Огньовете на рая

36

Околностите на Хавана. Декември 1897 година

Товарният паровоз се измъкна от северния край на хаванския залив, преди да се отправи на изток към пролива на Флорида. Небето беше лазурносиньо, а водите на Карибско море бяха прозрачни и почти тюркоазени. Корабът прекоси залива с равномерно пухтене, оставяйки след себе си черен облак дим. Зад него Куба ставаше с всеки изминал миг все по-малка. Нейните тропически палми сякаш махаха за сбогом над белите като перли плажове, а зелените и назъбени планини се възправяха над гъсти и непроходими джунгли и правеха картината да изглежда мирна, живописна и идилична. Единственият пътник на борда остана невъзмутим от гледката, застанал отпуснато до парапета на палубата. Беше свикнал да гледа винаги напред и никога да не се обръща след себе си.

Разкрачил крака, Шоз се бе слял с ритмичното полюшване на кораба, сякаш беше роден на него. От твърде дълго време беше в Карибието, за да се вълнува от красотата на природата, но все пак не достатъчно, че да бъде безразличен и към страданието, което оставяше зад себе си. Той вдигна лице към жаркото слънце и позволи на светлината да го огрее целия. Приятното усещане не можа да изтрие образите, които навярно винаги щеше да свързва с Хавана. Болестите и глада, смъртта, отчаянието, мършавите деца, търсещи храна до камари от трупове, и техните майки, жално просещи нещо, без значение какво. Те не знаеха, че Шоз много отдавна се бе разделил и с последния си долар.

Когато се съгласи да закара оръжие на бунтовниците в Куба, той не подозираше, че ще открие такава трагедия, нито очакваше да се ангажира толкова с нея. Никой не можеше да прекара дълго време в Куба и да остане неутрален в разразилия се конфликт и породеното от него горчиво страдание. Ала Шоз щеше да отиде там, дори и да знаеше предварително какво го очаква, защото не му бяха оставили избор.

Споменът за няколкото дни след неговия арест в Матаморос извика друго едно видение в съзнанието му. То го посещаваше твърде често и беше толкова устойчиво, че даже ужасите на революцията на можеха да го изличат.

Образът притежаваше червеникава коса и големи сини очи, и Шоз все още го мразеше. Нямаше значение, че тя трябваше да се покори пред своите хора. Не го интересуваше и огромния натиск, който навярно бяха упражнили над нея. Ако наистина го обичаше и бракът им не беше само прищявка на разглезена богаташка, тя никога не би подписала бракоразводните документи.

Той нямаше никога да й прости, нито да забрави.

Пристигна в Хавана преди четири месеца. Съгласи се да закара според уговорката пушките направо в Куба. Бунтовниците не го питаха за наемническите му мотиви, нито взеха под внимание твърдението, че американските власти са по петите му и му се налага временна промяна на местожителството. Партизаните си имаха отскоро проблеми с испанската блокада, затова с готовност прехвърлиха главоболията по доставката върху плещите на Шоз.

Едновременно с него беше пристигнал от Испания и генерал Валериано Уейлър, чиято цел беше да смаже въстанието. Бунтовниците искаха независимост, докато Уейлър възнамеряваше да възстанови върху острова прежното твърдо управление на испанците, като за целта използваше безмилостно всички предоставени му средства. Въстаниците имаха основателни причина да са нервни и изтощени. Те бяха настояли Шоз да достави пушките в едно от техните убежища, при което му дадоха четирима доверени свои хора да му помагат. Шоз достави пратката в една плантация на няколко мили от Хавана, защото мястото се използваше като база на въстаниците. Там те бяха връхлетени от испанците и Шоз се намери във вихъра на кръвопролитна схватка. Бунтовниците успяха да устоят своята позиция, след което се изтеглиха в планината, последвани от Шоз. Бягството с тях се оказа въпрос на оцеляване.

След като истинската цел на идването му в Куба беше да шпионира, Шоз остана с бунтовническата армия, веднъж установил се дълбоко в сърцето на провинция Хавана. Скоро се превърна в безспорен водач. Повечето от въстаниците бяха селски стопани, които имаха съдбоносна нужда от опитен ръководител. Войната се състоеше от продължителни партизански маневри и саботажни акции, при което двете страни се сблъскваха колкото може по-често и разрушително. Нито един от противниците не проявяваше милост. Жертвите сред цивилното население бяха ужасяващи и не им се отдаваше значение. Шоз се опитваше да предотврати всички действия, които засягаха невинното население, и съсредоточаваше подчинената му група бунтовници в колкото се може по-ефикасни и разрушителни атаки главно срещу снабдителните линии на испанците и самите корумпирани местни власти.

Шоз обръгна; беше устоял на ада от последните месеци и беше видял най-лошото, което човешкото въображение може да предложи. Независимо от всичко стомахът му се свиваше на топка от спомените. Той беше изцяло наясно, че Макинли преговаряше с Испания за прекратяване на военните действия, за независимостта на Куба и за репарации. Знаеше също така, че президентът никога няма да се споразумее с испанците, защото ситуацията на острова ескалираше застрашително. В момента в Куба се намираха повече от двеста хиляди испански войници, което означаваше, че неотдавнашните гаранции, които Испания даде по време на преговорите, са чиста лъжа. Обеща да даде автономия, но след сформирането на толкова мощна армия беше очевидно, че готви решаваща и последна атака срещу бунтовниците, с която да ги смаже веднъж завинаги. Шоз беше извикан във Вашингтон, за да докладва лично и разполагаше с необходимите цифри, които да потвърдят сведенията му.

Параходът пореше водите на пролива. Шоз се взираше в синьозелените води пред него. След няколко часа щеше да съзре Флорида Кийс. Нещо вътре в него се преобърна.

Мислите му го отведоха вместо към Вашингтон към Ню Йорк, отстоящ само на кратко пътуване с влак от столицата.

Той се усмихна, но изражението му си остана неотстъпчиво и цинично. Големият жокер в живота се наричаше стечение на обстоятелствата. Това беше дива и необуздана карта, за която никой не знаеше кога ще бъде раздадена. В този момент тя се озова в ръцете му.

Най-интересното в случая бе, че го привикаха във Вашингтон точно сега, след четиримесечен престой в Куба, прекъснат единствено от краткотрайно отскачане до Долината на смъртта. Беше дяволско съвпадение, че ще пристигне навреме, за да осъществи друго пътуване, този път на север, за да отпразнува рождения ден на Люси Браг и нейната повторна женитба.

Шоз и Люси нямаха никакъв шанс, след като армията на Брагови ги обгради. Една дузина агенти се нахвърлиха върху него, сложиха му белезници и го натовариха на един кон. Едва успя да не загуби съзнание по време на жестокото и безкрайно пътуване през границата и последвалия галон до Браунсвил, най-близкия американски град. Осъзнаваше, че само гневът и гордостта му го държаха изправен на седлото. Не видя Люси. Тя яздеше далеч назад, покровителствено обиколена от семейството си.

Хвърлиха го моментално в затвора, където за него се грижеше градският доктор. Въпреки че беше отслабнал от загубата на много кръв, докторът го увери, че куршумът само беше разкъсал месото на врата му, което се оказа чист късмет. Ако не изпитваше такава силна болка, Шоз сигурно би се разсмял на изразите на добрия доктор.

Скоро вниманието му беше отвлечено от други неща — появата на високия, слаб мъж със студени сини очи. Мъжът не беше обикновен пинкертоновец. Всичко у него говореше за правителствен служител, което не се понрави на Шоз. Той усети, че нещата отиват на зле.

— Ще трябва да си поговорим малко — каза мъжът, облегнат удобно на железните пръти на килията. — Мисля, че това, което имам ти кажа, ще те заинтересува.

— Не смятам, че ми предстои да ходя някъде.

Мъжът се усмихна.

— Напротив, струва ми се, че ще ходиш. Казвам се Лойд.

Шоз се размърда, за да облекчи мъките, но без особен успех, защото бе отказал да вземе предписаните му церове, при което болката във врата се усилваше. Преди обаче Лойд да успее да подхване речта си, вратата на затвора се разтвори широко и съпругата на Шоз влетя вътре.

Шоз се изправи, забравил всяко физическо страдание.

Тя изглеждаше ужасно. Беше потънала в прах и мръсотия, косата й беше сплъстена и чорлава, а носът и очите — зачервени от плач.

— Добре ли си, Шоз? — Тя се затича към него и се хвана за решетките на килията му.

— Добре съм — отговори той, забравил за присъствието на външен човек. — Люси…

Изражението й се изкриви от мъка. Тя го очакваше да продължи, цялата пребледняла и разтреперана, ала верните думи му убягваха. Поради незнайна причина на Шоз му се прииска да я увери, че всичко ще бъде наред, че те ще бъдат отново заедно, но не можа да каже нищо. Тяхната вселена беше брутално отъпкана. Той току-що бе загубил свободата си, същото като да е мъртъв. Не можеше да изрече думи на утеха, щом за него нямаше никаква надежда. Никаква надежда за тях.

Тя протегна ръка през решетките.

— Не се тревожи, любими…

Люси не успя да довърши, защото вратата зад нея се храсна с трясък и баща й нахлу вътре с вид на човек, склонен на убийство. Следваше го сестра му Сторм.

— Люси!

Тя не се обърна. Погледът, който отправи на Шоз, беше премрежен от сълзи и пълен с отчаяни и неизказани обещания. В този момент Рейд я сграбчи изотзад и я откъсна от килията.

— Искам да стоиш на страна от този човек!

— Пусни ме! Не можеш да ме спреш да говоря с него. В края на краищата надявам се леля Сторм да ти е казала, че той е мой…

Баща й я плесна през устата, изхвърляйки я навън. Леля й се втурна след тях. Вратата се затръшна зад гърба им и оттогава той не я видя повече.

Потърсил опора в металните пръти на килията, Шоз се бореше сърцето му да не се пръсне. По слепоочията му се стичаше пот. Тогава се намеси Лойд.

— Защо се ожени за нея?

Шоз се върна на нара, без да го удостои с поглед. Нямаше намерение да му отговори.

— Тя е красиво момиче — подхвана Лойд. — Страст, не ми се вярва. Искам да те предупредя, Купър, че дори жена ти да не може да свидетелства срещу теб, имаме начин да те тикнем зад решетките за следващите сто години и без нейните показания.

Шоз се засмя тихо. Точно тази отправна юридическа позиция никога не му беше минавала през главата.

— Не се опитвай да ме убеждаваш — каза дрезгаво той. — Вече съм опитвал вкуса на американското правосъдие, така че ти вярвам.

— Много добре, защото това облекчава моята задача — каза Лойд и зае освободеното от Люси място. — Имам предложение за теб, Шоз. Обзалагам се, че ще те заинтересува.

— Интересува ме единствено свободата.

— Още по-добре. Слушай тогава, ще продължиш да въртиш контрабандата с пушки с кубинците, защото само ти го можеш успешно и то сам. А когато станеш, така да се каже, гъст с тях, ще започнеш да шпионираш. Ще докладваш всичко на мен — всеки детайл от войната, всяка маневра на бунтовниците, всяко придвижване на испанците.

— Какво ще получа насреща?

— Свободата, естествено.

Надеждата отново припламна.

Шоз едва можеше да повярва на късмета си. Всичко, което се искаше от него, беше да продължи да се занимава с подхванатия бизнес. Единствената разлика бе, че трябваше да кара сам оръжията до Куба, да влезе във връзка с въстаниците и да се ангажира по-тясно с техните проблеми. В замяна на всичко щеше да получи президентско помилване заради всичките си престъпления.

Досието му щеше да бъде изчистено. Всъщност, щеше да престане да съществува.

Имаше една-две особености. Времето, през което щеше да работи, не беше ограничено. Трябваше да шпионира в полза на правителството на Съединените щати, докато беше необходимо. Без намесата на Америка кубинската война за независимост щеше да се проточи безкрай. Освен това критериите за президентското помилване не бяха точно изяснени — да шпионира, и то добре. Не му бяха оставили избор. Той се почувства така, сякаш излизаше на бял свят от преизподнята. Нямаше да се връща обратно в затвора, за което даде обет пред себе си още много отдавна. Не по-маловажно беше и това, че щеше да се отърси от миналото си, и след като приключеше с поръчението, щеше да започне на чисто.

Дали Люси щеше да го чака?

Така бе редно, след като му е съпруга.

Той изгаряше от желание да се срещне с нея, защото вече можеше да й предложи бъдеще. Изведнъж болката се замени от вълнение, а светлината разкъса непрогледния мрак.

Само няколко часа след „разговора“ с Лойд душевният му мир беше подкопан. Беше се унесъл в дрямка въпреки упоритата болка във врата, когато чу вратата на затвора да се отваря. В следващия миг се разнесе гневният глас на Рейд Браг.

— Ставай!

Шоз отвори едното си око.

— Ако си мислиш, че това ще те отърве, сметките ти са без кръчмаря. Не знам как, по дяволите, си се оженил за дъщеря ми, кучи сине, но ще си платиш за това. Ще си плащаш всеки ден до края на шибания си живот.

— Не съм я карал насила.

— Прелъстил си я!

Шоз се разсмя. Реши да не осветлява Браг за това, че дъщеря му го бе прелъстила, а не той нея.

— Няма да ти е смешно, когато те оковат отново в каторгата.

— Няма да има никаква каторга — спокойно му отвърна Шоз.

— Така ли мислиш? — ухили му се предизвикателно Браг. — Смяташ, че ще ти се размине отвличането на дъщеря ми и нейния позор?

Браг не знаеше за сделката с правителството. Предупредителните сигнали моментално поставиха Шоз нащрек. Бащата на Люси беше много влиятелен, а с цялата фамилия зад гърба си ставаше неудържим. Ами ако решаха да се опрат на официалната власт?

— Не съм употребявал дъщеря ви, Браг.

— Копеле такова! Когато се сетя как си я докосвал, ми иде да те убия!

— Никой никого няма да убива — намеси се Лойд, който влезе в ареста заедно с Дерек.

Рейд изкара руло с документи от вътрешния джоб на сакото си.

— Искам или той да излезе, или да вляза аз — каза той. — Имам нещо, което трябва да подпише.

— Не би трябвало да си тук, сине — каза Дерек. Видът му беше мрачен. — Трябва да поговорим, Рейд.

— Имам нещо, което той трябва да подпише — повтори упорито Рейд. — И няма да си тръгна оттук, ако не го направи.

Шоз искаше да узнае каква позиция щеше да заеме патриархът на клана Дерек Браг. Чувстваше, че семейството ще се обедини около неговата гледна точка. Затова впери поглед в него.

— Казаха ли ти? Лойд каза ли ти за сделката?

— Да, каза ми — отговори Дерек.

— Каква сделка? — намеси се Рейд и отмести поглед от Шоз към баща си. — Какви, по дяволите, ги дрънка тоя?

Никой не му отговори. Тогава Рейд се обърна към Лойд.

— По-добре да не е това, за което си мисля.

— Шоз няма да бъде съден за отвличането на дъщеря ти, Рейд. Ще бъде изпратен за изпълнение на важна мисия от правителството на Съединените щати.

За частица от секундата Рейд застина в недоумение.

— Ах, ти, въшливо и продажно копеле!

Когато Дерек сложи ръка на рамото му, за да го успокои, той я отблъсна гневно.

— Използвай главата си, за да помислиш — каза Лойд. — Америка има да защитава свои интереси в Куба. Шоз е във връзка с бунтовниците. Кой по-добре от него ще шпионира за нас и ще брани интереса ни? Твоя интерес! Нима забрави Маравиля и останалите инвестиции на семейството? Кой…

— Не вярвам в тия работи!

— За нещастие, синко, тези работи не зависят от нас — каза Дерек и хвана този път по-здраво ръката на сина си.

— Ти си на негова страна.

— Не съм на негова страна. Просто не ни се дава право на избор, Рейд, а освен това размислих сериозно по въпроса. Люси е добре. Ще уредим работата около женитбата, така че никой никога да не разбере. Няма да позволя да избухне скандал около евентуален процес във връзка с отвличането на внучката ми. Никога. Ако правителството желае да го изпрати в Куба, това няма да промени начина, по който ще се погрижим репутацията на Люси да не пострада.

Рейд не каза нищо.

— Ще разрешиш ли работата да стигне до съдебната зала, Рейд? Помисли добре, сине!

Рейд Браг извика в безпомощна ярост, след което се обърна към Лойд.

— През цялото време си знаел, нали? Лъгал си, като си използвал мен, семейството и нашите ресурси, за да пипнеш наготово един шпионин.

— Съжалявам, че така се получи — отвърна, без да трепне Лойд.

Шоз си отдъхна. Брагови нямаше да тръгнат срещу правителството, като използват властта си, за да осуетят сделката на живота му. Щеше да замине за Куба.

— Може да си мислиш, че си се измъкнал, но се заблуждаваш — извърна се рязко към него Рейд. — Ще си платиш за всичко и аз лично ще се погрижа това да стане. Ще останеш толкова дълго в Куба, че да забравиш какво представлява Америка. Куба ще ти бъде затворът, кучи сине. Само почакай, за да се убедиш, че не говоря напразно.

— След лайната на Ню Йорк Куба ще ми се стори като рай, мистър Браг.

— Така ли смяташ? — ухили се злобно Рейд. — Току-що се връщам оттам. Някога може и да е било рай, но сега си е жива трагедия.

— Достатъчно! — намеси се Дерек. — Това няма да ни докара до никъде. В тебе ли са документите?

Рейд кимна утвърдително и разгъна свитъка.

— Не ми пука дали ще се наложи да го направиш под дулото на револвера ми, но ще подпишеш.

Лойд отключи вратата на арестантската клетка, за да могат Дерек и Рейд да влязат вътре. Шоз се поизправи. Дерек извади писалка от жилетката си, докато Рейд остави документите с хладна усмивка върху нара.

— Подпиши, където има кръстче!

— Какво е това? — запита Шоз.

— По-добре подпиши — предупреди Дерек.

— Обещах им, че ще подпишеш, Купър — каза Лойд. — В противен случай сделката между нас пропада.

— Това са документи за развод — изсъска през зъби Рейд. — Подписвай, или ще пратя по дяволите проклетата ви сделка.

Шоз се смрази. Дори сърцето му спря да бие.

— Няма да подпиша — каза той.

Дори на беше помислил за последиците — затвор. Познаваше се достатъчно добре, за да знае, че говори, каквото мисли.

Рейд Браг сякаш полудя и се впусна към него с очевидното намерение да го убие. Беше озаптен с труд от Лойд и Дерек, които го увериха, че Шоз ще склони.

Шоз само се усмихна подигравателно.

По-късно Лойд се върна, за да го убеди, че свободата му е по-важна от брака, и че ако не подпише, отива в затвора до края на дните си. Шоз знаеше, че Лойд е прав и му се налага да подпише, но не докосна писалката. Дерек Браг мрачно повтори думите на федералния агент, даже изтъкна допълнителни аргументи, ала напразно. Шоз беше взел твърдо решение.

Много късно същата нощ Лойд влезе в затвора с документите. Неспособен да заспи, Шоз прехвърляше в ума си без успех всякакви начини да се измъкне от това невъзможно положение. Нищо не му дойде наум, затова при вида на Лойд се изпоти.

— Мисля, че се изразих ясно — каза той, без да снема очи от агента. — Няма да подпиша!

Лойд отключи вратата на килията, сякаш не го беше чул.

— Аз пък мисля, че ще промениш намеренията си, Купър.

— Да се обзаложим, че няма — усмихна се Шоз.

Лойд разви рулото с документите и му го тикна под носа.

— Тя не те иска, Купър.

Шоз премига, докато печатните букви върху хартията не се събраха на фокус. Подписът на дъното на страницата, близо до мястото, където той трябваше да подпише, стана напълно ясен. Грозната и черна истина излезе наяве.

— Тя не се нуждаеше от дълго уговаряне. В крайна сметка, нали всичко е било на майтап.

Люси Браг. Деликатният й подпис затанцува върху страницата, докато контурите му се размиха. Шокиран от видяното, Шоз пребледня като платно. Горчивата действителност го връхлетя с пълна сила.

Люси бе подписала.

Тя не те желае повече, отекнаха болезнено в ушите му думите на Лойд. Сърцето му заби лудо, а кръвта във вените му кипна. Беше анулирала нейната част от брачния договор.

Проклета да бъде! Проклета!

— Ще ти ги оставя — каза Лойд и подхвърли документите върху нара заедно с една писалка. — Не виждам причина да не подпишеш и ти.

Шоз не се помръдна. Когато го стори, беше за да изпише името си със замах.

37

Ню Йорк Сити, декември 1897 година

Утре се омъжваше. Люси не знаеше дали да плаче или да се смее. Седна пред тоалетната масичка и погледна тъжно отражението си в огледалото. Нямаше вид на щастлива булка. Приличаше по-скоро на вдовица.

Внезапно тя стана и се заразхожда из стаята, която беше нейна, откакто се помнеше. Преобладаващата част на огромното помещение бе отредена на леглото с балдахин, а останалата се заемаше от едно плюшено канапе и няколко кресла. Доминиращите цветове бяха кремаво и бяло. Четирите двойни прозорци от далечната страна гледаха към Сентръл Парк. Люси отвори единия. В студения зимен ден паркът беше постлан с дебел сняг, който блестеше на слънцето. Леденият въздух сякаш я освежи и ободри. Поне прогони част от обхваналата я апатия.

Днес беше нейният двайсет и първи рожден ден. Би трябвало да е щастлива, като се имаше предвид късметът й. Щеше да се жени за една от най-ухажваните перспективни партии в Ню Йорк, за което трябваше да благодари изцяло на баща си.

Проблемът бе, че образът на другия се възправи отново неканен пред нея — мрачен и насмешлив.

Люси се опита да го прогони ужасена. Той не владееше вече толкова често мислите й; в действителност се случваше да не се сети за него през целия ден, след което обаче споменът й напомняше, че изобщо не го е забравила.

Най-вероятно и нямаше да успее никога.

Болката отдавна си беше отишла, отстъпвайки място на гняв.

Родителите й се оказаха прави. Той не беше за нея. Скитник и негодник. Единственият човек, за когото го беше грижа, беше неговата продажна персона. Тя знаеше, че без него й е по-добре. Ако се интересуваше от нея, никога не би подписал онези документи.

Шокът от случката се оказа огромен.

Тя едва си спомняше пътуването към Браунсвил, защото тогава се намираше в състояние на истерия, причинена от мисълта за умиращия Шоз. Той беше загубил толкова много кръв. В града я бяха настанили набързо в една хотелска стая с леля й Сторм. Люси умоляваше леля си да я пусне, за да открие Шоз. Сторм я бе раздрусала грубо.

— Какво става, Люси? Кажи какво има.

Люси не се беше замислила изобщо за последствията от разкриването на истината.

— Не искам той да умре! — хлипаше тя. — Пусни ме, моля те, при него!

— Не разбирам — отвърна й Сторм, но бледността й говореше точно за обратното.

— Обичам го! Той ми е мъж!

Сторм я прегърна и залюля, докато Люси се заливаше в сълзи. Успокои я, че той няма да умре и й обеща да донесе вести за състоянието му, но й каза, че не може да я пусне при него при никакви обстоятелства. Сторм я остави, след като Люси обеща да чака завръщането й. Ала още в следващия миг, когато се оказа сама, излетя навън, за да открие Шоз.

Сега вече знаеше част от истината. Леля й бе отишла при баща й с новините за техния брак. Истината възпламени намерението му да ги държи разделени до окончателния развод. Както винаги, Рейд Браг успя да осъществи плановете си.

Люси прималя от облекчение, когато откри, че раната му е превързана. Макар и блед, беше ясно, че е жив и се възстановява. Тя се страхуваше толкова много Шоз да не умре!

Ненадейното гневно нахлуване на баща й я лиши от възможността да поговори с него и да го утеши. Рейд я извлече от затвора и я върна в хотелската стая.

— Как смееш! — разбесня се Люси. — Ще се върна обратно. Имам пълното право…

— Нямаш никакви права! — извика баща й с вдигната ръка.

Люси се сви до стената, защото никога не бе го виждала да вилнее така. Рейд беше на границата на насилието. Тя не предприе нищо, защото разбра, че той се бори да възвърне самообладанието си, а освен това трудно сдържаният порив бе предизвикан от нея.

Рейд се успокои. В малката стая не се чуваше нищо освен запъхтяното им дишане.

— Татко!

Той покри лицето си с ръце.

— За малко да те ударя!

Люси се приближи до него и докосна широкия му гръб.

— Няма нищо. Разбирам, че се страхуваш за мен, защото ме обичаш.

Рейд се извърна към нея и я прегърна. Люси притвори очи и също се притисна към него. Това бе бащата, когото обичаше — нейно божество от времето, когато беше малко момиченце. Единственият човек, способен да оправя и най-забърканите каши.

Но този път илюзиите й бяха грубо погазени. Той не съедини в едно парчетата от раздробения й свят. Напротив, стъпка го още по-жестоко.

Рейд поиска тя да не се среща никога повече с Шоз. Когато настоя за развод, Люси отказа. Поиска среща с Шоз, но баща й забрани. Под повърхността на техните битки съществуваха подмолно напрежение и объркани чувства, затова не след дълго те бяха въвлечени в застрашително и огласено с крясъци противоборство. Нито леля й Сторм, нито нейната баба успяха да ги помирят. Всички заеха страната на баща й и се опитваха да я убедят, че трябва да се разведе с Шоз и да започне живота си отново. Люси престана да им натяква, че го обича. Очевидно никой не я слушаше, нито пък го беше грижа.

Същата вечер дядо й донесе документите. Независимо от изживяната травма, Люси беше изчерпана и дремеше. Когато на вратата се похлопа, тя се стресна. Той и донесе какао, но тя виждаше единствено листовете хартия в ръката му.

— Събудих ли те?

— Не.

— Донесох ти горещ шоколад — усмихна се той.

Тя не успя да му се отплати с усмивка. По-скоро й се плачеше. Дерек приседна в краката й и й подаде порцелановата чаша.

— Как е той?

— Спи — намръщи се дядо й. — Няма треска, твърд и силен както винаги.

— Моля те да ми помогнеш, дядо — подхвана тя, след като си отдъхна поне що се касаеше до здравето на Шоз. — Не позволявай да го пратят в затвора.

— Той няма да ходи в затвора, Люси — каза Дерек, неспособен да излъже.

— Какво се е случило? — зяпна от изненада тя.

За един кратък миг си помисли, че дядо й е успял някак си да спаси любимия мъж.

— Правителството го изпраща в Куба, Люси.

— Куба!

— Нали знаеш, че подкрепяме бунтовниците, а Шоз ги снабдява от дълго време с пушки.

Люси се изви встрани. Сега вече й стана ясно с какво се занимава Шоз. Когато вдигна глава, лицето й грееше в усмивка.

— Следователно на практика е герой?

— Люси — подхвана тежко дядо й, — той не е герой. Той е избягал углавен престъпник и контрабандист на крадено армейско оръжие. Не е човек за теб, както й да го погледнеш.

— В Парадайз го харесваше — каза тя с помрачено настроение.

— Да, и все още го харесвам като мъж, но не е за моята внучка.

— Вече няма значение — отбеляза тя с притворени очи. — Изглежда всички забравят, че съм му жена, дядо, и нищо не може да го промени. Какво ще стане след Куба?

Дерек се поколеба.

— Не ми е работа аз да ти го кажа, но се боя, че грешиш, Люси.

Той се пресегна и я потупа по ръката. Люси го изгледа втренчено.

— Шоз вече подписа бракоразводните документи. Не беше нужно да го уговаряме дълго.

— Не ти вярвам.

В действителност мислите й се разминаваха с думите.

— Сега е твой ред — рече кротко дядо й.

Люси погледна към листовете в ръката му с насълзени очи. Това не й попречи да забележи подписа на Шоз.

— Вие сте го придумали.

В себе си тя бе започнала бавно да умира.

— Не, скъпа. Не сме го насилвали, нито сме му се отплащали по някакъв начин, въпреки че баща ти беше готов и на двете.

Люси остана поразена. Не беше възможно нещата да са взели такъв обрат. Тя не искаше да повярва на очите си. Най-лошото бе, че дълбоко накъде у нея се зароди съмнение дали той изобщо я обича. Тя с болка трябваше да признае, че не разбра защо Шоз се бе оженил за нея. Женитбата се оказа импулсивен акт. Никога не би трябвало да се залъгва и да се уповава в любовта му. Очевидно съюзът им не значеше нищо за него.

— Съжалявам, Люси — каза Дерек. — Оставям ти документите тук. Подпиши ги, когато сметнеш, че си готова. Утре се връщаме в Парадайз.

Прииска й се да бъде на ранчото още на мига. Изпита голяма нужда да види майка си.

— Ти си млада, умна и силна, да не говорим за красотата ти — бе казал дядо й. — За нула време всичко ще бъде само спомен. Времето ще се погрижи за това. Повярвай ми, че скоро ще се появи друг човек в живота ти.

Люси не му отвърна.

— А и не би трябвало да те притеснява вероятността да се разрази скандал. Ще се погрижим нищо да не излезе наяве. Никой никога няма да научи, можеш да ми се довериш.

Дядо й не се оказа прав по въпроса за скандала. Прибраха се в Ню Йорк през първата седмица на август — Люси, родителите й, братята й и Джоана. Съвпадението беше много необичайно.

Тексаските вестници не споменаваха и дума за нейното отвличане, но Тексас беше подвластна на Дерек Браг територия. Парадайз се грижеше сам за репутацията си. Случката там беше табу въпреки всички известни подробности и Люси продължаваше да се ползва от предишното всеобщо уважение и любов.

В деня на завръщането им в Ню Йорк обаче тлъстите заглавия във вестниците огласиха нашироко новините, които Тексас така успешно запази в тайна. „Наследница се завръща в обществото след отвличане“, „Наследница от империята Браг оцелява след отвличане“ бяха само част от заглавията, а първенството държеше сензационният жълт вестник на Хърст „Ню Йорк Джърнъл“, подхванал атаката с редакционната статия „Наследница от фамилията Браг прекарва месец с похитител в Мексико“.

Люси все още бе твърде замаяна и безчувствена от постъпката на Шоз, но родителите й бяха разтърсени и разгневени. Тя беше изпратена начаса в Нюпорт за последните няколко седмици от лятото. Ако се наложеше, биха я пратили и в Хонконг.

Тя не напускаше фамилното имение. Имаше дни, в които не излизаше дори от стаята си. Спеше през по-голямата част от времето, загубила всякакъв апетит. Родителите й я караха настоятелно да излиза с приятели и да приема посетители в къщи, но Люси не им обръщаше внимание. Дори отпрати Леон Клакстън, без да се види с него, въпреки неговото съобщение, че напуска скоро Съединените щати и иска да говори с нея. Просто нищо не я интересуваше.

И тогава един ден към края на лятото мъглата се вдигна и отчаянието изчезна. Люси изведнъж се почувства ядосана.

Беше сигурна, че Шоз не се терзае заради нея. Намираше се някъде в Куба, но доколкото го познаваше, той беше от оправните и сигурно отдавна я беше забравил. Тогава защо трябваше да скърби по него? Тя беше Люси Браг, а той — господин никой. За него тя беше върхът, но за нея Шоз се оказа най-лошото, което можеше да й се случи. Не отричаше, че го беше обичала и навярно все още беше малко влюбена в него, но щеше да се върне към живота с отмъстителност, за да покаже на всички, че не дава пукната пара за проклетото копеле.

Преди да се устреми към приятелите си, Люси трябваше да се види с Леон. Технически той все още й беше кавалер. От нейна страна се получи много грубо, че не го прие преди. Сега дори съжаляваше, че не му отдели повече внимание в Парадайз. Беше безсмислено обаче да се задълбочава върху това. Тя му изпрати кратко съобщение и на следващия ден той дойде да я види.

Люси реши да го приеме в музикалния салон, който беше светъл и приветлив, особено през слънчевите следобеди. Беше нервна, защото Леон беше първият външен човек, когото приемаше след завръщането си от Тексас. Каква ли щеше да бъде реакцията му след скандала?

— Радвам се да те видя, Леон — каза тя, когато влезе в стаята с несигурна усмивка.

Той се изправи при появата й. Изглеждаше ослепително в бял панталон и морскосиньо ленено сако. Погледът му я обгърна цяла.

— Миналата седмица не останах с такова впечатление.

Люси се почувства неловко под изучаващия му поглед.

— Не бях добре тогава. Надявам се да ме разбереш.

— Да, мисля, че разбирам.

В тона му се долови хаплива нотка. Нямаше нищо общо с вманиачения обожател от миналата пролет. Люси седна до него и се съсредоточи в наливането на лимонадата.

— В бележката си съобщаваш, че заминаваш. Накъде пак?

Леон не изпускаше нито едно нейно движение.

— Баща ми и Рузвелт ме окуражиха да се завърна във Външно министерство. Назначен съм в Сан Хуан, закъдето заминавам утре.

— Сан Хуан?

— Пуерто Рико — обясни кратко той.

Разговорът не вървеше. Той изглеждаше хладен, дори леко ядосан.

— Притеснява ли те нещо?

— Какво би могло да ме притеснява, Люси? Това, че жената, за която възнамерявах да се оженя, беше отвлечена от някакъв пройдоха и държана затворена в продължение на седмици?

Името на Шоз също фигурираше във вестниците, така че Леон знаеше всичко, но Люси не беше очаквала толкова нахална атака.

— Грешката не беше моя. Повярвай ми, ако можех да променя нещата от това лято, щях да го сторя.

— Нима? — запита саркастично той, гледайки я проницателно. — Наистина ли би го направила?

— Не разбирам какво искаш да кажеш! — скочи на крака Люси.

— Искам да кажа, че всъщност не става дума за отвличане — отговори Леон и също се изправи, — а вероятно за твоето доброволно бягство с Купър.

Думите му накараха Люси да онемее.

— Видях ви двамата в нощта на партито — изкрещя Леон. — Бяхте се вкопчили един в друг и се целувахте. Тогава ти беше готова да му отдадеш всичко, нали, Люси?

— Дошъл си да ме обвиняваш, да ме нападаш?

— Видях как го желаеше оная нощ — сграбчи я той. — Толкова ли го искаше, че да хукнеш заедно с него? Или той наистина те отвлече? Чука ли се с него, Люси? През всичките тия нощи, през които бяхте сами там, горе, в планината… Насили ли те?

— Пусни ме! — разтърсена и бясна, тя рязко се откопчи от ръката му. — Той ме похити и аз бях негов затворник. Аз съм жертва; а не престъпник, че да бъда обвинявана по този начин.

— Когато те срещнах за първи път, си помислих, че най-после съм открил съвършената съпруга. Моята безукорна жена. Явно съм грешал.

Преди Люси да успее да отговори, той вече я държеше в ръцете си и я притискаше към здравото си тяло.

— Харесва ли ти, Люси? — позаинтересува се Леон.

Тя застина потресена и ужасена от материалния израз на неговата възбуда.

— По-добре ме пусни, Леон, моля те!

За известно време той остана безмълвен, със светнали очи и притиснато към нея пулсиращо тяло. После се откъсна и, без да продума повече, гневно напусна стаята.

Люси рухна върху канапето. Отне й известно време, докато се съвземе от случилото се. Не беше глупава и разбираше, че яростта на Леон е продиктувана от ревност и горчиво разочарование. Навярно я бе обичал искрено, преди да стане всичко. Люси дори почувства нещо като съжаление към него, особено след като се бе съгласила с най-ужасните му обвинения. За поведението му обаче не можеше да има извинение. Като джентълмен той не трябваше да постъпва така.

На следващата утрин Люси привика Джоана, чиито родители също имаха вила в Нюпорт. Двете приятелки се прегърнаха, след като Джоана я приветства с усмивка.

— Разкажи ми всичко — каза Джоана, когато двете се настаниха удобно в един малък салон на чай и лимонови сладки.

— Няма нищо за разказване — отвърна Люси с най-делничен тон.

Мисълта за ужасните оскърбления на Леон не я оставяше на мира.

— Стига, Люси, ти беше с него почти два месеца! Можеш да ми кажеш, нали съм ти най-добрата приятелка. И без това вече знам за вас двамата.

Люси се почувства особено неловко, когато си спомни как Джоана беше станала свидетелка на възможно най-интимната прегръдка между нея и Шоз.

— Джоана, сигурна съм, че никога няма да кажеш нещо непристойно.

— Разбира се, че няма.

Безпокойството на Люси се усили. Тя успя да парира натрапчивите въпроси на приятелката си, без обаче да притъпи нейния жив интерес. Преди да си тръгне, Джоана я покани на турнир по крикет, който нейната майка организираше по-късно същата седмица. Люси обеща да присъства. Беше нетърпелива да се потопи наново в обществото и да ликвидира породеното от скандала неприятно усещане колкото се може по-скоро.

Люси отиде на събирането в един прекрасен слънчев августовски ден. Беше подбрала много внимателно тоалета, дантелена бяла рокля, която намираше за романтичен отглас на някогашната си невинност. Люси възнамеряваше да се появи по-красива и безгрижна от всякога, след като беше наясно, че скандалът около отвличането й все още е новината на деня. Щеше да им покаже, че станалото сякаш не я засяга.

Родителите на Джоана се отнесоха с нея както винаги, като че ли беше скъп член на семейството. Докато разговаряше неангажирано с тях, Люси огледа внимателно изпод широката периферия на сламената си шапка сбраното върху поляната множество. Откри, че докато се опитваше да изучи дискретно всеки поотделно, всички присъстващи следяха по същия начин нея. Беше леко разтърсена от разкритието. След като остави родителите на Джоана, тя се отправи към нея и групата от общи приятелки в другия край на моравата. Те не наблюдаваха играта, а се взираха единствено в нея.

Един от играчите я спря. Беше млад червенокос мъж, когото Люси познаваше много отдавна.

— Радвам се да те видя, Люси! Хубаво е, че си пак сред нас — каза той с широка усмивка.

Не можеше да се сбърка учтивостта на тона му, но в усмивката и погледа имаше нещо, което не й хареса, нещо, което можеше вече безпогрешно да различи — жив мъжки интерес към нейната личност.

— Благодаря, Брайън — каза тя по-хладно, отколкото й се искаше.

Преди да успее да го остави, той я задържа, хващайки нейната облечена в ръкавица ръка.

— Денят е чудесен за крикет. Искаш ли да поиграеш?

Фактът, че я задържа, и начинът, по който се предлагаше, я подразниха. Люси отговори кратко, че не е решила, рязко се освободи от хватката му и забърза към приятелките си.

— Толкова се радвам, че си по-добре — изгука Жанин Тейлър-Смит и я прегърна.

— Умирахме от безпокойство кога ще те пуснат, трябва да ни разкажеш всичко — намеси се и Елизабет Синклер. — Джоана ни каза, че той бил много опасен и толкова хубав.

— Кой? — смаяно запита Люси.

— Как кой? — избухнаха дружно в смях Елизабет и Жанин. Джоана също започна да им приглася, кикотейки се.

— Ами онзи мъж, който те похити, Шоз Купър.

Люси стрелна Джоана със смутен и тревожен поглед. Нали я помоли да не казва нищо!

— Наистина си го бива — отговори вместо нея Джоана.

— Направи ли го? — запита лукаво Жанин.

— Какво да направя? — едва успя да изрече Люси.

— Ти знаеш — зашепна Жанин. — Целуна ли те? Опипа ли те? Обла…

— Моля да ме извините — каза рязко Люси и се извърна кръгом. Докато се отдалечаваше, тя ги чу как отново избухнаха в неистов смях. Сърцето й щеше да се пръсне. Трябваше да бъде подготвена, но всъщност се оказа по-лошо от очакваното.

Тя влезе в къщата, за да използва тоалетната и да се освежи. Вътре беше тихо и прохладно, но когато приближи стаята за дами, отвътре се чуха женски гласове. Люси се спря, защото все още не искаше да се вижда с никой. Застанала в средата на коридора, тя изведнъж осъзна, че двете жени вътре обсъждаха нея.

— Само Люси Браг би имала безочието да се прави, като че ли не е станало нищо.

— Възможно е и да е така.

Люси не позна нито един от гласовете, които бяха допълнително приглушени от притворената врата.

— Какви ги говориш? Чух от най-сигурно място, че с нея е свършено.

Вратата се отвори. И двете дами останаха зашеметени, когато се оказаха на излизане лице в лице с нея. Люси си наложи да ги погледне право в очите. Вдигнала високо глава, тя им се усмихна, сякаш изобщо не беше чула отвратителните думи.

— Здравейте, госпожо Кърн, здравейте госпожо Ливингстън. — Прекрасен ден за крикет, нали?

Преди още двете сплетници да се осъзнаят, Люси се шмугна между тях в дамското помещение и заключи вратата. Останала сама, тя пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои. Когато възвърна хладнокръвието си обаче, изпадна в ярост.

Коя беше Маргарет Кърн, че да хвърля камъни в нейната градина? Беше имала връзка със съпруга на Роуз Абът, без да е вдовица! Колкото до приятелките й… Люси потрепери от гняв. Беше ясно, че краткото й абдикиране от престола на първа грация ги забавляваше. Без да знаят защо, те се надяваха на най-лошото, защото тя беше по-хубава и по-богата от тях, а нейното семейство — по-могъщо от техните. Казано накратко, ревнуваха! Люси затръшна вратата след себе си и се понесе към хола. Нека да хранят очаквания за нейния провал! Нека да й се присмиват зад гърба! Нищожества! Жанин трудно би могла да се нарече хубава, а на това отгоре беше сгодена за един тлъст кретен заради синята му кръв, поради липса на собствена такава, баща й бе прост месар, преди да стане собственик на една от най-големите вериги за опаковане на месо на Изток. Колкото до Елизабет, тя можеше да проследи родословието си назад във времето чак до парахода „Мейфлауър“, но на практика семейството й беше разорено и всички знаеха, че тя трябва да се ожени за пари, и то много.

Люси забави крачка, когато стигна до Джоана. Знаеше, че приятелката й се води по течението и в компания е на едно мнение с всички. Не вярваше да храни същите чувства, както другите й две мними приятелки. И все пак, ако държеше на Люси, би трябвало поне да се опита да я подкрепи.

Тя се сля отново с гостите, твърдо решена да се забавлява и да не обръща внимание на евентуалните клюки зад гърба й. Отне й продължително време, докато разпръсне новите си обожатели. Нито един от младите мъже не знаеше, че Леон Клакстън не й е повече кавалер, но въпреки това те се рояха около нея с повишен интерес. Беше обградена от ухажори целия следобед. Те си съперничеха за вниманието й най-вече, както смяташе Люси, заради определен вид услуги, които да получат от нея зад хлопнатата врата на някоя стая. Тя откри, че се оправя много лесно с мъжете — кокетничеше с тях до една точно определена граница, която инстинктът й подсказваше, преди да им даде да разберат, че всичко е само флирт и нищо повече. Удоволствието й се подхранваше от неприкритата ревност и трудно сдържаното възмущение на нейните „дружки“. Докато стана време да си ходи, Люси беше поставила Жанин, Елизабет и още неколцина на отреденото им място в периферията, но с цената на пълно изтощение.

Лятото не искаше да си ходи. Люси не изпускаше светско събитие, непоколебима в решението си да докаже, че не е „свършена“, ала скандалът не отмираше. Колкото и да й беше трудно, тя не желаеше да се връща в Радклиф, където мълвата щеше да я последва и където щеше да й се наложи да изтърпи отново същия присмех, този път от страна на нейните състуденти. Родителите й се съгласиха да си вземе отпускно, докато нещата се уталожеха.

Люси забави връщането си в Ню Йорк, въпреки че всички напуснаха Нюпорт след последния уикенд на август. Тишината и спокойствието бяха добре дошли, а уединението й осигуряваше достатъчно време да се отдаде на мислите и спомените. Шоз Купър все още владееше съзнанието й. Независимо от гнева, при мисълта за него тя не успяваше да се отърси от присъствието му. В края на септември получи писмо от баща си, в което той я молеше да се върне в Ню Йорк. Учуди я нетърпението му да я види у дома. Скоро откри и причината. Не беше прекрачила още входния портал на къщата на Пето Авеню, когато Рейд я връхлетя сияещ.

— Скъпа — каза той и я прегърна. — Толкова се радвам, че се върна, защото съм уредил женитбата ти!

Люси застина на едно място, неспособна да реагира.

— Струва ми се, че ще останеш изключително доволна.

38

Люси се чудеше дали е права да се жени на следващия ден за Леон Клакстън. Запита се не е ли възможно да изклинчи в последната минута. Ако трябваше да е честна пред себе си, много й се щеше да бъде освободена от поетия ангажимент.

Облечена само в долно бельо, тя се отпусна върху дивана след суматохата по приготовленията за вечерта. Люси не обичаше Леон. Не обичаше никого. Някога, преди много време, беше влюбена в Шоз, но чувствата й бяха отдавна отмрели, а на тяхно място се вихреше свиреп гняв.

Леон също не я обичаше. Навярно беше изпитвал нещо подобно миналата пролет, преди да посети Парадайз и тя да стане заложница на Шоз, но след последната им среща й беше дал ясно да разбере, че е много обиден.

Новината, че баща й е уредил сватбата й с него, я бе шокирала. След като Леон бе демонстрирал недвусмислено чувствата си, Люси бе сигурна, че той се жени единствено заради парите й и връзките на фамилията, които щяха да му донесат безгранична власт. Беше подочула, че въпреки скандала си оставаше предпочитаната партия за Мериан и Роджър Клакстън. Майката на Леон се беше изразила твърде ясно при една тяхна среща. Тя поемаше отговорността да убеди сина си да се ожени за Люси „при това нещастно стечение на обстоятелствата“. Беше й се усмихнала снизходително и грубо, сякаш да даде на Люси да разбере, че не трябва да я заблуждава с претенции за непорочност, защото знае за съсипаната й репутация. Сватбата трябваше да бъде последна и единствена възможност за Люси да изкупи своя грях пред обществото.

Сблъсъкът с Мериан беше смущаващ, защото Люси разбра, че тя не я обича ни най-малко. Предположи, че причината е в нейната „съсипана“ репутация, с която се явяваше пред Леон. Представи си как Мериан настоятелно пришпорва сина си да я приеме. Доказателството беше краткото и суховато извинение, което най-накрая пристигна по телеграфа един месец след годежа.

Отначало Люси отказа да се омъжи за Леон, защото не го обичаше. Запуши си упорито ушите за аргументите на баща си, откривайки, че мисли все по-често за своето кратко щастие с Шоз. Но не й отне дълго време да се съвземе. Тя беше твърде интелигентна и знаеше, че през 1897 възможностите пред една жена не са кой знае колко много. Би могла да остане при семейството и да се превърне в стара мома, закриляна първоначално от родителите си, а впоследствие от някой свой брат. Можеше да стане продавачка или учителка. Или да се ожени за Леон по сметка, защото никога повече нямаше да бъде способна да обича. След сватбата можеше да започне веднага начисто, оставила миналото безвъзвратно зад гърба си. Щеше да живее като съпруга на дипломат в чужбина и да има деца — накратко, да се реализира като жена. Изборът се налагаше сам.

Нямаше да отлага нищо. Искаше й се да има отново нещата, които беше загубила, или поне някакво тяхно подобие. Беше твърдо решила да бъде щастлива. Леон й се обади, сякаш нищо не се е случило, за да я увери, че няма да живеят в Ню Йорк, а през по-голямата част от времето, поне в обозримото бъдеще, в чужбина. Перспективата я направи почти щастлива!

Въпреки че Люси бе обмислила всичко многократно, особено с приближаването на сватбата, и бе стигала до едно и също решение, леката паника си оставаше. Тя го отдаде на нерви. Всяка булка е нервна и си има своите съмнения. Беше й нужно време като съпруга на Леон. Тя се надяваше то да донесе взаимното уважение, приятелство и разбиране към другия. Люси си припомни неочаквано горещия секс, който беше споделила с Шоз. Тя не очакваше отново подобен шанс. Въпреки че Леон все още беше привлечен от нея, тя нямаше да мисли за плътта.

На вратата й се почука. Люси навлече един пеньоар и отвори. Остана изненадана да види баща си и майка си, вече приготвени за вечеря.

— Още ли не си се облякла? — запита баща й и влезе вътре. — Съжалявам, че те безпокоим.

— Сега ще побързам — каза тя и срещна изпълнения с любов, но и с тревога поглед на майка си. — Нищо ми няма, просто си мечтаех.

Рейд й подаде плоска кадифена кутия за бижута.

— Искахме да ти поднесем подаръка за рождения ден — усмихна се той. — Можеш да го сложиш.

— О, татко! — възкликна тя и отвори кутията.

В нея се намираше достойна и за кралица огърлица от рубини и диаманти, която накара дъха й да спре. Беше получавала много бижута под формата на подаръци през живота си, но никога нещо толкова смайващо и скъпоценно.

— Толкова е красива!

— Много — потвърди Грейс и й помогна да си я сложи. — Дори прекалено за момиче на двайсет и една, но нали ще се жениш. Просто не мога до го повярвам, Люси.

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и тя прегърна дъщеря си.

— Нито аз — засмя се нервно Люси и се приближи до огледалото, за да се възхити от огърлицата. После се хвърли да прегръща и двамата си родители.

— Има още нещо, Люси — каза баща й.

— Моля те, не сега, Рейд — намеси се бурно Грейс.

— Кога, ако не сега? — вдигна рамене той. — В деня на сватбата ли?

— По-добре, отколкото в този момент.

— За какво се препирате? — запита Люси.

Рейд бръкна във вътрешния джоб на смокинга и извади няколко сгънати листи хартия.

— Мисля, че сме забравили нещо, Люси.

Тя объркано наблюдаваше как баща й разгръща свитъка грижливо подредени документи. Люси се обърна към майка си, която беше като бясна. Изведнъж разбра всичко и сърцето й спря да тупти.

— Не можеш да се ожениш, докато не подпишеш това — каза спокойно Рейд.

Бракоразводните документи. Люси беше забравила за тях. Но не съвсем. Беше отказала да ги разпише в Браунсвил след арестуването на Шоз. Нещата се бяха уталожили, но през последните няколко месеца не преставаше да я гложди мисълта, че не е подписала оригиналните документи, които утвърждаваха нейния брак. Шоз беше едно нищожество и тя не го искаше повече в живота си. Всичко беше приключило още много отдавна, преди дори да започне.

Тя се обърна към баща си.

— Добре, татко — усмихна се ослепително Люси, докато една сълза се стичаше надолу по бузата й. — Отдавна беше време.

Шоз избра да пристигне пеша на Източна шейсет и втора улица. Той се облегна върху студената каменна стена на Сентръл Парк и бавно запали цигара. Докато вдишваше дълбоко дима, се загледа към къщата на семейство Браг от отсрещната страна на Пето Авеню. Беше притеснен, макар и външно отпуснат.

Беше във Вашингтон само допреди няколко часа. Там беше имал трудна среща с някои от най-високопоставените чиновници от администрацията на Маккинли. Бяха присъствали членове на правителството, отбраната и Пентагона, които го пекоха на бавен огън в продължение на часове във връзка с положението в Куба. За щастие Шоз имаше отговор на всичко. В края му се даде възможност да се изяви, когато вторият секретар на флота Рузвелт го запита за личното му мнение. Шоз се изказа без никакви задръжки.

Отбеляза, че обещанията на испанското правителство да даде автономия са празни приказки, и ги предупреди, че ситуацията ескалира и скоро ще бъде извън контрол. Даже и в случай на автономия нещата нямаше да се успокоят. Куба беше буре с барут, готово да експлодира всеки миг.

Напрежението му не се дължеше на продължителното съвещание, на което той се представи блестящо. Беше скован в очакване и това не му харесваше. Скоро щеше да я види, затова почти беше останал без дъх.

Люси все още го владееше, опасна власт, от която той не беше успял да се освободи.

Беше се стъмнило, но улицата беше добре осветена, затова сянката му се проточи по протежение на целия тротоар под желязната улична лампа. Горните етажи на къщата, където очевидно живееше семейството, бяха тъмни. За разлика от тях прозорците на долния етаж грееха без изключение. Шоз почака около час. Когато часовникът му показа десет, той разбра, че ги е изпуснал. Вероятно беше излязла заедно със семейството си, за да прекара вечерта навън.

Той си осигури интересуващата го информация с бакшиш. Люси бе придружена от Леон до дома на фамилията Клакстън. Цялото й семейство, с изключение на най-малките й братя, я бе придружило на тържествената вечеря, на която списъкът на поканените гости дублираше справочника „Кой кой е в Ню Йорк“.

Шоз си наложи да не върши глупости.

Но въпреки това отиде.

39

Шоз пристигна след десет минути пред вече познатия дом на Клакстън. Не се поколеба. Централният вход беше ярко очертан, а по Пето Авеню се редяха частните екипажи и автомобили на гостите, чиито кочияши и шофьори разговаряха под уличните лампи, увити в дебели зимни балтони. Шоз беше облечен в безупречния черен костюм, с който се бе представил във Вашингтон. Предния ден се подстрига и грижливо среса косата си на път по средата. Усмихнат, той влезе свойски като всеки друг гост и беше посрещнат с любезно „Добър вечер, сър!“ от майордома.

Кръвта му пулсираше тежко във вените. От постланото с мрамор фоайе можеше да чуе врявата на хорски разговори и смях, която долиташе от салона. Разнасяше се звън на скъпи кристални чаши и звуци на пиано, приглушени от оживените гласове. Шоз влезе в хола. Поспря се на прага и обхвана с поглед около стотината гости.

В къщата имаше няколко салона. Този беше най-обширният, ако не се броеше балната зала, и беше докрай изпълнен с хора. Шоз изучи внимателно блестящата тълпа от облечени в ярки рокли с голи рамене и обкичени с бижута жени и техните кавалери в официално вечерно облекло. Люси не се виждаше никъде.

Ала забеляза родителите й. Те не бяха единствените, които разпозна, Шоз устреми поглед във високия, рус и красив Леон, който се чувстваше изключително на място сред своята елегантна среда. Съпругът на Мериан, Роджър, разговаряше с Дерек Браг, чиято сребърна грива не можеше да се сбърка. До него беше единият от синовете му, заедно с русата си жена, известна актриса. Шоз мислено изруга, щом разбра, че целият клан Браг се бе събрал в града заради сватбата на Люси. Не беше необходимо да го разкриват още сега.

Неколцината гости в дъното на стаята се разпръснаха, за да дадат място на домакинята. Мериан изглеждаше главозамайващо в сребристата си рокля от шифон. Застанала до далечната страна на залата, тя се набиваше моментално на очи. Той можа да я види цяла само за един кратък миг. Тя сякаш долови втренченият му взор, защото погледна в неговата посока. Очите й видимо се разшириха.

Шоз въздъхна и обърна гръб, отправяйки се към хола, вместо към фоайето. Крачката му се забави, когато зърна позната фигура, която идваше към него по слабо осветения коридор. Приятелката на Люси Джоана търсеше нещо в дамската си чанта и когато вдигна глава, зяпна от изненада.

Шоз й кимна леко и продължи пътя си. Не след дълго се намери в библиотеката. Отправи се право към бюрото от времето на кралица Ана и си наля от най-хубавото шотландско уиски в една тумбеста чаша. Беше открил още преди много време, че това е предпочитаното питие на Роджър.

Само след минута в стаята влезе Мериан. Тя затвори след себе си, потърси опора върху вратата и се загледа в него.

Той вдигна чаша като при тост.

— За най-красивата домакиня в Ню Йорк.

— Изглежда ти с коствало много смелост, за да дойдеш тук! — каза тя, но тонът й беше спокоен и вял, за разлика от думите.

Без да си направи труд да се премести от вратата, тя продължаваше да го наблюдава.

Шоз възкачи едното си бедро върху бюрото и отпи от уискито.

— Защо си тук и какво искаш? — запита Мериан.

Шоз можеше да почувства нейната физическа реакция спрямо него дори от другия край на кабинета. Подушваше я. Мериан си оставаше все същата разгонена кучка и той сметна това за забавно. За разлика от другото, което му беше погодила миналото лято.

— Може би искам да уредя стари сметки.

— Какво означава това?

Отново се бе превърнал в хищник. Познаваше я прекалено добре, за да не бъде нащрек. Тя се държеше така, сякаш нямаше никаква представа за какво говори той. Не можеше да е забравила нощта, когато се празнуваше осемдесетгодшнината на Дерек Браг. Въпреки това нейните думи не го потвърдиха, или най-малкото доказаха, че е превъзходна актриса.

— Казах ти още преди година, не, веднага след като избяга от затвора, че съжалявам. Сега го повтарям — съжалявам. Не съм мислила, че ще те пратят зад решетките.

— Поставила си диаманта в моя джоб, викаш полицията и ми казваш как не си предполагала какво ме очаква. Стига, Мериан, и двамата знаем истината — ти беше просто една ревнива, отмъстителна кучка, и нищо не ти достави по-голямо удовлетворение от това да ме видиш съсипан и затворен.

— Е, добре! Вярно е, че ревнувах, но ако не се беше върнал обратно при нея, след като ви спипах заедно още първия път, нямаше да се случи нищо. Кълна ти се, съжалявам, че нещата стигнаха толкова далеч. Ужасно е да те пратят в затвора за нещо, което не си направил. Но сам си си виновен, копеле такова, да чукаш прислугата под носа ми.

— Подробностите ми убягват — каза безгрижно, но напълно убедително Шоз.

— Ти си лайно.

— Ти пък знаеш, че не това е причината да съм тук.

— Какво има сега? — запита тя с непресторено объркване.

— Имам предвид опита ти да ме убиеш.

— Ти не си с всичкия си!

Той се изхлузи от бюрото и се приближи към нея.

— Говоря за една гореща, влажна нощ в Парадайз, Тексас, не помниш ли? Защо стреля по мен, Мериан? Задето не поисках да те оправя ли?

Той беше достатъчно близко до нея, за да може тя да го зашлеви, но в момента, когато посегна, Шоз я улови за китката и я изви така, че да й причини болка.

— Не бях аз! Не съм го направила аз! Кълна се! Не знам кой стреля по теб нея нощ.

Шоз й повярва. Мериан беше лъжлива мръсница, но той различаваше истината, когато я видеше, а тя присъстваше в погледа й. Той я пусна. Тя потърка китката си, без да го изпуска от поглед.

— Ако не си била ти, тогава кой?

— Нямам представа — каза тя и вдигна глава. — Затова ли си дошъл, да ме накажеш?

Той долови трепета в гласа й и видя блясъка в нейните очи. През последните месеци беше имал жени, чиито имена не знаеше и не го беше грижа да научи. Шоз не си спомняше техните лица и тела, но тази вечер кръвта му кипеше и той лесно би могъл да задоволи нейния повик. Навярно тя си припомни друг подобен случай, когато той я взе безпардонно в будоара й преди седем години.

— Не съм дошъл да те наказвам, Мериан — усмихна се той.

Разширените й ноздри потрепваха пламенно. Шоз се извърна да си ходи. Тогава тя го спря.

— Забравяш обаче, че аз бях тази, която каза на шерифа всичко за теб, Шоз.

Когато се обърна към нея, в очите му беше стаена мрачна ярост.

— Трябваше да се сетя.

Усмивката й беше несигурна. Гърдите й се повдигаха и спускаха бурно. Мериан все още го държеше за ръката. Той можеше да види настръхналите зърна на гърдите, които напираха изпод шифона на роклята й. Не почувства към нея нищо друго освен отвращение. Шоз се освободи и й обърна гръб. В сравнение с онова, което му дължеше Люси Браг, нейното беше дреболия.

Тежкото й дишане скоро се разнесе зад гърба му.

— Жалък мръсник — изстреля най-накрая в лицето му тя и излезе, като не забрави да затръшне вратата с всичка сила.

Той въздъхна и се залови с питието си. Вратата към балкона зад бюрото беше открехната. Забеляза го заради струята леден въздух, който нахлу в стаята. Тъкмо беше поднесъл чашата към устните си, когато за негова огромна изненада тя се разтвори докрай. На прага на терасата, облечена в рубиненочервена рокля застана Люси Браг.

Роклята беше без ръкави и оставаше раменете открити, затова Люси трепереше цяла. Въпреки че беше увила ръце около тялото си, за да се стопли, тя не помръдна от мястото си. Можеше само да се взира в него, сякаш виждаше пред себе си призрак.

Той отвърна на погледа й не по-малко зашеметен.

Ала пръв дойде на себе си и вдигна чашата с уиски.

— Още един тост, този път за булката и нейния нов живот.

Люси си помисли, че ще припадне. Шоз пресуши чашата до дъно, през което време тя наблюдаваше дългата линия на загорелия му врат и движението на адамовата му ябълка, докато преглъщаше. Само видът му беше достатъчен да извика обратно всеки свързан е него спомен — от най-жарките до тези, изпълнени с нежност. Изведнъж се сети за неговото предателство и за безцеремонния и нехаен начин, по който се бе отказал от брака им и от нея. Забравила за студа, тя внезапно влезе в стаята, а кръвта й кипеше.

— Шпионираш ли? — запита той, без да мръдне от мястото си.

— Ласкаеш се. Не познавам другиго, който би дошъл тук на твое място.

— Да не би да ме молиш да си вървя? — запита я подигравателно той.

— Да те моля?!

Тя все още не се бе отделила от вратата, защото се страхуваше от онова, което би направила, ако пристъпи напред.

— Заповядвам ти да си вървиш, и то още сега.

— Какво има, принцесо? — каза меко той и пристъпи към нея. — Цялата трепериш. Все ми се струва, че не е от студа.

— Не се приближавай към мен.

— Сега ти се ласкаеш — засмя се Шоз и се спря до бара.

Заболя я много. Как го мразеше затова, че беше толкова хладен, спокоен и незасегнат от тяхната среща. Той напълни отново чашата си със скоч.

— Ако ти нямаш намерение да си ходиш, то аз си тръгвам — каза тя и пристъпи напред.

Бърз като светкавица, той я сграбчи за ръката и я извърна с лице към себе си. Люси беше толкова близо, че диханията им се сляха в едно.

— Все още не — каза той.

Сърцето й прескочи поредния си удар от допира с него. Люси се опита да се отскубне, но усмивката му и блясъка в очите я накараха да застине на място. Тя нямаше да играе по неговите правила, каквото и да се случеше. Люси нямаше никакво намерение да му създава развлечение.

— Защо си тук, Шоз? Защо?

Усмивката му стана присмехулна.

— Дойдох да поздравя булката, естествено. Да празнувам — с моята любима бивша съпруга.

Сарказмът и омразата в гласа му възпламениха гнева на Люси. Той нямаше основание да я мрази, както тя него.

— Твоята любима бивша съпруга няма намерение да празнува с копелето, за което е била толкова глупава да се омъжи.

— Нямаше нищо против да си моя жена преди няколко месеца.

Люси вирна глава и се опита отново да се освободи от желязната му хватка, но без успех. Сърцето й туптеше неравномерно. Погледът му задържа нейния за един безкраен миг. Този период от време беше напълно достатъчен да насели мисълта й с безброй спомени за това как бяха правили любов. Когато забеляза как погледът му се нажежава от желание, беше готова да се закълне, че той си мисли за същото.

— Бях млада, невинна и много, много глупава.

Погледът му потъмня. Поне веднъж той нямаше готов отговор, от което тя усети чувство на триумф. Всичко обаче трая много кратко, потушено от горещия му поглед. Искрите, които лумнаха в очите му, бяха пламенни и гневни, и тя забеляза как се засилват с всяка изминала секунда.

Жестоката усмивка отново се появи на лицето му. Той я погледна настоятелно и похотливо. Това беше достатъчно Люси да почувства как зърната на гърдите й се втвърдяват.

— Кого искаш да заблудиш, Люси? — каза дрезгаво Шоз. — Ти все още ме желаеш — мога да го прочета в очите ти.

Беше прав, но тя нямаше никога да го признае пред себе си, а още по-малко пред него.

— Утре ще се женя за Леон Клакстън. Ти си този, който се заблуждава, Шоз.

Той най-сетне я освободи със смях.

— Ти и Леон. Истинска благородническа двойка със синя кръв. Желая ти всичко най-хубаво. Но не се ли страхуваш, че Леон може да ти се стори малко скучен след първия ти съпруг?

Тя разтърка китката си, докато се чудеше дали ще й стигне смелостта да го удари.

— Мразя първия си съпруг. Той ми съсипа живота, а Леон е джентълмен, и то богат. Може да ми даде всичко, което поискам. Докато ти си способен да ми осигуриш само една дяволска дупка в Мексико.

Усмивката му се изпари. Той вдигна разгневен чашата си.

— За съпругата на дипломата и нейното щастие.

Люси отстъпи назад. Гневът му беше достатъчно силен, за да разбере, че беше отишла твърде далеч. Сега беше моментът да си тръгне, но тя не го стори.

— Присмиваш се на него, и на мен, защото никога не можеш да бъдеш нещо различно от това, което си.

— Гаден бивш пандизчия!

Люси съжали моментално, задето беше възприела собствения му мръсен език. Погледна го остро, когато си спомни за дочутия разговор с Мериан.

— Мериан ли те изпрати в затвора? Обвинила те е в нещо, което не си сторил?

— Значи си шпионирала?

Без да знаят, че Люси е вън на терасата, те бяха си казали горчивата истина. Изводите бяха твърде стряскащи, за да може Люси да ги схване напълно, но започна да и става ясно, че Шоз е бил поел по определен свой път в живота, прели да бъде несправедливо обвинен в престъпление от една зла и влиятелна жена. Беше потресена, дори по-лошо, ужасена от начина, по който той беше платил за несъществуващ грях.

— Все още ли къташ в сърцето си искрица състрадание към мен?

Тя се окопити бързо.

— Само си мислиш така — отвърна тя и се извърна бързо, изпълнена внезапно от безпричинна паника.

— Искам да признаеш — нахвърли се той върху нея и заби пръсти в голата кожа на рамото й.

Думите бяха изречени със заповеднически тон, при което дъхът му парна ухото й.

— Няма да признавам нищо такова — извика тя и се опита да се откопчи.

Тя не искаше, страхуваше се да бъде близо до него.

— Ако няма да си ходиш, искам да ме пуснеш.

— Не мога — изрече с хрипкав глас Шоз и я притегли в обятията си.

Плътният допир с тялото му я накара да замръзне на място, докато от блясъка в очите и неговата възбуда я побиха тръпки. Страст и ярост се смесиха. Люси го усети в собствените си вени. В този миг те бяха пак едно цяло.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре.

— Състраданието не е единственото нещо, което чувстваш към мен, нали? — измърка той с глас на ласкав любовник. Едната му ръка обхвана плътно талията й, а другата я галеше по раменете и врата. — Признай, защото няма да те пусна, докато не ми кажеш, че все още ме желаеш, че все още си луда по мен.

— Не — изстена Люси, — няма да го направя никога!

Тя се изви в ръцете му, но само за да се притисне още по-плътно към масивната издутина в слабините му. Задиша учестено, защото разбра, че скоро ще се предаде, ако не успее да се откопчи. Трябваше да се концентрира единствено върху гнева, но в този момент изпитваше само сласт.

— Леон никога няма да те възбуди така — каза дрезгаво той, докато ръката му се плъзна отзад и я придърпа още по-близо.

Люси изкрещя диво и го заудря, без да гледа, с юмруци по гърдите. Той я хвана за китките и рязко дръпна ръцете й надолу, така че да ги прикове неподвижни между телата им. Тя отвори уста да извика наново, но от гърлото й не излезе нищо. Тогава той я целуна, вкарвайки език в устата й, за да й покаже, че иска да влезе изцяло в нея.

Люси би отхапала езика му, ако Шоз не държеше устата й отворена с ръка, ала когато нейния бяс се уталожи, на негово място дойдоха прежната жега и избуяла страст, които в действителност никога не я бяха напускали през време на тяхната раздяла. Тя докосна езика му със своя, докато ръцете й се сгушиха в диплите на ризата му.

Той я избута срещу стената. Целувките му станаха диви, а ръцете му започнаха да бродят необуздано по тялото й. Люси разбра, че Шоз няма намерение да спира. Само след миг щеше да запретне полите й нагоре и да нахлуе стремително в нея тук на място, до стената на библиотеката, в нощта срещу сватбата й.

Всичко се развиваше прекалено бързо. Тя трябваше да го спре с цената на всичко. Да спре себе си. Усети как той притиска ръка към нейната женственост. Не само беше отдаден, бе полудял от желание. Люси се откопчи на предела на силите си и се срина на пода. В следващия момент беше вече на крака, потърсила убежище зад дивана в стаята.

За кратко чертите на лицето му изразиха недоумение от това, че Люси го беше отблъснала, когато бяха толкова близо до консумиране на взаимната си страст. После изражението му се изясни. За разлика от нея, на Шоз не му беше необходимо време, за да се окопити. Той оправи папионката си, без да снема поглед от Люси.

— Кой кого лъже? — запита кратко той.

Люси затвори очи задъхана, разтреперана и все още разтърсена от възкресяването на предишните чувства.

— Мразя те! Искам да си ходиш!

Усмивката му беше насилена, когато заговори с абсолютна убеденост.

— Чувството ни е взаимно, принцесо.

Очите й се отвориха широко.

— Защо ме мразиш?

— Нима си очаквала нещо друго?

Болката и обидата изникнаха толкова внезапно в душата на Люси, че тя окаменя. Той се приближи към нея. Ръцете му, големи и твърди, се спряха върху раменете й.

— Но това не променя нещата, защото страстта няма нищо общо с любовта или омразата. И двамата го знаем от първа ръка.

Те се взряха един в друг продължително. Около тях глъчката от забавата се разгаряше, но те не я усещаха, докато вратата на библиотеката не се отвори.

— Как се осмеляваш! — изкрещя Мериан.

Люси остана без дъх, когато разбра, че Мериан е влязла в стаята и е застанала зад тях. Шоз дори не й обърна внимание. В погледа му се четеше омраза. Люси знаеше, че е предназначена за нея.

— Ако не напуснеш, ще извикам Брагови още сега — заплаши Мериан. — Хайде, омитай се!

— Кажи на щастливия младоженец, че му изпращам най-сърдечните си поздрави — обърна се Шоз подигравателно към Люси, след което напусна библиотеката.

Люси погледна към бъдещата си свекърва. По страните й изби руменина. Добре беше поне, че Мериан не влезе малко по-рано.

— Не е това, което си мислите — каза тя, след което застина безмълвна пред разкривеното гневно лице на жената пред нея.

Люси си спомни, че освен майка на Леон, Мериан е и бивша любовница на Шоз — достатъчно безскрупулна, че да изпрати в затвора невинен човек. Накратко, тя беше чудовище. Люси възвърна самообладанието си тъкмо навреме, за да посрещне атаката на Мериан.

— Ти, малка курво!

— Не смейте да ми говорите така!

— Разбира се, че ще ти говоря — каза Мериан. — В края на краищата и двете знаем, че познаваш Шоз твърде добре.

Люси се изчерви още повече, този път от гняв.

— Забравяш нещо, Мериан. Би трябвало да кажеш, че и двете го познаваме доста отблизо.

Мериан се стъписа моментална Люси почувства злорадо удоволствие, докато противницата й се съвземе.

— Съветвам те да внимаваш, преди да започнеш да хвърляш камъни в чужда градина. Освен, това те предупреждавам да стоиш далеч от него, ако искаш да се ожениш за сина ми, защото Леон не би простил изневярата на своята съпруга.

— Аз също имам един съвет към теб — каза Люси, без да обръща внимание на възмущението й. — Ще се женя за сина ти, не за теб. А и този живот си е лично мой.

— Ти си глупачка, Люси — каза побесняла Мериан. — Не си прахосвай напразно младините. Леон ще те отведе, където пожелаеш, докато Шоз не е способен на нищо значително извън спалнята. Нима не разбираш?

— Разбирам, и то отлично — отвърна Люси.

Стори й се странно, че тези думи излизаха от устата на една прелюбодейка. Гневът й се насочи устремно към бъдещата й свекърва.

— Знам повече от това, което казвам, Мериан.

След тези думи тя напусна библиотеката, като остави домакинята сама.

40

Посещението в дома на Клакстън беше глупост, която провокира мрачния и черен хумор на Шоз. Облечен само в панталон с черни тиранти, той дърпаше от цигарата си и гледаше нощните светлини на града през прозореца на хотелската си стая.

Разбираше, че трябва да е всякъде другаде, само не и в тази печална стая, сам с нерадостните си мисли. Юмрукът му се стовари здраво върху перваза на прозореца. Болката беше добре дошла за него. Той разтърси ръка с надеждата да не е счупил нещо.

Тя все още се чувстваше негова. Въпреки дългото време, през което бяха разделени, въпреки предателството й към техния брак, независимо, че никога не го бе обичала истински — Люси все още му принадлежеше. Той не можеше да понесе мисълта, че на следващия ден тя щеше да се ожени за Леон. За съжаление нейният избраник притежаваше всичко онова, което липсваше на него самия, както вярно беше отбелязала Люси.

Не за първи път дръзна да си признае, че съжалява за прибързаното си решение да се разведе с нея в Браунсвил.

Истината бе, че тя първа поиска развод. Нямаше смисъл да се терзае, защото всичко приключи много отдавна. Чувствата й бяха ясни — тя го презираше. А сега се женеше за пари и положение. Той се усмихна тъжно, защото и двете му липсваха. Но той притежаваше нещо, което тя желаеше от все сърце — своето тяло.

Шоз се заразхожда назад напред, палейки цигара от цигара. Не трябваше да я вижда в дома на Мериан, защото го беше възпламенила и превърнала във вулкан, готов да изригне винаги, щом е близо до нея. Веднъж му идеше да я убие, друг път да я насили, а трети — да я обича истински.

Сигурно вече се беше прибрала у тях. Навярно беше сама в огромната си спалня, или може би спеше. Нуждата да я притежава и гневът му отново го връхлетяха едновременно. Изведнъж той разбра, че няма да може да заспи, поне не и тази нощ, затова се облече набързо и излезе.

Навън беше мразовито и започваше да вали сняг. Без нищо на главата Шоз се заразхожда с тикнати дълбоко в джобовете на сакото ръце. Липсата на балтон не го притесняваше. Студеният въздух му подейства ободрително, а бързата крачка го успокои. Това, от което имаше нужда, бе да избяга от мислите си.

Шоз забави ход. С безпокойство забеляза, че е изминал неусетно целия път до Сентръл Парк. Нима намерението му беше такова през цялото време? Той изруга, защото разбираше, че би трябвало да се връща, но беше неспособен да го стори. Шоз се запъти към центъра на града, отначало бавно, след което ускори ход, докато снегът се сипеше здраво. После прекоси Шейсета улица, след това Шейсет и първа.

Дъхът му образуваше пухкави кълба в ледения въздух, а ушите му бяха изтръпнали от студ. На ъгъла на Шейсет и втора улица той най-после се спря задъхан. Какъв глупак беше само!

Шоз застана в студа и се вторачи в нейната къща през снежната пелена, която почти закриваше погледа му. Горе всички прозорци бяха тъмни, докато долният етаж грееше с топла светлина.

Трябваше да тръгва, но краката отказваха да му се подчинят.

Вместо това, той се облегна на уличната лампа и се загледа към къщата.

Изведнъж съвсем импулсивно прекоси улицата.

След тържествената вечеря Люси дори не направи усилие да заспи. Когато остана сама в спалнята, не знаеше дали да крещи от радост или от объркване. Най-после можеше да преосмисли всичко. Приемът се беше изродил в нескончаема скука, Леон се беше оказал безкрайно досаден, докато Шоз беше тук, в Ню Йорк и то точно в навечерието на сватбата. Всичко й дойде твърде много, за да успее да го асимилира.

Тя пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, и закрачи боса из стаята, облечена само по нощница. Огънят в камината бумтеше.

Люси имаше да решава два въпроса, които нямаха връзка помежду си. Единият беше ясен — не можеше да се омъжи утре за Леон.

Беше пълна глупачка, когато си мислеше, че е способна да го стори. Беше жена, която можеше да се ожени само по любов. Това й стана ясно, след като вълната от спомени след срещата с Шоз я връхлетя с цялата си разрушителна мощ. Щеше да изпрати бележка на Леон рано на следния ден.

Нямаше нито един приемлив довод за сватбата. Нейното поведение — да го зареже пред олтара — също не беше приемливо, но тя нямаше друг избор. Всички щяха да са бесни, но се надяваше поне родителите й да я разберат.

Скандалът щеше да бъде и без това колосален, а след предходния с отвличането й, направо неописуем. Люси се тръшна на леглото. Нямаше в никакъв случай да остава в Ню Йорк. Трябваше да минат години, ако изобщо времето би заличило позора, преди да може да ходи с изправена глава в този град, ако отговореше на Леон с „не“ в църквата. Би могла да се установи в Драгмор, Парадайз или дори в Калифорния при леля Сторм и чичо Брет. Съществуваха много варианти, но оставането й тук не беше един от тях.

Независимо от ужасното решение, тя почувства огромно облекчение. По-добре да си остане стара мома и господарка на самата себе си, отколкото да се ожени за човек, когото едва познаваше и не обичаше. Щеше да привикне някак си към този статут и всичко, което следваше от него. Любовта на нейното семейство си оставаше, а колкото до обществото, щеше да се оправи и без него.

Люси си помисли за Шоз. В интерес на истината, не беше успяла да го елиминира от съзнанието си нито за секунда след срещата в библиотеката на Клакстънови. Отношението й към него я вбеси и, нещо по-лошо, уплаши. Беше ясно, че той можеше да я прелъсти, ако не бе намерила сили да му се противопостави. Защо ли беше дошъл в Ню Йорк, и то точно сега? Очевидно не хранеше никаква обич към нея, а единствено същата влудяваща страст, която тя напълно споделяше. Той знаеше, че тя ще се омъжва. Дали не беше дошъл да създава неприятности? Беше успял напълно, ако това е била целта му.

Вероятно тя никога повече нямаше да се омъжи. Люси въздъхна и се приближи към стенния шкаф. Там висеше окачена сред многобройните й други тоалети сватбената рокля. Люси я докосна плахо. Дрехата беше ушита от най-прозрачна коприна, имаше доста смело деколте и цепка за единия крак, стигаща чак до бедрото. Нямаше никога да я облече. Инстинктивно тя изхлузи презглава памучната си нощница и я захвърли на пода. После надяна сватбената премяна и се приближи до огледалото. Беше красива, повече от красива, почти разголена и много секси. Роклята беше толкова ефирна, че разкриваше всичко, а ниското деколте стигаше почти до зърната на гърдите й. Внезапно й се прииска неистово Шоз да бъде този, за когото да се омъжи на следващия ден. Тя си пожела роклята да е за него, а сватбените камбани да ознаменуват края на тяхната история.

Люси се отдалечи от огледалото. Кога щеше да поумнее? Шоз беше искал само едно нещо от нея, докато тя беше влюбена в него. Трябваше да си набие добре това в главата. Същата вечер беше научила и други факти. Шоз беше лежал в затвора невинен, а животът му беше приел ужасен обрат, който не е заслужавал. Той не беше истински престъпник, а жертва на ревността на една безжалостна жена.

Нещата не се връзваха. Тя го прокле заради това, че не обяви невинността си от самото начало, без дори да си направи труда да обясни истината. От друга страна, знаеше, че той беше свърнал от правия път с готовност. Не можеше да се отрече още един факт: той бе безмилостен и опасен тип, пълна противоположност на замечтания безхарактерен любовник от сънищата на гимназистките. Шоз се оказа най-противоречивата личност, която тя беше срещала.

Защо беше в Ню Йорк и я мразеше толкова? Не му беше направила нищо, за разлика от него.

Люси си наложи да поспи. Беше почти два сутринта, а на следващата утрин трябваше да изпрати бележката на Леон. Поколеба се дали да свали сватбената рокля, след което реши да спи с нея. В края на краищата беше малко вероятно да стане булка от утре нататък. Тя загаси осветлението, като остави да светят единствено лампите до леглото й, разрови пращящите главни в камината, след което реши да не я загася заради допълнителната топлина, която осигуряваше. Люси се покатери на леглото, без да е сигурна, че ще може да заспи. На тоалетката имаше роман, подарък от Никол. Тя тъкмо протягаше ръка към книгата, когато погледът й бе привлечен от балконския портал точно срещу нея. Дръжката на вратата се превъртя, при което Люси подскочи от уплаха и извика.

Шоз застана на прага, покрит целия в сняг. Те впериха поглед един в друг. Реалността отстъпи място на нещо приказно.

Устните му се разтеглиха в подигравателна и опасна усмивка. Очите му започнаха да я изучават от глава до пети, сякаш искаше да провери дали всичко, което някога му принадлежеше по право, си е на място. Люси знаеше, че не би изглеждала много по-различно, ако е гола. Без да помръдне, тя веднага започна да си припомня неговото ухание, вкусът на устните му, начинът, по който се чувстваше, когато той я държеше в прегръдките си.

— Моите благопожелания, принцесо — каза тихо той, а устните му се разтегнаха.

— Не би трябвало да си тук — каза тя и се изправи още повече.

Той се ухили и затвори вратата с крак, без да се извръща. Дългите му пръсти разхлабиха възела на вратовръзката.

— Сигурно си права.

Люси беше толкова развълнувана, че би припаднала, ако нямаше опит с номерата му. Гневът и желанието отново напомниха за себе си. Тя спусна крака от леглото, без да става.

— Ти си луд, Шоз. Братята ми са долу в хола. Ако те спипат, ще те убият.

Той се освободи от вратовръзката и я остави да се изниже между пръстите му на пода.

— Защо не крещиш тогава? — запита той, а ефектът от усмивката му беше унищожителен.

Защо ли наистина? Вместо да извика за помощ, както повеляваше логиката, тя се нахвърли отгоре му.

— Кучи син. Ако знаеш как те мразя! Но не искам да те видя отново зад решетките.

— Права си, че го зная.

Той съблече сакото си и също го пусна на пода.

— Какво правиш? — каза тя и се вкопчи в завивките.

— Навярно се досещаш.

Люси пое дълбоко въздух.

— Спри, и то веднага! В противен случай ще престана да бъда добра, защото не го заслужаваш. Още една стъпка, и ще се разкрещя така, че да ме чуе цялата къща.

Шоз свали копчетата за ръкавели, сякаш думите й не се отнасяха за него.

— Решил съм твърдо да довършим започнатото в библиотеката на Клакстън.

Още малко и ръцете й щяха да разкъсат чаршафите на две при безочливата му забележка.

— Не! Изчезвай! Махай се оттук веднага!

— Ако наистина искаше да си отида, досега да си закрещяла като луда, вместо да ми се предлагаш в тези одежди.

Гърдите й се вълнуваха от напрежение, защото той беше прав, но тя нямаше да му се даде.

Изведнъж изражението му стана грозно.

— Обичаш ли го?

Тя беше твърде развълнувана, за да отговори каквото и да е.

— Кажи! — настоя дрезгаво той.

— Не!

— Много странен начин да го покажеш.

Шоз запрати копчетата за ръкавели с всичка сила, а тя беше значителна, в стената зад нея. Преди още да паднат на земята, Люси се бе вече затичала към банята.

Той чакаше само това. В мига, в който тя предприе маневрата, той също се размърда. С пъргавината на пума скочи върху леглото, оттам се приземи отново на пода и я сграбчи в другия край на стаята. Завлече я обратно към леглото въпреки отчаяната й съпротива, повдигна я високо и я тръшна върху постелята. Тя отскочи във въздуха и, без да губи време, се устреми към противоположния край. Той я хвана за глезена и го изви. Просната по лице, тя отново беше завлечена в центъра на огромното легло. То жалостиво заскърца, когато той я яхна. Люси почувства как здравите му бедра я обгърнаха, а топлината на кожата му облъхна голия й гръб. Тогава той рязко я обърна и се взря в нея.

Шоз също се беше задъхал. Без да се колебае, Люси посегна да го одере с нокти по лицето. Той я хвана за китките с една ръка и изви ръцете й зад главата. С другата си ръка я прекърши през кръста и я изви към себе си. Коляното му се вклини между бедрата й, а устата му насилнически се впи в нейната, силно и болезнено. Люси се гърчеше диво, но притисната отдолу и със стиснати в огромната му лапа ръце шансовете й бяха равни на нула. Тя реши да не капитулира и да се бори докрай.

Шоз продължи да насилва вътрешността на устата й с език. Най-после отдели устни от нея.

— Ах, ти, малка лицемерке. Престани да се правиш на девственица, Люси!

Очите му хвърляха искри. Когато се наведе да я целуне отново, тя чевръсто го ухапа за брадата.

Шоз извика от болка, дръпна се рязко назад и докосна раната. Люси моментално го фрасна със свита в юмрук ръка, която беше успяла междувременно да освободи. Побеснял, той я стисна отново в желязната си хватка.

— Няма да ти се дам — едва процеди тя. — Ще трябва да ме изнасилиш, ако ме желаеш.

— Мислиш, че няма да го сторя ли? — каза той заплашително, и за доказателство потърка дебелия си и втвърден до крайност член в нея.

Затворила очи, тя настръхна. Пулсът й се ускори неимоверно, когато го чу да разтваря панталоните си. Тя се ужаси от жестоката истина, която той скоро щеше да открие — нейната съпротива беше акт на крайно отчаяние, докато тялото й изгаряше за него.

Той я докосна. Внезапно издърпал роклята й нагоре, Шоз промуши ръка между краката й. Люси се опита да се освободи за последен път, преди да се разнесе приглушеният му смях, изпълнен с типично мъжко задоволство.

— Голяма си била лъжкиня — каза той, докато я галеше.

Люси започна да стене, когато той отново започна да я целува, и докосна езика му със своя. С нарастваща полуда тя впи устни в неговите. Шоз освободи ръцете си и я взе в прегръдките си. Пулсиращите му слабини се притиснаха към нейните. Дланта му докопа гърдите й и ги овладя безцеремонно.

Ноктите й раздраха кожата на гърба му, след което се преместиха върху голите му гърди и се забиха в зърната.

Действията й го накараха да издаде вопъл на първична страст. Той я разтвори, след което нахлу в нея докрай.

Съвкуплението беше диво и незабравимо. Когато той проникна в нея, тя се изви назад, за да го посрещне. Изопнати докрай, те започнаха да се движат неистово. Люси извика от върховно задоволство първа без ни най-малък срам, приканвайки Шоз да ускори темпото, за да навакса. Той захлупи устата й с ръка, за да заглуши стоновете, докато се освобождаваше дълбоко вътре в нея.

Люси започна да съобразява почти моментално. Отчаянието ги доведе до неизразима обвързаност. Той не се отделяше от нея, а тя продължи да го държи в прегръдките си.

Все още го обичам, помисли си тя.

Остана под него, напълно объркана и паникьосана. Какво ли щеше да направи той сега? Имаше толкова много недоизказаност между тях. След като вече се беше отрекъл веднъж от нея, нямаше ли да го стори пак? Обхвана я ужасяващ страх, че случилото се щеше да остане само мимолетен спомен от миналото, единствен и неповторим. Тя се отказа да мисли за това, защото в противен случай щеше да се разреве. Шоз беше заровил лице в косите й. На Люси и й се прииска отчаяно да го целуне по слепоочието и да го помилва, но ме можа да събере кураж.

Когато той се махна от нея, тя остана неподвижна. В следна момент Шоз се изправи и затъкна ризата в панталоните си.

Люси притвори очи. Не беше възможно всичко да стане по този начин. Тя трябваше да каже нещо, за да не го остави да си тръгне ей така. Ала той правеше точно това — напускаше я отново.

Тя се опита да се усмихне лъчезарно.

— Е, поне това е едно от нещата, които правим добре заедно.

Страхуваше се да бъде сериозна, лекомислието винаги беше по-лесно за подражание.

— Но никога не стигаме до него без бой.

Той се извърна рязко и се наведе за сакото си. Люси трябваше да се пребори с остър емоционален пристъп, предизвикан от предстоящото му напускане.

— Шоз?!

Той не се обърна да я погледне, но тя знаеше, че слуша внимателно.

— Колко дълго ще останеш в Ню Йорк?

Шоз надяна дрехата, след което застана пред нея.

— Утре заминавам за Куба.

— Утре?

— Разочарована ли си? — запита той и я погледна в очакване.

Думите му бяха необичайно прости и ясни, лишени от прежния сарказъм и заядливост. Люси не успя да отговори. Толкова й се искаше да му каже, че е разочарована, ала беше прекалено горда.

Само щеше да му достави незаслужено удоволствие. Отговорът щеше да е язвителен и навярно циничен. Тя скочи на крака и изтърча в банята. Там падна на колене и се вкопчи в ръба на бялата порцеланова вана.

Напрегна слух, за да чуе нещо. До ушите й достигна скърцането на пода под нозете му. Стори й се, че ще се задуши от напиращите сълзи.

Не си отивай, помоли се безмълвно тя. Не ме оставяй! Не и този път!

Тя се извърна да го погледне. За един кратък миг й се стори, че прочете в очите му съчувствие. Помисли си, че Шоз ще отиде при нея, за да я прегърне. Вместо това той стисна зъби, обърна се и излезе.

Когато чу захлопването на балконската врата, Люси рухна окончателно. Той си заминаваше на следващия ден и разбиваше сърцето й. Сълзите най-после рукнаха безспир.

41

Точно на следващата сутрин скованата от притеснение Люси бе въведена в един от салоните, докато чакаше да извикат Леон. Осъзна още по пътя към Клакстънови, че не ще може просто да остави бележка, а ще трябва да обяви лично, че венчавката се отменя. Ето защо подскочи, когато годеникът й пристъпи с усмивка в стаята.

— Знаеш ли, че не е на хубаво, ако младоженецът види булката преди сватбата? — престорено я укори той.

Тя навлажни устни.

— Леон… виж какво. Съжалявам, но не мога да се омъжа за теб.

— Това някаква лоша шега ли е?

— Не.

Поразен, той пребеля като платно.

— Ужасно съжалявам, Леон.

— Само ми обясни защо…

— Не те обичам.

— Това какво общо има? — кресна той.

— Твърде много — особено в един брак. Няма нужда да ме изпращаш. Сбогом.

Тя си тръгна, преди той да реагира, и се прокле мислено като страхливка, задето искаше да избегне по-нататъшния сблъсък. Чувстваше се кошмарно, защото се отнесе с него твърде зле, но докато пътуваше към дома в една от каретите на Браг, усещането за вина започна да избледнява пред мисълта за новата битка, която й предстоеше. За щастие, в преддверието попадна на майка си. Грейс тъкмо си слагаше наметката и без съмнение се готвеше да излиза, улисана в последни приготовления преди сватбата вечерта.

— Мамо, може ли да поговорим?

— Люси! Осем и половина е. Къде ходиш толкова рано сутринта?

Люси подаде пелерината си на един слуга, изчака го да се отдалечи и тогава поде:

— Отидох да се видя с Леон, мамо.

— Но защо?

— Защото отмених венчавката.

— Отменила си я!

— Аз не обичам Леон. Не мога да се омъжа за него.

— Люси, осъзнаваш ли какво си направила? Мислех, разбираш, че това щеше да оправи всичко!

— Просто не мога да го направя, мамо. Знам прекалено добре колко сте щастливи вие с татко. Ако не мога да имам такъв брак, тогава не искам да се женя въобще.

— О, скъпа. — Грейс изтича и я взе в обятията си. — Сигурна ли си, Люси?

— Абсолютно.

Майка й я погали по косата.

— Аз ще се погрижа за всичко. Ти се качвай горе.

— А татко?

— И за него ще се погрижа.

Люси я прегърна.

— Колко добре ме разбираш.

— Надявам се, че ти пък ще разбереш баща си — отвърна Грейс кротко. — Той иска само най-доброто за теб.

— Знам.

Разбира се, баща й бе шокиран и разярен, толкова разярен, че отказа да й говори. Напрежението между тях бе по-ужасно от всякога. Когато с Рейд се засичаха из къщата, той стискаше зъби и не искаше даже да я погледне. Трябваха му няколко дни, за да поомекне. Когато това стана, той отиде в стаята й и мрачно заяви, че желае само дъщеря му да бъде щастлива — бе сигурен, че тя прави грешка, но му се късаше сърцето да гледа как се отчуждават един от друг. Сетне двамата се прегърнаха.

— Всичко ще бъде наред, татко; няма нужда да се тревожиш за мен, ще видиш.

Той я притисна още по-силно, после я пусна.

— Де да можех да повярвам.

Сега, когато отново бе в добри отношения с баща си, Люси можеше да се съсредоточи върху това да намери Шоз. Нае частен детектив — Куба бе голям остров, а тя бе решена да открие точно къде е отишъл. Не можеше да позволи нещата между тях да приключат просто така. Той сигурно я мислеше за най-долна уличница — на крачка от женитбата си, тя спа с него в нощта преди венчавката. А сега дори я смяташе за вече женена! Люси бе категорична, че той трябва да узнае истината или поне част от нея — че никога не бе обичала Леон, че я бяха накарали да се омъжи за него и че, в крайна сметка, тя бе отказала. Истинският проблем обаче бе друг — опасяваше се, че него въобще няма да го е грижа.

Докато чакаше новини от детектива, Люси си стоеше вкъщи и старателно отбягваше всякакви посетители, а чрез тях и скандала, за който знаеше, че се вихри из града. След една седмица, на Нова година, съгледвачът й достави информацията, която търсеше. Шоз бе напуснал Ню Йорк на товарен кораб на път за Карибите. Една от спирките на кораба бе Хавана, единствен престой в Куба.

Смея ли…?

Още преди да си зададе този въпрос, Люси знаеше, че ще отиде в Куба да го търси. Дълбоко в сърцето си знаеше, че ще го последва и на край света — и то далеч не само за да си оправят сметките. Все още го обичаше и съжаляваше, че в края на краищата подписа проклетите документи за развода. Отчаяно й се искаше да бъде с него. Той все още я желаеше — бе го показал прекалено ясно — и това й даваше известно надмощие над него. Толкова зле ли щеше да й е като негова любовница? Може би в един прекрасен ден щяха да превъзмогнат миналото и да уловят отново някогашната емоция. Сигурно бе просто мечта, но какво от това? Тук за нея вече нямаше нищо, абсолютно нищо.

Люси си купи билет за един пътнически параход за Маями, който тръгваше на шесто число. Оттам, увери я служителят, който и продаде билета, можеше лесно да си намери корабче към Хавана. Градът бе твърде популярен сред туристите въпреки бунтовете.

Версията за пред родителите бе, че заминава за Драгмор, и те въобще не се усъмниха. На кораба за Англия бяха резервирани две каюти и, за щастие, той отплаваше същия ден, когато тя заминаваше за Куба. Люси щеше лесно да избегне компаньонката си в последния момент и да тръгне сама. Все пак обаче се канеше да остави бележка, за да не си помисли бедната жена, че е паднала през борда.

През оставащото кратко време преди заминаването тя опакова всичко необходимо за един дълъг престой, и започна да поглъща четивата за Куба, които успя да си набави. Не й бе никак трудно — това бе най-горещата политическа тема и вестниците бяха пълни с разкази за страданията на бунтовниците, кланетата на испанските войски и епидемията, плъзнала из концентрационните лагери на генерал Уейлър. Съмнения обхванаха Люси. Явно отиваше в сърцето на една истинска гражданска война. Ала любовта й бе по-силна от разума и на шести януари — мрачен и снежен — тя отпътува от Ню Йорк.

Морската болест я мъчи през цялото време. Прекара само една нощ в Маями — твърде малко време, за да си възстанови равновесието. За щастие, пътуването до Куба трая само шестнадесет часа и когато пристигна на пристанището в Хавана, почувства истинско облекчение. Все още обаче бе доста бледна и жадуваше да стъпи на твърда земя колкото се може по-скоро. Възнамеряваше да отседне във вилата на баща си, тъй като бе сигурна, че ще открие по-лесно Шоз, ако остане в столицата, а не в Маравиля. Люси стоеше на перилата, докато огромният плавателен съд навлизаше в задръстеното пристанище с помощта на малък влекач. Бе тринадесети януари.

Денят бе топъл и мек. Небето се синееше, а водите на Карибите блестяха в тъмно тюркоазено. Люси се взря в Кастильо дел Моро отляво, докато корабът преминаваше покрай него — порутен стар замък, сега защитно укрепление, от чиито основи се издигаше прясно варосан фар. Пред нея отдясно се простираше Хавана — очарователен град, където сградите в колониален стил се редяха една след друга на яркото слънце, а палмите се полюшваха от морския бриз по широките булеварди. Града опасваха тучни зелени хълмове — чудна гледка. Люси се усмихна, обхвана я вълнение.

Успя да избяга от Ню Йорк; беше на прага на едно приключение, а може би даже и на нов живот. За пръв път от цели шест месеца светът около нея изглеждаше пълен с обещания. Тя обърна лице към топлото слънце и отново се усмихна.

Пристанището — едно от най-важните за малкия остров — бе страшно натоварено. Много от съдовете поемаха, препълнени със захар за Щатите. Около тях се клатушкаха малките местни рибарски лодки. Там беше и един испански боен кораб — зловещо доказателство, че тази страна все пак воюваше.

Вилата бе в центъра на града, на Авеню Мурала, недалеч от Иглесия де Сан Франсиско, величествена църква от шестнадесети век. Люси нае кабриолет, за да я закара, но и той не можа да побере целия й багаж. Кочияшът обеща да се върне по-късно за останалото и подкара кобилата по калдъръмената улица.

Люси не бе посещавала Куба от години, всъщност бе идвала само два пъти, но градът сякаш не се бе променил. Въпреки че хълмовете наоколо бяха свежи и зелени, най-плодородната земя със захарната тръстика бе в източната част на острова. Младата пътничка знаеше всичко това от идванията си в Куба като дете. Маравиля бе на около четиридесет километра от Хавана и бе обградена от ниски хълмове от запад и гъсти джунгли от изток.

Минаха през един оживен пазар. Купувачи и продавачи си подвикваха в безкрайна какофония от звуци; тълпата се въртеше около тях. Търговци предлагаха стоката си от сергии и големи плетени кошници. Носеше се миризма на току-що уловена риба и Люси видя един от търговците насред улова му — може би тон дълга океанска риба със сребърни люспи, стоварена в краката му. Кабриолетът отмина пазара и сви по тясна, криволичеща уличка.

Някъде пред тях се чу слаб звук, приличен на приглушен рев.

И отново, като прииждащо ехо.

— Господине, какъв е този шум? — попита Люси кочияша.

— Не знам, сеньорита.

Двамата се заслушаха и звукът стана по-отчетлив — беше рев на тълпа. Сетне долетя скандиране, от което не се разбираше нищо. Люси осъзна с любопитство и въодушевление, че пътуват по посока на тълпата и чу ръкопляскания и подсвирквания.

Завиха рязко и се озоваха на един площад.

Люси ахна. Там имаше хиляди хора. Даже градинката по средата бе претъпкана. Кобилата направи още няколко крачки и спря. Улицата се бе превърнала в такова гъмжило, че движението с превозно средство бе абсолютно невъзможно. Кочияшът изкрещя някакво проклятие, колата напредна още малко и спря окончателно.

— Какво има? Какво става?

— Демонстрация, сеньорита — извика мъжът въодушевен. — Протест срещу автономията. Куба никога няма да приеме автономия от Испания. Хосе Марти е тук!

Люси знаеше кой е Хосе Марти от нещата, които бе изчела. Той на практика бе започнал революцията съвсем сам и американската преса го величаеше като герой. Тя погледна в посоката, в която сочеше кочияшът. От втория етаж на близката сграда говореше един мъж с мегафон. Това сигурно бе Марти. Обаянието му бе непреодолимо и възпламеняваше тълпата — той зовеше на свобода или смърт — нито един кубинец нямаше да приеме автономия от испанците.

Когато свърши, тълпата нададе одобрителен крясък.

— Той е луд — да идва и да се показва така! — извика Люси, завладяна от вълнението, което Марти предизвикваше.

— Si, сеньорита, испанците се опитват да го хванат от години.

Люси се взираше в Марти със страхопочитание — искаше й се да го види по-добре. Кабриолетът не бе помръднал. Бяха сред истинско море от тела и очевидно нямаше да се измъкнат скоро.

— Пеша ли ще трябва да вървя? — попита Люси, когато Марти подзе призивите отново. — Ако не свърши бързо, ще стоим тук цял ден.

— Авеню Мурала не е далеч — рече кочияшът. — Ще ви обясня как да стигнете и ще ви последвам с багажа ви, когато успея.

Какво щеше да й стане да повърви? Марти будеше у нея жив интерес, но Люси искаше да стигне до вилата и да се настани — а сетне да намери и Шоз. Затова се уговори набързо с човека и се измъкна от колата. Чувстваше се добре, откак стъпи отново на твърда земя, но сега усети как дъхът й секва и стомахът й се свива. Толкова много хора! Въобще не я въодушевяваше мисълта да стои заклещена в тази тълпа. Започна да я обхваща паника, макар да се укоряваше за глупостта си. Множеството вече я бе избутало далеч — от кабриолета я делеше непробиваема стена от човешка плът и тя не можеше да се върне, дори и да искаше. Жадуваше за въздух и то веднага.

С утроени от паниката сили Люси си проби път през тълпата. Стигна до парка, като преодоля поне четири-пет жени пред себе си. Хвана се, останала без дъх, за каменната стена, която го обграждаше, но това не бе достатъчно. Вдигна поли, без въобще да я е грижа кой ще види, и се покачи. Сърцето й започна да се успокоява, поемаше въздух на големи глътки. На стената имаше още хора и Люси започна да ги оглежда с интерес. Все млади момчета. Наблюдателницата започна да й харесва. В тълпата долу имаше мъже, жени, деца. Много от тях носеха дрехи от захабен памук — отличителен знак на кубинските фермери. Над всички тях Хосе Марти издигаше поредния си пламенен призив — обещанията на правителството бяха нагли лъжи. Говореше се за реформи, но беше ли спряла политиката на концентрационни лагери? Имаше ли свобода на словото? Пуснати ли бяха затворниците? Автономията бе поредната нагла лъжа, но дори и да не беше лъжа, те никога нямаше да я приемат, никога!

Сред тълпата настана истинска буря от възгласи. Люси погледна към Марти на терасата. Беше много близо и сега го виждаше почти идеално. Костюмът му стоеше зле, в чертите му имаше нещо индианско, лицето му имаше високи скули, но бе широко и плоско. Той вдигна юмрук във въздуха и извика.

Тълпата повтори като ехо. „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“

Скандиранията нарастваха и отекваха около нея. Люси бе потресена от въодушевлението и огромната енергия. Тя се взираше във водача — изражението му бе на победител. Вратата зад него се отвори и оттам излезе друг мъж, който зашепна напрегнато нещо в ухото на Марти.

Люси замръзна. Сърцето й сякаш спря. Мъжът бе висок, мургав и носеше избелели „Левис“. Не може да бъде. Това не може да е Шоз.

Щеше да го познае винаги, дори от такова разстояние, даже когато лицето му бе почти закрито. Тя не сънуваше — това бе Шоз, тук, насред протестиращите хора!

Той се отдалечи от Марти и Люси съзря грубите му, мъжествени черти. Трепереше. Какво прави той тук? Какво общо има с кубинския бунтовнически лидер?

Тя разбра, че погледът му се плъзга по хоризонта, не по тълпата, като че търсеше някого или нещо. Не можеше да отвърне взор от него. Той като че ли чувстваше това, защото изведнъж погледна надолу — точно към нея.

Погледите им се срещнаха и се задържаха — той я позна, очевидно шокиран.

Тълпата все така скандираше: „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“, докато двамата се гледаха. Далеч в съзнанието си Люси отчете, че наблизо се чу трясък от счупено стъкло. Отекнаха одобрителни викове. Звукът на още счупено стъкло привлече вниманието й и тя се обърна, за да погледне назад, но не видя нищо, освен вълнуващото се, гневно море от хора. Внезапно тонът на тълпата се промени. Люси долови ярост, безумие. Чу как скърца и се разцепва дървесина, а после пред собствените й очи един кабриолет — нейният кабриолет — бе преобърнат от множество крещящи младежи.

Люси се вкамени от страх. Огромен камък; хвърлен от множеството, удари един прозорец на сградата пред нея и той се счупи. Полетяха още камъни, някои в опасна близост, и останалите прозорци започнаха да се трошат един по един. А лозунгите не спираха: „CUBA LIBRE! CUBA LIBRE!“

После някой я бутна и тя падна от стената.

Тълпата бе струпа на толкова нагъсто, че я задържа. Люси погледна нагоре — Шоз и Марти бяха изчезнали. Жегна я разочарование, което бързо прерасна в истинска паника. Събраните я блъскаха и бутаха наляво и надясно. Бесният шум на разрушението вече ги обграждаше отвсякъде — счупени дървета, стъкло, хора, пищящи от радост или ужас, неизменното „CUBA LIBRE!“, сирени, уплашено пръхтящ кон. Някой я удари толкова силно, че тя помисли, че ще падне и ще я смачкат. И изкрещя.

Отново я бутнаха, този път изотзад, и тя падна на колене. Някой стъпи на ръката й и тя отново изкрещя, когато усети, че й призлява. Не трябва да припада, трябва да се вдигне, иначе тълпата ще я смачка! Ужасът й даде свръхчовешка сила и Люси издрапа с нокти и зъби, докато се изправи, като разблъска непознатите около себе си така, както те бяха блъскали нея.

Задъхана, но вече на крака, приклещена между хора, които не виждаше, Люси не се опитваше да се бори с тълпата. Множеството я тикаше напред и тя му се подчиняваше, а по лицето й течаха сълзи на страх. Не можеше да диша. Клаустрофобията бе по-силна. Тълпата напредваше и тя отново загуби равновесие. Сграбчи нечие рамо, докато зад себе си усещаше нещо влажно, излъчващо топъл въздух. Чу пръхтене и разбра, че това е кон. Люси изпищя от ужас, когато муцуната на коня я бутна отново и тя се спъна в някого. Трябваше да се мръдне, ако не искаше да бъде прегазена. Ала не можеше да се движи, обградена от тела. Една ръка я хвана за косата.

Люси се опита да избегне коня, но хората й запречваха пътя. Ръката я задържаше. Тялото на животното я буташе напред.

— Люси!

Тя се извърна, а ръката й посегна да впие нокти в непознатия, който не искаше да я пусне. До нея конят потропваше на място, а копитата му се отриваха в краката й. Люси изръмжа и сграбчи китката на мъжа, която опъваше кичурите толкова безмилостно, сякаш щеше да й отскубне скалпа. Тя се опита да го ухапе като див звяр.

— Люси! — извика Шоз.

Тя го позна и тялото й омекна. Той се придвижи напред с царственото черно животно и Люси усети как копитото на коня допира глезена й. Шоз я сграбчи през мишниците и я качи пред себе си. Тя се притисна към него.

— Дръж се! — извика той.

Нямаше и намерение да се пуска. Наоколо бе гмеж, но Шоз бе извънредно умел и решителен; придвижваше се, сякаш вдаваше игла, избягваше на сантиметри хората около себе си и ги шибаше безмилостно, за да се отместят. Люси трепереше. Жребецът пръхтеше и потропваше, хората пищяха в забрава. Момичето чу съсък на пламъци и подуши дим. Някой изкрещя от ужас. Последва експлозия и някъде далеч тя съзря, че една сграда се сгромолясва.

След миг бяха вече свободни.

42

Спряха едва когато стигнаха до покрайнините на Хавана. Шоз дръпна юздите на изтощения кон. Люси се измъкна рязко от прегръдката му, направи няколко крачки и се строполи на земята. Ездачът скочи след нея.

— Добре ли си?

Тя вече не трепереше, но дишаше плитко и накъсано. Чуха се няколко експлозии, двамата трепнаха и се обърнаха назад. Бяха застанали на един планински склон, а градът под тях им изглеждаше като куп покриви с оранжеви керемиди. Над центъра на Хавана Люси видя голям димен облак, точно на мястото, от което бяха избягали. Помисли си какво би станало, ако бе останала в пожара на бунта, и потръпна. Сетне извърна взор към Шоз.

Той бе мрачен и намръщен, в очите му святкаха гневни пламъчета, а синята памучна риза бе прилепнала към мускулестото му тяло. Стоеше разкрачен и старите му „Левис“ бяха опънати докрай.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Люси тутакси забрави как се бе срещнала отблизо със смъртта. Шоз бе тук — тя го бе намерила — ала сякаш не се радваше особено да я види. Даже напротив, изглеждаше бесен. Тя бавно стана.

— Попитах те нещо.

Тя вирна брадичка.

— Чуден поздрав.

— Ако ти се искат добри маниери, значи ги търсиш не където трябва.

— Повярвай ми, знам от първа ръка, че си пълна скръб в това отношение.

Той се усмихна.

— Много сме сърдити, а?

— Не бях, докато ти не ме разсърди.

Сега вече той изглеждаше доволен. Какво правеше тя? Не го бе проследила до Куба, за да се карат.

— Шоз, моля те, не искам да споря с теб.

Той не й обърна внимание.

— Какво правиш тук, Люси?

— Трябваше да напусна Ню Йорк.

Очите му се присвиха.

— Не се омъжих за Леон.

Той се втренчи в нея. После внезапно се усмихна, изкикоти се и свирна.

— Заряза го пред олтара?

— Никак не беше смешно.

Сега вече той наистина се смееше.

— О, смешно е, принцесо, и още как!

Люси сви юмруци.

— Нарочно ли се правиш на противен?

— Така и не ми отговори на въпроса. Какво, по дяволите, правиш в Куба?

— Казах ти — не можех да остана в Ню Йорк, не и след този скандал.

Шоз я сграбчи за брадичката. Погледът му прикова нейния.

— Но защо Куба? Богатото ти семейство се е разпростряло по целия свят, а ти избираш точно Куба!

Люси стисна устни. Той се държеше като гадно копеле — тя пък щеше да събере цялата си гордост и нямаше да му каже никога, че той е причината да дойде в Куба!

Шоз се усмихна и я пусна.

— Чакай малко. Аха, това не е просто съвпадение. Знаела си, че съм тук, нали? Дошла си заради мен!

— Арогантно копеле такова! — извика Люси. Зашлеви го през лицето с всичка сила, а от очите й потекоха гневни сълзи. Беше го последвала в Куба, но никога нямаше да си признае, защото той не даваше и пет пари. И никога не го бе интересувало. Просто й се подиграваше.

Той се отдръпна.

— Опа! Това пък за какво беше?

— За почти всичко. — Тя не усещаше, че все още е готова да удря.

Когато замахна отново, той я хвана за китката и я дръпна към себе си.

— Това ли получавам като благодарност, задето ти спасих апетитното задниче?

— За тебе никакви благодарности за нищо!

— Бясна си, защото дойдох в стаята ти онази нощ, нали? И си още по-бясна, защото ти хареса.

— Бясна съм, защото ти си егоистично и себично копеле.

— Не бях само аз, скъпа — нахвърли се той върху нея. — Или може би беснееш, защото вече не съм лудо влюбен? Така ли е?

— Какво съм видяла някога в теб?

Той млъкна. Двамата се спогледаха, Шоз мрачен, Люси — почервеняла от гняв. Най-накрая Шоз промълви:

— Знам ли.

И в този момент сърцето на Люси омекна. Не беше копеле, всичко бе само поза.

— О, Шоз…

— Искам да се махнеш оттук. Не ти ли е останал никакъв здрав разум? Тази страна е пред страшна гражданска война! Няма място за жени, за никакви жени, още по-малко за такива като теб.

— Какво значи това!

— Значи, че трябва да се върнеш в Ню Йорк, в разкошната си къща с прислуга в ливреи. Не стой тук. Не сега.

— Май ми нямаш вяра.

— Определено. — Той се усмихна и я огледа.

Тя отстъпи, а гърдите й се полюшваха. Съзерцаваше го предпазливо. Гледаше го как се облизва, знаеше, че е нарочно и че иска да я вбеси отново. Ала после погледът му изведнъж се промени, да го вземат мътните. Люси познаваше това пламъче в очите му твърде добре. Взорът му я обхвана цялата.

Обзе я трепет и Люси с ужас осъзна, че неговата възбуда възпламенява и нейната. Тя го желаеше. Нуждаеше се от него. Винаги го бе искала.

Отдръпна се още повече.

— Въпреки всичко, което си мислиш, дойдох тук заради анонимността, която Хавана може да ми осигури. Да бъда сама и… и да се възстановя.

— Не ме интересува защо си дошла. Тук няма място за теб, Люси. По-добре се качвай на първия кораб към дома, сериозно говоря.

— Няма да си тръгна — скръцна със зъби тя. — И това не е твоя работа!

— Може и да стане.

Трепетът отново я обхвана.

— Твой проблем.

Той бе извън себе си от гняв. Люси пък трябваше да се сдържа, за да не покаже собствените си емоции, които бяха твърде далеч от гнева.

Шоз се обърна рязко.

— Къде си отседнала?

— Татко има вила на Авенида Мурала.

— Ще те заведа там.

Люси погледна към Хавана. Димът вече се отдръпваше и небето отново синееше. Градът бе живописен и сякаш замрял. Трудно бе да се повярва, че подобни изстъпления са се случили по измамно спокойните му улици.

— Добре, благодаря ти.

Той протегна ръка. Сега, когато бунтът, а и техният спор, бяха останали далеч назад, Люси се поколеба. Усещаше ясно, както никога досега, грубоватия му мъжки чар.

Като че разбрал всичко без думи, той се усмихна.

— В крайна сметка не е чак толкова зле — това, че си тук, де.

Люси не отговори — чакаше подозрително.

— Никога не сме се радвали на достатъчно време насаме, нали, принцесо?

Тя го погледна.

— Не, не сме.

Той се втренчи в нея. Люси се усмихна и протегна ръка. Ала вместо да й помогне да се качи, той сграбчи здраво дланта й.

— Какво си намислила, Люси?

— Казах ти — отвърна тя. — Дойдох тук за да избегна скандала в Ню Йорк. Това е.

— Лъжеш.

Шоз се извърна; Люси се приближи и положи ръка на влажния му гръб. Беше й толкова познат — твърд и гладък, топъл и запотен. Той подскочи, като че го бе ужилила.

— Не лъжа — рече тя прямо. — Репутацията ми бе срината, след като ти бях заложница в Долината на смъртта. Стигна до всички вестници. Трябваше да поддържаме, че съм била, ъ-ъ-ъ, недокосната. — Гласът й се пречупи. — Не можех да издържа още един скандал, просто не можех.

— Скандалът щеше да бъде още по-голям, ако узнаеха, че сме били женени. — Тонът и думите му бяха подигравателни, безразлични; ала погледът му не беше. Той задържа нейния и потъна в дълбините му.

— Не се срамувам от нашия брак. И никога не съм се срамувала.

— Срамуваш се, и то ужасно.

— Мисли си, каквото искаш. — Гневът й се върна като лавина. — Няма начин да те опровергая, нали? — Неин ред бе да нападне.

— Точно така.

И двамата утихнаха. Люси неохотно позволи на Шоз да й помогне да се качи; той скочи на коня зад нея. Сетне подкара жребеца бавно и тръгнаха. Известно време мълчаха — всеки бе погълнат в собствените си мисли, но чувстваше остро присъствието на другия.

Неспокойно пътуване. Отдавна не се биха любили истински и Люси почувства как желанието й приижда като вълна и я изпълва с копнежи. А знаеше, че и той се чувства така. Ръката му я обгръщаше плътно през кръста, гърбът й бе прилепен о неговия. Тялото му бе твърдо като стомана и напрегнато като пружина.

— Какво общо имаш с Хосе Марти?

Той замръзна.

— Не питай.

Спомените от преди часове я обзеха отново.

— Шоз, ако те хванат с него…

Той се разсмя.

— Внезапна загриженост за сигурността ми?

— Разбира се.

Шоз мълчеше. Изведнъж прегръдката му се стегна, а ръката му се придвижи нагоре и обхвана здраво гърдите й. Когато проговори, устните му докоснаха бузата й.

— Не те е грижа за мен. И никога не те е било. Интересуваш се само от това какво представлявам в леглото.

Люси едва дишаше, а неговият дъх запалваше пламъци по цялото й тяло.

— Н-не е вярно.

— Искаш да го докажа?

— Шоз, престани.

— Защо? — Устните му отново погалиха бузата й. — Погледни истината в очите — продължи той, шептейки в ухото й. — Започваш да се възбуждаш в дантелените си френски гащички още щом те докосна.

Люси не можеше да диша, нито пък да се движи. Сетне й се прииска да го убие.

— Отричай, колкото си искаш — каза той, като я пусна и смушка коня. — Но нищо няма да се промени.

— Защо въобще някога съм те харесала?

— По същата причина, по която още ме харесваш — подхвърли той сластно.

— Искам да повървя. — Тя понечи да слезе от коня, но той я задържа на място.

— Не си го и помисляй.

Тя мълчеше, но всичко у нея кипеше. Нищо не вървеше, както си го бе мечтала, абсолютно нищо.

— Защо си толкова гнусен? — не можа да се сдържи и изстреля тя.

— Винаги изкарваш наяве най-лошата ми страна.

В гласа му имаше толкова печална искреност, че Люси се извърна, за да го погледне. Невероятно, страните му се бяха зачервили. Той не срещна очите й. Труден човек е, помисли си тя. За нещастие, точно в този момент серия болезнено ясни образи й припомниха чувствителността му и любовта му към Роберто. Гневът й започна да се изпарява, а на негово място се надигна топлина.

— Как е Роберто?

— Добре.

— Още ли го виждаш? — Мисълта за Кармен я накара да се поколебае.

— Когато мога.

Тя не искаше да знае.

— В Долината на смъртта ли е?

Той я загледа.

— Да.

Люси прикри взор. Ревността я задуши с невероятна сила — за миг помисли, че ще припадне. Не се и съмняваше, че Шоз периодично посещава Долината на смъртта, а Кармен е още там и му е любовница. Боже, колко я мразеше — колко мразеше и него!

Повече не си проговориха. Тя все още искаше да знае какво прави Шоз в Куба, сред бунтовниците, но той не обелваше дума. Беше единственият човек, който можеше да я ядоса толкова бързо, само с дума или с намек. Почувства се изцедена от срещата им, от демонстрацията, от пътуването. Междувременно вече съзираха домовете на богаташите в хубавите квартали на Хавана.

— Почти стигнахме — рече й Шоз, като завиха по Авеню Мурала. После попита на кой номер е къщата и продължи: — Люси, слушай ме внимателно.

Тонът му бе сериозен и Люси наостри уши.

— Тук, в Хавана, е много опасно, както и в цяла Куба. Ситуацията е извън контрол. Искам да си тръгнеш. А дотогава искам да бъдеш много внимателна.

— Няма да си тръгна, Шоз — отвърна тя твърдо. — Но ще внимавам.

Той се смръщи.

— Искам да се подчиняваш на правилата. Няма да излизаш сама. Ще ходиш само в кварталите, които са сигурни, като този. И, Люси, преди да сториш нещо, първо го обмисли.

Като че ли го беше грижа за безопасността й.

— Звучиш като майка ми — пошегува се тя. Ала бе развълнувана и преизпълнена с надежди.

— Не ми е до шеги.

— Извинявай.

— И още нещо. В консулството има една секретарка, Джанис. Ако някога ти се яви проблем или нещо спешно, просто й кажи, че трябва да ме откриеш, или й остави съобщение. Без колебание. Разбрано?

— Да не би и Джанис да ти е любовница?

— О, стига!

Люси се укори, задето не се сдържа.

— Сигурна съм, че няма да има проблеми.

— Да се надяваме — отвърна той. — Тъй и тъй сме тук. Но се ориентирай към заминаване!

На Люси изведнъж й се прииска да поотложи раздялата им. Шоз й помогна да слезе. Конят не се спря нито за миг. Ездачът мълчеше сковано. Младата господарка на къщата искаше да го покани, но преди да каже и дума, той рязко обърна царственото животно обратно. Тя можеше само да го гледа как се отдалечава и да копнее да го извика — или да тръгне с него. Взира се след него, докато той се изгуби в далечината.

Вилата бе измазана с бял гипс, имаше един-два декара тропически градини и малък басейн. Вътре беше хладно и просторно, а в мебелировката определено имаше някакъв карибски привкус. Люси обожаваше тази къща.

Икономката, едра негърка на име Венида, я посрещна още на вратата. Като че не бе доволна от идването й, но не се и изненада — багажът вече бе пристигнал с файтонджията, когото бе изоставила на демонстрацията. Ала всичките й чанти бяха още във фоайето, а Венида очевидно не искаше да си прави труда да я улесни.

— Моля те, Венида, занеси нещата ми в розовата стая. Ще се настаня там.

— Но тази стая се заема от баща ви, когато идва — запротестира Венида намръщено.

И Люси трябваше да обясни на прислужницата:

— Татко няма да идва в Куба, а аз ще остана за известно време. Розовата стая, Венида.

Преди вечерята, която Венида се запъти да приготвя с мърморене, Люси разгледа вилата и си я припомни. Разопакова едно-две неща, а после прекара блажено около час в огромната вана, отпивайки коняк. Животът й явно се промени — внезапно и рязко.

Шоз беше тук и я спаси героично — споменът за това връхлетя Люси и тя му се наслади с цялото си същество. Цялото. Нейният любим я предупреди да бъде внимателна — значи го беше грижа. Не че представляваше много, но никак не беше зле за начало.

Потресът от бунта бе отминал. Сам сама в масивната вана, отпусната, на Люси й се струваше трудно да повярва, че извън вилата съществува един свят на коварство и бунт, на жестокост и революция. Чувстваше само някаква непривична възбуда.

Поне животът й вече със сигурност не беше нито сив, нито скучен.

На следващия ден се отправи да разгледа разрешените части на Хавана. Венида я предупреди недвусмислено къде да ходи и къде — че и дори имаше наглостта да даде указания на файтонджията. Люси предположи, че негърката иска просто да помогне, но мисълта да бъде наставлявана определено не й допадаше.

Една от първите й спирки бе американското консулство.

Искаше да се срещне със секретарката, която Шоз бе споменал. Джанис бе ниска, закръглена жена към петдесетте, а видът й накара Люси да се засрами от заключението, което първоначално си бе извадила. Не беше избрала най-подходящото време за посещение — в консулството цареше безпорядък заради бунтовете от предния ден, а телеграфът между Вашингтон и Хавана бе направо прегрял.

— Простете — извини се Джанис с разтревожен вид. Какофонията от пишещи машини, телефони, телеграфи и гласове почти я заглушаваше. — Тук сме почти в извънредно положение — само това му трябва на Маккинли, да обяви война на Испания!

Люси потрепера при тази мисъл. Революцията набираше сили, а американската преса бе започнала да прави предположения доколко е възможно навлизане на американски сили, които да отвоюват независимостта на Куба. Докато беше в Ню Йорк, идеята й изглеждаше абстрактна, но сега, сред хаоса в консулството, картината доби истински, ужасяващи размери.

— Джанис, ще дойда друг път.

Тръгна си, но миг преди това чу как Джанис развълнувано споделя със своя помощник, че Държавният департамент е поставил парахода „Мейн“, намиращ се в Кий Уест, Флорида, в състояние на бойна готовност. Изскочи навън, в слънчевата утрин на Хавана. Там, сред големите, величествени правителствени сгради, всичко изглеждаше мирно и спокойно — като че бунтовете от вчерашния ден и революцията въобще не съществуваха.

Люси се зачуди що за отношения съществуват между Джанис и Шоз. Джанис работеше за правителството на САЩ; а Шоз бе очевидно дълбоко свързан с бунтовниците. Да не би тя да е шпионка? Шпионка на бунтовниците? Иначе защо ще праща съобщения на Шоз? Или да не би той да е шпионин? Вълнението внезапно обхвана Люси и тя се спря. Когато бяха в Браунсвил, дядо й каза, че правителството праща Шоз в Куба да снабдява бунтовниците с оръжия. А ако работи с Джанис, значи е шпионин на Съединените щати. Тя не знаеше дали да се страхува от Шоз или да се гордее с него.

На четвъртата й вечер в Хавана испанският генерал-губернатор даде малък прием в чест на току-що пристигналия нов американски консул. Джанис бе осигурила на Люси покана. Обществото на американците в Хавана бе малко и затворено, но тя бе част от клана Браг, тоест приятно допълнение, и затова вече се бе срещнала с повечето от съпругите на работещите в консулството. Приемът се даваше в двореца на генерал-губернатора. Люси бе представена на висши служители на испанското правителство, както и на останалите чужденци и техните съпруги. Събирането не бе различно от кое да е подобно нюйоркско събитие. Мъжете флиртуваха с нея открито; жените очакваха от новодошлата да разсее скуката на заточението им. А тъй като бе пристигнала направо от Щатите, всеки се надяваше тя да изясни „истинските“ настроения в Америка. Ще започне ли Вашингтон наистина да воюва заради шепа кубински бунтовници?

Твърде скоро групата, към която се бе присъединила, започна да разисква оживено последните подвизи на един от революционерите, когото те наричаха Ел Американо. Както обикновено, той бе атакувал и измъчил испанските войски под носа на правителството, този път в Кастильо дел Моро — там бе паднала бомба, която бе разрушила част от укреплението и бе причинила страхотен хаос и объркване. Американците определено му се възхищаваха.

— Той наистина ли е американец? — попита Люси побледняла. Веднага се сети за Шоз.

— О, не мисля — отвърна една от секретарките на консулството. — Наричат го така, защото говори английски като янки, докато повечето кубинци имат британски акцент. Казват, че е черен като самия дявол — сигурно отчасти индианец, отчасти негър — но иначе кубинец. — Жената се засмя.

Люси нямаше време да се замисли над подозренията й. Защото видя Леон.

Истински шок. Той стоеше в другия край на стаята и се взираше в нея хладно. Тя не можеше да повярва на това съвпадение и пребеля. Дипломатът се обърна настрани, но тя се окопити, извини се и тръгна към него.

— Какво правиш тук!

— Същото бих те питал и аз — рече той студено. Огледа откритите й рамене със смесица от интерес и отвращение, а тя се почувства разголена в жълтата си рокля.

— Реших да напусна Ню Йорк.

— А аз съм новият американски консул.

Тя ахна удивена.

— Мислех, че назначението ти е в Пуерто Рико!

— Така е. Но това е ново назначение — отсече Леон, обърна се грубо и се отдалечи, като я остави сама насред стаята.

— Много глупав човек — рече някой зад нея.

Люси се обърна, притеснена, че някой е видял колко зле се е отнесъл с нея новият консул.

— Досега не сме си говорили, за което искрено съжалявам — продължи генерал Валериано Уейлър.

Познаваха се бегло, но наистина не бяха водили разговор. Люси успя да се усмихне, все още в потрес от присъствието на Леон в Хавана. Генералът бе висок и красив, с кестенява коса, маслинена кожа и бледосини очи — ала все пак не я привличаше. У него имаше някаква осезаема напрегнатост. Той бе военният, печално известен в Щатите с политиката си да събира местното население и да го затваря в определени участъци, привидно за да създава демилитаризирани зони, където бунтовниците да нямат никаква подкрепа. Според сензационните репортажи в пресата, лагерите на Уейлър бяха претъпкани, зле снабдени и изпълнени с болка и смърт.

— Здравейте, генерале — поздрави Люси безизразно.

Той пое ръката й и я целуна. Допирът на устните му не бе приятен.

— Вие сте истинска красавица, мила моя, невероятна. Виждам, че вече се срещнахте с новия консул.

Да поддържа разговора ли имаше намерение или подпитваше?

— Благодаря ви — отговори Люси. — Леон и аз сме стари приятели; семействата ни са много близки.

— Наистина ли? Колко е малък светът! Значи трябва да харесвате сеньор Клакстън.

— Той ми е приятел. Някога ми беше и любим. — Люси не я бе грижа за посоката на разговора, нито за това, че призна повече, отколкото й се искаше.

— А, да, разбирам. Бедният човек изглеждаше малко раздразнен.

— Сигурна съм, че просто си въобразявате.

— Обичам предаността у жената.

— Предполагам, че обичате предаността у всичките си подчинени, генерале.

— О — отвърна той с усмивка, — сигурен бях, че умът ви не отстъпва на красотата. Посетихте ли вече Маравиля?

— Не, но имам намерение. — Искаше й се да види плантацията отново. И Уейлър забеляза това.

— Разбира се, не можете да пътувате дотам сама заради бунтовниците. Значи мога да ви бъда от полза. Утре имам среща с някои от командирите си по места недалеч от Маравиля. Ще се радвам да ме придружите дотам.

Умът на Люси препускаше бясно. Инстинктите й я предупреждаваха да не ходи никъде с генерала; от друга страна, какъв по-безопасен ескорт можеше да си пожелае? Беше в Хавана само от няколко дни, но знаеше, че не може да отиде до Маравиля само с кочияша.

— Не знам.

— Ще дойда утре към осем. Имате цяла вечер за размисъл.

Американката отвори уста да се възпротиви, но офицерът се поклони и се отдалечи. Тя почувства облекчение, защото краткият им разговор я смути. Реши, че колкото и да й се иска да види Маравиля отново, няма да ходи там с Уейлър.

Тръгна си от празненството малко преди полунощ и беше една от първите. Колата я чакаше и лицето на кочияша грейна, като я видя. Пътят до вилата бе кратък, а нощният въздух — топъл, неподвижен и мек. Разбра, че е уморена едва когато Венида й отвори, но й стана приятно — бе прекарала чудна вечер. Тя се усмихна и подсвирна, докато влизаше в разкошната розова стая.

— Къде, по дяволите, скиташ цяла нощ?

— Шоз! — изкрещя Люси.

43

— Къде, по дяволите, скиташ?

Люси едва се окопити от шока, когато го видя да стои на средата на спалнята й.

— Какво правиш тук?!

— Или по-точно — процеди той, докато погледът му попиваше жълтата й рокля с гол гръб, — с кого, по дяволите, беше?

Стори й се, че чува шум, и изведнъж осъзна колко я компрометира присъствието на Шоз в спалнята. Обърна се и бързо затвори вратата.

— Какво значи това?

— Значи с кого, по дяволите, спиш в момента! — кресна той и удари с юмрук огледалото над бюрото от махагон.

Люси остана с отворена уста — огледалото се разтроши, а парченцата нападаха по бюрото и на пода. Шоз стоеше неподвижен с все още протегната напред ръка, докато кръвта му започна да капе по прекрасния килим от Обюсон. Господарката на къщата потрепери.

— Какво направи! — извика тя, втурна се към него и сграбчи китката му.

— Дявол да го вземе — прокле той. — Само ти ми действаш така.

Люси вече бе влетяла в банята, бе взела от там пухкава розова кърпа и я увиваше около ръката му.

— За твое сведение — рече тя хладно, когато си спомни за злобното му обвинение, — бях на празненство.

— С кого?

Преди Люси да отговори, на вратата се почука рязко.

— Госпойце Люси, вие ли сте? Добре ли сте? — Венида.

— Не — извика господарката на дома. — Недей…

Ала Венида отвори вратата и видя огледалото.

— Мили божке! — После видя и Шоз.

За момент тримата останаха като замръзнали. Шоз и Люси стояха един до друг. Люси поддържаше увитата му в розовата кърпа ръка, Венида се бе втренчила и в двамата. По черното й лице веднага се изписа неодобрение.

— Аха — изсумтя тя. — Виждам, че си имате компания и нямате нужда от мен!

Сетне се обърна и си излезе с цялото негодувание на една сто и двадесеткилограмова жена. Вратата остана отворена.

— О, боже! — извика Люси, изтича към вратата и я затвори. Облегна се на нея бездиханна. — Тази любопитна Венида! Дали няма да изпее нещо?

— Слугите обичат да клюкарстват — припомни Шоз безизразно.

Люси простена.

Шоз погледна към огледалото и се намръщи:

— Глупост, пълна глупост. Ще го сменя.

— Забрави огледалото — отсече Люси, вече капнала. Сграбчи го за лакътя и го поведе към коридора. — Сигурна съм, че в кухнята има кислородна вода, или поне сапун.

Венида стоеше в кухнята и пушеше, когато влязоха. Помещението бе безупречно чисто, но когато ги видя, тя остави цигарата, обърна се и започна да трака със съдовете наоколо. Люси погледна предупредително Шоз, сякаш му казваше „Млъквай и сядай“, и се приближи. Той пък седна мълчаливо на кухненската маса, но устните му потрепваха. Венида тракна капака на една от тенджерите.

— Имаме ли кислородна вода?

— В килера — отвърна слугинята и започна да бърше блестящия плот с резки движения.

Люси скоро намери нужното, напълни една купа с вода, седна до Шоз и започна да почиства ръката му. Раните не бяха дълбоки, но в дланта се бяха забили множество стъкълца.

— Чие бе празненството?

Тя не вдигна поглед.

— На генерал-губернатора.

— А, да. И как се сдоби с поканата?

Венида спря да бърше плота.

— Джанис.

Шоз повдигна вежди.

Люси го погледна.

— Помислих си, че би трябвало да се запозная с нея, ако стане нещо непредвидено.

Ледената физиономия на мъжа срещу нея поомекна.

— Добра идея.

Люси едва се сдържа да не се усмихне на комплимента му, ако наистина беше такъв, и започна да бърше раните му с кислородна вода. Венида се разшумя.

Господарката й я измери с поглед.

— Мисля, че кухнята вече е достатъчно чиста, Венида; защо не приключиш за днес?

— Като вас, а? — намуси се тя и излезе, като се поклащаше.

Люси сви юмруци, а Шоз се изсмя.

— Не е смешно — просъска тя. — Голяма е сплетница — каква й беше работата горе, когато ти удари огледалото? Да ме шпионира? Определено се ослушваше и тук, в кухнята.

Шоз отново се изкиска без злоба.

— Сигурно е безопасна. Мисля, че дори ми харесва.

— Да бе! — избухна Люси, протегна ръка рязко и го поля с още кислородна вода.

— Ох!

— Ще ти се всякак да ми усложняваш живота!

— Е, как е новият американски консул? — смени темата той.

Люси замръзна.

— Ти си знаел? Знаел си, че е Леон?

Той кимна.

— Защо не ме предупреди?

— Не знаех, че имаш нужда от предупреждение.

Люси уви ръката му в марля, сложи пластир и рече, вече по-тихо:

— Това не беше справедливо, както каза и по-рано.

— А какво да мисля? — Знаеше точно какво има тя предвид. — Един сутринта и ти нахлуваш с песен на уста, убийствено облечена…

— Въобще не си го мисли — отвърна тя, събра всичко използвано и изхвърли кърпите. Спря се и сграбчи облегалката на стола. Шоз се втренчи в нея.

Сега, когато страшното мина, Люси бе обхваната от болезнено познат копнеж. Чувстваше как сърцето й заби по-бързо, а в тялото й започна да се трупа напрежение.

— Защо си дошъл?

— Много добре знаеш.

Тя едва дишаше.

— Тогава — рече дрезгаво — защо не се оттеглим горе?

Той стана рязко, а столът отхвръкна назад. Люси сведе поглед, сякаш се страхуваше, че очите ще издадат силното й желание. Тръгнаха нагоре безмълвни. Стигнаха до спалнята, Шоз затвори вратата и я заключи. Жената до него не помръдна, изпълнена с възбуда, но и с някаква странна тъга.

Точно това искаше, затова дойде в Куба, да бъде с него, ако ще и само в леглото му. Затова бе дошъл и той, да спи с нея — и нищо повече. Горчива сладост.

— Люси — прошепна той и обви с огромните си ръце голите й рамене.

Тя въздъхна и притисна покорно тяло към неговото. Обви го като лоза.

— Ти си най-красивата жена, която познавам. — Устните му докоснаха шията й.

Чуден трепет премина през цялото й същество, сякаш в отговор по-скоро на думите му, отколкото на докосването. Никога преди не бе получавала от него такъв комплимент. Сълзи премрежиха очите й.

Сетне ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й. Обхванаха гърдите й, а устните му намериха копринената кожа на гърба й.

— Ще умра — въздъхна тежко тя.

— Аз ще ти помогна.

Люси се събуди от някакъв трясък, може би на врата. Беше ужасно уморена, като да не бе спала цяла нощ, и се изтърколи до една възглавница, с която затули очите си, когато слънчевата светлина обля спалнята. Някой сякаш бе дръпнал завесите. После си спомни — Шоз. Тя се усмихна — обхвана я невероятно щастие.

— Глупости, глупости, убавите хора няма да сторят туй; да й бедняк, разбирам, ама… Божке!

Люси се ужаси, като разбра, че в спалнята е Венида, и отвори рязко очи. Един поглед й бе достатъчен да разбере, че Шоз си е тръгнал. Слава богу!

— Таквиз ужасии не бях виждала! Шъ се надигате, а?

Люси наистина се надигна.

— Колко е часът?

Венида остави до леглото чаша горещ шоколад.

— Седем.

— Седем!

— Казахте ми, когат’ си пристигнахте снощи, да ви дигна къмто седем, че някой си генерал щял да мине. Май забравихте, а? — Слугинята сложи ръце на кръста.

Люси бе заповядала да я събудят, в случай че си промени мнението и все пак реши да тръгне за Маравиля.

— Благодаря ти, Венида — рече тя по-меко.

Негърката тръгна към вратата.

— Да знайше баща ви к’во се мъти в таз къща — в леглото му — ако знайше к’во върши дъщеря му, щеше да умре! — рече тя и излезе.

Раздразнението на Люси се изпари. Тя се усмихна и се протегна мързеливо като котка. Всичко снощи бе толкова прекрасно. По-хубаво от всякога. А тя беше влюбена, лудо, безнадеждно, отново. Може и да бе глупаво, но си струваше!

Разбира се, не бяха уточнили нищо, а Шоз не бе казал кога ще се върне. Всъщност, бяха си говорили твърде малко. Той я бе обладал като разгонено животно и Люси най-после бе осъзнала, че желанието му е огромно точно колкото нейното. И нямаше съмнение, че той ще се върне.

Естествено, желаеше повече от някакви среднощни посещения. Ала това бе добро начало. Тя щеше да направи всичко възможно случайните му идвания да се превърнат в постоянни. Щеше да стане негова любовница — единствена. А после, може би, и нещо друго.

Първо обаче трябваше да реши дали да разреши на генерал Уейлър да я придружи до Маравиля или не.

Една идея я порази като светкавица. Ами ако успее да помогне на Шоз, да му покаже, че не е просто поредната му компаньонка за леглото? Да спечели одобрението и благодарността му? Люси скочи от леглото развълнувана. Какъв по-добър начин да се сприятели с върховния главнокомандващ на испанските войски — най-страшния враг на бунтовниците? Ами ако успее да научи нещо ценно за тях — и за Шоз!

Като по чудо Люси се облече и слезе точно в осем — изглеждаше свежа, сякаш бе спала осем часа, а не някакви си два. Малко се стресна, като видя, че ескортът й се състои от петдесетина тежко въоръжени кавалеристи. Изненада се още и когато седна в една кола за припаси, докато Уейлър яздеше напред с няколко други офицери.

Пътят до Маравиля бе три часа и Люси с тревога установи, че няма начин да подслуша генерала, за да помогне на Шоз. Определено бе изтълкувала грешно интереса му към себе си на празненството. Не искаше и да си говори с кочияша, но гледката наоколо бе великолепна и спомените от предната нощ бързо се завърнаха.

Маравиля представляваше две хиляди хектара зелени хълмове захарна тръстика, опасани с тропически джунгли и малки ивици бели плажове. Уейлър я остави до входа на плантацията и обеща, че ще се върне да я вземе към четири. Люси му благодари и му помаха за довиждане, докато той се отдалечи.

Маравиля! Люси се въртеше въодушевена. Огромната къща с бели мозайки й напомни за зданията по южните плантации, които бе виждала в Начес. Тя огледа всичко бавно и внимателно и с удоволствие откри, че къщата бе варосана и добре поддържана, че моравите са окосени, а по пътечката и стените на къщата се катерят куп розови и оранжеви тропически цветове. Отпред имаше дълга веранда с бели столове от ракита и меки канапета, тапицирани в зелено и розово. В четирите ъгъла имаше саксии с огромни папрати. Стопанката забеляза, че смарагдовозелените капаци на прозорците са затворени до един.

Тя се намръщи. Мястото изглеждаше тихо и спокойно, като че изоставено, а икономът все пак живееше тук — или поне се предполагаше да е така. Люси изтича по стълбите и почука на тежката врата. Никакъв отговор.

Бе заключено. Сърцето й се сви — обхвана я ужасен страх, че мястото е изоставено. Ала нямаше как. Люси отиде отзад.

Както се оказа, къщата не беше изоставена, а просто заключена като предпазна мярка срещу развилнелите се банди плячкосващи войници и бунтовници. Пусна я прислужницата, представила се като Бейми. Тя обясни, че Харис, икономът, е на полето и наблюдава как върви работата.

Люси с удоволствие установи, че всичко в Маравиля е наред, сякаш войната не се бе докоснала изобщо до захарната плантация. Бейми я осведоми, че миналата година са загубили няколко хектара при пожар, причинен от сблъсък между бунтовници и испански войски. Иначе обаче плантацията прекарваше войната недокосната и с почти рекордни добиви. Господарката увери слугинята, че няма да остава за през нощта, но я помоли да приготви стаята за гости, в случай че успее да дойде за някой уикенд. След лек обяд от препържена риба и вкусни зеленчуци тя реши да поязди през полето, като пренебрегна предупреждението на Бейми да не ходи твърде далеч.

Точно в четири Уейлър се върна. Люси бе готова и отново седна в колата с провизиите, докато генералът яздеше напред с офицерите си. Спряха да напоят конете час след като бяха тръгнали от плантацията. Точно както сутринта. Уейлър се приближи към нея.

— Надявам се колата да ви е поне малко удобна. Тя го възнагради с най-хубавата си усмивка.

— Всичко е наред. Много съм ви задължена. Мисля да се разтъпча.

Военачалникът изкомандва войника, който караше колата, и момчето помогна на Люси да слезе, докато самият генерал се върна при офицерите си.

Пътничката бе сигурна, че вече няма да спират до самата Хавана. Това бе единственият й и последен шанс да шпионира и тя го знаеше. Сърцето й биеше бясно. Уплашена, че вълнението и страхът й ще проличат, тя се запъти покрай потока към генерала. Уейлър бе слязъл от коня, улисан в разговор със своя лейтенант. Люси се постара да не изглежда твърде заинтересувана и започна престорено да разглежда околността. Приближаваше се все повече, докато накрая можеше да чува всяка дума. С изненада разбра, че испанската армия има остра нужда от много неща, но предимно от месо, ботуши и амуниции. Доставките се очакваха следващата седмица. Това сякаш не бе много важно, но разговорът засегна съдбата и на един бунтовнически водач. За радост на генерала разпитът му бе минал и лидерът трябваше да бъде екзекутиран публично по обяд на следващия ден. Люси гледаше безизразно, но мислите й летяха със скоростта на светлината. Бе решена да разкаже на Шоз за това. Но имаше ли време? Трябваше да поръча на Джанис да предаде съобщението още същата вечер.

Все още малко замаяна, Люси се върна в колата и не усети колко внимателно я гледаше Уейлър.

44

Люси веднага отиде в консулството и поръча на Джанис да каже на Шоз да се свърже с нея. Макар да подчерта, че е спешно, в полунощ той все още не се бе появил, и тя почти направи пътечка в мекия килим на спалнята си. Убедена, че той ще влезе, както предната вечер, през терасата откъм градината, господарката на разкошната вила излезе да чака навън.

Нощта бе дяволски черна, беззвездна, следникаво-тежка и ароматна. Тя се облегна на полирания махагонов парапет и се опита да проникне с очи през тъмнината, забулила градините и плувния басейн. Внезапно Шоз се прехвърли през перилото и се приземи до нея тихо и изневиделица като пантера.

Не й даде възможност да проговори, а направо я сграбчи.

— Какво правеше днес с генерал Уейлър?

Люси премигна от изненада, защото само Венида, останалата прислуга и, разбира се, Бейми, знаеха, че генералът я е придружил до Маравиля.

— Как разбра, че съм била с Уейлър?

Той бе бесен.

— Не е твоя работа. Какво, по дяволите, правеше с него?

— Придружи ме до Маравиля и толкова.

— Маравиля! — Той избухна внезапно и я сграбчи още по-силно. — Мисля, че ти казах… че те помолих да си внимателна.

— Аз внимавах — възпротиви се тя гневно, като се опитваше да се освободи от хватката му. — Какъв по-безопасен начин да отида там от военния ескорт?

— Въобще не трябваше да ходиш! Не бях ли достатъчно ясен? Куба не е безопасна, нито за теб, Люси, нито за когото и да е. А ако частите на Уейлър бяха атакувани? По дяволите! Това е човекът, от когото най-вече искам да стоиш далеч. Разбра ли ме?

Хватката му й причиняваше болка и тя най-сетне се измъкна.

— И аз имам няколко въпроса, да те вземат мътните! Очевидно имаш шпиони навсякъде. Този път Джанис ли е? Или може би самият ти?

— Не се грижи за нея, Люси, нито пък за мен. Най-добре помисли за себе си! По дяволите! Не мога все аз да се тревожа!

Сърцето й прескочи. Тя го докосна лекичко.

— Наистина ли? Тревожиш се за мен?

Той предпочете да не отговори.

— Какво толкова спешно има?

Надеждите й литнаха като бели птици, колкото и тя да се мъчеше да ги възпре. Пръстите й се сплетоха около китката му. Не можеше да остави нещата така, не и сега, не и сред нежната мекота на карибската нощ.

— Шоз? Наистина ли се тревожиш за мен?

Той не помръдна. Сетне отдръпна ръката си. В тъмнината се чуваше само дишането му.

— Какво толкова спешно има?

Люси се стегна, доволна от постигнатата мъничка победа. Сега й предстоеше още една. Тя му разказа за планираната публична екзекуция по обяд на следващия ден.

— Как, за бога, разбра за това?

— От генерал Уейлър.

Той отново я сграбчи и я разтресе.

— И как, по дяволите, го накара да ти се изповяда?

— Пусни ме! Боли!

Той не обърна внимание.

— Съблазни те, нали? Нали, Люси?

Тя дишаше тежко. Гневът й нарастваше.

— Защо не питаш шпионите си! Очевидно някой е пропял!

— Имаш десет секунди да ми отговориш. Едно…

Беше напълно сериозен. И Люси отговори.

— Докато почивахме по пътя обратно към Хавана, го чух случайно да си говори с офицерите си.

— Боже господи!

— Какво лошо съм сторила?

— Случайно го чу? — Той не вярваше на ушите си. — Дано не си си играла на шпионка! Стой далеч от него! Иначе ще съжаляваш жестоко.

Тя прехапа устни.

— Можеше поне да ми благодариш за информацията.

— Да ти благодаря, задето си шпионира Уейлър? Забрави! Искам да не се месиш, Люси, запомни веднъж завинаги!

Шоз все още я държеше — беше гневен, тревожен. И Люси разбра с всяка фибра на тялото си, че той се страхува за нея. Притисна се до него.

— Все още те е грижа за мен.

Той се вкамени. После грубо опря чатала си в нейния.

— Грижа ме е само за това, кукло.

Болеше. Люси отказа да повярва и се отскубна. Облаците се разкъсаха и лунната светлина ги обля. Очите му светнаха.

— Понякога те мразя — рече тя с горчивина.

— Да, като се измъкнеш от леглото.

— Защо въобще си правя труда да ти кажа за бедния кубинец!

— И това не знам.

— Ще сториш ли нещо по въпроса?

— Това, мадам, въобще не ви засяга!

— В Куба съм само от пет дни и вече ми втръсна да слушам, че това или онова не е моя работа.

— А няма да е зле да го чуеш — преди да те е сполетяла някоя беда.

— Има и още нещо.

— Целият съм слух.

— До няколко дни се очакват доставки за армията.

— Къде?

— Не там.

— Нещо друго?

— Няма.

Люси скръсти ръце и се зачуди какво да прави. Шоз не бе помръднал, откакто тя млъкна. Взираше се в нея, а тя едва различаваше чертите му на бледата светлина, която се процеждаше от спалнята й. Искаше й се да проникне в очите му. Искаше й се той да остане.

— Нещо те тревожи, а? — Думите му бяха груби, но тонът — не. Той шепнеше — меко и чувствено.

Люси го погледна.

Пръстите му докоснаха брадичката й и я повдигнаха. Това я възбуди както никога досега. Ако искаше, той можеше да я накара да коленичи и да го моли за всяка секунда внимание.

— Обещай ми — промълви той дрезгаво, а Люси се притисна още по-силно. — Обещай ми, че ще стоиш далеч от Уейлър и няма да ходиш никъде без придружител. Обещай ми, че ще стоиш, където трябва, и ще правиш, каквото трябва. Обещай ми, Люси.

Тонът му бе омагьосващ и съблазнителен въпреки думите. И тя се стресна, когато той я пусна и се обърна, готов да си тръгне.

— Няма… няма да останеш?

— Не мога, не и тази нощ.

Люси искаше да го попита за причината, но не посмя. Обхвана я мъка. Гледаше го как възсяда парапета и точно тогава му каза:

— Обичаш ме, но не искаш да си го признаеш. Добре, значи аз съм по-смела от теб, след като не ме е страх да го кажа. Все още те обичам, Шоз. Господ да ми е на помощ, наистина те обичам!

Тя се обърна, изтича в спалнята и затвори с трясък стъклените врати след себе си.

Утрото се оказа по-мъдро от вечерта — на сутринта среднощното признание на Люси изглеждаше глупаво и мелодраматично. То просто бе дало на Шоз още власт върху нея — власт, която той нямаше да се поколебае да използва. Днес тя нямаше намерение да мисли за него, въпреки че беше любопитна дали той ще се опита да спаси заловения водач. Вярваше му безрезервно, защото не се съмняваше, че ще успее въпреки всичко.

Нейният настоящ живот вървеше по внимателно съставения график на дипломатически приеми и дамски вечеринки, сред най-хубавите магазини в града и разкоша на собствената й къща. Затова Люси реши, че следващата стъпка би трябвало да бъде обиколка на Хавана. В този град сигурно имаше и нещо друго освен великолепните магазини за вносни стоки, където пазаруваха всички дипломати и благородните испанци. Кочияшът обаче не искаше да я разведе. Склони неохотно едва след заплахата, че тя ще тръгне сама и ще наеме кола.

Люси му нареди да я закара на Хавана Хил.

— Как така искате да ходите там, сеньорита? — възпротиви се той, очевидно уплашен.

— Ей така.

Тя знаеше, че на Хавана Хил се намира един от концентрационните лагери. Отказът на кочияша само разпали решимостта й да отиде. Заплаши да го уволни и колата най-сетне потегли.

Скоро величествената, очарователна Хавана, с която Люси бе свикнала, остана далеч назад. Настроението й ставаше все по-мрачно, докато навлизаха в бедняшките предградия. Кирпичените постройки бяха ниски, тумбести и полуразрушени, плочите бяха изпопадали от покривите. По входовете нямаше врати. Магазините бяха празни, със счупени или заковани прозорци. Разхождаха се пълчища котки. По просторите пред обиталищата висяха парцаливи дрехи — значи все пак някой живееше там. Ала не се виждаше жива душа и във въздуха тегнеше зловеща тишина — всички сякаш се криеха.

Хавана Хил обаче не бе безлюден. Тъкмо обратното. Колата спря пред висока телена ограда. Тя се простираше около развалините надлъж и нашир и не позволяваше на живеещите там да напуснат очертанията й. Отвън и на входа патрулираха испански войници.

— О, господи! — възкликна Люси, скочи от колата и се втренчи напред, без да осъзнава какво точно върши.

Хората се тълпяха навсякъде из Хавана Хил. Старци, жени и деца седяха по улицата, под навеси и на преобърнати боклукчийски кофи. Всички гледаха безучастно в пространството. Бедни, мършави хора, от които висяха парцали. Болни, изтощени хора. Куци, сакати, прокажени, трескави. Нямаше младежи, нямаше юноши. Малките деца тичаха голи, слаби като вейки, с подута коремчета — деца без бъдеще.

Люси осъзна, че се притиска към оградата в отчаян опит да не припадне. Две деца изтичаха към нея — пет-шест годишни — момчето в прокъсана ризка, момичето — голо. Протегнаха ръце. Просеха.

Люси посегна към чантичката си и през оградата им подаде всичко, което имаше.

— Сеньора!

В съзнанието й едва се регистрира, че някакъв войник я разпитва. Звучеше като от дън земя, а стоеше само на крачка. Искаше да знае какво прави тя там. Това чу последно — след това припадна.

— Генерал Уейлър — успя Люси да се усмихне топло. Никога не бе подозирала у себе си кой знае какви актьорски способности, но сега залогът бе твърде голям.

— Сеньорита, за мен е чест. — Той я въведе в хладната си, просторна канцелария във военния щаб. Контрастът с Хавана Хил бе шокиращ.

Това се случи няколко часа по-късно. Люси се бе свестила и откри, че се намира в щаба на местния командир. След като обясни коя е, й позволиха да си тръгне. И тя отиде направо при Уейлър.

Думите на Шоз проблеснаха в съзнанието й: Обещай ми, че ще стоиш далеч от Уейлър.

— Имам нужда от помощта ви, генерале — рече Люси направо.

— С удоволствие ще направя, каквото мога.

— Добре! — отсече тя и започна да обяснява намеренията си — искаше да организира благотворителна акция за Хавана Хил и други подобни места из Куба. Щеше да донесе храни и лекарства и да организира разчистване на лагерите. Зачака отговора на офицера, без да се усмихва.

— Опасявам се, че това не е възможно.

— Защо?

Политиката на правителството е да не допуска никакви помощи за затворените.

— Но това е нечовешко.

— Намираме се във война.

— Сигурна съм, че можете да нарушите правилата.

— Не мисля. — Той се изправи. — Да ви предложа нещо? Кафе? Чай?

Люси също се изправи.

— Генерале, трябва да направим нещо за тези бедни, гладуващи — не, умиращи — хора!

— Укротят ли се веднъж бунтовниците, уверявам ви, народът ще бъде освободен. Това е политиката на правителството.

Тя понечи да се възпротиви, но се отказа.

— Мога ли да получа разрешение да вляза в лагерите?

— Защо?

— За да облекча нещата, доколкото мога.

— Опасявам се, че не.

— Разбирам. — Тя се усмихна накриво. — Приятен ден, генерале.

Той я хвана за ръката, Люси замръзна.

— Може би можем да постигнем известно споразумение.

Тя го изгледа, разтреперана от гняв. Със сигурност нямаше предвид това.

— Какво споразумение?

— Може би вечеря за двама? Или обяд?

— А след това?

— Можете да ме убедите да склоня пред молбата ви.

— На кушетката? — изстреля саркастично тя.

— Не трябва да се чувствате обидена, а напротив, поласкана. Намирам ви невероятно привлекателна, скъпа моя.

— Не мисля, генерале! — отсече тя, обърна се и излетя през вратата с разтуптяно сърце.

— Ако си промените мнението, уведомете ме.

Люси трясна вратата зад себе си. Вън се подпря на стената, трепереща. Защо имаше чувството, че затъва все повече в нещо, което не може да контролира? И от което няма излизане?

Тази нощ Люси не спа. Преследваха я спомените за Хавана Хил. Уейлър бе най-голямото чудовище, което бе срещала. Искаше й се Шоз да е тук — толкова желаеше да сподели с него видяното.

Скоро осъзна, че няма да се примири, докато не направи нещо, каквото и да е, за да помогне на бедните обитатели на Хавана Хил. Това бе някакъв неотменим морален дълг. Но какво можеше да направи тя, Люси Браг? Имаше нужда от толкова много неща!

Тя седеше в леглото си, но внезапно отметна чаршафа и стъпи на пода. Решението бе толкова очевидно! Единственото, което имаше, бяха пари, много пари. Щеше да купи всички помощи и то тук, в Хавана.

Умът й препускаше бясно. Стоките трябваше да се вкарат в Хавана Хил. Шоз можеше да го стори, със сигурност. Щеше да го убеди, когато му дойде времето, даже и това да означаваше да използва цялата си власт на жена над него. А междувременно трябваше да проучи от какво се нуждаеха наистина онези хора.

Тя се усмихна, изпълнена с трепетно очакване, уплашена, но и въодушевена. Все по-дълбоко и по-дълбоко. Знаеше, че може да спре точно в този момент, преди да се замеси неотвратимо в нещо противозаконно. Преди да стане част от революцията.

Ала не можеше.

45

Шоз се чудеше какво ли пък иска Люси сега. Дали не го държеше нарочно на нокти.

Не я бе виждал от три седмици, от последната им среднощна среща на терасата й. Оттам бе отишъл право при хората си и бе успял с тяхна помощ да спаси бунтовническия водач, чиято екзекуция предстоеше. Така бе разгневил за пореден път властите и генерал Уейлър — през последните седмици те му организираха невиждана хайка, ето защо той се криеше дълбоко в джунглите около Сантяго. Времето напредваше, а той все още не можеше да забрави нито срещата с Люси, нито думите й. „По-смела съм от теб“, бе изрекла тя с посребрено от лунната светлина лице и блестящи очи. „Не се страхувам да го кажа. Все още те обичам, Шоз!“

Тези думи го разкъсваха. Не беше истина. Отказваше да повярва, че това бяха нейните мисли. Припомни си с гняв, че се разведе с него, без да се замисля, и дори не се сбогува, преди да си тръгне с всемогъщото си семейство. Той обаче, макар и гневен, бе чакал този момент. Тогава тя не го обичаше, защо ще се променя сега?

Всъщност, Шоз бе доволен, че войната го задържа далеч от Хавана. Инстинктът му за самосъхранение бе силен. От дистанцията на времето осъзнаваше, че я бе обичал, докато тя бе негова съпруга. Бе решен да не повтаря същата грешка — а бе на крачка да го стори.

С изненада откри, че гневът от нейните предателства, не само в Матаморос, но и с Леон, бе започнал да избледнява. Мястото му заемаше тревога — и възбуда. През първата седмица, прекарана в Куба, Люси бе нарушила всички възможни правила — бе направила и невъзможното, за да попадне в опасност и да му изправи косите. Ала последните няколко седмици бяха неестествено спокойни — това би му донесло облекчение, ако не я познаваше толкова добре.

Липсата на вести за нея подхранваше тревогите му. Сто процента беше намислила нещо и пак се бъркаше, където не й е работа.

Имаше си достатъчно проблеми и без Люси. Ала Съдбата сякаш му се смееше, изпращаше му жената, която бе обичал някога лекичко, колкото да изпита търпението и решителността му. Шоз обаче знаеше, че докато Люси беше там, въпреки миналото, той не можеше да й обърне гръб. И ако поровеше по-надълбоко в душата си, щеше да открие отговора на тази загадка — дълбоко скрит и плашещ.

Днес Джанис му изпрати съобщение от Люси — Шоз бе едновременно развълнуван и слисан. Казваше, че иска да го види веднага. Знаеше колко капризна може да бъде, но се понесе като вихър към Хавана, когато един от хората му донесе новината. С подобни молби можеше да причини и смъртта му, мислеше си той мрачно, но срещна само един патрул и го избегна ловко.

Четири дни след предаването на съобщението на Джанис Шоз пристигна във вилата. Беше много рано, слънцето светеше, а птиците пееха сладкогласно. Повечето от съседите все още спяха, но той реши да позвъни на парадния вход — по-добре, отколкото някой да го види да се катери към терасата. Стомахът му се бе свил на възел — и това нямаше нищо общо с факта, че тя искаше да го види „спешно“.

Вратата отвори Венида, която се намръщи още щом го видя.

— Чудех се къде сте се дянали.

— Добро утро, Венида. Ще ме поканиш ли да вляза?

— Че к’во друго ми остава?

Шоз се засмя топло.

— Е, не съм толкова лош.

Тя му обърна гръб и влезе вътре.

— Най-лошият, дето съм виждала.

Шоз пристъпи зад нея.

— Няма нужда да ме въвеждаш. Знам пътя.

Слугинята изръмжа неодобрително и го изгледа сърдито — Шоз изтича по стълбите. Почука веднъж и отвори вратата с разтуптяно сърце и тяло, изпълнено с напрежение.

Тя не спеше, а седеше на едно плюшено кресло, облечена във великолепен шифонен халат, който съблазнително очертаваше формите й. За момент Шоз се вкамени, сърцето му прескочи, а членът му се втвърди — не беше спал с жена от цели три седмици. Тя държеше в ръка порцеланова чаша, но също се вкамени, като го видя.

Той се усмихна присмехулно, за да прикрие възбудата си.

— Здраве желаем, мадам.

Тя остави чашката в чинийката, сви устни, а погледът й го обгръщаше и това подхранваше желанието му. Смехът й бе треперлив.

— Много добре.

Отново я прихващаше — той побесня.

— Наистина ли? — рече той, като влезе в стаята и затвори вратата. — Спри с тези игрички, Люси, не ми харесват.

Тя опря невероятните си крака на пода.

— Не си играя игрички. Отказах се много отдавна да играя игрички с теб — защото разбрах, че не мога да ги спечеля.

Искаше му се да строши нещо. Нея отново я бе прихванало — говореше неща, които той не искаше да чува, защото, ако беше истина, той щеше да я отнесе и да не я пусне никога повече, по дяволите миналото.

— Мисля, че в цялата работа имаме победител, миличка. И това определено не съм аз.

Погледът му я обхвана грубо, но някак замислено. Деколтето на халата й бе разтворено. Отдолу имаше нещо копринено и прилепнало по тялото. Искаше му се да го разкъса.

— Защо да не можем да бъдем победители и двамата? Защо превръщаме всичко в единоборство? Защо си толкова ядовит рано сутринта? Какво направих, какво казах?

Той се изсмя сухо.

— Като че не знаеш.

— Не знам. Сигурно не се обръщаш отново към миналото.

Той тръгна напред.

— Миналото? Никога не забравям и никога не прощавам, но точно сега нямам това предвид. — Той се спря пред нея. Тя стоеше изправена, очите й бяха чисти, блестящи и приковани към неговите. Сърцето й се бе качило в гърлото. Зърната й щяха да изскочат през тънкия халат. Беше възбудена толкова, колкото и той. — И ти знаеш какво имам предвид.

— Имаме работа — опита се тя да се възпротиви безсилно.

— Няма да избяга. — Ръката му посегна и докосна бузата й сякаш по собствено желание. Тя затвори очи и склони глава в дланите му. Шоз си помисли, че ще експлодира. Ръката му тръгна надолу по шията, по раменете и гръдта й. Чу как сърцето й пърха като птичка.

Всичко спешно можеше да почака. Той бързо я вдигна на ръце и двамата паднаха един върху друг на леглото. Устните им се сляха, а нейните пръсти се спуснаха под ризата му и забиха нокти в кожата на гърба му. И двамата бяха полудели от желание. Той сложи ръка под гърба й, повдигна гърдите й и засмука едното твърдо зърно. Нейните ръце пък го докосваха страстно под джинсите. Шоз остана без дъх. Тя го пусна. Той вдигна тънкия халат до кръста й, повдигна я отново и я пое в устата си, цялата, като се наслаждаваше на всяка влажна гънка. Оргазмът премина по тялото й като вихър.

Той разтвори бедрата й и проникна в нея.

— Хайде.

Тя простена, а неговите тласъци станаха още по-дълбоки. Сетне Шоз внезапно се отдръпна, обърна я по корем и я положи на една от възглавниците. Разтвори хълбоците й и проникна отново. Люси дишаше тежко и стискаше таблата на леглото. Той гледаше как огромният му член навлиза отново и отново във влажната й, мека, розова женственост. Тя шептеше името му, а той сякаш искаше да достигне до дъното на самото й същество.

След това двамата се отпуснаха един до друг. В главата на Шоз се въртяха блажени мисли, той не можеше да устои на желанието да я прегърне и да замре така. Изправи се и я погледна — тя се взираше в него.

Той се наслаждаваше на красивото й тяло, а очите му се рееха над дългите й крака и налетите гърди. Някога тя щеше да се изчерви от открития му поглед, но сега само се повдигна и леко придърпа надолу халата. Беше се променила, помисли си той, невинността й бе изчезнала — и всичко благодарение на него.

— Само това не се е променило — рече той с тъга.

— Да. — Люси го възнагради с едва забележима усмивка, после стана и отиде в банята. Докато стоеше сам, той приглади собствените си дрехи и си сипа малко кафе от сребърната кана на табличката до креслото. Сетне Люси се върна, все още облечена в шифонения халат.

— Къде беше? Минаха цели три седмици.

— Да не си ги броила?

— Да, броих ги.

— Крих се.

Очите й се разшириха.

— Какво се е случило?

— Аз съм към бунтовниците, нали си спомняш? А това е война, Люси.

— В деня, когато ти казах за екзекуцията на онзи водач, той бе спасен. Ти беше, нали?

— Не ме питай, Люси. Няма да ти отговоря.

Изведнъж тя се усмихна — като карибско слънце след тропическа буря.

— Знаех си, че ще спасиш онзи човек!

Той не отговори.

— Уейлър беше бесен. — Като видя, че той трепна, тя добавя бързо: — Според слуховете.

— Стоя далеч от него, нали?

Тя отпиваше от кафето си и прикриваше поглед.

— Да. — Изведнъж вдигна очи. — Шоз, ти ли си Ел Американо?

Той се задави.

— Какво, по дяволите…

— Значи си ти!

Той скочи и застана пред нея разгневен.

— Не искам да се замесваш в тази проклета война, Люси! Господи! Излагаш се на опасност — можеш да навлечеш и моята смърт!

Тя побледня и остави с трепереща ръка чашата в чинийката.

— Съжалявам. Не се притеснявай, не съм проговорила и никога няма да го направя!

— Не съм казал, че съм аз — изсъска Шоз ниско, като не искаше дори да споменава прякора на глас.

— Ти не ми вярваш.

Той видя болката в очите й и се отдалечи с някакво чувство на вина, защото тя бе права за себе си. Господи, можеше да обърне цялото му същество надолу с главата.

— Не че не ти вярвам — отвърна той бавно. — Не мисля, че ще ме предадеш нарочно, но смятам, че може да стане случайно.

— Не съм толкова глупава. — Тя стана. — Но ти никога не си ме смятал годна за нещо, нали? Само за секс.

Той трепна. Припомни си за Долината на смъртта, как тя се промени там, как удържа на опасностите и враждебността и се държа като майка на Роберто.

— Не е вярно.

Тя му обърна гръб, отиде до гардероба си и му махна да я последва. Шоз видя, че при задната страна, прикрита от дрехите, имаше купища кошове. Преброи до шест, но разбра, че има поне още толкова.

Стресна се. Люси отвори най-горния и му подаде един пакет.

Побиха го тръпки. Той отвори пакета, а изражението му стана още по-мрачно. Беше чантичка за първа помощ с йод, ваксини, марля, хлороформ и какво ли не още. Тя му подаде друг пакет — консерви. Той я погледна.

— В тези щайги имам килограми храна и лекарства. Но няма начин да ги закарам до Хавана Хил. Ще ми помогнеш ли?

Шоз бе извън себе си от гняв.

— Осъзнаваш ли какво си направила?

— Разбира се.

— Разбираш ли, че ако се разкрие как нарушаваш заповедите на испанските власти…

Тя го прекъсна.

— Съзнавам всички последствия. Измислила съм го много внимателно — направих, каквото трябваше. Нямаше да се помиря със себе си, ако не се опитам да донеса облекчение на тези бедни, страдащи души!

На Шоз му трябваше малко повече време, за да се успокои. Не вярваше на очите си. Това ли бе капризната богаташка щерка, която бе отвлякъл миналото лято? Осъзна, че се е втренчил в нея. Господи, тя се бе променила повече, отколкото той си бе представял. Но и с него бе така, безспорно.

— Не искам да го правиш пак.

Тя се извърна и прокара ръка по дрехите в гардероба.

— Много е опасно.

Люси отново застана с лице към него.

— Шоз, ако ми помогнеш, можем да го сторим заедно. Можем…

— Не!

Тя се спря, отдръпна се и издиша.

— Добре. А тези неща?

— Ще ги занеса на Хавана Хил.

Очите й светнаха и тя се усмихна.

— Знаех си, че ще го направиш!

— Довечера ще докарам помощници.

— Ще кажа на Венида — възкликна тя, но като видя, че той се мръщи, бързо добави: — Тя вече знае с какво се занимавам. Успях да вкарам първите сандъци, докато тя беше на пазар, но я знаеш как се вре навсякъде. Откри ги и трябваше да й се доверя. Сигурна е, Шоз.

— Няма нужда да споменаваш, че ще идвам довечера — тя ще е заспала.

Люси прехапа устни.

— Трябва да й кажа. За да те пусне. — Тя се поколеба. — Довечера няма да съм си вкъщи.

— О, така ли? И кое е последното ти завоевание, Люси?

— Нищо подобно — избухна тя. — Защо винаги си мислиш най-лошото?

Той не обърна внимание на думите й.

— Къде отиваш?

— Не че ти е работа, но капитан Зигзби ще ме води на вечеря. Оказа се приятел на чичо Брет.

Шоз се начумери. Зигзби бе капитан на парахода „Мейн“, който акостира на пристанище Хавана преди две седмици като отговор на размириците от тринадесети и зловещ знак за нарастващото напрежение между Испания и Щатите.

— Зигзби е достатъчно възрастен да ти бъде баща.

— Мисли, каквото си искаш! Как мога аз да ти попреча!

— Трябва да вървя — рече той изведнъж — и да събера хората си.

Тя го хвана за ръката и го спря.

— Нали нямаше да го правиш, ако не беше сигурен, че можеш да прекараш провизиите, без да те хванат?

Отговорът му прозвуча мрачно.

— Да не искаш да ти кажа, че няма да бъде опасно?

Тя впери поглед в него.

— Колко опасно ще е? Шоз, не искам да поемаш глупави рискове.

— Защо, Люси? Какво те засяга това теб?

— Защото онази вечер, когато казах, че още те обичам, не говорех празни приказки.

Отново си играеше с него, меко и леко, и щеше да го хване много натясно, ако той не внимаваше.

— Да бе, както обичаш Леон, нали?

— Не — отвърна тя толкова тихо, че той не бе сигурен дали въобще е казала нещо. Сетне се извърна да му налее още кафе. — Никога не съм обичала Леон.

— Доста хора си заблудила тогава.

— Татко уреди женитбата. Аз се съгласих, защото скандалът ми съсипа живота, а аз си исках обратно мястото в обществото. Но после разбрах, че просто не мога да го направя.

Той бе съсипал живота й. Почувства страшна вина. Бе отнел невинността й, репутацията й, мястото й сред хората от нейния ранг. Наистина ли все още го обичаше? Дали въобще го бе обичала? Та тя се разведе с теб толкова лесно, крещеше умът му.

— Ако това е някакви игра, определено не ми харесва.

Тя остави рязко чашата си.

— Мога да си приказвам, колкото си искам, нали? Но това няма да ме доведе доникъде. По дяволите, и аз си имам гордост!

Той стана също толкова рязко.

— Ако ме обичаш, тогава защо се разведе с мен?

Тя се втренчи в него.

— Защо съм се развела, аз? — Стана, готова за битка. — Моля, точно аз би трябвало да ти задам този въпрос!

Той не разбра какво му казва, а просто чакаше едно твърде закъсняло обяснение.

— Отговори ми, по дяволите! Разбирахме се добре, бяхме женени само от няколко дни, но в момента, в който стъпихме в Браунсвил, ти подписа. Ако наистина си ме обичала, въобще нямаше да скланяш глава пред баща си.

Тя ахна.

— Нищичко не съм подписвала в Браунсвил! Отказах! Нищо не съм подписвала освен вечерта преди венчавката с Леон!

Юмруците му бяха свити.

— Люси — рече той толкова меко, че заплахата се усети ясно, — Лойд ми донесе документите през първата ми нощ в затвора — на тях стоеше твоят подпис.

Тя пребеля като платно.

— Подписах ги вечерта преди сватбата! Не исках да се развеждаме, отказах. Аз те обичах! Тогава ми донесоха документи с твоя подпис! И когато видях, че си подписал… — Сълзите я задавиха. — Когато ми донесоха документите, Шоз, на тях имаше само един подпис и той беше твоят!

Сега вече бе негов ред да се втренчи — нещата бавно започнаха да се проясняват. Люси добави тъжно:

— Ти разби сърцето ми — но аз все пак не исках да подписвам.

Изведнъж му дойде твърде много. Ала се открояваше едно обстоятелство — едно невероятно обстоятелство — тя не бе подписала документите в Браунсвил, беше се държала до последния момент. Шоз бе толкова трогнат, че трябваше да се извърне. После каза тихо, почти като на себе си:

— Някой е подправил подписа ти, за да ме склони да подпиша и аз.

Люси бе шокирана.

— Не е бил татко, нито дядо! Те никога няма да направят такова нещо!

Шоз се успокои и отново се обърна към нея. Очите му блестяха.

— Не, няма. Но аз знам кой би го направил. — Погледите им се срещнаха. — Господин Властникът. Лойд.

— О, боже! — Люси потисна нов изблик на сълзи. — Но аз все още не разбирам. Лойд ти е донесъл документи с подправения ми подпис и ти си ги подписал? — Той кимна и тя продължи: — Но документите, които видях в Браунсвил — същите, които подписах в Ню Йорк — имаха само един подпис — твоят.

Той отиде до прозореца, объркан за момент, но изведнъж съобрази:

— На Лойд въобще не му е пукало дали сме разведени или не, но е трябвало да спечели благоразположението на семейството ти. Първо аз отказах да подпиша, но той не е могъл просто да подправи подписа ми и да ме изрита в Куба. Защото можех винаги да се свържа с теб и да разкрия истината. Така че е трябвало да ме накара да подпиша — да ме накара да повярвам, че съм подписал — и го е направил, като е подправил твоя подпис.

Люси бе зяпнала.

— Веднъж като е направил това, останалото е било твърде лесно. — Шоз вдигна рамене. — Подписах, мислейки, че е законно и няма да създавам повече проблеми. Останалото е било да ме изгони от града, за да не разбера никога истината. Междувременно е можал да спретне добър фалшификат на подписа ми на нови документи и никой нищо не заподозрял. И се е получило.

— Шоз… ти си отказал да подпишеш?

Той бе в капан. Твърде много се промени за минути и той не бе готов да признае — беше я обичал толкова много, че бе готов и на затвор, само и само да не подпише. Тя не го бе предала, както си мислеше, и на него му трябваше време да свикне с тази идея. Даже си представяше, че е искала да се омъжи за Леон от яд, както той бе спал с други жени, за да си отмъсти. Затова отговори неохотно, дори грубо:

— Аз съм голям инат, а с теб се разбирахме добре. Не бях готов за край.

Люси се взираше в него, а той знаеше, че тя се опитва да проникне в дълбините на сърцето и душата му. Извърна се и тогава тя изкрещя:

— Шоз, да не би да казваш, че документите, които подписах в Ню Йорк, не са носели твоя подпис — че подписът е бил фалшификат?!

— Няма начин да е било другояче, Люси.

Тя се хвана за сърцето, а очите й хвърляха игриви пламъчета.

— Знаеш ли какво значи това?

Той я изгледа подозрително.

— Шоз, ти не си подписвал документите, които подписах аз — и разводът не е валиден. Значи съм още твоя жена!

Той замръзна.

— Чакай малко.

— Все още съм твоя жена — повтори тя, сякаш на инат.

— Разводът е официален и документиран. В очите на света ние сме разведени.

— Но това не е валидно. Всеки съд…

— Чакай! Ако смяташ, че ще съдя правителството за фалшификация, значи си си загубила ума!

Тя залитна, като че я беше ударил.

Шоз се сърдеше на нея заради реакцията й, но още повече на себе си, задето се бе показал толкова невъзприемчив за чувствата й и бе действал, така че после да съжалява дълбоко. Ситуацията излизаше извън контрол и на него не му харесваше, ама никак.

— Никога няма да спечеля. А и залагам на карта помилването си.

— Не разбирам.

— Не мога да ти кажа подробности, Люси.

Тя въздъхна тежко.

— Дядо ми каза, че правителството те е изпратиш в Куба. Работиш за тях, нали? Ти си шпионин ма Съединените щати! А когато това свърши, ще те помилват, нали?

Той се извърна.

— Люси, имаш голямо въображение.

— Върви по дяволите! Все още не ми вярваш!

Той се завъртя и я сграбчи през раменете.

— Просто остави тази работа! Миналото си е минало, а настоящето е тук и сега. Не насилвай нещата.

Тя сви устни.

— Аз съм твоя жена и ти го знаеш, каквото и да казваш.

46

Време за разкритие. Ако американски консул бе някой друг, Шоз би го направил веднага след пристигането му в Хавана. Ала заради Леон бе по-добре работата в Куба да остане в тайна по-дълго. Време бе обаче наученото да се разкрие. На карта бе заложен животът на твърде много хора.

Той проклинаше бунтовниците, макар да се възхищаваше на хитроумието им. Същата сутрин се взе решение на борда на „Мейн“ да се постави експлозив и корабът да се взриви заедно с всичко на борда му. Тази нощ. Целта на акта обаче не бе да донесе печална известност, както със сигурност щеше да се случи, а да тласне американците във война с Испания. Защото испанското правителство щеше да бъде посочено като главен виновник.

Тактически погледнато, всичко бе брилянтно изпипано. Шоз се надяваше наравно с най-разпалените патриоти американската намеса да спре кървавия конфликт и да освободи Куба. Той обаче бе американец — не можеше да пренебрегне информацията, която имаше и да гледа как загиват няколкостотин невинни сънародници. Пред другарите си пък можеше да изрази само някои дребни резерви — бе хвърлил твърде много труд да стане един от тях и като поддръжник на каузата можеше само да одобри плана.

Шоз пристигна в консулството преди всички — искаше му се просто да предаде информацията на Джанис, без да й навреди, но нямаше начин. Затова крачеше нервно пред пететажната тухлена сграда, наблюдаван от двама безучастни морски пехотинци. Колата на Леон спря и той слезе. Когато видя Шоз обаче, замръзна и очите му се разшириха — позна го веднага.

Официално двамата не се познаваха. Ала се бяха виждали твърде често в Парадайз — Леон бе скъпият гост, който ухажваше Люси, а Шоз — наемникът, който следеше всяко движение на двамата. Шоз тутакси си спомни как бе носил багажа на Леон по стълбите и как го бе намерил на горния етаж да целува Люси.

— Не мога да повярвам — проговори пръв Леон.

— Убеден съм, че е така, господин консул. Трябва обаче да поговорим по работа.

Леон го подмина.

— И това не мога да повярвам.

— Честно казано, въобще не ме засяга какво вярвате — отвърна Шоз, като го последва без подкана. Двамата войници му препречиха пътя. Шоз се примири с припрения им обиск и не се възпротиви, когато му взеха револвера и ножа.

Леон наблюдаваше.

— Дошъл си да ме убиеш?

Шоз се ухили.

— Стреснали сме се, а? — Изражението му внезапно се променил — Кой пътува за Куба невъоръжен?

Леон бе мрачен, даже леко сърдит.

— Стига толкова. — След тези думи към охраната, той се обърна и тръгна навътре. Шоз го последва и изчака, докато консулът отключи катанеца. Във фоайето бе хладно и тъмно.

Леон влезе в кабинета си заедно с госта. В консулството все още нямаше никой и Шоз бе почти впечатлен от трудовата дисциплина на най-висшия служител. Почти, но не чак толкова. Леон отиде зад бюрото си и си свали сакото.

— Какво, по дяволите, правиш в Куба?

— Работя.

— Обзалагам се, че е така. И това съвпадение ми идва твърде много.

— Кое съвпадение?

— Ти — тук, Люси — също!

— Моето пребиваване тук няма нищо общо с Люси.

Леон сграбчи облегалката на стола.

— Колко жалко, че оцеля след онази стрелба в Парадайз, колко жалко!

Очите на Шоз се разшириха.

— Значи си бил ти?

Леон се усмихна.

— Ти, копеле мръсно. Знаех си, че си бил ти.

— Наистина ли? — отвърна хладно Леон; бяха си разменили ролите.

Шоз се усмихна насилено. Беше почти сигурен, че Леон е достатъчно голям страхливец и мерзавец, за да го застреля в гръб — заради Люси.

— Защо си тук? — попита той.

— Кубинците възнамеряват да сложат бомба на „Мейн“.

— Какво?!

— Предлагам да предупредиш Зигзби и то още днес.

— Откъде знаеш това? Те ли ти казаха? — Очите на Леон се разшириха. — Що за заговор се мъти тук?

— Работя с тези бунтовници и преди да решиш да ме предадеш на испанците, помисли отново — помисли за позицията на страната ти в тази бъркотия.

Леон бе разколебан. Официално Съединените щати предупреждаваха гражданите си да се държат настрани от кубинските истории, но тайно опрощаваха онези, които подпомагаха бунтовниците, особено хората, които ги снабдяваха с храна и оръжие — очевидно точно тази работа имаше предвид Шоз. В този случай обаче, помисли си Леон, нарушителят би могъл и да бъде предаден на испанците.

— Искам доказателства. Иначе няма да разпаля дипломатически скандал. Ако това е фалшива тревога — а всъщност аз не смятам, че кубинците ще рискуват да си навлекат гнева на Америка — ще отнеса куп неприятности.

— Глупако — продължи Шоз, — та аз нямам доказателства. Истина ти казвам. В опасност е както „Мейн“, така и всичко на борда му. Направи нещо по въпроса.

Двамата се втренчиха един в друг. Леон попита хладно:

— А какво печелиш ти от цялата работа?

Шоз отговори също толкова хладно:

— Нищо, абсолютно нищо.

— За мен никога не си бил кой знае какъв патриот, Купър. Мисля, че просто искаш да причиниш тревоги, да вдигнеш шум — и аз да съм в центъра. И мисля, че причината е Люси!

— Причина за какво? — каза Люси от вратата.

Двамата мъже се извърнаха рязко. Люси се обърна към Леон.

— За какво си крещите?

Леон излезе иззад бюрото си и тръгна право към нея.

— Ти като че ли не си много изненадана да го видиш, нали, Люси?

Люси почервеня, осъзнала твърде късно грешката си, и тутакси би отбой:

— Разбира се, че съм изненадана! Аз…

— Малка лъжкиня — рече Леон меко. — Сега мисля, че разбирам. Всичко.

Шоз сграбчи Леон за ръката.

— Люси и аз се видяхме случайно на едно празненство миналата седмица. Въобще не си вади грешни заключения — предупреди го той.

Леон бе бесен.

— Сега разбирам защо Люси е в Куба. Заради теб! Заедно ли дойдохте? Откога…

— Не! — възпротиви се Люси. — Леон, грешиш!

Леон се обърна към Шоз, опнат като струна, с лице, по което ясно се четеше презрение.

— Не си я отвличал, нали? Двамата сте избягали заедно! Рейд Браг не е могъл да го позволи, разбира се, затова е тръгнал да те преследва, а после е измислил тази история с отвличането! Мислиш, че не знам какво сте правили в Парадайз? Видях те как я целуваш при плевнята в нощта на рождения ден!

— Значи наистина си бил ти — потвърди Шоз меко.

— Да — изръмжа Леон. — А сега се махайте! И двамата, веднага!

Люси бе пребледняла и трепереше. Шоз я преведе през улицата и я вкара в едно кафене. Тя не се възпротиви. Седнаха на една от малките маси отзад.

Тя се тръсна на стола.

— Как така ти хрумна да ходиш при Леон?

— Аз би трябвало да ти задам същия въпрос.

Тя се ядоса.

— Минавах оттам и реших да се отбия при Джанис.

— О, така ли? Какви сте приятелки само!

— Да, приятелки сме. — Тя се наведе към него. — Случайно чух и вас двамата! Защо отиде при Леон, Шоз?

— Имах да му предавам една информация, Люси, много важна информация. — Той видя как гневът й се разсейва и в очите й грейва жив интерес.

— Каква информация? Колко важна?

— Не е твоя работа.

Тя сви юмрук и се огледа нервно.

— Ние не би трябвало да сме тук. По-точно, ти не би трябвало да си тук. И не ме поучавай — писна ми.

Той въздъхна.

— Не те поучавам, просто искам да стоиш настрани от тази война.

Тя се намръщи.

Сервитьорът дойде и Шоз поръча еспресо. Когато момчето се отдалечи, Люси отново се наведе напред:

— Как мина снощи?

— По-скоро аз би трябвало да те питам същото.

— Не започвай пак. Какво стана снощи?

— Вече съм тук, нали? Всичко мина добре.

Тя въздъхна с облекчение.

Погледите им се срещнаха и задържаха. Споменът за всичко, което им се случи вчера, отново го връхлетя. Откак се видяха за последно, Шоз бе мислил много върху това, което тя каза. Ако повярваше, че тя все още го обича, щеше да му се наложи твърде скоро да се занимае и със собствените си чувства. Нещата се променяха бързо, твърде бързо. Защо се страхуваше толкова от нея — и от себе си? Какво, по дяволите, виждаше тя в него?

— За какво си мислиш? — попита тя тихо и докосна ръката му. — Размисли ли върху това, което открихме вчера… за развода?

Той се изправи на крака.

— Ако чакаш някакви признания, ще има да чакаш.

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Ще чакам. Шоз, заблуждаваш само себе си, не и мен. Знам, че ме обичаш, и рано или късно и ти ще го осъзнаеш.

Все още усмихната, тя стана и се отдалечи.

Люси се приготвяше за вечерята на борда на „Мейн“ с капитан Зигзби и офицерите му. Стоеше пред тоалетката и си слагаше пудра. Едва се съсредоточаваше, раздвоена между силни и противоречиви емоции. От една страна, вълнение от развитието на събитията — Шоз бе все още неин съпруг. Не се съмняваше в това и сега можеше без страх да признае колко много го обича и как никога не е преставала да го обича. И най-важното — сега, когато знаеше съдбоносния факт, щеше да му въздейства, така че противоречията и борбите от миналото да бъдат забравени, той да приеме собствените си чувства и отново да я нарече своя жена.

От друга страна се тревожеше ужасно, защото Леон вече знаеше, че Шоз е в Куба. Беше сигурна, че той е смелият бунтовнически водач, Ел Американо. Слуховете се разпространяваха мълниеносно из малкото американско общество и тя разбра, че именно Ел Американо е спасил бунтовника, изпратен на екзекуция. Нямаше съвпадение — тя предупреди Шоз за готвената разправа и спасителната акция последва веднага.

Люси се тревожеше, че Леон ще направи същата връзка и ще разбере. О, защо този човек отиде в консулството! Нарочно ли предизвикваше опасността? А тя чу далеч повече от разговора, отколкото призна. Ако Леон е застрелял Шоз в Парадайз, какво ще да му попречи да извърши отново нещо ужасно? А ако каже на испанските власти, че Шоз е шпионин или, още по-лошо, че е Ел Американо… Люси потрепера при мисълта какво ще се случи, ако го заловят.

А ако Леон разпространи слухове за нея и Шоз — слухове, много близки до истината? А ако напише на Мериан, че тя е тук? Люси вече се тревожеше за приятелството на капитан Зигзби с чичо й Брет. Ако междувременно капитанът му пишеше, щеше без съмнение да отбележи присъствието й в Куба, макар да бе много вероятно Леон да стори това пръв. Във всички случаи баща й щеше да бъде уведомен и за Люси нямаше съмнение, че Рейд ще да дотича лично в Куба да прибере блудната си дъщеря.

На вратата се почука и вътре влетя Венида.

— Имате посетител, госпойце Люси.

Люси стана на крака с надеждата това да е Шоз. Може би най-после бе постигнала някакъв напредък спрямо него. Тя взе черните ръкавици и дамската си чантичка и изтича надолу.

На половината път обаче се вкамени. Долу във фоайето стоеше Леон в бял смокинг и с ръце в джобовете. Тя настръхна цялата.

— Той е, нали?

Люси бавно продължи надолу по стълбите.

— Каква изненада, Леон. — Сърцето й туптеше бясно — знаеше прекрасно кого има предвид.

— Нали?

Тя се опита да смени темата.

— Какво правиш тук, Леон? Не ми се ще да бъда груба, но тъкмо излизах.

— Знам — усмихна се той накриво. Изглеждаше пийнал. — Вечеря на „Мейн“, нали? Обаче и аз съм поканен. Така че защо не отидем заедно?

Един отказ би бил върхът на неучтивостта, но Люси рискува.

— Не, Леон.

Той я сграбчи за лакътя.

— Защо не? Страхуваш ли се? Или очакваш любовника си?

— Достатъчно — кресна Люси, докато се опитваше да се освободи. — Ще се наложи да те помоля да напуснеш!

— Ще съжаляваш — викна той в отговор, излезе и затръшна вратата.

Люси потрепера. Със сигурност току-що направи голяма грешка. Трябваше да облекчи положението, но вместо това само го влоши.

Шоз знаеше, че трябва да стои настрана; ала не можеше.

Срещата им по-рано през деня го разтревожи. Бе разколебан — искаше да й повярва и се бореше със себе си. Вече му трябваха огромни усилия на волята, за да остане равнодушен. Трябваше да се изправи срещу самия себе си, защото се опасяваше, че се влюбва в нея все повече, а не виждаше как връзката им ще устои на проблемите от миналото и различията помежду им.

Постара се никой да не го види, докато влизаше в малкото имение. Един бърз поглед му подсказа, че в къщата няма никой. Беше малко след девет. С кого бе излязла тази жена? Мисълта го вбеси — добре се забавляваше в негово отсъствие. Обхвана го ревност. Ирония на съдбата — верността към една жена му бе непозната, любовниците му винаги го ревнуваха, но откак спа с Люси в Ню Йорк, за него не съществуваше друга. Този път тя имаше куп обожатели, а той бе изпълнен със съмнения и ревност. Може би все пак трябваше да я приеме като своя съпруга. Така щеше бързо да сложи край на подобни излизания.

Почука на входната врата силно — вече не го бе грижа кой ще го чуе или види. Изминаха най-дългите пет минути в живота му, преди Венида да отвори намръщена:

— Ще събудите и мъртвите! Така ли са ви възпитавали?

— Къде е господарката ти?

— Излезе — рече Венида равнодушно. — Но ако смятате да я чакате, ще се върне късно.

— Къде е?

Негърката изрече зловещите думи с леко премигване.

— На вечеря на „Мейн“ с капитан Зигзби.

— Бенито, колко мислиш, че е часът?

Люси стоеше отстрани на пътя на няколко километра от пристанището. Гледаше как кочияшът й оправя едно от колелата на колата, което се бе откачило от оста си. Бенито се спря и я погледна.

— Не знам, сеньорита. Може да е девет и половина, а може би десет.

Люси прехапа устни. Беше ужасно закъсняла — още в девет един моряк трябваше да я посрещне на кея и да я заведе на „Мейн“. Да отиде пеш бе немислимо. Беше облечена в изрязана зелена рокля, която излагаше на показ много повече, отколкото прикриваше. Смарагди и диаманти блестяха на шията, ушите й и на лявата й китка. Намираха се в бедняшки квартал. Всеки пешеходец там си просеше да бъде нападнат и обран.

Тя въздъхна с примирение.

— Колко още има, Бенито?

— Мисля, че почти го оправих, сеньорита.

Люси почувства облекчение. Никак не беше удобно да стоиш толкова дълго насред тази ужасна част на Хавана. Може би все още можеше да намери някой, който да я отведе на „Мейн“.

Чу се експлозия.

Звукът дойде откъм пристанището. Люси и Бенито подскочиха.

— Какво беше това? — попита Люси.

Едва изрече тези думи, когато проехтяха нови експлозии, една след друга, и нощта над морето се окъпа в ярка бяла светлина. Люси отскочи назад към колата. Втренчи се с широко разтворени очи. Последва нова серия от взривове.

— Por Dios! — извика Бенито.

Шоз пресичаше Хавана на кон в луд галоп. Не даваше на животното нито миг покой. Едва не прегази пешеходците и колите по пътя си. Когато конят се строполи на половин миля от пристанището, Шоз скочи на земята, претърколи се, стана и побягна.

Продължи да бяга, докато почувства, че дробовете му ще експлодират. Образът на Люси заемаше цялото му съзнание. Този проклет глупак Леон!

Беше на една пряка от пристанището, когато параходът се показа — блестящ, бял, с опънати платна, искрящ на лунната светлина. На няколко метра стоеше туристическо корабче, от което долиташе меланхоличен звук на тръба. Въздухът бе горещ, неподвижен, а пристанището — тихо и замряло с изключение на натрапчивите трели на тръбата.

Сетне се чу експлозията. „Мейн“ се разцепи. Следващите експлозии разтвориха кила и го тласнаха към мостика. Корабът моментално потъна в пламъци.

Макар и далеч, Шоз почувства как земята под него се огъва и той пада по колене. Изкрещя. От кораба като от адски котел падаха моряци, някои от които също обвити в пламъци. Шоз заби нокти в пръстта, молеше се да види и Люси как скача в морето жива и здрава. Не видя нищо. Скочи на крака и се затича през глава към пристанището.

Време бе да се действа — не да се мисли. Хората пищяха и се опитваха да напуснат горящия плавателен съд. Някои бяха ранени и вместо да изплуват до брега, потъваха. Следващият взрив запрати горящите платна в морето. Шоз видя как един човек се гмурва под горящата морска повърхност и го последва.

Водата беше топла и искреше от отблясъците на пожара. Шоз измъкна глава да си поеме въздух и видя, че човекът, след който се бе гмурнал, потъва. Затаи дъх и се хвърли дълбоко по посока на моряка. Скоро почувства крайниците му. Излезе на повърхността заедно с удавника и чувстваше, че дробовете му ще се пръснат. Пое жадно въздух и извлече мъжа на брега.

Спасителната акция продължи с часове. Шоз се включи заедно с пожарникарите, полицията и войниците, които бяха дошли за подкрепление. Всеки път, когато извличаше нова жертва — мъртва или полужива — той се оглеждаше, обхванат от смъртен страх, и търсеше Люси сред оцелелите. Ала от нея нямаше ни следа.

След като извлече петнадесетина-двадесет ранени, Шоз се строполи на земята недалеч от центровете за първа помощ, издигнати от лекарите. Нямаше повече сили. Тялото му бе изтощено и безчувствено — останала му бе само болката в сърцето — толкова свирепа, че му бе трудно да я осъзнае. Тя не отминаваше, а ставаше все по-силна. Умът му вече крещеше:

Мъртва е!

Била е на този кораб и вече е мъртва!

Той впи пръсти в калта и се опита да отрече този факт, но осъзна, че няма начин Люси да е оцеляла. Плачеше като дете. Плачът разкъсваше цялото му тяло. Не можеше да се спре. В сълзите му имаше ярост, той вдигна юмрук към небето и прокле бога, в който не вярваше. После прокле себе си, стовари си обвинения, че не е предупредил командването на „Мейн“, че не е предупредил нея. Защо трябваше да осъзнае точно сега колко я обича и колко се нуждае от нея! Как щеше да продължи да живее?

Шоз бе съвсем сам в тази ужасна нощ. Някакви хора го помислиха за жертва на експлозията, но скоро разбраха, че просто е потънал в скръб. Не беше сигурен колко дълго лежа, хлипайки в калта. Избърса си очите с гола ръка — явно си беше свалил ризата и ботушите. Вдиша, издиша. Погледна към калта, сетне към луната, огледа всичко около проблясващия скелет на „Мейн“. Накрая впери взор и в самия кораб. От очите му отново потекоха сълзи.

Стана на крака и бавно започна да се отдалечава от пристанището на Хавана. Зад него плавателният съд изживяваше последните си мигове на повърхността. После потъна.

47

— Шоз! — извика Люси.

Той все още се измъкваше от пристанището, уморен и примирен, с приведени рамене. Сърцето й се изпълни със съчувствие и гордост заради подвизите на любимия. Добра се до доковете скоро след експлозиите и завари кораба вече подпален. Не след дълго забеляза как Шоз измъква от морето един моряк в безсъзнание. Ала не можа да отиде при него — бе погълната от спасителната акция и започна да оказва първа помощ на пострадалите, докато накрая вече не осъзнаваше какво върши. Оставила зад себе си жестокото усилие, сега тя вдигаше края на разкъсаната си, окаляна рокля и с боси крака (счупи си токчето още в началото и захвърли обувките настрана) и бижута, разбъркани около шията, се препъваше след Шоз.

— Чакай! Моля те!

Той се спря като в някакъв транс, после се извърна бавно, Люси изтича към него — не можеше да устои на желанието да го прегърне. Нуждаеше се от неговата утеха след целия ужас, на който стана свидетел, и искаше да му дари своята.

— Добре ли си?

В първия момент той не реагира, втренчи се в нея, като че тя бе призрак, после я сграбчи в обятията си.

Притискаше я с удивителна жар — силно и сякаш безкрайно. Зарови лице до шията й. Ръцете му галеха гърба й и трепереха от някакво необяснимо, едва сдържано чувство. Устните и докоснаха голите му гърди — имаха вкус на море. Тя се отпусна и си пожела този миг да продължи вечно.

— Добре ли си? — попита тя отново, когато той разхлаби малко мечешката си прегръдка.

Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Господи, Люси, помислих си…

Тя се взря право напред.

— Какво си помисли?

Вместо отговор той пое лицето й в ръце — груби, топли и силни — и я целуна. Люси отново потъна в блаженството на мига.

Шоз я прегърна през кръста и я поведе към пристанището.

— Мислех, че си на кораба — рече той тъжно.

— Не ме ли видя при останалите доброволци? Аз те забелязах как спасяваш моряците.

— Не, не те видях.

Седнаха на купчина дебели греди — Шоз само по дънки, Люси — в скъсаната си вечерна рокля. Той все още я прегръщаше и тя се отпусна на рамото му уморена. Огледа се за Леон, но не го видя сред хаоса от пожарни коли и линейки, пожарникари и лекари, пострадали и доброволци. Стомахът й се преобърна.

— Едва не се качих на кораба.

— Знам.

— Но Леон се качи.

— И това знам.

— Знаеш!

— Видях го, след като го измъкнаха. Изгарянията бяха жестоки. Мъртъв е, Люси.

Тя въздъхна тежко. Само преди няколко часа Леон беше жив — и дяволски сърдит. Все още ли бе влюбен в нея тогава? Имаше ли значение вече? Беше застрелял Шоз в Парадайз и това бе ужасно, но тя не можеше да го мрази — точно тази съдба той не заслужаваше.

— Не мога да повярвам. Никой не заслужава да умре така.

Шоз отвърна тихо:

— Аз го предупредих. И то днес, но той глупашки си помисли, че искам да го компрометирам и да предизвикам скандал. Не зачете предупреждението ми професионално заради личното си отношение към мен.

— Значи си знаел!

— Ако той бе предал предупреждението на „Мейн“, тази трагедия можеше и да не се случи.

— И Леон да е все още жив — промълви Люси, потресена от грешката, която бе извършил покойникът, и от причините за нея.

После се взря в носа и изгорелите платна на „Мейн“ — единственото останало на повърхността. Шоз я попита защо не е била на кораба, а ръката му масажираше рамото й нежно, сякаш искаше да облекчи ужаса от изминалите часове. Тя му каза за счупеното колело.

Последва дълбока тишина — двамата стояха неподвижни и се поддържаха един друг. Покрай тях минаваха коли, които отнасяха един след друг ранените в болниците. Спасителите продължаваха мисията си. Двама войници профучаха на коне.

Двойката гледаше хаоса наоколо с някакъв бегъл интерес. Люси усещаше колко дълбоко свързани бяха те сега — повече от всякога и по много по-различен начин. За пръв път бяха повече от любовници — между тях зрееше едно свещено приятелство.

Най-накрая Шоз стана на крака.

— Ще намеря нещо да те закарам вкъщи.

Тя кимна и не можа да сдържи усмивката си — усмивка на благодарност и блаженство. Заради смъртното изтощение, но и заради нещо друго — връзката между тях се бе променила внезапно и необратимо към по-добро.

Люси стана рано въпреки преживяванията от предната нощ. Яркото тропическо слънце нахлуваше през отворените врати на терасата. Не спа добре въпреки умората — в сънищата й възкръсваха отново и отново спомените за кървищата и труповете. Появи се даже Леон — зле обгорен, но жив — който я обвиняваше, задето го бе напуснала заради Шоз.

Събуди се и първата й мисъл бе, че „Мейн“ бе взривен, умрели бяха стотици хора, сред тях и Леон, а Шоз бе с нея през цялото време.

Отведе я у дома, както обеща. Люси не помнеше добре пътуването, но пред очите й изплува ясно уплашената Венида, която Шоз успокои, преди да отведе любимата си до спалнята й. Нататък следваше мрак — значи все пак бе поспала.

Отвори очи и видя Шоз на креслото отсреща — седеше гол до кръста и отпиваше ароматно кафе. Гледката я накара да се вкамени, а той остави чашата. За пръв път бе останал с нея през цялата нощ, а дори не бяха спали заедно. Обхвана я някакво неопределено въодушевление и тя вдигна очи, изпълнени с надежда.

— Добро утро — поздрави Шоз с непроницаемо изражение.

Тя се усмихна с усилие. Осъзна, че е съвсем гола под чаршафите — очевидно той я бе съблякъл. Щастието й се смеси с безумно, опияняващо желание.

— Значи си останал.

— Исках да се уверя, че си добре.

Тя се изправи, като държеше чаршафа пред гърдите си.

— Какъв ад бе снощи, а?

— Да — отвърна той кратко.

Люси започна да се чуди как да накара Шоз да се приближи — и да скочи в леглото с нея. Желаеше го; нещо повече, след последната нощ имаше нужда от него.

В стаята се възцари напрегната тишина. Нарушаваха я само птиците отвън с веселите си песни. Шоз стана. Погледът на жената срещу него бе прикован към мускулестото му тяло, голите гърди, тънката талия, стегнатите дънки. Господи, колко се нуждаеше от него — само той можеше да прогони ужасните спомени, смущаващи сънищата й, па макар и само за малко.

— Трябва да вървя — рече той и тръгна към нея.

Тя стисна чаршафа.

— Не искам да си тръгваш.

— Знам. — Той седна до нея и взе ръцете й в своите. — И аз не искам.

— Тогава недей.

Той я притегли към себе си и чаршафът падна. Очите му се плъзнаха от устните към гърдите й и се изпълниха с тъмно желание.

— Осъзнаваш ли какво казваш?

— Да.

— Не мисля. — Той я прегърна здраво, но някак отдалеч. — Този път — предупреди той — сме само ти и аз — няма Леон, няма Зигзби, само ти и аз.

Сърцето й подскочи от вълнение и щастие.

— Разбирам.

— Този път няма връщане назад.

Тя изохка и се притисна към него.

— Ти ми принадлежиш, Люси, а аз не деля с никого това, което ми принадлежи.

— Да — прошепна тя.

Лицето му се изопна, като че ли той се бореше да преодолее собствените си емоции. Стана рязко и заключи вратата. Приближи се към нея с дълги, широки крачки и разкопча своите „Левис“. Дънките се свлякоха надолу. Люси затаи дъх. Погледът му срещна нейния — горещ и страстен. Той дръпна чаршафа от тялото й.

— Този път между нас няма да има нищо — и никой.

— О, господи — простена Люси, преди той да легне върху нея.

Облада я като за последен път — или може би като за първи. Тя сподели с пълно сърце трескавото му нетърпение, възбудата и въодушевлението му. Устните им се сляха, горещи и търсещи, ръцете им бяха едно. Шоз обикновено не говореше в леглото, но този път й прошепна дрезгаво колко е красива, колко я желае и колко се бе страхувал да не я загуби. Беше като в сън. И когато той проникна дълбоко в нея, Люси заплака в екстаз. После пак плака и й се стори, че лицето му под нейното е също влажно.

Накрая се скараха.

Малко след блажените мигове той й заяви, че тя трябва да напусне Куба и да се върне у дома.

— Куба не е място за сама жена — рече той меко, докато галеше извивката на бедрото й. — Този следобед тръгва един товарен кораб. Ще се опитам да те кача.

— Не.

Погледът му потъмня.

— Защо не?

— Казах ти още отначало, че няма да си тръгна.

— Знаеш не по-зле от мен какво означава трагедията снощи! Куба никога не е била безопасна — а сега ще стане още по-лошо. Не можеш да останеш тук сама.

— Не съм сама.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Значи, че имам теб.

Той се изсмя презрително.

— Не мога да ти бъда бавачка! Даже не трябва да стоя в Хавана! Нещата ще се отприщят, Люси, а аз няма да бъда тук, за да ти спасявам кожата, когато се наложи.

— Няма да напусна Хавана, Шоз.

Той стана от леглото и започна да се облича. Люси го гледаше — той бе мълчалив и ужасно тъжен след близостта, на която се бяха насладили. Спря до вратата.

— Бъди готова да тръгнеш следобед, Люси.

— Няма — извика тя, уплашена от неумолимото изражение на лицето му. Той й хвърли мрачен поглед. Със сълзи на очи тя метна една книга към вратата — беше библия. — Върви по дяволите.

Нямаше да напусне Куба, не и когато той беше тук, а войната чукаше на вратата. Никога. Но щяха ли нещата между тях винаги да бъдат същите? Люси се замисли с печал. В първия момент буйна страст, а в следващия — буен гняв. Дали близостта им не бе само илюзия? В глупачка ли се превръщаше?

Люси реши да прекара деня, все едно Шоз не я бе предупредил, че трябва да напусне страната следобед. Отиде в консулството, решена да изгради своя версия за нещата. Там цареше пълен хаос, както и очакваше, но тя дръзко си проби път до Джанис.

— Не ти е мястото тук — рече секретарката ужасена.

— Бях там снощи. Трябва да знам какво става.

— Досега — обобщи Джанис мрачно — жертвите са двеста петдесет и седем. Люси, трябва да се измъкнеш от Куба. Погледни това.

Тя посочи дебелото заглавие на първа страница на вестниците по бюрото й. Вестта бе пристигнала по телеграфи от Щатите и на първия ред се четеше:

ОБЩЕСТВЕНОСТТА ОБВИНЯВА ИСПАНИЯ. ИСКАНИЯ ЗА ВОЙНА.

— Въпрос е само на време — допълни Джанис.

Люси си тръгна разтревожена. Американската намеса би помогнала на отчаяните бунтовници да спечелят независимостта си, а и тя самата бе вече погълната от каузата им. Преди днешния ден, преди заплахата на Шоз, се бе надявала на този ход. Ала никога не бе размисляла какво ще означава всъщност война между Испания и Съединените щати. И внезапно се уплаши.

Докато се върна вкъщи, образите на две враждебни войски една срещу друга по улиците на Хавана, на пейзажа, обвит от облаци дим, на стрелбите, на умиращите войници, бягащите граждани, разрушените сгради и горящата столица, се бяха настанили трайно в съзнанието й.

Не грешеше ли, като настояваше да остане в Куба точно сега? Просто не можеше да остави Шоз, не и ако наближаваше война.

Когато се върна, тя изтича в кухнята и намери там Венида — обикновено извор на спокойствие и разум. Негърката разопаковаше десетина кутии.

— Какво правиш? — попита Люси.

— Обиколих цяла Хавана сутринта. Едно е сигурно, когат’ започнат да се бият, няма да умрем от глад.

Сърцето на младата господарка прескочи. Венида складираше трайни хранителни запаси.

— Значи мислиш, че ще има война?

— Страх ме е, госпойце Люси, страх ме е.

Когато Шоз не се появи следобеда, Люси започна да диша по-леко — помисли си, че се е отказал, че няма да я изгони от Куба. През нощта в ума й се въртеше само войната — страхуваше се какво ще се случи, не само заради себе си, но и заради Шоз, представяше си битките, кръвопролитията и как той избягва дълбоко в джунглата от испанските войски. Беше почти полунощ, когато любимият й влезе в стаята — Люси подскочи от радост.

— Какво ще стане?

— Война. Въпрос е само на време. Предполагам, че американските войски ще дойдат след месец-два.

— Толкова дълго?

— Ще има дебати в Конгреса, после мобилизация, снабдяване, координация, придвижване — толкова дълго. — Погледът му бе мрачен.

— Какво става? Какво се е случило?

— Не можах да те кача на онзи товарен кораб, но уредих нещо друго. Обличай се!

— Сега!

— Връщаш се в Щатите — тази нощ.

Тя се изправи.

— Не.

— Тръгваш, Люси.

— Само ако и ти дойдеш с мен.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш — извика тя, сърцето й биеше бясно, дланите й бяха влажни. — Шоз, не мога да тръгна без теб!

Изражението му се изопна.

— Няма да ти позволя да останеш.

Люси се страхуваше отчаяно. Взря се в него, обхваната от паника, и осъзна, че този път ще загуби и той ще постъпи, както бе намислил.

— Защо не мога да остана? Защо ти не тръгнеш? Направи достатъчно за Съединените щати! Семейството ми може да ти помогне, ако се тревожиш за правителството и своето помилване!

— Мисията ми не е приключена, това е само началото. — Той се усмихна печално. — Не мога да изоставя тези хора, Люси. Те се нуждаят от мен.

Тя премигна.

— Президентското помилване няма нищо общо, нали? Задачата ти е вече нещо повече от работа за теб, права ли съм?

— Така е от много отдавна и определено няма нищо общо с проклетото помилване. — Погледът му срещна нейния.

Сърцето й се изпълни с гордост, която почти потисна ужаса.

— Значи вярваш в Cuba Libre.

— Да, вярвам в Cuba Libre.

Час по-късно Люси се сбогува с Венида в слабо осветеното преддверие на вилата. Едрата негърка подсмърчаше шумно, а тъмните й очи бяха пълни със сълзи. Тя залюля младата господарка в обятията си.

— Да слушате господин Шоз и да изпълнявате всичко, дето ви казва — настави тя накрая.

— Ще се опитам — отвърна Люси също през сълзи. — Благодаря ти за прекрасното приятелство, Венида. Не знам какво щях да правя без теб.

— Щяхте да имате куп неприятности, тъй да знаете — рече Венида, докато бършеше очи в престилката си.

— Ела с мен — извика Люси импулсивно, като я хвана за ръцете.

— Де да можех, госпойце Люси, но си имам две големи момчета с хубави жени и дребни дечица. Не мога да си ги оставя, милите.

Люси отново я прегърна и се разрида. Накрая Шоз ги раздели и промълви, че трябва да тръгват.

— Ще се върна, обещавам — каза Люси за довиждане.

Венида успя да се усмихне и също помаха.

Когато излязоха навън и възседнаха конете, Люси се умълча, ужасена от предстоящата им раздяла. Бе спряла да умолява Шоз, когато той й обясни кротко защо трябва да си тръгне. Той бе боец и възнамеряваше да преживее тази война. Възнамеряваше да осигури собствената си безопасност, както и тази на своите хора. Присъствието й в една воюваща страна би отвлякло вниманието му. Тя би била допълнителен товар, който щеше да го ангажира, заради нея можеше да отнесе и някой заблуден куршум. А и двамата знаеха, че ако тя останеше, не след дълго, независимо от риска, той щеше да преброди Куба надлъж и нашир само за да я види.

Люси познаваше Шоз и знаеше, че ако успее да се наложи и да остане в Куба, щеше да бъде негова ахилесова пета. Мълчалива, неподвижна, тя се бе примирила със заминаването. Ала всичко се случваше толкова бързо. И, господ да й е на помощ, имаше най-лошо предчувствие, каквото трудно можеше да преодолее — че ще да мине много дълго време, преди да го види отново.

Копитата на конете им бяха увити в чул, за да не вдигат шум, когато напускат града. Нощта бе истински благослов — тъмна и беззвездна. Испански патрули кръстосваха навсякъде заради експлозията на „Мейн“ предната вечер. Люси и Шоз се измъкнаха от Хавана по кривите улички. Тръгнаха по тясна кална пътека на север, а след това се отправиха към крайбрежието. Не след дълго оставиха зад себе си и последните дюни и се насочиха към плажната ивица отдолу. В тъмнината на нощта вълните се пенеха чудновато бели сред синкавото море и бледнеещия пясък. Люси видя една закотвена яхта, която я очакваше. Сърцето й се късаше на мънички парченца.

Спряха се. Мъжът, който щеше да я отведе до Кий Уест, ги посрещна с поздрав. Шоз скочи от коня и отиде до нея. Люси се хвърли в прегръдките му. Притисна се до него и си каза, че няма да плаче.

— Няма да е завинаги — рече той нежно.

— О, господи — въздъхна тя тежко и заплака.

— Люси… — не довърши той и я притисна силно до себе си. Другият мъж се обърна и се загледа в морето. Люси отдръпна лице от гърдите му и се взря в него.

— Обичам те.

— Аз също — отвърна той печално.

— Пращай някакви вести — помоли се тя и отново се притисна.

— Ако не получиш нищо, то ще е защото не мога да се свържа — не си мисли най-лошото.

Тя отново заплака.

— Чуй ме — ще се оправя. — Той вдигна брадичката й. — Не ми ли вярваш?

Тя кимна, но страхът потискаше вярата. Войната правеше и от безсмъртните смъртни.

Той я целуна. Сетне се отдръпна, хвана я за ръка и я съпроводи до морето, докато вълните започнаха да плискат краката й.

Мъжът държеше малката гумена лодка, която щеше да отведе него и Люси до яхтата. Блесна самотна звезда. Люси се вкопчи в ръката на Шоз като в последна надежда. Той нежно се освободи, целуна и за сбогом и я вдигна до лодката. Хвърли вътре и малката й чанта. Тя го гледаше как стои във водата до колене. Лодката тръгна, мъжът я бутна към водата и сам скочи вътре. Започна да гребе — Шоз се отдалечаваше — метър, два… А тя не можеше, просто ме можеше да отдели очи от него.

— Чакай ме — извика той.

Тя вдигна ръка, докато го гледаше, а лодка я отвеждаше все по-далече — Шоз се смаляваше все повече, докато накрая се превърна в петънце на брега.