Огньовете на рая

16

Долината на смъртта, Мексико

Люси знаеше, че не трябва да ходи.

От арестуването на Шоз бяха изминали десет дни. Остана в къщата под стража първите няколко дни, докато се оправи достатъчно, за да бъде приет в затвора на Парадайз. Люси не се осмели да припари до него…

Никога нямаше да забрави омразата в очите му след заповедта на шерифа Сандърс да бъде арестуван. Ненавистта му беше адресирана към нея.

Кражбата на коня беше дала неприятен и внезапен край на тържеството. Въпреки това нито един от външните гости не беше притеснен, защото всички имаха намерение да продължат веселбата след това и успяха да осъществят плановете си. Дерек реши, че никой от гостите му няма да бъде привикван за разпит във връзка със стрелбата. Сандърс се съгласи и се съсредоточи върху местните хора.

Отпътуването на Леон беше голямо облекчение за Люси. Той си тръгна веднага след забавата според първоначалните се планове. Тя дори не забеляза колко хладен и дистанциран беше на сбогуване.

Най-накрая издириха жребеца на Дерек. Хайката откри дирите на двама бандити на север в посока към Ланос Естакадо, източно от Абилийн. Чистокръвното животно беше намерено у един търговец, който го беше закупил от двама мъже — описанието им отговаряше напълно на външността на Рижия и Джейк. По-голямата част от потерята се върна в Парадайз. Двамата сина на Брет си отидоха в Сан Франциско със семействата си, защото не можеха да оставят империята Д’Аршан без надзор. Ала Дерек, Ник, Рейд и Брет продължиха. След като не успяха да спипат Рижия и Джейк в Абилене, те се бяха върнали преди няколко дена.

Шоз изчакваше процеса в затвора. Отговорът на разследването на шериф Сандърс беше утвърдителен: Шоз беше търсен от щатските власти на Ню Йорк заради бягство от затвора преди седем години. Щеше първо да бъде съден от окръжния съд в Парадайз за конекрадство и може би обесен; ако го намереха за виновен, щеше да излежи присъдата си в тексаския затвор, преди да бъде изпратен на Изток да доизлежи остатъка от тамошното си наказание.

Беше трудно за вярване. Люси знаеше, че не трябва да ходи на свиждане, но…

Беше подочула, че е по-добре. Все още на легло, той ставаше всеки ден по петнадесет минути, за да се разходи под наблюдение. Джоунс му предписа рутинните лекарства. Всички очакваха разрешението на доктора за преместване в Одеса, където се помещаваше окръжният съд.

Този час настъпи и на следващия ден Шоз щеше да бъде откаран в Одеса.

По нейна вина. Нямаше причина да се чувства гузна, но не можеше да се отърве от усещането за отговорност.

Без значение колко пъти си повтаряше, че той е углавен престъпник, който бе предал доверието на дядо й и бе откраднал неговия любим кон — а може би убил и човек — тя се чувстваше съпричастна в предаването му на властите. Естествено, вярваше в правосъдието, но й се щеше не тя, а някой друг да бе разкрил съучастието му в кражбата.

Постара се да не размишлява толкова. Беше трудно да си на ранчото с толкова много жени от семейството, всичките схватливи и чувствителни. Люси непрестанно усещаше очите им, вперени в нея. Майка й, баба й, леля й Сторм, дори и другата й леля Джейн, която, иначе толкова сладка и мила, сякаш огряваше стаята с присъствието си, се взираха с тревога в нея. И като капак на всичко — Никол.

— Какво ти е? — искаше да узнае тя в деня, когато бяха хвърлили Шоз в затвора. — Какво се е случило?

Двете девойки бяха по кюлоти и вталени дамски блузи след игра на бадминтон и отпиваха лимонада на задната веранда. Наоколо нямаше никого другиго. Времето беше непоносимо горещо, както обикновено.

Люси се взря в Никол. Какво би казала любимата й братовчедка, ако узнаеше истината — цялата истина? Почувства безумния импулс да й разкаже всичко. Никол щеше да остане потресена. Самата тя оставаше шокирана всеки път, когато дръзваше да се спре твърде обстойно на спомените и фактите. Беше позволила на един пандизчия да я обладае.

— Заради него е, зная, че е заради него. — Гласът на Никол беше гръден. — Люси, недей! Не мисли за него. Ти ми го каза и аз ще ти го повторя — не е за тебе!

— Разбира се, че не е — отвърне Люси с немощна усмивка. — Нима можеш да си представиш, че ще докарам някой като него у дома, за да го представя на татко. Дори да не беше негодник…

— Не, не мога да си го представя.

— Не е това, което си мислиш, Никол. — Люси остави чашата си на масата. — Той ме мрази.

— Няма значение — твърдо заяви Никол.

— Знаеш ли — каза Люси с треперещ глас, — той не е изцяло отговорен за това, което е, а е производна на своя произход и среда. Навярно баща му е бил пияница, който го е спуквал от бой. Майка ми казва — тук гласът й поддаде, — че повечето пропаднали нещастници са родени в мизерни условия и всички обстоятелства са срещу тях.

— Сякаш слушам Грейс — отбеляза Никол с лека усмивка. — Какво има между вас, Люси?

Люси пое дълбоко въздух. Погледна братовчедка си, след което се огледа наоколо — бяха напълно сами.

— Целувал ме е на няколко пъти.

Вместо да бъде шокирана, Никол остана замислена.

— Мен никога не са ме целували, нито веднъж дори.

Люси се взря невярващо в своята блестяща братовчедка.

— Хареса ли ти? — Гласът на Никол таеше копнеж.

Люси се изчерви и се доближи до ухото й.

— Най-лошото е, че ми хареса. Ужасно ми хареса!

Никол изостави тъжното си настроение.

— Просто го забрави, Люси. Ако не беше крадец и престъпник, щях да те питам дали го обичаш. Той обаче е много пропаднал.

— Разбира се, че не го обичам! Всъщност, той изобщо не ми се нрави. — Тя си пусна боята, когато Никол я зяпна с широко отворени от изненада уста. — Не мога да го обясня. Просто не ми се иска да го бях видяла как препуска навън от конюшнята. Ще ми се да можех да узная нещо повече за него, какво е правил в Ню Йорк и защо. Навярно е гладувал до смърт. Възможно е да е откраднал храна или да е бил бездомен и да е задигнал одеяло! Сигурно Депресията го е превърнала в човек извън закона.

Никол й хвърли кос поглед.

— Слез на земята, Люси. Депресията започна през деветдесет и трета, а той е бил затворен през осемдесет и девета.

Смени изкусно темата, когато към тях се присъедини и Джоана. Ала за Люси въпросът далеч не бе приключил. Тя се чувстваше задължена да отиде да го види. Цялата следваща седмица се бореше с изкушението. И тогава пристигна вестта, че на следния ден ще го местят в Одеса. Сега или никога. Историята му криеше толкова тайни, че на нея изведнъж й се прииска да ги изрови от мрака. А и тя беше тази, която спомогна да го тикнат зад решетките. Най-малко щеше да успокои съвестта си, като се осведоми за състоянието му, преди да го преместят в общинския център. Заповяда да й приготвят кон и лека едноместна кола и подкара сама към Парадайз, за да по види.

Помисли си нервно, че родителите й биха побеснели, ако научеха. Ала вече нищо не можеше да я спре. За разходката се премени с една от най-хубавите си премени по поръчка — морскосиня пола и подходяща жилетка с широки буфан ръкави. Сламена шапка заслоняваше пламналото й лице, а до нея на седалката се мъдреше грижливо подредена от самата нея плетена кошница с обяд за него.

Люси размаха камшика, при което петнистата кобила навлезе с напет тръс в града. Беше горещо и влажно и пътничката беше вир вода под костюма. Спря колата точно пред затвора. Нямаше смисъл да крие посещението си от никого. Дежурният заместник-шериф щеше да разбере, шерифът щеше да разбере, рано или късно целият град щеше да узнае, включително и нейните. Нямаше значение. Щеше да се оправя, когато възникнеше проблем.

Тя влезе в офиса на шерифа. От тавана се спускаше огромен вентилатор, който се мъчеше да раздвижи наситения и влажен въздух, но трудно успяваше да облекчи страданието на околните. Заместник-шерифът беше висок, млад мъж с увиснали мустаци, който незабавно скочи прав при появяването й.

— Госпожице Браг!

— Здравей, Фред, как си в този прекрасен ден? — запита игриво тя.

Фред слисано погледна кошничката в ръката й, мислейки без съмнение, че е за него.

— Защо, прекрасно, госпожице Браг, а вие?

— Много добре, благодаря. Реших, че затворникът се нуждае от истински обяд — продължи тя, без да обръща внимание на почудата му. — Как е той?

— Кротува — съвзе се Фред. — Стои в леглото и мълчи. Не можете да влезете при него, госпожице Браг.

— Защо пък не?

— Защото — Фред поруменя още повече, — е опасен престъпник, ето затова.

— Пфу! Откраднал кон, и какво?! Забрави ли, че този „опасен престъпник“ съпроводи мен и Джоана чак до Парадайз, когато автомобилът ни се повреди? Прекарахме половин ден заедно с него, а нито косъм не падна от главите ни.

— Да, наистина, но все пак…

— Фред, трябва ли да моля шерифа за разрешение, за да донеса на затворника обяд и да му кажа блага дума! Да не би да сме варвари? Да се отнасяме към някой, който все още не е обявен за виновен от съда като към прокажен, че и по-зле? Сякаш е бясно куче, лишено от човешка топлота и компания! Освен това — усмихна се мило Люси, — дядо каза, че няма нищо нередно.

Рече си, че това е само невинна лъжа, при това ефикасна. Фред отстъпи, зачервен като рак. Люси не беше предполагала, че се е метнала до такава степен на майка си. Помисли си, че посещението на всички ония събрания за правата на жените и негрите като малка са оказали своето влияние. Фред си проправи път към вратата на затвора в задната част на сградата.

Арестът се състоеше от коридор с две килии от всяка страна. Шоз беше единственият задържан. Лежеше по корем, положил глава върху ръцете си. Не се помръдна при затръшването на тежката врата, но когато Люси последва Фред и токчетата й зачаткаха шумно по циментовия под на късия коридор, обърна глава, за да ги погледне. Очите му първо се разшириха, преди да се превърнат в два тесни процепа.

— Имаш посетител — съобщи Фред. След кратка пауза продължи: — Сигурна ли сте, че искате да влезете? Можете просто да му оставите обяда отвън.

— Ще вляза — заяви решително Люси. — Дядо каза…

— Окей — въздъхна Фред. — В кошницата има ли нож?

Люси наблюдаваше Шоз, който не я изпускаше от очи. Той се изправи бавно и провеси краката си към пода. По лицето му беше изписано толкова презрение, че тя беше почти готова да промени намерението си и да хукне презглава навън от затвора.

— Нож ли? — объркана, тя прехвърли с усилие вниманието си отново върху заместник-шерифа. — Разбира се, че има.

Когато Фред го изиска, Люси му подаде един сребърен трапезен нож от „Тифани“. Фред отключи килията и я пусна вътре.

— Дръж се прилично! — предупреди той най-накрая Шоз.

Посрещна я абсолютно мълчание.

Люси влезе вътре, без да престава да хапе устната си. Нервността я обзе внезапно. Можеше ясно да усети присъствието на Фред точно зад себе си.

— Донесох ви малко домашна храна.

— Колко мило.

Тя започна да рови в кошницата.

— Печено пиле, препечени кифли с масло и…

— Не съм гладен.

Когато тя вдигна глава и погледите им се срещнаха, той се опита да я изпепели с очи.

— Шоз!

— Гузна съвест, нали?

— Трябваше да кажа истината.

— Истината? Ти не каза истината, ти изказа едно непроверено предположение.

Люси остана стъписана. Нима щеше да продължи да се прави на невинен? Ами ако наистина нямаше вина? Не беше възможно, тя беше там и знаеше какво точно се случи.

— Не съм дошла тук да спорим.

— За какво тогава? Да злорадстваш? Малката принцеса е доволна от своя реванш.

— Не.

— Върви си у дома при могъщия ти дядо. — Десниците му се свиха в юмрук. — Просто си върви.

— Не търся отмъщение — извика тя.

— Ако не си искала да ми го върнеш, защо тогава ме обвини набързо, без да се замислиш? Защо, по дяволите, не ме попита как стоят нещата?

— Вярвам на очите си! Ти чакаше пред конюшнята, а оседланият кон е бил за теб. Нима не разбираш, че трябваше да кажа, каквото знам?

— Какво си мислиш, че знаеш? — Той я изгледа втренчено.

— За какво говориш?

Лицето му придоби строго изражение.

— Не ми обръщай внимание.

Тя успя да възвърне равновесието си с огромно усилие.

— Донесла съм ти обяд.

Той се изсмя.

— Знам, че вероятно тук не си се хранил сносно — каза тя, приседна в единия край на нара и постави кошницата с храна в скута си. Сърцето й туптеше тежко и ускорено. Може би направи грешка, като дойде тук. Беше объркана повече от всякога. Обзе я чувство на вина. Въпреки приличното разстояние, което беше оставила помежду им, излъчваната от тялото на Шоз топлина я облъхна властно. Гневът му също беше осезаем.

— Шериф, нешериф — просъска тихо той, — ще ти извия гръцмуля, ако не се изметеш оттук.

Люси замръзна на място. Вярваше му. Той я мразеше, защото гледаше на нещата от своя ъгъл. Едва се сдържаше да не я нападне, независимо от състоянието си. Страхът я задуши и не й позволи да говори. Той я ненавиждаше, искаше да й причини зло и щеше да го стори, ако тя продължаваше да си играе с търпението му. Люси се размърда, готова да си ходи.

Движението й накара нещо лъскаво вътре в кошницата да проблесне. Спомни си твърде късно, че беше взела и крив нож за рязане на пиле и се присегна пъргаво да затвори капака на кошницата.

Той обаче също забеляза ножа и се оказа по-бърз. Преди тя да разбере, вече го държеше в ръката си. Погледна го, след което премести погледа си върху нея и го задържа там за миг, един безкраен миг, през който тя разгада намеренията му.

Люси се изправи с писък.

Той също се изправи рязко на крака, разсипвайки съдържанието на кошницата навсякъде по пода на килията. Ръката му се стегна около диафрагмата й толкова плътно и здраво, че я принуди да изпусне всичкия въздух от дробовете си със сподавен стон. Острието на ножа беше върху гърлото й.

— Не мърдай — изръмжа той, — или ще прережа красивото ти вратле.

17

— Не мърдай — повтори Шоз.

Люси се вкамени. Цялото й тяло беше плътно прилепнало в неговото. Хватката му беше стоманена, ръката му убиваше на гърдите й, а дъхът му пареше в ухото й. Тя усещаше ясно острието на ножа и я беше страх.

— Мили боже — изпъшка Фред с пистолет в ръка. — Пусни я!

— Съмнявам се да си дотолкова добър, че да ме улучиш, без да засегнеш госпожица Браг — ухили се Шоз.

Люси наддаде сподавен писък, който още повече паникьоса Фред. Шоз я сръга безцеремонно, за да й напомни, че трябва да кротува.

— Искам да те предупредя — обърна се той хладнокръвно към заместник-шерифа, — че съм истински апах. В момента, в който стреляш, острието ще пререже вратните й вени.

Люси изохка. Натискът на ръката му се засили и пресече в зародиш стенанието и немощния опит за съпротива.

— Божке! — повтори отново Фред, докато избърсваше избилата по челото му пот.

Люси също започна да увещава заместник-шерифа.

— Не го прави, Фред, моля те, недей!

Колебанието на Фред започна да личи.

— Пусни пистолета — нареди Шоз и се придвижи напред, без да изпуска Люси — негов надежден щит. Изтика я през вратата на ареста, принуждавайки Фред да отстъпи назад, докато гърбът му не опря пръчките на отсрещната килия. Заместникът все още не изпускаше пистолета от ръката си.

— Пусни оръжието и го изритай към мен!

— Мамка му! — изруга Фред.

Люси почувства осезателно натиска на острието върху гърлото си, последва пареща болка и тя изохка. Ножът я беше порязал и тя усети лепкавата влага на собствената си кръв.

— Прави, каквото ти казва, Фред — помоли се тя.

— Мамка му — озъби се за последно Фред и пусна оръжието.

Внезапно Шоз запрати с мощен тласък заложницата си на земята и се хвърли напред към пистолета. Беше толкова бърз, че само миг по-късно дулото вече беше насочено към Фред. Люси дишаше тежко и се мъчеше да се изправи отново на крака.

— Горе ръцете! — изкомандва похитителят.

Фред се подчини моментално. Седнала на прага, Люси опипа врата си. Кръвта беше спряла. Тя изтри влагата и не видя нищо освен пот.

Шоз сграбчи Фред и го натика в арестантското помещение.

— Ела тук — обърна се той към Люси, без да отклонява пистолета от гърдите на новия си пленник.

Девойката не можеше да се помръдне.

— Ела тук, казах.

Тя се изправи с разтуптяно сърце. Щеше да я заключи в килията заедно с Фред и да офейка.

Огледа се диво наоколо за нещо тежко, с което да го цапардоса.

Изведнъж разбра, че желанието й да го атакува е глупаво и няма да даде резултат. Шоз я наблюдаваше внимателно, изчакваше. Тя се приближи бавно, без да престава да търси отчаяно начин да се откопчи, за да осуети плановете му. Не успя да измисли нищо. С хрипкаво ръмжене той я хвана нетърпеливо за ръката и я избута напред. Пистолетът в ръката му не трепна нито веднъж. Тя изкрещя възмутена от грубото му отношение. Без да й обръща внимание, той бръкна в предния джоб на елечето й, измъкна носната й кърпичка и я натъпка насила в устата на Фред, след което го изблъска на леглото.

През това време Люси отстъпваше бавно заднишком, докато гърбът й не опря железните пръчки на ареста.

Шоз затъкна пистолета в колана на джинсите си, сграбчи чаршафа от леглото, издърпа го с рязко движение, след което чевръсто наряза ленения плат на ивици. Люси си помисли, че възнамерява да я завърже заедно с Фред, който се бе вцепенил от страх. Беше твърде близо до Шоз, за да предприеме нещо, но все пак…

Тя реши да действа решително, и то начаса. С какво би могла да го атакува? Огледа се трескаво наоколо, разучавайки пръснатите във всички посоки парчета пилешко месо, чинии, кифли и салфетки. Изведнъж зърна в ъгъла на килията само на няколко стъпки каната за лимонада от оловен кристал. Спусна се светкавично натам.

Шоз вече бе завързал китките на Фред зад гърба му и увиваше парче ленен плат около глезените му. Люси замахна към главата му с всичка сила. Инстинктът го накара да се наведе миг преди тежкият съд да се стовари отгоре му. Ръката му я хвана за китката и я принуди да пусне каната, която се разби с трясък на пода. Люси закрещя от болка и отчаяние, когато той я накара да падне на колене. Заповяда й да остане на място и се върна към Фред.

Водена от чувство за самосъхранение, тя скочи и побягна, сподирена от проклятията му. Пробяга по коридора и блъсна вратата на шерифския офис, когато похитителят й нареди да спре. Беше преполовила канцеларията, когато чу стъпките му да я следват по петите.

Люси се вкопчи във външната врата и, обладана от истерия, я разтвори широко. Той я хвана изотзад и я завлече обратно навътре. Едната му ръка затръшна вратата, а другата запуши устата й. Тя го ухапа с всичка сила. Той изрева от болка, но се съвзе и затъкна парче плат между зъбите й.

Люси не отстъпваше без борба. Шоз я повлече със себе си през канцеларията, като пътьом подбра пушката на Фред, подпряна на бюрото му. Не се бе възстановил напълно от раната в гърба, така че борбата му с пленницата беше много напрегната. Тя се съпротивляваше с всички средства. И двамата дишаха тежко, а потта му се стичаше направо върху бузата й. Когато стигнаха вратата, водеща към килиите, той се спря, придърпа я още по-близо към себе си и изкрещя право в ухото й:

— Ако не дойдеш доброволно, ще те убия.

Тя се подчини. Той я избута пред себе си и тя побягна. Не се съмняваше нито за момент, че той ще изпълни заканата си, защото усещаше, че търпението му е на изчерпване. Влетяха едновременно в ареста. Фред бе надлежно овързан и заключен със запушени уста в килията на Шоз.

Люси очакваше да сподели съдбата на заместник-шерифа. Остана като зашеметена, когато доскорошният арестант я помъкна през задната врата към сенките на външната алея.

Разсъдъкът й се раздираше от диви, невъзможни мисли. Защо не я заряза като Фред? Къде я отвеждаше? Тя се запрепъва по алеята, все по-далеко и по-далеко от непрекъснатия поток автомобили, каруци и пешеходци по Авеню Браг. Той я държеше изправена. Истеричен ужас я връхлетя, когато разбра, че Шоз възнамерява да я използва като заложник, за да се измъкне от града. Нямаше друго обяснение на действията му. Заложница… заложница… Думата отекваше ясно при всеки удар на сърцето й.

Но той щеше да я пусне веднага щом се изплъзнеше от преследвачите си. Тя погледна обратно към Авеню Браг, изпълнено със забързани по свои дела хора, всичките безучастни към драмата, която се разиграваше в сенчестата алея. Ако само някой от тях можеше да ги забележи!

Изминаха бегом цялото разстояние до следващата улица. Спряха да си поемат дъх зад няколко кофи за боклук, докато изчакваха да ги подмине една товарна кола. На отсрещния тротоар имаше ковачница, железарски магазин, шивач и един германец мебелист. Пред ковачницата риеше с копита напълно оседлан завързан кон.

— Излезе ми късметът — промърмори Шоз.

Люси му хвърли изпитателен поглед, за да види дали е сериозен, или се шегува, но не успя да разбере. В следващия миг съмнението й се разсеяха. Щеше да задигне самотния кон и да замине без нея. Тя само би обременила опита му за бягство.

Сърцето й запърха радостно и ако устата й не беше запушена, щеше да закрещи от радост.

Каруцата ги подмина с тропот. Лицето му се изкриви в някакво подобие на усмивка, сурова, но тържествуваща и той се впусна към отсрещната страна на улицата, без да забрави да повлече Люси след себе си. Преди тя да се усети, той я метна върху червеникавокафявия жребец и се настани зад нея. Животното се понесе в галоп надолу по друга алея, водеща извън града.

Не спряха, преди да са прекосили няколко хълма и падини. Разстоянието, което ги отделяше от Парадайз, беше десетина мили. Люси се опита да възроптае, което не й се удаде, защото тампонът, който й пречеше да говори, веднага беше затъкнат наново в устата й още по-здраво. Той съвсем забрави за нея. Ако не се движеха толкова бързо и хватката му бе по-хлабава, без съмнение би скочила. Мислите й се прескачаха в полуда. Защо я взе със себе си? Защо я отвлече? Защо? Нещо не се връзваше. Нормално беше да я остави в града. Сам би се придвижил по-бързо и би стигнал по-далеч. Нямаше повече нужда от нея. Изпълнените му със сарказъм думи още плющяха в ушите й.

Отмъщение. Нямаше друго логично обяснение. А може би действията му се диктуваха от страстта. Беше ужасно, гадно, отвратително да бъде подвластна на този избягал престъпник, конекрадец, съучастник в убийство или направо убиец. Люси трепереше като лист.

Час по-късно Шоз набута запенения дорест кон в коритото на един поток. Пътуваха на запад. Той скочи от коня, след което свали Люси, която почти припадна в ръцете му. Избута я от себе си със суров и нетърпящ възражение израз на лицето. Тя се стегна, за да не се строполи на земята, и го погледна. Очите им останаха вперени. Бледността му си личеше още по-ясно под бронзовия тен на кожата, а ризата му от мек син плат беше напълно мокра и слепнала към тялото. Люси беше застанала до него до колене във водата, обезсърчена и неспособна да помръдне. Погледът му бе неумолим, но нямаше налудничавото изражение на убиец, тръгнал да отмъщава.

Той не се опита да я доближи. Тя се поуспокои и се отърси от сковаността си. Присегна се предпазливо, с треперещи ръце към затъкнатия в устата й плат. За първи път, откакто я бе вързал, й се удаваше възможност да се освободи от досадния парцал. Очите й не го изпускаха, докато се мъчеше да развърже възела на превръзката. Сърцето й спря да бие, когато Шоз я сграбчи за ръцете, но той само я извърна към себе си и ловко измъкна тампона от устата й.

Тя пое дълбоко въздух. Усещаше близостта му зад себе си и допира на неговите корави бедра до заоблените си хълбоци. Когато той отстъпи назад, тя загреба от студената вода в шепа и я изля в устата си. Никога през живота си не се бе чувствала толкова жадна.

След като утоли жажда, плисна вода на лицето си и потърси кърпичка да се изтрие, но тогава си спомни, че Шоз използва нейната, за да запуши устата на Фред. Пленницата бавно започна да се съвзема. Заслуша се, но можа да чуе само лекото пръхтене на коня. Извърна се към похитителя си.

Шоз поеше коня и галеше с ръка потната му шия. Когато вдигна глава, за да срещне напрегнатия й поглед, тя отмести бързо очи. Краищата на фустата й бяха натежали от вода и Люси съжали заради внушителния им брой. Без да гледа към него, знаеше, че той пълни с вода тяхната манерка. Отдихът спомогна много да успокои разбитите й нерви. Бе настъпил моментът да го запита, без значение колко много се боеше да чуе неговия отговор.

— Готова ли си?

Тя запристъпва тромаво към него, влачейки след себе си подгизналите си поли. Тонът му беше отпаднал, а той самият се бе облегнал върху коня, сякаш нямаше сили да стои изправен без чужда помощ.

Тя го погледна от упор. Бяха стреляли в него преди десет дена. Колко време още щеше да устои на такова темпо? Нима искаше да се погуби? Ако беше чак толкова слаб…

— Недей да мислиш — каза той, — или да си кроиш планове.

— Къде ме водиш?

Той се отблъсна от коня. Хвана ръката й и юздите на коня и ги поведе надолу по течението.

— Съветвам те да хвърлиш тази пола, принцесо. А сега да вървим.

Вместо да й отговори, той я подканяше да продължава да гази по-плитката вода близо до брега. Въпреки това тя й стигаше до средата на прасците и правеше невъзможни полата и безбройните фусти, които непрекъснато се увиваха около глезените й. Тя залитна напред, след което застина на място.

— Моля те, Шоз! Имам право да знам!

Той се спря и се подпря върху коня.

— Защо ме взе със себе си? — изкрещя тя. — Какъв е смисълът?

— Да пукна, ако знам — измърмори той.

Беше сигурен, че отвличането й ще се окаже голяма грешка.

— Е?

— Нека да предположим, че си моят пропуск за измъкването ми оттук.

— Вече си свободен! Остави ме тук! Само ще те забавя. Моля ти се! Вече не съм ти необходима.

През последния час въпросът за похищаването на Люси Браг го занимаваше непрекъснато. Беше убеден, че трябваше да я зареже още в Парадайз, защото тя неминуемо щеше да го забави. Беше действал интуитивно, подтикван от инстинкта, първичния и древен като света инстинкт на самеца.

Когато видя бялото като платно лице и печалните сини очи, той си каза, че трябва да е пълен глупак, ако позволи на чувството за жалост да го завладее. Трябваше да го е грижа за един-единствен човек — за него самия. Беше се оказал едно магаре. Фактът че тя е апетитно парче, не оправдаваше отвличането й, нито беше начин да си го върне. Залогът беше изключително висок. На карта бяха поставени свободата и животът му. Трябваше да я остави още тук. Сигурно щеше да се изплъзне на хайката, която навярно са формираше през същото това време. Ако не беше толкова отслабен от огнестрелната рана, Шоз беше убеден, че спокойно ще премине границата. Но слабостта му пораждаше съмнения.

— Пусни ме да си вървя, Шоз! — увещаваше го тя. — Не е късно да ме освободиш!

— Ще те взема с мен до границата — реши внезапно той.

В случай че преследвачите го настигнеха от тази страна на Рио Гранде.

— Границата? Да не искаш да кажеш Мексико? Към Мексико ли сме се отправили?

— Със сигурност не към Луизиана.

— И тогава ще ме освободиш?

Той я изгледа. Лицето й плуваше в пот, косата й се бе разчорлила, а няколко сплъстени кичура обграждаха в безредие лицето й. Беше мокра до шия, елечето й зееше отпред и му позволяваше да се наслади на гледката на полепналата към тялото й модна измишльотина, която би трябвало да изпълнява ролята на долна риза. Много лошо, че не беше във форма и че нямаха никакво време за губене. Много лошо. Въпреки предателството, лъжите и отмъщението, не би имал нищо против да довършат подхванатата работа за собствен частичен реванш.

Раната го болеше жестоко.

— Да — каза той. Веднага разбра, че е истински глупак. Не заради дадената дума, а поради чувството за съжаление.

— Да? — прозвуча като ехо гласът й, докато тя се измъкваше за стотен път от фустите си.

Ножът проблесна в ръката му и само след миг полата и фустите й вече стигаха едва до коляното.

Тя ахна и погледна невярващо надолу към обутите в бели чорапи прасци и ефирните финтифлюшки, които обрамчваха долните й гащи.

— Да вървим — изръмжа той.

Беше виждал краката й и преди, но все пак трябваше да признае, че са страхотни.

Тя го изгледа с широко отворени от потрес очи.

— Просто върви — побутна я пред себе си той.

Тя се подчини.

Той реши. Щеше да я задържи, докато стигнеха Мексико и пресечаха границата. Тя щеше да му бъде като застраховка. Чак тогава щеше да се отърве от нея. Щеше да я изпрати до тях или до най-близкия град. Дотогава щеше да държи Браг, тексаската милиция и въжето за бесене по-далеч от врата си. Богатата наследница щеше да му послужи като разменна монета в случай че го сгащеха.

Нейната безопасност срещу неговата свобода.

18

Не спряха да почиват нито веднъж.

Откакто напуснаха коритото на малката река, се движеха през скалисти равнини и тесни пустинни ждрела. Маршрутът бе толкова труден, че за известно време и двамата трябваше да ходят пеш. Шоз отпред, а след него препъващата се Люси. Здрачи се. Двамата бяха възседнали коня странично и напредваха на юг през безкраен пустинен участък, осеян тук-там от храсти градински чай.

Пленницата отново почувства надигащото се в нея отчаяние. Бяха тръгнали по пладне. Със сигурност групата преследвачи някога нямаше да ги хване. Бяха толкова далеч от сигурността на Парадайз и ранчо „Дерек & Миранда“. Мексиканската граница трябваше да е наблизо. А когато я пресечаха? Щеше ли да удържи на думата си? Щяха ли някога да спрат? Ами нощта?

Тя не можеше да продължи. Просто не можеше. Тялото й беше цялото в синини и всичко я болеше. Усещаше, че ако слезе от коня, нямаше да може да върви.

— Трябва да спрем, Шоз! Не мога да продължа! Искам да почина.

— Скоро.

Люси се вкопчи здраво в седлото. Дотогава бе успявала да си наложи най-сурова самодисциплина и не го бе молила да спрат нито веднъж. Ала гордостта й бе разнищена. Запотена, лепнеща от пот и мръсотия, напълно изтощена, тя се нуждаеше отчаяно от почивка. Затова се плъзна инстинктивно от коня и скочи на земята.

За неин ужас коленете й поддадоха и тя рухна върху пясъка. Конят продължи своя ход, сякаш Шоз не забеляза изчезването й. Чак след като подмина няколко ярда, накара животното да спре. Люси сподавено простена и се обърна към него. Похитителят седеше отпуснато върху седлото и я наблюдаваше. За пръв път можа да види лицето и очите му и остана потресена. Изражението му не подсказваше ни най-малка заинтересуваност или признак на емоция. Само непроницаемо безразличие, докато я наблюдаваше, по-бял от платно. Обилни ручейчета пот струяха от челото му и се стичаха надолу към брадичката.

Имаше вид на болен.

Люси се напрегна и се изправи.

Той изръмжа заплашително и бавно обърна коня. Жребецът се приближи с тежка стъпка към нея.

— Ставай! — изкомандва Шоз.

Люси си помисли, че той най-вероятно има треска и почти си представи как успява да избяга пеш или да му задигне коня. Подвоуми се, изправена пред неочакваната перспектива.

— Люси.

Тя прехапа устната си и се приближи.

— Нека да спрем. Моля!

Той кимна и се изхлузи от седлото, след което се облегна върху хълбока на животното.

Люси трескаво започна да премисля. Той беше ранен и очевидно се нуждаеше от почивка и грижи. Но шансът за бягство беше огромен. Тя не се доближи повече.

Той привърза коня към едно осакатено от безводие и жега мескитово дърво. Люси го наблюдаваше неподвижно. Той разхлаби колана на седлото, но когато го издърпа от гърба на коня, то едва не го повлече след себе си. Шоз се срина на земята и се облегна върху конската сбруя. Погледът му срещна нейния.

Люси навлажни устни с език. Нейният шанс. Бе добра ездачка, а като малка възсядаше всяко лято необяздени коне, така че липсата на седло нямаше да бъде пречка. Трябваше само да се метне на коня и да препусне на север, право на север.

И да го остави сам, твърде болен да се помръдне, камо ли да ходи, лишен от превоз.

Най-вероятно би загинал. Люси се съмняваше, че щяха да го открият, след като покри добре дирите си със замитане на следите и движение по каменисти терени и речни корита. Бе сигурна, че никога няма да го намерят, но така или иначе щеше да умре, сам и безпомощен.

За момент погледът му се избистри и тя бе сигурна, че той чете мислите й и знае какво се върти в главата й. Ала скоро Шоз оброни глава, затвори очи и заспа.

Вече можеше да върви. Но тя не се помръдна.

В този момент взе решението. Нямаше да го остави да умре. Вярно, че беше крадец или дори убиец, но процесът срещу него не се състоя и нямаше произнесена присъда. Според Никол беше „от сорта“, ала нали е човешко същество? Навярно бе лудост да не се възползва от състоянието му, но не бе способна на такава постъпка. Отвлече я, но не й причини зло. Освен това и обеща, че ще я пусне веднага след като прекосяха границата, която беше не по-далеч от един ден на кон оттук. Тази нощ тя щеше да бди над Шоз.

Приклекна до него и се присегна към манерката.

— Внимавай по пътя — обади се той.

Изненадана, тя едва не разля живителната течност. Очите му бяха все така затворени и имаше вид на заспал. Страните й поруменяха. Беше си помислил, че го напуска, сигурна, че той не разбира какво става около него.

— И недей да пиеш вода до утре — добави той, без да мърда.

Люси му подаде манерката. Той я пое и отпи няколко глътки. Тя взе на свой ред водата и започна да пие жадно. Докосна челото му, за да провери температурата. Очите му стреснато се отвориха. Целият гореше, но й бе трудно да определи дали температурата е висока или не, което само по себе си беше добър знак.

Тя прерови торбите на седлото, откри няколко консерви говеждо, боб и малко пастърма и го принуди да яде от нея. Болният дъвчеше механично, със затворени очи, но тя се нахрани с апетит. Най-накрая той потъна в дълбок сън.

Изтощението пребори и Люси. Тя се опъна до него, положила буза върху ръката си. Земята беше твърда и неудобна, и девойката си помисли, че никога не ще заспи без одеяло и възглавница, особено когато мислите я отведоха при семейството й и тя започна да се тревожи за тях. Ала умората бе толкова голяма, че тя заспа моментално. По-късно се събуди цялата трепереща от студ. Светеха хиляди звезди, някъде избуха кукумявка, а до нея се чуваше равното и дълбоко дишане на Шоз. Все още бе като разбита, затова допълзя до него и без да му мисли много, се сви до неговото огромно тяло, за да почерпи от топлината му. Този път сънят й убягваше продължително.

Шоз се събуди, почти прегърнал Люси в обятията си, когато слънцето вече бе високо в небето. Примижа. Тялото й бе притиснато в неговото, задничето й се бе прислонило в слабините му, ръцете му я бяха обгърнали, а устата му се намираше на тила й. Какво ставаше, по дяволите? Той прерови паметта си, за да си спомни какво правиха предишната нощ. Отне му няколко минути, докато се съвземе напълно. Не бяха правили нищо, защото той беше твърде уморен от дългия и труден ден. Автоматично предположение, защото Шоз никога не се бе събуждал с жена в ръцете, без преди това да я направи щастлива. Изглеждаше, че тя се чувства добре. Той проточи врат, за да я погледне. Можеше да злорадства, защото Люси имаше ужасен вид, но не го направи. Госпожица Браг притежаваше дарбата да изглежда по-добре или зле от всяка друга жена, която Шоз познаваше. Сега беше един от онези моменти, когато не би могла да бъде в по-окаяно състояние. Мръсна от върха на вирнатото носле та чак до красивите изящни нозе, тя въпреки всичко бе дяволски секси по характерен само за нея начин. Още по-лошо, олицетворяваше самия секс. Той започна да усеща първите симптоми на ерекция, което беше признак, че е спал добре и е възстановил силата на тялото си през нощта. Ако не им предстоеше толкова дълъг и труден ден… Той въздъхна. Ако се забъркаше с нея сега, щеше да бъде въвлечен в далеч по-голяма неприятност от настоящата. Мисълта го натъжи. Първото нещо, което нейното семейство щеше да иска да узнае, когато си я приберяха, бе дали я е докоснал. Люси не беше лъжкиня. Не би симулирала изнасилване без основание, а той със сигурност не би й го дал. Колкото и съблазнителна да бе, той щеше да държи ръцете си настрани. Когато се изправи, мислите го връхлетяха отвсякъде. Една от тях изискваше предимство. След като оседла и нахрани коня, той се извърна да я погледне, без да му се налага да крие нито интереса, нито любопитството, които изпитваше. Предишната нощ тя можеше да го изостави, на кон или пеша, но не го направи. Той пое дълбоко въздух. Сърцето му биеше ускорено, сякаш беше участвал в надбягване. Защо не го напусна? Дали защото се страхуваше да се върне в Парадайз сама през безлюдната пустош? Може и да беше разглезена принцеса, но не й липсваше характер, дързост и кураж. Решителността й бе истинска, макар и непроверена докрай, упоритостта й можеше да се сравни с тази на муле от малкото, което беше видял, но куражът й идваше от невежество и наивност. Тя не би се съобразила с трудностите по едно пътуване на север без него, а просто би го предприела, пришпорвана от отчаяние и решителност. Страхът от несгодите не би я спрял да избяга. Тогава какво я накара да остане? Той оседла коня и я погледна. Въпросът беше твърде голям — съществуваха толкова много отговори, че той почувства как мозъкът му се размъти. Да върви по дяволите! Той реши да не го е грижа защо не е офейкала, без значение дали е било, защото не може да язди неоседлан кон, или пък поради умора. Или пък защото настоящото изпитание я бе научило на малко здрав разум и се е страхувала да подкара сама на север. Той я сръга с върха на ботуша си.

— Ставай! — Последва съвсем слаба реакция, пърхане на мигли, едва доловимо стенание. Той я побутна отново. — Трябва да тръгваме, Люси. — Тя премига току в лицето му. Наложи му се да се възхити още веднъж на тялото й. Изчака я да се събуди. Сините й очи се отвориха напълно и тя се повдигна с ясното съзнание какво става около нея. Погледна много, много внимателно. После се изправи вдървено, направи безуспешен опит да сподави една въздишка и изтръска полите си.

— Трябва да се освежа.

Той разбра какво имаше предвид.

— Върви зад този храсталак и бъди много внимателна — нареди той. Тя му кимна и се отдалечи. Шоз се захвана да замита следите от лагера им със сбрани подобно на метла шубраци. Тя отново го изненада. Здравият сън се бе отразил много добре върху състоянието на нервите й. Той го оцени, защото точно в него момент последното нещо, от което се нуждаеше, бе някоя истерична жена. По всичко изглеждаше, че са постигнали едно макар и крехко примирие. Нощта беше настъпила. Люси седна на земята, обви коленете си с ръце, провери дали късите й поли покриват добре краката и го загледа. Той бе наклал малък огън, върху който готвеше месо и боб с неустоим аромат. Денят бе даже още по-дълъг и изморителен от предишния. Тя не можеше да се помръдне. Шоз също бе изтощен. Всеки негов жест и изпъкналите черти на лицето му издаваха огромна умора. Но беше по-добре отколкото предишната нощ и тя ясно го забелязваше. Издръжливостта му беше изумителна. Тя не би могла да направи повече и крачка. Цялото й тяло се бунтуваше, мускулите й бяха изтерзани и умираше от глад. Можеше да се отдаде на почивка и сън само след като се нахранеше. Подозираше, че ставането на следната сутрин щеше да бъде още по-трудно отколкото досега. Той вдигна тигана и й го поднесе. Погледите им се срещнаха. Люси му се усмихна в очакване; той й отговори също с усмивка.

— Съжалявам, че нямаме порцеланови съдове, принцесо — каза той и се настани до нея.

— Следващия път — опита се да бъде духовита Люси. Забележката й го накара да я изгледа продължително. Тя побърза да отмести поглед, почувствала безпричинна нервност. Враждебността му бе по-лесно поносима, отколкото такъв директен и изпитателен поглед. Той й подаде вилицата, която намериха в торбата с консерви, запазвайки лъжицата за себе си, след което започнаха да се хранят с вълчи апетит направо от съда. Когато привършиха, Шоз отиде с тигана до потока и го напълни с вода. Люси беше жегната от чувство за вина. Не знаеше да готви, а той вършеше всичко. Тя не си мръдна и пръста. Проследи с внимание как той сложи върху огъня пълния с вода съд и го остави да ври. След няколко минути го махна и обля с него целия огън. После избута с върха на ботуша овъглените остатъци и ги зарови с крак в земята. Най-накрая мушна тигана обратно в торбата на седлото. Люси се закле да запомни всяко негово действие. Шоз се върна и седна отново. Внезапно тя усети възцарилата се близост помежду им и скритите възможности. Бяха сами в нощта, пробудени за нещо неочаквано насред безкрая на пустинята. За разлика от предишната нощ, когато Шоз бе толкова изморен, че заспа моментално. Сърцето й биеше лудо. Вместо спомени за отвличането, в съзнанието й се занизаха бързо оживели образи и събития от седмицата, която той прекара на ранчото. Шоз бели грах и осъзнава колко е смешен, Шоз смъква пердета, застанал прав върху стол, Шоз в неизменните изпънати по него „Левис“. Тя си припомни как не можеше да спи от задухата и влагата нощ подир нощ, как се мяташе на всички страни, докато нощницата не можеше да се отдели от тялото й, подгизнала в пот. Тогава се бе приближила до прозореца за глътка въздух и го видя на поляната с отправени към стаята й очи.

— Шериф Сандърс напредна ли в разследването си?

— Какво? — Гласът му разпръсна мислите й. Той повтори въпроса си. — Намериха жребеца в Абилийн — подхвана Люси, но той я прекъсна.

— Знам за проклетия кон. Стреляха по човек — имам предвид себе си — но целия шибан град се вдигна на оръжие заради коня на дядо ти.

Люси го погледна със съзнанието колко ужасно прав беше.

— Не знам нищо повече.

— Видя ли някого в нощта, когато дойде да ме срещнеш?

Люси не си даде труд да го поправи, защото бе тръгнала да го търси, а не да се среща с него.

— Никого. Но някой може да е видял онова, което видях аз, и да е помислил, че си един от крадците. Хората в Парадайз не обичат много конекрадците.

— Опитай пак. — Тонът му бе присмехулен. — Ако някой добър самарянин ме е стрелял, считайки ме за крадец, защо той или тя не излезе на светло и не си призна постъпката?

Люси го погледна отново. Беше се опънал удобно на земята, подпрял глава с ръцете си върху седлото. Ризата му беше разкопчана отпред, а тъмната му кожа блестеше чак до безсрамно изложения на показ пъп. Прииска й се да закопчее дрехата.

— Предполагам, че някой се е изплашил да се покаже.

— Дяволски си права. — Гласът му бе толкова рязък, че я стресна. — Знаеш кой го е сторил, нали?

— Имам подозрения.

— Кажи тогава!

Устата му се изкривиха в кисела усмивка.

— Майката на гаджето ти.

— Мериан Клакстън! — Той се отпусна върху седлото. — Ти си луд! — извика тя и се взря в изваяния му профил. — Защо й е да те стреля?

— Защото бяхме дружки в Ню Йорк — ухили се той. — Нека само да споменем, че работата завърши зле, след което и двамата носим омразата в себе си.

— Дружки в Ню Йорк! — Люси беше слисана. Отне й дълго време да осмисли информацията. — Искаш да кажеш… любовници?

— Защо си толкова смаяна. Не знаеш ли, скъпа, че Мериан има апетит към нещо, което съпругът й не може да й осигури?

Люси се затресе цялата. Шоз и Мериан… Мисълта я разстрои. Мериан беше красива, но по-възрастна от него. И всичко това в Ню Йорк?

— Кога си бил в Ню Йорк?

— Преди седем години.

След като Шоз не предложи допълнителна информация, тя не поиска да узнае нищо повече. Вече си имаше достатъчно грижи около онова, което току-що научи. Поне връзката им беше приключила преди много години. Но ако Мериан е стреляла по него, значи страстите не бяха излетели. Дали все още я обичаше?

— Сигурно грешиш.

— Сигурно — каза той, без дори да я погледне.

— Не мисля, че е способна да застреля някого. Много жени носят малокалибрени пистолети, дори аз самата. Мъжете също ги използват.

— Къде е твоят пистолет? — Той запали поредната цигара.

— Не мислиш, че аз… — Тя спря по средата на изречението, твърде изумена, за да продължи.

— Знам, че не ти си ме застреляла, принцесо, дори да си искала — ухили се той, — защото не можах да го открия никъде.

Прииска й се да го перне. Припомни й как ръцете му бяха пребродили цялото й тяло, даже под полите.

— Предполагам, че пистолетът ми е там, където съм го оставила, в чекмеджето на бюрото ми. — Тонът й беше хладен.

— Недей да се цупиш. Ти имаше пистолет. Какво искаш да кажеш, в чекмеджето? Видя ли го него ден?

Люси се замисли.

— Сложих го настрани, когато пристигнахме, и оттогава не съм го пипала.

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Времето си течеше, една мрачна сянка прекоси луната, но Люси не преставаше да мисли за Мериан и Шоз. Връзката им била завършила зле. Дали я мразеше? Беше трудно за вярване, че Мериан Клакстън ще вземе точно Шоз за любовник. Тази толкова елегантна съпруга на сенатор.

— Защо не отпраши предишната нощ, принцесо?

— Какво?

— Чу ме много добре.

Люси се поколеба, преди да намери подходящия отговор.

— Мислех си, че умираш — промълви най-сетне тя.

— И какво от това? — каза той, без да я погледне.

Тя отправи поглед към звездите.

— Не ми се стори редно — каза неубедително — да зарежа един умиращ.

Той се извърна на една страна.

— Ела тук, — прикани я дрезгав глас. Тя бавно вдигна очи към него. Той не се усмихваше. Изразът му беше непреклонен. Нощта изведнъж притихна. — Ела тук — повтори той и я притегли в прегръдките си.

— Какво правиш? — задърпа се Люси, при все че пулсът й препусна диво, нервите й затрептяха, а краката й настръхнаха. — Студено е. — Беше вече по гръб, когато той я приласка, застанал над нея. Един от краката му я покри. Връхлетя я невероятно желание. — Моля те, недей!

— Снощи нямаше нищо против да спиш до мен — опари я с дъха си той. По тялото й полазиха сладостни тръпки.

— Снощи ли?

— Да — измърка той дрезгаво и я целуна по врата. — Помниш за снощи, нали?

Докато тялото й се предаваше на удивителни усещания, победено от надигащата се жажда и безсрамно желание, разсъдъкът й трескаво се мъчеше да си спомни за предишната вечер. Какво се случи тогава? Да не би да го проспа? Устните му се заразхождаха по нежната кожа на врата й. Останала бездиханна, единствената й свързана мисъл бе, че става нещо нередно, напълно нередно, и тя не трябва да го позволява. Ръцете му завладяха гърдите й с лениви, но настоятелни кръгови движения. Люси затвори очи и се отпусна назад, готова да го приеме. Миг по-късно усети, че ръцете и устните му застиват. Чуваше единствено собственото си пресекливо дишане и ударите на сърцето си. Боеше се да мръдне. Нима е възможно? Много предпазливо обърна глава, за да го погледне.

— Шоз?

Не последва никакъв ответ. Невярваща, тя видя, че той е дълбоко заспал. Люси отметна глава назад и изпусна продължителна и колеблива въздишка на облекчение, примесена с недоволство.

19

Отпред беше Рио Гранде. Люси не можеше да каже как се чувства. Горещината на превалящата утрин започваше да става нетърпима. Бяха яздили с умерен ход, без да спират, от изгрев слънце. Тя се благодареше, че имаше сламена шапка на главата, като същевременно се чудеше как е възможно Шоз да ходи гологлав под смъртоносните лъчи на слънцето. Той изряза ивица плат откъм гърба си и я превърза около челото си, за да предпази очите от стичащата се пот. Поспряха на едно възвишение, без да слизат от коня. Сърцето не й даваше покой. Беше седнала както винаги пред него, а той я бе прихванал през талията със сигурна ръка. Понякога горещият му дъх във врата й я омаломощаваше. Не беше проговорил цялата сутрин. За какво ли си мислеше? Щеше ли да я освободи? Струваха ли нещо обещанията на човек извън закона? Трябваше да я пусне, за да се върне при роднините си в Парадайз, които сигурно вече се бяха поболели от тревога. Бяха стигнали границата и тя бе изиграла своята роля. Нямаше причина да я води по-нататък.

— Рио Гранде — обади се той и пришпори коня напред.

Люси се страхуваше да го пита дали ще удържи на думата си. Боеше се, че ще каже „не“. В същото време една част от нея се страхуваше от утвърдителния му отговор. Как е възможно да е такава глупачка? Слязоха в лек тръс към плитководната река. Чорапите на девойката бяха толкова прокъсани, че тя ги захвърли същата сутрин. Водните пръски по голите й нозе я изпълниха с радост. Люси се хвана още по-здраво за седлото, а Шоз я притисна още по-плътно към себе си, синхронизирайки ритъма на телата им с движението на коня. Действията му й припомниха за предишната вечер. Дълги часове й бяха необходими, докато заспи, независимо от изтощението. Допирът на стегнатото му тяло я бе развълнувал и прогонил съня от клепачите й. Ако не се бе изправил лице в лице с действителността предишния ден, трябваше да го стори сега. Той притежаваше магнетично привличане и тя не оставаше безразлична към него. Независимо кой бе и какво бе сторил, тя го намираше много привлекателен. Ако дръзнеше да освободи юздите на разума си, би си припомнила как се любиха и колко неустоимо прекрасно бе всичко. Да храни чувства към подобен мъж бе не грешно, а чудовищно. Ала нейните симпатии, нейната малка слабост, ако наименованието бе подходящо, не значеха нищо. Ако удържеше на думата си, тя нямаше да го види никога повече. Което, разбира се, бе най-добре.

Конят изкачи отсрещния бряг. Бяха в Мексико. Шоз остави животното да се напие, след което продължиха. Люси не можеше да се освободи от натрапчивия въпрос. Колкото повече се отдалечаваха от границата, толкова повече здравомислието й я плашеше и объркваше. След около час Шоз спря коня в издължената сянка на огромно дърво. Тя вече знаеше, че това означава спиране за почивка — освен ако не смяташе да я остави точно тук. Изхлузи се от седлото и нарочно се захвана да изтръсква полата си. Навярно щяха да се разделят на това място. Той я последва на земята, пусна юздите на коня и я погледна. Тя прехапа устни.

— Сега ли ще ме пуснеш да си ходя?

Бледият му, почти сребрист от ярката светлина поглед се спря продължително върху нея. Изглеждаше, че мина цяла вечност, преди да проговори.

— На две мили от тук има малък град. — Значи все пак щеше да я освободи в края на краищата! — Помисли си, че съм лъжец, нали? — Тонът му бе изпълнен със сарказъм.

— Не, аз… — провлачи тя.

Нещата се нареждаха, както трябваше и тя беше щастлива. С изключение на онази малка тайна част от нея, която остана объркана, дори разочарована. Щяха да се разделят, за да не се видят никога повече. Тя погледна може би за последно разтворената риза, откриваща добре познатата лъскава, бронзова кожа. Прости се мислено с неговите стегнати в син дочен плат бедра, след което извърна поглед. Той я сграбчи за рамото и я извърна грубо към себе си.

— Проклета да си!

Люси зяпна от изненада, но не помръдна, защото хватката му бе сякаш от желязо. Какво го ядоса? И защо гневът му изобщо не я плашеше? Разделена само на една ръка разстояние от него, тя не усети как погледът й се закова в чувствените му устни. Той изруга, изблъска я от себе си и закрачи неспирно нагоре-надолу. Този път нямаше грешка — разочарование й бе истинско. Бе поискала от него да я целуне. Странно, но чувствата й бяха уязвени. Тя отиде до близката грамада от камъни и седна върху един голям каменен блок. Ставите я боляха, а босите й нозе се бяха разранили в обувките. Шоз се бе извърнал. Тя се загледа в него и се зачуди какво му стана. Дали пък няма да го хванат и пратят обратно в затвора? Или пък щеше да свърши на въжето на палача? Не трябваше да я интересува, ала съдбата му не й бе безразлична. Не искаше да го види пак зад решетките, защото изведнъж почувства подсъзнателно, че не той е убил коняря. Той се извърна към нея.

— Ще ми направиш дупка в гърба с този поглед. — Люси се разсмя, но не отвърна очи от него. Изучаваше го спокойно и изпитателно. Това само усили раздразнението му. — Престани да ме гледаш така, госпожице Браг!

— Извинявай — каза тя и се надигна. Тонът, с който й говореше, я засегна отново.

— Да се махаме оттук. И без това прахосахме достатъчно време.

Той хвана коня за юздите. Люси видя как се опита да се протегне, сякаш да уталожи болката в гърба си. Превръзката на доктор Джоунс прозираше под ризата.

— Нека погледна това, Шоз — приближи се решително към него Люси.

— Защо ти е?

— Защото ще си сам, когато ме изоставиш, а раната трябва да се прегледа.

След кратко колебание той седна на една скала, разкопча ризата и я изхлузи от гърба си. Великолепен мъж, помисли си Люси, останала за миг хипнотизирана от мускулестото и изваяно тяло. Насочи мислите си в друга посока и се захвана внимателно да развързва бинта. Превръзката беше прашна и замърсена отвън, затова тя се зарадва да види под марлята чиста рана, осеяна само тук там със следи от антисептичното лекарство. Беше хванала коричка и очевидно оздравяваше бързо. Не се забелязваха никакви следи от инфекция.

— Изглежда добре — каза тя и захвърли мръсните превръзки в прахта. Дланта й погали рамото му. Усещането бе като от допира до гладка, топла коприна. — Боли ли?

— Сега не — изправи се внезапно той. — Да вървим. Колкото по-бързо стигнем до Каситас, толкова по-добре.

Не го бе грижа, че няма да се видят повече. Люси си спомни, че е човек извън закона, престъпник, очевидно закоравял. Въпреки че не я нарани, това съвсем не бе основателна причина да му съчувства. Не бяха дошли тука на пикник. Той я похити, за да я използва. Ала основното, което я вълнуваше, бе предстоящата раздяла. Потеглиха към Каситас, а опасните й мисли бяха единствено за него. Шоз беше най-привлекателният мъж, когото бе срещала. Тялото му разгаряше в нея чувственост и желание. Знаеше го от опит и не можеше да се примири със загубата. Осъзнаваше, че е лоша, покварена и скандална, но го искаше. Желаеше неговите целувки, грубия му допир, начина, по който я любеше, повече от всичко друго. Никога не й бяха отказвали нищо, а сега щяха да я лишат от всичко. В продължение на цяла миля тя се опитваше да оспори съвсем вяло обзелите я настроения. И така успя да реши внезапно, веднъж завинаги да не се възправя срещу самата себе си и да не подлага на съмнение собствената си воля. След взетото решение изпита върховно вълнение, което я изпълни с непоколебимост.

— Усещам как червенокосата ти глава ще се пръсне от мисли — изръмжа той.

— Тъкмо си мислех за теб — каза тя и се извърна с лице към него. Той настръхна и я придърпа още по-плътно към голия си торс. Устните му се докоснаха до ухото й.

— Мислиш си как ще намажа въжето?

— Не — отговори му кротко тя, — нито за миг.

Той рязко закова коня.

— Каква игра играеш — притисна я още по-силно той.

— Не играя нищо — едва успя да каже тя. Той я отпусна леко, но натискът на голото му тяло към гърба й бе все още осезаем. Конят под тях показваше признаци на нервност.

— Не смятам, че разчитам погрешно сигналите ти, нали?

Сърцето й заби лудо, и за момент тя на успя да поговори.

— Шоз, аз… — Люси не знаеше как да продължи.

— Единственото, за което мечтаеш, е отмъщение.

Гласът му трепереше от ярост. Тя бе поразена от силата на неговия гняв. Нетърпимият му тон я оскърби и изтръгна сълзи от очите й. Не й остана време за размисъл, защото в следващия миг той я целуна. Грубо, болезнено, насилнически. В действието му нямаше нищо изискано, затова Люси се опита да го отблъсне с ръце. Като че поместваше огромна канара. Той размаза устата й с груба целувка и тя си помисли, че не ще може да я понесе. Изведнъж всичко се промени. Устните му застинаха, а когато я целуна отново, допирът му беше недоловим като шепот, толкова гальовен и възбуждащ, колкото грубиянски преди това. Във вените й лумна бясно желание. Ръката му започна да я гали навсякъде. Тя се вкопчи в него, изпъната като струна, докато езикът й се съедини с неговия. Потребността да се любят я прободе така безмилостно, че едва не загуби свяст. Конят, изпръхтя и сякаш приземи Шоз в реалността. Без да престава да скимти от страст, Люси се домогна до устните му. Изведнъж той я сграбчи за косата и я възпря.

— Достатъчно. — Тя изплува отново на повърхността от дълбоката бездна, в която се бе гмурнала, и пое дълбоко въздух. Той я гледаше с изгарящ поглед. — Би могла да изкушиш и светец — изрече грубо. — А още по-лесно грешник като мен.

— Знам — отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш? — сбърчи чело той. — Не мога да разбера накъде биеш.

Люси се изчерви. Беше много по-трудно, отколкото си го представяше. Как би могла да го привлече по-изтънчено? Докосна го по бузата.

— Никога няма да се видим отново, Шоз.

— По този начин ли смяташ да си вземеш сбогом? — запита невярващо той. Тя кимна, а руменината й се сгъсти още повече. — Не мога да разбера какво си просиш.

— Знаеш по-добре от мен какво. — Той се вкамени, неспособен да каже нищо. — Тогава никой не разбра — продължи тя, — няма да разберат и сега.

— Премислила ли си всичко добре?

— Да.

— И няма да излъжеш татко, че съм те изнасилил?

— Естествено, че не, това би ме унищожило.

Той се изхлузи от коня заедно с нея. Люси се озова в ръцете му и посрещна с гърди и бедра тялото му.

— Защо не ми каза досега, че си го искала? — изхриптя той.

Люси не намери приемливо обяснение. Той я прихвана изотзад, издигна я нагоре и я изтика към едно дърво. Устните му жадно поглъщаха нейните. Люси се вкопчи в широките му рамене, докато той я целуваше и се отъркваше о нея. Запъхтяното му дишане се чуваше отчетливо. Тя самата едва успяваше да си поеме дъх. Поклащането на тялото му бе така недвусмислено и неустоимо, че тя го задърпа, за да е по-близо до нея. Едната му ръка се намери изведнъж под полата, между краката й, под гащичките й. Той я потърка ловко и плавно, разтваряйки бедрата й, готов да се настани между тях.

— Надявам се, че си готова — дрезгаво каза той, — защото аз със сигурност съм.

Люси едва успя да осъзнае какво й казва, защото докосването му бе като зов едновременно от ада и рая. Той сграбчи единия й крак и го уви около кръста си. Тя не разбра какво става, докато той не проникна здраво и дълбоко в нея. Тя изпищя изненадано, но той не й обърна внимание, а вдигна и другия й крак, така че тя го обхвана напълно около кръста с гръб към дървото. Когато той започна да навлиза в нея, виковете й отстъпиха място на приглушено стенание. В мислите си тя го молеше за още. Той шепнеше в ушите й неразбираеми обещания. Изведнъж всичко загуби значение и тя експлодира подобно на вулкан. Той зарови лице в шията й с глухо стенание. Яснотата започна да се възвръща и тя почувства как той се освободи в нея. Ноктите й браздяха дълбоко раменете му, а краката й отказваха да го пуснат. Той се отпусна върху й, след което бавно свали бедрата й надолу. Преди още да открие, че не може да стои изправена, Люси се свлече на земята. Когато вдигна глава, го видя да я наблюдава напрегнато, облегнат с рамо върху дървото. Не се усмихваше. Тя не отвърна глава, а продължи да го гледа, изтощена, отслабнала, задоволена. Изразът на лицето му бе невъзможен за разчитане. Потърси укор и презрение, но не ги откри. Не можеше да повярва, че го направиха. Случилото се бе много по-зашеметяващо от преди.

— Не бъди толкова изненадана — изви устни в сурова усмивка той. — Това трябваше да стане още много отдавна.

Люси извърна поглед. Физически се чувстваше презадоволена. Ала у нея продължаваше да зрее друг неуловим копнеж. Той се отблъсна от дървото.

— Наистина съжалявам, че прахосахме последните няколко седмици в разпри, принцесо. Но това сега си го биваше. Не бих могъл и да мечтая за по-хубаво довиждане — усмихна се той. Думите му върнаха Люси в действителността. — Хайде, ставай. Не разполагам с време за губене — намръщи се той на отвлеченото й изражение. — Или си забравила, че съм търсен от закона престъпник, а не сме достатъчно далеко от границата, че да си отдъхна на спокойствие. Искам да стигнем Лас Каситес преди мръкване.

Преди мръкване. Реалността бе груба. Люси бавно се изправи на крака.

20

Той беше ядосан. Ядосан и объркан, всъщност се чувстваше откровен страхливец. Знаеше, че няма причина за такива настроения. Напротив би трябвало да е дяволски доволен — постигна, каквото искаше, а той желаеше Люси от дълго време. Не беше свикнал да чака, за да осъществи желанията си, тъй както нямаше навика да бъде омайван. Всичко за него се свеждаше до похот, но това нямаше значение. Задоволи страстта си, следователно тя трябваше да бъде изключена от неговата ценностна система и разсъдък. Нещата обаче стояха съвсем иначе. Вече съжаляваше, че я взе за заложница и се проклинаше, че не я остави преди границата или даже веднага след напускането на Парадайз. Ала най-много се ядосваше, че преди малко я доведе до оргазъм. Тялото му беше изопнато като струна от напрежение. За щастие Люси не подхвана разговор по пътя към Каситас. Правеше се на засегната. Той не й бе обещавал рози, а ако тя си мислеше, че да вкара самуна си в нейната фурна означава нещо за него, значи беше глупачка. Като него. Защото онова, което той си спомняше най-живо, не бе голото й тяло или нейната страст, а начина, по който беше поставила ръка върху челото му, за да види дали има треска. Сякаш се тревожеше. От много време насам никоя жена не беше полагала грижи за него. Предателската мисъл му се натрапи отново: „Задръж я. Не й позволявай да си отиде“. Сигурно беше полудял! Конят недоволно изпръхтя, когато Шоз го спря с рязко дръпване на юздите. Мигом съжали, затова отпусна поводите и погали животното по врата. Дългокракият мустанг притежаваше куража на най-добрите чистокръвни породи, затова тръсна разбиращо глава. В прашния здрач пред тях можеха да се видят няколко хижи и техните димящи комини. По широката главна улица не се мяркаше жива душа.

— Това ли е Каситас? — запита тя с треперещ глас.

— Не се безпокой — отвърна той. — Имат телеграф и хотел. Разбира се, не от тези, на които си свикнала. — Опит за язвителност. Тя не отговори, но се усети как се вдърви заради грубия му език. Той си даде дума да не се трогва, ако забележи, че тя го мрази. Внезапно я повдигна и я постави на земята, без да слиза от коня.

— Тук ли ще ме оставиш? — запита тя с тревога в погледа.

— Не можеш да влезеш в града в този вид — каза той, като я огледа присмехулно.

Тя механично скръсти ръце пред гърдите си, но без видим резултат. По време на тяхното бягство от закона бе загубила половината копчета на морскосиния жакет, затова той щедро разкриваше полуголата й гръд. Блузата и долното й бельо се бяха впили непристойно, а късите до коляно пола и фусти оставяха дългите, стройни прасци и глезени напълно открити. Люси беше оплела косата си като корабно въже и я беше прибрала на кок, оставяйки края да се влачи върху рамото й. Видът и бе далечен отглас от този на Принцесата от Ню Йорк и Парадайз. Но пък тя беше най-апетитното сладурче, което Шоз бе виждал. Темпераментът й изведнъж лумна и се разпали.

— Ти си отговорен за дрехите ми! — изкрещя тя, без да успее да сдържи сълзите си. — Или по-точно, за тяхната липса! — Тя гневно изтри очи.

— Вече съжаляваме, така ли? — запита той, отпуснат дръзко върху седлото.

— Да! Не!

— Кое от двете?

Тя пое дълбоко въздух.

— Да! — каза Люси с предизвикателно изражение на лицето.

— Чакай тук — каза той, без да се трогне. — Ако някой се появи изневиделица, скрий се в кактусите.

Тя му хвърли убийствен поглед. Без да каже нито дума повече, той препусна в лек галоп към селото. Наистина ли беше започнала да съжалява за случилото се? Той се прокле за сетен път заради глупостта си. Не можеше подвластна на импулсите си госпожица като Люси да не таи скрити помисли. Даде й, каквото й трябваше, и сега ставаше излишен. Не му се искаше да повярва. Изхлузи се от седлото пред най-голямата постройка в селото — местната пивница. В задната й част даваха няколко стаи под наем. Обикновено там пачаврите водеха своите клиенти, но от време на време отсядаше и някой изморен пътник. Шоз не пропусна да забележи четири коня, привързани на перилото пред салона — толкова големи компании не му се нравеха. След кратко колебание влезе в обширното помещение. Подът беше от дървени дъски, покрити с прахоляк и мръсотия. Имаше дълъг барплот и няколко паянтови маси. Във въздуха се носеше гъст дим. Мястото излъчваше мирис на препържен боб, немити тела, цигари и секс. Собственикът Фернандо беше огромен тлъст мексиканец. Както обикновено, той си седеше зад бара и пиеше текила. Компания му правеше един познат на Шоз жител на селото на средна възраст и с бакърен тен на кожата. При влизането на новодошлия се възцари тишина. Шоз се приближи към бара. Вече бе огледал четиримата ездачи. Всички без изключение носеха кръстосани на гърдите си патрондаши, имаха пушки и затъкнати в коланите ножове. Бяха типични, опасни бандити. Как можа да остави Люси сама? Фернандо не би могъл да я опази. Даже не би се и опитал. Щяха да я изнасилят, и то неведнъж, без значение с какво е облечена. Тревогата му се засили. Не можеше да я зареже сама в очакване семейството й да дойде да я прибере. Невъзможно бе и да остане през нощта да я охранява. Не и след като бяха толкова близо до границата. Каситас не беше безопасно убежище, но нямаше друг град от тази страна на Долината на смъртта. Докато не променеше маршрута си и не я оставеше някъде другаде, трябваше да се грижи за нея. От друга страна обаче, беше твърде опасно да се отклонява от своя път и той не възнамеряваше да го прави. Единственото му намерение беше да потърси сигурността на недостъпното си убежище. Което означаваше да я вземе със себе си в Долината. Семейството й можеше да я търси под дърво и камък, но никога нямаше да ги открият в източната част на Сиера Мадре. Никога. Срещата на Люси с нейните трябваше да почака. Когато нещата се успокояха, той щеше да я изпрати до някой от градовете на Залива или дори да я придружи сам. След като взе решение, той почувства как болезненото напрежение го напуска. Не се осмели да се запита защо — в края на краищата действаше така, както повелява колелото на госпожица Фортуна. С парите, задигнати от помошник-шерифа, Шоз си поръча две чаши уиски, които му подействаха като мехлем. После с Фернандо се оттеглиха, за да обсъждат общия си бизнес. Когато гостът напусна пивницата, в колана му беше запасан револвер, в ботуша му имаше малка кама, а ръката му държеше пушка и торбичка с муниции и храна. Четиримата ездачи го изпратиха с напрегнат поглед. Люси не беше там, където я остави. Притеснението му не беше голямо въпреки необходимостта да продължат веднага. Къде ли беше палавницата? Дали най-накрая не се бе решила да бяга? Изведнъж му мина през ума, че причината може да е някой безпризорен главорез или гърмяща змия. Шмугна се в гъстия бодлив шубрак, неспособен да я повика по име, защото сърцето му щеше да се пръсне от страх. Шоз се закова на място и се заслуша внимателно в шумовете на настъпващата нощ. До слуха му достигна далечният вой на глутница койоти. Много по-близо се разнесе възможно най-предпазливият и неуловим шум, предизвикан от триенето на нещо меко в камък. Той рязко се извърна, но видя само опашката на самотен опосум. Не може да е побягнала сама и полугола сред безбрежната мексиканската пустош. Дали не я бе открил някой бандит? Връхлетя го чувство на безпомощна ярост и той несъзнателно сви длани в юмрук, след което пришпори коня и започна да обикаля във все по разширяващ се кръг. От време на време спираше да се ослуша. Изведнъж дочу сподавения й стон. Препусна с изваден пистолет в посока на звука и след десетина ярда се натъкна на покрито с камънак оголено място. Люси седеше на земята, облегната с гръб на една скала, и плачеше. Първата му мисъл бе, че някой я е наранил. Тъкмо се канеше да скочи от коня и да й се притече на помощ, когато тя го видя и се изправи, триейки лицето си с длан.

— Какво стана? — Тя го стрелкаше с очи право в лицето. — Какво, по дяволите, се случи? — настоя той, хванал я с две ръце за раменете.

— Нищо.

Той не можа да повярва, не и след като се бе скрила тук, обляна в сълзи, карайки го да я търси цял час.

— Лъжеш. Защо не кажеш какво стана?

— Нищо! — изкрещя му тя.

Шоз отстъпи назад. Дали пък не се криеше от него?

— Защо плачеш, Люси?

Проблемът бе, че той се досещаше за причината и започваше да се намразва.

— Защо плача ли? — разсмя се истерично тя. — Ти ме отвлече и ме влачи със себе си през половината Тексас, за да ме докараш дотук, след което ме питаш защо плача.

— Вчера не плачеше.

— Вчера си беше за вчера — отговори с треперещ глас тя.

Образът на грижовната й ръка, която го докосва, по челото, се завърна отново, последван от жежкия спомен за това как се бяха любили.

— Който си играе с огън, рискува да се опари.

Брадичката й се вирна предизвикателно.

— Недей да се ласкаеш сам.

С това той можеше да се справи. Войнственият й гняв бе далеч повече за предпочитане пред сълзите.

— Ставай! — изкомандва той и се метна на коня. Тя протегна ръка и той я хвърли на седлото зад себе си. След това подкара коня в лек тръс за първи път на изток. Люси се вкопчи зад него.

— Къде отиваме? — тихо запита тя. Каситас е нататък.

Той ясно усещаше натиска на налетите й гърди в гърба си.

— Докато не искам да те сполети нещо по-лошо от смъртта, не мога да те оставя тук. Аз пък от своя страна не смея да прекарам нощта толкова близо до границата.

Първоначално Люси не можа да осмисли думите му, след което мозъкът й заработи с пълна скорост.

— Какви ги говориш? — извика тя. — Не те разбирам.

Жребецът се спусна в една скалиста седловина.

— В селото имаше четирима бандити, които не биха дали и пукнат грош коя си, стига само да си жена. Стана ли ти ясно сега?

— Ужасно — каза сподавено тя, с устните й почти докосваха ухото му, когато се блъсна в него при една неравност.

Той искаше да се отдалечат колкото се може по-скоро от Каситас, затова пришпори здраво коня. Напрежението не му попречи да изчака търпеливо следващия й въпрос, зададен с треперещ глас.

— А тогава къде ще ме оставиш?

— Няма да те оставя никъде.

— Какво? Нали каза, че ще ме освободиш!

— Забрави го. Оставаш с мен.

21

Земята се затресе под тропота на десетки галопиращи копита, които изпълниха въздуха с гръмотевичен тътен. Плътна маса от коне и ездачи препускаше през знойната тексаска пустиня в посока Рио Гранде. Кавалкадата забави ход като един и постепенно спря.

— Рио Гранде.

Рейд се обърна към баща си със светнали очи.

— Не можем да спрем сега, защото и без това загубихме твърде много време.

Дерек, Ник, Рейд, Брет и Сторм яздеха начело на хайка от петдесет човека, включително шериф Сандърс и четирима тексаски рейнджъри. Всички заедно представляваха внушаваща страхопочитание гледка. Бяха облечени еднакво в изпрашени панталони от кожа, вехти ботуши, напоени от пот памучни ризи, завързани около врата кърпи и нахлупени ниско опърпани каубойски шапки. Всеки един беше въоръжен до зъби. Пушките бяха затъкнати в калъфи, а отстрани на коланите се полюшваха барабанлии с шест патрона. Дерек носеше дълъг нож с двуостър край. Плашеше не толкова големият им брой и огневата им мощ, колкото излъчването на сила, ярост и решителност, които биха накарали всеки да се замисли, преди да излезе насреща им. За щастие Фред беше открит само час, след като бе овързан като вързоп в затворническата килия. Изчезването на Люси все още не бе разкрито и можеше да остане незабелязано, ако не бяха намерили Фред, който разказа цялата история. Незабавно се сформира отряд и само два часа след отвличането на Люси страховитата хайка беше по петите на бегълците. За нещастие надделя мнението, че Шоз ще се отправи директно на юг към границата, затова се втурнаха да търсят следите му натам, след което се наложи да се връщат обратно чак до Парадайз. Преследваният се оказа хитър и изкусен. Всъщност бе поел на запад по един от притоците на река Пекос, за да ги заблуди. Това им стана ясно със сигурност, когато късно същия ден Ник намери големи парчета плат от Люсините фусти да се ветреят върху един храст до брега, очевидно отрязани и захвърлени. От това следваше да се очаква придвижването на Шоз да става надолу по течението. Рейд едва не си загуби разсъдъка. Последва разгорещен спор. Дали преследваният щеше да тръгне на запад към Ню Мексико, или щеше да се опита да ги заблуди? В този момент към тях се присъединиха извиканите на помощ рейнджъри. Хайката се раздели на две. Половината пое на запад начело с трима рейнджъри, а останалите се отправиха право на юг към границата. Всички от семейство Браг инстинктивно усещаха, че Шоз ще побегне към Мексико, затова се насочиха вкупом натам; Ден по-късно бяха достигнали Рио Гранде, без да открият други следи от Люси и нейния похитител. Разчитаха на инстинкта и здравия разсъдък, затова липсата на доказателства, че са във вярната посока, внесе объркване в редиците им.

— Не можем да спрем точно сега — потири Рейд. Брат му Ник постави съчувствено ръка върху рамото му.

— Скоро ще се стъмни — обади се сухо Дерек. — Няма да постигне кой знае какво в мрака.

Брет се приближи към тях върху запенения си кон.

— Не трябва да им позволяваме да се доберат до онези планини — каза той.

Всички отправиха поглед на югоизток към назъбените планински върхове, които се открояваха ясно на фона на потъмняващото бледомораво небе. Изглеждаха зловещи и страшни. Източната част на Сиера Мадре. Досега бяха яздили през хълмиста местност последвана от пустиня. След като веднъж обаче някой се добереше до планините, можеше да се крие там вечно.

— Трябва да открием нова следа — обади се с твърд глас Сторм, — и то скоро.

Капитанът на рейнджърите Кларк Уейд даде нареждане да се разгърнат много внимателно пеша. Сега бе моментът да намерят нещо, което да им подскаже мястото, откъдето Шоз и Люси бяха прекосили реката, ако изобщо бяха минали оттук. Ала времето беше срещу тях по много причини. Беглецът им водеше с цял ден и скоро щеше да се скрие в лабиринта от проломи. На всичко отгоре се смрачаваше. Всички разбраха, че трябва да се действа спешно. Рейд бе този, който, пришпорван от отчаяние, откри едва видима следа в глинестата почва на речния бряг. Водата беше отмила по-голямата част, но за един експерт, каквито бяха повечето от мъжете, това беше отпечатък от копито на тежко натоварен кон, пренасящ повече от един ездач.

— Може да са те — каза Сандърс. — Откраднатият кон е бил малък като този.

— А може да е товарно муле — обади се Кларк Уейд.

— Знам, че са те — нервно се намеси Рейд. — Да вървим!

— Надявам се ви е известно, че не можем да прекосим тази граница — обърна се шерифът мрачно към Дерек.

— Зная.

— Само преди десет години беше възможно, но не и сега.

— Накарайте служителите на детективска агенция „Пинкертон“ да ме посрещнат в Каситас — нареди Дерек. — Мястото е на седем-осем мили южно оттук. Ако закъснеем, ги накарайте да чакат.

Уейд кимна и изкозирува, защото самият Дерек бе бивш рейнджърски капитан. После даде знак на хората си, които се отделиха от групата и поеха на изток. Шериф Сандърс изруга, нещо нетипично за него, и каза, че също не може да продължи.

— Върни се в Парадайз и успокой жените — каза Дерек.

Рейд го хвана за рамото.

— Кажи на Грейс да не се тревожи. Кажи й, че всичко ще бъде наред.

Сандърс кимна с пълното съзнание, че го молеха да лъже, но той щеше да го направи. Хайката отново се разцепи. Шерифът, неговите заместници и доброволците от града, които се присъединиха към групата от уважение към семейство Браг, се отправиха обратно към Парадайз. Останаха няколко дузини от по-близките на фамилията. Много от тях работеха на ранчото, други бяха приятели. Дерек и синовете му ги поведоха през Рио Гранде към Мексико.

В края на краищата той излъга. Люси потърси убежище от измамата в бурен гняв. Беше за предпочитане пред разочарованието и слабостта. Пръстите й се впиха в раменете му, докато се носеха в галоп между два стръмни склона все по-далеч и по-далеч от Каситас.

— Нали каза, че ще ме освободиш!

— Млъквай! — сопна се той, водейки коня нагоре по една извита пътека точно преди да започнат изкачването на планината.

Люси не беше способна да разсъждава логично, изцяло подвластна на емоцията, и премина към действие, като се пусна от раменете му и скочи заднишком от коня. Приземяването беше болезнено и моментално й изкара въздуха. Беше паднала настрани, при което само вратът й се понатърти малко. Изпълни я бясно отчаяние. Повдигна се от земята и побягна. Ясно чуваше виковете му зад гърба си. Шмугна се в един разклонен храсталак, изостави пътеката и се заизкачва по единия от склоновете на дерето. Препъна се и падна, след което съпроводи с писък плъзгането си надолу. Претърколи се един-два пъти, като се натъкваше по пътя си на камъни и коренища, неспособна да се спре, докато не се намери най-накрая върху гладкото каменно дъно на пролома. Той я извика по име. В гласа му имаше стаена тревога. Без ни най-малко колебание пришпори коня с все сила. Животното се плъзна надолу по стръмния склон, като разриваше с копитата си скални отломки на всички страни. Шоз скочи от седлото преди още да са достигнали дъното на клисурата. Конят гневно изцвили, борейки се да запази равновесие, докато неговият ездач се втурна към неподвижната фигура, просната в цял ръст с лице в прахта. Паниката го проряза, но той успя да се овладее и когато коленичи до нея, гласът му бе спокоен и контролиран. Прихвана я за раменете със сигурни и грижовни ръце.

— Чуваш ли ме?

— Да — отвърна тя е немощен глас.

— Добре ли си? Счупи ли нещо?

Люси се опита да определи състоянието си, все още заорала лице в земята. Ясно усещаше как дланите му я проучват за счупено. Трудно бе да каже дали е добре, цялото тяло я болеше ужасно, но болките бяха започнали още преди два дена и тя не можеше да ги разграничи от сегашните наранявания. Той й помогна да седне.

— Проклет да съм, ако това не е най-голямата глупост, която съм виждал — изруга той и я стисна още по-здраво.

— Ти ме излъга! — извика тя. За неин ужас очите й плуваха в сълзи. Беше в много уязвимо положение, което нямаше нищо общо с физическите й страдания. Опита се да се овладее. Какво означаваше фактът, че той бе готов да я зареже безцеремонно малко след като я люби толкова бурно? Не би трябвало да очаква нищо от него, но се оказа наивна, толкова наивна, затова сега я болеше повече от всякога. Най-малкото можеше да бъде по-мил, вместо да се прави, че раздялата им не го интересува. Нищо не му струваше да я прегърне и целуне, да й каже, че е нещо специално, че ще му липсва, дори това да е лъжа. Той си оставаше копеле, а тя се оказа пълна глупачка да се привърже към него.

— Защо плачеш? — запита мрачно той. — Твърде често ти задавам този въпрос.

— Не плача — каза ядно тя. — Искам да ме оставиш тук. Вече знам, че обещанията не означават много за човек като теб.

Той се навъси и тя остана доволна, че е успяла да го раздразни.

— Не ме ли чу, госпожице Браг? Ако те бях оставил там, онези мъже щяха да те изнасилят. Което нямаше да ти хареса, повярвай ми. А сега ставай.

Люси му позволи да й помогне, защото той не й остави друг избор. Трепереше, цялата в контузии, а болката беше навсякъде. Конят тихо пръхтеше недалеч от тях, също ударен. Шоз изруга и го потупа по шията. Люси усети чувство на вина; бедното животно им помагаше храбро, а окуця заради нея.

— Какво ще правим сега! — запита тя.

— Ще вървим пеш — отговори кратко той.

Тя занемя. Краката я боляха и знаеше, че е неспособна да ходи.

— Не мога!

— Разбира се, че можеш — каза Шоз и освободи коня от пушката, завивката и торбите с провизии.

Жребецът щеше да се върне в Каситас или да бъде открит от някой фермер. Шоз гледаше Люси в очакване, протегнал подканящо ръка.

— Не мога! — сопна се тя.

— Не ми е приятно да ти го кажа — подхвана той, — но мъжете от Каситас са крадци и изобщо не се съмнявам, че в момента идват насам, за да ме открият. Хайде да тръгваме.

Всяка крачка беше истинско изтезание, но Люси загърби болката и закуцука редом до него. Той я издърпа за ръката нагоре по възвишението. Тя разбра, че никога не би могла да се справи без него. Когато се намериха върху пътеката, двамата ускориха ход. Това бяха най-дългите десет минути в живота й. Той я влачеше по тесния и извит път нагоре и все нагоре, докато тя се препъваше и залиташе след него. Въпреки че носеше пушката и торбите с провизии, той не я пусна да падне нито веднъж. Ръката му я обхвана като скоба през кръста. Единствено неговата издръжливост и решителност й даваха сили да продължава. Най-накрая Люси разбра, че ще се строполи на земята, освен ако Шоз не я вземеше на ръце.

— Добро момиче — похвали я той, изостави внезапно пътеката и я поведе между огромни каменни блокове.

Ивицата земя, по която се движеха, бе толкова тясна, че тя никога не би направила опит да мине оттам, ако не беше Шоз, който я тикаше пред себе си. Без Люси да разбира какво става, той непрестанно я изкачваше нагоре по склона, сред грамади от скали. Точно когато тя беше на предела на силите си и щеше да го помоли за почивка, той я набута в една тясна цепнатина в скалите. Здрачаваше се. Сивото на небето беше обрамчено от виолетови облаци, предвестник на спускащия се мрак. Люси все още можеше да вижда, преди нощта да ги обгърне напълно. Шоз беше целият вир вода и дишаше тежко, но очите му грееха с твърдия блясък на диаманти.

— Каквото и да става, не мърдай оттук — каза той.

Преди тя да успее да отговори, той стовари торбите в краката й и изчезна. Страхът я завладя моментално. Нямаше съмнение, че бягството им през планината бе спешно. Очевидно искаха да се изплъзнат от някого. Люси настръхна, когато си представи себе си и Шоз като пленници, предоставени на милостта на онези мрачни, страшни и диви мъже. Прогони видението, за да успокои опънатите си нерви. Ако не бягаха така стремглаво без никаква почивка, нямаше да повярва колко опасни са бандитите от Каситас. Страхът й бе непреодолим. Люси се облегна назад върху студения камък на една канара. Ужасно бе да не може да се довери на Шоз, но той си оставаше неин похитител и нищо повече. Не можеше да се залъгва, че го познава. Възможно бе да не бягаха от бандитите на Мексико, а от закона. Беше толкова смазана, че не можеше дори да мисли. Само едно бе ясно. Показа се пълна глупачка, когато се опита да го спечели. А сега трябваше да се крие и да бяга, без да знае от кого. Може би от собственото си семейство? Не можеше да стори нищо, освен да чака търпеливо.

22

Той очакваше, че ще го последват. Бе почти убеден в това. Позова се на безусловния си инстинкт, който отново не го подведе. Шоз се притаи в скалната издатина над тясната пътека, която се виеше нагоре към каменния ръб на платото. Придвижването беше много трудно денем, а през нощта почти невъзможно. Ставаше бавно, трудно и много опасно за конете.

Въпреки това бандитите се движеха бързо, уверено и в пълно мълчание. Единствено конете им издаваха шум. Бяха четирима, а това, че бяха поели по същия път, трудно можеше да са нарече съвпадение. Не му се искаше да хаби четири куршума, но нямаше избор. Шоз откри огън. Стрелбата беше мигновена и улучи двамата водачи, засегна леко третия ездач, а последният се отърва без драскотина. Единият от водачите падна от коня, преметна се през ръба на плоската издатина и политна към дъното на клисурата, където се криеше Люси. Ако не беше мъртъв, сигурно вече умираше. Бандитът до него също се строполи от коня, но чевръсто се отърколи и отвърна на огъня. Третият не остана по-назад и се включи активно в престрелката, прислонен зад едно дърво, а последният ездач побягна от полесражението.

Шоз имаше абсолютно предимство, точно според предвижданията. Не спря случайно на това място — използваше го не за първи път за устройване на засади, когато искаше да прецака някого, Познаваше околността по-добре от дланта на ръката си.

От своята позиция можеше да прикове бандитите с огън, без те да успеят да го разкрият. Прицели се много внимателно, преди да отговори на стрелбата, защото не искаше да хаби напразно муниции. Последният остатък светлинка също бе негово предимство. След няколко секунди по склона на планината се възцари пълна тишина. Шоз се спусна много предпазливо от скалите върху пътеката отдолу. Когато провери трите тела, установи, че бандитите бяха мъртви. Освободи труповете от патрондашите, взе оръжието им и се приближи към конете. Животните пасяха едно до друго отстрани на пътеката. Не бяха мръднали от мястото, защото бяха отлично обучени и стояха там, където им биха отпуснали юздите.

Шоз избра два, а третия прогони надолу по склона. След това ги поведе нагоре, близо до мястото, където беше скрил Люси. Когато я откри, тя се тресеше от страх, побеляла като платно.

Ужасът й предизвика в него необяснимо, но силно желание — да я вземе в обятията си, за да я утеши. Естествено, не се подчини на импулса.

— Всичко е наред — каза вместо това троснато той — Ще пренощуваме в една пещера, недалеч оттук.

Протегна ръка, за да й помогне да стане. Тя се присви цялата.

— Кой беше? Мъртъв ли е?

— Бандитите от Каситас — отговори й смутено той.

В следващия момент възвърна суровия си вид, а очите му се стесниха. Откритието го изненада неприятно.

— Мислила си, че те лъжа! Смятала си, че ни преследва някой друг, а не ония негодници?

— Наистина ли бяха мексиканците? — въздъхна тя, поставила длан близо до сърцето си.

Липсата на доверие у нея му причиняваше болка. Знаеше, че не трябва да очаква повече, но се бе надявал…

— Не бяха вашите!

Той се пресегна и я дръпна рязко. Тя се блъсна в него с вик на изненада. Тялото й бе топло и меко, затова той бързо отстъпи и я хвана за лакътя.

Люси легна с цялата си тежест върху него, докато си проправяха път към мястото, където ги чакаха конете. Той не си правеше илюзии относно чувствата й. Ако не беше в такова окаяно състояние, сигурно не би го и докоснала. Сега сигурно го осъждаше и като убиец. Защо ли му трябваше да я измъква от лапите на тия главорези?

Шоз не искаше да признае открито, но мисълта да я остави на произвола на бандитите го влуди и го изпълни с твърда решителност да не позволи това да се случи. Проява на глупашки героизъм, недооценен от нея.

— Коне! — възкликна тя с облекчение в гласа.

Когато обаче се запъти към едно от животните, той я възпря.

— Трябва да вървим пеш. Мястото не е далеч.

Тя изстена жаловито.

Докато водеха конете встрани от пътеката, той разбра по стенанията й, че едва се влачи, но прогони от себе си всяко съчувствие.

След пет минути се добраха до пещерата. Беше достатъчно голяма, за да приюти двама заедно с конете, а дърветата и големите скални маси отпред правеха входа й трудно забележим. Шоз отведе конете настрани и ги разседла. Без да гледа към Люси, знаеше, че се е свлякла върху твърдия каменен под, защото оттам се разнесоха глухи стонове.

Той запали свещта, която взе заедно с останалите припаси от Фернандо, и я закрепи върху пода. Светлината й хвърли дълги, неспокойни сенки върху грубите стени на пещерата. Отвън нощта бе тиха и спокойна и правеше тяхната вселена да изглежда непристъпна, отвлечена и почти нереална. След като нахрани и напои конете, Шоз се приближи към нея с одеяло и манерка в ръка. Тя бе толкова изморена, че дори не го погледна, докато той не я заговори.

— Нека видя лицето ти.

Той постла одеялото на земята до нея, за да има Люси къде да седне, след което се зае с брадичката й. Тя упорито извърна глава, а от погледа й струеше гняв.

— Не ме докосвай!

— Ударила си си лицето при падането — каза със стиснати зъби той. — Ще ме оставиш ли да го видя?

Тя настръхна, но му позволи да повдигне брадичката й нагоре. Светлината на свещта бе твърде оскъдна и по страните й пробягваха сенки. Мястото бе само леко охлузено, затова Шоз изми набитата мръсотия с напоен във вода парцал от ризата си. Люси не издаде и стон.

— Искам да те огледам цялата.

— Добре съм.

— Лактите и коленете ти са ожулени.

Тя издаде звук, приличен по-скоро на вопъл, отколкото на въздишка, и протегна ръце. Той методично изми всички рани и се прехвърли надолу към коленете и пищялките й, които бяха изгорели от слънцето и се червенееха като домати. Когато я докосна по крака, Люси се намръщи.

— Утре ще намерим някакъв мехлем — каза той с чувство на съжаление, въпреки най-доброто си намерение да остане хладен.

— Какво ти влиза в работа?

— Оттук до Долината на смъртта са три дена път — започна да се нервира той. — Мисли му, ако започнеш да хленчиш и да ме бавиш.

— Тогава ме остави тук — наежи се тя.

— Няма да те оставя тук — повиши на свой ред глас той.

Тя го изчака, но Шоз отказа обяснение. Оставането й тук сама означаваше смърт.

— Държиш ме заради откупа, нали? Цялата работа около освобождаването ми след Рио Гранде беше гнусна лъжа.

Никога не бе имал такова намерение, но думите й го вбесиха, затова каза:

— Може би.

Тя възприе отговора му буквално.

— И ще ме пуснеш? Тогава искам да знаеш, че ще ти платят. Баща ми ще ти плати всичко.

Усмивката му беше злобна.

— Истина ли казваш? Сладурче, ще бъда невероятен глупак, ако те освободя. Смятам да те продам за много повече пари на някой бял робовладелец.

Всичката кръв се дръпна от лицето й. Той бе толкова бесен, че се самозабрави, сграбчи я в ръце и я разтърси.

— Слушай ме добре, жалка глупачко! Не ми трябва проклетия ви откуп. Няма да се докосна до парите на баща ти даже с пръчка. Просто си искам свободата. Ще те пусна веднага щом стане възможно. Ако можех, щях да го сторя още в Каситас. Но не съм онова копеле, за което ме мислиш, че да те оставя на бандитите, които току-що пречуках. Нямах друг избор, освен да те взема със себе си. Но колкото е възможно по-скоро, повярвай ми, ще те оставя в някое село, където ще си в безопасност, докато вашите дойдат да те приберат. Но в момента поставям на първо място себе си и моята безопасност. Затова първо ще отидем в Долината на смъртта, където няма да ме открият. Наби ли си го в главата, госпожице Браг?

Тя се уви в одеялото, без да каже нито дума. Разтреперан, той се извърна встрани. След малко отново се изправи с лице към нея.

— Бих ти дал честната си дума, но за теб тя не означава нищо, нали?

Тя успяваше винаги да го изненада най-неочаквано. Не изневери на себе си и този път.

— Приемам честната ти дума.

— Имаш я.

Той намери другата завивка и я изтърси, без да й обръща внимание. Защо се разстрои толкова? Откъде тя успяваше да упражни това влияние върху него? Той духна свещта. Никоя друга жена, даже Мериан и Кармен, не бяха успявали да го накарат да стигне толкова далеко. Всъщност с другите жени, дори със себична кучка като Кармен, той оставаше винаги отчужден, винаги под контрол. Легна си, обезпокоен повече отвсякога и тайничко леко уплашен. Беше напълно изтощен, но и твърде развълнуван, за да заспи.

Вместо да наемат стаите зад мръсния салон, те предпочетоха да устроят лагер малко преди селото. Нощта се точеше безкрай, затова Рейд не се свърташе на едно място, изпълнен със страхове за съдбата на дъщеря си. Опитите на баща му да го успокои отново и отново не вършеха работа. Дерек бе убеден, че е добър познавач на човешкия характер, затова смяташе за невъзможно Шоз Купър да нарани Люси по какъвто и да било начин. В действителност след като намериха любимия му жребец и нервите му се поотпуснаха, той намираше за трудно да повярва, че индианецът може да бъде дори конекрадец. Човекът, купил откраднатия кон в Абилийн, беше идентифицирал със сигурност Рижия и Джейк като извършители на кражбата. Дори бяха издали нареждане за тяхното арестуване.

Дерек смяташе за много странно Шоз да се съюзи с такива големи главорези. Ами ако не бе един от тях? Може би отчаянието го бе мотивирало да използва Люси като последно средство за бягство от затвора? Рейд хладно посочи, че полицейското му досие е с дебелината на Библия. На това Дерек не можеше да противопостави нищо.

По-голямата част от преследвачите заспаха увити в постелките си между двата лагерни огъня. Рейд стана и надяна ботушите си. Не можеше да продължи да се мята и върти, а не можеше и да заспи от налегналите го мисли.

— Къде отиваш? — запита го тихо, за да не събуди никого, лежащият до него Ник.

— Искам да пийна.

— Ще дойда с теб — надигна се Ник и пъргаво скочи на крака.

— Благодаря, Ник.

Рейд се нуждаеше от компания, а по-големият му брат бе стабилен и спокоен човек, на когото можеше да се разчита. Баща им бе заспал, но Ник се приведе над Брет, за да го осведоми къде отиват. Д’Аршам не спеше, а разговаряше тихо с жена си, сгушена до него.

— Ще дойда с вас — каза Брет, — това градче не ми се нрави.

Жена му Сторм се надигна на лакти и го погледна въпросително. Той я целуна по челото.

— Ти остани тук и се наспи, скъпа. Брат ти не трябва да остава сам.

— Бъди внимателен — каза тя с много ласкава усмивка и поглед, който пазеше специално и единствено за съпруга си.

Това изненадваше всеки път братята й, които все още продължаваха да гледат на нея като на мъжкото момиче от детството им.

Лагерът отстоеше само на няколко разкрача от главната улица. С изключение на кръчмата, селото тънеше в мрак. Заведението грееше ярко като коледна елха.

Тримата влязоха вътре. Салонът беше пуст, като се изключеха играчите на покер, събрани на една маса около собственика Фернандо. Селото вече стана свидетел на пристигането им, затова сега никой не им обърна внимание. Фернандо не си направя труда да стане от мястото си да им сервира, но една жена се зае със задачата. Изглеждаше, че му е дъщеря.

Дотогава тя седеше сама на една маса в дъното и пиеше уиски. Те се промъкнаха с рамото напред зад бара. Беше възпълничка, тъмна и неособено спретната. Дълбоко изрязаното деколте, приютило голите й гърди, подсказваше, че тя раздава благосклонно не само пиене.

— Какво искате? — Английският й бе белязан с тежък акцент.

— Какво предлагате? — запита кисело Ник.

— Дайте ни от местното менте — обади се Брет.

Рейд не каза нищо.

Пиха мълчаливо. Опитите на жената да завърже разговор бързо се провалиха. Поръчаха още по едно, когато отвън долетя бесният тропот от копитата на самотен кон. Миг по-късно един много съмнителен тип влезе със залитане в салона и започна да обяснява на висок глас нещо на испански.

Фернандо се втурна към него. Когато обаче новодошлият видя тримата непознати на бара, млъкна и се остави съдържателят да го отведе до една отдалечена маса.

— Какво каза? — обърна се Ник с нисък глас към Брет.

Брет говореше перфектен испански, защото беше роден в Мазатлан.

— Каза, че ги нападнали, и че вероятно водачът им е мъртъв. Каза, че човекът ги е причакал. Това е.

— Нима е възможно? — запита Ник.

— Трябва да е бил проклетият Шоз — несъзнателно шепотът на Рейд беше преминал в гневен крясък.

— Не слагайте каруцата преди коня — постара се да ги успокои Брет. — Отпуснете се и ме оставете аз да се оправям.

— Нека да се правим на безразлични — съгласи се с него Ник.

Тримата отпиваха бавно от уискито, а жената отнесе бутилка и две чаши на Фернандо и обезумелия конник. Присъедини се към компанията им и се заслуша, докато новодошлият свърши разказа си. Тогава Фернандо се върна отново към играчите, а жената на бара остави ездача да се справя сам с бутилката.

— Още? — запита ги тя.

Брет се приведе напред. Зъбите му блеснаха в усмивка, която задълбочи трапчинката на брадичката му. Тъмните му очи одобрително се загледаха в гърдите й.

— Само ако ни правиш компания, скъпа.

23

Слънцето току-що се бе издигнало, когато Били откри марлената превръзка, захвърлена небрежно на около две мили от Каситас.

Предишната вечер Брет научи, че конникът от кръчмата е бил заедно с други трима подобни на него типове. Бяха последвали в планините някакъв самотен гринго, за да го ограбят. Той обаче им бе устроил засада и бе убил всички с изключение на озверелия ездач.

Жената от бара се оказа много словоохотлива, когато Брет я предразположи с флирт и щедрост. Но когато стигнаха до личността на пътника, млъкна като статуя. Брет остана с впечатлението, че го познава или най-малкото го бе виждала и преди.

Нямаше доказателства, че въпросният мъж е Шоз Купър, защото е бил сам. Първото нещо, което хайката направи рано сутринта, бе да се разгърне в търсене на неговата следа. Вече бяха открили превръзката, а също и други знаци. Малките и ясно очертани отпечатъци от копитата на коня и стъпката от дамска обувка бяха неоспорими. Но най-важен от всичко бе заплетеният в марлята кичур къдрава червена коса.

— Бил е твърде невнимателен — каза Брет.

— Или уморен — допълни Ник.

— Или — отбеляза със свъсени вежди Брет, — много уморен.

Те размениха погледи, преди да ги насочат към жарките, безплодни планини, възправили се пред тях.

Два часа по-късно се натъкнаха на осакатения кон, който пасеше напълно оседлан на един скалист хълм.

— Вече се движат пеша — екзалтирано се провикна Рейд.

Хайката пришпори конете към планинския терен, като не изпускаше от поглед пресните отпечатъци.

Тогава налетяха на три потънали в прахоляк трупа.

Люси се събуди с огромно нежелание.

Осъзна, че всяка част от тялото й е изтръпнала и изранена, затова се побоя да се раздвижи. Не й се искаше да подновява разправията от предишната вечер, затова затвори очи и се престори на заспала. Това й даде възможност да се подготви, за да посрещне изпитанията на новия ден.

Последните събития й изглеждаха объркани, изкривени и дори изопачени като фантастичен и чудноват кошмар. Тя обаче не сънуваше, защото твърдата земя под нея беше реалност и свидетелстваше за присъствието й някъде в подстъпите на Сиера Мадре заедно с нейния похитител, търсен от закона престъпник.

Чудно, но дори след като обвини Шоз, че не е спазил уговорката да я освободи, не беше искрена в гнева си. Нахвърли му се по-скоро заради причинената обида и разочарование отколкото от страх. Тази сутрин се почувства по-спокойна и разсъдлива. Сама си бе виновна за авансите, които му даде, и сега бе трудно да очаква признателност за тях. Нима не разбра от самото начало, че е долно и егоистично копеле?

Дори подозренията й за съмнителния му произход се потвърдиха. И въпреки това тя започваше да му вярва.

Нямаше причина да се съмнява в него. Това само би подхранило истерията, която дремеше току под повърхността на чувствата й, а тя нямаше нужда от това.

Люси не можеше да се прави на заспала до безкрай, затова отвори неохотно очи и се огледа за него. Светлината в пещерата беше сивкава и сумрачна и създаваше впечатление, че е все още рано. Тя видя, че единствената й компания са конете. Одеялото на Шоз беше акуратно сгънато и привързано към едно от седлата. Извърна глава обратно и се сепна, когато видя, че навън всичко бе обляно в ярко жълто. Пукването на зората беше останало далеч назад.

Когато се повдигна, гърбът й яростно напомни за себе си, а вратът й едва се помръдна. След падането в клисурата предишния ден тялото й беше вдървено като дъска. Изохка, когато се опита да стане, защото краката й не се подчиниха. На всичко отгоре движението раздразни многобройните рани по коленете й. Тя се усъмни, че ще може да изкара деня. А трябваше да се оправя и с Шоз.

Той пък се успа въпреки твърдото намерение да не го прави. След като се измъкна от пещерата, се спря насред ярката слънчева светлина и прецени, че е някъде към девет.

Не остана доволен, защото вече бяха загубили три-четири часа.

Спусна се внимателно по скалния насип, след което скочи от огромен каменен отломък, за да проследи дирите на един елен до ръба на скалата. Тогава вдигна към очите си бинокъл.

Южно и източно от тях не се забелязваше никакво движение. Само изтерзан от жегата, безводен терен, предхождащ възвишенията на планината. След това Шоз се извърна на изток в посока на Каситас. Около съненото градче не се виждаше нищо необичайно. Хълмът, по който се изкачваха, блокираше изгледа на север.

Шоз пъргаво се спусна от скалата и пое по неравната пътека на запад, докато тя не се издигна рязко нагоре. Тогава той я изостави, пресече една гранитна площадка и се прислони между два масивни скални блока, за да погледне към тясната ивица, по която бяха минали с Люси.

Кръвта му изведнъж се смрази, а ударите на сърцето му отекнаха чак в слепоочията. Под него хайката кръжеше в търсене на следи. Веднага разпозна в лицето на Дерек и Люсиния баща Рейд нейните водачи. Втурна се обратно към пещерата, без да губи нито секунда.

Налагаше се да потеглят незабавно и да се движат бързо, Шоз не можеше да разчита, че няма да открият следите му, но бе убеден, че ако успееха, това щеше да стане най-рано в следващите час-два. Беше се изплъзвал от твърде много преследвачи, което обаче не означаваше, че не трябва да бърза. Всяка секунда бе от значение, защото в момента се намираше почти в лапите на преследвачите.

Изведнъж се сети, че моментът да се отърве от нея бе много подходящ. Би могъл да остави Люси Браг на такова разстояние от семейството й, че да я чуят, ако извика. Нямаше извинение да не я освободи точно сега.

Ала лукавият му ум намери повече от половин дузина основания да не го стори. Ако я оставеше с незапушени уста, виковете й щяха да привлекат хайката, при което той нямаше да разполага със съдбоносното за един преследван предимство. Ако пък й запушеше устата и я завържеше или не й кажеше колко близо са нейните хора, тя можеше никога да не ги открие и да стане лесна плячка на безводния и суров пейзаж.

Дори ако изнамереше начин едновременно да я освободи и да вземе добър аванс, законът дъхаше във врата му и той не можеше да се откаже от своята най-скъпоценна разменна монета, в случай че не успееше да се изплъзне. За нищо на света не би позволил да го тикнат отново в затвора. Продължи да разиграва различните варианти, но във всеки от тях освобождаването на Люси отсъстваше.

Шоз се шмугна в пещерата. Пленницата му си стоеше там, където беше прекарала нощта. Той се захвана да оседлава конете бързо и умело, но без излишна припряност.

— Ставай — нареди й с безизразен глас, — успахме се, затова трябва да побързаме.

Люси се изправи с пъшкане и охкане. Той я погледна пронизващо, докато затягаше поводите, и видя сълзи в очите й. Тя накуцваше.

— Какво ти има на краката?

— Мисля, че имам пришки.

Нямаха време да се занимават с това. Страхът го прорязваше като нож и той с усилие успяваше да не го показва.

— По-късно, Люси.

— Какво се е случило? — погледна го въпросително тя.

— Трябва да се измъкваме от тук — отвърна той и изведе конете. После се върна и й помогна да излезе.

— Има ли някой след нас?

На върха на езика му бе да й каже, че други бандити са по петите им, но се въздържа. Погледите им се срещнаха: нейният — питащ и уязвим, неговият — мрачен и неразгадаем. Не можеше да я лъже.

— Искаш ли да ме видиш на бесилото, Люси? — запита кротко Шоз.

Устата й се отвори, но отговорът дойде доста по-късно.

— Не.

— Тогава да тръгваме.

Показаха се на ярката слънчева светлина. Зад тях се задаваше законът и Люси го осъзнаваше ясно. Би могла да закрещи, да вика за помощ, да ги осведоми за присъствието си.

Тя се взря в Шоз, който водеше животните по една много тясна, едва различима животинска пътека. Не беше ангел, но тя не му желаеше злото.

Ръцете му предишната нощ, докато я лекуваше, бяха толкова нежни.

Тя прогони всички неуместни мисли и се запрепъва след него. Молеше се само да не съжалява за решението си.

— Събуй си обувките.

Думите му бяха категорични като заповед. Бяха спрели, за да нощуват след поредния безкраен ден. Първата му половина премина предимно в ходене пеш, изкачване на конете по невъзможно стръмни и тесни скални пътеки и спускане по не по-малко стремглави скатове, плътно притиснати между непроходими клисури. Отклониха се по една утъпкана козя пътека, след което препуснаха бързо и неуморно все нагоре и нагоре в планината. Сега бяха устроили лагер до един поток и Люси се бе отпуснала на седлата, неспособна да помръдне.

Тя не се възпротиви, когато той смъкна обувките й, защото нямаше сили. Сподави болезнения си вопъл и боязливо погледна надолу. Краката й представляваха окаяна гледка, покрити целите с нацъфтели рани от спукани пришки и няколко пресни мехура. Вдигна глава, за да срещне изненадания и съчувствен поглед на Шоз.

— Не те чух да изохкаш нито веднъж.

— Щеше ли да спреш, ако го бях направила?

Той се навъси и й помогна да стигне до потока. Люси го остави да й измие краката.

— Никакви обувки утре — каза най-после той, отклонявайки всякакви протести. — Ще ти увием краката с плат. Дай ми една от твоите фусти.

Тя го погледна подозрително.

— Искам да я препера. Нали не искаш да завия нозете ти с мръсен лен?

Тя се обърна с гръб и поруменя цялата, въпреки че той бе виждал много повече от нея, много повече, отколкото би било редно да съзре който и да е мъж. Люси смъкна един от фустаните под полата си и му го подаде. Той се отдалечи, без да каже нищо.

Както и предишната нощ, ръцете му бяха гальовни, което беше несъвместимо с грубиянската му същност. Беше ли възможно зад присмехулната и подла фасада да се крие нещо задушевно и човешко?

Тя отново се загледа в него. Не бяха стъквали огън, а се задоволиха със сух хляб от предишния ден и месо от консерва. Той се съсредоточи в парчето говеждо пред него. Люси извърна глава и мислено оприличи Шоз на огъня, а себе си на глупавия молец, който витае около него. Трудно откриваше смисъл в загрижеността на един разбойник към пришките на краката й.

— Защо не се развика, и да те чуят, Люси? — запита изведнъж той с остър и проницателен поглед.

Люси остана изненадана. Опита се да отбегне погледа му, но не успя.

— Повярвах ти, когато каза, че ще ме пуснеш, след като си в безопасност.

Вместо очаквания язвителен отговор Шоз се загледа втренчено в нея.

— Защо не потърси помощ, Люси?

Нямаше да я освободи лесно от захапаната стръв. Без съмнение, ако се бе разкрещяла, вече щеше да бъде на свобода. Тя се размърда неловко.

— Е, добре — изстреля внезапно. — Ти си гадно копеле, но не заслужаваш да умреш. Може да си конекрадец, но не вярвам да си убиец.

Не включи в сметката тримата бандити, защото това си беше самоотбрана.

— Не съм убиец — каза той, без нищо у него да трепне. — Освен това не съм и конекрадец.

Люси сведе очи към недояденото месо. Независимо какво твърдеше той, тя все още вярваше на очите си. Не й се говореше за това, защото беше твърде объркващо.

Той се изправи с възклицание на погнуса и изчезна в нощта. Люси остана сама с изпълненото докрай от звезди небе и остра болка в сърцето.

24

Долината на смъртта.

В недрата на тясната долина беше сухо и горещо като в пъкъл. Последните два дена бегълците се придвижваха през безводната пустинна верига на планината. Пътеките бяха тесни, каменисти и много опасни, защото стръмните скатове следваха един подир друг. Понякога достигаха шеметни височини. Всяка грешна стъпка можеше да се окаже последна в някоя от бездънните клисури по протежение на гранитните канари високо над тях. На третия ден сутринта започнаха спускането, еднакво несигурно и коварно. Пътуването се утежняваше с намаляване на надморската височина. Горе в планината беше горещо сред гигантските канари, които препречваха всеки полъх на вятъра и поглъщаха топлината на деня, но на откритите места бе топло и почти приятно. Долу беше жега, по-жестока отколкото в Тексас, по-убийствена от всичко, познато на Люси дотогава.

Имаше чувството, че са се спуснали до границата на допустимото в една зловеща и тайнствена среда. Сякаш бяха засмукани в безкрайна шахта, стигаща до центъра на земята, без възможност за връщане назад. Люси погледна нагоре към голите каменни стени, изправени застрашително и властно над долината, толкова високо, че не успя да види техните върхове или небето.

Тя се замисли за ужасното и зловещо наименование на мястото. Долината на смъртта не се различаваше много от други части на Тексас. Беше само по-гореща и изпълнена с недорасли, чворести храсти див градински чай и нажежен бял пясък. Навярно името идваше от високите като кули стени, които хващаха като в капан дръзналите да навлязат сред тях смелчаци, преди да ги унищожат. Тя хвърли кос поглед към Шоз.

Когато до ушите му достигна дълбоката й въздишка, той се извърна да я види. Навярно забеляза притеснението й, защото дръпна юздите на коня и я изчака да се изравни с него.

— Какво е това? — задъхано запита тя.

— Сякаш това е проклетият ми гроб — каза той и погледна към надвисналите канари.

Казаното от него съвсем не я разведри.

— Глупаво чувство.

— Права си. Струва ми се, че всеки пристигнал тук го усеща, защото е свързано с разположението на Долината. Трябва да имаш предвид, че сме под морското равнище.

Очите й се разшириха. Значи бяха стигнали до центъра на Земята, където никое човешко същество нямаше правото да…

— Не се стряскай толкова. Не е като да сме умрели и да сме се преселили в ада. — Той се усмихна сам на зловещата си шега.

— Вижда ми се неестествено — отбеляза Люси, без да престава да се озърта стреснато наоколо.

Нищо чудно, че Долината бе толкова безжизнена и застинала в покой, защото наоколо не се забелязваха даже дървета. Името беше избрано подходящо. Нима тук можеше да има форма на живот?

Той не й отговори. Продължиха да яздят в мълчание. Люси почувства облекчение, когато се отдалечиха от смазващата близост на застрашителните стени от гранит и тя можа да види небето.

Мислите й се върнаха наново към нейния похитител. Той яздеше безгрижно пред нея, сякаш пътуването беше излет в парка. Съпротивителните му сили и мощ я удивляваха още повече, защото тя самата се бе превърнала в смазана от болката развалина.

Миналата нощ Шоз поиска да легне с нея. Не го каза, но Люси усети от момента, в който спряха да лагеруват. Очите му говореха по-красноречиво от думите. Когато тя го погледнеше, той я фиксираше с настойчив интерес.

За разлика от него пленницата не бе заинтересувана. Не толкова заради обидата, която почувства след последната им страстна любовна прегръдка. Времето, този вечен лечител, накара чувството да позаглъхне. Не и защото си бе научила вече урока. Естествено, че чувственият му поглед накара всичко в нея да настръхне, но нищо не можеше да сравни в този момент с пълното изтощение на израненото й тяло и нуждата за отмора. Тогава й се искаше единствено да се строполи на земята и да се погрижи за пламналите си ходила. Когато простря крака, втвърдената кървава коричка на раните се изпъна болезнено и тя не успя да потисне стенанията си.

Той приготви храната, докато тя се луташе между дрямката и съня. Желанието му беше осезаемо. Сексуалното му привличане бе толкова настоятелно и силно, че достигаше до нея чак от другия край на лагерния огън.

Показа се достатъчно възпитан да не я доближава, след като тя привърши с храната. В съня си обаче я държеше в обятията си и свойски я докосваше по бедрото, по гърдите, навсякъде.

На сутринта Люси се показа благодарна заради проявената от него деликатност. Освежена от здравия сън, дори съжали, макар и съвсем слабо, за онова, което не се случи. Беше безкрайно изненадана, защото доколкото го познаваше, той би трябвало да я прелъсти властно, подобно на неин господар. Или не го бе опознала добре, или желанието му не бе така силно, както се беше надявала. И двете възможности я разстроиха много.

Люси се откъсна от мислите си, когато й се стори, че различава в далечината форми, дело на човешка ръка. Запримига невярващо. Какво бе това, игра на природата или жилища в мексикански стил? Наистина ли това място бе обитавано? Когато се доближиха достатъчно, тя видя за голямо свое успокоение група постройки — няколко преградени кошари за животни и една по-голяма сграда встрани, която наподобяваше ранчо.

Прекосиха широка и плитка река. Коритото й бе заобиколено от ниски дървета. Гледката на потока, дърветата и обраслите с трева брегове беше ободряваща. В действителност Люси дори се усмихна.

Една група от здрави млади жени переше. Около тях се гонеха и закачаха малчугани, а ония, които все още се учеха да ходят, правеха купчини с пясък близо до майките си. Жените заслониха очи с длани, за да видят кой минава. Лицата им бяха безизразни. Всичките бяха мексиканки с тъмна кожа и черна коса и носеха широко отпуснати и меки бели блузи и едноцветни поли. Всички разговори се прекратиха. Дори и децата се спряха, за да огледат новодошлите мълчаливо. Люси също ги загледа с любопитство. Обърна се към Шоз, който яздеше редом до нея.

— Това село ли е?

— Може да се каже.

Отговорът му я обезпокои, защото тя почувства, че за първи път от много дни е престанала да бъде център на неговото внимание.

— А онова там ранчо ли е?

Този път той не я погледна, а само се засмя.

— Не.

Тя си помисли същото. Пред нея беше или забравено от бога село, запокитено дълбоко в планините Сиера Мадре, или убежище, където Шоз се криеше при опасност. Но ако беше скривалище, какво правеха тук всичките тези жени и деца?

Голямата къща беше разположена близо до широката река, а пред нея имаше няколко други още по-разлистени дървета, които посрещаха пътника с гъста сянка. Всичко приличаше на оазис сред безводна африканска пустиня. Постройката имаше гостоприемен вид, без да блести с нещо изключително. Най-забележително бе нейното местоположение в забравения от бога и хората кът. Имаше правоъгълна форма, беше боядисана в жълто, а покривът беше от дърво. В близката кошара имаше няколко чудесни коня, а малко по-нататък се редяха по-малки къщи, навеси и бараки.

В момента, в който Шоз закова коня пред къщата и слезе на земята, една облечена в ярки цветове жена се втурна с радостен вик навън, прелетя разстоянието, което ги разделяше, и се хвърли в прегръдките му.

Люси остана като зашеметена.

Шоз остави жената да се изприказва, плътно притисната о него. Тя говореше завален английски.

— Къде се загуби, скъпи? Уплашихме се, да не си — ох! Страх ме е да го произнеса. Какво стана, сърце мое? Добре ли си?

Тя държеше лицето му между дланите си.

Люси не искаше да повярва. През цялото време, докато той я преследваше, тази жена тук го е чакала! Обхвана я див бяс, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.

Непознатата беше по-ниска от нея. Косата й бе гъста и се спускаше на масивни кичури до раменете. На Люси й се стори, че прическата й има формата на птиче гнездо, от което не можеше да се види лицето.

Беше облечена във фрапантна оранжева блуза с къси ръкави, която откриваше щедро целите рамене. Материалът беше ефирно прозрачен и едва прикриваше чифт налети гърди. Жената носеше изтъкан в бяло и черно колан, който подчертаваше тънкия й кръст. Розовата й пола беше още по-скандална, защото под нея нямаше нищо. На едната си ръка беше надянала дузина сребърни гривни, а на ушите си носеше огромни като обръчи обици.

Вътре в себе си Люси я оприличи на курва. Но когато видя лицето й, нещо в нея се прекърши. Най-екзотичното същество, което бе срещала. Лицето й имаше идеална сърцевидна форма, кожата й бе матова като старо злато, очите — огромни и черни, заслонени от дълги мигли и много красиви. Съвършената уста бе подчертана от червения руж. Жената се обърна към нея и остана не по-малко удивена.

— Коя е тая? — Възклицанието й скоро бе удавено в пълноводен поток от испанска реч.

Въпреки че жената изглеждаше като същинска циганка и беше без съмнение пачавра — негова пачавра със съмнително потекло — и Люси не можеше да падне дотам, че да се сравнява с нея, в момента видът й бе ужасен, докато нейната съперница изглеждаше непоносимо красива. Изведнъж нюйоркчанката се почувства толкова изморена, че почти се срина от коня.

— Млъкни, Кармен.

Жената прекрати многословното си излияние. Шоз я хвана за брадичката.

— Тя е моя заложница.

— Върви по дяволите! — настръхна ядосано Кармен, докато щедрата й гръд тежко се повдигаше.

— Толкова ли дълго ме е нямало, та си забравила английския? — запита спокойно той. — Тя е моя заложница.

Кармен бързо би отбой, но само секунда по-късно се сгуши отново в прегръдките му, притискайки се плътно към него.

— Какво да направя за теб, сърце мое? Само ми кажи! — занарежда тя и започна да го гали по лицето.

Определено бе проститутка, ако се съдеше как триеше гърдите си по цялото му тяло.

— Топла и вкусна храна — каза той, гледайки към Люси, — гореща баня и малко уиски.

— Само това ли? — запита тя и плъзна ръце под износената му риза.

— Това също, но по-късно — каза той, без да се усмихне и я отблъсна от себе си.

В същия момент се раздаде детски писък, последван от топуркането на нечии нозе. Душевният потрес на Люси бе още по-голям, когато едно малко чернокосо момче се хвърли право върху Шоз с виковете:

— Татко, татко!

Шоз завъртя хлапето във въздуха със светнало лице. Люси никога не бе виждала подобна усмивка. Тя извираше от очите, от сърцето, право от неговата душа. Детето се вкопчи в него. Беше на около шест, дребно и мургаво като баща си и майка си.

Люси не можеше да гледа повече. Изведнъж й призля. Шоз и малкият си бъбреха щастливо, но тя не слушаше. Щастието и обичта им бяха очевидни. Тя се подпря върху оградата на добитъка. Не можеше да заплаче точно сега, докато жената я наблюдаваше. Дали пък не му беше съпруга?

Въпросът сякаш не се нуждаеше от отговор.

25

— Имам нещо за теб, сине — каза Шоз с гальовен тон. Бяха все още навън пред къщата.

— Какво? — запита възбудено детето. — Подарък ли?

Шоз се усмихна, отиде до коня и измъкна нещо от торбите на седлото. Люси го наблюдаваше през цялото време. Знаеше какво е това, защото го бе гледала как дялка изправения на задните си крака кон до късно през нощта. Той коленичи и го подаде на сина си.

Неговият син.

Болката беше огромна.

Кармен й хвърли злобен поглед.

— Знам, че не е купешки — каза Шоз, — но следващия път ще ти донеса няколко нови войници. Обещавам.

— Кон! — започна да препуска синът му наоколо. Шоз избухна в смях и разроши късата черна коса на момчето. — Грижеше ли се добре за майка си в мое отсъствие, Роберто?

— Да, тате! — Детето спря да подскача и стана изведнъж много сериозно. — Точно както ми каза.

— Добре — каза Шоз, след което се извърна към Люси. — Хайде.

Тя му отправи поглед, едновременно непокорен, недоверчив и пълен с отчаяние. Откри за първи път от започването на тяхната връзка, че бе губещата страна, неспособна да му отвърне подобаващо и твърде уморена за отпор. Последва го в къщата, както й бе наредил.

— Какво правите? — хукна подире им Кармен.

Шоз не й обърна внимание и прекоси жилището, в което имаше канапе, два стола, няколко кожени постелки и много уютна камина от непечена глина. Един къс коридор извеждаше навън. В него имаше три врати — двете една срещу друга, а третата в дъното. Шоз поведе Люси точно към нея.

Вътре имаше единично легло, изранена от драскотини маса, лампа и мъничко бюрце с тоалетни принадлежности върху него. Жалузите върху големия прозорец бяха спуснати. Стаята беше тъмна и прашна. Навярно капакът беше закован. Тя изведнъж разбра, че това ще да бъде нейният затвор.

Тя е моя заложница, бе казал той. Което си беше самата истина.

— Това е стаята ти. Кармен ще ти донесе дрехи и сапун, а аз ще кажа да ти внесат ваната.

Погледът му я обхвана цялата.

— Искаш да кажеш, че това е моята килия — присмя му се тя.

— Твоята стая.

— От която не мога да излизам?

— Свободна си да правиш каквото ти хареса — каза той и излезе.

Люси погледна след него смаяно. От нейната стая можеше да вижда какво става в дневната в другия край на коридора. Кармен беше застанала с ръце на закръглените си хълбоци и също я фиксираше с поглед. Пленницата очакваше Шоз да я вземе в прегръдките си, но вместо това той отвори вратата на съседната стая и изчезна вътре.

Когато Люси го чу да се разхожда наоколо, тропайки с ботушите си по пода, скочи и затръшна вратата. Отпусна се върху леглото, трепереща и обхваната от несигурност. Просто стоеше там в очакване най-тежката криза в живота й да се разрази от само себе си.

Сълзите не идваха. Беше или твърде изтощена физически и емоционално, или започваше да обръгва. Пое няколко пъти въздух. През цялото време, откакто го познаваше, Кармен е съществувала, Кармен го е очаквала, заедно с техния син. Люси беше толкова наранена, че чак обезумя.

Поне вече си научи мястото.

Не стига, че бе крадец и углавен престъпник, ами се оказа и женен! Този факт започна да я гложди, когато се изправи лице в лице с Кармен. Шоз я взе неколкократно, за да я захвърли после като непотребна вещ. Всичко беше много ясно, но тя не искаше да го осъзнае. Защо все още беше толкова глупава?

Постепенно се успокои. Затворничка ли беше в тази стая? Той каза, че може да прави, каквото си иска, но тя не му вярваше. Изведнъж стана и отиде да провери дали щорите са заковани. Когато ги вдигна, в стаята заструи слънчева светлина.

От прозореца й се разкриваше великолепна гледка към широката, мудна река, но грамадните и застрашителни жълтеникави каменни стени на долината разваляха ефекта. Приличаха й на гигантските челюсти на капан и тя потръпна, щом си спомни колко по-ниско от морското равнище се намираха.

Вече знаеше какво иска и какво ще направи. Ще се изкъпе, ще измие косата си колкото може по-скоро и ще се премени с чисти дрехи, а парцалите по себе си ще изгори.

Люси се отпусна върху леглото, обляна от струящата през прозореца слънчева светлина. Искаше й се да се отърве от кирливите си дрехи, но не посмя да се съблече. Опита се да не мисли и зачака ваната и всичко останало, но минутите се заточиха бавно, докато се превърнаха в часове, без някой да се появи.

Люси отиде до вратата, облегна се на нея и се заслуша в шумовете на къщата. Не успя да долови нищо. Открехна вратата и погледна през тесния процеп. От съседната стая, където влезе Шоз, не се чуваше нищо. Люси влезе в дневната насреща и за първи път се огледа спокойно. Помещението беше прашно, дори мръсно в ъглите и доста разхвърляно. На един стол бе оставен виолетов шал, а на канапето се подмяташе празна консервена кутия. Върху ниската масичка имаше немити чаши от кафе със засъхнала по тях кафеникава утайка. На килима се търкаляха чифт обувки с високи токове, а на съседната тоалетка имаше гребен, кутия с руж и стари каталози. В срещуположния край на стаята се намираше друга масивна дървена маса с две дълги пейки от всяка страна и един стол на централното място.

Масата беше отрупана с мръсни чинии и чаши. Люси дочу женски гласове и се обърна да види входа към кухнята. Приближи се и застана на прага. Кармен и една едра, тромава и по-възрастна жена бързаха с приготвянето на храната. Върху грубо скованата маса пред тях имаше пресни и консервирани зеленчуци, брашно, месо, тенджери и тигани. И двете жени спряха заниманията си и се загледаха в нея.

Люси ги остави да задоволят любопитството си до насита, въпреки че втренчените им погледи биха я накарали да се почувства неловко и при далеч по-благоприятни обстоятелства. Тя демонстрира високомерно безразличие, което не беше лесно, защото можеше да си представи ужасния си вид. Подсказваше й го мирисът на собствената й пот.

По-възрастната жена се усмихна и се върна към работата си. Люси забеляза как гневът на Кармен очевидно расте. Първоначалната й злоба бе прераснала във взривоопасен бяс. Държеше в ръката си сатър и удари с него с всичка сила по масата. Люси стреснато подскочи.

Мисълта, че тази жена е способна да убие враговете си, бързо пробягна в съзнанието й. Ала вместо да прояви благоразумие, тя се обърна към нея.

— Шоз каза, че ще ми донесете дрехи. А също и вана.

Кармен се усмихна зло.

— Мъжете изпразват в момента ваната, но няма да стане скоро. Как смърдиш! — Тя сбърчи нос. — Грозната ти червена коса също си я бива — добави тя на испански.

— Поне не е гнездо на гризачи — отвърна спокойно Люси също на испански. Беше научила езика перфектно като дете през летните ваканции в Парадайз.

Кармен се опули, след което се спусна напред, изблъска Люси от пътя си и изхвърча навън.

Люси я последва. Когато Кармен разтвори със замах вратата на стаята до нейната, очевидно заемана от Шоз, сърцето й отново се сви. Значи живееха заедно, а не разделени, както се бе надявала.

Люси застана на прага с безизразно лице, въпреки че сърцето й биеше лудо. Шоз лежеше на леглото гол до кръста, току-що изкъпан и с все още влажна коса. Понадигна се, когато Кармен със свиреп израз едва не изтръгна вратичката на едно шкафче. Люси не го погледна, но знаеше, че той я наблюдава внимателно.

Кармен мърмореше гневно, докато преравяше дрехите си един, втори, трети път. Изви се с рязко движение, при което полата й описа широка дъга и откри чифт хубави крака.

Отвори уста, за да подхване поредната тирада, но думите заседнаха в гърлото й, когато видя начина, по който Шоз фиксираше Люси. Тя го сграбчи за ръката.

— Защо трябва да й давам от моите дрехи?

— Защото аз казвам така.

Кармен се нацупи и измъкна една яркооранжева блуза, за която Люси сметна, че ще изглежда ужасно в комбинация с червеникавата й коса. После добави и една грозновата кафява рокля от вълна, твърде неподходяща за времето навън, и й ги подхвърли с триумфална усмивка.

— Вземай.

Шоз стана, избута я встрани и започна собственоръчно да преглежда съдържанието на шкафа. Кармен се развика и занарежда шумно, но той не й обърна внимание. Най-после се спря на една зелена блуза, която Люси оцени като много подходяща за външността й. Последва червена фуста и обагрена в цветовете на дъгата пола. После Шоз отиде до съседното бюро и отвори едно чекмедже. Този път Кармен се опита да не реагира толкова бурно.

— Не можеш да й дадеш от красивото ми копринено бельо!

— Защо не? Аз съм ти го купувал.

Той подбра един чифт страхотно бели, къси и богато гарнирани с дантели долни гащи и ги прибави към купчината дрехи на леглото.

— Съжалявам, принцесо, но Кармен не носи ризи, камизоли, корсети и други тям подобни, по които дамите като теб толкова припадат.

— Разбира се, че не би и могла — отбеляза сухо Люси, взе дрехите и му обърна гръб, вирнала високо глава. Вътре в себе си можеше да бъде кълбо от изтъкани до скъсване нерви, но външно реши да показва само аристократично презрение и достойнство. Тя беше Люси Браг от клана Браг, така добре познат в Ню Йорк и Тексас, и щеше да бъде трижди проклета, ако позволеше на някой да го забрави.

Влезе в своята стая и затвори вратата след себе си. Отново се бе разтреперила. Доближи се до бюрото и се огледа мрачно в окаченото на стената кръгло огледало. Грешка от нейна страна. Очакванията й от предполагаемата гледка бяха далеч надминати. На всичко отгоре екзотичният и еротичен външен вид на Кармен не преставаше да я тормози.

Люси разбираше, че никога не бе изглеждала по-зле, но това нямаше никакво значение в тази дупка. Лицето й бе потно и покрито с прах и мръсотия. Косата висеше отзад на конска опашка, а множество непокорни кичури се ветрееха във всички посоки. От падането в клисурата бузата й бе цялата издрана. Тя се измъкна от опърпаното си елече и го пусна на земята, купчината от дрехи на пода нарасна значително, докато Люси не остана само по тънка долна риза и една от подкъсените си фусти.

Видът й бе толкова безсрамен, колкото и на Кармен. Люси издаде ханш, постави ръка на него и се изпъчи напред. Гърдите й бяха стегнати и налети и изпъваха тънката риза така, че фината и скъпа материя да очертае ясно съвършената им форма. Зърната й прозираха подобно на две тъмни сенки и започваха да стават твърди и вирнати нагоре. Люси прецени размера на тънката си талия — шестдесетина сантиметра, които отговаряха напълно на нейните метър и осемдесет височина. Ефектът се подсилваше допълнително от широките й рамене. Изпита лек пристъп на самодоволство. Нямаше нещо, което Кармен да притежава, а тя не. Просто онази си беше родена мръсница, която обича да се показва, докато Люси си оставаше потомствена дама и аристократка, даже нещо повече, наследница на цяла империя. Тя възнагради отражението си с доволна усмивка.

— Сложи си нещо.

Тя рязко се извърна, за да срещне гневното изражение на Шоз. Замръзна на място, когато погледът му се спря върху едва прикритите й гърди. Той вдигна елечето й от пода и й го подхвърли. Тя побърза да се прикрие, защото зад рамото на Шоз надничаше едно похотливо мъжко лице. Шоз я изгледа мрачно и отстъпи встрани, за да даде възможност на двама мургави и прашни мъже да внесат стара дървена вана.

Непознатите имаха противен вид, характерен за най-пропаднали отрепки, затова Люси се престори, че не ги забелязва. За разлика от нея мъжете я виждаха добре и се стараеха да разберат колкото може по-добре какво се крие зад продрания елек и скъсан фустан. Тогава Шоз ги подкани да побързат.

Двамата сведоха поглед, оставиха ваната на земята и бързо се изнизаха навън. Уплашиха Люси така, както Шоз никога не го беше правил. Тя вдигна големите си сини очи към него.

Той затвори вратата с ритник. Звукът отекна като гръм, разцепил небето точно над нея.

— Това не ти е Парадайз! — изкрещя й той.

— Сигурна съм, че не е — стреснато каза тя.

За свой ужас усети, че гласът й е разтреперан и е готова да се разплаче. Седна върху леглото, а елечето се свлече в скута й. Опита се да възвърне равновесие. По-скоро би умряла, отколкото да му позволи да разбере колко е разстроена.

— Люси…

Напрегнатият му тон я накара да го погледне. Очите му се заковаха в нея. Против волята си тя остана запленена за един безкраен миг, докато вътрешно изпитваше желание да закрещи в лицето му, че е негодник и лъжец, женен при това. Люси се съвзе и се скри отново зад елечето си.

Той също възвърна спокойствието си.

— Недей да се перчиш — не и тук!

— Да се перча?

Беше станала на крака. Той ли щеше да я обвинява, че кокетничи, докато жена му парадираше наоколо без риза, без корсети всичко останало?!

— Мога да държа изкъсо хората си — каза той и посочи към почти голите й гърди, — но не и след нечестиви провокации.

— Нечестиви провокации!

— Освен ако не са били предназначени за мен?

Тя го замери с дрехата. Той я хвана и я запрати на пода.

— Надуто магаре! — каза тя и го зашлеви с все сила в лицето.

Изведнъж й олекна. Беше си го заслужил не заради обвиненията, че прави фасони, а заради това, че е женен. Той беше като зашеметен. Остана за известно време неподвижен, невярващ, сякаш изчакваше ехото от звучния шамар да заглъхне. Изведнъж осъзнала стореното, Люси заотстъпва назад, но леглото се изпречи на пътя й и тя седна тежко отгоре му.

Не остана дълго така, защото той я притегли към себе си и тя усети всеки инч от мускулестото му тяло.

— Кучка — каза той и я целуна.

Люси не искаше да я целуват. Устата му беше толкова твърда и нападателна, че тя отказа да разтвори своята. Всичко в него стана грубо и агресивно, затова Люси се опита да се отскубне от твърде интимния допир, но той не й позволи. Вместо това я прихвана изотзад и я притисна към жарката и корава издутина в джинсите си.

За щастие, а Люси оценяваше късмета си, защото разбираше, че не може да му противостои, единият от мъжете почука на вратата и повика Шоз. И двамата се умириха, неспособни да си поемат дъх. Той я избута грубо от себе си, взе елечето й от земята и го тикна в ръцете й. Люси го грабна и мигом се дръпна на безопасно разстояние. Мъжът влезе с две кофи, които вдигаха пара, последван от приятеля си, който също носеше кофи, но със студена вода.

Шоз напусна стаята с дълги и тежки крачки, след като двамата напълниха ваната догоре. Тя чу как вратата на съседната стая се затваря с трясък. За известно време не посмя да мръдне. Бандитите й се бяха ухилили, преди да излязат. Люси се втурна към вратата и я затвори. Добре поне, че имаше резе.

Облегна се с гръб към вратата, неспособна да се овладее. Гняв, страх и дори желание се смесваха в смазващ емоционален товар. Измина дълго време, преди да се успокои достатъчно, за да се съблече и изкъпе.

26

Люси прекара върху леглото с подвити под брадата колене сякаш цяла вечност. Косата й изсъхна, а навън слънцето захождаше.

Отказа да се терзае с мисли, защото не можеше да определи как се чувства. Мислите я обременяваха, докато отказът от тях бе истинско облекчение. Облегнала гръб в стената, тя се взираше в залостената врата, изцедила до крайност физически и психически сили. Извърна се, за да види през отворения прозорец красивия залез, но каменните стени на планината не й позволиха, обсебили напълно изгледа. Скоро щеше да се мръкне.

В стаята й нахлуха апетитните аромати на обилно подправени задушени меса и пържени тортили. Люси се размърда, защото не беше надушвала нищо по-вкусно в живота си. Беше готова на всичко за една добра вечеря. Храната също беше като избавление, защото даваше на мислите й нова насока. Дали щяха да я извикат? Уханията станаха още по-осезаеми. Най-накрая на вратата се похлопа. Беше по-възрастната жена от кухнята.

— Сеньорита, ела яде.

Люси се поколеба, по-скоро за да се зареди със сила, отколкото от нерешителност, стана, отключи вратата и се измъкна навън.

Кармен, Шоз и малкото момче бяха седнали на голямата маса. Централното място беше заето от Шоз.

Сърцето на Люси се сви. Тримата се хранеха, очевидно току-що започнали. Когато влезе, те се спряха и я загледаха, а тя отбягна погледите им, извърнала глава встрани. На масата нямаше място за четвърти човек, но дори и да имаше, не би се присъединила към тях. Дали нямаше да се храни в кухнята като слугиня? Ударите следваха един след друг. Хрумна й да вземе поднос с храна и да го занесе в стаята си, но се сети, че не се намира в Ню Йорк. Тук навярно не бяха чували за поднос, но дори и да имаха, щяха да помислят, че се сърди. Кухнята си оставаше единствената алтернатива. Тя се запъти натам, поглеждайки още веднъж към милата семейна картина.

— Коя е тази, татко?

— Казва се Люси. Къде отиваш?

Тя се спря на място и се обърна с лице към него.

— Отивам да си взема нещо за ядене.

— Храната е тук, на масата. Линда, донеси още една чиния.

Той започна да се храни със съсредоточеността на човек, комуто дълго време е била отказвана нормална храна.

Кармен започна гневно да протестира срещу косвената покана. Сякаш Люси би я приела!

— Благодаря, но предпочитам да вечерям сама — каза тя и побърза да се скрие в кухнята.

Искаше й се да удари някого или нещо или пък да се разреве. Не направи обаче нито едното, нито другото. Вместо това инспектира тенджерите и тиганите, намери чиния и си сипа по много от всичко. Седна на един стол до неразтребената кухненска маса и мрачно прецени ситуацията — щеше да яде върху изцапана от сурово месо и останки от брашно маса в кухнята като слугиня. Докато престъпникът вечеряше като крал оттатък заедно с шаврътливата си съпруга и малкия си син. Тя бодна от храната пред себе си, но гладът й беше попреминал. Във всички случаи обаче се налагаше да съхрани достойнството си. Изглежда, че то беше единственото, което й остана.

Кармен влезе в кухнята, носейки съдовете от вечерята, докато очите й изпускаха мълнии. Люси продължи да се храни, без да обръща внимание на другата жена, заслушана в приказката, която Шоз разправяше на сина си преди лягане.

— Татко, все още е рано! — протестира Роберто след нейния край.

— Аз също си лягам — каза Шоз. — Ако искаш да те придружа до леглото.

Роберто с готовност се съгласи с подкупващото предложение.

Очите на Люси се замрежиха от сълзи. Тя сведе поглед надолу, за да не позволи на Кармен да забележи. Към малкото момче Шоз се отнесе с топлота, а тонът му бе мил и добродушен. Тя си представи как той завива Роберто в леглото и видението й причини непоносима болка. Не можеше да яде повече. Чу как Шоз пожелава лека нощ, как се затваря една вратата, след това и още една.

Значи той също щеше да си ляга. На Люси не й се мислеше за след това. Просто не смееше.

Кармен й хвърли една престилка.

— След като досега не си се помръднала — каза тя с ръце на хълбоците, — ще измиеш всичко. Аз си лягам.

Тя съпроводи думите си с присмехулна усмивка. Люси рязко се изправи.

— Няма да мия нищо в тази кухня.

— Шоз каза, че ще ми помагаш. Да си направила днес нещо? Не! Така че ще измиеш.

Люси не помръдна. Сърцето й биеше до пръсване.

— Там, откъдето идвам — каза ясно тя — имаме петдесет прислужници да готвят и чистят. Петдесет! Никога ме съм готвила в живота си, нито пък съм чистила. И никога няма да го направя. Тези занимания са за хора като теб.

Очите на Кармен се разшириха.

— Тъпа кучка! — извика тя и преди Люси да се усети, сграбчи дебелата й плитка и грубо я задърпа. Люси се задъха от болка и се опита да се отскубне, но преустанови борбата, когато видя ножа, който Кармен опираше в гърлото й. Никога в живота й не я биха малтретирали физически, затова остана шокираш.

— Ще те клъцна — изсъска Кармен, — и тогава няма да си толкова хубавка. Затова прави, каквото ги казвам.

Истински уплашена, Люси не посмя да реагира. За разлика от Шоз, Кармен беше непредсказуема. Люси се тресеше цялата от напрежение.

— Сега си лягам — съобщи Кармен, наблягайки умишлено на последната дума със самодоволен израз. Пусна Люси, усмихна й се победоносно и излезе.

Люси седна на мръсната маса, отблъсна чинията си и се опита да се съвземе. Ръцете й продължаваха да треперят, защото подобна обида й дойде твърде много. Тази жена бе на косъм от това да я заколи. Неговата съпруга се оказа чудовище. Но какво можеше да стори тя?

Някъде се затвори врата. Връхлетяха я куп спомени за нея и Шоз, за ръцете му и всепоглъщащата му уста. Тя си представи какво става в момента в неговата стая, начина, по който докосва Кармен, целувките му, как нахълтва в нея, притиснал я към себе си изотзад. Люси затвори очи.

Не можеше да понесе мисълта за това точно в него миг.

Но въображението й бе неудържимо и отново я отведе в спалнята на Шоз. Изведнъж Люси се изправи и побягна от кухнята. Трябваше да избяга от тази къща, трябваше да избяга от тях! Втурна се към външния портал, взе на един дъх стъпалата и не спря лудия си бяг, докато не стигна едно от дърветата до потока. Люси се облегна върху дънера му и се опита да си поеме дъх. Лицето й бе мокро от собствените й сълзи.

Нима бяха изминали само часове, откакто я беше прегръщал и целувал? Това се случи, след като го бе ударила. Нямаше съмнение, че я пожела, без да се съобразява с присъствието на жена си в съседната стая. Постъпката му бе смущаваща, но тя не изпита отвращение. Ала бе така ядосана и оскърбена, сякаш тя беше предадената, а не съпругата му. Ако можеше само да избяга оттук!

Но не! Дори не би се и опитала. Даже и да можеше да се измъкне от тази дяволска долина, едва ли някога би успяла да намери сама пътя към цивилизацията. Ще трябваше да остане тук като полузатворник, докато Шоз не я освободи. Осъзна, че продължава да му вярва, независимо от лъжите и забележките му.

Люси изтри очи и си каза, че всичко е въпрос на време. А времето бе нещо, с което можеше да се справи. Беше млада и силна, и ако успееше да надене усмирителна риза на емоциите си, всичко щеше да е наред. Само трябваше по-често да си припомня голите факти: тя беше Люси Браг, а той — един престъпник. Тя не го искаше, защото не си подхождаха. Кармен му беше лика-прилика. Напълно.

Той се загледа през прозореца навън в нощта, без да успее да види много, защото си беше избрал стая с изложение на запад, която гледаше към главния вход на долината. Можеха да се доловят само тъмните очертания на назъбените върхари. Ако беше ден, погледът му щеше да стигне до безкрая отвъд планината. Но не можеше да види нея.

Чу я как напуска къщата и успя да се ориентира по шума, че е заобиколила от другата страна и се е отправила към потока. Представи си я как бяга с издута от вятъра циганска рокля, разкриваща дълги и съблазнителни крака.

— Скъпи?

Кармен се плъзна от леглото, застана зад него и притисна голите си гърди към гърба му. Той все още не бе свалил джинсите си, затова тя го хвана подканящо през дочения плат. Беше твърд и готов за действие, но не заради нея, а защото желаеше Люси.

— Много съм ти липсвала — каза доволно тя, погали го по рамото, след което го захапа.

Той се размърда.

— Ела в лотото — продължи тя и го погали но цялата дължина с веща ръка.

Шоз не беше на себе си или по-скоро в плен на някаква магия. Извърна се рязко и се освободи от ръцете й.

— По-късно — каза той и се изниза бос покрай нея към вратата на спалнята.

— Къде отиваш? — запита тя с див поглед.

— Навън.

— Но защо?

Би могъл да я излъже и да каже, че отива да изпуши една цигара, но предпочете да замълчи.

— Копеле! Отиваш при нея! — изкрещя Кармен, давайки си сама отговор на въпроса.

Шоз не каза нищо.

Заслуша се в тишината на къщата. Покоят на нощта беше пълен. Отиде до стаята на Роберто и отвори вратата много предпазливо. Синът му се страхуваше от тъмното, затова спеше със запалена газова лампа до себе си. В тези модерни времена електричеството и течащата вода не бяха дошли все още в по-голямата част на Мексико, а още по-малко в Долината на смъртта.

Момчето спеше кротко, затова Шоз безшумно се измъкна от стаята. Трябваше да признае, че бе обезпокоен, когато напусна къщата. Поспря се на външната врата и се помъчи да проникне с поглед в мрака около реката, стиснал здраво с ръце перилото за връзване на конете. Нищо не нарушаваше гъстата и задушлива неподвижност на катраненочерната нощ. В цялата долина не помръдваше нито лист. Не за първи път му се случваше да изпита призрачното усещане за нереалност, докато стоеше навън в нощ като тази. Но сега имаше и нещо друго. Почувства се самотен и изпита боязън, въпреки че не му беше за първи път.

След втората обиколка наоколо можа да различи силуета й върху дънера на едно дърво, върху което се бе облегнала, придавайки му гротескна форма. Той се поколеба.

Никога не оставаше верен на Кармен, както и тя на него. Бяха заедно от пет години, но ако не беше Роберто, връзката щеше да продължи не повече от пет дни.

Мисълта за Роберто го накара да се стегне вътрешно. Сравнението не беше точно, но момчето му напомняше в известен смисъл на него самия. Той се сети и за Кандис, която го бе отгледала и обичала като собствен син. Никога не би узнал, че не му е същинска майка, ако не му бяха казали. Роберто си имаше майка. Но на Кармен й липсваше любовта на Кандис, с която да дари момчето. Шоз се оприличи на сина си, въпреки че обстоятелствата около двамата бяха твърде различни. Бащата на Шоз беше предан, изцяло отдаден на детето си и го отгледа заедно с любящата му мащеха. Майката на Роберто беше егоистка, а на практика той нямаше баща.

С Кармен бяха започнали преди пет години. Но което беше по-важно, тогава за първи път беше погалил чернокосата главица на сина си като истински баща. Знаеше, че за Роберто е опора, негова канара, нещо като герой. Шоз горещо се надяваше денят, в който Роберто би открил истината за него, да не настъпи никога.

От своя страна той остана при Кармен заради момчето и удобството. Двамата с нея живееха в необикновена и взаимноизгодна симбиоза. В леглото се чувстваха удовлетворени един от друг, извън него той почти не й обръщаше внимание. Докато тя беше господарка в спалнята му, нищо друго не я интересуваше. Кармен не беше в течение на работите му и не подозираше, че той е наясно с нейните. Причината беше в това, че често го нямаше в Долината, а тя си оставаше винаги там. Никога не беше влачил любовниците си в тази къща, защото никоя не см заслужаваше, докато Кармен задоволяваше в леглото него — и всеки случаен според подозренията му — като никой друг.

До момента, в който се появи Люси.

Тя бе причина за неговото объркване и безпокойство. Той не вярваше, че му е останала и капка приличие, но се излъга. Защо иначе щеше да се чуди какво да прави, сякаш е гимназист? Не дължеше на Кармен почти нищо. Той я използваше, тя извличаше изгода от него. Не го интересуваше какво прави тя, защото самата Кармен не знаеше много за него, но ако дръзнеше да му погоди номер току под носа, би поставила на изпитание търпението му. По същия начин, по които той би я вбесил ако вземеше Люси в този момент.

Не можеше да повярва на нерешителността си. Не си спомняше някога да бе пожелал жена, без да я подгони и завоюва.

Навярно бе дошло време да се отърве от Кармен. Мисълта не му беше чужда, а аргументът срещу нея беше стар и добре известен: никога нямаше да изостави Роберто.

Зададе си друг въпрос. Какво би станало, ако принудеше Кармен да си тръгне сама, без Роберто? Никога не се бе сещал за това преди. Внимателно обмисли възможностите. Кармен щеше да вика, крещи и вие, но ако той поискаше, щеше да си отиде. Шоз осъзнаваше своята власт и сила. Представи си, че й плаша щедро, след което тя си тръгва доброволно, дори с готовност, без да вземе Роберто. Но какъв щеше да бъде животът на детето без майка, пък била тя и себелюбива като Кармен?

Люси също щеше да си тръгне скоро. Той си представи как се връща в Долината, посрещан единствено от Роберто и Линда. Как си ляга нощ след нощ сам. Би могъл да намира утеха от време на време с някоя от жените в селото, ако закъсаше лошо, но перспективата го отврати! Можеше да намери друга жена, която да заеме мястото на Кармен в живота му, ала щеше да бъде много трудно. Отношенията помежду им бяха твърде специални. Той отново се върна към Роберто и празното легло. Чувството за самота го връхлетя наново. Не искаше да се връща в тази къща, без някоя жена да го очаква.

Единствено Кармен подхранваше илюзията, че има семейство. Тя беше бледа сянка на онова, за което си мечтаеше и което бяха осъществили родителите му, но той не можеше да се откаже, колкото и да беше глупаво, от тази илюзия.

Шоз се втренчи в тъмнината. Напрежението в слабините му беше спаднало. Време да се върне обратно при Кармен. Люси не беше за него.

Ала не помръдна. Остана при портика, загледан в неясните очертания до реката, докато вятърът не го облъхна с нейния аромат. Полудял от желание, той прогони съмненията си и се отправи към нея.

Люси също беше илюзия, без която не можеше. Той си помисли, че в друго време и на друго място неговият блян можеше да стане реалност.

27

Люси не чу нищо в нощта на това затънтено и обречено място, затова стреснато подскочи, когато той я докосна.

— Не успях да те уплаша — каза Шоз.

Беше една от най-тъмните и самотни нощи, преживени някога от Люси, с надвиснало и мрачно небе, беззвездна и премазана от извисените наоколо канари, които я правеха още по-непрогледна. В мрачината не беше възможно да се различи къде свършва небето и откъде започват скалите, затова Люси доби фантастичната представа, че са се слели в едно и са се разпрострели върху нея подобно на нисък, заплашен от срутване таван.

Появата на Шоз я успокои, защото беше земен и реален, независимо че бе последният човек, с когото искаше да бъде. Трудно различаваше очертанията на фигурата му, а изражението на лицето му й се губеше съвсем. Можеше да види единствено блесналите зъби и бялото на очите му. Отстъпи назад. Той се появи изневиделица като привидение, с което направи атмосферата още по-призрачна — демон, пратен специално, за да я измъчва.

— Какво искаш?

— Искам теб, Люси.

Гласът му бе нисък и подканващ и изрече името й с тон, който имаше магически ефект върху нея. Хипнотизиращото привличане отново я обсеби, но тя бе твърде оскърбена от факта, че жена му и детето са само на хвърлей камък от тях. Ако Кармен не съществуваше и бяха сами в нощта, на това място и по това време, изобщо не би му устояла.

— Ами тя?

Шоз се прокле затова, че не се показа по-въздържан и не възприе по-тънък и фин подход. Но с Люси му бе трудно да бъде изтънчен. Откакто я срещна, тя извикваше най-лошото в него. Не че се отнасяше като ангел с другите свои жени.

— Люси! — подхвана той с намерението да скъси дистанцията помежду им, за която усещаше, че бързо се разраства.

Тя извърна глава, но не достатъчно рязко, за да не може проницателният му поглед да забележи, че в очите й блестят сълзи.

Той нямаше готов отговор на въпроса й, защото го обмисляше безрезултатно цяла вечер, без да стигне до окончателно решение.

— Остави ме.

Ако можеше, би го сторил. Той пристъпи напред и я хвана за ръката.

— Предишния път ме искаше, когато си мислеше, че е за последно.

— Защото бях глупачка и смятах, че наистина е за последно. — Тя се опита да се отскубне, но той не й позволи.

Беше засегнал много важна за него тема, която обикновено не коментираше. Ала в нощ като тази всички забрани падаха.

— Защо, Люси? Бях решил да те оставя сама, но ти ме поиска. Ти ме помоли. Защо?

Беше хванал и другата й ръка и се намираше толкова близо до нея, че тя усещаше топлината на тялото му.

— Пусни ме!

— Искам да ми кажеш! — настоя шепнешком той. Повторният й опит да се освободи беше много по-вял. Той беше твърде близо, твърде много мъж, твърде възбуждащ. Ухаеше на тютюн, пот и кожа. Тялото й се разтрепери от отчаяние и желание.

— Моля те да ме пуснеш!

— Не и докато не ми кажеш защо ме окуражи, Люси.

Тя изведнъж даде воля на емоциите си.

— Защото не съм само една благовъзпитана госпожичка. Защото исках — поколеба се тя в търсене на най-грубата и оскърбителна дума — секс. Вече го бяхме правили, нали? Нямаше да стане нищо, ако повторехме. Исках да опитам още веднъж, но със сигурност не можех да го сторя с някой от моите познати. Най-важното бе, че нямаше да те видя никога повече, така че никой не би узнал. Бях в безопасност. Така че можех да изпитам безнаказано удоволствие, преди да ти кажа сбогом.

Той я пусна, отстъпи няколко крачки назад и застана неподвижно. За момент Люси съжали за всичко казано. Тогава зъбите му се оголиха.

— Какво би казала да си вземем сбогом сега?

Тя не обърна внимание на заплашителния му тон, съсредоточена изцяло върху съдържанието на думите. Загледа го втренчено, опитвайки се да разбере дали това не е поредната му лъжа.

— Какво?

— Утре заминавам.

— Напускаш?

— Точно така. Никой никога няма да разбере, Люси. Малката ти тайна ще е в безопасност при мен.

Той не я доближи. Вместо това се облегна отпуснато на едно дърво, подгъна коляно и подпря крак на дънера. Очите му не я изпускаха нито за миг.

— Къде отиваш? Кога ще се върнеш? Какво ще стане с мен?

— Къде отивам, не е твоя работа. Ще се върна след около десет дена, след което ще намеря време и място да те освободя.

— Искам да ме махнеш от тази дупка. Искам да ме вземеш с теб. Нали обеща да ме пуснеш веднага щом пристигнем.

— Не отивам на градинско увеселение. Нямам намерение да се отмятам от думите си, когато се върна.

— Негодник.

— Не си много оригинална.

Тя разбра, че е безполезно да спори, защото той никога нямаше да промени решението си. Помежду им се възцари мълчание. Люси скръсти плътно ръце на гърдите си.

— Искам си довиждането — презрително провлачи той.

— Никога повече.

— Никога е несериозна дума, госпожице Браг.

— Аз пък съм напълно сериозна.

— Защо? — запита присмехулно той. — Никой няма да разбере. Обещавам, че няма да си мръдна и шапката за поздрав, ако някой ден се засечем в Ню Йорк.

— Отвращаваш ме.

Той се отблъсна от дървото. Зъбите му отново побляснаха.

— Чувството е взаимно, принцесо. Наслаждавай се на нощта, като мен.

С тези думи той я остави, без дори да я удостои с поглед.

Люси не се усъмни нито за миг къде отива и при кого.

Въпреки че не вдигна никакъв шум на влизане в къщата, стъпките му бяха тежки и стегнати. Успя да се пребори с желанието да затръшне входната врата с все сила.

Тя беше като всички останали дами, които беше чукал, и които гледаха през него, сякаш беше невидим веднага щом напуснеха леглото. Презираше я повече от другите, повече дори от Мериан.

Когато влезе в спалнята, Кармен запрати една чаша по него. Той се наведе и тя се разби в стената, минавайки на косъм от главата му.

— Не ми си мяркай повече тук!

Шоз не беше в настроение да спори, нито да се занимава с нея.

— Това е моята спалня. Ако не тя харесва компанията ми, напусни.

Тя се отпусна неподвижна. Беше облякла френско бельо, прозрачно и черно, което разкриваше всичко. Гърлите й се вдигаха тежко, а погледът й беше див. Но беше хитра и го познаваше добре.

— Какво стана? — запита Кармен, докато го изучаваше проницателно.

Той мълчаливо изхлузи джинсите си. Беше доволен, че не взе Люси, защото последното нещо, което му се искаше, бе да бъде жребец за частно ползване от госпожица Браг.

— Не си я чукал — каза Кармен.

— Не — отговори той с надеждата да го остави на мира.

— Не я ли желаеш? — продължи тя, като го гледаше, както котката — мишка.

Той се усмихна презрително.

— Не ми пука за фригидни кучки, скосено за онези, които после ще изтърчат при татенцето да му се жалват. Искам да ми е мирна главата.

Кармен беше твърде умна, за да се остави да я залъгват, и разбра всичко. Беше в същото време достатъчно лукава да не го показва.

— Коя е тя? Коя е тази никаквица, дето си придава важност?

— Използвах я да се измъкна от затвора и я взех за заложница. Ще я освободи веднага щом стане възможно.

Той нямаше и най-малко доверие на любовницата си, затова не смяташе да й разкрива самоличността на Люси.

— Заради откупа?

— Нищо такова — отговори нетърпеливо той. — Не съм я отвличал и предпочитам да не утежнявам допълнително досието си.

Кармен го загледа, докато той се покатери на леглото Шоз се опита да не мисли за Люси, тази снобска кучка, защото ако го стореше, ядът нямаше да му позволи да заспи. Вместо това се насочи към нещо, което го занимаваше живо в последно време.

Дали пушките все още си бяха на място, заровени близо до Хенгинг Трий? Вероятността да са непокътнати беше голяма, но той не можеше да ги държи там до безкрай. Не можеше да си позволи да ги загуби, защото сделката с тях не беше реализирана. Беше решил да вземе всичките си хора, за да прибере оръжието. Щеше да остави само двама, които да се грижат за селото и Люси. Ако всичко се развиеше по план, щяха да се приберат обратно след десетина дни. Щяха да натоварят пушките на четири здраво впрегнати коне. Трябваше да бъдат много хитри и предпазливи при повторното влизане в Тексас. За късмет оръжието не беше заровено близо до окръг Парадайз. Когато преминеха границата на връщане, той щеше да спре за кратко, за да изпрати телеграма до свръзката си и да препотвърди сделката.

Пътуването до Тексас беше пълно с рискове, но той нямаше избор. Освен това отиваше с малка, но маневрена армия. Ако се наложеше, щяха да влязат в бой, след което да отстъпят. Нямаше да им е за първи път.

Можеше да си представи колко отчаяно се нуждаеха от пушките в Куба. Онова, което беше започнало като незначително въстание срещу испанското робство под предводителството на някой си Хосе Марти, постепенно се разрастваше в истинска война. Шоз можеше да съди за мащабите на операцията по количеството оръжие, от което се нуждаеха въстаниците. Не знаеше много за сраженията, а и не се интересуваше особено. Силно се съмняваше в успеха на бунтовниците срещу една от най-могъщите световни сили. Но докато продължаваха да плащат в брой, той щеше да им доставя пушки и всичко останало от което се нуждаеха.

Кармен се сгуши до него. Шоз беше изгубил напълно всяко желание, но си спомни отново за високомерната кучка отвън, когато Кармен започна да го глади по корема. Той не отблъсна ловката й ръка, защото тя знаеше как да му достави наслада.

Кармен се плъзна надолу по тялото му, без да престана да го целува и хапе. Пръстите на ръцете й гальовно обхванаха тестикулите и прислониха готовия член между огромните й гърди. Тя продължи да му въздейства с устни и език, докато органът не набъбна болезнено. Шоз загуби представа за всичко.

Мислите му го отнесоха при принцеса Браг. Той се представи как тя е тази, която го лиже против волята си, безпомощна и неспособна на съпротива. Каквато лъстива кучка беше, започналото по принуда сигурно би завършило с вопли на екстаз.

Той хвърли с ръмжене Кармен по гръб и я облада. Когато свърши запъхтян, се изтърколи встрани. Както ставаше винаги, физическото освобождаване не беше съпроводено от нищо повече. Досега това не го притесняваше, но този път се замисли защо не се почувства удовлетворен и заситен.

Ръката на Кармен се прокрадна до твърдата му гръд.

— Много съм ти липсвала — измърка доволна от себе си тя.

Вниманието й започна да го дразни.

Той спря умелата й ръка.

— Изморен съм.

— Какво?

— Чу ме добре. А и утре рано заминавам.

Той й обърна гръб, без да се впуска в обяснения. Преживяванията за деня му бяха достатъчни.

Семейство Браг бяха превърнали целия салон в свой щаб. Фернандо беше щедро възмезден заради използването на помещенията, след което изчезна от погледа им. Решението да останат в Каситас беше взето преди три дни, когато намериха окуцелия кон и тримата убити в подстъпите към планините.

Очевидно убиецът бе издебнал жертвите сред скалните блокове на платото, което се извисяваше над пътеката, но не бяха сигурни, че е Шоз Купър. Конят обаче им подсказваше, че той и Люси се движеха в същата посока. Ако убиецът се окажеше Шоз, това само доказваше какъв хитър и лукав противник имаха насреща си. Отне им няколко часа, докато открият дирята му.

Малко по-късно се натъкнаха и на пещерата, в която обувката на Люси се валяше сред пресни конски изпражнения.

Късно същия ден хайката попадна на еленовата пътека, по която се бяха движили бегълците, но дирята скоро се изгуби и те не успяха да я намерят през следващите няколко дни въпреки всичките си старания.

Шоз беше изчезнал безследно заедно със своята заложница сред скалите на Сиера Мадре.

Нощта беше тъмна и несмущавана от нищо. Целият град спеше с изключение на игралния салон, където петдесетина мъже убиваха времето в пиене и игра на карти. Други петдесет се бяха разположили на лагер току преди града и бяха предпочели съня пред комара и алкохола. Предишната утрин членовете на хайката бяха погълнати от придошлите частни детективи на агенция „Пинкертон“ и всички очакваха техните нареждания.

Най-голямата от задните стаи беше набързо пригодена в команден щаб. Една солидна дървена маса, заградена от дузина паянтови столове, служеше за съвещания. Върху друга маса имаше емайлиран чайник, няколко очукани канчета, бутилки уиски и ощърбени чаши, В стаята бяха седем човека.

Сторм седеше до брат си Рейд, небръснат, отслабнал и посивял от отчаяние, за да го подкрепя и утешава. Тъмните кръгове под очите му свидетелстваха за изтърпените безсънни нощи. Сторм положи ръка на рамото му. Въпреки това бащата на Люси седеше изправен и напрегнат, докато сините му очи гледаха внимателно.

Всички бяха нащрек — Брет, застанал до стената с тикнати в джобовете на кожените панталони ръце; възседналият стола си от другата страна на масата Ник; до него Дерек, стиснал ръце в юмрук. В средата на стаята се намираше центърът на тяхното внимание, който наричаше себе си Лойд.

Той беше висок и жилест като конопена връв на камшик, облечен в прашна кафява униформа и износени ботуши. Беше около четиридесет годишен и твърде безличен, ако не се смятаха умните и проницателни очи Работеше за американското правителство.

Връзката между този мъж и Шоз Купър беше осъществена от шефа на нюйоркския офис на „Пинкертон“, на когото Дерек се обади по телефона, за да наеме детективи. Наистина съвпадението се оказа щастливо. Шефът на бюрото си спомни за един разговор преди година със свой приятел във Вашингтон, окръг Колумбия. Неговият човек беше бивш пинкертоновец и понастоящем работеше за правителството. В разговора се спомена и името Шоз Купър, псевдоним на човек, преследван от бюрото на приятеля. Истинското име на търсения беше Шоз Савидж.

— Какво говорите? — недоумяващо възкликна Рейд.

— Зная всичко, каквото трябва да се знае за Шоз Купър, името, с което се ползва през последните седем години — защото го гоня през всеки от триста шестдесет и петте дни на изминалата година.

— Откога избягал престъпник с обвинение за кражба с взлом е станал толкова важен за правителството? — заинтересува се Брет.

През последните дни се проведе допълнително разследване, което осветли нови подробности около естеството на престъплението, извършено от Шоз в Ню Йорк.

— Откакто се захвана да продава крадени армейски пушки на бунтовниците в Куба.

Информацията беше посрещната с мълчание, защото всеки от присъстващите се постара да я осмисли.

— Първото нещо, което искам да направя, Рейд, е да те уверя, че този Купър е интелигентен наемник, но в никакъв случай не е типичен престъпник — продължи Лойд. — Не се съмнявам ни най-малко, че момичето ти е в безопасност. Можеш да се отпуснеш, защото нашият човек не е убиец. Въпреки че не разбирам защо му е трябвало да краде кон. Това е, което ме притеснява, защото не е липсващото късче от мозайката. След разпита на заместник-шерифа в Парадайз съм по-убеден от всякога, че той просто е използвал дъщеря ти, за да се измъкне и да я има като заложница, която да подсигури бягството му. Напоследък обръчът около него започна да се затяга.

— Не ме успокояваш никак и няма да успееш, докато не си върна Люси обратно, здрава, читава и неопетнена — заяви свирепо Рейд.

Лойд не каза нищо по последния въпрос въпреки забележката на Сторм:

— Той спаси момичетата, когато автомобилът им се повреди.

Дерек също се намеси:

— Имаме съобщение от шерифа в Абилийн днес, според което Рижия и Джейк са били арестувани. Скоро ще разберем цялата истина около историята с коня.

— Нека ви осветля във връзка с някои факти — взе отново думата Лойд. — Истинското име на Купър е Шоз Савидж. Историята му започва в Ню Йорк. Посещавал е Колумбийския университет, където е имал частична стипендия, а остатъка от таксата е плащал от джоба си, работейки почасово. Успял е също така да си проправи път до Юридическия факултет в Ню Йорк.

Сторм зяпна от изненада, но Лойд продължи разказа си, без да й обръща внимание.

— Ако тогава е извършил нещо незаконно, ние нямаме сведения за това. Но след дипломирането му, точно когато подхваща частна практика, е хванат от работодателя на една камериерка, с която се е срещал, в кражбата на огромен диамант.

— Защо му е трябвало да краде точно в такъв момент от живота си? — запита Сторм.

— Бижуто е било страхотно и навярно не е устоял на изкушението. Един голям колкото яйце брилянт, който е можел да му помогне да стъпи на крака. Но това е без значение. Бил е обвинен и осъден, защото го спипали с диаманта в джоба. Седем месеца, след като го тикнали в затвора, успял да избяга. Надвил двама надзиратели, докато работел окован в обща верига заедно с други пандизчии, отмъкнал пистолета на единия и го заставил да отключи оковите. След като подхвърлил ключа на останалите затворници, се измъкнал и до миналата година не се чу нищо за него.

Лойд се спря и обходи с поглед присъстващите в стаята.

— Както знаете, нашето правителство е много загрижено от развитието на последните събития в Куба. Работата е сериозна, защото голямо американско имущество е заложено на карта. Наши съграждани са инвестирали на острова над петдесет милиона долара, без да включвам приходите от годишния търговски оборот. В момента имаме заведени имуществени искове и искове за пропуснати ползи срещу испанското правителство в рамките на шестнадесет милиона долара. Има случаи даже на откровена експроприация, но испанците си правят оглушки. Както и да е, това е предмет на друг разговор. Освен това сме и демократична страна, затова не можем да извръщаме глава встрани, когато цял един народ е дивашки потискан. Тук се намесват и съображения от стратегически характер, защото Куба е нашият заден двор.

— Да си дойдем на думата — избухна Рейд, — защото знам за шибаната Куба повече, отколкото ти някога ще научиш.

— Знам, Рейд. Ти и семейството ти сте едни от главните инвеститори, нали? Маравиля, железниците, товарни депа, складове, пристанища, оставям на теб да продължиш.

— Половината от борда на Манхатън Банк има важни и значителни активи в Куба — озъби се Рейд.

— Точно така. Ето затова сме толкова загрижени, както вече споменах. И когато пушките започнаха да стигат до бунтовниците в Хавана, правителството се свърза с мен.

— Шоз ли доставя част от пушките? — поинтересува се Ник.

— Шоз доставя по-голямата част от пушките. През последната година се справя много успешно, защото е умен. Почти го бяхме спипали преди няколко месеца в Корпус Кристи, когато изпращаше една пратка. За нещастие той и хората му ни се изплъзнаха.

За първи път агентът стана мрачен.

— Независимо от всичко мога да ви обнадеждя, и то много, защото разполагаме с информатор в Сантяго.

Всички наостриха уши, с изключение на Рейд, който нервно крачеше напред-назад.

— Какво, по дяволите, ме засяга това? В момента не давам и пет пари за Куба.

— Разбирам, че дъщеря ти е най-важното нещо за теб в момента, Рейд. Но ще се съгласиш, че имаме общ интерес — да закопчаем Шоз Купър.

— Доколкото разбирам, ще ни излезеш с предложение? — запита студено Ник.

— Дяволски си прав. Ще работим заедно. С други думи, вие ще свършите моята работа в Мексико, където нямам нито пълномощия, нито законно право за действие.

Шест чифта очи се спогледаха, преди да се обърнат отново към Лойд.

— Не мисля, че някой тук би имал нещо против да погази един-два мексикански закона — каза Брет. — Лично аз съм за.

— Много добре, но нека се уверим, че се разбираме правилно един друг. Ще ви кажа всичко, което трябва да знаете, но ако пътищата ви се пресекат с тези на мексиканските власти, сте частни лица, които действат на своя глава.

— Тази игра ни е вече позната — каза Дерек. — Можеш да продължаваш.

— Бунтовниците отчаяно чакат нов товар от пушки — каза Лойд. — Наскоро пратката се забави, когато един от техните хора беше арестуван от испанските власти и впоследствие екзекутиран. Той се е срещал три пъти с Шоз през последната година в Тексас, за да купува пушки и да ги изпраща в Куба. Каналът не е унищожен. Ще изпратят някой друг да заеме мястото на убития, и то скоро. Когато сключат нова сделка по прехвърлянето, ще знаем точното място, на което ще бъде и Шоз.

Рейд се хвърли напред.

— И ще го чакаме там!

— Точно така.

— Тогава ще го убия — каза Рейд.

28

При отварянето вратата се храсна с трясък в стената. Люси скочи от леглото, разбудена от здрав сън. През прозорците струеше ярка слънчева светлина. Тя придърпа чаршафа до брадичката си, защото си спомни, че не носи нищо друго освен долни гащи. Очакваше да срещне един накипял от яд Шоз.

Вместо това на вратата застана Кармен, облечена в огненочервена блуза и черна пола, под която носеше златиста фуста. В косата й бяха затъкнати розови гребени.

— Ставай!

Люси премигна неразбиращо.

— Моля?

— Слънцето отдавна изгря. За каква се мислиш? Всички вече са на работа — каза Кармен и напусна стаята.

Люси прецени възможността да се опълчи на Кармен; коя беше тя, в края на краищата, че да й казва какво да прави? Реши, че не си заслужава да се разправя с такава непредвидима жена. Освен това, ако се съдеше по дневната светлина и гнетящата с влага жега, вече се беше у спала. Тя стана и бързо се облече и изми.

В кухнята Кармен и по-възрастната жена месеха тортили.

— Най-после! — посрещна я с викове Кармен и плъзна една точилка към нея. — Линда ще ти покаже как се прави.

Люси изведнъж се оказа с точилка в ръка — жестока несправедливост.

— Няма да върша нищо, защото дори не съм закусила.

— Нейно величество не била все още закусила! — имитира я Кармен. Беше в едно от свирепите си настроения. — Чу ли, Линда? Ти си наша пленница и ще правим с теб, каквото поискаме. Каквото поискам.

На Люси й дойде до гуша, затова захвърли точилката.

— Не съм ви затворник и ще закусвам. Дори ако трябва да си приготвя нещо сама — добави тихо тя.

Последното само по себе си беше огромна отстъпка. Все още сънена, Люси беше забравила за случката от предишната вечер. Кармен я сграбчи за ухото, причинявайки й болка.

— Вчера не разчисти, нали? Днес спиш до седем, а и не желаеш да работиш. Искаш ли да те дам на мъжете?

Люси рязко се освободи. Ухото й пулсираше, сърцето й биеше лудо, а очите бяха разширени от ярост.

— Как смееш!

Гласът й поддаде, когато си спомни за Кармен, опряла нож в гърлото й. Сега продължаваше да я гази и мачка. Ако някой друг се опиташе преднамерено да я нарани… Люси остана занемяла.

— Започвай работа!

Тя се взираше невиждащо пред себе си, зашеметена и потресена. Люси реши, че жената пред нея е луда. Опасно луда. Не искаше да ходи при Шоз, но разбра, че се нуждае от закрила.

— Къде е Шоз? — затича се тя към вратата, но отговорът на Кармен я закова на място.

— Не е тук.

— Какво искаш да кажеш? — извърна се към нея Люси. — Да не би вече да е тръгнал?

— Замина с повечето от мъжете — лукаво отговори Кармен. — Но остави двама да те пазят. Нарежданията му бяха недвусмислени. Ти си наша затворничка, курво, и ще ми помагаш. Ако не се подчиняваш, ще отговаряш пред мен.

Не беше възможно да се случи точно на нея, Люси Браг. Да бъде отвлечена от Шоз беше едно, а да го желае съвсем друго. Но да я зарежат сякаш е затворник на милостта на тази вещица…

— Кога ще се върне?

— Десет дни. А може и две седмици.

Две седмици… Как щеше да оцелее? Люси нямаше възможност да размисли върху новата ситуация, защото Кармен я предупреди:

— Ако не започнеш да правиш тортили, ще те пусна на Педро и Хосе. Знай, че не се шегувам!

Люси не се усъмни в думите й. Очите й се наляха със сълзи на ярост, безсилие и дори отчаяние. Тя се присегна към захвърлената точилка и пое подаденото от Линда тесто. Как можа де се случи всичко? Как Шоз я остави сама?

След минута се беше изцапала до ушите в брашно.

Кармен излезе след час и нещо, прекарани предимно в пиене на кафе, ядене на хляб с масло и раздаване на господарски команди. Люси работеше сковано редом до Линда. В момента кълцаше зеленчуци, като се стараеше да не мисли за нищо.

Видя с изненада, че Линда й прави чаша горещо кафе. Прие я с благодарност. Кафето беше много силно, с малко захар, но вкусно. Тя отпи с наслада, докато изучаваше жената пред себе си. Линда също я гледаше изпитателно. Беше достатъчно възрастна, за да бъде майка на Кармен, а времето не се бе показало благосклонно към нея.

— Благодаря за кафето.

— Няма защо.

— Наистина ли е толкова рано? Толкова е горещо, че си помислих, че съм се успала.

— Кармен те събуди веднага след заминаването на господаря, малко след седем.

Люси стисна ръка в юмрук. Не знаеше на кого да се сърди повече — дали на Кармен, която я вдигна чак след заминаването на Шоз, или на него, задето си тръгна, без да каже довиждане. Тя се изчерви, когато си спомни за предишната нощ. Направи най-умното, като му отказа. Сигурно се беше утешил с другата. Това не би трябвало да я интересува, но тя не успя да се отърси от неприятното чувство.

Беше твърдо решена да получи отговор на някои от въпросите си в отсъствието на Кармен.

— От дълго време ли сте тук?

— Много години.

— Колкото Кармен?

Линда кимна глава. Люси почувства как сърцето й спря да бие.

— Ами Шоз? Той също ли е тук с вас от много години?

— Разбира се. Всичко това е негово. Той е тук господарят.

— Закъде тръгна и защо?

Едрата жена сви рамене.

— Не го знам къде ходи. Много питаш за Шоз, сеньорита.

Люси се опита да прикрие интереса си зад дружелюбна усмивка.

— Той ме отвлече насила. Ами Кармен, винаги ли е такава… раздразнителна?

— Кармен си е Кармен.

Точно на място. Люси свърши с кафето и се загледа през прозореца. От мъчителката й нямаше и помен. Поне беше намерила нещо като съюзник в лицето на Линда. Запита се дали Кармен беше толкова темпераментна и в леглото. Толкова напориста? Люси беше склонна да си отговори утвърдително. Напълно по вкуса на Шоз. Непоносима мисъл.

— Какво, по дяволите, правиш? — разкрещя се зад нея Кармен.

Люси подскочи от уплаха. Врялото кафе се разля по ръката й и я опари лошо, но тя отстъпи назад пред гнева на жената.

— Престани да се мотаеш! Не си тук да пиеш кафе!

Люси остави чашата и изтри ръката си в един парцал.

— Защо ме мразиш толкова? — запита тя, гледайки Кармен право в очите. — Не съм ти сторила нищо лошо.

Последното беше лъжа — беше преспала със съпруга й.

— Не те мразя! — изсумтя Кармен. — За мен ти си едно нищо. За него също си нищо.

Люси вирна високо глава.

— Слава богу! Не ми е необходим неговият интерес. Моите кавалери са социално значими, те живеят в големи тухлени къщи с огромни ливади отпред, идват от добри семейства, които им осигуряват възпитание и потомствени титли. Не са престъпници, потърсили убежище в дупки като тази.

— Моите кавалери! — иронизира я Кармен. — Мислиш се за нещо повече от нас, нали? Къде са ти петдесетте прислужници сега? — изсмя се презрително тя.

— Шоз ми даде дума, че ще ме освободи скоро.

— Но докато не го направи, стой по-далеко от него — предупреди я Кармен. — Освен ако не искаш да му станеш играчка. Това ли искаш, курво?

Люси се изчерви, защото знаете значението на думата, а прозвището много точно характеризираше онова, което бяха правили с Шоз.

— Вече ти казах, че твоят човек изобщо не ме интересува.

— Не ти вярвам — изпитателно я изгледа Кармен. — Всички курви го зяпат захласнато. Но той е мой. С него съм от много години, и ще останем заедно още толкова.

— Сигурна съм, че ще останете — каза Люси, нетърпелива да прекрати по-скоро този разговор, който я караше да се чувства неловко.

— Помни какво ти казах, когато го срещнеш отново — изсъска Кармен. — За него ти си като играчките, които носи на Роберто.

Люси не можа да намери отговор, защото се страхуваше, че Кармен говори истината.

Съперницата й се ухили злобно.

— Ако спиш с него, то е като да си курва. Ще се позабавлява малко с теб и след това ще те разкара.

Тя се обърна на пети, но не пропусна да се спре триумфално на входа.

— След което ще се върне при мен. Той винаги се връща при мен.

Утринта беше безкрайна. Беше толкова горещо, че потта се стичаше на ручеи по нея, карайки дрехите да залепват плътно към тялото й. Люси беше решила да не сплита повече косата си на плитки, за да не е толкова уязвима при гневните изблици на Кармен. Но в момента трудно понасяше разчорлената маса върху гърба си, затова я прибра на кок отгоре на главата. Меси тортили, докато й се откъснаха ръцете, кълца зеленчуци, докато си поряза палеца, и пече хляб, докато лицето й стана като божур от топлината на пещта Беше толкова горещо и се чувстваше така изморена, че дори нямаше апетит.

Около обяд Линда й каза да сложи чиния с пресни тортили и купа боб на масата. Люси се подчини, без да пита. Когато й наредиха да донесе и кана с лимонада, в нея се прокрадна ужасно подозрение. Тя замръзна на място, когато Линда й подаде две чинии, салфетки и прибори.

— Това за Кармен ли е?

— Да, за нея и за малкия.

Люси се затресе от негодувание. Щеше да припадне от изтощение, а я караха да сервира масата за другата. За жена му.

— Няма да го направя.

Линда внимателно се вгледа в неясното изражение на лицето й, след което взе всички неща от ръцете й и ги сложи сама върху масата за обяд в съседната стая. Люси остана в кухнята. Сърцето й щеше да се пръсне. Трябваше да окаже съпротива. Беше недопустимо да се превръща в слугиня на тази жена.

Когато по-късно Кармен и Роберто пристигнаха, малкото момче беше много по-тихо и мирно от предния ден. Люси се запита дали това е от горещината, или от отсъствието на Шоз.

Тя и Линда седнаха в кухнята, докато Кармен и синът й се хранеха мълчаливо в другата стая. Гладът започна да гложди Люси. От дълго време се хранеше оскъдно, а него ден не беше слагала нищо в уста. Яростта й започна бавно да се надига, когато Кармен поиска още лимонада.

Люси погледна към Линда. Възрастната жена вдигна ръце, стана и се запъти към съседната стая. Люси остана седнала и неподвижна с надеждата да избегне противоборството с Кармен. Не й се размина обаче и този път.

— Не искам ти да сервираш! — развика се Кармен. — Къде е оная кучка? Къде?

Нещо се стовари с трясък върху масата. Люси остана неподвижна, докато Линда се върна с прясна кана в ръка и й я подаде. Люси не се помръдна. Страхуваше се, но знаеше, че трябва да влезе открито в борба с тази жена. Како би се случило, ако Кармен я подхвърли на двамата й пазачи? Би се забавлявала да ги наблюдава как я насилват и сигурно с нетърпение чакаше повод да им я предаде. Тя стана, напълни каната и с огромна неохота я отнесе в трапезарията.

Когато напускаше успя да забележи погледа на Роберто, който я наблюдаваше с любопитство, Сериозното изражение на лицето му накара сърцето й да се свие. Тя си помисли с болка, че момчето е много самотно. Спомни си как й се представи предишния ден и озареното му от радост лице при вида на Шоз.

В кухнята откри, че се мъчи да чуе от Кармен дума на обич към нейния син. Вместо това обаче тя само навикваше Роберто, задето не си изяде всичко. Когато му каза да става, ако не е гладен, малкото момче тичешком изхвърча от къщата.

Когато Кармен привърши, Люси и Линда разтребиха масата. Сетне седнаха в кухнята да се хранят. След измиването на съдовете Линда й каза, че е време за кратка обедна почивка.

— Само един час, сеньорита — предупреди тя. — След това трябва да се захванем с готвенето на вечерята.

Думите на възрастната жена се сториха на Люси като небесно послание. Тя се дотътри до стаята си, заключи вратата и спусна кепенците. Така ли щеше да прекара дните до завръщането му? В кухнята, робувайки на Кармен? Ужасната мисъл беше последното, което я споходи, преди да заспи непробудно.

Люси привикна с горещината.

Изминаха няколко дни. Тя ставаше веднага след изгрев слънце, прекарваше целия ден в кухнята с Линда, като се изключваше времето за сиеста, прислужваше на Кармен и Роберто на обяд и вечеря и свършваше работата малко след стъмване, когато кухнята биваше чиста и подредена. Последните нощи беше твърде изтощена, за да върши нещо друго, освен да се просне в леглото и да потъне моментално в дълбок сън.

Тази вечер не бе съсипана от работа, въпреки че бе уморена. Измъкна се от къщата и отиде до реката с надеждата жегата да не е толкова смазваща до водата. Не подухваше никакъв вятър, само застинала влажна жега. Но когато се заслуша внимателно, до ушите й достигнаха нови, непознати дотогава шумове. Трудно доловимото бръмчене на разтревожен комар, конско пръхтене и малко по-нататък като че ли вой на самотен степен вълк. Тя започна да брои дните.

От заминаването на Шоз бяха изминали три. Трябваше да се върне след седмица. Или най-много седмица и половина.

Ако нещо не го забавеше.

Тя откъсна една тревичка, пъхна я в устата си и се замисли за онова, което сънува — много тревожно съновидение — същата сутрин, в която Кармен я събуди толкова безпардонно.

Тя и Шоз, голи и сплетени един в друг, правеха любов лениво и с наслада. Образът беше много вълнуващ и истински. Най-странната и будеща безпокойство подробност не бе непоносимата възбуда. Страшното бе, че в съня й те се смееха през време на акта.

Шоз я беше обладавал три пъти и всеки път биваше много пламенен и напрегнат. Но в съня й я любеше с такова неангажиращо увлечение и весела игривост, че тя трудно можеше да го познае.

Люси тръсна глава, за да прогони видението. Всичко беше толкова глупаво. Как се любеше Шоз не беше нейна грижа, а на Кармен.

Кога ли щеше да се върне? Беше удивителна бързината, с която човек можеше да промени напълно чувствата си. При пристигането им в долината и появата на Кармен тя се беше зарекла да не го поглежда повече. Сега се молеше да се завръща възможно по-скоро. Той щеше да уреди нещата и да постави ужасната Кармен на място.

Двете жени бяха постигнали някакво статукво, при което Люси си вършеше задълженията, за да удовлетвори самодоволството на противницата си. Насладата, с която Кармен я принуждаваше да робува, беше отвратителна. Предишните дни Люси беше твърде изморена даже да мисли, но сега почувства огромно негодувание и възмущение.

Как ли Шоз успяваше да я понася?

Отговорът беше един, и то ужасен; намираше я за толкова прекрасна, че не можеше да разбере същността й. Не беше първият мъж, заслепен от любов.

Люси се надигна. Горчивата действителност беше разрушила удоволствието от хубавата нощ. Тя се извърна към къщата и крадешком се промъкна вътре.

За да се намери лице в лице с Кармен, която стоеше във всекидневната, облечена в жълта рокля, преметнала златотъкан шал върху раменете и с превързана червена кърпа около гъстата си къдрава коса. Двете жени се втренчиха една в друга.

— Къде беше? — запита Кармен.

— Бях седнала до реката, ако нямаш нищо против — отвърна надменно Люси.

— Сама?

— Разбира се, че сама. Да не би с койотите?

— Може да си била с Педро.

— Педро ли? — сви се на кълбо Люси.

Кармен изглежда остана доволна и се измъкна покрай нея навън. Люси я проследи с поглед, учудена къде би могла да отива, но нощта бързо я погълна. Поведението на Кармен й се стори странно, но реши, че би могла също като нея да потърси прохлада край потока.

Люси се поспря, докато минаваше край вратата на Роберто, защото видя, че е полуотворена и отвътре струи светлина. Не беше ли късно малкото момче да е все още будно? Тя леко побутна вратата.

— Роберто?

Той лежеше буден на леглото. Изглеждаше толкова тъжен и самотен, че видът му трогна Люси.

— Добре ли си?

Той се изправи. Очите му бяха големи и черни.

— Да, сеньорита.

— Не можеш ли да заспиш?

Той поклати глава, без да откъсва сериозния си поглед от нея.

— Защо не? Вече не е толкова задушно.

Роберто отново поклати глава.

— Не обичам да съм сам в нощта — избърбори най-после той. — Татко го няма, видях, че вратата е отворена и вътре няма никой, мама също излезе…

На Люси наистина й се прииска да удуши Кармен. Майка му със сигурност знаеше, че Роберто се страхува да остава сам през нощта.

— Виж какво — подхвана окуражително тя — сега съм тук и отивам да си легна. Ще бъда съвсем близо, в съседната стая.

— Да, сеньорита — усмивката му беше лека, но щастлива.

Тя понечи да угаси лампата.

— Не! Татко ми разрешава да я оставям да свети.

— Не знаех — усмихна се разколебана Люси.

Погледна го с желанието да му предложи нещо, някаква утеха, защото той наистина изглеждаше нещастен. Погали го по главата, оставяйки пръстите си заровени в копринената мекота на косата му.

— Искаш ли да ти донеса малко топло мляко? Ще ти помогне да заспиш.

— Да, сеньорита — този път усмивката му беше срамежлива.

Люси също му се усмихна и отиде да сгрее млякото. Когато му го донесе, приседна на леглото до него, и докато той отпиваше, му разказа за петимата си братя, най-малкият от които — на неговите години.

— Наистина?

— Най-сериозно.

— И аз бих искал да имам брат или сестра.

Люси се насили и отново се усмихна.

— Сигурна съм, че ще имаш. А сега… — тя взе празната чаша от ръката му — заспивай. Аз съм в другата стая. Ако ти потрябвам, ела и ме вдигни, без да се притесняваш. Няма да имам нищо против.

— Честно?

— Напълно.

— Мама би ме шляпнала, ако някога вляза в нейната стая — заяви той. — Казала ми е да не го правя, каквото и да става.

Люси беше ужасена. Казаното от Роберто я накара да осъзнае, че майка му не искаше той да прекъсва насладата от любовния акт.

— Аз не съм като майка ти — каза спокойно тя. — Повикай ме при нужда. Лека нощ, Роберто — пожела му вече при вратата.

— Буенас ночес, синьорита.

29

— Как правиш курабиите, Линда?

Линда я изгледа внимателно. Беше утринта на поредния жарък влажен ден. Навън слънцето грееше с цялата си мощ.

— Курабии ли, сеньорита?

— Да, за Роберто.

— Ще ви покажа, сеньорита, много е лесно — грейна Линда.

— Не мисля, че Кармен трябва да разбере — усмихна й се Люси и хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой не я подслушва. — Имам чувството, че няма да й хареса, ако аз изпека курабии за сина й.

— Това ще бъде нашата тайна — каза Линда.

Кармен все още спеше, затова жените замесиха една доза курабии със захарна глазура от скъпото бяло брашно. Беше необичайно късно за Кармен да бъде все още в леглото, защото обикновено ставаше преди Люси, за да я буди грубо с удари по вратата. Миналата нощ Люси не спа добре. Мисли дълго за изоставеното малко момче и за неговия суров и необщителен баща. В безкрайните часове на нощта, когато мислите нарастваха и приемаха нереални пропорции като приказни чудовища, тя беше споходена от ужасно прозрение. Един мъж, способен на такава привързаност към малко дете, не можеше да бъде завършен и безнадежден негодяй. У Шоз имаше дълбок и потаен източник на чувствителност, състрадание и дори обич. Това беше най-ужасното откритие, което беше правила.

Това, че обича Роберто, не означава, че ще може да обича и теб, беше последната й ясна мисъл, преди да се унесе в сън.

Люси се разбуни малко след полунощ, когато Кармен се прибра не твърде предпазливо, потраквайки шумно с токове и ругаейки изпречилата се на пътя й в тъмното маса. Люси се запита за часа, преди отново да се замята в неспокоен сън. Нощта измина в странно редуване на отделни сънища с неизменен главен герой Шоз.

След приключването на обяда и разтребването на масата Люси беше свободна за традиционната сиеста. Тогава тя изпече бисквитите с нарастващо нетърпение, сложи ги в малка кошница и отиде да търси Роберто. Откри го да лови риба при реката далеко от къщата. Въдицата му беше направена от лъскав син алуминий и беше най-вероятно купешка. Очите му светнаха, когато я видя.

— Каква хубава въдица — каза весело Люси. — Откъде я имаш?

— Татко ми я донесе от Тексас — отвърна гордо Роберто. — Миналата година за рождения ден.

Думите му я притесниха и я върнаха към мисловното буйство и възбуда от предишната нощ, както и към заключението, че Шоз не е такъв безмилостен бандит, за какъвто го смяташе. Тя приглади полите си и седна до момчето.

— Искаш ли да си поделим курабиите?

— Курабии? — подскочи при изричането на магическата думичка Роберто.

Люси се усмихна, когато момчето се изправи, забравило цялата си срамежливост. Тя не съжали, че ще прекара следобедната почивка заедно с него. Жертвата си заслужаваше заради изписаното върху замисленото малко лице удоволствие.

Дните се точеха бавно, подобно на плитката и ленива река. Люси откри мазоли върху възглавничките от вътрешната страна на пръстите си, а след още няколко дни забеляза как нейната кожа с цвят на слонова кост беше придобила златист оттенък. В косата й също се прокрадваха избелели от слънцето непокорни кичури. Тя се огледа критично и реши, че видът й е не по-малко екзотичен от този на Кармен.

Дали Шоз щеше да хареса промените във външността й?

Тя прогони тези безсъдържателни и нелепи разсъждения начаса. Все още прекарваше по-голямата част от времето в кухнята заедно с Линда. От дълго време посвещаваше полагаемото следобедно време за почивка на реката, където седеше на брега или се къпеше. Осмеляваше се да плува само с дрехите, които изсъхваха достатъчно бързо по нея, и то когато беше сигурна, че двамата пазачи бяха заети някъде другаде. Те отделяха по-голямата част от времето си да играят карти и да пият ракия с очевидно безгранична ненаситност.

Един следобед Люси направи потресаващо разкритие, което се отрази драматично върху отношенията й с Кармен. Недостатъчно уморена да почива, тя се отправи към реката, където се натъкна на Кармен и Педро, голи, както майка ги е родила. В действията им липсваше всякаква благопристойност, затова Люси побърза да се отдръпне. Двамата бяха твърде заети със заниманията си, за да я забележат.

Дали Шоз беше в течение? Пулсът й се ускори. Дали знаеше, че жена му е прелюбодейка? Сигурно не. Изпълни я нещо като възбуда, затова се поспря и се облегна на стената на къщата с изопнато от напрежение тяло. Шоз не беше от мъжете, които биха позволили да му слагат рога. Той не подозираше нищо. Но какво трябваше да направи тя?

Люси разбираше колко е грешно и нехристиянско да се радва на това, че Кармен е такава змия. Но изпитваше задоволство. Естествено никога нямаше да доносничи срещу Кармен, без значение колко я презираше и колко лошо бе отношението на тази жена към нея. Рано или късно Шоз щеше и без това да научи всичко, а това беше ужасно, защото тя си представи неговия гняв.

Люси реши да се изкъпе, за да успокои нервите си. Тъкмо беше влязла във водата, когато чу шум на брега. Побърза да се потопи до шия, защото знаеше, че въпреки блузата и фустата, от нея се виждаше недопустимо много. Изненада се, когато видя Роберто, застанал нерешително до едно дърво.

— Здравей — усмихна му се Люси.

Беше вече правила няколко опита да спечели приятелството му, но малкият беше срамежлив и отговаряше на въпросите й само с „да“ и „не“, независимо, че излапа бисквитите преди няколко дни. Роберто също направи опит да се усмихне. Усмивка на изоставено същество, която я прониза като нож. Изведнъж на Люси й хрумна идея.

— Искаш ли да се изкъпеш с мен, Роберто?

Лицето на момчето просия и то пристъпи напред.

— Да, сеньорита.

— Можеш ли да плуваш?

— Да — закима енергично той. — Татко ме научи. Плуваме с него през цялото време, докато е тук.

— Събличай всичките дрехи, остави само долните гащи — посъветва го тя.

Той откликна с готовност и скоро шляпаше до нея в плитката вода. Люси започна да го плиска игриво. Той се заля от смях и се гмурна под вода, за да се появи на повърхността като морско свинче, което си поема въздух.

Пръскаха се и играеха в гьола като две деца. Люси се радваше да види как Роберто се забавлява истински. Помисли си, че трябва да го правят по-често, затова реши да намери и други неща, с които да се занимават заедно. В него момент Кармен се развика от брега. Люси инстинктивно се потопи отново във водата, но този път майката на Роберто беше сама.

— Какво правите? — изкрещя тя. — Излизай веднага на брега, Роберто.

Роберто побърза да се подчини. Цялата радост от лицето му се изпари и изражението му отново стана сериозно и затворено.

— Обличай се — продължаваше да го навиква Кармен, сочейки към ризата, джинсите и мокасинките му. — Оставил си ги в калта. — Тя се обърна към Люси и изля целия се гняв върху нея, докато Роберто се бореше с дрехите си. — Ти! Ти си виновна!

Люси се изправи, при което водата започна да се стича на талази от нея. При вида на безупречното й тяло гневът на Кармен се разрази с нова сила, а очите й се присвиха.

— Какво толкова съм сторила? — запита спокойно Люси. — Плувах и поканих Роберто да се присъедини към мен.

— Млъквай! Той е мой син, не твой, а аз не му разрешавам да плува, разбра ли?

Люси никога не беше мразила някого така, както Кармен. Излезе от водата и се изправи срещу нея.

— Разбрах, че не заслужаваш да те наричат „майка“.

Кармен започна да премигва, неспособна да разбере какво точно й казва Люси.

— Какви ги дрънкаш? Говори разбираем английски.

— Не заслужаваш да имаш такова сладко момченце — избухна Люси.

Кармен я изгледа кръвнишки, тропна с крак, след което намусено грабна Роберто за ръката и го помъкна след себе си към къщата. Люси мълчаливо ги съпроводи с поглед. Вътрешно я болеше за Роберто, но какво можеше да направи?

Той беше син на Кармен.

Току-що беше изцедила мократа си коса, когато Кармен се появи отново, носейки вързоп дрехи в крещящи цветове, и хвърли мръсното пране към Люси.

— Искаш ли да плуваш? — присмехулно запита тя. — Тогава плувай, докато оправиш и тези.

Люси погледна към камарата игриви тоалети на Кармен.

— Какво е това?

— Пране.

— Очакваш от мен да пера?

— Започвай, путано.

Люси се взря в жената срещу нея. Беше й дошло до гуша, както никога дотогава.

— Не — отсече тя, — няма да го направя.

— Какво?

— Няма да ти пера дрехите, Кармен — каза вбесена Люси. — Имаш си жени затова, аз не съм ти перачка.

Отказът шокира Кармен, но само за секунда. Тя замахна с ръка, но Люси беше подготвена и ловко отстъпи назад.

— Сега ще те дам на мъжете! — извика Кармен.

Сърцето на Люси спря да бие, след което ускори още повече своя ход.

— Няма да го направиш — изкрещя не по-малко яростно тя, събрала цялата останала й смелост, — защото ще кажа на Шоз за теб и Педро!

Кармен побеля като платно.

Люси разбра, че бе постигнала първа малка победа. Ала нейното въодушевление беше подплатено от страх, затова тя зачака реакцията на Кармен. Мексиканката беше така бясна, че представляваше заплашителна гледка, тъй като не успяваше да овладее яростта си.

Люси се възползва от мига и забърза обратно към къщата. Очакваше Кармен да я последва моментално, но това не се случи. Вътре в стаята тя се облегна върху хладната каменна стена, за да даде възможност на сърцето си да се успокои. Дали заплахата й щеше да даде резултат? Или Кармен щеше да отговори по подобаващ начин?

До вечеря нищо не се случи. Роберто се появи точно в седем, а в погледа му се четеше объркване. Люси го успокои с усмивка. Изминаха петнадесет минути, а от Кармен нямаше и следа. Люси реши да сервира на Роберто. Навярно мексиканката все още не беше решила какво да прави. Малкото момче започна да се храни с апетит.

Най-накрая се появи и Кармен, мрачна и настръхнала.

— Защо се храни сам? — запита заядливо тя. Преди някой да разбере какво става, тя вече беше помела чинията на сина си на пода.

— Прибирай се в стаята! — разкрещя се тя.

Роберто се затича към единствената територия, върху която се чувстваше сигурен и затръшна вратата след себе си.

— Как можа! — не успя да сдържи възмущението си Люси.

— Ако кажеш още една дума, ще те убия — приближи се към нея с вирнати юмруци Кармен.

По-късно Люси не осъзна как бе устояла, но не мръдна от мястото си и се противопостави, без да трепне, на противницата си, когато двете застанаха лице в лице.

Кармен избълва нещо неразбираемо и се отпусна на пейката до масата. Люси почувства огромна слабост и облекчение. Заплахата беше проработила и отдалечила Кармен на безопасно разстояние. Тя внезапно дойде на себе си, когато видя Линда да почиства неразборията по пода.

Люси забърза към кухнята, за да сервира. Веднага след това сипа нова чиния на Роберто и въпреки надигащото се отново напрежение се отправи към стаята му. Кармен само я изгледа с неприязън.

— Много го глезиш.

Люси се поуспокои и почука на вратата на детската. Не последва никакъв отговор, затова влезе вътре. Роберто седеше много сериозен на леглото, сключил ръце в скута си. Когато я видя, сякаш се освободи от някакъв невидим товар.

— Донесох ти вечерята — каза ласкаво тя.

— Не съм гладен — отвърна момчето, като се стараеше да срещне погледа й. Беше очевидно пренапрегнат, но при вида на чинията с храна стомахът му се обади подканваща.

— Да ти правя ли компания, докато се храниш? Какво ще кажеш, ако ти разкажа за братята си? — запита тя и приседна до него.

Роберто започна да яде под съпровода на нейната история за Джон и останалите братя.

Същата нощ Люси не можа да заспи, защото беше твърде възбудена от многобройните стълкновения с Кармен. Все още бе учудена от собствената си дързост и смелост, а след трезвия анализ на положението към тях се прибави и чувството на триумф.

Добре бе да усеща, че е способна на отпор с високо вдигната глава. Чак сега започна да проумява, че никога преди не й се бе налагало да се бори истински за нещо.

Винаги имаше, каквото си поиска — пари, храна, дрехи, прислуга, подаръци, обожатели. Всичко й се поднасяше върху сребърен поднос. Дори мъжете! Всеки, когото си пожелаваше, биваше увлечен до полуда, обожаваше я и дори се влюбваше безнадеждно. С изключение на Шоз.

Сърцето й се сви. Той трябваше да си бъде тук всеки момент. Беше невъзможно да отрича колко много очакваше завръщането му, както и да не признае някои по-особени чувства — чувства опасни и предателски, които тя мислеше, че е приспала. Но смяташе да се бори с тях, докато може.

На сутринта, все още под впечатление на събитията от предния ден. Люси опече нова фурна бисквити за Роберто.

— Той е добро дете, нали? — запита Линда.

— Много е мил — отбеляза Люси, след като спря да меси тестото. — Линда, как е възможно Кармен да се отнася със сина си по този начин? Всичко е толкова ужасно.

— Не е трябвало да става майка, защото е голяма егоистка и много разпътна — сви рамене Линда.

Люси беше забравила, че двете жени са братовчедки. Беше трудно за вярване, защото Линда беше толкова стабилна, търпелива и уравновесена — пълна противоположност на Кармен. Люси погледна през прозореца към преградата за добитъка. Беше се научила да приема живата реалност. Преди да дойде на това място в Тексас, нейната действителност беше коренно различна от сегашната. Не беше и сънувала, че може да има живот като този. Предишният й бит изглеждаше така далечен и дори чужд.

— Шоз трябва да се върне скоро — чу се да си говори сама Люси. — Случва ли се да закъснее понякога? — обърна се тя към Линда.

— Понякога — каза Линда, възникват неочаквани проблеми. — Тя погледна Люси. — Но ти ще си създадеш още по-големи главоболия, ако не си внимателна.

Люси се изчерви. Нима беше толкова лесно да се четат мислите й?

— Той ме плени и само той може да ми върне свободата.

Остана зашеметена от собствените си думи, защото не бяха истина. Не беше и помисляла за освобождението си от дълго време. Интересуваше я единствено завръщането му.

След обяда Люси дари Роберто с порция топли курабии. Майка му не се появи, но Люси имаше предположения къде може да е и с кого. Малкото момче остана възхитено и побягна навън, стискайки лакомствата в ръце като безценни съкровища. Люси реши да не ходи този път на реката, а да си почине.

Линда беше напуснала къщата и се беше оттеглила в своята хижа. Люси остана съвсем сама и уединението й беше много приятно. Времето беше горещо и лепкаво от влагата повече отвсякога, затова тя не можа да заспи дори съвсем гола върху чаршафите. Стана и се облече, чудейки се как е възможно да се живее при такъв климат. По-правилно би било Долината на смъртта да се нарича Долина към Ада, помисли си тя.

Нямаше какво да прави. Никога не бе изпитвала особена привързаност към четенето, затова книгите в стаята на Шоз не я впечатлиха твърде. Много й се плуваше, но не искаше да се среща с онази вещица Кармен и нейния любовник. Объркването й се подсилваше от горещината.

Босонога, както се движеше постоянно през последните дни, тя пристъпи прага на стаята на Шоз. Въпреки, че влизаше едва за втори път в нея, Люси сякаш усети стаеното му присъствие. Каза си, че това са глупости, но голата стая с грубовато, масивно легло и бюро в ъгъла й подейства успокоително. Помещението беше белязано от съжителството му с Кармен — мръсни дрехи бяха осеяли пода навсякъде, по бюрото се валяха бижута, пудри и кутийки с руж, а на разхвърляното легло беше оставен шал. Люси обърна поглед към библиотечния шкаф върху една от стените, но за нейно разочарование вместо с романи и поезия, той беше зает с учебна литература от академичен тип. Тя се приближи и измъкна един том, за да остане поразена от заглавието — „История на правото“ на Бенет. Извади още няколко книги. Шоз притежаваше колекция от четива, свързани с правораздаването! От трудове за вземане на решения по конкретни дела до чисто философски писания! Люси остана като гръмната. Всичко губеше своя смисъл. Още повече, че от практична гледна точка за нея нямаше нищо за четене.

Тя излезе в коридора, потънала в мисли за странното си откритие, и се насочи към дневната. Остана изненадана да види как Кармен прелиства каталозите на „Сиърз“ върху канапето. Кармен я погледна разсеяно, след което се присегна към панерчето с курабии.

Тя ядеше от бисквитите на Роберто.

Люси недоумяващо замръзна на мястото си. Изведнъж се втурна напред.

— Дала съм ги на Роберто!

— И какво от това? — вдигна глава от списанията Кармен.

— Ти си му ги взела!

— Тогава направи други.

Люси не я чу. За първи път в живота си разбираше буквалния смисъл на израза: „да ти падне перде пред очите“. Ядосана, тя измъкна бисквитите от ръцете на Кармен.

Мексиканката скочи на крака, готова за бой.

— Те са за твоя син! — изкрещя й в лицето Люси, неспособна да говори нормално.

Кармен сграбчи панерчето, но Люси не й го даде.

— Пусни го! Мажеш да направиш други — зафуча Кармен и изтръгна бисквитите от ръцете на Люси, при което повечето от тях се посипаха по земята и се разтрошиха.

Люси не можеше да направи други, защото бялото брашно се беше свършило. При вида на разпилените по земята бисквити нещо в нея се скъса и тя зашлеви Кармен с все сила през лицето. Почувства се отлично, но противницата не й остана длъжна и я халоса със същото настървение и сила.

Люси остана вцепенена само за миг. С боен вик, достоен за нейните апахски прадеди, тя се впусна напред, изтласка Кармен обратно върху канапето, сграбчи я за косата и задърпа с все сила.

Кармен зави от болка.

Люси беше отгоре и изпита огромно задоволство, докато не видя как дългите боядисани нокти на Кармен не се насочват към лицето й. Почувства ужилването и разбра, че другата я е издрала, затова разхлаби хватката и се дръпна назад. Кармен моментално се възползва по най-жесток начин от предимството си, сграбчи Люси за гърдите и ги изви болезнено.

Люси нададе писък и се опита да се отскубне. Падна на пода, последвана от Кармен, която продължаваше да стиска. Люси се отпусна бездиханна, а от очите й бликнаха сълзи на болка. Кармен отпразнува победата си с вик на задоволство и се отърколи встрани, Люси остана да лежи задъхана, гърдите й пулсираха, а по страните си усещаше парене. Какво се беше случило, че да падне толкова ниско и да стигне до бой с Кармен?

— Не се опитвай да го правиш отново — едва успя да каже запъхтяна Кармен, — защото този път извади късмет, че нямах нож.

Люси се надигна. Косата й се беше разплела, затова тя тръсна глава назад. Нямаше да покаже на Кармен колко я боли за нищо на света. Никога!

Кармен стана и изтръска полите си. Погледът, който хвърли на Люси, беше мрачен, но лишен от обичайната си насмешка. След напускането й Люси също стана бавно на крака, масажирайки леко гърдите си. Без съмнение имаше много контузии, но всичко си заслужаваше, за да изтрие присмехулното изражение от лицето на Кармен.

В следващите дни беше постигнато равновесие. Люси си вършеше работата, и въпреки че внимаваше да не провокира Кармен, не й позволяваше да я командва или обижда. Кармен, от своя страна, също усети промяната и се отдръпна в собствената си територия, хранейки се с приготвената от Люси храна, сервирана й от Линда. Люси престана да плува с Роберто, а бялото брашно се беше свършило, но тя му разбиваше всеки следобед пресен сладолед с огромно удоволствие. Вечер не пропускаше да му разкаже история за някоя от пакостите на братята си, приседнала отстрани на леглото му, докато момчето не заспеше. Кармен знаеше всичко, но демонстрираше безразлично превъзходство и си гледаше своя живот. Люси беше сигурна, че вече се срещаше с Педро след полунощ.

От заминаването на Шоз изминаха две седмици. С всеки нов ден безпокойството й нарастваше, а заедно с него и раздразнението, че брои толкова точно изминаващото време. Вече не му се сърдеше, задето я беше оставил сама. Вместо това в нея настана смут. Ами ако му се случеше нещо? Линда нямаше да каже къде е отишъл, ако знаеше, а Люси не беше толкова глупава, за да пита Кармен. Какво щеше де стане, ако законът го застигнеше и го тикнеха в затвора — или даже изпратеха на въжето? Налагаше й се да се бори с такива отчайващи възможности. Шоз не можеше да е арестуван, той беше жив, казваше си тя, за да уталожи смъртната боязън за неговата безопасност.

Беше малко преди времето за сиеста и непоносимо горещо. Люси беше прекарала последните няколко часа пред пещта, затова беше цялата в пот и зачервена. Тънката й блуза и пола бяха залепнали към тялото, а косата се спускаше надолу в безпорядък. В къщата бяха само тя и Линда, която работеше редом с нея. Люси чу конете и разбра, че се беше върнал.

Сърцето й заседна в гърлото. Духът й заликува и я завладя радостна възбуда. Цялата трепереща, тя побърза да изтрие ръцете си с един парцал. Чу затръшването на врата и стъпките на обутите в ботуши нозе. Изхвърча към вратата на кухнята, където замръзна на място.

Той беше застанал в средата на дневната и я изпълваше с огромното си магнетично сексуално присъствие. Носеше както обикновено неизменните тесни, избелели джинси и износена риза от мек памучен плат. Дрехите му бяха влажни от пот и издути от мускулите на божественото му тяло. Той подпираше върху бедрото си пушка с къс ремък, а шапката беше достатъчно килната назад, че да се виждат ясно очите му. Стоеше, без да помръдва, и се взираше в нея.

В сребристия му поглед проблеснаха искри, щом я видя. Тя не можеше нито да помръдне, нито да си поеме въздух, впримчена в капана на неговия чар. За един безкраен миг те се изучаваха взаимно, чифт сиви очи вперени в две сини. Шоз се беше върнал и нямаше измъкване от дълго премълчаваната ужасна истина. По неведом начин тя се беше влюбила в един кучи син.

30

Шоз продължаваше да я гледа неподвижно.

Секундите се превърнаха в минути, без някой да проговори.

Изминалите седмици му се сториха най-дългите в живота, защото скоро след като напусна Долината на смъртта — и Люси — трябваше да признае своето поражение.

Силната му страст към тази жена се бе превърнала в нещо много по-силно — в идея-фикс.

Тя господстваше в мислите му денонощно, завладявайки ги в най-неподходящото време. Горчилката от последната им препирня беше вече история и отстъпи място на много сериозни чувства. Какво от това, че тя го считаше за по-нисш от себе си? Тук бяха на негова територия и бяха равни. Гордостта му изглеждаше безпредметна, докато се мяташе неспирно през нощта, възбуден и зажаднял за нея. Друг път ставаше най-важното нещо на света, единственият останал му спомен от времето, когато беше уважаван мъж.

Не му харесваше да бъде подвластен на чувства и желания. Можеше да го отдаде на незадоволена похот, но тайно и боязливо си спомняше последната нощ в Долината преди тръгване, по-задушна, тиха и недействителна отвсякога, когато човек се освобождава от задръжките както змия от кожата си. Тогава дълбоко у него проговори нещо останало от младежа, отишъл на Изток, за да учи в университет, целият изпълнен с надежда, желание и амбиция. Този млад мъж беше повярвал в любовта, и би погледнал на жена като Люси по-скоро през призмата на съзнанието, отколкото като на възможна креватна авантюра. Шоз се беше ядосал, неспособен да избяга от проникновения вътрешен глас, който се противопоставяше на най-силния и необуздан порив.

Една част от него броеше дните до завръщането в долината, но другата се страхуваше да се озове обратно в това прокълнато място и при всичко, свързано с него. Тази втора половина, по-разгонена и от бик за разплод, не забравяше нито за миг, че Люси е там. Наложи му си да си припомня, че тя не го очаква. Той я похити и я докара против волята й. Тя беше негова заложница, но не и жена. Навярно никога нямаше да му принадлежи. Можеше да очаква в най-добрия случай още няколко разгорещени сексуални интермедии.

Ами Кармен? Въпросът постоянно измъчваше разсъдъка му. Не беше взел решение относно нея, но знаеше със сигурност, че не е готов да я отпрати и да се изправи срещу Долината сам. Много скоро щеше да дари Люси със свобода. Кармен оставаше единствената, която да го очаква, докато другата щеше да си бъде в голямата къща на фамилията в Ню Йорк, нагласена с най-фини дрехи и скъпи бижута, обградена от кавалери с подобаващ произход.

Трябваше да я пусне възможно най-скоро. Въпросът не търпеше отлагане и беше част от решаването на уравнението, наречено семейство Браг.

За Шоз беше шокиращо да открие, че кланът разполага с частна армия от около стотина човека, половината от които агенти на „Пинкертон“. След като разкри базата им в Каситас, Шоз уреди тайна среща с Фернандо, от когото научи всички важни подробности. Никога преди не го бяха преследвали с такова настървение. Почувства се много неспокоен и притеснен. Беше уверен, че никога няма да открият Долината на смъртта, но не се бе изправял дотогава пред толкова страховит противник, затова щеше да бъде глупак, ако не хранеше съмнения. Да се върне с хората си по познатата пътека през планината, да прекоси Рио Гранде на безопасно разстояние от Каситас, да прибере пушките и да се прехвърли обратно в Мексико заедно с хората си се оказа просто. Но Шоз беше на тръни, през цялото време, докато Сиера Мадре не ги погълна отново.

От съдбоносно значение беше да се освободи от семейство Браг и тяхната армия. Да пусне Люси ставаше наложително. Тя го бе обсебила напълно, но докато не я пуснеше на свобода, той трябваше да поддържа статуквото. Люси щеше да се прибере при своите здрава и неопетнена, без претенции за упражнено насилие. Не му трябваше да подклажда гнева им или желанието да го спипат.

Ала разумните доводи не променяха нищо, защото не успяваха да приглушат нечестивата му страст. Да я види отново след толкова време, беше като да го порази мълния. Измина цяла вечност, преди Шоз да успее да откъсне очи от нейните.

Обхвана я цялата с поглед, което скоро се превърна в мъчение. Тънката й блуза се бе впила в кожата, разкривайки всяка извивка на тялото; полата не оставаше по-назад и подчертаваше дългите, грациозни бедра чак докъдето се съединяваха. Погледът му се разходи по свое усмотрение твърде дълго, където не трябваше.

Двете седмици се оказаха продължителни, горещи и самотни, затова тялото му откликваше подобаващо при гледката на Люси.

— Шоз — едва промълви тя.

Сърцето му биеше толкова лудо, че той едва се въздържа да не пристъпи и да я вземе в прегръдките си, пренебрегвайки всякакъв здрав разум.

— Татко!

Шоз се извърна усмихнат, за да сграбчи Роберто, който се хвърли в ръцете му. Срещата с момчето му позволи да си възвърне част от самоконтрола. Той здраво стисна Роберто. В това време Кармен нахлу задъхана в стаята.

— Шоз, скъпи! Скъпи мой! — заповтаря тя и му увисна сияеща на ръката.

Шоз видя, че Люси бе излязла. Притисна сина си още по-силно. Как ли щеше да се оправи в тази дяволска ситуация?

Когато пусна Роберто на пода, Кармен се вкопчи любвеобилно в него. Беше толкова женствена и кръшна, а тялото му все още напрегнато и възбудено! Това не можеше да убегне от вниманието й.

— Най-обични — замърка тя и се притисна плътно към него, — много ли ти липсвах?

Ръцете й се спуснаха към слабините му.

Главата му все още бе замаяна от образа на Люси.

Когато я избута настрани, Кармен се нацупи. Шоз протегна ръка и погали Роберто по главата.

— Ела отвън — каза му усмихнат той. — Имам нещо за теб.

— Друг подарък? — грейна Роберто.

Шоз му се ухили и кимна утвърдително с глава. Беше глупаво да се отбива в Игъл Пас, за да купи подарък на момчето, но му се искаше да го дари с нещо различно от дървена играчка. Беше рискувал да го арестуват и обесят, но удържа на решението си, без да му мисли много. Той изведе Роберто навън, след което измъкна един обемист, опакован денк от торбата на своето седло. Роберто го грабна нетърпеливо, разкъса хартията и извади чифт красиви каубойски ботуши в черно и гущерово зелено.

— О-о-о, татко!

— Мисля, че ти беше време за такова нещо, нали? — запита ласкаво Шоз.

Залитайки от бързина, Роберто изхлузи мокасинките от краката си. Шоз му помогна да надене новите лъскави и ръчно изработени ботуши през смях.

Люси наблюдаваше просълзена сцената от прозореца на стаята си. Беше толкова затрогващо, че й се прииска да сподели радостта на сина и бащата. За жалост беше невъзможно, защото те принадлежаха на Кармен, не на нея. Буцата в гърлото й сякаш се уголеми. Как си бе позволила да се влюби в него?

За миг си бе помислила, че той ще я приласкае в обятията си, защото погледът му гореше от силно чувство и я обгаряше с обещание. Изглеждаше, че Шоз е не по-малко възбуден при вида й, отколкото тя. А дали всичко не се свеждаше до чиста похотливост? Тя изтри очи. Вероятно виждаше нещата, както на нея й се искаше.

Люси наблюдаваше как той помогна на Роберто да обуе красивите ботуши. Прехапа устни, докато не усети соления вкус на кръвта. Шоз не беше толкова пропаднал. Със сина си можеше да бъде мил и любезен, но не и с нея. Беше глупаво да се надява. Не трябваше да забравя и Кармен.

Мексиканката беше излязла навън. При нейната поява Люси се разсмя горчиво. Застанала зад Шоз, тя беше бясна като стършел от ревност към собствения си син. Защо Шоз не я погледнеше, за да види ясно кучката в нея? В този момент тя не беше дори красива.

Но този факт не би променил нищо, защото женитбата ги обвързваше завинаги.

— Боже мой! — промълви Линда.

Люси се извърна. Беше забравила за нейното присъствие и се ужаси от това, че някой я е видял как изразява открито емоциите си. Тя изтри очи с опакото на ръката си.

— Сълзите няма да ти помогнат — каза добродушно Линда.

— Разбира се — съгласи се Люси и погледна отново към сцената, която се разиграваше пред къщата. За нейно неудоволствие Шоз даде и на Кармен подарък, който приличаше отдалеч на весело обагрен на ивици шал. Мексиканката започна да пищи от щастие и да го прегръща възторжено.

Люси се обърна настрани.

— Много ли го искаш, мила?

— Не го искам! — сепна се Люси, побеляла като платно. — Презирам го, наистина. Освен това той е женен за Кармен.

Линда я изгледа изпитателно, после се закиска.

— Какво му е смешното?

— Кармен не е съпруга на господаря, мила.

— Какво?

— Кармен само живее тук. Тя не му е жена.

Когато Шоз се прибра в къщата, погледът му потърси отворената врата на кухнята. При вида на Люси стъпките му се провлачиха и той се поколеба. Ускореният му пулс го оглушаваше. Тя го гледаше, без да мигне, право в очите. Той усети, че е спрял не на място. Между двамата сякаш бе опъната електрическа жица с най-висок волтаж. Стори му се, че е плакала, защото върхът на носа й бе зачервен.

Кармен разруши магията, когато връхлетя в стаята, превързала шала около кръста си, и нареди на Люси да загрее вода за банята на Шоз. Той продължи към стаята си, докато кръвта във вените му кипеше. После погледна през прозореца, без да вижда нищо.

След десет дни трябваше да бъде в Матаморос. Беше пренасрочил сделката с пушките. В този момент реши, че ще освободи Люси след продажбата. Всичко беше окончателно. След завръщането си в долината щеше да я закара незабавно в Нуево Ларедо.

Шоз извика отново образа й, разгорещен и зачервен от огъня в кухнята, след което си спомни за нейното семейство и могъщата им армия край Каситис. Не му се ходеше пак в затвора. Ако се стигнеше дотам, беше решен да опита бягство без значение колко неразумно е то, поставяйки на карта дори собствения си живот. Смъртта му се виждаше за предпочитане пред затвора. Никога нямаше да лежи отново зад решетки.

Той отпъди болезнените и зловещи спомени.

Кармен влезе в стаята, знойна и подканваща. Издърпа голяма вана иззад един параван.

— Скоро банята ти ще е готова, скъпи.

Прииска му се да го остави сам.

— Любими — подхвана зад него Кармен и плъзна ръка под отворената риза по гладкия и стегнат корем.

— Не сега — отмести ръката й той.

— Не те разбирам, любими.

— Няма нищо за разбиране. Гладен съм, горещо ми е и съм изморен. Пътуването беше дяволски трудно. По петите ми е цяла армия Пинкертоновци. Хиляди неща са ми на главата, Кармен.

— Армия? Но защо? — Изведнъж в очите й проблесна разбиране. — Заради нея, нали?

Шоз й обърна гръб.

— Коя е тя?

— Дъщеря на фермер.

Кармен присви очи и започна трескаво да мисли.

— Няма да ни открият тук, нали?

— Не мисля.

Тя го сграбчи за ръката.

— Ако е такава важна клечка, значи е опасна. Трябва да се отървеш от нея.

— Ще го направя.

— Скоро!

Той само я изгледа.

— Ще ти приготвя банята ей сега — каза Кармен и излезе.

Когато Шоз влезе, Люси тъкмо поставяше съдовете на масата. Престана веднага да се движи, навела глава и устремила всяка чувствена фибра от съществото си в търсене на съзвучие с него. Без да гледа, тя усещаше как той я наблюдава. Сърцето й заби тежко.

Кармен не му беше съпруга, а само държанка.

Люси навлажни нервно устни и се изправи. Погледите им се срещнаха. Атмосферата в стаята се нажежи докрай.

Роберто дотърча в стаята, обут в новите ботуши.

— Татко! — извика радостно той и затанцува, за да демонстрира придобивката си.

Люси се обърна настрани, докато Шоз засипваше с похвали сина си за ботушите. Може би не беше и баща на Роберто.

Всичко стана толкова невероятно, че тя не успя да се съвземе от учудването — и радостта. Линда й каза, как Шоз и Кармен са заедно от пет години, следователно детето е било на една, когато той я е срещнал. Роберто не му беше син, което правеше отношенията помежду им още по-трогателни. Шоз не беше такъв, за какъвто го мислеше. У него имаше поне състрадание и любов.

Люси приготви блюдата за трапезата заедно с Линда, заслушана в тропота от все по-забързания танц на детето. Гласът на Шоз долиташе ласкав и привидно насмешлив — дрезгав баритон. С всеки изминал ден той доказваше, че не е само човекът с дебело полицейско досие.

Люси беше прекалено разтърсена от откритието си, за да се задълбочава в по-нататъшни мисли. Разбра от стърженето на столовете по пода, че са седнали на масата. Кармен не се бе появила все още, но храната беше топла, затова Люси пренебрегна отсъствието й и отнесе две чинии с тортили и ориз в трапезарията, неспособна да откъсне през цялото време погледа си от Шоз. В отговор взорът му видимо помрачня.

Тя се усмихна на Роберто и му направи комплимент за подаръка. Той й отвърна също с усмивка, без да престава да се върти на стола. Втория път Люси им донесе от кухнята две тлъсти пържоли. Остави едната пред детето. Желанието да сервира както трябва я отведе от другата страна на масата. Когато поставяше чинията на Шоз, ръката и се отърка в рамото му. Той се извърна да я погледне.

Приведена над него, Люси усети с гърдите си твърдостта на широкия му гръб. Застина за момент, при което очите им се срещнаха.

— Люси ми разказва приказки за лека нощ татко — прекъсна мълчанието Роберто. — Тя има петима братя.

Люси се изправи и се отдръпна встрани. Осъзна как на Шоз му бе необходимо време, за да схване казаното, преди да отговори нещо несвързано на сина си.

Парадната врата се затръшна и в стаята връхлетя Кармен. Тя зае мястото си до Шоз, точно срещу Роберто. Лицето на Люси се изкриви в гримаса, но тя се върна с нова чиния и я тръсна небрежно пред нея, при което сосът от месото се разплиска върху масата. Люси продължаваше да усеща погледа му върху себе си.

— Несръчна крава — каза Кармен достатъчно високо, за да може Люси да я чуе при оттеглянето си. — Знаеш ли, че по цял ден стои и не върши нищо? Отказва да ни помага на нас с Линда.

В кухнята Люси се спря, преди да вземе каната с лимонада. По дяволите всички лъжи! Никога не беше работила по-здраво в живота си. Можеше да го докаже с мазолите и пришките по ръцете си. Кармен беше тази, която се развяваше по цял ден. Освен през времето, прекарано по гръб. Люси се върна със стегната походка обратно в трапезарията, носейки каната с лимонада в ръка.

— Мисли си, че е нещо повече от мен — продължи свъсено Кармен.

Люси наля в чашата на Роберто. Шоз спокойно каза на Кармен да млъкне. Окуражена от настойчивия му поглед, Люси се приближи към Кармен, но вместо в чашата, изля лимонадата в полата й.

Кармен скочи на крака с див крясък.

Люси отстъпи назад, извън нейния обсег.

— Какво направих? О-о-о, бедната аз! Толкова, толкова съжалявам!

Шоз се затресе от смях.

— Кучка такава! Сега ще те убия — закрещя с цяло гърло Кармен.

Все още усмихнат, Шоз размени с Люси изпълнен с чувство поглед.

— Няма да го направиш, защото беше случайно — обади се той.

Люси му се усмихна. Беше действала импулсивно и изля лимонадата в полата на Кармен, защото успя да се сдържи да не я залее по главата. Събраният през последните дни опит й даде допълнителна смелост. Но не беше очаквала смеха на Шоз, а още по-малко готовността му да я защити.

Кармен изхвръкна от стаята да се преоблече.

Люси се върна с чиния за себе си и седна до Роберто. Поглед, който отправи към Шоз, беше продължителен и прям. Това го накара да стане сериозен.

31

Вечерята се оказа тягостна.

Въпреки че Роберто седеше между баща си и Люси, излъчването помежду им беше осезаемо. Люси на можа да яде, защото усещаше през цялото време как Шоз я наблюдава. Внезапно се появи Кармен. Тя седна точно срещу Люси и незабавно се постара да я умъртви с очи. Когато не хвърляше убийствени погледи към съперницата си, мексиканката се облягаше върху рамото на Шоз и го галеше собственически по ръката. Най-накрая той й нареди да престане, за да може да се храни, при което тя се нацупи и отново започна да гледа злобно към Люси.

Люси започна да разтребва масата със свито сърце. Кармен се отправи към стаята си с отчетливо потропване, а Шоз и Роберто излязоха навън да прегледат една бременна кобила. Люси изплакна съдовете с ръчната помпа. Страхуваше се от всеки миг, който приближаваше настъпването на нощта. Тогава Шоз щеше да се върне, да пожелае лека нощ на Роберто и да се прибере при Кармен в тяхната спалня. Мисълта не й даваше покой.

Люси се вкопчи в хладното желязо на мивката с все сила. Не можеше да остане нито миг повече при тези обстоятелства.

След малко предвиденият от нея сценарий се сбъдна. Шоз и Роберто се появиха точно когато тежката пелерина на нощта обгърна долината в мрак. Той заведе сина си в детската стая и когато нагласи момчето в леглото, се прибра. Люси чу приглушените му стъпки и тихото затваряне на вратата.

Почувства се зле. Нервите й се опъваха докрай.

— Седни да починеш — посъветва я Линда. — Аз ще оправя съдовете.

Работата беше почти на привършване, но Люси не можеше да стои, без да работи нещо, защото мислите я отвеждаха непрекъснато към спалнята на Шоз.

— Ти върви, Линда. Аз ще оправя — каза тя с треперещ глас.

Линда я потупа по ръката, свали престилката си и бавно излезе. Люси осъзна, че се взира към стаята им, напрегнала слух да дочуе нещо, но цялата къща беше потънала в гробно мълчание.

В същия момент се раздаде див крясък, след което нещо тежко се удари в стената или в пода. Бесуването на Кармен беше последвано от звън на строшено стъкло. Възцари се тишина, в която беше стаено изригването на нови гневни изблици.

Не се наложи да се чака дълго. Вратата на спалнята се затръшна с все сила, а Кармен профуча като фурия покрай Люси, преди да изчезне в нощта. Лицето й изразяваше неистова ярост.

Люси стоеше на прага на кухнята, загледана след мексиканката. Когато усети присъствието на Шоз, тя се обърна. Видя го в коридора, водещ към всекидневната. И двамата бяха вперили поглед един в друг, безмълвни и неподвижни.

Той се върна обратно в стаята си, а тя в кухнята. Когато сложи всичко в ред, Люси не издържа на напрежението и се разтресе цяла.

Внимателно изгаси газовата лампа и се отправи към своята стая, но забави крачка, щом се изравни с вратата на спалнята му, все още открехната. След кратко колебание погледът й неудържимо се отправи към вътрешността на стаята.

Той седеше в леглото с обемиста книга в ръка. Когато усети, че го наблюдават, я свали, погледна навън и видя Люси.

Очите му все още бяха пламенни и хипнотизиращи. Единствената дреха по него бяха избелелите „Левис“. Изглеждаше невероятно мъжествен и силен на фона на белите чаршафи, които караха запотения бронзов торс да се откроява още по-отчетливо. Люси преглътна с мъка и продължи безшумно нататък. Когато се озова в стаята си, затвори вратата и се облегна на нея, останала без дъх.

Един вътрешен глас й нашепна да не заключва.

Люси спускаше всяка нощ резето от деня на неговото заминаване, но тази нощ не го направи.

Запали единствения фенер, с който разполагаше. Замаяна и разгорещена, отиде до бюрото да се измие — това се бе превърнало в нещо като ритуал. Люси се погледна в огледалото с очите на страничен наблюдател. Кожата на изящното скулесто лице беше златиста и на неговия фон очите наподобяваха два огромни сапфира, преливащи във виолетово. Блузата й беше влажна и много неприлична. Въпреки долната риза, двата фини пласта тъкан прилепваха толкова плътно към гърдите й, че я правеха да изглежда почти гола. Тя си спомни начина, по който Шоз я фиксираше и почувства парещ копнеж в слабините си.

Тя спусна косата си и тръсна глава. Златисто-червеникавата грива й стигаше до кръста, гъста и масивна. Помисли си, че видът й е екзотичен и секси. Очевидно видяното я задоволи напълно.

Погледна към вратата, след това отново към огледалото и се освободи от всички дрехи. Преди не я интересуваше как изглежда, но сега се взря изпитателно в голото си тяло: пълни гърди, едната от които белязана с тъмносин белег от Кармен, тънка снага, стройни и заоблени бедра и безкрайно дълги крака. При докосването на едната от гърдите зърното й се втвърди. Огледът завърши с проверка на най-свидната и интимна част на тялото. Тя се изчерви от безсрамното си поведение и отпусна ръка.

Люси се изми с надяната върху дланта кесия както всяка друга вечер. Водата беше студена и галеше приятно кожата, карайки я да настръхва чувствено. Тази вечер тоалетът отне два пъти повече време, защото ръката й се движеше много бавно навсякъде по тялото. Всеки нерв беше болезнено оголен, за което тя хвърли вината изцяло върху жегата.

Люси отново погледна към вратата.

Застанала гола в средата на стаята, с поглед закован в тази посока, тя се ослуша и вдигна гъстата плетеница от безредни кичури, за да осигури повече хлад на кожата си. Знаеше, че не би могла да заспи. Седна върху тънкия, степан дюшек, облегна гръб в стената и се загледа в мрака.

Както и очакваше, вратата се отвори.

Шоз застана на прага, обграден от рамката на вратата.

Без да сваля очи от нея, той затвори вратата с босия си крак и спусна резето. Люси впи пръсти в железния край на леглото.

— Този път ще го направим по правилата — каза той.

Люси поиска да каже нещо, но не успя.

— Люси? — Погледът му срещна нейния, след което обходи цялото й тяло. — Ако и това не е покана, по-добре кажи не още сега.

Люси направи за пореден път безуспешен опит да се обади. Когато Шоз спусна ципа на джинсите си с трепереща ръка, членът му щръкна, възбуден до крайност. Той се запрепъва, докато изхлузваше дрехата от здравите и стегнати бедра. Когато се изправи, беше чисто гол, сътворен от мускули и бронз, напълно Мъж.

Приближи се към нея. В ушите й зазвъняха хиляди предупредителни камбани.

— Е? — запита той, сложи ръце върху раменете й и я положи по гръб. — Питам те за последен път.

Люси преглътна с усилие. Той я възседна, поставил крак от всяка страна на хълбоците й, и прикова нейните рамена към леглото с огромни, груби и мазолести длани. Тя погледна леко разтворените му устни, след което очите й се плъзнаха надолу по изваяното тяло, за да се спрат в захлас върху огромния и корав символ на неговата мъжественост.

Шоз избълва едно светотатствено проклятие и я целуна.

Тя го познаваше добре и знаеше какво да очаква. Зажаднял, той размаза устата й в своята, раздели устните й и се заигра с нейния език. Тя намери опора в кичурите коса на врата му и се вкопчи здраво в тях.

Той премести длани върху гърдите й и започна да ги масажира усърдно. После прокара ръка под нея, повдигна я и захапа изопнатото зърно на едната гърда.

Люси заскимтя и се изпъна. Ръцете й трескаво обходиха цялото му тяло. Тя го поглади по бедрата и по кръста, разтри зърната му и ги ощипа. В замяна той започна да смуче енергично и другото й зърно. Тя изпъшка и заора с нокти по тялото му. Шоз повдигна лице от гърдите и я целуна отново.

Люси хвана неговия гладък като коприна, горещ и влажен пенис и започна да си играе. Той нададе приглушен стон и се изопна в ръката й. Бърз като светкавица, Шоз сграбчи нейните ръце в своята огромна лапа и ги изпъна назад над главата й, после я задържа в това положение, пленница на върховната му мощ. Тя почувства как той докосва нейната влажна и оросена с влага женственост и се затресе конвулсивно.

— Харесва ли ти, Люси?

— Да.

Той я погали обстойно. Тя пулсираше цяла в ръцете му. Внезапно той разтвори бедрата й и потъна докрай в нея.

Люси сякаш бе очаквала това през целия си живот. Той пусна китките й, за да й позволи да се вкопчи в него, хлипайки във врата му. Той се движеше буйно и устремно, а тласъците му я изтикаха чак в края на леглото, докато главата й удари в стената, но тя дори не забеляза. Беше разбита на хиляди малки огнени късове и огласи нощта с виковете си.

— Люси!

Той нахлу мощно в нея за последен път, след което избухна, без да излиза навън. Люси усещаше всеки негов спазъм.

Те се отпуснаха задъхани от пресищане. Шоз се отдели от нея, все още прегърнал тялото й в ръце. Когато Люси отвори очи да го погледне, тя се усмихваше.

Той също се усмихна.

— Хубаво като неделното обяздване на мустанги, нали?

— Предполагам.

Усмивката му изчезна, но погледът си остана прям и изпитателен.

— Много съжалявам, исках да го направя бавно. Просто нещата излязоха от контрол.

— Не го исках бавно — каза тя и се изчерви от думите си.

Когато се усмихна отново, ъгълчетата на очите му се прорязаха от множество малко бръчки. Беше толкова красив.

— Зная, че лъжеш.

Очите му се отместиха към гърдите й. Той плъзна ръка по нараненото място и ласкаво погали кожата.

— Какво се случи?

Не беше толкова лесно да отговори. Тя остави ръката му да си играе със зърното на гърдата, което скоро се превърна в твърдо, продълговато топче.

— Сбих се с Кармен.

Ръката му се спря и той се втренчи в нея.

— Ти и Кармен сте се били?

В тона му се четеше едновременно изненада и загриженост.

— Да.

— Тя ли направи това? — запита мрачно той.

— Всъщност не боли толкова, а и си заслужаваше да я ударя.

— Ти си я ударила?

Люси кимна утвърдително.

— Надявам се да си я нацелила добре — усмихна се той.

— Право в лицето.

Очите му се разшириха.

— Тогава ли ти стори това?

— Не очаквах.

— Сигурен съм. — Той прихлупи гърдата й в дланта си и задържа ръка покровителствено. — Била ли си се преди?

— Никога!

— Така си и мислех. Нека ти кажа нещо, което не трябва да забравяш. Това не ти е Пето Авеню. Ако работата стигне до бой, биеш се, докато победиш. И още — долу, в тинята на живота, не съществуват правила.

Люси кимна, за да потвърди, че е запомнила.

— Ако още веднъж се изправиш срещу Кармен, трябва да се биеш за победа, без да подбираш средства.

Ръката му лениво се раздвижи върху лилавосинкавия белег.

— Боли ли?

— Не — прошепна тя.

— Не искам да те боли — каза той, сведе глава и обходи с устни контурите на раненото място.

Главата й се отмести назад и тя въздъхна.

— Наранявам ли те? — запита той, когато палецът му започна да си играе със зърното, преди да го захапе.

— Н-н-не — едва успя да промълви тя.

Езикът му изостави гърдите й се зарови във вдлъбнатината на пъпа.

— По-добре ли си?

— Д-а-а-а!

— Този път ще бъде бавно и лесно — обеща той.

Но всичко се оказа както преди, защото огънят в тях двамата лумна с нова сила.

Люси се събуди. Отвори очи и видя как Шоз я наблюдава, легнал настрана с подпряна върху едната ръка глава и положил длан върху гърдите й. Люси се почувства неловко след изживяната страст. Усмихна се слабо и неуверено. Той не откликна на усмивката й, но продължи да я гледа настойчиво.

— Дълго ли спах? — запита тя поради липса на друга тема за разговор.

— Половин час може би.

Тя се претърколи на една страна и застана с лице към него. Очите му се спуснаха бавно надолу, стигайки чак до пръстите на краката, след което отново се върнаха на лицето й. Люси поруменя до корена на косите си, задето му беше дала възможност да я гледа свободно, докато спи напълно гола. Би трябвало да е възмутена от липсата на всякакво приличие от нейна страна, но всъщност изпитваше единствено любопитство. Погледът й се скиташе по цялото му тяло и отбелязваше всеки детайл с огромен интерес.

Тя се зачуди какво предстои.

Дали той просто няма да стане и да се върне обратно в стаята, която споделя с Кармен?

— Какво има, защо се мръщиш?

Люси само го погледна.

— Да не би вече да съжаляваш? — Тонът му се промени и стана подигравателен.

— Не съжалявам за нищо — тръсна глава тя.

— Отлично! — каза той и погали с пръсти една непокорна къдрица.

— Обичаш ли я?

Той не я запита кого има предвид и не се поколеба нито за миг, преди да отговори.

— Не.

— Все някога си я обичал.

— Никога, защото не съм такъв човек.

Прииска й се да го запита какво точно иска да каже, но се побоя от отговора му.

— Но обичаш Роберто?

— Да — усмихна се той, — обичам го.

Люси се облегна назад върху възглавницата. Той я хвана за брадичката. Устата му беше близо до нейната.

— Усещам, когато започнеш много да мислиш. Какво има пак? Кажи го направо.

— Мисля си за това, което стана в ранчото в Парадайз — каза тя напълно сериозно.

Той изпъшка, отърколи се по гръб и се загледа в осеяния с подпорни греди таван.

— Какво се случи? — запита тя и се поизправи, за да може да вижда лицето му.

— Не аз откраднах проклетия кон.

— Иска ми се да ти вярвам. Разкажи какво стана.

Той се изправи рязко и я изгледа с унищожителен поглед.

— Защо сега искаш да ми вярваш? Защото те изчуках добре ли?

В гласа му имаше толкова горчивина, че Люси се почувства виновна. Когато се опита да го докосне по рамото, той се дръпна встрани.

— Искам да ти повярвам, защото мисля, че сега те познавам по-добре. Виждам какъв добър баща си, чудесен баща, при това Роберто дори не е твой син. Не смятам, че ти си го сторил, но искам да чуя историята от твоите уста.

Стана му драго от похвалата. Той погледна през прозореца. Навън нощта беше като дебела непрогледна черна стена.

— Беше ми дошло до гуша от забавата, и отидох да изпуша една цигара на спокойствие — каза той. — В очакване да дойдеш.

Тя се изчерви леко.

— Когато влязох в конюшнята, старият коняр вече беше мъртъв, а конят — отвлечен. Конярят е бил подставен човек, когото бандитите са убили в последния момент, водени навярно от алчност. Защо да делят плячката на три, още повече, че старецът не би могъл да ги следва с тяхното темпо. Или са го пречукали просто ей така, кой знае? Това се случи.

— Съжалявам — извика тя, истински разстроена. — Мислех… никога не съм си представяла, че може да е точно този коняр. Но той беше нов, някакъв несретник, когото дядо нае точно преди ти да дойдеш. Как можах да го направя?

— Сигурно си искала да ми го върнеш, поне от малко? — Тонът му беше леко заядлив.

— Нищо подобно — поклати глава тя съвсем искрено. — Бях толкова потресена от мисълта, че си ти.

— Сега вече ти вярвам — омекна той.

Тя имаше още много въпроси, най-вече във връзка с обвинението му в Ню Йорк, но не посмя да ги зададе. Усещаше, че засега стигна достатъчно далеч. А и благият му тон я разчувства не по-малко от затаения плам, който струеше от погледа му. Той я обезоръжи напълно, когато я притегли към себе си и почти докосна устните й.

— Искаш ли да го направим както трябва още веднъж?

Прималяла, тя кимна едва забележимо с глава. Но изглежда, че тази нощ бяха обречени да не успеят да го направят „както трябва“.

32

Шоз никога не спеше до късно, затова следващия ден не направи изключение, въпреки че предишната нощ не му се събираха повече от няколко часа сън. Той се промъкна в стаята си, оставяйки Люси дълбоко заспала с блажена усмивка на уста. За късмет Кармен я нямаше.

Той се почувства малко виновен, но бързо превъзмогна слабостта си. Каквото било, било, а освен това не дължеше нищо на Кармен. На всичко отгоре тя не се върна през нощта, а спа някъде другаде, най-вероятно с някой друг. Шоз хвана първата попаднала му кърпа и се отправи навън за ранна утринна баня.

Обичаше да е на крак в този ранен час, когато останалата част от долината все още тънеше в сън. Той си представи бледото като пясък кълбо на слънцето, което не можеше да се види заради високите каменни стени наоколо. Това беше единственото време на деня, през което в долината беше хладно и можеха да се видят неколцина живи създания, които я обитаваха. От другата страна на потока пасеше антилопа, а току пред краката му се разбяга двойка зайци. Няколко гущера се стреснаха от сянката на босите му крака и потърсиха сигурност в цепнатината на камъните. Освен тези животни никой и нищо не го обезпокои, като се изключеха трескавите мисли.

Не му се щеше да си спомня за изминалата нощ, но преживяното го беше разтърсило физически. Вътре в себе си таеше най-топли чувства, защото общуването с тази жена го сгря, вместо да го остави равнодушен, както ставаше обикновено през последните години. Сексът беше толкова добър, колкото можеше да се очаква от пълноценно свързване на мъж и жена, но той беше развълнуван от други неща, като например нейния комплимент. Дори в този момент, потопен до кръста в хладката вода на потока, както майка го е родила, той почувства смешно задоволство. Беше добър баща, няма що. Притежаваше хиляди други недостатъци, но бащинството не спадаше към тях.

Поиска му се момчето да му е син, а Люси — майка на Роберто.

Зашеметен, той изскочи над водата, борейки се за въздух. Не само че беше обсебен, но направо губеше разсъдък.

Независимо от всичко не можеше да отрече, че се чувства наистина добре като влюбен гимназист, което беше нова проява на безумие, но правеше небето да изглежда по-синьо, а денят — по-хубав.

Когато се върна, Кармен го очакваше. Бясна.

— Бил си с нея!

Шоз подсуши косата си и захвърли кърпата настрани.

— Какво от това?

— Ами аз?

— Предполагам, че също си изкарала добре снощи — каза той и надяна една износена риза от мек памучен плат.

Тя посегна да го удари, но той я хвана за китката. В израза му се четеше по-скоро объркване, отколкото гняв.

— Не започвай отново.

Кармен се отскубна от хватката му.

— Не я искам тук.

Шоз седна на леглото, облегна се на таблата от страната за главата и я погледна.

— Ти сам каза, че е опасна за всички нас — продължи Кармен. — Отърви се по-скоро от нея.

— Ще го направя — каза бавно Шоз, — но след няколко седмици.

— След няколко седмици!? Защо не го направиш сега?

Не обичаше да й дава обяснения и обикновено не го правеше. Но понеже се чувстваше виновен, сметна, че трябва да го стори.

— След няколко дена трябва да отида до Матаморос, за да продам пушките. Когато се върна, ще я разкарам.

— Вземи я със себе си и я освободи там.

— Не! — Отговорът му беше окончателен и не търпеше коментар.

— Какво ще стане довечера? — запита тя, докато ядосано се щураше из стаята. — Ще отидеш ли при нея и тази нощ?

— Ами ти, ще отидеш ли при Педро?

— Не си с всичкия си! — запротестира тя, бяла като платно. — Къде…

— Не си давай труд, Кармен. Нека престанем да се лъжем. Наясно съм какво правиш, докато ме няма, и винаги съм го знаел.

Тя се вторачи в него.

Той стана, отиде до бюрото и взе каиша за точене на бръсначи.

— Можеше поне да се престориш, че те е грижа.

— Защо? — запита той, докато сапунисваше лицето си. — Всичко между нас си е постарому и ти го знаеш.

— Аз няма да се махна — стисна ръцете си в юмруци Кармен.

— Да съм те карал?

— Но няма да остана под един покрив с нея!

Той натопи бръснача в пълната мивка, след което започна да го движи внимателно надолу по бузата си.

— Затова също не съм те молил.

— Ти си едно копеле.

— Предполагам, че съм.

— Ще остана при Педро. След като тя си замине и се почувстваш отново самотен, може и да се върна.

Той пусна каиша и я погледна в огледалото.

— Роберто остава тук.

Тя му хвърли убийствен поглед и изхвърча навън.

Люси се събуди по обяд.

Скочи стреснато и се учуди защо Кармен не я вдигна с тежки умри по вратата както обикновено още преди седем. Когато спомените нахлуха в съзнанието й, тя се тръшна назад върху възглавниците.

Помисли си за Шоз и се усмихна замечтано. Той беше за нея като небесна благодат. Миналата нощ успя да я отведе в рая с греховния си допир, споменът за който я изпълни с могъщия порив на желанието. Беше забележително, като се вземеше предвид, че не бяха преставали да се любят чак до зори. Той я облада многократно, шепнейки й нежно в ухото да се разбуди. Тя го послуша и призори бяха го направили „както трябва“.

Въпросът не касаеше само правенето на любов. Беше толкова чудесно да усети яснота около историята с откраднатия кон, да започне начисто, отхвърлила този мъчителен източник на напрежение. Хубаво беше да поговорят нормално, без в разговора им да присъства гняв и неприязън както преди.

Шоз се оказа много притеснен заради боя й с Кармен, но и малко учуден, ако го разбра правилно. Тя отрезня и си пожела никога да не й се налага да използва съветите му, които обаче едва ли щеше да забрави.

Единственото, което помрачи деня, бяха мислите за Кармен. Шоз не можеше да държи две жени, защото неразборията в къщата щеше да е голяма. Сърцето й болезнено се сви. В същия този момент тя разбра, че не е жена за подялба. Щеше да се бори за победа, до пълното отстъпление на Кармен.

Стана и припряно се облече. Обикновено й оставаше време да донесе прясна вода за утринна баня, но не и днес. Люси почувства вина, когато си помисли как Линда се блъска сама в кухнята, и се втурна нататък. Не срещна никого по пътя си, докато не влезе при Линда, която тъкмо пробваше колко е опечена една кокошка.

— Извинявай, Линда — извика тя и пристъпи към фурната, — остави ме аз да го направя, а ти седни и се разхлади.

— Как спа, госпожице? — запита възрастната жена, без да й позволи да се добере до оставената върху масата тава. После извади забодената в месото клечка и върна тавата обратно.

— Толкова съжалявам — повтори изчервена Люси.

Линда я погледна и се убеди, че е искрена, а не се преструва.

— Няма нищо. А сега върви и почивай. Днес е особено горещо, пък и за теб няма работа тук.

— Какво говориш?

— Господарят нареди.

Люси се ококори невярващо. Шоз я беше освободил от кухненските й задължения. Не само преспа с нея, но се показа загрижен да я отърве от омразната работа тук. Първата й реакция беше задоволство.

Ала когато видя как Линда бели картофи, цялата в пот и със зачервено от огъня лице, радостта й моментално се изпари. Тя се приближи и измъкна ножа от ръката й.

— Ще продължа да ти помагам — заяви решително Люси. — Работата с твърде много за сам човек.

— Благодаря, госпожице! — усмихна се Линда.

Не след дълго, когато яденето беше почти готово, Люси видя Шоз отвън през широко отворения прозорец. Приближаваше се към къщата с характерната си мъжкарска походка в компанията на Роберто. Ръцете й застинаха неподвижно, без да успеят да изцедят водата от сварените картофи. Непринудената му горделива крачка й достави наслада. Разгърдената му риза откриваше достатъчно от безупречно оформената плът и й напомни колко е силен и енергичен.

Той забави ход, когато я видя. Очите му моментално грейнаха. Двамата задържаха за дълго погледите си вперени един в друг. Люси се усмихна срамежливо. Той също й се усмихна, преди да свъси вежди и да се намръщи. Сърцето й леко се сви.

Той се загуби от погледа й, когато изкачи стъпалата, водещи към главния вход. Последва затръшване на врата. Когато тя се извърна, Шоз беше застанал на входа на дневната.

— С какво се занимаваш?

— Аз…

Тъмната му кожа блестеше, а впримчената в синия дочен плат изпъкналост при слабините говореше недвусмислено. Люси сведе поглед.

За един кратък миг помежду им се възцари мълчание.

— Казах, че нямаш работа тук. Линда! Нали наредих да не пускаш Люси в кухнята!

Люси го прекъсна, преди Линда да успее да отговори.

— Тя ми го каза, Шоз, но аз реших все пак да й помогна. Не ми тежи, а и работата тук е твърде много за един човек.

Той примигна насреща й. Тя му се усмихна подкупващо и почувства как погледът му се смекчи.

— Кармен ще помага.

— Тя никога не го прави — каза Люси.

— Ще се научи.

Люси си помисли, че всъщност беше заела мястото на Кармен в леглото му.

— Нямам нищо против работата тук. Още повече, че няма да е зле, ако стоим по-далеч една от друга точно сега. Най-добре ще е тя да е по-настрана от къщата.

Люси го погледна смело право в лицето. Той я разбра отлично, защото тя забеляза как се бори да прикрие една издайническа усмивка.

— Кармен реши да се събере с Педро.

Очите й се разшириха. Значи беше узнал за нейната изневяра!

— Аз също мисля като теб — добави той.

Малко по-късно седнаха да ядат само тримата — Роберто, Шоз и Люси. През следващите два дена мексиканката изобщо не се появи.

Настана време за сиеста, през което Люси и Роберто се отправиха, както преди завръщането на Шоз, към реката за традиционното дневно къпане. През последните дни Люси и Шоз прекарваха обедната почивка заедно, но тая сутрин той беше отишъл на лов. Люси държеше детето за ръка и си тананикаше. Роберто подскачаше редом до нея.

Мелодията замря в гърлото й, когато видя познатата фигура в цигански дрехи да се втурва насреща й откъм къщите зад ограденото място за добитъка. Не беше виждала Кармен, откакто преспа за първи път с Шоз. Люси застана на едно място в очакване на неизбежния сблъсък.

— Какво става? — запита Роберто.

Люси усети, че е стиснала твърде силно ръката му. Пусна го и го потупа по рамото.

— Нищо, скъпи, нищо.

— И така, кучката си мисли, че тя е новата господарка — заплашително изрече Кармен, без дори да погледне към сина си.

— Здравей, Кармен.

— Наистина ли си мислиш, че можеш да задържиш мъж като него? — измери я презрително мексиканката.

— Ще го направя — каза Люси.

Отговорът беше по-скоро механичен, защото тя си налагаше упорито да не мисли за бъдещето.

— С него съм от пет години и го познавам по-добре от всеки друг. Скоро ще ти се насити.

— Ще видим.

— Не ти ли каза?

— Какво? — запита със свито сърце Люси.

Усмивката на Кармен бе злобна и тържествуваща.

— Възнамерява да те разкара след няколко седмици.

— Какво? — не успя да прикрие шока и изненадата Люси.

— След няколко седмици! Каза ми го сам. После както винаги ще се върне при мен.

— Естествено, че ще се наложи да си ходя — отвърна с достойнство Люси, независимо от болката в лява — Аз самата го искам. Време ми е да се прибера у дома.

— Бъди спокойна, няма да ти се размине. А засега се наслаждавай на леглото му, кучко.

С тези думи Кармен се извърна и си тръгна. Разтърсена, Люси я наблюдаваше как се отдалечава. Мексиканката успя да я разстрои докрай точно според намеренията си. Нещо по-лошо, запрати право в лицето й тема, която Люси старателно отбягваше. Рано или късно трябваше да се прибере.

Колкото по-късно, толкова по-добре.

Не се знаеше дали Кармен говори истината. Роберто я задърпа за ръката, с което прекъсна мислите й.

— Не позволявай на мама да те натъжава.

— Не съм тъжна — каза тя и се наведе да го прегърне.

— Обичаш ли татко?

Люси се дръпна като опарена. Независимо, че Роберто беше хлапе на шест години, явно разбираше всичко. Дали знаеше, че Шоз вече спи в нейната стая? Той я погледна тъжно с големите си черни очи.

— Роберто, искаш ли с баща ти да сме добри приятели?

— Радвам се, че татко те харесва — извика той.

— Но майка ти не е много щастлива — предпазливо вметна Люси.

— Това е, защото си по-хубава и татко те харесва повече.

— А липсва ли ти мама?

— По ми харесва да си остане там долу — отговори без колебание той и погледна към къщите зад кошарата. Кармен тъкмо влизаше в една от тях. Той се обърна отново към Люси.

— Когато е там, не я чувам как крещи.

— Всеки с характера си, Роберто. Тя не го прави нарочно — погали го по главата Люси.

Изражението му беше като на възрастен, а думите — твърде смислени за малко момче.

— Тя не ме понася, защото татко ме обича.

— Той те обича твърде много — не успя да сдържи една сълза Люси.

— А ти обичаш ли го?

— Да! Аз също го обичам много. И тебе също. Този път тя се разплака на воля.

— Искам да си моя майка — каза той и се притисна към нея.

Шоз се върна по-късно същия ден. Люси му се зарадва изключително независимо от тревожните неща, които Кармен й наговори. През нощта, веднага след лудешката любовна игра, той я придърпа към себе си и повдигна брадичката й.

— Какво има?

— Нищо.

— Не ти вярвам. Кажи какво те измъчва.

Люси беше разбрала колко е чувствителен много отдавна. Тази страна на характера си Шоз сякаш умееше да скрива най-добре.

— Разменихме няколко приказки с Кармен.

— Не й обръщай внимание. Тя е мръсница. Успя да постигне, каквото иска, а то е да те направи нещастна.

Тя се притисна по плътно към твърдото му бронзово тяло и се сгуша в извивката между рамото и врата.

— Не съм нещастна.

— Какво ти каза тя?

Люси се облегна обратно върху възглавницата, за да може да вижда добре.

— Каза, че имаш планове да ме пуснеш след няколко седмици.

— Казала е истината — погледна я, без да трепне той.

От усмивката й не се получи нищо.

— Трябва да се прибирам у дома.

— Да, трябва.

Многозначителният миг, през който те не откъснаха погледи един от друг, продължи безкрай. Най-после се устремиха едновременно в прегръдките си и се любиха по-неистово и отчаяно отвсякога.

33

— Люси?

Никакъв отговор. Шоз провря глава в стаята й, но тя не беше там. Запита се къде би могла да отиде и дали Роберто е с нея, защото него също го нямаше в къщата. Беше време за обедна почивка, а горещината бе особено силна и осезаема. Времето правеше хората по-мудни и сънливи от обикновено. Шоз искаше да сподели сиестата с Люси, защото трябваше да признае, че присъствието й до него в леглото правеше съня му спокоен. Очевидно започваше да привиква с това.

Къщата беше безмълвна. Той ходеше бос, за да усети хладината на каменната настилка. Отпред ризата му беше разгърдена, но прилепваше плътно към тялото. Линда привършваше работата в кухнята. Когато я запита за Люси и Роберто, тя му отговори, че са отишли най-вероятно до реката да плуват.

Той бе забелязал дружбата между двамата. Това го обезпокои, защото момчето жадно попиваше топлите чувства, с които го даряваше Люси. Детето явно се нуждаеше от обичлива и грижовна майка. Когато Шоз срещна Люси Браг за първи път, едва ли би му хрумнало, че от нея ще излезе добра майка, но не се оказа прав. Някой ден тя щеше да бъде чудесна майка със собствени деца, което го притесняваше най-много.

Предполагаше, че нейните грижи за Роберто са искрени. Въпреки нуждата от внимание, нейното заминаване можеше да донесе повече вреда, отколкото полза на детето. Шоз не искаше неговия син да страда.

Щеше да й каже да стои настрана от него.

Мрачен и замислен, той пое към реката. Преди още да ги забележи, до слуха му достигна техният дружен смях и плясък на вода. По цялото му тяло бързо се разнесе приятна топлина.

Приближи се и започна да наблюдава техните лудории. Роберто се гмуркаше под повърхността, после излизаше отгоре и обливаше Люси със струи вода, докато се правеше на кит. Тя очакваше атаките му, потопена до шия, и му отвръщаше с бурни писъци. Сърцето на Шоз се разтопи при вида на тази сцена.

Вкус на сладко и горчиво се примесиха в устата му. Мястото й не беше тук, във всеки случай не и в Долината на смъртта, а и те не бяха за нея. Това му ставаше ясно с всеки изминал ден, който увеличаваше тяхната близост, но и приближаваше раздялата. Ала тя се държеше като своя. Грижеше се за детето като родна майка, переше, готвеше и споделяше леглото на Шоз, сякаш му е съпруга. Ала не беше в действителност нито едното от двете, а само илюзия, която скоро щеше да се превърне в смътен спомен.

Ако трябваше да е искрен, напускането й щеше да бъде удар не само за сина му, но и за него самия.

— Шоз! — Викът й бе израз на истинско щастие. — Ела при нас!

— Ела, тате! — ентусиазирано го подкани и Роберто.

Усмивката на Шоз се замени от строго изражение.

— Дяволите да го вземат, скрий се под водата, Люси. Какво ще стане, ако някой от мъжете те види?

Долната й риза, тънка и прозрачна, само подчертаваше прекрасните гърди, а фустата моделираше бедрата и ханша, без да оставя много работа на въображението.

— Винаги се старая да внимавам — каза сериозно тя и послушно се потопи отново до шия.

Той се разгневи, защото тази жена нахлу безпардонно където не й беше мястото — в неговото семейство и живот. Шоз се вбеси от това, че никога преди не се бе чувствал толкова пристрастен към някого. Беше склонен да убие, ако друг мъж я пожелаеше. Най-много го болеше, защото в действителност Люси не му принадлежеше напълно.

— Шоз? — запита наскърбена тя.

— Трябва да внимаваш — сопнато каза той, като съжаляваше, че не може да е по-любезен.

Прииска му се да се извини, но не знаеше как, затова просто замълча с ръце в джобовете. За нищо на света нямаше да прекъсне забавата на Роберто заради собственото си мрачно настроение.

— Не си отивай, татко — извика момчето.

— Водата е чудесна — подкани го отново Люси.

Много му се искаше да ги послуша, но се почувства смутен от възможността да щурее като някое хлапе. Детето в него си беше отишло невъзвратимо, затова дори не знаеше какво да прави там долу при тях. Той примирено се обърна да си ходи против волята си, когато го измокриха с вода от глава до пети.

Шоз се извъртя и погледна невярващо, докато от него се стичаха обилни водни струи, а Люси и Роберто се заливаха от смях. Опитът му да придобие свиреп израз излезе напълно неуспешен и само засили веселието им.

— Не бях аз — каза тя и му се ухили е невинен израз на лицето.

— Не бях и аз — откликна като ехо Роберто със същия тон и изражение.

— Трябва да е била някоя риба — каза Шоз, при което те се разкискаха с все сила. Не беше пускал шега от цяла вечност и с ужас осъзна как устата му безпомощно се разтегля в усмивка.

— Идвай при нас — настоя с нисък и дрезгав глас Люси.

Той й хвърли кос поглед, на който тя реагира с подканващо кимане на главата. В опита й да го подмами нямаше нищо изтънчено. Кръвта му закипя моментално, защото нямаше имунитет срещу нейния опасен чар. Осъзнавайки своята сила, тя лукаво го повика с извит като кука показалец.

— Ела тук.

Не беше най-подходящото време да се възбужда, но тя беше като блян, красива и секси, издула тънката блуза докрай, твърдите й зърна напираха да пробият ефирната материя, а тонът й обещаваше сбъдването на неизречени фантазии. С изненада откри, че щом поискаше, тя можеше да упражнява огромна власт над него и все пак се надяваше тя да не разбере нейната безграничност.

— Моля те, татко — крещеше Роберто и се мяташе като риба.

— Аз също те моля — прошепна Люси.

При тази дума тя удари с все сила длан по повърхността на реката и го измокри навсякъде. Той се изтръска като куче от капките вода, които се стичаха по лицето му, след което се гмурна във водата. Люси с писък се опита да му убегне, но той я хвана за краката и я издърпа под водата.

Когато излязоха на повърхността, тя се смееше от все сърце в прегръдките му. Той също се смееше с цяло гърло, невероятно доволен от себе си.

— Срещу мен никога не можеш да спечелиш — констатира присмехулно той.

Тя се притискаше към него, коляно в коляно, бедро в бедро, гърди в гърди. Очите й се рееха без посока.

— Скъпи — провлачено каза тя, — току-що го направих.

Той знаеше, че трябва да й го каже същата нощ.

След вечеря, докато Люси помагаше на Линда в миенето на съдовете, Шоз отиде в спалнята на сина си да го подготви за сън. Роберто седеше върху леглото и го чакаше, облечен само в тънко долнище на памучна пижама. Лицето му грейна в усмивка при появата на баща му.

— Изми ли се вече?

— Да, тате.

Шоз провери първо ръцете му, след това взе между пръстите си меката част на едното ухо и я разтърка леко.

— Ушите?

— Да, татко. Измих си лицето, ръцете, краката и ушите и си сресах косата.

— Зъбите?

Детето се смръщи.

— Измий си зъбите — каза Шоз с родителска неотстъпчивост.

Роберто се дигна с неохота от леглото. Когато се върна, Шоз му помогна да се изкатери обратно и го зави с горния чаршаф. Въпреки че отвън все още беше твърде горещо и неприятно, Роберто обичаше да спи завит. Шоз прокара ръка през влажната и гладко сресана коса на момчето.

— Можеш да заспиваш — промърмори той.

Роберто кимна, а погледът му подмина Шоз и се насочи към вратата. Когато се обърна, той видя Люси да се колебае на прага.

— Мога ли да вляза? — усмихна се тя.

— Разбира се — покани я Шоз.

— Ще ми разкажеш ли някоя история? — каза детето и се надигна. — За това как Колин подкарал кануто в океана. Тате, Колин е само две години по-голям от мен и живее до океана.

— Истина ли е? — изгледа я въпросително Шоз.

Усмивката й беше блага и приятна.

— Татко и майка винаги ни разправяха приказки за лека нощ, когато бяхме малки. Мислех си, че на Роберто също ще му хареса.

Кармен не казваше дори лека нощ на сина си, а какво оставаше за приказки преди лягане. Във възцарилата се в сумрака близост той не усещаше нищо от предишния гняв, а само пронизваща сърцето болка. Как щеше да опази Роберто, когато тя си заминеше, след като сам трудно понасяше мисълта за предстоящата раздяла? Разбираше ли тя в какво щеше да превърне техния живот?

— Не бих искала…

— Не ни пречиш изобщо — прекъсна я бързо той.

Люси вече се бе намесила в тяхното съществуване и го разстрои безвъзвратно. Той й махна да се присъедини към тях на леглото, след което тя приглади перчема на детето с веща ръка. Докато Роберто я молеше за приказка, стомахът на Шоз се сви на топка. Не трябваше да позволява всичко това да продължава. Налагаше се да му сложи край. Беше грешка да я води тук, да я въвежда в техния живот, и ако все още беше с всичкия си, трябваше да я върне на фамилията възможно най-скоро.

Оказа се обаче, че не е толкова силен, за колкото се мислеше. Нямаше да я освободи нито ден по-рано от предвиденото. Той приседна в краката на сина си и се заслуша напълно объркан как тя разказва смешната история на един от нейните братя. Беше хипнотизиран от ситуацията, позволявайки на илюзиите да изместят живата действителност. Бяха го възпитавали по подобен начин, затова в главата му нахлуха незабравими спомени. Винаги си беше представял, че нещата ще са както сега, докато съдбата в лицето на Мериан не му беше нанесла първия мъчителен удар. Тази нощ изглеждаше, че мечтите се превръщат в реалност, но той беше достатъчно трезвомислещ, за да знае, че всичко е само бледо копие. Това не беше неговото семейство, без значение колко близо се намираше до представата му за такова.

Шоз видя как Люси целуна детето за лека нощ. Той се наведе и също млясна с уста бузата на Роберто, след което двамата напуснаха стаята, оставяйки лампата светната, а вратата леко отворена.

Докато Люси се събличаше в тяхната спалня, той застана на прозореца и се загледа навън, без да вижда нищо освен непрогледен мрак. Заслуша се във вече познатото шумолене на дрехите й, които се изхлузваха надолу по тялото, в нейните стъпки нагоре-надолу, плискането на вода в мивката.

Дълбоко погребани чувства изплуваха в съзнанието му.

Бяха толкова силни и завладяващи, че той не можеше повече да ги отрича. Шоз усещаше как го потискат подобно отровните газове на изригнал вулкан. Как можа да достигне до това адско състояние?

Преди появата на Люси в неговия живот той приемаше съдбата си безпрекословно, поемайки ударите й с инстинктите на дива котка, която винаги се приземява на крака. Оцеляването във враждебна ситуация стана основна негова движеща сила, погазваща всяко предизвикателство. Съпреживяването на чужда скръб и болка биха могли да изхабят скъпоценна енергия. Дълбокият размисъл и умозрителност не му бяха в характера досега. Той осъзна, че нейното заминаване ще го засегне значително. Присъствието й вече обърка установения ритъм и внимателната подредба на живота му. Приемливите някога неща бяха станали почти непоносими.

— Какво има, Шоз? — Ръката й докосна голия му гръб.

Той се обърна към нея с безизразно лице.

— Утре сутринта заминавам. Ще се върна след около две седмици.

Разочарованието я накара да извика несдържано. Той не обърна внимание на объркването й и продължи безжалостно.

— След като се върна, ще изпълня обещанието си и ще те пусна на свобода.

Цялата кръв от лицето й се отдръпна.

Той сгъна ризата си и я хвърли върху единствения стол в стаята. Люси не се възпротиви. Какво очакваше той? Може би се надяваше като последния глупак тя да остане?

— Искам да дойда с теб — внезапно се обади тя.

— Не — обърна се към нея Шоз със стиснати устни.

— Къде отиваш?

— Матаморос — уточни той, защото сметна, че няма значение дали тя ще научи.

— Вземи ме с теб.

— Не мога. Имам да се грижа за мои работи.

— Какви работи?

— По-добре ще е, ако не знаеш, Люси — каза той.

От изражението й стана ясно, че тя разбра незаконния характер на сделките му.

Люси се постара да не се разстройва от разкритието. Трябваше единствено да не му позволи да тръгне без нея. Ако искаше да я освободи, след като се върне, тогава й се налагаше да прекара всеки миг до раздялата с него.

— Моля те да ме вземеш със себе си!

Той стана и се заразхожда сковано из стаята. Ако я вземеше със себе си до Матаморос, щеше да бъде стократен глупак да не я освободи там, ако всичко се развива нормално и под контрол. Мястото се намираше на залива. Семейство Браг бяха в Каситас. Веднъж Люси да ги уведоми за присъствието си в Матаморос, щеше да им отнеме не повече от седмица да стигнат дотам. Когато пристигнеха в малкия крайбрежен град, той вече щеше да си бъде в Долината на смъртта, погълнат за пореден път от ненаситната Сиера Мадре. Не би могло да се уреди по-добре.

Но той не искаше да я вземе, за да отложи неизбежното.

— Защо искаш да дойдеш, Люси?

Ноздрите й се разшириха, а очите й се премрежиха. Чисто гола и прекрасна, тя го доближи и постави длан върху гърдите му.

— Защото искам да съм с теб.

Прекърши го не голотата й, а още по-малко нейната близост. Шоз капитулира напълно, доколкото това бе възможно за мъж от неговия калибър, от искреността на изречените думи.

— Съгласен съм.

Тя извика от щастие и го прегърна бурно. Докато я държеше в обятията си, той си каза, че взема единственото правилно решение. Трябваше да я освободи — ситуацията не би могла да бъде по-благоприятна, що се отнася до безопасността му. Ала реши все още да пази мълчание. Не желаеше да подклажда надеждите й, в случай че възникнеше нещо непредвидено както последния път в Каситас.

Изведнъж го връхлетя лошо предчувствие.

34

Лошото чувство не го напусна без видима причина и докато яздеше в Матаморос. Изминаха няколко дена и всичко се нареждаше, както трябва. Шоз щеше да се срещне на следващия ден с купувача, някой си Хорхе Лопес, за да реализират сделката. Вечерта той и Люси щяха да прекарат в Хотел „Матаморос“, докато хората му щяха да лагеруват малко извън града. Шоз не се притесняваше за федерални агенти от тази страна на границата. Ако крайбрежната охрана спипаше Хорхе с откраднатите пушки, проблемът си беше негов. Утре Шоз щеше да остави Люси в хотела и да се върне в Долината на смъртта много по-богат. Ала предчувствието за надвиснала опасност не го оставяше и го правеше напрегнат и объркан.

Всеки изминал миг доближаваше раздялата с Люси. Не беше готов да я освободи, но нямаше избор. Тя тънеше в блажено безгрижие, но той не се самозалъгваше ни най-малко. Можеше и да й липсва, ала възторгът от срещата със своите щеше да надделее. Само след месец, вече у дома си, цялата в коприна и диаманти, Люси щеше да разиграва дузина обожатели, без изобщо да си спомня за него.

— Погледни залива!

Щастието и ентусиазмът й пресякоха всяко желание за усмивка у него. Той се загледа изучаващо за сетен път в нея, за да се убеди колко е красива, особено когато грее от радост. Тя му отправи задушевен и доверен поглед.

— Матаморос не е кой знае какво — предупреди я той.

Същата вечер щеше да й съобщи, че на следващия ден тръгва без нея.

— Но не е и Долината — отвърна тя, без ни най-малко да помръкне.

Нямаше начин да не се съгласи с нея.

Градчето беше разположено върху плоската равнина и блестеше като диамант сред сините води на залива. Представляваше голямо сборище от бели жилищни постройки, магазини с ниски фасади и покрити с червени керемиди покриви. Улиците бяха широки, равни и прашни. Малкото пристанище, естествено прислонено между две издадени ивици блатиста земя, се възправяше с високите си мачти и беше осеяно с полюшващи се върху водата плавателни съдове, повечето собственост на местни рибари. Виждаха се и един-два парахода. Близо до залива подухваше лек, приятен бриз.

Яздеха по централната търговска улица. Люси възклицаваше от всичко наоколо, сякаш никога не с била в съприкосновение с цивилизацията, а Матаморос е върхът на величието.

— Виж, ресторант — извика тя, а в гласа й се долавяте копнеж. — Шапкарски магазин! Хотел! В него ли ще отседнем?

— Няма друг — сухо отбеляза той.

Постройката беше белосана и двуетажна, с три широки аркади, които отвеждаха към вътрешен двор и градина. Шоз не обвиняваше Люси за нейния ентусиазъм. Тя успя да се адаптира към Долината на смъртта учудващо бързо, без никакви оплаквания. Беше естествено да й липсва ужасно онази приятна страна от живота, която той никога не можеше да й осигури.

Регистрираха се набързо в хотела, като тя се притискаше през цялото време към ръката му, сякаш да се скрие. Погледите на служителя и двама от посетителите, които си отдъхваха в прохладното и просторно фоайе, я накараха да се изчерви.

— Прекрасно е — извика възбудено тя, когато влязоха в стаята.

Шоз я обхвана с поглед. Не се бе сещал за това, но начинът й на обличане привличаше естествено развратни погледи, а след напускането му й предстоеше да остане още една седмица сама. Мъжът на рецепцията и двамата гости във фоайето веднага биха отбой, когато ги измери с кръвожаден и същевременно зловещо безжизнен поглед.

Щеше да направи всичко възможно това да не се повтаря, затова след заминаването му тя трябваше да стои заключена горе в хотелската стая заради собствената си безопасност.

— Защо ме гледаш така?

— Трябва да изляза за час-два по работа.

— Без мен?

— Казах, по работа.

Тя беше разочарована, но не възропта. Той се наведе и я целуна импулсивно, което не беше правил никога преди в живота си. Тя остана не по-малко изненадана. За да разреди неловката атмосфера, Шоз и каза, че ще й поръча топла храна и ще нареди да й я изпратят в стаята.

След като той излезе, Люси отиде до стъклените врати на балкона и ги отвори. Тънките бели драперии запърхаха около нея от вятъра. Улицата отдолу си беше като във всеки малък град. Люси я намери за безкрайно интересна. Дами със слънчеви чадърчета се разхождаха в компанията на приятелки и разговаряха оживено, няколко домакини с пазарски чанти мъкнеха за ръка разсеяни деца, а един малчуган риташе топка в дървената ограда срещу него. Момчето улучи един достопочтен господин в синьо сако и бели панталони, които му се скара строго. Друг един селянин в памучни дрехи и сандали на краката и приятелят му, който беше рибар, ако се съдеше по стигащите до колената ботуши, излязоха от пивницата. Двама прашни каубои веднага заеха местата им.

След няколко минути Люси видя Шоз да напуска хотела и да пресича улицата. При появата му се усмихна. Помисли си че ще влезе в банката срещу хотела, на вместо там той хлътна в съседната пощенска станция. Люси се запита какъв ли бизнес би могъл да движи в този задрямал пристанищен град. Дълбоко подозираше, че е незаконен, затова почувства как страхът за неговата безопасност я обзема отново. Опасенията й се подсилваха от съдебното преследване, на което бе подложен за различни криминални деяния. Всичко това се примесваше с униние от предстоящата раздяла след завръщането им в Долината на смъртта. Люси реши да загърби проблемите. Сега се намираха в този малко отживял времето си хотел и тя възнамеряваше да бъде заедно с човека, когото обичаше все повече и повече. Не й се искаше да разваля мига с дилемата, която я очакваше след две седмици.

Разгледа стаята с приповдигнато настроение. Помещението беше просторно, в него властваше огромното легло с бели, ухаещи на свежест завивки. На прозорците имаше пердета с шнур, а върху пода се ширеше бледобежов килим. Двете табуретки, тапицирани с коприна на зелени и бели ивици, бяха малко износени, но видът им беше безкрайно гостоприемен. Малката махагонова масичка помежду им можеше да се използва за хранене. Обстановката се допълваше от хубаво бюро, направено от бял бор, и огледало с позлатени краища над него. Разполагаха със собствена баня с течаща вода, а огромният прозорец над ваната позволяваше на слънчевата светлина да прониква свободно вътре.

Беше толкова хубаво да си в град, далеч от онова дяволско място. Люси щеше да бъде напълно удовлетворена, ала знаеше, че след това пътуване ще изостави Шоз завинаги.

Тя отиде до огледалото, но видяното я накара да се намръщи. С неудобство си припомни как я изгледаха мъжете във фоайето. Дрехите й бяха добри за Долината, където никой не можеше да я види, ала тук изглеждаше като повлекана в циганските одежди на Кармен. Искаше й се да разгледа града, но не можеше да излезе, както беше облечена в момента.

Люси въздъхна със съжаление, защото освен това й се обядваше в ресторант. От цяла вечност не беше излизала да вечеря навън. Трябваше да накара Шоз да й донесе някакви дрехи. Тогава й хрумна, че ако беше забъркан в нещо съмнително, навярно възнамеряваше да се спотаи в хотела. Разочарованието й беше огромно.

Изкъпа се след дълго блаженстване в пълната с вряла сапунена вода бяла порцеланова вана. Никога баните й се полагаха по правило, както и всичко останало. Тя се закле никога повече да не загърбва от суета и наивност дребните удоволствия на живота.

Изминаха повече от два часа, откакто Шоз излезе. Загърната в дебела хавлиена кърпа, Люси започна да чопли изпратената й вечеря. С неохота разбра, че щом Шоз е поръчал да донесат храната в стаята, явно нямаше намерение да я извежда навън и въпросът с дрехите отпадаше.

Изниза се още половин час. Тревогата й започна да нараства. Когато се промъкна на балкона с падането на здрача и го видя да пресича улицата, от устата й се изтръгна вик на облекчение. Той не я чу.

Люси стоеше до вратата, усмихната от радостно очакване, когато той почука. Тя отвори и се хвърли в ръцете му, без да обръща внимание на свъсеното му изражение.

— Какво има? — запита той и остави голяма бяла кутия върху едно от креслата, за да я прегърне здраво с две ръце.

— Тревожех се — призна тя.

— Наистина ли? — позаинтересува се той с прояснен поглед, но със същата груба нотка в гласа.

— Наред ли е всичко?

— Имаше забавяне — каза Шоз и прокара длани по загърнатите й с хавлията задни части. — Ще се наложи да останем тук цяла седмица.

Тя извика радостно, а очите й се разшириха от неочакваната вест.

— Не мисля, че ще го приемеш много навътре — засмя се той. Люси се сгуши в прегръдката му.

— Изобщо не ме засяга.

— Защо не се облечеш, докато се изкъпя набързо — освободи се той и я погали по разпуснатата коса.

Тя премига неразбиращо.

— Не искаш ли да вечеряме в ресторанта, който видяхме днес?

— Не мога, Шоз — каза тя с печален израз на лицето.

— Защо не?

— Не мога да изляза в дрехите на Кармен.

— Дяволски си права — съгласи се той и й подаде кутията. — Утре ще ти взема всичко друго, от което имаш нужда.

Люси изобщо не го чу. С лице на дете по Коледа тя седна грейнала върху леглото и разкъса опаковката на пакета. Когато измъкна оттам бледозелен дневен костюм с твърд корсаж и плисиран гръб, тя възкликна възторжено.

Елегантният тоалет се допълваше от буфан ръкави и още по-широки ревери. С него вървеше кремава дамска блуза с четири реда апликации. Шоз беше включил предвидливо и всички необходими аксесоари, долно бельо и дори корсет, който щеше да й потрябва заради силно вталената рокля.

— Страхотно ми харесва! Благодаря ти!

Тя скочи и го прегърна щастливо.

Лойд влезе със строго изражение в стаята зад салона на Фернандо, като държеше в ръката си телеграма.

— Какво е това? — скочи на крака Рейд. Бяха само той и брат му Ник и убиваха времето в игра на карти. Брет и Сторм бяха изчезнали по свои си работи, както често правеха напоследък, а Дерек и няколко от хората му бяха отишли до границата за още провизии. Рейд отказа да мърда от Каситас, защото беше най-близо до мястото, където бяха видели дъщеря му за последно. Ник от своя страна не оставяше по-малкия си брат сам нито за миг.

— Най-после имаме новини.

— Изплюй камъчето, човече — настоя Рейд.

— Нашият информатор се забави малко с изпращането на сведенията, но това не е толкова важно, защото сделката в Матаморос се отлага с една седмица.

Рейд не помръдна от мястото си.

— Една седмица? — намръщи се Ник. — Това едва ни осигурява необходимото време.

— Едва — съгласи се Лойд.

— Напротив — намеси се с рязък тон Рейд, докато очите му хвърляха искри. — Не ми пука колко коне ще уморя, но ще бъда там навреме.

— Не бързай толкова — постара се да го успокои Ник. — Ще можем да стигнем там, но не разполагаме с достатъчно време за подготовка. Ще се наложи да тръгнем още днес.

— Да вървят по дяволите всички планове! Нямам нужда от нищо друго освен от шибания си револвер.

Лойд и Ник си размениха мрачни погледи.

— Ще наобиколя и останалите — каза Лойд и излезе.

Преди Ник да успее да отвори уста, Рейд се нахвърли върху него.

— Само не започвай с глупостите, че трябва да го върнем обратно в Тексас жив! Пет пари не давам, че не е бил съучастник на Рижия и Джейк, и че господин Лойд Правителствени казва как Люси никога не би била отвлечена, ако не са го били тикнали в затвора, факт е, че е отвлечена, и ти също щеше да искаш да му пръснеш черепа, ако ставаше въпрос за Никол или Регина.

— Щях. Но той е бил арестуван неправилно заради кражбата на коня, а всеки човек, заслужава справедливост, не смърт. Лойд го иска жив, е той представлява правителството.

— Като че ли ми пука! — изсмя се Рейд.

— Ще се почувстваш различно, когато видиш Люси жива и здрава.

— Ами ако не е? — Сините очи на Рейд помътняха. — Тогава какво?

— Тогава аз ще ти помогна да го довършим — каза без увъртане Ник.

Тази нощ вечеряха със стриди на скара и пиха френско шампанско. Шоз беше купил дрехи и за себе си и смая Люси, когато се появи облечен небрежно, но все пак класически, в бял ленен костюм с двуредно сако. Изглеждаше джентълмен с всеки детайл от хубавото си смугло излъчване, сякаш мястото му беше на някоя стофутова яхта. Люси онемя щом го видя в целия му блясък.

Вечеряха във вътрешния двор, а меката въздишка на вятъра в дърветата и скърцането на закотвените лодки в пристанището озвучаваха нощта. Небето беше пълно със звезди, Шоз не откъсваше поглед от нея, така че Люси намери внимателна и възторжена публика. Тя го нагости със забавни истории и биваше възнаградена от време на време със снежнобяла усмивка или гръден смях. Двамата напуснаха ресторанта, хванати ръка за ръка като младоженци. После се разходиха боси по плажа, гледайки напоената с лунна светлина вода. Същата нощ се любиха бавно и нежно, след което Люси си поплака в прегръдката му, безпомощна да спре потока от сълзи.

На следващия ден той се показа много по-разточителен в действителност, отколкото на думи. След като отиде да съобщи на хората си за забавянето, Шоз изведе Люси да пазаруват. И тя откри друга черта от характера му — неговата безкрайна щедрост. Той й купи още един готов дневен тоалет, този път бонбоненорозов, с извита яка и дълги до лакътя ръкави. А когато тя се прехласна по една ослепителна вечерна рокля с голи рамене, гарнирана с пурпурен шифон, той купи и нея, пренебрегвайки велите протести на Люси.

На обяд влязоха в малък второкласен ресторант зад един от игралните салони. Люси носеше тоалета от зелена коприна, а Шоз беше в белия си костюм. Мястото беше оградено от три страни със стена, която подпираше хлътналия покрив и разполагаше с паянтови дървени маси, разхвърляни върху пясъчния под. Тлъстият собственик приготвяше храната зад тезгяха. Останалите посетители бяха без изключение местни хора: фермери, рибари и двама чиновници със запретнати до лактите ризи. Отначало Люси и Шоз бяха посрещнати с подозрение, което бързо отстъпи място на запазената изключително за влюбени двойки толерантност. Те си устроиха пир с прясна риба, изпържена току под носа им, и хрупкави картофи, след което прокараха храната с няколко кварта топла подсолена бира. Когато се приютиха в огромното легло в тяхната стая, бяха толкова преяли, че не успяха да направят нищо, освен да се посмеят, преди да заспят прегърнати.

Същата вечер поръчаха да им донесат храната в стаята и ядоха чисто голи. Невинното начало постепенно прерасна в откровен разврат. Шоз не устоя на изкушението да опита твърде сладкото червено вино от устните й, вместо от чаша. Облиза една непослушна капка от зърното на едната гръд, после изля от питието върху тялото й и то започна да се стича надолу по корема. Люси се опита да протестира, но твърде слабо. Когато течността се процеди между краката й, тя поразена видя как Шоз застана на колене, сякаш се готвеше за свещенодействие и проследи пътя на виното с език.

Седмицата се изниза твърде бързо, сляла шеметно в едно неясните контури на копринени рокли и ленени костюми, звездни нощи и слънчеви утринни пробуждания.

Една нощ се добраха дори до Брунсвил от другата страна на границата просто за промяна на обстановката. Беше лудост от тяхна страна и те го знаеха, но дебелите вкусни пържоли си заслужаваха риска, а когато се върнаха в Мексико, бяха толкова пияни и доволни, че не спряха да се смеят дълго на глупостта си.

В края на седмицата Люси забеляза рязка промяна у Шоз. Предишното му открито безгрижие се замени от вглъбеност и замисленост. Тя усети как той започва да страни от нея, без да може да направи нещо. Никакви любовни провокации и целувки не можеха да върнат прежната му усмивка и склонността да махне с ръка на обсебилите го демони. Веднъж той си мислеше, че е сам. Изражението му беше толкова мрачно и безрадостно, че тя остана разтърсена. Беше твърде уплашена, за да го запита какво не е наред. Това се случи на шестия ден от пребиваването им в Матаморос.

— За утре ли се тревожиш? — не се сдържа най-накрая Люси, като се преструваше, че ръкавите на бялата й рокля я интересуват повече, отколкото отговора му. Гласяха се да излизат за обяд и тя се кипреше пред огледалото.

Той приседна върху леглото зад нея, нахлузи единствено джинсите си и започна да я съзерцава. Вече беше излизал веднъж, при което Люси го забеляза да отива в пощата от другата страна на улицата.

— Утре всичко ще е наред — сухо отбеляза той. — Ще приключа с работата.

Тя вдигна поглед и срещна неговия в огледалото. Хем й се искаше да знае, хем се страхуваше да разбере в какво се състои неговата „работа“. Люси реши, че за нея е по-добре да остане в неведение.

— Освен това утре се връщам в Долината, а теб оставям тук — каза той, без да откъсва поглед от отражението й в огледалото.

— Какво? — извърна се рязко тя.

— Аз не съм лъжец, Люси — изправи се той. — Обещах ти свободата и утре ще ти я подаря.

За момент тя беше неспособна да говори, пребледняла и разтреперана.

— Не се тревожи, уредил съм всичко — продължи Шоз. — Можеш да останеш в хотела. Стаята и храната са предплатени. Пощата е отсреща, така че можеш да се свържеш със семейството си. Ще успеят да дойдат тук най-късно след седмица. През това време ще съм успял да бъда достатъчно далеко — завърши с насмешка в гласа той.

— Ти… ти си планирал всичко до най-малката подробност.

— Вече ти казах, че не съм лъжец — отвърна рязко той.

Очите й се замрежиха от сълзи. Люси разбираше, че не желае да го изостави и това е единственото, което я интересува.

— Нима е било толкова лесно за теб — съкрушена го запита тя, — да удържиш на обещанието си?

— Никак не беше лесно! — избухна Шоз. — Това е най-трудното решение, до което съм стигал някога!

Надеждата й възкръсна.

— Тогава не изпълнявай дадената дума!

— Сериозно ли говориш? — задъха се той.

— Искам да не удържиш на обещанието си! — каза тя с прималяло сърце.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Казвам… — запъна се тя, — че те обичам!

Шоз се облещи.

Люси стоеше пред него, без да смее да помръдне.

— Тогава се ожени за мен — каза той и я сграбчи в прегръдката си.

35

Католическият свещеник в старото църковно настоятелство на Матаморос отказа да ги венчае. Когато запита Шоз дали е католик, той отговори утвърдително, без да мигне. Свещеникът прие за чиста монета казаното, но щом дойде ред на Люси, тя се изчерви до корена на косите си и започна да му разказва неубедително историята на семейството си въпреки предупредителните знаци на Шоз. Баба й Миранда съблюдаваше католическите обичаи, а родителите на нейната майка бяха не по-малко отдадени на вярата и ирландци до мозъка на костите. Отчето я подтикна да даде повече информация по въпроса. Тя поруменя като мак.

— Ще се опитам, обещавам, в моята кръв…

Мировият съдия в Браунсвил изпълни ритуала без никакво колебание, след като Шоз му връчи няколко зелени банкноти. Когато пришпориха обратно към Матаморос, слънцето клонеше към запад, а те бяха законно женени.

Люси се бе превърнала в кълбо от нерви. Тя пренебрегна всички прояви на колебание и нерешителност и за сетен път упорито удържа на своето, без да мисли за последствията. След като всичко приключи и стана съпруга на Шоз, почувства слабост и нервно напрежение.

Той не беше проронил и дума след Браунсвил. Люси крадешком хвърли поглед на строгия му профил, докато слизаше от коня в платения обор зад хотела. Шоз не изглеждаше особено щастлив — в действителност видът му беше строг и невесел.

Той я стрелна с поглед.

— Съжаляваш ли вече?

Тя остана стъписана от грубия му тон.

— Просто се тревожа — призна тя, докато в същото време очите й се насълзиха. Ако някой от двамата изпитваше съжаление, това бе той.

Шоз се навъси, докато момчето от конюшнята отвеждаше конете, и затъкна ръце в джобовете на джинсите. Люси се зарече да не избухва в плач. Той я притегли към себе си с въздишка. От една страна допирът до тялото му беше познат и вдъхваше увереност, но от друга тя се почувства напълно объркана. Защо помежду им сякаш изведнъж се беше възправила бариера?

Тя го погледна с премрежени очи.

И видя как за един кратък миг той смъква маската си. В погледа му нахлу благост, а чертите на лицето му изразиха загриженост и безпокойство.

— Не се тревожи — успокои я с дрезгав глас. — Ще го нагласим някак.

Тя притвори очи с облекчение, а Шоз я целуна по челото. На Люси и се говореше, но той веднага я поведе към леглото, когато се озоваха в хотелската стая.

— Наистина ли ме обичаш? — запита той и повдигна брадичката й, за да може да я погледне право в очите.

— Да — разтопи се моментално Люси.

Този отговор беше жизнено необходим за Шоз.

Той я целуна несдържано с цялата си енергия и жар, след което я люби продължително с познатата страст. Всички опити на Люси да се възпротиви бяха начаса пометени от бурната лавина на желанието. Тя познаваше и обичаше същия този Шоз, и когато бяха заедно, както в този момент, съмненията й губеха смисъл.

Двамата посрещнаха зората в кроене на планове. Нямаше да живеят в Долината на смъртта.

— Мястото не е подходящо за моята съпруга — заяви сериозно той. — Ще се отправим на юг, навътре в Мексико. С парите от тази сделка ще мога да купя някаква земя. Още няколко подобни продажби и ще сме добре.

— С какво се занимаваш, Шоз?

Той отбягна загрижения й поглед.

— По добре да не знаеш, Люси.

Сърцето и се сви.

Когато двамата се доберяха благополучно до вътрешността на Мексико, щяха да известят родителите на Люси за случилото се. При мисълта за близките стомахът й стана на топка. Тя ги обичаше с цялата си душа и ужасно мразеше да ги наскърбява. Вестта за женитбата й с Шоз щеше да ги съкруши. Ако само можеха да го опознаят…

Единственото нещо, което тя искаше на този свят, бе да отведе Шоз в бащиния си дом в Ню Йорк, за да се срещне със семейство Браг и да стане част от него. Това никога не можеше да се случи. Въпреки че не той беше откраднал жребеца на дядо й, в момента Шоз се занимаваше с далавери, а освен това притежаваше криминално досие и беше избягал от затвора. Люси се страхуваше да го попита какво беше извършил в Ню Йорк.

Решиха, че първо ще се върнат в Долината за Роберто. Шоз никога нямаше да изостави момчето. Беше решил да го осинови, сигурен, че ще може да откупи с пари съгласието на Кармен. Люси беше по-скептична, но се надяваше момчето да стане техен син. Тя накара Шоз да пази брака им в тайна, сигурна, че Кармен никога няма да пусне Роберто, ако научи истината.

Чак призори заспа непробудно, уверена в бъдещето, и сънува идилични семейни сцени в ранчо някъде из Централно Мексико. Шоз не свали поглед от нея през цялото време. Беше започнал да вярва, че наистина ще успеят. Люси беше импулсивна и свикнала да прави каквото си иска, но той я познаваше достатъчно добре, за да вярва, че за тях има надежда.

Той не можеше да й осигури нещата, за които тя си мечтаеше, и живота, който й беше отреден по рождение. Дали щеше да се превърне в свадлива и кисела съпруга, след като заслепението й от него изчезнеше? Той трудно си я представяше уседнала в Мексико, но навремето си бе мислил същото и за Долината на смъртта.

След като вече му беше жена, мястото не беше от значение. Връхлетя го мощно и неопределимо чувство. Беше се оженил за нея, защото не беше готов да я освободи. Сега вече нямаше никога да я пусне.

Мисълта го обезпокои, защото не бе изпитвал собственическо чувство към никоя друга жена.

С пукването на зората той се отказа от сън, надяна синята памучна риза и джинсите и тихо излезе от стаята. Върху ризата носеше тънко кожено яке, за да скрие револвера, закрепен към бедрото. По някое време през деня Лопес трябваше да акостира на пристанището и Шоз възнамеряваше да се срещне с него. Оръжието служеше само като предпазна мярка, тъй като той не очакваше усложнения.

Докато се спускаше надолу по широките стълби, по гърба му полазиха мравки. Той надуши предстоящата опасност и забави крачка, защото се уповаваше на инстинктите си твърде много, за да не се вслуша в тях. Шоз не влезе във фоайето, а се прилепи към стената и надникна иззад ъгъла. Помещението беше безлюдно с изключение на рецепцията.

В този ранен час служителят трябваше да е одрямал и със зачервени от безсънието очи след нощната смяна. Вместо това тоя не само беше нащрек, но и не беше от персонала на хотела. Въпреки че не го беше виждал преди, Шоз подуши представителя на закона отдалеко. Нямаше съмнение, че лицето зад тезгяха на рецепцията е таен агент.

Външно Шоз остана невъзмутим, но адреналинът му се вдигна бясно, а под коженото сако тялото му започна обилно да се поти.

Така или иначе, властите бяха информирани.

Той безшумно се изкачи обратно нагоре, пришпорил мисълта си докрай. Кой го надуши — федералните служби или семейство Браг? По-скоро първите, защото фамилията просто не би могла да научи неговите координати в Матаморос. Той влезе тихо в стаята и заключи след себе си. Приближи се до прозореца, оставен отворен заради свежия полъх на бриза, без да се отлепя от стената, за да не го видят и да не стане плячка на някой притаил се стрелец.

Градът тъкмо се събуждаше. Чуваха се крясъците на чайките и подвикванията на рибарите на пристанището. На отсрещната страна на улицата имаше малка закусвалня, от която се разнасяше ухание на силно кафе и пържен бекон. В напречната уличка, разделяща пощата и банката, някой се дръпна назад, за да не го забележат.

Шоз беше сигурен, че това е бащата на Люси, Рейд Браг.

Разсъдъкът му го озари като светкавица. Щом по петите му бяха Брагови, а не федералните, значи търсеха Люси. В случай че бяха наели детектив, които да слухти във фоайето, значи бяха наясно къде се намира тя, тъй като не беше проблем да извлекат подобна информация от който и да е хотелски служител. Шоз беше сигурен, че са пристигнали в града същата сутрин или под прикритието на нощния мрак. В противен случай не би могъл да ги пропусне.

Семейството беше тук първо заради нея. Той оставаше на заден план. Би могъл да я зареже и да побегне сам. Или да я използва като заложница и да я изтъргува срещу свободата си. Според първоначалния план, помисли си мрачно той. Сега вече беше твърде късно за това, защото той нямаше да я изостави.

Как ли го бяха открили в Матаморос и бяха успели да изникнат точно в последния ден от престоя му? Дали не беше станал жертва на предателство? От Лопес може би? Или от някой негов човек? Шоз моментално изключи последната възможност. Тогава кой? Най-вероятно Брагови работеха в сътрудничество с федералните. Хипотезата за това го смрази.

— Ставай!

Люси се събуди стреснато, когато той й подхвърли другия си чифт джинси и риза.

— Облечи ги — нареди й припряно той.

— Какво става? — пребледняла и напълно разбудена го запита тя.

— Обличай се, защото се махаме веднага — каза той, без да я погледне. — Сложи моите дрехи и се постарай косата ти да не се вижда под шапката.

— Мили боже! — възкликна тя, докато се бореше с джинсите му. — Открили са те, нали?

От прозореца той зърна отново баща й с пушка в ръка в малката уличка. Мъжът гледаше право в неговата посока. Шоз беше готов да се закълне, че за един кратък миг погледите им се срещнаха. Когато се извърна към нея, Люси приключваше с последните копчета на ризата.

— Искаш ли да те оставя?

Тя се вкамени и го загледа втренчено.

Той закопча последните копчета вместо нея и напъха ризата в джинсите, придружавайки действията си с ругатни. Люси все още нямаше момчешки вид. Той й даде якето си, за да прикрие бушуващата от вълнение гръд. В неговите дрехи и с набързо прибрана под шапката коса тя приличаше на безполово същество. Оставаха единствено малките, боси нозе, но за тях не можеше да се направи нищо, защото той разполагаше само с един чифт ботуши.

Шоз я сграбчи за рамото с такава сила, че я накара да извика от болка. Ако не беше толкова ангажиран с бягството, сигурно би се размислил защо тя не беше отговорила на краткия му въпрос. Искаше ли тя да я остави? Защо просто не отказа късо и ясно?

Той замъкна Люси до вратата, ослуша се внимателно, отключи и открехна съвсем слабо. Коридорът беше безмълвен и пуст.

Рейд Браг обаче не изпускаше хотела от очи, притаен в околните улички. Друг от хората им се правеше на служител във фоайето. Колко ли още от техните се спотайваха по стаите на този и другите етажи? Трябваше да стигне до малката конюшня на гърба на хотела, където бяха оставили животните. Най-краткият път дотам беше през стаята, която се намираше срещу тяхната от другата страна на коридора и гледаше към задната градина, допряна до импровизирания обор. Кой ли се таеше в нея? Щеше да бъде неизмеримо по-лесно да остави Люси, преди да рискува сам в начинанието. Но той не дръзна да го стори, защото й нямаше доверие. Все пак отвън се намираше семейството й.

Двамата пристъпиха в коридора, а Люси не преставаше да хленчи от страх. Шоз я държеше здраво с една ръка, а в другата стискаше нож. Притиснаха се към стената в близост до вратата на отсрещната стая.

— Не мърдай, докато проверя има ли някой вътре! — нареди й Шоз.

Тя само успя да кимне, пребледняла и безмълвна, с неестествено разширени зеници.

Шоз я пусна, без да е напълно сигурен дали тя няма да се разкрещи за помощ и опипа леко дръжката. Вратата се оказа отключена. Той бавно я бутна навътре и отстъпи обратно при Люси, за да избегне огъня от някой револвер или пушка, евентуално насочени към входа отвътре.

— Кажи да не стрелят — прошепна й в ухото Шоз.

— Не стреляйте — извика тя.

Шоз пристъпи напред и забеляза как мъжът се колебае със зареден револвер в ръка. Той запрати ножа, преди още неговият противник да успее да открие стрелба. Хладното острие прониза стрелеца право в сърцето и той се строполи с глух стон, изпускайки оръжието на пода. Шоз изблъска Люси в стаята, затвори вратата и заключи след тях. По пътя към стъклената врата на балкона той издърпа ножа от гърдите на мъртвеца, избърса го от двете страни в крачолите на джинсите му и го затъкна обратно в колана си. Не бяха издали никакъв шум с изключение на уплашения вик на Люси.

— Ще повърна — задъха се тя.

— Няма — изсъска той и я избута към стената до балкона, след което погледна крадешком през прозореца, докато тя се давеше сухо.

Дали имаше хора отвън? Задната градина пустееше, което беше прекалено хубаво, за да е истина. Той повторно обходи района с поглед и се убеди, че наоколо наистина няма никой. Можеха да се спуснат на земята от балкона. Конюшнята не беше далеко, трябваше само да прекосят моравата, след което дърветата отвъд щяха да им осигурят прикритие. Последният открит пасаж разделяше мястото за конете от глухата улица, в която дебнеше Рейд Браг.

— Сега какво? — прошепна Люси.

— Ще скочим — каза решително той, обгърна талията й с ръка и я изведе през двойната стъклена врата, преди тя да успее да се възпротиви. Внезапно замръзнаха по местата си, защото точно под издадената козирка на покрива на Шоз му се счу подозрителен шум, идваш отгоре.

Той напразно напрегна слуха си, за да дочуе нещо по-определено. Люси го разсейваше с тежкото си дишане, което се подсилваше от желязната му хватка. След малко усилията му бяха възнаградени от шума на строшена керемида, а едно малко късче се изтърколи току над главите им, преди да падне на земята.

На покрива имаше някой.

Люси също чу шума и се сгуши в прегръдките му с поглед вперен нагоре.

Шоз заключи вратите на балкона отвън, в случай, че на Люси й хрумне нещо непредвидено.

— Не мърдай — прошепна в ухото й той.

После вдигна брадичката й и я погледна право в очите.

— С мен ли си?

Очите й се разшириха от изненада и негодувание. На върха на езика му беше да й каже, че това са нейните хора, за да я изпита, но не го направи.

Шоз отиде до левия край на балкона, прехвърли се през перилото, след което скочи върху съседната тераса, която отстоеше само на пет стъпки и изобщо не го затрудни. Като се пазеше да стои далеко от стъклената врата, за да не го видят отвътре, той се покатери върху перилото и потърси къде да се захване, слял се в едно със стената. Наложи му се да се прегърби, за да се вмести под навеса. Той се заслуша и установи, че стъпките се отдалечават. Което означаваше, че човекът е с гръб към него.

С гъвкавостта на котка Шоз се захвана за ръба на покрива и се изтегли нагоре. Строшени керемиди се посипаха надолу към земята. Когато агентът се извърна, той завари Шоз на четири крака. Мъжът вдигна пушката си, а Шоз се присегна за ножа. Индианецът се оказа по-бърз и запрати оръжието, преди още другият да успее да дръпне спусъка. Поразен, той се смъкна надолу.

Без да се изправя, умишлено притаен възможно най-ниско, Шоз запълзя към убития, защото не се съмняваше, че ножът ще му потрябва отново.

Човекът беше все още жив. Шоз издърпа ножа в очакване от улицата да се раздадат гневни крясъци, ако някой беше видял…

Ала нищо не наруши тишината. Картите бяха свалени. И второто раздаване беше спечелено с голям късмет от него.

Шоз се присъедини към Люси на балкона. Очите й бяха уплашени и питащи.

— Съжалявам — каза той и я избута към ръба на балкона. — Присвий коленете, скочи и се претъркаляй.

Тя се стегна, щом разбра какво прави Шоз. Когато той я вдигна над перилото и я провеси надолу, тя се развика.

— Шоз, моля те, недей!

Сърцето му се сви при мисълта, че може да я нарани.

— Свий коленете и се претъркаляй, когато стъпиш на земята, Люси — нареди той и я спусна колкото беше възможно. Чувстваше как ръцете му ще се откъснат от мишците. Най-накрая я пусна.

Тя тупна долу и остана неподвижна. Шоз се прехвърли през перилото и се увеси надолу с пъргавината на крадлива котка. Когато се приземи тежко, той се отъркаля, изправи се на крака и се втурна към нея.

— Добре ли си? — запита с дрезгав глас той и й помогна да седне.

— Можеше да съм по-добре, ако не беше такова копеле — озъби му се тя с гняв в погледа.

Той я повлече след себе си.

— Можеше да ме предупредиш.

Нямаше време за безпредметни спорове. Тя беше сърдита като стършел, задето я беше пуснал от балкона на втория етаж. Шоз я сграбчи за ръката и те хукнаха с всички сили към сигурността на дърветата от другата страна на моравата, които бележеха края на хотела. От дясната им страна, в оградените от дървесни стволове пролуки можеше да се види главната улица. Те се оказаха в началото на запусната напречна алея, от другата страна на която беше платената конюшня.

Също отдясно, притаен между сградите на пощата и банката, ги очакваше в компанията на останалата част от семейството и множество детективи Рейд Браг. Без съмнение пинкертоновците държаха под око целия град. Шоз дръзна да погледне към ширналата се пред тях незащитена територия, но не забеляза нищо освен една подминаваща товарна кола. Това беше най-подходящият момент, защото каруцата щеше да ги защити от погледите на съгледвачите.

— Да вървим!

Взеха краткото разстояние до обора на един дъх. В конюшнята някакво момче прехвърляше сено. Без да се бави, Шоз грабна едно седло от помещението за конска сбруя и изръмжа на хлапака да донесе и другото. Момчето се подчини с готовност и не по-малка доза любопитство. Две минути по-късно конете бяха оседлани и готови за езда.

Шоз тикна щедър бакшиш в ръката на момчето, докато Люси се качваше на светлокафявия жребец, грабна опърпаната му шапка и я нахлузи ниско върху главата си.

— Няма да ти трябват — каза той и издърпа юздите от ръцете на Люси.

Погледът му я прониза остро. Защо не й се доверяваше? Тя му беше съпруга и го обичаше, но той се страхуваше, че може да промени решението си, когато видеше баща си.

— Мога да яздя по-добре, ако… — започна обидено тя.

— Остави на мен.

С тези думи той пришпори своя кон и те напуснаха обора в ускорен ход. Рано или късно щяха да се впуснат в лудешки галоп, но ако успееха да напуснат града, както се бяха предрешили, имаха шанс да се измъкнат.

Шоз се изкуши да пресече напряко задната градина, но сметна, че ще е много подозрително, ако ги наблюдават. Вместо това щяха да се изнижат невъзмутимо от града изпод носа на Брагови с надеждата да останат неразпознати.

Бегълците подминаха глухата пряка в посока на главната улица. Шоз яздеше прегърбен и нахлупил шапката на момчето до уши. Люси приличаше на източен, върлинест младок с неговото сако и шапка Статсън. Поне на него му се искаше да е така. Те се отправиха право към пощата и банката, разделени от служещата за засада странична уличка. Тялото на Шоз се обля в пот. Усещаше множество невидими очи. Дали баща й щеше да я разпознае?

Очакваше всеки момент пронизваща болка от куршум, но тя засега се бавеше.

Часовникът бавно отмерваше своя бяг, без нещо да се случи. Свиха вляво. Конете се придвижваха със стаена и укротена енергия, сякаш усетили напрежението на ездачите, и едва успяваха да се преборят с наложената им от Шоз бавна стъпка. Люси яздеше отляво на Шоз, по-далеко от северната страна на улицата, където дебнеше нейният баща. Коленете им почти се допираха. Шоз й прошепна да сведе още повече глава. Пред тях се ширеше открита степ, зад която се намираше планината, тяхна единствена надежда.

Можеха да успеят, ако се измъкнеха необезпокоявано от града.

В тясната уличка Рейд беше клекнал зад едно буре и изучаваше с присвити очи подминаващите го конници. Започваше да става нетърпелив, защото му закриваха гледката към хотела, в който бяха Шоз и Люси. Зад него Ник отбеляза:

— Защо този ездач се поти като прасе по Коледа, когато е все още хладно?

Конниците ги бяха подминали, когато Рейд и Ник дружно се загледаха след тях иззад ъгъла на банката. Ник беше прав, мъжът наистина се потеше като прасе. Нещо друго ги порази със своята неестественост — мъжете бяха толкова напрегнати, сякаш се готвеха да препуснат всеки миг в галоп. Рейд се взря в младежа и се намръщи, защото в него имаше нещо познато.

Вниманието му беше привлечено от светлата кожа и босите пети на нозете.

Никой не се движеше бос.

Такива миниатюрни нозе бяха необичайни дори за подрастващо момче, но не и за девойка.

Той скочи и много внимателно се прицели с пушката си.

— Какви ги вършиш? — извика му Ник.

— Това са те — отговори му спокойно Рейд и стреля.

Отгласът от изстрела, който Шоз чу, съвпадна с ужилването от куршума във врата му. Люси изпищя. Той пришпори коня в галоп, докато кръвта рукна изобилно от раната. Двамата препуснаха с всичка сила и скоро се намериха извън града.

Шоз яздеше приведен одве, без да обръща внимание на пронизващата болка и лепкавата влага върху рамото, нито пък на Люси, която му викаше нещо. Ако му беше писано да умре, щеше да умре, но дотогава щеше да се носи с пълна скорост към свободата, отдавайки й цялата си почит. Последните постройки в Матаморос потънаха в облака прах, който се вдигаше изпод копитата на конете. Тогава зад тях се разнесе гръмотевичен тътен.

Планините бяха на няколко часа път. Ако успееха да изпреварят противника, можеха да се прислонят в подножието, където да се укрият лесно. Единственият проблем беше, че скоростта, с която се движеха, скоро щеше да убие конете.

— Трябва да спрем, Шоз! — крещеше Люси, като хвърляше от време на време поглед назад през рамо. — Целият си потънал в кръв.

Болката във врата му се бе свела до пареща тръпка. Той знаеше колко човека го преследват, защото Фернандо му каза точния брой на хората, наводнили Каситас. Шумът от копитата на частната армия на семейството беше толкова оглушителен, че създаваше впечатление за цяла войска.

Налегна го познатото лошо предчувствие.

Изглежда, че късметът му беше изневерил веднъж завинаги. Не след дълго конете им започнаха да показват признаци на умора. Шоз се чувстваше малко замаян от загубата на кръв. Въпреки всичко, ако успееха да преминат още няколко мили, клисурите щяха да ги приютят или в най-лошия случай щяха да забавят преследвачите. Трябваше да го сторят. Шоз пришпори коня с нова сила.

Изминаха още една миля. Не само техните животни, а и тези на хайката зад тях се умориха. Люси продължаваше да му крещи нещо в ушите. Той се обърна и видя, че разстоянието между тях и преследвачите се запазва. В края на краищата надеждата оставаше.

— Никога няма да успеем — извика Люси. — Целият си в кръв.

— Ще успеем — решително й отвърна той.

Думите му се оказаха прибързани. Слаб и замаян, той не успяваше да води коня както трябва при тази смъртоносна скорост. Шоз изгуби равновесие, когато изтощеното животно леко се запъна. Като в забавен кадър той почувства как полита стремглаво към земята. В последния миг успя да скочи, преди храбрият кон да заоре в пръсти и да си счупи единия крак. Все още стиснал здраво юздите на другия кон, той се влачи в продължение на няколко ярда, преди животното да спре ужасено и запъхтяно до смърт.

Шоз се изправи на крака и се втурва да скочи зад Люси върху гърба на нейния кон, но беше твърде слаб и не достатъчно бърз. Тя вече беше скочила от одеялото и тичаше към него без да престава да му вика.

— Качвай се обратно — заповяда й с дрезгав глас той през гъстия и задушен прахоляк.

— Трябва да спрем — изкрещя тя и започна да го блъска, за да му попречи да се качи на коня й. Той забеляза, че тя плаче. Беше естествено да иска да спрат. Сигурно желаеше да се срещне със своите. Прониза го нова болка, този път не физическа.

Шоз я сграбчи и я завлече до разтрепераното животно, докато тя се противеше на всяка крачка. Жребецът се дърпаше и танцуваше във всички посоки. Внезапно Люси се запъна и го зашлеви по лицето с всичка сила.

Смаян, Шоз остана неподвижен за един кратък миг, през който тътенът на армията пинкертоновци бучеше все по-близо и по-близо.

— Ще умреш, копеле такова — извика му през сълзи Люси.

Той изпусна неволно юздите, при което жребецът отскочи встрани. Беше вече късно да го гони, защото преследвачите ги доближиха съвсем, но тя не беше права, че той ще, не и ако беше решил да не умира.

Сто конника се спряха запъхтени и оградиха бегълците отвсякъде.

Обгърна ги непрогледен облак прах. Светът на Шоз се сведе до поредица от шумове: пръхтене на коне и тропот на копита, скърцане на седла, подрънкване на юзди, хлиповете на Люси.

Сто пушки заредиха почти едновременно.

Когато прахолякът се разпръсна, пред очите му се възправи най-забележителният противник в живота му — сто неподвижни ездачи го наблюдаваха от конете си, насочили без изключение пушки към сърцето му. Шоз твърдо реши да остане на крака, но се оказа твърде замаян и слаб. Прислонена в краката му, Люси плачеше неутешимо.

Всичко приключи.

Невъзвратимият край дойде.