Огньовете на рая

48

Парадайз, Тексас

Септември, 1898 година

Седем дълги месеца изминаха, откак Люси се върна в Ню Йорк от Куба. Конгресът обяви война на деветнадесети април, а президентът призова сто двадесет и пет хиляди доброволци да подкрепят малката редовна армия. Заселниците по границата щяха да съставят три полка от кавалеристи и стрелци. Един от полковете бе под командването на полковник Ленърд Ууд, а вторият бе предвождай от Теодор Рузвелт.

Този полк бързо си спечели прозвището Дивите ездачи на Рузвелт и през юни спечели първата си победи в Куба в кървавата битка при Гуазимас. На първи юли последва нова забележителна и още по-кървава победа — тогава Дивите ездачи осъществиха дръзка атака на възвишенията Сан Хуан, превзеха ги и обърнаха испанците в бягство. Така започна обсадата на Сантяго. По-нататък имаше деликатни преговори и на седемнадесети юли гарнизонът на Сантяго се предаде и Испания загуби войната.

Конфликтът бе приключил преди два месеца, но Люси нямаше вести от Шоз от началото на юни — още преди битката при Гуазимас. Писмото, което бе получила, бе твърде кратко. Той пишеше за предстоящата война и за очакванията на хората, но само това. Пишеше й още, че му липсва — едничък ред, който имаше за нея повече смисъл от всичко останало, съперничеха му може би само думите „Обичам те“. Тя обаче предполагаше, че и те щяха да дойдат по реда си.

В този момент не знаеше какво да мисли. Умори се да чака вести, които така и не пристигаха. Къде беше? Защо не се обаждаше? Всеки ден очакваше Шоз внезапно да се появи на прага й и всяка вечер си лягаше с нарастващо разочарование и ужас. Ами ако е ранен? Ами ако е убит?

Появеше ли се такава ужасна мисъл, Люси я прогонваше веднага. Шоз не беше мъртъв. Иначе тя щеше да се досети, да го почувства, със сигурност. Не, не беше мъртъв, но можеше да е ранен, да е в беда. Трудните мирни преговори не бяха приключили и в Куба имаше още американски войски. Може би той също беше там с някакви неясни цели.

Люси телеграфира на американския консул в Хавана няколко пъти. Приемникът на Леон нямаше вест от Шоз от началото на август. Тогава Люси се обърна за помощ към баща си.

Родителите й знаеха почти всичко. Когато тя пристигна в Ню Йорк на първи март, те току-що бяха разбрали от Мериан Клакстън, че Люси е в Куба, а Шоз също е там. Леон явно бе писал на майка си, преди да загине, точно както Люси се опасяваше.

Сега вече нямаше какво да крие. Потвърди без увъртане, че обича Шоз, и изясни, че подписът й на документите за развода е фалшифициран, следователно двамата бяха все още съпруг и съпруга.

— Аз ще бъда негова жена във всеки един смисъл, когато се върне от Куба — завърши тя.

Рейд побесня толкова, че изчезна за няколко дни. Когато се върна, Люси разбра, че е ходил във Вашингтон да се срещне с Лойд, решен да се добере до истината. Баща й нямаше намерение да разисква нищо, свързано с Шоз, пред нея, така че тя разбра от Грейс — Лойд наистина бе подправил подписа на любимия й върху нов комплект документи чрез художника на „Браунсвил Кроникъл“. Както Шоз и предполагаше, човекът на правителството въобще не бе допускал, че някога измамата му може да бъде разкрита.

Докато Рейд го нямаше, Грейс се превърна в неин изповедник. Люси обичаше майка си, но никога не бе била близка с нея, както с баща си, защото майка й бе прекалено заангажирана в политическите си и обществени дела. Сега обаче се заобичаха истински. Майката изслуша цялата невероятна история на приключенията на дъщеря си.

— Страшно се гордея с жената, в която си се превърнала — рече тя накрая. Люси никога нямаше да забрави тези думи.

След завръщането си от Вашингтон Рейд не повдигна повече въпроса за Шоз, но Люси знаеше, че се е примирил с брака й. Сигурна бе също така, че пръст в това има майка й, и можеше само да се надява, че един ден той ще забрави миналото и ще насочи поглед единствено към бъдещето.

Сега обаче тя се нуждаеше от помощта му и дръзко се обърна към него.

— Трябва да намеря Шоз Купър, татко.

Бяха в кабинета му, облицован с дъб, и доброто настроение на Рейд тутакси се изпари.

— Това не е просто увлечение на младо момиче, нали, Люси? — попита той тихо. Трябваха му цели седем месеца, за да свикне с факта, че дъщеря му все още е омъжена за човека, който я отвлече.

— Не, татко, не е. Младото момиче, за което така старателно ми припомняш, порасна много отдавна.

Той седна тежко.

— Майка ти все ме убеждава да му дам шанс и че той просто е бил невинна жертва на злобата на Мериан, а сега е истински герой.

Тя се наведе над бюрото му в очакване.

— Така ми се иска да го сториш.

Вместо отговор той отвори чекмеджето до себе си. Подаде й лист хартия, където бяха написани името на Лойд, телефонен номер и адрес във Вашингтон. Люси го прегърна със сълзи на очи.

Грейс й пожела всичко най-хубаво и Люси тръгна за Вашингтон веднага след като си уреди среща с Лойд. Вълнението, че най-после го откри, се превърна в гняв — той бе измамил Шоз да подпише онези документи. Припомни си обаче, че това принадлежи на миналото и сега единствената й цел е да открие своя любим, така че няма никакъв смисъл да повдига въпроса за фалшификацията.

Лойд я уведоми, че Шоз е напуснал Куба през юли — приключил най-сетне със задълженията си там — но оттам нататък местонахождението му не е известно.

За миг Люси се почувства съкрушена. Ако бе тръгнал през юли, защо не дойде при нея? Тя стоеше в кабинета и полагаше огромни усилия на волята да не покаже противоречивите си чувства. Междувременно Лойд се изправи нетърпеливо, с което очевидно искаше да я подкани да си върви.

Ала Люси не помръдна. Шоз не бе дошъл при нея и тя не знаеше защо. Не можеше да приеме този факт. Каза й да го чака, а дори и да не беше, тя пак щеше да се подчини. Защо не идваше?

Люси се опита да си подреди мислите. Знаеше какво иска — искаше него. Той беше добре, цял, но не беше в Куба. Тя щеше да го намери. О, наистина щеше да го намери. Ако той си мислеше, че може да я изостави, жестоко се лъжеше. Тя щеше да го проследи до самата му бърлога.

— Госпожице Браг — започна Лойд. — Опасявам се, че имам и други срещи.

Люси вдигна поглед — осени я идея.

— Знаете ли къде е старото му скривалище в Мексико? Долината на смъртта? — Шоз бе отишъл при Роберто — тя знаеше!

— Да — рече Лойд бавно. — Уговорката беше, че можем да го намерим там, ако не е в Куба, а освен това трябваше да изпращаме ежемесечно провизии за жената и детето.

Люси се вкамени — ужасен страх замести въодушевлението. През цялото време в Куба Шоз бе оставил Кармен и сина й под грижите на американското правителство. Каза си, че е трябвало да им осигури грижи, докато отсъства, но ужасното чувство остана.

— Искам точното местонахождение — каза тя. — Отивам в Долината на смъртта.

Лойд вдигна рамене, разказа й за човека в Сан Антонио на име Фостър, който пращаше провизиите в Долината на смъртта, и й даде наставления как да го намери. Най-накрая Люси стана, но не му благодари.

— Грешите с това „госпожице Браг“ — сбогува се тя хладно — или може би забравихте измамата в Браунсвил? Правилното е „госпожа Купър“!

За части от секундата очите му се разшириха, но Люси вече бе затворила вратата зад себе си.

Долината на смъртта.

Чувството за нещо познато бе непреодолимо, защото две седмици по-късно Люси и водачът на име Фостър осъществиха финалното коварно спускане в адското гърло, където някога тя бе пленница на Шоз. Нервите й бяха опънати до крайност, докато конят напредваше по стръмната, камениста пътека. Тя чувстваше как долината я обгръща като някакво митично чудовище, усещаше желанието й да я погълне и никога да не я пусне отново. Ала това бе просто въображението й, припомни си тя, докато се взираше в извисилите се бледожълти скали. Те сякаш покриваха пътеката и закриваха цялото небе. Люси се зачуди дали някой ден нямаше да решат да се стоварят върху безумеца, дръзнал да проникне там.

В Долината на смъртта нямаше зима. Беше горещо, задушно, мъртвешки сухо. От склона двамата пътници слязоха на равно. Надлъж и нашир се простираше парещ жълт пясък, а ниските храсти се бореха за всяка глътка живот. И пак онези познати, страховити скали — те закриваха небето, слънцето, унищожаваха всяко чувство за реалност.

Долината я порази като нещо живо и в същото време мъртво. Люси се втренчи в гърба на Фостър. Той също изглеждаше впечатлен — обикновено бъбреше непрекъснато и я разсмиваше със забавни случки из патилата си. В последния един час обаче бе необичайно тих. Сигурно също усещаше тайнствената атмосфера на Долината.

Пространството внезапно се разтвори и над тях се появи небе. Люси отново можеше да диша. Потеше се силно и бършеше лицето си с кърпичка. Там ли беше Шоз? Щяха ли да се съберат отново най-после?

Преминаха покрай сцена, твърде прилична на онази, която Люси видя, когато за пръв път навлезе в долината като пленница на Шоз. Жените покрай бавното, почти пресъхнало ручейче спряха да работят. Децата, които се бяха гонили до преди секунди, се обърнаха, за да ги погледнат. Даже едва проходилите мъничета, които строяха пясъчни кули, впериха погледи в пътниците.

Пред тях се разкриха нови кирпичени постройки. Сърцето на Люси щеше да изскочи от гърдите. От една страна изпитваше невероятна радост, но от друга, ако той бе там и живееше с Кармен, тя щеше да го убие.

Спряха пред познатата къща. Кармен изскочи с крясък от къщата и се спусна по стълбите на верандата, обвита във всички цветове на дъгата, точно както преди година и половина.

И Люси осъзна, че Шоз го няма там.

Кармен се спря — конят на Люси също застана на място. Очите на Кармен се разшириха — Люси също прикова поглед в нея. Двете жени се преценяваха дълго. Сърцето на Люси щеше да се пръсне. Кармен — жената-враг и някогашна съперница, а може би и все още такава? Поразителна както винаги, тя все още караше мъжете да се обръщат.

— Тук ли е Шоз?

Кармен сложи ръце на кръста.

— А, значи неговата курва се върна. Не, няма го.

— Опасявам се, че грешиш, Кармен. Не аз съм неговата курва, а ти. Аз съм негова жена.

Кармен се дръпна назад поразена.

— Лъжкиня! Лъжкиня!

— Тук ли е бил?

— Да.

Сърцето на Люси се сви.

— А ще се връща ли?

Кармен вирна брадичка.

— Да.

— Значи ще почакам — отвърна Люси и слезе от коня. Значи не бе дошъл при нея, помисли си тя с ужас, а бе дошъл тук, бе се завърнал тук.

— Няма — запъти се Кармен към нея, хвана я за рамото и грубо я извъртя.

Гневът на Люси пламна. Тя сграбчи ръката на другата жена и я отблъсна.

— Не ме докосвай.

Кармен не се усмихна, а по-скоро се озъби зловещо.

— Махай се.

— Няма да се махна. Къде е Роберто? В стаята си? — Тя не дочака отговора и избута Кармен, но всичките й инстинкти бяха съсредоточени върху реакцията на съперницата й.

И тя дойде. Кармен изпищя злобно, сграбчи Люси за лакътя и го изви силно. Противничката й сгъна ръка и я удари с всичка сила по носа. Кармен извика от болка и падна по гръб в прахта — носът й кървеше.

Люси се изправи над нея задъхана.

— Ако само ме докоснеш отново, ще те нараня вече наистина. — Думите бяха кратки, но силни.

— Чакайте, чакайте — извика Фостър. — Момичета…

— Стойте настрана, господин Фостър — предупреди го Люси. Кармен още беше в прахта с ръка на носа. — Разбра ли ме, Кармен?

Ранената я изгледа с черна омраза.

Люси се обърна и влезе в къщата — не се чувстваше тържествуваща, а по-скоро отрезвена — бе направила, каквото трябваше. Всичко беше толкова познато, хладните бели стени, каменните подове, нещата на Кармен, разхвърляни из дневната.

— Роберто? — повика гостенката меко. Къщата беше тиха, безжизнена, като някакъв спящ, мрачен великан. Новодошлата отвори с трясък вратата на детската стая. И ахна.

Стаята бе празна, изоставена, бяха останали само очертанията. Роберто очевидно бе заминал и нямаше да се върне. Внезапно Люси нахлу в стаята на Шоз отсреща. Всичките му дебели юридически томове бяха изчезнали — по лавиците нямаше нищо. Тя отвори шкафа и разрови дрехите вътре. Всичките бяха на Кармен — нито една мъжка. Тогава изтича обратно вън.

Кармен седеше на стълбите на верандата и притискаше мокра кърпа към носа си. Фостър стоеше до нея.

— Той няма да се върне — извика Люси и почувства непреодолима радост. — Взел е Роберто и няма да се върне вече!

Кармен стана.

— Ще се върне — изстреля тя. — Винаги се връща при мен.

На Люси изведнъж й дожаля.

— Няма причини да оставаш тук, Кармен — и двете знаем, че той няма да се върне. Можеш да тръгнеш с нас утре сутринта.

Кармен вдигна брадичка гордо.

— Няма да си тръгна. И той ще се върне.

Напуснаха Долината на смъртта на зазоряване — Фостър и Люси. Докато се отдалечаваха, тя се обърна и впери поглед в пъстрата фигура на Кармен, която седеше пред къщата, а гневът в очите й разпръскваше пламъци. Някогашната й съперница за сърцето на мъжа, когото обичаше, сега я изпълваше със съжаление. Кармен отказа да напусне Долината. Ала там не бе сама. Оставаха разбойниците, а и забравеното от бога село със своите жители. Снощи бе танцувала страстно около огъня и ръкопляскащите мъже — тяхната циганска кралица. Кралицата на Долината и всичко в нея.

Наистина ли вярваше, че Шоз ще се завърне там?

Люси се надяваше на обратното. Ала един образ не си отиваше — ужасен, натрапчив образ — стара, посивяла жена, която изтичва от къщата си всеки път, когато в долината навлезе някой — жена, чакаща мъж, който никога няма да дойде.

49

Септември, 1898 година

Шоз пристигна на гарата в Парадайз.

Натрапчивите спомени го връхлетяха още когато се озова в Галвестън преди няколко седмици, продължиха, докато пътуваше към Долината на смъртта да вземе Роберто, споходиха го и сега. Люси като че му се привиждаше навсякъде и образът й не му даваше мира.

Когато напусна Куба към края на юли, той почти тръгна направо към Ню Йорк при нея. Липсваше му ужасно, едва издържаше. Ала все пак и бе пратил писмо — тя знаеше, че той е добре и ще дойде. Роберто пък бе мъничък и толкова самотен — той жадуваше да види отново баща си и не разбираше напълно защо се наложи тази едногодишна раздяла. Мексико бе на пътя между Куба и Ню Йорк. А след като вземеше наследника си, Шоз трябваше да направи най-важното посещение — в Парадайз — време бе да си изясни нещата с патриарха на фамилията — Дерек Браг.

Люси му бе съпруга и му принадлежеше. Не можеше да живее без нея, а и не искаше — обичаше я силно. Беше преминал през ада, срещна се лице в лице със смъртта и успя да осъзнае ясно най-дълбоките и тъмни свои чувства и страхове.

Повече нямаше да поставя под въпрос любовта й. Време бе да я приеме, да заживее с бъдещето — с тяхното бъдеще.

Сега искаше семейството й да го приеме — ако и да не го одобри. Усещаше, че има най-големи шансове с Дерек, а получи ли благословията на стареца, майката и бащата на Люси също ще склонят.

Пътят от Парадайз до „Дерек и Миранда“ бе кратък — Роберто поглъщаше с широко отворени очи чудните гледки, които се разкриваха пред него, откакто бяха напуснали Долината на смъртта. Не можеше да си намери място от вълнение, защото Шоз му каза, че „Дерек и Миранда“ е домът на бабата и дядото на Люси.

Миранда ги приветства от вратата, докато си бършеше ръцете в престилката. Премигна от учудване, когато видя Шоз, после забеляза и Роберто.

— Господин Купър! Каква изненада!

Той се усмихна и на брадичката му се показа красива трапчинка.

— Едно време ме наричахте Шоз, госпожо — рече той и бързо свали шапка. Погледна Роберто и момчето го последва. — Това е синът ми, Роберто.

Миранда също се усмихна.

— Добре тогава, Шоз, защо не влезеш? Здравей, Роберто. Сигурна съм, че няма да ми откажеш малко шоколадови бисквити, още парят.

Роберто кимна благодарен.

Миранда ги въведе. Ясният й поглед прикова Шоз и за миг той почувства, че тя знае защо той е тук и съвсем не е учудена.

— Искаш да се видиш с мъжа ми?

Шоз кимна. Изчака нетърпеливо, докато тя отиде да го доведе — устата му изведнъж пресъхна, чувстваше се нервен като юноша преди първата си танцова забава. Ами ако не успее да убеди стареца, че е мъж за Люси? Той чу стъпките на Браг и вдигна поглед. Дерек се втренчи в него.

— Здравей, Шоз.

— Господин Браг.

Възцари се тишина. Миранда отведе Роберто в кухнята. Най-накрая Дерек направи знак и двамата влязоха в кабинета му. Останаха прави.

— Дойдох да поговорим за внучката ви.

— Защо с мен?

— Вие сте главата на това семейство, а аз искам да изкупя вината си. Знам, че ако получа вашето одобрение, останалите също ще склонят.

— Доста искаш.

— Искам това, което ми се полага. Да бъда съден справедливо. Получих си помилването и вие много добре знаете, че си го заслужих. Вече съм свободен — и обичам Люси.

— Разбирам. — Дерек седна, но Шоз остана прав. — Знам, че си заслужил помилването си, Шоз, защото поддържам връзка с определени хора във Вашингтон — както и със сина ми и внучката ми.

Сега бе ред на Шоз да се учуди.

— Е, и?

— Научих доста неща за теб. Преди шест месеца получих десет страници писмо от Люси. И бих могъл да кажа, че сега знам почти всичко, което си заслужава да се знае за теб, Шоз.

— Е, и? — попита той отново. — Знаете ли, че разводът ни е фалшив? И че Люси е все още моя съпруга?

— Знам за развода и за Лойд.

— Значи ще получа благословията ви?

— Заслужаваш много повече — отвърна Дерек тихо.

Люси пристигна в „Дерек и Миранда“ посърнала. От Сан Антонио телеграфира на агенцията „Пинкертон“ и им даде наставления да я търсят в Парадайз. Нямаше да си губи времето, като наема детективи да търсят Шоз. Къде, по дяволите, можеше да бъде, след като бе напуснал Долината на смъртта заедно с Роберто?

Беше уморена и жадуваше за топла вана, когато кабриолетът, нает в Парадайз, я понесе по дългата криволичеща пътека към огромното бяло ранчо. Въпреки вълненията и тревогите обаче, да бъде в Парадайз й се струваше като завръщане у дома — тихо, успокоително и дългоочаквано. Люси се извърна да погледа породистите жребчета, които препускаха около варосаната конюшня и колата й — телата им бяха млади и силни и те използваха удобния случай, за да се насладят на радостта от бягането. Погледна къщата на хълма — по верандата бяха нацъфтели в чудно обилие лилави и бели петунии — и се усмихна.

— Люси!

Тя замръзна. Внезапно усети как ушите й бучат. Това, което чу не можеше да е истина.

Роберто се втурна през ливадата към нея. Тя разтвори ръце. Детето се спря рязко — грееше от радост, но не смееше да се приближи повече.

Шоз е тук, успя да си помисли само тя.

— Какво е това? — извика та. — Няма ли да получа прегръдка?

Той се усмихна и се хвърли в обятията й. Когато тя го пусна, в очите й имаше сълзи.

— Тук ли е баща ти?

— Вътре — рече Роберто.

— Да влезем значи. — Люси го хвана за ръка. Умът й едва побираше какво се случва — във вените й пулсираше въодушевление. Шоз е тук. Тук!

Люси изтича през преддверието, чу гласа му и без да спира, нахлу в салона. Точно тогава я видя и Шоз. Седеше на дивана и се вкамени. Сетне очите му светнаха и той скочи на крака с радостен вик, който тя би разпознала и на край света.

— Люси!

Преди тя да успее да помръдне, той се приближи и я сграбчи в прегръдката си. Целуна я. Люси се разтопи, притисна се до него, а по лицето й потекоха радостни сълзи.

Той я целуваше сякаш безкрайно — горещо и силно — езикът му проникваше дълбоко в устата й, тялото му се притискаше жадно до нейното. Бяха забравили, че не са сами, бяха забравили Роберто, бабата и дядото на Люси. Миранда изведе Дерек и детето навън, но нито Шоз, нито Люси забелязаха. Разбираха само, че са отново заедно, най-сетне, а той й липсваше. Господи, колко й липсваше. Когато най-накрая се разделиха, треперещи и задъхани, тя плачеше.

— Къде беше!

— Казах ти да ме чакаш в Ню Йорк!

Те се спогледаха.

— Ела — рече Люси и хвана Шоз за ръка. Като по чудо наоколо нямаше други хора, но салонът не бе достатъчно усамотен. Едва преглъщайки щастливия си смях, тя повлече любимия си и двамата избягаха от къщата.

Изтичаха надолу по стълбите на верандата до старата бяла люлка, която дядо й бе построил за Миранда през далечната 1841 година. Смехът на Люси най-сетне тикна свободен, клокочеше весело и неудържимо — Шоз също се засмя, дълбоко и гърлено.

— Ходих в Долината на смъртта да те търся. — Двамата се държаха за ръце.

— Не получи ли писмото ми?

— Какво писмо? — извика тя. Той отново я прегърна. И я целуна. Беше висок, силен и мъжествен, а тя се притискаше до него и не искаше да се отделя никога. Ръцете му се спуснаха по тялото й — той трепереше целият. Люси също не можеше да се сдържи. Шоз започна да пресушава с целувки сълзите й.

Прегърна я и тръгнаха надолу. Той целуна ухото й, Люси се опита да достигне устните му, но това бе невъзможна защото двамата се хлъзнаха и се запрепъваха по пътеката.

— Толкова ми липсваше — промълви той, а ръката му обхвана още по-здраво талията й.

— Обичам те — прошепна тя на свой ред, докато той я вкарваше в първия плевник, изпречил се на пътя им.

Отговорът му не се чу — той и бутна нагоре по стълбата. Паднаха в сеното на тавана и всеки се вкопчи диво в дрехите на другия. Той започна да разкопчава копчетата на блузата й, а тя измъкна ризата му от панталоните, разтвори я и започна страстно да докосва голата, гореща и мускулеста плът на корема му.

— Божичко! — примижи той и също разтвори блузата й. Засмяха се.

Ала смехът им внезапно замлъкна. Шоз смъкна бельото й, откри гърдите й и зарови лице между тях. Люси се вкамени. Той я докосваше, обсипваше я с ласки, нежно, меко, сетне все по-бързо и по-бързо. Люси се изви под него и привлече устните му към своите. Двамата се превърнаха в плетеница от тела. Шоз вдигна полите й. Тя му разкопча ципа. Той вкара твърдата си като скала мъжественост дълбоко в нея.

След това си говориха. Имаха да си споделят толкова много. Шоз разбра, че Люси така и не е получила второто му писмо, тя пък разбра защо не е отишъл първо при нея — всичко се връзваше.

Обсъдиха и войната. След Сан Хуан правителството бе пожелало Шоз да остане в Куба и да продължи да шпионира бунтовниците, но той бе настоял да си тръгне. Войната бе кървава, а жертвите — невероятно много. За щастие той бе избягал навредим и й призна кратко, че не е минавал и ден, в който да не е мислил за нея.

Люси попита за Кармен. Шоз я бе възнаградил пребогато, а в замяна бе осиновил Роберто — всъщност, документите бяха изготвени малко преди той да замине за Куба преди година. А относно самата Кармен, продължи Шоз с усмивка, не я бе докосвал, откак с Люси се бяха любили в Долината на смъртта, Люси примря от удоволствие.

Мечтаеше за деня, когато той ще й предложи да се оженят отново и да заличат окончателно развода, но сега не можа да се сдържи. Изправи се в прекрасната си голота, докато той лежеше по гръб с ръце под главата и обяви:

— Искам да се оженим.

Той я погледна. Устните му трепнаха.

— Ние сме женени, или може би си забравила?

Очите й се разшириха.

— Ти не разбираш! Искам да се оженим отново, както трябва. Официално сме разведени — само аз, ти и семейството ми знаем истината. Значи трябва да се оженим.

— Люси — изправи се той сериозен, — защо си толкова решена да ми бъдеш жена?

Тя остана неподвижна, толкова сериозна, колкото и той, защото оценяваше много добре изключителната важност на въпроса.

— Защото те обичам.

— Защо?

— Защото ти си най-добрият човек, когото познавам. — Тя се усмихна, а очите й бяха малко замъглени, искаше да прогони черните демони веднъж завинаги. — Осъзнах, че те обичам, в Долината на смъртта, когато видях колко чудесен, изпълнен с топлина и любов баща си. Но се влюбих в теб в Парадайз. Ти се опитваше да бъдеш тъмен и опасен — а ти си — но си също и най-смелият и силен мъж, когото съм виждала. Майка ми мисли, че си герой — и аз съм съгласна с нея.

— Добре.

— Добре? — Сърцето й подскочи. — Значи приемаш?

— Да.

Люси извика от радост и грейна. Къпеше се в блаженство, въпреки че всъщност той трябваше да й направи предложението, а и двамата вече бяха женени — по някакъв начин. За нейно най-голямо учудване Шоз също се усмихваше, а усмивката идваше от самата му душа.

Люси завлече Шоз до къщата и двамата намериха баба й и дядо й заедно с Роберто да ядат в кухнята ябълков пай и да пият мляко.

— Ние се женим отново и вие сте първите, които го чуват! — извика Люси.

Лицето на Дерек грейна в широка усмивка, Миранда също засия. Семейният патриарх се приближи и прегърна Люси.

— Време беше, по дяволите — рече той тихо.

Този път Миранда не го укори за езика му и също прегърна внучката си.

— Знаех си! — възкликна тя. — Знаех си още от самото начало!

Толкова се радвам за теб, мила!

Дерек тупна Шоз по рамото. Погледите им се срещнаха и задържаха в един скъпоценен миг. Миранда посегна, хвана лицето му в ръце и го целуна по бузата. Той се изчерви.

— Кога?

— Утре — отвърна Шоз.

— През юни — поправи го Люси. Двамата се погледнаха в нежно объркване.

— Искам да се оженя утре — рече той твърдо.

— Не можем да се оженим утре — Люси бе спокойна.

— Защо не, по дяволите?

— Защото искам голяма сватба, а тя изисква време и подготовка.

Той се взря в нея.

— Мила моя — включи се Миранда, — една голяма сватба няма да бъде подходяща; в крайна сметка това ви е втори брак или поне подновяване на клетвите, зависи как погледне човек нещата. А стана и онзи скандал. Не, всичко трябва да бъде малко и задушевно, само семейството и неколцина добри приятели, но пак може да се направи впечатляващо. А ти трябва да изчакаш родителите й — добави тя, като се обърна към Шоз.

Той се усмихна, предвкусвайки победата. Усмивката на Люси пък бе измамно сладка.

— О, не — рече тя. — Искам голяма сватба. През юни. Винаги съм искала да се оженя през юни, в Парадайз, точно тук, на моравата.

Шоз изръмжа.

Миранда продължи разтревожено:

— И колко голяма сватба имаше предвид, скъпа?

— Поне хиляда гости — заяви Люси с наслада. — Искам всичките приятели на татко и дядо, половината нюйоркско общество и по-голямата част от тексаското. И цялото семейство, разбира се. — Тя се усмихна дяволито. — Искам да бъде сватбата на века — в крайна сметка, не всеки ден едно момиче се жени за втори път — и то за мъжа на мечтите си.

— Мила моя — успя само да каже Миранда.

Шоз не може да заспи.

Чудеше се дали щастието му е така очевидно като на Люси. Тя сякаш не стъпваше по земята. Сега, насред нощния мрак, той тръгна към една от ливадите, за да погледа луната, да помисли и да почака.

От следобеда насам Люси и Миранда само говореха и планираха сватбата на века — преди час ги бе оставил усамотени в библиотеката, където още правеха планове. Въпреки че бе нетърпелив да я усети в обятията си отново и я чакаше от часове да отиде да си легне, за да се промъкне в спалнята й, той я гледа цяла вечер как бъбри въодушевено с баба си с безкрайно и блажено търпение. Силата на чувствата му към нея вече не го плашеше — трябваше просто да свикне. Ала силата, която притежаваше, за да я направи щастлива, бе съвсем друго нещо — докато я гледаше и се опитваше да не изглежда очевидно възбуден, той се закле без колебание да посвети остатъка от живота си на нейното благополучие. Фактът, че тя го обича толкова много, го поразяваше и го оставяше без дъх, но той знаеше, че нейната любов в никакъв случай не можеше да се равнява на неговата. Просто не беше възможно.

Пред лицето на луната премина облак, вятърът брулна ушите му и той пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете на дебелото си вълнено сако. Едно от жребчетата изпръхтя и подскочи с вирната опашка и бляскащи в тъмнината копита. Останалите го последваха — Шоз се зачуди какво ги изнервя толкова, но не чу нищо.

Също както облаците, мислите му се устремиха към бъдещето. Само Люси можеше да има дързостта да прави голяма сватба след скандала. Тя искаше да бъде ексцентрична и той реши, че го заслужава. Той можеше да чака — само и само двамата да не се разделят повече.

Не бяха го обсъждали, но той искаше деца, много деца, и то скоро. Първо обаче искаше да заведе Люси в Бейкърсфийлд да посетят родителите му — Джак и Кандис Савидж — искаше да се похвали с нея. Завръщането у дома трябваше да се осъществи още преди много време и мисълта за това стопляше душата му. Щяха да отидат преди юни, разбира се.

Беше време да се върне у дома, но и да се отърве от самоличността, приета преди толкова години. Беше време да погребе Шоз Купър и наистина да остави миналото зад себе си. Той беше Шоз Савидж, Шозкей Савидж, синът на Джак и Кандис, хората, които обичаше и уважаваше най-много след Люси. Той щеше да се ожени с рожденото си име и оттук нататък щеше да бъде Шоз Савидж и никой друг.

Обвит в тъмнина, той се усмихна. За пръв път от много години се чувстваше свободен. Щастлив и свободен.

Едно от кончетата писна от страх. В този момент Шоз надуши остра миризма във въздуха. Сърцето му се сви и той се извърна. Взря се стреснато в огромното бяло ранчо. Приземният етаж бе пламнал.

Шоз побягна.

50

Люси бе заспала на дивана в библиотеката. След като баба й си легна, тя разбра, че е твърде развълнувана заради сватбата, за да си прави труда да се качва горе в спалнята си. Пийна си коняк. Скоро се успокои и осъзна, че е напълно изтощена — емоционално и физически — не само от подготовката за сватбата, но и защото най-после намери Шоз и осъществи най-смелите си мечти. Унесе се в тежка дрямка. Стори й се, че баба и я вика, но бе толкова уморена, че не пожела да се събуди. Когато най-сетне го стори, замаяна от умора, в първия момент си помисли, че е сън. Но не беше, а в гласа на Миранда звучеше страх.

Почувства дима.

А една ярка светлина на прозореца я накара да се обърне.

Люси ахна, когато видя огромния стар дъб навън пламнал. В следващия момент огънят тръгна бързо по пода под вратите, откъдето тръгваха стените.

Люси се задъха, започна да се задушава от дима, който изпълваше библиотеката, и се извърна с гръб, опрян в дивана. Пред очите й се разкри страховита гледка — половината от далечната стена бе в пламъци, а заедно с нея и масивната махагонова врата — единствен път за бягство, Люси изпищя.

Виковете „Пожар! Пожар!“ разцепиха въздуха, когато работниците от околните бараки разбраха, че ранчото се е подпалило. Напрегнат до крайност, Шоз тичаше, както никога преди по хълма, докато пламъците пълзяха към верандата и отстрани по стените на къщата, все по-високо и по-високо. Почти бе стигнал, когато Дерек излезе с трясък, понесъл Роберто на ръце, и се хвърли на влажната трева. Момчето бе увито в одеяло, а като по чудо пижамата на Дерек бе само опърлена.

Шоз стигна до тях и сграбчи сина си.

— Добре ли си?

— Да, татко — отвърна Роберто с разширени от ужас очи.

— Къде е Миранда? — извика Дерек, като се изправи на крака.

— Не знам.

— Изпратих я да вземе Люси — трябва да са излезли преди мен.

Шоз сграбчи стареца, за да му попречи да се хвърли обезумял обратно в огнения ад. Точно тогава Миранда изскочи от къщата, бягайки, а бялата й нощница пръскаше пламъци.

Дерек се спусна върху нея, за да потуши с тяло пламъците. Шоз видя как огънят обхваща панталоните му и си свали сакото, за да го изгаси. След секунди възрастната двойка лежеше, задъхана и кашляща, но невредима, на тревата. Шоз хвана за ръцете старата жена.

— Къде е Люси? Къде е Люси!

— Не знам. Не е в стаята си — мислех, че е с теб!

Шоз грабна сакото си, преметна го през главата и тръгна по стълбите в пламъците.

— Библиотеката! — изкрещя Миранда след него. — Оставих я в библиотеката!

Огънят облизваше ботушите му, краката му се сгорещиха. Той мина през пукащите пламъци към преддверието. Огънят беше стигнал до първите стъпала нагоре. Шоз почувства как коляното му пламва и задуши огъня с голи ръце.

Втурна се през салона, като крещеше името на Люси.

Огънят го преследваше по петите.

— Люси! — Той гледаше как стената до него пламва и от бяла се превръща в ярко червена. Стигна до вратата на библиотеката точно навреме — там чу вик.

Без да се спира, той се хвърли към вратата и влезе с трясък вътре.

Всичко стана толкова бързо, че Шоз само се опърли. Завесите вече горяха в алено-златни отблясъци, а килимите тъкмо лумваха. Горяха и первазите. Димът се спускаше на талази. Люси стоеше по средата на стаята и нямаше къде да избяга. Видя го и се хвърли в ръцете му.

Един бърз поглед навън му подсказа, че не може да се избяга нито през прозорците, нито през стъклените врати. Като я пазеше с тялото и дрехите си, той се вряза във вратата. Пламъците опърлиха коленете и хълбоците му.

Спусна се към изхода — пръстите на краката му като че горяха, сякаш стъпваше върху огън. Никога не бе бягал по-бързо — пламъците вече облизваха плата на дънките му. Преминаха бързо през преддверието и навън на горящата веранда.

Не усети как падна. Ала наистина беше на земята заедно с Люси, когато го заляха с вода. За миг остана на земята бездиханен, но облекчението от водата бързо отмина — коленете, бедрата и бузата му сякаш горяха. Люси. Той се надигна и обхвана с ръце лицето й.

— Люси!

Тя се закашля. Кашляше, превиваше се и се притискаше към него, а Шоз сякаш окаменя.

Дерек обикаляше покрай тях, докато десетки други мъже се бореха със стихията с маркучи и кофи.

— Добре ли сте? — попита той разтревожен. — Шоз, Люси, добре ли сте?

Шоз се втренчи в Люси, докато тя се бореше за въздух.

— Да — рече тя дрезгаво и отново се закашля. — Шоз?

— Тук съм. — Той се обърна по гръб и пое ръката й. Двамата се притиснаха един в друг.

Шоз не се възпротиви, когато ръцете на стареца опипваха тялото му за контузии.

— Късметлия — отбеляза Дерек. — Ботушите и чорапите ти са изгорели, а предполагам, че на пръстите на краката ти са излезли една-две пришки. Един въглен е опърлил бузата ти, а на коленете има няколко изгаряния. Но иначе си добре.

— Бабо? — попита Люси, докато се изправяше изтощена.

— Тя е добре. Заведе Роберто в лятната кухня.

Шоз също се поизправи. Тримата бяха с лице към къщата. Тя бе истински ад и нямаше никаква надежда за спасение. Пламъците я обгръщаха и се устремяваха към небесата. Младият мъж погледна по-възрастния и го видя как се взира с напрегнато и мъртвешки бледо лице. Люси го хвана за ръка и двамата с Шоз се спогледаха.

— О, дядо.

Той не отговори. Не можеше да пророни и дума.

Шоз гледаше как къщата гори и си мислеше как този силен мъж бе довел младата си съпруга тук през 1840 година и бе построил всичко наоколо с двете си ръце, с кръв, сълзи и пот на челото. Бе се борил дръзко със земята, за да остави наследство на жена си и децата си. Така бе завладял много повече от поначало предвиденото — бе създал империя, династия. Шоз се изпълни с огромно уважение, но заедно с това и с невероятна тъга.

На зазоряване огънят най-сетне угасна. Останаха само овъглените греди и почернелите камини и комини. Никой не спа тази нощ, а сега всички се разотиваха, за да се захванат с работата за деня. Люси и Шоз останаха заедно, прегърнати през кръста и загледани в останките от къщата.

— Наистина ли мислиш, че е започнало от кухнята? — попита Люси.

— Така изглежда. — Една от прислужниците призна през сълзи, че е останала последна предната вечер да почисти и приятелят й дошъл при нея, пушейки. — Къщата е прихванала бързо, особено след горещото лято.

— Дядо и баба го понасят ужасно.

— И двамата са силни. Опират се един на друг. Имат ранчото, Парадайз. Ще се оправят.

— Дядо изглеждаше толкова стар снощи — рече Люси съкрушена. Няколко часа по-рано Дерек изглеждаше блед и измършавял, точно на осемдесет, уморен и победен. А Миранда сякаш се прегърби — А баба, как само плачеше…

— Ще останем и ще ги подкрепяме, докато се оправят.

— Благодаря ти — отвърна Люси и го целуна.

Намериха дядо й и баба й да обикалят из руините, хванати за ръце. Люси и Шоз се приближиха предпазливи, но решени да им помогнат в бедата.

— Мисля, че всички заслужаваме малко палачинки тази сутрин — опита се Люси да развесели обстановката.

Дерек се извърна.

— Само камините са останали — заяви той с равен глас, а двамата млади се спогледаха стреснати.

— Мисля, че ни трябват тухлени — рече Миранда твърдо.

— Добре. Започваме възстановяването веднага — отвърна съпругът й.

Люси погледна Шоз очарована.

— Възстановяване!

Дерек я измери с поглед.

— Защо си толкова учудена? Имам да се грижа за цяло ранчо. А не мога да го правя от хотелската стая в града.

— Аз… — Люси се усмихна на Шоз.

— Преди възстановяването обаче бих искала да наемем архитект — обяви Миранда.

— Архитект! — изръмжа Дерек. — Какво имаш предвид, жено?

— На моята възраст ми се полага известен лукс.

— Ние живеехме в лукс.

— Искам мраморна баня и басейн.

— Съгласен съм.

— И този път каменни подове.

— Добре. Имаш ли предвид някой архитект?

— Чух, че имало някакъв много добър в Остин. — Миранда и Дерек се усмихнаха един на друг.

Шоз погледна Люси и съзря молбата в очите й. Прегърна я през кръста и я притисна до себе си.

— Искаме да останем и да ви помогнем при възстановяването.

— Ще се справиш ли с чука?

— Да, сър.

— Значи си нает. След закуска хващай мъжете и започвайте да разчиствате отломките. Люси, заведи баба си в Остин и наемете онзи архитект. Но не се връщайте без планове!

Люси хвана баба си за ръка.

— Можем да тръгнем за Остин утре сутринта.

— А днес? — попита Миранда.

Люси погледна Шоз, като едва сдържаше смеха си. Той също се усмихваше.

— Ако ще правим сватба през юни, по-добре е да започнем още сега — отбеляза Дерек.

Люси хвана Шоз за ръка.

— Ще отсъствам няколко дни, мили.

— Добре — засмя се той. — Мисля, че работата ще ме уморява прекалено много, за да се проявявам като грижовен годеник.

— Може би ще трябва да направим просторно крило за гости — рече Дерек замислено и погледна към младите. — С няколко детски стаи.

— Или вила за гости! — извика Миранда развълнувана. — Можем да разчистим сечището отзад — гледката ще бъде чудна!

Докато баба й и дядо й крояха все нови и нови планове, Люси дръпна Шоз настрани.

— Наистина ли нямаш нищо против да поостанем и да помогнем?

Вятърът разроши косата й. Шоз я оправи.

— Наистина искам да помогнем, Люси. Освен това нямаме много време заради сватбата през юни.

— Ще почакаш ли?

— До юни? Да, разбира се. След като това те прави толкова щастлива.

Тя докосна лицето му, като внимаваше за марлята на бузата.

— Ти ме правиш щастлива, Шоз. И утре да се оженехме, пак щях да се радвам.

— Искаш да кажеш, че можем да променим датата?

Тя усети закачката и се засмя, а той я прегърна. Устните му докоснаха нежно носа й.

— Триумф и трагедия — промълви той. — Не сме единствените щастливи тук.

Люси последва погледа му и видя възрастната двойка: Дерек сочеше нещо, а Миранда кимаше въодушевена.

— Погледни ги — продължи той меко. — Женени от половин век, партньори и любовници от петдесет години. Само преди часове бяха шокирани, почти съкрушени. А сега се вдигат — заедно — и се наслаждават на новото предизвикателство.

Тя се облегна назад и се взря в красивото му лице — колко чувствителен бе той и каква късметлийка се оказа тя.

— Един ден — каза той дрезгаво, а сивите му очи бяха пълни с чувство, — и ние ще бъдем така.

От очите на Люси бликнаха сълзи.

— Казвала ли съм ти днес колко много те обичам?

Той остана неподвижен.

— Не, Люси. — Той погали високите й скули. — Можеше да загинеш днес. Господи! Но ти знаеш, знаеш…

— Ти рискува живота си за мен — отвърна Люси печално. — Когато си готов да изречеш думите, аз съм насреща, но не трябва да се насилваш сега, Шоз. Аз знам.

Той обгърна раменете й и я притегли към себе си.

— Готов съм за проклетите думи — прошепна той. — Обичам те, Люси.

Тя се усмихна и тихичко заплака.