Повикът на ангела

24 Това, което мъртвите оставят на живите

Манчестър

Полицейски участък в Чийтъм Бридж

4 часът през нощта

В полумрака на кабинета си Джим Флеърти увеличи силата на духалката, но печката, благосклонно предоставена от администрацията, береше душа и изпускаше студен въздух. Толкова по-зле, ще бъде принуден да стои с шал и с вълнено яке. В навечерието на Коледа полицейският участък беше почти празен. По отношение на тревожните сигнали нощта беше спокойна: студът, който парализираше северозападната част на Англия, имаше поне това достойнство, че възпираше престъпността.

Остър звън оповести пристигането на имейл. Джим вдигна глава и очите му заблестяха. Беше пощата, която очакваше: докладът на експерта графолог, комуто беше изпратил фотографията на книжната салфетка, предадена му от Джонатан Лампрьор. Предния ден, когато попълни официалния формуляр, молбата му беше отхвърлена под претекст, че разследването по случая „Диксън“ е приключено и че администрацията няма нито време, нито пари да се занимава с него. Той избра заобиколен път и се обади на една от преподавателките си в полицейското училище: Мери Лодж, бивша ръководителка на отдела за експертизи „Сравняване на ръкописни почерци“ към Скотланд Ярд. Сега тя работеше като консултант за високите митнически тарифи, но прие да му направи услугата безплатно.

Джим прочете и препрочете известието трескаво. Заключенията от доклада бяха двойствени. Изреченията на хартиената салфетка можеше да са от ръката на Алис, но почеркът се променя и еволюира, когато човек расте: новата калиграфия беше по-„зряла“ от написаното на страниците на интимния дневник, което правеше трудно абсолютно сигурното идентифициране.

Джим въздъхна.

Тези шибани експерти никога не искат да рискуват…

Шум. Някой бутна вратата на кабинета, без да си прави труда да чука.

Флеърти вдигна глава и присви очи, за да огледа колегата си Тревър Конрад.

— Тук човек може да измръзне! — отбеляза младият полицай и вдигна ципа на якето си.

— Свърши ли? — попита Джим.

— Предупреждавам те, че за последен път ме караш да се трепя цяла нощ за досие, приключено преди месеци. Да извадя тези отпечатъци не беше лесна работа, повярвай ми… — каза той и му върна найлоновия плик, в който се намираше въпросната хартиена салфетка, изцапана с шоколад.

— Намери ли нещо, което може да се използва?

— Във всеки случай работих като луд. Поставих салфетката в химическа баня. Открих следи, фрагменти, но всичко е прекалено частично.

Той му подаде една флашка и го предупреди:

— Копирах ти всички извлечения, но цари безпорядък: не очаквай да намериш пълна дактилограма.

— Благодаря, Тревър.

— Добре, отивам си. С твоите глупости Кони ще реши, че имам любовница — измърмори младият инспектор и напусна стаята.

Останал сам, Джим включи флашката към компютъра. Тревър беше успял да изолира десетина фрагмента, от които два или три изглеждаха използваеми. Джим вкара данните, увеличи снимките и дълго, като омагьосан, съзерцава сплетените нишки от дъги, затворени контури, бразди, които насищат кожата на нашите пръсти, за да създадат неповторимото своеобразие на всеки от нас.

С боязън се свърза с автоматизирания каталог на отпечатъците. Знаеше, че залага всичко на една карта, но в самотата и в нощния студ му се искаше да вярва в добрата си звезда. Започна сравняването на три форми със стотиците хиляди, съдържащи се в базата данни. Алгоритъмът изпълни пресяването със свръхзвукова скорост. В това отношение английският закон беше един от най-взискателните на света: налагаше едновременното присъствие на шестнайсет точки на съвпадение, за да могат да се приемат два отпечатъка от пръсти като идентични.

Изведнъж екранът замръзна на тъжното лице на Алис Диксън.

Джим изтръпна: отпечатъците на салфетката бяха еднакви с тези на момичето.

Този Джонатан Лампрьор не му беше разправял врели-некипели. През декември 2009 г., повече от шест месеца след като й бяха изтръгнали сърцето, Алис Диксън все още е била жива!

Той усети, че ръцете му треперят, а мислите напираха в главата му. Трябваше да се поднови дознанието. Трябваше да предупреди шефа, медиите, Мадлин. Този път щяха да я намерят. Нямаше нито миг за губене, той…

Глух и неясен шум разкъса нощната тишина.

Изстрелян от упор, куршумът уби Джим на място.

Сянката се беше промъкнала през прозореца.

Облечен от глава до пети с черен комбинезон, убиецът продължи да изпълнява мисията, за която му плащаха. Той постави автоматичния пистолет в ръката на Джим, за да предположат, че се е самоубил, след това, както му бяха поръчали, прибра плика със салфетката, а също и флашката. После вкара един диск в компютъра на мъртвия полицай и въведе вируса „Чернобил 2012“: мълниеносна гадост, която за рекордно кратко време инфектираше програмите, изтриваше съдържанието на твърдия диск и пречеше на машината да се съживи.

Операцията отне по-малко от трийсет секунди. Сега трябваше да офейка. Макар че участъкът беше на три четвърти празен, все пак някой можеше всеки момент да влезе в стаята. Заглушителят, който бе поставен на беретата, беше относително ефикасен. Той намаляваше интензивността на детонацията, без обаче да я свежда до краткото свистене, което се чува във филмите.

Сянката бързо прибра партакешите си. В момента, когато се готвеше да се измъкне през прозореца, чу телефонът на Джим да вибрира върху бюрото. Не можа да се сдържи и погледна смартфона: едно име се изписа на екрана.

25 Градът, който никога не спи

В това време в Ню Йорк…

— Нищо не може да се направи: Джим не отговаря — констатира Мадлин, като затвори телефона. Таксито спря пред малък ресторант в Гринидж Вилидж.

Джонатан й отвори вратата на колата.

— Нищо чудно, в Манчестър е пет часът сутринта! Вашият Джим спи като заклан, това е всичко…

Дознателката последва французина в заведението. Щом пристигнаха, собственикът веднага разпозна бившия майстор готвач:

— Джонатан! Както винаги е чест за мен!

— Щастлив съм да те видя отново, Алберто.

Мъжът ги настани на малка маса близо до прозореца.

— Ще ви донеса два специалитета на заведението — каза той и изчезна.

Мадлин отново набра номера на Флеърти, но без никакъв успех. Нещо не беше наред…

— Джим е страшен бачкатор. Доколкото го познавам, след това, което сте му разказали, той е употребил цялото си влияние, за да подтикне спешната намеса на научните звена. Сега вече би трябвало да е получил първите резултати.

— Остават два дни до Коледа: службите работят на бавен ход. Ще го потърсите отново утре сутринта.

— Ммм — отстъпи Мадлин. — Всъщност къде предвиждате да спя? Защото, предупреждавам ви, петимна съм за сън и…

— Не се безпокойте, ще отидем при Клер.

— Клер Лизийо? Вашата бивша помощничка в „Император“?

— Да, тя има апартамент недалеч оттук. Позвъних й, за да я помоля да ни приюти. Всичко се нарежда чудесно: Клер няма да бъде в Ню Йорк за Коледа.

— Къде работи сега?

— В Хонконг, в един от ресторантите на Жоел Робюшон155.

Мадлин кихна. Джонатан й подаде книжна кърпичка. Алис може би е жива — помисли си тя и очите й светнаха. Потресена от разкритията на Джонатан, напразно се опитваше да накара вътрешния си глас да замълчи, стараеше се да укроти възбудата си, не искаше да се въодушевява, преди да получи сигурни доказателства.

— Пазете се, пари! — извика Алберто и донесе специалитета на заведението: два кървящи хамбургера с хрупкав хляб, гарнирани с малки лукчета, кисели краставички и картофи соте.

Разположено в северната част на Гринидж Вилидж, на ъгъла на „Юнивърсити Плейс“ и 14-а улица, „При Алберто“ беше един от последните автентични дайнер ресторанти156 в Манхатън. Отворен денонощно, вагон-ресторантът от метал привличаше в ретро атмосфера постоянен поток от сомнамбули, дошли тук да си доставят удоволствието с омлети, френски сандвичи, хотдог, гофрети и палачинки.

Итало-американецът постави млечен шейк пред всяка чиния.

— Тази вечер сте мои гости. Не, Джонатан, не ми противоречи, моля те! Впрочем сигурно ще е за последен път…

— Защо?

— И на мен ми видяха сметката! — рече Алберто и посочи афиш, закрепен на стената.

Той съобщаваше на клиентите, че поради изключително голямото увеличение на наема заведението доживяваше последните си дни и щеше да затвори през пролетта.

— Съжалявам — прояви съчувствие Джонатан.

— Е, другаде ще отворя нещо подобно — увери го Алберто и си възвърна доброто настроение, след което изчезна в кухнята.

Щом той напусна масата, Мадлин се нахвърли на своя сандвич.

— Умирам от глад — призна тя и отхапа голямо парче.

Не по-малко изгладнял, Джонатан побърза да я последва. Лапаха си вечерята и чарът на ресторанта ги приласкаваше. Беше място извън времето, където игриво се смесваха елементи на ар деко, бляскави хромирани части и мебели по поръчка от „Формика“. На стената, зад бара, висеше серия от снимки с автографи от знаменитости — от Уди Алън до кмета на Ню Йорк, — дошли тук да опитат спагети или аранчини157. В дъното на залата от стар джубокс звучеше „Famous Blue Raincoat“, една от най-хубавите песни на Ленард Коен158 въпреки тъгата в нея и странния текст.

С ъгълчето на окото си Джонатан гледаше как младата англичанка поглъща своя хамбургер.

— Странно, първия път, когато ви видях, бях готов да се обзаложа, че сте вегетарианка, която се задоволява с два листа салата дневно.

— Това е само привидно… — усмихна се тя.

Сега беше след един часа през нощта. Настанили се един срещу друг на седалки, облицовани с изкуствена кожа, те се възползваха от минутите на отдих. Въпреки умората и двамата имаха усещането, че се измъкват от дълбок зимен сън. От няколко часа нов адреналин задвижваше по-бързо кръвта във вените им. Джонатан беше отхвърлил вцепенението и неприязънта, в които беше потънал от две години. Що се отнася до Мадлин, тя беше престанала да вярва, че животецът й без резки обрати я предпазва от нейните демони.

Този споделен момент, малко нереален, беше тяхното „око на циклона“: голямото спокойствие преди завръщането на бурята, която щеше да бъде по-брутална и разрушителна. Те не съжаляваха за своя избор, но също така знаеха, че неизвестността се отваря пред тях: бездната, разпитите, страхът… Какво щеше да стане утре? Накъде ще ги отведе разследването? Щяха ли да изправят чела, или щяха да излязат от авантюрата още по-покрусени?

Портативен апарат започна да вибрира на масата. Те едновременно сведоха очи. Машинално бяха сложили телефоните си един до друг. Търсеха Джонатан, но на екрана светеше името „Рафаел“.

— Мисля, че е за вас — каза той и й подаде джиесема. — Не ви липсва дързост да го включите в моя телефонен указател!

— Съжалявам. Той поиска да му дам вашия номер. Не знае, че съм си върнала моя.

Вибрирането продължи.

— Няма ли да отговорите?

— Не, нямам смелост.

— Слушайте, не е моя работа и не знам какво точно сте му казали, когато сте заминали, но мисля, че не бива да оставяте вашия приятел в неведение…

— Прав сте — не е ваша работа.

Портативният телефон престана да подскача. Джонатан погледна младата жена осъдително.

— Той знае ли, че сте тук?

Тя сви рамене.

— Мисли, че съм в Лондон.

— При приятелката ви Жюлиан, нали?

Тя потвърди.

— Сигурно се е свързал с нея — отгатна Джонатан. — Знае, че не сте там.

— Ще му се обадя утре.

— Утре ли? Ще умре от безпокойство! Ще звъни по летища, по полицейски участъци, по болници…

— Стига сте разигравали кино! Защо не „тревога — отвличане“…

— Нямате ли сърце? Никакво съжаление към бедния човек, който се тревожи!

— Дразните ме! И Рафаел не е „бедният човек“!

— Всички сте еднакви!

— Не мислете, че защото имате проблем за уреждане с жените, аз трябва да плащам сметката!

— Не сте честна с него! Кажете му истината.

— А каква е истината?

— Че вече не го обичате. Че е бил помощно колело във вашия живот, патерица, която…

Тя вдигна ръка, за да го удари, но той хвана дланта й и като по чудо избегна плесницата.

— Съветвам ви да се успокоите.

Стана, облече си палтото, грабна своя телефон и излезе на тротоара, за да изпуши цигара.

Неонът на табелата светеше в нощта. Беше кучешки студ, придружен от ледена вихрушка. Джонатан събра длани, за да запази пламъка от запалката си, но бурята беше толкова силна, че трябваше да направи два неуспешни опита, преди да запали цигарата.

Бясна от гняв, Мадлин напусна мястото си, проправи си път до бара, където си поръча двойно уиски и го удави в ананасов сок. В джубокса дълбокият и дрезгав глас на Ленард Коен беше отстъпил място на китарите и ударните инструменти на „Бийтълс“. „I Need You“159, пееше Джордж Харисън. Беше мелодия тип „60-те години“, лека и наивна, която „третият бийтълс“ беше написал за Пати Бойд по времето на тяхната любов, преди тя да го напусне заради Ерик Клептън.

С коктейл в ръка, Мадлин се върна на масата. Наблюдаваше през прозореца този странен мъж, когото познаваше само от една седмица, но който в последните дни беше окупирал мислите й, като направо я обсебваше. Завит в палтото си, той гледаше към небето. Бледата светлина от уличната лампа му придаваше призрачен вид, в него имаше нещо детинско и меланхолично. Прост чар, лице, което вдъхваше доверие. Излъчването му беше трудно определимо — съдържаше и честност, и чистота, и благородство. На свой ред той се взря в нея и в миг настъпи някаква промяна. Обзета от трепет, тя усети как стомахът й жестоко се свива.

Изпълнена беше с неочаквано чувство, сърцето й туптеше, краката й трепереха, вътрешностите й се преобръщаха.

Изненадата я свари неподготвена. Напълно объркана, тя се запита на какво се дължи възбудата, която я оставяше без опорни точки. Не контролираше вече нищо. Силно развълнувана, неспособна да се бори, не можеше да отдели очи от неговите. Сега лицето му й изглеждаше близко, сякаш винаги го беше познавала.

Джонатан дръпна от цигарата и издуха синьо кълбо дим, което, сковано от нощния студ, дълго не се разпръскваше. Той усети вперения в него поглед на Мадлин от другата страна на стъклото, обърна глава и за първи път очите им се срещнаха истински.

Тази жена… Знаеше, че под нейната твърда и студена коруба се криеше чувствителна и сложна натура. Благодарение на нея се беше измъкнал от вцепенението си. Отново чувстваше невероятната връзка, която ги събираше. През последните дни те бяха предприели бързи стъпки един към друг. Бяха подхранвали зависимост един от друг, прониквайки в най-интимните си тайни, оголвайки ранимите си места, крехкостта си, упорството си, откривайки сили и слабости, които си приличаха.

В продължение на няколко секунди те бяха свързани в съвършено съгласие. Омайване, озарение, инстинкт за живот. Преценявайки пътя и поетите рискове, за да стигнат един до друг, бяха длъжни да признаят, че са станали twin souls160 души близначки, които са се разпознали, след като дълго са вървели, за да намерят общата посока. Сега между тях имаше сигурност, копнеж, алхимия. Примитивно чувство, което водеше началото си от страховете и надеждите в детството. Изумителната увереност, че най-после се намираш срещу онзи, който е способен да запълни твоята празнота, да накара страховете ти да замълчат и да излекува раните от миналото.

Мадлин капитулира и се подчини на новото усещане. Беше опияняващо като скок в бездната без парашут и без ластично въже. Тя отново се замисли за тяхната среща. Нищо нямаше да се случи без сблъсъка на летището. Нищо нямаше да се случи, ако не бяха разменили телефоните си по невнимание. Ако тя беше влязла в ресторанта трийсет секунди по-рано или трийсет секунди по-късно, никога не биха се срещнали. Така е било писано. Странен тласък на съдбата, която е избрала да ги сближи в решителен момент. Ангелски повик, както казваше баба й…

Неподвижен в мрака, Джонатан се остави на течението, разкъсван от вътрешен огън, който изпепеляваше връзките с миналото и рисуваше наброските на бъдещето.

Магията продължи по-малко от минута. Изведнъж очарованието изчезна. Неговият телефон иззвъня в джоба му. Беше Рафаел, който отново опитваше късмета си. Този път Джонатан реши да вдигне. Той се върна в ресторанта, отиде до масата и подаде апарата на Мадлин.

— За вас е.

Жестоко завръщане към реалността.

Двайсет минути по-късно

— Не се вдетинявайте! Както сте облечена, ще се поболеете. Студът ставаше все по-рязък. С пуловер и с кожено яке Мадлин следваше Джонатан по 14-а улица, но упорито отказваше да си сложи палтото, което той й предлагаше.

— Няма да сте толкова горделива утре, като вдигнете 40 градуса температура…

На ъгъла на 6-о авеню, той спря пред супермаркет, за да купи вода, също и кафе, както и голям платнен чувал, пълен с дърва за подпалки.

— Откъде знаете, че има камина?

— Защото, представете си, познавам къщата. Помогнах на Клер да я купи, като станах поръчител.

— Били сте много близки, нали?

— Да, тя ми беше чудесен приятел. Добре, ще си облечете ли палтото, да или не?

— Не, благодаря. Тук е наистина чудесно — възхити се тя, като огледа квартала.

В град, който непрекъснато се променя, Гринидж Вилидж представляваше райско кътче, защитено от модернизацията. Когато Мадлин се появи в Манхатън с Рафаел, те останаха в Мидтаун, посетиха „Таймс Скуеър“, музеите и бутиците около 5-о авеню. Тук тя откриваше Ню Йорк, освободен от небостъргачите. По-пригоден за обитаване Ню Йорк, с елегантните браунстоун с тухлени фасади и с външни каменни стълбища, които напомняха за буржоазните квартали в стария Лондон. Най-вече, противно на правите пътища, които разделяха на зони останалата част на града, Вилидж предлагаше криволичещи улички, които следваха трасето на отколешните пастирски друмища, останки от времето, когато Гринидж беше малко градче от селски тип.

Въпреки студа и късния час баровете и ресторантчетата все още бяха оживени. По оградените с дървета алеи срещнаха бягащи за здраве с кучетата си, докато студентите от Нюйоркския университет празнуваха началото на коледната ваканция, като пееха коледни песни под уличните лампи.

— Това наистина е градът, който никога не спи! — констатира тя.

— Да, легендата не лъже…

Когато стигнаха до „Уошингтън Скуеър“, Джонатан зави по павирана уличка, влизането в която ставаше през портал.

— „Макдугъл Али“ някога е подслонявала конюшните на вилите, които били разположени в съседство с парка — обясняваше той, набирайки кода за отваряне на бариерата. Като че ли това беше последната улица в Манхатън, осветявана от газови лампи.

Вървяха по малката сляпа уличка, дълга стотина метра. Трудно беше да се предположи, че се намираха в Ню Йорк, в началото на XXI в., дотолкова в мястото имаше нещо магическо и извънвременно.

Спряха пред живописна едноетажна къща. Джонатан последва инструкциите на Клер, повдигна теракотеното гърне, разположено в подножието на фасадата, под което портиерката беше оставила връзка ключове.

Той включи осветлението и отоплението, след което подготви съчките за камината. Мадлин се разходи по всички стаи. Къщата беше обзаведена с вкус. Мебелите бяха модерни, но бяха запазени някои първични елементи като стените от червени тухли, откритите греди и странна осигуряваща светлина шахта, която придаваше на дома фееричния му вид.

Младата англичанка прояви любопитство и разгледа снимките, наредени по стените. Клер Лизийо беше красиво момиче, високо и спортен тип. Тя веднага се изпълни с ревност.

— Не ви ли се струва странно, че присъствате на повече от половината фотоси в тази къща?

— Как така? — попита Джонатан и запали кибритена клечка, за да се разгори огънят.

— Навсякъде ви виждам: Клер и Джонатан пред фурната, Клер и Джонатан на рибния пазар, Клер и Джонатан в магазин „Дийн и Делука“, Клер и Джонатан на пазара за биохрани, Клер и Джонатан позират с една или друга знаменитост…

— Тя е моя приятелка. Нормално е да пази приятни спомени.

— Освен баща й вие сте единственият мъж на тези снимки!

— Сцена ли ми правите?

— Какво е това момиче? Любовница ли ви е?

— Не! Колко пъти ще ми поставяте въпроса?

— Била е влюбена във вас, видно е.

— Не знам.

— Аз ви го казвам.

— Това какво променя?

— След раздялата с Франческа сте могли да се сближите с нея. Млада е, красива като звезда, видимо интелигентна…

— Добре, достатъчно.

— Не, обяснете ми.

— Няма нищо за обяснение.

— Искате аз да го направя ли? — предизвика го тя и настъпи напред.

— Не, не искам.

Джонатан се опита да отстъпи, но се беше опрял на камината и огънят вече се разпалваше.

— Все пак ще го направя! Клер Лизийо е съвършена, тя е нежна, мила и сериозна. Би била идеалната майка, ако искате да имате и други деца. Вие я уважавате и цените много, но… как да кажа?… Би било много лесно, прекалено хармонично…

Мадлин се приближи още повече. Сега устните й бяха на няколко сантиметра от устните на Джонатан. Тя продължи:

— Но вие не търсите това в любовта, нали? Необходима ви е страст, битка, завоевание. Накратко, Клер не е жена за вас…

Джонатан се поколеба какво да отговори. Усети дъхът на Мадлин да се смесва с неговия дъх. Тя доведе провокацията докрай:

— Ами аз? Дали съм жена за вас?

Той прилепи тялото си до нейното и я целуна.

Джонатан не беше се любил, откакто скъса с Франческа. Така че несръчно свали якето на младата жена и я освободи от пуловера. Тя разкопча ризата му и го ухапа по врата. Той се отдръпна, за да може по-добре да гали лицето й и да вкусва устните й. Тя имаше свеж и разпръскващ се наоколо аромат на цитруси, на мента и на лавандула.

Нежното и стройно тяло на Мадлин се обви около него и двамата паднаха на канапето. Бедрата им се притискаха. Телата им се вплетоха, за да оформят скулптура в движение, в извивки и във вдлъбнатини, която се диплеше на приглушената лунна светлина.

Косите им, миризмите им, кожите им, устните им се смесваха. С очи, впити в лицето на другия, те се отдадоха на върховното удоволствие.

Навън животът продължаваше — в града, който никога не спи.

26 Момичето с очи на Модиляни

В това време в „Джулиард“162, най-престижното артистично училище в Ню Йорк

— Получих съобщение от Люк! — възкликна Лорелай, отвори вратата на банята и тикна своя портативен телефон пред очите на съквартирантката си.

С глава, наведена над умивалника, с четка за зъби в ръка, Алис попита:

— Кво иска?

— Моля?

Девойката си изплакна устата и изрече ясно:

— Какво иска от теб?

— Кани ме на вечеря утре вечер в „Кафе Люксембург“!

— Късметлийка си! Не ти ли се струва, че той прилича на Райън Рейнолдс163?

— Във всеки случай има хубаво малко дупе! — рече през смях Лорелай и затвори вратата.

Останала сама, Алис се погледна в огледалото и почисти грима си с мокра кърпичка. Видя отражението на красиво момиче на седемнайсет години, с фино лице, обградено с руси коси. Имаше голямо открито чело, упорита уста и високи скули. Синьо-зелените й очи контрастираха с порцелановия й тен. Тук, в училището, заради физиката и името й всички смятаха, че е от полски произход. Наричаше се Алис Ковалски. Или поне така беше записано в личната й карта…

Тя завърши тоалета си, след това още няколко секунди се заигра с образа си в огледалото, забавляваше се, като бързо сменяше физиономии. Както при упражненията, които провеждаха в часовете по драматично изкуство, се начумери, погледна срамежливо, а после и провокиращо.

После отиде при Лорелай в голямата стая, която си поделяха. Възбудена от близката среща, младата афроамериканска певица беше пуснала Лейди Гага много силно и пробваше пред голямото огледало различни тоалети: черна рокля и яке от туид, за да наподобява героинята от сериала „Клюкарката“, свободно падаща вталена рокля, малко тип джипси, джинси „Хлое“ и цветни обувки ала Камерън Диас…

— Капнала съм от умора — призна Алис и се мушна под завивката.

— Нормално е. Тази вечер ти беше кралицата на бала!

Красивото сопрано намекваше за спектакъла в края на годината, който играеха учениците от тяхната секция: представление на „Уестсайдска история“, Алис изпълняваше ролята на Мария.

— Наистина ли смяташ, че бях добра?

— Беше ослепителна! Толкова надарена си за театър, колкото и за цигулката.

Поруменяла, Алис й поблагодари. В продължение на петнайсетина минути двете девойки не спираха да мелят, припомняха си как е минала вечерта.

— По дяволите, забравих си чантата в гардероба на аудиторията! — усети се внезапно Алис.

— Няма страшно, ще си я вземеш утре.

— Проблемът е, че там са ми лекарствата.

— Тези, които пиеш срещу отхвърлянето на трансплантирания орган ли?

— Най-вече хапчетата срещу високо кръвно — уточни тя и седна на леглото.

Объркана, помисли няколко секунди, после рече:

— Отивам! — отсече и скочи.

Нахлузи долнище на анцуг направо върху нощницата и отвори гардероба, за да си намери пуловер.

По инстинкт, избра наредения най-горе на рафта: памучен суичър в розово и сиво, украсен с емблемата на „Манчестър Юнайтед“. Единствената дреха от предишния й живот.

Обу чифт платнени кецове, без да се грижи да им завързва връзките.

— Ще мина и покрай автомата за закуски — реши тя. — Яде ми се „Орео“ и ми се пие ягодово мляко.

— Ще ми вземеш ли опаковка вафли? — запита съквартирантката й?

— Добре. Доскоро.

Алис излезе от стаята. В коридора атмосферата беше отпускарска. В навечерието на ваканцията цареше празнично настроение. Университетското общежитие приютяваше повече от триста възпитаници на дванайсетте последни етажа на „Линкълн Център“: бъдещи танцьори, актьори и музиканти от петдесетина различни националности! Макар че беше близо два часът през нощта, учениците се нижеха от стая в стая. Мнозина си приготвяха куфарите, за да заминат на сутринта и да прекарат Коледа със семействата си.

Алис излезе в хола и повика асансьора. Докато чакаше, погледна през прозореца светлините на сградите, които се отразяваха в реката. Тя беше все още в еуфория от спектакъла и направи танцова стъпка. Повече от когато и да било в края на тази година изпитваше признателност към живота. Какво щеше да стане с нея, ако беше останала в Манчестър? Дали въобще щеше да е жива до този момент? Вероятно не. Тук, в Манхатън, беше разцъфтяла и въпреки последиците от сърдечната трансплантация живееше като на облак. Тя, момиченцето от Чийтъм Бридж, тази вечер бе изпълнила главната роля в спектакъл на най-престижното артистично училище в Ню Йорк!

Изведнъж през гърба й премина тръпка и тя скри ръце в джобовете на суичъра си. Старата розова дреха съживи спомените и образите от отколешния й живот като вихрушка преминаха през главата й: майка й, кварталът, училището, мизерията, порутените сгради, дъждът, страшната самота и страхът, който никога не я напускаше. Днес тя често спеше неспокойно, но не съжаляваше за решението си. И никога нямаше да съжалява за него.

Тук, в „Джулиард“, всички бяха луди за изкуство и култура. Хората бяха отворени за идеи, толерантни, оригинални и стимулиращи. Животът беше лесен и условията благоприятни за работа: ако искаше, можеше да репетира с цигулката през нощта в звукоизолираните зали, разположени на всеки етаж. Училището разполагаше с немалко аудитории и сцени, с клиника за физиотерапия и с фитнес център…

Когато най-после асансьорът пристигна, Алис натисна бутона за дванайсетия етаж, където се намираше голямата обща зала. Мястото беше оживено: няколко ученици гледаха концерт на гигантски екран, други играеха билярд, имаше и такива, които, седнали в общата кухня, си хапваха палачинки, купени от пекарната „Магнолия“.

— Нямам късмет! — съжали тя, констатирайки, че автоматите за закуски са опоскани.

— Какво не е наред, мила госпожице? — попита един от нощните пазачи.

— Запасите от любимите ми бисквити са изчерпани.

Доста хора денонощно наблюдаваха сградата. В „Джулиард“ не се шегуваха със сигурността: училището даваше приют на деца на дипломати, на короновани глави и дори на дъщерята на един действащ президент.

Преди да се върне към асансьора, Алис купи пакет вафли за Лорелай, както и своята напитка. Този път слезе на по-долните етажи, където се намираха концертните зали. На десетия етаж, когато вратата се отвори, Алис забеляза огромен тъмен силует, който я чакаше. Мъж със скрито под качулка лице насочи пистолет към нея. Тя отстъпи, извика приглушено, но той се приближи и стреля.

27 Пленница

Двете жила на електрошоковото оръжие „Тейсър“ удариха Алис в долната част на корема, а електрическата мълния я порази. Парализирана, девойката се строполи на земята с пресечен дъх, с вкаменени крака и с блокирана нервна система.

Нападателят мигновено се наведе над нея. Хвана я за гърлото и брутално натика кърпа в устата й, преди да я завърже с дълъг памучен шал. Вратите на асансьора се затвориха. Той натисна бутон, за да стигне до подземието и докато слизаха надолу, държеше Алис легнала на земята. Преди тя да дойде в съзнание, той я обърна по корем, завърза ръцете й и глезените с две найлонови въжета, които стегна максимално.

За няколко секунди се озоваха на паркинга. Мъжът, все така скрит под качулката, вдигна Алис като чувал и я метна на рамото си. Още блуждаеща, тя вяло се опита да се противи, но колкото повече мърдаше, толкова типът затягаше прегръдката си. Ръцете му бяха могъщи като здрави челюсти, способни да й смелят костите. Как беше успял той да се справи с толкова сложна система за сигурност? Как беше разбрал, че Алис ще вземе асансьора точно в този миг?

В полумрака те прекосиха паркинга до виненочервен пикап додж. С чудовищната си решетка на радиатора, с потъмнените стъкла на прозорците, с алените хромирани части и с двойните задни гуми машината имаше ужасяващ вид. Мъжът запрати Алис на задната седалка, отделена от шофьора с плексигласова преграда, каквито има в такситата. Той се настани на волана и напусна паркинга, без да бъде притесняван, благодарение на електромагнитна идентификационна карта.

Когато излезе навън, непознатият си свали качулката и даде възможност на Алис да съзре лицето му в централното огледало за обратно виждане. Беше мъж с късо подстригани коси, с безжизнени очи и с големи повехнали бузи на червени петна. Никога досега тя не го беше срещала. Камионетката се включи в движението в посока към Бродуей и зави по „Кълъмбъс Авеню“.

С разтреперани колене и с тревожно биещо сърце Алис започна малко по малко да изплува от кататоничното състояние, в което я бяха потопили електрическите импулси на оръжието. Обзета от паника, тя се опита все пак да види през прозореца по какъв път минаваше нейният похитител. Докато се намираха в „туристическите“ квартали, момичето продължи да храни надежда. С крака пробва да нанесе удар по стъклото, но връзката, която стягаше глезените й, не позволяваше каквото и да било движение. Беше ужасена и не можеше да диша заради парцала, тикнат в устата й. Направи опит да освободи ръцете си, но найлоновото въже болезнено се впиваше в китките й.

Колата слезе по 9-о авеню до 42-ра улица. Сега се намираха близо до „Хеле Кичън“165. Алис се опита да разсъждава трезво:

Успокой се! Дишай през носа! Запази хладнокръвие!

Нямаше да умре. Поне не веднага. Ако искаше да я убие, мъжът можеше да го направи досега. Вероятно нямаше намерение и да я изнасили. Перверзник, който иска да изпита сладката тръпка, не би се подложил на толкова много рискове, прониквайки в така строго охранявана сграда като „Джулиард“.

Кой в такъв случай беше този мъж? Беше сторил нещо знаменателно: внимаваше да не я уцели в гърдите, предпочете да насочи оръжието към корема й.

Знае, че ми е извършена трансплантация и че електрическият заряд, изстрелян близо до сърцето ми може да ме убие…

Без да бъде наясно с мотивите на нападателя, Алис беше разбрала, че тази вечер миналото й я застигаше.

Мъжът караше внимателно плътно вдясно, стараеше се да не надвишава разрешената скорост, за да избегне полицейския контрол. Той стигна до западния край на града и слезе на юг, следвайки течението на реката. Пътуваха по-малко от петнайсет минути, когато пикапът се вмъкна в тунела „Бруклин Батери“166.

Лош знак, напускаме Манхатън…

Бяха отминали пункта за плащане на пътна такса, когато телефонът на непознатия нададе вой. Той вдигна след първото позвъняване благодарение на хендсфри, включено към усилвател. Това даде възможност на Алис да чуе по-голямата част от разговора.

— Е, Юри? — запита гласът.

— Аз пътувам. Всичко се разви, както беше предвидено — обяви той със силен руски акцент.

— Нали не си я наранил?

— Следвам инструкциите.

— Добре. Знаеш ли какво остава да свършиш?

— Да — отговори руснакът.

— Не забравяй да я претърсиш и се освободи от пикапа.

— Разбрано.

Гласът по телефона… Беше на… Не, това е невъзможно…

Сега всичко се изясняваше. Сърцето на Алис биеше още по-силно, тъй като тя разбра, че опасността беше далеч по-голяма, отколкото предполагаше.

Обзе я от паника, парцалът в устата й отново започна да я задушава. Помъчи се да диша бавно. Непременно трябваше да се опита да стори нещо.

Моят джиесем!

Като се стараеше да не привлича внимание, Алис се изви, за да измъкне телефона от задния джоб на горната си дреха. За жалост, завързаните й китки правеха всяко движение трудно, особено под почти неотлъчното наблюдение на Юри, който хвърляше погледи в огледалото за обратно виждане. Все пак тя прояви упоритост и постоянство, успя да извади апарата и да го включи. На сляпо избра първите две цифри от 911, когато доджът внезапно спря. Телефонът се изплъзна от ръцете на Алис и падна под седалката.

— Гандон167! — руснакът изпсува моториста, който беше минал на червено.

Опакована като салам, Алис не можеше да направи нищо: телефонът беше далеч от нея.

Пътуваха още петнайсетина минути, движеха се на юг в нощта. Къде отиваха? Тя беше сигурна, че вече са напуснали Бруклин, когато забеляза табелата на „Мърмейд Авеню“, една от основните артерии на Кони Айлънд.

Обзе я луда надежда, когато срещнаха полицейска кола, която патрулираше по „Сърф Авеню“, но двете ченгета паркираха пред закусвалнята „Натан’с Феймъс“168, за да си купят хот-дог. От тях не можеше да очаква спасение.

Руснакът зави в тъмна глуха уличка и загаси фаровете. Наоколо нямаше други коли. Той продължи до порутена сграда и спря.

След като се убеди, че мястото е пусто, Юри отвори една от задните врати на доджа, за да извади девойката.

С нож преряза въжетата на глезените й.

— Давай напред!

Алис чу шума на вълните и усети, че соленият въздух бръсне лицето й. Намираха се посред злокобна и пустинна зона, близо до Атлантическия океан. Над полуострова тегнеше мъртвешка атмосфера, бяха далеч от небостъргачите на Манхатън и оживлението на модерния Бруклин. В началото на XX в. Кони Айлънд приютяваше огромен панаирджийски празник. Атракциите, прочути с оригиналността си, привличаха милиони туристи, дошли от четирите краища на Съединените щати. Манежите вибрираха в ритмите на шумната музика и на кипежа. Голямото виенско колело беше най-високото в страната, влакчето, което се спускаше надолу и се изкачваше нагоре — най-бързото, атракциите на ужаса — най-страховитите, а „Фрийк Шоу“ представяше най-безформените чудовища. Закачен с кабел, човек дори можеше да скочи с парашут от височината на гигантска кула.

Но тази славна епоха беше далече. В студената декемврийска нощ мястото не беше запазило нищо от някогашните си блясък и магия. От началото на 60-те години беше започнал упадъкът му. Нямаше как да се съпротивлява на отварянето на „Дисниленд“ и на други по-модерни тематични паркове. Днес зоната представляваше върволица от празни пространства, от оградени с телена мрежа паркинги, от повехнали високи кули за обитаване. Само няколко манежа продължаваха да действат през летните месеци. През останалата част от годината атракциите създаваха впечатление, че се разлагат, проядени от ръжда и нечистотия.

— Опиташ ли се да избягаш, ще те заколя като агне — предупреди Юри и опря острието на камата си до врата на Алис.

Поведе я по кален терен, опасан с висока, надраскана с графити дървена ограда, вътре тичаше глутница отвързани кучета. Германски догове с жълт косъм, чиито безумни очи светеха зловещо в нощта. Мършавостта им издаваше очевидна липса на храна, която те компенсираха с агресия и с див лай. Дори Юри се затрудни да накара своите зверове да замълчат. Той бързо отведе Алис до изоставен склад и я принуди да слезе надолу по метално стълбище, което водеше до тесен тунел. Ледена струя въздух нахлу заедно с тях в ограниченото пространство. Пътят беше толкова тъмен, че се наложи руснакът да запали ръчен фенер. Всевъзможни тръби и канализации минаваха през сутерена. Стари машинарии и вехти електромери бяха натрупани по трасето. На стената беше закачена дървена табела, представяща десетки чудовища, тя обещаваше „НАЙ-СТРАШНОТО ШОУ В ГРАДА“: реклама за влакчето на ужасите, което се движеше в парка преди петдесет години. Несъмнено се намираха в машинната зала на някогашен манеж.

Светлината беше слаба. Сенките им танцуваха по стената. В края на сутерена те смутиха спокойствието на група едри плъхове, които, обзети от паника, започнаха да квичат и се разбягаха на всички страни. Сълзи течаха по бузите на Алис. Тя инстинктивно отстъпи назад, но Юри отново я заплаши с острието, за да я принуди да тръгне по спираловидна платформа, която водеше към дълбините на склада. Там отминаха десетина железни врати, които бяха разположени в задънен коридор. Прекосявайки мрачините, Алис трепереше от страх, а буца тежеше в стомаха й.

В края на коридора пристигнаха пред метален правоъгълник. Юри извади връзка ключове от джоба си и отвори вратата към ада.

Вътре цареше полярен студ. Беше тъмно като в рог. Юри приближи фенерчето, за да запали осветлението. Прашна неонова лампа разпръскваше призрачно сияние, а от мрака изникна стаичка със стени с остъргана мазилка. Разнасяше се миризма на мухъл и на влага. Укрепено с метални ръждясали колони, мазето имаше нисък таван, който би породил у когото и да било чувство на клаустрофобия. Мястото беше колкото нехигиенично, толкова и спартанско: отдясно — гнусна тоалетна чиния и малка замърсена мивка; отляво — стоманено походно легло.

Без да я щади, руснакът изблъска Алис в тясната стаичка. Тя падна на шуплестия под, където капещата вода правеше повърхността хлъзгава и отблъскваща.

Въпреки че беше с вързани ръце, Алис успя да стане и с всички сили отпра гневен ритник в чатала на своя мъчител.

— Сволочь169! — извика насилникът и понесе удара стоически.

Беше необходима повече мощ, за да бъде той свален на земята. Преди Алис да намери сили за нов удар, мъжът се нахвърли върху нея, блъсна я с коляно в опашната кост и я простря долу, като същевременно едва не й изкълчи раменната става.

Алис започна да се дави. Минаха няколко секунди, след това тя чу щракване и се озова заклещена с белезници към дебела канализационна тръба, която минаваше покрай стената.

Юри осъзна, че кърпата я души, и я освободи от парчето плат. Обляна в сълзи, девойката дълго кашля, преди да си поеме отново дъх и жадно да вдиша разредения въздух.

Юри си беше възвърнал самоувереността и се наслаждаваше, като гледаше страданията на жертвата.

— Опитай се пак да ме удариш! — подигра й се той.

Алис изрева. Викът беше нейното последно оръжие. Тя осъзнаваше, че на тази дълбочина и поради изолираността на мястото никой нямаше да я чуе, но вложи цялата енергия на отчаянието си и разкъса мълчанието на нощта.

Руснакът страшно се кефеше. Всичко го възбуждаше: страхът на момичето, теснотата и мрачността на мястото, усещането за надмощие, което напираше в него. Но той успя да потисне желанието си. Бяха му наредили да не изнасилва хлапето през първите три дни. После можеше да прави каквото искаше…

Сега Алис си дереше гърлото, но скоро замени виковете със сълзи. Юри реши, че достатъчно се е забавлявал. Бръкна в джоба си и извади дебело руло изолирбанд, с което си послужи, за да овърже девойката. За по-сигурно отново й омота глезените и я остави на съдбата й, като затвори металната врата след себе си.

Мина по обратния път, покрай мазетата, по ледения тунел, качи се по стоманената стълба. Стигна на повърхността и загледа глутницата кучета, които нарочно държеше гладни, за да се предпази от евентуалните любопитковци. Сега, за да заличи следите, трябваше да се освободи от доджа. Можеше да го запали на някой пустинен терен, но беше опасно, защото имаше вероятност патрул от ченгета да го надуши. По-простото решение беше да го остави някъде в Куинс. С двайсетинчовите джанти и бронята на танк той бе идеалната гангстерска джаджа. Луксозна играчка, която интересува крадците. Особено ако някой остави ключовете на таблото…

Доволен от взетото решение, той излезе на уличката, където беше паркирал, и установи, че…

… колата я нямаше!

Огледа се наоколо. Пустинно празно. Нададе ухо. Чуваха се само шумът на вълните и вятърът, който метеше по манежите.

Юри дълго остана неподвижен, смаян от бързината, с която бяха задигнали колата. Трябваше ли да изпитва безпокойство, или да се радва? Най-вече: налагаше ли се да предупреди шефа си? Реши да не казва нищо. Бяха поискали от него да направи така, че машината да изчезне и ето че пикапа го нямаше. Това е всичко.

Най-важното беше, че е хванал момичето…

28 Франческа

Гринидж Вилидж

5 часът през нощта

Джонатан се събуди внезапно с глава върху рамото на Мадлин. Въпреки че се ококори така неочаквано, се чувстваше учудващо добре. Къщата се беше затоплила. Отвън напираше шумът на вятъра и се усещаше сърцебиенето на града. Той погледна часовника, но още малко остана така, прилепен до нежното и топло тяло. След това си наложи и тихо се отстрани от горещата топка на своята зараждаща се любов.

Навлече пуловер и джинси, после затвори вратата на стаята и слезе в салона. От джоба на палтото си извади фотокопието, което Мадлин му беше дала вечерта: електронната поща, открадната от компютъра на Жорж.

Джонатан се настани зад дъбовото бюро, на което се намираше компютърът. Вероятно Клер беше свикнала да преотстъпва жилището си на приятели: специална лепенка на екрана сочеше паролата, която даваше достъп до системата за „гости“. Джонатан влезе в интернет и отново прочете имейла. Значи Франческа не му беше изневерила с Жорж… Още не можеше да повярва. Защо в такъв случай бе подготвила този гнусен сценарий? Заради каква своя тайна?

Прочете писмото за трети път и особено го впечатли изречението: „Мислех, че си разбрал всичко, като си прочел пресата.“ За какво намекваше Франческа? Имейлът беше от месец юни. Мадлин сподели с него, че беше преровила статиите във вестниците от предходните месеци, търсейки имената на Франческа и на Жорж, но не е намерила нищо.

Той се прозина, стана, за да приготви кафе и започна на свой ред да пресява архивите на пресата. Несъмнено, обяснението на мистерията беше някъде тук. След един час, попадна на странна статия в „Дейли Нюс“:

Джонатан не можеше да повярва на очите си. Лойд Уорнър беше мъртъв от две години и той научаваше това едва сега! Лойд Уорнър, финансовият директор на „Уин Ентъртейнмънт“… Човекът, който изключително помогна за сгромолясването му, след като отказа да разсрочи дълга на групата „Император“. За миг споменът за мрачните часове изникна на повърхността: порочният кръг на задлъжняването, фалитът на фирмата, финансовите трудности, с които се беше сблъскала Франческа, за да се бори срещу поемането на контрола от Уорнър и неговите лешояди, техните бивши съдружници, които се бяха превърнали в грабители.

Дали за тази статия намеква бившата му съпруга в имейла до Жорж? Имала ли е тя някакво участие в смъртта на Лойд Уорнър? Но с каква цел, след като този акт по никакъв начин не предотврати фалита на бизнеса им?

Смутен от откритието си, Джонатан набързо разпечата статията от вестника и надраска върху висящата на стената плоча няколко думи, предназначени за Мадлин. След това облече палтото си и грабна ключовете от колата.

Още при пристигането си Джонатан разпозна светлозелената смарт на Клер, паркирана в частната сляпа уличка. Той подкара малкия автомобил и се заслуша в информационна станция на радиото, която съобщаваше:

Нямаше настроение да се занимава с изреждането на световните нещастия. Затвори авторадиото и пое по „Гроув Стрийт“. В този ранен утринен час движението беше рехаво. 7-о авеню, „Варик“, след това по „Канал Стрийт“… Преоткриваше нюйоркската география, преминаваше по трасе, по което беше се движил стотици пъти, когато живееше тук.

Сред потока от жълти таксита забеляза черно ферари в огледалото за обратно виждане. Дори когато имаше пари, никога не беше изпитвал страст към коли, но тази беше различна. Неговият баща му беше подарил модел в умален вид, когато беше дете: „250 GT Калифорния Спайдър“ с късо шаси. Един от най-редките и най-красивите автомобили в историята, произведен само в няколко десетки екземпляра в началото на 60-те години на XX век. Едва успя да обърне глава, когато кабриолетът излезе от колоната вдясно, рязко увеличи скоростта и изчезна в посока към Сохо171.

Тоя е болен…

„Трибека“ беше един от най-скъпите квартали в Манхатън. Тук Джонатан никога не се беше чувствал особено удобно, тъй като намираше мястото лишено от очарование и от хармония.

Той паркира на първото свободно място в близост до дома, в който живееше бившата му жена. „Екселсиор“, внушително здание на петнайсет етажа, построено през 20-те години на XX век. Предприемачите бяха завзели тази стара сграда ар деко, за да я обновят и да я превърнат във високотехнологичен дом, предназначен за клиентела от мултимилионери.

— Здравей, Еди! — поздрави той, влизайки.

Спретнат в кафява униформа със златни лампази, портиерът загуби няколко секунди, докато го познае.

— Господин Лампрьор! Каква изненада… — каза той и си оправи фуражката.

— Бих искал да видя Франческа. Моля ви, предупредете я, че съм във фоайето?

— Ама, още е много рано…

— Настоявам, Еди, изключително е важно.

— Ще потърся госпожата направо на телефона й.

Импозантен физически като Би Би Кинг172, Еди Брок беше, в пълния смисъл на думата „ключовата фигура“ на сградата, той знаеше тайните на всички обитатели: кавги, изневери, малтретиране, проблеми с наркотици… В зависимост от това дали поддържате добри или лоши отношения с него, животът ви може да бъде значително улеснен или да се превърне в ад.

— Добре, господине, тя ви чака.

Джонатан благодари на портиера със знак с глава и повика един от асансьорите, намиращи се в дъното на фоайето. Набра кода, който даваше възможност кабината да го качи направо в апартамента на бившата му съпруга, и вратите се отвориха във вестибюла на мезонета от стъкло, който заемаше двата последни етажа на сградата.

Джонатан отиде до салона, огромна стая с настилка от плочи от вулканични скали и със съвременна мебелировка от светло дърво и от орех. Всичко беше грижливо проектирано и ненатрупано. В две дълги високотехнологични камини, вградени в металическа издатина, весело горяха немирни пламъци, а огромните френски прозорци, гледащи към Хъдсън, хармонично отвеждаха окото от интериора към терасата. Денят се разпукваше, така че светлината беше феерична, смесица от розово, пурпурно и сиво-бяло.

Макар да беше живял тук две години, сега Джонатан се чувстваше като чужденец. Вътрешната градина, терасата от четиристотин квадратни метра, страхотната панорама, портиерските денонощни услуги, персоналът на дома, басейнът с топла вода, дълъг двайсет метра, спортната зала, сауната… По времето, когато беше „Император“, целият този лукс му се струваше нормален. Днес имаше усещането, че някога е изпитвал лудостта на манията за величие, възприемаше се като обикновен смъртен, дошъл да посети боговете на Олимп.

Франческа излезе от стаята на втория етаж и задъхано запита:

— Какво се е случило с Чарли?

— Чарли е много добре. Остана в Сан Франциско с брат ти.

Успокоена, тя слезе по стъклената стълба, която създаваше впечатлението, че жената се рее във въздуха.

Поради ранния час вероятно набързо беше намъкнала черните си джинси и бежовия пуловер от кашмир с V-образна яка. Въпреки всичко изглеждаше безупречно. Имаше надменния вид и поведение, характерни за хора, принадлежащи към семейства, които от няколко поколения живеят в богатство. Парите й всъщност бяха „given, not earned“173. Може би и това обстоятелство ги беше разделило. Той, напротив, сам беше спечелил капитала си… преди да го изгуби.

— Ти го уби, нали? — попита и й подаде листа, върху който беше отпечатана статията за смъртта на Лойд Уорнър.

Тя не наведе очи, за да прочете написаното. Не попита за какво говори той. Остана неподвижна няколко секунди, после се настани на канапето и се зави с карирано шотландско наметало.

— Кой ти каза? Този глупак Жорж ли? Не… навярно не…

— Как се случи?

Тя затвори очи и позволи на спомените да нахлуят.

— Беше в края на декември точно преди две години — започна. — Сутринта ти ме изпрати до летището и аз ти казах, че летя за Лондон, за да посетя един от нашите ресторанти. Беше лъжа. Предната седмица научих, че Лойд Уорнър ще отиде на Бахамските острови в Насау, за да сключи договор за едно от техните казина. Реших също да отида там, за да го убедя да приеме разсрочването на нашия дълг. Когато пристигнах, му оставих съобщение в хотела, молех го да се срещнем на Кълъмбъс. По онова време ти не подозираше дълбоката бездна, в която бяхме изпаднали. Ресторантите ни се разрастваха, но икономическата и финансовата криза възпря възхода ни. Исках „Уин Ентъртейнмънт“ да ни предостави време, за да се издължим, но нямаше начин да говоря с него насаме в Ню Йорк.

— Той дойде ли да се види с теб?

— Да. Вечеряхме заедно. Опитах се да го убедя да не бърза толкова с изплащането на вноските, но той не ме слушаше. Цяла вечер безсрамно ме сваляше, та се принудих да напусна масата преди десерта.

Камериерка влезе в салона, носеше табла с чайник и две чаши. Франческа изчака тя да излезе и продължи:

— Мислех си, че е заминал, но Лойд Уорнър дойде в стаята ми, за да ми предложи сделка. Беше съгласен да направи усилие относно нашето задължение, но при условие…

— … че спиш с него.

Тя потвърди:

— Когато го изпратих по дяволите, той затвори вратата и се нахвърли върху мен. Беше пил повече от разумното, вероятно беше смъркал и немалко кокаин. Развиках се, но в хотела шумно празнуваха сватбари. Отбранявайки се, грабнах една статуя от масичката до леглото — имитация на бронзова фигура от Джакомети174. Много силно го ударих по главата. Падна. Мислех, че е в безсъзнание, но беше мъртъв.

Смаян, Джонатан седна на най-близкия до Франческа фотьойл. Бледа и увита в наметалото, тя изглеждаше съвсем спокойна. Джонатан не можеше да осъзнае дали чувства облекчение, или е обзет от лудешки гняв. Две години мистерия бяха намерили разрешение в няколко изречени фрази. Две години, в които не можеше да се довери никому, тъй като не беше усетил, че жена му има намерение да му изневери… а тя всъщност никога не го беше предавала.

— Защо не повика полиция?

— Мислиш ли, че щяха да повярват в моята история за право на защита? С дълговете, които ни тежаха? С бележката, която му изпратих да дойде да ме види?

— Какво стори с тялото?

— Слязох веднага при наколното жилище, където сме живели ние двамата. Бях решила да използвам корабчето, което хотелът предоставя на разположение на клиентите. Спомняш ли си, един малък „Хакер Крафт“ от махагоново дърво? Прекарах го до понтонния мост и завлякох тялото в кабината. Беше непрогледен мрак. Помолих се да не срещна брегова охрана и хвърлих трупа на този… мръсник на двайсетина мили от брега. Преди това съобразих и му прибрах портфейла и портативния телефон.

— В хотела никой ли не забеляза, че си взела корабчето?

— Не, сватбата мобилизираше цялото внимание на персонала. Смяташ ли, че съм ужасна?

Объркан, Джонатан обърна глава, за да избегне погледа на Франческа. Твърдо решена да стигне докрай, тя продължи:

— Бях в паника. Ако се разбереше за изчезването на Уорнър на Бахамите, щяха бързо да стигнат до мен. Десетки хора ни видяха да вечеряме заедно в ресторанта. Единственият ми шанс беше да не намерят тялото веднага — за тази цел привързах трупа към чугунен слитък, който се използва за баласт, открих го на борда — и всички да решат, че Уорнър се е завърнал в Съединените щати. Като прегледах имейлите в телефона му, попаднах на покана да се регистрира за обратния полет. Свързах се със сайта на въздушната компания и направих необходимото. Беше добре измислено, но трябваше й някой физически да заеме мястото на Лойд. Тогава се сетих за Жорж заради смътната му прилика с Уорнър.

— Жорж ти послужи за алиби ли?

— Да. Като прокарам идеята, че е мой любовник, можех да оправдая присъствието си на Бахамите и да твърдя, че той е бил с мен в хотела. Затова и възложих снимките на местния папарак. При обратния полет той пътува с личните документи на Лойд. Помолих го, когато пристигне в Ню Йорк, да направи покупки с кредитната карта, която намерих в сакото на Уорнър. Няколко дни по-късно, когато беше обявено изчезването на Уорнър, ченгетата бяха убедени, че той се е върнал в Манхатън. Никой нямаше намерение да го дири на Бахамите, докато не намериха тялото му шест месеца по-късно.

— Докъде е стигнало следствието днес?

Без да се докосва до чая си, Франческа взе пакета „Дънхил“, оставен на ниската масичка, и запали цигара.

— Не зная. Според мен са замразили досието. Във всеки случай, никой никога не ме е разпитвал, тъй като аз вечерях не с него, а с Жорж.

Дълго овладяваният гняв на Джонатан изведнъж избухна:

— Защо не повика мен, твоя съпруг? Толкова ли малко доверие ми имаше? Да не ми кажеш за пътуването, не е болка за умиране, но да скриеш убийството!

— За да ви опазя, теб и Чарли! Точно за да не те правя съучастник в убийство! За да не идем в затвора и двамата! Имаше девет възможности от десет планът ми да се провали. Размисли: кой щеше да отгледа нашето дете, ако ни бяха заловили?

Джонатан прие аргумента. Той беше съгласен с нея, една част от него се отнасяше с възхищение към хладнокръвието, желязната логика и висшата интелигентност, благодарение на които Франческа беше успяла да се спаси и да защити семейството си. Би ли бил той способен да осъществи подобен сценарий? Вероятно не. Сигурно щеше да се държи като виновен. Щеше да се поддаде на силните страсти и да се огъне…

Внезапно усещането за абсурд и за хаос, в което го беше тласнала раздялата между тях, изчезна. Случилото се имаше смисъл. Но в същия момент Джонатан осъзна, че сега гледаше Фраческа като чужд човек. Вече нямаше порив към нея, нито някакво чувство, сякаш от този момент нататък невидима бариера ги разделяше окончателно.

29 Ангел в ада

Складът в Кони Айлънд

5 часът сутринта

Влажно и студено, мрачното мазе миришеше на гнило.

С щракнати в белезници ръце, със завързани с найлоново въже крака, Алис напрегна всичките си сили, за да се опита да изтръгне тръбата. Но канализацията беше солидна и девойката се строполи на мокрия под.

Отчаяно ридание разкъса гърлото й, но остана заглушено заради скоча.

Не плачи!

Тялото й се тресеше. Студът изгаряше крайниците й, хапеше кожата, проникваше направо в костите. Белезниците от стомана нараняваха плътта на китките й, причиняваха жестока болка, която парализираше пръстите й.

Мисли…

Но студът и стресът правеха концентрацията почти невъзможна. Чувство на ужас и на безсилие притискаше гръдта й. Чу се скимтене иззад умивалника. Алис вдигна глава и забеляза муцуната на плъх, голям колкото котка. Отново направи опит да извика. Не по-малко уплашено от нея, животното се стрелна покрай отсрещната стена и се скри под походното легло.

Остани спокойна…

Тя преглътна сълзите си, опита се да отвори челюсти, но изолирбандът я задушаваше, здраво притискаше устата й. Все пак успя да плъзне език под превръзката и с предните си зъби прегриза единия край на лентата, така че освободи долната си устна. Няколко пъти жадно пое замърсения въздух. Сега дишаше по-лесно, но въпреки ниската температура усети, че пулсът й се учестяваше.

Моите лекарства!

Внезапно осъзна, че нямаше възможност да следва предписаните й процедури. Откакто беше подложена на сърдечна трансплантация, чантата й се беше превърнала в истинска аптека. Живееше почти нормално, при условие че приемаше стриктно специално подготвения медикаментозен коктейл: естествено, хапчета срещу отхвърляне на органа, но най-вече лекарства срещу високо кръвно и срещу нарушаване на ритъма.

Лекарят й често я предупреждаваше: ако не взема редовно илачите, има опасност да получи тежко увреждане на бъбреците в разстояние на няколко дни, дори на няколко часа! Процесът може да се отключи всеки момент, особено в случай на обезводняване.

Гърлото й обаче беше сухо и раздразнено. Трябваше да пие вода, за да предотврати възможността капацитетът за всмукване на бъбреците й да намалее. На четири крака, с все така оковани ръце, тя успя да се придвижи по тръбата до мивката, но кранчето се намираше много високо. Обзета от нов порив, напрегна мускули и с неподозирана сила отново се опита да изтръгне тръбата. Наложи се много бързо да отстъпи: при всеки тласък стегнатите челюсти на белезниците се впиваха в кожата и до кръв. Отказа се от битката и се свлече надолу по стената. Легнала на пода, тя имаше чувството, че е завързано животно, подчинено на волята на господаря си. Безпомощна, се реши да лочи застоялата вода, която капеше от тавана.

В противоположния ъгъл на стаята плъхът я гледаше.

„Трибека“

8 часът сутринта

Слънцето беше изгряло в кристалното небе.

Под въздействие на шока от разкритията на Франческа Джонатан излезе от „Екселсиор“ леко замаян. Придвижи се по тротоара до колата на Клер. Застана зад волана и потегли към Ист Вилидж, където беше определил среща на Мадлин. Поколеба се дали да не й се обади, за да разбере намерила ли е бележката му, но си рече, че може би тя още спи.

Когато спря на червения светофар, в началото на квартала Малката Италия, машинално погледна в огледалото за обратно виждане и за свое голямо учудване отново забеляза елегантните и грациозни линии на черното ферари в дясната колона след него.

Странно…

Разтърка очи, за да бъде сигурен. Невъзможно беше да се е излъгал: беше същата кола с изящен капак, с аеродинамични фарове и със страхотна решетка на радиатора, която й придаваше вид на гигантско влечуго. Той се обърна. Този път кабриолетът остана неподвижен, но слънцето, което се отразяваше в стъклото, заслепяваше Джонатан и му пречеше да различи лицето на шофьора. Той се опита да запомни регистрационния номер на спайдъра, но за негово голямо учудване колата нямаше табелки!

Светна зелено. Клаксон го принуди да потегли и да отмине кръстовището. Когато отново успя да погледне в огледалото, мистериозният болид беше изчезнал…

Складът в Кони Айлънд

Шум от крачки.

Алис отвори очи и рязко изплува от мимолетния сън, в който се беше унесла.

Колко беше часът? Колко време беше останала в безпаметност? Пет минути или пет часа?

Студът я караше да тръпне. Мравки лазеха по нозете й, а белезниците прерязваха китките й. Понечи да стане, но се отказа. Сега се чувстваше много слаба, за да се опитва да се бори.

Вратата се отвори със скърцане и огромният силует на Юри се появи в нейната рамка.

— Сучка176! — ядоса се той, като видя, че е успяла да изгризе изолирбанда.

Хвана я за косите, но тя започна да му се моли:

— Трябва ми вода! Нямам медикаменти! Има опасност да…

— Млъквай!

Той грубо я блъсна назад и изтръгна кичур от косата й. Тя разбра, че в неин интерес е да замълчи. Руснакът като че ли се успокои. Приближи лице до нейното, помириса парфюма на врата й, погали бузата й с едрите си лепкави пръсти. Алис усети дъха му до устата си и не можа да скрие отвращението, което я обзе. Тя обърна глава. Тогава забеляза камерата в ръцете му.

Черната и едра сянка на Юри се открои под призрачния неон.

— Ще получиш вода — обеща той, — но преди това ние двамата ще направим филмче…

30 Скритата страна на луната

Лоуър Ист Сайд

8 часът сутринта

Джонатан провря смарта между две коли, перпендикулярно на тротоара, и слезе по „Бауъри“ до 2-ра улица. След като дълго време му се носеше лошата слава, днес кварталът Лоуър Ист Сайд минаваше за едно от най-проспериращите места с малките кафенета и с модните ресторанти. Джонатан отвори вратата на заведението, което предпочиташе — „Пийлс“, за да хапне. Атмосферата тук беше автентична и изпълнена с истинска топлина. Претъпкано между 11 и 13 часа, кафенето беше спокойно сутринта.

Джонатан потърси Мадлин сред окъпаната в светлина зала. Около дълъг бар от светло дърво бохемска и тренди178 клиентела нагъваше палачинки с банан и пиеше капучино.

Мадлин я нямаше. Той се обезпокои. Може би тя съжаляваше за случилото се през нощта? Може би си беше заминала внезапно? Може би…

Телефонът му звънна. „На етажа съм“ — пишеше в есемеса. Той вдигна глава и я видя, наведена над парапета, тя му правеше знак с ръка.

Успокоен се качи по стълбата и седна до нея на масата. Бели стени и светъл паркет, големи прозорци, цветни лампиони: помещението беше много приятно.

— Отдавна ли ме чакаш?

Той не посмя да я целуне, макар да изпитваше силно желание. Тя носеше джинси и вталено кожено сако, което не беше виждал. То подчертаваше колко е слаба.

— Току-що дойдох. Тук е симпатично. Къде беше?

— При бившата си съпруга. Ще ти разкажа — увери я той и седна срещу нея.

Мадлин се опита да гледа естествено; но всъщност го съзерцаваше тъжно, сякаш връзката им се е изгубила… Джонатан се пресегна да хване ръката й, но тя я дръпна. Погледите им се срещнаха, тишината се удължи. Най-после Мадлин деликатно плъзна пръстите си в неговите. Сега беше ясно, че изпитваха нещо повече от обикновено желание един към друг, макар да не бяха готови да определят като „любовна“ силата, която ги свързваше.

С маниашки очила, с риза на квадратчета и с френски мустаци, сервитьор с вид на хипстър179 се приближи, за да вземе поръчката им. Джонатан прегледа менюто и избра еспресо и Monkey Bread180. Мадлин се спря на Blueberry Cream Cookie181 с чаша мляко.

— Взех дрехи на дружката ти. Те са малко вталени, но…

— Стоят ти добре. И не ми е „дружка“. Имаш ли новини от Джим?

— Никакви — отговори тя и помръкна. — Джиесемът му е включен на секретар. Ще се обадя директно в полицейския участък.

Докато Мадлин набираше номера, Джонатан хвърли поглед на екземпляра от „Ню Йорк Поуст“, изоставен на пейката. Вестникът представяше на първа страница аферата, за която той чу да се говори по радиото:

Той спря да чете, когато Мадлин успя да се свърже с участъка в Манчестър. Тя потърси бившия си партньор, но на линията беше детектив Тревър Конрад:

— Мадлин? Радвам се да те чуя…

— От вчера вечерта се опитвам да говоря с Джим. Там някъде ли е?

На другия край на линията полицаят след дълго мълчание изрече:

— Джим е мъртъв, Мадлин.

— Как така? Той ми се обади преди два дни!

— Съжалявам, намерихме го тази сутрин в кабинета му. Самоубил се е.

Мадлин недоверчиво вдигна очи към Джонатан и тихо му прошепна: „Мъртъв е!“ Слисан, той се доближи до нея, за да следи разговора. Младата жена се опита да научи нещо повече:

— Чакай, Джим, когото познавам, не е типът човек, който просто така ще се гръмне. Имаше ли лични проблеми?

— Не вярвам.

— Как се случи това, Конрад?

Манчестърският полицай се поколеба какво да отговори.

— Тече разследване. Не мога да ти кажа нищо повече.

— Не се прави на глупак — Джим беше мой съекипник в продължение на шест години!

Отново последва мълчание.

— Ще те потърся пак след пет минути — заяви той, преди да затвори.

Мадлин изпадна в шок и хвана главата си с ръце. Внезапната смърт на Джим събуди у нея букет от чувства и от мъчителни преживявания. Тя се опита да ги отхвърли, защото не искаше да нарани черупката си. Зашеметен от новината, Джонатан беше объркан. Опита се да я приласкае, но Мадлин се беше затворила в себе си.

— Конрад сигурно ще ме потърси от джиесема си или от кабина. Всички обаждания от участъка вероятно се записват. Предполагам, че той не иска да поема риск.

— Не вярваш ли в тезата за самоубийство?

— Не зная — призна тя. — В края на краищата ти си го виждал много по-скоро от мен.

Джонатан си припомни своята среща с полицая и се опита да обобщи впечатленията си.

— Беше изморен и раздразнителен, обзет от мисълта за разследването на случая Алис Диксън и жаден да открие нови подробности. Но самоубийството е тайнствен жест, трудно предвидим и поправим.

Аз най-добре зная това…

Портативният телефон иззвъня. Беше Конрад.

— Добре, какво искаш да научиш? — запита ченгето.

— Как се е случило?

— Джим се е прострелял в главата, в кабинета си, към четири и половина сутринта.

— Със служебното си оръжие ли?

— Не, с нерегистриран патлак.

— Това не ти ли се струва странно?

— Дразниш ме, Мадлин.

— Всички ченгета, които се самоубиват, го правят със служебното си оръжие!

— Не всички — възрази Конрад. — Познавам едно, което се обеси в стаята си.

Ударът беше неочакван, но Мадлин не се смути.

— Кажи ми нещо повече за оръжието.

— „Берета 92“, снабдена със заглушител.

— Сюрреалистично е! Когато решаваш да си теглиш куршума, хич не ти пука, че ще събудиш съседите!

Аз най-добре зная това — можеше да добави тя.

— Ако следваме тази нишка, има още един смущаващ детайл — призна ченгето.

— Казвай.

— Джим държеше оръжието в дясната си ръка.

— По дяволите!

Флеърти беше леворък.

— Това е странно, но не доказва нищо — рече полицаят.

— Подиграваш ли се с мен?

— Когато опираш дулото до слепоочието си, не е необходима особена точност. Трудно е да пропуснеш целта, която и ръка да използваш…

Мадлин дойде на себе си.

— Върху какво работеше Джим в момента?

Но Конрад не беше разположен да прави повече изповеди.

— Достатъчно ти казах. Трябва да затварям.

— Чакай! Може ли да ми изпратиш последните имейли, получени от Джим в часовете, преди да умре?

— Шегуваш ли се? Ти вече не си на работа, Мадлин!

— Джим беше мой приятел!

— Безполезно е да настояваш. Дори да исках, не бих могъл да го направя.

— Защо?

— Тази сутрин вирус срина сървъра и зарази компютрите ни.

— Намери друго извинение.

— Това е истината. Грижи се за себе си, Мадлин.

Тя отблъсна чашата мляко, която поставиха пред нея, и поръча на нейно място каничка черно кафе. После извади от раничката си лаптопа на Джонатан.

— Донесох твоя компютър. Исках отново да прегледам досието „Диксън“. Ти ми каза, че си го прехвърлил тук. Ще е по-лесно да направя справки, отколкото на моя телефон.

Джонатан включи компютъра.

— Вярваш ли, че Джим е убит?

— Не зная.

— Аз мисля, че са го убили и че престъплението е свързано с това, което е успял да открие за Алис.

— Не се въодушевявай. Преди седмица ти никога не беше чувал да се говори за тази афера.

— Това ми позволява да проследя нещата с бистър поглед.

— Кое те води към подобно заключение?

— Мисля, че полицията и секретните служби са направили всичко възможно, за да потулят това отвличане.

— Въобразяваш си!

— Искаш ли да ти представя смущаващи факти? Охранителните камери! Четох досието: по онова време дузина апарати снимат улиците около колежа на Алис. Дванайсет! И видиш ли, всичките били развалени в този ден. Не ти ли се струва странно?

— Твоята теория за заговор е чудовищна.

— Видях Алис шест месеца след като ти си получила сърцето й в хладилна чанта!

— Никога няма да разберем дали наистина е била тя.

— Тя беше! И тъй като Джим е имал доказателство за това, са го убили!

— Не е достатъчно да твърдиш едно или друго. Трябва да го докажеш.

— Алис не е мъртва, имай ми доверие.

— Тук доверието няма нищо общо.

— Алис не е мъртва — повтори той. — И ако още е жива, значи е претърпяла сърдечна трансплантация. Операция, която обаче не се появява в регистрите на нито една болница. Представяш ли си каква мрежа от съучастници и каква организация са необходими, за да бъде подготвено това? Кой е способен да спретне подобна операция, ако не държавна агенция?

— Прекалено много телевизионни сериали гледаш. Слушай, всички си правеха оглушки за Алис, докато разследвах: и на първо място майка й, наркоманка, която живееше в скапан квартал. Това хлапе не е ничие чедо и не виждам какво общо може да има правителството с цялата тази работа.

Мадлин изпи чаша кафе и после, както се беше случвало стотици пъти в досегашния й живот, потъна в досието на Алис, за да си опресни паметта. Протокол от първия разпит на серийния убиец Бишоп се появи на екрана, както и различни снимки: фотографии от мизерната къща на Ерин, които контрастираха с изображенията на съвършено подредената стая на Алис, с книгите, с афишите за концерти, с кутийките за бисквити „Орео“ и с шишенцата с ягодово мляко.

Но образът на Джим оставаше пуснал корени в съзнанието на Мадлин. Какво беше правил след срещата си с Джонатан? Какво би сторила тя на негово място? Вероятно беше разпоредил графологичен анализ и сравняване на отпечатъците от пръстите. Може би дори беше предприел генетични изследвания. Като се порови в джиесема си, тя откри номера на Таша Медейрос, една от специалистките по ДНК анализ в криминалната лаборатория в Бирмингам. Беше блестяща биоложка, арабия по отношение на процедурите. В миналото двамата с Джим нерядко се бяха обръщали към нея, тъй като тя приемаше да прави спешни анализи, които не преминаваха непременно по законния ред. Таша „контролирано“ си посмъркваше кокаин и Джим, за да запазят добрите си отношения, често й даваше по няколко дози, иззети при залавянето на дребни дилъри.

— Странен морал — позволи си да коментира Джонатан.

— Полицията не е светът на смърфовете! — отбеляза Мадлин и набра номера.

Този ден Таша не беше на работа. Тя си беше у дома с дъщеря си, но потвърди, че Джим я помолил да направи анализ. Била дежурна през нощта и рано сутринта му пуснала резултатите с имейл.

— Спомняш ли си за какво ставаше дума?

— За сравнение между две ДНК.

— Можеш ли да ми препратиш пощата?

— Днес ще бъде трудно.

— Много е важно, Таша. Джим умря. Опитвам се да разбера защо.

— По дяволите…

— Давам ти моя имейл адрес.

— Окей, с Паола ще мина през службата. Ще имаш резултатите след по-малко от час.

На компютъра Джонатан разглеждаше снимките от извършените от Бишоп зловещи престъпления. Той беше признал за убийството на Алис, без да представи никакво доказателство. Сред този поток от кръв и насилие Джонатан внезапно осъзна, че благодарение на всичките ужасии двамата с Мадлин бяха заедно тази сутрин. Ако Алис не беше изчезнала, те никога не биха се срещнали повторно…

Докато бърникаше из телефона си, за да провери достъпа до интернет, Мадлин се зае да изпразни досието с излишните съобщения. То съдържаше трийсетина всевъзможни спама, подканящи я да си поръча луксозни часовници, а също и хапчета за засилване на сексуалната енергия или чудотворни продукти, способни да й помогнат да отслабне с десет килограма за десет дни.

— Виж това!

Сред ненужните реклами един имейл привлече вниманието й. Беше изпратен преди двайсет и четири часа от… Джим Флеърти!

Сърцето й запрепуска. Защо имейлът на Джим е бил филтриран от антиспам програмата? Може би заради многобройните приложения? Тя трескаво провери какво съдържа писмото:

Следваше PDF-документ, както и няколко фотографии. Мадлин прехвърли имейла на компютъра, за да прегледа сведенията на по-голям екран. Те се отнасяха до аутопсията на Дани Дойл, кръстника на Чийтъм Бридж.

— Какво общо има пък този? — попита Джонатан на висок глас.

Наведе се, за да прочете заедно с Мадлин резултатите от аутопсията. Както вече знаеше, бяха намерили тялото на Дани посред изоставени заводски сгради, убит с куршум в главата, с отрязани ръце и крака и с изтръгнати зъби. Екзекуцията се приписваше на украинска банда, чийто шеф беше постигнат от същата гибел няколко месеца по-рано. Протоколът на съдебния лекар беше класически: уточняване на часа на смъртта според трупното вкочанясване, проследяване на следите от барут около раната, анализ на органите и на някои специални елементи — кръв, съдържание на стомаха, ДНК. Достатъчно данни, които без следа от съмнение доказваха самоличността на Дани Дойл.

Както често се случва при аутопсиите след жестоки престъпления, снимките шокираха: изкривено и деформирано от мъченията лице, зеленикав гръден кош, срязан до корема, десетки кръвонасядания, които изпъстряха цялото тяло. Дани беше измъчван и не си беше заминал от този свят в мир. Но какво ли „странно“ бе намерил Джим в тези снимки?

Мадлин използва вариообектива, за да увеличи образите.

— Те са му изтръгнали дори част от ухото — отбеляза Джонатан.

Мадлин свъси вежди и разгледа зоната, която той показваше с пръст. Беше вярно: голяма част от меката част на ухото на трупа беше откъсната. Но тази рана изглеждаше стара. Обаче Дани никога не беше имал срязано ухо за разлика от… близнака му Джони.

— Това не е Дани, брат му е! — извика тя.

Обясни историята на Джонатан: двете бебета излезли от утробата на майка си с пет минути интервал, съперничеството между братята, жестокостта и безскрупулността на Джони, който страдал от шизофрения и няколко пъти бил прибиран в болнично заведение, преди да потъне в алкохолизъм.

Тя се нахвърли на доклада от аутопсията, за да прочете отново параграфа за анализа на органите. Черният дроб на трупа беше засегнат от „дегенерация на тъканта, вероятно дължаща се на просмукване от алкохол“.

Цироза…

— Дани пиеше по чаша от време на време, но никога не е бил алкохолик.

— Как ченгетата са могли да сбъркат?

— „Истинските близнаци“ притежават еднакъв генотип, което прави невъзможно различаването с абсолютна сигурност на тяхната ДНК.

— Сигурна ли си в това?

— Разиграли са се няколко подобни афери, най-вече една кражба в Германия и трафик на дрога в Малайзия. И в двата случая човекът под подозрение имал близнак и правосъдието било принудено да го освободи, тъй като не можело да го идентифицира със сигурност.

— Но ако този труп е на Джони…

— … значи Дани е жив — продължи Мадлин и се замисли.

Поръчаха си нова каничка с кафе. В продължение на няколко минути се измъчваха с догадки, докато Мадлин получи имейла от Таша Медейрос, специалистката по ДНК анализ от лабораторията в Бирмингам.

Изключително заинтригувана, тя кликна на прикачения файл, а Джонатан се наведе през рамото й, за да разгледа заедно с нея документа: той представляваше сложна таблица от петнайсет линии, наредени в шест колони. Всяко квадратче съдържаше цифри. Бяха им необходими няколко секунди, да разберат, че става дума за тест за бащинство.

Подскочиха, когато стигнаха до последния параграф, в който се съобщаваше резултатът. Това, което откриха, ги зашемети:

Преди да умре, Джим бе осенен от гениална интуиция. След три години разследване той успя да докаже не само че Дани Дойл не е мъртъв, но и че е баща на Алис Диксън.

Откритие, което беше заплатил с живота си.

31 На вражеска територия

Кафенето „Пийлс“

Лоуер Ист Сайд

10 часът сутринта

Поразена, Мадлин се дръпна назад на седалката, обзета от внезапна погнуса. Главата й се маеше. Нито Алис, нито Дани бяха мъртви. И още по-изумително: девойката беше дъщеря на кръстника на подземния свят. Но Джим беше убит; самата тя без малко щеше да сложи край на живота си. Десетки хора бяха работили дни и нощи над това разследване. Защо? За кого? Изведнъж тя започна да изпитва съмнение към всичко. Кои бяха жертвите в тази история? Кои бяха виновните? От началото на аферата, щом успееше да осветли някоя сенчеста зона, изникваше нова мистерия, която я отвеждаше към все по-опасна територия.

Тя вдигна очи и потърси подкрепа в Джонатан, но той, прилепил чело към прозореца, се интересуваше от това, което виждаше навън.

— Смятам, че ни следят.

— Шегуваш ли се? — рече тя и се доближи до стъклото.

— Виждаш ли черното ферари, паркирано малко по-надолу?

— Пред галерията „Морисън“185 ли?

— Да, срещнах го два пъти тази сутрин: първо в „Трибека“, а след това в Малката Италия. Колата няма идентификационни номера и не мога да разбера кой я кара.

Мадлин присви очи. От това разстояние беше невъзможно да различи какъвто и да било силует вътре.

— Върви след мен — рече тя решително.

Преди час, нито за секунда не си беше помисляла, че някой може да ги шпионира, но след смъртта на Джим и след всичко което откриха, изпитваше силни подозрения.

Платиха закуската, слязоха по стълбата и напуснаха кафенето. Отидоха при колата си.

— Остави ме да карам — помоли Мадлин.

Настани се и тръгнаха.

— Мислиш ли, че ще ни последва? Може би това разследване ни превръща в параноици…

— Убеди се сама. Готов съм да се обзаложа, че сега онзи автомобил ще потегли.

Ферарито действително се измъкна от мястото, където беше паркирало, и „дискретно“ ги проследи, на двайсетина метра зад тях.

— Не се обръщай — нареди тя. — И си сложи колана.

Количката набра скорост, изкачвайки се по „Бауъри“ към „Купър Скуеър“. Изведнъж Мадлин натисна спирачки и извъртя плътно наляво волана, така че автомобилът рязко премина централната разделителна линия.

— Побъркана ли си? — изкрещя Джонатан и се вкопчи в ръкохватката.

Колата им се пренесе от другата страна на пътя, а ферарито остана там, където бяха допреди малко.

— Затвори уста и отвори очи!

Сега вече двете коли пътуваха в обратни посоки. Когато се срещнаха, Джонатан имаше половин секунда, за да види кой е зад волана.

Беше руса дама, много красива, с белег във формата на звезда, който тръгваше от дъгата на веждата й и разкъсваше бузата до ъгълчето на устата…

— Е?

— Познавам я! — възкликна той. — Сигурен съм, че това е жената, при която отведох Алис преди две години в Кап д’Антиб!

— Тази, която се представи за нейна майка ли?

— Да!

Мадлин погледна в огледалото за обратно виждане. Ферарито летеше на запад през „Астор Плейс“. Интуитивно малката кола зави по „Хустън Стрийт“.

— Ако мине през Бродуей, можем да я проследим, нали?

— Става.

Скръстиха ръце и започнаха внимателно да проучват ситуацията. Няколко секунди по-късно агресивната решетка на радиатора на ферарито се появи на пътната артерия, която пресичаше града по диагонал.

Кабриолетът зави по „Спринг Стрийт“. Потегляйки по следите му, Мадлин се включи в движението. Вероятно шофьорката ги забеляза, защото GTO-то полетя напред и малката количка се оказа далеч зад него.

— По дяволите, ще го загубим!

Това изглеждаше неизбежно: какво можеше да стори един смарт срещу мотор V12 с 280 конски сили? Но Мадлин трудно губеше кураж. Тя не искаше да остане назад и пресече на червено при кръстовището с „Лафайет“.

— Внимавай! — извика Джонатан.

Амбулантен продавач на хотдог беше помъкнал количката си и се опитваше да пресече. Мадлин натисна клаксона и завъртя волана наляво. Търговецът подскочи и направи крачка назад, а смартът блъсна металната количка, която се обърна на земята, върху шосето се изсипаха кренвирши, кетчуп, горчица, пържен лук и кисело зеле.

Колата се отклони и облиза тротоара, но Мадлин успя да я укроти и даде газ, за да отпраши мълниеносно към „Деланси Стрийт“.

В това време в Кони Айлънд

Отпусната на земята като подплашено животно, Алис обърна глава, търсейки плъха, но гризачът беше изчезнал заедно с Юри.

Тресеше я. Потта се стичаше по тялото й, прилепваше косите към лицето й и предизвикваше тръпки, когато се опитваше да се раздвижи. Болезнени спазми разкъсваха стомаха й. Струваше й се, че ръцете и краката й са се подули.

След като засне „филма“, руснакът си отиде, като я остави привързана към дяволската тръба. Въпреки нейните настойчиви молби той не й даде достатъчно вода, задоволи се да напръска лицето й с бутилка. Смазана от умора, Алис направи усилие да се извие и със зъби изтегли ципа на суичъра си.

При най-малкото движение я обземаше гадене и световъртеж. Този път повдигането се качи в гърлото й и тя повърна жълтеникава жлъчка. Поизправи се, опряна до стената, но не беше в състояние да си поеме дъх. Гърдите й потреперваха, сърцето й биеше в тревожен ритъм. Колко ли щеше да издържи? Сега вече не можеше да се скрие от истината: болките в главата, които като със свредел пробиваха мозъка й, и прерязващото мъчение, което присвиваше стомаха й, бяха признак, че кръвното й налягане беше предизвикало началото на бъбречна недостатъчност.

Тя погледна клозетната чиния, разположена на два метра от нея. От часове имаше желание да се облекчи, но не беше в състояние да се изправи. Изоставяйки чувството за собствено достойнство, се облекчи в дрехите. Сега плуваше в повръщано и в урина, но поне беше отхвърлила едно жестоко бреме.

Отдихът продължи известно време, но внезапно в ушите й се появи глух шум. Зрението й се замъгли и имаше усещането, че из цялата стая кръжаха светли точици. Тя се задушаваше, унасяше се, бълнуваше. Направи усилие да не изгуби съзнание, но скоро изпадна в полукома.

Лоуер Ист Сайд

— Ето го там — извика Джонатан и посочи с пръст ферарито, което преминаваше по „Уилямсбърг Бридж“.

Висящият мост се издигаше над Ист Ривър, за да свърже Лоуер Ист Сайд с Бруклин. Обграден със стоманени въжета, той се простираше на два километра и пропускаше стотици коли в четири платна.

— Движението е интензивно. Ще бъде принудена да намали ход — отгатна Мадлин.

Действително GTO-то тъпчеше на място, хванато здраво в жестокия трафик. Мадлин си възвърна увереността, непрекъснато даваше мигач и поемаше риска да слаломира между колите, преминавайки от една редица в друга, за да скъси разстоянието, което я делеше от спайдъра.

— Намали скоростта! Ще се забием в някого!

Щом се измъкнаха от моста, италианският кабриолет зави и се насочи към първия изход.

— Накъде отиваме? — запита тя, незапозната с нюйоркската география.

— Към Уилямсбърг.

Стигнаха до „Бедфорд Авеню“, невралгичната точка на квартала. Стари тухлени сгради се редуваха с нови греещи здания. Мястото беше в процес на пълна реконструкция и контрастираше със „стерилния“ вид на Манхатън. Магазинчета за дрехи втора ръка, малки кафенета, бутици за изделия от изкуствена кожа, биобакалии и антикварни книжарници: всичко беше едновременно авангардистко и автентично.

Напредването на ферарито беше забавено от пазарната атмосфера, която цареше на улицата. Търговци бяха разпръснали сергии по тротоарите, певци аматьори забавляваха пешеходците, а гълтач на огън изпълняваше трудния си номер.

Сега Мадлин и Джонатан бяха на по-малко от десет метра от спайдъра. Притиснат от смарта, болидът зави наляво, преди да стигне до „Маккарън Парк“. Приближавайки се до брега на реката, те преминаваха през зона на складове, хангари и изоставени заводски терени. Покрити с графити, стените напомняха Ню Йорк от времето на Баския186.

— Заклещихме го! — извика Джонатан. — Това е задънена уличка. Няма нищо освен реката!

Ферарито стигна до хале за продажба на употребявани коли. Зданието гледаше към кея и предлагаше неочаквана панорама към небостъргачите в Манхатън. GTO-то бавно напредна по пристана, а след това внезапно се вмъкна в хангара през голяма стоманена врата.

Мадлин успя да спре колата на двайсет метра от входа на гаража, който носеше името „Макондо Мотор Клъб“.

— Ами сега?

— Хванаха ни — реши Джонатан. — Не ние сме я дебнали, тя ни е вкарала в капана. Смяташ ли, че трябва…?

Не успя да свърши фразата. Свистене на гуми ги накара да се обърнат. Огромна кола за пътна помощ ги блъсна, защипа смарта и го натика в зиналата паст на гаража. Шокът ги отхвърли напред. Мадлин не беше си сложила колана, но ръката на Джонатан я предпази точно навреме, за да не се удари във волана. Влекачът си позволи да бута малкия автомобил няколко десетки метра, докато го натика целия в хангара и вратата се затвори зад тях.

Помещението се разпростираше на двеста квадрата. Имаше петдесетина коли, подредени една до друга. Джонатан разпозна „Пежо 403“, но, видимо, тук търговията се въртеше с големи машини: „Форд Гран Торино“, „Шевролет“, „Камаро“, „Плимут Баракуда“…

— Няма нищо счупено, нали? — обърна се той към Мадлин.

Помогнаха си взаимно, за да се измъкнат от смарта, който сега приличаше повече на компресия, изпълнена от скулптора Сезар187, отколкото на кола в движение.

Застанала до ферарито, жената с белега беше насочила оръжието си към тях.

— Агент Блайт Блейк от Службата на маршалите на САЩ188! — извика тя, докато те се опитваха да се опомнят. — Вдигнете ръцете си над главите!

Джонатан и Мадлин се спогледаха учудено. Тази жена беше ченге!

После се обърнаха към машината за пътна помощ, от която един мъж скочи на земята.

С панталон от брезент и с войнишко сако Дани Дойл тръгна към тях.

— Здравей, Мади! Знаеш ли, че все още имаш най-хубавото малко дупе от всички парижки цветарки…

32 Истината за Дани Дойл

Кеят на Ист Ривър

— Ти си истински мръсник! Как можа да ме накараш да повярвам, че Алис е мъртва?

— Мади, успокой се…

— Никога няма да ти простя, Даниел!

— Остави ми възможността да се защитя.

Мадлин и Дани вървяха по кея на Уилямсбърг. Близо до водата температурата беше видимо по-ниска и Мадлин се загърна с якето си. Десет метра пред и зад тях, двама бодигардове осигуряваха зоната в съответствие с техните движения.

— Какви са тези палячовци?

— Агенти на ФБР, които работят за Службата на маршалите.

Накрая на нервите си, все още под влияние от току-що преживения шок и от разкритията тази сутрин, Мадлин нямаше никакво доверие на бившия гангстер:

— Кажи ми къде е Алис сега!

— Всичко ще ти обясня, но спри да крещиш, окей?

Дани извади от своя джоб пурета и щракна със запалката си.

— Цялата история започна преди три години и половина — начена той и седна на една от пейките край брега на реката. — Беше месец преди смъртта на майка ми. Тя угасваше в Кристи Хоспитал, болна от рак в краен стадий. Знаех, че изживява последните си седмици и ходех да я видя всеки ден.

Дани остави мъчителните си спомени да потекат. Беше отслабнал. Косите му бяха дълги и обграждаха лицето с отсечени, дълбоки черти. Мадлин се поуспокои и седна до него. Той всмукна от пуретата и продължи:

— Всяка вечер излизах от болницата все по-съсипан. Свикнах да давя мъката си в „Соул Кафе“, пъб на „Оксфорд Роуд“, на сто метра от клиниката. Там видях Алис за първи път. Тя помагаше, прибираше чашите и оправяше покривките. По онова време още нямаше четиринайсет години, независимо че човек можеше да й даде петнайсет или дори шестнайсет. Беше очевидно, че не е на възраст за работа, но никой не го беше грижа.

— Ти я забеляза още от самото начало?

— Да, бях заинтригуван от поведението й: при всяка почивка тя сядаше на маса, за да чете или да си подготвя домашните. И освен това ме гледаше странно, сякаш ме познаваше…

— Говори ли с нея?

— На първо време тя се задоволи само да ме наблюдава, но една вечер дойде и дръзко се обърна към мен. Каза ми, че й е известно кой съм. След това ме попита дали си спомням за майка й, Ерин Диксън…

— Никога не съм знаела, че си се срещал с тази жена.

— И аз самият бях забравил. Впрочем бяха ми необходими няколко секунди, за да свържа определено лице с името. Вярно е, бях спал с Ерин два или три пъти преди петнайсетина години. Тя беше леко момиче, което се отдаваше без превземки. Беше красива, преди да започне да се дрогира, и никога не е била хитруша…

— Това ли отговори на дъщеря й?

— Не, разбира се. Бях смутен, но тя отцепи направо: каза ми, че е разпитвала майка си, че е провела разследване и че, според нея… аз съм нейният баща!

— Повярва ли й?

— Още преди да ми го каже. Беше очевидно.

— Защо? Смяташ ли, че тя прилича на теб?

— Не, убеден съм, че прилича на теб.

Мадлин излезе от кожата си.

— Не си играй с това, Даниел!

— Не казвай обратното! Ти също се привърза към тая хлапачка! Защо толкова се втренчи в това разследване, ако не беше разпознала нея в себе си?

— Защото това ми беше работата.

Но Дойл продължи:

— Това дете беше момичето, което можехме да имаме двамата! Тя беше интелигентна, саможива, образована, толкова различна от всичките идиоти, които ме заобикаляха. Бореше се, смело се сражаваше с живота. За мен беше като подарък от небесата.

— Значи стана ви навик да се срещате?

— Да, почти всеки ден, без никой да знае за това. Пазехме нашата тайна. Опознах я добре и не я излъгах за делата си. Тя ми даде основание да ставам сутрин. За първи път животът ми имаше смисъл.

— Отпускаше ли й пари?

— Помагах й малко, но не исках да събуждам подозрения. Възнамерявах да платя обучението й в добър университет. Дори си помислих да я призная законно, но като имах предвид колко хора искаха да ми видят сметката, не исках да я поставям в опасност. И после се появи този здравословен проблем, който ме тревожеше…

— Сърцето й, нали? — отгатна Мадлин.

С очи, вперени в сиво-синкавите води на Ист Ривър, Дани призна с тъга:

— Изморяваше се от най-малкото усилие. Не се оплакваше, но често беше направо изтощена и на два пъти й прилоша пред мен. Изпратих я в „Праймъри Кеа Тръст“. Лекарят откри сърдечен шум, но без специфични аномалии. За да бъда съвсем сигурен, помолих кардиолога, който се грижеше за майка ми, да направи допълнителни изследвания. Той диагностицира дилатационна кардиомиопатия190. Болестта беше вече в напреднал стадий и тя рискуваше да умре всеки момент.

— Лекарят прие ли да й предпише лечение под фалшиво име?

— Всеки човек си има цена, Мадлин.

— И как й се отрази?

— През първите месеци Алис реагира добре на медикаментите.

Излезе вятър. Малко по малко Мадлин възстанови хронологията на събитията, но много въпроси оставаха висящи.

— Алис знаеше ли в какво си се забъркал?

— Да, никога не съм играл нечестно с нея.

— И това не й ли създаваше проблеми?

— Да кажем, че беше достатъчно интелигентна, за да гледа тесногръдо на нещата.

Мадлин възприе тези думи като критика към себе си, но предпочете да не обръща внимание.

— Никога ли не си възнамерявал да станеш порядъчен?

— Естествено, че да! Но какво си мислиш? Да не би да беше лесно? Просто да щракна с пръсти и готово, нали? Бях в задънена улица: ченгетата ми дишаха в гърба, съперничещите банди искаха кожата ми и дори собствените ми хора чакаха първа възможност, за да ме предадат.

— Алис осъзнаваше ли тези неща?

— Повече, отколкото можеш да предположиш, и именно тя намери разрешението.

— Какво имаш предвид?

— Една вечер пристигна с дебела папка, в която беше събрала десетки статии, измъкнати от интернет. Правни текстове, анализи на конкретни случаи: истинска работа на адвокат. Твърдеше, че е открила магическата формула, която би ни позволила да започнем нов живот.

— И каква беше тази магическа формула?

— Американската програма за защита на свидетели.

33 Свидетелите

Станали на ледени шушулки, тъй като седяха дълго на пейката Мадлин и Дани отново поеха по дължината на кея. Въпреки студа бреговете на Ист Ривър съвсем не бяха пусти. Екипирани с кепчета, с найлонови кофи и с въдици, група старци се радваха, че са намерили удобно място за риболов точно срещу панорамата на Манхатън и вадеха със забързан ритъм лавраци, морски езици и малки палтуси191. Те говореха полски, руски, испански… Истинско смешение на езиците.

— В началото — обясни Дани — отговорих на Алис, че идеята й за Програмата за защита на свидетелите е наивна и нереализируема. Нямах какво да предоставя, не държах никакви козове. Но тя настоя: „Сигурна съм, че можеш да си послужиш с тези, които те притискат в този живот.“ Това разсъждение започна да ме гложди. В Съединените щати оставаха няколко месеца до президентските избори и борбата срещу наркотиците беше една от темите в кампанията. Всички кандидати говореха за Мексико или за войната между картелите, която вече беше взела десетки хиляди жертви. Американците се тревожеха от нарастването на несигурността близо до границата. Изборът на Обама беше знаменателен, защото той призна отговорността за трафика на неговата страна като основен консуматор. Още преди да встъпи в длъжност, се срещна с мексиканския си колега и двамата потвърдиха намерението си да водят безкомпромисна война срещу трафикантите на дрога. Беше много важно дело по време на неговия мандат: Вашингтон нямаше желание да се окаже граничещ с наркодържава.

— Каква връзка има всичко това с теб? — запита Мадлин. — Пране на наркодолари ли?

— Преди петнайсет години, когато следвах в Съединените щати, срещнах Исабел Кортес в Калифорнийския университет.

— Дъщерята на шефа на картела ли? Името й се тиражира във всички вестници във връзка с процеса.

— Продължихме да поддържаме контакт. Семейното минало и на двама ни беше много тежко. Децата на престъпниците се разбират помежду си…

— Толкова добре, че всеки от вас пое факела от баща си…

— Исабел няма кръв по ръцете си. Тя беше счетоводителят на организацията. Дискретна и интелигентна бизнес дама, която в продължение на години изпра милиони от наркотици и ги превърна в пари за законни дейности.

— По доста стъписващ начин представяш нещата…

— С течение на времето със засилването на борбата срещу мръсните пари стана много трудно за наркобандите да перат доларите си през банките и фискалните райски кътчета. Исабел беше принудена да се обърне към други дейности и други посредници.

— Тогава тя си спомни за теб…

— Да, в продължение на пет години инвестирах за нейна сметка в недвижими имоти и хотелиерство. Знаех, че агентите на американското финансово министерство се опитват да я заловят, но ние бяхме внимателни. Когато Алис ми заговори за Програмата за защита на свидетели, наредих на моя адвокат да влезе във връзка със следствения отдел на IRS192.

— Сделка ли им предложи?

— Безнаказаност за мен и нова самоличност за нас двамата с Алис, при условие че свидетелствам срещу Исабел Кортес. Те особено държаха да я заловят в Съединените щати, за да докопат имуществото й: банкови сметки, стотина апартамента, хотелски комплекси, бюра за смяна на валута и агенции за недвижими имоти из цяла Калифорния.

— Лесно ли се съгласиха?

— Не, но Конгресът се готвеше да гласува голяма помощ от милиард долара за Мексико. ФБР имаше нужда от символичен арест, за да го използва за манипулиране на общественото мнение. Аферата стигна чак до министъра на правосъдието, който накрая влезе във връзка с MI6.

— Британските тайни служби ли?

— Те осигуриха репатрирането на Алис, като накараха всички да повярват, че е извършено отвличане. Аз трябваше да я последвам по-късно.

Мадлин изведнъж се почувства напълно изнемощяла: в продължение на месеци се беше опитвала да разреши загадка, която Интелиджънс Сървис редеше. Всичко се обясняваше: развалените охранителни камери, липсата на отпечатъци, лъжливите и противоречиви свидетелства. Можеше и десет години да разследва, но нямаше да напредне нито на йота. Или пък щеше да свърши като Джим, „самоубила се“ в кабинета си… Ярост от безсилието завладя Мадлин. Тя напразно се опитваше да усмири гнева си:

— Защо ми стори това, Дани? Защо ме накара да вярвам, че я търсиш, защо ми изпрати сърцето й?

— Щом пристигна в Манхатън, Алис се оказа неподатлива на медикаментите. Сърдечната й недостатъчност се засилваше. Бях силно обезпокоен: тя беше сама, все по-често се чувстваше изморена, непрекъснато я мъчеха грипове и бронхити. Само трансплантация можеше да я спаси. Оказах натиск на ФБР: няма да свидетелствам, ако дъщеря ми умре. Тя успяха да я вкарат в листата на чакащите с предимство и скоро след това операцията беше направена в нюйоркска болница. Периодът никак не беше лесен за нея…

— Но защо ми изпрати сърцето й? — настоя Мадлин.

— Не аз ти го изпратих, а тези, които ни защитаваха. Защото ти ставаше неудобна, Мадлин — призна той с дрезгавия си глас, похабен от тютюна. — Преобърна земята и небето, за да намериш Алис. Накрая щеше да попаднеш на връзката с мен. В MI6 се паникьосаха. Идеята за изпращането на сърцето беше тяхна. За да бъде затворено досието.

— Каква роля изигра Бишоп?

— Бишоп беше щастлива случайност. Тайните служби знаеха, че някой ден ще се намери смахнат тип, който ще се обвини за убийството на Алис. Но нещата се случиха много по-бързо от предвиденото. След това, няколко месеца подир „изчезването“ й, аз режисирах собствената си смърт и се присъединих към нея в Ню Йорк.

— Уби брат си!

— Не, Джони сам се погуби. Ти го познаваше: беше зомби, наркоман, душевноболен и убиец. Направих избор и Алис се оказа моят приоритет. Тези, които са готови да действат, винаги трябва да платят скъпа цена.

— Спести ми приказките си, ясен си ми! А Джонатан? Как попадна той на вас?

— По време на коледната ваканция ние с Алис отидохме да прекараме няколко дни в Кот д’Азюр. След операцията Алис непрестанно изписваше името си в „Гугъл“, за да проследи как се развива следствието за нейното „отвличане“. Тя намери статии за теб, за опита ти за самоубийство. Искаше да ти разкаже всичко, но Блайт Блейк, шерифа, която отговаряше за нас, отказа. Алис не можа да понесе това. Когато пристигнахме във Франция, тя избяга, за да отиде в Париж, но щом се озовала в столицата, се отказала, за да не ни постави в опасност, и там попаднала на Джонатан Лампрьор.

Сърцето на Мадлин се сви. Алис не само знаеше, че тя съществува, но и се бе опитала да влезе във връзка с нея.

— От този момент ФБР и митническата полиция имаха имената ви в архива си и винаги, когато стъпвате на американска земя, се обявява тревога. Вчера вечерта информираха Блайт Блейк, че и двамата сте в Ню Йорк. Не можеше да е случайно. Помолих я да разиграем стратегическа игра, за да те доведем тук.

— За да ме накарате да замълча ли?

— Не, Мадлин, за да ми помогнеш.

— За какво да ти помогна?

— Да намерим Алис.

Превърнатият в апартамент горен етаж се издигаше над гаража и над кея. Със залепено на прозореца чело Блайт Блейк не изпускаше от очи Дани и Мадлин. Шерифът накратко отговори на въпросите на Джонатан и оставаше концентрирана над задачата си: да следи и да пази свидетеля. Французинът разглеждаше тази странна жена с грациозна и аристократична хубост. Тя притежаваше русите коси и студената елегантност на героините на Хичкок. Тънка талия, черен прилепнал по тялото панталон, ботуши и кожено яке, под което се подаваше яка поло. Малки фиби прибираха косите й в сложен кок. Когато човек я наблюдаваше в профил, не можеше да не се възхити от финеса на чертите й и от деликатно подчертаните с грима очи.

Дори белегът й криеше известна привлекателност. Без ни най-малко да я обезобразява, той й придаваше вид на фатална жена, което можеше да се стори възбуждащо за много мъже.

— Вероятно често са ви задавали въпроса… — започна той.

Продължавайки да следи с поглед Дани, тя отговори на Джонатан с монотонен глас:

— Парче от снаряд в Ирак, в „триъгълника на смъртта“. Три милиметра по-навътре и щях да си изгубя окото…

— Кога се случи?

— Преди осем години. Бях доброволка. Ако трябваше отново да го сторя, бих го направила.

— Дълго ли останахте в армията?

— Аз съм държавен агент: досието ми е строго секретно.

Тъй като той настоя, тя склони да открехне тайната:

— Напуснах морските сили след раняването. Две години останах в Куонтико193, след това изпълнявах тайни мисии за Управлението за борба с наркотиците, а накрая попаднах в шерифския корпус.

— Къде бяха тези мисии?

— Слушайте, приятелче, тук аз поставям въпросите, окей?

— Така ли говорите вечер, когато някой мъж се интересува от вас?

Тя се раздразни:

— Сега не е такава вечер и за ваша информация не сте мой тип.

— А кои са ваш тип? Такива като Дойл ли?

— Защо говорите така? Безпокоите се за приятелката си ли?

— А вие? Възбуждат ли ви убийците?

— Да, повече от главите на семейства — провокира го тя. — Но ако искате да знаете, работата ми е да следя Дойл, а не да спя с него.

С малка слушалка на ухото тя даде инструкции на двамата цербери да бъдат още по-внимателни.

— Мислите ли, че Дани може да бъде убит от мексиканците?

— Не е невъзможно, но нито за миг не вярвам в това.

— Защо?

— Защото в известен смисъл той вече свидетелства.

Този път Джонатан се смути:

— Преди пет минути ми казахте, че трябва да се яви пред съда следващата седмица.

Блайт уточни:

— Както законът позволява при подобно положение, Дани записа показанията си преди началото на процеса. Свидетелството му е филмирано, в присъствието на съдия и на адвокат той обвинява Исабел Кортес.

Джонатан започна да разбира:

— Значи дори ако днес убият Дани…

— … записът ще е достатъчен, за да бъде осъдена трафикантката — увери го Блайт. — Единствената надежда на картела е Дани да промени версията си в деня на процеса.

— Но защо би сторил той нещо подобно?

— Ето затова — отговори тя.

С помощта на дистанционно устройство включи закачения на стената голям плосък екран и пусна видео.

34 The girl in the dark194

Филмът траеше по-малко от трийсет секунди. Показваше в близък план страдалческото лице на младото момиче. Изпаднала в паника, видимо на края на силите си, с тъмни кръгове под очите, Алис гледаше напрегнато към камерата. Призрачната светлина, която я заобикаляше, създаваше впечатление, че я държат в подземие или в килия. Изказът й беше накъсан, прекъсван от ридания. Хълцайки, тя все пак успя да се обърне директно към баща си, за да му предаде исканията на похитителите си:

След това камерата се отдалечи и даде възможност да се види крехкият силует на завързаната към канализационна тръба Алис.

— Получихме този филм сутринта по специален пратеник — обясни Блайт Блейк и стопира картината.

Дани стисна юмруци. Обречен на безсилие и разяждан от чувство за вина, той демонстрира краен песимизъм:

— Отвлечена е преди дванайсет часа. Ако не я намерим много бързо, те ще я убият, каквото и да правя. А без лекарствата си тя е подложена на риска всеки момент да получи бъбречна недостатъчност.

Блайт се настани на масата от ковано желязо, върху която бяха поставени три портативни компютъра.

— Безуспешно се опитахме да локализираме телефона на Алис — обясни тя и прехвърли филма на един от твърдите дискове.

Няколко пъти изгледа заснетия материал, като изолира звука и с помощта на вариообектива се спря на всеки детайл от изображението.

Заинтересувана от тези технически аспекти, Мадлин се приближи към компютрите. Блайт й обясни процедурата:

— В долната част на филма виждаме датата и точния час. Като усилвам звуковата писта, може би ще чуя и едва доловимите шумове: надземно метро, бученето на движението… всичко това може да ни наведе на следа.

— А камерата? — запита Джонатан.

— Изображението е качествено въпреки мрака. Вероятно е нов модел — анализира Блейт.

Направи няколко манипулации и намери компютърна програма, която можеше да установи марката и модела.

— Камерата е „Канон“ с флаш памет, излязла на пазара преди по-малко от година. Ще поискам от бюрото да подготвят списък на последните покупки в магазини или по интернет, но това ще отнеме време.

След това тя изолира един детайл от картината и го представи в едър план.

— Особено ме интересува тръбата! — каза и посочи мястото, където Алис беше закопчана с белезници. — Тя е стара и масивна. На пръв поглед бих казала, че тази канализация е поне на един век, но ще потърся експерти, които ще определят по-точно възрастта й. С малко повече шанс, като сравним получените данни, ще локализираме скривалището.

След това тя се обърна към агента, който беше донесъл флашката с филма.

— Взе ли показания от куриера, Крис?

Мъжът в черно прехвърли един документ от телефона си на екрана на компютъра.

— Той работи за „Байк Месенджър“, агенция за доставки, близо до Уолстрийт, но днес бачкаше за своя сметка. Приел е пакета на ъгъла на „Дътч“ и на „Джон Стрийт“. Изпращачът се появил лично: висок, кавказец, набит, четирийсетинагодишен… Платил в налични, без да си казва името.

— Разполагаме ли с неговия портрет робот?

— Ами… Терънс в момента разпитва доставчика.

— Добре, кажи му да действа скоростно! Искам да разпространя данните му след десет минути. От този момент нататък всяка секунда е скъпа!

Половин час по-късно

„Мачбокс“196 вероятно дължеше името си на теснотата на мястото. Бог знае как, собственикът на пъба беше успял да подреди всичко така, че да осигури столове за двайсетина души в малка уютна заличка, отворена към градина.

Седнал пред сандвич със сьомга, Джонатан разказваше на Мадлин за срещата си с Франческа.

— Какво мислиш?

Той говореше откровено, точно й предаде обстоятелствата, при които съпругата му беше убила Лойд Уорнър и се беше освободила от тялото му, а след това си беше осигурила и алиби с помощта на Жорж. Храбра постъпка, благодарение на която не беше обвинена в убийство, но тя й струваше брака.

— Мисля, че след смъртта на този тип на Земята има един мръсник по-малко — отговори Мадлин.

Остроумие ала Дани Дойл…

— Според мен жена ти притежава дяволско хладнокръвие и завидна интелигентност — довърши тя.

Лапна последната хапка от филията си с прясно козе сирене и отпи глътка вино.

— И мисля, че трябва да се върнеш при нея.

Джонатан сякаш падна от Марс. За секунда Мадлин беше направила на пух и прах случилото се между тях.

— Ами… ние?

Тя го погледна в очите.

— Да не се заблуждаваме: нашата връзка е крехка. Какво бъдеще може да имаме? Живеем на десет хиляди километра един от друг, еднакво объркани сме. Винаги ще има момент, в който ти ще съжаляваш, че не си се върнал при съпругата и при сина си.

Джонатан се опита да остане спокоен.

— Ти не може да знаеш какво ще стане! Няма да се разделим заради една тъпа хипотеза…

— Вече няма какво да правиш тук. Алис Диксън не представлява нищо за теб. Това не е твоята борба.

— Тя е толкова част от живота ми, колкото е и от твоя!

Този път той повиши тон. Ресторантът беше толкова тесен, че всички погледи се обърнаха към него. Мразеше това място с прилепените една о друга маси, което не оставяше никаква свобода на движенията и не позволяваше интимност.

— Слушай, Джонатан, тази история започна в кръв и ще завърши в кръв. Няма да има щастлив изход, а ти не си готов да се сблъскаш с насилието. Аз съм ченге. Блайт работи за ФБР, Дани е убиец, но ти…

— Аз съм само мил ресторантьор, така ли?

— Ти имаш семейство…

— Мислех, че ти можеш да станеш част от него — отбеляза той и стана.

Остави две банкноти на масата, преди да напусне заведението.

За първи път Мадлин се чувстваше наистина влюбена в мъж. Но не се опита да го задържи.

— Пази се — прошепна тя.

Но той вече си беше заминал.

Явно мексиканският картел, който беше отвлякъл Алис, бе готов на всичко. Засегнат на гордост, Джонатан не беше разбрал, че именно защото го обичаше, Мадлин отказваше да го повлече след себе си в този поток от мрачини.

Спирката на метрото на Бедфорд авеню беше на няколко сгради разстояние от ресторанта. Джонатан отиде право в Гринидж.

У Клер той остана двайсет минути неподвижен под душа, изтощен от часовата разлика и от безсънието, разтърсван от чувства и от противоречиви усещания.

Петнайсет часът. Обади се в Сан Франциско и дълго говори със сина си. Чарли не можеше да разбере защо баща му не беше с него в навечерието на Коледа. Но Маркус се оказваше на висота и доколкото можеше, го заместваше в ролята на родител, която Джонатан никога не беше изпълнявал особено успешно.

Този диалог със сина му само увеличи неговата тъга. За да се спаси от самотата, облече топли дрехи и излезе да изпие едно кафе в първия бар, който намери по „Макдугъл Стрийт“. Надяваше се кофеинът да му помогне да роди свежи мисли. За кратко образите на отново събралото се семейство изникнаха в съзнанието му като успокояващ филм. Припомни си всички щастливи моменти, които беше имал с бившата си съпруга и с Чарли. Изповедта на Франческа го освободи от страдание, което го измъчваше от две години, давеше го в мъгла, сред която губеше всякакво доверие и вътрешните си устои.

Сега се откриваше възможност да върне „някогашния си живот“. В крайна сметка не беше ли искал винаги това? След два часа можеше да е в самолета за Калифорния, да вземе Чарли и за празниците да се върне в Ню Йорк, при Франческа.

Тази перспектива беше окуражителна. Спомняше си една фраза, изречена от колегите му: „Дърво без корени е само гола съчка.“ Имаше нужда от здрави основи, за да не губи присъствие на духа. Обаче образът на Франческа малко по малко избледняваше и се появяваше ликът на Мадлин. Без съмнение младата жена беше права: тяхната връзка беше вятър работа. И все пак…

Не беше способен да се подчини на гласа на разума. Мадлин беше разбила сърцето му и бе впръскала отровата на липсата.

Машинално извади писалка от джоба си и, обхванат от внезапно вдъхновение, започна да драска по хартиената покривка. След три минути си даде сметка, че е създал десерт, достоен за образа на младата англичанка: хилядолистна фантазия с лек крем от рози и виолетки, с фино карамелизирано тесто с туниски сладък портокал. Страшно се учуди. От две години беше лишен от творческа искра и не бе измислил никакво лакомство. Днес мандалото падна и любовта отново му даде криле.

Тази перспектива го разведри и му вдъхна доверие в бъдещето. Защо да не отвори ресторант в Ню Йорк заедно с малка школа по готварство? Ето проект, който имаше смисъл.

Джонатан си беше взел поука от грешките си и нямаше намерение два пъти да върши същите глупости. Край на панаира на суетата, на гоненето на звезди, на търсенето на медийна популярност. Представяше си заведение с характер, в което се сервират оригинални и амбициозни ястия, но не сред луксозен декор. Край на кристалните чаши и на порцелановите сервизи, създадени от модни дизайнери. Никога вече няма да предоставя името си за разни продукти или за отвратителни дълбоко замразени гозби, продавани в хипермаркетите. От този момент нататък ще работи като артист, с единствената цел да получава и да дарява удоволствие.

Излезе от кафенето и отнесе в душата си няколко зрънца надежда. Но отлично знаеше, че това бъдеще задължително минава през оцеляването на Алис Диксън. Къде щеше да бъде днес, ако не беше срещнал девойката? Погребан на два метра под земята без съмнение. Той й дължеше живота си: това беше най-големият дълг, който някога бе имал да изплаща. Кървава работа, която възнамеряваше да свърши на всяка цена.

Осемнайсет часът. Изображенията с пленничеството на Алис превзеха съзнанието му. Всичко тънеше в хаос. Опита се да си спомни последните й думи, но не успя. Стигна до 20-а улица. Падаше мрак. Въпреки студа, който заледяваше лицето му, той продължи да върви по пътищата и мислеше за невероятната орис на Алис. За живота, който тя бе превърнала в борба. За силата на характера, която й беше необходима, за да се освободи от оковите и да стане господар на съществуването си. От най-ранна възраст се беше сражавала сама, без семейство и без приятели и всеки път избираше най-трудния път: този, който няма да я отведе до посредствеността, ще я измъкне от низините, накъдето я теглеха деградиралите и затъващите. Линия на поведение, която трудно следват дори възрастните, а какво да каже човек, когато някой е само на тринайсет години…

Той стигна на изток от Челси. Сега вече бе съвсем тъмно и носени от вятъра сребристи снежинки летяха около уличните лампи. Студът го принуди да отвори вратата на „Лайф & Дет“, прочут коктейл бар. Лаундж музика197 звучеше от четирите краища на помещението. Джонатан не обичаше особено подобни места, но движенията и разговорите му създаваха усещането, че е по-малко сам. Колкото до музиката, тя пораждаше своеобразна атмосфера, която, парадоксално, му помагаше да разсъждава, да повтаря до втръсване връхлетелите го идеи, да се вглъби в размислите си. Алис… Трябваше да се концентрира върху Алис…

Интуицията му подсказваше, че разследването на Блайт Блейк и на Мадлин няма да доведе до нищо. От своя страна нямаше никакъв начин да стори нещо по-смислено. Притежаваше само невроните си и своята психология. Алкохолът изгори стомаха му, но усили неговата чувствителност. Поръча нова чаша, за да разбуди още повече сетивата си. Като творец винаги беше залагал на интелигентността на емоциите. Малко по малко бариерата в паметта му изчезна и съдържанието на филма се върна в главата му: бляскавият и трескав поглед на момичето, безпомощният й вид, гнусното свърталище, белезниците, които оковаваха дланите й, прекъсващият й глас и думите й:

Опита се да забрави за всичко друго, да влезе в мислена връзка с Алис. Ужасът, който се четеше на лицето й, не беше престорен, но имаше страхотна интензивност в очите й… Въпреки страха тя не беше изгубила интелигентността и здравия си разум. Сякаш не се опитваше само да предизвика състрадание, а и да… предаде някакво съобщение…

Не, не беше възможно. Вероятно са й предоставили текст, който е трябвало да прочете, или поне са й дали строги указания. Как е възможно да импровизира в рамките на няколко думи.

Той взе картонената подложка, поставена под коктейла му, и написа четирите изречения едно под друго.

Добре, и после? Ако можеше да се вярва на Дани, девойката отлично съзнаваше рисковете, които поема. Тя знаеше, че нейният нападател вероятно е изпратен от мексиканския картел. Следователно се опитваше да даде повече сведения не за самоличността на похитителя, а по-скоро за мястото, където е затворена. Освен ако…

Той получи просветление, което внезапно промени идеите му. Грабна писалката и повтори първите букви от всяко изречение:

Поставени една до друга, главните букви оформяха четирибуквена дума: SCAR.

„Белег“ на английски…

35 До последен дъх

В апартамента над гаража цареше измамно спокойствие. Застанали пред екраните на компютрите, Блайт Блейк и Мадлин продължаваха да анализират данните. Прав до прозореца, Дани се разяждаше от угризения и пушеше цигара от цигара. Двама агенти стояха на пост: първият пред вратата на жилището, а вторият патрулираше около гаража сред падащите в мрака снежинки.

Почти недоловим, металически звук извести на Мадлин, че е пристигнал есемес.

Тя бързо погледна и прочете:

Напълно изпълнена с недоверие, тя отначало си помисли, че това е хитроумен план на Джонатан, за да я види отново.

Но в никакъв случай той не би използвал тази трагедия…

Може би наистина беше открил нещо? В такъв случай защо не й се обади, вместо да се опитва да я привлече в някакъв бар?

— Ще ми дадеш ли колата си, Дани?

— Излизаш ли?

— Трябва да го направя — заяви тя и облече коженото си яке.

Грабна раницата, в която се намираше портативният компютър на Джонатан, и последва Дани по чугунената стълба, която водеше към гаража. Под погледа на бодигарда те пресякоха хангара, натъпкан с първокласни коли.

— Вземи онази — каза той и посочи червен „Понтиак“ от 1964 г.

— Нямаш ли нещо не толкова ярко?

Тя обърна глава и присви очи в търсене на по-дискретен модел.

— Защо не тази? — предложи и погледна към кабриолет „Пежо 403“. Човек би казал, че това е колата на инспектор Коломбо!

— Качи се в понтиака! — настоя той.

Тя разбра, че е по-добре да не упорства, и седна зад волана на красивата американска машина.

Дани се наведе към прозореца.

— Документите са тук — обясни той и разгърна сенника.

След това направи жест към жабката.

— Ако изникне проблем…

Мадлин я отвори и забеляза дръжката на пистолет „Колт Анаконда“. В този момент разбра защо Дани толкова държеше да тръгне точно с тази кола.

— Очаква те среща с приятелчето ти ли? — попита с неприязън.

Тя вдигна стъклото и не отговори.

— До по-късно.

Мракът и снегът не улесняваха шофирането. Мадлин се поколеба дали да не използва джипиеса от своя телефон, но в крайна сметка реши да се оправя постарому. Взе завоя, който я извеждаше на моста, и пресече Ист Ривър, за да се върне в Манхатън.

До този момент адреналинът на разследването я държеше будна, но изведнъж усети как натрупаната умора се стовари отгоре й, затрудни движенията и замъгли мислите й. През последните три дни беше дремнала само няколко часа, но този сън беше нездрав. Очите й горяха и я обзе шемет.

По дяволите, вече не съм на двайсет години! — рече си тя и се опита да пусне отоплението.

Когато се измъкна от моста, разпозна „Бауъри“, по която беше минала сутринта, докато се гонеха с Блайт. Тя продължи до „Хаустън Стрийт“, където безличното райониране на града влизаше в правата си и правеше ориентирането много по-лесно. Провери адреса, който й беше дал Джонатан, и успя да стигне до „Лайф & Дет“. Беше късно и движението ставаше рехаво. Изпита облекчение, когато намери свободни места в началото на 20-а улица, тъй като паркирането на понтиака не беше лесна работа.

Тя мина през бара и завари Джонатан седнал пред празна чаша.

— Сама ли дойде? — разтревожено попита той.

— Както ме помоли.

— Нещо ново за Алис?

— Няма.

Седна срещу него и развърза шала си.

— Каква е тази история? Защо твърдиш, че знаеш кой я е отвлякъл?

— Отсъди сама — отговори той и й подаде подложката.

Тя разгледа картона за няколко секунди.

— И какво?

— SCAR! — извика той. — Белег на английски.

— Да, благодаря, но трябва да те предупредя, че това е майчиният ми език.

— Блайт! Блайт е отвлякла Алис! Във всеки случай Алис се опитва да ни подскаже именно това! Блайт е съучастничка на мексиканците.

Изразяващата съмнение гримаса на младата жена попари възбудата на Джонатан.

— Да не смяташ, че се намираш в „Шифърът на Леонардо“199? — подигра му се тя.

— Според теб става дума за случайност ли?

— Няколко букви не означават нищо…

Но Джонатан не беше готов да изостави колата си в калта:

— Размисли трийсет секунди.

— Струва ми се, че съм в час.

— Постави се на мястото на мексиканците. Кого би се опитала да обърнеш на своя страна приоритетно в тази афера?

— Кажи ми кого?

— Шерифа, която отговаря за защитата на Дани, естествено!

Тя изглеждаше все така скептично настроена, но той продължи:

— В Съединените щати мексиканските картели правят всичко възможно, за да подредят свои хора в защитаващите реда агенции: граничните и имиграционните власти, митницата… Все повече и повече американски функционери се поддават на корумпиране. Кризата не промени нищо.

— Блайт Блейк е патриотка — контрира Мадлин.

— Напротив, тя е идеалният обект за тази работа! Проникнала е под чужда самоличност в наркокартелите. В крайна сметка човек губи опорните си точки. Когато ти предложат милиони долари, ти пращаш по дяволите патриотизма.

Всеки си има цена — помисли си тя, като си спомни думите на Дани. Обзета от съмнение, погледна с други очи главните букви, които образуваха думата SCAR. Възможно ли е Алис да е постъпила толкова разумно и да им е изпратила съобщение?

— Трябва да предупредим Дани! — отсече Джонатан. — Той се намира под заплаха!

Мадлин извади своя джиесем, в който беше записала номера на Дани. Размисли и се реши да го извести.

— Да побързаме да предупредим ченгетата, като искрено се надявам да не си сбъркал.

Когато напуснаха топлия бар и излязоха на ледения нощен вятър, черното „Ферари“ ги чакаше от другата страна на пътя…

— Тя е!

Инстинктивно отстъпиха назад. Блайт вероятно се беше усъмнила, когато Мадлин си тръгна, и подозираше, че нещо се крои зад гърба й.

— Ще ида да видя! — реши Джонатан и тръгна да пресича улицата.

— Не, да не си откачил!

По дяволите! — помисли си Мадлин.

Тя изтича до понтиака, тъй като си спомни за оръжието в жабката.

Беше много тъмно. Джонатан стигна до спайдъра. Беше празен. Светлините бяха загасени. Моторът не работеше.

Къде е тя?

Той усети движение зад себе си. Кабриолетът беше спрял пред входа на паркинг, който се издигаше на няколко равнища. За да бъдат осигурени колкото е възможно повече места, хитроумна система от хидравлични асансьори позволяваше да се преместват вертикално и хоризонтално около двеста коли, скупчени една върху друга. Вятърът духаше силно, така че металните стълбове на огромната арматура скърцаха. Атмосферата беше ужасяваща.

— Има ли някой? — запита Джонатан и непредпазливо влезе в помещението.

Колко е глупав! — изруга Мадлин, наблюдавайки го отдалече. Опитваше се да запали колата, като се надяваше да може да прибере Джонатан, но…

Много късно.

Гърмежът отекна и изсвистя куршум, който мина на косъм от черепа на Джонатан, преди да рикошира в една стоманена колона.

Той се хвърли на земята, за да избегне втория изстрел. Блайт стреляше на двайсет метра зад него.

Стана и се затича, без да си задава въпроси, хвърли се към първата стълба при входа на паркинга. След себе си чуваше стъпките на шерифа. Беше го взела на мушката, но витите стъпала й пречеха да се прицели точно.

Горе той се озова срещу двуметрова мрежеста ограда.

Единственият му изход беше да я прескочи.

Не беше спортувал от месеци, но пред перспективата да бъде пречукан намери сили и с голи ръце започна да се катери. Прехвърли желязната ограда и се оказа…

… върху стария релсов надземен път, който се надвесваше над Месоопаковъчния квартал200, някога район на кланиците и касапниците. По онова време линията е давала възможност на вагоните със стока да обслужват складовете. Структурата беше изоставена от почти трийсет години, обгърната от растителност, преди да бъде преобразувана в място за разходки. През лятото беше оазис от зеленина, който предлагаше изглед отвисоко към реката. Тази вечер представляваше дълга редица от бетонни плочи, враждебни и злокобни…

19-а улица, 18-а улица…

Джонатан тичаше като заек. В първата част на трасето железопътната линия беше права. Така че той беше напълно открит за куршумите, превърна се в лесна мишена. На петнайсет метра зад него Блайт стреля два пъти. Един куршум го одраска, друг се заби в плексигласовата предпазна стена откъм река Хъдсън. За щастие на Джонатан по това време на нощта бяха угасили осветлението по целия път, за да не идват насам клошари…

Мадлин подскочи, като чу изстрелите. Зад волана на понтиака, през отворения прозорец, тя дебнеше и най-малкото движение по релсовия път. С очи, вперени във висящите градини, се опитваше да отгатне как протича преследването и караше бавно по шосето, което следваше „Хайлайн“201. През остъклената тераса над пътя тя забеляза силуета на Джонатан и въздъхна облекчено, като разбра, че още е жив.

Джонатан натрупа преднина. Снегът, който валеше на едри парцали, правеше земята хлъзгава. Пътят сега се пренасочваше наляво, за да пресече по диагонал 10-о авеню, преминавайки над покриви, криволичейки между тухлени сгради, почти докосвайки фасади и огромни рекламни пана.

За да съхрани мястото своята автентичност, бяха решили да запазят цели късчета от релсовия път. Две редици от стоманени релси продължаваха да се виждат върху бетона. Изпълнен със сигурност, Джонатан внимателно прескочи отлят в цимента цветарник, но си изкълчи глезена, тъй като кракът му се заклещи в една от дървените траверси.

До дяволите!

Той отново тръгна напред, но с по-бавно темпо. Блайт приближаваше, но на нивото на „Челси Маркет“ изоставената линия влизаше в тунел над каре от сгради, което осигури мимолетен отдих на французина.

14-о авеню, „Уошингтън Стрийт“…

Мадлин се промъкваше между зданията, като непрекъснато продължаваше да следи с поглед трасето на стоманената структура на бившата железница. На няколко пъти тя изпитваше желание да спре пред някоя от стълбите, които се изкачваха нагоре, но в този напреднал час достъпът до тях беше блокиран.

Накрая реши да отиде до свършека на пътя и паркира колата на „Гансвурт Плаза“, като се надяваше, че Джонатан няма да бъде застрелян, преди тя да го намери.

Джонатан излезе от тунела задъхан. Блайт беше на по-малко от десет метра зад него. Остра болка го прониза под ребрата. Подгизнал от пот, продължи да тича, провираше се сред масивите от плевели. Стигна до нивото на солариума: зоната за хващане на слънчев загар, където големи дървени шезлонги бяха разположени срещу панорамата на Ню Джърси. За да затрудни придвижването на врага си, методично разхвърля всичко, което му попаднеше подръка: столове, градински маси, цветарници…

Нов изстрел направи на пух и прах теракотена ваза.

Точно до него.

С последно придихание той пое по финалната част на трасето. Събра всичките си сили, за да премине през този участък с гъста растителност. Високите дървета и храстите пречеха на Блайт да стреля.

Внезапно отрязъкът свърши.

Джонатан се спусна надолу по стълбата към „Гансвурт Стрийт“. Блайт се стрелна след него. Последна телена ограда и…

Много късно. Блайт скочи почти едновременно с него. Този път, бягайки на зигзаг по средата на улицата, беше уязвим и без никаква защита.

Тя се прицели. От това разстояние не можеше да не го улучи.

— Стойте! Оставете оръжието или ще стрелям! — извика Мадлин.

Гъвкавата фигура на Блайт Блейк се обърна и тя оцени положението с поглед. Мадлин беше насочила към нея колтата анаконда на Дани.

Шерифът се поколеба, но пренебрегна заплахата и се хвърли към Джонатан, стисна го за гърлото и насочи оръжието си към слепоочието му.

— Едно движение и го застрелвам! — извика американката. — Отстъпете!

Двете жени стояха една срещу друга, всяка от тях бе заела позиция. Гъст сняг, навяван от вихрушката, потулваше сенките им, които се губеха на фона на надвисналото небе.

Блайт се приближи към реката и още повече притисна врата на Джонатан.

Мадлин направи крачка напред. Снежинките й пречеха добре да вижда шерифа.

— Спукана ви е работата, ако го убиете! — извика тя. — Колегите ви от ФБР ще бъдат тук след по-малко от две минути.

— За последен път, оставете оръжието или ще стрелям! Пука ми за агентите на ФБР, ще измисля десет хитрини, за да ги баламосам.

Имаше ли някакъв изход за Мадлин? Ако оставеше оръжието си, Блайт не би й пощадила живота. Щеше да ги застреля и двамата. Младата англичанка няколко пъти премигна и гледката пред нея се замъгли. Умората и стресът излизаха на повърхността. В лош момент.

Тя усети, че ръката й трепери. Револверът тежеше цял тон. Беше „мъжко“ оръжие, предназначено за лов или за спортна стрелба. С него можеше да отнесе главата на Блайт заедно с главата на Джонатан… Беше достатъчно да сгреши на милиметър в момента на стрелбата и куршумът да тръгне по лоша траектория. Беше игра, при която нямаше втори шанс.

Сега.

Стреля само веднъж. Предотвратявайки жестокия откат, Мадлин вложи цялата си сила, за да запази ръката си неподвижна и да не позволи на колтата да отскочи назад.

Уцелена право в черепа, Блайт Блейк беше рязко отхвърлена назад. Тя се опита да се улови за Джонатан, но секунда по-късно безжизненото й тяло прелетя над бариерата и потъна в Хъдсън.

Вятърът вееше все по-силно и разнасяше сирените на полицейските коли, които идваха от улицата.

Смазана под огромното бреме на случилото се, засипвана от ледените снежинки, Мадлин зъзнеше. Тя беше убила единствения човек, който знаеше къде е затворена Алис. Току-що беше убила Алис. С ръка все още на спусъка, не отделяше очи от черните води. Джонатан оставаше в шок, стоеше неподвижен, с подгизнала от кръв риза. Изведнъж като че ли излезе от транса. Срещу него Мадлин едва се държеше на краката си, огънала се под въздействието на мъчителната тревога. Изпълнен със страх да не припадне, той я поведе към понтиака, паркиран на „Гансвурт Плаза“.

Потегли вихрено, като гледаше в огледалото за обратно виждане сините и червените светлини на бурканите на полицейските коли, които раздираха сумрака на небето.

36 Finding Alice202

Лоуер Ист Сайд

Сграда в близост до „Томпкинс Скуеър Парк“

1 часът през нощта

Джонатан отвори вратата на банята. Мадлин беше заспала във ваната. Той намери закачен пеньоар и се приближи, за да я събуди нежно. Тя беше бледа, с празен поглед, със забавени движения. Послушно се остави да бъде загърната и разтрита в туниката от хавлиена тъкан.

Беше много опасно да се връщат при Клер или да отсядат в стандартен хотел, където можеха да ги намерят лесно. След като паркираха колата няколко улици по-надолу, те намериха убежище в тази малка стая за гости при Анита Крюк, стара полякиня, която държеше деликатесен магазин в сърцето на Алфабет Сити. Някога Джонатан беше наел дъщеря й като готвачка в „Император“ и Анита не беше забравила услугата. За да бъдат сигурни, че няма да ги открият, бяха изключили телефоните си и ги оставиха в понтиака. Единствените предмети, които взеха със себе си, бяха компютърът и пистолетът на Дани.

Почука се на вратата. Докато Мадлин се шмугна в леглото, Джонатан отвори на Анита. Старата дама им донесе вечеря, на таблата бяха сложени две купи с горещ журек — зеленчукова супа с брашно и с ферментирала ръж.

Джонатан благодари на домакинята и предложи едно от блюдата на Мадлин:

— Опитай, ще видиш, нещо специално е…

Тя гребна с лъжичка от супата и я изплю, тъй като й се догади.

— Вярно е, че е малко кисела, но важното е вниманието, нали?

Без дори да му отговори, загаси светлината и потъна в сън.

Преди да се присъедини към нея, той се приближи към прозореца и погледна през стъклото. Снегът валеше все така силно. Повече от десетсантиметрова покривка застилаше пътя и тротоарите. Къде беше Алис по това време и в този студ? Беше ли още жива? Щяха си да успеят да я освободят от този ад?

Трябваше да бъде реалист: нещата се подреждаха зле. Смъртта на Блайт правеше съвсем хипотетична възможността да се доберат до мястото, където девойката беше скрита.

Думите на Мадлин се завръщаха в паметта му като пророческо ехо: „Тази история започна в кръв и ще свърши в кръв.“

Той все още не знаеше до каква степен тя имаше право.

Складът в Кони Айлънд

2 часът сутринта

В тишината на ледената стая се чуваше само дрезгаво, задъхано дишане.

Студът събуди Алис. Студът и болката: разкъсваща болка, която раздираше кръста й при най-лекото движение. Легнала на една страна, с изкривена ръка, тя беше изгубила всякаква чувствителност в тази напълно скована част на тялото си. Кръвта пулсираше в слепоочията й, а бодежите в главата се смесваха с шемет и сърцебиене.

Закашля се, за да прочисти бронхите си, опита се да преглътне слюнката, но имаше усещането, че езикът й е станал твърд, като гипсов.

Не знаеше колко време беше изминало откакто я отвлякоха. Няколко часа? Ден? Може би два? Непрекъснато имаше желание да уринира, но мускулите на пикочния й мехур сякаш се бяха парализирали.

Задушаваше се. Мисълта й беше фрагментарна, способността да вижда — нарушена, а треската я подлудяваше. Представяше си, че гигантски плъх й прегризва корема, а дългата му опашка се увива около врата й, за да я удуши.

8 часът сутринта

— Стани!

Джонатан отвори едното си око и трудно започна да се разсънва.

— Стани! — повтори Мадлин. — Трябва да тръгваме.

Млечнобяла светлина искреше през прозореца. Денят едва се събуждаше.

Джонатан преглътна една прозявка и мъчно се надигна от леглото. Мадлин вече се беше облякла. След тази къса нощ си беше възвърнала духа и изглеждаше по-уверена в себе си от всякога.

Той тръгна по коридора към банята, но тя му хвърли дрехите.

— В друг ден ще вземеш душ! Нямаме време.

Излязоха на улицата, след като оставиха няколко банкноти на хазяйката си. Тази сутрин бялата покривка не беше десет сантиметра, а най-малко двайсет. Снежинките продължаваха да се сипят и забавяха движението. По тротоарите хората чистеха входовете, общински работници ръсеха с луга шосето, а по „Бауъри“ два огромни снегорина разпръсваха натрупванията от двете страни на пътя и покриваха със снежна лавина зле паркираните велосипеди и автомобили.

Те спряха до понтиака и си взеха телефоните, а след това поеха към „Пийлс“, новия им генерален щаб.

Заради валежа и ранния час кафенето беше полупразно. Настаниха се на същата маса от предишния ден и си поръчаха кафе, йогурт и мюсли.

Тъй като нямаше телевизор, Мадлин извади компютъра и потърси връзка с интернет.

— Коя е най-сериозната местна информационна програма?

— Опитай да намериш NY1 News.

Мадлин откри сайта. На въвеждащата страница течеше видеопрограма — NY1 Minute, — която представяше актуалните събития от деня в шейсет секунди. Три четвърти от новините бяха посветени на неочаквано падналия сняг, който заплашваше да парализира Ню Йорк, но последната част представяше „мистериозното убийство през тази нощ на шерифа на Съединените щати Блайт Блейк, застреляна с куршум в главата. Тялото й беше намерено в Хъдсън. Тази опитна пазителка на реда беше натоварена със защитата на гражданин, който идния понеделник трябва да даде важни показания в процеса срещу баронесата на наркотиците Исабел Кортес. Въпросният основен свидетел сега се намира под протекцията на ФБР“

Мадлин въздъхна: нямаше как да разбере дали полицията е установила вината на Блайт, но поне Дани беше извън опасност. Това удовлетворение я държа много кратко: трябваше да намерят момичето, а нямаха никаква следа.

— Без съмнение Блайт е имала съучастник — отбеляза тя.

Джонатан напълни с кафе чашата на младата жена, сипа и в своята чаша.

— Налага се да започнем разследването отначало. Очевидно е, че в часовете след отвличането на Алис Блайт е премахнала всички възможни доказателства и е възпрепятствала издирването.

— За какво си мислиш?

— Трябва да се опитаме да установим мястото, където се намира телефонът на Алис.

— Не разполагаме с техника. Това е работа за ченгета.

Джон тръсна глава.

— Не и днес. С нарастването на кражбите на джиесеми много оператори съветват клиентите си да активират функция за локализиране от разстояние. Ако смартфонът на Алис е нов модел, той несъмнено има такава опция.

Мадлин продължи да гледа скептично.

— Дори не знаем номера й…

— Системата не действа с номер, а с имейл адрес.

Джонатан обърна към себе си екрана на компютъра, за да потърси сайта „Локализирайте моя смартфон“ на прочута електронна фирма. За да намери апарата, трябваше да предостави адреса на електронната поща, както и използваната парола.

— Не притежаваме нито едното, нито другото, така че проблемът е приключен — кисело се обади Мадлин, като го гледаше да трака по клавишите.

Този път Джонатан повиши тон:

— Мога ли да знам защо всеки път когато ми хрумне идея, ти я намираш за калпава?

— Защото ще си изгубим времето за нищо.

— Трябва да те подсетя, че все пак благодарение на мен изобличихме Блайт!

— Но именно заради теб бях принудена да я убия! — упрекна го тя.

Ето, това беше. Чувството за вина, което глождеше Мадлин, се беше завърнало. Джонатан се опита да я вразуми.

— Как го каза ти? На Земята има един мръсник по-малко… Слушай, каквото и да се беше случило, Блайт по никакъв начин нямаше да ни каже къде е скрила Алис.

— Ако това може да ти облекчи съвестта…

— Съвестта ми ще бъде облекчена, ако ти ми помогнеш да намерим Алис!

Тя го стрелна с пръст и беше готова да избълва нова острота, когато внезапно осъзна, че Джонатан имаше право.

— По дяволите! Караме се като омръзнала си двойка! — изрази съжаление.

Тя се приближи към компютъра.

— Добре, Шерлок, имаш ли някаква идея?

— Можем да опитаме акаунт в хотмейл или в джимейл — предложи Джонатан. — Или по-скоро, защо не, акаунта на нейното училище по изкуствата?

Мадлин реши, че идеята е привлекателна, отвори нов прозорец и проникна в сайта на „Джулиард“. Преподавателите, персоналът и учениците разполагаха с акаунти за електронна поща в следната форма: име.презиме@juillard.edu. Мадлин вкара следните данни: alice.kowalski@juillard.edu.

— Аз бях дотук — призна Джонатан.

— Чакай! Ами ако е запазила старата си парола?

— Тази, която е използвала, когато е била на четиринайсет години ли?

— Хората често пъти постъпват така, нали? Моята във всеки случай е все същата от памти века.

— Каква е?

— Mind your business!204

— Хайде, кажи ми я!

— И дума да не става!

— Моля те!

— … виолет1978 — въздъхна тя. — Сега вече ще трябва да я сменя.

— 1978, това годината на раждането ти ли е?

— Защо, каква възраст ми даваш? Повече или по-малко години?

Той й отговори с усмивка, доволен, че съучастничеството им се е върнало.

— Каква е паролата на Алис?

— Хийтклиф, главният герой от „Брулени хълмове“.

Джонатан въведе входящата дума.

— Да стискаме палци — рече и натисна Enter.

Компютърът обработваше данните няколко секунди, а през това време те се гледаха мълчаливо, със смесица от тревога и от неверие. Едва ли щеше да е толкова просто. Откакто всичко започна, късметът винаги бе странял от тях. Щастието нито за миг не им се усмихна. Препятствията бяха безкрай, всеки път по-непреодолими, и водеха до все по-трагични последици. Не можеше да са познали.

Но сега се оказаха на прав път.

На екрана на компютъра се появи карта на Манхатън и оградена с ореол синя точка започна да мига: телефонът на Алис не само се намираше в Ню Йорк, но и беше на по-малко от три километра от мястото, където бяха те!

Веднага скочиха с викове и накараха малцината клиенти да вдигнат глави и да ги огледат. Две минути бяха достатъчни, за да се върне надеждата.

Джонатан се наведе над екрана, за да установи по-точно местоположението на точката: голяма сграда на ъгъла на 5-о авеню и 23-та улица.

— Знаеш ли какво има там? — запита Мадлин, почти запъхтяна от възбуда.

— Италианският пазар срещу „Флатрон“205.

Прехвърлиха данните на техните телефони и излязоха на „Бауъри“. Толкова силно валеше, че се отказаха да ползват колата.

— Да идем ли пеша? — предложи тя.

— Не, при това време ще ни е необходим половин час! По-добре да се опитаме да вземем такси.

Но заради бурята много от жълтите автомобили бяха останали в гаражите и те трябваше да се борят повече от пет минути, докато успеят да се метнат на кола на Бродуей.

Когато се качиха, провериха на екрана позицията на телефона на Алис. Точката не беше помръднала.

— Надявам се, че джиесемът не е бил изоставен — изрази безпокойството си Джонатан.

— Какъв е този пазар, за който говориш?

— Нарича се „Еатали“: храмът на италианската гастрономия в Манхатън. — Нещо като огромен луксозен супермаркет.

Стигнаха до големия магазин. Срещу банкнота от двайсет долара шофьорът на таксито прие да ги чака, при положение, че не се забавят повече от десет минути.

Покритият пазар току-що беше отворил, но в навечерието на Коледа, противно на улиците, той беше пълен до пръсване.

— Последвай ме!

С очи, вперени в светещата точка, те пресякоха част от хилядите квадратни метри площ, изпълнена с бутици, ресторанти и щандове с деликатеси.

Мобилният телефон на Алис предаваше сигнал на всеки трийсет секунди. Мощният му джипиес позволяваше с точност до десет метра да бъде прецизирано мястото, където се намира.

— Оттук!

Проправяйки си път с лакти, те се промъкваха през пирамидите от квасен хляб, от пакети с паста и с ризото и от пити пармезан, през бутовете пармска шунка, закачени на тавана, през вегетарианския ресторант, през пицарията.

— Тук е!

Сега се намираха пред пасажа, където бяха разположени щандовете за сладолед и за кафе.

Напрегнати, те започнаха да проучват хората, които се блъскаха по алеята. Имаше много движение, тълпата беше гъста, а мястото — шумно.

— Няма да бъде лесно — въздъхна Мадлин. — Не ти ли идва друга гениална идея?

Джонатан погледна светещата точка на екрана на телефона си.

— Сайтът позволява да се изпрати съобщение на мобифона или даже да го настроим на звънене в продължение на две минути, дори звукът му да е изключен.

— Опитай!

Той задейства функцията и двамата нададоха ухо.

Но сред гълчавата на тълпата беше невъзможно да се чуе какъвто и да било звук дори в радиус от няколко метра.

— Бъди готов да започнеш отново! — рече Мадлин и извади оръжието си.

— Какво си реши…?

Без да се колебае, тя стреля във въздуха.

— Сега!

Силният изстрел разтърси всички присъстващи. Преди да започнат да възклицават, настъпи половинсекундно слисване, а през това време се възцари пълна тишина. Половин секунда, която се оказа достатъчна, за да се чуе продължителен звън.

— Тя е! — извика Мадлин и насочи оръжието си към млада продавачка на щанда за еспресо.

Беше хубаво момиче, между осемнайсет и двайсет години. Метиска, с дълги, черни, разрошени коси. Портативният телефон се виждаше в джоба на престилката й. Мадлин се хвърли към нея и със сила я изблъска извън щанда.

— Последвай ни! — нареди й тя.

Мадлин и Джонатан почти носеха плачещото момиче и успяха да се измъкнат преди намесата на охранителите.

С Божията милост таксито ги чакаше.

— Хей, какво е това? — започна да се окайва шофьорът, като видя колта.

— Карай, или следващият куршум ще е за теб! — изкрещя Мадлин.

След това се обърна към продължаващото да циври момиче:

— Ти коя си?

— Казвам се Мая.

— Откога имаш този телефон?

— От… от вчера сутринта — отговори тя, разтърсвана от ридания;

— Престани да лееш сълзи? Кой ти го даде?

— Подарък е от приятеля ми Антъни.

— Подарък ли?

— Намерил го на работата си — уточни тя. — Помоли ме да не го изключвам, защото не притежавал кода за достъп.

— А къде работи той?

— На паркинга за вдигнати заради нарушение коли — в Бруклин, на „Колумбия Стрийт“.

Паркинг за нередовни автомобили… Напълно вероятно място за задържане на отвлечената. Следата се оказваше интересна.

— Днес той там ли е?

— Не, ще го намерим при родителите му в Стайвесънт Таун.

Мадлин се обърна към Джонатан, специалиста по топографията на града.

— Не е далече — на изток, между 14-а и 23-та улица.

Тя удари два пъти по стъклото, което ги делеше от шофьора.

— Разбра ли, Фанджо206?

Построен след края на Втората световна война, Стайвесънт Таун беше комплекс от стотина малки сгради от червени тухли. Тук наемите бяха контролирани, така че много поколения от средната класа — ченгета, пожарникари, начални учители, медицински сестри — продължаваха да живеят в сърцето на Манхатън въпреки нарастването на цените на недвижимите имоти.

Водено от наставленията на Мая, таксито се промуши сред зданията.

— Ето тук е, на деветия етаж: като излезете от асансьора, втората врата отдясно.

— Качвай се с нас! А ти, изчезвай! — нареди Мадлин на шофьора, който се измъкна тихомълком.

Вратата на жилището поддаде, когато Мадлин я ритна. Бившето ченге беше възвърнало не само старите си рефлекси, но и решителността. Способността й незабавно да пристъпва към крути действия плашеше Джонатан, макар той да разбираше, че това е единственото условие, за да намерят Алис.

Апартаментът беше празен, с изключение на въпросния Антъни, който беше решил да се излежава до късно. Преди да се свести, се оказа както го е майка родила пред пистолета на Мадлин, насочен към тестикулите му.

Младежът беше висок и слаб, със стоманени коремни мускули и с татуировки на рапър. Първият му рефлекс беше да прикрие пениса си, но Мадлин му нареди да държи ръцете си горе.

— Ако не искаш да гръмна голямата ти черна мамба, ще отговаряш на въпросите ми, разбра ли?

— Раз… брах.

— От кого открадна този телефон?

Джонатан му набута мобифона на Алис подноса.

— Намерих го!

— Намери го, къде?

— В една кола, която вдигнах с моя влекач онази вечер.

— Каква беше машината?

— Голям, съвсем нов „Додж“ — обясни Антъни. — Телефонът беше вътре. Под една от седалките отзад.

— А откъде вдигна този „Додж“?

— От Кони Айлънд.

— Бъди по-точен! — нареди му Джонатан. — Кажи ни име на улица.

— Не знам! Близо до плажа. Недалече от старото влакче на ужасите. Недалеч от продавача на хотдог. Спомням си, че някъде там, вътре имаше кучета които непрекъснато лаеха…

Джонатан разгледа плана върху телефона си.

— Тук ли е? — запита и посочи една точка на картата.

— Още по-близко до морето. Там, от дясната страна.

Мадлин вкара в паметта на апарата координатите.

— Да тръгваме! — рече тя и излезе от стаята.

37 Огън в кръвта

Кони Айлънд

10 часът сутринта

Алис беше подгизнала от главата до петите. Едри капки пот струяха от лицето й. Тя наведе глава и установи, че алено петно беше избило през анцуга, в долната част на корема. Бъбреците й кървяха. Сега не й оставаше много време. Все така разкъсвана от треската, въпреки всичко тя изплува от делириума и донякъде си възвърна яснотата на мислите.

Не бива да умирам, преди да съм опитала всичко…

Усети, че въжето, което стягаше глезените й, леко се беше разхлабило. За съжаление, не достатъчно, та да можеше да освободи краката си. Нозете й тежаха. Легнала на земята, направи усилие да ги повдигне нагоре и да се хване здраво за тясната преграда, която отделяше тоалетната. В това положение тя започна да търка найлоновата лента в ръба на стената. Мястото беше много грапаво, но беше много трудно влакното да бъде протрито дотолкова, че да се скъса.

Алис се къпеше в пот, мускулите й бяха парализирани от спазми, но ожесточено продължи да прави тези движения четвърт час, докато…

Въжето се предаде!

Възбудена от тази малка победа, тя с облекчение се размърда. Уви, белезниците все така я притискаха към канализационната тръба, но вече нищо не й се струваше невъзможно. Приклекна и пристъпи от крак на крак, за да ги раздвижи. Въпреки слабата светлина разгледа детайлно тръбата. Системата беше поне на един век. Забеляза точка на свързване между две цеви, където ръждата беше започнала да атакува отливката.

Ако това съоръжение се огъне, точно тук му е слабостта!

Застана в удобно положение и с десния ток на маратонката си ритна силно мястото, където тръбите се съединяваха. Цялата структура се разклати, но не се разпадна. Под въздействието на удара металните белезници още повече се впиха в плътта й, но тя вече почти не усещаше болката.

Канализацията щеше да поддаде. Алис беше сигурна в това. За съжаление, атаката й срещу тръбата провокира силен шум, който отекна в цялата сграда. Трябваше да се моли руснакът да не е наблизо…

Във всеки случай какво имаше да губи?

Твърдо решена, тя събра малкото сила, която й беше останала и започна да нанася кой от кой по-яки удари. Интуицията й не я подведе: след като устоя на десетина ритника, тръбата най-после се разхлаби в невралгичната точка.

Алис нададе яростен и победоносен вик.

Освободена от желязната прегръдка, тя се обърна и…

… Страховитият силует на Юри се открои в пространството на вратата. Зловещ смях разкриви подутото му лице.

— Моя малка матрьошке… — рече той и тръгна към нея.

Алис изрева като ранено животно и припадна.

Манхатън

Мадлин и Джонатан излязоха от жилищния комплекс.

Небето беше черно, бурята продължаваше да върлува из града. Снегът валеше непрестанно от почти дванайсет часа. Бялата покривка вече минаваше трийсет сантиметра и нищо не предвещаваше, че стихията ще има край. Напротив, тежки като парцали снежинки падаха в неотслабващ ритъм. Пешеходците се придвижваха трудно, забавяни от ледената вихрушка, която бръснеше лицата им.

— Как ще стигнем до Кони Айлънд? — повиши глас Мадлин, за да надвика мразовития вятър.

— Да опитаме с метрото. Има станция на другата страна на улицата.

За Джонатан, който беше живял години в Ню Йорк, снегът не беше необичаен, но размахът на бурята беше изненадал градските власти.

Дори на много широката 14-а улица един автобус стоеше неподвижно. Такситата се пързаляха, а безразсъден мотоциклетист направи най-незабравимото падане в живота си. Снегорините и малките багерчета почистваха като трудолюбиви пчелички големите артерии, но бяха недостатъчни, за да изринат второстепенните улици. В обслужващите екипи явно не достигаше персонал. Вероятно заради коледните празници.

Мадлин и Джонатан влязоха в станцията, там стълбището се беше превърнало в пързалка.

— Снегът ще предизвика ужасен безпорядък! — изрази тревогата си Джонатан. — След по-малко от час ще настъпи хаос.

На перона влаковете закъсняваха. Двамата успяха да се промъкнат в препълнен вагон.

— Далеч ли е оттук? — попита Мадлин и погледна часовника си.

Джонатан се взря в закачения на стената план.

— Линията не е директна. Трябва да сменим на „Юниън Скуеър“. Оттам можем да стигнем за по-малко от час.

— А с кола?

— Нормално за двайсетина минути, но не в ден като днешния.

Влакът се движеше бавно и толкова често спираше, че мина цяла вечност, докато преодоляха разстоянието между три спирки.

Щом излязоха на перона, Мадлин хвана Джонатан за ръката.

— Целуни ме! — помоли го тя, за да измамят евентуалните камери за наблюдение.

Възползва се от прегръдката, за да мушне колта в дънките на Джонатан.

— Какво искаш да сторя?

— Продължавай с метрото, аз ще си опитам късмета по пътя.

— Това е лудост, Мадлин! При излизане от Манхатън движението ще бъде блокирано.

— Имам нещо предвид — каза тя. — Първият, който пристигне, прави необходимото. Пази се!

Той се опита да протестира, но тя не му остави време за реакция.

Небето беше толкова мрачно, сякаш навън цареше дълбока нощ. Обикновено много оживен, „Юниън Скуеър“ сега беше почти празен. Рядко минаващите автомобили бяха запалили светлините си за бедствие и едва-едва пълзяха. Сигналът „не е в движение“ бляскаше върху покривите на такситата. За да освободи пътя, един джип на нюйоркската полиция влачеше след себе си изоставена кола. Само вседеходите можеха да се движат нормално. Мадлин забеляза затънала в снега лимузина в началото на „Парк Авеню“. Тя застана близо до нея и зачака някой от форд експлорерите на полицията да спре, за да изтегли автомобила. Издебна момента, когато двете ченгета излязоха от джипа, за да подкарат изпадналото в беда возило.

— Хей! — извика офицерът.

Тя потегли като светкавица. Това чудовище вероятно тежеше два тона и беше дълго пет метра. Във всеки случай беше изключително стабилно. Мадлин си сложи колана, оправи седалката и огледалото за обратно виждане. Познаваше добре квартала, насочи се на югоизток. Вкара в джипиеса координатите, които й бе предоставил Антъни, крадецът от депото за вдигнати неправилно паркирани коли. Този път знаеше, че се приближава към целта. Благодарение на Джонатан можеше със сигурност да открие мястото, където държаха Алис. Днес настъпваше епилогът на едно разследване, което я измъчваше от три години.

Естествено, ченгетата щяха да се опитат да намерят джипа си и всички полицейски коли щяха да бъдат предупредени по сателит, но тя точно на това се надяваше: да привлече колкото се може повече пазители на реда в Кони Айлънд, в случай че нещата не се развиеха добре.

Първите километри измина като в сън. Зад волана на всъдехода Мадлин имаше усещането, че пустинният град й принадлежеше. След това трафикът съвсем намаля при подстъпа към „Бруклин Бридж“. Тя избра местна станция на радиото. Непрекъснато предаваха предупреждения от кметството, обръщаха се към жителите на града да не излизат навън по време на бурята. Но тези заклинания не оказваха никакъв ефект върху нюйоркчаните, които през този коледен уикенд нямаха намерение да се откажат да напуснат Манхатън.

Мадлин включи буркана върху покрива и сирената. Въздействието настъпи незабавно. Колите послушно се отстраняваха, за да й направят път, което й позволи да премине много бързо по моста. Решена да се възползва докрай от тази привилегия, тя тръгна по „Инсерстейт 278“, магистрала с три платна, която се простираше покрай кейовете на Ъпър Бей. Независимо че снегът пречеше на движението, по магистралите все още не бяха затворили мостовете и тунелите. Според информацията от радиото това можеше да се случи всеки момент.

Докато джипът се промъкваше между разчистващите шосето машини, Мадлин забеляза осветен надпис, който предупреждаваше за неизбежността от ново задръстване. Два километра по-нататък, в зона, където пътят се стесняваше, колите се движеха броня до броня. Тя се опита да премине, рязко завъртя волана, качи се върху централния насип и счупи огледалото си, като налетя с пълна скорост върху бетонна стена.

Дявол да го вземе!

Този път беше блокирана. Заклещен от снега, тежкотоварен камион беше спрял движението.

Без капка смущение тя претърси джипа. Едно от ченгетата бе имало неблагоразумието да остави револвера си в жабката: страхотен „Глок 17“, служебното оръжие на нюйоркската полиция. Прибра автоматичния пистолет и изостави автомобила край пътя. Оловното небе и стената от снежни парцали придаваха на магистралата призрачен вид. Премина пеш стотина метра, за да стигне до мястото на инцидента. С рисковани маневри няколко коли успяха да се отскубнат от тресавището.

Мадлин се насочи към първата, която се изпречи на пътя й: многоместно туристическо комби, карано мъж с гола глава, изложил на показ върху задното стъкло стикер в прослава на „Черното парти“208.

— Слизай! — изкрещя тя и тикна патлака в лицето му.

Човекът не се помайва да го подканят два пъти и изчака търпеливо крадлата да потегли, за да вдигне юмрук и да изригне куп ругатни.

Мадлин яко настъпи газта. Тя вече нямаше сирена, нито буркан, но ръката й натискаше клаксона.

Никога до този момент не беше стигала толкова близо до целта. Рязко зави, за да поеме по ръкава, който водеше към Кони Айлънд. Колата силно се разклати, за секунда задните гуми блокираха, но с възвратно движение и с умело извъртане на волана тя успя да възстанови равновесието.

Образът на пленената Алис Диксън, такава, каквато я беше видяла на филма, обзе съзнанието й. Дори да излезеше жива от това изпитание, в какво физическо и умствено състояние щеше да се окаже девойката, когато кошмарът свършеше? Алис вече беше проявила решителност и стабилност, но каква зрялост е необходима след подобно струпване на травматични преживявания? Как да не бъдеш обзет от омраза и от лудост?

Тя прогони от съзнанието си въпросите, когато се озова на „Нептун Авеню“ и зави в задънената уличка, която й беше посочил Антъни.

Линия F на нюйоркското метро

Спирка „Парк Слоуп“

Джонатан тревожно погледна часовника си. Питаше се къде е Мадлин. Опита се да й се обади, но връзката се оказа невъзможна. Спиранията по трасето ставаха все по-чести. Видимо релсите започваха да замръзват, станциите биваха затваряни една след друга, а Кони Айлънд беше все още далече…

Сляпата уличка, в която влетя колата, беше почти блокирана от снега. Мадлин взе автоматичния пистолет и напусна комбито в началото на уличката. Тя се качи на тротоара и откри това сюрреалистично място. С порутените сгради и с ръждясалите манежи някогашният атракционен парк приличаше на руина, останала след края на света. Започнати тук и там, няколко строежа подсказваха, че един ден зоната ще бъде реабилитирана, но това нямаше да стане утре. В разгара на бурята нейните улички бяха празни и заплашителни. Чуваха се само свистенето на вятъра и грохотът на вълните, а металните скелети скърцаха.

След това, изведнъж… ръмжене.

Сети се какво й каза младежът от депото за коли: Спомням си, че имаше кучета, които през цялото време лаеха.

Тя беше намерила мястото.

Мадлин отмести две плесенясали дъски от оградата и видя немски дог с жълта козина и с безумни очи. Той показваше зъби и непрекъснато ръмжеше злобно. Изпита ужас от неговата мършавост. Кучето беше само кожа и кости. Може би беше болно? Или някой безумец го държеше нарочно в такова състояние…

Тя усети, че адреналинът я обзема и се смесва със страха. Не хранеше огромна любов към кучетата. Откакто един боксер я ухапа в детството й, предпочиташе да ги гледа отдалече, беше я шубе, а всички псета по света подушваха това от три километра разстояние и я лаеха агресивно винаги когато минаваше покрай тях.

Можеше да проникне на терена през метална преграда. Извади глока от кобура и стреля по катинара. Както се надяваше, изстрелът изненада кучето, което се отдалечи малко объркано. Тя проникна в имота и видя, че пътеката водеше към голям склад, готов да се разпадне на руини. Преди да стигне до неугледната постройка, към дога се присъединиха събратята му. Пет цербера я заобиколиха и задавено ръмжаха. Първият се спусна към нея и челюстите му се забиха в лявата й ръка.

Мадлин изкрещя диво, когато усети зъбите на животното да разкъсват плътта й. Втори атакува крака й, така че тя се строполи в снега, а трети се нахвърли на врата й.

Него тя уби първи. Куршумът го уцели в главата. След това паднаха и другите две кучета, които се бяха нахвърлили върху нея. Обзета от паника, в криза на ярост гръмна и останалите двама копои, защото те на свой ред я атакуваха.

Заобиколена от пет трупа, тя отново дишаше свободно, като същевременно оставаше нащрек, готова да открие стрелба по нови чудовища, изпречили се на пътя й. Цялата беше в кръв. Отказа се да разглежда раните, макар да усещаше болка в ръката, нахапана на няколко места.

По-късно.

Стана и заби нов куршум в ключалката на хангара.

— Алис? — извика тя.

Складът тънеше в мрак. Извади джобен фенер от кобура на пистолета и го закрепи върху дулото.

— Алис? — повтори и бавно тръгна напред с пръсти на спусъка и с насочен фенер. Забеляза по пръстения под следи от стъпки, които водеха към метална стълба.

Ако някой е скрит там, ще ме убие като заек.

Защо не изчака Джонатан? Защо не предупреди ченгетата?

Защото беше убедена, че не бива да губи нито секунда.

— Алис?

Заизкачва се по стълбата, която я отведе до нещо като мрачен тунел. Тя вдигна глока малко по-високо, снопът светлина пронизваше прохода, през който нахлуваше вятърът. Усети, че кръвта от раната се стичаше по ръката й, но за момента страхът беше най-добрият лек за болките. Сутеренът, опасан от чугунени тръби, служеше за склад за вехтории, където бяха натрупани какви ли не боклуци. Тя потрепера, когато попадна на дървени рекламни табели, изрисувани с отвратителни чудовища, които канеха посетители на „Най-страшното шоу в града“.

Премина през локва вода и чу скимтене. Веднага насочи оръжието си надолу, но се оказа, че това е група плъхове. В края на тунела спираловидна рампа я призоваваше пак да потъне в мрачините.

— Алис? — извика тя отново, колкото за да обозначи присъствието си, толкова и за да си вдъхне смелост.

Озова се пред десетина железни врати, които се точеха една след друга. Разби първата брава, с дулото на пистолета си взе на мушка стаята, която миришеше на застояло и на плесен. Беше празна. Методично атакува всички останали врати: същото положение, същият резултат. До последната.

В тази стая проблясваше слаба светлина. Тук имаше скромно походно легло, но най-вече… канализация, подобна на тази, към която беше прикована Алис. Претърсвайки всяко кътче на килията, Мадлин попадна на прерязан найлонов шнур, на парче изолирбанд и на суичъра в розово и сиво с качулка, който принадлежеше на момичето. Тя клекна, за да го вдигне и го приближи до лицето си: беше просмукан от още топла пот. Като се имаше предвид студът, който властваше в този затвор, Алис навярно е била тук допреди четвърт час!

Много късно! Беше пристигнала много късно! Заради този шибан сняг! Заради липсата на достатъчно предвидливост! Заради бавния й мозък! Заради…

Обезкуражаването й продължи по-малко от две секунди. Мадлин стана и с оръжие в ръка премина по влажния коридор, за да напусне склада. Беше твърдо решена да продължи лова.

38 Малката Одеса

Белият фургон трудно напредваше по лепкавия сняг по „Сърф Авеню“. Въпреки бързото им движение чистачките трудно се справяха със снежинките, които падаха по стъклото.

Седнал зад волана, Юри беше обзет от безпокойство. Преди час беше смаян, когато от новините научи за смъртта на Блайт Блейк. Първо се изплаши, че полицията може да стигне до него, но след това реши да потърси изгода от положението. От този момент нататък Алис му принадлежеше. Малката кучка се беше опитала да го зареже, но нямаше сила да стори това. Като имаше предвид в какво състояние е тя, в негов интерес беше да не се бави, ако искаше да я „препродаде“ на добра цена. Братята Таченко бяха дали принципното си съгласие да откупят хлапето. Рекет, проституция, трафик на оръжие: двамата украинци се залавяха за всичко в света на организираната престъпност. Алис беше млада, хубава, възбуждаща и вероятно девствена. След като й помогнеха да дойде на себе си и я посъживяха, сутеньорите щяха да се натъпчат с мангизи, принуждавайки я да проституира.

Ванът продължаваше лека-полека по пътя си, без да затъва в пухкавия дебел килим. Върху бордовото табло икона на Света Богородица с Младенеца беше закачена до византийска броеница, която се тресеше при друсането.

Юри започна да диша по-нормално, когато се озова на „Брайтън Авеню“. Голямата търговска артерия, над която минаваше надземното метро, беше предпазена от бурята. Направи полукръг, за да паркира фургона си пред магазин за хранителни продукти. Преди да излезе, хвърли поглед на своята пленничка.

Отзад, легнала на пода, Алис отново беше изпаднала в треска. Няколко пъти вече се беше молила за вода.

— Нещо друго? — попита той. — За ядене?

Тя потвърди с глава.

— Бих искала… — започна.

Мадлин излезе от хангара залитайки. Успя да премине терена, където лежаха труповете на петте псета и повърна закуската си на тротоара. Стомахът й се преобърна, лицето й бе плувнало в пот, а сърцето й бе изпълнено с ярост. Какво да прави сега? Да не се отказва. Да се бори докрай. Похитителят на Алис имаше най-много четвърт час преднина. Беше много и същевременно не беше почти нищо.

Нямаше видимост на десет метра. Безсмислено беше да използва колата. Трябваше да запази свободата си на движение, защото не познаваше мястото. Слезе надолу по улицата и се озова на дигата, срещу Атлантика. Океанът се беше развихрил, гледката беше колкото поразителна, толкова и неочаквана. Мадлин вече не се намираше в Ню Йорк, тя беше в Сибир.

По инстинкт тръгна по крайбрежната алея с дървената настилка и с изрисуваните с графити барачки за пържена риба. Пътеката беше безлюдна, само няколко чайки претърсваха кофите за боклук.

Беше подгизнала. Скоро осъзна, че това, което възприемаше като пот, всъщност беше кръв. На всяка крачка оставаше фина алена струя след себе си. Бедрото й беше лошо засегнато, но кръвта струеше най-вече от ръката й, разкъсана по цялото продължение на мускула. С шала си направи нещо като турникет, върза го със здравата си ръка и със зъби. След това продължи напред.

Метрото стигна само до предпоследната спирка. Този път релсите бяха напълно замръзнали. Студът парализираше всичко. Снегът покриваше града с дебело наметало.

Едва когато излезе от станцията, Джонатан успя да си послужи с телефона. Три пъти потърси Мадлин, но тя не отговори. Беше все още далеч от мястото на срещата им и не знаеше къде се намираше тя.

Опря гръб о стената.

Ами ако…

Реши да открие къде е телефонът на Мадлин по същия начин, както постъпи с джиесема на Алис.

Беше лесно: знаеше наизуст имейла на Мадлин.

Преди два часа тя се беше шегувала по този повод! Той написа „виолет1978“ и изчака няколко секунди, преди да види точка, която мигаше на екрана. Мадлин беше на повече от километър, на юг, близо до морския бряг. Той изчака няколко секунди картината да стане по-ясна и осъзна, че точката се местеше по картата.

Мадлин тичаше, излагайки лицето си на агресивните снежинки. По-скоро беше готова да пукне, отколкото да се откаже от борбата. Не сега, когато бе толкова близо до целта. Тя напусна брега, за да премине през един паркинг, след това пое по уличка, която водеше до главната артерия на Малката Одеса.

Кварталът дължеше името си на първите еврейски общности, които бяха избягали от Русия по време на погромите и бяха намерили прилика между нюйоркския залив и черноморското пристанище.

Мадлин прецени къде се намира: беше на „Брайтън Авеню“, в сърцето на руския анклав. Под линията на надземното метро се подреждаха десетки витрини и търговски обекти с надписи на кирилица. Въпреки снега мястото бе изпълнено с хора и колите се движеха почти нормално.

Тя отвори очи, търсеше да открие някакъв детайл, някаква следа, подозрителна кола…

Нищо.

Щом спря да тича, болката я преряза. Чуваше глъчка от гласове, сред която руският език надделяваше над английския. Разговори, който се отнасяха за нея.

Когато забеляза отражението си в някаква витрина, разбра защо: единият от ръкавите на дрехата й беше откъснат, а турникетът се беше развързали кръвта струеше от раната.

Не можеше да продължи като свободен електрон, без компас, и губейки кръв. Влезе в супермаркет на ъгъла с 3-та улица. Първите рафтове преливаха от солени пайове с пастет, от кюфтета, от филета от есетра и от други месни специалитети, а дъното на магазина беше пригодено за тоалетни принадлежности. За да се дезинфекцира, Мадлин взе бутилка 70-процентов алкохол, както и няколко пакета с марли и с памук. Тя се нареди на касата зад мъж, който плащаше минерална вода и бисквити.

— Бутилку клубничного молока — поиска той и посочи хладилния шкаф зад тезгяха.

Продавачката го отвори и подаде на клиента малкото шишенце с ягодово мляко, което беше пожелал.

Тя се сепна.

Сякаш нещо я разтърси.

Мадлин погледна кутийката с лакомството: бяха кръгли шоколадови бисквити, гарнирани с бял крем.

„Орео“.

Сърцето й се разтуптя. Остави покупките си на касата и последва мъжа на улицата. Беше едър, груб и силен тип, нещо като играч на ръгби, с шкембе и с дебели бузи, осеяни с червени петна. С тежка и стабилна походка той отиде до белия си фургон, паркиран малко по-надолу.

Мадлин бавно извади пистолета от джоба си. Тя събра ръце сякаш се молеше, и здраво стисна дръжката на оръжието, изчака той да й попадне право на мушката и изкрещя:

— Freeze! Put your hands overhead!210

В този момент отлично съзнаваше, че щеше да го убие.

Защото й беше ясно, че той няма да си вдигне ръцете и няма да се предаде. Ще се опита да избяга, ще заложи на късмета си.

Юри направи точно това. Той отвори вратата на камиона и…

Мадлин натисна спусъка, но от дулото не излетя куршум. Тя отново и отново опита да стреля, но беше очевидно, че пълнителят й е празен.

Джонатан вървеше по авенюто под надземното метро, когато телефонът му звънна. Мадлин беше на другия край на линията и викаше:

— Белият фургон!

Вдигна глава и видя младата жена на двайсет метра пред него. С пистолет в ръка тя му правеше знаци, но той не разбираше какво иска.

Ясно му беше само, че трябва страшно да бърза.

И че имаше револвер в джоба.

И че в началото на тази история беше записано, че тя ще свърши в кръв.

Грабна колта на Дани, зареди го и го насочи към камионетката, която потегли като вихър. Макар че никога през живота си не беше стрелял, налучка жестовете от само себе си. Махна предпазителя, закрепи ръката си да не трепери, прицели се внимателно и натисна спусъка.

Куршумът разби предното стъкло на колата.

Фургонът се отклони по дължината на шосето и се удари в централния насип, след това се преобърна и се блъсна в стълба, поддържащ линията на надземното метро.

Кръвта на Мадлин бучеше в слепоочията й. Времето беше спряло. Вече не усещаше никаква болка. Външните шумове не достигаха до нея като че ли някой беше спукал тъпанчетата й. Сякаш на забавен ход тя изтича към задната част на фургона. Пожарникарска кола пристигаше от края на улицата. Скоро тук щяха да бъдат бурканите на полицаите и сирените на линейките. Погледна наляво. Погледна надясно. Все още в шок, тълпата я заобикаляше, изпълнена с подозрение към нея: касапинът държеше нож, продавачът на риба беше грабнал бейзболната си бухалка, а мъжът от щанда за плодове и зеленчуци — железен лост.

Тя му го изтръгна от ръцете с премерен жест и си послужи с него, за да отвори задната врата на фургона.

Колко пъти в мечтите си беше преживявала тази сцена? Колко пъти тя беше преминавала като филм през главата й? Беше обсебена от тази картина. Тя беше дълбокият смисъл на живота й. Да спаси Алис. Да я възкреси.

Най-после успя.

Мадлин връхлетя във фургона.

Алис лежеше безжизнена, овързана, с напоени с кръв дрехи.

Не!

Не беше възможно тя да умре сега.

Мадлин се наведе над нея и доближи ухо до гърдите й, опитвайки се да чуе туптенето на сърцето й.

И кръвта й се смеси с кръвта на момичето.