Повикът на ангела

1 Размяната

Ню Йорк

Летище Джей Еф Кей

Седмица преди Коледа

— И какво се случи след това?

— След това Рафаел ми подари диамантен пръстен от „Тифани“ и ме помоли да му стана жена.

С прилепен до ухото си телефон, Мадлин се шляеше пред високите прозорци, които гледаха към самолетните писти. На пет хиляди километра оттам, в малкия си апартамент в северната част на Лондон, най-добрата й приятелка слушаше, изпълнена с нетърпение, детайлния отчет за нейното романтично офейкване в Голямата ябълка.

— Той наистина е проявил голяма класа! — констатира Жюлиан. — Уикенд в Манхатън, стая във „Уолдорф“, разходка с каляска, старовремско предложение за женитба…

— Да — развесели се Мадлин. — Всичко беше съвършено, като във филм.

— Май в известна степен прекалено съвършено — подразни я Жюлиан.

— Ще ми обясниш ли как нещо може да бъде „прекалено“ съвършено, преситена госпожо?

Жюлиан несръчно се опита да поправи изреченото:

— Искам да кажа: изглежда, не достига изненадата. Ню Йорк, „Тифани“, разходка по снега и пързалката в Сентръл парк… Може да се предположи, че случилото се е очаквано, малко звучи като клише!

Злобничко Мадлин контраатакува:

— Ако си спомням добре, когато Уейн ти предложи брак, това се случи на излизане от кръчма, след пиянска вечер. Той беше натъпкан с алкохол като вагон от метрото в пиков час и отиде да повръща в тоалетната, след като ти поиска ръката, нали така?

— Окей, ти печелиш този рунд — капитулира Жюлиан.

Мадлин се усмихна, приближавайки се към зоната за качване, и се опита да намери Рафаел сред гъстата тълпа. В началото на коледната ваканция хиляди пътници се блъскаха на летището, което жужеше като пчелен кошер. Едни бързаха да се съберат със семействата си, докато други потегляха към края на света, към райски дестинации, далеч от сивотата на Ню Йорк.

— Всъщност — поде отново Жюлиан — ти не ми каза какъв беше твоят отговор.

— Шегуваш ли се? Естествено, че отвърнах „да“!

— Не го ли накара да започне да примира от любов?

— Да примира ли? Жюл, почти на трийсет и четири години съм! Не смяташ ли, че достатъчно дълго съм чакала? Обичам Рафаел, излизам с него от две години и се опитваме да си направим дете. След няколко седмици ще се настаним в къщата, която избрахме заедно. Жюлиан, за първи път в моя живот се чувствам закриляна и щастлива.

— Говориш така, защото той е до теб, нали?

— Не! — извика Мадлин, смеейки се. — Той отиде да предаде багажите. Говоря това, защото го мисля!

Тя спря пред будка за вестници. Всекидневниците бяха разположени един до друг, а първите им страници очертаваха портрета на ненормален свят, който беше заложил бъдещето си: икономически кризи, безработица, политически скандали, социално ожесточение, екологични катастрофи…

— Не се ли боиш, че с Рафаел животът ти ще е предвидим? — нанесе удар Жюлиан.

— Това не е недостатък! — обори я Мадлин. — Имам нужда от солиден мъж, от такъв, на когото може да се разчита, от вярност. Около нас всичко е нетрайно, крехко и несигурно. Не искам нищо подобно да има при нашата двойка. Желая вечер да се прибирам вкъщи и да съм сигурна, че ще намеря спокойствие и ведрост у дома. Разбираш ли?

— Хм… — промърмори Жюлиан.

— Никакво „хм“, Жюл. Започвай да обикаляш бутиците за шаферската си рокля!

— Хм — все пак повтори младата англичанка, но този път повече за да прикрие вълнението си, отколкото да изрази скептицизъм.

Мадлин погледна часовника си. Зад нея, върху пистите за излитане, сребристите самолети чакаха в индианска нишка, преди да потеглят.

— Е, добре, оставям те, полетът ми е в 17 и 30, а все още не съм си прибрала… мъжа!

— Бъдещият мъж… — поправи я Жюлиан усмихнато. — Кога ще ме посетиш в Лондон? Защо не го направиш този уикенд?

— Много бих искала, но е невъзможно: ще кацнем на летище „Роаси“ много рано. Едва ще ми стигне времето да взема един душ вкъщи преди отварянето на магазина.

— Виждам, че не бездействаш!

— Аз съм цветарка, Жюл! Най-много работа имам в дните около Коледа!

— Опитай се поне да поспиш по време на пътуването.

— Добре! Ще ти се обадя утре — обеща Мадлин, преди да затвори.

— Не настоявай, Франческа: невъзможно е да се видим!

— Но аз съм на двайсет метра от теб, в подножието на ескалатора.

Прилепил джиесема до ухото си, Джонатан смръщи вежди и се приближи до парапета. Там, долу, млада мургава жена с вид на мадона телефонираше, държейки за ръка дете, опаковано в прекалено голяма за него канадка. Косите й бяха дълги, носеше плитки джинси, вталено мъхесто палто, както и маркови слънчеви очила с широки рамки, които — като маска — скриваха част от лицето й.

Джонатан размаха ръка в посока към сина си, а той срамежливо му върна поздрава.

— Изпрати ми Чарли и чупка! — заповяда той, готов да кипне.

Всеки път, когато виждаше бившата си жена, го обземаше гняв, примесен с болка. Могъщо чувство, което не можеше да контролира, а то го правеше едновременно избухлив и унил.

— Не продължавай да ми говориш така! — изрази протест тя с глас, в който се долавяше лек италиански акцент.

— Не се осмелявай да ми даваш уроци! — избухна той. — Ти направи избор и трябва да си понесеш последствията. Ти предаде семейството си, Франческа! Ти ни предаде, Чарли и мен.

— Не намесвай Чарли!

— Да не го намесвам ли? След като именно той гълта горчивите хапове? Заради твоите забежки момчето вижда баща си само няколко седмици годишно!

— Съжа…

— И самолета! — прекъсна я той. — Искаш ли да ти припомня защо Чарли се бои да се качи на самолета сам, което ме принуждава да прекосявам страната при всяка негова ваканция? — запита, повишавайки тона.

— Това, което се случва с нас, то е… то е животът, Джонатан. Ние сме възрастни хора, така че от едната страна не стои добрият, а от другата лошата.

— Съдията беше на друго мнение — отбеляза той, внезапно отегчен, напомняйки й за развода, който беше произнесен по вина на бившата му съпруга.

Замислен, Джонатан отвърна поглед навън. Беше едва 16 и 30, но скоро щеше да падне нощ. Върху осветените писти впечатляваща редица от големи въздушни птици очакваше сигнал от контролната кула, преди те да се понесат към Барселона, Хонконг, Сидни, Париж…

— Добре, стига разговори — поде отново той. — Училището започва на 3 януари, ще ти доведа Чарли предния ден.

— Добре — съгласи се Франческа. — Последно: купих му мобилен телефон. Искам да се свързвам с него по всяко време.

— Майтапиш ли се! И дума да не става! — избухна той. — Никакви телефони на седем години.

— Спорно е — поде тя.

— Щом е спорно, не трябваше сама да взимаш подобно решение. Може би пак ще си говорим, но сега си прибери играчката и пусни Чарли да дойде при мен!

— Добре — склони тя покорно.

Джонатан се наведе през перилото и с присвити очи констатира, че Чарли подаде на Франческа едно малко цветно телефонче. След това момченцето целуна майка си и с несигурна стъпка пое нагоре по ескалатора.

Джонатан избута няколко пътници, за да пресрещне сина си.

— Здрасти, тате.

— Здрасти, човече — изрече той и го притисна в прегръдките си.

Пръстите на Мадлин препускаха по клавиатурата. С телефона в ръка тя преминаваше покрай витрините в безмитната зона, като почти слепешката пишеше есемес в отговор на Рафаел. Спътникът й беше регистрирал багажите, но сега се беше наредил на опашка, за да премине контрола по сигурността. В съобщението си Мадлин му предложи да се срещнат в кафенето.

— Тате, малко съм гладен. Може ли да ми купиш панино3, моля? — запита възпитано Чарли.

Положил ръка на рамото на сина си, Джонатан пресичаше лабиринта от стъкло и стомана, който водеше към изходите за отпътуване. Той ненавиждаше летищата, особено по това време на годината — Коледата и аерогарите му припомняха чудовищните обстоятелства, при които преди две години беше научил за измяната на жена си, — но изпълнен с радост, че отново вижда Чарли, го вдигна от земята, като го прихвана през кръста.

Панино за младежа! — изрече пламенно, пренасочвайки се към ресторанта.

„Небесната порта“, основното кафене на терминала, беше организирано около атриум, в центъра на който различни щандове предлагаха широко разгънато ветрило от кулинарни специалитети.

„Шоколадово суфле или парче пица?“ — запита се Мадлин, докато разглеждаше бюфета. Естествено, по-разумно би било да хапне плод, но я гонеше вълчи глад. Тя постави на табличката си сладкиша, но почти мигновено го върна на място, защото нейният щурец в ухото4 й нашепна колко калории се съдържаха в това изкушение. Малко разочарована, измъкна ябълка от плетената кошница, поръча си лимонов чай и отиде да плати на касата.

Хлебче чиабата, песто, домати конфи5, шунка от Парма и моцарела: на Чарли му течаха лигите пред италианския сандвич. От съвсем малък той придружаваше баща си в кухните на ресторантите, което възпитаваше вкуса му към лакомствата и разви любопитството му към всевъзможни сладости.

— Внимавай да не обърнеш табличката, нали? — посъветва го Джонатан, след като плати леката закуска.

Хлапето кимна в знак на потвърждение, като внимателно пазеше равновесие между своето панино и бутилката вода.

Ресторантът беше претъпкан. Залата беше с овална форма, разтягаше се по дължината на остъклена стена, която гледаше директно към пистите.

— Къде ще седнем, тате? — запита Чарли, изгубен сред морето от пътници.

Джонатан проучваше с безпокойство гъстата тълпа, която се блъскаше около столовете. Видимо имаше повече клиенти, отколкото места. Изведнъж, като по магия, близо до панорамното стъкло се освободи маса.

— Курс на изток, матросче! — нареди той и намигна на сина си.

Забърза крачка, а в този момент звънът на телефона му отекна сред всеобщата врява. Джонатан се поколеба дали да отговори. Макар ръцете му да бяха заети — багажа в едната ръка и таблата в другата, — той се опита да извади апарата от джоба на сакото си, но…

Ама че гъмжило! — натъжи се Мадлин при гледката на армадата от пътници, която беше превзела ресторанта. Надяваше се да отдъхне за миг преди полета, но не откриваше маса, където да подложи крак!

Олеле! Едва не извика, когато една оперирана от комплекси тийнейджърка премаза крака й, без въобще да се извини.

Гадна малка чумо, помисли си тя изразително и я удостои със строг поглед, на който девойката отговори, като дискретно й показа среден пръст, чието предназначение не оставяше никакво съмнение.

Мадлин дори не успя да се почувства дестабилизирана от тази агресия. Тя току-що бе забелязала свободна маса до прозореца. Засили крачка, за да не изпусне скъпоценното местенце. Беше на три метра от целта си, когато телефонът започна да вибрира в чантата й.

Не му е времето!

Отначало реши да не отговаря, след това промени мнението си: вероятно Рафаел я търсеше. Несръчно грабна таблата в едната си ръка — Да му се не види, колко е тежка купата с чай! — докато с другата ровеше в чантата, за да измъкне мобилния телефон, потънал между внушителната връзка ключове, бележника и романа, който си носеше. Тя се изкриви, за да натисне копчето на апарата и да го допре до ухото си, когато…

Мадлин и Джонатан се сблъскаха жестоко. Купа с чай, ябълка, сандвич, бутилка кока-кола, чаша вино: всичко полетя във въздуха и се озова на пода.

Изненадан от удара, Чарли също изпусна своята табла и заплака.

Каква тъпачка! — разгневи се Джонатан, като се повдигаше не без усилие.

— Не можете ли да гледате къде ходите! — кресна той.

Какъв идиот! — избухна Мадлин, идвайки на себе си.

— На всичкото отгоре мен държите виновна? Не подменяйте ролите, старче! — рече му тя, преди да вдигне от земята телефона, чантата и ключовете си.

Джонатан се наведе към сина си, за да го успокои, прибра сандвича, предпазен от найлонова обвивка, както и бутилката вода и своя джиесем.

— Пръв видях тази маса! — възмути се той. — Практически бяхме седнали, когато се сгромолясахте стремглаво като лавина, без дори…

— Шегувате ли се? Забелязах тази маса много преди вас.

Гневът на младата дама подчертаваше до този момент недоловимия английски акцент.

— Както и да е, вие сте сама, а пък аз съм с дете.

— Хубаво извинение! Не виждам защо фактът, че сте с малчуган, ви дава правото да се хвърляте отгоре ми и да съсипвате блузата ми! — оплака се тя, тъй като откри петно от вино, изцапало дрехата.

Съкрушен, Джонатан раздвижи главата си и вдигна очи към небето. Отвори уста, за да протестира, но Мадлин бързо го пресече:

— И освен това не съм сама! — увери го тя, забелязвайки Рафаел.

Джонатан сви рамене и пое ръката на Чарли.

— Ела, да идем другаде. Смотана нещастница… — изрече той, докато напускаше ресторанта.

Полетът „Делта 4565“ напусна Ню Йорк за Сан Франциско в 17 часа. Изпълнен с радост, че отново се е срещнал със сина си, Джонатан не усети как минава времето. След раздялата на родителите му Чарли имаше фобиен страх от самолети. Беше му невъзможно да пътува сам или да заспи по време на пътуването. Така че седемте часа, колкото траеше преходът, бяха посветени на размяна на анекдоти, разказваха се смешни истории и за двайсети път беше изгледан целият филм „Лейди и скитникът“6 от екрана на лаптоп, като същевременно момчето се наслаждаваше на малки кофички американски сладолед Хааген Даз. Тези наслади бяха запазени за бизнес класата, но една сговорчива стюардеса, която не беше устояла пред симпатичната муцунка на Чарли и непохватния чар на баща му, с удоволствие наруши правилата.

Полетът „Ер Франс 29“ напусна летище Джей Еф Кей в 17 и 30. В изолирания от околния свят комфорт на бизнес класата — наистина Рафаел беше добре обмислил всичко… — Мадлин включи фотоапарата си, за да разгледа снимките от нюйоркските им лудории. Залепени един до друг, двамата влюбени преживяха отново с ликуване върховните моменти от пътуването, своеобразно предчувствие за медения месец. След това Рафаел заспа, докато, изпълнена с очарование, Мадлин изгледа за енти път „The Shop Around the Corner“7, старата комедия на Любич, предложена по видеото.

Благодарение на часовата разлика дори не беше станало 21 часът, когато самолетът на Джонатан кацна в Сан Франциско.

Освободен от страха, Чарли заспа в ръцете на баща си малко след като се измъкнаха от въздушната птица.

В салона за пристигащи Джонатан търсеше с очи приятеля си Маркус, с когото държаха малко френско ресторантче в сърцето на „Норт Бийч“8 и който трябваше да дойде да ги посрещне с кола. Мъжът се повдигна на пръсти, за да преодолее тълпата.

— Бих се учудил, ако се появеше навреме! — промърмори.

На края на силите си, реши да прегледа своя телефон, за да види дали някой му е оставил съобщение. След като дезактивира режима „самолет“, върху екрана се появи доста разтеглен текст:

Каква е тази неразбория? — помисли си той, докато препрочиташе есемеса. Смахната шегичка на Маркус ли? За няколко секунди повярва на тази версия, докато се зае да разгледа апарата: същият модел, същият цвят, но… не беше неговият! Бърз поглед върху програмата на електронната поща му даде възможност да открие личността на собственичката: някоя си Мадлин Грийн, която живееше в Париж. Мамка му! — рече си. — Това е телефонът на мацката от Джей Еф Кей!

Мадлин погледна часовника си и преглътна една прозявка. Шест и половина сутринта. Полетът бе продължил малко повече от седем часа, но, с часовата разлика, самолетът кацна в събота сутринта в Париж. „Роаси“ се будеше бързо. Както в Ню Йорк тръгналите на коледна ваканция превземаха летището, въпреки ранния час.

— Сигурна ли си, че искаш да идеш да работиш днес? — попита Рафаел пред лентата за багажите.

— Разбира се, скъпи! — каза тя докато включваше телефона си, за да прегледа пощата. — Готова съм да се обзаложа, че вече ме чакат немалко поръчки.

Първо изслуша секретаря, но един провлечен и полузаспал, напълно непознат й глас беше оставил съобщение:

Какъв е този хахо? — запита се тя. — Някой, който е избрал грешен номер ли? Ха…

Разколебана, внимателно разгледа джиесема: същата марка, същият модел, но не беше нейният.

— По дяволите! — изруга гръмко. — Това е телефонът на откачения от летището!

2 Separate lives9

Джонатан изпрати първия есемес…

… на който Мадлин отговори почти незабавно:

Джонатан раздразнено тръсна глава и пъхна телефона във вътрешния джоб на сакото си. Тази жена го ужасяваше.

Сан Франциско

21.30

Допотопно червено „Рено 4“ напусна национален път 101, за да тръгне по изхода, който водеше към центъра на града. Старата таратайка се влачеше като вол по „Ембаркадеро“12, създаваше впечатление, че върви на забавен ход. Парното беше пуснато до максимум, прозорците бяха страшно изпотени.

— Ще ни пребиеш с твоя куп железа! — жалваше се Джонатан, настанил се на мястото до водача.

— Няма такова нещо, тя мърка, моята гаврошка! — защити се Маркус. — Само да знаеш колко я лаская!

Със сплъстени и разчорлени коси, щръкнали вежди, седемнайсетдневна брада и клепачи, притварящи се като на Друпи13: Маркус сякаш беше телепортиран от друга епоха, праисторическата, а през някои дни — и от друга планета. Потънал в панталон baggy14 и отворена до пъпа хавайска риза, рахитичният му силует сякаш беше прегънат и разглобен, за да се вмъкне в кабинката на колата. Обут със стари джапанки, той караше с един крак, с пета на амбреажа, а пръстите натискаха последователно газта и спирачката.

— Аз много обичам колата на чичо Маркус! — ентусиазирано произнесе Чарли от задната седалка.

— Мерси, приятел! — отговори той и му намигна.

— Чарли! Завържи си колана и спри да се въртиш — нареди Джонатан.

След това се обърна към своя приятел:

— Мина ли през ресторанта този следобед?

— Хъ… днес е затворено, нали?

— Но поне прие ли доставката на патиците?

— Какви патици?

— Патешки бутчета и рукола, които ни носи Боб Вудмарк всеки петък!

— Олеле, мислех си, че съм забравил нещо!

— Магаре недно! — ядоса се Джонатан. — Как си могъл да забравиш единственото, за което те бях помолил да мислиш?

— Нещата не са чак толкова драматични… — промърмори Маркус.

— Са! Независимо че Вудмарк е непоносим, неговата ферма ни снабдява с най-добрите продукти. Ако си му скроил шапката, той ще ни намрази и няма да ни търпи като клиенти. Обърни към ресторанта: готов съм да се обзаложа, че е оставил товара си в задния двор.

— Мога да погледна и сам — опита се да го успокои Маркус. — Първо да ви заведа у дом…

— Не — прекъсна го Джонатан. — Ти си нехранимайко, на който не може да се разчита, така че ще поема нещата в свои ръце.

— Но малкият е жив умрял от умора!

— Не, не! — развесели се Чарли — И аз искам да отида в ресторанта!

— Значи решено. Тръгни по отклонението на нивото на 3-та улица — нареди той, като изтри с ръкава си парата, която се кондензираше на предното стъкло.

Но старото рено не обичаше да му се сменя рязко маршрутът. Сцеплението на тесните гуми не беше достатъчно и маневрата едва не доведе до инцидент.

— Виждаш ли, че не контролираш тая съборетина! — извика Джонатан. — По дяволите, ще ни убиеш!

— Правя каквото мога! — успокои го Маркус, докато изправяше волана посред концерт от изгубили търпение клаксони.

Изкачвайки се по „Кърни Стрийт“, бричката сякаш си възвърна стабилността.

— Само защото си се срещнал със сестра ми ли си в това състояние? — запита Маркус след дълго мълчание.

— Франческа ти е заварена сестра — поправи го Джонатан.

— Как е тя?

Джонатан го погледна враждебно.

— Смяташ, че сме си лафили?

Маркус знаеше, че темата е болна, и не настоя повече. Той се концентрира над шофирането си, насочи се към „Кълъмбъс Авеню“ и гарира „бричката“ пред ресторантче, наречено „French Touch“15, на ъгъла на „Юнион Стрийт“ и „Стоксън Стрийт“.

Както Джонатан беше предвидил, Боб Вудмарк беше оставил стоката си зад ресторанта. Двамата мъже отнесоха щайгите, за да ги сложат в хладилната стая, преди да проверят дали всичко е наред в салона.

„French Touch“ се намираше в един от ъглите на Хексагона в сърцето на „Норт Бийч“, италианския квартал на Сан Франциско. Малко, но приветливо, заведението възпроизвеждаше вътрешността на френско бистро от 30-те години на XX век: дървена ламперия, корнизи, мозаечен под, огромни огледала стил Бел епок, стари афиши на Жозефин Бекер, Морис Шевалие и Мистингет. Ресторантът предлагаше традиционна френска кухня, без претенции, без превземки. Върху табелката, закрепена на стената, можеше да се прочете: „многолистно тесто от охлюви с мед, магре16 от патица с портокал, тропезианска торта17…“

— Мога ли да получа сладолед, тате? — попита Чарли, настанявайки се пред лъскавия бар, разположен на видно място по дължината на залата.

— Не, скъпи. Ти изяде килограми в самолета. И освен това е много късно, отдавна вече трябваше да си в леглото.

— Ама нали е ваканция…

— Хайде, Джон, без нерви! — намеси се Маркус.

— А, не, няма и ти да си вреш гагата!

— Коледа е все пак!

— Две хлапета! — позволи си да се усмихне Джонатан.

Той се настани в един от ъглите на ресторанта, зад тезгяха на откритата кухня, която даваше възможност на гостите отчасти да следят подготовката на ястията.

— Какво би ти доставило удоволствие? — запита той сина си.

— Една „Бяла дама“! — изпълни се с ентусиазъм хлапето.

С вещина, майстор-готвачът разчупи няколко блокчета черен шоколад в малка купа, за да ги разтопи на водна баня.

— А за теб? — обърна се той към Маркус.

— Можем да отворим бутилка вино…

— Щом искаш…

Широка усмивка изгря на лицето на Маркус. Той весело стана от стола и се отправи към предпочитаното си място: избата на ресторанта.

В това време под лакомия поглед на Чарли Джонатан сложи в една купа две топки ванилов сладолед и една целувка. Когато шоколадът се разтопи, той прибави лъжичка сметанов крем фльорет. Изсипа топлия шоколад върху ледения крем и покри всичко това с бита сметана и с печени бадеми.

— Наслади се! — каза той и постави чадърче върху купола на крема.

Баща и син се настаниха на маса, седнаха един до друг върху удобна мека пейка. Със светнали очи Чарли се въоръжи с дълга лъжица и започна да си хапва.

— Погледни това вълшебство! — възхити се Маркус, завръщайки се от избата.

— „Screaming Eagle 1997“18! Да не си се смахнал? Тези бутилки са запазени за клиентите!

— Е, хайде! Нека това да бъде моят коледен подарък — помоли се той.

След чисто формална съпротива Джонатан прие да отворят страхотното вино. Общо взето, по-добре беше Маркус да изпие няколко чаши в ресторанта. В противен случай канадецът можеше да обиколи баровете, а когато беше под въздействието на алкохола, го дебнеха какви ли не катастрофи. Неведнъж някои от другарите му по чашка се бяха възползвали от податливостта и лековерието му, за да го оберат на покер и да го накарат да подпише фантастични разписки за заеми, които Джонатан след това с огромен зор изплащаше.

— Полюбувай се на цвета на този нектар! — възторгна се Маркус, докато изсипваше виното в гарафа, за да му даде възможност да поеме въздух.

Незаконно дете на бащата на Франческа и на квебекска кънтри певица, Маркус не получи нито сантим след кончината на своя създател, богат нюйоркски бизнесмен. Майка му наскоро почина и той почти не поддържаше отношения с доведената си сестра. Останал без петак, той живееше като волна птичка, безразличен към външния си вид, без да има понятие от а-бето на благоприличието и на правилата на живота в обществото. Спеше по дванайсет часа дневно, редовно помагаше в ресторанта, но обязаностите на битието и трудовото разписание сякаш не се отнасяха до него. Приятно не с всичкия си, толкова простоват, колкото и привлекателен, в него имаше нещо патетично и обезоръжаващо, независимо че последиците от безотговорността му трудно биваха преодолявани във всекидневието.

През цялото време, докато продължи бракът му, Джонатан виждаше в Маркус само кретена, с когото нямаше какво да дели. Обаче когато Франческа го напусна, нейният доведен брат единствен го подкрепи. По онова време въпреки Чарли Джонатан потъна в черната дупка на депресията. Бездействащ и изваден от строя, той се потопи в мъката си, като все по-често се срещаше с господата Джак Даниел и Джони Уокър.

За щастие, като по чудо, Маркус за първи път в живота си се отказа от леността си и пое нещата в свои ръце. Той откри един италиански ресторант в криза, който току-що бе сменил собственика си, и положи много труд да убеди новите стопани да преобразят мястото във френско бистро и да поверят кухнята на родственика му. Тази инициатива позволи на Джонатан да се съвземе. Щом почувства, че приятелят му е спасен, Маркус отново изпадна в обичайното си безделие.

— За твое здраве! — рече той и подаде на Джонатан чаша вино.

— Значи Коледа дойде по-рано — заключи французина пускайки радиото в стил ар деко19, което беше открил на битак в град Пасадина.

Настрои апарата на рок станция, която предаваше директно версия на „Light My Fire“20.

— О, колко е хубаво! — възхити се Маркус, подпирайки се на пейката, без да може да се разбере дали говореше за кабернето или за музиката на „Доорс“.

Джонатан се опита на свой ред да се отпусне. Той разкопча яката на ризата си и свали сакото, но гледката на оставения на масата телефон на Мадлин го притесни. Тази история с джиесемите ще ме лиши от резервации — въздъхна той. Мнозина от редовните клиенти имаха личния му номер: привилегия, която им откриваше възможност да получават маса дори във вечери с голям наплив.

Маркус прибра апарата, а Джонатан наблюдаваше сина си, който сладко заспа на пейката. Щеше му се да си вземе десетина дни отпуск, за да се занимае по-добре с Чарли, но не можеше да си го позволи. Току-що се бе измъкнал от финансовата бездна, която почти го беше погълнала преди няколко години, и този възможен крах му стори доброто, че го ваксинира срещу открити кредити по текущи сметки, дългове, незаплатени ценни книжа и други банкови задължения.

Съсипан от умора, той затвори очи и Франческа се появи пред него такава, каквато я срещна на летището. Преди две години болката беше все още много силна. Почти нетърпима. Отвори очи и пое глътка вино, за да прогони образа. Не живееше живота, на който се бе надявал, но така му било писано.

— О, не е лошо бебчето! — възкликна Маркус, докато тлъстите му пръсти се плъзгаха по екрана, за да разгледа снимките в клетъчния телефон.

Джонатан прояви интерес и надникна към екрана.

— Дай да видя.

Сред снимките на младата жена имаше и приятно еротични. Внушаващи лека възбуда пози обезсмъртяваха в черно и бяло: фини дантели, копринени жартиери, вдигнати нагоре ръце, прикриващи срамежливо гърда или докосващи извивката на хълбока. Нищо прекалено дръзко във време, когато някои излагаха любовните си игрички в интернет…

— Мога ли да погледна, тате? — попита Чарли, който се събуди.

— Не, не, спи си. Не е за деца.

Все пак беше изненадващо, че с надутия си вид на благовъзпитана нахалница чумата от летището също си беше позволила да се щракне в съблазнителни пози.

Повече изненадан, отколкото възбуден, Джонатан съсредоточи погледа си върху лицето на модела. Видимо тя се забавляваше, благосклонно се отдаваше на играта, но зад фасадната усмивка човек можеше да открие известна свенливост. Без съмнение този тип снимки бяха по-скоро каприз на мъжа до нея, който за миг се беше възприел като Хелмут Нютон21.

Кой стоеше зад апарата? Съпругът й? Любовник ли?

Джонатан си спомни, че забеляза мъж на летището, но беше неспособен да възпроизведе лицето му.

— Хубаво, стига толкова! — отсече той и остави телефона, съпроводен от разочарования поглед на Маркус.

Изведнъж се почувства като воайор и се запита с какво право се рови в частния живот на тази жена.

— Да не мислиш, че тя ще се посвени да стори същото! — отбеляза канадецът.

— Хич не ми пука: няма никакъв риск да намери подобни снимки в моя телефон! — възкликна той и си сипа чаша вино. — Да не смяташ, че съм се забавлявал да увековечавам доктор Попол22 на снимка…

Кабернето имаше великолепен вкус на червени плодове и на ръжен сладкиш с мед, поръсен с анасон. Докато отпиваше от еликсира, си мислеше какво точно се съдържа в клетъчния му телефон. Честно казано, не можеше да си припомни всичко.

Във всеки случай нищо интимно, нито компрометиращо — рече си успокоително той.

Обаче тежко се заблуждаваше.

Париж

7,30 часът

Сребърният капак на „Ягуар XF“ последен модел летеше в студената и металическа синевина на парижкото околовръстно шосе. Облечено в благородни материали — бяла кожа, орехово дърво, стриктно почистен алуминий, — купето внушаваше лукс и предпазващ комфорт. На задната седалка багажите от платно „Монограм“ се разполагаха редом до чанта за голф и един брой на в-к „Фигаро“.

— Сигурна ли си, че искаш да отвориш твоя магазин днес? — попита отново Рафаел.

— Скъпи! — извика Мадлин. — Вече няколко пъти говорихме по този въпрос.

— Бихме могли да продължим ваканцията си… — настоя той. — Карам до Довил, прекарваме нощта в хотел „Норманди“ и утре закусваме с моите родители.

— Съблазнително е, но… не. И освен това имаш среща с клиент за посещение на обекта.

— Ти решаваш — капитулира архитектът, докато завиваше по булевард „Журдан“.

„Данфер-Рошро“, „Монпарнас“, „Распай“: колата премина голяма част от XIV район, преди да спре на улица „Кампань-Премиер“ номер 13 пред тъмнозелена врата.

— Да дойда ли довечера да те взема от магазина?

— Не, ще пристигна при теб с мотопед.

— Ще измръзнеш.

— Може би, но обожавам моят „Триумф“ — отговори тя и го целуна.

Прегръдката им продължи, докато клаксонът на нетърпелив шофьор на такси ги измъкна брутално от техния пашкул.

Мадлин хлопна вратата на автомобила, преди да отправи прощална целувка на любимия си. Тя набра кода, за да отвори вратата към преддверието, което водеше към засаден с дървета двор. Там, в крилото на сградата на нивото на градината, се намираше апартаментът, който беше наела, откакто живееше в Париж.

— Брр! Тук е минус 15 градуса! — потрепери тя, влизайки в малкия мезонет, типичен за ателиетата на творците, построени в квартала в края на XIX век.

Запали бойлера и включи електрическата кана, за да си направи чай.

Някогашното художническо ателие отдавна беше отстъпило пред красив двустаен апартамент, разполагащ със салон, кухничка и стая на мецанина. Но височината на тавана, широките витражи, превзели основната стена, и дървеният лакиран паркет напомняха за изначалното артистично предназначение и допринасяха за очарованието и своеобразието на мястото.

Мадлин пусна радио „ТСФ джаз“23, провери дали радиаторите са надути докрай и отпи с наслада чая си, поклащайки се в ритъма на тромпета на Луис Армстронг в очакване апартаментът да се стопли.

Тя взе светкавичен душ, излезе от банята, зъзнейки, и грабна от гардероба си фланелка „Термолактил“, дънки и дебел шотландски пуловер. Готова за тръгване, схруска едно шоколадово блокче „Киндер Буено“, като същевременно нахлузи кожено яке и върза около врата си своя най-топъл шал.

Беше малко след осем часа, когато яхна яркожълтия си мотопед. Магазинът й беше съвсем близко, но тя искаше да избегне повторното минаване през ателието, когато Рафаел щеше да дойде. С развени на вятъра коси премина стотината метра на улицата, която обожаваше. Тук Рембо и Верлен бяха съчинявали стихове, Луи Арагон и Елза Триоле се бяха обичали, а Годар беше обезсмъртил финала на първия си филм: тази толкова тъжна сцена, в която Жан-Пол Белмондо — „До последен дъх“ — се строполява с куршум в гърба пред очите на американската си годеница.

Мадлин зави по булевард „Распай“ и тръгна по улица „Деламбр“ до „Необикновената градина“, магазина, който бе нейната гордост и който откри преди две години.

Тя вдигна ролетката с боязън. Никога не беше отсъствала толкова дълго. По време на ваканцията в Ню Йорк беше поверила юздите на магазина на Такуми, нейния японски помощник, който завършваше училището за цветари в Париж.

Когато влезе в помещението, въздъхна облекчено. Такуми дословно беше последвал съветите й. Предния ден младият азиатец беше пазарувал на Рунжис и стаята беше изпълнена със свежи цветя: орхидеи, бели лалета, лилии, поинсетии, кукуряк, лютичета, мимози, жълти нарциси, теменуги, амарилис. Голямото коледно дърво, което бяха декорирали заедно, грееше, а снопове бял имел и бодливолистен джел висяха от тавана.

Успокоена, тя свали якето и си сложи престилката, подготви работните си инструменти — градинска ножица, лейка, мотичка — и щастливо се впрегна да свърши най-спешните задачи, да изчисти листата на фикус, да прибере орхидея, да подреже бонсай.

Мадлин беше преобразила своя цветарски магазин в магическо и поетично място, оазис за мечтания, мирен пристан, вдъхващ сигурност, далеч от глъчката и насилието в града. Колкото и тъжен да беше денят, искаше клиентите й да забравят грижите си, щом пристъпят прага. По Коледа атмосферата на нейната „Необикновена градина“ беше чародейна, отпращаше посетителите към ароматите на детството и към отколешните традиции.

Когато първите задачи приключиха, младата жена извади елхите, за да ги нареди на витрината, и отвори бутика точно в 9 часа.

Тя се усмихна, когато видя да влиза първият й клиент — в професията стара поговорка твърдеше, че ако е мъж, денят ще бъде щастлив, — после се помрачи, като чу поръчката: той искаше да доставят букет на жена му, без да оставя визитна картичка. Това беше нова модна стратегия сред ревнивите мъже: изпращаха анонимно цветя, за да проследят реакцията на половинките си. Ако, когато се върнеха в къщи, тя не обелваше ни дума за букета, те заключаваха, че дамата си има любовник… Мъжът плати поръчката и си тръгна, без да се заинтересува как ще бъдат комплектувани цветята. Така че Мадлин започна сама изработването на китката — която Такуми щеше да поднесе към 10 часа в една банка на улица „Булард“, — когато мелодията на „Jumpin’ Jack Flash“24 огласи помещението. Цветарката свъси вежди. Прочутото парче на „Ролинг Стоунс“ се разнасяше от джоба на чантата, която носеше на гърба си, а в нея се намираше телефонът на въпросния Джонатан. Тя се поколеба дали да отговори, но докато вземе решение, звъненето престана. Настъпи минута мълчание, след което кратък и глух звук извести, че е получено съобщение.

Мадлин сви рамене. Нямаше намерение да слуша обаждане, което не е предназначено за нея… Имаше си друга работа! И освен това не й пукаше за тоя Джонатан някой си, който беше толкова груб и несимпатичен. Освен това…

Променила мнението си и обхваната от неудържимо любопитство, тя докосна екрана и прилепи телефона до ухото си. Прозвуча сериозен и колеблив глас: американка, с лек италиански акцент, която едва удържаше риданията си.

Гласът на италианката потъна в безкрайна скръб и посланието прекъсна.

Няколко секунди Мадлин остана неподвижна, разтърсена от току-що чутото и обзета от чувство за вина. Ръцете й изтръпнаха. Тя потрепери, след това остави на тезгяха все още потъналия в сълзи телефон и се запита какво трябва да направи.

3 Тайно

Джонатан смени скоростта и премина на трета. Скоростната кутия се разскърца, сякаш колата щеше да се разглоби на място. Той застана на волана на реното: независимо че бяха близо до дома, беше невъзможно да остави Маркус да кара. Отпуснал се на съседната седалка, приятелят му изтрезняваше и нижеше непристойни куплети от репертоара на Жорж Брасенс:

— Един тон по-ниско! — нареди Джонатан и погледна в огледалото за обратно виждане, за да се убеди, че синът му пребивава в страната на сънищата.

— Прощавай — извини се Маркус, размърдвайки се, за да отвори прозореца на своята врата.

Канадецът измъкна главата си навън, вятърът брулеше лицето му, сякаш нощният въздух щеше да го спаси от махмурлука.

Този тип е съвсем побъркан… — помисли си Джонатан, като намали още малко и почти достигна скоростта на астматичен охлюв.

Количката пое по западната страна на „Филберт Стрийт“, една от най-силно наклонените улици на Сан Франциско. В началото на изкачването бричката се покашля, даде вид, че ще изгасне, но накрая си пое дъх и с мъка достигна върха на хълма, озарен от бялата светлина на кулата „Койт“26, която доминира над града. Джонатан извърши рискована маневра, за да паркира, като обърна гумите навътре към тротоара. Изпита облекчение, че се е добрал до пристана си, грабна детето на ръце и пое по пътека сред евкалипти, палми и бугенвилии.

Маркус го следваше, залитайки. Поде отново мръсните си песнички, които ревеше колкото му глас държи.

— Иска ни се да спим! — оплака се един съсед.

Джонатан хвана приятеля си за рамото и се опита да го подкани да побърза.

— Ти си ми единственият истински авер, единственият верен другар… — промърмори пияницата и му се обеси на врата.

Джонатан трудно се задържа прав и с миши крачки „двамата мъже и половина“ слязоха по дървените стъпала, които се спускаха стръмно по склона на „Телеграф Хил“. Стълбата се извиваше сред почти тропическа растителност, която даваше достъп до малки живописни къщички. Пощадени от разрушенията на земетресението през 1906 г., тези дървени постройки, издигнати отначало за моряците и докерите, днес бяха заети от заможни творци и интелектуалци.

Най-после те се добраха до преддверието на дива и буйно обрасла градина, в която плевелите бяха спечелили сражението с фуксиите и рододендроните.

— Хайде, всички по стаите си! — нареди Джонатан с авторитета на глава на семейство.

Той съблече Чарли, сложи го да си легне и го целуна. След това стори същото с Маркус, без целувка, разбира се. Все пак не бива да се прекалява.

Най-после, намерил спокойствие, Джонатан отиде в кухнята, наля си чаша вода и излезе на терасата с лаптоп в ръце. Белязан от смяната на часовете, той предотврати една прозявка, като си разтърка клепачите и се свлече на стол от тиково дърво.

— Приятелче, спи ли ти се?

Джонатан вдигна глава по посока на гласа: беше Борис, тропическият папагал на дома.

Този път съвсем го бях забравил!

Животното принадлежеше на бившия собственик, оригинал, който беше включил в завещанието си задължението по отношение на всеки купувач на вилата, да се погрижи за вечни времена за любимата му птица. Борис беше на повече от шейсет години. В продължение на десетилетия господарят му беше посвещавал всекидневно час по правоговор, научил го беше на хиляди думи и на стотици изрази, които той употребяваше учудващо на място.

Бидейки флегматичен, чудесно се беше интегрирал към новото домакинство и предизвикваше радостта на Чарли. Най-вече великолепно се разбираше с Маркус, който го беше научил на цялата гама псувни на капитан Хадок27. Но папагалът беше страхотен чешит и Джонатан с мярка търпеше гадния му характер и острия му език.

— Спиии ли ти сеее? — повтори птицата.

— Представи си, да, но съм прекалено изморен, за да се унеса.

— Тиквеник! — наруга го Борис.

Джонатан се приближи до птицата, която с голямата си закривена човка и с нозете си с могъщи нокти царстваше величествено на люлката си. Въпреки преклонната й възраст, нейното полузлатно, полутюркоазено оперение беше запазило блясъка си, а черният пух, който обграждаше очите й, й придаваше горд и арогантен вид.

Животното раздвижи дългата си опашка, разпери криле и изрече:

— Искам ябълки, сливи, банани…

Джонатан разгледа клетката.

— Не си си изял краставиците и ендивията.

— Гадна ендивия! Искам ядки, орехи и фъстъъъциии.

Джонатан раздвижи глава и отвори лаптопа си. Прегледа електронната си поща, отговори на двама снабдители, прие няколко резервации и запали цигара, гледайки хилядите светлинки, които грееха над океана. Оттук се разкриваше великолепна панорама към него. Небостъргачите от бизнес квартала се открояваха пред огромния силует на Моста над залива, който свързва града с Оукланд. Този миг покой бе смутен от необичаен телефонен звън: изпълнение на цигулка, началото на един Каприз на Паганини според неговите стари музикални знания.

Телефонът на Мадлин Грийн.

Ако искаше да поспи, в негов интерес беше да го изключи, защото при часовата разлика обажданията можеше да се множат. Все пак реши за последен път да се обади.

— Да?

— Ти ли си, хубавице моя?

— Ами…

— Не си ли много изтощена? Надявам се, че пътува добре.

— Чудесно. Колко мило, че се тревожите…

— Но вие не сте Мадлин?

— Явно е.

— Ти ли си, Рафаел?

— Не, аз съм Джонатан от Сан Франциско.

— Жюлиан Ууд, приятно ми е. Мога ли да знам защо вие отговаряте на телефона на най-добрата ми приятелка?

— Защото разменихме джиесемите си по невнимание.

— В Сан Франциско ли?

— В Ню Йорк, на летището. С една дума, дълго е за обяснение.

— Ой! Смешно е…

— Да, особено когато се случва с другите.

— И как стана?

— Чуйте, късно е и не е особено интересно.

— Напротив, разкажете ми!

— От Европа ли се обаждате?

— Звъня от Лондон. Ще помоля Мадлин да ми разкаже. Какъв е вашият номер?

— Моля?

— Вашият телефонен номер.

— …

— Защото искам да се свържа с Мадлин.

— Не мога да ви дам моя номер, не ви познавам!

— Но щом Мадлин е с вашия телефон…

— Има и друг начин да я намерите! Трябва просто да наберете Рафаел, нали!

Каква бъбривка! — помисли си той и побърза да сложи край на разговора.

— Ало, ало — повтаряше Жюлиан.

Ама че грубиян! — ядоса се тя, като разбра че той й е затворил телефона под носа.

Джонатан беше решил да затвори апарата, когато любопитството го подтикна отново да разгледа намиращите се в джиесема снимки. Като изключим две-три чувствени пози, файловете се състояха от туристически изгледи, истински албум за спомени от романтичните набези на двойката. Мадлин и Рафаел даваха израз на обичта си на площад „Навона“ в Рим, в гондола във Венеция, пред сградите на архитекта Гауди в Барселона, качени на лисабонски трамваи или яхнали ски в Алпите. Все места, които и Джонатан беше посетил с Франческа по времето на любовта им. Но щастието на другите го изпълваше с мъка, той набързо прегледа тази галерия.

Продължи изучаването на телефона и изследва с интерес музикалната библиотека на Мадлин. Очакваше най-лошото — компилация от популярни шлагери, поп и ритъм ендблус28, — но смръщи вежди, откривайки… музиката, която и той обичаше: Том Уейтс29, Лу Рийд30, Дейвид Боуи31, Боб Дилън32, Нийл Йънг33…

Меланхолични и бохемски парчета, които възпяваха свободата, блусове на бледите утрини и на разбитите съдби.

Беше изненадващо. Вярно е, че дрехата не прави човека, но му беше трудно да си представи младата гримирана дама с изряден маникюр и чанта „Луи Вюитон“34 от летището да се впуска в тези тревожни светове.

Продължи с изследователската си дейност и разгледа заглавията на филмите, които Мадлин беше свалила. Нова изненада: нямаше романтични комедии, епизоди от „Сексът и градът“ или от „Отчаяни съпруги“, а не толкова лъскави и по-оспорвани филми: „Последно танго в Париж“35, „Сблъсъци“36, „Пианистката“37, „Среднощен каубой“38, „Да напуснеш Лас Вегас“39.

Джонатан замръзна на последното заглавие: тази история за невъзможна любов между алкохолик самоубиец и проститутка несретница беше любимият му филм. Когато го откри, той беше на върха на професионалния и семейния си успех. Обаче хроничният запой на Никълъс Кейдж, който давеше в алкохол краха на своя живот, му се стори почти близък. Този род филми отваряха раните ви, разбуждаха старите демони и вашите инстинкти за саморазрушение. Историята ви предаваше на най-тайните ви страхове, на самотата ви и напомняше, че никой не е застрахован от пропадане в ада. Според вашето душевно състояние в този момент творбата можеше да ви изпълни с отвращение или да ви помогне по-добре да се опознаете. Във всеки случай тя проникваше дълбоко.

Несъмнено Мадлин Грийн имаше неочаквани вкусове.

Все повече слисан, той се зае да разглежда имейлите и есемесите й. Като изключим професионалните съобщения, нейната кореспонденция се състоеше най-вече от разговори с Рафаел — нейният спътник, видимо много влюбен и внимателен, — както и с най-добрата й приятелка — прословутата Жюлиан, голямата уста, клюкарка и бъбрица, но вярна дружка и с живо чувство за хумор. Десетки имейли от парижки предприемач издаваха скорошното нанасяне в къща в Сен Жермен ан Ле40, подредена от Мадлин и Рафаел с грижите и усърдието, които се влагат в първото любовно гнездо. Видимо, двойката летеше на облак, обаче…

… продължавайки своя „тараш“, Джонатан попадна на електронния бележник на Мадлин и засече редовните срещи с някой си Естебан. Той веднага си представи аржентински плейбой, влюбен в младата англичанка. Два пъти седмично, понеделник и четвъртък, между 18 и 19 часа Мадлин се виждаше със своя южноамерикански Казанова! Знаеше ли приятният Рафаел за забежките на красивата си годеница? Не, разбира се. С Джонатан се беше случило същото и той не беше забелязал нищо, докато не откри изневярата на Франческа, когато си мислеше, че семейството му е във вихъра на танца.

Всички са еднакви… — помисли той, след като илюзиите му се срутиха.

На снимките Рафаел му изглеждаше малко безвкусен със своя метнат на раменете пуловер и с бялата риза на идеалния съпруг. Но когато го сблъскваше с разбивача на семейното щастие, какъвто без съмнение беше Естебан, Джонатан нямаше как да не изпитва към него емпатията и солидарността, характерни за измамените мъже.

Сред останалите срещи терминът „гинеколог“ фигурираше редовно: доктор Силви Андрийо, с която Мадлин се консултираше от шест месеца по проблем, свързан с безплодие. Или поне, това можеше да се предположи от електронната кореспонденция с лаборатория за медицински анализи, старателно запазена от дамата.

Пред екрана на телефона Джонатан се чувстваше като воайор и изпитваше известно неудобство, но нещо у тази жена започваше да го привлича.

През последните няколко седмици Мадлин се беше подложила на редовни процедури, за да открие евентуална стерилност: график на температурата, вземания на кръв, ехографии и рентгенови снимки. Тук Джонатан се намираше на познат терен: Франческа и той имаха подобни проблеми и бяха преминали през същите изпитания, преди да заченат Чарли.

Той отдели достатъчно време, за да прочете внимателно резултатите. Доколкото разбираше, те бяха по-скоро добри. Мадлен имаше редовен цикъл, успокоителни хормонални дозировки и овулация, която не се нуждаеше от стимулиране. Нейният мил и скъп също беше готов да даде за анализ семенната си течност и Рафаел констатира с облекчение, че сперматозоидите му бяха достатъчно многобройни и подвижни, за да му осигурят детеродна способност.

Липсваше само една проверка, наречена „тест на Хунер“41, за да бъде пълна картината. Като разглеждаше отметките в електронния бележник, Джонатан установи, че от три месеца датата на теста непрекъснато беше отлагана.

Странно…

Той си спомняше добре как се чувстваше по времето, когато с Франческа трябваше да преминат през същото изпитание. Наистина тестът, чието предназначение беше да установи съвместимостта на двойката, пораждаше и принуди — анализът трябваше да бъде направен два дни преди датата за овулация и по-малко от дванайсет часа след сексуален контакт без предпазни мерки, но след като сте взели решение да се подложите на процедурата, изпитвате едно-единствено желание: да приключите час по-скоро, за да се успокоите.

Защо Мадлин е отложила три пъти датата на теста?

Той си блъскаше главата, но установи, че няма да намери отговор на въпроса. В крайна сметка пропуснатите срещи може би се дължаха на гинеколожката или на Рафаел.

— Отивай да спиш! — нареди му Борис.

Този път птицата имаше право. Какви игрички играеше той, в два часа сутринта да проучва отчаяно екрана на телефона на жена, която беше срещнал само за две минути през живота си?

Джонатан стана от стола, твърдо решен да отиде да спи, но телефонът продължаваше да упражнява своята привлекателна сила. Тъй като не можеше да го остави, го свърза с Wi-Fi мрежата на дома, преди за пореден път да разгледа колекцията от снимки. Прехвърли позите на Мадлин, докато намери тази, която търсеше. Даде команда за отпечатване и отиде в салона.

Принтерът изпращя, преди да изхвърли портрет в американски план на младата жена пред Канале Гранде във Венеция. Джонатан втренчи поглед в образа на Мадлин.

В това лице имаше някаква тайна. Зад светлината и усмивката усети известна пукнатина, нещо непоправимо счупено, сякаш снимката носеше подсъзнателно послание, което той не успяваше да разчете.

Джонатан се върна на терасата. Хипнотизиран от този телефон, сега се нахвърли на различните данни, включени от Мадлин в паметта — информационни хроники, план на парижкото метро, метеорологична прогноза…

— Каква е тайната ти, Мадлин Грийн? — промълви той, докосвайки екрана.

— Мадлин Гриййййн — повтори колкото му глас държи папагалът.

В дома отсреща запалиха лампите.

— Искаме да спим! — развика се съседът.

Джонатан отвори уста, за да се скара на Борис, но в същото време една програма привлече вниманието му: „дамски календар“, в който Мадлин записваше голяма част от интимния си живот. Организиран като бележник, този файл съдържаше паметта за датите на менструациите, уточняваше дните за овулация, времето на плодовитост и пресмяташе средната продължителност на циклите. Имаше „дневник“ за промените на теглото, на температурата, на настроенията, а дискретни икони във формата на сърца бележеха моментите, в които собственичката на телефона бе имала сексуални контакти.

Като разглеждаше разположението на сърцата в календара, Джонатан установи очевидното: Мадлин твърдеше, че иска да има дете, но внимаваше да не прави любов в периоди, в които можеше да забременее…

4 Часова разлика

В това време в Париж…

— Такуми, трябва да ми направиш една услуга.

Стенният часовник на магазина отмери единайсет. Кацнала на сгъваема стълбичка, с гребен цвете в кока, с одраскани ръце, Мадлин увесваше огромен букет от джел.

— Разбира се, госпожо — отговори младият помощник.

— Престани да ме наричаш „госпожо“! — смъмри го тя и се смъкна надолу по стъпалата.

— Добре, Мадлин — поде отново азиатецът и почервеня.

Да се обръща към работодателката си на малко име означаваше за него интимност, която го смущаваше.

— Искам да предадеш в пощата един колет от мое име — обясни тя и му подаде неголям подплатен плик, в който беше пъхнала телефона на Джонатан.

— Разбира се, госпо…, ъъ, Мадлин.

— Адресът е в Съединените щати — уточни тя и му връчи банкнота от 20 евро.

Такуми погледна адреса:

— Джонатан Лампрьор… Като главния готвач ли? — попита той, докато възсядаше електрическото колело, с което изпълняваше поръчките.

— Познаваш ли го? — учуди се цветарката, която излезе заедно с него на тротоара.

— Всички го познават — отвърна японецът, без да си даде сметка, че е сгафил.

— Искаш да кажеш, че съм царицата на тъпаците? — рече Мадлин.

— Не, хм… съвсем не, аз… — мърмореше смутено той.

Сега Такуми беше аленочервен. Капчици пот блестяха на челото му, беше забил поглед в земята.

— Добре, ще си направиш харакири някой друг ден — подигра му се тя. — А дотогава обясни ми какъв е този тип.

Японецът преглътна.

— Преди няколко години Джонатан Лампрьор държеше най-хубавия ресторант в Ню Йорк. Моите родители ме поканиха там да отпразнуваме университетската ми диплома. Беше митично място: една година отнапред се записваш в листата на чакащите, а оригиналните вкуснотии ги няма никъде другаде.

— Не мисля, че става дума за същия човек — каза тя и посочи плика. — Адресът, който ми даде, не е на ресторант, а на евтина кръчмичка, тя в никакъв случай не е петзвездна.

Такуми сложи пакета в раничката си и завъртя педалите, без да чака повече обяснения.

— Доскоро.

Мадлин му махна леко с ръка, преди да се прибере в магазина.

Думите на помощника й разпалиха нейното любопитство, но тя се опита отново да се заеме с работа, сякаш нищо не се е случило. От мига, в който го отвориха, бутикът не се беше изпразвал. Както Свети Валентин, така и Коледа разбуждаше чувствата: любов, омраза, самота, меланхолия. Дори само тази сутрин пред нея се изнизаха куп клиенти, кой от кого по-оригинални: стар съблазнител изпрати дванайсет букета до дванайсет завоевания в дванайсет различни града; жена на средна възраст поръча орхидеи за себе си, за да направи добро впечатление на колегите в службата; млада американка ронеше сълзи и избираше за парижкия си любовник красива китка, знак за тяхната раздяла. Колкото до кварталния хлебар, той беше измислил като подарък за обожаваната си тъща огромен мексикански кактус с дълги и заострени бодли…

Мадлин беше наследила от баща си любовта към изкуството да отглежда цветя. Водена от своя ентусиазъм, отначало се самоподготвяше, след това завърши „Пивердиерата“, престижното училище за цветари в Анвер. Беше горда, че практикува дейност, имаща пряко отношение към всички големи събития в живота. Раждане, кръщене, първа среща, сватба, одобряване, професионално израстване, излизане в пенсия, погребение: цветята придружаваха хората от люлката до гроба.

Младата жена започна да майстори нов букет, но го остави след пет минути. От главата й не излизаше историята, която й беше разказал Такуми.

Тя мина зад тезгяха, където се намираше компютърът на магазина, и влезе в интернет. Написа „Джонатан Лампрьор“ в Гугъл и получи повече от 600 000 резултата. В Уикипедия имаше дълга статия за готвача, украсена със снимка, която без никакво съмнение беше на човека, когото вчера тя срещна на летището, независимо че на кадъра Джонатан изглеждаше по-млад и по-секси. Смаяна, Мадлин сложи очилцата си и гризейки молив, се запретна да чете:

— Продавате ли украсите?

— Моля?

Мадлин вдигна глава от екрана. Погълната от живота на Лампрьор, тя дори не си даде сметка, че в магазина току-що беше влязла клиентка.

— Продавате ли украсите? — повтори жената, като посочи пастелните дървени етажерки, на които бяха разположени аксесоарите: стогодишни термометри, стари часовници с кукувички, кафези за птици, осеяни с петънца огледала, ветроупорни лампи и парфюмирани свещи.

— Хм… Не, съжалявам, те са част от магазина — излъга Мадлин, тъй като бързаше да й види петите, за да потъне отново в биографията на Джонатан.

От последната част на статията Мадлин научи, че през 2005 г. готвачът е издал книгата „Изповеди на влюбения кулинар“. Ново търсене с две-три маневри я доведе до сайта на ресторантчето „French Touch“, което в този момент Джонатан държеше в Сан Франциско. Видимо сайтът не беше добре поддържан. Имаше няколко примера за менюта по 24 долара: лучена супа, кървавица с ябълки, смокинова торта. Нищо смайващо, достойно за човек, който допреди няколко години е бил начело на най-добрия ресторант в света.

Как се е случило всичко това? — запита се тя, разхождайки се безцелно между елхите и орхидеите. Отиде в края на магазина, подреден като градина, и с невиждащи очи седна на люлката, окачена на огромен клон, който се спускаше от тавана.

Иззвъняването на телефона на бутика я измъкна от размишлението.

Тя стана рязко от люлката и взе в ръка слушалката. Беше Такуми.

— Все още ли си в пощата?

— Не, госпо…, Мадлин. Заради стачката всички гишета са затворени.

— Добре, преди да се върнеш, надзърни в някоя книжарница и ми купи една книга. Имаш ли с какво да запишеш? Ето заглавието: „Изповеди на влюбения кулинар“ от…

5 You’ve got mail47

Сан Франциско, посред нощ

Джонатан дръпна рязко верижката, която запалваше неоновото осветление над огледалото в банята. Не можеше да затвори очи. Заради нервността и стомашните болки, които не преставаха да го измъчват, откакто изпи това проклето вино. Заобиколен от ореол от бледа светлина, той претърси чекмеджето с лекарствата, за да намери нещо, премахващо тревожността, и медикамент за гастритните смущения. С двете хапчета в ръка отиде в кухнята, за да ги преглътне с минерална вода.

Къщата беше тиха. Маркус, Чарли и дори Борис отдавна се бяха предали в обятията на бога на съня Морфей. Прозорецът, който се вдигаше и спускаше вертикално, беше оставен полуотворен, но в стаята не проникваше студ. Появи се топъл вятър и леко размърда една бамбукова камбанка, а лунният сърп прониза стъклото и освети екрана на телефона, оставен на бара. Джонатан не устоя на изкушението: натисна копчето и включи апарата, който веднага светна. Кръглата червена точица даваше знак, че Мадлин е получила поща. Някакво шесто чувство, смесено с любопитство, го накара да докосне иконката, за да прочете съобщението. То беше изпратено преди десет минути и колкото да изглеждаше странно, беше предназначено за него…

Реакцията на Джонатан не закъсня. След дванайсет минути той отговори:

Ако тя не му изпратеше джиесема, в никакъв случай той нямаше да се раздели с нейния!

Мадлин се обади след трийсет секунди:

Джонатан въздъхна тежко и изпрати ново съобщение на младата жена:

Кацнала на високото си столче, Мадлин погълна последната хапка от своя сандвич, преди да намери необходимите думи, за да му затвори устата:

Едва беше изпратила имейла и вече очакваше отговор, а той не закъсня:

Тя не можа да скрие усмивката си, макар че изпитваше известно безпокойство. Тази стачка на държавния сектор не й позволяваше да изпрати телефона на неговия собственик и я притесняваше. На плещите й падаше тежестта на отговорност, която не й беше по вкуса. Трябваше ли да предупреди Джонатан за посланието, изпратено от бившата му съпруга, която го беше потърсила от Ню Йорк, за да го помоли да се върне да живее с нея? Неволно Мадлин задържаше важна информация за бъдещето на една двойка и това не й се харесваше.

Младата жена поръча втора чаша вино, която изпи, наблюдавайки през стъклото движението на пешеходците и на колите. Улица „Деламбр“ беше близо до много от големите фирми и в този последен уикенд беше изпълнена с пазаруващи за Коледа. По облените от слънце тротоари вталените манта на парижанките, грейките на тийнейджърите, цветните шалове, детските шапчици, тракащите токчета и дъхът, който излизаше от всички усти, се смесваха в опияняващо движение на цветове и на лица.

Мадлин изпи виното си и малко на градус грабна перото — така е думата, — за да изпрати последното съобщение:

Мадлин кликна върху „Изпрати“ и осъзна, че е извършила дивотия. Но беше много късно…

Излезе от „Пиер&Пол“ и пресече улицата, замаяна от виното.

— Хей, гледай къде вървиш, ГЛУПАЧКЕ! — изтърси й един бобо50, с кичур коса, който му падаше над очите. Той едва не я блъсна със своя велиб51.

За да избегне велосипеда, Мадлин рязко отстъпи, но беше посрещната от клаксона на джип, който напредваше от дясната страна на колелото. Тя се изплаши и едва избягна тежката кола, но стигна до отсрещния тротоар, като пътьом счупи тока на една от ботинките си.

По дяволите! — пое си дъх, като отвори вратата на магазина, за да намери пристан в своята „Необикновена градина“. Обожаваше Париж и ненавиждаше парижаните…

— Наред ли е всичко, госпожо? — запита я Такуми, виждайки, че е в шок.

— Пак не си в час — смъмри го тя, за да съхрани хладнокръвие.

— Извинявай — поде отново азиатецът. — Наред ли е всичко, Мадлин?

— Да, само това проклето токче…

Тя изрече думите с несигурен тон и си наплиска лицето с вода, а след това свали обувките и якето си пред своя опулен помощник.

— Не е необходимо да ме гледаш толкова сладострастно, няма да продължа стриптийза.

Щом видя Такуми да почервенява като божур, Мадлин съжали за поведението си и се опита да прогони установилото се между тях неудобство.

— Можеш да отидеш да обядваш. Не се притеснявай, аз ще свърша всичко.

Останала сама в бутика, младата жена включи трескаво телефона на Джонатан. Той беше отговорил:

На улица „Одеса“ Такуми влезе в малък ресторант, който беше свикнал да посещава. Поздрави собственика и се настани на скътано място във втората зала, не толкова шумна и не толкова населена. Поръча си хилядолистно тесто от домати със свежо козе сирене: специалитет, за който го открехна Мадлин. Докато чакаше поръчката, извади от чантата си джобен речник, за да открие смисъла на думата „сладострастно“ и трудно го намери. Като хванат в прегрешение той имаше ирационалното чувство, че всички клиенти го гледат с обвиняващи очи. Мадлин изпитваше дяволито удоволствие да го провокира и да обърква убежденията и устоите му. Той съжаляваше, че тя не го взема на сериозно и го възприема повече като юноша, а не като мъж. Тази жена го обайваше като тайнствено цвете. Най-често тя беше „голямо слънце“, златиста като слънчоглед, разпръскваща около себе си светлина, доверие и ентусиазъм. Но в някои моменти можеше да бъде потайна и мрачна, подобно на черна орхидея: рядко цвете, търсено от колекционерите, което разцъфваше посред зима в палмовите горички на Мадагаскар.

Клиентът влезе в лош момент. За да го обслужи, Мадлин прекъсна писането на имейла и скри телефона в малкото джобче на престилката си. Беше юноша, на възраст между петнайсет и седемнайсет години, с външност на млад рокер, каквито се срещаха пред училищата в хубавите квартали: кецове „Конверс“, слим джинс, бяла риза, вталено марково сако, умело разрошени коси.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз… хм… искам да купя цветя — обясни той и остави калъфа на китарата си върху един стол.

— Нещата се подреждат. Ако ми бяхте поискали кифлички, щеше да ми бъде по-трудно.

— Какво?

— Нищо, оставете. Какъв букет искате: китка или голям?

— Всъщност не знам.

— В пастелни тонове или многобагрен?

— Какво? — изрече момчето, сякаш му говореха на староеврейски.

Несъмнено не е най-отраканият от своето поколение — помисли си тя и се опита да запази спокойствието и усмивката си.

— Добре, имате ли идея за бюджета, който сте готов да посветите на покупката си?

— Не знам. Мога ли да получа нещо за 300 евро.

Този път тя не успя да удържи въздишката си: ненавиждаше хората, които нямаха никакво съзнание за стойността на парите. За миг няколко спомена от детството й изплуваха на повърхността: годините, когато баща й беше безработен, жертвите на семейството, за да й дадат възможност да учи… Как можеше да съществува такава пропаст между този хлапак, роден със сребърна лъжичка в устата, и детето, което беше била тя?

— Слушай, младежо, нямаш нужда от 300 евро, за да купиш букет. Във всеки случай не в моя магазин. Разбра ли?

— Ми да — отговори той плахо.

— За кого са цветята?

— За една жена.

Мадлин вдигна очи към небето.

— За майка ти или за приятелката ти?

— Всъщност за една приятелка на майка ми — отвърна малко срамежливо.

— Добре, и какво послание искаш да отправиш, като подаряваш букета?

— Послание ли?

— С каква цел й поднасяш цветя? За да й благодариш, че ти е подарила пуловер за рождения ден, или искаш да й кажеш нещо друго?

— Хм… по-скоро второто.

— По дяволите, любовта ли те прави да изглеждаш тъпичък, или винаги си си такъв? — запита тя и тръсна глава.

Хлапето не намери за необходимо да отговори. Мадлин се отдалечи от тезгяха и подреди една китка.

— Как се казваш?

— Джереми.

— А приятелката на майка ти колко е годишна?

— Във всеки случай е по-стара от вас.

— Според теб на колко е години?

Той отново предпочете да не отговори, доказателство, че не беше чак такъв кретен, какъвто изглеждаше.

— Добре, не ги заслужаваш, но ето ти най-хубавото — обясни тя и му подаде един букет. — Това са предпочитаните ми цветя: теменуги от Тулуза, едновременно простички, шик и елегантни.

— Много е красив — призна той, — но на езика на цветята какво означава?

Мадлин сви рамене.

— Остави езика на цветята. Подари онова, което е хубаво и край.

— И все пак — настоя Джереми.

Мадлин се престори, че размисля.

— На онова, което наричаш „език на цветята“, теменугата представлява скромността и свенливостта, но също така тя символизира тайната любов, затова, ако се боиш, че подаръкът ще прозвучи двусмислено, мога да ти направя букет от рози вместо този.

— Не, теменугите напълно ми подхождат — отговори той и пусна широка усмивка.

Плати китката и когато напускаше магазина, благодари на Мадлин за нейните съвети.

Най-после сама, тя отново извади телефона и се зае да завърши посланието:

Обзета от паника, Мадлин остави телефона и се отдалечи, сякаш се стремеше да избегне голяма опасност.

Той знаеше! Този тип беше се ровил в нейния мобилен апарат и беше отгатнал за Естебан и за детето!

Капка пот се плъзна до дължината на гръбнака й. Тя чуваше как сърцето се блъска в гърдите й. Ръцете й трепереха и краката й отмаляха.

Как беше възможно? Бележникът и имейлите й, разбира се…

Неочаквано в корема й се отвори голяма празнота и тя направи върховни усилия, за да не изгуби равновесие. Трябваше да се успокои: само с тези разкрития Джонатан Лампрьор не можеше да я уязви. Докато не сложеше ръка върху други неща, той не беше истинска заплаха.

Но в дълбините на нейния телефон имаше един документ, на който той в никакъв случай не биваше да попада. Нещо, което Мадлин нямаше право да притежава. Нещо, което вече беше разрушило живота й и я беше отвело до портите на лудостта и на смъртта.

На теория нейната тайна беше добре защитена. Лампрьор беше жалък недискретен човек, но не и ас на информатиката, нито пък шантажьор. Той си играеше с нея, забавляваше се за нейна сметка, но ако тя не му дадеше нов импулс, щеше да се обезкуражи.

Поне тя искрено се надяваше да стане така.

6 Нишката

Сан Франциско

9,30 сутринта

Маркус трудно изплува от съня.

Като сомнамбул той се замъкна до банята, влезе под душа, без да сваля нито гащетата, нито ризата си, и остана неподвижен, докато бойлерът се изпразни. Ледената вода го накара да отвори око и след като набързо се избърса, се довлече до стаята, където констатира, че чекмеджето му за бельо беше празно. Всичките му слипове и фланелки бяха натрупани в ракитовата кошница. Канадецът въпросително повдигна вежди. Джонатан, който много пъти го беше предупреждавал, че няма да пере дрехите му, беше изпълнил заканата!

— Джон! — тръгна да се оплаква той, преди да съобрази, че беше събота и в този час ресторантьорът вероятно вече беше напуснал дома, за да осъществи седмичното си посещение на фермерския пазар на „Ембаркадеро“.

Все още замаян, бръкна сред планината от мръсно бельо и нахлузи първите що-годе използваеми дрехи, които му попаднаха.

След това Маркус се запъти към кухнята, а там с опипване намери термоса с китайски Пу’ър чай, който Джонатан приготвяше всяка сутрин. Свлече се на един стол и направо пи от термоса голяма глътка черен чай. Питието сякаш раздвижи неутроните му, той получи внезапно просветление, светкавично се съблече, за да изпере бельото си в мивката с препарат за миене на съдове. След като го изцеди, отвори вратата на микровълновата печка и нагласи програмата на седем минути.

Доволен от себе си, гол-голеничък той излезе на терасата.

— Здравей, пиянде! — посрещна го Борис.

— Здравей, перната ектоплазма — отговори Маркус, като погъделичка перушината му.

В знак на разбирателството им птицата подскочи, наведе глава и отвори човка, предлагайки му предъвкана хапка смесени плодове.

Маркус благодари на приятеля си, след което продължително се протегна на слънце, като се прозяваше така, че челюстта му можеше да се откачи.

— Разкърши си ребрата! Разкърши си ребрата! — развика се папагалът.

Стимулиран от подканянето, Маркус се зае със задачата, която според него беше най-важната за деня: провери водната система, напояваща десетина стръка канабис, скрити зад розовите храсти в градината. Джонатан не одобряваше насажденията му, но си затваряше очите. В края на краищата Калифорния беше най-големият западен производител на индийски коноп, а Сан Франциско символизираше толерантността и контракултурата.

Маркус остана още малко на терасата, за да се порадва на топлината. Прекарал по-голямата част от живота си сред студовете на Монреал, той се наслаждаваше на мекотата на калифорнийския климат.

Върху малкото възвишение на „Телеграф Хил“ трудно можеше да се повярва, че Коледа наближаваше: златните тромпети на жасмина започваха да разцъфват; палмите, сливите и олеандрите блестяха на слънцето; дървените къщи се покоряваха на бръшляна, потулени сред буйна джунгла, сред която пищяха весели врабчета и многоцветни колибрита.

Макар да беше относително рано, няколко разхождащи се слизаха вече по обсипаните с цветя стъпала на стълбата Филбърт. Въпреки пищната растителност къщата не беше напълно защитена от погледите на любопитните. Някои минувачи се развеселяваха, други се шокираха, но никой не оставаше безразличен пред този гол щурак, който дебелашки разговаряше с един папагал.

Маркус не обръщаше внимание, докато някакъв турист не измъкна фотоапарата си, за да обезсмърти сцената.

— Човек вече не може да бъде спокоен и вкъщи! — възропта канадецът и се прибра в кухнята точно в момента, когато часовниковият механизъм на микровълновата печка оповести края на „печенето“.

Любопитен за резултата, отвори фурната и прибра дрехите си. Те бяха не само сухи, но и топли и свежи!

На всичкото отгоре миришат на козуначени кифлички — зарадва се той, подушвайки купчинката бельо.

Облече се пред огледалото, доволен оправи гащетата си, поглади фланелката, като особено се възхищаваше от щампата отпред:

OUT OF BEER

(life is crap)53

Коремът му изкъркори. Изгладнял, отвори хладилника, разтършува храните и си направи една невероятна смес. Върху филия бял хляб намаза солиден пласт фъстъчено масло и го покри със сардини в олио, върху които нагласи кръгчета банан.

Превъзходно! — помисли си и въздъхна щастливо.

Беше преглътнал само няколко хапки от своя сандвич, когато ги видя.

Снимките на Мадлин.

Повече от петдесетина портрета, прикрепени с кабърчета върху корковото табло, притиснати с магнитчета към вратите на металическите шкафове или дори направо лепнати със скоч на стената.

Видимо неговият сънаемател беше прекарал немалка част от нощта да вади снимки. Младата жена беше огледана като под лупа: сама, в двойка, в лице, в профил… Джонатан дори беше увеличил някои отпечатъци, изследвайки очите и лицето.

Озадачен, Маркус спря да дъвче и се приближи към фотографиите. Без да създава впечатление, канадецът упражняваше известен контрол над Джонатан. Защо той бе предприел цялата тази постановка? Каква тайна търсеше да открие в погледа на Мадлин Грийн?

Под лустрото познаваше крехкостта на своя приятел и разбираше, че неговото „възстановяване“ беше мимолетно.

Всеки човек има в сърцето си празнота, белег, чувство за изоставяне и самота.

Маркус знаеше, че белегът в сърцето на Джонатан е много дълбок.

И че подобно поведение не предвещаваше нищо добро.

В това време на няколко километра разстояние…

— Татко, мога ли да опитам джерки54? — попита Чарли. — Това е месото на каубоите.

Метнал сина си на рамене, Джонатан от час бродеше из тържищата на селския пазар, израснал на площадката на бившия пристан за фериботи55. За ресторантьора това беше неизменен ритуал: всяка събота той идваше да се снабди с продоволствия и да намери вдъхновение, за да подготви седмичното меню.

Пазарът беше истинска институция в Сан Франциско. Около „Фери Билдинг“ се събираха стотици фермери, рибари и зеленчукопроизводители, които продаваха местни продукти. Тук се намираха най-хубавите зеленчуци, най-сочните плодове, най-пресните риби, най-крехките меса. Джонатан обичаше това място, което привличаше пъстра тълпа: туристи, готвачи, изтънчени гастрономи, търсещи качествени продукти.

— Моля те, тате, там има джерки! Никога не съм вкусвал!

Джонатан „освободи“ сина си, който изтича към щанда. Изпълнен с ентусиазъм, Чарли погълна парче изсушено говеждо и тутакси направи гримаса.

Джонатан му смигна закачливо.

Сред този фестивал на вкусови усещания той се чувстваше у дома. Босилек, зехтин, орехи, прясно козе сирене, авокадо, тиквички, домати, патладжани, ароматни треви, тикви кестенки, салати: оглеждаше, подушваше, опитваше, избираше. „Лошият готвач е този, който се опитва да прикрие оригиналния вкус на съставките, вместо да го разкрие.“ Жак Лару, главният готвач, който го беше формирал, му предаде своите познания и строгостта си при подбора на продуктите, уважението към сезоните и търсенето на най-добрите снабдители.

Тук, в зеленчуковата градина на Съединените щати, това не беше особено трудно. От доста време биохраната не беше неотделима част от хипитата. Сега вече тя беше начин на живот в Сан Франциско, както и в цяла Калифорния.

Като не сваляше поглед от Чарли, Джонатан допълни покупките си с пет хубави птици, десет парчета калкан и щайга миди Сен Жак. Спазари се за десет омара и пет килограма лангусти.

При всяка поръчка предоставяше на търговеца номера на мястото, където беше гарирал камионетката си, та да могат момчетата от пазара да му стоварят там стоката.

— Хей, Джонатан, опитай! — призова го един продавач на миди от нос Райс56, подавайки му една стрида.

Всъщност ставаше дума за шега между тях, тъй като французинът не ценеше местния обичай да се оставя стридата във вода, преди да бъде сервирана, и затова никога не предлагаше подобни черупчести вкуснотии в менюто на своя ресторант.

Джонатан поблагодари и въпреки всичко погълна мекотелото с резен лимон и парче хляб.

Той се възползва от тази пауза, за да извади от якето си телефона на Мадлин. Прегледа екрана и изпита леко разочарование, констатирайки, че цветарката не беше отговорила на посланието му. Може би трябваше да й изпрати есемес, за да поиска извинение. Може би беше стигнал много далече? Но тази жена толкова го интригуваше… През нощта, веднага след като отпечата снимките, той направи странно откритие, разглеждайки класификацията на капацитета на телефона:

Тази информация беше учудваща. Как така паметта на апарата можеше да бъде толкова натоварена? На пръв поглед телефонът съдържаше пет филма, петнайсетина програми, петдесетина снимки, около двеста песни и… това беше всичко. Недостатъчно, за да запълни един смартфон, не е необходимо да си експерт по информатика, за да го разбереш. Заключение? Твърдият диск несъмнено съдържа и други данни.

Облакътил се на парапета, прострял се над залива, Джонатан запали цигара и гледаше как Чарли кляка пред кафезите на зайците. Вероятно не беше съвсем законно да пуши тук, но след като не беше спал, имаше нужда от своята доза никотин. Всмукна веднъж и отговори с кимане на поздрава на колега. Джонатан беше харесван от себеподобните си, особено след като вече не ги засенчваше. Когато го срещаха, повечето от производителите и ресторантьорите го поздравяваха със странна смесица от респект и състрадание. Доста хора тук знаеха, че той беше Джонатан Лампрьор, бившият най-креативен готвач от своето поколение, бившият Моцарт на кухнята, бившият собственик на най-добрия ресторант в света.

Бившият, бившият, бившият…

Днес той вече беше нищо, или почти. Юридически погледнато, дори нямаше правото да отвори ресторант. Когато беше принуден да продаде лиценза за дейност, издаден на негово име, той се ангажира да стои далеч от пещите. „French Touch“ не му принадлежеше и името му не фигурираше отпред нито в сайта в интернет, нито във визитните картички.

В своя статия една журналистка от „Кроникъл“ повдигна неудобния въпрос, но тя призна, че скромното заведенийце, където той се разполагаше днес, нямаше нищо от блясъка на „Император“. Джонатан също използва вестника, за да уточни нещата: да, новият му ресторант предлага прости ястия на достъпни цени; не, никога вече няма да създаде рецепта и вдъхновението му не се е завърнало; не, никога вече няма да се стреми към кулинарни награди. Така поне нещата се изясняваха, а статията имаше това достойнство, че успокояваше готвачите, които се безпокояха от възможното завръщане на Лампрьор в кухнята.

— Татко, мога ли да опитам грах с уасаби57? — помоли се Чарли, като огледа с любопитство щанда на стар азиатец, който предлагаше също езици от патици и супа от костенурки.

— Не, сладур. Няма да ти хареса: много е пикантен!

— Моля те! Изглежда вкусно!

Джонатан повдигна рамене. Защо от най-ранна възраст човешката природа е склонна да отхвърля благоразумните съвети?

— Направи както искаш.

Той отново дръпна от цигарата си и притвори очи заради слънцето. На кънки, пеша или с колела многобройни посетители се възползваха от хубавото време, за да се разхождат край водата. В далечината океанът блестеше, в оцветеното в наситено синьо небе патрулираха чайки, готови да връхлетят върху всяка достъпна храна.

Подлютен от джерки, Чарли би трябвало да се пази, но хубавият зелен цвят на граха му вдъхна доверие. Така че без страх погълна малка хапка от граха с горчица и…

— Ужасно! Люти! — разкрещя се той, изплювайки набързо онова, което е в устата му.

Под развеселения поглед на стария японец детето се обърна към баща си.

— Можеше да ме предупредиш! — упрекна го то, за да прикрие унижението си.

— Хайде, ела, ще те заведа да купим шоколад — предложи Джонатан, смачка цигарата и вдигна Чарли на раменете си.

В това време в Париж…

Беше малко след 19 часа, когато един куриер влезе в „Необикновената градина“. Въпреки напредналото време магазинът още беше оживен и Мадлин се опитваше да направи невъзможното, за да задоволи всички клиенти.

Куриерът свали каската си и имаше усещането, че е преминал в друго измерение. С цветята в есенни багри, със смесените аромати, с люлката и със старата металическа лейка бутикът странно му напомняше за градината в селската къща на баба му, в която той беше прекарал повечето от своите детски ваканции. Изненадан от неочакваната нежност на този природен остров, той имаше усещането, че за първи път от много време насам диша истински.

— Мога ли да ви помогна? — запита Такуми.

— „Федерал Експрес“ — отговори той, внезапно изплувайки от мечтанието. — Помолиха ме да дойда и да взема някакъв пакет.

— Точно така, ето го.

Куриерът пое картонения плик, който азиатецът му подаде.

— Благодаря. Хубава вечер.

Той се появи на улицата и яхна мотопеда си. Запали го, натисна стартера и ускори ход, за да излезе на булеварда. Вече беше изминал десетина метра, когато забеляза в огледалото за обратно виждане жена, която го викаше. Закова спирачка и спря до тротоара.

— Аз съм Мадлин Грийн — обясни тя, когато го доближи. — Аз попълних формуляра в интернет, за да искам експресното изпращане на тази пратка, но…

— Имате намерение да анулирате поръчката си ли?

— И да получа обратно моя пакет, ако обичате.

Без да създава трудности, младежът върна плика на Мадлин. Очевидно беше свикнал изпращачите да променят намерението си в последния момент.

Тя подписа разписка, след това му подаде банкнота от 20 евро, за да го обезщети.

Мадлин се върна в магазина, притискайки телефона към гърдите си, като си задаваше въпроса дали е взела правилното решение. Избирайки възможността да не връща джиесема на Джонатан, тя осъзнаваше, че поема риска да го провокира. В случай че не чуеше нищо за него в близките дни, щеше да успее да му изпрати апарата, но ако нещата тръгнеха на зле, искаше да запази възможността да осъществи директна връзка с този мъж.

Разбира се, надяваше се това никога да не се случва.

Сан Франциско

Джонатан продължи да пазарува под арките на „Фери Билдинг“. Повече от стогодишна, морската гара гордо се разпростираше по дължината на „Ембаркадеро“. Тя беше изпитала своя час на славата през 20-те години на XX век, когато беше пристан за най-значимите пътници на света. Днес основната й сграда беше превърната в елегантна търговска галерия, където щандове за домашно приготвено сирене, хлебарници, магазини за деликатеси, италиански заведения за готова храна и луксозни бакалници се разполагаха от край до край, а лакомниците високо оценяваха разнообразието.

Ресторантьорът завърши покупките си с асортимент зимни плодове, грозде, киви, лимони, нар, портокали, а след това изпълни обещанието си и поднесе на своя син чаша шоколад в едно от кафенетата на кея.

С облекчение Чарли прогони вкуса на горчицата, който изгаряше устатата му с нежното ухание на какаото. Джонатан се задоволи с чаша китайски чай Пу’ър. Мислите му бяха другаде. Щом отпи от чая, веднага провери екрана на мобилния телефон. Все така нямаше вест от Мадлин.

Вътрешният му глас подсказваше да спре дотук. На какво си играеше? Какво се стремеше да докаже? Какво друго освен неприятности можеха да му докарат тези разследвания?

Но той реши да отхвърли предупрежденията. Последната нощ методично беше отворил всички приложни програми и само една му се струваше подозрителна: тя беше някакъв вид склад, който позволяваше да чете файловете с голям обем — PDF58, снимки, видеа, — след като ги е пренесла от компютъра към телефона си. Ако Мадлин криеше документи в апарата си — анализът на паметта на телефона предполагаше именно това, — те се намираха именно там.

Само че това приложение беше предпазено от парола:

ENTER PASSWORD

Джонатан видя как курсорът премигва, подканяйки го да напише тайния код. Каквото ще да става, той опита последователно MADELINE, GREEN, а след това и PASSWORD.

Не биваше да си въобразява.

След като и третият му опит се провали, погледна часовника си и се обезпокои, че толкова много е закъснял. През уикенда наемаше служител, за да му помогне в ресторанта, но младият готвач нямаше ключове, а не трябваше да разчита на мързеливеца Маркус да бъде точен.

— Хайде, моряче, да вдигаме платната! — нареди той и помогна на Чарли да си облече палтото.

— О, татко, може ли преди това да отидем да кажем „добър ден“ на морските лъвове59?

Момчето обожаваше баща му да го заведе да погледа странните морски животни, които след земетресението през 1989 г. превърнаха аквариума в търговския център „Пиер 39“ в свой дом.

— Мили мой, трябва да отида да работя — отговори му Джонатан с известно чувство за вина. — Ще идем утре да ги видим в Бодега Бей и ще ловим риба от корабче, съгласен ли си?

— Окей! — извика Чарли и скочи от стола си.

Със салфетка Джонатан избърса мустаците, които шоколадът беше нарисувал под носа на сина му.

Почти бяха пристигнали на паркинга, когато мобилният телефон започна да вибрира в джоба му. Джонатан извади апарата, за да констатира, че името ЕСТЕБАН се беше изписало на екрана.

За момент той се поколеба дали да отвърне, но отговорникът за покупките вече го чакаше, за да му помогне да натовари стоката. Чарли с удоволствие беше готов също да се намеси и тримата бързо пренесоха кафезите в „Мини Купър Остин“, автентичен countryman60 от 60-те години на XX в. с дървени апликации, на които се мъдреше емблемата на ресторанта.

— Завържи си колана — помоли Джонатан сина си, преди да даде контакт.

Насочвайки се към италианския квартал, той закрепи телефона в стойката на стъклото на колата и…

Бинго! Естебан беше оставил съобщение! Включи високоговорителя, за да го чуе, но докато очакваше мъжки говор, мелодичен женски глас изрече:

Джонатан беше изненадан. Значи Естебан не беше името на южноамерикански любовник, а презимето на лекар! Горящ от любопитство, той потърси приложението Жълти страници, преди синът му да го върне към действителността:

— Гледай си пътя, тате!

Джонатан даде съгласието си:

— Окей, приятел, ти ще ми помогнеш.

Доволен, че използват услугите му, Чарли докосна екрана, за да въведе данните в справочника, който се появи. По инициатива на баща си той написа ДОКТОР ЕСТЕБАН, след това ПАРИЖ и даде команда за търсене. За няколко секунди програмата представи резултата:

Така че Джонатан беше тръгнал по грешен път за прелюбодеянието на Мадлин, но беше открил неразположението й. Върху снимките младата жена демонстрираше привидно щастие, но някой, който посещава два пъти седмично психиатър, рядко е модел за ведрост…

7 Лампрьор в немилост

Париж, VIII район

1 часът през нощта

Апартамент в малка сграда на „Фобур-дю-Рул“

Смесица от дъжд и сняг падаше по покривите на столицата.

На светлината на нощна лампа, на топло под пухения юрган, Мадлин завършваше последните страници на „Изповеди на влюбения кулинар“, книгата на Джонатан Лампрьор, която Такуми й беше купил същата сутрин.

Легнал от едната й страна, Рафаел спеше от два часа. Когато се присъедини към нея в леглото, той се надяваше, че бъдещата му съпруга ще остави четенето пред перспективата от „гушкане“, но Мадлин беше залепена за четивото и след дълго чакане Рафаел най-накрая заспа.

Мадлин обожаваше да чете в тишината на нощта. Независимо че апартаментът на Рафаел се намираше близо до „Шан-з-Елизе“, това беше мирен пристан, предпазен от сирените на полицейските коли и от виковете на гуляйджиите. Тя погълна прозата на Джонатан със смесица от очарование и отвращение. Книгата датираше от 2005. Лампрьор тогава изживяваше своето звездно време, както свидетелстваше последната страница на корицата, която представяше ентусиазираните и всеобщи положителни критики, на които той се радваше в онзи момент: „магьосник на вкусовите усещания“, „Моцарт на гастрономията“, „най-надареният готвач в света“.

Лампрьор отчетливо подчертаваше своето кредо: кулинарното творение е самостоятелно изкуство, също както живописта или литературата. За него гастрономията не се състоеше само в задоволяване на вкусовите усещания, а включваше художествено измерение. Повече от готвач, той се определяше като творец, сравнявайки своята работа с тази на писателя пред бялата страница, и твърдеше, че практикува „авторска кухня“.

„Отвъд обикновената занаятчийска работа, искам моята кухня да разказва истории и да провокира емоции“, декларираше той.

От тази гледна точка авторът се връщаше към изворите на своето творение, за да идентифицира корените на изкуството си. Как се формираше неговата интуиция? В рамките на какъв процес той комбинираше определен вкус с друг, за да постигне непознато усещане? Каква роля изпълняваше композицията на ястието, както и неговият естетически аспект?

„Любопитен съм за всичко — признаваше той. — Подхранвам моето творение, като посещавам музеи, изложби на художници, като слушам музика, като гледам филми и като съзерцавам пейзажи, но главният ми извор за вдъхновение е съпругата ми Франческа. Затварям ресторанта за цели три месеца, за да се оттегля в ателието си в Калифорния. Имам нужда от този промеждутък от време, за да се възстановя и да подготвя новите рецепти, които ще предложа в «Император» през следващата година.“

Мадлин се изненада от броя на главите, посветени на цветята. Джонатан обилно ги използваше в своята кухня, съобразяваше една част от рецептите си с техните вкусови дадености: бонбони от захаросана латинка, хрупкави хапки от гъши черен дроб с конфитюр от рози, жабешко бутче, карамелизирано с теменужки, сорбе от мимоза и целувки с люляк, заледени бонбони с мак от Немур…

Мадлин усети, че коремът й стърже. Четивото я накара да се почувства гладна! Без да вдига шум, тя се измъкна от леглото и се обгърна със завивка, а след това отиде в американската кухня, от която имаше изглед към покривите. Сложи чайника на печката и отвори хладилника, за да потърси нещо за гризкане.

Хм, няма богат избор…

Разтърси се из шкафовете и успя да открие наченат пакет „Гранола“62. Докато чакаше водата да заври, тя хрупна бисквита и разгледа приложенията на „Изповеди на влюбения кулинар“, където бяха събрани някои от рецептите, които създадоха репутацията на нюйоркския ресторант на Лампрьор. По времето, когато Джонатан господстваше в кухнята, „Император“ предлагаше всяка вечер кулинарно пътешествие, организирано около двайсетина ястия, сервирани на малки порции, по ред, достоен за сценарий на филм, включващи изненада и все нови и нови идеи.

С чашата чай в ръка Мадлин се настани пред екрана на лаптопа. През стъклото на прозореца тя гледаше къдравите снежинки, които се топяха, падайки върху покривите. Донякъде въпреки желанието си, младата жена изпитваше все по-силно привличане към Лампрьор и се вълнуваше от тайната, която обграждаше внезапното му слизане от гастрономическата сцена. Защо един все още млад мъж, на гребена на славата и на върха на своето изкуство, избира изведнъж да опропасти кариерата си?

В Гугъл тя написа името „Джонатан Лампрьор“, последвано от „затваряне на неговия ресторант“, и се задълбочи в търсенето си…

В това време в Сан Франциско

Четири часа следобед. Джонатан приготви последния десерт за деня — обикновена торта с кайсии и розмарин, — след това свали престилката и си изми ръцете.

Работата е свършена! — помисли си той, напускайки кухнята. В салона поздрави клиент и мина зад тезгяха, за да направи две еспресо — едното за служителя си, другото за себе си. Взе чаши, провери температурата им, за да е сигурен, че загубата на топлина е минимална и че ароматът на кафето ще се запази. В „Норт Бийч“, италианския квартал на града, не си правеха майтап с това! И дума да не става да измайсториш ристрето67 случайно или да използваш една от онези машини, които от Шанхай до Ню Йорк уеднаквяват вкуса на кафето по цялата планета.

С чаша в ръка той излезе на терасата и се увери, че Чарли не скучаеше особено. Грабнало своя таблет, хлапето беше потънало в света на динозаврите и не обърна внимание на баща си, когато той седна до него, под един от мангалите за отопление.

Запали си цигара, докато гледаше преминаващите жени, мъже и деца, които пресичаха „Уошингтън Скуеър“. Обичаше това място и неговата неповторима атмосфера. Макар че повечето от жителите днес бяха от азиатски произход, кварталът беше много привързан към своето итало-американско наследство, за което свидетелстваха количките за сладолед, осветителните стълбове, опасани със знамето „зелено, бяло, червено“, и многобройните семейни ресторанти, където лакомниците опитваха паста с песто68, панакота69 и тирамису. Мястото беше митично: писателят Джак Керуак беше живял тук, Мерилин Монро се беше омъжвала в тукашната църква, а Франсис Форд Копола, режисьорът на „Кръстникът“, и досега имаше ресторант и офиси.

Джонатан извади от джоба си телефона на Мадлин. Все още нямаше никакво съобщение. Той потърси тайнствената програма, решен този път да премине бариерата с паролата.

ENTER PASSWORD

Добре, трябваше да процедира по-внимателно. Втълпяват ни непрекъснато, че ключът, който предпазва сметките ни, е също толкова важен, колкото секретният код на банковата ни карта. Проглушават ни ушите със съвети да избираме парола, която е наистина сигурна: да избягваме прекалено кратките думи, да не използваме информация, известна на близките ни, да изберем редуване на букви, цифри и специални знаци. Уверяват ни, че от тази гледна точка формула като „!Efv(abu#$vh%rgiubfv“oalkus,dCX" е великолепна парола, която не може да бъде подложена на пиратска атака.

Само че също така беше невъзможно да я запомни човек…

Джонатан изпи на една глътка своето ристрето. Беше убеден, че трябва да потърси нещо просто. В модерния ни живот се налага да жонглираме с какви ли не кодове: кредитни карти, социални мрежи, имейли, администрация… За да получиш някаква услуга, е необходимо да въведеш парола. Това е прекалено сложно за нашата памет. И така, за да си облекчат живота, повечето хора избират кратки и прости кодове, лесни за запомняне. Напук на всички правила за сигурност, техният избор се свързва с датата им на раждане, името на съпругата или децата им, името на домашното животно и номер на телефон или поредица от последователни числа и съседни букви.

Методично Джонатан опита „123456“, „abcde“, „Рафаел“, „Грийн“, както и номера на джиесема на Мадлин.

Неуспех.

Като се ровеше из имейлите на младата жена, той намери особено интересно съобщение: досието за молбата за регистриране, изпратена от Мадлин на концесионера, който й беше продал мотопеда. То съдържаше фотокопие наличната й карта. След като по този начин научи нейната дата на раждане, Джонатан набра „21031978“, „21 март 1978“, „21/03/78“, после това опита и на английски „03211978“, „march211978“. „03/21/78“.

Отново неуспех.

— Разсъждавай — рече си той на глас.

Тъй като имейл адресът на Мадлин беше maddygreene78@ hotmail.com, той опита „maddygreene“, а след това „maddygreene78“.

Неуспех.

Джонатан усети как гневът и фрустрацията напираха в него. Сви юмрук и въздъхна. Беше подлудяващо да се намираш пред прага на тайната и да си неспособен да проникнеш!

Мадлин сложи фини очила за корекция на зрението, за да гледа по-удобно резултатите от търсенето, които се появиха на нейния екран.

Лампрьор абдикира, Лампрьор детрониран, Сгромолясването на Лампрьор: френските вестници се състезаваха кой ще измисли по-хитроумна игра на думи, за да съобщят „оттеглянето“ на Джонатан. Тя кликна на връзката, която отвеждаше към статията в сайта в интернет на вестник „Либерасион“.

Мадлин кликна на друго място: статия в сайта на „Ню Йорк Таймс“, която даваше ново осветление върху епизода.

Следваше компилация от свидетелства, които придаваха на статията облика на некролог, тъй като всички разпитвани говореха за Лампрьор като за… мъртъв.

Майкъл Блумбърг, кметът на Ню Йорк, възхваляваше изключителния талант на един голям готвач, който през годините беше станал осиновен нюйоркчанин. Хилари Клинтън припомняше „активната подкрепа на Джонатан Лампрьор за дейностите, водени в училищата за подпомагане на обучението на децата в придобиване на вкус“. Фредерик Митеран, френският министър на културата, поздравяваше в негово лице „гения на кулинарното творение, който допринесе за международното разпространение на френската гастрономия“.

Редом с тези консенсусни реакции едно изказване не беше в тон с тях: това на шотландския главен готвач Алек Бакстър, когото Джонатан беше детронирал от мястото на най-добрия кулинар на планетата. Бакстър си отмъщаваше и не криеше задоволството си: „Лампрьор беше само една падаща звезда в света на кухнята. Метеор, създаден от медиите, когото накрая погълна системата, която го изведе начело на афиша. Кой ще си спомня името му след десет години?“

Но най-силното, най-личното и най-трогателното свидетелство се дължеше на Клер Лизийо, един от двамата заместник-началници в „Император“: „Аз работя с Джонатан Лампрьор от десет години — обясняваше младата жена. — Той ме научи на всичко. Откри ме, когато бях сервитьорка в кафене на «Медисън», където идваше всяка сутрин да закусва. Нямах валидно разрешение за работа, той ми помогна да уредя положението си и ме нае в своя ресторант. Беше човек с голяма воля, изискващ, но и великодушен с персонала.“

— Ти, приятелко, вероятно си била тайно влюбена в него… — промърмори Мадлин, преди да продължи на чете статията й.

— Защо будуваш?

Мадлин подскочи и се обърна, сякаш заловена да прави пакост. Облечен в халат, все още сънен, Рафаел я гледаше странно.

— Няма нищо, няма нищо — успокои го тя, като набързо загаси екрана на своя компютър. — Проверявах си… сметките: разпределях разходите, социалните осигуровки, данъците… Знаеш за какво говоря.

— Но сега е два часът сутринта!

— Не можех да заспя, скъпи — обясни тя и свали очилата си. Мадлин изпи глътка от изстиналия чай, напъха си носа в кутията за бисквити, но установи, че е празна.

Рафаел се наведе към нея, за да я целуне по устните. Той бръкна под нощничката и погали корема й. След това устата му се спусна към врата на Мадлин. Бавно свали едната презрамка на копринената й дреха, после другата…

Любовният му порив беше внезапно прекъснат от мелодията на Jumpin’ Jack Flash. Рафаел потрепери от изненада и отстъпи.

Мадлин погледна телефона на Джонатан, който вибрираше до компютъра й. Снимката на мургава жена, достолепна, с тъмни и дълбоки очи, се появи на екрана. Изникна и името й:

Без да губи време за размисъл, Мадлин вдигна телефона…

— Татко, малко ми е студено.

Джонатан откъсна глава от екрана. От час той бе потънал в криволичещите меандри на размишленията си, опитвайки се без успех да изпиратства кода на Мадлин. Беше пребродил голяма част от имейлите на младата жена, събирайки търпеливо късовете информация и опитвайки се при всеки нов да намери съответната парола.

— Иди си вземи пуловер, скъпи — каза той и му подаде хартиена кърпичка, за да избърше течащия си като фонтан нос.

Слънцето беше изчезнало, за да отстъпи място на бяла мъгла, която покриваше улиците и парка, към който гледаше терасата. Имаше си причини Сан Франциско да бъде наречен Fog City73. Това беше една от най-мистериозните и смущаващи особености на града: бързината, с която гъста мъгла обвиваше него и прочутия му Голдън Гейт74.

Когато Чарли се върна, скрит в дебела яка поло, Джонатан погледна часовника си.

— Алесандра скоро ще дойде. Ще ти достави ли удоволствие да отидеш да гледаш Wicked75 с нея?

Момчето отвърна „да“ с глава, преди да се развика:

— Ето я, идва!

И да подскочи от радост, виждайки бавачката си.

Студентката беше дъщеря на Сандро Сандрини, собственик на един от най-старите италиански ресторанти в квартала. Тя следваше в Бъркли и при всяко посещение на Чарли в Калифорния Джонатан използваше нейните услуги.

Той поздравяваше девойката, когато мобилният телефон започна да вибрира в ръката му. Погледна към екрана и разпозна цифрите на номера на бившата си съпруга.

— Ало?

С неутрален глас Франческа му обясни, че опитвайки се да се свърже с него, попаднала на една парижанка, която й разказала как е станала размяната на телефоните. Тя искаше да се увери, че всичко е наред и да говори с Чарли.

— Майка ти е — рече Джонатан и подаде джиесема на сина си.

8 Тези, които обичаме

Окръг Сонома77

Калифорния

Неделя сутринта

— Ти вече не обичаш мама, нали? — запита Чарли.

Комбито остин се движеше покрай изрязания бряг на Тихия океан. Джонатан и неговият син бяха станали призори. Те напуснаха Сан Франциско по Магистрала 178, като пресякоха последователно плажа с черен пясък на Мюир Бийч и бохемското село Болинас, чиито жители от десетилетия разрушаваха всички информационни табели, за да се предпазят от масов туризъм.

— Е, обичаш ли още мама? — повтори въпроса си хлапакът.

— Защо ме питаш? — рече Джонатан и намали звука на радиото.

— Защото знам, че й липсваш и че тя иска отново да заживеем тримата.

Джонатан тръсна глава. Той винаги бе отхвърлял от съзнанието на сина си мисълта, че раздялата с майка му би могла да бъде временна. От опит знаеше, че детето често продължава да пази тайната надежда родителите му да се съберат един ден и не искаше Чарли да се обляга на тази илюзия.

— Забрави подобна идея, скъпи. Няма да стане така…

— Ти не ми отговори — отбеляза момчето. — Обичаш ли я още, поне малко, а?

— Слушай, Чарли, знам, че ти е трудно и че страдаш от това положение. Моите родители се разделиха, когато бях на твоята възраст. Също като теб бях много тъжен и ги обвинявах, че не са направили усилие да се помирят. Признавам искрено, че ние тримата бяхме по-щастливи, когато майка ти и аз се обичахме. За съжаление, любовните истории не са вечни. Така става. Важно е да разбереш, че това време вече е зад нас и че няма да се върне.

— Хм…

— Ние с мама много се обичахме и ти си плод на тази любов. Дори само заради това аз никога няма да съжалявам за този период.

— Хм…

Пред сина си Джонатан никога не критикуваше Франческа в ролята й на майка. Впрочем ако можеше да я упрекне, че е била невярна съпруга, то за Чарли тя беше великолепна майка.

— Противно на онова, което свързва двойката, връзките между родители и деца траят цял живот — продължи той, повтаряйки дословно съветите на психиатрите, които беше чел. — Ти не трябва да избираш между нас: майка ти ще бъде винаги твоя майка, а аз ще бъда твой баща. Ние двамата сме отговорни за образованието ти и ще те придружаваме в щастливите моменти на твоето съществуване, както и в трудните часове.

— Хм…

Джонатан гледаше пейзажа отвъд стъклото. Лъкатушещ и див, пътят криволичеше покрай океана. С раздробените, спускащи се отвесно към водата скали, брулени от вятъра, това място напомняше повече за Бретан и за Ирландия, отколкото за Калифорния.

Той се чувстваше виновен, че не успяваше да говори на сина си с по-правдиви думи. За Чарли раздялата между родителите му беше брутална и неочаквана. Досега Джонатан внимаваше никога с него да не влиза в детайли относно отношенията с майка му, но дали това беше правилното решение? Да, без съмнение: как да обясниш на едно дете сложността на съпружеските връзки и разрушенията, причинени от измяната? Въпреки всичко той рискува с едно уточняване:

— Не се отказвам от нищо от миналото, но един ден разбрах, че майка ти не е вече жената, която смятах, че познавам. През последните години от нашия брак аз съм бил влюбен в една илюзия. Разбираш ли?

— Хм…

— Стига с твоите „хм“! Разбираш ли или не?

— Не съм много сигурен — отговори детето и направи странна муцуна.

По дяволите, защо му казах това?… — съжали Джонатан.

Изпревариха стадо крави и стигнаха там, закъдето бяха тръгнали: малкото рибарско селище Бодега Бей. Разположено на шейсет километра северозападно от Сан Франциско, то бе получило световна известност благодарение на режисьора Алфред Хичкок, който тук бе снимал повечето сцени от филма си „Птиците“.

В тази зимна утрин крайбрежното селище бавно се оживяваше. Паркираха на почти празния паркинг. Чарли излезе от колата и изтича на понтонния мост, за да гледа морските лъвове, които се печаха на слънце и издаваха доволни крясъци.

На пристанището няколко щанда предлагаха още пърхащи ракообразни, а под навесите на ресторантите малцина „старейшини“79 се поклащаха на люлеещите се столове и въпреки ранния час похапваха огромни криви раци и clam chowders80.

Както беше обещал на сина си, Джонатан нае малко корабче със заострен корпус, което приличаше на марсилска лодка.

— Хайде, юнга, с носа напред!

Водата беше спокойна, чудесна за плаване.

Ореховата черупка се отдалечи от брега и се стабилизира на две мили от пристанището. Чарли извади въдицата и с помощта на баща си закачи червей на кукичката, преди да заметне.

Джонатан провери мобилния телефон на Мадлин, но в тази част на океана нямаше връзка. Наблюдавайки внимателно сина си, той запали цигара и дръпна за първи път, като същевременно гледаше плаващите птици, които обикаляха около кораба. Явно Хичкок се е вдъхновил от тях: мястото бъкаше от всевъзможни пернати: чайки, корморани, бекасини, гоеланди81 — крясъците им се смесваха със сирените за мъгла на плавателните съдове.

— Кажи, защо пушиш, щом от това се умира? — запита Чарли.

Джонатан се направи, че не е чул, и на свой ред зададе въпрос:

— Кълве ли?

Но детето нямаше намерение да прекрати настъплението си срещу тютюна.

— Аз не искам ти да умреш — каза то с влажни очи.

Джонатан въздъхна.

Как да се бориш срещу подобни доводи?

Той капитулира, смачка цигарата си, след като всмукна дима за последен път.

— Доволен ли си?

— Доволен! — отговори хлапето и лицето му просия.

През това време в Довил…

Салонният часовник отброи деветнайсет часа.

В камината гореше чудесен огън. Рафаел и баща му се сражаваха около масата за билярд. Седнала на тапицираното с кожа канапе, Мадлин механично поклащаше глава, слушайки разсеяно бъбренето на Изаура — бъдещата й свекърва, — докато в краката й Султан, английският кокер на семейството, нежно се лигавеше с новите й обувки.

Навън дъждът плискаше по стъклата от началото на следобеда.

— О! Обожавам тази програма! — възкликна Изаура и внезапно отклони вниманието си от Мадлин, за да увеличи звука на телевизора, който в този период в края на годината излъчваше поредната щуротия.

Мадлин се възползва от положението и скочи от канапето.

— Отивам да изпуша една цигара.

— Мислех, че си ги спряла — протестира Рафаел.

— Това ще ви убие, скъпа — прибави Изаура.

— Сигурно — призна тя, — но нали човек все от нещо трябва да умре!

Облече канадката си и излезе на терасата.

Нощта беше паднала отдавна, но сложна система от прожектори осветяваше малкото англо-нормандско имение, подчертавайки здравите му подпори и тюркоазната вода на басейна.

Мадлин направи няколко крачки по продължение на покритата тераса, за да се облегне на парапета. Постройката се надвесваше над зеленото поле и предлагаше впечатляваща гледка към Довил.

Тя запали цигара и всмукна за първи път. Вятърът брулеше лицето й. Залъгвана от шума на морето, затвори очи, опитвайки се да не мисли за нищо.

Буржоазният комфорт и инерцията на тези семейни уикенди събуждаха у нея противоречиви чувства: успокоение, кротост, бунт, желание да избяга.

Може би ще свикна…

Въздухът беше леден. Тя вдигна до врата си ципа на канадката, нахлупи качулката и извади телефона от джоба си.

От сутринта повечето от мислите й летяха към Франческа Де Лило, с която беше говорила по телефона предишната нощ. Тази жена, нейната тайна, нейната история упражняваха върху й странна омая. Техният разговор беше кратък, но достатъчно значим, за да я обсебва през целия ден. Когато Франческа разбра какво е положението, малко смутено помоли Мадлин да изтрие посланието, което беше оставила на Джонатан и най-вече да не му говори нищо по този въпрос. „Момент на слабост“ — изповяда се тя. Мадлин я разбра.

Младата жена раздвижи навигатора на смартфона и набра името на Франческа в отдел „снимки“. В младежките си години, докато следвала мениджърство, наследничката била работила като манекен за големите модни марки. Първите снимки датираха от 90-те години на XX век и я показваха на подиумите и в рекламите. Според фотосите тя приличаше на Деми Мур, на Катрин Зита-Джоунс или на Моника Белучи. Следваха немалко пози с Джонатан, доказателство, че по време на щастливите години двойката, без колебание бе използвала частния си живот, за да увеличава популярността на търговското си начинание.

Дъждът оредя. Блесна светкавица, мълнията падна близо до къщата, но, потънала в своето киберпространство, Мадлин не забеляза нищо.

Пръстите й шареха по екрана и кликна на една заставка, която я отпрати към уебсайта на списание „Венити Феър“. Няколко години по-рано, американското издание на „Пари Мач“ беше посветило шест страници на двойката под заглавие: „Кухнята, това е любовта!“ Дълго интервю и изпълнени с блясък снимки, които почти нямаха връзка с гастрономията. На една от тях можеше да се види, че двойката си беше татуирала еднакви надписи върху дясната лопатка. Мадлин увеличи изображението, за да дешифрира „епиграфа“.

Беше хубаво… при условие че са убедени: цял живот ще останат заедно. Защото днес, след раздялата, в снимката имаше нещо прекалено патетично.

— Скъпа, ще изстинеш! — рече Рафаел, отваряйки вратата.

— Връщам се, сърце мое! — отговори Мадлин, без да вдига очи от телефона.

Като преминаваше от една снимка към друга, в очите й се наби нещо очевидно. В зависимост от това дали беше сама или с Джонатан, поведението на Франческа се променяше: гъвкавият топмодел, сигурен в умението си да съблазнява, се превръщаше във влюбена жена с очите на Химена83. Независимо от предназначените за журналистите постановки любовта между двамата не подлежеше на съмнение.

Какво ли ги е разделило? — запита се тя и се върна в салона.

— Защо са се разделили? — поинтересува се Чарли, прибирайки въдицата в багажника на колата.

— Кои?

— Твоите родители.

Джонатан свъси вежди. Превъртя ключа в контакта и с жест нареди на хлапето да си сложи колана. Возилото напусна Бодега Бей и потегли към Сан Франциско.

Карайки, Джонатан отвори своя портфейл и извади избелялата снимка на малък ресторант в провинцията.

— Твоите баба и дядо имаха ресторант в Югозападна Франция — обясни той и показа фотоса на хлапето.

— „Ше-ва-ли-е“ — произнесе буква по буква Чарли, присвивайки очи, за да дешифрира надписа.

Джонатан потвърди с глава.

— Когато бях дете, в продължение на няколко месеца баща ми се е любил с друга жена: представителката на голяма марка шампанско, която е снабдявала заведението му.

— А?

— Тази любов продължила повече от година. Тъй като в малките градчета слуховете се разпространяват бързо, те внимавали да опазят историята си в тайна и успели.

— Защо баща ти е сторил това?

Джонатан намали скоростта, за да избегне заслепяване от обедното слънце.

Няколко секунди той не отговори, а след това продължи сякаш разсъждаваше на глас:

— Предполагам, има доста причини: изхабяването на желанието, страхът от остаряване, нуждата да се увериш в способността си да съблазняваш, убеждението, че една авантюра няма да доведе до фатални последици… Несъмнено обясненията могат да бъдат много. Не твърдя, че прощавам на баща си, но и не бих искал да хвърля камък по него.

— Значи не по тази причина не си му говорил преди да почине?

— Не, скъпи, не за това. Баща ми имаше други дефекти, но въпреки неверността му аз никога не съм се съмнявал в неговата любов към майка ми. Сигурен съм, че прелюбодеянието жестоко го е измъчвало, но страстта е като наркотика: в началото си мислиш, че властваш над нея, а после един ден установяваш, че тя властва над тебе…

Едновременно изненадан и малко засрамен от тези изповеди, Чарли погледна баща си учудено във вътрешното обратно огледало, но Джонатан рече:

— В крайна сметка той успя да „се излекува“ от привличането към тази жена. Но шест месеца след края на приключението реши да признае изневярата пред майка ми.

— Защо? — запита момчето, отваряйки широко очи.

— Мисля, че се гневеше на себе си, понеже се смяташе за виновен.

Джонатан даде мигач и паркира пред единствената бензиностанция в района.

— И след това какво? — продължи да пита хлапето, следвайки баща си.

Джонатан откачи маркуча за горивото.

— Умоляваше съпругата си да му прости. Тъй като имаха две деца, той я призоваваше да запазят семейството, но майка ми беше опустошена от тази измяна. Мъжът й беше разрушил тяхната любов и провалил всичко, което бяха постигнали. Така че тя не прие неговата прошка и го напусна.

— Отведнъж ли?

Джонатан плати и се върна в колата.

— Баба ти беше такава — обясни той, потегляйки.

— Тоест?

— Беше дълбоко влюбена, голяма идеалистка, екзалтирана и страстна. По жесток начин тя осъзна, че човекът, когото обичаше повече от всичко на света, беше способен да я излъже и да я нарани. Често казваше, че при двойката най-важното е доверието. Казваше, че без доверие любовта не е истинска любов и в това отношение ми струва, че има право.

Тъй като хич не беше глупав, Чарли си позволи да отбележи:

— Това прилича на всичко, което си преживял с мама.

Джонатан потвърди:

— Да, в продължение на години ние с майка ти бяхме едно цяло. Деляхме всичко и нашата любов ни предпазваше от всичко. Но един ден… един ден любовта си отиде… и няма какво друго да се каже.

Чарли тъжно поклати глава и тъй като нямаше какво друго да каже, остана мълчалив чак до вкъщи.

9 Добре пазена тайна

Сан Франциско

Неделя

Ранен следобед

Чарли отвори вратата на дома си и се спусна към салона.

— Виж, чичо Маркус! Хванах две риби!

Разплул се на канапето, клатейки крака, канадецът пушеше цигара с канабис, дебела като фунийка за пържени картофки.

— Странно мирише — рече момчето и си стисна носа. Маркус скочи и скри наркотичната цигара, като я захвърли в кашпата, която стоеше върху ниската масичка.

— Хей, здравей, момченце.

Но Джонатан го порази с поглед.

— Колко пъти ще ти повтарям…? — подхвана той, побеснял от яд.

— Добре де, никой не е умрял — защити се вяло канадецът.

— С твоите дивотии ще ми отнемат правата да се грижа за сина си, така че, да, има смъртен случай!

Джонатан отвори всички прозорци, за да проветри, а в същото време Чарли извади от хладилната чанта още пърхащи костур и малък морски език.

— Те са съвсем свежи! — заяви той много горд с улова си.

— Да, не приличат на чичо Маркус… — добави коварно Джонатан, за да разсмее синчето си.

Вярно е, че неговият сънаемател имаше собствена концепция за „неделното облекло“: измачкани гащета, два различни чорапа и фланелка, която този път беше украсена с листо канабис, което се открояваше върху ямайското знаме.

— Искаш ли плод? — запита Джонатан, подреждайки в хладилника останалата част от провизиите, които беше взел за пътуването.

— Всъщност предпочитам чичо Маркус да ми направи троен сандвич…

— Хубаво — рече готвачът неопределено.

— Почти е готов! — отзова се Маркус и извади необходимите съставки от шкафа.

Чарли си облиза устните и скочи върху една от табуретките, които заобикаляха бара.

Маркус старателно намаза с масло първата филийка бял хляб, замесен с мед, посипа я с какао, преди да я покрие с втора, поръсена с кондензирано мляко, а след това прибави и трета, покрита с кленов сироп.

Чарли захапа сандвича и възкликна с пълна уста:

— М’ого е вкушно, благодаря!

Горд от комплимента, Маркус си приготви същата закуска.

— Ще си направиш ли, Джон?

Джонатан отвори уста, за да откаже — невъзможно е да погълне тази хиперкалорична смес, — но си промени мнението. Защо да обръща гръб на всички удоволствия и на всички моменти на единомислие с Маркус и със сина си? В крайна сметка канадецът имаше много недостатъци, но той внасяше малко веселие и оригиналност в техния дом. И най-вече нямаше равен, който така да успява да разсмее Чарли, докато самият той, затворен в тъгата си, не беше най-лъчезарният баща, за когото един син можеше да мечтае.

— Защо пък не в края на краищата! — съгласи се той и се присъедини към тях на масата.

Сервира на всички по чаша чай Пу’ър, а след това пусна малкото радио и го нагласи на станция, специализирана за калифорнийски рок. Така че в ритъма на инструментите на „Йигълс“85, „Тото“86 и „Флийтуд Мак“87 си излапаха следобедната закуска.

— Знаеш ли какво? Ще запиша знаменития „сандвич трио на чичо Маркус“ в листата на десертите в ресторанта — пошегува се Джонатан. — Сигурен съм, че ще се търси!

Чарли се смееше от сърце, но повдигна очи:

— Защо си разлепил всичките тези снимки? — учуди се детето, като посочи фотосите на Мадлин, които покриваха стената на кухнята.

Джонатан се почувства хванат натясно. От два дни той беше воден от любопитството, но сега му беше трудно да разбере логиката и смисъла на поведението си. Защо животът на тази жена го беше привлякъл толкова? Защо се чувстваше натоварен с нещо като мисия?

— Прав си, ще ги махна — рече почти облекчен от взетото рационално решение.

— Ще ти помогна — предложи Маркус.

Двамата мъже станаха и започнаха да свалят една по една снимките, които покриваха стаята.

Мадлин във Венеция, Мадлин в Рим, Мадлин в Ню Йорк…

— Я, видя ли? Това е Кантона…

— Какво?

Маркус му подаде снимката, която току-що бе отлепил. С кожено яке и вталена шемизета Мадлин се усмихваше пред торта за рожден ден, украсена с двайсет и девет свещички. Събитието датираше отпреди пет или шест години. Тя беше чувствително по-млада, но и не толкова елегантна и женствена, колкото жената, която Джонатан беше срещнал на летището. По онова време имаше по-кръгло лице, момчешки вид и грозни тъмни кръгове под очите.

Снимката беше направена в офис: виждаха се прибрани в папки досиета, малко поовехтял компютър й химикалки, маркери и ножица, подредени в чаша. Независимо че изображението не беше с добро качество, можеше да се различи закаченият на стената постер на Ерик Краля88, облечен с фланелка на „червените дяволи“.

— Знаеш ли къде е направена тази снимка? — запита Маркус.

— Не.

— Според мен в полицейски участък.

— Защо?

Той посочи черен и жълт силует, мяркащи се в дъното.

— Тези двамата са ченгета.

— Глупости!

— Можеш ли да увеличиш снимката?

— Слушай, да не се намираме в сериала „От местопрестъплението“…

— Опитай!

Невярващ, Джонатан грабна лаптопа, на който беше извадил всички снимки на Мадлин, и кликна върху заставката за отварянето на фотошопа, а после задвижи вариообектива. Естествено, равнището на изображението не беше съвършено, но се различаваха много повече детайли.

Не беше невъзможно жълтите петна в дъното на екрана да отговаряха на светлоотразителните жилетки, които носеха някои английски полицаи. Но не беше съвсем сигурно. Докато разглеждаше различни детайли от снимката, друга подробност привлече вниманието му: трите букви GMP, които се мъдреха на чашата на Мадлин.

— GMP? Говори ли ти нещо?

Джонатан отвори прозорчето на навигатора и изписа GMP_ Полиция. Първият резултат отпращаше към сайта на_Greater Manchester Police_: полицията в графство Манчестър.

— Ти си прав, наистина се намираме в полицейски участък.

— Много хора ли познаваш, които празнуват рождения си ден в полицейски участък?

Въпросът остана висящ няколко секунди. Отговорът се налагаше от само себе си: в недалечното минало младата жена е била ченге!

Джонатан разбра, че е открил ключа към загадката, която криеше Мадлин. Но именно сега, когато достигна целта си, беше обхванат от съмнение. С какво право се ровеше сред нейните тайни? Отлично съзнаваше, че човек не навлиза в миналото безнаказано и…

— Гледай!

Обсебвайки компютъра, Маркус беше взел решението вместо него. Беше написал в „Гугъл“ „Мадлин_Грийн_Полиция_Манчестър“.

Получиха се стотици резултати, но първият, който се набиваше на очи, беше статия от пресата, публикувана във вестник „Гардиън“:

10 Животът на другите

Париж

Понеделник,

19 декември

4 и 30 през нощта

Фин и гъст сняг падаше от няколко минути над VII район. Скован от нощния студ, кварталът Фобур дю Рул беше пустинен.

Шофьорът на бяло Пежо Партнер даде мигач и колата се оказа в двойна редица по средата на улица „Бери“. Увит в канадката си с голяма качулка, женски силует излезе от буржоазната сграда и се вмъкна в камионетката.

— Пусни парното, замръзвам! — нареди Мадлин и си закопча колана.

— Пуснато е до дупка — отговори Такуми и потегли. — Хубаво ли прекарахте неделята?

Младата жена избегна да отговори на въпроса и си нахлузи вълнените ръкавици, докато кабината се стопли.

Такуми не настоя. Колата се спусна по улица „Артоа“ и зави надясно, за да излезе на улица „Ла Боети“, а след това и на „Шан-з-Елизе“.

Мадлин разхлаби шала си, извади пакет цигари от джоба си и запали една.

— Мислех, че сте се отказали…

— Стига толкова! Няма да се бъркаш и ти! Знаеш ли какво казваше певецът Серж Гинсбург. „Пия и пуша: алкохолът консервира плодовете, а пушекът — месата.“

Такуми се замисли няколко секунди и отговори:

— Първо, той си е присвоил този цитат от Хемингуей…

— … и второ?

— Второ, и двамата са мъртви, нали?

— Много добре, ако нещо те смущава, отиди да работиш другаде или ме дай под съд, че те правя пасивен пушач!

— Казах това за ваше добро — спокойно отбеляза Такуми.

— Слушай, имаш ли нещо против да ме оставиш на мира? И смени тази станция! — нареди тя и посочи радиото, откъдето се носеше японска версия на „Колко те обичам“, изпълнена от самия Джони Холидей.

Азиатецът извади своето CD, а Мадлин затършува по вълните, докато намери станция за класическа музика, която излъчваше „Бергамска сюита“90. Музиката малко я поуспокои. Тя се обърна към прозореца и загледа снега, който започна да се натупва по тротоарите.

На кръговото кръстовище при вратата „Дофин“ Такуми пое по пътя, който отвеждаше към периферията. Мадлин беше станала накриво, както понякога й се случваше, но лошото й настроение никога не траеше дълго. Той дискретно се прозя. Тези нощни пътувания до Ренжи го очароваха. Жалко само, че трябваше да става така рано… Впрочем не всички цветари си даваха толкова труд. Голяма част от „колегите“ им се задоволяваха да получават цветята директно в магазините си, след като ги бяха поръчали по интернет! Мадлин го убеди, че това не е правилният начин да се упражнява занаята и че първото качество на добрия цветар е да търси и да намира съвършения продукт.

Заради снега пътят беше малко хлъзгав, но това не разваляше удоволствието на Такуми да кара нощем в Париж. Несигурността на движението създаваше атмосфера на опиянение и нереалност. Той продължи по шосе А6 в посока към летище „Орли“ и скоро стигна пред будката за пътна такса, въвеждаща към най-големия пазар за свежи продукти в света.

„Ренжи“ очароваше Такуми. „Търбухът на Париж“ предлагаше половината от рибите, плодовете и зеленчуците, консумирани в столицата. Оттук се снабдяваха най-добрите ресторанти и най-взискателните търговци. Предишната есен, когато родителите на младия японец дойдоха във Франция, това беше първото посещение, което той им организира, доведе ги тук, дори преди да се качат на Айфеловата кула. Мястото беше впечатляващо: истински град, обитаван от хиляди, със свой собствен полицейски участък, своя гара, свои пожарникари, свои банки, свой фризьор, своя аптека и свои двайсет ресторанта! Той обичаше тази възбуда между четири и пет часа сутринта, когато дейностите достигаха пика си сред балета от камиони, които биваха товарени и разтоварвани във вселената от миризми и вкусови усещания.

На контролния пункт Мадлин представи своята карта на купувач, за да проникне на пазара, и Такуми паркира камионетката между авеню „Мареше“ и авеню „Вийет“, на един от покритите паркинги на сектора, предназначен за градинарите и цветарите.

Те избраха висока количка и влязоха в огромния павилион от стъкло и стомана. Двайсет и двата хиляди квадратни метра на павилион С1 бяха посветени само на цветята. Автоматичните врати се отвориха и двамата се озоваха в друг свят, където сивотата на всекидневието отстъпваше място на симфония от багри и миризми.

Ободрена от зрелището, Мадлин си потърка очите, разбуди се напълно и влезе в салона с решителна крачка. Върху пространство, равно на повече от три футболни игрища, петдесетина търговци на едро съжителстваха в този огромен хангар, където пасажите носеха имена на цветя: алея на мимозите, на ирисите, на анемониите…

— Здравей, красавице! — посрещна я Емил, отговорникът на щанда, от който тя купуваше голяма част от продукцията.

Със сламената си шапка, градинските ножици, гащеризона и мустаците си като кормило на велосипед, Емил Фошлеван беше институция. Появил се в „Ренжи“ още при откриването на пазара през 1969 г., той познаваше всички кодове и механизми.

— Да ти приготвя ли късо без захар? — рече и сложи няколко монети в машината за кафе.

Мадлин му благодари с кимане на глава.

— И чай за Катсухи? — попита той, гледайки с подозрение протежето на цветарката.

— Казвам се Такуми — отвърна студено азиатецът — и по-скоро ще изпия едно капучино.

Емил не се поколеба:

— И капучино за Тсашуми!

Младият мъж пое чашката си, без да каже нищо, и сведе глава, разстроен, че не е обект на уважение от страна на търговеца.

— Някой ден трябва да го цапардосаш с юмрук по муцуната — пошепна му Мадлин, докато Емил се беше насочил към нови клиенти. — Не мога да направя това вместо теб.

— Ама… той е старец.

— Три глави е по-висок от теб и тежи два пъти, колкото е теглото ти! Ако това може да те успокои, тормозът над мен продължи шест месеца. Всеки път, когато ме видеше, ме наричаше „Розбив“ или „Мома англичанка“.

— И как сложи край?

— Като му изсипах врялото кафе пред муцуната. Оттогава се отнася с мен като с принцеса.

Такуми се почувства безпомощен. В страната, където беше роден, хората всячески се опитваха да избягват конфликтите, противопоставянията и агресивността.

— Но… защо тук стават такива работи?

— Навсякъде стават — каза тя, смачквайки пласмасовата чашка, преди да я хвърли в кошчето. — И ако искаш да чуеш моето мнение, трябва да се сблъскаш с подобни ситуации, за да станеш мъж.

— Но аз съм мъж, Мадлин!

— Да, но не такъв, какъвто би искал да бъдеш.

Тя го остави да размишлява и отиде да намери Беранжер, една от продавачките на Фошлеван, с която премина през различни щандове. Купи два вързопа зеленина, упорито води преговори за цената на лалетата, паричките и камелиите, но отстъпи в наддаването за три великолепни букета рози от Екватора. Добре се оправяше в „алъш-вериша“ и държеше да купи цветята за толкова пари, колкото те наистина струваха. Такуми отиде, да натовари първата покупка и се присъедини към шефката си в помещението, предназначено за растенията.

С експертен поглед Мадлин се спря на бегонии и незабравки в саксии, докато, тъй като празниците в края на годината го изискваха, помощникът й се погрижи за коледните звезди, които бяха джел, бял имел, поинсетия и кукуряк.

Остави на неговия вкус и прочистващите въздуха растения, които се радваха на нарастващ успех в предприятията, но според нея те бяха скучни до смърт, трябваше й повече време, за да избере белите и пастелните орхидеи, на тях дължеше репутацията на своя магазин.

След това бързо наобиколи парника, където се намираха „джаджите“, които даваха възможност на нейните клиенти да поднасят забавни и не много скъпи подаръци: парфюмирани свещи, „хищни“ растения, малки кактуси във формата на сърце, листа от кафе, посадени в чаши за еспресо…

В отделението за декорации тя се поддаде на внезапното желание да купи един ангел от ковано желязо, който щеше да предизвика фурор на витрината й. Такуми я следваше и попиваше словата й. Въпреки крехкия си силует той смяташе за чест да изпълнява най-трудните задачи и теглеше количка, която ставаше по-тежка след всяко спиране, вдигаше с една ръка чувал с торна пръст от десет килограма или огромни кашпи от теракота.

Вятърът виеше над парниците. През стъклата се виждаха блестящите снежинки, които се спускаха от небето и покриваха асфалта с бяла и ледена наметка.

За да отсрочи момента на схватката със студа, Мадлин удължи престоя си в приветливия пашкул. Покупката на предвестници на пролетта — зюмбюли, жълти нарциси, кокичета — я измъкна от меланхолията. За нея, която ненавиждаше периода на празниците, началото на зимата беше най-тъжният момент на годината, но също така и времето, когато тя изпитваше най-голяма нужда да види как животът се възвръща. Именно това беше за Мадлин истинското обещание на Коледата…

Такуми с усилие затвори багажника. Камионетката беше препълнена до пръсване.

— Хайде, ела, ще те черпя закуска! — предложи Мадлин.

— Най-после нежна думичка!

Те щурмуваха вратата на „Корделиери“ — бистрото, разположено в центъра на градинарския сектор. Около бара множество клиенти дискутираха щяло и нещяло, прекрояваха света пред чаша червено или бяло вино. Някои бяха погълнати в четене на „Паризиен“, други попълваха фишовете за лотото или за конните надбягвания. Немалко от разговорите се въртяха около близките президентски избори: ще бъде ли преизбран Саркози? Дали левицата е предложила по-добър кандидат?

Те седнаха на маса, която се намираше на не толкова шумно място. Мадлин поръча двойно еспресо, а Такуми беше съблазнен от мазен кебап.

— Стомахът ти навярно функционира много добре! Четеш ми морал за пушенето, а ти трябва да внимаваш за своя холестерол!

— Отворен съм към всички култури — оправда се азиатецът и отхапа голямо парче от сандвича.

Младата жена си свали ръкавиците и разкопча канадката, от която извади телефона на Джонатан.

— Още не сте го изпратили — констатира японецът.

— Наблюдателен си.

— Впрочем никак не се учудвам.

— Създавам ли ти проблем? — изрепчи се тя отбранително.

— Не, бях сигурен, че историята на Лампрьор ви заинтригува…

Тя смекчи тона и привидно колебаеща се, му подаде лист хартия, който през нощта беше извадила на принтера.

— Тъй като си живял в Съединените щати, чул ли си нещо по този въпрос?

Обзет от любопитство, Такуми взе в ръце статията и прочете:

— Не знаех, че четете подобна преса — каза той и си сложи очилата.

— Спести ми стрелите си, ако обичаш!

Четирите снимки, които илюстрираха статията, не оставяха никакво съмнение за възможните интерпретации. Те бяха направени на 28 декември 2009 г. в Насау, на Бахамските острови. На тях се виждаше Франческа в компанията на някой си Жорж ла Тюлип. Двойката беше заловена от папарак в райско местенце, наречено Кейбъл Бийч. Макар и „откраднати“, фотосите имаха естетически вид. В светла памучна рокля, бившата манекенка крачеше ръка в ръка с любовника си по плаж от чист пясък, край тюркоазени и блестящи води. Поведението им издаваше техните чувства: усмихваха се и флиртуваха съучастнически — сякаш са сами на света. На последната снимка двете влюбени гълъбчета нежно се целуваха на терасата на кафене с колониална архитектура.

В тази серия от пози имаше нещо сладникаво и ретро, което напомняше за рекламите на Калвин Клайн от 90-те години на XX в.

Обикновено повече склонна да разкрива мъжките забежки, скандалната преса не изглеждаше дружелюбна към „лудориите на Франческа“. Трябва да се каже, че в този лицемерен и двуличен свят всички съставки бяха налице, за да се предаде на измяната измерение на антична трагедия. От една страна, прелюбодейката с фатална красота, която заминаваше на края на света, за да измами съпруга си с най-добрия му приятел. От друга, верният мъж, останал в Ню Йорк, за да се грижи за сина си, и същевременно опитващ се да спаси ресторанта в опасност. Последна, но не най-маловажна, ролята на любовника се изпълняваше с представителност от Жорж ла Тюлип. Човекът беше висок, кестеняв, тайнствен, съблазнител. „Красиво копеле“, което въпреки смешното си име91 имаше фрапираща прилика с Ричард Гиър от най-хубавите му години.

Когато човек се зачетеше по-внимателно в статията, разбираше, че Жорж ла Тюлип е работил като първи помощник на Джонатан в „Император“: той беше най-близкият му сътрудник, а също и негов приятел. Преди да срещне Джонатан, Жорж обикаляше филмовите кастинги и същевременно продаваше хотдог в амбулантна количка, с каквито е пълно в Манхатън. Джонатан имаше способност да разкрива потенциалните възможности на хората. Той подготви Жорж и го направи свой адютант, донесе му стабилност, материално благополучие и CV, което му създаваше сигурност, че ще намира работа до края на дните си. За да му благодари, Жорж беше откраднал жена му…

— Какво мислиш?

— Мисля си, че понякога жените са кучки — отговори Такуми.

— Ако говориш такива простотии — промърмори Мадлин, — смятам да престана да те водя по заведения и…

Но младият японец не я остави да завърши изречението:

— Чакайте! Това име: Жорж ла Тюлип, съм го чувал някъде. Дали не сме му продавали цветя?

— Не, не вярвам. С подобна фамилия щях да го запомня! И освен това бих се учудила, ако той се разхожда из Париж…

Но Такуми не се отказа от идеята си.

— Носите ли компютъра си с вас?

Мадлин въздъхна и извади от чантата си електронния бележник, в който беше записала постоянната си клиентела.

Такуми премести екрана пред себе си и написа „Ла Тюлип“. Не чака дълго и прочете появилите се данни:

— Изпратих му букет пурпурни далии преди осем месеца. Поръчка, която ни възложи вашият колега от XVI район Изидор Брокус. Аз попълних фактурата на името на ресторанта, затова презимето му не ви говори нищо.

— А ти спомняш ли си го?

— Не, оставих цветята на един служител.

Мадлин не можеше да повярва на очите си. Не само Жорж ла Тюлип беше наел отново ресторант, но и живееше в Париж. Няма съмнение, че светът е голямо село…

— Добре, да вдигаме платната — даде нареждане тя. — Ще си доядеш кебапа в колата, но внимавай да не намеря следа от мазнина по седалките!

— В магазина ли се връщаме?

— Да, ти отиваш там; аз имам намерение да направя посещение на „Фанфан Лалето“.

— Но под какъв претекст?

— Мислиш ли, че трябва да имам претекст, за да поговоря с мъж?

11 Дознанието

Сан Франциско

Хипнотизиран от екрана на своя компютър, Джонатан препрочиташе за трети път статията от вестника.

Джонатан си почеса главата: тази история несъмнено беше държала в напрежение Великобритания в продължение на месеци, но не бе прекосила Атлантическия океан.

— Чувал ли си да се говори за аферата „Алис Диксън“ или за Палача от Ливърпул? — за всеки случай той запита приятеля си.

— Никога — увери го канадецът.

Естествено. Няма какво да размишлява: хора като Маркус живееха в нереален свят, далеч от действителността. Свят, в който Бил Клинтън беше все още президент, Берлинската стена си стоеше на мястото, там непрестанно се играеше на флипер и на „Пъкмен“93 по баровете.

Идеята възникна от само себе си. Джонатан включи клетъчния телефон на Мадлин и стигна до софтуера, защитен от парола.

ENTER PASSWORD

Той написа „Алис“ и програмата тутакси го прие…

Телефонът съдържаше стотици документи по аферата „Диксън“: бележки, статии, снимки, видеа. Последователно, след като ги оглеждаше на екрана, Джонатан ги прехвърляше в своя компютър, за да ги осмисли внимателно по-късно. В началото реши, че тези файлове представляват нещо като огромно пресдосие за отвличането и убийството на момичето, но колкото повече напредваше, той разбираше защо Мадлин беше сторила всичко необходимо, за да защити данните. Младата жена беше сканирала и копирала всички елементи от досието, представляващо последното й дознание. Тук се намираха собствените й бележки, списъците на взетите отпечатъци от пръсти, разпитите на заподозрените, филмирани по време на задържането им, снимките и точните описания на веществените доказателства, десетки страници с разпити на съседи. Цял куп документи, белязани с печата на „Greater Manchester Police“, които въобще не трябваше да напускат полицейския участък или съдебната зала…

— Какво е това, тате? — запита Чарли, обезпокоен от гледката на серия кървави снимки върху компютъра на баща му.

— Не гледай, скъпи, не са неща за деца — отговори Джонатан и обърна екрана на друга страна.

Той провери скоростта на сваляне на данни. Въпреки че имаше Wi-Fi технология на безжичната мрежа, свалянето не ставаше много бързо и оставаше работа за още най-малко два часа.

— Хайде, ела! Ще поиграем баскет с чичо Маркус — предложи с жизнерадостен глас.

Те излязоха на един от оградените с телени мрежи терени, които се точеха покрай „Левис Плаза“. Играта беше оспорвана. Чарли се бореше с все сили, вкара двайсетина коша и се върна грохнал в къщи. Взе душ, похапна малко риба и заспа пред епизод от „Двама мъже и половина“.

Джонатан го занесе в стаята му. Навън беше паднала нощта. Маркус отново запали наркотичната си цигара, наслаждаваше й се на терасата, сякаш пушеше хаванска пура, и оживено разговаряше с папагала.

Джонатан претърси хладилника и намери бутилка черешова водка, подарена му от руски клиент. Активирайки екрана на компютъра, той си сипа чаша от този еликсир, който според етикета бе дестилиран върху брезови въглища и е прецеден през сито от диаманти.

Провери дали всички данни са пренесени върху твърдия му диск. Мадлин бе отнесла не десетки, а стотици документи. Общо близо хиляда парчета, които оформяха зловещ и трагичен пъзел. Видимо младата жена се беше отдала на тази афера в продължение на шест месеца, беше работила нощ и ден, така че накрая бе оставила там здравето и разума си. Мръсна история, която като нищо можеше да й вземе живота…

Джонатан отвори последните пренесени снимки; бяха нетърпимо ужасяващи. Обхвана го силно колебание. Имаше ли наистина желание и смелост да се набърка в история за изчезване и убийство на дете?

Отговорът беше не.

Обаче, след като изпи чашата водка, си сипа втора и се потопи в ада.