Постъпих като последната глупачка — призна Мери. — Опитах се да убедя татко да прекрати тази война. Едуард реши, че е твърде опасно да се връщам в Олнуик и ме прати тук.

Маргарет я хвана за ръката.

— Е, радвам се да те видя, скъпа. Непоносимо ми е да стоя сама с придворните дами и да чакам вестите — очите на Маргарет блеснаха от непролетите сълзи. Ръката й потрепера.

— Какво има, мамо? — Ако майка й не бе болна, то сигурно й прилошаваше в момента или най-малкото бе много наскърбена.

Устата на Маргарет трепна леко.

— Не мога да се отърва от ужасното предчувствие за близка гибел. През живота ми не съм се страхувала толкова — тя затвори за миг очи. — Много се страхувам за Малкълм и момчетата.

Мери стисна ръката на Маргарет, но сърцето й заби тежко. Усети, че също е обзета от ужас. Нима не беше имала същото злокобно предчувствие?

— Всичко ще бъде наред с тях, мамо — изрече весело тя. — Малкълм е най-големият воин в тази страна. Той е непобедим. Знаеш това. И братята ми са като него. Не се бой. Напразно се тревожиш.

— Дано си права — произнесе апатично Маргарет.

Майка й никога не беше изглеждала така. Кралица Маргарет беше спокойна и уравновесена по природа. Не беше от жените, които се тревожат за щяло и нещяло. Мери искаше да разкрие болките си и да разкаже всичко на майка си, но усети, че това в момента е невъзможно. По-късно, каза си тя. Когато войната свърши и татко и момчетата си тръгнат за вкъщи, тогава ще имам колкото си време поискам, за да й разкажа за всичките си проблеми.

Мери се усмихна с пресилена веселост на Маргарет.

— Хайде да прекратим нощния пост, мамо. Не знам за теб, но аз съм гладна.

През целия ден Маргарет бе седяла в стола си в женската дневна до камината. Иглата й се движеше механично над някакъв фин бродиран плат. Очакваше вест за изхода от първата битка. Вестта пристигна късно вечерта, когато вече валеше сняг. Тя беше доста ободряваща… поне за шотландците.

Шотландската армия не беше успяла да си възвърне Карлайл, но това вече нямаше значение. Защото, докато шотландците и норманите се сражаваха яростно в Кумбрия, друга войска, водена от самия Малкълм, се беше промъкнала край Карлайл и беше навлязла в източните краища на Нортъмбърланд. А оттам се беше насочила към самото сърце на графството. Олнуик беше обсаден.

Слугите и жените в залата завикаха от радост, с изключение на Маргарет, която не се усмихна нито веднъж. Страхът не изчезна от лицето й. И с изключение на Мери, която беше толкова потресена, че едва стоеше на крака. Отпусна се в един стол и потрепери.

Олнуик е обсаден.

Първо се сети за Изабел и за графинята. Мили боже, смили се над тях! Дано да са живи и здрави! Мери затвори очи от мъка. Графинята беше силна и решителна жена. Ако някой бе в състояние да обедини хората в Олнуик пред вражеското нападение, това беше тя. В този миг Мери разбра кому трябваше да бъде вярна. Не изпитваше симпатия към нападателите, а само към обсадените. Само към Де Уорънови.

Изводите от станалото я разтърсиха окончателно. Баща й Малкълм беше нападнал Олнуик, дома на дъщеря си. Страстта му към отмъщение не познаваше граници.

Но тя вече не му беше дъщеря, нали? Той се беше отказал от нея.

Мери погледна вестителя — дребен и тромав мъж, който, макар и уморен, не си намираше място от радост. Той непрестанно уверяваше Маргарет, че Малкълм и синовете му са добре. Мери се обърна към него.

— Възможно ли е да превземат Олнуик?

Мъжът изгледа Мери с блеснали очи.

— Това е само въпрос на време.

— Но те нямат време. Когато мъжът ми разбере, че домът му е обсаден… ще тръгне с хората си към Олнуик, за да го спаси.

Човекът я погледна право в очите. Беше застанал така, сякаш всеки момент щеше да я набие, разкрачил широко крака.

— Но мъжът ти, лейди Де Уорън, в момента е зает с яростна битка и няма как да я напусне. Дълго време ще мине, преди някой да разбере за обсадата. Освен ако някой в Олнуик не дръзне да се промъкне незабелязано покрай войската на баща ти — той се усмихна. — Стана точно, както го беше планирал Малкълм.

Мери беше втрещена, но пратеникът бе прав. Стивън беше в разгара на битката. Никой в Олнуик няма да успее да му съобщи за тежкото положение, в което бяха изпаднали. Ако Мери не беше седнала, отдавна да беше припаднала.

Колко хитър беше Малкълм. Мери се ядоса.

След това усети, че в залата е настъпила тишина. Всички я гледаха с изключение на майка й, която се взираше невиждащо в огъня. Погледът им беше осъдителен. Мери скочи на крака и избяга от стаята.

През нощта снегът почна да вали на парцали, а вятърът зави толкова силно, че стана невъзможно да се спи. Мери слушаше мрачния зловещ звук и се мъчеше да не мисли за това, което се случваше на семейството и дома й. Спомни си за майка си. Тя беше толкова объркана, че нямаше никакво съмнение, че е болна. Спомни си и за братята си, които водеха бой и може би дори участваха в самата обсада. Стараеше се да не мисли за баща си, но това беше невъзможно. Той се беше отказал от нея и беше нападнал Олнуик. За миг я заля вълна от омраза, но след това тя отмина и Мери се почувства слаба, изтощена и вцепенена.

Стивън вероятно е узнал вече, че тя е избягала от Олнуик. Това не й носеше никакво облекчение. Беше направила ужасна грешка, като се измъкна без негово разрешение и се провали в мисията си. Когато той разбереше какво е направила, щеше да бъде убеден, че е постъпила така от вероломство. След посещението на Едуард в Олнуик Стивън щеше да си помисли, че бягството й е било подготвено и уговорено предварително. Щеше да си помисли, че е избягала от него при враговете му. Но най-голямата ирония на положението се криеше в това, че тя се беше сблъскала с неподправената истина — че както обича рода и страната си, както обича Шотландия, така смята за свой дом Олнуик и дължи вярност на червената роза на Нортъмбърланд.

Мери съзнаваше, че самият й живот зависи от това дали ще убеди Стивън да повярва в невинността й. А колкото повече време минаваше, толкова повече той щеше да вярва, че тя го е напуснала. Въпреки че той й нямаше никакво доверие, тя го обичаше от все сърце, принадлежеше му и знаеше, че винаги ще бъде единствено негова. Искаше двамата да живеят заедно както преди. Мисълта за евентуално изгнание й беше непоносима. Мери си спомняше твърде добре неприкритата му заплаха да стори именно това. Трябваше незабавно да се върне вкъщи, но как? Докога щеше да продължава тази война? С внезапен ужас осъзна, че ако Малкълм постигнеше целта си, войната нямаше да има край. Стивън, баща му и другите нормани щяха да се бият до смърт, за да отмъстят за разрушаването на Олнуик.

Мери седна в леглото и потрепери. Трябваше да се надява, че тази война ще свърши бързо, а това означаваше да се надява Малкълм да загуби. Не му дължеше вярност, след като той се отрече от нея така безмилостно, но сърце не й даваше да се моли за поражението му. Твърде много години му бе дъщеря.

Мери се вслуша в пронизителния вой на вятъра. Нощта беше побеляла от снежната буря. Достатъчно луда ли е, за да намери кон и да се опита да се върне сама в Олнуик? Обичаше ли достатъчно Стивън, за да рискува живота си заради него?

Мери преглътна. Не беше толкова побъркана, че да се втурне презглава в снежната вихрушка и да рискува да загине. Но обичаше достатъчно Стивън, за да рискува живота си за него, ако се наложеше. Само че това време още не беше настъпило и дано никога да не настъпеше. Но Мери знаеше, че е невъзможно да седи безучастно и да чака примирието, за да се върне вкъщи. Ами ако изобщо нямаше примирие? Щеше да чака бурята да свърши и пътищата да станат проходими. Ако войната още не бе приключила, сама щеше да потегли за дома. И нищо и никой нямаше да я спре.

Мери най-сетне взе решението си и задряма, като се почувства много по-добре отпреди. Обаче когато се събуди на другия ден, тя се усъмни дали скоро ще има възможност да тръгне на път. Снегът беше спрял да вали, влудяващите ветрове също бяха утихнали, но земята навън беше покрита с дебело бяло одеяло. А по-важното бе, че прислужничката на Маргарет каза на Мери, че майка й пак не е спала цяла нощ. В полунощ беше отишла в параклиса на литургия и беше останала там до зори. Беше нарушила нощните пости само с няколко глътки вода и две хапки хляб. Мери узна, че от две седмици насам майка й почти не е яла или спала. Преди две седмици Малкълм беше напуснал Единбург. Стана й ясно, че кралицата е преследвана от собствените си ужасни кошмари. Никакви молби нямаше да я убедят да похапне или поспи. Мери реши да я упои с нещо приспивателно, за да я накара да си почине.

Вторият ден й се стори безкраен. Маргарет седна пред камината и се захвана да шие, а Мери нямаше друга работа, освен да се шляе насам-натам. Знаеше, че това изнервя другите жени, но те не смееха да й кажат нищо. Сутринта се точеше бавно, но накрая стана обяд. Никой не яде. Здрачът почна да се спуска отрано. Не пристигаше никаква вест. Дълбокият сняг явно забавяше пратениците, които носеха вести за изхода от боевете през втория ден. Нощното небето изглеждаше черно, абсолютно черно на фона на бялото, покрито с лед езеро под крепостта. Съобщиха, че е дошъл нов пратеник.

— Да влезе — нареди Маргарет. Лицето й беше побеляло като снега по дърветата отвън. Говореше толкова тихо, че я чуваха само тези, които бяха близо до нея.

Мери инстинктивно застана до майка си. Сложи ръка на рамото й, за да я успокои. В душата й потрепна страх. Трябваше да накара Маргарет да хапне нещо на обяд.

Пратеникът влезе и изтръска мокрия сняг от наметалото си. Беше още младеж. Ботушите му бяха покрити с вледенила се кал. Едната му ръка беше превързана, а лененият плат беше почернял от кръвта. Не се усмихваше. Беше посивял от умора. Мери го погледна в лицето и застина. Веднага й стана ясно, че шотландците са претърпели ужасно поражение.

— Кралят е мъртъв — каза той.

Мери беше уверена, че го е чула погрешно. Отвори уста, за да възрази… със сигурност не го беше разбрала правилно.

— Малкълм е мъртъв — каза младежът. Този път произнесе думите с мъка и простена.

— Но — изрече невярващо Мери — това е невъзможно…

Шумно тупване прекъсна Мери. Тя се обърна и видя, че Маргарет лежи на пода. Очите и бяха затворени. Лицето й беше безжизнено и бледо като платно.

— Майко!

Всички жени се втурнаха към кралицата. Мери обгърна лицето на майка си. Усети, че тя едва диша. Притисна ухо към гърдите й и долови слабото биене на сърцето й. От очите й бликнаха сълзи на облекчение. Вдигна глава.

— Донесете леденостудени кърпи, за да я свестя. По-бързо! Само й е прилошало от изненада!

Няколко слугини хукнаха да изпълнят заповедта. Мери се помъчи да върне съзнанието на майка си. Зарастърсва я, като й говореше, но тя не се съвзе. Мери почна да губи надежда. Твърде добре разбираше, че Маргарет от седмици е изпаднала в някакво особено състояние и здравето й е подкопано. Цялото й облекчение се изпари. Маргарет беше твърде уязвима. Мери я плесна леко по лицето. Очите на Маргарет се отвориха.

— Слава богу! — извика Мери.

Маргарет погледна дъщеря си. Очите й бяха изпълнени със сълзи. Те рукнаха като порой и заляха бузите й. Клепките й се спуснаха, но сълзите продължиха да се изливат и тя се сви на кълбо. Не издаде и звук.

Мери прегърна майка си. Беше побеляла от страх. Залюля я леко, докато Маргарет беззвучно плачеше.

— Донесете ми вино и валериан — каза спокойно Мери. — И повикайте двама души. Трябва да отнесем кралицата в леглото.

Един или два часа по-късно, Мери не беше сигурна точно колко време е изминало, Маргарет отвори очи. Погледът й бе насочен към Мери.

— Знаех си — изрече тя прегракнало. Думите й едва се чуваха.

Мери беше толкова загрижена за майка си, че нямаше време да мисли за вестта за бащината й смърт. Сега стисна силно ръцете й и се наведе над нея.

— Мамо, трябва да бъдеш силна. Трябва да хапнеш малко от овесената каша, която направи Джейн. Моля те.

— Трябва да се помоля — каза Маргарет. — Помогни ми да стана. Трябва да се помоля за душата на баща ти.

Мери разбра, че майка й иска да отиде в параклиса.

— Не, мамо — заяви категорично тя. — Отец Джозеф ще дойде тук. Той е на долния етаж.

Маргарет се отпусна на възглавниците и затвори очи. Устните и се раздвижиха в мълчалива молитва. Мери хукна към вратата. Зад нея чакаха всички придворни дами на Маргарет. Те обичаха от все сърце своята кралица, както впрочем и всички, които познаваха Маргарет. Лицата им бяха печални и бледи от тревога. Като чу заповедта на Мери, лейди Матилда се втурна по стълбите да повика свещеника.

Мери се върна край леглото на майка си и коленичи до него. Не желаеше да мисли, че гибелта на Малкълм е дело на войниците на мъжа й. Нямаше сили за това. Не биваше да мисли за това. Трябваше да се погрижи за майка си. Обузда мислите си с невероятно усилие.

Свещеникът влезе в стаята. Той също беше дългогодишен приятел и съветник на кралицата. Когато отец Джозеф се втурна към леглото, Мери се изправи. Маргарет отвори очи.

— Получил ли е Малкълм последно причастие?

Мери прочете тъжната истина в очите на свещеника, докато той лъжеше Маргарет, за да облекчи болката й.

Докато Маргарет се молеше безмълвно със свещеника, Мери се измъкна тихомълком от стаята. Облегна се на стената в коридора. Дамите на майка й я наобиколиха и я заляха с градушка от прошепнати въпроси.

Мери ги разблъска. Знаеше, че загрижеността им е непресторена и че всички до една се боят много за кралицата си. Но тя не знаеше отговора и на един техен въпрос. Не знаеше какво да им каже. Слезе някак си на долния етаж.

Младежът, който им беше съобщил вестта за смъртта на Малкълм, седеше на една маса в голямата зала и ядеше лакомо. Мери седна на пейката до него. Повдигна й се при вида на храната.

— Нима това е истина? — промълви дрезгаво тя. — Наистина ли Малкълм е мъртъв?

Младежът блъсна чинията си настрана. Сините му очи бяха пълни със сълзи.

— Войската му беше нападната в гръб. А след това му отрязаха пътя към неговите хора. Това не биваше да се случва.

Пратеникът гледаше настрани.

Мери сграбчи ръката му със сила, която не беше и подозирала, че притежава.

— Чия войска го нападна?

— На Нортъмбърланд.

Мери усети, че й се завива свят. Масата заплува пред очите й. Стивън ли бе повел атаката, която бе погубила Малкълм? Той ли е бил?

— Принцесо — изрече пресипнало пратеникът. — Има и още нещо.

Мери разтърка очите си. Надяваше се зрението й да се проясни. Масата пак си беше както преди, но целият свят й стана като в мъгла.

— Не — каза тя, — не бива да има още.

Той облиза устните си.

— Раниха Едуард.

— Не! — Мери стисна масата, за да не залитне и падне на земята. — Той не е…

— Раната е лоша. Но беше жив, когато тръгвах за насам.

— Той ще живее — изрече уверено Мери. Затвори очи. Този път й се зави свят от облекчение. — Никой проклет норманин нямаше да убие Ед — С мъка се удържа да не почне пак да трепери. Няма да изпада в истерия точно сега. — А… Олнуик?

— Отблъснаха ни при Кумбрия. Положението се промени. Намираме се отново на мястото, където бяхме преди — изрече мрачно момчето. — Още се води битка за Карлайл. Но сега вече без Малкълм и без Едуард…

Мери затвори очи.

— Едмънд е голям воин, както и другите вождове на кланове…

— Вождовете постоянно се бият помежду си, принцесо. Само Малкълм разполагаше с достатъчно сила, за да ги обедини. — Момчето се подвоуми. — Не всички вярват на Едмънд.

Мери нямаше какво да му отговори. Брат й не беше особено добър по характер. Но щом Ед бе ранен, а Малкълм е загинал… тя незабавно пропъди тези мисли. Нямаше да мисли за баща си, няма. Вместо това щеше да се моли за Ед.

Не биваше да мисли и за Стивън, не и сега, когато хората му бяха убили баща й и ранили брат й. Не биваше.

— Мамо, моля те, пийни малко от това. Това е собствената ти билкова настройка.

Маргарет не й отвърна. Като че ли изобщо не я чуваше. Откакто отец Джозеф си бе отишъл преди часове, Маргарет беше изпаднала в някакво подобно на сън състояние. Никои не можеше да я събуди. Това не беше обикновен сън. Ако Мери не беше забелязала, че майка й още диша, макар и съвсем слабо, тя би я помислила за мъртва.

Мери не беше съвсем на себе си. Не беше спала от дни. Не смееше да се отдели от майка си, не и сега, когато Маргарет като че ли умираше пред очите й. Мери беше взела твърдо решение. Нямаше да й позволи да умре. Не биваше. Но какво можеше да направи, за да го предотврати?

Взе ледените ръце на майка си в своите и ги стопли. Силното почукване на вратата й подейства утешително, защото отклони вниманието й от мрачните мисли. Мери се стресна, когато в стаята влезе Едгар. Видя го за последен път преди три нощи, точно преди първата битка за Карлайл.

Той беше неузнаваем. Беше пребледнял и изглеждаше изтощен. Под очите му имаше тъмни кръгове. Приличаше на съсипан мъж на средна възраст, а не на весел седемнадесет годишен момък. Погледът му се плъзна бързо по Мери и се спря върху майка им.

— Не разбирам — промълви прегракнало той. — Долу ми казаха, че тя е на смъртно легло.

Мери се изправи. Ставите й се бяха вкочанили и я боляха от дългите часове, през които беше стояла на колене пред леглото на майка си. Цялото й тяло я болеше, но тази болка изобщо не можеше да се сравни с мъката в гърдите й.

— Вестта за гибелта на Малкълм не й подейства добре — каза неуверено Мери. Появата на Едгар заплашваше да разклати трудно постигнатия контрол над чувствата й. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Когато пристигнах, я заварих в ужасно състояние. Не беше яла и спала от дни наред. Беше се поболяла от тревоги. Струва ми се — каза тя прегракнало, — че е предчувствала смъртта на Малкълм.

Очите на Едгар блеснаха от нахлулите сълзи.

— Той умря като истински воин. Умря точно така, както винаги бе желал. По начина, по който всички мъже се надяват да умрат, гордо и смело във вихъра на битката.

Мери потрепери. Бързо кръстоса ръце пред гърдите си. Не биваше да мисли сега за Малкълм, не биваше. Утре, когато Маргарет се оправеше малко, е, тогава щеше да си позволи да поскърби.

Едгар прекъсна мислите й.

— Едуард е мъртъв.

Мери изкрещя.

Едгар светкавично прекоси с два скока малката стая и я взе в обятията си. Мери стисна силно очите си. Под клепките й напираха горещи сълзи и ги опариха, но тя не ги остави да рукнат на воля. Едуард, не Едуард, най-големият й брат, скъпият приятел, нейният герой! Не вярваше на думите му, те просто не бяха верни!

Едгар зашепна в ухото й, галейки я по гърба. Едгар, който никога не я беше прегръщал и не й беше показвал открито обичта си с такава нежност. Едгар, който вчера беше момче на седемнадесет години, а днес приличаше на петдесетгодишен мъж.

— Раната беше смъртоносна. Той загуби твърде много кръв. Слава богу, умря, докато спеше. Не е усетил никаква болка.

Едуард беше мъртъв.

— Няма да го понеса — изрече сподавено Мери.

Изведнъж Едгар се дръпна рязко от нея.

— Мъжът ти стоеше начело — процеди той.

Мери изправи гръб.

— Той е непобедим! Нахлу съвсем сам дълбоко в нашите редици. Изложи се неколкократно на гибел, но никой не можеше да се приближи до него, без да стане жертва на меча му. Прегази всички по пътя си. Всички казват, че е обзет от някакъв зъл дух или че е самият дявол.

Едгар се помъчи да се успокои и малко по малко се овладя.

Мери се беше вцепенила. Стивън беше научил някак за бягството й. Не се съмняваше в това. Стивън не беше обладан от дявола, а просто беше обзет от нечовешка ярост. Тя се смрази от страх.

Едгар я дръпна рязко за ръката.

— Заклел се е да си пробие път до теб, Мери. Пусна един от пленниците, за да ни изпрати това съобщение. Точните му думи са, че те иска обратно не въпреки вероломството ти, а именно заради него.

Мери потрепери.

— Иска да ме накаже — прошепна тя.

— Мисля, че иска да те убие — каза Едгар. — Зърнах лицето му пред Олнуик и дори аз се ужасих.

Мери изскимтя. Беше виждала Стивън разгневен до дъното на душата си. Дали я мразеше толкова, че да иска да я убие? Дали желаеше смъртта й?

След два дена Маргарет почина.

Мери беше потресена и съвсем изтощена. Усети, че още стои на колене до тялото на майка си и държи вкочанилите й се ръце. Откога седеше така? Застави тялото си да се подчини на разума. Несръчно и болезнено се вдигна на крака.

В стаята отекваха високо риданията и стоновете на придворните. Шотландците имаха обичай да скърбят шумно, неприкрито и без да се въздържат. Мери се вслуша в плача на дамите на Маргарет, които стояха зад вратата и хълцаха истерично. Вслуша се в рева на мъжете и жените в залата долу. Те също ридаеха и плачеха, както и онези, които се бяха събрали в двора. Сърцераздирателният общ плач пронизваше слуха й, докато болката не обхвана душата на Мери и не я извади от вцепенението.

Усети, че в гърдите й се е свила голяма топка, която иска да избликне навън. Мери се задави от нея.

Мъртва. Мери се задави гръмко. Мъртва. Боже, думата й звучеше толкова неотвратимо. Погледна Маргарет, която изглеждаше толкова ведра в смъртта, колкото беше и в живота. Мъртва! Това й се струваше невъзможно. Не и Маргарет, не и майка ми!

Мери също искаше да заплаче. Искаше да пищи, да ридае и да си скубе косата, както правеха жените в залата отвън. Но не го направи. Трябваше да обуздава скръбта си. Трябва да мисли за братята си. Те щяха да имат нужда от нея в това време на ужасна загуба.

Изведнъж Мери възкликна:

— Майко, толкова те обичам!

Това й изглеждаше невъзможно. Маргарет беше мъртва! Маргарет, скъпата й майка беше мъртва, Малкълм беше мъртъв и Едуард беше мъртъв! Не беше честно! Как щеше да го понесе, как?

Завъртя се, без да вижда нищо. Почувства нужда от уют и утеха, които нямаше кой да й даде. Накрая притисна бузата си към грубата каменна стена, впи пръсти в нея и я прегърна. И заплака.

Плачеше неудържимо. След това заудря стените, докато ръцете й не се разкървавиха. Тогава го намрази заради неговото участие в тяхната гибел, заради тяхното убийство. Намрази мъжа си. Всички бяха мъртви, Малкълм, Маргарет, Едуард и това беше завинаги. Никога повече нямаше да ги види.

Накрая не й останаха сили да плаче повече. Мери се просна на пода. Господи, колко беше уморена! Едва се вдигна, за да седне. Не биваше да продължава така, не биваше, не и когато бе толкова уморена и се съмнява, че ще съумее да ходи.

Но след това разумът й заповяда да мисли. Разумът й заповяда да мисли за опасността, която е надвиснала над Единбург. Тази опасност заплашваше не само нея, но и братята й и дори самото съществуване на Шотландия. Мери избърса последните следи от сълзите си. Не беше време за сълзи. Твърде много бе заложено на карта. Животът на хората бе заложен на карта. Бе заплашено съществуването на кралството.

Малкълм беше мъртъв. Шотландия беше кралство без крал. Столицата му беше Единбург. Скоро най-силните кланове в страната щяха да връхлетят върху нея, като щяха да се надяват да увеличат собствената си власт и могъщество. Сигурно точно в този момент вождовете на десетте най-силни клана бързаха към Единбург да се състезават за короната.

Всичките й братя бяха законни претенденти за трона. Тя не се боеше за Едмънд. Не се и съмняваше, че той ще съумее да се погрижи да себе си. Етълред беше в безопасност, тъй като беше човек на Бога. Но на плещите й тежеше отговорността за защитата на другите й трима братя. Всеки от тях представляваше реална заплаха за следващия крал на Шотландия. Мери не се сети, че Едгар е по-голям от нея и отговорността е негова.

Мери с усилие се вдигна на крака. Движеше се като много стара жена.

Изведнъж спря, защото чу, че шумът отвън се промени. Сърцето й инстинктивно подскочи от ужас, когато се помъчи да разбере какво чува. Стори й се, че долавя гръм в далечината, но небето беше ясно и безоблачно синьо. Мери ахна.

Това, което чуваше въпреки гръмките ридания в замъка, не беше гръм, а тропотът от огромна армия, която връхлиташе върху града. Мили боже, не толкова скоро! Нямаше ли да има отсрочка?

А след това Едгар влетя в стаята. Смъртнобледата Мери потресена чу как той й казва, че Доналд Бейн е бил обявен за крал от вождовете на клановете. Едмънд ги бил предал и присъединил войските си към тези на чичо си. Двамата узурпирали заедно трона. Междувременно тътенът навън почваше да се чува все по-ясно.

За миг Мери и Едгар се втренчиха един в друг. Мери се изплаши. Реши, че Едмънд ще се разправи най-безжалостно с тях, все едно, че не им е роднина.

Тя се изправи.

— Повикай момчетата! Веднага! Заповядай да докарат катафалка за… — Тя погледна Маргарет. Стоманеното й спокойствие се разклати и тя се задави. — За кралицата. Ще я погребем в абатството в Дънфърмлайн. Там ще потърсим убежище. Побързай!

Едгар се обърна рязко и излезе. Мери не спираше да трепери. Хвана се за молитвения стол, за да не припадне. Скръбта, страхът и крайната умора надделяха над нея и я обезоръжиха.

С голямо усилие Мери отиде при майка си и я зави. Едгар влетя през вратата. Изгледа я продължително, а след това се втурна към Маргарет. Вдигна безсилно майка им на ръце.

Мери се застави да крачи редом с него.

— Как е възможно Едмънд да ни изостави?

— Той вече не е част от семейството — процеди през зъби Едгар, докато слизаха на долния етаж и излизаха на двора. Слънцето грееше толкова ярко, че за миг ги заслепи. Братята й вече бяха яхнали конете. Всички бяха тук с изключение на предателя Едмънд, разбира се. Предпоследният, Александър, се мъчеше да успокои малкия Дейви, който плачеше. Едгар положи майка им в една каруца.

В този момент Мери усети, че в двора е настъпила зловеща тишина. Обезумелият плач беше престанал. Не се чуваше абсолютно нищо. Тишината беше неестествена и плашеща. Мери усети, че се вслушва за нещо, но не знаеше какво. А след това се досети — злокобният тропот от конете на нашествениците беше престанал.

Мери извика, когато Едгар я вдигна на един кон и сам скочи на седлото. Войската беше спряла, за да се подготви за атака!

— Това Доналд Бейн ли е?

— Едгар тръгна към нея.

— Не.

Мери застина.

— Тогава… кой?

Погледът, който той й хвърли, беше продължителен и мрачен. И Мери разбра. В този момент изпита всичко наведнъж — любов, омраза, страх и ужас.

— Не.

— Това е Нортъмбърландският мръсник — процеди Едгар. — Води войската си право към Единбург. Дали пък сам не иска да се качи на трона?

На Мери й прилоша.

— Не — прошепна тя. — Идва за мен.