Това се случи през зеленото и лудо лято. Франки беше на дванайсет години. Тя не членуваше в никакъв клуб и в нищо на света. Беше се превърнала в същество без каквито и да било привързаности, което се влачеше от врата на врата и се страхуваше.
Преди три години
8 декември 2008.
Полицейски участък в Чийтъм,
североизточно от Манчестър
Мадлин повиши тон:
— Трябва да ми обясните ясно нещата, тъй като продължавам да не разбирам. Защо сте чакали ОСЕМ ДНИ, за да обявите изчезването на дъщеря ви?
Седнала пред нея, бледа и със слепнали коси, Ерин Диксън се гърчеше на стола. Чувстваше се зле, трепереше, мигаше виновно и мачкаше пластмасовата си чаша за кафе.
— Знаете какви са подрастващите, по дяволите! Отиват, връщат се. И освен това вече ви казах: Алис винаги е била независима, тя сама се оправяше, тя…
— Тя е само на ЧЕТИРИНАЙСЕТ ГОДИНИ! — прекъсна я студено Мадлин.
Ерин тръсна глава и поиска разрешение да излезе, за да изпуши цигара.
— И дума да не става! — отсече полицайката.
Присви очи и направи пауза. Жената, която разпитваше, беше трийсетгодишна (на нейната възраст), но й липсваха няколко зъба и лицето й, осветено силно от студената светлина на плафониерата, беше опустошено от умора и синини.
Намираше се от час в полицейското управление и беше преминала през всички етапи: първо сълзи, когато съобщи за изчезването на дъщеря си, после агресия и гняв, тъй като разпитът се проточи, а тя се оказа неспособна да обясни в две смислени изречения защо е изчакала цяла седмица, преди да бие тревога.
— А баща й какво мисли?
Ерин повдигна рамене.
— Много отдавна той изчезна… Право да си кажа, дори не съм сигурна в самоличността му. По онова време спях наляво и надясно, без да вземам мерки…
Внезапно Мадлин се раздразни силно. Беше работила пет години в отдела за наркотици и добре познаваше това поведение: тази превъзбуда, неуловимият поглед бяха очевидни знаци за липсата на дрога. Следите около устните на Ерин бяха изгаряния, причинени от лула от пирекс95. Госпожа Диксън беше пристрастена към крека96. И точка.
— Добре, да вървим, Джим! — реши Мадлин, грабна якето и служебното си оръжие.
Докато тя се отби в кабинета на началника си, нейният съекипник отведе Ерин до паркинга и й запали цигара.
Беше десет часът сутринта, но покритото с тъмни облаци небе създаваше впечатление, че нощта продължава.
— Получихме отговор от централната система за спешни повиквания — обяви Джим, след като затвори мобилния си телефон. — Болниците не разполагат с досие на името на Алис Диксън.
— Бях готова да се обзаложа — отговори Мадлин и смени скоростта.
Форд фокусът внезапно направи остро отклонение на мокрия път. Със светещ буркан и виеща сирена, колата се носеше към северните квартали. Дознателката държеше лявата си ръка на волана, а с дясната нагласяше радиото. Тя координираше първите необходими мерки: разпространение на снимката на Алис по всички полицейски участъци в страната, съобщение за изчезването до пресата и до редакциите на телевизионните новини, спешно искане да бъде мобилизиран екип от криминалната лаборатория…
— Карай по-внимателно, ще ни пратиш по дяволите! — оплака се Джим, когато Мадлин опасно едва не се качи на тротоара.
— Не ти ли се струва, че изгубихме достатъчно време?
— Така е, но за десет минути нищо няма да се…
— Страхотен глупак си!
Двете ченгета пристигнаха до кръстовището на квартал за простолюдието. С редиците от къщи от червени тухли, които се простираха, докъдето стигаше погледът, Чийтъм Бридж беше архетип на пострадало от бедствие старо индустриално предградие. През последните години лейбъристите бяха вложили много пари, за да обновят североизточните квартали, но Чийтъм Бридж не се възползва особено от това разкрасяване. Много жилища бяха изоставени, повечето градини пустееха, а кризата, която тормозеше английската икономика, не обещаваше скорошно поправяне на нещата.
Ако секторът не заемаше видно място в туристическите справочници, то какво да кажем за Фарм Хил Роуд, карето от сгради, където живееше майката на Алис? Това беше истински анклав на мизерията, прояждан от престъпност. Мадлин и Джим последваха Ерин Диксън сред редица от съборетини, превзети от самонастанили се бездомници, от проститутки и от продавачи на дрога.
Когато влезе в бараката, Мадлин усети, че й се повдига. Помещението беше угнетяващо и отблъскващо: дюшек направо на пода, прозорци, облепени с картони и с шперплати, смрад на развалена храна… Очевидно Ерин беше подредила своя апартамент като „пушалня“, за да събере малко пари от наркоманчетата, които се навъртаха наоколо. Дори да е предположила, че полицията ще си напъха носа в дома, тя не си беше направила труда да прикрие очевидното: ръчно изработена лула, специално предназначена за пушене на наркотик, стоеше под прозореца редом с празни бутилки от бира и пепелник, в който лежеше почти допушена цигара с хашиш.
Мадлин и Джим размениха тревожни погледи: като се има предвид колко подозрителни лица бяха посещавали мястото, дознанието нямаше да бъде лесно. Те се качиха на втория етаж, отвориха вратата на стаята на Алис и…
Тук всичко се различаваше от видяното в останалата част на къщата. Стаята беше скромна и добре подредена с бюро, етажерки и книги. Благодарение на ароматизатор приятен мирис на ирис и на ванилия се носеше из въздуха.
Друг свят…
Мадлин вдигна очи и разгледа внимателно стените на стаичката, декорирани с билети и програми за спектакли, на които Алис беше присъствала: опери — „Кармен“ и „Дон Жуан“ в „Лаури театър“, пиеса — „Стъклената менажерия“97 в „Плейхаус“, балет — „Ромео и Жулиета“98 в сградата на Филхармоничния оркестър на Би Би Си.
— Извънземно ли е това момиче или що? — запита Джим.
— Да — изсумтя Ерин. — Тя… Тя винаги си е била такава: винаги вглъбена в книгите, рисуването и музиката… Питам се на кого ли се е метнала.
Не на теб във всеки случай — помисли си Мадлин.
Полицайката беше хипнотизирана от откритията си. От двете страни на бюрото имаше репродукции на картини: „Автопортрет“ на Пикасо, датиращ от синия му период, и знаменитата „Ключалката“ на Жан Оноре Фрагонар99.
Джим разгледа заглавията на книгите върху етажерките — класически романи, театрални пиеси.
— Познаваш ли много хлапета от Чийтъм Бридж, които четат „Братя Карамазови“ и „Опасни връзки“100? — запита той, прелиствайки двете томчета.
— Познавам поне едно — отговори Мадлин разсеяно.
— Кое?
— Аз.
Тя прогони спомена от съзнанието си. Раните от детството й бяха още живи и сега не беше време да оплаква съдбата си.
Нахлузи латексови ръкавици, след което отвори всички чекмеджета и претърси цялата стая.
В шкафовете Мадлин намери десетина пакета бисквити с какао и ванилия — „Орео“, — както и малки пластмасови бутилки „Нескуик“ с ягодово мляко.
— Тя се храни почти само с бисквити, които топи в мляко — обясни майката.
Алис си беше „тръгнала“, без да вземе нищо: цигулката й беше оставена на леглото, старият й компютър „Мак“ господстваше на бюрото, а колкото до личния й дневник, той лежеше до крака на леглото. Мадлин го отвори с любопитство и откри вътре банкнота от 50 лири стерлинги, сгъната на четири.
Гневен пламък блесна в очите на Ерин. Видимо тя се ядосваше, че не се е сетила да прерови стаята преди ченгетата.
Лошо предзнаменование — каза си Мадлин. — Ако момичето беше избягало, нямаше да остави след себе си подобна сума.
Екипът, който тя беше поръчала, пристигна. Поиска от криминалната лаборатория да претърси внимателно къщата. С пинсети, скалпели и тампони техническите специалисти взеха множество мостри, които поставяха съответно в херметични туби. Докато мъжете събираха основните веществени доказателства, Мадлин отвори класьор, в който девойката държеше някои от домашните си за училище: бележките й бяха отлични и мненията на учителите — възторжени.
Алис си беше създала културна крепост, за да се спаси от гнусното всекидневие. Използваше образованието и познанията като щит, за да се предпази от насилието, от страха и от посредствеността…
Пет полицейски коли бяха пристигнали във Фарм Хил Роуд. Мадлин размени няколко думи с отговорника на лабораторията, който я успокои, че са намерили достатъчно косми върху четката на Алис, за да имат висококачествени проби от ДНК.
След това полицайката се облегна на капака на колата и запали цигара, гледайки втренчено снимката на Алис. Беше красиво момиче, високо и слабо, което изглеждаше по-голямо за възрастта си. Полупрозрачното й лице, подчертано от дискретни петна червенина, издаваше ирландски произход. Тя имаше бадемово зеленикави очи, които напомняха портретите на Модиляни, и в които можеше да се прочете голямо отвращение, както и ясно изразено желание да скрият красотата си, тъй като в средата, където тя живееше, хубостта й носеше повече неприятности, отколкото удовлетворение.
Какво да очакваш от бъдещето, след като условията за старт в живота са толкова тежки? Как да растеш в тези долни слоеве на обществото, сред наркоманите и чалнатите, без самият ти да станеш малко смахнат?
Може би си побягнала в края на краищата? — Мадлин мислено зададе въпрос на Алис. — Може би си напуснала този покварен квартал, където се срещат само жалки отрепки? Може би си пожелала да се спасиш от тази дебилна майка, която дори не е способна да ти каже кой е твоят баща?
Но Мадлин не вярваше в този сценарий. Алис изглеждаше интелигентно и организирано момиче. Да се чупи от града? Добре. Но къде да отиде? С кого? Какво да прави?
Тя използва фаса, за да запали нова цигара.
Стаята на Алис беше съживила спомените от собствената й история. Както 99% от отрасналите в квартала деца Мадлин беше преживяла хаотично детство между изпадаща в депресии майка и баща, вкопчен в бутилката. Когато поотрасна, се закле да избяга от клоаката, да опита шансовете си другаде. Голямата й мечта беше един ден да живее в Париж! Беше добра ученичка и издържа изпитите си за следване на право, след това реалността на квартала я сграбчи отново и тя влезе в полицията, изкачвайки малко по малко стъпалата в йерархията, но същевременно оставайки плътно свързана със сивотата и тъгата на Чийтъм Бридж.
Тя не се оплакваше от съдбата си, напротив. Харесваше работата си, защото имаше смисъл: да не позволяваш на престъпниците да рушат, да помагаш на семействата да се почувстват по-спокойни в скръбта, като откриваш убийците на техните близки, понякога и да спасяваш животи. Естествено, никак не беше лесно. Тук, както и навсякъде другаде, голямо притеснение измъчваше полицаите. Те не само че не се чувстваха уважавани, но статутът им предизвикваше псувни и заплахи. Такава беше всеобщата действителност, но нещата се усещаха още по-ясно в квартал като Чийтъм Бридж. Наранени колеги криеха професията си от съседите и изискваха от децата си да сторят същото в училище. Хората обичаха ченгетата в телевизионните сериали, но заплюваха тези, които работеха в махалата им… Така че трябваше да се свиква с всекидневния стрес, да се търпи враждебността на населението и липсата на интерес от страна на началството. Да не се учудваш, когато замерят колата ти с камъни и да се примиряваш с остарялата техника: някои брички дори нямаха радио, а компютрите бяха „Пентиум II“…
На моменти беше тежко. Дълбоко вътре в себе си преживявате абсурдността на смъртните инциденти, страданията на битите жени, ужаса на прелъстените деца, болката на семействата на жертвите.
Ако се отдадяха на мрачни мисли и непрестанно живееха в напрежение, някои накрая не издържаха. Миналата година един полицай от нейния отряд беше изтрещял и без видима причина уби дребен бандит при задържането му; преди шест месеца млада стажантка се самоуби в полицейското управление със служебното си оръжие.
За разлика от много свои колеги Мадлин не беше разочарована, не изпадаше в депресии. Тя драговолно остана в „трудния“ квартал, за да порасне по-бързо в йерархията. Нито „старите кокали“, нито новопостъпилите се застояваха тук. Така се откриваха перспективи за кариера… В течение на годините тя си беше спечелила специална позиция, както и известна самостоятелност — това й позволяваше да разследва най-интересните случаи, които бяха и най-мрачни, и най-кървави.
— Момичето не се е оттеглило доброволно, нали? — попита Джим, след като се присъедини към нея.
— Не, ако беше бягство, вече щяхме да я открием, а и тя не би се отказала от 50 лири.
— Като вземем предвид колко пари има Ерин в банката, мисля че можем да се откажем от предположението за отвличане с цел откуп.
— Няма съмнение — потвърди тя, — но все пак трябва да проучим бандата от наркомани, които се въртят около нея; при тези типове винаги може да става дума за отмъщение или за рекет.
— Ще я намерим — заяви Джим, сякаш се опитваше да убеди самия себе си.
Не се намираха в Съединените щати, нито в криминален филм: в съвременна Англия неразкритите афери с изчезвания на малолетни бяха рядкост.
Две години преди това Мадлин и Джим бяха разследвали похищението на момче, отвлечено, докато играело в градината на родителите си. Веднага бе обявена тревога: в рамките на много кратко време бяха разгърнати значими сили за търсене. Благодарение на описанието на колата му похитителят беше задържан няколко часа по-късно и веднага беше започнал да дава показания. Още преди да падне нощта, откриха момченцето, завързано в една колиба, но живо и в добро здраве.
Припомняйки си този епизод, който показваше колко важно е да се действа незабавно, Мадлин избухна:
— По дяволите, каква тъпачка! — изръмжа тя и удари с юмрук по колата. — Да чака осем дни, преди да съобщи за изчезването на дъщеря си! Ще я вкарам в пандиза.
При всяко изчезване първите четирийсет и осем часа са решаващи. Ако след това време търсеният не биваше намерен, имаше голяма опасност той да не бъде открит никога.
— Успокой се! — рече Джим и се отдалечи. — Взех номера на мобилния на девойката. Ще се опитаме да проследим разговорите й.
Мадлин отново погледна снимката и гърлото й се сви. Тя виждаше в Алис по-малка сестра, дори дъщеря… Също като Ерин би могла да забременее от някой тип от квартала на седемнайсет години, когато събота вечер се връщаше от танци, на задната седалка на скапан „Ровър 200“.
Къде си? — прошепна.
Нещо, което рядко се случваше с нея, обзе я непоклатимо убеждение: Алис беше жива. Но дори да е така, Мадлин не си правеше никакви илюзии. Девойката се намираше на гадно място. Вероятно в мрачното и влажно мазе на извратеняк или в лапите на мафията, специализирала се в търговия с бели робини.
Във всеки случай едно беше сигурно.
Тя изпитваше страх.
Ужасяващ страх.
Everybody counts or nobody counts.
Последното „лице“, видяло Алис Диксън жива, беше…, камера за наблюдение. Върху видеото, направено на пресечката на „Пайкъл Крос“, можеше да се различи крехкият силует на девойката, която слизаше от автобус, с чанта на рамо. Виждаше се ясно как тя завива на ъгъла на улицата, за да поеме по страничната алея, която води към нейния колеж. Маршрут от по-малко от осемстотин метра. И после… нищо. Дни мълчание, безразличие и мистерия. Никой не я беше виждал, нито пък чувал. Сякаш Алис се беше изпарила.
Както всички големи градове в Англия, Манчестър беше натъпкан с хиляди камери. От десет години широкомащабна политика за видеонаблюдение опасваше всяко кътче на града. Така че един гражданин можеше да бъде сниман по триста пъти на ден. Много надежден начин за борба с престъпността. Поне, в речите на политиците, тъй като в действителността се случваха други неща: по липса на достатъчно средства материалът често пъти беше дефектен. В утринта на изчезването на Алис всички камери, които оглеждаха сектора на колежа, бяха повредени или извън строя, а образите — мъгляви или неизползваеми…
През следващите дни Мадлин мобилизира сто и петдесет полицаи, които да претърсят апартаментите, мазетата и градините в радиус от три километра около училището. Събраха свидетелствата на стотици хора, задържаха познатите педофили и проследиха маршрута на подозрителна бяла камионетка, видяна от доста ученици.
Убедена, че тя носи тежката отговорност за изчезването на Алис, Мадлин задържа Ерин Диксън и я подложи на разпит в продължение на повече от двайсет часа. За полицайката Ерин беше вампир, напълно зависима от наркотика, способна на всичко за една доза, включително и да продаде дъщеря си на търговци на бели робини. Но казаното от майката никак не помогна. По съвет на адвоката си Ерин поиска да се подложи на детектор на лъжата — голяма шарлатания — и премина теста успешно. Тя излезе свободна и си позволи лукса пред камерите с вълнение в гласа да отправи призив към похитителите.
Компютърният отдел на полицейския участък лесно разкри паролата на компютъра на Алис: Хийтклиф, също като героя от „Брулени хълмове“, любимия й роман. За съжаление, нито анализът на твърдия диск, нито прегледът на имейлите доведоха до намирането на нещо сериозно.
Преглеждайки интимния дневник на Алис, Мадлин откри, че девойката имаше навик да се хваща на работа тук и там, давайки лъжливи сведения за възрастта си. Именно така тя намираше пари, за да си плаща книгите и културните развлечения. През последните месеци беше работила в „Соул Кафе“, бар на „Оксфорд Роуд“, в университетския квартал. Арестуван и обвинен за наемането на малолетна, собственикът беше извън подозрение по отношение на отвличането.
На 15 декември водолази преровиха на разстояние над два километра западния бряг на река Ирк. Други — блатото на Рокуел, разположено на четиристотин метра от училището. Те извадиха няколко скелета на коли, един мотопед, два хладилника и разни железарии. Но никакво тяло.
Джим внимателно прослуша всички разговори по мобилния телефон на девойката. Лицата, влезли в контакт с нея, бяха разпитани. Беседите с тях не дадоха никакъв резултат.
Коледа мина, без дознанието да напредне дори сантиметър.
Мадлин се отказа от ваканция. Тя започна да взема медикаменти, за да затвори очи и да може да поспи няколко часа.
Не беше дебютантка. От години работеше в този ужасяващ квартал. Години, през които насилието и ужасът бяха част от всекидневието й. Години, през които носеше на гърба си тежкия товар от сцени на престъпления, от аутопсии и от арести на индивиди от най-лоша порода. Беше залавяла убийци, беше щраквала белезниците на крадци и на дилъри, сблъсквала се беше с педофили, разкривала беше мрежи на наркотрафиканти. Ако трябваше да смята, беше се трудила над десетки и десетки убийства. Преди три години дори едва се размина със смъртта, по време на престрелка между две банди: куршум от „Магнум 357“ я беше засегнал, бе разкъсал малко кожата на черепа й и й остави белег, който тя се опитваше да прикрие с косите си.
Животът й — това беше дознанието.
Независимо че дознанието предполагаше появата на натрапчиви мисли, самота и непрекъснато дебнеща опасност.
Независимо че дознанието ви превръщаше в призрак за приятелите, семейството и колегите.
Но в този конкретен случай нали именно това беше цената, която трябваше да плати: да се превърне самата тя в призрак, за да намери друг призрак?…
През януари Джим и неговият екип прегледаха телефонните разговори, проведени в непосредствена близост с училището в часовете, предшествали и последвали изчезването на Алис. Имената на абонатите бяха проверени в картотеката на полицията. Повече от двеста от тях бяха известни, най-често за дребни прегрешения. Всички бяха разпитани, бе установено как са прекарали времето си, а жилищата им бяха претърсени. Сред тях се оказа мъж на петдесет години, Флетчър Уолш, осъден за изнасилване преди две десетилетия и собственик на бяло комби…
На пръв поглед алибито на Флетчър Уолш изглеждаше добро, но когато претърсиха гаража му, хората от бригадата, използваща обучени кучета, намериха следи от кръв по задната седалка на колата му. Пробите бяха изпратени за изследване в съдебномедицинската служба в Бирмингам, а полицията в очакване на резултатите постави под денонощно наблюдение Уолш.
На 13 февруари говорителят на полицията обяви, че анализите на следите от кръв, открити в колата на Флетчър Уолш, не дават възможност да се твърди със сигурност, че принадлежат на Алис Диксън.
След това медийният интерес стихна. Полицейските части, заети с разследването, бяха изпратени на други места. Дознанието тъпчеше на едно място.
Всяка нощ Мадлин продължи да сънува Алис и да бъде преследвана от нейния поглед. Всяка сутрин тя ставаше с надеждата да намери нова улика или да се появи нова следа, която до този момент е била пренебрегвана.
Колегите и началниците й винаги я бяха възприемали като солидно ченге, но този път тя не стигаше дъното с крак. Обикновено построяваше разсъжденията си върху несигурни основи, направени от защитен крепеж, който не изключваше реалното състрадание. Тя дори ставаше по-добра, когато мъката на жертвите се превърнеше в нейна собствена мъка. Опасна близост, но я правеше ефикасна.
Точно това се случи и с Алис. От първия ден изчезването й я беше опустошило. Тази хлапачка прекалено много й напомняше за самата нея в юношеските години. Смущаваща идентификация, объркана връзка, органична привързаност. Чувство, което тя знаеше, че е опустошително, но срещу което дори не се опита да се бори.
Не ставаше дума само за лична история, а за нещо повече от това. Живееше с увереността, че е единствената, която действително се вълнува от съдбата на девойката. Изпитваше усещането, че е заместила майка й и че е натоварила на раменете си бремето на отговорността за нейното изчезване.
Тази нощ тя си обеща нещо: ако не успее да намери Алис жива, никога няма да има деца…
Обземаше я безсилие. Понякога беше по-зле, отколкото ако й бяха съобщили, че е умряла, защото не преставаше да си представя какво изпитва Алис. Злокобни и потискащи картини превземаха съзнанието й.
За да се хване за нещо, тя дори отиде да се консултира с медиум. Шарлатанинът опипа дреха, принадлежала на девойката, и заяви, че е мъртва, дори даде адреса на строежа, където лежало тялото. Мадлин мобилизира екип, който прерови из основи мястото. Напразно.
Когато научи за странното действие, нейният началник я посъветва да си вземе няколко дни отпуск. „Трябва да гледате действителността в очите: Алис Диксън изчезна преди три месеца. Трагично е, но на този етап шансовете да я намерим почти не съществуват. Има други дознания и други досиета, които чакат вас…“
Но Алис се чувстваше неспособна да работи над „други дознания и други досиета“. Тя беше готова на всичко, за да запази крехката надежда да намери Алис.
Тогава реши да направи посещение лично на дявола.
Винаги имаме избор. Всъщност сме сумата от нашите избори.
Мадлин паркира колата си пред „Черният лебед“, ирландският пъб, който принадлежеше на фамилията Дойл от няколко поколения.
Чийтъм Бридж беше малък анклав с под десет хиляди жители, на три километра североизточно от центъра на Манчестър. Някога предимно ирландски, старият индустриален квартал беше преживял последователната миграция на индийци, антилци, пакистанци, африканци и в по-ново време на преселници от Източна Европа. Това етническо разнообразие пораждаше странно смесване на културите, но беше също така в основата на смъртоносна и безмилостна война между банди. Действията на полицията бяха трудни, а равнището на престъпността чудовищно.
Едва влязла в пъба, Мадлин беше приветствана от ироничен глас:
— Здравей, Мади! Ти все още имаш най-хубавото малко дупенце от цялата полиция на Манчестър!
Тя се обърна, за да види в дъното на заведението Дани Дойл, облегнал се на бара пред чаша тъмна бира, която той вдигна в посока към нея. Беше заобиколен от телохранителите си, които с цяло гърло се засмяха на шегата.
— Здравей, Даниел! — каза тя и се приближи. — Отдавна не сме се виждали.
Дани „Дъб“103 Дойл беше шеф на един от най-могъщите кланове в подземния свят на Манчестър. Кръстникът на семейна криминална династия, която властваше от петдесет години над поквареното кралство Чийтъм Бридж. На трийсет и четири години, той беше пребивавал няколко пъти в затвора и съдебното му досие беше дълго като ръка: измъчвания, трафик на наркотици, въоръжени нападения, пране на пари, продажба на бели робини, проявена агресия срещу полицаи…
Дани беше жесток човек, способен да разпъне на кръст върху билярдната маса шефа на вражески клан. С брат си и с бандата „Дъб“ беше избил двайсетина души, най-често измъчвайки ги с изключителна жестокост.
— Ще пийнеш ли една бира? — предложи той.
— Предпочитам чаша бордо — отговори Мадлин. — Твоята отвратителна „Гинес“ ме кара да драйфам.
Учуден шепот плъзна сред вярната гвардия на Дойл. Никой не си позволяваше да му говори с този тон и още по-малко жена. Мадлин презрително измери с поглед обкръжението на боса. Това беше смесица от горили и от жалки типове, които прекалено често бяха гледали „Белязаният“ и „Кръстникът“. Опитваха се да имитират позите и репликите, но със стойката им на дървеняци и с просташкия им диалект те никога не можеха да достигнат класата на Корлеоне.
Без да повишава глас, Дани Дойл попита бармана дали в мазето има бордо.
— Бордо ли? Не. Освен ако… Може би в кашоните, които Лиам открадна от руснака…
— Иди да провериш — нареди Дойл.
Мадлин го погледна право в очите.
— Тъмно е тук. Да излезем на терасата, там е хубаво.
— Следвам те.
Дойл беше сложен и необикновен човек. Той разделяше лидерството в клана си със своя брат близнак, Джони, излязъл от корема на майка им пет минути след него, но който никога не беше приел статута си на по-малък. Обхващан от непредвидими кризи на насилие, Джони страдаше от параноидна шизофрения и на няколко пъти беше настаняван в болница, тъй като случаят му се отнасяше повече за психиатрично заведение, отколкото за затвора. От двамата Джони беше кръвожадният грубиян и Мадлин винаги си беше мислила, че отчасти за да поддържа властта над брат си, Дани се беше поддал на тази спирала на насилие.
Когато пристигнаха в патиото, един риж тип се приближи с намерението да претърси младата полицайка, но Мадлин успя да го разубеди:
— Ако ме пипнеш, ще те разчленя на две.
Дани леко се усмихна и вдигна ръка, за да успокои своите воини, и ги отпрати. Той помоли Мадлин да му предаде оръжието си и се увери, че тя не носи друго на гърба си или по дължината на глезена си.
— Не се възползвай, за да ме опипаш!
— Подсигурявам се: всички добре знаят, че ако ченгетата решат един ден да ме убият, ще помолят теб да свършиш мръсната работа…
Те седнаха един срещу друг на маса от емайлирано желязо, под обвита в бръшлян беседка с буколически чар.
— Човек се чувства като в Прованс или в Италия — рече Дойл в опит да премахне неловкостта, която витаеше във въздуха.
Мадлин потръпна. Не беше лесно да седиш срещу дявола.
Само че преди да стане дяволът, Дани Дойл беше другарчето й от основното училище и по-късно, в лицея, първото момче, на което беше разрешила да я целуне…
— Слушам те — каза Дани и скръсти ръце.
Среден на ръст, с тъмнокестенява коса, с гладко и квадратно лице, Дойл се мъчеше да прилича на „господин който и да било“. Мадлин знаеше, че той се възхищава от хамелеонския вид на персонажа, който Кевин Спейси играеше в „Обичайните заподозрени“. Облечен от горе до долу в черно, той носеше без показност костюм „Ерменеджилдо Дзеня“, който вероятно струваше повече от 1000 лири. За разлика от своите наемни убиици, Дойл нямаше нищо общо с карикатура. Притежаваше дори чара на мъжете, които са се отказали да съблазняват.
— Идвам да те видя по повод на Алис Диксън, Даниел.
— Момиченцето, което изчезна ли?
— Да. Аз водя дознанието от три месеца. Имаш ли някаква информация?
Дойл поклати глава.
— Не, защо?
— Ще се закълнеш ли, че не стоиш зад тази афера?
— Защо бих отвлякъл тази девойка?
— За да я накараш да работи, за да я експлоатираш…
— Та тя е на четиринайсет години!
Мадлин извади от портфейла си снимката на Алис.
— Изглежда поне на шестнайсет. И освен това е хубавичка, нали? — рече и му тикна снимката под носа. — Не ми казвай, че не ти хваща окото!
Дойл не понесе тази провокация. С бърз жест хвана Мадлин за косите, приближи лицето й на няколко сантиметра от своето и я погледна право в очите.
— На какво си играеш, Мади? Имам всички кусури на света, ръцете ми са целите в кръв и мястото ми в ада вече е запазено, но НИКОГА не бих докоснал дете.
— Тогава помогни ми! — извика тя и се освободи от властта му.
Дойл изчака малко да спадне напрежението и запита раздразнено:
— Какво искаш да сторя?
— Ти познаваш всички в квартала и половината хора ти дължат някаква услуга. Разрешаваш проблеми между съседи, защитаваш търговците, организираш дори разпределението на коледните подаръци за най-бедните семейства…
— Това е моят стил ала Робин Худ — иронизира Дойл.
— Стремиш се колкото се може повече хора да са ти задължени.
— Основата на бизнеса ми е такава…
— Е, добре, искам да използваш мрежите си, за да ми намериш информации за отвличането на Алис.
— Какви информации?
— Свидетелства, които хората не са пожелали да дадат пред полицията.
Дойл въздъхна и в продължение на няколко секунди се замисли.
— Мади… Тази хлапачка изчезна преди повече от три месеца. Отлично знаеш, че никога няма да я наме…
— Не съм дошла, за да ти слушам глупостите — спря го тя, преди да продължи с разсъжденията си. — Сред твоите връзки има безскрупулни политици и много бизнесмени. Типове, които също са ти длъжни понеже не си изпратил на жените им или на пресата компрометиращи ги снимки, където правят групов секс с кол-гърли. Впрочем детайлите са ти известни по-добре отколкото на мен, защото на тези момичета ти им плащаш…
Нервен тик се появи на устните на Дойл.
— Откъде знаеш?
— Аз съм ченге, Даниел. Наясно си, че телефонът ти се подслушва от месеци.
— Имам десетина телефона — защити се той и сви рамене.
— Няма значение. Искам да си послужиш с тези „бели якички“, за да мобилизираме общественото мнение.
Барманът им донесе бутилка бордо, което все пак беше открил.
— Ще бъде ли доволна госпожицата? — попита той.
— „Шато О-Брийон 1989“! — рече тя, гледайки етикета. — Няма да го отваряме. От великолепен район е!
Дойл направи жест с глава на бармана да им сипе в две чаши.
— Принадлежеше на руски курвин син, който сега почива шест стъпки под земята! Изключително удоволствие е за мен да пия за негово здраве.
За да не му противоречи, Мадлин накваси устните си в нектара и зачака отговора на Дойл.
— Ако ти помогна да намериш това момиче, какво ще спечеля в замяна?
— Лично удовлетворение, индулгенция от Бога за някои от твоите действия, един вид изкупване…
Той леко се засмя.
— И по-сериозно?
За да си даде смелост, Мадлин отпи дълга глътка вино. Беше се подготвила за търговската сделка. Дойл не даваше нищо без нищо и затова тя дойде да се срещне с него като последна надежда.
— От няколко седмици едно пиленце ни осведомява за твоите планове… — започна тя.
Дойл тръсна глава.
— Твърдиш, че в моя екип има къртица ли? Ти блъфираш.
— То ни предупреди за въоръженото нападение на фургона на Бътерфлай Банк, което си подготвил, за идния петък…
Дойл остана невъзмутим.
— Ако ти помогна, ще ми снесеш ли името му?
Мадлин се сви на стола си.
— И дума да не става, прекалено много ти казах. Оправяй се и изхвърли певеца със собствени средства.
— Приемаш да компрометираш репутацията си, идвайки да искаш помощ от мен, но не си готова да си измърсиш ръцете докрай, така ли?
— Даниел, моля те… Ако ти дам името на този тип, ще е мъртъв, преди да се свечери.
— Няма съмнение — отговори той и я погледна с обич, смесена с упрек.
Те бяха свързани по странен начин. Освен нея никой никога не го беше наричал „Даниел“, и той беше сигурен, че тя не позволява на много хора да се обръщат към нея с „Мади“.
— Полумерки при това положение не може да има. Или се хвърляш да спасяваш хлапачката, или отказваш да се намокриш. Ти решаваш.
— Не ми оставяш никакъв избор.
— „Винаги имаме избор. Ние дори сме сумата от нашите избори.“ В коя книга бяха тези думи? В един от романите, които ти ми изпрати по време на първия ми престой в затвора.
Пред хората си Даниел се правеше на невеж, но съвсем не беше така. Противно на брат си, той се интересуваше от изкуство и преди да го вкарат в пандиза, започна да следва икономика и мениджмънт първо в Лондон, а след това в университета в Калифорния.
Мадлин извади сгъната на четири хартийка от джоба на джинсите си и я подаде на Дойл.
— Окей, ето името на твоя издайник — рече тя.
Стана, за да си тръгне от пъба.
— Остани още пет минути — помоли той и я задържа за ръката.
Но тя се освободи от докосването му. Тогава, за да бъде с него още малко, той извади запалка от джоба си и запали хартията, без да прочете съдържанието.
— Добре, ти спечели.
Тя прие да седне пак и той й поднесе нова чаша вино.
— Защо не напусна този шибан Манчестър? — попита я и си запали цигара. — Винаги си казвала, че искаш да живееш в Париж.
— Ами ти, защо не остана в Съединените щати? Тези агенции за недвижими имоти и ресторантите, които купи в Лос Анджелес, за какво ти служат? За пране на пари ли?
Той избегна въпроса и рече:
— Искаше да отвориш магазин за цветя…
— А пък ти казваше, че ще пишеш театрални пиеси!
Дойл се усмихна при това припомняне. Театралният клуб в колежа. Тогава той беше на четиринайсет години.
— Книгата на моя живот е била написана още преди да се появя на бял свят! Когато си роден в Чийтъм Бридж и се наричаш Дани Дойл, няма начин да се измъкнеш от съдбата си.
— Струваше ми се, че човек винаги има изход — отговори тя лукаво.
Пламъче светна в погледа на Дойл, последвано от открита усмивка, което незабавно преобрази лицето му и му придаде по-приветлив вид. Трудно можеше да се допусне, че това беше същият мъж, който преди месец отряза с мачете двата крака и двете ръце на украинец, опитал се да дублира дейностите му. Тя знаеше, че доброто и злото съществуват съвместно във всеки човек. Че някои — по избор или по принуда — изваждат на показ най-лошото в себе си. В този момент си зададе въпроса какъв човек би станал Даниел, ако беше заложил на светлата страна на личността си, вместо да тръгва по криволичещия път на бягството напред със задължително гибелен изход.
Настъпиха две-три секунди, през които времето замръзна. Тези две-три секунди на прошка, когато и двамата бяха на петнайсет години. Когато се усмихваха. Когато Даниел не беше убил никого. Когато тя не беше ченге. Когато Алис не беше изчезнала. Тези две-три секунди, през които животът все още беше пълен с обещания.
Две-три секунди…
След това един телохранител се появи на терасата и странният чар изчезна.
— Трябва да вървим, шефе, иначе ще изпуснем мъжа от Ямайка.
— Идвам в колата.
Даниел допи виното си и стана.
— Можеш да разчиташ на мен да ти помогна, Мади, но това най-вероятно е последният път, когато се виждаме.
— Защо?
— Защото скоро ще умра.
Тя сви рамене.
— От години все така говориш.
Дойл яростно си разтърка клепачите.
— Този път всички искат да ми светят маслото: руснаците, албанците, ченгетата, OFAC104, новото поколение в квартала, което не уважава нищо и никого…
— Винаги си знаел, че нещата ще свършат така, нали?
— Рано или късно — рече той и й върна оръжието.
След това я изгледа за последен път и думи, които не беше подготвил, сами излязоха от устата му:
— Нашата целувка… още мисля за нея.
Тя сведе очи.
— Отдавна беше, Даниел.
— Вярно е, но искам да знаеш, че споменът винаги е с мен и не съжалявам за стореното.
На свой ред тя го погледна. Беше мъчително да го чуе, мъчително беше и да го приеме. Имаше нещо потискащо дори, но светът не беше бял или черен и честността я подтикна да признае:
— И аз не съжалявам, Даниел.
Тя не знаеше, че адът — това е отсъствието.
През седмицата след срещата на Мадлин и на Дани в полицейския участък „спонтанно“ се появиха още свидетели, така беше подновена пистата, свързана с бялата камионетка. Най-малко трима души заявиха, че са видели руса девойка на петнайсетина години в превозно средство, подобно на тези, които използват водопроводчиците или електричарите.
Техните свидетелства позволиха да бъде подготвен портрет-робот на мъж от „албански тип“, на възраст от трийсет до четирийсет години, който прокурорът от Crown Prosecution Service107 прие да бъде разпространен масово.
Тайно Дойл въведе интернет сайт, www.alicedixon.com, носител на информацията на асоциация, занимаваща се със събиране на парични средства за финансиране на стотиците табла за афиши по гарите, автобусните спирки и търговските галерии из цяла Англия.
На 21 март на стадион „Туйкънам“ в Лондон, по време на Турнира на шестте нации, сред зрителите на ръгби мача между Англия и Шотландия, бяха разпространени 82 000 листовки за търсене.
Всичко се повтори на 7 април, по време на четвъртфиналния мач от Лигата на шампионите между „Манчестър Юнайтед“ и „Порто“: портретът на Алис беше прожектиран в продължение на една минута върху гигантските екрани на стадион „Олд Трафорд“ пред седемдесет хиляди души и няколкостотин милиона телезрители.
От този момент нататък свидетелствата нараснаха лавинообразно.
Полицейското управление беше атакувано от умопобъркани и от разказвачи на басни, но новите писти ставаха много: лекар твърдеше, че е срещнал Алис в деня на изчезването й във влака „Евростар“ за Брюксел. Проститутка казваше, че е работила с нея в квартала „Де Вален“, зоната с червените фенери в Амстердам, прочут със сексшоповете си, с пийпшоу и с изложените на „витрини“ момичета. Наркоманка се кълнеше, че е делила дрога с нея в Сохо. Тираджия беше сигурен, че я е забелязал в черен мерцедес по магистрала в Полша. Туристка изпрати на полицията снимка, направена до басейна на луксозен хотел в Тайланд, а на нея се виждаше девойка, която си приличаше с Алис като две капки вода. Придружаваше я възрастен мъж. Фотосът беше разпространен по интернет и изследван от специалисти по морфология, но накрая и тази следа беше изоставена.
В анонимно писмо неуравновесен тип призна отвличането, изнасилването и убийството на младото момиче, но той остави многобройни отпечатъци, които дадоха възможност да бъде идентифициран още същия ден. Бързо установиха, че е бил в затвора точно когато Алис е изчезнала.
На 12 април на третия подземен етаж на паркинг в „Мос Сайд“108 намериха трупа на Лиам Килроу, пребит до смърт с бейзболна бухалка. Мъжът беше известен като един от адютантите на Дани „Дъб“ Дойл. Тази смърт не беше добре дошла за полицията, тъй като Лиам беше техен информатор и основната им карта да се надяват бързо да заловят кръстника на Манчестър.
Тази нощ Мадлин не заспа.
Който си къпе ръцете в кръв, ще ги измие в сълзи.
На 15 юни странен пакет пристигна в полицейското управление в Чийтъм Бридж.
Беше адресиран до Лейтенант Мадлин Грийн, дознател на аферата „Алис Диксън“.
Беше херметичен контейнер от пластмаса, подобен на хладилните чанти, които се използват на пикниците. Мадлен отвори кутията: тя преливаше от счукани парчета лед. С ръце младата жена отстрани полупрозрачните кубчета. Първият пласт беше белезникав, но по-надолу червеникава течност проникваше сред леда. Когато забеляза петната от кръв, сърдечният й ритъм стана трескав. Опита се да не изпада в паника и направи кратка пауза, преди да продължи изследването си. На дъното имаше… полузамръзнало парче месо, което тя огледа с отвращение. После разбра, че това беше орган.
Зле отделено от тялото сърце.
Човешко сърце.
Сърцето на Алис.
Този път лабораторията в Бирмингам разполагаше с достатъчно материал и й бяха необходими само няколко часа, за да потвърди, че биологичните мостри, извадени от замразеното сърце, отговаряха на ДНК пробите, съдържащи се в косите на Алис.
Сега вече нямаше никакво съмнение.
Алис беше мъртва.
В този ден нещо се счупи в Мадлин. Тя се прибра у дома като сомнамбул, изпи няколко чаши уиски и две сънотворни хапчета. На другия ден не отиде на работа, нито през следващите дни. В продължение на три седмици остана просната на леглото си, в един вид летаргия, изгубена между алкохола и медикаментите. Реалността беше станала за нея непоносима. Вече нищо нямаше значение. Нито дори възможността да арестува смахнатия, който беше извършил престъплението. Тя беше изгубила управление, неспособна да се види в бъдеще време, готова да натисне копчето „OFF“ на своя живот.
На 19 юни вестник „Сън“ съобщи, че Ерин Диксън е влязла във връзка с продуцентска къща и е получила 50 000 лири стерлинги, за да бъде пренесена на екрана история, разказваща за изчезването и убийството на дъщеря й.
На 26 юни при извършване на обикновена пътна проверка полицията в Мърсисайд арестува някой си Харалд Бишоп. В пияно състояние мъжът пренасяше отзад в своя фургон режещи инструменти, изцапани с кръв. Отначало претендираше, че е разчленил глиган, когото случайно блъснал в гората на Боуланд. Но приказките му бяха объркани и подозрителни. Беше отведен в изтрезвителя в малкия полицейски участък в Прескот. Когато започна двайсет и четири часовото му задържане, полицаите не се усъмниха, че пред тях е този, когото пресата от години наричаше Палача от Ливърпул.
По време на разпита Бишоп призна за повече от двайсет убийства на млади жени или на подрастващи и също за толкова изнасилвания, извършени от 2001 до 2009 година.
Учудването беше пълно. Обикновен тест за наличие на алкохол в кръвта даде възможност за арестуването на един от най-ужасните стахановци на престъплението, които Англия е познавала. Множество убийства и отвличания от десет години насам най-после бяха разкрити.
Признанията на Харалд Бишоп продължиха цяла нощ. Призори последното убийство, което си приписа, беше това на Алис Диксън. Обясни, че хвърлил тялото й в река Мърси, след като изпратил сърцето й на полицията в Манчестър.
Аферата остана на първа страница на вестниците в продължение на седмици. Бишоп беше разпитван десетки пъти, но имаше несигурна памет, често смесваше дати и объркваше реда на някои от своите престъпления. Разследващите направиха обиск на дома му и откриха толкова многобройни останки от тела, че не беше възможно да идентифицират всичките със сигурност.
На 7 юли Мадлин Грийн закачи въжето от своята сушилня за пране на гредата, която стърчеше над нейния мецанин.
Това трябваше да спре.
С останалата част от уискито тя нагълта всички медикаменти, с които разполагаше, най-вече приспивателни и премахващи тревожността. След това се качи на стол, грабна въжето, за да направи клуп. Вмъкна главата си и стегна възела.
Това трябваше да спре.
От месеци ужасяващи образи плуваха из главата й. Непоносими образи, които не й даваха отдих. Образи, които я караха да почувства осквернението, на което е била подложена Алис.
Това трябваше да спре.
Това трябваше да спре.
И тя скочи.
Сама. […] Винаги съм сама, каквото и да се случва.
Сан Франциско
Понеделник сутринта
Денят изгряваше над „Телеграф Хил“. Първите слънчеви лъчи блещукаха върху хромираната повърхност на хладилника, внезапно кухнята се събуждаше от мрака и се изпълваше със светлина. Заслепен от отражението, Джонатан вдигна ръка пред лицето си.
Вече е утро…
Изтощен от безсънната нощ, прекарана пред екрана на компютъра, той разтри клепачите си. Очите му горяха, ушите бръмчаха, а мозъкът му бе пренаситен с ужаси.
Стана мъчително, включи кафе машината, но като боксьор, замаян след серия удари, постоя цяла минута, без да реагира, с празен поглед. Не можеше да се отърве от шока, предизвикан от потъването в мрачините. Потрепери; призракът на Алис, придружаван от сянката на Мадлин, все още кръжеше из стаята. В съзнанието му всичко се смеси, убийствената деменция на Палача от Ливърпул, мизерията на Чийтъм Бридж, пораженията от наркотика, двойствената природа на Дани Дойл, кръвта, сълзите, смъртта… Въпреки изпитваното отвращение имаше само едно желание; отново да застане пред компютъра, за да продължи да изследва документите от досието, които все още не беше отворил. Но Чарли скоро щеше да стане и преди да приготви закуска за сина си, той имаше нужда да вземе душ, за да се измие от тази лудост. Остана известно време под горещата струя, сапунисваше се трескаво, за да се освободи от кошмарните образи, които го преследваха. Натрапчиви въпроси го измъчваха като с нажежени клещи и упорстваха. Какви ужасии беше претърпяло от Бишоп клетото момиченце, преди той да го убие? Беше ли направил други разкрития за Алис? Дали Мадлин отново се е срещнала с Дани и най-вече как настървената полицайка от Манчестър беше станала миловидна парижка цветарка?
Париж, XVI район
10 часът сутринта
Мадлин паркира своя триумф на място, запазено за мотопеди, в началото на авеню „Виктор Юго“. Свали си каската, разчорли косите си и отвори вратата на „Орлето“, малко традиционно бистро с вид на народно заведение, което изглеждаше някак странно в този по-скоро шикозен квартал. Седна на първата маса до прозореца. Оттук можеше много добре да наблюдава „Кафе Фанфан“, ресторанта на Жорж ла Тюлип, чиято престижна фасада господстваше от другата страна на улицата. Тя си поръча чай и кроасан, извади портативния си компютър от чантата, която носеше на гръб, и…
Какво търся тук?
Поставен от другата половина на мозъка й, въпросът я смути. Защо изведнъж бе решила да излезе от удобните релси на живота си? Мястото й беше в магазина, с Такуми и с клиентите. Защо следеше тайно пред ресторанта един тип, когото въобще не познаваше?
Ти вече не си в полицията, приятелко! Ти вече не си в полицията! — повтори си тя, за да убеди сама себе си. Но може ли човек някога да се освободи от подобен занаят?
Реши още известно време да не обръща внимание на разумната страна на своята личност. Носеше в джоба си статията от таблоида, която разказваше за връзката между Жорж и Франческа.
Раздвижи си мозъчните клетки! — нареди си тя и я разгъна на масата.
Отново разгледа снимките, неоспоримо доказателство за прелюбодеянието на Франческа. Все пак нещо в тези фотографии я смущаваше. Те бяха прекалено артистични. Като опитен манекен Франческа имаше шесто чувство за заемане на поза и за игра със светлината. Но макар да се твърдеше, че тази серия от снимки беше дело на папарак, Мадлин имаше усещането, че те съвсем не са „откраднати“, а са част от грижливо подготвена постановка.
Но от кого? И с каква цел?
Захапа кроасана си и влезе в интернет. На сайта на ресторанта намери лесно номера на телефона на „Кафе Фанфан“. Позвъни и поиска да чуе Жорж, но й отговориха, че господин Ла Тюлип няма да бъде там преди единайсет часа. Тя реши да използва времето, с което разполагаше, за да продължи с разследването си. Сайтът приличаше на ресторанта: модерен и луксозен. Ставаше ясно, че заведението принадлежи на престижния хотелски комплекс „Уин Ентъртейнмънт“.
Групата, която е изкупила всички активи на Лампрьор…
В менютата — чиито цени бяха стратосферични — тя разпозна някои от рецептите, донесли славата на Джонатан. Жорж беше откраднал не само жена му, но и най-прочутите му идеи за деликатеси!
Несправедливост…
Мадлин отново потърси данни за Жорж ла Тюлип и намери блог… за гмуркания в морето. Видимо Ла Тюлип беше пристрастен към подводните снимки. Съвършено поддържан, неговият сайт беше витрина на различните пътешествия и представяше стотици сублимни фотоси на многоцветни риби, гигантски костенурки и корали в ярки багри. Ла Тюлип изследваше света от години. Той се беше гмуркал в Белиз, в Хавай, в Занзибар, на Малдивите, в Бразилия, в Мексико… Всичко беше подредено, архивирано, коментирано. Като разглеждаше уеб страниците, Мадлин спря поглед на снимката на великолепна леопардова акула. Според информацията екземплярът беше фотографиран на Малдивите на 26 декември 2009 г. Датата предизвика недоволна гримаса у бившето ченге. Според таблоида снимките с Франческа датираха от 28 декември 2009 г. Те бяха направени на плаж в Насау, на Бахамите. Само че Бахамите и Малдивите се намираха на повече от петнайсет хиляди километра разстояние, на две противоположни точки на земното кълбо… Да прелетиш от едното място до другото със самолет за по-малко от два дни сигурно беше възможно, но трудно заради необходимостта от няколко прекачвания. Убедена, че се е докопала до нещо, тя се опита да задълбочи постигнатото от интуицията си. Преминавайки от страница на страница, забеляза, че нито едно от пребиваванията на Ла Тюлип не продължаваше по-малко от седмица. Когато човек отива на края на света, за да се гмурка… Но престоят му на Малдивите бе само два дни. Всичко навяваше на мисълта, че Жорж внезапно е прекъснал ваканцията си, за да се срещне с Франческа.
Мадлин усети остър спазъм в стомаха си. Екзалтираща я и приятна горещина, интензивен трепет, който при нея съпровождаше откриването на първите следи при всяко разследване. Ти ВЕЧЕ не си ченге — отново й пошепна нейният вътрешен глас.
Но тя предпочете да не го послуша и удовлетворена от откритието си, излезе за няколко минути на тротоара, за да изпуши цигара.
Сан Франциско
— Добр’утро, тате.
— Добро да е, скъпи — каза Джонатан и вдигна нависоко Чарли, за да го целуне, а след това го приземи на една от табуретките в кухнята.
Детето потърка очите си и потопи глава в купата с течен шоколад. Джонатан му намаза филийка, като сложи отгоре малко акациев мед. Чарли му благодари и попита може ли да позяпа анимационни филми на малкото телевизорче. Тази сутрин Джонатан имаше добра причина да му спести проповедта си срещу гледането на телевизия.
— Разбира се, миличък — отговори той и лично пусна апарата с дистанционното.
Чарли впери поглед в екрана. Джонатан се възползва от обстоятелството, че синът му се заплесна по „Спондж Боб Квадратни гащи“109 и се намести пред своя компютър, за да продължи изследването на досието „Диксън“.
Сред документите, които му оставаше да прегледа, беше видеофайл, той го пусна веднага след като си сложи слушалките. Образът не беше с много добро качество. Вероятно филмът е направен с телефон или с цифров фотоапарат в средата на първото десетилетие на XXI в. Въпреки това звукът се чуваше ясно.
На пръв план човек можеше да различи Мадлин, със затворени очи. Просната на болнично легло, тя изглеждаше в кома или — най-малкото — дълбоко спяща. След това този, който държеше „камерата“, я остави върху масичката до главата й и започна да снима самия себе си. Беше кестеняв тип, мъжествен, с квадратно лице, с мътен и изморен поглед.
— Този път ще се измъкнеш, Маги… — започна той с безизразен глас.
Джонатан веднага разбра, че това е Дани Дойл…
Париж
Поршето „Панамера“ спря пред ресторанта малко след 11 и 30. Жорж ла Тюлип излезе от колата и повери ключовете на служителя, който паркира возилата.
Седнала зад прозореца на кафенето, Мадлин присви очи, за да го огледа хубаво. Той беше малко състарен в сравнение с образа от снимките, но продължаваше да изглежда добре: стегната походка, атлетичен силует. Слепоочията му бяха леко побелели, но не достатъчно, за да го определи човек като „застаряващ хубавец“.
Тя беше решила да не бърза и да го наблюдава. Предвид часа, в който пристигаше в ресторанта, Жорж вероятно щеше да отдели повече внимание на публичните връзки, отколкото на кухнята. Беше убедена, че мъжът няма да се забави особено, след като работата му приключи.
Колкото повече наближаваше време за обяд, толкова повече „Орлето“ — малкото кафене, в което беше намерила убежище — се изпълваше. Собственичката я запита иска ли да хапне нещо и тя прие, за да не изгуби наблюдателницата си. Поръча си специалното блюдо за деня. Менюто не беше същото като от другата страна, но тя беше толкова гладна, че на няколко хапки изгълта тулузката наденица с мащерка и карамелизиран лук.
Ето че действаше по отдавна познати начини: скривалище, преследване, хипотези, похапване на крак… Беше дълбоко убедена, че е сложила край на всичко това, но старите рефлекси се завръщаха в галоп. Какво се опитваше да докаже? Че не е изгубила своя нюх? Че все още е способна да разплете възлите на поредната мистерия?
Случилото се я възбуждаше толкова, колкото и я ужасяваше. От повече от две години тя правеше всичко възможно, за да изтрие спомена за миналото си, а днес изпитваше опасение, че той внезапно се завръщаше като дявол, който излиза от бутилката. Чувстваше се като надрусана или като алкохоличка: никога напълно излекувана, готова при най-малкото изкушение отново да потъне в бездната.
При възкресяването на онова, което е било, сълзите бликваха в очите й. Трябваше да държи мъката на разстояние. Най-вече да не мисли за Алис. Последното й дознание я беше тласнало в дъното на пропастта. Беше се събудила в болницата след два дни кома, дължаща се на неуспешното й самоубийство. Когато отвори очи, тя държеше в ръка телефона си. Все още замаяна, гледаше екрана, без да разбира. Върху нощната масичка, редом с простичък букет от виолетки лежеше плик, от който извади визитна картичка:
„Винаги имаме избор“.
Пази се
Отново погледна към телефона и констатира, че някой го е използвал, за да направи филм. Когато включи опцията, лицето на Дани се появи на екрана. Никога не го беше виждала толкова изморен, нито толкова „човечен“:
— Този път ще се измъкнеш, Мади… — започна той с безизразен глас.
Този път ще се измъкнеш, Мади, но невинаги ще става така. Познавам ченгетата: те не са много различни от типовете като мен. Знам, че в крайна сметка повечето от тях поемат по пътя на разочарованието: този, който пропада в мрачините, в насилието, в страданието, в обсебеността, в смъртта…
Знам, че ти спиш с пистолета си. Знам, че си привикнала към страха. Знам, че нощите ти са неспокойни, населени с призраци, трупове и демони. Познавам решителността ти, но и меланхолията в теб. Тя ти беше присъща още когато беше съвсем млада, а работата ти я усили. Тя те превърна в жив мъртвец. Изгуби чистотата, свежестта и светлината си. Сега единствената искра, която се запалва в теб, е искрата на преследването. В крайна сметка не си много различна от майката на това момиче, която се е пристрастила към лулата с наркотик. Станала си лешояд, морфинистка, която има нужда от лов и арести, за да получи своята доза адреналин. Това е твоята инжекция, твоята нирвана, твоето успокоение. Ако продължаваш така, ще пукнеш…
Дани прекъсна монолога си, създаваше впечатление, че търси думи и си запали цигара. Намираше се в болница, където, естествено, пушенето беше строго забранено, но подобни закони, които важаха за смъртните, не се отнасяха за личност като Дойл.
Жадна си за истината — продължи той, — но това дирене на абсолютното те гложди и никога няма край. След Алис ще има други мъртъвци, други разследвания, други престъпници, които ще трябва да прибереш на топло… Всеки път ти ще изпитваш повече меланхолия, самота и блуждаене. Искаш да преследваш Злото, но Злото няма намерение да изчезне. То ще те разруши и ще те остави сама, това е всичко. Злото винаги печели накрая, повярвай ми…
Движиш се настрани от живота си, Мади. Трябва да се спасиш от тази спирала, преди да хлътнеш в пропаст, от която няма да можеш да се измъкнеш.
Не искам да водиш това съществуване. Не искам да се оставиш да бъдеш смазана.
Изчезни от този квартал, Мади. Изчезни от този шибан град. Изживей мечтите си. Замини за Париж. Отвори цветарския магазин, за който толкова отдавна говориш! Не го превръщай в химера. Ти дори му беше измислила име, доколкото си спомням… Как беше? Носеше заглавието на стара френска песен, струва ми се „Необикновената градина“…
Изречението остана недовършено. Дани разкопча едно копче от ризата си и смукна нервно няколко пъти от цигарата, отклонявайки поглед от обектива. Той потърка очите си, опита се да добави още нещо, доближи ръката си до апарата, за да го загаси, но се отказа. Имаше вид на човек, изпаднал в безнадеждна ситуация. Изненадващо се появи сълза от изнемога и потече по бузата му. Избърса я несръчно, почти по детски. Дани не беше плакал често в живота си. Накрая просто промълви:
— Обичам те.
После образът изчезна.
И Мадлин разбра по инстинкт, че Дани е мъртъв.
От болничното си легло тя погледна към букета с виолетки, след това отново взе визитката. Когато я обърна, видя поредица от цифри. Телефонен номер, който избра панически. Беше на банка в Швейцария. Тя даде фамилията си и й съобщиха, че на нейно име е открита сметка и е внесена сума от 300 000 евро.
Сан Франциско
Образът изчезна.
Няколко секунди Джонатан остана смаян пред екрана, изпитвайки, без да го желае, нещо като възхищение от бандита.
Този Дани Дойл… Колко странен тип…
Какво ли беше станало с него през тези две години и половина?
В нашето ужасяващо време повечето въпроси не се съпротивляват дълго на интернет — и този път също: „Гугъл“ му даде почти незабавен отговор:
Злокобна находка в предградията на Манчестър
Статията датираше от 10 юли 2009 г. Ден или два след като Дани беше заснел филма. Той не блъфираше: знаеше, че го грози смъртна опасност. Журналистът обясняваше, че трупът на кръстника на мафията Дани „Дъб“ Дойл е намерен с отрязани ръце и крака, а всичките му зъби са извадени с клещи. Бандата на украинеца си беше отмъстила жестоко…
Това ново откритие докара студени тръпки по гърба му. Джонатан се върна при своя компютър. Оставаше му да отвори последен документ. Файл .jpg: една снимка. Той придвижи курсора по екрана, кликна върху изображението и кръвта му се смрази.
Париж
Авеню „Виктор Юго“
Жорж ла Тюлип напусна ресторанта малко след 14 часа. Мадлин незабавно се метна на мотопеда и му се лепна отзад, за да не го изпусне от поглед. Тя го проследи до улица „Клеман Маро“, в сърцето на Златния триъгълник110. Поршето се спря за няколко минути пред агенция за луксозни недвижими имоти. Младата жена, която влезе в колата, го разцелува пламенно. Висока, руса, с къса пола и славянски чар. Предизвикваща сексуална възбуда, но достатъчно представителна, за да продава на богата клиентела апартаменти по три-четири милиона евро. Колата напусна VIII район, за да тръгне по левия бряг и да стигне до паркинга на Медицинския университет „Рене Декарт“. Ръка за ръка двойката премина по улица „Сен Сюлпис“, зави по улица „Бонапарт“ и се вмъкна в жилищна сграда на улица „Абей“.
Мадлин напразно чака двайсетина минути, преди възрастна дама на свой ред да влезе вътре. Тя се втурна след нея и прегледа пощенските кутии. Една от тях беше на името на Ла Тюлип. Жорж видимо водеше охолен живот: хубава кола, млада любовница, апартамент в „Сен Жермен дьо Пре“. Не беше зле за бивш продавач на хотдог.
Еротичното им междучасие не продължи прекалено дълго: петнайсет минути по-късно двамата любовници се появиха на улицата. С бърза крачка стигнаха до паркинга, след което Жорж придружи приятелката си до офиса й. Без да забелязва, че е следен, той достигна до квартала „Терн“ по авеню „Ваграм“, сви по улица „Нева“ и влезе през импозантната порта за коли на хубаво частно имение.
Мадлин спря до тротоара и разгледа позлатената табела пред зданието, на която с модерни букви беше гравиран надписът: фондация „Де Лило“.
„Ченгето“ паркира недалеч от концертната зала „Плейел“ и се върна обратно. Снежната утрин беше отстъпила на слънчев ден, но студът беше силен и от устата на младата англичанка излизаше леден дъх.
Тя се намираше в най-хубавите квартали: тук не липсваха кулинарни празници — Шоколадена къща, чайната „Мариаж Фрер“… Като внимаваше да не изпуска от поглед входа на имението, но същевременно искаше да се постопли, Мадлин се настани на маса в най-прочутата чайна в Париж.
Барът беше заобиколен от стена с етажерки от масивен дъб, украсени с десетки железни кутии, които съдържаха най-вкусните чайове. Заведението миришеше на тамян и на жасмин. Менюто с чайовете беше свръхизобилно. Малко наслуки Мадлин се остави да я понесе поезията в имената и поръча чаша „Хималайска мъгла“, придружена от маслена ронливка.
Като по рефлекс, тя извади компютъра си и влезе в интернет.
Търсенето, което направи за фондацията „Де Лило“, даде резултат. Научи, че Франк Де Лило, бащата на Франческа, е създал организацията няколко години преди смъртта си. Призванието му беше да подпомага брилянтни ученици, които нямаха възможност да продължават учението си, като им даваше стипендии. Седалището на тази асоциация — една от най-щедрите в света — беше в Ню Йорк, но тя притежаваше клон в Париж, чийто администратор беше… Жорж ла Тюлип.
Замислена, Мадлин отпи глътка от течността с вкус на лешници и на мискет. Обръчът се затягаше около Ла Тюлип, към който водеха всички следи. По какво чудо този тръгнал от нищото мъж се беше сдобил с благоволението на групата, която беше „изгонила“ Джонатан, и с любовта на Франческа?
Всяко от откритията й увеличаваше с една степен нейната възбуда. Разследването направо я всмукваше. В момента тя не мислеше за своите букети, за украшенията и дори за магазина си. Искаше само да открие тайната на Жорж ла Тюлип, която, беше сигурна в това, беше също така загадката на раздялата между Франческа и Джонатан.
Два и половина часа по-късно
Беше вече нощ, когато Жорж излезе от сградата на фондация „Де Лило“. Междувременно Мадлин успя да опита няколко различни видове чай. Много бързо плати прекалено солената сметка и яхна мотопеда в момента, когато поршето се отправи стремително към булевард „Курсел“.
По дяволите!
Тя се метна на триумфа си и даде газ, но докато стигна на площад „Терн“, беше загубила от погледа си колата.
Не се паникьосвай.
По всяка логика Жорж трябваше да се върне в ресторанта за вечерното сервиране.
Бинго! Откри го, когато влизаше в кръговото движение на площад „Етоал“. Отново усети тръпката екзалтация. Все повече и повече се вживяваше в играта на своето „дознание“. ТРЯБВАШЕ да проникне в тайната на Жорж, да претърси апартамента му, да го разпита, за да направи признания, които…
СТОП! Ти вече не си ченге! — крещеше гласът в главата й.
Вярно беше: да водиш разследване е много трудно, ако нямаш полицейска карта. Невъзможно е да го отведеш в участъка или да извършиш обиск на жилището му. Но след като нямаше сила, тя можеше да използва хитрост, да намери начин да влезе в контакт с него и да спечели доверието му.
Какъв начин?
Вятърът силно вееше в лицето й. Мадлин проследи колата до авеню „Виктор Юго“ и спря заедно с нея на червения светофар. „Кафе Фанфан“ вече беше на двайсетина метра.
Намери нещо. Сега.
Когато светна зелено, тя даде газ, за да се изравни с панамерата.
Няма да рискуваш да си изпотрошиш кокалите, нали!
Но някаква сила я теглеше напред.
Не съсипвай хубавия си мотопед!
Докато поршето забавяше ход, Мадлин наруши траекторията му и рязко натисна спирачка, за да му блокира пътя назад. Бронята удари мотопеда в момента, когато той се килна на една страна. Мадлин беше изстреляна от триумфа, който се плъзна по асфалта и спря чак до един уличен фенер. Младата жена падна на земята. Главата й се удари силно, но беше защитена от каската и поради бавната скорост в мига на сблъсъка не пострада особено.
Гумите на панамерата изскърцаха, оставиха ясна следа по асфалта и се заковаха. Силно притеснен, Жорж излезе от своето стоманено чудовище и се хвърли към Мадлин.
— Съжалявам! Съжалявам! Вие ми пресякохте пътя!
Мадлин констатира обхвата на пораженията: якето й беше протрито, джинсите й скъсани, а ръцете й от дланите до лактите — изподрани. Но нищо повече.
— Ще повикам линейка — рече Жорж и посегна към мобилния си телефон.
— Мисля, че няма да е необходимо — успокои го тя и си свали каската.
Разроши косите си и го дари с най-красивата си усмивка.
Желание грейна в погледа на Жорж: огънчето на ловеца. Като прие протегнатата ръка, за да й помогне да стане, Мадлин разбра, че е успяла да направи решителна крачка.
Тя спечели първия етап: да проникне при неприятеля.
Сан Франциско
Джонатан кликна върху последния файл. Снимката се появи на големия екран. Беше копие от афиша, отпечатан в хиляди екземпляри по четирите краища на Обединеното кралство, който съобщаваше за изчезването на Алис Диксън. В центъра на страницата стоеше образът на петнайсетгодишна хлапачка, с руси и твърди коси, със скръбна усмивка и много бледо лице, посипано с лунички. Бяха избрали тази фотография, защото девойката беше облечена със суичъра, с който е била в деня на отвличането й: подплатен пуловер с качулка в розово и сиво, а марката му беше „Абъркръмби&Фич“. Прекалено голяма за нея дреха, която тя беше персонализирала, като й бе залепила герба на футболния клуб „Манчестър Юнайтед“.
Сред различните документи от досието „Диксън“ Джонатан се бе концентрирал най-вече върху личните бележки на Мадлин и върху официалните документи от дознанието. Това беше първият портрет на Алис, който можеше да разгледа.
Щом снимката се появи на екрана, сърцето му се разигра. Обзе го вълна от безпокойство. След това погледът му потърси очите на Алис и стомахът го присви.
Той познаваше това момиче.
Беше я срещал.
Беше говорил с нея.
Поразен от вълнение, затвори решително компютъра. Сърдечният му ритъм беше ускорен, ръцете му изтръпнаха. Пое дълбоко въздух, за да си възвърне спокойствието, но не успя.
Споменът за една среща, която беше оставила в съзнанието му неизлечим белег, бързо се появи на повърхността. Опита се да го отблъсне, но тялото му бе обзето от леден трепет, който се разтваряше под властта на страха.
Искаше на всяка цена да се добере до истината.
От всички злини най-болезнени са тези, които си причиняваме сами.
Сан Франциско
Понеделник, 19 декември
22 и 30 часът
Джонатан слезе от трамвая близо до катедралата „Грейс“112. Градът беше потънал в непрозрачна белота, която заглушаваше звуците и обгръщаше улиците с воал на тайнство. Той пресече „Пауел Стрийт“ пеша и премина още стотина метра, преди да стигне до болницата „Ленокс“.
— Очаква ме доктор Моралес — обяви на приемното гише.
Тъй като го помолиха да почака в хола, той се стовари на едно канапе и извади от джоба си листа хартия, на който беше отпечатал снимката на Алис.
Лицето на момичето не му даваше мира цял ден. Опитваше се да отблъсне спомена, да си рече, че греши, но не успяваше. Когато срещна Алис Диксън, тя беше кестенява и твърдеше, че се нарича Алис Ковалски, но носеше същия розов пуловер и имаше същата ранимост в погледа.
— Добър ден, Джонатан.
— Добър ден, Ана-Лучия — отвърна той и вдигна очи към красивата млада жена с матова кожа и кехлибарено черни коси.
Доктор Моралес излъчваше елегантност и сдържаност. Ниска на ръст, носеше отворената, за да се вижда блузата й, медицинска престилка така, че тя приличаше на опъната по тялото дреха, която дискретно позволяваше да се оцени стройният й силует.
— Ще дойдеш ли в моя кабинет?
С решителна крачка той я последва в асансьора.
— Отдавна не сме се виждали — отбеляза тя и натисна копчето за шестия етаж.
— Малко повече от година — съгласи се Джонатан.
Мълчаха, докато кабинката се издигаше нагоре. Той беше срещнал Ана-Лучия Моралес още през първите си месеци, прекарани в Сан Франциско. В труден период от живота му. Психиатърката му беше препоръчана от Елиът Купър, хирург от болницата, редовен клиент в ресторанта му, който стана и негов приятел. „Неспособна е да разреши заплетения възел на собствения си живот, но може да помогне на другите, независимо че е прекалено красива за психиатър“ — беше го предупредил старият лекар.
Джонатан отиде на няколко терапевтични сеанса, по време на които до известна степен изпадна под влиянието й, после пак я посети, за да получи успокоителни лекарства, а след това повече не се весна. Психоанализата не беше за него, във всеки случай, още не беше готов.
Една вечер, няколко седмици след последната консултация, случайно срещна Ана-Лучия в бар в „Норт Бийч“. Мястото повече приличаше на пристан за хлапетии, отколкото на „Кафе Костес“113. На сцената самотен китарист изпълняваше стар хит на „Лед Цепелин“, като с единия си крак удряше по кахон114, а с другия управляваше семплер115. Джонатан все още не беше прежалил бившата си съпруга; Ана-Лучия беше зарязана от гаджето си, властен и егоистичен финансов брокер, който живееше в другия край на страната, но беше влязъл под кожата й. Те изпиха по няколко бири, малко пофлиртуваха и се оказаха съвсем близо до възможността да извършат голяма глупост. Всички имаме моменти на крах…
— Не изглеждаш особено във форма — рече тя, за да наруши тишината.
— Имал съм и по-добри дни — призна той. — Всъщност ще те моля за една услуга.
Вратите на асансьора се отвориха към дълъг коридор, който водеше до кабинета на Ана-Лучия: малка стаичка с приятна светлина, гледаща към „Хайд Стрийт“.
— Слушам те.
— Ако си спомням добре, когато идвах на консултации, ти записваше нашите сеанси, нали?
— Да, но те могат да се преброят на пръстите на едната ми ръка — сети се тя и написа името на Джонатан върху клавиатурата на компютъра си.
Когато се появи досието му, лекарката уточни;
— Има три записа.
— Можеш ли да ми извадиш файловете?
— Естествено, незабавно ще ти ги изпратя по имейла. Това е част от терапията. Имаш ли нужда от нещо друго?
— Благодаря, това е достатъчно — отвърна той и стана.
— Добре, няма да настоявам.
Тя на свой ред се изправи, свали престилката и я окачи на стенна закачалка.
— Работното ми време приключи, да те закарам ли? — предложи и облече непромокаемо манто от кафява кожа, което я правеше да прилича повече на топмодел, отколкото на лекар.
— Съгласен съм.
Той я последва в подземния паркинг и отидоха до чисто нова кола „Ауди Спайдер“.
— Колко консултации седмично правиш, за да си позволиш такова бижу?
— Не е моя — отвърна тя и завъртя ключа.
Виждам: твоят брокер се е върнал.
— А жена ти?
Джонатан реши, че въпросът е абсурден, и сви рамене.
Кабриолетът пое по „Буш Стрийт“ и зави по „Левънуърт“. Ана-Лучия обичаше да живее опасно. Тя се възползва от дългата дясна ивица на „Калифорния Стрийт“, за да увеличи значително скоростта.
— На какво си играеш?
— Извини ме — рече тя и намали.
Замислена, изкачи в мълчание „Грант Авеню“, а после и „Ломбард“. След малко се реши да констатира:
— Ти приличаш на мнозина други, Джонатан: изгубен в сенчестите си зони. Ще се почувстваш много по-добре, когато се избавиш от бремето на своите призраци.
— Призраците вероятно са леки — усмихна се той.
— Но веригите, които влачат, тежат тонове — не му остана длъжна тя.
Той размисляше над този бърз и находчив отговор през останалата част на пътя, докато тя го остави на върха на „Телеграф Хил“.
— А ти — по-добре ли си? — запита, отваряйки вратата на Спайдъра.
— Не — призна тя, — но това е друг проблем.
— Добре, няма да настоявам.
Усмихна му се и като вихър полетя към светлините на града.
Успокоен, че се прибира, Джонатан отвори вратата на дома си. Маркус беше заспал на канапето пред стар епизод на „Стар Трек“. Той загаси телевизора и след това надникна в стаята на сина си, за да провери дали всичко е наред. Чарли спеше със стиснати юмруци. Беше откъртил пред таблета, помагайки на „Ядосаните патета“116 да се преборят със зелените прасета.
Малко гневен, Джонатан дезактивира електронната плоча. Когато той беше на тази възраст, заспиваше с книга, а не пред екран! Помисли за дългите часове, които прекарваше с „Тин-тин“, с „Тримата мускетари“, с Марсел Паньол117, с Жул Верн, а после, по-късно, със Стивън Кинг и с Джон Ървинг. Всичко това сега му изглеждаше далеч. Телевизията, конзолите за игра, компютрите и телефоните — екраните и електронните мрежи омагьосваха живота от най-ранна възраст. Повече за зло, отколкото за добро.
Дали не съм станал стар глупак? — запита се той, преди на свой ред да се поддаде на чара на компютъра си. Седна пред екрана, за да провери дали имейлите от Ана-Лучия бяха пристигнали.
Имаше три файла mp3, отговарящи на три сеанса, които той бе провел с нея. Знаеше съвсем точно какво търсеше. Пасажът, който искаше да прослуша, се намираше в началото на втория сеанс.
Сложи си слушалките, загаси лампата и се настани на канапето, за да чуе записа.
В първите минути най-вече звучеше невероятно успокоителният глас на Ана-Лучия, която се опитваше да доведе пациента си до състояние на пълна релаксация, подобно на лек хипнотичен сън.
След това тя се насочи към същината на разговора:
Миналия път вие ми разказахте за най-отвратителната седмица от живота ви: тези няколко дни, в които едновременно сте изгубили съпругата си и вашата работа. Седмица, в която сте научили за смъртта на баща си, с когото не сте разговаряли от петнайсет години. Казахте ми, че дълго сте се колебали дали да отидете на погребението му. Накрая, все пак сте се качили на самолета за Париж, нали така?
След кратко мълчание Джонатан започна своята изповед. От времето на медийната му аура беше свикнал с телевизионните камери и беше врял и кипял в интервютата. Но от две години не се беше „слушал да говори“ и му се стори странно доколко изказът и произношението му по онова време бяха заредени с емоции и страдание:
Пристигнах в Париж в късния следобед на 31 декември. Тази година зимата беше вледеняваща в цяла Франция. Седмица преди това беше валял сняг и на някои места столицата приличаше на ски шанца…
Успехът невинаги е доказателство за процъфтяване, често пъти той дори е вторична печалба от скрито страдание.
Пристигнах в Париж в късния следобед на 31 декември. Тази година зимата беше вледеняваща в цяла Франция. Седмица преди това беше валял сняг и на някои места столицата приличаше на ски шанца…
Париж
Преди две години
31 декември 2009 г.
Наех кола на летището, немска, удобна и надеждна за зимни условия машина. Можех да летя до Тулуза, но заради празниците погребението на баща ми беше отложено за 2 януари и идеята да прекарам скръбна Нова година със сестра ми и със съпруга й ме отблъскваше.
Така че реших да стигна до Ош119 с автомобил, като тръгна натам чак следващата вечер. Дотогава ми оставаха двайсет и четири часа за убиване. Не бях затварял очи от три дни и смятах да удавя безсънието си в една много дълга нощ. Мечтаех за хапчета, способни да приспят цял полк, но нямах никакви медикаменти в себе си, а да открия лекар по това време не беше лесно. Преди всичко трябваше да си намеря хотел, тъй като в този, където обикновено отсядах, в VI район, нямаше свободни стаи.
— Всичко е пълно — сухо ме осведоми рецепционистката.
Обикновено, дори когато минавах оттук импровизирано, отговорните фактори в хотела ме посрещаха тържествено, защото бях Джонатан Лампрьор, за тях беше чест, че съм избрал техния подслон, тъй като бяха закачили моя снимка с посвещение в малкия салон редом с тези на други VIP личности, които бяха пребивавали тук. Но вестите летят бързо и чиновниците несъмнено бяха наясно, че съм в „немилост“, тъй като никой не направи и най-малко усилие да ми помогне. Познавах няколко колеги в хотелиерството и луксозното ресторантьорство, но мазохизмът ми си имаше граници и реших да не им правя подарък, като гледат падението ми. След няколко разговора по телефона накрая намерих стая в скромен хотел, на площад „Шато Руж“, на ъгъла на булевард „Барбес“ и улица „Пуле“. Стаята ми беше наистина „скромна“, дори спартанска. Най-вече можеше да пукнеш от студ. Опитах се да увелича парното, но нищо не се промени. Беше 17 часът: навън вече беше тъмно. Седнах на леглото и се хванах за главата. Липсваше ми синът ми, съпругата ми ми липсваше, липсваше ми моят живот. За една седмица изгубих всичко. Преди няколко дни живеех със семейството си в просторно жилище в „Трибека“120, ръководех империя, имах Черна карта121 и по трийсетина предложения да дам интервю седмично… Тази вечер изпитвах желание да плача и щях да прекарам Нова година в самотата на отвратителна стая.
You’ll never walk alone…
Злокобната очевидност изведнъж ме обзе. Напуснах стаята, за да отида при колата. Докато карах, зададох адрес на джипиеса улица „Максим Горки“ в Олне су Боа122, и се оставих да ме води женският глас на навигатора. На седалката до мен лежаха френските и американските вестници, купени на летището. Галската преса, която често ме беше премълчавала през последните години, този път тръбеше радостно: Лампрьор детрониран, Лампрьор абдикира, Сгромолясването на Лампрьор…
Такава беше играта на медиите и аз бях подготвен за нея. Въпреки това тези заглавия бяха опустошителни и аз ги посрещах като юмручни удари право в лицето ми. Трудно ми беше дори да си помисля, че ще се възправя с нова сила. Какво знаех да правя, освен да измислям кулинарни рецепти? Нищо или почти нищо… Изгубвайки Франческа, изгубих пламъка, който ме теглеше напред, отприщването, което ме превърна от „обикновен“ сръчен готвач в „собственик на най-добрата кухня в света“. Имаше двайсет и пет тризвездни ресторанта във Франция и около осемдесет в света, но само в един от тях листата на чакащите се попълваше за година напред. Това се случваше при мен и знам, че го дължах на Франческа. Защото само това ме крепеше: изключителната любов, страстта, непрекъснатата необходимост да я съблазнявам. Срещнах Франческа на трийсет и една години, но съм я търсел още от времето на лицея. Петнайсет лета съм се надявал, че жена като нея съществува някъде по света. Жена, красива като Катрин Зита-Джонс, на която са присадили мозъка на Симон дьо Бовоар. Жена, която има десет чифта обувки „Стилетос“123 в гардероба си, но е способна да ви говори за влиянието на музиката на Хайдн върху творчеството на Бетовен или за ефекта на черния цвят в картините на Пиер Сулаж124.
Когато Франческа влизаше в стая, тя омагьосваше всички погледи. Жените искаха да стане тяхна най-добра приятелка, мъжете мечтаеха да спят с нея, децата оценяваха нежността й. Това се случваше почти механично, неизбежно, естествено. Преживяхме нашите нажежени до бяло години любов, при такова разпределение на дейностите аз имах славата, тя имаше блясъка и магнетизма. В продължение на десет години равновесието в нашата обич се крепеше на тази нишка.
По магистралата стигнах в Олне за двайсет минути. Намерих място на улица „Горки“, недалеч от сградата, където живееше Кристоф Салвейр.
— Джонатан е — обявих след като натиснах звънеца.
— Кой Джонатан?
— Джонатан Лампрьор, твоят братовчед.
Салвейр беше син на сестрата на майка ми. Никога не се бяхме виждали, докато той ми се обади в Ню Йорк преди три години. Прекарваше ваканцията си в Голямата ябълка, но полицаите го арестували при сбиване в някакъв бар. Не познаваше никого в Манхатън и нямаше нито грош. Изпитах роднинско състрадание и платих паричната гаранция. В продължение на петнайсет дни го подслоних в една от пристройките на ресторанта, в очакване неприятностите му да приключат. Братовчедът беше откровен с мен и не скри с какво се занимава във Франция: пласираше кокаин. От напрежение тръпки полазиха по гърба ми, но той ме увери, че е чист на американска територия.
— Какви ги дириш тук? — запита ме, след като отвори вратата.
— Нуждая се от една услуга — казах и влязох в апартамента.
— Идваш не навреме, по дяволите. Върнах се „да смажа шкембето“, но трябва отново да изляза.
— Важно е.
— Какво ти трябва?
— Необходимо ми е оръжие.
— Оръжие ли?
— Патлак.
— Видя ли да пише „оръжейна“ на вратата? Откъде да ти намеря патлак?
— Направи усилие!
Салвейр въздъхна.
— Нова година е, мътните те взели! Хората празнуват и трябва да разхвърлям чудовищно количество дрога. Ела утре.
— Не. Нужен ми е тази вечер!
— Тази вечер не мога. Трябва да пласирам максимум кокаин за минимум време.
— Спомняш ли си, че ти помогнах, когато беше нагазил в лайната…
— А кой ще ми плати пропуснатите ползи?
— Кажи колко искаш.
— Ще ти помогна и ти ще купиш дрога за 4000 евро.
И прибави 3000 за патлака.
— Добре — отговорих непредпазливо. — Нямаш нищо против доларите, предполагам?
Напускайки Ню Йорк, бях изпразнил касата си и имах в джобовете повече от 10 000 долара.
— Дай ми един час — заяви той. — Можеш да ме чакаш тук: почини си, изглеждаш кофти.
Последвах съвета му и се стоварих на канапето. На масата имаше начената бутилка коняк. Сипах си голяма чаша, после още една, за да заспя.
Салвейр се върна малко след 20 часа.
— Взех ти каквото намерих — каза и ми подаде хромиран револвер с черна дръжка.
Патлакът беше с малки размери, но тежък. С пет патрона, барабанът беше пълен.
— Това е „Смит&Уесън“, модел 60, калибър 38.
Информацията влезе през едното ми ухо и излезе през другото.
Дадох му мангизите и той ми връчи затворено с цип найлоново пликче, което съдържаше двайсет дози кокаин. Поколебах се дали да не му ги оставя, но в края на краищата реших да ги взема и по-късно да ги унищожа.
Така поне никой няма да ги консумира — оправдах постъпката си.
Знам, че понякога съм много наивен.
20 часът
Сложих патлака и пликчето в жабката и се насочих към хотела. Нямаше нужда да включвам джипиеса, за да се върна по обратния път: шосе А1, после минах през „Порт дьо ла Шапел“…
По дяволите.
Глупаво пропуснах едно разклонение. Конякът ме беше замаял. Изведнъж изгубих сигурност и за името на улицата. Между „Порт дьо Клинанкур“ и „Порт дьо Клиши“ продължих петстотин метра по булевард „Де Марешо“.
Мястото не беше приветливо. Под бледата светлина на рекламните пана група проститутки дебнеше за клиенти. Някои коли спираха: смъкваха стъклата на прозорците, типовете обсъждаха цената на сеанс или на минет и после в зависимост от отговора си тръгваха с момичето. Или не. Пред мен светна червен светофар. Бях блокиран пред навес на автобусна спирка. Девойка от Изтока, с къса пола и кожени ботуши, потропа на прозореца и ми показа прелестите си. Опитах се да не й обръщам внимание, но тя ми предложи хореографско мини изпълнение в стил „Мулен Руж“. Очите й бяха тъжни и празни. Стана ми мъчно и реших да смъкна стъклото, за да й изкажа комплимент за танца.
Знам, че съм наивен.
Две полицейски коли се носеха като вихър и достигнаха на двайсетина метра зад мен. За по-малко от три секунди улицата започна да вибрира от шума на сирените. Ченгетата бяха твърдо решили да проявят усърдие в новогодишната нощ и да отведат проститутките, а и да проверят самоличността на клиентите.
Когато вдигнах стъклото, един женски силует внезапно отвори вратата и се настани на седалката до мен.
— Тръгвайте или ще ни опандизят! — извика тя уплашено.
Беше хлапачка. Момиченце на петнайсетина години.
Проститутка ли? На тази възраст?
— Карайте, дявол ви взел!
В какъв капан се бях озовал? Вероятно имах два грама алкохол в кръвта, криех револвер, пакетче, пълно с кокаин, в жабката, а в колата ми седеше малолетно момиче.
Щях да се окажа в затвора и дълго да остана там.
Не дочаках дори да светне зелено и завих в първата пресечка.
* * *125
Стремително преминах по авеню „Порт дьо Сен Уен“ и се включих в движението на околовръстното.
— На какво си играеш? — попитах моята пасажерка.
— ’just wanna escape these fucking cops126 — отговори тя на английски с неопределен акцент.
Запалих плафониерата и използвах намалелия трафик, за да я разгледам. Беше девойка на петнайсетина години, с крехък и неуловим силует. Косите й бяха черни, с изключение на няколко аленочервени кичура. Дълъг бретон падаше върху очите й. Носеше джинси слим, кожени кецове „Конверс“ и раирана фланелка, отчасти скрита под суичър в розово и сиво с качулка, на който беше зашита емблемата на футболния отбор „Манчестър Юнайтед“. Дребен диамант блестеше върху лявата й ноздра, докато на врата й висеше средновековно колие от сребро и тъмночервен кристал. Готическият грим — черна очна линия на фона на бледия тен — й придаваше мъртвешки вид, но говореше за вещо отработен стил.
Погледнах чепиците й: бяха почти нови. Тази хлапачка имаше маркови парцалки и бижута. Не беше момиче от улицата, а по-скоро богаташко чедо.
Не знаех какво да правя. Не можех да я оставя насред околовръстното. Трябваше да науча повече подробности, но тя нямаше вид на бъбривка. Завих при първата отбивка, която водеше към бензиностанцията при „Порт дьо Монтрьой“ и спрях на паркинга.
— Как се казваш? — попитах на английски.
— Какво ви влиза в работата?
— Слушай, ти се качи в моята кола, без да те разпитвам за нищо, така че по-внимателно с тона, окей?
Сви рамене и обърна глава.
— Как се казваш? — повторих твърдо.
— Алис — въздъхна тя. — Алис Ковалски.
— Къде живееш?
— Не разбирам защо се интересувате.
— Защо преди малко изпитваше страх от ченгетата?
— А вие? — не ми остана длъжна тя.
Хванат накъсо, започнах да се защитавам.
— Пих малко повече, това е всичко.
В това време зле затвореният капак на жабката зейна и тя зяпна от учудване. Гледката на огнестрелното оръжие и на наркотика предизвика паника у момичето. То отвори вратата, за да избяга, убедено, че е попаднало на негодник.
— Чакай, не е каквото ти се струва! — казах и изтичах след нея по паркинга.
— Оставете ме — отблъсна ме тя и влезе в бензиностанцията.
Запалих цигара и я наблюдавах през прозореца. Беше седнала на табуретка, близо до автомата за цигари и напитки. Кое беше това момиче? От какво се опитваше да се измъкне? В този момент ме обзе желанието да се върна в колата и да замина. Всичко това не ме засягаше. Освен допълнителните проблеми нямаше какво да спечеля от тази история.
Въздъхнах, но реших въпреки всичко да ида при нея. Бензиностанцията беше нагиздена с празнични декорации: кичозни електрически гирлянди, оголяла елхичка, пластмасови коледни топки. По радиото звучеше изтъркан стар шлагер от 80-те години на XX в.
— Ще ми предложиш ли еспресо?
— Нямам мангизи — каза тя и тръсна глава.
Извадих портфейла си, за да потърся стотинки.
— Искаш ли нещо? — запитах и пуснах монети в автомата.
— Да ме оставите на мира.
Опитах се да я вразумя.
— Слушай, тръгнахме зле.
— Сега изчезвайте, ще се оправя и сама.
— Как? Без пукната пара си и не говориш нито дума френски. Няма да те оставя така. Като възрастен мъж отговарям за теб.
Тя вдигна очи към небето, но прие парите, които й подадох. От автомата си избра малка бутилка мляко и пакетче бисквити „Орео“. Докато си хапваше, грабнах един екземпляр от „Метро“, който лежеше на масата.
— Виж, има моя снимка във вестника. И то не в рубриката за криминални произшествия.
Тя погледна статията и вдигна очи.
— Познавам ви от телевизията! Беше в предаване, където вие избухнахте в ярост срещу вегетарианците!
Тя говореше за епичен двубой, който ме противопостави на могъщи активисти, те се опитваха да забранят черния дроб в Съединените щати.
— Щом сте звезда, какво търсите при проститутките за по 20 евро вечерта на Нова година, с пълна с наркотици жабка? — попита тя провокативно.
— Добре, върви с мен — помолих я.
Бог да благослови телевизията. Известността ми беше възстановила донякъде доверието й и оставайки на известна дистанция, тя все пак прие да ме съпроводи до беемвето.
— Първо, не бях клиент на проститутките и ти знаеш това много добре, защото не би се качила в колата ми, дори за да се спасиш от полицията…
Тя не отговори, доказателство, че бях спечелил точка.
— Освен това наркотикът не е мой — обясних й, като взех пластмасовата торбичка и я хвърлих в едно от кошчетата на паркинга. — Историята е сложна, но бях принуден да го взема, за да си набавя пистолет.
— А оръжието за какво ви е?
— Просто за да се защитавам.
Вероятно беше американка, тъй като прие това обяснение без да протестира.
— Добре, сега е твой ред. Кажи ми коя си и къде живееш, иначе ще извикам ченгетата.
— Направих глупост — започна тя. — Избягах, това е всичко. Живея в Ню Йорк, но съм във ваканция с родителите си. Имаме къща в Лазурния бряг.
— Къде по-точно?
— В Кап д’Антиб.
Познавах добре мястото. Там открих първия си „истински“ ресторант.
— Исках да се върна вкъщи, но ми откраднаха чантата във високоскоростния влак и нямам нито телефон, нито портфейл.
Изглеждаше искрена, независимо че, не знам защо, нещо не беше наред.
— Обадете се на татко или на мама, ако не ми вярвате!
Даде ми един номер, който набрах на моя портативен апарат и попаднах на някоя си госпожа Ковалски, която възприе обаждането ми като избавление. Тя ми разказа цялата история: дъщеря й избягала сутринта след скарване. Паниката й беше осезаема, макар че се опитваше да прикрие страха си.
Дадох й да приказва с Алис, за да се успокои. Тъй като не исках да бъда недискретен, излязох да изпуша цигара, облегнат на капака на колата, но чух голямата част от разговора им. Дълго бъбриха. Алис се извини и проля няколко сълзи. Когато отново ми даде да чуя майка й, предложих на госпожа Ковалски да върна момичето при нея. Трябваше само да „сляза на юг“ за погребението на баща ми и сутринта щях да бъда в Антиб.
Тя дълго се колеба, но накрая прие.
Пътувахме от повече от половин час.
В сивотата и в снега тръгнахме по магистралата на Слънцето и отминахме Еври. Алис потъна в американските вестници, които бистреха моите професионални и семейни превратности.
— Жена ви е красива… — каза тя, разглеждайки внимателно снимката на Франческа.
— Да, тази фраза слушам поне по веднъж дневно от десет години…
— И това ви додява?
— Добре си разбрала.
— Защо?
— Ако не беше толкова красива, може би нямаше да ми изневери.
— Мисля, че това няма нищо общо — отсъди тя от висотата на петнайсетте си години.
— Естествено, че да. Колкото си по-красива, толкова повече са въздействията, следователно и съблазните. Проста математика…
— Но същото се отнася и за вас, нали? Във вашите предавания изпълнявате ролята на секси кулинар, който…
— Не — прекъснах я. — Не е същото. Аз не съм такъв.
— Какъв?
— Лазиш ми по нервите.
— Дяволски сте конструктивен — забеляза тя.
Сблъскала се с мълчанието ми, девойката пусна радиото и започна да търси станция. Мислих, че ще предпочете „музика за младите“, но изборът й спря на „Франс Мюзик“. Алис беше погълната от изпълнението: деликатна и рафинирана пиеса за пиано.
— Хубаво е — казах.
— Шуман, „Танци на Давидсбюндлерите“127, опус 6.
Помислих си, че тя се шегува с мен, но когато парчето свърши говорителката обяви:
— Чухте Маурицио Полини128, който интерпретира „Танци на Давидсбюндлерите“ от Роберт Шуман.
— Браво!
Тя се направи на скромна:
— Беше лесно.
— Не познавам добре Шуман. Във всеки случай никога не съм слушал това парче.
— То е посветено на Клара Вик, младата жена, в която е бил влюбен.
Тя помълча и после констатира:
— Понякога любовта разрушава, понякога кристализира във великолепни произведения на изкуството…
— Ти свириш ли на пиано?
Мина време, преди да отговори. Сдържаност, която прояви на няколко пъти през тази нощ, сякаш се боеше да не направи гаф или да не ми се довери прекалено много.
— Не, на цигулка. Музиката е моята страст.
— А училището върви ли? В кой клас си?
Тя се усмихна.
— Добре, не се чувствайте задължен да разговаряте с мен.
— Какво искаше да докажеш с това бягство?
— Този път вие ми лазите по нервите — рече и отново потъна в четенето на вестници.
23 часът
Алис спеше от два часа, но се разбуди при Бон129, ние продължавахме да се движим по шосе А6 в посока към Лион.
— За кога е предвидено погребението на баща ви? — запита тя.
— За вдругиден.
— От какво е починал?
— Не знам.
Тя ме погледна странно.
— Не си говорехме от петнайсет години — казах и останах уклончив.
Но тъй като не се чувствах виновен за нищо, продължих още малко с изповедта си:
— Баща ми държеше ресторанта „Ла Шевалие“, обикновено заведение, на площад „Либерасион“ в Ош. През целия си живот мечтаеше да получи една звезда от пътеводителя „Мишлен“, но не успя да я постигне.
Изпреварих няколко коли, преди да продължа:
— През лятото, когато навърших четиринайсет години, се трудех в ресторанта като готвач. Вечер след работа оставах в кухнята, за да експериментирам идеите си. Така създадох три блюда и два десерта, които — под натиска на помощника си — баща ми прие да включи в менюто. Много бързо, тъй като мълвата се разнасяше от ухо на ухо, хората започнаха да идват в заведението, за да опитват специално тези ястия. Моите ястия. Баща ми не се помири, че го засенчвам. В началото на учебната година, за да ме отдалечи, ме записа в един интернат в София-Антиполис, в югоизточната част на Франция.
— Тежко е…
— Да. В месеците, които последваха, „Мишлен“ присъди една звезда на семейното заведение, като цитира новите вкуснотии в ресторанта! Баща ми жестоко ми се разсърди, сякаш съм провалил най-хубавия ден в живота му.
— Какъв глупак!
— Това беше първият етап от конфликта между нас.
Тя грабна лежащия в краката й екземпляр от „Тайм аут Ню Йорк“ и ми показа пасажа от статията, на който беше обърнала внимание.
— А тази история истина ли е или легенда?
— Трябва да избера, да чета или да шофирам…
— Казват, че сте съблазнили съпругата си с макарон130?
— Мълвата е малко пресилена — отвърнах и се усмихнах.
— Разкажете ми!
— По онова време Франческа току-що се беше омъжила за банкер. Беше на сватбено пътешествие в Лазурния бряг, в хотела, където работех. Влюбих се в нея още от пръв поглед, както се хваща вирус. По-късно — вечерта — я видях на плажа, беше без съпруга си. Вървеше край вълните и пушеше цигара. Попитах я кой десерт предпочита. Каза ми, че е мляко с ориз и с ванилия, правила й го нейната баба…
— И след това?
— Прекарах нощта на телефона, разговарях със Съединените щати. Успях да се свържа с баба й, за да науча точната рецепта на десерта, а на следващия ден работих от зори до мрак, за да създам макарон с пълнеж от мляко с ориз. Приготвих дузина и й ги предложих. Легендата стори останалото.
— Трябва да ви се признае, че имате класа — рече девойката.
— Благодаря ти.
— В крайна сметка вие сте малко като Шуман — пошегува се тя. — За да се хареса на любимата си, той писал концерти. А вие създавате за нея макарони!
Шалон сюр Саон, Турнюс, Макон… Беше полунощ, когато една табела ни предизвести: „Лион — 60 км“.
— Happy New Year — каза Алис.
— Честита Нова година — отвърнах й.
— Стърже ми коремът…
— И моят. Ще спрем в някоя бензиностанция, за да купим сандвичи.
— Сандвичи! — възкликна тя. — Празнувам Новата година с най-големия кулинар на света и той иска да ми пробута шибаните сандвичи в целофан!
За първи път от седмица насам избухнах в смях. На това момиче не му липсваше остроумие.
— Какво искаш да направим? Не мога да готвя в кола.
— Защо не спрем някъде?
След четиристотин и петдесет километра без почивка и двамата бяхме изморени.
— Права си: заслужаваме малко отдих.
Двайсет минути по-късно минах през изхода „Гар дьо Пераш“, след това продължих към центъра на града, където паркирах на място, запазено за доставки.
— Последвай ме.
Въпреки студа градът живееше: музика, патардия, групи от майтапчии, пияндета, които ревяха неприлични песни…
— Никога не съм обичала 31 декември — каза Алис и вдигна ципа си до врата.
— Аз също.
Цяла вечност не бях стъпвал в Лион. Седемнайсетгодишен, в продължение на три месеца бях чирак в кухнята в ресторант, близо до операта, на ъгъла между улиците „Лонг“ и „Пльоней“.
— Затворено е — констатира Алис, когато пристигнахме пред „Ла фуршет а гош“.
— Честно казано, точно на това се надявах. По времето, когато работех тук, собственикът сложи край на вечерите за Коледа и за Нова година.
В началото на улицата малко сокаче се спускаше диагонално, за да достигне до улица „Платр“. Знаех, че по средата на павирания път има ниска врата, тя позволяваше да се стигне до дворчето, което водеше към кухните. Естествено, беше затворена с катинар, но през тази нощ достатъчно пъти бях прекрачил закона, за да не обръщам внимание на този детайл.
Кухнята на ресторанта беше модерна, съвсем чиста и подредена.
— Сигурен ли сте, че няма аларма? — попита Алис, гледайки с безпокойство прозореца, чието стъкло бях направил на прах.
— Слушай, не съм сигурен в нищо, но ако много се притесняваш, можеш да се върнеш в колата. Имаш право да си шубелийка.
— Не, не ме е страх! — защити се тя.
— Защото ти беше тази, която толкова искаше да сготвя нещо…
Изгледа ме предизвикателно.
— Окей, ще се заема със спагетите, а вие пригответе макароните, става ли?
— Макарони? Не, не е възможно. Необходими са ми най-малко 24 часа, за да измайсторя нещо достойно за това име. Ако не ги остави човек да престоят в хладилника, те…
— Добре, разбрах: биете отбой.
Забележката й ме жегна:
— Както искаш. Как смяташ да приготвиш спагетите?
— Сос песто — отговори тя, отваряйки хладилника. — Има свеж босилек във фризера.
Започна да събира необходимите й компоненти и аз сторих същото, като същевременно подгрях фурната.
— Подай ми цукалото! — помолих и посочих салатиерата от неръждаема стомана.
Думите ми я развеселиха. Усмивката й беше колкото рядка, толкова и красива.
В съда пресях захар, бадемово брашно и какао. Тя натопи босилека в хладка вода, след това отряза дръжките и запази само листата, които изсуши върху кърпа.
— „Грана Падано“ или „Пармиджано Реджано“131? — поколеба се.
— „Пармиджано“! Защо избяга? — попитах директно, като я гледах да стърже пармезана.
— Аз… Имам приятел в Париж, когото срещнах при едно училищно пътешествие във Франция. Исках да го видя, но родителите ми не бяха съгласни.
Притеснена, тя не отговори веднага, търсеше думите, мачкаше носа и брадичката си, не смееше да ме погледне. Все знаци, които ме караха да мисля, че лъжеше.
— И двамата отлично знаем, че това не е истината, нали?
Погледът й срещна моя, молеше ме да не се опитвам да науча повече.
Върнах се към рецептата си, сложих течната смес с какаото при разбитите белтъци, докато тя изсипваше в купата на миксера сиренето, босилека, ядките от борови шишарки, чесъна и олиото.
Когато кашата стана хомогенна, аз я пъхнах в сладкарски шприц и започнах да оформям тестените части от сладкиша.
Тя опита това, което беше приготвила, посоли го, поръси черен пипер и добави олио, като продължаваше да го бърка, за да получи едновременно течен и гъст сос.
— Кой те научи да готвиш така?
— Научих се сама — отговори тя, сякаш беше очевидно.
Докато чаках сладките ми да се втвърдят, се заех с шоколадово-сметановия крем, а тя сложи житните спагети в кипяща вода.
В шкафовете намерих не много лош черен шоколад. Алис си отчупи едно парче, пък аз нарязах на ситно останалата част, за да си приготвя крема.
— За да стане достатъчно мазен, трябва да престои няколко часа в хладилника.
Погледнах часовника. Беше почти два след полунощ. Сложих в печката макароните и намалих температурата на фурната.
— Не ми разказахте защо закрихте вашия ресторант и изоставихте всичко — рече тя и си сипа чаша мляко.
— Сложно е, не можеш да разбереш…
В този момент мислех за хищничеството на „Уин Ентъртейнмънт“, на които бях принуден да продам всичките си дейности, за да предотвратя фалита, и които ме лишиха от реномето ми и от моята работа. Оттогава нататък всички ресторанти от тяхната група имаха право да вписват в менютата си моите ястия. Цял един творчески живот, ограбен от мошеници без скрупули. Крахът на приключението, на което се бях отдал телом и духом от шестнайсетгодишен…
Дълъг нож от слонова кост и абанос лежеше на масата. Хванах го за дръжката и го хвърлих напред. Ножът се завъртя няколко пъти във въздуха и с глух шум се заби насред вратата.
— Има само един Лампрьор — това съм аз.
Без да каже дума, Алис се приближи до вратата и измъкна острието точно в момента, когато звънът на часовниковия механизъм извести, че макароните са изпечени.
Сипах малко вода под непромокаемата хартия и отделянето на пара даде възможност на бисквитите да се отлепят лесно.
— Находчиво — отбеляза Алис.
Тя ми помогна щедро да гарнирам с крема половинките, преди да ги слепим две по две, за да оформим макароните.
— За да станат хубави, трябва да ги оставим да престоят двайсет и четири часа в хладилника, но ще ускорим нещата и ще ги сложим във фризера.
В това време Алис сервира две чинии със спагети, които изядохме с огромен апетит. По време на вечерята тя ми разказа какви ли не анекдоти: че на четиринайсет години Моцарт бил способен да препише тайната партитура на „Мизерере“ от Алегри132, след като я бил чул само веднъж, че „Адажио“-то на Албиони не било от Албиони133, че в края на живота си Пикасо слагал автографи направо на кожата на почитателите си, за да избегне възможността те да ги продават, че в песента „Хей, Джуд“ на „Бийтълс“ ударните инструменти се включват едва при третия куплет, защото Ринго Стар бил в тоалетната в началото!
Когато се отпуснеше и изпитваше доверие, акцентът й недоловимо се променяше. Интонациите й ставаха по-„жвакащи“, тембърът беше приглушен. Караше ме да си спомням за братята Галахър134 и бях готов да се обзаложа, че това момиче е живяло в Северна Англия.
Макар да имаше енциклопедична култура, въобще не беше педантка, но по-скоро любопитна за всичко и изпитваше удоволствие да споделя с друг знанията си. Детето, за което си мечтаят всички родители…
* * *135
Продължихме пътуването си на юг.
За два часа глътнах сто и седемдесет километра, а Алис — трийсетина макарона.
— Боли ме коремът — оплака се тя.
— Предупредих те.
Спряхме на една отбивка точно преди Екс ан Прованс. Платих бензина на касата, а тя отиде в тоалетната. Върна се няколко минути по-късно, бледа и с книжни салфетки в ръка.
— Искаш ли чай?
— Не, ще ви чакам в колата.
Лазурният бряг
7 часът сутринта
Утрото, което се задаваше на хоризонта, оцвети небето с розови ивици. На половината път между Ница и Кан, полуостров Кап д’Антиб беше истинско вместилище на скали и приморски борове.
— Трябва да ми посочваш пътя — казах на Алис, когато стигнахме Средиземно море.
Отминахме реномирания хотел „Идън Рок“, след това Алис ме отведе до последния портал на задънената улица „Сан Суси“. В това престижно и райско кътче, сред луксозните хотели и именията на милиардерите, родителите й притежаваха ваканционна вила.
Желязната врата беше отворена. В продължение на повече от двеста метра алея от чакъл пресичаше борова гора, преди да стигне до голяма къща от 30-те години на XX век, обърната към морето. Длъгнеста и изискана жена ни чакаше на стъпалата на дома. Алис отвори вратата на колата и те се прегърнаха.
— Госпожа Ковалски — представи се тя и ми подаде ръка.
Вероятно много рано е родила дъщеря си, тъй като ми беше трудно да й дам повече от трийсет и пет години. Русата й коса беше прибрана в сложно сплетен кок. Имаше ясен и напрегнат поглед; чертите на лицето й бяха невероятно фини и деликатни въпреки наличието на странен белег, който тръгваше от дъгата на веждата, за да разкъса горната част на бузата й чак до ъгълчетата на устата. Толкова необикновено посегателство, че човек изпитваше само едно желание: да научи при какви обстоятелства е придобита тази рана. Тя ми благодари за помощта и ми предложи кафе, но аз й обясних, че ме очакват.
Когато се качих отново в колата, Алис ме придружи, за да грабне десетината макарона, които не беше успяла да погълне.
— За следобедната закуска — каза и ми смигна, преди да се върне при майка си.
Беше изминала няколко метра, когато се обърна и сериозно ме посъветва:
— Грижете се за себе си.
Тръгнах обратно и паркирах пред плажа, където беше началото на крайбрежната пътека. Извадих пистолета от жабката, заключих беемвето и поех пеша по пътя с пълна със спомени глава.
Бях роден в Ош, а в Антиб бях преживял някои от най-хубавите си дни. Четиринайсетгодишен, баща ми ме изпрати в интернат недалече оттук, в София-Антиполис. На петнайсет години на крепостната стена на замъка „Грималди“, целунах Жюстин, моята юношеска любов. По-късно в „Ла Бастид“, в Сен Пол дьо Ванс, а после и в „Отел дьо Кап“ ръководех моите френски ресторанти.
Тези изникнали на повърхността спомени ме разтрепериха.
Странно е, че съдбата ме върна на мястото на първите ми успехи в деня на такова пропадане…
Пътеката беше тясна, обградена с главозамайващи отвесни скали. Скачах от една скала на друга, за да остана близо до стръмния бряг, който се нижеше покрай вълните, предлагайки неповторима панорама към укрепения град, към снежните върхове на Алпите и към Леринските острови.
Спрях пред оранжевото слънце, което триумфираше на хоризонта. Въздухът беше чист, спектакълът — ослепителен, а самотата и тревожността ме гризяха отвътре.
Хубав ден за умиране.
Извадих револвера от джоба си. Думите на Кристоф Салвейр се появиха в съзнанието ми: „Смит&Уесън“, модел 60, калибър 38.
Всички имат определено мнение за самоубийството. Смел акт или проява на страх? Вероятно то не е нито едното, нито другото. Само отчаяно решение, когато човек се намира в тупик. Последно средство да се измъкнеш от живота си и да избегнеш непоносимото.
Винаги бях гледал напред, винаги бях постигал своето. Борех се срещу всичко, сражавах се със съдбата и налагах късмета си, но днес беше различно. Изправях се срещу опасен противник: срещу самия себе си. Последният противник. Най-страховитият.
В моя жест нямаше нищо рационално. Не бях го планирал месеци предварително, но той се налагаше като единствения възможен отговор на тази жестока самота, която от няколко дни ме разкъсваше и ме потапяше в нищото.
Мислих си за приятелството, но никога не бях имал приятели. Мислех си за семейството, но бях изгубил своето. Мислех си за любовта, но тя бе отлетяла.
Образът на моя син мина през съзнанието ми и се опитах да се хвана за него, но понякога дори мисълта за нашите деца не е достатъчна, за да се борим срещу смъртта.
Поставих студения метал на дулото до слепоочието си. Заредих, погледнах за последен път слънцето, след това вдишах за последен път и като освобождение натиснах спусъка.
Натиснах спусъка.
Веднъж.
Втори път.
Но не бях мъртъв.
Погледнах барабана: беше празен.
Невъзможно.
Когато напусках Олне су Боа, проверих дали петте патрона са на мястото си.
Върнах се в колата и отворих жабката: нямаше муниции. Там бяха само двете книжни салфетки от бензиностанцията, с които Алис си избърса ръцете. Между петната от макарони с шоколад тя ми беше оставила бележка, надраскана набързо със син флумастер.
Скъпи господин Лампрьор, искам да кажа Джонатан,
Позволих си волността да извадя куршумите от вашия револвер и да ги хвърля в кошчето на паркинга, докато вие си пиехте кафето. Не знам защо сте си набавили оръжие, но съм почти сигурна, че таите лоша идея.
Знам също, че тази нощ, макар да не се чувствахте добре, направихте усилие да ме разсмивате и да се грижите за мен. Съжалявам за финансовите ви проблеми и за вашата съпруга. Може би един ден нещата между вас двамата ще се оправят. Може би също така тя всъщност не е любовта на живота ви.
Дълго време не бях щастлива. Когато наистина тъжах, се облягах на едно изречение, приписвано на Виктор Юго, което поставих на първата страница в дневника си. То гласеше: „Най-хубавите години от един живот са тези, които все още не сме изживели.“
Грижете се за себе си, Джонатан.
Докато четях тези думи, животът изведнъж се върна и аз избухнах в ридание съвсем сам, като глупак, в колата си.
Моето зло идва от по-далече.
Сан Франциско
Понеделник вечер
Два часът през нощта
Докато сваляше слушалките си, Джонатан усети, че по бузата му се стича сълза.
Това стремително спускане по меандрите на най-мрачния период от съществуването му беше мъчително.
Дали Алис Ковалски, която беше срещнал на пътя, беше наистина Алис Диксън, жертвата на Палача от Ливърпул?
Той провери отново и отново датите, но нещо не пасваше. Мадлин беше получила изрязаното сърце на Алис на 15 юни 2009 г. Разполагайки с надежден генетичен профил, научната лаборатория беше идентифицирала органа като принадлежащ на изчезналото момиче. „Без никакво съмнение“, отбелязваше се в доклада.
Но Джонатан беше срещнал Алис Ковалски в нощта на 31 декември 2009-а.
Повече от шест месеца по-късно!
Той отвъртя капачката на бутилката водка и си сипа ободряваща глътка. Все още под въздействието на шока от откритието, се опита да не се въодушевява, дори методично разгледа всички идеи, които му идваха наум.
Първа хипотеза: двете Алис нямаха нищо общо помежду си. Всичко се дължеше на случайността и на съвпадението: същият подплатен суичър, същата емблема на футболния отбор, същата страст към музиката, същата физика. Трудно е да допуснеш, но пък защо не…
Втора възможност: Алис имаше скрита близначка. Не. Това беше глупаво. Защо едната ще живее в богато американско семейство, а другата в бедняшки квартал в Манчестър?
Трета опция: двете Алис бяха едно и също лице. В такъв случай, или лабораторията се заблуждава при анализа на ДНК от сърцето (малко вероятно), или Алис е претърпяла сърдечна трансплантация (не много по-правдоподобно, като се има предвид и че изпратеното в полицията сърце не е било отстранено по хирургическите правила, а направо скълцано).
Последна вероятност: свръхестествено обяснение, един вид възкръсване, но кой вярва сериозно в подобни глупости?
Джонатан продължи да размисля още няколко минути, преди да си даде сметка колко късно е вече. Прибра се в стаята си, но не успя да заспи. Още от първия ден имаше лудешкото усещане, че неговият живот и животът на Мадлин са свързани с невидима връзка. Тази нощ успя да идентифицира липсващата брънка: Алис.
Мадлин, Алис…
Дължеше обяснения на първата.
Имаше да изпълнява дълг към втората.
Шеметът е нещо различно от страха да паднеш. Гласът на бездната под нас ни привлича и омагьосва, също и желанието да се сгромолясаме, от което по-късно се защитаваме с ужас.
Париж, Монпарнас
Вторник, 20 декември
19,20 часът
Пред огледалото в своя апартамент Мадлин дооформяше камуфлажния си вид: шикозен и дискретен грим, високи токчета, за да удължи фигурата си, малка черна рокля от копринена тафта, нито много дълга, нито много къса, леко над коляното. Тази вечер тя се възприемаше като тръгнала „на мисия“ и ако се съди по сексбомбите, които дефилираха в леглото на Жорж, трябваше да бъде привлекателна, щом искаше да успее да го заплете в мрежите си.
Облече мантото от габардин, което й бе подарил Рафаел, и излезе от апартамента, чувствайки се достатъчно пикантна и фатална, за да измами врага.
В този час колите препускаха броня срещу броня. Въпреки студа тя предпочете метрото пред такси и се вмъкна във входа на станция „Распай“.
Монпарнас, Пастьор, Севр-Льокурб…
Влакчето беше препълнено. Повечето от пътниците се връщаха от работа, други излизаха да вечерят или отиваха на театър, имаше и такива, които бързаха да пазаруват за Коледа. Мадлин отвори ръчната си чанта: там лежеше нейният „Глог 17“ — старото й служебно оръжие, което не бе предала — и джобно четиво — „Шведският конник“139, което вярната й книжарка отдавна й беше препоръчала.
Камброн, Ла Мот Пике, Бир Хакейм…
Права срещу допълнителното столче, тя се огледа наоколо. Струваше й се, че все по-малко хора четат в транспортните средства. Както навсякъде другаде, пътниците се взираха в екраните на телефоните си, разговаряха, играеха, слушаха музика. Тя се опита да потъне в романа, но не беше способна да се концентрира. Много народ, много блъсканица и най-вече бремето на вината, което й тежеше на плещите. От събота лъжеше Рафаел. И лъжите й бяха все по-малко невинни. Тази вечер му беше казала, че отива на прощаването с девическия живот на една приятелка. За щастие, той не беше нито подозрителен, нито недоверчив, иначе не би му било трудно да я разобличи.
Паси, Трокадеро, Боасиер, Клебер…
Както се беше надявала, Жорж ла Тюлип не закъсня да се свърже с нея. Едва няколко часа след „инцидента“ той звънна в магазина и й предложи обяд. За да го възбуди, тя отначало отказа, но той настоя и този път Мадлин прие поканата за вечеря. Добре познаваше типовете като Жорж. В психологическите статии в женските списания ги наричаха „неудържими съблазнители“. В реалния живот им се носеше името на секс-маниаци. Въпрос на речник…
Слезе на последната спирка на шеста линия. Още от изхода на метрото беше заслепена от фееричната експлозия на илюминациите. В продължение на повече от два километра, от „Конкорд“ до площад „Етоал“, стотици дървета по най-красивото авеню на света бяха облечени в хоругви от синкави кристали. Дори най-разглезеният парижанин не можеше да остане безразличен пред магията на спектакъла.
Тя пристегна мантото си, тръгна по авеню „Ош“ и продължи до ресторант „Роял Монсо“.
— Възхитителна сте — посрещна я Жорж.
Беше се погрижил добре за нея. Салонът на заведението правеше впечатление с колонадите си, с кожените бежови фотьойли и с играта с различни материи: метални столове край бара, полупрозрачен тезгях…
— Харесва ли ви декорацията? — запита той, докато ги настаняваха на маса в малко дискретно сепаре.
Мадлин потвърди с кимване.
— Почеркът е на Старк140. Знаете ли, че той облече и моя ресторант?
Не, не знаеше.
От този момент нататък тя почти престана да говори, задоволяваше се да бъде красива и да се усмихва, даваше си вид, че е възхитена от любовния флирт на хубавеца Жорж. Приказките му бяха обиграни. С огромно желание той говореше и за двамата, разказваше за своите пътувания, за това как практикува екстремни спортове, за Давид Гета141 и за Армин ван Бюрен142, когото „познавал лично“, за парижката нощ, която според него е „мрачна, ужасяваща и почти мъртвешка“.
— Много е зле: вече почти няма истинска ъндърграунд култура в столицата. Най-добрите диджеи и най-креативните звукозаписни компании се изселват в Берлин или в Лондон. Ако днес наистина искаш да си спретнеш празник, трябва да се качиш на самолета!
Мадлин разсеяно слушаше тези предварително подготвени слова, които той навярно беше произнасял стотина пъти. Когато й носеха ястие — рохко сварени яйца с речни раци и манатарки, телешко филе в собствен сос с моркови… — тя се питаше какво ли би рекъл Джонатан.
След като излапа и последната хапка от своя десерт — невероятно хилядолистно тесто с шоколад и с лимон, — прие да изпие „последна чаша“ у Жорж.
Настани се на седалката на поршето, което отговарящият за колите пред ресторанта бе докарал. Преди да потегли, Ла Тюлип се наведе към Мадлин и я целуна по устата.
Очевидно този тип няма никакви подозрения.
Усмихна му се, престори се, че й харесва и му върна целувката.
В това време в Сан Франциско…
Часовникът на летището показваше дванайсет, Джонатан целуна сина си и го пусна на земята. Със самолетен билет в ръка той погледна към Маркус.
— Поверявам ти Чарли за два дни. Алесандра остава в града по време на ваканцията, може да идва да ти помага. Що се отнася до ресторанта, анулирах всички резервации до края на седмицата.
— Сигурен ли си, че искаш да се качиш на този самолет?
— Напълно.
— Не разбирам добре какво ще правиш в Лондон.
— Всъщност отивам в Манчестър. Трябва да се срещна с един човек, да уточня няколко детайла…
— Не може ли работата да почака?
— Не.
— Не искаш ли да ми обясниш?
Джонатан остана уклончив:
— Имам да плащам дълг, да прогоня призраци, да осветля сенчести зони…
— Свързано ли е с тази жена, Мадлин Грийн?
— Ще ти разкажа всичко, когато започна да виждам нещата по-ясно. Докато чакаш, грижи се за Чарли.
— Естествено.
— Това ще рече нито капка алкохол, без курви вкъщи, без патардии, наркотици, всякакви лайна…
— Мисля, че те разбрах.
— По отношение на него това ще рече да си мие зъбите всяка сутрин, да не гледа жестоки филми и комикси, без телевизионни излишества, без сладки неща на всеки пет минути, най-малко по пет порции плодове и зеленчуци дневно, пижамата и в леглото в 20 часа.
— Разбрано.
— Всичко ли е ясно?
— Като бял ден — отговори Маркус и разсмя Чарли.
Един след друг Джонатан ги прегърна за последен път и премина в зоната за заминаващи.
Самолетът на „Бритиш Еъруейс“ в посока към Лондон излетя от Сан Франциско малко след 13 часа. Гледайки през прозорчето, Джонатан почувства, че сърцето му се свива.
Беше ли добра идея посред коледната ваканция да изостави сина си, когото виждаше толкова рядко? Без съмнение не. Опита се да прогони съмненията. Сега не можеше да се върне назад. Трябваше да разбере, да се добере до разрешението на тази мистерия, отвъд спомените и привидностите. След Мадлин беше негов ред да се сблъска с призрака на Алис Диксън.
Париж
Жорж покани Мадлин да влезе първа в малкия асансьор. Затвори вратата, натисна бутона за петия етаж и вкара езика си в устата на младата жена. Една от ръцете му притисна гърдите й, докато другата се опитваше да вдигне нагоре роклята.
Мадлин усети, че гърлото й пресъхва, но успя да преодолее отвращението. Тя беше тук на мисия.
На МИСИЯ.
Мезонетът на Жорж заемаше двата последни етажа на сградата. Организиран като огромно хале, модерният апартамент беше обзаведен с прости и немногобройни мебели, обагрен в естествени цветове. Футуристична стълба от стомана свързваше двата етажа.
Жорж пое мантото на гостенката си, след това докосна стъклен електрически ключ и в стаята се разнесе музика:
— Харесва ли ти? Това е Прогресивен транс, предложен от датчанина Карл Карл: кралят на берлинската сцена. Според мен той е новият Моцарт.
А ти си завършен глупак — помисли си Мадлин и му предложи най-чаровната си усмивка.
Сега, когато бяха само двамата, тя не се чувстваше добре. Сърцето й биеше силно в гърдите. Изпитваше опасение от това, което щеше да се случи. Едната част от нея искаше да е другаде, с Рафаел, в уютния комфорт на апартамента й. Но другата страна на личността й, другата вътрешна половина изпитваше трескава възбуда под въздействието на опасността.
— Да ти приготвя ли коктейл „Пинк Пуси Кет“143? — предложи тя и мина зад бара.
Като чу думата котенце Жорж изгрухтя от доволство. Той застана зад завоеванието си, сложи ръце на бедрата й и ги плъзна нагоре към гърдите.
— Чакай, скъпи, всичко ще обърна! — каза тя и внимателно се отмести.
Мадлин взе две чаши и ги напълни с кубчета лед.
— Имам подарък за теб! — рече той и извади от джоба си две малки розови хапчета, украсени със звезда.
Екстази…
Тя взе една от таблетките и му смигна съучастнически.
— Трябва да намалиш светлината — настоя и се престори, че поглъща амфетамина.
Този идиот ще провали плана ми.
Сипа водка в чашите за коктейли, добави сок от грейпфрут и малко сироп от гренадин. Възползва се от миг разсейване на Жорж, за да сложи в питието му една доза рохипнол, могъщо сънотворно, използвано често от изнасилвачите.
— Пресуши чашата! — каза и му подаде питието.
Слава Богу, Жорж не чакаше да го подканят и изпи наведнъж своя коктейл, но щом остави чашата, бутна Мадлин върху канапе, облечено в черен плат, гарнирано с възглавнички на бели и черни ивици.
Двете му ръце хванаха главата на младата жена, насочиха устните й към своите за целувка, която, според него, беше чувствена. Той набута езика си в устата й, вдигна роклята до бикините, разкопча горната част и започна да гали гърдите й, да смуче и хапе зърната.
Мадлин усети, че гръдният й кош се свива. Не й достигаше въздух. Притиснатото към нея тяло на Жорж беше тежко, излъчваше неприятна топлина и миризма. Горещият му и солен дъх предизвикваше у нея отвращение и пристъпи на задушаване. Възбуденият Жорж лежеше отгоре й, гризеше врата й, виждаше се в кожата на лъв, който се готви да погълне газелата. Тя примираше и същевременно беше съгласна с това, което се случваше. Никой не я беше накарал насила да дойде. Никой не я задържаше. Можеше да спре играта с една дума или вик, но не го стори.
За да издържи, тя се фокусира върху заобикалящата я среда, концентрира се върху шума от обувката й, падаща на пода, гледаше тавана, осветяван от фаровете на минаващите по улицата автомобили.
Лицето на ресторантьора се залепи към нейното. Мъжът изостави гърдите й, за да хапе ушите й.
— Харесва ли ти? — прошепна той.
Тя се задоволи със стон и усети ерекцията му под кръста си. С властен жест Жорж взе ръката й и я сложи на члена си. Мадлин затвори очи и усети вкус на кръв в устата си.
Търси. Научи. Разбери.
Разследвай.
Това беше нейният наркотик, откакто влезе в полицията. Беше ченге, оставаше си ченге. Прояви се истинската й природа. Нещо, пуснало корени в нея, което я заразяваше като болест.
Пръстите на Жорж се плъзнаха надолу към корема й, опипваха бедрата, докосваха началото на венериния й хълм.
Мадлин обърна глава към голямото огледало в салона и видя очите си, които блестяха в нощта. Вкусът на замайването, двойствеността на насилието, необходимостта да прекрачиш граници: тази изпълнена със свръхчувствителност страна на нещата, която тя беше загърбила от две години, се връщаше към нея като бумеранг. Спомените и отколешните усещания се появяваха на повърхността. Пагубната привичка към опасността; зависимостта, която можеше да поражда тази професия. Когато се сблъскаше с кървав случай, нищо не можеше да се сравнява с адреналина, който се появяваше при работата й. Нито ваканциите, нито излизанията с приятели, нито сексът. Разследването я правеше дълбоко вглъбена в себе си, мистерията я разкъсваше отвътре. Някога, когато се появеше важен случай, тя „живееше“ в полицейския участък, спеше в гарираната си на паркинг кола или дори в килиите за разпити. Тази вечер беше различно. Поне на пръв поглед. Наистина нямаше убийство, но нюхът й диктуваше да се ожесточи. Франческа се беше превърнала в нейна натрапчива идея: какво беше тласнало тази жена да саботира драговолно любовта си и да взриви семейното си гнездо? Подобно поведение несъмнено прикриваше нещо много голямо…
Още малко пръстите на Жорж останаха впити в тялото й, докосваха плата на бикините й, преди постепенно да изгубят пъргавината си. Когато усети, че „любовникът“ й се срутва върху нея, Мадлин се освободи и скочи от канапето като гмуркач, издрапал да се върне на повърхността на водата. Ла Тюлип лежеше на софата, приспан от лекарството. Мадлин побърза да се убеди, че мъжът все още дишаше. Надяваше се комбинацията от рохипнола и екстазито да не доведе до нежелателен ефект.
23 часът
Да не губи време. Да действа. Веднага.
Мадлин методично се хвана на работа. Този апартамент криеше тайна, тя беше сигурна. Първо спря оглушителната музика, която я ужасяваше, запали всички лампи и започна претърсването.
Мезонетът беше голям, но относително празен. Или — по-точно — всичко се намираше на мястото си. Жорж беше педантичен и несъмнено използваше жена за почистване. Имаше огромен гардероб, който би възбудил ревността на всяка мадама. В библиотеките и в шкафовете всичко беше грижливо подредено: спортни артикули, хай-фи техника, последен писък на модата, стотици DVD-та, няколко албума… Мадлин преобърна всички лични вещи, отвори навсякъде, където трябваше, претършува всяко кътче. Този вид „познание“ не се губеше. Тя не беше наясно какво точно търсеше, но бе сигурна, че все нещо трябва да намери. Може би сред множеството книжа, които Ла Тюлип пазеше в класьори и в папки?
Провери дали Жорж все още е в безсъзнание, извади своя „Глок“, в случай че той внезапно се събуди, и се настани зад бюрото му, за да прегледа документите: банкови извлечения, съобщения за дължини данъци, електронни фактури за електричество, документи за движими и недвижими вещи. Този „обиск“ й отне повече от един час, но не доведе до разкриване на нищо, което тя не знаеше. Ресторантьорът имаше съществени приходи и като собственик на заведението, и най-вече като администратор във фондацията „Де Лило“.
Мадлин побесня от несполуката.
Времето минаваше бързо.
Оставаше алуминиевият портативен компютър, сложен на ниската масичка в салона. Дознателката предпазливо го отвори. Когато беше ченге, тя можеше да предоставя анализите на съдържанието на твърдите дискове на специализирана служба, собствените й познания по информатика бяха ограничени. Извади късмет, защото лаптопът беше включен и не беше нужно да търси необходимата парола. Задоволи се с две-три основни манипулации, разгледа работните досиета, прерови снимките — имаше тонове от подводни гмуркания, спря се на уеб сайтовете. Отдели внимание на последната електронна кореспонденция, но не намери нищо интересно.
Да разследваш, означава да упорстваш.
Без да губи кураж, тя започна да тършува в софтуера за електронна поща. Жорж ползваше протокол IMAP (интернет протокол за достъп до съобщения). Мадлин бе сторила същото за собствения си адрес, което й позволяваше да разглежда имейлите си едновременно на телефона и на персоналния си компютър. Не беше необходимо да си експерт по информатика, за да знаеш, че в такъв случай всички писма остават архивирани в сървъра, дори тези, които потребителят смята, че е изтрил.
Мадлин възнамеряваше да хвърли поглед на архива. Там имаше милиони имейли, получени или изпратени от години. Тя приложи различни ключови думи, докато най-накрая успя да изолира пощата, която търсеше. Доказателството, че е на прав път:
От: Франческа Де Лило
До: Жорж ла Тюлип
Дата: 4 юни 2010 г., 19:47
Жорж,
Моля те, откажи се от намерението си да отидеш да видиш Джонатан в Сан Франциско. Ние взехме правилното решение. Късно е да имаш угризения на съвестта, мислех, че си разбрал всичко, като си прочел пресата.
Забрави Джонатан и това, което ни се е случило. Остави го да се съвземе.
Ако му признаеш истината, ще поставиш и трима ни в драматично положение и ще загубиш всичко: работата, апартамента и личния си комфорт…
Писмото беше несвързано, но интересно. Несъмнено имаше какво да открие човек, четейки между редовете. Тя разпечата имейла и за по-сигурно изпрати едно копие до собствения си адрес.
Един часът през нощта
Ледена вода върху лицето. После шамари. Жорж отвори очи точно когато нова плесница се стовари върху бузата му.
— Какво става…?
Завързан със собствените си връзки, седеше на стол в салона. Опита се да се освободи, но ръцете му бяха извити зад гърба и всеки от глезените му прилепен до крак на стола. На десет сантиметра от лицето му го заплашваше дулото на автоматичен пистолет. Беше под пълното владичество на тази жена, която беше имал непредпазливостта да доведе в дома си и която го бе „оплела като салам“.
— Аз… мога да ви дам пари. В гардероба има сейф, в който ще намерите най-малко 20 000 евро.
— Да, вече намерих мангизите ти — отговори Мадлин и му хвърли банкнотите в лицето.
— Какво друго искате?
— Истината.
— Истината за какво?
— За това.
Той наведе глава и видя имейла на Франческа.
— Коя сте вие всъщност? Мислех, че сте цветарка и че…
— Аз съм жената, която държи оръжието.
— Не знам какво ви интересува в тази афера, но ви съветвам да…
— В твоята позиция ми се струва, че няма какво да ме съветваш. Да се върнем към имейла: защо искахте да отидете да видите Джонатан Лампрьор в Сан Франциско?
На края на силите си, Жорж обилно се потеше. За да го принуди да говори, Мадлин увеличи натиска, като допря дулото на оръжието към челото на ресторантьора.
— На Джонатан дължа всичко — трудно изрече той. — Измъкна ме от дъното и ми помогна да успея. Беше млад и изпълнен с енергия. По онова време беше наистина изключителен човек: щедър, способен да ви освободи от демоните ви и да изтръгне най-доброто от вас.
— И за да му благодарите, вие му откраднахте жената?
— Съвсем не! — защити се той и тръпки обзеха гърдите му. — Нима смятате, че Франческа може да се влюби в тип като мен! Тя беше луда по съпруга си!
Жорж завъртя главата си надолу и избърса потта, която се стичаше по лицето му.
— Бяха странна и екзалтирана двойка — продължи той. — Всеки от тях се възхищаваше на другия. Всеки искаше да удиви другия. Бяха си разпределили задълженията, той в кухнята и на телевизионните екрани, тя зад кулисите, заета с разширяването на влиянието на групата. Франческа обожаваше съпруга си, искаше той да разпростре кулинарните си владения из целия свят, но…
— … но какво?
— В желанието си да постигне много бързо разрастването, тя взе лоши стратегически решения, които доведоха групата до прага на фалита.
Сега Жорж тракаше със зъби. Големи черни кръгове като натрупани сажди се бяха образували под очите му. Сместа от екстази и приспивателно не беше за препоръчване.
— Значи тези снимки в таблоидите на вас и на Франческа са лъжа и измама?
— Естествено! Един ден преди две години тя ми телефонира от Бахамите. Беше точно по време на коледната ваканция. Бях на Малдивите с приятел и се гмурках. Доведена до паника, ме помоли да отида при нея в Насау преди петнайсет часа на по-следващия ден. Каза ми, че е спешно. Поисках да науча повече подробности, но ме убеди, че колкото по-малко знам, толкова по-добре ще е за мен.
— Какво ви подтикна да приемете?
— Франческа беше моя работодателка и не бих могъл да кажа, че ми остави правото да избирам. Спомням си, че беше ужасяваща лудница; самолетите бяха пълни; трябваше да летя през Лондон, за да пристигна навреме. Мислех си, че ще получа повече информация на място, но не беше така. Тя просто с един местен папарак подготви мизансцена за дебилните снимки и си тръгнахме със следващия полет.
— И?
— Джонатан ни чакаше на летището. Не знам кой го беше предупредил, но нещата се развиха много зле. Той стовари юмрука си върху лицето ми и жестоко се скара с жена си пред всички. На следващия ден те обявиха развода си и продажбата на групата.
— Никога ли не сте споделяли истината с вашия приятел?
— Не. Няколко пъти си мислех да го сторя. Имах угризения, знаех, че се чувства зле и че вегетира в Сан Франциско. Говорих с Франческа и всеки път тя ме разубеждаваше, още повече…
— … още повече че нейната фондация ви плащаше щедро, за да запазите мълчание.
— Слушайте, никога не съм претендирал, че съм положителна личност — защити се Жорж. — Само Джонатан вярваше в това.
— А Франческа?
— Продължава да живее в Ню Йорк със сина си. След смъртта на баща й основно тя се занимава с фондацията.
— Има ли си някого?
— Не знам. Понякога идва с придружител на благотворителните вечери или на премиерите на спектакли, но това не означава, че излиза с мъже. Добре, ще ме освободите ли, по дяволите?
— Не повишавай тон, ако обичаш. За какво намеква тя в писмото си с думите: „Мислех, че си разбрал всичко, като си прочел пресата“?
— Нямам представа!
Мадлин се изпълни с подозрение. Беше готова да се обзаложи, че по този въпрос Жорж лъжеше. Като си възвръщаше присъствието на духа, той дори започна да заплашва:
— Вие, предполагам, си давате сметка, че щом ме освободите, ще изтичам в полицейския участък и…
— Не вярвам, не.
— Защо?
— Защото полицията съм аз, глупако!
Налагаше си да се успокои. Намираше се в рискована ситуация. Какъв трябваше да бъде следващият ход? Да му бутне дулото на глока в устата? Да му налее вода в дихателните пътища, за да го задави? Да му отреже крайчето на пръста?
Тип като Дани за по-малко от пет минути щеше да принуди Жорж да говори. Но не беше сигурна дали самият Дани би желал тя да мине от другата страна.
Взе нож от кухнята, отразя една от връзките, които стягаха Жорж, така че освободи дясната му ръка.
— Останалото ще направиш сам — каза тя и напусна апартамента.
Тайната, която човек пази, е като грях, който не изповядва: тя покълва, изпълва се с поквара в нас и започва да се храни с други тайни.
Сряда, 21 декември
Лондон
Самолетът на „Бритиш Еъруейс“ кацна на летище „Хийтроу“ в 7 часа сутринта, в мрак, дъжд и мъгла. Това „английско“ време не притесни особено Джонатан: той не беше дошъл тук на почивка. Едва слязъл, смени няколко долара и отиде на гишето на фирмата за отдаване на коли под наем „Херц“, за да получи машината, която предната вечер беше запазил по интернет.
От Лондон трябваше да кара четири часа по магистралата, за да стигне до Манчестър. Първите километри бяха кошмарни: Джонатан имаше чувството, че никога няма да свикне с движението отдясно. Антибритански настроения му минаваха през съзнанието (непрекъснато критикуваха арогантността на французите, но какво да си мисли човек за народ, който отказваше да въведе еврото, продължаваше да поддържа движение отляво и даваше знак за почест, като вдигаше показалеца и средния пръст?), но бързо отхвърли етноцентристките клишета. Пое дълбоко въздух и си каза, че е достатъчно да остане верен на дзен идеята да кара по-бавно и да се концентрира.
След това стигна до кръгово движение, щеше да сбърка посоката, искаше да подаде мигач, но оплете командите и включи чистачките, накрая едва не се бутна в кола от отсрещното платно.
По магистралата караше внимателно, следеше ориентирите и указанията за оставащите километри. В предградията на Манчестър включи джипиеса и посочи на навигатора координатите на полицейския участък в Чийтъм Бридж. Беше отведен до сивееща сграда, пред която усети изблик на вълнение. Мястото беше точно такова, каквото си го беше представял. Тук Мадлин беше работила, тук в една мъглива утрин Ерин Диксън беше дошла, за да съобщи за изчезването на дъщеря си…
В приемната той се осведоми дали детектив Джим Флеърти все още работи там. Тъй като му отговориха положително, попита дали полицаят може да го приеме.
— Имам да му съобщя нови елементи по едно от неговите разследвания.
Рецепционистката говори с някого по телефона, след което го помоли да я последва. Те пресякоха голяма зала, организирана като общ офис, той си спомни, че я е видял на старата снимка от рождения ден на Мадлин. Полицейският участък си беше все същият. През всичките тези години нищо не се беше променило с изключение на това, че постерът на Кантона беше изчезнал и на негово място бе окачен портретът на Уейн Руни145.
Не сте сторили най-доброто, приятели…
Рецепционистката го въведе в кабинета, който Флеърти делеше с млад лейтенант.
— Главният детектив ще ви приеме.
Джонатан поздрави другия полицай и пристъпи навътре в стаята. Флеърти беше прибрал стария постер на Кантона и го беше залепил до афиш за концерт на „Клаш“146.
Точка за него…
Върху корковото табло беше закачил различни снимки — рождени дни, изпращания на колеги в пенсия, всевъзможни чествания, — които датираха от времето, когато Мадлин беше „все още тук“. Най-после, горе вдясно, се виждаше пожълтелият и окъсан плакат, подготвен при изчезването на Алис Диксън. Не само че Флеърти не го беше махнал, но беше поставил редом с него портрета на бившата си съекипница. Очевидното се набиваше на очи: двете жени имаха еднакъв поглед, тъжен и премрежен, същата красота и създаваха чувството, че се намират някъде другаде, в свят, който принадлежи само на тях, далеч от този, който държеше фотоапарата.
— Мога ли да ви помогна? — запита Флеърти и затвори вратата след него.
Джонатан го поздрави. Полицаят имаше приветливо лице, червеникаво-русоляви коси, беше едър и пълен. На снимките беше по-скоро „хубав мъжага“ но сега малко се беше поотпуснал. Най-вече коремът му изскачаше от всички страни: няколко седмици диета „Дюкан“ биха направили силуета му по-съблазнителен.
— Имаме обща позната, лейтенанте — започна Джонатан и седна.
— Коя е тя?
— Мадлин Грийн.
Пламъче грейна в очите на Флеърти.
— Мадлин… Тя не ми се е обаждала, откакто напусна. Как е?
— Мисля, че е добре. Цветарка е в Париж.
— Такива неща чух и аз.
— Всъщност — поде отново Джонатан — не съм тук да ви говоря за Мадлин, а за Алис Диксън.
Флеърти се смути и заплашително свъси вежди. В този момент напрежението се сгъсти и Джонатан вече нямаше никакво желание да го съветва да предприема диети.
— Вие сте шибан гаден журналист, така ли?
— Нищо подобно, аз съм майстор.
— Майстор на какво?
— Майстор-готвач.
Полицаят го огледа и малко поомекна:
— По едно време говорехте по телевизията, нали?
— Да, това съм аз.
— Какво търсите тогава в моя кабинет?
— Имам сведение, което може да ви заинтересува.
Полицаят погледна крадешком колегата си, после обърна внимание на стенния часовник, който показваше 13.
— Обядвал ли сте? — попита.
— Не още. Взех самолета от Сан Франциско и кацнах в Лондон тази сутрин.
— Само за да говорите с мен ли?
— Да.
— Има един бар, който ченгетата посещават, на две улици оттук. Как ви звучи порция риба с пържени картофки?
— С удоволствие — отговори Джонатан и стана, за да го последва.
— Но ви предупреждавам, че не е „Фат Дък“147…
Полицаят не беше излъгал за обстановката. Заведението беше шумно, миришеше на пържено, на бира и на пот.
Още щом седнаха, Флеърти мина на темата:
— Вие изглеждате симпатичен, но ще ви предупредя веднага: аферата „Алис Диксън“ е приключена преди две години, разбрахте ли? Ако сте дошли да ми мачкате топките с откачени теории и псевдо-разкрития, ще ви навра главата във вашата чиния, ясен ли съм?
— Пределно — отговори Джонатан.
Може би той не се изразява по най-подходящия начин — помисли си и погледна през прозореца, където дъждът се сипеше, а тежки черни облаци плътно висяха над града.
— В такъв случай ви слушам — каза Джим и погълна огромно парче от пържената риба.
— Какво се случи с Ерин Диксън? — започна Джонатан.
— Майката на момичето ли? Умря миналата година от свръхдоза. Профука парите, които грабливите птици от телевизията й дадоха. Не разчитайте на мен да изпитам съжаление за съдбата й…
— Защо аферата беше приключена толкова бързо?
— Бързо ли? Получихме сърцето на момичето преди две години и половина, в края на пролетта на 2009-а, десет дни преди арестуването на Харалд Бишоп, Палача от Ливърпул. Имаме доказателство за смъртта на Алис и убиец зад решетките, не ви ли е достатъчно?
— Четох, че Бишоп се е самообвинил за убийства, които не е извършил…
— Да, такива неща често се случват при серийните убийци. Още не знаем със сигурност какво точно е правил Бишоп. Много говори, но не за случаите, за които бихме искали да научим повече. Както немалко подобни на него чудовища, той е напълно смахнат и изключително комбинативен. По време на разпитите се забавлява със следователите: признава нещо, отказва се, говори за друго престъпление. Продължихме да правим анализи на всички тленни останки, намерени в неговата градина. Не сме идентифицирали генетичния профил на Алис, но това не значи, че не я е убил.
Джонатан опита хапка от пържената риба и му стана гадно. Чувстваше се зле в това тясно и горещо като сауна място. Разкопча ризата си и поръча вода „Перие“
— Още ли сте влюбен в Мадлин Грийн? — попита и махна капачката на шишето.
Флеърти го погледна стъписан. В него се надигна глуха ярост.
— Хайде, признайте си, Джим! — продължи Джонатан. — Хубаво момиче е, интелигентна и борбена, със своя слаба страна, която я прави още по-привлекателна. Трудно е човек да не я обича, нали?
Флеърти стовари юмрук по масата.
— Откъде вадите тези…
— Достатъчно е да видя снимките в кабинета ви. Откакто Мадлин си отиде, с колко напълняхте? С петнайсет килограма? С двайсет? Отпуснали сте се. Мисля, че заминаването й ви е изтерзало и че…
— Стига глупости! — рече ченгето и го хвана за яката.
Но това не попречи на Джонатан да продължи:
— Също така според мен вие съвсем не сте убеден, че Бишоп е убил Алис. Запазили сте в кабинета си плаката, съобщаващ за изчезването й, защото за вас случаят никога няма да бъде приключен. Сигурен съм, че вие всеки ден си спомняте за Алис. Дори предполагам, че продължавате да разследвате и че сте намерил нови факти. Не доказателства, които биха позволили дознанието да започне отначало, но достатъчно смущаващи елементи, за да тревожат вашите нощи…
Погледът на Флеърти се размъти. Объркан, той освободи Джонатан от лапите си. Французинът си облече палтото, стана и остави банкнота от 10 лири на масата. Направи няколко крачки под дъжда и пресече улицата, за да се скрие от бурята под стряхата на едно училище.
— Почакайте — извика му Флеърти и отиде при него. — Казахте, че имате да ми предоставите сведения.
Двамата мъже седнаха на дървената пейка под навеса. Течеше коледната ваканция. Школото беше празно и спокойно. Бурята връхлиташе с невероятна сила, над квартала се изсипваше тежък и напоителен дъжд, който заплашваше да удави всичко.
— Аз не съм Дядо Коледа — рече Джонатан. — Преди да ви кажа какво намерих, искам да знам точно докъде са стигнали вашите търсения.
Джим въздъхна, но прие да сподели разкритията си:
— Имате право: независимо че случаят е приключен, в свободното си време аз продължих да следвам някои версии, отворени от Мадлин. Особено една, свързана с интимния дневник на Алис, който винаги ни е интригувал.
— Защо?
— Защото не съдържаше нищо друго освен баналности, нищо наистина „интимно“…
— Изследвахте ли го?
— Да, първо графолог, който потвърди автентичността на документа, а после и химик. Макар че е трудно да бъдат датирани неотдавнашни документи, можем да извадим много неща от няколко надраскани страници. Знаете ли например, че някои производители включват в писалките „химически маркери“, които ни дават представа за годината на производство на мастилото?
Джонатан поклати глава. Джим продължи:
— Мастилото остарява, щом влезе в контакт с хартията. Съставните му части се превръщат в други продукти, които могат да бъдат анализирани чрез хроматография148 и благодарение на инфрачервени лъчи. Ще ви спестя детайлите. Графологичният доклад е категоричен: страниците са изписани от ръката на Алис, но този дневник, който съдържа събития, случили се в течение на повече от една година, е бил спретнат на един дъх!
Джонатан не беше сигурен дали е разбрал всичко. Джим обясни отново откритието си:
— Убеден съм, че става дума за „прочистено“ копие, подготвено от Алис, за да ни обърка.
— Съгласен съм, че това е объркващо, но ми се струва недостатъчно, не е ли така?
— Има и друго — добави Флеърти. — Музикалният инструмент, който намерихме в нейната стая.
— Цигулката й?
— Да. От шест години Алис е взимала уроци при Сара Харис, известна солистка, която я открила, тъй като на доброволни начала сътрудничила в училищата. Понеже тя била надарена, Харис й подарила ръчно измайсторена цигулка с високо качество. Инструмент на стойност от 5000 до 7000 евро…
— Не нея открихте в стаята на Алис, нали?
— Не, извърших експертиза на инструмента: това е скапана цигулка, произведена в Китай, която не струва и копейка…
Този път Джонатан беше принуден да признае, че фактът беше смущаващ. Дали Алис е продала цигулката си, преди да изчезне? Във всеки случай тя не беше с нея на снимките, направени от охранителните камери.
— Потърсих всички възможни решения, но така и не разбирам логиката — призна Джим разочаровано.
— Проверихте ли отново нещата, свързани със сърцето?
— Да не ме взимате за новобранец! За какво си мислите. За трансплантация ли?
— Например…
— Естествено, че проверих! Впрочем не беше много сложно: никой не извършва подобни операции в гаража си и малкият брой органи за присаждане прави задължителна пълната прозрачност. Открих всички младежи, получили ново сърце в месеците след отвличането на Алис. Има само няколко десетки случаи. Лицата бяха идентифицирани, но резултат не постигнахме.
Джонатан отвори ципа на раницата си и извади найлонов плик, съдържащ две надраскани хартиени салфетки, омазани с шоколад.
— Какво е това? — попита Джим, опитвайки се през опаковката да прочете написаното.
Разпозна почерка. Първите редове гласяха:
Скъпи господин Лампрьор, искам да кажа Джонатан,
Позволих си волността да извадя куршумите от вашия револвер и да ги хвърля в кошчето на паркинга, докато вие си пиехте кафето…
— Изпратете тези салфетки във вашата лаборатория. Опитайте се да вземете отпечатъци.
— Кажете ми нещо повече — удари на молба полицаят.
— Вижте надписа на гърба и ще разберете.
Джим свъси вежди и обърна найлоновото джобче. По средата на всяка салфетка се мъдреше честитка със златни букви: „Бензиностанции «Тотал» ви желаят хубава 2010 година.“
— Не е възможно: по това време Алис е била мъртва от шест месеца!
— Обадете ми се, когато получите резултатите — отговори Джонатан и му подаде визитната си картичка.
— Почакайте! В Сан Франциско ли се връщате?
— Да — излъга Джонатан. — Самолетът ми излита довечера, имам цял ресторант на главата си.
Стана и в дъжда се върна при колата си.
Даде контакт, включи чистачките и потегли. Съзнанието му беше другаде, опитваше се да свърже елементите, които му поднесе Флеърти. Тази история с дневника, а също и цигулката… Унесен в мислите си, не си направи сметка, че машинално кара в дясната страна. Внезапно насреща му се появи автобус, който летеше бързо. Джонатан извика, завъртя колата с всичка сила и рязко изхвърча напред. Изгуби едната джанта на колелото, издраска бронята и порядъчно се уплаши.
Но беше жив.
Париж, 16.30 Ч.
— Отиваш де се видиш с Жюлиан в Лондон! — възкликна Рафаел. — Ей така, изведнъж го реши!
— Ще ми се отрази добре — отговори Мадлин.
Бяха си определили среща в малко кафене на улица „Перголез“, под сградата, в която Рафаел имаше архитектурно ателие.
— Кога заминаваш?
— Привечер, с влака „Евростар“ в 18.13.
— Остават три дни до Бъдни вечер!
Тя се опита да го успокои:
— Не прави тази физиономия, ще се върна за 24-ти вечерта.
— А магазинът ти? Струваше ми се, че никога не си имала толкова много работа?
— Слушай — раздразни се тя, — искам да отида да видя приятелката си в Англия, това е всичко! Вече не сме през 1950 г., така че ще мина без твоето разрешение.
Внезапно изгубила търпение, стана и излезе от кафенето. Смаян, Рафаел плати сметката и я настигна при стоянката за таксита на авеню „Гранд Арме“.
— Никога не съм те виждал такава — рече обезпокоено той. — Проблеми ли имаш?
— Не, скъпи, не се тревожи. Просто се нуждая от малка почивка, съгласен ли си?
— Добре — склони Рафаел и й помогна да постави сака отзад в таксито. — Ще ми се обадиш ли, като пристигнеш?
— Естествено — каза тя и го целуна.
Той се наведе към шофьора и му нареди: „“Гар дю Нор", ако обичате."
Колата потегли. Мадлин помаха за сбогом на Рафаел през прозореца. Архитектът й отговори, като изпрати въздушна целувка.
Младата жена изчака таксито да стигне до площад „Етоал“ и се обърна към шофьора:
— Забравете за „Гар дю Нор“. Отивам на летище „Роаси“, Терминал 1.
Мадлин показа паспорта си и билета на служителката от „Еър Чайна“. В този ваканционен период всички полети за Сан Франциско бяха заети или много скъпи. За по-малко от 1000 евро тя намери в интернет предложението на китайската компания. Бягство към Калифорния, което я принуждаваше да направи кратък междинен престой в Пекин!
Тръгна по остъклената пътека, която водеше към самолета. Стари джинси, пуловер с поло яка, кожено яке: огледалното й отражение в стъклата на платформата показваше силует, който не беше особено женствен. Беше разрошена, без грим, почти неглиже. „Смачканият“ й вид беше отражение на хаоса, който господстваше в нейното съзнание.
Сърдеше се на себе си, че е излъгала любимия си. Рафаел беше примерен мъж, отговорен и внимателен. Той познаваше миналото й и не я съдеше. Беше й осигурил спокойствие и доверие. Тя нямаше право да го мами по този начин.
Обаче Мадлин не се поколеба нито секунда да си купи билет за самолет за другия край на света само няколко мига след като получи съобщението от Джим Флеърти.
Старият й съекипник беше намерил номера на магазина и се беше свързал с нея в ранния следобед, за да я предупреди, че някой си Джонатан Лампрьор, човек, който твърдеше, че я познава, дошъл да го разпитва за случая „Диксън“.
Случаят „Диксън“…
Алис.
Това възпоменание изигра ролята на електрошок, който ръководеше поведението й през последните дни. То беше знак на съдбата! Ориста си играеше с нея още от момента, когато размени телефона си с телефона на Лампрьор. Като търсеше истината за Жорж, Франческа и Джонатан, тя се натъкна отново на Алис!
В съзнанието й нищо не беше безвъзвратно изчезнало. Споменът за девойката продължаваше да е силен. Ясен образ, който тя напразно се опитваше да прогони, за да запази психическото си здраве. Още жива рана в душата, която нищо не бе в състояние да накара да зарасне.
Човек не се освобождава лесно от миналото си. Не може да избяга от подвижните пясъци на натрапчивите си мисли.
Алис се връщаше и я търсеше.
Алис се връщаше и я обсебваше.
Ужасът, изпитан при епизода със „сърцето“, я принуди да се откаже от дознанието.
Този път беше готова да стигне докрай.
Без значение каква е цената, която трябваше да плати.
Не знам къде отвежда моята пътека,
но по-добре вървя, когато
стискам във ръка дланта ти мека.
Четвъртък, 22 декември
Летище Ница, Лазурният бряг
11.55 ч.
Ярко зимно слънце осветяваше пистата.
Същата утрин Джонатан напусна английската сивота и се пренесе в средиземноморската мекота. Щом слезе от самолета, взе такси до Антиб. Движението беше спокойно, шофьорът изостави магистралата и тръгна по главния път, който следваше брега на морето. На крайбрежната алея „Променад дез Англе“ човек имаше чувството, че е пролет или че е попаднал в Калифорния: спортисти бягаха за здраве, възрастни дами и господа разхождаха кучетата си и във времето за обяд много чиновници хапваха набързо, седнали в беседките, и се възхищаваха на Залива на ангелите.
За двайсет минути колата пристигна в Антиб. Пресече центъра на града и тръгна по булевард „Гаруп“. Колкото повече се приближаваше към целта, толкова повече възбудата обземаше Джонатан. Кой живееше в „къщата на Алис“ днес? Беше ваканционен период. Може би девойка, която беше съпроводил преди две години, прекарваше Коледа с родителите си?
— Почакайте ме няколко минути — помоли той шофьора, когато стигнаха до края на задънената улица „Сан Суси“.
Този път порталът беше затворен. Трябваше да звъни доста пъти и да дава опознавателен знак, докато приеха да му отворят.
Премина пеш по чакълената алея, която се нижеше през борова горичка. Аромат на мащерка, на розмарин и на лавандула се носеше във въздуха. Върху каменното стълбище на къщата го очакваше жена на петдесетина години. Тя носеше забрадка върху косите, държеше палитра в ръка и имаше следи от боя по лицето: явно беше я обезпокоил по време на рисуване.
— С какво мога да ви помогна? — попита го тя със силен австрийски акцент, който увеличаваше приликата й с Роми Шнайдер.
Наричаше се Анна Аскин и притежаваше къщата от пролетта на 2001 г. Собственост, която даваше под наем през голяма част от годината, най-често за седмица, на богата руска, английска и холандска клиентела.
Джонатан беше само наполовина изненадан. Явно Алис го беше излъгала: нейните „родители“ не бяха собственици на имението. Вероятно го бяха наели за времето на кратката ваканция.
— Извинете, че ви безпокоя, но се опитвам да намеря семейство, което е наело вашата къща преди две години. Господин и госпожа Ковалски, това говори ли ви нещо?
Анна Аскин поклати глава. Най-често тя самата не се срещаше с наемателите: страстно увлечен по модерното домакинско обзавеждане, нейният съпруг напълно беше автоматизирал къщата. Всичко функционираше посредством кодове и инфрачервени лъчи, интегрирани в мрежа, ръководена от компютър на програма.
— Не зная нищо повече, но мога да проверя.
Тя направи знак на Джонатан да я последва на терасата. Той отиде с нея на широка площадка, от която се виждаха морето и скалите. Редом с триножник на маса от тиково дърво беше поставен преносим компютър, последен писък на модата, от който се разнасяше релаксираща музика. Австрийката отвори таблица „Ексел“, която съдържаше списъка на наемателите.
— Господин и госпожа Ковалски, точно така. Двойка американци. Наели са къщата за четиринайсет дни между 21 декември 2009 и 4 януари. Странно, но са си тръгнали по-рано: къщата е била празна на 1-ви вечерта.
Потеглили са само няколко часа след завръщането на Алис — помисли си Джонатан.
— Имате ли адреса им?
— Не, всичко са платили в брой: 9000 долара, които авансово са внесли няколко седмици по-рано в офиса на съпруга ми в Ню Йорк. Не е често срещано явление, но и преди се е случвало с американци. Те имат своеобразна религия на кеша — каза тя с леко пренебрежителен тон.
— А паричната им гаранция?
— Никога не са поискали да им се връща нещо.
Дявол да го вземе…
— Все пак нима не сте запазили някаква следа от тях?!
— Само имейл адрес. По този начин се свързваме с клиентите си.
Без да храни особена надежда, Джонатан записа адреса на електронната поща: акаунт хотмейл, вероятно създаден само за този случай, който беше невъзможно да се проследи.
Въпреки всичко, той благодари на Анна Аскин за помощта и помоли шофьора да го откара на летището.
14 часът
Джонатан се насочи към гишето за регистрация на „Ер Франс“, за да си купи билет за полета в 15 часа за Париж. Премина зоната за качване на пътниците и зачака търпеливо, като си похапваше клуб-сандвич в един от панорамните ресторанти, които се надвесваха над пистите.
Обикновено се чувстваше зле по летищата, но това на Ница беше различно. Залагайки на прозрачността, терминалът имаше формата на огромен стъклен конус, подобен на летяща чиния. Остъклената фасада предлагаше впечатляваща гледка към синьото безбрежие, към Залива на ангелите и към заснежените върхове на планината Естерел. Футуристично и действащо успокоително, мястото предразполагаше към мечтания. Светлината извираше отвсякъде, като в хале с безкрайни размери, реещо се между небето и земята…
Издърпа ластика, за да отвори тефтерчето, подвързано с изкуствена кожа, в което си беше записал равносметката от дискусията с Джим Флеърти. Включи там чутото от устата на Анна Аскин, като напълно си даваше сметка, че почти никак не е напреднал в разследването. Историята на Алис Диксън му беше бръкнала дълбоко в душата, но не беше успял да стори нищо повече от тези, които досега се бяха занимавали с нея: колкото повече навлизаше в проблемите, толкова повече тайната се заплиташе и версиите се умножаваха, по-объркващи едни от други.
Добави още няколко бележки, опитвайки се да свърже отделните елементи, сподели с хартията всички хипотези, които му минаваха през главата. Потънал в мислите си, той изчака да повикат името му, за да стане и да тръгне към изхода за излитане.
Осъзна, че дедуктивните му способности се сблъскваха със стена и че сам няма да намери ключа от загадката, затова се примири с очевидното: трябваше да влезе във връзка с Мадлин Грийн.
Летище „Сан Франциско“
8.45
С неприкрита гордост пилотът на „Еър Чайна“ съобщи на пътниците, че самолетът се е приземил пет минути преди обявения в разписанието час.
Метнала чанта на рамо, Мадлин се смеси с потока от хора и се нареди на опашката пред бюрото за емиграция. Понеже бе напълно отнесена, беше й нужно време да осъзнае, че е девет часът сутринта. Когато й поискаха паспорта, тя се сети, че в бързината при заминаването беше забравила да попълни по интернет формуляра ESTA, който щеше да й даде право да влезе в САЩ!
— Били сте в Ню Йорк преди няколко дни. Формулярът е валиден две години — успокои я офицерът.
Въздъхна тежко и се опита да се съвземе. Тъй като нямаше багаж, направо се насочи към зоната на такситата и даде на шофьора единствения адрес на Джонатан, с който разполагаше: неговия ресторант.
Беше топло и слънчево. Трудно бе да повярва човек, че няколко часа по-рано тя се е намирала сред парижката сивота. Отвори прозореца, за да се порадва на мекотата на климата.
Калифорния…
Винаги беше мечтала да дойде тук, но си беше представяла, че ще е през ваканцията, в компанията на влюбен в нея мъж. Не така внезапно, след като беше излъгала човека, който й бе поискал ръката.
По дяволите… защо оплесквам всичко?
Необходими й бяха две години, за да си създаде стабилен и спокоен живот, но хармонията беше станала на пух и прах със завръщането на призраците от миналото. За няколко дни беше изгубила всичките си опорни точки. Чувстваше се в безтегловност на зловеща ничия земя, раздвоена между два живота, никой от които вече не беше нейният.
Колата пътува двайсетина минути, пресичайки града от южните квартали до „Норт Бийч“.
Беше десет часът, когато таксито стовари Мадлин пред ресторанта на Джонатан.
В това време в Париж
Осемнайсет часът. Самолетът излетя от Ница със закъснение: непредвидена стачка на въздушните диспечери не позволи на машината да се отлепи от земята в продължение на повече от един час. След това на летище „Орли“ петнайсетина минути чакаха пристигането на стълбичката. Беше мрачно, студено, валеше като из ведро, околовръстното беше блокирано: любезен като дирек, шофьорът на таксито слушаше гърмящото радио, без да се вълнува за предпочитанията на клиента си.
Welcome to Paris!150
Джонатан нямаше парижка душа. За разлика Ню Йорк, от Сан Франциско или от югоизточните градове, столицата не беше неговият град. Не се чувстваше у дома, нямаше добри спомени, никога не бе желал да отгледа тук своя син.
Когато преминаха „Порт д’Орлеан“, движението стана по-търпимо. Наближаваха „Монпарнас“. Беше проверил на телефона на Мадлин работното време на нейния магазин. Цветарката затваряше бутика чак в 20 часа. Така че след няколко минути щеше да я види, да говори с нея. Изпитваше смесица от възбуда и боязън. Никога не беше изживявал усещането, че познава много добре някого, когото почти не бе срещал. Тази размяна на телефоните обаче го свързваше с нея много силно.
Таксито отмина Белфорския лъв151 на площад „Данфер-Рошро“, продължи по булевард „Распай“, след това зави по улица „Деламбр“. Ето, оставаха само няколко метра. Той забеляза светлозелената витрина на магазина, която беше виждал на снимка в интернет. Паркирал пред ресторант за суши, един камион блокираше улицата. Джонатан бързаше да пристигне, затова плати сметката и на бегом измина няколкото метра, които го деляха от бутика…
Сан Франциско
Вместо афиш, плоча, закачена на вратата на „French Touch“ предупреждаваше:
Скъпи клиенти, ресторантът ще бъде затворен до 26 декември включително.
Благодарим ви за разбирането.
Мадлин не повярва на очите си: Джонатан Лампрьор си беше устроил ваканция! Нима беше изминала дванайсет хиляди километра за… нищо!
По дяволите! Можеше да не бъде толкова импулсивна, да направи справка, преди да предприеме такова пътуване, но Джим Флеърти я беше уверил, че ресторантьорът се е качил на самолета същия ден вечерта.
Тя прочете отново последния ред от табелката:
Благодарим ви за разбирането.
— Разбирането! Знаеш ли къде можеш да си го завреш твоето разбиране? — извика пред слисания поглед на една дребничка старица, която си разхождаше кучето.
Париж
Скъпи приятели, поради празниците в края на годината „Необикновената градина“ ще бъде затворена от сряда, 21 декември, до понеделник 26 декември включително.
Весели празници на всички!
Джонатан не можа да повярва и разтърка очите си: цветарка, която затваря магазина си в седмицата преди Коледа! Явно младата англичанка се беше поддала на крайните разбирания на французите за ваканциите! Изумлението му се преобрази в раздразнение. Докато пуфтеше от яд, чу телефонът да звъни в джоба му. Беше Мадлин.
Тя: Къде сте?
Той: Хей! Не са ли ви учили да казвате добър ден?
Тя: Добър ден. Къде сте?
Той: А вие?
Тя: Представете си, пред вашия ресторант!
Той: Какво?
Тя: Аз съм в Сан Франциско. Кажете ми къде живеете и ще дойда там.
Той: Но аз не съм вкъщи…
Тя: Какво значи това?
Той: В Париж съм, пред вашия магазин.
Тя: …
Той: …
Тя: Не успяхте ли да ме предупредите, до дяволите!
Той: Да не е моя грешката? Мога да ви върна комплимента, да знаете!
Тя: ВИЕ започнахте да ровите в моя телефон! ВИЕ се набъркахте в неща, които не ви засягат! ВИЕ измъкнахте досие, което преобърна живота ми. ВИЕ…
Той: ДОСТАТЪЧНО! Слушайте, трябва да поговорим спокойно. Само двамата.
Тя: На десет хиляди километра разстояние ми се струва трудно да осъществим това!
Той: Затова всеки от нас трябва да направи крачка към другия.
Тя:…?
Той: Предлагам да се срещнем в Манхатън. Лесно е, а с промените в часовата разлика, можем да бъдем там още тази вечер.
Тя: Вие сте болен! Първо, самолетите са пълни, моята кредитна карта е на червено и ви казвам, че…
Той: Има полет на „Юнайтед Еърлайнс“ в 14.30. Често съм го използвал, за да взимам Чарли от Ню Йорк. Разполагам с много свободни мили152 и ще ви взема билета…
Тя: Знаете ли къде можете да си го тикнете този билет?
Той: Добре, не е необходимо да бъдете груба и прекалено хлевоуста. По-добре ми изпратете вашия номер на паспорта, датата и мястото на издаване. Тези данни са ми необходими, за да ви запазя място.
Тя: Престанете да ми заповядвате и да ми говорите като на дебилно момиченце! Не сте ми баща!
Той: Не съм, слава Богу!…
Тя: Престанете да се ровите в личния ми живот и в разследванията ми!
Той: Вашите разследвания? Припомням ви, че отдавна вече не сте ченге.
Тя: Не разбирам защо ме тормозите и какво целите да постигнете. Искате да ме изнудвате, нали?
Той: Не ставайте смешна, искам само да ви помогна.
Тя: Първо помогнете на себе си.
Той: Какво искате да кажете?
Тя: Искам да кажа, че животът ви е пълен хаос и че бившата ви жена крие от вас важни неща.
Той: Какво ви дава право да твърдите това?
Тя; Аз също правя своите малки проучвания…
Той: Ето още една причина, за да си поговорим, нали?
Тя: Нямам какво да ви казвам.
Той: Слушайте, имам нова информация за Алис Диксън.
Тя: Вие сте куку…
Той: Оставете ме да ви обясн…
Тя: Вървете по дяволите!
Беше затворила. Опита се да я набере отново, но беше изключила телефона си. Господи, никак не облекчаваше задачата му…
Черните облаци се разцепиха от светкавици и падна мълния. Продължаваше да вали яко. Джонатан нямаше нито чадър, нито качулка и палтото му беше вир-вода. Опита се да спре такси, но не се намираше в Ню Йорк. Покрусен от неуспеха си, отиде до стоянката на гара „Монпарнас“ и зае мястото си на опашката. Черният и самотен силует на уродливата кула обезобразяваше парижкото небе. Както всеки път, когато идваше в този квартал, той се питаше как е било възможно да бъде построена тази мрачна конструкция, колкото чудовищна, толкова и неестетична.
Току-що бе седнал в таксито, когато лек и весел звън от мокрия джоб на палтото му оповести пристигането на есемес.
Беше от Мадлин. Съдържаше поредица от цифри и букви, както и думите: „Издаден в Манчестър на 19 юни 2008 г.“
На летище „Шарл дьо Гол“ Джонатан взе полета на „Ер Франс“ в 21.10. Пътуването продължи седем часа и петдесет и пет минути, машината се приземи в Ню Йорк на летище „Кенеди“ в 23.05.
Мадлин напусна Сан Франциско в 14.30. Беше получила по имейл електронния билет, обещан от Джонатан.
Полетът до Ню Йорк продължи пет часа и двайсет и пет минути. Беше 22.55, когато се приземи на летище „Кенеди“.
Едва кацнал, Джонатан проследи на екрана списъка на пристигащите самолети. Машината на Мадлин се беше приземила десет минути преди неговата. Тъй като не знаеше къде го чака тя, се поколеба дали да не я потърси по телефона, след това забеляза ресторанта „Небесната порта“, мястото, където двамата се бяха сблъскали.
Може би…
Приближи се до заведението и погледна през прозореца. Мадлин беше седнала на маса пред чаша кафе и варено геврече бейгъл. Трябваше му известно време, за да я разпознае. Елегантната „фешън виктим“ беше отстъпила мястото си на градско съседско момиче. Гримът беше изчезнал. Чифт спортни чепици „Конверс“ бяха заменили скъпите обувки, кожено яке изместваше мантото „Прада“, а некрасива моряшка чанта, оставена на пейката, беше детронирала луксозните куфари от платно „Монограм“.
Завързани на кок, косите й се изплъзваха на руси кичури, прикриваха отчасти един белег и привнасяха нотка женственост на новия й външен вид. Джонатан дискретно потропа два пъти по стъклото, сякаш чукаше на врата. Тя вдигна очи, погледна го и той веднага разбра, че личността, която стоеше пред него, нямаше нищо общо с кокетната млада жена, която срещна предишната събота. Главният детектив от Манчестър беше заел мястото на парижката цветарка.
— Добър вечер — рече, след като се приближи към масата.
Очите на Мадлин бяха почервенели от безсъние и блестяха от умора.
— Добър ден, добър вечер… вече не знам нито колко е часът, нито кой ден сме…
— Донесох ви нещо — каза той и й подаде телефона.
На свой ред тя бръкна в джоба си, за да извади апарата на Джонатан, хвърли го в посока към него и той го улови в полет.
От този момент нататък те вече не бяха сами.