Пламенно

Глава 9

— Тевис! Добре дошъл, човече! Добре дошъл! — Кралят на Шотландия направи крачка напред, за да поздрави своя полубрат, и топло го прегърна. Той беше красив мъж, имаше кожата на майка си, която беше французойка, и прекрасни черни очи. Като освободи от прегръдките си своя по-малък, но по-висок брат, той каза: — А това момиче е твоята съпруга, нали?

— Да, Джейми — отговори графът и изпълнен с гордост, му представи съпругата си. — Това е Арабела Стюарт.

Графиня Дънмор направи реверанс пред краля. Когато подви коляно, полите на тъмносинята й кадифена рокля се надиплиха красиво. Джеймс Стюарт пое ръката й и й помогна да стане.

— Добре дошла и на теб, графиньо Дънмор. Ти си много по-хубава, отколкото брат ми заслужава.

Приятна руменина покри бузите на Арабела.

— Благодаря ви, сир — каза тя, — смятам, че бракът ми е много щастлив.

Кралят се засмя.

— Много си пряма, приличаш на смела и добра шотландка, въпреки че си родена и отгледана от другата страна на границата. Хайде, ела, в нашия двор условностите не са много. Сигурен съм, че искаш да се срещнеш със съпругата ми, кралица Маргарет, и с наследника ми, Джейми.

Той я заведе до подиума, на който бяха сложени кресла за кралица Маргарет и за краля, и я запозна с кралицата. Арабела отново направи реверанс.

— Ах, колко си хубава, мила моя — каза любезно кралицата. — Ела и седни до мен, за да ми разкажеш повече неща за себе си.

При тези думи на кралицата донесоха малка тапицирана табуретка и я предложиха на Арабела.

— Седнете, мила графиньо — каза Маргарет и когато Арабела стори това, тя продължи: — Съжалявам за мъката, която последните новини от Англия са ви причинили. Спомням си колко силна беше и моята мъка, когато майка ми умря. Също като вас, и аз бях далеко от дома и научих едва след няколко месеца. Ще отслужим литургия за майка ви, разбира се.

— Благодаря ви, мадам — каза Арабела. — Ще съм ви благодарна за молитвите, които ще отправите за душата на майка ми. Като си спомня, че е била омъжена за онзи ужасен човек, си мисля, че може да е по-добре, дето е мъртва и е на небето при баща ми, който силно и предано я обичаше. Освен това сър Джаспър се е оженил за нея само за да се опита да ми отнеме „Грейфеър“. Но аз няма да му позволя да го стори!

— „Грейфеър“ е домът, в който сте израснали? — попита кралицата.

— Да, мадам, но по-важно е това, че той е моето наследство, защото аз съм последната от фамилията Грей. Крепостта е също така моята зестра. Без нея аз съм за съпруга си по-лоша партия и от дъщерята на пастир. Сър Джаспър Кийн беше избран за мой съпруг от крал Ричард, който беше съпруг на мамината братовчедка, Ан Невил. Крал Ричард беше добър човек, но не знаеше нищо за лошата слава на сър Джаспър, защото още от възкачването си на престола имаше много проблеми, за които да мисли, и много трудности, които да преодолява.

— Да, съпругът ми казваше за него, че е най-добрият от династията си — отбеляза кралица Маргарет. — Но продължете разказа си, графиньо Дънмор.

— Няма почти нищо вече, което бих могла да ви разкажа, мадам. Нито на мен, нито на майка ми, нито на крал Ричард беше известно, че сър Джаспър Кийн е убил Юфимия Хамилтън, която била годеница на съпруга ми. Тевис трябва да изпълни отмъщението си.

Сините очи на кралицата проблеснаха.

— Разбрах, че той ви е откраднал от църквата на вашия сватбен ден. Вярно ли е това?

Арабела се засмя.

— Да. Той пристигна точно когато отец Анселм беше започнал службата и предложи на сър Джаспър да се срещнат на дуел. Но този страхливец се скри зад полите на свещеника и поиска право на убежище от църквата. Затова Тевис ме открадна и след два дни той самият се венча за мен. Дотогава беше станало ясно, че сър Джаспър е принудил отец Анселм да го ожени за майка ми, след като не могъл да се ожени за мен. Майка ми също не е била съгласна с този брак.

— Тя е умряла по време на раждане, доколкото разбрах — каза кралицата.

— Да — отговори Арабела, без да бъде сигурна точно каква част от истината знае кралицата. В опит да защити репутацията на Роуина, тя каза: — Майка ми не беше подходяща за раждането на деца, мадам. Загубила е няколко деца още по времето, когато е била омъжена за татко. Аз съм единственото й останало живо дете. — Очите на Арабела се напълниха със сълзи. — Никога няма да простя на сър Джаспър Кийн! Знам, че Тевис е по-добър от него и ще бъда щастлива с такъв съпруг. Но ако той беше приел предизвикателството на Тевис, сега майка ми щеше да бъде жива. Нямаше дори да бъде принудена да се омъжи за него. Ако той беше победил Тевис, щеше да се ожени за мен. Ако беше загубил, щеше да бъде мъртъв и майка ми и до ден-днешен щеше да е жива!

Кралицата, която знаеше, че по времето на тази прибързана и скандална женитба Роуина вече от няколко месеца е била бременна, не каза нищо, а само потупа Арабела по рамото. Трогателен беше този неин опит да спаси репутацията на мъртвата си майка, макар и да не беше много разумен. Кралица Маргарет одобряваше чувството за дъщерен дълг на графиня Дънмор.

— Аз не се опитвам да разбера волята Божия, мила моя — каза тя, — а понякога дори ми е трудно да я приема. Но ние, като добри дъщери на Пресветата Дева, трябва да приемем съдбата си, без да се оплакваме. Нашият мил и благороден господар ти е дал ново семейство и с неговата помощ ти ще родиш своите собствени деца. Те никога няма да заемат онова място в сърцето ти, което е заемала твоята майка, но вие ще служите най-добре на паметта й, като ги отгледате така, както ви е отгледала тя.

— И както ти си ме отгледала, нали, мамо!

— Джейми!

Високо и извънредно красиво момче се беше присъединило към тях. То имаше лъчезарна усмивка, която озаряваше блестящите му сини очи и с която бързо печелеше симпатиите на всички. Косата му не беше нито черна като тази на баща му, нито руса като тази на майка му, а беше червеникавокафява.

— Графиньо Дънмор — каза момчето и поднесе дланта на Арабела към устните си. Целувката му беше може би малко по-дълга, отколкото беше прието. Очите му задържаха нейните също миг по-дълго от обикновено и Арабела беше шокирана от неприкритата чувственост, която видя в дълбочината им. Принц Джеймс беше момче, не по-голямо от нея, но поведението му беше като това на мъж, и то като на мъж с много повече опит, отколкото дори тя, омъжената жена, имаше. Арабела издърпа ръката си колкото се може по-спокойно, но въпреки че момчето си беше сложило маската на любезност, дяволитият му поглед говореше, че е прочело мислите й. Кралицата, изглежда, не беше забелязала нищо. В гласа й се усещаше единствено силна майчинска любов, когато каза:

— Джейми, не се дръж невъзпитано! Можеше поне да почакаш, докато те представя, както се полага, на лейди Арабела Стюарт, която сега ти е леля! Арабела, мила моя, това е нашият най-голям син и бъдещ крал на Шотландия, Джеймс, когото обикновено наричаме Джейми. Хайде, поклони се, невъзпитано момче такова! — скара му се мило майка му. Когато той се поклони, тя каза: — Джейми, това е съпругата на чичо ти Тевис, Арабела.

Арабела стана от табуретката и направи реверанс пред бъдещия крал, като се изчерви силно, защото той се възползва от възможността да надникне дълбоко в деколтето й.

— Мадам — каза принцът, — вашето присъствие в двора на баща ми прави това място много по-привлекателно. Добре дошли.

— Благодаря ви, сър — отговори учтиво Арабела.

— Ще ви открадна лейди Стюарт, мамо, защото вие я монополизирахте още от нейното пристигане. Ще я разведа наоколо и ще я запозная с всички.

— Разбира се, Джейми — съгласи се майка му. — Идеята ти е чудесна. — Тя се обърна към Арабела и каза: — Елате отново при мен, когато се уморите от цялата тази врява, мила.

Арабела не виждаше как би могла да избегне компанията на принца, затова направи реверанс пред кралицата и каза:

— Благодаря ви за любезността и вниманието, мадам.

Принцът хвана Арабела за ръка и я поведе през стаята.

Но не я запозна с никого, а я дръпна в една ниша.

— Вие сте най-красивата жена, която съм виждал — заяви той.

— Господарю, мисля, че комплиментът ви е направо екстравагантен — каза Арабела, както се надяваше, сурово и неодобрително.

Принцът се засмя.

— Казаха ми, че сте избухлива и пряма, красавице. Но аз обичам в ухажването да има и малко острота.

— Надявам се, че дори няма да направите опит да ме ухажвате, защото съм много доволна от брака си. Щастлива съм с отредения ми съпруг. — Арабела беше шокирана от поведението на принца.

Той й се усмихна мило.

— Аз бих искал да правя любов с теб, красавице — каза той, наведе се и целуна гръдта й точно там, където тя се подаваше от деколтето.

Арабела подскочи като ужилена.

— Господарю! Как се осмелявате!

— Аз съм готов на всичко, когато преследвам страстта, красавице — отговори й той, отговор, който я смая и обезпокои.

— На колко сте години? — попита Арабела, която реши, че единственият начин да се отърве от нахалника е да се отнася с него като с дете.

— Легнах с първата си жена, когато бях на десет, красавице. Аз съм Стюарт, а ние сме известни с горещия си темперамент.

— Скоро ще бъдете известен с това, че ще ви сгорещя дупето, мой кралски племеннико — чуха острия глас на Тевис Стюарт, — освен ако не се държиш както трябва и не се опитваш да съблазняваш съпругата ми.

— Чичо! — Принцът се обърна и се усмихна на графа. — Не можеш да очакваш от мен да пренебрегвам тази красива жена, която си взел за съпруга.

— Очаквам от теб да се държиш както трябва в нейно присъствие, Джейми.

— Ще се опитам, чичо, но любовните пориви на мъжката ми част не го позволяват.

— Ако не искаш да скъся мъжката ти част с няколко инча, момче, ще стоиш далеч от съпругата ми. Хайде, тичай да намериш жена, която да е по-благоразположена към теб.

— Мадам — Принцът се усмихна дяволито, поклони се и се отдалечи.

— Той всъщност не е така опасен, за какъвто се представя — каза Тевис Стюарт на съпругата си.

— Той е дете — каза Арабела, — но дете, което знае прекалено много. Каза ми, че е легнал с жена, когато бил едва десетгодишен.

Графът се засмя.

— Най-вероятно е било така — съгласи се той. — Той е Стюарт, любима, а Стюартови съзряват рано, особено ако са принцове. Освен това клюките, които се носят по отношение на баща му, карат Джейми да бъде нетърпелив да докаже своята мъжественост.

— Какви клюки?

— Тези неща не са твоя грижа, любима. В клюките няма и зрънце истина. Те са дело на ревниви, но страхливи мъже. Брат ми се интересува от талантите в областта на изкуствата и науката. А такива таланти не се срещат често сред благородниците. Като последица, бароните и графовете се чувстват пренебрегнати от монарха си. А те са завистливи и амбициозни, особено онези от Хайленд, Високите земи. Търсят причините, поради които Джеймс не им отдава вниманието, което, според тях, заслужават.

— Колко лесно и просто обясняваш всичко — каза тихо някой до тях.

Обърнаха се и Тевис Стюарт каза.

— Наистина се движиш тихо като котка, Ангъс.

Граф Ангъс се усмихна, но усмивката му беше студена.

— Аз не се страхувам да изказвам мнението си дори и пред краля — каза той. — Ти много добре ходиш по въжето, Тевис, но някой ден ще ти се наложи да направиш своя избор като всички нас.

— Аз съм един от Стюартите, Ангъс. Винаги ще им бъда предан — отговори граф Дънмор.

— Но на кой Стюарт ще бъдеш верен: на сина или на бащата?

— Не мога да повярвам, че си способен на измяна, Ангъс. Особено като се има предвид, че ти беше този, който обеси Кохрейн и неговите съмишленици.

— Ти харесваше онова арогантно копеле не повече от нас — отговори граф Ангъс.

— Да, не го харесвах, но не го обесих.

— Представи ме на съпругата си — каза граф Ангъс и сивите му очи се насочиха към Арабела. — Джейми беше прав, когато каза, че тя е рядка красавица, въпреки че е англичанка.

— Много шотландски кралици са били англичанки и не мисля, че Шотландия е страдала заради това — каза остро Арабела.

Граф Ангъс се засмя.

— Значи мълвата е била точна: тя наистина е избухлива — каза той. — Истина ли е и това, че си се оженил за нея, след като си разкъсал дрехите й, Тевис?

— Моята съпруга, Арабела — процеди през стиснати зъби граф Дънмор. — Арабела, този джентълмен е Арчибълд Дъглас, граф Ангъс, когото ние наричаме Рискованата работа.

— Защо го наричате така, Тевис? — попита Арабела.

— През лятото, в което загубихме Бъруик в полза на англичаните, мадам, повечето от благородниците не бяха съгласни с краля. Издигнахме лагер до град Лодър и седнахме да обсъдим какво да предприемем — поде граф Ангъс. — Кралят, и мисля, че за това и вашият съпруг ще бъде съгласен с мен, беше поверил управлението на армията си на фаворитите си, които бяха некомпетентни, като пренебрегна логиката. Никой не посмя да му се противопостави, докато лорд Грей, може би ваш далечен роднина, мадам, каза: „Няма ли кой да извърти нещо рисковано в името на общата кауза?“, като имаше предвид дали някой няма да говори с краля. Дълго време никой не проговори, а после аз казах, че ще свърша рискованата работа. Оттогава ме наричат Ангъс, Рискованата работа и аз съм много горд с прякора си, мадам, защото в онзи ден отървахме Шотландия от няколко мъже, които отвличаха вниманието на краля от задълженията му.

— Убихте без съдебен процес и дори без причина по-голямата част от приятелите на Джейми — каза Тевис Стюарт. — Съгласен съм с теб, Ангъс, че брат ми сбърка, като повери управлението в ръцете на некомпетентни хора, но нещата можеха да се решат и без убийства. Джейми е добър крал и през по-голямата част от царуването си успя да постигне мир за Шотландия. Благосклонното отношение на брат ми към изкуствата е причина те да разцъфнат. Сигурен съм, че не искаш да живееш в безкрайния хаос, който войните предизвикват. Такова е желанието на благородниците от Високите земи, които са нецивилизовани и не мислят за хората си.

— Изкуствата! Глупости! Музика, архитектура, живопис и поезия! Каква досада, Дънмор! По-добре е да оставим тези неща на френските и италианските придворни. На всички чужденци! Тези неща нямат нищо общо с шотландците, нито пък с Шотландия! — каза граф Ангъс.

Преди Тевис Стюарт да може да отговори и да защити позицията на брат си, Арабела разгорещено се намеси:

— Как така какво общо има това с шотландците и Шотландия, сър? Знаете ли вие как изглеждате в очите на света? Земя, където мъжете тичат насам-натам, облечени в поли, долните им крайници, изложени на показ за всички. Сива, неплодородна земя, където по-голямата част от селяните живеят в колиби, построени от торф, защото нямат права над земята, която обработват, и не могат, или пък не искат, да си постоят по-топли, по-безопасни каменни къщи, защото се страхуват, че могат да бъдат изгонени от земята. Земя, в която хората свирят на инструменти, направени от вътрешностите на овцете! Въпреки че аз съм облечена в коприна, кадифе и дамаска, сър, че съм обкичена със скъпоценни камъни, че в кухнята ми има прибори, а в избата — хубави вина, тези неща, както и по-голямата част от мебелите ни идват от Англия, Франция, Испания и Италия. Шотландците изнасят само малко обработена кожа, вълна и риба. Тяхната репутация зад граница е на селяни, пияници и свалячи на жени. Крал Джеймс само се опитва да внесе малко от красотата на Европа в тази северна земя. Какво лошо има в това, сър? Дядото на краля, Джеймс I, е бил поет, който многократно е бил награждаван.

— Мъж, който е прекарал осемнайсет години като пленник в Англия, а после се е върнал вкъщи с жена англичанка — отговори остро граф Ангъс. — Но въпреки това той е бил добър крал, мадам. Истински мъж, който умеел да язди, да се бори и е бил дяволски сръчен с лъка и пиката. Той бил много силен и обичал войната. Знаел е как да управлява!

— Но, освен войник, той е бил също така поет и музикант — каза Арабела на граф Ангъс.

— Може би, но преди всичко е бил войник, мадам, а този Джеймс, който управлява сега, не е. Та той едва се държи на гърба на коня! — възкликна граф Ангъс.

— Той няма нужда от ездачески умения, за да запази мира между Шотландия и Англия, сър!

Арчибълд Дъглас изгледа от горе на долу младата графиня Дънмор, видя как силно блестят зелените й очи и се засмя. Да, тя беше още момиче, но ни най-малко не се страхуваше от него.

— Тевис Стюарт — каза той, — сигурен ли си, че съпругата ти е англичанка? На мен ми прилича повече на ревностна шотландка. Наистина е смела като нашите сънародници.

— Не знаех, сър, че смелостта е приоритет единствено на шотландците — сряза го Арабела, завъртя се на пети и наперено се върна на мястото си до кралицата.

Граф Ангъс избухна в гръмогласен смях.

— Тя ще ти роди наистина смели деца, които ще карат хората да треперят от страх, Тевис. Но езикът й е отровен като този на змия.

— Арогантно, надуто магаре! — мърмореше под нос Арабела, докато прекосяваше стаята. Не гледаше къде върви и се блъсна в друг човек. — О, сир! — възкликна тя. — Извинете ме! — Тя се изчерви и побърза да направи реверанс.

— Не е твоя вината, момиче — каза любезно кралят. — Но красивото ти лице ми подсказва, че си ядосана. Какво те е разтревожило?

— Граф Ангъс е един надут глупак, сир! — каза това, преди да помисли.

— Беше време, мадам, когато щях да се съглася с безкомпромисната ти преценка. Какво толкова е казал, да те ядоса така?

— Сир — каза Арабела, — аз съм само жена и не се ползвам с предимствата на доброто образование, но здравият разум ми подсказва, че мирът е по-ценен и по-добър за хората от войната. Войната отнема живота на хората и разрушава домовете им. Във време на война човечеството не може да прогресира. Знам, че е имало времена, когато хората нямали друг избор, освен да се бият, но ми се струва, сир, че шотландците първо се втурвали в бой, а после си търсели поводи и причини за вече стореното.

Джеймс Стюарт се засмя. Много му беше интересна преценката на малката англичанка за неговия собствен народ.

— Е, момиче, от кратко време си сред нас, но изглежда, вече ни познаваш добре — каза той.

— Сир, шотландците през целия ми живот са били близо до задната ми врата. Как бих могла да не ги познавам добре? — каза Арабела.

— Ангъс винаги е бил много критичен към моята личност, момиче — каза кралят. — Винаги си е бил луда глава. Той не разбира, че кралят трябва да управлява и с главата си, а не само с меча си.

— Той не разбира изкуството, нито пък нуждата от него, сир — каза разгорещено Арабела. — Докато в цяла Европа, а и в Англия, поезията, музиката и живописта процъфтяват, тук, в Шотландия, хората биват окуражавани само да отглеждат зеле и моркови!

Сега кралят се засмя гръмогласно, без да крие колко го забавляват думите й. От месеци не се беше радвал толкова на разговор с друг човек. Съпругата на брат му беше наистина чаровна.

— Кое от изкуствата предпочиташ, Арабела Стюарт? — попита я той.

— Музиката, мисля, сир. Аз самата не съм музикантка, но с мама обичахме да пеем заедно в залата на „Грейфеър“. Баща ми имаше навика да казва, че ще е напразно да държи на заплата менестрели ирландци, защото ние двете пеем по-добре. Аз и майка ми настоявахме да покани менестрели, защото как иначе бихме могли да научим нови песни? О, сир, човек трябва да знае толкова много неща, а аз знам толкова малко! — разпалено извика младата графиня Дънмор.

Кралят беше разчувстван. По това време шотландците не разбираха нуждата да учат и знанието не беше на почит, въпреки че в Шотландия имаше два университета, един в Единбург и друг — в Глазгоу. Нямаше закони, които да се прилагат по отношение на образованието дори на синовете на благородниците. Не беше смятано за нужно младите хора да се учат на четене, писане или смятане дори за малки суми, така че търговците да не могат да ги излъжат. Тези умения не бяха смятани за добродетел. Един добър шотландец трябваше да знае как да се бие, как да умре достойно, как да задоволява съпругата си, за да е сигурен в бащинството на синовете си. А щом мъжете нямаха нужда от четене и писане, то жените пък — още по-малко.

— Какво искаш да научиш, момиче? — попита я кралят.

— Всичко! — отговори Арабела. Джеймс отново се засмя.

— И с какво би искала да започнеш? — настоя той. Тя помисли само миг и каза:

— С историята, сир. Историята на Шотландия. Не знам дали въобще хората около мен ще ме сметнат за шотландка, но съпругът ми е шотландец, а и децата ми, освен едно, ще бъдат шотландци. Бих искала да науча историята на тяхната родина, за да ги разбирам по-добре.

Кралят беше доволен, че тя има такова желание, но беше озадачен от думите й „освен едно“.

— Какво искаш да кажеш, мила моя, че всичките ти деца, освен едно, ще бъдат шотландци?

Арабела осъзна какво беше казала и закри устата си с ръка.

— О, казах го, без да мисля, сир. Ще обсъдите този въпрос двамата с Тевис. Страхувам се, че той ще ми бъде много ядосан, ако привлека вниманието ви преди него.

— И ти имаш намерение изцяло да му се подчиняваш? — запита я кралят, все още любопитен. — Е, момиче, ти сигурно много го обичаш, за да бъдеш така покорна. Сигурен съм, че ако пожелаеш, можеш и сама да управляваш „Дънмор“, макар в личния си живот да си спокойна и покорна.

Арабела се изчерви, защото не можеше да измисли как да се защити. Джеймс Стюарт я потупа по рамото.

— Не се ядосвай, момиче. Аз няма да настоявам повече, защото горещият темперамент на брат ми е известен на всички. Той избухва толкова лесно, колкото и ти. Но вие сте добра двойка и аз се радвам на това!

Тевис Стюарт беше успял да се освободи от присъствието на граф Ангъс и сега прекосяваше стаята, за да се присъедини към съпругата и брат си. Но изведнъж на пътя му застана една красива жена.

— Тевис Стюарт, колко се радвам, че те виждам отново. Много ми липсваше! — прошепна тя, доближила лицето си до неговото.

— Лейди Мортън — отговори студено той.

— Боже мой, какво има, Тевис? Не си спомням друг път да си ме поздравявал толкова студено! — заяви красавицата, а светлокафявите й очи потъмняха от гняв. — Ти винаги си бил най-страстният любовник! — каза му тихо тя.

Тевис Стюарт, ядосан сам на себе си, се наведе напред, за да чуе думите й. Деколтето на лейди Мортън не оставяше почти нищо на въображението. До ноздрите му достигна ароматът на любимия й парфюм, в който преобладаваше тежкият аромат на мускуса. Снишаването на гласа беше един от любимите й трикове, графът знаеше това.

— Мадам, аз съм вече женен мъж — каза й той.

Сорча Мортън се засмя и отметна назад яркочервената си коса — още един познат жест.

— Знам. Нали това беше най-големият скандал в двора миналото лято. Нали си разкъсал дрехите на момичето и си го принудил да се омъжи чисто голо? — Лейди Мортън предвзето потрепери. — Да, сигурна съм, че си го направил! Наистина възхитително, Тевис. Малката англичанка сигурно е била ужасена от диващината ти!

Графиня Дънмор видя, че съпругът й говори интимно с красавицата, и каза на краля:

— Коя е жената, сир, която разговаря така свободно със съпруга ми?

Кралят прикри усмивката си.

— Лейди Сорча Мортън, мила. Тя е вдовица от няколко години. Старият Мортън умря и не й остави почти нищо.

— Тя се облича много добре за дама, която няма почти нищо — отбеляза Арабела. Тъмнозелената кадифена рокля на лейди Мортън беше богато украсена с кожи от бялка. — Как така си позволява да се облича разкошно и да посещава двора?

— Няма за какво да се тревожиш, мила — каза й кралицата, която се присъедини към тях. Тя беше забелязала, че съпругът й разговаря с Арабела, и се запита какво ли го кара да се усмихва толкова често. Знаеше, че кралят не е от хората, чиято усмивка е лесно да предизвикаш при каквито и да било обстоятелства. Хвана Арабела под ръка. — Лейди Мортън, мила, е жена, която привлича прекрасни мъже. И живее, предполагам, от тяхната глупост и щедрост. Тя е жена, която би трябвало да познаваш, въпреки че често посещава двора. И тъй като не нарушава законите на държавата, аз не мога да й забраня да го прави. По-добре да не й обръщаме внимание.

— И моят съпруг ли е един от нейните джентълмени? — попита тихо Арабела.

— Да, мила, в миналото беше — отговори кралят, а после каза на съпругата си: — Хайде, Меги, не ме гледай така, като че ли си готова да ме прободеш с кама. По-добре ще бъде, ако момичето знае. Едва ли ще повярва, ако й кажем, че Тевис е пазил пълно въздържание, докато не е срещнал нея. Освен това флиртът на Тевис със Сорча беше краткотраен. Сорча Мортън е прекалено глупава жена, чиито действия лесно се предугаждат и не би могла дълго да задържи интереса на брат ми. Честно да си кажа, мисля, че Тевис се впусна в авантюрата с нея от любопитство.

— Любопитство? — каза кралицата. — Никога не съм виждала нищо интересно в тази жена, Джейми. А ти?

Кралят пак се засмя.

— В никоя жена, с изключение на теб, Меги, не намирам нищо интересно — отговори спокойно той.

Сега се засмя кралицата и поклати глава, като че ли му се заканваше.

— Много умно се измъкна, сир — каза тя, а после се обърна към Арабела: — Отидете и доведете съпруга си, мила. Струва ми се, че Тевис се чувства неудобно. Ваш съпружески дълг е да го измъкнете от лапите на тази жена дракон.

Арабела направи реверанс на техни величества и бързо прекоси разстоянието, което я делеше от съпруга й. Хвана го под ръка и закачливо каза:

— Скъпи Тевис, много ми липсва компанията ти през последните няколко минути.

Лицето й беше обърнато към неговото и сияеше лъчезарно. Тя преднамерено се престори, че не забелязва лейди Мортън. Графът се усмихна на красивата си съпруга. Той безпогрешно долови острите нотки в сладкия й гласец. Развесели го и това, че тя се престори, че не вижда лейди Мортън. Говореше му, все едно беше сам.

— Предполагам, любима, че е време да те отведа у дома и да ти докажа предаността си.

Арабела се усмихна щастливо.

— О, Тевис, колко си дяволит! Хайде, ела, скъпи съпруже. Нямам търпение да си тръгнем след това, което каза.

И като го дръпна дяволито за ръката, графиня Дънмор го отдалечи от мястото, където стоеше лейди Мортън. Тя беше дълбоко огорчена от факта, че така грубо я пренебрегнаха и така лесно я изоставиха, и то пред очите на всички събрали се. Тевис Стюарт дори не беше направил опит да я запознае със съпругата си и, което беше дори още по-лошо, не се беше сбогувал с нея.

— Ще ми платиш за обидата, Тевис! — прошепна тихо, сама на себе си, тя. — И ти също, глупава кучко!

— Мадам, мадам, не показвайте така открито гнева си. Той не отива на прекрасното ви лице — каза й тихо принцът, който беше заел мястото на графа. Той я прегърна през кръста и страстно целуна рамото й.

— Той ме обиди, Ваше височество — отговори тихо тя. — Никога няма да му простя!

— Добър любовник ли е чичо ми? — попита принцът.

— Да — отговори тя и очите й се замъглиха от спомени.

— Аз съм по-добър — каза тихо Джейми.

Сорча Мортън рязко обърна глава и впи поглед в очите на принца.

— Наистина ли, принце мой? Наистина ли?

— Да — каза той, без да бърза. — Наистина. Много лесно мога да ви накарам да забравите чичо ми, мадам.

— Неговата страст, може би — каза тя, — но обидата, която ми нанесоха той и неговата съпруга с млечнобялото лице — никога!

— Къде сте отседнали, мадам? — попита принц Джеймс.

— В дома на чичо ми, граф Ангъс — отговори тя.

— Значи вие сте от рода Дъглас, мадам? Не знаех това.

— По рождение нося фамилията Дъглас, Ваше височество — отговори лейди Мортън.

— Макар и да си един от членовете на фамилията, който няма почти никакво значение — каза граф Ангъс, който беше застанал до тях, без да го усетят.

— И така, ти искаш да свалиш Сорча, нали, Джейми? Тя има горещ темперамент, мога да те уверя, защото самият аз я обезчестих преди толкова много години — каза графът.

— Не преди чак толкова много години! — сряза го дамата.

— Не искам да кажа, че си прекалено стара за него, Сорча — отговори Ангъс. — Напротив, мисля, че много си подхождате, защото, макар и още много млад, Джейми е сластолюбец. Нали така, принц Джеймс? Аз самият съм имал няколко пъти случай да се уверя в това, нали така, господарю?

Принцът се засмя от все сърце, но погледът му не се откъсваше от чичо му и леля му, които в този момент се сбогуваха с родителите му. Арабела Стюарт беше най-красивата жена, която беше виждал. Трябваше да бъде честен със себе си и да си признае, че много би искал да я има в леглото си. Но за момента щеше да потуши страстта си със Сорча Мортън, която, ако легендата беше поне наполовина вярна, беше изключително опитна и игрива в леглото. Кой знае на какво би могла да го научи?!

Граф и графиня Дънмор излязоха от замъка „Стърлинг“ и тръгнаха към дома си, който беше извън града. Бяха придружени от собствената си въоръжена охрана, защото нито един от хората с високо обществено положение не пътуваше незащитен. Беше късен следобед и Арабела беше много гладна, защото не бяха слагали нищо в уста от сутринта. Но тя беше също така много любопитна по отношение старата любов на съпруга си.

— Лейди Мортън е много красива, нали, Тевис? Дълго ли ти беше любовница? — Арабела говореше с внимателно подбрана интонация, която да подскаже на съпруга й, че изпитва любопитство, но че не е особено засегната.

— За много кратко време, любима — отговори й той спокойно, макар да беше силно изненадан от въпросите й. Не се съмняваше, че тя е научила за миналите му отношения със Сорча Мортън, защото перфектно беше изиграла малкото представление в замъка на краля.

— И защо за кратко? — попита тя настоятелно, все още незадоволила любопитството си.

— Тя ме отегчава — каза Тевис. — Най-лошото, което могат да си причинят любовниците, е да се отегчават един от друг. А поведението на Сорча е лишено както от спонтанност, така и от оригиналност.

— Но ти, очевидно, не си я отегчавал — каза остро Арабела. Той се засмя, а тя прехапа устни ядосана, че толкова лесно той я принуди да покаже гнева си.

— Мъжете, като правило, никога не отегчават Сорча — отговори графът. — Това също е неин недостатък. Липсва й взискателност.

— Твърде строг си в преценките си.

— Любима, трябва да решиш на чия страна си. Нима се опитваш да защитаваш лейди Мортън? Или пък ти се иска да й издереш очите?

Усмивката му беше абсолютно самодоволна. Арабела изпита силно желание да го удари няколко пъти с юмруци, но се въздържа с достойна за възхищение сила на духа.

— Аз просто обмислях възможността мъжът да отегчава жената толкова силно, колкото и той нея, мили — каза кисело Арабела на съпруга си. И като заби пети в хълбоците на коня си, тя препусна в галоп и се спусна първа по хълма, който скри от погледите им замъка „Стърлинг“. Графът също пришпори коня си и побърза да я настигне. Когато я наближи, той извика:

— Мадам, ще те помоля да не яздиш пред мен като някоя циганка. Ти си графиня Дънмор и ще ти бъда много благодарен, ако не го забравяш! Не искам да остана сам на пътя като някой проклет глупак!

— А аз ще ти бъда благодарна, ако не ме излагаш повече публично, като открито говориш в двора с любовницата си! — извика му в отговор тя.

— Тя не ми е любовница! Между нас всичко приключи още преди месеци! Когато скъсах с нея, дори не знаех за твоето съществуване! — защитаваше се той, уж на шега.

От другата страна на хълма пътят беше равен и гладък и Арабела препусна в галоп. С всеки изминал момент гневът й ставаше все по-силен, а тя не знаеше защо, каква е причината. Нима само мисълта за тялото на Тевис в прегръдките на онази жена, и то преди да го е познавала, можеше да я ядоса така? Защо страдаше толкова силно заради една минала история? Тя вече нямаше значение. Но тя искаше да избяга от него и от гнева си. Само бързата езда можеше да й помогне да обуздае силните си чувства. А зад нея съпругът й сипеше проклятия и се опитваше да я настигне.

Да, графиня Дънмор беше ядосана, но също толкова ядосан беше и съпругът й. Тевис Стюарт не проумя веднага, че съпругата му се държи неразумно, че гневът й не е оправдан. Но разбра, че тя го кара да изглежда като глупак в очите на собствените му хора, които ги следваха на почетно разстояние. Беше толкова ядосан, че кръвта бучеше в слепоочията му. Когато я настигне, ще я набие, защото с ужасното си поведение тя си беше заслужила боя. Ще я заведе у дома в „Дънмор“ и ще напълни корема й със семето си. Тя ще роди детето му и ще си стои вкъщи, докато той посещава двора. Беше се държала невъзпитано и повече нямаше да види краля и кралицата. Беше се оженил за нея по необходимост. Беше глупаво от негова страна да си мисли, че този брак би могъл да бъде нещо по-различно от брак, сключен за удобство и на двамата.

Жребецът му излезе едни гърди пред кобилата й и графът протегна ръка, за да хване юздите й. Арабела изпищя и го нападна с камшика за езда. Нямаше да се остави да я победи този глупав женкар! Изненадан от неочакваната й атака, графът реши да смени тактиката. Бързо протегна ръка, прегърна съпругата си през кръста, вдигна я и я постави на седлото пред себе си. Кобилата й избърза напред и един от неговите хора препусна, за да хване юздите й. Изненадана от това, че се намери в ръцете на съпруга си, Арабела започна да го удря с юмруци. Малко трудно, той все пак овладя жребеца си. Накара го да спре и скочи на земята. Остави и съпругата си да се изправи на нозе. Арабела замахна да го удари, но той се наведе и избягна удара.

— Мразя те! — изкрещя му тя. — Искам да те убия! — Бледото й лице се беше зачервило от гняв.

— Защо? — Ожесточението й го свари неподготвен. Защо, за Бога, изпитва такава омраза към него?

— Само мисълта, че ти и онази… онази… кучка! Мисълта, че си правил с нея онова, което правиш с мен, е непоносима! — каза Арабела.

Ревност. Тя ревнуваше! Гневът му изведнъж се стопи. Той хвана съпругата си за раменете и внимателно погледна в очите й.

— Защо? — попита я.

— Защото те обичам! Обичам те, арогантно копеле такова! Обичам те! — изкрещя Арабела и с всичка сила го зашлеви през лицето. А после избухна в плач.

Той потри бузата си и поклати недоумяващо глава.

— Аз също те обичам, Арабела Стюарт — каза той тихо. — Може би ще е по-добре да си отидем у дома, за да мога да ти докажа колко силно те обичам.

Наистина ли беше казала тези любовни думи? И защо трябваше да му казва това? Арабела позволи на съпруга си да я постави отново на седлото пред себе си. Сега, когато гневът беше изцедил силите й и беше утихнал, тя се чувстваше слаба. Облегна се на тялото му и се запита къде отиде гневът й и защо трябваше да му казва онези любовни думи. Не беше възможно наистина да го обича. Любовта трябваше да бъде чиста, весела и безгрижна, и сладка! Нали така? Това ужасно чувство, което я разяжда и което я кара да се ядосва само при мисълта, че той може да бъде с друга, не може да бъде любов. Не е възможно!

Тевис Стюарт спря рязко коня пред вратите на градската си къща. Скочи на земята и вдигна съпругата си на ръце, притисна я до тялото си и я понесе към спалнята под погледите на изненаданите слуги. Усещаше в гърба си озадачените, но весели погледи на хората си, а също и тяхното одобрение. Горещият темперамент на Арабела им подсказваше, че тя ще дари Дънмор със силни деца.

Като влезе в спалнята, той нареди на Флора и Лона да излязат само с едно мълчаливо кимване. Те тихо затвориха вратата след себе си, а той остави Арабела на пода и започна да я съблича. Тя стоеше мълчаливо, дори покорно, докато той я освободи от роклята и фустите. Тялото й беше младо и съвършено и не се нуждаеше от корсет. Затова тя не носеше такъв. Той съблече долната й риза и я остави насред стаята гола, само по чорапи и обувки. Побърза да свали и тях, взе лицето й в дланите си и страстно я целуна. Само за миг, нейните устни останаха безжизнени, неподвижни. А после, внезапно, отговори на целувката му. Целуваше го жарко, а неговото желание се надигна със сила и почти го задуши. Нежните й пръсти задърпаха дрехите му. Бързо смъкнаха елегантното му шалче и копринената му риза. Устните й се отделиха от неговите и се спуснаха по гърдите му. Той бързо изрита обувките си. Застана първо на единия, а после на другия си крак, за да събуе чорапите си, докато тя развързваше пояса му. Коленичи пред нея, а устата му оставяше гореща диря по тялото й. Тя нададе стон и здраво прегърна главата му, която той зарови в гърдите й. Устните му усещаха колко бързо бие сърцето й. Изпитваше към съпругата си диво желание — такова, каквото не беше изпитвал към никоя друга жена. Членът му беше твърд и горещ, пулсираше от желание да влезе в нея. Той седна на пети, нежно я повдигна и я спусна над члена си. Влезе в нея с тиха въздишка на задоволство и облекчение. Тя го обгърна с бедрата си и отново потърси устните му. Инстинктивно разбра какво трябва да направи. Обви врата му с ръце, наведе се леко напред така, че гърдите й гальовно докосваха неговите, и започна ритмично да движи тялото си. Той пъхна длани под двете съвършени половинки на дупето й, усети движението на мускулите под нежната й кожа и я притисна още по-силно към себе си.

— Кажи ми! — каза накъсано той, като вдигна поглед към нея.

— Какво да ти кажа? — прошепна в отговор тя, неспособна да издържи на погледа му, защото досега той не я беше вземал по този начин, нито пък на пода.

— Кажи ми, че ме обичаш, Арабела, така, както те обичам аз?

Тя безмълвно поклати глава.

— Кажи ми го! Ти ми каза любовни думи там, на пътя, любима, където всички можеха да ги чуят! Кажи ми сега, кажи ми ги пак, Арабела!

— Сгреших! Онова, което изпитвам, не би могло да е любов, Тевис. В него има прекалено много болка! — рече тихо тя.

— Да! В любовта има и болка, Арабела, но също така и сладост. Ти ме обичаш, момиче, и аз също те обичам. Кажи ми го сега — продължи нежно да я увещава той. Взе лицето й в дланите се и се взря дълбоко в очите й.

— Господ да ми е на помощ — проплака тя, — но аз наистина те обичам, Тевис! Обичам те! — и тя заплака.

— Не, момиче, не плачи — каза той и покри красивото й лице с целувки. Накара я да легне по гръб на кожата пред камината и влезе дълбоко в нея. — Обичам те — прошепна той с устни, заровени в косата й. Разплете плитките й и прокара пръсти през меката й като коприна и блестяща като водопад коса. — Обичам те, Арабела, и тази вечер ние ще си направим едно чудесно детенце. Красиво, силно дете, без значение дали ще бъде син или дъщеря. То ще бъде заченато с любов! Ще бъде плод на любовта и страстта ни!

Тя чу думите му, въпреки че желанието й се беше разгорещило под умелите му ласки. Тя искаше детето му! Да, искаше го! И си спомни думите на Мег, че желанието да имаш дете от някого означава, че го обичаш. Син, който ще управлява „Дънмор“, или дъщеря, която ще живее в „Грейфеър“! „Дънмор“ означаваше сигурност. „Грейфеър“ не. Арабела тръпнеше от страст, но дори тогава в съзнанието й се прокрадна мисълта, че съдбата й отново се решава без нейно участие.

— Няма да бъда доволна, докато не си върна „Грейфеър“! — извика тя.

— Ще ти върна проклетата крепост, мадам — обеща й той. — Но първо ще те накарам да заченеш!

Страстта в гласа му я развълнува.

— Напълни ме със семето си, Тевис — каза му тя страстно, — напълни ме догоре! Искам да имам дъщеря, за да си върна „Грейфеър“!

— Син — за „Дънмор“! — противопостави се той и се засмя, когато тя заби зъби в мускулестото му рамо. Желанието й беше неутолимо.

Глава 10

Страстната любов, която граф Дънмор изпитваше към съпругата си, предизвика скандал в двора и забавлява дълго време благородниците, които рядко обръщаха внимание на каквото и да било. Само кралят можеше да говори с Арабела Стюарт, без да го грози опасността да бъде извикан на дуел. Дори принц Джеймс, който, изглежда, много обичаше да се заяжда с чичо си, не беше пощаден. Джеймс Стюарт притежаваше всички качества на принц от Ренесанса. Беше интелигентен и образован също като баща си. Но докато кралят беше сериозен и замислен, принцът беше чаровен, духовит, добросърдечен и весел. Кралят беше сдържан и студен с всички, с изключение на хората, които истински обичаше. С принца беше по-лесно да се общува. Единственият му сериозен недостатък беше неутолимата му страст към дамите, особено като се имаше предвид колко млад беше още. Жени, два пъти по-възрастни от него, искаха да попаднат в леглото му. Принцът разочароваше много малко от тях. Графиня Дънмор обаче продължаваше да се изплъзва на принца — факт, който я правеше още по-привлекателна за него. Шотландските благородници, обикновено неспокойни, много рядко доволни от съдбата, открито предпочитаха принца пред краля. Точно както някога предпочитаха по-младите братя на Джеймс III пред самия него. Хаосът, който бяха предизвикали тогава, все още беше в спомените на всички, затова дори благородниците от Високите земи бяха съгласни със сегашната политика на краля и се стараеха да запазят мира с Англия. Освен това Джеймс беше още много млад, въпреки че враговете на краля поощряваха разпуснатото му поведение и страстта му към дамите. Братята му бяха още по-млади, а никой не искаше да има за управник малко момче, което да бъде контролирано от други хора, както се беше случило със самия Джеймс III. Когато той беше още момче, чрез него управляваше фамилията Бойд, а в младостта си Джеймс II беше манипулиран от сър Алегзандър Ливингстоун и сър Уилям Крайтън. Шотландия искаше да има силен крал. Джеймс III, въпреки дълбоката любов, която изпитваше към изкуствата, и въпреки способността си да запазва мира, просто не се вписваше в представите на благородниците за кралска мощ.

Арабела харесваше краля. Той беше мил и говореше любезно. Единственият му недостатък беше, че трудно взема решения. Но бързо реши, че ще разкаже на Арабела историята на страната си. Всеки ден преди вечеря графиня Дънмор посещаваше краля в личния му апартамент в замъка „Стърлинг“. Стаите бяха красиво обзаведени, проектирани бяха от последния му любимец, Робърт Кохрейн. Тя сядаше в краката на краля и внимателно го слушаше, докато той разказваше историята на Шотландия. Скоро тя научи за дивия и свиреп Малкълм Кенмор и неговата съпруга, кралица Маргарет Английска, принцеса от фамилията Алфред, която първа в Шотландия показала на хората постиженията на цивилизацията и като последица от това намалила силата и влиянието на келтите. Това се случило преди цели четири века.

Преди два века Уилям Уолъс от Елдърсли надигнал глава срещу крал Едуард I Английски, който завладял Шотландия и жестоко експлоатирал хората. Уолъс, млад човек, притежаващ завидна смелост и огромна сила, повел шотландците във войната за независимост срещу Англия. Той бил пленен и екзекутиран от англичаните, но легендата за неговата смелост окуражавала шотландците. Те си избрали нов водач — Робърт Брус. Дъщерята на Брус, Маргарет, се омъжила за Уолтър Стюарт, който сложил началото на династията на Стюартите.

Арабела беше очарована от възможността да учи. Едва сега тя разбра колко силно са свързани двете държави, едва сега причините за дълбоката и често болезнена горчивина, която хората и в Шотландия, и в Англия, изпитваха. Сега разбираше по-добре желанието на краля да запази мира с южната си съседка. То не беше породено от слабост, а от стремежа му да запази държавата си. Англичаните, които от векове бяха сплотени и имаха национално съзнание, бяха станали по-силни и просперираха. Шотландците, все още разкъсвани от вътрешни борби, не бяха силни. В развитието си бяха двеста години след южната си съседка и след европейските страни.

Принц Джеймс често присъстваше на уроците, които кралят даваше на Арабела. Беше очевидно, че много обича баща си, въпреки че не го уважава. Джейми не разбираше нуждата на краля да се заобикаля с приятели, които стоят по-ниско по ранг от него, макар че принцът също не беше сноб. И все пак той се чувстваше неудобно в присъствието на кралския лекар, Уилям Шийвс, и на Уилям Елфинстоун, мъдър и любезен юрист, който се беше издигнал от незначителен свещеник до епископски сан. Главната му резиденция беше в град Абърдийн. Тези двамата бяха хора, които нямаха зад гърба си нито власт, нито богатство, нито ранг. Но, както казахме, принцът присъстваше често на уроците, па, макар и с единствената цел да флиртува с Арабела Стюарт, която, въпреки нежеланието си, започваше да се поддава на чара му.

Един следобед, след урока на краля, принцът я придружи до Голямата зала на замъка „Стърлинг“.

— Е — попита я той направо, — няма ли да легнеш с мен, Арабела Стюарт? Не съм неприятен на вид, а ти сигурно си чула, че съм добър любовник.

Изненадана както от думите му, така и от директния начин, по който бяха изречени, Арабела все пак му отговори учтиво, за да покаже уважението си към ранга му.

— Господарю — каза тя, — знам, че жените, които посещават двора, се държат разюздано, но аз не съм като тях. Обичам и уважавам съпруга си, както и той — мен. Не одобрявам изневерите, въпреки че само това наблюдавам около себе си. Ще бъда ваша приятелка, господарю, но ако продължавате така глупаво да ме преследвате, ще бъда принудена да разкажа и на съпруга си, и на майка ви за вашето поведение.

— Мадам, вие сте много твърда и неотстъпчива — каза Джейми Стюарт, като беше притиснал ръце до гърди, за да подсили ефекта на думите си.

Арабела се засмя.

— Господарю, не се опитвайте да ме завладеете с чара си, защото твърдо съм решила да не му се поддавам.

Принцът се спря, хвана я за ръката и я принуди да застане с лице към него.

— Това не е ли кокетство от ваша страна, мадам? Наистина ли мислите каквото говорите? Наистина ли няма надежда за мен? — попита той, като търсеше по лицето й знак за обратното, знак, който да го окуражи.

— Твърдо съм решила да бъда вярна на съпруга си, Ваше височество — каза тихо Арабела.

— Той е щастлив човек — отговори принцът.

— И аз съм щастлива жена, господарю — каза Арабела.

— Само ако можех да намеря любов като вашата, мадам… — каза Джейми Стюарт.

— След време, господарю, ще я намерите. Вие сте още много млад, въпреки високия си ръст и разюздано поведение — засмя се тя.

— Но мога ли да разчитам на приятелството ви, Арабела Стюарт?

— Да, господарю, разбира се — увери го тя.

Когато стигнаха в Голямата зала на замъка „Стърлинг“, научиха, че крал Хенри VII най-после, на осемнайсети януари, се е оженил за принцеса Елизабет Йорк в Уестминстърското абатство.

— Не се е осмелил повече да отлага сватбата — каза граф Ангъс. — Обикновените хора са му изпратили петиция, с която са го помолили да се ожени за момичето. Защото домогванията на Хенри Тюдор до престола са неоснователни. Правата на съпругата му са по-законни. Но ако говорим истината, най-големи права има младият Едуард, граф Уоруик, който е последният жив представител на династията. Неговият баща, граф Кларънс, беше по-възрастен от крал Ричард.

— Хенри Тюдор — каза кралят — и неговата съпруга са пра-пра-правнуци на Джон от Гонт и неговата трета съпруга, Катрин Суонфорд. Те имали четири деца, три момчета и момиче, но те всички били незаконни, защото след смъртта на първата си съпруга, Бланш от Ланкастър, граф Ланкастър бил принуден, по политически съображения, да се ожени за Констанца от Португалия, независимо от това, че вече бил влюбен в лейди Суонфорд. След като умряла втората му съпруга, Джон от Гонт се оженил за любимата си и признал всичките деца, които носели фамилното име Бюфо. Майката на Тюдор е лейди Маргарет Бюфо, праправнучка на графа и на неговата последна съпруга, по линия на техния най-голям син, Джон Бюфо, граф Съмърсет. Елизабет Йорк и тяхна потомка по линия на Джоан Бюфо, единствена дъщеря на Джон Гонт и Катрин Суонфорд. Джоан Бюфо се омъжила за Ралф Невил, граф Уестморланд. Тя била негова втора съпруга. От първата си съпруга той имал девет деца. Джоан му родила още четиринайсет. Първата от всички техни дъщери, Сесили, се омъжила за Ричард, граф Йорк, а между техните деца били крал Едуард IV и крал Ричард III. Тук Арабела подхвана нишката на разказа.

— Майка ми беше от фамилията Невил — каза тя. — Била отгледана от граф Уоруик, Ричард Невил. Много пъти съм виждала лейди Сесили Невил. Когато била млада, била толкова красива, че я наричали Розата на долината. И сега, макар че е вече стара, е красива. Но от всичко това още не ми става ясно защо крал Хенри е забавял женитбата си с принцеса Елизабет.

— Мисля — каза замислено кралят, — че е искал да затвърди собствените си права над английския престол, преди да вземе наследницата на Йорк за съпруга. Казвали са ми, че има хора, които го подкрепят само заради семейството на съпругата му. За един крал е трудно да приеме тези чувства от страна на поданиците си.

— Все още ще има трудности — намеси се граф Ангъс. — Затворил е Уелския принц в Тауър, а момчето ще стане причина за недоволството на привържениците на фамилията Йорк. А това ще бъде добре дошло за Шотландия, защото Англия не би могла да ни нападне, докато има проблеми вътре в страната. Времената са подходящи, за да върнем Бъруик на Шотландия, сир, така мисля аз.

Останалите благородници, които се намираха в залата, кимнаха в знак на съгласие, но кралят каза:

— Искам мир с Англия и това, че поклащате глави, с нищо няма да промени нещата. Насилието, което допускаме по границата, е ужасно! Трябва веднъж завинаги да му бъде сложен край!

— Да, но ние ще престанем да нападаме граничните жители едва когато си върнем Бъруик и дадем урок на англичаните! — изрева Ангъс. — Ти си слабак, Джеймс Стюарт! Баща ти, Бог да даде мир на душата му, и дядо ти, и на него Господ да даде мир, нямаше да говорят за мир като теб!

Кралят не отговори, но в очите му се появи странен израз на безпомощност. Знаеше, че мъжете като граф Ангъс никога няма да проумеят ползата от неговата политика.

— Значи ще се помъчите да предизвикате война по границата, така ли? — каза гневно Арабела. — Ако живеехте там, на онази ивица земя, където аз съм живяла през целия си живот, нямаше да бъдете толкова нетърпеливи да създавате проблеми! Как смеете да критикувате краля, че пази мира! Вие си седите в холовете на прекрасните си замъци, в безопасност, далеко от враговете си, а искате да създадете хаос за невинните. И самодоволно се смятате за най-добри сред мъжете, защото лесно се обиждате и лесно вадите меча си от ножницата. Никога не сте вдишвали дима на горяща къща, нали? Никога не ви е било грижа, че копитата на конете ви съсипват зеленчукови градини, които трябва да изхранят цяло семейство! Никога не сте чували виковете на невинните жени, които войниците ви изнасилват! Кръвта на жертвите ви е запушила ушите ви и вие не чувате виковете им, не чувате плача на децата, които убивате! За да не ме обвините в пристрастие, ще ви призная, че презирам и своите сънародници, които извършват подобни дела! На тази лудост трябва да бъде сложен край и аз ще поддържам докрай краля в политиката му. Той е по-добър от всички ви!

Избухването на Арабела накара граф Ангъс да онемее за миг, но след като се съвзе, той отвърна, засегнат.

— Дънмор, нима не можеш да стъпиш на врата на съпругата си?!

Тевис Стюарт видя приближаващата се буря, но не успя да реагира достатъчно бързо. Съпругата му, която винаги действаше бързо с юмруците си, удари толкова силно Арчибълд Дъглас, че той политна, за своя голяма изненада и не по-малко объркване. Лицето му силно почервеня.

— Исусе Христе! — изрева той, а ръката му инстинктивно се стрелна към камата, която носеше на пояса си. Не сваляше поглед от лицето на граф Дънмор.

— О, не, сър! — извика му Арабела — Вие не се скарахте със съпруга ми, а с мен! Нима мислите, че се страхувам от вас? Не ме е страх! Изберете оръжието и аз ще се срещна с вас, където кажете, за да уредим този въпрос, ако чувствате, че честта ви е засегната.

Сега вече граф Ангъс наистина онемя. Събралите се около тях хора бяха зяпнали от изненада. Кралицата всеки момент щеше да избухне в смях и трябваше да прехапе силно устни, за да не го направи. Колко пъти, помисли ри тя, беше пожелавала да зашлеви арогантния Арчибълд Дъглас, но винаги беше смятала, че една жена не може да постъпи така. Тевис Стюарт потисна собственото си желание да се засмее, защото трябваше да помисли как да измъкне съпругата си, а и себе си, от кашата, която тя така лесно забърка. И тогава се обади кралят.

— Вие засегнахте честта ми, Арчибълд Дъглас, но графиня Дънмор ме защити достойно. Смятам въпроса за приключен. Разбирате ли и двамата какво искам да кажа?

Арабела грациозно направи реверанс.

— Да, господарю — каза тя с усмивка.

— Да! — изръмжа граф Ангъс. А всъщност той изпитваше облекчение, защото кралят го беше измъкнал от едно наистина трудно положение. Проклетата свадливка го беше предизвикала, и то на всеослушание, а той наистина не знаеше как да й отговори. Един мъж не би могъл да се дуелира с жена, а как би могъл да се измъкне, без да изглежда страхливец?! Той погледна граф Дънмор и измърмори: — Трябва да държиш жена си по-изкъсо, Тевис, или някой ден ще видиш, че е облякла полата ти.

Забележката го ужили, но Тевис Стюарт се усмихна мило и отговори:

— Тя ще изглежда превъзходно в пола, Ангъс, защото краката й са по-красиви, отколкото можеш да си представиш.

Думите му разсеяха напрежението и всички, облекчени, избухнаха в смях. Кралицата направи знак на менестрела си и той засвири весела мелодия.

— Искаме да те помолим да ни разрешиш да си тръгнем, Джейми — каза граф Дънмор на своя полубрат и кралят кимна. Тъмните му очи весело блестяха.

— Не бъди строг с Арабела — каза той на Тевис Стюарт. — Тя ми осигури най-голямото забавление от месеци насам. Одобрявам нейната преданост, но, което е по-важно, братко, нейният ум е остър колкото и езикът й. А тези качества са достойни за възхищение дори у една жена.

Преди графът да успее да отговори, Арабела каза:

— Ако съм ви обидила, сър, моля за извинение. Позволих на антипатията, която изпитвам към граф Ангъс, да надделее над здравия разум и добрите ми маниери. — Въпреки че думите й твърдяха обратното, графиня Дънмор ни най-малко не се разкайваше.

— Трябва да си призная, че обичам спокойните вечери, мадам — каза кралят, — но вие ни осигурихте приятно забавление.

— Това няма да се случи никога вече, Джейми — каза тихо Тевис Стюарт, поклони се и придружи съпругата си до Голямата зала.

Навън ги чакаше карета, защото времето изведнъж беше станало много студено и ездата нямаше да е приятна. Те се настаниха в каретата и тя започна да се спуска надолу по хълма. Арабела седеше мълчаливо и чакаше съпруга си да заговори. Не беше пропуснала острите нотки в гласа му, когато беше казал на краля, че няма да има друг подобен случай. Вятърът духаше през пролуките на каретата. Арабела потрепери и се загърна по-плътно в пелерината си.

— Ангъс е прав — каза Тевис. — Би трябвало да те набия.

— Няма да го направиш! — отговори тя шокирана.

— Няма, но би трябвало — каза той. — За Бога, мадам! Изказа се с такъв плам против насилието по границата, а после нападна бедния Арчибълд Дъглас с юмруци!

— Но той обиди краля!

— Джейми е достатъчно способен да се справи с граф Ангъс и неговите последователи, любима. Цял живот все това е правил.

— Арчибълд Дъглас е най-арогантният мъж, който съм срещала! — Арабела като че ли отново започваше да се ядосва.

— Не, любима, не е — отговори Тевис Стюарт. — О, той е горд. Всички от рода Дъглас са горди. Но той обича Шотландия и е човек, чиято преданост не знае граници.

— Но на кого е предан, се питам аз — каза Арабела.

— Никога не задавай този въпрос на публично място — предупреди я съпругът й. — Ангъс иска онова, което е най-добро за Шотландия, Арабела. Само това.

— И какво е най-добро за Шотландия, съпруже мой? Аз не съм глупачка. Знам, че има хора, които ще предпочетат принца пред баща му. Ако се зададе гражданска война, Тевис, на чия страна ще застанеш? На страната на брат си, който е крал? Или на страната на племенника си, който един ден ще бъде крал. Какво всъщност е най-добро за Шотландия? Още едно малцинство? И кой ще управлява тогава?

Въпросите, които задаваше Арабела, бяха трудни и съпругът й не знаеше отговорите. Имаше и други неща, които трябваше да се вземат под внимание. Англия, която вечно беше като трън в лапата на Северния лъв, както беше известна Шотландия, претърпяваше сериозна смяна на династиите. И не се знаеше как щеше да се отрази това на Шотландия. Хенри Тюдор, макар и категорично победил Ричард III, все още не беше седнал здраво на престола, въпреки женитбата си с Елизабет от Йорк. Братята на новата кралица бяха смятани за мъртви, а Хенри твърдеше, че последният жив представител на династията на предишните крале е арестуван и хвърлен в тъмница в кулата Тауър.

От Ирландия също идваха обезпокоителни новини. Говореше се, че младият Едуард Невил, момчето, което сега беше поредният граф Уоруик, е под сигурната закрила на великия граф Килдеър и че момчето в Тауър е някакъв самозванец. Джералд Фицджералд, осми граф Килдеър, беше главният представител на Ирландия. Беше член на най-могъщото англонормандско семейство в Ирландия и притежаваше повече земи, отколкото някой в Ирландия от времето на крал Брайън Бору беше притежавал. Дали щеше да подкрепи момчето в борбата му против династията на Тюдорите? Дали това момче наистина беше настоящият граф Уоруик, или беше самозванко? Не. Самата Англия още не беше извън опасността от гражданска война.

Граф Дънмор добре разбираше гледната точка на по-големия си полубрат по отношение на този проблем. Англия нямаше нужда и от проблеми зад граница, затова сега беше благоприятният момент да сключат мир. От друга страна, времето беше също толкова подходящо да ударят Англия, която, заета да разрешава собствените си трудности, ще бъде безпомощна да се защити срещу тях… А дали беше така? Каквито и да бяха англичаните, те бяха добри воини, помисли си с недоволна гримаса Тевис Стюарт.

Двамата решиха да останат още малко в двора. Арабела успя да запази спокойствие в присъствието на граф Ангъс, макар и да не й беше лесно. Арчибълд Дъглас се възстанови от шока, който изпита, когато беше предизвика на дуел от една жена. Макар и със закъснение, той схвана смешното в положението и сега му доставяше огромно удоволствие да се шегува с графиня Дънмор. Всички в двора ги наблюдаваха внимателно, защото нямаха търпение да дочакат второ избухване.

— Той няма да успее да ме предизвика — каза един ден Арабела на краля. — Обещах на Тевис да не показвам отново нрава си пред вас, сир, а аз съм жена, която държи на дадената дума.

— Тогава ще трябва да измислиш друг начин да го спреш, момиче — каза й кралят. — Сигурен съм, че ще се сетиш.

— И Ваше величество няма да възрази? — попита Арабела. — Знам, че графът е влиятелен мъж и е важен за вашата кауза.

Кралят се засмя.

— Ангъс е предан на Шотландия, но това не означава, че е предан и на мен.

— Но вие представлявате Шотландия, сир! — извика Арабела.

Джеймс III се засмя тъжно.

— Аз съм крал на Шотландия, момиче, а това невинаги означава, че въплъщавам в себе си Шотландия, макар и да би трябвало да е така. — Той потупа малката й длан, която, във вълнението си, тя беше поставила върху ръкава му. — Ако измислиш как да отмъстиш на Арчи, мила моя, не ми казвай предварително, за да не ме измъчва чувство за вина. И преди всичко, бъди много внимателна. Трудно е човек да се ядоса на шега, която е изиграна добре, макар и да е насочена срещу него.

Цели няколко седмици Арабела мисли каква шега да изиграе на граф Ангъс и най-после измисли. Арчибълд Дъглас имаше поне една слабост. Обичаше плодове. Плодовете бяха рядкост в Шотландия през зимата. А сега беше периодът на Великите пости, което още повече влошаваше нещата. Постеха всеки ден, освен в неделя, която, като почивен ден на Бога, беше смятана за празник. С помощта на Флора, чиято по-голяма сестра работеше в замъка „Стърлинг“, Арабела успя да се сдобие с пресни смокини. С Лона до себе си, графиня Дънмор се осмели да влезе в кухнята на замъка и да приготви смокините със захарен сироп. Тя изцеди плодовете, издълба ги и във всеки един от тях сложи бадемова ядка. А после оваля плодовете в кристална захар. После взе малка сребърна купа и постави в нея така приготвените смокини. Лона една се сдържаше.

— Той ще се сдобие и с втора изненада, когато захапе смокините, лейди, да, точно така — каза тя и се изкикоти.

— Мисля, че след това — каза Арабела — Арчибълд Дъглас ще ме остави на мира Не знам колко дълго още ще успявам да сдържам темперамента си, защото през последните няколко седмици той започна да изчерпва търпението ми.

— Мога само да се надявам — каза Флора, — че съпругът ви няма много да се ядоса на постъпката ви, милейди.

— Мисля, че Тевис ще бъде доволен и дори ще му олекне — засмя се Арабела. — Той най-добре от всички разбира колко усилия ми струва да запазвам спокойствие в присъствието на граф Ангъс.

В неделя вечерта в Голямата зала граф Ангъс отново се опита да принуди графиня Дънмор да покаже на какъв силен гняв е способна, но Арабела само се засмя.

— Милорд — каза тя, — не искам да се карам с вас. Наистина не искам. И за да ви покажа добрата си воля, ви приготвих, съвсем сама, със своите две ръце, подарък. Като знам колко много обичате плодове, успях да взема за вас пресни смокини и ги приготвих така, както ме е учила майка ми. — Тя се завъртя. — Лона, донеси сребърната купа на лорд Дъглас.

— Е, мадам — отговори граф Ангъс, напълно обезоръжен, — това наистина е изненада.

Той сведе поглед към лицето й и отново си помисли, за кой ли път през последната седмица, че тя е изключително красива. Не приличаше на огромните и здрави шотландки.

В дребния й ръст имаше нещо особено вълнуващо. Тази вечер носеше рокля от яркочервено кадифе, на чийто фон бялата й кожа изпъкваше по-добре. А русата коса със сребристите нишки не приличаше на нищо, което той беше виждал. И зелените й очи бяха така загадъчни.

— Сър — каза Арабела със сладък гласец, — не сме деца и не бива да се караме повече пред техни величества. Като започнахме спора си пред всички, трябва и да го приключим пред всички. Така мисля аз, а вие?

Арчибълд Дъглас се питаше дали устата й, които приличат на розова пъпка, целуват сладко. Дълбоко в сърцето си знаеше отговора.

— Значи признавате, че съм ви победил, мадам? — запита я той, като не можеше да не почувства леко радостно вълнение.

— Не мисля, че като показвам сега добрите си маниери, милорд, се признавам за победена — отговори спокойно Арабела, докато всички около тях бяха изненадани, че тя не изпадна в силен гняв. — А, ето я и моята Лона със сребърната купа, милорд. — Графиня Дънмор пое красивата купа от ръцете на слугинята си и я подаде на лорд Дъглас с усмивка.

Той се поколеба, а после каза:

— Как да съм сигурен, мадам, че не се опитвате да ме отровите?

Арабела комично завъртя очи към тавана, с което даде на всички събрали се да разберат, че графът прилича на малко глупаво дете. Взе два месести плода от купата, сложи единия в устата си, а другия предложи на кралицата, която го прие без колебание. Когато изяде сладкия плод, тя се усмихна невинно на граф Дъглас и рече:

— Ето, милорд! Сама изядох един плод, а друг дадох на кралицата. Не мислите, че бих навредила на себе си и на кралицата, нали? Няма ли сега да приемете подаръка ми, за да приключим веднъж завинаги караниците си?

Граф Ангъс се усмихна доволен на графиня Дънмор.

— Много добре, мадам — каза той сърдечно и сложи един плод в устата си. Очите му блеснаха, той някак набързо сдъвка и глътна смокинята. — За Бога, мадам! Много са вкусни! Няма да оставя нито една, нито пък ще дам на другиго да ги опита! — И той започна бързо да слага плодовете в устата си и да ги гълта. Веднага щом глътнеше единия, налапваше другия.

Арабела направи реверанс на граф Ангъс и се отдалечи. Изведнъж разбра, че съпругът й е застанал до нея. Той я хвана за ръката и прошепна в ухото й.

— Не ми каза, че си приготвила нещо за Ангъс, мила. Защо ли се питам какво всъщност си направила?

— Не се тревожи, мили. Не съм го отровила, макар много да се изкушавах да го направя — отговори му тя дяволито.

— А какво си направила?

— Просто го пречистих, милорд.

— Какво! — Граф Дънмор се спря на място.

— Пречистих червата му — повтори Арабела. — Но не се тревожи, съпруже. Плодът, който изядох аз, и онзи, който дадох на кралицата, бяха безопасни.

Граф Дънмор избухна в смях.

— Момиче — успя да каже той през радостни сълзи, — по-добре да те измъкна оттук, защото Ангъс ще те убие, сигурен съм.

— Няма да е в състояние да го направи — отговори му Арабела. — Освен това тази вечер още не съм оказала нужното внимание на техни величества. И за нищо на света не бих пропуснала онова, което ще се случи, Тевис. Сигурна съм, че ще ми позволиш да се насладя на победата си.

— Най-вероятно ще ми се наложи да защитя живота ти. — Той се засмя и я придружи до подиума на техни величества. Арабела направи грациозен реверанс, а той се поклони тържествено на брат си.

— Смокините наистина бяха превъзходни — каза кралицата. — Няма ли да ми дадете рецептата, мила?

— Разбира се, Ваше величество, но тези, които изядохме ние, са малко по-различни от онези, които граф Ангъс толкова лакомо изгълта. Страхувам се, че ще се почувства малко неразположен — каза Арабела.

Кралят се засмя, защото точно в този момент от устата на Ангъс излезе див рев. Изведнъж в Голямата зала на замъка „Стърлинг“ настана гробна тишина. Тълпата се раздели на две, като по този начин образува коридор. Граф Ангъс, превит на две, запълзя към графиня Дънмор.

— Отровили сте ме! — изрева той, като се хвана за стомаха.

— Не, сър, не съм! — отвърна Арабела с добре изигран, премерен гняв. — Нали виждате, че аз и кралицата не сме в същото състояние?

Граф Ангъс почувства как нещо здраво стяга червата му и жалостиво простена.

— Отровили сте ме — повтори той.

— Отново ви казвам, милорд, че не съм — отговори Арабела. — Просто ви дадох очистително — каза тя сладко.

— Очистително? — Думите достигнаха до съзнанието му в паузата между две свивания на стомаха му. — Дали сте ми очистително? — Той беше възмутен.

— Да, милорд, пречистих ви — каза Арабела. — Майка ми, Бог да даде мир на душата й, ме е учила, че когато човек е пълен с нездравословна жлъч, трябва да се пречисти, да се освободи от нея. Вие, милорд, имахте нужда от оздравителна терапия. Направих нещо добро за вас. Предлагам ви, милорд, да поднесете извиненията си на техни величества, защото след малко няма да сте в състояние да го направите. Ще имате спешна нужда от тоалетна.

През красивото лице на граф Ангъс пробяга спазъм, който потвърди истинността в думите на графинята. По челото му избиха капчици пот.

— Мадам — каза задъхано той, — бих ви пробол с меча си, но, за съжаление, не го нося в присъствието на кралските особи. Предавам се, Арабела Стюарт. Предпочитам да бъдете моя приятелка, отколкото враг.

Лицето му позеленя. Той прибързано се поклони на краля и кралицата и избяга навън от залата. При това нещастно негово бягство, събралите се избухнаха в смях.

— Не мисля, че Арчи ще те тормози повече — отбеляза шеговито кралят.

— Аз също няма да се карам с него, сир — отговори Арабела.

— Този ваш отговор ме шокира, мила моя — пошегува се и кралицата.

— Наистина, това няма да се случи повече, Ваше величество — обеща тържествено Арабела.

Кралицата се засмя.

— Ах, чичо, сигурно е много забавно да си женен за тази моя леля — каза принц Джеймс, който незабелязано се беше присъединил към тях. — Номерът беше превъзходен, мадам!

— Мислех, че харесвате граф Ангъс — отбеляза Арабела.

— Да, харесвам го — отговори Джейми. — Точно затова съм сигурен, че когато червата му го оставят на спокойствие, той ще оцени шегата ви по достойнство.

— Но това поведение не е достойно за графиня Дънмор — изръмжа недоволно Тевис Стюарт.

— Аз не съм те молила да ме направиш своя съпруга — отвърна му остро Арабела. — Ти беше този, ако си спомняш, който ме открадна от дома ми и ме принуди да застана пред олтара.

— И по този начин те спасих от сър Джаспър Кийн — каза Тевис Стюарт. Не можа да се сети за по-добър отговор, а не можеше да отрече истинността на думите й. — Може би трябваше да те оставя да се ожениш за него, защото, в такъв случай, вече можеше да съм приключил с отмъщението си. Ти щеше да убиеш копелето, преди да е изтекла и година от сватбата.

— Тогава е по-добре да внимаваш, милорд, нали? От нашата сватба не е минала и година — пошегува се Арабела с присвити като на котка очи.

Изведнъж той се засмя, защото почувства как възбудата се надига между телата им.

— Може би аз ще успея да те убия първи, любима — прошепна той, — защото със сигурност знам как да го направя.

Тя също се засмя. Държаха се така, като че ли бяха напълно сами.

— Да, съпруже мой — съгласи се тя, — много добре знаеш как да ми докараш сладка смърт.

Страстта, която се разгаряше между телата им, вече беше осезаема и за околните. Принцът почувства завист да пробожда сърцето му. Въпреки че Арабела му беше дала ясно да разбере, че не би предала честта на съпруга си, желанието на Джейми Стюарт да я притежава не беше намаляло. Беше си дал клетва, че един ден ще я има. Не знаеше как ще го постигне, но на всяка цена щеше да го направи. Кралица Маргарет, макар да не проронваше и дума по въпроса, знаеше каква е репутацията на сина й. Тя видя плътското желание, изписано по лицето на най-голямото си дете, и изпита истинска тревога.

— Ваши величества — каза граф Дънмор и се поклони на брат си и снаха си, — ще разрешите ли на мен и съпругата ми да тръгнем към дома си?

Кралят и кралицата кимнаха едновременно в знак на съгласие. Когато графът и съпругата му се отдалечиха, кралица Маргарет каза:

— Той е толкова дълбоко влюбен в нея, че изпитвам съжаление към него.

— Защо, мамо? — попита принц Джеймс.

— Нито един мъж и нито една жена — отговори му тихо кралицата, — не бива да обича друг човек толкова дълбоко. Когато обичаш така силно, си обречен на разочарование, защото приписваш на любимия си качества, които той не притежава. Най-накрая разбираш това и трябва да се примириш с разочарованието, Джейми.

— Тази цена ми се вижда много малка, мамо, и с радост бих я платил — отговори мъдро принцът. — Заради удоволствието и щастието, които любовта дава.

— Аз говоря за любовта, сине, а онова, за което говориш ти, е нещо съвсем различно — каза кралицата и разроши червената му коса. — Но това не е важно, моето момче. Ти, във всеки случай, ще вървиш по собствения си път.

— И винаги ли става така, мамо? — попита я той с усмивка.

— Да — каза му тя, също усмихната. А погледът й беше отправен над главата му, към Тевис и Арабела, които тъкмо излизаха от залата.

— Ти си дяволита, дива жена — каза графът на съпругата си, докато вървяха към каретата. — Надявам се, че граф Ангъс наистина ще сметне шегата за добра, защото точно сега не искам да проливам кръв.

Настаниха се в превозното средство. Веднага щом затвориха вратичките, Арабела се сгуши в прегръдките му, с лице, вдигнато към неговото. Устните й бяха меки и примамливи.

— Да се върнем вече в „Дънмор“ — прошепна тя, с устни, почти долепени до неговите. — Усещам наближаващата зима, бурите и вятъра, и искам да бъда зад неговите стени заедно с теб, любими. — И тя го дари с дълга сладка целувка.

— Мадам, ти беше тази, която искаше да посетим двора. Аз щях да бъда много щастлив, ако си бяхме останали в „Дънмор“ — отговори той. Едната му ръка се плъзна в деколтето й и хвана гърдата й, а устните му се впиха в нейните.

— Ммм — въздъхна Арабела и се притисна в него. — Нима едно момиче не би могло да промени намеренията ти, милорд? — запита го тя, като за първи път, откакто се познаваха, използва това типично шотландско обръщение.

— Точно сега нямаме добро извинение, за да напуснем двора, любима — каза той, а в дълбокия му глас се долавяше искрено съжаление. — Напролет, може би, ще можем да се върнем у дома. Тогава ще кажа, че трябва да се върна в замъка, за да охранявам границата.

Но те не се върнаха у дома си и през пролетта. Хенри Тюдор, все още несигурен на трона си, имаше интерес да запази мира с Шотландия и да не допуска разправии по границата. Интересите му съвпадаха напълно с тези на Джеймс III. Английският крал нямаше нужда от война със северната си съседка, а шотландският крал, за голямо недоволство на благородниците, не им позволяваше те да започнат войната с Англия.

— Може би това е началото на окончателния мир между двете страни — каза Джеймс Стюарт на по-малкия си брат, Тевис. — Трябва да превърна Шотландия в цивилизована страна, но докато тя пилее сили и хора в безполезни войни, нямам никакъв шанс да го постигна. Защо те не могат да видят нещата така, както ги виждам аз? Защо трябва да живеят с миналото? Нима не могат да прекрачат в бъдещето? Имам нужда от мира, имам нужда и от време, за да завърша мисията си. И ако не успея, дано Джейми, моят син, успее! Той е красив и елегантен и благородниците го обичат. Те мислят, че той е като тях, но аз съм го обучил добре, той не е като тях. Сбърках единствено в това, че им позволих да надникнат в душата ми, да ме видят такъв, какъвто всъщност съм. Бях и съм прекалено честен, но съм научил Джейми да не показва истинското си лице.

— Да — съгласи се графът, — той има чар, моят племенник, а също така е и силен.

— Ще стане добър крал, когато възмъжее, Тевис. Но дотогава аз ще трябва да се задържа на трона и да управлявам добре. Знам, знам — каза кралят на брат си, — има хора, които искат да ме отстранят и да поставят сина ми на трона, но съм сигурен, че Джейми никога няма да ме предаде.

— Не, няма да те предаде, защото, макар да не те разбира, той те обича.

— А ти разбираш ли ме, Тевис?

— Понякога, за някои неща, но невинаги и не за всичко. — Графът се усмихна и отпи голяма глътка от чашата, която държеше в ръка. — Но аз също те обичам, Джейми.

— Ти би ли ме предал? — попита го тихо кралят. Тевис Стюарт помисли малко и после каза:

— Не знам, Джейми Сега, в момента, мога да ти отговоря твърдо „не“, но времената и обстоятелствата се менят. Честно да ти кажа, не знам. Но мога да те уверя, че никога не бих предал Шотландия.

Кралят кимна. Беше получил честен отговор, а това беше повече, отколкото би получил от когото и да било другиго.

— Твоята съпруга казва, че Шотландия — това съм аз — рече кралят.

— Арабела е млада. Освен това аз едва започвам да проучвам чувствата и мотивите, които са двигател на действията й — каза Тевис Стюарт. — Трябва да си призная, че понякога не я разбирам.

Кралят се засмя.

— Кой мъж би могъл да разбере ума на жената? — отговори той. — Има много мъже — и Ангъс е един от тях, — които мислят, че жените въобще нямат ум. Той цени у тях само хубавото тяло, каквото има, например, Сорча Мортън, неговата братовчедка. Дори моето момче е лягало с нея.

— И си е платило скъпо за привилегията, уверявам те, братко — каза графът. — Сорча обича парите и харесва само скъпите неща. Тя е котката, която отива при този, който й дава храна. Тя не е вярна на никого. Аз също съм бил сред любовниците й, но тя не ми хареса. Не вярвам, че Джейми се е радвал дълго на компанията й.

— Не, не е бил дълго в леглото й — засмя се кралят, — защото се страхуваше, че майка му ще разбере. Ангъс окуражава момчето да се поддава на плътското желание, а аз не мога да го спра. Джейми, изглежда, има вродена склонност към женските тела.

Графът се усмихна.

— Той е истински Стюарт.

— Ти си предан на съпругата си, Тевис, а аз съм верен на Маргарет.

— Може би ние сме единствените в рода — отговори графът.

Кралят се усмихна. Този негов по-малък брат, чиито майка и баща бяха от рода на Стюартите, беше единствен по рода си сред носителите на тази фамилия. Той, изглежда, притежаваше всички добри качества, присъщи на Стюартите. Беше красив, верен, интелигентен, добър ездач, отличен воин и — ако можеше да се вярва на репутацията му — превъзходен любовник. Беше чаровен, любезен и умен. Много умен. Кралят знаеше, че верността му към кралицата, съчетана с удоволствието, което изпитваше от компанията на артистичните натури, бяха дали повод за клюки, които поставяха мъжествеността му под въпрос. Той нито отричаше, нито потвърждаваше клюките, защото, ако го направеше, щеше да ги признае достойни за вниманието си. Но сега разбра, че дори Тевис Стюарт се съмнява в тяхната лъжовност. И все пак брат му беше така предан, че не даваше гласност на съмненията си. Какъвто и отговор да дадеше кралят на неизречения въпрос, брат му пак щеше да продължи да го обича. Имаше много малко хора — той прекрасно разбираше това — на които би могъл да разчита чак до такава степен.

— Наистина — съгласи се той с брат си, — мисля, че ние сме единствените верни на жените си в рода Стюарт, Тевис. За нещастие обаче това качество не се оценява по достойнство от благородниците, които живеят във Високите земи. Страхувам се, че те ще бъдат причината за моята смърт. Защото, макар да се оплакват и да мърморят непрекъснато, благородниците от Ниските земи са ми предани.

— Ти приличаш на въжеиграч, Джейми — отбеляза графът. — Трябва винаги да внимаваш къде стъпваш.

— Моли се на Бога да не падна, братко — каза кралят. — Да се задържа поне докато моят Джейми порасне достатъчно, та да може да управлява без вмешателството на разни амбициозни лордове.

Глава 11

Кралицата беше мъртва. Смъртта й беше дошла неочаквано. Беше се събудила рано сутринта на четиринайсети юни с внезапен, силен писък. Камериерката, която побързала да застане до леглото й, я чула да прошепва. „Нека Бог и неговата милостива майка, Пресветата Дева, да се смилят над душата ми.“ После главата й паднала върху възглавницата, тя си отишла тихо от този свят. Вестта за неочакваната смърт се разпространи из замъка „Стърлинг“, из града под хълма и из цялото кралство. Реакцията навсякъде беше една и съща. Хората бяха изненадани, не повярваха на новината.

Маргарет Датчанката, дъщеря на Кристиан I, крал на Дания и Норвегия, беше само на двайсет и девет години. Беше дошла в Шотландия като невеста на Джеймс III, когато беше едва на дванайсет години. Никой в Шотландия, дори най-отявлените врагове на краля, не можеха да кажат нищо лошо за кралицата. Тя беше обичана от всички, защото имаше лек характер и добро сърце, а предаността й бе легендарна. Беше дарила съпруга си с трима синове, първите двама, от които бяха кръстени с името Джеймс. Стана така, защото, когато се появи първородният син, се смяташе, че той е много болен и ще умре скоро. Затова вторият син също беше кръстен Джеймс, за да е сигурно, че бъдещият крал ще носи същото име като последните трима крале. Третият син на кралицата беше кръстен Джон.

Кралят беше изпаднал в шок. Независимо от приказките на хората, той дълбоко обичаше съпругата си. Седеше неподвижно, с поглед, вперен в стената на стаята, глух за всички молби, неспособен дори да даде заповеди за погребението на съпругата си. Джеймс Стюарт и без това трудно вземаше решения и особено в този миг беше напълно безполезен. Дори младият му любимец, Джон Рамзи от Балмейн, когото беше издигнал до граф на Ботуел, не можеше да разбуди сетивата и разума му. Семейството на краля, Стюартите, с помощта на най-издигнатите лордове на кралството, планираха погребението на кралицата. Отдадоха последна почит на красивата дама, която, докато беше жива, помагаше на краля да поддържа реда и мира в кралството. Хората се питаха какво ли ще се случи сега, когато нея я няма. Онези, които бяха по-практични и по-малко сантиментални, вече се замисляха с коя ли ще я замени овдовелият крал. Сред кандидатките, според тях, беше и овдовялата бивша кралица на Англия, Елизабет Удвил.

Денят на погребението се случи сив и мрачен. От двете страни на пътя, от замъка „Стърлинг“, та чак до абатството Камбъскенет, където щяха да погребат кралицата, се бяха наредили обикновени хорица. Много от тях плачеха, показваха открито мъката си от загубата на добрата кралица. Покритият с черен креп ковчег беше носен от черни коне, покрити с черен плат на златни ивици. Пред ковчега яздеха, също на черни коне, мъже, облечени в черно. Те носеха знамената на Шотландия и Дания. Следваха ги свещениците — всички шотландски епископи и игумени, наредени по двойки, след тях — по-нискостоящите свещеници, всички в разноцветни, богато украсени, тоги. Ярките цветове на дрехите им изпъкваха сред облечените в черно скърбящи, като дори заслепяваха очите. Когато стигнаха до абатството, ковчегът беше поет от шестима от най-видните графове на кралството. След тях вървеше кралят — гологлав и облечен от глава до пети в черно. Следваха го синовете му, най-малкият, от които беше още в ръцете на дойката си. След тях вървяха двете им сестри — Маргарет, старата мома, и лейди Мери Хамилтън, придворните дами на кралицата, всички лордове, които в този момент се намираха в двора, със съпругите си, кралските слуги и всички останали, които имаха причини да бъдат там.

— Защо има толкова много обикновени хора? — попита съпруга си Арабела. — Сигурна съм, че не са познавали кралицата. И все пак скръбта им изглежда истинска.

Графиня Дънмор никога преди не беше взимала участие в такова важно събитие и затова не беше сигурна, че всичко става обикновено по този начин.

— Кралицата — отговори тихо съпругът й — беше щедра и великодушна. Даваше аудиенции на всички, които пожелаеха. Когато това се разчу, обикновените хора започнаха да я засипват с молбите и оплакванията си. Тя никога не им отказваше, не ги разочароваше, никога не бързаше да ги отпрати. Тя никога не отказваше парична помощ на нуждаещите се. Но се стараеше да скрие тези свои черти, за да не я безпокоят хора, които нямат неотложна нужда от помощ. Тя наистина беше по-добрата половинка на Джеймс. Сега, когато я няма, нека Бог бди над Шотландия.

Беше отслужена голяма заупокойна литургия и много молитви бяха отправени за успокоение на душата на мъртвата. Това продължи през по-голямата част от деня, който, макар и сив, беше необичайно топъл за сезона. В малката църква на абатството се бяха събрали толкова много хора, че някои не издържаха и припаднаха от горещината и смрадта. Лошата миризма идваше от дрехите на скърбящите, които бяха толкова елегантни и скъпи, че биваха предавани от поколение на поколение дълги години. Повечето дрехи бяха от кадифе, а тази материя беше прекалено тежка за един летен ден. Всички дрехи, без изключение, бяха богато украсени с бродерии. В промеждутъка между различни погребения тези дрехи бяха съхранявани в здраво затворени скринове и бяха поръсвани с прахове, които да убият миризмата на многото тела, които ги бяха носили. В залата не достигаше въздух, ставаше все по-горещо и дори миризмата на тамян не можеше да премахне мириса на стара пот, смесена с нова. Арабела чувстваше как стомахът й се бунтува. Отчаяно се опитваше да съсредоточи вниманието си върху броеницата, която кралят й беше дал, както и на всички останали членове на семейството си. Тази сутрин, още със събуждането, главата й се беше замаяла. А сега, въпреки стомашното неразположение, беше много гладна.

Най-после, за голямо облекчение на всички, официалната служба приключи. В този момент кралят не можеше да понесе мисълта, че трябва да се върне в така обичания от него замък, затова целият двор трябваше да тръгне към замъка „Единбург“, само до вчера мразен силно от краля. Като че ли Джеймс Стюарт се чувстваше виновен за смъртта на съпругата си и искаше да се самонакаже.

Семейство Стюарт от Дънмор вървеше с всички останали към столицата, където също имаше градска къща. Тя се намираше на „Хай стрийт“. Арабела харесваше Единбург. Смяташе го за вълнуващо и колоритно място с откритите му пазари и множеството магазини, в които се продаваха стоки от цял свят. Но не обичаше да върви по градските улици, по които се движеха не само уважавани граждани, но също така кучета, прасета, пробягваха и плъхове. Арабела, също като другите благородни дами, се защитаваше от вонята на града, като носеше парфюмирано кълбо, което се наричаше „ароматична топка“.

— Хайде да си отидем у дома, в Дънмор — предложи графът на съпругата си. Двамата се излежаваха в леглото късно една сутрин, две седмици след погребението на кралицата. Беше началото на август.

— Ами кралят? — попита Арабела. — В мъката си той се изолира от всички. Мъдро ли ще постъпим, ако го оставим на милостта на противниците му?

— Джейми ще трябва да преодолее мъката си, любима. Сега той не иска да види дори нас, а през следващите няколко месеца дворът ще бъде в траур. През това време дори най-войнолюбивите благородници няма да действат против краля. Сега е моментът да си заминем, Арабела, а освен това, мисля, че все още не си ми казала нещо, което би трябвало да ми кажеш — каза графът и целуна съпругата си по върха на носа.

Арабела приятно се изчерви.

— Мили съпруже, не знам какво искаш да кажеш — отговори тя.

— Нима не си бременна? — Тъмнозелените му очи внимателно изучаваха лицето й.

— Не съм сигурна — каза тя. — Първо трябва да говоря с майка ти. А ти откъде разбра? — Бузите й все още имаха приятен розов цвят.

— Защото всичко, което се отнася до теб, е важно за мен, любима. Забелязах, че връзката ти с Луната е прекъсната вече повече от два месеца.

— Но може да бъде и нещо друго, мили — каза Арабела. — Бих искала да говоря с майка ти и тогава ще бъда сигурна. Никога преди не съм била бременна, нали знаеш това. А бях още малко дете, когато мама беше бременна за последен път. Миналото лято, когато носеше детето на сър Джаспър аз не знаех нищо.

— Имаш и други признаци, любима — каза й той с любяща усмивка. — Напоследък стомахът ти е неспокоен, а прекрасните ти гърди са станали по-пълни и по-закръглени. Аз пуснах семето си дълбоко в теб и съм сигурен, че вече носиш детето ми. Моят син.

Той обхвана лицето й с огромната си длан и топло я целуна по устата. Тя се изчерви още по-силно. Въпреки че повече от година беше съпруга на този мъж и въпреки че споделяше леглото му през последните осем месеца, тя все още малко се срамуваше от него. Беше объркана от факта, че той е толкова интимен с нея, че е сигурен в състоянието и, докато тя не е. Това беше почти равно на оскверняване, помисли си ядосано тя. Той видя назряващия гняв в очите й и побърза да каже.

— Аз съм най-голямото дете на майка си, затова много пъти съм я виждал бременна и съм запознат с признаците на бременността.

— Не можа ли да почакаш сама да ти кажа, Тевис? Смятам за неприлично това, че един мъж е така запознат с устройството на жените! — Гневът й неудържимо се надигаше. — Ти наистина си преизпълнен с гордост, че знаеш всичко, нали? И също гордостта те кара да мислиш, че детето в утробата ми е син!

Той се засмя. Гневът я караше да прилича на малко пухкаво котенце, което напразно вдига врява.

— Любима — каза той, като все пак успя да запази спокойствие, за да не я обиди, — обичам те, затова всичко, което те засяга, засяга и мен. Тревожа се за теб. Понякога нощем се събуждам, лежа до теб и се вслушвам в дишането ти, за да се уверя, че си добре.

— Исках да те изненадам. — Тя продължи да се сърди. Все още не можеше да му прости, въпреки признанието му, че я обича.

— Ти непрекъснато ме изненадваш, мадам — каза той тихо и я целуна.

Тя обви врата му с ръце и притисна голото си тяло до неговото.

— Заведи ме у дома, милорд — каза тя, а думите й имаха двояк смисъл.

— Вещица! — изръмжа той, заровил устни в златните й коси.

Малките й длани го милваха, възбуждаха го. Той нададе тих стон, легна по гръб и я дръпна отгоре си. Арабела се засмя и започна да милва члена му, докато го заболя от силното желание да я притежава. В много отношения тя все още се срамуваше от него, но, за негово изумление и наслада, не беше сдържана в любовния акт. Като че ли в нея се криеха две съвсем различни личности. Той мислеше, че след време би могъл да я научи на различни любовни игри — такива, каквито някои други жени не биха одобрили. Арабела седна върху него и започна сластно да извива тяло, отначало бавно и нежно, а после, когато страстта й се увеличи, по-бързо и по-диво. Главата й беше отметната назад, устните — полуотворени, а зелените й очи бяха замъглени. Той протегна ръце и започна да милва копринената кожа на гърдите й и да си играе със зърната им. Изправи тялото си до полуседнало положение и пое едното от зърната й в устата си. Засмука го, а после започна да го дразни със зъби и беше възнаграден със стон на удоволствие, излязъл от полуразтворените й устни. Заигра се също толкова нежно и с другото зърно. Не желаеше да й причини болка. Искаше само да разпали желанието й. Този път беше възнаграден по друг начин. Сладкото й влажно и стегнато влагалище конвулсивно се стегна около пулсиращия му член. Цялото тяло на Арабела се разтресе в сладостни тръпки. За нея върховният миг наближаваше. Сега той взе нещата в свои ръце. Сложи я да легне по гръб и довърши по великолепен начин онова, което така галантно беше започнал.

Те лежаха спокойно един до друг. Телата им чувстваха топлината не само на споделената страст, но и на изгряващия ден. Навън, в градината, пропя дрозд, а от улицата долетяха виковете на продавача на цветя.

— Рози за половин медна монета! Нежна лавандула! Кой ще си купи? Цветя! Току-що откъснати цветя, по които още има нежни капчици роса! Кой ще си купи?

— Ние няма да липсваме на Джейми — каза най-после графът, нарушавайки спокойното мълчание, което се беше възцарило между тях. — Не може да ми откаже правото да те заведа у дома, преди да е станало опасно да пътуваш. Той също трябва да вземе под внимание твоята бременност. Освен това градът е нездравословно място, особено сега, през лятото.

— Да — съгласи се Арабела и доволна се протегна. Вече не изпитваше гняв. Не му се сърдеше. Та той беше така загрижен за нея! А после каза: — Нямам търпение да видя израза на лицето на онази улична котка, Сорча Мортън, когато научи, че съм бременна. Не ми харесва начинът, по който те гледа, съпруже мой. Като че ли си парче вкусна торта.

— Между мен и лейди Мортън няма нищо, любима. Но щом сме започнали да си говорим откровено, ще ти кажа, че на мен не ми харесва начинът, по който те гледа моят племенник.

— Ревнуваш ли? — запита го тя.

— Да!

Тя се засмя доволна.

— Джейми е още момче — каза тя. — А аз си имам мъж! Той беше поласкан от бързия й и умен отговор, но въпреки това каза:

— Може и да е момче, но членът му е твърд като на мъж. Той добре знае как да го използва, Арабела. Помни това и не го подценявай.

— В „Дънмор“ ще бъда в безопасност, милорд — каза му тя със сладък гласец. — Принцът ще бъде толкова далеч от мен, колкото е и Джаспър Кийн.

Кралят им разреши да заминат за „Дънмор“. Предаде им съгласието си чрез слугите, защото не искаше да приеме дори тях. Толкова дълбока беше мъката му по починалата му съпруга Маргарет. През по-голямата част от времето стоеше в собствените си апартаменти, молеше се за душата на кралицата. Напълно беше зарязал работите на кралството. В Лондон се водеха мирни преговори, които щяха да осигурят дълготраен мир и за двете страни, а Джеймс III едва ли беше нужен на друго място в момента. Нямаше армия, която би могъл да поведе към отдавнашния враг на страната. Дори да имаше недоволство сред шотландските благородници, то беше мълчаливо. Не го изразяваха гласно, защото почитаха паметта на починалата кралица.

Граф и графиня Дънмор пристигнаха в имението си до границата в един ясен и топъл августовски ден. Бяха отсъствали осем месеца. Там бяха семейство Флеминг от Глен Айлийн, дошли да ги поздравят. И Алис, и Мег бяха толкова огромни, че беше повече от ясно, че скоро ще родят първите си рожби. Щастлива, Арабела сподели с всички тях надеждата си. Свекърва й, след като й зададе няколко съществени въпроса и се консултира с Флора и Лона, потвърди онова, което синът й беше предположил. През ранната пролет на следващата година Дънмор щеше да се сдобие с наследник.

— Или наследница — каза Арабела. — Ако е момиченце, ще го нарека Маргарет, на кралицата, Бог да даде мир на душата й.

— Няма ли да го кръстиш на майка си? — попита я лейди Марджъри.

— Не — отвърна съвсем кратко Арабела.

— Сигурна съм, че си простила на бедната жена — каза Марджъри Флеминг.

— Да — отговори Арабела, — но не мога да забравя как се е отдала на сър Джаспър Кийн Тя не беше лоша жена, но беше глупава. Сега разбирам това. Можела е да откаже. Била е в правото си. Но не го е направила. Никога не бих позволила на когото и да било да ме използва по този начин!

— Моли се на Бога никога да не изпаднеш в положение, което ще те направи уязвима, детето ми — каза лейди Марджъри на снаха си.

— Жената е уязвима само ако си позволи да стане такава — отговори младата графиня с цялата увереност на младостта и неопитността.

— Всеки човек е уязвим по едно или друго време в живота си Арабела — каза тихо лейди Марджъри. — Всеки. Мъж или жена. Това не е престъпление. Такъв е животът, мила моя.

Арабела яростно поклати глава.

— И аз съм била уязвима в миналото, но никога вече не бих позволила да ми диктуват какво да правя с живота си. Трябва сама да си бъда господарка! Защо жените да не могат да чертаят пътя си така, както го правят мъжете?!

— Мъжете са естествените господари на тази земя — каза лейди Флеминг.

— Защо? — попита Арабела.

Лейди Флеминг, която беше умна жена и която всички смятаха за особено мъдра, за първи път в живота си не можеше да намери думи, с които да отговори на снаха си. Дъщеря й и другата й снаха бяха смутени и объркани от простичкия въпрос на Арабела.

— Може би защото Бог е повелил така — каза най-накрая отец Колин.

— А откъде знаете, че е така? — каза Арабела. Мнението на църквата не можеше да я обърка.

— Защото мъжете, по природа, са по-умни от жените — каза Доналд Флеминг войнствено. Той все още не беше приел напълно Арабела и сегашните й въпроси само затвърждаваха правото му да не й вярва.

— Наистина ли, Доналд? И защо да е така? Защото са по-едри от жените или може би онова темпераментно малко червейче, което виси между краката ви, ви кара да мислите така? Не знаех, че гордостта и членът на мъжа свидетелстват за неговия интелект.

Лорд Флеминг избухна в смях. Беше развеселен не само от думите й. Изражението, изписано на лицето на втория му син, беше наистина комично. Доналд, който винаги имаше мнение по всички въпроси, който винаги имаше какво да каже, сега наистина беше принуден да замълчи.

— Арабела — каза той, когато най-после овладя веселостта си, — заклевам се, ти си повече шотландка, отколкото англичанка. Нашите жени са известни с прямотата си, а ти не се опитваш да скриеш нито мислите, нито чувствата си от нас, нали, момиче?

— Не исках да бъда нагла, милорд — отговори му Арабела. — Но просто не виждам причина жените да не бъдат господарки на живота си. Нима не аз съм тази, която знае какво е най-добре за мен?!

Графът прегърна младата си съпруга.

— По традиция, мадам, графовете Дънмор са много загрижени за всичките си хора. Но техните съпруги ръководят семейството и се грижат за всичко, което го засяга.

— Но ти винаги ще имаш последната дума, Тевис. Ти ще ми налагаш волята си винаги, когато пожелаеш, нали? — каза разпалено Арабела. — Не! Аз искам сама да управлявам живота си!

— Никога няма да ти преча да изпълниш това свое желание, мадам — каза й графът, — ако, разбира се, твоите желания не ме застрашават по някакъв начин. В замяна ще очаквам същото от теб. Мисля, че сделката, която ти предлагам, е честна и почтена. Не мислиш ли и ти така?

— Да, милорд, съгласна съм — отговори тя и усмивка озари красивото й лице.

— Глупости! — каза с раздразнение Доналд Флеминг. — Ако беше моя съпруга, щях да я нашаря с пръчката. Ти я разглезваш, Тевис. Рано или късно, тя ще те направи на глупак.

— Ако бях твоя съпруга, Доналд Флеминг, досега щях да съм сложила отрова в бирата ти — отговори му Арабела не по-малко раздразнено. — Всеки мъж, който се осмели да вдигне оръжие срещу мен, ще го намери забито в сърцето си или счупено в главата си!

— Графиня Дънмор говори като истински боец — каза нейният съпруг с усмивка и страстно я целуна.

Доналд Флеминг подбели очи от яд. Тази негова снаха англичанка беше жената с най-силна воля, която познаваше. Тя му лазеше по нервите. Не можеше да разбере защо най-големият му брат се примирява с това положение. Майка му го потупа успокоително по ръката.

— Не се вълнувай, момчето ми — каза тя тихо — Един ден ще срещнеш момиче, което ще ти се стри прекрасно, независимо от онова, което прави или казва. Всичко в нея ще ти харесва. Това е любовта, Доналд.

— Ако любовта прави мъжа по-малко мъж — недоволно изръмжа Доналд, — не бих искал да я срещна мамо Не бих желал да изпадна в такова положение.

— Това, че даваш известна свобода на жената не те прави по-малко мъж, Доналд. Ти самият някой ден ще го откриеш — каза му лейди Флеминг с всезнаеща усмивка.

— Не знам кое момиче би се съгласило да се омъжи за Доналд — каза тихо Арабела на съпруга си. — Той прилича на огромно, тромаво и злобно куче.

— Той има също така и добри качества — каза й графът.

За изненада на Арабела едно от добрите качества на Доналд се разкри съвсем скоро. Алис и Мег родиха само в разстояние на няколко дни в края на септември. И двете бебета бяха момчета. А Доналд толкова много ги обичаше, че любовта му към тях го правеше уязвим. Този огромен мъж беше очарован от малките бебета. Когато ги гледаше, чертите на лицето му омекваха. Той се разтапяше от нежност. Стана кръстник на децата. Арабела беше готова да се закълне, че видя сълзи в очите му, докато държеше децата над купола в деня на тяхното кръщение. Лона също беше изглупяла от любов по децата. Използваше всяка възможност да ги гушне в прегръдките си и да започне да им гука Отначало Арабела беше изненадана, защото Лона, която идваше от многодетно семейство, никога досега не беше показвала такъв интерес към децата. А после изведнъж й хрумна мисълта, че може би приятелката й от детинство е влюбена. Но Лона не беше споделила нищо с нея. А Арабела беше сигурна, че тя би споделила, ако беше така. Въпреки това графиня Дънмор реши внимателно да наблюдава младата си камериерка. Наистина, беше длъжна да го направи. Не можеше да позволи дъщерята на Фицуотър да бъде съблазнена, докато е на служба при нея!

Най-после търпението на Арабела беше възнаградено на празника Мартинов ден, който се празнуваше на единайсети ноември. Забеляза колко силно се беше изчервила Лона, защото младият Фъргюс й помагаше да внесат огромна кошница ябълки в залата. Фъргюс! Разбира се, помисли си тя и на устните й разцъфна усмивка. Винаги, когато не беше зает със задълженията си, Фъргюс се навърташе около тях. Една вечер, докато седяха в залата и слушаха свирнята на гайдаря, Арабела тихо прошепна на съпруга си:

— Младият мъж, който първи доведе при нас Лона и нейния брат, Фъргюс. Какво можеш да ми кажеш за него, съпруже?

Графът се замисли, а после очите му светнаха и Арабела разбра, че си е спомнил.

— Фъргюс Макмайкъл. Добро момче и с добро богатство. Мъж воин. Един ден ще стане капитан, така мисля аз.

— Има ли съпруга?

Графът пак се замисли. След миг поклати глава.

— Не. — А после погледна внимателно съпругата си. — Защо проявяваш такова любопитство към него?

— Мисля, че Лона му е хвърлила око. А и той, изглежда, проявява интерес към нея. Искам да бъда сигурна, че той няма да отнеме честта й, че няма да разбие нежното й сърце, милорд. Лона е не само моя слугиня. Тя ми е приятелка.

— Ще говоря с момчето, мадам, и ще се уверя, че ще ухажва Лона, както си му е редът — обеща графът.

На следващата сутрин Фъргюс Макмайкъл беше повикан при Негово благородие. Тевис Стюарт не си губи времето в празни приказки, а пристъпи направо на въпроса.

— Би ли искал да ухажваш момичето, което е на служба при съпругата ми, момче?

Момъкът се изчерви, но не сведе поглед.

— Да, господарю.

— А свободен ли си?

— Да, господарю.

— Тогава имаш моето разрешение, а и това на господарката си. Но няма да съблазняваш Лона, нито ще й причиниш срам, разбра ли?

— Не, господарю, никога!

— Значи се разбрахме — каза графът и освободи служителя си.

Тевис Стюарт предаде разговора на съпругата си още същата нощ, докато лежаха сгушени в прегръдките си.

— Надявам се, че той ще направи твоята Лона толкова щастлива, колкото ти направи мен, Арабела — прошепна тихо той и я целуна по челото.

А на следващия ден Лона отиде при господарката си и каза:

— Имам ухажор, Бела! — Беше се изчервила, а очите й блестяха от щастие. — Не се осмелявах дори да мечтая, че той ще погледне на мен по този начин, но ето че дори неизказаните ми мечти се сбъднаха!

— Да не би да е онзи красив воин, Фъргюс Макмайкъл? — попита Арабела.

— Откъде знаеш?!

— О! — възкликна Арабела. — Забелязах как те гледа той през последните няколко месеца, Лона, затова помолих съпруга си да се увери, че намеренията му към теб са почтени. Сега съм сигурна, че са. — Тя се засмя и дяволито добави: — Но не чак прекалено почтени!

Лона се изкикоти и сподели със своята господарка и приятелка:

— Ръцете му са сръчни, Бела, а целувките — сладки, кълна ти се!

— Ще се омъжиш ли за него, ако те помоли?

— Може би. — Лона се усмихна. — Но първо ще го оставя да ме ухажва известно време. Това ми харесва. О, Бела, той има най-сините очи на света!

Дойде зимата. А Шотландия беше завладяна от странно спокойствие. Кралят все още оплакваше починалата си съпруга. От нейната смърт бяха изтекли шест месеца. Благородниците, които бяха в Лондон и все още преговаряха за мир, сериозно се замислиха дали Елизабет Удвил не би могла да заеме мястото на Маргарет Датчанката. Новините винаги стигаха първо до „Дънмор“, защото пратениците, които идваха от Англия, винаги спираха за почивка в замъка. Братът на краля беше известен с предаността и гостоприемството си. Арчибълд Дъглас, чийто замък „Хермитидж“ също беше разположен в близост до границата, с раздразнение разбра, че не го смятат за чак толкова щедър домакин. Беше принуден да се отбива в „Дънмор“, за да узнае новините от първа ръка. Беше разбрал, че само тогава може да разчита на тяхната достоверност.

— Елизабет Удвил ще унищожи брат ти — каза той на Тевис Стюарт една вечер, докато се наслаждаваше на превъзходното вино на графа в Голямата зала на „Дънмор“. — Говорят, че тя е жена на силните страсти. Тя въобще не е по вкуса на Джейми, макар че той може би ще е доволен да се ползва от услугите й.

— Никога не съм се съмнявал, че Хенри Тюдор с радост ще се отърве от свекърва си — каза Тевис с усмивка. — Тя умее да създава неприятности, така съм чувал. Мисля, че неговата майка, лейди Маргарет Бюфо, също не се отнася с нея особено любезно. Посредниците май си играят едни с други като котка с мишка. Ти го знаеш така добре, както и аз, Арчи. А единствено мирът е онова, което има значение за нашите две държави. Не мисля, че да принудим Джейми да застане пред олтара с лейди Елизабет Удвил, ще бъде гаранция за дълготраен мир.

— Но това може да принуди брат ти най-после да започне война с англичаните. — Граф Ангъс се засмя.

— Между краля и тази лейди няма да има сватба — каза тихо Тевис Стюарт. — Мирният договор е готов и чака само подписите на кралете. А Хенри Тюдор си има за какво да се тревожи и не му е до Елизабет Удвил.

— Момчето, което е в Ирландия — каза Арчибълд Дъглас.

— Носят се слухове, че са го коронясали в Дъблин — каза Тевис Стюарт. — А това няма да се хареса на Тюдор.

— Сега той има наследник в лицето на принц Артър — напомни граф Ангъс.

— Да, но има все още някои привърженици на Йорк, които, естествено, биха предпочели владетел от Йорк, макар и момче, пред един принц, предан на Ланкастър — отговори му граф Дънмор.

— Но момчето е самозванец, или поне така твърди Хенри Тюдор. Чух, че преди известно време той извадил момчето от тъмницата в Тауър и го показал на народа. — Граф Ангъс се замисли за миг, а после каза: — Ако, разбира се, момчето наистина е принцът на Йорк. Може и онова момче в Ирландия да е истинският наследник.

— За Шотландия това няма никакво значение — каза Тевис Стюарт. — Нека англичаните се бият колкото си искат помежду си и да оставят нас на спокойствие. Ние искаме да живеем в мир.

— Или да си върнем Бъруик — каза, уж невинно, граф Ангъс.

— Няма ли да престанеш вече с това, Арчи?

— Милорд!

Графът се обърна и видя Лона.

— Да, момиче, какво има?

— Господарката ме изпрати да ви кажа, че бебето ще се роди след малко — каза Лона, силно развълнувана.

Тевис Стюарт скочи на крака.

— Тя добре ли е, момиче? Няма ли нужда от мен?

Той беше толкова развълнуван, че се въртеше на всички страни, като че ли не знаеше къде е изходът от залата. Арчибълд Дъглас никога не беше виждал граф Дънмор така объркан и сега много се забавляваше.

— Мисля, че няма да има нищо против, ако стоите до леглото й, милорд.

— Майка ми!

— Нейно благородие вече изпрати да повикат лейди Флеминг — отговори Лона.

— Свещеникът! — извика графът.

— За Бога, човече, съпругата ти не е на смъртно легло, а докато не се роди, детето няма да има нужда от кръщение — присмя му се добронамерено Ангъс. — Отивай при жена си, Тевис. Аз нямам нищо против да остана сам, докато ми се намира от твоето превъзходно вино.

Лона вече беше излязла от залата. Графът бързо я последва. Когато застана пред вратата на апартамента на съпругата си, беше посрещнат от Флора, която му каза с тон, който подсказваше, че знае много неща на този свят:

— Майка ви няма да успее да дойде навреме, милорд. Никога досега не съм виждала бебе, което да е така нетърпеливо да се роди. Докато си седеше най-спокойно с бродерия в скута, съпругата ви беше обзета от родилни болки. И ето че бебето вече почти се е родило!

— Флора! — Гласът на Арабела му се стори необичайно рязък.

— Тук съм, агънцето ми! — успокои я старата жена. — Тук е също така и онзи, който е причина за тези ваши страдания.

Арабела беше полулегнала на стола, който беше издялан за такива случаи. Краката й бяха разтворени, вдигнати високо и подпрени на две дървени летви. Красивото й лице беше силно зачервено, по челото й бяха избили капчици пот. Тя събра сили и се усмихна на съпруга си.

— Ох, Тевис! Бебето се ражда! Ще го видим, преди да е изтекла нощта!

— Ще го видим още преди да е изтекъл и час — каза тихо Флора, а графът се наведе и целуна съпругата си.

Беше чул думите на старата жена и се усмихна широко.

— Днес е първият ден на пролетта, любима, въпреки че вятърът все още е студен и духа от север. Мисля, че раждането на нашия първи син в първия пролетен ден, е добро предзнаменование.

— Пролетта носи образа на младо момиче — каза Арабела. — Кралят ми го каза, когато миналата година бяхме в двора. — По лицето й пробяга спазъм и тя дълбоко простена.

— Така, спокойно, агънцето ми — окуражи Флора своята господарка, а после вдигна поглед към Лона. — Топли ли са одеялата, момиче?

— Да! Аз съм готова — каза Лона, лъчезарно усмихната.

— Любима, много ли те боли? — Графът беше много разтревожен. Като чу въпроса му, Флора театрално вдигна очи към тавана.

— Не е лесно да родиш дете, милорд — каза му тя.

— Добре съм, любов моя — увери го Арабела, но в следващия миг извика от болка.

Графът пребледня, макар Флора да каза весело:

— Точно така, милейди! А, ето, главата му вече се подава! Погледнете, господарю! Лона! Хайде, напъни се, агънцето ми. Напъни се!

Арабела отново извика и напъна с всички сили. Флора беше застанала между двете дървени летви и се беше навела, за да помогне на господарката си.

— Ооох, Флора! — изпищя Арабела. — Чувствам го! Чувствам го!

— Да, агънцето ми, главата и раменцата му вече са навън. Напъни се още веднъж. Само още веднъж! Ах, ето го цялото! — извика Флора, когато бебето се плъзна от майчината си утроба в старите й, но сръчни ръце. Тя бързо избърса от него кръвта с топлото олио, което й бяха приготвили предварително. След това преряза и сръчно завърза пъпната връв и пови бебето в пелените. През цялото време то се мъчеше да се освободи и гневно пищеше.

— Тя е дъщеря на майка си — каза графът, който беше успял да забележи от какъв пол е детето, въпреки бързите движения на Флора.

— Не си разочарован, нали? — попита го тихо Арабела, а по лицето й премина и последният спазъм, с който плацентата беше изхвърлена навън.

— Не, любима. Раждането мина благополучно и аз се радвам. Ще имаме и други деца — каза той и отново я целуна по челото.

— Тя ще ви роди много деца, господарю — каза Флора. — Не прилича на майка си.

— Дай ми дъщерята — помоли Арабела съпруга си, който държеше бебето на ръце и издаваше някакви странни звуци, които успокоиха малкото момиченце — Нима всички ще видят преди мен това малко чудо?

Флора се усмихна, а Лона се изкикоти. Графът подаде детето на майка му.

— Пожелай на майка си лека нощ, Меги — каза Тевис Стюарт и постави бебето в ръцете й.

Когато зърна за първи път първородното си дете, Арабела се усмихна щастливо, а на красивото й лице се изписаха благоговение и почуда. Чертите на новороденото бяха съвършени. То нямаше много коса, но редките кичури бяха златно-сребърни, като косата на майка му. Кожата му беше розова и говореше за добро здраве. Очите му бяха сини и будни. Очевидно беше, че детето ще оцелее.

— О, малка моя любов! — тихо каза, изпълнена със задоволство, Арабела. Не сваляше поглед от лицето на детето. Но лейди Маргарет Стюарт отвори малката си уста, която приличаше на розова пъпка, и високо зарева, а лицето й стана пурпурночервено. Явно, беше възмутена от нещо.

— Но какво й става? — извика уплашена Арабела.

— Тя е дъщеря на майка си — повтори графът, като трябваше да напрегне глас, за да надвика дъщеря си. — Избухлива е като нея! Ще трябва да й намерим шотландец със силна воля, който да успее да я укроти, любима.

— Да, мъж със силна воля, но англичанин! — каза Арабела. На лицето му се изписа недоумение.

— Това е наследницата на „Грейфеър“, милорд. Ти ми обеща. Сега, когато Маргарет вече се появи на бял свят, трябва да отидеш при краля и да се погрижиш да й бъде върнато наследството — каза Арабела напълно сериозно.

— Аз ще се погрижа за дъщеря си — каза графът, също толкова сериозно. — И, освен това, Джейми е направо безполезен. Все още оплаква кралицата. Той няма да направи нищо за нас, любима.

— Ти ми обеща, Тевис! — В гласа й се усещаха остри, твърди нотки.

— Милейди, дайте ми детето — каза Флора. — Тази нощ за него ще се грижи Лона, защото вие трябва да си починете.

Да, беше уморена. Умората дойде внезапно, без предупреждение. След като Флора я изми с парфюмирана вода и й облече чиста нощна риза от мека бяла коприна, Арабела позволи на съпруга си да я занесе до леглото. Той нежно я положи върху чаршафите, излъчващи аромата на нежна лавандула, а главата й грижовно намести върху възглавницата. После, за голяма изненада на всички, графът събу домашните си чехли, легна до Арабела и я взе в прегръдките си, като че ли искаше да я защити от нещо.

— Оставете ни — каза той на двете изненадани прислужнички. Когато те излязоха, той тихо, но твърдо, каза на съпругата си: — Аз ти дадох думата си, Арабела, че ще се опитам да спечеля „Грейфеър“ за нашата първородна дъщеря. Аз държа на дадената дума! Нима не разбираш, че съм човек на честта?

— Кога? — Гласът й, макар и немощен, беше неумолим. Той целуна косите й.

— Когато нашата Меги стане на месец, ще отида при Джейми и ще го помоля да изпрати петиция на английския крал. Това е всичко, което можем да направим, любима. Тюдор може да реши да ни лиши от твоята скъпоценна крепост. И преди ти казах, че можем само да опитаме. Трябва да бъдеш търпелива.

— Не умея да бъда търпелива — каза тя тихо.

— Значи трябва да се научиш на това, любима, ако искаш да се справиш с хората, които са на власт. Онези, които са на върха, притежават властта само защото са в състояние да контролират нетърпеливите и беззащитните. Уязвимостта на другите само засилва тяхната власт.

— Когато аз бях наследница на „Грейфеър“ — каза Арабела, без да бърза, — аз притежавах властта, която ми даваше моето положение. Но вече не притежавам тази власт и това ме ядосва! Тогава поне можех да се грижа сама за себе си и да се разпореждам с живота си. А вече не мога.

— О, любима — отговори й графът, — не позволявай на подобни мисли да тровят живота ти. Ако непрекъснато мислиш за това, няма да бъдеш щастлива. А аз искам да бъдеш щастлива и доволна. Имаме красива дъщеря, любима, и съм ти благодарен за това. Сега се опитай да заспиш, защото дори лесното раждане е изтощително.

Той я стисна по-здраво в прегръдките си и я целуна. Арабела въздъхна и затвори очи, но не можеше да сложи край на мислите, които се въртяха в ума й. Искаше да получи обратно „Грейфеър“ и това не беше просто прищявка. Мисълта, че сър Джаспър Кийн се разхожда гордо и се хвали с това, че е собственик на крепостта, която беше предавана по наследство в нейния род вече няколко стотици години, беше непоносима. Той нямаше права над „Грейфеър“. Чисто и просто я беше откраднал. Ако искаше да има дом, трябваше да построи наново „Нортби Хол“. Беше сигурна, че с чара си и красивото си лице той можеше да заблуди и някоя друга невинна глупачка така, както беше заблудил нея и нейната майка. А може би щеше да си намери друга глупава, но богата вдовица, за която да се ожени. Да прави каквото си ще, но тя трябваше да си върне „Грейфеър“. Заради дъщеря си!

Нейната дъщеря. Думите отекнаха странно в съзнанието й. Тя има дъщеря, тя е майка! През дългите месеци, през които беше носила детето, тя не можеше да осъзнае ясно това чудо. Всичко й се струваше нереално. Но сега, сега не можеше да отрече действителността! Как би могла да не повярва на ушите си, които чуваха гукането на детето?! За първи път графиня Дънмор изпита майчинската любов, майчинската загриженост. Сега „Грейфеър“ принадлежи на лейди Маргарет Стюарт и никой, реши Арабела, не може да лиши дъщеря й от правото на наследство! Маргарет трябва да има братя, помисли си тя, а сънят вече вземаше надмощие над нея. Поне шестима силни братя, които да бъдат точно копие на баща си. Някой ден, реши Арабела, някой ден, когато още неродените й синове пораснат, те ще преминат границата с въоръжените си хора, с братовчедите си Флеминг и Хамилтън и ще изгорят до основи новопостроения дом на сър Джаспър Кийн, новия „Нортби Хол“. Арабела се усмихна доволно и потъна в сладък сън.

Като разбра, че съпругата му е в здравите прегръдки на Морфей, графът внимателно стана от леглото и я зави. Спря се за малко, загледан в дъщеря си, а после с усмивка и на пръсти излезе от стаята.

— Тя спи — каза той на Лона, която търпеливо чакаше пред вратата. — Вече можеш да влезеш. Грижи се за моята Меги, момиче.

— Ще се грижа, милорд. О, толкова е вълнуващо! Бих искала бедната лейди Роуина да беше тук и да можеше да види внучката си. Но вашето бебе ще има лейди Марджъри.

— Да — съгласи се графът. — И никак не се съмнявам, че майка ми ужасно ще разглези моята Меги.

Лона се изкикоти и бурно закима с глава. Лейди Марджъри Флеминг вече беше показала сигурни признаци на сляпа любов към двамата си внуци. Това беше първата й внучка и, без съмнение, щеше да бъде нейна безспорна любимка.

Графът се върна в залата и видя, че майка му току-що е пристигнала. Слугата тъкмо поемаше пелерината на лейди Марджъри. С нея бяха сестра му Алис и снаха му Мег.

— Е? — попита го тя, като бързо се приближи. — Как е Арабела? Докъде е стигнало раждането? Удобно ли се чувства? Трудно ли й е да понася болките? Не исках да го казвам досега, но през цялото време се моля тя да не е като бедната си майка.

— Имаме дъщеря — каза Тевис Стюарт и се засмя. — Прекрасно, здраво дете, мамо. Има същата златна коса като моята избухливка, а също така и нейния горещ темперамент.

— Какво? Защо не ме повикахте по-рано? — каза лейди Марджъри.

— Защото нямаше време. Флора ми каза, че за моята съпруга раждането е много лесно и тя ще ме дари с много деца. Арабела имаше за кратко болки и роди бързо. Нямаше много суетня около нея.

— Да, милейди, вярно е — каза Флора, която току-що беше влязла в залата. — Бебето излезе толкова лесно, колкото гроздовото зърно от кожата си. Веднага щом се възстанови, ще може да забременее със следващото дете. А следващото ще бъде момче, вярвам, го! — Флора се усмихна широко.

— Искам веднага да видя внучката си! — Лейди Марджъри беше категорична.

— Аз ще ви заведа, Ваше благородие — предложи Флора. — Лона е при тях, ще се грижи за детето през нощта.

Лейди Марджъри кимна, за да изрази одобрението си.

— Ще останем тук през нощта, Тевис — каза тя. — Не съм препускала в галоп, за да си тръгна веднага. Искам да говоря утре сутринта с Арабела как да се грижи за внучката ми. Хайде, ела, Алис! Мег! — И тя излезе величествено, като истинска матрона, от залата, а двете момичета подтичваха след нея.

— Значи имаш момиче, така ли?

Граф Ангъс стана от мястото си до камината и отиде до Тевис Стюарт. Подаде му огромната си длан, за да го поздрави с раждането на детето. Дойде слуга с красив сребърен поднос, върху който имаше две малки чашки уиски, което той предложи на господаря си и госта му. Арчибълд Дъглас вдигна чашата си с думите:

— Дълъг живот, добро здраве и добър късмет за лейди Марджъри Стюарт!

Граф Дънмор също вдигна чашата си.

— С Божията воля и помощ! — отговори той и двамата изпиха на един дъх уискито, което граф Дънмор сам си произвеждаше.

С усмивка на уста, слугата сложи празните чашки обратно на подноса и напусна залата, а двамата мъже се върнаха на местата си до камината.

— Красива ли е тя, Стюарт?

— Да, Арчи, много е красива — отговори графът.

— Тогава може би ще я взема за някое от моите момчета, ако си съгласен — каза граф Ангъс.

— Не мога, макар че ти благодаря за комплимента. Маргарет е вече обещана.

— На кого? — Арчибълд Дъглас беше изненадан. Та от раждането беше изминал само час, а ето че пеленачето вече е сгодено?!

— Не знам — каза с усмивка Тевис Стюарт. — Но трябва да бъде англичанин. — И графът обясни на лорд Дъглас какво е положението.

— Мислиш, че ще успееш да върнеш на съпругата си изгубеното й наследство? — попита Ангъс.

— При тези обстоятелства, да. В този момент англичаните гледат на шотландците много по-благосклонно, отколкото са гледали години наред, Арчи.

— Но дали са достатъчно глупави да дадат една гранична крепост на дъщерята на граф Стюарт?! — попита граф Ангъс, който също сериозно се замисли над положението. — Дори и след шестата си година момичето да расте в Англия, за тези шест години ти можеш да я направиш шотландка за цял живот. Но би било хубаво да имаш убежище и от другата страна на границата, Тевис. Ти си умно копеле, за Бога! Но какво ще стане, ако не успееш да върнеш „Грейфеър“ на съпругата си?

— Ако нещата се уреждат между двамата крале, Хенри Тюдор ще трябва да изплати компенсация на Арабела, която да е равна на стойността на „Грейфеър“. Но знам, че това много ще я разгневи. Иска си дома и нищо друго.

— Ще трябва да убиеш сър Джаспър Кийн, разбира се — каза Арчибълд Дъглас.

— Аз и без това щях да го направя — отговори му Тевис Стюарт. — Между нас още не е уреден онзи въпрос на честта, който, макар да няма значение за никого другиго, има голямо значение за мен. Аз ще си отмъстя.

— Казват, че е заминал на юг, за да служи на крал Хенри. Сигурно все още много се страхува от съпругата ти, щом се опитва да укрепи позициите си пред краля.

— Той има нужда от нова съпруга, не го забравяй — отбеляза Тевис Стюарт. — Няма нито злато, нито синове, които биха могли да му послужат като препоръки. Но пък ще му е необходимо повечко време, за да си проправи път до сърцето на Хенри Тюдор. Особено сега, когато кралят има толкова много проблеми с привържениците на Йорк. Но дори да предположим, че ще успее да убеди краля в правата си над „Грейфеър“, той няма да живее достатъчно дълго, за да се наслади на плодовете на недостойното си поведение. Това мога да обещая на всеки, който ме помоли — каза мрачно граф Дънмор.

Глава 12

Хенри Тюдор изгледа с любопитство мъжа пред себе си. Името му беше Джаспър Кийн и беше рицар от северните области. Кралят имаше силно развити инстинкти, когато въпросът опреше до хората, а сега те го предупреждаваха да внимава със сър Джаспър Кийн.

— Виждате ли, господарю, след като съпругата ми почина по време на раждане, в „Грейфеър“ не остана нито един носител на фамилията Грей. Аз съм господар там вече повече от три години, затова се обръщам към Ваше величество с молба да удължи срока на пълномощията ми с надеждата някой ден да ме сметне за достоен и да ме дари с наследството на съпругата ми. — Сър Джаспър се усмихна широко и раболепно се поклони.

— Не съм много запознат с историята на крепостта, сър Джаспър. Трябва да освежите паметта ми. Вашата съпруга ли беше наследница на „Грейфеър“? Тя ли е родена Грей?

Джаспър Кийн се замисли дали би могъл да излъже. Реши, че е по-добре да каже истината. Имаше прекалено много хора, някои от тях на служба при Хенри Тюдор, които можеха да му кажат каква е истината.

— Роуина, Бог да даде мир на душата й — поде той с лицемерно уважение към починалата, — беше омъжена за Хенри Грей, който беше последният Грей от „Грейфеър“, сър. Когато овдовя, аз се ожених за нея.

— Няма ли деца от техния брак? — попита кралят.

— Дъщеря — отговори кратко сър Джаспър Кийн.

— Мъртва ли е тя? — настоя кралят.

— Момичето беше отвлечено при едно нападение на шотландците — отговори той.

— Мъртва ли е? — повтори кралят.

Сър Джаспър отново се замисли дали да не излъже. Когато няколко дни след отвличането до тях стигна слухът, че граф Дънмор се е оженил за Арабела, сър Джаспър стана за смях в цялата околност. Вече се бяха разнесли отвратителни клюки за прибързаната му женитба. Хората го презираха. Но отново не се осмели да излъже.

— Разбрах, че момичето се е омъжило за някакво копеле с високопоставен произход, сир, но не мога да кажа със сигурност. Тя не се свърза с мен дори и след смъртта на майка си. Тя е разглезено и вироглаво дете, което се интересува само от себе си.

— И все пак — започна да разсъждава на глас кралят, — тя по право е наследница на „Грейфеър“. — Като видя различните чувства, които се изписаха по лицето на сър Джаспър, Хенри Тюдор разбра, че е постъпил правилно, като не е обещал нищо конкретно. В очите на мъжа просветна гняв, който кралят успя да види, преди той да успее да си наложи безстрастна маска. — Имате ли собствена земя, сър Джаспър? — попита кралят тихо и любезно, защото не искаше да си затваря всички вратички.

— Домът ми беше разрушен от шотландците — отговори със свито гърло сър Джаспър Кийн.

Кралят кимна.

— Значи сега „Грейфеър“ е ваш дом?

— Да, господарю.

Сър Джаспър Кийн очевидно нямаше средства да построи наново дома си, помисли си кралят. Беше алчен, искаше да получи наготово крепостта „Грейфеър“. Копнееше да узакони правата си над нея. Ако беше неин законен господар, можеше да привлече вниманието на жена, която има средства. Кралят направи знак на секретаря си, който се наведе, за да чуе думите му.

— Става дума за крепостта „Грейфеър“. От голямо значение ли е тя? Богати ли са земите? Голяма ли е самата крепост? С други думи, заслужава ли си човек да я притежава? — попита той много тихо.

— Тя е малка гранична крепост, Ваше величество, но всъщност е непревземаема. Не е богата. Едно малко село и няколко акра земя. Ценна е единствено заради разположението си. Шотландците обикновено нападат от тази страна и затова тя винаги е била първият пост на англичаните на север. Оттам предупреждават за възможни нашествия. Кралят обмисли думите на секретаря си и му каза:

— Чу какво иска сър Джаспър. Ако беше на мое място, щеше ли да му дадеш тази крепост? Или щеше да потърсиш законната наследница?

— Предполагам, сир, че бих помислил известно време, преди да взема каквото и да било решение. Не защото поставям под съмнение думите на рицаря, а защото не знаем нищо повече от онова, което ни каза той. Бих направил някои проучвания. Сигурен съм, че Ваше величество не би искал да се отнесе несправедливо към наследницата на „Гоейфеър“. Нека този рицар първо ви докаже предаността си и тогава го наградете. Чух, че бил заклет привърженик на Йорк.

Хенри Тюдор разбра правилно дадения му съвет.

— Мисля, сър Джаспър, че в момента не съм в състояние да ви дам права над „Грейфеър“ — поде кралят. — Англия, както вие добре знаете, трябва да се справи с атаките на Ламбърт Симнъл, представящ се за малкия граф Уоруик, и с привържениците на Йорк, с въстанието на ирландците и с машинациите на Германия. Да се надяваме, че това са последните заплахи за моето оставане на трона. Докато не се справя с проблемите, не бих могъл да обмисля вашата молба. Вие самият сте били един от доверените хора на Йорк, както разбрах, сър Джаспър. Нямате ли желание да помогнете на хората, които искат да узурпират трона ми?

Джаспър Кийн почувства как в него се надига паника. По дяволите предателските връзки на Роуина! Слава Богу, че тя беше мъртва. Ако отговореше умно, можеше да запази надеждите си.

— Вярно е, сир, че подкрепях крал Ричард Глочестърски по време на царуването му, а и крал Едуард преди него. Вярно е, че последната ми съпруга беше любимата братовчедка на кралица Ан Невил, но аз съм дал клетва да ви поддържам и да се боря да останете на трона, сир, и няма да я престъпя. Всеки може да потвърди, че никога не нарушавам дадената клетва. Позволете ми да ви докажа предаността си. Знам тайна, която може да е от голямо значение за Ваше величество.

Така значи, съпругата му е била братовчедка на Ан Невил, помисли си Хенри Тюдор. Това не му беше известно. Но сър Джаспър очевидно мислеше, че е. Какво ли още не му казваше този мъж?

— Каква тайна? — попита кралят.

Сър Джаспър нервно хвърли поглед към личния секретар на краля, но владетелят не сметна за нужно да го отпрати. Сър Джаспър реши, че няма какво да губи, и заговори:

— По-малките братя на вашата кралица са живи, сир. Чичо им Ричард ги скри в замъка „Мидълхъм“, защото беше загрижен за тяхната безопасност.

— И те все още са там? — В гласа на Хенри Тюдор се усещаше напрегнатост и възбуда.

— Не, казаха ми, че веднага след вашата победа при Босуърт са ги преместили в Тауър. Един от двамата рицари, които придружиха принцовете, е мой роднина. По разбираеми причини, местоположението на принцовете беше сменено и отново запазено в тайна. Покойната ми съпруга знаеше за това и чрез нея аз го научих първи. Така успях да поставя братовчед си в охраната на принцовете.

Умът на краля вече беше зает със сериозните заключения, които можеха да се направят от думите на сър Джаспър. Как е възможно двамата братя на съпругата му да бъдат вкарани в кулата, без той да знае за това? Един оцелял принц на Йорк вече беше достатъчно голямо зло, но трима… Кралството непременно щеше да му бъде отнето. Той заговори, като внимателно подбираше думите си.

— Това, което ми казвате, е много интересно, сър Джаспър, но съм сигурен, че братята на кралицата не биха могли да оцелеят, след като чичо им е имал лоши намерения спрямо тях. Също така е невъзможно Едуард и Ричард да са затворени в Тауър, без това да ми е известно. Все пак аз ще проверя истинността на думите ви, защото знам, че не бихте могли да измислите всичко това само и само за да ми докажете предаността си. Очарован съм от доверието ви и от тази проява на вашата преданост. Време е да тръгвате и да се присъедините към армията ми, която се готви да посрещне нашествието. Ако и двамата оцелеем след тази атака срещу Англия, ще говорим отново за крепостта „Грейфеър“.

Сър Джаспър Кийн се поклони любезно няколко пъти и излезе заднишком от залата. Мислеше, че не всичко е загубено още, макар и да не успя да стане законен собственик на „Грейфеър“.

Когато вратата се затвори след него, кралят се обърна към секретаря си.

— Проведете разследване! — беше всичко, което той каза.

— И ако е вярно? — попита го секретарят.

— Нима вие не сте на служба при мен, за да разрешавате подобни проблеми? — попита го студено кралят. — Вие трябва да се грижите за нещата вместо мен, макар да не искам дори да го споменавате в мое присъствие.

— Разбира се, Ваше величество — каза безизразно секретарят.

— Моят син Артър трябва да стане крал един ден — отговори Хенри Тюдор. — Ще победя бунтовниците и ще осигуря дълготраен мир на Англия. Вече прекалено дълго се водят войни и борби.

— Сигурно е, че Бог ще бъде на страната на Ваше величество — отговори секретарят.

— Да — каза кралят с усмивка. — Вярвам, че наистина ще бъде така!

И цяла Европа повярва в това, когато на шестнайсетия ден от месец юни в година 1487 Хенри Тюдор победи упоритите привърженици на Йорк и момчето, което всички наричаха Едуард, граф Уоруик, а кралят — Ламбърт Симнъл. Момчето, което беше едва на десет години, беше заведено в замъка на краля. Някои от бунтовниците се простиха с живота си. Други бяха екзекутирани. Трети бяха помилвани, но платиха скъпо и прескъпо за правото да живеят. Наложените глоби бяха безмилостни. Между Англия и Шотландия беше подписан тригодишен мирен договор, с който се надяваха да сложат край на броженията по северната граница. Изглеждаше, че Бог подкрепя Хенри Тюдор и династията, на която той искаше да сложи начало.

Шотландия обаче не се ползваше с подкрепата на Бога през тази същата година. Цялата страна беше нападната от чумата. Реколтата отново беше лоша и се задаваше още една гладна зима. Като нямаха общ враг, благородниците от Високите земи се биеха едни с други и недоволстваха от слабостите на Джеймс III. Времето беше ужасно. А графиня Дънмор се скара пред всички с граф Дънмор.

— Месец! — извика Арабела на съпруга си. — Ти ми обеща, че когато Меги стане на един месец, ще отидеш при брат си, за да му кажеш да започне преговори с Хенри Тюдор за „Грейфеър“. Тя е вече на девет месеца и половина, Тевис, а ти още нищо не си направил! Ти ми даде дума и аз я приех, защото мислех, че си честен човек!

— По дяволите, Арабела — изрева в отговор той, — нима не обръщаш внимание на нищо друго, освен на собствените си желания? Знаеш пред какви трудности е изправен Джейми точно сега.

— Този път той сам си ги създава, Тевис. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Да се опитва да заграби печалбата на благородниците от техните земи е истинско предизвикателство, милорд, и брат ти също го знае добре! Смъртта на кралицата го промени, Тевис. Не е човекът, който някога беше и когото ние познаваме. През първите месеци след нейната смърт стоеше затворен в апартаментите си. Напълно беше пренебрегнал работите и управлението на кралството. А сега, изведнъж решава, че има нужда от още един църковен хор. Но не иска да плати за него от собствения си джоб, затова бърка в джоба на благородниците. Иска да си отмъсти за това, че те не искат да имат за кралица една англичанка.

— Една англичанка?! Джейми не говори за една сватба, а за цели три! Той самият трябва да се ожени, а също така Джейми и Ормънд, другият Джеймс. Три англичанки с всичките си слуги и лични камериери да влязат в шотландския двор. Една може би щяхме да приемем, но три — това прилича на английско нашествие. Нима не разбираш разликата?

— Всичко това няма нищо общо с рожденото право на дъщеря ни над „Грейфеър“ — сряза го Арабела.

— Времето не е подходящо за спор с Джейми, любима — заинати се графът.

— И кога ще настъпи подходящото време, Тевис? Скоро цяла Шотландия ще възнегодува срещу своеволията на брат ти. Знам, че го обичаш. Аз също го обичам, но като крал той не се ползва с добрите чувства на поданиците си. Много от тях, само при още една провокация, ще се опитат да го свалят от трона. Цял живот Джейми Стюарт е бил нерешителен, а ето че сега се е събудил от летаргията си и е готов да предизвика гражданска война. Наясно ли си, милорд, че кралят е помолил дори свещениците да се лишат от годишните си доходи в полза на кралския параклис в „Стърлинг“!

— Той е кралят, Арабела. Това е негово право — отговори съпругът й.

— Но Камарата на лордовете не мисли така.

— Лордовете винаги са били като едно семейство и винаги са създавали проблеми на брат ми — отговори Тевис Стюарт.

— И значи сега кралят е започнал да действа и първото нещо, което направи, беше да ги раздразни?! Това е лудост, но пак повтарям, че няма нищо общо с правата, които дъщеря ни има над „Грейфеър“. Можеш да отидеш при крал Джейми и да го помолиш да разговаря с крал Хенри. Може дори да го отклониш от пътя на саморазрушението, по който е тръгнал.

— Не е настъпило подходящото време, любима.

— Напротив, съпруже. Никога не би имало по-сгоден момент от този за преговори между двамата крале. Сега между двете кралства цари мир. Също като мен и ти знаеш, че ако в Шотландия избухне гражданска война, Англия ще наруши мирния договор. Така щеше да постъпи и Шотландия, ако привържениците на Йорк бяха взели надмощие при Стокфийлд миналия юни и бяха предизвикали гражданска война в Англия. Не може да си толкова сляп, та да не виждаш това!

Той беше изумен от това, колко добре разбира тя политическата ситуация. Да, през последните три години интелектът на неговата малка съпруга беше израснал значително. Разбира се, за това бяха допринесли и уроците, които брат му й беше изнесъл. Джейми беше открехнал вратите пред разума на Арабела и беше запалил в душата й огъня на знанието, който нямаше да бъде потушен лесно. Тя четеше всичко, каквото й попаднеше, макар неговата библиотека да не беше богата. Докато бяха в Единбург, тя беше открила на пазара сергия, на която продаваха томове, донесени от Франция и Италия. Тя преценявайте правилно ситуацията. Но той беше убеден, че и неговата преценка е правилна.

— Не мога да отида при Джейми сега, любима — каза той с тон, за който се надяваше, че ще й подскаже, че смята въпроса за приключен. Поне засега.

— Щом ти не искаш да защитиш правото на нашата дъщеря, милорд, значи трябва да го направя аз — отговори му Арабела. Нейният тон подсказваше, че решението й е окончателно.

Граф Дънмор излезе от замъка веднага след разговора. Отиде на лов. Трябваше да заловят един вълк, който отдавна причиняваше щети на селяните. От опит знаеше, че когато съпругата му изпадне в такова настроение, е по-добре да й даде ден-два, за да успокои горещия си темперамент. Когато се върна след четири дни, носеше със себе си кожата на вълка, за да й я подари. Тя можеше да украси с нея някоя от пелерините си. И узна, шокиран, че веднага след като той е излязъл от замъка, неговата съпруга е заминала за Единбург. Бележката, която му беше оставила, обясняваше всичко: „Отивам при краля.“ Графът изруга и хвърли пергамента в огъня. Погледна навъсено Флора, която му беше донесла съобщението.

— Тя взе ли каретата? — попита той.

— Не, замина на кон — каза Флора. — Нямаше да замине, ако вие бяхте изпълнили дълга си към лейди Меги, милорд.

— Не е сега моментът да се разговаря с Джейми — изрева той на камериерката, която обаче ни най-малко не се стресна.

— За тези неща никога не би имало подходящ момент, милорд. Кралят е добър човек. Цял живот сте се тревожили за неговите деликатни чувства. Ако кралят е мек човек, както говорят, то е, защото всички се държат с него като с такъв. Но той не се отнася така с хората, той не се тревожи за техните чувства. Винаги е приличал на огромен тромав звяр, когато са били замесени хора и техните чувства. И вие го знаете. Той обижда тези, които биха му били от полза, и облагодетелства онези, които търсят само лични облаги. Той не притежава здрав разум. Господарката беше права, като замина за Единбург, за да търси правата на дъщеря си. През пролетта ще започнат разправиите и кралят няма да има време да показва любезността си към когото и да било.

— Наистина ли, Флора, и откъде знаеш всичко това? — попита я графът.

— Всички обикновени, прости хора го знаят, милорд. Не е ли било винаги така?

Нейните думи дадоха на Тевис Стюарт повод за размисъл. Когато поразмисли, той разбра, че думите й са правдиви. Племенникът му вече беше пораснал. Не беше съзрял напълно, но беше достатъчно голям, за да бъде манипулиран и използван срещу баща си. Но все още не можеше да управлява сам, без ръководство и подкрепа. Граф Дънмор знаеше откъде ще дойде напътствието към младия крал. От Арчибълд Дъглас, от фамилията Хоумс или Хепбърн, от други семейства, които живеят по границата. Ако бъдеше направен опит да свалят брат му от трона, щеше да му се наложи да вземе страна, Тевис Стюарт го знаеше. И какво щеше да прави тогава? Честно казано, в този момент не знаеше.

Замисли се дали да не тръгне след съпругата си. Реши, че ще изглежда като глупак, ако се втурне след нея, и че най-вероятно тя е имала и това предвид, като е тръгнала сама да се види с краля. Беше едновременно и ядосан, и разтревожен, защото не знаеше как ще я приемат в двора. След смъртта на кралицата дворът се беше превърнал изключително в място за мъже. Дали Арабела щеше да успее да се справи при тези обстоятелства?

А Арабела, въпреки че нямаше опит, се справяше много добре. Беше стигнала до столицата, придружена само от Лона и шепа въоръжени мъже, които да я защитят при нужда. Беше отишла незабавно в замъка и беше поискала аудиенция от краля. Той беше очарован да види приятелско лице, защото скучаеше.

— Арабела, момиче — каза кралят и се усмихна мило на снаха си, която направи реверанс. — Къде е брат ми? Не е дошъл с теб?

— Тевис преследва вълците, господарю — отговори със сладък гласец Арабела. — Аз дойдох сама в Единбург, за да искам услуга от Ваше величество.

— Аз съм много привързан към Тевис Стюарт — отговори кралят — и няма да направя нищо, което не му се харесва. Дори за теб, момиче. Не сте на различно мнение с него, нали?

— Не, сир — каза Арабела. — По този въпрос аз и съпругът ми сме в пълно съгласие. Само дето Тевис мисли, че не би могъл да ви безпокои в този момент. А аз мисля, че макар въпросът да е от съществено значение за нас, за вас е толкова дребен, че не може да ви причини никакво неудобство. Затова дойдох в Единбург, сир, защото мисля, че ще се съгласите с мен.

— А знае ли за това съпругът ви, мадам? — осведоми се кралят.

— Оставих му бележка, сир — отговори невинно Арабела.

Кралят избухна в смях. Не можеше да отрече, че истински се забавлява. От смъртта на съпругата си не беше намирал нещо за толкова забавно.

— Оставила му бележка — продължи да се смее той, като сръга в ребрата любимеца си, Джон Рамзи, граф Ботуел. — Обзалагам се, че брат ми вече забива пети в хълбоците на коня и се носи по пътя за Единбург! Хи! Хии!

— Наистина ли, милорд — отговори Рамзи с тон, който подсказваше, че се отегчава.

— Е, момиче — каза най-накрая кралят, успял да овладее изблика на смях, — какво искате от мен?

— Вие знаете историята за това, сир, как моят съпруг ме отвлече от дома ми. Да ви кажа истината, нашият брак е щастлив и аз не съжалявам. Но бях наследница на „Грейфеър“. Аз съм последната от рода Грей. Макар Тевис никога да не се е оплаквал, аз не му донесох никаква зестра, защото „Грейфеър“ беше моята зестра. Когато съпругът ми ме отвлече, мъжът, за когото бях сгодена, се ожени за майка ми. Тя умря няколко месеца по-късно при раждане. Сега онзи мъж е отправил молба към Хенри Тюдор да узакони правата му над моята крепост. Но той няма никакви права над нея. Той е подъл. Искам да си получа обратно дома, Ваше величество. О, знам, че не мога да бъда господарка на „Грейфеър“, защото съм омъжена за шотландец, а крал Хенри не е глупак и няма да даде една от граничните си крепости на шотландски граф. Но ще бъда доволна, ако дъщеря ни Маргарет може да влезе в крепостта като господарка. Ще позволя на крал Хенри да омъжи дъщеря ми за мъж по негов избор и ще я изпратя в семейството на младоженеца, когато навърши шестата си година. Тогава крепостта ще остане в ръцете на фамилията Грей, както и трябва да бъде, Ваше величество. Нима не бихте преговаряли с английския крал, за да защити правата на племенницата си, господарю? Сигурна съм, че той ще се вслуша във вашата дума, защото аз съм без значение за него. — Арабела вдигна поглед, изпълнен с доверие, към лицето на краля.

— Ох, момиче — отговори Джейми Стюарт, — като се имат предвид работите на света, молбата ти наистина е незначителна. Но аз разбирам, че за теб това е много важно, защото си дошла при мен въпреки отвратителното зимно време. Разбира се, че ще ти помогна! Крал Хенри ще разбере изгодата от подобен брак, както я разбирам и аз. Ще му бъде приятна мисълта, че в негова власт ще бъде племенницата на шотландския крал и първа братовчедка на бъдещия крал на Шотландия. Одобрявам браковете с англичани. Ако успея да уредя такива бракове за мен и моите момчета, ще успея да си върна Бъруик като част от сделката. Какво мислиш за това, момиче?

— Ако го направите, със сигурност ще затворите устата на граф Ангъс, Ваше величество — засмя се Арабела. — От какво ще се оплаква тогава, чудя се?

— Сигурен съм, че ще измисли нещо — намеси се остро Рамзи от Балмейн. Носеше дрехи на жълти и черни райета, в които, понеже беше много слаб, приличаше на оса.

— Не, мисля, че няма, милорд — отговори тя. — По-скоро с изненада ще установи, че дипломацията може да бъде толкова успешна, колкото и войната, като в същото време не накърнява по никакъв начин собствеността на хората, да не говорим за техните крайници. — Тя се обърна към краля. — Ще пишете на крал Хенри, нали, милорд?

— Да, момиче, ще му пиша още днес, обещавам ти. Къде си отседнала?

— В къщата на „Хай стрийт“, сир. Ще остана да преспя, а утре ще побързам да потегля за „Дънмор“, защото оставих Меги на дойката. Тя никога преди не се е отделяла от мен дори за кратко.

— Остани в замъка, Арабела, поне докато ти дам копие от писмото, което ще продиктувам на секретаря си. Така ще можеш да отнесеш на брат ми в „Дънмор“ доказателство, че не си ме ядосала с невинната си молба. Кажи, момиче, нима сте кръстили дъщеря си на моята починала съпруга Маргарет?

— Да, господарю — отговори простичко Арабела.

Джейми Стюарт кимна мълчаливо, а после леко махна с ръка, което беше знак за нея, че може да излезе от залата. Арабела направи реверанс и излезе заднишком от стаята.

В преддверието се срещна лице в лице с принца. През месеците, през които не го беше виждала, той беше още по-висок. Сега имаше вид на зрял мъж, но Арабела знаеше, че е по-млад от нея. Очите му смело се плъзнаха по тялото й.

— Мадам, много ми е приятно да ви видя отново в двора. Той учтиво се поклони, хвана малката й длан и я поднесе към устните си.

— Милорд — учтиво рече тя и, за негова изненада, бързо издърпа ръката си.

— Колко дълго ще останете, милейди Дънмор? Много ми липсваше вашето красиво лице.

Тя не обърна внимание на комплимента.

— Утре се връщам у дома, милорд.

— Толкова скоро? — Беше разочарован. — Чичо ми не е ли с вас?

— Съпругът ми трябва да улови вълците, които причиняват проблеми на нашите селяни. Дойдох в Единбург да изпълня една негова заръка. И тъй като изпълних поръчението, утре се връщам у дома — отговори Арабела.

— Тогава, тази вечер ще вечеряте с мен — каза Джейми Стюарт.

— Разбира се, че не!

— Не можете да ми откажете, лельо — каза той тихо. — Аз съм наследникът на трона. Ако ме обидите, ще причините страдания на семейството си.

Изведнъж Арабела се намери в задънена улица. Дали това, което Джейми говореше, беше истина, или той просто се опитваше да получи своето? Честно да си кажеше, не можеше да прецени. Обаче не искаше да позволи на Джейми да я направи на глупачка с приказките си за своето кралско положение.

— Ще вечерям с всички останали членове на двора в трапезарията на замъка, милорд — каза тя на принца. — Не бих могла да ви откажа, ако седнете до мен.

— След смъртта на майка ми в двора вече няма жени, мадам — отговори принцът. — Ще ви заведа в апартамента си, където ще вечеряте на спокойствие.

— Мисля, че разбирате, милорд, защо не мога да вечерям във вашия частен апартамент. Колкото и невинно да е това, то ще навреди на репутацията ми. Знам, че не искате да причините това нито на мен, нито на чичо си, който много ви обича.

Принцът се засмя.

— Опитвате се да ми избягате, Арабела, но аз няма да ви позволя. Сега, когато в двора няма нито кралица, нито красиви дами, тук е много скучно. Всичко, което ми остана, са моите уроци и компанията на по-малките ми братя и учителя.

За миг той заприлича на момчето, което все още трябваше да е. Но графиня Дънмор, която беше нащрек, видя в очите му дяволития пламък на страстта, който напразно се опитваше да прикрие с невинност и с опитите си да предизвика нейното съжаление. Тя беше в недоумение. Не знаеше как да постъпи. Тогава към тях се приближи граф Ангъс.

— Милорд — каза тя с лъчезарна усмивка, — тази вечер принцът дава вечеря в апартамента си и съм сигурна, че би искал и вие да дойдете! Не е ли така, милорд?

— С удоволствие ще дойда — каза Арчибълд Дъглас с усмивка, преди принцът да е успял да каже „не“.

— Мисля, че е по-добре да побързам да дам заповедите си на слугите, които ще приготвят вечерята — каза Джейми Стюарт, който прие, че днес графиня Дънмор го беше победила. — Когато се наложи да започна някоя война, лельо — каза й той, — ще се надявам вие да бъдете на моя страна.

Той се поклони и се отдалечи. Граф Ангъс се засмя.

— Мадам, сигурно сте били отчаяна, за да прибегнете до моята помощ — Той я хвана под ръка и двамата започнаха да се разхождат — Нашият принц е много хубаво момче.

— Той не е нищо повече от един съблазнител и аз бих му ударила един-два шамара — каза гневно Арабела. — Съвсем откровено ми каза, че иска да ме има в леглото си! Не съм го окуражавала, никога не бих изневерила на съпруга си. Не бих го харесвала с рога на главата.

Граф Ангъс ясно виждаше, че тя е много ядосана, затова не отговори нищо. Вместо това каза:

— Принцът вече е истински мъж. Не прилича на баща си. Радваме се, че е така, защото мислим за деня, в който Джеймс III вече няма да управлява кралството.

— Вярно, че кралят е различен, но не виждам причина да го мразите, милорд. Той също предпочита компанията на мъжете, само че те невинаги са благородници. Те обикновено са мъже, чиито интереси и вкусове са по-изискани, по-деликатни от вашите. Вие предполагате, че връзките на краля с тези мъже са неестествени. Но кралят има трима синове, а кралица Маргарет искрено го обичаше и уважаваше. Подозирам, че сега ви занимава мисълта да поставите сина на мястото на бащата. Мисля, че сте на погрешен път.

Арчибълд Дъглас, който нямаше високо мнение за женския интелект, сега откри, че изпитва уважение към графиня Дънмор, защото тя говореше уверено дори когато грешеше. Тя можеше да повлияе на съпруга си, а Тевис Стюарт щеше да е много полезен на тяхната кауза.

— Мадам — поде той, без да бърза, подбирайки внимателно думите си, — не е вярно, че не харесвам краля. Той обаче наистина е слаб човек и вие трябва да признаете това, независимо колко силно приятелство ви свързва с него. А точно сега Англия има силен крал. Кралете преди Хенри Тюдор имаха и други проблеми. През по-голямата част от царуването си Ричард се бори, за да запази трона си. Неговият брат, Едуард, не само трябваше да премахва непрекъснатите заплахи срещу себе си, но имаше и семейни проблеми. А кралят преди него, бедният слабоумен Хенри Ланкастърски, беше играчка в ръцете на лордовете и служеше за удовлетворяване амбициите на кралицата. Но сега, Арабела Стюарт, сега Англия има Хенри Тюдор, а на привържениците на Йорк не остана нищо, освен малкият граф Уоруик, затворен в Тауър.

— А също и синовете на крал Едуард — Едуард и Ричард — едва чуто възрази Арабела.

— Бедните момчета сигурно са мъртви, мадам. Ако Ричард не ги е убил, то Хенри Тюдор със сигурност го е сторил. Той няма да остави жив никой, който заплашва трона му. Хенри Тюдор ще остане крал на Англия, докато е жив. Затова и Шотландия има нужда от силен крал — каза Арчибълд Дъглас.

— Може и да сте прав, милорд, но може и да не сте. При коронясването кралят бива миропомазан от самия Бог и не е наша работа да се месим в работите на Небесния си Баща. Сегашният крал ще остане да царува, докато това е угодно Богу. Да замисляте предателство, би означавало да вървите против Божията воля.

— Божественото право — каза граф Ангъс с усмивка. — Да, кралят управлява с помощта на Божественото право, но понякога ние, обикновените смъртни, трябва да протегнем ръка за помощ на Господа, мадам.

Арабела беше принудена да се засмее.

— Милорд — каза тя, — вие сте непоправим. Грешите, а на всичкото отгоре отказвате да се вслушате в гласа на разума. Но няма да споря с вас сега, когато ме извадихте от много трудно положение. Вие може и да одобрявате начина, по който принцът се държи с жените, но съм сигурна, че не бихте желали да видите съпругата на приятеля си принудена да изпадне в компрометираща ситуация.

Сега беше ред на Арчибълд Дъглас да се засмее.

— Мадам, вие не ми оставихте възможност да ви откажа. Не мисля, че младият Джейми остана доволен, когато умно планираната му среща с вас се превърна, и то пред очите му, във вечеря за трима.

— Нима мислите, че дори нямаше да ме нахрани? — запита Арабела, вбесена.

— Защо да приготвя вечеря, когато се предполага, че сте там за друго? — каза граф Ангъс с усмивка. — Макар че е млад, Джейми много внимава със златото си. Може да бъде много щедър, когато пожелае, но никога не пилее пари напразно.

Арабела се засмя.

— О, милорд — каза тя, като погледна право в сините очи на граф Ангъс, — сега разбирам защо съпругът ми не ми позволявала пътувам сама, без неговата подкрепа и защита. Принцът е хитра лисица, а за мен, очевидно, е оставена ролята на малкото невинно агънце.

— Това е вярно — съгласи се Арчибълд Дъглас. — Но аз знам каква сила притежава вашият гняв, мадам. И все пак гневът не би могъл да ви защити срещу кралската кръв на принца.

— Моля ви, не ме оставяйте сама с принц Джеймс — каза Арабела, изведнъж станала много сериозна. — Не мога да направя това, което той иска от мен, а не мога да му откажа открито, без да го обидя и да го превърна в свой враг. Знам, че един ден той ще стане крал, но това не му дава право да принуждава жените да лягат в леглото му.

— Точно отказът ви ви прави така съблазнителна, мадам — каза граф Ангъс. — Джейми Стюарт не е свикнал да чува „не“ от женските уста. Няма да ви оставя сама с него, обещавам ви. Не бих могъл да погледна съпруга ви в лицето, защото, както аз знам, че принцът ви желае, така го знае и Тевис. Защо, по дяволите, сте дошли в Единбург без него?!

Арабела му обясни и той кимна в знак, че разбира.

— С право сте взели нещата в свои ръце, мадам — каза й той. — Тевис Стюарт е добър човек и затова се отнася към брат си с прекалена нежност. Освен това ако добре възпитате малката Меги, тя винаги ще бъде предана на Стюартите, независимо от това, къде живее.

— Бих искала тя да е вярна преди всичко на „Грейфеър“ и на хората, които живеят в крепостта — каза тихо Арабела. — Такъв ще бъде дългът на дъщеря ми, милорд. Политиката и войната са мъжки занимания. А храната и грижата за хората — женски.

— И все пак понякога жените се замесват в политиката, мадам — отбеляза граф Ангъс.

— Как би могло да стане това? — попита го тя.

— Когато жената, по един или друг начин, упражнява влияние върху съпруга си. Тогава тя се намесва в неговите дела, нали така?

— Наистина, милорд, така е — призна Арабела, — макар аз никога да не съм се замисляла за благотворното влияние, което жените оказват по този начин. Мисля, че християнският дълг на жената е да направлява съпруга си, когато може.

— Но женският ум е неразбираем за мъжете — каза граф Ангъс. — Господ да пази мъжа, който се опита да проникне в него.

Следващия час графиня Дънмор и Арчибълд Дъглас прекараха в Голямата зала на замъка и разговаряха на различни теми. Арабела започна да изпитва уважение към граф Ангъс, а той, на свой ред, започна да мисли, че тя е не само красива жена, но също така умна и чаровна. Особено като се вземе под внимание колко млада и неопитна е. Когато най-после един от пажовете дойде да им каже, че принцът е готов да ги приеме, те последваха момчето, хванати за ръце, като не обърнаха никакво внимание на погледите на хората, които завиждаха или просто бяха любопитни.

Принцът ги посрещна топло и се извини за обикновената храна, която ги чакаше на масата.

— Нямах време да се подготвя както трябва — каза той.

— Не бива да каните така прибързано хората на вечеря, милорд — каза му Арабела.

— Мадам, когато ви погледна, мисля не за храна, а за нещо друго — дяволито подхвърли принцът.

— Тогава би трябвало да каните в апартамента си Сорча Мортън, а не мен — също така дяволито му отговори Арабела. С подкрепата на граф Ангъс тя се чувстваше по-смела.

Двамата мъже избухнаха в смях, а после Ангъс попита:

— Как е братовчедка ми, момче?

— Не мога да ти кажа, Арчи, защото запознанството ми с нея беше много кратко. Репертоарът на Сорча е много ограничен, страхувам се, въпреки че на младини сте я обучавали самият вие. Казаха ми, че е хвърлила око на някакъв богат търговец от града.

Ангъс кимна.

— Тя има нужда от съпруг, и то от богат съпруг, защото обича скъпите неща. Джентълмените от нейната класа не са достатъчно богати и не биха могли да й осигурят разкоша, който сърцето й желае.

Принцът се усмихна.

— Тя, изглежда, не може да види предимствата от това да достави удоволствие на бъдещия крал — каза той, а сините му очи заблестяха.

Храната наистина беше обикновена, защото в замъка вече нямаше господарка, която да се грижи за работите в кухнята. Бяха сервирани печено пилешко, печено заешко, риба със сос от бяло вино, хляб, сирене и купа ябълки. Вечерята щяха да преглътнат с помощта на превъзходно бургундско. Едва бяха започнали да се хранят, когато се появи един от пажовете.

— Кралят иска да види граф Ангъс — каза момчето.

— Тогава аз трябва да се върна в залата — побърза да каже Арабела, — защото съм сигурна, че секретарят на краля вече ми е приготвил пергамента.

— Вие ще останете, мадам — нареди принцът и я хвана за ръката. Обърна се към Арчибълд Дъглас: — Вие можете да отидете, милорд.

Граф Ангъс погледна Арабела и й каза с очи, че макар да й съчувства за трудното положение, в което беше изпаднала, не може повече да се бърка. Нареждането на принца тя да остане и думите му, че той трябва да отиде при краля, не му позволяваха повече да защитава нейните интереси. Стана от мястото си, поклони се на принца и на графиня Дънмор и излезе.

Веднага щом вратата се затвори след графа, принцът взе ръката на Арабела и я поднесе към устните си. Целуна нежно чувствителната кожа на дланта й.

— Най-после, сладка моя, сме сами. — Погледът му не скриваше намеренията му, напротив.

— Ако ме докоснете, Джейми Стюарт, ще пищя — каза му Арабела и издърпа ръката си.

— Какво толкова ви отблъсква в мен, мадам? — попита я той, силно ядосан.

— Първо вие ми отговорете, милорд. Какво искате от мен? — отговори му тя с въпрос.

Той се изчерви и каза:

— Мисля, мадам, че много добре знаете какво искам от вас.

— Искате да ме вкарате в леглото си и да ме любите, нали така? — каза Арабела направо. — Е, милорд, аз пък не искам да правя любов с вас. Обичам съпруга си и вашето преследване ме обижда. Не искам да опетня честта на съпруга си. Вие го знаете, защото неведнъж съм ви го казвала. Не разбирам защо продължавате да ме преследвате.

— Вие наистина сте много откровена, мадам — отбеляза сухо принцът.

— Ако ме принудите против волята ми, Джейми Стюарт, а съм сигурна, че можете да го направите, защото сте много по-едър от мен, ще извършите изнасилване. Когато ме пуснете, ще отида право при съпруга си и ще му разкажа как сте се отнесли с мен. Какво мислите, че ще направи Тевис Стюарт, милорд, когато разбере за вашето поведение?

Принцът стана от мястото си, заобиколи масата и застана зад стола на Арабела. Постави длани на раменете й.

— Не познавам друга като вас, Арабела — каза тихо той. Наведе се и я целуна по шията, а едната му ръка се пъхна в деколтето й и погали гърдите й. Той нежно заигра със зърната й, които се втвърдиха под палеца му. — Ти си мека, нежна и толкова сладка — прошепна той.

Арабела седеше абсолютно неподвижно.

— Колко мъже си познала, сладка моя? Съпруга си и никой друг, обзалагам се. Аз съм много млад, знам това, но вече съм признат за най-добрия любовник в Шотландия. Позволи ми да те любя, Арабела Стюарт! Остави ме да те любя!

— Никога няма да изневеря доброволно на Тевис, Джейми Стюарт — отговори тя студено — Веднага махни ръката си от гърдите ми! Сега си тръгвам. Ако се опиташ да ме спреш, ще закрещя така, че замъкът ще се срути!

Арабела реши, че правото на Джейми Стюарт над шотландския престол не му дава право над нея. Той неохотно се подчини. Тя се изправи, като гневно оправи полите си.

— Някой ден и вие ще поискате нещо от мен, мадам — каза той тихо и отново я целуна по шията. — На всички хора се случва да помолят краля за нещо. Преди да поискаш нещо от мен, Арабела Стюарт, спомни си каква ще бъде цената. Защото дори кралските услуги не са безплатни.

— Вие все още не сте крал на Шотландия, принце. Моля се на Бога да не се качите на трона, преди да сте научили, че можете да притежавате всичко, просто защото сте крал! — сряза го Арабела.

— Нямам търпение да те имам в леглото си, Арабела Стюарт — засмя се принцът. — Обичам жените с дух, не мога да им се наситя. Чичо ми е щастливец.

Той е най-твърдоглавият мъж, когото съм срещала, мислеше си Арабела на другия ден, докато пътуваше към дома. Питаше се дали да разкаже на съпруга си за срещата си с принца. Реши, че за да запази мира в семейството си, ще каже само, че тя и граф Ангъс са вечеряли в апартамента на принца. Беше срещнала Ангъс в преддверието, което водеше към стаята на принца. Пажът, който беше дошъл да го извика, изчезнал почти веднага и графът бързо се сетил, че кралят не е изпратил за него. И веднага се върнал, за да се притече на помощ на графиня Дънмор.

— Знаех си, че не се нуждаете от мен, за да се справите с принца — беше се засмял той, когато тя му беше разказала какво се е случило.

— О, милорд, имах нужда от вас — каза му тя. — Бях ужасена и не знаех как да се измъкна, когато принцът безцеремонно сложи ръце на раменете ми. Бях толкова ядосана, че той се принуди да ме остави да си отида. Не мисля, че Джейми Стюарт е свикнал с женския гняв.

— Той е виждал ядосани жени само когато им е отказвал — избухна в смях граф Ангъс.

— Той е дяволски настоятелен — каза недоволно Арабела.

— Един ден той ще стане добър крал — отговори графът.

Арабела изпита неземно щастие, когато видя пред себе си кулите на замъка „Дънмор“. Беше отсъствала от къщи десет дни. Дъщеря й ужасно й липсваше. Но първо трябваше да се сдобри със съпруга си, който, без съмнение, беше много ядосан. Графиня Дънмор смело, с наперена походка, влезе в Голямата зала и се изправи лице в лице с Тевис Стюарт.

— Е, мадам, успя ли да получиш от моя брат това, което искаше? — попита я той.

— Да — отговори му тя и му хвърли навития на руло пергамент.

Граф Дънмор го разви и бързо прегледа съдържанието му.

— За Бога, моя сладка избухлива женичке, успяла си да накараш Джейми да действа, а? Но това, разбира се, не означава, че ще успееш да спечелиш „Грейфеър“ за нашата Меги. Ясно ти е, нали?

— Ще взема обратно „Грейфеър“, Тевис. Кълна се! — каза му тя. — Крепостта беше моята зестра, а сега ще бъде зестра на Меги. Няма да позволя на Джаспър Кийн и хората му да се разпореждат там! По-скоро сама, със собствените си ръце, ще разградя крепостта камък по камък, отколкото да позволя на онова копеле да живее там! — И тя се хвърли в прегръдките му. — О, толкова е хубаво, че отново съм у дома, любими!

— Господи, каква жена си ти, мила! — възкликна той и я взе на ръце.

— Милорд! — запротестира тя. — Още не съм видяла Меги.

— Ще я видиш утре сутринта — отвърна той и понесе съпругата си нагоре по стълбите.

— Липсвах ли ти, милорд? — попита тихо Арабела, поемайки в уста крайчеца на ухото му.

— Змия! — изръмжа недоволно той.

— Хвана ли вълка? — И тя захапа вече не така нежно плътта му.

— Да, по дяволите, любима! Да, да — отговори той на всичките й въпроси.

— И ще признаеш ли, че ти грешеше и че аз бях права по отношение на краля? — притисна го тя.

— Само ако ти признаеш, че си непокорна съпруга — отговори той и отвори с крак вратата на спалнята й. — Вън! — изрева той на Флора, която чакаше господарката си. Хвърли Арабела на леглото и скочи отгоре й. — Сега, мадам, вече мога да те целуна за добре дошла! — И устата му хищно завладя нейната.

Арабела въздъхна доволно и сластно се протегна, а после обви врата му с ръце.

— Ммм — измърка тя и въздъхна още по-дълбоко, когато той обсипа с топли целувки шията й. Той сръчно развърза роклята й и я хвърли на пода. Нетърпеливо сграбчи деколтето на долната й риза и я разкъса. Зарови глава между прекрасните й гърди. Тя се завъртя така, че той да може да целува и двете й гърди. Кожата й беше леко парфюмирана и много примамлива.

— Ах, любима, любима — нададе стон той, а ръката му нетърпеливо се пъхна под фустите й, плъзна се по копринената кожа на бедрото й и намери пулсиращата й сърцевина.

Тя изви тяло и нададе гърлен звук. Също пъхна ръка под полата му и погали члена му. Гали го настоятелно, докато той стана твърд и по-нетърпелив да я има дори от първия път. Устните им отново се срещнаха, езиците им се преплетоха. Той метна полите над кръста й, за да може да я обладае.

— Гледай в мен, моя страстна избухливке — простена силно той. — Гледай в мен!

Светлозелените очи на Арабела се впиха в тъмнозелените очи на съпруга й. Очите й се разшириха от удоволствие и не се отделиха нито за миг от неговите, докато той навлизаше дълбоко в нея.

— Ах! — въздъхна отново тя, а после се усмихна, защото и той беше простенал в отговор. — Кажи ми, че ме обичаш, Тевис Стюарт — каза тихо тя.

— Обичам те, Арабела — каза той и топло се усмихна. — Да, обичам те, и ти много добре го знаеш.

— Да, знам го — прошепна тя, с устни, допрени до неговите. А после затвори очи, защото се понесе бавно на облака на удоволствието, което допирът на телата им пораждаше.

— Ах, избухливке — тихо, като стон, каза той. Движенията му бяха бързи, много бързи, защото търсеше удоволствието си. И когато то дойде, той, както винаги, беше внимателен. Не се отпусна върху нея, за да не й причини болка. Легна по гръб и я взе в прегръдките си. Арабела доволно въздъхна.

— Винаги ли се получава така между съпрузите? — попита го тя.

Той се замисли за миг, а после каза:

— Не, любима. Но ние не сме просто мъж и жена. Ние сме любовници, мила, и в това е разликата.

— Значи е различно с всяка жена? — попита тя.

— Да.

— И как така? — продължи тя да задава въпроси.

— Страстта ми към теб е породена от любовта ми към теб — каза той бавно, подбирайки внимателно думите, за да може тя да го разбере. — Има жени, които умело предизвикват низката природа на мъжа, половия му нагон, така че той иска да ги люби. Но той не иска от тях нищо повече. Има и такива жени — жени, които искат от мъжа единствено секс. И нищо повече. А при нас е различно. Аз не само те обичам с цялото си сърце, но също така те желая. И искам да родиш децата ми. Разбираш ме, нали?

— Но нали мъжете могат да направят деца и на жени, които не обичат?

— Да, случва се и така.

— И ти си го правил, нали, милорд?

— В повечето случаи съм внимавал много — отговори честно Тевис Стюарт, — но все пак имам деца от три момичета в селото. Две момчета и едно малко момиченце.

— Виждал ли си ги, милорд?

— Виждам ги винаги, когато сляза в селото. Не съм отрекъл бащинството на нито едно от тях, защото, след като са ми деца, те са моя отговорност — каза графът.

— Ти си добър човек — измърка тя със сладък гласец, който го заблуди. После се изправи на лакът, погледна усмихната в очите му и хвана кичур от тъмната му коса и го дръпна с всички сили. — Няма да има повече момичета в селото за теб, милорд, или ще предизвикаш гнева ми!

— Оу! — изрева Тевис Стюарт, защото съпругата му не прояви никаква нежност.

— Кажи го, милорд! Никакви момичета повече! Кажи го! — нареди му Арабела.

— Никакви момичета повече! — съгласи се той с горчива усмивка и погали гърдите й. — Как бих могъл да пожелая друга жена, след като имам теб за съпруга?!

Мекотата на кожата й, фактът, че ласките му караха зърната й да се втвърдяват от желание, накараха пулса му да забие ускорено. Той я хвана през кръста, накара я да легне по гръб и съблече всичките й фусти, а после и долната риза. Сега тя беше гола, като се изключат дългите чорапи, които бяха придържани от жартиери. Наистина, нямаше по-съблазнителна жена от съпругата му.

— Огънят май загасна — каза тихо Арабела — и в стаята започва да става студено, милорд.

Графът стана от леглото, отиде до камината и разпали огъня. А после свали ризата, полата си и долните си дрехи.

— Аз ще те стопля, любима — отговори той, също тихо.

Арабела Стюарт протегна ръка към него.

— Ела в леглото, милорд — каза му тя, — та ти едва си започнал да ме поздравяваш със завръщането ми у дома.

С усмивка на задоволство граф Дънмор се подчини на молбата на съпругата си.

Глава 13

Църквата удовлетвори молбата на крал Джеймс III и манастирът в Колдингъм му отпусна сумата за новия хор. Та нима крал Джеймс не изпращаше най-добрите музиканти да се учат в чужбина? Нима не окуражаваше църквите да обменят опит по отношение на хоровете и да разменят инструменти? Нима не одобряваше църковните химни, чрез които се славеше Бог? Църквата беше благоразположена към крал Джеймс III и заради неговата преданост към Бога и родината, а също така и към покойната кралица Маргарет, която беше много набожна.

Кралят беше изпратил петиция в Рим, която също беше одобрена и която му даваше права над църковните доходи. Шотландските благородници нямаха вече да имат възможност да използват църквата за своите замисли.

Кралят изведнъж беше започнал да води майсторски играта и беше наложил кралската си воля и авторитета си на владетел. А това не се хареса на повечето благородници. Въпреки че непрекъснато се оплакваха, те бяха много доволни от нерешителността на Джейми Стюарт, защото тя им даваше основание да не се подчиняват на кралската воля. Новият Джеймс не беше по вкуса им. Той заплашваше техния авторитет в области, които те отдавна смятаха за лично владение. Но, може би за първи път в историята на царуването си, кралят имаше подкрепата на парламента. Със сигурност имаше благородници, които приемаха решенията му, църквата също беше на негова страна, но най-силна подкрепа кралят получаваше от парламента. Представителите на средната класа, както и на бедните хора, бяха доволни да видят, че кралят се опитва да въведе ред в кралството. Прекалено дълго бяха страдали, оставени на милостта на благородниците. Ненадейно от двора бяха изгонени граф Хоум и Патрик Хепбърн, лорд Хейлс. Джеймс III изпрати свой пратеник в замъка „Хоум“, за да предаде съобщението, с което той остро ги приканваше да се върнат в двора. Когато пратеникът се върна в Единбург, каза, че едва е успял да спаси живота си. Графовете Хоум разкъсали кралското знаме, ударили го жестоко по главата и смъкнали от гърба му пелерината, която подсказвала положението му на кралски вестоносец. Едва тогава го оставили да тръгне обратно.

— Войната ще избухне още преди да дойде лятото — каза граф Ангъс на Тевис Стюарт. — Хоум няма да приеме решението на краля, а Джейми вече е отишъл толкова далеч, че не може да отстъпи, нито да направи компромис. Скоро и ние ще трябва да направим избора си. Кралят вече е изпратил принца в „Стърлинг“.

— Джейми? — попита граф Дънмор.

— Да. Ормънд и младият Джон са все още при татко си, но Джейми е отпратен по-далеко. Не му разрешават да излиза от портите на замъка. Говорят, че му позволяват да се разхожда само из градината и да прави някои и други упражнения, за да поддържа формата си — отговори Арчибълд Дъглас.

— Горкото момче! — изрази съчувствие Тевис. — С времето Джейми ще става все по-раздразнителен, особено щом не му позволяват да ходи на езда. — А после хвърли остър, проницателен поглед на граф Ангъс. — И какво ще направиш ти, Арчи, когато се стигне дотам, че бъдем принудени да вземем страна?

— Също като теб, Тевис, и аз ще чакам. Не ми е приятна мисълта за измяна.

Арабела, която беше в компанията на двамата мъже, седеше мълчаливо. Мълчанието й беше странно, защото тя винаги имаше мнение по всички въпроси. Вече беше обмислила ситуацията и беше стигнала до заключението, че макар на краля да липсваха много качества, той беше добър човек. Благородниците не биваше да го винят за това, че защитава интересите на Шотландия, а не техните собствени. Ангъс беше прекалено сигурен, че наближава въоръжен сблъсък. Мисълта за война я плашеше. Беше загубила баща си при подобни обстоятелства. Не й харесваше мисълта, че може да загуби и съпруга си.

В края на месец януари граф Хоум, заедно с лордовете Лил, Грей и Хепбърн от Хейлс, застана пред стените на замъка „Стърлинг“ начело на многоброен отряд. Лорд Хоум, въпреки че беше много ядосан на краля, беше известен като честен и извънредно смел човек. Принцът го посрещна радостно, или поне така се стори на онези, които присъстваха на срещата им. Джон Шоу, управител на замъка, каза на лордовете, че никой не може да влезе без разрешение от краля. Въпросът беше разрешен — отрядът бунтовници взе принца със себе си. Шоу не беше бунтовник. Той само беше толкова силно очарован от разума и чара на граф Хоум, че забрави да каже на краля за заминаването на принца.

Принцът и неговите привърженици се подслониха в замъка „Линлитгоу“ и зачакаха. Но нищо не се случи. Странно беше и това, че шотландските лордове не говореха за тези събития. Изведнъж те станаха несигурни. Не знаеха какво искат. Въпреки че Джеймс III не беше удобен за тях, струваше им се, че принцът е още много млад. Може би беше още неспособен да управлява. Джейми Стюарт и хората, които го подкрепяха, седяха и чакаха в замъка „Линлитгоу“ онези, които така и не дойдоха. Кралят замина на север, за да се увери във верността на северните лордове, като през цялото време демонстрираше пренебрежение към сина си и неговото прибързано, необмислено поведение.

Февруари беше сив и мрачен. Редуваха се дни на сняг и вятър с дни на меко, слънчево време. В резултат на това почвата се превърна в кал. До замъка „Дънмор“ достигна вестта, че принцът е болен.

— Винаги така се случва — каза граф Дънмор на съпругата си. — Когато е щастлив, Джейми е здрав като бик, но когато е нещастен, страда и физически от какви ли не неразположения — свиват го червата, боли го главата, вратът или пък всичките стави.

— Това е заради съвестта му, сигурно се чувства виновен — каза Арабела, която не изпитваше никакво съчувствие към принца. — Тръгнал е срещу баща си, заедно с онези, които са готови да въстанат срещу краля. Бих искала да отидеш при него и да го вразумиш, но знам, че не можеш да го направиш.

— Не, не мога — съгласи се той. — Ако се появя в „Линлитгоу“, ще се намерят хора, които да кажат, че подкрепям племенника си и съм против брат си.

През март времето се подобри и принцът, чието здраве също се подобри, отпразнува рождения си ден. Най-големият подарък за него беше пристигането на граф Ангъс под неговото знаме, който, съвсем скоро, беше последван и от граф Арджил. Кралете на Англия и Франция обаче изпратиха съобщения, с които критикуваха изправянето на принца срещу баща му. Кралят, придружен от армиите на северните принцове, се приближи на няколко мили до „Линлитгоу“, а основната кралска армия го следваше на четири-пет мили.

Имаше и малка схватка, в която армията на принца беше водена от граф Ангъс. Граф Хоум, за негово голямо разочарование, беше принуден да остане в замъка, за да защитава принца. Беше подписан мирен договор, според който кралят щеше да даде на принца големи пълномощия. Последният щеше да заема поста регент, докато стане достатъчно зрял, за да управлява. А когато настъпи този момент, кралят се задължаваше да отстъпи престола на наследника си. Договорът беше подписан от по четирима свидетели от всяка страна и едва тогава беше подпечатан. Но когато се прибра в Единбург, кралят заяви, че мирният договор е невалиден, и каза, че няма да отстъпи кралството без бой. Граф Дънмор най-после изпрати на племенника си бележка, с която му съобщаваше, че е на негова страна. Но го стори крайно неохотно.

— Как можеш да го подкрепяш, когато той въстава срещу брат ти? — попита Арабела съпруга си.

— Джейми вече не е достоен за моята подкрепа — каза мрачно Тевис Стюарт. — Не беше принуден да подписва договор с Джейми, но го направи. И честта му на благородник го задължаваше да спазва дадената дума. За Бога, Арабела, той е кралят! Щом кралят не държи на думата си, тогава, какво бихме могли да очакваме от него? Той вече не се ползва с нашето доверие.

— Но той ти е брат — каза тя гневно — и е избран от Бога да бъде крал на Шотландия. Когато въстанеш против брат си, не само ще влезеш в ролята на Каин, но ще оспориш и Божията воля!

— Няма да застана на страната на човек, който не държи на думата си — каза Тевис Стюарт.

— А аз няма да застана на племенника ти, който е бунтовник — отговори му тя.

— Аз говоря от името на Стюартите от „Дънмор“ — каза графът на съпругата си.

— Но не можеш да говориш от мое име, милорд — отговори тя, силно ядосана.

— Да, не мога да говоря от твое име — съгласи се той, — защото ти, Арабела Стюарт, си известна с това, че не си държиш езика зад зъбите.

Графиня Дънмор хвана най-близкия предмет, който се случи един сребърен свещник, и го хвърли по графа. Както винаги, улучи безпогрешно целта. Но съпругът, за три години брачен живот с, както той я наричаше, „моята малка избухливка“, беше придобил бързи рефлекси и успя да се наведе.

Принцът изпрати из цяла Шотландия съобщението, че ще въстане против несправедливия крал. Покани всички, които искат, да се присъединят под знамето му. Тевис Стюарт напусна замъка „Дънмор“ заедно с хиляда мъже, за да се присъедини към армията на принца. Хиляда души не се смятаха за кой знае каква сила, защото могъщите северни графове лесно вдигаха на крак до трийсет хиляди души. Но това, че братът на краля е на страната на принца, имаше психологическо значение. Защото за първи път двамата братя вземаха различни страни.

Също така стана достояние на всички, че графиня Дънмор подкрепя краля и че се е скарала публично със съпруга си в деня, в който той е потеглил за лагера на принца. На нея обаче й липсваше подкрепа. Вторият баща на графа, както и другите му полубратя, следваха принц Джеймс и неговите сили. Принцът постигна победа при Сонбърн на единайсети юни 1488 година. Но над победата му тегнеше, сянка. Джеймс III, напътстван от съветниците си, напусна бойното поле, след като стана ясно, че битката е загубена. По-късно беше намерен мъртъв, очевидно настигнат от предателска ръка, до воденицата при село Бенъкбърн. Имаше пет прободни рани в гърдите и стомаха му, всяка една, от които беше смъртоносна. Погребаха го набързо, но с полагаемите му се почести.

На двайсет и петия ден от месеца крал Джеймс IV беше коронясан в Скоун. Церемонията беше проведена набързо, защото шотландците се страхуваха, че англичаните може да сметнат момента подходящ за нашествие. По-младите братя на краля — Джеймс, който сега беше дук Рос, и още по-младият Джон — придружаваха навсякъде брат си, за да не могат да бъдат използвани против него. А едно ново предателство беше напълно възможно. Лордовете отново се караха. Кавгите не престанаха дори по време на коронацията. Младият крал, в опит да придаде на церемонията полагащото й се величие, изгони всички от параклиса в Скоун, с изключение на двамата си братя. Но лордовете продължиха да се карат шумно на прага и протягаха вратове, за да видят миропомазването на краля, като високо протестираха против изгонването си.

А след това, в Голямата зала, кралят, облечен изцяло в черно, седеше на трона и приемаше поздравленията на лордовете — на могъщите, известните и дори на незначителните. Над него се вееха знамената на всички присъстващи, но най-голямо беше кралското знаме. Когато граф Дънмор, който беше последен, се закле във вярност на племенника си, новият крал го накара да се изправи и му каза:

— Благодаря ти, Тевис Стюарт, и за предаността ти, и за подкрепата. Знам колко много ти обичаше баща ми.

— Ти също го обичаше, момче — каза графът. — Това дело не беше изцяло твое. Съветвам те бързо да разкараш всичките си съветници, защото един ден можеш да се окажеш в положението, в което се намираше баща ти. А може и да не стане така. Ти притежаваш чара на майка си, докато Джейми беше суров мъж. Просто бъди смел и силен, момчето ми.

Принцът кимна.

— Ще последвам съвета ти, чичо, защото е добър и даден от сърце. — А после сините му очи светнаха. — Чух, че твоята графиня не е била съгласна с теб и не е искала да подкрепи моята кауза.

Граф Дънмор се изчерви и тихо каза:

— Ти знаеш, че Арабела прави онова, което си науми. Не мога да я подчиня на волята си.

— А може би не трябва и да се опитваш, чичо. Харесвам съпругата ти такава, каквато е, а подозирам, че и с теб е така. Ако я промениш, тя вече няма да е жената, в която си влюбен — каза мъдро кралят.

Тевис Стюарт се засмя.

— Да, прав си, племеннико. — Поколеба се за миг, а после каза: — Само още един съвет, Джейми Стюарт. Имаш намерение да отнемеш графската титла на Рамзи, нали?

Кралят кимна.

— Да — отговори той много тихо.

— Тогава дай графство Ботуел на Патрик Хепбърн. Хоум е добър човек, но понякога, както сега, се цели прекалено нависоко. Родът Хепбърн от Хейлс ще балансира онова, което му липсва. И тъй като са роднини, няма да пролеят кръвта си заради това. А и Хепбърн е заслужил графска титла. Той е истински лорд и добър боец.

Кралят се усмихна. Усмивката му беше усмивка на облекчение.

— Ти ми спести много неприятности, чичо, защото, въпреки че имах намерение да отнема графство Ботуел и графската титла на Рамзи, не знаех кого да удостоя с честта да заеме мястото му. Ти си прав. Патрик Хепбърн е най-подходящият човек!

— Ти схващаш много бързо ситуациите, Джейми — каза графът на племенника си. — А това е много ценно качество. И баща ти го притежаваше. Успя ли да разбереш кой е виновникът за неговата смърт?

По лицето на младия крал пробяга сянка.

— Не, чичо, още не съм. Знаеш колко лош ездач беше баща ми. Сигурно е паднал от коня или се е оставил той да го хвърли там, до воденицата. Все още бил в съзнание и изпратил жената на воденичаря да доведе свещеника. Довели един мъж, който твърдял, че е служител на църквата, и пожелал да остане насаме с баща ми, за да чуе изповедта му. След известно време, когато воденичарят влязъл в стаята, баща ми имал няколко прободни рани издъхвал, а „свещеникът“ бил изчезнал.

— Дали воденичарят и жена му са били замесени, Джейми? — запита графът.

— Не, чичо. И двамата са били разпитани. Били ужасени от случилото се. Жената непрекъснато повтаряла: „Той не беше силен крал, но беше добър човек. Разбрах го по очите му.“ А после все ми повтаряше, че не бива да забравям баща си, защото всеки човек има само един баща на този свят. За Бога, чичо, чувствам се толкова виновен за смъртта на баща си! — призна си, много нещастен, кралят.

— И не си открил убиеца?

Кралят поклати глава.

— Дори да е така — каза граф Дънмор, — ти трябва да живееш своя собствен живот, Джейми, и трябва да се заемеш с управлението на страната.

— Нима не те интересува? — каза горчиво кралят. — Та той беше твой брат!

— Да, Джейми, интересува ме, но него вече го няма и нищо не може да ни го върне. Ако намерим виновниците, бих ги удушил със собствените си ръце, но щом не можем да ги открием, трябва да се заемем с належащите задачи. Баща ти сега е на небето, заедно с майка ти, а ти си крал на Шотландия. Такава съдба ти е била отредена още при раждането. Заеми се с управлението!

След коронацията графът замина за дома си. Въпреки събитията, случили се през последните няколко седмици, съпругата му не беше по-благоразположена от преди към новия крал. Както винаги, единствената й грижа беше как да си върне „Грейфеър“.

— Не попита ли Джейми дали е прегледал кореспонденцията на баща си? И дали случайно сред нея не се намира и писмо от Хенри Тюдор, което да съдържа отговор на молбата ми?

В този горещ летен ден тя изглеждаше особено красива. Косата й беше сплетена на една-единствена дебела плитка. Беше облечена в семпла рокля от светлосиня коприна. Беше му липсвала много, мислеше си той, докато с жаден поглед поглъщаше млечнобялата й гладка кожа, едрите й гърди и стройните бедра. Миришеше на див пирен, нейният любим аромат. Той я притегли в прегръдките си, целуна я и каза, не без известен хумор:

— След всичките тези сражения, погребението на краля и коронацията на новия, не остана време да говорим за твоята крепост.

— Но нали скоро ще разговаряш с племенника си по моя въпрос? — отговори с въпрос тя.

— Ще се опитам, момичето ми — каза той искрено. — Но Джейми ще има много работа, ако иска да седне здраво на трона. Ще трябва да поправи много от грешките на баща си, да раздаде нови почести и титли и да спечели доверието на кралете на Англия и Франция. Твоят малък проблем ще е последната му грижа.

Арабела отвори уста да възрази, но внезапно я затвори. Хиляди пъти бяха спорили по този въпрос. Все още бяха на различни мнения. За Тевис всичко беше по-важно от „Грейфеър“, но за Арабела крепостта беше от съществено значение. Беше отишла при Джеймс III с молба да й помогне, а сега сигурно щеше да й се наложи да отиде и при новия крал, защото съпругът й си имаше „Дънмор“ и „Грейфеър“ нямаше никакво значение за него. Той щеше да бъде също толкова щастлив, ако Меги се оженеше за наследника на граф Хоум, Дъглас или Хепбърн.

— Отново ли си се замислила? — обвини я той шеговито.

— Да — призна тя.

— Когато се замислиш — каза й той, — обикновено кроиш неща, които не са безопасни.

Арабела се засмя.

— А аз не мисля така — противопостави се тя.

— Хайде да си лягаме — каза той.

— Господи, Тевис! — Тя наистина беше шокирана. — Та слънцето още не е залязло!

Графът хвърли поглед през прозореца.

— Да, трябва да мине още час — съгласи се той.

— Денят е топъл и прекрасен и ще бъде жалко да го прекараме затворени в спалнята — каза Арабела. — Имам далеч по-добра идея.

— Нима?

— Да, милорд. — Тя го хвана за ръката, двамата прекосиха двора и преминаха по подвижния мост. — Открихме това място заедно с Меги, защото я боли едно израстващо зъбче, а горещината само я дразни още повече. Майка ти каза да натрия венеца й със скилидка чесън. Това помогна, но не много. Номерът е да се отвлече вниманието й от болката — обясни Арабела. — Затова я изведох на разходка. И двете открихме това малко поточе. Дърветата закриват мястото така, че то не се вижда от замъка. Тук можем да се изкъпем.

— Ти плуваш? — Той беше изненадан.

— Да — каза тя. — Баща ми ме научи, докато бях още малка. — Докато говореше, Арабела развързваше роклята си. — Нашата дъщеря също обича водата и плува като малко жабче. — Тя внимателно остави роклята си до едно дърво. — Тук поточето не е дълбоко, а дъното е песъчливо. Никога не изпускам Меги от ръцете си, въпреки че тя възмутено протестира. Мисля, че ако я пусна, ще отплава надалеч. — На земята се озоваха и всичките фусти на графиня Дънмор. Тя не носеше чорапи. Набързо се освободи от обувките. На нея остана само долната й риза. Тя го погледна с любопитство и сладко каза: — Ти няма ли да поплуваш с мен, Тевис? Нима не умееш да плуваш? — Арабела хвърли и долната риза върху купчината дрехи. — Ох, как обичам да чувствам топлия въздух по кожата си! — каза тя с нескрито удоволствие.

Мислеше, че нищо в нейното поведение не би могло да го изненада вече, но явно грешеше. Това беше една нова Арабела, досега останала непозната за него. Приличаше на малка русалка с едри гърди и съблазнителни бедра. Не можеше да откъсне поглед от нея, докато се приближаваше до водата. Изведнъж му стана топло, защото желанието започна да го залива на вълни. Не знаеше дали съпругата би трябвало да е толкова съблазнителна за съпруга си, както тя беше за него. Арабела обърна глава към него. Водата стигаше до средата на бедрата й.

— Идваш ли, съпруже? — попита тя тихо и вдигна нагоре плитката си, чийто долен край вече беше мокър. Засмя се и запляска с нея по водата, като вдигна рояк пръски. Графът се питаше дали ще успее да стигне до водата навреме, за да скрие силната възбуда, която го беше обзела. Под полата, членът му вече беше твърд и пулсираше. Бавно, уж неохотно, той се наведе, събу обувките и чорапите си. Също така бавно разкопча ризата си, като внимаваше да остане с гръб към нея. Не знаеше, че тя се наслаждава на дългия му гръб и мощните рамене.

— Защо се бавиш толкова? — запита го тя.

Граф Дънмор най-после се освободи и от полата си и се обърна с лице към съпругата си.

— О! — възкликна тя и се закикоти.

— Мадам — каза той ядосан, — няма да позволя да ми се присмиват!

Бързо влезе в студените води и тръгна право към нея. Тя, с дяволито изражение, започна да го пръска и да пищи. Естествено, ужасът й беше престорен. Когато той се приближеше на разстояние, достатъчно, за да я хване, тя умело избягваше встрани.

— Хвани ме, ако можеш, непохватни мой съпруже! — викаше тя и отскачаше до другия бряг на малкото поточе.

С див рев, той се спускаше след нея, като шумно пляскаше вода във всички посоки. А после, като се гмурна под водата, той наистина успя да я хване. Притисна мокрото й тяло до своето и покри устата й със своята. Целувката му беше гореща и дива. Целуваха се дълго време, а после той прошепна:

— Мадам, любили ли са те някога във водата?

И бавно влезе в нея. Нежните й ръце го прегърнаха здраво, а мокрото й тяло страстно се притискаше в неговото.

— О, ти си истински дявол, Тевис, как само умееш да ме възбуждаш! — Притиснала устни в неговите, тя нададе стон и потри гърдите си в неговите.

Огромните му длани се впиха в дупето й, а нейните бедра стиснаха здраво кръста му.

— Ах, любима — изстена той, — знаеш ли колко много ми липсваше! Крайно време е нашата Меги да се сдобие с братче. Нима не обеща, че ще ме дариш със син, наследник на Дънмор, Арабела?

— Да, обещах — съгласи се тя. — О, Тевис! Не прекъсвай това сладко мъчение! О, не мога да понеса повече! Не мога!

Тялото й потрепери, заляха я сладките вълни на удоволствието. Тя отметна глава назад, шията й силно се опъна, като че ли не издържаше на напиращата страст. А после, като въздъхна тихо от удоволствие, тя отпусна глава на рамото му. Той бавно излезе от водата, като все още я държеше в прегръдките си. Членът му все още беше дълбоко в нея. Коленичи на брега, положи я на гръб и покри лицето й с топли целувки. Тя отвори широко блестящите си зелени очи.

— Ти също много ми липсваше, Тевис — каза тя простичко.

— Знам — отговори той и се усмихна доволен.

А после започна бързо и силно да навлиза в нея, а обратното движение да извършва преднамерено бавно и нежно. Докарваше я до състояние, в което от очите й излизаха сълзи, като едва сдържаше семето в себе си. Скоро след женитбата той беше открил, че съпругата му има силни, почти неутолими, плътски желания. Мислеше, че това не е лошо, особено след като му беше вярна. Знаеше, че не я интересуват други мъже. Знаеше, че племенникът му проявява силен интерес към нея, но тя твърдо му отказва. Арабела бясно въртеше глава. За нея идваше още един оргазъм. Страстта й нарастваше с всяка секунда. Тя заби нокти в плътта му и остави кървави следи по гърба му. Той недоволно изръмжа и навлезе още по-дълбоко в нея. Огънят на неговата страст я изгаряше. Дънмор се наведе и взе едното й зърно в устата си. Засмука го безмилостно. Тя изпищя и се опита да се отскубне, но устните му се бяха сключили здраво около пъпката и неутолимо смучеха плътта й. Членът му почувства как влагалището й се свива и отпуска конвулсивно.

— Ще умра! — проплака тя. — Ох, умирам! — И неудържимо затрепери от удоволствие.

Той също не можеше да чака повече. Отдаде се на удоволствието.

— Аз също! — изстена той и изля любовните си сокове в нея.

Дълго време лежаха на дъхавата зелена трева с преплетени крайници, изтощени. Беше топло и пчелите жужаха. Двамата задрямаха. На запад слънцето се скри зад хълмовете, облени в пурпурно — златни отблясъци. Някъде над тях, скрит в клоните на дървото, заграчи гарван и предупреди всички пернати, че наоколо се навърта ястребът, готов да се нахвърли. А две малки зайчета надничаха любопитно от храсталака. Искаха да видят двете голи същества, които лежаха близо до поточето. Арабела въздъхна. Чудно, как една толкова кратка въздишка можеше да е наситена с толкова много удоволствие.

— Ти наистина ми достави невероятна наслада, Тевис — каза тя.

— Ти също, Арабела — отговори той.

— Предполагам, че трябва да се върнем в замъка — тъжно напомни Арабела и облече долната си риза.

Той се усмихна весело и заприлича на малко момченце. Тъмнозелените му очи блестяха дяволито.

— Освен ако не искаш да избягаме някъде заедно, мадам. Не искаш ли да живеем в малка къщичка в гората? Ще ловим риба, за да се храним. Ти ще плетеш венци от горски цветя, за да украсяваш с тях челото ми, когато се връщам от лов.

Арабела се засмя.

— Милорд, толкова си романтичен! Дори девойка, влюбена за първи път, не би могла да се сравнява с теб.

— Нима нямаше да ме обичаш, момиче, ако бях само един беден рибар и ловец? — попита я той.

— У теб няма нищо обикновено, Тевис — каза му тя. — Не е в природата на Стюартите да бъдат покорни и смирени. Те дори не могат да се преструват. Един обикновен мъж нямаше да ме отвлече, за да се ожени за мен. Обикновен мъж не би поискал ръката ми. Какво говоря, той дори не би се осмелил да мисли за мен! Аз те обичам и, с Божията воля, ти си граф Дънмор. А графовете живеят в прекрасни замъци. И още, трябва да побързаме да се върнем, преди да са вдигнали подвижния мост.

Арабела се изправи, облече се и още докато завързваше връзките на роклята си, обу обувките си.

— Не е лесно човек да те изкара от равновесие, нали, любима? Винаги си честна, та чак безгрешна.

— Не, не е лесно. Жена, която не е честна със съпруга си, е глупачка, милорд. Такъв е и съпругът, който не е честен с жена си.

Тя се наведе, вдигна полата му от земята и му я подаде. Графът се облече бързо. Хванаха се за ръце и тръгнаха към замъка. Дори не забелязаха въоръжените мъже, които охраняваха портата на замъка и които се усмихнаха многозначително един на друг, когато те преминаха през нея. Тази година лятото беше добро. Реколтата щеше да бъде богата. По границата цареше мир. Новият крал на Шотландия беше обичан от всички.

Глава 14

Прекараха Коледата в „Дънмор“. В замъка се беше събрало цялото семейство, което непрекъснато се увеличаваше. Алис и Мег имаха вече по две деца, а Алис призна, че е бременна с третото. Доналд Флеминг най-после се беше влюбил. Тя беше незаконна дъщеря, но много обичана от баща си, новия граф Ботуел, Патрик Хепбърн. Когато той научи за топлите чувства на дъщеря си към настоятелния ухажор, й даде зестра, която се състоеше от малко земя, върху която беше построена прекрасна каменна къща, и пълни шепи злато от графската хазна. Момичето — Елън — беше много умно. Когато й казаха да си вземе жълтиците, тя намаза дланите си с лепило, та каквото хване, да полепне по тях. Вместо да се ядоса, Патрик Хепбърн беше удивен от ума на това случайно заченато дете, чиято майка беше сестра на един от хората му. И за него беше добре, че има такава умна дъщеря. Той винаги я беше обичал, защото тя беше много чаровно момиче и печелеше сърцата на всички. Сватбата щеше да се състои през пролетта, след Великден.

Марджъри Флеминг седеше в залата на сина си и се оглеждаше с особено задоволство. Вече имаше пет внучета, а шестото беше на път. Последното от децата й щеше да се ожени съвсем скоро, а със сватбата щеше да дойде и надеждата за още внучета. През целия си живот не се беше чувствала така спокойна. Имаше обаче един малък проблем. Тя се обърна към Арабела и каза, изпълнена с надежда:

— Можем ли да се надяваме, че през идната година Дънмор ще се сдобие с наследник, мила?

Арабела се усмихна.

— Винаги можем да се надяваме — отговори тя, — но, разбира се, аз се надявам през идната година да върна „Грейфеър“ на моето семейство.

— Значи не се е получило писмо от английския крал? — попита лейди Марджъри.

Арабела поклати отрицателно глава.

— Тевис и аз ще заминем за двора точно преди Дванайсетата нощ. Може би вече се е получило съобщение и ни чака там. Може би новият крал не му е обърнал внимание, защото е било забутано при нещата на стария крал, Господ да даде мир на душата му! Поне така се надявам, мамо. Точно сега „Грейфеър“ е в окаяно положение. Сър Джаспър е с двора на крал Хенри и е занемарил крепостта, селото, земята и хората ми. Понякога братът на Лона прекосява границата и ми носи вести, а аз изпращам на хората окуражителни думи и парите, които успявам да спестя. Миналата година тяхната реколта не е била по-добра от нашата. В „Грейфеър“ също гладуват.

Лейди Марджъри се замисли, обаче не можеше да не попита:

— И какво ще стане, ако Хенри VI не ти върне „Грейфеър“, Арабела?

— Трябва да го направи! Ако трябва, ще отида до Англия, но ще си върна крепостта на всяка цена. Заради нашата Маргарет! — Арабела отговори твърде разпалено на свекърва си. — Джаспър Кийн няма да я притежава, защото няма право! Не и докато аз съм жива!

Лейди Марджъри видя, че съпругата на най-големия й син е твърдо решена да постигне своето, и се запита дали Тевис знае колко упорита е тя. Подозираше, че не е твърде наясно с дълбоките чувства на жена си по този въпрос. Разтревожи се, защото неразбирането на сина й щеше да доведе до сериозен разрив между двамата. Трябваше да поговори с Тевис за решимостта на Арабела да си върне крепостта. Но преди да успее да намери сгоден момент да остане насаме със сина си, граф и графиня Дънмор заминаха за двора. Разочарована, лейди Марджъри реши да подхване въпроса, когато се върнат, ако дотогава той не е решен.

В двора на Джеймс IV беше много весело. Поради това, че нямаше кралица, той беше помолил леля си, Маргарет Стюарт, да дойде да живее в двора и да наглежда младите красавици, които си търсеха съпрузи. Принцеса Маргарет Стюарт беше висока и много слаба жена в средата на трийсетте, с дълъг и прав нос, характерен за Стюартите. Беше възпитана в манастир, но беше прекалено независима, за да стане монахиня. Брат й, крал Джеймс III, я беше поканил в двора, когато тя беше само на двайсет години, с надеждата да й намери съпруг, преди красотата й да е повехнала съвсем. Принцесата обаче нямаше никакво желание да се омъжи. Беше много образована и много интелигентна. Изпитваше силна страст към музиката, математиката и астрологията. Не проявяваше никакво търпение в присъствието на лордовете, половината от които дори не говореха правилно шотландски, а повечето бяха и абсолютно невежи. Въпреки че я обожаваше, брат й изпита истинско облекчение, когато тя настоя да си остане девица, и й подари прекрасна къща, издигаща се на хълма в Единбург. Там тя си имаше свой собствен, макар и малък, кръг от приближени.

Сега принцеса Маргарет, в отговор на милата молба на племенника си, беше дошла в „Линлитгоу“. Яздеше бяла кобила, а след нея идваха няколко карети, натовари с багаж. Следваха цяла върволица слуги. Макар че пристигането й причини не малка тревога на младите благородници, Маргарет Стюарт скоро успя да ги успокои, защото беше много умна жена. Очакваше жените в двора да се държат прилично, но не беше предвзета стара мома. През по-голямата част от живота си се беше радвала на независимост и беше живяла в уединение. Сега откри, че е готова за промяна в живота си. Младите хора в двора бяха очаровани от нея. Маргарет Стюарт беше единствена по рода си. Много интересна жена. Свободомислеща. Не зачиташе мнението на никого и правеше каквото пожелае. И все пак, беше с приятни обноски, не засягаше никого и се държеше извънредно благоприличие. Нейните стаи се превърнаха в място, където се събираха и млади, и стари. Стаите й бяха така интересни, както беше и самата принцеса. Бяха украсени с всички неща, които тя беше събирала години наред, и с много други, които просто я бяха заинтригували. „Лелята на краля“, както с любов я наричаха всички, никак не се тревожеше от това, че стаите са претъпкани като свраче гнездо. Те бяха топли и уютни, а царящото в тях безредие само приканваше хората към дискусии.

Арабела се радваше, че е сред кръга приближени на принцесата, защото тя окуражаваше жените смело да изказват своето мнение по различни въпроси. Един следобед обсъждаха някакъв въпрос, който касаеше нравствеността. Графиня Дънмор се обърна към джентълмена, който тъкмо излагаше своето становище.

— Значи вие заключавате, сър, че само мъжете трябва да са загрижени за честта си. Но жените също имат чест.

— Мисля, че бъркате честта с девствеността, мадам — отговори той.

— А аз мисля, че вие, сър, сте едно надуто магаре! — извика Арабела и всички в стаята избухнаха в смях.

— Дайте ни пример за женска чест, която да не е свързана с девствеността, мила моя — каза принцеса Маргарет.

— Разбира се, мадам — каза Арабела. — Някои обстоятелства от моя живот са идеален пример за това. Дойдох в Шотландия заради спор на честта между джентълмена, избран ми за съпруг от крал Ричард, и граф Дънмор. Тяхната кавга нямаше нищо общо с мен и все пак честта на семейството ми, моята чест, беше накърнена, когато Тевис Стюарт ме отвлече и се ожени за мен. Сега моят дом, домът, който наследих след смъртта на баща си, е в ръцете на моя враг. Честта на фамилията Грей от „Грейфеър“, чиято последна представителка съм аз, ще бъде опетнена дотогава, докато домът ми не ми бъде върнат. Съпругът ми обеща да се погрижи за това.

— Ха! — възкликна джентълменът, на когото Арабела се беше присмяла. — Как би могъл един шотландец да предяви права над английска гранична крепост? Не би могъл да го направи, мадам. И какво ще направите вие, когато той най-после ви признае това?

— Е, за да възстанови честта си — отговори принцеса Маргарет, — графиня Дънмор ще трябва да се разведе със съпруга си.

Думите й предизвикаха всеобщ смях, а една красива млада дама шеговито подхвърли:

— Ако решите да се разведете с него, мадам, моля ви, искам първа да узная.

— Не — възрази друга жена, — кажете първо на мен. Тевис Стюарт е най-красивият мъж, когото някога съм виждала!

— Аз пък чух — намеси се и трета дама, — че бил великолепен любовник. Вярно ли е това, милейди Дънмор?

Приятна розовина покри бузите на Арабела. Преди тя да е успяла да се измъкне от създалото се положение, принцесата каза строго, макар и малко насмешливо:

— Дами, дами! Дискусията трябваше да повдигне интелектуалното ви ниво. — И тя ловко промени темата, за голямо облекчение на Арабела.

Граф и графиня Дънмор се забавляваха заедно с целия двор. Арабела търпеливо чакаше да дойде април, та да подхване наново темата за „Грейфеър“. Нито Тевис, нито кралят й бяха казали нещо по този въпрос, а вече четири години бяха изминали от отвличането й от дома. Последния път, когато Роуън се срещна със сестра си Лона, беше едва преди няколко месеца. Той беше казал, че „Грейфеър“ е в окаяно състояние. Сър Джаспър беше взел със себе си всички годни физически мъже. След края на битките те го бяха придружили в двора. Беше взел дори дванайсетгодишните момчета, за да направи впечатление на краля. Роуън беше успял да се измъкне, защото баща му, който беше предупреден отрано, го беше изпратил на лов в онзи същия ден. Половината овошки бяха заболели от някаква болест и бяха изгнили, а онези, които не бяха вече мъртви, умираха. Хората и в селото, и в крепостта бяха пострадали от епидемии от бяла гуша, едра шарка и малария. Нямаше семейство, което да не е понесло загуби, било дете, било възрастен.

— Роуън ми каза, че двете ни най-малки сестри, Ева и Ани, са мъртви — каза, натъжена, Лона. — Умрели са от едрата шарка.

— Трябва да направя нещо — каза Арабела, изпълнена с отчаяние.

— Милейди, не можете да направите нищо против едрата шарка — каза Лона и никой не можеше да оспори логиката на думите й. — Такава е била волята Божия. Не бихте могли да предотвратите и болестта по овошките.

— Без представител на фамилията Грей — каза сериозно Арабела, „Грейфеър“ е загубил късмета си. Трябва да си го върна!

— Какво трябва да си върнеш, сладурче? — попита я кралят, който влезе непоканен в спалнята й.

Лона отвори широко очи от изненада, но запази самообладание и се поклони на краля. Той се усмихна дяволито, махна пръстена от най-малкия си пръст и го пусна в деколтето на Лона. Лона изненадано изпищя, а после стана пурпурночервена. Кралят се засмя и каза:

— Свободна си, момиче. — Нежно я избута през вратата и решително я затвори след нея още преди Арабела да е успяла да протестира.

Графиня Дънмор погледна владетеля с досада.

— Милорд — каза тя студено и кимна с глава, за да го поздрави.

— Мадам — отговори той и я огледа от глава до пети. Арабела беше само по долни фусти и шемизета. Красивата й коса беше пусната свободно и се разстилаше около краката й. Между двамата се възцари дълго мълчание. Арабела зачака краля да обясни целта на посещението си. Но той не го направи. Накрая тя беше принудена да каже.

— Защо сте тук, господарю? Знаете, че съпругът ми замина на север, за да преговаря със семейство Гордън. Той замина по ваше поръчение.

— Да, но имам новини за вас. Става въпрос за отговора на крал Хенри на писмото на баща ми, касаещо „Грейфеър“ — каза Джейми Стюарт. — Хенри Тюдор не желае да ви върне крепостта, защото сте омъжена за чичо ми. Сър Джаспър Кийн го е помолил да узакони правата му над крепостта, но той още не е взел положително решение и по този въпрос.

Пише, че ще помисли над възможността да припише крепостта на лейди Маргарет Стюарт, дъщеря на Арабела Грей и Тевис Стюарт, но само ако той има последната дума при избора й на съпруг. По-нататък пише, че макар да не е взел окончателно решение, го безпокои мисълта, че крепостта, чието разположение е от особена важност за Англия, може да се окаже в ръцете на шотландска дъщеря. Той се пита дали сър Джаспър Кийн няма да бъде по-добрият избор.

— Не! — Арабела се задушаваше от гняв. — Не и Джаспър Кийн! Никога! Ще го убия със собствените си ръце, но няма да му позволя да притежава дома ми!

— А какъв избор имаш, Арабела? — попита я кралят.

— Мога да отида в Англия! — извика тя. — Трябва да отида! — Графиня Дънмор нервно закрачи из спалнята си. — Ако само можех да говоря с крал Хенри, щях да го накарам да разбере какво е положението. Мога да му разкажа за коварството на Джаспър Кийн, за това как изигра и мен, и бедната ми майка. Сигурна съм, че Хенри Тюдор е човек на честта. Ако успея да си уредя аудиенция с него, ще му обясня всичко далеч по-добре, отколкото може да се обясни в писмо.

— И как ще си уредиш аудиенция с него? — попита я Джейми Стюарт, очарован от решителността й. До този момент беше гледал на Арабела само като на красива жена, която силно искаше да притежава. Беше заинтригуван от тази нейна нова за него черта.

— Вие ще пишете на крал Хенри, милорд — отговори му тя, — а аз лично ще му отнеса посланието.

— И какво да пиша в писмото си, сладурче? — попита той развеселен.

— Ще помолите краля да ми даде аудиенция — отговори простичко Арабела. — Едва ли ще ми откаже, щом молбата идва от друг монарх, а аз и без това съм застанала пред него.

Джеймс Стюарт избухна в смях. Не знаеше какво го забавлява повече. Нейната смелост или възмущението, изписано на красивото й лице.

— Не се осмелявайте да ми се присмивате! — каза гневно Арабела и тропна с крак. — В моя план няма нищо смешно или пък глупаво.

— Не, наистина, сладурче — каза кралят, като овладя чувствата си, — в твоя план няма нищо смешно или глупаво. Но какво те кара да мислиш, че аз ще ти помогна?

— Но защо, милорд, защо бихте ми отказали? Дъщеря ми е ваша братовчедка, сир. За Шотландия може да се окаже решаващо това да има свой човек в крепост с такова стратегическо разположение.

Джеймс Стюарт прекоси стаята и притисна Арабела до себе си. Ароматът на парфюма й погъделичка ноздрите му, а желанието му се надигна с такава сила, че му се зави свят.

— Веднъж, Арабела Стюарт, ти казах, че ще дойде ден, в който ще поискаш услуга от мен. Помниш ли?

— Д-да — отговори тихо тя.

— Помниш ли също така каква е цената на исканата услуга, сладурче?

Ръката на краля се плъзна нагоре и обхвана малката й, но съвършена гръд. Арабела устоя на изкушението да се отскубне и да му зашлеви шамар. Остана спокойна, неподвижна, и каза:

— Помня, милорд.

— И готова ли си да платиш цената за помощта ми, Бела? — прошепна той и обсипа с целувки шията и рамото й.

— Моля ви, милорд — каза Арабела, — вие сте племенник на съпруга ми. А той е ваш приятел. Сигурна съм, че не можете да искате такава цена от мен.

— О, мадам, но аз ще я поискам. Защото, също като теб, съм твърдо решен да получа онова, което желая. Ти искаш дома си, а аз искам теб.

— Наистина ли няма друг начин, милорд? — помоли се отново тя. — Нима не бих могла да ви дам нещо друго, което да изплати дълга ми към вас? Аз обичам Тевис Стюарт.

— Но обичаш повече „Грейфеър“, или поне така мисля аз — каза Джеймс Стюарт. Той я завъртя така, че тя беше принудена да го погледне в лицето. Леко потърка устни в нейните. — Толкова си сладка, Арабела. — Гласът му беше нежен, но после стана неумолимо твърд: — Какво би могла да ми дадеш, Арабела Стюарт? Какво имаш ти, което аз нямам? Аз съм крал, миропомазан от Господа, и въпреки че и сега лордовете не са единни и се карат помежду си, както по времето на баща ми, аз съм способен, въпреки младостта си, или пък тъкмо заради нея, да управлявам добре и с твърда ръка страната си. Не съм богат, но не съм и беден. Страната ми, въпреки няколкото лоши реколти, оцеля. А точно сега не ни заплашва нито един от враговете ни. И Франция, и Англия в момента ухажват Шотландия. И най-красивите жени в кралството искат да влязат в леглото ми. Не ми липсва нищо, освен онова, което сърцето ми желае. А това си ти. Така че, ако искаш да бъда посредник между теб и крал Хенри, ще трябва да се подчиниш на желанието ми.

— Нямам нужда от помощта ви — каза гордо Арабела. — Ще отида до Англия и без вашата подкрепа.

— Няма да те пусна да заминеш — каза той спокойно.

— Но виене можете да ме спрете! — извика тя и се опита да се освободи от прегръдката му. Той обаче не я пусна.

— Мога — каза той. — Нима мислиш, че чичо ми ще се съгласи със замисленото от теб? Знаеш, че няма.

— Нямам нужда от неговото разрешение — каза Арабела и кралят се засмя. Наистина се забавляваше.

— Не знам как ти и чичо ми успяхте да запазите брака си. Как така не се убихте един друг? — каза той. — Постигате ли съгласие някога за каквото и да било, Бела?

— Разбира се! — отговори сприхаво тя. — Каквито и различия да има между нас, ние се обичаме, милорд!

Кралят отново стана сериозен.

— Няма да ти позволя да заминеш без разрешението на съпруга ти. Ако продължаваш да ме предизвикваш, ще му разкажа за плановете ти. Без моята подкрепа нито ще отидеш в Лондон, нито ще постигнеш нещо.

— Няма да сложа рога на съпруга си. — Арабела беше категорична.

— Той няма защо да знае, сладурче — каза Джеймс. — Аз не съм човек, който ще се похвали на всеослушание в залата.

— Не мога — повтори Арабела.

— Тогава ще трябва да се примириш със загубата на „Грейфеър“, Арабела. Готова ли си за това?

Сълзи изпълниха очите на графиня Дънмор. През последните няколко години беше живяла с мечтата, че ще си върне бащиния дом. И може би щеше да успее, ако сър Джаспър Кийн не беше застанал на пътя й. Не можеше да понесе мисълта, че крепостта ще стане негова.

— Трябва да си помисля — каза тя едва чуто.

Мили Боже! Какво да направи? Как би могла да предаде Тевис Стюарт, след като го обича толкова много? И все пак… Нима той не беше обещал, че ще й върне „Грейфеър“? Не беше направил нищо. И тя знаеше, че той щеше да се примири с решението на английския крал. Но тя не можеше да се примири! Не можеше да остави „Грейфеър“ на благоволението на сър Джаспър Кийн. И също така не можеше да предаде съпруга си, не можеше да задоволи страстта на Джеймс Стюарт. И тогава в съзнанието й отекна глас. Тя си спомни дискусията по въпросите на честта, която неотдавна се беше състояла в покоите на лелята на краля. Спомни си въпроса на онзи джентълмен, който я беше попитал какво ще направи, когато разбере, че Тевис Стюарт не може да й върне „Грейфеър“. Спомни си и бързия отговор, който лелята на краля даде: „Е, за да задоволи честта си, графиня Дънмор ще трябва да се разведе със съпруга си.“ И сърцето й като че ли спря да бие. Дали наистина нямаше друга възможност? Тя искаше „Грейфеър“. Очевидно, само тя можеше да си го вземе обратно. Честта на семейството й изискваше това от нея и ако трябваше да принесе в жертва собственото си щастие… Очите й се напълниха със сълзи. По красивото й лице се изписаха едно след друго най-различни чувства, сред които и нерешителност. Той видя всичко това, почти почувства вкуса на победата, а тя беше сладка.

Най-после Арабела проговори. Нищо не би могло да го изненада по-силно от думите й.

— Ще трябва първо да направите нещо за мен — каза тя бавно, — ако искате да се съглася с вашите условия. Мъжете, и особено съпругът ми, много обичат да говорят за честта си. И точно въпросите на честта ме доведоха в Шотландия, както знаете. Ако не беше тази проклета чест, все още щях да съм си в „Грейфеър“ и щях вече да бъда негова господарка. И въобще нямаше да ме познавате. Е, жените също имат чест. И ако трябва да направя компромис, за да взема онова, което по право е мое, не искам и честта на съпруга ми да пострада заедно с моята. Вие сте крал на Шотландия и всичко става според волята ви. Уредете ми развод. Нека архиепископът на „Сейнт Андрюз“ се съгласи да го подпише. Когато направите това, ще дойда в леглото ви. А после ще ми разрешите да замина за Англия, за да се боря за правата си. Връзката ни трябва да остане в тайна, защото не искам Тевис да страда пред очите на всички. Аз го обичам. Но, за нещастие, обичам и „Грейфеър“. Вие, Стюартите, не постъпвате честно, като ме карате да избирам между вас и дома си, защото не бих могла да направя избора си.

— Но нали вече реши, направи избора си — каза кралят.

— Не, просто ще направя каквото е необходимо, за да върна на семейството си изгубената чест — каза тихо Арабела. — Ще постъпя така, както съпругът ми или който и да е друг мъж ще постъпи в подобна ситуация. Защо всичко трябва да е по-различно просто защото съм жена?

— Сигурна ли си, че искаш да стане така? — попита кралят, който изпита съвсем леко чувство на вина.

— Толкова сигурна, колкото Ваше величество е сигурен, че иска да ме има в леглото си — отговори, все така тихо, Арабела.

Тя излъчваше достойнство, което накара Джеймс Стюарт да се почувства неудобно. Младият крал се изчерви. Беше ядосан, защото тя беше накарала съвестта му да заговори.

— Няма нужда да се развеждаш с чичо ми — каза той кисело.

— И вие нямаше нужда да ме подстрекавате да го правя, милорд — отвърна тя на шотландски диалект. — Но желанието ви да ме притежавате е по-силно от обичта, която изпитвате към чичо си. Аз обаче много го обичам и няма да позволя името му, а и това на Стюартови от „Дънмор“, да бъде опетнено. Ако ми помогнете, без да ми налагате желанията си, ще ви бъда благодарна до гроб. Но ако не, трябва да постъпя, както ще бъде правилно при създалите се обстоятелства.

— Не ме поучавай, Арабела — каза ядосан кралят. — Отдавна съм минал възрастта, в която някой можеше да ме поучава.

— Веднъж вашият баща ми каза, че човек може да се учи на всякаква възраст. Човек, който е престанал да учи, става безполезен за околните, защото не може да им предложи нищо ново — отговори язвително Арабела.

Джеймс я притисна грубо към себе си и я целуна, като че ли за наказание. Арабела се ядоса и се опита да извърти глава, но той я хвана здраво за брадичката.

— Когато за в бъдеще разговаряш с мен, бъди учтива. Всъщност единственото, което искам да излиза между нежните ти устни, са сластни въздишки и викове на удоволствие. Нищо друго! — Той отново я целуна грубо и я остави без дъх. — Съпругът ти ще отсъства още няколко седмици, Бела, защото мисията, която трябвала изпълни, е деликатна и изисква време. Ще получиш развода след седмица и скоро след това ще бъдеш в леглото ми.

— Само една нощ — каза тя.

— Седмица — отговори той.

— Тайната няма да може да се запази цяла седмица — възрази тя и ясните й зелени очи се напълниха със сълзи.

Той се замисли и разбра, че тя говори истината, макар това да го ядоса. Наистина, такава тайна не можеше да се запази дълго време.

— Три дни тогава — каза той недоволно, — но не тук, в „Линлитгоу“. Имам малка ловна хижа до границата. Ще отидем там.

— Не! — извика тя. — Вие сте кралят сега. Не можете просто така да отидете на лов, както правехте, когато бяхте принц. Като крал, не можете да заминете сам, а дори най-верните слуги говорят. Ще се разбере коя е била дамата с вас. Не се преструвайте, че искате от мен нещо друго, освен тялото ми, милорд. А за такова нещо нощите са достатъчни! Вие сигурно знаете това, което аз открих още в първия ден след пристигането ни. Има таен проход, който води от тази стая в друга.

— Не, не знам — извика изненадан той. — Покажи ми!

Арабела отиде до камината, натисна част от ламперията и отскочи назад. Отвори се малка вратичка. Кралят взе един свещник от масата и прекрачи в прохода. Само след миг трептящият пламък на свещта се изгуби от погледа й. Тя остана в стаята да чака завръщането му и за първи път, откакто познаваше Джейми Стюарт, изпита тъга. Какво, за Бога, се готвеше да направи? Та тя обичаше съпруга си! Обичаше го с всяка своя частица, с цялата си душа! Имаха дете. Да, нали точно заради Маргарет тя правеше това. „Грейфеър“ трябваше да бъде наследен от лейди Маргарет Стюарт, защото самата тя никога нямаше да се омъжи отново. С помощта на Фицуотър щеше да се грижи за крепостта и да я пази, докато дойде денят, в който дъщеря й ще се омъжи. И тогава, както мислеше да направи и Роуина, ще се оттегли в малката къщичка, където ще дочака края на дните си. По бузите й потекоха сълзи. Какво правеше? Тя ядосано избърса сълзите. Искаше й се да може също така лесно да се освободи и от съмненията.

Кралят се показа от прохода и каза:

— Води до малката библиотека, която се намира до моите покои! Мога да отида там „да чета“ и да помоля да не ме безпокоят. Никой няма да узнае, че съм с теб. Идеално! — Той доволно се усмихна. — Тази вечер ще дойда при теб, Бела!

— Не, няма, милорд! — каза тя. — Не и докато архиепископът не ми каже, че е подписал развода ми. Няма да легна с вас преди това, защото ще компрометирам и себе си! Моята чест също ми е скъпа!

Той беше разочарован. Толкова отдавна желаеше да прегърне тази изключително красива жена. Предчувствието за това беше толкова сладко! Но не се осмели да настоява, защото знаеше, че тя лесно може да промени намеренията си. Джеймс Стюарт все още не се беше замислил за това, дали постъпва правилно, като причинява такова зло на чичо си. Беше движен единствено от силното желание да притежава Арабела.

— Разбирам, Арабела — каза той сериозно, поклони й се официално и излезе от спалнята й.

Когато се увери, че той си е отишъл, Арабела покри лицето си с ръце и заплака. Отново я обзеха съмнения, запита се дали постъпва правилно. Наистина ли „Грейфеър“ беше толкова важен за нея? Той не беше нищо повече от малка каменна крепост, разположена на границата между Англия и Шотландия. Замъкът „Дънмор“ беше много по-голяма и по-разкошен. Тя го беше обикнала като свой роден дом. Но „Грейфеър“ беше домът на прадедите й, а тя беше Грей доста по-дълго време, отколкото Стюарт. Може би щеше да успее да се раздели с „Грейфеър“, ако друг, а не Джаспър Кийн, живееше там. Но на него нямаше да го даде. Той не беше достоен за „Грейфеър“, този развратник, този убиец на невинни хора. Трябваше да възстанови правата си. Трябваше да го направи заради Маргарет. Тевис беше обещал, че ще й помогне, но не беше удържал думата си. Винаги изникваше нещо, което беше по-важно за него. Арабела беше сигурна, че той се интересува от нейните проблеми, само че, като всички мъже, слагаше своите грижи на първо място, преди тези на съпругата си. Вече четири години тя чакаше той да се погрижи за интересите й, а той все не успяваше да намери време. Тя сама беше отишла при крал Джеймс III и дори тогава той не се беше размърдал. Тя нямаше друг избор. Нуждаеше се от помощта на краля. А Джейми нямаше да й я даде, докато тя не му даде тялото си в замяна. Арабела въздъхна дълбоко. И като си върне „Грейфеър“, какво? Предстоеше й да живее в самота, защото Тевис никога нямаше да й прости. Той ще се ожени повторно и синът на тази друга жена ще стане наследник на „Дънмор“. А тя никога няма да обикне друг мъж. Арабела не хранеше никакви илюзии по отношение на краля. Апетитът на Джеймс Стюарт за жени беше огромен. Ако мълвата беше вярна, а тя нямаше причини да се съмнява в нея, той беше страстен и неуморен любовник. И точно в този момент активно си търсеше любовница. Знаеше, че ако тя прояви интерес, „длъжността“ ще бъде нейна. „Горкият Джеймс“ — помисли си Арабела. Той не беше лош човек. Беше само безразсъден. Беше сигурна, че нито за миг не се е замислил какви ще бъдат чувствата на чичо му, когато узнае, че племенникът му е съблазнил съпругата му. Но той щеше да бъде добър крал, защото, за разлика от баща си, Джеймс IV беше изпълнен с решителност млад човек. Той знаеше какво иска и как да го получи.

— Милейди? — До нея стоеше Лона. — Кралят ми каза, че вече мога да вляза. — Момичето нервно потрепваше. Сега по-остро от всякога усещаше разликата между себе си и приятелката си от детинство.

— Ох, Лона — каза Арабела и вдигна лице, по което следите от сълзите бяха още пресни. — Струваш ми се много уплашена. Всичко е наред.

Лона се поколеба, но после каза смело и откровено, както правеше, когато двете бяха още деца.

— Не, не е, Бела. Ти си плакала, а теб не е лесно да те разплаче човек. Приятелки сме още от люлката. Знам, че аз съм просто слугиня, а ти — високопоставена лейди, но те познавам по-добре от всеки на този свят и знам, че нищо не е наред. Ако не искаш да ми кажеш, това е друго нещо. Но не ме лъжи, че всичко е наред, когато виждам, че не е!

Това вероятно беше най-дългото изказване, което Лона беше правила през целия си живот. Думите извираха от сърцето й и Арабела знаеше, че с Лона може да сподели всичко.

— Да, наистина, Лона, нищо не е наред — каза тя на камериерката си. — Ще трябва да се разведа с графа.

— Какво? — Лона не би могла да бъде по-изненадана. — Бела, не можеш да го направиш!

— Трябва — отговори Арабела, а после обясни подробно положението на Лона.

— Но това е глупаво — беше коментарът на Лона. — Чуйте ме, милейди, хайде просто да се измъкнем от „Линлитгоу“ довечера. Никой, най-малко пък кралят, няма да узнае. Той няма да посмее да ви преследва открито.

— Лона, отиди до вратата и я отвори — нареди Арабела. Когато Лона се подчини и отвори широко вратата, пътят й беше препречен от двама яки въоръжени мъже.

— Добре! — каза Лона и затвори ядно вратата. — Това надминава всичко! Как разбра. Бела?

— Кралят каза, че няма да ме пусне да си отида, затова заподозрях, че рано или късно, ще сложи стража пред вратата ми — каза Арабела на приятелката си.

— Ами тайният проход? — попита Лона.

— Предполагам, че ще го намерим затворен от другата страна — отговори Арабела. — Но ако искаш, отиди да се увериш, Лона. Може и да имаме шанс.

Като взе свещта, оставена на масата от краля, Лона бързо изчезна в прохода. И се върна също толкова бързо.

— Заключено! — каза тя на Арабела.

— Джеймс не е глупак — каза графиня Дънмор.

— Той няма право да постъпва така с вас, милейди, дори да е крал — каза Лона, изпълнена с възмущение. — Какво ще каже графът, когато разбере? Сигурна съм, че ще тръгне след вас!

— Не, Лона, няма. Ако имаме късмет, Тевис никога няма да разбере за връзката ми с краля. Ще реши, че съм постъпила глупаво и егоистично, че както винаги, съм проявила твърдоглавство, и страшно ще се ядоса. Ще се ядоса толкова силно, че ще си потърси друга съпруга. Няма да мога да се омъжа повторно за него, след като съм легнала с племенника му. Той ще чувства, че честта му е накърнена, въпреки развода, който ще има за цел точно да пощади честта му. Ще се чувства предаден от Джейми. Не мога да му причиня това. Тевис винаги е поставял Стюартови на първо място. Той е човек, който цени предаността. Нека си мисли, че аз съм тази, която го е предала, а не кралят. Дънмор не е така важен, както Ангъс, Арджил или Хънтли, но Тевис е син на крал и аз не искам да му създавам неприятности.

— Откажи се от „Грейфеър“, Бела! — извика Лона. — Не си струва да бъдеш нещастна заради него!

— Да го оставя на сър Джаспър Кийн? Никога! Не и докато съм жива, Лона! Ами твоето семейство? Това копеле вече е изцедило всички млади сокове, взело е всички млади хора и е оставило защитата на крепостта на децата, жените и старците. Овошките умират, защото няма кой да се грижи за тях, а полята няма да раждат нищо, защото няма кой да ги разоре и обработи. Хората ще гладуват и тази година, въпреки добрата реколта, заради сър Джаспър Кийн, който се забавлява в двора на крал Хенри, докато хората му тънат в нищета! Не, Лона! Не мога да оставя „Грейфеър“ в неговите ръце.

— Ами малката мис Маргарет? — попита Лона.

— Ще вземем Маргарет с нас — каза Арабела. — Не мога да оставя дъщеря си.

Лона поклати глава.

— Графът сигурно ще ви убие, милейди — каза сериозно тя. — Момиченцето е светлината на неговия живот.

— Ако толкова много обичаше Маргарет — възрази остро Арабела, — щеше да се погрижи за наследството й. Нямаше да се измъква всеки път, когато аз подхвана темата.

Това накара Лона да си затвори устата. Знаеше, че няма смисъл да спори с Арабела, когато тя твърдо си е наумила нещо. Искаше й се да може да поговори с баща си, който беше най-мъдрият човек на този свят. Мислеше, че Фицуотър не би одобрил развода на Арабела, дари и тя да правеше всичко това за доброто на „Грейфеър“. Дали „Грейфеър“ си струваше всички нещастия, които Арабела щеше да причини на самата себе си и на мъжа, когото обичаше? Лона мислеше, че не си струва. Но тя никога не беше била наследница на „Грейфеър“. Тя беше само едно от момичетата на Фицуотър. Благородниците разсъждаваха по начин, различен от този на обикновените хора. Лона въздъхна тежко. Фъргюс Макмайкъл я ухажваше от няколко месеца. За негова голяма мъка, тя все още не му беше дала окончателен отговор. Играеше си с него, като всяка минута показваше различни чувства. Младият човек още не се беше отказал от нея, помисли си Лона с усмивка.

— Помисли си добре, момиче — беше й казал той, когато разбра, че тя ще придружи господарката си в двора. — Когато се оженим, няма да ти разреша да погледнеш друг мъж.

— Но ти още не си ме помолил за ръката ми, Фъргюс — беше му отвърнала остро тя. — А дори и да го направиш, не знам дали ще приема.

Той се беше засмял. Смехът му беше тих, всезнаещ, и по гръбнака й бяха полазили тръпки.

— Още в мига, когато те видях, нещастна и раздърпана като мокро врабче, знаех, че си моя, Лона — беше казал той.

Лона отново въздъхна. Фъргюс Макмайкъл беше истински мъж! Затвори очи и си спомни как я обгръщаха ръцете му, колко топли бяха устните му. Искаше да бъде негова жена, разбра това едва сега, когато имаше опасност да го загуби. По дяволите Бела и нейната обич към онази купчина, покрити с мъх, камъни, наречена „Грейфеър“. Нима тя не виждаше, че „Дънмор“ е по-добър дом?! Нямаше нужда да постъпва така. Можеше да откаже на краля и да се върне у дома си. Защо продължаваше да упорства? Лона обичаше Арабела и щеше да й остане вярна, дори това да струваше щастието й. Поне щеше да види Фъргюс за последен път, когато се върнат в „Дънмор“ да вземат малката Меги.

Следващите няколко дни прекараха в опаковане на нещата си, защото Арабела беше решила, че ще заминат за „Дънмор“ веднага, след като разводът й бъде даден, а дългът към краля — изплатен. На хората в двора беше казано, че тя копнее да види детето си и е решила да се върне у дома си. Нямаше да има клюки, тъй като никой нямаше да знае за развода, докато Тевис сам не решеше да разкаже за това. Тя щеше да остави на Тевис да каже онова, което той реши, че е необходимо. Нямаше да възрази, ако той кажеше, че разводът е станал по негово желание.

Една вечер, като се върна от Голямата зала, Арабела беше посрещната от Лона, която, със сериозно изражение на лицето, й подаде сгънат пергамент. Изведнъж ръцете й затрепериха и й беше трудно да развърже пурпурната панделка, с която хартията беше завързана. Най-после тя успя да стори това и разстла пергамента върху масата. Думите затанцуваха пред очите й. Това беше съобщението за официалния развод на графиня и граф Дънмор. Няколко сълзи капнаха върху пергамента. Тя побърза да ги изтрие с ръкава си и зацапа мастилото на няколко места.

— Изпратете го обратно на архиепископа, милейди — помоли я Лона. — Кажете му, че всичко е било грешка и че всъщност не искате да се разведете с Негово благородие.

— Отново имам право да използвам моминското си име — каза безизразно Арабела. Нави пергамента, завърза го с панделката и го подаде на Лона. — Сложи това на сигурно място, Лона, и ми приготви ваната. Мисля, че кралят ще дойде още тази нощ. А след няколко дни вече ще пътуваме към „Грейфеър“. Нима не се радваш, че ще видиш баща си, майка си, Роуън и сестрите си?

Лона беше готова да заплаче от разочарование. Беше повече от очевидно, че Арабела е нещастна. Съсипваше живота си. Лона подозираше, че самата Арабела го знае. Защо така упорито и сляпо вървеше към нещастието си, когато можеше, само с една дума, да се спаси?

— Не се бави, Лона — скара й се Арабела и потрепери. — За Бога, студено ми е!

Лона мълчаливо се засуети из стаята. Каквото и да кажеше, не можеше да промени нещата. Отиде до вратата и каза на пажа, който от няколко дни беше на тяхно разположение, да се погрижи да донесат ваната и гореща вода. Веднага няколко слуги започнаха да сноват между кухнята и апартаментите на графиня Дънмор и да носят кофи, пълни с гореща вода. Тъй като разстоянието никак не беше късо, Лона изсипа няколко от кофите в котлето, което висеше над огъня. Арабела безцелно вървеше от стая в стая. Когато и последният слуга излезе, Лона помогна на господарката си да се съблече, да прибере разкошната си коса и да влезе във водата, която миришеше на див пирен.

— Е, какво да се прави — каза Лона, несъзнателно говорейки като майка си, — станалото — станало, Бела! Щом ще продължаваш с тази глупост, по-добре се усмихни. Нито един мъж не обича киселите, нацупени жени.

Острите думи имаха незабавен ефект върху Арабела. Лона беше права. Никой не я беше принуждавал да изпада в такова положение. Беше й даден избор. Тя можеше да се откаже от „Грейфеър“. Сама беше взела решение. Нищо в живота не се даваше даром, Арабела добре знаеше това. Щом кралят беше изпълнил своята част от уговорката и тя щеше да изпълни своята. На вратата се почука и Лона побърза да отвори. Върна се, като носеше в ръце дървена кутия, покрита с инкрустации.

— Пажът не носеше отличителни белези — каза тя на господарката си, но ми се струва, че съм го виждал на служба при краля.

— Отвори кутията — нареди Арабела.

Момичето се подчини.

— Има още един пергамент и… ох! О, Бела! Това е най-красивата перлена огърлица, която съм виждала! — И тя вдигна дълго колие блестящи перли, леко оцветени в розово. От него надолу висеше златно кръстче.

— О, Господи! — възкликна Арабела изненадана. Не беше очаквала подобен подарък. След това здравият разум взе връх. — Разгъни пергамента — нареди тя. — Искам да го видя.

Лона го разгъна, а Арабела внимателно проучи съдържанието му. Джеймс Стюарт беше направил дори повече, отколкото беше необходимо. Не само беше писал на английския крал, че Арабела Грей е законна наследница на крепостта и беше повторил молбата й да се върнат правата й, но също така молеше Негово величество Хенри Тюдор да приеме пратеничката на Негово величество Джеймс Стюарт IV. Английският крал не можеше да й откаже аудиенцията, без да обиди северния си съсед.

— Вече съм длъжница на краля, Лона — каза Арабела на приятелката си и дълбоко въздъхна. — Прибери документите, защото са много важни, и добре ме изтрий. Кралят се обиждал, когато жената не е изкъпана добре.

— Тогава може би не трябва да се къпете, милейди — изкикоти се Лона.

Прибра пергаментите в кутията и я сложи настрана, преди да вземе сапуна.

Арабела също се засмя, но бързо възвърна сериозността си.

— О, Лона! Толкова съм объркана. Не знам дали постъпвам правилно, но не мога другояче! Струва ми се, че дори камъните на „Грейфеър“ викат мъчително, зоват ме.

— Вече едва ли имаш избор, Бела. Ако сега кажеш на краля, че си променила решението си, ще го ядосаш много. И двете знаем, че трябва да удържиш дадената дума и да изпълниш своята част от сделката. И, като дъщеря на баща си, ти ще го направиш. По-добре го приеми и го направи с усмивка. Татко винаги ми е казвал, че хората, които показват слабост, ще бъдат изядени от онези, които винаги са силни. Досега винаги сте били силна, милейди. Сега не е времето да показвате слабост.

Арабела кимна.

— Да — каза тя тихо.

Когато излезе от ваната, Лона взе хавлията, която беше поставена близо до огъня, за да се стопли. С нежни движения подсуши господарката си, чиято кожа заблестя от младост и здраве.

— Ще ви донеса чиста копринена риза — каза Лона.

— Тя няма да има нужда от нея — каза кралят. Беше застанал до тайната врата, която тихо беше отворил. — Свободна си за през нощта.

Без да каже дума, Лона направи реверанс и излезе от спалнята на господарката си, като тихо затвори вратата.

— Не ми харесва да ме безпокоят, без да са ме предупредили, особено преди да съм завършила тоалета си — каза Арабела студено. — И трябва да знаете, че аз сама освобождавам камериерката си, когато сметна за необходимо. Така ще бъде и за в бъдеще, господарю.

— Горда си — каза кралят. — Горда и красива. Гордостта ти сигурно е вродена, защото не е типична за наследница на такава малка каменна крепост. — Сините му очи я огледаха внимателно от глава до пети. Погледът му беше поглед на познавач и ценител на женската красота. — По дяволите, мадам, ти си дори по-красива, отколкото си представях. Мисля, че сделката не я бива, щом ще трябва да се разделя с теб само след три нощи. Три нощи на блаженство!

Гола! Стоеше гола пред друг мъж, а не пред съпруга си, помисли си Арабела. И все пак, не изпитваше никакво смущение.

— Сделката си е сделка, милорд — каза тя спокойно. — И, доколкото си спомням, нищо в нея не гарантира блаженството. Вие се съгласихте да пишете на крал Хенри и да го помолите да вземе моята страна в спора, а аз се съгласих да ви пусна в леглото си три нощи подред. Но не е ставало въпрос за блаженство.

Кралят се засмя.

— Нима не мислиш, Арабела, че можем да си дарим един на друг блаженство? — подхвърли той, като уж небрежно съблече копринената си риза и панталоните си. Застана пред нея гол. Видя, че погледът на Арабела е отправен някъде над дясното му рамо, и отново се засмя. — Казват, че имам прекрасно тяло, сладурче. Няма ли да ме погледнеш? На мен ми доставя удоволствие да те гледам.

— Мисля, че не сте дошли, за да ви гледам, господарю — отговори ядно Арабела. Беше ядосана, че се е показала малодушна. Изгледа студено и нахално краля, като че ли беше свикнала да гледа голи мъже. Той наистина беше добре сложен — беше висок и слаб, с дълги крайници. Торсът му също беше дълъг и беше едва покрит с кестеняви косми — същите като тези на главата му. Искаше й се да не се беше изчервила, когато погледна към най-интимната част на тялото му. Наистина беше надарен, но нали съпругът й непрекъснато повтаряше, че Стюартите са сред най-надарените мъже. Тя наистина беше силна жена, помисли си Джеймс Стюарт, внимателно наблюдавайки лицето й. Ако не беше приятната руменина по бузите й, можеше да я сметне за жена с богат опит. Той отиде до нея и издърпа от косата й фибите, направени от черупката на костенурка. Беше повече от очарован, когато прекрасната й коса се разсипа като водопад и я покри като мантия. Джеймс Стюарт хвана един кичур в дланта си и се зарадва на мекотата му. Поднесе го към устата си, целуна го и вдъхна лекия му аромат.

— Великолепно! — Възхищението му беше искрено. — Никога досега не съм виждал такава прекрасна коса! Толкова е красива, че ми се иска да се изкъпя в нея!

— Да се окъпете в косата ми?! — присмя му се тя. — Какви глупости говорите, милорд!

— Не — каза той. — Вземи кичур от косата си, сладурче, и разтрий цялото ми тяло. Искам да почувствам допира й!

Тевис също обичаше косата й, помисли си Арабела с тъга. Той също обичаше да търка косата й по кожата си, но никога не беше казвал, че иска да се окъпе в нея. Тя леко погали кожата на Джеймс с един дълъг кичур.

— Така ли, милорд? — попита тихо.

— Да — каза той, всъщност почти измърка като доволен котарак. Затвори очи, за да се наслади по-добре на ласката на косата и ръцете й. Но след малко ги отвори и я погледна. — Целуни ме, Арабела — нареди той, хвана я през кръста и я повдигна, за да бъдат лицата им на еднаква височина.

Не беше целувала друг мъж, освен Тевис. Завладя я паника. Но тя овладя противоречивите си чувства и треперенето на крайниците си. Допря устните си до неговите. Само след миг кралят извърна глава и се засмя.

— Защо се срамуваш от мен, сладка моя? — попита я той нежно. — Наистина си очарователна. Може би искам прекалено много от теб. Може би трябва да ти помогна да преодолееш свяна си, защото сигурно не познаваш друг мъж, освен чичо ми. — Той я взе на ръце, занесе я до леглото и я сложи да седне на него.

— Да, не съм познала друг мъж, освен Тевис Стюарт — отговори честно тя. — Не съм развратница, милорд.

Джеймс Стюарт отново почувства вина, но побързала се освободи от това неудобно чувство. Той беше крал, а кралете имаха права над подчинените си, права, които никой друг нямаше. Решението на Арабела да се разведе със съпруга си си беше нейно собствено решение. Той не я беше помолил да го направи. Това дори не беше необходимо за тяхната връзка.

— Да, Арабела — съгласи се кралят и също седна на леглото, — ти не си развратница. — Той приближи лицето си до нейното. Почти се докоснаха. — Отвори устата си, сладка моя — помоли я той и когато тя се подчини, той долепи устните си до нейните. Езикът му се стрелна в устата й и я изненада. Тя се скова, а после опита да се отдръпне. — Не, сладка моя — прошепна той. — Дай ми малкото си розово езиче, за да мога да го любя. Наблюдавай внимателно тяхната любовна игра.

Думите му имаха странен, почти хипнотичен ефект върху нея. Очите й не се отделиха нито за миг, очаровани от любовния танц на двата пъргави езика. За нищо на света не би погледнала встрани. Неговият език беше силен. Ласките му бяха умели и тя почувства първата тръпка на възбуда. До този миг на Арабела не й беше хрумвало, че може да отговори на ласките на краля. Искрено вярваше, че добрите, порядъчни жени отговарят само на ласките на съпрузите си. Може би тя не беше добра жена, а може би това беше просто едно изкушение, на което трябваше да устои. Но ако кралят не останеше доволен от нея, можеше да й откаже помощта си. Тя не можеше да бъде сигурна, че той наистина е изпратил писмо на крал Хенри От гърлото й излезе тих стон и тя напълно се обърка.

— Да, сладка моя — окуражи я кралят, — не се страхувай нито от мен, нито от страстта, която ще предизвикам в теб. — Той покри лицето й с горещи целувки. Тя отметна глава назад и той я целуна страстно по шията. А после започна да я ближе с език по цялата дължина. Харесваше му копринената мекота на кожата й и лекият аромат на пирен. Арабела отново потръпна. Беше сигурна, че когато сключваха споразумението, кралят всъщност не искаше тези три нощи да минат толкова бързо. Той не искаше просто да задоволи страстта си и да излезе от спалнята й. Не искаше просто да я използва като обикновена курва. Той я искаше цялата, искаше да я притежава и телом, и духом, а тази мисъл беше страшна. Никой мъж, Арабела инстинктивно чувстваше това, няма право да изисква това от която и да било жена.

Устните му се спряха на малката вдлъбнатинка в основата на шията й, там, където пулсираше сърцето й. Имаше нещо невероятно чувствено в това да усеща пулсиращия в нея живот. Въпреки че тя му позволяваше свободата да я дарява с ласки, той все още усещаше объркването и нежеланието, които се криеха дълбоко в нея. Разбираше я. Объркването идваше от невинността й, от непознаването на други мъже. Усещаше как желанието се надига в нея, но знаеше, че надигащата се страст я кара инстинктивно да се бори срещу него. Джеймс Стюарт нямаше богат опит с невинни момичета. Колкото и силно да я желаеше, знаеше, че няма да изпита пълно задоволство, ако не й помогне да преодолее свяна си и не я накара да изпита удоволствие. Чудеше се дори дали тя е познала истинската страст? Сигурно, защото репутацията на чичо му беше тази на истински Стюарт. „Защо просто не ме вземе и не приключи набързо с това?“ — запита се Арабела. Беше нервна. Не знаеше колко дълго ще успее да остане студена, неподатлива на страстта. Той беше толкова нежен. Не беше очаквала нежност от него. Устните му започнаха да обхождат тялото й, понякога езикът му се показваше и я даряваше с лека, нежна ласка. Точно езикът му я правеше толкова нервна. Той като че ли вкусваше плътта й, наслаждаваше й се с почти гастрономическо удоволствие. Досега кралят се въздържаше и не я докосваше с ръце, но вече не можеше да се сдържа. Седна на леглото и накара Арабела да седне между разтворените му опънати крака. Взе й двете й гърди в дланите си. Палците му се заиграха със зърната й.

— Ти имаш най-прекрасните гърди, които съм виждал, сладка моя — направи й комплимент той. — Приличат на зрели плодове. Толкова са пълни и сладки.

Той я целуна по рамото, като преди това отметна назад дългата й коса. Ръцете му бяха силни, и все пак, толкова нежни. Арабела затвори очи и се опита да си представи, че съпругът й е до нея. Но докосването на краля беше съвсем различно от това на Тевис Стюарт. Той не беше неин съпруг. Тя нямаше съпруг и нямаше причина да се чувства толкова виновна. Джеймс Стюарт беше красив млад мъж и опитен любовник. Той се стараеше да й достави удоволствие и всъщност тя не се чувстваше чак толкова зле. Той почувства как тя се отпусна и каза.

— За какво мислиш, сладка моя?

— Мисля — каза тя, като подбираше внимателно думите си, — че вие не сте лош човек. Умен сте и мисля, че ще бъдете добър крал, защото не се страхувате да вземете онова, което искате.

Кралят се засмя.

— Ти си интересна жена, Арабела — каза той. — Аз се опитвам да предизвикам у теб страстта, а ти мислиш за това какви са качествата ми като крал.

Тя се извъртя леко така, че да може да го погледне.

— Мисля, че е важно да знаеш с кого си имаш работа, милорд. Вие мислите за мен като за жена, която просто трябва да бъде принесена в жертва на страстта, но аз мисля за себе си като за воин. Моята цел е връщането на дома ми на моето семейство. И се боря за постигането на целта си, както би се борил един мъж. Само че оръжията ми са различни. Целите ми обаче са същите.

— Значи ми се отдаваш само за да постигнеш целта си — каза кралят, а в гласа му се усещаше недоволство. — Нима не ме намираш привлекателен, мадам?

Време беше, разбра Арабела, да се раздели с младежките си идеали. Дори да нямаше опит, тя знаеше, че мъжкото его е много по-крехко от женското.

— О, Джейми Стюарт — каза тя тихо, — аз съм възпитана в благоприличие, учили са ме, че трябва да бъда добра жена. А ето, че съм изправена пред възможността да ми хареса поведението на лошата, пропаднала жена. Мъчи ме съвестта. А иначе вие сте привлекателен мъж, господарю. Вие сте невероятно красив. Може би точно затова малко се страхувам.

Нима тези сладки думи излизаха от нейните уста?

— Страхуваш ли се, сладка моя? — попита я кралят, наистина загрижен. — Не бива да се страхуваш от мен. Аз искам само да те любя.

— Но точно от любовта се страхувам аз, милорд — каза му Арабела. — Аз не мога да те обичам, Джеймс Стюарт, защото, ако се влюбя в теб, не бих могла да си отида. А аз трябва да си отида.

Джеймс Стюарт я гледаше топло. Чувствените му устни се плъзнаха по нейните.

— Знаеш, че бих искал да останеш, сладка моя — каза той. — Но ще те разбера, ако си тръгнеш… Щом трябва. — Ръцете му отново погалиха гърдите й. — Но нека не мислим за раздялата, Арабела. Та ние едва започваме.

Гласът му беше станал плътен и дрезгав от надигащата се страст. Арабела отново затвори очи в напразен опит да прогони чувството на вина. Не биваше повече да разговарят. Кралят имаше богат опит с жените, беше чувствителен и нямаше да бъде лесно да го излъже, като се преструва на завладяна от силна страст. Той разбираше свяна й, но ако не искаше да предизвика недоволството му, скоро трябваше да се отърве и от срама, и от неохотата. Трябваше да се отдаде на страстта. Устата му се сключи около зърното й, а езикът му започна да описва кръгове около него. Гърдите й бяха особено чувствителни на ласки. У нея се надигна удоволствието и тя тихо изстена. Кралят незабавно усети нейната уязвимост. Легна по гръб и я дръпна върху себе си така, че да може да се наслаждава свободно и на двете й гърди. Целуваше и ближеше меката й плът, а после засмукваше зърната й. Лекото удоволствие скоро прерасна в силно. Гърдите й се втвърдиха, желанието се надигна в нея. Пръстите му се вплетоха в косите й, погалиха я. Той я накара да легне по гръб и обсипа с ласки тялото й. Целуна копринено меката кожа на корема й. Устата му се спусна още по-надолу и още по-надолу… Когато Арабела разбра, че той няма да спре, сърцето й заби тежко. Той беше неумолим любовник. И беше твърд. Мили Боже, беше ужасно твърд. Джеймс Стюарт разбра, че ако протегне ръка и се докосне, огромният му член ще потръпне сладостно и ще изригне лава. Искаше незабавно да влезе в нея, не можеше повече да се бави, но не… Не още. Ръцете му погалиха венериния й хълм и тя потръпна. Той разтвори срамните й устни и я погали с език. Арабела се вцепени и тихо извика. Докосването, така топло и интимно, беше напълно неочаквано за нея. Кралят повдигна глава и каза:

— Нима чичо ми никога не те е галил така, сладка моя?

— Не! — Тя беше готова да заплаче.

— Не се страхувай, Арабела. Това ще ти достави толкова силно удоволствие, каквото дори не можеш да си представиш.

И той отново наведе глава. Езикът му заработи, отначало бавно, като я ближеше по цялата дължина. Постепенно, когато у нея се надигна топлина и страст, ласките му станаха по-бързи, по-кратки и съсредоточени в едно-единствено място. Те я накараха да изпита диво, изгарящо удоволствие. Това наистина беше прекалено хубаво, помисли си Арабела. Никога преди не беше изпитвала толкова сладка наслада. Защо Тевис й беше отказвал това удоволствие? Струваше й се, че пред очите й, точно зад затворените клепачи, избухват звезди.

— Ооох! — нададе стон тя, а тялото й се разтресе от силни конвулсии. — Ооох, да! О, да, милорд!

Беше наистина прекрасно. Наистина прекрасно! Тялото й трепереше неудържимо. Джеймс Стюарт беше едновременно изненадан и очарован. Как е могъл чичо му да лиши Арабела от това преживяване? Да не би да е един от онези глупаци, които смятат, че трябва да любят собствената си съпруга по начин, различен от онзи, по който любят другите жени? Сигурен беше, че не е така! Той надвеси лице над нейното.

— Доставих ли ти удоволствие, сладка моя? — попита я той, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът й. Тя кимна, със замъглен от страстта поглед, и той каза: — Значи дойде време и ти да ми доставиш удоволствие, Арабела. Отвори се за мен, моля те.

Тя го прегърна и с двете си ръце, привлече главата му към своята и го целуна. Езикът й се плъзна в устата му и погали неговия. Тя почувства как членът му я търси и се размърда, за да се намести по-удобно. Той обаче вкара в нея само върха на члена си. Озадачена, тя се отдръпна леко и го погледна въпросително.

— Нека да поиграем малко, сладка моя — каза той, а сините му очи дяволито блестяха. — Нека да видим кой от нас първи ще пожелае другия.

И устните му завладяха нейните. Мъжете, помисли си Арабела, са такива деца. А ето, че това дете приличаше на умно дяволче, което изпитва неудържимо влечение към женската плът. Той очакваше, че тя първа ще се предаде. Не. Тя ще му даде онова, което той не очаква, реши Арабела. Отговори страстно на целувката му. А той си мислеше, че я желае така, както никоя друга досега. Но тя нямаше да се предаде, усещаше го. Целувките им станаха още по-диви и Джеймс Стюарт разбра, че не може повече да издържа на напрежението. Бавно, много бавно, той влезе в нея, като нададе стон на облекчение. Тихият й смях запали още повече желанието му. Движенията му бяха умели, възбуждащи и скоро тя беше тази, която викаше, неспособна да скрие нуждата от освобождение на страстта. Когато той най-после я удовлетвори, главата й немощно се отпусна на една страна, а дишането й беше толкова леко, че той се запита дали не я е убил.

Докато лежеше, напълно задоволена и дори изтощена, с тяло, притиснато в това на краля, Арабела мислеше за това, че най-после е получила отговор на въпроса си. И другите мъже, не само съпругът, можеха да доставят плътско удоволствие на жената. Но усещането беше различно. Тя харесваше Джейми, но между тях липсваше онази топлина, която сгряваше и нейното, и тялото на съпруга й след това. Тя и кралят нямаха нищо общо помежду си, освен задоволеното желание. Колкото и приятно да беше това за тялото й, липсваше любовта. Сърцето й беше самотно, толкова самотно, че изпитваше болка. Беше готова да заплаче горчиво, защото знаеше, че оттук нататък ще живее така, със съзнанието за своята самота. Сигурна беше, че „Грейфеър“ заслужава тази жертва. Нима не беше така?