Покоряването на шотландеца

Лондон, по време на управлението на Хенри II

Красив като греха и по-опасен от самия дявол, Брейдън МакАлистър имаше само една слабост в живота. Обожаваше всички жени. На двадесет и пет години бе отнел повече сърца, отколкото някой можеше да преброи и бе очаровал повече жени, отколкото бяха звездите в небето. Говореше се, че в часа на раждането му, акушерките били пленени от игривото новородено. Жената, която бе помогнала за появяването на повече от шестдесет мънички бебета на този свят, незабавно бе обявила Брейдън за проклятие на всяка девойка, достатъчно глупава да отдаде сърцето си на такъв като него.

Момчето носеше дявола в себе си. Това бе явно за всички. Самият Брейдън не разбираше защо бе толкова привлечен от жените. Знаеше само, че ги обожава всичките - млади, стари, необвързани или омъжени, красиви или обикновени. Нямаше значение, всяка жена притежаваше специален пламък в себе си, който той намираше за неустоим, а в замяна жените оставаха запленени от него.

Където и да идеше, женски глави се приближаваха една към друга с въздишки и кикот, докато обсъждаха репутацията му. Тези, които познаваха уменията му в леглото от първа ръка, го възхваляваха пред онези, които само бяха чували слуховете за него.

Брейдън винаги отвръщаше на жените, които срещаше, с дяволита усмивка. Никога не бе твърде зает, за да се спре по пътя и да прекара миг или два с изгаряща от желание жена.

Всъщност живееше за чувствеността. Копнееше за звука на меки, женски въздишки от удоволствие, прошепнати в ухото му, докато даряваше с наслада любовницата си. Никога не смяташе себе си за задоволен, докато партньорката му не бе достигнала собственото си удовлетворение поне три или четири пъти.

А Брейдън обичаше да бъде добре задоволен.

Семейството му твърдеше, че той е ужасно пристрастен. В живота си, така и не бе узнал какво е онова, с което го пленяваха жените. Може би бе уханието им, усещането за меките им, гъвкави крайници, плъзгащи се по голата му кожа. Не, реши той, най-много обичаше вкуса на жените.

И точно сега бе заобиколен от три дами, които се бореха за вниманието му. Сестрите Гент.

Е, само две от тях все още бяха Гент; третата, Пайъти, се бе омъжила за Руфъс от Нотингам миналата зима. И въпреки че Брейдън много харесваше стария граф, наистина бе срамота, че такава енергична млада жена бе обвързана с мъж, три пъти по възрастен от нея. Особено, когато мъжът прекарваше повече време в грижа за ястребите и хрътките си, отколкото с красивата си, любяща съпруга.

Пайъти*, противно на името си, го преследваше, откакто бе пристигнал в Англия преди три месеца, за да посети заедно с брат си крал Хенри и да изрази почитта си заради английските си земи.

Човек трябваше да избягва неприятностите с англичаните, когато можеше, и Брейдън умело бе отбягвал съблазнителните хитрости и машинации на младата жена.

Когато бе получил писмо от Руфъс по-рано същия ден, в което изискваше присъствието му, за да говорят за няколко от шотландските земи, които графът обмисляше да продаде, Брейдън, не се бе замислил. Бе пристигнал, за да открие трите жени, отседнали там, докато графът и братята му бяха заминали тази сутрин за Франция.

Първата реакция на Брейдън бе да си тръгне. Но как можеше простосмъртен човек да откаже такива райски плодове, когато те буквално се бяха разголили пред него? Това със сигурност беше изкушение, на което Брейдън не можеше да устои. Не че на сладострастник като него му трябваше много, за да поеме по пътя на изкушението.

Ако жените бяха решени да го съблазнят, тогава със сигурност той би бил доволен,

* Пайъти - в превод от английски означава „набожност, благочестивост". - Б. пр.

да го сторят. Трите дами го бутнаха на леглото и започнаха свободно да използват тялото му за собствено удоволствие. Възхитен, той им позволи да правят каквото пожелаят, отпусна се и просто се наслаждаваше на това, което му предлагаха.

- Милорд - измърка Пейшънс, докато пускаше тъмносинята си туника на пода. - Кажи ни отново как уби дракона от Килагарайгън. Прюдънс издърпа дясната му обувка, като разголи обутия му в чорап крак.

- Предпочитам разказа за онзи разбойник, който сте изпратили на оня свят на път към Лондон.

Пайъти плъзна ръце по бедрата му към задните му части.

- А аз предпочитам тази история, точно тук - Каза тя, като сграбчи в две шепи задника му.

- О, дами, дами - въздъхна той доволно. — Откъде да започна?

Повдигайки фустата си, Пайъти го дари с пищната гледка на голото си дупе, след което се премести и възседна скута му. Размърда неприлично бедрата си срещу неговите и отпусна жълтия плат около себе си. После смъкна надолу част от роклята си, излагайки на показ закръглените възвишения на добре заоблените си гърди.

- Защо не започнете оттук? - попита тя, плъзгайки ръка по горната част на лявата си гърда.

- Да, изглежда като чудесно място, от което да започна - отвърна Брейдън дрезгаво.

Но преди да успее да се включи в играта на графинята, вратата на стаята се отвори с трясък.

- Пайъти! - чу се гневен рев.

Брейдън се подпря на лакти и видя Руфъс, който стоеше на вратата, със стисната устни. Лицето на графа бе по-червено от жаравата на огъня, от което добре поддържаната му бяла брада изпъкваше още повече.

Брейдън изръмжа ниско в гърлото си. Не можеше ли един мъж да преживее миг на забавление, без някой ядосан баща, съпруг или брат да се впусне в претенции за кръвта му?

Е, ако първо се ожениш за жената, братко, няма да имаш такъв проблем. Брейдън трепна, когато познатите думи на Син отекнаха в главата му.

Ох, какво разбираше брат му? Син прекарваше точно толкова време в избягване на свещения брак, колкото и Брейдън.

Пайъти скочи от скута му с възмутен писък, докато другите две жени побързаха да се скрият в близкия ъгъл. Светлината на огъня и лоените свещи очертаваха трепкащите им сенки на стената.

Брейдън въздъхна със съжаление. Е, със сигурност бе забавно, докато траеше. Какви бяха тези мъже, които казваха, че заминават извън страната, а в същото време не го правят?

Човек би си помислил, че един мъж ще притежава по-голямо уважение от това да влети в покоите на жена си, без да извести за пристигането си. Защото такова нещо бе направо грубо.

- Как смееш? - изръмжа Руфъс, докато нахлуваше в спалнята на съпругата си.

Пайъти пресрещна Руфъс в центъра на стаята, с ръце на хълбоците.

- Как смееш ти! - извика тя и се изправи срещу разярения си съпруг.

Сграбчи Руфъс за туниката, докато той отиваше към леглото и го завъртя с лице към себе си.

- Казваш ми, че заминаваш, а се връщаш точно, когато става забавно. Започвам да мисля, че ме лъжеш само за да можеш да се върнеш у дома и да пронижеш мъжа, с когото си ме хванал!

Брейдън се намръщи при думите й. С колко ли мъже е била графинята?

Руфъс изгледа кръвнишки жена си.

- Жено, кълна се, ако не беше богатството на баща ти и факта, че ще го превърна в мой смъртен враг, щях да те изхвърля още през първата седмица от брака ни или да те бия, докато се пречупиш.

- Е, тогава, е добре, че встъпих в този брак така добре осигурена, нали? - Тя посочи леглото, на което все още лежеше Брейдън. - Знаеш ли, започвам да подозирам, че обичаш да пронизваш млади мъже само от злоба.

Руфъс се задъха от гняв.

- Нямаше да имам никаква причина да го пронизвам, ако той не те бе пронизал пръв!

Само да бях стигнал до там, помисли си Брейдън с тъга. За съжаление, графът бе избрал подходящия момент. В интерес на истината, той дори не бе целунал девойчето.

Брейдън бавно се надигна от леглото.

- Може би трябва да си тръгвам.

- Може би трябва да умреш - Каза Руфъс, докато избутваше жена си.

След като се бе озовавал в подобна ситуация повече от веднъж, Брейдън знаеше, че паниката не е най-добрият начин на действие. Всъщност, хладнокръвието щеше да го спаси от обезглавяване.

А и последното нещо, което искаше, бе да умре на английска земя. Ако трябваше да умре, то в името на всичко свято, щеше да стане на шотландска земя.

И за предпочитане с шотландска девойка, стенеща в ухото му.

- Ако за теб е все едно, Руфъс, аз предпочитам да почакам още няколко години преди да срещна Създателя си.

- Тогава трябваше да си държиш ръцете далеч от жена ми.

Всъщност, Брейдън бе този, когото докосваха, но точно сега не бе подходящият момент да го отбелязва. Да не говорим, че нямаше да е джентълменско от негова страна да компрометира дамата още повече.

Въпреки дързостта й, Брейдън всъщност харесваше Пайъти и последното нещо, което искаше, бе тя да бъде наранена по някакъв начин.

Пайъти се скри при сестрите си в ъгъла, докато Руфъс изваждаше меча си. Брейдън преценяваше противника си.

Тъй като бе най-младият от пет момчета, Брейдън беше войн, откакто за първи път бе сграбчил нож в ръката си. През целия му живот единствено братята му се бяха изправяли срещу него в равностоен двубой. А неразумният англичанин пред него бе жалък противник за уменията му.

Въпреки, че по време на битка никога не бе избягвал убийството, не желаеше да пролива кръв заради нещо толкова глупаво. Една жена не струваше колкото живота на един мъж.

Сега само трябваше да убеди графа в това. Брейдън разпери широко ръце.

- Бъди разумен, Руфъс. Наистина не искаш да се биеш с мен.

- Да не се бия с теб ли, малоумен шотландски варварино? След това, което направи? Ще се видим в ада, където ти е мястото, примитивно, безбожно куче.

Брейдън потисна смеха си. Колко очарователно. Обиди. Жалко, че мъжът нямаше повече практика. По-големите братя на Брейдън можеха добре да го научат как езика му да бъде остър като бръснач.

- Не може ли да се държим като възрастни? - попита той графа.

- Като възрастни ли каза, празноглав развратнико? - възмути се Руфъс.

Тогава, без предупреждение, по-старият мъж се хвърли напред с меча в ръка. Брейдън се отдръпна достатъчно лесно, но тъй като мечът изсвистя само на сантиметри от гърлото му, реши, че определено е време, да се раздели с графа.

- Хайде, Руфъс – каза Брейдън, опитвайки се да отвлече вниманието на мъжа от факта, че бавно се придвижваше към отворените врати на балкона. - Знаеш, че не можеш да се мериш с мен. Мога да се бия с дузина мъже като теб.

Руфъс се отдръпна със застрашителна усмивка.

- Тогава е добре, че съм довел тримата си братя.

Споменатите братя, избраха точно този момент, за да влязат в стаята и да извадят мечовете си. Просто трябваше да го кажеш, нали? Помисли си Брейдън иронично.

Той спря, докато преценяваше новите си противници. Нито един от тях не бе по-млад от четиридесет. Въпреки това, от начина, по който държаха мечовете си, разбираше, че са обучени рицари, а не контета, които са платили откуп от военна служба на английския си крал. Тези мъже бяха воювали много и все още се подготвяха за война.

Не, че това наистина имаше значение, защото той не се страхуваше от шепа рицари. Никога нямаше да настъпи ден, в който такова нещо би могло да надвие шотландец. Но Брейдън не бе глупак и неравенството между четирима обучени рицари срещу един полуоблечен и невъоръжен шотландец не беше това, на което обикновено залагаше.

Реши да се насочи към доброто английско възпитание на графа.

- Това съотношение наистина не е много честно.

- Нито слагането на рога.

Е, до тук с развлечението. Руфъс отново се хвърли напред. Брейдън грабна една възглавница от леглото и отклони острието с нея. Прескачайки леглото, той се претърколи през дюшека, докато Руфъс насочваше меча към рамото му.

Острието пропусна на косъм и се заплете в завесите на леглото.

Брейдън се изправи от другата страна и погледна към мястото, където бяха застанали братята на графа.

- Брейдън!

Пускайки възглавницата, той се обърна и видя стоящата в ъгъла Прюдънс, която държеше меча му. След като целуна дръжката, тя го хвърли към него.

Брейдън го хвана и й благодари миг преди един от братята на графа да го нападне. Той отклони удара на мъжа с лекота и се измъкна от ъгъла. Преди да успее да си проправи път към балкона, бе нападнат от всички наведнъж.

Брейдън се справяше добре, но тъй като бе с един обут в ботуш и един бос крак, нестабилната му поза усложняваше доста нещата. По дяволите англичаните и странните им дрехи. У дома никога не би се тормозил с тези неудобни ботуши или толкова много части на облеклото.

Като се замислеше, че наричат любимите му шотландски братя плиткоумни. Поне в Шотландия един мъж знаеше как да се облича удобно и здравословно.

И най-важното, подходящо за неочаквани срещи. Докато се биеха, графът загуби равновесие и се препъна, предоставяйки на Брейдън шанса, от който се нуждаеше, за да избяга, без да пролива английска кръв.

Завъртайки се към стената, Брейдън отряза въжето на полилея. Графът и братята му се разбягаха стремително, когато той се стовари, разпръсквайки свещи из стаята.

Докато те се занимаваха с потушаването на малките пожари, Брейдън изтича до мястото, където трите жени се бяха сгушили. Той грабна туниката си от Пейшънс, ботуша си от Прюдънс и наметалото си от Пайъти.

- Сбогом, мои прекрасни дами - Каза им с усмивка, докосвайки Пайъти леко по бузата с нежна милувка. - Ако някога се осмелите да дойдете в Шотландия ... - Той погледна към мъжете, които се бяха запътили обратно към него, - оставете мъжете си у дома.

С тези думи, Брейдън се втурна през отворената врата на балкона и скочи грациозно в двора отдолу.

После вдигна поглед към балкона и видя трите жени да гледат надолу към него.

- Спомняй си за нас с нежност - извика Прюдънс, докато махаше деликатно с ръка.

- Винаги, скъпи мои - отвърна той с усмивка. Брейдън им изпрати бърза целувка, след това нахлузи ботуша си и се насочи към обора. Имаше малко време, за да избяга преди графът и братята му да тръгнат след него. Не, че се страхуваше от тях; причината съвсем не беше тази. Наистина би могъл да убие всички, но това щеше да е проблем. Отказваше да убие мъж, заради някакъв флирт.

Жените бяха забавни и причина за съществуването му. Въпреки това, жената не струваше колкото живота му, и той никога не би отнел живота на друг мъж заради жена.

Този суров урок бе научил преди години.

Освен това, бе време да се отправи към вкъщи. Англичанките бяха приятни за известно време, но в крайна сметка той най-силно жадуваше за шотландските девойки. Със своите нежни, весели гласове и бляскави усмивки, те бяха скъпоценните камъни на земята и бе време да се върне при тях и отворените им обятия.

Както и други части от тялото, които бяха готови да отворят за него. Брейдън се усмихна при тази мисъл.

Със скоростта на обучен войн, той оседла коня си и напусна обора, преди графът да излезе от крепостта. Всъщност, Брейдън излизаше през портата, преди мъжът да е успял да стигне до двора.

Имаше още само една кратка спирка, преди свободата. Но след това вече бе на северната граница.

- Давай, Демон - нареди той на черния си жребец. - Да видим какви други проблеми можем да намерим по пътя, а?

Килагарайгън, Шотландия Три седмици по-късно

Локлан МакАлистър беше практичен човек. Разумен мъж, според повечето. Като водач на клана трябваше да бъде такъв. Но това... това надхвърляше, всичко, което бе виждал през целия си съзнателен живот.

Всяка жена в Килагарайгън отказваше да нахрани или да спи с мъжа си, докато Локлан не се съгласи да прекрати враждата с Роби МакДъглас!

Все още бе зашеметен от това неразумно искане. Жените бяха полудели. Всички до една и най-вече Маги, дъщерята на Блар.

Всъщност, самият той бе готов да отиде и да удуши подстрекателката на жените.

И не бе единственият. Мъжете от клана му бързо бяха преминали точката на търпението си, и вече чуваше слухове как смятат да тръгнат след Маги сами. Всъщност, всяка сутрин очакваше да намери бедния й, гниещ труп, прикован към входната врата на централната кула на крепостта си или да виси от някой зъбер на крепостната стена.

Обезсърчен, той се загледа към другия край на чистата си, елегантна, голяма зала, където по-малкият му брат Юън седеше на масата и отрязваше парче от говеждото месо, което Локлан се бе опитал да сготви малко по-рано. В интерес на истината, щеше да се справи по-добре, ако бе осолил и изпържил кожените си ботуши. Със сигурност вкусът на кожата не можеше да е по-лош, от този на месото.

Ако затруднението му не беше толкова сериозно, Локлан щеше да се засмее на опита на Юън да задържи дългите си крака под масата. Имаше няколко мъже в клана, които се доближаваха до височината на Юън - метър деветдесет и осем. И въпреки че тялото му беше слабо, то бе достатъчно мускулесто, за да накара дори смелчага да преглътне със страх.

Но това, което плашеше повече от размера на мъжа, беше свирепото му изражение. Юън рядко се усмихваше. В действителност напълно избягваше повечето хора и рядко напускаше пещерата в хълмовете, която наричаше дом.

Въпреки лошото си настроение, Юън притежаваше способността да разбира същината на проблема и да го нарича с истинското му име. Поради тази причина Локлан го бе извикал от обителта му.

- Какво трябва да направя? - попита той Юън.

Брат му се опитваше да дъвче месото, но изглеждаше по-скоро като преживяща крава, отколкото като войн, какъвто беше.

- Научи се да си готвиш, за да не умреш от глад.

- Юън - изръмжа той. - Сериозен съм.

- Аз също - промърмори Юън, докато избутваше дървената си дъска, а след това отпи глътка бира, за да изплакне зловонния вкус на овъглено говеждо месо от устата си. - Не можеш да продължаваш да се храниш така, защото няма да издържиш дори още една седмица.

- Юън...

Брат му игнорира предупреждението в гласа му.

- Струва ми се, че ситуацията има лесно решение.

- И то е?

- Върви в двора на черквата, метни Маги на рамото си, изведи я от там и я накарай да ни сготви нещо, което става за ядене.

Локлан въздъхна.

- Вярваш ли, че не съм си го мислил? Но това е свещена земя. Няма да наруша светостта й.

Юън се надигна бавно от масата.

- Тогава, аз ще го направя. Тронът на Сатаната ще замръзне преди аз да позволя на жена да ми се подиграва.

- Истина е - прекъсна разговора им познат глас. - Ето защо добрият Господ ме е оставил на тази земя.

Локлан се обърна и видя най-малкия си брат, Брейдън, застанал на вратата на залата.

Черната коса на Брейдън беше разрошена, сякаш бе яздил дълго. Носеше черно-зелення си плейд* небрежно над лявото рамо, а погледът му бе все така дяволит.

* Шотландско наметало от кариран плат. - Б. пр.

** Адрианов вал (лат. *allum Hadriani) - е римско отбранително съоръжение от камъни и торф, което се намира на територията на съвременна Великобритания - в Северна Англия, край нейната граница с Шотландия, - Б.пр.

За първи път от две седмици, Локлан се засмя. - Е, добре, блудният син се завърна - Каза той, докато прекосяваше стаята, за да посрещне своя все по-странстващ и непочтителен брат.

Щом се изравни с Брейдън, Локлан видя мъжа в сенките, който стоеше тихо зад гърба на малкия му брат. Усмивката замръзна на лицето му и той се закова на място.

Не, не можеше да бъде... но беше истина. Локлан премигна невярващо.

Бяха минали години, откакто за последно бе виждал своя полубрат Син. Дори като дете, Син беше по-сериозен от Юън и изпълнен с повече омраза, отколкото Локлан можеше да проумее.

Когато Син бе изпратен против волята си при английския крал от баща им, който го презираше, младежът се бе заклел никога отново да не стъпва на север от Адриановия вал**.

Локлан нямаше представа какво е накарало Син да промени мнението си, но със сигурност се радваше, че го е направил, защото обичаше по-големия си брат и той много му липсваше.

Син все още имаше тези проницателни, безрадостни черни очи, които сякаш гледаха направо в душата ти. Същата черна коса като на Юън и Брейдън и изненадващо я бе оставил дълга като на шотландец, не къса, както я носеха англичаните.

Но дрехите му бяха съвсем друг въпрос. Черната туника, ризницата, панталоните и ботушите му бяха английски. И колкото и да бе странно, нямаше никакъв знак върху тях.

- Какво е това? - попита Локлан, след като се възстанови от изненадата. - Върнал си се от Англия с гост? - Той протегна ръка към Син, който се взираше в него цяла минута, преди да я разклати. Локлан го потупа по гърба. - Радвам се да те видя, братко. Мина твърде много време.

Изопнатото лице на Син леко омекна и чак тогава Локлан осъзна колко несигурен е бил Син от това как ще бъде посрещнат.

- Страхувах се да оставя Брейдън да се прибере сам - отвърна Син, докато измъкваше ръката си от тази на Локлан. - След множеството интимни среши, които проведе в Англия, се боях, че никога няма да успее да се прибере вкъщи, преди някой беден съпруг или баща да го прониже,

Юън наддаде вик, когато разпозна Син. Пресичайки стаята, той го сграбчи в мечешка прегръдка. Син изръмжа срещу прегръдката.

- Пусни ме долу, ти голям грозен *lbaidh!

- Е - Каза Юън, докато поставяше Син на крака. - Помниш корените си. С тези дрехи на гърба ти не бях сигурен дали големият ми брат се е върнал у дома или е някое от завоеванията на Брейдън.

Както винаги, Брейдън прие закачката спокойно, но погледът на Син стана убийствен.

Покоряването на шотландеца

- Като говорим за завоевания - добави Брейдън, - къде са жените? Все още не съм видял нито една, откакто съм преминал в земите на МакАлистър.

- Не! - ахна Юън, докато се обръщаше към Брейдън. - Възможно ли е Брейдън да е прекарал цял час без жена? Бързо, Локлан, изпрати да извикат лечител, преди да е припаднал от стреса, заради въздържанието.

Брейдън изцъка с език.

- Хайде сега, това не е шега работа. Не е добре за един мъж да стои твърде дълго без жена. Соковете му се задържат и преди да се усетиш, той се превръща в раздразнителен, избухлив звяр.

Очите на Брейдън се разшириха, докато оглеждаше Юън.

- Значи това ти се е случило! Ела - Каза той, поставяйки ръка върху раменете на Юън. - Най-добре е да ти намерим жена бързо, преди да стане по-лошо.

Устните на Брейдън се извиха язвително, а Юън избута ръката му от рамото си.

- Ще спреш ли с твоите глупости? - Той се обърна към Син. - Най-добре го заведи обратно в Англия, преди аз да му дам начален старт.

Локлан игнорира почти обичайните закачки. Юън и Брейдън не можеха да комуникират помежду си, освен ако не си разменяха обиди.

Вместо това погледна към Син.

- Радвам се, че си дойде вкъщи. Мина толкова много време откакто за последно дръзна да посетиш Шотландия.

Син кимна.

- Ти, Киърън, Брейдън и Юън сте всичко, което някога ми е липсвало от това забравено от Бога място. Не се обиждай, но предпочитам английския лукс пред този суров начин на живот.

- Говориш като истински сасенак* - отвърна Юън, лицето му излъчваше отвращение.

Очите на Син се присвиха при тази обида.

- Достатъчно - намеси се Локлан преди Син да успее да реагира. Син не беше мъж, който ще остави да му се подиграват безнаказано и последното нещо, което искаше, бе още пролята кръв между братята си.

Независимо от миналото и всички думи, изречени с гняв, Син винаги бе добре дошъл в дома му.

- Никакви обиди повече - нареди Локлан на Юън, а гласът му бе суров. - Поне не срещу Син. Виж Брейдън е друго нещо, можеш да се чувстваш свободен да го атакуваш.

- О, стига - наежи се Брейдън, - къде остана братската ти любов?

Локлан се усмихна дяволито.

- Това е братската ми любов. Забележи, че аз все още ти се подигравам.

- Да, но съм сигурен, че това не е нищо повече от загриженост. - Брейдън се обърна и огледа очаквателно залата.

Още преди той да изрече думите, Локлан знаеше какво се върти в ума му. Това беше първият път, в който се бе върнал вкъщи, без цяла армия от жени да влети, за да го поздрави, блъскайки се помежду си в усилията си да дарят по-малкия му брат с храна и други неща, които бяха особено щастливи да му предложат.

* *assenach (от шотл.) - презрителен израз за англичанин. - Б. пр.

- Къде са прислужниците, няма ли да ни донесат нещо за ядене? - попита Брейдън.

Локлан отвори уста, за да обясни, но Юън го спря.

- Не, моля те, остави ме аз да му кажа - сините очи на Юън блестяха с необичайна развеселеност.

- Много добре - отвърна Локлан. - Щом ще ти достави удоволствие.

- Да, със сигурност ще е така. - Ухилен доволно, Юън се обърна към Брейдън. - Помниш ли малката сестра на Ангъс и Ейдън, Маги?

Брейдън се намръщи.

- Малката досадница с червена коса, лунички и стърчащи зъби? Как бих могъл да я забравя?

Грубите думи изненадаха Локлан. Никога в живота си, не бе чувал брат си да описва жена по друг начин, освен като красива, а Маги беше всичко друго, но не и със стърчащи зъби.

Но с удоволствие щеше да се съгласи, че е досадница.

- Не си спомням, да е имала стърчащи зъби - Каза Локлан.

- Защото никога не те е хапала с тях - отвърна Брейдън. - Аз, от друга страна, съм човек, | който изглежда обичаше да напада. Никога не съм знаел защо.

- Трябва да е заради очарователната ти личност - посочи Син сухо.

Юън вдигна ръце и застана пред Брейдън.

- Имате ли нещо против? Бих искал да продължа. - Той погледна първо към Локлан, а след това към Син.

- Продължавай - Каза Локлан.

- Благодаря. - Юън сложи ръце върху раменете на Брейдън, така че да се наслади на реакцията му.

- Както и да е, Маги, с или без стърчащи зъби - той се втренчи предупредително в Локлан, преди да се обърне обратно към Брейдън, - отведе и скри всички девойки.

Брейдън се намръщи още повече.

- От какво ги е скрила?

- От нас, злите, похотливи мъже.

Брейдън гледаше Юън с празен поглед, докато пълното, ужасяващо въздействие на думите, го заливаше.

- Със сигурност се шегуваш.

След това погледна към Локлан за потвърждение.

- Той се шегува, нали?

- Не - въздъхна Локлан. - Казва истината. Изглежда жените са решили, че трябва или да се сложи край на враждата ни с МакДъглас, или няма да ни обслужват повече.

- Във всяко отношение - добави Юън за по-голям ефект.

Лицето на Брейдън наистина пребледня, докато се отдръпваше от Юън. Той протегна ръка и сграбчи в шепа наметалото на Син.

- По дяволите косматите пръсти на Сатаната, Син, изглежда съм умрял и съм отишъл в ада.

Син изсумтя.

- Пробван отново, малки братко. Тук е твърде студено, за да бъде ад.

Брейдън поклати глава невярващо и когато застана пред Локлан, срещна мрачния му поглед.

- Добре, леърде, какво направи, за да ядосаш жените толкова много?

- Аз? - попита Локлан, зашеметен от предположението на Брейдън, че той е сторил нещо на жените. - Не съм направил нищо. Та аз опитах всичко, което успях да измисля, за да ги накарам да бъдат разумни. Заплашвах и ласкаех. По дяволите, дори се опитах да съблазня Маги, но...

Подигравателното сумтене на Брейдън го прекъсна.

- Е, това е половината ти проблем. Мога да те уверя, че да наредиш на една жена да си вдигне полите не е начинът да я вкараш в леглото си.

Локлан усети как челюстта му увисва от възмущение.

- Моля да ме извиниш, но притежавам повече финес.

- Друг път. Забравяш, че съм ставал свидетел на недодяланите ти опити за съблазняване.

- Недодялани? Та аз съм имал повече жени, от теб, пале такова.

Брейдън изви арогантно едната си вежда в израз на подигравка.

- Добре - призна Локлан, след като обмисли въпроса за втори път. Съмняваше се, че дори някой сарацински шейх с харем би могъл да се похвали с повече жени от Брейдън. - Може би не повече от теб, но със сигурност повече от Юън.

- Това не говори много - вмъкна Брейдън. - Левият ми ботуш е имал повече жени от Юън.

- Ей, стига - изръмжа Юън. - Най-добре дръж обидите си насочени към брата, който ще ги търпи. Не приемам любезно такива неща.

Без да му обръща внимание, Брейдън обгърна с ръка раменете на Локлан и го дръпна към себе си, сякаш искаше да му сподели някаква голяма тайна.

- Сега, чуй ме, скъпи мой братко, който ме търпи. Ти си леърд на могъщ клан. Не твоите посредствени опити съблазняват жените, а титлата и красивото ти лице.

- Моите какво? - попита Локлан, обиден от снизходителния му тон.

- Вярно е - продължи Брейдън. - Няма нито една жена сред тях, която не би искала да сподели една нощ с леърд. Не съм ли прав, Син?

- Защо ме питаш? Аз жена ли съм, че да знам?

- Е... - Брейдън не довърши мисълта си. Каквото и да беше в ума му, явно размисли,

защото бързо се върна към Локлан.

- Както вече казах, титлата и лицето са всичко, от което имаш нужда.

- Да, ама нито едно от тези неща не впечатлиха Маги. Тя ме отпрати незабавно. На този етап, не ми оставя никакъв избор. Ако не се върнат до утре на обяд, ще нападна църквата и ще ги измъкна със сила.

Брейдън го пусна.

- Не искаш да правиш такова нещо. Те са жени, Локлан. Нашите жени.

- Мислиш ли, че не знам това? Майка ни е там с тях. Но какъв избор имам?

Върху лицето на Брейдън се появи замислено изражение. Локлан почти можеше да види как мозъкът му работи. Добре, Брейдън винаги е знаел какво да направи, когато въпросът опираше до жени.

- Ще измисля друг начин - обеща Брейдън. - Какво ще кажеш да влея малко здрав разум на девойката и да върна жените, където им е мястото - в кухните и леглата ни?

Локлан се замисли. Ако Брейдън можеше да сложи край на това по мирен път, то със сигурност си заслужаваше да опитат. Не харесваше мисълта да нарани някоя от жените им повече от Брейдън.

Може би брат му щеше да успее там, където той се бе провалил. Брейдън винаги е бил добър в уреждането на разгорещените спорове по мирен път.

Само веднъж се бе провалил. Локлан трепна при спомена.

Достатъчно трагедии се бяха случили на семейството им. Последното нещо, което искаше, бе да добави още някоя. Щеше да даде възможност на Брейдън да поговори с жените.

Но само една. Не можеше да си позволи повече от това.

- Много добре. Но знай, че както я кара Маги, мъжете ми или ще превземат църквата сами, или ще ме изхвърлят по задник и ще си изберат нов леърд.

- Жени - промърмори Син. - Не мога да повярвам, че са вдигнали този бунт срещу вас, докато на раменете ви тежи семейна вражда, с която да се борите. Последното нещо, от което се нуждаете, е мъжете да се разсейват от лудориите им, когато трябва да защитават земите.

- Да - съгласи се Брейдън. - Изненадан съм, че МакДъглас не са се възползвали от този бунт.

Локлан погледна през прозореца по посока на църквата. Въпреки гнева си, за миг той се наслади на веселието, обхванало го от новината, която получи.

- Сигурен съм, че щяха да го направят, ако собствените му жени не бяха сторили същото нещо с неговия клан.

- Какво? - попита Брейдън.

- Вярно е - продължи Локлан. - Собствената му жена се присъедини към тях. Разбрах за това само преди три дни. Лейди МакДъглас направи за посмешище съпруга си.

- Тогава, смята ли да преговаря за мир? — попита Син.

- Не. Дори ако се съгласим да приемем условията, нито един от нас няма да посмее. Ако отстъпим пред жените по този въпрос, тогава те ще си помислят, че имат власт над нас и всеки път, когато нещо не им харесва, биха могли да се съберат и отново да се скрият. Тръпки ме побиват, като се замисля за последствията. Можете ли да си представите?

- Да - каза Брейдън с порочна усмивка. — Би било забавно.

Локлан го изгледа заплашително.

- Е, би могло - поправи се Брейдън, пренебрегвайки гнева на Локлан. Насочи уверения си поглед към тримата.

- От години повечето от вас ми се подиграват заради факта, че никоя жена не може да ми устои. Е, сега, братя мои, ще бъдете благодарни за дарбата ми.

Никога не бяха виждали погледа на Брейдън по-самоуверен.

- Елате и вижте сами колко бързо ще приключа с този въпрос. Обзалагам се, че ще е минал по-малко от четвърт час, преди Маги да започне да се храни от ръката ми.

- Приемам облога - каза Юън. - Особено след като видях как Маги отпрати Локлан. Ще ти се отрази добре да се провалиш.

- Аз да се проваля? - попита Брейдън невярващо. - Ха! Няма жива жена, която да ми устои.

- По изключение, се надявам да си прав — каза Локлан. - Не мога да ти позволя да загубиш този облог.

- Тогава ела и стани свидетел на моя най-чувствен триумф.

Юън плесна Локлан по гърба.

- Не знам за теб, но това е сблъсък, който нямам търпение да видя.

Брейдън МакАлистър можеше да сложи край на всичките й грандиозни планове.

Маги, дъщеря на Блар, замръзна пред прозореца на черквата, когато видя малката група мъже, отправила се към нея. Ако някога четиримата ездачи на Апокалипсиса се появяха от плът и кръв, щяха да бъдат в облика на четиримата мъже, които крачеха гордо надолу по пътя към малката черква, където тя и останалите жени бяха потърсили убежище.

Всяка друга жена би мечтала за това - четирима греховно красиви мъже да се запътят към нея, знаейки, че тя е тази, която искат с такава твърда решителност.

За Маги това бе кошмар.

Бе очаквала да види красивия Локлан отново. С ръста си от сто деветдесет и три сантиметра, той бе един от най-високите мъже в клана. Светлата му коса изглеждаше сякаш буквално е създадена от злато. А когато ставаше въпрос за чертите му, тя се съмняваше, че дори ангелите на небето могат да се сравняват с нежно изваяното му лице или трапчинките в усмивката, която караше много девойки да въздишат.

Но днес нямаше усмивка. Само мрачен, смъртоносен поглед.

По-малкият брат на Локлан, Юън, бе с пет сантиметра по-висок и притежаваше широки рамене и смъртоносна походка, които караха мъжете от клана да изчезнат от пътя му. Мрачното му красиво лице оставяше много жени без думи. И само опасното му изражение спираше всяка жена от порива да го преследва.

Повечето жени се страхуваха от него толкова, колкото и мъжете.

Третият мъж стоеше между тях и бе облечен като англичанин, но тя не го познаваше. Въпреки това, той притежаваше същата смъртоносна аура на братята МакАлистър, а уверената му крачка й придаваше завладяваща и пленителна нотка. Той й напомни за опасен тъмен звяр, преследващ плячката си. А четвъртият...

На него се наслаждаваха очите й, защото познаваше добре Брейдън МакАлистър. Като приятел на по-големите й братя, той често идваше в дома й, докато растеше.

Подобно на някаква влюбена идиотка, Маги винаги го бе обожавала.

Щеше ли да дойде някога момент в живота й, когато само един поглед към него няма да ускорява дъха й? Няма да кара сърцето й да бие учестено?

Всичките братя МакАлистър бяха красиви, но имаше нещо специално в Брейдън, нещо наистина неустоимо. Къдравата му черна коса се спускаше по мускулестите му рамене и Маги бързо си спомни аромата на бъз, полепнал по копринените му кичури. Не че знаеше дали косата му наистина е като коприна. Това бе просто представа за нея, защото предполагаше, че усещането да прокара ръката си през дългите му черни коси ще бъде прекрасно.

Имаше високо чело с фино извити черни вежди, които се повдигнаха, когато се смееше. А той се смееше често - дълбок, гърлен звук, който изпълваше въздуха с музика и топлина.

А устните му...

Пълни и добре оформени, от типа, които една жена сънуваше, че я целуват. Или още по-добре - устни, които с целувката си биха зашеметили всяка жена.

Или поне така бе чувала. За съжаление, Маги никога не бе познала удоволствието, което доставяха устните му. Брейдън винаги бе гледал на нея като на досадно дете, въпреки че бе само с три години и половина по-малка от него.

Откакто бе навършила дванадесет, се опитваше да го накара да я забележи, дори веднъж го бе ухапала, за да привлече вниманието му. Но тя като че ли бе единствената жива жена, към която той наистина не проявяваше интерес.

Брат й Ангъс й бе казал, че лоялността на Брейдън към братята й е онова, което го спира да види в нея жена, но вътре в себе си тя подозираше, че е нещо повече от това. Маги не бе глупачка.

Никога не с била от типа жени, които мъжете преследват за нещо различно от топла храна или съвет как да привлекат някоя друга жена.

Както близнакът й Иън толкова често казваше, Маги бе добър, надежден приятел; жена, към която един мъж може да се обърне за съвет и никога да не се тревожи, че тя ще го осъди. В най-добрия случай, тя бе сравнително привлекателна, но не красавица, дори за тези с малко повечко въображение.

Но какво ли не би дала да има смелостта или красотата, с която да накара Брейдън да я забележи само за един миг. Да бъде единствената жена, която може да опитоми дивия вятър.

Въпреки това, днес не бе денят, в който да се опита да спечели вниманието му. В действителност, днес бе възможно най-лошият ден, в който тя някога можеше да го види. Защото в сърцето си знаеше, че е единственият мъж, който то би могъл да пробие защитите й.

А днес тя не можеше да си позволи да изгуби. Дори и от него. Не, трябваше да държи красивия войн далеч от себе си. Разбира се, ако някоя жена може да държи мъж като него на разстояние.

Докато Маги наблюдаваше приближаването на Брейдън, Пеги се появи зад нея, питайки за одеяла.

Въпреки че чу въпроса на приятелката си достатъчно ясно, Маги не можеше да говори. Цялото й същество бе завладяно от най-красивия шотландец, живял някога.

Брейдън вървеше към нейното убежище с уверена, мъжествена походка, която караше всяка девойка да обръща глава. Вятърът духаше срещу абаносовата му коса, като разбъркваше кичури от нея около изсеченото му лице. Той премести лявата ръка върху меча си и раменете му се изпънаха гордо.

Подгъва на черно-зеления му плейд се удряше в загорялата, мускулеста плът на бедрата му. Бедра, които се движеха пъргаво с всяка стъпка, водейки го по-близо до нея. Мили Боже, бе великолепен. Сурова, неукротима мъжественост, чувственост и сила струяха от всяка пора на тялото му.

Брейдън беше мъж, чувстващ се добре в кожата си и уверен за мястото си в света. Никога не се подчиняваше на чужди заповеди, а по-скоро винаги следваше свой собствен път, без да се интересува от последствията.

Днес изглеждаше още по-уверен, от последния път, когато го бе видяла. Бе намислил нещо, с трепет осъзна тя. Можеше да го види в строго стиснатата му челюст, в остротата на погледа му. Разобличи го, той имаше цел.

И в един миг тя разбра какво е намислил.

- *ch, balgaire le sililibh tnear! - каза тя под носа си.

- Какво куче с похотливи очи? - попита Пеги от дясната й страна.

- Онзи най-отпред - изръмжа Маги, разгневена от факта, че походката му й въздейства.

И още по-лошо, тя не би могла да го избягва! Пеги застана на пръсти, за да погледне през прозореца.

- О, по дяволите - прошепна тя. - Със сигурност трябва да са поне четирима. И всичките красиви.

Маги изгледа приближаващата се група.

- Казват, че самият дявол е красив мъж, и аз по-скоро бих се срещнала с него, отколкото с Брейдън МакАлистър.

- Дяволът няма да види деня, в който ще може да си съперничи с братята МакАлистър по външен вид - прошепна Пеги. - Мили Боже, Брейдън със сигурност е водачът.

Замечтана усмивка изви устните й.

Само една година по-голяма от Маги, привлекателната Пеги, с гарванови коси се бе омъжила преди четири зими, но очите й все още шареха, изучавайки всеки хубав мъж. И точно сега Пеги бе впила поглед в Брейдън, а очите й бяха по-големи от чинии.

- О, да изглеждаше и моят Рос като него — замечта се Пеги. - Можеш да бъдеш сигурна, че ако си приличаха, точно сега едва ли бих се крила тук с вас. По-скоро щях да съм в дома си, ощастливявайки го...

- Пеги! - скара се Маги. - Намираш се в църква.

Пеги махна с ръка при думите й.

- Добрият Господ знае, че не искам да навредя с мислите си. Просто говоря истината и. Той го знае.

Маги едва чу думите на Пеги, защото вниманието й бе привлечено от останалите жени, които прииждаха от различните пристройки, за да надникнат над стените към приближаващите

мъже. Дори ОТ разстояние тя чуваше задъханите въздишки и смеха им, докато се възхищаваха на различни части от телата им.

- Брейдън е вкъщи! - извикаха няколко от тях.

- Мери, как изглежда косата ми? Мислиш ли, че Брейдън ще забележи?

- Светци, този мъж става все по-красив с всяка изминала година!

- Той има най-хубавия задник, който добрият Господ някога е решавал да даде на един мъж. Сега, ако задуха един добър, силен вятър, може да се насладим на доста приятна гледка!

Маги стискаше зъби гневно, докато през ушите й минаваха множество подобни коментари.

Бе дала възможност на леърда да повика вкъщи единствения мъж, който можеше да провали плана й. Трябваше да го очаква. Всъщност, трябваше да бъде подготвена за това. Но идеята й изглеждаше толкова безупречна и при положение, че Брейдън отсъстваше, тя не се бе замисляла за евентуалното му въздействие върху сетивата й.

До сега. Причерня й и Маги събра палите си, отправяйки се към портата на църквата, за да се изправи срещу дявола, преди той да се е приближил твърде много.

Тя стигна до портата едновременно с Брейдън. Отвори вратата и го видя да стои там с ръка във въздуха, сякаш за да почука.

- Маги, любов моя - започна той, а на лицето му се появи една от онези прекрасни, очарователни усмивки с трапчинки, които можеха да предизвикат слабост в коленете на всяка жена.

Или по-лошо, слабост в главата. Очите му блестяха с увереност. Да, мъжът знаеше, че е неустоим. Но по-лош бе фактът, че и тя го знаеше.

- Точно теб дойдох да видя.

- Така и предположих - отговори Маги, гласът й бе леден, въпреки че имаше една предателска част от нея, която се развълнува от думите му.

Погледът му стана дързък и изучаващ, докато смело оценяваше тялото й от върха на главата, която стигаше точно до раменете му, през целия път надолу до ръба на полата й.

- Ох, Локлан - обърна се той към брат си, - не успя да ми кажеш каква хубава девойка е станала Маги през последната година. Защото се съмнявам, че има друга в цял Килагарайгън, която би могла да се сравнява с такава красота.

Локлан не отговори.

Въпреки добрите си намерения, сърцето на Маги подскочи при думите му. През целия си живот бе копняла да чуе това от мъж и по-специално от Брейдън.

За съжаление, обаче знаеше, че е само обикновено ласкателство. Нямаше дори капка истина в него.

Вдигайки брадичка, тя срещна смелия му поглед безизразно.

- Сигурно ме мислиш за глупачка, щом смяташ, че ще се вържа на захаросаните ти думи, Брейдън МакАлистър.

- Ах! - въздъхна брат му Юън зад него. — Брейдън, не беше прав за зъбите й, изобщо не са стърчащи.

Обръщайки глава, за да погледне гневно брат си през рамо, Брейдън сръчка с лакът гиганта в корема.

- Стърчащи зъби? - попита тя, обидена от самата мисъл. Това беше може би единствената обида, която нито един от братята й не бе използвал по неин адрес. И защо да го правят? Зъбите й бяха толкова прави, колкото изобщо нечии зъби биха могли да бъдат. Суровият, гневен поглед на Брейдън се разтопи, когато й отправи една от онези безгрижни усмивки.

- Никога не съм казвал, че имаш стърчащи зъби.

- Да, направи го. И аз го чух - заяви англичанинът.

- Не - процеди Брейдън между стиснати зъби, докато хвърляше злобен поглед към англичанина на свой ред. - Не съм казвал такова нещо.

Той направи крачка към нея и вдигна ръката й.

Маги се стегна, тъй като допира изпрати тръпки по тялото й. Усещаше грубите мазоли на ръката му и суровата сила на мъжа, който бе колкото свиреп боец, толкова и причина за женското падение.

Тя наблюдаваше, хипнотизирана, как той вдигна ръката й към устните си и постави целувка малко над кокалчетата на пръстите й. Устните му бяха изключително леки върху плътта й. И докато ги плъзгаше в бавен, изгарящ кръг около опакото на ръката й, я погледна с такъв съблазнителен поглед, че за миг тя се изгуби в желанието, предизвикващо хаос в сетивата й.

В този момент, слабата, несигурна част от нея копнееше да почувства тези устни върху своите. Жадуваше да почувства силните му ръце, обвити около тялото й, привличащи я близо до възхитителната си топлина.

О, Боговете да са й на помощ, тя бе също толкова податлива към него, колкото всички останали жени.

Брейдън прокара език по плътта й в нежна ласка, която едновременно я стресна и погъделичка преди леко да ухапе кожата й със зъби и да премести ръката й малко над сърцето си, което биеше силно под дланта й.

Докато палецът му си играеше с дланта й, изпращайки вълна след вълна от топлина през нея, тя някак успя да овладее порива си да затвори очи и да изстене от удоволствие../

- Разбрали са ме погрешно, любов моя — почти измърка той.

Тялото й едва не се стопи, докато се взираше в топлите му съблазнителни очи. Великолепно зеленикаво-кафяви, очите на Брейдън можеха да принудят една жена да забрави всичко друго на света.

Ела на себе си, Маги! Дяволът ще отведе останалата част от близките ти, ако се поддадеш на чара му. Въпреки че това бе едно от най-трудните неща, които някога бе правила, тя присви погледа си към него, докато изтласкваше безсрамните си мисли в дъното на съзнанието си.

Трябваше да възвърне контрола върху ситуацията или всички щяха да бъдат загубени.

- Нека позная - каза тя студено, издърпвайки ръката си от хватката му, преди да отстъпи още повече пред изкусното му докосване. - Казал си, че имам сладки зъби? Или може би перлени? - Маги забеляза шокирания му поглед, който той бързо скри. Със сигурност го бе разкрила и той го знаеше.

За един момент, тя се наслади на победата си. Но този миг бе всичко, което получи, защото в следващата минута въздухът се разцепи от нечии вик.

- Маги, ела бързо!

Тя остави входната врата отворена и се втурна през двора на църквата към задната врата, от, където се бе чул писъкът. Стигна до малкия двор навреме, за да види как една от жените, Бриджит, бе нападната от съпруга си, който приличаше на мечка. Мъжът направо се извисяваше над дребничката блондинка, която даваше всичко от себе си, за да не я извлекат от портата.

Няколко жени стояха наоколо, но никоя не се опитваше да помогне. Маги не проумяваше как можеха просто да стоят там и да не правят нищо.

- Достатъчно търпях това, жено - каза Фъргъс, докато затягаше хватката си върху ръката

на Бриджит.

- Не, Фъргъс, няма да се прибера вкъщи с теб. - Бриджит се опита да разхлаби хватката му, но той я държеше здраво.

- Няма да търпя повече неподчинението ти - изръмжа той и след това я удари с опакото на ръката си.

Бриджит падна, ридаейки, но хватката върху ръката й я задържа от удар в земята. Фъргъс я грабна, като отново я затегли към портата.

Маги изкрещя, извън себе си от гняв. Без да се замисли за собствената си безопасност, тя се хвърли към глупака и го изблъска от Бриджит.

Освобождавайки Бриджит, която веднага се строполи на земята, Фъргъс залитна само на няколко крачки назад. Маги, от друга страна, се сблъска с масивните му гърди и падна назад, удряйки се в земята, замаяна, като че ли току-що е отскочила от стена.

Бързо се изправи на крака и застана пред мъжа, който се извисяваше с глава и рамене над нея. Собствените й рамене пулсираха и сърцето й биеше от страх. Мъжът наистина бе висок. Много, по-висок от нея. И около два пъти по-широк.

Въпреки това, Маги никога не би стояла и гледала безучастно как някой бива нараняван. Не и ако имаше дори малък шанс да помогне.

- Оставете я на мира - предупреди Маги. Фъргъс се отдръпна, за да я удари.

Маги се напрегна в очакване на удара, но преди да успее да докосне лицето й, ръката му бе хваната и той бе принуден да се обърне.

Брейдън сграбчи Фъргъс за предната част на жълтата му риза, с такава ярост, изписана на лицето му, че би потушила гнева дори на див звяр.

- Ако искаш да влизаш в спор с жените, Фъргъс, ще трябва да минеш през мен, за да го направиш. Докато съм жив, няма да ти позволя да малтретираш жена по такъв начин.

Фъргъс сви устни, докато избутваше Брейдън далеч от себе си.

- Бриджит е моя жена. Ще правя с нея, каквото си искам. - Той се обърна към Бриджит, която сега бе на земята и плачеше неконтролируемо, докато Пеги и други две жени я придържаха.

Брейдън и англичанинът застанаха между двамата. От скованите им гърбове, бе очевидно, че са готови да се бият с Фъргъс, ако той направеше още една стъпка към съпругата си.

- Трябва да се грижиш по-добре за жена си - каза Брейдън. - Ако се държеше с нея по-любезно, тя вероятно не би се заключила с другите.

Фъргъс изсумтя подигравателно.

- Какво знаеш ти за това?

Погледът на Брейдън стана студен и изпрати хладно предчувствие по гръбнака на Маги.

- Знам достатъчно и ако не се вслушаш в думите ми, ще взема една пръчка и ще я завра в задника ти. Сега се прибери у дома, преди да се поддам на това изкушение.

Ноздрите на Фъргъс пламнаха. Очите му горяха и той се взря в студения, смъртоносен поглед на Брейдън.

За миг Маги се уплаши, че ще предизвика Брейдън на бой, но трябва да бе дошъл на себе си, защото премести погледа си от него към мъжете, които го следваха.

Раменете на Фъргъс се отпуснаха и той въздъхна:

- Много добре, ще се върна у дома, но най-доброто, което може да направи тя, е да ме последва веднага.

Фъргъс отстъпи назад.

- Не забравяш ли нещо? - попита Брейдън. Фъргъс се обърна и се намръщи.

- Какво?

- Дължиш извинение на жена си - намеси се англичанинът преди Брейдън да продължи.

Челюстта на Фъргъс се стегна и той огледа мъжете. Погледът му се плъзна върху Юън, Брейдън, Локлан и англичанина, и разбра, че ще трябва да се бие с всички тях, освен ако не отстъпи. Изпъна ризата си със силно дръпване и погледна към Бриджит.

Маги видя нерешителността в очите му, докато Бриджит не погледна нагоре към него. Бледото й лице бе обезобразено от грозен червен отпечатък.

Фъргъс коленичи до нея, а гневът изчезна от чертите му.

- Съжалявам, скъпа. Не исках да те наранявам. Но и ти не трябваше да ме притискаш така.

Брейдън изрева яростно.

- Остави я, Фъргъс. Веднага!

Маги преглътна уплашено, когато чу тона му. Усети, че Брейдън е само на крачка от това сериозно да нарани Фъргъс. Не, че би имала нещо против, ако го стореше. Хора като Фъргъс заслужаваха да бъдат бити. Винаги бе мразела такива грубияни.

Всъщност, и четиримата от групата на Брейдън изглеждаха така, сякаш едва се въздържат да го наранят. Но Юън беше този, който пристъпи напред и бързо отдалечи Фъргъс от двора.

Маги изчака вратата да се затвори зад Фъргъс, а Юън да се върне обратно и чак тогава се обърна към Брейдън:

- Благодаря ти - каза тя, гласът й носеше дълбочината на нейната признателност.

Брейдън кимна, след което двамата с Локлан се отправиха към Бриджит, за да проверят състоянието й. По-младият брат коленичи до нея и леко докосна подутата й червена буза. Очите му станаха студени и той се обърна към Маги.

- Колко такива нападения е имало, откакто

започна това?

- Пет - отговори Локлан вместо нея. Гърлото на Маги се сви, когато си припомни колко жени бяха пострадали.

- Да. Побоите са причината да потърсим подслон при отец Бийд. Надявахме се, че бъдейки на свещена земя, мъжете ще се поколебаят, преди да нападнат отново някоя от нас.

Англичанинът се присмя на думите й.

- Сякаш това някога е пречело на хода на животните.

Брейдън не обърна внимание на думите на англичанина, докато отправяше студения си поглед към Маги.

- Замисли ли се поне веднъж за глупостта на действията си? - попита Брейдън, а гласът му бе изпълнен с ярост. - Още колко жени ще трябва да пострадат, заради упорството ти?

Гневът на Маги се възпламени от обвинителните му думи. Тя не бе малко дете, нуждаещо се от мъмрене. Осъзнаваше последствията от действията си. И това не се отнасяше само за нея, а и за всички останали жени, които ги заобикаляха.

Те бяха обикновени жени, обект на капризите на мъжете, но дори и така бяха единодушни, че тази мярка е необходима, за да се гарантира благосъстоянието на всички.

Маги изпъна гърба си, докато се изправяше пред четиримата мъже.

- По-голяма злина би била смъртта на мъжете, ако враждата продължи. По-добре да бъдем бити, отколкото нашите синове, братя, съпрузи и бащи да умират.

- Да - съгласиха се жените около нея. Агнес пристъпи напред от тълпата, за да се изправи срещу Брейдън и Локлан.

- Синините ми изчезнаха само за четири дни - каза тя, докосвайки с ръка гладката си буза. - Но сърцето все още ме боли за най-малкото ми момче, което почина преди три години под меча на МакДъглас. Там винаги ще има дупка, кървяща за него.

Локлан изгледа всички тях.

- Не можете да промените нищо - каза той твърдо.

- Така ли? - попита Маги. - Вие, мъжете, нямате възможност да убивате и нападате МакДъглас докато сте тук, за да преговаряте с нас. Нито можете да обявите война на празни стомаси.

Жените отново се съгласиха с нея.

Брейдън отвори уста да каже нещо, но преди да успее, Маги чу друг силен вик, само че този път, изразяващ радост.

- Брейдън, мъничкото ми детенце! Ти си вкъщи.

Групата се раздели, когато майката на Брейдън, Айлийн се втурна към тях.

Маги забеляза погледът, изпълнен с омраза върху лицето на англичанина, когато видя малката брюнетка за първи път.

Никога в живота си не бе виждала толкова много злоба, насочена към конкретен човек. Намръщена, тя наблюдаваше как англичанинът се насочва обратно към тълпата, където Айлийн не можеше да го види.

Брейдън привлече майка си в здрава прегръдка.

- Ах, майко, хубаво е да те видя.

- А ти - въздъхна тя, като сложи ръце на лицето му и го стисна здраво, миг преди да ги обвие около врата му и да го целуне по бузата, — нямаш никаква представа колко се притеснявах за теб. Само преди минута в параклиса казвах молитви за твоето благополучие.

- Сигурна съм, че той се нуждае от всички молитви, които може да получи — промърмори строго Маги под носа си.

- Е, не бъди такава, Маги - скастри я Айлийн. - Говориш за моето момче, добър и хубав мъж е той.

Че е хубав, Маги не можеше да оспори, но добър...

Е, не можеше наистина да оспори и това. Разбира се, би могъл да е малко по-постоянен и не чак толкова похотлив. Всеки би се съгласил.

- Добре - омекна Маги, - беше мило от негова страна да помогне на бедната Бриджит. Но както виждате, той вече не ни е нужен, така че...

- Майко - намеси се Брейдън, - мислех си, че вие имате нужда от пазител.

Челюстта на Маги увисна. Със сигурност не предлагаше това, което тя си мислеше.

- Пазител? - попита майка му, с невинни, широко отворени очи.

- Да - потвърди той, поглеждайки многозначително към Маги. - Локлан ми каза, че Бриджит е шестата жена, която е била нападната. Мислех си, че може би аз трябва да остана тук, за да гарантирам, че никоя друга жена няма да пострада до постигане на споразумението.

О, той го направи, нали? Маги не можеше да повярва за каква глупачка я смята.

- Обзалагам се, че би го направил - сопна се тя. — Кажете ми, аз съм ли съм единствената от присъстващите, която мисли, че това звучи твърде много като да наемем вълк да пази стадото?

- Не - Айлийн не се съгласи. - Звучи като добра идея. Имаме нужда от мъж на наша страна и ако Юън също се съгласи да помогне... е, как Локлан да спори с това?

Всички се обърнаха към Локлан.

- Определено мога да го оспоря - каза той,

- Но от погледите на всички ви, разбирам, че само ще похабя думите си. Ако Брейдън иска да се превърне в предател, така да бъде. Поне няма да ми се налага да слушам хленченето му от готвенето ми и липсата на женската компания.

- Не - отвърна Маги. - Не можем да им позволим да останат тук. Какво ще каже отец Бийд?

- Мисля, че това е благородно намерение - каза свещеникът, докато се присъединяваше към тях. - Не мога да защитя някоя от вас, но може би, след като Брейдън е тук, останалите мъже ще се поколебаят, преди да навредят на някой друг. Мисля, че Господ е изпратил Брейдън при нас.

По-скоро сякаш дяволът го бе изпратил, за да върши зло, но Маги не посмя да противоречи на свещеника.

- Виждаш ли? - каза й Брейдън. - Имам божественото одобрение.

- Сериозно се съмнявам в това - отвърна Маги, преди да успее да се спре. - Но тъй като изглежда съм единствената тук, която може да види истинските ти намерения, нямам друг избор, освен да отстъпя. - Маги направи крачка към него и сниши гласа си. - Обаче имай предвид, Брейдън МакАлистър, че знам какъв си и ако направиш нещо, което да разруши клетвата, дадена помежду ни, за това да не обслужваме нуждите на мъжете, докато не настъпи мир, кълна се ще...

- Ще направиш какво? - подигра й се Брейдън с очарователните си трапчинки. - Ще ме свариш в масло?

О, със сигурност бе истински демон. Светлоок и красив, изпратен да направи живота й нещастен.

- Не съм толкова безпомощна за колкото ме смяташ.

- В това съм напълно сигурен.

Маги завъртя очи раздразнено. Погледна покрай Брейдън към мястото, на което стоеше майка му.

- За доброто на всички ни, Айлийн, наблюдавай сина си, докато се погрижа за Бриджит. И запомни, той не трябва да получава храна, приготвена от нашите ръце. Остави го до се оправя сам като другите, по най-добрия начин, по който може.

- Както кажеш, Маги, но наистина ли е справедливо да го караме да страда, когато той е тук, само за да ни помогне?

Маги не пропусна смутения поглед върху лицето на Брейдън. Това разсея всички съмнения, които имаше, що се отнася до намеренията му. Майка му може и да беше сляпа относно него, но не и тя.

- Справедливо или не, той няма да получи никаква храна от нас. - Маги се обърна към жените, които все още гледаха Брейдън влюбено. - Нито нещо друго - каза тя многозначително.

Жените се сбутаха и бързо се оттеглиха.

Брейдън изви едната си вежда, докато Маги се отдалечаваше. Тя наистина беше нещо различно. Какво точно, той не можеше да каже в изискана компания, но никога преди не бе срещал жена като нея.

Не беше пленителна красавица, която би накарала мъжете да прекарат живота си в умилкване около нея. Изглеждаше повече като земна фея. Тъмната й червеникаво-кафява коса бе победила усилията й да я задържи в плитка и малки кичури от нея се къдреха във всички посоки около лицето й. Хиляди лунички покриваха бледата й кожа, като индийско орехче поръсено върху сметана, а очите й...

Дълбокият кехлибарен цвят гореше с огнен дух. Всъщност, той все още можеше да я види как се хвърля с малкото си тяло към тромавия Фъргъс. Нима не знаеше, че един проклет удар от него можеше почти да счупи крехката и шия.

И по някаква причина, за която не му се мислеше, Брейдън не хареса мисълта, че тя може да пострада.

- Ще отида да ти донеса малко храна - прошепна майка му до него, преди да изчезне с другите жени.

След като всички жени си бяха отишли, Локлан безгласно изрече думите „два дни", преди и той да си тръгне.

Син отново се присъедини към него, а след това се наведе и прошепна в ухото му.

- Твоят четвърт час изтече и вместо жените да излязат, изглежда ти оставаш.

Брейдън се ухили.

- Тя е малко по-голямо предизвикателство, отколкото си мислех.

- Малко? - изсумтя Син. - Приеми го, Брейдън, тази малка досадница те разкри.

Брейдън се засмя на истинността на това изказване. Да, направи го. Тя знаеше, че той си играе с нея и му го беше казала. Никога преди жена не бе правила това. Дори когато знаеха, че си играе с тях, те се присъединяваха към него.

Но не и Маги. Не, че имаше нещо против. Той обичаше преследването. То правеше победата още по-сладка.

В крайна сметка, той щеше да бъде победител. В това не се съмняваше.

- Между другото - намеси се Юън, докато

заставаше до Брейдън, - какво казваше по-рано за ухажването на момичето? Не мисля, че да й крещиш пред останалите е особено очарователно.

- Не съм й крещял.

- О, направи го - намеси се Син. - Беше дяволски близо до това да й отнесеш главата е думите си.

Осъзнавайки, че няма смисъл да спори с двамата, Брейдън въздъхна.

- Много добре, ще се опитам да се държа по-любезно с нея следващия път, когато се срещнем.

- Да - каза Син с остър поглед. - Направи го.

В момента, Брейдън се чувстваше така, сякаш е заседнал насред къпинови храсти и навсякъде по тялото му се забиват тръни.

- Ще го направя - процеди той през стиснати зъби.

Да, точно така, щеше да се държи по-мило. И когато я накараше да яде от ръката му, те всички щяха да му бъдат задължени.

- Видя ли как те гледаше Брейдън? - попита Пеги малко по-късно, когато тя и Маги напускаха общата стая, където бяха настанили Бриджит.

- Да - каза Маги. - Като котка, дебнеща мишката, която иска да измъчва.

Пеги изсумтя неприлично.

- Едва ли. Този мъж е очарован от теб.

- Всички жени очароват този мъж. Всички, освен мен.

- Маги - смъмри я Пеги, - какво ти става? Не си била толкова сурова към никого.

Маги се спря в тесния коридор. Приятелката й беше права. През целия си живот бе мила с всеки, когото срещаше. Дори и братята й бяха впечатлени от способността й да успокоява кавги и да поддържа баланса.

Но Брейдън винаги я смущаваше. Всеки път, когато се приближеше, сърцето й биеше силно, ръцете й трепереха и сетивата й се замайваха. Той я зашеметяваше и тя губеше контрол.

През цялото време се държеше любезно с нея, но я държеше на почтително разстояние. Нито веднъж не я бе поглеждал и не я бе виждал като жена.

През всичките тези години тя бе копняла, да я забележи. Да й даде някакъв знак, че не е невидима.

Но никога не се появи дори намек за това. Никога.

Маги въздъхна и попита:

- Пеги, някога копняла ли си за нещо толкова силно, че да усещаш болка в същината на душата ти заради него?

Пеги сбърчи чело замислено.

- Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш.

Маги се облегна на стената, мислите й станаха хаотични. Много отдавна бе подарила сърцето си на мъж, който не знаеше за нейното съществуване. Бе го наблюдавала как се превръща от неопитен младеж в женкар, с когото трябваше да се съобразява. Всеки път, когато чуваше разкази за подвизите на Брейдън, сърцето й се късаше по малко. С всяко негово завоевание, тя осъзнаваше, че той се отдалечава от нея.

След известно време бе осъзнала, че нищо, което прави, няма да привлече вниманието на Брейдън. Нито тортите и сладкишите, които бе приготвяла специално за него в дните, когато знаеше, че ще посети дома й. Нито дори скъпия парфюм, който Ангъс й бе е донесъл преди години от пътуването си в Ирландия. Сладък, прекрасен парфюм, който бе ползвала заради Брейдън.

Е, добре де, той бе забелязал това. Киха, докато очите му се насълзиха.

Но в крайна сметка, бе принудена да признае, че любовта й бе напълно и съвършено несподелена.

За нея Брейдън бе всичко - луната, слънцето, въздуха, който дишаше. И сега се бе завърнал, като рецитираше мили думи и я докосваше с тези чудни свои ръце. Целуна ръката й по начин, какъвто никоя неомъжена, добродетелна жена не би позволила и въпреки това беше безсилна да го спре.

За нея това бе една сбъдната мечта. Но за него, бе средство по пътя към целта.

Без значение колко й се искаше да се преструва, че не е така, тя знаеше истината. За него бе просто завоевание, което може да бъде добавено към другите. Или по-лошо, пречка, която да премахне, така че брат му да може да продължи враждата.

Той я забеляза днес, само защото брат му го бе накарал. Маги не таеше заблуди за този факт.

Въпреки това, тя не беше някаква дреболия, която да бъде пренебрегвана. Бе интелигентна, способна жена и отказваше да бъде използвана, от който и да е мъж. Не бе го допуснала зад защитите си и той нямаше да успее да провали мисията й.

Поглеждайки към Пеги, тя си обеща, че никога няма да стане жертва на предателското си тяло. Бе способна да контролира чувствата си. Трябваше да бъде!

- Познавам Брейдън откакто бях на две години - каза тя тихо, - и нито веднъж през това време не ме е погледнал повече от веднъж. Не намираш ли странен този внезапен интерес?

- Не - отвърна Пеги. - Ти си много хубава. Маги изсумтя.

- Затова ли мъжете не ме ухажват?

- Мъжете не те ухажват, защото имаш шест братя. Не си ли виждала погледите, които отправят на всеки мъж, който се приближи до теб?

Маги се замисли за това. Братята й бяха малко арогантни. Тя бе най-малката от седем деца и те винаги я пазеха както тирани съкровище.

Все пак това не променяше нищо.

- Брейдън иска само едно нещо - настоя Маги.

Пеги скръсти ръце пред гърдите си.

- И то е?

- Да ни върне в домовете ни.

- Не искаме ли всички това? - попита Пеги.

- Да, разбира се. Но ние искаме да се върнем, след като прекратят тази вражда. Ако Брейдън постигне своето, ние ще се предадем и кръвопролитията ще продължат.

Пеги поклати глава.

- Със сигурност той не може да е толкова жесток.

- Наистина ли мислиш така?

- Но Айлин...

- Тя го вижда пред себе си като любяща майка. Сляпа е за намеренията му.

- Тогава какво ще правим?

Това бе въпрос, на който Маги не бе сигурна, че може да отговори. Но едно нещо знаеше: Земята ще престане да съществува, преди тя някога да се поддаде на сладките думи и горещите погледи на Брейдън.

Сърцето й може да беше влюбено в него, но главата не беше. Докато владееше ума си, тя нямаше да му позволи да й въздейства.

Маги бе единствената жена на тази земя, която никога нямаше да се развълнува от очарователния му външен вид. И ако бе научила нещо, живеейки с шест момчета, то това бе как да се справя с мъжете.

Да, Брейдън нямаше представа с какво се е захванал.

- Какво ще правим ли? - Маги повтори въпроса на Пеги. - Ще ти кажа. Най-после ще видим как дявола си получава заслуженото. Ако Брейдън иска да остане тук, добре. Но ти обещавам едно: нито миг няма да се наслади на престоя си тук.

Брейдън се зарадва изключително много, когато видя Маги да напуска общата спалня и да се насочва към малката ниша, където стоеше той, скрит в сенките.

След като тя отиде да нагледа Бриджит, Локлан тръгна обратно към замъка, а Юън и Син се заеха да помогнат на отец Бийд с поправката на теча в нефа*.

Останал сам, Брейдън реши да изчака плячката си.

И каква сладка хапка бе тя, толкова огнена и страстна. Всъщност усети желание да оближе устните си, предвкусвайки капитулацията й.

Да, тя щеше да е толкова вкусна. Такова невероятно лакомство, чакащо да бъде опитано. Нямаше търпение да я вкуси.

Лек бриз повя на поляната, погалвайки непокорните къдрици на гъстата й червеникаво-кафява коса. Дланите го сърбяха да разпусне

* неф или кораб (на фр.) е издължено помещение, част от интериора (обикновено в сгради от типа на базиликите), ограничено от една или от двете си дълги страни с редове от колони или стълбове, отделящи го от съседните помещения. - Б. Пр.

тези буйни коси, да прокара пръсти през тях и да ги разстеле по белите й рамене, за да наблюдава как се спускат по голия й гръб и галят нежните й бедра.

Дори по-лошо, би могъл да вкуси слънчевата светлина в косата й, да усети топлината от проникването в нея, докато я държи гола и извиваща се над него, а той спуска ръката си надолу, за да си поиграе с малките червеникаво-кафяви къдрички, покриващи друга част от нея, която той изпитваше огромна нужда да изследва.

Слабините му се стегнаха при тази мисъл. Без съмнение тя щеше да отвърне подобаващо. Имаше шесто чувство за тези неща и то му подсказваше, че Маги ще бъде наистина невероятна.

Да, щеше да го язди силно и бързо, и да му достави безкрайна наслада.

Той се усмихна в очакване тя да се приближи към него.

Кафявата й рокля бе съвсем обикновена и износена, а върху нея носеше плейд в червено и черно. И все пак в походката й имаше толкова гордост, такава самоувереност, че един мъж трябваше да е глупак, за да не я забележи.

А неговите глупави дни бяха приключили.

- Маги - повика я той щом тя мина покрай него.

- Мили Боже! - ахна тя, слагайки ръка на гърдите си. - Да не се опитваш да ме изплашиш до смърт.

- Не, мислех, че ме видя.

Съмнение затъмни очите й, когато го погледна подозрително.

- Да те видя спотаил се в сенките, като някой зъл звяр, тръгнал на лов за праведни души? Ха! Без съмнение си ме чакал тук, Брейдън МакАлистър и не се преструвай, че не е така.

Брейдън се разсмя на възприемчивостта й. Как го правеше? Как бе способна да прозре тактиките му. Усмихна се така, че се появиха трапчинките му, на които никоя жена не бе устояла досега.

- Тъй като изглежда ме познаваш толкова добре, тогава ми кажи, какво си мислех.

Тя присви очи и го постави на място с проницателността си.

- Нямам идея, но съм сигурна, че включва някоя жена, лежаща бездейно по гръб.

Прямотата й го изуми. Но само за секунда. За него бе освежаващо да открие жена, която говори толкова открито за мислите си.

- Не бездейно - отвърна той, снишавайки гласа си с една октава и се наведе достатъчно близо до нея, за да може най-накрая да усети богатия аромат на диви цветя в косата й. Той се протегна и леко докосна брадичката й с палец и показалец в нежна милувка, предназначена да изпрати тръпки по пялото й тяло. И съдейки по изумения поглед на кехлибарените й очи, би казал, че е успял, макар че тя се опитваше с всички сили да не му позволи да го види.

- Предпочитам жените ми да бъда малко по-активни.

Очите й потъмняха, докато устните й се разтвориха едва-едва в покана.

Да, това, от което се нуждаеше тя, бе една хубава целувка. Целувките му бяха карали жени да припадат в ръцете му, дори ги бяха отвеждали до върха. Една хубава целувка и всичко това щеше да приключи. Жените можеха да се върнат по домовете си, а Маги...

Е, той имаше планове за малката досадница. Планове, които включваха да му се издължи, задето го бе ухапала преди години. Само че сега изпита наслада, като си представи как белите й зъби потъват в кожата му.

Наведе се по-близо, разтваряйки устни, за да вкуси дъха й.

Точно, когато бе сигурен, че ще приеме целувката му, тя отстъпи назад, отвори широко очи и го прикова с леден поглед.

- И за колко жени говорим? - попита го изневиделица.

Брейдън премигна, без да разбира напълно въпроса й, докато съзнанието му се съвземаше от бързото й отдръпване.

- Моля?

- С колко жени предпочиташ да се забавляваш едновременно? - попита тя. - От това, което ми каза Мег, очевидно си бил заедно с нея и сестра й, последния път, когато си бе у дома. - Поклати глава срещу него като изкуфяла стара мома, караща се на някое дете. - Нямаш ли срам?

Болката в погледа й не можеше да се сбърка с нищо друго. Брейдън се намръщи на това, което видя, без да може да разбере какво бе предизвикало чувството.

- И защо би ти казала подобно нещо? - Мисля, че по същата причина, поради която ти би разказал на братята си. Поради някаква безбожна причина тя се гордее с този факт. Толкова е горда, че се хвалеше с това точно вчера. - Маги събра полите си и се опита да го заобиколи. - Сега ако ме извиниш, имам задължения, които трябва да свърша, а в тях не се включва да се чифтосвам с такива като теб.

Шокиран от думите й, Брейдън остана с отворена уста и й отвърна със същата реплика, с която й бе отговарял цял живот:

- За Бога, жено, от къде си научила подобен език? Какво ще каже Ангъс, за тази твоя уста?

Тя спря, стискайки здраво в ръце диплите на полата си и отново се обърна към него. Очите й бяха помрачени от ужасна тъга. Той видя сълзите само за секунда, преди тя да ги отблъсне, премигвайки и преглъщайки с усилие.

Когато Маги проговори гласът й беше дрезгав.

- Той няма какво да каже, откакто един от мечовете на МакДъглас го накара да замълчи завинаги, преди два месеца.

Неочакваната новина преряза сърцето му и сви болезнено стомаха му. За момент Брейдън не можеше да си поеме дъх от усещането.

- Ангъс е мъртъв? - попита той. Тя кимна, а очите й блестяха.

- Не - каза Брейдън, а гласът му бе изпълнен със скръб. - Как може да се случи това? Как може един войн и толкова добър мъж да си отиде?

Една сълза се спусна надолу по дясната й буза. Тя я изтри бързо, облизвайки устни.

- По същия начин, по който загинаха и останалите. Заради безсмислената вражда, която не би трябвало въобще да започва!

С натежало сърце, Брейдън се опита да възприеме новината.

След смъртта на баща им, когато Ангъс бе само на шестнадесет години, той стана основната опора за Маги и братята й. Всички членове на клана помагаха на семейството, с каквото могат, но винаги гордият Ангъс бе отказвал предложената помощ: Това е моето семейство и аз ще съм този, който ще се погрижи за него. Да бдя над тях е моя отговорност и удоволствие.

Старият му приятел бе един от най-добрите войни, които някога бе познавал. Бяха се упражнявали заедно повече пъти, отколкото можеше да преброи. По-често дори бяха пили и ходили по фусти. Откакто Брейдън се помнеше, Ангъс МакБлар бе като още един брат за него.

- Как? - попита той.

Тя проговори с несигурен глас.

- Загина докато пазеше гърба на Иън.

Брейдън пое дълбоко дъх, за да намали болката, която усети. Иън бе брата близнак на Маги. Двамата бяха истинска напаст като малки.

Спомняше си как Ангъс подмяташе Иън на раменете си, докато калпазанинът бягаше след Маги с намерението да я тормози.

Момко, ако не се научиш да уважаваш мъничката си сестричка, ще ти одера кожата. Колко пъти бе чувал Ангъс да заплашва малкия си брат? И колко пъти бе виждал Ангъс да обвива ръце около Маги и Иън, за да им даде любовта, от която се нуждаеха?

Винаги ще бъда тук до теб, малка Бърборке. Няма да позволя на никой да ти навреди.

Докато съм жив ще те пазя. Това бяха единствените думи, които бе чувал Ангъс да повтаря по-често от заплахите.

- Какво стана с Кейт? - попита Брейдън, мислейки си за жената на Ангъс и двете им малки деца.

- Тя оцеля. Едва. Майка й я взе, за да живее за известно време при тях. Сега прекарва времето си, разкъсвана между това да проклина Ангъс и да се моли на Господ всичко да е само един лош сън.

Брейдън поклати глава при мъката, която долови в тона й. Мили Боже, каква ли болка изпитваше Маги сега. Ангъс беше единственият човек, на когото винаги бе разчитала.

Сега какво щеше да стане с нея?

Повечето жени биха рухнали под тежестта на подобна скръб. В действителност повечето мъже също. И той се запита как се справяше тя. Как бе намерила сила да измисли подобен план, за да прекрати враждата, която бе коствала живота на брат й?

Видя я в нова светлина и в него се надигна силно уважение към нея.

- А Иън?

- Той едва оцеля. - Тъгата напусна очите й, а на нейно място пламна буйна ярост. - Сега глупакът иска да отмъсти за брат ни.

Брейдън можеше да разбере много добре това чувство. Нищо друго нямаше да му достави такава радост, като това да убие онзи МакДъглас, който бе отнел живота на приятеля му. И в този миг той разбра защо Маги бе стигнала до тук.

- Значи това е причината за всичко това. Тук си, за да защитиш Иън.

- Тук съм, за да защитя всички мъже, които все още са живи. Ако на вас ви се отдаде шанс, ще свършим като МакНатънови - и единствените останали живи от мъжки пол, ще са малки момченца и старци.

Той протегна ръка към нея.

- Маги...

- Да не си посмял да ме докоснеш - каза тя, отдръпвайки се от ръката му. - Няма да те оставя да ми замаеш главата, за да може брат ти да поведе още от мъжете ни към смъртта. Повдига ми се от всичката тази смърт. Останаха ми четирима живи братя и се кълна във всички светци, че ще ги запазя живи или ще умра, докато се опитвам.

Ето това вече го накара да кипне. Държеше се така, сякаш всичко бе по вина на Локлан.

- Ако си спомняш - отвърна той, - не ние започнахме враждата. МакДъглас го направи като нападна Кен Холоу. Забрави ли жените и децата, които бяха убити?

- Разбира се, че не съм ги забравила. Ако ти си спомняш, брат ми Ейдън бе един от по-косените онази нощ. Мислиш ли, че мога да забравя подобно нещо?

- Не, разбира се, че не би могла. Брейдън обхвана лицето й с ръце, за да й

предложи утеха. Очакваше, че тя ще се отдръпне или ще застине. Вместо това, тя просто се вгледа в него с огромните си кехлибарени очи.

В този момент видя уязвимостта й. Несигурността. И искаше да я успокои по някакъв начин. Не просто с физическа близост. Не, искаше да я накара да се почувства по-добре отвътре.

- Маги, съжалявам за Ангъс и Ейдън, наистина.

Тя постави ръката си върху неговата и го погледна със сълзи в очите.

- Тогава се присъедини към нас, Брейдън и направи това, което трябва. Знаеш, че враждата не маже да продължи. Помогни ни да я приключим.

Куражът й го изуми. Хитрината и непоколебимостта, които бяха нужни, за да постигне това безизходно положение също. Тази жена наистина бе невероятна.

- Кажи ми, как направи това? - попита той. - Как накара жената на леърд МакДъглас да се съгласи с плана ти?

Десният ъгъл на устните й се повдигна в примамлива полуусмивка.

- Промъкнах се в земите им. Тъй като съм просто жена, нито един мъж не се замисли да ме спре. Когато стигнах до замъка на МакДъглас, се престорих на слугиня и отидох в дневната на лейди МакДъглас, за да я изчакам да се появи. Щом ме изслуша, тя се съгласи да ми помогне да спрем това.

Той се замисли, но онова, което премина през съзнанието му, въобще не му хареса. Разказът на Маги имаше всички основни съставки на замислено предателство.

- И от къде си сигурна, че тя не те лъже?

Дори сега те може би планират да нападнат, докато Локлан е потънал в грижи, заради теб.

- Не - отвърна Маги. - Аз й вярвам. Тя е добра жена и всичко, което иска, е съпругът й да се вразуми. Желае мир, колкото и аз самата.

Колко му се искаше на Брейдън, всичко да е толкова просто. Но той знаеше, че ще е нужно нещо повече от няколко дни без секс и храна, за да накара Роби МакДъглас да се укроти. Този мъж бе жаден за кръв и не просто нечия кръв.

В действителност, нищо по малко от невъзможното не би го укротило.

- За жалост, малко цветенце, никога няма да се получи.

Маги се намръщи срещу него.

- Какво имаш предвид?

Брейдън свали ръка от бузата й. Беше време да обясни фактите около враждата на девойката. И все пак не искаше да я види обезкуражена. Толкова се наслаждаваше на духа й, че почти не искаше да я вижда как се предава. Но нямаше избор.

Пък и крайният срок наближаваше.

- Знаеш ли какво започна враждата? - попита той.

- Ти сам го каза, нахлуването на МакДъглас в Кен Холоу.

Брейдън кимна.

- А знаеш ли защо го направи? Тя поклати глава.

- Спомняш ли си дъщерята на МакРей, Айзабел?

Тя се намръщи още повече, докато се опитваше да си спомни.

- Девойката, заради която се биха братята ти?

Брейдън трепна при напомнянето й. Ако дяволът някога се бе крил зад ангелско лице, то това бе в образа на Айзабел, дъщерята на Кайд. Толкова красива, че да не можеш да я опишеш, тази жена бе съсипала живота на всеки мъж, до когото се бе докоснала.

- Да - отговори трудно той, заради буцата в гърлото му, предизвикана от мъчителните спомени, които го изгаряха. - Тя бе обещана на Роби МакДъглас, но не го понасяше и заплаши, че ще се самоубие, ако баща й я принуди да се омъжи за него. Брат ми Киърън я доведе тук, за да избяга от гнева на баща си.

Стомахът на Брейдън се сви при спомена за онзи ден. Айзабел бе влязла в залата, бе хвърлила един поглед на Юън и мигновено бе решила, че той ще бъде по-добър защитник от Киърън.

- Айзабел не избяга ли с Юън? - попита Маги. - Да, направи го - отвърна той с дрезгав глас. В денят, след като Юън и Айзабел избягаха, Киърън се бе самоубил.

След по-малко от шест месеца Юън се бе върнал у дома с новината, че Айзабел го е напуснала посред нощ, заради някакво богато англичанче.

Новината за случилото се с Киърън, бе съсипала Юън.

До ден днешен, Брейдън не би се радвал на нищо така, като на това да пресече пътя на Айзабел, за да прати безмилостната й душа обратно в ада, където бе мястото й.

Но сега не беше време да мисли за това, което бе направила Айзабел. Сега трябваше да поправи най-новите поражения, които постъпките й бяха предизвикали.

Стегна се, за да посрещне реакцията на Маги, докато й обясняваше:

- Поради тази причина МакДъглас продължава да ни напада. Той иска Локлан да му предаде Юън, за да го накаже. МакДъглас няма да се откаже, докато не пролее кръвта на Юън, за това, че му е отнел Айзабел, дори когато копелето би трябвало да е благодарно на Юън, че му е спестил живот, пълен с нещастие, който съм сигурен, че щеше да му осигури тя.

Вместо да се обезкуражи от думите му, Маги сякаш се успокои. Тя кимна сериозно.

- Добре е, че взех нещата в свои ръце, нали? В противен случай това никога няма да приключи.

Брейдън се вгледа в нея невярващо и усети внезапна нужда да сложи пръст в ухото си, за да го отпуши. Със сигурност не бе чул добре.

- Няма да приключи, Маги. В крайна сметка единият или другият клан ще нападне жените и ще ги завлече обратно в домовете им. Не разбираш ли, че планът ти никога няма да проработи?

Тя вдигна упорито брадичка. Решимостта й блестеше ярко в очите й.

- Трябва да успее. Рано или късно единият от леърдите ще се вразуми.

- Рано или късно единият от леърдите ще нападне.

- Те не биха посмели да нападнат майките, жените и дъщерите си.

- А Бриджит?

- Това е различно.

Брейдън пое дълбоко въздух, за да се успокои, преди да каже нещо, за което после ще съжалява. Как може една толкова интелигентна жена да бъде толкова глупава?

Това щяха да бъдат два много дълги дни, ако продължи с тези небивалици. Щеше да й бъде за урок, ако я остави да се оправя сама. Всъщност щеше да се радва да я остави да се пребори с Фъргъс сама.

Но не можеше да го направи. Както не можеше да я остави да посрещне сама гнева на Локлан.

- Тогава е хубаво, че съм тук, за да те защитавам - каза най-накрая той, - тъй като със сигурност ще искат да те обесят заради безразсъдността ти.

Тя го погледна подозрително.

- Не се преструвай, че си тук като защитник. Знам за какво си дошъл. Тук си, за да съблазниш някоя от нас, така че жените да спрат да ме слушат и да се върнат у дома.

Брейдън се усмихна, за да прикрие бодването на съвестта си.

- И какво би те накарало да мислиш така?

- Защото знам какъв похотлив негодник си ти.

- Винаги си очаквала най-лошото от мен, малко цветенце, нали?

В очите й се появи странно изражение докато го наблюдаваше. Ако Брейдън не я познаваше по-добре, щеше да реши, че е разочарование.

- Имаше време, когато очаквах само най-доброто от теб. - Настойчивият й глас накара сърцето на Брейдън да трепне. А когато Маги завърши изречението си, той се почувства сякаш бе забила кама в корема му. - За жалост, след това възмъжа.

- Какво имаш предвид? Тя поклати глава.

- Няма значение. Кажи ми колко време мислиш да продължиш този фарс и да се преструваш на наш защитник?

Брейдън реши да бъде честен с нея. Имаше право да знае точно какво щеше да се случи с нея, ако продължи да упорства.

- Локлан ми отпусна два дни. Ако не успея да те принудя да излезеш от убежището си до тогава, той ще разбие стените и ще остави мъжете да се разправят с теб. - Няма да посмее! Брейдън кимна сериозен. - Ще го направи. Трябва да разбереш в каква позиция си го поставила. Точно сега мъжете започват да се съмняват в способностите му на лидер. Ако не може да обуздае жените скоро, тогава ще бъде принуден да вземе драстични мерки.

Маги усети как сърцето й се свива при думите му. Какво щеше да направи, ако я принудят? Бе разчитала, че мъжете няма да ги наранят, но при всяко следващо нападение, убедеността й намаляваше.

Може би просто трябваше да отвори портите и да се прибере у дома.

За едно двадесет и две годишно момиче бе твърде трудно да се справи с тази ситуация. Всъщност бе твърде трудно дори и за осемдесетгодишна жена

Потърка очите си с ръце, в опит да измисли някаква алтернатива. Някакъв начин да прекрати всичко това.

Какао трябваше да направи? Ти си добро девойче, малка Бърборке, с добро сърце, чу тя гласа на Ангъс в ума си. Знам, че мога да ти се доверя, че винаги ще постъпваш както е редно.

Само да имаше силата да го направи. Изморена от борбата, от неспирните оплаквания на жените и от несигурността на собствения си ум, тя погледна към Брейдън.

Слънчевата светлина хвърляше тъмночер-веникави отблясъци в черната му коса, очите му блестяха със същата покоряваща топлина, с която я успокояваше, още когато тя бе съвсем малка, а той момче. Дори сега си спомняше вътрешния мир, който й бяха дарявали младежките му прегръдки някога.

Как й се искаше да може да му повярва. Нуждаеше се да се довери на някого. Дори това да бе скандален мошеник в главата, на който се въртяха само жени.

- Кажи ми - попита тя, - защо си тук, а не помагаш на Локлан да подготви нападението си срещу нас?

В очите му пламна силно чувство, нещо, което тя не можеше да разпознае.

- Тук съм, за да бъда сигурен, че никой няма да те убие, като отмъщение за действията ти.

Маги затаи дъх при думите му, думи, които бе очаквала да чуе през целия си живот. Възможно ли бе, след всичкото това време, той да изпитва чувства към нея?

Смееше ли дори да се надява на това?

- И защо би го направил? - попита тя.

- Ти винаги си била гордостта на Ангъс. Не бих могъл да си простя, ако позволя нещо да ти се случи. Дължа му поне това.

Думите му раниха сърцето й дори по-дълбоко, отколкото си мислеше, че е възможно.

Какво очакваше, любовно обяснение ли? Маги, достатъчно умна си, за да знаеш... Ти си прекалено обикновена, за да ти обърне внимание.

Отново с разбито сърце, тя кимна.

Два дни. Оставаха й два дни, за да измисли нещо.

И тя щеше да го направи. По някакъв начин.

Или щеше да си плати прескъпо.

- Благодаря ти - прошепна му, потупвайки го леко по ръката. - Сигурна съм, че след два дни ще се нуждая от закрилник.

- Значи ще продължиш с това, чак до крайния срок, който ти постави Локлан?

Тя кимна, искайки да може да измисли алтернатива. Но нямаше такава. Без значение, колко трудно бе, тя трябваше да стигне до края.

- Нямам друг избор. Ако отворя вратите и оставя всички да си отидат, ще стана за смях до края на живота си. Ето я онази луда Маги, дъщерята на Блар, която се мислеше за велик

водач сред жените. Тя ги поведе, нали? Право обратно към домовете им, където да бъдат клани и изнасилвани посред нощ от МакДъглас и мъжете му.

Той се протегна към нея.

- Маги...

- Не, Брейдън - каза тя, отдръпвайки се от него. - Ние двамата имаме една и съща цел - да спасим живота на братята си.

Тя погледна към него, позволявайки му да види вълнението в сърцето й.

- Но ми кажи само едно. Ако ти се предам и Локлан върне жените у дома, кой ще гарантира, че при следващата битка няма да загинете ти или Юън? Дали тогава Локлан все още ще се чувства като победител? Или ако той, или Юън загинат? Къде ще е скъпоценната ти мъжественост, когато стоиш над гробовете на братята си?

Преди да може да я спре, тя го остави да стои на средата на двора, замислен над думите й.

Брейдън я наблюдава докато влизаше в залата за хранене.

По дяволите, ако девойчето не бе право. Вече познаваше болката от загубата на един брат и последното нещо, което искаше, бе да погребе още един.

Трябваше да има друго решение на тази лудост. Нещо, което да позволи и на Локлан, и на Маги да запазят честта си.

Стискайки зъби, Брейдън прекоси двора, излезе през задната врата на църквата и се върна в замъка. Щеше да говори с Локлан. Брат му със сигурност бе по-разумен от Маги.

Ако не друго, можеше поне да се опита да принуди Локлан да се откаже.

Все пак той бе Брейдън МакАлистър, несравнимият пазител на мира в семейството. Разправяше се с твърдоглавите си братя цял живот. Ако можеше да осигури мир помежду им, тогава със сигурност можеше да разреши този малък спор.

Така де, колко трудно ще е да донесеш мир на хора, които го желаят? Ами Киърън?

Стомахът му се сви при този спомен. Нито Киърън, нито Юън искаха да участват във враждата, която предизвика Айзабел. Дори се бяха опитали да се разберат мирно помежду си преди тя да постави ултиматума си.

Затваряйки очи, Брейдън се опита да потисне самотния образ на плейда в зелено и черно, обвит около семейния меч на Киърън, лежащ върху скалата над камъните, където брат му бе скочил в морето.

Упорито се бе опитвал да предотврати борбата между братята си. Стараеше се да убеди Киърън, че ще има и друга жена, която ще обича толкова силно.

Ти не знаеш нищо за това, Брейдън. Сърцата не могат просто да спрат да обичат и когато един мъж намери жената, от която се нуждае, той ще направи всичко, за да я задържи. Всичко!

Да, това бе истина, която бе наблюдавал повече от веднъж отблизо. Любовта правеше мъжа слаб. Принуждаваше го да върши нелепи, непростими неща и в случая на Киърън, бе коствала самата му душа. Поради тази причина Брейдън никога нямаше да си позволи да обича една жена. Никога нямаше да бъде такъв глупак.

Никога. Неговият живот му принадлежеше и щеше да направи всичко, за да е сигурен, че никоя жена няма да има контрол над него.

Освен това той се наслаждаваше на безгрижното си съществуване и нямаше желание да го променя.

В момента единственото нещо, което желаеше да промени, бе патовата ситуация между двама твърдоглави глупаци.

По някакъв начин щеше да върне жените при семействата им до сутринта. Тогава Локлан отново щеше да контролира мъжете си, а Маги...

Е, той имаше съвсем различен план за нея. План, който нямаше търпение да пусне в ход.

Изтощен и обезсърчен, Локлан бутна вратата на крепостта си, очаквайки празна залата, в която да може да седне тихо и да разсъждава над събитията от деня.

Това, което откри, щом тежката врата се отвори, бяха около четиридесет враждебно настроени мъже, които го наблюдаваха, сякаш той е единствената причина за нещастието им.

- Това не може да е на хубаво - измърмори под носа си той.

Локлан спря и се намръщи. Никога през живота си не бе виждал по-сърдито изглеждаща група. Напомняха му на ято гъски, готови да се изправят пред фермер, носещ брадва. Единственият проблем с този образ бе, че Локлан нямаше брадва.

Или пък нещо друго, с което да се предпази.

А гъските бяха неспокойни. Скупчиха се около него, гласовете им се издигаха и резонираха от каменните стени, докато викаха едновременно.

Локлан вдигна ръце, за да ги накара да замълчат. Вместо това те станаха още по-шумни. Фъргъс пристъпи напред и извика на дру-

гите да замълчат. За учудване на Локлан, те се подчиниха и в този момент той разбра, кой е водачът на ятото гъски.

- Какво, по дяволите, означава това? - попита Локлан. - Какво правите всички тук?

- Дошли сме за отговори - каза Фъргъс над мърморещите гласове. Видях как ти и братята ти си гукахте с жените и сега си мисля, че вие искате да запазите жените само за себе си. Локлан остана с отворена уста от изумление.

- Не може да говориш сериозно,

- Какво друго да си мислим? - попита Дейвис. Тридесетгодишен, с гъста светлокафява коса и слабо телосложение, Дейвис обикновено бе един от мъжете в клана, на който можеше да се разчита. Но по яростното изражение на лицето му, Локлан можеше да познае, че Фъргъс бе успял да постигне доста, докато бе отсъствал.

- И всички ние знаем, че Брейдън МакАлистър никога не спи сам - продължи Дейвис, - а сега ти си го оставил заключен в църквата с нашите жени. Сигурно дори в момента, докато си говорим, той е в някой тъмен ъгъл с някоя от жените ни, увита около него. И Господ да е на помощ и на двама ви, ако това е моята жена.

Дейвис погледна упорито към Локлан.

- Къде ти бе умът, когато реши да го оставиш там? Мисля, че е време да си изберем нов леърд! Някой с поне малко здрав разум.

- Да! - извикаха останалите в един глас.

Локлан можеше да усети как кръвта му започва да ври. Наистина, Брейдън бе малко необуздан щом ставаше въпрос за жени, но дори скандалният му брат знаеше къде да тегли чертата на порочността си.

Поне през повечето време.

Нито Фъргъс, нито Дейвис имаха право да укоряват Брейдън. Това бе работа на Локлан.

- Оставих Брейдън там, за да накара жените да се приберат - обясни Локлан.

Поне половината от мъжете изсумтяха с погнуса.

Дермонт излезе напред. В светлосивите очи на само малко по-ниския и по-възрастен от Локлан мъж гореше гняв.

- Повече от десетилетие пазя дъщерите си от развратния ти брат, а сега очакваш да повярвам, че вече не е подредил жените в редичка и не избира с коя от тях - или пък с всички заедно - да стопли леглото си? Чие малоумно решение бе да бъде изпратен там изобщо?

Думата „мое" не се отрони от езика на Локлан. Нямаше нужда да влошава нещата повече, отколкото бяха в момента. Никой от мъжете му не бе готов да се вслуша в здравия разум.

Локлан прокле мълчаливо бушуващия нагон на брат си и красивото му лице. По-добре щеше да бъде, ако имаше брат, който прилича на трол, покрит с брадавици, вместо такъв, непрестанно преследван от нежния пол.

Мъжете отново започнаха да му викат.

Локлан вдигна ръце, за да ги накара да замълчат.

Опитвайки се да успокои страховете им, той заобяснява плана на Брейдън възможно най-добре и се помоли да го изслушат.

- Брейдън отиде в църквата, за да изведе Маги. Тя е единствената жена, след която е хукнал; останалите са в безопасност. Избухна горчив, жесток смях.

- За какви глупаци ни мислиш? - попита Дейвис. - Никой от нас не би взел Маги дори в най-добрия й ден. Сега, защо брат ти ще я преследва, когато може да има най-красивата сред тях?

Студената обида предизвика внезапна тишина в залата.

Всички очи бавно се насочиха към четиримата братя на Маги, които бяха дошли заедно с останалите. Стивън, Иън, Дънкан и Джейми изглеждаха сякаш бяха готови да убият всеки мъж в стаята.

- И какво точно имаш предвид с това, Дейвис МакДауд? - попита Джейми с тих, зловещ глас.

Дейвис запелтечи, докато наблюдаваше четиримата разгневени братя, обединили се в защита на малката си сестра.

- Нищо лошо. Аз просто... нали и сами знаете, никой мъж тук дори не я е ухажвал.

Думите му само накараха лицата на братята да станат още по-червени, а телата им по-сковани, докато те наблюдаваха мъжете около себе си.

- И какво й има на малката ми сестричка? — пое предизвикателството Дънкан.

- Първо, не е кой знае колко хубава - отговори Фъргъс. - И второ, й има нещо на главата. Виж какво направи с жените! Да не споменавам, че ме нападна в църквата, когато отидох да видя жена си.

Думите му предизвикаха пълен хаос в залата, когато четиримата братя изръмжаха, разярени и нападнаха мъжете от клана.

Локлан се присъедини към свадата, опитвайки се да умиротвори мъжете си. Проклятия и викове гърмяха из залата заедно със звука на юмруци, удрящи се в плът и разбиващи се мебели.

Локлан никога през живота си не бе виждал подобна схватка.

Желанието, да мине през залата и да свали меча си от полицата над камината, бе много силно, но в действителност не желаеше да нарани някого от тях. Просто искаше да се научат на малко сдържаност.

Докато Локлан се мъчеше да издърпа братята от свадата, петима мъже се нахвърлиха върху него наведнъж. Преди Локлан да може да се измъкне от мускулестите им ръце, те го наобиколиха и го събориха върху един стол пред огнището.

- Какво правите? - настоя да разбере Локлан, щом трима от мъжете го задържаха на място, докато другите двама донесоха въжета.

Отговорът бе ясен.

След още няколко минути четиримата братя на Маги бяха настанени до него и петимата бяха овързани като птици преди заколение. Проклинайки всички, Локлан се мъчеше да се измъкне от въжетата, които го държаха в стола. Ако изобщо някога се измъкнеше от това, те щяха да си платят прескъпо за действията си.

Фъргъс и останалите мъже гледаха към тях със злобни усмивки.

- Сега е време да си изберем леърд, който

може в действителност да се оправи с...

- Какво в името на косматите пръсти на Сатаната става тук?

Лицето на Фъргъс пребледня при звука на този рев.

Локлан се успокои и издиша облекчено при появата на Брейдън.

Но облекчението му бе краткотрайно.

Тълпата се отправи отмъстително към Брейдън. Гневните им гласове отново достигнаха оглушителна височина.

Докато не прозвуча силно изсвирване. Мъжете се умълчаха и направиха път от Брейдън до Локлан и братята на Маги.

С яростно изражение, Брейдън пристъпи напред и заоглежда тълпата.

- Някой ще бъде ли така любезен да ми обясни, защо брат ми, вашият леърд, е завързан за този стол?

Вълна от смутени възгласи премина през мъжете. Освен Фъргъс. Той пристъпи напред, за да се опълчи на Брейдън.

- Искаме въпросът с жените да бъде решен.

- И мислите, че да вържете Локлан за някакъв стол, е най-добрият начин да се постигне това?

Локлан се усмихна. Сега, когато Брейдън бе тук, той си позволи да види абсурдността на ситуацията.

Фъргъс изглеждаше засрамен.

Клатейки глава, Брейдън се запъти към стола на Локлан. Но големият, як Инъс се отцепи от тълпата и застана на пътя му.

- Брат ти няма да ходи никъде докато жена ми не се върне у дома, да се грижи за децата ни, да топли леглото ми и да ми готви храна, която става за ядене.

- Да - извика Фъргъс. - Аз предлагам да убием леърда и да си върнем жените.

Мъжете бързо подеха вика на Фъргъс.

- Да убием леърда, да убием леърда. Локлан затаи дъх, страхувайки се от това, какво може да направи подивялата тълпа.

По дяволите, трябваше да грабне меча си, когато бе имал тази възможност.

- Еей! - извика Брейдън отново, в опит да ги усмири. - Напълно ли сте полудели? Това е вашият леърд. Мъжът, на когото всички вие сте дали клетва, че ще го следвате и защитавате с живота си?

- Той стои между нас и жените ни!

Брейдън пое дълбоко дъх, докато се обръщаше към морето от разгневени мъже. Положението бързо излизаше от контрол. Ако не го овладееше скоро, не можеше да се каже какво би сторила тълпата.

Света майко божия, какво бе започнала Маги?

- Нека бъдем разумни за миг, хора - отново се опита Брейдън. - Убийството на Локлан няма да върне жените обратно. Те са дали клетва една пред друга, която няма нищо общо с неговия живот.

- Добре, тогава - отвърна Фъргъс. - Ще го убием, ще изпратим Юън на МакДъглас и ще върнем жените си у дома до края на седмицата.

- Да!

- Да, друг път! - изрева Брейдън. - Ако убиете братята ми ще трябва да се разправяте с мен.

Фъргъс изсумтя, докато хвърляше хладнокръвен поглед към тялото на Брейдън.

- Това заплаха ли е? Ти, сам-самичък срещу всички нас?

Брейдън също му отвърна с хладнокръвен поглед.- Да. Аз съм сам мъж с гарнизон от войници, които са се разположили удобно в земите ми в Англия. Обучени рицари и войници, готови да потеглят при моя заповед. Ако падне дори косъм от главата на Локлан, мога да ви обещая, че ще изпратя всеки от вас в гроба.

Това ги накара да се замислят. Най-накрая Брейдън бе открил единственото нещо, което достигаше до тях през ината им.

- Знаеш ли Фъргъс - каза Дейвис, - той наистина притежава онези земи, които обвързват МакАлистър с Англия и английският крал може да не реагира добре, ако го нападнем, особено сега, когато МакАлистър са в мирни взаимоотношения с крал Хенри.

- Тогава какво искате? - Фъргъс попита Дейвис и всички останали. - Да пуснем леърда и просто да чакаме? Писна ми да чакам. Децата ми плачат за майка си.

- Той е прав за това - каза Инъс. - Аз самият чух челядта му да плаче.

- Вижте - прекъсна ги Брейдън. - Аз се опитвах да спечеля доверието на Маги.

Инъс се изплю на земята.

- Ако питате мен, да изгорим вещицата.

- Да! - извикаха в един глас мъжете. - Да изгорим вещицата! Да изгорим вещицата!

- Да изгорим вещицата заедно с грозните й обувки! - извика Инъс.

Брейдън се намръщи.

- Ами, те са си грозни - отбранително отвърна Инъс.

- Ще престанете ли? - извика Брейдън. — Първо искате да убиете брат ми, а сега е ред на Маги. И обувките й. Има ли нещо друго, освен кръвопролитие, което да реши този проблем?

Малоумниците в действителност се спряха и се замислиха. И по лицата им, Брейдън можеше да види точно, колко усилия им костваше това.

- Заклевам се във всички светци - измърмори Брейдън под носа си. - Дори да е последното нещо, което ще направя, ще накарам Маги да си плати задето ни причини всичко това.

Какво трябваше да направи сега? Бе дошъл тук, за да се спогоди с Локлан, не с целия клан.

- Е - Фъргъс най-после се обърна към него, - какво мислиш, че трябва да направим?

Брейдън нямаше абсолютно никаква идея, но тъй като един от мъжете държеше меч прекалено близо до гърлото на Локлан, не смяташе, че сега е времето да каже това на глас.

- Ще се върна и ще говоря с Маги. - Което щеше да е като да говори на стената.

Или пък на тези мъже.

И, разбира се, той нямаше никаква идея какво да й каже, тъй като вече знаеше мнението й по този въпрос.

Брейдън стисна зъби раздразнено. Как, по дяволите, щеше да оправи тази каша?

А и вече се бе уморил да се разхожда напред- назад от замъка до църквата. Стига толкова.

Въздишайки отвратено, той запристъпва отново между мъжете.

- И по-добре гледай да не пипаш сестра ни! - извика след него Дънкан. - Или ще трябва да се разправяш с нас, Брейдън МакАлистър.

Брейдън се спря насред пътя, обърна се и погледна развеселено към братята на Маги.

- Може ли да се оправям със смъртните заплахи една по една, моля?

Дънкан присви устни, докато се бореше с въжетата, с които бе вързан. Но за щастие, момчето сдържа езика си.

Брейдън спря, когато достигна петимата до огнището. Не можеше да си тръгне и да ги остави вързани така.

Обърна се към Фъргъс.

- Пусни ги и аз ще...

- Няма да правя нищо подобно - отвърна Фъргъс, прекъсвайки го. - Откъде да знам, че наистина ще говориш с вещицата и ще доведеш жените?

- Имате думата ми. Фъргъс изсумтя.

- Ако беше нещо, което не е свързано с жени, можеше и да я приема. Но тъй като е, ще задържим брат ти вързан, където е, докато не се върнеш с жените след себе си.

Защо ли това не го успокояваше ни най-малко?

- А ако Маги откаже? - попита Брейдън. Фъргъс кръстоса ръце на гърдите си.

- Ще ти дадем четири дни да я убедиш. Ако

за това време жените не се върнат в домовете ни... - Гласът му заглъхна.

Фъргъс хвърли поглед към мъжете, които го наблюдаваха.

- Ами, ще трябва да се свържеш с онази английска армия, за която спомена, поне така си мисля. Ако те убием тук, няма да могат да дойдат, за да бъдат командвани от един дух.

Това бе малък пропуск в логиката му, който Брейдън не бе взел предвид. И бе дяволски неподходящо време Фъргъс да открие мозъка си и да започне да го използва.

- Четири дни? - повтори Брейдън.

- Да. Четири дни.

Ами, това бе стъпка в положителна посока при смъртната заплаха, висяща над Локлан. Той се зачуди за кратко какво може да направи, за да спечели още два дни. Ако имаше късмет можеше да спечели достатъчно време, за да измисли някакъв начин да се измъкне от тази каша.

- Добре - съгласи се Брейдън. - Ще доведа жените след четири дни.

Разбира се, че ще го направиш. Защо просто не им обещаеш, че можеш да вървиш по водата, докато ги водиш? Или да превърнеш рибите в самуни хляб.

Млъкни, имам достатъчно грижи и без да ми досаждаш.

И той наистина бе притеснен. Защото в момента съдбите на Локлан, Юън и Маги зависеха от него. И за първи път в живота си Брейдън започваше да се съмнява, че е способен да се справи със ситуацията.

- Това е! - извика Пеги, изправи се от масата за вечеря и се запъти към вратата. - Достатъчно. Отивам си в къщи и този път никой няма да ме спре.

Маги сграбчи ръката на Пеги, когато тя мина покрай нея и я задържа до себе си.

- За какво е всичко това?

Пеги посочи към масата, където бе седяла преди малко и към старата жена до мястото й.

- Омръзна ми от старата Една. Не прави нищо друго, освен да скърца със зъби, докато се храним. Омръзна ми. Отвратително е!

- А на мен ми омръзна да не мога да виждам дечицата си - намеси се Мери от мястото си в левия ъгъл. - Не съм виждала синовете си толкова дълго, че се страхувам, че ще ме забравят. Като си знам Дейвис сигурно нито пере дрехите им, нито ги мие. И се обзалагам, че домът ми е по-мръсен от кочина.

Вайкането и оплакванията бяха подети от останалите жени. Недоволството им сякаш отскачаше от стените и звънеше в ушите на Маги.

Изведнъж голямата зала й се стори много по-малка, а ярките стени все по-близко и по-близо.

Маги усети внезапна нужда да сложи ръце върху ушите си и да извика.

Дори Айлийн започна да се оплаква. А до сега тя я подкрепяше най-много.

- Горкият Локлан сигурно си няма идея как да се справи със замъка - каза Айлийн. - Никога не му се е налагало да готви или нещо подобно. Той е нашият леърд и не би трябвало да му се налага да върши такива неща.

- Тишина! - извика Маги.

За нейно изумление, те се умълчаха и я погледнаха, сякаш си е изгубила ума. В този момент Маги също се питаше дали не са прави. Сигурно трябва да е била луда, за да смята, че подобно начинание ще има успех.

- Айлийн - обърна се тя към майката на Локлан. - Сигурна съм, че нашият леърд е съвсем добре. Той е голям мъж и отговаря за всички нас. Мисля, че поне той сред всички други мъже, ще измисли как да направи една проста овесена каша.

Айлийн не изглеждаше толкова убедена, но заби брадичка в гърдите си и отново седна. Маги пое дълбоко дъх и огледа жените.

— Колкото до вас останалите, засрамете се! По колко пъти на ден трябва да се занимаваме с това?

- Така е - каза раздразнено Мери, избирайки най-хубавите парчета от печеното пиле. - Но ти ни каза, че мъжете няма да изкарат и седмица без нас. Е, мина доста повече от една седмица, а краят не се вижда.

— Да! Мъжете ни се нуждаят от нас — изплакаха в един глас те.

— Аз се нуждая от мъжа си! От групата се разнесе смях.

Маги повдигна вежда при последния коментар, без да може да разпознае гласа.

Благодарна за почивката от сериозността на момента, тя въздъхна.

- Знам, че всички сте изморени. Аз също се чувствам така.

- Тогава ни остави да си идем у дома - помоли й се Пеги.

Маги се изправи на крака.

- Наистина ли искате да се върнете по домовете си и да дадете мечовете в ръцете на мъжете и синовете си, за да се запътят към някоя битка и да умрат?

Сред жените настана тишина. Маги кимна.

- Така си мислех и аз.

- Но Маги - каза Една, - какво ще стане ако откажат да приключат това? Колко още ще чакаме? Имам градина, която трябва да обработя и плодовете, които да съхраня за зимата. Скоро ще сме прекарали цял месец тук, докато задълженията и семействата ни са пренебрегнати. В кой момент ще се предадем?

- Да! - отново се намеси Мери. - Всички ние знаем, колко твърдоглави са мъжете. Те по-скоро ще подпалят църквата, отколкото да признаят, че са сгрешили.

- Какво ще правим, ако наистина дойдат за нас? - попита друга жена. - Колко ще изчакат, преди да ни накажат за всичко това?

Маги затвори очи от безсилие докато жените даваха глас на собствените й страхове и въпроси. Въпроси, на които тя нямаше абсолютно никакъв отговор.

Когато бе започнала всичко това, никога не бе очаквала всекидневна борба само за да запази жените на своя страна.

Как може да не виждат това, което виждаше тя?

- Скоро ще свърши - увери ги Маги. Стомахът й се сви щом си припомни краткия срок, който Брейдън й бе дал. Господ да й е на помощ тогава, защото бе сигурна, че другите жени ще се приберат у дома почти недокоснати, но не се знаеше какво щяха да й причинят мъжете, заради постъпката й.

- Кога? - попита Една.

- Скоро. Моля ви да ми се доверите за още няколко дни.

Една я изгледа подозрително.

- Доверието ми е почти на изчерпване, девойче.

Маги можеше да разбере това, тъй като и нейното търпение бе на изчерпване, дори изчезваше напълно.

- Дайте ми още няколко дни, за да видя какво мога да направя.

- Добре - съгласи се Пеги, връщайки се на мястото си до Една. - Но не искай нищо повече от това. Имам дом за поддържане.

Маги кимна с натежало сърце. Светците да са й на помощ, но нямаше никаква идея как да се справи с положението.

Това, от което се нуждаеше, бе помощ.

Разрови из ума си, но виждаше само една възможност. Колкото и да не й се искаше да го признае, нуждаеше се от Брейдън. Знаеше, че той е единственият, който може да намери решение. Ако някога се бе раждал мъж, създаден за прегово-

ри, това бе Брейдън.

Но й присядаше само при мисълта, че трябва да търси отговор при самия дявол. Дори и сега можеше да види наперената му походка. Арогантността му.

Мислеше се за безпогрешен и сега тя щеше да повдигне самочувствието му.

И все пак нямаше друг избор. Животът на братята й и на много други хора зависеше от нея.

Вземайки твърдо решение, тя се запъти да открие негодника.

Брейдън вървеше по добре познатия му път към църквата, докато размишляваше върху случилото се и какво му оставаше да направи. Слънцето тъкмо бе започнало да залязва и ако не бе толкова вбесен, щеше да бъде спокойна, хладна вечер. Такава, в която бе най-добре да си намериш някое склонно момиче и да прекараш с нея тихите часове на нощта.

Но тази нощ в ръцете му нямаше да има такава жена, която да издава сладки, блажени въздишки в ухото му.

Тази вечер той трябваше да се разправя с Маги. И още по-лошо с твърдоглавието й, защото не се съмняваше, какъв ще бъде отговорът й, когато я помоли, отново, да предаде жените на Фъргъс и останалите.

Щеше да се провали, както ако помоли слънцето да не изгрява. Или стените покрай него да дишат.

Брейдън стисна зъби, изпитвайки желание да започне да блъска глави една в друга. Нямаше ли край тази безизходица?

Защо не можеше някой друг да е отговорен

за това?

Какво си бе мислил Фъргъс, когато реши да нападне Локлан?

Когато Брейдън влезе в малката църква, за да открие другите си двама братя, можеше да се закълне, че кръвта му кипна. Всеки нерв в тялото му се сви и той се нуждаеше от цялата си сила, за да не блъсне вратата на църквата и да я избие от пантите й.

Залязващото слънце се промъкваше в стаята през двата големи прозореца със стъклописи, които изобразяваха раждането и смъртта на Христос. Безброй цветове покриваха с петна стария каменен под, докато той вървеше към вътрешността на църквата.

Там имаше желязна поставка за свещи, отляво на нефа, където работеха братята му. Син държеше подвижната стълба, докато Юън стоеше на предпоследното стъпало, поправяйки покрива. Брейдън тръгна към тях и бързо им разказа последните прекрасни новини.

- Сериозно ли говориш? - попита Син, веднага щом Брейдън приключи с разказа си.

Юън слезе от стълбата,

- Какво имаш предвид с това, че са взели Локлан в плен?

- Чу ме - отговори Брейдън. - Веднага щом Фъргъс си тръгна оттук е обиколил домовете, събрал е мъжете и ги е подтикнал. Когато Локлан се е върнал в замъка, са го наобиколили.

- Тези копелета! - изрева Юън. - Дай ми един меч и аз...

- Какво? - попита Син, прекъсвайки го. -

Ще окъпеш всички със своята кръв? Осъзнавам, че си малко По-голям от нормален мъж, но ние все още сме само трима срещу колко?

- В залата бяха поне четиридесет. Син поклати глава.

- Прекалено много са, за да се бием.

- Сасенак - Презрително се обърна към него Юън.

Преди Брейдън да може да мигне, Син сграбчи яката на Юън и издърпа главата му докато погледите им се срещнаха. Мрачният, зъл поглед, изписан на лицето на Син, би накарал всеки друг мъж да се подмокри.

- Да не си посмял отново да ме обидиш, братко - процеди Син, а в тихия му глас се долавяше дяволски гняв. — Забравяш кой от нас бе изхвърлен от Шотландия и предаден в ръцете на враговете ни. Аз съм се бил за живота си, докато твоя задник е бил глезен от предан баща и любяща майка. Ако имаш желание да разбереш от първа ръка на какво са ме научили, тогава грабвай скъпоценния си меч и ела отвън.