Пламенно

Глава 1

Замъкът „Мидълхъм“ беше стъпил здраво върху южните хълмове. Високите му сиви стени и покритите с червени керемиди кули се издигаха над Уинслидейл: малко селце, резиденция на краля. Този прекрасен ден от късния септември кралят беше в замъка си. Знамето му, на което беше изобразен бял глиган, се вееше над най-високата кула. Бяха изминали три месеца от коронацията му. Шествието, което той предвождаше и което преди няколко седмици беше минало по улиците на град Йорк, беше истински триумф. Как обичаха неговите поданици, любимците му от северните земи, и с каква топлота бяха приели Ан и малкия Едуард в сърцата си. Приемът беше такъв, че той беше останал по-дълго, отколкото възнамеряваше първоначално. Беше се наложило да извършат церемонията по провъзгласяването на Едуард за принц на Уелс в Йорк. А сега, на път за южните си земи, той беше придружил сина си и неговата съпруга до „Мидълхъм“, неговия любим замък, който с гордост наричаше свой дом, за да си почине няколко дни, преди отново да се заеме със задълженията си. Неди, както беше наричан принцът от най-близките си хора, щеше, разбира се, да остане тук, когато баща му, кралят, заминеше.

Ричард, крал на Англия, протегна ръка към чашата си и погледна благосклонно събралите се около него членове на семейството. Останала вдовица, братовчедката на съпругата му, лейди Роуина Грей и нейната малка дъщеря бяха дошли за няколко дни с тях. Сладката Роу, която беше родена в един от не така благородните клонове на семейство Невил, беше останала сираче от малка и беше отгледана от неговия тъст, граф Уоруик, и неговата мила съпруга. Тя беше най-добрата приятелка на Ан, макар двете да бяха останали разделени много години.

Първият съпруг на Ан Невил беше принц на Уелс, син на крал Хенри VI и неговата съпруга Маргарет от рода Анжу. Роуина беше омъжена, когато беше едва тринайсетгодишна, за Хенри Грей, барон Грейфеър, важен земевладелец от севера. Земите му бяха малко, но със стратегическо разположение. Сър Хенри, доколкото Ричард си спомняше, беше предан и мил човек, с няколко години по-възрастен от съпругата си. Беше починал миналата година — още една жертва на непрекъснатата, но необявена война между Англия и Шотландия, която се водеше по протежение на границата между двете кралства. Сър Хенри беше оставил едно-единствено дете, Арабела, която беше само с една година по-голяма от братовчед си, сина на краля.

Разликата във възрастта им не беше очевидна, макар че Арабела беше на единайсет години, а Неди — десетгодишен. Той имаше крехко телосложение, а Арабела беше дребничка и все още не беше съзряла като жена. Беше с пъргав ум, защото не само беше достоен противник на Неди на шахматната дъска, но дори го беше победила днес следобед. Момичето, помисли си с усмивка Ричард, очевидно беше наследило интелекта на баща си, защото сладката Роу никога не се беше научила да играе шах, нито пък можеше да се концентрира върху нещо по-сложно от бродирането. Детето беше още и красиво. Не че майка му беше лишена от привлекателност. Но Роуина Невил Грей, с нейните много светли сини очи и гъста коса с цвят на пшеница, изглеждаше повече от обикновена до дъщеря си. Косата на Арабела беше със странен цвят — като избледняло злато със сребрист оттенък, очите й бяха светлозелени и леко повдигнати във външния ъгъл. Веждите й бяха тъмни, а също и дългите мигли, които хвърляха сянка върху бузите й. Тя беше рядка красавица. Кралят се засмя тихичко. Защо все се случваше така, че наследниците на богатите и уважавани родове бяха по-често с удължени като конски муцуни лица, докато дъщерите на по-низшето дворянство бяха винаги красавици? Очевидно, дядо Господ се грижеше за справедливото разпределение на благата.

— Обещали ли сте я на някого? — попита той, като кимна с глава по посока на Арабела, макар въпросът да беше отправен към майка й.

— Хенри и аз правихме планове. Искахме да я омъжим за един от братовчедите й, но момчето умря от шарка миналата есен, господарю — отговори Роуина Грей. — О, Дикън! — Красивото й лице беше озарено от надежда. — Ще намерите ли подходяща партия за нея? Когато се стигне до тези неща, се чувствам ужасно безпомощна, а към кого другиго бих могла да се обърна? О, знам колко много сте зает сега, когато сте вече крал, но нима не бихте могли да отделите секунда от времето си, за да намерите на Арабела подходящ съпруг? В „Грейфеър“ изпитваме остра нужда от мъжко присъствие. Живея в непрекъснат ужас, защото шотландците все момент могат да прекосят границата. А аз не знам как бих могла да защитя имението.

— А защо не се омъжиш повторно, Роу? Арабела е още малка, ще ми е много по-лесно да намеря съпруг за теб — каза кралят.

— Не! Не мога да предложа нищо на съпруга си, освен малката зестра, която ми даде татко Уоруик, когато се омъжих за Хенри. Страхувам се, че ухажорът ми може да погледне с алчни очи имението и може да причини зло на дъщеря ми, за да й отнеме наследството. Ако след като Арабела се омъжи, се появи някой, който да иска ръката ми, така да бъде. Но няма да се омъжа повторно, докато не се уверя, че и за в бъдеще дъщеря ми ще живее в безопасност — каза категорично Роуина Грей.

— Мисля, че проявяваш изненадващ здрав разум, братовчедке — отбеляза кралица Ан. А после хвърли на съпруга си поглед, който можеше да разтопи сърцето му. — Хайде, Дикън, намери сред придворните си съпруг за малката Арабела. Ще поставиш „Грейфеър“ в сигурни ръце, нали така? Спомни си, че бащата на Арабела беше братовчед на лорд Джон Грей, а той беше първи съпруг на последната съпруга на брат ти.

— Въпреки това Хенри винаги ви е бил предан — побърза да се намеси лейди Роуина, защото, въпреки че крал Ричард беше обичал много по-възрастния си брат, Едуард IV, и беше винаги сред най-преданите му хора, той ненавиждаше съпругата му, бившата кралица.

Елизабет Удвил, по-възрастна с няколко години от крал Едуард, беше, според мнението на мнозина, принудила краля да се ожени за нея. Ричард си спомни, че тя наистина му беше добра съпруга и го беше дарила с многобройна челяд, включително двама синове, но беше използвала положението си предимно, за да помогне на собственото си семейство да забогатее. Тя имаше изключително малко приятели и впоследствие, когато брат му умря миналия април, много малко хора застанаха на нейна страна, когато църквата обяви брака й за невалиден, а децата й — за копелета, които нямат право да наследят трона от баща си. Според църквата, Едуард IV имал подписан по-рано брачен договор с лейди Елинор Бътлър, която била още жива, когато Едуард IV забягнал с овдовялата лейди Елизабет Грей и сключил тайно брак с нея. Силната и мощна Англия не искаше да бъде управлявана от ниско поставени и незаконни управници. Едуард IV беше провъзгласил брат си за защитник на синовете си, но въпреки това много хора щяха да се опитат да ги манипулират, за да придобият контрол над управлението. Бяха обявили малкия Едуард V за безправен и неспособен да управлява и бяха предали короната в ръцете на чичо му, Ричард III, и с това бяха разрешили проблема.

Ричард III беше взел племенниците си под своята закрила, за да не могат придворните да ги подстрекават към бунтове. Клюките твърдяха, че вече им бил причинил не малко злини. Кралят обаче обичаше всички деца и не беше способен на подобни злодеяния. Освен това независимо дали бяха законни или не, те бяха деца на брат му, а Ричард III беше обичал Едуард IV от цялото си сърце. Но бившата кралица, която беше намерила убежище в Уестминстър, сипеше проклятия и оплакваше двойната си загуба — тази на управлението и на попечителството над двамата си синове. Тя се опитваше, и то далеч не тайно, да омъжи най-голямата си дъщеря, Елизабет, за наследника на Ланкастър, Хенри Тюдор, който беше заклет враг на Ричард III.

Кралица Ан направи погрешен ход, като припомни на съпруга си за далечната връзка на Арабела Грей със семейството на неговата снаха. Северната част на Англия — Йорк, Нортъмбърлънд и Камбриа — винаги бе била предана на съпруга й. Но сега Ричард беше започнал да вижда врагове дори там, където те не съществуваха. Той се беше замислил за имението „Грейфеър“. То беше малко, но имаше стратегическо разположение — много важно за защитата на границата, защото беше много близо до нея. Имението винаги първо биеше тревога, когато шотландците прехвърляха хълмовете Шевиот, защото шотландците от край време бяха врагове на английските крале. Щеше да стане много опасно, ако имението попаднеше в неприятелски ръце или в ръцете на човек, който не му беше предан. Съветът не беше лош: трябваше да намери съпруг за малката наследница. Мъж, който без съмнение, ще му е предан винаги, на него — крал Ричард III, и на никой друг.

— Мисля, че си права, сладка моя — каза той на съпругата си. — Трябва да намерим съпруг на малката братовчедка Арабела, и то преди да напуснем „Мидълхъм“.

— Но тя е прекалено малка, за да бъде сгодена. — Роуина произнесе думите особено подчертано.

— И все пак младоженецът може да бъде избран сега — каза кралят. — Страховете, които изпитваш по отношение на Грейфеър, са съвсем основателни, Роу. Трябва ми силен и предан мъж, за да мога да бъда сигурен в безопасността на северната си граница. Ще помисля за това, Роу. Бъди уверена, че няма да те оставя незащитена още дълго време. Наистина, трябваше да дойдеш да ми кажеш по-рано за това.

— Дикън — каза тя по навик, а после се поправи: — Сир, аз и детето ми сме най-нищожните сред твоите поданици. Ако моята мила Ани не беше изпратила хора, които да ни доведат в „Мидълхъм“, ние въобще нямаше да сме тук сега и аз нямаше да те помоля да намериш съпруг на дъщеря ми.

Кралят взе ръката на лейди Грей в своята и я стисна.

— Роуина, ти си част от моето семейство. Моята сладка Ан е твоя другарка още от детските игри, а освен това е и твоя братовчедка. Ако ти самата не беше сгодена и омъжена за Хенри на тринайсетия си рожден ден, щеше да останеш с нея и сега щеше да принадлежиш към двора. Това, че животът ти е поел по друга пътека, не означава, че си ни по-малко скъпа от преди. — Той поднесе ръката й към устните си и я целуна, преди да я пусне.

— Сир… — Сините й очи се напълниха със сълзи.

— Дикън, Роу. Както винаги — Дикън — отговори кралят.

— Дикън, ти си толкова мил. Винаги си бил мил с мен. Спомням си времето, когато бяхме деца. По-голямата сестра на Ан, Изабел, винаги беше жестока с мен, с изключение на дните, през които ти беше с нас. Ти не й позволяваше да се държи така с мен. Винаги защитаваше онези, които са по-слаби от теб. Англия е щастлива, че има такъв крал. Имам обаче една молба към теб.

— Каквото пожелаеш, Роу.

Роуина Невил Грей се усмихна като че ли насила.

— Ти, както винаги, бързаш да обещаеш и, както винаги, си великодушен, но аз няма да се възползвам от тези ти слаби страни, Дикън. Молбата ми е съвсем обикновена. Въпреки че обичах моя Хенри, бях много млада, за да се омъжа по времето, когато татко Уоруик ме изпрати в имението „Грейфеър“. Загубих двама синове, преди да се роди Арабела, и не успях да износя момиченцето, с което забременях след нея. Избери господаря на „Грейфеър“, но нека сватбената церемония се състои едва когато дъщеря ми може да стане съпруга в пълния смисъл на думата.

Ричард погледна съпругата си, а тя кимна с глава, за да покаже, че е съгласна с братовчедка си.

— Избери мъжа — каза му тя, — но няма да има нито годеж, нито сватба, докато Арабела не порасне. „Грейфеър“ ще има своя защитник, свой господар. Но може да се случи и така, че моята малка братовчедка да се влюби в друг. Тогава тя няма да бъде принудена да се омъжи против волята си. Докато, ако я сгодим официално, тя ще бъде формално обвързана. А ако някой ден тя се влюби в друг, на защитника на „Грейфеър“ може да бъде предложено подходящо обезщетение за загубата, нали така?

— Ти имаш нежно и добро сърце, любов моя — отговори кралят. — Ще направим точно това, което предлагаш. Съгласна ли си и ти, Роу?

— Да, Дикън, съгласна съм! — отговори с усмивка лейди Грей.

Тя изпитваше огромно облекчение, че кралят беше готов да й помогне да разрешат проблема. Най-вероятно Арабела щеше да се омъжи за избрания от краля мъж и той щеше да си остане господар на имението. Последните месеци след смъртта на съпруга й бяха ужасни. Той беше умрял през лятото преди една година. Тя вярваше, че само на Божията майка дължат благодарност за това, че шотландците все още не са навлезли в земите на сър Хенри. Но колко дълго можеше да разчита на нейната благосклонност? „Грейфеър“ имаше нужда от нов господар.

Все пак тя беше напълно безпомощна. Там беше и преданият на съпруга й капитан, Фицуотър. Той беше останал на поста и след смъртта на господаря си. Но не беше господар на имението. Беше се появил в замъка още когато сър Хенри беше дете и му беше предложил предаността и услугите си. Никой не знаеше точно кога е дошъл в земите на сър Хенри и той не даваше информация на никого, дори и на съпругата му. Беше започнал като обикновена стража по стените на замъка. Постепенно беше преминал през всички по-високи рангове, докато най-после беше станал капитан. Съпругата му работеше като перачка в замъка, дори и след като беше дарила мъжа си със здрави дъщери и един прекрасен син. Момчето, Роуън Фицуотър, беше с една година по-голямо от Арабела. То и по-малката му сестра Лона бяха най-близките другари в играта на наследницата на земите. Фицуотър щеше да изпита не по-малко облекчение от нея самата, помисли си Роуина, когато научи, че отново ще имат господар. Той беше изпълнил дълга си. Но тя знаеше, че той не можеше да носи цялата отговорност, защото тя му тежеше. Не беше човек, който може да надрасне положението си в обществото. Кралят й беше дал думата си. Тя нямаше повече да обсъжда въпроса с него. Щеше да чака Дикън сам да го повдигне.

Принц Едуард и Арабела бяха свършили играта си на шах и бяха отишли при родителите си. Бузите на момчето се бяха зачервили от възбуда. Кралицата нежно докосна челото му с ръка. Едуард раздразнено се отскубна, но кралица Ан отново го придърпа в прегръдките си и каза:

— Баща ти обеща да намери добър съпруг за братовчедка ти Арабела, Неди. Нали постъпи много хубаво?

— Аз искам да се оженя за братовчедка си — отговори пламенно момчето. — Харесвам я. Тя ме кара доста да се позамислям, за да спечеля играта на шах.

— Ти не можеш да се ожениш за мен, Неди — каза Арабела. — Няма да бъде правилно.

— И защо не? — попита момчето.

— Защото, глупчо, ти си принц, а принцовете се женят за принцеси. Един ден ти ще бъдеш крал — каза Арабела. Гласът й издаваше известно раздразнение от факта, че той самият досега не е знаел това.

— Щом ще бъда крал — отговори момчето, а думите му показваха необорима логика, — защо не мога да те направя принцеса, за да се омъжиш за мен? Кралете могат да правят всичко, което пожелаят.

— Невинаги — каза баща му и макар че гласът му беше сериозен, очите му весело светеха. — Това, което Арабела иска да ти каже, е, че момчетата, които някой ден ще станат крале, трябва с браковете си да помогнат на страната. Твоята невеста ще дойде от страна, която може да помогне на Англия да победи враговете си. Тя дори може да бъде дъщеря на някой от враговете ни. Така твоят брак ще сложи край на споровете и несъгласията между двете държави. Тя ще има добра зестра не само в злато, но и в земи.

— Арабела има „Грейфеър“ — каза принцът.

— „Грейфеър“ — му каза Арабела — е малко имение, Неди. Твоят замък в Мидълхъм е пет пъти по-голям от него. Освен това, моят съпруг трябва да дойде да живее при мен, защото „Грейфеър“ помага за защитата на Средните блата от шотландците. А кралят трябва да пътува из цялото си кралство. Не мога да бъда твоя съпруга, но нима не можем да останем приятели?

— Предполагам, че можем — каза принцът, като че ли малко разочарован. Но после лицето му засия. — Искаш ли да видиш новите кученца, които най-добрата хрътка на татко току-що роди? Тя е тук, в колибата. Те са мои и мога да правя с тях каквото си поискам, така казва татко. Искаш ли едно, братовчедке Арабела?

— О, Неди, да! — отговори възбудено малкото момиченце, а после вдигна плах поглед към майка си. — Може ли, мамо? Може ли?

Роуина се засмя.

— Предполагам, че „Грейфеър“ може да приюти още една хрътка, Арабела. Да, щом Неди иска да ти даде кученце и кралят е съгласен, можеш да вземеш едно.

Двете деца изхвръкнаха от стаята, а любящите майки гледаха разнежено след тях. Кралят се засмя тихичко.

— Твоето малко момиченце има глава на раменете си, Роу. Предполагам, че прилича на баща си.

Кралицата и лейди Грей също се засмяха. Когато бяха деца, те ходеха заедно на училище. Роуина Невил никога не бе била добра в усвояването на науките. Едва можеше да чете и пишеше името си с разкривени букви, а задачите й по математика никога не бяха правилно решени. Но в уменията, които трябваше да притежава всяка домакиня, нямаше равна на себе си. Нямаше рецепта, готварска или медицинска, която да не може да приготви с рядко съвършенство. Сапуните, които приготвяше, бяха меки като коприна, консервите и сладката й не можеха да се сравнят с нищо, а бродериите й бяха същинско изкуство. Домът й, който се намираше в подножието на планинската верига Шевиот, имаше изящна градина, дълга няколко мили. Роуина обаче нямаше никакъв интелект и си го признаваше с усмивка.

— Да, тя е дете на Хенри във всяко едно отношение, Дикън. Чете не само защото трябва, а за удоволствие — каза лейди Роуина Грей с нескрита почуда — и когато икономът не може да направи сметките, тя ги поправя. Говори френски и латински, защото на Хенри му доставяше истинско удоволствие да я учи. Тя винаги усвоява всичко с изключителна бързина. Ако въобще има някакъв недостатък, Дикън, то той е, че е много пряма и говори направо, което едно момиче не бива да прави. Видяхте как се отнесе с Неди. Изглежда, не се страхува от никого.

— Един ден тя ще стане много интересна жена, Роу — каза кралят и се усмихна на братовчедката на жена си, за да я успокои.

Наричаха я сладката Роу, но понякога кралят се чудеше как Хенри е успявал да запази спокойствие до нея. Със сигурност с нея не можеше да се разговаря дълго време, без да се отегчиш до смърт. И все пак неговата Ан я обичаше не по-малко, отколкото той — нея.

— Дикън ще намери за Арабела най-подходящия съпруг, Роуина — каза кралицата, а после двете жени започнаха тихо да говорят за общи познати, като оставиха краля сам с мислите му.

А кралят мислеше за това, че скоро щеше да се наложи да напусне „Мидълхъм“ и да се заеме с работите на кралството, което в този момент не беше особено стабилно и процъфтяващо. Той не беше искал да бъде крал, независимо от това, което мислеха хората. Разкритието на църквата за предишния брачен договор на брат му с лейди Елинор Бътлър беше за него изненада, както и за всички други. Той имаше намерение винаги да помага на племенника си Едуард и да се отнася с него като с роден син. Брат му го беше назначил за настойник на синовете си, за да може той да пази тях и кралството от алчните домогвания на Елизабет Удвил Грей и нейните амбициозни роднини, които, от своя страна, много искаха да заемат поста, отреден нему.

Лорд Хейстингс му беше предал последната дума на брат му и Ричард се беше отделил от свитата на кралицата, която пътуваше към Лондон, за да се погрижи за момчетата веднага, преди някой да им е сторил зло. Приближените на кралицата, разбира се, искаха веднага да коронясат младия Едуард, за да заемат длъжности в протектората и да се провъзгласят за регенти на кралството. Въпреки че Ричард искаше да види племенника си на трона възможно най-скоро, той знаеше, че регент трябва да бъде самият той, защото така беше пожелал брат му. В началото партията на кралицата беше загубила влияние и почва заради характера на самата кралица. А после беше направено разкритието, касаещо лейди Елинор Бътлър. Не се намери никой, който да опровергае твърдението. Въпросната дама вече беше мъртва, но Ричард не бързаше да се възкачи на трона. Тронът му беше предложен, за да не се хвърлят никакви съмнения върху английските управници. Отначало той беше отказал, защото не му харесваше положението, в което щеше да изпадне.

Знаеше, че ще се намерят хора, на които никак няма да се хареса това, че ще се опитат да снемат короната от красивата русокоса глава на племенника му. Но най-накрая беше приел, защото нямаше друг избор. Беше заглушил протестите, като незабавно беше екзекутирал онези, които можеха да продължат вътрешните борби и по този начин да отслабят силите на Англия, като я направят уязвима за Франция, Испания и Шотландия. Лорд Хейстингс, който в самото начало го беше подкрепял, беше една от жертвите. Докато изпълняваше дълга си с безмилостна жестокост, Ричард беше пролял много сълзи.

И сега той беше миропомазан и коронясан крал, а любимата му Ан беше законна кралица. Малкият Неди беше провъзгласен за Уелски принц, а Елизабет Удвил Грей се тревожеше за безопасността на имението си. Племенниците му бяха скрити на безопасно място, макар и не в кулата Тауър, както мнозина предполагаха, където те щяха да бъдат далеч по-уязвими. Той беше наредил да упоят стражата с вино, а после лично беше придружил младия Едуард и Ричард, момчето, което беше кръстено на него, от кулата Тауър до замъка „Мидълхъм“. Те бяха жизнерадостни деца. Бяха също така умни и разбираха необходимостта от секретност. Бяха в безопасност в собственото си крило от замъка. За тях щяха да се грижат добре през следващите години, докато всичко в кралството беше спокойно. Но щяха да останат скрити от очите на всички, дори на неговия син и техен братовчед, който също щеше да живее тук.

Още един ден. Обеща си, че ще остане още един прекрасен септемврийски ден в Мидълхъм, а после отново ще се заеме с тежките си кралски задължения. И ще трябва да уреди въпроса и на малката Арабела Грей, защото беше обещал на Роуина. Но кой? Кой измежду всички мъже в кралството беше с достатъчно добро потекло, без съпруга, или пък вдовец? На кого можеше да повери имението „Грейфеър“? На кого можеше да има доверие, че ще спре шотландците, когато се опитат да прекосят Северните блата? Кой от всички му е предан и ще остане такъв до края на дните му? Ричард си спомни за един от войниците, който се бе бил заедно с него и брат му в миналото. Той беше от северните земи, спомни си кралят. Но не можеше да се досети за името му. Махна с ръка на един от застаналите до него слуги и изпрати да доведат лорд Дейкър. Той влезе почти незабавно и прие предложената му чаша вино. Кралят обясни затруднението, в което се намираше.

— Не мога — каза той, — дори от това да зависи животът ми, да си спомня името на този човек. Чакай! Джаспър! Май че такова беше кръщелното му име Джаспър! Но Джаспър чий?

— Сър Джаспър Кийн, господарю — отговори лорд Дейкър.

— Да, това е човекът! — Кралят се усмихна доволен, но после смръщи вежди — Той женен ли е, Дек?

— Вече няколко пъти е овдовявал, но, доколкото знам, в настоящия момент няма съпруга.

— Деца?

— Не, сир.

— На колко е години? Не мога да сгодя момичето за старец — каза кралят.

— Не съм сигурен, защото не сме близки, господарю, но бих казал, че сър Джаспър е близо до трийсетте.

— Добра възраст — отбеляза кралят. — А той е и добър боец. Какво мислиш, Дейкър? Ще направя ли удачен избор, ако избера него за защитник на „Грейфеър“? И ще стане ли той добър съпруг на дъщерята на братовчедка ми? Може ли да му се има доверие?

— Предаността му не бива да се поставя под въпрос, господарю. Наистина мисля, че той е човекът, който може да защити границата и да опази интересите ви — отговори лорд Дейкър.

Той не спомена пред краля за репутацията, която сър Джаспър имаше сред жените, защото Ричард III не одобряваше този тип хора. Това беше единствената точка, по която не беше постигнал съгласие с покойния си брат, който обожаваше жените. Ричард винаги беше бил предан на своята Ан, но поведението му беше единствено по рода си. Интересите на Англия бяха от първостепенна важност и имаха приоритет пред морала, затова лорд Дейкър си замълча.

— Той има ли собствени земи? — попита кралят. — Произходът му трябва да е поне толкова добър, колкото на братовчедка ми.

— Семейството му има връзки, макар и далечни, с моето — отговори лорд Дейкър. — Има своя собственост, но домът му, „Нортби Хол“ наскоро беше изгорен до основи при една зверска, но единична атака на шотландците. Никой не беше убит, но говедата, конете и овцете му бяха откраднати. Той е добър човек, господарю, и предполагам, че добрата женитба, която му предлагате, ще го развесели и ще го направи още по-предан на Ваше величество.

— Кралете — отбеляза Ричард — не могат да имат прекалено много приятели, нали, Дейкър?

Лорд Дейкър се засмя от учтивост.

— Сър Джаспър е тук, в „Мидълхъм“, ако решите да го удостоите с честта.

— Има ли някой друг, Дейкър, на когото мога да дам тази сочна слива? Момичето няма да може да се омъжи поне още две години, а ако не си подхождат, аз няма да ги оженя официално. Кралицата е категорична по този въпрос, защото самата тя е страдала при нещастна женитба. Тя иска детето на братовчедка й да бъде щастливо и аз съм склонен да й доставя това малко удоволствие. Ани ме е молила за толкова малко неща.

Лорд Дейкър помисли един миг и после каза:

— Не, сър, вярвам, че сър Джаспър е най-подходящият мъж и за крепостта „Грейфеър“, и за малката дъщеря на лейди Грей.

— Не казвайте нищо на никого — предупреди го кралят. — Трябва да размисля още малко, преди да взема окончателно решение.

— Както наредите, господарю — каза лорд Дейкър, поклони се и излезе.

Едва излязъл от стаята на краля, той побърза да намери сър Джаспър Кийн, за да му разкаже за добрия случай, който може би щеше да му бъде предоставен.

— Дръж члена си в гащите — предупреди той сър Джаспър, — за да не се научи кралят за разпуснатото ти поведение. Той няма да ти даде момичето и земите му, ако се научи за силната ти страст към женската плът. Крал Ричард III е човек с морални принципи.

— Чувал съм за „Грейфеър“ — отговори сър Джаспър. — Тя е удобна малка крепост. Богата ли е наследницата?

— Има някакво богатство, но ако беше много богата, аз щях да я искам за сина си — отговори му лорд Дейкър. — Няма да се чувстваш зле там, но кралят няма да отпразнува сватбата още поне година-две. Кралицата ще бъде доволна, ако момичето те хареса. А ако не те хареса, сватба няма да има. Предупреден си.

Същата тази нощ кралят извика сър Джаспър Кийн в голямата зала на замъка „Мидълхъм“, за да му съобщи, че иска да го ожени за братовчедката на съпругата си, наследницата на крепостта „Грейфеър“, лейди Арабела Грей. Сър Джаспър изрази задоволството си от новината и не показа да е недоволен от наложените ограничения, с което достави огромно удоволствие на краля.

— Ще ми бъде ли разрешено да се виждам с годеницата си, сир? — попита учтиво той.

— Не виждам причина това да не стане — отговори кралят. — Ще те помоля да придружиш лейди Роуина и дъщеря й, лейди Арабела, по обратния път до „Грейфеър“, където ще можеш да решиш дали трябва да се направят някакви подобрения за защитата на крепостта. Тази крепост първа дава сигнали, ако по границата с Шотландия възникнат безредици. От нея зависи и безопасността на Северните блата, както и това, дали те ще останат във владение на Англия.

— Няма да ви изложа, кралю — отговори сър Джаспър искрено.

Той беше преди всичко войник и предизвикателството, което му отправяха, му доставяше удоволствие. Не се страхуваше, че малкото момиченце няма да го хареса, защото никога не беше се срещал с жена, която да не го харесва. Висок, със светла златноруса коса и светлокафяви, почти жълти, очи той покоряваше жените. Много малко от тях поглеждаха какво се крие зад красивите черти на овалното му лице, зад високите скули и откритото чело, правилния нос, трапчинката на брадичката и чувствителната уста. Малко от тях виждаха, че очите му са студени и безжизнени. Не забелязваха, че чувствената уста може да се превърне в тънка рязка, която показва ужасна жестокост. Той беше толкова вещ в съблазняването, колкото и във воденето на битки. Но като войник никога не се беше възползвал от глупавия случай. Мъжът няма да живее дълго и да се наслаждава на безразсъдството си, ако проявява глупост по време на война. Само в случаите на плътска страст той може да бъде безразсъден.

— Елате в покоите на кралицата утре сутринта след литургията, сър Джаспър — каза кралят, — и ще бъдете представен на годеницата си и на нейната овдовяла майка.

— Благодаря ви, господарю — отговори сър Джаспър Кийн.

— И бъдете готов веднага след това да заминете за „Грейфеър“ — каза кралят. — Ще ви е необходима около седмица, за да стигнете там в компанията на дамите. Предполагам, че не сте свикнали да пътувате толкова бавно, но това ще ви даде време да се опознаете с лейди Роуина и нейната дъщеря. По-добре ще бъде, ако тръгнете утре, преди да са започнали есенните дъждове. На дамите няма да се хареса пътуването под проливния дъжд.

— Ще се постарая да направя пътуването лесно и приятно за дамите, господарю — отговори сър Джаспър и дари краля с топла усмивка.

На сутринта сър Джаспър стана рано, за да посети литургията с единствената цел да види бъдещата си съпруга, за която знаеше, че ще присъства там. Те сигурно бяха сред свитата на кралицата, но всичко, което той успя да види, бяха гърбовете и тиловете на нейните придружители. Едва когато кралицата излезе от параклиса заедно с придворните си дами, сър Джаспър успя да види малкото момиче със светлата коса — единственото дете, освен принца. Значи тази щеше да бъде неговата годеница, но не можеше да каже коя от дамите е нейна майка. Той изчака дискретно още няколко минути и се отправи към покоите на кралицата, където беше незабавно въведен. Сър Джаспър се поклони елегантно на кралица Ан и учтиво й целуна ръка, като прошепна:

— Мадам.

— Дошли сте, за да ви представя на скъпата си братовчедка, лейди Роуина, и нейната дъщеря, Арабела, която кралят избра за ваша бъдеща невеста, нали? Добре дошли — каза кралицата.

— Поласкан съм от честта, която ми оказвате, като се каните да ме сродите със собственото си семейство, кралице моя — отговори сър Джаспър.

— Колко изискано се изразявате — отговори му кралицата. — Е, може би, освен добър войник, за какъвто ви смята кралят, сте и добър ухажор. Радвам се да узная, че съпругът на Арабела ще си служи еднакво добре с красивите думи и с острия меч, сър Джаспър, но предполагам, че нямате търпение да се запознаете с бъдещата си годеница. Ела тук, мило дете, за да те представя на сър Джаспър Кийн. Ти също, Роуина, защото съм сигурна, че искаш да се запознаеш с бъдещия си зет.

Майка и дъщеря пристъпиха напред и се поклониха учтиво на сър Джаспър Кийн. Разгледана отблизо, бъдещата му годеница се оказа истинска красавица, макар толкова светла коса да не му беше по вкуса. Никога не беше харесвал бледите жени. Майката обаче беше друго нещо. Нейната коса с цвят на пшеница беше прекрасна. Закръглените й гърди бяха очарователни и възбуждащи, докато детето все още нямаше такива. Като гледаше майката, той почувства познатото стягане на плътта. Долните му части бяха готови да изразят интереса, който красивото му лице, разбира се, никога нямаше да издаде.

— Поласкан съм от честта, лейди Арабела, че вие ме смятате за ваш годеник и бъдещ съпруг — каза той спокойно, като взе ръката на детето и я целуна.

Сърцето й заби силно, а бузите й пламнаха в розово, когато срещна погледа му. Той със сигурност беше най-красивият мъж, който някога беше виждала. Нямаше никаква представа какво трябва да каже и се почувства ужасно глупаво, когато той пусна ръката й.

— Моя лейди Роуина. — И ръката на лейди Грей беше удостоена с целувка.

„Боже мой, ще припадна!“ — помисли си Роуина Грей, едновременно ужасена и развълнувана от реакцията си към този мъж. Той беше събудил у нея чувства, които тя смяташе, че са погребани заедно с Хенри. А ето, че вече чувстваше влагата между бедрата си.

— Благодарна съм ви, господарю мой, че дойдохте, за да ни спасите — каза тя с далеч по-голямо спокойствие от онова, което изпитваше.

Що за жена е тя, след като си мисли подобни неща за мъжа, който ще бъде съпруг на дъщеря й? Нека Господ й прости! Никой друг нямаше да разбере какви са мислите й, защото тя положи големи усилия да ги скрие. Но сър Джаспър Кийн ги видя стаени дълбоко в светлосините очи на Роуина. Млада вдовица, почти измърка от удоволствие той, млада вдовица беше, гореща, узряла и готова за него. Майка и дъщеря, негови, ако пожелае да ги вземе. Никога не беше имал и двете — и майката, и дъщерята. Такова нещо не му се беше случвало. Мисълта беше почти непоносимо възбуждаща. Той беше благодарен на Бога, че дрехите скриваха състоянието, в което се намираше членът му. Защото той можеше, съвсем ясно, да си представи цялата сцена. Странно, но бъдещата му невеста беше тази, която го спаси.

— Моят братовчед, принц Едуард, ми даде днес едно кученце, което е потомство на ловна хрътка — каза тя. — Но то ще трябва да остане тук, в „Мидълхъм“, докато бозае, нали?

— Обучавали ли сте някога ловни хрътки, моя мила лейди Арабела? — попита я той.

— Не, господарю, но съм гледала как го прави баща ми, а и синът на Фицуотър, Роуън. Той се справя добре с кучетата, има дарба за това, както казва нашият кучкар. А Фицуотър твърди, че кучкарят, който няма собствени синове, с радост би му отмъкнал неговия. Той казва, че Роуън трябва да стане войник. И че ако е добър войник, някой ден може да стане дори капитан на крепостта.

Кралицата се засмя.

— Както виждате, сър Джаспър — каза тя, а тонът й подсказваше колко много обича детето, — моята малка братовчедка има много новини. Мисля, че тя обича „Грейфеър“ толкова силно, колкото кралят, моят господар, обича „Мидълхъм“. Надявам се, че ще бъдете щастливи заедно. Когато след две години и половина Арабела навърши четиринайсет години, вие можете да решите да отпразнувате сватбата си с нея, ако, разбира се, тя не е променила намеренията си по отношение на вас. Сигурна съм обаче, че ако се отнасяте с любов и учтивост, тя ще бъде доволна да ви има за съпруг. А ако бракът се провали, короната ще ви компенсира за времето и усилията, които сте положили, за да запазите крепостта „Грейфеър“.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, кралице моя, за да ви покажа предаността си към Ваши величества — каза сър Джаспър.

Кралица Ан кимна доволна.

— Тогава, всичко е уредено — каза тя, обърна се към двете си братовчедки и ги целуна за „довиждане“. Смъкна пръстена от малкия си пръст и го даде на Роуина. — Когато и да имаш нужда от помощта ми, Роуина, изпрати ми пръстена по някого — каза тя на любимата си братовчедка и сложи пръстена на нейната ръка. — Ще ти помагам, докато съм жива. — Тя се наведе и тихо прошепна в ухото на Арабела така, че само момичето да я чуе: — Омъжи се за него само ако наистина го обичаш, мила моя. Ако разбереш, че не изпитваш топли чувства към него, не се страхувай да му откажеш. Не искам да бъдеш нещастна. Тези две години, с които ще разполагаш преди сватбата, ще ти осигурят достатъчно време да го опознаеш.

— Той е много красив, мадам — каза Арабела срамежливо.

— Красотата невинаги означава доброта, малка братовчедке — предупреди я кралицата — Човек трябва да погледне по-далеко от красотата, за да открие истината. — И тя силно прегърна Арабела за „сбогом“.

Сър Джаспър, лейди Роуина и лейди Арабела се сбогуваха с краля и излязоха от замъка „Мидълхъм“, възседнали конете си. Беше топъл и слънчев, късен септемврийски ден. С тях бяха дузината въоръжени мъже, които бяха придружили лейди Роуина от „Грейфеър“ до тук и дузината въоръжени мъже, с които разполагаше сър Джаспър. Като ги наблюдаваше от прозореца на стаята си, кралят си мислеше, че щеше да бъде много щастлив, ако можеше да разрешава всичките си проблеми толкова бързо и лесно, както беше разрешил проблема за лейди Арабела Грей и крепостта „Грейфеър“.

Глава 2

Сър Джаспър Кийн не си спомняше да е бил толкова щастлив друг път в живота си. Човек може да си живее и много удобно, помисли си той, като доволен оглеждаше малката главна зала на крепостта „Грейфеър“. Помещението беше приятно, с четири прозореца, които имаха дебели стъкла, за да спират студения зимен вятър. Дори сега навън духаше силен вятър, който се усещаше и вътре в крепостта. Каменните подове се почистваха всеки ден, бурените, които растяха между каменните плочи в двора, се отстраняваха редовно. В къщата миришеше приятно, защото на огъня вряха благоуханни треви, които също бяха подменяни всеки ден. Лейди Роуина беше отлична домакиня и не можеше да понася лошите миризми, още по-малко пък в дома си. В залата имаше две камини и нито една от тях не пушеше. Да, залата беше относително топла и уютна.

Пред него на дъбовата маса имаше лъскава калаена чиния, в която бяха поставили току-що опечен дъхав хляб. Мълчалив слуга донесе и гореща овесена каша, а друг постави още една чиния хляб, парче сирене и малко шунка. Трети слуга напълни чашата му с прясна бира. Джаспър Кийн започна да се храни със завиден апетит. Усмихна се, когато намери в кашата малки сладки парченца сушени ябълки. Мимоходом беше споменал на лейди Роуина, че пет пари не дава за блудкавата овесена каша, която обикновено се сервира всяка сутрин. Достатъчна беше само една дума и сладката Роу беше готова да се погрижи за отстраняването на проблема.

Сър Джаспър Кийн беше в крепостта „Грейфеър“ вече от пет месеца. И беше извънредно доволен от онова, което беше заварил при пристигането си. Всичко беше в отлично състояние, всичко беше добре организирано. Фицуотър, капитанът на крепостта, незабавно му беше засвидетелствал уважение и с готовност го прие като новия господар на „Грейфеър“. Следователно нямаше нужда да го заменя с друг човек, нито да го уволнява и сър Джаспър изпитваше не малко облекчение от този факт. Той нямаше намерение да остава близо до границата през целия си живот. И когато си тръгнеше, щеше да има нужда от две неща: да знае, че домът му се намира в сигурни ръце, и да има до себе си Сийгър, неговия собствен капитан. Сийгър беше безценен за него.

Малкото момиченце, което трябваше да стане негова съпруга след време, беше изключително забавно. Единственият му недостатък беше искреността и безцеремонността му, но имаше достатъчно време да коригира поведението му. Ако въобще можеше да се оплаче от нещо, то беше постоянната необходимост да внимава какво прави, за да не обиди двете жени, които държаха в ръцете си неговото бъдеще. Беше се въздържал и не беше използвал слугините от крепостта, за да задоволява нуждите си. Докато времето беше хубаво, се беше скитал в земите около границата, за да намери развлечения. А през последните няколко седмици времето беше отвратително и той трябваше да остане затворен между стените на замъка.

Слабините го боляха, крещяха за жена. Чудеше се дали сега, след като бяха минали вече няколко месеца, може да съблазни Роуина. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че и тя го желае, макар че полагаше огромни усилия да скрие копнежа си по тялото му. Нямаше съмнение, че той е причината тя да прекарва все повече часове в семейния параклис, коленичила и свела глава. Той беше сигурен, че тя не доверява греховете си на татко Анселм, местния свещеник, защото приятелското отношение на отеца към сър Джаспър Кийн не се беше променило от времето на първата им среща. „Сладката Роу“, така я наричаше кралят. Дали наистина беше сладка?

Джаспър Кийн присви замислено очи. Представи си Роуина, за която вече знаеше, че е с четири година по-млада от него, гола. Тя имаше прекрасни пълни гърди и все още тънка талия, доколкото можеше да се види от дрехите. Беше дребна на ръст, а той харесваше точно такива жени. Не мислеше, че при този ръст краката й са особено дълги. Дали бедрата й бяха меки и закръглени? Дали венериният й хълм беше розов, с копринено мека кожа? Дали дупето й беше достатъчно пълно? Надяваше се, че да, защото нищо не го ядосваше повече от жени със слаби бедра и задни части. Дланите му оставяха ясни следи по закръглената плът на неговите любовници.

Роуина Невил Грей имаше красиво лице. Той харесваше кръглите й, доверчиви сини очи. А още повече харесваше пълните й нацупени устни. Устата й беше чувствена и той не се съмняваше, че тя умее да целува добре. Дали и в другите любовни изкуства устата й беше толкова опитна? Ако не беше, той щеше съвсем скоро да я научи. Мисълта за чувствената й уста, която умело целува цялото му тяло, беше почти непоносима. Искаше я. Щеше да я има. Беше чакал достатъчно дълго. Дълго време беше обмислял въпроса, как да съблазни Роуина, как да я накара да преодолее скрупулите си. И сега изведнъж отговорът му се яви кристалночист.

Арабела! Неговата бъдеща невеста беше отговорът. Ще заплаши майката, че ще изнасили дъщерята, ако тя не отстъпи пред страстта му. А нея лейди Роуина пазеше като зеницата на очите си. Дамата, която вече и без това се бореше със страстната си натура, щеше да му се отдаде с ясно съзнание и с вярата, че ще защитава дъщеря си. Беше готов да се засмее на глас, толкова умен се чувстваше. Щеше да я заплаши още днес и довечера вече щеше да бъде в леглото й, щеше да попие с устни няколкото пролети от нея сълзи на вина и тя щеше да бъде негова, докато той искаше да й се наслаждава. И изведнъж, като че ли я беше повикал, тя застана до него с колеблива усмивка на устни.

— Добро утро, господарю. Беше ли кашата по-вкусна тази сутрин?

— Да — отговори той. — Къде е Арабела? Днес още не съм я виждал.

— Настинала е. Казах й днес да си стои в леглото. Тя боледува изключително рядко.

— Ела — каза той, като се изправи. — Да отидем да я видим. Сигурен съм, че нашата компания ще я ободри.

— Но, господарю, тя е по пижама. Не мисля, че е редно да я виждате в този й вид — нервно изрази несъгласието си Роуина.

Той я хвана за раменете и се взря в лицето й. Чувстваше как тя трепери под дланите му, и се усмихна.

— Арабела ще бъде моя съпруга, сладка Роу. Съвсем скоро ще я виждам и по пижама, и без пижама. Тук няма никаква липса на морал. Не искаш ли да дойдеш с мен?

Той я хвана за ръката и на практика я завлече до стаята на Арабела, която се намираше на етажа над залата. Малката дъщеря на Фицуотър, Лона, беше седнала на леглото. Двете с Арабела играеха на топчета. Като вдигнаха погледи към него, и двете започнаха да се кискат. Сър Джаспър, на шега, се хвърли на леглото между двете. Лона изпищя. Писъкът приличаше по-скоро на мяукането на малко котенце. Той протегна ръка и започна да я гъделичка по ребрата. Лона заизвива тяло и започна да се смее. Смееше се все по-високо, макар че Арабела се опитваше да я защити със собственото си тяло.

— Не! Не! Лона има ужасен гъдел, господарю. Имайте милост към нея! — извика Арабела.

Той прекъсна играта за миг, погледна към нея и каза:

— А ти имаш ли гъдел, Арабела, сладка моя?

— Не!

— Лъжкиня! — отговори той. Преди тя да успее да му избяга, той протегна ръка към нея.

— Ох! — задъха се Арабела и диво се засмя, а в очите й бликнаха сълзи — Спри? Спри? — И тя заизвива тяло, за да избегне допира до него. Нощната й риза се надигна и изложи на показ бедрата и дупето й.

— Арабела! — Гласът на Роуина издаваше силно възмущение, което беше породено от факта, че ръцете на сър Джаспър опипват тялото на Арабела. Те се разходиха по току-що напъпилите й гърди, небрежно погалиха корема й и се спуснаха дори още по-надолу.

— Арабела! Сър Джаспър! Веднага престанете! Лона! Слез от леглото и дръпни полата си надолу! — Тя издърпа момичето, накара го да се изправи и протегна ръка, за да спре сър Джаспър.

При допира на ръката й до рамото му, той незабавно преустанови играта с Арабела, обърна се, погледна я право в лицето и каза:

— Щом животът ни може да е толкова весел, аз ненавиждам правилото, което ни пречи веднага да отпразнуваме сватбата.

Той се изправи, плесна Арабела по дупето и дръпна нощната й риза надолу.

— Но, господарю! — каза му Роуина гневно. — Арабела е болна и трябва да лежи спокойно. Не мога да позволя тези скандални игри. Лона! Отиди при майка си и й помогни с прането.

Погледът на Лона веднага стана невинен. Тя направи реверанс на господарката си и излезе от стаята, като си подскачаше. Роуина взе от нощното шкафче броеницата на дъщеря си и й я подаде.

— Кажи си молитвата, Арабела. Тя ще те успокои и ще направи духа ти отново покорен. — После се обърна към сър Джаспър: — Елате, господарю. Да оставим Арабела на нейните размишления.

— И аз бих искала вече да сме женени — каза предизвикателно Арабела на майка си. — Тогава тук, в „Грейфеър“, аз сама ще си бъда господарка!

— Веднага се извини на майка си, малка моя — каза тихо сър Джаспър. — Тя ти мисли само доброто.

Долната устна на Арабела безмълвно затрепери. После тя тихо каза:

— Извинявай, мамо.

Роуина бързо прекоси стаята, коленичи до леглото и взе дъщеря си в прегръдките си.

— Простено ти е, мила. Хайде, почивай си вече. Знам колко мразиш болестите и как не обичаш да се чувстваш зле.

Тя целуна детето си по челото, а после изведе сър Джаспър от спалнята му. Когато отново влязоха в залата, сър Джаспър се обърна към Роуина:

— Арабела ще навърши дванайсет години в края на март, нали?

— Да, господарю — каза Роуина.

Той беше застанал до огъня. Тя му подаде чаша вино.

— Много момичета се омъжват на дванайсет години, нали? Докато не се оженя за дъщеря ти, аз няма да бъда истински господар тук, в „Грейфеър“.

— Никой тук не оспорва правата ти, господарю. И кралят, и кралицата подчертаха, че сватба няма да има, докато Арабела не стане на четиринайсет и дори на повече.

— Мисля, че ако ги помолиш сватбата да стане сега, те няма да имат нищо против. Едва ли ще ти противоречат — каза той. — Ако мога да говоря направо, ще ви кажа, че аз имам своите нужди.

— Нужди? — Роуина остана мълчалива за миг, силно озадачена, а после бузите й пламнаха.

Той сви рамене.

— Аз съм мъж, мадам. Щом нямам съпруга, която да задоволява мъжките ми нужди, ще трябва да намеря друга жена. Рано или късно, до ушите на дъщеря ти ще стигнат слухове за моите скитания и лошо поведение. Тя ще страда, чувствата й ще бъдат наранени, ще се ядоса. Девственици като Арабела, които са отгледани с любов и нежни грижи, не разбират тъмната страна на мъжа. Аз съжалявам, ненавиждам се за слабостта си, сладка Роу, но какво мога да направя?

— Не можеш ли да си вземеш любовница, господарю? Много мъже го правят — каза тя.

— Дали ще го направя с една жена или с дузина, няма никакво значение. Хората ще говорят, че непрекъснато излизам от замъка и се връщам по никое време — каза той. — Виждам само едно решение. Трябва да се оженя за дъщеря ти през пролетта.

— Не!

Той видя силната мъка в очите й. Разбра, че предложението трябва да излезе от нейните собствени уста и от ничии други.

— Какъв друг избор имам, сладка Роу? Месеци наред се въздържам, потискам желанията си, но зимата е към края си и в дърветата ще потекат живителни сокове. Моите желания ще станат по-силни и едва ли ще мога да им устоя.

Роуина преглътна тежко.

— Дъщеря ми е още дете, господарю, и не е готова да ражда деца.

— И все пак, тя може да стане моя съпруга в пълния смисъл на тази дума — каза той многозначително.

— Тя още не е готова за тези неща, господарю. Страхувам се, че можеш да я нараниш, макар да съм сигурна, че не би го направил нарочно. Какво бих могла да ти кажа, за да те убедя да не прибързваш със сватбата?

Лицето на Роуина изразяваше единствено майчинска загриженост и силен страх. Тя тревожно кършеше ръце. Той взе една от тях в своите, обърна я с дланта нагоре и дари с гореща целувка благоуханната й плът. Тогава очите им се срещнаха и той тихо каза:

— Какъв друг избор имам, сладка Роу?

Тя разбра. Разбра какво трябва да направи, за да спаси детето си от онова, което за него щеше да бъде истинско изнасилване. Значи такова щеше да бъде наказанието й за собствените й порочни мисли и желания. Тя щеше да стане „курвата“ на сър Джаспър Кийн, за да спаси Арабела от „нуждите“ му, докато тя не стане достатъчно възрастна, та да може да ги задоволява като негова съпруга. Срамът и вината на лейди Роуина бяха толкова огромни, че тя успя да произнесе само една дума: „Тази нощ“, преди да извърне глава, да издърпа ръката си и да излезе тичешком от залата.

— Майсторски изиграно, господарю мой — съвсем тихо, сякаш съскаше, го поздрави нечий глас.

— Движиш се като котка, Сийгър — каза Джаспър Кийн, без да се обръща. — Никога не знам кога си зад гърба ми. Но в тази работа, приятелю, трябва да бъдеш дискретен. Не искам наследницата да изтича при братовчедите си, техни кралски величества, защото ще загубя завинаги крепостта.

— Няма да навредя на интересите на Ваше благородие — отговори Сийгър. — Дори аз, който съм невежа и окаяник, разбирам деликатността на ситуацията. Хората, които живеят в крепостта, обичат господарките си. Няма да им се хареса мисълта, че вие наранявате и двете.

— Умно казано, Сийгър — отговори му сър Джаспър, — но мисля, че някой ден острият ти език ще бъде причината за твоето падение.

— Но до настъпването на този ден аз ще служа на Ваше благородие — отговори Сийгър и сър Джаспър се засмя високо, развеселен от дързостта му. — Предчувствах какво сте си наумили по отношение на лейди Роуина, защото самият съблазних нейната камериерка, която живее в непрестанен ужас, че господарката й може да научи за разюзданото й поведение. Не бива да се страхувате, че ще бъда недискретен, господарю — завърши капитанът, като се усмихна толкова широко, че се видяха всичките му зъби.

— Ти нямаш равен на себе си, Сийгър — призна с възхищение господарят му.

— Нямам, господарю — съгласи се нескромно капитанът.

Пресвета Дево! Как можа да постъпи така, къде остана съвестта й? Но какво друго можеше да стори, помисли си Роуина, докато вършеше обичайната си всекидневна работа. Тя беше просто една слаба и безпомощна жена. Дикън и Ан бяха толкова далеч, навън от крепостта вилнееше силна буря, а тя просто не знаеше как другояче да постъпи. Все пак тя не беше девствена. Добре знаеше какво е да чувстваш страстта на мъжа. Хенри може и да беше с доста години по-възрастен от нея, но винаги беше бил страстен любовник и й беше доставял силно удоволствие. Прекалено силно! Нима църквата не ни учеше, че единствената причина за съвкуплението на мъжа с жената не е раждането на здрави християнски деца? Църквата не казваше нищо за удоволствието. Но на нея наистина й харесваше! И много й липсваше! Хенри, разбира се, беше единственият мъж, когото беше познала. Дали мъжете правеха любов по различен начин? Тя изпитваше радостно предчувствие. По гръбнака й полазиха тръпки на възбуда. Прехапа устни, за да потисне силния си гняв. Та тя предаваше собственото си дете! Какво ли окаяно същество беше тя, че можеше така лесно да пречупи вярата, което дъщеря й имаше в нея? Той беше толкова красив и изпитваше влечение към нея, както и тя към него. Ако не беше така, тя никога нямаше да му даде съгласието си, да го допусне в леглото си. По време на таз сутрешния им разговор, той не беше признал гласно желанието, което изпитваше към нея, но тя беше разбрала всичко много добре. Той имаше намерение да изнасили Арабела дори преди сватбата, за да задоволи мъжките си нужди. Можеше единствено да се моли на Бога и на пресветата Дева да успее да задоволи мъжката му страст. Как по друг начин би могла да защити дъщеря си? Дали Господ щеше да й прости? Тя нямаше да признае греха си на отец Анселм, докато не омъжи щастливо Арабела. Как би могъл той да разбере положението, в което сега се намираше тя? Той щеше да я посъветва да потърси благоволението на Господа чрез молитви и да порицае строго сър Джаспър. Но сър Джаспър нямаше да се вслуша в думите му, Роуина знаеше това. Щеше да вкара насила Арабела в леглото си. А отнемането на девствеността на тази ранна възраст може да причини смърт. Не. Тя ще носи бремето си мълчаливо. Нима съдбата на жената не беше да се превива като полско цвете под напора на вятъра?

Лона беше изчакала сър Джаспър и лейди Роуина да излязат от спалнята на приятелката й. Тя побърза да се върне при нея веднага след това.

— Ах, Бела — беше въздъхнала дълбоко тя, — ти си такава късметлийка! Той е най-красивият мъж на земята. Мен най-вероятно ще ме омъжат за внука на стария Ред, а той прилича на торба с кокали. Носът му е прекалено дълъг и вечно му текат сополи.

— Да, признавам, че е приятен на вид — каза Арабела и дръпна приятелката си, за да я накара пак да седне на леглото й. — И все пак, в него има нещо…

— Какво, гъско такава? Сър Джаспър е съвършен, макар, да си призная, да не харесвам неговия капитан, Сийгър — каза Лона.

— Казваш това само защото сър Джаспър може да постави Сийгър на мястото на твоя баща — отговори Арабела.

— Не — каза Лона и толкова силно поклати глава, че плитките й описаха полукръгове. Сините й очи бяха извънредно сериозни. — Сийгър не върви, а се плъзга като змия. Няколко пъти съм го виждала с леля си Елсбет. Те се целуваха, а веднъж дори го видях да пъха ръката си под полата й. Но когато са в залата, той не й обръща никакво внимание. Като че ли не я познава, хитрецът.

— Може би трябва да говоря с мама — изказа гласно мисълта си Арабела. — Все пак леля ти е на служба при нея. А може би трябва да говоря със сър Джаспър, защото Сийгър е от неговите хора.

— Не мисля, че ще постъпиш мъдро, Бела. Може да не е било нищо повече от една бърза целувка и леко погалване. Мъжете и жените често правят такива неща. А сър Джаспър може да си помисли, че се страхуваме от Сийгър, което пък може да се отрази зле на татко. Леля ми е възрастна жена и ако има трудности, ще отиде при майка ти, сигурна съм. Няма да ни е благодарна, ако се намесим. Ние нямаме право да й казваме какво да прави и какво — не. Май въобще не биваше да говоря с теб.

— О, Лона, ние сме приятелки още откакто се знаем — увери Арабела другото момиче.

— Но ти ще се омъжиш за сър Джаспър след две години, Бела, и ще станеш лейди, господарка на „Грейфеър“. Ще се промениш, но аз — не. Аз завинаги ще си остана Лона, едно от момичетата на Фицуотър.

— Ти ще бъдеш Лона, личната камериерка на лейди Арабела, гъско такава! Ще имаш положение като това на майка си и баща си и дори по-високо и няма да се наложи да се омъжиш за внука на стария Ред, ако ти самата не го пожелаеш. Като моя лична камериерка и приятелка, ще можеш да избираш сред най-хубавите мъже наоколо. Обещавам ти! — каза Арабела, изпълнена с великодушие.

— Ще остана твоя камериерка дотогава, докато няма да ми се налага да се омъжа за онзи сополанко — изкикоти се Лона, а после изведнъж стана сериозна. — Наистина ли ще изпълниш обещанието си, Бела?

— Да, щом ти казвам — каза Арабела, — значи така ще стане.

— Ти наистина харесваш сър Джаспър, нали? — попита Лона.

— Моята братовчедка, кралицата, казва, че красотата не е достатъчна, за да направи мъжа добър — каза замислено Арабела. — Дочух разни клюки, като например тази, че сър Джаспър непрекъснато тичал подир фустите. Казват, че имал любовници и от двете страни на границата.

Сините очи на Лона станаха кръгли от изненада.

— Кой ти ги е наприказвал такива? — попита възмутено тя.

— Вярно ли е?

— Не бих могла да знам, Бела.

— Но ти също си чула клюките, нали, Лона?

— Старите жени непрекъснато клюкарстват, Бела. И най-много обичат да говорят за красив мъж или красива жена. Нима всички мъже, и от двете страни на границата, не плуват в забранени води?

— Мъжът, за когото ще се омъжа, трябва да ми бъде верен, Лона. Баща ми никога не е изневерявал на майка ми. Искам и моят съпруг да ме уважава така.

— Ти още не си омъжена. Бела — напомни Лона на приятелката си. — Сър Джаспър отдавна е възрастен мъж и ще си походи доста, преди да се ожените. Нямаш никакво право да му пречиш, докато не се закълнете официално един на друг.

— Ако някога открия, че ме е предал, че ми е изневерил с друга, Лона, ще взема нож и ще изтръгна черното му сърце от гърдите му! — извика яростно Арабела.

— Сър Джаспър запозна ли се вече с отвратителния ти нрав, Бела? — подкачи я Лона. — Внимавай, защото можеш да го уплашиш!

Струваше й се, че денят бързо преваля. Вечерта дойде съвсем скоро. В малката си спалня, чиято камина се намираше в ъгъла, лейди Роуина излезе от ваната. Камериерката Елсбет, която я чакаше с хавлия в ръце, подсуши тялото й. Лейди Роуина се огледа критично в стенното огледало, което й беше подарък от починалия й съпруг. Бременностите не бяха я загрозили, защото само две от децата се бяха родили. Момченцето беше кръстено Хенри, но беше умряло, преди да навърши годинка. Вече беше бременна с Арабела, когато загуби Хенри. Извърна очи от огледалото, обзета от чувство на вина. Тя беше порочна. Порочна!

— Коя рокля, господарке? — запита Елсбет.

— Боли ме главата — оплака се Роуина — Не мисля, че ще сляза в залата тази вечер. Ще си легна рано и ще спя.

— Да кажа ли на Майда да ви приготви нещо топло, господарке?

— Не. Няма да имам нужда от питие — отговори Роуина. — Цял ден се тревожа за Арабела, но нощната почивка ще ме излекува от грижите.

Елсбет подаде на господарката си една съвсем обикновена нощна риза, помогна й да я облече. Когато лейди Роуина си легна, камериерката я зави и подпъхна одеялото под нея.

— Тогава, ще ви пожелая лека нощ, господарке — каза тя. — А когато се нахраня, ще се върна.

— Не! — Роуина направи усилие да запази гласа си спокоен. — Тази нощ няма да ми трябваш повече, Елсбет. Можеш да спиш и у дома си, ако искаш, или пък в залата.

— Благодаря ви, господарке! — Елсбет беше повече от доволна. Свободната нощ щеше да й позволи да се отдаде още веднъж на Сийгър. Тя направи реверанс и бързо излезе от спалнята на Роуина.

„Тя си има някого — помисли си Роуина, която не беше глупачка. — Чудя се кой ли е той?“ Но всъщност нямаше значение. Тя беше по-младата снаха на Фицуотър и той щеше да се погрижи да отстрани всичките пречки за нейното щастие. Но какво щастие, помисли си Роуина. „О, Хенри, защо си отиде и ме остави сама? Нима онази лятна сутрин не те помолих да не заминаваш? Още тогава имах усещането, че няма да се върнеш. Знаех го. А сега съм съвсем сама и трябва да се превърна в курва, за да защитя, детето си. Не е честно. И нямаше да се случи, ако ме беше послушал“ По бузите й се затъркаляха сълзи на самосъжаление.

Роуина Невил Грей имаше само смътен спомен за родителите си, Едмунд Невил и Катрин Талбът. Те бяха умрели по време на чумната епидемия, когато тя беше едва четиригодишна. Баба й и дядо й, които бяха вече възрастни хора и които живееха заедно с тях до смъртта на родителите й, я дадоха на Ричард Невил, граф Уоруик, да я отгледа. Графинята се грижеше и за нея, както и за собствените си дъщери Изабел и Ан. Всички я обичаха и се държаха мило с нея, с изключение на Изабел Невил, която беше горда и склонна към подли постъпки. Ако лейди Изабел Невил се държеше с Роуина така поради някаква основателна причина, всичко щеше да е по-различно, но всъщност лошият нрав на Изабел не беше насочен специално към някого, а се проявяваше винаги и се отнасяше до всички.

Графът, който беше известен на съвременниците си и се ползваше с обичта им, се потруди и намери съпруг на неизвестната си на никого роднина и дори й даде зестра. Роуина му беше благодарна за това, защото можеше да прекара живота си и като слугиня, на която даже нямаше да плащат, след като доведените й сестри бъдеха омъжени и заминеха за именията си. Но на дванайсетия й рожден ден й казаха, че ще я омъжат, когато стане на тринайсет, за сър Хенри Грей, барон Грейфеър, защитник на важна и стратегически разположена крепост на границата с Шотландия. Сър Хенри имаше нужда от съпруга, а крал Едуард искаше да има приятели навсякъде, където е възможно. Неговият предшественик беше успял да си създаде врагове навсякъде, та дори и в кулата Тауър в Лондон, където беше затворен по-късно. Крал Хенри VI беше претърпял поражение от страна на Едуард IV и беше потърсил убежище в Шотландия, откъдето създаваше проблеми на сънародниците си повече от три години. Едуард трябваше да осигури възможно най-добре границите си, затова неговият предан подчинен, граф Уоруик, който му беше помогнал да се качи на трона, осигури невеста за барон Грейфеър. Беше лесно да я намери в лицето на младата си подопечна, защото по това време баба й и дядо й бяха вече покойници.

Сватбата беше отпразнувана на шестнадесети май, 1469 година. Могъщият покровител на Роуина й даде зестра, която се състоеше от десет сребърни и десет златни монети, бяла кобила, заедно със седлото и юздите, и два дъбови гардероба, подсигурени с желязна обковка. В първия гардероб се намираха всичките чаршафи, които беше избродирала през последната година, през която очакваше с нетърпение новото си положение на съпруга. Цяла торба сол, комплект от шест сребърни лъжици и торбичка, в която имаше два корена канела, два корена индийско орехче и половин килограм чер пипер на зърна. Във втория гардероб бяха дрехите й, два топа платно и малкото бижута, които беше наследила от покойната си майка, както и перлената огърлица, която й беше дадена като сватбен подарък от графа и съпругата му. Не беше като зестрата на графска дъщеря, но не беше и зестра, от която можеше да се срамува. Отиде при сър Хенри като жена с достатъчно своя собственост и способности, въпреки крехката си възраст. Заслужи уважение не само със зестрата и връзките си, но и с уменията и талантите си.

Но сега Хенри беше мъртъв, а тя трябваше да защити детето си от животинските домогвания на сър Джаспър Кийн, като му отдаде тялото си. Не беше останал никой, който да защити нея, затова тя трябваше да се погрижи за Арабела. Никога не си беше представяла, а още по-малко тогава, когато беше щастлива в детството си с братовчедка си Ан Уоруик в замъка „Мидълхъм“, че най-накрая всичко ще се сведе до това. Тя въздъхна тежко, а после дочу с острия си слух, трениран през годините, стъпките, които заглъхнаха пред вратата й. Роуина затвори очи и се престори на заспала.

Джаспър Кийн влезе в стаята много тихо, но все пак не крадешком. Влезе така, както мъжът би влязъл в спалнята на съпругата си, сигурен, че го чакат и ще го посрещнат добре. Изпод спуснатите си клепачи тя го гледаше как съблича дрехите, без дори да разбере, че дишането й ставаше все по-дълбоко, докато той разкриваше тялото си пред нея. Защото всяка част от него беше красива като лицето му. Дълги крака, издължен и строен торс, покрити с меки косми гърди, които, странно, бяха с по-тъмен цвят от косата му. Той внимателно остави дрехите си на място, откъдето щеше лесно и бързо да ги вземе после, и отиде до леглото. Отметна завивките и накара Роуина да се изправи. Сините й очи бързо се отвориха от изненада, когато ръката му хвана овалното деколте на нощната й риза и с едно бързо движение я разкъса на две. Той небрежно хвърли двете половини на пода.

— В бъдеще, любима — каза той с приятен, тих глас, — ще си лягаш гола, така, както те е създал Господ. Предпочитам те така. — После, без повече предисловия, той я целуна. Целувката беше дълга и страстна, а когато я пусна, той каза: — Целуваш като младо момиче, Роуина. Отвори устата си, да мога да покоря езика ти.

Тя послушно се подчини и той засмука езика й. Дланите му бяха обхванали двете задни полукълба и нежно ги мачкаха между пръстите си. Той здраво притискаше тялото й към своето. Познато усещане замая главата й, усещане, отново събудено за живот. Стори й се, че краката й омекват и постепенно се превръщат в желе. „Никога не съм изпитвала същото с Хенри“ — помисли си тя. Когато той престана да я целува, тя нададе тих стон, защото той я беше повдигнал и беше започнал да ближе с език кожата й. Тя отметна глава назад, вените по шията й се напрегнаха от усилието да сдържи виковете, които напираха в гърлото й. Трябваше да остане тиха, ако не искаше да събуди всички в крепостта с виковете си на удоволствие. Широкият му език се плъзгаше по стегнатата й кожа, а после се насочи към по-меката плът на гърдите й. Той се засмя високо, когато тялото й първо се скова, а после потрепери, когато тя достигна първия си оргазъм. Красивата й глава се отпусна като безжизнена на гърдите й. Той беше седнал на ръба на леглото и я държеше в ръцете си като в люлка. Пръстите му влязоха във влагалището, за да се уверят, че е готова. Като откри доказателството за страстта й, той се усмихна широко.

— Ти си страстна жена, любима — каза с одобрение той.

А после я обърна така, че да лежи на коленете му с лицето надолу и се загледа с възхищение в красивото й закръглено дупе. Все още замаяна, Роуина бързо дойде на себе си, когато той я удари доста силно с ръка. „Ох!“ — извика тя изненадана.

— Тихо, бъди дискретна, любима — предупреди я той. — Не искаме никой да узнае за малката ни интермедия, нали? Ако трябва, запуши устата си с ръка.

Той хвана здраво врата й с едната си ръка, а с другата започна да мачка и разтрива дупето. Когато то се зачерви и сгорещи, той пъхна пръсти във влагалището й, за да се увери в нейната готовност да го приеме. Когато усети лепкавата влажност, се усмихна доволно. Накара я да легне по корем на леглото и я възседна. Влезе в нея изотзад. Бедрата му започнаха да се движат в най-съвършения възможен ритъм. За негово удоволствие, тя веднага застана на колене и задвижи бедрата си, като му помагаше да навлезе по-дълбоко.

— Много добре, любима — прошепна в ухото й. — Много, много добре!

После внимателно я повдигна и я накара да легне по гръб, разтвори краката й и навлезе дори още по-дълбоко в нея. Тя имаше чувството, че ще умре. Мислеше, че заслужава да умре, защото беше извършила предателство спрямо дъщеря си. Мислеше, че силното удоволствие, което изпитва, утежнява още повече вината й. Нямаше право да се наслаждава толкова силно на ласките на бъдещия съпруг на Арабела, но го правеше. Изпитваше наслаждение, което беше дори по-силно от онова, което изпитваше, когато беше заедно с Хенри. А винаги с удоволствие и готовност се любеше с покойния си съпруг. Но Джаспър Кийн беше истински майстор в любовната игра. Роуина се питаше дали има нещо грешно в силното удоволствие, след като и без това трябваше да му се отдаде, за да защити дъщеря си. Не тя беше започнала страстната любовна игра. Не тя беше виновна. Защо да изпитва вина, която беше истинско наказание за нея? Ноктите й се забиха в мускулестите му рамене и той навлезе в нея силно, почти брутално.

— Да, моя малка любима — нададе той тих стон, — забий ноктите си в мен. Нямам нищо против да оставиш следите на страстта си по кожата ми.

Тя едва успя да долови думите му. Дори не си спомняше ясно останалата част от нощта, която беше празник на огненото и непокорно желание. В ранни зори, малко преди развиделяване, тя се събуди и видя, че е съвсем сама насред купа смачкани чаршафи. Макар и във възторг от пълното удовлетворение, чувстваше болки по цялото тяло и особено я болеше влагалището, което толкова дълго беше лишено от мъжко присъствие. Членът на Джаспър беше по-голям от този на Хенри, но тя все пак успяваше да го приеме в себе си.

Роуина копнееше да си остане в леглото, защото цялата й енергия беше изсмукана. Той я беше любил необуздано през цялата нощ, огромният му член като че ли никога нямаше да се умори. Затова сега лежеше изтощена и замаяна. Тя неохотно стана и оправи чаршафите, за да не предизвика подозренията на Елсбет и останалите слуги. После взе двете половини на разкъсаната си нощна риза и ги хвърли върху догарящите въглени в камината. Наблюдаваше замислено как огънят наново се разгаря. Прибави нови дърва, за да заличи напълно всички доказателства за греха си. Наистина, отсега нататък щеше да спи гола, защото не можеше да се лиши от всичките си нощници и бельо.

Взе от ъгъла на камината глинената купа вода, която беше оставила там снощи, наля топлата течност в един леген и се изкъпа, като се изтри старателно с парче плат. След това извади чисто бельо от раклата, бързо се облече и седна, за да разреши косата си. Трябваше да се постарае, за да не остане нито едно заплитане в дългата й до земята пшениченоруса коса, която беше нейната гордост. Щеше да й е необходимо дълго време, за да вдигне един по един кичурите и да ги закрепи с фиби така, че да образуват подредена прическа. Тъкмо беше свършила, когато Елсбет влезе в стаята.

— Господарке! Извинете ме за закъснението. Страхувах се, че съм спала много до късно и страховете ми се оправдаха — каза нещастната жена.

— Много ли е късно? — попита Роуина.

— Не, господарке, всъщност още не е настъпил часът за ставане — отговори Елсбет.

— Събудих се много рано — каза Роуина, — и реших да не те чакам. Нищо лошо не е станало, Елсбет. Има ли вече някой в залата?

— Сър Джаспър и неговият човек, Сийгър — каза Елсбет, като избегна погледа на господарката си. Роуина обаче не забеляза това, защото беше прекалено загрижена никой да не забележи вината, изписана на нейното лице.

— Първо трябва да отида при дъщеря си, за да видя как се чувства днес — каза тя толкова тихо, като че ли говореше на себе си, и бързо излезе от стаята.

Арабела беше, разбира се, добре, защото рядко боледуваше и никак не понасяше да бъде в това положение. Вече беше станала, а Лона й помагаше да сплете косата си на плитки.

— Искам Лона да бъде моя камериерка, мамо — каза тя вместо поздрав. Светлозелените й очи като че ли предизвикваха майка й да й откаже, ако смее.

— Мисля, че идеята ти е превъзходна — съгласи се Роуина. — Сигурна съм, че Розамунд може да се лиши от една от дъщерите си в пералнята. Съгласна съм, че за теб трябва да се грижи и още някой, освен старата Ора. Все пак ти ще се омъжиш след две години, а Ора, знам това, настоява да се държи с теб като с малко дете. Ще я оставим да поживее спокойно в малката си къщичка, докато не родиш деца, за които ще може да се грижи. Лона може да научи от леля си Елсбет всичко, което ще й е необходимо, за да се грижи, както трябва, за изискана дама, каквато ти един ден ще бъдеш.

— О, благодаря ви, моя лейди Роуина! — извика Лона очарована.

Арабела също се усмихна, доволна от постигнатата победа.

В края на месец април получиха съобщение, че малкият принц Едуард е умрял в замъка „Мидълхъм“ на девети същия месец. Роуина много искаше да отиде при братовчедка си, за да я утеши, но Джаспър Кийн не разрешаваше. Неговите явни намеци за това, каква съдба щеше да постигне Арабела, ако тя го лишеше от присъствието си дори за кратко време, едновременно я изплашиха и ядосаха, защото тя знаеше, че той отново се върти около границата като котарак, който е тръгнал на лов.

— Тогава нека Арабела замине, господарю. Не мога да понеса мисълта, че братовчедка ми, кралицата, ще сметне, че не изпитвам никакви чувства към нея.

Той обмисли молбата й и, за нейна изненада, се съгласи.

— Добре, нека покажем на краля съчувствието си и предаността си. Нека му бъдем другари в мъката. Освен това — усмихна се той, като нежно погали зърната на гърдите и — ти все още си ми много по-скъпа от бъдещата ми невеста. Докато нея я няма, ние ще яздим по хълмовете заедно и ще посетим някои от приятелките ми. Ще прекараме наистина приятно, любима. Обичам да бъда забавляван от две жени едновременно. След като веднъж се оженя за Арабела и я подчиня на желанията си, ти също ще участваш в нашите забавления, Роуина. Дали това няма да ти достави удоволствие? Или пък ще изпитваш ревност, когато те деля с друга?

— Боже мой! Ти се забравяш! Никога няма да взема участие в такъв разврат! — извика тя шокирана.

Той се засмя.

— Ах, Роу, сладка Роу, ще правиш точно това, което ти кажа, защото, ако ли не, мога да те накарам да страдаш така, както никога досега не си страдала. — Той повдигна лицето й към своето и леко го целуна. — Дълбоко в сърцето си ти го знаеш, нали, любима?

Да, тя го знаеше. Още първата нощ беше разбрала, че този мъж е опасен, вдъхващ ужас. Но също така знаеше, че кралят няма и ни най-малка представа за черната душа на сър Джаспър Кийн. Ричард беше благороден, морален човек с добро сърце. Но тя не можеше да отиде при него и да му разкрие истинската природа на сър Джаспър, защото той щеше да им разкаже за нейното собствено срамно поведение.

— Арабела трябва да замине утре — каза тя тихо, като се престори, че не се страхува от заплахите му.

— Ще уредя да я придружат най-подходящите за това хора, любима — отговори той. Знаеше, че сега тя се страхува от него и ще направи всичко, което й каже, за да защити детето си. Засега беше доволен да остави детето да замине само, макар че напоследък беше забелязал как малките й гърди започват да изпълват деколтето и да се превръщат в приятна гледка. След време тя щеше да се превърне във вкусно блюдо, помисли си той.

Арабела отсъства няколко седмици, като по-голямата част от времето беше прекарала на път. Като се върна, им каза, че кралицата била неутешима. Нищо не можело да компенсира загубата на детето й.

— Ах, мамо — каза тя, — това може да разкъса сърцето ти. Бедната леля Ан непрекъснато плаче. Смъртта на Неди наистина я е съсипала.

— Но нима тя не се зарадва, че те вижда? — попита сър Джаспър. — Надявам се, че твоето присъствие не й е причинило допълнителна болка, защото би могла да си помисли лошо за всички нас.

— Не, господарю — отговори му Арабела малко сковано. — Моята братовчедка, кралицата, беше щастлива, че имаше моята компания. Каза, че й припомням по-добрите, щастливи времена и че й помагам да преодолее мъката.

— Това ме радва — каза тихо Роуина. — Ами кралят? Той сигурно е съсипан от смъртта на малкия Едуард така, както и кралицата.

— Да, мамо — отговори Арабела. — Понякога дори не чува какво му говорят. Сърцата и на краля, и на кралицата са разбити. Те са неутешими, особено след като придворният лекар каза, че братовчедката Ан няма да има повече деца. Хората говорят, че кралицата ще умре от мъка.

— Тогава кралят ще може да си вземе друга съпруга, която да му роди деца — отбеляза сър Джаспър.

Арабела го погледна слисана.

— Боже мой! Нима нямате сърце? Нима са верни приказките, които напоследък чувам за вас?

Джаспър Кийн застина на място, силно изненадан от думите й, които бяха едновременно остри и многозначителни. Втренчи поглед в момичето. За първи път я видя в по-различна светлина. Вярно, тя беше дъщеря на Роуина, но гневното й избухване ясно говореше, че много повече прилича на баща си. Хенри Грей, мъж, който чак изглупяваше от любов по сладката си безпомощна съпруга, беше също така известен и с темперамента си. Очевидно Арабела беше наследила острия му нрав.

— Какво, малкото ми сладко момиченце? — каза той мило. Сър Джаспър Кийн беше решил никога да не се ядосва в нейно присъствие. Всъщност на него му хареса огненият темперамент, който тя му демонстрира. Послушанието и благият характер на Роу бяха приятни, но скучни. — Нима се вслушваш в хорските приказки, Арабела? Мислех, че си по-разумна и по-различна от другите — присмя й се той.

— Във всяка клюка има зрънце истина — отговори му остро тя. — Но сега не говорим за моето поведение, сър. Говорим за вашето. Моята братовчедка, кралицата, страда жестоко от загубата на детето си. Неди беше единственото й останало живо дете. Родила го е с огромен риск за живота си. Може би вие не знаете това, защото, доколкото знам, мъжете не се интересуват от подобен род неща. Тя се е борила през всичките тези години, за да го направи по-здрав и по-силен, затова той живееше в Мидълхъм, далеч от двора, от тълпата и възможността от зараза. Ако не можете да изпитвате съчувствие към нейната болка в настоящия момент и към голямото страдание на краля, поне проявете благоприличие и замълчете, за да не бъдат думите ви чути от враговете и повторени там, където могат да бъдат използвани против вас. След като ще бъдете мой съпруг и господар на „Грейфеър“, който е моят дом, вашата недискретност заплашва не само вас, но и мен самата — завърши още по-гневно Арабела.

— Теб и твоята крепост? — запита той тихо, макар гневът му да започваше да се надига.

— Да, господарю. „Грейфеър“ е мой дом и ще остане моя собственост. Вие ще станете негов истински господар само ако се ожените за мен — напомни му Арабела.

— Арабела! Трябва да бъдеш по-покорна — каза нервно лейди Роуина. — Нали трябва да проявява повече смирение, татко Анселм?

Отчаяната майка се обърна към свещеника, който също беше при тях. Отец Анселм, който беше дошъл в „Грейфеър“ в годината, когато се роди Арабела, прикри усмивката си. Познаваше господарката на крепостта по-добре от всеки друг, дори от собствената й майка. Сивите му очи проблясваха весело, докато безпомощната Роуина продължаваше да бърбори нервно.

— Ние имаме нужда от сър Джаспър, мила! Трябва ни мъж, който да защитава крепостта и да я стопанисва.

Арабела презрително изсумтя.

— Аз нося фамилията Грей, а крепостта принадлежи на моето семейство, мамо. И съм напълно способна, с помощта на Фицуотър, да запазя крепостта и да служа на краля, макар да се съмнявам, че скоро ще ми се наложи да го направя. Шотландците преминават границата, но най-много да отмъкнат стадата на някого, да заграбят каквито ценни вещи намерят и да вземат със себе си красивите момичета. Нашите гранични жители им отвръщат със същото. А крепостта е укрепена и непревземаема. Татко ми го каза, а той би трябвало да знае. Освен това ние не представляваме изкушение за шотландците, защото живеем настрани от главните пътища, на самотен хълм.

— „Грейфеър“ е малка крепост, моя лейди, но никак не е без значение. Не е маловажна, каквато се опитвате да я изкарате вие — каза тихо свещеникът. — Тя има особена стратегическа важност за земите, които се намират на юг от нас, и обикновено е първата, която спира набезите на шотландците. Построена е върху основите на римско укрепление. Ако се спуснете в мазето, ще откриете доказателствата за моите думи. Това означава, че разположението й винаги е било важно за някого.

— По тази причина кралят уреди брака ти със сър Джаспър — каза Роуина. — Ти трябва да имаш съпруг, Арабела!

— Моята сватба няма да се състои по-рано от две години, мамо — отговори раздразнено Арабела. — И дотогава аз ще бъда единствената господарка на „Грейфеър“. В миналото жените са успявали да спират много шотландски нашествия. Ако трябва, и аз ще успея, уверявам те.

— Жените, които са успявали да запазят крепостите си по време на обсада, са имали зад гърба си силни и сплотени семейства, а също така и съпрузи — отбеляза отец Анселм с тон, който трябваше да внуши разумността на думите му. Знаеше, че ако подразни Арабела, ще нарани достойнството й. Лесно можеше да предизвика гнева й. Младите момичета на нейната възраст бързо се поддаваха на настроенията си, а те често се меняха.

— Само два месеца са минали от деня, в който отпразнувахме дванайсетия ми рожден ден — каза вече по-спокойно Арабела. — След четиринайсетия ми рожден ден сър Джаспър и аз ще се оженим. Той е съпругът, отреден ми от краля, а аз съм се заклела да служа предано на крал Ричард. Също като баща ми преди мен, няма да наруша дадената клетва.

— Нито пък аз очаквам това от теб, кукличке моя — каза тихо сър Джаспър, доволен.

Малкото момиченце имаше определени заложби. С всеки изминал ден ставаше все по-интересна. Той може би щеше да се научи да харесва съвсем светлите коси. Спорът беше приключен, но Роуина, неспособна да долови тънкостите на ситуацията, каза, без да помисли предварително:

— Ти си жена, Арабела! Просто жена, а жените имат покорен дух. Не е ли така, татко Анселм?

В момента, когато чу необмислените й приказки, свещеникът беше по-близо от всякога до убийството на човешко същество. Как можеше Роуина да бъде толкова плиткоумна и прибързана, та да предизвика чувството за справедливост и достойнство на дъщеря си, след като му беше струвало толкова много да я успокои? И което беше още по-лошо, тази глупава жена искаше да си измие ръцете с него, защото той не можеше да отрече думите й, без да влезе в противоречие с религията си. Насилен да проповядва ученията на църквата, той кисело кимна с глава, макар нито за миг да не можеше да повярва, че Арабела Грей би могла да смири духа си.

— Църквата ни учи, дъще моя, че жената е по-слаба и по-несъвършена от мъжа в някои отношения, но по-силна в други. Иначе Господ нямаше да й повери отговорността да ражда и възпитава деца. Свети Пол учи, че жените трябва да се подчиняват на съпрузите си. Но аз знам, че когато Арабела се омъжи за сър Джаспър, тя ще му бъде добра съпруга. Такава, каквато ти беше за сър Хенри Грей. Мисля, че се тревожиш без причина.

— Наистина, мамо — каза Арабела. — Аз ще изпълня дълга си, защото съм, преди всичко, дъщеря на баща си. А баща ми се лиши от живота си, за да защити Англия. Той изпълни дълга си. Аз не съм момче, но нося фамилията Грей. Не бих могла да посрамя името на татко.

— Да, да, разбира се — каза нервно лейди Роуина.

Джаспър Кийн потисна смеха си. Да, Арабела наистина ставаше все по-интересна с всяка изминала минута.

— Е, сладка Роу — прошепна той, — изглежда, си родила дете с избухлив характер. Не знам дали не трябва да се откажа от ръката й при тези нови обстоятелства.

— Нима искате да бъда тиха като водата, господарю? — сряза го Арабела. — Какви деца бих ви родила тогава? Свикнала съм да казвам какво мисля и няма да се променя.

Той се засмя на глас и кимна с красивата си русокоса глава.

— Да, ти си с горещ и избухлив темперамент. Мисля, че ще изпитам удоволствие, докато те опитомявам, Арабела Грей.

Свещеникът не знаеше почти нищо за отношенията на мъжа и жената и не усети заплашителната нотка в гласа му, но Роуина чу дори онова, което той не каза. Арабела, която беше невинна също като свещеника, погледна бъдещия си съпруг право в очите и смело каза:

— И как точно мислите да ме опитомите?

— Ами, със сладки песни, нежни думи и прекрасни подаръци — каза той с очарователна усмивка, защото в момента се забавляваше да играе ролята на галантен любовник.

— Наистина ли, сър?

При това внезапно внимание, младото сърце на Арабела се разтуптя силно. Досега той се беше отнасял с нея като с дете. Сър Джаспър видя смущението и омекването й. Той взе ръката й в своята и бавно я обсипа с целувки.

— Никога не бих могъл да се отплатя на краля за неговата любезност, за това, че ме дари с такава очарователна и изящна невеста. Нищо, че темпераментът й е огнен и избухлив и може да ми причини доста неприятности.

Като не знаеше как да отговори на ухажванията му, Арабела се изкикоти като малко момиченце, а Роуина почувства червейчето на ревността да я гризе отвътре, да разяжда сърцето й.

— Комплиментите ви към моята дъщеря са доста необикновени, сър — каза тя остро — Не бих искала да подклаждате и без това силната й гордост.

— Красивите приказки не могат да ме заблудят, мамо — каза Арабела, ядосана на майка си, че беше развалила този така прекрасен миг — Но все пак ми е приятно да ги слушам.

Момичето никак не беше глупаво, помисли си отново сър Джаспър, както беше правил много пъти в миналото. Невинно — да, но не и глупаво. Видя как зелените й очи се разшириха, когато й направи комплимент, видя руменината, покрила бузите й.

— Мъжът трябва да въздейства по някакъв начин на красивата си съпруга — каза простичко той.

Доста по-късно, вече в своята собствена спалня, Арабела се замисли за сър Джаспър. Беше го правила много пъти досега. Той беше красив, беше мил и с нея, и с майка й, Фицуотър го уважаваше, а и той със сигурност знаеше как да говори красиви приказки на жените. Какво повече би могла да иска от един мъж? В много отношения той беше също като баща й и все пак, в него имаше нещо, което я дразнеше, а тя не можеше да определи какво точно е то. Като чели някакъв непознат глас викаше, за да я предупреди, но за какво, или за кого, искаше да я предупреди? Или пък това беше игра на прекалено силното й въображение? Донякъде, тя беше ядосана от идването на сър Джаспър в крепостта, защото, след като се оженеше за нея той, а не тя, щеше да бъде истинският господар на „Грейфеър“. Трудно й беше да мисли за това, че крепостта може да принадлежи на някого другиго, освен на нея. Беше пораснала със съзнанието, че един ден тя щеше да бъде нейна. Беше сигурна, че ако баща й беше още жив, щеше да се погрижи тя да остане завинаги нейна, щеше да лиши от права съпруга й. „Грейфеър“ беше всичко, което имаше на света. Беше като неразделна част от нея, най-ценното за нея нещо. Не искаше да я загуби, и то заради друг човек. Заради един мъж.

Понякога й се искаше да се беше родила момче. Днес беше един от тези дни. За мъжете бяха отредени всички забавления. Ако беше син, а не дъщеря, никой нямаше да може да й отнеме „Грейфеър“. Може би, ако обичаше сър Джаспър, нямаше да има нищо против. Защото тя, която цял живот беше имала пред очите си примера на влюбените си родители, мислеше, че любовта не е просто съюз на телата, нито само на чувствата, а също така и разделяне на общата собственост. Но сега не изпитваше нищо подобно към сър Джаспър. Може би след време чувствата й щяха да се променят.

Глава 3

Миналата година, 1483, през есента, три провинции се бяха обявили против крал Ричард. Графство Кенти най-южната част на Англия, централните южни графства и западните графства Корнуел и Девън. Бунтовниците от графствата около Лондон имаха за задача да попречат на столицата да се защити и да освободят вдовства щата бивша кралица Елизабет Удвил и нейните дъщери от кулата Тауър. Граф Бъкингам, който едно време беше непоколебим съюзник на крал Ричард, изведнъж се превърна в негов заклет враг. Същото се случи и с граф Дорсет, който искаше да създаде армии в Уелс и в Западните графства, за да подкрепи предварително подготвеното нахлуване на Хенри Тюдор. Бунтовниците обаче нямаха централно управление, което да съгласува действията им. Въстанието в Кент избухна прекалено рано и лесно беше потушено. Бъкингам дори не успя да накара неговите собствени арендатори да въстанат, камо ли неподготвената армия. Дорсет разбра, че не може да осигури безпрепятствен достъп до английските земи на Хенри Тюдор, чиято армия беше застигната от есенните бури в Ламанша и беше принудена да се върне на континента. Въстанието беше абсолютен провал, но не само заради слабата организация на бунтовниците. Ричард си имаше своите доверени хора и тяхната подкрепа. Още при първите признаци за беда граф Норфълк се придвижи с хората си, за да защити Лондон. След като успешно се справи с тази задача, той се придвижи на юг и потуши въстанието в южните графства. Хъмфри Стафорд от Графтън възпрепятства Бъкингам, като успя да постигне контрол над всички мостове по река Севърн. А армията на краля се придвижи на югозапад, в самото сърце на въстаниците. Бъкингам, който имаше претенции към трона още по времето на предшественика на Ричард, Едуард III, беше пленен, окован във вериги и изправен пред краля. Беше признат за виновен и екзекутиран на втори ноември. Армията на краля постигна окончателна победа, потуши и най-малките бунтове и се установи в зимния си лагер.

Но новата година отново започна с обезпокоителни новини. Докато мъжете бяха воювали по английските бойни полета, майката на Хенри Тюдор, Маргарет Бюфо, която сега беше лейди Станли, била в преговори с Елизабет Удвил. Поискала ръката на дъщеря й, Елизабет от Йорк. На Коледа, година 1483, Хенри Тюдор, който все още беше на заточение в Британия, тържествено обеща пред Бога и хората в Рейнската катедрала да се ожени за Елизабет от Йорк, като по този начин недвусмислено подсказа за домогванията си към английския трон. Умно замислено, но никой, нито в Англия, нито в Европа, не погледна сериозно на този брак.

През лятото на 1484 година правителството на Бретан, което толкова дълго беше давало убежище на Тюдорите, се съгласи да екстрадира Хенри Тюдор и да го изпрати в Англия. Предупреден от приятелите си, Хенри избяга във Франция, където трябваше да бъде последван и от привържениците си. Той беше посрещнат топло от френския крал, Шарл VIII, който не можеше да устои на възможността да ядоса Англия, която беше отдавнашен враг на Франция. Няколко месеца Хенри Тюдор и хората му следваха навсякъде френския двор. До тях стигна новината, че малкият принц Едуард е умрял и че кралицата не може да има други деца. Говореше се и друго. Ричард бил определил племенника си, Джон де ла Поул, граф Линкълн, за свой предполагаем наследник. Кралица Ан била болна. Било много възможно бившата кралица, Елизабет Удвил, да установи мир с Ричард III. И най-хубавата от всички мълви — кралят бил хвърлил око на племенницата си — Елизабет от Йорк. Искал тя да замести безплодната кралица в леглото му и да го дари с деца, за което бил готов дори да допусне кръвосмешение.

Ричард беше ужасен от мълвата. Особено го ядосваше това, че не можеше да открие нейния източник. А не можеше и да накара хората да престанат да говорят. Всеки път, когато вярваше, че най-после е пресякъл хорските приказки, те отново биваха подновявани. Кралят, който беше мъж с морални принципи и дълбоко религиозен, беше разочарован и объркан. По-лошо беше това, че страдаше и жената, която той дълбоко обичаше и която още не се беше възстановила от загубата на сина си. А това правеше невъзможен съюза му с неговата племенница, която винаги беше проявявала добротата си към него. Но сега тя представляваше най-големият проблем за Ричард. Съвсем за кратко той беше успял да се отърве от Хенри Тюдор и отново се опитваше да управлява кралството си със сигурна ръка.

А в „Грейфеър“ Арабела Грей изживяваше най-щастливото си лято, защото вярваше, че е влюбена за първи път. Как е могла да бъде така по детски сляпа, питаше се непрекъснато тя. Та нали беше израснала с примера на родителите си, нали беше виждала любовта да огрява очите им? Но откъде би могла да знае какво е любовта, ако не я изпита сама? Тя въздъхна щастливо. Джаспър беше толкова красив, толкова приятен за очите с неговите руси коси и с очите си, които бяха с цвета на отлежало испанско вино. Когато я гледаше с тези прекрасни очи, тя като че ли се опиваше, биваше обзета от еуфория. Зъбите му също бяха великолепни. Равни и бели. Той често шепнеше любовни думи в ухото й, а дъхът му беше винаги свеж й благоуханен. Не можеше да прости на кралицата за думите й, че външната красотата невинаги е истинската. Джаспър беше не само красив, но и особено остроумен. Разказваше й забавни истории от времето, когато живял в двора, а крал бил Едуард IV. Понякога тези истории бяха малко пошли, защото крал Едуард бил развратник. Така казваше Джаспър, когато бяха замесени някои от дамите. Той разказваше толкова остроумно и забавно, че Арабела не можеше да сдържа смеха си. Понякога, когато Роуина беше наблизо и слушаше разговорите им, тя се караше на сър Джаспър, че разказва на дъщеря й подобни истории.

— Тя не разбира и половината от онова, което говорите, господарю — ядосваше се Роуина. — Тя е моето малко, невинно, провинциално момиче.

И Арабела често избухваше, ядосана от опитите на майка си да я защити, от това, че тя продължаваше да се отнася с нея като с дете, каквото тя вече не беше. Непрекъснато й напомняше, че вече е на дванайсет години и половина. Че тя, а не майка й, е господарка на „Грейфеър“. Че след по-малко от две години тя ще бъде съпруга на сър Джаспър, а скоро след това и майка. Денят, в който беше заявила това, майка й беше пребледняла, защото изпитваше силна мъка. Джаспър беше взел Арабела в скута си и я беше прегърнал през тънкото кръстче.

— Мила — беше прошепнал той и я беше целунал леко по бузата, — никой не може да копнее за този ден повече от мен.

Тя беше сгушила глава на рамото му, а той, уж без да иска, беше погалил стегнатите й момински гърди. По гърба й бяха полазили тръпки.

— Боже мой! — Гласът на Роуина едва излизаше, защото на гърлото й беше заседнала буца.

— Какво има, сладка Роу? — Неговият глас беше спокоен.

— Не мисля, че трябва да се държите така с Арабела — каза тя.

Арабела обгърна с ръка врата на Джаспър Кийн и нагло изгледа майка си.

— Ние ще се оженим съвсем скоро — каза тя хладно. — Нима той не бива да ме ухажва, мамо? Не може да се каже, че Джаспър ми е непознат, след като е прекарал в „Грейфеър“ повече от година. Нима искаш да се омъжа в абсолютно неведение за онова, което ме чака?

— Арабела! Няма да позволя да ми говориш по този начин! — извика майка й.

— Мисля, че ревнуваш, мамо — каза момичето, без да размисли предварително. — Мисля, че ревнуваш, задето кралят ми даде за съпруг този красив мъж. Ти си все още млада и красива. Може би ти също трябва да се омъжиш.

— Ох! — Роуина се задъхваше. Гневът й беше толкова силен, че не можеше да го изкаже с думи.

— Ах, мила — каза й тихо Джаспър Кийн, — постъпи много лошо. Не бих искал да говориш на майка си така. — Той внимателно я постави на земята и я обърна с лице към себе си. — Трябва да отидеш до хълма, Арабела. И да ми донесеш една хубава пръчка. — И той й се закани с пръст.

— Искате да ме набиете? — Младото гласче на Арабела подсказваше, че тя не си прави илюзии.

— Докато не се оженим, мила, майка ти отговаря за теб. След това отговорността ще поема аз — обясни й търпеливо сър Джаспър. — Щом сега не се подчиняваш на майка си, това не означавали, че след време няма да се подчиняваш и на мен?

— Винаги ще ви бъда покорна съпруга, сър — прошепна Арабела.

— Добре — каза той и се усмихна широко. — Значи ще потърсиш хубава пръчка, както ти наредих, нали, мила?

Очите й се напълниха със сълзи, но Арабела кимна мълчаливо, направи реверанс и изтича вън от залата. Джаспър Кийн се засмя тихо.

— Не я бийте, господарю, моля ви — проплака Роуина, коленичи пред него и сграбчи ръката му.

— Няма да я заболи, Роу. Само шест удара. Само ще изпробвам покорството й. Хайде, стани. Така, застанала в краката ми, изглеждаш като героиня от трагедия.

Известно време те останаха мълчаливи. Арабела се върна, като носеше здрава и жилава лешникова пръчка. С наведени към пода очи, тя подаде пръчката на сър Джаспър. Той я взе и замахна няколко пъти, за да я изпробва, а после, с усмивка на задоволство, й каза:

— Ще легнеш напряко в скута ми, Арабела.

Тя незабавно се подчини, без дори да погледне Роуина, която седеше, тихичко плачеше и кършеше ръце. Дори не трепна, когато той запретна полите й и свали гащичките й, за да види дупето й голо. Тя трепна изненадана, когато ръката му бавно и свободно погали кожата й, стисна стегнатата й плът, а устните му издадоха звук на одобрение. Но преди да успее да се замисли какво би могло да означава това, първият удар се стовари силно и я прониза пареща болка. Тя изпищя, макар че не искаше да показва слабост. Безпомощна, се опита да избяга от силната болка.

— Това беше едва първият — каза безстрастно той. — Ще има още пет удара, мила, след което ще целунеш пръчката, ще коленичиш пред майка си и ще й поискаш прошка. Разбра ли, Арабела?

— Да, господарю — процеди Арабела през здраво стиснатите си зъби.

Беше решила да не вика отново, дори положените за това усилия да й струваха живота. Наистина успя и не издаде нито звук, макар да беше готова да се закълне, че последните два удара бяха най-силни. Струваше й се, че той прави всичко възможно, за да я накара да закрещи. След като и последният удар й беше нанесен, Арабела бързо се отскубна от ръцете му и целуна пръчката. А после коленичи пред майка си.

— Моля да извините острите ми думи, мадам — каза тя студено.

Когато в отговор Роуина прошепна любящи и все опрощаващи слова, Арабела се изправи, оправи полите си и изтича вън от залата. Тогава Роуина тихо каза, като в гласа й се долавяха нотки на задоволство:

— Направи грешка, господарю. Арабела би приела почти всичко, с изключение на посегателство върху достойнството си. Няма лесно да ви прости, ако въобще го направи.

— Ще видим — каза той.

В същото време си помисли, че за него няма абсолютно никакво значение дали Арабела ще му прости, или не. Беше си извоювал здрави позиции тук, в „Грейфеър“, и нямаше лесно да отстъпи, още по-малко заради приумиците на някакво си дете. Неговият дом, „Нортби Хол“, беше превърнат в пепел. Нищо не беше останало от огромната къща, която беше построена преди двеста години, още по времето на царуването на Едуард I. Стадата му бяха изчезнали зад хълмовете Шевиот заедно с шотландците, които бяха разрушили дома му. Той не се съмняваше, че го беше постигнало отмъщение заради онова, което беше сторил с Юфимия Хамилтън.

Всъщност истината беше, че той притежаваше само малко земя. Фермерите, които я обработваха и плащаха наем за нея, му осигуряваха нищожен доход. Освен това бяха му останали само конят и оръжията. Той харесваше „Грейфеър“. Крепостта беше малка, но строена със замисъл и добре укрепена. Беше повече от сигурен, че би издържала на продължителна обсада. Нямаше да е лесно на врага да се справи с „Грейфеър“ Земята около нея беше добра. Хълмът, върху който беше построена крепостта, беше ограден от малка долина. Имаше няколко допълнителни стопански постройки, богати, плодородни поля и дори ябълкова овощна градина. Кралят му плащаше пари в брой, за да поддържа крепостта, които му позволяваха да изхранва хората си и да им плаща заплатите, а също така и умерен разкош. Той знаеше, че наближават трудни времена. Подушваше опасността във въздуха, както някои подушваха миризмите, носени от вятъра. Крал Ричард или Хенри Тюдор. Най-накрая трябваше да направи своя избор. Не скоро, но не и прекалено късно, защото щеше да пропусне възможността да бъде възнаграден щедро от победителя. Времената бяха добри за амбициозните мъже. Той вече мислеше за бъдещето и се надяваше то да е добро за него.

Арабела Грей беше силно и здраво момиче, въпреки че цветът на бузите й беше блед. Щеше да му роди здрави деца и да живее достатъчно дълго, за да ги отгледа. Той вече беше имал две съпруги. За първата се беше оженил, когато беше едва на шестнайсет. Тя беше негова братовчедка, останала сираче, и беше само на десет години. Не бяха консумирали брака си. Неговата майка се надяваше да превърне съпругата му в жена, достойна за него. За нещастие и майка му, и съпругата му, която още беше дете, умряха по време на чумата от 1470 година, която върлуваше из цялата страна. Баща му оцеля и живя достатъчно дълго, за да уреди втория му брак, който беше сключен през декември същата година до леглото на умиращия му родител. Втората му съпруга, Ан Смайл, беше умряла по-малко от три години след това, като не беше забременяла въпреки неговите безмилостни опити да постигнат това.

Сър Джаспър Кийн, вече на двайсет и една години, не успя да си намери подходяща съпруга, затова се отдаде на службата си към крал Едуард. Не искаше да се обвързва с по-незначителни господари, като например граф Нортъмбърлънд. Той беше предан на краля и му служеше извънредно добре. Помагаше му да уреждат и някои дискретни въпроси. Въпреки че по природа беше сладострастник, Джаспър Кийн криеше това от краля, да не би слабостта му да бъде използвана против него. Точно този мним висок морал, който всъщност прикриваше низките му страсти, привлече вниманието на брата на краля, Ричард, който тогава беше дук на Глочестър. Когато кралят се спомина, Джаспър с готовност премина на служба при Ричард, защото не беше глупак. Беше готов да стане съюзник на вече възрастен мъж, но не беше готов да коленичи в краката на едно дете — монарх. Оказа се, че беше проявил здрав разум, въпреки че не беше очаквал, че нещата ще вземат чак такъв обрат. Джаспър Кийн знаеше, че неговата личност няма почти никакво значение, защото няма влияние в политическия живот на Англия. Можеше единствено да се надява, че най-накрая предаността му ще бъде забелязана и възнаградена. Искаше да получи само две неща: злато и здрава, привързана към него, съпруга. Може би дъщеря на издигнат търговец, нежно обичана от семейството си. Арабела Грей и „Грейфеър“ далеч надминаваха и най-смелите му надежди. Джаспър Кийн знаеше, че късметът му едва ли би могъл да работи по-добре. Беше се оказал на подходящо място в подходящо време. И като още един подарък на съдбата, в гнездото имаше две, а не само едно птиче, но трябваше да хване Роуина здраво в ръцете си. Тя показваше явни признаци на ревност, когато той ухажваше дъщеря й. Той беше дал на Арабела няколко дни, за да възстанови душевното си равновесие, и беше силно изненадан, когато тя не се появи долу и след седмица, защото жените обикновено постъпваха според желанията му. Всяка сутрин той правеше някакъв малък подарък, гривна или друга дребна дрънкулка, на момичето, което щеше да стане негова съпруга. Внимателно подбираше тези съкровища от плячката, която взимаше при набезите си от другата страна на границата. Два подаръка бяха особено ценни: гранатови обеци и чифт красиви кожени ръкавици, донесени чак от Флоренция, които се слагаха по време на езда. От горната си страна те бяха украсени с малки блестящи перли. Другите подаръци бяха по-обикновени — две копринени кремави панделки, букет, набран от градината, и други незначителни неща. Дори жени с повече опит биха се разтопили от оказваното им внимание, затова той се учудваше, когато не успяваше да постигне нищо с Арабела.

И тогава му се удаде щастлив случай, да подслуша един разговор на Роуина с дъщеря й, в който майката окуражаваше дъщерята да продължи да дава воля на гнева си. Всъщност тя дори подстрекаваше детето си да се държи лошо с него. Сър Джаспър беше изпратил своя доверен човек, Сийгър, тайно да доведе лейди Роуина в спалнята му. Там Сийгър беше запушил устата й и беше задушавал виковете й, докато господарят му биеше с камшик безпомощната си жертва. Беше я съблякъл гола и я налага дотогава, докато кожата от гърба й се свлече и раните започнаха да кървят. После, пред очите на капитана си, сър Джаспър Кийн беше задоволил страстта си по особено жесток начин. Когато свърши, той хвана Роуина за пшениченорусата коса, изправи я на крака и изръмжа в ухото й:

— Ще накараш дъщеря си да омекне, да се държи по-добре с мен, сладка Роу, така, както я окуражаваше в противното. Ако не го направиш, няма да се поколебая да те убия.

— Няма да го направиш — прошепна тя. — Не можеш! Аз те обичам!

— Нека да изясним отношенията си, сладка Роу. Ти си моята курва. Нищо повече. Ти ще ми се подчиняваш. Преди няколко месеца имах курва от благородно потекло. Казваше се Юфимия Хамилтън и беше от Калкърин. Тя ме предизвикваше прекалено често, затова я убих и сравних къщата й със земята. Разбираш ли ме?

Роуина потрепери. Не искаше да му повярва, но по очите му разбираше, че той говори истината.

— Как си могъл да постъпиш така? — попита тя ужасена. Ужасена, защото си беше позволила да се влюби в него. Ужасена от факта, че кралят беше избрал този мъж за дъщеря й.

— Те бяха шотландци — отговори той просто, като чели това обяснение беше достатъчно — Ще ми се подчиняваш, нали, сладка Роу? Или искаш отново да опиташ камшика ми?

Роуина Грей безмълвно кимна, като по този начин даде съгласието си. Беше шокирана. Започна да събира дрехите си от пода и да се облича бавно. Не обръщаше внимание нито на Сийгър, нито на сър Джаспър, нито на собствения си кървящ гръб. Искаше само едно нещо. Да избяга от него. Трябваше й време, за да помисли. Привърши с обличането и приведе косата си в ред.

— Довечера — каза той. — Ще отидеш при дъщеря си довечера и ще й кажеш, че си сбъркала. Че тя трябва да ми прости и да престане с детинското си недоволство. Ще й кажеш, че я обичам, ето защо толкова силно желая тя да бъде съвършена. Ако не я обичах, нямаше да я бия, за да постигна това съвършенство. Ще й кажеш това, нали, сладка Роу?

— Да, господарю — отговори Роуина. Щеше да направи всичко, само да я пусне да си върви.

Джаспър Кийн се усмихна с красивата си усмивка.

— Можеш да вървиш, любима — каза той мило и Роуина побърза да излезе от спалнята му.

Но когато коленичи в параклиса, за да се помоли и да размисли, намери извинение за него, макар все още да чувстваше по гърба си парещата болка от ударите, макар че ризата залепваше за кръвта по гърба й и болезнено дърпаше смъкналата се кожа. Тя беше сбъркала, като се беше помъчила да превърне силната гордост на Арабела в тъмен и дълбок гняв. Ревнуваше зарази вниманието, което той оказваше на дъщеря й, призна пред себе си тя. Арабела щеше да стане негова съпруга, беше проявила голяма глупост, като се беше влюбила в този мъж. Само Господ имаше право да я съди за удоволствието, което изпитваше при споделянето на страстта си с него Не заради връзката й с Джаспър, която имаше за цел да защити Арабела, а заради удоволствието, което не биваше да изпитва. Тя въздъхна примирено, изправи се и отиде в стаята на дъщеря си.

Но никак не й беше лесно да убеди Арабела в добрите намерения на сър Джаспър.

— През последните няколко дни непрекъснато чувам неприятни клюки — каза мрачно Арабела.

— Какви клюки? — попита лейди Роуина, която знаеше какво е мнението на дъщеря й за неверността и беше нервна, защото не знаеше какво може да чуе в отговор.

— Говорят, че сър Джаспър е готов да загуби ума си по всяка фуста, мамо, и аз го вярвам, защото за мен е очевидно, че той има прекалено високо мнение за себе си. Кралят каза, че аз ще имам последната дума относно този брак. Нима искаш да ме видиш омъжена за долен женкар? Мъжът, на когото ще се закълна в преданост, трябва да ми бъде верен.

Арабела беше стиснала здраво устни и вирнала високо брадичката си. Видът й говореше за непоколебима решителност.

— Отец Анселм! — изстена Роуина. — Трябва да ми помогнете да й обясня.

— Мъжете са слаби, щом плътта е замесена, дъще моя. А светът предлага безброй изкушения — каза отец Анселм, като застана до лейди Роуина. — Няма да отрека, аз също чух, че сър Джаспър се радва на женската компания повече, отколкото е допустимо, но той е все още ерген. Бракът с красива и добродетелна девойка като теб ще го накара да се привърже и да престане да обръща внимание на другите жени. Сигурен съм в това.

— Той ме бие — каза Арабела и дори само при спомена за пръчката в очите й проблесна силен гняв.

— Не е грях мъжът да бие жена си — каза свещеникът. — Напротив, негов дълг е да научи жена си на приемливо поведение. Виждам много добри качества в сър Джаспър, детето ми. Той е предан на краля и е добър войник по думите на Фицуотър.

— Ще му простиш, нали, Арабела? — каза нервно лейди Роуина.

— Не знам дали ще му простя, мамо. Татко никога не те е бил, нито пък е удрял мен — отбеляза Арабела. — Но ще забравя този инцидент.

— О, Арабела, трябва да бъдеш по-покорна! — посъветва я Роуина и отново погледна свещеника за подкрепа. — Мъжете не харесват жените, които говорят онова, което им на сърцето.

— Не мога да бъда послушна и мълчалива, каквато ти винаги си била, мамо — каза доста заплашително Арабела. — Ще сключа мир със сър Джаспър. Това би трябвало да те задоволи, защото няма да постигнеш нищо повече.

Сийгър, скрит в един от ъглите на залата, предаде разговора на господаря си до най-малките подробности, още преди Роуина да отиде при него с внимателно измислена версия на спора, който беше провела с дъщеря си. Джаспър вече беше решил какво ще направи. Немислимо беше да позволи това вироглаво момиче, Арабела Грей, да го измести от позицията, която си беше извоювал в „Грейфеър“, но животът го беше научил, че няма невъзможни неща. Той целуна нежно Роуина и каза:

— Ти се справи добре, любима, и аз съм ти благодарен за вмешателството.

Тя го беше погледнала предано, а в очите й грееше любовта и осветяваше щастливото й лице. Джаспър Кийн поднови ухажванията си към наследницата на крепостта. Объркана от неочакваните му любезности, Арабела започна да се съмнява в предишната си преценка. И все пак някъде дълбоко в подсъзнанието й съществуваха черни съмнения, които за нищо на света не искаха да умрат. Изведнъж прозря и започна да разбира защо репутацията, с която той се ползваше сред жените, е толкова могъща. Можеше да бъде неустоимо чаровен, когато пожелае, което се случваше доста често сега, и тя се опита да си припомни цялата изминала година. Само един-единствен път той се беше държал лошо с нея.

Разбира се, красотата му привличаше жените. Лесно беше да възникне легендата, че е много вещ в любовната игра и жените не могат да му устоят. Арабела беше млада, но знаеше достатъчно за клюките и за механизма, който ги поражда. Знаеше, че половината от тях се базират на измислица и понякога дори на лоши чувства. Понякога клюките бяха породени от жестокост. А неговото отношение към нея винаги беше почтително. Неведнъж се беше опитал да си открадне по някоя и друга целувка, но винаги я ухажваше и никога не настояваше за повече. И само веднъж беше проявил жестокост. И защо този един-единствен път й тежеше толкова много?

За всички други беше очевидно, че Джаспър Кийн е същински джентълмен — такъв, какъвто беше и покойният й баща, Бог да приеме душата му. Майка й също беше доволна от предстоящата женитба. Всъщност Арабела не беше виждала майка си така щастлива от времето, когато баща й беше още жив. Джаспър уверяваше Роуина, че ще може да остане в „Грейфеър“ и след женитбата им. Никой не можеше да й отнеме наследствения дял, който й се полагаше като на вдовица, така че нямаше да й се наложи да се омъжи повторно. Той щеше да бъде щастлив, ако можеше да направи за нея поне това. Арабела мислеше, че загрижеността, която той проявява към майка й, е похвална. И двете бяха щастливи, че кралят направи толкова сполучлив избор. Крайно време беше тя да престане да се държи като дете. Та нали отдавна претендираше, че вече е пораснала? Време беше да сключи мир със своето бъдеще. Щом Джаспър искаше тя да престане с това поведение, тя щеше да го направи. Щеше да се погрижи да му бъде добра съпруга. Ще прогони дребните съмнения, които я разяждаха, но тя мъдро запази мислите си за себе си. Не ги сподели с никого.

През есента на 1484 и зимата на 1485 сър Джаспър Кийн ухажваше Арабела Грей с чар и направляваше с веща ръка острия й език и всичките й действия. С майка й се държеше мило пред хората. А когато бяха насаме, ставаше ясно, че страстта му към Роуина не е затихнала. Той продължаваше да я задоволява напълно. Връзката им щеше да продължи и след неговата женитба и след нейното настаняване в една от пристройките на крепостта. Той успокояваше любовницата си с думите, че Арабела никога няма да узнае и те всички ще бъдат доволни от положението. Никога повече не спомена за възможността двете да споделят леглото му по едно и също време. Миналото лято беше насилил Роуина да приеме партньорка в любовната им игра и се беше разочаровал силно. Но, мислеше той с усмивка на красивото си лице, имаше и други възможности, които да компенсират невъзможността да получи едновременно любовта и на двете.

Тринайсетият рожден ден на Арабела на двайсет и девети март едва ли се помнеше от някого, защото няколко дни преди това при тях дойде новината за смъртта на кралица Ан. Тя почина на шестнайсети същия месец в абатството Уестминстър и беше погребана там. От всички в „Грейфеър“ Роуина страдаше най-силно, защото тя и кралицата бяха близки като сестри. Цели две седмици тя плака неутешимо и до ушите й не достигаше нито дума, казана й от близките хора. Смъртта на кралицата принуди сър Джаспър да премине в действие. Само веднъж след пристигането си в „Грейфеър“ той беше отсъствал по-дълго време, а и тогава не съществуваше никаква опасност по протежение на границата. Двете страни продължаваха да си разменят набези, които не водеха до нищо сериозно. Сега той разбра, че ако иска да научи с точност какво е политическото положение в Англия, трябва да замине на юг и да посети някои от старите си приятели и познати. Може би трябваше да посети дори двора. Ако сбъркаше, грешката можеше да се окаже фатална след време. Не можеше да разчита на хорските приказки. Можеше да повери защитата на крепостта на Фицуотър. Джаспър Кийн се чувстваше щастлив, че заедно с крепостта е наследил и толкова способен капитан.

— Но защо трябва да заминеш? — плачеше Роуина в нощта преди раздялата им. — Ами ако дойдат шотландците?

— Роуина — обясни й той търпеливо, — твоят Дикън е в сериозна опасност. Може да загуби трона си в полза на Хенри Тюдор. Трябва да реша на чия страна ще застана, но преди това трябва да разбера кой от двамата има по-големи шансове да спечели. Кралят или претендентът. От избора ми зависи нашето съществуване. Разбираш ли ме, любима, или всичко това е прекалено сложно за малката ти глупава главица?

— Не съм чак толкова глупава, Джаспър — отговори му тя. — Виждам, че размислите ти неминуемо пречат на предаността ти към краля. Защо си готов да предадеш Ричард, който те издигна от пепелта на „Нортби“ до владение на „Грейфеър“? Така ли се отплащат джентълмените на своя господар?

Той бавно кимна с глава. Понякога Роуина изненадваше дори него с острите си наблюдения.

— Има голяма вероятност кралят да не успее да се задържи на трона си, сладка Роу. Около него има прекалено много и прекалено силни противоречия на интереси. Те съществуват вече няколко години, от смъртта на брат му, Едуард III. Сега съпругата му е мъртва, а той няма пряк наследник от собствената си плът и кръв. Мълвата, че изпитва страст към племенницата си, не се харесва на обикновените хора. А отказът му да покаже племенниците си на публично място говори в полза на твърдението, че те са мъртви.

— Те не са мъртви! — извика тя. — Те са в „Мидълхъм“. Самият Дикън ги заведе там през лятото, в което се състоя коронацията му. Ние сме прекарали по-голямата част от детството си там. Това е любимият дом на Дикън. Той искаше момчетата да бъдат отгледани там, да запази дома им в тайна, за да бъдат в безопасност. Там те ще дишат чист селски въздух и няма да привличат заговорниците. Така и мирът в Англия ще бъде запазен по-дълго време.

Сър Джаспър си помисли, че получената информация е изключително интересна.

— Откъде знаеш всичко това, сладка Роу? — запита я той нежно.

— Дикън сам ми го разказа, когато ги посетихме миналия ноември, месеца, в който обявиха малкия Неди за Уелски принц — отговори тя.

— Може би те е излъгал — предположи сър Джаспър.

— Дикън никога не лъже! — извика възмутено тя. — Не мога да изброя колко пъти е ял бой, когато бяхме деца, защото не искаше да лъже. Не лъжеше дори за да се защити. Щом ми е казал, че Едуард и Ричард са в „Мидълхъм“, значи са там.

Възможно беше и да е така, каза си сър Джаспър и я целуна някак си разсеяно Ричард беше известен с доброто си сърце. Но когато седне на трона и вземе властта в ръцете си, когато трябва да изпълнява функциите на крал, дори и най-моралният човек не може да спазва всички закони на етиката. Той няма да разкрие нищо, което засяга съществуването на племенниците му, за да защити своето положение на управник. Ричард обичаше Англия и й служеше добре. За страната беше лошо това, че имаше двама конкуренти за трона и че те бяха във война. Ричард сигурно вярваше, че има по-големи шансове да запази трона си, ако се изправи срещу Хенри Тюдор, а не срещу Елизабет Удвил и нейните синове. Освен това беше много възможно Хенри Тюдор да навреди на момчетата, защото имаше репутацията на жесток човек. Да, Ричард щеше да запази в тайна местопребиваването на племенниците си, за да запази живота им.

— Все пак трябва да замина на юг — каза той на Роуина — и да разбера какво е истинското положение.

Той замина от крепостта „Грейфеър“ в първата седмица на април. Посети Йорк, а после отиде чак до Лондон. Положението беше сложно. Настроението на хората беше променливо, всеки ден заставаха на различна страна и никой не можеше да бъде сигурен какво ще се случи най-накрая. Само едно нещо беше абсолютно сигурно, реши сър Джаспър. Това лято щеше да има нашествие. И той започна обратното си пътуване на север, като спря в Нотингам, където в момента се намираше кралят. Той сам не разбра каква беше причината, поради която не посети двора. Нищо от онова, което беше наумил, не можеше да му помогне да реши как да постъпи. Беше верен на краля, но не искаше да бъде поставян в положението да доказва предаността си. Но когато войната избухне, той ще трябва да направи своя избор. Усмихна се горчиво. Роуина и Арабела се страхуваха за „Грейфеър“, но който и да спечелеше — Ричард или Хенри, те и „Грейфеър“ техният дом ще бъдат в безопасност. Защото крепостта принадлежеше на Арабела, а жените не вземат участие във войните. Ако той вземеше страната на Ричард, а кралят загубеше битката, сър Джаспър щеше да загуби „Грейфеър“. Ако заложеше на Хенри, а той загубеше, сър Джаспър отново ще загуби „Грейфеър“. Имаше само един начин, помисли си сър Джаспър, да се защити, без да загуби всичко. Да се завърне в крепостта, да се ожени за Арабела незабавно, за да си осигури пребиваването в дома й, а после внимателно да избягва да взема страна. Ако крал Ричард спечелеше и му поискаше обяснение, щеше да каже, че е защитавал границата да не би шотландците да нахлуят, докато кралят пази трона си от претендента. В такъв случай, кралят не можеше да го вини. Ако спечелеше Хенри Тюдор, същото обяснение щеше да бъде достатъчно, особено ако подчертаеше, че поставя интересите на Англия преди всичко. Сър Джаспър Кийн знаеше, че неговата личност не е от особен интерес, защото не можеше да наклони везните на ничия страна, затова не се безпокоеше. Информацията за местонахождението на синовете на Едуард, с която вече разполагаше, щеше да му спечели симпатиите на Хенри Тюдор и да разпръсне съмненията, които той би могъл да храни относно неговата преданост. Да щеше да следва този курс на действие и нищо нямаше да загуби. Веднъж взели това решение, сър Джаспър и неговият капитан, Сийгър, потеглиха на север.

— Тя все още е много млада — запротестира Роуина, когато той я уведоми за категоричното си решение. — Само на тринайсет е!

— Ти самата си била на тринайсет, когато си се омъжила за сър Хенри — каза Джаспър Кийн. — Ти ми каза, че е било точно на рождения ти ден.

— И пометнах още първия път, когато забременях, господарю. Следващото ми дете, момче, живя по-малко от година — каза Роуина. — Бях прекалено млада, каквато е сега и Арабела!

— Но майката на Хенри Тюдор го е родила, преди да навърши четиринайсет — каза той — Много жени на възрастта на Арабела се женят и раждат деца, без да срещнат никакви трудности. Нима се опитваш да ми кажеш, че все още не е дошъл месечният й цикъл. Че все още не може да забременее и да роди деца?

Тя се замисли дали да не го излъже. Трябваше й време. Имаше неща, които той трябваше да знае, неща, които трябваше да обмисли, преди да се ожени за дъщеря й. После видя израза на очите му и разбра, че той вече знае какви са отговорите на въпросите му. Беше й казал, че ако още веднъж го предизвика, ще я убие. Тогава му беше повярвала, а сега вече знаеше, че нищо не би могла да промени.

— Арабела може да стане жена, готова е в това отношение, господарю — каза му истината тя, а сър Джаспър Кийн се усмихна доволен.

— Добре! Тогава изтичай при татко Анселм и му кажи да забие камбаните, сладка Роу, защото на първи юни ще превърна дъщеря ти в жена — и той отново й се усмихна — във всяко едно отношение, любима — заключи той и отново се усмихна, като видя колко силно пребледня тя при явния му намек.

— Ти си зъл и порочен! — прошепна тя, готова да заплаче.

— А ти си ревнива — засмя се приглушено той, като се радваше, че й причинява болка. — Ти ли ще кажеш на Арабела, или да го направя аз?

— Тя е толкова млада и неопитна — каза Роуина. — Все още е достатъчно глупава, за да си позволява да бъде романтична. Запази илюзиите й поне до деня след сватбата. Колко жалко, че за нея вече ще е прекалено късно, когато научи истината за теб, Джаспър.

— Не тъжи, сладка Роу — присмя й се той, — няма да те пренебрегвам само защото съм женен за Арабела.

— Ах, ти, копеле такова! — извика тя.

— Проява на характер ли, сладка Роу? Не, не, любима, няма да мине. Мога да се справя само с една жена, която притежава силен характер. Арабела ми е повече от достатъчна. Ти си послушна, със смирен дух и трябва да си останеш такава. В противен случай, аз мога да се ядосам много силно. — И като се засмя високо, той отиде да потърси Арабела.

— Но сега е двайсет и пети май, господарю — каза му Арабела. — Не можем да се оженим до следващото лято.

Тихо, той й обясни причините, които правеха женитбата наложителна. Знаеше, че Арабела не прилича на майка си, че притежава интелект, който се среща рядко у жените.

— Ще бъдем в безопасност само ако не вземем страна, миличка, макар че, разбира се, ще служим вярно на краля — завърши той.

— Но въпросът остава — на кой крал ще служим предано? — попита го кисело Арабела. — Знам, че съм жена, и не се предполага, че разбирам от политика, но всъщност аз съм много наясно с нещата, Джаспър. — Тя го наричаше за първи път с малкото му име, непридружено от титла. Той не показа недоволство от това, че тя бе приела новото естество на връзката им. — Трябва да мислим преди всичко за „Грейфеър“, знам. Аз обичам братовчед си, краля, и се моля той да победи, защото този мъж няма законно право да седне на престола, но кои сме ние в сравнение с тяхното могъщество? Никога няма да го лиша от предаността и добрите си чувства, заклела съм се пред Бога. Бог ще реши на кого ще даде английския престол, а не ние. Ще се изпълни неговата воля, а докато това стане, ние ще защитаваме границата на Англия и ще останем в малката си крепост. И няма да влизаме в противоречия един с друг, нали, господарю?

— Ти ме изненадваш, миличка — призна си честно той. — Знам, че не приличаш на майка си, но такава мъдрост у една толкова млада девойка като теб е може би малко страшничка. Поздравявам те, мила съпруго!

Той се наведе и нежно прокара устни по нейните. Арабела незабавно се изчерви, защото беше объркана и защото изпита не малко удоволствие. Изведнъж го усети по нов, непознат преди, начин. Като че ли въздухът между тях беше изпълнен с възбуда, която досега не беше изпитвала. Изведнъж изпита любопитство, запита се какво ли е това, което Джаспър прави с другите жени и което е превърнало славата му на женкар и добър любовник в легенда. Откри, че копнее за сватбения ден и за сватбената нощ, макар да не знаеше почти нищо за онова, което щеше да се случи тогава. Изкушаваше се да попита Роуина, но майка й винаги й отговаряше неохотно, изчервяваше се, а отговорите й винаги бяха кратки и носеха малко информация.

— Прекалено рано е да ми задаваш такива въпроси, Арабела — срязваше я остро Роуина. — Ще ти обясня всичко, което трябва да знаеш, едва когато дойде време да легнеш в брачното легло. Обезпокоена съм, че ми задаваш тези въпроси сега, защото това говори за липса на морал от твоя страна.

Арабела не беше доволна от резките и нечестни думи на майка си.

— Прилича ли на онова, което правят кучетата в залата, мамо? Когато мъжкарят се качи върху кучката? — настояваше тя — Хайде, мамо, какво значение има кога ще ми кажеш? Ще настоявам за отговор, независимо колко упорито ще избягваш да го дадеш. Знаеш, че никак не обичам да бъда в неизгодна позиция. Не искам Джаспър да си помисли нещо лошо за мен, да сметне, че съм невежо провинциално момиче.

— Булката трябва да бъде в абсолютно неведение за онова, което се случва между мъжа и жената, Арабела! Шокирана съм от подхода ти към тези неща — каза гневно Роуина.

А после стана от мястото си до камината и излезе гневно от залата. Полите на роклята й шумоляха странно, като че ли и те бяха силно ядосани. Арабела гледаше след нея и се питаше какво, за Бога, беше казала, че ядоса толкова силно майка си. А после сви рамене. Роуина вероятно беше нервна поради наближаването на сватбата. Тя самата се чувстваше неспокойна. Роуина поне знаеше какво означава да бъдеш омъжена. А тя — не. О, Арабела знаеше как да ръководи домакинството, защото майка й се беше погрижила познанията й в тази област да бъдат съвършени, но това беше всичко. Беше говорила с татко Анселм по въпроса, но бедният свещеник й даде само някакви неясни обяснения за това какъв е дългът на жената към съпруга й. Ами любовта? Къде беше нейното място. Майка й се беше научила да обича баща й. Дали тя ще се научи да обича Джаспър? Какво точно представляваше любовта?

През следващите няколко дни в „Грейфеър“ цареше трескаво оживление. Всички се подготвяха за сватбата на наследницата. Роуина прекарваше по-голямата част от деня в кухнята, за да наглежда подготовката на менюто за сватбеното угощение, което щеше да последва церемонията. Щеше да има малко гости, защото живееха в уединение и защото тя щеше да се състои скоро след обявяването й. Сватбената рокля също трябваше да се ушие бързо. Арабела беше непрекъснато заета с украсата на Голямата зала, както и на залите в църквата, която беше разположена в средата на малкото селце, подслонило се в подножието на хълма, върху който се издигаше крепостта.

Роуина изпитваше облекчение от факта, че заради подготовката на сватбата не вижда често дъщеря си. Можеше да избягва директните въпроси на Арабела за отношенията между мъжа и жената. Като мислеше за Джаспър и за детето си, които скоро щяха да бъдат заедно, тя изпитваше силна мъка и странно чувство на безсилие. Не беше честно. Не беше честно! Тя все още беше млада и красива. Защо не можеше тя да бъде булката? Трябваше да говори с Джаспър. Имаше и други неща, които той трябваше да обмисли, преди да се е обвързал невъзвратимо чрез женитбата.

В нощта преди сватбата Джаспър Кийн нежно съзерцаваше бъдещата си невяста. Двамата седяха в залата и той ясно чувстваше колко невинна всъщност беше Арабела. И беше не само изненадан, но и много доволен от този факт. Разбира се, очакваше, че девствената ципа на Арабела си е на мястото непокътната. Учудваше го това, че в цялото й поведение имаше нещо невинно, наивно, въпреки че тя беше открито и прямо момиче. През живота си беше имал няколко девици, но те бяха с познания за живота и за отношенията между двата пола. Устните им бяха познали страстните целувки, а гърдите им — ласките на мъжете. Възбуждаше го дори самата мисъл, че ще има девойка, която не знае нищо за плътската любов. Когато по-късно през нощта легне до Роу, ще й каже да не казва нищо на дъщеря си за онова, което ще се случи през брачната нощ на бъдещата булка. Той щеше да научи Арабела на всичко, което тя трябваше да знае. И тя няма да има никакви задръжки и ще му доставя такова удоволствие, каквото досега не е изпитвал. Той погледна момичето, което седеше до него, взе ръката й и нежно се усмихна.

— Имам малък подарък за теб, мила — каза й той, бръкна в торбата, която висеше на стената до него, и извади нежна златна верижка, от която висеше кварцов кристал, обкован със злато.

Очите й радостно заблестяха. Тя бързо протегна ръка, взе я и веднага я сложи на врата си.

— Красива е, Джаспър! Благодаря ги. Винаги ще ми бъде много скъпа.

— Сложи си я още утре, мила. Ще ми достави огромно удоволствие да те видя по сватбеното ти бельо, ако тази верижка виси между красивите ти гърди. — Той се беше навел към нея, така че само тя да чуе безсрамните, му думи. — Горя от желание да ги погаля. Те са като узрели плодове, мила. — И той леко докосна с устни рамото й. — Как копнея за утринта, в която наистина ще си моя!

Думите му накараха Арабела да се изчерви.

— Господарю — каза тя, — не бива да ми говориш така.

— Защо, мила, ти ще бъдеш моя съпруга, а съпругът може да говори нежни приказки на любимата жена — отговори й той. — Когато се оженим, аз не само ще говоря за любовта си. Нима ти не копнееш за моите прегръдки така, както аз копнея да те прилаская в тях, Арабела? Знаеш ли, че с всеки изминал ден ми става все по-трудно да гледам как ти се превръщаш в красавица пред очите ми, а аз не мога нито да те прегърна, нито да те целуна? Че не мога да те обичам така, както искам?

— Не знам нищо за любовта, господарю — отговори му тя. — Мама казва, че не е прилично момичетата да задават въпроси преди сватбата, макар аз да мисля, че е глупаво да си останеш невеж, когато можеш да получиш просвещение. — Сърцето на Арабела препускаше така лудо, че прескачаше по няколко удара. Джаспър беше любезен, мил, такъв, какъвто досега не беше се показвал пред нея. Беше ли възможно наистина да е влюбен в нея?

— Майка ти е много мъдра, мила — замърка тихо той, а топлият му дъх погали ухото й. — Съпругът трябва наистина да бъде единственият източник на познания за съпругата си. Той сам трябва да я научи на всичко, което би му доставило удоволствие.

Въпреки възбудата и тревогите, които изпитваше заради наближаването на сватбата, Арабела спа непробудно през нощта. Първият ден на юни беше необичайно топъл за северните части на Англия. Когато зората изгря, облаците, които бяха покрили хълмовете, се вдигнаха и се настаниха около кулите на крепостта. Слънцето, прилично на малка блестяща перла, с мъка си запробива път през гъстата мъгла. Досега усилията му не се бяха увенчали с успех. Тържествената част от венчавката щеше да се извърши рано сутринта, за да може останалата част от деня да бъде посветена на празнуване. В този ден никой в „Грейфеър“ нямаше да работи, всички щяха да празнуват. Роуина, която наглеждаше всичко да върви гладко, сутринта се погрижи за ваната на дъщеря си и за облеклото й, но видът й беше като на изтощен човек. На лявото й рамо имаше белег като от ухапване, но, разбира се, това не беше възможно. Роклята й беше оранжева, защото този цвят много отиваше на пшениченорусата й коса. Но днес никак не й отиваше, защото кожата й беше прекалено бледа, а под сините й очи имаше виолетови кръгове. Лейди Грей, която всички смятаха за красива жена, днес като че ли не приличаше на себе си. Определено изглеждаше по-зле от обикновено. Сутринта беше излязла от неговото легло, за да отиде при единственото си дете. Бяха прекарали изключително страстна нощ, която я настрои против мъжа, който щеше да се ожени за дъщеря й. Не можеше да го убеди, че не бива да се жени за Арабела, макар че, Господ да й е свидетел, упорито се опитваше. Макар Джаспър Кийн да беше зъл и порочен човек, тя го обичаше. Знаеше, че той не я обича, но може би — само може би той щеше да обича Арабела. И тогава саможертвата й нямаше да е напразна. Щеше да е в името на Арабела, както всичко, което Роуина правеше на този свят. Да, Джаспър беше порочен и жесток, но ако обичаше Арабела, може би нямаше да бъде жесток с нея.

— Колко си красива — каза тя тихо на дъщеря си, когато момичето най-после облече сватбената си рокля. — Толкова много приличаш на баща си. Само ако можеше и той да е тук днес, за да те види в сватбената ти премяна.

— Наистина ли съм красива, мамо? Мислиш ли, че Джаспър ще си помисли същото? Той все пак е виждал и ухажвал толкова много красиви жени.

— И нито една не е била така прекрасна като теб, дъще моя — каза искрено Роуина. Докато говореше, тя беше завладяна от силна тъга, макар че не можеше да каже защо.

— Мисля, че го обичам, мамо. Искам да бъда най-красивата жена на света заради него! — извика въодушевено булката.

— Арабела, ти не знаеш нищо за любовта — каза Роуина. — Ти си поласкана от вниманието на Джаспър и очарована от неговата красота, но това не е любов. Тайно в сърцето си го знаеш. Хайде, ела да се огледаш в моето стенно огледало.

— Обичам го, мамо! Наистина го обичам! — извика въодушевено Арабела, макар че самата тя не си вярваше.

— Може би — отговори Роуина, — а може би само си мислиш така. Няма значение кое от двете. Ако вярата ти, че го обичаш, прави нещата по-лесни за теб, тогава продължавай да вярваш в това. Но искам да те предупредя, Арабела: никога не отдавай така всецяло душата и чувствата си на който и да било мъж, защото, когато накрая откриеш, че той е обикновен простосмъртен, това ще нанесе силен удар на духа и сърцето ти. Помни това! Помни също, че те обичам и винаги ще те обичам!

И като целуна детето си по бузата, Роуина се оттегли, за да се отдаде за няколко минути на собствените си размисли. Арабела Грей беше изненадана. Никога, през целия си живот, не беше чувала майка си да говори така искрено и мъдро. Роуина винаги й беше приличала на хубаво, пухкаво котенце или на пъстроцветна, радостна пеперуда. Чаровна, красива, нежна, а понякога дори забавна, но лишена от сериозност и интелект. Изненадана, дори стресната, Арабела си помисли, че може би въобще не познава майка си. А после реши, че сигурно възбудата от предстоящия ден ги кара и двете да се чувстват особено и да говорят странни неща. Роуина, без съмнение, се чувстваше длъжна да каже няколко мъдри думи на дъщеря си преди сватбата й. И наистина, думите й бяха накарали Арабела да се замисли. Колко странно. Никога преди не беше смятала Роуина за мъдра.

Арабела втренчи поглед в стенното огледало. Искаше да запомни образа си. Огледалото беше едно от най-ценните притежания на обитателите на крепостта. Беше донесено в Англия от член на фамилията Грей, който се беше бил в Свещените земи и беше минал през Венеция на път за дома. Сватбената рокля беше най-красивата дреха, която някога беше имала. Вярваше, че не би могла да съществува по-красива дреха. Роклята беше сребристобяла, украсена с бродерия от златни конци и малки перли. Беше тясна, плътно прилепнала по тялото й, талията беше разположена ниско, ръкавите бяха дълги и тесни. Деколтето беше ниско изрязано и съблазнително разкриваше гърдите й. По ръцете й нямаше никакви украшения. Единствено брачната халка щеше да украсява пръстите й. На врата си беше сложила верижката, която й беше подарък от Джаспър. На кръста си носеше копринен пояс, от който висеше златен кръст. Най-възрастната от камериерките се беше погрижила за косата й, която беше с дължина до глезените и я обгръщаше като златно сребрист облак. Изглеждаше наистина като възрастна, помисли си тя, но в същото време изглеждаше млада и невинна. Изведнъж изпита страх. Какво правеше тя? Щеше да се омъжи за човек, за когото не беше сигурна, че иска да се омъжи.

— Хайде, мила — каза й старата камериерка, като грубо прекъсна мислите й. — Време е да отидем в църквата. Твоят красавец ще те чака.

Арабела преглътна и се опита да се успокои. Всичко беше наред. Щеше да се омъжи за сър Джаспър Кийн, мъж, когото ще се научи да обича, беше сигурна в това. И ще живеят щастливо заедно. Ще имат много деца. О, да! Тя искаше да има деца. Джаспър беше олицетворение на всичко, за което си беше мечтала да има съпругът й. Животът беше благосклонен към нея.

Излязоха на двора. Стори й се, че в крепостта няма жива душа. До моста, който минаваше над рова имаше само няколко метра, а после се спуснаха надолу по хълма, към църквата. Арабела изпита облекчение, когато видя, че Джаспър я чака, за да я придружи до църквата. Когато я видя, очите му се разшириха от удоволствие. Той кимна, за да й покаже, че е доволен от външния й вид, а тя въздъхна облекчено. Слугите се бяха строили в редица, която стигаше до входа на църквата. Всички викаха, за да чуе тя пожеланията им за щастие, докато минава, хванала под ръка Джаспър. Слугите не бяха поканени на брачната церемония, защото църквата беше малка и не можеше да побере всички. Но те бяха доволни, че успяха да зърнат булката в прекрасната й бяла рокля и младоженеца с неговия червен плащ. Щяха да се върнат към задълженията си, докато започне сватбеното угощение.

Лейди Роуина беше обещала, че за всички ще има торта и бира.

Странно, но когато стигнаха в църквата, където ги чакаха събралите се гости, мъглата все още не се беше вдигнала. Дори вътре въздухът беше влажен. Трептящите пламъци на свещите хвърляха причудлива златна светлина върху всичко. Каменният олтар беше покрит с прекрасно бродирано платно, върху което беше поставен златен кръст, украсен със скъпоценни камъни. От двете страни на олтара имаше два златни свещника. До олтара ги чакаше отец Анселм, облечен в бяла роба, украсена със злато. Църквата беше украсена с бели рози, чиято миризма упои Арабела, докато тя пристъпваше към олтара. Белите рози на Йорк. По дъбовите пейки бяха насядали няколко членове на фамилията Грей, роднини на баща й, повечето от които бяха вече стари, няколко приятели на сър Джаспър и няколко от слугите, които се ползваха с особени привилегии. Арабела и младоженецът коленичиха пред свещеника върху две възглавнички, облечени в червено кадифе. Зад тях беше застанала Роуина и Арабела чуваше тихият й плач. За миг настана дълбока всеобхватна тишина, а после отец Анселм вдигна ръка, за да благослови всички. Обърна се към тях с думите:

— Нека Бог благослови всички, които са дошли да почетат с присъствието си сватбата на Арабела и сър Джаспър. Амин!

— Амин! — отвърнаха присъстващите.

Онези, които имаха по-остър слух, чуха тропот на конски копита, който гласовете им не успяха изцяло да заглушат. Отец Анселм постави ръцете си върху наведените глави на двамата. Изведнъж, нямаше никакво съмнение, навън пред портата затропаха обути в тежки ботуши крака. Мъжете, които присъстваха в църквата, разтревожени се изправиха бързо на крака. Тогава двойните врати се отвориха с гръм и трясък и вътре нахлуха въоръжени мъже, които бяха толкова много, че изпълниха помещението. Те завардиха всички възможни изходи за бягство. Гостите се озоваха в капан, като затворници. Нито един от тях не беше въоръжен. Да отидеш въоръжен на сватба, се смяташе за тежка обида и нарушение на правилата за гостоприемство. Гостите останаха мълчаливи. Само две-три от жените извикаха разтревожено. Все пак живееха на границата и отдавна бяха свикнали с атаките на шотландците.

— Синове мои! Синове мои! — заговори отец Анселм. — Защо сте влезли въоръжени в дома на Господа, и то в един толкова радостен за нас ден?!

Свещеникът беше дребен мъж, но гласът му беше внушителен. Целият си живот беше прекарал в близост до границата и позна по плитките мъжете, които бяха влезли в църквата. Такива плитки носеха привържениците на Стюартите, макар в настоящия момент те да бяха особено малобройни. Това не предвещаваше нищо добро, защото Стюартите бяха кралско семейство. Свещеникът не можеше да си представи какво биха могли да правят те в малка крепост като „Грейфеър“. Единственото обяснение беше, че предстоеше нашествие на шотландски войски, защото крепостта и нейните обитатели не бяха жертва на случайни набези. Шотландците се разделиха на две като по команда. Висок джентълмен, който носеше златен кръст на златна верижка, застана пред свещеника.

— Аз съм Тевис Стюарт, граф Дънмор — каза той. Гласът му беше силен и го чуха всички в църквата. — Дошъл съм само за едно нещо, отче. Този човек! — Дългият му изящен пръст посочи сър Джаспър Кийн. — Това страхливо куче, което стои пред вас, облечено в сватбена премяна, е мое! Благодарете на Бога, че спасих тази невинна девица от опасността да стане негова съпруга. Дайте ми Джаспър Кийн и ще си тръгна мирно и тихо.

Думите му бяха великодушни, защото всички, които го чуха, разбраха, че той лесно би могъл да получи сър Джаспър, а също така би могъл да заколи всички присъстващи и да превърне „Грейфеър“ в развалини, дори — ако пожелае — да я разгради камък по камък. Гостите обаче бяха любопитни какво е сторил сър Джаспър, за да предизвика силния гняв на Стюартите.

— Сине мой — отговори отец Анселм, — ти искаш да извършиш убийство, по очите ти разбирам. При тези обстоятелства не мога да ти разреша да вземеш този човек със себе си. Това ще ме направи съучастник, също толкова виновен, колкото ще бъдеш и ти, ако допуснеш глупостта да вземе връх. Каквото и да се е случило между вас, нима не бихте могли да се разберете по някакъв начин?

— Той е самият дявол и е извършил не едно убийство, отче — отговори графът. — Нима в библията не се казва, че който вади нож, от нож умира? Ще се срещна със сър Джаспър в равностоен двубой.

— Кажете ми какво е направил, сине мой, за да си спечели такъв ревностен враг във ваше лице — каза тихо свещеникът.

— Той уби по зверски начин лейди Юфимия Хамилтън, която беше моя годеница, отче. И заради това ще отнема нещастния му живот! — Графът погледна безмилостно Джаспър Кийн, който се изправи и накара и Арабела да стане на крака. — Преди петнайсет месеца той прекоси границата и дойде в замъка „Калкърин“, където изнасили и уби лейди Хамилтън. А после запали „Калкърин“ и откара стадата на младия земевладелец. Момчето успя да избяга и да спаси двете си невръстни сестри и още по-малкия си брат.

— Убежище! — Сподавеният вик зазвъня из цялата църква. — Искам убежище от църквата, татко Анселм! — извика отново сър Джаспър Кийн.

Роуина си проби път през облечените в брони мъже, за да прегърне и утеши дъщеря си. Арабела обаче отблъсна майка си. Роуина пребледня от страх, когато единственото й дете безстрашно се изправи пред граф Дънмор, погледна го право в очите и извика ядосана.

— Как се осмелявате, сър! Как се осмелявате да нахълтвате в дома ми и да прекъсвате сватбата ми! Вие не сте нищо повече от един нечистоплътен шотландски лъжец! Бандит, който обикаля по границата! Веднага излезте оттук! Аз съм братовчедка на краля и ако продължавате да ме ядосвате, ще потърся справедливо наказание от самия него!

Никой в църквата не се осмеляваше дори да диша. Граф Дънмор отговори с леден глас:

— Мадам, убивал съм мъже за много по-малко думи от тези, които току-що изрекохте. Нима не чухте какво казах, или пък не успяхте да схванете смисъла му? — Той сведе поглед към нея и си помисли, че е много красиво момиче, макар да е достатъчно глупаво да се влюби в най-заклетия му враг.

— Не ви вярвам — отговори му грубо Арабела. — Сър Джаспър е честен човек и благороден рицар. Той не би убил жена, сър. — А после тонът й се смекчи. — Вие изпитвате голяма мъка заради смъртта на любимата си, виждам това.

— Мъката няма нищо общо с това, мадам — отговори студено графът. — Този страхливец посегна на честта на семейство Стюарт от Дънмор с жестокостта, която допусна. Научих, че моята годеница му се е отдавала доброволно и е била негова предана любима. Вашият благороден рицар отказал да се ожени за нея, но пожелал да я вземе със себе си в Англия. Когато тя му отказала, вашият благороден рицар я изнасилил в дома й. А когато престанал да се забавлява с Юфимия, мадам, той я дал на хората си, та да се позабавляват и те. Когато от нея било взето всичко, което би могло да се вземе, и тя умряла в ръцете на тези хора, сър Джаспър хвърлил тялото й в горящите останки на замъка „Калкърин“. Слава Богу, тя вече била мъртва и не изпитала адските мъки на огъня.

Докато графът говореше, няколко от събралите се в църквата жени припаднаха, а в гърлото на Роуина беше заседнала огромна буца. Значи Джаспър се е хвалил пред нея с убийството на тази жена. Не е било празна хвалба, макар тя горещо да се беше молила да е така. Арабела обаче се повдигна на пръсти и зашлеви графа с всичка сила. Дланта й се отпечата на бузата на Тевис Стюарт, а той отдели погледа си от нея, насочи към го Джаспър Кийн и каза:

— Нима ще оставиш момичето да се бие вместо теб, страхливецо?

Всички събрани напрегнато зачакаха отговора на сър Джаспър. Очакваха, че той ще отговори на острите думи на графа, като се откаже от убежището, което му предлагаше църквата. Отец Анселм отново се обади:

— Няма да оспорвам истинността на думите ви, сине мой, но сър Джаспър помоли църквата за убежище. Аз не мога, както вие добре знаете, да му го откажа, въпреки тежките обвинения, които му отправихте. Давам му исканото убежище и докато той е в църквата, вие не можете да го докоснете, без опасност да погубите душата си.

Сега, когато разбра, че безопасността му е осигурена, сър Джаспър Кийн почувства кръвта му да се сгорещява и да препуска бясно по вените му. Беше готов да се изсмее високо, когато графът, безпомощен, постави десницата си върху безполезния меч.

— Тевис! — Млад момък с коса, която имаше цвета на пясъка, извика, за да го предупреди. — Не го прави!

Арабела бясно се извъртя и се изправи лице в лице с младоженеца. Вената на слепоочието й пулсираше гневно. Сватбата й беше провалена! А Джаспър! Мъжът, на когото беше готова да отдаде сърцето си, не правеше нищо, криеше се страхливо зад робата на свещеника. Тя му хвърли гневен поглед.

— Сигурна съм, че няма да позволите на тези презрени шотландци да ви обиждат по този начин, господарю! Приемете предизвикателството и да приключим веднъж завинаги с това, моля ви! Не искам този човек да застраши сигурността на крепостта и на хората ми. Не искаме да нарушаваме мира, който сега цари по границата, особено на моя сватбен ден!

За кратко в очите на графа проблесна одобрение. Момичето беше вярно, предано и това трябваше да му се признае, както беше вярно и това, че то не знаеше нищо за истинската природа на сър Джаспър. Тя разбираше какви са задълженията й към хората й и поставяше дълга над всичко. Очевидно беше добра домакиня и стопанка. Той отново погледна сър Джаспър Кийн.

— Е, страхливецо? — присмя му се той. — Ще се биеш ли с мен, или ще продължаваш да се криеш зад полите на свещеника?

— А когато аз те победя и унищожа — отговори му сър Джаспър, сигурен в подкрепата на църквата, — твоите хора ще разкъсат тялото ми на две. Ще бъда глупак, ако приема предизвикателството ти. Не, отказвам.

— Ако успеете да ме победите в честен двубой, сър, давам ви честната си дума, че ще се разделим в мир — отговори му графът.

— Не ви вярвам. Кой би повярвал в думите на един шотландец крадец? — отговори обидено сър Джаспър и се обърна към отец Анселм: — Довършете брачната церемония, отче. Накарах дамата да чака твърде дълго, а искам да я взема за съпруга.

Граф Дънмор застана между булката и младоженеца толкова неочаквано, че кръвта се дръпна от лицето на сър Джаспър Кийн. Беше си помислил, че шотландецът, пренебрегнал църквата, ще му нанесе побой. В тъмните очи на графа проблесна весела искра, макар лицето му да остана сериозно, а гласът му да беше леденостуден.

— Мисля, че няма да успееш да се ожениш днес, страхливецо — каза той тихо. — Ти ми отне годеницата, затова аз ще взема твоята! — Той обгърна с твърда ръка тънката талия на Арабела и дръпна изненаданото момиче към себе си. — Булката идва с мен, а когато ти приемеш предизвикателството ми, страхливецо, и ако ме победиш в честен двубой, тогава, и само тогава, ще можеш да си я вземеш обратно!

— Не! — извика ужасена Роуина.

— Диваци! — извика Арабела, извъртя се, отскубна се от ръцете на графа и го ритна по глезена. — Няма да тръгна с вас!

Тя се завъртя, взе меча от ръцете на един вцепенил се от изненада шотландец и нападна Тевис Стюарт. Макар че атаката го свари неподготвен, графът успя да се защити и да обезоръжи момичето, което риташе на всички страни и крещеше високо, като през цялото време го обсипваше с обидни епитети. Той хвърли меча обратно на объркания войник и нареди на останалите:

— Изведете тази сприхава жена навън и я качете на коня ми. — Изведнъж беше обзет от силно желание да се смее, защото в положението имаше и нещо комично. — Струва ми се, че булката много повече прилича на мъж от страхливеца младоженец — присмя се той на Джаспър Кийн. — Не се страхувай, англичанино. Ще пазя твоето сприхаво и смело момиче за теб, ако някога събереш смелост и дойдеш да си го вземеш. Ще се отнасям с нея с много повече нежност и уважение, отколкото ти прояви към бедната Юфимия Хамилтън.

— Господарю мой! Господарю мой! — Роуина Грей падна на колене пред графа. — Недейте, моля ви, да отвеждате детето ми! Тя е всичко, което ми остана, след като съпругът ми падна в битката при Бъруик.

Тевис Стюарт вежливо и внимателно изправи Роуина на крака, като си помисли, че тя е извънредно красива жена въпреки сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Трябва да я взема със себе си, мадам, и вие добре го знаете. Вашият смел съпруг, Господ да спаси душата му, щеше също да разбере тази необходимост. Сигурен съм, че дълбоко в душата си и вие сте съгласна с действията ми. Аз няма да причиня зло на момичето ви. Тя ще бъде моя заложница и ще ви бъде върната, когато моето чувство за чест бъде удовлетворено. — Графът целуна ръка на лейди Грей и се обърна, за да излезе завинаги от църквата.

— Нима не искате да вземете златните свещници и украсения със скъпоценности кръст? — извика Джаспър Кийн, но Тевис Стюарт дори не спря. Излезе от залата, следван от хората си.

За броени минути утихна тропотът на конските копита, но нито един от гостите не се помръдна, докато не се възцари мъртва тишина. Тогава проговори Роуина.

— Ще тръгнете незабавно след Арабела, нали, сър Джаспър?

— Защо? — попита той. — Нямам нужда от твоята дъщеря, за да запазя „Грейфеър“ за себе си, любима. Кралят иска крепостта да се намира в мъжки ръце. Освен това нима мислиш, че бих искал онова, което шотландецът е използвал и захвърлил? Той ще вземе дъщеря ти в леглото си още преди залеза на слънцето. Тевис Стюарт е най-добрият войник и боец на Шотландия. Макар да се бия добре, аз не бих могъл да го победя. Да приема предизвикателството, означава да подпиша смъртната си присъда. Нима мислиш, че съм луд? Няма да приема доброволно смъртта заради едно обикновено момиче.

— Но той обеща, че няма да й стори зло, Джаспър! Каза, че ще си я вземем обратно жива и непокътната — заплака Роуина. — Тя е мое дете! Моето единствено дете!

Роуина плачеше високо, отдала се на мъката си. Тълпата, събрала се зад гърба й, напрягаше слух, за да не изтърве нито думичка от разговора им. Всички искаха да знаят каква сцена се разиграва между плачещата жена и сър Джаспър Кийн. Но останаха разочаровани, защото се намираха на доста голямо разстояние и не успяха да доловят и дума. Отец Анселм обаче чу всичко и лицето му помръкна, когато сър Джаспър продължи да говори остро, без да се интересува от мъката на Роуина.

— Ще те даря с други деца, любима. Ако не греша, въпреки че ти се стараеш да го скриеш от мен, вече си прихванала моето семе. Ще го отречеш ли? — попита той пребледнялата жена. — Сега, когато мога да направя своя избор, мисля, че не бих искал синът ми да се роди като копеле.

— А какво щеше да направиш, Джаспър, ако Арабела не беше похитена от шотландеца? — попита го тя. — Детето щеше да се роди и нямаше да носи ничие име, а ти нямаше да имаш избор. Защо сега, когато дъщеря ми я няма, ти изведнъж стана много загрижен за мен и за него?

— Ако бебето беше момче, аз щях да го призная, въпреки че то нямаше да има право да наследи „Грейфеър“, ако и Арабела ме дареше със синове. Сега този въпрос не стои пред мен. Ти ще се омъжиш за мен още днес, Роуина, за да мога да предявя правата си над „Грейфеър“.

— Няма да го направя! — извика гневно тя, като изненада и самата себе си с тази проява на характер.

— Ще се омъжиш за мен! — изрева страшно той и се обърна към свещеника. — Отче Анселм, ще ме ожените за тази дама още сега. Забийте камбаните и извършете брачната церемония.

— Сине мой! — Свещеникът беше шокиран и изпитваше най-различни забранени от църквата чувства, едно, от които беше силен гняв. — Не можете да постъпите така. Това е неморално.

Сър Джаспър Кийн се усмихна с най-завладяващата си усмивка.

— Настоявам, отче Анселм, да изпълните дълга си. Кралят иска да бъде сигурен, че „Грейфеър“ ще се намира в сигурни ръце и че ще бъде защитена срещу врага. Вече не мога да се оженя за лейди Арабела, нали? Не мога да я последвам без смъртна опасност за живота си, и за какво? Заради отдавна изгубената чест на една шотландска курва, наречена Юфимия Хамилтън? Няма мъж нито от онази, нито от тази страна на границата, който да не знае за ненаситността на Юфимия. Само този граф, който е прекалено зает със собствената си гордост, не е чул хорските приказки. Щом не можах да се оженя за лейди Арабела Грей, трябва, по необходимост, да се оженя за лейди Роуина Грей. Така крепостта ще бъде в ръцете на човек, предан на краля.

— Но какво ще стане с наследницата на „Грейфеър“? — настоя отец Анселм. Очевидно, изпитваше любов и преданост към Арабела, което ядоса Джаспър Кийн, особено след като дочу и тихия шепот на недоволство, който идваше от пейките, където седяха роднините на семейство Грей.

— Ние изгубихме завинаги Арабела Грей — каза сър Джаспър с твърд, спокоен глас, който изпълни всички ъгълчета на църковната зала. — Ако, по някаква случайност, тя се завърне, ще бъде жена, загубила честта си, и аз няма да я приема за моя съпруга. Ние не бяхме дори сгодени, отче, и вие го знаете. Нашият брак беше уреден от краля заради безопасността на крепостта, но никога не е бил официално обявен. А сега, изпълнете брачната церемония, която ще свърже мен и Роуина Грей, или ще изпратя капитана си, Сийгър, да намери свещеник, който ще бъде по-сговорчив. Ако ме принудите да го направя, ще ви изгоня завинаги от „Грейфеър“. Помислете за скандала, а също така помислете за лейди Роуина, която ще роди детето ми, преди годината да си е отишла, добри ми отче.

— Вие не ми оставяте никакъв избор, господарю — отговори с горчивина свещеникът. — Очевидно, вие не сте човекът, за който ви смятах.

Сър Джаспър се изсмя високо и нагло. Смехът му беше неприятен на околните.

— Не ви оставих никакъв избор, така ли? — каза той присмехулно. Обърна се към събралите се гости и им каза: — Дошли сте на сватба и ние ще ви я осигурим с цената на всичко! Започвайте със сватбената церемония, отче. — Той взе твърдо ръката на Роуина в своята, завлече я насила до двете облечени в червено кадифе възглавнички и я накара да коленичи. — Ще бъдем много щастливи, любима — каза той на плачещата тихо жена. После се засмя приглушено, но Роуина не го чу.

Тя си мислеше, че това е крайното наказание за нейната сластолюбивост. Когато Арабела разбере, никога няма да й прости. Беше загубила завинаги дъщеря си. Все едно че не бяха я отвлекли, а я бяха заклали пред очите й. А тя, Роуина, беше обречена на живот в ада със самия дявол през останалата част от живота си. Ами детето, което растеше под сърцето й? Дали ще бъде като баща си? Моля те, Господи, не! По-добре да се роди мъртво!

Глава 4

Арабела, с каменно лице, седеше върху огромния сив жребец на граф Дънмор. Нейният похитител, който яздеше зад нея, я държеше здраво с едната си ръка през кръста, а с другата направляваше коня си — подвиг, към който той явно беше привикнал. Арабела държеше главата си на една страна, за да не става нужда да го гледа. Тя беше уморена и доста уплашена, макар да не излагаше на показ чувствата си, защото тези мъже бяха врагове — не само нейни, но и на Англия. Нямаше лесно да забрави, че те бяха виновни за смъртта на баща й. Арабела беше ядосана, но не на графа. Макар да беше жена и да се предполагаше, че не е сведуща по тези въпроси, тя беше наясно със законите на честта и разбираше, че Тевис Стюарт постъпи по единствено възможния начин при тези обстоятелства. Арабела откри, за не малка своя изненада, защото беше разумно момиче, че гневът й е насочен по-скоро към сър Джаспър Кийн, заради когото беше изпаднала в това нелепо положение. Арабела изпитваше силна мъка и поради факта, че вярваше безрезервно на разказа на похитителя си за смъртта на Юфимия Хамилтън. Не можеше да каже защо вярва на този непознат, но й се струваше, че моралът и честността са му присъщи, вродени. Нещо я принуждаваше да вярва на него, а не на сър Джаспър, по отношение на когото, вече изпитваше известни съмнения. Съмнения, които се беше опитала категорично да отхвърли. Потрепери от яд, когато си припомни детинския възторг, който беше изпитала тази сутрин, когато беше заявила на майка си, че обича сър Джаспър Кийн. Как е могла да обича този страхливец? Мъж, който не иска да се бие за честта си. Но тя нямаше да признае, че е сгрешила, на този шотландец, който имаше чело на ястреб и орлов поглед. Каква глупачка е била! О, беше чула какво говорят хората за него, но заради измислената си любов беше готова да пренебрегне мълвата. Нима отец Анселм не я беше уверил, че сър Джаспър има нужда от благодетелна и честна съпруга? Сега тя се питаше дали старият свещеник е знаел истината за сър Джаспър Кийн, или е бил в неведение като самата нея и просто се е надявал да се случи най-доброто.

Убийство. Сър Джаспър Кийн беше убил една безпомощна жена. Нямаше никакво значение фактът, че дори графът беше признал, че тя не с била достойна жена. Убийството беше отвратително престъпление, особено убийството на жена или дете, и като агне, което водят на заколение, тя беше вървяла по пътеката на църквата преди по-малко от час, нетърпелива да се омъжи за сър Джаспър Кийн. Дали щеше да убие и нея, когато тя престанеше да му доставя удоволствие? Ами какво щеше да стане с бедната й майка, която беше оставена на милостта на този човек? Дали сър Джаспър щеше да я последва, за да се опита да я спаси? Е, тя вече не искаше да се омъжи за него! Веднага след завръщането си в „Грейфеър“ ще отиде при братовчеда Ричард и ще му разкаже всичко за тъмната личност на сър Джаспър Кийн!

Караха я безмилостно да язди напред. Хълмовете Шевиот отдавна се бяха стопили в далечината. Денят обаче си остана мъглив. Немощното слънце не успя да пробие облаците и да огрее земята. Влагата се просмукваше през красивата й рокля. Тя беше премръзнала до кости. Спряха само веднъж. Графът грубо й каза, че ако иска да се облекчи, трябва да го стори сега, и то зад близките храсти. Арабела се изчерви чак до корените на косата си, защото нито един мъж досега не й беше говорил така направо за тези колкото естествени, толкова и лични нужди. С навъсено лице, тя последва инструкциите му, защото разбираше, че моментът не е подходящ за неуместна скромност. Щом й казваше, че няма да има друга възможност, трябваше да му повярва. Беше също така гладна и жадна. Поради ранния час на сватбената церемония, която трябваше да се извърши веднага след литургията, не беше успяла да закуси. Видя, че някои от мъжете дъвчат ръжени питки, които вадеха от торбите си, и пиеха от манерките си в движение, но никой не й предложи нито хапка, нито глътка. Графът като че ли прочете мислите й. Каза й мило:

— Скоро ще пристигнем в Дънмор, момиче. Сигурен съм, че ще ни поднесат навреме обяда. Гладна ли си?

— По-скоро бих умряла от глад, отколкото да хапна и хапка на вашата трапеза! — излъга го Арабела.

— Съмнявам се, че въобще ядеш много, защото си дребна и крехка — отбеляза графът, като остави без внимание гневния й изблик. — Ще трябва да се погрижим да те храним добре, за да понапълнееш малко.

— Нима сте толкова глупав, че не можете да ме разберете? Готова съм да умра от глад, но няма да приема вашето гостоприемство! — изсъска гневно Арабела.

— Ако гладуваш, момиче, няма да имаш сили да се бориш с мен, нито пък да си отмъстиш на сър Джаспър — отговори той спокойно.

— Защо, за Бога, бих искала да си отмъстя на сър Джаспър? — попита невинно Арабела, но лъжата като че ли приседна в гърлото й и щеше да я задуши. — Аз го обичам. Той ще ви убие, когато дойде да ме спаси. Но, като се замисля, вие може би сте прав. Аз все пак ще приема гостоприемството ви, защото съм жива и ще дочакам деня, в който вие ще умрете от ръката на сър Джаспър!

За Тевис Стюарт беше невъзможно да сдържи смеха си. Той беше толкова искрен и силен, че отекна далеч зад хълмовете, което ядоса още по-силно неговата пленница. Тя го погледна накриво, докато той се отдаваше на безпричинно според нея веселие.

— Момиче, твоят сър Джаспър няма достатъчно смелост да дойде да те спаси. Няма достатъчно сили и опит, за да ме победи, защото аз въртя много ловко меча. Защо мислиш той отказа да се бие с мен днес? Предполагам, че ще бъдеш моя гостенка известно време.

— Тогава защо ме отвлякохте? — попита го тя.

— Твоят сър Джаспър не ми даде никакъв избор, момиче, но не се страхувай. Мисля, че красивата ти майка ще се обърне с молба към краля, който пък ще отправи молба към нашия крал. В края на краищата, всичко ще свърши добре за теб. Ще трябва да хвана сър Джаспър по друг начин. Ако се омъжиш за него, ще станеш вдовица по-скоро, отколкото майка. Обещавам ти!

— Сър Джаспър ще дойде за мен — каза Арабела с повече увереност, отколкото всъщност изпитваше. — Ще дойде, защото иначе не би могъл да получи „Грейфеър“.

Нямаше защо да казва на графа, че има намерение да отиде при краля и да му разкаже за вероломството на сър Джаспър. Да смъкне маската му, така че кралят да види неговата измяна. Той щеше да й намери друг съпруг, който да й помогне да защити „Грейфеър“, но този път тя щеше да настоява пред краля изборът да бъде неин. Беше се уморила да позволява на мъжете да ръководят целия й живот. Това може би се харесваше на майка й, но не и на нея!

— Значи той не може да вземе наследството ти, без да вземе теб, момиче? — повтори замислено графът. — Може би алчността ще победи здравия разум и той ще тръгне след теб. Кой реши да ви свърже в брак? Твоята майка?

— Не — каза гордо Арабела — Самият крал. Покойната кралица беше моя братовчедка. Мама е била отгледана от граф Уоруик. С кралица Ан бяха като две неразделни сестри.

— Вашият крал е сторил огромно добро на сър Джаспър, момиче. Той ще иска да запази „Грейфеър“, защото сега за него няма друг дом.

— Грешите, господарю — каза Арабела. — Сър Джаспър е господар на „Нортби Хол“, макар сега замъкът да е превърнат в развалини.

— Знам — отговори й графът. — Но той беше толкова неугледен и занемарен, че не си заслужаваше дори да бъде изгорен.

— Вие сте изгорили дома на сър Джаспър? — Тя изпитваше скрита радост от това откритие.

— Да — отговори графът. — Като отговор на това, което той стори със замъка „Калкърин“. Мисля, че постъпих честно.

Арабела замълча. Беше съгласна с него. Беше шокирана толкова, колкото и останалите, от разказа на графа за изнасилването и палежа. Тевис Стюарт нямаше да прекоси границата, за да потърси сър Джаспър Кийн, ако разказаната от него история не беше вярна. Той имаше свидетели в лицето на останалите живи от семейство Хамилтън. Маниерите му, конят му, красивият пръстен на ръката му и почтителността, с която другите се отнасяха към него, бързо увериха Арабела, че Тевис Стюарт е виден благородник. Защо човек с неговото положение би търсил свада със сър Джаспър, ако нямаше основателна причина? Да, той не би постъпил така.

— Ах, момиче, погледни! Ето го и Дънмор — каза графът и посочи с ръка напред, където се виждаше малък замък, разположен върху един хълм. — Ще получиш мускулна треска от дългата и уморителна езда, на която те подложихме днес.

— Дивак! — изръмжа тя. — Нима у вас няма никаква деликатност?

Тя се опитваше да се извърти, за да му зашлеви плесница, но той само се засмя, като умело управляваше коня, който сега вървеше с нещо подобно на танцова стъпка. Това му помагаше да избегне нейните удари.

— Ти си малко, но много избухливо момиче — каза той и отново се засмя. Не беше ни най-малко обиден от нейното поведение. — Може би имаш шотландска жилка, поне така мисля аз. „Грей“ е шотландско, както и английско име, а хората с името Грей, които живеят по границата, са роднини на Стюартови. Може би сме роднини, момиче.

— Бих предпочела да съм роднина на някое магаре, но не и на вас! — отговори му сприхаво тя.

Той пак се засмя, този път тихо.

— Чудя се дали Джаспър Кийн е знаел в какво е бил готов да се забърка, ако се ожени за теб — отбеляза Тевис Стюарт. — Той не е достатъчно мъж, та да се справи с теб, момиче. Да, ти си жена, която той не би могъл да обуздае.

— Да се справи?! Да обуздае?! Говорите така, като че ли жената е някое непокорно животно, което би трябвало да бъде сложено под контрол. Добрата съпруга е другар и помощник на мъжа, макар физическата й сила да е по-малка. Тя не е собственост на мъжа, с която той би могъл да прави каквото си иска! — отговори му остро Арабела.

— Така ли, мадам? — присмя й се той, макар в гласа му да имаше и нежност. — Откъде едно малко английско момиче би могло да има такива смели новаторски идеи? Сигурен съм, че не си чула това от устата на майка си, която ми прилича на жена, страхуваща се и от собствената си сянка. Тези идеи биха звучали много по-приемливо от устата на някой шотландец, отколкото от устата на момиче, което е отраснало от другата страна на границата — заяде се незлобливо той.

— Ти си един голям глупак, макар и да се гордееш, че си шотландец! — изсъска гневно тя. — Какво би могъл да знаеш ти за англичаните? Познанията ти за тях не са дълбоки.

Преди графът да успее да отговори, младият мъж, който по-рано в църквата беше отправил предупреждение към него, се приближи към тях.

— Тевис, защо не заведем момичето при мама и Алис в „Глен Айлийн“? — попита той. — Там тя ще има компания, а двете малки момичета от семейство Хамилтън ще й помагат, докато стане време да я освободим.

— Не, Колин — каза графът. — Дънмор е непревземаем, а аз искам момичето да живее в безопасност. Арабела Грей, това е моят полубрат, отец Колин Флеминг. Ако се страхуваш за девствеността на момичето, Колин, аз ще се погрижа за нея. Никой няма да може да каже, че съм се държал непочтено, защото ти също ще бдиш над нея денонощно. Англичаните биха повярвали в думите на един свещеник, защото за църквата няма граници, нали така, малки братко?

— Вие сте свещеник? — каза Арабела изненадана, като погледна младия мъж, чиято коса беше сплетена на плитка като на останалите. Нищо не го отличаваше от другите гранични жители.

— Да, лейди — отговори тихо той.

— И сте негов брат?

— Да. — Колин Флеминг се усмихна малко накриво, като чу с какъв тон произнесе тя тези думи.

— Защо тогава наметалата ви са от различен кариран плат? — попита Арабела.

— Защото аз съм Флеминг, лейди, докато най-големият ми брат е Стюарт.

— Най-големият брат? Значи сте няколко?

Младият свещеник се засмя. Смехът му беше топъл и искрен.

— Аз съм най-младият. Останалите са Гевин и Доналд Флеминг. Имаме и сестра, която е приблизително на твоите години.

— Значи вие сте родени от втория брак на вашата майка? — Щом щеше да бъде принудена по необходимост да прекара известно време в Шотландия, Арабела трябваше от самото начало да разграничи семействата и връзките, които ги свързваха.

— Ние сме децата от единствения брак на нашата майка, лейди — каза Колин Флеминг, а очите му дяволито светеха. — Бащата на Тевис беше крал Джеймс II, далечен братовчед на майка ни. Стюартови са близко за нас семейство, което много обичаме, както тези от нас, които не са Стюарт, добре знаят.

— Ти си копеле! — Изрече думите, без да се усети.

Графът обаче отново се засмя.

— Но копеле на краля, момиче, което означава много тук, в Шотландия. Стюартови са огромно семейство, и всички членове се обичат нежно, както Колин посочи. Ние си помагаме взаимно и се уважаваме. Когато единственият брат на майка ни умря заедно със законния си наследник, моят баща ме направи наследник на дядо ми по майчина линия. И ето така се сдобих с графско имение и графска титла.

— Значи ти си полубрат на крал Джеймс III — каза Арабела, силно изненадана.

— Да, макар че Джейми е по-голям от мен с някакви си шест години. В отговор на неизречения въпрос, който трепти на устните ти, ще ти кажа, че съм в най-сърдечни отношения с този мой полубрат. Едва си спомням баща си, защото го убиха, преди да навърша три години — каза графът. В гласа му се усещаше сдържан смях. — Майката на Джейми, кралица Мери, е мила и предана жена, която никога не е мислила, че съм неин враг. Винаги е била приятелка на майка ми, която, въпреки че обича много краля, била много объркана, когато разбрала, че ще има дете. Проявила здрав разум и останала далеч от двора. Помолила кралицата за извинение и така си спечелила нейното искрено приятелство.

Като видя колко е шокирана, Колин Флеминг се опита да промени темата на разговора. Беше очевидно, че лейди Арабела не познава живота и че е живяла под крилото на майка си, добре защитена от външни влияния.

— Ще се чувствате удобно в Дънмор, лейди — каза й той. — Замъкът е прекрасен, а нашата майка живее съвсем наблизо.

— Тя няма да има нужда от нейните грижи, малки братко — каза графът, като този път потисна смеха си. — Тя е странно момиче. Мога единствено да кажа, че има горещ темперамент и остър език, нали така, момиче?

— Върви по дяволите — сряза го Арабела ядосана. Беше уморена, цялото тяло я болеше и изпитваше остър глад. — Презирам те заради онова, което ми стори днес!

— Момиче, аз не съм направил нищо лошо. Дори те спасих от опасността да сключиш нещастен брак — отговори Тевис Стюарт. — Трябва да ми благодариш, а не да проявяваш незаслужен гняв.

— Очакваш от мен благодарност? Ти май си малоумен! — каза Арабела злобно.

Тевис Стюарт не каза нищо повече по въпроса. Момичето беше младо и нямаше никакъв житейски опит. Очевидно нямаше представа за това, какъв всъщност е сър Джаспър Кийн. Един ден ще разбере, че е имала късмет, като се е отървала от него. Сега обаче графът трябваше мъдро да я повери на грижите на брат си, свещеника. Арабела Грей ще остане негова почитана и уважавана пленница, докато Джаспър Кийн приеме предизвикателството или докато Джейми Стюарт му нареди да я върне на семейството й, след като му е издействал прилична сума, която да бъде заплатена нему и на семейство Хамилтън като компенсация за смъртта на Юфимия Хамилтън. Имаше достатъчно време, за да убие англичанина, защото не беше вероятно той да промени начина си на живот. Рано или късно, щеше отново да си потърси любовница от другата страна на границата. А когато го направеше, граф Дънмор щеше да узнае за това, щеше да хване тази английска лисица в капана и да я изпрати на оня свят, където тя щеше да бъде обречена на вечни мъки.

Арабела беше отправила взор към замъка „Дънмор“. Не беше така голям като „Мидълхъм“ и като другите големи крепости, които беше видяла, когато с майка си беше посетила английския юг преди две години, но със сигурност беше по-голям от „Грейфеър“. Камъните, от които беше построен, бяха покрити с тъмнозелен мъх, от което тя съдеше, че е толкова стар, колкото и нейният роден дом. Постройката беше четвъртита и имаше четири кули — по една на всеки ъгъл. Стените на кулите бяха назъбени, а зад тях се виждаха въоръжени мъже, които крачеха напред-назад и бяха нащрек, за каквато и да е опасност. Когато започнаха да се изкачват по хълма, на който се издигаше замъкът „Дънмор“, Арабела видя, че той е ограден от ров, пълен с вода.

— Откъде идва водата, която пълни рова, отец Колин? — попита тя облечения в карирана пола свещеник.

— Има подпочвен извор в двора на замъка. Точно затова „Дънмор“ е непревземаем, колкото и дълга да е обсадата, лейди. Предците на Тевис по майчина линия много мъдро са отклонили извора в две корита. Едната река осигурява прясна вода за обитателите на замъка, а другата пълни рова, и то догоре. Тъй като изворът се намира вътре в крепостта, не може да бъде завзет от врага.

Спуснаха моста, по който се преминаваше над рова. Достъпът им до замъка беше свободен. Преминаха по него и влязоха в двора на крепостта. Там имаше много хора, които отвориха широко уста от изненада, като видяха красивото момиче със сребристозлатната коса, което яздеше на седлото пред техния господар. Арабела държеше главата си високо изправена. Не сведе поглед. Нека видят как се държи една смела англичанка, макар и жена, пред лицето на похитителите си. Графът рязко спря коня си пред огромни широки стъпала, които водеха към дома му, и се плъзна на земята. Протегна ръце нагоре, за да помогне на Арабела да слезе от гърба на жребеца, но момичето ги отблъсна и дори гласно изрази протеста си:

— И сама мога да сляза. И друг път съм яздила.

Но, за нейно най-голямо разочарование, когато краката й докоснаха земята, се подгънаха и малко остана тя да падне.

— Не бъди такава горда малка глупачка, момиче — посъветва я той. Успя да я хване, взе я на ръце и изкачи с нея стъпалата, които водеха в замъка. — Уморена си от дългата езда. — Внесе побеснялото от яд момиче в Голямата зала на „Дънмор“ и нежно го остави върху един стол с висока облегалка, който се намираше близо до камината. После хвана брадичката й и повдигна главата й, за да види лицето й. — Това е моята къща, Арабела Грей, и аз не бих позволил на никого да ми противоречи, особено на някакво си разгневено момиче. Ти си моя пленница, но аз ще се отнасям с теб с любезност и уважение дотогава, докато ги заслужаваш. Не изпитвай търпението ми, защото ще те заключа в Северната кула и ще хвърля ключа в мазето.

— Добре казано, Тевис — чу се някакъв глас, който като че ли се приближаваше към тях. — Ако бях на мястото на тази млада дама, мисля, че щях да бъда изкушена да разбера дали говориш истината. — Гласът придоби лице и форма. Елегантно облечена жена прекоси грациозно залата и се приближи до тях. — Къде беше, сине мой? Забрави ли, че днес е рожденият ден на Алис и семейството се е събрало в „Дънмор“ да празнува?

— Майко! — Тевис Стюарт целуна красивата дама и се извини. — Наистина забравих. Удаде ми се възможност да уредя онзи въпрос със сър Джаспър Кийн, мъжа, който уби Юфимия, и просто се възползвах от нея.

И той продължи да обяснява на майка си всичко до най-малките подробности. Арабела се опита да огледа дискретно майката на графа, но любопитството, което изпитваше към тази жена, която беше обичала краля и се беше радвала на неговата любов, ясно личеше. Марджъри Стюарт Флеминг беше висока почти метър и осемдесет. Имаше тъмночервена коса и тъмнозелени очи, като тези на сина й. Чертите й бяха прекалено ясно изразени за жена и все пак тя беше много красива. Гласът й беше дълбок, но благозвучен. Имаше красиви ръце, които използваше, за да подсилва значението на думите си. Кожата й беше много бяла, което подчертаваше още повече цвета на косата й. Зад лейди Флеминг се бяха събрали три момичета. Едното приличаше толкова много на нея, че не можеше да бъде друго, освен нейна дъщеря. Колкото до другите две, по-голямото имаше прекрасна кестенява коса и огромни сини очи, а по-малкото — руса коса и същите огромни сини очи. Сигурно бяха сестри. Арабела се изчерви, когато видя, че двете момичета я разглеждат също толкова задълбочено, колкото и тя — тях. Лейди Флеминг обърна очи към Арабела, която незабавно се изправи и направи реверанс. По-възрастната жена се усмихна доволна.

— Ти имаш прекрасни маниери, детето ми — каза тя, после плесна сина си по ръката и му нареди: — Запознай ни както трябва, Тевис!

— Мамо — отговори графът, — може ли да ти представя лейди Арабела Грей. — Следващите му думи бяха предназначени за Арабела. — Момиче, това е моята майка, лейди Марджъри Флеминг.

— Ах, бедно дете — каза почти незабавно лейди Флеминг. — Сигурно си премръзнала до кости от дългото пътуване в такъв мъглив и студен ден без никаква горна дреха. Ела с мен, ще се погрижа да ти приготвят една хубава топла вана. После ще видим дали ще можем да ти намерим нещо по-подходящо, което да облечеш, и ще се погрижим за красивата ти рокля. Гладна ли си?

— Да, мадам — каза Арабела. — А също така съм и жадна. Сватбата трябваше да се състои рано и не съм закусила, цял ден не съм пила вода.

— Не си нито яла, нито пила цял ден?! — Лейди Флеминг беше силно изненадана. — Тевис! Как можа да постъпиш така с това дете! Нима си някакъв звяр? Нима не съм те възпитала в обноски? Колко пъти съм ти казвала, че трябва да уважаваш жените и да се грижиш за техните нужди?

— Милост, мамо! — отговори графът. — Когато прекосих границата тази сутрин, не знаех, че ще се върна с пленница.

Майка му продължи да го гледа навъсено.

— Продължи със запознаването, сине — отговори му тя.

— Лейди Грей, това е моята сестра, Алис Флеминг. — Алис Флеминг направи реверанс на Арабела, която каза:

— Поздравления по случай вашия рожден ден, мис Флеминг.

— Лейди Грей, мис Маргарет Хамилтън и нейната сестра, Мери.

Двете сестри Хамилтън също направиха реверанси на Арабела, която любезно отговори на поздрава им.

— Аз съм малко по-висока от вас, лейди Грей — каза Мег Хамилтън, — но мисля, че моите рокли ще ви стоят добре. Нито една от тях не е така красива като вашата.

Арабела се усмихна срамежливо.

— Това е най-красивата рокля, която някога съм имала — призна тя. — Това е моята сватбена рокля.

— Да, Мег — каза дяволито графът. — Днес лейди Арабела щеше да се омъжи за убиеца на вашата сестра, но за щастие, успя да избяга, макар тя да не вижда нещата по този начин, нали така, момиче?

— Ти наистина си копеле! — извика гневно Арабела. Настана неловка тишина. Най-после графът каза:

— Нима няма кой да каже нещо?

— Какво очакваш да кажат? — сряза го Арабела. — Току-що ме представи на мис Хамилтън като бъдещата невеста на техния смъртен враг. Нима мислиш, че мис Мег и мис Мери не биха обърнали внимание на това? Каквото и да е направила Юфимия Хамилтън, тя е била тяхна сестра и те са я обичали. Още веднъж показваш пред мен липса на деликатност и на усет.

Лейди Флеминг беше готова да се засмее, но, макар и трудно, успя да се въздържи. Атаката на това крехко, но силно духом девойче срещу сина й й подейства ободряващо. Обикновено жените се правеха на глупачки пред Тевис. Досега нито една не беше устояла на титлата му, кралския му произход и красивото му лице.

— О, моля ви, лейди Грей — каза искрено Мег Хамилтън, — не си мислете, че ще държим вас отговорна за онова, което стори сър Джаспър Кийн. Мисля, че мога да говоря от името на цялото семейство, и ви казвам, че няма да постъпим така. Наистина сме много изненадани от вашето появяване тук, но вярваме на графа, когато казва, че за щастие, сте успели да избягате. Сър Джаспър е лош и порочен човек.

— Къде мислиш да настаниш това дете, Тевис? — попита го майка му.

— В Западната кула, мамо. Там има само един вход и изход, който води към апартаментите. Подозирам, че лейди Грей може да се опита да избяга от моята опека. Нали, момиче? — каза той с усмивка.

— Нима ме питаш за настроението ми? Или за това, как мисля да избягам? Е, няма да ти кажа. Дай ми възможност и ще избягам!

— Знам — отговори тихо той, — затова ще те пазя непрекъснато, момиче. Ако се държиш добре, може да те даря със свободата да слизаш в залата, да ходиш до параклиса и до градината. Ако се държиш лошо, ще откриеш, че си затворничка, пазена строго.

Тя вдигна поглед към него.

— Разбирам — отговори следен глас.

— Някой трябва да се грижи за това дете. Тевис — каза лейди Флеминг.

— Знам, мамо — Той се обърна и извика на жената, която имаше майчински вид и се намираше в другия край на залата. — Флора, ела при мен!

Жената, очевидно една от главните прислужнички, побърза да изпълни заповедта.

— Господарю? — попита тя и направи реверанс.

— Това е лейди Грей, Флора. Тя е едновременно моя затворничка и моя много скъпа гостенка. Ще бъде настанена в Западната кула. Искам да се грижиш за нея с нежност и любов. Не бива никога да я оставяш сама. Отец Колин също ще отговаря за нея, но не ходи при него, ако въпросът не е наистина важен.

— Да, господарю — каза Флора, — ще се грижа добре за това момиче, не се страхувайте. Веднага ще отида да наредя да приготвят стаите й и да запалят огън в камината, защото денят е много студен, като се има предвид, че е юни. Нощта сигурно също ще бъде студена. Във време като това в Западната кула е много влажно.

Тя отново направи реверанс и бързо излезе от залата. Арабела вече се беше стоплила. Тя позволи на графа да я отведе до трапезарията, тъй като беше настъпило времето за вечеря. Той я постави от лявата си страна, а майка си — от дясната. От другата страна на Марджъри Флеминг, беше седнал съпругът й Ян — огромен мъж, който се държеше малко безцеремонно. Той целуна ръка на Арабела и сам се представи. До тях седеше Алис. По-нататък, подред, се бяха настанили Мег и Мери Хамилтън, тримата полубратя на графа и красив млад човек, който беше представен като Робърт Хамилтън, господар на „Калкърин“. В залата бяха внесени допълнителни маси и пейки, които бяха заети от слугите, служещи в замъка. Слугите от кухнята започнаха да носят димящи купи със супа и чинии с горещо и вкусно ядене.

Арабела умираше от глад. Беше забравила отправената от нея заплаха, че ще гладува. Напълни щедро чинията си с риба, агнешко, задушен лук, няколко резена розова шунка, малко заешко, задушени моркови и топъл дъхав сос. Отделно си взе марули и сурови зеленчуци. Всичко това щеше да преглътне с щедра порция кристално червено вино. Хлябът тя натроши на малки парченца, с които щеше да й е по-удобно да попие соса, поднесен с яденето.

Около нея непрекъснато говореха. Тя слушаше с половин ухо разговорите, но ядеше мълчаливо. Беше посветила цялото си внимание на храната, решена да не доставя удоволствие на Тевис Стюарт, и да не му дава възможност да я използва като пионка в играта си срещу Джаспър Кийн. Забеляза, че всички около графа — семейството му, приятелите и слугите, се отнасят с него с любов и уважение. Може би той беше по-добър от Джаспър, но я беше използвал. Да, но и Джаспър Кийн я беше използвал, за да придобие право над „Грейфеър“. Сега тя разбра, че крепостта е била единственият му интерес. Неговият собствен дом — жалко място, беше казал графът — беше разрушен. Той се нуждаеше от Арабела Грей само за едно: крепостта „Грейфеър“. И кралят я беше използвал, а също така и нейната собственост, за да накара сър Джаспър да му служи предано. Арабела си помисли, че братовчед й Ричард сигурно не познава добре сър Джаспър. Сега разбираше, че той може да бъде верен единствено на себе си и на собствените си интереси. Арабела стигна до десерта — крем, в средата на който беше поставена една курабийка.

— Мисля, че може би сме на една и съща възраст, лейди Грей — каза Мег Хамилтън, като се наведе, за да я заговори. — Аз съм почти на четиринайсет.

— И аз — отговори Арабела. — Ще ме наричаш ли Арабела, моля те! И може ли аз да ти викам Мег?

— Да! — отговори Мег и се усмихна, а Арабела видя златисто сияние в очите й, които бяха по-скоро сиви, а не сини и бяха обградени от пясъчножълти мигли. — Разбирам, че положението, в което се намираме, е комплицирано, но мисля, че все пак бихме могли да бъдем приятелки, нали? Не ти си виновна за трудностите, които срещаме всеки ден.

Арабела кимна.

— Мъже! — каза тя раздразнено. — Изглежда, те не могат да живеят в мир. Бих искала да бъдем приятелки, Мег. Имам приятелка в „Грейфеър“. Казва се Лона и е дъщеря на Фицуотър. Фицуотър — обясни тя — е капитанът на крепостта. Сър Джаспър наистина ли е изгорил дома ви до основи? Наистина е постъпил зверски жестоко!

Мег кимна.

— Роб заведе всички ни — Мери, бебето Джорди, старата Уна и мен — в рова, където бяхме в безопасност. Видяхме всичко… — думите й заглъхнаха и Арабела си спомни онова, което графът беше разказал за смъртта на Юфимия Хамилтън.

— О, толкова съжалявам, Мег! Била съм неразумна. — Гласът на Арабела изразяваше искрено съжаление. — Прости ми. Наистина съм много изненадана да открия, че сър Джаспър е такъв негодник. — Докато говореше, Арабела си спомни деня, когато сър Джаспър я беше бил с пръчката. Защо тогава не се беше досетила, че той е жесток човек?

— Ти не си го познавала достатъчно добре — каза тихо Мег.

— Да, наистина. Кралят избра сър Джаспър за мой съпруг, защото крепостта се нуждаеше от защитник и стопанин. Той е много красив, а аз, за мой срам, съм съвсем неопитна в тези неща.

— Разбира се, че момиче на твоите години ще бъде съвсем невинно и няма да има опит с мъжете — каза лейди Флеминг. — Вашият крал би трябвало да размисли по-добре, преди да ти предложи този брак, но всъщност аз не съм чула нищо хубаво за крал Ричард.

— О, не, мадам! — извика Арабела. — Крал Ричард е добър човек, заклевам се! Познавала съм го през целия си живот, а също така и майка ми, която е братовчедка на кралица Ан. Мисля, че сър Джаспър е имал едно лице за пред краля и едно, което е показвал на всички други хора. И двете лица са много красиви обаче — завърши Арабела.

— Винаги е трудно да повярваш, че красивите хора могат да бъдат лоши — отбеляза мъдро лейди Флеминг, а мъжете, които чуха забележката й, се засмяха високо.

— Ти сгодена ли си? — обърна се Арабела към Мег. Харесваше това красиво шотландско момиче. Щеше да им бъде приятно заедно, докато тя намери начин да избяга. Кой знае? Може би Мег Хамилтън щеше да й помогне.

— Не, не съм сгодена — отговори Мег, като сниши гласа си. — Но съм влюбена!

— Нима? — каза Арабела. — Прекрасно! Сигурна ли си? Аз мислех, че съм влюбена в сър Джаспър, но сега, когато той се оказа такъв страхливец, разбирам, че никога не бих могла да го обичам истински. Откъде знаеш, Мег, че това наистина е любов? Можеш ли да ми кажеш кой е той? Семейството ти одобрява ли чувствата ти? Ще се ожените ли?

Мег се изкикоти по момичешки.

— Толкова много въпроси! — усмихна се тя на Арабела. — Той е Гевин Флеминг, полубратът на графа, и да, брат ми одобрява чувствата ми, и да, Гевин също ме обича. Прекрасно, нали?! Кажи ми, Арабела, когато сър Джаспър те целуваше, подкосяваха ли се краката ти? Моите омекват, когато Гевин ме целува. Заради това знам, че го обичам. Никога преди не съм се чувствала така, когато някое момче успяваше да си открадне целувка. Ние с Гевин си мечтаем за свой собствен дом и за деца. — Тя се изчерви. — Никога преди не съм мечтала за деца. С нито едно момче. Това е любовта, сигурна съм! Гевин ще помоли баща си за разрешение да се оженим, когато се върнат у дома си в „Глен Айлийн“ след няколко дни. Лорд Ян ще даде съгласието си, така че за нашия съюз няма да има пречки. Роб обеща, че към моята зестра ще прибави и половината от зестрата на Юфимия. Другата половина ще вземе Мери, когато един ден и тя се омъжи. Зестрата ми е достатъчна, за да бъда добра партия за женитба, и няма защо да се срамувам, че ще стана съпруга на Гевин Флеминг. Един ден Гевин ще наследи къщата и земите на баща си, нали разбирате.

— Да, имаш късмет, че си сестра на земевладелец, Мег — каза тъжно Арабела. — Нито един крал няма да се загрижи за брака и собствеността ти. Можеш да следваш сърцето си. Аз си мислех, че кралят ми е избрал прекрасен мъж за съпруг, но сега разбирам, че той пет пари не е давал за моето щастие. Аз съм нещо като робиня за краля и ще бъда същото и за мъжа, който се ожени за мен. — Тя горчиво стисна устни. — Не искам да бъда притежание на друго човешко същество.

— И не бива да бъдеш, дете — каза лейди Флеминг. — Ще ти дам един добър съвет, който беше даден и на мен, когато бях момиче. Ако в живота зависиш само от себе си и от никой друг, ще бъдеш по-щастлива. Вярвай само на собствените си инстинкти, на своя „вътрешен глас“, както го наричаме ние, келтите, и няма да сбъркаш. Вече много години следвам този съвет и нито веднъж досега не съм се разочаровала.

Арабела се замисли над думите на лейди Флеминг и я попита:

— Кой ви даде този добър съвет, мадам?

— Бащата на Тевис — отговори лейди Флеминг. — Наричат го Джеймс Огненото лице, защото се е родил с едно огненочервено петно на лицето. Той беше добър човек, но беше преди всичко войник и не обичаше членовете на двора. Баща му бил убит, когато той бил само на шест години и той прекарал детството си като пионка в ръцете на нашите вечно воюващи благородници. Когато бил на десет години, умрял неговият гувернант, граф Дъглас. Синовете на Дъглас били болезнено амбициозни и решили да тръгнат по стъпките на баща си, затова започнали да се грижат за Джеймс. Но били убити пред очите му от ревниви благородници, които на свой ред искали да поемат попечителството над краля. Детството му не било лесно и Джеймс отрано се научил да разчита само на себе си. Защото онези, които не били привлечени от попечителството над него, се отвращавали от лицето му, половината от което било с цвета на аметист. С изключение на това петно, той бил не по-малко красив, от който и да е Стюарт. Майка му била англичанка, лейди Джоан Бюфо. На шотландците и на англичаните им харесва да се бият едни с други. Но все пак историята познава времена, когато са били приятели.

— Никога не бих могла да бъда ваш враг, мадам — каза Арабела.

Марджъри Флеминг се усмихна топло на момичето, след което се обърна към съпруга си и най-големия си син. Може би си мислеше, че това английско момиче би било добра партия за Тевис. Вече не стана дума за това, че тя трябва да се омъжи за сър Джаспър Кийн. Разбира се, тя нямаше нищо, освен „Грейфеър“, а англичаните не биха позволили на шотландците да имат крепост, пък било то и малка, в техните земи. В миналото шотландците са държали крепости и от другата страна на хълмовете Шевиот, а англичаните са държали шотландски крепости. Например „Бъруик“ доскоро беше шотландски. Юфимия Хамилтън беше мъртва, а Тевис не показваше никакъв интерес към някоя определена жена, нито пък говореше, че иска да се ожени. Немислимо беше да загубят „Дънмор“ само защото твърдоглавият й син не иска да се ожени и да има деца. Арабела Грей беше красива и очевидно интелигентна. И не благоговееше нито пред титлата, нито пред лицето на Тевис. Беше достатъчно млада, за да се учи и променя. Беше точно такова момиче, каквото графът би трябвало да си вземе за съпруга, мислеше лейди Флеминг, защото въобще не беше харесвала Юфимия Хамилтън и смяташе прибързания избор на сина си за особено несполучлив. Съдбата му беше дала възможност да се измъкне, а сега отново съдбата му даваше прекрасно разрешение на проблема с женитбата. Но той май изобщо не го виждаше. Защо мъжете са толкова глупави, когато нещата опират до практически въпроси?

Арабела отново се наведе напред, за да подхване разговор с Мег Хамилтън.

— Графът е най-арогантният мъж, когото някога съм срещала! — каза тя с гневен шепот.

— Той е същински Стюарт — каза Мег с усмивка, — а те са много горди хора.

— Как се е случило така, че кралят е станал негов баща? — Арабела изпитваше неподправено любопитство, въпреки че не харесваше похитителя си, а това не беше въпрос, който би могла да зададе на лейди Флеминг.

Мег стана от мястото си и направи знак на Арабела.

— Хайде да се поразходим за малко из залата — предложи тя — и ще ти разкажа.

Арабела също се изправи. Двете момичета направиха реверанс пред домакините си, излязоха от трапезарията и започнаха да се разхождат, хванати за ръка.

— Предишният господар на „Дънмор“ беше дядото на Тевис, бащата на лейди Флеминг — поде Мег. — Казваше се Кенет Стюарт, но му викаха Кенет Мор. На келтски „мор“ означава „голям, огромен“, а бащата на лейди Марджъри наистина беше огромен. Беше висок метър и деветдесет. Казват, че по това време бил най-високият мъж в цяла Шотландия. Мор от „Дънмор“, имал съпруга, която много обичал. Когато тя умряла, той отказал да се ожени повторно, макар да имал само две деца: син Фъргюс и дъщеря Марджъри. Фъргюс бил убит в битката при Аркинхолм. Старият Кенет Мор бил вече много болен и не можел да откликва, когато кралят свиквал войските, затова отишъл синът му. Той умрял, защитавайки крал Джеймс от ударите на врага. Хвърлил се пред краля, който бил временно обезоръжен, и поел в тялото си удара, предназначен за него. Докато кралят вдигне отново оръжието си, Фъргюс Стюарт бил смъртоносно ранен. Крал Джеймс II убил човека, нанесъл раната на верния му войник. След като битката била най-после спечелена, кралят отишъл в замъка „Дънмор“, като носел тялото на героя, за да бъде погребано в семейните гробища. Превъзнесъл храбростта на Фъргюс до небесата, но въпреки това старият Кенет Мор бил съкрушен. Тогава кралят видял за първи път лейди Марджъри. Била на петнайсет години. Те се влюбили. Оттогава, всеки път, когато кралят отивал до границата, посещавал Марджъри Стюарт. Скоро се понесла мълвата, че тя е негова любовница. От техния съюз се родил Тевис, а когато това станало, кралят издал декрет, че той ще бъде наследник на дядо си, тъй като бил негов най-близък кръвен роднина. Тогава кралят разрешил на Кенет Мор да омъжи дъщеря си за господаря на „Глен Айлийн“, лорд Ян Флеминг, когото тя обичала още от дете. Старият граф умирал и кралят разбирал, че той няма да живее дълго, за да помогне в отглеждането на кралското дете и да го пази. Но Ян Флеминг можел да свърши това. За него било чест да бъде натоварен с отглеждането и възпитанието на кралския син. Отдавна се знаело, че един ден лорд Флеминг ще се ожени за Марджъри Стюарт. Говори се, че в деня, когато се сгодили, тя, по своя воля, му се заклела, че никога вече няма да посети леглото на краля. Определили датата на сватбата за след шест месеца, за да не може никой да каже, че детето, което ще се роди през първата година на брака им, не е дете на Ян Флеминг. Десет месеца след сватбата се родил Гевин. Нямало съмнение кой е баща на детето, защото лейди Марджъри не излязла от замъка „Дънмор“ през цялото това време, а крал Джеймс II не дошъл нито веднъж да я види. Обаче дошъл, за да поздрави гордите родители с раждането на първото им дете. Тогава го видели за последен път, защото той бил убит при обсадата на Роксбърг няколко месеца по-късно от гюле, чието изстрелване наблюдавал. А потомството на лорд и лейди Флеминг се увеличавало. Появили се Доналд, Колин и най-накрая Алис, която е вече на петнайсет години.

— Лейди Марджъри ми харесва — каза Арабела. — Много е мила.

— Тя може да бъде и много ядосана — отговори Мег. — Мъжете в семейството я уважават и търсят мъдрия й съвет винаги, когато изпаднат в затруднение. Може да бъде и много страшна.

— Господарке? — До нея беше застанала Флора.

— Да! — отговори Арабела.

— Графът мисли, че може би вече искате да си легнете. Вярва, че сте уморена от ездата и от възбудата, която днешният ден би трябвало да е предизвикал у вас.

Арабела понечи да отрече, че е изтощена, но бързо реши да не се държи по такъв детински начин. Наистина не й бяха останали никакви сили. Мег каза, че също би искала да си легне, и се прозина, като че ли за да подчертае думите си. Арабела се усмихна на новата си приятелка. Прекрасно разбираше, че Мег се преструва, за да не се чувства неудобно Арабела. Тя отиде пак в трапезарията и си взе сочна ябълка от сребърната купа на масата. После се обърна и последва Флора и Мег.

— Радвам се да видя, че мъката от провалената женитба не е повлияла зле на апетита ти — каза графът леко подигравателно.

Бясна, Арабела се извърна рязко и хвърли ябълката по графа. Безпогрешно улучи целта — ябълката го удари в средата на гърдите. Мъжете, които все още бяха в трапезарията, се засмяха високо: отчасти заради силния й гняв, отчасти заради изненадата, изписана по лицето на графа.

— Ах, момче, ако това беше стрела, вече щяхме да те оплакваме — каза вторият му баща с усмивка.

— Лека нощ на всички — каза Арабела със сладък гласец и направи реверанс. Завъртя се рязко на пети и напусна трапезарията.

— Как се осмели да го направиш? — изкикоти се Мег. — Понякога Тевис вдъхва ужас на околните. Аз наистина се страхувам от него.

— Той е глупак и това е очевидно! — беснееше Арабела. — Ако имах меч, щях да го пробода с него!

Флора, която вървеше пред тях, се усмихна скришом. Малкото английско момиче имаше силна воля. Флора не се съмняваше, че ако му се удадеше случай, то щеше да изпълни заканата си. Жителите, които живееха по протежение на границата, си приличаха, независимо от това дали бяха шотландци, или англичани. Също като лейди Флеминг, Флора мислеше, че Арабела би станала превъзходна съпруга на графа. Запита се дали и графът ще разбере това. Флора изпитваше облекчение от факта, че Юфимия Хамилтън принадлежи на миналото. Нямаше да й е неприятно, ако Арабела Грей вземе участие в бъдещето на замъка, макар че тя беше англичанка. Мег тръгна към своите стаи, които се намираха в друга част на замъка. Арабела покорно следваше възрастната жена. Минаха по един коридор и започнаха да се изкачват по тясно стълбище. Стъпалата скърцаха и на места потъваха под краката им. В кулата беше студено и влажно. Флора се движеше толкова бързо, че Арабела на няколко пъти изгуби от поглед светлината на свещта, която тя носеше, за да осветява пътя им. Когато останеше на тъмно, Арабела си казваше, че само ако продължи да се изкачва, ще стигне най-после до стаята си, която очевидно се намираше на върха на кулата. След последния завой тя отново видя пред себе си Флора. Тя беше поставила свещта на желязна поставка, закрепена за стената. Беше застанала в средата на кръга от жълта светлина и й махаше.

— Когато човек се изкачва дотук за първи път, стъпалата му се струват безкрайни, лейди — каза Флора и въведе гостенката в малка стая, която нямаше прозорци. В малката камина гореше весел огън, а до нея беше поставено малко дървено канапе с избродирани възглавнички. Зад отворената врата се виждаше още една стая. Флора затвори вратата, която водеше към стълбището, с твърда ръка и каза: — Тук ще ви бъде удобно, лейди. Ще се чувствате като какавида в пашкул. — Тя придружи Арабела до съседната стая. — Позволих си свободата да внеса тук вана за вас. Мисля, че бихте искали да се изкъпете. Нека да ви помогна да свалите роклята си, лейди.

Флора не дочака отговора й, а започна да развързва роклята й. Арабела се огледа. Стаята всъщност беше спалня. И стените, и подът бяха от сиви камъни. Камината, над която нямаше лавици, беше вградена във външната стена. Върху пода беше постлана огромна рогозка, съшита от овнешка кожа, по която беше оставена вълната. Мебелировката на стаята беше оскъдна. Имаше легло, което беше огромно и й се струваше достатъчно за двама. От едната му страна беше поставена четвъртита маса, а до нея — гардероб, обкован с желязо. Без малката кръгла вана от дъбово дърво, която беше поставена до огъня, стаята беше съвсем бедна и невзрачна. Имаше само един тесен прозорец, който, за облекчение на Арабела, имаше стъкло. Мястото й се струваше не особено приятно и тя се надяваше, че няма да прекарва много време там. Вече беше взела едно решение. Беше забелязала, че няма друг изход от кулата, освен вратата, която води към стълбището. Прозорецът беше толкова тесен, че дори слабо и дребно тяло като нейното не би могло да се промуши през него. Тя подозираше, че височината на прозореца също би била една от основните пречки за неговото използване като изход за бягство. Вероятно това беше имал предвид Тевис Стюарт, като й беше казал, че няма да й даде възможност да избяга. Арабела се усмихна мрачно. Може и да беше само жена, но беше умна. Беше готова да се обзаложи, че е по-умна от всички жени, които той беше срещал досега.

— Ще трябва да спя с долната си риза — каза Арабела, когато най-после се освободи от роклята и се приготви да влезе във ваната.

— Не, лейди, аз донесох нова риза за вас — каза й Флора. — Ще изпера другата. И когато почистя прахта, полепнала по долните ръбове на красивата ви рокля, ще я прибера в гардероба. Вече преправих една от роклите на мис Мег за вас, защото тя ми даде разрешението си. Ще използваме вашата рокля като мярка и ще ви приготвим нов гардероб само за няколко дни. Новите рокли ще бъдат далеч по-удобни от красивата рокля, с която бяхте облечена днес.

Арабела беше принудена да се усмихне на думите на старата жена, защото беше очевидно, че Флора се колебае между възхищението и неодобрението и не знае кое да избере, за да изрази чувствата си по отношение сватбената рокля на Арабела.

— Благодаря ти, Флора — каза тя. — Много си любезна. Ще ми помогнеш ли да среша и подредя косата си? Ще трябва да я вдигна нагоре, за да вляза във ваната, а ми е трудно да го направя сама.

Флора беше простовата жена с едър кокал. Беше по-висока от новата си господарка с около петнайсет сантиметра. Под бялото й боне се виждаше кестенява коса, която вече беше започнала да сивее. Кафявите й очи бяха запазили живостта си. Тя гледаше с нескрито възхищение косата на Арабела.

— Никога досега не съм виждала толкова красива коса, момиче — каза тихо тя.

Нави косата около китката си, вдигна я нагоре и внимателно я закрепи с фибите. След това помогна на Арабела да влезе във ваната. Арабела седна в топлата вода и на лицето й се появи блажена усмивка. Болката, която изпитваше в ръцете и краката, веднага започна да утихва. До този момент не беше осъзнала колко силна е тя. Топлината приятно отпусна мускулите й.

— О, Флора — въздъхна, благодарна от все сърце, — благодаря ти! Мога да си представя какви трудности си изпитала, докато качиш и ваната, и водата, до кулата.

— Глупости, момиче, накарах няколко от по-яките момчета да донесат по няколко кофи вода — отговори Флора и се засмя. — Аз самата съм яздила доста по границата и знам как конете изсмукват силата на ездача. Хайде, починете си малко, докато аз занеса роклята ви долу, за да я изчеткам. Поставила съм хавлия върху камъните на камината, за да се стопли. Използвайте я, ако излезете от ваната, преди да съм се върнала. Чистата долна риза е на леглото. Няма да се бавя. — И тя излезе от спалнята.

Арабела затвори очи и — за първи път през този ден — се отпусна. Водата беше приятно топла, а във въздуха се носеше ароматът на благоуханни треви. Отвори очи и видя сапуна, който беше поставен на каменния под до ваната. Тя го взе и го приближи към носа си. Да! Аромат на пирен! Нейният любим аромат! Потопи сапуна във водата и се изми старателно, след което обля тялото си с чиста вода. Умората отново започна да се просмуква в костите й. Тя протегна ръка и взе хавлията. Когато започна да обтрива тялото си с нея, чу вратата зад гърба й да се отваря.

— Флора, ти тичаш нагоре-надолу по тези стълби като младо момиче — каза Арабела, обърна се и изпищя пронизително. Опита се да се прикрие с хавлията, докато светлозелените й очи останаха приковани в графа. Беше порозовяла от смущение. Руменината изпъкваше още повече по лицето й, защото косата й беше толкова светла. Тевис Стюарт също се изчерви и загуби дар слово. Беше дошъл да се увери, че гостенката му е настанена удобно и се чувства добре. Не беше му минало през ума, че тя може би се къпе. Личният му опит се свеждаше до познанията, които може да има един син, брат и любовник. Беше вече достатъчно голям, когато се роди Алис. Но сестра му беше отгледана в другия дом, който принадлежеше на родителите му, в „Глен Ашийн“. Никога не беше имал любовница в „Дънмор“, защото един ден това щеше да бъде домът на съпругата му и той не искаше да е опетнен от безчестна жена. И, следователно, не беше запознат с навиците на жените. Сега се чудеше накъде да гледа и погледът му се местеше от предмет на предмет. Момичето наистина беше прекрасно и изглеждаше по-зряло без дрехите си. Краката й бяха много по-дълги, отколкото можеше да се предполага при ниския й ръст. Арабела Грей не беше по-висока от сто петдесет и осем сантиметра. Гърдите й бяха малки, но великолепни. Бяха разположени високо, кожата й беше с цвета на слонова кост, а зърната й бяха примамливи като узрели ягоди. Талията й беше тънка, бедрата — добре оформени и стройни, а плътта — стегната. Не можеше да откъсне поглед от нея.

— М-мадам, извинете ме. Моля за прошка — успя той да каже най-накрая, като напразно се опитваше да откъсне очи от прекрасната гледка, която тя представляваше. Малката хавлия не скриваше почти нищо от великолепното й тяло.

— Излез веднага! — изкрещя Арабела, изненадана от външния му вид точно толкова, колкото той беше от нейния.

— Дойдох само за да видя дали си се настанила удобно — опита се да обясни неочакваното си нахлуване.

— Излез! — извика тя и хвърли сапуна по него.

Беше се прицелила добре, но той се наведе и заднишком тръгна към вратата. Излезе, прекоси другата стая все така заднишком, докато се озова в коридора и тръшна вратата след себе си. Тя чу шума от стъпките му, който заглъхваше надолу по стъпалата. В подножието на стълбите той срещна Флора и започна да й се кара.

— Нима не ти казах, че трябва да пазиш момичето, та си я оставила в незаключената стая, свободна да ходи, където си иска?

— Момичето беше във ваната — отговори Флора със завидно присъствие на духа — и без дрехи. Едва ли може да се очаква, че ще избяга гола навън в нощта, особено в непозната земя. Хайде, не вдигайте прекалено много шум. — Тя крадешком го погледна изпитателно. — Тя е много красиво момиче, но вие може би не сте забелязали.

— Забелязах — каза той, като се усмихна накриво. — Как бих могъл да не забележа? Тя ме замери със сапуна. За втори път тази вечер хвърля нещо по мен, а се цели безпогрешно. Темпераментът й е толкова горещ, че се чудя как се събира в крехкото й тяло, Флора. По-добре внимавай с нея.

— Би трябвало да имате съпруга като лейди Арабела Грей, господарю — каза смело Флора. — Момиче с горещ темперамент, което ще напълни „Дънмор“ със здрави и силни синове и дъщери.

Тя бързо се завъртя на пети и започна да се изкачва по стъпалата, преди графът да е успял да й се скара за разпуснатия език. Зад нея Тевис Стюарт се засмя гръмогласно. След случилото се с Юфимия Хамилтън не беше сигурен дали иска да се ожени. Поне засега, беше изгубил желание да го стори. Струваше му се, че жените създават само главоболия и присъствието им не си струва проблемите. С изключение на майка му, разбира се. Щеше да се ожени само заради децата, защото „Дънмор“ трябваше да има наследник. И по никаква друга причина. Графът се завърна в Голямата зала, където брат му Робърт Хамилтън се беше настанил до огъня с чаша в ръка. Всички други, очевидно, си бяха легнали. Той си напълни чаша вино и разказа на брат си за току-що преживяното приключение. И двамата много се развеселиха.

— Значи тя наистина е красавица, а, Тевис? Колко жалко, че е девствена, иначе можеше да я вземеш за себе си — точно така, както сър Джаспър взе Юфимия. Извинявай, Роб — бързо добави Гевин и кимна с глава към младия господар на „Калкърин“. — Сигурен ли си, че е девица?

— Да. Очевидно е, че не я е докосвал мъж. От прелестите, които току-що видях, трябва да призная, че се изкушавам — каза графът. — Тя е красива и с дрехи, но без тях, момчета… — Той въздъхна дълбоко и тъжно като човек, на когото незаслужено са отказали нещо.

— Потуши страстта си, братко — каза остро Колин Флеминг. — Момичето е наша уважавана гостенка. Ти обеща на майка й, че ще я върнеш недокосната. Освен това тя не е виновна за действията на Джаспър Кийн, нито пък за поведението на Юфимия Хамилтън. Бедното момиче, то дори не познава както трябва онова копеле. Ще ти напомня, Тевис, че Арабела Грей е под защитата на църквата по твоя собствена молба. Не можеш да я докоснеш, без да се страхуваш, че ще погубиш душата си.

— Престани, Колин — каза Доналд Флеминг на по-малкия си брат. — Тевис просто е решил, че е по-добре да постави момичето под себе си, отколкото под защитата на църквата. Кой знае? Тя може би ще е по-щастлива при това положение на нещата, а? — И той направи неприличен жест с ръка, като при това се засмя.

— Защо не? — включи се в разговора и Гевин Флеминг, вече полупиян. — Нима онова английско копеле не се подигра и с доброто ни име, и с честта ни? Ако Тевис иска момичето заради собственото си удоволствие, нека да го има, Колин! Кой би имал по-пълно право на това?

— Не — каза твърдо младият свещеник. — Не може да постъпи така! Арабела Грей е невинна. Тя е пионка в ръцете на краля и на сър Джаспър, а сега и в твоите, Тевис. Юфимия добре криеше пороците си, но ако имаше уши за клюките, братко, щеше да ги чуеш и да разбереш навреме каква е тя. Но ти винаги си избягвал да изпълниш дълга си, Тевис, и заради това избра най-лесния начин, както постъпваш винаги, когато правиш нещо, което не ти е по сърце. Огледа се само за да видиш кое момиче е най-близо до теб и ти е подръка. Кое е красиво и е от добро семейство и дори без да се запознаеш с нея, й направи предложение за женитба. Ти си жив пример за това, че Бог се грижи за глупаците! А сега ще се отнасяш с уважение към лейди Арабела Грей. Утре ще изпратим шпионин през границата, за да разберем какви са плановете на сър Джаспър Кийн, какво е намислил, за да си върне годеницата.

— Да, Колин — съгласи се графът, — ти си прав, но момичето наистина запали огън в слабините ми, огън, който ще ми е трудно да загася. И все пак ще постъпя така, както казваш ти.

— И когато тази нощ си легнеш в самотното легло, братко, ще имаш утехата, че църквата те е благословила — каза весело Гевин.

— Плътската страст не е любов — каза тихо младият свещеник.

— Ако членът ти е винаги твърд с жените, както главата ти е твърда, когато става въпрос за Бога, малки братко — заяде се с него Доналд, — може би дори аз щях да се вслушам в думите ти, но мъж, който не яде овесени ядки, едва ли може да се произнася за вкуса на кашата.

— Станах мъж още преди да стана свещеник, Доналд — отговори изненаданият свещеник. — Нима не помниш колко много момичета успях да ти отмъкна? Никога не съм се отказвал от женската компания. Имаше време, когато открито ти признавах колко много ми липсва тя понякога, но не мога да служа на Бога добре, ако не се сдобия със съпруга и деца. За мен няма друг път, освен този, по който вече съм тръгнал. Може би защото не използвам жените по начина, по който ги използвате вие, аз ги виждам в различна светлина. Може би и вие трябва да се опитате да ги видите така, както ги виждам аз, а не просто като същества, които задоволяват плътските ви страсти.

Доналд Флеминг се прозина театрално.

— Не обичам някой да ме поучава още откакто бях малко момче, Колин. Аз ще изиграя ролята на твой шпионин, Тевис. Не мога да стоя тук й да те гледам как си точиш зъбите по онова апетитно парче английска плът и как този свещеник тук ти чете лекции за добро поведение!

— Крайно време е, Доналд — посъветва го неговият по-малък брат, — да започнеш да мислиш с главата си, а не с члена си.

Братята се засмяха. Намеси се младият господар на „Калкърин“:

— Надявам се, че не правиш това само заради Юфимия, господарю. Аз я обичах много, но тя не беше достойна за теб.

Графът направи неопределена гримаса.

— Трябваше да ми кажеш това в онзи ден, в който дойдох да искам ръката й, Роб, но аз не те обвинявам. Онова, което сторих днес, го направих заради потъпканата си чест, а не заради сестра ти, но накрая ще си отмъстя за нейната смърт. Юфимия можеше да бъде много чаровна, когато поиска. Не се съмнявам, че те е въртяла на малкия си пръст, въпреки ясното ти съзнание за лошото й поведение. Ти си само момче без родители. Трябва някой да те съветва какво да правиш, някой, който да е по-възрастен от теб. Ти направи всичко, което беше по силите ти, и спаси по-малките си сестри и брат. А това е подвиг, достоен за истински мъж.

Когато Арабела се събуди на другата сутрин, Доналд Флеминг вече беше напуснал замъка „Дънмор“ и беше дори пресякъл границата с Англия. Когато наближи околностите на крепостта „Грейфеър“, забеляза, че макар слънцето да беше изгряло преди час, макар денят да беше много по-топъл и приятен от предходния, всички още спяха. Беше се преоблякъл като амбулантен търговец, което му осигуряваше известна безопасност. Когато най-сетне видя една жена да вади вода от кладенеца в двора си, той се спря.

— Добро утро, мадам — поздрави весело той. — Може ли да ви помоля за глътка вода?

— Ти си шотландец! — обвини го жената и враждебно го изгледа от глава до пети.

— Да, но това не бива да ви настройва против мен, мадам — каза Доналд. — Идвам от другата страна на границата, това е вярно, но майка ми, Бог да й даде мир на небето, беше от Йорк. Амбулантен търговец съм и смесената кръв, която тече във вените ми, ми помага да пътувам и от двете страни на границата. — Доналд Флеминг свали една торба от гърба на коня си, отвори я и изсипа съдържанието й на земята, за да покаже на жената конците, дантелите, копринените панделки във всички цветове на дъгата, малките метални формички за курабийки и внимателно завързаните торбички с редки подправки. — Имам няколко топа превъзходен плат и няколко топа коприна, която е с много рядко качество, ако това ви интересува, мадам. Докато си помислите, може би ще ми донесете малко вода да си наквася устата — Той се усмихна широко с доверчива усмивка, която озари дори очите му.

Жената отново го изгледа от глава до пети, но вече не така подозрително Не, в погледа й се четеше истинско възхищение от Доналд Флеминг. Той беше — с огромното си тяло и кестенява коса — най-красивият мъж, когото беше виждала. Добрият му външен вид, съчетан с приятните маниери, които граничеха с флиртуване, веднага успокоиха жената и приспаха бдителността и.

— Добре — каза тя. Първо напълни кофата и даде на коня да пие, като гледаше Доналд с нескрито кокетство. — Може би ще взема малко шафран, ако имате.

— Само за вас, мадам — отговори Доналд с уважение. Трябваше да продължи разговора, докато измъкне желаната информация. — Вече е късно — отбеляза той и й подаде пакетчето с желаната подправка, — а вие сте първият човек, когото виждам тази сутрин.

— Да — отговори неодобрително жената и пъхна пакетчето в джоба си. — Мъжете сигурно са още пияни след вчерашното събитие. — Тя подаде на Доналд канче студена прясна вода, която той прие с благодарност, защото наистина беше жаден. — Вчера наистина много се забавлявахме, да. Младата господарка на „Грейфеър“, мило момиче, трябваше да се омъжи същата сутрин. Тя е роднина на крал Ричард и той й избра бъдещия съпруг, защото крепостта нямаше господар цели няколко години, още от смъртта на сър Хенри, а кралят искаше да има човек, който да я защитава. Макар че, ако питат мен, Фицуотър, капитанът, беше повече от способен да се справи. Е! Онези крадци, шотландците, отвлякоха нашата мис Арабела Грей от църквата! Ах! Такова сладко момиче беше нашата малка господарка! Беше мъничка и крехка като фея, с дълга коса, която имаше цвят на лятна луна и стигаше чак до петите й. Но те я откраднаха, проклетите шотландци! Взеха я направо от църквата! — Жената изтри очите си с престилката.

— За да поискат откуп за нея, без съмнение — каза Доналд, все едно искаше да я утеши. — Младоженецът ще може да си я върне, след като плати. Това е стар номер, мила, да се открадне булката. Не се случва за първи път. Когато господарят ви отвори портмонето си и даде парите, момичето ще се върне толкова бързо, че няма да успеете и да мигнете. Така мисля аз.

— Нашият нов господар! — заподсмърча жената. Тя очевидно не мислеше нищо добро за въпросния джентълмен. — Той се оказа негодник, макар съпругът ми да казва, че сега трябва да си държа езика зад зъбите, защото той е новият господар на „Грейфеър“ и няма кой да оспори правата му. Дори Фицуотър не би могъл. Отец Анселм е толкова шокиран, колкото сме всички ние!

— Шокиран? Но защо, мила, и кой е новият ви господар? — попита тихо Доналд.

— Сър Джаспър Кийн е името му, момко. Когато шотландците се скриха зад хълмовете, той накара насила лейди Роуина да се омъжи за него, защото вече не можел да се ожени за Арабела. Дори да я върнели, тя щяла да бъде напълно опозорена! Ох, какъв негодник е той!

— Коя е лейди Роуина? — попита Доналд все така тихо, очарован от новото развитие на нещата.

— Ами, тя е майката на лейди Арабела. Това е скандално, независимо от това, какво казва съпругът ми! — извика възмутена жената. Дори брадичката й трепереше от гняв. — Казват, че бедната лейди Роуина плакала и по време на брачната церемония, и през целия ден, толкова силна била мъката й.

Доналд не се преструваше на изненадан, наистина беше. Трябваше да получи отговор на неизказаните си въпроси. Затова не се поколеба, а продължи да разпитва жената.

— Как така сър Джаспър се е оженил за тази лейди, щом е бил сгоден за вашата Арабела? Как свещеникът се е осмелил да ги свърже в свещен съюз? При тези обстоятелства бракът ще бъде сметнат за невалиден. Той дори е престъпление. Нали подобна ситуация възкачи крал Ричард на трона, а не неговите племенници.

— Сър Джаспър не беше сгоден за лейди Арабела — каза жената, която май знаеше всичко. — Кралят го изпрати в крепостта, за да й стане съпруг, но изборът щеше да бъде неин, защото нашата покойна кралица обичаше много момичето и не искаше то да бъде нещастно, в случай че не хареса сър Джаспър. Но той изглеждаше такъв прекрасен благородник! — заплака жената и отново избърса сълзите си с престилката. — А сега не знам какво ще се случи с нашата малка господарка.

— Ах! — въздъхна съчувствено Доналд. — Каква ужасна трагедия! Изглежда, вашият сър Джаспър не е никакъв джентълмен, а само се е преструвал на такъв. Горкото момиче! Е, аз трябва да тръгвам — каза той и започна да опакова стоките си.

— Ще взема една макара черен конец — каза жената. Беше си побъбрила добре и това я беше разтоварило. — И може би червена панделка за най-малката ми дъщеря, която ще се сгоди съвсем скоро. Май ми трябва и нож, с които да режа хляба. Имате ли някой с по-здрава дръжка?

Доналд послушно извади исканите стоки, пазари се с жената, докато остана без дъх, най-после прие предложената медна монета, малко сирене и току-що изпечена франзела. Сложи отново вързопа върху гърба на коня, после и той самият се намести на седлото и с широка усмивка благодари още веднъж на жената за студената вода.

— Защо не се изкачите по хълма и не влезете в крепостта? — предложи жената, която много искаше да му помогне. — Новият господар може да бъде благосклонен към вас след брачната си нощ и може да купи нови панделки за лейди Роуина.

— Може и да го направя, благодаря ви за загрижеността — отговори Доналд и обърна коня си в указаната посока. Когато се скри от погледа на жената, се върна назад, като внимателно заобиколи селото и се отправи към границата. Беше обмислил предложението да отиде в крепостта, но си спомни, че когато вчера брат му нападна църквата, той беше в първата редица. Имаше опасност сър Джаспър да го познае. Лицето му не беше маскирано, а не носеше със себе си нищо, което би могло да му помогне да промени чертите си. Освен това получената информация беше повече от достатъчна. Сър Джаспър, тази английска лисица, още веднъж се беше изплъзнал от врага си. Тевис Стюарт никак нямаше да бъде доволен.

Глава 5

— Близо си до пълното поражение, Тевис — каза Доналд Флеминг на по-големия си брат, след като разказа сутрешните си приключения. Беше рано привечер и в Голямата зала на „Дънмор“ залязващото слънце хвърляше ивици розова светлина по каменния под. — „Грейфеър“ е в ръцете на сър Джаспър и момичето вече не може да ти бъде от полза.

Арабела, която седеше до графа, пребледня силно. Новината беше като шок за нея.

— Това не е вярно! — прошепна тя с дрезгав глас — Вие ме лъжете! Джаспър не би могъл да се ожени за майка ми. Това е абсурдно!

— Доналд не би те излъгал, момиче — каза нежно Колин Флеминг. — Той е грубиян и самохвалко, но не е лъжец.

Младият свещеник желаеше от все сърце да промени някои неща. Съжаляваше, че днес следобед майка му се беше върнала в дома си „Глен Айлийн“, като беше взела със себе си сестра му Алис и Мери Хамилтън. Тевис не искаше да й повери опеката на Арабела Грей, защото „Глен Айлийн“ не можеше да се защити срещу врага, както „Дънмор“. Графът се страхуваше, че сър Джаспър ще научи местонахождението на Арабела и ще застраши сигурността на семейство Флеминг. Беше разрешил на Мег да остане в замъка, за да прави компания на Арабела. Колин си помисли, че може би трябва да поискат съвет от майка си.

— Мислех, че ме обича — каза Арабела озадачена. — Поне малко. Мислех, че и аз го обичам, но той се оказа страхливец. „Грейфеър“ е моя, а не на мама. Не може да получи крепостта, като просто се ожени за майка ми. Кралят не би го позволил! Ох, горката мама! — Очите й се напълниха със сълзи, но дори самата Арабела не знаеше защо плаче — дали заради нещастието на майка си, или заради своята собствена загуба.

— Вашият крал иска „Грейфеър“ да бъде в мъжки ръце — каза свещеникът тихо, но с необорима логика. — Сега той има много трудности. Ако сър Джаспър му каже, че ти си отвлечена и убита от шотландците и че той се е оженил за майка ти, за да пази границата от нашествие, кралят ще му повярва. Точно сега той не би имал време да провери истинността на думите на сър Джаспър. При тези обстоятелства той ще бъде доволен, че крепостта е в ръцете на сър Джаспър, и ти нищо няма да можеш да направиш, момиче.

— Но какво ще стане с мен? — попита Арабела, несъзнателно повишавайки глас. — Нямам нищо, освен „Грейфеър“. Аз съм нищо! Крепостта е моята зестра, а също така и земите, които й принадлежат. Щом сър Джаспър ми е откраднал всичко, какво ще стане с мен? — Зелените й очи хвърляха мълнии, които бяха насочени към графа. — Това е твое дело, шотландско копеле! Ти разруши живота ми заради самохвалството си и наранената си гордост! Ами моята чест?! Омръзна ми до смърт други да определят съдбата ми! — Тя сграбчи ножа, с който графът току-що си беше отрязал парче сирене, и го нападна.

— Исусе! Дева Марийо! — извика графът, когато почувства колко лесно ножът проби тънкия копринен плат на ризата му и как се заби в мускула му. Той инстинктивно се изправи на крака и сграбчи китката й, грубо я изви и тя изтърва ножа. — Момиче — изрева той, — вече за втори път в разстояние на два дни се опитваш да ме убиеш! Няма да търпя това, чуваш ли?!

Той пусна ръката й и затисна с длан раната, от която бликаше кръв. Арабела разтри китката си, сигурна, че графът е счупил костта. Отстъпи крачка назад и зашлеви Тевис с всички сили.

— Щом не можеш да понасяш моята враждебност, не трябваше да ме крадеш от дома ми.

Ударът й накара графа да политне, изненадан, че такова крехко същество може да притежава такава сила.

— Трябваше да те оставя да се омъжиш за онзи страхливец, защото ти сигурно щеше да го убиеш по-рано, отколкото аз бих могъл — каза той с присмех и горчивина и затвори за миг очи, тъй като му се зави свят.

— Седни, Тевис — посъветва го Колин и му подаде стол. — Ножът не засегна жизненоважен орган, но все пак ще почувстваш слабост от загубата на благородната си синя кръв.

Като чу думите на по-малкия си брат, Доналд пъхна в ръката на графа чаша вино, а Гевин започна да почиства и превързва раната с бинтове, които слугите се погрижиха бързо да донесат. Мег Хамилтън накара Арабела да седне на друг стол и стисна окуражаващо ръката й. Тя мислеше, че англичанката е ужасно смела.

— Е, сега — каза графът, — какво да правя с тази избухливка, след като тя вече няма стойност за мен, нито пък за някой от замесените в тази история?

— Ще се ожениш за нея, братко — каза тихо Колин Флеминг.

— Никога! — едновременно извикаха Арабела и графът. Младият свещеник не им обърна никакво внимание.

— Имаш нужда от съпруга, Тевис, а тя и без това е твоя сега. Можеш да предявиш правата си върху наследството й или пък да поискаш компенсация от английския крал заради загубата на крепостта „Грейфеър“. А това ще причини не малки злини на сър Джаспър, сигурен съм. Никой извън крепостта още не знае за женитбата на сър Джаспър и лейди Роуина. Още не са имали време да изпратят съобщение на краля. Те ще сметнат за огромна обида това, че отмъкна булката от църквата точно когато тя се канеше да каже сватбената клетва, и то за да се ожениш за нея. Ще излезе, че сър Джаспър се е оженил за майката на момичето в отчаян опит да открадне богатството, което по право принадлежи на дъщерята. Той ще стане за смях, особено ако нашият крал те подкрепи в борбата за зестрата и сам я поиска от английския крал. А Джейми ще направи това за теб.

— Ричард не би позволил на един шотландец да има имот по протежението на английската граница — каза графът.

— Но може да ти плати стойността на имота. Не може да лиши момичето от собствеността му, без да има основателна причина, а случилото се не е по вина на девойката. Той може да запази крепостта като наследство за най-голямата ви дъщеря и може да й намери съпруг англичанин още докато тя е в люлката. А тя може да бъде изпратена на семейството на бъдещия младоженец, за да я отгледат още когато навърши шест години. Много бракове са се уреждали така тук, на границата. Такова разрешение е имало винаги, когато е имало спорен въпрос по отношение нечия собственост.

— Ти луд ли си, Колин? — попита го Доналд Флеминг. — Момичето ще го убие! Тя вече два пъти се опита!

Те всички говореха така свободно, като че ли тя не беше в стаята. Гневът на Арабела набираше сила и скоро щеше да избухне.

— Мислех да помоля Роб за ръката на Мег, тъй като тя вече е в подходяща възраст — подхвърли уж случайно графът. — Тя е нежно и послушно момиче.

— Не толкова покорна, та да се омъжи за теб, Тевис Стюарт — каза смело Мег, като изненада дори себе си. — Аз обичам друг и няма да се оженя за никого, освен за него, господарю!

— Какво, момиче?! — Той много се забавляваше от създалото се положение. — Предпочиташ друг пред мен?! Кой е този негодник, който е предпочитан пред графа?

— Това е братът на графа — отговори смело Мег. — Гевин и аз се обичаме, Тевис. Роб одобрява любовта ни и Гевин ще говори с баща си при първа възможност.

Графът се засмя и погледна брат си, чието лице беше силно поруменяло. Пълният с любов поглед, с който той гледаше Мег, сложи край на историята.

— Не мога да преча на истинската любов — каза той. — Не искам да превръщам брат си в свой враг. Желая и на двама ви щастие. Бракът ви ще бъде добър и щастлив — каза той великодушно.

— Значи ще се ожениш за Арабела Грей — настоя Колин.

— Аз няма да се омъжа за него — каза категорично Арабела. — По-скоро бих приела за съпруг самия дявол!

— Но тогава църквата ще ти отнеме зестрата, момиче — отговори сухо графът. — Моят мил брат е прав. Отначало тази мисъл ми се струваше ужасяваща, но колкото повече се замислям, толкова повече това решение ми се вижда идеалното. Само един истински благородник като мен може да ти върне наследството.

— Аз и сама мога да го направя! — каза гневно Арабела.

— Мисля, че не можеш, момиче — отговори тихо графът.

— Има и други мъже, за които бих могла да се омъжа — каза тя.

— Може би — съгласи се Тевис Стюарт. — Докато не забележат горещия ти темперамент, ще бъдат заслепени от хубостта ти, защото ти наистина си великолепна, Арабела Грей!

Тя се изчерви объркана. Не знаеше дали той й прави безкористен комплимент, който се отнася до общата й красота, или пък говори за нахълтването си в нейната стая снощи.

— За да си намериш подходящ съпруг — продължи той, — трябва да се върнеш в Англия, и да изложиш случая си пред краля. Сигурен съм, че не би искала да пътуваш сама. Как би могла да си платиш пътните разноски? Сър Джаспър се е оженил за майка ти, за да вземе „Грейфеър“. И вярва, че вече е негов собственик. Завръщането ти ще разклати позициите му. Мисля, че той не би се поколебал да премахне веднъж завинаги тази опасност. Вече е убил една жена, нали знаеш това, момиче. Нима мислиш, че ще си в безопасност само защото си дете на сегашната му съпруга? Той иска „Грейфеър“ и — ако трябва — ще те убие, за да го запази за себе си. Трябва ти съпруг, които да е готов да защити не само теб самата, но и твоите права. Кой англичанин би приел да те защитава срещу мъжа, избран от краля, Арабела Грей? — завърши той.

Видя руменината, избила по бузите й, и за миг изпита нежни чувства към нея. Сърцето му омекна въпреки острата болка в рамото. Бедното момиче! Тя наистина нямаше избор. Също като него.

— Няма да се омъжа за теб! По-скоро бих умряла! И няма начин, по който би могъл да ме принудиш! — каза му Арабела студено. Изправи се и излезе от залата.

Мег бързо се изправи на крака, направи реверанс пред господата и побърза да настигне приятелката си.

— Тя е ядосана, и то с право — каза Колин Флеминг. — Остави я да си върви, Тевис. След като се наспи добре, ще проумее мъдростта в думите ти. Утре ще развея знамената и ще отпразнуваме сватбата ви.

— Вие всички сте луди — каза Доналд. — Момичето вече два пъти се опита да те убие, а ти ще я караш насила до олтара? Май си се побъркал, Тевис Стюарт!

— Утре ще се опитам да я вразумя. Ще говоря още веднъж с нея — каза графът. — Тя е момиче, което знае какви са задълженията му, и ще се омъжи за мен, само и само да спаси хората си от сър Джаспър. Не ми харесва това признание, но това нямаше да се случи, ако не бях я отвлякъл. Гневът, от това, че сър Джаспър ще ми се изплъзне, ме подтикна да го сторя. Когато видях изящното същество, изправено пред олтара в прекрасната си бяла рокля, си казах, че само след няколко часа сър Джаспър ще го има в леглото си. Не знам… Не можех да я оставя да се омъжи за него. Длъжник съм на Арабела Грей и ще я пазя и с името, и с меча си.

— Цялата вина за случилото се е на сестра ми Юфимия — а за Робърт Хамилтън, който отново беше пиян. — Аз съм този, който би трябвало да се ожени за лейди Арабела Грей. Ако Юфимия не беше такава курва, това нямаше да се случи. — Той хлъцна два пъти и бавно се плъзна от стола си на земята. Беше готов да заспи под масата.

— Бедното момче! — каза графът. — Все още изпитва вина, но щом веднъж се върне в „Калкърин“, ще се изправи на крака.

— Кога къщата ще бъде построена наново? — попита Гевин Флеминг.

— Хамилтънови ще могат да се върнат там в края на лятото — отговори му графът.

— На колко години е сега Роб? — попита Колин. — „Калкърин“ има много плодородни земи и с една нова и хубава къща ще бъде истинска примамка за жените. Той все още ли не си е харесал някое момиче?

Графът се засмя. От всички тях, Колин най-много приличаше на майка им.

— Роб е почти на шестнайсет. Мисля, че мама чака той да се завърне в земите си, за да му предложи да се ожени за Алис — каза той на Колин.

— Ще бъде по-добре, ако му направим предложението незабавно — каза мъдро свещеникът. — Той е неспокоен, както можете и сами да видите. Ако успеем да се спазарим, ще можем да отпразнуваме сватбата до края на годината. Ще има и други, които ще бъдат примамени от акрите земя на „Калкърин“, Тевис. Щом самият ти не можеш да се ожениш за някоя от сестрите му, ще трябва да оженим Роб за Алис, така че да се подсигурим от тази страна.

— И да освободим момчето от мислите му за Арабела Грей — засмя се Гевин.

— Момичето ще го изяде жив — каза мрачно Доналд Флеминг.

— Но аз съм направен от по-жилава плът — каза тихо графът.

— Да, тя вече на два пъти се опита да те убие — отговориха му незабавно. — Следващия път може и да успее.

— Мисля, че напразно се тревожиш, Доналд — каза свещеникът.

— А аз мисля, че предложението ти е много разумно, Колин. Нямаме никаква гаранция, че Тевис ще успее да върне „Грейфеър“ на неговата господарка, нито пък че ще успее да вземе стойността му в злато. Момичето няма никаква зестра.

— Да, Доналд, Колин е прав — каза и графът. — Аз нямам нужда от зестрата на жена си, но имам нужда от съпруга, която да замени убитата ми от сър Джаспър годеница. Какъв по-добър избор бих могъл да направя от този, да взема неговата собствена годеница. Хората ще кажат, че съм преминал границата с единствената цел да открадна годеницата му — така, както той постъпи с мен. Отмъщението ми се струва добро. Да, решението е правилно!

— А какво ще кажете за краля? — каза Доналд. — Знаете, че трябва да получим неговото разрешение за всичките сватби.

— Джеймс вече ми разреши да се оженя — отговори графът.

— Да, но ти разреши да се ожениш за Юфимия Хамилтън, а не за някаква си далечна братовчедка на английския крал — намеси се Доналд.

— Нямам време отново да моля Джейми за разрешение, Доналд. Когато сър Джаспър научи, а той несъмнено ще научи, че Арабела е в цветущо здраве, може да реши да изпрати човек, който да я убие. Ще мога да я защитавам по-добре, ако я направя моя съпруга. Джейми ще схване положението, щом му го изложа. Исусе Христе, не искам смъртта на момичето да ми тежи на съвестта!

— Значи всичко е решено? Ще се жениш за малкото английско момиченце? — каза Доналд. — И не мога да променя намеренията ти?

— Не, не можеш, ще се оженя за момичето още утре сутринта. — Тевис Стюарт се изправи. — А сега, братя мои, ви пожелавам лека нощ — каза той и излезе от залата.

Другите трима останаха в трапезарията, като пиеха и оспорваха добрите страни на предполагаемия брак. Дори не подозираха, че в същото време графът изкачваше стъпалата, които водеха към Западната кула.

— Ще говоря с мис Арабела Грей — каза той на Флора, която му отвори вратата. — Чакай долу.

Флора направи реверанс, затвори вратата след себе си и бързо заслиза по стъпалата. Графът влезе в малката спалня и седна на леглото. Арабела, с широко отворени от изненада очи, придърпа завивките до брадичката си.

— Махни се оттук! — изпищя тя.

Той взе едната й ръка в своите, усмихна се и каза:

— Ръката ти е толкова малка и нежна, Арабела, а нанася толкова силни удари! — Той целуна дланта й и по гърба й полазиха тръпки. — Знаеш, че трябва да отидеш до олтара по своя воля — каза тихо Тевис Стюарт. — От това зависи както твоята, така и моята чест. Не вярвам, че си обичала истински Джаспър Кийн. Но, така или иначе, вече не би могла да се омъжиш за него. Намираме се в положение, което никой от двама ни не е очаквал. Трябва да извлечем най-доброто от него. Ще ти бъда добър съпруг и нищо няма да ти липсва, обещавам ти.

— Нямам избор, нали, господарю? — каза Арабела. Презираше слабостта, която позволи на сълзите й да потекат. Струваше й се, че сега е дори по-уморена от вчера вечерта.

— Ах, момиче — каза той, чувствайки се неловко, объркан от сълзите й, — не плачи. Ще съкрушиш сърцето ми, въпреки че съм жесток човек.

Графът протегна ръка и изтри от бузата й една почти незабележима сълза. При това нежно докосване очите на Арабела се разшириха още повече. Не беше си и помисляла, че този огромен мъж с гъсти черни вежди, които придават на лицето му свиреп израз, може да бъде толкова нежен. Устните й се разтвориха от изненада, защото това обикновено докосване я накара да потръпне сладостно. „На всяка цена трябва да си открадна целувка“ — помисли си Тевис Стюарт. Беше изненадан от самия себе си, но тя наистина беше прекрасна и той не можеше да й устои. Наведе се напред, хвана с длани решителната й брадичка и докосна с устните си нейните. Той щеше да я целуне! Тя го знаеше. И също не можеше да му устои. Никога преди не беше целувана. Дори от сър Джаспър. По инстинкт, древен като жената, тя разтвори устни и целувката стана по-дълбока. Тя се облегна на възглавницата, а после се плъзна на леглото. Смътно почувства, че завивките се смъкват. И двамата бяха обзети от силна страст, която нарастваше и вече беше непоносима. Боже мой, какво й ставаше? Арабела чувстваше, че й се вие свят. Този мъж беше неин враг, а тя трябваше да се омъжи за него. Освен това приемаше ласките му с готовност, дори нещо повече — беше жадна за тях. Никога не беше си помисляла да целуне сър Джаспър Кийн, но ето че сега дори не й идваше наум да откаже целувките на Тевис Стюарт. Какво й ставаше? Арабела успя да възвърне самообладанието си и го отблъсна. Зашлеви му плесница и изсъска гневно:

— Негодник! Как се осмеляваш!

Графът не беше чак толкова заслепен от сладостта на целувката, та да не забележи, че това е първата й целувка. Не се заблуди нито от това, че тя прие целувката му с готовност, нито от това, че така ревностно протестираше сега. Взе ръцете й в своите и галантно ги целуна.

— Мисля, момиче, че щях да бъда много по-смел, ако ти не беше толкова невинна. Ще се омъжиш за мен, нали? — Той се усмихна, когато тя неохотно кимна с глава. — Тогава сега ще те оставя, защото ако остана по-дълго, ще се намерят хора, които ще кажат, че съм те лишил от девствеността ти. Ти си достатъчно голяма и можеш да се омъжиш, Арабела Грей, но не мисля, че имаш достатъчно опит, за да ми станеш съпруга още сега. Наспи се добре, момиче — и той се изправи.

— Говориш за любовта! — извика му Арабела. — А аз дори не те познавам!

— Ти не познаваше и сър Джаспър Кийн, момиче — каза Тевис Стюарт.

— Да, не го познавах — съгласи се Арабела. — Виж ти, какъв негодник се оказа той!

— Да, момиче — усмихна се горчиво графът. — Но аз ти обещавам, че у мен няма да намериш такъв недостатък.

Той излезе и Флора се върна, широко усмихната.

— В залата говорят, че утре сутринта ще се омъжиш за графа, лейди.

— Да — отговори замислено Арабела.

— Слава на Бога! — възкликна Флора, все така широко усмихната, и легна на малкото легло, което бяха поставили в същата стая.

Старата жена заспа почти мигновено, но Арабела дълго време лежа будна. Днес следобед се беше разхождала с Мег из замъка. Приятелката й, кикотейки се, й беше посочила една малка задна вратичка, която слугите използваха, за да се измъкват навън и да се срещат с любовниците си. Тази вратичка рядко беше заключена.

През деня бяха дали на Арабела вълнена пола, копринена блуза и шал от кариран плат, които да облече, защото нейната рокля беше прекалено елегантна и не можеше да се носи всеки ден. Казаха й, че след няколко дни ще има много и удобни дрехи. Обикновените, небиещи на очи дрехи и задната вратичка щяха да й помогнат да избяга. Нямаше намерение да бяга толкова скоро, но твърдото намерение на графа да се ожени за нея на сутринта не й предоставяше никакъв избор. Ако сплетеше косата си на плитки и загърнеше шала така, че лицето й да не се вижда, може би щеше да мине незабелязана край стражата. Можеше да мине за някоя от слугините, която отива на среща в ранната утрин, преди да поеме многобройните си задължения в замъка. Слугиня, която се възползва от възбудата и суматохата, причинени от новината за женитбата на графа. Трябваше само да не заспива дълбоко, независимо от завладялата я умора.

През цялата нощ Арабела задрямваше и се събуждаше. Тялото й копнееше да се отпусне в сладките прегръдки на съня, но волята й винаги го връщаше в реалността. Щеше да й се наложи да извърви пеш обратния път, а това щеше да трае по-дълго от ездата през хълмовете Шевиот. Ако обаче успееше да тръгне рано, щеше да мине известно време преди да открият бягството й, а тя щеше да се крие всеки път, щом чуе тропота на копита в далечината. Те щяха да я преследват, щяха да се постараят да я върнат в замъка, но предимството щеше да бъде нейно!

Трябваше да си оправи сделките със сър Джаспър Кийн. Той беше глупак, ако мислеше, че тя ще му остави „Грейфеър“. Приказките за нейното „обезчестяване“ нямаше да му помогнат. Дори графът и всичките му хора да я изнасилеха до стените на крепостта, това с нищо нямаше да промени факта, че тя, Арабела Грей, е наследницата, господарката на „Грейфеър“. Крал Ричард беше изпратил сър Джаспър, за да се ожени за нея, а не за майка й. Едва ли беше нейна вината, че беше отвлечена от шотландците. Проблемът със сигурност беше в сър Джаспър, който, вместо да тръгне след нея и да се опита да я спаси, се беше оженил за майка й, за да й открадне наследството, и то още преди шотландците да са изчезнали зад хълмовете. Сър Джаспър беше първият, който я нарече „избухливка“, но той нямаше представа колко е прав. Щеше да му даде такъв урок, какъвто не е получавал през целия си живот. Крал Ричард ще научи колко му е предан неговият благороден рицар. Беше вече очевидно, че сър Джаспър е далеч по-загрижен за собствените си интереси, отколкото за тези на краля. Такъв човек не можеше да бъде оставен на отговорното място като защитник на стратегическа крепост като „Грейфеър“. Арабела щеше да подчертае това пред краля. Думите на графа, че сър Джаспър ще се опита да я убие, не бяха я уплашили. Само да посмееше! Нетърпелива да види настъпването на зората, Арабела се измъкна тихо от леглото и се приближи до тесния прозорец, за да надникне навън. Флора хъркаше силно и Арабела си помисли, че дори цяло стадо диви коне не би могло да я събуди, преди да е настъпило обичайното й време за ставане от сън. Като надникна през прозорчето, видя, че макар небето да е все още черно като бездна, далеч на хоризонта се забелязва сивата светлина на утрото. Арабела тихо, на пръсти, се прокрадна до скрина, вдигна капака и извади новите си дрехи. Облече копринената блуза и тъмната вълнена пола, която завърза на тънката си талия. Обу чифт плетени чорапи. Обувките си взе в ръка, за да може да върви по-тихо и по-бързо из замъка. Внимателно сплете косата си на плитки и ги забоде на върха на главата си с фибите, направени от черупката на костенурка, като се надяваше, че те ще ги задържат. Ако плитките се изплъзнеха, щяха да я издадат. Когато се облече, тя отиде до леглото, взе една от пухените възглавници и я пъхна под завивките така, че на пръв поглед да изглежда, че тя все още спи. Доволна от изобретателността си, Арабела отново отиде до прозореца и видя, че хоризонтът е порозовял, докато небето над него е пепеляво на цвят. Време беше! Тя тихо се измъкна от спалнята и внимателно прекоси другата стая, чиято врата щеше да й позволи да излезе в коридора. Напипа бравата. Пръстите й бяха лепкави от избилата пот. Отвори внимателно вратата само толкова, че да се промъкне отвън, на площадката. Затвори вратата и се облегна на нея. Сърцето й биеше толкова силно, че не чуваше почти нищо друго. Флора продължаваше да хърка ритмично. Убедена, че не е събудила старата жена, Арабела се спусна стремглаво по стръмните стъпала и се озова в коридора на долния стаж. Огледа се предпазливо наоколо, не видя никого и бързо тръгна из замъка. Най-после стигна до вратата, която водеше към двора. Тя придърпа шала върху главата си, промъкна се през вратата и се скри в сянката, която стените хвърляха. Тръгна направо към задната вратичка. Не можеше да повярва на късмета си — все още не беше срещнала никого. Само след броени часове всички ще са заети с приготовленията за сватбата. Дръпна резето и вратата се отвори със скърцане, което я накара да потръпне от страх. В дълбоката тишина на утрото звукът прозвуча необикновено високо. Арабела беше сигурна, че всички в замъка са го чули. Без да погледне назад, тя смело прекрачи навън, обу обувките си и бързо прекоси малкото мостче, което беше прехвърлено над рова с вода. По време на война разрушаваха мостчето и тогава единственият достъп до замъка беше през главният мост. Арабела не спря нито за миг, защото знаеше, че ако се поколебае дори за секунда, ще привлече вниманието към себе си, като по този начин ще рискува да я разпознаят и хванат. Над главата й, по площадката на кулата, крачеха часовоите, но нито един от тях не вдигна тревога. На Арабела едновременно й се плачеше от радост и й се крещеше от облекчение. Пред себе си виждаше плахата поява на слънцето. Пое на юг. Ако слънцето залезеше от дясната й страна, щеше да знае, че все още се движи право на юг, тоест — в правилната посока. Не мислеше, че може да допусне кой знае каква грешка. Позволи си да се усмихне леко, защото беше сигурна, че е успяла. Пое с пълни гърди свежия утринен въздух. Той имаше някакъв странен, сладък аромат. Да, свободата винаги е била толкова сладка!

В Западната кула на „Дънмор“ Флора се събуди с изгрева на слънцето, както й беше обичаят. Остана да лежи върху леглото, за да се нагоди съзнанието й към новия ден. След това се изправи, облече дрехите си, като само за миг хвърли поглед към момичето, за което трябваше да се грижи. То още спеше, сгушено уютно под завивките. Флора кимна. Снощи момичето наистина изглеждаше изтощено. Ще трябва да стопли кофа вода, преди да събуди господарката си, за да може тя да се изкъпе преди сватбата. Побърза да изпълни току-що намисленото, а после се върна в стаята. Момичето не се беше помръднало. Флора наля водата от кофата в голямата тенджера, която висеше над огнището. Стъкна огъня и го раздуха. Когато пламъците набраха височина и сила, тя се усмихна и отиде до леглото, за да събуди момичето. Бързо откри измамата. Изпищя и изтича право в стаите на графа, като изненада личния му камериер, Калъм, с външния си вид и запъхтяното си дишане.

— Момичето го няма! Избягала е, казвам ви! Събуди графа, глупако! Събуди графа!

Като чу врявата, която двамата вдигаха във всекидневната му стая, Тевис Стюарт излезе от спалнята си. Беше гол, както в деня, когато се беше родил, но Флора дори не забеляза, толкова силен беше стресът, който беше получила.

— Малкото момиче, господарю! Отишла си е! — извика Флора.

— Отишла си е? Какво искаш да кажеш, Флора? Нима не ти наредих да стоиш при нея през цялото време? — попита я графът.

— Бях при нея, господарю! Сложих я в леглото й снощи, след като вие говорихте с нея, но когато се събудих сутринта, нея я нямаше!

— Може би напразно се тревожиш, добра жено — каза мило графът. — Днес е нашият сватбен ден и може би не е успяла да заспи. Отиди при мис Хамилтън и виж дали Арабела Грей не е с нея. Ако я няма там, попитай в залата дали някой не я е виждал тази сутрин.

Флора бързо излезе и се върна няколко минути по-късно, останала без дъх.

— Мис Хамилтън каза, че не е виждала Арабела от снощи. Никой не я е виждал, господарю — каза старата камериерка. — Мис Хамилтън обаче каза, че момичето е проявило интерес към задната вратичка, докато се разхождали в двора снощи.

— Задната вратичка? — попита графът.

— Слугите я използват, защото могат да се промъкнат през нея незабелязано, когато искат да се срещнат с любимите си — каза сухо Калъм с многозначителна усмивка.

— Исусе! — възкликна графът и се обърна към Флора, която се беше свила от страх. — Изтичай до конюшнята, жено, и им кажи да оседлаят сивия жребец! Ще бъда в двора след няколко минути! Калъм, помогни ми да се облека.

Флора излезе от апартамента на графа тичешком, все едно че я гонеха глутница вълци. Щом стигна в конюшнята, накара коняря да побърза. Когато графът започна да слиза по стъпалата, които водеха от замъка към двора, Флора вече го чакаше и държеше коня за юздите.

— Един от часовоите каза, че видял едно слугинче да се промъква през задната вратичка преди малко повече от половин час, господарю. Никой друг още не е излизал тази сутрин.

— В коя посока е тръгнала? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

— На юг, господарю — отговори Флора точно това, което той си мислеше.

Графът възседна коня и дръпна юздите, за да го насочи към главната порта.

— Кажи на отец Колин да бъде готов да изпълни брачната церемония веднага щом се върнем — извика той на старата жена, след като вече беше препуснал.

— Не бъдете груб с нея, господарю — извика Флора след него. — Тя е още малко момиченце.

Графът направи измъчена гримаса, като чу думите й, и измърмори под носа си:

— Може и да е още малка, но ми създаде толкова главоболия, колкото не биха могли да ми създадат и шест зрели жени. Няма да ми е лесно с такава съпруга, така мисля.

Копитата на коня му вече удряха по коравата прашна земя. Бяха преминали моста. Господарят му го обърна на юг и го смушка, за да премине в бесен галоп. Карираната пола на графа заплющя от насрещния вятър.

Арабела нямаше късмет. Когато графът я наближи и я видя, тя прекосяваше сравнително равно и голо поле. Въпреки че го беше чула да се приближава, просто нямаше къде да се скрие. Искрено си пожела да се превърне в птичка, за да може да отлети. Помисли си, че това може и да не е той. Колебливо обърна глава назад, към конника, който бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Познаваше го само от три дни, но незабавно го разпозна. Дори си представи мрачното изражение на лицето му, което още не можеше да види ясно. Сърцето й заби тежко. Арабела започна да бяга, но краката й бяха тежки като олово. Като че ли страхът, който изпитваше, се беше съсредоточил в тях. Той сигурно ще я убие!

Тевис Стюарт се засмя гръмогласно, като я видя да повдига полите си, за да може да бяга по-бързо. После осъзна, че тя го е направила на глупак, като му е обещала да се омъжи за него, а през цялото време е обмисляла бягството си. Той срита жребеца, за да не престава да препуска бясно. Когато я настигна, се наведе, сграбчи я и я хвърли — не дотам нежно — на седлото пред себе си.

— Остави ме да си отида! — изпищя бясно Арабела, като риташе и извиваше тяло.

Графът беше ядосан не на шега. Той стовари десницата си върху дупето й.

— Слушай какво! — изрева той. — Не бих могъл повече да понасям двуличието ти! Мълчи, защото, Бог ми е свидетел, ще те удуша!

Ударът изненада Арабела. Не я заболя, защото дрехите поеха силата му, но изненадата я накара да замълчи. Тя лежа неподвижно, макар да й беше много неудобно, докато стигнаха в „Дънмор“. Когато се заклатушкаха по подвижния мост, часовоите се засмяха гръмогласно при вида на англичанката, която беше настанена грубо върху седлото пред господаря им. Графът спря коня в двора, плъзна се грациозно на земята и се обърна, за да свали момичето. На Арабела й се виеше свят от нахлулата в главата й кръв, но когато световъртежът премина, тя замахна с юмрук към графа. Този път той беше предугадил действията й. Наведе се и избегна удара. После я хвана изотзад за врата и я накара да влезе в Голямата зала, където ги чакаха Мег Хамилтън, брат й Робърт и братята на графа.

— Дева Марийо! — прошепна Мег на Гевин. — Изглеждат така, като че ли са готови да се убият един друг!

— Това е грешка, казвам ви, но той не иска никого да слуша — отговори мрачно, също шепнешком, Доналд Флеминг.

— Затваряй си устата! — изсъска Гевин, когато графът изблъска Арабела и я накара да застане пред малката групичка.

— Изпълни брачната церемония, Колин — нареди графът на по-малкия си брат.

— Не, Тевис, няма да го направя, докато двамата с Арабела не охладите страстите си — отговори свещеникът. — Ще отидете в два различни ъгъла на залата и ще се успокоите. Поне до час няма да ви оженя. Мег, остани, за да правиш компания на Арабела. Ще дойда след няколко минути, за да чуя вашите изповеди, защото бракът е свещен и трябва да влезете в него пречистени и опростени.

— Колин! — изръмжа предупредително графът, но свещеникът протегна ръка и заглуши протестите му.

— Трябва да те предупредя, Тевис, че първо служа на Бога. Хората са едва на второ място — каза тихо Колин Флеминг. — Хайде, падни на колене или, кълна се, ще те отлъча от църквата, братко мой.

В очите на графа се появиха весели пламъчета. Той не беше чак толкова горд, та да не види смешното в тази ситуация. Той беше Стюарт от „Дънмор“, глава на цялото семейство. Дори вторият му баща зачиташе неговото мнение, а ето че сега го накараха да се почувства безпомощен като всеки обикновен смъртен. И то не кой да е, а неговият по-малък брат. Тевис Стюарт послушно коленичи пред свещеника.

В другия край на залата Арабела се оплакваше на Мег от лошото поведение на графа. Мег, изненадана от силния гняв на английското момиче, слушаше мълчаливо и спокойно. До тях се приближи Колин и, в качеството си на свещеник, заговори Арабела. Изслуша изповедта й, но не успя да охлади гнева й. Най-сетне определеният от него един час изтече. Свещеникът хвана Арабела за ръка и я заведе в онзи край на залата, където се намираше графът.

— Хайде, изпълни брачната церемония, Колин — каза графът отново.

— Нима ще се омъжа така? — попита Арабела вбесена. — В тази парцали?

— Няма да те изпусна от поглед, докато не станем мъж и жена — отговори мрачно Тевис Стюарт И неговият гняв започваше да се събужда. — Ако искаш, ще наредя на Флора да ти донесе сватбената рокля. Можеш да се облечеш тук, в залата.

Зелените й очи опасно се присвиха.

— Никога повече няма да облека онази проклета рокля! — извика разпалено тя. — Но няма да се омъжа и в тези дрехи!

— Тогава ще се омъжиш за мен, останала само по долната си риза, мадам. Сватбата ще се състои на всяка цена! Няма да позволя повече да си играеш с мен! — извика гневно графът.

— Да се омъжа за теб, и то само по долна риза! — Арабела вече пищеше. — Никога!

— Тогава, за Бога, ще се омъжиш за мен и без нея, чисто гола, Арабела Грей! — изсъска графът. Още преди някой да е разбрал какво има намерение да направи той, Тевис Стюарт разкъса дрехите на Арабела и я остави съвсем гола, изложена на погледите на всички събрали се.

Мег прикри устата си с ръка и изохка.

— Пресвета Дево! — прошепна Гевин.

Другите двама, Доналд и Колин, бяха онемели от изненада. Не им харесваха действията на най-големия им брат. Арабела беше застинала на място. Като че ли още не беше осъзнала какво е станало. Инстинктът й подсказваше да избяга и да се скрие, но тя си помисли, че ако го стори, ще покаже слабост. Нямаше да позволи на Тевис Стюарт да я победи. На устните й заигра горда усмивка и тя изправи глава. Вдигна ръце, освободи косите си и подаде фибите, направени от черупката на костенурка, на Мег. Косите й я покриха като копринен воал. Тя каза:

— Тъй като още съм девствена, господарю, имам право да нося косата си пусната свободно по време на сватбата.

Гласът й беше чист, звънлив и спокоен. Той кимна. Грациозните й движения му бяха възвърнали здравия разум. Беше силно изненадан от собствените си действия, но вече нищо не можеше да стори, за да поправи грешката си. Да се извини, би означавало да покаже душевна слабост, а той беше господар в собствената си къща.

— Да, щом си девствена, имаш това право, Арабела Грей — отговори й той сериозно. После се обърна към свещеника: — Мисля, че сме готови да започнем, Колин.

Колин Флеминг не се запъна нито веднъж, докато произнасяше думите си. Никога преди не беше изпълнявал брачна церемония, на която булката да се е явила чисто гола, но не можеше да намери никакво възражение срещу това. В случая църквата беше безсилна. Красивият му мелодичен глас произнасяше словата на отличен църковен латински език, без да се поколебае нито веднъж. Не му беше лесно. Помнеше задявките на Доналд по отношение на жените. Беше имал много момичета, но досега не беше виждал гола женска плът. Не можеше да се отрече, че Арабела Грей е много красива, и свещеникът за първи път осъзна истинската природа на изкушението.

По време на церемонията Гевин и Доналд Флеминг гледаха навсякъде из залата, но нито веднъж не погледнаха към младоженците. Гевин изпитваше вина, тъй като, всеки път, когато погледнеше към Арабела, пулсът му се учестяваше. До него стоеше любимата му, сладка Мег и доверчиво стискаше ръката му, а Доналд размишляваше, че женитбата на брат му не е чак такава грешка, каквато си мислеха те. Много бракове бяха сключвани между напълно непознати хора. Най-доброто, на което можеше да се надява мъжът, беше красива жена със зряло, изваяно тяло. Арабела Грей притежаваше тези качества. И дори сега той можеше да си представи какво би било да вземе в шепите си твърдите й конусовидни гърди. Розовото венерино хълмче, сгушено между стройните й бедра, представляваше съблазнителна гледка. Можеше да си представи какво би било да се гмурне там, в нейните дълбини. Слава Богу, че дрехите прикриваха нарастващата му възбуда, защото за нищо на света не би искал да обиди Тевис. Нито за миг, никога, не би пожелал снаха си, ако прелестите й не бяха изложени на показ.

До Доналд стоеше Робърт Хамилтън, който страдаше от тежък махмурлук. Цяла сутрин беше повръщал и сега краката му бяха слаби, омекнали. Беше пребледнял и не беше в настроение да се наслаждава на съблазнителната гледка. Имаше само три желания. Искаше трезва глава, спокоен стомах или бърза и милостива смърт.

— Застанете на колене, за да бъдете благословени — нареди Колин Флеминг на новобрачната двойка и те изпълниха нареждането. Колин направи кръст над главите им, докато говореше: — In nomine Patris et Felii et Spiritus Sancti. — Направи пауза и после каза: — Вече сте женени, Тевис.

— Боже мой!

Всички се обърнаха и видяха Марджъри Флеминг, застанала насред залата. Косата й беше разбъркана от бързата езда. Нито един от тримата й синове не можеше да си спомни да я е виждал друг път толкова ядосана. Когато стигна до групичката хора, лейди Флеминг съблече пелерината си и загърна Арабела с нея. После се обърна към Тевис Стюарт.

— Добро утро, мамо — каза той спокойно. От опит знаеше, че е безпредметно да спори с нея.

— Кога — попита го лейди Флеминг, като наблегна на думите си — съм те учила да унижаваш жените? Или може би ти си мислиш, че положението и титлата ти дават право да се държиш така? Ужасена съм от това, че се отнасяш така към бедното дете.

— Това бедно дете, както погрешно го наричаш, мамо, вече два пъти ме наръга с нож. Тази сутрин, макар че много добре знаеше, че имам намерение да се омъжа за нея, тя се опита да избяга от „Дънмор“. Когато я залових, се опита да ме удари. Едва ли желанието ми да я направя графиня Дънмор може да се нарече „лошо отношение“. Давам й по-добро име от онова, което нейният крал би могъл да й осигури.

Лейди Флеминг изпитваше силно, но тайно, задоволство от факта, че синът й най-после си е взел жена. Но в създалата се ситуация имаше много неща, които не разбираше. Не й остана много време да се чуди, защото синът й побърза да й обясни случилото се, както и какво бе довело до брака му с Арабела Грей. Тя го слушаше мълчаливо. Когато разказът му приключи, тя изгледа подред двамата и каза:

— Тевис, не знам дали бих могла да ти простя лошото поведение, което демонстрира днес. Чудя се дали съпругата ти ще ти прости някога. Ще взема Арабела със себе си у дома, в „Глен Айлийн“. И не искам да чувам никакви приказки за нейната безопасност, защото сър Джаспър си има достатъчно грижи в „Грейфеър“ и няма да си създава безпокойства заради това момиче. А дори и да я последва, кой ще му каже къде е тя? Ако я взема със себе си сега, когато още никой друг в замъка не е станал от леглото, нито един страничен човек не би разбрал къде е тя.

— Арабела е моя съпруга, мамо, и няма да позволя да живее другаде. Мястото й е в „Дънмор“ — отговори графът.

— Наистина ли? — Марджъри Флеминг извиси заплашително ръст. Беше страшна, почти ужасяваща. — Ще ти напомня, сине мой, че познавам всичките ти слабости така, както познавам добрите ти страни. Аз съм те дарила с живот. На този свят има двама души, които трябва да уважаваш и да им се подчиняваш, без да задаваш въпроси. Брат си, краля, и мен! Твоята графиня ще дойде с мен. Ще бъдеш добре дошъл да я видиш в „Глен Айлийн“, щом гневът й се уталожи. Може би ще решиш, че си струва да поухажваш малко съпругата си, сине. Ако искаш вие двамата да ме дарите с внуци, ще трябва да й покажеш своята нежна, любяща и страстна природа. А сега отстъпи назад, Тевис Стюарт, или ще те ударя! — Лейди Флеминг обви с ръка снаха си, за да я защити.

— Мамо! — Мъката на графа беше силна.

— Отстъпи назад, Тевис! — повтори тя.

— Арабела!

— Тя не желае да говори с теб — каза майка му. — Ела, Маргарет Хамилтън, не можеш да останеш тук при тези грубияни. Дай на Арабела някои от дрехите си, за да можем да тръгнем. Ще взема също така и Флора, Тевис.

И тя излезе с царствена походка от залата заедно с двете си протежета.

Глава 6

Ричард, крал на Англия, падна в битка на 22 април 1485 година, пронизан от пиката на уелсец. Смъртта го застигна в кално тресавище, след като конят му навлезе в него, но не можа да излезе. Битката, която привържениците на Йоркшир и тези на Ланкастър водеха за английския трон, приключи само за два часа. Хенри Тюдор, който отсега нататък щеше да бъде Хенри VII, беше провъзгласен за крал на Англия от ликуващите войници. Тази беше последната сериозна битка от дългия и мъчителен за Англия конфликт, известен като Войната на розата. Бялата роза на Йорк и Червената роза на Ланкастър щяха да се съюзят, за да станат Розата на Тюдорите. Новият крал влезе в Лондон на трети септември и беше приветстван от всички.

В „Глен Айлийн“ Арабела плачеше за братовчед си, когото винаги щеше да си спомня с любов и добри чувства. Новината й беше предадена от Тевис Стюарт, който й показа ръкописа, изпратен му от шотландския крал.

„Хенри, по Божията воля английски крал и крал на Франция, принц Уелски и господар на Ирландия…“ съобщава на всички, които го чуват, че: „Ричард, дук Глочестър, напоследък известен като крал Ричард, беше убит при Сандърфорд.“

— Говорят — каза графът, — че крал Ричард можел да избяга, но не го направил. Биел се с невероятна смелост, посякъл знаменосеца на Стюарт. Уилям Брандън, и изпратил медальона на Червения Дракон в прахта, преди самият той да бъде убит.

Тевис Стюарт не разказа на младата си съпруга, че тялото на крал Ричард е било извадено от бронята и поругано. Това деяние беше толкова гнусно и недостойно, че не беше за ушите на една дама.

— Много мило от твоя страна, че ми донесе новините — каза му Арабела. Не беше го виждала от деня на сватбата им, която се беше състояла през юни, защото лейди Флеминг, вярна на дадената дума, беше отвела снаха си от замъка „Дънмор“. Беше прекарала приятно дългото лято в „Глен Айлийн“. До днешния ден Тевис Стюарт не беше успял да намери извинение, за да посети невястата си, а беше прекалено горд, за да дойде без причина, с шапка в ръка, смирено, за да премахнат разногласията си.

— Страхувам се за майка си и за „Грейфеър“ — каза му тя. — Какво ще стане, ако новият крал реши, че потеклото на майка ми е опасно за него?

— И аз си помислих, че ще се разтревожиш за нея, Арабела, затова изпратих човек през границата. Той ще ни каже как се чувства лейди Роуина — каза графът. — Сър Джаспър бързо е затвърдил позициите си в „Грейфеър“, като изпратил на Хенри Тюдор писмено уверение, че му е предан, и то преди поражението на крал Ричард. Имало и други, по-могъщи твои съседи, така ми казаха, които направили същото. Сър Джаспър се извинил, че не може да участва в битките, но трябвало да пази границата. А майка ти, говорят, била бременна и трябвало да роди, преди годината да е изтекла. — Тевис Стюарт дълго се беше чудил дали да не излъже Арабела, но от опит знаеше, че такива лъжи бързо биват разкрити.

— Но те се ожениха едва през юни! — възкликна Арабела, а после пребледня. — Ох! — изохка тя, когато значението на думите му достигна до съзнанието й. Вдигна поглед към него и избухна в ридания. Едва сега разбра колко пълно и безвъзвратно е предателството, което бяха извършили спрямо нея.

Графът взе съпругата си в прегръдките си и я успокои.

— Не плачи, момиче, защото не мога да понасям женските сълзи. Знаеш го.

— Аз не съм жена — изплака Арабела. Сълзите й бяха намокрили копринената му риза.

Тевис Стюарт затвори за кратко очи, а огромната му длан милваше Арабела по красивата коса. Да, тя още не беше жена. И нямаше скоро да стане, ако двамата не сключеха мир. Не беше имал жена от деня на тяхната сватба, защото знаеше, че Арабела Грей — Арабела Стюарт, поправи се той наум с лека усмивка — не би понесла неговата изневяра, въпреки че бракът им още не беше консумиран.

— Така, момиче — каза той, — знам, че те боли, но майка ти вероятно е била самотна, а сър Джаспър има славата на съблазнител. Сега поне детето ще има име, което нямаше да бъде така, ако ти се беше омъжила за този порочен дявол. Помисли за срама, който майка ти щеше да преживее тогава. Ако тя има съвест, дори сега изпитва чувство на вина, сигурен съм.

— Не съм ядосана на майка си — каза му Арабела. — Страхувам се за нея, защото за мен сега е очевидно, че сър Джаспър е жесток и зъл.

— Но майка ти е в безопасност, докато е с него — каза графът, макар самият той да не беше много сигурен в думите си. — Нямало е нужда да се жени за нея, за да получи „Грейфеър“, но той го е направил. Тя ще роди неговото дете, а знам, че сър Джаспър няма деца. Всички мъже искат да имат деца, момиче, и аз мисля, че той ще се отнася и към майката, и към детето, особено внимателно. — Харесваше му да усеща тялото й притиснато в своето и прегърна Арабела още по-здраво.

Арабела, от своя страна, никак не искаше да се лиши от утехата, която й предлагаха ръцете му.

— А ти имаш ли деца? — попита го тя.

— Да — отговори честно той и тя бързо вдигна глава. В зелените й очи се четеше любопитство, изненада, но и болка. — Аз отдавна съм възрастен мъж, момиче, и женската компания ми доставя удоволствие — призна той. — Имам няколко деца и не виждам причина, за да не призная бащинството, още повече че носят чертите на Стюартови. Но не съм имал жена в леглото си от деня на нашата сватба, Арабела Стюарт, въпреки че нуждите ми от жена не са намалели през тези няколко месеца.

— Аз не те познавам — каза тихо тя. — Аз… аз… не мога…

— Аз съм търпелив човек, Арабела, но ти никога няма да ме опознаеш, ако останеш в „Глен Айлийн“ с майка ми — каза той, а тъмните му очи проблясваха. — Станалото — станало. Всичко е вече минало. Нима не можем да започнем всичко отначало, моя малка избухливке?

Арабела въздъхна дълбоко. Тя наистина започваше да харесва този огромен мъж, който беше неин съпруг. Едва сега разбра, че никога не е харесвала Джаспър Кийн. Не беше изпитвала никакви чувства към него. Кралят го беше избрал за неин съпруг и тя го беше приела сляпо, с вярата на младостта, че винаги ще живеят щастливо. Но се страхуваше от завръщането в „Дънмор“. Пое си дълбоко дъх и каза:

— И аз бих приветствала едно ново начало, но бих предпочела да остана още малко тук, докато се поопознаем. Имаш ли нещо против? „Дънмор“ не е далеч, макар че човек би си помислил, че е на няколко мили, като се има предвид, че те виждам за първи път след деня на нашата сватба — завърши тя с весело пламъче в очите.

Той се засмя, доволен от думите й.

— Да не би да съм ти липсвал, момиче?

— О, да. Наистина ми липсваше. Липсваше ми и ездата с лицето надолу върху коня ти, нямаше кой да разкъсва дрехите ми, а също така ми липсваше и животът в малката и студена Западна кула — каза му дяволито Арабела.

Графът се засмя сърдечно.

— Май не ти е било много лесно с мен, а?

Арабела помисли и каза вече много по-сериозно:

— Винаги казвам истината.

— Казвам се Тевис, момиче, и ще ми е много приятно от време на време да ме наричаш по име.

— Тевис Джеймс Майкъл — отговори му тя. — Джеймс е името на баща ти, така казва майка ти, а Майкъл, защото тя много харесвала това име и не можела да реши с кое от двете да те кръсти. Дядо ти разрешил проблема, като те кръстил Тевис Джеймс Майкъл, така казва лейди Марджъри — каза му Арабела.

И изведнъж се изтръгна от прегръдките му, почувствала необясним свян. Той я хвана за ръката и я придърпа обратно. Бяха в библиотеката на втория му баща. Графът заведе Арабела до големия прозорец, отвори го и прекрачи през перваза, като я вдигна на ръце.

— Хайде да се поразходим малко из мамината градина — предложи той. — Денят е ясен и топъл. Какво друго ти е разказвала майка ми за мен?

— Че си бил много гордо малко момче, точно както сега си горд мъж — каза Арабела — Че понякога си безразсъден, но не си лош, нито зъл. Че имаш добро сърце. Че си твърд с враговете си, но също така можеш да прощаваш. Че си предан на семейството и на приятелите си и добър с хората си. Лейди Марджъри също така каза, че си много добър воин.

— Изглежда, майка ми ти е разказала много неща — отбеляза той.

— Майка ти иска да изгладим недоразуменията и различията между нас, Тевис. — Арабела отново се засмя. — Няма търпение да види внуците си.

— Мога да си представя какви ще бъдат децата ни — каза той тихо и спря, за да я вземе отново в прегръдките си. — Малки момиченца с горещ темперамент, малки избухливки със сребристи коси, като майка си. Трябва да те целуна, Арабела — добави бързо той, повдигна лицето й към своето и докосна изненаданите й устни със своите.

— Ох! — въздъхна тя.

Реши, че допирът и вкусът на устата му й харесват. Обви ръце около врата му и се притисна в него, а натискът на устата му се засили. Сладост, сладост! Устните му бяха толкова сладки, помисли си тя, неочаквано и остро осъзнавайки, че гърдите й са станали по-големи и по-твърди. Притисна се още по-силно в него. Без предупреждение разтвори устни. Езикът му се плъзна в устата й и потърси нейния. Това първо докосване я накара да потръпне сладостно. Страстта й нарастваше и тя го прегърна по-здраво. Арабела не знаеше какво всъщност става с нея, но въпреки това всичко й изглеждаше съвсем естествено. Неясно, като в мъгла, в съзнанието й изплува споменът за онзи първи път, когато той я беше целунал. И тогава се чувстваше както сега — като лишена от разум, цялата само чувства. Дали мъжките целувки винаги са толкова сладки, приятни и завладяващи? Когато тя разтвори по-широко уста, в опит да си поеме дъх, езикът му погали нейния. Тялото й се вцепени. Завладяха я чувства и усещания, които досега не беше изпитвала и които със сигурност не разбираше. Те я принудиха да го прегърне здраво и да се притисне плътно до него.

Трябваше да спре. Само след миг щеше да я положи на тревата в градината и да вземе всичко, което тя така неразумно и невинно му предлагаше. Не че нямаше да е приятно и за двамата, но дали тя нямаше да съжалява после? Любопитството и неопитността я тласкаха към нещо, за чието съществуване тя нищо не знаеше. Опитът му подсказваше да отхвърли онова, което му се предлагаше. Искаше тя да е спокойна. Времето работеше в негова полза, както и в полза на съюза между двамата. С въздишка, Тевис Стюарт прекъсна прегръдката и изпита болка, като видя в очите й, че е наранена.

— Момиче, момиче — прошепна той и погали с пръсти лицето й, — изкушавам се да те помоля за повече, но няма да го направя. Не още, макар че ти би изкушила и светец, Арабела Стюарт.

Начинът, по който той наблегна на фамилията й, я накара да потръпне сладостно.

— Защо не още, Тевис? — попита го направо тя.

— Искам да ме опознаеш по-добре и да бъдеш доволна от мен — отговори той.

Тя кимна.

— Въпросът за „Грейфеър“ още не е разрешен. Кога ще ми го върнеш? Крепостта е всичко, което мога да ти предложа. Тя е малка, но пасищата около нея са добри. Има и овощна градина.

— Вашият нов крал все още няма да е готов да разреши спора — каза й той. — Около него все още има чуждо влияние, което той трябва да преодолее. После ще дойде ред на коронацията, отварянето на Парламента и женитбата му с принцеса Елизабет от Йорк. „Грейфеър“ е важен за теб, знам, но не представлява нищо за Хенри Тюдор.

Арабела се намираше в затруднено положение. Не искаше да подновява кавгите си с Тевис Стюарт, особено сега, когато се опитваше да заобича този огромен мъж, който, за добро или за зло, беше неин съпруг.

— Знам, че „Грейфеър“ няма никакво значение за политическия живот на Англия, но колкото по-дълго остане в ръцете на сър Джаспър Кийн, толкова по-трудно ще ни бъде, така мисля аз, да си го вземем обратно. Рано или късно, ти ще го убиеш, разбира се, но ако мама му роди син, възможно е кралят да остави крепостта на него. Немислимо е външен човек като сър Джаспър да притежава земите, които от толкова много години са собственост на фамилията Грей. Точно сега между Англия и Шотландия цари мир. Чух дори, че няколко групи млади шотландски войници са се били на страната на Хенри Тюдор срещу крал Ричард. Сигурна съм, че моментът е подходящ да говориш с крал Хенри за връщането на земята ми.

— Трябва да ми се довериш, Арабела — каза Тевис Стюарт. — Тази зима ще те заведа в двора, за да се срещнеш с брат ми, крал Джеймс. Ще кажем на него, че са те обрали, и той ще разговаря с крал Хенри. Молбата, предадена от крал на крал, има по-голяма тежест. Ще постигнем по-голям успех, отколкото ако аз или ти се срещнем с крал Хенри. Сигурен съм, разбираш, че Англия може да откаже дори на крал Джейми. А може и да решат да оставят „Грейфеър“ на първородната ни дъщеря, за която английският крал ще избере съпруг. Ще изпратят детето в Англия, за да бъде отгледано от семейството на бъдещия си съпруг, за да бъде тя повече англичанка, отколкото шотландка, и верността й по време на война да не бъде под съмнение. Англия може да ти плати, ако сметне, че земите са много важни за нея, и с това въпросът да приключи. Никога вече няма да ти разрешат да живееш в „Грейфеър“, любима. Сега ти си графиня Дънмор и си свързана с шотландския крал.

Никога вече да не си отиде у дома? Очите на Арабела се напълниха със сълзи. До този момент не беше осъзнала колко много всъщност е загубила, и то не поради своя вина. Изведнъж беше обзета от силен гняв. Защото всичко, което беше важно в живота й, всичко, от което зависеше щастието й, беше решавано от някой друг, обикновено мъж. Не беше честно! Тя искаше сама да управлява живота си. Знаеше, че тази мисъл е прекалено смела за мнозина. Майка й, например, би била ужасена. Отец Анселм би й казал, че жените са обвързани с традициите и божите закони и трябва да се подчиняват на мъжа. Но това не означаваше, реши Арабела, че трябва да го правят с радост.

— Какво има, момиче? — попита я графът. — Изглеждаш като буреносен облак.

Острите думи бяха на върха на езика й, но Арабела ги преглътна, внезапно осъзнала, че този начин на поведение е детински. Той не беше виновен за всичко в живота й. Той беше виновен само за последните няколко месеца. Тя трябваше да вземе съдбата си в собствените си ръце. Никой друг нямаше право да се разпорежда с живота й, но нищо не би спечелила с директна атака срещу Тевис Стюарт.

— Ядосана съм — призна тя — от факта, че домът на прадедите ми е в ръцете на чужд човек, който може да успее да го задържи.

— Естествено е да изпитваш гняв, Арабела — каза графът.

— Обещай ми, че ще направиш всичко, за да ми върнеш „Грейфеър“ — каза Арабела. — Не искам кралското злато. Искам си крепостта, моя дом.

— И аз нямам нужда от злато, макар че шотландците обикновено не говорят такива неща — каза той, позволявайки си шега с пословичната шотландска пестеливост. — Но няма да бъде лесно, Арабела. Ще направя всичко възможно, заклевам се.

— Доволна съм, че ще опиташ — отговори му тя, но в сърцето си знаеше, че ако той се провали, тя няма да остави нещата така.

Той й се усмихна и Арабела осъзна, че за първи път вижда Тевис Стюарт да се усмихва. Беше го виждала да се смее, но никога не беше виждала устата му да се разтяга в широка усмивка и да показва ред бели здрави зъби.

— Ти си такова сериозно момиче, Арабела — каза той. — Харесваш ми.

— Радвам се, че е така — отговори му тя, — защото сме обвързани с брак.

Той се засмя.

— Искаш ли да те ухажвам, любима? Нашето запознанство досега едва ли може да се нарече „ухажване“.

Беше ред на Арабела да се засмее.

— Да, наистина не си ме ухажвал така, както съм си представяла, че трябва да бъде ухажвана една девица. По-скоро беше груб и безцеремонен с мен. Мисля, че би ми харесало да ме ухажваш, както ми се полага.

— И колко дълго трябва да продължи ухажването?

— Ако ми доставиш удоволствие, Тевис Стюарт, ще си дойда с теб у дома в „Дънмор“ след сватбата на сестра ти, на пети декември — отговори Арабела. Настъпи дълга тишина, а после тя каза: — Не ме попита какво ще стане, ако ухажването ти не ми достави удоволствие, Тевис.

— Няма нужда да знам — кача тихо той, — защото ще се постарая да ти харесам, моя малка избухливке. — Той повдигна лицето й нагоре и докосна още веднъж устните й със своите. — Никога не съм ухажвал жена, но ти няма да имаш причини да се оплачеш, Арабела, обещавам ти.

Дали целувките му винаги щяха да предизвикват сладостни тръпки в тялото й? Надяваше се, че да. И когато той взе ръката й в огромната си лапа и я поведе през градините на майка си, разумът й като че ли се стопи, а с него и всички разумни мисли. Сега те не говореха, защото им се струваше, че нямат нужда от думи. Септемврийският ден беше ясен и топъл. Над маргаритките кръжаха няколко тлъсти пчели. Нежните им ефирни крилца удряха усилено въздуха и, като по чудо, успяваха да задържат тлъстите им жълто-черни тела.

— Кога ще отидеш в двора? — попита най-накрая Арабела.

— Не и преди да е настъпила Дванайсетата нощ — отговори графът. — Ще те взема със себе си, момиче. И Джейми, и съпругата му, нямат търпение да се запознаят с теб. Сега тук ловът е добър и не ми се иска да напускам „Дънмор“ по средата на ловния сезон, особено след като брат ми няма нужда от мен.

— Хората говорят, че вашият крал не е особено популярен сред благородниците — отбеляза Арабела. — Защо е така? Ти, изглежда, си много привързан към него. А аз не мисля, че ти би го обичал, ако той не е достоен за обичта ти.

Графът въздъхна.

— Джеймс е миролюбив човек и владетел, но царува във време на военни конфликти, време, в което войната е на пиедестал. Той ненавижда насилието и болката, свързана с него. Все пак, би могъл да спечели уважението на дворянството, ако поне можеше да седи както трябва на седлото, но, уви, той и това не умее. Да ти кажа истината, той дори се страхува от конете. Прилича на майка си, Мари от рода Жилбер, която е племенница на Бургундския херцог, Филип Благородния. Тя заема високо положение в двора на Бургундия и е жена с пъргав ум, силен интелект и милозлива душа. Джейми далеч я превъзхожда с черните си като маслини очи, със светлата си кожа и черната като нощта коса. Да, той е много красив, но у него има нещо странно, което го кара да прилича на чужденец, а това не се харесва на мнозина. Той имаше двама по-млади братя, Алегзандър, граф Олбъни, и Джон, граф Мар. И двамата бяха типични представители на рода Стюарт и в лице, и във фигура. А мисленето им беше като на най-ограничените шотландци. Преди няколко години бяха арестувани, защото бяха заподозрени в предателство. Граф Олбъни наистина се домогваше до трона. Мар умря в затвора, но Олбъни успя да избяга във Франция. Френският крал му намери добра партия за женитба от тамошната аристокрация, но не успя да го подпомогне в борбата му за трона. И така, Олбъни отново прекоси Ламанша, като този път се установи в Англия. Вашият крал Едуард много обича да се бърка в работи, които не го засягат. Той публично призна брата на Джейми за крал Алегзандър IV Шотландски и изпрати брат си, граф Ричард, с армия, която да навлезе в Шотландия.

— Това се случи през лятото, когато беше убит баща ми — каза Арабела. — Тогава не разбрах какво точно е станало. Спомням си само хората, които идваха да набират войска за краля, и майка ми, която го молеше да не тръгва. Баща ми се засмя и каза, че това било само дребна гранична разправия, въпреки че крал Едуард се чувствал длъжен да се намеси. Каза, че шотландският крал не би отстъпил толкова лесно трона си на по-малкия си брат, а също така, че връзките между нашите две кралства не се развивали особено добре.

— Да, така беше — отговори графът. — Джейми тръгна с войската на юг, за да посрещне предизвикателството. За нещастие, взе със себе си група от най-любимите си благородници, нито един, от които не се отличаваше с някакви умения във военното изкуство. Някои от тях бяха изключително добри в другите изкуства. Те всички, без изключение, бяха ненавиждани от останалите благородници. Робърт Кохрейн, който беше архитектът на Голямата зала на замъка „Стърлинг“, беше главният фаворит на брат ми. Той беше надут и арогантен, лишен от чувство за хумор и мразен от всичките си познати. Джейми избра Кохрейн за началник на артилерията, като пренебрегна много по-опитни мъже. Все едно че беше пъхнал клечка кибрит в барута. Лагерувахме в Лодър, когато граф Ангъс и неговите привърженици хванаха Кохрейн и петима други и ги обесиха на моста Лодър. Клюките, които се носеха за брат ми и неговите любимци, бяха толкова отвратителни, че граф Ангъс и неговите хора решили да заменят Джейми с Алегзандър. Те не знаели колко окончателна била измяната на Алегзандър, който се бил заклел във вярност на английската корона. Принудиха краля да присъства на екзекуцията на Кохрейн, а после го придружиха обратно до Единбург.

— Ти беше ли с него? Защо не му помогна? — попита Арабела.

— Да, бях там — отговори графът. — Когато полубрат ми Алегзандър замина за Англия, изпратих един от собствените си хора да се вклини в неговата група. Докато Ангъс придружаваше Джейми, обявен за политически затворник, до Единбург, аз се срещнах на границата с моя човек, който беше откраднал документ, от който се виждаше пълната измяна на Олбъни. Ние занесохме документа в столицата и когато Олбъни пристигна в нея като предполагаем бъдещ крал на Шотландия, намери прием, който много го изненада. Ангъс, който по природа беше сериозен и предан, беше шокиран от факта, че в домогванията си до властта, желаещ на всяка цена да управлява, Алегзандър Стюарт е предал страната си и е позволил тя да попадне в английски ръце. Олбъни беше принуден да изглади недоразуменията си с Джейми, който остана крал, а граф Ричард се върна в Англия. Всичко, което вашият крал Едуард спечели, беше град Бъруик, завладян от граф Ричард с помощта на Олбъни още преди те да се отправят към Единбург — каза Тевис Стюарт.

— При Бъруик беше убит баща ми — каза тихо Арабела. — Къде е сега граф Олбъни?

— Мъртъв е. Джейми се опита да спечели верността му, като му даде известна власт. Направи го главен лейтенант на кралството, но още на следващата година граф Олбъни беше хванат да плете нови интриги. Отново избяга в Англия, където научи, че предишният му благодетел, крал Едуард, е мъртъв, а граф Ричард вече е крал Ричард. Ричард нямаше време да се занимава с Олбъни и той отпътува за Франция. Миналата година се опита да превземе Шотландия с помощта на друг бунтовник, който от дълго време беше в изгнание, граф Дъглас. Претърпяха поражение при Локмабен. Дъглас беше хванат и хвърлен в затвора. Олбъни успя да избяга във Франция, където тази пролет беше убит в турнир.

— И така, вашият крал вече не е заплашван от враговете си — каза Арабела.

— Кралете винаги имат врагове, момиче — отбеляза сухо графът. — Повечето крале правят грешка, като се впускат във войни, но брат ми прави огромна грешка, като толкова усърдно се опитва да запази мира между Англия и Шотландия. Благородниците не го разбират, защото не искат да се променят. Но светът около нас се променя.

— Виждам, че изпитваш към крал Джеймс искрена братска обич — отбеляза Арабела. — Приличате ли си с него? Сигурно, щом се разбирате толкова добре.

Тевис Стюарт се засмя.

— Обичам Джейми още откакто бях малко момче. Както вече ти казах, неговата майка беше много мила с моята майка, въпреки трудното положение, в което двете се намираха. Татко беше убит, когато бях само на три години, но кралица Мари не забрави, че аз съм негов син. Когато татко умря, Джейми беше на девет години и майка му го отведе в Роксбърг, показа го на армията и ги накара да постигнат победа в памет на крал Джеймс II. Успя по някакъв начин — шотландците направо пометоха врага и завладяха Роксбърг. Няколко дни по-късно брат ми беше коронясан в абатството Келсо. Но Джейми беше още дете, а кралете деца са опасни, защото много хора искат да управляват чрез тях. Вашият крал Едуард се съюзи с граф Дъглас и лорд Майлс. Тримата искаха да си поделят Шотландия. Така разделената на три Шотландия щеше да бъде васал на Англия. Нашето правителство избегна опасността, като сключи мир с вашия крал. От известно време тук, в Шотландия, се наслаждаваме на мира. Когато Джейми навърши дванайсет, умря и майка му. Загубата беше тежка за всички ни, защото предаността на кралицата към нейния син и към Шотландия имаше голямо значение за страната. Джейми все още имаше отец Кенеди от „Сейнт Андрюз“, който го съветваше и му беше също толкова предан, колкото беше и покойната кралица. Но той почина две години след нея. Тогава бях едва на осем години, но си спомням, че майка ми и вторият ми баща непрекъснато говореха за предстоящи опасности. Джейми беше едва на четиринайсет.

— Те страхуваха ли се, че може да загубиш „Дънмор“? — попита Арабела.

— Не, не мисля, защото „Дънмор“ винаги е бил важно укрепление за Стюартите. По това време Ян Флеминг го ръководеше от мое име, а неговата вярност не можеше да бъде поставяна под въпрос. Мисля, че родителите ми се страхуваха от гражданска война, която щеше да подтикне Англия да нахлуе в страната ни въпреки мирния договор. Но фамилията Бойд спаси всички, като уреди нещата. Те хванаха младия крал при Линлитгоу и го доведоха в Единбург. Сър Алегзандър Бойд беше учител на Джейми във военното изкуство и беше началник на крепостта Единбург, където сега живееше и Джейми. Господи, как мрази той това място дори и днес! Лорд Бойд от Килмарнок, другият конспиратор, изпрати на втория ми баща, лорд Флеминг, писмо, в което се казваше, че трябва да отида в Единбург, за да правя компания на брат си. По това време фамилията Бойд имаше огромна власт и никой нищо не можеше да им откаже. Лорд Бойд беше оженил сина си за сестрата на Джейми, принцеса Мери. Останах при брат си няколко години, докато фамилията Бойд му намери съпруга, принцеса Маргарет от Дания. След сватбата Джейми ме изпрати у дома, в „Дънмор“, като ми каза, че има намерение да наложи кралския си авторитет на хората, които досега са управлявали от негово име. Много се ядосах, когато той ми каза това, защото исках да остана и да се боря рамо до рамо с него с фамилията Бойд, но той не искаше и да чуе. „Ти ми прави компания пра всичките тези години, братко, каза ми той, и компанията ти беше добра, защото си още дете. Ако ти се случи нещо, не бих могъл да живея с чувството за вина, което ще ме преследва до гроб.“ И така, аз се върнах в „Дънмор“. Спомнях си брат си като мил човек, който ме учеше, че мъжът не трябва да бъде жесток, за да бъде смятан за истински мъж.

Върнах се в „Дънмор“ и донесох със себе си обичта към музиката и изкуствата, без които брат ми не можеше да живее. Научих, че мъжът може да уважава и цени красотата, без да загуби мъжествеността си.

— А какво се случи с фамилията Бойд? — Разказът на графа забавляваше Арабела.

— Сър Алегзандър беше екзекутиран, а лорд Бойд избяга от Шотландия заедно със сина си. Живеят някъде в изгнание. Бяха достатъчно далновидни да упражнят влияние над краля, докато беше още малък. Когато са се възползвали от тази възможност, те са знаели, че рано или късно ще платят за смелите си действия. И наистина платиха.

— Всичко е свършило щастливо за брат ти, нали? — каза Арабела.

— Момиче — каза графът, повдигна съпругата си и я сложи да седне на ниската стена, за да може да вижда по-добре лицето й, — нито един крал не би могъл да царува щастливо, докато не постигне абсолютен контрол над съсловието на благородниците. След децата си брат ми обича най-много музиката и архитектурата. Той е много информиран за европейските художници и дори нае един холандски художник да нарисува картина за олтара, на която са изобразени той и кралица Маргарет. Колекционира класически литературни произведения и окуражава работата на нашите поети, като заплаща щедро най-добрите им творби. Красивите монети, които се секат в Шотландия, са резултат от влиянието и покровителството на Джейми. — Графът се усмихна горчиво. — Той не е човек, когото благородниците могат лесно да разберат. По-лесно им е да проявяват към него неодобрение, защото той е различен от тях. Не биха си направили труда да го опознаят, а мисля, че за това не би им стигнало и времето. След обесването на Кохрейн Джейми не проявява добри чувства към никого специално. Страхува се, че могат да сметнат някого за негов фаворит и да му напакостят. Най-близо до титлата „кралски любимец“ е младият Джон Рамзи от Балмейн.

— А какво мисли кралицата за всичко това? — Арабела беше любопитна, защото никога не беше чувала да говорят, че бракът на крал Джеймс е нещастен.

— Кралица Маргарет е най-милата и нежна жена, която някога съм познавал — каза прочувствено Тевис Стюарт. — Тя обича и подкрепя Джейми от първия миг, в който го видя, а той й отвръща със същото. Каквито и недостатъци да има брат ми, каквито и грешки да допуска, съпругата му винаги е до него. Добротата й не знае граници, момиче. Джейми също знае това и никога, по никакъв начин, не й е причинявал мъка, никога не й е казвал лоши думи, нито пък се е мъчил да извлича изгода за себе си от факта, че тя е толкова мила и добра.

— Струва ми се, че характерът на брат ти е доста сложен — каза Арабела. — Познавам много малко хора, като се изключат обитателите на „Грейфеър“, крал Ричард и сър Джаспър Кийн. Но от тях нито един не е наистина това, за което се представя.

Той кимна, доволен от думите й. За него беше ясно, че Арабела, макар да нямаше кой знае колко добро образование, притежава интелект и лесно може да се научи на всичко. Беше се оженил за нея набързо, в опит да си отмъсти на сър Джаспър. Беше разбрал, че ще му се наложи да я приеме такава, каквато е. Но изпита облекчение, когато разбра, че тя може да се промени. После Тевис Стюарт се замисли над тревожната вероятност младата му съпруга да мисли същото за него. Докато я вдигаше на ръце, за да й помогне отново да стъпи на земята, той се питаше какви ли заключения е направила тя за неговия характер.

От прозореца на стаята си лейди Марджъри наблюдаваше сина си и младата му съпруга, докато те се разхождаха сред цветята и неуморно бъбреха. Тя се усмихна, беше доволна. Съпругът й, който много пъти беше виждал тази усмивка, се засмя, застана до нея и я прегърна през кръста. Тя вдигна поглед към него, очите й светеха от задоволство.

— По това време догодина вече ще имам внуче — каза тя и наистина беше убедена, че ще стане така.

Ян Флеминг се засмя.

— На Тевис му трябваше прекалено много време, за да дойде да я види — отбеляза той.

— Да, той е горд — отговори тя, а в гласа й се прокрадваше дълбока майчинска любов — Но аз знаех, че най-накрая ще дойде. Аз успях да успокоя Арабела, да я пречистя от гнева и сега тя ще е по-податлива на чара му. Харесвам това момиче, то ще бъде добра съпруга на сина ми. Майка й я е възпитала добре, въпреки че нейното собствено поведение е немислимо и разюздано. Но аз съм доволна, че дъщеря й не е разбрала за него.

— Не съди майката на Арабела прекалено строго, мила — предупреди съпругата си Ян Флеминг. — Момичето я обича, а дори и аз съм чувал за репутацията, с която сър Джаспър се слави. Чарът му е достоен дори за Стюартите. Не ме учудва това, че е успял да съблазни бедната жена. Но нито веднъж не чух Арабела да говори за майка си без любов. Не мисля, че момичето би обичало майка си, ако тя е развратница.

— Да — съгласи се съпругата му, макар и неохотно. — Вероятно си прав, Ян. Езикът ми винаги изпреварва разума ми. Първо говоря, а после мисля.

Лорд Флеминг стисна рамото на съпруга си.

— Ти нямаш търпение кога Арабела ще се влюби в Тевис, затова ненавиждаш всичко, свързано с нейния дом. Не искаш тя да мисли за дома си, да желае да се завърне в него. Страхуваш се да не я загубиш. Не се страхувай. Тя е негова съпруга. Дай им време и възможност и всичко между тях ще бъде наред. Сега трябва да мислиш за сватбата на нашата Алис, Марджъри.

Лейди Флеминг кимна, погледът й отново се насочи към градината и тя се усмихна.

— Виж, Ян! Той пак я целува!

Ян Флеминг също се усмихна и поклати глава. Досега, след толкова години, трябваше да е свикнал с факта, че съпругата му се интересува от всички и от всичко.

— На момичето като че ли му харесва — отбеляза той.

— Да — каза тихо Марджъри Флеминг. — Ако той я целува така, както ме целуваше неговият баща… — и тя въздъхна силно, а в очите й се появиха сълзи, причинени от спомените за миналото.

Лорд Флеминг отдавна беше приел мисълта, че бащата на Тевис винаги ще заема специално място в сърцето на съпругата му. Тя рядко споменаваше крал Джеймс II. Той не изпитваше ревност, защото тогава Марджъри не беше негова съпруга, нито му беше обещавала нещо. След като се ожениха, тя винаги му беше вярна.

— Както и да я целува Тевис, мила моя — отговори той тихо, — на Арабела очевидно й е приятно, защото май не иска да прекратят забавлението. Чудя се дали не трябва да подражаваме на тези деца, мила. — И лорд Флеминг обърна съпругата си към себе си и страстно я целуна.

— О, Ян! — извика тя, като се изчерви от удоволствие. — Колко си палав!

— Защо забавлението и удоволствията да са само за младите?! — попита той.

— Никога не съм твърдяла, че трябва да бъде така — отговори му тя закачливо. Хвана го за ръка и с усмивка го заведе в спалнята си.

Глава 7

Роуина Кийн се гърчеше от силните родилни болки. Не помнеше, че раждането е толкова болезнено, и нямаше представа, че може да продължи толкова дълго. Болките бяха започнали преди два дни и сега, в нощта на тринайсети ноември, тя знаеше, че и раждането, и животът й са вече към края си. Отец Анселм, да го благослови Господ, остана до леглото й през всичките тези часове. Вече се беше изповядала и беше получила опрощението на църквата. Съжаляваше само за две неща. Че няма да доживее да види отново дъщеря си и да й каже колко много я обича и да й поиска прошка и още, че няма да може да отгледа това свое последно дете, ако то оживее.

Арабела. Любимата й дъщеря. Колко се ядоса Джаспър, когато научи, че момичето е живо и че е съпруга на граф Дънмор. Говореше се, че шотландецът откраднал булката на сър Джаспър, за да замени с нея своята годеница, убита от сър Джаспър. Роуина вече не се изненадваше от това, което хората говореха за съпруга й. Всяка една клюка, рано или късно, по един или друг начин, стигаше и до „Грейфеър“. Тя искаше да пише на Арабела, но Джаспър беше забранил на свещеника да пише на момичето. Надуто повтаряше, че Шотландия е техен враг. Момичето беше избрало съдбата си и сега трябваше да остане там. Ако съжалява, а тя сигурно съжалява, това е истинско нещастие, но само за нея. Никой от обитателите на „Грейфеър“ не трябваше да изпитва съчувствие към нея, нито да се опитва да й помага. Роуина беше изненадана, че сър Джаспър толкова лесно забрави, че Арабела е в Шотландия заради неговите собствени действия, а не по своя вина. Сега, когато чувстваше, че родилните мъки отнемат силите и живота й, Роуина разбра, че не може да напусне тази земя, без да предупреди Арабела за опасностите и за отношението на сър Джаспър към нея. Вече беше много късно да иска прошка от дъщеря си.

— Кажи… на Арабела… — каза с мъка тя, опитвайки се да оформи мислите си. Но дойде още една контракция и отвлече вниманието й. Трябваше обаче да успее да каже каквото си беше наумила, защото то беше много важно. — Кажи на Арабела… да не вярва на Джаспър… защото той е… зъл! — задъхано рече тя, доволна от постигнатия успех.

— Лейди, аз няма да лиша от нищо Арабела, която по право е наследница на „Грейфеър“ — увери я свещеникът. — И нито един човек тук няма да откаже да изпълни предсмъртното ви желание — додаде той като изгледа страшно Елсбет и акушерката, които присъстваха на раждането.

Елсбет избухна в ридания и коленичи до леглото на господарката си.

— Аз винаги ще ви бъда вярна, заклевам се! — обеща тя.

Свещеникът кимна доволен. Беше сигурен, че акушерката няма да каже нищо, защото тя, като всички, които живееха в „Грейфеър“, беше нещастна и не обичаше сър Джаспър. Само че никой нищо не можеше да направи. Мълчанието й сега говореше достатъчно красноречиво против лошия господар. Елсбет обаче беше нещо различно. Преди три месеца беше родила здраво момченце, чийто баща не искаше да се ожени за нея и да даде името си на детето. Елсбет беше съкрушена, защото твърдо вярваше, че Сийгър ще се ожени за нея. Мъката й отстъпи място на необуздан гняв, когато научи, че любовникът й вече си има жена — или поне така твърдеше той — в околностите на Нортби. Също така имал още няколко деца, научи по-късно, за голямо свое огорчение Елсбет, всички от различни жени. Тя му повярва, когато той й разказа всичко това, защото той вече беше насочил вниманието си към други глупави момичета от „Грейфеър“. Свещеникът мислеше, че Елсбет може да издаде тайните на родилката, за да направи услуга на предишния си любовник.

— Ако предадеш лейди Роуина, момиче — предупреди той Елсбет, — ще ти откажа благоволението на църквата, на теб и на цялото ти семейство. Спомни си какъв срам и унижение ти донесе срамната ти плътска страст… — И наум добави: — Както и на тази дама тук.

— Бебето вече идва — каза кисело акушерката.

Чу се слабият плач на детето и свещеникът направи кръстния знак, благодарен на Бога за успешното раждане.

— Момче е — каза акушерката, — но няма да живее дълго, защото вече виждам образа на смъртта върху лицето му.

— Слава… Богу! — прошепна Роуина Кийн и всички разбраха какво искаше да каже тя.

— Доведи сър Джаспър, момиче — нареди отец Анселм на Елсбет. — Не казвай нищо повече от това, че съпругата му е родила син.

Елсбет кимна и изтича вън от стаята.

— Дайте ми… детето — каза Роуина, съвсем отпаднала. Акушерката беше свършила с почистването на бебето от околоплодната вода. Уви го в чисти пелени и го подаде на майка му. Роуина го взе в прегръдките си, а нежните й сини очи се напълниха със сълзи.

— Бедното дете — каза тя тихо.

Вратата на спалнята се отвори с гръм и трясък, грубо блъсната отвън. Джаспър Кийн влезе наперено.

— Къде е синът ми? — попита той високо. — Дайте ми момчето!

Беше полупиян и залиташе из стаята. Роуина кимна на акушерката, която взе детето от нея и го подаде на баща му. Джаспър Кийн дълго гледа сбръчканото личице на сина си, а после погледна свещеника право в очите и попита:

— Ще живее ли?

— Мисля, че не, господарю — отговори отец Анселм. — Трябва незабавно да го кръстим.

Джаспър Кийн кимна.

— Кръстете го Хенри — каза той и подаде бебето на Елсбет.

— Какво, господарю? — Роуина с мъка се изправи до седнало положение и, с последните си сили, се присмя на съпруга си. — Нима няма да го кръстиш Ричард, на онзи, който ти даде всичко това? Къде остана твоята благодарност?

Сър Джаспър застана до леглото и сведе поглед към нея.

— Дори сега, когато смъртта вече се е настанила в очите ти, сладка Роу, ти си красавица — отбеляза той. — Ще кръстим бебето Хенри, за да уверим краля в предаността си. Колкото до Ричард, да, дължа му малко нещо заради „Грейфеър“. Но след като оплача теб и бебето и нося известно време траур, аз ще се оженя отново, сладка Роу, и фамилията Грей от „Грейфеър“ ще остане само спомен, ако въобще някой ще си спомня за тях и за крал Ричард. Имам намерение да основа тук нова династия. Ще построя огромна църква в селото, точно до сегашната. Ти и нашият син ще имате своето място в новата династия, защото ще се погрижа да ви положат в семейната гробница. Вие ще бъдете първите от многото — завърши той и се засмя.

Роуина се засмя, като чу думите му. Смехът й беше кратък и приличаше по-скоро на лая на куче.

— Ще завършиш дните си… съвсем сам, Джаспър — каза тя и падна обратно на възглавниците. — Съвсем сам…

Очите й се затвориха, а дишането й стана извънредно тежко. Очарован, Джаспър Кийн наблюдаваше предсмъртната агония на съпругата си. Сега, пред лицето на смъртта, Роуина изведнъж беше придобила повече смелост и сила, отколкото беше имала през целия си живот. Винаги беше била толкова слаба и покорна. Тя наистина беше най-красивата жена, която беше притежавал, и му беше идеална партньорка в леглото. Трябваше да признае, че тя ще му липсва, въпреки че се оказа неспособна да го дари със здрав син. Сините й очи отново се отвориха. Сър Джаспър изпита толкова силен страх, че кръвта се смръзна във вените му, а космите по врата му настръхнаха. Роуина го погледна право в очите и каза с глух глас:

— Никога няма да притежаваш „Грейфеър“, Джаспър. — Тя направи дълга пауза, а после продължи: — Ти… си… прокълнат!

И животът напусна очите й. Джаспър стоеше като прикован на мястото си до леглото й. Не можеше да се помръдне.

Най-после свещеникът се приближи и нежно затвори очите на Роуина. Зад него бебето слабо проплака. Отец Анселм се обърна и направи знак на Елсбет да го последва с детето до семейния параклис.

— Ще дойдете ли и вие, господарю? — попита той бащата.

Той поклати отрицателно глава, без да промълви нито дума. Мина покрай свещеника и слезе долу в залата, където продължи да пие. Малко преди зазоряване изпадна във вцепенение. Точно тогава Хенри Кийн въздъхна за последен път.

Когато Джаспър Кийн се събуди по пладне на другия ден с ужасно главоболие и пресъхнала уста, гробът за съпругата и детето му беше вече готов и ги чакаше. В малката църквица на „Грейфеър“ Роуина беше положена в ковчега си, облечена в най-хубавата си рокля, пшениченорусата й коса беше измита и сплетена на една плитка. В прегръдките си държеше мъртвото дете. Добрите хора на „Грейфеър“ бяха вече преминали покрай ковчега и сега чакаха с нетърпение сър Джаспър Кийн, за да могат да погребат бедната си господарка. Когато най-после дойде, придружен от Сийгър, беше вече средата на следобеда и наближаваше времето на залеза. Беше първи декември. Джаспър Кийн погледна само бегло жената, която му беше съпруга, макар и за кратко. Даде сигнал на свещеника да започва опелото.

В църквата беше студено. Службата беше кратка. Графът остана само докато хвърли буца пръст върху ковчега на съпругата и сина си. Веднага след това си тръгна. Фицуотър беше този, който с любов изпълни задачата да покрие изцяло гроба. Когато свърши, червените лъчи на залязващото слънце огряваха западните хълмове. Роуина беше положена до първия си съпруг, Хенри Грей, защото всички, които я познаваха, знаеха, че такава е последната й воля. Когато изпълни задачата си, Фицуотър се върна в залата на крепостта, където завари сър Джаспър и Сийгър, вече полупияни, с две хубавички прислужнички. Очевидно имаха намерение да прекарат една дълга нощ в женските обятия. Те не го видяха нито да влиза, нито да излиза, защото, след като ги погледна с презрение, Фицуотър побърза да се махне тихо оттам. Не беше вероятно сър Джаспър да го потърси тази нощ.

Фицуотър беше необикновено висок. Височината му беше още по-уникална заради факта, че той беше много строен. Беше толкова слаб, че можеше да се нарече и мършав. Това караше мнозина да се заблуждават по отношение на силата му. Макар и слаб, той имаше здрави мускули и беше жилав и много силен. Имаше издължено и изразително лице, което обикновено беше тъжно. Очите му бяха светли и интелигентни, а челото — високо. Косата му, която беше пясъчножълта, беше винаги късо подстригана. Но най-характерната му черта беше дълбокият му глас.

— Ще бъда в къщичката си — каза той на часовоите и прекоси моста, преди да го вдигнат за през нощта. Спусна се бързо по хълма, от другата страна, на който беше малката каменна къща, която лорд Грей беше дал на семейството му преди много години. От комина й се издигаше бледосив пушек, който се виждаше дори в сгъстяващия се здрач. От малкото прозорче струеше светлина, която подсказваше, че вътре е топло и уютно. Фицуотър отвори вратата на дома си, наведе се, за да мине през прага, и влезе. Вътре бяха съпругата му Розамунд, синът му Роуън и четири от дъщерите му. Всички бяха насядали до масата. Трите му най-големи дъщери вече бяха омъжени и живееха със семействата на съпрузите си.

— Тази вечер не си ли необходим в крепостта? — попита го съпругата.

— Сийгър е с него — каза мрачно Фицуотър. — Дъщерите на Деруърд им правят компания. На сутринта и двамата ще са махмурлии. Тези две момичета имат ужасно поведение.

— Те нямат майка, която да ги научи как трябва да се държат — каза тихо Розамунд.

— Слава Богу, че Уона, Скърли и Нелин са омъжени и са далеч от „Грейфеър“ — каза Фицуотър. — Сега, когато лейди Роуина е мъртва, Джаспър няма да сдържа плътските си страсти. Нито едно момиче в околността няма да е в безопасност. — Той втренчи поглед в най-малката от дъщерите си. — Джейн, ти на колко години стана?

— На девет, татко — отговори момичето.

— А ти. Еба?

— На седем, татко.

— А малката ми Ани?

— На пет, татко — усмихна се най-малкото момиченце.

Фицуотър кимна.

— Те са в безопасност, но ти, Лона, няма да си в безопасност, докато не се омъжиш. Синът на Ред е добра партия за теб и ти го знаеш.

Розамунд видя несъгласието, което очите на Лона изразиха, и каза.

— Лейди Арабела обеща на Лона, че ще я вземе за лична камериерка, мъжо. Лона може да си търси съпруг и по-нависоко от сина на Ред, така мисля аз. Освен това сър Джаспър ще иска да си получи правото на господаря да прекара първата брачна нощ с булката на васала си. Това ще му достави истинско удоволствие.

Фицуотър кимна, за да изрази съгласието си с думите на съпругата си.

— Да, ще му достави удоволствие да изнасили една безпомощна девица. Не искаме това да се случи и с нашата Лона. — Той мълча дълго време, а после каза на дъщеря си: — Имаш ли достатъчно смелост да се качиш на коня и да отидеш отвъд хълмовете Шевиот, да потърсиш Арабела и да й разкажеш за смъртта на майка й, а после да я помолиш да те вземе на служба при себе си, Лона?

Лона не се поколеба нито за миг.

— Да, татко! — отговори тя.

— Съпруже! — извика силно Розамунд и хвърли предупредителен поглед към по-малките дъщери, които слушаха внимателно разговора. Той, изглежда, ги забавляваше.

— Не сте чули нищо, момичета мои — каза тихо Фицуотър на Джейн, Аба и Ани. — Ако кажете дори думичка на някого, може да ни убият. Разбирате ли?

Трите кимнаха тържествено и отговориха в хор:

— Да, татко!

— Тогава, отидете в леглата си, момичета, кажете молитвите си, помолете се и за душата на бедната лейди Роуина и заспивайте — каза баща им.

Трите станаха от масата и послушно се заизкачваха по тясното стълбище към втория етаж на малката къщичка. Отгоре се чуха детските гласчета, които редяха думите на молитвата за сън. Фицуотър се усмихна, в очите му проблеснаха любов и щастие, и каза на Лона:

— Ще тръгнеш преди зазоряване, Лона, а брат ти ще те придружи. Ще ти дам и кобилата на лейди Арабела, за да я заведеш при нея. Роуън, ти ще вземеш черния жребец, но ще трябва да се върнеш до падането на нощта. Нито Сийгър, нито сър Джаспър знаят колко коня има в конюшните, така че няма да забележат изчезването на кобилата. Тази нощ небето говори, че утре сутринта ще има дъжд, така че нито един от двамата няма да си покаже и носа навън от Голямата зала. Сър Джаспър ще остане да се наслаждава на „наследството си“, сигурен съм. След изчезването на Лона ще кажем, че е избягала, защото не е искала да се омъжи за сина на Ред. Всички знаят какви са чувствата й към него, нали, Лона? — завърши баща й, като дори направи опит да се пошегува.

— Не бива да нараняваме чувствата и гордостта на момчето — каза Розамунд, която имаше добро сърце.

— Не се тревожи, мамо, няма да го обидим — каза Лона със смях. — Той ме обича не повече, отколкото аз — него. Той е хвърлил око на нашата Джейн, а тя също наистина го харесва.

— Нима? Истина ли е това? — каза майка й изненадана. — Е, сега започвам да виждам нещата в съвсем друга светлина.

Всички се засмяха, защото Розамунд много обичаше да събира младите хора. И беше толкова добра в това изкуство, че цялото село разчиташе на нея за тези неща.

— Къде трябва да заведа Лона? — попита Роуън. Той беше разумен и практичен младеж, също като баща си.

— Нашата господарка беше открадната от граф Дънмор. Говорят, че се е оженил за нея, за да си отмъсти на сър Джаспър — отговори Фицуотър. — Заведи Лона в замъка „Дънмор“, защото ако лейди Арабела не е там, те знаят къде е. Кажи, че Лона е нейната лична камериерка и е избягала от „Грейфеър“, за да й служи. Кажи още, че й носи вести за майката на лейди Арабела. Тогава ще можеш да оставиш сестра си и да се върнеш у дома. Но ти, Роуън, също можеш да прецениш какво да направиш.

— Как ще успеем да вземем и върнем конете, без да ни видят, татко?

Фицуотър се усмихна.

— Много пъти съм отмъквал коне от „Грейфеър“, синко. Едната стена на конюшнята е всъщност външна стена на замъка. В нея има малка вратичка, през която спокойно можеш да преведеш един кон. Тя е прикрита добре и не се вижда отвън. Вече толкова много години не са открили съществуването й. Джон, конярят, има много здрав и дълбок сън. Но дори да се събуди, той не би казал нищо. Надява се да се ожени за вашата леля Елсбет. Няма да се кара с мен сега. Ще се погрижа за конете, момчето ми. — Засмя се, като видя изненадата, изписана по лицето на сина му. — Хайде, Лона, облечи си топли дрехи. Сложи си всичките фусти, които имаш, а също така и вълнени чорапи. Ще бъде студено, ще вали дъжд и ездата няма да е никак приятна. И по-добре си лягайте веднага, защото утре ще имате нужда от всичките си сили.

Когато децата отидоха да си легнат, Фицуотър седна близо до огъня и прие издяланата от дърво чаша, която жена му беше напълнила с леко пивкаво вино. Жена му коленичи до него.

— Какво ще стане сега, мъжо? — попита го тя.

— Не знам. Предполагам, че сър Джаспър ще помоли краля да узакони собствеността му над „Грейфеър“ и ще си потърси веднага друга съпруга. Точно затова изпращам Лона при лейди Арабела. Тя е последната от рода Грей и ако наистина я познавам толкова добре, колкото си мисля, няма толкова лесно да преотстъпи земите си на сър Джаспър Кийн. Ще се бори с него.

— Но дали ще може да си вземе обратно „Грейфеър“, съпруже? Тя е омъжена за шотландец — каза Розамунд.

— Не знам, жено, не съм запознат с тези въпроси и с правилата, според които живеят благородниците. Но не искам сър Джаспър Кийн за свой господар и ще направя всичко, което мога, за да го отстраня. Ако лейди Арабела е доволна да бъде само графиня Дънмор, не бих могъл да направя нищо повече. Но вярвам, че когато научи, че майка й е починала по време на раждането, лейди Арабела ще пожелае да си отмъсти за нейната смърт. А нейният съпруг може би отново ще пожелае да потърси справедливост за смъртта на Юфимия Хамилтън.

— Какво ще стане с нас, с нашето семейство — продължи да пита Розамунд разтревожена, — ако сър Джаспър научи, че ти искаш да го предадеш?

— Няма да направя нищо повече от онова, което току-що казах, жено — отговори Фицуотър. — Ще изпратя съобщение на лейди Арабела, нищо повече. Кой ще разбере, че съм го направил? Лона ще е заминала, а Роуън ще се е върнал. Освен това, нима лейди Арабела няма право да знае за смъртта на майка си. Тя трябва да се моли за душата на бедната жена.

Розамунд кимна бавно.

— Прав си, мъжо — каза тя. Наистина беше повярвала в доводите на съпруга си. Фицуотър никога не беше предприемал нещо, което да заплаши сигурността на семейството му. Тя знаеше, че и сега не би ги поставил в опасност.

— Хайде да си лягаме — каза Фицуотър.

Когато се сгушиха в прегръдките си, той успокои страховете й. Те се любиха бурно, докато постигнаха пълно удовлетворение и за двамата. Той я остави да спи със спокойна усмивка на лицето, час-два преди зазоряване. Промъкна се тихо в нощта, изкачи се по хълма към крепостта, пъхна единствения ключ, който съществуваше за тайната вратичка на конюшните, в ключалката и влезе. Спря и се ослуша. Някъде отгоре долетя силното хъркане на Джон и по-нежни звуци, характерни за жените, които спят, което подсказа на Фицуотър, че Джон не е сам в леглото си. Сигурно е Елсбет, помисли си капитанът, защото Джон истински я обича. Чу се плачът на малко дете и Фицуотър разбра, че е прав в предположенията си, защото Елсбет не би оставила детето си само. Тя беше добра майка. По-добре беше да побърза, защото племенникът му май беше огладнял и щеше да се събуди съвсем скоро. А това означаваше, че Елсбет също ще трябва да се събуди, за да накърми сина си. Щеше да бъде далеч по-добре тя да не узнае нищо. Той отиде, съвсем инстинктивно, до яслата, която му трябваше. Оседла първо черния жребец, а после и кобилата на Арабела. Конете го усетиха, но бяха още сънени и останаха тихи и спокойни. Той бързо преведе двата коня през тайната вратичка. Държеше юздите в едната си ръка. Обърна се и с другата заключи вратата след себе си. А после се спусна с конете по хълма и ги заведе в малката си къща. Тъмнината ги скри от погледите на дремещите часовои.

Розамунд вече беше станала и приготвяше овесена каша. Щеше да издълбае два от вчерашните хлябове и да изсипе в тях кашата. Така приготвените хлебчета щяха да вземат децата, когато тръгнеха на път. А за закуска щяха да имат само каша. Двете деца ядяха бързо и пиеха бира от една-единствена издълбана от дърво чаша. И двамата разбираха, че трябва да побързат. Трябваше да са далеч от „Грейфеър“, когато първите лъчи на слънцето докоснеха земята. Когато станаха от масата, Розамунд пъхна една кошница в ръката на сина си.

— За из път — каза тя и се обърна към Лона: — Не знам дали ще се видим някога пак, дъще — поде сериозно тя. — Но помни всичко, на което съм те научила, и всичко, което съм ти казала. Вярвай в Бога и бъди предана на лейди Арабела. — И тя непохватно прегърна Лона. — Нека Исус и благословената Дева бдят над теб, детето ми. Изпращай ми по някоя и друга дума винаги, когато можеш.

Едва тогава, в този миг, Лона разбра смисъла на това, което ставаше. Светлите й лъчезарни очи се напълниха със сълзи. Но тя си помисли, че приключението, в което се впуска, е очарователно. Реши, че ще й е по-добре там, настанена при лейди Арабела. Щеше да бъде личната камериерка на графинята. Нито един член на тяхното семейство не се беше издигал толкова нависоко! Тя целуна набързо майка си и каза:

— И вас да ви пази Господ, мамо. Сбогом!

— След час ще завали — предупреди Фицуотър сина си, а Розамунд загърна главата и раменете на дъщеря си със своя най-хубав вълнен шал. И двамата придружиха децата си до външната врата, за да ги видят как потеглят.

— Ще бъдат ли те в безопасност? — попита тя съпруга си.

— Да, те не са откраднали нищо друго, освен конете. Роуън е достатъчно умен. Ако шотландците ги спрат, ще каже, че иска закрила от графиня Дънмор. Освен това лошото време днес ще задържи повечето хора по домовете им.

Те останаха на прага, докато тъмнината погълна двата коня. Съвсем скоро престанаха да чуват и тропота на копитата им. Фицуотър се усмихна доволен. До зазоряване оставаше повече от час, а денят щеше да бъде мрачен. Почувства първите дъждовни капки по лицето си, хвана съпругата си за ръка и двамата се прибраха в къщата. Положи я в леглото и разхлаби дрехите си. Малката опасност, на която беше изложен, докато извеждаше конете от конюшнята, все пак беше породила у него известно напрежение, което сега започваше да се стопява, а отпускането и душевното спокойствие засилваха плътските му желания. Той се чувстваше млад и много потентен. Розамунд се усмихна и повдигна долната си риза. Фицуотър се засмя приглушено, защото знаеше, че и двамата мислят за едно и също нещо. Имаха още малко време за удоволствия, преди да се заемат с всекидневните си задължения и грижите за децата. Всяка възраст, реши той, си има своите предимства.

А навън вече валеше проливен дъжд. Децата бяха стигнали до първия крайпътен камък, разположен до първия хълм отвъд „Грейфеър“. Лона се загърна плътно в шала на майка си, като тихо проклинаше лошото време. Малко пред нея, Роуън се усмихна, защото чу думите й. Не знаеше, че на нея са й известни такива цветисти изрази. Нали тя, все пак, беше момиче. Той също се загърна по-плътно във вълнената си пелерина и сгуши глава в раменете си. Денят нямаше да е нито лесен, нито приятен. Щеше да измине дълъг път, преди отново да види дома си и топлото си легло. Продължиха да яздят. Нощта се превърна в ден. Дъждът се лееше като сребърен поток от сивото небе. Часовете минаваха, а силата на природната стихия не намаляваше. Яздеха, без да говорят. Лона следваше брат си, който се молеше указанията на баща му за посоката да са точни. Макар че нямаше пътни знаци, нито пък други ориентири, Роуън разбра точно в кой момент и на кое място пресякоха границата и влязоха в Шотландия. Странно, но беше така.

— От другата страна сме, Лона — каза той. — Сигурен съм, че не е много далеч.

И наистина, след по-малко от два часа видяха пред себе си стените на замъка „Дънмор“. Бяха уморени, но въпреки това профучаха по моста. Конете като че ли усещаха, че наближават сух заслон и, може би, храна. Не спряха, докато не преминаха през портата и не се озоваха в четвъртития преден двор на замъка. Роуън плавно се плъзна от гърба на коня, стъпи на земята и срещна любопитния поглед на въоръжен мъж, който бързо се приближи към него и го поздрави.

— Е, е, кои сте вие? — попита ги часовоят.

— Аз съм Роуън, син на Фицуотър, идвам от „Грейфеър“ с личната камериерка на лейди Арабела. Нося съобщение за господарката си.

— Графът и неговата съпруга са в „Глен Айлийн“ за сватбата на сестрата на Негово благородие, която ще бъде след три дни — отговори часовоят.

— Далеко ли е? — попита Роуън. — Можете ли да ми покажете в каква посока е това?

— Три мили, не повече — отговори мъжът. — Изчакайте да получа разрешение от капитана и аз самият ще ви заведа.

Лона кихна веднъж, а после още няколко пъти.

— Господи, момичето е мокро до кости — каза часовоят и я погледна по-внимателно. — Защо не влезете в замъка, където ще ви дадат топла супа, докато се върна?

— Не — каза Лона. — Но ви благодаря, сър. Трябва да стигна при господарката си възможно най-бързо, защото новините, които нося, са много важни.

Мъжът бързо се отдалечи.

Загрижен, Роуън каза:

— Можем да спрем за малко, Лона. Ако искаш.

Момичето поклати глава.

— Вече е почти пладне, Роуън, и става все по-студено. До вечерта дъждът ще се превърне в сняг, а сега се стъмва рано. Декември е. Трябва да се върнеш в „Грейфеър“, преди да са открили, че те няма. Това ще направи Сийгър подозрителен и той ще започне да вре носа си тук и там. А тогава ще разбере, че съм заминала. Ще види, че я няма кобилата на господарката. Ще ти е много трудно да обясниш всичко това на сър Джаспър и въпреки че той казва, че е доволен да остави татко на длъжността капитан на крепостта, Сийгър завижда на мястото и авторитета му. Сега, когато бедната лейди Роуина е мъртва и няма нито един Грей в „Грейфеър“, кой знае какво може да се случи. Времената не са добри, братко, не искам татко да загуби службата си, а семейството ни — дома си. Сър Джаспър няма и капчица добрина в сърцето си.

Той се замисли над думите й и реши, че те са много мъдри. Беше малко засрамен дори, защото нито за миг не помисли, че за баща им съществува някаква опасност. На Роуън винаги му се беше струвало, че баща му притежава власт. Но в думите на Лона имаше много здрав разум, затова, когато часовоят се върна и каза, че е готов да ги заведе до „Глен Айлийн“, Роуън му благодари и те незабавно продължиха пътя си.

В Шевиот Корт, къщата на лорд Флеминг в „Глен Айлийн“, днес цареше невъобразима суетня и неописуема врява. Булката беше открила на бузата си петно, което я накара да избухне в сълзи, защото беше сигурна, че няма да изчезне до деня на сватбата. Точно по средата на тази безумна врява пристигнаха децата на Фицуотър. Арабела, която слизаше по главното стълбище на къщата, ги видя, застанали в коридора, и с радостен писък се хвърли към тях. Часовоят се усмихна, доволен от това, че е зарадвал новата графиня, която все още малцина от подчинените й познаваха, защото тя живееше тук, в Глен Айлийн.

— Лона! Роуън! Как така сте тук? Как е майка ми? Какво ново в „Грейфеър“? Говорете! Говорете!

Лона отново кихна.

— О, мила — каза Арабела, — ти си мокра до кости и премръзнала. О, бедните ми! — Тя се обърна към часовоя. — Заведи Роуън в кухнята, за да се изсуши, моля те. Лона, ела с мен.

— Господарке… лейди Арабела — каза Роуън, — не мога да остана. Татко открадна конете от конюшнята. Трябва да върна жребеца, преди да са открили, че го няма. Лона ви доведе кобилата. Татко каза, че тя може да остане тук.

— Не можеш да тръгнеш, преди да си се изсушил, Роуън — каза Арабела категорично. — Отиди в кухнята да се нахраниш, а аз ще ти намеря сухи дрехи. Конят ти също трябва да си почине. Времето няма да стане по-добро.

— Съветът е добър, момче — каза графът, който също се беше появил в коридора, защото беше научил за пристигането им. Фъргюс, заведи момчето в кухнята и нахрани коня.

— Да, господарю! — отговори часовоят и се усмихна срамежливо на Лона. — Надявам се, че няма да се разболееш, момиче — каза той, обърна се рязко и излезе заедно с Роуън.

Лона почувства как и без това горещите й бузи почервеняват. Младият часовой беше наистина красив момък. Може би все пак щеше да се научи да обича тази студена, сива и негостоприемна страна.

— Арабела, отиди да кажеш на майка ми за пристигането на твоите слуги — каза графът. — Момичето ще има нужда от гореща вана и сухи дрехи. Аз ще й донеса малко уиски, за да се стопли, а после ще я заведа в кухнята, за да се сбогува с брат си. След това ще ти я изпратя.

Арабела се усмихна топло на съпруга си, доволна, че той проявява любезност и загриженост към Лона и Роуън. След това бързо излезе. Графът също излезе, върна се с чаша уиски и каза:

— Новините, момиче?

— Лейди Роуина е мъртва, господарю. Умря при раждането. Момчето също умря. — Тя изгълта уискито и се задъха, защото почувства стомаха си като огнена топка. След малко топлината запълзя и по вените й. — Господи! Тази напитка е много силна, господарю!

Тевис Стюарт се засмя.

— Да, момиче, много е силна — съгласи се с нея той. — Довърши разказа си, преди да се е върнала съпругата ми.

Лона кимна:

— Баща ми е Фицуотър, капитанът на крепостта, господарю. Не може открито да се противопостави на сър Джаспър Кийн, защото се страхува да не изложи на опасност семейството си, но е предан на фамилията Грей. Иска лейди Арабела да знае за смъртта на майка си. Казва, че сър Джаспър ще действа бързо, за да заздрави позициите си в „Грейфеър“.

— Да, така ще стане — отбеляза графът. — И аз щях да постъпя така, ако бях на негово място. А ти, момиче? Баща ти те е изпратил в „Дънмор“, за да бъдеш в безопасност, така предполагам. Ти си красиво момиче, а окото на сър Джаспър забелязва такива като теб.

Лона се изчерви и се изкикоти, но бързо се опомни.

— Леля ми, Елсбет, беше лична камериерка на лейди Роуина, господарю, а аз щях да служа на лейди Арабела. Баща ми наистина ме отпрати от „Грейфеър“, за да бъда далеко от сър Джаспър, но също така лесно можеше да ме омъжи, защото имах няколко предложения. Но аз предпочитам да започна службата си при господарката, ако тя ме иска.

През последните три месеца Тевис Стюарт беше ухажвал усилено невястата си, която, шест месеца след сватбата, все още му беше съпруга само на думи. Вече беше готов да си признае, че се е влюбил в Арабела. Искаше да си я вземе в „Дънмор“, искаше я в леглото си. Знаеше всичко за Фицуотър, за жена му Розамунд, Роуън, Лона и всички деца на Фицуотър, защото Арабела му беше разказала всичко за живота си. Съпругата му страдаше от отсъствието на Лона. Ако сега „разрешеше“ на Лона да остане, щеше да сложи успешен край на ухажването.

— Да, тя ще иска да останеш, момиче — каза той на Лона. — Ти много й липсваш, но аз искам да те помоля за една голяма услуга.

— Всичко, каквото кажете, господарю! — обеща Лона. Арабела беше такава късметлийка, помисли си тя. Графът беше по-красив дори от сър Джаспър!

— Сестра ми, Алис, трябва да се омъжи на пети този месец. Ако кажеш на съпругата ми за смъртта на майка й, това ще помрачи радостта от сватбата. Арабела няма да може да се крие всеки път, когато й се доплаче. Тя е моя съпруга, а аз съм глава на семейството. Лошите новини могат дори да попречат на сватбата на Алис, а аз много я обичам, защото е най-малката ми сестра.

— Съгласна съм, господарю, но господарката ще ме разпитва до припадък за новини от „Грейфеър“. Ако избягвам въпроса, тя ще се запита какво не е наред. Не мога да я излъжа — каза Лона, много разтревожена.

— Да, тя е твърдо решена да изкопчи всичко от теб. Като куче териер е — каза графът и се засмя, — но ако се престориш на болна, Лона, тя няма да те разпитва, докато не се почувстваш по-добре. Можеш ли да го направиш?

— Да, господарю, но как ще заблудя останалите хора в къщата?

На вратата се почука и графът извика високо, че могат да влязат. В стаята се втурна Флора. Усмивка озари красивото лице на Тевис Стюарт.

— Флора ще ни помогне, момиче! — каза той, а после набързо обясни затруднението, в което се намираха.

Когато свърши. Флора кимна:

— Ще заведа Лона в кухнята да се сбогува с брат си, господарю, а това ще ви даде време да намерите майка си и да обясните плана. Не много след като брат ти си тръгне, ти трябва да припаднеш, момиче. Ще можеш ли да се престориш?

— Да — каза спокойно Лона, — ще мога.

— Добро момиче — одобри графът. — Не се тревожи за нищо. Аз сам ще разкажа на Арабела за смъртта на майка й, но след сватбата.

В кухнята Лона се сбогува с брат си. Топлината, която се излъчваше от фурните и от камините, бързо беше изсушила мокрите му дрехи. Топлото ядене и няколко чаши бира бяха възвърнали силите му. Фъргюс, който ги беше довел тук, беше останал да му прави компания. Като го разгледа по-отблизо, Лона реши, че той наистина е красив. Косата му бе черна и права, а сините му очи весело блестяха, докато си бъбреше с кухненските прислужнички, на които той очевидно беше любимец. Изтощена и все още мокра, Лона никога през живота си не се беше чувствала толкова непривлекателна. Неизвестно защо, това я тревожеше и тя изля гнева си върху Фъргюс.

— Брат ми трябва незабавно да си тръгне, бърборко такъв! — скара му се тя. — А ти си седиш тук със самодоволна физиономия и говориш ли говориш, като с това го караш да прави същото.

— Престани, Лона — отговори спокойно Роуън. — Скоро ще бъда мокър до кости. Нека се насладя на още миг уют и топлина.

— Ако Сийгър разбере, че те няма, на татко и на семейството ни ще се случи нещо ужасно — каза Лона. Изведнъж гласът й изневери, а по бузите й се затъркаляха сълзи, за неин най-голям срам.

Фъргюс скочи от мястото си.

— Не се тревожи, момиче — каза той. На красивото му лице беше изписана истинска загриженост. — Тръгваме вече. Аз ще изпратя брат ти чак до „Грейфеър“. Не се страхувай за него.

— Бог да е с теб, Роуън — успя да каже Лона, а после излезе на бегом от кухнята. Флора бързаше след нея.

Когато научи за болестта на Лона, Арабела много се ядоса. Лейди Марджъри я увери, че това никак не е изненадващо, като се има предвид, че „горкото дете“ е яздило цял ден под проливния дъжд.

— Представи си, горкото дете имаше четири фусти, две, от които фланелени, и всичките бяха мокри, като че ли току-що извадени от водата — каза лейди Марджъри. — А пък шалът…!

— Кога ще мога да я видя? — попита Арабела. — Искам да науча новините от „Грейфеър“, мадам.

— Ще минат няколко дни, докато Лона се посъвземе, мила — отговори лейди Марджъри. — Сигурна съм, че нищо не е толкова важно, че да не може да почака. Сигурно ще се чувства добре след сватбата на Алис и Робърт Хамилтън.

Арабела трябваше да се задоволи с преценката на свекърва си за положението, защото да й задава по-нататъшни въпроси би било грубост и проява на лошо възпитание. За шестте месеца пребиваване в Шотландия тя беше успяла да обикне всички членове на това голямо семейство. Въпреки че беше отраснала като единствено дете в семейството и в относителната изолираност на крепостта „Грейфеър“, за Арабела не беше трудно да се превърне в любяща и обичана от всички Стюарт. Сватбата на Алис Флеминг и Робърт Хамилтън беше първият истински празник, в който участие щеше да вземе и Арабела. Щом лейди Марджъри казваше, че Лона ще се оправи, тя трябваше да приеме отговора и да се радва на предстоящата сватба.

Пети декември дойде. Беше студен, но за всеобща изненада, ясен ден. Декември не беше месец, през който слънцето ярко грее, и това, че веселите му лъчи огряваха, макар и да не топлеха, земята, беше сметнато за добро предзнаменование. Като че ли всичко говореше, че съвместният живот на младоженците ще бъде щастлив. Алис Флеминг беше много красива, облечена в рокля от бяло кадифе, чиято горна част беше силно прилепнала по тялото. Талията беше ниско разположена, а деколтето — така изрязано, че да подчертава красивите й гърди. Роклята беше с висока яка, щедро обточена с хермелин. С хермелинова кожа бяха украсени и дългите тесни ръкави и ръбът на роклята, включително и дългият шлейф, който, освен това, беше украсен и с жълт брокат. Не носеше никакви бижута, освен венчалния си пръстен и нежна златна верижка на кръста, от която висеше златен кръст. Косата й беше свободно пусната, за да подсказва за нейната непорочност. Беше наметнала пелерина, обточена с кожи. Беше придружена от двора на Шевиот Корт до църквата от баща си, събралите се за сватбата гости и семейството си. Когато влязоха в църквата, Арабела се огледа и сметна, че всичко в нея говори за варварски разкош. Членовете на фамилията Флеминг бяха облечени в карирани поли, в които преобладаваха червеният, зеленият и синият цвят. Тези цветове бяха основните за тяхната фамилия. Семейство Хамилтън носеха дрехи, чиито карета бяха в синьо и червено, украсени с тънка бяла линия. А Стюартите от Дънмор носеха поли, чиито преобладаващи цветове бяха зелено, черно, тъмносиньо и червено. Дрехите на дамите бяха толкова разноцветни, че не се поддаваха на описание.

Всички бяха много любопитни и нямаха търпение да видят съпругата на Тевис Стюарт, която, ако мълвата беше вярна, не беше влязла още в замъка му, камо ли в леглото му. Много от дамите честно си признаваха, че не знаят защо това е така, тъй като, според тях, нямало никаква причина за подобно поведение. Граф Дънмор притежаваше чара на Стюартите, така смятаха всички присъстващи жени без изключение. Хората говореха, че тя е англичанка, а това вече беше пикантна новина и че той я откраднал от църквата в деня, в който щяла да се омъжи за другиго. Всички приятели, роднини и съседи бяха приели поканите, защото знаеха, че графът и съпругата му със сигурност ще присъстват на сватбата на Алис Флеминг и Робърт Хамилтън.

Арабела не ги разочарова. Беше облечена в рокля от светлосиньо кадифе и сребриста пелерина, обточена с хермелинови кожи. Беше вдигнала красивата си коса със златни фиби, украсени с перли. На врата си носеше огърлица от перли и аквамарини. На всеки един от пръстите й блестеше златен пръстен. Красивият й съпруг й засвидетелстваше огромно внимание, което правеше интригата още по-интересна.

Когато религиозната церемония свърши, всички гости се върнаха обратно в Шевиот Корт за банкета, където внимателно наблюдаваха графа и неговата съпруга. Обаче нищо в поведението им не подсказваше какво е естеството на отношенията им. Те бяха, във всяко едно отношение, щастлива двойка. Когато се разделяха за малко по необходимост, Тевис Стюарт винаги търсеше с поглед съпругата си, като че ли копнееше за нея. Това объркваше гостите и те не знаеха какво да мислят.

— Ти си женен за нея, нали? — попита го неговата полусестра принцеса Мери, която вече беше сключила втори брак. Вторият й съпруг беше лорд Джеймс Хамилтън, далечен роднина на настоящия младоженец. — Наистина ли си женен за нея?

Тевис Стюарт се засмя и с обич целуна по бузата красивата си сестра.

— Колин ни венча през юни, точно както днес венча Алис и Робърт.

— Това нищо не ми говори — отговори сухо сестра му. — Говорят, че тя не живее в „Дънмор“. Вярно ли е това?

— Да — отговори честно той.

— Аха! — възкликна тя. — Значи е вярно!

— Какво е вярно, Мери?

— Твоята съпруга е все още девствена! — прошепна принцесата.

— За Бога, Мери! Какво общо има това с теб? — попита раздразнено графът. — Нашият живот не засяга хората и не бива да бъде обществено достояние.

Тя се усмихна многозначително.

— Защо, Тевис? — почти замърка от задоволство тя. — Ти я обичаш, нали? Пресвета Дево, може би не знаеш как да постъпиш в случая! Прекара толкова много време на служба при брат ни, краля, че въпреки красивото ти лице и твоите двайсет и осем години, ти не знаеш как трябва да се държиш със съпругата си. Това малко момиче май те смущава, обърква, а това ми се струва много забавно! — Тя отново се засмя. Смехът й определено не му се нравеше.

Той се изчерви от неудобство и сестра му изпита съжаление към него.

— Постигна ли някакъв напредък, Тевис?

— Да. Може би довечера тя ще дойде с мен в „Дънмор“. Преди няколко месеца сключихме сделка. Мисля, че тя ще спази уговорката.

— Какво иска от теб? — попита Мери Стюарт.

Той направи гримаса, с която не се знаеше какво иска да изрази.

— Иска си обратно родния дом, Мери. Иска отново да държи в ръцете си крепостта „Грейфеър“ и да управлява там като пълновластна господарка. Тя разбира, че не би могла да живее там, след като е моя съпруга. Но иска там да бъде домът на нашата най-голяма дъщеря. Ще разреши на английския крал да й избере подходящ съпруг. Няма да бъде щастлива, докато крепостта е в ръцете на сър Джаспър Кийн.

Принцесата се замисли за миг и каза:

— Е, това е зестрата на момичето, Тевис. Мога да разбера желанието й. Ти просто трябва да намериш начин да й го върнеш. Като се има предвид колко много си направил за Джейми през всичките тези години, мисля, че той с радост ще ти помогне. Кога ще дойдеш в двора?

— След Дванайсетата нощ — каза той.

— Първо говори с Маргарет — посъветва го сестра му. — Тя ще ти помогне. Спомняш ли си какъв шум се вдигна около нейната зестра?

— Тогава Джейми постъпи мъдро, като предпочете земите пред златото. Златото отдавна щеше да е пропиляно, но островите завинаги ще останат част от Шотландия — отбеляза графът.

— Да — съгласи се сестра му, — земята е по-ценна от златото. Щом разбираш това, сигурно разбираш и отношението на Арабела към „Грейфеър“.

— Никога не съм казвал, че не я разбирам, Мери, но не знам дали ще мога да й го върна. Ще се опитам и знам, че Джейми ще ми помогне, но всичко зависи от прищявката на английския крал. Не мога да предвидя как ще постъпи той.

— Сигурно и съпругата ти разбира това — каза принцеса Мери.

— Арабела разбира само онова, което иска, Мери. Тя е гневна, избухлива и своенравна, моята малка съпруга.

— Никога не съм мислила, че ще доживея деня, в който ще видя Тевис Стюарт навел глава пред съпругата си — каза сестра му, целуна го бързо по бузата и отиде при съпруга си.

Защо, помисли си графът, всички жени имат жила и все гледат да те ужилят? Думите на сестра му започваха да събуждат гнева му, бяха му причинили болка, макар да не знаеше точно защо. Някой го докосна нежно по ръката. Обърна се и видя съпругата си.

— Приличаш на буреносен облак — каза тя.

— Сестра ми Мери понякога прилича на отровна змия — каза той.

— Майка ти вече ни представи една на друга. Намирам, че принцесата е очарователна — каза Арабела. — Може би просто ти е казала нещо, което не си искал да чуеш. — Тя го хвана за ръката. — Ела, време е да сложим в леглото булката и младоженеца.

— Ти си единствената, която искам да сложа в леглото, мадам — каза тихо той.

— Господи! — Тя се изчерви силно.

— Ти обеща, момиче. Каза, че ще си дойдеш с мен у дома след сватбата на Алис и Роб. — Очите му не се отделяха от лицето й. Арабела уплашено извърна глава. Той я хвана за раменете, притисна я към себе си и нежно целуна косите й.

— Желая те, момиче — прошепна той.

— Ами любовта? — също шепнешком, отвърна тя. Сърцето й тежко биеше. Беше й трудно да диша.

— По дяволите, момиче, нима не виждаш, че съм влюбен в теб? Прекарвам повече време тук, отколкото в „Дънмор“, само и само да бъда с теб. Има хора, които ще се смеят до припадък, ако видят Тевис Стюарт, граф Дънмор, да държи конци за бродиране в огромните си длани, за да може съпругата му да ги навие. Само един влюбен мъж може да бъде толкова глупав.

Тя се засмя тихо.

— Ти наистина беше много търпелив тогава.

— Да, бях много търпелив всеки ден и изпълнявах всичките ти желания — отговори той, като се надяваше, че тя ще разбере какво иска да й каже.

— Страхувам се — каза тихо тя.

— Да, повечето девойки се страхуват — отговори й всезнаещо той.

— Твоята майка каза на Алис, че ще изпита болка — продължи Арабела.

— Само първия път, когато се разкъсва девствената ципа съгласи се той. — Но знам, че ти си смело момиче и можеш да преодолееш страха си.

Ръцете му обгърнаха тънката й талия, а устните му целунаха нежно бузите й. Едната му ръка се придвижи нагоре и погали дясната й гърда.

— Боже мой! — прошепна тя. — Другите ще видят!

Той стисна леко гърдата й и прошепна нежно в ухото й:

— Какво значение има? Ще кажат само, че граф Дънмор и полудял от любов по красивата си съпруга.

За един кратък миг Арабела затвори очи и се отдаде на чувственото удоволствие, което близостта на графа пораждаше и което като че ли щеше да я погълне цялата.

— Не знам дали съм влюбена в теб — успя най-после да каже тя.

— А мразиш ли ме?

— Не!

— Не ти харесвам?

— Не.

— А харесваш ли ме въобще?

— О, да, много!

— Нима не можем да изградим останалото върху това? Ела с мен у дома, в „Дънмор“, още тази нощ и ще започнем да градим общото си бъдеще — отново започна да я увещава той.

Той сигурно я обича, реши тя. Иначе нямаше да я моли да го придружи в „Дънмор“. Той беше неин съпруг. Неин господар. Тя беше негова и той можеше да прави с нея каквото пожелае. А ето че вече няколко месеца той я ухажваше с чар и нежност. Можеше да я насили, но тя не мислеше, че е способен на това. Не би било честно да му отказва по-дълго това, което му се полага като на съпруг, а подобно детинско поведение от нейна страна може да превърне любовта му в омраза.

— Ще дойда у дома с теб, господарю — каза тя тихо, — но първо трябва да сложим булката и младоженеца в леглото. Хайде, ела, защото накарахме другите да ни чакат доста дълго. — Тя нежно отстрани ръцете му от тялото си, взе едната му длан в своята и го заведе при останалите. — Аз трябва да помогна на Алис — каза тя и той кимна, за да изрази съгласието си.

Гостите изразиха гласно желанието си да бъде вдигнат тост. Докато господата вдигаха чашите си и отпиваха, булката и дамите успяха да изпълнят замисленото от преди бягство от залата. Със звънлив смях те изтичаха нагоре по стълбите и се скриха в спалнята, която беше приготвена за новобрачната двойка. Господарят на „Калкърин“ щеше да остане няколко дни при роднините си по сватовска линия, а после щеше да отведе невестата си в новия си, току-що построен, дом. На Коледа сестра му Мег щеше да се омъжи за Гевин Флеминг и щеше да излезе от същата тази нова къща.

— Нито една съпруга няма нужда в къщата си от зълва, която е на възраст за женене — говореше Мег, а тонът й подсказваше, че решението й е окончателно. — И без това Мери и Джорди ще са на ръцете й. Тя сигурно ще има и собствени деца.

Сватбената нощ на Алис и предстоящата сватба на Мег, а също така и тайната, която вече не беше тайна, за неконсумирания брак на Арабела, направиха дамите особено шумни и словоохотливи.

— Има ли нож под дюшека? — попита принцеса Мери.

— За Бога, за какво й е нужен нож? — попита Арабела.

— За да разреже болката, когато Роб разкъса девствената й ципа, глупаче! — отговори принцеса Мери, а останалите се засмяха.

— Ах — въздъхна една от дамите, — на света няма нищо по-хубаво от изправен и твърд мъжки член! Заради това си струват всякакви грехове!

— Ти би трябвало да знаеш — отговориха в хор останалите. — Имала си трима съпрузи, Ани Хоум. А колко деца имаш вече?

— Осем — отговори Ани. — Не е моя вината, че раждам все момчета, но Дънкан казва, че иска момиче и че няма да ме остави вдовица като предишните ми двама съпрузи.

Думите й бяха последвани от чистосърдечен смях. Всички дами помагаха на Алис да съблече красивата сватбена рокля.

— Ти май не се страхуваш, Алис — отбеляза принцеса Мери.

— Не, мадам — отговори Алис. — Защо би трябвало да се страхувам от мъжа, когото обичам най-много на света?

Останалите жени кимнаха, за да изразят съгласието си с думите й. Дори се усмихнаха, когато чуха отговора й. Всички знаеха, че бракът е сключен по любов, и бяха сигурни, че ще бъде щастлив. Малката Мери Хамилтън се втурна тичешком в стаята.

— Господата идват! — извика тя. Алис стоеше гола в спалнята.

— Бързо! — извика майка й, като за последен прокара през косата й гребена. — Лягай в леглото, дъще, ако не искаш всички господа да видят прелестите ти!

Помогнаха на Алис да се настани в огромното легло, издърпаха завивките до брадичката й, а раменете й наметнаха с ефирен шал от бяла коприна.

— Господ да те благослови и да те пази, мила моя — каза майка й и целуна дъщеря си по бузата. После се изправи и нареди: — Отворете вратата!

Мери Хамилтън отвори вратата точно когато джентълмените застанаха пред нея и се приготвиха да я натиснат с рамо. Мъжете се скупчиха в стаята, като се смееха и викаха и сърдечно изблъскаха младоженеца към леглото. Съблякоха Робърт Хамилтън, като му оставиха само долната риза, която стигаше до коленете му. Той се беше зачервил силно от виното, от възбуда и от смущение.

— Дадохме му само малко вино, мадам, колкото да сме сигурни, че ще ви достави удоволствие — каза графът.

Робърт се изчерви още по-силно, стана направо пурпурночервен.

— Няма ли да дойдеш в леглото, съпруже? — попита спокойно Алис, като че ли всичко това беше най-обикновена делнична случка и отметна одеялата от едната страна, за да му направи място.

Господарят на „Калкърин“ нежно подпомогнат да заеме мястото си. Свалиха и ризата му, което го принуди направо да се гмурне под завивките до Алис. Въпреки това гостите успяха да зърнат, макар и за миг, голите му хълбоци. Тържествено донесоха чашата с топлото подкрепително питие и всички отпиха, като се започне от булката и младоженеца, които се опитваха да не обръщат внимание на многозначителните забележки на присъстващите. Когато гостите започнаха един по един да излизат от спалнята, новобрачната двойка въздъхна с облекчение. Шегите се въртяха все около малката Мери Хамилтън, която, като излезе от стаята и затвори вратата след себе си, невинно извика:

— Бог да ви дари със сладка почивка, Роб и Алис.

Алис Хамилтън погледна младия си съпруг и се изкикоти, когато той тихо прошепна в ухото й:

— Днес Господ ни забранява да си почиваме, още по-малко да спим!

Долу, в залата, графът намери майка си и й каза:

— Арабела ще дойде тази вечер с мен в „Дънмор“, мамо. Искаме да си тръгнем възможно най-тихо, без да тръбят фанфари, защото тайната за нашия брак е публично достояние и от двете страни на границата.

Марджъри Флеминг се засмя тихо.

— Тогава ти предлагам да вземеш съпругата си, Стюарт, сине мой, и да се измъкнете сега, докато гостите все още пият и се забавляват.

Той кимна, щастливо усмихнат.

— Още ли не си казал на Арабела за майка й, Тевис? — попита го лейди Флеминг.

— Не, но до утре сутринта тя вече ще знае! Като повечето девици, и тя се срамува от съпруга си. До днес не съм я насилвал. Но не искам тя отново да си намери извинение, за да ми откаже, мамо. Когато успокоя страховете й по отношение на онова неизвестно нещо, което я очаква, ще мога по-добре да я утеша и да пресека сълзите й — каза графът.

Очите на Марджъри Флеминг бяха пълни със сълзи, когато каза.

— Ти не си спомняш много добре баща си, Тевис, но си като него в много отношения. Историята ще запомни Джеймс като твърд и жесток човек, но той можеше да бъде и много нежен, мил, любезен и грижовен. Тази своя страна обаче показваше на много малко хора. Аз обикнах Арабела, но нейният темперамент е горещ, тя лесно избухва и често действа, без да мисли. Ще имаш нужда от всичкото си търпение, за да са гладки отношенията ви. Ще трябва да й покажеш онази своя страна, която баща ти показваше само на мен. Няма да ти бъде лесно, сине.

— Дали някога ще сметнеш, че съм достатъчно голям и не се нуждая от съветите ти? — запита я дяволито синът й.

— Разбира се, че не — отговори тя. — Всеки мъж би трябвало да слуша майка си, независимо от възрастта, която е стигнал. — Тя го целуна по гладко избръснатата буза и каза: — Ще изпратя Флора и Лона в „Дънмор“ утре. Вземи съпругата си и тръгвай.

Той й целуна ръка и с усмивка се отдалечи от нея. Погледът му търсеше Арабела. Най-после я видя. Беше в другия край на залата и оживено разговаряше с Мег Хамилтън. Той я прегърна през кръста и тихо й прошепна:

— Кажи на Маргарет „лека нощ“, момиче. Време е да тръгваме, и то колкото можем по-дискретно.

Мег ококори широко очи, защото много правилно изтълкува думите му. Като видя паниката в очите на приятелката си, тя бързо направи реверанс и каза:

— Лека нощ, Арабела. Лека нощ, господарю. — И бързо се отдалечи, като търсеше някого, с когото би могла да поговори. Лейди Марджъри. Мери. Който и да е.

— Вече говорих с майка си, момиче. Тя казва, че точно сега е подходящият момент да се измъкнем. Флора и Лона ще се върнат в „Дънмор“. — Ръката му все още беше на кръста й. Той я поведе през залата. — Донеси пелерината на дамата — каза той на слугата в преддверието. — И изпрати някого веднага да доведе конете ни.

— Да, господарю — отвърна покорно слугата. Арабела беше онемяла. Страхуваше се и беше нервна.

— Дрехите ми… — направи слаб опит да възрази тя.

— Вещите ти ще пристигнат утре, с Флора и Лона — каза той тихо и я прегърна, за да я успокои. — Не се страхувай, Арабела Стюарт. Обичам те.

— Достатъчно ли ме обичаш, за да ме оставиш още малко тук? — попита го тя.

Той се засмя нежно.

— Момиче, момиче, правиш от мухата слон. Искам да си дойдеш вкъщи, за да те обичам, а не за да те изям жива. Ти си моя съпруга вече повече от шест месеца. Аз бях търпелив, но, колкото по-дълго отлагаме събирането си, толкова по-страшен ще ти се струва актът на любовта. Да не би да си чула от спалнята на младоженците да долитат писъци и викове на ужас и болка?

Арабела поклати глава и каза:

— Сигурна съм, че Робърт още не е успял… — Думите й заглъхнаха.

Той се усмихна дяволито.

— Може би. А може би не, момиче, но едно нещо знам със сигурност. И двамата — и той, и сестра ми — нямаха търпение да го направят. Аз също нямам търпение да те взема в обятията си. Любовта е сладка, моя мила Арабела.

— И понякога — горчива — каза Арабела.

— Да, понякога — горчива — отговори честно той. — Но по-често ще бъде сладка, обещавам ти.

Завръщането на слугата с връхните им дрехи сложи край на разговора им. Графът нежно и внимателно загърна раменете на Арабела с кадифената пелерина, обточена с хермелинови кожи. Със сигурни пръсти той завърза вървите и сложи качулката на главата й. После бързо се загърна в собствената си наметка, хвана съпругата си за ръката и бързо я преведе през входната врата на Шевиот Корт. Навън ги чакаха конете им. Той повдигна Арабела, помогна й да седне на гърба на малката си сива кобила и възседна жребеца си. Арабела си помисли, че вече няма връщане назад. И от какво, за Бога, толкова се страхуваше тя? Но всъщност знаеше от какво се страхува. Действията на майка й бяха разкрили, че страстта е също толкова силно оръжие, колкото и всички други, използвани от мъжа срещу жената. Не знаеше дали иска да изпитва привързаност към този мъж, да зависи от него, а и от който и да е друг. Не искаше да бъде окована в още едни вериги. Отново, за кой ли път, беше безпомощна и не можеше сама да реши каква да бъде съдбата й. И съдбата на „Грейфеър“. Все пак, щом мъжът можеше да привърже жената към себе си по този начин, нима не беше възможно жената, по същия начин, да го оплете в мрежите си? Трябваше да се възползва от възможността да узнае отговора на този въпрос. И ако не беше така, ако не успееше, тогава какво й оставаше?

— Мадам? — Тонът му беше въпросителен.

Арабела погледна съпруга си и му се усмихна срамежливо.

— Вече съм готова да дойда у дома — каза тя.

Глава 8

Докато графът и графинята на „Дънмор“ преминаваха по подвижния мост, всички в замъка благоразумно се бяха изпокрили и мълчаха. Когато господарите спряха в средата на четвъртития двор, един от конярите притича, за да поеме юздите на конете. Преди да стори това, той се поклони леко.

— Имаш ли нужда да се подкрепиш, любима? — любезно се информира графът, докато се изкачваха по стъпалата, водещи към входната врата.

— Не, сър — отговори тя тихо, а после леко изпищя, изненадана. Той я беше вдигнал и явно имаше намерение да я пренесе на ръце през прага на дома си.

— Въпреки че се оженихме тук — каза й той, — не си влизала в замъка „Дънмор“ като моя съпруга. Това е твоят дом, Арабела Стюарт, и аз от цялото си сърце те приветствам с добре дошла. От времето на баба ми тук не е имало господарка. Нейният портрет можеш да видиш в семейната галерия. Ще ти покажа утре. Тя се казвала Джейн Гордън и била най-малката дъщеря на благородно семейство от планините.

Слугата, който отвори вратата и я задържа, докато графът пренесе през прага красивата си съпруга, дори не мигна. Но не успя да се сдържи и се усмихна щастливо, когато графът започна да се изкачва по главното стълбище. Съпругата му все още беше сгушена на гърдите му. Съвсем скоро в „Дънмор“ отново щеше да има деца. Слава Богу!

Графът се спря пред вратата на стаите си и макар да му беше трудно, я отвори с една ръка. Влезе във всекидневната и ритна вратата с крак, за да се затвори. Калъм, личният му камериер, не се виждаше никъде. Графът се усмихна. Калъм можеше да бъде невероятно дискретен. Графът сложи съпругата си да седне на дивана и я целуна нежно.

— Аз съм горд човек, Арабела Стюарт, и затова ти напомням, че във вените на нашите деца ще тече кръвта на шотландските крале. Сигурен съм, че и в най-смелите си мечти баща ти, Бог да даде мир на душата му, не си е представял, че можеш да сключиш такъв блестящ брак. Той нямаше да одобри женитбата ти с онзи страхливец, когото ти беше избрал братовчед ти Ричард. Той не притежава чувство за чест, щом не се втурна след откраднатата си годеница. Вместо това принуди безпомощната ти майка да се венчае за него, за да ти отнеме наследството. Заклевам ти се, Арабела Стюарт, в нашата първа брачна нощ, че няма да намеря покой, докато не раздам справедливост над сър Джаспър Кийн и че ще направя всичко възможно да си получиш обратно крепостта, твоя любим дом. И въпреки това не бива да забравяш, че съм просто човек. Мога само да се опитам.

Тя кимна, разчувствана от думите му. Знаеше толкова малко за този човек, който беше неин съпруг. Започваше да проумява, че той е загадка и че ако успее да нареди всички парченца от мозайката, ще надникне в душата на човек с богата душевност. Чудеше се дали въобще някога ще успее да го опознае напълно.

— Като моя съпруга, нищо няма да ти липсва, Арабела — каза й нежно той и я въведе в спалнята. — Аз мога да бъда твърд и жесток, но ако ми позволиш, мога да те направя и много щастлива, любима! — Той докосна с устни челото й, развърза пелерината й и я остави на близкия стол. Обърна я с гръб към себе си и започна да развързва роклята й с умелите си пръсти.

За добро или за зло, помисли си Арабела, тя беше негова съпруга. Спомни си колко щастливи бяха родителите й, колко дълбоко и искрено се обичаха, колко нежен и загрижен беше баща й, въпреки че сигурно беше разочарован от неспособността на Роуина да го дари с деца, особено със син. Тя мислеше, че ще изпита същото със сър Джаспър Кийн. Но дълбоко в себе си усещаше, че бракът й с него щеше да бъде истинско нещастие. Бракът на родителите й беше чудо, помисли си сега Арабела. Беше разумна и практична девойка и не очакваше чудото да се повтори, въпреки думите на Тевис Стюарт, че е влюбен в нея. Той се беше оженил за нея, искаше да я има в леглото си, за да има наследници. Не можеше да очаква нищо повече от това, но му беше благодарна за милите думи, които, без съмнение, трябваше да успокоят страховете й. Арабела почувства, че и последните връзки на роклята й са развързани. Той съблече роклята й.

— Не знам дали ще успеем да си дарим щастие един на друг — каза сковано тя и се обърна с лице към него, — но ние сме женени и аз няма повече да ти отказвам онова, което ти се полага. Знам какъв е дългът ми. Можеш да правиш с мен каквото пожелаеш, няма да възразя.

Думите й го развеселиха и той едва успя да го скрие. Тя беше толкова сериозна в намеренията си, макар да беше все още малко нервна, че предизвикваше усмивка на устните му. Но се опитваше да скрие истинските си чувства от него. Тя беше гордо момиче и той й беше благодарен за добрите намерения. Знаеше, че горещият й темперамент не отстъпва на неговия. Тя се страхуваше, защото беше неопитна и не знаеше какво я очаква. Тевис Стюарт освободи обръчите, които придържаха фустата й, и тя падна на пода. Съпругата му остана само по шемизета.

— Ще те оставя сама да се освободиш от останалите си дрехи, мадам, защото и аз трябва да се съблека — каза той спокойно.

Съвсем скоро той ще успокои моминските й страхове. Преди да е дошла зората, ще е научил Арабела, че в страстта няма място за страх, че страстта е само удоволствие. Без да каже дума повече, той започна да се съблича.

„Останалите дрехи?“ Искаше тя да съблече всичко? Арабела хвърли срамежлив поглед към съпруга си, който методично се събличаше и оставяше дрехите си на стола. И той ли щеше да съблече всичките си дрехи? Никога досега не беше виждала гол мъж. Тя преглътна с мъка, събу обувките си и се наведе, за да събуе дългите си чорапи. Обърна се с гръб към него и развърза панделките, които придържаха шемизетата й. Пое си дълбоко дъх и я съблече. Без да се обръща с лице към него, Арабела се настани в голямото легло и придърпа завивките до брадичката си. Легна на едната си страна, все още с гръб към него.

Когато леглото хлътна под тежестта му, Арабела се вцепени. Сърцето й лудо заби. Инстинктът й подсказваше да скочи долу и да се скрие някъде, но тя си спомни, че му беше дала дума. Нямаше право да му отказва онова, което по право му се полагаше.

— Не си освободила косата си, любима — каза той. — Седни, ще го направя вместо теб.

Тя внимателно се изтегли нагоре и му показа голия си гръб. Все още стискаше здраво завивките до брадичката си. Погледът на Тевис Стюарт проследи нежната извивка на гърба й. Той започна да изважда фибите от косата й и да ги оставя на нощната масичка. След това започна да разплита дебелите й плитки. Косата й скри извивките на гърба й и падна в скута му. Тя беше мека и миришеше на лек парфюм. Той си пое дълбоко дъх и усети аромата на пирен и диви рози. Видът на косата й и докосването до нея бяха достатъчни, за да го възбудят. Никога през живота си не беше виждал толкова красива коса като тази на Арабела. Той нежно я обърна към себе си. Целуна я по устните, които, изненадани, оформиха едно мъничко „о“.

— Кажи ми какво знаеш за мъжете и жените, момиче — попита я тихо той. — Освен че се целуват и докосват — добави той.

Тя се изчерви силно, а той потисна смеха си. Какво знае тя за мъжете и жените! Абсолютно нищо! Нищо, благодарение на сладката й, но глупава майка, която, макар че все обещаваше, никога не обясняваше нищо на дъщеря си. Арабела беше дълбоко огорчена, че се намира в такова незавидно положение, но грешката си беше нейна. Когато лейди Марджъри й предложи да й обясни тези неща така, както ги беше обяснила на Алис, Арабела надуто беше отхвърлила предложението, защото не искаше да признае, че собствената й майка е пропуснала да го стори. Ядосана на всички, Арабела остро каза:

— Какво би трябвало да знам? Всяка уважавана жена ляга в леглото на съпруга си, като очаква, че той ще й разкаже и покаже всичко.

— Но всяка умна майка — отговори той — подготвя дъщеря си, за да не се страхува тя от неизвестното.

— Аз не се страхувам — безочливо излъга Арабела, като не откъсваше поглед от тъмните къдрави косъмчета на гърдите му.

— Добре! — усмихна се дяволито графът в полумрака. — Хайде да се захващаме с обучението ти, мадам.

Той се обърна на една страна, обтегна тялото си и го прилепи към нейното. „Той има най-дългите крака на света“ — помисли си очарована тя.

— Дай ми ръката си, любима — помоли я той.

— Защо? — попита тя, изпълнена с най-различни подозрения.

— За да се запознаеш с онази част от тялото ми, която ще те лиши от девствеността ти — каза той и взе ръката й в своята. — Трябва да се научиш да ме докосваш, защото в докосването има огромно удоволствие.

Арабела бързо и грубо издърпа ръката си.

— Не мога! — извика тя.

— Може би е прекалено рано — съгласи се той спокойно. — В такъв случай, аз ще те докосвам. — И преди тя да е проумяла напълно значението на думите му, едната му ръка се плъзна зад гърба й, а другата замилва гърдите й.

— Ох — измърка тихо тя изненадана, неподготвена за усещането, което като че ли караше костите й да се топят от удоволствие. Ясно съзнаваше, че голото й тяло е изложено на погледа му така, както неговото — на нейния, и изпита смущение. Всичко беше така ново и непознато за нея.

Тевис Стюарт въздъхна дълбоко от задоволство, когато за първи път видя Арабела.

— Прекрасна си — каза той като че ли на себе си. Хвана едната й гърда в дланта си и видя, че те като че ли са направени една за друга. Наведе тъмнокосата си глава и целуна едното зърно. Езикът му се завъртя около втвърдилата се плът, която само миг преди това беше отпусната и мека. Той не можеше да се сдържа повече. Обгърна зърното с устни и го засмука.

— Ооох! — извика тя отново. Решението й да не му се противопоставя се изпари, защото тя реши, че липсата й на познания по тези въпроси я поставят в много неизгодно положение спрямо него. Тя се изплъзна от ръцете му, отдалечи се на безопасно разстояние от устните му и каза. — Господарю! Моля те, умолявам те, не прави това! Щом трябва да се съвкупяваш с мен, направи го, но тази игра ми лази по нервите!

Тевис Стюарт избухна в смях, за най-голямо разочарование на съпругата си. Обаче, като видя гнева, изписан на лицето й, той бързо се овладя.

— Ах, момиче, нямам намерение просто да се съвкупявам с теб, а да те любя — каза той — Ти си девствена, любима, и аз не искам да те нараня. Но дори за да се съвокупля с теб, аз не мога да го направя, преди да съм готов за това. А аз, уви, още не съм готов.

— И защо не си готов? — попита го тя, като от тона й се подразбираше: „Не ме ли намираш за неустоима, че все още не си обзет от силна страст?“

— Защото, макар че лицето, и тялото ти са прекрасни, Арабела, аз все още не съм възбуден — каза той, като направи огромни усилия, за да запази лицето си сериозно. Всъщност беше готов отново да избухне в гръмогласен смях. — Онази моя част, която отказваш да погалиш с нежната си ръчичка, има нужда от окуражаване. Точно затова са докосванията и целувките, момиче. — И той нежно загриза долната част на ухото й.

— Нищо не разбирам — призна недоволно Арабела и си помисли, че ласките му по ухото й никак не са неприятни.

Той не можа да се сдържи и си позволи лека усмивка, макар да не искаше да я обиди. Арабела най-после го погледна, може би за първи път, и разбра, че когато не е намръщен, съпругът й е много привлекателен мъж. Не беше красив като сър Джаспър Кийн, но пък той имаше черна като нощта душа. Тевис Стюарт не можеше да се нарече красив, защото лицето му беше много ъгловато. Но когато изчезнеше твърдото му сърдито изражение, той беше приятен за гледане.

— Сега, любима — каза й нежно графът, — трябва да ми кажеш какво точно знаеш за правенето на любов, защото, въпреки че майка ти не ти е казала нищо, момичета знаят някои неща инстинктивно.

— Виждала съм конете на пасището и кучетата в залата — каза Арабела. — Един път татко дори ми разреши да гледам, когато заведоха бика при кравата, въпреки че мама не беше съгласна. Но дори аз знам, че хората не го правят по този начин.

— Да, по правило, хората не го правят така — съгласи се той.

— Трябва ли да правим тези неща сега, Тевис? — Тя прикри молбата си под формата на въпрос.

— Да, трябва — каза той тихо и повдигна лицето й, за да могат погледите им да се срещнат. — Нима никак не си любопитна, мила, защо се вдига целият този шум и какво точно означава любовта?

Очите му бяха зелени! Тъмно, горско зелено. Никога досега не се беше осмелявала да надникне толкова дълбоко в тях. Видя там разгорялата се страст и престана да диша. Арабела потрепери и наум прокле майка си за нейната безотговорност и лекомислие. Нещо в нея искаше да достави удоволствие на този мъж. Запита се дали сър Джаспър Кийн щеше да бъде толкова търпелив с нея, както е сега Тевис Стюарт. Не, нямаше да бъде. Джаспър щеше да постави на първо място, над всичко друго, собственото си удоволствие. Кой знае защо, това, че едва сега проумява тези неща, я ядоса. Каква глупачка е била!

— Не се страхувай от мен, момиче — прошепна тихо и нежно графът. — За мен казват, че съм опитен любовник. Ще го направя много нежно, любима.

Все още ядосана на себе си, Арабела остро каза:

— И членът ти ли е толкова голям, колкото е гордостта ти, Тевис?

— Само понякога, любима — отговори той и се засмя.

А после я целуна по устата. Когато твърдите му и топли устни докоснаха нейните, по тялото й пропълзя блажена топлина. В главата й започнаха да се въртят мисли, които до преди малко й се струваха немислими. Тя беше в леглото. Гола. С красив, привлекателен мъж. Той също беше гол. Те ще се любят, а това сигурно нямаше да е неприятно. Но беше уплашена, по-уплашена отколкото й се искаше да признае. Арабела вече беше опитна в целувките, благодарение на есенните месеци, които беше прекарала със съпруга си в градината. Арабела разтвори устни и езикът му се стрелна в устата й. Целувката му беше бавна и дълбока. Езикът му нежно погали нейния. Той я взе в прегръдките си, а зърната й се изправиха и се допряха до къдравите косъмчета на гърдите му. Тяхната мекота обаче не успокояваше, а възбуждаше сетивата й. Тя започна неспокойно да извива тялото си, като, без да иска, скъси още повече разстоянието между тях. Тогава се помъчи да се отдръпне.

— Не, момиче — прошепна той. Устните им бяха съвсем близо. Изведнъж гласът му стана по-дълбок, по-дрезгав. — Господи, колко си сладка!

Главата му отново се гмурна между гърдите й, които сега бяха твърди и напрегнати, а зърната й бяха като пъпки, които всеки момент можеха да се разтворят. Когато устните му докоснаха чувствителната кожа на гърдите й, на нея й се зави свят. Езикът му отново заигра около едното зърно, а после — около другото. Той ги засмука и изохка от удоволствие. Всеки път, когато той засмукваше зърното, Арабела усещаше нещо като пулсация на онова тайно, скрито местенце между бедрата си. Дали това не беше удоволствието? Изведнъж изпита силен копнеж по тялото му, пожела да го докосне, но не знаеше дали да го направи и как.

Устата му продължаваше да й доставя удоволствие, като засмукваше ту едното, ту другото зърно. Едната му ръка започна да гали стегнатия й корем. Тя потрепна, сви се, като усети новата ласка. Беше й приятно, много приятно, не искаше това да свършва. Но й се струваше странно, че един мъж може да я гали на толкова интимни места. Ръката му бавно се спусна по-надолу и, уж случайно, погали венериния й хълм. Арабела неспокойно се размърда. Ръката се върна на стомаха й, а после погали гърдите й. Тя тихо въздъхна от удоволствие.

— Отвори очите си, любима — каза Тевис Стюарт. Арабела отвори светлозелените си очи и силно изчервена, срещна тъмнозеления поглед на съпруга си. — Ти си най-красивото момиче, което съм виждал — каза й той нежно и отново я целуна.

— Няма нужда да ми говориш такива неща — каза тя срамежливо. — Знам какви са съпружеските ми задължения, но, трябва да ти призная, че съм ти благодарна за проявеното търпение.

— Ако ти казвам, че си красива, Арабела, това е, защото наистина мисля така — отговори графът. — Събраха ни необикновени обстоятелства, любима, но аз се смятам за най-щастливия човек на земята, защото имам такава красива съпруга!

— А ако не бях красива, Тевис?

— Пак щях да те направя своя съпруга, момиче, но няма да получа хилядите прекрасни форми, които тялото ти предлага. Не ми се сърди, защото е в природата на мъжа да се възхищава на красотата.

— Ти си честен и говориш без заобикалки, Тевис. Научили са ме, че това е важна добродетел — отговори му тя.

— Сега ще ми дадеш ли ръката си, момиче? — каза той. — Искам да ме докоснеш. Не! Копнея за това! — Той взе ръката й. Този път тя не се противопостави. Той постави ръката й върху вече уголемения си член — Не се страхувай, любима — окуражи я. — Той наистина е свиреп и обича да влиза в битка, но когато го галиш, можеш лесно да го обуздаеш и да го подчиниш на волята си.

Арабела смело сключи пръсти около парчето твърда плът. За нейна изненада, то беше топло, нежно, живо. Наистина, в него пулсираше жизнена сила, тя ясно чувстваше жизнените сокове под дланта си.

— Всички мъже ли имат такова…? — попита го тя. — Струва ми се, че е прекалено голям, за да се събере в мен — отбеляза тя. Все още не поглеждаше нито към графа, нито към неговата мъжественост, защото се срамуваше.

Тевис Стюарт с изненада установи, че нежният допир на съпругата му е в състояние така силно да го възпламени. Едва успяваше да запази външно спокойствие. За първи път в живота си сериозно се замисли за силата на страстта. Не беше сигурен дали и той самият не се срамува малко. Желаеше това красиво, изящно момиче, което лежеше в леглото му. С цялото си същество се стремеше към тялото й, а не беше сигурен, че мъжът трябва да изпитва чак толкова силно желание към съпругата си, нито пък към която и да е друга жена.

— Някои мъже — отговори внимателно той — имат по-малки членове, а други — още по-големи. Говорят, че ние, Стюартите, сме доста надарени.

— Приятно ли ти е докосването ми? — попита го невинно тя.

— Да — отговори той, като се надяваше, че гласът му не издава силния огън, който го изгаряше отвътре. Той отчаяно, но напразно, се опитваше да го потуши. Ако не успееше, щеше да се нахвърли на неопитната си съпруга като бясно куче. — А моето докосване харесва ли ти? — попита я той, макар да знаеше отговора. Искаше да го чуе от нейната уста.

— Да — каза тя и кимна. Внимателно подбираше думите си. — Но не съм сигурна, Тевис, че трябва да изпитвам такова удоволствие. Всичко наред ли е? Така ли трябва да бъде? Не знам дали това е прилично. Нали църквата ни учи, че съвкуплението се извършва с единствена цел раждането на деца?

— Не мисля, че има нещо срамно в това мъжът и жената да изпитват удоволствие, докато изпълняват Божията заръка, момиче — каза той и този път се засмя щастливо.

— Господарю! Много си близо до богохулството! — скара му се тя.

Изведнъж графът реши, че вече са говорили достатъчно. Бързо легна по гръб и придърпа Арабела върху себе си. Целуна я страстно.

— Ооох! — въздъхна доволно тя, но се изчерви от смущение, когато се озова в това ново за нея положение. То беше прекалено интимно.

Ръцете му се сключиха около тънката й талия. Пръстите му оставяха следи по нежната й кожа. Той бавно я повдигна и я издърпа напред така, че гърдите й се озоваха, като два зрели плода, точно над красивото му лице. Той леко повдигна глава и устните му заиграха със зърната й. Малко след това включи в играта зъбите и езика си. Тя инстинктивно сложи ръцете си на раменете му.

— Оох! Не бива да правиш това, Тевис! Ох! Ооох!

Новото усещане накара цялото й тяло да пламне. Той й отговори със звук, който беше нещо средно между ръмжене и стон. Лицето му се гмурна в падинката между прекрасните й гърди. А после толкова ловко я накара да се обърне, че тя се озова под него. Внимаваше и не отпускаше напълно тялото си върху нейното. Само половината от тялото му беше достатъчна, за да я прикове към леглото. Устата му завладя нейната и на Арабела й се зави свят. Но въпреки това тя усети как пръстите му се плъзват към забранената зона.

— Не, недей — помоли го тя.

— Трябва — прошепна той, с уста само на сантиметър от нейната, и за първи път докосна онази нейна част, която изпрати вълни на удоволствие по цялото й тяло, а после достигна до самата й същност. — Спокойно, момиче — успокои той треперещото й тяло, докато продължаваше нежно да я възбужда. Милваше малката пъпка на нейния орган, а тя започна да извива тяло под ръката му. Изпитваше смущение, но въпреки това ясно и силно започна да усеща удоволствието. Все още не беше сигурна дали трябва да му се отдаде. Той се наведе над нея и няколко пъти я целуна нежно по челото, по бузите, по треперещите устни. А после пръстите му започнаха много по-задълбочено и по-интимно запознаване с тялото на съпругата му. Арабела се вцепени. Не можеше да постъпи по друг начин. Усещаше, че намеренията му са сериозни и че не може да го накара да отстъпи. Но не успя да преглътне думите, които излязоха от устата й против волята й.

— Господи, Тевис! — Опитваше се да запази гласа си спокоен, поради което думите й прозвучаха глухо. — Страхувам се!

— Да, момиче, знам — отговори й той и потри буза в нейната. — Не се страхувай от мен, любима. Ще ти дам сладко удоволствие.

— Сега ти… възбуден ли си вече? — попита го тя и трепереща, зачака отговора му.

— Да — призна той. — Ти си не само хубава, Арабела. Невъзможно е да не те пожелае човек. Желая те силно, толкова силно, че не мога да го изразя с думи, любима.

Пръстите му навлязоха по-дълбоко в нея и тя тихо извика, повече от страх, отколкото от болка. Той много внимаваше да не я заболи. И той откри нещо ново — че е много възбуждащо да бъдеш първият за някого. Изгаряше от желание да я притежава цялата. Не си спомняше някога да е пожелавал жена толкова силно, колкото сега желаеше младата си съпруга. С всяка фибра на тялото си усещаше нейното и разбра, че не може повече да си отказва удоволствието да я притежава.

Игривите му пръсти вече се бяха уверили в девствеността й. Той започна бавно и нежно да ги движи напред-назад в копринената й влажна вътрешност. Движенията му предизвикваха желание, убеждаваха я да не се страхува. Желанието й беше непресторено, любовните й сокове потекоха. Тя не можеше да крие повече страстта си, дори не я съзнаваше. Младото й тяло се заизвива така, че да окуражи пръстите му. Той знаеше, че сега тя е готова да приеме всичката му мъжка любов и страст. Надвеси се над Арабела и обгърна с мощните си бедра крехкото й тяло. Стисна я здраво, за да не може да му се изплъзне. Целуна я по устата, по трепкащите клепачи, по челото. Усещаше лудото биене на сърцето й, което беше доказателство за страха й. Арабела намрази безпомощността, която изпитваше в този момент. Той беше толкова силен, а тя… Макар да знаеше, че актът на любовта между мъжа и жената може да донесе удоволствие и че е приемлив и за църквата, и за обществото, тя започна да изпитва гняв. Страхът й нашепваше да се съпротивлява. И въпреки намеренията си да го остави да прави каквото пожелае, ръцете й се вдигнаха, за да я предпазят. Няма да му се отдаде, няма да се постави в неговата власт!

Тевис Стюарт хвана и двете й китки само с едната си длан и ги притисна към възглавницата над главата й. С другата си ръка разтвори съпротивляващите й се бедра и насочи огромния си член право към целта. Замисли се как да постъпи и реши, че болката за нея няма да бъде по-малка, ако влезе бавно и нежно, защото, все едно, трябваше да разкъса девствената ципа с едно-единствено силно движение. Ужасът, изписан на лицето й, го накара да побърза, за да не удължава агонията на очакването за нея. Арабела беше бледа и трепереше. Много будното й девическо въображение рисуваше картини, коя от коя по-страшна. Разумът й разбираше, че няма причини за страх. По-добре да принудиш неизвестното да ти се разкрие, отколкото да се страхуваш от него. И като взе това решение, графът силно навлезе в тялото на съпругата си. Наведе се напред, за да заглуши със страстна целувка вика на изненада, който тя нададе.

Заболя я. Стори й се, че някой е пъхнал горещ ръжен във вътрешността й. Въпреки че целувките успешно заглушиха риданията й, Арабела крещеше вътрешно и виковете й отекваха в мозъка й. Беше разпъната, беше изпълнена до краен предел! Не можеше да търпи повече. Изгарящата болка почти я задуши със силата си, а после, също толкова внезапно и рязко, както беше започнала, тя утихна. Не остана нищо, от което да се оплаче. Стените на влагалището й като че ли се бяха нагодили към члена му и тя го поемаше, без да срещне никакви трудности. По лицето и тялото й бяха избили малки капчици пот, но страхът, който изпитваше от самото начало, се стопи. Когато той отдели устните си от нейните, тя си пое жадно въздух.

— Ти си смело момиче — каза с възхищение Тевис Стюарт. — Най-лошото вече премина, моя сладка, мила съпруго. Сега ще дойде удоволствието.

Той започна да се движи бавно, много бавно. Излизаше почти изцяло от нея, а после нежно се гмурваше в утробата й. Всеки път като че ли влизаше все по-надълбоко и по-надълбоко в безкрайните й дълбини. Вече беше освободил ръцете й, но тя все още ги държеше над главата си. Сълзите, които се опитваше да скрие, сега свободно течаха по бузите й. Тя не разбираше защо плаче. Наистина, той се беше постарал безболезнено да я превърне в жена. Та нали тя трябва да води такъв живот — живота на омъжена жена. Жените рядко имаха възможност да избират съпрузите си. Този мъж изглеждаше добър и тя можеше да се смята за късметлийка. Любовта беше рядкост, като конче еднорогче, като вълшебна приказка. Може би щеше да дойде по-късно. А може би нямаше въобще да се появи. Дали ще обикне този огромен и пламенен шотландец, който сега така страстно, с такава жар, обладава тялото и душата й? Подозираше, че по някакъв странен обрат на съдбата се е омъжила за по-добър човек, отколкото заслужава. Бедната й майка, към която баща й винаги се беше отнасял с любов и нежност, сигурно води тежък живот заедно със сър Джаспър Кийн!

— Момиче! Момиче! — нададе отчаян стон графът и освободи тялото й. Легна на леглото до нея.

Неговият глас я върна към действителността. Разбра, че той е свършил, и, за своя изненада, изпита съжаление. Съжаление, което беше силно като мъка, като отрова.

— По дяволите! — изруга ядосано съпругът й. — Не ти дадох никакво удоволствие, любима, за което трябва най-смирено да ти поискам прошка. Ти ме накара да се почувствам отново като момче, на което му е за първи път. Не успях да постигна контрол над тялото си. — Той се надигна на лакът и я целуна по челото. — Ще ми простиш ли, Арабела?

— Не те разбирам, Тевис — каза тихо тя. Все още се срамуваше от близостта им. — Ти беше мил и любезен с мен. Каза, че отначало ще ме боли, и така беше. Ти каза, че болката ще изчезне, и това беше вярно. Какво още би могло да има? Какво още не знам?

— Има още много неща, момиче. Сладост, която кара костите да омекват и сърцата на двамата влюбени да бият в един и същи ритъм. — Пръстите му нежно погалиха лицето й, устните му попиха една-две сълзи. — Не се ядосвай, любима. Следващия път ще се постарая повече, ще има удоволствие и за теб. Ще те накарам да крещиш от радост, не от болка.

Тя отново се изчерви.

— Ти си много смел, Тевис. И си самохвалко. Тези твои качества отдавна са ми известни.

— Аз съм единственият мъж, когото въобще познаваш, Арабела Стюарт — отговори той с дрезгав глас. — Доказателството за това може да се види по чаршафите. Там е твоята изгубена девственост и всеки може да я види. — Той посочи към чаршафите и към кървавите следи по бедрата й. После обхвана с длани лицето й и я сгуши на гърдите си. Устните им почти се докосваха, когато той прошепна. — Искам повече от теб, любима! Повече, отколкото си мислиш, че можеш да дадеш — и устата му се впи в нейната.

За миг се почувства така, все едно се давеше. Но желанието е заразително, Арабела скоро разбра това. Тя обви врата му с ръце и се притисна силно към него, защото харесваше усещането, което допирът до това твърдо, топло мускулесто тяло, предизвикваше. Тя го целуна в отговор. С всяка секунда устните й ставаха все по-опитни и по-игриви. Тя дори не подозираше, че те са способни на това. Преди се беше борила с възбудата, която напираше в тялото й, но сега не искаше повече да се противопоставя на неизбежното. Съпругът й не беше я излъгал. В страстта имаше удоволствие и Арабела разбра, макар и малко изненадана, че иска да изпита това удоволствие.

Той усети, че тя сложи край на враждебността между телата им, и това усили глада му към тялото й, желанието му да я притежава отново. Твърдата плът на младите й гърди беше като магнит за него. Те го зовяха, както сирените са зовали моряците. Той ги покри с бързи, горещи целувки. Устата му пое зърното на гърдата й, засмука го, нежно го загриза със зъби. Тя заби нокти в тила му и тихо прошепна думи на задоволство. Устните му се спуснаха по-надолу и покриха с целувки цялото й тяло. Тя рязко си пое дъх и го задържа. Устните му започнаха да описват някакви неправилни геометрични фигури по горящата й, трепереща от желание, плът. Той потри буза в корема й, вдъхна аромата на тялото й. А после устните му целунаха брадичката й, спуснаха се по врата й, задържаха се в падинката на гърлото й, където той усети пулса й и тихо въздъхна. Тя извърна леко глава и загриза долната част на ухото му. Защо, запита се в миг на просветление, защо се страхуваше толкова от тази прекрасна, дива страст? Та тя дори не я познаваше! Арабела почти замърка от удоволствие, когато той навлезе в нежната й плът. Той започна да се движи ритмично, внимателно. Отмерените му движения скоро я накараха да стене разочаровано, защото членът, който до преди малко й се струваше огромен, сега не беше достатъчно голям. Той я гледаше изпод притворените си клепачи. Видя как страстта започна да се появява на лицето й, да променя чертите му. Усмихна се доволен.

— Добре, любима — прошепна тихо. — Сега ще те заведа до края!

Арабела се почувства така, все едно е пометена от силна буря. Бедрата му притискаха нейните и като че ли ги направляваха в ритъма. Тя отвори очи за миг и като видя лицето му над своето, потрепери, макар да не беше сигурна дали от страх или от страст. Той беше толкова див, толкова настоятелен. Виеше й се свят и тя отново затвори очи. Изведнъж остро почувства ново усещане, което я обладаваше цялата — от пръстите на краката до върха на главата. Чувстваше се като дете, което преследва ярка, но вечно изплъзваща се пеперуда. Имаше нещо, към което отчаяно се стремеше, но не знаеше какво е то. Тялото на Арабела схвана ритъма, в който се движеше тялото на Тевис. Докато телата им изпълняваха заедно ритуалните движения на танца на страстта, у нея започна да се заражда пълнота, чувство на удовлетвореност, което се надигаше, ставаше все по-силно и почти я задушаваше. Тя го искаше! Искаше това ново усещане! Не знаеше какво е то. Сигурна беше, че ще умре от невероятната сладост, която изпълва тялото й, ума й, душата й. Но какво от това?! Искаше го!

Доволен, че младата му съпруга най-после опознава изцяло страстта, Тевис Стюарт се отдаде на второто си освобождение. Удовлетворен, той притисна Арабела в прегръдките си. Беше силно изненадан, когато тя само въздъхна дълбоко и потъна в дълбок сън. Той се усмихна. Това момиче или щеше да го убие, или щеше да го направи най-щастливия мъж на земята, помисли си той. Не беше сигурен дали някога ще се насити изцяло на младата си съпруга, но знаеше едно: че този брак, сключен набързо, ще бъде добре консумиран, когато зората грейне над замъка „Дънмор“. Като знаеше, че утрото е по-мъдро от вечерта, графът също реши да се отпусне в прегръдките на съня.

Когато се събуди, беше още тъмно. В стаята беше студено и той се досети, че огънят е загаснал. Арабела лежеше до него, сгушила се в тялото му като малко котенце. Топлият й дъх галеше рамото му. Графът внимателно стана от леглото. Отиде до камината, в която въглените все още тлееха. Жаравата беше наситено оранжева. Той коленичи, сложи нов пън в огъня и го раздуха, докато пламъците отново се вдигнаха високо и хвърлиха весели жълти пламъци из стаята.

— Тевис?

Когато чу гласа й, той се доближи до брачното им ложе.

— Огънят щеше да загасне, любима — каза той и я взе в прегръдките си.

— Дали Лона и Флора ще дойдат днес тук? — попита го тя, все още сънена.

— Да — отговори той.

— Все още не съм разпитала Лона как живеят в „Грейфеър“ под командването на сър Джаспър, нито пък съм чула нещо за майка си. Раждането сигурно вече наближава.

Тевис разбра, че вече трябва да й каже. Сега. Преди да е настъпило утрото, преди Лона да дойде. Не оставаше никакво време. Прегърна я по-здраво.

— Лона наистина има новини за майка ти, любима — поде той и почувства как тялото й се напрегна. — Сигурно си много ядосана на Лона — продължи бързо той. — Аз не й позволих да говори с теб, за да не ти развали настроението преди сватбата на Алис и Роб Можеш ли да ме разбереш, момиче?

Тя кимна. Чувстваше тежест в стомаха си. Мама! Думата отекна в съзнанието й и тя се сети, преди още Тевис да е казал и дума. Тя знаеше!

— Майка ти е мъртва, Арабела, а също така и детето. — Остави й време да осмисли казаното. Когато тя не отрони и дума, той продължи: — Сър Джаспър не й разрешил да ти пише, но отец Анселм и добрият Фицуотър решили да изпратят Лона, за да ти доведе кобилата и да ти каже за смъртта на майка ти. Майка ти искала да знаеш, че те обича и че се надява да й простиш.

Арабела заплака. Мъката й беше много силна, всепоглъщаща, риданията й бяха глухи, приличаха на лай. Сърцето на Тевис се разкъсваше от мъка.

— Да й простя? Искала е да й простя? Защо има нужда от моята прошка, Тевис? Тя ме спаси от онзи ужасен мъж. Нито за миг не съм повярвала, че тя наистина го обича. Беше самотна след смъртта на татко, а не можеше да се справи с работата в крепостта без мъжка помощ.

— Ти не си като нея, нали? — отбеляза той.

Тя вдигна поглед към лицето му, очите й бяха пълни със сълзи. Поклати леко глава и простичко каза:

— Не.

Той я притисна по-силно към себе си. Тя се отдаде на мъката си, а той шепнеше мили думи в ухото й, утешаваше я. Най-после мъката й утихна. Тя изпита облекчение, защото плачът я беше уморил.

— Сега съм сама — каза тя.

— Имаш мен, момиче — отговори тихо той.

Тя отново вдигна поглед към него. Очите й бяха сериозни, замислени. Той беше добър човек, този неин огромен съпруг, който я открадна от „Грейфеър“, който се ожени за нея, изпълнен с гняв, а снощи, с любов и нежност, я направи жена. Обви врата му с ръце и отново заплака. Колко щастлива беше, че има Тевис Стюарт! Защо тя да бъде благословена, а сладката й глупавичка майка да е така прокълната! Като че ли прочел мислите й, граф Дънмор утешително каза:

— Не мисли за това. Твоята майка сега е на небето, при баща ти. Мисля, че е много по-щастлива от преди, защото е с него.

— Всичко е по вина на сър Джаспър Кийн — каза Арабела. Изведнъж гласът й беше станал твърд, неумолим.

— Да — съгласи се графът. — Можеш да бъдеш сигурна, малката ми, че този дявол ще си плати за лошите деяния. Ще се погрижа за това, обещавам ти.

— Да, трябва да го накараш да си плати, Тевис Стюарт, защото има само двама души на света, които могат да го принудят да го направи. Ти и аз.

В следващите няколко месеца Тевис щеше да си спомня тези нейни думи с все по-голям страх и лоши предчувствия. Но в този миг той беше доволен, че може да я утеши с любовта си.