Покоряването на шотландеца

- Това беше различно.

- Различно как?

Брейдън не искаше да мисли за това. Но в сърцето си знаеше, че беше различно. В стремежа си да смени темата, преди тя да го накара да каже нещо, за което и двамата да съжаляват, той я попита:

- Никога ли не ти е хрумвало, че ако можех да открия жена, която да ми бъде напълно вярна, то аз със сигурност също ще й бъда верен? Ще се радвам да срещна жена, която ще се грижи за мен, която няма да ме моли за безскрупулни неща, за да я удовлетворя. Жена, която няма да напусне леглото ми, заради следващия мъж, който завърти главата й.

Тя му се присмя:

- Това е малко иронично. - Хвърли му недоверчив поглед, сякаш не можеше да повярва на думите му. - Наистина ли си способен да ограничиш себе си до една единствена жена.

- Да. Мислиш ли, че не искам да имам дом и деца. Бих дал почти всичко за това, но няма да бъда направен за посмешище от някое хубаво девойче. Брат ми Киърън се самоуби, заради една непостоянна жена, която не се задоволи с него, а трябваше да получи и Юън. Жената, която обичаха, раздели семейството ни, причини смъртта на Киърън и изостави Юън при първата възможност, за да избяга с по-богат мъж. Жените, в случай, че си проспала последната неделна литургия, са в основата на всяко зло.

По изражението на лицето й, Брейдън можеше да каже, че би се радвала да го удуши, но за нейна чест само го изгледа.

- Жените никога нямаше да са зли, ако не бяха мъжете като теб, които да ги водят по огнената пътека към Ада.

Думите й го накараха да почервенее. Как се осмеляваше да обвинява за всичко пола му.

- Не можеш да обвиняваш единствено мъжете за това.

- Не мога ли? - попита тя, гласът й бе висок и изпълнен с гняв. - Както сам каза, нужни са двама за уговарянето на любовна среща. И в повечето случаи, мъжът е водещата фигура.

Брейдън не можеше да повярва, че това излезе от нейната уста, когато тя от всички жени, трябваше да знае най-добре.

- Така ли? - попита той. - Не си ли спомняш времето, когато бях на шестнайсет и приятелките ти ми заложиха капан. Защото, едва спасих живота си.

Това наистина беше смущаващо. Той бе слязъл до пътя в близост до горичката, когато десет момичета се бяха хвърлили върху него. Бяха го приковали към земята, крещейки в ухото му колко много го обичат и искат да се омъжат за него. Бяха разкъсали плейда му и дърпа-

ли косата му, докато не бе прокървил.,

Някак си бе успял да се изплъзне от опипващите им ръце, а Маги, скрита в хралупата на един дъб, бе изпратила момичетата в погрешна посока, когато го подгониха.

Беше последния път, в който се бе осмелил да посети къщата й без придружител. Видя спомена върху лицето на Маги, докато въртеше глуповато очи.

- И - продължи Брейдън, - какво ще кажеш за онзи път в къщата ти, когато се престори, че падаш, а щом се опитах да ти помогна, ти ме прегърна толкова силно, че едва не ме задуши.

Лицето й беше яркочервено и той знаеше, че в онзи момент му бе заложила капан и бе не по-малко виновна от другите момичета.

- Това беше различно - отвърна тя в своя защита.

- Как така?

- Просто беше.

Брейдън присви очите си към нея, вече убеден в победата си.

- Маги, истината може да не ти харесва, но тя е, че повечето жени не са добри.

Лицето й отразяваше неверие.

- Ти, арогантен, глупав, нечестен похотливец.

Брейдън се засмя на обидите й. Трябваше да й признае, че можеше да си съперничи с братята му по творчество.

Тялото на Маги се скова от гняв, тя се обърна и измарширува пред него. Брейдън забърза стъпка, докато не застана точно зад нея и Син.

Син му хвърли любопитен поглед през

рамо, преди да погледне към Маги. Очите й горяха с кехлибарен огън.

- Брат ти е лигав, невъзпитан, воден от дявола самохвалко и се надявам един ден да получи боя, който заслужава.

Син отметна глава и се разсмя.

- Намираш това за смешно? - попита Маги невярващо.

Син се усмихна в отговор:

- В действителност, ти си единствената жена, която го е обиждала и го направи толкова добре.

Брейдън се присъедини към смеха на Син.

Сега тя беше бясна и на двамата. Само да не беше толкова красива, когато е ядосана, помисли си Брейдън тъжно. Да, яркочервеното изглеждаше добре на бузите й.

- Мъже - изфуча тя, докато ги задминаваше, - кой ли се нуждае от тях?

- Брейдън - извика Маги, - имам нужда от теб. Помощ! Брейдън спря при молбата й,

изумен от нея.

Беше минал близо час, откакто бяха загубили от поглед Маги в тъмната гора. Но през цялото време знаеха, че не е твърде далеч от тях, защото гневната и често унизителна тирада към мъжете, и в частност към Брейдън, поддържаше бодрото им настроение.

— Брейдън, моля те!

Сигурно й струваше скъпо да изрече тези думи, след като голяма част от осъдителната й реч бе насочена към него, душата му и всяко човешко същество, което го бе срещало.

Обикновено такава молба от жена, щеше да го накара да се втурне към нея. Обаче в тона на Маги имаше твърде много рационалност, за да бъде в истинска опасност. Звучеше повече сякаш е леко обезпокоена.

Брейдън продължи по покрития с торф път и погледна към Син.

- Не я ли чухме да повтаря през последния час няколко стотин пъти: „Мъже, кой ли се нуж-

дае от тях..."?

- Чухме я.

- Тогава мислиш ли, че трябва да пренебрегнем вика й? - попита Брейдън.

Обърканото изражение върху смръщеното лице на Син бе безценно.

Брейдън го потупа по ръката.

- Шегувам се. Знаеш, че никога не бих оставил жена в беда.

- И аз така си помислих, но точно сега изглеждаше прекалено искрен.

За един кратък миг, Брейдън обмисляше да я игнорира. Особено като се имаше предвид тежестта на някои от проклятията й. Бог да му е на помощ, ако някое от тях се сбъднеше. Защото, ако зависеше от нея, щеше да се превърне в двуглав, трипръст, с маймунски нос сляп син на прислужника, който миеше помийната яма.

Но въпреки суровите й забележки, не можеше да я остави, в каквото й състояние да се намираше.

Общо взето, колкото и да не му се искаше да го признае, той всъщност харесваше пакостницата.

- Брейдън?

- Идвам - увери я той, заобикаляйки голям храст, за да я види...

Брейдън замръзна. Дори и в най-смелите си мечти, не си бе представял, че ще я види по този начин.

Наведена напред, а задникът й се въртеше и поклащаше по доста провокативен начин. Небесата да му помогнат, но изглеждаше сякаш се

бореше със самата гора или поне със злополучния храст пред нея. Син избухна в смях.

Брейдън вероятно също би се засмял, ако лекият вятър не бе надиплил подгъва на карирания й плейд, дарявайки го с щедрата гледка на кадифените й бедра. Както и с един поглед към други неща, които събудиха мъжкия му интерес и слабините му.

Желание потече през него, изпращайки болезнено пулсиране право към мъжествеността му. Момичето наистина притежаваше изкусителен задник. Една съблазнителна симетрия, която би паснала просто перфектно към тялото му. И в този миг той се закле, че ще усети мекотата на бедрата й в дланите си, че ще чуе стенанията й, докато е заровен дълбоко в нея отново и отново, докато и двамата не закрещят от блажено освобождение.

Брейдън скръцна със зъби, докато желанието към нея се разгоря толкова силно, че за момент остана като парализиран.

- Не е смешно - извика Маги, опитвайки се да се измъкне от плетеницата от храсти и клони. Всичко, което успя да направи, бе да оголи още повече дупето си.

С това темпо след още едно помръдване или две, плейда щеше да се набере до кръста й, разголвайки я изцяло за гладния му поглед.

Брейдън затаи дъх в очакване, очите му пируваха. И за първи път в живота си осъзна, че в действителност лигите му са потекли заради гледката пред него.

- Брейдън - изкрещя тя отново. - Моля те, помогни ми! Не мога да помръдна. Всеки път, когато се опитам да се освободя, нещата се влошават. Не, любов моя, помисли си той хищнически, подобряват се. И то много.

- Брейдън?

Брейдън затвори за кратко очи, когато образът на тялото й, извиващо се в ръцете му, прелетя през съзнанието му. Твърде лесно си представи отдаването й, звука от името му върху опиянените й от страстта устни.

И когато отвори очи, беше посрещнат от едва прикриващия извивките й плейд.

Всичко, което можеше да се принуди да направи бе да премести погледа си от въртящите й се бедра, към мястото, където можеше да види зачервеното й лице. Щеше да се наслади на още няколко дълги минути, през които да я изучава...

- Защо се бавиш толкова. Ще ми помогнеш ли? - попита тя отново.

Да, щеше да й помогне, но заради това, което наистина искаше да й направи, щеше да го зашлеви, изпращайки го право в задгробния живот.

Концентрирай се, човече, не е като да не си виждал женски задник преди.

Беше вярно, но не можеше да си спомни за жена, чието тяло го бе съблазнявало толкова силно.

Брейдън остави вързопа си на земята и когато погледна към измишльотината върху нея,

се намръщи. Маги лежеше на нещо, което смътно приличаше на маса от листа, а отгоре й бяха нападали клони и още листа, които притискаха главата й приведена.

- Как се озова там?

Тя се изви леко назад, така че да може да го изгледа кръвнишки.

- О, не знам. Изглеждаше като добро място за малко почивка.

Син отново се засмя, когато Брейдън завъртя очи заради иронията й.

- Е, лейди Отровен език може би трябва да те оставя там?

Паниката плъзна по челото на Маги и тя бързо добави:

- Вървях си, когато се спънах в нещо и изведнъж тази гигантска купчина от листа падна върху мен. Сега ще ми помогнеш ли да стана.

Брейдън плъзна погледа си по тялото й, което беше в перфектна позиция за...

- Брейдън - извика тя, сякаш можеше да прочете мислите му.

Той не можа да устои да я подразни и попита Син:

- Мислиш ли, че можем да я оставим тук?

- Е, тя каза: „Мъже, кой ли се нуждае оттях...". Може би трябва да й дадем един урок.

- Няма да посмеете да ме оставите тук така... - каза тя, след което добави вече по-малко убедено, - нали?

Брейдън й се ухили с дяволска, разкриваща трапчинките му усмивка.

- Защо не ни настигнеш, след като се осво-

бодиш сама?

Маги въздъхна и го прокле за пореден път под носа си, след което падна по очи върху леглото от листа.

- Ако бяхте джентълмени, дори не бихте си помислили да ме изоставите по този начин.

- Е - пошегува се той, - според теб аз не съм джентълмен, а яхнало похотта, покрито с брадавици, свинско ухо, негодно за нищо, освен за ядене, оригване и преследване на чуждите жени.

Зачервеното й лице стана дори по-червено.

- Чул си това?

- Да и не бих се изненадал, ако кралят на Англия, седящ на трона си в Лондон, го е чул също толкова добре.

Маги искаше да зарови главата си от срам. Думите й не бяха предназначени да ги чуе, тя наистина не мислеше това, което каза. Използва ги, за да затвърди решимостта си и да се концентрира върху недостатъците му. Истинският й проблем с него беше, че обичаше негодника прекалено много.

Е, с изключение на този момент. Точно сега не желаеше нищо повече от това да одере арогантната му кожа, докато се взираше в нея със зеленикаво-кафявите си очи, в които танцуваше смях.

Маги въздъхна и опита отново:

- Много добре, съжалявам за казаното. Мъжете са добри за някои неща. Сега, моля ви, помогнете ми.

Брейдън погледна скептично към Син:

- Не усещам искреност в извинението й. Ти какво ще кажеш?

Маги изсумтя и неспокойно се завъртя.

- Моля - каза тя, подчертавайки думата. Притискайки устни в безжалостна линия,

Брейдън поклати глава.

- Все още липсва искреност.

Тя замръзна и се втренчи в него.

Той преглътна смеха си, докато Маги преосмисляше гнева си. Ако кехлибареният й поглед можеше да убива, той със сигурност щеше да бъде пронизан от злобата, която насочи към него, когато го погледна.

- Брейдън МакАлистър, кълна се, че ако не ме измъкнеш оттук, ще те преследвам цяла вечност.

- Е, това вече е плашещо - каза Син. Или щеше да бъде повече от забавно. Погледът на Брейдън се върна към дупето

й. Наистина, много забавно.

Задушаващ се от мисълта, Брейдън използва крака си, за да махне вързопа си от пътя и се наведе в опит да премести купчината листа от гърба й.

Не се получи.

Брейдън се намръщи, когато огледа по-внимателно клоните.

- Това е някакъв вид капан - каза той, отбелязвайки начина, по който клонът бе пригоден, за да падне зад Маги.

- Вероятно е направен от деца, за да улавя други деца. Може да се каже, че не искат да наранят някого, а по-скоро да го приковат за известно време - каза Син и се зае да го изучава. - Подобен на тези, които използваха Киърън и Локлан.

Брейдън се засмя на спомена.

- Докато се възхищавате на творението, някой от вас ще намери ли начин да ме освободи?

- Работя по въпроса - отвърна Брейдън. Той се премести, застана зад нея, за да

дръпне най-големия клон в обратната посока на тази, която вече беше опитал.

Внезапно той се сети какво трябва да направи, за да я освободи. И дълбоко в себе си знаеше, че на нея няма да й хареса. На него от друга страна...

Брейдън облиза устни в очакване.

- Маги, любов моя, ще трябва да се приближа наистина много близо до теб, за да те освободя.

- Не ме интересува какво трябва да направиш - отвърна рязко тя, - моля те, просто го направи и ме освободи.

Брейдън сведе поглед надолу към бедрата й, докато желанието му за нея нарасна още повече, както и друга част от него, която се втвърди и напрегна, умолявайки за мекотата й.

Е, ако това беше начинът, по който тя искаше...

Брейдън застана плътно зад нея, след което се наведе напред към гърба й, за да издърпа клона. Когато го направи, болезнено възбудените му слабини се допряха до дупето й.

Маги ахна и бедрата й потрепериха, когато усети възбудената му мъжественост.

Движението й го накара да простене дълбоко.

- Това е безценна гледка - каза Син зад тях. - Трябва ли да ви оставя насаме?

- Млъкни, Син - извикаха двамата едновременно.

Мъчителната болка, причинена от копнежа му по нея, затрудни дишането на Брейдън. Никога не бе желал нещо толкова силно, както желаеше да я обладае още тук и сега.

Принуждавайки се да се раздвижи, той издърпа клона далеч от гърба й. Мълниеносно бързо Маги се изтъркаля от мястото си между него и купчината с листа. Лицето й бе добило съшия цвят като косата й, докато гледаше навсякъде другаде, но не и в него.

- Благодаря ти - каза тя.

- Удоволствието е мое - отвърна Брейдън, преди да помисли.

Тя срещна погледа му, очите й блестяха с ярост, тлееща в кехлибарените дълбини.

- Единствено ти би се възползвал от жена в подобно положение.

Ето, отново беше себе си и ако Брейдън бе демонът, за който го мислеше, щеше да направи много повече с нея, отколкото просто да я освободи.

- Не съм се възползвал от теб. Просто се опитвах да те освободя възможно най-бързо.

- Оу, сигурна съм в това - Маги дръпна карирания плейд върху коленете си, докато му отговаряше, а сарказмът й направи на посмешище спокойния тон на Брейдън.

- Е, докато вие двамата си разменяте обиди, аз ще потърся място за спане - намеси се Син и бързо изчезна сред дърветата.

Маги изгледа кръвнишки Брейдън, а той от своя страна потисна усмивката си, знаейки, че това ще увеличи още повече гнева й.

Въздухът между тях се изпълни с неловко напрежение, което не се харесваше на Брейдън.

Още помнеше лекотата, с която бяха изградили приятелството помежду си и не му допадаше внезапната промяна в поведението й.

- Нарани ли се? - попита я той.

Гневът й леко намаля, докато поклащаше глава.

- Не съм сигурна как паднах. Обикновено съм много стабилна.

- Е, дори най-добрите от нас от време на време попадат в грешния капан.

Тя погледна надолу сякаш думите му извикаха нещо в паметта й и след това най-неочаквано се усмихна.

Брейдън се наслади на промяната в нея. Очите й заблестяха топло и цялото й лице засия. Момичето бе красиво, когато се усмихваше.

- Какво? - попита Брейдън, чудейки се какво бе довело до тази внезапна промяна.

- Просто си спомних за един друг капан.

- Когато те подгоних към пещерата? - попита Брейдън.

Тя се намръщи за миг, припомняйки си случката, след което се изсмя кратко.

- Не, мислех си за капана, който спомена преди малко, когато *epa, Мери и останалите те причакаха по пътя към дома ми.

Брейдън изпита неудобство от спомена.

- Знаеш ли, че все още имам белези?

До ден днешен имаше петно на темето, от, където едно от момичета бе отскубнало кичури от косата му.

- Когато те срещнах онзи ден, помислих, че си с тях.

- Знам - отвърна тя, усмихвайки се. - Никога няма да забравя ужасеното ти изражение, когато ме събори. Това е единственият път, когато съм те виждала уплашен.

- И аз бях. Нямах идея как да се измъкна, без да нараня някоя от тях.

Тогава Брейдън си припомни как бе избягал от полуделите от похот момичета. Погледна към Маги и й се усмихна.

- Никога няма да забравя как ме бутна в кухината на онзи дъб, а след това ги изпрати в обратната посока.

- Треперех - призна тя, - от ужас, че ще разберат, че съм ги излъгала и ще хукнат след мен, за да си отмъстят.

Той не си спомняше такова нещо. Едва на тринайсет, тя се бе появила от нищото, за да го спаси. Не си спомняше да е изглеждала уплашена.

- На мен ми изглеждаше спокойна и уравновесена.

Брейдън се взря в нея с възхищение, когато спомените нахлуха в съзнанието му. Спомени, как Маги го издърпва от дървото, след това двамата буквално бяха пълзели през храстите, за да достигнат до дома й, без да бъдат забелязани от момичетата.

После Маги превърза раните и охлузванията, които му бяха нанесли. Дори си тананикаше нежна мелодия, докато втриваше мехлем в кожата му. Докосването й бе толкова леко и успокояващо, а гласът й приятен.

Брейдън не можеше да си спомни дали й беше благодарил. Но точно сега, докато слънчевата светлина огряваше лицето й и огънят гореше в очите й, той не искаше нищо повече, освен да я целува до края на вечността.

Импулсивно Брейдън протегна ръка, прокара пръст по луничките й и обхвана бузата й.

- Винаги съм се питал, защо ме спаси тогава?

Маги не се отдръпна, вместо това го погледна със странно чувство в очите си.

- Просто връщах услугата.

- Каква услуга? Тя сви вежди:

- Не помниш ли?

- Мисля, че не.

Маги се намръщи още повече

- Наистина ли не помниш как спаси живота

ми?

Докато си играеше с нежната й, деликатна кожа, Брейдън търсеше в паметта си, но не можеше да си спомни някога да е спасявал живота й, с изключение на веднъж от братята й, никой, от които не би я наранил наистина.

- Не.

- Бях на седем, когато ме спаси.

- Аз съм бил на десет.

- Да. Баща ми, дойде в замъка, за да достави вълна. Двамата с Иън трябваше да останем в каруцата, но аз се промъкнах до играчката му — дървен кон и когато разбра какво съм направила, той хукна след мен.

Брейдън се усмихна, когато най-накрая си спомни случката. Двамата бяха доста близо

един до друг.

- Тичаше през голямата зала, крещейки за помощ.

- Да, мислех си, че със сигурност ще ме убие.

- Ти ме събори и паднахме право върху любимата бродирана драперия на майка ми.

И двамата се свиха при тази част от спомена.

- Не беше твърде ядосана, нали? - попита Маги и прехапа устни.

Гневът на майка му беше неизмерим, доста го напердаши заради случилото се. Дори до днес му напомняше затова, когато бе недоволна от него. Брейдън се почувства странно, когато улови загрижеността и вината в погледа на Маги.

- Не, не беше твърде ядосана - отвърна накрая той.

По лицето й се разля успокоение.

- Все още съжалявам, че те ритнах, докато се опитвах да стана. Но знаеш ли какво най-вече си спомням?

Този път Брейдън не можа да устои и я подразни.

- Коляното, което заби в слабините ми, когато седна?

Маги се изчерви и наведе глава. Брейдън прокара ръка през косата й, галейки лъскавите кичури.

- Не - отвърна тя, - случи се, след като баща ми ни се скара и ни върна в каруцата. Чувствах се толкова ужасно, когато изведнъж ти се появи с изрисувания кон.

- Конър - добави Брейдън, спомняйки си за

играчките, които чичо му бе направил за него. Обичаше тези коне, тъмнокафявия жребец, който й бе дал, беше любимият му. До ден днешен не знаеше какво го бе прехванало, че да й го даде. Все още помнеше щастието, което се изписа върху окъпаното й в сълзи лице, когато бе притиснала малкия кон към гърдите си.

- Изглеждаше така, сякаш току-що ти бях дал кралско съкровище.

- Така си и беше - отвърна тя тихо.

В този миг Брейдън усети странна нежност към нея в гърдите си. Нямаше определение за това чувство. Никога не бе усещал нещо подобно. Сякаш го порази мълния, когато устните й се извиха леко.

- Все още го пазя.

Признанието й го изуми. Мислеше си, че го е изхвърлила още преди години.

- Наистина ли? Маги кимна в отговор.

- Защо?

Тя смутено сви рамене.

- Това беше най-хубавото нещо, което някой е правил за мен. Не можех да повярвам, че ми направи такъв ценен подарък.

Брейдън бе докоснат от факта, че дори в крехката си възраст е била наясно с истинската стойност на коня. Тогава, отново се бе показала като по-мъдра, по-проницателна от останалите момичета на нейната възраст.

- Аз се почувствах зле, заради начина, по който ти крещя баща ти. Случилото се не беше по твоя вина.

- Не - съгласи се тя и очите й заиграха, когато сбърчи носле, - Иън беше виновникът, защото искаше да ме убие.

Смеейки се, Брейдън се вгледа учудено в нея, когато го изпълниха непознати емоции. Тя беше толкова различна от останалите жени, които познаваше. Раздаваща се и мила, дори буйна и независима.

- Познаваме се от доста време, нали? - попита Брейдън.

- Да.

- Странно е докъде ни доведе животът — каза той, мислейки на глас. - Спомням си първия път, когато те видях. Тъкмо беше проходила. Имаше плешива глава и най-големите очи, които някога съм виждал.

- Далеч от хубавия образ.

- Вярно е - съгласи се той и проследи очертанията на бузата й с показалеца си. - Но за бебе, беше достатъчно задоволителна.

Твърде лесно можеше да си спомни деня, в който за първи път се бе преместила, за да застане от неговата страна. Беше го погледнала с голямата си, сладка усмивка, която бе стоплила сърцето му. След това му изгука и сложи глава на коляното му. Отначало той се бе изпълнил с възторг, докато тя не се засмя и не го ухапа по бедрото.

Той бе извикал, тя се разплака, а кракът му носеше следата от ухапването й в продължение на дни. След станалото се бе доближавал много внимателно до малки деца.

- Само това ли си спомняш? - попита го тя.

- Не - отвърна той и пъхна непокорен кичур от косата й зад ухото й. - Спомням си начина, по който ми се смееше. Смехът ти бе толкова щастлив и почти всеки път, когато посещавах къщата ти на лицето ти имаше усмивка. Докато почина майка ти.

Маги кимна, очите й се натъжиха при спомена.

- Баща ми очакваше да се грижа за момчетата. Мразеше да я вижда тъжна. По някаква

причина това причиняваше болка на собственото му сърце, затова реши да облекчи разговора.

- Да, и от този ден нататък винаги беше толкова сериозна. Особено в дните, когато се опитваше да ме убиеш.

Думите му я накараха да зяпне от изненада и обида, че би могъл да си помисли такова нещо.

- Никога не съм се опитвала да те убия.

- Какво ще кажеш за нощта, когато подпали леглото ми?

- Никога не съм... - гласът й заглъхна, когато си спомни случая. Бе през нощта, когато се вмъкна в стаята на Ангъс, за да види как спи Брейдън.

Никога не бе очаквала, че ще го завари проснат върху леглото без риза. Чаршафите бяха избутани надолу, до кръста му, където се събираха, точно под късите косъмчета, които започваха от пъпа му. Държеше чаршафите с едната си ръка, свита в юмрук, докато другата бе свита под главата му.

До ден днешен Маги си спомняше гледката на бронзовите му, безупречно оформени гърди,

блестящи на светлината на свещта, които се повдигаха и спускаха от дълбокото му, равномерно дишане.

Погълната от него, Маги бе забравила за свещта в ръката си. В единия момент тя му се любуваше, а в следващия свещта се изплъзна от ръката й и подпали дюшека.

Тя се опита да потуши огъня, но той бързо се разпространи. Брейдън рязко се бе събудил, миг преди тя да грабне кофа с вода за миене на пода, с която загаси пожара.

Той се бе приближи, плюейки вода, а челото му бе озадачено, когато се втренчи в нея.

Маги още се чувстваше унизена заради случката.

- Беше инцидент - каза му тя.

- Радвам се да науча, че наистина не си се опитала да ме убиеш.

Маги отклони поглед към краката си. О, какви неща му бе сторила през годините. Общо взето, беше невероятно, че все още говори с нея.

- Знаеш ли, Маги, никога преди не съм забелязвал колко си красива.

Тя го погледна скептично:

- Казваш го, защото съм единствената жена около теб през последните два дни.

- Казвам го, защото е така.

Как й се искаше да му повярва. Но познаваше негодника твърде добре. Сърцето му принадлежеше на дамата, само в момента.

Така че, сега тя бе неговата дама, прошепна сърцето й. По-добре така, отколкото да не го получи никога.

Само да беше толкова лесно. Колкото и да я болеше, когато го виждаше да преследва други жени, не можеше да си представи колко по-зле би се чувствала, ако му се отдаде и след това я изостави.

Сърцето й нямаше да го понесе.

Маги се протегна и докосна лицето му.

- Искам да ти повярвам, но самият ти си го казвал много пъти. Дошъл си на тази земя, за да обичаш жените. Забележи в множествено, не в единствено число.

- Това ли трябва да предприеме човек, за да те спечели.

- Да, искам мъж, който никога няма да ми изневери.

- Искаш много.

- Твърде много, според братята ми.

- Значи си съгласна да остарееш сама? Очарована, Маги наблюдаваше начина, по

който светлината танцуваше в очите му.

- Едва ли ще съм сама. Братята ми имат достатъчно деца, които да ме държат заета.

Той се намръщи:

- Не искаш ли собствени?

- Повече от всичко. Но нуждая ли се от мъж за това, е, нуждая ли се?

Шокираното изражение на лицето му я накара да се засмее.

- Не чух това, което си мисля, нали?

- Разбра ме - добави тя бързо. - Толкова много деца нямат никой, който да ги обича. Брат ти е бил едно от тях. Сигурна съм, че когато съм готова ще открия дете, което да се нуждае от майчина любов.

- Разчиташ ли изобщо на някого за нещо? - А ти?

- Различно е. Аз съм мъж. Ще бъде нехайство от моя страна да разчитам на някого.

- Същото би било да обременя друг за моето благополучие. Винаги съм се справяла сама и ще продължа да го правя.

Брейдън се втренчи поразен в нея:

- Маги, ти си странно момиче.

- Забравяш вироглаво и неразумно.

- Това трябва да са думи на Ангъс.

- Всъщност напоследък най-често на брат ти Локлан. Но също така и на всеки, на когото някога му се е налагало да се справя с мен.

Брейдън се засмя, но преди да отговори Син излезе от гората пред тях.

- Има малко сечище по-напред по пътя, ако ви интересува. Сега тръгвам след вечерята.

- Нуждаеш ли се от помощ? - попита Брейдън.

Син поклати глава.

- Най-добре остани с Маги, в случай че някой от приятелите ни се върне.

- Добра идея.

Брейдън вдигна вързопите им от влажната земя, подаде й нейния и се отправи в посоката, от която бе дошъл Син.

- Хайде, да открием нашия лагер.

Маги се взря в гърба му, копнеейки за невъзможното. Твърде лесно можеше да си представи, че притежава такъв мил и чудесен мъж, който да я привлича. Само ако можеше да му се довери със сърцето си.

Но тя знаеше по-добре. Бе изплакала достатъчно сълзи за него. Щеше да се задоволи с приятелството му, опитвайки се да защити сърцето си по най-добрия възможен начин.

Брейдън запали малък огън, когато откриха мястото, където Син бе оставил вързопа си. Маги седна и захвърли торбата си. Въздъхна тихо от болката в рамото си, причинена от тежестта на вързопа.

- Ето - каза Брейдън, коленичейки зад нея. - Нека да ти помогна.

Преди да успее да протестира, той постави топлите си ръце върху раменете й и нежно разтри схванатите й мускули.

Оу, сега се чувстваше по-добре. Много, много по-добре.

Маги затвори очи и се наслади на усещанията, които дланите му предизвикваха, докато се плъзгаха по ключицата и раменете й. Ръцете му се стискаха и отпускаха в един съблазняващ, успокояващ ритъм.

Докосването му бе едновременно леко и твърдо, горещо и изкусно. Тя неволно изстена, когато притисна палци в гърба й и ги завъртя.

О, твърдото му, горещо докосване беше чисто и просто райско.

Брейдън се наведе толкова близо до нея, че можеше да усети суровия му, земен аромат. Можеше да помирише бъза в косата му.

- По-добре ли си? - попита той с плътен и дълбок глас.

- Да - въздъхна тя, разтопена от приятните усещания.

Той протегна дясната си ръка, улови нежно лицето й в нея и повдигна брадичката й, докато тя не го погледна. Маги се взря в него със страхопочитание от красотата му. Прекрасните му, зеленикаво-кафяви очи потъмняха, докато я гледаше в очакване.

И след това я целуна.

Маги изстена, когато устните му докоснаха нейните, връхлетя я течна топлина, която се събра в центъра на тялото й и запулсира в първична нужда, която почти не разбираше. Докосването на Брейдън бе нежно и внимателно. Страстта вече утихваше.

Маги искаше да го усети по-близо. Нуждаеше се от това.

Обви ръцете си около него и Брейдън с охота прие неизречената й покана, премествайки тялото си, докато между тях не остана друго, освен дрехите им.

Устните му напуснаха нейните, спускайки се с бавни, горещи целувки от бузата към шията й, където подразни плътта й с езика си. Маги простена, когато усещането разпространи тръпки по цялото й тяло. Олюля се от чувствата, които я изпълваха, сливаха се в нещо невероятно. И това беше Брейдън, нейният Брейдън, който я караше да се чувства по този начин.

В този миг го желаеше така, както бе копняла винаги за него.

Колко нощи бе лежала будна, притиснала възглавницата към себе си, преструвайки се, че Брейдън е в ръцете й!

Тя потрепери от изненада, когато го усети там, където никога друг не я бе докосвал. Трябваше ли да го прави? Въпреки това се чувстваше толкова безумно прекрасно.

Езикът му си играеше с устните й, имитирайки ритъма на пръстите му, които се плъзнаха върху центъра на женствеността й, дразнеха я, галеха я и тя бе готова да закрещи.

Изведнъж усети как той сръчно плъзна един пръст в тялото й. Простена дълбоко и инстинктивно повдигна бедрата си, за да усети докосването му по-дълбоко.

Никога през живота си не се бе чувствала така. Стискайки зъби, тя притисна бедрата си към него, жадуваща за още. Копнееща за повече.

Брейдън искаше да закрещи триумфиращо. Тя беше точно там, където той искаше да бъде, и бе готова за него.

Задълбочавайки целувката, той продължи безмилостната игра със сърцевината й, наслаждавайки се на стенанията й.

Беше толкова гореща, влажна и стегната, в очакване да запълни празнината в нея. И той щеше.

Да, щеше да проникне дълбоко в нея, а тя да закрещи от освобождението, молейки го за още, докато и двамата не плувнат в пот, напълно изтощени.

Целувайки я, той описа кръг с палеца си, преди да проникне дълбоко в нея. - Брейдън, моля те - простена тя. И в този нещастен, ужасен миг, реалността

се стовари върху него, когато усети девствеността й с пръста си.

Тя беше девствена. Докато не се появи той е била напълно недокосната.

Против волята си, за пръв път той се видя през нейните очи. Странстващ негодник, който не мислеше за друг, освен за себе си.

Беше я съблазнил. И когато настъпеше утрото, тя щеше да се почувства използвана.

Щеше да го намрази. Или по-лошо, да намрази себе си. Болезнено възбуденото му тяло умоляваше за нейното, но не можеше да я вземе. Не и така. Не и насред гората, като някой остарял звяр, незаинтересуван от чувствата й. Тя беше девица и заслужаваше нещо по-добро за първия си път.

Заслужаваше...

Заслужаваше да го направи с мъж, който я обича.

По дяволите, изкрещя той на себе си. По дяволите и нея, задето бе събудила, съвестта му.

Разгневен и на двамата, Брейдън се насили да се отдръпне.

- Съжалявам, Маги - въздъхна той, - забравих се.

И тогава видя срама в погледа й.

Още по-лошо, сълзи изпълниха очите й, докато се изправяше на крака. Без да проговори, тя се затича към гората. Брейдън хукна след нея и я улови, преди да е избягала твърде далеч.

- Какво има? - попита той.

- Не мога да повярвам, че ти позволих да

направиш това - отвърна тя. - Аз не съм курва, която...

Той спря думите й, поставяйки пръст върху устните й:

- Не, ти не си курва. Ако беше, нямаше да спра.

Маги се намръщи.

- Няма нищо лошо в това, което направихме - продължи той тихо. - Ти си напълно развита жена и не беше редно от моя страна да се възползвам от теб. Ако искаш да мразиш някой за случилото се, мрази мен. Но не вини себе си.

Объркването и болката се смесиха в израза на лицето й, докато тя го изучаваше с поглед.

- Защо го направи?

- Защото те желая - отвърна той, но гласът му се пречупи от желание и емоция. - Дори сега тялото ми копнее за теб по най-болезнен начин.

- Тогава защо спря?

Брейдън повдигна ръка и обви лицето й. Единственото, което можеше направи, бе да я целуне. Не да довърши това, което започнаха.

- Защото не исках да ме намразиш - каза й той. - Или по-лошо, да намразиш себе си.

- Не разбирам.

- Знам. Кажи ми, когато правеше онези планове, в които остаряваш без мъж, никога ли не помисли, че нещо ще ти липсва.

- Разбира се, че го направих. Брейдън изви недоверчиво вежда.

- Включи ли и това, което току-що почувства?

Червенина пропълзя по лицето й.

- Не знаех за него. Искам да кажа, знаех, но не знаех...

- Какво е чувството. Тя кимна.

Брейдън се наведе напред, докато челата им се докоснаха и зарови ръцете си в меката й, чер-веникаво-кафява коса. Това беше всичко, което можеше да направи, не да я докосва интимно, защото точно сега всичко, което искаше, е да бъде интимен с нея.

Всъщност, съжали, че не може просто да пропълзи в нея и да остане там завинаги.

- Това, което почувства, цветенце, е нищо в сравнение с удоволствието да го направиш. И бих дал всичко да съм единственият, който ще ти го покаже.

Маги застина в прегръдката му.

- Да не би да искаш да се ожениш за мен? Брейдън се отдръпна назад, за да види нерешителността, изписана върху лицето й.

- Би ли приела, ако ти предложа?

- Не, познавам те твърде добре. Ти не си от мъжете, които биха се задоволили само с една жена.

Беше истина и той го знаеше със сърцето си и всяка фибра на тялото си. Не можеше да си представи как вечер след вечер се прибира при една и съща жена. Нуждаеше се от разнообразие, от спонтанност.

По-лошото бе, че никога нямаше да й даде сърцето си. Това беше онази част от него, която отказваше да сподели с друг.

А Маги се нуждаеше.. не, поправи се той,

заслужаваше мъж, който да й е верен. Мъж, който никога няма да разбие сърцето й и да я кара да плаче.

Въпреки това, тялото му не го слушаше. Желаеше я с такава ожесточеност, че го болеше. Можеше да се закълне, че слабините му ще пламнат от горещината, която го бе заляла.

- И така, къде ни води това? - попита той.

- Страхувам се, че сме в безизходна ситуация.

- Не - отвърна той и положи ръка на рамото й. - И двамата знаем, че никога няма да те имам.

Защото никога няма да бъда мъжът, от когото се нуждаеш и по-скоро бих умрял, отколкото да те нараня.

- Знам - прошепна тя.

Брейдън я целуна леко по челото, обърна се и я поведе към лагера. Настроението и на двамата беше мрачно, всеки се опитваше да игнорира другия. Но беше трудно.

Като се замисли, беше невъзможно. Вкусът и мирисът й се бяха отпечатали в ума му, и всичко, което можеше да види, бе усмивката й. Всичко, което можеше да чуе, бе как простенва името му.

И Бог да му е на помощ, искаше повече.

Сладкото щастие, което можеха да изпитат заедно... Но Маги не беше от жените, с които се любиш и си тръгваш. Тя беше от жените, за които се жениш.

Би могъл...

Брейдън дори не остави ума си да довърши мисълта му. Никога нямаше да се ожени. Особено за жената, в която можеше да се влюби.

Маги прекара целия следобед в опити да избягва Брейдън, като даде най-доброто от себе си. Но как една жена може да избягва някой, който означава толкова много за нея?

Дори сега, докато той седеше от другия край на огъня до Син, без дори да я поглежда, можеше да почувства присъствието му точно толкова силно, колкото ако седеше до нея. Светлината от огъня играеше по лицето му, карайки очите му да изглеждат среднощно-черни като тези на Син.

Настроението му беше много сериозно след разговора им и на нея й липсваха веселите закачки. И повече от всякога й се прииска да бъде такъв тип жена, че да може просто да влезе там, да го съблазни в нощта и да бъде доволна от това, че я напуска на сутринта.

Може би братята й бяха прави. Искаше прекалено много от мъжа.

Но все пак, не беше ли в правото си да иска същото обвързване и привързаност, каквито един мъж иска от жена?

Ох, просто не й изглеждаше честно.

Неподозиращ за нейните мисли и коси погледи, Брейдън облиза мазнината от устните си по начин, който накара тялото й да се възпламени от желание.

Как можеше един мъж да е толкова прекрасен? И защо, о, защо не можеше да го изкара от ума си?

Тя отклони погледа си.

Но каква беше ползата? Все още можеше да види тези прекрасни зеленикаво-кафяви очи да се шегуват с нея. Чуваше го да я нарича „цветенце" и усещаше силните му ръце да бродят по най-съкровените места от тялото й.

Мъжът беше просто пагубно великолепен. И в този миг й се прииска никога да не го беше виждала. Можеше само да си представи мирните години, които щеше да опознае, ако не се беше опитвала да спечели вниманието му.

Син стана веднага след като приключи с яденето.

- Пак ще поема първата смяна. Вечерята й беше забравена, когато Маги

бързо се изправи, докато спомените от предишната нощ препускаха през нея. Последното, от което имаше нужда, е още веднъж да се събуди в ръцете на Брейдън.

Трябваше да направи нещо, за да остави разстояние между тях.

- Може би аз трябва да поема една стража? И двамата мъже я погледнаха все едно си беше изгубила ума.

И тя беше, но това бе извън темата. Още по-лошо, Брейдън й отправи знаеща, развратна усмивка.

- Без да се обиждаш - каза Син сухо, - Но предпочитам да оживея през нощта.

- Просто се опитвам да съм полезна - отвърна тя.

- Тогава се наспи добре - каза Син, като и обърна гръб.

На Маги й се искаше да притежава малко от сарказма на Син, за да излезе с подходящ, хаплив отговор, но всичко, което можеше да направи, бе да седне обратно и да се върне към храната си.

Брейдън прокара дяволито език по горната си устна, докато се изтягаше на една страна и я наблюдаваше над огъня. Тя погледна надолу и се опита да не забелязва как беше протегнал възхитително дългите си крака.

Той подпря глава на ръката си и погледна съблазнително към нея.

- Готова ли си за леглото, любов моя? И на теб ти липсваха тези шеги?

За какво си беше мислила?

Маги се пребори с детинската нужда да хвърли храната си по него. Как смееше да се шегува с нея по този начин, след като знаеше колко силно го желае, както и факта, че не можеше да има нищо между тях.

По пламъкът в очите му можеше да види, че го прави нарочно само за да я раздразни.

Точно тогава я обзе друга нужда. Такава да му върне жеста. Беше време той да се озове от другата страна на подобна тактика.

- Да - каза тя.

След което бавно, съблазнително приглади косата си зад дясното си ухо и му отправи изкусителна, подигравателна усмивка докато се навеждаше напред.

- А ти?

Той не отговори. Очите му леко се уголемиха, когато погледът му се насочи към малката част от бюста, която позата й му предлагаше.

- Нямаш си идея с какво си играеш - каза той, гласът му беше по-нисък с октава.

- Напротив, имам. - Тя сбърчи носа си към него, докато игриво хапеше долната си устна, имитирайки по-ранния му жест. - Никога няма да се натрапиш на жена, която не те желае, нали така?

- Разбира се, че не - отвърна той обидено. Тя седна на петите си и прокара бавно една ръка по връзките на ризата си.

- Тогава гледай колкото си искаш, защото това ще е единственото удоволствие, което ще получиш от мен.

За нейно смайване, той отметна глава назад и избухна в смях.

- О, Маги - каза той, след като стана по-сериозен. - Ако не те познавах по-добре, щях да се закълна, че си опитна малка кокетка. Сега отивай да спиш. Нямам желание да се чифтосвам с теб в гората. Но когато намеря легло...

Тя избяга толкова бързо, колкото я държаха краката. След това, което вече се беше случило, знаеше, че не може да му устои за дълго, ако я докоснеше.

А целувките му...

Със сигурност това беше достатъчно, за да накара една жена да забрави себе си.

Осъзнавайки достойнството на отстъплението, тя се настани пред огъня. Тъкмо беше започнала да се отпуска, когато Брейдън се присъедини към нея.

- Какво правиш? - попита тя бързо, докато си спомняше начина, по който усещаше тялото му, предпазващо я от земята.

- Донесох ти допълнително наметало - каза той, увивайки го около нея.

- Благодаря - прошепна тя, опитвайки усилено да не забелязва начина, по който миризмата му беше попила в тъканта. Или още по-лошо, начина, по който усещаше ръцете му, докато той приглаждаше материята около нея.

Когато я остави, можеше да усети как тялото й изстива.

Почувства как сърцето й се разкъса, когато се настани срещу нея. Разумната част от нея беше благодарна, но сърцето я болеше от загубата на неговата утеха. Въздъхвайки, тя се насили да се концентрира върху онова какво щеше да каже на МакДъглас, когато го срещне. Това беше относително безопасна тема. Такава, която отвличаше мислите й от Брейдън.

Поне за малко.

Тази нощ Маги спа с пълно изтощение. Събуди се точно след зазоряване, за да види как Брейдън гледа точно в нея, с неразгадаемо лице.

Смутена от вниманието му, тя приглади косата си с ръце и се почуди какво ли си мислеше той докато я гледа как спи.

- Добро утро - поздрави я той.

- Добро утро - отговори тя, избутвайки назад наметалото, докато ставаше. Погледна към мястото, където спеше Син, на няколко крачки встрани. - Трябва ли да събудя Син?

- Не и ако искаш да запазиш главата на раменете си.

Тя се намръщи на думите му.

Брейдън се придвижи, за да застане между нея и брат си. Вместо да се протегне, за да докосне Син или да проговори, той издърпа меча си със сантиметър извън ножицата, толкова внимателно, че въз въздуха прозвуча само лек едва доловим стържеш звук.

Но това беше достатъчно.

Светкавично бързо и с едно гладко движение Син се изправи на крака. С големия пръст на левия си крак той прихвана ножницата си и я изрита от земята към ръцете си, като извади дългия си меч от нея с бързо, грациозно движение и се завъртя с лице към тях.

Острието се озова на едва сантиметри от врата на Брейдън, докато Маги замръзна, прекалено уплашена, за да диша.

Лицето му беше смъртоносно и непроницаемо, но Син се отпусна, когато осъзна, че тя и Брейдън са го обезпокоили.

Син изруга.

- Наистина мразя, когато правиш така - каза той на Брейдън, прибирайки меча си.

Брейдън й отправи предупредителен поглед.

- Никога не го докосвай, когато спи. Или ако го направиш, се наведи.

- Ще го запомня.

Като че ли незасегнат от странните му действия, Син се протегна небрежно, след което се прозя.

- Все още ли няма знак от разбойниците? Брейдън поклати глава.

- Още не.

- Жалко. Изпитвам нужда да убия нещо. — Син ги изостави, за да се погрижи за собствените си нужди.

- Да убие нещо? - попита тя Брейдън, когато останаха сами. - Шегуваше ли се?

- Най-вероятно не - отвърна той сдържано. Тръпки се спуснаха по гърба й, когато се

извърна от Брейдън и сгъна наметалото си, след което го постави в багажа си. Син беше страшен мъж. Но все пак и Брейдън можеше да бъде такъв.

Прогонвайки ги от мислите си, тя се концентрира в следващата си задача.

След като Син се върна, мъжете й предоставиха уединение, докато Брейдън приготвяше закуската.

Брейдън гледаше с копнеж към дърветата, където Маги беше изчезнала. Беше прекарал половината нощ като просто я наблюдаваше. Гледаше начина, по който гръдният й кош се повдигаше и спадаше от дълбокото й, равно дишане. Начина, по който ръцете й грациозно се извиваха под главата й.

Начина, по който нежно се беше протегнала през нощта, за да се почеше по бузата и да потърка око като някое очарователно малко дете.Сънят правеше най-невероятни неща с нея. Омекотяваше напрегнатостта на лицето й и я караше да изглежда като непредсказуемо дяволче. Същото дяволче, което веднъж беше напълнило ботушите му с брашно. Той се засмя.

Кога беше минало времето?

В един момент бяха деца, тичащи заедно през обрасло с храсти поле докато гонят пеперуди, а сега тя беше пораснала. Превърнала се беше в силна жела, която го очарова.

И това привличане, което чувстваше към нея. Какво бе то? От къде се появи?

Трябва да бе изкушението от забранения плод, реши той. Знаеше, че не може да я има, затова я желаеше още повече. Да, това беше. Имаше смисъл за него.

Веднъж да се озоват около други хора и да намери друга жена, всичко ще стане нормално. Маги нямаше да навестява мислите му или да измъчва тялото му. Той щеше да бъде отново старото си аз, Брейдън, който караше бащите да раболепничат в сънищата си и жените да се кикотят при неговото появяване.

И все пак една част от ума му оспорваше това. Казваше, че тя го е променила. Че някак, по някакъв начин, той не беше същият мъж, какъвто бе, когато отпътуваха.

Брейдън отказваше да послуша този глас.

Не можеше да си го позволи.

Маги се върна в лагера и след по-малко от час отново потеглиха. Поговориха малко докато вървяха през гората, като непрекъснато внимаваха за крадци.

Докато денят си отиваше, небето над тях стана тъмно и страховито. Задаваше се буря и щяха да се нуждаят от заслон през нощта.

Неохотно, Брейдън ги поведе извън гората, към малко селце, изпълнено с оживление. Колибите, направени от пръти и кал, бяха отблъскващи и в центъра между тях имаше голям келтски кръст.

Когато доближиха непознатите хора, Брейдън погледна надолу към краката на Син. Предсказанието на Син се беше сбъднало и те действителност бяха потъмнели и вече не толкова очевидно бели.

Маги все още изглеждаше прекалено женствена за неговия вкус, но с малко късмет никой нямаше да забележи това и ако някой погледнеше към нея, те просто щяха да го препишат на младостта.

Надяваше се.

Докато я наблюдаваше, видя страха и трепета, които се настаниха на лицето й, когато погледът й стрелна хората и стегна хватката върху торбата си. Мразеше да я вижда изплашена. Нямаш от какво да се страхува, не и докато той беше там. Никога нямаше да позволи да й се случи нещо лошо.

Така че потърси начин да я накара да се усмихне.

- Чудя се дали тук може да се намери легло - прошепна закачливо до ухото й той.

Лицето й стана яркочервено при думите му.

- Сигурна съм, че няма нищо по-обещаващо от конюшня - промърмори под носа си тя.

Син отвори устата си, за да каже нещо, но Брейдън го хвана за ръката.

- Нито дума, братко. Не сме далеч от земите на МакАлистър и в този район, английският ти акцент бързо ще ги накара да ни прережат вратовете.

Син го стрелна арогантно с поглед, който крещеше: "Нека пробват ".

Обаче Брейдън не беше в настроение да се бие, и за щастие Син го изгледа, но сдържа устните си в плътна, сурова линия.

Брейдън застана пред тях и приближи мъж, който товареше сено в каруцата си.

Около четиридесетгодишен, мъжът имаше груби черти на лицето и изцяло сива

брада, изпъстрена само с малко кафяво. Макар че мъжът изглеждаше чист и добре поддържан, плейдът му в кафяво и жълто каре беше накъсан около ръбовете.

- Добър ви ден, сър - поздрави Брейдън мъжа. Мъжът спря товаренето и го погледна подозрително.

- Кои сте вие?

Брейдън отговори без колебание.

- Името ми е Шон.

- И кого следвате?

- Юън от клана МакЛукас. Сребристите очи на мъжа се присвиха още

повече.

- Никога не съм чувал за него.

- Ние сме от островите - каза Брейдън. - Аз и братята ми сме на път за земите на МакДъглас, за да видим сестра ни и новороденото й бебе. Ще бъде чудесно, ако можем да намерим къде да отседнем през нощта.

Старият мъж прие думите му със смях.

- Земите на МакДъглас, казвате? Обзалагам се, че няма да прекарате добре там.

- Как така?

Старецът почеса брадата си.

- Сестра ми е омъжена в МакДъглас и чух от зет ми, че тя и останалите жени от клана са превзели замъка от мъжете. Стояли на бойниците като група амазонки и заплашват да залеят с катран всеки мъж, достатъчно глупав да се осмели да се приближи към тях, докато МакДъглас не сложи край на враждата с МакАлистър.

Брейдън се престори, че не може да повярва.

- Не думай?

Лицето на мъжа потъмня.

- Да. Има някакво зло, демонично нещо, дето е обладало жените. Чух, че МакДъглас е подал петиция до епископа за прогонване на зли духове.

- За да е сигурен - каза Брейдън, след което се усмихна развеселено към Маги, чийто страни изглежда се бяха зачервили повече, отколкото преди няколко минути. - Представи си жена, която не иска мъжа си. Светците да ни закрилят.

Мъжът кимна сериозно, след което настроението му се разведри малко. Обърна се, за да продължи товаренето на сено.

- Старият Шеймъс дава под наем на непознати. Проклет глупак е той. Ще намерите неговото жилище близо до конюшнята.

- Благодаря ви - каза Брейдън, след което се обърна и поведе Маги и Син към южния край на селото, където беше конюшнята.

- Шон? - прошепна въпросително Маги, когато той мина покрай нея.

- Не искам да поемам риск с името Брейдън, за да не остане в спомените на някой.

- Бързо мислиш - съгласи се тя.

Когато наближиха до конюшнята, Брейдън се насили да не присвие устни. Домът на старият Шеймъс беше чист колкото кочина.

И все пак, щеше да ги предпази от дъжда, а и последното нещо, от което имаха нужда, беше да умрат от настинка преди МакДъглас да има шанса да ги убие.

Той намери Шеймъс извън къщата му, вадещ вода от кладенеца. Старецът спря при тяхното приближаване и ги погледна с голяма резервираност.

- Нямам легла за три високи момъка - каза той, след като Брейдън го попита за място, където да отседнат. - Но имам обор, ако искате да го използвате.

Маги му отправи самодоволен поглед, който гласеше: "Казах ли ти?"

- Не е луксозно - продължи Шеймъс, - Но е придружено с ядене и ще ви предпази от дъжда.

Наистина щеше. И ако се съдеше по миризмата, идваща от мъжа, оборът щеше да е за предпочитане.

- Колко? - попита Брейдън.

Старецът потърка брадичка замислено, докато ги оглеждаше с преценяващ поглед.

- Безплатно, ако вие, момчета, нямате нищо против да свършите малко къщна работа за мен.

Брейдън забеляза напрегнатия израз по лицето на Син. Можеше да каже, че брат му по-скоро ще се изправи срещу дъжда, отколкото да слугува на шотландец. Наистина, като познаваше Син, беше чудо, че не се беше превърнал в неустрашим войн и не бе започнал да разрушава цялото село.

Щеше да се оправя със Син по-късно. За сега трябваше да бъдат практични.

- Звучи добре - каза Брейдън. - Какво можем да направим за вас?

- Има купчина с дърва отзад, които трябва да се насекат и ограда, която трябва да се поправи.

Брейдън потупа Син по гърба и тръгна към мястото.

- Ще се залавяме за работа тогава - каза Брейдън на Шеймъс, докато ги отвеждаше.

- Ей, момчета? - извика Шеймъс, спирайки го насред крачка.

Брейдън се обърна да го погледне.

- Какви са имената ви?

- Аз съм Шон, а това - той махна към Маги, - е брат ми Джеймс и - посочи към Син - Дървон.

Шеймъс ги огледа предпазливо.

- Те не говорят много, а?

- Няма много какво да кажат - отвърна Брейдън.

Той изглежда прие това.

- Добре тогава, но искам да ви предупредя тримата да си държите ръцете далеч от дъщерите ми. Може и да съм стар, но имам лък и лопата, и никой тук няма да го е грижа какво правя с повечето от вас.

- Да, сър - отвърна Брейдън, опитвайки се да потисне смеха си при предупреждението. Син никога не би сложил ръка на някоя от дъщерите му, а Маги...

По-добре дори да не мисли за това, за да не избухне в смях.

- Дали да нацепим дървата първо? - попита ги Брейдън, докато ги водеше към малкия участък зад къщата.

- Да, сър, Ваше заднище - подигра се Син с нисък тон. - По-скоро бих...

- Хрумна ми - каза Брейдън, прекъсвайки го, - че се предполагаше да си ням. - Той погледна към Маги. - Някога срещала ли си ням, който да говори повече?

Маги не изглеждаше ни най-малко развеселена. Не каза нищо, когато Брейдън пусна торбата си, след което грабна брадвата от дънера, където старият фермер я беше забил.

Ярост тлееше върху лицето на Син, когато той взе друга брадва от земята и погледна към Брейдън, който почти очакваше брат му да запрати брадвата по главата му.

Вместо това Син се завъртя на пети и разсече голяма цепеница на две с един гневен удар.

Клатейки глава към Син, Брейдън грабна друго парче и се зае за работа.

Маги остана назад, докато те започнаха да цепят големите парчета дърво на подпалки за огън. Сърцето я заболя, когато си спомни предупреждението на фермера относно дъщерите му.

Защо, о, защо не можеше мъжа да има синове?

Може би те са грозни?

Маги се спря на тази мисъл. Да, може би бяха беззъби като фермера и високи, набити жени с брадавици и белези от сифилис, които изобщо нямаше да изкушат Брейдън.

Сграбчвайки тази надежда, тя премести наляво една от големите цепеници, но Брейдън я спря.

- Можеш да вземеш подпалките. Остави на нас големите парчета.

Без звук, Маги остави цепеницата и вдигна по-малките парчета, после ги отнесе до купчината с дърва за огрев близо до къщата, направена от плет и глина. Обръщайки се назад към Брейдън и Син, тя се спря, за да наблюдава мъжете със страхопочитание, докато вдигаха тежките брадви и сечаха цепениците с лекота. Фин блясък вече покриваше телата им и тя не можеше да се спре да не зяпа начина, по който ризата на Брейдън се опъваше по мускулите му всеки път, когато връщаше брадвата обратно.

Хипнотизирана, тя сви ръце в юмруци, докато се бореше с нуждата да докосне издутите мускули на ръката му. Или да отметне влажната му черна коса от челото.

0, този мъж беше великолепен и разсейващ за нейното благосъстояние.

Желание се сви в нея по начин, който никога не бе познавала преди. Сега, когато беше вкусвала Брейдън, беше като някой пристрастен пияница, искащ още ейл. За пръв път в живота си разбираше обсебването. Разбираше истинското желание за мъж.

И небето да й е на помощ, но тя го искаше повече откогато и да било.

Точно, когато беше сигурна, че няма да издържи повече, почувства косъмчетата отзад на врата й да настръхват. Тръпки от лошо предчувствие се спуснаха надолу по гръбнака й.

Някой ги наблюдаваше. Беше сигурна в това.

Почти очаквайки да намери крадци, Маги погледна и видя привлекателна девойка на около двадесет да ги наблюдава внимателно.

Когато девойката осъзна, че Маги я е забелязала, се усмихна широко, показвайки пълен набор от перфектно бели зъби и докато си играеше с дълга, руса плитка, отправи към Маги съблазнителен поглед, който щеше да накара всеки мъж да изпъчи гърди с надменен интерес.

Проклет да е късметът й! Девойката беше повече от привлекателна, тя беше очевидна красавица.

Точно тогава към момичето се присъединиха четири също толкова привлекателни девойки, на различна възраст, прецени Маги, от тринадесет до над двадесет години.

Маги изстина.

О, дявол го взел, сега бяха в беда, осъзна тя. Познаваше погледа върху лицата на жените. Гладни за мъж.

Маги преглътна от страх. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе една от девойките да дойде и да опипва тялото й, и да разбере, че си приличат повече, отколкото някоя от тях подозира.

Още по-лошо, докато ги гледаше Маги знаеше без съмнение, къде щеше да прекара нощта Брейдън. И със сигурност нямаше да бъде нейната възглавница.

Зрението й се замъгли от мисълта Маги грабна малка купчина от подпалки и ги остави до купчината при останалите.

- Извинете - каза най-възрастната девойка, докато най-безсрамно се приближаваше към тях. Светлорусата й коса светеше дори в мрачния ден, а пропорциите й бяха от типа, по който братята на Маги често мечтаеха. - Аз и сестрите ми си помислихме, че може да искате питие.

Момичетата се закикотиха, когато се приближиха и подадоха на всеки по чаша с ейл. Маги взе чашата и бързо остави няколко крачки между себе си и девойката, която й я подаде.

Момичето издаде устни напред в очевидно често практикувана муцунка, но Маги не можеше да я е грижа по-малко, докато се обръщаше към Брейдън.

Той взе чаша от най-голямата. Приятно закръглената девойка подпря хълбок на най-близкият дънер до Брейдън, докато галеше дръжката на брадвата по неприличен начин и го гледаше жадно.

- Тъкмо казвах на сестрите си, колко е хубаво да имаме толкова силни... - погледът на блондинката се спусна по гърдите на Брейдън, където жълтата му риза беше влажна от потта, - мъже наоколо, за да помогнат с домакинските задължения.

Очите на Брейдън потъмняха спекулативно и още по-лошо, той се усмихна.

- И как ви е името?

- Тара - каза тя, измърквайки името си. Маги почувства внезапна нужда да отскубне

всеки кичур руса коса от главата на младата жена.

- Тази нощ ще направя тюрлюгювеч - продължи Тара, - само за вас. - Протегна се и докосна гърдите на Брейдън.

Брейдън хвърли бърз поглед към Маги, която го гледаше с пълната сила на неодобрението си.

Усмивката изчезна от устните му и той махна ръката на Тара от гърдите си.

- Сигурен съм, че ще му се насладим. Сърцето на Маги още я болеше, докато се

питаше дали той би си направил труда да махне ръката на младата жена, ако тя не стоеше там и ги наблюдаваше.

Тара дръпна бавно ръката си, за да я потрие бавно по ключицата си, докато спускаше погледа си по цялото тяло на Брейдън, спирайки се за кратко на мястото, където се събираха бедрата му.

- Сигурна съм, че ще се насладите - каза тя, гласът й пресипна от двусмисленото предложение.

Маги се обърна с гръб към двамата, неспособна да остане повече.

Нека да вземе уличницата. Маги имаше по-важни неща да свърши, като например да събере тези глупави подпалки за огън, така че двамата със Син да имат покрив над главите си, докато Брейдън флиртуваше с тази уличница.

Маги пусна шумно подпалките и се обърна за още.

Тя улови погледа на Брейдън. Между тях се насъбра напрежение, докато се гледаха неподвижно един друг за една дълга минута.

- Ха така! - извика Шеймъс, когато дойде отстрани на къщата и наруши мълчаливата им размяна на погледи. - Какво праните навън, момичета? Казах ви, че трябва да стоите вътре докато момчетата работят.

- Но, тате - възпротиви се Тара, отстъпвайки настрани от Брейдън, - ние само си помислихме...

- Знам какво сте си мислили, и по-добре е да се прибирате вътре. Може и да сте пораснали, но все още сте ми дъщери и имам хубав камшик за задните ви части, ако не ме слушате.

Тара издаде долната си устна, след което неохотно се подчини на баща си.

Шеймъс им хвърли злобен поглед, докато не видя купчината с подпалки.

- Това трябва да ми стигне през зимата! — каза той весело. - Сега, ако видите онази ограда, аз ще се погрижа за храната ви.

Брейдън не помръдна докато Шеймъс не си тръгна.

Поне имаше благоприличието да изглежда засрамен докато се приближаваше към нея.

- Маги...

- Недей - каза тя, прекъсвайки го. Той не трябваше да й обяснява. Тя знаеше.

Ха-ха. Чу жестокият, подигравателен смях на момчетата от клана й, докато й се присмиваха. Жени като нея не завъртаха главите на мъже

като Брейдън.

Поне някъде другаде, освен в мечтите й. - Има работа за вършене - каза тя и го заобиколи.

Той въздъхна, после ги поведе към счупената ограда.

Син й се намръщи, когато тя мина покрай него. - Какво? - попита тя,

Син започна да говори, после стисна челюст и погледна Брейдън.

Маги се почувства все едно е вдигнала длани в зашита. Видът на Син беше обвиняващ. Макар, че защо би я обвинявал за каквото и да било, тя не можеше да си представи. Не беше направила нищо нередно.

Брейдън беше онзи, който се нуждаеше от наказание. Поведението му бе жалко. О, дявол го взел, така или иначе. Скоро щяха да стигнат до МакДъглас и нямаше да се налага да се притеснява посече за това. Тогава тя можеше да се прибере у дома и Брейдън щеше да е свободен да мята похотливи погледи на всички хубави девойки, които привлекат интереса му.

Освен това, не се нуждаеше от мъж. Никога В живота си не се бе нуждаела. Всичко, което правеха, бе да поглъщат храна без дори да благодарят, да се оригват и да подсмърчат.

Ами да, щеше да е по-добре с прасе за домашно животно.

И все пак, дълбоко в сърцето си, не вярваше в думите си. Защото знаеше истината. И дори грубостта на мислите й не можеше да я предпази от желанието й. Защото тя го харесваше. Искаше Брейдън за себе си и мисълта, че той може просто да я отпрати и да претендира за друга жена, нараняваше същността й.

Натъжена, Маги се присъедини към мъжете при оградата и заработиха в мълчание.

Веднага след като оградата беше поправена, Шеймъс им донесе храна.

Едва успяха да влязат в обора с чиниите, преди да се отприщи бурята. Син затвори вратата, когато звънна светкавица и тежки капки затропаха по дървото.

Маги спря и огледа мрачната вътрешност, докато Брейдън палеше два фенера.

Вътрешните, дървени части на обора бяха избелели до светло жълто-кафяво, но сградата изглеждаше в добро състояние. Две крави мучаха от загражденията си вдясно от нея, а стара кранта дъвчеше от сеното си вляво. Имаше четири по-хубави коня, струпани в голямо заграждение в задната част на обора.

Брейдън ги поведе към средата на обора, където бали със сено можеха да им осигурят импровизирани маса и столове. Той седна на най-близката до вратата, докато Син седна от лявата му страна. Маги взе най-малката бала, най-отдалечена от вратата и постави чинията си върху нея.

Докато ядяха мълчаливо, дъждът биеше по покрива и се чуха още гръмотевици.

- Хубаво е, че спряхме тук - каза Син след няколко минути.

- Да - съгласи се Брейдън. - Иначе щеше да * отвратителна нощ.

За Маги, тя вече беше такава. Когато приключиха с яденето, Брейдън събра чините и чашите.

- Ще върна тези на Шеймъс.

Маги присви очи към него и към лъжата, която изрече. Той наистина ли си мислеше, че тя е толкова глупава, за да не разбере какво планира?

- Какво? - попита невинно Брейдън, когато срещна очите й.

Отклонявайки поглед, Маги не каза нищо, когато той поклати глава към нея и излезе. Ако той беше толкова глупав, тя наистина нямаше какво да му каже.

Все пак се разгневи. Той наистина ли си мислеше, че тя не знае какво планира да прави? Няма да върне посудата на Шеймъс; Тара беше тази, към която се беше насочил.

Проклет да е!

- Защо не го удари и да приключиш с това?-попита я Син веднага след като останаха насаме.

Маги погледна към него, за да го види как се протяга на собствената си бала сено.

- Моля?

Син събу ботушите си и протегна крака.

- Ако погледите имаха силата да убиват, Брейдън можеше да * размазан целият по онази стена.

- Точно така - свадливо отвърна тя, - вземи страната на брат си. Все пак това е в реда на нещата за вашия пол, да се перчите около всичко, което е облечено в пола.

С величествено цупене, Маги игнорира Син докато вадеше наметалото, с което спеше от чантата си. Тя се замъчи да си направи лег-

до и докато работеше, болката й по Брейдън се разрасна докато сълзи не избиха в очите й и се спуснаха по бузите й. Ядосано тя ги изтри.

- Маги - каза Син с нежност в гласа си, на каквато тя не мислеше, че е способен. - Защо не кажеш на Брейдън как се чувстваш?

- Защо? - попита тя, гласът й се пречупи от ридание. - За да може да се смее? Или още по-лошо, да го имам за една или две нощи, нещо, което моме да получи всяка жена. Не разбираш ли?

Хвърляйки ботушите си настрана, Син се засмя горчиво.

- Ти питаш мъж, който никога не е познал любов или нежност дали разбира или не, нуждата ти да се чувстваш специална? Разбира се, че знам. Но докато осъждаш Брейдън за това, което може би върши, нека те попитам нещо. Някога опознавала ли си го истински?

Маги подсмръкна и го погледна сякаш беше побъркан.

- Разбира се. Познавам го през целия си живот. Син изсумтя.

- Не, не го познаваш. Може да си го виждала през целия си живот, но никога не си го опознала наистина. Ако беше така, щеше да знаеш колко глупави са страховете ти.

- Какво имаш предвид? Погледът на Син се напрегна.

- Ако истински познаваше Брейдън, тогава щеше да знаеш, че той по-скоро ще се изкорми, отколкото да нарани някой, когото обича.

- Какво общо има...

- Помисли за това, Маги.

Тя го направи, но в този момент се почувства напълно глупава за това, че нямаше никаква идея за какво говори той.

- Като най-малкият от пет вироглави момчета - продължи Син, - Брейдън се научи да преговаря за мира между нас. Ако удариш един от нас, ние ще отвърнем незабавно, без да се замислим. Ако вдигнеш юмрук или меч на Брейдън, какво прави той?

Маги не се поколеба с отговора си.

- Опитва се да го разубеди да го използва.

- Да, но страхливец ли е той?

- Не - отсече отбранително тя. - Не мисля, че някога е бягал от битка.

- Точно така. И знаеш ли защо е такъв? Тя поклати глава.

- За разлика от мен, Брейдън не обича да наранява никой.

Син все още не й казваше нищо, което вече да не знае и нищо от думите му нямаше значение за това защо беше ядосана на Брейдън.

- Какво общо има това с факта, че е женкар?

Син въздъхна сякаш й беше разгневен. Макар че защо трябваше да е така, тя не можеше да предположи. Все пак, той беше онзи, който беше потаен. Тя просто се опитваше да следва логиката му.

- Кажи ми - каза той, - с колко жени мислиш, че е бил той?

- По всички сметки, които съм чула, почти всяка жена в Килагарайгън, Лондон и почти всяко място, което е посещавал.

- Чий сметки?

- На жените, които се перчат около него.

- Никога ли не си се замисляла колко странно е, ако е бил с всички тези жени и все пак няма нито едно копеле, което да се скита наоколо?

Маги замръзна докато приглаждаше наметалото върху сламата. Никога не беше обмисляла това.

- Но той никога не е отричал.

- Разбира се, че не е. Той е мъж.

Тя прекара през ума си всичките години, през които го беше познавала. Времето, когато го беше спасила от нападналите го девойки от селото. Дори случката днес и начина, по който Тара беше тръгнала след него.

Като се замислеше, тя рядко го беше виждала действително да преследва жена. През повечето време, той бягаше от тях.

- Да не би да ми казваш, че той няма жени? - подозрително попита тя.

Син се засмя.

- Не. Сигурен съм, че има много, но мисля, че някои сметки са силно преувеличени. Лично аз знам той да е бил с три жени успешно.

- Успешно?

- Да, като се има предвид репутацията му съм забелязал, че повечето братя и бащи се грижат да го държат под око, както и жената, която е около него. Повечето от срещите му биват прекъсвани дълго преди той да може, как да кажем, да приключи със сделката.

Сега, като се замисли за това, тя самата знаеше доста такива случаи. Наистина някои от най-пикантните прекъсвания правеше селските клюкари щастливи за седмици наред.

- Защо ми казваш това? - попита тя.

Той отклони поглед, докато разкопчаваше меча от бедрата си и го поставяше до себе си.

- Защото Брейдън те харесва. Повече, отколкото някога съм го виждал да харесва някоя друга и не мога да стоя и да го гледам толкова погрешно преценен. Мисля, че ти дължиш и на двама ви шанса.

Той срещна погледа й.

- Знаеш ли, Маги, Брейдън не може да промени начина, по който изглежда, или да спре жените, които тичат след него. Но той по-скоро би отрязал ръката си, отколкото да нарани някого, когото обича.

Най-накрая тя разбра какво беше имал предвид той по-рано.

- Казваш, че той никога няма да се отклони от правия път?

- Не и ако те обича. Вярвай ми, познавам брат си достатъчно добре, за да кажа, без никакво колебание, че никога не би напуснал жена, която обича истински, заради друга.

- Но той не ме обича — каза тя и гласът й се пречупи.

- Сигурна ли си в това?

Въздухът на Маги заседна в гърлото й. Да не би той да загатваше...

Със сигурност не. Защо, за Бога, Брейдън би имал някакви нежни чувства към нея?

- Да не казваш, че той ме обича? - колебливо попита тя.

- Не съм сигурен - отговори честно той. — Но знам, че се държи различно, когато е около теб, повече, отколкото край друга жена.

- Различен как?

Син сви рамене.

- Трудно е да се обясни точно. Просто е по-спокоен с теб. Закача те по начин, по който никога не съм виждал да задява някоя друга.

- И как аз ще знам, ако той ме обича? Син отново се засмя горчиво.

Погледна нагоре, все едно се обръщаше към самият Господ.

- И отново тя пита мъж, който никога не е познавал любов - измърмори той. После по-високо каза: - Как някой някога узнава дали е истински обичан или не? Просто ще трябва да поемеш риск и да провериш.

Той я обгори със силата на погледа си.

- Но мога да ти кажа едно: Ако някой тръгне след нещо, което аз искам, няма да стоя и да подсмърчам за това. Ще предприема действие по въпроса.

Той я огледа със студен поглед.

- Мислех, че си боец. Или просто имаш желание да се откажеш от мечтите си?

- Имам желание да се боря - отвърна тя. Да, точно така беше.

Изправяйки гръб, тя стана на крака и тръгна да търси Брейдън и неговата блудница.

Защото ако имаше някаква истина в думите на Син, тогава тя може би имаше шанс с мъжа на мечтите си. И ако това беше истина, тогава нямаше да спре докато не го отведе пред олтара.

Оу, какъв голям, хубав мъж сте - измърка Тара докато вземаше чиниите и чашите от Брейдън и ги остави до задната врата на къщурката си.

Брейдън й се усмихна докато тя затваряше вратата и излезе под малкия навес, който предпазваше задната врата от дъжда. Имаше малко място, но лесно побираше двама им.

Светлината от прозореца на къщурката осветяваше мястото достатъчно, че да могат да се виждат.

Проблясък от светкавица освети лицето й и тъмния глад в сините й очи.

Да, щеше да вкуси малко от рая за няколко минути и нямаше търпение да сложи край да въздържанието си.

Брейдън подпря ръце на рамката на вратата над главата на Тара и остави погледа си да скита по чувственото й тяло. Тя притежаваше извивки, които можеха да докарат мъжа до лудост. Големи, сочни гърди, където мъж може да зарови лице и ръце, наред с други неща, и тънка,

съблазнителна талия. Бедрата й бяха оформени нежно и по начина, по който се триеше я него, можеше да кажи, че тя знае някой и друг начин да достави удоволствие на един мъж.

И тогава се случи немислимото, когато тя плъзна длан по гърдите му.

Тялото му не реагира.

Не, не можеше да бъде!

Усмивката му угасна незабавно.

Тара притисна гърдите си към неговите и сложи ръце около врата му. Дишаше в ухото му, разбърка влажната му коса, преди да обхване меката част на ухото между зъбите си и да прокара езика си по края му.

Обикновено такива действия щяха да накарат главата му да се замае и щеше трескаво да я освободи от дрехите й.

Но тази нощ...

Добре, не можеше да каже, че не е приятно, защото беше. И все пак някак си, не го удовлетворяваше. Още по-лошо, тялото му само малко се раздвижи. Беше далеч от горящите слабини, които имаше през последните няколко дни.

И точно в този момент, разбра защо.

Той искаше Маги.

Свети Боже! Напрегна всички сили да не изругае високо, докато Тара прокарваше нокти надолу по гърба му. И нищо не се случи. Нямаше тръпки, нямаше...

Добре, тялото му малко се съживи, когато тя потри ръка в слабините му. И все пак, не беше същата реакция, която беше имал последната нощ, когато Маги закачливо му беше показала скромната си, напълно облечена цепка на бюста си.

Твърдо решен да се докаже на себе си, Брейдън обхвана брадичката на Тара с ръка, наведе главата й назад и я целуна дълбоко.

Тя посрещна напълно целувката му с практикувана лекота на жена, която беше опитна в изкуството на правенето на любов. Можеше да достави удоволствие на мъжа, нямаше никакво съмнение в това.

Но все пак тялото и умът му оставаха болезнено незаинтересовани.

Това, което наистина искаше, беше смела, невинна целувка на червенокоса палавница. Жената в ръцете му не беше нищо повече от беден заместител и тялото му го знаеше.

Да се продъни право в Ада!

Как можеше да желае толкова силно Маги? Подлудяваше го. Беше инат, упорита и последното нещо, което искаше, бе да достави удоволствие на мъж.

И все пак....

Аз съм глупак! Тъп, проклет глупак, който заслужава да му откъснат главата от раменете. Внезапно прегръдката му с Тара заизглежда безвкусна и противна. Презряна. И ако Маги научеше някога за това, то щеше да я съсипе.

- Не мога да го направя - каза той и се отдръпна от Тара.

Не, не можеше, не и докато истинският обект на желанието му чакаше в обора с брат му.

- Тате е вече в леглото - измърка Тара. — Никога няма да разбере. - Тя се протегна за връзките на ризата му.

Брейдън хвана ръцете й със своите и отстъпи крачка назад.

- Ти си красива девойка - каза й той. - Но се боя, че умът ми е някъде другаде тази нощ.

Тара облиза устни подканващо.

- Мога да те накарам да забравиш всичко за тази, която държи мислите ти.

Как му се искаше да беше така.

- Лека нощ, Тара - каза той, освобождавайки я и се запъти към обора. И с всяка стъпка, която правеше под проливния дъжд, проклинаше себе си и Маги.

Какво щеше да прави?

Мили Боже, обичаше ли я вече?

Не, изрева умът му. Не можеше да я обича. Отказваше да си позволи да обича жена. Любовта правеше мъжа слаб. Правеше го сляп и глупав.

Какво, ако един ден го помоли да се отрече от кръвта си, както майка му беше направила с баща му? Или както беше направила Айзабел с Киърън и Юън?

Това беше похот, реши той. Той едва беше опитал вкуса на Маги и му беше харесал.

Лошото беше факта, че знаеше, че не може

да я вкара в леглото си, за да я изкара от ума си. Никога нямаше да вземе това от нея.

Отхвърляйки глава назад, му се искаше проклетата светкавица да го повали мъртъв там, където стоеше. Защото нямаше начин да се измъкне и мир, който да постигне.

Дъжда обсипваше тялото на Маги, на практика я заслепяваше и мокреше дрехите й, когато тя напусна обора и тръгна през двора към къщата.

Беше сигурна, че ще намери Брейдън с една от девойките. И имаше много добра представа коя от тях се е обвила около него.

Стиснала зъби, за да отклони болката, тя заобиколи зад ъгъла на обора.

Шумни крясъци привлякоха вниманието й.

Поглеждайки бързо през дъжда тя видя две форми да се бият наблизо. Изглежда бяха две фермерски животни, без съмнение, правещи нещо, което тя не трябваше да прекъсва.

Маги тръгна да ги подминава, когато блясък от светкавица й показаха очертанията на мъжко тяло.

Зашеметена, тя замръзна, неспособна да повярва на очите си.

Докато светлината от друга мълния не освети отново и тя видя мъжът да дърпа малко четириного животно.

Маги се усмихна. Щеше да познае тази

добре оформена мускулеста фигура навсякъде. Дори, когато беше вир-вода и дърпащ някакво бедно, безпомощно животно.

Маги забърза към тях, за да види малка овца хваната в оградата. Брейдън беше коленичил в калта, докато се опитваше да освободи малкото добиче.

Облекчение се изля в нея при гледката. Не беше в ръцете на друга жена! Искаше й се да се разплаче от щастие. Той само се беше спрял да освободи животното.

Тя се затича към него.

- Какво правиш навън? - попита той, когато тя спря до него.

Несклонна да признае подозренията си, тя смени темата.

- Мога ли да направя нещо, за да помогна?

- Да, прибирай се вътре, преди да умреш от настинка.

Едва се сдържа да не го целуне. В този момент той беше по-хубав за нея, отколкото е бил някога преди и се почувства ужасно, че така погрешно го беше преценила.

- Нека да видя дали не мога да помогна. — Тя клекна и се протегна към овцата.

- Дръж я неподвижна - каза Брейдън, като стана, после се наведе над преградата, за да освободи задният крак на животното.

То рязко се дръпна и изблея отново. Повдигайки парче дърво, което беше паднало, Брейдън най-накрая го освободи.

Овцата се освободи, затича през двора и изчезна в нощта.

- Трябва да те вкараме вътре - каза Брейдън, хвана я за ръка и тръгна обратно към обора.

О, как искаше да извика! Той беше толкова добър, мил мъж.

Син беше прав. Брейдън беше идеалният й герой.

Брейдън й отвори вратата и двамата влязоха в миришещия на мускус обор.

- Измръзнала си до кости - сопна й се Брейдън, докато тя трепереше вътре точно до вратата. - Какво си мислеше, като излезе навън?

Тя отговори, като изкиха.

- Наздраве - каза той, донесе наметало и я уви в него. Подкара я към единственото празно отделение зад четирите коня. - Сега махни тези дрехи, преди да си се разболяла.

Усмихвайки му се, Маги кимна и отиде зад вратника, където можеше да получи малко усамотение. Чу Брейдън да крачи, но не вдигна поглед, за да види къде е.

- Защо не я спря? - поиска да узнае Брейдън от Син.

Маги се намръщи на гнева, който се долавяше в тона на Брейдън. Беше толкова нетипично за него да бъде ядосан, особено за нещо толкова просто като да се понамокриш за минута.

- Не помислих за това - отвърна Син с равен и спокоен глас.

- Добре, а трябваше.

- Успокой се, малки братко. Не ме е грижа за тона ти. - Този път тя чу нотката на предупреждение в гласа на Син.

Брейдън изръмжа към брат си.

Маги бързо махна мокрото си наметало и жълтата риза с връзки, после се уви в сухото наметало. Тя застана на върховете на пръстите си, за да помоли някой от мъжете да й донесе нова риза, но думите замръзнаха на устните й, когато видя гърбът на Брейдън.

Неговият гол гръб.

Устата й пресъхна, докато очите й пируваха с голата, загоряла кожа, която блестеше на светлината на свещите. През целият си живот беше знаела, че Брейдън е добре оформен, но никога не бе предполагала колко точно е чудесно тялото му.

Изобилие от бронзова плът беше обтегната над мускули толкова твърди, че я караха да гори.

Неосъзнаващ вниманието й, Брейдън продължи да говори на Син, докато пускаше наметалото си и оголи цялата задна дължина на тялото си към нея.

Главата й се замая и тя се притесни, че може да припадне. Беше великолепен, абсолютно разкошен! И без значение колко усилено се опитваше, не можеше да отдели погледа си от стегнатите му, златисти задни части, които молеха за женска милувка.

Тя сложи ръка на заграждението, за да се подкрепи. Нажежено до бяло желание мина

през нея, докато мислено прокарваше длан надолу по гърба му и усещаше тези стегнати мускули да играят по дланите й. Докосваше тези твърди крака, който бяха затъмнени от тъмни, къси косъмчета.

Гърдите й се стегнаха докато горещина и желание я заливаха.

Обърни се, умоляваше безмълвно тя, жадувайки да го погледне целия.

Ако отпред изглеждаше поне наполовина толкова добре, колкото отзад...

Брейдън обърна главата си и я улови как го зяпа. Маги се задъха от паника, когато погледът му задържа завладяващо нейният.

Вместо да се засрами от голотата си, Брейдън й се усмихна бавно и дяволито.

Лицето на Маги пламна и тя бързо приклекна зад ограждението. О, небеса, беше я хванал!

Покри лицето си с ръце и си пожела да потъне в пода.

О, мили Боже, о, мили Боже!

- Имаш ли нужда от нещо? - подигравателният глас на Брейдън я достигна.

- Имам нужда от риза - извика тя, като й се искаше да бе направила това и първия път. Защо, о, защо беше подала глава над заграждението?

Няколко секунди по-късно Брейдън й донесе една.

Дяволитата усмивка на лицето му я ужаси.

- Има ли нещо друго, от което да се нуждаеш? - попита я той.

Отвръщайки поглед настрани, Маги тръсна глава. Никога нямаше да е способна да го погледне в лицето отново.

- Това е всичко, от което има нужда. - Сигурна ли си?

- Напълно.

- Ако си сигурна, тогава. имам предвид, че мога...

- Добре съм - прекъсна го рязко тя. После направи грешка да погледне отново нагоре.

Блестящият, закачлив поглед в очите му накара дъхът й да спре. Мошеникът си играеше с нея.

- Ти, негодник мръсен - каза тя, но въпреки усилията, които положи, собствената й усмивка се разля.

- Мръсен? - игриво попита той,

И когато прокара поглед по тялото й, тя твърде остро осъзна факта, че беше облечена само с тънкото наметало в червено и черно, заметнато около раменете й. Небеса, на практика беше гола и той беше точно пред нея!

Смутена, тя се опита да се прикрие.

- Може ли да се облека? - попита тя. Той повдигна вежда към нея.

- Не знам за това. По-скоро се наслаждавам на гледката да си тук.

Тя използва ризата, за да покрие голите си рамене.

Той се засмя на безсилните й опити да се

покрие.

- Обличай се - каза й, след което й обърна гръб.

Въздъхвайки с облекчение, Маги бързо се облече и напусна заграждението.

Без дума или поглед, Син мина покрай нея и се качи на тавана на обора.

- Какво прави той? - попита тя Брейдън, когато се присъедини към него.

- Оставям ви насаме — отговори отгоре глухият глас на Син.

Брейдън вдигна поглед към дървените греди над главите им.

- Все едно има значение, след като знаем, че можеш да чуеш всичко, което кажем?

- Да, добре, аз съм извратен, не воайор. Брейдън се засмя. Обаче Маги не се развесели от преситените думи на Син.

Окачи мокрото си наметало и риза на вратата на заграждението, където бяха кравите.

Брейдън се придвижи и застана зад нея, толкова близо, че тя можеше да го почувства. Обърна се и го видя да държи друго наметало. Очите му бяха тъмни и примамващи, той използва наметалото, за да подсуши косата й.

Маги не можеше да помръдне, докато чувстваше силните му длани да потриват дрехата о главата й в чувствен ритъм, от който й секваше дъха. Тръпки минаха по нея, когато си спомни за гледката на голия му гръб.

В този момент тя искаше да го целуне. Повече, отколкото когато й да било преди. Докато той не проговори:

- Сега, кажи ми какво правеше навън? Очите й се отвориха, когато ръцете му спряха да подсушават косата й.

Без желание да му позволи да разбере, че го е подозирала в такова мошеничество, тя отклони поглед към пода.

- Нищо.

- Нищо? - попита невярващо той. - Какво, просто почувства нужда да се разходиш под поройния дъжд?

Той наведе глава докато не улови погледа й.

- Излязла си, за да ме шпионираш, нали? Откъде знаеше?

О, мъжът беше избрал страхотно време, за да започне да проявява интуиция!

- Какво те кара да мислиш така? - уклончиво попита тя.

- Инстинкт. - Странна възбуда затъмни очите му. Такава, която не можеше да проумее, но изненадващо приличаше на вина. - Мислеше, че ще ме намериш с Тара ли?

Страните й пламнаха. Почувства се толкова глупаво, че изобщо се е усъмнила в него. Но можеше да види, че нямаше да се отдалечи, без да му каже точно защо беше излязла в дъжда.

Въздъхвайки, тя кимна.

- Ами, ти намекна по-рано през деня, че си заинтересован от нея.

- Как? Като говорих с нея?

- Не, като флиртува. Той изглеждаше поразен.

- Флиртувал съм?

- Да - каза тя отбранително. Все пак беше направила предположение на базата на действията му. - Начинът, по който погледна жената, сякаш тя е единственото нещо на света за теб, сякаш не виждаш друга.

- Наистина? - попита той, в гласа му се долавяше нещо средно между гордост и отказ да повярва.

- Да.

- Ти си мислиш, че това е нещо, което правя винаги?

Маги настръхна.

- Знам, че е така. Защо мислиш, че жените са толкова луди по теб?

- Заради елегантния ми, добър външен вид, разбира се.

О, този мъж беше арогантен и тя не можеше да повярва, че удовлетворява егото му. Трябваше да спре и все пак, поради някаква причина, не можеше.

- Всичките ти братя го имат, но те никога не са били преследвани като теб.

- Винаги съм приемал, че това е така, защото аз съм чаровен, докато те са кисели.

- Това, на което казваш чар, е флиртуване. И е покоряващо.

Той се засмя толкова силно, че се задави.

- Какво? - попита Маги, чудейки се кое му беше направило впечатление на толкова забавно. Той стана сериозен до известна степен.

- Мислех си, че ти винаги си успявала да устоиш.

- Това е, защото никога не си го пробвал върху мен. За теб аз съм като пън.

Той наистина изглеждаше поразен от думите й. Дълбока бръчка се появи между веждите му.

- Какво?

- Истина е - каза тя, гърлото й се стегна, докато разкриваше наблюденията си пред него. - Гледаш към другите жени сякаш вече можеш да ги почувстваш в ръцете си, но когато се отнася до мен, гледаш право през мен. Това е ужасен навик, който винаги наранява чувствата ми.

- Затова ли ме ухапа, когато беше на единадесет?

Замълчи, Маги!

Но тя не слушаше. Преди да успее да се спре или да помисли по-добре за това, истината се изля от нея.

- Да. Всичко, което някога съм искала от теб, е да ме забележиш.

Тя го видя как спира и размишлява върху думите й. Когато погледна отново към нея, погледът му беше изучаващ. Тревожен.

- Може би съм те преценил зле, но се чудя дали не си също толкова виновна за това, колкото и аз.

- Какво имаш предвид?

- Някога наистина поглеждала ли си ме,

за да видиш мен? Или си била като другите и всичко, което някога си виждала, е външният ми вид? Защото гарантирам, че не моята индивидуалност гледаше влюбено преди минута, а по-скоро задника ми,

Маги отвори шокирано уста, после бързо я затвори. В нея се надигна възмущение. Как смееше той да я обвинява в нещо толкова глупаво? Тя не беше една от онези повърхностни девойки, за да й се замая главата от проста красота.

- Това е нелепо!

- Така ли? Ако ме познаваш толкова добре, тогава кажи кой е любимият ми цвят.

- Зелено - отговори тя без колебание. — Тъмнозелено. Същият цвят като очите на майка ти. Същото тъмнозелено, което имаш в повечето от плейдовете, които избираш да облечеш.

От израза на лицето му, тя можеше да каже, че отговорът й го е изненадал напълно. Той не можеше да повярва, че тя знаеше това за него.

Но това не беше всичко, което знаеше. И преди да успее да се спре, издърдори още неща, които знаеше за него.

- Любимите ти храни са печено еленово месо със задушено зеле и плодов пай с бъз. Пиеш тъмен ейл около другите мъже, но истината е, че предпочиташ греяно вино. Когато си у дома, винаги пиеш чаша топло мляко, напръскано с канела, преди да си легнеш. Любимата ти приказка е за ,"Диъдре от Сороус" и макар че никога няма да го признаеш и се опитваш да из-

глеждаш незаинтересован, когато свирят, на теб ти харесва да слушаш песните на бардовете.

Той изглеждаше напълно объркан от признанието й.

- От къде знаеш всичко това?

- Защото съм влюбена в теб, откакто се помня.

Брейдън не знаеше кой от двамата изглеждаше по-зашеметен от признанието й. Веднага след като думите излязоха от устата й, Маги изглеждаше ужасена. Той се чувстваше ужасен. Наистина, не можеше да се движи, не можеше да диша, просто гледаше към нея, докато думите й се устремиха в него.

Сякаш мина цяла вечност откакто просто стояха на една крачка разстояние, а думите й висяха като плащ между тях.

- Не - отвърна най-накрая той. - Не можеш да ме обичаш.

- Защо не? - попита тя с глас, пълен със същата болка, която той видя да се отразява в кехлибарените й очи.

- Защото не можеш.

Преди тя да успее да се помръдне, той се обърна и напусна обора в търсене на начин, по който да се справи с новината, която му беше стоварила.

Но всичко, върху което можеше да се фокусира, беше суровата агония, разкъсваща душата

му. Той не искаше тя да го обича. Не искаше никоя жена да го обича, поне не за повече от час или два.

Вси светии, как се беше случило това? И защо?

Брейдън спря при края на обора и се облегна върху избелялото дърво, прикривайки очи ръката си. Дъждът не беше толкова лош колкото по-рано, но все пак го намокри, докато търсеше безопасно място от лапите й. Отново и отново думите й ехтяха в ума му. Тя го обичаше. Обичаше го и знаеше неща за него, които не знаеше, че някой жена някога ще разбере. Дори и майка му.

И през цялото време той я беше пренебрегвал. Никога не й беше обръщал и малко внимание.

Не знаеше кое го караше да се чувства по-

зле.

Болка проряза сърцето му. Емоции, които не можеше да определи, го заливаха. Мили Боже, чувстваше се сякаш някой беше разцепил гърдите му на две.

- Брейдън? - чу той Маги да го вика.

- Светци закриляйте ме - прошепна той, разкъсван между желанието да прави любов с нея и да избяга колкото се може по-бързо.

Преди да вземе решение, тя го настигна. Брейдън погледна към нея и изруга.

- Жено, нямаш ли здрав разум да се втурваш обратно под дъжда?

Тя повдигна вежда към него, докато кръстосваше ръце пред гърдите си в слаб опит да се затопли.

- Мога да кажа същото за теб.

- Някои ще си помисли, че би се досетила, че искам да съм сам.

- Защо?

- Защото така. Сега влизай вътре и се подсуши.

Тя повдигна упорито брадичка.

- Ще го направя, когато и ти го сториш. Обзе го гняв.

- Не мога да повярвам, че си пораснала без някой от братята ти да те пребие от бой.

Тя прие гневните му думи, без да трепне.

- Едва ли имат да кажат много по въпроса, след като бяха толкова добри учители в това отношение. Сега искам да получа отговор от теб.

Брейдън затвори очи докато се бореше за контрол върху себе си. Не знаеше какво да направи или каже.

- Прибирай се вътре!

- Отговори ми!

Брейдън искаше да е толкова просто. Чувствата му бяха сложни и дълбоки. През целия си живот е бил обичан. Всяка жена, която някога беше познавал, бе шепнела своята неумираща страст към него, докато се шегуваха и играеха, и в края на деня всички те се женеха за някой друг.

На шестнадесет беше направил грешката да помоли Нараиндж Олуард да се омъжи за него. Две седмици по-късно тя се беше заклела на Колум.

Нейният аргумент му причиняваше болка до ден днешен: "Брейдън, защо да се женя за теб? Ти имаш хубаво лице и си страхотен между краката ми, но Колум има пари, за които не можеш да мечтаеш. Освен това, той пътува много, което ще ни даде изобилие от време да си поиграем."

Стисна зъби в крайна сметка й беше показал. Настоящото му състояние се присмиваше на жалката къща на Колум. Дори така, това никога не изтри болката в младото му, наранено сърце.

Не, жените бяха непостоянни, вероломни същества. И за разлика от братята му, той никога нямаше да повярва на медените им лъжи.

Но сега имаше проблем. Когато такива думи идваха от устните на Маги, той искаше да им повярва.

Защо беше така, не знаеше. Единственото, с което беше наясно е, че и малкото, което беше останало от сърнето му, ще бъде унищожено, ако откриеше, че тя си играе лицемерно с него.

Маги присви очи към него.

- Казваш, че съм упорита и все пак стоиш тук готов по-скоро да се удавиш, отколкото да отговориш на един прост въпрос. Против волята си, Брейдън се протегна към нея. Обхвана ледената й страна с длан.- Замръзваш.

- Знам.

Той се засмя кратко на сухия й тон.

- Ако си ме обичала толкова дълго, защо никога не си говорила за това?

- Защо не мислех, че искаш да го чуеш. Маги беше твърде проницателна. Но тя винаги е била такава.

Очите й загубиха блясъка си.

- Виж, Брейдън, не съм глупава. Знам, че никога няма да мога да те имам. Знам, че не споделяш чувствата ми и ми се иска никога да не бях споменавала за тях. За нещастие, не мога да си взема думите обратно. Може ли просто да забравим какво съм казала и да се приберем вътре преди и двамата да умрем от настинка? Брейдън кимна. Не защото се притесняваше за себе си, беше оцелявал при много по-лоши условия от тези, а защото не искаше да я види болна. Дълбините, до които би слязъл, за да я опази в безопасност, не подлежаха на изследване. Истината бе, че онова място в сърцето му, където той откриваше безпокойство за нея, се бореше с него повече от всяко друго някога.

Неохотно, той я хвана за ръка и я поведе към обора.

Когато влязоха вътре, прозвуча гласът на Син.

- Предполагам, че двамата ще тичате наоколо голи за известно време след като сега всичките ви дрехи са мокри.

- Всъщност - отговори Брейдън, докато изтръскваше дъжда от косата си, - си мислех да нападна твоята торба за някакви дрехи.

- Някак си се сетих за това.

Брейдън подаде на Маги едно от наметалата на Син и широката му риза.

Маги ги взе и бързо се преоблече насаме, докато мислите й се вълнуваха. Защо изобщо беше казала тези думи? И защо те измъчваха Брейдън толкова?

Този мъж винаги е бил загадка за нея, но не повече, отколкото тази нощ. Не трябваше ли любовта да направи някой щастлив?

Тя се присмя на мисълта. Кога това да обича Брейдън я беше направило щастлива? Тъжната истина в случая беше, че да го обича, й причиняваше само мъка. Нищо друго, освен нещастие.

Оклюмала, тя завърза наметалото.

Когато се върна в центъра на обора, тя видя Брейдън увит само в наметало, гърдите му бяха голи и лъщяха на слабата светлина. Гърлото й пресъхна при гледката.

Това щеше да бъде дълга, дълга нощ.

Преди да отдели още мисли по този въпрос, Син скочи на пода.

- Надявам се, че има начин да се залостят вратите.

Маги се намръщи на странното му поведение и коментар. - Защо?

- Имаше нападение от жените по пътя ни

и по вида на тези, можем да се озовем в неприятна битка - обясни Син докато вървеше към вратата.

Гримасата на Маги се задълбочи. За какво говореше той?

Брейдън прокле, когато стигна пръв вратата и потърси резето.

- Не можеш да го знаеш - злобно каза той.

- Няма нищо, с което да залостим - довърши за него Син. - Добре, няма ли това да е победа за дявола?

Тя погледна към тях дори още по-объркано. Изглеждаха сякаш ангелът на смъртта е пред тях и те бяха забравили да вземат последно причастие.

- Те са просто жени. Кажи им, че не си заинтересован...

- И те ще опитат и променят мнението ни — прекъсна я Брейдън.

Маги завъртя очи при злокобния му тон.

- Не, няма. Забравяш, че съм жена. Знам как мислят.

- А аз знам как действат - отвърна Брейдън, когато се върна при нея. - Няма да напуснат докато не получат това, което искат.

Маги се засмя на егото му.

- Ставаш смешен, Брейдън. Не си чак толкова неустоим.

Погледът му се заби в нея.

- Мислиш ли? Тогава обясни ми защо Тара се е запътила насам, след като вече й казах, че

не се интересувам от нея.

Преди тя да успее да измисли отговор, трите по-големи дъщери на Шеймъс изблъскаха вратите на обора.

- Чук, чук, юначаги - каза Тара с ръце на ханша си, докато ги оглеждаше. - Дойдохме да се погрижим за удобството ви.

Син побягна от жените към задната част на обора. Погледът „Казах ти" на Брейдън беше такъв, че Маги почти се засмя. Докато най-младото момиче не се запъти право към нея с поклащане на бедрата и поглед в очите, който казваше на Маги за какво точно е тръгнала. За нея.

Ох, дявол го взел! По-добре да се помръдне... бързо.

Маги се затича към заграждението зад себе си, но се спъна и падна.

- Оу, виж сега - каза момичето, когато се наведе над Маги и притисна една бледа ръка към челото й. - Имаш ли рана, която да се нуждае от целувка?

Устните на момичето бяха опасно близо до нейните, докато притискаше гърдите си към ръката на Маги.

Виждайки начин да отлепи мъжкараната от себе си, Маги присви устни в погнуса.

- Ъх, не - каза й, снишавайки гласа си с октава, докато се бореше да се измъкне изпод момичето. - Раната ми си е съвсем добре. Благодаря.

- Вижте, дами - намеси се Брейдън, докато отстъпваше от отворените обятия на Тара. — Какво ще каже баща ви, ако ви хване тук?

Тара го притисна към стената. Непоколебима към уклончивата тактика на Брейдън, Тара се засмя.

- О, той със сигурност ще хукне с оръжие след повечето от вас. Но вече спи. Сега - каза тя, сграбчи наметалото му и дръпна лицето му близо до своето. - Какво ще кажеш за още едно вкусване на тези твои сладки устни?

Брейдън се наведе и се откъсна от лапите й.

Маги беше ужасена. Никога в живота си не беше виждала нещо такова. Брейдън беше прав за жените.

О, небеса! Те имаха сериозни неприятности.

Точно, когато момичето се протегна да опипа Маги, силни ръце я дръпнаха назад.

За един неясен момент Син я повдигна от земята, метна я на кон и плесна задницата на животното. Конят изцвили, след което се стрелна от обора в смъртоносен бяг.

Маги се паникьоса докато се опитваше да поеме контрол над коня.

Той полетя към дърветата с юзда между зъбите си. Тя дръпна поводите, но конят не й обърна внимание, докато се спускаше между клоните, които я деряха и заплашваха да я свалят от седлото. Сърцето й препускаше, когато се наведе напред и се залепи за врата на коня, молейки се да не падне и да се пребие.

Вероятно минаха около пет минути преди Син и Брейдън да я настигнат и да поемат кон-

трол над животното. Брейдън се наведе и взе юздата в ръка, после използва своя кон, за да забави нейния. Сърцето й все още биеше в ушите й, докато бързо се помоли от благодарност за избавлението.

- Добре ли си? - попита я Брейдън.

Все още твърде ужасена, за да говори, Маги пое дълбоко дъх и кимна. Брейдън я потупа по ръката успокояващо, после се обърна към брат си с вбесен поглед.

- О, човече, какво ни причини?

- Спасих проклетия ти задник. Какво си мислеше, че ще стане, когато жените разкрият, че Маги не е момък? Готов ли беше да обясняваш?

На челюстта на Брейдън се появи тик.

- Сега ще увиснем на бесилото заради кражбата на коне!

Син поклати глава.

- Оставих повече от достатъчно злато за тези кранти. Собствениците им ще се разтреперят от радост да го получат

Маги гледаше как Брейдън малко се отпусна.

- Моите благодарности тогава.

Син се намести в седлото си и хвърли поглед, изпълнен със състрадание към Брейдън.

- Знаеш ли, малки братко, изглежда ми сякаш живееш в безкраен ад. Не мога да те заведа никъде, където жените да не се възползват от теб като от последната хапка на последната им вечеря.

Брейдън вдигна ръка и разтри врата си.

- Да, иска ми се да беше действал по-бързо.

Тази Тара има нокти като на ястреб. Кълна се, мисля, че кървя.

Точно тогава Маги осъзна истината за Брейдън. Той не беше безскрупулен нехранимайко, който прелъстява всяка жена, която намери. Всъщност, с изключение на лек флирт, той наистина не беше направил нищо, за да накара Тара да го преследва.

И макар, че и той и Син се бяха опитали да й кажат това, до този момент тя действително не вярваше.

- Къде ще спим сега? - попита тя мъжете, докато бавно избираха пътя си върху конете през тъмните дървета и с набързо събраните си вещи. - И какво ще правим с конете?

Брейдън беше този, който й отговори.

- След като имаме конете, предлагам да ги яздим до земите на МакДъглас, докато започнем да привличаме внимание, после ще ги оставим на паша. Колкото за нощта, някой чувства ли се добре, за да язди?

Син изръмжа.

- Сега мислиш да яздиш? Къде беше тази мисъл преди два дни, преди да съсипя краката си от ходене?

Брейдън се засмя.

- Трябва да си благодарен. По-добре да откраднат тези кранти, отколкото бойният ти кон или моят Демон.

Син неохотно отстъпи по въпроса.

- Аз ще съм благодарна, само това да остане зад нас - каза тихо Маги. Истина бе, че прекалено много неща вече се бяха случили по време на пътуването и всичко, което наистина искаше, бе да мине през този последен сблъсък и да приключи с това.

Така че те яздеха в мълчание.

Късно след полунощ и веднага след като дъждът беше спрял, Маги започна да дреме на седлото.

Брейдън спря, след като видя как тя клюма. Уплашен, че може да падне и да се нарани, той я издърпа при себе си.

Тя се събуди рязко.

- Шшш - каза той. - Не искам да паднеш. Заспивай пак.

Вместо спорът, който очакваше, тя кимна веднъж, положи глава на гърдите му и незабавно отново заспа.

Доверието й го изненада. Но не толкова колкото странната нежност, която почувства в сърцето си, докато червенокосата й глава лежеше върху голите му гърди. Дъхът й гъделичкаше толкова леко, докато тя дишаше срещу рамото му. И той направи всичко по силите си, за да не покрие устните й със собствените си и да не прокара ръка по късите й къдрици.

Тялото му се събуди за живот, желаещо меките й форми.

За пръв път Брейдън откри утешение в това. След случилото се с Тара, беше започнал да се чуди глупаво, че можеше би нещо не е наред с него. Но огънят в слабините му заради Маги потвърждаваше по-ранните му подозрения. Маги беше тази, която искаше. Само Маги.

Тръсна глава.

Кой би си помислил някога, че той, Брейдън МакАлистър, ще чезне по откровената, малка Маги МакБлар и грозните й обувки?

Ожени се за нея.

Думите прехвръкнаха през ума му толкова бързо, че той почти ги пропусна. И за момент позволи на мисълта да го изкуши.

Но това беше невъзможно. Отказваше да се омъжи за жена, в която можеше да е влюбен. Това щеше да е самоубийство.

- За какво мислиш? - внезапно попита Син.Стреснат, Брейдън погледна напред и видя

Син, обърнат на обратно върху седлото да го наблюдава. - Какво?

- Изглеждаш малко замислен там отзад и се чудех какво те измъчва.

- Кой казва, че се измъчвам?

Син поведе коня си към място, където можеха да яздят бързо един до друг.

- О, не знам. Може би заради смъртоносната хватка, която си приложил върху Маги и начина, по който я гледаш, сякаш не можеш да решиш дали да я прегърнеш или да я хвърлиш от коня си.

Брейдън мразеше начина, по който Син разгадаваше толкова лесно емоциите му.

- Тази способност, която имаш, е много обезпокоителна, братко. Не е за чудене, че английските ти приятели се кълнат, че си продал душата си на дявола.

Син погледна към него стоически.

- Един мъж трябва да има душа, преди да я

продаде.

Брейдън стана мълчалив. Имаше много скрити неща в тези думи. Години на болка и страдание. Брат му беше минал през най-лошото, което можеше да му предложи живота и силата му беше удивителна. Но най-вече, Брейдън чувстваше вина за това. Останалите леарди бяха пратили най-малките си синове като заложници в Англия. И по право той трябваше да страда вместо Син.

Дори да живееше хиляда години, никога нямаше да може да се примири с факта, че Син беше отишъл, докато той остана.

- Има ли някакъв начин някога да простиш на майка ми за това, което направи? - попита Брейдън най-накрая.

Дори в тъмнината Брейдън можеше да почувства омразата на Син.

- Казаха ми, че всичко е възможно. Но след като не мога да простя на собствената си майка за това, което направи, защо трябва да простя на твоята?

Брейдън не отговори. Спомняше си този съдбовен ден също толкова добре колкото и Син. Денят, в който крал Дейвид беше дошъл в замъка им и беше поискал син, за да помогне за постигането на мир с английският крал след войната, която бяха водили за северна Англия.

Баща му беше плъзнал внимателен, замислен поглед по всеки от синовете си. Петимата едновременно бяха сдържали дъха си от страх, знаейки, че един от тях трябва да отиде.

Локлан смело беше направил крачка напред, когато изневиделица майка им го беше сграбчила и издърпала назад. Тя беше събрала четирите си сина покрай нея и остави Син да стои сам самичък. Изолиран.

- Вземи някой от синовете ми и се кълна, че ще се самоубия - беше казала тя. Баща му, който я беше обичал от цялото си сърце, не беше спорил. И до ден днешен, Брейдън все още можеше да види ужасения израз на лицето на Син, когато осъзна, че баща му ще го предаде.

И защо.

- Давай, старче — изръмжа смело Син, свивайки юмруци. - Прати копелето мелез обратно в Англия, докато глезиш шотландската си курва.

Баща им беше отговорил на гневните думи на Син с яростен плесник, който накара Син да се олюлее.

- Никой мой син не обижда жена ми.

- Тогава аз не съм ти син. - Очите му бяха пълни с гняв и омраза. Син се изправи от удара, който беше оставил кървава следа по лицето му.

Тогава изплю от кръвта си към баща си. Баща им беше почистил кръвта от лицето си, а устните му бяха присвити от отвращение.

- Ти си нищо за мен, момче - студено беше казал той.

Болката върху лицето на Син в този момент вечно щеше да присъства в спомените на Брейдън.

- Кажи ми нещо, което вече да не знам, старче. Тогава хората на крал Дейвид бяха взели

Син и само Брейдън и братята му бяха викали

в протест.

Нито веднъж баща му не беше погледнал назад към Син, никога повече не спомена името му. От този ден нататък баща му беше живял сякаш Син никога не беше съществувал.

Брейдън така и не прости на баща си за това.

И в деня, когато най-големият му брат си беше отишъл, Брейдън се закле никога да не се влюбва. Никога нямаше да позволи на жена да означава повече за него от собствената му кръв. Никога нямаше да обърне гръб на син, заради отмъстителността на жена.

Поради тази причина беше предпазлив през годините. Внимаваше да не остави зад себе си дете, което да страда заради действията му, защото знаеше през какви кошмари беше минал Син. И адът със сигурност щеше да замръзне преди Брейдън да позволи негово дете да страда по този начин.

Маги промърмори в съня си.

Брейдън я притисна по-близо. Тя беше такава загадка за него. Това, че ще измине този път заради братята си и живота на хората от клана, говореше много за нея.

И той се запита, какъв избор щеше да направи тя, ако беше на мястото на майка му. Щеше ли да даде детето, което не е нейно или щеше да ги защитава наравно?

Ох, сега, какво значение има?

Кой иска сериозност от съпруга?

Но дълбоко в сърцето си, той знаеше, че има малко късче, което наистина искаше семейство. Маги беше права. Наистина обичаше чудноватите приказки, които бардовете пееха за жени, защитаващи семействата си със собствените си животи. Искаше този блян. Мечта за една перфектна сродна душа, която никога нямаше да желае повече, отколкото той можеше да даде. Неегоистична жена, която никога нямаше да предаде доверието или любовта му.

И за негов огромен шок, той се улови, че поглежда към Маги и се пита дали тя можеше да е тази...

Ти си глупак, Брейдън МакАлистър. И прокълнат при това.

Да, беше. Вече й беше позволил да го прати за зелен хайвер, което най-вероятно щеше да го убие.

Девойка като Маги беше отрова за мъж като него.

Никоя жена не струваше колкото живота му. Нито сега, нито когато и да било.

Дори и Маги. Пътуваха през нощта и на следващия ден, преди да спрат най-накрая да починат. Докато мъжете водеха конете отстрани на импровизирания лагер, за да ги разтрият, Маги подготви лека храна от това, което бе останало от хляба и сиренето.

Цялата сутрин премина в мълчание, но дали от стрес или умора, тя не беше сигурна. Брейдън беше необичайно дистанциран от нея целия ден, което бе странно, като се има предвид, колко нежен беше, докато спеше в прегръдките му.

Няколко пъти през нощта тя се будеше трепвайки, за да открие, че топлите му ръце я обгръщаха и по-специално единия път почувства как той наклони бузата си към върха на главата й, докато обхващаше леко лицето й с една ръка. Бе се почувствала толкова сигурна, така необичайно желана.

Но от момента, в който се бе събудила напълно и той беше спрял, за да я остави да язди собствения си кон, тя бе усетила стена между тях. Сякаш напълно се бе изолирал от нея.

Маги не хареса това усещане. Ни най-малко.

Какво значение има? - запита се тя. До утре, по един или друг начин, всичко това ще свърши.

Изведнъж силна болка стегна гърдите й. Да, това пътешествие щеше да свърши на следващия ден.

Утре всички те биха могли да са мъртви. Тя, Син и Брейдън.

Маги настръхна, когато реалността се стовари върху нея и остави храната си на една страна. Вероятността Роби МакДъглас да я убие беше също толкова голяма, колкото и да я изслуша. В действителност дори по-голяма.

Мисълта беше отрезвяваща и за първи път, откакто бе започнало пътуването, реалността я връхлетя напълно. Това определено можеше да бъде последният й ден на земята.

Стараейки се да диша, тя се огледа, сякаш виждаше света за първи път. Видя красотата на боровете и дъбовете, на всички дървета, които я заобикаляха. Начинът, по който сивата и кафява кора контрастираше с буйните зелени гори. Усети чистотата на тревата под нея, докато седеше с кръстосани крака на земята. Дочу нежната приспивна песен на птиците и насекомите, докато кръжаха около нея. Усети ярката слънчева светлина, която затопляше кожата й и росата по храстите.

О, Господи, не искаше да умре. Още не. Не и докато й оставаше толкова много да направи.

Непоискани, хиляди желания преминаха през ума й едновременно. Всички неща, които желаеше да направи в живота си, но никога не бе имала възможност да ги стори. Искаше да види Ирландия поне веднъж, да отиде на юг и да посети Адриановия вал. Копнееше да гледа децата и внуците си как лудуват по двора, докато търсеха съкровището на дракона и се дразнеха помежду си.

Нямаше търпение малкият син на Ангъс да порасне и възмъжее, искаше да го научи да язди и да бере плодове. Дори искаше да види как Иън открива добро момиче и се жени.

Толкова много неща, които искаше да направи, бе ги очаквала с нетърпение.

Сега времето нямаше да й стигне, за да направи всичко това.

И тогава погледна към Брейдън, докато той освобождаваше коня й да пасе и започна да потрива своя. Вдигна силната си ръка, за да махне тъмен кичур коса от влажното си чело.

Маги замръзна. От всичките неща, които искаше в живота си, той беше единственото нещо, за което съжаляваше, че не може да притежава. Всички сънища, които беше сънувала за него, всички престорени целувки, с които бе дарила възглавницата си - всичко това я връхлетя.

И тогава взе решение.

След всички години, в които живееше живота си заради другите, имаше едно егоистично деяние, което тя искаше. Ако умреше на следващия ден, имаше едно последно нещо, което щеше да направи. За което да не съжалява.

Брейдън остави конете да пасат. Обърна се и се приближи към Маги, когато забеляза Син, седящ, подпрян на едно дърво. Направи две крачки, приближавайки се към брат си, преди да осъзнае, че Син спи дълбоко.

Усмихвайки се на необикновеното събитие, Брейдън поклати глава. В края на краищата, брат му беше човек. На моменти бе изпитвал съмнения.

Не желаейки да безпокои Син, Брейдън пристъпи назад, макар да знаеше, че няма да го събуди.

Докато се приближаваше към лагера, Брейдън се насили да не поглежда към Маги. Но беше трудно. Знаеше, че трябва да спазва дистанция помежду им, и все пак беше най-трудното нещо, което някога се е опитвал да направи в живота си.

- Докато Син спи, аз отивам да се изкъпя - каза й той, повдигайки вързопа си от земята.

Трябваше да се довери на Син. Брат му бе свършил забележителна работа относно събирането на повечето от вещите им, преди да ги измъкне от Тара и лапите на сестрите й. Но все пак, бързината на действие и бързото мислене под напрежение, бяха специалитетите на Син.