Пламенно

Глава 15

Арабела Грей се завърна в „Грейфеър“ почти четири години, след като го беше напуснала. Беше месец април. Бялата й кобила тихо пръхтеше, като че ли си спомняше местата, през които минаваха. Двете стояха изправени на един хълм, от който се виждаше крепостта. Арабела с тъга си помисли, че всичко изглежда така занемарено, разнебитено. Въпреки че денят беше студен, а въздухът влажен, защото наближаваше дъжд, от комините на къщите в селото не излизаше пушек. Тя потрепери, като чели усещаше нещастие.

— Сигурен ли си, Роуън, че сър Джаспър не е тук в момента? — попита тя сина на Фицуотър май вече за шести път през този ден.

— Не, милейди, той не е тук. От месеци не е идвал в „Грейфеър“. Ако беше дошъл, татко щеше да ни изпрати съобщение.

— Да слезем тогава от хълма — каза Арабела, обърна се и извика на Лона, която ги следваше на кафяв жребец. Пред нея на седлото седеше малката Маргарет. — Хайде, Лона. Вече почти сме си у дома.

Заспускаха се надолу по хълма, а първите капки дъжд докоснаха земята.

— Защо от къщичките не излиза дим? — запита се на глас Арабела.

— Повечето от жените са на полето или в овощната градина, милейди, а мъжете наблюдават от възвишенията, пазят. Никой не си е у дома, в къщата. Младите момичета помагат на майките си на полето. Всяка година сър Джаспър изпраща Сийгър да види дали има някое достатъчно пораснало момче, което може да постъпи на служба при него. Отначало се опитвахме да скриваме момчетата, но сър Джаспър има списък на семействата. Няма как да избягаме.

— Но ти си все още тук, Роуън — отбеляза Арабела.

— Да — отговори Роуън. — Татко каза на сър Джаспър, че някой ден ще заема мястото му и че трябва да остана, за да се науча как да защитавам крепостта. Сър Джаспър се засмя и каза, че няма да спори с татко заради едно момче, защото ценял високо предаността на баща ми и имал нужда от неговото присъствие в „Грейфеър“, особено когато той самият отсъствал. Затова вече не ми се налага да се крия, когато Сийгър дойде, милейди.

Арабела кимна.

— Чудя се какво ли изпитват останалите майки по отношение на теб — каза тя тихо.

Роуън се изчерви.

— Сигурно не им е лесно, милейди — призна той. — Нито едно момиче не иска да излиза с мен, защото братята на всички са принудени да служат на сър Джаспър, но татко наистина има нужда от мен, милейди. Отначало, когато Сийгър идваше с проклетия си списък, успях да скрия няколко момчета. Те живеят в малка пещера близо до селото. Не могат да се върнат по домовете си, защото ще ги заловят. Не знаем кога ще дойде Сийгър.

— Ами ако дойде, докато съм в „Грейфеър“? — запита се на глас Арабела.

— Ще го убием и той няма да може да разкаже на никого — каза Роуън, без да се замисли.

— Колко момчета са скрити в пещерата, Роуън?

— Цяла дузина, милейди.

— Добре! Ще имам нужда от тях. Те ще бъдат моята охрана, когато замина на юг, за да се срещна с крал Хенри.

— Ще отидете в двора, милейди? Защо? — попита Роуън.

— Защото кралят трябва да потвърди, че имам право над „Грейфеър“. Че сър Джаспър не може да заграби земята ми — отговори му Арабела.

— Но нали вие сте господарка на „Грейфеър“, милейди! — извика младият човек. — Вие сте последната от рода Грей.

— Това е вярно, Роуън, но през последните няколко години бях в Шотландия, докато сър Джаспър Кийн се грижеше за „Грейфеър“. Какво може да знае кралят за мен, като се изключи онова, което му е разказал сър Джаспър? Аз не искам „Грейфеър“ за себе си, а за дъщеря си. Ако кралят разреши дъщеря ми да наследи „Грейфеър“, който й се пада по майчина линия, това ще бъде ново начало за крепостта. Ще помоля краля да намери съпруг за Маргарет, за да няма съмнение в предаността на хората от „Грейфеър“.

Докато разговаряха, бяха слезли от хълма и сега яздеха през практически безлюдното село. Когато излязоха на пътя, който водеше към крепостта, хората от селото ги видяха и побързаха да се върнат от полята. Поздравиха я със завръщането й. Арабела заплака с глас, защото всички жени, които тя добре помнеше, бяха със силно променена външност. Дори онези, които бяха предразположени към напълняване, бяха с хлътнали бузи. А онези, които тогава бяха стройни, сега бяха направо измършавели. Младите се бяха състарили, а старите приличаха на крехки малки врабчета. Но те всички се усмихваха и топло я приветстваха.

— Господарката се върна!

— Бог да ви благослови, лейди Арабела!

— Всичко ще се оправи. Върна се законната ни господарка.

— Добре дошли у дома, милейди!

— „Грейфеър“ отново има своята Грей! И късметът ни ще се върне!

Фицуотър излезе от крепостта, за да я поздрави. Целуна й ръка, а очите му се напълниха със сълзи.

— Значи се върнахте у дома — каза той многозначително. Като че ли беше разбрал всичко.

— Да, най-после съм у дома, Фицуотър — каза тя и се усмихна топло на всички. — Благодаря ви за посрещането, добри хора. Утре на обед всички ще дойдете в Голямата зала и аз ще ви разкажа и приключенията си, и плановете си за бъдещето. Сега вървете по домовете си, защото дъждът се усилва с всяка минута.

Тя се обърна и влезе в крепостта.

Когато се спусна нощта, а Маргарет беше настанена в удобно и сухо легло, Арабела седна в залата и се зачуди как никога досега не беше разбрала колко беден всъщност е домът й. Поне беше чисто. Сигурно трябваше да благодари на Розамунд, съпругата на Фицуотър, за това. Но в залата имаше само маса и столове. Нищо, което би могло да се сравни с разкоша на „Дънмор“, „Стърлинг“ или „Линлитгоу“. Острите очи на Арабела забелязаха, че два от четирите прозореца са без стъкла, а стъклото беше особено ценно. Дупките бяха запушени със стари дрехи.

— Какво се е случило с прозорците? — попита тя Фицуотър, когото беше поканила да вечеря с нея.

— Хората на сър Джаспър са истински грубияни, а и обичат да пият — отговори сухо той.

— Стъклото е много скъпо — недоволно рече Арабела.

— А вие имате ли злато? — попита я Фицуотър.

— Имам много малко монети, а и те ще ми трябват за пътуването ми на юг — отговори му тя.

— А бижута? — настоя Фицуотър.

— Не взех със себе си нищо, което принадлежи на графа — каза тя тихо.

— Но сте взели дъщеря му — каза Фицуотър. — И мисля, че грешите, ако мислите, че няма да ви последва.

— Но Маргарет е и моя дъщеря — напомни му остро Арабела — Освен това, Тевис е на север, по работа на Джеймс IV. Ще се върне на юг едва след няколко седмици, а дотогава аз ще съм заминала оттук заедно с дъщеря си. Когато дойде в „Грейфеър“, а аз вярвам, че той ще дойде тук, ще му кажете истината. Че съм отишла при крал Хенри, за да търся както своите права, така и тези на дъщеря си.

— Нямало е нужда да се развеждате с него, за да направите това — каза Фицуотър. — Знам, че той ви отвлече насила, но Лона ми каза, че го обичате. А щом го обичате, защо тогава се разведохте с него?

Ако беше някой друг, тя щеше да го изгони от масата и може би щеше да го лиши от службата му. Но това беше Фицуотър, мъжът, когото беше познавала през целия си живот, верният капитан на „Грейфеър“. Предан на крепостта, предан и на семейство Грей. Не беше им изневерил, въпреки сър Джаспър Кийн. Фицуотър нямаше да се задоволи с нищо друго, освен с истината.

— Трябваше да се отдам на крал Джеймс, за да получа помощта му — каза Арабела. — Разведох се с Тевис Стюарт, за да не погазя честта му, за да не украся благородната му глава с рога.

За нейна изненада, Фицуотър кимна и каза:

— Постъпили сте правилно, милейди. Нито един Грей не би постъпил по друг начин. Баща ви би бил много горд с вас.

— Надявам се, че ще го кажете и на графа, когато той прехвърли хълма след месец или два — каза Арабела, като напразно се опита да се пошегува.

— Аз няма да бъда тук — каза Фицуотър. — Роуън ще му каже, защото аз ще дойда с вас.

— Но „Грейфеър“ е ваша отговорност — каза Арабела.

— Да, така е — съгласи се Фицуотър. — Но „Грейфеър“ ще бъде в сигурни ръце, в тези на сина ми. А между Англия и Шотландия има мирен договор, милейди. Вие сте последната представителка на рода Грей и не бива да пътувате без охрана. На никого другиго не мога да поверя вашата сигурност.

Арабела мисли дълго време и най-накрая каза:

— Да, ще дойдете с мен, Фицуотър, защото ще имам нужда от вас. Ще трябва да пазите не само мен, а и моята дъщеря. Ако кралят утвърди моето право над „Грейфеър“, тогава Маргарет ще бъде наследницата.

— Не „ако“, милейди — каза Фицуотър, — а „когато“. При тези думи тя се усмихна лъчезарно.

— Да — отвърна тя, — ти си прав, Фицуотър. Когато!

— Какво ще кажете на хората утре? — попита я той.

— Истината — отговори тя. — Че трябва да замина на юг, за да получа онова, което по право е мое. И когато го направя, ще върна синовете им у дома. Поне онези, които желаят да се върнат, защото сигурно ще има и такива, които няма да искат.

Той кимна.

— Да. Някои ще свикнат с войнишкия живот. Ще им бъде много скучно тук. Ако останат живи, някой ден ще се върнат у дома си и ще се радват, че тук могат да живеят в мир.

— Ще ми трябва нещо повече от мир, за да възстановя „Грейфеър“ — каза замислено Арабела.

— Ще имате нужда от богат съпруг — каза безцеремонно Фицуотър.

Арабела се засмя.

— Не, стари ми приятелю, няма да се омъжвам повече!

— Може би той пак ще ви вземе — осмели се да предположи Фицуотър.

— Но аз не го искам повече — каза Арабела. — Той ми се кълнеше в любов, а не направи дори това малко нещо за мен. За него така и не настъпи подходящият момент да ми помогне да си върна „Грейфеър“. Моят дом не означаваше нищо за него, въпреки че за мен той беше целият свят. Как би могъл да ме обича и да е неспособен да разбере това? Аз нямам нужда от Тевис Стюарт. Имам „Грейфеър“ и дъщеря си.

Фицуотър не каза нищо повече. Нямаше смисъл да спори с нея. Арабела си беше останала упорита и твърдоглава. Все още нямаше смисъл да й казва, че овощните градини ще трябва да се засадят наново и че овцете ще дадат много вълна, ако намерят с какво да ги хранят. Щяха да имат нужда от пари, за да извършат тези чудеса. „Грейфеър“ никога не е бил много богат, но и никога не бяха настъпвали толкова тежки времена за него. А в това се криеше и част от проблема. Времената се меняха. Мирът между Англия и Шотландия обезценеше местоположението на крепостта. Тя вече нямаше стратегическо значение. Сигурно за в бъдеще щеше да има малки размирици по границата, но промяната щеше да бъде чувствителна.

Арабела остана в крепостта само толкова, колкото да увери хората си, че всичко ще бъде наред. Обясни им, доколкото можа, трудността на положението. Много от тях обаче не успяха да я разберат. Всичко, което знаеха, беше, че Арабела е Грей и принадлежи на „Грейфеър“, затова правото трябва да е на нейна страна. И тя беше принудена да остави нещата така. Времето значително се подобри. Дърветата и полето се раззелениха, обещаваха добра реколта тази година. Там, където имаше изгнили и болни дървета, първо изгориха земята, за да пресекат заразата, после я наториха и едва тогава засяха новите семена. Няколко възрастни жени и двама старци се грижеха с любов и нежност за дръвчетата.

Господарката на крепостта замина на юг в един слънчев ден в края на пролетта. Придружаваха я петнайсет млади въоръжени мъже — дванайсетте, които Роуън беше успял да скрие, и още три, които като по чудо се бяха завърнали от самоналоженото си изгнание. Когато тези младежи се появиха, очите на Фицуотър странно заблестяха. Той обаче не каза нищо. Запита ги само дали имат достатъчно стрели за дългите си лъкове и отбеляза, че мечовете им май са нови. Фъргюс Макмайкъл пристигна в деня, в който те тръгнаха на юг и така увеличи броя им на шестнайсет. Лона призна пред родителите си, че е влюбена в младия мъж, и те не поискаха никакви обяснения повече. Шотландецът оправда пристигането си с думите:

— Дойдох, за да пазя детето на графа.

Фицуотър, сериозен, кимна с глава в знак на съгласие.

— Добре дошъл при нас, момко.

Роуън беше силно разочарован, че няма да замине с тях, но беше също така изпълнен с гордост, че му поверяват управлението на крепостта. Слушаше внимателно подробните указания на баща си и усърдно кимаше. Когато Фицуотър възседна коня си, Роуън каза:

— Ами ако се върне сър Джаспър?

— Вдигнете моста, затворете портите и не го пускайте — остро рече Арабела — Той повече няма да стъпи в моята крепост!

— Ами ако дойде Сийгър, милейди?

— Убийте го! — отново остро отговори Арабела. — Ще ни трябват няколко седмици, за да стигнем до краля, защото ще пътуваме с детето. Ако Сийгър дойде, преди да сме стигнали при Негово величество, може да успее да се върне при сър Джаспър и да ни лиши от елемента на изненада. Не мога да си позволя да изпадна в още затруднения. Имам си ги достатъчно.

— Надявам се, че той ще дойде — каза Роуън.

— Моли се да не дойде, момче — отговори баща му. — Той няма да бъде сам и може да ти се наложи да жертваш някои от приятелите си.

— А граф Дънмор? — попита Роуън, макар и неохотно. Не му се искаше да повдига въпроса, но знаеше, че ще трябва да се справи и с това.

— Предай му поздрави от мен — сухо отговори Арабела — и му съдействай по всички възможни начини, Роуън. Когато се върна, искам да заваря „Грейфеър“ такъв, какъвто го оставям. Непокътнат и започващ отново да процъфтява. Той ще иска от теб само едно — моята дъщеря. Кажи му, че тя е с мен. Ако иска да се увери сам в това, пусни го в крепостта. И преди всичко, покажи уважение към него, Роуън. Той е добър човек.

И те се отправиха на юг. Пътуваха възможно най-бързо, но все пак не толкова, че да уморят малката Маргарет. Вниманието на всички мъже около него скоро разглези детето. Всеки искаше да го поноси на ръце и Маргарет по цял ден се местеше от едни приятелски ръце в други. Някои от мъжете й пееха, други й разказваха приказки. Времето беше хубаво. Уморена от приключенията и свежия въздух, Маргарет спеше непробудно всяка нощ. Фицуотър беше планирал пътуването така, че всяка нощ се подслоняваха ту в малка стаичка в манастир, ту в абатство. И все пак бяха принудени да прекарат няколко нощи на открито. Фицуотър не им каза дали някога е ходил по на юг от замъка „Мидълхъм“. Всички му се довериха, сигурни, че ще ги заведе там, където се намира в момента кралят.

В средата на май стигнаха до Шийн, където кралят ходеше на лов и се радваше на хубавото време. Фицуотър уреди оставането на Арабела, Лона и Маргарет в близкия женски манастир, като каза на майката игуменка, че са пропътували цяла Англия, за да уверят краля в своята преданост и да го помолят да затвърди правата им над „Грейфеър“. Фицуотър каза още, че Арабела е вдовица и няма много пари — тук Фицуотър бръкна дълбоко в джоба си и извади една сребърна монета, — но иска да даде на манастира каквото може да отдели.

— Добре е, че господарката ви знае каква власт има Бог над всички нас — каза майката игуменка. — Той ни учи, че няма нужда да събираме богатства тук, на Земята, че трябва да се грижим преди всичко за душата си. Вашата господарка, нейното дете сираче и вашите слуги са добре дошли в манастира.

— Казал си й, че съм вдовица? — Арабела беше изненадана.

— Да — отговори той спокойно. — Едва ли можех да й кажа истината, нали?

Лона се засмя, но господарката й я погледна строго и тя млъкна.

— Сега, когато вече съм тук — призна Арабела, — не знам как да получа аудиенция от краля.

— Попитай майка Мери Бийд — посъветва я Фицуотър. — Мисля, че тя знае. Тя е корава и мъдра жена.

— Нямате ли връзки? — попита я майката игуменка изненадана.

— Не и в този двор — отговори Арабела.

Майката игуменка повдигна въпросително вежди и опипа златното разпятие, което висеше на врата й. Очевидно чакаше обяснение.

— Баща ми беше братовчед на първия съпруг на кралица Елизабет Удвил, а майка ми беше братовчедка на кралица Ан Невил. Двете отраснали заедно. Крал Ричард уреди женитбата ми — обясни Арабела, като смесваше истината с лъжите на Фицуотър. — Съпругът ми беше шотландец и крал Джеймс ми даде препоръчително писмо.

Игуменката помисли малко и каза:

— Тук ще ви помогнат единствено връзките на баща ви, лейди Грей. Кралят не обича тъща си и мисля, че има добри причини затова. Но кралицата храни топли чувства към майка си. Брат ми, който е свещеник, е изповедник на кралицата. Чрез него ще помолим кралица Елизабет за аудиенция. Ако сте умна, детето ми, а мисля, че сте, след като сте предприели това пътешествие, младата кралица ще ви помогне. И двете сте майки и това ви свързва. Сигурно ще ви бъде от полза и това, че ви препоръчва шотландският крал.

Няколко дни по-късно всичко беше уредено. Кралицата щеше да приеме лейди Арабела Грей в Шийн на следващия ден, следобед.

— Нещата не биха могли да се уредят по-добре — каза Фицуотър. — Не е вероятно кралицата да познава сър Джаспър, нито пък да се свърже с него. Ще изложите случая си и ще спечелите съчувствието й.

— Но дали кралицата ще иска да ми помогне? — запита с тревога Арабела. — Какво ще стане, ако не ме хареса? Бременните жени са особено податливи на настроенията си, а говорят, че кралицата отново е бременна.

— Просто бъдете самата себе си! — посъветва я Фицуотър. — Кралицата знае какво е да бъдеш лишен от всичко, което обичаш и което е ценно за теб. Тя ще ви разбере по-добре от всеки друг, милейди.

Арабела се облече грижливо за аудиенцията си с кралицата. Беше взела със себе си само една рокля, която сега сметна за подходяща. Тя беше от тъмносиня коприна, с ниска талия и широка яка — шал, украсена със сребрист брокат. Деколтето разкриваше цепнатината между гърдите й, но беше прекалено скромно по каквито и да било стандарти. Косата й беше сплетена на плитка и прибрана нагоре. Изглеждаше съвсем като уважавана вдовица на благородник.

— Оставете детето при мен — каза й майката игуменка. — Тя ще си играе с котенцата, а сестра Мери Грейс пече медени курабийки.

Арабела се страхуваше, че Маргарет може да се уплаши, ако я оставят сама, но момиченцето доверчиво хвана мършавата игуменка за ръка и двете се отдалечиха.

— Е, това е една грижа по-малко — каза Лона, която щеше да придружи господарката си в двора.

Вчесаха гривите на конете, загладиха косъма им. И тръгнаха по пътя, който водеше към Шийн. Откакто кралят беше отседнал в замъка, пътят беше много оживен. По него непрекъснато сновяха хора и коне. Лона беше ококорила широко очи и се оглеждаше любопитно във всички посоки, но Арабела яздеше с поглед, вперен право напред. За хиляден път обмисляше какво и как да каже на кралицата и нищо не можеше да отвлече вниманието й. За нейна изненада, всичко се оказа далеч по-лесно, отколкото си го беше представяла.

Елизабет от Йорк беше млада жена. Лицето й имаше нежни черти и мило изражение. Очите й бяха сини и красиви. Тя прие гостенката в малка частна градинка, защото следобедът беше топъл и приятен. С нея имаше само една придворна дама, която беше особено дискретна. Тя се наведе над ръкоделието си и усърдно заработи с иглата. Нито веднъж не вдигна поглед към гостенката на господарката си. Арабела коленичи покорно пред кралицата, която й каза да се изправи и да изложи случая си. Свещеникът, който беше завел Арабела, също остана до нея. Тя целуна ръка на кралицата и едва тогава се изправи. Изложи подробно затрудненията, в които се намираше, и внимателно обясни в какво точно се състоят те. Завърши с думите:

— Виждате, мадам, че ако успея да изложа случая на Негово величество и получа неговото одобрение, мога да си върна дома и да се погрижа за хората си. Те не разбират нищо от случилото се и са изплашени. Аз обаче съм жена, която не е от особена важност, Ваше величество. Ако не беше братът на игуменката, аз, тъй като нямам средства, нямаше да мога да си уредя аудиенция дори с вас, въпреки многото писма, които нося. Искам само да бъдат потвърдени правата ми, както и тези на дъщеря ми Маргарет, за да се върна спокойна у дома. Обичам тихия живот в провинцията.

— Защо съпругът ви не е с вас, лейди Грей? — запита кралицата, изпълнена с любопитство.

— Разведох се със съпруга си, мадам. Той се закле, че ще ми помогне да си върна „Грейфеър“, но не го направи. Закле ми се, че ще помоли крал Хенри да намери съпруг за дъщеря ни и че ще я даде в домакинството на този бъдещ съпруг, когато тя навърши шест години, а после изведнъж започна да говори за брак с графовете Хоум или Хепбърн.

— Вие притежавате силен характер, лейди Грей — отбеляза кралицата, леко шокирана. — Съпругът ви не се ли противопостави на развода?

— Крал Джеймс повярва в справедливостта на каузата ми, мадам, а той е племенник на съпруга ми — отговори Арабела, което не беше точно отговор на въпроса на кралицата. — Помогна ми и архиепископът на „Сейнт Андрюз“. Не ми беше лесно да взема това решение, мадам. Аз обичах съпруга си.

— Това означава, че изпитвате два пъти по-силна болка, лейди Грей — отговори Елизабет от Йорк. — Аз по-добре от всеки друг разбирам колко боли, когато загубиш всичко, което обичаш. Когато това се случи с мен, аз не можех нищо да направя. Зависех от милостта на хората, които трябваше да разрешат проблемите ми. Вие сте много смела и се опитвате сама да постигнете онова, което желаете. Възможно най-бързо ще предам молбата ви на съпруга си и ще ви уредя аудиенция с него.

— На кого ще уредиш аудиенция, Бет?

Хенри Тюдор беше влязъл в градината на кралицата и беше дочул последните й думи. Лицето му беше извънредно сериозно, а фигурата му вече беше леко прегърбена от многото грижи и отговорности. Имаше дълъг и силно издаден напред нос. Очите му бяха безжизнени, в тях не се отразяваха никакви чувства. И все пак погледът му поомекна, когато очите му се спряха върху лицето на кралицата. Елизабет се изправи и леко се поклони на съпруга си.

— Това е лейди Арабела Грей, милорд. Тя има нужда от помощта на Ваше величество.

— Искате да получите аудиенция, мадам? Говорете, слушам ви — каза кралят на Арабела, която направи дълбок реверанс и му подаде писмото на Джеймс Стюарт.

Арабела разказа още веднъж историята си. Когато тя приключи разказа си, кралят каза:

— Гранична крепост като вашата, колкото и да е малка, има нужда от мъж.

Хенри Тюдор прегледа набързо пергамента, а после го подаде на слугата си. Смътно си спомни, че беше получил писмо от шотландския крал, в който беше отправено същото искане.

— Аз имам мъж, сир — отговори Арабела. — Фицуотър, който заемаше поста капитан и по времето на баща ми, отговаря изцяло за крепостта, откакто татко беше убит преди седем години. Роуън, синът му, е готов да заеме поста веднага щом той бъде освободен. Крепостта е малка, сир, но семейството ми винаги е било предано на Англия и на английските крале.

— Сър Джаспър Кийн също е предан на Англия — каза Хенри Тюдор, любопитен да види каква реакция ще предизвикат думите му. Не остана разочарован.

— Джаспър Кийн е преди всичко верен на себе си, сир! — извика гневно Арабела. — Той е убил една шотландска благородничка, а после отказа да се бие, за да удовлетвори честта на нейния годеник. Поиска убежище от църквата, скри се зад полите на възрастния свещеник, за да спаси кожата си. И така постави „Грейфеър“ в опасност. Неговите действия ме поставиха в това затруднено положение. Женитбата му с майка ми беше истински скандал. Той е отговорен за нейната смърт. Джаспър Кийн предаде крал Ричард, за да заграби собствеността ми. Не вярвам човек, благороден като вас и с безупречна репутация като вашата, да има приятел като сър Джаспър. Не вярвам, че ще наградите този черен гарван за лошите му постъпки!

Кралицата и малкото хора, които бяха там, бяха като че ли леко отвратени от гневните думи на Арабела. Но усмивката на краля показваше, че той се забавлява.

— Говорите остро и прямо, не излагате молбата си като покорен и смирен молител, мадам.

— Сир, лиших се от всичко, за да си върна дома. Дори да ми откажете, какво повече бих могла да загубя? — Арабела продължи да говори откровено.

— Кажете ми как стана така, че се забъркахте със сър Джаспър — каза кралят. — Баща ви ли го избра за ваш годеник?

— Не, сир, крал Ричард.

— И вие твърдите, че сте жена без никакво значение? — удиви се кралят.

— Аз наистина съм без значение, сър, но майка ми беше братовчедка и другарка от детските години на кралица Ан Невил. След смъртта на татко, мама, която беше нежна и нерешителна жена, помоли краля да уреди брака ми за доброто на „Грейфеър“. Крал Ричард избра сър Джаспър Кийн. Ние не се осмелихме да оспорим избора на краля. Веднага след като дойде да живее в крепостта, сър Джаспър съблазни майка ми.

— Това означава ли, че търсите отмъщение, мадам? — попита Хенри Тюдор.

— Ако бях мъж, сир, отдавна щях да удовлетворя чувството си за чест. Но, уви, аз съм само една слаба жена. Трябва да преглътна гнева си и да се моля Бог да даде мир на майка ми. Но искам да се моля на своя собствена земя. Джаспър Кийн няма право над крепостта и земята й. Той има свои земи около Нортби, макар къщата му да е изгорена от шотландците — завърши тя с лека усмивка на устни.

— А какво ще кажете за друг съпруг, мадам? — попита я кралят.

— Предпочитам да не се омъжвам повече, сир — каза Арабела. — Цялото ми време ще бъде заето с управлението и грижите за крепостта, за да може тя отново да просперира. Искам дъщеря ми да живее добре. Няма да имам време за друг съпруг и за други деца. Животът на север никога не е бил лесен, милорд, а сър Джаспър е оставил земята и крепостта без никакви грижи. Всичко е занемарено. Той е взел всички мъже и дори малките момчета, за да ви направи впечатление.

— На колко години е дъщеря ви, мадам? — попита кралят.

— Само на две, сир.

— Ще ви задоволи ли член на фамилията Пърси? Разбира се, той няма да е много високопоставен — каза кралят, давайки й да разбере, че я смята за жена без особено значение. — Сър Хенри има едно малко копеле, което много обича. Момчето е още на шест години, но расте заедно с другите деца на семейството. Майка му умряла по време на раждането му. Семейство Пърси са трудни хора, меко казано. Като им осигуря невеста за едно от децата им, ще ги привържа по-здраво към себе си.

— Семейство Пърси познават крепостта — замисли се на глас Арабела. — Но ако не сте сигурен в предаността им, по-добре оставете крепостта в мои ръце, докато бракът на дъщеря ми с тяхното копеле не бъде консумиран. Аз бих предпочела да няма брачна церемония, докато Маргарет не стане на петнайсет години.

— Но трябва да има официален годеж, ако семейство Пърси се съгласят — отговори кралят. — Не мога да им предложа невеста, чиято зестра ще бъде в ръцете на майка й, докато бракът не бъде консумиран, без да им дам гаранция, че това ще се случи.

— И още нещо — продължи смело Арабела. — Вместо дъщеря ми да отиде при тях, нека те ми изпратят момчето, когато то навърши десет години.

— Какво, мадам? — Кралят наистина беше изненадан.

— Сир — каза Арабела и не можеше да се отрече, че думите й са разумни, — вие нямате доверие в семейството, поне така казахте. И за да си осигурите предаността им, ще ожените любимото им копеле за моята дъщеря, която е наследница. Не е ли по-добре да изпратите момчето при мен, за да го направя ваш покорен слуга, вместо да изпратите дъщеря ми, която е родена в Шотландия, при тях, та да я научат как да стане предателка?

— Вие наистина сте умна жена, мадам! — възхити й се кралят. — Да! Момчето ще дойде при вас. Ще им кажем, че трябва да го научите как да управлява крепостта. Така ще е по-разумно.

Бяха отишли в далечния край на градината, за да не могат останалите да чуят разговора им. Не искаха всичко да се знае предварително.

— Това означава, че ще потвърдите правата ми над „Грейфеър“, милорд, а също и тези на дъщеря ми, нали? — попита Арабела, изпълнена с надежда.

— Така ми се струва по-разумно, мадам, особено ако онова, което ми казахте за сър Джаспър, е истина — отговори кралят, без да бърза. — Но имам навик да вземам решения сутрин, след като съм се наспал добре. Освен това ще трябва да извикам тук Пърси, за да го попитам дали е съгласен да оженя момчето му за вашата дъщеря. Не сте настанена в двора, нали?

— Не, милорд, нямам средства. Детето ми, слугите ми и аз сме настанени в женския манастир „Сейнт Мери“, близо до Шийн.

— Дъщеря ви е с вас? — Кралят изглеждаше изненадан.

— Да, сир. Маргарет е още много малка, за да бъде отделена от майка си. А и аз не мога да понасям раздялата с нея — призна Арабела.

— Ами трудностите на пътуването? — възрази кралят.

— Маргарет е силно и здраво момиченце, слава Богу, пътуването й понася добре — отговори Арабела.

— Дали и синът ми Артър ще бъде като нея? — запита се тихо кралят.

— Дано кралицата ви дари с прекрасно, здраво и силно дете, сир — каза Арабела.

— Ще ви изпратя съобщение в манастира „Сейнт Мери“, когато пожелая да ви видя отново, лейди Грей — каза кралят и я освободи.

Арабела направи дълбок реверанс и целуна протегнатата ръка на краля. Но по красивото й лице беше изписана загриженост.

— Няма да ви карам да чакате повече от ден-два, мадам — увери я Хенри Тюдор. — Сигурен съм, че ще успеете да се справите с трудностите дотогава, като изхождам от това, че сте се справяли досега.

— Разбира се, милорд — каза Арабела. Лицето й отново изразяваше спокойствие, въпреки че умът й беше зает с пресмятането на монетите, които бяха останали в портмонето й. Пътуването беше много по-скъпо, отколкото тя мислеше. Арабела направи още един реверанс и отиде да се сбогува с кралицата и да й благодари за любезността. — Бог да благослови Ваше величество — каза тя. — Ще се моля непрекъснато на Бога да ви дари с леко раждане и здрав син.

Елизабет от Йорк се усмихна нежно.

— Благодаря ви, лейди Грей. Надявам се, че разговорът ви с моя съпруг, краля, доведе до успех и че наистина съм ви помогнала.

— Аз също се надявам, Ваше величество — каза тихо Арабела. Не искаше да се покаже прекалено самоуверена, макар сърцето й да биеше лудо от възбуда. Беше почти сигурна, че Хенри Тюдор ще й върне „Грейфеър“.

— Значи съм изпълнила кралския си дълг към вас — отговори кралицата. — Ако не ви видя отново, лейди Грей, желая ви да пътувате бързо, с Божията помощ.

Арабела направи реверанс за последен път, целуна ръка на кралицата и заднишком излезе от градината, придружена от отец Пол.

— Кралят удовлетвори ли молбата ви, мадам? — попита я свещеникът.

— Не още, отче, но обеща след ден-два да ми съобщи решението си — отговори Арабела.

— Значи ще го направи — каза отец Пол — Хенри Тюдор е безупречен във всяко едно отношение. Не е като онези високопоставени личности, които обещават, но не изпълняват обещанията си.

Арабела бръкна в портмонето си. Боже мой, бяха й останали толкова малко монети, а знаеше, че трябва да възнагради свещеника за помощта, която й беше оказал. Тя неохотно извади една сребърна монета и я постави в ръката на отчето.

— Бих искала да можех да ви дам повече — извини се тя, — но са ми останали малко пари, а ми предстои дълго пътуване. Трябва да се грижа и за детето си. Но ви благодаря от сърце за проявената към мен любезност. Ще ви помоля в литургията да споменете и майка ми, лейди Роуина.

— Разбира се, дъще моя — каза любезно отец Пол. Опипа монетата с пръсти и започна да пресмята стойността й, без дори да погледне към нея. Тъкмо щеше да й помогне да се качи на бялата си кобила, когато неприятен глас прекъсна разговора им.

— Боже мой! Нима това си ти, Арабела, любима моя?

Тя бързо вдигна глава и гневният й поглед се срещна с този на сър Джаспър Кийн.

— Боже мой! — извика възхитено сър Джаспър, като я огледа от глава до пети. — Та ти си станала рядка красавица, любима! По-красива си дири от майка си, заклевам се.

— Не се осмелявайте да споменавате името на майка ми, дявол такъв! — каза ядно Арабела. — Тя е мъртва заради теб!

Той се засмя, но смехът му беше отвратителен.

— Тя умря, защото не можеше да държи краката си затворени за мен.

Арабела го удари с всичка сила. Малкият пръстен, символ на фамилията Грей, който носеше, остави драскотина на бузата му, точно под дясното му око. Беше онемяла от гняв. Изненадан от силните чувства, изписани на лицето й, сър Джаспър Кийн направи крачка назад и сложи ръка на раната, от която капеше кръв. Кръвта изцапа снежнобялата му копринена риза и елегантното му шалче.

— Кучка! — успя той да извика най-после. — Ще ми платиш за това, кълна се!

Думите му не успяха да я изплашат. Тя беше изпълнена със студен и силен гняв, който достигаше до всяка част на тялото й и я накара да онемее.

— Ако ме доближите още веднъж, сър, ще ви убия на място! — каза тя с леден глас, обърна се и възседна кобилата.

Шокиран от събитията, които не можеше да разбере, отец Пол се качи върху мулето си и като не знаеше какво друго да направи, тръгна след нея.

— Дъще моя — каза той, когато най-после я настигна, — какво е това поведение? Как се осмелихте да ударите онзи джентълмен? Господ е поставил човека на земята, за да управлява той своите жени и зверовете. Вашето неуважение, страхувам се, поставя душата ви в смъртна опасност. То е грях, който ще заплатите.

— Този мъж е отговорен за смъртта на майка ми, отче. Трябваше да се ожени за мен. Но когато шотландците ме отвлякоха, той насила заведе майка ми пред олтара, като я накара да умре от срам. И всичко това направи, за да заграби собствеността ми! Той е ужасен човек! Самият дявол!

— Но — тихо възрази свещеникът — той е мъж.

Арабела раздразнено изсумтя. Беше благодарна на отец Пол, че й осигури аудиенцията с кралицата, но той беше глупак, и то глупак, който нямаше никакъв опит.

— И защо мъжът да е по-висше създание от жената, отче? Заради онова парче плът, което виси между краката му ли? Мисля, че ние, които сме избрани, за да зачеваме живот и да раждаме, сме по-висши създания.

Очите на свещеника станаха съвсем кръгли от шока, предизвикан от думите на Арабела. Той тихо, под носа си, рече: „Богохулство!“ За да го успокои, тя каза:

— Ще се моля на Бог да прости злия ми нрав, отче, а също така ще се моля и за врага си. Ще се науча да прощавам.

Ако беше сбъркала, грехът щеше да се припише на нея, а вярата й, че жената не стои по-долу от мъжа, нямаше нищо общо с това колко често Тевис й беше повтарял, че макар да е англичанка по рождение, тя е шотландка по сърце и ум. Може би беше прав. Може би беше прав за много неща. Тя беше толкова близо до онова, което сърцето й желаеше, и все пак беше толкова нещастна. Защо?

Сър Джаспър стоеше прав и я гледаше как се отдалечава. Сега, когато изненадата от това, че вижда Арабела тук, в Шийн, беше преминала, той се запита защо ли е дошла. Къде беше съпругът й, онзи граничен разбойник, онова копеле, което наричаше себе си граф? С нея нямаше никой, освен свещеника, а това беше странно. Свещеникът едва ли беше достатъчна охрана за лелята на краля, пък макар да е стигнала до това положение чрез брака си. Къде беше охраната й? Слугите й? Дали наистина беше омъжена, или приказките целяха да го объркат? И преди всичко, защо Арабела Грей беше тук? Сър Джаспър Кийн бързо се прибра в дома, където беше настанен, и изпрати да повикат Сийгър.

— Милорд, лицето ви… — каза Сийгър, истински загрижен.

— То не е важно — отговори неговият господар. — Раната вече не кърви. Току-що видях лейди Арабела Грей, Сийгър. Идваше от градината на кралицата. Бих искал да знам какво е търсила там. Защо не е в Шотландия? Искам отговори, човече! И то бързо?

— Добре, милорд, ще видя какво мога да науча, но трябва да ме оставите да се погрижа за драскотината. Доста е дълбока и на красивото ви лице ще остане белег, ако раната не се третира както трябва. А това зависи и от бързината, с която ще я третираме — настоя Сийгър.

— Добре — грубо отвърна сър Джаспър. — Играй си на лекар, щом искаш, но ми дай отговорите, които ме интересуват. Няма да мога да мигна, докато не науча защо е била тук. — Изведнъж осъзна, че раната започва отново да го боли. — Тя ще ми плати за това! — каза той тихо, като че ли на себе си.

— Тази проклета кучка ще ми плати за всички обиди!

— Ако можем да разберем къде е отседнала, милорд, може би ще успеете да я отвлечете, да я закарате в „Грейфеър“ и да я биете, докато стане послушна и кротка като агънце, докато започне да ближе краката ви като куче — предложи Сийгър.

— Станала е голяма красавица, Сийгър — каза сър Джаспър някак отнесено. — Красотата й далеч надминава тази на майка й, а видът й е като на обичана жена. Ще бъда щастлив да я имам в леглото си, въпреки лошия й нрав. Ако ми падне в ръцете, ще избия дявола от главата й, кълна се!

— Но тя ви се полага по право, милорд — злобно се изкикоти Сийгър. — Само ако можехме да я заведем в „Грейфеър“…

Изведнъж на красивото лице на сър Джаспър се изписа нещо като просветление.

— „Грейфеър“! — извика той. — Дошла е заради „Грейфеър“. Разбира се! Защо иначе би напуснала Шотландия? Само заради онази окаяна крепост, на която тя толкова много държи!

— Но „Грейфеър“ е ваш, милорд — каза капитанът.

— Не, не е — отговори господарят му. — Крал Хенри още не е потвърдил правата ми. А сега тази кучка ми ги оспорва.

— Сигурен съм, че кралят не би оставил една гранична крепост, пък била тя и малка като „Грейфеър“, в ръцете на сама жена, милорд — успокои го Сийгър.

— Нищо не е сигурно, щом зависи от кралското благоволение, глупако! — остро го сряза сър Джаспър. — Помни, че някой ден може да загубиш главата си, ако направиш подобно грешно заключение.

— Какво ще правите, господарю?

— Каквото мислех от самото начало, Сийгър. Ще научиш от кралицата защо е дошла лейди Арабела Грей и ще ми кажеш. Макар да съм повече от сигурен, че е дошла, за да заеме положението ми, докато не се докаже, това е просто предположение. Хайде, погрижи се за драскотината. А после ще отидеш да потърсиш отговорите на моите въпроси.

— Тя не може да се надява, че ще ви победи, милорд — каза Сийгър уверено. — Тя е само жена.

— Всяка твоя следваща дума е по-глупава от предишната, Сийгър — отговори му неговият господар. — Църквата ни учи, че дори Бог не може да излезе на глава с жените. Нима Ева му се е подчинила? Жените са опасни същества, никога не забравяй това.

— Но Бог е наказал Ева, милорд.

— Но тя все пак е оцеляла, Сийгър, а също и нейният пол. Оцелели са, за да докарат мъжете до лудост. Но аз няма да позволя на Арабела Грей да ме победи в това съревнование между нашите характери. „Грейфеър“ ще бъде мой. Няма да я остави да спечели.

Глава 16

Арабела Грей отново стоеше пред краля. От последното й посещение на двора бяха изминали два дни. Беше минала през преддверието на залата, в която кралят приемаше. То беше пълно с молители, които търпеливо чакаха кралят да ги приеме, за да изложат молбите си. Всички те обърнаха глави след нея. В цялата тази тълпа нямаше нито една жена. Като направи реверанс, Арабела се запита дали кралят ще забележи, че днес носи същата рокля, която носеше и онзи ден. Бяха сами, защото кралят беше освободил всичките си слуги и съветници.

— Сър Джаспър Кийн отново ме помоли да му припиша крепостта „Грейфеър“ — поде кралят.

Арабела запази мълчание, защото интуитивно усети, че кралят още не е приключил. Но прехапа разтревожено устни.

— С подписването на мира между Англия и Шотландия крепостта вече няма онова значение, което имаше. Проучих внимателно въпроса и не виждам причина, поради която да дам дома на фамилията Грей, дома, в който са живели всичките ви предци, на сър Джаспър Кийн. Той трябва да се върне в Нортби, а хората, които е довел със себе си от „Грейфеър“, могат да се върнат по домовете си.

Арабела падна на колене, завладяна от силно чувство на облекчение.

— Благодаря ви, Ваше величество! — Беше готова да заплаче. Кралят я изправи със собствените си ръце.

— Станете, мадам, не сте чули всичко, което имам да ви казвам. — Прекосиха стаята. Кралят се настани в креслото си и й направи знак да седне на срещуположния стол. — Нищо в този живот не е безплатно, мадам. Всичко си има цена. Нямам намерение да се преструвам пред вас, че това не е така. Ще ви върна любимия „Грейфеър“, мадам, но при определени условия.

Лицето й изразяваше единствено радост.

— Всичко, милорд! — каза му тя.

— Изборът ви на думи не е добър, мадам — каза сухо кралят. — Не ви е останало почти нищо, с което да сключите сделката.

— Но ще направя, каквото е необходимо, за да си върна „Грейфеър“ — отговори с жар Арабела.

— Наистина ли? — каза Хенри Тюдор, който изпитваше съжаление към бедната лейди Арабела Грей, която наистина не познаваше света, въпреки че беше прекарала толкова много време в шотландския двор. И все пак, тази нейна наивност или невинност щеше да му бъде от полза. Изгледа проницателно Арабела и каза: — Вие наистина сте изключително красива жена, мадам. У вас има нещо… нещо загадъчно, а още и непреодолим чар, на който дори аз съм подвластен. Вие сте наивна, свежа, въпреки че сте омъжена жена и майка. Много сте привлекателна.

„Пресвета Дево — помисли си Арабела, — и той ли иска да легне с мен!?“ Хенри Тюдор видя как по лицето й бързо премина сянка. Смехът му беше кратък и груб.

— Избийте си от главата всички мисли за прелюбодеяние, мадам — каза й той. — Колкото и малко да е страстта, която тече във вените ми, тя е запазена за кралицата.

Арабела се изчерви, но благоразумно замълча.

— Очарователно — отбеляза кралят, забелязал руменината по бузите й. — Точно този ваш чар ще ми бъде от полза. Искам да отидете във Франция, за да изпълните едно мое поръчение, мадам.

— Франция! — Въобще не би могла да се сети за това.

— Да, Франция — каза кралят.

— Но защо? — попита Арабела. Тя не искаше да отиде във Франция. Искаше да си отиде у дома, в „Грейфеър“.

— Защото имам нужда от очи и уши във Франция, мадам. Французите замислят нещо срещу мен и аз искам да знам какво е то.

— Но как бих могла да ви помогна, Ваше величество? Аз съм просто жена от провинцията. Не познавам нито политиката, нито дворцовите интриги. Нима французите не са ваши приятели, сир? Нима те не ви подкрепят?

— Те наистина ме подкрепят, мадам, но само защото така им е удобно. Защото, докато граф Ричард и граф Хенри се бият помежду си за трона, англичаните няма да прекосят Ламанша и да нападнат тях. Но сега аз вече съм крал на Англия и съм седнал здраво на трона. Франция отново е наш враг, макар между двете държави да няма открита война. Аз и не очаквам, че такава ще избухне. Но трябва да знам дали французите ще продължат да ме подкрепят, или ще се съюзят с враговете ми, за да ме смъкнат от трона, както постъпиха с вашия братовчед Ричард. Имам нужда от доверен човек във френския двор. Такъв, който да се представи за мой враг и да спечели доверието на французите. Искам вие да бъдете този човек, мадам.

Арабела беше изумена.

— Но аз не съм враг на Ваше величество — каза тя. — Какво бих могла да науча във Франция, милорд, какво, което да ви бъде от полза?

— Нима нямаше да бъдете мой враг, мадам, ако ви бях отнел „Грейфеър“ и го бях дал на сър Джаспър Кийн? — попита той.

— Но вие обещахте… — поде тя, очите й се напълниха със сълзи, а сърцето й тежко заби.

— Чуйте ме, мадам, ще се опитам да ви обясня всичко. „Грейфеър“ е ваш. Не бих бил никакъв крал, ако не ви подкрепя в случай като този. Ще приготвят документите, в които ще пише, че наследница е Маргарет Стюарт. Но това няма да стане публично достояние. Вместо това ще кажем, че съм ви отказал онова, което по право е ваше. Вие нямате съпруг. Нямате дом. Нито в Англия, нито в Шотландия. Благодарение на Хенри Тюдор, вие сте отхвърлена навсякъде, затова ще заминете за Франция, за да се присъедините към другите изгнаници, които живеят във френския двор. При тези обстоятелства кой ще заподозре, че вие сте моите очи и уши, мадам?

— Нямам пари, за да предприема това пътуване — каза Арабела. Практичната жена у нея взе връх.

— Ще ви дадем пари, но не много, мадам. Не бива да живеете в разкош, за да не предизвикате подозрение. Благородната ви нищета, както и вашата красота, ще ви помогнат да си спечелите много ухажори. Но вие обръщайте внимание само на онези, които са могъщи и могат да ви помогнат да изпълните задачата си. По-добри ще бъдат мъжете, които са бъбриви, нали разбирате?

— Милорд, какво всъщност ме карате да правя? — Арабела съзнаваше, че Хенри Тюдор не й предлага просто да се поразходи до Франция.

— Каквото трябва, мадам, за да си върнете „Грейфеър“ — отговори остро кралят. Очите му срещнаха нейните и дори не трепнаха. Погледът му беше твърд.

— Нима ме карате да прелюбодействам заради вас? — попита тихо Арабела.

— Не, мадам, предлагам ви да прелюбодействате заради Англия, ако трябва — отговори й той.

— Англия, това сте вие — все така тихо рече тя. Острите черти на краля се озариха от лека усмивка.

— Да, така е, мадам, и се радвам, че сте го разбрали. Аз притежавам правото да раздавам живот и смърт в тази земя.

— И колко дълго ще трябва да играя тази игра, милорд?

— Най-много година. Не повече — обеща той.

— Година! — Тя въздъхна дълбоко, защото това й звучеше така, все едно трябваше да остане във Франция хиляда години. — Дъщеря ми… — поде тя, но не продължи.

— Лейди Маргарет Стюарт ще остане в Англия, мадам. Не искам нищо да ви пречи да ми служите добре, а детето ще ви направи уязвима. Ще живее в замъка и дори в детската стая заедно със сина ми Артър и бебето, което кралицата ще роди през есента. Ще бъде в безопасност и за нея ще се грижат добре. Не можете да я изпратите в „Грейфеър“, защото хората не бива да знаят, че той е ваш. Освен това баща й може да отиде да я потърси там, а съм сигурен, че не искате това, мадам.

— Но как ще обясните нейното присъствие в замъка, Ваше величество? — запита Арабела.

— Е, ще кажа, че съм съжалил малката племенница на шотландския крал, след като майка й е показала злия си нрав и е избягала във Франция — отговори Хенри Тюдор със смразяваща усмивка.

— Няма ли друг начин? — попита Арабела.

— Нима вие сама не казахте „всичко“, мадам?

— Но да ме разделите с детето ми е жестоко! — извика Арабела.

— Може би — съгласи се кралят, — но това ще ми осигури доброто ви поведение, мадам. Едва ли ще ме предадете, докато детето ви е в ръцете ми.

— А, ако разбера нещо важно, сир, как ще се свържа с вас? — Арабела успя да прогони всички тревожни чувства и се съсредоточи върху изпълнението на задачата и опасностите, свързани с нея.

— Лорд Антъни Вардън ще бъде вашата връзка, мадам. Каквото и да чуете, ще го предавате на лорд Вардън. Той ще се погрижи новините да стигнат до Англия. Можете дори да му поверите живота си, мадам, но дано даде Господ да не се стигне дотам. Говори се, че Тони Вардън е мой враг заради кавгата на семейството му с това на втория ми баща. Той живее във Франция от много години и е мой верен приятел, макар никой да не знае за това.

— Сигурно е занемарил имението си и земята си заради вас — каза тихо Арабела.

— Тони е втори син в семейството — отговори кралят. — Бил определен за църквата, но нямал желание за това. Нашето скарване е изцяло измислено. Беше с мен в Британия, когато замислихме тази работа във Франция. И тъй като планът се оказа удачен и даде резултати, той остана във Франция. Той ще бъде ваш учител, мадам, и ще ви казва всичко, което трябва да знаете. Имайте му доверие.

— Струва ми се, сър, че нямам друг избор — каза Арабела.

— Напротив, имате избор — каза й Хенри Тюдор. — Можете да ми откажете, мадам, без да се страхувате, че ще предизвикате гнева ми.

— Но, ако откажа, Ваше величество, ще ми върнете ли „Грейфеър“?

— Хайде, мадам — каза кралят, без да отговори на въпроса й направо, — защо сте толкова докачлива? Казвате, че бихте удържали крепостта по време на атака и аз ви повярвах. Отнасям се с вас така, както никой друг мъж не се е отнасял — като с равна. Върнах ви дома и в замяна искам да услужите на короната.

— Бихте ли помолили мъж да прелюбодейства, за да ви услужи, сир? — запита остро Арабела.

— Ако е необходимо, мадам, да! Мъжете и жените имат различни оръжия, нещо, което, сигурен съм, знаете добре. Тони Вардън се оказа най-полезният за Англия шпионин. Не знам дали част от предоставената ми информация не е придобита в леглото. Ако не желаете, не се компрометирайте, мадам, но мъжете разказват повече неща на жените, които обичат, отколкото на обикновените си познати. Помнете, че сте във Франция, за да ми служите. — Кралят протегна ръка и хвана брадичката й — Вие наистина сте много красива, лейди Грей. Сигурен съм, че мъжете ще се бият за вас. А вие, въпреки че приятно се изчервявате, сте вече пораснала. Не сте девствена, така че няма да защитавате девствеността си. Ако мисълта да си намерите любовник ви е неприятна, а може би вие сте си такава по природа, помнете, че трябва да служите на короната и на краля. — Той пусна брадичката й и се усмихна с кратката си, не дотам весела, усмивка.

— Най-много година, заклевате ли се? — Мисълта, че трябва да се раздели с Маргарет за цяла година, беше непоносима.

— Най-много — обеща той и понеже усети загрижеността й, добави: — За лейди Маргарет ще се грижат с любов, уверявам ви. Ако искате, ще призная на кралицата, че сте смела жена и че сте във Франция, за да служите на короната в замяна на оказаната ви услуга. Ще й обясня, че сте оставили детето тук заради неговата сигурност, а това ще бъде самата истина, нали?

— Ваше величество е помислил за всичко — каза Арабела. — Как ще се свържа с лорд Вардън? Няма ли да е странно това, че го търся?

— Тони ще ви намери. На французите ще се стори съвсем естествено един заточеник да помогне на красивата си съотечественичка. Те ценят жените много повече от нас — каза кралят.

— И как ще подхванем тази игра, сир? — Арабела разбираше, че не може да пита за всичко, но се страхуваше, че задачата беше трудна.

— Ще излезете оттук, като плачете и високо ме проклинате, мадам. В този час преддверието е претъпкано до краен предел от молители, клюкари и други типове, които ще разнесат мълвата. Сигурен съм, че и сър Джаспър Кийн е там. Изпратих да го повикат, за да му кажа, че короната ще конфискува „Грейфеър“, следователно той не може да го получи. Ще кажа на хората ви, че могат да останат при сър Джаспър или да се върнат по домовете си, където ще бъдат под закрилата на короната. Сър Джаспър ще бъде разочарован и ще разкаже историята на всички, които ще пожелаят да го изслушат. Той ще очерни името ви, но ще разнесе бързо мълвата.

— А дъщеря ми? Кой ще я заведе в детската стая на замъка? — Арабела все още изпитваше силна тревога.

— Ще кажа на кралицата да изпрати някоя от придворните си дами в манастира „Сейнт Мери“ днес следобед да вземе детето.

— Толкова скоро?

— Заминавате за Франция утре, мадам. Искам това да стане бързо, защото някои от моите галантни придворни ще се трогнат от красивото ви лице и ще дойдат да ме молят да защитя правата ви. Ще дам на сър Джаспър няколко дни да се изнесе от крепостта, а в това време той непрекъснато ще се оплаква от мен на всеослушание. Французите имат шпиони в моя двор и историята ще стигне във Франция дори преди вас. Сър Джаспър ми каза, че ви наричат „избухливката“ заради горещия ви темперамент. Това означава, че поведението ви няма да се стори странно на никого.

Не можеше да избяга от съдбата си, разбра Арабела. Щом искаше „Грейфеър“, трябваше да отиде във Франция. Кралят й го беше казал съвсем ясно. А без „Грейфеър“ тя щеше да остане бездомна. А при тези обстоятелства, как щеше да се грижи за Маргарет?

— Не излъгах Ваше величество, като ви казах, че съм без нито едно пени в джоба — каза тя. — Останали са ми само две сребърни монети и половин дузина медни. Ще ми трябват пари, за да замина утре сутринта. Вие бяхте достатъчно откровен. И аз ще бъда откровена с вас. Не искам да ви обидя, милорд, но хората говорят, че нямате много пари. Казвате, че не можете да бъдете разточителен, а очаквате от мен да пътувам до Франция, да живея във френския двор, да привлека мъже, които имат значение за политическия живот, и да се сдобия с полезна за Англия информация. А как ще ги привлека, сир, като нямам пари? Нямам и дрехи. Французойките са известни с това, че се обличат елегантно. Ще приличам на сиво, бедно врабче, изгубило се в двора, пълен с пауни. За да изкуша пауните, ще ми трябва подходящо оперение, сир.

— Хм — замисли се Хенри Тюдор, — не съм помислил за това, мадам. Наистина ли нямате други дрехи, освен тези, които са на гърба ви?

— Взех със себе си само една рокля, подходяща за вашия двор, сир, когато тръгнах на юг. А другите ми рокли не са подходящи за дълго пътуване.

— И защо така, мадам? Нима съпругът ви не беше щедър? — Кралят се беше замислил дълбоко. — Говори се, че шотландците са скъперници.

— Тевис Стюарт беше повече от щедър. Ваше величество, но аз сметнах, че щом се развеждам с него, не мога да взема нищо повече от онова, което ми е най-необходимо. Оставих дрехите и бижутата си в „Дънмор“. Взех само тази рокля и най-старите си дрехи.

Хенри Тюдор беше изненадан. Жените, в това число съпругата му и майка му, бяха известни като алчни и ненаситни същества. А ето че тази неземна красавица объркваше представите му. Още веднъж го бодна чувството на вина, но той го прогони, защото не би могъл да бъде добър крал, ако позволеше на съвестта да попречи на плановете му.

— Не бива да бъдете много богата, защото това ще накара хората да се запитат откъде идва богатството ви, мадам — замисли се на глас кралят. — И все пак, трябва да сте прилично облечена, признавам. Ще трябва да призная на кралицата всичко не само защото ще трябва да се грижим добре за детето ви, а и защото ще поискам помощта й по отношение на дрехите.

— Ще ми трябват дрехи и за моята камериерка, сир — каза Арабела, която се чувстваше по-смела. — Лона трябва да дойде с мен, защото нито една лейди, дори бедните, не пътува без камериерката си. Ще взема и няколко от въоръжените си мъже. Не мога да пътувам през чуждите земи без охрана. Моите хора не биха ме предали. Но за да ми останат верни, ще трябва да им доверя целта на пътуването си до Франция. Ако ги помоля, ще си осигуря завинаги мълчанието им.

Кралят кимна в знак на съгласие.

— Издръжка, облекло и хората ви — каза той, — това би трябвало да ви задоволи, нали?

— Ще ви трябват пари, за да взема и конете си, милорд — каза Арабела. — Не забравяйте, че ще трябва да изминем разстоянието от пристанището до Париж. Разбира се, мога да изпратя добичетата у дома си, но това ще се стори странно на мнозина. Освен това подозирам, че ще струва по-малко да взема конете си, отколкото да си купя нови във Франция.

— Наистина, така е — съгласи се Хенри Тюдор — Ще получите пари и за издръжка на конете си, мадам. Има ли още нещо?

— Остава въпроса за моите пари, сир — каза Арабела със сладък гласец.

— Ще ви ги донесе придворната дама, която ще дойде да вземе детето ви — каза кралят.

Арабела поклати глава.

— Не, Ваше величество, предпочитам да ги получа сега. Ако не ми изпратите достатъчно, няма да мога да възразя, защото няма да имам извинение за търсенето на нова аудиенция. — Тя не вярваше в щедростта на краля.

— Какво, мадам? Нима мислите, че съм скъперник!? — извика той ядосан.

— Трябва да бъда сигурна, че ще ми дадете достатъчно, Ваше величество — заинати се Арабела. — Ще отговарям не само за себе си, но също така за Лона и за хората си. Не мога да ги помоля да дойдат с мен в чужда страна, без да мога да им осигуря храна и подслон. Нали когато стигнем във Франция, ще трябва да намеря къде да живеем. Може да мине известно време, преди да привлека подходящ ухажор. Но той може и да не бъде щедър към мен, така че да си плащам сама подслона и храната. — Тя се усмихна дяволито. — Мъжете, които притежават богатство и власт невинаги са щедри. Шотландците не притежават монопол върху скъперничеството, нали, Ваше величество?

Хенри Тюдор остро изгледа красивата жена, която стоеше пред него. Дали не му се присмиваше? До този момент не я беше смятал за особено умна, но се оказваше, че не може да спори с нея. Отиде до бюрото, издърпа едно от чекмеджетата и извади кесия с монети. Претегли я на ръка и й я подаде. Арабела я развърза, преброи монетите и я върна на краля.

— Не е достатъчно — каза тя безцеремонно.

Очите на Хенри Тюдор хвърляха мълнии.

— Мадам, вие ще ме направите просяк — рязко рече той.

— Нима искате да умра от глад още преди да съм започнала да ви служа, сир? Мършавата жена не е съблазнителна. Чувала съм, че французите харесват жените, които са приятни и за окото — смело продължи тя.

Той още веднъж пъхна ръка в чекмеджето и извади по-голяма кесия, в която монетите приятно дрънкаха. Арабела я взе, изсипа съдържанието й на масата, бързо преброи монетите и каза:

— Ще ми трябва и кесия със сребърни монети, а и една с медни — каза тя. Прибра жълтиците в кесията, а кралят, който се беше отказал да спори с нея, й подаде още две кесии.

— Сега доволна ли сте, мадам? — запита я остро.

Арабела внимателно прибра кесиите на сигурно място и се усмихна на краля.

— Ще трябва да внимавам монетите да не звънят, докато минавам през преддверието и ви проклинам, сир.

— Защо имам чувството, мадам, че тази част от играта най-много ви допада? — попита я той.

— Колко сте проницателен, Ваше величество — каза Арабела с равен тон.

— Работата е приключена, мадам — каза кралят.

Арабела направи реверанс, но после попита:

— Да започвам ли вече да плача и проклинам, сир?

Хенри Тюдор кимна, а после подскочи от изненада, като чу пронизителния писък, който тя нададе.

— Оооо, това не е честно, Ваше величество! Оооо! Къде да отида? Какво да правя? Как ще нахраня малката си дъщеря? — викаше Арабела и плачеше неудържимо.

— Трябваше да помислите затова, преди да напуснете съпруга си, мадам. Ако сте умна, ще се върнете в Шотландия и ще помолите съпруга си да ви вземе пак. А ако той не ви иска, може поне да се погрижи за дъщеря си — каза кралят достатъчно високо, за да го чуят в предната стая — Каквото посееш, това ще пожънеш, нали знаете?

— Никога! — викаше високо Арабела. — Никога няма да се върна при онзи варварин! Милост, Ваше величество! Върнете ми „Грейфеър“.

— Да дам гранична крепост на жена? — викаше гръмогласно кралят и гласът му ечеше в предната стая. — Сигурно ми се подигравате, мадам. Ха-ха! Ха-ха! Жена да защитава гранична крепост?! Каква глупост! Вън, мадам! Излезте веднага! — Кралят отиде до вратата, разтвори я широко само с един замах като принуди онези, които подслушваха, да отскочат встрани. Хенри Тюдор едва се сдържа да не се засмее. Смехът му щеше да предизвика истинска тревога сред клюкарите, защото той беше известен като човек, който рядко се смее. — Върнете се в Шотландия, където ви е мястото, мадам, и вземете детето със себе си. „Грейфеър“ не е вече ваш дом. Тръгвайте!

Арабела се забави на прага достатъчно дълго, за да могат да видят хората колко много страда от отказа на краля. Светлината, която струеше от високите прозорци, се отразяваше от необикновената й коса. Изглеждаше изключително красива, много крехка и болезнено уязвима. Тя се обърна, за да погледне краля за последен път, и извика:

— Няма да се върна в Шотландия! Няма! Не можете да ме принудите!

И тя избухна в ридания и плака, докато не излезе от преддверието. Тълпата изненадани джентълмени й правеше път и я гледаше съчувствено. Докато вървеше, Арабела си мислеше, че трябва да побърза. Ако не успееше да излезе бързо, щеше да избухне в смях. Вече беше зърнала сър Джаспър Кийн, на чието красиво лице имаше самодоволна, победоносна усмивка. Тя видя, че той е започнал да остарява, а лицето му да загрубява. С годините щеше да напълнее и да се обезформи. Какво ли въобще беше харесвала у него? Какво ли беше видяла Роуина в него? Беше стигнала до вратата, когато се сети за нещо. Обърна се за последен път и извика:

— Дяволите да ви вземат, Хенри Тюдор! Проклет да сте, проклет да си и ти, сър Джаспър Кийн! — После изгледа останалите хора в стаята и каза с ясен, чист глас: — Каква помощ търсите, джентълмени, от този крал, който вие сте издигнали на трона и който ограбва бедните, беззащитни жени? — По бузите й се стичаха сълзи, които предизвикаха съчувствието на мнозина. — Какво ще правя сега? — прошепна тя. Обърна се и излезе.

Докато вървеше през двора, си мислеше, че е свършила добре работата. Мълвата щеше бързо да се разнесе. За това щеше да допринесе и сър Джаспър, който, за да си придаде по-голяма важност, щеше да украси историята. Жалко, че на жените не се разрешаваше да играят в театъра. От нея щеше да излезе добра актриса, беше убедена в това. Арабела се качи на коня и се отдалечи от Шийн в бърз тръс. Когато се върна в манастира тя събра хората си в овощната градина, където никой нямаше да чуе разговора им, и им разказа за срещата си с краля. Фицуотър беше много ядосан.

— Крал или не, Хенри Тюдор е сбъркал, като е поискал това от вас, милейди!

Мъжете тихо мърмореха, което показваше, че са съгласни с Фицуотър. Арабела вдигна ръка, за да ги накара да утихнат.

— Какъв друг избор имам, Фицуотър? Никакъв, добре знаете това.

— А какво би могъл да направи кралят, ако просто се върнете у дома и започнете да защитавате крепостта? Може ли да я превземе със сила? — попита Фицуотър.

Арабела поклати глава.

— Аз не съм предателка, приятелю, нито пък вие сте такива. Да се противопоставиш на краля, е измяна. Нямаме друг избор, освен да се подчиним на волята му. Искам да ме придружат до Франция Лона, Фицуотър и шестима от мъжете. Останалите ще се върнат у дома и ще уверят другите, че не съм ги изоставила. Не бива обаче да им казвате истината. Роуън Фицуотър ще стои начело на всички. Кралят ще се погрижи за всички вас, защото ще се преструва, че е конфискувал крепостта. Решете вие кой ще дойде с мен. Не искам да ме придружават мъже, които имат семейства, защото ще отсъстваме цяла година.

Тя тръгна да се разхожда из овощната градина, за да потисне мъката, която изпитваше заради предстоящата раздяла с дъщеря си. Може би беше сбъркала, като беше взела Маргарет със себе си в Англия. Може би трябваше първо да си върне правата над „Грейфеър“, а после да се върне в Шотландия, за да вземе Маргарет. Беше отделила Маргарет от баща й, от баба й и дядо й, от родната й земя. А сега кралят отнемаше на Маргарет и майка й. Ще я настанят в непозната детска стая, сама, за нея ще се грижат хора, които тя не познава. Ами ако заплаче през нощта? Кой ще я утеши? Изведнъж Арабела осъзна, че плаче и че по бузите й се стичат горещи сълзи.

— О, Пресвета Дево! — шепнеше тя. — Какво направих?

— Крайно време беше да си зададете този въпрос, милейди — каза Лона. — С Маргарет всичко ще бъде наред. Тя е здраво дете и обича приключенията също като родителите си. Запомнете думите ми, милейди, тя ще се радва да живее в кралската детска стая, кралицата ще се погрижи за нея.

— Как разбра, че плача заради Маргарет? — запита Арабела, без да съжалява, че са прозрели толкова лесно в душата й.

— „Грейфеър“ отново е наш, Бела, значи не плачеш за него. А за графа плачеш нощем, когато мислиш, че спя и не мога да те чуя — каза Лона. — Значи плачеш за детето. Въпреки че не си добра съпруга, ти си добра майка. Бела.

— Какво искаш да кажеш с това, че не съм добра съпруга? — попита Арабела ядосана от правдивите думи на Лона. — Как се осмеляваш да ми говориш така!

— Вярно е, че ти си господарката на „Грейфеър“, а аз — само едно от момичетата на Фицуотър, Бела, но разликата в положението не намалява приятелските ни чувства, нали? Винаги съм била откровена с теб и винаги ще бъда. Графът много те обичаше, но ти винаги поставяше „Грейфеър“ на първо място, смяташе го за по-важен дори от желанията на сърцето си. Мисля, че съжаляваш и че вече се питаш дали си постъпила правилно. Твоята проклета гордост ще те накара да отидеш чак във Франция, а само Господ знае какво ни чака там. Само ако можеше да преглътнеш гордостта си и да се върнеш в Шотландия… Знам, че графът ще ти прости. Ако се сърдиш, че ти говоря така, върни ме у дома, но аз не мога повече да мълча.

Арабела беше замръзнала на място. Беше изненадана от думите на Лона. В тях имаше частица истина и Арабела го знаеше. Но в някои неща Лона грешеше. Тя не можеше да разбере какво я свързва с „Грейфеър“.

— Няма да те изпратя у дома, Лона — каза тя тихо на приятелката си. — Думите ти ми причиняват болка, но аз не искам да лъжеш, за да ми доставиш удоволствие. Твоето приятелство е много ценно за мен, дори да не можем да постигнем съгласие по този въпрос.

— Обичаш ли графа? — попита Лона.

— Да, мисля, че да, макар да се опитвам сама себе си да убедя в противното. Обаче няма връщане назад, Лона. Избий си всички подобни мисли от главата. Трябва да ти кажа, че Стюартите са по-горди и от мен. Аз нанесох смъртоносен удар върху гордостта на Тевис Стюарт и съм сигурна, че никога няма да ми прости.

Светлозелените й очи се напълниха със сълзи. Тя извърна глава в напразен опит да скрие тъгата си от Лона. Очите на Лона, която съчувстваше на господарката си, също се навлажниха. Но двете не можаха да се наплачат добре, защото Фицуотър се присъедини към тях.

— Момчетата решиха въпроса помежду си, милейди. Осем от тях, включително младият шотландец, ще дойдат с нас. Знам, че средствата ви са оскъдни, но на момчетата не им е необходимо много, за да преживяват. Останалите ще се върнат в „Грейфеър“ при първа възможност.

Арабела кимна и тъжно каза.

— Ех, да можехме и ние да отидем с тях…

— Трябва да отидем при лейди Маргарет — каза Лона. — Трябва да я подготвите за раздялата. Какво ще правим с облеклото й обаче? Взехме много малко дрехи, а тя ще остане в двора с месеци.

— В селото има пазар, а днес е пазарен ден — каза Фицуотър, като се обърна към Арабела. — Дайте на Лона няколко монети, а аз ще изпратя с нея един от мъжете да потърсят дрехи за момичето.

— Уверете се обаче, преди да ги купите, че са чисти и по тях няма нито въшки, нито бълхи — каза Арабела на слугинята си и й даде една сребърна монета и няколко медни.

Лона бързо се отдалечи, а Фицуотър, след като посочи кой от мъжете да отиде с нея, се върна при Арабела.

— Сигурна ли сте, че искате да свършите тази работа? — попита той, а когато тя кимна, продължи: — А какво ще стане със сър Джаспър?

— Кралят ще му каже, че отказва на молбата му, че короната ще конфискува „Грейфеър“ и че той трябва да отиде да живее в Нортби — отговори Арабела.

— Ами момчетата, които той взе от нашето село?

— Кралят ще ги остави сами да решат дали да се върнат в „Грейфеър“, или да останат със сър Джаспър. Точно това им предложих и аз.

— Да — съгласи се той, — така е справедливо.

— Мамо! Мамо!

През овощната градина тичаше лейди Маргарет Стюарт. Късите поли на роклята й се вееха и разкриваха малките й пълни крачета. Устните на Арабела затрепериха, но Фицуотър остро я предупреди:

— Не бива да плачете пред детето, милейди.

Арабела кимна и бързо изтри сълзите от бузите си.

— Ах, миличка! — възкликна тя, вдигна детето на ръце и го целуна по вратлето. — Ето те и теб!

— Готвачката ми даде ябълка — отговори Маргарет, — а старата игуменка каза, че мога да си взема едно котенце.

И тя пъхна палец в устата си. Усилието да каже всички тези думи наведнъж я беше изморило. Изведнъж клепачите й натежаха, толкова силно й се доспа.

— Останете с нея тук, под дърветата — предложи Фицуотър. — Има достатъчно време да й кажете, когато пристигне придворната дама на кралицата. Колкото по-малко време има детето да мисли над положението, толкова по-добре, милейди.

Арабела последва съвета му. Положи полузаспалото дете на дъхавата трева под ябълките и седна до него. Маргарет бързо заспа, а майка й дълго остана загледана в пълничкото й, още бебешко личице. Искаше да запомни всяка нейна черта и всяко нейно изражение. Косата на момиченцето беше черна и къдрава като тази на баща му. Миглите й бяха дълги и също черни, бузките — розови. А прекрасните й очи бяха наситено сини като тези на лейди Роуина. Детето беше много приятно на външен вид, а също така и на обноски. Мисълта, че трябва да се раздели с него, разкъсваше сърцето на Арабела, но тя знаеше, че решението на краля тя да остане в Англия е мъдро. Детето я правеше уязвима, а тя не биваше да бъде такава, защото играта, в която се беше впуснала беше много опасна. Разумът й говореше, че в кралската детска стая Маргарет ще бъде в безопасност и ще живее добре. Арабела също задряма.

Събуди я гласът на Лона, която викаше:

— Милейди! Милейди!

Арабела отвори очи и образите пред нея бавно се фокусираха.

— Намерих няколко дрешки, подходящи за лейди Маргарет — каза Лона. — Опаковах всичките й неща, за да е готова за тръгване. Придворната дама е тук.

Арабела скочи на крака, като внимаваше да не събуди детето.

— Искам да остана сама с дамата за няколко минути — каза тя на Лона. — После можеш да доведеш Маргарет при нас.

Тя бързо прекоси овощната градина и влезе в стаята, в която гостите на манастира биваха посрещани. Там я чакаше жена, загърната в пелерина. Когато жената отметна назад качулката си, Арабела ахна от изненада, поклони се ниско и възкликна:

— Ваше величество!

Кралицата тихо се засмя.

— Кралят ми обясни, че сте се съгласили да заминете за Франция и да помогнете на лорд Вардън в неговата нелека задача. Мисля, че сте много смела, необикновена жена, лейди Грей! Аз не бих имала куража да постъпя така. А когато кралят ми каза, че не искате да вземете детето със себе си, защото се страхувате за него, разбрах, че сте любяща майка. Каза ми да изпратя една от придворните си дами да доведе детето, но аз не можех да постъпя така, лейди Грей. Сигурна съм, че ще бъдете по-спокойна, ако си поговорим двете като майки. Давам ви думата си, че за лейди Маргарет Стюарт ще се грижат така, както се грижат за сина ми Артър. Аз самата се грижа нещата в детската стая да са както трябва. Ще виждам Маргарет всеки ден и ви обещавам, че ще я обичам не по-малко от самата вас. Няма да й позволя да забрави смелата си майка, обещавам ви.

— Мадам… — Арабела загуби дар слово. Като се опита да проговори, избухна в ридания.

— О, Господи! — възкликна кралицата. — Не исках да ви разтревожа, лейди Грей. Просто се опитвах да ви помогна.

Арабела бързо успя да овладее емоциите си, защото не искаше да обиди кралицата.

— Мадам, аз наистина съм ви задължена за любезността. Плача, защото ми е трудно да се разделя с малката си дъщеричка.

— О, разбира се — каза кралицата, а очите й се напълниха със сълзи, защото изпитваше съчувствие към лейди Грей. — И аз мразя летните месеци, когато ние пътуваме из страната и се налага да оставя сина си на грижите на други хора.

Влезе Лона, която носеше детето на ръце. Маргарет беше напълно будна и като че ли нащрек.

— О, какво красиво малко момиченце! — извика кралицата. Ръката й погали корема й. — Макар да знам, че трябва да дам на Англия още синове, надявам се детето да бъде момиченце.

Лона позна кралицата и очите й се разтвориха широко от изненада. Тя обаче прояви благоразумие и остана мълчалива.

— Маргарет — каза Арабела, като взе детето от ръцете на Лона, — трябва да замина за известно време. Ти ще останеш с тази мила дама. Тя има момченце, което е на твоите години, а скоро ще роди и още едно бебе.

Маргарет погледна кралицата, която мило й се усмихна.

— Дамата е много хубава — каза Маргарет. — А мога ли да си взема котенцето?

— О, Маргарет, наистина не знам — отговори Арабела.

— Разбира се, че можеш да си вземеш и котенцето — каза кралицата и отново се усмихна.

Арабела кимна, а Лона изтича да донесе малкото сиво котенце, което имаше две бели предни лапички и което сестра Мери Бийд беше подарила на Маргарет.

— Пусни ме долу — каза Маргарет и неспокойно се размърда.

— Нима не може да те прегърна и целуна за сбогом? — засмя се Арабела и целуна розовата бузка на детето.

— Долу! — заповяда Маргарет.

Кралицата се засмя.

— Мисля, че прилича на майка си.

— А също така и на баща си — каза Арабела. — Мисля, че тя много повече прилича на шотландците — добави тя и неохотно пусна Маргарет на пода.

Лона се върна и й подаде котенцето. Маргарет доверчиво хвана кралицата за ръката, вдигна поглед към нея и каза:

— Да тръгваме!

— Кажи сбогом на майка си, лейди Маргарет Стюарт — каза кралицата мило, но същевременно твърдо.

Маргарет се обърна и направи реверанс на майка си.

— Довиждане, мамо — каза тя весело, — аз ще отида с хубавата дама.

Арабела коленичи пред дъщеря си.

— Трябва да се обръщаш към хубавата дама с „Ваше величество“, Маргарет.

— Ваше величество — повтори като папагал Маргарет.

— Така е добре — каза Арабела и обгърна с длани лицето й. — Обичам те, детето ми. Не го забравяй, не забравяй и мен. Ще дойда да те взема и двете ще се върнем у дома, в „Грейфеър“. Господ да те пази, Маргарет. — И Арабела целуна, за последен път, дъщеря си.

Маргарет се усмихна.

— Довиждане, мамо — каза тя отново, обърна се и излезе с кралицата, без да се обърне нито веднъж назад.

Арабела остана на колене, с разбито сърце. Лона обаче каза с тон, който не търпеше възражение.

— Децата, които знаят, че са обичани, винаги правят така. Никога не се страхуват от раздялата или от новите неща. С нея всичко ще бъде наред, Бела. Представи си, кралицата сама дойде, за да вземе Маргарет! Тя е велика, но добра жена, нашата кралица.

Глава 17

Франция. Нейните брегове ясно се виждаха, макар зората едва да беше изгряла. Арабела гледаше и не вярваше на очите си. Едва вчера беше в Англия. За по-малко от ден бяха стигнали в Кале, подпомогнати от ясно небе и попътен вятър. Оттук щяха да заминат за Париж. Въпреки че бяха взели конете си, Арабела мислеше да купи карета и коне, които да я теглят. Щеше да играе ролята на бедна изгнаничка, но щеше да го прави с елегантност и грация, които французите щяха да оценят. Макар да говореше отлично френски, Арабела не можеше сама да се пазари за конете. Но капитанът на кораба имаше зет, който можеше да им бъде от полза. Когато стигнаха на брега, те тръгнаха към хана „Шестимата господа“, чийто стопанин беше въпросният джентълмен. Хората на Арабела бяха облечени добре, а всичките им принадлежности бяха излъскани до блясък. Когато спряха пред хана, хората вътре веднага разбраха, че са благородници, и побързаха да им помогнат да слязат от конете си.

— Къде е господарят ви? — попита Фицуотър един от конярите. — Веднага го доведете!

Когато конярят бързо се отдалечи, Фицуотър затворнически намигна на Арабела. Стопанинът, висок и плещест мъж, се приближи до тях и ги поздрави.

— Добре дошли, милейди, с какво мога да ви услужа? — каза той.

— Искам да купя карета и коне — отговори Арабела. — Капитанът на „Русалката“, мосю Денис, ми каза, че вие имате екипаж за продан.

— Да, милейди, имам — каза стопанинът учтиво. — Разбира се, той не е нов, но върши работа.

Докато говореше, той претегляше дамата пред себе си. Ако беше богата, щеше да пътува със собствена карета и коне. А бедна жена дори не би говорила с него. Въпросът беше в това, колко би могъл да й вземе.

— Ще заведете господарката и камериерката в самостоятелна стая, където ще могат да се освежат и да си починат добре — каза остро Фицуотър, отгатнал за какво мисли съдържателят. — А работата по покупката на конете ще уредим помежду си.

— Разбира се, капитане — отговори собственикът, като леко се поклони. — Мари! — извика той на едно от момичетата. — Заведи дамата и нейната камериерка в стаята на розите.

Напетото момиче бързо се приближи към тях и с поклон покани Арабела и Лона да го последват. Заведе англичанките в малка, но много красива и удобна стая. Още с влизането си усетиха аромата на рози. Когато погледна през прозореца, Арабела видя, че под него има градина с рози. Мари им донесе леген с топла и ароматизирана вода и чисти ленени кърпи. Излезе и пак се върна, като носеше заешко задушено, току-що опечен хляб, две бучки прясно масло, купа тъмночервени малини и две чаши бяло вино.

— Позволете да ви сервирам, милейди — каза момичето. — Сигурно умирате от глад. Морският въздух кара хората, които не са свикнали с него, да огладняват.

— Седни, Лона — каза Арабела. — Няма нужда да стоим прави. Мари, ще си сервираме сами. Моля те, погрижи се да занесат храна на хората ми и да напоят конете ми.

Момичето направи реверанс и излезе. Бяха много гладни, но се хранеха бавно, като се наслаждаваха на умело приготвената и вкусна храна. Когато бяха почти привършили, в стаята влезе Фицуотър.

— Направих сделката със собственика — каза им той. — Каретата е малка и няма да привлича нито бандитите, нито вниманието на пътниците по пътищата. Тя е подходящо превозно средство за бедна, но горда млада благородничка. Собственикът нямаше търпение да се раздели с нея, защото не е достатъчно голяма, за да вози няколко души, и само му се е пречкала в двора. Вътре е обзаведена изненадващо луксозно, но всичко е малко поизносено, разбира се.

— Колко коня купи? — попита Арабела.

— Три — отговори Фицуотър. — Конят на Лона ще бъде четвъртият във впряга. Тя няма да го язди, когато се вози в каретата, затова реших да не пилея напразно пари. Вашата кобила ще можете да връзвате отзад, милейди.

— Нахранихте ли се?

— Да — кимна той.

— Дайте ни няколко минути да се погрижим за себе си и ще можем да продължим пътя си — каза Арабела.

— Наех един млад човек, който ще ни заведе до Париж — каза Фицуотър.

— Дали си постъпил умно?

— Собственикът ми каза, че по пътищата на Франция няма разбойници — каза сухо Фицуотър. — Ако имаме късмет, милейди, ще стигнем в Париж живи и здрави и с цялото си имущество. Момчето познава пътя добре, а нашите хора ще бъдат свободни от всякакви грижи и само ще ни охраняват. Момчето иска да отиде да види сестра си, която току-що е родила първото си дете. Собственикът ме увери, че мога да му имам доверие. Ако не е така, ще се върна и ще смъкна кожата от гърба на господин съдържателя. Така му и казах.

Арабела се засмя.

— Надявам се, че е взел думите ти на сериозно.

— Имате пет минути, милейди — каза Фицуотър.

Трябваше им повече от седмица, за да стигнат в Париж. Ставаха много рано, пътуваха по цял ден, като правеха само кратки почивки, за да се нахранят и да си отпочинат конете. Беше месец юни и слънцето залязваше късно, а те пътуваха, докато здрачът позволяваше. Пътищата бяха неравни и прашни. Хановете бяха бедни и лошо обзаведени, някои от тях дори нямаха удобствата, които изискваше положението на Арабела, и тя биваше принудена да нощува в конюшните, настанена върху купчина слама, защото Фицуотър не искаше тя да спи в общите спални.

Когато най-после стигнаха в Париж, отседнаха в хана, препоръчан им от господина от Кале. Неговият собственик, мосю Рейналд, ги посрещна топло. Когато разбра, че англичанката иска да закупи къща, им каза, че, за щастие, той притежавал малка каменна къща, която се намирала близо до Сена, в южната част на града, и вярвал, че мадам ще я хареса.

— Виждам — каза той, — че мадам не е свикнала да живее в града. Честно да ви кажа, мадам, животът тук не е здравословен. За да оцелее, човек трябва да е роден в него и да е свикнал с въздуха му. Моята малка къща ще ви бъде точно по вкуса, уверявам ви. Тя е обзаведена с красиви и удобни мебели, а наемът е приемлив.

— Ще поговорим по-късно — изръмжа Фицуотър, но мосю Рейналд никак не се уплаши от огромния англичанин.

Двамата мъже спориха повече от час. Най-после сделката беше сключена. Арабела щеше да се настани в къщата на следващата сутрин. Фицуотър отказа да плати на мосю Рейналд наема за цяла година, докато не видят къщата.

— Ще изпратя някои от камериерките, за да я почистят и проветрят — каза мосю Рейналд. — Мадам ще бъде много щастлива в малкото имение „Ривиера“, обещавам ви.

На следващата сутрин отидоха до имението „Ривиера“ и с изненада установиха, че мосю Рейналд не беше преувеличил неговите достойнства. Къщата имаше два етажа и таванско помещение, а също така и мазе, което беше учудващо сухо, като се имаше предвид, че къщата се намира близо до Сена. На първия етаж имаше четири стаи. Кухнята беше разположена на приземния етаж, където бяха и пералното помещение, и помещението, в което се простираха дрехите. На втория етаж бяха спалните. Мъжете щяха да се разположат в таванското помещение. Стаите бяха чисти и добре проветрени. Мебелите не бяха нови, но бяха от здраво дъбово дърво. Мебелировката беше оскъдна, но запазена. Имаше дори малка градинка, която гледаше към реката. Някой беше набрал букет и го беше сложил в глинената ваза, която стоеше върху масата в най-голямата стая. В кухнята безцеремонно се беше настанила мършава бяла котка, която имаше няколко черни петна.

— Нахранете я — разпореди се Арабела. — Тя ще се погрижи за мишките.

— Мадам е доволна, нали? — попита загрижено мосю Рейналд.

— Да, добре — отговори му тя съвсем кратко.

— Мадам ще има нужда от прислуга — каза собственикът.

— Мадам няма пари, с които да плати за прислуга, мосю — каза Арабела и се усмихна, а усмивката й накара сърцето на собственика да забие лудо.

— Жена, която да готви, и две момичета, които да чистят, мадам. Можете да наемете жените от близкото село. Дайте им само няколко медни монети на месец, място, където да спят, храна и те ще бъдат щастливи — каза й той. — Предполагам, че ще посетите двора. Скоро ще си намерите нови приятели, сигурен съм. И ще искате да се забавлявате — добави той.

— Прав е — каза тихо Фицуотър, застанал до рамото й.

— Знам — отговори Арабела на английски. — Но трябва първо да преброя парите, за да разбера какво можем да си позволим.

— Кажете му да ни изпрати днес следобед няколко жени, от които да си подберем прислуга, милейди. Ще трябва да си вземем поне готвачка.

— Изпратете ми днес следобед няколко жени, от които да подбера подходящите, мосю Рейналд — каза му Арабела.

Собственикът се поклони и си тръгна.

Фицуотър разпредели задълженията на осемте мъже въоръжена охрана. Двама от тях щяха да помагат в къщата и да спят на тавана. Други двама щяха да се настанят в малката къщичка, която се намираше в задната част на градината, близо до реката. Фицуотър щеше да спи в най-малката стая на втория етаж заедно с Фъргюс Макмайкъл, а останалите щяха да се настанят в конюшнята. Лона щеше да спи на походно легло в стаята на господарката си.

Мосю Рейналд им беше оставил кошница с храна, за да не стоят гладни, докато назначат готвачка. Малко след обяда висока, мършава жена, придружена от две по-млади, които бяха нейни точни копия, спря пред входната врата на къщата и обяви:

— Аз съм Барбе, а това са дъщерите ми, Авис и Лонет, мадам. Мосю Рейналд ни изпрати, за да ви служим. Каквато и заплата да ни предложите, ще я приемем с радост, защото съм вдовица и трябва сама да издържам дъщерите си. Мосю Рейналд ни каза, че няма да постъпите нечестно с нас.

Преди Арабела да успее да отговори, Барбе и дъщерите й минаха покрай нея и бързо намериха кухнята. След броени минути огънят вече гореше, а Барбе се разпореждаше нареди на двамата мъже, определени да помагат в къщата, да донесат вода от кладенеца и още дърва. Тъй като тя не говореше английски, а мъжете не знаеха френски, жестовете, които правеха, за да се разберат, бяха особено комични, но пък успешни. Арабела беше изумена, когато готвачката започна да учи мъжете на някои френски думи. Тъй като двамата мъже я гледаха в недоумение, Лона се намеси, за да помогне. Тя им обясни, че жената произнася думите „вода“ и „огън“ на френски и очаква от тях да ги повторят. Доволна от успеха си, готвачката се усмихна широко, сложи ръка на гърди и каза:

— Бон! Барбе.

— Лона — каза Лона, като на свой ред сложи ръка на гърди. После посочи към двамата мъже и добави. — Уил, Джон.

— Уил, Джон — повтори готвачката и се усмихна на двамата мъже.

— Очевидно, няма да имам думата по въпроса — каза Арабела и се засмя. — Надявам се, че готви вкусно и ще имаме и друга полза от нея, освен тази, че ще научите някои френски думи.

— Вероятно може да готви — намеси се Фицуотър. — Досега собственикът за нищо не ни е излъгал.

— И колко трябва да й плащам? — запита се на глас Арабела.

— За това ще се погрижа аз — каза Фицуотър. — Ще разбера дали ще живеят тук. Ако искат, могат да спят в стаята до кухнята. Стената, в която е издълбана камината, е обща за двете стаи, така че ще им бъде топло през зимата.

Арабела кимна и остави всичко на Фицуотър, благодарна, че има при себе си човек, който истински се грижи за нея. Без него, щеше много пъти да изпада в затруднение и да се чуди дълго време за всяко нещо. Но Фицуотър, за разлика от нея, явно познаваше и света зад стените на „Грейфеър“.

След ден-два ще трябва да обмисли плана си как да се представи на френския двор. Кралят на Франция, Шарл VIII, беше само на деветнайсет години, но управляваше страната вече шест години, откакто баща му беше умрял. Тъй като интелектът му не беше блестящ, баща му беше определил за регент по-възрастната му сестра, Ан, която беше омъжена за Пиер дьо Бурбон. Шарл VIII имаше братовчед, който беше вероятен наследник на престола, Луи, дук Орлеански.

Двамата не се обичаха. Луи беше влюбен в Ан и не криеше това. Ан, за която дългът и честта стояха над всичко, беше наредила да арестуват Орлеанския дук. В момента Шарл VIII живееше в Париж, в замъка „Валоа“. Но когато времето се затоплеше още повече, щеше да се премести в любимия си дом, замъка в Амбоаз. Тъй като не познаваше протокола на френския двор, Арабела проклинаше Хенри Тюдор. Как, по дяволите, щеше да навлезе в живота на двора, като дори не знаеше как да се представи? А ако не измислеше нещо, нямаше да бъде от полза за английския крал и щеше да загуби „Грейфеър“ завинаги. Проблемът се разреши с пристигането на едно писмо. Изненадана, защото не познаваше никого във Франция, Арабела счупи печата и разгъна пергамента. Очите й бързо пробягаха по редовете и я заля чувство на облекчение.

„Мадам, разбрах, че още една жертва на Хенри Тюдор и на неговата алчност е пристигнала в Париж. Ще бъда много щастлив, ако ме удостоите с честта да присъствате на събирането, което крал Шарл организира в нощта на двайсет и четвърти в замъка «Валоа». Ще изпратя каретата си в четири часа.“

Писмото беше подписано: „Антъни Вардън“.

— От кого е? — попита Фицуотър.

— Лорд Вардън — отговори Арабела. Не бяха необходими повече обяснения, защото Фицуотър знаеше кой е Антъни Вардън. — Ще изпрати каретата си в четири часа. Ще присъствам на събиране в замъка „Валоа“ на двайсет и четвърти.

Фицуотър само кимна и продължи да лъска сабята си, но Лона започна да вдига врява.

— Но това е само след три дни, милейди! Не мога да преправя някоя от роклите на кралицата за толкова кратко време!

— Лона — предупреди я не особено строго Арабела. Лона погледна към Авис, която миеше пода, и вдигна рамене.

— Тя не разбира какво казвам, милейди. Нали не знае английски. Моят френски е далеч по-добър. Тази кучка легна вече с четирима от мъжете и е хвърлила око на Фъргюс. Но само да посмее да предприеме нещо, ще й издера очите!

Арабела се засмя, но Фицуотър я предупреди:

— Никога не приемай нещо за дадено, момиче. Ами ако на вратата подслушва някой, който разбира английски? Нали ще се запита защо, при тези обстоятелства, кралицата е проявила щедрост към нашата господарка. За в бъдеще бъди по-внимателна, дъще.

— Кралицата прояви щедрост, защото се чувстваше виновна — отговори остро Лона. — Но въпреки това друг път ще бъда по-внимателна, татко.

Арабела беше готова, когато на двайсет и четвърти каретата на лорд Вардън пристигна. Кралицата й беше дала от най-хубавите си рокли, като внимателно беше подбрала цветовете, които най-добре подчертават красотата й. Тъй като кралицата беше малко по-висока и малко по-пълна от Арабела, се бяха наложили промени, които сръчната Лона беше направила умело. Роклята, която Арабела беше облякла тази вечер, беше с цвета на ясното синьо небе, разголваше раменете й и голяма част от гърдите й. В плата имаше втъкана нишка, която беше с цвета на косата й. Бижутата, които щеше да носи, не бяха много. Тоалетът се допълваше от чифт кожени ръкавици с цвят на слонова кост, украсени с перли.

Точно в момента, в който Арабела приключи с обличането и слезе долу, през входната врата влезе един елегантно облечен джентълмен.

— Лейди Грей, аз съм Антъни Вардън. Добре дошли в Париж! — Той учтиво се поклони и я дари с ослепителна усмивка.

Арабела беше силно изненадана, но успя да прикрие чувствата си. Изненада я това, че този човек беше приятел на Хенри Тюдор. Кралят беше сериозен и мрачен човек, а Тони Вардън очевидно се наслаждаваше на живота. Лорд Вардън имаше красиво ангелско лице, но беше дребен на ръст — не по-висок от самата Арабела, — а едното му рамо беше малко по-високо от другото. Тя се опомни и направи реверанс.

— Благодаря, милорд. Наистина съм ви много благодарна за проявената любезност.

Той й предложи ръката си.

— Тогава да тръгваме, мадам, защото тази нощ ще сложи началото на много празненства. Цял Париж ще празнува и каретите трудно ще си пробиват път по задръстените улици.

Когато се настаниха в каретата и потеглиха, лорд Вардън се обърна към Арабела:

— Тук можем да говорим спокойно, лейди Грей. Слугите ми са англичани и са предани на краля — увери я той. — Господи, ясно ми е защо Хенри е изпратил вас. Вашата красота е ослепителна, мадам, и лесно ще привлечете едри риби в мрежата си.

Ако тези думи бяха казани от друг мъж и по друго време, Арабела сигурно щеше да се обиди. Но сега тя слабо се усмихна.

— Мисля, че е лудост това, дето кралят ме изпрати тук — отговори тя на лорд Вардън. — Почти целия си живот съм прекарала далеч от големите градове и от двора, а не съм сластолюбка и не желая да привличам мъжете.

Алтъни Вардън се взря внимателно в нея и разбра, че тя казва истината. Но те трябваше да извлекат най-доброто от всяка създадена ситуация.

— Жена с богат опит няма да се справи по-добре, лейди Грей — каза й той. — Точно вашият наивитет ви прави толкова привлекателна. Аз ще ви помагам и ще ви напътствам. Ще бъда ваш приятел и винаги ще бдя над вас.

— Но аз дори не знам какво да правя, нито пък знам как да подходя към всичко това — призна си Арабела, неспокойна и нервна.

Той се усмихна. Топла усмивка, която озари дори очите му.

— Нима не сте прекарали известно време в шотландския двор, мадам?

— Да, милорд. Съпругът ми беше полубрат на Негово величество крал Джеймс III и е чичо на настоящия крал — каза тя, като не знаеше доколко той е информиран за нея. — Бившият ми съпруг — бързо добави тя. — Но не посещавахме много често двора, защото Тевис обичаше живота в провинцията и дома си в Дънмор.

— Френският двор — каза лорд Вардън — е по-различен. Хората са по-образовани, по-културни, но човешката природа е еднаква навсякъде, мадам, това отдавна съм го разбрал. Искам особено много да внимавате с Адриен Морло, дук Дьо Ламбер. Той е близък и с фракцията Бю и със самия крал. И съм сигурен, че има достъп до информация, която ще бъде особено полезна на Хенри Тюдор.

— Как ще го позная, милорд?

— Той рано или късно ще ви потърси, мадам, защото е ценител на женската красота. И тъй като сте нова в двора и извънредно красива, джентълмените усърдно ще ви преследват. Предлагам да се държите целомъдрено с всички. Тогава те всички ще се откажат, с изключение на Адриен Морло. Той няма да може да устои на предизвикателството, което ще представлява вашето целомъдрие.

— А ще трябва ли най-накрая да му се отдам, милорд? — попита тихо Арабела. Кой знае защо, изпита силно желание да заплаче.

Антъни Вардън видя сълзите, които напираха в очите й, и отново прокле наум приятеля си Хенри Тюдор.

— Вие, и само вие, ще решите, лейди Грей. Много е възможно да успеете да изиграете ролята си, и то добре, без да се наложи да отдавате тялото си. Но не бива и да се тревожите без причина, защото тук жените от висшето общество, които имат любовници, не са малко и обществото не ги отхвърля. Освен това сигурен съм, че жена, красива като вас, не може да живее без любов. Ще ви бъде забавно с дук Дьо Ламбер, уверявам ви.

— Той обича ли жените? Женен ли е? — Арабела беше любопитна.

Антъни Вардън се засмя.

— О, Адриен Морло обича извънредно много жените и да, женен е. Съпругата му изпълнява добросъвестно дълга си и всяка година го дарява с дете. Той я държи далеч от двора, аз я видях веднъж преди няколко години, когато се ожениха. Тя и децата живеят в огромен замък в Нормандия и дукът ги посещава там достатъчно често, за да й прави редовно деца. Повечето време Адриен прекарва в двора, където печели и изоставя любовници със срамна бързина.

— Той като че ли е ужасен човек — каза Арабела.

— Не, не е — увери я лорд Вардън — Той е очарователен, остроумен и изненадващо мил, но се отегчава лесно.

— И вие очаквате, че ще успея да го заинтригувам дотолкова, че да мисли непрекъснато за мен? Милорд, мисля, че ще разочаровам всички ви. Щом елегантните и остроумни красавици на френския двор не могат да задържат интереса му за дълго, как, за Бога, бих успяла аз?

— Мила мадам — каза лордът, — нима нямате представа колко сте красива и как бихте могли да използвате красотата си, за да въздействате на мъжете? — засмя се той. — Ако наистина сте толкова неопитна, аз ще ви посъветвам. С прости думи, но съвсем искрено, отклонявайте всички непочтени предложения, докато той най-после ви предложи стабилна връзка. Просто бъдете това, което сте, и ще постигнете много, убеден съм.

Изведнъж каретата спря.

— Нали няма да ме изоставите? — Арабела беше започнала да изпитва паника.

— Ще бъда до вас, мила моя, макар да знам, че поведението ми ще разочарова мнозина, които ще пожелаят да ви съблазнят още тази вечер. Още в самото начало ще трябва да им дам да разберат, че не сме любовници, макар да съжалявам, че е така. Че съм просто съотечественик, който изпитва съчувствие към вас.

Икономът вече им отваряше вратата. Бяха заобиколени от огромен брой карети и множество елегантно облечени хора. Лорд Вардън предложи ръката си на Арабела и двамата си запробиваха път през тълпата. Той непрекъснато кимаше и правеше леки поклони. Явно имаше много приятели и познати в това сборище. Щом като забележеха красавицата, която той водеше, очите на всички блясваха, а после погледът им ставаше замислен.

— Ето го и регента, дукеса дьо Бурбон — прошепна съвсем тихо той в ухото на Арабела, като леко наклони глава вдясно. — Бъдете смела, мила моя, защото сега ще ви представя на нея. — Двамата спряха пред дукесата, той се поклони, а Арабела направи реверанс. — Добър вечер, дукесо — каза лорд Вардън. — Мога ли да ви представя своята съотечественичка, която също е в изгнание, лейди Арабела Грей?

— По своя собствена воля ли напуснахте Англия, мадам? — запита я дукесата.

— Напуснах Англия, защото онзи нещастник, който се нарича крал, ме лиши от собственост. Аз вече нямам дом, мадам. И всичко, защото съм просто жена. Каза, че сама жена не можела да защитава гранична крепост. И ми я открадна — каза Арабела с глас, изпълнен с горчивина.

— И не ви даде в замяна нищо, така ли? Някаква друга собственост? — попита Ан дьо Бурбон.

— Не, мадам — каза Арабела, — не ми даде нищо в замяна, защото моето семейство, на което аз съм последният жив представител, беше предано на крал Ричард.

— Ах! — възкликна дукесата, с което показа, че много добре разбира всичко. — Така правят всички крале, отмъщават си без причина на семействата, които са били верни на техния съперник. Желая ви по-добър късмет тук, във Франция.

Тя се обърна, за да поздрави и други от новодошлите, а после излезе в градината, без да им обърне повече внимание.

— Не е красавица — каза Арабела по адрес на Ан Бю, — но е извънредно елегантна.

— Прилича повече на майка си — каза лорд Вардън, — но има дебел врат и голям нос, които са характерни за рода Валоа. За щастие, умее да се облича, също като майка си.

— А как изглежда крал Шарл? — Арабела се огледа с надеждата да разпознае френския крал.

Лорд Вардън се засмя.

— Шарл? Ето там, мила, ей там. Момчето с огненочервената коса. Това е кралят.

— Това хилаво, недорасло хлапе! — Арабела беше повече от изненадана, защото в краля нямаше нищо кралско. Беше нисък, а краката му бяха прекалено дълги и слаби, поради което той приличаше на паяк. Главата беше прекалено голяма за хилавото му тяло, очите му бяха изпъкнали и леко кривогледи, което създаваше впечатлението, че умът на притежателя им не е съвсем в ред. Имаше месест и дълъг орлов нос, който, още малко, и щеше да докосне горната му устна. Устата му беше широка, а устните — плътни. Брадичката му беше кръгла, с дълбока трапчинка. — Господи, сър, кажете ми какви са добрите качества на този крал, защото той е най-грозният човек, когото съм виждала! — прошепна Арабела.

— Той няма много добри качества — каза Антъни Вардън, като с мъка потисна смеха си. Лейди Грей наистина беше много пряма. — Кралят обикновено е нервен. Упорит е и действа прибързано. Но е много любвеобилен и обича всичките си приближени. Ето, че дук Дьо Ламбер тъкмо влиза в градината. Трябва да направим така, че да се представим на краля по едно и също време с него, за да може той да ви види — каза лорд Вардън, изведнъж станал много сериозен.

Арабела се обърна. Неочаквано стана нервна и сърцето й заби по-бързо. Джентълменът, посочен от лорд Вардън беше висок и извънредно елегантно облечен. Имаше бяла кожа и тъмна коса. На всеки от пръстите му имаше пръстен беше подстриган късо и гладко обръснат.

Арабела все още гледаше към дук Дьо Ламбер, когато лорд Вардън я избута и накара да застане пред краля. Тя почти подскочи от изненада, като го чу да казва.

— Ваше величество, искам да ви представя една своя съотечественичка, която, също като мен, е била принудена да напусне родината си. Лейди Арабела Грей.

Тя се опомни и направи дълбок реверанс.

Кралят каза, а гласът му беше много приятен, за разлика от външността му:

— Поздравявам ви с добре дошли във Франция, мадам. — Той протегна ръка и повдигна лицето й, за да го разгледа по-добре. — За Бога Антъни, тя е толкова красива, колкото аз съм грозен — добави той и се засмя горчиво, след което се обърна към дук Дьо Ламбер: — Нали е прекрасна, Адриен? Дори вие, които колекционирате красиви жени, както някои колекционират пеперуди, трябва да признаете, че тя е извънредно красива.

Арабела се изчерви, за голяма изненада на краля.

— И, освен това, е скромна, тази прекрасна английска роза. Колко очарователно, че на света все още има жени, които се изчервяват нали? Е, Адриен, какво мислиш за нея?

Неговите очи бяха сини като морския лазур. Той погледна право в нейните, а тя отново се изчерви.

— Тя наистина е рядка красавица, Ваше величество — каза тихо Адриен Морло.

— Трябва да се пазите от този мъж — игриво я предупреди кралят. — Той много обича да съблазнява красиви жени.

— Само красиви жени ли, господарю? — каза Арабела, а кралят се засмя от сърце.

— Ах, тази прекрасна английска розичка имала бодли! — Той като че ли одобряваше думите й.

— Нима всички рози нямат бодли, господарю? — попита дук Дьо Ламбер, но не можа да прикрие интереса си към Арабела, която отново погледна. — Омъжена ли сте, мадам?

— Бях, мосю — отговори тя, но не даде повече обяснения. Той щеше да заключи, че не е девица, следователно би било лесно да я спечели.

— Трябва да ви предупредя, мосю — каза уж на шега лорд Вардън, — че лейди Грей е не само моя съотечественичка, но и моя далечна роднина. Затова тази вечер ще трябва да потърсите друга жена, която да съблазните.

— Тони, мили — отговори Арабела, сложила ръка на рамото на лорд Вардън, — не се тревожи напразно. Досега винаги съм успявала да запазя добродетелността си. Сигурна съм, че мосю Дьо Ламбер прави разлика между добродетелните жени и онези с разпуснато поведение.

— Това означавали, че не познавате страстта, мадам? — попита я дукът.

Арабела отново се изчерви.

— Милорд! — възкликна тя, шокирана от неизказаното му предположение.

Дук Дьо Ламбер се засмя.

— Да, вие сте страстна жена, мадам, мога да видя това — каза той.

— Адриен — намеси се кралят, — вие сте непоправим. Моят изповедник казва, че присъствието ви се отразява пагубно на душата ми.

— Глупости, господарю, всички знаем, че вие сте предан на годеницата си. Та нали вашата вярност служи за пример на всички ни!

— Но не и на теб, скъпи приятелю! — засмя се кралят, а после се обърна към Арабела и лорд Вардън: — Надявам се, че ще бъдете щастлива във Франция, мадам — каза той и се изгуби в тълпата гости, придружен от дук Дьо Ламбер. Когато се отдалечиха достатъчно, кралят каза: — Начинът, по който я гледаше, Адриен, те издаде. Видях, че се интересуваш от нея.

— Мислите ли, че наистина е добродетелна, господарю, или просто позира? — запита се на глас дукът. — Както и да е, тя ме заинтригува. Колкото и време да ми струва, ще направя тази прекрасна английска роза, както я наричате вие, моя.

Сигурен съм, че тази прекрасна вдовица има нужда някой да я утеши.

— Тя не е вдовица — каза тихо кралят.

— Какво?!

— Адриен, нали ти най-добре от всички знаеш, че в кралството ми не може да се случи нищо, без аз да го узная. В момента ме устройва това, че сестра ми и зет ми управляват от мое име, но много скоро сам ще се заема с отговорностите си. Аз съм много, извънредно добре информиран. Мадам Грей се е развела със съпруга си, шотландски граф, за да се опита да си върне собствеността, която останала на английска земя. Крал Хенри откраднал крепостта и земята й и тя избягала във Франция. Детето си оставила на грижите на короната, защото не можела повече да се грижи за него. Съпругът й не я искал повече след случилото се, а детето нямало значение за него, защото е момиче. Кралицата се съжалила над малкото момиченце и го прибрала в детската стая на кралския замък. Мадам Грей е наела малка къща до реката. Средствата й за препитание са оскъдни. Да, тя има нужда от друг съпруг или поне благородник, който да я закриля и издържа. Освен красотата си, тя няма нищо, което би я направило добра партия за женитба. А вие знаете, че красотата не е достатъчна за сключването на брак. Английската розичка няма да успее да си намери съпруг сред нашите благородници. Може обаче да оплете в мрежите си богат търговец, който иска да има красива жена от благородно потекло. Наистина ще е жалко такава красота да се похаби от някой дебел буржоа.

— Човек може и да повярва, че ме окуражавате да я ухажвам, господарю — каза дяволито дук Дьо Ламбер.

— Ха-ха! — Смехът на краля прозвуча остро. — Ти нямаш нужда от моето окуражаване, приятелю.

— Какъв е този мъж, който е позволил на такава красавица като нея да му се изплъзне? — зачуди се дук Дьо Ламбер.

Кралят сви рамене.

— Това няма значение, приятелю. Това, което той е загубил, може да се окаже твоят късмет.

В следващите няколко седмици стана повече от ясно, че няма да е лесно да бъде съблазнена добродетелната Арабела. Отначало всички вярваха, че лорд Вардън е неин любовник, но той самият бързо опроверга слуховете.

Кралят се премести в замъка „Амбоаз“, неговата любима лятна резиденция, и целият двор, включително и Арабела, го последва. Лорд Вардън предложи да живеят под един и същи покрив. Арабела се съгласи. Лорд Вардън плащаше за квартирата, а Арабела взе със себе си слугите си, които да се грижат за общото им домакинство. Това, че беше прекарала известно време в двора на крал Джеймс, и помогна бързо да усвои дворцовите маниери. Интелектът й, наблюдателното й око и острият й език скоро й спечелиха репутацията на умна и странна жена. Но красотата й беше тази, която привличаше мъжете. Мадам Грей представляваше предизвикателство, на което не можеше да устои нито един мъж. Защото беше добродетелна жена.

Благородниците се обзалагаха относно това, дали мадам Грей ще се поддаде на страстта и съблазънта и за това, кой ще бъде първият, който ще успее да надвие очарователните й, но глупави, задръжки. Разбира се, дук Дьо Ламбер беше сред онези, които имаха най-големи шансове да успеят, макар досега да не беше успял дори да привлече вниманието на Арабела. Никога преди Адриен Морло не беше претърпявал поражение. А сега не беше успял да си открадне дори една целувка от въпросната дама. Всъщност никой още не беше успял. Целият двор беше очарован от тази загадка и наблюдаваше опитите на благородниците да спечелят благоволението на мадам Грей. Тази игра беше много по-интересна от това, кой ще управлява Англия и какво ще предприемат англичаните срещу Франция. Дали мадам Грей щеше най-накрая да отстъпи? Дали и дук Дьо Ламбер няма да се умори и отегчи от преследването на добродетелната дама, както другите й ухажори? Нима въпросът за реколтата на северните области можеше да се сравни с това?! Ах, играта беше наистина очарователна!

Глава 18

— Какво искаш да кажеш с това, че е заминала? — Погледът на граф Дънмор беше твърд като стомана. — Къде е Арабела?

Очите на Марджъри Флеминг се напълниха със сълзи.

— Тя те напусна, Тевис — повтори тя отново. — Разведе се с теб и се върна в Англия.

— Развела се е с мен?! — Челюстта му увисна от изненада.

— Това момиче беше непрекъснат извор на неприятности — мрачно подметна Доналд Флеминг.

Тевис Стюарт удари толкова силно брат си с юмрук, че той политна.

— Затвори си устата, Доналд! — изръмжа заплашително. — Искам да знам цялата истина! — Отново се обърна към лейди Марджъри. — Мамо?

— Вината е изцяло твоя — поде тя.

— Моя?! — Графът придоби силно измъчен вид.

— Да, твоя е! — Вече ядосана, лейди Марджъри започна да крещи на сина си. — Ти не й помогна в опитите й да възвърне дома си, Тевис. Как ще се чувстваш, ако някой ти отнеме „Дънмор“?

— Кралят писа на английския крал — каза той в опит да се защити.

— Да, но след като Арабела отиде сама в Единбург, за да го помоли за помощ. Тя чувстваше, че теб не те е грижа. Всичко друго беше по-важно за теб от това да помогнеш на Арабела.

— Но защо се е развела с мен? — попита той, все още озадачен.

— След като ти не й помогна, глупако, към кого другиго можеше да се обърне тя, освен към племенника ти? Без твоята помощ се е чувствала сама и безпомощна. Как би могла да отиде при крал Хенри като твоя съпруга и да го помоли да й върне „Грейфеър“ Трябвало е да се освободи от теб. Нямала е друг избор. Твоето бездействие я е принудило да постъпи така. Нима мислиш, че английският крал би дал крепостта на жена, омъжена за шотландец? Тя имаше нужда от теб, от помощта ти, но ти не й я даде.

— Но твоят племенник й е помогнал да получи развод — намеси се Доналд. — Не знаех, че Джейми е филантроп Тевис. Нима не се питаш какво ли му е дала тя в замяна на неговата „любезност“?

Устните на Тевис Стюарт побеляха.

— Ще го убия! — каза той. — Ще прережа проклетия му врат.

— Тевис! — извика остро майка му. — Как можа да го кажеш! Та той ти е кръвен роднина, син на брат ти!

— А кога това е спирало един Стюарт да убие друг Стюарт — запита ядно графът.

— Но това няма да разреши проблема ти, момчето ми — каза тихо лейди Марджъри. — Арабела замина и взе Маргарет със себе си. Това, че Джейми й е помогнал, не е от значение. Нито за миг не съм повярвала на намеците на Доналд, Тевис. Знаеш, че брат ти винаги си е бил ревнив. Въпросът е: какво мислиш да правиш? Искаш ли да си върнеш съпругата и детето?

— Тя е направила своя избор, мамо. Предпочела е „Грейфеър“ пред мен. Желая й щастие. Обаче ще прекося границата още утре и ще си взема дъщерята. Маргарет е моя! — каза Тевис Стюарт, изпълнен с горчивина.

Майка му го удари толкова силно, че той политна.

— Ти си голям глупак, Тевис Стюарт! Проклет, надут глупак! Арабела замина със сълзи на очи. Тя те обича.

— Но не достатъчно!

— А ти защо настояваше тя да избира между теб и „Грейфеър“, синко? Тя просто искаше да осигури зестра за Маргарет, зестра, която щеше да я направи добра партия за женитба.

— За някой англичанин — каза той.

— Англичаните, които живеят по границата, не са по различни от нас, шотландците, които живеем по границата — напомни майка му, а после изведнъж заговори по-меко: — Ти я обичаш, Тевис. Не позволявай на гордостта да вземе надмощие над сърцето ти, защото ще съжаляваш не един път през годините, които ти предстоят. Помни, че трябва да имаш син.

— Има много жени, които ще бъдат повече от щастливи да бъдат мои съпруги, мамо — каза той студено. — Жени, които ще ми бъдат верни и предани.

— Арабела също ти беше вярна и предана — каза лейди Марджъри, като отново повиши тон. — Ти си виновен за това, което стана, Тевис, а си толкова упорит, че не искаш да го признаеш. Ако ти е останала капка разум в главата, още утре ще прекосиш границата и ще доведеш Арабела обратно в „Дънмор“. Ще се ожениш пак за нея и ще й помогнеш да си върне „Грейфеър“. Тя не иска чак толкова много и аз не разбирам как позволяваш на подобна дреболия да застане между вас.

Тя подчерта значението на думите си, като го удари два пъти по рамото. Графът се засмя и разтри удареното място, защото майка му не беше особено нежна.

— И какво ти е толкова смешно, глупако?! — възкликна майка му.

— Едва сега разбирам колко много си приличате ти, мамо, и Арабела. И тя винаги използва юмруците си.

— Значи ще я доведеш пак у дома? — попита майка му.

— Не знам, мамо. Трябва да си помисля. Тя много ме нарани. Нима мислиш, че защото съм мъж, не мога да изпитвам сърдечна болка? Тя и детето сигурно са в безопасност в „Грейфеър“ сега, а аз трябва много да си помисля дали искам това момиче с гореща кръв за своя съпруга — каза графът.

— И с коя ще я замениш? — запита сприхаво лейди Марджъри. — Няма жена, която да е равна на Арабела. Или може би, докато си скитал насам-натам по поръчение на краля, си срещнал някоя бледа девойка, в чиито вени тече мляко вместо кръв? Е, има ли някоя друга?

— Не.

— Така си и мислех! Иди и доведи обратно съпругата си, Тевис, или ще съжаляваш. Ами сър Джаспър Кийн? Ако той е в „Грейфеър“?

— Господ да му е на помощ, ако е така — каза графът и се усмихна. — Ако Арабела го завари в „Грейфеър“ той ще е в смъртна опасност, мамо. Тя ще го накълца на парчета с голямо удоволствие.

— Да, точно така ще направи — съгласи се и Доналд Флеминг.

— Ами ако Арабела замине на юг, за да се срещне с крал Хенри, Тевис? Помисли ли за това? — продължи да настоява майка му.

— Да замине за Лондон? — каза графът.

— За мястото, където е в момента дворът, а то непременно е някъде на юг и ти го знаеш, Тевис — каза лейди Марджъри. — Крал Хенри може да й нареди да се омъжи за някого, за да й върне „Грейфеър“. И тогава, къде е мястото на нашата Маргарет?

— Преди колко време замина тя, мамо? — попита графът.

— Преди близо три седмици — отговори майка му.

— И защо никой не ми каза за това?

— Не знаехме къде си, Тевис.

— И сега като се замисля, мамо, искам да те попитам как така ти знаеш къде е отишла съпругата ми и си запозната дори с най-съкровените й мисли?

— Най-вероятно и аз нямаше да знам, Тевис. Но за щастие, дойдох в „Дънмор“ в деня, преди Арабела да замине, за да взема една стара дървена люлка, за която знаех, че е на тавана. Беше на майка ми, а аз исках да я взема за бебето на Алис. Когато ме видя, Арабела изведнъж стана много нервна, а Флора ми каза, че господарката й щяла да замине за Англия на сутринта и да вземе Маргарет със себе си. Отидох при Арабела и я помолих да ми довери всичко. Каза, че всъщност не искала да заминава, но не знаела какво друго би могла да предприеме.

— Можела е да почака да се върна у дома — каза графът.

— Да! — веднага се съгласи Доналд.

— Млъкни, Доналд! — остро извика майка му, а после отново посвети цялото си внимание на най-големия си син — И какво щеше да предприемеш ти, като се върнеш у дома Тевис. Няма нужда да ми отговаряш, защото знам отговора. Знаеше го и Арабела. Отново щеше да отложиш нещата да се опиташ да приспиш чувствата й, да й направиш пак дете, за да получиш сина, който искаш, и да се опиташ да я накараш да забрави „Грейфеър“.

— Но защо тя да не може да забрави онази малка крепост? — извика графът. — От момента, в който се срещнахме, онази проклета купчина камъни застава между нас! Мисля, че щеше да ми е по-лесно, ако между нас беше застанал друг мъж. „Грейфеър“ е по-лош дори от любовник. Тя е като омагьосана от крепостта!

— И защо пък да забрави, Тевис? — попита го лейди Марджъри — Дали ти щеше да забравиш „Дънмор“, ако някои ти го беше отнел? Нима искаш от Арабела да забрави целия си предишен живот и да започне нов от деня, в които те е срещнала?

— Но аз съм мъж — каза той, — аз съм граф Дънмор и съм господар на замъка.

— И защо за Арабела да е различно, сине? Тя е наследница на „Грейфеър“ и господарка на крепостта. „Грейфеър“ е част от душата й. Щом не разбираш това, значи не можеш да разбереш и нея. А това пък означава, че ти не я заслужаваш. Тя приема много сериозно задълженията, които има като последна представителка на семейство Грей. Не можеш наистина да очакваш от нея да изостави хората си на милостта на сър Джаспър Кийн. Жена, която би постъпила така, не би била достойна да стане графиня Дънмор. — Лейди Марджъри постави ръка на рамото на сина си. — Доведи я обратно у дома, Тевис.

— А ако тя не е в „Грейфеър“? — попита той.

— Тогава замини на юг и я накарай да се върне с теб — посъветва го майка му.

— Трябва да се върна в Единбург, мамо. Джейми ми остави малко време, колкото да се върна да нагледам имението и земите си преди отново да замина на север — каза графът.

— Ако ще гониш момичето, тогава, по дяволите, го направи! — каза раздразнено Доналд. — Не дължиш нищо на Джейми Стюарт, Тевис. Той дори не си е направил труда да ти каже, че съпругата ти се е развела с теб и е заминала за Англия нали? Може да изпрати някого другиго на север. Земевладелците от северните области ще му създават затруднения, независимо от това, което той ще предприеме. По-добре намери съпругата си и я върни у дома, макар да не знам защо искаш за съпруга това момиче, което непрекъснато избухва. Няма да бъдеш щастлив, докато не си я върнеш. Дори аз го виждам, макар да не ми я приятно да го призная.

Лейди Марджъри кимна, за да покаже, че е съгласна с думите му.

— Доналд е прав — каза тя, а очите й блеснаха дяволито, когато продължи. — Макар да трябва да те попитам кога ли сме били на едно и също мнение, Доналд, синко? Може би само по въпроса за избора ти на съпруга. Наистина, момичето от рода Хепбърн те обича, а и е добро момиче. Не знам какво намира тя в теб, защото ти си вечно кисел и недоволен. Но може би познава онези твои страни, които ти не разкриваш пред нас.

— Утре сутринта ще изпратя пратеник при Джейми и ще поема на юг — каза им графът. — Така Джейми няма да може да ме спре. Мисля, че той няма да се осмели да застане отново между Арабела и мен. Права си, мамо, наистина не зачитах чувствата на Арабела. Сега осъзнавам грешката си. Едва когато тя възстанови правата си над „Грейфеър“, ще престане да се кара с мен. Едва тогава ще можем да заживеем щастливо.

На сутринта един от хората на графа препусна към Единбург, а самият граф с останалите въоръжени мъже обърнаха конете на юг, към Англия. В „Грейфеър“ намериха само Роуън Фицуотър, който, след като се увери в самоличността им, им отвори портите на крепостта и ги поздрави с добре дошли. В една от залите им сервираха месо и напитки.

— Нейно благородие замина на юг, за да преговаря с крал Хенри — каза им Роуън дори още преди графът да е попитал. — Малката Меги е, разбира се, с майка си. Придружават я баща ми и още петнайсет от нашите въоръжени мъже. И сестра ми Лона замина, за да служи на господарката си.

Графът вече беше забелязал окаяното състояние, в което се намираше крепостта.

— Какво се е случило тук, момче? — попита той Роуън.

— Сър Джаспър Кийн е виновен за всичко — отговори с горчивина Роуън. — През последните няколко години реколтата все е лоша, а сър Джаспър Кийн взема всичко. Хората гладуват. Някои от семействата, които живееха тук дълги години, заминаха да си търсят късмета другаде. Сър Джаспър открадна най-добрите момчета от семействата им, за да направи впечатление на крал Хенри. А после овошките бяха поразени от някаква болест. Но него нищо не го интересува. Когато господарката се върна у дома, ние отново започнахме да се надяваме. Тя обеща да поправи злините, причинени от сър Джаспър. Докато на тази земя няма нито един представител на фамилията Грей, късметът няма да се върне при нас, милорд. Старите жени го казаха още през първите няколко седмици след заминаването на лейди Арабела. Тогава някои им се присмяха, но после разбрахме, че това е истина.

Тевис Стюарт мълчаливо кимна. Изпита чувство на вина, съвестта му се събуди. Може би част от това нямаше да се случи, ако не беше пренебрегвал молбите на Арабела. Разбира се, овошките пак щяха да се разболеят, но той и Арабела можеха да спестят някои страдания на хората. Той мислеше, че не е вероятно нещата в „Грейфеър“ да станат такива, каквито са били преди, но запази мисълта за себе си. Беше му се случвало и да греши. Арабела предварително беше загубила битката, макар и да не го разбираше още. Но той искаше да е до нея, когато тя осъзнае това. Тя щеше да има нужда от помощта му, макар да не беше осъзнала още и това. Вече беше сигурен, че не иска друга жена да носи името му и да роди синовете му.

Графът избра двама мъже, които щяха да го придружат на юг, нареди на капитана си да окаже помощ на „Грейфеър“, а останалите мъже изпрати обратно в „Дънмор“. Тевис Стюарт тръгна от „Грейфеър“ по-мъдър, но натъжен. Едва сега разбра колко силно е страдала съпругата му, като е знаела, че сър Джаспър Кийн умишлено занемарява крепостта. Как отчаяно се е опитвала да помогне на хората, за които се е смятала отговорна. И всичко това е понасяла без неговата помощ, защото той непрекъснато беше зает със собствените си проблеми. Неочаквано, лицето му се озари от усмивка. Да, тя беше извънредно силна жена, въпреки ниския си ръст и привидна крехкост.

Намери краля в любимия му замък край Шийн. Макар и силно изненадан, Хенри Тюдор даде аудиенция на граф Дънмор.

— Да не би идвате по работа на племенника си, милорд? — попита той още преди графът да се е поклонил.

— Не, Ваше величество. Търся съпругата си, за която ми казаха, че е дошла да се срещне с вас.

Е, значи той я обича въпреки всичко, помисли си Хенри Тюдор.

— Лейди Грей ми каза, милорд, че се е развела с вас — каза кралят.

— Да — призна графът. — Но аз имам намерение отново да се оженя за нея, и то веднага, след като я намеря. Трябва да поправя глупавото недоразумение, което се случи между нас.

— Лейди Грей е във Франция, милорд. Изпратих я там по работа. Трябва да свърши нещо за мен — каза кралят. — Но това трябва да запазите в тайна. Казвам ви го, за да не допуснете страстта да ви подтикне към глупави постъпки.

— А „Грейфеър“? — попита графът, защото знаеше, че крепостта е замесена по някакъв начин. Ако не беше така, Арабела не би напуснала Англия.

— Давате ли ми думата си на благородник, че разговорът ще си остане между тези четири стени? — попита кралят.

Графът неохотно кимна, защото много искаше да узнае каква е съдбата на Арабела.

— Дамата се съгласи да направи услуга на короната, в замяна, на което ще получи правата над „Грейфеър“ — каза студено кралят. — Трябва да ми служи цяла година. Едва тогава ще възстановя правата й. Смята се, че е в изгнание, защото аз съм конфискувал нейната собственост. Заради връзките й с моя предшественик, нали разбирате.

— С други думи — каза Тевис Стюарт с равен глас, потискайки надигащия се в него гняв, — съпругата ми е трябвало да стане ваш шпионин.

Очите на двамата се срещнаха и Хенри Тюдор тихо каза:

— Да.

— Моята дъщеря с майка си ли е?

— Вашата дъщеря е в безопасност в детската стая на замъка, милорд, и за нея се грижат като за кралско дете. Тя е гаранцията, че майка й ще се държи добре и ще ми служи безрезервно. Когато лейди Грей се върне в Англия, детето ще бъде върнато на майка му.

Графът кимна. Английският крал беше помислил за всичко.

— Вие сте безсърдечен негодник — каза той.

— Също като вашия крал, милорд. Може би помните, че ние двамата с него имаме келтски произход. Макар да нося на главата си английската корона, аз съм ирландец. За да седне на трона, вашият крал уби баща си. А аз, е, има някои неща, които бих искал да забравя.

— Джейми не е убил баща си! — Тевис Стюарт разпалено защити племенника си. — Той много тъгува за него.

Хенри Тюдор се засмя. Смехът му беше остър и неприятен.

— Милорд — каза той, — няма значение дали вашият крал е искал смъртта на баща си или не. Той е бил убит, а синът му е пряк виновник за това, защото е предизвикал въстанието. Мисля, че Джеймс IV добре знае това. Отговорността е негова. А вие ще трябва да приемете случилото се с лейди Грей.

— Изглежда, че нямам друг избор, милорд. Но бих искал да взема детето си у дома.

— Прав сте, милорд. Нямате избор. Казах ви вече, че за детето ви се грижат добре. Синът ми Артър следва вашата дъщеря като предано кученце. Точно сега той ще страда много, ако го лишим от нейната компания. Вашата дъщеричка има чара на майка си.

Той се усмихна, но усмивката му беше кратка и студена.

— Нямате право да държите Маргарет — каза графът, като отчаяно се опитваше да сдържи гневното си избухване.

— Имам всякакви права, милорд. Подозирам, че ако ви позволя да отведете малката, вие бързо ще заминете за Франция, за да намерите съпругата си. Не мисля, че тя ще ви последва, защото е решена на всяка цена да върне имота си. Но вие ще я разтревожите и ще я отклоните от изпълнението на задачата. И затова, милорд, ще задържа детето ви. А лейди Грей ще остане във Франция с ясното съзнание, че трябва да ми служи добре, за да си върне „Грейфеър“ и да види детето си след година. Вие не сте глупав човек и вярвам, че прекрасно ме разбирате — завърши кралят.

Никога през живота си Тевис не беше бил по-близо до невъздържаното насилие. Толкова здраво стискаше зъби, че челюстта го заболя. Той обаче се поклони учтиво на Хенри Тюдор, без да покаже разочарованието си.

— Благодаря ви, Ваше величество, че ме удостоихте с вниманието си — каза той.

Кралят леко наклони глава на една страна.

— Не си тръгвайте още, милорд. Искам да ви задам няколко въпроса. Без съмнение, вие сте се отбили първо в „Грейфеър“. В какво състояние се намира крепостта?

— Самата крепост е в отлично състояние. Но хората са много измъчени и огорчени от сър Джаспър Кийн. Той е взел всички мъже и момчета, които са годни за работа. Там са останали само жените, децата и старците. Докато съпругата ми не се завърнала, хората не знаели какво да правят нито с лошите реколти, нито с болестта по овошките. Гладували, а някои от семействата заминали. Но съпругата ми им вдъхнала надежда.

— Кой е отговорен за защитата на крепостта?

— Роуън Фицуотър, синът на капитана, защото Фицуотър е с Арабела — каза графът.

— Какво бихте ме посъветвали? Дали да изпратя някой, който да се погрижи за крепостта? — попита кралят.

— Ще ви отговоря съвсем честно, господарю, като не включа в сметките това, че крепостта принадлежи на съпругата ми — каза Тевис Стюарт. — Роуън Фицуотър е напълно способен да организира защитата на крепостта. Отраснал е там. Приема отговорностите си много сериозно, защото се надява един ден да наследи баща си. Но можете да помогнете на хората и животните да преживеят зимата, като им изпратите зърно. Съпругата ми е обещала на семействата да ги осигури с дивеч, поне по една сърна на семейство през пролетта.

— Съпругата ви е добра жена и може да се справи с всичко — каза Хенри Тюдор. — Сигурен съм, че под нейно ръководство крепостта отново ще разцъфне.

— Не мисля, че „Грейфеър“ е бил някога особено доходен, Ваше величество — каза графът на краля. — Имението е съвсем малко.

— Защо тогава тя желае толкова силно да си го върне?

— Защото това е домът й, сир — отговори простичко графът. — Като че ли сърцето й е останало там.

— Понякога жените проявяват глупост — каза Хенри Тюдор, — но за нас е щастие, че ги има на земята, нали, милорд? — На устните му отново заигра студената му усмивка. — Можете да ми направите дребна услуга, Тевис Стюарт. Ще изпратя в „Грейфеър“ чиновник, който да направи опис на имението и на онова, от което то има нужда. Ще ви бъда много задължен, ако го придружите дотам. Няма да ви задържам излишно. Можете да тръгнете днес следобед.

— Както желае Ваше величество — отговори графът. Едва ли можеше да откаже на английския крал такава дребна услуга, особено след като той се грижеше за лейди Маргарет Стюарт. Очевидно беше още и това, че Хенри Тюдор не иска Тевис Стюарт да остава в двора му и в Англия повече, отколкото е необходимо. Като изпращаше чиновника с шотландците, той се грижеше за бързото им отпътуване.

— Няма да ви задържам повече — каза кралят съвсем официално.

— Сир. — Графът се поклони учтиво за последен път и излезе от залата.

Беше чакал в двора на замъка „Шийн“ не повече от час, когато към него приближи млад свещеник. Той каза, че е въпросният чиновник.

— Яздя добре, милорд, и няма да бъда пречка за вас — каза свещеникът.

Примирил се с факта, че няма да му позволят дори да зърне дъщеря си, граф Дънмор възседна жребеца си и се отдалечи от замъка. Не беше говорил с никого, освен с краля и секретаря му. Не се беше видял с никого, защото кралят го беше приел много рано, когато наоколо имаше малко хора. Графът мислеше за това, че ако Хенри Тюдор очакваше от него да стои със скръстени ръце и да чака Арабела да се върне от Франция, грешеше. Той нямаше да постави в опасност дъщеря си. Знаеше обаче, че Франция и Шотландия винаги са били съюзници, докато Англия и Франция — никога. Но трябваше да уважи решението на Арабела да помогне на крал Хенри. Беше изненадан от това, че тя не се беше спряла пред нищо, за да си върне собствеността. Запита се какво ли би могла да научи тя, какво, което би било от полза за Хенри Тюдор? Но по-важен беше въпросът, как ще успее да се сдобие с информацията. Нямаше нито богатство, нито приятели, които да й помагат. Имаше само две оръжия — интелигентността и красотата си. Дали английският крал не очакваше от Арабела да предлага тялото си, за да му служи? Тази мисъл го накара да изпита силна болка. Знаеше, че Арабела не е покварена жена, но знаеше също така, че тя няма да се спре пред нищо, за да си върне „Грейфеър“. Господи, какъв глупак е бил! Трябваше да обърне внимание на желанията на Арабела, а не да се отнася с нея като с вироглаво и своенравно дете. Всъщност точно в това беше проблемът още от самото начало. Той беше гледал на Арабела като на упорито дете, докато тя всъщност беше жена със силен характер. Тевис Стюарт много се тревожеше за Арабела. Хенри Тюдор да върви по дяволите! Той ще отиде във Франция, за да защити съпругата си. Съпругата си? Но нали тя вече не му беше съпруга, поне не съпруга, призната от църквата. Тя беше свободна жена. Свободна да прави каквото пожелае. Свободна да се омъжи повторно. Не, тя не можеше да направи това! Или той ще убие всеки, който би се осмелил да мечтае за брак с нея.

Когато се върна в „Дънмор“, Тевис Стюарт откри, че пратеникът на краля го чака. Трябваше веднага да замине за замъка във Фолклънд. Пратеникът го беше чакал в „Дънмор“ повече от две седмици. С въздишка на примирение, графът прекара само една нощ в собственото си легло, преди отново да потегли на север. Не можеше да пренебрегне заповедите на краля.

— Не можа ли да се забавиш още? — Джеймс беше много ядосан.

— Но аз се върнах в „Дънмор“ едва преди четири дни. Бях в Англия и се видях със самия Хенри Тюдор — отговори графът.

— А видя ли някои от онези предатели, които бягат от мен, за да служат на английския крал?

— Не. Отидох там заради Арабела. Искам съпругата ми да се върне.

— Съпругата ти се разведе с теб, чичо. Разбери го най-сетне и се ожени повторно.

— Джейми — каза тихо Тевис, — ако не беше крал, щях да те простра на земята само с един удар. Защо разреши на Арабела да се разведе с мен? Не, не ми отговаряй, защото аз вече знам.

— Нима? — Джейми неспокойно запристъпва от крак на крак.

— Да, не е могла да се яви пред Хенри Тюдор, докато е била омъжена за шотландец. Затова те е помолила да уредиш развода й. Прощавам ти, Джейми, защото поне си видял колко загрижена е тя за „Грейфеър“. Аз я смятах просто за вироглаво дете.

По гърба на Джейми се стичаше пот. Заля го чувство на облекчение. Очевидно, Тевис не знаеше нищо за връзката му с Арабела. Кралят все още се чувстваше виновен за случилото се. Чичо му винаги му бе предан и винаги бе работил много, за да му помогне. Той беше готов дори да уреди работите с благородниците от северните земи. Джеймс Стюарт се чувстваше не просто виновен. Той се срамуваше, че използва властта си неправилно, че позволи на страстта да властва над кралската му чест.

— Искам да замина за Франция — каза графът. — Арабела е там.

— Какво прави тя във Франция? — попита кралят изненадан.

— Крал Хенри конфискувал „Грейфеър“ заради връзките на семейството й с крал Ричард. — Тевис Стюарт внимаваше какво говори, защото помнеше какво обещание бе дал на Хенри Тюдор. — Като нямало къде да отиде, Арабела избягала във Франция. Казаха ми, че е останала почти без средства и че живее във френския двор. Сигурно не й е лесно.

Джеймс Стюарт кимна.

— Мога да се погрижа да й изпратят пари, които ще й осигурят малък доход, чичо, докато ти стигнеш във Франция.

— Много мило, Джейми, но, с твое разрешение, аз искам да замина незабавно. В Лийдс винаги има по някой кораб, готов да отплава за Франция.

— Не мога да ти разреша, чичо. Не веднага. Искам още веднъж да отидеш във Високите земи. Искам да отидеш в замъка „Гленкърк“. Решил съм да изпратя посланици в някои от европейските страни, както правят англичаните. Искам да изпратя лорд Гленкърк в една малка Средиземноморска държавица, наречена Сан Лоренцо. Трябва да разширим търговията си с другите държави, ако искаме да просперираме. И ще имаме нужда от средиземноморските пристанища, където корабите да се зареждат с вода и продукти за дългите пътувания. Не искам да зависим изцяло от французите. Въпреки че живее във Високите земи, Патрик Лесли е културен и образован човек. Вдовец е и май няма намерение да се ожени повторно. Има задължения единствено към двете си деца. Ще накарам братовчед му да се грижи за тях, докато той ми служи — каза кралят.

— А той има ли представа, че искаш да ти „служи“ племеннико? — запита го сухо графът. Знаеше отговора, но искаше да го чуе от устата на Джейми.

— Точно в това ще се състои твоята работа, чичо да го убедиш — каза кралят. — Знаеш ли, той беше един от най-горещите ми привърженици по времето, когато въстанах срещу баща си. Не знам защо, но ще го попитам, когато отново се срещнем. Искам да доведеш Патрик Лесли при мен. Знам, че няма да бъде лесно. Не искам да му заповядвам, но ако нямам друг избор, ще го направя. Когато приключиш със задачата, можеш да заминеш за Франция. А, междувременно, аз ще се погрижа нищо да не липсва на Арабела.

— Тя няма да приеме нищо, Джейми, защото е горда и ти много добре го знаеш — отговори графът.

Кралят се засмя.

— Твоята съпруга е много практична. Във френския двор всички обичат да залагат. Сигурен съм, че и тя ще започне да залага. И когато спечели, няма да изхарчи всичкото злато, а ще си задели за черни дни. Не бива да се страхуваш, че Арабела ще гладува.

— Не се страхувам, че ще гладува, Джейми — каза Тевис Стюарт. — Страхувам се, че самотата може да я тласне в прегръдките на друг. Това е най-големият ми страх, племеннико.

— Нямаш основание да се страхуваш, чичо — каза му кралят. — Арабела те обича. За нея ти си най-скъп. Аз съм абсолютно сигурен в това.

— Надявам се да си прав, Джейми.

И така, граф Дънмор замина за замъка „Гленкърк“, за да уреди работите на краля. Патрик Лесли го посрещна топло. Тевис Стюарт остана дълго време в замъка, ходеше на лов за дивеч, ловеше риба в ледените води на многобройните поточета, които се виеха из земите на лорд Гленкърк. Вечерите двамата пиеха от превъзходното уиски, което лордът държеше в избата си, а един гайдар им свиреше стари народни песни. Живееха удобно, наслаждаваха се на живота като двама ергени, въпреки двете деца на лорд Гленкърк — малко червенокосо момиченце, което беше на десет години и се казваше Джанет, и упорито и своенравно момченце, което беше на шест години и се казваше Адам. Трудно беше да се подхване желаният от краля разговор, но най-после един ден, докато играеха голф, Тевис Стюарт реши, че не може да чака повече. Дните бяха станали осезаемо по-къси, зимата наближаваше.

— Патрик — поде той, — моят племенник ми каза, че си го подкрепил в борбата му против неговия баща.

— Да — отговори кратко Патрик Лесли. — Чувствах, че правото е на негова страна.

— Кралят иска да те възнагради за твоята преданост. Затова ме изпрати при теб — каза графът.

Патрик Лесли поклати глава. Погледът на зелените му очи беше напълно сериозен, когато каза:

— Аз не съм създаден за живот в двора, Тевис. Искам да живея тук, така, както прадедите ми са живели дълги години наред. Не вярвам, че искат да ме възнаградят за това, че просто съм изпълнил дълга си.

— И все пак, Джейми много би искал да дойдеш. Наредено ми е да остана в „Гленкърк“, докато ти се съгласиш. А имам неотложна работа във Франция, затова се надявам, че бързо ще промениш решението си, милорд.

Патрик Лесли замахна със стика и силно удари топката, която се затъркаля по влажната трева. Затича се след нея, а после, очевидно доволен от удара, каза:

— Поласкан съм от честта, която кралят ми оказва, Тевис, но няма да напусна „Гленкърк“. Не съм чак такъв невежа по отношение на кралете и техните прищевки. Знаеш, че щом веднъж се озова в двора, кралят ще поиска някаква услуга от мен, така, както е постъпил и с теб. И няма да мога да се върна у дома. Сигурен съм, че и на теб ти липсва „Дънмор“, но можеш ли да се върнеш там? Не. Първо трябва да изпълниш заръката на племенника си, а после да заминеш за Франция. Сигурен съм, че и там ще изпълняваш някаква кралска заръка, макар ти да си премълча. Благодаря, но не желая да напускам „Гленкърк“.

— Е, ще трябва да остана тук, докато решиш точно обратното, Патрик — каза мило графът. — Сгодено ли е вече момиченцето ти?

— Не, все още не искам да я загубя — отговори лорд Гленкърк.

— Кралят може да й намери много по-добър съпруг от теб, обзалагам се — каза Тевис Стюарт. — Можеш да вземеш и децата в двора. Няма съмнение, че на тях ще им хареса там.

— Тук, в замъка, прекарваме Коледа много весело — отговори спокойно лордът. — Казвам ти го, защото виждам, че си решил да останеш тук. Може би трябва да помолим и съпругата ти да дойде.

Тевис Стюарт почувства дълбоко отчаяние. Щеше да бъде повече от трудно да убеди Патрик Лесли. А племенникът му нямаше да му позволи да си тръгне от „Гленкърк“, без да е изпълнил задачата. Щеше да му се наложи да остане още известно време, преди Джейми да проумее, че няма друг начин, и да изпрати пратеник със заповед, на която Лесли не би могъл да възрази.

Коледа дойде и отмина. Граф Дънмор беше готов да признае поражението си. Беше прекарал в „Гленкърк“ шест месеца, а не беше успял дори да разколебае неговия собственик. Написа писмо на краля, който най-после изпрати заповедта си. Сега вече лорд Гленкърк не можеше да откаже. Трябваше възможно най-бързо да се яви пред краля, и то с двете си деца. Последното щеше да гарантира оставането му в двора, докато Джеймс има нужда от него.

— След като те посрещнах така гостоприемно — оплака се лорд Гленкърк, — ти постъпи така с мен?

— Джейми винаги постига своето, приятелю — каза граф Дънмор. — По-добре запомни това. Ако беше дошъл с мен още първия път, когато те помолих, нямаше да става нужда да издават тази заповед.

— Но защо и децата?

— Те ще прекарат чудесно в двора, а и е добре да видят и други места, освен „Гленкърк“.

— Може ли да нося меч, татко? — попита малкият Адам. — Ще уверя краля в своята преданост.

— Ах, ти, глупчо! — възкликна Джанет. — Кралят няма нужда от сополанковци, нали, татко? Но аз вече съм почти на възраст за женене. Може би татко ще ми намери годеник в двора. — И тя отметна назад дългите си червени къдрици.

— Ха! — присмя й се брат й. — Кой мъж ще погледне момиченце, което още няма цицки, високомерна госпожице? Плоска си като рендосана дъска.

— О! — ядоса се не на шега Джанет Лесли. Прекоси стаята, като гледаше страшно братчето си. Но Адам се беше усъвършенствал в изкуството да избягва от гнева на сестра си. Успя и този път.

При тази кавга на двете деца, които всъщност силно се обичаха, двамата мъже избухнаха в смях.

— Е — каза графът, — сега, след като работите между теб и краля се уредиха, и аз ще видя малкото си момиченце.

— Да — отговори лорд Гленкърк, — но ще трябва близо седмица да се подготвим за пътуването. Ти ще пътуваш с нас, нали, приятелю?

— Да, такава е волята на племенника ми. Той сигурно се страхува, че ще пренебрегнеш заповедта му и няма да се явиш в двора, ако лично аз не те придружавам. Но аз и без това трябва да отида в Лийдс, за да се кача на някой кораб за Франция.

— Опасно е да се прекосява Ламанша през зимата — отбеляза Лесли.

— Да, но трябва да замина — отговори графът. — Трябваше да отида във Франция още преди месеци, но не успях да те убедя. Е, няколко дни не могат да променят нещата, нали?

Но в деня преди заминаването им силна буря се изви над цяла Шотландия и скова земята. Щяха да минат поне няколко седмици, преди обитателите на замъка „Гленкърк“ да могат да излязат извън вратите на замъка. Пътищата бяха блокирани от няколко метра сняг. Трябваше да дойде месец март, да задухат по-меки ветрове и да паднат дъждове, за да се отворят пътищата.

Когато този ден настъпи, лорд Гленкърк погледна към замъка с гордостта на собственик. Дъщеря му обаче заплака горчиво, нещо, което никой не очакваше. Като видя колко силно тъгува тя, граф Дънмор каза:

— Какво ти е, момиче? Не тъгувай, в двора ще ти хареса, ще се забавляваш. А скоро ще си бъдеш отново у дома.

Джанет Лесли избърса сълзите си с ръкав и каза:

— Имам странното предчувствие, милорд, че ще мине много дълго време, преди отново да видя „Гленкърк“. Но това сигурно са глупости!

— Сигурно, момиче. Не се обръщай назад. Аз никога не го правя, защото няма смисъл, нали ме разбираш. Винаги гледай напред, Джанет Лесли, защото ти обещавам, че те чакат целият свят и много приключения!

Глава 19

— Днес дук Дьо Ламбер каза нещо твърде интересно, Тони. — Арабела отпи от превъзходното бяло вино. Тя и лорд Вардън току-що бяха изяли вкусната вечеря, приготвена от Барбе.

— И какво е то? — Лорд Вардън също отпи от чашата си.

— Отново ме помоли да стана негова любовница — отговори Арабела, — а аз му напомних, че бедната му съпруга е самотна в Нормандия. Казах му още, че трябва да взема пример от краля, който е неизменно верен на кралица Маргарет Австрийска. Той се засмя и ми отговори, че браковете се сключват само, за да бъдат разтрогвани. Когато го попитах какво иска да каже, той смени темата. Мислиш ли, че това е важно?

— Може и да е — каза лорд Вардън заинтригуван. — Виждаш ли, Арабела, в зестрата на кралица Маргарет влизат и бившите френски провинции Комт и Артио, които французите желаят да си възвърнат. Има само едно нещо, което може да изкуши Шарл да разтрогне този брак и да сключи нов — Британия. На всяка цена трябва да разбереш, Арабела, дали кралят има намерение да разтрогне брака си. Информацията ще е много полезна на крал Хенри. Ако Шарл се ожени за принцеса Ан Британска, Франция ще стане една от силите в политиката на Европа, а това никак не е изгодно за Англия.

Арабела въздъхна.

— Има само един начин да измъкна информацията от дука — каза тя почти примирено и лорд Вардън разбра какви ще бъдат следващите й думи. — Ще трябва най-после да отстъпя на увещанията му. Като че ли нямам друг избор.

Той взе ръката й.

— Ние сме приятели, Арабела, нали? — Тя кимна. — Ти си млада и красива. Мисля също, че си страстна жена. Онова, което ще направиш, ще бъде от полза за Англия, затова не бива да изпитваш чувство за вина.

Тя се засмя. Загрижеността му беше затрогваща.

— Тони, онова, което бих направила, бих го направила само, за да върна земите си. Що за жена съм, се питам, щом съм готова да разменя тялото си за земя? Но съм готова да сключа дори сделка с дявола, за да дам „Грейфеър“ на дъщеря си. Мъжете се бият с помощта на мечове, ножове и артилерия. А оръжието на жената е нейният интелект, макар много мъже да биха се изсмели на това. Ако не успее да се справи с негова помощ, остава й тялото. А всички мъже имат поне едно слабо място — желанието да притежават женските тела.

Той я погледна изненадан. До този момент беше мислил за Арабела като за млада и неопитна жена, хваната в мрежите на политиката и властта и неспособна да се освободи. А сега, изведнъж, тя му разкриваше нови свои страни.

— Ти ме плашиш, Арабела — каза той.

Тя отново се засмя.

— Дребният ръст и привидната ми крехкост са моето проклятие. Мъжете ме мислят за безпомощна, Тони, но нали в момента ние желаем точно това? Не съм уличница и ме боли, че трябва да пожертвам добродетелността си, за да постигна целта си. Но ще го направя! Ако не отстъпя пред молбите на дука, той ще загуби интерес към мен.

Лорд Вардън беше възхитен от нейната решителност. Тя винаги преценяваше правилно ситуациите и възможните решения.

— Разбира се, ще се предадете с грация и невинност, нали, мила моя? — попита той.

— Ще отстъпя деликатно, ще покажа, че това не ми е присъщо и ме тревожи, въобще, ще направя всичко възможно той да повярва, че е спечелил трудна битка — отвърна дяволито Арабела.

Сега беше ред на лорд Вардън да се засмее.

— Никога не съм се съмнявал във вас, мила. Но дукът ще трябва да се представи добре, да ви достави удоволствие, иначе ще загуби.

— Не съм сигурна, Тони, че това ще се случи — отговори Арабела, но зелените й очи дяволито проблясваха. — Някак си не ми се струва правилно да извличам и удоволствие от всичко това.

— Но ако не ти е приятно, може би ще разочароваш дука. Трябва да доведеш нещата докрай, мила, без да съжаляваш за нищо. Разкаянието е чиста загуба на време. Човешко е да се греши. Да се разкайваш, означава да съжаляваш, че си човек. Дукът ще иска да има в леглото си топла и отзивчива жена. Щом така и така трябва да отстъпиш, поне се забавлявай.

— Милорд, вие сте непоправим! — каза му Арабела и се засмя. — Трябва да призная обаче, че изпитвам любопитство по отношение на останалите мъже. — Тя нямаше да му спомене за кратката си връзка с Джеймс Стюарт. Това беше друг въпрос и той не касаеше лорд Вардън.

— Е, сега ще имате възможност, мадам, да задоволите любопитството си — отговори й той. — Имам само един въпрос. Кога?

— Дукът ме помоли да отпразнувам Дванайсетата нощ с него — каза Арабела. — Щял да си направи малко угощение и ме покани да бъда негов гост. Случаят ще бъде удобен да направи нов опит да ме съблазни.

— Да — съгласи се лорд Вардън. — Подозирам, че точно така ще стане.

Той не й каза, че никой в двора и не подозира, че дукът ще дава малко угощение. Очевидно, дукът щеше да направи последен опит да вкара Арабела в леглото си. После реши, че може би трябва да й го каже, защото не искаше тя да бъде изненадана.

— Струва ми се, мила, че ще бъдеш единствената гостенка на дука — каза той. — Аз не съм поканен, а знаеш, че винаги, когато кани теб, той кани и мен.

— Така ли? — Веждите на Арабела се извиха в дъга. Тя явно беше учудена.

— Може би му се струва, че това ще бъде последната му възможност — предупреди я лорд Вардън.

— Така изглежда, Тони. Благодаря ти за предупреждението.

— Арабела, трябва да знаеш, че завиждам на дука за неговото „завоевание“.

Тя се изчерви. А после му зададе въпроса, който й се искаше да му зададе още откакто се запознаха.

— Защо никога не си се женил, Тони?

— Напротив, бях женен — отговори той. — Тя беше от Бретан. Бяхме женени само от няколко месеца, когато тя се разболя и умря от треската. Много малко хора я помнят, а също така и факта, че бях женен за нея. Оттогава в моя живот не е имало жена за дълго време. Една жена ще ме направи уязвим и няма да мога да служа добре на крал Хенри. А не мога да си позволя уязвимост, нали ме разбираш, Арабела? В Англия няма нищо, което да ме задържа там. Нито земя, нито пари. Кралят ми обеща, че когато приключа мисията си тук, във Франция, ще ме дари с имение, където да мога да се оттегля. Мисля, че тогава ще мога да се оженя повторно и да се радвам на децата си.

Тя го разбираше. Та нали крал Хенри беше използвал нейната малка Маргарет против нея!

— Надявам се и се моля информацията, която ще измъкна от дука, да се окаже извънредно ценна, Тони. Копнея да се върна у дома! Маргарет сигурно много е пораснала. Тя толкова много ми липсва!

— Ами ако се влюбиш в дука, мила? — попита я той. — И това може да се случи, нали знаеш? Мисля, че ти и сега го харесваш, макар още да не си го осъзнала. Кой знае какво може да се случи, когато към другите чувства се прибави и споделената страст.

— Не, никога няма да се влюбя в Адриен Морло — възрази Арабела. — Той желае само тялото ми. А аз желая да получа информация от него.

— Но той не знае това, мадам.

— Но нали аз го знам — отвърна Арабела. — Никога няма да обичам отново, Тони. Любовта, както открих, причинява само мъка.

— Да — съгласи се той. — Но пък да живееш без любов, мила, е още по-трудно. Когато моята Жана — Мари беше жива, изпитвах болка, когато не бяхме заедно. А когато тя умря, стори ми се, че умрях и аз. Но мина време и аз разбрах, че съм жив, и проклех съдбата, която беше отредила така. Вече знаех, че колкото и дълго да чакам, тя няма да се върне, а това не можеше да се сравни с болката, която изпитвах преди, през кратките часове на нашите раздели. Аз, Арабела, бих се влюбил отново, но не точно сега. Ако изпитваш нещо към Адриен Морло, не се страхувай да го покажеш. Животът е за това, за да му се наслаждаваме!

Любовта винаги е причинявала повече мъка, отколкото радост, помисли си Арабела. Майка й, например, беше обичала сър Джаспър Кийн, а той й беше причинил само страдания. Тя дори беше умряла по негова вина, опитвайки се да го дари с дете. Тя беше обичала Тевис Стюарт, а той се беше отнасял с нея като с дете, не като със своя съпруга. Единственото хубаво нещо, което й беше останало от него, беше Маргарет. Не, никога нямаше да се влюби отново! Замисли се за нощта, която трябваше да прекара с Адриен Морло. Какво да облече? Щеше да носи най-предизвикателната си копринена рокля, а под нея — само една лека копринена риза. Арабела поклати глава. Колко пресметлива беше станала! Да, но ако не преценяваше правилно нещата, щеше да причини зло на всички тях. Нямаше да сложи никакви бижута, за да изглежда още по-невинна.

Дойде и Дванайсетата нощ. Тя старателно се изкъпа, като преди това нареди на Лона да ароматизира водата с любимия й парфюм, с аромата на див пирен. Косата си беше измила по-рано, за да не губи време сега.

— Чудно ми е как не се разболявате, като се къпете непрекъснато в този студ — недоволстваше Лона. — Толкова много къпане не е здравословно, милейди, но май ще трябва да свикна с новите ви навици.

— А аз как съм свикнала с непрестанното ти бърборене? — отговори господарката й.

— Бърборене? — Лона внезапно се натъжи. — Само защото изказвам на глас тревогите си за вас, вие казвате, че бърборя, милейди?

Арабела се засмя и побърза да успокои своята слугиня и отдавнашна приятелка.

— Мила Лона, заяждам се с теб само защото те обичам — каза тя.

— Е, добре — отговори Лона, — това променя нещата, нали? — Тя помогна на господарката си да излезе от ваната, да се подсуши и парфюмира и я загърна с една голяма хавлия. Като донесе леката копринена долна риза, тя отбеляза: — Трябва да облечете нещо по-топло, милейди. Навън е студено.

— Нещо по-топло, както казваш ти, ще развали линията на роклята ми — отговори Арабела. Лона повдигна вежди, а Арабела я предупреди: — Няма да говорим повече за това, Лона.

Лона кимна, без да се обиди. Тези няколко думи й бяха казали всичко. Безмълвно донесе копринената рокля и помогна на господарката си да се облече. После внимателно разреса разкошната й коса и вплете в нея няколко перли и копринени панделки.

— Готово — каза най-после тя. — Много сте красива, милейди!

Обувките на Арабела бяха от сатен и много отиваха на роклята й, но понеже навън валеше сняг, Лона донесе чифт галоши, които тя да обуе върху тях. Лона й помогна да се качи в каретата и я зави с дебело вълнено одеяло. До дома на граф Ламбер не беше далеч, но януари беше толкова студен, че по улиците не се виждаха никакви хора.

— Когато заведете конете в конюшнята на дука, отидете в кухнята да се стоплите — нареди Арабела на шестимата мъже, които щяха да я придружават. — Ще ви потърся там, когато стане време да си тръгваме.

Пристигнаха в имението на дука. Арабела позволи на слугите му да махнат топлите тухли от краката й и да й помогнат да слезе от каретата. А след това бързо влезе в къщата.

— Ах, красавице, добре дошла! — извика Адриен Морло, който слизаше надолу по стълбите, за да я посрещне. Икономът пое пелерината й, а Адриен й целуна ръка, като се забави малко повече от необходимото.

Тя повдигна въпросително вежди.

— Да не би да съм объркала нещо от поканата, милорд? Да не би да съм пристигнала не в нощта, в която трябваше?

В къщата цареше гробна тишина, а облеклото му не беше особено изискано. Тя би казала, че дори е доста небрежно.

— Надявам се, че ще простите малката ми измама, Арабела — отговори той. — Вие ще бъдете единствената ми гостенка.

— Но, мосю! — Арабела се престори на изненадана и дори шокирана. — Много сте лош! Ще съсипете репутацията ми! Моля ви, наредете да повикат каретата ми. Не бива да оставам по-дълго при тези обстоятелства.

— Нима няма да останете поне малко, красавице? Ще ви дам подарък. Няколко минути няма да навредят на безупречната ви репутация — каза той тихо и гальовно. Арабела се остави да я придума и го последва нагоре по стълбите. Влязоха в малък салон, в чиято камина гореше весел огън.

— Обичам да получавам подаръци! — възкликна Арабела и замечтано добави: — А отдавна никой нищо не ми е подарявал.

— Ще напълня цяла стая с подаръци за теб, стига ти да ми позволиш!

Червенината, избила по бузите на Арабела, не беше престорена.

— И аз имам един малък подарък за теб — каза му тя и му подаде малка кутийка, завързана с червена панделка. — Искам да го отвориш веднага.

Той с усмивка се подчини. Вътре намери чифт кожени ръкавици, донесени от Флоренция.

— Господи! — Той наистина беше развълнуван, защото веднага разбра, че ръкавиците са първо качество, а знаеше, че доходът й не е голям. — Много са красиви. Благодаря ти.

— Преди Коледа спечелих на карти — каза тя и така отговори на незададения му въпрос.

Той се засмя.

— Май ще се превърнеш в жена, която ще прави всичко възможно, за да оцелее. А това е голямо постижение за теб, която си толкова добродетелна. — И той й подаде украсена с резба дървена кутия. — За теб е, красавице.

Какво ли имаше в тази красива кутия? С треперещи пръсти, тя повдигна капака и замръзна от изненада. Върху бялото кадифе, с което кутията беше облицована отвътре, лежеше огромен червен рубин на златна верижка.

— О! — възкликна тя, неспособна да каже нещо повече.

С усмивка на задоволство Адриен Морло взе накита от кутията и го сложи около врата на Арабела. Рубинът легна точно над цепката, която разделяше гърдите й, и изпъкна на бялата й кожа. Арабела вдигна поглед към дука.

— О, мосю — прошепна тя, — това е най-красивото нещо, което съм имала през целия си живот! — Очите им се срещнаха и тя видя силната страст, която гореше в неговите. — О! — прошепна отново, защото той я целуна за първи път. Целувката накара сърцето й лудо да забие. Беше минало толкова много време, откакто за последен път бе почувствала ласката на мъжките устни. Не можеше да забрави и онова, на което Джейми Стюарт я беше научил, без да иска: че между мъжа и жената може да съществува страст и без да има любов. О, Пресвета Дево, помоли се Арабела, дай ми сили!

— О, красавице моя, трябва да те имам! Не ми отказвай пак, моля те! Падам на колене пред теб! Обожавам те! — шепнеше страстно дукът, прегърнал я здраво през кръста. Пъхна ръка в деколтето й и погали гърдите й. Ръката му беше опитна, ласките — възбуждащи.

— О, мосю — извика тя тихо, но не направи опит да се отдръпне. — Не бива! Ами съпругата ви? — Дано думите й да не са прозвучали предвзето. Едва успяваше да потиска стоновете на удоволствие, които напираха в гърлото й. Докосването му й беше извънредно приятно.

— Ан — Клод е в Нормандия, красавице Не я обичам. Обичам теб! Бракът ми е само за удобство. Дай ми отново устните си, моля те.

Арабела беше неспособна да му откаже. Целувките му бяха толкова сладки. Бяха дълбоки и издаваха глада му за страст, за плътско удоволствие. Докато я целуваше, той започна да развързва роклята й. Трябваше отново да изрази протест, да не би съгласието й да предизвика у него подозрения.

— Не бива, мосю. Сигурна съм, че не бива!

— Кажи ми, че и у теб не се надига страст — рече той почти гневно, а очите му опасно светеха.

— Аз… аз… не знам! — извика тя, съзнавайки, както и той, че се опитва да го заблуди. Да, страстта се надигаше у нея.

— Лъжеш! — извика той и победоносно я изгледа със сините си очи. Свали горнището на роклята й, захвърли настрана долната риза и обхвана с длани голите й гърди. А после покри нежната й кожа с горещи целувки. — Моя си, сладка красавице! Моя си!

Сърцето на Арабела бясно заби. Много искаше да възрази на собственическия му тон, който не беше очаквала от елегантния и културен дук Дьо Ламбер. Той я притисна към себе си и започна да развързва връзките, които държаха полите й. Те паднаха безшумно на пода. Останалата част от бельото й дукът нетърпеливо разкъса и небрежно захвърли настрани. Единственото нещо, което беше останало на тялото й, сега беше червеният рубин. Той започна да разплита косата й, а тя си помисли, че краката й са толкова слаби, че може и да падне. Пусна косата да покрие раменете й и се отдръпна назад, за да я погледа. Усмихна се щастливо. А после я взе на ръце и я занесе до огъня, където я накара да легне върху дебелата кожа, постлана пред камината. Тя се изчерви. Беше очевидно, че е много объркана.

— Мили Боже, ти си съвършена, Арабела! Дори в най-смелите си мечти не съм си представял такова съвършенство!

И той започна да се съблича. В ситуацията имаше нещо комично, помисли си Арабела, докато го гледаше. Тялото му не беше съвършено, но беше приятно на вид. Добре, че беше отстъпила, защото беше очевидно, че той беше решил на всяка цена да я има. Дукът легна до нея, погали я нежно, усмихна й се и покри лицето й с топли целувки.

— Няма да ти причиня болка, Бела. Научих се да ценя твоята добродетелност, макар това да ми струваше скъпо — месеци на въздържание. Не мога повече да се въздържам. Обичам те, искам да те любя, искам и ти да ме обичаш.

— О, Адриен — прошепна тя, като за първи път го нарече по име, — каквото и да чувстваме един към друг, постъпваме грешно!

Арабела си помисли, че трябва да действа извънредно внимателно. Беше стигнала до точка, от която нямаше връщане назад. Още малко приказки и щеше да се предаде.

— Животът е толкова кратък — каза тихо той, — че е престъпление да не се наслаждаваш на краткотрайните удоволствия. А през последните месеци ние пропиляхме толкова много време, вместо да го изживеем заедно в радост. Луд съм по теб! Сигурен съм, че и ти изпитваш нещо към мен. Не е ли така?

— О, мосю… — прошепна Арабела и скри лице в дланите си. — Ами ако те разочаровам? — изведнъж се разтревожи тя. — Познала съм само любовта на съпруга си. Не съм куртизанка, веща в — любовната игра. Преследваш ме от месеци. Какво ще стане, ако сега се разочароваш, ако не изпиташ удоволствието, което си очаквал? Ще се компрометирам за нищо!

— Очарователна си, Бела — отговори той и нежно й се усмихна. — Устните ти са сладки като малини. Когато те целувам, усещам как потръпваш в отговор. Гърдите ти са като сладки узрели праскови. Никога няма да мога да им се наситя. Ще докосвам и галя всеки сантиметър от тялото ти, Бела, и съм сигурен, че не би могла да ме разочароваш.

— А ако ти ме разочароваш? — попита го тя сериозно. Не биваше да му позволява да я люби така, както люби всички други жени. Трябва да бъде умна, за да задържи интереса му. Ще бъде глупаво просто да отстъпи, да му се отдаде ей така. Нека не намери спокойствие, докато не се увери, че той е най-добрият любовник за нея. Трябваше да спечели време, за да измъкне от него желаната информация. Това нямаше да бъде лесно, тя го знаеше, но беше решена да успее. А после щеше да се върне у дома, в „Грейфеър“, и да види детето си.

— Да те разочаровам? — Той наистина беше изненадан. Изглежда, никога не би му хрумнало нещо толкова невъзможно.

— Съпругът ми беше превъзходен любовник — каза Арабела и това не беше лъжа. — Доставяше ми силно удоволствие. Но съм чувала, че не всички мъже са равни в любовната игра. Да не би да са ме излъгали? Не е ли така?

— Да — каза той, — и аз съм чувал, че е така, красавице, но нито една жена, която съм любил, не е имала повод да се оплаква. Кълна се!

Арабела вдигна поглед към него и му се усмихна съблазнително. Огънят хвърляше игриви пламъци по тялото й, подчертаваше цвета и красотата на косата й, караше кожата й да изглежда като златна.

— Щом е така, Адриен, трябва отново да ме целунеш, защото целувките ти са сладки като първокачествено вино. А точно сега, мосю, съм жадна!

Думите й накараха сърцето на дук Дьо Ламбер да подскочи в гърдите. Тя беше най-очарователната жена, която някога беше срещал — смес от невинност и чувственост, която беше толкова възбуждаща. Той отново я целуна и с наслада установи, че устните й се поддадоха и разтвориха. Езикът й колебливо погали неговия. Той простена от удоволствие и легна така, че тялото му отчасти да покрие нейното.

Арабела се остави на усещанията на момента. Тя също простена от удоволствие и обви врата му с ръце, притисна се в него. Погали го нежно и космите на врата му настръхнаха. Твърдият му член се притискаше в бедрото й. Той покри с целувки клепачите й и чувствителната кожа точно под ухото й.

— Господи, Бела — възкликна — колко много ме възбуждаш! Устните му се спуснаха към рамото й. Той я ухапа силно, което я накара да се стресне и извика. Тогава езикът му я погали, за да премахне болката. После се спусна още по-надолу и погали зърната й. Пое първо едното, а после и другото в топлата си уста и нежно ги засмука.

— О! О! — Тялото й се изви в дъга. Беше забравила колко сладостни са ласките на мъжките устни. Погали тъмнокосата му глава, за да го окуражи. — О, да! — възкликна тя. — О, да!

Той я прегърна и каза:

— Значи, Бела, красавице моя, сладките ти гърди са податливи на ласките на моите устни? Може би все пак ще успея да ти доставя удоволствие.

— Може би — съгласи се тя. Той погали най-чувствителната част на тялото й и дишането й стана тежко и учестено. — Адриен! — извика тя, изненадана от това, колко бързо беше успял да я възбуди. Беше минало много, прекалено много време, откакто за последен път беше изпитала точно това усещане.

А Адриен Морло си мислеше, че тя е гореща и темпераментна жена. Любовните й сокове вече мокреха пръстите му, които той беше пъхнал в сладката й плът. Трябваше да я вкуси! Не си спомняше друг път да е бил толкова силно възбуден, от която и да е жена. Сърцето му биеше толкова учестено и тежко, че той започна да се страхува за живота си. Легна между разкрачените й крака и езикът му опитно погали малката перла на удоволствието й, която се втвърди под ласките му. Арабела реагира така, както би реагирала, ако я удареше гръм. Тялото й се изви в дъга, а силните му ръце я обгърнаха и заковаха към пода.

— О! — извика силно тя. — О! О! О! — заляха я първите вълни на удоволствието.

Доволен, той се засмя, повдигна глава и каза:

— Все още ли ти доставям удоволствие, Бела?

Арабела дишаше тежко.

— Да, мосю — каза тя, — но можете и още повече, нали?

— Неутолима си, а! — каза той и се засмя. — Ще те накарам да крещиш от удоволствие, такова, каквото през живота си не си изпитвала — обеща й той.

Арабела, която беше успяла да си възвърне отчасти самоконтрола, му се присмя:

— Ще видим, мосю.

Той започна да я люби диво и ритмично. Арабела обаче имаше достатъчно опит с мъжете, за да знае, че когато са така силно възбудени, както сега беше Адриен Морло, на тях им липсва способност за самоконтрол. Ако успееше да го накара да стигне бързо до удовлетворение, дори това да означаваше, че ще трябва да жертва своето, тя щеше да задържи интереса му. Единственото, което той искаше, беше да се наслади на победата си над нея и докато тя не му я дадеше, той нямаше да я остави. Клетвите му за любов бяха лъжливи и тя го знаеше. Не вярваше, че дук Дьо Ламбер може да обича някого другиго, освен себе си. Тя повдигна бедра, за да го посрещне. Мислите, които се въртяха в главата й, бяха охладили страстта й, но той не можеше повече да сдържа своята. Извика силно и се отдаде на освобождението си, а после тежко се стовари отгоре й. Арабела нежно го погали и сладко прошепна:

— Много ли време е минало, откакто за последен път сте имали жена, мосю? Е, добре, може би следващия път.

Той нададе стон и легна до нея. Погледна я, а в сините му очи се прокрадваше тъга. Каза й:

— За мой срам, те разочаровах, красавице. Дай ми само няколко минути да събера сили и ще започнем отново. Никога преди не ми се е случвало и, кълна се, никога повече няма да се случи.

— Милорд — каза му тя, — макар да не стигнах до края, аз изпитах удоволствие. Мисля, че не бива да се срамувате. Какво срамно има в това? Нищо, нали? Вие сте нежен и добър любовник. Мога само да се надявам, че не съм ви разочаровала.

— Никога! Ти си самото съвършенство, Бела! Никога няма да ти позволя да си отидеш от мен! Трябва да бъдеш моя и да останеш такава завинаги! — извика той, изпълнен със страст.

Арабела се изправи и отиде до малката масичка, върху която бяха подредени гарафа с вино и няколко чаши. Наля на дука от сладката, освежаваща напитка. Беше изненадана, а може би и малко уплашена, от способността си да се отдалечава, да се абстрахира, от своите чувства. Чувстваше се неудобно, че може да бъде така хладна и пресметлива. Това не й харесваше. Но трябваше да бъде такава, за да си върне „Грейфеър“.

— И ти трябва да пийнеш малко вино — каза дукът, когато тя му подаде чашата.

— Виното ме прави сънлива — каза тя. — Освен ако не предпочиташ да заспя, Адриен.

— Не, тази нощ няма да спиш, Бела — каза й той напълно искрено.

— Невъзможно е да остана цялата нощ — запротестира тя. — Онова, което се случи между нас, Адриен, трябва да си остане между нас.

— Искам да бъдеш моя любовница, Арабела — каза той напълно сериозно — Искам да бъдеш с мен винаги, когато пожелая, а не да препускаш между моя хотел и твоята малка къщичка, която, на всичкото отгоре, се намира извън града.

— Само това мога да си позволя — каза тя с достойнство.

— Искам те тук — повтори той.

— Не мога да живея в твоята къща, Адриен — каза Арабела шокирана. — Какво ще кажат хората? Какво ще си помисли съпругата ти? Ами моите слуги, които ме последваха в изгнанието? Аз няма да ги изоставя.

— Тогава поне ми позволи да ти купя малка къща в Париж, тук наоколо — помоли я той. — Място, където ще можем да се срещаме и да оставаме сами.

— Не знам… — Арабела се колебаеше. Трябваше да говори с Тони. Не знаеше колко далеч може да отиде, без френският двор да я сметне за пропаднала жена — Трябва да ми дадеш време да помисля, Адриен. Надявам се някой ден да се омъжа пак и да имам деца. О, не съм толкова глупава, та да мисля, че бих могла да се омъжа за член на двора. Ако те послушам, ще стана причина за скандал и тогава какво ще стане с мен, когато ти се отегчиш от нашата връзка? Не, не! Ще ми трябва време, за да обмисля всичко внимателно.

— Никога няма да те изоставя, Бела — каза й той. — Нима не ти казах, че те обичам?

— О, Адриен — отговори му тя, — ти не ме обичаш истински. Как би могъл? Ти не ме познаваш. Поласкана съм от думите ти, дори мисля, че ти може и да си вярваш. О, целуни ме още веднъж, мили! Нека тази вечер забравим всичко за условностите и вземането на решения. Ще остана, докато мога, и ще се насладя на любовта, доколкото мога. Но кой може да знае какво ще стане утре, мосю? — Тя предизвикателно потри устните си в неговите.

Той не беше преувеличил, като й беше казал, че няма да спи тази нощ. Искаше да й докаже, че е добър любовник. Арабела обаче беше твърдо решена да не му даде така желаната победа. И той остана очарован и запленен от жената, която още не беше успял да завладее. Досега не беше срещал жена, която да не може да доведе до сладостните тръпки на оргазма. Но, изглежда, не можеше да постигне с английската роза онова, което беше постигал с толкова много жени. Друг мъж може би щеше да се ядоса при тези обстоятелства, но не и Адриен Морло. Не, той беше заинтригуван, защото му беше ясно, че Арабела не е студена жена. Тя посрещаше радостно ласките му, беше топла и податлива. Имаше апетит за сексуални игри, какъвто много малко от познатите му имаха. Но просто не можеше да я накара да му се отдаде изцяло.

В ранните утринни часове каретата на Арабела спря отново до малката къщичка край Сена. И Фицуотър, и Вардън, я чакаха.

— Добре ли сте? — попита я направо капитанът.

— Да — отговори спокойно тя.

— Тогава ще легна да поспя малко — каза той и я остави насаме с лорд Вардън.

— Налей ми малко вино, Тони — каза Арабела, като прекоси стаята и застана до камината. Въпреки малкото разстояние, което беше пропътувала в каретата, беше замръзнала до кости. Протегна ръце към огъня, за да ги стопли.

— Предполагам, че завръщането ти призори означава, че си се оставила на страстта на дука — каза лорд Вардън и й подаде чаша вино. — Не знам как по-деликатно да те попитам.

— Няма нужда. — Тя се засмя и отпи доста голяма глътка от питието, което щеше да я сгрее. — Не, тази нощ не научих нищо, което би могло да е от полза за Англия. И да, мисля, че той още се интересува от мен. Искаше да остана при него, но аз му отказах, разбира се. А после предложи да ми купи къща в Париж, за да можем да се срещаме. Казах му, че трябва да си помисля. Какво да правя, Тони? Трябва да ми кажеш докъде мога да стигна, защото ти сигурно знаеш.

Лорд Вардън се замисли и едва след няколко минути каза:

— Ще трябва да му откажеш, мила. Ако съсипеш репутацията си, вече няма да си полезна и на нас. Не е скандално да прекараш няколко нощи в хотела на дука или да останеш няколко дни в замъка му край Лоара. Но само дотогава, докато имаш свой дом. Всички очакваха, че ще се предадеш на чара на Адриен Морло. Ще говорят, че си негова любима, но в това няма нищо лошо. Не можеш обаче да приемеш такъв подарък като къща след толкова кратко познанство.

— И аз така си мислех — каза Арабела. — Макар че щеше да е хубаво да имаме къща в града. Значи английската розичка не може да приеме от Адриен Морло нищо друго, освен любовта му, така ли, Тони?

Той се засмя.

— Да — каза той, — така е. И може би няколко бижута.

— През следващите няколко дни ще избягвам дука — каза Арабела. — Трябва да дам време на страстта му да набере сили.

— Каква си ми умница! — възхити се лорд Вардън. — Наистина много бързо се учиш как да играеш играта. Аз съм готов да изпитам съжаление към дука. Страхувам се, че ще разбиеш сърцето му.

— Но така ще е по-добре, отколкото той да разбие моето, Тони — каза Арабела. Изведнъж почувства умора и досада. — Извини ме, Тони, много съм уморена. Ще си легна.

Тя остави чашата на масата, направи реверанс и излезе от стаята. Лона лежеше на походното легло в стаята на господарката си и шумно хъркаше. Арабела мина на пръсти покрай нея, защото не искаше да нарушава съня й. Не искаше да обяснява на Лона липсата на копринената долна риза. Бързо се съблече, като остави дрехите на пода, там, където паднаха. После извади чиста нощница от шкафа, облече я и си легна, благодарна, че може най-после да се отдаде на съня. Имаше нужда от баня, но това можеше да почака и до сутринта. Чаршафите бяха ледени и тя трепереше от студ. Когато мина известно време и тялото й се затопли, почувства мириса на споделената страст. Потръпна отвратена. Тази вечер беше научила още нещо. Че страстта, която можеше да съществува между мъж и жена, които не се обичат, е безсмислена. Само любовта придаваше смисъл на страстта. Очите й се напълниха със сълзи. Мразеше онова, което й се налагаше да прави. Презираше и себе си, и Хенри Тюдор. Мъже! Единственото, което умееха, беше да водят войни и да правят жените си нещастни. Е, реши Арабела, и тя ще ги използва така, както те я използваха. Ще си върне „Грейфеър“, каквото и да й струва това. Ще вземе Маргарет и ще се прибере у дома. Ще живее така, както сметне за добре, и няма да позволи на нито един мъж да заеме място в живота й. Никога вече няма да стане жертва на мъжете, жертва, каквато беше и собствената й майка. Арабела се размърда неспокойно, опитвайки се да се намести по-удобно. Бяха минали много месеци от последния път, когато се беше любила, и сега тялото я болеше. Макар да й се плачеше, Арабела се усмихна. Не беше толкова глупава и знаеше, че може да получи и тя удоволствие, като запази независимостта си. Но не, не още. Нека той се влюби в нея. Нека бъде безпомощен пред нея, така, както караше жените да бъдат пред него. Странно, но тази мисъл я успокои. Не биваше да се срамува от действията си. Тя беше боец, който се бореше за „Грейфеър“. Служеше на страната си и на краля. Трябва на всяка цена да спечели битката. И тя ще бъде победителка, каквото и да й струва това! Когато се върне в Англия, ще бъде доволна от себе си. Не, никога вече няма да бъде безпомощна жертва. Успокоена от тази мисъл, тя заспа.

Глава 20

— Обещах ти да заминеш за Франция, след като ми доведеш лорд Гленкърк, чичо. Ти се справи със задачата — каза Джеймс Стюарт, а очите му весело блестяха.

— Но не ми каза, че ще трябва да отрупвам с грижи и внимание някаква си проклета булка, която изпращаш на някой си проклет френски дук — изръмжа недоволно Тевис Стюарт.

Кралят протегна дългите си крака към огъня.

— Регентката, Ан Бю, ме помоли, в името на старата дружба между Франция и Шотландия, да изпратя във Франция някоя дама, която да е подходяща за съпруга на Жан-Клод Биланкор, дук Дьо Астиер. Той е на двайсет и седем години и произхожда от много древен род. За нещастие, през последните години членовете на семейството му страдат от нервно разстройство и мисля, че са преследвани. Трудно си намират брачни партньори във Франция. Дукът страда от остра форма на това разстройство, от което, интересно, страдат само мъжете в семейството. Разбира се, регентката не ми изпрати тази информация, защото искаше да повярвам, че ми оказва чест с молбата си.

— Но ти имаш във френския двор източници на информация, така ли? — запита чичо му развеселен.

— Е, да, имам — призна кралят и размърда пръстите на краката си.

— И като знаеш за болестта на дука, си съгласен да изпратиш някое от нашите момичета само заради старата ни дружба с Франция? Не мога да повярвам, Джейми — каза доста остро Тевис Стюарт.

— Не се тревожи, чичо, не се тревожи, само ме чуй. Напоследък ме преследва една от старите ми любовници, дама, с която съм се разделил преди доста години. Изглежда, че кралското ми звание я подтиква да ме преследва с неуморима жар. Тя ме дразни и пречи на нормалния ми живот. От добро семейство е и, както виждаш, решението е очевидно. Въпросната дама не се осмели да ми откаже, когато й казах, че я изпращам във Франция.

Граф Дънмор се изправи, отиде до бюфета и наля уиски в две чаши. Върна се до камината и подаде едната чаша на краля.

— И коя е „дамата“, от която искаш да се отървеш, Джейми? — попита той и отпи от уискито.

— Сорча Мортън — каза кралят и избухна в гръмогласен смях.

Лицето на графа силно почервеня от усилието да преглътне уискито, без да се задави от смях. Очите му се насълзиха, но той успя да се овладее. А когато уискито безопасно премина през гърлото му, той каза:

— Сорча Мортън! Господи, Джейми! Дори да я накараш да се ожени за онзи дук, тя пак ще ти създава неприятности. Само за месец ще успее да развали дори мирния договор между Франция и Шотландия. Да не би и ти да си полудял!

Джеймс Стюарт потисна смеха си, защото забеляза, че чичо му наистина е загрижен.

— Не се тревожи, чичо — повтори той. — Всичко ще бъде наред. Лейди Мортън няма търпение да тръгне. Не може да устои на притегателната сила на парите, а френският дук е много богат. Тя няма никакво бъдеще тук, в Шотландия. Вече е спала с всички в двора и никой не се нуждае от услугите й. Никой няма да се ожени за нея, защото, общо взето, тя е много неприятна жена. А пък е горда и не желае да се омъжи за някой богат търговец. Какво й остава? Официалният й годеж с френския дук беше преди месец. Ще дам на Сорча малка зестра и охрана, за да стигне благополучно до Франция. Ще отплавате от Лийдс след два дни. Ще трябва да предадеш Сорча на младоженеца и да станеш свидетел на сватбата им, а след това ще бъдеш свободен да се погрижиш за делата си.

— А тя знае ли за болестта на дука, Джейми? — попита графът.

— Да — отговори кралят, с което силно изненада чичо си. — Макар много да ми се искаше да погодя малка изненада на Сорча, не посмях, защото се страхувах от реакцията й. Тъй като болестта не засяга две последователни поколения, децата на Сорча ще бъдат абсолютно здрави. А тя наистина се интересува само от това. Да има дом и семейство. Ще командва дука с желязна ръка.

— Това, че е съгласна да се продаде за тези толкова обикновени неща, ме кара да се срамувам, че съм шотландец — каза студено графът.

— Не я съди толкова строго, чичо — посъветва го кралят. — Сорча Мортън прави онова, което е необходимо, за да оцелее. А така постъпваме всички ние.

— За нас е по-различно — каза графът.

— Не — възрази кралят, — не е по-различно, чичо.

Тевис Стюарт се загледа в камината. Погледът му беше мрачен. Каквото и да говореше Джейми, Сорча Мортън се беше продала почти за нищо. „Ами Арабела? — нашепна му някакъв вътрешен глас. — Какво беше принудена да направи тя, за да оцелее? За да си върне Грейфеър? И вината е твоя, само твоя“ — продължи да му нашепва гласът.

— Това е последното нещо, което ще направя за теб, Джейми — каза графът сериозно. — Уредих проблемите ти с благородниците от Хайленд, доведох ти лорд Гленкърк, ще придружа Сорча до Франция и край! Искам да се сдобря със съпругата си, а представи си какво впечатление ще направя, като пристигна във Франция в компанията на Сорча Мортън. Сигурен съм, че по време на цялото пътуване тя ще се опитва да ме вкара в леглото си.

Кралят се засмя, но внезапно стана отново сериозен, когато чичо му попита:

— Какво казва за Арабела твоят източник във френския двор, Джейми? И не ми казвай, че не знаеш, защото ще те нарека лъжец, без да се замисля. Сигурен съм, че си попитал и за нея.

Джеймс Стюарт започна негласна борба със съвестта си. Не искаше да нарани чичо си, но рано или късно Тевис щеше да научи истината. Може би за него щеше да е по-добре да научи сега, за да може по време на пътуването да свикне с мисълта и да реши какво ще предприеме.

— Говори се, чичо, че Арабела е любовница на дук Дьо Ламбер — каза най-после той. — Дукът я преследвал безмилостно месеци наред, а тя се е предала едва преди няколко седмици.

Графът кимна. Лицето му беше каменно. Не каза нищо.

— Мислех, че тя ще залага на карти, за да печели пари, чичо — продължи той, напразно опитвайки да намали силата на удара, — но тя рядко играе, защото не може да си го позволи. Много внимава с парите си, очевидно няма достатъчно, за да пилее. Живее в малка къща, в някакво село близо до Париж, съвсем скромно. Не иска да приеме нищо от дука. Настоява да бъде независима. Не е нещо ново, нали?

Тевис Стюарт беше принуден да се усмихне.

— Да, не е ново — съгласи се той.

— Знам, че я обичаш, чичо. Тя е силна жена.

— Джейми, знам, че тя може да оцелее и без мен — каза графът на племенника си. — Тя е силна, независима, вече е доказала, че е способна на всичко. Но аз не искам тя да живее без мен. Разбираш ли? Мисля, че не ме разбираш, защото никога не си обичал, нали?

— Ако ми беше задал този въпрос преди месец, чичо, щях да ти отговоря с „не“. Но сега имам сладката Меги, с която всичко е по-различно от преди — каза кралят. — Не мога да понеса дори мисълта, че ще прекарам деня, без да я видя. Не мога да си представя как съм могъл да си мисля, че съм щастлив, преди да я срещна.

Графът кимна.

— Тогава може би разбираш как се чувствам, Джейми — усмихна се горчиво графът. — Добре, момче, ще придружа булката до Франция. Но искам да предупредиш лейди Мортън, че не искам да ме ядосва с лошо поведение. Ще трябва да спазва благоприличието. В противен случай, онзи френски дук може да стане вдовец още преди да е станал младоженец.

Кралят се засмя и каза:

— Ще кажа на Сорча да се държи добре, но не мога да ти обещая, че тя ще ме послуша, чичо.

Странно, но по време на цялото пътуване лейди Мортън беше образец за добродетелност. Изпитвайки неподправено любопитство, той се качи заедно с нея в каретата малко преди да стигнат до Париж. През целия път тя беше яздила на кон съвсем сама. Предпочиташе да се движат така.

— Джейми очевидно ви е инструктирал особено строго — каза той, а Сорча Мортън се усмихна.

— Не, Тевис. Не искам да застраша брака си още преди да съм го сключила. Не искам да изтърва тази възможност. Мисля, че това е последният шанс, който ще имам. Кой знае, може и да позная щастието.

— Нима си паднала толкова ниско, Сорча, че искаш да се омъжиш за душевноболен? — попита я той, но още в следващия миг съжали за жестоките си думи.

— Предложението ми прави чест — отговори Сорча, — а аз имам нужда от съпруг, милорд. Покойният лорд Мортън не ми остави нищо, а роднините ми от семейство Дъглас ме затрупват с насмешки, без да ги е грижа за мен. Продавах се, за да си изкарвам насъщния, Тевис, но гърдите ми вече не са така привлекателни, каквито бяха. Стигат ми толкова приключения. Искам да живея спокойно, като всички останали. Вече съм на двайсет и четири години. За кого бих могла да се омъжа в Шотландия? Този френски дук не знае нищо нито за мен, нито за миналото ми. Казаха ми, че поради болестта си той не излиза от замъка си, който се намира в долината на Лоара. Това ме устройва. Ще се грижа за децата си и ще живея, без около мен да се вдига шум. Ще бъда уважавана съпруга и майка и скоро миналото ми ще бъде забравено. Мисля, че няма идеални мъже, идеални съпрузи, Тевис. Ти също имаш недостатъци. Нима съпругата ти не се разведе с теб?

— Достатъчно, мадам — каза той. — Прости ми, Сорча, че ти наговорих толкова жестоки неща, но се страхувам за теб. Ще бъдеш далеко от дома, омъжена за луд.

— Но не си достатъчно загрижен за мен, та да ме помолиш да се омъжа за теб, нали, Тевис?

— Аз имам съпруга.

— Която те изостави, милорд — напомни му тя отново и се засмя. — Освен това ти вече не си достатъчно добър за мен! Ще имам деца от дука, които ще могат да правят компания дори на кралските. — Тя извади от чантата си портрет и го показа на граф Дънмор. — Ето го моят дук. Не прилича на човек, който е опасен.

Графът взе малката рисунка и се взря внимателно в нея. Лицето на дук Дьо Астиер беше тясно, аристократично. Носът му беше дълъг, устните — пълни и чувствени. Косата му беше кестенява, очите — сини и безжизнени. Художникът се беше опитал да им вдъхне живот, като ги беше украсил с няколко златни точици. Е, погледът му поне не беше жесток. Може би Сорча Мортън не беше сключила чак толкова лоша сделка.

— Той изглежда нежен и уязвим, Сорча, бъди мила с него — каза той развълнуван.

— Той е богат, Тевис — отговори тя и очите й проблеснаха. За миг заприлича на старата Сорча Мортън. — Ще имам всичко, каквото поискам.

Сватбата, уредена от регентката на Франция и краля на Шотландия, щеше да се състои в катедралата „Нотр Дам“. Веднага след церемонията целият двор щеше да замине за долината на Лоара. Беше късна пролет, времето се затопляше, а опасността от чума ставаше все по-голяма. Като представител на шотландския крал, Тевис Стюарт беше длъжен да заведе булката до олтара, където я чакаше младоженецът. Тя беше красива, облечена в кремава сатенена рокля, богато обшита с перли. Роклята подчертаваше красотата й и блясъка на огненочервената й коса. Графът се спъна и залитна, когато съзря в тълпата Арабела Грей. Той беше изненадан, но като че ли нейната изненада беше по-голяма. Придружаваха я двама джентълмени — дребен мъж с весела усмивка и висок, красив господин, който беше посветил цялото си внимание на Арабела.

— Казаха ми, че тя е негова любовница — каза Сорча Мортън, която също беше забелязала Арабела. Сега, когато щеше да стане дукеса Дьо Астиер, Сорча Мортън бързо възвръщаше и духа си, и острия си език.

Арабела откри, че й е трудно да си поеме дъх. В катедралата беше задушно, защото се бяха събрали много хора, някои от които не дотам чистоплътни. Но преди всичко беше поразена от появата на Тевис, който беше последният човек, когото очакваше да види.

— Какво има? — попита я тихо лорд Вардън, като видя мъката в очите й.

— Джентълменът, който придружава булката, е моят… Това е Тевис Стюарт — отвърна тихо Арабела.

Тони кимна, за да покаже, че разбира. Арабела не чу нито песента на хора, нито проповедта на архиепископа на Париж, нито пък нещо от церемонията. Мислеше, че се е примирила с положението, с факта, че е любовница на дук Дьо Ламбер. Връзката им не беше тайна за обществото, но и двамата биваха приети добре. Още от момента на срещата им се говореше, че тя най-после ще бъде негова. Държаха се дискретно и хората приемаха връзката им. Едва ли някой в Англия щеше да научи за онова, което беше правила във Франция. Но ето, че се беше появил Тевис, и тя вече усещаше неодобрението в погледа му.

Сорча Мортън отново беше омъжена жена. Тук, във Франция, много малко хора щяха да използват келтското й име. Сигурно ще я наричат Мари-Клер, дукеса Дьо Астиер. А това щеше да се понрави на жената, която сега гордо пристъпваше до младоженеца. Новобрачната двойка се спря до портите на катедралата, за да поздрави гостите си. Очите на булката опасно просветнаха, когато Арабела застана пред нея. Тя може би щеше да направи някоя неуместна забележка, но не й остана време. Арабела бързо направи реверанс и се отдалечи. Но дук Дьо Ламбер беше задържан от младоженеца, който нямаше търпение да поговори за красивата си съпруга, и тълпата го отдели от Арабела.

— И така, мадам — каза в ухото й познат глас, — дойдох във Франция и какво да видя, ти играеш ролята на курвата. Нима нямаше друг начин да си върнеш „Грейфеър“? — Думите се изплъзнаха от устата му против волята му. Всъщност не това искаше да й каже. Но когато я видя с дук Дьо Ламбер, нещо го стегна в гърдите.

— Нима се осмеляваш да ме съдиш? — изсъска тя.

Той я хвана жестоко за лакътя.

— Дължиш ми обяснение, мадам!

Арабела го погледна ядосано.

— Не ти дължа нищо, милорд — каза тя гневно. — Ти загуби правата си над мен, когато стана ясно, че няма да спазиш даденото обещание. А аз не исках нищо за себе си, Тевис, исках го за нашето дете.

— И къде е сега нашата дъщеря? — попита той.

— Тя е в безопасност и на място, където ти не можеш да я откриеш!

— Искаш да кажеш, в замъка на Хенри Тюдор — каза той. Изведнъж лицето на Арабела се сгърчи и тя го погледна някак особено.

— Ти видя ли се с Маргарет? Добре ли е тя? Щастлива ли е? Помни ли те?

В този миг целият му гняв се изпари.

— Не — отговори той. — Кралят на Англия не ми разреши да се видя с нея. Бях там миналата есен.

— Вижте какво — каза лорд Вардън, като застана до тях. — Ние с Арабела трябва да тръгваме, преди дукът да е видял, че разговаряте, и да започне да задава въпроси.

Арабела кимна, но Тевис Стюарт гневно възрази:

— Дойдох, за да отведа съпругата си у дома, сър. Но преди всичко, кой сте вие, по дяволите?

— Аз съм Антъни Вардън, милорд, и трябва да ви кажа, че поставяте Арабела в огромна опасност. Не искате саможертвата й да е напразна, нали? Хайде, мила, иди да намериш дука, а аз ще обясня всичко на графа и ще му поднеса твоите извинения — каза тихо лорд Вардън, като препречи с тялото си пътя на граф Дънмор.

— Арабела! — викът му проряза като нож сърцето й, но тя не се обърна, а продължи да върви.

— Милорд, елате с мен, за да поговорим — каза лорд Вардън и отведе граф Дънмор на големия площад пред катедралата. — От няколко месеца очаквам вашата поява, милорд. Кралят ми писа, че сте били в „Шийн“.

— Разбрах, че вие сте в изгнание, лорд Вардън — каза графът. — Че сте враг на Хенри Тюдор.

— Така се говори — отговори лорд Вардън с кротка усмивка. А после заговори настоятелно. — Милорд, не бива да заставате на пътя на Арабела. Много скоро тя ще получи онова, заради което е във Франция, ще услужи на крал Хенри и ще си върне „Грейфеър“. Вие вече сте й го отнели веднъж, милорд. Не повтаряйте отново същата грешка. Защото тогава тя няма да ви прости.

— Какво знаете вие за мен и Арабела? — попита графът. Гневът отново се надигаше у него. Вече започваше да разбира, че се е озовал в ситуация, която не може да контролира.

— Всичко, милорд, защото аз и Арабела станахме добри приятели — каза лорд Вардън. Започваше да изпитва съчувствие към графа. — Изгнаниците често се сприятеляват, нали знаете. Моят дом беше близо до Йорк.

— Вие сте шпионин — каза тихо графът, внезапно започнал да разбира. — Вие и Хенри Тюдор сте превърнали и съпругата ми в шпионка.

— Съпругата ви се бори за имота си така упорито, както би го сторил всеки мъж. Няма значение, че начините и оръжията й за това са различни от онези, които бихте използвали вие, милорд — каза лорд Вардън.

— А вие не се ли страхувате, че мога да ви издам, сър? — попита Тевис Стюарт.

Лорд Вардън се усмихна на огромния шотландец.

— И защо бихте го направили, милорд? Нима не обичате лейди Арабела Грей? Нима между Англия и Шотландия не цари мир? Нима кралят не обеща, че ще даде дъщерята, която му се роди през ноември, за жена на шотландския крал? Но, милорд, ние вече сме едно семейство.

Тази забележка накара графа да се засмее.

— Моят племенник няма да приеме за съпруга английската принцеса, човече, но по същество сте прав. Между страните ни цари мир. Не ми харесва това, че Арабела е в опасност.

— Виждам, че много я обичате — каза лорд Вардън. — Чувствата са изписани на лицето ви, милорд. Ще ви посъветвам да ги прикривате, за да не станат достояние на всички. Когато тя се върне в Англия, ще можете да загладите недоразуменията си. А сега нито времето, нито мястото са подходящи. Върнете се у дома си, милорд. Само вие застрашавате Арабела. Тя не е в опасност. Но дук Дьо Ламбер е извънредно ревнив.

— Тя е моя съпруга — заинати се Тевис Стюарт.

— Била е ваша съпруга — отговори му лорд Вардън.

— Аз не признавам развода — каза графът.

— Но не ви е предоставен избор по въпроса, милорд — напомни му лорд Вардън. — Казвате, че я обичате, че се тревожите за нейната безопасност, а настоявате да я застрашавате с присъствието си. Не ви разбирам.

Когато схвана колко неумолима е реалността, Тевис Стюарт нададе стон. Беше се забъркал в нещо, което нямаше нищо общо с него. И най-лошото беше това, че наистина не можеше да замаскира страстта, която изпитваше към Арабела. Трябваше да се върне у дома. Не можеше да остане и да гледа как дук Дьо Ламбер ухажва съпругата му, без да изпадне в безсилна ярост.

— Довечера ще замина за Англия — каза той на лорд Вардън.

— Тя скоро ще се върне в „Грейфеър“, сър, и ще можете да я намерите там — утеши го лорд Вардън.

— Тя каза ли ви как се срещнахме? — попита графът.

— Да — отговори лорд Вардън. — Постъпили сте много смело, като сте я отвлекли.

— Тя никога не ми прости това — каза тъжно графът.

— Но ще го направи, когато си върне „Грейфеър“, защото тя също ви обича, милорд. Никога не е отричала това.

Гостите се отправиха към близкия замък, където щеше да бъде дадено угощение в чест на младоженците. Веднага след това, с бързина, която беше направо неприлична, кралят и дворът заминаха за замъка в Амбоаз. Кралят се страхуваше, че малините му ще узреят, а той няма да може да ги опита. Малините бяха любимият му плод.

— Ще си устроим празненство — обърна се кралят към дук Дьо Ламбер минута преди да възседне коня си. — А вие, английска розичке, ще бъдете нашата богиня на любовта и красотата.

— За мен ще бъде чест, сир — отговори тя.

Новата дукеса Дьо Астиер се обърна към съпруга си и тихо го попита.

— Защо кралят вдига такъв шум около курвата на дук Дьо Ламбер?

Жан-Клод Биланкор се изчерви.

— Но, Мари-Клер — каза той тихо и неодобрително, — дук Дьо Ламбер е най-близкият приятел на краля. Няма нищо лошо в това, че той е влюбен в лейди Арабела Грей. Тя е много красива и много очарователна. Всички тук я харесват. Може би ти не си свикнала с това, защото идваш от страна, в която всичко е различно. Но тук такива връзки са нещо обичайно и никой не ги порицава. Ще трябва да си държиш езика зад зъбите, иначе няма да можем да се движим в обществото. — Той я потупа по ръката. — Сигурен съм, че бързо ще свикнеш с нашия живот.

Сорча наведе глава и прехапа устни. Преглътна острите думи, които бяха на езика й. Реши, че ще има време да отмъсти на Арабела, първо трябваше да заздрави позициите си като съпруга на дука.

— Разбира се, мили — каза тя и вдигна поглед към съпруга си. — Ти ще ме научиш на всичко, което трябва да знам, нали? — А в същото време си мислеше за това, колко ниско е паднала Арабела Грей.

Дворът се премести в замъка на дук Дьо Ламбер. Негови гости бяха също така лейди Арабела Грей и лорд Вардън. Замъкът беше в готически стил, разположен на хълм, който гледаше към река Лоара. От трите страни го заграждаше гора. Четвъртата му страна гледаше към лозе, което стигаше чак до реката. Изглеждаше, че наоколо няма никаква друга постройка, но всъщност не беше така. Само няколко мили деляха замъка от този на краля в Амбоаз.

— Съпругата ти никога ли не идва тук? — попита Арабела любовника си. Беше настанена в удобен апартамент, съседен с този на дука.

— Не, съпругата ми не е идвала тук нито веднъж — отговори Адриен. — Тя рядко напуска Нормандия. Предпочитам, а също и тя, да стои при децата. Те са главното й задължение. — Той я целуна по рамото. — Нито една жена не е била в този апартамент преди теб, мила. Стаите бяха специално обзаведени за теб. Харесват ли ти? А довечера ще опиташ от виното, което произвеждам от собственото си грозде. Довечера ще се любим, мила!

— Няма да можем — отговори тя. — Ти си поканен на празненството в Амбоаз, което кралят дава в чест на дук и дукеса Дьо Астиер.

— Той, изглежда, се кани да вземе под крилото си младоженците — отбеляза недоволно Адриен Морло.

— Може би мисли за предстоящата си сватба с Маргарет Австрийска — предположи Арабела.

— Шарл никога няма да се ожени за представителката на рода Хепбърн — каза дукът.

— Но те са сгодени — каза Арабела с необорима женска логика.

— Годежите мотат да се разтрогват — отговори той.

— Така ми каза ти и преди. Но защо кралят би постъпил така, Адриен? — Тя го целуна нежно по устата. — Нима, ако бяхме сгодени, ти щеше да ме отхвърлиш?

— Ах, ти, хитрушо! — засмя се той, а после внезапно стана сериозен. — Не бива да споменаваш за това на никого, любима, но Орлеанският дук от известно време настоява кралят да се ожени за принцеса Ан, наследница на Британия. Много е важно да направим Британия част от Франция. Тази провинция е от особена важност.

— Но Ан, наследницата на Британия, трябва да се омъжи за Максимилиан от рода на Хабсбургите — каза Арабела с тон, с който искаше да покаже, че може би не всички факти са известни на Адриен Морло, затова той си прави неверни заключения.

— Искаш ли да се обзаложим за това, какви са шансовете тази женитба да се осъществи, любима? — предложи той. — Франция няма да позволи на Максимилиан да й отнеме Британия.

И той й протегна ръката си, на която всички пръсти, освен палеца, бяха свити. Арабела шеговито го удари по рамото.

— Мъже! Вие всички сте луди! — каза тя. — Престани, Адриен! Престани! Ще закъснеем за празненството в Амбоаз!

Той неохотно стана от леглото.

— Добре, мадам — съгласи се той, — но се приготви за довечера.

Той излезе от стаята с усмивка, като си подсвиркваше. Когато се увери, че се е прибрал в апартамента си, Арабела извика Лона.

— Отиди при лорд Вардън и му кажи, че трябва да говоря с него насаме колкото се може по-скоро. И внимавай, защото не искам никой да види, че те пращам при Тони. Разбираш ли?

— А не е ли по-добре да почакате до довечера и да говорите с него на празненството в Амбоаз? — посъветва я Лона. — О, знам, че нямаш търпение, Бела, но трябва да бъдеш много внимателна. Една погрешна стъпка и ще предизвикаш трагедия.

Арабела кимна.

— Да — съгласи се тя, — вярно, че съм нетърпелива. Господи, Лона! Вече цяла година сме тук и Маргарет сигурно ме е забравила.

— Само още малко, милейди. Бяхте толкова смела досега. Дори татко ми се гордее с вас. Вие сте истинска Грей!

Истинска Грей. Арабела беше готова да се засмее с глас. Какво биха си помислили родителите й, а и прадедите й, ако знаеха, че тя продава тялото си, за да си върне дома, който те бяха защитавали смело с мечовете си? Да, тя беше направила всичко възможно и най-после се беше сдобила с информацията, която преследваше от няколко месеца. Вече можеше да мисли за връщане в „Грейфеър“. А информацията наистина беше много ценна, защото Британия беше един от най-верните съюзници на Англия. И сега тя може би щеше да го загуби. Да, информацията струваше много повече от „Грейфеър“. Вече не беше длъжница на Хенри Тюдор.

Тази вечер тя беше толкова щастлива, че това не можеше да се скрие, и дукът й каза:

— Виждам, че чистият въздух тук, край Лоара, ти се отразява добре, любима. Наистина беше бледа през зимата.

— Може би има и нещо друго — подхвърли кралят. — Така ли е, мадам?

— Не знам, сир — отвърна Арабела, — мога само да кажа, че никога през живота си не съм била по-щастлива.

Оформиха се двойките за новия танц и той започна, а Тони Вардън тихо прошепна в ухото на Арабела:

— Ще се срещнем в градината с розите, мила. Твоята Лона казала на моя Уил, че имаш информация за мен. — И лорд Вардън протегна врат, престори се, че танцът го забавлява толкова много, колкото и другите гости.

Като се увери, че никой не гледа към нея, Арабела застана в края на тълпата, почака малко, а после тръгна, без да бърза, към градината с розите. Там започна да се разхожда бавно между ароматните цветове, като си вееше с пауновото перо, което й беше дал дукът. Ако някой я видеше, щеше да си помисли, че е отегчена от предлагащите се забавления, или пък че в залата й е много топло и задушно.

— Добър вечер, мила — Лорд Вардън й целуна ръка. — Какво имаш да ми казваш?

— Кралят наистина ще развали годежа си с Маргарет Австрийска, за да се ожени за Ан от Британия — прошепна Арабела, а после подробно му разказа всичко.

— Боже мой! — възкликна лорд Вардън и тихо подсвирна. — Това се казва новина, мила! Крал Хенри ще бъде извънредно доволен от теб.

— Искам вече да си отида у дома — каза Арабела. — Кралят ми обеща, че ще му служа само година, Тони, а срокът вече мина. Получих информацията, която търсехме, и искам да си ида у дома. Искам да видя дъщеря си. Тя сигурно е забравила майка си. Копнея и за „Грейфеър“. Мисля, че съм си го заслужила. Вече не съм длъжница на краля.

— Първо трябва да изпратя новината в Англия, Арабела — каза лорд Вардън.

— Нека аз да бъда човекът, който ще я занесе — помоли тихо тя.

Лорд Вардън поклати глава.

— Не мога да ти позволя да се върнеш в Англия, докато не получа разрешение от краля — каза той.

— Не мога повече да бъда любовница на дук Дьо Ламбер, Тони — отговори тя. — Без значение колко упорито си повтарям, че онова, което правя, е правилно, то си остава грешно! Направих каквото трябваше, за да спася дома си. Споменът за случилото се ще нося до края на живота си. Но не мога да продължавам повече. Нека си отида у дома!

— Никъде няма да ходиш, Арабела Грей, освен в Бастилията! — изсъска познат злобен глас. Иззад розовия храст излезе Сорча Мортън, вече дукеса Дьо Астиер. — А също и вие, милорд! И двамата ще бъдете екзекутирани!

Лорд Вардън силно пребледня. Но Арабела, която само до преди миг сякаш щеше да заплаче, сега изведнъж се превърна в тигрица.

— Наистина ли, госпожо дукесо! — сряза я тя. — И защо мислите, че ще отида в Бастилията?

— Защото си шпионка — каза тихо дукесата. — Ще докладвам за вас двамата и така ще ме обича не само новият ми съпруг, а и кралят. Така ще си отмъстя за обидите, които ми нанесохте в двора на крал Джеймс. И ще завършите дните си далеч от вашия любим „Грейфеър“.

— Внимавайте, госпожо дукесо — предупреди я Арабела. — Далече сте от дома, затова не можете да разсъждавате трезво. Ако кажете нещо за мен, и аз ще кажа нещо за вас. Какво ще си помисли съпругът ви, когато разбере, че сте спали с всички без изключение в двора на крал Джеймс, а и не се знае дали само с тях. Знам някои клюки за вас, Сорча, някои пикантни историйки, които не са известни на всички. Включително кръвосмесителните връзки, които сте имали с не един от братовчедите си. Ако кажете дори само една дума за онова, което току-що чухте, бракът ви скоро ще бъде анулиран. А вие, Сорча, ще бъдете изпратена у дома с пострадала чест и ще трябва да давате обяснения на краля. Вече нямате нищо в Шотландия, а се съмнявам, че Джейми ще се зарадва да ви види при тези обстоятелства. Както чух, той се е влюбил и едва ли ще е щастлив от досаждането на старите си любовници. Няма да ви позволя да ми отнемете победата. По-скоро ще ви убия! — Зелените очи на Арабела опасно проблясваха. Ръцете й бяха свити в юмруци.

— Кучка! — отговори Сорча Мортън. — Толкова много те мразя, че няма да мога да сдържа езика си. Дори страхът няма да ми попречи.

— Дръжте си езика зад зъбите само три дни — започна нежно да я увещава лорд Вардън. — Дотогава ние ще сме си заминали от Франция. А като го няма изкушението, мадам, може би ще замълчите завинаги. — Той взе ръката й и й се усмихна.

— А защо да не мога да ви издам, след като сте заминали? — запита тя сприхаво.

— Хората ще си помислят, че сте били в съюз с нас, мила моя — предупреди я лорд Вардън, като все още държеше ръката й и гледаше право в топлите й кафяви очи.

— Нима няма да се задоволите с това, че сте ни принудили да напуснем Франция, преди да сме приключили мисията си? — излъга Арабела като гледаше невинно.

Дукесата засия.

— Попречих ви, нали? Сложих край на действията ви! — каза тя, щастливо усмихната.

— Наистина го сторихте, мадам — излъга я и лорд Вардън, като й се усмихна топло. — Задоволете се с това и с невероятния късмет да сте омъжена за дука. Тази нищо и никаква информация, с която се сдобихме след цяла година усилия, няма никакво значение за безопасността на Франция. Тя няма да предизвика войни. — Той целуна ръката й. — Ако запазите тайната ни, мадам, ще ви изпратя красив и скъп подарък от Кале.

— Сватбен подарък ли, милорд? — предвзето рече Сорча, като предизвикателно се притисна в него.

Антъни Вардън се усмихна и я погледна щастливо.

— Не, нещо само за вас, мила — каза той тихо и добави: — Вие наистина сте очарователна. Мисля, че още не съм целунал булката, нали?

Новата дукеса обаче бързо се съвзе.

— Съжалявам, че ще трябва да напуснете Франция, милорд — каза тя, без да скрива мислите си.

— Аз също — отговори искрено лорд Вардън.

— Ще забележат, че ни няма — намеси се Арабела.

— Страхувам се, че лейди Арабела е права — каза лорд Вардън, като се престори, че съгласието му е дадено неохотно. Хвана дукесата под ръка и каза: — Ще ми позволите да ви придружа обратно до залата, нали, мила?

И като не обърна никакво внимание на Арабела, той поведе Сорча Мортън по чакълената пътечка, която се виеше сред розовите храсти. Останала сама, Арабела отново започна да се разхожда. Никак не й харесваше това, че Сорча беше чула техния разговор. Заплахите, че ще разкрият миналото й, както й чувственият чар на лорд Вардън сигурно щяха да осигурят мълчанието й, докато те заминат. Но Арабела не искаше да поверява живота си на случая. Единственото хубаво нещо беше това, че незабавно ще тръгнат за дома. А кога и как ще пътуват, зависеше от лорд Вардън, естествено.

— А, ето къде си била, любима. — До нея стоеше Адриен Морло. — Отегчи ли се вече?

— Да — отговори тя. — А и ми е много топло с тази рокля. Излязох да се разхладя, но няма никакъв ветрец — оплака се Арабела и отново започна да си вее с пауновото перо.

— Сигурно ще се разхладиш, като си съблечеш роклята — прошепна той и я целуна по устата. — Имам изненада за теб, красавице моя.

— Каква е тя? — попита тя. — О, Адриен, толкова си щедър! Вече ме засипа с бижута и рокли.

— Този път не е нито бижу, нито рокля, мила — каза той. — Този път е нещо, което още повече ще ти хареса.

— Няма да ми кажеш предварително, нали? — каза тя, а той почувства надигащата се в него страст. Никога нямаше да може да й се наслади достатъчно. Много съжаляваше за това, че не беше успял да я докара до края, независимо от това, че тя обичаше да прави любов с него.

— Трябва незабавно да се сбогуваме с краля — каза той и отново я целуна.

Но им трябваха цели два часа, за да се върнат в неговия замък край Лоара. Лятната нощ беше топла и спокойна, въздухът — свеж и благоуханен. Арабела се наслаждаваше на красотата на природата и като че ли беше забравила за всичко друго. Когато слязоха от конете, дукът попита:

— Кога мога да дойда при теб.

— Трябва да се изкъпя — отговори тя. — Когато се приготвя, Лона ще почука на вратата ти.

Арабела се приготви, без да бърза. За последен път щеше да бъде принудена да се отдаде на Адриен Морло. Странно, но изпитваше тъга. Може би защото дукът не беше лош човек и винаги я беше уважавал. Той не знаеше, че тя е станала негова любовница просто, за да получи информация. Мислеше я за бедна благородничка. И точно затова я беше взел за любовница, защото искаше да я закриля и да й помага. Е, с всичко това вече беше почти свършено. След време споменът нямаше да е толкова болезнен. Но никога не би могла напълно да забрави този период от живота си.

— Е, защо се къпете пак, аз не мисля, че сте мръсна — каза Лона. — Говорихте ли с лорд Вардън?

Арабела кимна.

— Ще ти разкажа всичко, когато няма опасност да ни чуят — прошепна тя.

Лона пусна косата на Арабела и внимателно я разреса.

— Искате ли долна риза? — попита Лона.

— Не, много е топло. Отвори прозорците, за да влезе малко ветрец. — Арабела се излегна на леглото и се подпря на лакът — в поза, която беше особено съблазнителна. — Е, вече май съм готова да посрещна дука — каза тя.

Лона се усмихна горчиво, угаси свещите, като остави само една да свети, провери дали има вино в гарафата, направи реверанс и каза на господарката си:

— Желая ви лека нощ, милейди.

— Почукай на вратата на дука, преди да се прибереш в стаята си, Лона — каза й Арабела.

Лона отново направи реверанс и силно почука на вратата, която делеше спалнята на дука от тази на господарката й. После бързо излезе.

Вратата едва се беше затворила зад гърба й, когато другата се отвори и дукът влезе в стаята. Също като Арабела, той беше гол. Отиде до леглото, наведе се и я целуна. Нещо не беше наред! Арабела нервно се отдръпна. Питаше се къде е проблемът. После чу познат смях и стреснато вдигна глава, за да види още един Адриен Морло, също гол, да влиза в стаята.

— Не можа да я заблудиш. Ален — каза той доволен. — Ти може и да си мой огледален образ, но не можеш да целуваш като мен.

— Никога не съм чувал жените да се оплакват от моите целувки, Адриен — каза раздразнено първият мъж.

Дали не полудяваше? Арабела въртеше глава и поглеждаше ту единия, ту другия.

— Адриен? — каза тя, без да се обръща определено към някого. — Кой е този мъж и защо му позволи да влезе в спалнята ми? — Тя инстинктивно придърпа завивките към брадичката си.

— Хайде, скачай в леглото, Ален — заповяда дукът и сам той легна от едната страна на любовницата си. Целуна я бегло и продължи. — Не се ядосвай, хубавице. Това е изненадата, която ти обещах. Този господин ми е брат и се казва Ален дьо Морло.

— Твой брат?! — За Бога, защо ли повтаряше думите му.

— Нека ти обясня, любима.

— Да, моля те, трябва да ми обясниш. Не можеш просто ей така да караш и други мъже да лягат в леглото ми!

Тя хвърли гневен поглед към Ален дьо Морло, а той й се усмихна нежно. Единствената разлика между тях беше в цвета на очите. Адриен имаше сини очи, а Ален — тъмнокафяви.

— Моля те, не се ядосвай, хубавице — каза тихо той. — Позволи на Адриен да ти обясни, преди да започнеш да го съдиш.

Арабела се намери седнала, подпряла гръб на високите възглавници, между двамата мъже.

— Е, Адриен? — попита тя.

— Ален е мой брат и най-близкият ми приятел. Споделям с него всичките си мисли, дори най-съкровените. А ти, мила, ми причини огромна мъка, макар да го направи несъзнателно. Много ме боли заради това, че не можах да ти доставя удоволствие. Това не ми се е случвало никога преди. Сигурен съм, че вината не е само моя, Бела. Но много ми се иска да ти дам този специален подарък. Хрумна ми, че може би двамата с Ален ще успеем да свършим това, което аз не успях да свърша сам. При нормални обстоятелства, не споделям любовниците си с никого. Но тъй като много искам да ти доставя удоволствие, аз мога да те разделя единствено с Ален, моя брат и най-близък приятел. Заедно ще те доведем до екстаз, Бела!

Арабела не знаеше дали да плаче, или да се смее. Тя се беше постарала да остане хладна, за да задържи вниманието на Адриен, докато получи желаната информация. Не беше й хрумнало нито веднъж, че той ще я сметне за жена, неспособна да стигне до оргазъм. Не беше и помисляла, че ще му причини мъка! Дори беше решила тази нощ да се люби с него без задръжки. А сега, за Бога, какво щеше да прави сега?

— Милорд — поде тя, но той сложи дланта си на устните й.

— По очите ти виждам, че се страхуваш, хубавице моя, но не бива. Ален и аз ще бъдем най-нежните любовници на света. Ще познаеш удоволствия, които не си познала досега, обещавам ти. — Той я погали по бузата. — Виж как тя се изчерви, Ален. Не е ли очарователно? Мисля, че се срамува да се отдаде едновременно и на двама ни.

Ален дьо Морло пак й се усмихна нежно и я прегърна.

— Хайде, мила, дай ми устните си — помоли я дукът тихо. Тя се обърна към него, като направи усилие да се освободи от прегръдката на Ален. Той я целуна страстно, езикът му проникна дълбоко в устата й. Арабела разбра, че няма да може да се изплъзне от обятията им, но не можеше да престане да се пита каква жена е тя, че може да сподели леглото с двама мъже едновременно. Дали щяха да прекратят играта, ако започнеше да протестира по-силно? А може би всичко щеше да бъде наред, ако просто се отпуснеше и се оставеше на непознатите усещания. Случилото се щеше да й даде основание да напусне дука без угризения, още повече че това нямаше да му се стори странно. Докато дукът я целуваше все така страстно, ръцете на Ален я прегърнаха отзад, обхванаха гърдите й и започнаха да ги галят. Арабела изпищя, но Ален тихо прошепна в ухото й.

— Не, не, мила. Не се страхувай от мен. Колко са красиви гърдите ти. Приличат на първите есенни ябълки. Съвършени са! Просто съвършени! — И той продължи да я гали.

Гърдите на Арабела се втвърдиха от желание под опитните ласки на Ален. Може би и думите чу бяха допринесли за това. Той нежно си играеше със зърната й, хващаше ги между двата си пръста и ги издърпваше напред, а после бързо прокарваше палеца си по тях, докато на нея й се прииска да вика, толкова остро и силно беше усещането. Ален дьо Морло нежно загриза долната част на ухото й. Съвсем бавно, езикът му погали вътрешността на ухото й. Той тихо прошепна:

— Членът ми е вече много нетърпелив да влезе в нежното ти крехко тяло, хубавице. Подивявам от желание по теб. — А после се обърна към Адриен. — Дай ми за малко устните й. Не им ли се насити вече?

Дукът неохотно отдели устните си от нейните и каза на брат си:

— Никога няма да се наситя на целувките й. Те са сладки като нектара на боговете. Можеш да я целунеш само ако обещаеш, че после ще дойде отново моят ред.

Ален започна жадно да я целува, а Адриен засмука зърната на гърдите й. Усещанията засипваха цялото й тяло. Като че ли нито един от двамата не се интересуваше дали тя участва активно в любовната игра или не. Единствената им цел бе да я възбудят до краен предел. Нямаше да им е трудно. Дори каменна статуя не би устояла на нежните ласки на тези двама красиви мъже. Тя вече не беше сигурна чии са ръцете, които милват тялото й. Не беше пренебрегната нито една негова част. Ръцете погалиха първо раменете й, а после гърдите й, корема й, бедрата и хълбоците й. Арабела започна тихо да стене. Не можеше повече да скрива, че те й доставят удоволствие, не можеше повече да се преструва. Тялото й се изви в дъга и само се предложи на ласките им.

— Ах, любима — прошепна дукът, — започваш да чувстваш страстта, нали?

— О, да! — прошепна Арабела. — О! О! О, да!

Адриен Морло се усмихна и седна така, че подпря гръб на високите възглавници. Придърпа Арабела над себе си и започна страстно да смуче гърдите й. Ален покри с горещи целувки тялото й, като се спускаше все по-надолу и по-надолу. Най-после той достигна до малката перла на нейната женственост. Адриен продължаваше да гали гърдите й, а после започна да ги мачка почти болезнено. Арабела остро извика, защото езикът на Ален се беше вмъкнал между срамните й устни и доста опитно галеше центъра на нейното удоволствие. Той ту я галеше бавно и нежно, ту я смучеше, а после езикът му внезапно ставаше бърз и игрив. Арабела беше замаяна, беше подивяла, изпитваше нужда да се разтовари от напрежението, което се беше трупало у нея месеци наред. Желанието й беше неудържимо като виковете, които излизаха измежду притворените й устни. Съвсем скоро тя почувства първите вълни на наближаващия оргазъм.

— Хайде, вземи я, братко! Вземи я! — чу Арабела гласа на дука. — Вземи собственото си удоволствие, но остави кулминацията за мен, моля те. Искам най-после да задоволя напълно страстта си.

Думите му достигнаха до съзнанието на Арабела. Тя се опита да предотврати тази сексуална лудост, като извика:

— Не! Не, Адриен, не!

Той погледна в очите й, целуна я и каза:

— Не, мила, не се бори, недей да си отказваш и този път удоволствието.

Арабела беше близо до припадъка, но все пак почувства тялото на Ален върху своето. Твърдите му бедра притискаха здраво нейните. Членът му бавно проникна в нея. Той въздъхна сластно, цялото му тяло трепереше от силната възбуда.

— Господи! Какво блаженство, Господи! — извика той високо. — Боже мили, Адриен, тя е толкова красива, че ме направи неопитен като младо момче! — Ален се отпусна върху нея. Беше готов да заплаче от разочарование, че всичко е свършило толкова бързо за него.

— Нощта едва сега започва, братко — засмя се дукът. — Английската роза може да ни даде още много. Хайде, Ален, отдръпни се. Позволи ми да довърша онова, което ти започна. Вярвам, че Бела е вече близо до върховното удоволствие.

Арабела отвори очи. Сетивата й бяха възбудени до краен предел, но тя все още изпитваше срам. Адриен й се усмихна.

— Не се противи, любима — прошепна той. — Остави се на страстта!

Той влезе в нея с бърз и силен тласък, изпълни я цялата и в този миг тя разбра, че е загубена. Този път нямаше да може да му попречи да постигне така желаната от него победа. Но това щеше да бъде и нейна победа. Тя го прегърна здраво, а бедрата й се повдигнаха, за да посрещнат неговите. Ноктите й се забиха в плътта му и оставиха следи по кожата на гърба му. Адриен отметна глава назад и високо се засмя.

— Този път няма да устоиш на страстта, Бела! — извика той. — Най-после си изцяло моя!

Никога досега Арабела не се беше чувствала така. Сърцето й биеше тежко. Вътре в нея се надигаше буря. Знаеше, че не може да контролира нито тялото, нито чувствата си. Изпитваше страх. Страхуваше се не от самата страст, а от това, че този път няма да може да я скрие. И разбра, че само ако се предаде на усещанията, ще може да оцелее. Тя бавно прогони страха и се остави на бурята. Нагоре. Нагоре. Нагоре. А после изведнъж започна да пада, да пада надолу, в топъл и безкраен мрак. Чу как някъде далеч извика жена. Чу въздишките на задоволство и виковете на мъж, отдаден на върховния миг. Но беше сигурна, че това няма нищо общо с нея. Приличаше на жаба, паднала на дъното на езерото, която се опитва да изплува. Не успя. Падна в прегръдките на мрака, където я очакваше единствено нищото.

Глава 21

— Боже мой! — възкликна разтревожен лорд Вардън. — Приличаш на самия дявол, Арабела! Какво се е случило?

— Не съм сигурна, че искам да го споделя с теб, Тони — отговори тя. — Предполагам, че си дошъл да ми кажеш кога тръгваме. О, Господи, моля те, нека бъде скоро!

— Утре кралят организира лов, който ще трае цял ден — каза лорд Вардън. — Моментът е много подходящ за нашето заминаване, макар че ще има доста въпроси. Всички ще се чудят къде сме изчезнали. Сигурна ли си, че си добре?

— Тони — попита го тя, — делил ли си някога жена с друг мъж?

Въпросът й изненада лорд Вардън. Той се изчерви, но все пак отговори:

— Е, един или два пъти… Аз… — изведнъж той престанала говори, пребледня и извика: — Господи! Нима искаш да кажеш, че дук Дьо Ламбер… че Адриен Морло… Господи, Арабела! Как си понесла това, та ти си порядъчна жена!

— О, понесох го, Тони, защото нямах друг избор — отговори тя. — Знаеш ли, дукът има брат близнак. Само цветът на очите им е различен. Казва се Ален дьо Морло.

— Но защо Адриен е постъпил така с теб? — зачуди се лорд Вардън. — Очевидно, че те обожава. За голямо забавление на двора, той е влюбен в теб.

— И точно затова снощи доведе брат си в леглото ми — каза Арабела. — Играла съм ролята си прекалено добре, Тони. Демонстрирах сдържаност и студенина, за да задържа вниманието му. А той решил, че на всяка цена ще ми достави удоволствие. Не можел обаче да ме раздели с друг, освен с брат си.

Арабела потрепери, а лорд Вардън я прегърна, за да я успокои.

— Имаш ли сили да понесеш пътуването, Арабела? — запита я той загрижен.

— Трябва да заминем, Тони, защото не бих могла да понеса още една такава нощ. Искаха да прекарат цялата нощ с мен. И може би щяха да го направят, ако не бях припаднала. Бях в безсъзнание повече от час. Когато се свестих, разбрах, че Адриен се е уплашил и е отпратил Ален. Разплаках се. Дори нежните ласки на дука не можеха да ме успокоят. Най-после, слава Богу, съм заспала. Днес ще си почина добре. Тази сутрин Адриен не дойде да ме види. Казаха ми, че заминал за Амбоаз много рано. Когато се върне, ще му кажа, че съм му много ядосана и няма да му позволя да прекара нощта при мен. А утре ще се престоря на болна. Ние ще сме заминали много преди те да се върнат от лов, защото кралят сигурно ще даде угощение след лова.

— Ако имаме късмет, ще мине цял ден, преди дукът да забележи отсъствието ти. Аз ще трябва да отида на лов, но ще се измъкна още след първата гонка. Ще се срещнем в хана на село Вилероял. Оттам ще продължим към Кале.

— Ще трябва да пътуваме, без да спираме, Тони. Не искам дукът да ни настигне. Не можем да разчитаме на това, че дукеса Дьо Астиер ще запази тайната ни. Сорча ме мрази, без да има причина за това. Не можем да поверим съдбата си на случая.

— Страхувам се, че си права, Арабела — каза лорд Вардън. — Снощи настоя да остана близо до нея и през цялото време ме разпитваше за теб. Беше особено ревнива, макар и да не разбрах защо.

— Заради Тевис Стюарт. Тъкмо се бяхме оженили, когато отидохме в двора. Той не й обърна внимание и тя реши, че трябва да ми отмъсти. — Тя се усмихна леко. Лорд Вардън се зарадва много на тази усмивка, защото бледнината й беше започнала да го плаши. — Внимавай да не се възползва от теб, Тони. Сорча не подбира много-много.

Той се засмя.

— Няма да й дам възможност.

— Само защото заминаваме, нали?

— И заради това — призна лорд Вардън. — Снощи дук Дьо Биланкор получи нова криза и настоя съпругата му да спи в неговата спалня. Никой не се осмелил да възрази на желанието му. Тази сутрин дукесата била кисела и раздразнителна, защото никак не й харесало това, че дукът е преследван от духове. Когато се уморила да слуша жалните му викове, тя го ударила по главата и той изпаднал в безсъзнание, но за кратко.

— Горкият Жан-Клод! — възкликна съчувствено Арабела. — Как е той?

— Възстановил се е и от припадъка, и от кризата, но имал ужасно главоболие — отговори лорд Вардън.

Арабела се изкикоти. На вратата се почука и Лона бързо връхлетя вътре.

— Дукът се е върнал — рече задъхано тя — и, без съмнение, е тръгнал към стаята ви, милейди.

Лорд Вардън се изправи.

— Ще трябва да отида в моята спалня — каза той и бързо излезе.

Лона, която знаеше какво се е случило снощи, каза:

— Бързо в леглото, милейди! Ще го приемете ли?

— Ако не го направя, ще възникнат подозрения. Все някой ще му каже, че лорд Вардън е бил тук. Той ще се запита защо мога да приема лорда, а него — не.

— Лорд Вардън нищо не ви е сторил!

— Все пак е по-добре да се видя с него. Тогава може да ме остави на спокойствие за останалата част от деня.

На вратата се почука и Лона побърза да отвори. Тя направи реверанс пред дука, направи му път и после излезе през все още отворената врата.

— Красавице моя!

Адриен Морло седна в края на леглото и взе ръката й в своята. Арабела бързо я отдръпна, все едно че нещо я беше ухапало.

— Отвращаваш ме! — изсъска тя. — Как се осмеляваш да дойдеш при мен след онова, което се случи снощи?! Не искам никога повече да те видя!

— Не се ядосвай, Бела — помоли я той. — Направих го заради теб. Не можех да понасям да те гледам толкова близо до върховния миг, който все ти се изплъзваше. Обичам те!

— Лъжец! Въобще не ме обичаш! Ако ме обичаше, нямаше да се отнасяш с мен като с курва! Нямаше да ме споделиш с друг! Махай се! Мразя те!

— Не, любима, не може да ме мразиш. Ядосана си. Разбирам гнева ти, но той ще премине — отговори дукът и нежно я целуна по бузата.

— Никога няма да ти простя. — Думите на Арабела не бяха лъжа.

— Разбира се, че ще ми простиш, моя английска розичке — каза той, напълно убеден, че ще стане така. — Разбирам, че снощното преживяване те шокира, но ти достигна до удоволствието. Сигурен съм, че никога преди не си изживявала такова нещо. Ти стигна до la grande petite morte, красавице моя! Беше великолепна! Обожавам те!

Арабела го погледна студено. Лицето й беше като издялано от камък. Дукът се засмя, защото беше сигурен, че ядът й скоро ще премине. Той отново взе ръката й и я целуна.

— Ако ти обещая, че това никога няма да се повтори, ще ми простиш ли, Бела?

— Остави ме! — каза тя с леден тон, като пренебрегна молбата му.

Дукът стана и излезе от стаята, все така убеден, че тя ще му прости след време. Всъщност той не разбираше защо е ядосана. Та нали той и Ален бяха самата нежност, не й причиниха никаква болка. Но Арабела отказа дори да вечеря с него и гостите му. Когато доста по-късно вечерта той влезе в спалнята й, завари Лона коленичила до леглото на господарката си. Тя бързо се изправи и направи реверанс.

— Милейди не е добре, милорд, и взе приспивателно — каза му тя. — Помоли да я извините утре пред краля, защото няма да може да дойде на лов.

— Наистина ли е болна? — попита той. — Или просто все още изпитва гняв?

— Милорд! — изрази възмущението си Лона.

— Това не е отговор — настоя дукът.

— Снощи е понесла прекалено много неща, милорд — каза Лона. — И днес милейди има нервно разстройство, главоболие, изтощена е, защото много плака. Тя е нежна и уязвима, а вие, макар да не ви харесва да го чуете, сте й причинили зло.

Прямият поглед на Лона накара дука да се почувства неудобно. Най-после той каза:

— Когато се събуди, кажи й, че я обичам, Лона. Увери я, че случилото се снощи няма да се повтори. Ще я извиня пред краля, а също така и себе си, защото ще остана край леглото й, докато е болна.

— Милейди ще бъде много доволна, когато разбере колко сте загрижен за нея, милорд, но ще се разгневи, ако не отидете на лов. Тя много харесва крал Шарл и не би искала да го тревожи без причина. Освен това кралят може да се разгневи и на двама ви заради отсъствието от лова. А някои хора, като новата дукеса например, които не обичат моята господарка, може би ще започнат да говорят за чума. И тогава дворът ще трябва да се премести на друго място. Може би дори в Нормандия, където моята господарка няма да може да ви последва, милорд. Само ще създадете неприятности на краля, и то за нищо.

— Ти си умно момиче, Лона — отбеляза дукът с усмивка, защото прекрасно беше разбрал намеците й. — Можеш ли да ме увериш, че господарката ти не е сериозно болна?

— Да, милорд.

— Е, тогава утре цял ден ще бъда в компанията на краля. И няма да мога да видя господарката ти чак до вдругиден, защото сигурно ще се прибера много късно от Амбоаз. И ще очаквам от нея да се възстанови напълно дотогава. Разбираш ли, Лона?

— Да, милорд — каза Лона, усмихна се многозначително и отново направи реверанс.

— Лека нощ тогава — каза дукът и излезе през вратата, която свързваше спалнята на Арабела с неговата.

Когато стъпките му утихнаха, Лона тихо прошепна:

— Отиде си, милейди.

Арабела седна в леглото.

— Справи се много добре, Лона — каза тя. — Добре, че измисли как да възразиш, когато той каза, че ще прекара деня до леглото ми. Благодаря ти.

— И аз, също като вас, нямам търпение да се върна в Англия, милейди.

— Пътуването няма да е нито лесно, нито приятно — каза Арабела. — Няма да спираме никъде, няма да си почиваме, дори ще се храним в каретата.

— Въпреки това ще се радвам да оставя Франция зад себе си — каза Лона. — Тук животът е прекалено охолен, милейди. Копнея за простичкия живот, който водехме край границата. Освен това крайно време е аз и Фъргюс да се оженим. Да опаковам ли вече багажа?

— Вземи само няколко чифта дрехи, Лона. Нито една от тези красиви рокли няма да ми трябва в „Грейфеър“. Вземи бижутата, които дукът ми подари, защото, Бог ми е свидетел, съм си ги заслужила. Няма да ги нося никога вече, но ще ги продадем в Йорк и така ще изкараме пари за имението.

В ранни зори Арабела, застанала до прозореца, наблюдаваше как дукът и лорд Вардън излизат, яхнали конете, за да настигнат краля в гората, където щеше да се проведе ловът. Слугите, които бяха малко на брой за този огромен замък, бяха много заети и не забелязаха излизането на господаря си. Освен това те нямаха никакво право да задават въпроси на Арабела. Багажът беше подреден в каретата още по тъмно, часове преди изгрева на слънцето. Бялата кобила, която Арабела беше довела със себе си от Англия, беше вече извън Париж, настанена в един хан по пътя. Другите коне щяха да останат тук, не можеха да ги вземат със себе си. Фицуотър и останалите придружиха Арабела, без да се крият, защото обикновено го правеха при всяко нейно излизане.

Няколко часа по-късно те стигнаха до хана в село Вилероял, където останаха, за да чакат лорд Вардън. Той пристигна малко преди обяд. Обядваха и потеглиха на път. Следващите няколко дни прекараха затворени в тясното пространство на каретата. Спираха само да сменят конете, да се облекчат и да се нахранят. През първите дни нямаше опасност да бъдат преследвани, защото Арабела беше оставила бележка на дука, в която му казваше, че е много сърдита и е заминала, за да се успокои. За да подхрани самолюбието му, а и за да го заблуди, беше написала, че ще се върне след ден-два. През това време щяха да стигнат до Кале. Един от хората на лорд Вардън беше заминал няколко дни преди тях, за да им осигури места на някой от корабите. Така те нямаше да се бавят нито ден в пристанищния град.

Когато пристигнаха в Кале обаче, срещнаха сериозно затруднение. В Ламанша бушуваше силна лятна буря и нито един кораб нямаше да отплава, докато тя не утихне. Настаниха се в доста удобните стаи на малък пристанищен хан, който носеше името „Дивата роза“. Като дадоха няколко допълнителни монети на собственика, си осигуриха абсолютно спокойствие. Бурята утихна след два дни и капитанът на техния кораб ги уведоми, че ще отплават с прилива рано на другата сутрин. Ако имаха късмет, късно следобед щяха да стигнат английския бряг. Миг след излизането на капитана в стаята влезе Адриен Морло. Антъни Вардън си пое дълбоко дъх, а Арабела видимо пребледня. Фицуотър и Фъргюс поставиха ръце на мечовете си и зачакаха командата на лорд Вардън.

— Ех, красавице моя, най-после те настигнах — каза той тихо и й целуна ръка.

— С каква цел, милорд? — отговори студено Арабела и бързо издърпа ръката си. — Нима не прочетохте съобщението, което ви оставих?

— Искам да говоря с теб насаме, Бела — каза той тихо, но многозначително.

— Няма нищо, което лорд Вардън не би могъл да чуе — отговори тя твърдо.

— Нима страстта, която ни изгаря трябва да стане публично достояние? — попита той.

— Вие бяхте този, който пожела така, милорд, а не аз — отговори тя.

— Моля те, любима — каза той.

— Напразно си губите времето, милорд, като се опитвате да ме спрете — каза Арабела.

— Не, Бела, аз не мисля така. Щях веднага да тръгна след теб, но в Амбоаз пристигна куриер от Нормандия, който ми носеше извънредно важно съобщение. Съпругата ми е починала. Задавила се с рибна кост — каза дукът безстрастно.

— Господ да даде мир на душата й — каза Арабела тъжно. — Наистина съжалявам, Адриен.

— Искам да се омъжиш за мен, Арабела — каза той и думите му я свариха неподготвена. — Можем да се оженим и тук, в Кале. Тони ще ни стане свидетел. Не мога да те оставя да си отидеш, Бела, обичам те. Но трябва цяла година да спазвам траура. Все пак тя беше майка на децата ми. Затова женитбата ни трябва да остане в тайна една година.

Арабела беше готова да заплаче. Нима беше преценила толкова погрешно Адриен Морло?

— Не мога да се омъжа за теб, Адриен — каза тя най-после.

— Значи е вярно — отговори той.

— Какво е вярно? — попита тя, макар дълбоко в сърцето си да беше сигурна в отговора.

— Дукеса Дьо Астиер ми довери, че ти и Тони сте английски шпиони — каза Адриен, силно натъжен.

Лорд Вардън се засмя от все сърце.

— Каква лъжа! — възкликна той. — Какво ли би спечелила онази шотландска курва с нея? Бедният Биланкор! Вие знаете ли, милорд, че дукесата е спала с всички мъже от двора на крал Джеймс? Какъв подвиг само, а? И понеже причинявала само проблеми, кралят я изпратил във Франция. Можем само да се надяваме, че наследниците на Дьо Астиер наистина ще носят неговата кръв.

Дукът не обърна никакво внимание на лорд Вардън. Сините му очи не се отделяха от лицето на Арабела.

— Шпионка ли си? — попита той тихо.

Арабела се поколеба, а после също толкова тихо отговори:

— Да.

Никога вече. Каквото и да й беше сторил Адриен Морло, той я обичаше, а тя го беше използвала. Никакви лъжи повече.

— Защо?

— Заради „Грейфеър“ — обясни простичко тя.

— Заради „Грейфеър“? Предала си ме заради някакво парче земя?

— О, Адриен — нежно го упрекна Арабела, — не съм те предала. Крал Хенри ми каза само да се оглеждам и да се вслушвам в разговорите, които се водят във френския двор. Страхува се, че крал Шарл може да го предаде, както сториха французите с крал Ричард. А той силно желае да се задържи на трона. Не съм те предала.

— Но ще кажеш на крал Хенри за брачните планове на Шарл, нали? — дук Дьо Ламбер беше истински натъжен.

— Да, тази информация наистина е много полезна — призна Арабела. — Едва ли бих могла да скрия подобно нещо от краля си, нали? Само това успях да науча за цяла година пребиваване във Франция. Но все пак ще си възвърна имота и опеката над детето. Бих направила всичко за моята малка Меги и за „Грейфеър“.

— Обичам те — каза той.

— Не — отговори тя. — Само така ти се струва. Мисля, че си вярваш, но също така мисля, че не си влюбен в мен. Пак ти повтарям, че ако ме обичаше, нямаше да ме делиш с брат си. Ти се отнесе с мен като с курва, но не мога да виня само теб за това. Като приех ролята на твоя любовница, аз всъщност приех ролята на курвата. Странно, но по-рано не знаех, че съм способна на това. Тази страна на характера ми ме изненадва, но, както и да е, с това е свършено. Ще се върна у дома си. Нищо и никой не може да ме спре!

Дук Дьо Ламбер изпитваше силна мъка.

— А няма ли да бъдеш самотна, Бела, любима? Говориш за детето си и за „Грейфеър“, но не казваш нищо за любов.

Арабела се засмя горчиво.

— Любов?! Сигурно говорите за илюзията, която се създава между мъжа и жената, милорд. В живота няма любов, за нея се говори единствено в приказките. Познала съм любовта на мъжете, милорд, и трябва да ви кажа, че предпочитам да живея в самота.

— Нека ти докажа, че грешиш, Бела — помоли я той. — Знам, че за поведението ми онази нощ няма извинение, но ако можеш да ми простиш, Бела, ако намериш сили за това, ще изкупя всичките си грехове. Обичам те така, както не съм обичал никоя друга жена!

— А не сте ли казвали същите думи и на бедната Клод — Мари, Адриен, не сте ли й казвали това, преди да я обречете на затворен живот и самота в замъка в Нормандия? Благодаря ви за предложението за женитба, но здравият разум и горчивият опит ме карат да ви отговоря с „не“. Не си губете времето да се обръщате към сърцето ми, Адриен, защото аз нямам сърце.

— Боже мой! — възкликна той. — Жестока си, Арабела!

— А вие нежен ли сте, мосю? — попита Арабела. — Постъпих мило, като ви оставих прощалното си писмо. Бях нежна с вас цяла година, а как ми отвърнахте вие?

— Значи няма надежда, Арабела?

— Никаква — отговори твърдо тя.

— Хайде, Адриен, приятелю — каза мило лорд Вардън. — Примирете се. Да седнем и да пийнем малко вино. Яздили сте дълго и бързо, знам. А ще трябва да се противопоставите на дукеса Дьо Астиер, ако тя се опита да ни очерни публично. Сигурен съм, че искате да запазите приятелството си с краля.

Всъщност лорд Вардън се страхуваше, че мъката на дука бързо ще прерасне в гняв, защото Адриен Морло беше горд човек.

— Мен никой няма да може да ме обвини в измяна — възрази дукът, но се остави да бъде заведен до масата.

— Всъщност — побърза да го успокои лорд Вардън — няма никаква измяна във всичко това, мили приятелю. Никой не знае за какво сте си говорили в леглото с Арабела. Това, което е ставало в спалнята, е тайна. Сигурен съм, че сега, като знаете за миналото на скъпата дукеса, ще успеете да й затворите устата. Лесно ще се измъкнете, като кажете, че сте загубили следите ни. Няма нужда никой да знае за тази наша последна среща, нали? Ще кажете, че съм придружил Арабела, защото ми е близка приятелка и роднина, а, освен това, вече съм се отегчил от френския двор. Че съм искал да се върна в родината си, за да създам семейство. И не тъжете, приятелю. Скоро ще се влюбите отново.

Дукът вече беше пресушил първата чаша вино. Подаде я, за да я напълнят отново.

— Изкарваш всичко без значение, Тони — каза той.

— Но то си е така, Адриен, и ти ще успееш да убедиш всички, че просто си се позабавлявал с Арабела. И помни, че трябва преди всичко да мислиш за двамата си синове, а не за личното разочарование, което си изпитал. Заради тях не би могъл да се лишиш от приятелството на краля. — Той напълни чашата на дука и подкани Арабела: — Защо не му разкажеш за миналото на дукеса Дьо Астиер, мила? Преди да се е напил, защото тогава няма да може да схване нищо. Тази вечер ще се напием, нали, Адриен? Заради старите времена, друже.

Дукът се усмихна леко, само с устни.

— Да, скъпи приятелю, ще пием, докато паднем под масата — съгласи се той, а Арабела подхвана историята на Сорча Мортън.

Когато свърши, дукът вече беше напреднал доста с чашите. Лорд Вардън леко й кимна, тя го разбра, стана и излезе от стаята. Цяла нощ те пяха неприлични песни, а тя се кикотеше в мрака. Беше сигурна, че на сутринта Тони ще има ужасно главоболие.

Лона я събуди преди зазоряване.

— Негово благородие каза, че трябва да побързаме, милейди. Приливът ще настане след по-малко от час.

Арабела започна бързо да се облича.

— Как се чувства лорд Вардън? — попита тя с тревога.

— Свеж като кукуряк — отговори Лона.

— Но как така, след като пи цяла нощ?! — зачуди се Арабела. Лона се засмя.

— И аз го попитах същото, милейди, защото също чух песните. И знаете ли какво ми каза? Че след първата чаша сипвал в своята вода. Но дукът здравата се напил и двамата с баща ми го сложили в леглото. И заръчали на собственика да се грижи добре за него, когато се събуди. Лорд Вардън е платил цялата сметка, включително и за двамата придружители на дука, които спят в конюшнята.

Като чу обяснението, Арабела също се засмя. Тони наистина се оказа истинско съкровище.

— Донеси ми малко хляб, сирене и плодове — каза тя на Лона. — Умирам от глад! Сигурно е от морския въздух. И вземи храна за пътуването през Ламанша.

Отплаваха от Кале преди изгрева на слънцето. Задуха лек попътен вятър и те акостираха в Доувър късно следобед. Като видя английския бряг, Арабела се разплака, а очите на лорд Вардън също издайнически се навлажниха. Той не беше виждал Англия цели десет години.

— Тази нощ ще прекараме в Доувър — каза Тони и започна да търси хан, подходящ за ранга на Арабела.

— А утре? — попита тя.

— Утре ще заминем за „Шийн“, защото по това време на годината кралят е там.

— А може ли да тръгнем по-раничко?

— Ако искаш, ще тръгнем още преди да се е зазорило, мила — каза лорд Вардън.

Така и направиха. Изпратиха конник, който да извести краля за пристигането им. Арабела мислеше само за едно: как ще вземе дъщеричката си и ще замине на север, в любимия „Грейфеър“. Антъни Вардън не я обвиняваше, че иска да забрави преживяното през последната година. Ако не се страхуваше от присмеха й, той щеше да й каже колко силно се възхищава от нея. Като стигнаха в „Шийн“ и влязоха в двора на единствения хан, видяха, че вече ги чака един от слугите на краля.

— Кралят ви очаква утре сутринта в десет часа — съобщи той. — Уведомява лейди Грей, че дъщеря й е в отлично здраве и няма търпение да се върне при майка си.

Слугата се поклони и си тръгна.

— Сега, когато службата ти приключи, къде ще отидеш, Тони? — попита Арабела. Бяха заели местата си до отрупаната с ястия маса.

— Кралят непрекъснато ми обещаваше, че ще се сдобия със свое собствено имение, мила. Надявам се, че то ще бъде някъде близо до Йорк, откъдето произхожда семейството ми. Ще трябва да помоля краля да ми намери и съпруга, макар да не съм сигурен, че ще мога да обичам така, както обичах първата си жена. Но се надявам поне да се наслаждавам на компанията й. Особено след като тя ще бъде майка на децата ми.

Арабела кимна.

— И това е достатъчно добра основа за съвместен живот, Тони — каза тя.

— Ами ти, мила?

— Нали чу какво казах вчера на Адриен? Животът ми ще е посветен на Меги и „Грейфеър“.

— Ами граф Дънмор, мила? Не мислиш ли, че той ще намери сили да ти прости? Нима не бихте могли да поставите ново начало? — попита лорд Вардън, изпълнен с надежда за Арабела.

— Не, сигурна съм, че той не би ме взел пак, Тони, защо да го прави? Та нали аз се разведох с него, все пак. Той си тръгна от Франция, без да се сбогува с мен. Лона непрекъснато ме упрекваше, че не съм му добра съпруга. Той може би с право иска да се отърве от мен. Освен това — засмя се Арабела — мисля, че не съм сторила нищо, което да изисква прошката на Тевис Стюарт, Тони.

Преценката й отново се оказа безгрешна и Тони отново беше удивен от способността й да оглежда проблемите от всичките им страни. Не познаваше друга жена, която да е толкова пряма и откровена, но не беше сигурен, че навикът й да говори направо не го притеснява. Беше така възпитан, че да смята, че жените трябва да бъдат по-меки и по-отстъпчиви, и по-зависими от мъжете.

Рано на другата сутрин Антъни Вардън и Арабела Грей се явиха пред крал Хенри. Слънцето току-що беше изгряло и кралят тъкмо излизаше от литургия. Той не искаше да се вдига шум около завръщането на двамата от Франция. Беше внимателен и дискретен и не им зададе никакви въпроси относно обстоятелствата, принудили ги да се върнат. Все още не знаеше как би могъл да използва получената от Арабела Грей информация, но знаеше, че ще успее по някакъв начин. Засмя се на глас, когато проумя, че допуска грешката, допускана от мнозина други. Френският крал не беше малоумен, всъщност той беше доста по-опасен, отколкото го смятаха. Но Максимилиан Хабсбург беше истински глупак, ако си мислеше, че може да отнеме Британия от англичаните. Да, информацията, която Арабела носеше, наистина беше много ценна.

— Тони! — Кралят разпери ръце, за да прегърне лорд Вардън. В сините му очи грееше приятелско чувство. — Радвам се, че отново ще те имам до себе си, стари приятелю — каза топло той.

— Сир — отвърна почтително Тони, но гласът му беше странно пресипнал, а в очите му се бяха появили сълзи.

— Какво, Тони? Защо се обръщаш така към мен? Независимо какви условности спазваме за пред хората, насаме ние сме си все още Хал и Тони.

— Благодаря, милорд — отговори лорд Вардън. — Хубаво е, че се върнах в Англия след толкова много време.

— Ти много ми помогна, Тони, и аз съм ти благодарен — каза кралят, напълно искрено. — Помниш ли, че ти обещах кралска награда за услугите, които оказа на короната? — Кралят вдигна цяла връзка листове от бюрото си. Подаде ги на лорд Вардън. — Давам ти баронска титла и имението Уайтбридж, което се намира на северозапад от Йорк. Няколкостотинте акра земи са богати на пасища, поля и гори. Замъкът не е много голям, но е удобен и красив. Кралският декрет гласи, че собствеността ще остане владение на твоите потомци. Приеми, заедно с моите благодарности, Тони.

Лорд Вардън се поклони, пое книжата и каза:

— Искам да те помоля за още нещо, Хал. Ти си много великодушен, но аз ще имам нужда и от съпруга. Дали кралицата не познава някоя подходяща дама? Толкова дълго ме нямаше в Англия, че не познавам младите дами. Оставям се в твои ръце, Хал.

Кралят замислено кимна.

— Разбира се, ще намерим някоя млада жена, която ще е в състояние да ти роди деца, Тони. Кралицата познава една дама, която е сираче, но е от благороден произход и си търси съпруг — лейди Ан Милертън. Зестрата й е скромна, но дамата е красива и почтителна, а още и весела по природа. На петнайсет години е и кралицата много я обича, защото й напомня за нейната собствена сестра. — И той извика наличния си камериер: — Питър, момчето ми, отиди при кралицата и й кажи, че я викам. Да дойде незабавно, придружена от лейди Ан Милертън.

Сега Хенри Тюдор посвети вниманието си на Арабела.

— Добре дошли у дома, лейди Грей. Тони ми каза, че сте успели да се сдобиете с информацията благодарение на ума и досетливостта си. Така ли е?

— Да, господарю — отговори тя.

— Значи сте заслужили правото си да притежавате „Грейфеър“, макар все още да ме притеснява мисълта, че крепостта ще бъде управлявана и защитавана от сама жена. Чиновникът, когото изпратих там, ми каза, че имението е бедно. Сигурна ли сте, че не искате да ви даря с по-доходно имение, което ще може да оставите на своите потомци? Не искам да постъпя нечестно с вас.

— Не, господарю, но ви благодаря за предложението — отговори Арабела.

— Семейство Пърси не искат да се сродят с вас, мадам — каза тихо кралят. — Мислят, че земята ви е бедна и е без значение. Лорд Пърси ще търси съпруга за любимия си син по-нависоко.

— Лорд Пърси е надут и твърдоглав глупак, милорд. Нямаше да му се доверя, ако бях на ваше място — отговори Арабела. — Маргарет е още малка, има време да й намерим съпруг. А вие ще успеете, сигурна съм.

— Добре тогава, лейди Грей. — Той й подаде връзка листове, подобни на онези, които беше подал на лорд Вардън. — Това е за вас, мадам. „Грейфеър“ отново ви принадлежи и може да се предава по наследство както по мъжка, така и по женска линия.

— Благодаря ви, господарю — каза Арабела, наистина благодарна, и направи дълбок реверанс.

В този момент кралицата и нейната придворна дама влязоха в залата. Лорд Вардън и лейди Грей й засвидетелстваха уважението си.

— Какво, милорд, е толкова спешно, че трябваше да побързаме? — обърна се тя към краля.

— Успокой се, Бет. Това е лорд Вардън, стар мой приятел, който току-що се завърна от Франция, заедно с лейди Грей. Помниш ли лейди Грей, мила? Днес тя ще вземе дъщеря си и ще се върне у дома си, в „Грейфеър“. А Тони ще замине на север, в имението си Уайтбридж. Но ме помоли да му намеря съпруга.

В очите на кралицата просветна искра, която показа, че прекрасно разбира всичко. Лейди Милертън също разбра накъде вървят нещата и се изчерви. Беше красиво момиче и когато погледна към лорд Вардън, той се почувства притеснен и заби поглед в земята. И двете дами одобряваха външността и обноските на лорд Вардън.

— Да разбирам ли, милорд, че искате да ожените лорд Вардън за лейди Милертън? — попита кралицата.

— Ако дамата не възразява, мадам — отговори той.

Кралицата се обърна към нея:

— Какво ще кажеш, Ан? Предложението ти прави чест, защото имението Уайтбридж е богато.

Ан Милертън беше с около пет сантиметра по-висока от лорд Вардън. Тя прекоси стаята, застана до него и каза с нежен глас:

— А вие какво ще кажете, милорд? Намирате ли ме привлекателна, въпреки че съм по-висока от вас? Чух какво казаха кралят и кралицата, но не знам какво ще кажете вие.

Той беше очарован от нея, а чувствата бяха ясно изписани на лицето му. Тя не приличаше нито в лице, нито в тяло на покойната му съпруга, но беше много очарователна.

— Ще кажа, лейди Милертън — отговори той, — че съм забравил колко красиви са английските девойки. Че ако се съгласите да ми станете съпруга, ще бъда най-щастливият мъж на земята. Ще бъда добър с вас, обещавам ви.

— Е, тогава, милорд, и аз ще бъда повече от щастлива да ви имам за съпруг — каза лейди Милертън и направи реверанс, за да покаже уважението си към него.

— Добре — намеси се кралят доволен. — Значи е уредено! Питър, иди да доведеш свещеника и нека веднага отпразнуваме този брак.

— Милорд! — Кралицата беше шокирана. — Не сме приготвили зестрата на Ан. Искам да я приготвя за сватбата така, както биха сторили родителите й, ако бяха живи. Нека не прибързваме.

— Но Лорд Вардън трябва да замине незабавно на север. — Кралят беше категоричен.

— Аз нямам нищо против да се омъжа набързо — намеси се лейди Ан. — Кралят прояви такова великодушие, като ми намери добър съпруг, мадам, че с радост ще се лиша от приготовленията за сватбата и от тържествата, свързани с нея.

— Виждаш ли, Тони, какъв щастливец си?! Тя е много разумно момиче! — каза кралят. — Доведи свещеника, Питър. Ще се срещнем с него в личния ми параклис.

— Мога ли вече да отида при дъщеря си, господарю? — попита Арабела.

— Не — отговори кралят, — ще станете свидетелка на сватбата на лорд Вардън, защото и Тони би пожелал така, нали, приятелю?

— Само няколко минути още, Арабела — помоли я лорд Вардън. — Не се съмнявам, че Хал сам ще ни отпрати още преди да е настъпил утрешният ден.

— Да, наистина ще постъпя така, Тони — съгласи се кралят. — След време, Тони, можеш да се върнеш в двора, но сега трябва веднага да заминеш на север. Не искам около завръщането ти да се вдига шум.

Свещеникът също имаше някои възражения срещу прибързаната женитба, но те всички, с общи усилия, успяха да го убедят, че всичко е наред. Лорд Вардън и лейди Милертън бяха свързани в свещен съюз.

— Трябва да опаковам нещата на Ан, милорд — каза кралицата след церемонията. — И, разбира се, трябва да заведа лейди Арабела при детето й. Ще ви оставя насаме с лорд Вардън, защото съм сигурна, че имате много да си говорите с него. Предполагам, че ще тръгнете на север по едно и също време с Арабела, лорд Вардън?

— Да, наистина, лейди Грей ще пътува с мен — каза той. Арабела благодари на краля и кралицата изведе двете дами от залата.

— Детето ви израсна много на височина през последната година, мадам — каза тя. — Тя е очарователно момиченце, макар да е малко своенравно. Принц Артър я обожава. Обича я дори повече от собствената си сестра, но може би това е така, защото може да си играе с вашата дъщеря, докато с бебето не може.

Арабела остави кралицата да говори, защото искаше да научи всичко, което се е случило на Маргарет през годината на нейното отсъствие. Когато най-после стигнаха до детската стая, жените, които се грижеха за децата, излязоха да поздравят кралицата, като носеха на ръце сина й — който, макар вече четиригодишен, беше с крехко телосложение и крехко здраве, — и осеммесечното бебе.

— Къде е лейди Маргарет Стюарт? — попита кралицата. — Майка й току-що дойде да я вземе.

Най-възрастната от жените се обърна назад и извика:

— Ела, агънце, твоята майка е дошла да те отведе у дома. Хайде, бъди добро момиче, и ела при Сара, сладкото ми.

— Не! — Отказът долетя от най-тъмния ъгъл на детската стая.

— Лейди Маргарет — заповяда кралицата, — излез веднага оттам!

— Не! Няма!

Арабела сдържа смеха си и бавно прекоси стаята, като се водеше от посоката, от която долиташе гласът. И най-после видя момиченцето си. Кралицата беше права, че тя беше израснала много на височина. Вече беше на три години. Арабела коленичи пред нея.

— Помниш ли ме, Меги? — Детето поклати глава отрицателно. — Аз съм майка ти — продължи Арабела. — Дойдох да те вземай заведа у дома, в „Грейфеър“.

— Искам да остана при Артър — каза малката, с което още веднъж прояви упоритостта си, а после протегна ръка към верижката, която украсяваше шията на майка й.

— Сигурна съм, че искаш точно това — отговори Арабела, свали верижката и я сложи около врата на дъщеря си. — Знам, че той ти е добър другар в игрите, но вече достатъчно гостува на Артър. Трябва да се върнем у дома. Искаш ли да яздиш при мен, на моя кон?

Очите на Маргарет засияха. Започна да проявява интерес.

— Артър има пони — каза тя и лукаво добави: — Може ли и аз да получа пони?

— Когато се върнем в Грейфеър — отговори майка й.

— Собствено пони ли? — настоя Маргарет.

— Да! И на никого другиго няма да бъде разрешено да го язди, Меги! — обеща Арабела.

Най-после Меги се хвърли в прегръдките на майка си.

— Тогава да си вървим у дома, за да получа понито си — каза тя. — А после ще се върна тук, за да го покажа на Артър. Може ли да го покажа на Артър, мамо?

— Някой ден — отвърна Арабела и взе Маргарет на ръце. — Някой ден, Меги!

Глава 22

Арабела Грей стоеше вторачена в онова, което едно време беше процъфтяваща овощна градина. Нямаше и следа от младите дръвчета, които тя беше засадила със собствените си ръце преди четиринайсет месеца. После се взря в малкото селце, което беше сгушено в подножието на крепостта. И него го нямаше. Нищо не беше останало от мястото, където бяха се раждали, живели и умирали толкова поколения Грейфеър — нищо, освен няколко купчини почернели камъни, сега мокри от летния дъжд. И няколко мършави овце, които пасяха по залинелите ливади. Тя безмълвно направи знак на Фицуотър.

— Съвсем скоро ще разберем всичко — отговори той.

Мостът беше вдигнат, но когато се приближиха достатъчно до крепостта, хората вътре започнаха да го спускат. По него имаше следи от огън, както и от пики и други остри оръжия. Фицуотър каза:

— Не знаем кой е вътре, милейди. Нека те дойдат при нас. Няма да постъпваме като агнето, което влязло в леговището на лъва.

От вътрешността се показа един-единствен конник и Арабела развълнувано извика:

— Това е Роуън! Роуън! — Тя усилено замаха с ръка. Като чу гласа й, той също вдигна ръка за поздрав.

— Благодарим на Бога, че това сте вие, милейди! — извика той.

— Кой направи това на „Грейфеър“, момчето ми? Шотландците ли?

— Шотландците? Не, татко, сър Джаспър Кийн! Хайде, елате. Трябва веднага да вдигнем моста. Дори с вашата помощ не бихме могли да се защитим, ако той се върне.

Те последваха Роуън в крепостта и вдигнаха скърцащия мост. Арабела с изненада видя, че в двора на крепостта са издигнати няколко дървени колиби. Нямаше нужда да задава въпроси. Вонята от човешките изпражнения и многото животни накуп беше ужасна Лона отвори широко очи, разтревожена.

— Господ да ни е на помощ! — извика тя и притисна Меги до гърдите си.

— Обитаема ли е крепостта? — попита Арабела.

— Може да се живее — беше отговорът на Роуън.

Арабела слезе от коня и бързо изкачи стъпалата, които водеха в замъка. А вътре откри какви ли не щети. Всички прозорци в Голямата зала бяха изпочупени, както и по-голямата част от мебелите. По подовете имаше ужасни драскотини. Навсякъде имаше прах и нечистотии. Каквото и да се е случило, помисли си тя, няма извинение затова!

— Защо майка ти не се грижи за замъка? — попита тя Роуън.

— Тя не е тук, милейди. Когато повечето хора заминаха на юг, за да търсят по-добър живот, аз изпратих мама и малката си сестра при по-голямата си сестра, Уонета, в Йорк. Тя не искаше да замине, но аз бях сигурен, че и татко би постъпил така. Тук са останали старите и най-упоритите, милейди.

— А измежду най-упоритите няма ли жени, които могат да работят? — попита сухо Арабела. Когато той кимна, тя продължи: — Веднага ги изпрати при мен. Трябва да поговорим, Роуън, но няма да те изслушам, докато залата не бъде приведена в ред и не стане обитаема. — Арабела се обърна към Лона. — Заведи Маргарет в моите стаи и се погрижи в тях също да бъде въведен ред, Лона. Ти отиди с нея да й помогнеш, Фъргюс Макмайкъл.

— Да, милейди — отговори Лона и нервно погледна към брат си. Реши, че той не е особено практичен човек и че би било по-добре да не разчитат изцяло на него.

Няколко жени на неопределена възраст и в лошо настроение влязоха в залата, като носеха парцали и кофи с вода. Арабела издаваше заповеди, самата тя въоръжена с метла с дълга дръжка. Помагаше им да почистят залата.

— Щом няма мъже, които да могат да поправят мебелите — каза тя на Роуън, — ще трябва да ми намериш мебели, които да не са счупени, по дяволите! Не ме интересува колко трудни са били времената тук. Залата трябваше да е готова за моето завръщане.

Фицуотър беше отишъл да нагледа конюшните, да се погрижи за хората си и да научи каквото успее. Сред останалите жени той намери няколко, които изпрати в кухнята с нареждането да запалят фурните и да приготвят храна. Беше ядосан на единствения си син, макар да разбираше, че момчето е направило каквото може при създадените обстоятелства. Когато беше оставил Роуън да се грижи за крепостта, смяташе, че задачата му ще бъде лесна. Но прекараните безметежни години го бяха направили негоден да се справи с неочакваното. По-възрастен и по-мъдър мъж щеше да преследва сър Джаспър Кийн след неговата първа атака и да му причини колкото може вреди. По-възрастният и по-мъдър мъж щеше да се погрижи сър Джаспър Кийн да не се връща след първата си атака.

До падането на нощта бяха успели да въведат що-годе ред в „Грейфеър“. Бяха затворили капаците на прозорците и запалили огън в камините. А навън беше започнало да вали силно. На моста бяха прикачени още няколко вериги и той беше вдигнат за през нощта. Трапезарията беше излъскана до блясък и бяха поставени нови восъчни свещи. На масата беше сервирана риба и грах, току-що опечен хляб и малко сирене. Тази вечер в трапезарията се храниха Арабела, Фицуотър, Роуън, Лона и Фъргюс. Арабела не държеше на условностите първата вечер след пристигането си. Малката Меги спеше безметежно, настанена на втория етаж, а над съня й бдеше възрастна жена на име Нора. Още когато беше зърнала малкото момиченце, тя беше изразила желание да се грижи за него. Утолила глада си, Арабела се облегна назад, изпи на един дъх виното си и подаде чашата си на Лона, за да я напълни пак. А после погледна право в очите Роуън Фицуотър и каза:

— Започни от самото начало, Роуън, и не пропускай нищо. Знам, че си направил всичко, което е по силите ти, и затова не съм ти ядосана.

Фицуотър я погледна с благодарност, а в очите на Лона се появиха сълзи.

— Два месеца, след като вие заминахте — поде Роуън, — сър Джаспър Кийн се върна в „Грейфеър“, милейди. Тук беше и чиновникът, изпратен от краля, който правеше пълен опис на имението. Той ни каза, че вие сте в изгнание във Франция и че сега крепостта е притежание на короната. Но мъжете, които се върнаха, ни увериха, че вие и кралят играете някаква игра. Казаха, че вие ще се върнете скоро. Отначало хората повярваха, но после дойде сър Джаспър Кийн. Чиновникът му каза да си върви, защото няма никакви права над имението. Тогава сър Джаспър опустоши вътрешността на крепостта. Смъкнаха дрехите на кралския чиновник и го биха с камшик, като чели беше някакво улично псе. Още чувам виковете му. Цели няколко седмици горкият човек не можеше да седне от болки. Крихме го в пещерите, докато се оправи достатъчно, та да може да пътува. След като набиха чиновника, хората на сър Джаспър си заминаха и ние помислихме, че сме се отървали. Обаче той се върна, милейди. А после непрекъснато идваше и си отиваше, като всеки път разрушаваше малко по малко „Грейфеър“. Идваше по всяко време на деня и на нощта. Открадна последната ни реколта жито. А после палеше нивите всеки път, когато посевите порастваха достатъчно и обещаваха добра реколта. Най-накрая престанахме да ги засаждаме, милейди. Каква полза имаше от това? Миналата пролет той унищожи и овощните градини. Откара всичките овце, с изключение на онези, които видяхте, милейди. Нямахме достатъчно храна за през зимата, затова много семейства заминаха. А след Коледа аз изпратих мама и сестричката си в Йорк. Рано през лятото сър Джаспър и хората му се върнаха и унищожиха селото. Хората не пострадаха. Прибрахме ги в крепостта, а той се опита да проникне вътре. Непрекъснато крещеше, че след като не може да притежава „Грейфеър“, ще го разгради камък по камък. Досега успявахме да отблъскваме атаките му, милейди.

— А крал Хенри знае ли за това? — попита Арабела.

— Мисля, че не, милейди, иначе щеше да изпрати войска против сър Джаспър — каза Роуън.

— Говорих вече с всички — каза тихо Фицуотър. — Сър Джаспър се е превърнал в разбойник, милейди. Напада не само „Грейфеър“, а също и много от околните имения. Няма начин кралят да не е научил за това, но все още не е изпратил помощ на никого. А това означава, че помощ въобще няма да дойде. Колкото и важен да е проблемът за нас, той няма значение за краля, защото сър Джаспър не представлява заплаха за него.

Арабела дълго мисли. Като че ли се бореше със себе си. А най-после каза:

— Ще трябва да изпратим съобщение в „Дънмор“, Фицуотър. Графът има да урежда стари сметки със сър Джаспър. Не се съмнявам, че ще се зарадва на възможността да го стори.

— А вие, милейди, ще бъдете примамката, за да падне сър Джаспър в капана, така ли? Много умно! — засмя се той.

Арабела се обърна към Роуън:

— Ти ще отнесеш съобщението на графа. Ще тръгнеш веднага, след като го напиша. Дори да е научил за завръщането ми, сър Джаспър не е имал време да събере хората си. Той вярва, че ние сме безпомощни жертви, и си мисли, че времето е на негова страна. Трябва да яздиш бързо, в случай че той реши да ни нападне скоро. — После тя се обърна към Фъргюс. — А ти ще останеш ли с нас? Ще имам нужда от опитната ти ръка в боя.

— Ще остана — отговори момъкът. — Но ще искам нещо от вас.

— Знам, ще ме помолиш да ти дам Лона за съпруга, нали?

— Да.

— Имаш моето разрешение, но все пак последната дума ще е на Фицуотър. Тя е негова дъщеря, все пак.

— Не възразявам — каза Фицуотър, — но нека първо се отървем от сър Джаспър.

Лона донесе перо и хартия на господарката си още преди тя да е помолила за това. Съобщението беше кратко и гласеше: „Върнах се в Грейфеър. Маргарет е при мен. Сър Джаспър се кани да нападне крепостта. Арабела Грей.“

— Но вие не го молите за помощ, милейди! — възкликна Лона, която четеше над рамото на господарката си.

— Няма нужда. Тевис ще се досети, но никога няма да може да каже, че съм го помолила за помощ. Ще дойде, защото дъщеря му е в опасност.

— Много сте горда, милейди!

— Да, така е. Ако можех да се справя сама със сър Джаспър, щях да го направя, но, за съжаление, не мога.

— Татко! — Лона се обърна към Фицуотър.

Но той се засмя и отговори:

— Милейди постъпва много умно, момичето ми. И съм сигурен, че графът ще оцени това.

Арабела нави пергамента и го подаде на Роуън.

— Тръгвай! — нареди му тя. — И помни, Роуън Фицуотър, че съдбата на „Грейфеър“ е в твоите ръце.

— Няма да ви посрамя, милейди — отговори той и бързо излезе от залата.

— С колко време разполагаме? — обърна се Арабела към Фицуотър.

— Ако имаме късмет, графът ще дойде тук преди сър Джаспър, на когото силният дъжд ще попречи да ни атакува.

— Но сигурна ли сте, че графът ще дойде?

— Да. Ако не заради мен, то заради дъщеря си.

Мъжът, когото бяха поставили на стража на най-високата кула, внимателно наблюдава околността през целия следващ ден, но нищо не се случи. Дъждът продължаваше да вали и в околността цареше спокойствие и мир. Падна нощта, а дъждът се усили. И тогава някой започна силно да удря по портата. Часовоят погледна и видя, че това са Роуън, граф Дънмор и голям отряд конници.

Отвориха вратите и конниците влязоха в малкия четвъртит двор на крепостта, който едва ги побра. Фицуотър незабавно се погрижи и за хората, и за конете. Графът се обърна към него със следния въпрос:

— Колко лошо е положението?

— Ние самите току-що пристигаме от Франция, милорд — отговори капитанът. — Но, както виждам, сър Джаспър вече е успял да разруши „Грейфеър“. Повечето хора са се преместили да живеят на друго място.

— А дали „Грейфеър“ ще започне отново да процъфтява, когато убия сър Джаспър Кийн? — попита тихо графът.

Очите на Фицуотър се напълниха със сълзи. Трудно му беше да повярва в неизбежното. Той погледна графа право в очите и каза:

— Не, мисля, че не, милорд, макар да го казвам с болка. След много грижи и упорит труд ще успеем да обработим земята и да получим отново богата реколта, но сме загубили много хора. Лейди Арабела е сърцето на „Грейфеър“, но хората са кръвта, която тече в неговите жили. А вече не е останало много кръв в тялото.

— Но вашата господарка ще опитва да го върне към живот, нали?

— Да, милорд, тя няма да се откаже.

— Е, тогава ще трябва да чакам, докато у нея най-после се събуди здравият разум, макар цялото ми семейство да няма търпение да се оженим отново.

— Сигурно искате да видите лейди Маргарет — каза Фицуотър — О, тя е много сладко дете, но е упорита като майка си.

Тевис избухна в смях.

— Господ да ми е на помощ тогава, Фицуотър! Една от тях ми е вече достатъчна, а две са прекалено много!

Двамата влязоха в залата и графът видя Арабела, която стоеше пред камината с протегнати към огъня ръце. До нея беше застанало малко чернокосо момиченце. Като ги чу да влизат, Арабела се обърна, видя ги, наведе се и прошепна нещо в ухото на момиченцето, което извика:

— Татко! Татко!

Тевис Стюарт я взе в прегръдките си, целуна я силно и звучно, очарован от красивите сини очи на детето. А после вдигна поглед към Арабела и срещна нейния. Тя видя, че в очите му има тъга и сълзи. Обърна се към него официално и студено:

— Вие сте добре дошли в „Грейфеър“, милорд. Благодаря, че дойдохте. Сигурно сте жаден след дългата и уморителна езда. Искате ли бира? Съжалявам, че не мога да ви предложа вино, защото мазетата са празни. Нора, отведи лейди Маргарет. Време е вече да си ляга. Маргарет, пожелай лека нощ на баща си. Той ще бъде тук и утре сутринта и пак ще го видиш, обещавам ти — каза тя на дъщеря си, която като че ли щеше да възрази, но после се отказа.

— Бирата наистина ще ме освежи, мадам. Благодаря ви — каза той и прие подадената му кана, недоволен, че са изтръгнали детето от прегръдките му. „Каква змия е само“ — помисли си той и почти се засмя на глас. Държеше се така, като че ли идването му тук е съвсем неочаквано за нея. Но не каза нищо.

— Вашите хора могат да се настанят за през нощта в Голямата зала, милорд — каза му тя все така студено. — А за вас сме приготвили стая в онази част на къщата, където са спалните на семейството.

— Благодаря ви, мадам — отговори той. — Да разбирам ли, че все още съм част от семейството? — Тъмнозелените му очи дяволито проблясваха.

Изведнъж тя осъзна, че двамата са сами.

— Крепостта е малка, милорд, както сам виждате. А и вие сте почетен гост.

— Разбира се, мадам — каза той, с което даде да се разбере, че разбира намека.

— Сигурно сте гладен — продължи Арабела все така студено. — Мога да ви предложа само обикновена храна, но поне ще бъде топла.

Граф Дънмор се изкушаваше да я вземе в прегръдките си и да я целуне страстно. Да, тя беше най-упоритата и своенравна жена, която той познаваше, но не можеше да обича никоя друга, освен нея. Искаше отново да я има за съпруга, искаше тя да бъде майка и на другите му деца. Но този път нямаше да я вземе със себе си. Щеше да чака дотогава, докато тя по своя воля остави „Грейфеър“ и отиде при него. Времето беше без значение.

Хората на графа влязоха в залата и шумно се настаниха около голямата маса. Започнаха да носят храната. Както беше обещала Арабела, тя беше вкусна и топла. Когато всичко беше бързо погълнато от гладните мъже, Арабела се извини:

— Съжалявам, но няма сладкиш. Все още не съм успяла да доставя храна от Йорк.

— Твоята компания, Арабела, е достатъчно сладка — каза графът.

Комплиментът, изглежда, я изненада. Възможно ли беше той още да изпитва нещо към нея, след като знае, че е била любовница на дук Дьо Ламбер? Лицето му беше непроницаемо и Арабела реши, че думите му са просто от учтивост. Тя се усмихна.

— Много сте любезен, милорд, но истината е, че не ви посрещнах както трябва днес. Когато се отървем от врага, ще се погрижа за всичко. Когато отново дойдете в „Грейфеър“, за да видите Маргарет, ще ви посрещна както се полага.

Когато шотландците пресушиха и последната кана бира, тя се обърна към графа:

— Фицуотър ще ви покаже коя е вашата стая, милорд — каза тя, направи реверанс и се прибра в стаята си, където я чакаше Лона.

Тя я посрещна развълнувана с думите.

— Графът и хората му се кълнат, че утре по това време сър Джаспър ще е вече в гроба, милейди! Сигурна съм, че графът ще удържи думата си!

— Слава на Бога и на Пресветата Дева! — отговори Арабела, съблече се и си легна, като отхвърли мисълта, която за кратко мина през главата й — какво ли би било отново да лежи в прегръдките на графа?! Потръпна, защото тялото й знаеше отговора.

— Кога да ви събудя, милейди?

— Още преди зазоряване. Искам да наблюдавам битката. Искам да видя сър Джаспър Кийн мъртъв. Той е виновникът за всичките нещастия, които ме сполетяха през последните седем години — смъртта на мама, Джейми Стюарт, разрухата, която цари в „Грейфеър“ и престоят ми във Франция. Всичко! Искам го мъртъв!

— Но имаше и хубави неща, милейди, като например женитбата ви с графа — възрази Лона.

Арабела не каза нищо повече. Обърна се с гръб към Лона, зави се презглава и се престори на заспала.

Тази вечер тя спа по-дълбоко от обикновено. Събудиха я гневните викове на Тевис Стюарт, които долитаха от залата.

— Лона? Лона, къде си? — извика Арабела и момичето бързо се появи. Носеше новини.

— Графът е ужасно ядосан, милейди! Сър Джаспър е мъртъв! А графът и брат му така се карат, че ще се убият един друг!

— Веднага ми подай робата! — каза Арабела и скочи от леглото. Наметна се и заслиза босонога по стълбите.

— Нямаш това право! — крещеше графът на брат си.

— Какво общо имат правата с тази работа, по дяволите! — отвърна Доналд и стовари юмрука си в брадичката на графа.

— Трябваше аз да го убия, а не ти! — извика ядосано графът и на свой ред удари брат си, който падна на пода.

— Каква е разликата? — изрева Доналд и се изправи на крака. — Копелето е мъртво и само това има значение! — И той удари Тевис в стомаха, което го принуди да се свие на две.

— Престанете! Веднага престанете! Какво става? — извика Арабела. — Лона ми каза, че сър Джаспър е мъртъв.

— Да — отговори графът, задъхвайки се, все още превит на две. — Брат ми го убил вместо мен.

— Доналд, моля те, обясни ми всичко — каза Арабела, като застана между двамата.

— Мама се страхуваше да не убият Тевис и така „Дънмор“ да остане без наследник. Той има само дъщеря, а тя ще бъде възпитана като англичанка…

Арабела стисна здраво зъби, като се молеше на Бога да не позволи на гнева да я победи и този път.

— Обещах на мама, че ще се погрижа Тевис да не прави глупости. Понеже сър Джаспър е слаб противник, мама се страхуваше, че Тевис ще го подцени и ще действа прибързано. Затова още преди пукването на зората, вместо да чакам сър Джаспър в крепостта, аз изпратих няколко човека да разберат къде се намира той. Копелето и хората му си бяха направили лагер съвсем близо до „Грейфеър“. Сигурно се е канил да те изненада при изгрев-слънце. Нападнахме ги призори. Битката беше кратка. Момчетата бързо и безшумно заклаха онези копелета. Сър Джаспър оставиха на мен. Беше удоволствие да го убия вместо теб, Тевис, макар той да не боравеше кой знае колко добре с меча. Донесох тялото тук, за да го видите, милейди, и за да ни кажете какво да правим с него.

— Къде е то? — попита Арабела. И тя беше малко ядосана, че не е могла да наблюдава битката, но изпитваше облекчение, че сър Джаспър е мъртъв, а Тевис — невредим.

— На двора.

Арабела побърза да излезе. Утринта беше изненадващо ясна и слънчева. Бурята се беше разпръснала само за една нощ. Небето беше яркосиньо и безоблачно. Тялото на сър Джаспър беше положено на каменните стъпала. Смъртта беше запечатала на лицето му израза на изненада и ужас. Арабела се втренчи в тялото. Господи, как е могла някога да го смята за красив? Дали смъртта го правеше да изглежда толкова незначителен, или по начало си беше такъв?

— Какво да правим с тялото, милейди? — отново я попита Доналд.

— Покажете го и от двете страни на границата, за да се знае, че е мъртъв и че вече няма да тормози беззащитните хорица. Благодаря ти, Доналд Флеминг. Стори ми голямо добро и съм ти длъжница. Когато и да поискаш услуга от мен, ще ти я дам.

— Отивай си у дома, Доналд — каза графът, все още ядосан.

— Не се ядосвай, братко — отговори му той. — Мама беше права: докато не осигуриш наследник за „Дънмор“, не можеш да вършиш глупости. А ти няма ли да си дойдеш у дома? Работата вече е свършена. Окото ти съвсем скоро ще посинее, братко — каза той, като се вгледа внимателно в лицето на брат си.

— И твоето — отбеляза сухо графът, а после се усмихна широко. — Зъбите ти още на мястото си ли са, момче?

Доналд Флеминг прокара длан по брадичката си и отговори:

— Май два-три са се разклатили леко, но поне са си на мястото. Защо не си дойдеш у дома с мен? Пак заради тази проклета жена ли?

Графът го изгледа мрачно.

— Искам да остана малко при дъщеря си. — Все пак не се осмели да му откаже обяснение.

— Хм — каза Доналд. — Да взема ли хората със себе си?

— Да. Ще си дойда след няколко дни. Няма да се намери човек, толкова глупав, че да нападне Тевис Стюарт дори когато той язди съвсем сам.

Макар да не повярва нито за миг, че Тевис остава единствено заради дъщеря си, Доналд Флеминг замина за дома си, като взе със себе си всичките мъже. Питаше се само дали брат му щеше да убеди и Арабела да се върне у дома.

А Тевис последва Арабела в залата, където им поднесоха обилна закуска, а на графа предложиха и бира.

— Защо отпрати хората си? — попита Арабела.

— Те си свършиха работата, а и ти не би могла да ги храниш дълго време.

— Много мило, че си се сетил за това, Тевис. — За първи път тя се обърна към него по име. — След година или две „Грейфеър“ ще е стъпил на краката си и отново ще предлага гостоприемството си.

— А ще можеш ли да го накараш отново да процъфти, любима? — попита я той, като неусетно се върна на любимото си обръщение.

— Да, разбира се, че ще мога! Тази година няма да има никаква реколта, но ще можем поне да подготвим полята за сеитба. А напролет ще засадя отново и овощната градина.

— А как ще преживеете зимата, като нямате храна?

— Ще купя зърно и брашно от Йорк. Ще окосим тревата и ще я изсушим за храна на животните, а напролет ще купя още овце. Можем да ловим зайци и елени, горите са богати на дивеч. Ще се справим, Тевис.

Много му се искаше да й каже, че всичко това е лудост. Че „Гиейфеър“ никога няма да бъде същият. Дори в най-хубавите си времена имението не беше богато, та сега ли? Но тя нямаше да се вслуша в думите му, беше наясно с това. Щеше да си помисли, че говори така, защото иска да я завоюва отново, и думите му щяха да издълбаят пропаст между тях. Затова той само слушаше и кимаше, докато тя излагаше плановете си за бъдещето.

Той остана в „Грейфеър“ няколко дни, като избягваше да се противопоставя на Арабела за каквото и да било. Беше посветил цялото си внимание на дъщеря си и се преструваше, че нищо не се е случило, че, както преди, те са истинско семейство. Двамата станаха свидетели на сватбата на Лона и Фъргюс Макмайкъл. Той им каза, че винаги са добре дошли в „Дънмор“, и тогава се сети, че не би могъл повече да отлага изпълнението на задълженията, които го зовяха към дома. Тръгна си, като обеща да се върне веднага щом може.

През есента идваше толкова често, колкото се осмеляваше, и винаги й носеше нещо, което да й помогне да се справи по-добре със задълженията си. Каса вино, няколко сандъка с ябълки и круши. Знаеше, че тя е отговорна за прехраната на всичките си хора и дели и последната си троха хляб с тях. Страхуваше се, че може и да гладуват през зимата. През февруари започнаха зимните бури и той не можа нито веднъж да отиде в „Грейфеър“. Ядосан и загрижен, вървеше напред-назад в Голямата зала на Дънмор и никой не се осмеляваше да се доближи до него. Страхуваше се за безопасността на Арабела и на дъщеря си.

— Господи, няма ли да спре да вали сняг? — викаше той, като всъщност не се обръщаше определено към някого.

Майка му, която последната буря принуди да остане в „Дънмор“, спокойно му отговаряше:

— Ще спре да вали тогава, когато Господ пожелае, Тевис, и нито миг по-рано. Хайде, седни. Държиш се като разглезено дете.

— Те почти бяха свършили дървата последния път, когато бях там, мамо — отговори той. — Ами ако не са успели да отрежат нови? Ще измръзнат до смърт!

— Но тревогата ти не може да промени нищо, Тевис. Ако е рекъл Господ, ще измръзнат. Какво би могъл да направиш? — все така спокойно, каза лейди Марджъри. Тя вече не се надяваше, че Тевис ще се ожени за някое добро шотландско момиче. Беше разбрала, че сърцето му винаги ще принадлежи само на Арабела.

Когато времето се подобри, той отново прекоси границата и откри, че те са прекарали сравнително удобно и охолно зимата. Но в ранна пролет „Грейфеър“ беше поразен от болест. Бялата смърт отнесе няколко деца и десетина възрастни. Арабела живееше в непрекъснат ужас, че и Маргарет може да се разболее. Това обаче не стана. Дойде и едрата шарка. Този път лейди Маргарет Стюарт не се изплъзна невредима. Разболя се тежко. Майка й стоеше непрекъснато до леглото й и се грижеше за нея с всеотдайност, но състоянието на детето като че ли не се подобряваше. Изпаднала в ужас, Арабела изпрати да повикат граф Дънмор, който пристигна още на другия ден, блед и измъчен. Няколко часа по-късно пристигна и лейди Марджъри Флеминг, като носеше от своите собствени лекарства, за да помогне на внучката си. Цялото тяло на малката Маргарет беше покрито с червени петна. Тя се оплакваше, че я болят очите. Не можаха да й помогнат. Лейди Маргарет Стюарт умря в прегръдките на майка си само две седмици преди да навърши четири години. Отчаяна, Арабела искаше да се хвърли от най-високата кула на крепостта, но Тевис Стюарт я възпря. После тя изпадна във вцепенение, което продължи няколко дни.

Междувременно Тевис погреба дъщеричката им до другата й баба — лейди Роуина. Графът също страдаше жестоко, но се опитваше да не показва мъката си, за да не утежнява още повече тази на Арабела. Неговата мъка беше по-малка и заради това, че той почти не познаваше детето, което Арабела беше отвела от „Дънмор“, когато беше още двегодишно. Беше сигурен, че той и Арабела ще имат и други деца. Страхуваше се много повече за жената, която обичаше.

— Трябва да я вземем със себе си в „Дънмор“ — каза му лейди Марджъри. — Няма да се учудя, ако чумата последва шарката. Мястото е бедно и нездравословно, Тевис. В „Дънмор“ ще мога да се грижа по-добре за нея.

— Не — отговори графът. — Тя няма да ми прости, ако отново я отведа насила. Трябва сама да пожелае да ме последва, мамо.

— Но тя е съсипана от мъка и не може да разсъждава трезво — настоя лейди Марджъри.

— Този път ще трябва да ми се довериш, мамо — каза той. — Вече познавам достатъчно добре Арабела. Искам отново да я имам за съпруга, а това няма да стане, ако я отведа оттук насила. Скоро тя ще разбере, че с „Грейфеър“ е свършено. Маргарет е мъртва, а тя го искаше за нея. Ще я спечеля, ако бъда търпелив.

— Ти си романтичен глупчо — каза майка му, изпълнена с нежност. — Сигурна съм, че Арабела ще оцени твоите качества, когато мъката й премине. — Тя прегърна и целуна сина си. — Аз ще се върна у дома, Тевис. Не мога да направя нищо повече нито за теб, нито за бедната Арабела. А ти не се бави много, момчето ми. Помни, че имаш задължения в „Дънмор“!

Той изпрати майка си и се върна в спалнята на Арабела, за да види, че тя най-после е излязла от вцепенението. Беше много бледа, а под очите й имаше огромни сини кръгове. Той седна в края на леглото и взе малката й длан в своята, целуна я и попита:

— Как се чувстваш, любима?

— Маргарет наистина ли е мъртва, Тевис? Или просто съм имала кошмар?

— Нашето дете го няма вече, любима — отвърна нежно той, като се питаше защо ръцете й са леденостудени. — Не можехме да й помогнем и ти го знаеш. Мама каза същото. Някои деца преживяват шарката, но други, като нашето, биват победени от болестта.

Тя мълчаливо кимна, по бузите й се стичаха сълзи.

— Погребах я до майка ти, защото мислех, че така ще пожелаеш — каза той.

Арабела затвори очи. По бузите й продължаваха да се стичат сълзи.

— Аз й липсвах цяла година от живота й, Тевис — плачеше тя. — Цяла година! И за какво? Да, направих го за нея, Тевис, но нея вече я няма. Вече нищо не ми остана. Всичко беше напразно, Тевис! Съсипах и моя, и твоя живот, продавах тялото си, за да дам „Грейфеър“ на Маргарет. Сега не ми остана нито той, нито тя. Сигурно това е божието наказание за прекомерната ми гордост и за многото ми други грехове. Може би отец Анселм беше прав, като ми каза преди толкова много години, че жените трябва да са покорни и смирени, че трябва да се подчиняват безрезервно на съпрузите си.

Тези нейни думи накараха Тевис да избухне в гръмогласен смях.

— Не мога да повярвам на ушите си, Арабела Грей! — възкликна той. — Сигурно си преуморена и отчаяна от мъка. Господи, момиче, че ти дори не знаеш какво означават тези думи! Но трябва да ти кажа, че няма да бъда недоволен, ако се оставиш в ръцете ми.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това да се оставя в ръцете ти?

— Арабела Грей — каза тържествено той, — ще станеш ли отново моя съпруга? Обичам те, винаги ще те обичам. И мисля, че и ти винаги ще ме обичаш.

— Да, винаги ще те обичам — каза простичко тя. Беше минало времето, когато можеше и искаше да го заблуди. Сега трябваше да говорят откровено. Изкушаваше се да приеме предложението му.

— Значи ще се омъжиш за мен, момиче? Ще бъдеш отново моята избухлива съпруга?

— Аз бях любовница на дук Дьо Ламбер — призна тя.

— Знам — отговори той.

— И това няма значение за теб? — попита недоверчиво тя.

— Любовницата на дук Дьо Ламбер не беше моя съпруга каза той. — Онова момиче, което е прекарало три дни с Джейми, също не беше моя съпруга — продължи спокойно той. Като че ли я удари гръм.

— Ти… ти, знаеш? — каза тя на пресекулки.

— Да, знам всичко — отговори той. — Нямаше дори да си го помисля, но Доналд ми подхвърли идеята, когато беше в едно от лошите си настроения. Отхвърлих обвинението, но то ме накара да се замисля. Защо Джейми би ти помогнал? И се сетих, любима. Сетих се, че заради това си се развела с мен — за да не посрамиш името ми. Но знаех, че ме обичаш и винаги ще ме обичаш.

— Да, Тевис, но не мога да оставя шепата хора, които са ми останали верни, да се грижат сами за себе си. Те не ме изоставиха в нещастието и аз не мога да ги изоставя!

— Разбира се, че не можеш. Но мисля, че можеш да им помогнеш, любима. Ще разделим земята ти на няколко парцела и ще ги дадем на най-способните да ги стопанисват. Ще им построим хубави каменни къщи, в които да живеят. Така те ще се прехранват, а печалбата от онова, което остане, ще заделяме настрани. То ще бъде зестрата на нашата втора дъщеря. А когато се омъжи, ще наследи цялото имение.

— Да — съгласи се тя, — планът е добър. А камъните за къщите, Тевис, ще вземем от самата крепост.

— Ще разрушиш „Грейфеър“, любима? — Той беше изумен.

— Крепостта е построена от моите прадеди на име Грей. Векове наред тук са живели членове на фамилията. И само носител на името Грей има право да я разруши. Струва ми се, че тя вече на никого няма да е от полза. Вече е почти разрушена. Ако я оставя така, тя ще стане свърталище на граничните разбойници. Какъв недостоен край за крепост, която винаги е имала огромно значение! Не, ще я разруша.

Когато се съвзе от мъката и здравето й се подобри, Арабела Грей раздели земята си на парцели и ги даде на младите мъже, които я бяха придружили дори в изгнанието й и й бяха останали верни до самия край. На Фицуотър дадоха най-големия парцел и го освободиха от наем за земята. Парцелът щяха да наследят неговите синове, които щяха да плащат минимален данък. Първите камъни от разграждането на крепостта използваха за възстановяването на църквата. За да разградят крепостта, извикаха на помощ хора от „Дънмор“. А новите стопани на земята се занимаваха с обработката на полята, засадиха наново овощната градина и се грижеха за овцете и едрия рогат добитък. Едно от условията при раздаването на земята беше всеки мъж да си вземе скоро съпруга. Новите стопани трябваше да издигнат къщите си до настъпването на зимата. Имаше хора, които смятаха съюза между „Грейфеър“ и „Дънмор“ за странен, като се имаше предвид, че едните бяха англичани, а другите — шотландци, но бързо се убедиха, че хората не са различни от двете страни на границата.

Доволна, че е изпълнила дълга си и се е погрижила за хората си, Арабела Грей се омъжи повторно за граф Тевис Стюарт на десети юни 1491 година.

— Не предпочиташ ли да вдигнем сватбата в „Дънмор“? — беше я попитал той.

— Не. — Тя беше поклатила отрицателно глава. — Миналия път се оженихме в „Дънмор“ и бракът ни не беше безметежен. Този път ще се омъжа тук, като истинска наследница на Грей. Отец Анселм ще ни венчае. И този път, милорд, искам да облека сватбена рокля.

— Но аз не нося такава със себе си, любима — каза той с усмивка. — И без това тя няма да ти трябва след церемонията…

— След церемонията ще си отидем у дома, Тевис Стюарт!

— У дома? — Тъмнозелените му очи бяха проблеснали с обещание за любов и страст.

— Да, милорд — каза Арабела Грей, а в очите й блестяха радостни сълзи. В тях струеше също и много любов към него. — У дома. У Дома, в „Дънмор“!