Огньовете на рая

1

Парадайз, Тексас 1897 година

Името й не бе Палавницата, но би могло спокойно и да бъде. Между втората и двайсетата си година бе загазвала по-често, отколкото петте й по-малки братя взети заедно. А всеки един от тях си беше роден пакостник.

Както майка й често отбелязваше, тя невинаги си търсеше белята, а понякога се случваше и обратното. На две години прекараше по-голямата част от времето си с намерението да открие значението на собствената си вселена, проучвайки и много често чупейки всичко, до което се докоснеше. На три реши да провери дали домашният любимец, един малък териер, може да лети. За щастие животното завърши полета си от прозореца на втория етаж в един храст като по чудо невредимо. Нея Коледа тя остана будна цяла нощ, скрита зад канапето във всекидневната, за да види дали дядо Коледа наистина ще се спусне надолу по комина. На четири реши да посети баба и дядо в западен Тексас. Беше изключително сериозна, когато помоли кабриолета да я откара „на влака“.

За щастие шофьорът я върна у дома. На пет момиченцето се разбунтува за първи път. Майка й поддържаше активно движението за правата на жените и по време на едно събрание пламенната й реч бе прекъсната от запратени от публиката домати. Малката присъстваше на първия ред, седнала върху раменете на баща си. В залата се беше възцарило безредие. Момиченцето не можеше да си позволи да остане в сянката на събитията. Докато бащата се мъчеше да се добере до съпругата си и да я изведе навън в безопасност, детето грабна бомбето на един господин и замери с него опонентите на майка си, надавайки боен вик. Суматохата й достави истинска наслада.

Първият провал дойде, когато се опита да яхне сама любимото ловджийско куче на баща си. Тя беше подкарала звяра по Пето авеню право към Сентръл парк, ала бесният родител бързо я залови.

Казваше се Люси Браг. Баба й и дядо й казваха, че е точно копие на баща си Рейд — най-големият нехранимайко в околността като дете. Майка и я умоляваше да спре и да помисли винаги преди да действа. Люси обещаваше да го стори, но…

Вече беше на двайсет и току-що бе завършила трета година в колежа Радклиф. Отиването в Бостън се оказа триумф със съдбоносни измерения. Баща й настояваше тя да си остане в Ню Йорк и дори да живее при тях, за да не я изпуска от очи. Люси не искаше и да чуе. Беше се преборила със зъби и нокти за правото на самостоятелност, като обеща да следва възможно най-миролюбива линия на поведение. В края на краищата разумната й майка се съгласи, а баща й отстъпи неохотно.

За голямо облекчение на родителите й годината премина кротко. Дори прекалено тихо, както бе отбелязал баща й — той сякаш очакваше всеки момент да настъпи провал. Първата й година не беше никак мирна. Едва не я изключиха. Естествено по злощастно стечение на обстоятелствата. Никога нямаше да я хванат, че се връща в пансиона след сигнала за загасяне на лампите, ако конят на кавалера й не бе стъпил накриво.

Люси се прибра у дома след втората година с чувството, че се е вдаскалила. Оценките й бяха отлични, а арсеналът й от грехове се бе обогатил само с половин дузина, колкото бяха и предложенията за женитба. Имаше право, когато казваше, че едните компенсират другите. Когато баща й възнегодува срещу греховете, тя смирено противопостави на тях сватбените предложения. Това го накара да се спре, защото измести сполучливо вниманието му от едната тема на другата. Рейд се отпусна чак когато Люси го увери, че не се интересува сериозно от нито един кандидат.

През последната година изглеждаше, сякаш най-после е улегнала. Броят на предложенията за ръката й се бе удвоил, имаше си сериозен приятел през целия последен семестър и не придоби нито един лош навик. Малко известно бе, че при лудориите се бе превърнала в експерт в изкуството да се изплъзва. Люси усвои до съвършенство няколко безотказни техники, с които всяка крадлива котка би се гордяла, за да е сигурна, че никога повече няма да я хванат след сигнала за лягане.

Всяко лято семейството й напускаше Ню Йорк. Родителите й имаха лятна къща в Нюпорт, където прекарваха по един месец. Нюпорт беше чудесен за една колежанка. Половината нюйоркско общество си караше ваканцията там, в това число мнозина от нейните приятели, така че се завихряше безкраен празник от пикници, излети с яхта и вечерни соарета.

Другият летен месец семейството прекарваше в ранчото на баба й и дядо й в Югозападен Тексас. Откакто Люси се помнеше, това пътуване бе събитието на годината, по-вълнуващо дори от престоя в лятната къща в Кънектикът. Предната година работата беше докарала дядо Дерек и баба Миранда в Ню Йорк, така че Люси пропусна да посети Парадайз — малък, идиличен градец, кръстен находчиво така от леля Джейн и чичо Ник преди няколко години. Беше възникнал покрай ранчото на Дерек и Миранда, и с течение на годините се разрасна толкова, че малките групи къщи и магазини в покрайнините го бяха превърнали в истински град.

Мястото можеше да се похвали с банка, крайна станция на железопътна линия, поща, множество магазини, няколко заведения за хранене и хотел по последна дума на модата, в който имаше дори асансьор, фасадите на магазините се кипреха прясно боядисани всяка пролет, а дъсчените пътеки за разходка се метяха ежедневно от прахоляка. Люси познаваше на практика всеки жител на града, ако не по лице, то поне по име. Хората от своя страна също я знаеха.

Това лято щеше да бъде специално. Щяха да празнуват осемдесетгодишнината на дядо й и нейната баба организираше празненство, което да бъде в устата на хората от едното до другото крайбрежие. Повече от хиляда приятели и друга хора с общественото положение на Дерек щяха да присъстват на събитието. Дерек Браг се радваше на възможно най-голямо уважение и затова всички тези влиятелни мъже и техните съпруги щяха да дойдат, за да му отдадат почит. Щеше да има сенатори, конгресмени и политически величия като губернатора на Тексас, кмета на Сан Антонио и полицейския комисар на Ню Йорк Теодор Рузвелт, който беше добър приятел на семейството. Нямаше да липсват хора от фамилиите Вандербилд, Рокфелер, Гулд и Астор. Щеше да присъства самият кандидат на републиканците за президент Уилям Маккинли.

Събитието трябваше да бъде изненада. Дядо й не знаеше за плановете, които се крояха зад гърба му. В противен случай със сигурност би протестирал енергично срещу подобна суматоха.

Семейството на Люси възнамеряваше да пристигне както обикновено в началото на юли, няколко седмици преди събитието. Точно преди отпътуването в огромната мултимилионна доларова империя на Люсиния баща възникна проблем, който го отведе в Куба. Люси беше подочула от разговорите на родителите си за някакви бунтове, въпреки че баща й я бе уверил, че мисията му няма да е опасна. Девойката бе посещавала необятната захарна плантация Маравиля, която семейството притежаваше близо до Хавана. Плантацията беше тропически рай, спокоен и красив, в който хълмистата долина с нивя от захарна тръстика беше оградена от гъсти, тучни джунгли и сини планини с диплещи се по тях водопади. През времето, когато бе там, всичко беше така миролюбиво и спокойно, че Люси смяташе слуховете за вълненията силно преувеличени и беше сигурна в скорошното им прекратяване.

Едновременно с това майка й реши, че трябва да бъде във Вашингтон, за да присъства на парти за набиране на средства за младия кандидат на демократите Уилям Брайън. За голямо неудоволствие на съпруга си тя не подкрепяше републиканеца Маккинли. При тези обстоятелства ваканцията се отлагаше с две или три седмици, което ужасно разочарова Люси — докато не й хрумна чудесна идея. Защо тя и най-добрата й приятелка Джоана, която също щеше да ги придружава през време на престоя им, да не заминат с някой придружител? Люси беше наследила в някаква степен част от бащините си инстинкти и реши да се възползва от случая. Пътуването щеше да бъде забавно въпреки придружителя. Цяло приключение! Не беше ходила без родителите си по-далеч от Бостън, а и Джоана се съгласи с плана както винаги. Всичко обещаваше да бъде толкова вълнуващо. Рейд и Грейс трябваше да отстъпят пред шумния натиск на момичетата.

Баща й замина за Куба с един от парните товарни параходи на своя девер Брет, а Грейс отпътува за събирането във Вашингтон. Тогава в последния момент любезната госпожа Сеймур пристигна с новината за ужасен пристъп на сенна хрема, какъвто не бе имала от десет и повече години. Тя не можеше да пътува в такова състояние и изрази голямото си съжаление, че момичетата трябва да изчакат завръщането на родителите. По всичко изглеждаше, че почивката се отлага.

Изведнъж ярко вдъхновение осени Люси. Тя и приятелката й ще заминат за Парадайз сами! Госпожа Сеймур със сигурност не би узнала, а когато нейните се приберяха и откриеха заминаването им, щяха да бъдат поставени пред свършен факт. Люси щеше да симулира невинно учудване и да възкликне с широко разтворени очи: „Но татко, да бях знаела, че си против, щях да замина с братята за Нюпорт“.

Майка й беше по-труден случай. Но сигурно бързо щеше да забрави нейното прегрешение, ако се зададеше политическа, социална или икономическа криза. А и Люси винаги можеше да разчита някой от братята й да поеме майчиния гняв върху себе си.

Пътуването до Тексас се оказа детински лесно. Сега тя и Джоана стояха насред прашния двор на един търговец на автомобили в задушаващата жега на Сан Антонио.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — зашепна нервно в ухото й Джоана.

Люси се ухили и пренебрегна звъна на малката предупредителна камбанка в главата си. Бяха стигнали чак дотук без нито една засечка. Окичена с панделки и цветя шикозна шапка засенчваше лицето й. Тя тръсна глава.

— Абсолютно.

— Люси…

Люси сграбчи приятелката си за ръка и я дръпна встрани. Висока за жена, тя имаше конструкцията на майка си — дългокрака, тънка и гъвкава, но с налети гърди. Фигурата й извръщаше главите на мъжете. Дори в този момент търговецът не сваляше очи от нея, докато тя шепнеше в ухото на Джоана. Не правеха изключение и тримата мъже зад огромната витрина на изградения от червени тухли магазин.

— Вече изпуснахме директния влак за Парадайз. Нашите ще ни убият, ако прекараме нощта тук без придружител. Освен това — добави Люси — ще ни бъде много по-забавно, когато стигнем Парадайз с кола.

Джоана погледна приятелката си. Беше разколебана независимо от това, че бяха прекосили половин Америка сами.

— Нали искахме авантюра — усмихна се Люси.

Джоана кимна, без да изглежда достатъчно убедена. Люси се обърна към тантурестия дребен мъж, застанал пред нея в панталон на карета, бял ленен елек с несъразмерно голяма папионка и твърда сламена шапка.

— Ще го взема — съобщи тя и добави, — колко?

Три чифта очи се извърнаха, за да огледат лъскавия чер автомобил, паркиран в предната част на двора. Биеше на очи сред изложените за продан екипажи и файтони, защото беше единствен. Гласът на търговеца стана нетърпелив:

— Хиляда и петстотин долара, но за младата госпожица хиляда.

— Чудесно — ентусиазирано възкликна Люси. Винаги беше искала да притежава кола и никога не издребняваше в спорове за цената на вещите. Освен това хиляда долара за чисто нов автомобил й се видяха приемливи. Не беше ли обяснил продавачът, че машината е с електрическо запалване, както и с едноцилиндров бензинов двигател? Колелата бяха четири, а не три, както на някои други автомобили.

— Ти си луда! — извика Джоана, която иначе наблюдаваше блестящата машина с благоговение.

Люси беше поруменяла от възбуда. Представи си как двете с Джоана карат великолепната черна лимузина. Какъв ли смут щяха да предизвикат в Парадайз? Истинска сензация! Харесваше й да върши нещата с размах. Тя се обърна към продавача:

— Ще ви дам петстотин долара на ръка. Кредитната ми карта в банката на Парадайз е без лимит. Уверявам ви, че ще преведа останалата част от парите със запис.

Търговецът примига:

— Вижте какво, госпожице, не мога да направя това, защото не знам коя сте.

— Казвам се Люси Браг.

Очите на мъжа щяха да изскочат от орбитите. Името тежеше в този регион, така че не бе необходимо да продължава.

— Баща ми е индустриалецът Рейд Браг, собственик на банката — не мирясваше Люси. — Дядо ми Дерек Браг държи ранчото Дерек & Миранда, железницата, част от Парадайз и навярно половин Западен Тексас. Уверявам ви, че няма да се минете.

Малко по-късно, след като всичко беше уредено и търговецът им беше дал няколко кратки напътствия за посоката, те останаха сами до колата сред прахоляка на двора. Жегата беше непоносима. Люси измъкна безупречно бяла ленена кърпичка от дамската си чанта и попи с нея потта от лицето си, потискайки желанието да я прокара между гърдите си. Парадайз отстоеше на около два дена път с кола от Сан Антонио. Тя не беше споменавала този факт пред спътничката си.

— Ами сега? — запита Джоана, докато обикаляха автомобила.

— Качваме се и тръгваме.

— Много ми е неприятно, че засягам въпроса, но ти не знаеш да караш.

— Пфу! Разбира се, че знам. Толкова е лесно, че всеки идиот може да се справи.

След голямо суетене те дотътриха багажа и изпълниха с него миниатюрната задна седалка на колата. Бяха задъхани и плувнали в пот. Люси искаше да свали шапката си, но не се осмели да го стори, защото се боеше да не развали модерния си вид на госпожица с бяла като слонова кост кожа — проклятие за всяка червенокоска. Те се качиха и си запретнаха полите.

— Люси… — подхвана колебливо Джоана.

— Големи огнени кълба! — Люси изруга с любимото ново проклятие, усвоено от кавалера й Леон, но колата не помръдна. Тя слезе от машината, последвана от разточителната си фуста. Изгаряше от желание да захвърли плътно прилепналото елече с кадифени ревери, защото жегата и влагата бяха убийствени. Залови се за манивелата. — Ще я завъртя и когато прихване, натисни педала за газта съвсем леко — обърна се тя към Джоана и задъхана развъртя манивелата. Машината запали. — Нали ти казах, че е лесно — каза тя, присвила лице от болка, и се изкатери с мъка обратно в колата. Беше наблюдавала мнозина от приятелите си как шофират. Отстрани всичко изглеждаше като игра. Ала когато натисна газта, колата подскочи напред и се джасна в дървения страничен стълб на магазина.

— По дяволите!

— Люси!

Воплите им се сляха в едно. Зачервена като рак, Люси се измъкна със залитане от колата.

— Добре ли си? — запита тя, все още неспособна да повярва в лошия старт.

Джоана й кимна утвърдително, бяла като платно и трепереща. Търговецът и тримата мъже се втурнаха навън, като крещяха несвързано, защото момичетата бяха спукали голямата магазинна витрина. Люси не им обърна внимание, разтревожена от огледа на предната броня. Като по чудо имаше само няколко драскотини и една идеално кръгла вдлъбнатина с размери на диня.

— Защо не изви? — извика Джоана.

— Нямах време — обясни Люси и потърка една от драскотините, сякаш би могла да я заличи.

— Ще си купиш нова кола — утеши я Джоана.

Люси и хвърли кос поглед.

— Току-що похарчих всичките си джобни пари, а имам да давам и още. — Тя подаде на търговеца сто долара, дари го като премия със сияйна усмивка, след което потеглиха. Джоана си замълча, въпреки че Люси плати за нанесената щета повече от необходимото.

Караха с десет мили в час. Беше прекрасно въпреки горещината и влагата, защото ги съпровождаше лек, топъл бриз. Люси въздъхна с облекчение, след като най-накрая се намериха на пътя. За нищо на света не би си признала, но случката я потресе. Затова пък беше уверена, че остатъкът от пътуването ще мине гладко. Реши да се откаже от първоначалното си намерение да мине по главната улица. Движението в града често биваше натоварено заради многото коне, екипажи, каруци и автомобили. Понякога се размотаваха дори и говеда като отглас от отдавна отминало време. Люси бе опознала ограничените си възможности и щеше да се придържа към сравнително спокойните околни пътища, които водеха извън града. Час по-късно те бяха оставили и последните жилищни постройки след себе си. Слънцето прежуряше.

— Във влака беше по-хладно — кротко се обади Джоана.

Люси не отговори, защото приятелката й беше права. Колата подскачаше по спечените коловози и дупки на пътя, а наоколо не се забелязваше друга жива душа. Седалищните части на Люси се бяха протрили, а гърбът й бе изтръпнал и болеше. Защо пътят беше толкова безлюден? Хълмовете наоколо бяха сухи и пожълтели от лятното слънце. Над тях кръжаха лешояди. Люси не искаше да знае какво ги беше привлякло. Цялата работа нямаше нищо общо с пикник, но си беше приключение, помисли си тя.

— Чудя се дали тези пътища са винаги така пусти — отбеляза с усилие Джоана.

— Естествено, че са — бодро каза Люси, опитвайки се да прикрие собственото си притеснение. — В колко часа напуснахме Сан Антонио?

— В два — отвърна Джоана и механично погледна осемнайсет-каратовия си джобен часовник — Сега е близо четири и половина. — Сякаш не бяха карали само два часа и половина, а цяло денонощие. У Люси започнаха да се прокрадват съмнения, които тя отказа да приеме.

— Виждаш ли как препуска времето. Ще бъдем в Парадайз, преди да се усетиш.

Люси забеляза един пътник. Внезапно у нея се надигна тревога. Пешеходец толкова далеч от града? Бяха се оказали на път, който не водеше никъде. Човекът носеше седло, но тази подробност не я успокои. По това време цели армии от скитници се разкарваха по пътищата заради Депресията. Само преди година тези свирепи безработни без постоянно местожителство бяха стигнали чак до Вашингтон. Моментът изискваше благоразумие и решителност. За да осигури на непознатия достатъчно широка ивица от пътя, Люси свърна внимателно в другия му край и се приземи право в една дълбока дупка. Джоана наддаде глух стон, когато машината се разтресе. Люси хвърли един поглед към мъжа. Той носеше избелели дънки, ботуши и риза, която се ветрееше свободно около гърдите му. Погледна ги през рамо и спря, за да изчака приближаването им. Люси си каза, че внезапният и страх е смешен, но въпреки това й се прииска да ускори.

— Люси — прошепна Джоана, без да изпуска непознатия от очи, — човекът иска да го вземем. — Люси прималя, когато мъжът я прикани да спре с вдигнатия си палец. — Недей да спираш, изглежда опасен — напомни й Джоана.

Люси изшътка, докато се изнизваха покрай странника, защото не искаше той да ги чуе. Мислено се съгласи с Джоана и го заклейми като скитник или крадец.

— Не бъди глупава, навярно е каубой в някое ранчо — каза Люси, защото усети истинския, непресторен ужас на приятелката си.

Скоро стегнатите в тесния панталон мускулести крака и разкошен бронзов торс на непознатия останаха далеч назад. Люси въздъхна дълбоко. Наслаждаваше се на един див заек, който се шмугна пъргаво в сянката на някакъв храст. Погледът й се върна на пътя точно когато автомобилът се натресе здраво в една огромна дупка и отпрати двете момичета върху контролното табло. Едно необичайно изтракване им подсказа, че този път повредата е сериозна. Люси почувства как нещо се влачи по земята. Спря колата и се отпусна тежко на волана.

Бяха карали цяла вечност, надлъж и нашир нямаше нито една постройка, а и тя се оказа пълна глупачка с целия този план. Думите на майка й натрапливо се загнездиха в съзнанието й. „Просто спри и помисли, преди да действаш, Люси“.

Тя пое дълбоко въздух, усмихна се насила заради Джоана и слезе от машината. Погледна автомобила и забеляза, че дясната предница е клюмнала. Нещо с положителност не беше наред, но дори и да откриеше повредата, как би могла да я отстрани? Заобиколи автомобила. От другата страна всичко изглеждаше наред, ако не се брояха драскотините. Разгледа отново хлътналото шаси.

— Нещо се е счупило — каза тя, като се опитваше да не прозвучи обезверена.

— Какво смяташ да правиш?

— Нямам представа.

Люси се взря в автомобила, докато обмисляше. Първото нещо, което й хрумна, бе да тръгнат пеш. Две млади жени без придружител и закрила, пременени по нюйоркска мода. Изключено! Дори ако успееха да преодолеят всички препятствия по пътя и пристигнеха благополучно във фермата, баща й щеше да я убие. Да пътуваш с влак или автомобил беше едно, а пеш — съвсем друго нещо. Ами багажът? Как щяха да оставят всички дрехи за ваканцията? Докато дядо Дерек изпратеше някой да им прибере нещата, те щяха отдавна да са изчезнали.

— Мръсна работа — каза ядно Люси.

Налагаше се да поправи колата сама. Твърдо решена, Люси започна да сваля иглите, придържащи шапката й. Ужаси се при вида на умрелите буболечки, които се бяха заплели в изкуствените цветя, а страните й поруменяха, щом си помисли за впечатлението, което трябва да е направила на каубоя. Захвърли шапката настрани без съжаление.

Главата й грейна като злато на слънцето. Кокът й се бе разхлабил и кичурите се спускаха по лицето й. Лице, което пленяваше и хипнотизираше мъжете навсякъде. Красиво беше слабо определение. То имаше овална форма и високи скули и можеше да мине за класическо. Очите й бяха големи и сапфирено сини, миглите — дълги и извити, а веждите се открояваха поразително на фона на кожа с цвят на слонова кост. Тенът й бе безупречен, а носът — малък и прав, с изключение на леката извивка при върха. Устата беше сочна и разкошна, с коралови устни, които не даваха мира на мъжете.

Люси застана на колене и погледна под автомобила. Беше вече тъмно и не се виждаше нищо. Тя запълзя на ръце, като се напрягаше да различи нещо в мрака. Джоана се закиска. Люси ядосано вирна глава и се удари в шасито.

— Изглеждаш толкова смешно със задник, опрян о небето. Ако Леон можеше да те види в този момент!

Люси седна в прахоляка побесняла, а главата й пулсираше от удара. Изведнъж погледът й се съсредоточи. Непознатият от преди малко идваше право срещу тях.

Дъхът й секна. Тя не го чу да се приближава, а в момента той беше толкова близо, че тя можа да види за първи път лицето му. То беше грубо изсечено, решително, мъжкарско. Кожата му бе бронзова, а очите — толкова светли, сякаш бяха от сребро. Контрастът беше зашеметяващ. Тя остана запленена за един безкраен миг. Беше неспособна да помръдне. Джоана също се вкамени, но мъжът дори не я удостои с поглед. Вниманието му се съсредоточи изцяло върху Люси. Втренченият му взор се насочи към устните й и се спря там. После продължи да се спуска лениво надолу. Сърцето й заби лудо. Никой друг мъж не я беше гледал така. Той оцени заоблеността на гърдите, които бяха успели да разтворят елечето на пътническия костюм, стигна набързо до скъпите обувки е перлени копчета и пое обратно нагоре. Мъжът намести седлото на рамо и продължи пътя си. Изоставяше ги. Люси замига невярващо.

— Навярно би могъл да помогне — зашепна припряно Джоана.

Люси се загледа в полюшващата се по мъжки походка.

— Или да ни убие. Дори нещо по-лошо.

Даже и да я бе дочул, мъжът не наруши ритъма на крачката си. Люси претегли набързо всички възможности. Че беше скитник, в това нямаше съмнение. Но не им бе сторил нищо. Тя чевръсто се затича подире му.

— Почакайте! Господине, почакайте!

2

Той нито се спря, нито забави крачка. Продължаваше да се отдалечава, сякаш думите й не го засягаха. Люси остана шокирана. Никой досега не я бе пренебрегвал така. В прилив на решителност тя повдигна полите си и се запрепъва след него.

— Спрете! Господине! Сър!

Обръщението й го закова на място. Той се извърна, издаде напред якото си бедро, подпря седлото върху него и зачака.

Люси се поспря, все още на значително разстояние от непознатия. Лицето му оставаше безизразно. Начинът, по който се държеше, беше така арогантен… Тя се намръщи и пристъпи към него толкова, колкото да не й се налага да вика, но остави достатъчно разстояние помежду им, за да му се изплъзне, ако се наложеше.

— Извинете — вкара тя в ход ослепителната си усмивка, без да получи очаквания резултат, — мислите ли, че можете да ни помогнете?

Мъжът я загледа втренчено. Люси си почувства неловко, когато не последва отговор, и сериозно се усъмни дали трябваше да се обръща за помощ към този бездомник. Погледът му я жигосваше като дамга и я накара да се размърда неспокойно. В радиус от няколко мили наоколо нямаше жива душа и Люси не можеше да не си даде сметка, че беше застанала сама срещу този мъж сред безбрежната тексаска пустиня, ширнала се до безкрая. Ситуацията изглеждаше смущаващо интимна. Те се нуждаеха от помощта му. Люси пое въздух и отново вкара в действие чаровната усмивка — средство спрямо мъжете, което никога не я бе подвеждало.

— Както можете сам да се убедите, колата ни се строши. Не можем да я зарежем заради всичкия багаж в нея, а нямам ни най-малка представа какво да правя. — Тя му хвърли умоляващ, безпомощен поглед. — Разбирате ли нещо от коли, сър?

— Нищо.

Не беше очаквала толкова кратък и категоричен отговор. В интерес на истината пътищата й никога не се бяха пресичали с хора от неговата категория, затова не знаеше какво да очаква. Нейната среда беше много затворена. Като малка Люси посети няколко работнически събрания, и дори попадна сред стачници, но едва си спомняше тези събития. Независимо от социалното положение на този мъж тя очакваше известна проява на кавалерство. Затова и се стъписа от изненада.

За миг очите му заискряха от гняв, за да приемат отново безизразното си изражение. Когато погледът му се извърна към колата, Люси настоятелно го замоли:

— Прегледайте автомобила, сър! Моля ви!

За момент си помисли, че мъжът ще откаже. Той я погледна, а ъгълчетата на устните му се присвиха леко. Сърцето й щеше да се пръсне. Непознатият я изнервяше. Изживяването беше ново и не й се хареса особено.

Безмълвен, мъжът премина покрай нея толкова близо, че тялото му се отърка в нейното. Тя не се отмести, за да избегне съприкосновението. Той положи внимателно седлото на земята, клекна до автомобила и заоглежда машината.

— Можете ли да го поправите?

— Да.

Люси и Джоана си размениха тържествуващи погледи. Странникът се изправи в цял ръст и вдигна седлото.

— Но няма да го направя.

Люси зяпна от изненада. Това само го ядоса.

— След около час ще стигнете до едно ранчо. Вярвам, че разходката ще ви се отрази добре. Там ще ви помогнат.

Той започна да се отдалечава с бързи крачки. Люси погледна невярващо приятелката си. Непознатият наистина щеше да ги зареже.

— Настигни го! — завайка се Джоана.

— По дяволите! — изруга Люси, съкрушена от грубостта на мъжа. Той бе толкова невъзпитан и още по-лошо — опасен. Не приличаше на обикновен ратай и със сигурност нямаше нищо общо с мъжете, които бе срещала. Разликата в произхода им беше очевидна, но положението изглеждаше толкова окаяно, че здравият разум й подсказа да се затича след него.

Внезапно той се спря и хвърли седлото на земята. Люси подскочи от изненада, когато непознатият се запъти с тежки стъпки към нея. Ризата му се ветрееше свободно, коремът над потъмнялата сребърна катарама на колана беше плосък и твърд като канара, а кожата лъщеше от пот. Люси поруменя, когато осъзна какво беше привлякло вниманието й. Той се спря рязко.

— Не ме изкушавай!

— Моля!

— Трябва да съм полудял!

— Ще ни помогнете ли?

— Както казах, сигурно съм полудял.

— Благодаря ви.

— Не ми благодари, защото всъщност съм изтъкан от злина. Разбра ли?

Люси го изгледа неразбиращо. Защо беше толкова разгневен и толкова неприязнено настроен към нея? Та той дори не я познаваше.

— Не ме гледай с тези невинни сини очи, принцесо — обади се той. — Не го правя заради теб, а за себе си.

— Каква съм глупачка наистина! — каза Люси. — Колко искате?

Той се разсмя, докато събличаше ризата си.

— Не ти искам парите — отвърна непознатият и плъзна поглед отвъд нея.

Люси вирна още по-високо глава. Вътрешно беше разтърсена. Погледът му беше зъл, в него се долавяше нещо парещо и непознато. Тя реши, че го ненавижда. Ужасен грубиян, истинска отрепка. Ако не се нуждаеше от помощта му…

— Не разбирам. Ако не искате пари…

Той захвърли ризата върху капака на колата и се извърна.

— Щях да оправя счупената ос веднага, ако ме беше взела.

Люси се загледа в лъскавия и масивен торс и мощните мускулести ръце. Температурата й се покачи още повече. Никога преди не беше виждала полугол мъж. Знаеше, че не трябва да гледа. Този път невъзпитано постъпваше тя.

Той наруши внезапно възцарилата се тишина.

— Въоръжете се с търпение и се наслаждавайте спокойно на гледката.

Люси ужасена осъзна, че той я бе разкрил, и отмести бързо поглед встрани.

— Ще ви откараме, когато поправите колата — едва промълви тя и положи ръка на сърцето си, за да успокои ритъма му.

Момичетата застанаха една до друга зад него, докато той повдигаше автомобила с камъни. Люси се възползва от паузата, за да се овладее. Сега вече се налагаше да го вземат в автомобила. Дано никой никога не откриеше, че са взели на стоп напълно непознат човек, защото в случая даже не ставаше въпрос за джентълмен, а за нещо много по-лошо. Люси почти си пожела мъжът да не успее да оправи лимузината. Ала нямаха избор. Тя реши, че е за предпочитане да го качат при себе си, отколкото да заседнат насред пустинята без жива душа наоколо.

След като повдигна лимузината, мъжът постави ръка върху предницата и я тласна назад. Колата се залюля колебливо.

— Какво правите? — извика Люси.

Погледът, който той й отправи, я накара да съжали, задето се обади.

— По-добре да падне сега, отколкото да се стовари после отгоре ми.

Той легна на земята и се запровира под машината. Люси разбра намеренията му и понечи да се възпротиви. Можеше и да е скитник, при това от най-лошите, но тя не искаше автомобилът да го размаже. Джоана я сръга за стотен път. Сините й очи сякаш безмълвно питаха: „Какво ще стане сега?“. Люси знаеше, че приятелката й се безпокои да не закъсат по пътя. Минаваше пет и след няколко часа щеше да мръкне. Когато напускаха Сан Антонио, тя имаше намерение да намерят хотел, за да прекарат нощта. Сега обаче не можеха да открият нищо подобно наоколо. Спомни си как бяха преминали покрай няколко малки градчета, но това беше много отдавна. Люси реши да не мисли и да остави проблема за по-късно. Мъжът се измъкна изпод автомобила и се изправи. Този път тя не посмя да придвижи погледа си по-надолу от очите му.

— Готово ли е?

— Засега — каза той и я погледна настоятелно.

— Какво не беше наред?

— Оста е счупена. Ще издържи, докато я оправят както трябва. Закъде пътувате?

Люси се поколеба дали да вземат този як, недодялан мъж с тях.

— Отиваме в Парадайз — обади се плахо някъде отзад Джоана.

Люси се изчерви, защото беше сигурна, че той чете мислите й.

— Чудиш се как да офейкате без мен? — каза той, а гласът му беше толкова ласкав, че тя не можа да повярва на ушите си.

— Моля?

— Чу много добре.

— Няма нищо такова, нали обещахме да ви вземем — каза тя и отново вкара в действие сияйната си усмивка.

— Не изглеждаш много щастлива.

Люси и Джоана се спогледаха. Люси хвана приятелката си за лакътя и я подкани да тръгват — в края на краищата винаги държеше на дадената дума.

— Да вървим.

— Но, Люси… — запротестира Джоана.

— Не се безпокой, всичко е наред.

— Няма ли да се качвате най-после? — обади се зад тях непознатият.

Джоана безропотно се качи в колата, но Люси остана твърдо на мястото си.

— Маниерите ви са доста съмнителни!

— Така ли мислиш? От моите маниери може да се желае още много, но същото важи и за твоето отношение към непознати, принцесо — каза той и я хвана безпардонно за рамото. Жестът му предполагаше изглаждане на отношенията.

— Защо ме обиждате?

— Да те обиждам? Виж ти! Обзалагам се, че за първи път мъж не ти се лигави и не ти прави мили очи.

Люси се откопчи ядосано от хватката му.

— Поведението ви е по-достойно за бордей.

— Би могло и така да се каже, принцесо.

— Съжалявам, че те поканих в колата.

— Сигурен съм в това — каза той и надяна ризата си, — а сега се качвай.

Люси помисли дали да не се подчини.

— Ако не се качиш сама — отбеляза сухо непознатият, — ще го сторя аз.

Люси се изкатери ловко в автомобила, защото той очевидно не се шегуваше.

— Парадайз — ухили се внезапно мъжът. — Наистина ли отивате там, момичета?

Задавена от гняв, Люси остави Джоана да отговори вместо нея.

— Отиваме в ранчо Дерек & Миранда.

Люси сръга приятелката си здраво с лакът в ребрата. Джоана простена, но тя не й обърна внимание, заета с непознатия, който не преставаше да я гледа настойчиво.

Мъжът се закова на място при споменаването на ранчото на дядо й. Люси усети как тревогата й се засилва. Ами ако той направеше връзка между нея и Дерек Браг и я отвлечеше, за да иска откуп?

Непознатият завъртя манивелата и двигателят на колата мигновено се оживи. Сетне се метна зад волана, оголи белите си равни зъби в усмивка и се обърна към Люси.

— За информация, Парадайз е нататък — каза той и посочи в обратна посока.

— Какво? — извика Люси, пламнала от смущение.

Как можа да направи подобна грешка! Когато се присегна към лоста на кормилото, ръката му се отърка в бедрото й.

Тя опита да се отмести встрани, но предната седалка беше запълнена докрай от неговото огромно мускулесто тяло. Люси войнствено се загледа в пътя пред тях. Ядът й бързо се уталожи и тя му хвърли кос поглед. Той караше внимателно, без да изпуска кормилото от здравите си ръце. Кракът му беше твърд, топъл и огромен, издул до пръсване износения, избелял „Левис“. На коляното му зееше дупка. Платът около хълбоците се бе впил толкова плътно, че заплашваше всеки миг да се разцепи. Люси направи поредния безуспешен опит да избегне физическия контакт с него.

— Престани да шаваш! — изръмжа той.

Тя застина. Как можа да се забърка в тази каша? Не й харесваше да седи плътно притисната от него като риба в кутия за стръв. Наоколо нямаше никой, който да им помогне при необходимост. Хрумването да го покани в колата беше ужасно глупаво. Той приличаше не толкова на скитник, колкото на пропаднал престъпник.

Люси имаше пистолет — малък, със седефена дръжка — който се намираше в чантичката й. Беше убийствено точна с него — заслуга изцяло на дядо й. Ала този факт не я успокои. Напротив, мисълта да извади оръжие само засили страховете й. Тя и Джоана трябваше да се измъкнат още същата нощ.

Седнала вдървено и останала без дъх, Люси се залови да крои планове. В продължение на цял час никой не се обади. Внезапно колата изгуби тяга и спря. Мъжът изруга цветисто, но двете девойки бяха твърде потънали в мислите си, за да му обърнат внимание. Той слезе и завъртя манивелата, колата запали, но когато натисна педала за газта, не се получи нищо. Машината се придвижи няколко сантиметра напред, след което двигателят отново замря.

— Какво има? — запита Люси.

— Да пукна, ако знам.

Той отиде към задната част на автомобил и погледна в резервоара. Последва нова ругатня.

— Сега пък какво?

— Нямаме бензин.

— Но… — подхвана Люси, след което млъкна, поруменяла като божур.

— Не напои ли този звяр с бензин в Сан Антонио?

Тя поклати окаяно глава.

Смехът му прозвуча безрадостно. Той измъкна седлото и го сложи на рамо.

— Ще донесете ли гориво? — умолително запита Люси.

— Не, принцесо. Човек се учи от грешките си. Оставете багажа тук и да тръгваме.

Джоана не се нуждаеше от повторна покана, но Люси сграбчи непознатия за ръкава и го спря.

— Колко далеч сме от Сан Антонио?

Почувства се внезапно освободена от напрежението и едва ли не развеселена — щом се движеха в обратна посока, би трябвало да са близо до града. Там щяха да разкарат непознатия, да намерят легло и баня и да пришпорят на следния ден към Парадайз.

— Не сме близо — ухили се той.

— Какво искате да кажете? Карахте повече от час в посоката, от която дойдохме.

— Нямаш много развито чувство за ориентация, нали?

Беше й дошло много. Тя реши да го постави на мястото му веднъж завинаги.

— Аз съм родена и отгледана в Ню Йорк, на Пето авеню — каза тя с тон на превъзходство.

— Това обяснява всичко — отвърна й с презрение той.

Двамата се измериха с поглед. Люси не смяташе да му достави удоволствие, като сведе първа очи. Тъй като противоборството се проточи, тя забеляза весел плам в погледа му и това я вбеси.

— Къде сме?

— На около осемдесет мили западно от Сан Антонио — провлачи той. — За да наваксам изгубеното време, завих надясно и се отправих право на север. Ако беше внимавала, щеше да го забележиш.

Люси се стъписа. Бяха захвърлени незнайно къде в компанията на този бандит. На всичко отгоре се беше стъмнило.

— Да вървим — каза мъжът, — разполагаме с още един час, преди да падне мрак. На твое място бих помислил добре, преди да предприема каквото и да е — усмихна се той.

3

Беше готова да заплаче.

Като правило той презираше жени, които циврят, но към нея изпита изненадваща жалост. Не предполагаше, че все още е способен на съчувствие; смяташе, че е изгубил тази способност завинаги още преди много време в затвора. Отношенията между девойките му бяха станали ясни — Люси беше звездата, а другата имаше само поддържаща роля.

Той се спря, за да им даде възможност да го настигнат. Устата на принцесата изразяваше магарешка упоритост, сякаш да му подскаже, че няма да отстъпи. Това криеше нова изненада, защото той беше готов да се обзаложи, че е глезла.

— Кога ще спрем? — запита Люси. — Джоана е изморена.

Тя подкрепяше по-дребното девойче, което не притежаваше нейната сила.

— А ти?

— Аз не съм. — Лицето й беше зачервено от напрежение.

— Прибери си ноктите, принцесо — каза той, — ще пренощуваме тук.

Той започна да събира сухи дърва за огъня, а през това време момичетата се отпуснаха на земята, изцедили и последната си капка сили. Мъжът видя как червенокосата събу скъпите велурени обувки от краката си без никакво чувство за свян. Той се поспря, за да се възхити от обутите в тънки чорапи фини глезени, които тя неволно му разкри. Дали не го правеше нарочно? Имаше вид на обиграна флиртаджийка, свикнала да печели вниманието на мъжете, когато си поиска. Ако си мислеше, че може да постъпи така и с него, я чакаше изненада. Освен ако беше решила да си играе с огъня. Някой трябваше да я предупреди, че не е бил с жена от две седмици, откогато напусна Кармен в Долината на смъртта.

— Люси! — изрече предупредително Джоана и дръпна приятелката си за ръкава.

Люси проследи погледа й и забеляза заинтригувания израз на лицето му. По гърба й полазиха тръпки и тя припряно спусна полата си надолу, за да скрие босите си крака.

— Сигурна ли си, че ще сме в безопасност тази нощ? — Напрежението в гласа на Джоана бе лесно доловимо.

Люси хвърли поглед към непознатия, който трупаше на камара дърва и храсталак. Когато той клекна и избелелите му джинси се изопнаха по бедрата, Люси усети как се задушава.

Джоана не беше посветена в нейните планове за бягство, защото нямаше начин Люси да й ги каже, без да рискува да бъде чута. Тя беше уверена, че приятелката й с готовност ще я последва, когато му дойде времето. Трябваше само да се подбере точния момент. Замисли се върху въпроса на спътницата си. Ако трябваше да останат на същото място, не можеше да отговори със сигурност дали бяха в безопасност. Беше изпълнена със съмнения, защото мъжът я караше да се чувства неловко. Още повече, че не беше податлив на чаровете й, а хищническият му поглед я караше да се чувства нащрек.

Беше се стъмнило. Въпросът бе как да се измъкнат. Мъжът стана и я обгърна с погледа на светлите си очи. Люси също се надигна, сякаш кукла на конци. Той я караше да се чувства разсъблечена, а това не й се нравеше.

— Можеш ли да готвиш?

Люси премига. Той повтори въпроса си.

— За тази работа си имаме прислуга.

Той взе торбите, окачени встрани на седлото и ги тикна в ръцете й.

— Сега обаче нямате.

Удивлението й бе неописуемо. Тя разтвори торбите и видя кафе, изсушен боб и няколко консерви месо.

— Какво трябва да правя с това?

— Ако искаш да ядеш, първо ще сготвиш. Когато се нахраним, можеш да измиеш тенджерата на потока зад ония дървета и да направиш кафе.

Люси запрати торбите на земята.

— Не съм ти слугиня — нацупено каза тя и му обърна гръб. — Ела да се освежим, Джоана.

Той кръстоса ръце на гърдите си и загледа как приятелките се отдалечават.

— Наоколо има вълци, планински лъвове и змии.

Думите му заковаха Люси на място, но само за секунда. Тя хвана Джоана за ръката и каза достатъчно високо, за да я чуе:

— Не му обръщай внимание. Само се опитва да ни сплаши.

Той разбута огъня. Ако разглезената принцеса не сготвеше, щеше да стои гладна. Нямаше да се огъва пред нея, защото не й беше слуга, както тя навярно си мислеше. Почувства отново издайническото напрежение в слабините. Винаги беше отбягвал да си има работа с жени като тази, затова възбудата му го подразни. Люси сигурно беше парче и половина, но на него не му пукаше. Все пак тялото й можеше да подлуди и светец, а след двуседмичното въздържание — той мразеше уличници — тя му лазеше по нервите.

Мъжът погледна небето. Пълната луна и множеството звезди правеха нощта да изглежда ярка и празнична. До залез слънце се бе движил в правилната посока, затова проверяваше местоположението си според Северната звезда. Възможно бе да се е отклонил няколко мили от курса, но срещата беше чак на следващата утрин. Дланта му механично се плъзна към колана на джинсите и докосна тлъстата пачка долари. Постъпи глупаво, че се върза с момичетата. Какво щеше да ги прави на следния ден? Сърцето му очевидно омекваше, а това вещаеше беда. Изведнъж дочу писък. Беше увил един нож към глезена на крака си. Оръжието лъсна в ръката му, преди още да се затича към потока. Гласът принадлежеше на приятелката и в него се долавяше изненада, страх и болка. Той се шмугна между дърветата и видя как Джоана се държи за крака, без да престава да се вайка. Люси беше коленичила загрижено до нея. Двете бяха прецапали потока и се намираха на другия бряг. Той изруга, докато газеше дълбоката до глезени вода. Не можеше да пропусне утрешната среща за нищо на света, защото залогът беше прекалено голям.

— Дай да видя — каза той, коленичи до Джоана и внимателно пое стъпалото й в ръцете си.

— Не е счупен, нали? — заинтересува се Люси.

Джоана продължаваше да скимти, клатейки се напред-назад от болка. Той събу обувката й. Тя изпищя и се разплака. Прииска му се момичето да притежаваше поне малко от куража на приятелката си. За щастие глезенът не беше счупен.

— Изкълчен е — констатира унило той.

Знаеше, че трябва да ги зареже и да си върви по работата, но можеше ли да го стори? Да ги остави сами сред тази пустош, населена единствено от койоти и змии? Особено сега, когато едната е ранена. Започваше да се разкисва.

— Трябва ни лед — обади се Люси.

— Съжалявам, принцесо, но кутията за лед се счупи, а икономът има почивен ден.

— Престани да ми се подиграваш — изправи се рязко тя.

— Сама си го просиш — каза кротко той и прехвърли вниманието си върху Джоана, която го наблюдаваше доверчиво с големите си хубави сини очи, най-привлекателното нещо в нея. Когато той й се усмихна окуражително, тя му отвърна със същото.

— Ще му сложа шина и веднага ще се почувстваш по-добре.

— Благодаря — каза тихо тя.

— Какво, по дяволите, сте правили тук — запита той и се извърна към Люси.

— Не знам за какво говориш. — Очите й бяха големи и невинни като на ангел.

— Защо сте изгазили потока?

Тя отвори уста, но оттам не се отрони никакъв звук. Само руменината по бузите й се сгъсти.

— Остани при нея — нареди той, без да дочака отговор.

След като той се отдалечи, Люси седна до Джоана и я хвана за ръката.

— Не се тревожи — каза тя, объркана и засрамена повече отвсякога.

Бяха се опитали да избягат, но се провалиха жестоко. Вече беше невъзможно да го сторят заедно, а Люси нямаше да зареже Джоана сама в компанията на това чудовище.

— Ръцете му бяха нежни — прошепна Джоана. — Не мисля, че би ни сторил нещо лошо — добави с известно колебание тя.

Люси я прониза с поглед, защото приятелката й никога не излагаше мнение освен ако не я запитаха.

— Сигурна съм, че си права — каза тя, за да уталожи страховете й. — Не се безпокой, никога няма да те изоставя.

Люси чевръсто се изправи, когато непознатият се върна с материалите за шината. Той я изгледа косо и зае мястото й. Тя остана с впечатлението, че е дочул разговора им и знае какво се бяха опитали да направят. Пулсът й се ускори, но мъжът не каза нищо, а заработи уверено и бързо, сякаш беше намествал изкълчено цял живот. Тя започна да се отпуска, докато го наблюдаваше. Щеше ли да бъде така добронамерен, ако имаше намерение да ги нарани? Навярно тя драматизираше положението повече от необходимото. Като се изключи грубиянщината, той не им беше сторил никакво зло.

Джоана изглеждаше глуха за болката. Начинът, по който гледаше смуглото лице на скитника, внезапно върна Люси в настоящето. В действителност не беше красавец, въпреки че профилът му би могъл да бъде творение на голям майстор. Тя призна с неудоволствие, че непознатият беше привлекателен по необикновен, груб и заплашителен начин.

— Така по-добре ли е? — запита той.

Джоана кимна и промълви обичайните думи на благодарност. Той я взе на ръце, без дори да иска съгласието й. Тя се вкопчи в него, докато я отнасяше обратно към лагерния огън. Ядът на Люси се усили, но тя не пожела да се запита за причината.

— По-добре ли си? — имитира го подигравателно тя, докато ги следваше.

Когато се върна, Джоана се беше разположила удобно върху постелката на непознатия, а той поддържаше огъня. Изгледа я през тънките процепи на свитите си очи. Тя не му остана длъжна и отвърна на погледа му с ръце на хълбоците. Мъжът бръкна в една от торбите и й подхвърли консерва, която Люси едва успя да хване. После изръси от другата торба тиган и отварачка.

— Започвай да готвиш — каза той.

— Защо пък аз? — наежи се Люси.

— Защото приятелката ти е ранена.

— Ами ти?

— Ти си жената.

Люси никога не беше отваряла консерва през живота си. Не мислеше да го прави и сега. Отношението му бе оскърбително. Тя му запрати консервата обратно.

— Отказвам да ти прислужвам — озъби се тя. — За твоя информация жените са равни на мъжете по всички линии. Така че можеш да си готвиш сам.

— Жените били равни на мъжете — разсмя се той.

Присмиваше й се, без Люси да може да разбере злонамерения намек.

— По всички линии. Но не очаквам човек от горските пущинаци като теб да е запознат с такива либерални възгледи.

— Аз съм истински либерал — отвърна той, без да престава да се смее. — Ако дойдеш тук, ще ти покажа колко съм либерален и ще можем да проверим на практика твоята теория за равенството.

— Шегувате се с нещо, което не разбирате.

Когато той стана, усмивката му бе изчезнала.

— Като си толкова равнопоставена, принцесо, защо не се просна ти в прахоляка да оправиш лъскавата купчина метал?

Люси се изчерви.

— Ти не вярваш в равенството, а в потеклото.

— Не е истина. Майка ми е видната суфражетка Грейс Бр…

Люси не се осмели да разкрие фамилията си в случай, че той се окажеше толкова неморален, колкото изглеждаше. Неспособна да продължи, тя се вторачи в него.

— По дяволите равенството. Започвай да готвиш, ако искаш да ядеш.

— Преяла съм.

— Може би понички с чер хайвер?

— Обядвахме до насита днес следобед в Сан Антонио — излъга тя.

— Много добре — каза той и отвори консервата.

Люси не можа да повярва, че се наложи толкова лесно. Разгорещена от спора, тя приседна до Джоана, която неусетно беше заспала. Стомахът й започна да къркори при вида на месото и сушения боб, но се надяваше той да не разбере. Гозбата не изглеждаше апетитно, но ухаеше чудесно. Истината бе, че двете с Джоана само бяха закусили нея сутрин. Люси съжали, че не можеше да върне лъжата назад, но нямаше да позволи за нищо на света той да разбере, че е гладна. Мъжът съсредоточено бъркаше в съда, без да поглежда към нея. Само веднъж вдигна глава и се заслуша в протяжния вой на самотен вълк. Люси реши да се държи непринудено, докато той се хранеше. Мъжът смъкна яденето от огъня и започна да яде направо от тигана. Тя остана слисана от обноските му, а когато осъзна, че той нямаше никакво намерение да я покани, неволно отрони дълбока въздишка. Непознатият се обърна рязко и я погледна въпросително. Тя се надигна разтреперана.

— Ще отида да се измия преди лягане — каза Люси и се отдалечи припряно.

Потокът беше съвсем малък, само една тънка кална струйка, скрита зад малка горичка от недорасли дървета. Тя гребна вода и я плисна на лицето си с мисълта какъв ужасен човек бе той. Във вените му нямаше нито капка благородническа кръв — да се храни пред нея, без да я покани! Люси откри съкрушена колко мръсна беше водата и се отпусна върху глинестия бряг. Нозете й пулсираха, умираше от глад, беше мръсна и усещаше как се разплаква.

След като подсмръкна веднъж-дваж, тя се почувства по-добре. Всичко ще мине, каза си, и внимателно изтри очи. Скоро щеше да си бъде при дядо Дерек, мислейки за преживяното като за лош сън. Споменът за авантюрата щеше да я кара винаги да избухва в смях.

Изведнъж чу шум.

Какво беше това грухтящо същество — животно или човек?

4

Защо се бавеше толкова?

Погледът му обхвана осветения от огъня кръг, безучастно подмина спящата Джоана и се постара да проникне в отвъдния мрак, но не успя да пробие нощната тъма. Беше чул плясък на вода и женски плач, но в момента до ушите му не достигаше нищо освен крясъка на самотни кукумявки. Стори му се, че е заминала преди доста време, но в действителност бяха изминали само десетина минути. Трябваше да прояви търпение, защото знаеше, че то е начин за оцеляване. Въображението му извика жестоки с яснотата и яркостта си образи. Представи си я как разкопчава блузата си и оголва налетите бели гърди. Изправи се нервно и закрачи напред-назад, защото не беше свикнал да изпада в такива затруднения. Беше разглезен от жените. Всички без изключение го намираха за неустоим. Доколкото си спомняше, не бе срещал никоя, която да му се опре. Но тази… Богаташка глезла — той не харесваше такива. Много малко жени му допадаха и Люси не беше сред тях. Познаваше нейната порода. Беше се отказал от дами като нея и Мериан много отдавна.

Тя, естествено, го желаеше, помисли си усмихнат той. Презираше го и го считаше за пропаднал, но го искаше. Можеше да я има само с едно мръдване на малкия си пръст, защото усещаше прекрасно как тя си умира да му показва своите хубави крачета. Напуши го смях. Крака! Сякаш бяха достатъчни, да възбудят мъж като него. Напоените й от пот елек и блуза можеха да свършат повече работа.

Не го възпираше благоприличието, защото той не познаваше това чувство. В известен смисъл момичето му напомняше съвсем слабо на доведената му сестра Кристина — тъмно руса и красива, същинско сърдечно терзание, малко разглезена и арогантна, но със златно сърце. Въздържаше се заради приликата на принцесата със сестра му и поради младостта й.

Той не обичаше девственици. По този въпрос обаче съществуваха известни съмнения. Нямаше да се изненада, ако тази дебютантка във висшето общество съвсем не е вода ненапита. Той заора в земята върха на износения си ботуш. Дали не беше заспала? Или се опитваше отново да избяга?

Тази мисъл го откъсна от бляновете и го накара да се спусне в мрака след нея. Придвижваше се леко, като се стремеше съзнателно да не вдига шум, защото беше три-четвърти апах, възпитаван едновременно според традициите на индианския си корен и западната цивилизация. Още повече, че последните пет години бяха наложили върху него отпечатък на непрекъсната бдителност. Предпазливостта се беше превърнала в негова втора природа.

Спря се, когато я зърна, и се скри зад дънера на един дъб. Тя не правеше нищо, просто си седеше окъпана в лунната светлина с подгънати под омърлените фусти колене, подпряла изцапаната си брадичка с длани. Изражението на лицето й бе отнесено. Имаше вид на гаменка.

Видът й почти го размекна, но не напълно, защото я пожела силно.

Момичето имаше чувственото тяло на сирена, затова той пренебрегна мръсното й лице и сиротен поглед. Двуседмичното въздържание от секс се превръщаше в проблем. Как се казваше тя? Май че Люси? Той предъвка името няколко пъти безмълвно в устата си, но това не му помогна да уталожи притока на кръв към слабините, дори напротив — влоши положението.

Пожела я, сякаш не изпитваше сантиментални чувства само преди миг. Би я прелъстил начаса, ако не беше толкова млада. Имаше достатъчно опит, за да знае, че тя би му се отдала с готовност. От гърдите му се откъсна глух стон при мисълта за онова, което тя можеше да му предложи.

Девойката рязко се изправи на крака и го забеляза. Внезапната й изненада скоро премина и тя го загледа втренчено по начин, който го принуди да застине на място. Той се подпря с рамо на дървото. Външният й вид го накара да забрави непорочните си мисли, защото го обричаше на ада.

— Погледни ме — ласкаво й нареди той.

Те бяха двама непознати, но нощта бе приказна, а мигът — дълбоко задушевен. Той искаше от нея послушание и тя с готовност му се подчини. Стоеше неподвижна, докато знойната нощ ги обгръщаше като влажно, меко кадифе. Всичко беше замряло — въздухът, щурците, нощните птици, сърцето й. Тя можеше да различи потния блясък на неговото тяло там, където ризата зееше широко разтворена, и напрегнатото изражение на лицето му. Джинсите му бяха изпънати до краен предел. Тя отмести бавно поглед и най-накрая срещна очите му. Мъжът й се усмихна леко, а суровият му взор говореше недвусмислено за желанията му. За пръв път й се случваше да изпита върху себе си такъв поглед.

Въздухът беше лепкав, а влажната жега се просмукваше през всяка пора на кожата й. Дишаше трудно, дробовете й се бореха за въздух, а странното напрежение, което пулсираше между тях, я хипнотизираше. Знаеше, че трябва да се махне, да се върне при сигурността на огъня и при Джоана, но не искаше.

— Ела тук, Люси! — каза той.

Инстинктите й бяха първични и сякаш заредени с барут.

Шоз се усмихна с ленива и чувствена усмивка. Гърдите му се издигаха мъчително. Тя отстъпи назад, когато той се опита да я приклещи.

— Не се бой — мило каза той, — няма да те нараня.

Тя се спря. Непознатият беше толкова близо, а очите му — така властни! Между тях лумна огън, подобен на огъня във вените й. Тя погледна леко разтворената му уста и изпита лудо желание да го целуне, да усети влагата и солта му! Той сграбчи ръката й и я дръпна рязко надолу.

— Искам те — каза той.

— Не! — отвърна тя, без да го мисли наистина.

— Имала ли си друг мъж преди?

В тя разтърси отрицателно глава в спонтанен протест, който нямаше никаква връзка със същността на въпроса.

— Запитах те, защото мразя девствениците — каза той и притисна ръката й към издутината в джинсите си.

Тя се задъха и се взря в него. Онова, което видя в очите му, сребърни на лунната светлина, уталожи първоначалния й страх. Тя усети в дланта си пулсирането и парещата жар.

— Хвани ме здраво — с хрипкав глас я подкани той.

Люси стоеше неподвижна, а сърцето й щеше да се пръсне, сякаш самият дявол й нареждаше какво да прави. Пръстите й импулсивно го обхванаха.

— Да, принцесо — каза той, плъзна ръка около нея и я насочи надолу към земята.

Люси усещаше парещото му дишане върху врата си и го хвана за раменете, сама останала без дъх. От допира на устните му у нея пламна лудо желание. Не можеше да се познае. Лицето му се притискаше към врата й, твърдото му потно тяло покри нейното, а могъщите му ръце я прекършиха в прегръдката си. Шоз устреми бедра към нейната пухкава мекота. Люси си помисли, че ще умре, приклещена между рая и ада.

— Моля те! — изхлипа тя, забила нокти в тялото му.

Миг по-късно той стенеше в изнемога, сгърчен върху нея. Люси хленчеше, неспособна да изрече нищо свързано. Изохка, защото той я контролираше, сграбчил я с една ръка за косата, докато с другата отмяташе нагоре фустите й. Дланта му се плъзна по обвитото в коприна бедро. Когато той прокара пръсти под гащичките й и я обхвана, Люси се строполи безпомощно назад и разтвори необуздано и лакомо крака.

— Та ти си била готова, принцесо — установи той с дрезгав смях. — Хайде, момичето ми, имай ми доверие.

Заповедта му беше изпълнена безпрекословно. Той я галеше умело и ритмично между бедрата. Когато Люси вече не можеше да издържа повече, Шоз обхвана хълбоците й с длани и зарови лице между краката й. Шокирана, тя усети езика му. Желанието й за протест бързо замря, когато той започна да я гали и лиже свойски и обстойно. Люси започна да покорява върхове, един след друг, все по-високо и високо… Светът й се разби на парчета и тя пропадна в сладка бездна.

Спускането в бездната постепенно научи Люси на много неща. Нощният въздух бе приятен и галеше като балсам разголените й крака. Непознатият се беше подпрял на лакът и спокойно я наблюдаваше.

Какво направи?!

Много предпазливо тя отвърна на погледа му с широко отворени очи. Срещу нея грееше усмивка на задоволство, която я вбеси. Люси рязко се надигна и припряно придърпа надолу полата върху голото си тяло. Шоз я хвана за ръка. Тя го погледна в очите, когато той отказа да я освободи.

Този път не се усмихваше.

— Аз… — останала без дъх, подхвана тя и се спря.

Сърцето и биеше до краен предел. Зашеметена, тя осъзна реалността на случилото се.

Мъжът й попречи да продължи, като я целуна с цялата си страст. Устата му беше властна и алчна. Нейната — също. Не можеха да се наситят един на друг. Скоро езикът му потърси настойчиво съприкосновение с нейния. Люси се беше целувала с много мъже, но никога както този път.

Ръцете му обгърнаха гърдите й, търсещи, щателни, настойчиви. Без тя да разбере, той се справи с пяла дузина малки копчета, промъквайки неусетно длан под многобройните пластове бельо. Люси почувства как той я обхващаше с нарастваща настоятелност. Сетне започна да си играе със зърната на гърдите й, докато ги накара да щръкнат. Смъкна корсета, корсажа и ризата, пое едното от напъпилите зърна в устата си и започна да го смуче ласкаво. Люси се изпъна подивяла назад, притискайки се към твърдото като скала тяло. Обви бедра около талията му и започна да се търка в обемистата издутина на плътта му. Двамата бяха изпънати като свирепи животни, пъшкащи и задъхани по време на любовен акт. Зъбите й намериха нежната кожа на врата му и се забиха в нея. Той се присегна, за да се освободи от дрехите си, след което я облада.

Болката беше кратка и моментално забравена. Люси се вкопчи в него, докато той напираше веднъж, втори път, отново и отново… Ад и рай! Здраво и бързо. Огън, огън и… лед.

Изведнъж той скочи на крака, оставяйки я зашеметена и ограбена от насладата, с разтворени встрани крака. В ръката му лъсна нож.

— Кой е? — настоятелно запита той.

Люси се изправи, все още шокирана, и инстинктивно се покри с дрехите си.

Шоз прибра ножа и се приготви, самоуверен и спокоен, за бой.

Объркана, с препускащ пулс и невъзстановени сетива, Люси се опита да разбере какво става. Тогава видя Джоана.

5

Присвил очи на ранното утринно слънце, Дерек Браг се взираше по протежение на железопътната линия. На перона до него дребничката му съпруга го дърпаше за ръкава.

— Виждаш ли нещо? — запита Миранда.

— Ще бъде горещо като в пещ — извика в отговор Дерек.

Той говореше високо, защото слухът му изневеряваше. Въпреки това успяваше по необясним начин да разбира всяка дума на жена си.

— Влакът закъснява.

— Ще дойде — каза спокойно Миранда, но очите й опровергаваха невъзмутимия й тон.

Не я свърташе на едно място — миниатюрна фигурка, смалена още повече в сравнение с лъвската външност на съпруга й. По нейно мнение той си оставаше най-добрият образец на мъж в живота й. В този момент виолетовите очи на Миранда се стрелкаха възбудено и я караха да изглежда на шестнайсет вместо на седемдесет и една, нейната действителна възраст. Беше облякла най-хубавите си дрехи — чудесна дневна рокля от избродиран жълт лен с буфан ръкави и издута като камбана пола.

Дерек я обгърна внезапно с ръка и я притисна към себе си.

— Не мога повече да чакам — изрева той.

— Ще бъде прекрасно да я видим отново — съгласи се сияеща Миранда.

— Радвам се, че изпревари Рейд и Грейс. Чудно ми е само как баща й я е пуснал да пътува сама чак дотук — ухили се Дерек.

— Не е сама, а с Джоана и придружител.

— Някоя стара кранта, която да я държи изкъсо? — изсумтя Дерек.

— Не говори така. Никога не си виждал госпожа Сеймур. Казах ли ти, че симпатията на Люси също ще ни гостува след две седмици?

Заедно с много, много други гости, помисли си лукаво Миранда, едва сдържаща се да дочака изненадата, която му беше подготвила.

— Има ли си сериозен кандидат? — Очите на Дерек се свиха.

— Да, но можеш да си спокоен. Момчето е Леон Клакстън, а това име би удовлетворило дори Рейд.

— Колко е сериозна работата? — избърса челото си Дерек и се намръщи. — Роднина ли е с нюйоркския сенатор?

— Естествено. Леон е негов син и все още не е поискал ръката й, ако това те интересува.

— М-м-м, да, при положение, че е одрал кожата на стария, младежът не е за нея — ухили се Дерек с вълча усмивка.

— Защо пък не! Нали Роджър ти харесва, а освен това са приятели с Рейд.

— Той и Рейд са съмишленици с много общи интереси. Това е твърде различно от добри приятели. Ако Леон прилича на баща си, от него няма да излезе добър съпруг, защото амбицията ще е първи и единствен негов интерес.

Миранда се намръщи, докато осмисляше казаното от съпруга си.

— Сякаш ми се счу нещо.

Двамата се заслушаха. В далечината се разнесе съвсем слабо писък на влакова сирена.

— Не чувам нищо. Между впрочем, сега си спомних. Срещали сме Леон веднъж, докато бяхме в Ню Йорк миналото лято. Току-що се бе върнал от Испания след стажа си на втори консул в Мадрид. Роджър крои големи планове за него. Мисля, че даже беше награден с длъжността помощник на главния полицейски комисар Теди Рузвелт. Знаеш ли защо е напуснал Испания?

Миранда поклати глава в неведение.

— Бил е женен, но съпругата му починала там при раждане.

— Не знаех това.

— Може да е от нашата черга, но не е за Люси — заключи тежко Дерек.

— Погледни, Дерек, идва! — прекъсна го Миранда.

Огромният ръмжащ локомотив навлезе запъхтян в гарата.

Дерек сграбчи жена си за ръката.

— Престани да се вълнуваш, защото ще получиш сърдечен пристъп — изкрещя той в старанието си да надвика влака.

Ала също бе зачервен.

— Нищо му няма на сърцето ми и ти го знаеш — отвърна тя и сплете длани в едно от възбуда.

Влакът спря, двамата кондуктори в сини униформи и шапки с червен кант скочиха от него, последвани от пасажерите, но от Люси нямаше и следа.

— Дерек!? — извика Миранда и го хвана с тревога за лакътя.

Съпругът й я потупа успокоително и се запъти към един от кондукторите. Въпреки че понякога дясното му коляно изтръпваше, в него момент крачките му бяха широки и пъргави.

— Господине!

Кондукторът помогна на една пътничка да се качи и се обърна към възрастния човек, когото незабавно разпозна. Усмивката му стана естествено дружелюбна, а не угодническа, въпреки че железопътното разклонение до Парадайз също бе собственост на семейство Браг. След пространно обяснение Дерек каза на Миранда да го чака и се качи във влака. Пет минути по-късно се появи отново с угрижено лице и се присъедини към жена си на перона.

— Не е във влака, а и кондукторът каза, че не е виждал девойка, която да отговаря на нейното описание.

— Какво мислиш може да се е случило? — запита Миранда, твърде разстроена, за да предположи как Дерек навярно е питал за Люси като за „моята малка червенокоса внучка“.

— Изпратила ни е телеграма в деня преди заминаването си — каза Дерек. — Ще се обадя в Ню Йорк да видя да не би тя и приятелката й да не са тръгнали.

— Люси никога не би проявила такава безотговорност!

— След което ще се свържа с детективска агенция „Пинкертон“ — продължи да боботи Дерек.

— Рейд и Грейс също носят вина — обади се Миранда.

— Рейд е в Хавана или на вилата в Маравиля, а Грейс е във Вашингтон, но не я знам къде е отседнала. Засега обаче не искам да тревожа никого от тях — заключи Дерек.

В просъница тя си помисли за момент, че се намира у дома в разкошното легло с подпрян върху четири колони балдахин. Когато напипа камъка и видя мръсотията наоколо, Люси се върна в реалността с разтърсваща сила. Спомни си строгия и обвиняващ поглед на Джоана и онова, което го бе предизвикало.

Усмихна се.

Никой дотогава не й бе казвал, че да бъдеш с мъж е връх на екстаза. Дори не бяха и намеквали колко прекрасно може да бъде всичко. Образът на Мъжа я връхлетя с пълна сила. Тъмните, мощни и широки гърди, лъскави от пот, напращелите в тесните джинси бедра. Сладостни чувства се разляха в нея само при мисълта за непознатия. Без да бъде красавец, с лице твърде грубо и мъжествено, той беше неустоим. Люси вече разбираше защо някои от суфражетките на майка й прокламираха свободната любов. Те настояваха, че жените са равни на мъжа във всичко. Нейната майка също споделяше този възглед, но не и проповедите за свободна любов.

Люси започна да отрезвява. Беше се увила в завивката на непознатия, която споделяха заедно с Джоана. Дори не знаеше името му. Притвори очи. Беше вършила много недомислени и необуздани неща в живота си, но никога нещо подобно. На всичко отгоре приятелката й ги изненада в най-горещия момент — ако родителите й разберяха, с нея бе свършено. Само някой да разкриеше тайната й, Люси щеше да бъде озлочестена навеки и никога нямаше да се ожени както подобава. Сигурно щеше да й се наложи да се задоволи с някой престарял дебелак или да си остане стара мома. Мисълта за такава перспектива я натъжи изключително.

Люси даже не го харесваше. Той беше от най-долно потекло или поне обноските му говореха за това. Никога нямаше да може да го заведе у тях, даже облечен в благопристойни дрехи. Непознатият беше толкова низък, груб и опасен, че тя цялата потрепери.

А дали не се лъжеше, че той наистина я харесва?

Тя се надигна, обхваната от несигурност, но бързо прогони колебанията си. Не можеше да не я хареса, защото всички бяха луди по нея. Винаги е била толкова хубава и популярна!

Запита се как трябва да се отнася една жена към мъж, когото слабо познава, но с когото е стигнала докрай. Усмихна се. Каква глупачка беше само; знаеше какво да стори, защото беше свикнала с компанията на мъжете и с тяхното обожание. Трябваше да го третира както всички останали.

— Няма го — обади се Джоана.

Люси се размърда, за да открие, че нейната спътница я наблюдава, приседнала върху един камък. Джоана единствена знаеше за случилото се — за останалите бе немислимо да научат. Предишната нощ Люси не можа да поговори с нея, защото приятелката й беше разтърсена от видяното.

— Добро утро! — опипа почвата Люси с престорено весел тон.

— Няма го — повтори многострадално Джоана.

Люси не беше склонна да обсъжда скитника.

— Вероятно е отишъл да направи това, което вършат всички мъже рано сутрин — каза тя и се зае да оправя косата си, набързо сплетена на плитка.

Трябваше да разбере какво точно е видяла Джоана.

— Тръгнал си е преди изгрев слънце. Зарязал ни е — Джоана беше объркана и готова всеки момент да се разреве.

Ръцете на Люси застинаха неподвижно. След като я беше взел предната нощ, той не можеше да я изостави ей така. Тя приглади своята безнадеждно изцапана и изпомачкана пола.

— Не ми се вярва.

— Зарязал ни е тук сами, и то заради теб.

— Разбира се, че не аз съм причината — озъби се Люси.

— Оправи те и забягна.

— Бъркаш, Джоана — каза бавно Люси. — Опитах се да ти обясня снощи, че не е това, което си мислиш.

Джоана само я изгледа.

— Наистина — продължи да се усмихва Люси. — Не сме правили нищо нередно. Само няколко целувки, както с Леон.

— Видях ви — изкрещя Джоана, — видях всичко!

Люси я фиксира с поглед, докато си пускаше боята. Облегна се назад, напълно зашеметена.

Джоана беше права. Нарочно спотаени подробности за миналата нощ започнаха да изплуват в главата й. Проряза я остра като нож паника. Започна да се успокоява едва когато разсъди, че Джоана е най-добрата й приятелка, с която бяха отраснали заедно от осемгодишни. Никога досега не я бе изпяла, въпреки многобройните й забежки. Ужасно бе да бъде свидетел на срамното й поведение, но Люси знаеше, че може да разчита на нейната дискретност. Вече можеше да се изправи с лице срещу другия парлив въпрос.

— Наистина ли мислиш, че си е отишъл?

— Разбираш ли, Люси, отишъл си е, без да се обади.

Люси се почувства смазана. Той я употреби и захвърли като ненужна вещ. Доближи се ядно до огъня, вдигна една главня и я запрати толкова надалеко, колкото й позволяваха силите.

— Да върви по дяволите!

Тогава видя седлото.

— Не си права, Джоана, сигурна съм, че ще се върне.

Жегата беше неописуема.

Слънцето безмилостно жареше изпепелената долина. Пейзажът беше осеян с повехнали дървета и ярко жълта трева. Сред избуялата, пищна и изненадващо зелена тръстика на един малък поток са гушеше схлупена барака без врата.

Шоз въртеше своя бизнес под сянката на клюмналия й покрив. Всичко започна с ръкостискане. Двамата мургави мъже бяха докарали стоката. Единият беше дебел и с прошарена коса, а другият, млад и източен, имаше кожа с цвят на бакър. Страничните торби на седлата им преливаха от пушки марка „Спенсър“, а по хълбоците им висяха револвери с барабан за шест патрона. Младокът имаше затъкнат в пояса си нож, а Дебелия Джак беше укрил един бръснач в ботуша си. Шоз също беше последвал неговия пример.

— Искам да видя стоката! — каза той и пристъпи под ослепителното слънце. Ризата на гърба му беше прогизнала. Беше се придвижвал с индианска стъпка през по-голямата част от времето, за да пристигне преди „приятелчетата“ и да се увери, че не му се готви капан.

— На твое разположение — каза Дебелия Джак и изплю струйка сдъвкан тютюн.

Младият мъж мълчеше. Просто не можеше да говори, защото езикът му беше отрязан преди много време.

Шоз се доближи до двете товарни мулета, които дремеха на слънцето. Животните наподобяваха опаковани с брезент камари от муниции. Той развърза един ремък, отметна чергилото и смъкна внимателно на земята един денк; после разтвори грубото платно и измъкна дванайсет стандартни армейски карабини.

Усмихна се, върна ги на мястото им и отново привърза вързопа към гърба на мулето. Всяко животно беше натоварено с по пет подобни денка. Шоз провери всеки един и се убеди, че съдържат пушки, а не нещо друго. Както досега, никой нямаше смелостта да го измами.

— Доволен ли си? — запита Дебелия Джак изпод порутения сайвант.

— Ще взема всичко заедно с мулетата — приближи се към него Шоз.

— Предполагах, след като не виждам да имаш нито впрегатни животни, нито кон — какво стана с твоя жребец, гърмяща змия ли?

— Дупка по пътя — кратко обясни Шоз.

Беше се случило предишния ден и той усещаше болка всеки път, щом се сетеше за великолепния дорест кон. Ала животното си счупи предния крак и той нямаше друг избор, освен да го застреля.

Шоз вдигна ризата си и отлепи дебела пачка банкноти от голата кожа на стомаха си, без да трепне. Отброи пет хиляди долара в купюри от по двайсет и прибави една банкнота отгоре за мулетата. Сделката беше уговорена още преди много седмици в Ларедо.

Когато мъжете си тръгнаха, той подкара мулетата в противоположната посока. Бавният ход на животните не го притесняваше. Не беше сигурен дали Дебелия Джак и немият нямаше да се опитат да го убият, за да задигнат пушките обратно. Но Джак го познаваше и беше наясно, че Шоз не е лесен. Мислите му го отведоха при момичето. Контактът му с нея можеше да се сравни единствено с изригването на вулкан. Спомни си изведнъж и за Джоана. Бедната, беше шокирана и може би малко ревнуваше. Той не би имал нищо против да продължат с Люси, ако тя не се бе втурнала да обяснява на приятелката си какво не бяха правили.

Шоз се запита колко време би отнело, докато стигнат до ранчото на Браг. С мулетата можеха да са там най-рано на следващия ден по обяд. Мисълта за предстоящата нощ го изпълни с очакване и той започна да си подсвирква.

Пет мили след колибата в местността Дървото на обесения той спря и разтовари животните. Лопатата си беше на място, зарита съвсем плитко в земята на десет стъпки северно от дървото. Шоз започна да копае.

След един час беше заровил всички пушки, а след още един яздеше обратно към лагера. Двете го очакваха.

Едната с усмивка на облекчение, а другата бясна като гърмяща змия.

6

— Къде беше?

Нямаше намерение да го изкрещи, но започна да се убеждава в правотата на Джоана, че ги е зарязал, че я е изоставил, след като слънцето се издигна високо, без да се яви никаква следа от него. Адреналинът й се повиши ведно с жегата. Никой истински джентълмен не би ги оставил в това положение сами, без дори да ги уведоми за намеренията си. Без да им остави лично съобщение. Но за какъв джентълмен ставаше дума? Той не спадаше към нейното обкръжение и никак не приличаше на мъжете, които бе оставила след себе си. Не трябваше да забравя, че е скитник. Колкото повече се разгорещяваше и по-дълго чакаше, толкова по-добре си спомняше неговата грубост и безочие.

— Не е твоя работа.

Тя отстъпи назад с отвращение.

Джоана беше приседнала и ги наблюдаваше самодоволно. Шоз изтупа пепелта от огнището от ботуша си.

— Няма нито ядене, нито огън! Какво сте правили цял ден?

Люси замръзна от намекнатия укор. Беше започнала да съжалява за избухването си, защото не бе това начинът да поздравиш с добре дошъл някой, с когото си бил във възможно най-интимен контакт предишната вечер. Не за първи път темпераментът я подвеждаше и тя реши също не за първи път да се поправи. Ала той се държеше така, сякаш не я харесваше истински, което не беше възможно след всичко станало.

— Помислихме си, че няма да се върнеш — обади се Джоана.

Беше невероятно горещо. Слънцето тъкмо започваше да захожда, но щяха да изминат няколко часа, преди да се разхлади. Люси се извърна бавно към нея, знаейки, че иска да я убие само заради жегата и безнадеждните обстоятелства.

— Не съвсем — каза тя многозначително. После се обърна към Шоз с отработена усмивка. — Нямах никакви съмнения относно завръщането ти.

— Наистина! — Той се усмихваше, сякаш знаеше, че лъже. Наблюдаваше я лениво с небрежен сексуален интерес. Тя бе захвърлила отдавна елечето си — вече безнадеждно съсипано. Беше боса, с навити до лакти ръкави. Знаеше, че не изглежда ни най-малко привлекателна и този факт, в комбинация с безсрамната му похотливост, я принуди де се извърне в старанието си да съхрани поне малко от своето достойнство и решителност. Би трябвало да я харесва и да се грижи за нея. А от нея се очакваше да е приятна и склонна към флирт. Всички разумни линии на поведение й убягваха. Безвъзвратно.

Не се осмели да го пита отново къде е бил през целия ден. Когато той се присегна към една от торбите на седлото, надеждите й възкръснаха. Навярно щеше да сготви за всички довечера. С Джоана не бяха слагали нищо в уста цял ден, защото и двете нямаха и най-малка представа какво да правят с продуктите, които им беше оставил. Люси се опита да свари кафе, но опитът се оказа пълен провал. Без да се споменават изгорелия палец и забитите в ръката й тресчици при събирането на дървата.

Той извади чифт букаи от торбата, след което изгледа изгорялата утайка от кафе по тигана.

— С нож да го режеш — каза той с отвращение.

За Люси бе ясно, че това е мигът, когато трябваше да прояви смирение.

— Никога преди не съм правила кафе — призна тя.

— Вместо да ми се пулиш с тези големи сини очи — каза навъсено той, — би могла да се научиш, принцесо. Да не съм ти слуга.

— Нямах предвид нищо подобно.

Защо беше така кисел?

Той стана и се запъти към потока. Люси го наблюдаваше, объркана и развълнувана. Нещата изобщо не вървяха. Защо бе така враждебен с нея? Нима съжаляваше за отминалата нощ? Мисълта за това я ужаси.

Едно от мулетата изрева. Вниманието й се насочи към двете животни, които пиеха вода от потока.

— Магаретата — досети се тя.

Шоз беше хванал животните и им поставяше букаите. Люси се затича след него.

— Изоставил си ни, за да намериш магарета?

Той се подпря върху покрития с козина хълбок на едно от животните и я погледна.

Беше разколебана. Това обясняваше отсъствието му. След като не ги бе зарязал, а се бе погрижил да им намери транспорт, значи не беше толкова лош, колкото изглеждаше. Това я доближи до разбиранията за кавалерство. Тя се усмихна нерешително и положи длан на рамото му. Кожата му си беше същата, каквато я помнеше, като коприна. Тя почувства прежния трепет при допира с нея.

— Какво искаш сега? — запита сухо той.

— Нищо. Аз… — Тя отдръпна ръката си. — Дори не знам как се казваш. — Изчерви се, защото след всичко станало дори не се бяха запознали.

— Шоз.

— Шоз? Що за име е това?

— Име на апах.

Люси премига и беше на път да му каже, че във вените й също имаше капка апахска кръв, но той продължи с твърд глас:

— Кръстен съм на чичо ми Шозкай. Истински, чистокръвен индианец. Поне беше такъв, преди американските войници да го обесят. Няма ли да припаднеш, принцесо? — Той се разхили. — Или да запищиш?

Гневният му глас я накара да отстъпи. Той й обърна рязко гръб.

— Чакай — извика тя и го хвана за ръка.

— Сега пък какво?

— Дойдох да ти благодаря. — Тя бързо дръпна ръката си.

— За снощи?

Очите й се разшириха от отвратителната забележка. Тя го стрелна през рамо.

— Да не си посмял да го споменеш отново!

— Тя не ни чува. Освен това вече ни видя.

Прииска й се да го удари. Очевидно се подиграваше на объркването й.

— Тя няма да каже нищо.

— Изобщо не ме интересува какво ще направи — сви рамене той.

Тя остана с ужасното чувство, че говори истината.

— Не го мислиш, нали? — прошепна Люси.

— Не ме гледай така. — Очите му се присвиха и той изруга. — Сякаш съм наранил чувствата ти. Това не ти е Ню Йорк, нито пък аз съм някой от твоите влюбени въздухари.

Измина един безкраен миг. Той се изрази пределно ясно.

— Повярвай, не си наранил чувствата ми, защото не би могъл.

— Браво — измърмори той.

— Само исках да ти благодаря, че си се погрижил да намериш животните. — Очите й хвърляха искри.

— Сладурче — изсмя се той. — Никога не върша нещо, без да получа друго в замяна, стига то да не създава неприятности.

— За какво говориш?

— Предполагам, че си навикнала да ти стоят на крака. — Той се взря в нея. — Но аз не съм го правил никога в живота си. Не ми е приятно да те разочаровам, но не съм прекарал целия ден в търсене на магарета заради малкото ти задниче.

— Защо си толкова нетърпим? Защо искаш да ме отблъснеш? Защо не приемеш моите благодарности?

Тя беше оскърбена и бясна, както от него, така на самата себе си заради старанието да бъде учтива.

— Не се стремя да те отблъсна — каза той и я хвана за бедрата, преди тя да се усети и да го отблъсне. — Ще се срещнем довечера.

Люси започна да се бори, бясна и унижена. Когато той я освободи, тя отстъпи назад задъхана. Гърдите й се издигаха и спускаха бурно. За нейно голямо неудоволствие той я желаеше открито.

— Ти си възможно най-голямата отрепка, която човек може да си представи. Опитах се да бъда добра и блага, но с теб е невъзможно. Помислих си, че между нас има нещо, но съм бъркала толкова много.

Лицето му, обикновено безизразно, беше притъмняло от спотаения гняв.

— Това, което почувствахме един към друг, се нарича страст с главно С. Можеш да го наречеш с каквото си искаш превзето име, но няма да промениш същината на факта — нито на акта.

— Върви по дяволите!

— Ти върви по дяволите заедно с цялото си великодушие. Запази го за себе си.

Трепереше цялата. Когато той се отдалечи с горделива походка, тя преглътна болезнено и се обърна, за да се озове лице в лице с Джоана.

Люси не можеше да заспи. Лежеше до Джоана, решена да не се разплаче. Никога преди не се бе чувствала толкова стъпкана и напълно разтърсена от всичко преживяно. Не искаше нищо друго освен да се наплаче на воля в прегръдките на майка си. Знаеше, че той се е опънал на земята с подпряна на седлото глава от другата страна на загасващия огън.

Презираше го. Миналата нощ беше грешка, която нямаше да се повтори никога вече. Никой мъж не можеше да се отнася така с нея и да се измъкне безнаказано. И все пак й се струваше, че усеща всеки негов дъх и движение. Беше много мъчително. Тялото й се присви на кълбо.

Когато по-късно дишането на Джоана подсказа, че е дълбоко заспала, тя го чу как става и се отдалечава. Искаше й се да заспи, вместо да си мисли за него. Вместо да надава ухо, за да го чуе. Това я унижаваше. Устата й беше пресъхнала. Тя преглътна мъчително. Арогантен копелдак. Добре поне, че и той не намираше покой в съня.

Не можеше да каже дали са изминали пет или петдесет минути. Но когато го чу да се завръща, всяка част на тялото й застина. Той се приближи до нея, както беше предполагала. Беше предвидила постъпката му и затова държеше дамската си чанта подръка.

— Знам, че не спиш — каза тихо той и се смъкна на колене до рамото й. Пръстите му я погалиха.

— Изчезвай — изсъска тя. Докосването му я накара да настръхне. Пружината в стомаха й се сви още повече. Заедно с ръката й, която държеше чантата. Дланта му се плъзна надолу и обхвана едната й гръд.

— Чакаше ме, нали?

— Не! — Тя го отблъсна.

— Ще ти докажа, че лъжеш — зашепна с кадифен глас той и промуши ръката си под нея.

— Джоана ще се събуди — опита се да му избяга тя.

— Шоуто ще й хареса — каза той и се потърка в ухото й.

— Ти си лош и порочен.

— Да си светец е досадно — засмя се Шоз. — Освен това в пъкъла има място и за двама ни. — Той я близна.

Независимо от гнева, действията му изпълниха Люси с възхитително усещане.

— Спри. Ще трябва да ме изнасилиш, за да ме имаш.

— Много добре.

Люси изстина, когато той я притисна в ръце, сякаш за да я понесе. Захапа я за врата. Неспособна да се противи, тя бръкна в чантата и пипнешком затърси пистолета. Ръцете му се сплетоха още по-плътно около тялото й. Той се изправи, вдигайки я на крака. Тя опря оръжието в диафрагмата му. Ръцете му спряха да я опипват и той застана на място. Люси изпита чувство на триумф — притъпено от страха за нейната дързост.

— Остави ме.

Шоз се изсмя. Гласът му беше тих и заплашителен. Той отпусна ръце и отстъпи.

— Хубава играчка имаш.

— Не е играчка, и по стечение на обстоятелствата съм безпогрешен стрелец. — Възбудата й нарастваше. — А и от толкова разстояние няма начин да не улуча.

— Стрелец във фуста — каза приглушено той.

Той я сграбчи за китката толкова бързо, че не й остави време дори да види движението му и насочи ръката й надолу и далече от себе си. Люси извика и изпусна оръжието.

— Наистина ли възнамеряваше да ме застреляш? — Той изглеждаше развеселен.

Тя се разгневи от очевидно присмехулното му поведение и проваления й опит да му се противопостави. Сърдита и объркана, тя го наблюдаваше как вдига оръжието от земята и изпразва патроните от него. Той взе чантата й и провери дали няма още муниции. Захвърли я настрана, доволен от резултата. Сега знаеше, че няма повече патрони, нито пък място, където да ги укрива.

Върна й оръжието с усмивка.

Идеше й да му размаже усмивката право върху лицето. Тя се отдаде на идеята с удоволствие, но не стигна по-далеко от това, защото той я вдигна в ръце и започна да я отнася.

— Пусни ме — останала без дъх промълви тя.

— Не и докато не довършим започнатото — безцеремонно отсече той.

Люси нямаше намерение да свършва каквото и да било с него. Бореше се диво и безрезултатно, докато той я отнасяше далеко от лагера. Когато тя проговори, всяка нейна дума прозвуча убедително.

— Щом стигнем ранчо „Дерек и Миранда“, ще кажа на дядо, че си ме насилил, кучи сине — изкрещя тя. — Той е един от най-влиятелните мъже в Тексас и познава всички — губернатора, сенатори, дори президента на Съединените щати. Ще те гонят докрай, а когато те спипат, ще те заключат и ще хвърлят ключа в океана.

Той окаменя.

— Чакай да отгатна. Дядо ти е самия Дерек Браг.

— Правилно — извика тя. — Ти си свършен, свършен.

Шоз изруга и я пусна на земята. Люси почти припадна, останала без дъх.

— Малка кучка — каза той. — Ще го направиш не защото съм те чукал, а защото не ти се мазня.

Тя не отговори.

— Не се тревожи — ухили се той сурово. — Няма да те докосна, защото не заслужаваш.

7

Никога не беше виждала по-желана гледка — град Парадайз.

— След минута пристигаме — промърмори Шоз.

Бяха възседнали мулетата, Шоз начело, а двете момичета след него една до друга върху гърба на второто животно. Теренът се беше променил, изпепелената равнина беше отстъпила място на скалисти хълмове, зеленото преобладаваше пред кафявия цвят, дърветата бяха по-големи и кичести. Подминаха първите белосани къщи в покрайнините на града. Повечето от тях бяха заградени с огради от боядисани в бяло колове, по които розовите храсти стигаха чак до пощенските кутии във весели цветове. Отпред пътят завиваше в широката и прашна главна улица на града, уместно наречена Авеню Браг.

Люси, която се беше научила да язди още на четири година в Сентръл Парк, седеше начело, а Джоана се бе вкопчила в нея изотзад. Люси измъкна една мръсна кърпичка, въздъхна ужасено от окаяния й вид, след което използва крайчеца, за да попие потта от лицето си. Какво не би дала за някой крем или пудра! Опита се да оправи косата си с голи ръце, осъзнавайки, че всичко е далечен отглас от представата й за величаво появяване в коприна кадифе и нова лъскава лимузина. Случаят беше един от малкото в живота й, когато тя се молеше никой да не я види.

Вървяха по Авеню Браг, подминавайки магазини с ниски фасади и провесени пред тях закачливи фирмени табели: „Закусвалня на Джо“, „Закуска за 1 долар“, „Перачница «Докато чакаш» на Хирш“, „Бръснарница «Безплатно подстригване»“, „Стаи за 2.50 долара на нощ, със закуска“. Оборът за гледане на коне срещу заплащане на огромния русоляв швед Олаф беше малко по-нагоре.

— Ще слезем пред обора — каза с равен глас Люси. Погледът й не беше особено дружелюбен.

— Можеш да задържиш мулето, и било що било — усмихна се той.

— Не ти искам магарето — изгледа го с презрение тя. — Ще наемем екипаж.

Тя дръпна юздите и с това го пропъди от съзнанието и живота си.

Джоана първа се спусна на земята, последвана от Люси. Той ги наблюдаваше известно време. Люси изтръска полите си и отправи лъчезарна усмивка към приятелката си.

— Почти сме си у дома — каза тя.

В този момент откъм плевнята се дочуха гласове. Скоро се появиха и техните притежатели — огромен блондин и слаб, жилав каубой. Лицето на Люси светна.

— Олаф! Били!

Мъжете се спряха и се загледаха критично в нея. Люси се хвърли сияеща към тях.

— Как сте? Радвам се да ви видя!

Познаваше Олаф от дете, а Били беше винаги запленен от нея.

— Госпожице Люси? Това вие ли сте? — Долната челюст на Олаф увисна.

Тя се спря. Били също беше зинал от удивление.

— Разбира се, че съм аз — извика тя, пооправяйки полите си. — Не ме ли познахте?

— Познах ви — отвърна Били бързо и се впусна да поеме подадената му ръка. — Какво се е случило?

— Наред ли сте, госпожице Люси?

— Да, даа — извика театрално тя и се подпря на Били. — Какъв ужас! Автомобилът ни се строши и ни се наложи да ходим пеш. Оставихме багажа в колата и се залутахме в пущинака без храна. Просто не знам как се добрахме дотук, наистина не знам.

Шоз изсумтя насмешливо. И двамата мъже се извърнаха към него и добичетата. Той я поздрави за довиждане.

— Беше ми драго да се запознаем.

С тези думи той се обърна и с пришпорване приведе своето муле в лек тръс.

— Кой е този? — запита Били.

— Срещнахме го този следобед — излъга Люси. Когато доближиха града, тя беше отделила достатъчно време, за да съчини приказките си.

— За щастие, той имаше едно магаре в повече, и когато го помолихме да ни вземе, рицарски се съгласи.

— Трябва да сте изморена — каза Били, обхванал я покровителствено с ръка. — Но как се озовахте съвсем сами? — Той беше забелязал Джоана едва сега.

— Госпожа Сеймур се разболя в деня на тръгването — каза Люси.

— Хайде, каруцата ми е отзад, ще ви откарам право в ранчото.

— Остави — прекъсна го Люси. — Ще наемем най-хубавия кабриолет на Олаф, а ти ще си вземеш каруцата някой друг път.

Били не протестира. Час по-късно те следваха лъкатушния път, водещ към ранчото на баба й и дядо й. Къщата беше кацнала върху един хълм, малко над всички останали белосани хамбари, заградени конюшни и сервизни помещения. Местоположението й бе стратегическо. Наскоро отбити от майките си породисти жребчета се надпреварваха с тях, докато трополяха по пътя. От двете му страни растяха диви цветя, големи клонести дъбове охраняваха къщата, а пурпурни и жълти петунии в саксии посрещаха гостите на входната порта. Къщата беше двуетажна, ширнала се във всички посоки, прясно варосана като останалите постройки в ранчото, със зелени щори, многобройни тухлени комини и веранда, която я ограждаше от три страни. Под най-големия дъб в двора имаше люлка за влюбени. Нейният дядо я бе поставил за Миранда, когато е била бременна с второто им дете Сторм, лелята на Люси.

Люси позволи на Били да й помогне да слезе, потискайки с усилие желанието си да скочи направо от кабриолета. Стъпила веднъж долу, тя не успя да се сдържи повече, втурна се по стъпалата на портика и отвори стремително масивната входна врата.

— Бабо! Дядо! Тук съм!

Баба й се появи с невярващ поглед. Тъмната й коса, изпъстрена със сребърни нишки, беше сплетена на плитка и увита около главата.

В Люси се възхити за кой ли път на елегантната й външност, останала непокътната въпреки кухненската престилка и брашното по ръцете. Деликатните черти на лицето й все още бяха хубави и намекваха за това, колко красива трябва да е била.

— О, боже! Люси, това ти ли си?!

Те се прегърнаха. Люси беше доста по-висока от дребната си баба, и въпреки че тя бе тази, която се нуждаеше от подкрепа след премеждията през последните два дни, в действителност стана точно обратното. Миранда отстъпи назад.

— Къде се загуби, дете? С дядо ти си бяхме изгубили ума!

— Дълго е за разказване, бабо — каза Люси малко натъжено.

— Гласа на Люси ли чувам? — извика дядо й и нахлу в антрето.

Както обикновено, той превръщаше посрещането във величествен ритуал, като изпълваше пространството по-скоро с присъствието си, отколкото физически. Люси се загуби в мечешката му прегръдка. Дойде й твърде много и тя се разрева в ръцете му.

— Какво стана? — поиска да научи той, докато я държеше на една ръка разстояние, за да може да я гледа в очите. Погледът му беше остър като на ястреб.

— Не избухвай — простена тя. — Едно щуро хрумване, това е всичко. Да купим кола и да пристигнем в Парадайз с нея. Но лимузината се строши и трябваше да ходим пеш, докато не се появи този мъж с магаретата. Беше ужасно, дядо.

— Искам да знам защо госпожа Сеймур е все още в Ню Йорк и защо, по дяволите, ви нямаше във влака вчера сутринта? — изкрещя Дерек. Беше полудял от ужасния страх, който беше предизвикало изчезването й.

Люси плачеше без задръжки, защото нервите й бяха напълно съсипани. Дядо й не можеше да бъде заблуден така лесно както татко й Рейд. Това я накара да се разридае още по-силно от самосъжаление. Щеше да се наложи да се изправи лице в лице срещу него и проницателните му въпроси рано или късно, и ако научеше истината…

Миранда го изгледа сърдито и притегли Люси в прегръдките си.

— Няма нищо, скъпа, топла баня и топла храна е всичко, от което се нуждаеш. Джоана, влизай, влизай, и ни извини за обноските.

Джоана, която дотогава висеше пред отворената врата, се възползва от поканата.

— Здравейте, госпожо Браг. Господин Браг!

— Наричай ме Дерек, Били — избоботи той, — ела с мен, имам да ти кажа една приказка.

— Да, господине — едва не изкозирува Били и последва мъжа с лъвска външност и поведение в неговия кабинет, чиято врага се затръшна със сила след тях.

Миранда заведе момичетата горе и ги нагласи в съседни стаи.

— Ще накарам Били да ти донесе нещата — каза тя и чевръсто оправи белите дантелени чаршафи на леглото. Стаята беше известна с розовите и бели тапети на тънки линии, тапицираните с релефна виненочервена дамаска мебели, изящно изработените английски столове и маси, тухлена камина, покрит с борова дървесина под и дебел многоцветен ориенталски килим, в който преобладаваше червеното. Леглото беше цялото в дантели и финтифлюшки. Миранда тупна възглавниците, отиде в просторната баня, покрита също с борово дърво, и започна да пълни ваната.

Люси си помисли за чантите с багаж и всичките си най-хубави дрехи, повечето от които накупени специално за тази ваканция. Несъмнено вече бяха окрадени.

— Нямаме никакъв багаж — каза тя и изтри очите си. — Трябваше да оставим всичко в колата.

Не искаше да си спомня за приключението им и за Шоз, но за нещастие не успя.

— Следователно ще трябва да си накупите нов гардероб — каза бодро Миранда.

Люси почти се съвзе. Обикновено обожаваше да пазарува. Но усмивката й този път бе уморена.

— Съжалявам за сълзите и за кашата, която забъркахме.

— Знам — каза Миранда и я потупа по рамото. — Най-напред банята, после храна и почивка, и чак тогава ще поговорим.

Люси изчисли, че разполага само с няколко часа, за да направи разказа си правдоподобен. Тя се усмихна на баба си, обърна се и се погледна в огледалото.

— Мили боже!

— Люси! — смъмри я Миранда, която беше ревностна католичка, и не обичаше името божие да се споменава напразно. — Бързо в банята!

Когато видя отражението си в огледалото, й се прииска да умре. Никога не беше изглеждала така, през целия си живот. Единствената й мисъл беше как е било възможно някой да я пожелае. Приличаше на мърлява перачка, с посивели от прахоляка и осеяни с лекета дрехи. Косата й беше даже още по-мръсна, сплъстено мише гнездо, смешно и нелепо, коронясало главата й. Най-лошото бе, че красивото й лице лъщеше от пот и беше изцапано с мръсотия. Не беше красавица, а истинска повлекана.

Тя изстена отново и се свлече в един плюшен стол. Не беше справедливо. Не беше честно, че след всичките изпитания, през които й бе съдено да премине, трябваше да изтърпи това последно унижение. Скитникът я видя в такъв вид и тя трябваше да е благодарна, че не засегна въпроса с обичайната за него злоба. Слава богу, че нямаше да й се наложи да го види отново.

8

Шоз нае най-добрия апартамент в хотел „Парадайз“. Поръча вечеря от пет блюда и бутилка френски коняк, потопи се в димящата вода на ваната, обмисли варианта с проститутка, но се отказа и се напи. Остана в леглото до късно на следната утрин.

Заради коняка спа непробудно, за разлика от предишните две нощи, когато се въртя непрекъснато заради несподелената си страст към принцеса Браг. Не беше свикнал да бъде така обсебван от някаква си фуста. Но тази имаше тяло на грешница и той си помисли, че сигурно би била красавица, ако се приведеше в ред. Той бе притежавал множество прекрасни жени, най-красивите в света, и това не беше най-важното за него. Винаги беше предпочитал да прави любов в тъмното.

Освен това нейният тип не му се нравеше ни най-малко. Познаваше детайлно този сорт нежни създания. Изгаряха от нетърпение да се шмугнат в леглото с него, но когато се разминаваха по улицата, дамите се правеха, че дори не го познават. Сексуално се прехласваха по него и той подозираше, че го правят по-скоро защото подобен мъж с три четвърти апахска кръв във вените беше табу в тяхното общество, отколкото затова, че беше привлекателен и надарен в леглото. Почти всички бяха женени и не даваха и пукната пара за брачния си обет. Беше се наситил на тези жени още преди седем години.

Щеше му се да прекрати серията мрачни мисли, защото го тормозеха, но не успяваше. Все още можеше ясно да види Мериан Клакстън да лежи върху тоалетната си масичка, където я беше оправил, в черния си корсет, с разперени встрани крака, задъхана за още въпреки страха си, че може да я убие. Бяха любовници цяла една година, започвайки точно когато беше в средата на последния семестър в юридическия факултет. Тя не само го беше натирила, но и предала, а след като беше успял да избяга от щатския затвор Ню Йорк, го смяташе способен на убийство.

Гневът му се надигаше всеки път, когато си помислеше за Мериан, скалъпения процес и затвора. Но също така една част дълбоко вътре в него стенеше. Не защото вече беше окачил табелката „Ш. Савидж, адвокат“ върху вратата на току-що наетата уютна малка кантора, но защото бляновете му бяха започнали да умират много преди това, след напускането на ранчото в Южна Калифорния, където беше отгледан.

Да бъде мрачен и навъсен още от сутринта не беше добре както за храносмилането, така и за настроението му. Той изруга по адрес на момичето, задето бе събудило отдавна приспани спомени. Закуската се състоеше от кафе и глътка от снощния коняк за прогонване на пулсирането в слепоочията.

Бизнесът му изискваше внимание. Не беше изненада, че денят беше ясен и горещ. Той се пусна безгрижно надолу по улицата, за да добие впечатление от прясно боядисания малък град. Табелата над дрогерията беше ярко червена. Универсалният магазин можеше да се похвали с изписани върху огромни витрини златни букви, големи колкото Шоз, а прозорецът на бръснарницата беше на червени и бели ивици. В този град имаше нещо, което го притесняваше — беше твърде свеж и чистичък, място, в което хората създават семейство. Твърде идиличен. Би могъл да постои, но мястото не беше за него и никога нямаше да бъде.

От пощата изпрати телеграма до своя купувач в Хюстън. След като каза на чиновника, че ще чака отговора в хотела, отиде да се подстриже и избръсне. Върна се в хотела за резултат, но нямаше нищо. Клиентът му не беше отсядал в указания хотел.

Новините бяха много лоши. Той изпрати друга телеграма, този път до Хавана, Куба.

Нямаше да получи отговор до вечерта или следващата сутрин. Отказа да се тревожи. Сделката беше стабилна, но очевидно беше възникнало нещо и продажбата трябваше да се отложи. Надяваше се горещо клиентът му да не е тикнат в някой от мрачните испански зандани на Хавана. Тази възможност не се изключваше и тогава продажбата се отлагаше за неопределено време или се анулираше изобщо до появата на нов кандидат. За щастие купувачът не беше опандизен и щеше да пристигне скоро в Хюстън, така че сделката щеше да се осъществи след няколко дена.

Не че го беше грижа да внимава за откраднатите пушки, но не му харесваше да убива времето си в Парадайз. Инстинктът му го предупреждаваше да се пази от необяснимото привличане на града. Не беше за него. Мисълта да ходи чак до Долината на смъртта и да се връща обратно обаче също не го блазнеше.

В хотела той се настани за късен обяд в изисканата трапезария сред белоснежен лен, кристални чаши и подпрели високите сводести тавани колони. Ресторантът се смяташе за най-добър в града. Тъкмо беше подхванал телешкото печено, когато те влязоха. При появата й той остави вилицата, без да сложи хапката в уста. Не го бяха видели. Независимо от часа, ресторантът беше претъпкан заради делови обеди, докато той седеше ненатрапливо в един ъгъл с изглед към всички. Ококори се, а сетивата му се замаяха.

Криво я прецени. Беше си принцеса, вълнуващо красива, и той не можеше да откъсне очи от нея. Не забеляза какво носеше, а и не го интересуваше, някаква рокля на бронзирани ивици и подходящо чадърче. Онова, което видя, беше лицето със съвършен овал и тен като слонова кост, твърде сочна уста и големи сини очи. Беше неотразима и той я желаеше.

Беше седнала в компанията на една елегантна възрастна дама и Джоана. Говореше и се смееше безгрижно, омайваше и владееше аудиторията. Той се усмихна. Дали нямаше да е забавно да прекара няколко дни допълнително в Парадайз? В края на краищата не бяха приключили общия си бизнес.

Припомни си какво бе казала. Трябвало да я насили, ако я иска, и че щяла да насъска цялата фамилия Браг и закона срещу него. Не беше се усъмнил нито за секунда в думите й, или пък в това, че бе разярена. А беше бясна, защото той отказваше да играе определената му от нея роля, която всеки друг мъж би изпълнявал безпрекословно. Тя беше разглезена и погълната от себе си, свикнала нещата да стават винаги по волята й. Последното нещо, което искаше, беше законът или могъщото й семейство да дишат във врата му, но предизвикателството му допадна; ненапразно казваха, че опасното го привлича. Знаеше, че може да я прелъсти, да я накара да го иска, да я вземе доброволно. Можеше да изпълнява възложената му от нея роля временно. Разбира се, че съществуваше рискът да го обвини в изнасилване, когато я напуснеше, и да започнеха да го преследват докрай. Въпросът беше дали рискът си заслужаваше. Дали тя го заслужаваше.

Не му се наложи да мисли дълго. Сетивата му се бяха събудили като тези на ловец. Наблюдаваше я, сякаш беше плячка. Изпита удоволствие от чувството, което беше много еротично. Тя спря да говори за момент, поозърна се наоколо и когато го видя, се вцепени.

Шоз й се усмихна и вдигна чашата си като за наздравица. Тя скръцна със зъби и навири нос, преди да извърне главата си встрани. Той отпи.

Тръгна си първи и нарочно мина покрай тяхната маса. Дебнещият му поглед не я изпускаше и това му доставяше голяма наслада. Тя стоеше сковано на стола, защото усещаше приближаването му. Страхът и очакването й бяха осезаеми. Той се поспря, когато се изравни с нея и тя можа да го види ясно.

— Здравейте — поздрави много учтиво той.

— Здравейте — отвърна тя и му хвърли безизразен и враждебен поглед.

Джоана се усмихна срамежливо.

— Кой сте вие, господине? — намеси се елегантната възрастна жена.

Той й се усмихна. Дамата не се огъна, но той настоятелно продължи с усмивката.

— Аз бях този, който придружи младите госпожици до града.

Погледът на Миранда стана още по-твърд. Люси се присегна и я докосна по ръката.

— Това е мъжът с магаретата, бабо. Онзи, за когото ви говорих с дядо.

— Да, разбирам. Благодаря ви, господин…?

— Шоз Купър — каза той, използвайки името, което си беше измислил преди седем години след бягството от затвора.

— Благодаря ви, господин Купър.

Той погледна Люси. Зачуди се какво ли е наговорила за него на баба си и дядо си. Подозираше, че е далеч от истината. В противен случай тази симпатична дребна женица нямаше да седи и да му благодари, ако знаеше, че госпожиците са прекарали две нощи сами в неговата компания.

Люси извърна лице към него.

— Виждам, че не сте си тръгнали от града? — каза тя, стараейки се да подслади оцета в гласа си.

— Любувам се на времето — отвърна той, поздрави и ги напусна.

На рецепцията запита дали няма съобщение за него. Отговорът на телеграмата до Хавана още не беше пристигнал.

— Спешно е — каза той на служителя и му пробута един долар. — Моля да ме уведомите веднага щом пристигне отговорът.

— Много бързаш да си ходиш — изсъска Люси зад гърба му, щом служителят изчезна в офиса.

Шоз се облегна на лакът върху плота на рецепцията, видимо развеселен.

— Здравей, принцесо — провлачи той гръдно и многозначително.

— Не ме наричай така!

— Няма причини да не го правя! — Погледът му преброди тялото й. — Ти си принцеса, не — богиня!

— Искам да се махаш оттук. — Комплиментът му я остави безчувствена.

— Искаш да си ходя?

— Защо си тук?

— Не мисля, че е твоя работа.

— Кога заминаваш?

— Това също не те засяга.

— Копеле! — Тя хвърли тревожен поглед през рамо в посока на трапезарията. — Проблеми ли ще ми създаваш?

— Само ако си ги търсиш. — Той се усмихна доволно от двойното подканяне да си гледа работата.

— Предупреждавам те. — Тя размаха облечен в бяла ръкавица юмрук под носа му.

Той го сграбчи и я накара да се закове на място. Хватката му беше здрава и непоклатима, но не и болезнена. Шоз притисна ръката й към гърдите си и се взря в нея. Тя отвърна на погледа му и за момент почувства ударите на сърцето му с малката си длан.

— Да сключим примирие, Люси — каза с нисък глас той.

Тя отскубна ръка с неясен вик, погледна го с огромно недоверие и изчезна.

— Добре ли си, Люси? — запита Миранда.

Бяха седнали в по-малката от двете дневни на къщата, която беше и по-уютна с пъстрия мотив „дърво на живота“ върху тапетите, плюшените мебели, тапицирани в златно и горско зелено, и дебелите килими на пода. Чакаха пристигането на Дерек, преди да се преместят в трапезарията за вечеря.

Люси беше станала много мълчалива, откакто бяха напуснали Парадайз същия следобед. Направи опит да се усмихне и го придружи за по-убедително с кимване.

— Да, бабо, само съм малко изморена.

— Надявам се, че не си болна.

Люси не отговори, твърде дълбоко потънала в собствените си мисли. Защо този несретник беше все още в града? Какво целеше? Колкото по-скоро си заминеше, толкова по-добре за нея във всяко отношение. Искаше отчаяно да забрави случилото се, но ако той останеше, винаги съществуваше възможност някой да научи истината.

Тя трябваше да предотврати това на всяка цена. Съществуваха две истини и две лъжи. На баба си и дядо си беше казала убедителна лъжа — как Шоз ги бил срещнал в деня на пристигането им в Парадайз. Не им беше дала възможност да заподозрат, че всъщност бяха прекарали цели два дена и две нощи с него. Само Джоана знаеше истината.

Тя знаеше и двете истини. Не само че бяха прекарали две нощи с Шоз, но и че Люси се бе компрометирала с него.

Шоз също знаеше две истини.

Люси се доверяваше безрезервно на приятелката си. На него тя изобщо не вярваше.

Дерек беше изгубил много време да я хока заради глупостта й, след което беше изпратил няколко мъже да търсят колата и евентуално някакъв оцелял багаж Люси чувстваше, че минава метър и беше много благодарна. Ако и двете истини излезеха наяве, нямаше да се отърве така лесно, а щеше да бъде обругана и напълно озлочестена. Във всеки случай беше сигурна, че Шоз ще свърши с куршум в стомаха, изпратен от дядо й.

Не че я интересуваше, ако го застреляха, въпреки че й се струваше прекалено. Тя реши да поеме нещата в свои ръце.

На следната утрин уговори Били да я закара до града на пазар без Миранда. Наистина беше необичайно за Люси да ходи до Парадайз без баба си, но нея сутрин потеглиха без знанието й. Искаше й се да елиминира и Джоана, но имаше нужда от нея. По-добре приятелката й да е посветена в това, което прави, отколкото Били, който щеше да иска да я придружава навсякъде, ако беше сама.

Оставиха момчето до градската пивница, след като го убедиха, че би се отегчил да ги съпровожда при пазаруването. Походката на Люси беше енергична, когато се отправи към хотела, следвана от Джоана.

— Какво става, Люси? — поиска да узнае тя. — Отиваш да се срещнеш с него, нали?

— Не е това, което си мислиш — отвърна Люси и само забави невидимо крачка, въпреки че беше втрещена.

— Използваш ме като прикритие, за да се срещаш с него — твърдо каза Джоана.

— Това не е любовна среща.

— Не ти вярвам.

— Довери ми се — каза Люси и постави ръка върху рамото на приятелката си. — Моля те, Джоана, нуждая се от доверието ти.

Най-накрая Джоана кимна утвърдително и двете влязоха във фоайето на хотел „Парадайз“.

— Къде ли може да бъде по това време? — запита нервно Люси.

— Едва девет е — каза Джоана. — Сигурно си е все още в стаята.

Тя обхвана помещението с поглед.

— Не мога да се кача там горе.

Джоана не каза нищо, докато Люси се терзаеше. Изведнъж тя възбудено сграбчи приятелката си за ръката.

— Отвлечи вниманието на служителя. Помоли го за… за карта. Питай го къде е връх Пит, дали става за пикник, как се стига дотам. Аз ще изтичам горе само за минута.

— Откъде знаеш в коя стая е?

— Вчера питаше за пощата си — усмихна се Люси, — и мъжът на рецепцията погледна в кутия 525. Това е апартаментът, в който дядо настанява най-добрите си приятели — намира се на най-горния етаж. А сега върви!

Люси наблюдаваше как Джоана се приближи към чиновника, след което отстъпи към неотдавна поставения асансьор. Скоро те поведоха разговор, но мъжът беше с лице към нея. Люси вдигна очи към тавана. Такава глупачка ли беше Джоана? Трябваше да го накара де се обърне! Най-накрая, когато мъжът влезе в офиса, Люси натисна бутона за повикване, вратите се отвориха, тя хвърли още един поглед към рецепцията, където Джоана стоеше сама, и се хвърли в асансьора. Вратите се затвориха със завръщането на чиновника, и тя сметна, че не я бе видял. Сърцето й биеше лудо в гърдите. Апартаментът на губернатора. Беше наречен така още от времето, когато губернаторът беше отседнал в него за първи път преди тридесет години. Люси се изненада, че Шоз имаше пари, за да си позволи такова настаняване. После си помисли злобно, че ги нямаше и щеше да напусне града без да плати сметката. Почука на вратата.

Той й отвори моментално. Беше надянал само прилепналите и избелели джинси, докато коланът и копчелъкът му бяха незакопчани. Гърдите му бяха влажни и голи. Очите му се разшириха.

Преди да успее да проговори и дори да я покани, Люси се шмугна покрай него в стаята.

— Затвори вратата — извика тя, — преди някой да ни е видял.

Той се подчини усмихнато.

9

Шоз се облегна на вратата, пъхнал палци в гайките на своя „Левис“. Оголените му от усмивката зъби лъщяха от белота.

Люси трепереше, застанала само на няколко крачки от него. Въпреки че беше обширен, апартаментът й изглеждаше тесен и малък. Изведнъж двамата се почувстваха сам сами. Чувството пораждаше тайнствена интимност и беше извънредно обезпокоително.

Тя забрави за момент решителността си и причината за посещението и поиска да избяга.

Защо не си облечеше ризата? Беше много трудно да се съсредоточи върху задачата си, застанала пред неговите лъскави от влага голи гърди и стегнат стомах. Погледът й се спусна към копчелъка на джинсите и тяхното провокативно съдържание, едва удържано от избелелия деним. Джинсите му бяха непристойни. Целият беше непристоен. Усмивката му се изпари и погледът му стана напрегнат.

— Не мислех, че ще е толкова лесно. Ела, принцесо!

Той се отблъсна от вратата и се приближи към нея. Гласът му беше дрезгав, лишен от враждебност и антагонизъм.

Люси беше хипнотизирана от гласа и близостта на полуголото му тяло, но успя някак си да осъзнае какво става. Беше я разбрал напълно погрешно! Ръцете му бяха изненадващо ласкави, когато се сплетоха собственически около раменете й и я притиснаха.

— Харесва ми как ме гледаш — измърмори той.

Тя се взираше в лицето му. Погледна го в очите и видя затаения пламък. Гърдите й се повдигаха и спускаха, сърцето й препускаше лудо, обхвана я пулсираща нужда, която тя познаваше, но не желаеше.

Този мъж не я харесваше. Беше го казал много ясно. Беше я употребил. Този мъж можеше да я предаде.

Той беше копеле.

— Не — възви се тя енергично встрани.

За един кратък миг очите му изразиха изненада, след което ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Той я погледна наперено.

— Нищо не разбирам! — Тонът му беше предизвикателен, но тя успя да схване единствено смисъла на думите.

— Не разбираш? — Тя се разсмя колебливо, докато се добираше до другата страна на дивана, следвана лениво от него.

— Имам новини за вас, господин Купър — аз съм жена, която никога няма да притежавате.

— Наистина ли? — Беше я заклещил до леглото и се смееше, без Люси да намира изобщо нещо забавно в ситуацията. — Тогава какво правиш тук? Не можа да издържиш, нали?

Арогантността му я вбеси — тя бръкна в чантата, намери банкнотата и я плесна с все сила в голите му гърди.

— Ще ти покажа какво правя тук.

— Какво е това? — Той я улови за китката и задържа ръката й.

— Пари!

За секунда той остана неподвижен, след което се усмихна невесело. Ръката му я стисна още по-здраво и тя изпусна банкнотата със стон.

— Парите после — каза той. — Най-напред имаме да довършваме една стара работа. — Той я придърпа плътно към себе си.

Голата й ръка беше като в менгеме между телата им. Тя усети с длан копринената гладкост на кожата и стоманената твърдост на гърдите му. Беше я стегнал с ръка около талията, а един от здравите му крака се беше вклинил между нейните, така че тя го бе възседнала, при което спонтанната му ерекция се притисна към бедрото й. Люси се опита да го отблъсне, но движението й само я нагласи още по-удобно срещу него, придвижвайки я нагоре към слабините му.

Дланите й, които блъскаха неистово по гърдите му, се свиха в юмруци. Тя го заудря бясно, извърнала лице встрани, за да избегне целувките му. Смехът му милваше ухото й, но въпреки всичко беше студен и яден, докато тя не усети езика му.

Горещи вълни на удоволствие се разляха по цялото й тяло и тя се усмири.

— Добро момиче — изгука той. Едната му длан прихвана задничето й, докато езикът му продължи мързеливо да я проучва.

Люси притвори очи, за да си позволи само за миг да почувства трепета от действията му. Устата му се придвижи знаещо към врата й.

— Не трябва да плащаш за това — каза той, докато разтриваше бавно полукълбата на задника й. — Обикновено го правя гратис.

Тя разтвори широко очи.

— Но в твоя случай ще направя изключение. — Дъхът му пареше врата й.

Ръката му се промъкна крадешком между краката й. Овладеният му глас, планомерната му страст, начинът, по който я докосваше със студена пресметливост, започнаха да потушават огньовете, които беше разгорял, което й позволи да започне да разсъждава. Тя размисли, че нещо не е наред. Той я възбуждаше, пръстите му си играеха с нея. Независимо, че бе разтърсена от наслада, Люси се отскубна със сетни сили и намери убежище от другата страна на дивана. Бездиханна, тя го гледаше объркано.

Той дишаше тежко. Лека влага изби по голия му торс, а изливащата се през открехнатите пердета слънчева светлина караше кожата му да лъщи. Не беше възбуден, а вбесен.

Желанието, което беше разпалил у нея, бързо се уталожи. Люси се вкопчи в облегалката на дивана.

— Малка мръсница — изръмжа той. — Останалите кучки като теб поне не използват сила, защото им е останала капчица благоприличие.

— Какви ги дрънкаш?

— Но ако искаш да си платиш, малката, давай. Ще се постарая да си заслужа парите.

Тя зяпна от възмущение.

— Искаш да играеш игрички? — задъхано продължи той. — Иска ти се да те преследвам? Ще ти се да те изнасиля?

Беше толкова бесен, че с удоволствие би я обладал насила. Никога в живота му не го бяха наранявали така. Той не се съмняваше, че тя го направи умишлено, за да го постави на място.

— Ако ме докоснеш още веднъж — успя да проговори тя, — ще се развикам така, че целият хотел да разбере. Ти си отвратителен. Ненормалник! Всъщност сега няма нищо, което да искам повече от това да те видя тикнат в затвора.

Думите й усмириха Шоз. Съзнанието му беше прорязано от мрачни и ужасни картини от друг затвор в друго време.

Люси не се отделяше от дивана.

— Не съм дошла, за да ме опипват — каза тя твърдо.

— За какво тогава си тук? Защо е всичко това?

Той се наведе и вдигна чека. Ръката му трепереше.

— Това е от моята лична чекова книжка — каза с треперещ глас Люси, докато се бореше за повече въздух. Как би могъл да си помисли, че му предлага пари за… за…

Той продължаваше мълчаливо да чака.

— От моята банкова сметка — добави тя. Той започваше да я плаши.

— Хиляда долара. — Той погледна хартийката. Погледът му беше студен. — Предполагам, че трябва да съм поласкан.

Думите му прозвучаха глухо.

— Не съм дошла заради… тялото ти! Не съм тук да ти платя за…

— Да те изчукам?

— Правиш го нарочно — извика тя с чувство на безсилие, шокирана наново от ужасната дума и неспособна да възвърне самообладанието си. Пое дълбоко въздух. — Чекът е, за да осигури твоето мълчание. — Той я погледна въпросително. — Точно така — пресилено се усмихна тя; беше й много трудно. Той смачка хартийката.

— Искаш да ме превърнеш от жиголо в довереник.

— Какво правиш? — извика паникьосано тя.

— Принцесо, ти очевидно не си толкова умна, колкото си мислиш. Мошеник като мен няма чувство за достойнство, така ли? Смяташ, че няма да проговоря срещу пари?

— Не би го направил. — Тя пребледня. — Не може да си толкова низък, като…

— Змия.

— По-лошо.

— Като хора от моята категория.

Тя не можа да намери вярната дума. Когато той я изгледа изпитателно, се постара да устои на погледа му. Усмихна се престорено.

— Сигурна съм, че знаеш как да използваш парите. С това всичко се урежда и ти можеш да напуснеш града.

Усмивката му беше присмехулна.

— След като имаш парите, предполагам, че нищо не те задържа повече тук. — Тя заотстъпва към изхода.

Той не отговори. Тя се опря с гръб към вратата, а ръката й хвана кръглата дръжка.

— Е?

— Мислиш ли, че всичко се купува с пари?

— Аз не купувам нищо, просто… — Тя пребледня като платно.

— Можеш да бъдеш спокойна — отвърна й той с горчив смях.

Най-после беше успяла. Силите й бяха на привършване.

— Можеш ли да тръгнеш довечера? Или утре?

— Мога да си тръгна — отговори той след дълга пауза.

— Много добре — извика тя, грейнала цялата в усмивка. Връхлетя я чувство на облекчение. Чудесно всепоглъщащо облекчение. — Тогава… — засмя се нервно — довиждане.

Погледът му беше бледосив и загадъчен. Тя завъртя дръжката на вратата, отвори я широко и се изниза бързо. В коридора се сети, че трябва да ходи, без да тича. Успя. Прогони копелето от града.

10

Той крачеше напред-назад из стаята, между двойната стъклена врата към балкона от ковано желязо и леглото с балдахин от тежки кадифени завеси. Продължаваше да стиска в юмрук смачкания чек.

— Мръсница!

Не си спомняше кога за последен път е бил така ядосан. В съзнанието му изплуваха прекрасни видения, в които той извиваше красивия врат на Люси Браг.

Нима наистина си мислеше, че може да си разчисти сметките по този начин? Да го напъди от града срещу няколко въшливи долара? Той се усмихна. Очакваше я нова изненада.

При всички случаи той трябваше да се грижи за бизнеса си и щеше да напусне града след реализирането на сделката, а не защото тя му беше наредила. Трябваше да й устрои подобаващо сбогуване.

Той разгърна чека. Беше толкова разгневен, когато му го подаде първия път — обезумял и разочарован, напълно осъзнал, че тя се стреми да му покаже колко по-ниско стои от нея, плащайки му като на проститутка. Защо го дразнеше толкова? Защо не я харесваше дори повече от останалите? Мислите не му даваха покой, затова той се опита да ги прогони.

Все пак това разплащане не беше по-малко обидно от другото. Какво си мислеше тя за него, че е някакъв негодник, който се опива от това да насилва девственици, а после се мъчи да петни репутацията им? Наистина ли оправдаваше такава слава? Трябваше да признае, че един-два пъти се беше почувствувал малко виновен, малко лош заради гадното си поведение към нея. Но тя извикваше наяве най-тъмните страни от характера му, без той да знае защо.

Люси трябваше да даде своя принос за революцията, реши, изпълнен с неприязън, той. После промени решението си. Такава мисъл беше твърде благородна за него, а още по-малко за нея. Тя щеше да плати за нещо много по-добро, подарък за Кармен, нещо френско, черно и порочно. Хрумването му достави огромно удоволствие.

Той обаче не можеше да го направи, не беше способен да задържи парите, още по-малко да ги профука по Кармен. Щеше да върне чека при първия удобен случай. Той надяна новата риза от мек син памук, която си беше купил предишния ден, и не след дълго се носеше надолу по стълбите. Чиновникът му извика, преди да успее да вземе последните стъпала.

— Господин Купър — каза той, — току-що получихме вашата телеграма. — Шоз нетърпеливо пристъпи напред. Изражението му помръкна, докато преглеждаше набързо очаквания отговор. Купувачът му беше задържан в Куба, а нов нямаше да се появи няколко седмици. Шоз смачка телеграмата. Не можеше да остави пушките, дори там, където бяха заровени толкова дълго време, федералните агенти се опитваха в последните шест месеца да осуетят операцията и Шоз беше добре запознат с това. До този момент успяваше да им се изплъзне, но не можеше да разчита следите му да бъдат напълно чисти. Имаше непосредствени впечатления от последната пратка за кубинските бунтовници от Корпус Кристи. Федералните агенти обградиха кораба и се опитаха да попречат на товара да напусне страната. За щастие дойдоха доста след товаренето на парахода. Последва истинска престрелка. Шоз имаше един убит и трима ранени. Пораженията на страните бяха равни, което не беше никак добре за криминалното му досие, набъбнало още повече след случая. Едно беше да те окошарят несправедливо заради фиктивна кражба и да офейкаш успешно, а съвсем друго — да влезеш в схватка с правителствени агенти. По-лошо от това не можеше да бъде, поне до настоящия момент. Налагаше му се да остане близо до пушките, за да ги проверява периодично. Не можеше да си позволи да му ги откраднат или да ги открият федералните. Следователно трябваше да се навърта наоколо.

Понякога, както в този момент, имаше мъчителното чувство, че копае все по-дълбоко и по-дълбоко гроб, чийто надгробен камък носи неговото име.

Но той беше находчив, упорит и се намираше близо до границата. Съдбата не се беше показала благосклонна към него, но той притежаваше картата, с която да спечели играта.

Следователно можеше да се размотава из Парадайз, изчаквайки подходящия момент, за да изиграе главния си коз.

Припомни си на драго сърце колко жадна се показа колежанката Люси Браг, когато трябваше да погали твърдата подутина на неговите джинси. Споменът го възпламени. Наистина не би имал нищо против да се навърта наоколо. Удоволствието от оставането му се подсилваше от това, че тя се опита да го прогони с пари.

Нуждаеше се от прикритие. Не би могъл да остане в хотела цял месец. Въпросът изискваше сериозно обмисляне.

Въпреки застоя в бизнеса настроението му беше изненадващо добро, по-приповдигнато от много време насам. Той напусна хотела и се потопи в убийствената жега навън. Беше изпълнен едновременно с очакването на ловец и жертва. По гърба му лазеха хиляди мравки, сякаш инстинктът му за самосъхранение му говореше, че ако остане, ще се забърка в неприятности.

Приписа нервността си на федералните агенти и оставането му на едно място твърде дълго. Инстинктите му нямаха нищо общо с момичето с вид на Тицианов модел. Как би могла да бъде опасна за него? Достатъчно бе да остане нащрек и да внимава с всички новопристигнали. Той бутна вратата на закусвалнята на Джо. Сутринта преваляваше и заведението беше почти празно. Само двама облечени с фланели дървосекачи на една маса и други двама каруцари пред тезгяха на бара. Изглеждаха така, сякаш са гуляли цяла нощ. Ниският и слабичък Джо и неговият племенник малкият Джо прислужваха на клиентите. Всички присъстващи го изучиха добре, когато зае едното от местата на бара. Причината не беше в това, че е непознат на тукашните хора. Беше навикнал с всичко. Външният му вид не будеше съмнение, че е повече от наполовина индианец, така че не го притесняваха любопитните и подозрителни погледи, които го бяха преследвали през целия му живот, без да го направят мнителен.

Той пренебрегна хората наоколо и си поръча пържола с яйца и кафе. Сетивата му си останаха нащрек. За нещастие единият от каруцарите се опита да се заяде с него. Понякога му се случваше, друг път — не, но Шоз се беше научил кога да бъде готов за бой.

— Мислех, че са заключили всички цветнокожи тъдява в резервата Тулароса — каза на всеослушание червенокосият мъжага. — Не съм ли прав, Джейк?

— Ъ-хъ — съгласи се другарят му. Той беше дори още по-едър от червенокосия. — Може да е избягал.

Шоз остави чашата с уискито на бара и се втренчи в него. Знаеше, че може да убие и двамата, ако поиска. Но убийството не беше включено в плановете му. Не му се щеше да привлича вниманието към себе си, затова каза кротко:

— Обвинявате ли ме в нещо, момчета?

Една дружина каубои с подрънкващи шпори беше влязла в заведението. Погледът на Шоз се плъзна бегло по тях, спря се за кратко върху стария белокос мъж, който ги предвождаше, след което се върна към опонентите му.

— Може да си прав. Навярно трябва да го закараме във форт Блис, за да видим дали не дават награда за него — каза червенокосият.

По дяволите, прокле лошия си късмет Шоз. Трябваше да бъде много внимателен и да успокои червенокосия със смирени отговори — с други думи, да преглътне обидите и разведри ситуацията.

— Що не се опитате? — каза вместо това с презрение той.

— Каниш ли ни? — запита Ред.

— Да, на кафе — с тези думи Шоз плисна чашата си върху широките гърди на здравеняка.

В заведението се възцари гробна тишина. Шоз вече предприемаше маневра. Боят с тях беше неизбежен. Той предпочиташе да възприеме нападателна тактика. Преди още червенокосият да се съвземе от изненадата, Шоз му стовари един мощен десен прав в стомаха. Останал без въздух, каруцарят само трепна. Нямаше да бъде толкова лесно, колкото Шоз си го представяше. Той повтори упражнението, този път в лицето. Червенокосият отстъпи назад, след което хвана Шоз за ръката в момента, когато той се гласеше да нанесе нов удар. Беше много силен. Не след дълго мъжете се счепкаха и се затъркаляха вплетени в кълбо на земята. Шоз усети страхотен удар в окото и разбра, че ще получи в най-добрия случай огромен оток, ако не беше вече ослепял.

Той заби коляно в слабините на съперника. Червенокосият се сгъна, при което Шоз се оказа върху него. Нацели го безмилостно с юмрук в главата. Добре премерен ботуш изотзад го вдигна от пода и го запрати напред с главата през люлеещата се врата на бара навън.

Беше на четири крака и се изправи тъкмо навреме, за да посрещне налитащия върху него Джейк. Те полетяха назад сред прахоляка на авеню Браг. От всички магазини наоколо започна да се събира тълпа. Някой спокойно предложи да повикат шерифа, при което друг му отвърна:

— Дадено, Дерек.

С малко късмет и много ловкост Шоз се оказа отгоре и започна да млати Джейк. Скоро каруцарят се отпусна, неспособен на съпротива. В същия момент рижият сграбчи с рев Шоз откъм гърба в мечешка прегръдка и се опита да строши ребрата му. Шоз използва ръцете си, за да се освободи, като се въртеше и едновременно удряше, без да гледа. Едва можеше да вижда от потеклата по лицето му кръв. Улучи брадата на мъжа, но съприкосновението само го отпрати назад, миг по-късно Шоз получи удар в слънчевия сплит, който му изкара въздуха и го запрати в отсрещната половина на улицата.

Джейк се включи в мелето. Един ъперкът улучи Шоз в брадата и накара зъбите му да издрънчат. От удара му се привидяха звезди. Каруцарят го сграбчи за ризата и го изправи с готов за удар юмрук. Шоз блокира набега и ритна Джейк с всичка сила в капачката на коляното.

С трудно уловимо за простото око движение Шоз беше извадил ножа от ботуша си. Целият запъхтян, рижият отстъпи назад. Шоз започна да го дебне с мрачна решителност. Точно тогава Джейк му стовари решителен удар в тила и светът на Шоз потъна в мрак.

Първото нещо, което почувства, беше болка. Окото и челюстта му непоносимо пулсираха, а главата му отзад сякаш беше разтрошена. Дочу гласове. Множество гласове, които идваха някъде отдалеч и изглеждаха нереални. Болката се разля навсякъде.

Гласовете станаха по-силни и звучаха така, сякаш бяха от този свят. Той усети твърдата земя под себе си и немилостивото слънце, което печеше право в него. Усети лепкава влажност по лицето си и когато прекара език по устните си, почувства вкуса на кръв.

— Той започна първи, Дерек — казваше някой. — Видях как започна всичко.

— Ъ-хъ, индианецът пръв нападна. Той е луд, може да е и бесен.

— Спокойно — разнесе се авторитетен глас. — Били Джошул, сложете го в каруцата.

Шоз се помъчи да дойде в съзнание, когато почувства как някой внимателно го повдига. Изпита паника и се опита да протестира. Беше безпомощен и знаеше какво може да очаква от правосъдието. Отчаяно се опита да се върне на своята собствена планета и се пребори да отвори здравото си око.

— В затвора ли ще го тикнеш, шефе?

Въпросът отекна с цялата си яснота. Той се смрази, стомахът му се сви на топка, а пулсът се ускори. Нямаше да се върне в затвора! Той отблъсна ръката, която го полагаше в каруцата.

— Никой не отива в затвора — каза мъжът, — заради малко тупаник с най-големите побойници наоколо. Два пъти съм предупреждавал рижият и Джейк да не започват отново в Парадайз, но няма да им го припомням трети път. — Гласът му беше твърд и безкомпромисен. — Освен това самият аз чух всичко. Били! — нареди строго той. — Ти и Джон се погрижете за тези двамата и ги придружете, докато напуснат града. Осведомете ги най-любезно, че договорът им с ранчо „Дерек & Миранда“ е прекратен. Разбрахте ли? Те не са желани повече в Парадайз!

— Да, шефе — отвърна му хор от гласове.

Напрежението не напусна Шоз. Ами той? Знаеше какво го чака, защото беше научил урока си преди много време още в Ню Йорк. Най-после успя да отвори здравото си око, за да се намери прострян по гръб сред чували с провизии. Над него се разстилаше безоблачно небе, от което слънцето му изпращаше ослепителните си лъчи.

Подпря се на лакът, което не се оказа лесна задача. Старият белокос мъж се приближи и застана пред него.

— Добре ли си, момче?

Шоз се усмихна злобничко.

— Просто чудесно, момче.

Мъжът застина, след което му се ухили. Но бръчките около кехлибарените му очи се задълбочиха.

— Карам седемдесет и девет, момче — каза той. — А след няколко дена ще чукна осемдесет.

— Аз пък съм на трийсет и пет. — Шоз се надигна и изтри кръвта от лицето си. — Но никой не ме нарича момче.

Този път мъжът се разсмя.

— Аз ще те наричам — каза той, — защото не си във форма да ми се опреш.

Изведнъж Шоз се почувства глупаво. Наистина ли беше готов да се бие с този осемдесетгодишен човек? Насили се да се отпусне.

— Никой не ме нарича момче — повтори твърдо той.

— Искаш ли доктор? — сви рамене Дерек. — Моите момчета ще те закарат. Окото ти има нужда от един-два шева.

— Няма нужда да ме карат — каза Шоз, докато се смъкваше от каруцата. Едва не падна, но успя да остане изправен, като се подпря здраво. После възстанови равновесие.

— Гордостта подхожда на младите — отбеляза Дерек, като го наблюдаваше, — и на глупаците. — Усмивката му беше много дружелюбна. — Страшно неразумно беше да нападаш Джейк и рижия едновременно. Двамата заедно сигурно тежат над двеста кила, а не са дебелаци.

— Сами си го просеха — каза Шоз, който се интересуваше повече от това, да не падне, отколкото от разговора. Не знаеше защо дори си прави труда да отговаря на стария човек.

— Това ли било причината? — засмя се отново Дерек и му обърна гръб. — Предложението ми си остава. Можем да те откараме до доктора, защото имаш нужда.

— Не е необходимо — твърдо каза Шоз и се пусна от каруцата.

Каза си, че е наред. Пое няколко глътки въздух, докато съзнанието му се проясни, а гаденето престана. Знаеше, че го наблюдават, не само старият човек, но половината град. Не би могъл да заяви по-ясно присъствието си, дори ако беше опитал да го направи нарочно. Откри, че бе изкълчил коляното си в борбата, докато куцукаше към окачената през една улица табела, на която беше изписано на ръка с яркозелени букви: „Доктор Джоунс — лекарства за всички — хирург“.

За щастие не припадна, а още по-голям късмет извади с това, че докторът беше там. Шоз седна върху дървената операционна маса, а лекарят, тантурест добряк, му почисти раните, говорейки, без да млъкне:

— Чух тупурдията чак тук. Викам на себе си и на жената, мир на праха й, пак се започва. Трябва да е дивият каруцар, си викам, защото го видях да идва насам по-рано. Когато са двамата с Джейк заедно, цялото ми време отива да кърпя рани. Докато беше жива Сара, мир на праха й, помагаше. Все още имам чувството, че е там някъде горе и ме гледа лъчезарно.

Звънецът на външната врата възвести нечие идване. Шоз се намръщи, когато докторът плесна напоен с алкохол тампон върху окото му.

— Как е?

Шоз не можеше да се обърне, но позна гласа на възрастния мъж, който настояваше да го нарича „момче“.

— Як като муле — отвърна му весело Джоунс. — Напомня ми за теб отпреди петдесет години. Какво ще кажеш за малко лауданум, преди да те разкрася с няколко шева?

Шоз трепна, когато разбра, че Джоунс внезапно е променил посоката на своя коментар и се обръщаше към него.

— Няма нужда — каза той, — карай направо.

— Кожата си е твоя — развеселено отбеляза Джоунс.

Шоз се стегна, докато докторът му направи три акуратни малки шева точно над дясното око пред погледа на белокосия възрастен мъж.

— Готово, можеш да дишаш — каза Джоунс.

— Не съм спирал — каза Шоз.

Беше си явна лъжа, защото се потеше като прасе от болка.

— Доскоро, докторе — поздрави старият човек, преди да си тръгне.

— Доскоро, Дерек — извика Джоунс в посока на външната врата. — Предай най-сърдечните ми поздрави на Миранда.

— Кой беше този? — запита остро Шоз.

— Дерек Браг, кой друг.

— Кой друг — измърмори Шоз. Той се стегна изведнъж, защото една мисъл го прониза като светкавица. Беше намерил решение на своята дилема.

Нуждаеше се от прикритие, за да остане в града. Дерек Браг го беше изненадал, като му доказа, че е справедлив човек без очевидни предразсъдъци.

В края на краищата беше изпратил двамата каруцари да си обират крушите, когато Шоз се опасяваше, че ще го бутнат в затвора. Не можеше да се размотава в Парадайз, без да върши нещо ако не се броеше охраняването на пушките.

Но би могъл да остане в случай, че се хване на работа при Дерек Браг.

11

Доктор Джоунс инструктира Шоз да остане на легло за няколко дена. Болният му се усмихна независимо от болката в главата, окото и челюстта.

— Ако ми намериш подходящата жена, докторе, бих останал в леглото и седмица.

— Искам да почиваш — не оцени шегата Джоунс. — Получил си сериозен удар в главата с дръжката на пистолета на Джейк, младежо.

Шоз реши, че един ден в леглото няма да му навреди, дори и без жена до него. На следващата сутрин се почувства отлично, ако не се смяташе лекото главоболие, което ту се усилваше, ту затихваше. Лявото му око беше напълно затворено, като преобладаващият черен цвят беше само тук-там разнообразен със синьо. Отокът беше огромен. Челюстта му беше болезнено подута и изпъстрена с пурпурно-виолетови петна, но поне не беше загубил нито един зъб.

Той изтъргува двата катъра срещу един скопен кон, който не беше кой знае какво, но можеше да се окаже смел и издръжлив, ако арабското потекло, което Шоз беше съзрял в чертите на главата, се окажеше истинско.

Стигна ранчо „Дерек & Миранда“ около обяд. Когато попита за Дерек Браг, беше упътен към централната сграда, издигаща се малко по-високо от останалите постройки по сенчестия хълм.

Шоз огледа наоколо. Всяка сграда беше варосана и поддържана така, че изглеждаше свежа, чиста и нова. Живата стока на Браг беше отлична, особено състезателните чистокръвни коне, предназначени за продан на изток. Единствената слабост на новодошлия бяха конете. Самата къща изглеждаше уютна и гостоприемна, независимо от размера си, с цветя навсякъде и надничащи от всеки прозорец пердета. Стомахът му се сви. Въпреки че ранчо „Дерек & Миранда“ беше много по-обширно и модерно, то му напомни за бащиното в Южна Калифорния, където беше неговият дом. От много време не го бе посещавал. Твърде дълго време, но вината си беше негова, защото непрекъснато отлагаше. Не защото семейството не му липсваше, а защото не искаше родителите му да научат истината за неговия живот и за него самия и да се разочароват. По-добре да си мислят, че е някъде другаде и се чувства добре.

Слезе от коня, подпря се за момент върху животното и се запита къде ли можеше да бъде тя. Мисълта го подразни най-вече защото не можеше да се преструва на безразличен дори пред себе си. Точно в него миг сърцето му се сви, стомахът го заболя, почувства се слаб и кекав като жена. Не искаше тя да го види в такова състояние.

Изкачи стъпалото на централния вход и похлопа с бронзовата дръжка по вратата. На прага застана самия Дерек Браг. Изненадата му беше кратка.

— Имам чувството, че търсиш мен — каза той с лека усмивка.

— Да — каза Шоз. — Казвам се Шоз Купър и търся работа.

Дерек повдигна вежди, след което махна на посетителя да влезе.

— Да поговорим в кабинета ми.

Шоз го последва във величествено антре с високи тавани и виещо се дъбово стълбище. Подът беше от бор, излъскан като огледало. Стените бяха бели и лъхаха на свежест. Той зърна отражението си в голямо и богато украсено сребърно огледало.

— Сядай — подкани го дерек, след като затвори двойната врата.

Гостът се настани, като се опитваше да прикрие обхваналото го успокоение.

— Нещо за пиене?

Върху огромното махагоново бюро имаше димяща кана с кафе.

— Да ви се намира нещо по-силно от кафе?

Дерек наля уиски и за двамата.

— Докторът ли ти предписа езда в жегата?

— Всичко е наред — отвърна Шоз. — Струва ми се, че вашето ранчо по всяко време може да поеме още един човек.

— Разбираш ли от добитък? Коне?

— Да.

— Не ми приличаш на някой, комуто се налага да върши такава работа.

Шоз се поколеба.

— Имам нужда да работя — каза сухо той. Казаното беше лъжа. Но дори тя беше изречена с труд поради гордостта му.

— Откъде си? — Дерек го изучаваше внимателно.

— Южна Калифорния — троснато отвърна Шоз.

— Бил съм на Западния бряг. Дъщеря ми Сторм с нейните деца и внучета живеят в района на Сан Франциско. Твоето семейство от него край ли с?

— Не, ние сме от Бейкърсфийлд — помъчи се да смени темата Шоз.

— Ранчо ли имате? — Дерек се облегна назад.

— Бях отгледан в ранчо — каза Шоз. — Ако това ви интересува.

— Семейството ти все още ли е там?

— Ъ-хъ.

— Не си много щедър на информация — усмихна се Дерек. — Разкажи ми за тях.

Шоз ядосано се изправи.

— Това разпит ли е? Получавам ли работата или не?

— Искам да разбера що за човек наемам — невъзмутимо отвърна Дерек.

— Баща ми се казва Джак. Той построи ранчото „Златната дама“ със собствените си ръце веднага след Гражданската война. Имам природена сестра Кристина, която е на моята възраст и трима природени братя. Кристина се ожени за някакъв руски княз или нещо такова и живее в Санкт Петербург. Братята ми, доколкото разбрах последния път, са все още в ранчото.

Думите излизаха трудно и бързо сякаш от дулото на картечница.

— Майка ти?

Бяха стигнали и дотам.

— Майка ми е индианка от племето апахи и не зная къде, по дяволите, се намира, дали е зад оградата на някой резерват, или е мъртва. Свършихте ли?

Дерек започна да се киска за огромно учудване на Шоз.

— Знаеш ли, че между нас има нещо общо, синко. Майка ми също беше индианка от апахите.

Шоз премигна от изненада, но бързо се окопити.

— Бях отгледан от моята мащеха Кандис. Тя е истинската ми майка — каза сухо Дерек, без да разбира защо, по дяволите, доброволно даваше на сополивия копелдак повече от необходимата информация.

— Окей! — усмихна се той и стана. — Винаги имам нужда от добра работна ръка. — Той хвана Шоз за ръката и я разтърси. — Заплатата е в края на месеца, петнайсет долара в началото, храната е на корем. Намери си легло в някоя от бараките за спане. Питай за Джим, той е тарторът тук.

Шоз кимна с глава. Вече имаше прикритие. Но не изпита облекчение, дори напротив, чувстваше се така, сякаш го беше газил фургон. Главата му щеше да се пръсне.

— Добре дошъл в „Дерек & Миранда“ — усмихна се старецът.

Шоз намери старшия на работниците в отделението на кобилите за разплод, след като беше упътен от едно момче в конюшнята.

Джим му каза да си настани багажа в дървената колиба с червена врата, която беше само наполовина заета. Единият от двамата готвачи, който се казваше Уили, го нагости царски, след което Шоз се захвана да оправи една част от оградата на мястото за разходка на конете.

Не беше недоволен. Преваляше пладне, а той беше пристигнал твърде късно, за да излезе на паша с останалите работници. Започна да разучава мястото, което трябваше да бъде преградено с дървени стълбове. Беше ужасно горещо. Потта се стичаше надолу по тялото му и още повече затрудняваше и без това влошеното му зрение. Махна носещия стълб, който се беше разхлабил и се захвана да копае нова дупка.

След десетина минути беше като замаян, а главата му щеше да се пръсне. Навярно докторът беше прав. Спря се, за да съблече подгизналата от пот риза и завря глава в коритото за водопой, застанал между две расови кобили. Водата беше чиста и хладна. Той прошепна няколко гальовни думи на едно от животните, почеса го зад ухото и се захвана отново да копае.

Най-напред чу смеха й. Не го беше слушал преди, но знаеше, че е тя. Всеки нерв на тялото му настръхна. Остана на едно място, забил здраво лопатата в земята. Смехът й внезапно секна.

Той се стегна и се обърна.

До Дерек пристъпваше сякаш самото олицетворение на непорочността, цялото в бели памучни дантели.

Когато погледите им се засякоха, той се вкопчи още по-здраво в дръжката на лопатата.

По дяволите, помисли си, нима трябваше да се появи точно в този момент, за да стане свидетел на неговата немощ.

Ала нямаше да я демонстрира за нищо на света. Самоуверено вдигна глава и се изправи още повече.

Появата му я потресе.

Беше се върнала от Парадайз предишния ден, убедена в победата си и сигурна, че го е прогонила завинаги от града. Победата й беше струвала скъпо, но нейната тайна беше много по-важна от парите. Разбираше, че е заслужила триумфа си.

Но духът й не се успокои. Нея вечер сънят бягаше от клепачите. Четенето също не помогна. Продължаваше да си го представя така, както го беше видяла за последен път в апартамента на губернатора, с красиво лице, независимо от разкривените от гняв черти и лъснало в пот съвършено тяло, скулптирано сякаш от някой Микеланджело. Беше започнала да се тъпче с вносен швейцарски шоколад, но той не я засити и тя го даде на котката с тигрова окраска. На следната утрин, съсипана, отиде да помага на Миранда в кухнята.

В дома на родителите й в Ню Йорк имаше главен готвач и много помощници, които биха останали потресени, ако само прекрачеше територията им. Тук баба й обичаше да готви, независимо че разполагаше с огромна прислуга. Люси не беше стъпвала в кухнята на ранчото, откакто беше на тринайсет. Едно време печаха заедно курабии и сладкиши. Майка й не готвеше, твърде заета с политика и обществени ангажименти, но тогава се присъединяваше към тях, за да оформят едно весело трио. Тези дни бяха безвъзвратно отминали, но на нея й се искаше в него миг да ги възкреси наново.

Отмина с безразличие изненадата на баба си и предложи помощта си. Да носи разни неща от хладилната кутия и да забърква продукти в готварските паници й осигуряваше нужното занимание. Само и само да бъде ангажирана.

Автомобилът беше на поправка в града и щеше да бъде готов по-късно същия ден. Тя очакваше с нетърпение този миг, защото щяха да карат заедно с Джоана около ранчото или даже до града. След като свърши в кухнята, все още с чувство на безпокойство и неудовлетворение, тя се наконти в нещо бяло и носещо хлад и слезе долу. Когато Дерек я покани да му прави компания при инспекцията на кобилите за разплод в конюшнята, където се жребеха, Люси се съгласи.

Но в този момент тя беше замръзнала на едно място и не вярваше на очите си. Не може да бъде, това беше той.

Шоз й кимна учтиво.

Тя ахна, когато видя лицето му. Какво се бе случило? Приличаше на пострадал жестоко професионален боксьор.

Осъзна, че го вгледа втренчено, но той също не откъсваше поглед от нея. Отмести бързо поглед встрани, докато дядо й го питаше как се чувства. В съзнанието й се запечата ужасяващата окраска на окото и челюстта му. Тези видения се надпрепускваха с едни други — лъщящ от пот прекрасно скулптиран торс и надвесени над лопатата, стегнати в избелели джинси бедра — нежелани картини, които тя направи усилие да прогони от мислите си. Какво правеше той тук?

— Сигурен ли си, че си добре, Шоз? — питаше Дерек.

— Напълно.

— Защо не починеш?

— Почти привършвам — отговори Шоз и вдигна лопатата. За малко да загуби равновесие, но бързо се окопити.

— Почини — настоя Дерек. — Върви и си полегни в бараката. Ако развиеш пневмония, няма да си полезен никому.

— Да, сър — усмихна се саркастично Шоз.

Погледът на едно студено, сиво око срещна Люси. Тя сепнато се обърна към дядо си. Мислите в главата й изпреварваха думите. Не би трябвало да е тук, не трябваше да е в близост до Парадайз. Беше казал, че си заминава.

— Какво му се с случило?

Шоз бавно сваляше ризата от оградата, за да се облече. Люси го изпроводи с поглед, когато си тръгна.

— Дядо?

— Влязъл в ръкопашен бой с две яки чутури вчера. Единият го цапардосал с дръжката на пистолета си отзад по главата.

— Добре ли е?

— Не мисля — каза Дерек, — има твърде болнав вид според мен. Ще изпратя Миранда да види какво му е. Хайде, скъпа.

Люси последва дядо си в прохладния, покрит с каменен под хамбар. Не би трябвало да се тревожи заради Шоз; здравето му не й влизаше в работата. Онова, което я засягаше, беше защо все още не си е заминал и какво правеше тук на ранчото. Прииска й се да узнае какво ще работи, но не се осмели да попита, щом беше на крака и копаеше, значи нищо му нямаше. Още повече, че не можеше да се сбърка посланието в погледа на здравото му око.

— Нали е красавица, Люси? — запита Дерек по адрес на сивата англо-арабска кобила. — Бременна е от Гръм. — В гласа му имаше неприкрита гордост. Гръм беше неговият най-стар, ценен и доказан жребец.

— Да — съгласи се автоматично Люси. — Дядо, кой е този?

— Кой?

— Този каубой.

— Просто нов работник.

— Кога го нае?

— Днес.

— Защо?

— Защото каза, че му трябва работа. Харесва ми. Знаеш, че ранчо „Дерек & Миранда“ е главният източник за намиране на работа в околността. Защо толкова те интересува, Люси?

— Просто така. — Тя се изчерви. — Изглежда толкова подъл, сякаш е крадец. — Тя потрепери театрално. — Дори по-лошо.

Трудно беше за вярване, че изведнъж някой е успял да спусне плътна завеса пред очите на дядо й.

— Не е крадец — разсмя се Дерек. — Аз съм добър познавач на човешкия характер и мога да ти кажа следното: той е само буйна глава и горделивец. Не се тревожи.

Люси свъси вежди. Положението ставаше нетърпимо. Плати му да напусне града, а вместо това той се захвана да работи в дома на баба й и дядо й. Трябваше да бъде уволнен, и то незабавно.

— Не знам, дядо. Може би този път бъркаш. Мисля, че не е трябвало да го наемаш.

Дерек беше очарован.

— Остави управлението на ранчото на мен, скъпа. Никой във фамилията не е показвал склонност да го прави. Ник се занимава с наследеното от Миранда графство в Англия, Рейд се е разпрострял от Ню Йорк до Хонг Конг, Брет си има хотелите из цялата страна и околосветските круизи. Искаш ли ти да въртиш ранчото, Люси?

Тя стисна ръката на дядо си в своята. Усещаше огорчението в гласа му, независимо че той се опитваше да го скрие. Всички в семейството знаеха, че беше построил ранчото заради Миранда и възнамеряваше един ден да го прехвърли на децата си. Но никой не го искаше, защото всички бяха твърде погълнати от собствените си занимания. Синът на Ник щеше да наследи имението на баща си, по-малкият му брат учеше право, а останалите му деца бяха момичета, докато двамата сина на Брет бяха пораснали и се грижеха за интересите му в туристическия бизнес. Собствените братя на Люси бяха твърде малки, а най-големият вече даже се беше ориентирал и искаше да следва медицина.

— Е, добре — каза тя лукаво, — аз самата съм градско момиче, но имам петима братя и въпреки че татко има огромно поле за изява в неговата империя, мисля, че няма да има нищо против едно от момчетата да поеме работата тук.

— Когато съм станал вече на сто — отбеляза кисело Дерек.

— Само на деветдесет, дядо.

Люси повдигна края на фустите си и побягна.

Дерек беше зает в южния двор за коне и тя реши да използва изгодния случай. Щеше да открие защо той беше дошъл тук. Имаше ужасно подозрение. Никой не трябваше да я вижда, естествено, но всички наемни работници все още бяха далеко от ранчото. Тя се стрелна към портика на варосаната барака с яркочервена врата, но се спря запъхтяна. Дочу нечии стъпки и се смрази на място. Вратата се отвори и тя се изправи лице в лице с Уоли.

— Госпожице Люси?

— Уоли?

— Какво правите тук?

Мисълта й запрепуска бясно.

— Дядо ме изпрати да дойда и да проверя дали новият работник се нуждае от нещо. Лошо е наранен.

— И аз мисля така. Вътре е, госпожице Люси. — Той посочи с ръка към вратата и се отдалечи с поклащаща се походка.

Люси си пое дъх. После влезе вътре, цялата трепереща. Пет нара, разположени до стените на бараката, даваха възможност на десет каубоя да се разполагат спокойно вътре. В центъра имаше кръгла маса с пет стола наоколо, а единият от ъглите беше зает от желязна печка и други два стола пред нея. Другият ъгъл беше приютил мивка и огледало, а банята с душовете беше отляво. Всички работници се хранеха заедно в обща трапезарии, която се помещаваше в друга страда. В ранчото работеха около петдесет мъже и момчета. В бройката не се включваше прислугата в къщата и онези, които работеха в железните мини, на нефтените кладенци, по транспортните товарни линии или в многобройните бизнес служби, собственост на Браг.

И най-малката следа от загриженост за раните на неприятеля изчезна в момента, в който го видя.

Хилеше й се като лъв, на когото бяха хвърлили мръвка. Беше се разположил с вдигнати върху масата обути крака, с пура в устата и чаша кафе в ръка. Очевидно я беше чул да идва и постави канчето върху масата.

Люси забеляза, че бяха сами. Нямаше вид на болен.

Тя го изгледа свирепо и затръшна вратата след себе си.

— Какво правиш тук? — запита тя, приближавайки се към него.

Краката му тропнаха едновременно по пода.

— Здравей, принцесо. Ти се била наистина милосърдна жена.

— Върви по дяволите!

— Не се съмнявам, че рано или късно ще го сторя. Няма ли да ме запиташ нещо за смачканата ми физиономия.

— Не! Как се осмеляваш? Как си дръзнал? — разкрещя се Люси.

— Дръзвам да правя това, което искам, госпожице Браг.

Фалшивата нотка в гласа му не й убягна.

— Как си посмял да се хванеш на работа тук? Казах ти да напуснеш града.

Той я сграбчи за ръката, а усмивката му се появи отново. Бавно я притегли към себе си и тя се оказа изведнъж в скута му.

— Пусни ме!

Ръцете му се плъзнаха по тялото й, държейки я здраво притисната в него, докато краката й се мятаха във въздуха, без да могат да стигнат земята. Беше обута в хубави малки оранжеви ботушки, обсипани с цяла дузина перлени копчета.

— Никой не може да ми нарежда какво да правя — каза невъзмутимо той, сякаш тя не се бореше като дива котка в ръцете му.

— Ти взе пари!

Той я погледна в устата. Тя престана да се извива в ръцете му. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение.

— Искаш още?

— Да — каза тихо той. — Искам още много, много.

Ръката му се зарови в косата й, прихваната с игла на тила. Изведнъж под нея напрежението стана осезаемо. Тя спря да се движи. Можеше да го почувства целия, превърнат в огромна заплашителна маса.

— Но не пари!

Гласът му беше гърлен и чувствен, а погледът — неустоим и хипнотизиращ. Костваше й огромно усилие да се освободи от магията, с която я беше завладял.

— Толкова си безочлив — каза задъхано тя, успяла най-после да стъпи здраво на земята.

Той се усмихна, доволен от властта, която упражняваше.

— Ще ти хареса, ако ми го позволиш, скъпа.

В битката, разразила се помежду им, Люси почти му беше дарила победата.

— Ами ако кажа на дядо, че си ме натискал?

— Ами ако аз му кажа, че си дошла сама, за да ме търсиш, защото сме стари приятели? — студено отвърна той.

Нямаше съмнение какво има предвид. Ужасното й подозрение се оправдаваше.

— За това си тук, нали? За да ме изнудваш!

Изражението на израненото му лице не разкриваше нищо.

— Не виждам друга причина — осъдително продължи Люси. — Ти си чудовище. Окаяно, презряно чудовище.

— Изглежда, че беше на друго мнение онази нощ. Поне ако се съди по държанието ти.

Несъмнено щеше да изкара наяве необмислената й постъпка, защото нямаше и капка почтеност. Тя се озърна с див поглед наоколо, но все още нямаше никой.

— Ти ме прелъсти — извика тя. — Бях разстроена, в безизходица, без закрила, а ти се възползва от това.

— Хареса ти всеки миг.

— Искам да се омиташ от ранчото.

— Сигурен съм, че го желаеш.

— Колко пари ти трябват още?

Освирепял, той изрита стола с крак. Люси подскочи назад и се втурна към вратата, когато разбра, че той е по петите й. Погледът му й подсказа, че я грози опасност.

— Не ми трябват проклетите ти пари!

Тя хукна презглава навън.

— Бягай! — извика след нея той. — Бягай, колкото ти държат краката, госпожице Браг. Но няма да ти се размине и ти го знаеш много добре.

12

Шоз се премести върху нара. Избра си горното легло, въпреки че под него нямаше никой, защото не искаше движенията му да бъдат ограничавани. Беше седнал с гръб към стената, вдигнал едното си коляно, и слушаше шумът от приближаването на наемните работници към бараката.

Вратата се отвори и мъжете започнаха да се точат един след друг. Шестима — предимно млади каубои между осемнайсет и двайсет и две. Огледаха го с открити погледи, а в любопитството им нямаше никаква свенливост, сякаш наблюдаваха рядко влечуго в зоопарк. Шоз им отвърна с подобаващо твърд поглед. Никой не го поздрави, но той и не очакваше да го сторят. Вместо това си размениха с очи по едно негласно „кой пък е тоя?“.

Ако беше бял, щяха да го поздравят, да му предложат тютюн и уиски и да го поканят да се присъедини в играта на карти, която започваше всеки момент на масата в центъра на помещението.

Отново го заболя глава. Чувството да не си във върхова форма и ясното съзнание, че не можеш да се оправяш в ситуацията, както обикновено, му бяха неприятни. Не че надушваше неприятности. Знаеше, че хора като Браг налагат правила, които трябва да се спазват. Мъжете може да не го приемаха или харесваха, но не биха подхванали свада.

В бараката беше неестествено тихо. Работниците подхванаха играта си, след като придърпаха към масата единия от двата стола в ъгъла. Останалият самотен стол пред печката изглеждаше като многозначителен символ. Шоз се изтегна върху леглото, сплел ръце под главата си. Чудеше се как човек като Дерек Браг би могъл да е свързан с разглезена пикла като принцесата.

— Здравейте! — усмихнато поздрави Миранда и пристъпи прага на помещението. В ръцете си носеше поднос, върху който имаше купа с димяща супа, салфетка, сребърни прибори и покрито панерче с хляб. Шоз успя да подуши уханието на пиле чак от другия край на бараката. Една мексиканка следваше Миранда с чиния, пълна с курабии, току-що извадени от пещта.

Мъжете я поздравиха в хор. Миранда отмести погледа си от насядалите покрай масата към Шоз, който се приповдигна. Тя се обърна към младата жена зад нея:

— Мария, остави курабиите на масата за мъжете и си свободна.

Мария изпълни нареждането и излезе.

Миранда се приближи към Шоз, като го изучаваше от главата до петите основно, но безкритично. Той застина от изумление, когато разбра какво става. Беше дошла да му донесе супа!

— Здравей — каза тя. — Дерек не ми съобщи, че новият работник е същият, който е докарал момичетата дотук.

Шоз само я погледна.

— Донесох ти малко домашна супа, която лекува всичко. — Тя се усмихна топло и остави подноса върху долното легло. — Имаш ли нещо против да слезеш долу, момко? Искам да ти видя окото и по-точно главата.

Шоз се изчерви. Не беше му се случвало от години. Той се плъзна надолу, карайки Миранда да изглежда още по-малка пред него.

— Добре съм, госпожо — неловко изломоти той.

Тя вече се бе захванала да изучава тила на главата му. Той направи гримаса.

— Мили боже, каква цицина. Няма да работиш няколко дена — каза тя.

Казано имаше значението на заповед и не подлежеше на коментар.

Но той се опита да й противоречи.

— Наистина съм добре, госпожо, като се изключи главоболието. Не искам да стоя и да трупам килограми.

Той я озари с една от редките си дружелюбни и обезоръжаващи усмивки.

— Ако гордостта не ти позволява да стоиш в леглото, би могъл да ми помагаш в кухнята. И недей да ми противоречиш — каза тя, задушавайки протеста му в зародиш. — Дори съпругът ми не смее да го прави — добави меко Миранда. — А сега си обърни главата.

Той се подчини. Докосването беше гальовно като от венчелистче на цвете. Шоз не помръдна, докато тя опипваше лицето му, проверяваше окото и цъкаше съжалително. Всичко продължи много дълго. Отнасяше се с него по същия начин, както и собствената му майка, което поради някаква необяснима причина буца заседна в гърлото му.

Тя вдигна подноса и му го навря в ръцете.

— А сега изяж всичката супа, лягай в леглото и почивай. Утре ми докладвай не по-рано от девет вкъщи. Ще кажа на Дерек, че ще работиш за мен няколко дена.

Тя го потупа по ръката, размени по няколко думи с всеки от каубоите, насядали около масата и си тръгна. Шоз я проследи с поглед.

— Някои хора умеят да се оправят.

— Да бе, чукнат те по окото и се излежаваш в къщата цял ден. Искаш ли да подуеш и моето око, Лу?

— Какво не бих дал и аз, за да мързелувам до госпожица Люси.

Всеобщо пъшкане и охкане посрещнаха забележката.

Лицето на Шоз остана безразлично. Той остави подноса, отиде до масата и се пресегна за курабия между двама от мъжете. След като я напъха в устата си, той я схруска с наслада. После си взе още една.

— Искаш ли цицина? — запита той. — Ще ти я осигуря без никакъв проблем.

Здравото му око се усмихна, но остана сиво като стомана. Те престанаха да му обръщат внимание, което беше повод той да им отговори със същото.

— Защо не си ми казала, че Шоз ви е докарал с Джоана в Парадайз?

Люси преглътна с усилие. Как беше открил? Дядо й я бе извикал и сега тя гледаше към Миранда с упование.

— Стори ми се маловажно — каза вяло тя.

Дали информацията не идваше от Шоз? Беше уверена, че е той си играе с нея като котка с мишка. Защо иначе му трябваше да е тука, ако не искаше още пари?

— Какво криеш? — запита Дерек. — Днес се държа така, сякаш никога не го беше виждала преди.

— Не съм казвала, че не го познавам, дядо — усмихна му се Люси. — Не ми изглеждаше толкова важно. Но наистина трябва да си наясно, че е един от ония бездомни скитници, които нямат нищо общо с хората от ранчото.

— Не трябва да съдиш хората по този начин, Люси — твърдо заяви Миранда. — Особено човек, който е бил достатъчно любезен да ви вземе, след като сте я били закъсали.

Плътно свила устни, Люси не каза нищо. Как успяваше да печели тяхното уважение? Не беше честно — беше невероятно!

— Ако е бил безработен, вината не е била негова — обади се и Дерек. — Депресията съсипва стотици хиляди добри и честни работници.

— Виж, скъпа — потупа ръката й той, — след като вече има работа, не можеш да го наричаш скитник.

Люси едва се усмихна.

— Какво ти е мнението за Шоз, Дерек? — запита Миранда.

— Мисля, че е упорит като муле, с железен характер, а склонността му към бой е по-голяма отколкото цял Тексас. Горд е за двама и съм сигурен, че работи здраво.

Люси се извърна встрани, играейки си с дребните порцеланови дрънкулки върху една странична масичка.

— Знаеш ли, че не го приемат? — каза Миранда. — Играеха карти, а той седеше сам, горд и усамотен.

— Мога да определям само правилата, скъпа, не и хорското мислене — навъси се Дерек.

— Мразя предразсъдъците — ядно заяви Миранда. — Както и лицемерието. Презират го, докато всеки от тях знае, че ти самият си наполовина апах.

— Тава е, защото приличам на бял — безгрижно каза Дерек. — Освен това аз им плащам заплатите — ухили се той.

Люси реши, че не може да слуша повече.

— Ако не възразявате, ще се кача горе да почета.

Шоз се отправи с тежка стъпка към къщата на следната сутрин малко преди девет. Беше на крака от няколко часа, но не смееше да отиде по-рано, за да не безпокои госпожа Браг. Беше напъхал ръце в джобовете си и се чувстваше глупаво. Слънчевите лъчи биеха право в гърба му, а времето вече беше жарко и влажно. Денят се очертаваше да е адски.

Когато почука на външната врата, му отвори самата Миранда.

— Точен си — отбеляза с искрящ поглед тя. — Добро утро, Шоз. Как спа?

Вече се носеше пъргаво към хола, когато Шоз я последва, без да забрави да свали шапката точно навреме.

— Благодаря, много добре, госпожо — осведоми я той в гръб.

Тя се упъти към кухнята, където обядът за семейството вече се приготвяше. Мария подсушаваше съдовете от закуската, а едно друго момиче режеше пиле на порции.

— Кафе? — запита Миранда.

— Вече закусих, госпожо.

Тя му връчи купа, пълна с грахови шушулки.

— Тогава можеш да изчистиш това — каза тя и се захвана да кълца енергично моркови върху дъската за рязане.

Той премига недоумяващо. Грахови шушулки? Искаше от него да чисти грах?

— Знаеш как става, нали? — Тя го изгледа въпросително.

— Да, госпожо — отвърна той, окачи шапката си на една закачалка и се захвана за работа.

Работеха, без да разговарят, само Мария си тананикаше някаква приятна мелодия. В кухнята беше тихо, уютно и успокояващо. Миранда му напомняше за майка му, въпреки че двете бяха много различни. Кандис беше по-друга. Разликите не бяха само физически — Кандис беше по-блага и ласкава. Но това нямаше значение, защото получаваше от Миранда същото топло отношение, каквото и от майка си. Усещането беше смущаващо и едновременно успокоително.

Миранда привърши работата и излезе навън. Шоз продължаваше непохватно да бели грах. Когато чу въздишката, той вдигна очи, за да срещне изумения поглед на Люси.

Помисли си само, че беше дяволски идиотско да го сварят как бели грах.

Люси изгледа Мария и Ана, после се приближи към него, излязла извън кожата си от яд. Гласът й наподобяваше шепот.

— Какво правиш тук?

Той кимна към купата с грах.

— На какво ти прилича това?

Люси погледна през рамо към отворената врата, през която беше излязла баба й. И двете момичета ги следяха с живо любопитство.

— Ела навън с мен — нареди му с нисък глас Люси.

— Както заповядате, госпожице Браг.

Двете прислужнички не изпускаха нито дума.

Тя припряно отвори вратата на задния вход, остави я широко отворена, докато се увери, че той ще мине пръв, и когато се намериха сами на двора, го сграбчи за ръката и го завлече зад избуялите храсти.

— Умираш си да останем сами, нали? — ухили се той. — Искаш ли да продължим започнатото вчера?

— Знаеш, че си умирам да ти видя гърба — вън от Парадайз и от моя живот.

— Нима съм в твоя живот?

— Нямам предвид това, което си мислиш.

— Имаш — установи той със замъглен поглед. — Ти самата го знаеш.

— Кажи какво искаш? — изкрещя Люси. — Първо отсядаш в града, после идваш на ранчото, а сега си тук, в къщата.

— По добре овладей огнения си темперамент, принцесо — усмихна се той, — защото някой може да те чуе, а тогава ще ти се наложи да обясняваш надълго и широко.

Тя сви ръце в юмруци. Знаеше, че му доставя удоволствие да я дразни, че го прави нарочно и че не трябва да захапва стръвта му.

— Пак повтарям, какво искаш?

— Ти знаеш какво.

Тя го изгледа. Ниският му и увличащ глас вършеше своето, като я караше да настръхва, защото извикваше в паметта й ярки и горещи спомени. Тя пое въздух.

— Каза ли на дядо, че ти си ни довел с Джоана в града?

— Защо ми трябва го правя?

— Някой му е казал.

— Последвай съвета ми и се успокой, принцесо. Единственият, който ще разкрие твоята дълбоко стаена и мрачна тайна, си ти самата.

Тя го стрелна с поглед. Той бръкна в задния си джоб и извади една смачкана хартийка.

— Ето — напъха я той в дланта й, — забравила си го в апартамента на губернатора преди няколко дни.

Ужасена от възможността да го чуят, Люси се огледа наоколо с див пламък в очите. Хартийката й беше позната. Когато вдигна глава, него го нямаше. Само вратата към задния двор се затвори с трясък.

13

Леон Клакстън застана на външната платформа между два вагона, докато локомотивът пухтеше бавно при навлизането си в гарата на Парадайз, надувайки свирка.

Пристигаше по програма седмица преди обвитото в тайна празненство в чест на Дерек Браг. Ако не беше искал толкова да прекара по-голямата чест от двуседмичната си ваканция с Люси, щеше да пристигне заедно с родителите си следващата седмица с луксозния частен автомобил на Класкстънови. Но желанието му да бъде с нея беше огромно, а неговите родители щяха да дойдат подобно на повечето от останалите гости ден преди събитието.

Леон се усмихваше от сладостно очакване. Беше висок и строен, с широки рамене и изглеждаше впечатляващо в тъмния скъп костюм. Беше рус, със сини очи и повечето жени го намираха за много красив. Лицето му имаше овална форма, а чертите му бяха безупречно правилни и аристократични като на патриций. Беше наследил изключителния външен вид на майка си. Веднъж Люси му беше казала, че е „олицетворената елегантност“. Много му беше харесало. При мисълта за нея сърцето му затуптя по-бързо. Не беше виждал Люси от много дълго време. Беше много разстроен и не се стараеше да го скрие, когато тя реши да тръгне за Парадайз с придружител преди семейството си. Трудно беше за вярване, че беше предпочела този град на кравари пред неговата компания.

Всъщност любовта и лоялността, която тя изпитваше към семейството си, бяха похвални, и това беше още една причина да смята, че от нея ще излезе безукорна съпруга. Останалите добродетели бяха нейната красота и чувственост, без в сметката да влиза положението й в обществото. Леон беше твърде разумен, за да придава особено значение на последните й две качества. Съществуваха много други красиви и съблазнителни жени на този свят, равни на Люси във всяко отношение. С изключение на най-важното — нито една от тях не беше от фамилията Браг.

В него момент Леон трябваше да е до гуша в мръсната работа на втори след Рузвелт полицейски комисар на Ню Йорк, но това нямаше да продължи дълго. Изборът на службата си беше негов. Беше решил да напусне поста си в Мадрид, след като помоли да бъде пуснат в отпуск. Баща му беше уредил назначението при Рузвелт. Роджър Клакстън беше един от най-влиятелните сенатори в САЩ, а също и политически един от най-прозорливите. Той беше приятел с младия Рузвелт, но не от сантиментални причини, а защото познаваше победителите от пръв поглед.

Леон уважаваше и се възхищаваше от шефа си, въпреки че на моменти намираше Рузвелт малко идеалист. За щастие идеализмът му се смекчаваше от находчивата му практичност. Подобно на шефа си, Леон беше скочил в каруцата на победилия в изборите Маккинли срещу номинирания от Демократическата партия популист Дженингс. За целта Рузвелт беше подбрал Леон, който знаеше, че Теди очаква да захапе тлъстия кокал след избора на Маккинли. Леон също имаше аспирации към паричката в питката, но беше по-млад и не очакваше толкова висок пост в йерархията. Настоящата работа беше важен крайъгълен камък в кариерата му, която се развиваше по вода, но това не беше достатъчно. Трябваше да притури и мощта на фамилия Браг към своя арсенал и искаше бързо да увенчае с успех начинанието.

Само на двадесет и шест, Леон беше крайно нетърпелив. Това обясняваше наличието на пръстена с диамант от три карата в джоба му. Нямаше жена, особено влюбената в красиви и скъпи неща Люси, която би могла да устои на разкошния подарък. Нито пък на него. Той имаше всичко и го знаеше — външност, чар, обаяние, власт, произход, богатство. Не беше предлагал брак на никого, откакто жена му почина в Мадрид. Люси ще остане твърде поласкана. Възнамеряваше да я ухажва цяла седмица и да поиска ръката й на тръгване. Той я видя и й махна на перона. Тя му отвърна радостно.

Люси беше изтощена след поредната безсънна нощ. Сънят й убягваше все по-често. Махна на Леон, цялата грейнала в усмивка. Чувстваше се малко виновна, защото не се беше сещала за него от пристигането си в Тексас.

Усети, че това е странно. В последните няколко месеца Леон беше предпочитаният й ухажор. Забавляваха се чудесно, когато бяха заедно, ходеха по балове и соарета, конни надбягвания и регати, и всички смятаха, че са идеалната двойка. Люси беше подготвена един ден той да й направи предложение, което тя да приеме. След една година завършваше, не и се оставаше стара мома, а с положителност не би намерила по-подходяща партия от Леон. Винаги беше приемала негласното правило на родителите си, че бъдещият й съпруг трябва да притежава определени качества — обществено положение и богатство. Несъмнено тя щеше да се влюби в избраника си. За кратко беше радостно влюбена в Леон. Или почти влюбена. Намираше кариерата му за вълнуваща. Освен това той вече работеше в Ню Йорк и я беше уверил, че имаше намерение скоро да се завърне във Външното министерство. Люси без усилие си представяше, че е съпруга на посланик и живее в Париж, Лондон или даже Рим — любимите й градове. Тази любов към определени места я беше утешавала, щом се изправи с лице към факта, че един ден ще трябва да се ожени за някой като Леон, ако не за самия Леон. Тя не беше особено готова за брак, да отглежда деца и да се превърне в хайлайфна домакиня, затова предпочиташе да не мисли за отговорностите, които я очакваха след дипломирането.

Въпреки всичко не беше си спомняла за Леон нито веднъж през последните седмици. Надяваше се нещата скоро да се променят. Сега той беше в Парадайз.

Тя сподави прозявката си. Не трябваше да позволи на Леон да я види такава и да си помисли, че е отегчена, но умираше за сън. Мислите за другия я държаха будна през нощта.

Беше работил три дена в къщата, през което време тя правеше всичко възможно да го отбягва. Но знаеше къде е и какво прави във всеки един момент. Трябваше само да погледне през прозореца на гостната, за да го види как се връща от помещението за опушване на месо с някоя говежда половина, а здравите му крака изпъват до пръсване плата на джинсите. Или да потърси книга в библиотеката, за да го чуе как си подсвирква фалшиво в дневната, докато окачва тежките завеси, смъкнати от Миранда за пране. Не можеше да му се изплъзне даже и в обетованата територия на своята спалня, защото тогава той помагаше на прислужницата във външния коридор да разместят мебелите и почистят дървения под. А всеки път, когато го усетеше, Люси си го представяше — мургав и строен, горд и безочлив, с изящно очертани мускули под мократа от пот риза и тесни джинси.

Очакваше да я шантажира. Нали затова беше тук. Не можеше да има някаква друга причина. Тя не вярваше, че той не иска пари. Просто играеше с нея жестока игра, без тя да проумее защо. Вероятно всеки ден щеше да изявява претенциите си в замяна на своето мълчание. Тя живееше в страх. Най-лошо от всичко бе, тя не се съмняваше, че той знае най-съкровените й мисли, защото всеки път, щом се изправеше лице в лице с него, можеше да види самодоволството в очите му. Той беше наясно, че й лази по нервите и изпитваше удоволствие от това.

Безсънието й започна още от първия ден, когато разбра, че Шоз работи в ранчото. Тексаските нощи бяха толкова горещи и влажни, че при нормални обстоятелства беше трудно да се спи. Сега всичко беше още по-объркано. Нежелани видения издевателстваха над нея. Шоз, който я изнудва за пари, образът на якото му тяло, голият и влажен торс. Устата му. Тя се мяташе на всички страни, като увиваше влажните чаршафи около себе си, докато тялото й гореше в собствената й жарка горещина. Тя си спомняше усещането от него вечерта в пустинята при стремителния им невъздържан сблъсък; неговото горещо и хлъзгаво от пот тяло, втвърдено здраво в ръката й, тежестта и напора му върху нея, мощното му освобождаване, което той не успя да удържи. Допирът му, неговият мирис и поглед… Люси не можеше да понесе тези спомени в жегата и мрака на безкрайните нощи.

Миналата нощ не само не се различаваше от предишните, но дори беше още по-мъчителна. Въздухът беше толкова гъст и влажен, че тя чувстваше нощницата си като допълнителна кожа, подгизнала и потъмняла от пот. Дори чаршафите бяха станали нетърпимо мокри. Беше се довлачила боса до прозореца, за да поеме глътка въздух и да се опита да избяга от фантазиите си. За нейно изумление го видя да стои до люлката в предния двор, ясно осветен от луната и светлините на външната порта. Без риза, опрял гръб на едно дърво, той пушеше. Пламъчето на цигарата светеше в мрака. Дали и той нямаше същите терзания? Гледаше право в прозореца и право в нея. Люси моментално се дръпна назад, осъзнавайки, че щом тя може да го вижда, той също я забелязва. Измина цяла вечност, преди да се унесе в неспокоен сън.

Влакът намали ход. Шумът беше оглушителен. Леон се усмихваше и й викаше. Люси също му се усмихна. Изведнъж се сети какво бяха правили с Шоз и се вцепени. Ако Леон научеше някога, щеше да се освободи от нея като от врял картоф, но това не би било нищо в сравнение с неговото отвращение и потрес. Това би я унищожило. Напрежението внезапно я връхлетя. Какво щеше да се случи, ако Леон я изобличеше?

Следващата седмица щяха да пристигнат не само нейните родители и братя, а всички — чичо Ник с Джейн и децата, леля Сторм и Брет с техните деца и внуци, роднини и приятели, които я познаваха толкова добре, особено Никол; човек би си помислил…

Разбираше, че не трябва да демонстрира обзелата я паника. Особено в този момент, защото познаваше Леон твърде добре, независимо че той само й бе кавалерствал през последните месеци. Знаеше колко е проницателен и как не би му убягнало нищо.

Леон скочи ловко от влака и я взе в ръцете си.

— Люси!

— Как пътува? — Усмивката й беше несигурна.

Той не отговори. Само я притискаше към себе си и я целуваше шумно. Люси инстинктивно настръхна, независимо че Леон я беше целувал много пъти дотогава, доставяйки й неизменна наслада. Този път не изпита удоволствие, как би могла? Нейното затруднение беше прераснало в истерия и тя ясно видя във въображението си как Шоз й се надсмива.

— Какво има?

— Всички ни зяпат, Леон — колебливо се усмихна тя.

— Знам — отвърна той усмихнато и я погъделичка под брадичката.

Люси се обърна назад. Никога не я беше целувал на публично място. Тя се почувства неловко. Моментът не беше подходящ за шеги.

Върнаха се в ранчото с автомобила, управляван от Люси. Леон се възхити от колата, която изглеждаше като нова след ремонта, но беше скептичен спрямо умението й да шофира.

— Оправям се твърде добре — сопна му се тя.

Той изглеждаше очарован от това да бъде возен от жена. Люси спря лимузината пред къщата и слезе, без да изчака помощта на Леон. Той вдигна въпросително вежди, докато заобикаляше колата, за да я поеме за лакътя.

— Аз ли забравям, че сме вече в Тексас, или ти пропускаш, че си отгледана в Ню Йорк?

Люси намери порицанието за оскърбително. Погледна го по начин, който го изненада. Но той не се извини, което беше редно за всеки джентълмен, изгледан така от Люси Браг. Това я раздразни.

Не можа да не забележи, че той не си направи труда да вземе багажа си от задната седалка на колата. Наистина ли имаше право за разликите между Тексас и Ню Йорк? В Ню Йорк никой джентълмен нямаше да се занимава с чантите си. Но тук беше Тексас, където дори най-изисканият мъж, когото познаваше — чичо й Брет, сам се грижеше за нещата си.

Миранда излезе да ги посрещне, облечена в семпла синя пола, блуза и престилка, в която си подсушаваше ръцете. Леон наистина се показа галантен и възпитан, но Люси остана слисана от това, че престилката на баба й и непринуденото й излизане направо от кухнята го бяха шокирали.

Влязоха в прохладното и просторно преддверие.

— Защо не покажеш на Леон неговата стая, Люси — предложи Миранда. Тя пъхна глава през отворената врата на широкия салон. Люси забеляза над слабичкото рамо на баба си, че Шоз е вътре и поправя един от прозорците, възкачен на стълба. Сърцето й слезе в петите.

— Шоз? — запита Миранда. — Би ли имал нещо против да донесеш един багаж от колата на Люси?

Студеният поглед на Шоз се премести от Миранда към Люси, оттам към застаналия до нея мъж. Люси усети, как бузите й пламнаха. Леон се размърда нетърпеливо. Устните на Шоз се накъдриха в неприязнена гримаса. Люси почти очакваше от него да се обърне с насочен пръст към нея и да изпее всичко. Естествено, моментът беше ужасяващ, но той не предприе нищо.

Люси се обърна сияеща към Леон.

— Оттук, моля.

Леон отговори с готовност на усмивката й. Тя го отведе горе, където бяха спалните. Както беше редно, той нямаше да бъде настанен в същото крило като нея. Стаята му беше украсена с топлите червеникави тонове на мебели от тъмен дъб и множество персийски килими. Люси прекоси спалнята, за да отвори прозореца.

— Имаш страхотен изглед към хълмовете и планините на хоризонта.

Той се приближи изотзад и се притисна в нея. Тя отскочи като ужилена, когато я хвана за раменете.

— Защо си толкова напрегната, скъпа?

— Аз? — Гласът й бе по-висок от обичайното. Тя се покашля. — Не съм нервна, а само радостно възбудена, това е всичко.

— Радостно възбудена да ме видиш? — измърка той и я притисна още по-плътно.

Не би могла да отговори с „не“.

— Разбира се — каза тя, стараейки се да улучи верния тон. — Но всички тези седмици…

Той се усмихна, притегли я към себе си и я целуна преди тя да успее да му попречи.

Устните му бяха топли, плътни и способни да увещават. В миналото Люси си беше позволявала да бъде прилъгвана и да приема езика му, но винаги предпочиташе да я целува със затворени уста. Сега вече нямаше намерение да му разрешава никакви волности и посрещна милувката му с плътно прилепнали устни.

Нещо тежко тупна на пода с глух звук. Люси възнамеряваше да държи устата си затворена, без значение колко настойчиво се опитваше той да вкара езика си между устните й, докато Леон настоятелно напираше да добие своето, И двамата не реагираха на звука. Последва второ, още по-силно тупване. Леон се спря и вдигна глава. Люси се възползва от ситуацията и се освободи от ръцете му.

Шоз стовари третата чанта с още по-гръмовен тътен и напусна, без дори да погледне към тях, сякаш бяха невидими. Нямаше начин да не ги е забелязал, впили устни в средата на стаята, помисли си Люси.

— Това беше връх на безочливостта! — едва успя да си поеме дъх Леон, загледан след него. — За кого, по дяволите, се мисли?

Люси изтърча към вратата, без да му отговори. Случилото се беше предвестник на една катастрофална седмица.

Накъдето и да се обърнеше, Шоз я дебнеше непрестанно. Излезе за утринната си езда в компанията на Леон и се сблъска с него, докато той оправяше оградата на южното пасбище. Бяха потърсили сянката на огромните дъбове в най-знойния час на деня, когато той изникна отново, за да боядиса перилата на портала. Не можеха да се поразходят даже на лунна светлина, без да се натъкнат на него.

Той не й обръщаше внимание при никакви обстоятелства и дори не ги погледна нито веднъж. Чувствата на Люси еволюираха от объркване през разочарование към недоволство. Жестоко недоволство. Да не би да беше невидима? Може би беше добре, че Шоз се появяваше винаги неканен. Един следобед Люси, Леон и Джоана планираха да отидат на пикник до връх Пит, но в последния момент Джоана се оплака от главоболие. Люси и Леон тръгнаха сами. Люси отблъскваше в началото на излета домогванията на Леон да я целуне, докато най-накрая се предаде, надвита от умората. В случая волята му се оказа по-силна от нейната. Но когато ръката му се спусна към талията и след това пое нагоре към гърдите й, тя скочи на крака, поставяйки ясно границата между позволено и забранено.

Леон се извини.

— Прости ми, Люси, но не сме оставали сами нито за минута цяла седмица. Луд съм за твоите целувки.

Усмивката му не й подейства.

— Това не беше целувка — разгорещено каза тя, — това беше опипване. — Тя подбра момента, за да си спомни готовността, с която беше участвала в нещо много по-сериозно от опипване не толкова отдавна, при което руменината й се сгъсти още повече. Леон го прие като признак на гняв.

— Наистина съжалявам. А сега се върни тук — каза той и потупа одеялото, на което седеше.

— По-добре не, Леон.

Веднъж измъкнала се от него, Люси нямаше намерение да попада отново в капана на прегръдките му. По някакъв начин Леон бе загубил някогашната си притегателна сила и тя знаеше защо. Прокле наум Шоз затова, че бе разрушил интереса й към най-добрия кавалер, който беше имала.

Преди появата му тя намираше Леон за извънредно обаятелен, с чар и красота, която го правеше почти съвършен.

Беше наистина бясна от сравнението между двамата. Леон имаше всичко, и то в изобилие. Шоз нямаше нищо. Леон беше страхотен, докато другият — недодялан. Но въпреки това, когато ги поставяше редом един до друг, безупречната външност на Леон изглеждаше лишена от характер и воля пред мрачните черти на Шоз, които бяха застрашителни и неустоимо мъжествени.

— Люси — продължи Леон, — нима мислиш, че беше лесно да накарам Джоана да се преструва на болна, и да не дойде? Какво ти става? Ела тук!

Преди Люси щеше да бъде поласкана от усилията му да остане насаме с нея, но не и в този миг. Беше много ядосана.

— Мисля, че е най-добре да се връщаме, Леон.

След тази случка Люси реши за себе си, че няма да остава самичка с него. Канеше Джоана с тях навсякъде и държеше на всяка цена на присъствието й. Ако Леон имаше тълкувание на нейните постъпки, той не даваше то да се разбере. Люси беше сигурна, че той е наясно по въпроса, но спазваше благоприличие, защото независимо от кроежите за пикника Леон си оставаше роден джентълмен.

Най-накрая настъпи денят, в който пристигаха родителите й и останалите членове на фамилията за честването на осемдесетата годишнина на Дерек.

Люси беше пренапрегната от възбуда и тревога. Ако истината щеше някога да излезе наяве, това щеше да стане този път.

Люси се бе събудила с изгрева на слънцето, но остана в стаята си, защото в противен случай само би събудила подозренията на дядо си. Цялата се тресеше от вълнение. Страхът от разкриване на тайната й беше отстъпил място на радостта от предстоящата семейна среща. В осем часа по план отговорникът на работниците в ранчото беше дошъл в къщата и прекъснал закуската на Дерек. Оградата на северното пасбище беше паднала и всички чистокръвни кобили и жребчета бяха излезли. Дерек веднага се отправи към мястото. В действителност животните бяха предварително преместени на друго място рано същата сутрин, но дядо й и останалите каубои щяха да изкарат следващите пет-шест часа в опити да издирят животните, и когато се върнеха по пладне всичко щеше да бъде готово за започване на веселбата.

Люси изтича долу, за да изчака пристигането на родителите, братята, чичовците, лелите, и най-вече братовчедите си. Каруците с провизии и украса за празненството вече трополяха към ранчото. Мъжете копаеха траповете за барбекюто и редяха една след друга редици от маси. Люси скоро се улиса с последните кухненски приготовления.

Беше затънала до върха на лактите в лимонов сок, когато познат глас я извика по име от прага на вратата.

— Госпожице Браг!

Люси изпищя от радост и се извърна.

— Лейди Шелтън!

Двете братовчедки се затичаха една към друга с разперени ръце.

— Толкова се радвам, че съм тук! — извика Никол.

— Толкова се радвам, че си тук! — не остана по-назад Люси. Никол беше най-голямата дъщеря на чичо Ник, умопомрачителна екзотична хубавица, одрала кожата на баща си — висока, с тъмна коса и сиви очи, белолика и с много, много високи скули, току-що навършила двадесет и две.

— С какво си се захванала? — разсмя се Никол при вида на размъкнатата си братовчедка. — Това Люси ли е или някоя самозвана двойничка?

— Знам, че съм пълна катастрофа — усмихна се Люси.

Никол остана невъзмутимо спокойна. Въпреки че външният й вид беше изряден, той беше в ярък контраст с поведението й, което се случваше рядко. Тя беше една от любимките на Люси на този свят и те биваха съучастнички в белите по-често, отколкото можеше да се предполага.

— Никога преди не съм те виждала с навити ръкави — продължи да се задява Никол. — Махни тази ужасна премяна и си сложи нещо за пред хората.

Двете девойки изтичаха от кухнята, без да престават да дърдорят нито за секунда. Люси изписка радостно, когато се намери в преддверието на къщата, защото мястото беше изпълнено докрай от цялото й семейство. Всеки се смееше, прегръщаше, викаше и разговаряше. Хаосът беше пълен.

Баща й Рейд прегръщаше по-голямата си сестра, нейната леля Сторм. Тя беше висока, хубава, забележителна жена, умееща да се чувства еднакво добре както в най-загубения пущинак, така и в своето аристократично имение в Ноб Хил. Навремето като малка Люси си падаше по съпруга й Брет Д’Аршан. Той беше висок и мургав и изглеждаше така опасен и елегантен в ушития по мярка тъмен костюм. В момента се ръкуваше енергично с чичо Ник. Последният беше лорд, граф Драгмор, и беше прегърнал през рамената със свободната си ръка своята страхотна, невероятно красива руса съпруга, прочутата актриса Джейн Баркли, която се мъчеше да се освободи от него, за да поздрави майката на Люси. Преди много години в Ню Йорк двете бяха станали най-добри приятелки или поне така казваха.

Най-накрая идваха братовчедите. Синовете на Брет — Стивън и Линкълн — и техните съпруги бяха обградили Миранда, която плачеше. Техните шест невръстни деца се правеха на индианци, като търчаха из стаята и крещяха, влачейки след себе си за каишката едно мъниче овчарска порода.

Най-малкият брат на Люси — Колин, който беше на осем, — се надпрепускаше с тях и издаваше най-силните крясъци. Останалите братя, Брайън, Грег и Хю, се мъчеха да хванат и усмирят по-малките. Отсъствието на Марк беше подозрително. Но на нея не й остана време да мисли за това, защото братята на Никол, Чат и Ед, и най-малката им сестра Реджина се спуснаха да я задушат в огромните си мечешки прегръдки.

Люси успя да зърне студения поглед на баща си над рамото на Реджина. Той знае, помисли си тя, и паниката я прободе с острия си нож. Той знаеше за Шоз.

Тя побеля като платно, когато срещна строгото и неодобрително изражение, а коленете й почти се подкосиха. Реджина отстъпи мястото си на Стивън. Когато го прегърна, тя почувства облекчение. Баща й беше ядосан само защото бе разбрал, че е отпътувала за Тексас без госпожа Сеймур.

Нещата започнаха да се уталожват. Не съвсем, но донякъде. Люси поздрави всички, старателно отбягвайки родителите си. Майка й също я беше удостоила с лют „после ще поговорим“ поглед.

— Къде е брат ти Марк? — запита Никол.

Тъкмо щеше да й отговори, че няма представа, когато той се появи на прага на препълненото фоайе. Носеше нещо в ръцете си, нещо пухкаво, нещо врещящо. Когато го пусна, палето започна да джафка и се впусна към котката, която изсъска и побягна. Хаосът се възцари отново.

Гостите не успяха да се скрият в къщата така, че да изненадат наистина Дерек. Към обяд всички кръжаха навън, разговаряха и подновяваха или осъществяваха нови запознанства. Над хиляда човека от единия до другия бряг бяха уважили рождения ден на Дерек и в него момент заемаха по-голямата част от задния двор на къщата.

Огромните трапове за барбекюто вече бяха запалени и димяха. Оркестрантите настройваха инструментите си. Гигантски казани с чили вряха на слаб огън, а барманите сервираха всичко, от мартини до крем сода. Облечени в син дочен плат каубои се бяха смесили с дами в коприна и с чадърчета. Съпрузите им носеха бели или морскосини широки сака и ленени панталони. Децата играеха шумно на сляпа баба, а техните дядовци пушеха лули и наблюдаваха суматохата, докато бабите се бяха отдали на храната и клюките. Малко след един Дерек Браг пристигна на кон.

Върху украсена с флаговете на Съединените щати и Тексас платформа Ник, Рейд и Сторм се усмихваха щастливо. Ник подкани тълпата с вдигната ръка да изреве: „Честит рожден ден, Дерек!“.

Дерек се доближи до платформата с разширени от изумление, невярващи очи. Застанала встрани, Люси хапеше устни.

— Какво, по дяволите, става тука? — избоботи Дерек.

— Изненада! — отговори му хор от хиляди гърла.

Ръката на стареца се премести върху сърцето, което накара Люси тревожно да извика.

Но още в следващия миг разбра, че дядо й преиграва. Той слезе от седлото и беше буквално завлечен от синовете си върху платформата. Противеше се, широко ухилен.

— Все още не знам какво става тук — каза той в мегафона.

Всички се разсмяха, а Ник си присвои говорителя.

— Татко — каза той, — щастлив съм да те осветля по въпроса. — Той се ухили. — Ти ми подсказа идеалното начало за словото. Всички тези хора са пристигнали бог знае откъде, за да те уважат по случай твоя осемдесети рожден ден. Пропътували са толкова мили, водени не само от чисто приятелство, а от уважение. Никой друг мъж не символизира по-добре значението на тази страна и на този щат.

Роден си в колиба някъде горе в планините, а днес си се превърнал в един от най-могъщите хора на щата и на Америка. Всичко, което виждаме тук — Ник обхвана околността с жест, — е било създадено от твоите собствени две ръце, и напоено с твоята собствена пот и кръв. Ти си доказателство за успеха на американския пионер с твоя кураж, честност и постоянство срещу най-тежките условия, срещу превъзхождащи чужди сили като Мексико, с които си се сражавал за свободата на тази страна, срещу команчите и най-вече срещу самата неплодородна и безжалостна земя. Твоят успех принадлежи на всички. Величието на Тексас и Америка би било немислимо без амбицията, храбростта и себеотдаването на мъже като теб!

Люси се присъедини към виковете и приветствията на всички останали, без да се срамува от потеклите по страните й сълзи. Застанала до майка й и леля Джейн, Сторм подкрепяше Миранда, която се смееше и плачеше едновременно, вперила поглед на обожание в съпруга си. Лицето на Дерек беше малко почервеняло, когато взе мегафона от ръката на Ник.

— Благодаря, синко. — Той се покашля. — Мисля, че засега се каза достатъчно. Искам само да добавя своите благодарности към всички присъстващи, а също и към онези, които са искали, но не са могли да дойдат. Искам да благодаря на семейството си, на моите деца и внуци, на жена си. За тях съм направил всичко това, не за друг.

Той се усмихна и се приведе напред.

— А сега да се повеселим.

Шоз стоеше със скръстени ръце в сянката на едно дърво и наблюдаваше гостите. Стотици пържоли се печаха върху десет огромни скари от едната страна, а от другата къкреха десетки тенджери с боб. Няколко маси за пикник бяха весело декорирани с червен, бял и син шифон и надписи „Честит Рожден Ден, Дерек“ върху всяка от тях. Едната от масите беше отредена за стотици пресни хлебчета, хиляди царевични връхчета, пресни салати, десерти, а също пунш, сангрия, лимонада и кафе.

Гостите се щураха навсякъде, при което нюйоркчани се смесваха с наемните работници. Свиреше испански състав и няколко двойки вече се бяха престрашили и се въртяха във вихъра на танца върху покрит с дървени стърготини и ограден с бали сено импровизиран дансинг. Шоз трябваше да признае, че семейство Браг знае как се организира тържество.

Той започна да изучава дамите. В тълпата имаше повече от неколцина хубави лица и съблазнителни тела, но той остана разочарован, след като никоя не можеше да се сравнява с Люси Браг. Знаеше къде се намира тя през цялото време. Тя просто се набиваше в очи.

Люси носеше дълбоко деколтирана огненочервена рокля, която оставяше раменете напълно разголени, а косата й се спускаше свободно на непокорни кичури. Тя танцуваше ентусиазирано с Били, който беше успял да я откъсне най-после от онзи мъж от Източните щати. Пак той. За момент Шоз се взря в него, докато Леон следеше с безпокойство танца на Люси и Били.

Всичко в мъжа го отблъскваше, като се започне от върховете на лачените му обувки, та се стигне до безупречно колосаната риза. Не му харесваше небрежната елегантност на непознатия, приятната му външност, произхода, възпитанието и богатството. Всички те говореха недвусмислено за себе си и не биха могли да са по-явни, даже ако мъжът започнеше да крещи за тях до небето. Беше равен на Люси във всяко отношение.

Те двамата образуваха хубава двойка. Някой ден щяха да бъдат образцови съпруг и съпруга.

На Шоз не му пукаше. А и защо ли? Люси не бе за него нищо повече от мимолетно развлечение. Всъщност начинът, по който тя се мъчеше да се държи подобаващо с Леон, беше забавен, защото никога не го беше правила с него. Той се зачуди как ли би се почувствал Леон, след като откриеше, че жена му не е девствена. Шоз изпита несъстрадателно задоволство, тъй като водеше в това отношение по точки пред контето. Леон със сигурност нямаше да се възторгне, защото Шоз беше добър познавач на човешкия характер и подозираше, че оня щеше да го изживее зле. Може и да беше роден със сребърна лъжица в устата, но беше студен и амбициозен, без сантименти. Шоз се ухили, когато си помисли дали да не предупреди Люси да си изиграе добре ролята на девственица през брачната нощ.

После отново се втренчи в Леон. Върхът на всичко бе фактът, че е син на Мериан. Когато го видя за първи път, откри нещо дълбоко познато. Шоз знаеше, че Мериан обожава сина си от разговорите с нея, когато бяха любовници. Тя искаше той да задържи безмерната власт и богатство. Нямаше съмнение, че одобрява избора му на съпруга. Шоз се почувствува още по-добре, защото беше отнел на Леон нещо, което той желаеше толкова страстно. Въпреки че интересът му към Люси нямаше нищо общо с отмъщение, съвпадението, че Леон й беше кандидат, му достави удоволствие.

Ако искаше, можеше да му отмъкне плячката току изпод носа. Жалко, че не беше чак такъв негодник. Не му бе в характера да съсипе открито репутацията на невинно момиче, без значение колко силно желаеше да си го върне на Мериан Клакстън.

Той наблюдаваше Люси. Тя се смееше, докато танцуваше, а веещата се рокля разкриваше достатъчно от хубавите й крака, обути в обувки с неприлично високи токове. Беше се предала на физическата наслада от танца.

Не я изпусна от очи с часове. Това, че танцуваше като циганка, не го изненада. Вече се бе докоснал до любовта й към секса. Сега тя танцуваше със същия необуздан копнеж и пренебрежение към всичко наоколо. Той знаеше, че тя осъзнава как я гледа. Нейните чувствени жестове бяха заради него и ако намерението й бе да го възбуди, успяваше в пълна мяра. Никога преди това Шоз не я бе желал толкова много.

Той взе решение. Стига игри. Искаше я и щеше да я има независимо от цената. Още същата нощ.

Но само след като се увери, че никой никога няма да разбере — нали все пак тя беше добро момиче.

И тогава погледът му мярна една жена, стройна блондинка, облечена с изключителен вкус, с искрящи бижута и идеални пропорции на тялото. Не може да бъде. Ето защо Леон Клакстън беше тук… Той се втренчи повторно в жената.

Мериан Клакстън отвърна на погледа му. Шоз беше запратен назад през огнените двери на пъкъла.

14

Той беше роден в Драгуун Маунтинс в Аризона през лятото на 1861 година. Истинската му майка беше от племето на апахите койотеро и беше втора жена на баща му. Първата беше Кандис. Баща му беше известен сред бледоликите с прозвището Джак Дивака, а сред апахите — като Ел Салвахе. Самият той издънка с неизвестно потекло, като малко момче бил пленен и осиновен от една двойка индианци койотеро. Въпреки че беше напуснал клана и се бе оженил по-късно за бяла жена, той се върна, за да се сражава на страната на племето след избухването на апахската война.

Шоз беше раждан в тези първи брутални дни на войната. Пълното му име беше Шозкай и беше кръстен на своя чичо, една от първите жертви на войната. Когато баща му взе Кандис и тяхната дъщеря Кристина в Калифорния, за да започнат нов живот, той прибра със себе си и Шоз. Истинската му майка остана в Драгуун Маунтинс при своя народ.

Шоз отрасна на тяхното ранчо извън Бейкърсфийлд със заварената си сестра и други трима по-малки природени братя.

Кандис беше единствената майка, която помнеше. Беше изумен, като научи, че не е истинската. Джак му го каза много тактично, когато беше на седем, за да знае истината и да бъде горд със собствения си корен. Бащата му разказа не само за родната му майка, но и за нейния народ и неговите битки за оцеляване. Описа му картинно какво е да живееш в ония времена. Разказът беше толкова хубав, че Шоз почувства гордост от корена си, а раната, причинена от откритието за Кандис, зарасна бързо.

Порасна, докато работеше редом с баща си и братята си. Семейството му бе много задружно, а той и Кристина сякаш бяха близнаци, родени едновременно. В градското училище, което посещаваха, те защитаваха взаимно честта си.

Предразсъдъците бяха започнали с първия учебен ден. Малко след това Кристина дотича при него, обляна в сълзи. Училищният побойник, един дванадесетгодишен бабаит, я беше нарекъл „индианка“. Шоз не можа тогава да разбере защо това се приемаше за обида, но знаеше, че целта е такава и се засегна. Заради стремежа да защити Кристина окото му бе насинено, както впрочем и нейното, когато му се притече на помощ.

Бройката на изгубените след това битки беше минимална, защото той научи, че когато се изправяш срещу някой двойно по-възрастен и едър, всичко е оправдано. Шоз се научи да се бие с долни прийоми, когато се налагаше.

Децата могат да са много жестоки, затова често запращаха епитети като „червенокож“, „апах“ и „пасмина“ към него, чак докато напусна училище на шестнадесет. Никой не дръзна да закачи отново Кристина или по-малките му братя, защото знаеха, че докато Шоз се усмихваше безразлично на личните обиди, яростта му не познаваше граници, когато прицел на насмешките ставаше семейството му.

Нещата на бяха чак толкова зле, ако се изключеше грубото заяждане от време на време на някой безнадежден скандалджия. Като цяло в Бейкърсфийлд се съобразяваха със семейството и го уважаваха. Шоз познаваше повечето от жителите на града по физиономия и беше известен с помощта, която оказваше на старата вдовица Калдър и заработеното пени плюс ябълка от мистър Диксън заради измитането на универсалния магазин.

Когато стана на осемнадесет, той напусна дома и пое по собствения си път. Това беше едно от най-трудните неща, които беше предприемал в живота си. Баща му разбра и не се опита да го задържи, въпреки че плачът на майка му едва не го накара да промени решението си. Той искаше да пътува, да види света, да изживее повече от онова, което можеше да му предложи Бейкърсфийлд. Първа отправна точка стана земята на дедите му, земята Чирикахуа.

Прекоси териториите с надеждата да открие дали майка му е жива, но вместо това беше хванат в решителната атака на американската армия срещу последните свободни апахи на Джеронимо. Присъедини се към вожда, след като доказа храбростта и умението си да се сражава. Беше ужасен от методичните кланета на апахи от американската армия и условията на живот в резерватите, които беше видял. Злобната реакция на апахите го отчая още повече. Те горяха, изнасилваха и осакатяваха. По времето на баща му никой апах не беше насилвал невинни жени или убивал невръстни деца. Остави ги без никакви угризения, а само с ужасните спомени, които времето не заличава.

По пътя си към Мемфис прекоси планините на Централен Тексас. През цялото време на скиталчеството си не преставаше да научава трудни и горчиви уроци. При строежа на пътя за Чизхолм беше приет неохотно от другите мъже, и то след като доказа, че може да работи по-здраво от всички. В големите градове откри, че почти всички го считат за социално неприемлив. Единствената работа, която можеше да намери, беше от най-мръсна проба, подходяща за деца, стари хора или сакати и най-слабо платена. Жените, които доближаваше, го приемаха като забранен плод. Нищо не ги спираше да споделят постелята му, но при пълна тайна. Когато подминаваше някоя любовница по улиците, тя се правеше, че не го познава. Не след дълго започна да презира тях и тяхното лицемерие.

В Сейнт Луис беше още по-зле, защото го зяпаха, сякаш беше изрод. Започна да гледа на белите жени като на завоевание, инструмент за наслада, който бива използван и захвърлян подобно на моментен каприз. Характерът му стана безчувствен, с преобладаваща склонност към умишлена отмъстителност. С нея той си плащаше за обидите, които трябваше да преглътне от техните бледолики бащи и съпрузи.

На двадесет Шоз разбра, че не може да се носи по течението безкрай, а трябва да вземе решение какво да прави с живота си. Върна у дома и обяви, че иска да учи право в университета. Родителите му се прехласнаха от идеята. Джак му вдъхна кураж да кандидатства за най-добрите учебни заведения на Изток. Беше приет на непълна стипендия в Колумбийския университет и започна на двадесет и една през 1882 година.

Ню Йорк не приличаше на Сейнт Луис. Гражданите му се гордееха със своя либерализъм и авангардно мислене. Всичко това беше ала бала. Шоз с горчивина осъзна, че го приемат, защото е индианец, а не защото се справи добре на приемните им изпити. Превърна се в червенокож символ, който да успокоява гузната съвест на членовете на борда заради вродения фанатизъм и систематичния правителствен геноцид на белите им събратя.

Беше твърдо решен да отговори по подобаващ начин и дори да надмине спотаеното им презрение. Представяше се блестящо в науката, въпреки че му се налагаше да работи на непълен работен ден. Доказа не само своята равнопоставеност, но и своето превъзходство над белите си състуденти, като завърши втори по успех в курса, без да забрави да изчука повече нюйоркчанки, отколкото всички те взети заедно.

Лятото преди последната година в Правния факултет започна да се вижда с Мериан Клакстън. Тя беше красива омъжена жена, курва по рождение. Апетитите им си паснаха. Уменията му в леглото бяха станали легендарни сред определени кръгове.

Мериан имаше прислужница на име Бетина, закръглена, пищна и много интересна. Един ден ги спипа в собственото си легло. Бетина моментално изхвърча на улицата, докато Шоз си остана в кревата, за да оправи пооскубаната перушина на Мериан. Същата нощ полицията нахлу в малкия му апартамент над ресторанта на Винченцо и му показа разрешение за обиск. В панталона му намериха десеткаратов диамантен пръстен. Веднага го арестуваха и задържаха без право на гаранция.

Процесът продължи по-малко от два работни дни. Правосъдието беше експедитивно. Мериан свидетелства, че пръстенът е неин. Бетина потвърди, че е преспал с нея и е бил в къщата. Шоз се обяви за невинен. Доколкото въпросът касаеше Бетина, той призна, че е бил с нея, „както с някои други“. След казаното погледна право към Мериан.

Тя естествено отрече. Но той направи нова грешка. Съпругът й Роджър Клакстън Втори беше могъщ сенатор и потомък на фамилия, основала Ню Йорк. Клакстън се приближи към него, след като беше опетнил името на съпругата му.

— Сам си изпроси пандиза, момче — беше казал той.

Присъдата му беше ефективна — седем години затвор без право на обжалване.

През есента на 1889 година Шоз беше затворен. Седем месеца по-късно избяга.

Шоз се приближи към Мериан, без да откъсва поглед от нея.

Тя остана абсолютно неподвижна, като се изключеше бясното пърхане на ръчно рисуваното китайско ветрило в ръката й. Очите й бяха широко отворени, сини и вперени в него.

Той се усмихна.

— Здравей, Мериан.

Ветрилото се забърза още повече, сякаш беше крило на колибри.

— Шоз! — Гласът й бе запазил дрезгавината, която той така добре познаваше.

Погледът му я обгърна със зле прикрита неприязън.

— Чудя се кой е по-щастлив от тази непредвидена среща, ти или аз?

Тя не успя да схване думите му, а и не си направи труда.

— Как си, Шоз?

— По-добре от последния път — ухили се злобно той.

Подмятането не й убягна. Две розови петна обагриха деликатните й страни, а очите й засвяткаха.

— От всички места на света как се озова точно тук?

— Работя. А вие, госпожо Клакстън? Какво ви води на Запад? Никога не сте ме поразявали със склонност към нещо друго освен бални зали… и спални.

Розовите петна върху бузите й се сгъстиха.

— Синът ми Леон е влюбен във внучката на Дерек Браг. Шоз, съжалявам, толкова съжалявам.

— Наистина ли? Защо тогава не даде правилен ход на делото и не каза истината?

— Не можех. Знаеш, че не можех. Това би ме унищожило.

Идеше му да я удуши.

— Ще се видим пак, госпожо Клакстън.

— Чакай. — Тя го докосна по ръката и задържа дланта си там.

Той се обърна.

— Шоз — каза тя с гърлен глас, цялата задъхана.

Невероятно, помисли си той. Беше се отнесъл с нея като с кучка, каквато в действителност си беше, а плачеше за още.

Той се двоумеше дали да й го даде, когато изведнъж осъзна, че е загубил целия си интерес.

— Забавлявай се добре, Мериан — каза той.

— Чакай! — Тя го задържа настоятелно за ръката. — Трябва да поговорим.

— Да поговорим?

— Моля ти се! Да се срещнем след час и…

— Ако си мислиш, че представлението от последния път може да се повтори, избий си го от главата.

— Мисля, че ще те заинтересува това, което имам да ти казвам. Като начало ще започна само с една дума: изнудване. — Очите й изпускаха искри.

Устните му се извиха, но тя беше успяла да привлече цялото му внимание.

— Сигурна съм — каза тя, а очите й се спуснаха надолу към бедрата му, — че на Дерек Браг ще му бъде интересно да научи кого е наел на работа.

Извивката на устните му стана още по-изразена. Той я сграбчи за ръката и я придърпа рязко към себе си. Мериан се запрепъва, когато той я завлачи през тълпата, докато не останаха сами зад един от хамбарите. Шоз я опря с гръб към стената. Тя се вторачи в него, а гърдите й напираха изпод ниско изрязания корсаж.

— Сега ли го искаш или после?

— Шоз! — възропта тя, сякаш беше самата невинност.

Той хвана заплашително лицето й в ръце и го задържа там.

— Никога повече не ме заплашвай!

Въпреки усилието си тя не успя да каже нищо.

— Върви и кажи на Браг, за да видиш, че хич не ми пука. Но спипам ли те на някое друго шибано място, с теб е свършено.

Той я освободи от хватката си.

— Кучи син — каза тя, а очите й пламтяха яростно.

— В канавката ти е мястото, Мериан — отговори й той.

Шоз беше си тръгнал, когато зад тях се разнесе нечий тих глас.

— Здравей, майко. Видях те да идваш насам и се зачудих какво правиш тук.

Шоз се извърна, за да види една по-млада версия на Мериан — руса, със сини очи, без съмнение нейна дъщеря. Девойката му се усмихна много мило. Гласът й притежаваше същия непогрешим тон на добро възпитание.

— Здравейте.

Той кимна.

— Шоз е мой стар приятел, скъпа. — В гласа на Мериан се забеляза затаено раздразнение, когато представяше Шоз на дъщеря си Дарлийн.

— От Ню Йорк ли, мамо? — В тона на момичето се прокрадна лек укор. — От Ню Йорк ли сте, Шоз?

— Не.

— И аз така си помислих.

Тя отново се усмихна приятно. Смехът й беше възпитан. Той знаеше, че би била лесна плячка, отегчителна при това, но когато усети знойния полъх от гнева на Мериан, я покани на танц. Когато Дарлийн се съгласи с тих и кокетлив смях, без да откъсва големите си сини очи от лицето му, Шоз чу ясно съскането на майката.

— Толкова е горещо — заяви Люси, без да престава да си вее.

— Мога ли да ви донеса нещо, госпожице Люси? — запита Били.

— Бих искала чаша от онзи лош червен пунш, дето е подсилен с алкохол — примижа тя в лицето му.

— Аз ще го донеса — намеси се бързо Леон, но тонът му беше загрижен.

Когато той се отдалечи с горделива походка, Били го проследи с кръвнишки поглед.

— Какво ще кажете за парче торта?

— Пунш и торта — защо не? — съгласи се весело Люси.

Когато и Били се впусна да изпълнява поръчката й, тя се обърна към Джоана.

— Коя, по дяволите, е тази?

Джоана, твърде безлична в розовата си рокля в сравнение с пламтящото червено на Люси, проследи погледа на приятелката си.

— Срещала си се с Дарлийн. Не си ли спомняш?

— Не — кисело й отвърна Люси, въпреки че вече беше разпознала сестрата на Леон. Тя наблюдаваше с неприкрита ярост, смръщила в убийствен израз вежди, как Шоз и Дарлийн си проправяха път през тълпата, склонили глава един към друг.

— Тенът на тази кльощава блондинка е като на клисаво тесто — обяви Люси.

— Мисля, че е красива — каза Джоана.

— Има фигура на дванайсетгодишна — ядно й отвърна Люси.

— Защото ревнуваш.

Преди да успее да протестира, Никол се появи изневиделица и обгърна талията й с ръка. Изглеждаше много греховно в жълта мексиканска блуза, която оставяше раменете й изцяло открити, и широки пурпурни и златисти копринени фусти. На ушите си носеше огромни златни халки, които докосваха голите й рамена. Люси сметна, че външният й вид е твърде екзотичен — като на циганка.

— Кого ревнува Люси?

— Няма такова нещо — заяви Люси.

— Не изглеждаш много щастлива на рождения ден на дядо — обвини я Никол. — А празненството е страхотно! Кой има фигура на дванайсетгодишна?

Люси се намръщи, но погледът й отново откри Шоз и Дарлийн сред танцуващите. Никол проследи извивката на главата й.

— Дарлийн Клакстън — подсказа й Джоана.

— Не се тревожи — каза Никол. — Сладка е, но пред теб е едно нищо. А мъжът с нея?

Нямаше съмнение за кого питаше Никол, при което Люси остана потресена от порива на ревност, който изпита.

— Не е за тебе, Никол.

Братовчедка й я погледна засегнато.

— Смяташ, че не е мой тип? Напомня ми за татко и чичо Брет. — Тя потрепери театрално. — Не съм толкова глупава и нямам намерение да се забърквам с властен мъж. Всъщност нямам намерение да се женя изобщо.

Думите на Никол бяха нещо много повече от разиграване на спектакъл. Тя не само беше вироглава и дива, но и се бе провалила печално през първите няколко сезона на баловете в Лондон — дори преди избухването на последвалия скандал. Беше изпаднала в малко неудобно положение, след като нейната по-малка сестра, Реджина, вече беше получила няколко предложения, а Никол даже не беше осъществила дебюта си в обществото.

— И така — запита лукаво тя, — кой е мъжът?

— Паплач, наета на работа от дядо неотдавна — отговори раздразнено Люси. Не й се искаше да обсъжда Шоз с братовчедка си, защото Никол скоро щеше да се досети за всичко.

— Наистина ли? — подразни я Никол. — Много е хубав по един суров начин.

Пристигането на Леон спаси Люси от неудобството да отговаря.

— Благодаря ти, Леон — усмихна се широко тя, пое пунша и пресуши чашата до половина.

— По-полека, Люси — предупреди я той с неодобрение в гласа.

— Защо? — запита Люси. — Нали знаеш, че условностите ме отегчават.

Тя довърши чашата си, проследявайки Шоз и Дарлийн с очи. Бяха се доближили още повече един към друг, което й се стори върховна проява на лош вкус.

Леон взе чашата от ръката й.

— Какво ще кажеш за още един танц — запита с нисък глас той, — преди да си се подредила съвсем?

— Твърде ми е горещо — установи Люси. — Нали нямаш нищо против Никол да ме замести?

Сега, когато Шоз не я наблюдаваше повече, желанието й за танци се беше изпарило. Преди тя танцуваше за него, което я въодушевяваше.

Никол не би позволила на Леон да се освободи от налапаната вече стръв, затова той я поведе неохотно към танцуващото множество. Били се върна с няколко подбрани десерта и Люси опита от всеки. Когато свърши с дегустацията, Шоз и Дарлийн се бяха изпарили. Раздразнението й бе огромно. Тя претърси щателно тълпата. Къде ли бяха отишли?

— Искаш ли още пуши?

— Какво?

Когато Били повтори въпроса си, Люси кимна утвърдително. Тя знаеше къде са и какво вършат. Нямаше никакви съмнения. Нали не я засягаше — дори изпита огромно облекчение, когато той беше насочил вулгарното си ухажване към друг обект на внимание.

Стоеше изправена съвсем сама. Джоана я беше изоставила, а Били беше отишъл за още пунш. Тя сложи ръце на кръста си. Не би трябвало да шпионира, но… все пак щеше да отиде да види какво правеха.

Джоана нямаше намерение да шпионира, но Люси беше ангажирана както винаги със своите ухажори, затова тя се отдалечи в мрака по следите на красивия Шоз и флиртаджийката Дарлийн. Щеше й се да може да флиртува като нея, а не като Люси. Джоана не можеше да си представи, че би могла някога да бъде като Люси — твърде дръзка и твърде трепетна. Но Дарлийн беше малко безцветна, любезна и свита досущ като нея. Ако Шоз я харесаше…

Но тя не беше Дарлийн; не беше руса като нея, нито пък имаше нейната безупречна дребна фигура. Не можеше да флиртува и по-скоро би умряла, отколкото да го стори. И той не я харесваше, ни най-малко. Едва забелязваше съществуването й. Преди не сваляше очи от Люси, а сега — от Дарлийн.

Тя се запита какво ли е чувството да си в прегръдките му по същия начин като Люси.

Джоана разбра, че следваше единствено Дарлийн, защото Шоз не се виждаше никъде. Къде ли беше отишъл? Само преди минута бяха заедно. Но наоколо имаше толкова много хора, беше толкова пренаселено, че той би могъл да е навсякъде. Тя се намери почти до Дарлийн и вече смяташе да я поздрави.

— Майко! — възкликна Дарлийн, забравила въздържаността си. — Майко! Защо не си ни запознала досега!

Джоана отстъпи назад, без в действителност да има намерение да подслушва. Но й се налагаше.

— Той не е за тебе, Дарлийн — каза Мериан Клакстън, а сините й очи горяха от гняв. Джоана успя да я зърне и остана поразена от дълбочината на емоцията, неподправената ревност и омразата, които видя изписани върху лицето на госпожа Клакстън. Предположи, че бяха адресирани към Шоз, въпреки да изглеждаше, че са насочени към собствената й дъщеря.

— Защо не? Защото е каубой ли? — запита презрително Дарлийн. — Или защото го искаш за себе си?

— Чуй ме — каза рязко Мериан и сграбчи облечената в ръкавица китка на дъщеря си. Дарлийн изохка, но Мериан я дръпна още по-близо към себе си. — Чуй ме! Този мъж не е за теб! Той е опасен престъпник!

— Какви ги говориш? — каза Дарлийн и освободи ръката си.

— Казвам, че е избягал затворник, Дарлийн. Той е углавен престъпник, търсен от закона.

Беше късно; скоро щеше да настъпи полунощ. Празненството беше в разгара си. Имаше поне хиляда човека, които се веселяха под лунната светлина. Не беше лесно да ги открие сред всичките тези гости. Решителността на Люси нарастваше, а успоредно с нея и подозренията й. Ако Шоз и Дарлийн не бяха сред гостите, къде биха могли да бъдат? Не бяха сред танцуващите двойки, а липсваха и от групата, която все още се радваше на печеното. Нощта беше задушна и гореща, а въздухът — ласкав като цвете. Буйните ритми на испанския оркестър я преследваха навсякъде. Тя спря Мария.

— Виждала ли си новия работник? Шоз?

Мария поклати глава отрицателно.

Люси се обърна, свъсила сърдито вежди и зърна Дарлийн да танцува с един от своите приятели. Огромна вълна на успокоение я заля. Не бяха заедно. Не че я засягаше, но не можеше да понесе мисълта Шоз да я захвърли заради някоя от себеподобните й.

Щом не беше с Дарлийн, къде беше тогава и с кого?

Люси напусна забавата и се отправи към конюшните и бараката за спане на работниците, водена отчасти от инстинкта си, но най-вече от магарешки инат. Щеше да претърси навсякъде, ако се наложеше. Остави музиката и хорската глъч зад себе си, движейки се между две прясно варосани конюшни. Нощният ветрец беше влажен и кротък. Тялото й се покри с тънка пелена от капчици пот, която караше раменете и откритата й гръд да лъщят.

И тогава съзря една тъмна фигура, облегната върху оградата на мястото за разходка на конете, което беше свързано с конюшнята на жребците за разплод. Не й бе необходимо да вижда ясно, за да разбере, че е той, при това сам. Пулсът й се ускори. Пушеше, а пламъчето на цигарата му просветваше всеки път, когато я поднасяше към устата си.

Гърдите й се повдигаха от вълнение.

— Крием се — постара се да звучи саркастично тя — или чакаме някого?

Той запрати цигарата на земята и я стри с крак.

— Чаках някого и какво от това?

— Така си и знаех. Коя любовница чакаше, Шоз? Дарлийн? Някой друг? Кого?

— Теб.

Тя рязко отстъпи назад, мигайки смаяно.

— Чудех се още колко време ще мине, докато дойдеш да ме потърсиш.

— Аз не съм една от твоите любовници.

— Не си ли? — Той оголи зъби в усмивка. — Да не би паметта да ми погажда мръсни номера? Защото си спомням една нощ, не беше много отдавна…

— Недей да го споменаваш отново! — извика гневно тя. — Що се отнася до мен, нищо не се е случило!

— Хубав начин да гледаш на нещата, както ти отърва, принцесо. Ела тук. Забавите ме отегчават.

— Не изглеждаше толкова отегчен преди един час.

— Ревнуваш ли? — ухили се той.

— Никога.

— Ела. Искам да те направя моя любовница.

Ръката му се протегна да я сграбчи. Люси се вцепени, когато той чевръсто я придърпа към себе си. Тя се блъсна непохватно в неговото твърдо и жарко тяло. Без никакво убеждаване притисна длани в напоената му с пот риза, но вместо да го отблъсне, застина неподвижно.

— Добре дошла, принцесо — промърмори той и плъзна ръце надолу по гърба й. — Стига игрички. — Той обхвана лицето и в ръце.

Чувството, породено от допира на топлите и груби длани върху лицето й, беше прекрасно, прекрасен бе и странно оживеният поглед в очите му.

— Аз също не искам да играя игрички — изрече тихо Люси.

Думите й размекнаха изражението на лицето му още повече.

— Тогава ми кажи — подхвана той, — кажи ми, че за тебе последните няколко седмици са били толкова непоносими, колкото и за мен, Люси!

— За мен също бяха мъчителни — каза на пресекулки тя. — Шоз, какво става с нас?

— Не знам и не ме интересува.

Люси не беше подготвена за яростната му атака. Той я целуна силно, свирепо, като човек, таил дълго страстта си. Вкопчена в ризата му, тя отвърна на целувките му също толкова диво.

В мъчителната жега на нощта всичко беше позволено.

Мериан се поспря и присви очи в тъмното. Беше видяла Шоз да отива по този път към хамбарите, но мястото пред нея изглеждаше пусто. Тя хвърли поглед през рамо, за да види как последните танцьори се бяха впуснали в луд степ. Повдигна полите на роклята си и забърза нататък.

Нямаше намерение да спира търсенето, докато не го откриеше. Беше обсебена от предопределението, че където е той, там ще бъде и тя. Знаеше го.

Сама щеше да си проправи път към него. Страхуваше се, да, но страхът само усилваше нейната похот.

Когато най-сетне я обладаеше принудително, щеше да бъде толкова груб и толкова силен. Мериан не можеше да чака, трябваше да го открие и то веднага.

Тя спря до ъгъла на един хамбар, когато видя любовниците пред себе си, обърнати с гръб към нея и счепкани в знойна прегръдка. Подозренията й се оправдаха, а самата мисъл, че той би могъл да бъде с друга жена — може би с дъщеря й — вля нов бяс в пулсиращите й вени. Тя бързешком се шмугна зад няколко складирани бали със слама. Не беше необходимо да се крие, защото те бяха твърде заети със себе си, за да забележат каквото и да е.

Облаците се разпиляха, проправяйки път на лунната светлина, Мериан притаи дъх. Това беше той, а жената с него беше Люси Браг. Мисълта за убийство прекоси съзнанието й.

Искаше й се да убие и двамата.

Леон Клакстън търсеше безуспешно Люси и беше ядосан. Ядосан и разстроен. Тексас не беше предпочитаното му място за ваканция, а последната седмица трудно би могла да се нарече поносима. Люси настояваше да държи Джоана непрекъснато до себе си, като го лиши от всяка възможност да остане насаме с нея. Привидно си остана същата, но Леон усещаше, че е напрегната и нервна. Защо? Какво криеше? Защо изведнъж започна да се прави на строго морална и да отбягва целувките му?

Това не му се нравеше. Така беше винаги, когато нещата не следваха желания от него ход.

Онзи каубой Шоз също не му харесваше. Беше имал куража да покаже неуважение към него, Леон. Почувства го без оня да му каже и дума. Леон беше наясно и за интереса на Шоз към Люси, защото можеше добре да разбира мъжете от своя калибър. Леон виждаше в него съперник, въпреки абсурдността на предположението, че Шоз би могъл да му съперничи за каквото и да било, най-вече за Люси. Когато обаче индианецът се навърташе наоколо, Леон ясно усещаше присъствието му и знаеше, че другият чувства същото.

И Люси разбираше, когато Шоз беше наблизо. Това не тревожеше Леон, но го ядосваше и дразнеше. Особено тази вечер. Тя флиртуваше наляво и надясно, което не му се понрави. Леон се нуждаеше от време, за да преосмисли техните отношения. Когато тя напусна забавата, той съзря в това своя шанс и я проследи.

За да я види в обятията на друг мъж.

Те бяха създали свой собствен свят, в който единствената движеща сила беше нуждата от физическо сливане.

Люси се бе вкопчила неистово в него, впрегнала всеки инч от себе си в стремежа да се вклини колкото може повече в жаравата на тялото му. Шоз беше прихванал съвършените полукълба на задничето й в ръце и я беше настанил върху слабините си, оставяйки я да го обязди на воля. По-късно щеше да се чуди как е успял да съхрани умственото си равновесие, за да разбере случилото се.

Изведнъж нещо в подсъзнанието му прещрака. Дочу гласове и болезнен вопъл. Шумовете идваха от конюшнята. Последва тревожно пръхтене на кон и яростен тропот от копита върху каменната настилка. Последва изстрел.

Той отметна веднага Люси зад себе си и напрегнато се заслуша. Първичният рефлекс на тялото му беше да й послужи като щит.

— Какво става? — изпищя тя.

— Някой стреля — задъхано й отвърна той.

— Не чух нищо.

Той усещаше трепета в гласа й.

Точно в този момент вратата на конюшнята зейна широко и оттам се изсипаха галопиращи конници. Люси се сви до стената, когато един кон профуча край тях, буквално отривайки хълбока си о Шоз. Просветлението настъпи миг по-късно.

— Това е жребецът на дядо! — изпищя Люси. — Крадат жребеца на дядо!

Шоз сякаш литна. Първо се спусна в конюшнята, където единствената останала лампа осветяваше проснатия върху локва кръв стар коняр. Шоз коленичи до него и опипа пулса му. Старецът беше мъртъв — застрелян в гръб.

Тогава видя оседлания и готов за езда кон близо до трупа. Лицето му се сви в характерна гримаса — работата беше дело на вътрешни хора и старият коняр беше един от участниците, но в последния момент беше станал жертва на алчните си съмишленици. Той скочи на коня и излетя като светкавица навън.

Даже изуменият вик на Люси, докато я подминаваше, не успя да го спре. Беше решил твърдо да преследва докрай крадците на расовия жребец — многократен носител на награди. Не беше сигурен дали са те, но поне помнеше габаритите на Рижия и Джейк.

И тогава дойде неочакваното. Шоз моментално почувства тъпа болка отзад и разбра, че е прострелян.

В гръб.

15

Зората пукна, обагряйки небето в розово и сиво. Люси не бе мигнала цяла нощ. Седна в кухнята с чаша кафе в ръка, все още облечена в огненочервената си рокля от снощи. Джоана и Никол се присъединиха към бдението, започнало след кражбата на расовия жребец. Леля й Джейн и Реджина също постояха за малко, но си бяха отишли по стаите да спят.

Тя се запита дали той може да умре. От мисълта й се пригади. Миранда и Грейс влязоха в кухнята.

— Какво е станало? — скочи на крака Люси.

— Хайката за залавяне на крадците е готова — отвърна Грейс. — Шерифът току-що пристигна.

Шериф Сандърс беше присъствал на забавата, както и повечето жители на града. След като Шоз беше прострелян, Люси побягна да извика баща си за помощ. Бяха внесли ранения вътре под грижите на доктор Джоунс, но той беше твърде слаб, за да може да отговори на повече от два-три въпроса, докато се бореше да не загуби съзнание. Сандърс беше разпитал и нея. Тя му каза, че бяха разговаряли пред конюшнята, когато се случи всичко. Че Шоз се беше втурнал след крадлите пеша, след което е бил застрелян. Сандърс поразпита и други, но никой не беше видял кражбата и стрелбата. Малко след това доктор Джоунс извади куршума. Беше изстрелян от малокалибрен „Деринджър“, като тези, носени обикновено от жените. Това само обърка още повече разплитането на драмата. Жена ли беше стреляла в Шоз? И ако да, защо? Коя би могла да бъде жената? Повечето от техните гости се бяха вече разотишли по домовете и хотелските стаи за през нощта, така че беше невъзможно да издирят и разпитат всички при търсенето на оръжието. Сандърс беше си отишъл късно след полунощ, за да поспи няколко часа, преди да предприемат преследването на конекрадците на разсъмване.

— Как е той? — успя само да промълви Люси, когато майка й сложи съчувствено ръка на рамото й. Искаше й се да бъде в гостната, където бяха положили преди няколко часа изпадналия в полуунес от болката Шоз, но не посмя. Вече бе употребила всички възможни извинения, за да влезе там. Раненият имаше вода и одеяла, а докторът му даде малка доза лауданум.

— Спи — отвърна Грейс и я стисна за рамото. Ала погледът й бе твърде сериозен и питащ, твърде проницателен, за да може Люси да му устои. Тя извърна глава.

— Джоунс казва, че като цяло няма място за тревога — каза Миранда, — защото Шоз е здрав като бик, но след онзи удар по главата се страхува, че шокът ще е прекалено силен. Самата огнестрелна рана не е много сериозна.

Всичката кръв се беше отекла от лицето на Люси. Никол не я изпускаше от очи.

— Възможно ли е да умре? — запита Джоана.

— Млък — скастри я Грейс. — Разбира се, че няма да умре.

Тя отново погледна дъщеря си.

Може да умре, помисли си злочестата Люси. Знаеше, че не трябва да го взема навътре, но не успяваше. Гадеше й се още повече, защото знаеше нещо, което изглежда никой друг не беше забелязал и което тя трябваше да съобщи на шерифа, а не го стори. Той бе един от крадците.

Изхвърча от конюшнята веднага след останалите. Никой не може да оседлае толкова бързо кон. Животното е било готово и го е чакало, тъй като той е бил готов в очакване на съучастниците си, когато го откри пред помещението. Той бе един от крадците и навярно дори убиецът на бедния стар коняр.

Люси се стегна. Трябваше скоро да каже на дядо си и на баща си. Но защо не можеше?

Дерек влетя в кухнята, съпровождан от Ник и Рейд.

Изглеждаше угрижен. Брет и Сторм скоро се присъединиха към групата, сподирени от шерифа с хищническо изражение на ястреб и двамата му заместници, Чад, синовете на Брет Стивън и Линкълн и нейните двама най-възрастни братя Брайън и Грег.

Сандърс взе думата.

— Отначало мислех, че червеникавият дорест кон, който открихме в предния двор на конюшнята напълно оседлани и без ездач, е на някои от крадците. Човекът е бил прострелян, след което конят с долетял дотук.

— Същото си помислих и аз — кратко отбеляза Дерек.

— Но не открихме никакво тяло.

— Биха могли да вземат третия конекрадец със себе си — отбеляза Ник.

— Възможно е — продължи Сандърс — Но нали все пак открихме един ранен.

— Със женски пистолет — намеси се Рейд, — което съвсем обърква нещата.

— Но може да няма никаква връзка с кражбата — обади се Брет. — Възможно е работата около пистолета да е нещо отделно.

— Не ми се вярва, но е възможно — каза Сандърс.

— Информацията ти трябва да бъде проверена — каза Дерек и се запъти към вратата, зад която беше раненият. Когато всички го съпроводиха, Рейд препречи пътя на синовете си и не им позволи да последват останалите.

— Не ви ли стигат емоциите за днес?

— Е-е! — протестираха едновременно те. — Нали ще разпитват Шоз? — запита седемнайсетгодишният Дерек.

— Него ще го разпитват, а вие ще отидете да се наспите.

Люси скочи на крака, без да обръща внимание на братята си, които убеждаваха Рейд, че искат да се присъединят към хайката. Тя настигна дядо си и го хвана за ръката.

— Какво става, дядо?

— Лягай си, Люси — отпрати я Дерек и се запъти към стаята за гости в дъното на къщата.

— На никой не би му дошло на ум да го провери — говореше зад гърба му шерифът Сандърс, — докато не получих секретната информация.

— След колко време ще дойде отговор?

— Телексът ще пристигне по-късно днес.

Дерек отвори с размах вратата на гостната. Легнал по корем, Шоз примижа с размътен поглед.

Сандърс сложи ръка върху рамото на Дерек, за да го възпре.

— Подадената информация би могла да бъде някоя глупава шега. В края на краищата едно хлапе ми я пробута в ръцете, преди да успея да го хвана и запитам кой го изпраща.

Дерек кимна в знак на съгласие, вперил очи в Шоз, който стоически отвърна на погледа му, въпреки че беше замаян.

— Ще трябва да отговориш на няколко въпроса, Шоз — предупреди го Дерек.

Нефокусираната мараня в очите на Шоз скоро се замени с повишено внимание.

— Какво има? — поиска да знае Миранда и се провря покрай Люси. — Какво правите?

Дерек с жест я накара да млъкне, но Сандърс отговори вместо него.

— Съжалявам, мадам — каза той, — но получих наскоро анонимна информация, според която въпросният Шоз е избягал углавен престъпник от щатския затвор в Ню Йорк.

— Не го вярвам — каза Миранда.

Люси здраво се вкопчи в пилона на леглото.

— Може да е един от крадците, мадам. Застреляли са го в гръб. Само бягащите хора получават куршум отзад. Открихме на пасбището един от вашите коне, напълно оседлан и без ездач, но никакво тяло наоколо. Навярно конят е очаквал някого. Чини ми се, че е работа на вътрешни хора и нищо чудно Шоз да е един от участниците.

Миранда беше като бясна.

— Основавате вашите много сериозни обвинения, че този мъж е търсен, върху анонимен източник! Ами ако не е истина! Люси каза, че е преследвал крадците пеша, когато са го улучили.

— Това е така — призна Сандърс, — но е възможно да е тичал към чакащия го кон. Не може животното да е било там просто ей така.

— Бедното момче е било застреляно в гръб. Какво ще кажете за това? Твърде е зле, за да го разпитвате. Обвинявате човек, преди да сте доказали вината му.

Дерек, който беше много накипял от кражбата на любимия си жребец, се нахвърли върху жена си.

— Можеш ли да ми обясниш ролята на коня от нашето ранчо, Миранда? За какво друго е бил използван снощи, ако не за осъществяване на кражбата от вътрешни хора? Ако Шоз е невинен, ще бъде пуснат. Но след като е набеден в толкова сериозни престъпления, не можем да не му зададем няколко въпроса.

— Сигурна съм, че конекрадците са си прибрали третия човек, Дерек. Остави момчето да се наспи спокойно — опълчи му се Миранда.

— Не можем да чакаме, мадам — обади се шерифът. — Не и ако искаме да върнем жребеца обратно.

Дерек се обърна към Шоз, който се беше извъртял на една страна, за да ги наблюдава.

— Търсен ли си от закона, Шоз? — запита той. — Ти ли открадна коня ми?

Люси осъзна, че страните й са мокри от сълзи.

— Не съм откраднал коня ви — каза с тих глас Шоз. Потта се стичаше по лицето му, но той се вгледа в Дерек с твърд поглед. — Само се опитах да ги спра.

Люси изтри очи. Знаеше, че той лъже.

— Шерифе!

Сандърс я погледна. Шоз също. Тя не можа да срещне очите му. Едва можеше да диша, още по-малко да говори.

— Какво ти е, мила?

— Аз… аз не ви казах истината. — Тя едва се пребори за глътка въздух.

— Какво? — извърна се към нея Дерек.

Очите на Шоз искряха, а от устата му се отрони глух стон.

— Търсех Шоз — за да поговорим. Отне ми известно време, докато го открия.

Тя плачеше откровено. Грейс й подаде кърпичка. Баща й също беше там и я гледаше ококорено, подобно на всички останали. Тя знаеше, че трябва да каже истината, но защо сърцето й се късаше и не й даваше да го стори?

— Той не беше на празненството — продължи тя. — Беше сам. До конюшнята.

Всички бяха застинали в мрачно очакване.

— Продължавай — подкани я дядо й.

Тя стрелна поглед в посока на Шоз. Очите му искряха като два казана от преизподнята. Люси отмести очи от него и подсуши сълзите си с кърпичката. Не можеше да продължи, не можеше.

Баща й обгърна раменете й с ръка.

— Кажи ни какво се случи, скъпа — каза той тихо и нежно.

— Двама ездачи изхвръкнаха от конюшнята заедно с твоя жребец — изхлипа Люси. — Шоз се втурна вътре, за да ги последва само след секунда върху оседлан кон.

Възцарилата се тишина беше нарушена от Рейд.

— Скъпа, ти каза, че се впуснал в преследване на крадците.

— Тогава не казах истината — избухна в плач Люси.

Дерек изгледа Шоз продължително и мрачно. Шериф Сандърс подкани с жест хората си.

— Сложете му белезниците.

Очите на Шоз се разшириха и той немощно започна да се приповдига, когато единият от заместниците на шерифа го върна обратно на леглото, а другият изви ръцете му зад гърба и завря лицето му във възглавницата. Надянаха му лъскави стоманени белезници.

— Арестуван си, момче — обяви Сандърс — Искам предварително да те предупредя, че по тези краища за конекрадците предвиждаме продължителни и сурови присъди.

Шоз изви глава, така че да може да гледа шерифа право в лицето — студено и безизразно.

— Щом веднъж вече съм бил в пъкъла, шерифе — каза той, — мога да си го позволя повторно.