Пламенно

Пролог

Шотландия, пролетта на 1483

— Кълна се в тялото Христово! — проклинаше Тевис Стюарт, чернокосият граф на Дънмор. — Кълна се в тялото на разпнатия на кръста Христос и в сълзите на пресветата Дева, че ще си отмъстя!

Той беше застанал насред димящите развалини на „Калкърин Хаус“, ноздрите му поемаха миризмата на смъртта, а в очите му гореше силен гняв. Започна да вали пороен дъжд и само направи неприятната миризма по-силна.

— Заради нея всичко това се стовари на главите ни! — каза Робърт Хамилтън, младият земевладелец на „Калкърин“.

Момчето беше готово да заплаче. През последните три години беше загубило майка си, която умря от родилна треска, и баща си, който беше загинал по време на една от нескончаемите гранични вражди. Домът беше всичко, което му беше останало, а сега изведнъж и той беше преминал в небитието. И как щеше сега да се грижи за по-малките си сестри и брат? Как щеше да си намери съпруга, като нямаше приличен дом, в който да я заведе? Домът му се беше превърнал в развалини. И защо? Заради онази кучка, по-голямата му сестра! Красивата Юфимия, с нейната тъмночервена коса и блестящи сини очи. Юфимия, с нейния весел смях и иронична усмивка. Юфимия, курвата! Време беше Тевис Стюарт да узнае истината. Не биваше да търси отмъщение заради Юфимия Хамилтън, чиято чест отдавна не съществуваше. Но графът не знаеше това.

— Роби, моля те! — Единайсетгодишната Маргарет Хамилтън нежно постави длан върху ръката на брат си, като че ли усетила опасните мисли, които се въртяха в главата му, и неговия тъмен, надигащ се като буря, гняв. Последните няколко часа я бяха направили по-възрастна и по-мъдра. — Юфимия е мъртва. А да умреш по този начин, е ужасно. Какво ли друго отмъщение би могъл да замисля граф Дънмор. — Момичето започна да трепери толкова силно, че чак зъбите му затракаха. — Аз… аз ще чувам писъците й чак до деня на смъртта си.

Земевладелецът прегърна сестра си, за да я успокои. Но когато проговори, гласът му беше твърд. В него се усещаше горчивина.

— Юфимия е виновна, Мег. Няма смисъл да го отричаме. Тя ни докара този англичанин. А глупавата й ревност ни струва толкова скъпо. Тя не се интересуваше от нито един от нас. Нито от теб, нито от мен, нито от Мери, нито от Джорди. Можехме всички да бъдем убити заради нея! Нека черната й душа отиде в ада!

Граф Дънмор впери поглед в момчето изпод гъстите си рошави вежди. Тъмнозелените му очи бяха леденостудени от гняв. Момчето беше едва на петнайсет години, а граф Дънмор — на двайсет и седем. И макар че Робърт Хамилтън беше висок метър и осемдесет, графът беше по-висок от него с няколко сантиметра.

— Прекалено много бързаш с изявленията, момче. Сега ще ми кажеш цялата истина — каза Тевис Стюарт. Гласът му беше опасно тих и спокоен. — Ще ми кажеш или, Господ ми е свидетел, ще те убия на място! — Ръката му се стрелна към покритата с бижута кама, като че ли, за да подсили въздействието на заплахата.

— Неее! — Маргарет Хамилтън се отскубна от ръцете на брат си, силно пребледняла. Тя застана между двамата с протегнати напред ръце. Но беше толкова крехка, още по детски сложена, че едва ли можеше да попречи на мъжете да се наранят или убият. — Нима не бяха извършени вече достатъчно убийства? — заплака тя. — Нима мъжете само това умеят да правят, господарю? — Тя избърса с длан горещите си сълзи, като така размаза саждите по красивото си лице.

Наобиколилите я гранични жители, облечени в бойни доспехи, като че ли се засрамиха. Спомниха си и за други отвличания, за други димящи развалини и задруги плачещи жени. Нито един от мъжете, които я чуха, не остана равнодушен нито към красотата и нежността й, нито към отровата, която се съдържаше в думите й. Тя беше уязвима като всички жени. Лицето на граф Дънмор обаче си остана непроницаемо. Той не показваше признаци на разкаяние.

— Елате, мис Мег, елате с мен.

Една стара прислужница хвана момичето за рамото и нежно я отведе от сцената на действието. Мег се обърна, за да хвърли последен поглед на брат си и графа. А после, разкъсвана от различни чувства, погледна шестгодишната си сестра Мери и тригодишния си брат Джордж, който се беше сгушил в скута на друга прислужница. Майчинският й инстинкт беше станал по-силен, затова тя реши, че брат й и графът могат и сами да разрешат проблемите си. Малките имаха по-голяма нужда от нея. Забърза към тях.

— Истината, Роб! Искам истината, и то веднага! — изрева отново графът.

— Юфимия беше курва, господарю — започна да обяснява момчето, но графът стовари юмрука си в брадичката му толкова силно, че то политна от удара. Болката го принуди да направи гримаса, но то продължи: — Беше родена курва, макар да успяваше добре да го прикрие, или поне така мислеше тя. Повечето хора знаеха, макар никой да не се осмеляваше да й го каже в очите.

— Аз не знаех — изръмжа Тевис Стюарт.

— Ти не даваше пукната пара за сестра ми. Не се интересуваше от нея — каза тихо Робърт Хамилтън. — Ти искаше съпруга. Юфимия беше удобна, достатъчно добра, заради земите, които притежаваше, а освен това беше и красива. Ти искаше да знаеш само това, защото само това те интересуваше, господарю, а сестра ми беше амбициозна. Искаше да се омъжи добре и нависоко. Може би щеше да ти бъде вярна съпруга, стига ти да успяваше да я задоволяваш, защото нуждата й от страст и ласки беше огромна. Лягаше с всеки, който можеше да я удовлетвори и за когото знаеше, че няма да се похвали с това. — Момчето тъжно въздъхна. — Както и да е, миналата година сестра ми се влюби, Господ трябваше да я закриля. Той беше англичанин, сър Джаспър Кийн, така се казваше. Те много си подхождаха, защото той беше прибързан и безразсъден като Юфимия. Срещнали се, докато и двамата яздели по границата. За сестра ми беше опасно да язди сама, но тя не искаше никого със себе си. Дори баща ни не успяваше да я контролира. Беше луда по този англичанин. Направо си беше загубила ума й, когато научи, че той се среща и с друга отвъд границата, тя го последва. Прекоси блатата и не се върна, докато не научи къде живее момичето. Юфимия запали къщата й, сравни я със земята, господарю. Сър Джаспър, или поне така ми казаха, намерил поведението й за много забавно, макар да я набил. По цялото й тяло имаше синини. Тя ми показа всичките си рани и натъртени места, като че ли те бяха показателни за високата й чест, а не за безчестието й. Юфимия вярваше, че й е нанесъл побой, защото я обичал. Сестра ми мислеше, че може да стане съпруга на онова копеле — продължи Робърт Хамилтън, като поклати глава. — Тя истински обичаше сър Джаспър. И не му повярва, когато той й каза, че би искал да си вземе за съпруга някоя добре възпитана и богата наследница, а не червенокоса шотландска курва, чиято зестра е нищожна. Юфимия му се изсмя, когато чу това. Не вярваше, че той може да се ожени за друга. Мислеше, че й говори така, за да й се присмее и да я накара да ревнува. Отначало думите му нито я ядосаха, нито я промениха по някакъв начин. Но после, мисля, започна да се страхува, че сър Джаспър наистина може да го направи, макар да не признаваше страховете си дори пред себе си, камо ли пред мен. Ревнуваше го всяка минута, когато не беше с нея, ревнуваше го от онази другата жена. Казаха ми, че той имал дори няколко, защото бил негодник като всички мъже, които живеят по границата. Жените налитали на него като мухи на мед. И тогава ти дойде при нас, Тевис — продължи момчето. — Помоли ме за ръката на Юфимия. Господ ми е свидетел, ти заслужаваше по-добра съпруга от моята сестра, но аз разбрах причините, които са те накарали да поискаш нея. Ти искаше съпруга и наследник, но не ти се занимаваше с цялата тази работа, не ти се търсеше жена с по-добър произход и по-добра зестра. Щях да ти откажа, господарю. Знаех каква е сестра ми, защото тя ми призна колко силна е страстта й още от самото начало, макар да не знам защо го направи. Юфимия винаги странеше от останалите нас.

Раменете на момчето и сега се сведоха под тежестта на мъката, която отхвърлянето на сестра му му причиняваше. Дълго време то остана мълчаливо. Тишината беше нарушавана единствено от воя на вятъра и от плача на останалите живи в „Калкърин Хаус“. За един кратък миг графът изпита съжаление към момчето. Но искаше да чуе цялата история, да узнае цялата трагедия, всичките подробности, които го засягаха.

— Довърши и останалото — каза той тихо. — Разкажи ми всичко, Роб.

Момчето въздъхна тежко и продължи:

— Юфимия не ми разреши да ви откажа, господарю. Закле ми се, че сте подходящ за нея и ако я задоволявате, ще ви бъде добра и вярна съпруга, господарю. Но истината беше, че нямаше търпение да съобщи на любовника си англичанин за „огромния си късмет“. Искаше той да й завижда за „нейния“ граф, защото той беше само един най-обикновен рицар. Забавляваше я мисълта, че ще му го върне. Тя беше весела и непрекъснато се смееше. Каза му, че може да си вземе богата наследница, ако въобще някоя го иска. Че тя щяла да бъде графиня, съпруга на полубрата на краля, макар че имала малка зестра. Сега, когато се замисля за това, ми се струва, че сестра ми признаваше всичко пред мен, защото се страхуваше. Играеше опасна игра с опасен мъж. Сър Джаспър каза на сестра ми, че ще я заведе в Англия и ще й построи къща. Нейна собствена къща. Юфимия му отговори, че се е уморила да бъде негова любовница и че не иска да носи позора си публично. Че щом не може да бъде негова съпруга, ще бъде ваша. Преди няколко седмици му каза, че не иска да го вижда, че е сложила край на отношенията си с него и че целият свят ще узнае за това. Беше си ината, моята по-голяма сестра. Но знам, че скъсването й причини силна болка. През последните няколко седмици беше раздразнителна и непрекъснато в лошо настроение. Често си поплакваше скришом.

Очите на Робърт Хамилтън се изпълниха със сълзи при спомена за нещастната му сестра. Той отново чу тропота от множество стъпки, дрънкането на поводите, заплашителното ръмжене на гласовете, които го предупреждаваха за надвисналата над дома му опасност. Бързо беше отишъл до прозорците на библиотеката. Навън, на светлината от факлите, беше видял огромна тълпа мъже. Вятърът разклащаше пламъците, които хвърляха причудливи сенки. Възседналите конете хора бяха наполовина осветени, наполовина скрити в мрака, но момчето беше успяло да види, че косата на нито един от тях не е сплетена на плитки. Англичани!

— Боже милостиви, който си на небето! — беше прошепнало тихо на себе си момчето, като се страхуваше от най-лошото, макар в същото време да се надяваше на най-доброто.

„Калкърин Хаус“ беше построена в самото начало като ловджийска хижа. През годините към нея бяха прибавяни нови стаи и нови постройки, които я бяха превърнали в къща. Никога обаче не бяха се погрижили да я превърнат в крепост, макар че пропускът беше голям, като се имаше предвид опасната й близост до границата. Робърт Хамилтън беше чул ужасното, страшно тропане по вратата. Бързо беше изтичал от библиотеката надолу по стълбите, докато беше слязъл на приземния етаж. Докато тичаше, нареди на слугите да се погрижат за собствената си безопасност, както и за тази на по-младите членове на семейство Хамилтън. Коридорът беше опустял като по чудо. Той беше отворил тежката дъбова врата на дома си и се беше изправил срещу един измамно красив мъж, който беше побързал да прекрачи прага с думите:

— Аз съм сър Джаспър Кийн. Искам да видя мис Юфимия Хамилтън.

— Аз съм нейният брат, земевладелецът — беше отговорил Робърт Хамилтън. — Много е късно за посещения, господарю.

— И все пак аз съм тук, сър, и мисля, че няма да ме отпратите — беше неговият арогантен отговор. — Сигурен съм, че ще ми разрешите да говоря с мис Юфимия, след като аз и хората ми сме яздили толкова дълго тази нощ.

Робърт Хамилтън се беше засмял горчиво.

— Моето положение не ми разрешава да ви откажа, господарю, нали? И все пак се чувствам малко неудобно, като знам, че добрите постъпки и честните помисли не са характерни за този час на нощта.

Англичанинът се беше изчервил, но преди да беше успял да отговори на острите думи на момчето, Юфимия Хамилтън се беше появила в края на стълбите.

— Как си се осмелил да дойдеш тук! — изсъска тя по посока на Джаспър Кийн. — Веднага изчезвай!

Тогава се беше обърнала и изчезнала в горните етажи на къщата. Сър Джаспър беше започнал да изкачва стъпалата след нея, като ги прескачаше по две, по три. Обаче гласът на момчето го беше спрял.

— Господарю! Не искам да излагате срамната връзка, която имате със сестра ми, на показ. Вие и двамата вече казахте достатъчно пред очите на вашите хора и на слугите в къщата. Нека да отидем в библиотеката. Ще изпратя да доведат Юфимия при нас. Трябва да ви напомня, че това е моят дом.

Англичанинът беше кимнал, но беше казал:

— Ще трябва да пуснете хората ми в къщата, сър.

— Тук вие сте в безопасност, сър Джаспър — беше отговорило сковано момчето. — Ще отворя вратата, за да ви покажа добрата си воля, но вашите хора ще останат отвън.

— Много добре — се беше съгласил англичанинът. Робърт Хамилтън беше отворил входната врата на къщата и беше казал на събралите си войници:

— Господарят ви заръча да го чакате тук. — После се беше обърнал отново към неканения си гост, беше го завел на втория етаж, в библиотеката. — Ето и виното, господарю. Моля, обслужете се сам, а аз ще отида да доведа сестра си.

Бързо беше излязъл от стаята и тръгнал нагоре по стълбите към третия етаж, където се намираха всички спални. В коридора горе беше срещнал старата Уна, бившата им бавачка.

— Този, който идва да ухажва жена с толкова много войници, е страхливец и подлец — беше отбелязала тя.

— Да — беше се съгласил той. — Заведи децата някъде, където ще бъдат в безопасност. Ако все още има слуги, които не са се погрижили да се скрият, по-добре е да го сторят, преди да е станало прекалено късно. Може и да се измъкнем живи от тази каша, а може и да не успеем. Късно е вече да търсим помощ от графа.

Беше продължил да върви надолу по коридора към спалнята на сестра си. Беше влязъл, без дори да почука. И беше заварил там Юфимия, зачервена и възбудена. И нетърпелива като момиче, влюбено за първи път. Беше се запитал как жена, толкова злонамерена и егоистична като нея, може да бъде толкова красива. Сапфиреносините й очи бяха станали почти черни от напиращите в тях чувства. Беше забелязал, че е облякла най-хубавата си рокля — от зелена коприна, украсена с перли и избродирана красиво.

— Той е дошъл за мен, Роб! — беше казала радостно тя. — Знаех си, че ще дойде!

— Не бъди такава глупачка, Юфимия — беше й отговорило остро момчето. — Ако англичанинът беше дошъл, за да ти предложи брак, щеше първо да помоли мен за ръката ти, както е редно. Сигурно знае, че ти ще се съгласиш, сестричке.

Юфимия Хамилтън беше смръщила вежди.

— Прав си — беше казала бавно, като че ли не й се искаше да признае истината, която се съдържаше в думите му. Очите й заблестяха гневно. — Да го вземат дяволите, Роб! — Настроението й бързо се беше променило. Сега беше готова да заплаче. — Дяволите да погубят черната му душа! Отпрати го!

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — беше отговорил тихо Робърт Хамилтън. — Само ти можеш да го отпратиш.

— Не искам да го виждам! — беше отвърнала сприхаво тя.

Момчето беше стиснало ръката на сестра си в болезнена хватка, а гласът му беше толкова нетипично дрезгав и остър, че очите на Юфимия се разшириха от изненада.

— Може и да съм по-малък от теб на години, сестричке — беше й казал той, — но съм глава на семейството. И като такъв, мога да заповядвам. А ти ще ми се подчиняваш! Със своята липса на срам ти постави всички ни в опасност. И, за Бога, тази вечер ще сложиш край на това, преди графът да е узнал. Разбираш ли ме, Юфимия?

— Да — беше прошепнала тя.

— Тогава ела долу да се срещнеш с любовника си. Той те чака в библиотеката.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

— Само ако ти искаш, сестричке.

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава прибери косата си и отиди при него, преди да са започнали да разграбват къщата.

— Той ме харесва със свободно падаща коса, Роб. Ще трябва да сляза така, ако искам да го трогна — беше казала тя. И беше излязла бързо от стаята.

Момчето беше излязло от спалнята на сестра си също толкова бързо. Беше отишло в собствената си стая и решително беше хлопнало вратата след себе си. Дори я беше заключило. Беше отишло до стената, която се намираше зад камината, и внимателно беше заопипвало повърхността й. Беше се отворила малка вратичка, добре скрита зад ламперията. Момчето беше пристъпило напред и затворило вратичката след себе си. Зад стената имаше скрито стълбище. То заслиза надолу. Познаваше добре пътя и нямаше нужда от светлина. Беше застинало тихо на място, когато беше стигнало подножието на стълбите. Беше надникнало през отвора в стената, който беше замаскиран добре и не се виждаше от другата страна. Беше видяло вратата на библиотеката да се отваря и Юфимия да влиза в стаята Сър Джаспър Кийн беше прекосил елегантно стаята, беше я грабнал в обятията си и беше я целунал страстно. Юфимия го беше отблъснала нетърпеливо.

— Не ме докосвай — беше казала студено тя. — Отвращаваш ме, Джаспър.

— А ти ме очароваш, както винаги, кучко такава! — беше отговорил той.

— Защо си тук? Брат ми е много ядосан. На мен и на теб. А сега ще му изкараш ума с всички тези въоръжени мъже — беше казала тя.

— Ти знаеш защо съм тук, Юфимия. Дойдох, за да те заведа в Англия. Все още не сте отпразнували официално годежа с твоя граф. Няма да му навлечеш позор, ако се откажеш сега. Знаеш, че те обичам. Поне толкова силно, колкото въобще бих могъл да обичам, която и да е жена — беше се поправил той.

— Нима ме молиш да стана твоя съпруга, Джаспър? — Юфимия Хамилтън беше успяла да изчисти нетърпението от гласа си. Той трепереше само едва доловимо.

Сър Джаспър Кийн беше взел момичето в прегръдките си. Устата му беше оставила горещи следи по хладната й кожа. Той беше обсипал с целувки цялото й лице. Ръката му се беше плъзнала в пазвата й, за да погали едрите й гърди. Беше се заиграла със зърната й, докато те се уголемиха и втвърдиха от неизказаното й с думи желание, което изпитваше към тялото му. За миг изглеждаше, че Юфимия Хамилтън ще отстъпи пред страстта на любовника си. Беше се отдала на радостта от мига. Но тогава той беше проговорил и тя беше замръзнала на място. Докато ближеше долната част на ухото й, той тихо и нежно беше промълвил:

— Знаеш какво е положението ми в обществото, мила. Трябва да се оженя за богата наследница, и то англичанка. А една шотландска кучка може да бъде само моя любовница.

— Но не и тази шотландска кучка — беше му казала тя бясна. — Знаеш какво мисля по този въпрос, Джаспър. Аз трябва да се омъжа. Ще стана съпруга на граф Дънмор и ще се отърва от теб. Нима една непорочна англичанка може да те обича така?! — беше го попитала, като беше придърпала главата му към себе си и го беше целунала страстно.

Той й отвърна с не по-малка страст. Накара я да вдигне лице към него, погледна в очите й и каза:

— Тази нощ ще те отведа със себе си в Англия, Юфимия, и ако това малко копеле брат ти се опита да ме спре, ще го убия. Ти не си създадена, за да бъдеш нечия съпруга, любима. В теб има прекалено много огън и порочност. Ще бъдеш моя любовница, любима, и ще те види цяла Англия, защото аз се гордея с красотата ти. Защо искаш да бъдеш моя съпруга? Жена ми трябва да бъде от знатно потекло. Аз няма да я обичам, единствената й задача ще бъде да ми роди здрави деца. Никой няма да се интересува от нея, Юфимия, но теб целият свят ще те гледа, очарован от красотата ти, и ще ти завижда. Някои от мъжете дори ще си мислят за това какво ли биха могли да изживеят между млечнобелите ти бедра. Да, любима, това, което ти предлагам, е много по-добро от положението на съпруга.

При тези думи тъмните очи на Юфимия бяха потъмнели още повече от силния гняв, който беше изпитала.

— И колко дълго ще остана твоя любовница, господарю? Вечен ли ще бъде нашият съюз?

Той й беше отговорил с усмивка.

— Ти си практична и разумна жена, Юфимия — беше казал. — Ще останеш моя любовница дотогава, докато това ми доставя удоволствие.

— А после, Джаспър?

— Ако все още си запазила красотата си — отговори й той доста остро, — мисля, че ще успееш да си намериш друг покровител.

Тя се беше отскубнала от прегръдката му, беше вдигнала свитите си в юмрук длани и го беше заблъскала по главата и гърдите, като през цялото време беше надавала гневни викове.

— Ти си копеле, Джаспър Кийн! Английско копеле! Нима съм някоя селянка, че се осмеляваш да ми предлагаш подобен начин на живот!? Аз произхождам от уважавано и почитано семейство, с благороден произход, макар да съм от низшето дворянство! И съм създадена, за да бъда съпруга, а не просто да топля нечие легло! Няма да тръгна с теб! — И тя му беше ударила силен шамар.

Той се беше засмял, беше хванал ръката й и беше оставил изгарящи целувки по дланта й.

— Не се съмнявам, че семейството ти е почтено, любима, нито дори в благородния му произход, но ти си оставаш курва, Юфимия. Някои жени са родени такива и ти си една от тях!

Те бяха продължили да спорят. Робърт Хамилтън беше предположил, че спорът им ще продължи известно време, затова беше побързал да се върне в спалнята си. Беше затворил внимателно тайната врата след себе си и беше излязъл в коридора на третия етаж. Беше проверил старателно дали всички стаи са празни. С облекчение беше установил, че всички са в безопасност и че в къщата са останали само сър Джаспър и Юфимия. После се беше върнал в тайното скривалище и беше установил, че гневът на Юфимия не е затихнал.

— За Бога, Юфимия — беше чул да казва сър Джаспър, — ти си единствената жена, към която съм изпитвал толкова силна страст! Нима това не е достатъчно за теб?

— Страст? — Юфимия Хамилтън се беше разсмяла почти истерично — Ти не знаеш нищо за страстта, Джаспър. Не си нищо, освен грухтяща свиня, в сравнение с граф Дънмор! — Беше се засмяла отново, защото по лицето на сър Джаспър се беше изписала силна изненада — Да — беше казала тя, с което беше потвърдила подозренията му. — Той вече ме е имал в леглото си. Членът му е като на жребец. В сравнение с него, твоят прилича на нищожно червейче! — беше излъгала безочливо тя, за да събуди ревността му.

Лицето на англичанина беше потъмняло. В него се беше надигнал неудържим гняв. Той беше зашлевил на Юфимия толкова силна плесница, че зъбите й бяха започнали да тракат.

— Заявяваш, че си достойна да бъдеш моя съпруга, ти, шотландска курво, но аз ти казвам, че имаш студеното, черно сърце на жена, която е родена курва! — беше изкрещял той.

— Ти си само един ревнив глупак, Джаспър Кийн! — беше му се присмяла Юфимия. — И никога не си ми доставял удоволствие. Мъжкият ти атрибут е прекалено немощен. И ако ме отвлечеш, но не ме направиш своя съпруга, ще разкажа на целия свят за това!

— Щом чак толкова не умея да ти доставя удоволствие, любима, защо искаш да се омъжиш за мен, а не за графа! — умно беше попитал той.

— Защото те обичам, Господ да ми е на помощ! — беше си признала Юфимия.

— Тогава ще дойдеш с мен тази нощ! — беше казал той. Думите й бяха смекчили гнева му. Вече вярваше, че последната дума ще бъде негова. Ако тя продължеше да му се съпротивлява, щеше после горко да се кае.

— Не, няма — беше отговорила упорито тя.

— Да, ще тръгнеш с мен, любима — беше отговорил той не по-малко категорично. Юфимия може би не видя решителността, изписала се на лицето на любимия й, но брат й, скрит зад ламперията, ясно я долови. — Ти си моя, Юфимия, и аз няма да позволя на никого, дори на този брат на крал Джеймс, това копеле граф Дънмор, да вземе нещо мое, нещо, на което още не съм се наситил. — Очите му се бяха присвили опасно. Изведнъж той я беше повалил на земята, запретнал полите й с едната си ръка, а с другата извадил члена си от панталона. — Крайно време е, любима, да се примириш с моето малко червейче!

Неочакваната му атака беше накарала Юфимия да запищи като котка, която дерат жива. Тя беше свила дланите си в юмруци и го беше заблъскала по главата, раменете и широките гърди. Това обаче не му беше попречило да влезе в нея. Когато темпото на ритмичните движения се беше усилило, протестите на Юфимия бяха стихнали, а страстта й се беше увеличила. Тя беше започнала да стене от удоволствие, беше разкъсала ризата на гърдите му, а острите й нокти бяха оставили дълбоки кървави следи по гърба му. Той беше успял да я заведе до върха три пъти, преди да си разреши да се погрижи за собственото си удоволствие. Очевидно, никак не беше лесно да бъдат задоволени апетитите му.

Робърт Хамилтън беше видял нарастващия страх в очите на сестра си. Беше отворил тихо вратата и влязъл в библиотеката. Тя го беше видяла и го беше предупредила с поглед да се отдалечи. Младото момче се беше поколебало. Макар да беше порочна, тя все пак му беше сестра. Мускулите по задните части на англичанина се свиваха и отпускаха от усилията му да увеличи темпото. Той беше започнал да крещи високо, защото се доближаваше до върховното удовлетворение. Бедрата на Юфимия правеха енергични движения нагоре, все едно да противодействат на силния му натиск.

— Спаси децата! — беше извикала тя само един-единствен път и го беше отпратила с ръка. Предварително се беше помолила и мислеше, че англичанинът, погълнат от страстта, няма да разбере смисъла на думите й.

Робърт Хамилтън отново се беше поколебал. Въпреки всичко любовта към сестра му разкъсваше сърцето му.

— Бързо! Бързо! — беше го подканила тя.

— Не още, моя шотландска курво! — беше изръмжал сър Джаспър Кийн, защото беше помислил, че тя говори на него — Това е последният път, когато те яздя, и, за Бога, мисля да ти се насладя изцяло! — Той беше удвоил усилията си и беше започнал отново да крещи. Движенията му станаха бързи, диви, краят наближаваше, но все още не идваше.

Като чу думите на англичанина, Робърт Хамилтън се беше оттеглил толкова тихо, колкото и беше влязъл. Изглежда, сър Джаспър най-сетне беше приел решението на Юфимия. Вероятно след като се насладеше на сестра му, щеше да си замине заедно с хората си и щеше да ги остави отново да живеят мирно и спокойно. И все пак, щеше да е много по-добре да останат скрити, докато англичаните си заминат. Знаеше къде може да са се скрили по-малките му брат и сестра. Земята около къщата не предлагаше много възможности за скривалище, особено на по-голяма група хора. Единствено живият плет, който опасваше сградата, можеше да им послужи за убежище. Сигурен беше, че ще ги намери в рова, който, също като живия плет, ограждаше къщата. Старата Уна беше притиснала малкия Джорди до треперещото си от страх тяло, за да не заплаче и по този начин да издаде присъствието им. Мег и Мери се бяха прегърнали здраво, за да се утешат една друга, а очите им се бяха разширили от страх.

— Всичко ще бъде наред, деца — беше им казал той, когато се беше присъединил към тях. Трябваше да клекне, защото ровът беше плитък. — Съвсем скоро англичаните ще си заминат, но вие трябва да стоите много тихо — като мишки, които се крият от котката.

— Ще ни убият ли, ако ни намерят, Роби? — беше попитала с треперещо гласче малката Мери.

— Да — откровено беше отговорил той. В положение като сегашното беше по-добре да говорят направо. От това зависеше животът им.

Виковете на Юфимия го бяха накарали отново да обърне глава към къщата, която се виждаше добре от мястото, където се беше скрил. Сър Джаспър Кийн я влачеше за косите навън от къщата, докато тя се съпротивляваше и го ругаеше, изсипваше върху му насъбрания си гняв. Когато двамата бяха прекрачили прага, момчето беше видяло зад гърбовете им набиращите височина пламъци. Отчаянието му беше безгранично, но то само тихо простена. Проклетото копеле беше запалило „Калкърин Хаус“.

— Джаспър! Джаспър! Не постъпвай така с мен! — Юфимия отчаяно се опитваше да се отскубне от хватката на любовника си.

Англичанинът само се беше изсмял и пръстите му се бяха вкопчили още по-силно в тъмночервената й коса. Беше я принудил да вдигне лице към него.

— Казах ти, Юфимия, че ще бъдеш моя само докато ми доставяш удоволствие. А ти вече не го правиш, курво от границата.

— Тогава ме остави да си отида — беше го помолила тя. Робърт Хамилтън беше видял съвсем ясно ужаса, изписал се на лицето й. Тъмносините й очи излъчваха паниката на обречено на смърт животно.

— Да те пусна да отидеш? Къде, при граф Дънмор? Не! Щом няма да бъдеш моя, тогава, за Бога, няма да бъдеш и негова! Вече не искам да бъдеш моя любовница, Юфимия, но съм в правото си да реша каква да бъде съдбата ти.

Той я беше дръпнал и завъртял китката си така, че тя беше застанала с лице към хората му. Свободната му ръка беше разкъсала дрехите й. Тя беше останала напълно гола.

— Не гледайте — беше заповядал Робърт Хамилтън на по-малките деца. Знаеше какво ще последва. Ужасът се беше свил на ледена топка в стомаха му.

— Тази нощ плячката ни е съвсем нищожна, момчета мои. Разполагаме само с това — беше казал сър Джаспър Кийн на хората си. — Може би и вие ще пожелаете да се позабавлявате с това хубаво парче. Тя е гореща и сочна. Аз вече съм я подготвил, сгорещил съм я още повече, така че тя е готова да ви приеме. Вземете я!

И той грубо беше бутнал Юфимия напред. Тя се беше препънала, но беше успяла да запази равновесие. Кръгът от зли английски лица се беше стегнал около нея. Тя диво се оглеждаше, надяваше се, че ще успее да се измъкне. Със закъснение се беше опитала да прикрие гърдите си и триъгълника между бедрата си с малките си длани. Пламъците от пожара хвърляха играещи сенки по млечнобялото й тяло. В мъртвата тишина се чуваше само пращенето на огъня. Тогава един огромен жител на граничните райони се беше отделил от останалите. Докато се приближаваше към нея, той освободи от панталона си огромния си мъжки орган. Юфимия беше изпищяла и бясно се беше завъртяла, търсейки с поглед проход в тълпата, който би й позволил да избяга. Но такъв нямаше.

— Хайде, ела, момиче — беше изревал мъжът и неумолимо беше направил още една крачка напред. — Джони ще ти достави удоволствие.

И той беше протегнал ръка към нея. Юфимия отново беше изпищяла и се беше опитала да избяга, но още двама от мъжете бяха изскочили напред. Те я бяха хванали и приковали към земята, докато онзи, който се наричаше Джони, беше коленичил с усмивка между бедрата й.

Сега, като си спомни това, Робърт Хамилтън отново потрепери. С измъчено лице и хлътнали очи той вдигна поглед към граф Дънмор.

— Само миг беше достатъчен, за да се наруши дисциплината, с която тези мъже са свикнали. Те всички зверски я изнасилиха. Пред очите ми, и пред очите на сестрите ми, те я обладаваха отново и отново, и отново. Също като Мег, и аз ще чувам писъците й до деня на смъртта си. Никога няма да си простя, господарю! Може би щях да успея да я спася по-рано през деня, но не го направих. Бях клекнал в рова, криех се, докато те убиваха пред очите ми моята сестра. Не можех да й помогна. Всичко, което можех да направя, беше да успокоявам Мег и Мери и да преча на малкия Джорди да заплаче. А той наистина беше изпаднал в ужас! Бях сам. А те бяха много. Момичетата и старата Уна се притискаха в мен, висяха по ръцете ми, молеха ме да не ги напускам. Какво можех, какво трябваше да направя? Не можех да оставя по-малките си сестри и брат си на милостта на тези чудовища. Не можех да жертвам и тях. Не можех! Когато свършиха с Юфимия, те хвърлиха голото й тяло в пламъците. Тя отдавна беше мъртва, сигурен съм, защото от известно време беше престанала да пищи. После англичаните взеха конете и говедата ми и прекосиха границата заедно с тях. Въпреки обичта, която изпитвах към Юфимия — а аз наистина я обичах, господарю, — мога да заявя, че всичко това нямаше да се случи, ако тя не си беше курва по рождение. Сега вече знаете цялата истина! Цялата истина! — предизвикателно завърши момчето и отново вдигна поглед към графа.

Между по-възрастния мъж и младото момче се възцари дълбока тишина. Наруши я Тевис Стюарт, който постави ръка върху рамото на момчето, за да го успокои.

— Всичко е свършено — каза той тихо. — Ти и семейството ти ще дойдете с мен в замъка Дънмор и ще останете там, докато построим отново дом за вас. — Гласът му беше лишен от всякакви чувства. — Каквато и да е била, Юфимия Хамилтън щеше да бъде моя съпруга. Няма да позволя семейството й да страда. Англичаните, които убиха сестра ти, нанесоха позорно петно върху честта на рода Стюарт от Дънмор, както и върху честта на Хамилтънови от Калкърин. И тъй като аз съм настоящият граф Дънмор, на мен се пада правото да отмъстя на онова жалко английско рицарче. Ще си отмъстим, момче, обещавам ти!

— Какво ще направите, господарю? — попита Робърт Хамилтън.

— О, Роб, първо трябва да открием къде живее този нагъл англичанин. Ще сравним къщата му със земята така, както той постъпи с твоя дом. Ще доведем обратно конете и говедата ти и, разбира се, ще откраднем и неговите коне и говеда. Тогава англичанинът ще си помисли, че сме приключили с него, но ние ще имаме още работа, Роби. Ще го наблюдаваме и ще чакаме. Сър Джаспър се е похвалил на сестра ти, че крал Ричард ще му намери добра партия за женитба.

— Може да е било само хвалба — каза момчето — и нищо повече. Защо кралят би се занимавал с някакъв си дребен васал? Не знам за този човек почти нищо. Само онова, което Юфимия ми е разказвала за него. Не знам дали има къща. Сестра ми никога не е споменавала за някакви по-особени и силни връзки, които той би могъл да има.

— Търпение, момко — посъветва го графът. — Времето ще ни помогне да научим за Джаспър Кийн всичко, каквото пожелаем. Ако крал Ричард наистина има намерение да ожени нависоко този мъж, ще го разберем. И най-вероятно ще направим тази богата наследница вдовица още преди да е станала булка. За свършеното онази нощ в Калкърин англичанинът ще заплати двойно и тройно.

— Но как ще открием дома на сър Джаспър? — настоя момчето.

— Помисли, Роб! Ти каза, че този мъж не можел да държи члена си в гащите и имал момичета и от двете страни на границата. Господ ми е свидетел, и ние си имаме разбойници, но онази нощ този англичанин е убил жена от благородно и уважавано шотландско семейство. Направил го е предумишлено, проявил е жестокост и зъл нрав. Ще го намерим, момче. Сигурен съм, че все някой знае къде са земите му. Хората ще проговорят. Или защото ще изпитат силно възмущение, като разберат за престъплението му, или защото ще дадат воля на алчността си. Ще предложа награда, за каквато и да е информация, която ще ни заведе до онова проклето копеле. Понякога златото е много по-добро оръжие дори и от меча.

Младото момче помисли малко, а после кимна. Беше съгласно с думите на граф Дънмор. Някой го дръпна нетърпеливо за ръкава. То погледна надолу и видя съсухреното, сбръчкано лице и крехката фигура на дребна старица.

— Какво има, Уна?

— Какво има? — повтори с раздразнение старата жена. — Ще ви кажа какво, господарю Роб. Мис Мег е готова да припадне. Мис Мери и малкият Джорди са премръзнали до кости и са гладни. Вече загубих едно от скъпоценните си деца. — По бузите й потекоха сълзи, макар гласът й да остана силен и спокоен. — И ще загубя още няколко, ако вие двамата тук продължавате да говорите за отмъщение. Същото можете да направите и след като стъкмите хубав огън и напълните чиниите си с топла храна, нали?

Когато Уна се скара толкова високо на момчето, лека усмивка докосна ъгълчетата на устните на Тевис Стюарт. Тя беше дребна и прегърбена женица, но беше повече от очевидно, че не се страхува от никого.

— Малките могат ли да яздят, жено? — попита я той.

— Да — отговори му тя. — Аз яздя заедно с мис Мери. Мис Мег може да язди с господаря Роб, но някой трябва да вземе Джорди. Ако можех да избирам, щях да предпочета кола, защото самата аз не обичам четирикраките добичета. А и къде бихме могли да отидем, бих искала да знам?

— Ще дойдете с мен в Дънмор, добра жено, ще вземем и малките. Майка ми, лейди Флеминг, ще ме посъветва как да постъпим с тях. Ще останете в замъка ми, докато построим отново „Калкърин Хаус“ — каза й графът.

Уна кимна.

— Постъпвате правилно, като ни предлагате подслон — каза тя с тон, който подсказваше, че се смята за мъдра и всезнаеща. А после отиде отново при малките, които я чакаха, и седна на един огромен камък, който някога беше част от къщата.

— Тя е едно от копелетата на нашия прапрадядо — обясни момчето. — Майка й е кърмила законните деца на дядо.

— Разбирам — отговори графът. — Тя ви е родственица и това е добре, защото роднините обикновено са предани служители!

Момчето се изчерви, все едно че с думите си графът целеше да му се подиграе.

— Не знаех как трябва да се отнасям с Юфимия — обясни безпомощно то, като че ли някой му искаше това обяснение. — Тя беше по-голяма от мен с три години. След като майка ни умря при раждането на Джорди, татко започна да задоволява всичките й прищевки. Тя беше най-голямото му дете и неговата любимка, макар той да не си го признаваше. А после, миналата година, татко беше убит, а аз можех да я контролирам не повече от него. Тя винаги правеше каквото си иска, господарю — завърши простичко Робърт Хамилтън.

— Юфимия не беше ме омагьосала с чара си, Роб. Ако бях неин брат и тя се държеше така, сигурно щях да я бия. Не я познавах особено добре, но се надявах, че след време ще се харесаме и ще започнем да се уважаваме. Знаеш защо те помолих за ръката й. Време е да се оженя. Майка ми непрекъснато ми го повтаря. И ми харесваше идеята да се оженя за жената, чиито земи граничат с моите. Освен това Юфимия беше много красива, а мъжете обичат да имат красиви жени в леглото си, защото това прави онази работа по-приятна.

— Да — съгласи се весело момчето. — А също така е хубаво, когато жената мирише приятно. Юфимия винаги миришеше на диви рози. — А после, като се опомни, Робърт Хамилтън каза: — Благодаря ви, че ни се притекохте на помощ, господарю, и за това, че ще дадете подслон на семейството ми и на слугите ни.

Причините, поради които графът искаше да се ожени, не изненадваха Робърт Хамилтън, защото бяха приемливи — разумни и практични. Любовта обикновено се появяваше по-късно, по време на брака, ако въобще се появеше. По-често любовта нямаше нищо общо с добрата женитба и не беше задължителна, за да се смята една партия за подходяща. Той беше поласкан от честта, която им беше оказал граф Дънмор, като го беше помолил за ръката на сестра му, защото, като полубрат на крал Джеймс, Тевис Стюарт можеше да си търси съпруга много по-нависоко. Докато не се беше появила тази възможност за женитба, момчето дори не беше виждало графа, защото той беше непрекъснато в двора, отдаден на служба на брат си. Репутацията му беше на честен, макар и труден, човек.

— Заплашва ни проливен дъжд, Роб — каза графът, с което прекъсна размишленията му. — Пролетта подрани тази година. Сестрите ти и брат ти не ми приличат на деца, които биха могли да понесат много несгоди. По-добре е да тръгнем незабавно.

Момчето погледна загрижено по-малките от него деца.

— Да — каза то и изведнъж почувства колко е изтощено от преживените събития.

Графът видя умората, изписала се по лицето му, и каза:

— Колкото по-скоро стигнем в Дънмор, момче, толкова по-бързо ще начертаем плана си за отмъщение срещу сър Джаспър и хората му. Нито моята чест, нито твоята, могат да бъдат удовлетворени, докато англичанинът не заплати за живота на Юфимия със своя собствен живот. Но първо ще се позабавляваме с него. — Той махна с ръка и им доведоха конете. Възседна жребеца си, взе малкия Джорди от ръцете на Уна и намести треперещото му телце на седлото пред себе си. — Стой спокойно, Джорди — предупреди той строго малкото дете, — иначе ще подплашиш коня. Ти си Хамилтън, а Хамилтънови не се страхуват от нищо, освен от самия дядо Господ, нали?

Малкото момченце беше обърнало огромните си сини очи към него и беше кимнало сериозно. Макар че мъжът с рунтавите черни вежди беше малко страшничък, думите му го успокоиха. Тогава то погледна около себе си и изведнъж се почувства гордо. Никой нямаше по-хубав кон от този. Старата Уна и сестра му Мери бяха възседнали малък скопен кон, а Роб щеше да язди с Мег.

— Ще стоя съвсем спокойно — прошепна то в ухото на графа.

— Добро момче! — отговори той и малката им група потегли.

Робърт Хамилтън, който придържаше почти изпадналата в несвяст Мег, погледна само за един кратък миг към останките на дома си. Останките на „Калкърин Хаус“ се чернееха на фона на надвисналите буреносни облаци. Почернелите камъни бяха грозно свидетелство за онова, което се беше разиграло тук, а обгорелите дървета още пушеха, като че ли плачеха за отмъщение. Беше готов да се закълне, че все още чува писъците на Юфимия в пронизителния вой на засилващия се вятър. Да! Графът беше прав, той искаше да си отмъсти. Душата на Юфимия щеше да намери истински покой само след като отмъстяха за нея. Независимо от разпуснатите си нрави, тя му беше сестра. Когато по-късно мислеше за нея, щеше да си спомня само щастливите мигове. И нейните последни думи към него: „Спаси децата!“.

В самия край добротата, която Робърт Хамилтън вярваше, че е присъща за всички жени, беше взела връх над всичко друго в душата на сестра му, дори над порочността й. За първи път в живота си тя беше помислила за другите, а не за себе си. Тя щеше да бъде отмъстена. Да! Тя ще бъде отмъстена! Момъкът — господар на Калкърин, извърна погледа си от тъжните останки на дома си, заби пети в тялото на коня и препусна в надигащата се буря.