Покоряването на шотландеца

За първи път в живота си Брейдън видя несигурност да се прокрадва в очите на Юън.

А на Брейдън вече му бе дошло до гуша. Изръмжавайки към Син, той ги раздели, като освободи хватката на Син от ризата на Юън и пристъпи между тях.

- Исусе, Мария и Йосиф, няма ли един-единствен човек в целия град, който да може да изкара поне секунда, без да остави чувствата си да вземат надмощие над него? Остави го на мира, Син, или кълна се, че в настроението, в

което съм в момента ще откъсна главата от раменете ти и ще я използвам за табуретка.

Лицето на Син бе маска на пълно неверие, когато погледна скептично към Брейдън.

Малко, ако имаше въобще, бяха мъжете, които се бяха изправяли срещу Син, защото се страхуваха от рицарските му умения и сприхавия му нрав. И ако Брейдън не бе толкова ядосан, щеше да се разсмее на изражението върху лицето на Син.

Но точно в този момент, не можеше да открие веселие в нищо.

Възвръщайки безразличието си, Син отговори остро:

- Повярвай ми, няма нищо, което да желая повече от това да обагря в червено меча си с шотландска кръв, но ако нападнем замъка, първата жертва ще е Локлан.

Брейдън кимна.

- Точно с това ме заплашиха, преди да тръгна. На челюстта на Син един мускул потрепери

докато обмисляше проблема.

Когато проговори отново, гласът му бе злокобен:

- Нека не забравяме, че се занимаваме с мъже. Мъже, които са разгонени и гладни. В тяхното състояние са способни почти на всичко.

- И така, какво ще правим? - попита Брейдън. Син потърка брадичката си докато мислеше.

- Колко време ти дадоха?

- Четири дни. Ако жените на са се прибрали до тогава, ще убият Локлан и ще нападнат църквата.

- Четири дни - повтори Юън. - Е, това ни дава достатъчно време, за да отровим повечето от тях.

Син се изсмя рязко.

- Напомни ми да те взема при следваща си обсада, малки братко. Харесва ми начина, по който работи умът ти. Въпреки това, ако отровим мъжете, тогава жените ще хукнат да ни убиват, заради деянието ни.

- Той е прав за това - съгласи се Брейдън. — Все пак те се крият тук, за да защитят мъжете си.

Между тях настана тишина докато всеки се опитваше да измисли нещо, за да прекрати безизходното положение.

- Опасявам се, че нямаме изгледи за помощ - най-накрая каза Син. Той посрещна погледа на Брейдън. - Ти просто трябва да направиш това, което започна. Съблазни Маги.

Колко просто звучеше това. Ако беше някоя друга, а не тя, Брейдън не би се съмнявал в успеха си. Но в този момент съблазняването й бе почти извън въпрос.

- Това вече не е толкова лесна задача.

- Защо така? Брейдън въздъхна.

- Нали осъзнаваш, че ако продължа да я притискам, след като тя ми каза, че прави това, за да предпази братята си, ще реши, че съм истински маймунски задник.

Син го погледна учудено.

- Да не би да ми казваш, че никога не си прелъстявал жена, която те е мислела за маймунски задник?

- Не - отговори Брейдън, ужасен от самата идея за това, което намекваше Син. - Жените ме обичат.

- Щастливец - каза сухо Син, - Повечето от нас трябва да се потрудим за партньорките си в удоволствието.

Брейдън го погледна комично.

- Аз не съм повечето мъже, а ти не си забавен.

- Всъщност съм, но това е друг въпрос. Точно сега, трябва да останем съсредоточени. Ти работи по съблазняването на Маги, а аз ще видя дали има някакъв начин да измъкнем Локлан жив.

- Нека ти помогна - предложи Юън. Син поклати глава.

- Прекалено си голям, за да се скриеш. Веднага ще те забележат.

Брейдън кимна в съгласие.

- Той е прав. Ще свършиш, блъскайки си главата някъде, а ако се наложи да се скриеш, никога няма да събереш цялото си тяло в някое скришно кътче или пролука.

- Аз съм едва два-три сантиметра по-висок от Син - каза Юън.

- Да - съгласи се Син, - Но аз имам доста по-голяма практика да се прикривам от теб.

- Добре тогава - примирено каза Юън и погледна към Син. - Ти отиваш да огледаш терена, аз ще поправя покрива, а на Брейдън му се пада цялото забавление.

- Това не ти ли напомня за детството? - саркастично попита Син.

Брейдън изсумтя.

- Напълно, като изключим това, че Локлан е завързан.

Син повдигна вежди.

- Като се замисля - каза Брейдън и най-после се усмихна, - май сме правили и това един-два пъти, нали?

- Само един-два пъти - отговори Син и се отдалечи от тях.

Щом стигна до вратата на църквата, той спря на прага и погледна брат си многозначително.

- Брейдън, не ме разочаровай!

- Брейдън, толкова съм разочарована от теб! - извика Маги, докато се взираше в него.

Неприличното му предложение все още звънеше в ушите й. Този мъж със сигурност се бе побъркал.

Но по-лошото от небрежната му покана да прекара нощта в леглото му, бе фактът, че сърцето й наистина желаеше да се съгласи с това, което бе неприемливо.

Как можеше сърцето й да иска нещо, което разумът й знаеше, че е лошо и невъзможно?

Объркана и разочарована от себе си заради противоречивите си чувства, тя си го изкара на източника на всичко: Брейдън.

Защо, за Бога, бе решила, дори за миг, че той е този, който ще й помогне?

О, наистина щеше да й помогне. Но само ако помощта включваше съвкупление. Да върви по дяволите. Не я интересуваше дори и да бе

най-красивият мъж на света или дори това, че тя бе, ако смееше да си признае, привлечена от него. Поне физически.

Този мъж бе самият дявол!

В нея бушуваха гняв и болка. И като си помисли, че в действителност бе започнала да го харесва отново. Той беше толкова мило момче. Нейният герой. Колко пъти бе идвал да я спасява в миналото?

Повече, отколкото можеше да преброи. В онези дни щеше да вземе в обятията си и да се бие или да изплаши, който и от братята й да я преследваше. Бе гледала на него като на свой герой.

Как онова мило, скъпоценно момче се бе превърнало в такъв мъж? Мъж, който нямаше душа.

- Как можеш да дойдеш при мен и да опитваш това, след като ти обясних причината заради, която сме тук? - попита тя. - Нямаш ли срам?

Брейдън въздъхна вътрешно, желаейки той да е вързан към някой стол, а Локлан да е тук, за да спечели Маги.

"Аз съм маймунски задник.

Така ми се пада, като слушам Син. Трябваше да се досети. Единственият съвет, който Син можеше да даде, и който струваше нещо, бе по отношение на войната, не на жените."

Изминалият ден го бе изтощил. Нямаше ли край?

Поемайки си дълбоко дъх, той опита отново.

- Маги, любов моя, не разбираш ли, че Локлан не може просто да ти се предаде? Ако направи това, ще изглежда слаб пред мъжете си, а кой мъж ще последва леърд, победен от едно момиче?

Маги се загледа в него. Как можеше и той да е глупав като останалите?

- Проклети да сте всички мъже с вашата гордост - каза Маги през стиснати зъби. - Точно тя доведе двамата ми братя до гроба. Никой от вас ли не може да си признае, че е сгрешил?

Усмихвайки се чаровно, Брейдън се протегна и докосна бузата й с нежен жест, който предизвика тръпки по цялото й тяло.

- Ако трябва да бъдем честни, ние сме сложни зверове, но не повече от вас жените.

По-силна от докосването му, леката закачка в зеленикаво-кафявите му очи разтърси нещо в нея и я накара да копнее за времето, когато двамата не бяха на различни страни.

Щеше да бъде толкова лесно да му се предаде.

Но не можеше. Не и когато целта й беше толкова важна. Не и докато предаването пред него в крайна сметка щеше да доведе до разбиване на сърцето й.

- Това не е нещо, с което да се шегуваш, Брейдън - отговори тя по-рязко, отколкото бе възнамерявала. В действителност, не бе толкова ядосана на Брейдън, колкото на себе си, задето го остави да й въздейства по този начин. - На риск е поставен животът на много хора.

- Да, така е. Дори на повече, отколкото предполагаш.

Тя се намръщи заради тона на гласа му.

През лицето му премина сянка и тогава тя осъзна, че той крие нещо.

- Какво имаш предвид?

Отпускайки ръка, Брейдън се поколеба за няколко минути преди да проговори отново.

- Кланът е готов да пролее кръв, за да върне вас, жените отново у дома.

Маги стисна зъби вбесена. Мъже! Колко нетърпими бяха всички те. Изглежда, че вечното нещастие на жените бе да бъдат свързани с неблагоразумни глупаци.

- Всичко ли при мъжете трябва да се свежда до кръвопролитие? Не може ли някой от вас просто да проведе един разговор?

Той наклони глава по отвличащ вниманието, примамлив начин, който изложи на показ трапчинките му.

- Ако правехме това, щяхме да сме жени и нямаше да ни обичате толкова.

- Да, но можеше да ви харесваме повече. Той повдигна въпросително вежда. Въртейки очи, Маги не разбираше как е възможно да бъде толкова равнодушен по този въпрос.

- Как може да се шегуваш с това? - попита тя. - Не се ли тревожиш да не умреш в битка?

- Не, скъпа - отвърна нежно той. - Никой от нас не е. Ние сме планинци. Родени да се бием и да се забавляваме с девойките. Лично аз, предпочитам второто, но както добре знаеш, никога не съм избягвал някоя битка.

Раздразнена от думите му, Маги се опита да измисли начин, по който да се справи с това. Как може да накара Локлан да прекрати враждата?

- Тогава какво да направя?

- Предай се - просто каза той.

- Така нищо няма да се промени.

- Ще се промени. Локлан може да договори мир с МакДъглас.

- Но ще го направи ли?

Тя забеляза несигурността в очите му. И обмислянето му. Почти можеше да види как работи умът му и се запита каква ли лъжа ще измисли, за да я залъже.

Най-накрая той проговори:

- Не, дори аз не съм такъв звяр, че да те излъжа за това. Не и когато е толкова важно за теб. Локлан не може да прекрати враждата, докато МакДъглас се опитва да убие Юън.

Тя предполагаше точно това.

И все пак, уважаваше Брейдън, че постъпи почтено. Може и да бе негодник и измамник, но щом ставаше въпрос за лъжи, теглеше чертата там. Добре бе да се знае, че в порочното му тяло е останал поне малко морал.

Но в момента това не й помагаше особено много.

Как можеше да прекрати всичко, ако...

Маги застина, когато в съзнанието и се появи една идея. Беше съвсем абсурдна, но не повече от тази да събере жените и да ги накара да не се подчиняват на мъжете си. Със сигурност щом можеше да убеди лейди МакДъглас да я последва, можеше да накара Роби МакДъглас да я изслуша, нали?

Все пак цялата тази вражда бе започната заради една жена, а сега, когато бе женен за друга, защо би продължил враждата заради Айзабел?

Вероятно той също търсеше начин да се откаже, без да се посрамва.

Да, това бе една възможност.

Маги остави идеята да се оформи в съзнанието й. Колкото повече мислеше, все по-разумно й изглеждаше.

Това действително бе една възможност. И ако бе истина, тогава може би като се срещнеше с МакДъглас щеше да го накара да види безсмислието от продължаването на враждата.

Нали?

Най-малкото, което можеше да направи, бе да се опита.

Вземайки решение, тя срещна погледа на Брейдън.

- Щом не мога да убедя Локлан да прекрати това, тогава ще трябва да отида при МакДъглас, за да го вразумя.

Брейдън се разсмя на думите й.

- Да не си се побъркала?

- Не, говоря сериозно. Ако му обясня, той ще...

- Ще се изсмее в лицето ти, след това ще отсече главата от раменете ти и ще я окачи на стената си.

- Ще го накарам да разбере.

Брейдън я зяпна, скован от неверие. Никога през живота си не бе срещал някой като Маги. Със сигурност не можеше да откъсне поглед от нея. За жалост, беше напълно полудяла. И ако се съдеше по вирнатата й брадичка, той можеше да види, че вече е взела решение точно както Фъргъс. Нямаше да има никакъв начин да я разубеди.

Все пак той усети нуждата да опита.

- Има ли нещо, което мога да кажа, за да те спра да извършиш тази лудост?

- Нищо.

- Дори и ако изтъкна факта, че МакДъглас най-вероятно ще изтръгне сърцето ти и ще го хвърли на кучетата?

- Това не променя нищо. Трябва да опитам.

- Помислих си, че ще го кажеш - въздъхна Брейдън. - Мога ли да прибавя още една грижа към купа?

Маги застина при думите му, ужасена от онова, което може да каже. Всеки път, щом той придобиеше това изражение, й подмяташе още някое трудно препятствие. А точно сега тя се бе изморила да ги прескача.

- Какво?

- Ако с останалите жени не се предадете до края на седмицата, изтощените мъже ще убият Локлан и ще нападнат църквата.

Тя остана с отворена уста щом чу думите му. Със сигурност се шегуваше, но искреният му поглед й каза, че говореше сериозно.

- Какво?

- Истина е. Докато си говорим, Локлан е вързан за един стол в замъка.

Ако ситуацията не бе толкова страшна, тя идеше да се засмее на образа, който се появи в главата й. Но това не бе смешно. Изобщо не бе.

- Ох, вие мъже! - сопна се тя, разгневена

при мисълта какво са направили.

- Мрази ни, щом трябва, но не мога да оставя брат си да умре, както и ти не би оставила това да се случи на някой от твоите братя.

- Не, и аз не бих могла да продължа да живея в мир, ако го убият - тихо каза тя.

Навеждайки глава назад, Маги затвори очи и разтърси глава. Бе изморена, изтощена и обезсърчена.

Кога нещата бяха станали толкова сложни?

Е, това не променяше нищо. Просто й оставяше по-малко време да направи някое чудо. И Господ да й е на помощ, но тя щеше да го направи, щеше да направи някое чудо. Или щеше да умре докато се опитва.

Най-малко четирите дни щяха да й дадат време да стигне до МакДъглас.

Поне се надяваше да е така.

- Ето вземи това. — Тя издърпа от кутрето си пръстена, който баща й бе подарил за десетия й рожден ден. Беше малка златна халка с отпечатани диви цветя върху нея. Всички жени от клана знаеха, че й принадлежи и в нейно отсъствие, той щеше да говори от нейно име.

- В края на седмицата дай пръстена ми на Пеги и й кажи да заведе жените у дома.

Брейдън задържа златната халка в ръката си. Металът все още пазеше топлината й. Беше такова малко бижу, толкова крехко и деликатно и в същото време здраво и неподдаващо се на натиск. Толкова много му напомняше на собственичката му.

Той си спомняше времето, много отдавна, когато двамата с Маги бяха приятели. Когато го бе спасила от нападението на група жени от клана, които го чакаха да премине покрай тях по пътя си към къщата й, за да го нападнат.

Честно казано, не можеше да си спомни даден момент в живота си, в който да не е познавал нея и ината й.

Никога досега не бе осъзнавал колко голяма част от миналото му бе свързано с нея. Не и докато не си представи как тя се запътва към МакДъглас и я убиват.

Поради някаква причина, мисълта за нейната смърт му причини по-силна болка, отколкото трябваше.

Брейдън й върна пръстена.

- Наистина ли вярваш, че ще остана тук и ще те оставя да се противопоставиш на МакДъглас сама?

- Разбира се. Те ще са подозрителни към мъж, който не познават, но една жена...

- Ще изпъква доста, тъй като всичките им жени са се скрили. Не е ли така?

Маги отвори уста да каже нещо, след това я затвори. Напълно бе забравила за това. Този път пътуването й из земите на МакДъглас нямаше да бъде толкова лесно. Ще бъдат подозрителни към всеки непознат, а като сама жена сред тях, докато собствените им жени ги отбягваха...

Не искаше да мисли за това.

- И може ли да отбележа - продължи Брейдън, - че ако разберат коя си, животът ти ще е без стойност. Без съмнение досега всички знаят името ти и го проклинат с всеки свой дъх.

- Много добри попадения - отвърна тя, умът й заработи, докато се опитваше да измисли алтернатива.

Не се сещаше за нищо друго.

Просто щеше да се наложи да поизмени първоначалния си план как да стигне до МакДъглас.

- Ще се преоблека като младеж, като мъж.

- Един младеж, никога не би пътувал сам — каза той. - Някой трябва да дойде с теб.

Как й се искаше да има придружител, но всеки би познал Брейдън... е, тя не искаше да си помисля какво можеха да направят от клана МакДъглас на брата на техния враг.

Бе започнала всичко това сама и щеше да го приключи по същия начин.

- Брейдън...

- Не - твърдо каза той. - Съмнявам се МакДъглас да те изслуша, а когато поиска главата ти, заради всичко това, ще се нуждаеш от някой, който да те измъкне от там.

- Ти не може да се биеш срещу всички тях.

- Ще бъдеш изумена от това, което мога да направя, когато животът ми е поставен на карта.

В действителност нямаше да бъде изненадана. Беше го виждала да тренира достатъчно често, за да е наясно със способностите му да защитава себе си и останалите.

И все пак фактът, че бе готов да рискува живота си заради нея, означаваше много за Маги. Брейдън може и да беше арогантен мъж, но обикновено не беше глупав.

- Защо ще рискуваш живота си заради мен? - попита тя.

- Нямам идея. Но хайде ела, трябва да ти намерим някакви дрехи и да дадем на Юън пръстена и заръките ти.

- Да не си полудял? - попита Юън, след като го бяха намерили извън църквата, където поставяше стълбата под един малък навес.

- Кой е полудял? - попита Син, присъединявайки се към тях.

Юън се обърна към Син, поглеждайки го отвратено.

- Брейдън ще води Маги да се срещне с МакДъглас, за да го убеди да прекрати враждата.

Син се завъртя с лице към Брейдън.

- Да не си полудял? - попита той невярващо. — Ще те набучи на някой кол, преди да си изминал и половината път до замъка му.

- Не, няма — каза Маги, след което им разказа плана си.

Щом свърши, Син поклати глава.

- Никога няма да се получи.

- Простете ми - тихо каза Маги. - Не искам да бъда груба, сър, но аз дори не знам кой сте и не виждам как този въпрос ви касае.

- Това е брат ми Син - тихо прошепна Брейдън в ухото й.

Маги отвори широко очи, а устата й образува малко „О". Всеки в клана знаеше ужасния разказ за това, как Син бе отведен насилствено от замъка.

Дори по-лошо, историите разказваха как,

докато хората на краля се борили да качат младежа на един кон, баща му им обърнал гръб и безчувствено затворил вратите на замъка, оставяйки сина си на своите врагове.

В мига щом вратите се затворили, Син спрял да се бори, изпънал гръб и напуснал с клетва никога повече да не се върне.

Ангъс бил там, когато това се е случило и историята винаги я бе притеснявала. Как може някой баща просто да обърне гръб на собствената си кръв и да го остави?

Сега тя съжаляваше за острите думи, които му бе казала. Без съмнение, Син бе чувал и по-лоши, но тя не искаше да прибавя още към това, което бе изстрадал той.

- Прости ми - обърна се тя към Син, - Но е минало доста време от последната ни среща.

Син кимна едва забележимо, но не отговори. И сега, когато бе наясно кой е той, попита:

- Откъде знаеш, че планът ми няма да проработи?

Порочна, почти зла усмивка изви устните на Син.

- Защото като става въпрос за планиране на атаки, нямам равен. Щом кажа, че няма да стане, може да заложиш живота си на това, че ще е така. Никога не съм грешил.

По гръбнакът й премина тръпка. Дали в тези думи имаше нещо скрито. Нещо, което я изплаши.

- Като говорим за планове - прекъсна го Брейдън, - как мина разузнаването покрай Локлан?

Син поклати глава.

- Безнадеждно е. Държат него и още четирима други, вързани в средата на залата, където всички могат да ги държат под око. Дори и ако влезем през прохода, ще ни видят и ще имат достатъчно време да убият и петимата или пък нас.

- Какви други четирима? - попита Маги. Брейдън изтръпна при въпроса й. Опа. В

притеснението си за Локлан, бе оставил другото да се изплъзне от ума му.

Той се обърна смутено към Маги.

- Да не забравих да спомена малкия факт, че Фъргъс е вързал и четиримата ти братя заедно с Локлан?

Тя го изгледа с присвити очи.

- Какво? - извика тя. - Какво имаш предвид...

- Всичко е наред, Маги - увери я Брейдън. - Нищо няма да им се случи.

- Защо не ми каза?

- Не мислих, че ще промени нещо.

- Е, със сигурност променя! Няма да отида никъде, докато те не са в безопасност.

Маги трепна веднага щом думите излязоха от устата й. Отново бе в капан.

- Няма начин да ги измъкна, нали? Брейдън поклати глава.

- Не, освен ако не отвориш вратите на църквата и не оставиш жените да си идат у дома.

Тя въздъхна.

- Щом е така, най-добре да се придържаме към първоначалния ми план.

- Тогава аз ще дойда с теб - намеси се Юън.

- О, да, това ще свърши страхотна работа - по-

дигра се Син. - Ако има друг човек, до когото МакДъглас би се радвал да се добере повече, отколкото до Маги, това си ти. Планът е много добър.

- Ако обичаш, би ли се въздържал от сарказъм? - сопна се Юън.

- Може ли, ако обичате, да се въздържате от това да се биете? - намеси се Маги. - Цяло чудо е, че някой от вас е преживял детството. - Погледна първо към Син, след това към Юън.

- Знаех си, че трябваше да си остана в Англия - каза Син под носа си. - Но не, аз просто трябваше да се върна с Брейдън и да напъхам проклетия си нос там, където не му е мястото. Ако имам малко здрав разум, ще се върна у дома още сега и ще ви оставя да се оправяте сами с малоумието си.

Брейдън не му обърна внимание.

- Юън, задръж пръстена на Маги и в края на седмицата го предай и спаси Локлан. Това ще удържи мъжете да не предприемат някакви действия срещу МакДъглас или хората му, докато успеем да стигнем до тях. Когато освободиш Локлан му кажи какво правим и се увери, че той няма да подготвя каквато и да било атака срещу МакДъглас, докато не е сигурен, че сме мъртви.

Юън кимна бавно с неохота.

- Двамата с Маги ще потеглим веднага щом се смрачи.

- Какво да направя, ако жените усетят отсъствието й през следващите четири дни? - попита Юън.

- На сутринта кажи на майката игуменка какво сме направили. Тя ще ти помогне жените да не станат подозрителни.

- Само помни - предупреди го Маги, — трябва да ни осигуриш и четирите дни, за да успеем да стигнем до МакДъглас. Ако пуснеш жените по-рано, някой от мъжете може да нападне МакДъглас и това ще доведе до смъртта ни още преди да сме стигнали до замъка.

По лицето на Юън се четеше страха за тях, но в крайна сметка се съгласи. Син изръмжа.

- Предполагам, че сега е момента да хвърля рицарската си ръкавица и да се присъединя към това самоубийствено приключение.

Брейдън повдигна учудено вежда.

- В смисъл?

- Нали не мислиш, че мога да те пусна да отидеш съм, малки ми братко. При голямата вероятност МакДъглас да реши да ви убие на място, ще се нуждаеш от още един меч.

- О, ето къде аз трябва да бъда саркастичен - каза Юън. - Може ли да отбележа колко ще биеш на очи с английските си дрехи, докато се размотаваш из земите на МакДъглас?

Брейдън кимна.

- Той е прав, Син.

Изражението, което се изписа на лицето на Син, би разтреперило дори Голиат.

- По-скоро ще облека рокля, отколкото да сложа плейд върху тялото си.

- Тогава ще трябва да останеш тук - отвърна Брейдън.

- Ще съм си добре и в собствените си дрехи.

- Не - твърдо възрази Брейдън. - Няма да го допусна. Не успях да спася Киърън, както и не можах да спра баща ни да те изпрати при англичаните. Но мога да предотвратя това и ще го направя. Няма да загубя още един брат. Не и докато съм жив.

Син се вгледа в него напрегнато докато потупваше с палец бедрото си.

- Знаеш ли, че в главата ми един глас не спира да ми повтаря да се върна в Англия. Без съмнение ще ми се иска да съм се вслушал в него.

Син сви презрително устни и се обърна към Юън.

- Намери ми някакъв проклет плейд и ще го облека.

Брейдън сдържа смеха си при погнусата, изписана върху лицето на Син.

- Сега, като уредихме това - каза Брейдън, - следващият въпрос е как да преминем през земите на врага до самото сърце на територията на МакДъглас?

Маги се усмихна.

- Толкова се радвам, че попита.

Часове по-късно, докато слънцето залязваше над тучните, надиплени хълмове на шотландските възвишения и тъмнината се разстилаше над света, Маги стоеше в малкия двор зад черквата. Цялото пространство беше заобиколено от храсти и рози, на чиято грижовна поддръжка отец Бийд посвещаваше по-голямата част от деня си. И тези рози ухаеха прекрасно всред ранния привечер.

До далечната стена беше поставена една-единствена пейка и ако се заслушаше внимателно, Маги можеше да долови гласовете на жените от близката обща спалня. Слаб смях долетя по вятъра и извика усмивка на устните й.

Тук навън беше прелестно и тя обожаваше родните планини. Въпреки че слънцето бе потънало зад най-далечния хълм, по тъмносините облаци се преливаха розови, лилави и пурпурни следи, а в небето започваха да проблясват първите звезди на нощта. Над земята се спусна приятна прохлада и нощните животни захванаха тихата си, лека песен.

Маги беше наблюдавала спускането на вечерта хиляди пъти през живота си, но никога то не я бе поразявало, както днес. И тогава се помоли, когато всичко свърши, да се върне, за да наблюдава още един прекрасен залез от земите на МакАлистър.

Преди няколко седмици, когато измисли плана си, нямаше представа, че той ще я доведе дотук. Нито, че Брейдън МакАлистър ще се обяви за неин защитник в тази странна верига от събития.

Той беше добър човек - да си рискува живота заради нея. И макар че й беше казал, че го прави само заради Ангъс, искаше й се да си мисли, че има нещо повече.

Може би дори би се натъжил, ако нещо й се случи.

Каква глупачка си да си мислиш подобни неща. Мъжът има по-големи грижи, с които се занимава от една невзрачна повлекана като теб.

И все пак Маги мечтаеше. Бленуваше за невъзможни неща с мъж, който бе откраднал сърцето й.

Но най-вече си спомняше как много отдавна, когато беше девойче на седем години, даде сърцето си за пръв път на своя герой...

- Помощ, спасете ме! - крещеше тя, като тичаше колкото крачката й държаха, през голямата зала на главната кула на господаря. Тропотът на подметките й отекваше високо и над него се чуваха само уплашените й викове.

Трябваше да избяга. Трябваше да се махне преди големият, гневен звяр зад нея да я настигне.

- Със сигурност ще ме убие - викаше тя, търсейки с поглед някого, който да я спаси от

страховитото изчадие на Сатаната. - Моля, моля, нека не умирам! Дете съм още, рано ми е да умирам,

- Никой няма да те спаси от мен - изръмжа демонът. - Тъй че по-добре се спри, за да те убия, както трябва.

Маги преглътна с мъка и затича още по-бързо. Къде бяха отишли всички възрастни? Къде беше татко й?

Ужасена, тя хвърли поглед през рамо и видя как близнакът й Иън почти я достига.

- Помо...

Маги не успя да довърши думата. Изневиделица се появиха две ръце и я обвиха. Тя помисли, че баща й най-сетне е дошъл да я спаси, но после осъзна, че спасителят й беше само малко по-висок от нея и че неочакваната й тежест го беше накарала да се олюлее.

Двамата със спасителя й залитнаха надясно, килнаха се към една от бродираните драперии, закачени на стената, омотаха се в нея и накрая се стовариха на земята. В ушите й проехтя силен звук от раздиране на плат - драперията се откъсна и с пърпорене се приземи върху тях.

Дебелият плат от червено памучно кадифе я покри цялата. Маги се опита да се освободи от драперията, но беше безнадеждно увита в нея. И което беше още по-лошо, движенията й вдигнаха праха от тъканта и тя закиха. Това никак не беше добре! Чуваше дишането на Иън току до себе си. А ако я хванеше, младият й живот със сигурност щеше да свърши.

- Излизай оттам, грубиянска жено! - из-

ръмжа Иън, като дърпаше плата в опит да се добере до нея.

- Не съм жена на грубиян - викна тя на свой ред. - Още съм малка да се омъжа, а и не харесвам грубияни.

От дълбините на плата се надигна мелодичен смях.

- Едва ли някой от вас знае какво точно иска да каже - заяви гласът.

Маги веднага позна кой я беше спасил. Сърцето й замря, а очите й се разшириха, щом чу гласа на най-младия син на господаря.

Боже милостиви, седеше върху Брейдън МакАлистър!

Отново.

В бързане да стане, тя, без да иска го удари с лакът в стомаха и с коляно в ребрата. Той простена и я подхвана за ръката.

- Полека, девойче - каза й меко. - Остави ме да измъкна и двама ни, преди да си ми навредила още повече.

- Простете ми, милорд - побърза да се извини тя. - Не исках да ви убия.

- Още не съм умрял - засмя се отново той. - Макар че почвам да подозирам, че присъствието ти може да е опасно за момчешкото здраве.

Маги прехапа устна при спомена за последната им среща, едва седмица по-рано. Тогава тя беше на едно дърво и събираше ябълки, когато се появиха Брейдън и брат й Джейми. Тя се наклони прекомерно и се изтърси от дървото право върху главата на бедния Брейдън.

Оттогава Джейми й викаше развален плод и я беше предупредил да стои надалеч от сина на господаря, преди да го е убила.

Тя се опитваше да спази заръката му, защото много харесваше Брейдън. Той често й носеше дрънкулки, когато идваше при братята й Джейми и Ангъс и за разлика от тях, никога не се опитваше да я стиска в желязна хватка или да я кара да яде червеи, или други подобни позорни неща.

Брейдън успя да освободи и двамата с няколко дръпвания на плата.

Първата гледка пред очите на Маги беше вбесеното лице на Иън, който се хвърли към нея.

Тя писна и хукна да бяга, но Брейдън я издърпа до себе си с една ръка, докато с другата възпираше Иън.

- Хайде, полека - обърна се той към двамата. - За какво е тая гоненица?

Иън показа кончето си, което имаше само три крака.

- Тя ми счупи коня и аз ще й счупя главата за наказание.

- Беше, без да искам - побърза да се защити Маги. - Казах ти, че не беше нарочно. Паднах, докато го държах, защото искаше да ме удариш.

- Нямаше да искам да те ударя, ако не си играеше с него, смрадливо, мишесто женчо!

Брейдън отметна глава и се разсмя с мощен глас.

- Женчо ли? - попита той Иън. - Момче, знаеш ли изобщо какво значи тази дума?

Иън нацупи долна устна.

- Да, тате постоянно я казва.

- И какво значи?

- Страхлив. Брейдън поклати глава.

- Иън, ти на колко години стана?

- На седем, като нея.

Той така изплю последната дума, все едно Маги беше най-долното създание на света.

- Добре, значи, в бъдеще като искаш да обидиш някого, да знаеш, че „женчо" е мъж, който върши женската работа и не става за обида на малката ти сестричка. - Така ли - намуси се Иън. - Добре, обаче е мишеста.

- Не съм мишеста - възрази Маги. - Ти си жабешка пишка.

Брейдън се задави при тази обида.

- Къде, за Бога, сте се скитали вие двамата, за да научите такива думи?

- Най-вече сред по-големите ни братя — обясни Маги.

- Някой трябва да поговори с Джейми и Ангъс - заяви Брейдън, като върна коня на Иън. — Слушай сега, Иън МакБлар, в моята стая имам изрисуван кон. Ако ти го дам, обещаваш ли да не закачаш сестра си?

- Само ако тя обещае да не го пипа - отвърна той и очите му хвърляха искри, когато се обърна към нея. - Никога.

Маги стисна устни и усети как очите й парят от напиращите сълзи при тези думи. Тя не беше лошо момиченце и не искаше да повреди играчката му.

- Не съм виновна. Исках само да го подържа.

Тя погледна към Брейдън.

- Никога не ми позволяват да си играя с играчките им. А откакто мама умря миналата зима, нямам нищо ново за игра.

- Защото си момиче - извика презрително Иън. - Момичетата не си играят с коне. Не заслужават.

Маги се протегна да го удари, но Брейдън отново я спря.

- Иън, виж какво - обърна се към момчето той. - Трябва да си по-внимателен с Маги. Сестрите са скъпоценни дарове.

- Откъде знаете? Вие имате само братя.

- Точно затова. Ако имах такова безценно цвете за своя сестричка, щях да се грижа за него. Пази я.

- Ами вземете я тогава - изсмя се подигравателно Иън. - Дайте ми коня и ви я подарявам.

Маги вдигна очи към Брейдън, а по бузата й се изтърколи една сълза.

- Не искам да преча - каза му тя. - Искам само да си играя с тях, но те ме мислят за досадна. Казват, че не мога да играя на нищо, защото съм момиче. - От очите й се търкулнаха още сълзи. - Мразя, че съм момиче. Мразя, мразя, мразя!

Брейдън я придърпа и прегърна силно.

- Тихо, тихо, цветенце. Няма нищо лошо в това, че си девойче. Господ те е създал такава и един ден братята ти ще разберат какъв чудесен дар са получили.

За пръв път от седемте й години на света Маги повярва в това. Щом Брейдън я харесваше, значи не може да е чак толкова лоша.

Братята й просто се държаха лошо.

- Какво правите вие двамата тук? - разцепи въздуха гневният глас на баща й.

Маги се отдръпна от Брейдън и срещна разгневеното лице на татко си.

Той тръгна към тях, хвана я за ръка и протегна другата към Иън.

- Нали ви казах да стоите в каруцата, докато свърша работата с господаря?

Маги преглътна. Затова несъмнено щяха да ядат бой. И всичко само защото искаше да си поиграе мъничко, вместо да седи в миришещата стара каруца.

Животът беше толкова несправедлив!

Баща й се извини на Брейдън и бързо върна двете деца в двора, където чакаше каруца.

Маги бързо отиде отзад в празната част и седна върху малка купчинка сено, а Иън се настани отпред. Татко им ги остави със заплашителното предупреждение да не помръдват никъде повече.

С натежало сърце тя подви крака под мръсната си жълта рокля и видя как баща й изчезва в конюшнята.

Какъв ужасен, злочест ден! Защо никога не слушаше татко си? Може би Ангъс все пак бе прав. В нея навярно наистина се бе вселил демон.

Въздъхна и остана с наведена глава и поглед, забит в сключените си ръце, молейки се татко й да не я бие твърде силно. След няколко минути пред насълзените й очи се появи един изрисуван кон.

Тя ахна и вдигна глава - пред нея стоеше

чудесното, усмихнато лице на десетгодишния Брейдън.

- Нарекох го Конър - съобщи той, - Но каза, че иска да си поиграе с някое дребно момиченце за малко. Смята, че с девойчето ще е по-забавно, отколкото с лошо голямо момче.

- Благодаря, милорд - прошепна тя и притисна коня до гърдите си. Играчката беше боядисана в топъл тъмнокафяв цвят и имаше големи черни очи. Маги никога не беше виждала по-красива вещ. - Ще ви го пазя.

Брейдън кимна и даде бял кон на Иън.

- Иън, не забравяй какво обеща. Нямаш право да убиваш сестра си.

- А да я ударя може ли?

- Ако я удариш, си взимам коня.

- Добре де - изсумтя той.

Маги се загледа в отдалечаващия се Брейдън и в този миг осъзна, че обича младия господар.

Той бе нейният герой.

Здраво стиснала коня в ръце, тя се закле, че няма да стане жена на някой грубиян. Един ден щеше да бъде...

Един ден щеше да бъде жена на Брейдън МакАлистър.

Маги се усмихна при този спомен.

От този ден бяха изминали петнадесет години, а в някои отношения беше като вчера.

Оттогава с нея и Брейдън се бяха случили толкова много неща. Толкова много неща бяха застанали между тях и обещанието й да се омъжи за него.

Само дето повечето от тези „неща" бяха

други жени. Жени като високата, красива Нера, която бе хванала окото на Брейдън, когато той стана на петнадесет.

Но колко мъчно й бе за онези дни в детството, когато ходеше за риба или да плува с Брейдън и братята си.

Сега искаше да може да се върне само за миг във времето, когато животът й беше лесен.

- Е, готова ли си?

Маги подскочи, като чу гласа на Брейдън зад себе си. Така се бе унесла в мислите си, че дори не го беше усетила да приближава.

Избута спомените в дъното на съзнанието си и се обърна към него.

- Готова съм, но чаках теб.

Застанал до тъмната черква с вързоп през рамо, той изглеждаше особено красив. Угасващата светлина играеше по лицето му и подчертаваше още повече скулите му. Но дори и това не отнемаше от съвършенството на загорялото му лице.

В този момент Маги искаше да е равна нему жена. И нейната форма да е съвършена като неговата, да има дълги абаносови коси и млечно-бяла кожа без следа от лунички.

Ако беше, тогава може би...

Маги отхвърли тази мисъл. Беше, каквато беше, и това нямаше как да се промени.

Отърси се от мечтателните си мисли, взе собствения си вързоп от земята до себе си и тръгна към него.

Докато вървеше към него, Брейдън я преценяваше. Дотогава, от уважение към приятел-

ството си с Ангъс, не й беше обръщал много внимание. Но тази вечер я видя по напълно нов начин. Като жена.

С притиснати гърди, за да си придаде по-мъжки вид, му напомняше на някакво вълшебно създание, останало някъде между детството и женствеността. Даже бе направила талията си по-широка. Дори и така обаче той ясно си спомняше сочните извивки на тялото й.

Гърдите й бяха идеалния размер за мъжката длан и макар талията й да не бе модно тънка, беше достатъчно малка, за да радва окото, и изваяна като на истинска жена.

В крайчеца на устните му заигра малка усмивка, когато погледът му се спусна по полата на черно и червено каре, която беше увила около кръста си. Както при него, тя стигаше точно над коляното и добре показваше краката й.

А тя имаше привлекателни крака. Силни и оформени. Добре можеше да си представи как плъзга ръка надолу по гладката кожа, докато опитва силата им с езика си по извивката на прасеца, към задната част на бедрото и след това нагоре, към...

При тази мисъл се спря. Брейдън изруга, осъзнал, че никой не би сбъркал точно тези крака с мъжки.

- Какво има? - попита тя. Брейдън я посочи.

— Краката ти.

Очите й се свиха предупредително за миг, след което тя изруга на свой ред.

- Не съм пиле! - тросна се тя с такова озлобление, че той се стъписа.

- Моля?

Тя пусна вързопа на земята, наведе се така, че да вижда коленете си и задърпа края на полата по-надолу.

- Имах шестима братя, както знаеш, така че нямам нужда от такива като теб да ми обясняват какво не ми е наред по тялото. И каквото и да говореха Иън, Джейми и Дънкан, като бяхме малки, краката ми не са като на хилаво, полуумряло пиле.

Брейдън се опита да не се смее, но изобщо не можа да се сдържи. Гледката на Маги, подръпваща полата си, докато жестикулира с остри, сковани движения, силно наподобяваше някаква домашна птица. Дори говорът й, с кратките, гневни фрази, му напомняше за кудкудякане.

Но ядовитият поглед, който му хвърли, като се изправи, успешно уби хумора му.

Поне докато не направи фаталната грешка да погледне към ботушите й. Думите на Инъс прозвънтяха в ушите му, докато се опитваше да не забелязва, че оръфаните кафяви ботуши са ужасно грозни.

"Изгорете вещицата заедно с грозните й обувки."

Брейдън спря да диша, но смехът продължи да бълбука в него, докато не му остана друг избор, освен да се разсмее или да се задави. Отметна глава и даде воля на смеха си.

Маги стисна отпуснатите си ръце в юмруци и го изгледа свирепо.

- Благодари се, че съм жена, Брейдън МакАлистър, иначе щях да ти извадя меч.

И вероятно щеше да го победи, особено в тези грозни ботуши.

От тази мисъл се разсмя още по-силно.

- Звяр такъв! - извика тя, секунда преди нещо мокро да го зашлеви по главата.

- Какво ста...

Брейдън свали нещото от главата си и видя мокър парцал.

- Радвай се, че нямах нещо по-твърдо във вързопа, защото щях да използвам него.

- Стига да не са обувките ти - отвърна той, като потисна нова вълна смях. - Всичко друго бих преживял, освен тях.

- Обувките ми ли? - попита тя, а гневът й отслабна под объркването.

Брейдън прочисти гърлото си в борба със себе си.

- Не се смеех на краката ти, цветенце. А на нещо, което Инъс каза по-рано.

В очите й заигра подозрение.

- Заклеваш ли се?

- Кълна се в напълно неразкаяната си душа и ако не бях сигурен, че ще намериш нещо по-твърдо от парцала, с което да ме плеснеш, щях да ти покажа за точно колко непилешки смятам краката ти.

Бузите й порозовяха от комплимента и тя се огледа свенливо.

- Тогава какво щеше да кажеш за краката ми? - Че са твърде женствени, за да се виждат. Ще трябва да смъкнем полата ти и да подпла-

тим... - той не се сдържа и отново се разсмя, - ботушите ти.

- Така ли било - отвърна Маги тихо. - Тогава, извинявай за мокрия парцал. Дано не те е заболяло.

Тя пристъпи да вземе парцала от ръката му.

- Не ме заболя - отвърна той и го пусна. Ръката й леко досегна неговата и за миг той

не можеше да мисли за нищо друго, освен за нежната мекота на кожата й, лека като фея върху неговата. Без да иска, погледът му отново се спусна към голата плът на краката й и умът му премина през няколко интересни ситуации, в които с радост би попаднал с нея.

Да, тя бе много страстна, почти чуваше дълбоките й гърлени стонове, докато й показваше какво всъщност означава наслада.

Вдигна очи към гърдите й и връзките, с които беше стегната жълтата й риза. Наум можеше да се види как протяга ръка и ги развързва, открива превръзката върху гърдите и след това ги освобождава, за да ги докосне.

Тялото му се сгорещи и скова, а устата му се наля със слюнка от желание да вкуси кожата й.

- Знаеш ли какво, Маги...

Брейдън се спря, преди отново да й направи неприлично предложение. Всяка друга жена щеше да стане негова веднага, но за да получи тази, трябваше да играе играта по-бавно. Майсторски.

Тя не беше от тези, които щяха просто да паднат в обятията му и да поискат да ги целува.

- Какво? - попита тя, като сгъна парцала и

го върна в кожена чанта във вързопа.

Смени темата, предупреди умът му. Веднага!

- Защо си го взела? - попита Брейдън с целенасочено усилие да смени посоката на мислите си.

- В случай, че потрябва. Винаги си взимам мокър парцал за миене и такива неща.

Брейдън не разбра, но той не разбираше много неща у жените. А у Маги имаше твърде много, които не се поддаваха и на най-добрите му мисловни умения.

Той остави въпроса за парцала и се осмели да хвърли бърз поглед към грозните ботуши.

- Ще трябва да намерим нещо да подплатим ботушите ти. Имаш ли... - той се спря, защото най-сетне беше погледнал към главата й и забеляза косата й.

Лунната светлина проблясваше в кичурите, които смяташе, че е сплела или увила около главата си. И едва сега, когато беше толкова близо до нея, най-сетне видя как всъщност изглеждаха тъмнокестенявите й коси.

- За Бога, жено, какво си направила? - попита той, невярващ, докато прокарваше пръсти през остриганите кичури. Меката коса се увиваше около пръстите му, докато Брейдън внимателно галеше косата й.

- Не исках косата ми да ни издаде.

Брейдън се почувства сякаш го бяха зашлевили през лицето с нещо много по-твърдо от парцала й. Косата й едва стигаше до тънките й рамене. И тогава забеляза сълзите по миглите й.

Той сложи длан на бузата й и ужасно му се прииска да я притисне към себе си за утеха.

- Маги.

- Просто коса - прошепна тя. - Пак ще порасне.

- Но беше прекрасна коса. Коса, която един мъж мечтае да държи в ръце и в която да зарови лице.

Очите й проблеснаха на лунната светлина, когато го погледна.

- А ти мечтал ли си за това?

Като сложи и двете си ръце на бузите й, Брейдън отговори на въпроса й с целувка.

Маги простена от пламенната нежност на прегръдката му. Никой преди не я беше целувал и мисълта, че човекът, който най-сетне го стори, беше Брейдън, я развълнува повече от всичко друго в целия й живот.

Мо с*reach*, но беше магично. Допирът на тези силни, красиви устни върху нейните, докато ръцете му я прегръщаха и притискаха по-силно към твърдите му като скала гърди. Беше по-хубаво дори от най-сладките й мечти. И цялото й тяло завибрира от вихъра на възбудата.

Той ухаеше на сладък, презрял плод от бъз, и имаше вкус на бира и мед. На първични, земни желания, и в този миг тя разбра защо жените се оплакваха толкова много, когато оставаха без съпрузите си.

Кой би искал да се раздели с това дори за секунда? Тя искаше да умре веднага. Точно в

* Мо с*геасh (от шотл.) - Небеса (възклицание). - Б.пр.

този миг на чисто блаженство. Дори да доживееше до хиляда години, никога нямаше да забрави вкуса на устата му, усещането за здравите му ръце около нея, докато сетивата й се вихреха от земния аромат на тялото му.

В този един кратък миг той беше неин. И тя се радваше в него.

Главата на Брейдън се завъртя от усещането за устните й под неговите. Дъхът й се смеси с неговия, докато езикът й плахо изследваше устата му. Личеше си по колебанието й, че той бе първият, покорил устните й, и тази мисъл подсили удоволствието.

Да, тя беше борбена и смела девойка и го примамваше по начини, които му бяха непознати.

- Маги - прошепна Брейдън, долепил устни до нейните, вкусвайки усещането за тези две срички на езика си, докато мечтаеше да вкусва още по-интимни части от тялото й. Бавно. Отмерено.

Да, искаше да я положи на земята и да я люби до края на нощта,

и в момента можеше да убие МакДъглас заради липсата на косата й. Как му се искаше да бе узнал навреме, за да я спре. Никога преди жена не бе правила това за него и то само защото не искаше да го издаде.

Това бе много по-голяма жертва, отколкото заслужаваше един негодник като него.

Брейдън премина с устни от нейните до челюстта й, след това продължи надолу по врата. Вдиша сладкия аромат на кожата й и пи от лунната светлина и топлината на плътта й.

Тя спусна ръце по гърба му и изтръгна стон от гърдите му, когато той вдигна края на полата й и откри точно какво носеше тя под нея.

Нищо.

Тази мисъл почти го накара да полудее. О, той щеше да я има. Веднага. В този миг.

Той сграбчи полата в юмрук, докато прокарваше език по нежната падина на гърлото й. Едновременно усети и чу как тя изстенва, като отметна глава назад и изпъшка за още.

- Да не преча?

Гласът на Син проряза удоволствието на Брейдън и почти мигновено го потуши.

Дявол го взел този мъж!

Брейдън с нежелание вдигна глава и видя Син, застанал в сенките. Присви очи към брат си, като му се искаше последният да се бе научил да се появява в по-подходящи моменти през всичките тези години, в които бе воювал.

Син посрещна погледа му невъзмутимо, с едва доловима усмивка.

- Ако искаш, може да се поразходя до църквата набързо и да се върна. Това ще е достатъчно време да свършиш работата, нали?

Брейдън пусна полата на Маги да падне около бедрата й и хвърли на Син комичен поглед при тази обида към издръжливостта му.

- Може би за теб да. Аз обаче предпочитам да задоволявам жените си.

Брейдън усети как Маги се сковава в ръцете му миг преди да се отдръпне.

- Вече е тъмно. Най-добре да тръгваме.

Брейдън стисна челюсти, но когато Син излезе от сенките в кръга ярка лунна светлина, забрави за гнева си, преборен от нова вълна смях.

Маги го погледна навъсено.

Брейдън не можеше да говори, успя само да посочи краката на Син, които бяха почти блестящо бели под полата му.

- Да умреш ли искаш? - небрежно попита Син.

- Не - задави се Брейдън, - Но човече, виждал ли си краката си?

Син издаде ниско гърлено ръмжене и понамести вързопа на рамото си.

- Да, и знам, че са по-бели от гълъбова опашка. Ако имам късмет, слънцето ще ги изгори добре сутринта и докато стигнем до някой, който да го е грижа, ще станат що-годе нормални.

Син посочи Маги с глава.

- Но предвид как изглеждат нейните, съмнявам се някой да им обърне внимание.

Тази мисъл веднага освести Брейдън.

- Да, и аз си го помислих. Ще трябва да й намерим по-големи ботуши и да ги подплатим с нещо.

Син му метна един чифт кафяви ботуши и две износени плейда.

- Винаги предвиждам нещата.

- Добро момче - отвърна Брейдън, като подаде ботушите и плата на Маги. - Сигурно си много полезен при обсадите, които англичаните толкова обичат.

- Справям се - отговори Син и се огледа из малкия двор. - Та къде са ни конете?

- Ще вървим - отвърна му Маги и седна на земята да смени старите си износени ботуши с новите. - Така ще бием по-малко на очи.

Потресеното, ужасено изражение на лицето на Син беше комично.

- Ще вървим ли? - задави се той. - Леле, девойче, да не се опитваш да ме убиеш?

Брейдън се изсмя на диалекта, използван от Син.

- Братко, слушай какво ти казвам и ако срещнем някого, когото не познаваме, дръж си устата затворена. По-вероятно е диалектът да те издаде, отколкото краката.

Брат му го изгледа свирепо.

- Не ща да чуя нито дума повече за краката ми. Сигурен съм, че до утре вечер ще са приемливи дори за теб.

- Да се надяваме. Защото както стоят нещата сега, не знам кой от двама ви пръв ще ни докара до бесилото.

Син хвърли любопитен поглед към краката на Маги.

- М-да, но между нас двамата несъмнено предпочитам нейните крака.

Брейдън се усмихна похотливо, като също ги огледа и се зачуди колко ще трябва да чака, преди да им се наслади напълно.

Маги се изправи на крака и се изчерви.

- Ще спрете ли най-сетне? Има ли дори минута, в която мъжете не мислят за жени?

- Да - отвърна Брейдън с усмивка. - Обикновено е в минутата и половина, в която се храним. Тя поклати глава.

- А Локлан се чудеше защо избрах този начин да стигна до войните му.

Преди Брейдън да успее да отговори, в общата спатия от другата страна на двора се отвори врата.

Маги ахна и се скри в сенките. Мъжете бързо я последваха.

Пеги не им обърна никакво внимание. Тя пресече двора до параклиса и изчезна вътре.

- На косъм - прошепна Маги. - Най-добре да потегляме, преди някой да ни види.

Брейдън кимна сериозно и ги поведе през малката странична порта, която Фъргъс беше използвал по-рано през деня.

Преминаха бързо покритото с пирен бърдо зад черквата и навлязоха в гъстата гора, която отделяше земите на МакАлистър и МакДъглас. Никой не проговори, докато се отдалечаваха все повече от всеки, който би поискал да ги спре.

Почти два часа по-късно и дълго след като бяха навлезли зад щита на гъстите, тъмни дървета, Маги се осмели да проговори.

- Мислите ли, че има вероятност да успеем да убедим Роби МакДъглас да промени мнението си относно враждата? - попита тя двамата мъже.

- Никаква - отвърнаха те почти едновременно. Веждите й се свиха в дълбока гримаса.

- Тогава защо се съгласихте да дойдете? Брейдън я погледна мрачно. Страхуваше се

от този въпрос и въпреки че знаеше, че навярно е по-добре да излъже, сърцето му не позволи да бъде нечестен с нея. Маги вероятно беше един-

ствената жена, която никога не беше лъгал и поради някаква причина искаше да си остане така.

- Защото - каза той, - ако не успееш, знам как да спра враждата веднъж завинаги.

- И как по-точно?

- Планирам да убия Роби МакДъглас.

Тя се препъна при тези думи, след това спря рязко на място с отворена уста.

- Не, не може да говориш сериозно.

- Разбира се, че говоря сериозно - отвърна Брейдън. - Искаш да се сложи край на враждата и това е единственият сигурен начин, който знам.

Маги усети как в очите й напират сълзи. Как е могъл?

А през цялото това време мислеше, че отива с нея, само за да я пази.

"Глупачка такава, помисли си ядно. Трябваше да се сетиш, че не го прави заради теб. Наистина ли си мислиш, че го е грижа дали си жива или мъртва?"

Но не можеше да го изрече гласно. Вместо това прошепна:

- Мислех, че постъпваш рицарски. Каза, че не можеш да ме оставиш да ида сама.

- Маги, чуй ме. Единствената причина, поради която изобщо ти позволявам да дойдеш с мен, е, че те познавам достатъчно добре и знам, че и без това щеше да тръгнеш след нас. Така поне мога да те наглеждам. Повярвай ми, понаучих някои неща за теб, докато растеше.

- И аз научих доста неща за теб, Брейдън МакАлистър, повечето от които ме оставиха обляна в сълзи. Но при всички мъчителни уроци

никога не съм мислила, че един ден ще те видя как тръгваш да убиваш някого.

Думите й жегнаха съвестта му. Брейдън нямаше намерение да убива МакДъглас като престъпник. Щеше да е честен двубой. Но когато напуснеше земите му, враждата щеше да е приключила.

По един или друг начин.

- Ако се отвращаваш да свършиш, каквото трябва, жено, предлагам ти да се скриеш у дома на сигурно.

Тя се обърна към Син в безсилието си.

- Би ли го вразумил, моля?

- Защо? - попита Син.- Един път и аз да съм напълно съгласен с него. Мислех, че за теб животът на МакДъглас е нищожен в сравнение с този на семейството ти.

Маги се ужаси.

- Значи просто ще идеш при него и ще му прережеш гърлото, наистина ли?

Тъмният поглед на Син беше безизразен.

- И по-лоши неща съм правил в живота си. Брейдън трепна от тона му, защото знаеше

много добре какви неща бе вършил брат му. Той го потупа по гърба.

- Маги - тихо й каза Брейдън, - ще направя нещо, макар да знам, че е глупаво. Ще ти дам време да говориш с Роби МакДъглас. Ако успееш, да се пролива повече кръв би било излишно. Но ако не...

Гневът потъмни очите й.

- Благодаря ти, че направи тази добавка — заяви тя с язвително подражание на обичайния

тон на Син. - Да видим дали съм разбрала правилно. В момента на раменете ми тежат животите на нашия господар, брат ви Юън и четиримата ми живи братя, както и надеждите на всички жени от нашия клан и този на МакДъглас, а сега и самият живот на Роби МакДъглас е в моите ръце. Пропуснах ли нещо?

- Има още някои неща - добави Син сухо. - Ако не успееш, сигурно ще те убият заедно с мен и Брейдън. Ако МакДъглас убие Брейдън, сигурен съм, че Локлан ще посвети остатъка от живота си на премахването на всички МакДъгласови от лицето на земята. Ако аз умра, крал Хенри също ще се подразни и тъй като той не изпитва особено топли чувства към шотландците, но пък изпитва такива към мен, не се знае как може да отвърне на удара. Доколкото познавам краля, няма да е никак приятно.

Брейдън се прокашля.

- И тук вероятно е добре да спомена, че Син е сред главните съветници на краля и близък негов приятел.

Маги завъртя очи към небето.

- Милостива божия майко - промърмори тя. — Как успяхте да ме направите отговорна за война между две нации?

- Да, но само ако не успееш.

Маги изправи рамене и тръгна напред през гората.

- Добре тогава. Непременно ще успея. - А под нос добави: - Надявам се.

Когато най-сетне спряха за през нощта, пълната луна бе високо над

главите им. По земята се носеше гъста, призрачна мъгла, докато навсякъде около тях играеше и се менеше хладната бяла светлина, струяща през дърветата и храстите под странни ъгли. Брейдън вдиша дълбоко и се наслади на чистия въздух с лек дъх на пирен и бор.

Беше от онези нощи, в които излизат феи и други вълшебни създания, а по-земните същества я използват за тихи, необезпокоявани прегръдки.

Беше и от онези нощи, в една, от които преди години Брейдън беше докарал малката Маги до бесни писъци от уплаха.

Той се усмихна при този спомен.

Маги беше на не повече от десет и една нощ тръгна с него и Ангъс, когато двете момчета се измъкнаха от малката й къщичка, за да търсят драконово съкровище. Намериха обаче едно червенокосо дяволче, което щеше да ги издаде, ако не й позволяха да дойде с тях.

Като по-умни й казаха, че може да дойде, само ако върви с тяхното темпо.

Ангъс я водеше бавно, докато Брейдън изтича напред под предлога, че ще гледа за тролове и феи. Като се скри от поглед, той се преви, за да изскочи зад нищо неподозиращата Маги.

Тъкмо наближаваха пещерата, към която бяха тръгнали, когато Брейдън я ръгна и извика.

Уплашена до смърт, тя запищя като -прокобница, събори го с бърз ритник в слабините и избяга вкъщи, като през целия път крещеше и махаше ръце над главата си.

И до ден днешен той се кълнеше, че още усеща болката от ритника. Но колко смешна беше тя, хукнала през гората с крясъци, че драконът я гони.

Зачуди се дали Маги си спомня случката. Дори да беше така, тази нощ не даваше знак за това. Просто изглеждаше изтощена и очите й се затваряха.

Мълчаливо се настаниха до едно тясно поточе на малка поляна с трева и пирен. Брейдън подаде вързопа на Маги, а Син отиде да събере дърва за огън.

Маги извади сушеното месо, сиренето и меховете бира и направи малка вечеря за всеки от тях.

Когато Син намери достатъчно дърва, Брейдън запали огън, а брат му почисти подметките на черните си кожени ботуши от кал и мокри листа с една пръчка.

- Как мислиш, колко далеч стигнахме? — попита Маги, преди да постави парче сирене.

Син изсумтя.

- Понеже сме на крака, предполагам, че няма и половин левга*.

Брейдън метна шепа сухи листа към брат си.

- По-черногледо може ли?

- Може, но заради дамата се опитвам да се държа прилично.

Най-лошото бе, че Брейдън знаеше, че брат му говори истината. И Бог да им е на помощ, ако Син дадеше пълна свобода на хапливия си език. Можеше да накара и Йов да скочи от някоя скала.

Брейдън предпочете да не обръща внимание на брат си и отговори на въпроса на Маги.

- Сигурен съм, че сме минали няколко левги. Последният път за колко време стигна до лейди МакДъглас?

Тя се поколеба, сякаш мълчаливо обмисляше нещо.

- Четири дни - отговори най-накрая.

- Четири дни? - Син изруга. - Защо никой не ми каза, преди да тръгнем? Никой от вас ли не е чувал за коне?

Брейдън поклати глава - този гняв беше типичен за брат му. Сложи още едно дърво в огъня, след това се изправи и отиде да седне до Маги.

- Само те закача.

- Как ли пък не! Ако Бог искаше да вървим пеш, щеше да направи конете по-дребни.

Стъписан от логиката му, Брейдън се намръщи.

- В това няма никакъв смисъл.

- Ами ако не бях толкова уморен от върве-

* Статутната (сухопътна) левга е равна на 4,83 км. - Б.пр.

нето, щях да измисля нещо по-умно - тросна се Син.

- Извинете - прекъсна ги Маги, - вие винаги ли така си говорите?

- През повечето време - отговори Син, преди Брейдън да успее да каже нещо.

- Ами моля ви да спрете. Не мога да търпя повече тази нощ.

И те прекратиха разговора, докато ядяха леката си вечеря.

Маги бе признателна за тишината - не че наистина толкова я дразнеха със закачките си.

Всъщност понякога беше забавно.

Но тя се опасяваше, че единият може да се разгневи от заяждането и да се сбият, както се случваше често с братята й. Неизброими бяха вечерите, които започваха с някоя друга добронамерена шега и свършваха с истинска война, когато някой от братята й избухнеше и нападнеше друг.

Син и Брейдън бяха достатъчно едри и опасни, за да нанесат сериозни повреди на злочестото същество, което ги разгневи. Съмняваше се, че едно бързо заливане с вода би ги успокоило, както ставаше с братята й.

Най-вероятно, ако се опиташе да го направи, щяха да се нахвърлят върху нея. А това би било много страшно.

След като приключиха със скромната си вечеря от хляб и сирене, Брейдън засипа огъня, а Син застана на пост накрая на лагера. Маги измъкна голямото си вълнено наметало на зелено и жълто каре от вързопа си и се настани точно

до огъня.

За нейно раздразнение Брейдън легна до нея. Близо до нея.

- Какво правиш? - попита тя, като се обърна да го погледне.

- Съчетавам топлината на телата ни - отвърна небрежно той, като се притисна към гърба й.

- На мен не ми е студено - заяви тя бързо. И наистина при тази близост с него тялото

й сякаш гореше.

- Какво? - попита Брейдън със закачлива нотка в гласа. - Да не се страхуваш от мен?

- Не - отвърна честно тя.

Страхуваше се от себе си. Както и от особените чувства, които предизвикваше присъствието му.

- Няма да те нараня, цветенце - увери я той, като приглади кичур от орязаната й коса.

Мо с*reach, беше толкова приятно да усеща ръката му в косата си. Силните му пръсти правеха дяволски неща със скалпа й.

Той нежно я обърна отново да легне надясно, с лице към огъня и настани тялото си точно зад нейното, без да я докосва, но толкова близо, че тя усещаше топлината, която то излъчваше към нея.

- Просто затвори очи и заспивай - насърчи я той, а дъхът му раздвижи косата й.

Все едно това беше възможно при всичката тази топлина, която туптеше из цялото й тяло. Никога не се бе чувствала толкова жива и будна.

Всяка частица от съществото й усещаше

Брейдън. Кожата на врата й, където падаше дъхът му меко и ритмично. Гърбът й, където телесната му топлина я затопляше цялата.

Но най-лошото беше, че го усещаше в сърцето си. Защото тъкмо там я караше да се чувства в безопасност. Там, където копнееше за мечта, която никога не можеше да се сбъдне.

При тази мисъл гърлото й се сви.

И през болката тя искаше да се наслади на нощта. Да си представи, че за един миг той беше неин и те лежаха заедно като любовници.

С тази мечта, изпъкваща в ума й, тя се опита да се отпусне. Но това бе толкова невъзможно, колкото и спането.

Ядосана на себе си и глупавите си мечти, тя сложи глава на ръката си и насила затвори очи. След няколко минути ръката й изтръпна. Останалата част от тялото й остана болезнено в съзнание. Тъй като не искаше да издаде пред Брейдън колко много я смущаваше присъствието му, тя се опита да сгъне наметалото си на малка възглавница.

Раменете я заболяха.

Маги продължи да мести глава и ръце в опит да се намести по-удобно. Без успех.

Точно когато се примири, че няма да спи тази нощ, Брейдън докосна ръката й.

- Ето - прошепна той и придърпа гърба й към себе си. - Облегни се на мен.

Тя поиска да възрази. Не, трябваше да възрази, но не можеше. Не и когато с него бе толкова хубаво.

Неохотно му позволи да я сгуши до гърдите си.

Така вече беше удобно!.

Лежеше с глава върху бицепса му, където усещаше силния мускул, който я пазеше от твърдата земя. Въпреки че тялото му изглеждаше твърдо като стомана, от него ставаше чудна възглавница.

Маги затвори очи и се отдаде на дяволското усещане за увития около нея Брейдън и богатия му мъжествен аромат. Той я обвиваше с присъствието си като стигаше до

самата й душа.

И въпреки това не можеше да заспи.

Още по-лошото бе и тя го знаеше, че Брейдън е наясно с факта, че тя лежи сковано в прегръдката му. Всъщност дори усещаше погледа му върху себе си, въпреки че упорито стискаше очи.

Ако бе по-смела, никога не би лежала така безучастно, докато мъжът на мечтите й я пристиска толкова близо. Но не знаеше какво друго да направи.

Какво трябваше да стори, за да го накара да я види като жена? И по-точно, да я види като единствената жена за него? Не искаше да е поредната женска от дълга върволица женски, искаше да е единствена.

Да, искаше да укроти дивия вятър.Да докосне сърцето му там, където друга жена не бе стигала.

Но това бе невъзможно.

Дори ако се осмелеше да бъде дръзка с него, ужасяваше се от мисълта, че може да й откаже. Как после ще го погледне, ако той я отблъсне или по-зле, ако се изсмее на жалките й опити?

О, Маги, каква полза? Помниш какво стана последния път, когато се опита да го впечатлиш.

Мислите й се върнаха в деня, когато стана на четиринайсет. Беше се облякла особено внимателно за сутрешната служба, защото на този ден за пръв път в живота си се почувства наистина жена.

И знаеше, че Брейдън ще бъде в църквата.

Докато се мъчеше да се облече непрестанно си повтаряше, че това ще е денят, в който Брейдън най-сетне ще я забележи. Още щом я зърне в най-хубавите й дрехи, ще разбере, че най-сетне е пораснала и че е единствената жена, която ще желае. Единствената, която ще обича.

Тя дори си представяше как той ще падне на едно коляно пред целия клан и ще се закълне във вечна, безсмъртна любов към нея, докато всички момичета, които я бяха обиждали, щяха да гледат със завист. След това двамата щяха да заминат заедно с конете си и да заживеят щастливо.

Убедена в успеха си, Маги грижливо уви косата си около главата и сложи най-хубавата рокля и наметало на майка си. Е, да, жълтата рокля й беше малко голяма и твърде зряла за нея, но в очите й беше красива и я караше да се чувства женствена. Сложи дори специални обувки с токове, за които беше платила на обущаря две дузини яйца.

Когато се качи при братята си в каруцата, с която отиваха в църквата, те се намръщиха при вида на дрехите й, но не казаха нищо.

Нямаше и нужда. Другите момчета от клана

казаха предостатъчно.

- Гледайте - посочи Дейвис още щом тя пристигна в църквата и слезе от каруцата. - Хилаво петнисто пиле с кльощав пилешки врат, облечено в чувал за зърно с три размера по-голям.

Останалите подхванаха „Кът, кът" и до ден-днешен презрението им отекваше в душата й.

Подгониха я обратно до каруцата, където братята й се намесиха и ги разгониха, но вредата вече беше сторена. Красивата й коса беше паднала около раменете и един от токовете й се беше счупил. Роклята на майка й беше изцапана, а наметалото - скъсано.

В онзи момент тя се мразеше. Мразеше как изглежда и мразеше факта, че майка й не беше там да й помогне да се нагласи по-добре. Да прилича повече на дама.

Единственото хубаво нещо в този ден беше отсъствието на Брейдън. Поне не беше станал свидетел на унижението й.

Не, Брейдън никога не би я харесал. Особено след като единствената красива част от тялото й, косата, я нямаше. Въздъхна със съжаление и преглътна сълзите, които напираха в очите й. Брейдън наблюдаваше Маги. Нещо я тревожеше и сърцето му се късаше за всичко, което бе изстрадала в младия си живот.

Винаги е била силна. Още си спомняше как изглеждаше тя, когато погребаха баща й. Беше най-студеният ден на зимата, а тя стоеше там с пълни със сълзи очи, докато леденият вятър пронизваше опечалените, но нито една сълза не падна. Ангъс беше толкова разтърсен, че едва

вървеше. Тъкмо Маги помогна на братята си да се върнат у дома. Маги се погрижи за тях.

Брейдън отиде да поднесе съболезнованията си и когато заобиколи малката им къща, я намери свита на две от мъка. Но още щом го видя, тя се изправи, изтри сълзите си и се овладя със сила на волята, която и до днес го удивяваше.

Божичко, какъв тежък живот бе имала. Братята й и повечето момчета от клана безмилостно я закачаха и тормозеха. Баща й порицаваше всичко, което тя правеше, за да го зарадва.

И въпреки това тя бе най-отдадената и добросърдечна жена, която познаваше.

Без да се замисли, той протегна ръка и нежно погали косата й. Копринените, червеникаво-кафяви кичури милваха пръстите му и възбуждаха глада му за нея.

Нея ли искаш или просто имаш нужда от жена?

За пръв път в живота си Брейдън се поколеба.

Никога преди не беше мислил за това, но и не се беше налагало досега. Винаги жените идваха при него, търсеха го и безрезервно му предлагаха телата си.

Но Маги беше различна. Не го беше преследвала. Напротив, винаги се беше отдръпвала, почти като от страх.

Тази вечер това го притесняваше.

Той се наведе напред и вдъхна цветния аромат на косата й, оставяйки да го залее и да завладее сетивата му. Бе сладка и успокояваща като топъл летен повей.

Брейдън се остави на импулсите си и плъз-

на ръка от косата й надолу по ръката и се сгуши още по-близо до топлината й.

Очите на Маги рязко се отвориха. Ръката му не беше ли... Да, беше! Ръката му се плъзгаше надолу по бедрото й, докато той вдъхваше косата й. Редно ли е да прави така? Не, жено, знаеш, че не е. Трябва да си омъжена за някой, за да му позволиш да ти души косата и да те опипва.

Да, но докосването му беше приятно. Даже чудесно. Маги!

Разкъсана между желанието си да го остави да прави, каквото е решил, и съзнанието, че това е нередно, Маги се прокашля.

- Брейдън, дръж се прилично.

- Държа се - измърка той до ухото й. Видя ли? заяви съзнанието й. Каза, че се

държи прилично.

Но тя не вярваше на нито един от двамата. Не им вярваше и за миг.

- Не - заяви тя, забелязвайки, че гласът й звучи особено. - Опипваш ме.

- Само малко те опипвам.

О, той нямаше срам! Малко опипване значи!

Ако не го спреше сега, кой знае до какво можеше да се стигне...

Всъщност тя знаеше точно до какво ще се стигне, и въпреки че сърцето й го искаше, разумът й съзнаваше колко тежки ще са последиците от такова нещо. Нямаше да се превърне в поредното му завоевание. Независимо от чув-

ствата си към него, нямаше да се остави да я използва.

С единствената мисъл да се спаси, тя сграбчи здраво ръката му и я премести върху стомаха си, точно под гърдите, за да я държи неподвижна.

- Така значи - прошепна Брейдън в ухото й с дрезгав, дълбок глас. - Тук ме искаш, нали?

Премести ръката си съвсем малко нагоре и обхвана превързаната й гърда с длан.

Маги остана без дъх, когато през нея се втурна мощна вълна от желание. В центъра на тялото й се появи непозната болка и трябваше да впрегне всички сили, за да не простене.

- Брейдън! - задавено го смъмри тя. — Не бива да правиш така.

- Не бива ли? - попита той и потърка лице в косата й.

Тя затвори очи, докато дъхът му я гъделичкаше по тила. Беше толкова приятно и точно в този миг тя толкова силно искаше той да я целуне, че трябваше да вложи цялата си воля, за да не потърси устните му.

- Брейдън - опита отново тя, - ако не ме пуснеш, кълна се, че ще спя със Син.

Той замръзна при тези думи. След това се разсмя.

- Какво смешно има? - намръщи се тя.

- Брат ми по-скоро ще се скопи, отколкото да легне с шотландка.

- Ох, ама си и ти - сгълча го тя и се претьрколи по гръб, за да изгледа ядно и него, и красивата му трапчинка. - Нямах това предвид и ти много добре го знаеш. Ужасен си. Зъл. Не-

поправим!

Усмивката му стана по-широка и тъмният глад в очите му не й убягна.

- Всъщност са ми казвали, че съм доста добър. Особено ако става дума за...

Маги сложи ръка върху устните му да заглуши края на това изречение.

- Чух достатъчно. И няма да те оставя да ме обладаеш тук в гората подобно на някаква блудница. Аз съм добро, почтено момиче и смятам да си остана такова.

И тогава се случи нещо ужасно. Тя осъзна колко меки са устните му под пръстите й. След това си спомни усещането за тези меки устни, докато целуваха нейните.

Рай. Целувката му беше истински рай.

Сепната от тази мисъл и от факта, че волята й започва да поддава, тя отдръпна ръката си и сви пръстите в юмрук.

По челюстта му заигра мускул, докато я гледаше. Свали очи върху устните й и тя прочете дилемата, изписана върху лицето му.

Най-сетне той въздъхна и се отдръпна.

Маги си пое дълбоко въздух, облекчена, когато той се настани няколко сантиметра встрани от нея.

- Кажи ми - попита тихо той, - как успя да минеш цялото това разстояние първия път съвсем сама?

Какъв странен въпрос. Защо ще...

Тя се спря при тази мисъл, защото забеляза една част от тялото му, която беше доста по-голяма, в сравнение с преди. Лицето й пламна.

Той се опитваше да се разсее и освен ако не искаше да влоши нещата, тя трябваше да направи каквото може, за да му помогне.

- Тогава яздих - помърмори под нос, за да не чуе Син.

Брейдън се засмя тихо.

- Яздих през деня, а първата нощ отседнах при братовчед си. После, когато стигнах земите на МакДъглас, яздих по пътищата и плащах за настаняване.

- И ти отне четири дни? - попита той.

Маги се изчерви отново, като си спомни думите си от по-рано за това колко дълго е било пътуването.

- Не, само два дни. Предполагам, че ще ни трябват четири пеша.

Маги хвърли уплашен поглед към Син.

- Не исках да казвам на Син как съм пътувала, за да не го ядосам още повече, задето сега вървим пеша.

- Много си умна за годините си. Брейдън се наведе леко напред и отново

прокара пръсти през косата й.

- Знаеш ли, че косата ти е мека като коприна? Не отново! Ако това продължеше, тя щеше

да бъде безнадеждно изгубена.

Маги прехапа устна, стана й приятно от комплимента му.

- Не - прошепна тя. - Никога не съм докосвала коприна.

Очите му отново потъмняха, когато приближи глава до нейната.

- Много ми се иска да те увия в коприна -

довери й той на ухо, като с това изпрати хиляди тръпки по гръбнака й. - Да, в тъмнозелен чаршаф, на който ще изпъква млечната ти кожа и светлите кичури в косата ти. Повярвай ми, няма нищо по-чувствено от коприна, плъзгаща се по голото ти тяло. - Брейдън!

В усмивката му нямаше и капка разкаяние. Маги поклати глава.

- Не можеш да се сдържиш, нали?

- За какво да се сдържа?

- Да не флиртуваш с всяка жена, която срещнеш.

- Кой казва, че флиртувам?

- Аз казвам, защото знам, че ако *epa или Адена бяха тук сега, щеше да изчезнеш с някоя от тях и хич нямаше да се сетиш за мен.

Той отдръпна глава, сякаш тя го беше зашлевила.

- О, хайде, Маги, не знам кого обиди най-много с това изказване. Наистина ли си мислиш, че бих...

Брейдън се спря, защото се замисли искрено върху думите й. И в този миг научи нещо за себе си, което не му хареса.

Тя беше права. Не можеше дори да предположи колко пъти е бил с една жена и друга, по-привлекателна от нея, беше „отвличала вниманието му".

- Та какво казваше? - попита тя.

- Нищо - отвърна той и отправи поглед към тъмната гора. За пръв път в живота си чувстваше вина за нещо, сторено в миналото.

Маги легна отново на твърдата земя и той я наблюдаваше как се мъчи да се намести, така че да й е удобно.

Без да иска Брейдън се замисли какво ли би направил, ако тук имаше по-привлекателна жена. Дали щеше да хукне след нея при първа възможност и да не обърне повече внимание на Маги? Нима наистина бе толкова повърхностен? Най-болезнената част от всичко това беше, че не знаеше със сигурност дали би го направил, или не.

Наистина беше задник и негодник. И за пръв път в живота си му се искаше да е различен.

Защо не прилича повече на Локлан? Солиден и верен. Или на Юън.

Не, помисли бързо. Не на Юън. Юън бе почти отшелник, а това не прилягаше на Брейдън. Но можеше да прилича на Син. Той бе почтителен и дискретен и жените му се лепяха толкова, колкото и на Брейдън.

Погледът му неволно се върна върху Маги, която лежеше сковано на земята. Тя заслужаваше много повече от негодник като него. Заслужаваше мъж, който може да я обича - и то само нея. Истината бе, че тя имаше нужда от такъв мъж.

А в сърцето си Брейдън съзнаваше, че никога не би могъл да бъде този мъж. Беше неспособен да се отдаде само на една жена. Никога. Прекалено много обичаше свободата си. Прекалено много обичаше жените си.

Затова трябваше да стои далеч от нея. Защото в крайна сметка не можеше да й предложи нищо повече от разбито сърце, а не искаше да

допринася повече мъка в живота й.

И все пак в ума му се носеха мислите за Маги. Мисли за целувката им по-рано. Мекотата на бледата й кожа под дланта му. Звукът на дъха й, шептящ в ухото му.

Още по-лоша бе представата за нея, гола под него, с потъмнели от желание кехлибарени очи, докато го обгръща с цялото си тяло и насърчава бедрата му с ръце, а той потъва дълбоко в нея.

Желанието му за нея бе достатъчно да го подлуди. Никога преди не беше чувствал толкова силна, мамеща необходимост да разбере точно как изглежда страстта на дадена

жена. Но с Маги искаше да знае. Не, това бе почти потребност да разбере дали е така пламенна и страстна и без дрехи, както с тях.

Като се наведе съвсем малко напред, Брейдън затвори очи и вдъхна сладкия, женствен аромат на косата й и закопня да проследи с пръсти млечната кожа на бузата й.

Твърде добре си спомняше страстта й. Вкусът на дъха й, смесен с неговия, докато той разграбваше устата й и покоряваше девствените й устни.

В този момент не искаше нищо повече от това да покори и останалата част от нея и да я обяви за своя.

Тялото му се размърда бясно при тази мисъл.

Но да, тя бе девойка, която се опитва бавно. Бликнала от жизненост скъпоценност, която искаше да изследва със седмици.

Погледът му премина по дължината на тя-

лото й, увито в наметалото. Само няколко парчета плат разделяха телата им. Разделяха го от онази нейна част, за която жадуваше най-силно.

Би било толкова лесно да вдигне крайчеца на наметалото и да се зарови дълбоко в нея. Да слуша стоновете й на наслада, докато я учи на най-стария, най-интимния танц, който можеха да споделят мъжът и жената.

Защо никога досега не я бе забелязвал, през всичките тези години? От какво е бил така заслепен?

Поривът на убежденията й не можеше да се опише с думи. Никога не бе срещал такава жена и въпреки това във всичките му спомени нямаше време, в което да не я е познавал.

- Знаеш ли, цветенце, можеше и да си на сигурно в леглото си тази нощ.

- Да - прошепна тя, взряна в огъня пред себе си, - можеше. Но това няма да помогне да се спрат убийствата. Всичко бих дала, за да се прекрати тази вражда.

- Освен да ми позволиш да убия Роби МакДъглас.

Тя притихна, разсъждавайки над думите му.

- Може би те съдих твърде строго - прошепна накрая. - Може би трябва да го мразя заради смъртта на братята ми. Ако не беше той и кръвожадността му, те щяха да са още живи. Но някъде дълбоко у него трябва да има частица, която желае всичко това да свърши толкова силно, колкото и ние. След пет години борби трябва да се уморил, нали? Ти не се ли умори?

Той не отговори.

- Брейдън?

- Мисля.

Тя се обърна, за да го погледне с невярващо лице.

- Нима още искаш да се биеш?

- Има си предимствата.

Гняв се разгоря в очите й и тя изръмжа гърлено, след което го блъсна по рамото. Брейдън се разсмя и се престори, че се боричка с нея.

- Да ида ли да се разходя? - прекъсна играта им гласът на Син.

- Не – побърза да отговори Маги и се дръпна. - Само се опитвам да убия брат ти.

- Чаровен както винаги , а Брейдън?

- Дръж си езика, Син.

- С радост, но с моя късмет, някоя от вашите огромни шотландски буболечки ще кацне върху него. Освен това ръката ми става мокра и шуплеста, като го държа.

Брейдън завъртя очи, като му се искаше да има нещо, което да запрати по Син.

Маги се засмя тихо.

- Лека нощ, Брейдън. - каза тя, като легна в предишната си поза.

- Лека нощ, цветенце – прошепна той.

Но вътре в себе си знаеше, че нощ без нейната целувка, не може да бъде добра.

Няколко часа по-късно Маги се събуди рязко и намери ръцете на Брейдън обвити покровителствено около нея. По някое време през нощта се бяха приближили още повече и сега тя лежеше обгърната от него до огъня.

В центъра на тялото й туптеше особена, непозната нужда и тя се наслаждаваше на странното усещане на мъжественото му бедро, притиснато между нейните. О, но това

бе дяволско лошо чувство! Усещане, което бе сигурна, че една млада жена не бива да изпитва с мъж, който не й е съпруг.

Отначало не разбра какво я е събудило, докато не осъзна, че Син е точно зад тях.

Той се наведе и внимателно побутна Брейдън, за да го събуди.

Маги бързо затвори очи и се направи, че спи.

- Ти си наред, малкия – прошепна Син.

Тя усети как Брейдън се сковава, като се събуди, и се зачуди дали и той като нея бе потресен от позата им.

Той внимателно се освободи от тялото й и за нейно удивление сложи сгънато наметало под главата й, за да не е на земята. Нежността на този жест я трогна дълбоко.

Двамата мъже стояха над нея и тя усещаше погледите им върху себе си. Беше й неудобно от вниманието им и понечи да каже нещо, но по някаква причина се възпря да издаде, че вече не спи.

- Не мога да повярвам, че си е отрязала косата – прошепна Брейдън.

- Безспорно е необикновена.

- Да. Не съм срещал друга като нея.

- Мнозина биха я нарекли мъжкарана.

Брейдън изсумтя.

- А аз бих ги нарекъл глупаци. Нищо мъжко няма в нея.

Син не отговори, но Маги чуваше как си

прави легло от другата страна на огъня.

След няколко минути някой сложи още едно наметало върху нея. Маги открехна очи и видя как Брейдън се изправя и застава пред нея. Наведе се и внимателно прокара ръка през косата й, след това придърпа наметалото до брадичката й.

Добротата му я трогна толкова дълбоко, че за миг тя остана без дъх.

- Брейдън, ще застанеш ли на поста или смяташ още да я поглезиш?

Брейдън се обърна и погледна брат си.

- Малко глезене няма да й е излишно, според мен.

И с това си тръгна.

Когато останаха сами и Брейдън зае поста си далеч от тях, Син я заговори:

- Знам, че си будна.

Маги припърха с клепачи и отвори очи, срещайки черния му поглед от другата страна на огъня.

- Предполагам, че и Брейдън разбра.

- Не, ако знаеше, никога нямаше да говори свободно за теб.

Тя се намръщи.

- Тогава откъде знаеш?

- Интуиция, наблюдение - отвърна Син тихо. - Неща, които трябваше да развия, за да оцелея. Брейдън далеч не е толкова подозрителен.

Думите му я объркаха. Защо ще каже такова нещо?

- Мен ли подозираш?

Суровият му поглед я смрази до пръстите

на краката.

- Жено, подозирам всекиго, който действа безкористно. През целия си живот съм срещнал една шепа хора, които са били наистина добри към другите. Почти всички останали помагат само когато знаят, че ще имат някаква полза.

Още по-объркана от преди, тя надигна глава и се взря в него.

- Мислиш, че искам нещо от Брейдън ли?

- Убеден съм.

- И какво по-точно?

- Искаш него.

Шокирана от думите му, Маги отвори уста да възрази.

- Не отричай - спря я той, преди да е започнала. - Виждам го в очите ти всеки път, когато го погледнеш.

Маги хвърли поглед към мястото, където седеше Брейдън, в края на гората, и се запита дали чувствата й бяха толкова очевидни и за него. Вътрешно се надяваше, че не е толкова проницателен. Защото ако той знаеше какво чувства тя, значи съзнателно се е правил, че не я забелязва, през всичките тези години, и това я нараняваше дълбоко, до самата й душа.

- Признавам, че го харесвам - започна тя неохотно, — но това не означава, че го искам. Човек може да смята някоя змия за красива, но само глупак ще поиска да я улови.

Син вдигна вежда.

- Това било значи.

Главата започна да я боли от опитите да разбере какво си мисли Син и да разгадае загадъч-

ните му забележки.

- Какво?

- Страхуваш се от Брейдън.

- Да - призна тя. - Не съм глупачка. Брейдън не е мъж, който ще стои до жена си. Ще ме вземе и после ще избяга да се весели с първата девойка, която завърти главата му. Нямам намерение да бъда като майка си, да плача сама в леглото, докато мъжът, когото обичам, е цяла нощ навън с някоя друга.

Син облегна глава на ръката си.

- Имате доста големи очаквания за нашето време, милейди. Повечето жени приемат факта, че мъжете винаги ще търсят други.

- Аз не съм като повечето жени. Той се усмихна и кимна.

- Така е. А сега по-добре заспивай.

Маги затвори очи. Но онова, което видя в тъмнината зад клепачите си, силно я смути. Пазеше два ясни спомена за майка си. В единия я прегръщаше силно и й пееше. Другият беше за една тиха лятна нощ, след като майка й се бе разболяла.

И през онази нощ Маги се опитваше да заспи, но плачът на майка й я събуди. Уплашена от шума, тя се измъкна от леглото и отиде до завесата, която разделяше нейното легло от това на родителите й. Майка й плачеше в ръцете на лелята на Маги.

- Как може да е с нея, докато аз умирам? - ридаеше тя с разкъсваща мъка в гласа, която Маги помнеше до ден днешен. - Можеше поне да почака да ме заровят.

- Зная - успокояваше я лелята. - Мъжете са си такива. Знаеш, че е така.

Майка й умря само няколко часа по-късно. Сама в леглото си, чакайки съпруга си да се върне при нея.

А по-лошото бе, че баща й не се ожени за жената, която беше посетил онази нощ.

- Но Блар, ти знаеш, че те обичам. Ще се грижа за децата ти, ако ми позволиш - умоляваше го Сила пред къщата им една нощ, три месеца след смъртта на майка й.

- Сила, ти си добро момиче, но сега не мога да се оженя за теб. Не и след всичко това. Всеки път, щом те погледна, се сещам за нощта, в която тя умря. Трябваше да съм тук с нея, а не навън с теб. Не мога да понеса тази вина.

- Да - ридаеше Сила. - Не трябваше да си с мен. Изобщо не трябваше да те слушам, като ми разправяше, че знача нещо за теб.

И с тези суми Сила избяга в тъмнината, а баща й влезе в малката им къща.

Погледна Маги, застанала в сенките и по лицето му тя позна - баща й бе разбрал, че е чула всичко. Мина покрай нея, без да каже и дума и отиде да си легне.

Баща й, като Брейдън, беше добър мъж, но все пак мъж. И Маги предпочиташе да умре стара мома, отколкото да бъде на мястото на майка си или на Сила.

Не. Бе мечтала за Брейдън през целия си живот, но вече беше време да се откаже от тези безразсъдни мечти. Брейдън принадлежеше на света, а тя...

Тя принадлежеше само на себе си.

Маги отправи поглед, изпълнен с копнеж към мястото, където седеше Брейдън, на няколко метра от нея.

- Лека нощ, любов моя - прошепна тя. - И сбогом.

Тази нощ я мъчиха сънища с Брейдън. Сънища за сладката му целувка. За ръцете му, които я притискаха към него.

Никога няма да те оставя, цветенце. Искрените му думи караха сърцето й да пее.

Сънува, че двамата имат дом, че наоколо им търчат дечица.

И след това в сънищата й се появиха по-неприлични неща. Неща, които беше дочувала от разговорите на братята си, когато я мислеха за заспала.

О, виждаше как Брейдън смъква дрехите й, гали тялото й и я целува, докато тя не загуби разума си. Усещаше как ръцете му се плъзгат по голата й кожа, обхващат тялото й, а устните му си играят с чувствителната плът на врата й.

- Брейдън - прошепна тя, докато тялото й гореше от потребност, която тя почти не разбираше.

Желаеше го.

И тогава от далечината чу жестокия смях на мъжете от селото й, които се подиграваха на единственото момче, което й бе обърнало внимание през целия й живот.

Мислех, че дори твоите стандарти са по-високи, присмиваха се те на Дейвид.

Маги се събуди с рязко движение, а натрапчивият смях звънтеше в главата й.

Объркана, тя се огледа и видя как Брейдън и Син си шепнат на около метър от нея. Посрещна я миризмата на прясно опечен заек.

С разтреперани ръце, Маги се опита да прогони спомена за съня. За присмеха на момчетата в онзи ден, когато Дейвид й помогна да изпълни една заръка на Ангъс.

Едва навършила седемнайсет, добротата на Дейвид, който понесе тежката й кошница към отец Бийд, я трогна дълбоко, но останалите момчета му се подиграваха.

"Дейви, ако си падаш по кранти, имам една за продан."

Маги запуши уши, за да заличи спомена. В мигове като този се чудеше защо изобщо я е грижа дали мъчителите й ще загинат от меча на МакДъглас. Повечето мъже около нейната възраст бяха заслужили такава съдба заради страданията, които бяха стоварили върху нея през годините.

Но още щом й хрумна тази мисъл, тя се засрами от себе си. Не заслужаваха да умрат заради лошотията си, но честно казано, Маги не би имала нищо против да види камшика да играе по гърбовете им пред всички за наказание.

И в този момент осъзна защо винаги бе обичала Брейдън толкова много. От всички мъже в клана той бе единственият, който никога не й се бе присмивал или подигравал.

Нито веднъж.

- Добре ли си? - попита Брейдън иззад Син, когато я видя да се надига.

Маги кимна и спусна ръце от ушите си.

Особено след като двама от тези тримата бяха Брейдън и Син.

Не се знаеше какво би направил всеки от тях, ако го предизвикат и определено не искаше да научи.

Брейдън й подаде къс от заека.

- Яж и се измий и после тръгваме. Денят е още млад и ни предстои дълго пътуване.

Маги кимна. Нахрани се бързо, след това се усамоти за няколко минути в гъстата гора, за да облекчи нуждите си и се върна при мъжете.

Те вече бяха угасили огъня и грижливо бяха прибрали всичко във вързопите. Маги се просегна за своя, но Брейдън го метна на рамо. Тя се усмихна.

- Оценявам жеста, Брейдън, но ако срещнем хора, сигурно ще им се види странно, че носиш и моя вързоп.

- Права е - съгласи се Син. - Така преобличане го й като момче се обезсмисля.

- Добре тогава - съгласи се Брейдън, но преди да й го върне, прехвърли половината съдържание в своя вързоп. - Няма нужда излишно да се уморяваш. Сърцето на Маги ускори ход от това внимание. Да, лесно беше да обичаш мъж като Брейдън. Добър, внимателен. Да можеше и верността към жените да е сред многобройните му достойнства.

- Добре ли си? - попита Брейдън, като й върна вързопа. - Сякаш нещо те тормози.

"Да тормози ме красавецът, който преследва сънищата и сърцето ми."

- Добре съм - отговори тя и го награди с усмивка. - Просто си мисля за задачата, която ни предстои.

Както и за факта, че когато всичко това свърши, тя щеше да се върне в къщичката си сама, а той щеше да замине да...

Маги не довърши мисълта. Не можеше. Син я погледна многозначително и съчувствено, след което ги поведе през гората към земите на МакДъглас.

Прекараха остатъка от сутринта и по-голямата част от следобеда във вървене. Вместо да спрат за обяд, ядоха комати хляб в движение и

почти не си говориха, придържайки се предимно към старата гора.

Беше средата на следобеда, когато по тила на Маги се появи странно изтръпване и пропълзя по скалпа й. Разтърси я особена тръпка на студ.

Сякаш някой ги наблюдаваше. Тя обърна глава да огледа тъмните дървета и храсти, но не видя нищо. Не чу нищо. И все пак...

Отначало не личеше мъжете да са забелязали нещо странно. Докато Маги не видя напрежението в гърбовете им. Как и двамата вървяха с ръце върху дръжките на мечовете си.

Да, те също го усещаха.

- Брейдън...

- Стивън? - рязко я възпря той и това, повече от всичко останало, потвърди съмненията й. Някой ги наблюдаваше и двамата със Син го знаеха.

- Нищо - отвърна тя, като понижи глас с една октава.

Но не видя и не чу нищо.

Това продължи много дълго и тъкмо бе започнала да си мисли, че въображението й преиграва, когато стигнаха до малко възвишение в гората. Точно когато наближиха едно огромно тисово дърво, иззад него небрежно се показа човек.

Беше едър, широкоплещест мъж, но по-нисък от придружителите й. Влажната му тъмна коса висеше безжизнено около мускулестите рамене, а мръсната му брада покриваше по-голямата част от лицето. Той вдигна рунтавата си

вежда и насочи меч към Син.

- Гледай ти - проговори здравенякът със зъл глас. - Какво си имаме тук?

- Изглежда имаме няколко гълъбчета, готови за скубане - отговори му един мъж зад тях.

Уплашена до смърт, Маги се оглеждаше, докато около тях се събраха десетина мъже. На вид приличаха на крадци и кой знае на какво бяха способни като разберяха, че тримата носят много малко пари.

Син и Брейдън се спогледаха с ужасяваща смесица от очакване и иронична развеселеност, което я накара да потрепери отвътре навън.

Това не беше добре. Не беше никак добре.

Гледай ти - каза Син на Брейдън, подигравайки се на тона и думите на водача. - Какво

имаме тук?

- Прилича ми на глутница глупаци, които искат да умрат - отвърна Брейдън, и на устните му заигра студена смъртоносна усмивка.

Маги бързо се прекръсти, разбирайки, че ситуацията е на път да се превърне в нещо, на което наистина не искаше да бъде свидетел. Просто се надяваше, че всички ще оцелеят.

Напрежението пращеше във въздуха, плътно около тях и тя почти можеше да подуши острата му, сурова миризма. Мъжете бяха твърди и предпазливи, изучаваха се един друг с поглед и оценяваха издръжливостта на съперника.

Коремът й се сви от страх. Водачът на разбойниците върна студената усмивка на Брейдън със собствена такава.

- Хайде приятелю, няма нужда да проливаме кръвта или червата ти. Дайте ни парите си и ще ви оставим да вървите мирно по пътя си.

- Има само един малък проблем - отговори Брейдън. Гласът му бе зловещо спокоен и

излъчваше търпение, а зелено-кафявите му очи - заплаха. - Ти не си ми приятел и аз съм доста по-загрижен за златото си, отколкото за теб. Имайки предвид това, защо ще искам да предам парите си в тромавите ти ръце.

Страхът на Маги нарасна.

Лидерът на крадците се намуси.

- В такъв случай...

Останалите атакуваха толкова бързо, че Маги едва успя да отскочи от един мускулест крадец, който дойде иззад нея и се хвърли в храстите, за да се защити.

Брейдън и Син извадиха мечовете си едновременно и ги използваха, за да отблъснат нападателите. Едрият крадец, на който се изплъзна, се придвижи към Маги, за да я сграбчи, но не успя да го направи, защото Брейдън го хвана за яката на ризата, засили го в обратна посока и го блъсна в доста голям дъб. Нападателят отскочи от силата на удара и се просна на върха на купчина торф, покриваща земята.

Маги въздъхна с облекчение, надявайки се, че никой от останалите не я е видял. Но само след миг забеляза друг разбойник, който се приближаваше към незащитения гръб на Брейдън, с вдигнат меч, готов да го прониже.

Страхът се надигна в Маги. Брейдън бе толкова зает с мъжа пред себе си, че дори не бе забелязал този зад гърба си.

С единствената мисъл да спаси Брейдън, Маги бързо изпълзя от храстите. Грабна дълъг, покрит с листа клон от земята и го използва, за да удари крадеца по гърба. Клонът изплющя върху гръбнака, врата и главата му, но освен че мъжът изглеждаше по-ядосан в сравнение с преди малко, не се забелязваха други щети. Обърна се към нея с дяволска ругатня.

Твърде късно, Маги осъзна, че атаката й не е достатъчно добре планирана или изпълнена. Несръчно държеше клона пред себе си, сякаш за защита. Крадецът се засмя жестоко, когато удари почти игриво с меча си нейното оръжие.

- Пресвета майко, пази ме - прошепна Маги, след което замахна с клона и удари нападателя по главата.

Той залитна за миг и лицето му се помрачи от гняв.

- Ще умреш, заради това.

- Щом казваш - изръмжа Брейдън, сграбчи крадеца и го обърна с лице към себе си. С един удар с опакото на ръката си той запрати мъжа на земята. Маги едва успя да му благодари, преди друг мъж да ги нападне.

Тя наблюдаваше със страхопочитание, докато братята МакАлистър се разправиха с мъжете, без всъщност да убият някой от тях. Но раните бяха в изобилие, мъжете падаха като гнили ябълки по земята, лежаха стенейки и притискаха натъртените си крайници и пулсиращи глави.

Маги все още стискаше клона, страхувайки се да го пусне, преди крадците да са си отишли. Брейдън притисна водача към тисовото дърво, опирайки меча си в гърлото му. Ръката му бе стабилна, а суровият израз на лицето му, който би усмирил дори самия дявол, накара Маги да потрепери.

- Е, приятелю, след това - каза той, - трябва ли да те убия или ще ни оставиш на мира и ще си тръгнеш по пътя.

Син изцъка с език и огледа с копнеж пръснатите по земята около него хора.

- О, хайде де, не може ли да убия поне един? Какво ще кажеш за онзи, големия, с трите зъба, или може би този ниския с ужасния дъх?

Брейдън се изсмя подигравателно на умолителния тон на Син, но очите му не се откъснаха от крадеца пред него.

- Да го оставя ли да се позабавлява? Водачът поклати глава:

- Не, ние ще си тръгнем, ако същото важи и за вас.

Брейдън отстъпи крачка назад и свали меча

си.

С бързина, която изуми Маги, разбойниците се събраха и изчезнаха сред дърветата. Тя от своя страна, едва стоеше на крака, толкова силно трепереше. Случилото се бе твърде близо до нея, за да е по вкуса й. Никога не беше преживявала подобно нещо.

Мо *hreach, какво щеше да прави, ако Брейдън и Син не бяха с нея? Наистина не бе помислила за това. По-лоша бе мисълта, какво щеше да се случи с нея, ако бе срещнала крадците, първия път, когато пътува, облечена като жена.

Паниката я заля и стомахът й се сви. Дори да доживееше до сто години, никога нямаше да забрави това ужасяващо чувство, което я изпълваше или зловещото изражение на водача, когато ги спря.

Щяха да убият всички тях, без да се замислят дори за миг. Маги отдели минута, за да благодари на Господ и всички светии за милостта им, и да се помоли никога отново да не преживее подобно нещо.

- Добре ли си? - попита Брейдън, докато изучаваше любопитно клона, увиснал в ръцете й, преди да го изхвърли настрана.

- Благодаря ти - каза тя със стаен дъх. — Благодаря ти.

- За мен бе удоволствие - отвърна той и хвана треперещата й ръка със своята.

Небеса, този мъж бе красив. В кафявите му очи съзря безпокойство и загриженост, които успокоиха сърцето й и го изпълниха с топлина.

Освен това в очите му видя дълбока, завладяваща светлина, която ги караше да искрят странно развеселено. Със сигурност Брейдън не можеше да определи нещо в атаката над тях като смешно. Не, тя грешеше.

Брейдън обхвана бузата й с ръка и леко я погали с палец. Всичко, което можа да направи Маги, бе да не затвори очи и да не въздъхне с наслада. Лекото му, успокояващо докосване бе чисто удоволствие, заляха я вълни от желание, които стопиха страха и опасенията й. Брейдън я бе защитил и тя се питаше дали той осъзнава, колко пъти се е превръщал в неин герой.

- Благодаря, че пази гърба ми - каза той тихо.

Маги се намръщи. Имаше нещо скрито в гласа му. И в този миг разбра, какво го бе развеселило.

- През цялото време си знаел за мъжа зад

теб, когото ударих, нали?

- Знаех - отвърна той и се засмя, - Но се радвам, че си достатъчно загрижена за мен, за да го разсееш. И съм ти благодарен, че рискува живота си, за да го направиш.

Разтърси я нова тръпка, която нямаше нищо общо със страха и ожесточената битка от преди малко.

Мили Боже, този мъж бе невероятен, когато се усмихнеше.

Как някоя жена би могла да му откаже нещо, когато изглеждаше по този начин, с блестящи трапчинки, топъл поглед и горещо докосване.

Той престана да гали нежно бузата й и напрегнато се вгледа в очите й.

- Негодник като мен, не заслужава смелата ти постъпка.

- А ти си истински негодник - отговори тя, знаейки в сърцето си, че поради някаква причина не я беше грижа за това в момента.

- Да - съгласи се той с дяволска усмивка и наклони главата си към нейната, - със сигурност най-лошият от всички.

Без да се замисли, Маги разтвори устни, копнееща за нова целувка. Брейдън затвори очи, готов да приеме поканата й, когато Син прочисти гърлото си и попита:

- Вие двамата, трябва ли отново да ви разделям? Заклевам се, вече става досадно.

Маги рязко се отдръпна от прегръдката на Брейдън, а той отстъпи мигновено крачка назад и въздъхна.

- Напомни ми по-късно да ти благодаря както трябва.

Маги беше твърде слисана, за да отговори. Сетивата й бяха замаяни и не бе способна да направи друго, освен да кимне.

О, небеса! Какво почти бе направила?

Почти го целуна. Отново.

О, момиче, къде ти е главата, че позволяваш на такъв мъж да се държи по този начин?

Прехапвайки устни, тя погледна към мястото, където двамата със Син стояха.

Защо Брейдън, защо трябва да прелиташ от една жена на друга? По-лошото беше, че не можеше да го мрази за това.

Защото щеше да е като да мрази вятъра, задето духа, или слънцето, защото грее. Такава беше природата му. Да го промени, означаваше да промени мъжа, но с изключение на този лош навик, тя харесваше Брейдън, какъвто беше.

Не, не искаше да се променя. Безгрижният му дух я привличаше. Просто щеше да пази себе си по-внимателно, когато бе около него и нямаше да допусне да страда отново заради него.

- Мислите ли, че ще се върнат? - попита Маги, когато се присъедини към Брейдън и Син.

- Да - отговори Син, докато в същото време Брейдън каза: - Не.

Син погледна с насмешка към брат си и прибра меча си.

- Наистина ли мислиш, че просто ще си тръгнат, без да отмъстят по някакъв начин?

- Да, ние сме по-добри от тях. Защо им е да се връщат?

Очите на Син се изпълниха с толкова силна емоция, която накара Маги неволно да отстъпи крачка назад.

- Отмъщението е силна мотивация, малки братко - заяви той категорично.

Именно в този момент, Маги разбра, че Син таи дълбока омраза. Срещу кого, тя можеше само да предполага. Съжаляваше бедната душа, която си бе спечелила такъв враг като него, но в дъното на съзнанието си не можеше да не се запита, каква ужасна съдба се бе стоварила върху главата на този човек?

Дори за миг не си помисли, че тази личност е все още жива. От това, което бе научила за Син, можеше да каже, че е отнел живота на врага си, без да се колебае и с охота.

Брейдън срещна погледа на брат си, кимна почти незабележимо и някакво дълбоко разбиране премина между тях.

- Може би знаеш по-добре от мен.

Син отмести поглед. Опря ръка на дръжката на меча си и мина покрай Маги.

- Искам коня си - промърмори той, преди да се отправи към гъстата гора.

Брейдън въздъхна, докато наблюдаваше отдалечаването му. Грабна вързопа си от земята и се отправи след него.

Маги ги последва тихо, като поглеждаше напред-назад между братята.

Брейдън можеше да бъде опасен, колкото Син, но Брейдън притежаваше неудържим хумор и чар, които я привличаха. Не взимаше нищо от никого, и въпреки това даваше толко-

ва много на тези, които познаваше. Всички в клана, които не бяха готови да го убият, заради флиртовете му, всъщност го харесваха.

В интерес на истината, не бе чувала и дума срещу него, освен ако не касаеше страстта му. Само ако можеше да разбере какво им има на мъжете, по-специално на Брейдън, че скачаше от легло на легло. Дали изобщо бе възможно една жена да задоволи един мъж. Дори Ангъс, независимо колко обичаше жена си, бе спал с други жени, докато бе далеч в Ирландия.

Отново и отново тя се мъчеше да се сети за мъж, който никога не бе изневерявал на жена си. И за неин ужас, не можа да сети за такъв. Със сигурност трябваше да има поне един някъде?

Вървяха мълчаливо, докато Маги разсъждаваше върху задоволяването на мъжете. След известно време Син започна да мънка под носа си.

- Какво беше това? — попита Брейдън.

- Кое? - обърна се Син, за да погледне назад към брат си.

- Какво каза току-що?

- Отново проклинах невъзпитаните шотландци и мечтаех за дома си.

Брейдън поклати глава.

- Кълна се, по-досаден си от някоя стара жена. Кажи ми, така ли се оплакваше, когато бе около Хенри?

- Не, не се наложи. Никой в Англия не е достатъчно глупав, за да изпитва търпението ми.

Брейдън се засмя тихо и се обърна към Маги:

- Чудя се колко ли англичани лежат в гроба,

защото са се осмелили да погледнат подозрително към него? Маги се съгласи:

- Брат ти е странен човек. Брейдън се засмя силно на отговора й.

- Какво? - попита тя, чудейки се кое намира за толкова забавно.

- Тъкмо си мислех, че всеки от нас има собствена роля. Локлан е чувствителният, а Юън сериозният. Киърън беше страстният. Син е опасният, а аз... Аз съм порочният.

Обобщението му беше перфектно.

- Наслаждаваш се на ролята си, нали? Зеленикаво-кафявите му очи заблестяха.

- Няма съмнение, че един ден ще изгоря, заради това, но да. Животът е твърде кратък, за да го прекарвам в мръщене. Виж Син.

И тя го направи. С красивото му сбърчено чело и присвити очи, Син изглеждаше така, сякаш беше готов да убие следващия човек, който го ядоса.

Брейдън продължи да говори:

- Син е един от най-богатите хора в цяла Англия, владенията му се простират от Кентърбъри в Шотландия, до Светите земи. Той е един от малкото хора, които наричат Хенри по име в кралското му лице. И все пак е мрачен в най-добрия случай и ядосан в най-лошия. Прекарва целия си живот съвсем сам и изолиран от всички. — Брейдън поклати глава и продължи. - Не бих понесъл да живея по този начин. Същото важи и ако последвам Юън в планините и живея като отшелник.

Маги разбираше защо Юън се бе оттеглил след случилото се с Айзабел. Но той винаги е бил срамежлив човек, който предпочита изолацията пред компанията.

Изобщо не си спомняше Син. Била е бебе, когато англичаните са го отвели. Единственият й реален спомен за него беше, когато преследваше Дейвис, задето я бе обидил.

- Кажи ми - започна тя меко, — като се има предвид, че Син е отведен против волята му, защо сега предпочита да се облича и да живее по английски маниер?

Брейдън си пое дълбоко дъх. Обърна се към нея и тя видя безпокойството в очите му, както и болката.

- Когато Син навърши четиринадесет, Хенри бе коронован като крал на Англия. Като част от празненството по случай коронацията си, Хенри разреши шотландските заложници, взети от Стивън, да се върнат при семействата си.

Маги се намръщи. Никога не бе чувала за това. Не се връзваше. Ако Син е бил свободен да се върне, защо не го е направил?

- Защо Син е решил да не се върне вкъщи? Един мускул заигра върху челюстта на

Брейдън.

- Той искаше да го направи, но баща ми отказа. Изпрати съобщение на крал Хенри, с което му казваше, че може да задържи Син, защото няма нужда от един английски син.

Дъхът на Маги заседна в гърлото й. Не можеше да си представи подобна жестокост. Мили Боже, каква ли болка е почувствал Син, когато е

узнал отговора на баща си.

Изведнъж преценката на собствения й баща за нея, не изглеждаше толкова страшна.

- Защо баща ти би направил подобно нещо? - попита тя. - Какво бе мнението на майка ти за случващото се?

Брейдън отмести поглед и тя видя мъката в очите му. Както и странно чувство за вина, което не можеше да проумее.

- Майка ми беше причината Син да не се върне - отговори той, а гласът му бе неестествен. - Майка ми отказа да живее под един покрив с него.

- Защо? — попита Маги. Защо Айлийн не бе поискала сина й да се върне при нея?

Брейдън въздъхна в отговор:

- Майката на Син била английска дама, с която баща ми се срещал единствения път, когато бил в Лондон. Син е заченат само няколко кратки месеца преди Локлан.

Маги трепна при думите му. Значи това беше причината.

Стискайки зъби, тя поклати глава, неспособна да повярва. Мъжете и тяхната невярност. Как можеше Брейдън да продължава да използва жените, след като бе видял последствията от изневярата от първа ръка.

Бедният Син, да бъде захвърлен само защото Айлийн отказваше да вижда доказателството за делата на съпруга си.

Сърцето й натежа, тя съчувстваше и на двамата.

- Какво се е случило с майката на Син? -

попита Маги.

Брейдън спи устни с отвращение.

- Тя нямаше нужда от него, затова го изпрати да живее с баща ни. Преди години реши, че Син е нейният позор.

- Така е бил отхвърлен и от двамата си родители.

- Да, той е огорчен мъж, но причините са разбираеми.

Маги кимна. Сега разбра враждебността в погледа на Син, насочена към Айлийн, когато тя се появи в двора на църквата.

Сигурно я мразеше силно.

Не можеше да си представи начина, по който се е чувствал, когато и двамата му родители са се отрекли от него. Беше повече, отколкото някоя душа можеше да понесе.

Погледна към Брейдън и виждайки болката в очите му, се запита какви ли бяха истинските му чувства към неговите родители. В сърцето си знаеше, че трябва да съжалява и него.

Брейдън вървеше в мълчание, спомняйки си деня, в който Син бе принуден да напусне дома си.

Не можеше да прости на майка си за отчаяните й действия през този ден. Как бе способна някоя жена да превърне едно дете, макар и не нейно, в смъртен враг.

В същия този ден Брейдън реши никога да не се ожени.

Ако някога се появеше дете, което твърди, че е негово Брейдън щеше да го посрещне с отворени обятия. Нямаше да има жена, която да

мрази детето му. Никоя жена нямаше да го накара да извърши нещо толкова непростимо.

Още по-лоша бе нестихващата вина в душата му, че Син бе единственият, от когото баща му се отказа през този ден. Защото в сърцето си знаеше, че като най-малък син той беше този, който трябваше да замине, а Син като най-големият трябваше да остане в Шотландия. Но майката на Брейдън го спаси от англичаните. През годините Брейдън се бе питал дали всички жени биха постъпили като майка му или това беше недостатък единствено в нейния характер.

- Кажи ми - обърна се Брейдън към Маги, преди да е размислил. - Как би постъпила, ако беше на мястото на майка ми?

Нерешителност премина през лицето й, когато тя се замисли.

- Не знам.

- Щеше ли да го отпратиш?

Тя го погледна, кехлибареният й поглед беше замислен.

- Честно, не знам. От една страна, ще се намразя, ако кажа, че бих изгонила едно дете, но ще ми бъде трудно всеки ден да виждам доказателството за изневярата на съпруга ми. Не мога да си представя какво е изпитвала бедната ти майка, всеки път, когато Син се е доближавал до нея. И все пак децата не са виновни за такива неща, никой от нас не е поискал да се роди - въздъхна тя, преди да продължи. - Предполагам, че не съм аз човекът, който да съди майка ти, и не мога да кажа как бих постъпила, ако някога бъда изправена пред подобен избор.

Брейдън усети тика върху челюстта си, докато я слушаше. Дори да живееше цяла вечност, не би могъл да разбере това, което майка му бе сторила. И макар че обичаше майка си, определяше действията й през този ден като егоистични и жестоки.

Маги нагласи вързопа върху рамото си.

- Двамата със Син сте много близки, нали? Брейдън кимна:

- Така е, въпреки годините, в които сме живели разделени. През последните осем години съм пътувал няколко пъти до Англия, за да го посетя.

- Така ли се сдоби с английските си земи? Брейдън се ухили:

- Отчасти. Хенри искаше да се увери в лоялността на Северна Шотландия към него. Да се закълна във вярност заради английските земи, изглеждаше като добър начин да създаде съюз с мощен клан, като МакАлистър.

Маги се усмихна нежно. Слънчевата светлина улови луничавото й лице и мекотата в очите й, създавайки картина, която си струваше да видиш.

- Брейдън МакАлистър, ти си добър човек.

- Така ли? - попита той, изумен да чуе нещо такова от нея. Поради някаква причина бе останал с впечатлението, че тя прекарва много повече време да го осъжда, вместо да го хвали.

Маги го погледна подозрително.

- Сега, да не си помислиш нещо? Брейдън се засмя на възмутения тон на гла-

са й. Ясно, тя си мислеше, че ще използва тази похвала, за да я съблазни и не би приела подобно нещо.

- Не мислиш много за мен, нали? Тя се замисли:

- И да, и не.

- Какво означава това?

Маги спря и се обърна към него:

- Знам, че има доброта в теб, но също така и равна част от дявола. Ако не беше толкова непостоянен, щеше да бъдеш прекрасен съпруг на някоя жена.

Изборът й на думи го развесели. През годините хората бяха наричали по безброй начини активността му, но никой не бе използвал определението „непостоянен".

- Непостоянен?

- Да, непостоянен. Мислиш ли, че не знам с колко жени си бил? Съмнявам се да има повече от три жени в цял Килагарайгън на възраст между десет и четиридесет години, с които да не си бил.

- О, хайде Маги, обиждаш ме.

И наистина го правеше. Не беше спал с толкова много жени. Не беше някой похотлив петел, който се чифтосва с всяка жена, изпречила се на пътя му. В действителност бе отказал повече предложения, отколкото бе приел.

- Истината често е болезнена - каза Маги, а очите и гласът й бяха искрени. Настроението му посърна, когато тя го прониза с осъдителния си поглед. Смути го, повече, отколкото предполагаше. Но нещата излизаха

извън контрол. Той не беше единственият виновен тук. Беше вярно, че е бил с много жени, но никога не бе принудил някоя оттях. В действителност, обикновено не той ги преследваше.

- Кажи ми, Маги, някога питала ли си се, защо може би съм такъв?

Тя не се поколеба в отговора си:

- Защото си мъж.

Той изсумтя. Отговорът й звучеше, сякаш да си мъж, обясняваше всички загадки на вселената.

- До известна степен си пропуснала да забележиш колко жени ме преследват.

Ченето й увисна и тя му хвърли язвителен, непреклонен поглед.

- Това ли е извинението ти. Те тичат след теб и ти успокояваш съвестта си, просто като приемаш това, което ти предлагат. Изводът е ужасен. Ти си отвратителен.

- Не, не съм - отговори той бързо. - Казваш, че аз съм непостоянен. Ами хубавите ти приятелки? Едва ли мога да бъда толкова непостоянен сам.

- Какво искаш да кажеш?

- Че не съм единственият виновен тук. Както сама каза, аз съм мъж и ми е трудно да устоя на жена, която пълзи в леглото ми и моли за услугите ми, или на такава, която притиска тялото си към моето и шепне в ухото ми всички неща, които иска да направи с мен.

Маги го погледна втрещено.

- Да не се опитваш да кажеш, че всички жени са те съблазнили. Казваш, че си просто един скромен малък господар, който си гледа работата, докато изневиделица не се появи някоя зла жена, която го принуждава да я вземе.

- Ти не ми вярваш?

- Разбира се, че не ти вярвам. Не се ли опитваше да ме съблазниш снощи, Брейдън МакАлистър? Дишаше в ухото ми и ръцете ти шареха свободно по тялото ми.