Придворната дама (A нe-Мари Вeдcьо O лeceн) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Първа част

Съзаклятието

септември 1567 година

Първа глава

23 септември 1567 година

Гледката беше възхитителна. Буйният кестеняв кон препускаше, обязден от млад човек, който — ако можеше да се съди по дрехите и меча му — беше заможен благородник. Но страничният наблюдател оставаше озадачен от дългите тъмни коси на ездача, който при по-внимателно вглеждане се оказваше красива млада жена. Страните й бяха поруменели, а в очите й се виждаше същата жар като у жребеца и двамата изглеждаха в пълна хармония. Септемврийското утро беше прохладно, слънцето светеше ярко и ездачката се разсмя, когато подкара коня в галоп. Далеч назад една кола с два коня безуспешно се опитваше да я настигне.

Мадлен дьо Мондидие беше настояла да язди до Руан сама. Тя отиваше на гости при леля си, а багажът й пътуваше в колата, с която я следваше старият прислужник Пиер. Беше го изпратил баща й, Еркюл дьо Мондидие, след като разбра, че няма да разубеди единствената си дъщеря да язди. Еркюл за пореден път се прокле, че толкова угажда на желанията й още от дете, че дори я беше научил да се фехтова. Нищо чудно, че Мадлен се възприемаше като мъж.

Стремглавото препускане я изпълваше с наслада. Летните горещини бяха отминали, въздухът беше свеж и бистър, а под яркото слънце, докъдето стигаше погледът, се простираха златножълтите поля на Пикардия. Дълго продължи галопът. От тялото на коня преминаваше в нейното и я изпълваше с еуфория. Беше свободна, щастлива.

Мадлен често се питаше как издържат връстничките й. Самата тя произлизаше от дребно аристократично семейство с малко имение в провинцията и в редките случаи, когато беше посещавала други благороднически семейства в градските им къщи в Амиен или в именията им, дамите седяха кротко с бродерии в ръце и в захлас обсъждаха последната мода в парижкия двор.

Тя не можеше да живее така и изпитваше презрение към подобна липса на страст и жажда за живот.

Когато наближи едно обрасло с дървета хълмче, Мадлен забави коня си и се обърна назад. Пиер и каретата не се виждаха, тя вдигна рамене и продължи напред в лек тръс.

Слънцето бавно се движеше по небето. Грееше топло и силно, а сянката на коня се смали и се скри под копитата му. Мадлен усети, че огладнява. Сети се за Пиер и за поръката на баща си да не се отделя от него. Беше му го обещала, безпокойството му беше напълно основателно сега, когато хугенотите се готвеха за битка, а и Пиер беше поел отговорност за нея. Най-добре да намери някоя гостилница и да го изчака да я настигне. Тъкмо ще хапне нещо междувременно. Може би в Абанкур? Макар че, доколкото си спомняше, Абанкур е съвсем малко градче и изборът вероятно ще е ограничен.

Самотен облак мина пред слънцето и хвърли копринена сянка върху жълтите стърнища. До Абанкур едва ли оставаше много, макар че нивите наоколо сякаш нямаха край. Пусто и празно, и ни един човек, когото да пита за пътя.

В този момент Мадлен забеляза редица тополи в далечината напред. А това там зад тях не е ли някаква сграда? Тя пришпори коня си. Точно така, зад редицата дървета се появи самотна къща с дървени греди. В иначе запуснатия двор имаше и конюшня. Но над вратата се люлееше табела с нарисувана дива свиня, която танцува на задните си крака, а Мадлен разчете и обрулените от вятъра и дъжда букви — „Веселият глиган“.

Тя влезе в двора и слезе от коня си.

По-отблизо видът на кръчмата можеше да се нарече всякак, но не и весел. Прорасли катерливи рози покриваха по-голямата част от стената, а там, където тухлите се виждаха, личаха и пукнатините и процепите в тях. Капаците висяха накриво пред залостените прозорци, а на таванските прозорчета съвсем липсваха.

Момичето се огледа. Наоколо не се виждаше жив човек, а зеленчуковата градина беше обрасла с плевели. Дали кръчмата изобщо ще е отворена? Мадлен нямаше нищо против да се окаже единственият гост. Иначе хората като нищо ще се възмутят от жена в мъжки дрехи. За всеки случай с няколко сръчни движения пъхна дългите си коси под шапката и я нахлупи ниско над очите си, така че лицето й да е колкото се може по-скрито.

Първо трябваше да се погрижи за коня си. Насред прашния двор имаше кладенец. Отляво беше конюшнята, чиято порта висеше открехната на счупените си панти, но и там не се виждаше нито кръчмар, нито коняр. Може би все пак трябва да продължи към Абанкур? В този момент отнякъде се чу кудкудякане и Мадлен забеляза три кокошки, затворени в курник, прилепен до конюшнята.

— Ехо? — викна тя. — Има ли някой?

За нейна изненада иззад кладенеца изникна мърляво лице. Това явно беше конярят, а тя изглежда беше нарушила обедната му дрямка. Хвърли му юздите и му нареди да се погрижи за коня й, а той я изгледа кисело, докато ги поемаше. После Мадлен се обърна и влезе в занемарената гостилница.

Един слаб мъж с угодническа усмивка пристъпи да я посрещне.

— Добре дошли в „Глиганът“ — каза той и алчно огледа дрехите на Мадлен от горе до долу. — Ще желае ли господинът нещо за ядене? Мога да предложа превъзходен кок о ван[1].

Усмивката на съдържателя беше станала още по-широка при вида на скъпите дрехи и тежкия меч и Мадлен си помисли, че свъсеният мърляв коняр е за предпочитане.

— Омлет и хляб, друго не ми трябва — каза тя. — И вино, ако е хубаво. Не искам някоя кисела помия.

Огледа се. Беше сама и това не беше никак изненадващо. Помещението беше задушно, мрачно и мръсно, миришеше на плесен, във всички ъгли висяха паяжини, а дебел слой прах покриваше всичко. Е, какво да се прави. Всъщност още по-добре, че ще чака Пиер тук сама. Така не рискува да разкрият пола й и това да й създаде проблеми. Три дълги маси и прилежащите им пейки запълваха по-голямата част от помещението. Мадлен се поколеба, но забеляза, че в дъното на тъмната зала има малка ниша, скрита от останалата част на помещението със завеса от избелял син шевиот — неочакван лукс в иначе западналата кръчма, и тя се настани там и дръпна завесата, доволна, че тя допълнителното я скрива от любопитните погледи.

Облаци прах се вихреха около копитата на коня. Ездачът се огледа и по изпотеното му лице премина израз на облекчение, когато забеляза „Веселият глиган“. Мъжът беше четиридесет и пет-петдесетгодишен. Дрехите му бяха прашни, а лицето — изцапано, но все пак цялата му осанка излъчваше достолепие. Чертите на лицето му бяха правилни — ясно изразени скули и прав нос, който му придаваше вид на римски цезар. Заострената му брада сякаш подчертаваше силния му характер, а съсредоточеният поглед допълваше впечатлението за острота.

— Погрижи се добре за коня ми — каза той, като пъхна една монета в дланта на мрачния коняр, и от изненада стиснатите устни на момчето се опънаха в нещо между усмивка и озъбване и разкриха редките му почернели зъби.

Мъжът отвори вратата на гостилницата и в първия момент остана като ослепен след ярката слънчева светлина навън. После очите му привикнаха към мрака и той забеляза чакащия гост на най-задната маса. Следван по петите от кръчмаря, мъжът пристъпи в дъното и седна на пейката.

— Само вино. Няма да се застояваме — каза на кръчмаря.

Съдържателят се затътри, за да донесе вино, като мрачно проклинаше наум жилавия петел, който така и не беше успял да пробута на нито един гост досега.

— Сами сме, отлично място сте подбрали, адмирале — каза другият мъж. Той беше млад, с тъмна къдрава коса и нос, който изглежда беше поел не един и два удара. В погледа, отправен към събеседника му, се четеше известно лукавство. Едва ли го беше чакал дълго.

Възрастният адмирал го изгледа и за миг през лицето му премина сянка на недоверие.

Съдържателят остави кана бургундско на масата им и отново изчезна.

— Всичко готово ли е? — попита адмиралът.

— Почти — отговори мъжът с кривия нос. — Близо шейсет въоръжени мъже са на път за Розе ан Бри. Кралят и дворът му са разположени наблизо, в Шато дьо Монсо, а след пет дни е заплануван лов. Можем да ударим тогава. Макар че и в самия дворец не са особено добре защитени. Ако мога да разбера защо тая флорентинска вещица Медичи не си седи на сигурно в Лувъра! Но така или иначе, адмирале, мисля, че най-сигурно би било да нанесем добре организиран удар върху Шато дьо Монсо. Хората Ви са достатъчно за целта.

Адмиралът поклати глава.

— Не хора ми липсват. Но слухът, че се задава внушителна армия, ще стигне двореца преди самата армия. Това ще им даде време да се скрият на сигурно в Лувъра, а там никога няма да ги докопаме. Единственият ни шанс е изненадващата атака. Но спокойно, една по-малка армия в момента се придвижва към Лани — тя ще отведе затворниците, когато всичко свърши. И Шарл, и кралицата майка ли ще участват в този лов? Трябва да ги заловим и двамата.

— Засега изглежда така. В крайна сметка Шарл е млад човек, не го свърта, трябват му забавления, а за момента Катерина Медичи не смее да го изпусне от поглед, твърде зависим е още. Проклетите Дьо Гиз начело с кардинал Дьо Лорен правят всичко по силите си да подкрепят католиците. Но разчитайте на мен, адмирале, аз имам необходимите връзки. — Младият мъж избухна в дразнещ смях и изгълта виното си. После се пресегна към каната и отново напълни чашата си. Адмиралът не беше докоснал своята.

— Ще ми се всичко това да не се налагаше — каза той. — Канцлерът Лопитал е разумен човек, който спокойно и целенасочено работи за това ние, хугенотите, да живеем в мир с католиците, а Катерина Медичи се вслушва в думите му. Но в момента тази дръзка маневра е единственият ни шанс да елиминираме влиянието на Дьо Гиз в двора, без да се стига до кръвопролития.

— Канцлер Лопитал е глупак — изсмя се събеседникът му. — Алба може да нахлуе веднага щом покори Нидерландия. Със себе си има единайсет хиляди испански ветерани. Не стига ли, че някаква флорентинска фуста управлява Франция? Може би сега трябва да поканим и испанците? Кажете, адмирале, нима наистина ще стоите да гледате как унищожават хугенотите? — Той отново пресуши чашата си, а погледът му заплува по лицето на адмирала. Няма да забравите възнаграждението ми, нани?

— Ще си получите аванса, както е уговорено… Съдържателят се появи и адмиралът сниши глас, като само кратко добави: — Навън.

— Ще желаят ли господата още вино? — Кръчмарят ги изгледа с надежда. Погледът на по-младия светна и той отвори уста да отговори.

— Не, благодарим — намеси се адмиралът. — Тръгваме.

Пиер се беше отказал да догонва младата си господарка. Двата коня бяха полумъртви от изтощение и той спря каретата в двора на гостилница „Веселият глиган“. Срещу неприлично висока сума купи от коняр с немито лице малко овес, а на всичкото отгоре трябваше да си го внесе в конюшнята сам. Попита момчето дали е виждало един ездач да минава покрай гостилницата, но то само грубо изръмжа — явно искаше още пари, за да отговори. На Пиер обаче му се струваше, че е платил предостатъчно за овеса. Хвърли поглед, изпълнен с копнеж, към разнебитената гостилница и се отправи към конюшнята.

В конюшнята беше полумрак, а зрението на Пиер не беше като някога. Къде ли им е овесът? Той мина покрай конете и се огледа. Нещо изскърца. Вратата се отвори и Пиер видя да влизат двама мъже.

— Ето аванса — каза единият и подаде на другия кесия. — Остатъка ще го получите, когато аз получа Шарл и кралицата майка. Но ако ме разочаровате… — гласът прозвуча заплашително.

— Ще ги имате до края на месеца — отговори другият. — Няма да наруша думата, която съм дал на адмирала на Франция.

Един от конете неспокойно се размърда и двамата мъже се обърнаха.

Пиер видя изненадата в очите на адмирала. После тя се смени със съжаление, а после погледът на Колини стана напълно безизразен и адмиралът на Франция каза на младия си събеседник:

— Чул е твърде много. Уверете се, че ще мълчи.

После Колини възседна коня си и излетя от конюшнята, без дори да удостои другите двама с последен поглед.

Сега Пиер видя друг чифт очи, леко замъглени. А след тях — дългата кама, която мъжът държеше в дясната си ръка. Пиер застина вцепенен, докато другият пристъпваше с вдигната ръка към него. Най-накрая ужасът, който го обземаше отвътре, излезе навън и той нададе висок крясък. Камата се заби дълбоко в гърлото му.

Мадлен тъкмо беше почнала да се успокоява, когато един далечен, но страшен вик нахлу в гостилницата. Стори й се, че в него има нещо познато и тя се отърси от страха и изскочи от мястото си в нишата, където беше стояла неподвижно през последния половин час, заслушана в разговора на двамата мъже. После извади шпагата си и се спусна към вратата.

Навън я посрещна ужасяваща гледка. На прага на конюшнята в локва кръв лежеше старият Пиер с отчаяно протегната ръка, сякаш в опит да изпълзи напред. Кръвта шуртеше от гърлото му на отслабващи струи. Един ездач пришпорваше коня си през двора с нервни удари с камшика. Ръцете и лицето му бяха оплискани с кръв и Мадлен понечи да се прекръсти — така чудовищно изглеждаше той с разбития си нос и окървавено лице. Ездачът кресна нещо на зяпналия коняр, който трябваше да отскочи встрани, за да не го прегази конят. А после препусна сред облак прах, сякаш го гонеха хиляди дяволи.

— Пиер, скъпи Пиер! — Мадлен падна на колене до безжизненото тяло. Заплака. Шапката й беше паднала, когато изскочи на двора, и кестенявите къдрици се бяха разпилели по раменете й.

Съдържателят застана приведен зад нея, а отсреща, от другата страна на мъртвия Пиер, се изправи мърлявият коняр, чието лице беше застинало в нещо между страх и изумление.

Мадлен усети, че някой слага ръка на рамото й. Обърна се и срещна погледа на съдържателя.

— В тежко положение попаднахте, госпожице. — Той навлажни напуканите си устни. — Но аз ще Ви помогна.

През сълзите си тя видя лъстивия поглед в очите му и заканата в усмивката му. Погледна разпасания коняр и пустия двор и осъзна, че трябва да действа. Докато спокойно се изправяше, с дясната си ръка вдигна шпагата, която лежеше в прахта до тялото на Пиер. Ръката на гостилничаря се плъзна от рамото й и той притеснен обърна поглед към острието. С лявата си ръка Мадлен развърза кесията, която висеше за колана й, и му я подаде.

— Ще Ви се отплатя богато, ако се погрижите да откарате трупа на бедния ми слуга в дома на баща ми, Еркюл дьо Мондидие. — Стараеше се тонът й да е твърд, по-благ. — Може да го сложите в каретата — каза тя и посочи с шпагата към колата на баща си, която беше спряна на двора. — Конярят Ви може да го откара.

Тя леко се завъртя и сега шпагата й сочеше коняря, който стреснат отстъпи крачка назад.

Гостилничарят премести поглед от жената към шпагата и накрая към кесията. После вдигна рамене, взе кесията и я претегли в ръката си с израз на примирение.

— Уведомете баща ми, че съм невредима — каза тя и понеже се досещаше, че съдържателят обмисля дали да не захвърли тялото и да задържи парите и колата за себе си, добави: — Самата аз ще съобщя на баща си по пратеник, за да не срещате проблеми. А сега ако обичате, ми доведете коня.

С едно кимване гостилничарят прати момчето в конюшнята и скоро то се върна с коня на Мадлен.

Тя се постара походката й да излъчва спокойствие, докато вървеше към прага на гостилницата, за да си вземе шапката, а след това и към коня си. Не трябваше да показва слабост. Никаква несигурност, никакво колебание. Метна се на седлото, пришпори коня и се отправи към Руан.

Втора глава

23–24 септември 1567 година

Лелята на Мадлен беше вдовица. Беше случила в брака си, но съпругът й, граф Дьо Карон, беше загинал в битката срещу испанците петнадесет години по-рано. Беше воювал в армията на крал Анри край рейнската граница и при триумфалния удар срещу Мец го беше застигнала славна смърт на бойното поле, а за утеха младата вдовица получи място като придворна дама на съпругата на краля, Катерина Медичи. По онова време Катерина живееше в сянката на любовницата на мъжа си — Диан дьо Поатие, и единственото й удоволствие бяха красивите й придворни дами. Седем години по-късно, когато най-големият й син Франсоа II се възкачи на трона, Катерина най-сетне се включи в битката за властта, а графиня Дьо Карон, навършила тридесет и две години, предпочете да се върне в дома си в Руан. Не й липсваше нищо — в допълнение към приходите от земите на покойния си съпруг получаваше и твърда годишна пенсия от Катерина.

Въпреки своите четиридесет години графиня Дьо Карон все още беше красива жена. Бе понапълняла, но заоблените форми й отиваха и беше запазила мекия поглед, който навремето така беше очаровал Катерина Медичи. Сега графинята гледаше озадачена племенницата си, седнала на масата срещу нея. Дрехите и ръцете на Мадлен бяха целите в мръсотия и кръв, изразът — изтерзан, и графиня Дьо Карон поклати глава. Беше сипала на племенницата си голяма чаша ябълково бренди и цветът бавно почваше да се връща върху страните на момичето.

— Независимо какво си преживяла, мило дете — каза графинята, — здравето ти е на първо място. Не мога да те пусна да тръгнеш към двореца, преди да си се нахранила обилно и да си се наспала добре. Освен това трябва да пътуваш както подобава.

Графинята отново поклати глава при мисълта за лекомисленото решение на това лудо момиче да язди само до дома й. Но явно случилото се е било толкова сериозно, че решението на Мадлен да продължи пътя си беше непоклатимо.

— Габриел ти приготвя ваната. Утре тя ще тръгне с теб. Освен това трябва да ти намерим някакви дрехи. И да се прати вест до баща ти, но за това ще се погрижа аз. Всъщност как е той? Все още ли няма жена в живота му? От колко години вече е вдовец.

— Познавате баща ми, мадам. Той се интересува само от посевите си. И от ловните си хрътки.

— И от теб, Мадлен. — Графиня Дьо Карон се усмихна топло. Никой баща не обичаше дъщеря си повече от брат й. Мадлен беше единственото дете на Еркюл и той я беше разглезил отвъд всякакви граници. Шумните му възражения срещу уроците по фехтовка и бясното яздене бяха само привидни. Той се гордееше с нея.

Мадлен кимна. Това беше вярно. Тя не помнеше майка си, починала от треска, когато Мадлен била само на две години, но баща й, който никой не взимаше особено на сериозно, беше наистина сърдечен човек и се беше погрижил да не й липсва нищо. Нищо, освен подходяща среда, с която да общува. Висшите благородници им изпращаха покани за гостуване много рядко — те намираха баща й за твърде провинциален. Родовата титла беше купена, и то неотдавна, и въпреки че с всяка следваща година плодородните земи увеличаваха състоянието на Еркюл дьо Мондидие, не му осигуряваха достъп до най-висшите кръгове и това едва ли щеше да се промени през следващите триста-четиристотин години.

Зад привидната грубост на Еркюл се криеше чувствителна душа и Мадлен никога не се беше съмнявала в обичта му. Не само й беше позволил да се фехтова, но беше ангажирал и възможно най-добрите учители и тя му беше дълбоко благодарни.

Банята й дойде добре. Кръвта, мръсотията, смъртта, похотта на мъжете, всичко това вече беше поне малко по-далече от нея. Тя седна на масата чиста и облечена в една от роклите на леля си, която Габриел набързо й беше приготвила, докато се къпеше. Вярно, роклята беше малко старомодна, но все пак много по-удобна от тоалетите от две части, наложени по последна мода. От тях Мадлен имаше само един, с всичките му труфила — кринолин и пола, корсет с високо деколте, бухнали ръкави и влудяваща нагъната яка — и мразеше да го облича. Тази златистожълта рокля й отиваше повече. Беше семпла, обгръщаше плътно тялото и имаше дълбоко правоъгълно деколте, което можеше да се украси с бродирана якичка. Цветът също й отиваше, леля й имаше отличен вкус и категорично беше направила добър избор. Мадлен открай време предпочиташе есенните цветове, смяташе, че подхождат на кестенявите й коси и сини очи. След като облече роклята, със задоволство се огледа. Знаеше, че е красива. Но и нещо повече. Беше чела Витрувий и Птоломей, и Ал Хорезми, чиито творби малко жени познаваха, и самоуверено се усмихна на момичето в огледалото.

Леля й кимна одобрително, когато Мадлен влезе в трапезарията.

На масата, застлана с покривка от бяла дамаска, имаше два красиви сребърни свещника и сребърни прибори, излъскани до блясък. Вечеряха гореща рибена супа, която имаше фантастичен вкус и сгряваше тялото. След нея Мадлен се облегна назад с доволна въздишка. Поднесоха следващото блюдо и някаква силна сладникава миризма блъсна ноздрите й. Канар о сенгбеше тежко ястие, което тя не можеше да понася. Имаше вкус на кръв. Мнозина го наричаха дори езическо. Патицата не се коли, а се удушава, за да не се губи кръвта, след което гръдната кост се чупи, за да изпълни кръвта гръдните филета. Костите и черният дроб се мелят в преса за птици и пастетът се намазва върху гърдите и бутчетата на патицата. Всичко беше пропито от сладникавия вкус на кръв и Мадлен едва побутваше храната.

Графиня Дьо Карон, която дискретно я беше наблюдавала по време на вечерята, разбра, че е дошъл моментът да поговорят.

— Доколкото разбирам, искаш аудиенция с кралицата майка — каза тя. — Тази вечер ще ти напиша едно препоръчително писмо, което ще ти осигури достъп до нея. В момента целият двор е в Шато дьо Монсо край Мо. Ще ми кажеш ли за какво става дума?

Мадлен се замисли за момент. През цялото й детство графинята й беше като майка и Мадлен й имаше доверие. Но сега трябваше да вземе предвид и други съображения.

— Знаете, че Ви обичам и Ви имам пълно доверие. Но тайната, която случайно узнах, вече погуби един човек. При това тя засяга кралското семейство. Затова смятам, че те трябва да я чуят първи.

Графиня Дьо Карон се съгласи. Не беше и очаквала друг отговор.

— Има още нещо, което трябва да знаеш, скъпо дете… — Графинята замълча, за да потърси точните думи. — Катерина Медичи е силна кралица. Мъдра и способна. Всичко, което я заобикаля, е под неин контрол.

Мадлен изгледа леля си заинтригувана. Дотук не й беше казала нищо ново.

— Нима това не е хубаво? Не мога да си обясня защо хората се оплакват, че италианка управлявала Франция. Кралицата е пример за всяка жена. Смятах, че и Вие мислите така.

— Така е. Ти също си силна, Мадлен. Обикни кралицата такава, каквато е — силна. Но ми обещай, че няма да позволиш да ти налагат нищо против волята ти.

Това предупреждение от страна на леля й беше напълно неочаквано за Мадлен. Разбира се, че никога не би позволила да й налагат каквото и да било. Сети се за Давид, който говореше същото и така често повтаряше колко е важно да отстояваш себе си и да не се оставяш да те пречупят. Давид от Амиен. Първата й любов. Беше го обичала шест месеца, макар сега да си даваше сметка, че е била увлечена по-скоро от познанията, отколкото от личността му. Беше и отнело много време — много повече от самата любов — да приеме, че той настина е решил да отиде в манастир. С него можеше да обсъжда теми като свободата и религията. И той беше католик като нея, но не отхвърляше критиката на хугенотите срещу Светата католическа църква. При това беше изучавал анатомия и медицина. Именно Давид я беше научил без срам да разбира реакциите на тялото. И когато двамата най-сетне се бяха слели в страстна прегръдка, тя знаеше достатъчно добре как да се предпази от забременяване.

— Скъпа лельо — каза Мадлен. — Благодаря Ви за съветите и насоките, много сте мила. По отношение на утрешното пътуване — обмислих го и бързината е от огромно значение. Затова ще пътувам сама, на кон, както дойдох тук днес. Важно е да стигна в двореца, преди да изминат пет дни.

— Дума да не става, Мадлен! — възкликна графиня Карон. — С лека карета ще вземете разстоянието за два дни. Важно е да пристигнеш там по подобаващ начин, а и ще си в по-голяма безопасност, ако не си сама. Габриел ще пътува с теб в каретата, след това ще остане като твоя камериерка, а и вече наех кочияш от селото.

Тонът на графинята не търпеше възражение и Мадлен разбра, че темата е приключена.

Една прислужница се приближи, за да вдигне масата, но се поколеба, като видя все още пълната чиния на Мадлен.

— Рибената супа беше много засищаща, мадам, просто не бих могла да преглътна нито хапка повече.

Графинята даде знак на прислужницата да продължи.

— Не е необходимо да ме лъжеш, момичето ми, това е пропуск от моя страна. Забравих, че никога не си обичалаканар о сенг.

Мадлен се засмя.

— Така е. Не разбирам как някой може да яде подобно нещо.

Двете жени останаха още малко на масата. Вече се беше стъмнило, но множество свещи осветяваха и стопляха малкия салон и Мадлен усети, че я обзема приятно чувство на сигурност.

В един момент леля й се изправи и пристъпи до скрина.

— Не ставай още, Мадлен — каза тя, като видя, че племенницата й се надига. — Искам да ти дам нещо.

Отвори най-долното чекмедже, а когато се изправи, в ръката й проблясваше нещо. После графинята го подаде на Мадлен и отново седна на мястото си.

— Но това е кама! — възкликна Мадлен и я пое, за да я огледа. — Колко е красива.

Ножницата беше златна, украсена с перли и смарагди, които проблясваха на светлината на свещите. Мадлен извади камата, прокара пръст по острието и замахна във въздуха, сякаш за да намушка някого.

— Внимавай! — Леля й поклати глава. — За теб е. Пази я. Това е моят подарък за пътуването ти. Да се надяваме, че само ще се радваш на красотата й, без да се налага да разчиташ на острието й.

* * *

На следващата сутрин Габриел беше страшно заета. А при това беше будувала половината нощ, за да стеснява рокли. Цялата тази допълнителна работа й беше дошла в повече, но дълбоко в себе си момичето се гордееше, че ще придружи племенничката на графинята в двореца.

Габриел беше на двадесет и две години, дребна и пъргава, руса, с кротък зелен поглед и плътни чувствени устни. Имаше ведър нрав, а заразителният й смях беше запленил не един млад мъж. Но досега никой не беше спечелил благоразположението й.

Тази сутрин обаче на Габриел никак не й беше до усмивки. Каретата вече чакаше пред дома на графинята и тя се разпореждаше на кочияша и слугите, които товареха багажа. Все още не беше опознала мадмоазел Мадлен. Досега тя беше дистанцирана и сериозна, но въпреки това Габриел изпитваше симпатия към хубавата госпожица и очакваше предстоящото пътуване с истинско нетърпение.

Каретата потегли, а Мадлен и Габриел се загледаха навън, към старата катедрала на Руан. Църквата „Света Богородица“ беше на повече от триста години. Шпилът и двете кули стърчаха към небето, сякаш се издигаха над бушувалите пожари и пораженията от войните. Но около църквата бяха струпани грубо одялани камъни и инструменти, които заедно със скелетата говореха свой собствен език, напълно разбираем. Мадлен знаеше, че на едната от кулите й казват Маслената и че е трън в очите на хугенотите. Заможните католици бяха дарили парите за издигането й в замяна на привилегията да ядат масло през постите и Мадлен трябваше да си признае, че дори и тя е възмутена.

Каретата продължи напред по тясната уличка към площада. Беше ранно утро, околните къщи още спяха зад затворените капаци на прозорците, а по улиците почти не се срещаха хора. Пътят продължи през арката на защитната кула, каретата едва мина отдолу, а скоро вдясно се видя обширният, все още пуст площад. Габриел посочи мястото, където Орлеанската дева, Жана д’Арк, е била изгорена на кладата. И на Мадлен й се стори, че тази гледка е някакво мрачно предупреждение.

Трета глава

24 септември 1567 година

Пратеникът се размърда неспокойно. Почваше да му причернява от липсата на храна и почивка. След като внимателно прочете писмото, кралицата майка най-сетне вдигна поглед.

— Значи Алба е арестувал Егмонт и Хоорн в Брюксел? Как го приемат гражданите?

— Обезумели са от страх, мадам. Испанските войници на мига арестуват и затварят всеки, който си позволи да протестира. Хората смятат, че същата съдба очаква и двамата нидерландски водачи.

— Съвсем скоро ще се насладите на дългоочакваната почивка. Но първо ми разкажете впечатленията си от пътуването от Брюксел. Забелязахте ли назряване на безредици? Въоръжени хора?

— Единици, мадам. Край Реймс имаше малка група от двайсет-трийсет въоръжени хугеноти. Но бунтове няма.

— И сте сигурен, че тези мъже са били хугеноти?

— Да, мадам.

Катерина отключи едно чекмедже и извади отвътре кесия, която подаде на изтощения мъж, след което го отпрати. После се отпусна в стола до огнището. Столът беше отрупан с меки възглавнички и Катерина с видимо удоволствие вдигна крака върху една табуретка. Огънят бумтеше, пламъците се вдигаха високо, пукаха и пращяха.

Салонът на Катерина Медичи беше уютен, тя умееше да подчертава простотата на иначе твърде пищните предмети. В средата на помещението имаше голяма маса от резбован орех, чиито крака бяха оформени като четири грации. Върху масата акуратно бяха подредени писма, хартия, пера и географски карти, а до една от стените беше пътническият сандък на Катерина, пълен с избрани книги, които тя взимаше със себе си при всяко излизане от Париж.

Една-единствена картина украсяваше стената, чийто сиво-зеленикав цвят винаги й напомняше аромата на тамян. Платното беше голямо и изпълнено с неестествено издължени голи тела, които се извиваха в необичайни пози под острата светлина. Росо Фиорентино. Тя помнеше, че като малко момиченце се беше запознала с художника в Рим, след като техният сродник Джулио беше избран за папа. Вече щеше да се казва папа Клеменс — този сериозен и нервен мъж, чиято несигурност винаги обземаше и нея и я правеше неспокойна. Когато по-късно фамилията Строци пропъди Катерина и семейството й от Флоренция, тя се върна в Рим, за да живее с Джулио. Но тогава художникът вече беше отпътувал за френския двор по покана на Франсоа I и тя го видя отново едва след проклетия си брак с идиота Анри, сина на Франсоа. На Катерина й се струваше, че по някакъв начин нейната съдба и тази на Росо Фиорентино си приличат. Той също беше роден във Флоренция, също беше живял в Рим и беше завършил живота си в Париж, където — по всичко личеше — и тя щеше да прекара последните си дни. Всъщност разгорещените фигури в картината на Росо не й харесваха чак толкова много, намираше ги вулгарни и карикатурни, но самият той й беше станал симпатичен, а и познаваше Флоренция и Рим и разбираше какво означава да ти липсват. Безплодна на творци земя беше Франция. Трябваха й италианци като Росо и Приматичо, за да я накарат да разцъфти.

Катерина Медичи беше на четиридесет и осем години, но изглеждаше по-млада. В родината си беше усвоила изкуството да се грижи за кожата си и нямаше почти никакви бръчки. Чертите й бяха правилни и ненатрапчиви, а като по-млада със сигурност биха я нарекли хубава. Сега страните й бяха понатежали, имаше намек за двойна брадичка, но кралицата майка все още излъчваше онази сила, която запленяваше и подчиняваше толкова хора. Беше облечена изцяло в черно, с изключение на бялата нагъната яка, единствената точка, по която се съобразяваше с модата. За пръв път беше облякла черното вдовишко облекло преди осем години.

Осем дълги години. Колко се беше променила оттогава. Колко неща се бяха случили.

По времето, когато съпругът й Анри беше жив, тя беше напълно лишена от право на глас. Любовницата му Диан дьо Поатие решаваше всичко, а поради липсата на всякакъв интерес от негова страна към Катерина в началото бракът им беше безплоден. После все пак бяха изпълнили дълга си. Катерина с отвращение си припомни кратките жалки сцени между завивките, под тежестта на пръхтящия потен мъж. Налагаше се всеки път да му намира по някоя хубавка прислужница, която да го възбуди предварително, но Анри беше доволен от тази уговорка и когато се извиняваше за неспособността си, го правеше с безразличие, дори с известна надменност в гласа. Катерина се усмихна. Той така и не узна, че след това тя задържаше въпросната прислужница за себе си. Все още с известна привързаност помнеше Анриет с пълната гръд и Анджелика с малкото заоблено дупе. Планът проработи, тя народи на Анри седем деца едно след друго и по този начин осигури продължаването на рода. И освободени от ангажиментите си един към друг, със съпруга й отново почнаха да се избягват.

Катерина отново вдигна поглед към картината на Росо. Повечето тела бяха мъжки, може би затова не й харесваше особено? Замисли се за някогашното четиринадесетгодишно момиче, което бяха пратили във Франция да се омъжи, и си спомни с какво безпокойство и тъга беше напуснала Рим — град, който беше обикнала много. Кипящият от живот Рим, пълен с художници и писатели. И Флоренция, красивият й роден град, който сигурно никога вече нямаше да види.

По пътя, в Лион, беше срещнала една жена. Мари-Катрин.

Чертите на Катерина омекнаха при този спомен. Мари-Катрин, такъв сияен образ и такава красавица. Катерина беше доволна, че я бе взела със себе си в двора. Мари-Катрин се беше оказала единствената светлинка във враждебната чужда страна, където липсата на всякаква култура беше така очевидна. Свекър й, Франсоа I, се беше опитал да промени нещата. Той беше владетел с въображение и идеи за бъдещето. Поддържаше мира и се обграждаше с творци. Но след смъртта му Франция отново се оказа раздирана от безкрайни вътрешни борби. Бездушен гроб. Как я мразеше някога!

После омразата се беше превърнала в презрение, което така и не я напусна — тя беше кралица на Франция, а презираше страната си — беше й ясно, но нямаше какво да направи по въпроса. Всъщност вината беше на глупавия й покоен съпруг и на смехотворните остарели рицарски идеали, в които вярваше. До смъртния си одър той беше останал син на баща си, а неестествените влечения на кралицата дори го подтикнаха да приеме любовницата му Диан, при все че на години тя можеше да му бъде майка.

Да, в крайна сметка Анри си получи заслуженото. Загина от удар с копие в главата по време на един от глупавите си рицарски турнири и я остави да управлява като регент — първо вместо най-големия си син Франсоа, който беше склонен за всичко да се подчинява на Гизите, но за щастие се задържа на трона само година, а сега и от името на Шарл.

Катерина поклати глава. Шарл. Единственото от децата й, което приличаше на нея. Но само външно. Той беше твърде добър. И слаб. Ако не го направляваше тя, щеше да го направи някой друг.

Следващият по големина, Анри д’Анжу. Той имаше амбиции, стремежи и тя нямаше как да не го обича, макар и да знаеше, че повечето хора го смятат за арогантен егоист — и с право.

Катерина се загледа в огъня. Пламъците бяха станали по-малки. Слаби, потрепващи огнени езици. Като Шарл, помисли си тя, докато гледаше как един от тях угасва. Най-малкото след качването му на престола властта най-сетне беше в нейните ръце, а тя вярваше, че я използва правилно. Опитваше се да цивилизова тези варвари французите. Но беше трудно, те бяха повърхностни и ограничени и тя с горчивина констатираше, че единствената й истинска победа засягаше френските стомаси — изисканите творения на италианските готвачи бяха заменили варварските ястия не само в двора, но и в домовете на висшата аристокрация. Замисли се защо ли все още настоява, защо почти всеки ден организира забавления в двора — стихове, музика, театър…

Катерина вдигна рамене. Така поне глупавите аристократи имаха някакви занимания и не можеха да нанесат сериозни вреди — което със сигурност щеше да стане в противен случай, каквито бяха слабоумни фанатици, възбудени от войната.

Обединението на Франция, постигането на търпимост — това беше най-важното и същевременно най-деликатното й начинание. То беше възмутило и католици, и хугеноти и й беше донесло неприязънта и на двете страни. Но хугенотите все още се радваха на религиозната свобода, която тя им беше осигурила пет години по-рано. А през последните четири години в страната имаше мир.

Затова мощният удар на Алба върху Нидерландия я гневеше особено силно. Той съсипваше плановете й и се налагаше тя да впрегне всичките си дипломатически умения и всичките си връзки, за да спре католическа Испания от намеса и във френските дела. Равновесието беше трудно постижимо, защото могъщият род Дьо Гиз искаше испанската намеса, а хугенотите бяха готови да се вдигнат на война срещу нея. Катерина знаеше, че Гизите, начело с кардинал Дьо Лорен, тайно преговарят с Филип II Испански с надеждата сами да вземат властта във Франция. Знаеше също, че хугенотите планират да изпратят помощ на събратята си по вяра в Нидерландия и че те самите получават подкрепления от Пфалц.

Неведнъж беше чувала слухове, подобни на тези, с които се върна пратеникът й от Брюксел — за въстанали хугеноти. Но беше немислимо да им даде допълнителни права в този момент, при тези обтегнати отношения с Испания. Протестантите се държаха като разглезени деца.

В същото време Катерина трябваше да си признае, че е поставена в необичайната ситуация да няма представа какво да прави. Но слуховете бяха просто слухове и тя все още разчиташе адмирал Колини, водачът на хугенотите, да постъпи разумно. Трябваше скоро да обсъди ситуацията с канцлера си Лопитал.

Прислужницата безшумно влезе в стаята и пристъпи до огнището. Там коленичи, за да сложи още дърва в гаснещия огън.

Катерина я гледаше с мека усмивка. Не всичко във френския двор беше грозно. Тя обичаше да е заобиколена от красиви жени и като съпруга на единия и майка на следващия френски крал си беше подбрала голяма група придворни дами, най-интелигентните от които използваше в дипломатически мисии.

С удоволствие подбираше сама дори и прислужниците си. Тази малка перла, която сега на колене подклаждаше огъня, например я беше открила в дрипи в дома на едно бедно селско семейство. Момичето беше изпълнено с безгранична благодарност за това, че е спасено от бедността, възхищаваше се на кралицата майка и й се подчиняваше във всичко. Катерина го знаеше и това й доставяше удоволствие.

— Колко по-приятно е, когато е по-топло — каза Катерина, когато огънят отново се разгоря.

Момичето се смути, че го заговарят, и направи несръчен реверанс.

— Но какво е това? Роклята и ръцете ти са целите в пепел, мръсно момиченце. Знаеш, че обичам реда и чистотата. — Катерина звучеше ядосана.

— Простете ми, мадам, изцапала съм се. — Момичето падна на колене пред нея.

— Хубаво е, че виждаш грешката си. Как да се уверим, че вече няма да се цапаш?

— Трябва да ме накажете. — Гласът на момичето трепереше.

Катерина се изправи, приближи се до сандъка с книги и взе в ръка една къса гладка пръчка, която стоеше подпряна на него.

— Изпъни си мръсните ръце!

Прислужницата незабавно се подчини. Последваха десет силни удара, които бедното момиче понесе, без да издаде и звук, макар че очите му се насълзиха.

— Сега вече ти е простено, дете мое — каза Катерина. — Можеш да си вървиш.

— Благодаря, мадам. — Прислужницата се усмихна през сълзи, целуна ръка на Катерина и излезе.

Четвърта глава

25 септември 1567 година

Мракът се сгъстяваше, а каретата подскачаше по пътя все по-близо до целта си — Шато дьо Монсо. Предната нощ Мадлен и Габриел бяха пренощували в една странноприемница в Мьолан, северозападно от Париж, и сега чакаха s нетърпение края на пътуването. Дотук не бяха срещали проблеми. В странноприемницата бяха свикнали да посрещат гости на път от и към столицата и ги настаниха подобаващо, а Мадлен оцени компанията на Габриел.

— Стой! Кой е там?

Гласът прозвуча заповеднически в тъмното и Мадлен подаде глава навън, където видя седем или осем мъже. Бързо забеляза, че са въоръжени. Явно бяха чакали току до пътя, защото тя не беше чула никой да приближава.

— Казвам се Мадлен дьо Мондидие, ако обичате, пуснете ни да продължим! — каза тя възмутена.

— Накъде пътувате, мадмоазел? — Мъжът, който отговори, не се впечатли от тона на Мадлен.

— С какво право ме питате, господине, и с какво право ме спирате? Пътувам с камериерката си, по личен въпрос.

Мадлен бързо придърпа Габриел към себе си и мъжът кимна, след като видя, че в каретата наистина няма друг.

— Съжалявам, че ви създаваме неудобства, дами, но изпълнявам заповеди. Не може да продължите оттук.

Невъзможно, все трябваше да има някакво решение. Не беше изминала целия този път само за да я спрат няколко случайни мъже. Ако носеше шпагата си и ако войниците бяха по-малко на брой, може би щеше да опита да си проправи път с нея.

— И кой Ви е дал тези заповеди? — попита Мадлен остро.

В същия момент се чу приближаването на галопиращ кон.

Яздеше го висок, внушителен мъж.

— Какъв е проблемът? — Гласът му беше дълбок и приятен.

— Пречат ни да продължим пътуването си. — Мадлен погледна новодошлия гневно и нямаше как да не забележи впечатляващото му излъчване. Мъжествен и самоуверен.

Беше между трийсет и пет и четиридесетгодишен. Висок и строен, светлокестенявите му коси бяха небрежно събрани в плитчица на тила, а фини бръчици обрамчваха очите му, което придаваше на лицето му нотка авторитет, натрупан с опита. Погледът му беше спокоен и мъжът излъчваше сила, която естествено предизвикваше уважението на околните. Все пак очите му светнаха игриво, когато видя младата жена с живия поглед, която така смело се противопоставяше на въоръжените му мъже.

— Предполагам, че пътувате към замъка, мадмоазел? — каза той и й се усмихна обезоръжаващо.

Мадлен нямаше как да не отговори на усмивката му.

— Леля ми, графиня Дьо Карон, ме изпрати, защото се опасява, че у дома предстоят безредици.

Той кимна замислено.

— Воювал съм рамо до рамо с граф Дьо Карон при Мец. Беше храбър мъж.

За момент й се стори отнесен и натъжен, после веселият блясък се върна в очите му и той с широк размах свали шапката си и се поклони на Мадлен.

— На такава красива дама като Вас, мадмоазел, мястото й наистина е в двора, а не насред пътя, задържана от банда груби наемници. С нетърпение ще очаквам да се срещнем отново при по-приятни обстоятелства.

След това той даде знак на хората си да пропуснат каретата и кочияшът подкара конете напред.

* * *

Катерина Медичи прочете писмото два пъти.

— Скъпата ми графиня — промърмори тя сама на себе си. — Как ли я кара? — После заповяда да въведат младата жена при нея.

Мадлен влезе с бързи стъпки, но сърцето й заби учестено, когато най-сетне се озова лице в лице със самата кралица.

Неведнъж беше репетирала историята си наум, за да не звучи като неуко селско момиченце. Ситуацията беше твърде сериозна, за да показва слабост. Щеше да се справи. Тя се вгледа любопитно в кралицата.

Катерина седеше зад писалището си. Пред нея стоеше една много красива млада жена, малко старомодно облечена. Сияйните й сини очи разкриваха богат вътрешен свят, а румените й страни говореха за физическа сила.

— Прочетох, че графиня Дьо Карон Ви препоръчва, мадмоазел Мондидие. Освен това тя пише, че сте преживели нещо, което искате да сведете до знанието ми. Разкажете какво Ви се е случило.

Поканата прозвуча изненадващо директно, Мадлен се беше опасявала, че предстои размяна на елегантни любезности. Тя започна разказа си, в началото с леко колеблив глас, по скоро историята потръгна, гласът й стана по-сигурен и тя спокойно отговори на погледа на кралицата. Разказа всичко, за язденето, за мъжете, разговора, убийството. Имаше нужда най-сетне да каже всичко на глас, да може да сподели с някого целия ужас от преживяното. Гласът й се задави от плач, когато разказа за стария Пиер, но тя го преодоля и продължи уверено.

През цялото време Катерина наблюдаваше младата жена с нарастващ интерес. Голям потенциал се виждаше в това интелигентно и смело момиче, потенциал, който тя определено можеше да използва. Но сега трябваше да се съсредоточи върху историята, защото тя се беше оказала по-страшна от най-страшните й очаквания. Пълният размер на подлия план й ставаше все по-ясен, а с него растеше и гневът й.

— Значи към един от мъжете са се обърнали с титлата „адмирал“?

— Да, мадам.

— Колини — промърмори кралицата, — а аз разчитах на него. А предателят, този с връзки в двора?

— Неговото име не беше споменато, мадам.

Катерина се замисли. Описанието на мъжа не й говореше нищо.

— Днес е 25 септември. Ако съм разбрала правилно, Вие сте чули този разговор преди два дни, значи на 23 септември, а ако са планирали да ударят по време на ловния излет пет дни по-късно, това прави 28 септември?

— Да, мадам.

— И в същото време на път за Лани пътува по-малка армия от хугеноти?

— Да, мадам.

Катерина позвъни. Появи се един прислужник.

— Помолете канцлер Лопитал да дойде незабавно. — Кралицата се обърна към Мадлен. — Останете тук, за да разкажете същото и на канцлера. Предполагам, че пътуването Ви от Руан насам е минало безпроблемно?

Мадлен почти беше забравила епизода на път от дома на леля си. Беше предположила, че това са кралски войници, които охраняват пътя към двореца. Все пак водачът им беше споменал, че разчита да я види отново при по-благоприятни обстоятелства.

— Да, като изключим група войници, които в началото отказаха да ме пуснат да стигна до двореца.

— Какво говориш, момиче?! Въоръжени мъже, които контролират пътищата към двореца?!

— Мадам — каза Мадлен объркано, — аз реших, че са войници на короната.

В същия момент съобщиха, че е пристигнал канцлер Лопитал.

Един мъж на възраст, облечен в прости черни дрехи, влезе в стаята, поклони се на Катерина и смутено поздрави Мадлен, която остана изненадана от странния контраст между гладкия череп на мъжа и гъстото окосмение по лицето му. Широки сиво-бели бакенбарди продължаваха в дълга, четвъртита, добре оформена брада в същия достолепен цвят, а тесният мустак завършваше пищното окосмение в долната част на лицето, като протест срещу лъскавото теме.

— Искали сте да говорите с мен, Госпожо? Какво нарушава душевния Ви покой в този късен час? — Лопитал сви очи по посока на непознатата млада жена, но погледът му беше дружелюбен и благ.

— Това е мадмоазел Мондидие, която е преживяла нещо крайно необичайно и притеснително — каза Катерина, като посочи Мадлен. — Мадмоазел, бъдете така любезна да повторите разказа си пред канцлера.

Мадлен обърна поглед към канцлера и започна отново да разказва, а Лопитал слушаше, без да я прекъсва и без да променя изражението си. Когато разказът свърши, той кимна, но иначе с нищо не показа какво мисли.

И Мадлен, и кралицата го гледаха с очакване. Най-сетне той се покашля и се обърна към Мадлен.

— Значи Вие сте пътували насам по пътя западно от Мо, нали така, мадмоазел? Къде ви спряха войниците — преди или след Мо?

— Преди града, мосю, поне на десет мили западно от него.

— Има логика, мадам — каза канцлерът и се обърна спокойно към кралицата. — Една армия е потеглила към Лани, който е на югозапад от Мо, и госпожицата е попаднала точно на пътя й. Други отряди хугеноти са заели позиции на юг от Орлеан и Шато дьо Валери край река Йона. Освен това се чуха слухове и за Розе ан Бри като отправна точка, а областта също е на юг от замъка. Какво е правил адмирал Колини чак в Абанкур не знам, но съм убеден, че въоръжената група, на която тази очарователна госпожица е попаднала по пътя си, е част от армията, която смята да нападне Вас и Вашия син по време на ловния излет в четвъртък. С други думи те се намират на юг-югозапад от нас. Но пътят от тук до Мо все още е чист.

— Но защо се разкриха пред мен? — За изненада на канцлера въпросът дойде от Мадлен. Това беше нечувано и той хвърли поглед към Катерина, но тя само се извърна към него и повтори въпроса на младата жена.

— Да, канцлер Лопитал, защо?

— Причините може да са няколко, мадам. Моята догадка е, че тези мъже не искат слухът за армията в Лани да стига до нас. Явно са взели мадмоазел — напълно погрешно, ако позволите да добавя — за безобидна женичка. Но държа да повторя — необходимо е Вие и крал Шарл незабавно да избягате в Мо още тази вечер.

— Да избягам, канцлер Лопитал? Да избягам?! Да бягам от проклетите хугеноти, за чиято кауза и добруване се боря толкова години? От адмирал Колини, на когото съм направила толкова отстъпки? На Луи дьо Конде, на когото веднъж подарих живота и два пъти свободата? Не, трябва да ги смачкам неблагодарните подлеци! Обяснете ми, канцлер Лопитал, защо го правят? — Катерина го изгледа гневно.

Канцлерът не даде вид да е изгубил присъствие на духа. Той познаваше добре темперамента на Катерина.

— Да, мадам, те са фанатици и неблагодарници. Но след срещата Ви с дъщеря Ви — Елизабет Испанска, и херцога на Алба в Байон преди три години, хугенотите започнаха да Ви подозират. Многоуважаемият кардинал Дьо Лорен Ви оказва голямо влияние — твърде голямо, според хугенотите. Освен това не сте освободили наемната си войска от шест хиляди швейцарски наемници, която уж имаше за цел само да Ви защитава при евентуално нападение от страна на Алба, докато той минава покрай френската граница на път за Нидерландия. За хугенотите това изглежда като заплаха.

— Знаете не по-зле от мен — каза Катерина гневно, — че испанците получиха само празни обещания. И никой не иска да ограничи влиянието на кардинала повече от мен. Но швейцарската гвардия — да, за това признавам. И както виждам, с право! — Тя направи кратка пауза, а когато отново заговори, гласът й беше спокоен. — Значи Вие, канцлер Лопитал, предлагате да избягам заедно със сина си в Мо. Не мислите ли, че би било по-добре да се опитам да потърся безопасност в Париж, в Лувъра, и то незабавно?

Канцлер Лопитал се замисли за момент.

— Не, мадам, в момента не разполагате с швейцарци, които да Ви охраняват по пътя, а не е безопасно да оставате тук, докато ги чакате. Не забравяйте, че врагът е близо и планира да удари скоро. Най-близкият укрепен град е Мо — едва на пет мили западно от тук. Там можете спокойно да изчакате пристигането на швейцарците от Шато Тиери. Ако позволите, предлагам следното: Вие и кралят тръгвате още тази вечер тайно, придружени само от шепа доверени мъже — не забравяйте, че в самия двор има предател. Рано утре сутринта ще Ви последва и останалата част от свитата Ви. Предлагам да пътувате в карета без отличителни знаци, че превозва Ваше Величество.

Кралицата внимателно обмисли думите му.

— Планът е добър. Но искам и синът ми Анжу да тръгне с мен.

— Мадам… — започна канцлерът колебливо, а на лицето му се изписа колко му е трудно да продължи. — Никой не познава по-добре от мен майчинската Ви любов към Анжу. Но с оглед на Вашата безопасност и тази на краля за това пътуване трябва да знаят колкото се може по-малко хора. — Той погледна Катерина, готов за неизбежния изблик на гняв.

Лицето на Катерина беше помръкнало. После за изненада на канцлера тя се разсмя.

— Действително добре познавате слабостите ми, Лопитал! Да, обичам сина си Анри д’ Анжу и това замъглява преценката ми. Но познавам характера му и трябва да се съглася с Вас. При първата удобна възможност той ще използва случая да измести брат си Шарл от трона. И все пак не ми се вярва именно той да е предателят. — В погледа й към канцлера се четеше почти молба.

— Не, мадам, разбира се, че не. Само за всеки случай. Кой знае, може би в обкръжението на Анри има човек със сериозни амбиции.

— Разбрахме се, канцлер Лопитал, достатъчно по въпроса. Можете ли да ми осигурите дискретен превоз и хора?

— Бързо ще се намерят добри мъже, но кола от двореца, която да не бие на очи… — Канцлерът се замисли.

До този момент Мадлен ги беше слушала внимателно. Напрегнатата ситуация с испанците и Алба в Нидерландия в последно време неведнъж беше ставала повод за разговори в дома й. Най-близкият голям град беше Амиен, който беше най-северният укрепен град на Франция и поради това се беше превърнал в доста неспокойно място заради близостта си със завзетата от испанците Нидерландия. Мадлен се замисли за слуховете, които беше дочула преди повече от месец. Че фанатичният водач на испанците, херцогът на Алба, е навлязъл в Нидерландия, където Филип Испански го назначил за управител. Че Алба жестоко посичал всяка проява на национално чувство у нидерландците и още по-жестоко и кърваво се стараел да изкорени католическата им вяра.

Мадлен знаеше, че дори и в Амиен има привърженици на Реформацията и че френските хугеноти имат много висшестоящи поддръжници сред френската аристокрация, включително адмирал Колини и Луи, принцът на Конде.

Въпреки че смяташе темата за интересна, никога не я беше обсъждала с баща си. Знаеше, че на него не му допада. Той беше доволен от спокойствието в собствените си земи и избягваше да взима участие в религиозните препирни. Само искаше семейството му дискретно, но вярно да упражнява католическата си вяра, а ако в близост има двама-трима хугеноти, какво толкова? В крайна сметка те бяха в правото си, след като няколко години по-рано от името на сина си Шарл Катерина Медичи им беше разрешила да изповядват свободно вярата си в страната.

На Мадлен й липсваше, че няма с кого да разговаря по въпроса след влизането на Давид в манастира. Самата тя разбираше всяка дума от латинския текст, когато влезеше в църквата и чуеше пастора да чете евангелието, но за неграмотното множество текстът сигурно звучеше като вещерски заклинания и тя разбираше опита на реформаторите да изкоренят суеверията, като направят Божието слово достъпно за всички. В много отношения протестантите имаха добри идеи и политиката на Катерина Медичи — „Живей и остави другите да живеят“ — трябваше да е направила съжителството по-лесно за всички.

Но изглежда кралицата беше стигнала до безизходица — и по отношение на хугенотите, и на католиците. А ето че сега дори се налагаше да бяга в Мо, за което й трябваше дискретна карета, и то бързо.

— Мадам — каза Мадлен, — моята скромна карета, разбира се, е на Ваше разположение. За мен ще е огромна чест, ако решите да се възползвате от нея.

Катерина се усмихна. Съчетанието от стеснителност и безстрашие у младата жена й харесваше.

— Отлично — каза тя. — Значи проблемът е решен. — Катерина седна зад писалището си. След десет минути вече беше подготвила три документа. Единият подаде на Лопитал. — Ето Ви пълномощно, с което да пратите свитата ми след мен на сутринта. А сега ми намерете придружители!

Канцлерът направи поклон и излезе.

— Стигнахме и до Вас, мадмоазел Мондидие. Естествено, пределно ясно е, че от устата Ви не трябва да излиза и дума за това, което се случи тук днес, нали? — Кралицата погледна Мадлен в очите.

— Да, госпожо — отговори Мадлен, без да отмества поглед.

— С тази заповед Ви приемам като своя придворна дама. — Катерина й подаде единия от останалите два документа.

Мадлен беше изумена. Нещата едва ли биха могли да се развият по-добре. Най-сетне беше получила достъп до най-добрите кръгове, най-сетне щеше да общува с изискани и могъщи хора, водени — така поне се надяваше — също като нея от любопитство. Щеше да има възможност да изразява себе си, да учи нови неща. Мадлен изпрати наум извинение и усмивка на баща си. Той щеше да разбере защо не се е прибрала вкъщи, в това беше сигурна.

Мадлен коленичи пред кралицата и целуна протегнатата й ръка.

— Мадам… — започна тя, но Катерина я прекъсна.

— Изправете се, дете, и ме чуйте. Да си придворна дама не е лесна работа. Не си мислете, че става дума само за красиви рокли, забавления и благородни кавалери. Вие ще работите за мен, а аз изисквам безусловна лоялност и вярност. Разбирате ли?

— Да, разбира се! — възкликна Мадлен. После се изправи и се поклони, макар и с леко закъснение.

— Чудесно. — Весела усмивка се разля по устните на Катерина, а после тя подаде на Мадлен третия документ. — Утре ще ме последвате заедно с останалата част от свитата ми в Мо. Но тъй като ми предоставихте каретата си, а явно сте добра ездачка, може да си изберете един от конете ми. Предайте този документ на коняря ми. Ще ви очаквам в Мо на кон и с шпага на хълбока.

Пета глава

26 септември 1567 година

Следващата сутрин беше заета с трескава дейност. Всички бяха изпълнени с тревога, след като стана ясно, че кралят и кралицата майка са заминали. Още в пет сутринта канцлер Лопитал беше започнал да дава необходимите заповеди, за да може останалата част от двора да ги последва, и оттогава цяла върволица прислужници, кочияши и камериерки не спираха да сноват из замъка. Чуваха се какви ли не слухове, но никой не знаеше нищо със сигурност, Лопитал беше казал само най-основното. Ясно беше единствено, че трябва да стигнат до близкия град Мо. Затова конюшните бяха изпразнени, а всички коне и карети чакаха на двора. Лейтенант Монтескьо изкрещя няколко заповеди на хората си и изчезна.

В един просторен, светъл салон седеше бледо шестнайсетгодишно момче. Помещението беше пищно обзаведено. По стените висяха множество картини с голи женски фигури, а насред стаята стоеше легло с балдахин от тежко тъмночервено кадифе и две статуи от двете страни на таблата. Младият мъж прокара дясната си ръка върху мустаците си. После наплюнчи пръсти и приглади брадата си. Колко рядко беше окосмението му, а толкова грижи полагаше той за него. Анри д’Анжу беше хилав младеж. На издълженото му лице обикновено беше изписано безразличие, сякаш светът е твърде прозрачен и отегчителен, но тази сутрин той едва скриваше вълнението си, а пръстите му потропваха нервно по перваза на прозореца.

Анри д’Анжу беше почти готов със сутрешния си тоалет и следеше сутрешната дейност през прозореца, безупречно облечен в златист подплатен дублет с високо деколте, малка нагъната яка, червени, плътно прилепнали чорапи с къси, бухнали панталони отгоре, а на раменете си беше наметнал къса червена мантия, обточена със скъпа кожа. На дясното му ухо висеше златна обица с голяма капковидна перла. Малки капки пот бяха избили но челото му. Беше изпратил камериера си с поръчение да повика Монтескьо и сега следеше с поглед как лейтенантът приближава през двора.

Не след дълго камериерът въведе Монтескьо в покоите на младия принц.

— Вероятно вече знаете, че майка ми и брат ми Шарл са отпътували за Мо? — каза Анри д’Анжу.

Той все още стоеше прав, с гръб към Монтескьо и привидно безразлично гледаше през прозореца, но в гласа му се долавяше напрежение. После се обърна, срещна за миг погледа на лейтенанта и седна.

Монтескьо беше млад мъж с тъмна, къдрава коса. Като младеж му бяха счупили носа в един бой и сега той изглеждаше като странна неправилна буца.

В погледа му се четеше, че е притеснен.

— Да, Ваше Величество. Какво ще правим сега?

— Какво ще правим ние сега? Не, уважаеми, Вие бяхте този, който смяташе, че може да се извлече полза от въстанието на хугенотите. Вие се оправяйте сега. Аз не искам да имам нищо общо с това. — Анри се поколеба. — Мислите ли, че майка ми знае…?

— Ако кралицата беше узнала за нашата… за моята намеса, отдавна щях да съм арестуван. — Монтескьо се замисли. — Подозирам, че кралицата майка е получила известие, че хугенотите приближават. Може би дори вече е узнала за хората край Розе ан Бри и затова е отпътувала заедно с краля. Но не мисля, че знае всичко.

— Тогава защо не е взела и мен? — простена Анри.

Монтескьо вдигна рамене.

— Ако заповядате, ще тръгна веднага за Розе ан Бри със съобщение до Конде или Колини за случилото се тук. Все още не всичко е изгубено.

— Правете каквото искате, господине. — Анри беше свел очи към пода, но звучеше по-спокоен.

Монтескьо въздъхна с облекчение.

— Дори и укрепен, Мо все пак не е Париж — каза той. — И там кралят може да пострада, а докато Шарл е бездетен, престолонаследникът все още сте Вие. — Монтескьо се опита да звучи ободряващо.

И успя. За един кратък момент лицето на Анри просветна, а после върху него се изписа обичайното арогантно изражение на привидно безразличие.

— Чудесно, господине — каза той и се изправи. — Направете каквото е необходимо. Съжалявам, че се наложи гостуването Ви да се удължи. И нека не чувам повече нищо по въпроса, докато не донесете новини за разрешаването му.

После Анри отново се обърна и загледа разсеяно през прозореца, а Монтескьо се поклони и излезе.

* * *

Проклет да е този Анжу! Вечно трябва да се досещаш за мислите и желанията му, да ги изказваш вместо него. Сякаш си внушава, че като не издаде лично заповедта, вината няма да е негова.

Монтескьо ядно пришпори коня си, мина през южната порта и влезе в гората. Това беше най-бързият път. Ръмеше, клоните на дърветата го бръскаха, а един дори го одра по лицето. Той изруга, но продължи, без да намалява темпото, и само два часа по-късно наближи скривалището на хугенотите — една разнебитена колиба, добре скрита сред дърветата. Веднага го въведоха вътре.

Вече стоеше пред красивия благородник, който така елегантно беше прибрал светлокестенявите си коси в плитка на тила. Монтескьо с горчивина се замисли за собствения си грозен нос, за острите си тъмни коси и в него се надигна омраза срещу този мъж, който имаше всичко. Замисли се за красивите придворни дами, които дори не го поглеждаха, за малката камериерка с червения люспест обрив, която беше принуден да си вземе за любовница. Веднъж само господарят му Анри д’Анжу да стане крал, тогава вече нямаше да има граници за издигането му. Можеше да стане дори маршал… Да, Луи дьо Конде, който стоеше пред него, беше благородник, принц по рождение, но преди всичко удобен инструмент и в крайна сметка проклет поддръжник на хугенотите, когото Монтескьо нямаше да се поколебае да ликвидира, щом постигне целта си. Монтескьо знаеше, че званието лейтенант е границата на възможностите за човек с неговото положение и че би било истинско чудо да израсте още. Но сега това чудо беше на път да се случи.

Той преразказа на Конде всичко, което знаеше за бягството на краля и свитата му към Мо.

Конде го изслуша замислен.

— Бертран! — викна той високо и остро. Един войник влезе. — Иди в плевнята и събуди адмирала. Помоли го да се яви възможно най-бързо.

След няколко минути се появи адмирал Колини. Беше изтощен от пътуването, а когато забеляза Монтескьо, в очите му се появи и досада.

— Лейтенант — каза Колини и леко кимна. — Последната ни среща беше прекъсната от неприятен инцидент. Надявам се този път да имате подробни сведения за ловния излет вдругиден?

— Тъкмо там е проблемът — намеси се Конде. — Кралят и кралицата майка тайно са избягали в Мо вчера вечерта. А днес натам се отправя и останалата част от двора. Явно някой ги е предупредил за плана ни. Но за какъв неприятен инцидент говорите, адмирале?

За момент Колини му се стори смутен.

— Един нещастен старец дочу разговора ни в конюшнята на „Веселият глиган“. Затова помолих лейтенанта — Колини любезно се поклони на Монтескьо — да предприеме съответните мерки. Успяхте ли, лейтенант, или може би именно той е издал плана ни?

Монтескьо беше направил всичко по силите си, за да изличи гледката на ужасения старец от главата си и не му беше приятно да му припомнят кървавия епизод. Сега убийството отново изникна пред очите му.

— Всичко стана твърде бързо, но човекът би трябвало да е мъртъв. — Монтескьо се поколеба. — След като го промуших с шпагата си първия път, реших, че е умрял. Но той се вкопчи в мен, докато излизах от конюшнята и… и ме прокле! — На челото на Монтескьо бяха избили малки капчици пот. — На вратата го намушках още два пъти, дълбоко, навсякъде имаше кръв. Трябва да е умрял!

Монтескьо затвори очи и за пръв път си припомни случката в нейната цялост. Старецът лежеше безжизнен на прага, а от гърлото му шуртеше кръв. Самият Монтескьо за малко да прегази коняря. Някаква фигура… Монтескьо отвори очи. Невъзможно. Но, да, вратата на кръчмата се беше отворила. И шпагата, сега ясно виждаше шпагата, близостта на стоманата и опасността, натрапчивото усещане, че просто трябва да се махне оттам.

— Във „Веселият глиган“ е имало и друг гост — каза той накрая.

По време на разказа му Конде го беше наблюдавал отвратен. Колини просто гледаше отнесен в нищото. Сега адмиралът рязко приближи до Монтескьо.

— Андре, не може да говориш сериозно? — Колини изглеждаше разколебан.

Монтескьо разказа какво е видял.

— Можеш ли да опишеш мъжа с шпагата? — попита Конде.

Монтескьо затвори очи и се опита да си припомни картината. Имаше нещо странно в нея. Шпагата, очертанията на някаква деликатна фигура, косите. Косите — бяха дълги, пищни и къдрави!

— Беше жена — възкликна той. — Жена с дълги кестеняви коси!

Колини и Конде го гледаха онемели.

После лицето на Конде изведнъж просветна.

— Опитай се да я опишеш по-точно — каза той.

Монтескьо се опита. Беше я мярнал само за миг, но освен за косите й беше добил представа и за приблизителната й възраст и фигура.

— Съвпада! — каза Конде. — Снощи пропуснах една жена на път към двореца. Една жена, която отговаря на описанието Ви. А по-късно същата вечер кралицата е отпътувала! — Конде ядосано свъси чело. — По дяволите, трябваше да се досетя, че придворните дами на Катерина рядко са безобидни. Трябваше да я задържа. Тя каза, че леля й била графиня Дьо Карон. Но името й… Бертран! — викна той. — Бертран!

Войникът влезе в стаята.

— Вие бяхте на пост вчера вечерта, когато пуснах жената в каретата да мине, нали?

— Да, принце.

— Тя каза ли Ви името си?

— Мадлен дьо Мондидие, принце.

— Хм, не съм чувал това име, а все си мислех, че познавам отлично придворните дами. — Конде се засмя, но млъкна, щом видя гневния поглед на Колини.

— Но тя каза, че отива в двореца — продължи после замислен.

— Никога не съм я виждал в двореца, принце — каза Монтескьо и неспокойно се размърда.

— Да, но в момента е там — каза адмирал Колини и поклати глава. — Затова е най-добре да се откъснете от придворните, лейтенант. Ако Вие сте я видели, е възможно и тя да е видяла Вас. А предполагам, че не бихте желали да Ви посочи на кралицата майка, нали така, уважаеми Монтескьо? — Колини изгледа с презрение мъжа, чието лице беше побеляло като платно при думите му.

— Ви за отличния съвет, който несъмнено ще последвам. — Устните на Монтескьо потрепнаха. — Задължен съм Ви и за загрижеността за благоденствието ми. Ако Ви интересува, ще ви уведомя за местонахождението си по-късно.

Монтескьо кратко се поклони на двамата мъже, завъртя се на пети и с бързи стъпки излезе.

Шеста глава

27 септември 1567 година

Заедно с останалата част от двора Мадлен беше пристигнала в Мо, където кралицата майка и крал Шарл вече бяха на сигурно място зад градските стени. Можеше да заспи права от изтощение, но всичките нови впечатления от последните дни не й позволяваха. Предната вечер двете с Габриел трябваше да пренощуват в една тясна, студена стаичка в Шато дьо Монсо, а рано сутринта Габриел беше пътувала до Мо в кола заедно с още две камериерки, докато Мадлен пристигна в укрепения град на гърба на новия си червеникавокафяв андалусиец, който Катерина й беше подарила. За съжаление на Мадлен обаче на фона на общата суетня това не беше забелязано от особено много хора.

В Мо я бяха настанили в стая заедно с една от другите придворни дами на Катерина Медичи — червенокосата Шарлот дьо Флавини с хладните сиви очи, които придаваха особена твърдост на иначе красивото й лице. Недоверието, с което Шарлот беше подходила към съквартирантката си, беше омекнало, но едва до безразличие. Кралицата не беше говорила с Мадлен след разговора от предната вечер.

Най-сетне Мадлен заспа и засънува. Сънува един самоуверен благородник, който я гледа развеселен. После сънува Габриел, която крещи, докато я влачат към кладата, но адмиралът безучастно продължава да си яде кървавата патица, която всъщност все още е жива и пляска с крила, докато той впива зъби в гърлото й, а от зеещата му уста и от пробитото гърло кръвта плиска като фонтан. Най-сетне той й извива врата с едно кърваво изхрущяване. Пламъците се плъзгат нагоре към Габриел, а Мадлен вика за помощ и напразно се опитва да си пробие път сред тълпата, докато една червенокоса жена се смее и я сочи с пръст. После отново се появява благородникът и я обгръща с ръце, а тя се взира дълбоко в очите му. Дълго време се гледат така. Но нещо се променя, нещо не е както трябва. Внезапно лицето му се изкривява и става грозно и с едно рязко движение той прерязва гърлото й.

Мадлен изпищя. Събуди се обляна в пот, навън беше светло, а до леглото й стоеше Габриел.

— Госпожице Мадлен, трябва да ставате! Кралицата иска да види придворните си дами след един час.

Когато пристъпи в просторния салон, Мадлен за пръв път осъзна, че не е необичайно красива. Винаги се беше гордяла с красотата си, но сега трябваше да сведе глава, осъзнала, че сред останалите придворни дами е почти обикновена. Болезнено съзнаваше старомодния си провинциален вид, докато оглеждаше бухналата пола на роклята си. Роклите на другите дами се разкрояваха от хълбоците и сред тях нейната изглеждаше плоска и бедна. Наистина, беше чувала, че под полите се поставят подплънки, но идеята винаги й се беше струвала глупава. Беше смятала модата на тоалетите от две части и нагънатите яки за досадна. Сега с нотка на завист си призна, че ефектът на подплатения кринолин е възхитителен. Навсякъде наоколо шумоляха пъстроцветни поли от брокат, коприна и кадифе, вплетените сред бродериите скъпоценни камъни проблясваха при най-деликатното грациозно движение, а тежките тъкани се плъзгаха по пода с шепот, който й напомняше за източен вятър сред короните на дърветата зиме.

Мадлен се огледа и забеляза Шарлот дьо Флавини. Тя беше облечена в маслиненозелена копринена рокля, а червените й коси бяха плътно опънати назад и подчертаваха силния, но чист профил. Шарлот с нищо не показа, че я разпознава, и на Мадлен й стана неудобно.

Една млада жена с лъскави черни коси пристъпи до нея.

— Вие сигурно сте мадмоазел Мондидие — каза тя дружелюбно. — Моето име е Беатрис д’Арси. Надявам се, че се чувствате добре в двора. Задължително се обърнете към мен, ако мога да помогна с нещо. В началото винаги е леко смущаващо.

Мадлен се усмихна с благодарност и тъкмо понечи да отговори, когато влезе кралицата.

Катерина Медичи премина през стаята, без да удостои покланящите си жени с поглед. Когато се настани на един стол с напрегнато и съсредоточено изражение на лицето, в стаята настъпи пълна тишина.

— Уважаеми дами! Хугенотите начело с адмирал Колини и Луи дьо Конде се готвят за война. Дори в момента една по-малка армия е на път за Лани, затова с упование във всесилния Господ ние потърсихме сигурност зад здравите стени на Мо. Освен това чухме, че се планира изненадващо нападение с цел покушение срещу личността на краля. — За миг тишината беше нарушена от объркан шепот. — Подозираме, че предател, близък до двора, е уведомил хугенотите. Затова, уважаеми дами, дръжте очите и ушите си отворени! Очаквам да ме информирате и за най-малката нередност, която срещнете.

Катерина се огледа и със задоволство забеляза, че цялото внимание на дамите й е насочено към нея.

— Освен това изпратихме апел към швейцарските гвардейци в Шато Тиери. Очакваме ги тази вечер. Утре, защитени от швейцарците, се отправяме към Париж, където ще намерим безопасност в Лувъра. Затова трябва да се подготвите за бързо отпътуване рано утре сутринта.

Катерина се изправи и тръгна през салона. Всички направиха реверанси. За момент кралицата се спря пред Мадлен.

— Елате с мен, мадмоазел Мондидие, бих искала да поговорим.

Катерина продължи, а Мадлен бързо тръгна след нея, като се питаше за какво ли става въпрос. Разбира се, искаше й се да помогне на кралицата да разкрие предателството в двора. А и дължеше на стария Пиер да открие убиеца му. Кой беше онзи, мъжът с грозния нос, който носеше информация на адмирал Колини? И кой в обкръжението на кралицата стоеше зад заговора с хугенотите? Мадлен взе решение възможно най-скоро да научи кой кой е в двора на Катерина.

Не един и два завистливи погледа проследиха Мадлен на излизане от салона. На всяка от дамите й се искаше да бъде фаворитката на кралицата. А в сивите очи на Шарлот се мерна дори омраза.

— Четете ли италиански, мадмоазел?

Въпросът изненада Мадлен. Тя стоеше права пред Катерина, която беше седнала на една пейка в набързо и по спартански обзаведено помещение. Очакваше да говорят за хугенотите и заговора им.

— Да, мадам. Чела съм „Божествена комедия“ на Данте Алигиери — отговори тя.

— А „Декамерон“ на Бокачо? — Катерина я гледаше развеселена.

Мадлен отговори утвърдително. Това беше една от книгите, които беше скрила от баща си. Бокачо и — по съвсем различни причини — еретика Калвин. Въпреки това тя не се притесняваше да обсъжда Бокачо с кралицата. Той имаше репутация на пикантен писател, но след като беше опознала Давид, на Мадлен й се струваше, че любовните сцени на италианеца са по-скоро мили, отколкото възмутителни. Калвин обаче се беше оказал предизвикателство за нея. Припомни си вълнението си, когато тайно четеше неговия „Institutio Religionis Christianae“[2]. Баща й най-буквално би се прекръстил. Тя беше на дванадесет години по времето на синода на френските хугеноти в Париж. Това беше единственият път, в който видя баща си разярен заради еретиците, които той намираше за твърде фанатични. По-късно разбра, че е бил прав за това с фанатизма. Калвин признаваше почитането само на Бог, за него Свещеното писание беше кодекс от закони. Докато Лутер толерираше църковните традиции и обичаи, стига да не вървят право срещу Божието слово, Калвин признаваше само четенето на Библията и практикуването на описаното в нея.

Кой знае какво е мнението на Катерина за Калвин? Дали не го смята за фанатик? Мадлен се възхищаваше на умението на кралицата да решава тежките конфликти, предизвикани от нарастващия брой хугеноти във Франция. И — от друга страна — с неотстъпчивия натиск от страна на Испания да се изкоренят еретичните вярвания. Невероятно беше, че Катерина успяваше да опази мира толкова дълго.

— Бокачо е забавно четиво — каза Мадлен. — Той има много свободно отношение към любовта. А може би и някакви скрити намерения по въпроса за религията. Но голяма част от творбата му е банална.

Катерина се засмя.

— Очевидно познавате добре италианците, госпожице. Кажете тогава за Макиавели, когото със сигурност също сте чели. Той вероятно не Ви се струва толкова банален?

Мадлен й хвърли неуверен поглед.

— Все пак книгите на Макиавели са забранени от папата — започна тя, но кралицата бързо я прекъсна:

— Ценя дипломатическите Ви умения, госпожице, но ще Ви помоля винаги да отговаряте директно и искрено на въпросите ми.

Мадлен се замисли. Разбира се, това звучеше прекрасно, но доколко можеше да се довери на Катерина? Фактът, че е запозната с Макиавели, можеше да се окаже опасен. Все пак тя реши да рискува.

— Чела съм комедията му „Мандрагора“, както и „Vita di Castruccio Castracani“[3]— каза тя най-сетне.

— А, да, кратката притча за съвършения тиранин, който управлява с мярка и здрава ръка, след като е взел властта с жестокост и измама. И какво мислите за нея?

Мадлен се поколеба. От една страна, сама не знаеше точно какво мисли за текста, от друга — не знаеше какво мисли кралицата, макар и да се досещаше, че вероятно й е по вкуса.

— Госпожо, народът би бил благодарен да го управляват с мярка и здрава ръка.

Катерина скръсти ръце и дълго време гледа Мадлен мълчаливо.

— Госпожице, бъдете така добра да ми донесете камшика за езда. Ще го намерите в пътническия сандък.

— Камшикът за езда? За какво?

— Ще изпълнявате заповедите ми, без да ги подлагате на съмнение, госпожице! Донесете ми камшика! — Катерина посочи един сандък.

Мадлен намери камшика и го подаде на Катерина. Острият тон на кралицата не я разтревожи, но предпочиташе да не й възразява повече.

— Както Ви казах, като моя придворна дама следва да изпълнявате заповедите ми безпрекословно. Току-що Ви обясних, че държа винаги да отговаряте директно и искрено. А Вие отчасти се опитахте да се изразите заобиколно, отчасти да налучкате как да ми се харесате най-много. Отговорът Ви не беше нито директен, нито искрен. Вие как мислите, госпожице?

Мадлен осъзна, че кралицата има право. Логиката й беше безпогрешна. Наистина не беше отговорила искрено.

— Простете ми, мадам. Все още имам много да уча. — Вътрешно Мадлен се порицаваше сама. От край време се гордееше, че отстоява мнението си. Нямаше никаква причина да се променя сега.

— Не смятате ли, госпожице, че ще е разумно да бъдете наказана за непослушанието си?

— Да, мадам.

— Вдигнете полите си. Ще получите пет удара по бедрата.

Наказанието беше кратко, но унизително и болезнено.

— Какво е мнението ви за „Vita di Castruccio Castracani“, мадмоазел Мондидие?

— Не съм се замисляла из основи за проблематиката на този тиранин, мадам. Ако е възможно да се управлява справедливо с почтени средства, разбира се, това би било най-добре. Но ако не… — Мадлен се замисли. — Не знам, госпожо, нямам достатъчно опит.

— Този път беше по-добре, мадмоазел. Ако искате да развивате духовните си качества, най-добрата отправна точка е честността — както пред самата себе си, така и пред другите. Трябва да се освободите от затвърдените вече норми и мнения и открито, честно и безпристрастно да претегляте аргументите едни спрямо други. Сега вземете „Il Principe“, книгата е на нощната ми масичка.

В следващия един час Мадлен чете на глас от „Владетелят“ на Макиавели, седнала срещу кралицата. Четивото беше крайно увлекателно. Ако поданиците му са измамници или подлеци, владетелят естествено не може да се справи с тях чрез благородство.

— Макиавели е бил хвърлен в затвора и изтезаван от моята фамилия — каза Катерина с отнесен поглед. — Но това е било преди да се родя, а и са го освободили година по-късно. Вие католичка ли сте, Мадлен?

— Да, мадам.

— Какво мислите за религиозната война?

Мадлен се замисли сериозно. Да, кралицата изискваше от нея да е искрена, но нямаше причина да проявява и наивност. Темата беше опасна.

— В много отношения аргументите на еретиците натежават — каза Мадлен. — Критиката им срещу индулгенциите например не е съвсем безпочвена. Има известна логика и в желанието им да направят Свещеното писание разбираемо за всички. Но не знам къде е истината. Въпреки всичко смятам, че хората трябва да имат право да упражняват религията, в която вярват.

— Истината. — Катерина поклати глава. — Бихте искали да знаете къде е истината — в Светата католическа църква или в калвинистката реформация, така ли? Все пак религията е вяра, Мадлен, и затова не би могла да бъде подкрепена с доказателства. Истината като понятие е в най-добрия случай ненужна, в най-лошия се превръща в основа на унищожителен фанатизъм, като този, който в момента разкъсва Франция. От гледната точка на един владетел религията има значение не по силата на истинността си, а доколкото е от полза. Помислете по въпроса, мадмоазел. В какво вярват хората е от второстепенно значение. Но в момента те се държат като престъпници и владетелят трябва да направи нещо, нали така? Вземете „Il Principe“ със себе си и се върнете с отговор, след като го прочетете.

Когато Мадлен се върна в стаята си, там освен Шарлот дьо Флавини имаше още четири дами. За изненада на Мадлен Шарлот я посрещна с усмивка на устните. Но не и в очите.

— Скъпа мадмоазел Мондидие, позволете ми да Ви представя някои от нашите придворни дами.

Мадлен ги поздрави вежливо, но разсеяно. Все още мислеше за разговора с кралицата.

— Мадам Дьо Рец, за мен е чест — промълви тя и направи реверанс, когато Шарлот й представи една достолепна руса жена.

Все пак й се наложи да се концентрира върху присъстващите, защото петте жени сърдечно, но настойчиво я заразпитваха за срещата й с кралицата.

— Надявам се да не ми се обидите, мадмоазел — каза Шарлот дьо Флавини, — но позволете ми да Ви подаря един кринолин за роклята Ви. И ме наричайте Шарлот!

— Много сте мила, Шарлот. Но се опасявам, че никоя от роклите ми не може да побере подобен кринолин.

— Моята камериерка е много умела в шиенето — каза мадам Дьо Рец. — Веднага ще Ви я изпратя, за да Ви вземе мерки и да преправи роклите Ви. Но не ни дръжте повече в напрежение. Какво искаше кралицата от Вас? Много ли е сериозна ситуацията?

Мадлен огледа петте жени. Беше убедена, че зад интереса им стои нещо повече от обикновена дружелюбност и любопитство. Трябваше да узнае мотивите им. Вероятно всички търсеха благоразположението на кралицата и тя трябваше да е подготвена, че са готови да се борят за него с всякакви средства.

— Скъпи дами — каза тя, — в срещата ни нямаше нищо драматично. Кралицата поиска да й почета на глас, за да се отпусне. И когато се умори, ме отпрати.

Шарлот не й повярва. Мадлен видя как червенокосата дама, с която трябваше да дели стая, се опитва да скрие недоверието си зад усмивка. И разбра, че всяка от придворните дами всъщност може да е част от заговора. И че вероятно и те подозират нея в същото.

Седма глава

28 септември 1567 година

На другия ден дворът беше разбуден още по тъмно. Швейцарците бяха пристигнали и всички трябваше да тръгнат към Мо колкото е възможно по-скоро.

Мадлен беше неспокойна. Всичко се случваше твърде бързо, тя все още не беше имала възможност да изпрати съобщение до баща си. Той сигурно с нетърпение чакаше вести след писмото от леля й. Трябваше скоро да му разкаже всичко — за срещата с кралицата и за това, че е приела поканата да стане придворна дама. Той сигурно ще се натъжи, че животът им заедно в семейното имение е приключил. И все пак тя беше сигурна, че баща й ще се радва заради нея.

По времето, когато Мадлен се виждаше тайно с Давид, баща й се беше досетил и беше започнал да говори за деня, в който вече порасналата му дъщеря ще се откъсне от него и ще тръгне да покорява света. Сега това се беше случило.

Животът й вкъщи определено беше приключил. Всъщност тя беше зряла жена много отпреди баща й да се досети за това.

Мадлен имаше нужда да се отърси от безпокойството и затова реши да язди сама от Мо до Париж. И без това местата в каретите бяха недостатъчно. В същото време й беше напълно ясно колко опасна е ситуацията, не искаше да привлича внимание и по този начин да отвлича войниците от истинската им работа. Затова извади дрехите, с които беше пътувала пет дни по-рано на идване от Руан. Вдигна косите си под шапката и остана доволна от вида на ездача в огледалото. После препаса шпагата на кръста си и се усмихна на отражението си с известно притеснение. Наивно ли беше да смята, че ако се стигне до битка, ще се справи?

Часът беше три сутринта на 28 септември, когато свитата се отправи към Париж, ескортирана от швейцарската гвардия. Пътят беше малко над 25 мили, но трябваше да тръгнат рано, защото мнозина щяха да се движат пеша. Като римски легион швейцарците се подредиха в компактен правоъгълник около краля, кралицата майка, придворните дами и багажа им. Този път, понеже не пътуваха тайно, Анри д’Анжу беше поканен в каретата с брат си Шарл, но обиден отказа и предпочете да язди.

Седемнайсетгодишният крал все още не можеше да повярва на сведенията, достигнали до майка му. Но понеже от опит знаеше, че тя винаги има право, последва съвета й да тръгнат към Париж. В същото време дълбоко в себе си изобщо не можеше да допусне, че хората биха посегнали на собствения си крал.

Съмна се и напрежението леко се успокои. Съгледвачите, които бяха пратени напред, досега не бяха забелязали вражески сили, но дисциплинираните швейцарци не разваляха гъстата формация, за разлика от конниците, които яздеха без ред встрани, извън закрилата на гвардейците.

Мадлен се държеше настрани от останалите. Другите ездачи продължаваха да смятат, че тя е един от тях, и нямаше причина това да се променя. Докато излизаха през градските порти на Мо, тя ги огледа с любопитство и се опита да предположи кой кой е. Анри д’Анжу се разпознаваше лесно. Беатрис й го беше показала предния ден и тя трудно би могла да обърка пищно облеченото момче е друг.

Минаваха през гора от могъщи стари дъбове, покрити със златистото и червеникавокафяво одеяние на есента, под тях растяха папрати и пъстри гъби, а габърите и конските кестени бяха натежали от хиляди зрели плодове. А когато минаха покрай гъсталак, отрупан с боровинки, Мадлен не можа да устои и слезе от коня, за да си откъсне няколко.

Излязоха от гората и пред тях се ширнаха плодородни ниви. Платото се простираше далеч на запад, докъдето стигаше погледът, чак до река Марна, която минаваше от дясната им страна, и те продължиха напред през него, като я ползваха за ориентир.

Швейцарците представляваха впечатляваща гледка в бляскавите си брони и огромната гора от успоредни копия, и Мадлен нямаше как да не се възхити от вида им. Но го правеше безмълвно и от разстояние от страх да не разкрият пола й.

— Кавалерия!

Викът беше ясен и пронизителен и Мадлен застина. Беше дадена заповед да спрат. В далечината вляво се забелязваше някаква бързо растяща маса, в която скоро се откроиха конници, а тропотът на галопиращи коне ставаше все по-силен. Швейцарците сгъстиха редиците си и се обърнаха с лица навън.

Сърцето на Мадлен препускаше. Осъзна, че като конник, въоръжен с шпага, от нея се очаква да се бие, ако се наложи. Нямаше друг избор, беше излязла извън защитните колони на гвардейците.

На няколкостотин стъпки пред конвоя спряха и вражеските ездачи.

Кавалерията наброяваше поне шестстотин мъже. В продължение на няколко дълги секунди двете войски останаха застинали една срещу друга. После един ездач се откъсна от групата конници и Мадлен с изумление разпозна благородника, който й беше разрешил да продължи към Шато дьо Монсо.

— Съобщете на краля, че Луи дьо Конде желае да говори с него!

Той се провикна високо и ясно със същия онзи властен и приятен глас от първата им среща и Мадлен неволно се усмихна. Нима това беше самият Луи, принцът на Конде, или този мъж просто предаваше думите му? При всички положения този човек беше враг и момичешкото й увлечение можеше да й струва живота.

Минутите едва се влачеха. Най-сетне един конник си проправи път сред редиците гвардейци и се насочи към чакащия благородник.

— Кралят ще се срещне с Луи дьо Конде, когато той му се яви в качеството си на верен поданик. Разпуснете войската си и кралят с радост ще Ви приеме на аудиенция в Лувъра.

— Докато кралят се възползва от услугите на наемниците си, народът му е длъжен да се защитава. Настояваме да разговаряме с краля веднага!

— Господине — каза кралският пратеник, стиснал в ръка юздите си, — щедрото предложение на краля не подлежи на преговори.

След това той обърна коня си и отново премина през швейцарските редици.

Благородникът също се обърна и се върна при кавалерията си. Там размени няколко думи с един друг мъж. Може би това беше другият водач на хугенотите, адмирал Колини? В такъв случай той беше един от мъжете от „Веселият глиган“. Но Мадлен никъде не виждаше убиеца с кривия нос.

Конде препусна напред пред конницата си, издаде няколко заповеди и извади шпагата си, а Мадлен видя първата редица вражески ездачи да вдигат мускетите си. Останалите извадиха шпаги като водача си. После тръгнаха напред в тръс.

Дворцовите кавалеристи също вече бяха извадили шпагите си, което направи и Мадлен. Врагът приближаваше, но швейцарците оставаха на място като солидна стена.

— Свалете копията! — Заповедта изплющя във въздуха и в същия момент швейцарците като един наведоха остриетата на дългите си копия и четириъгълната им формация заприлича на таралеж с наежени бодли.

— Огън! — Чу се оглушителен гръм, когато редицата мускети произведоха изстрел, и Мадлен видя някои от въоръжените с копия швейцарци да падат. Те бързо бяха заменени от други, а от дворцовите ездачи в страничните линии никой не беше ударен.

— Атака! — След тази заповед един ред кавалеристи от армията на хугенотите се втурнаха с шпаги в ръце към швейцарците, но дългите копия не помръднаха, а остриетата на врага бяха твърде къси, за да достигнат войниците зад тях. Конете заотстъпваха, цвилейки, но ездачите им безмилостно ги пришпорваха напред към копиеносците и няколко от животните се нанизаха на оръжията на швейцарците. На Мадлен й идеше да извърне поглед при вида на цвилещите коне, които падаха пред нея, но се насили да гледа. Проявата на слабост нямаше да й е от никаква полза сега, да затвориш очи по време на война е равносилно на смърт.

Една по-малка група хугеноти нападна ездачите от свитата и Мадлен видя острие да проблясва на слънцето. В последния момент вдигна собствената си шпага и отби удара, но силата му беше толкова голяма, че Мадлен загуби равновесие и падна от коня си. Земята беше твърда, коляното й запулсира от болка и й се прииска да избяга и да се скрие някъде. Бързо отхвърли тази мисъл. От всичките й страни конете нервно тъпчеха с копита, отвсякъде долиташе звън на метал. Ако искаше да се измъкне, й трябваха смелост и хладнокръвие. Малко преди един кон да я настъпи право в стомаха, тя се извъртя настрани, а после се изправи на крака, точно в момента, в който противникът й се готвеше да нанесе нов удар.

Тя се изправи пред него, готова, съсредоточена, в очакване на атаката, както бе научила от учителя си по фехтовка. После се вцепени. Видя, че освен шпага в дясната си ръка противникът й държи и кама в лявата. Това не го беше тренирала, учителят й смяташе този маниер на фехтоване за старомоден и некрасив. Но още по-голяма беше изненадата й, когато разпозна в противника си водача на хугенотите. За момент остана стъписана и загуби концентрация. Противникът й видя това и се възползва от слабостта й, за да атакува с мощни удари. Тя ги избегна на косъм и — все още изненадана, че стои лице в лице с мъжа, когото допреди няколко дни се беше надявала да впечатли с мамещи усмивки, се опита да си върне контрола.

Ядоса се. Нямаше да му се даде. Той беше враг, трябваше да го победи. Тя замахваше към него отново и отново, но той беше твърде рутиниран и избегна всичките й удари. Мадлен не можеше да направи нищо, изглеждаше сякаш той си играе с нея.

После изведнъж от отбрана той мина в нападение и замахна към нея. Тя отскочи встрани в последния момент, но усети остра болка в лявото си рамо. Беше я уцелил. Болката я вбеси, тя отново скочи на крака и нападна с изненадваща ярост. Беше я ранил, как си позволяваше…

Но той отново парираше перфектно и когато в един момент най-сетне му се откри възможност, посегна към дясното й око. Мадлен го видя и се сви и вместо лицето й шпагата му прониза шапката й. Сега беше негов ред да се изуми. Дългите й коси се разпиляха по раменете й и той разпозна жената, която беше пропуснал да стигне до двореца. Мадлен не спря нито за миг. Раната в рамото й кървеше, но тя вдигна шпага за поредния удар, докато противникът й стоеше, зяпнал шапката, набодена на върха на неговото оръжие.

И все пак Луи, принцът на Конде, имаше двадесетгодишен военен опит, а Мадлен се фехтоваше едва от две години. Той кръстоса шпагата с дългата си кама, така че се образува едно V, заклещи в него шпагата на Мадлен и с рязко кръгово движение я изби от ръката й. Оръжието се приземи в прахта на няколко стъпки от Мадлен, а Луи насочи върха на своята шпага към гърлото на младата жена.

Междувременно хугенотската кавалерия беше отстъпила от непробиваемата стена на швейцарските копия, в резултат на което малката група ездачи, тръгнали в атака срещу мъжете от свитата, я последва. Сблъсъкът беше продължил всичко на всичко половин час.

— Поздравления, мадмоазел! — Луи й отправи неустоима усмивка, свали шпагата си и се поклони. — Изглежда, сте също толкова смела, колкото и красива. Дълбоко се разкайвам, че Ви раних, и се надявам при друг случай да се насладя на компанията Ви под влияние на Венера, а не на Марс. Затова ще Ви спестя неудобството да Ви взема в плен — при все че компанията Ви би ми донесла огромна радост. — После той обърна коня си и в галоп се върна при войниците си.

Мадлен го проследи с поглед. Милият му комплимент беше потушил гнева й и беше предизвикал буря от чувства в гърдите й.

Сега вражеската кавалерия отново се беше отдалечила на няколкостотин стъпки разстояние. Дълго време двете страни останаха в очакване една срещу друга. После откъм швейцарската формация се чу вик и свитата отново потегли. Пътуването към Париж продължаваше.

Хугенотите ги последваха. Кралят, кралицата майка и цялата им прилежаща кралска свита се движеха колебливо и неспокойно и хвърляха притеснени погледи към врага, който ги следваше, без да скъсява или увеличава дистанцията.

Мадлен всеки момент очакваше нова заповед за атака. Но единственото, което стигаше до ушите й, беше неспокойният звън на оръжия и брони. Дори шепот не се чуваше, всички стояха в напрегнато мълчание, също като нея. Тя усещаше сърцето й да бие силно и учестено в гърдите.

Там яздеше и той, противникът й, който я беше ранил. Виждаше го най-отпред сред кавалерията. Лесно беше спряла кръвта, раната беше само повърхностна, но я беше разгневила. И щом се сетеше за комплимента му, гневът й към него утихваше и тя почваше да се гневи на себе си и на своята слабохарактерност. Хвърли поглед към него. Той беше зает да води ездачите си. Но й се стори, че надига шапката си в дискретен поздрав.

Времето минаваше, а хугенотите не предприеха ново нападение. Яздеха встрани от свитата в същото темпо като нея. Не се случваше нищо и скоро сред придворните дами се разнесе тих шепот, защото часовете си летяха и те вече имаха нужда от храна и почивка.

Слънцето беше слязло ниско до хоризонта, а походът продължаваше. Не можеха да спрат за отдих в такава близост до врага. Сякаш безкрайното вълнение и изтощение нямаха край. После падна мрак и напрежението нарасна още, но швейцарците принуждаваха свитата да поддържа темпото. Трябваше да стигнат Париж, само зад стените на Лувъра щяха да са в безопасност.

— Врагът няма как да се възползва от тъмнината, трябва да го направим ние — каза Катерина и изгледа изпитателно двамата си синове и канцлера.

Тя седеше с Лопитал, крал Шарл и Анри д’Анжу в кралската карета в центъра на формацията. След сблъсъка синът й Анжу се беше скрил зад швейцарските редици и мълчаливо беше приел предложеното място в каретата. Шарл също мълчеше. Но Катерина познаваше големия си син достатъчно добре, за да знае, че зад мълчанието му се крие не страх, а гняв.

— Имате право, мадам — каза канцлерът. — Вие и кралят вероятно бихте могли да стигнете Париж под прикритието на тъмнината. Това би било дързък план, но е важно да действаме първи. Положението е доста нестабилно. Убеден съм, че сега, когато нямаме добра видимост, врагът ще предприеме нещо.

Лопитал погледна младия Шарл.

— Ако ние не виждаме врага — продължи канцлерът, — и той не вижда нас. Бихме могли да придвижим каретата на Ваше Величество най-отпред във формацията и да се откъснем заедно с една редица швейцарци. В същото време основната формация може да се опита да привлече вниманието на врага и да го заблуди. Желае ли Ваше Величество да опита? Достатъчно тъмно е и няма да видят каретата ни.

Шарл погледна майка си. Тя мълчеше, затова той обърна погледа си към канцлера. В крайна сметка смръщен даде съгласието си.

Анри д’Анжу се цупеше. Канцлерът говореше само на Шарл, сякаш Анри изобщо не съществува. Та той беше престолонаследникът, стига Шарл да не се ожени и да не се сдобие със синове. А когато нещата се подредят, когато стигнат на сигурно място в Париж, а нередните му отношения с хугенотите са добре заличени, тогава ще дойде и неговият ред. И първото, което ще направи като крал, е да си намери нов канцлер.

В тъмното гъстата маса швейцарски войници продължаваше все напред, макар и малко по-бавно. Конде и Колини трудно ги виждаха. В един момент им се стори, че швейцарците стават необичайно шумни. Тъкмо по-лесно ще ги следват.