Придворната дама

януари — септември 1568 година

Четиринадесета глава

януари 1568 година

Вестта за смъртта на баща й стигна до Мадлен в двора под формата на писмо от леля й шест дни след палежа.

„О, не — въздъхна тя наум. Не можеше да е истина. — Не, не, не.“ Сърцето й се сви. Тя се хвърли на леглото и се разрида: „О, скъпи татко!“. После изтри сълзите си и препрочете писмото. Вестите бяха толкова грозни, че тя просто не можеше да ги проумее. Нямаше тяло, което да погребе. Имението беше изгоряло до основи, баща й — също.

— Мразя ви всичките до един! — викна тя. Убийците, хугенотите, Катерина, която я беше задържала в двореца, когато можеше да е вкъщи при баща си, Луи, който така беше запленил вниманието й, че не беше писала до вкъщи достатъчно често.

До вечерта Катерина също беше чула новината и посети Мадлен, за да я утеши. Необичаен жест от страна на кралицата беше да посети някоя от придворните си дами в покоите й. Но той изобщо не трогна Мадлен. Баща й беше мъртъв. Единственото, което изпитваше, беше скръб.

Тя плачеше и беснееше. Обвиняваше се, че не е била с него. След няколко дни пък притихна и се вглъби в себе си. Скръбта тежеше като железен юмрук върху сърцето й. Нямаше желание за нищо. Дори за Луи, за когото дори не знаеше къде е, след като обсадата на Париж беше вдигната.

Нямаше желание да се храни, нито да разговаря с другите придворни дами. Дори да язди нямаше желание. И все пак всеки ден посещаваше андалусиеца си в конюшните, галеше го по муцуната и му шептеше, разказваше му за първия си кон, подарък от баща й, за това как са яздели заедно през гората, за случаите, в които той я беше взимал със себе си на лов и всички други приятни спомени.

Слънцето е центърът, също както ти си центърът на моя живот. Ти си моето слънце. Моята слънчева светлина. Така й беше казал, когато за пръв път й обясни теорията на Коперник.

Беше я извел една вечер, когато луната тъкмо се беше вдигнала над върховете на дърветата, но слънцето все още не се беше скрило напълно. После й беше казал, че макар и Бог и Светата католическа църква да трябва да бъдат почитани, те не са задължително прави за всичко. И че забранените тълкования на Коперник, че Земята е просто една от планетите и че всъщност Слънцето е в центъра, изглежда са верни. Бяха гледали залеза заедно. Птичите песни утихнаха, луната светеше и почнаха да се появяват първите звезди. Наблюдавай света, без да го съдиш, беше й казал баща й, само така ще видиш истината. Тя беше неговото слънце. Той беше живял хубав живот. Това щеше да помни дъщеря му сега.

Така измина един месец, а скръбта й бавно почна да се успокоява. Мадлен си пишеше с леля си, която се беше заела да урежда наследството й вместо нея. Макар и имението да беше опожарено, земите все още си бяха там, а те бяха нейни. Там все още можеше да се сади жито. Лелята предложи да остави управителя и да продължи да представлява собствениците. Мадлен се съгласи.

От Луи беше получила едно-единствено писмо, в което той я уверяваше в чувствата си и изказваше надежда скоро да я види в „Златният бокал“. Габриел беше взела писмото точно от странноприемницата, където през равни интервали проверяваше за нова кореспонденция. Къде във Франция се намираше Луи, той не споделяше, но топлите му думи отново разгоряха желанието й и настроението й почна да се подобрява.

Шарлот и Беатрис също се опитваха да я разведрят. И една студена януарска вечер, когато скръбта се беше уталожила достатъчно, Мадлен се предаде и прие поканата за вечеря с двете придворни дами в стаята на Шарлот.

Габриел се зарадва на гостуването на господарката си при Шарлот. Макар че бяха пратили нея да донесе вино от кухнята, а това изискваше доста крачене напред-назад и още повече увещания. Не беше лесно да се изпроси вино от кухнята. Времената все още бяха тежки, парите на краля — ограничени. Но беше хубаво отново да види господарката си весела. Вечерта трите жени изпиха доста вино и за пръв път от много време се смяха. Когато Габриел внасяше третата и четвъртата кана, я посрещаха възгласи и звънък смях. Явно добре се бяха почерпили трите госпожици. По страните на Шарлот се търкаляха сълзи, Мадлен се опитваше да каже нещо, но се превиваше от смях, а Беатрис надаваше тихи, деликатни писъци.

Причината за това веселие беше неясна за Габриел, но то се оказа заразително и тя също прихна, докато вдигаше двете празни кани и оставяше на масата пълните.

— Госпожици, ще събудите целия Лувър — каза тя през смях.

— Мила Габриел, пийни и ти малко вино за отплата за работата, която ти създадохме — Мадлен наля вино в един бокал и й го подаде. Чашата беше препълнена до ръба и по бялата покривка се плиснаха червени петна.

Габриел пое бокала и приседна на един стол на почтително разстояние от дамите. И тя усещаше, че има нужда от кратка почивка след всички тези разходки между покоите на мадмоазел Дьо Флавини и кухнята.

Беатрис вдигна своята чаша и погледна приятелките си.

— После обожателят на испанската дама й казал „Мадам, целувам ръката и нозете Ви“, на което тя отговорила „Господине, по-добре се насочете между тях“. — Беатрис видимо се засрами от собствените си думи, което накара Шарлот и Мадлен отново да избухнат в смях.

— Но за Бога, Беатрис — простена Шарлот, — не съм предполагала, че Ви минават такива непристойни мисли! Къде ги слушате тези приказки?

— Абат дьо Брантом ме увери, че този разговор е напълно автентичен — отговори Беатрис.

— Познавате ли абата, Мадлен? — продължи Шарлот.

Мадлен поклати глава.

— Не, не съм имала честта да се запознаем. Нима един човек на вярата наистина може да разказва подобни неща?

— Абат дьо Брантом може. Задължително трябва да се запознаете, компанията му винаги е крайно забавна. Животът му е изпълнен с приключения, при все че е едва на двадесет и седем години. Станал е абат на Брантом съвсем млад, след което използвал немалките приходи на абатството, за да задоволява страстта си към пътешествия — Италия, Шотландия, Африка… За съжаление след падането от коня вече не е толкова подвижен. Но оковите на тялото му сякаш дават допълнителна свобода на неуморния му дух. — Шарлот пресуши чашата си и я напълни отново. — Но напоследък кралицата нещо го гледа накриво. Елегантното му остроумие ражда доста пиперливи анекдоти, в които дори и най-висшите кръгове не са пощадени.

— Сега вече събудихте любопитството ми, скъпа Шарлот — каза Мадлен. — Не може току-така да споменете пиперливи анекдоти за най-висшите кръгове, без да повдигнете поне отчасти завесата. Но първо една наздравица! — Тя се изправи и вдигна бокала си.

— В чест на какво? — Беатрис се протегна към каната, несигурно се изправи на крака и се вгледа в приятелката си със зачервени и замъглени очи.

— На любовта например? — предложи Мадлен.

— Твърде сложна е! — поклати глава Шарлот. — Не си ли съгласна, Мадлен?

— Точно затова й е необходима подкрепа, насърчение. Да пием за любовта!

Трите жени вдишаха чашите си и се спогледаха.

— За любовта — започна Мадлен. — Тази, която не пресуши бокала до дъно, никога да не изпита истинска любов. — После отметна глава и започна да пие жадно.

— За любовта — каза Беатрис, — чиста и топла, искрена и нежна. — И поднесе чашата към устните си с такъв замах, че виното се плисна в чашата и направи кървавочервени петна по светложълтата й рокля. Пиеше задъхано, а виното се стичаше от устата й и цапаше още повече красивата й рокля.

Шарлот се разсмя.

— Скъпа Беатрис, с подобна дефиниция на любовта нищо чудно, че разля половината. Ти още не си изпразнила бокала на любовта! — Тя размаха пръст и протегна собствената си чаша напред. — За любовта в нейната цялост. За сладостта и горчилката, сластта и болката.

Шарлот пресуши бокала си, вдигна го високо над главата си и го обърна с дъното нагоре, така че последните капки паднаха върху чакащите й устни.

— Високоуважаеми дами — продължи тя и облиза устни, — любовта е многостранна. Пъстроцветна и горда като паун, скромна като врабче. Възражда се у всеки един от нас като птицата Феникс, щастието от нея е по-високо от върховете на Олимп, болката — по-дълбока от морето. А болката не е спестена на никого. Как ще ни пронижат стрелите на палавия Амур, ако не ни заболи? Ако само леко ни одраскат, и любовта няма да има тежест. Но голямата, дълбока любов ранява жестоко. Страстта и страданието са неразделни другари — не, не другари, те са любовници, а плодът на сливането им се нарича сласт!

— Браво, Шарлот! — възкликна Мадлен и изръкопляска. — Отлично казано!

Трите жени се разсмяха и отново седнаха.

— Но сега трябва да задоволите любопитството ми — каза Мадлен. — Дайте ми няколко примера за разнообразните знания на абат Дьо Брантом, за които намекнахте.

— Анекдотите на абата са преразкази от трето, четвърто или пето лице — отговори Шарлот. — Но ако очарователните ми компаньонки не възразяват, устните ми сега ще разкрият нещо, което собствените ми очи са виждали. — На въпросните устни се разля тънка усмивка. — Беатрис, Вие също не сте невежа по отношение на удоволствията на кралицата ни. Не се свенете да се намесите, ако сметнете, че пропускам нещо.

Красивите кафяви очи на Беатрис, които обикновено блестяха широко отворени, сега напомняха на две тънки цепки.

— Мила Шарлот — отговори тя, — подобен разказ подобава да излезе по-скоро от вашите устни, отколкото от моите. Знаете колко бързо се смущавам. Разбира се, силата на виното е по-голяма от тази на смущението — и сега бих могла да чуя разказа Ви, без да се стеснявам прекалено много, но няма как да нарека любовните дела стеснение и… затова… хлъц… бих…

— Не е необходимо да се обяснявате — каза Шарлот и сложи длан върху ръката на Беатрис. — Разбирам. Скъпа Беатрис, вече трябва да сте разбрали, че моите малки провокации са родени единствено от уважение към Вашето дружелюбно и стеснително същество. Не са много тези като Вас в двора, затова винаги е удоволствие да наблюдавам реакциите Ви.

Но нека сега задоволя любопитството на мадмоазел Мондидие по отношение на любовните традиции и ритуали във вида, в който се срещат сред най-висшите кръгове на нашето общество. — Шарлот направи кратка пауза, за да напълни чашите отново. — Мадлен, Вие вероятно вече сте си изградили известна представа за кралицата ни. Вероятно сте забелязали, че тя се заобикаля с най-красивите жени и че ги управлява с доста строга ръка. Е, тези наказания са нещо много повече от закономерното упражняване на власт над подчинените. Налагането им носи на кралицата такава радост и удоволствие, че пламъците на любовта се разгарят и възпламеняват и душа, и тяло. Кралицата, която обожава всичко изящно и красиво, в преследването на красотата е открила, че тя е изразена по най-съвършен начин у жената и затова удоволствието на Катерина достига небесни висини, когато обект на наказанията й е тялото на някоя красива жена.

В днешните размирни дни Катерина е заета с други мисли. Но преди време, когато ангелът на мира бдеше над Франция, тя се отдаваше на удоволствията си в най-красивите замъци, обградени с реки и гори. Там, сред лятната горещина, тя заповядваше на придворните си дами да се съблекат голи, докато бродят по бреговете на реките. Организираше безбройни дребни игри, които винаги завършваха с това, че Нейно Величество трябваше да напляска някоя от голите придворни дами. Играеха например няколко вида криеница — всички се крият, а първата, която кралицата открие, бива наказана с удари с брезова пръчка по гърба, следващата — също, но по-леки, и така нататък. Или пък само една се крие сред горите и всички я търсят, а тази дама, която я открие, я наказва с бой.

Височайшата ни кралица дори е устройвала ловни излети с коне и кучета, където плячката са десет красиви голи жени, а останалите трябва да ги хванат. И горко на първата заловена. Налагали я, докато от тялото й потекат равни части сълзи и кръв. Останалите заловени също получавали удари с пръчка, но все по-леки, а тази, която откриели най-накрая, пускали без наказание. По този начин кралицата гарантирала, че ловът ще е интересен, защото всички жени ще се стремят да бъдат заловени последни.

Не се лъжете в чувствата на кралицата обаче. Тези жени, които наказвала най-тежко, тя обичала най-много. И когато слънцето залезело, ги обличала като принцеси. Настанявала ги на собствената си маса, галела ги по косите и целувала страните им, докато със собствената си ръка поднасяла към устните им най-фините деликатеси. А тази, която й била доставила най-голямо удоволствие, тази, в чиято душа страданието отеквало най-чисто, кралицата награждавала със своите ласки чак до сутринта.

Шарлот погледна приятелките си. Беатрис се беше облегнала напред, сложила лакти на масата и подпряла глава на дланите си. Изглежда заспиваше. Очите на Мадлен искряха, но Шарлот не беше сигурна дали е от виното или от интерес към историята.

— Трудно ми е да Ви повярвам, Шарлот — каза Мадлен. — И в същото време това, което лично аз преживях, напълно отговаря на описанието Ви. Кралицата винаги ли… как да се изразя… винаги ли е организирала тези игри? И никой ли не е възразил срещу това?

— Скъпа Мадлен, вгледайте се сама в себе си. Вие сте се родила със своите желания и мечти. Но едва сега сте щастлива, защото заедно с любимия си достигате тези звезди, които преди само сте съзерцавали отдалече. Кралицата знае пътя към своето щастие и смело го следва. И винаги е било така. Когато като млада я пратили във Франция, за да сключи брак с Анри, в Лион тя срещнала първата си голяма любов, Мари-Катрин дьо Пиервив — красива жена с неподражаем интелект. Впоследствие кралицата се погрижила да я държи близо до себе си и дори поверила възпитанието на крал Шарл на нея. Анри така или иначе не я ограничавал в нищо, така че можела да прави каквото си поиска. Днес мнозина гледат кралицата критично, но властта й никога не е била по-голяма и тя лесно им запушва устите.

Мадлен слушаше с интерес разказа на Шарлот. След ужасното наказание бариерата между двете беше паднала и вече не се налагаше да се пазят една от друга.

— Вие имате щастието да сте близка с кралицата — каза Мадлен. — Самата аз напоследък не чувам никакви новини. Моля Ви, кажете, чували ли сте нещо за принца на Конде? — Мадлен хвърли поглед към Беатрис, но очите й вече бяха плътно затворени. — Измина цял месец, откакто не съм получавала вести от Луи.

— Простете, но не мога да предам доверието на кралицата — поколеба се Шарлот. — Всъщност не е тайна — след като прекосил Шампан и Лорен, преди две седмици Конде бил пресрещнат от немската кавалерия и така силите му се удвоили. Говори се, че са на път за Шартър.

— Значи е добре — каза Мадлен. — Слава Богу.

— Какво е подготвил новият генерал-лейтенант за Конде все още не е ясно — каза Шарлот в опит да смени темата.

— Да, като се замисля, че Анри д’ Анжу е назначен за генерал-лейтенант — каза Мадлен. — Та той е едва на шестнадесет години. Не ми се струва мъдро. И защо още не е избран нов конетабъл след смъртта на Монморанси?

— Политика, скъпа Мадлен, политика. Всяко назначение на конетабъл би предизвикало неприязън у пренебрегнатите конкуренти, а в момента кралицата има нужда от подкрепата на всички около себе си. Срещу назначаването на Анри д’Анжу за генерал-лейтенант обаче никой не би могъл да има нищо против, защото той е син на кралицата, а и тя го обгради с опитни съветници. Сред тях има представители на всички страни и затова никой не би могъл да се почувства пренебрегнат. Но в крайна сметка решенията ги взима Анри, а Катерина е сигурна, че той ще се вслуша в съветите на майка си. По този начин кралицата задържа контрола в ръцете си, но в същото време си гарантира, че всички са доволни. — Шарлот вдигна бокала си. — За кралицата! Най-мъдрият и силен регент, който Франция е виждала!

Мадлен също вдиша чашата си.

— За кралицата! Дано Бог я пази и я направлява в тези тежки времена.

Двете жени хвърлиха погледи към Беатрис, преди да отпият от виното си. Тя беше положила глава на масата и вече дишаше дълбоко и равномерно.

Мадлен се разсмя.

— Може би трябва да й помогнем да си легне? Едва ли ще се събуди.

— Стаята й е твърде далече — каза Шарлот. — Може да я оставим да спи тук, пък когато се събуди…

— Може да спи в моето легло, стаята ми е по-близо. Габриел ще ни помогне…

Мадлен погледна към стола, на който седеше камериерката й. Оттам долитаха тихи свистящи похърквалия и Мадлен поклати глава.

— Елате, Шарлот, сами ще отнесем Беатрис до леглото ми.

С доста усилия двете повдигнаха опиянената от виното Беатрис и я понесоха през тъмния коридор към покоите на Мадлен, където я положиха на спокойствие в леглото.

Когато Монтескьо излезе, студът направо хапеше. Разтреперан, той със съжаление се сети за топлата стая в странноприемницата и хубавото място край огнището, които се наложи да напусне. Въздухът дереше дробовете му, а ръцете му вече бяха почнали да измръзват. Той разтри длани и ги притисна до тялото си. За начинанието му беше от огромно значение ръцете му да не са вкочанени и безчувствени. Вдигна поглед. На небето нямаше и едно облаче. Хиляди звезди блещукаха в кристално ясната нощ, а намаляващата луна висеше като тънка фалшива усмивка и осветяваше пътя му. Монтескьо напипа дългата кама, която висеше на колана му. После се увери, че другият нож също е на мястото си в ботуша му. Успокоен, вдиша голяма глътка въздух, изруга, когато той се впи в дробовете му, и с бързи стъпки тръгна по „Рю дьо Бар“ към Лувъра.

Минаваше полунощ и улиците бяха пусти под бледата лунна светлина. Жива душа не се беше осмелила да излезе в студа навън. Монтескьо не помнеше толкова студен януари, не помнеше Сена да е замръзвала.

Вече пет месеца живееше в „Златният бокал“ и чакаше развитието на събитията. Но след като Конде и Колини се изтеглиха от Париж, вече не можеше да се издържа от продажба на сведения, а Кастио току-що му беше представил такава сметка, която със сигурност щеше да изпразни напълно и без това изтънялата му кесия. Но мадам Съдба отново му се беше усмихнала — въпросът беше дали ще има достатъчно мъжество да сграбчи този шанс. Господарят му, Анри д’Анжу, беше станал генерал-лейтенант. И ако се държеше здраво за опашката на тази комета, самият той можеше да стигне невъобразими висини.

Имаше само една пречка по пътя му към почитта и славата. Една проклета фуста. Истинско проклятие беше, че въпросната Мадлен дьо Мондидие го беше видяла и чула онзи път в западналата странноприемница в Пикардия, а след това се беше намърдала в двореца. Именно нейното присъствие спираше развоя на кариерата му. В същото време тя беше трън в очите и на Анжу, той ясно беше дал да се разбере това при разговора им. Монтескьо беше забелязал капчиците пот по челото на господаря си, беше прозрял напрежението зад обичайната фасада на безразличие. Очевидно беше, че Анжу отлично съзнава, че тази жена е единствената, която може — чрез самия Монтескьо — да го свърже с плановете за отвличането на Шарл и кралицата майка.

Анжу го беше привикал преди седмица. За пореден път се наложи Монтескьо да се промъква в Лувъра като крадец през нощта, уплашен фустата да не го види и разпознае. Но късметът му се беше усмихнал, оставаше само да се възползва от това. Анжу искаше досадната очевидка да бъде отстранена от пътя му. В отплата предлагаше позицията гвардейски капитан. Гвардейски капитан в армията на новия генерал-лейтенант! Монтескьо отново щеше да се превърне в сияйна планета в орбита около слънцето на Анжу.

Той ускори крачките си. Нотр Дам надвисна от лявата му страна и за миг скри луната. Той потрепери. Сякаш с катедралата си сам Бог предупредително вдигаше пръст срещу мрачната му задача. Монтескьо се спря, кръвта му се беше смразила. Все още не беше късно да се върне, все още беше лейтенант и все още можеше да се издигне с честни средства. Нима? Отново видя пред очите си умиращия старец до конюшнята на „Веселият глиган“, отново чу смъртния му вик и как го проклина. Не, път назад нямаше, вече беше обречен. А в деня на Страшния съд две смърти нямаше да натежат кой знае колко повече от една.

Монтескьо се засмя тихо и дрезгаво. До Страшния съд имаше още много време и той щеше да го използва както трябва. Щеше да има богатство, чест, жени, живот в лукс и охолство. Той вдигна заканително стиснат юмрук към църковните кули и продължи напред с подновена решителност.

Край дискретния страничен вход на пост стоеше само един войник. Монтескьо въздъхна облекчен, като видя, че не го познава. Заради студа той се беше закачулил добре и по-късно за пазача щеше да е невъзможно да идентифицира нощния гост. Монтескьо отново с презрение се сети за дребната си така наречена любовница, готова да се унижи по всякакъв начин, за да му угоди. Беше я уважил с компанията си преди една седмица. Всъщност предпочиташе да се отърве от нея, но тя му осигури необходимата парола за влизане в Лувъра, а в крайна сметка дори успя да я убеди да му каже къде са покоите на Мадлен дьо Мондидие.

Той мина уверено по тъмните коридори на Лувъра и се спря чак в един тъмен ъгъл, за да потърка ръце и да дъхне върху тях, за да ги сгрее. Продължи нагоре по крилото на придворните дами. Наоколо не се виждаше и не се чуваше никой — беше твърде лесно. Сякаш самият сатана беше решил да помогне на слугата си и да си гарантира още една душа в кралството на падналите. Монтескьо поклати глава. Стига с тези мисли вече, време е за действие.

Спря пред вратата на Мадлен дьо Мондидие, допря ухо до дървото и се ослуша. Нито звук. Остана така заслушан около минута. После извади дългата си кама, попипа отново ножа в ботуша си и стисна дръжката. Вратата се отвори с леко проскърцване. Беше тъмно и Монтескьо застина напълно неподвижен, за да се ослуша и да привикне с мрака. Ушите му доловиха ритмично дълбоко дишане, преди очите му да различат очертанията на леглото. Жената спеше дълбоко.

Шарлот се протегна към каната и в бързината събори бокала си. Вече не беше останало и едно чисто местенце по някога бялата покривка.

— Сигурна ли сте, че сте ми простили, Мадлен? Аз издадох любовта Ви и по този начин причиних наказанието Ви. Причината беше най-низкото човешко чувство, ревността, тя беше изтикала и разума, и съчувствието от главата ми.

— Не е нужно да ми обяснявате нищо — каза Мадлен. — Сама разбрах, че ревността Ви е породена от любов към кралицата. Просто в началото не го виждах в наивността си. Като се замисля колко глупава съм била. Смятах, че пътят към любовта е един. Така беше с Давид, първият ми любим — с него всичко беше толкова просто. Едва сега разбирам, че пътищата са много и човек лесно може да се загуби. — Мадлен поклати глава, — Разбъбрих се, Шарлот, извинете ме, заради виното е, нали разбирате. — Тя млъкна, защото беше почнала да застъпва думите.

Шарлот поклати глава и се усмихна.

— Виното говори истината и това е само една от прелестните му особености — истина, радост, вкус, здраве, страст. Познавам чувството, за което говорите. Не ми беше лесно да призная, че това, което възпламенява любовта ми, е собственият ми пол. Но каквото и да желаете Вие, Мадлен, трябва да си го признаете честно. Доколкото познавам пътищата и пътеките на любовта, а аз ги познавам добре — струва ми се, че Вашият път е различен от моя.

Мадлен кимна. Беше почнала да вижда двойно. Протегна се към каната, за да си налее отново, и трябваше да се концентрира, за да го направи, но все пак не успя напълно.

— Така копнея да докосна Луи — каза тя. — Любовта ни ми се струва също толкова нужна, колкото да се храня или да пия, и ми се струва, че това важи и за тялото, и за душата. Но мина толкова време, откакто нямам вест от него. — Мадлен залитна и се опита да застане неподвижно. — Дали не бих могла да разбера къде е и да му пратя писмо? Мислите ли, че може да е у дома при съпругата си, Елеонор?

— Скъпа приятелко, позволете ми да говоря направо. Обещайте ми да не се сърдите. — Шарлот се поколеба. — Надявам се знаете какво правите. Искам да кажа — не се съмнявам, че сте влюбена в Конде. Но сигурна ли сте, че чувствата ви са споделени? Причината да питам, е, че, разбира се, Вие няма как да знаете, но Конде има известна репутация заради вкуса си към авантюристични любовни истории. Не за пръв път той…

— Разбира се, че съм сигурна — прекъсна я Мадлен. — Да можехте да видите красивите му думи, знам ги наизуст, чела съм ги толкова пъти: „Кого ли чувам? — Мен. — Коя си ти? — Душата ти. На косъм от смъртта съм вече аз, че страшно ме гнети да гледам…“[9]. Това ми го е написал сам.

— Звучи ми като едновремешния поет Франсоа Вийон — промърмори Шарлот, но Мадлен не я чу.

— А и само той ми остана — продължи Мадлен и изведнъж я обзе самосъжаление. — Само него имам. Баща ми загина, знаете, Шарлот, преди няма и два месеца, а аз не бях там, не можах да го видя за последно. — Мадлен усещаше, че ще избухне в пиянски плач. — Мислех само за себе си и за своята любов.

Шарлот се протегна и я прегърна.

— Повярвайте ми, разбирам мъката Ви. Напоследък Ви се събра доста.

Мадлен беше много уморена и много пияна.

— Скъпа Шарлот. Страхувам се, че е време да се прибирам. — Надигна се и се заклатушка към вратата.

Шарлот я последва и не без тревога и подаде един свещник.

— Наспете се добре, сладка Мадлен, имате нужда. — Отвори й вратата и добави с усмивка. — Само внимавайте да не подпалите целия Лувър!

Мадлен тръгна по коридора, залитайки. Единствената й мисъл беше да си легне. Дразнеше се, че Беатрис заема половината й легло. Но пак щеше да заспи дълбоко. Дори и с Беатрис до себе си.

Отвори вратата. Свещите едва осветиха стаята. Беатрис изглежда спеше като пън. Мадлен почна да се бори с дрехите си, за да се съблече. Как се беше оляла Беатрис, красивата й светложълта рокля беше цялата червена. И гърлото й…

Изведнъж Мадлен се разбуди напълно. Сърцето й спря. От устните на Беатрис не излизаше и звук, гърдите й не се надигаха. Гърлото й беше червено. Една широка червена лента през тънката шия.

Светлината потрепна и Мадлен видя, че нещо червено се стича от тази шия надолу. Изведнъж картината оживя пред очите й в пълния си ужас. Мадлен изпищя.

Петнадесета глава

март 1568 година

Вечерта в „Златният бокал“ беше особено натоварена. От челото на Кастио капеше пот, докато задъхан разнасяше бира за многобройните си гости. За учудване на мнозина едрото му тяло беше наедряло още повече по време на обсадата на Париж, където храната иначе не достигаше. Понеже най-големият страх в живота на Кастио беше гладът, именно заради опасенията си, че на следващия ден може да се наложи да гладува, той ежедневно поглъщаше двойно повече храна на ден от обикновено.

Гостите му бяха в добро настроение и не се скъпяха на поръчките. Всички искаха да харчат, а в момента имаше и какво да купуват. Не само, че неверниците бяха прекратили обсадата на града, но и суровата зима неочаквано беше свършила и март беше изненадващо мек. Приказките също вървяха. Посетителите обсъждаха войската на Конде, която според слуховете била на път да се разпусне поради липса на пари. При Шартър към него сигурно са се присъединили големи групи гасконци и други хугеноти, но това е означавало преди всичко още гърла за хранене. От друга страна, добрите парижани бяха подкрепили краля с 600 000 франка и много се гордееха с това. Сега вече трябваше проклетите хугеноти да бъдат смазани — по този въпрос две мнения явно нямаше сред гостите на „Златният бокал“, защото възгласите им ставаха все по-шумни.

— Кастио, ти колко кал имаш в ушите?

Кастио чу въпроса откъм масата в ъгъла, но се направи, че не вижда мъжа, който го зададе. Той отдавна беше просрочил кредита си и Кастио не смяташе да бърза да го обслужва, още по-малко тази вечер, когато гостилницата беше пълна с платежоспособни гости.

Монтескьо се надигна и сграбчи кръчмаря за ръката.

— Моля, моля, господине, само спокойно. — Кастио си дръпна ръката. — Не виждате ли, че съм зает? Ще трябва да почакате. Платежоспособните гости държат да бъдат обслужени бързо. — Той наблегна на думата „платежоспособни“ и изгледа Монтескьо възмутено. Но Монтескьо му отвърна с толкова гневен поглед, че Кастио стреснат извърна очи.

— Моето иначе така дебело портмоне се е превърнало в сланина по Вашия търбух! — изръмжа Монтескьо и плесна гостилничаря по корема. — Знаете, че съвсем скоро очаквам значителна сума пари — всъщност още тази вечер, ако всичко върви добре — а и вече съм оставил цяло състояние в долната Ви кръчма. Това ли наричате Вие добро обслужване — да чакам половин час, за да ми сервирате накрая от най-разредената си бира? — Монтескьо разтресе тлъстините, които все още стискаше в дланта си.

— Ау, ау — изохка Кастио и се огледа смутен. — Но разберете ме, уважаеми господине! Ако давах на всеки такъв голям кредит, както на Вас, отдавна да съм фалирал. Като най-доверения ми клиент Вие получавахте извънредно добро отношение. Замислете се — все пак живеете тук близо два месеца без пари. Сигурен съм, че като човек на честта скоро ще възстановите немалките разходи, които натрупахте. Но нека междувременно да Ви докажа, че Ви вярвам. Тъкмо тази сутрин открих, че една-единствена бутилка от хубавото бургундско — знаете го, реколта 1550-а, за което мислехме, че е изпито — е била прибрана на друго място. Веднага Ви я донасям.

— Хмм — изръмжа Монтескьо и отпусна хватката си. — Вървете тогава.

Кастио забърза да донесе виното. Не искаше да си разваля отношенията с госта. От една страна, той все още имаше да взема доста пари, от друга, на няколко пъти беше забелязал в очите му опасен студен блясък, от който и най-крехкото агнешко на Кастио сякаш придобиваше вкус на мърша.

Съдържателят беше забелязал странна промяна у госта си през последните месеци. В края на януари иначе така резервираният Монтескьо беше почнал да демонстрира изненадваща сърдечност, поръчваше с широка ръка и със също толкова широка усмивка уверяваше гостилничаря, че съвсем скоро ще се замогне. В същото време беше някак напрегнат, а един ден най-неочаквано отново се затвори в себе си. В началото Кастио реши, че причината са парите, които очевидно все пак не бяха дошли. Но явно имаше нещо повече. Монтескьо беше обгърнат от някакво злокобно сияние, от някаква тиха, дебнеща опасност, която предвещава смърт.

Кастио скоро се върна. Бързаше да задоволи желанията на госта си, защото трябваше да обърне внимание и на други. Един благородник беше поискал най-хубавата му стая и беше поръчал в нея да му се сервира пищно угощение за двама. От Кастио се изискваше пълна дискретност и той очакваше богато възнаграждение за причинените неудобства в допълнение към и без това значителната сума, която беше получил предварително. Затова с разсеяно „Заповядайте, господине“ остави виното на масата на Монтескьо и забърза към следващия клиент.

Монтескьо си наля догоре. Имаше нужда от вино. Последните два месеца пиеше много, всъщност след проваления опит да се отърве от Мадлен дьо Мондидие. Положението беше наистина отвратително. Седмица след случката беше разбрал, че е прерязал гърлото на погрешната дама. Някоя си мадмоазел Беатрис д’Арси. В двореца все още издирваха убиеца й. Не, трябваше да се оправи. Все още беше в играта. Дори сега повече от всякога имаше подкрепата на Анжу.

Монтескьо отпи от виното. Затвори очи и завъртя глътката в устата си. Плътно и меко, без нито една грапавина. Би могло да отлежи още година-две, но и сега беше достатъчно пивко.

— Явно тук сервират добро вино. Мога ли да седна при Вас?

Монтескьо се сепна и остави чашата.

— О, стреснах ви. Мислех, че ме очаквате.

— Разбира се, мосю, разбира се — отговори Монтескьо, все още леко смутен, че не е забелязал събеседника си досега. — Аз просто… Искам да кажа, че… Но заповядайте, седнете!

Монтескьо се изправи и разпери ръце:

— Разбира се, че Ви очаквах, принце, и при това Ви нося новини от двореца.

— Шшт, по-тихо! Да не искате цял Париж да разбере, че водачът на хугенотите е в града? — Конде се настани на масата. — Доста време мина от последната ни среща, господине. Адмирал Колини Ви праща поздравите си. Всичко наред ли е?

— Можеше да е и по-зле. Както със сигурност знаете, Анри д’Анжу беше назначен за генерал-лейтенант. След което назначи мен за гвардейски капитан.

— Но това е фантастично. Значи би трябвало да сте доволен, уважаеми Монтескьо.

— Донякъде, мосю, донякъде. Просто работата е там, че заповедта му все още не е влязла в сила. — Монтескьо се поколеба. — А преди това да стане, няма как да получа заплата.

Той изгледа Конде с надежда, но принцът си напиваше вино. Монтескьо продължи:

— Излиза ми твърде скъпо да поддържам тези връзки, на които Вие, мосю, толкова държите…

— Достатъчно, Монтескьо! — Конде рязко остави чашата. — Ще получите възнаграждението за услугите си, както сме се договорили. Кажете сега какви са тези новини, които според Вас са толкова ценни?

Монтескьо се наведе през масата и сниши гласа си.

— Мосю, вече два месеца живея тук на кредит, за да събирам сведения. Колко ще ми платите?

Конде също се наведе напред и в продължение на няколко дълги секунди на масата цареше вледеняваща тишина. Монтескьо смутен се дръпна назад.

— Ако аз остана доволен, и Вие ще останете доволен — отговори най-после Конде и го изгледа студено. — Знаете, че мирните преговори вървят с пълна сила. Следващата среща е в Лонжюмо и ще ми е от полза да знам дали кралят приема предложението ми за преговори сериозно. Но Вие едва ли знаете нещо по въпроса.

Монтескьо пресуши чашата си и се усмихна злобно.

— Точно по този въпрос знам много, господине. Ще останете извънредно доволен. Аз самият също ще остана извънредно доволен… срещу да кажем… петдесет златни екю.

Конде се замисли.

— Добре, разбрахме се. Слушам.

— Фантастично — каза Монтескьо. — Значи, въпреки шестстотинте хиляди франка, които парижаните осигуриха на Шарл, не са му останали почти никакви пари и той едва успява да плати на швейцарците си. Затова кралят — или по-скоро, онази фуста Медичи — е готова на преговори, които обаче трябва да останат в тайна от парижаните, за да се избегнат размириците.

— Явно парите никъде не стигат — промълви Конде. — Продължавайте.

— Въпреки това кралицата е против повечето от исканията Ви. Склонна е да не напада войската Ви, но оттам нататък не дава нищо повече от потвърждение на едикта от Амбоаз от 63-та година — с други думи, право на протестантски богослужения в определени, контролирани от хугенотите градове и в рамките на владенията на аристократите калвинисти. Но само там. Доколкото чувам, исканията Ви за контрол над Булон и Кале биха й се сторили меко казано смехотворни.

— Откъде бихте могли да знаете всичко това, Монтескьо? — изгледа го Конде скептично.

— Да не намеквате, че лъжа, принце? — изсъска Монтескьо. — Добре знаете, че връзките ми са сигурни. Нима се съмнявате, че Анжу — генерал-лейтенант и любим син на кралицата, участва в тайните заговори? Тогава другия път се опитайте сам да си намерите по-добър източник, господине!

— Спокойно, уважаеми, спокойно. Не се съмнявам в честността Ви, която пребогато възнаграждавам всеки път. Сведенията Ви са от най-голяма полза. Както вероятно знаете от своите… хм… връзки, преговарящите от наша страна се събират в Лонжюмо вдругиден, а Вие допринесохте много с тези допълнителни сведения. Да вдигнем наздравица, мосю, за отличното ни сътрудничество и за в бъдеще!

Монтескьо, който беше на път да се обиди, се отказа. Не всеки ден принцове вдигаха наздравици за приятелството си с него.

Вратата на гостилницата се отвори, което в общата суетня не направи впечатление почти на никого. Един мъж влезе и внимателно се огледа. Беше малко под средния ръст, шапката му беше нахлупена ниско над челото и засенчваше лицето му, но по дрехите и по красиво инкрустираната дръжка на рапирата, която висеше на кръста му, можеше да се съди, че е благородник.

Конде вдигна поглед и за момент забрави разговора си с Монтескьо. След това обаче го поднови сякаш още по-оживено, докато Монтескьо, който седеше с гръб към вратата, изобщо не забеляза новодошлия.

Кастио неслучайно беше направил цяло състояние от гостилницата си. С крайчеца на окото си вече задъханият съдържател забеляза фините дрехи на влезлия и след като бързо се освободи от каните бира, които носеше за група разгорещени млади мъже, той пренебрегна възраженията им и забърза към вратата.

— Добре дошли, мосю, в скромното ми заведение. С какво мога да Ви бъда полезен? — Кастио направи дълбок поклон.

Мъжът колебливо се огледа, погледът му се спря на Конде и той сякаш си отдъхна облекчено.

— Добри ми гостилничарю — започна той тихо, почти шепнешком, — ако не се лъжа, би трябвало да сте подготвили една стая. На името на Бовил.

При споменаването на това име поведението на Кастио стана още по-почтително. Олицетворение на самата услужливост, той любопитно и внимателно огледа госта.

— Да, господине — каза той подчертано угоднически и се усмихна затворнически, — веднага ще Ви покажа стаята, която се надявам да намерите задоволителна. — И бързо поведе госта през кръчмата.

Конде наля вино в чашите и подаде едната на Монтескьо.

— Окажете ми честта да вдигнем наздравица в чест на така щастливото Ви повишение. — Конде отпи малка глътка от виното си, а Монтескьо доволен поднесе чашата към устните си и залочи.

— Вие сте този, който ми оказва чест, като пиете за мое здраве — отговори той и остави бокала на масата с доволна усмивка.

Конде отново доля и на двамата.

— Позволете да Ви върна жеста — продължи Монтескьо. За успешната развръзка на делата Ви! — Отново вдигна чашата и отпи с видима наслада.

— Дано желанията и мечтите и на двама ни се осъществят! — отговори Конде. — Само си представете, че мечтите Ви нямат граница освен самите небеса. — Конде му смигна съзаклятнически. — Душата Ви е като орел — той разперва криле и се издига мощно нагоре само за да се спусне надолу към слабата си плячка след това. — Конде си доля вино. — За безграничните планове!

— И смърт на слабите! — засмя се Монтескьо и отпи. — Кастио! Кастио, къде сте?

— Тук, господа — задъхан се приближи Кастио. — С какво мога да ви услужа?

— Бавен сте като охлюв и тромав като магаре — каза Монтескьо, който беше почнал да заваля думите. — Донесете още една бутилка от отличното бургундско, за което съм сигурен, че в скъперничеството си сте скрили от мен. И не се тревожете, ще Ви бъде платено.

Кастио се поклони. Друг гост му подвикна и той бързо се отдалечи.

Конде гледаше събеседника си. Движенията му бяха станали тежки и несигурни, дъвчеше думите, а очите му бяха помътнели. Конде се усмихна доволно. Работата беше свършена, сега беше време за забавление.

— Добри ми Монтескьо, информирайте ме кога отново ще работим заедно. — Той пъхна една кесия в ръката му. — Петдесет екю, както се разбрахме. И ми позволете аз да се разплатя с любезния ни домакин. За съжаление се налага да тръгвам. Повярвайте ми, с голямо съжаление се отказвам от своя дял от бургундското. Но съм спокоен като знам, че го оставям в отлични ръце.

Конде се изправи, поклони се и тръгна да намери Кастио.

Мадлен любопитно се огледа. Стаята не беше толкова зле, като се има предвид в каква долна кръчма се намира. Да, наистина масата е от грубо дърво без резба, но за сметка на това е отрупана с апетитни ястия — печена патица, телешки език с брюкселско зеле, свински бут и кисели краставички. Мадлен отпи малко вино и се огледа. В огнището гореше хубав огън, а до него беше леглото с балдахин, застлано с червено кадифе, което при огледа по-отблизо се оказа кърпено на няколко места. Мадлен се усмихна. Беше сигурна, че кръчмарят намира това чудовищно легло за невъобразимо изискано. Поведението му беше необичайно дружелюбно, почти угодническо. Луи сигурно му е платил щедро.

Мадлен свали рапирата от кръста си и шапката от главата си. После разпусна дългите си коси и внимателно ги подреди така, че да им придаде привидно небрежен вид. Изтупа и приглади дрехите си и реши още да пристегне талията си, за да подчертае женствената си фигура. След всичко това се настани с виното пред огъня и се загледа в пламъците.

— Никога не обръщайте гръб на врага, още по-малко когато сте без рапирата си! — Две здрави ръце я хванаха и притиснаха силно.

— Луи! — Мадлен безуспешно се опита да се завърти. — Изобщо не съм Ви чула да влизате.

— Всеки миг невнимание може да Ви струва скъпо. Сега сте моя пленница, красавице. Вече ми принадлежите и трябва да изпълнявате всичките ми нареждания. — Ръцете я измъкнаха от креслото и я завъртяха. — Като начало искам от красивата си пленница една целувка.

Устните му срещнаха нейните. Когато най-сетне я пусна, Мадлен се беше задъхала.

— Как ми липсвахте, Луи! Почти бях загубила надежда да получа вести от Вас.

— Любима моя, няма да се отървете така лесно от мен. Времената са тежки. Но дори и войната не може да ме спре да Ви виждам.

— Нима сте се осмелили да влезете право в лагера на врага само заради мен?

— Само заради Вас, скъпа приятелко. И в Хадес бих Ви последвал, както Орфей последвал Евридика. — Конде се поклони, хвана ръката й и я целуна.

Мадлен се засмя.

— Ласкателства и прекомерна галантност има и в двора. От Вас искам истината.

— Какво облекчение е да се общува с Вас — каза Луи, а в погледа му се четеше възхищение. — Никога не съм срещал такава жена.

Целунаха се отново, дълго и страстно.

Когато най-сетне се откъснаха един от друг, се усмихнаха, чувстваха се истински близки. После говориха за какво ли не — за тъгата си, за войната и тежките времена, за това как са я карали междувременно. Мадлен сподели за смъртта на баща си.

— Съжалявам, скъпа моя. Сигурно е било голям удар за Вас. Във войната падат много жертви. Вие как сте?

— Вече съм по-добре — отговори тя. — Но бях много притеснена. Молех се Вие да не пострадате. Какво правихте последните месеци? Опасно ли беше? — Тя се надяваше Луи да не заговори за съпругата си Елеонор. За нея не й се слушаше.

— Дали е било опасно? Имаше и такива моменти. Но Вие не се тревожете. Щом мога да се промъкна в самото сърце на Париж, мога да се справя с всичко.

— Да, просто не можах да повярвам на очите си, като Ви видях да си седите най-спокойно току под носа на враговете си. Всъщност кой беше мъжът, с когото разговаряхте, когато влязох? — Беше й се сторил познат, но тя не му го каза.

Конде се изправи и пристъпи до масата, за да си налее вино.

— Сама видяхте колко е препълнена кръчмата. Не можах да намеря маса, на която да съм сам, затова докато Ви чаках, се заговорих с някакъв случаен гост. — Луи беше прав, с гръб към нея.

— Но защо не ме изчакахте тук, в стаята?

Конде се обърна и за миг през лицето му премина сянка на раздразнение. После той отново се усмихна и се приближи до Мадлен.

— Скъпа Мадлен, защо сте толкова подозрителна? Нима не ми вярвате?

— Напротив. Просто напоследък се случват толкова ужасяващи неща. Една от най-близките ми приятелки в двореца беше убита в моето легло. Казваше се Беатрис д’Арси. Познавахте ли я? Няма и два месеца оттогава. Беше легнала да си почине в моето легло, а когато се прибрах в стаята си, я намерих мъртва. Гърлото й беше прерязано. Беше ужасяващо. И всички са единодушни, че жертвата е трябвало да бъда аз. Кралицата майка нареди извършителят да бъде открит, но без резултат.

— Беатрис д’Арси, името ми е познато. Но не я познавам. Бедната жена. А че е трябвало да сте Вие… Разбирам, че това сигурно Ви ужасява.

Той взе ръцете й в своите. После я поведе към леглото.

— Седнете тук — каза й — и ме погледнете. Нима вярвате, че някога бих Ви наранил? Нима не вярвате, че бих направил всичко по силите си, за да Ви защитя? Никога не се съмнявайте в мен. — Конде я прегърна. — Изчаках в кръчмата, за да усетя какви са настроенията в Париж и да чуя мнението на обикновените граждани за свещената война. Но мислех, че сме се разбрали да не говорим за войната? — Той повдигна лицето й към своето и я целуна. — Не познавам човек, който би Ви наранил. Да не би да имате проблеми с кралицата? Да не би някой да е узнал за любовта ни?

— Простете ми, че съм толкова подозрителна, Луи — каза тя. — Мислите ми още са помрачени от скръбта и това пречи на преценката ми. Но Беатрис загина в леглото ми. А убиецът все още не е открит. Не разбирам кой би искал смъртта ми.

Мадлен се изправи, отиде до огнището и се загледа в пламъците. Луи я беше попитал дали кралицата не е разкрила любовта им. Но Катерина й беше казала, че е по-добре Конде да не знае за това.

— Можете да бъдете напълно спокоен — каза тя накрая. — За любовта ни никой не знае.

Конде, който до този момент разсеяно гладеше чаршафите на леглото с ръка, сега се изправи и отиде до нея.

— Скъпа моя — каза той, — нека поне тази вечер забравим скърбите и проблемите си. Да забравим свадливия Арес и вместо него да почетем красивата Афродита.

Луи я хвана за кръста и я придърпа към себе си. През тялото й премина сладка тръпка и тя забрави всякакво съмнение. Вдигна поглед към него и се усмихна.

— Забравяте, Луи, че най-жарката любов е била плод именно на сливането на Арес и Афродита.

Празната гостилница тънеше в мрак с изключение на гаснещата жар на въглените. Мадлен беше успяла да слезе по стълбите съвсем безшумно и сега си отдъхна облекчено. Беше си същинско изпитание да се появи в препълнената кръчма, преоблечена като мъж. Тя се спря и се усмихна. Истинско приключение.

Изведнъж тишината беше нарушена от шумно изръмжаване и Мадлен замръзна. Ръмженето се превърна в ритмично хъркане и бясно биещото й сърце се поуспокои малко. Тя се обърна любопитни по посока на звука и видя очертанията на някаква фигура, клюмнала на една от масите.

Мадлен направи още две-три колебливи крачки към вратата, но рязко се спря. Това не беше ли масата, на която седеше Луи? А мъжът — същият, с когото Луи разговаряше, когато тя влезе в гостилницата? Мадлен отново се обърна и бавно запристъпя към спящата фигура. Може би грешеше, може би мъжът беше друг, дошъл по-късно, а и нали Луи й беше казал, че се е заприказвал със случаен гост. Мадлен изпита известно угризение. Луи не заслужаваше подозренията й.

Спря пред спящата фигура. Мъжът имаше тъмна, къдрава коса, но лицето му беше скрито в ръцете му и затова тя се наведе над него.

Мъжът дишаше тежко и равномерно. Сега виждаше профила му.

Ужасена, Мадлен отстъпи крачка назад.

Този крив нос, беше го виждала преди!

Равномерното хъркане спря, мъжът изръмжа и се размърда. После повдигна леко глава, положи я върху дясната си ръка и пак се успокои. Безкрайно дълго стоя Мадлен — напълно неподвижна, без да смее да помръдне дори един мускул. Мъжът също не помръдна повече.

Призля й. Сякаш пред очите си видя кръвта, която бликаше от гърлото на стария Пиер, и мъжа, който излетя на коня си през двора на странноприемницата. Върху шията на Беатрис също имаше червена резка. Пред очите си виждаше и Луи, който разговаря с мъжа. Невъзможно, нима светът е толкова зъл? Луи — в заговор с убиеца, с мъжа, който вероятно иска и собствената й смърт.

Това беше шансът й. Можеше да извади рапирата си и да отмъсти за стария Пиер. А ако този мъж наистина по някаква причина искаше и нейната смърт, така щеше да разреши и този проблем.

Но ако не успее да го убие? Ако той отговори? Тя никога не беше убивала човек, само дребни животни, когато с баща й бяха ходили на лов. Мъжът можеше да се събуди и да й отвърне, щяха да вдигнат шум. А ако го убие незабелязано, не ставаше ли същата като него?

И все пак той заслужаваше да умре. А тя нямаше желание да живее в страх и несигурност. Ако у нея беше някоя от отровите на кралицата, можеше да капне от нея в чашата до него.

Мъжът отново изръмжа и сърцето на Мадлен бясно се разтуптя. Положението беше твърде объркано. Ами Луи, ами ако наистина той е стоял зад всичко това?

Мадлен тихо се измъкна от кръчмата и излезе навън по мокрите парижки улици. Нещата се усложняваха все повече. Не искаше да отнеме човешки живот, без първо да го обмисли.

Шестнадесета глава

април 1568 година

Мястото беше едно уединено кътче на Лувъра, а настроението — опасно и мрачно. И намек за усмивка не се мяркаше по лицата на осемте мъже. Кардинал Дьо Лорен бавно се огледа.

— Всички ли са тук? — попита Монпенсие.

— Само Таван още липсва — отговори кардиналът. — Но искам, преди да почнем, да подчертая, че думите, които се разменят между тези стени, трябва да си останат тук. Ние, господа, скоро ще се превърнем в сърцевината на нещо много голямо. Но само ако успеем да затворим казаното тук дълбоко в сърцата си и никога не допускаме никой освен самия Господ вътре.

Кардиналът многозначително изгледа присъстващите един по един, а те с кимване се съгласиха с думите му. Той продължи:

— Катастрофалните преговори, които нашият млад крал току-що проведе в Лонжюмо, са като тор за реформаторската плява. Събрани сте тук днес, господа, защото вярвам, че споделяте мнението ми.

— Така, така!

— Смърт на хугенотите!

— Долу Конде!

Кардиналът се усмихна доволен.

В същия момент вратата се отвори и влезе Таван. Той беше на около петдесет и пет години. Сивите му коси бяха запазили младежката си сила и красиво обрамчваха суровото му лице, чието стоманено изражение беше омекотено от някаква необичайна кротост в погледа.

— Извинете за закъснението ми, господа. — Таван учтиво се поклони на присъстващите. — Но идвам право от среща с новия генерал-лейтенант Анри д’Анжу, който искаше съвета ми по отношение на мирните преговори.

— За нас е чест, че се съгласихте да се включите в срещата ни, мосю Таван. — Кардиналът леко се поклони на новопристигналия. — Ние искахме да Ви попитаме тъкмо за същото. Какво е мнението Ви за току-що проведените разговори?

— Както със сигурност знаете — започна Таван, — аз бях противник още на едикта от Амбоаз през 63-та, затова естествено заемам най-твърда позиция срещу новите мирни преговори, които трябва да утвърдят едикта. Всеки истински вярващ би трябвало да направи същото, тъй като едиктът в известна степен позволява на противниците на Светата църква да водят така наречените си богослужения. Реалната забрана на тези всъщност безбожни служения засяга само Париж и околностите му. А това далеч не е задоволително. Целта ни трябва да е пълното заличаване на реформаторската църква.

— Отлично казано, мосю Таван — отговори кардиналът. — Точно по тази причина сме се събрали днес. Кралят трябваше да продължи войната, докато и последният хугенот не умре! — Кардиналът заплашително размаха пръст. — А на всичкото отгоре той се разплати с германската кавалерия вместо Конде.

— Позволете ми да отбележа, господин кардинал, че тази част от преговорите беше от полза за всички ни. Тя гарантираше изтеглянето на кавалерията от страната и в резултат германците вече не са заплаха за Негово величество.

— Имате право, мосю Таван — намеси се Монпенсие. — И ние също ще спечелим от това. Веднъж щом армията на хугенотите се разпусне и се разпръсне във всички посоки, лесно ще ги победим.

— Да ги победим? А мирните преговори на краля? Би било нечувано, би било държавна измяна да се противопоставим на преговорите с нападение срещу Конде — каза Таван.

Кардиналът вдигна ръка, като да го спре.

— Изменниците във Франция са принцът на Конде и адмирал Колини, не забравяйте. Ние сме се събрали не за да извършваме измяна, а за да я спрем. Борбата срещу враговете на Бога е свята задача, така че не говорете за измяна. Твърдите, че воювате в името на Светата католическа църква, нали така, мосю Таван. Докажете го и влезте в братството на Светата църква. Заедно ще потеглим на кръстоносен поход срещу враговете на Бог.

Огънят на въодушевлението загоря по лицето на кардинала и вдъхнови и останалите.

— На нож!

— В името на свещеното братство!

— Смърт на Конде!

Само Таван не се увлече от общия плам.

— Разбира се, Вие имате право, кардинале — каза той. — Единственият начин да се отървем от този противен израстък върху християнската вяра е като го отстраним веднъж и завинаги. Тревожи ме само, че той подведе някои от най-добрите ни благородници. Самият принц Дьо Конде е фин човек, който смело и гордо се е бил за Франция. Сетете се за Мец, Ранти, Италия… Списъкът с победите му е дълъг. Трябва да изкореним калвинистките еретици, не френската аристокрация. — Таван се загледа навън замислено. — Но и те ще паднат под ножа, ако такава е Божията воля. Съгласен съм с Вас. Да обединим силите си в общата борба.

— Вие сте истински поддръжник на Църквата — каза кардиналът. — А сега, господа, да се закълнем, че ще пазим мира само до разоръжаването на хугенотите. След това в името на Бога ще ударим Орлеан, Ла Рошел и всички други леговища на тези дяволски изчадия.

Деветимата се огледаха един друг тържествено, вдигнаха дясната си ръка и един след друг повториха:

— Кълна се в името на Бога.

Катерина затвори очи. Беше безкрайно уморена, което я изненада, защото тя дълбоко презираше тази слабост и рядко я допускаше. Обикновено проблемите и кризите я зареждаха. Но гражданската война от последната половин година я беше изтощила необичайно много и тя се радваше, че е приключила. Приключила ли беше всъщност…? Никой не беше останал доволен от мирните преговори в Лонжюмо, това й беше известно. Самата тя също не беше доволна. Но примирието беше необходимо. Всички бяха уморени, всички бяха останали без средства. Проблемите на Франция не бяха намерили разрешение, положението дори се беше влошило, помисли си тя отчаяна. Позициите на двете страни никога досега не се бяха различавали така коренно. А на всичкото отгоре и католическите поддръжници на Гизите, и хугенотите на Конде предявяваха претенции към трона, заеман от сина й. Всъщност в момента ситуацията беше толкова изострена, че още дълго време никой не би могъл да се надява на траен мир. Затова тя трябваше да нанесе удар на адмирал Колини и Луи дьо Конде и един път завинаги да приключи с последователите на реформаторската църква. Но сега не й се мислеше за това. По-късно, след като си почине. За момента поне бяха сключили примирие, а хугенотите бяха обещали да предадат обсадените градове — това беше най-важното.

Вратата тихо се отвори и в стаята влезе Шарлот дьо Флавини.

Катерина леко отвори очи, направи знак на придворната си дама да се приближи и отново ги затвори.

— Достатъчно зле е, че половин Франция отказва да се подчини. Сега и в собствения ми дом ли няма да ми се подчиняват? Нима не подчертах, че не искам да ме безпокоят повече? Какво желаете, Шарлот?

— Извинете ме, мадам. — Шарлот направи реверанс. — Но младият маршал Монморанси държи да го приемете, а никой не смее да го пусне при Вас. Затова той помоли мен за помощ и ме увери, че е крайно належащо да разговаря с Вас.

Шарлот замълча в очакване на отговора.

Кралицата отвори очи, а на лицето й беше изписано примирение.

— И къде е маршалът в момента?

— Чака отвън. Да го въведа ли, мадам?

— Момент. — Катерина се надигна и пристъпи до едно голямо огледало. — Помогнете ми с яката, Шарлот.

Шарлот пристъпи до нея, за да й помогне с нагънатата яка.

— Какво проклето, смехотворно изобретение. Знаете ли, че според испанската мода яките сега трябва да са още по-големи? Поне този път мъченията важат и за мъжете, това все пак е нещо. — Катерина се засмя кратко и отново зае мястото си. — Вече можете да поканите маршала.

Шарлот отвори вратата и даде знак на мъжа отвън, а Монморанси почтително приближи до кралицата и се поклони.

— Искали сте да ме видите, маршале?

— Извинете настойчивостта ми, мадам. Но научих тайна, която смятам, че ще Ви заинтригува.

— Също като многоуважаемия си баща и Вие приемате службата си наистина на сериозно. Говорете спокойно.

— Мадам, до знанието ми достигна, че не всички са доволни от примирието, сключено в Лонжюмо.

Монморанси замълча и погледна кралицата, като чакаше реакцията й.

Катерина сви вежди.

— Господин маршал, това едва ли е тайната, която е наложила незабавната Ви среща с мен. Давайте направо!

Смутен от раздразнението на кралицата, Монморанси продължи с известно притеснение:

— Научих, че тук в Лувъра се е състояла тайна среща с цел да се осуети примирието. Привържениците на Светата църква искат да нарушат мира и да нападнат хугенотите веднага щом те се разоръжат.

Катерина гневно се свъси и Монморанси млъкна.

— Продължавайте, маршале, продължавайте, за Бога. Не към Вас е насочен гневът ми. Може би сте научили от източника си — чието име много бих се радвала да науча — и кой точно е взел участие в тази среща?

Смущението на Монморанси вече беше видно.

— Братовчед ми, кардинал Дьо Шатийон, чул за тайната среща и сметнал, че кралят трябва да бъде уведомен. Затова се обърна към мен, за да предам новината. По отношение на присъстващите знам единствено, че срещата е свикана от кардинал Дьо Лорен… — Маршалът се поколеба — и че назначеният от Вас управител на Бургундия, почитаемият сеньор Таван, също е присъствал.

В същия момент пред вратата се чу шум. Тя рязко се отвори и Анри д’Анжу почти влетя в стаята. Той погледна Монморанси объркан, избърса две-три капки пот от челото си и се обърна към майка си.

Катерина поклати глава.

— Що за шумотевица, сине? Както виждате, в момента водя важен разговор с маршала и не желая да ме безпокоят.

В тона на Катерина се долавяше съвсем лек укор, а дори и той беше смекчен от тънката усмивка на устните й.

Анжу се овладя. Направи кратък поклон към Монморанси и отново погледна майка си.

— Струва ми се, че като генерал-лейтенант и аз трябва да взимам участие във важните разговори. Но не затова идвам. Мадам, току-що научих нещо от първостепенно значение… — Анжу хвърли поглед към Монморанси и замълча.

— Говорете, сине, и се научете да вярвате на маршала. Родът Монморанси винаги е бил истинска опора за короната.

— Чух, че поддръжниците на Гизите начело с кардинал Дьо Лорен планират да нарушат примирието. Канят се да нападнат Орлеан и Ла Рошел, след като Конде разпусне армията си.

На вратата се почука и кралицата изгледа двамата мъже отчаяно. Шарлот, която беше отстъпила дискретно, сега отвори.

— Сега пък кой е, мадмоазел Дьо Флавини? — попита Катерина.

— Мадам, пристигнал е куриер на Конде, който настоява за незабавна аудиенция.

— Настоява! Незабавна! — Катерина изглеждаше сякаш всеки момент ще избухне. Но нервните бръчки по лицето й изчезнаха сякаш магически и тя с бавен и спокоен тон помоли Шарлот да въведе вестоносеца в покоите й.

Докато Катерина четеше писмото, в стаята цареше мълчание. Куриерът стоеше на почтително разстояние с шапка в ръка, Анжу небрежно се беше подпрял на камината, а Монморанси крадешком хвърляше погледи на кралицата и на вестоносеца, сякаш се страхуваше да не се сбият.

Най-сетне Катерина вдигна поглед.

— Мосю, ще получите отговора по-късно вечерта. Сега можете да си вървите.

Тя го освободи с едно махване на ръката и той бързо се оттегли. Кралицата погледна първо единия мъж пред себе си, после другия.

— И така, господа, изглежда, че вестта за тази изключително тайна среща, свързана с изключително тайното нападение срещу хугенотите, е стигнала и до самия принц Дьо Конде. — Катерина размаха писмото. — И той настоява за обяснение. Ще обсъдя въпроса с краля.

Тя отново зачете писмото.

Монморанси хвърли несигурен поглед към Анжу.

— Свободни сте, господа!

Маршал Монморанси кратко се поклони и излезе така бързо, че за малко да се спъне в собствените си крака. Анри д’Анжу го изгледа презрително. После го последва с едва прикрита прозявка.

— Всичките се държите като деца — промълви Катерина и се обърна. — А, Вие още сте тук, Шарлот! Довечера ще дойдете да ми почетете, но преди това имам една задача за Вас.

— Да, мадам.

— Намерете мосю Таван. Помолете го да Дойде незабавно, но, за Бога, постарайте се никой да не Ви вижда. Необходима е пълна дискретност, Шарлот. Ако се налага, използвайте тайния изход, но тази среща тук не се е състояла.

Кралицата стоеше с гръб и все още не беше проговорила след влизането му и иначе спокойният Таван започна да губи търпение.

— Знаете ли защо Ви повиках, мосю Таван?

Таван гледаше гърба на краищата, сякаш искаше да отгатне мислите й.

— Не, мадам.

— А аз мисля, че ако хубаво се замислите, ще се сетите.

Кралицата се обърна и го погледна в очите. След няколко секунди Таван отмести погледа си и кралицата доволна се усмихна.

— Вие ми служихте вярно и се справяте отлично като управител, господине, и съм сигурна, че и аз, и Вие желаем това да остане така.

Катерина направи кратка пауза, сякаш за да му даде възможност да осмисли думите й.

Таван се вцепени. Лицето му беше като изсечено в камък, когато отговори:

— Мадам, аз съм — както и винаги съм бил — Ваш най-покорен слуга.

— Владетелят не винаги може да следва сърцето си. Обстоятелствата изискват компромиси и често се налага човек да остави настрана собствените си желания заради доброто на страната. Разбирате ли ме, мосю Таван?

Таван погледна кралицата неуверено.

— Не съм съвсем сигурен какво има предвид Ваше Величество.

— Нямаме време за заобикалки — отсече тя. — Вие не сте глупав, господине, нито пък аз. Тайната Ви среща с поддръжниците на Гизите, на която сте взели единодушното решение да нарушите примирието, което кралят сключи в Лонжюмо, е наивна и вероломна.

— Ваше Величество… — възкликна Таван изумен.

— Не ме прекъсвайте! Беше задължително да постигнем мир — на всяка цена. Или почти на всяка. Но кралят също като Вас е католик и единственото, което иска, е разпространяването на правата вяра. — Гневният израз на лицето на Катерина леко се смекчи, както и тонът й. — Вие се борите за вярата си, мосю Таван, и това е достойно за уважение. Но трябва да се научите да се подчинявате на краля, чиято цел е същата като Вашата. И трябва да научите докъде се простират уменията Ви. Нима сте толкова наивен и суетен, че да смятате, че с един удар ще решите проблем, с който кралят се бори от години?

Таван беше смазан. Той коленичи пред кралицата.

— Простете ми, мадам, простете ми невежеството. Аз съм Ваш слуга. Заповядайте ми каквото поискате, пратете ме в ада да се бия със самия сатана, стига да мога да докажа верността си към Вас!

Изразът на лицето на Катерина беше непроницаем, но в очите й проблясваше намек, че се забавлява.

— Изправете се, мосю Таван. Чак толкова далече не е необходимо да ходите. Ще съм доволна и само да се върнете в Бургундия и отново да се заемете с работата си. Обучете хората си добре и не прекалявайте с отпуските. Ще Ви уведомя, когато настъпи моментът. Не след дълго ще имате възможност да се заемете с богоугодното дело да посичате хугеноти, а когато главата на чудовището падне, тялото безсилно ще я последва. Когато моментът назрее, ще трябва тайно да заловите Конде и Колини. Разбрахте ли ме? Заедно с група доверени мъже ще се промъкнете до водачите на еретиците. Армията на Конде и Колини скоро ще бъде разпусната. Те ще останат сами и без защита. Заловете ги и ми ги доведете. А ако се стигне до битка, мосю Таван, и друг изход няма, имате позволението ми да ги убиете.

Куриерът на Конде напусна Париж същата вечер. Със себе си носеше писмо до принца от Шарл IX, в което кралят го уверяваше, че мирът ще бъде опазен. Освен това кралят прехвърляше отговорността за всяко противопоставяне на мирните договорки върху кардинал Дьо Лорен, който в прав текст беше наречен изменник.

Седемнадесета глава

май 1568 година

Свещеникът започна молитвата за начало на службата. Мадлен сведе глава и също започна да се моли. Молеше се за яснота. За яснота по отношение на чувствата си, по отношение на ролята на Луи в убийствата на Беатрис и стария Пиер.

Тя нямаше никакво желание да се отказва от него. Не и след екстаза, който беше изживяла. Но ако той искаше да й навреди? Най-малкото явно познаваше убиеца. Мадлен не разбираше нищо. Никога в живота си не се беше чувствала толкова объркана. И объркването й не стихваше от момента на срещата й с Луи в странноприемницата. Вече два месеца. За два месеца се беше лутала между доверие и подозрения към него и нито веднъж не беше пратила Габриел до „Златният бокал“ за писма от Конде.

Не беше търсила съвет и от кралицата. Ако й се довереше, с Луи щеше да е свършено, особено ако Катерина откриеше, че освен всичко друго той е отговорен и за смъртта на Беатрис. Но пък ако се довереше на Луи и се окажеше, че той все пак има нещо общо с убиеца, това можеше да й струва живота.

Междувременно беше взела предпазни мерки. Спеше с камата до себе си, а неотдавна беше слязла до подземията на Лувъра в алхимичната лаборатория на Катерина и беше откраднала оттам една от стъклениците с арсеник. Сега винаги я носеше със себе си. Един ден можеше да се окаже от полза.

В крайна сметка беше стигнала до извода, че ако онази вечер в „Златният бокал“ имаше отрова в себе си, щеше да я използва срещу спящия убиец.

След молитвата последва четене на Светото писание, но Мадлен не беше в състояние да се съсредоточи върху латинския текст. Вместо това разглеждаше мраморната статуя на Дева Мария и майка й, света Ана. Какъв покой ги изпълваше! Де да можеше и тя да постигне такова спокойствие. И все пак, нима наистина би предпочела тялото й да бъде сменено с хладен мрамор? Колкото и болка да й беше причинил копнежът й, тя не беше сигурна, че би искала да го избегне.

Мадлен беше обикнала тази църква. Сен Лю Сен Жил не беше популярна като Нотр Дам, Сен Жермен л’Оксероа или Сент Юсташ и това й допадаше. Тук човек можеше да намери покой и да се вглъби. Затова Мадлен беше опознала всички детайли на красивите мраморни фигури на Бюлан и гледката я изпълваше със същото спокойствие, с което и останалите ритуали в литургията.

Свещеникът запя градуала, хорът многогласно се присъедини като порой от небесни гласове и завърши с „Алелуя“ в името на Бог:

Surrexitpastorbonus

Alleluja,alleluja

Мадлен се остави музиката да я погълне. Мотетите и месите на Палестрина бяха красиви и чисти, а в момента й беше много по-лесно да слуша музика, отколкото да следва писаното слово. Логиката, мислите, разсъжденията — всички така добре познати и доскоро така солидни елементи на съществуването й — сега се бяха провалили. Тя цялата беше чувства и то такива, които бяха в рязко противоречие със светлината на логиката — до такава степен, че стомахът й беше постоянно свит, а облекчение не намираше никъде.

Искаше да е с Луи, но това беше невъзможно. Би било неразумно, безотговорно, дори опасно. А и той беше женен, макар и Мадлен да потискаше тази мисъл. Може би точно в този момент съпругата му Елеонор лежеше в прегръдките му. Мадлен трябваше да направи избор, веднъж и завинаги. Трябваше да спре да се вижда с него и да мисли за него — това беше единственото разумно решение.

Разум. Мадлен хвърли поглед към трансепта на църквата. Ако едната му страна е три метра, а другата — четири, значи диагоналът му е пет метра. Теоремата на Питагор — ето пример за разум. Но за какво й беше този разум сега? Последните два месеца мислите й се въртяха в кръг, размишленията й бяха безплодни и болезнени и тя не знаеше какво да прави. Беше пропиляла младините си за безполезни знания. Не беше научила нищо за истинския живот. Любовта й към Давид всъщност също е била плод повече на разум, отколкото на страст. В разговорите им е била влюбена, не в него.

Но в музиката, която слушаше в момента и която никога не си беше правила труда да изучава, имаше нещо истинско. Някакъв отзвук, някакво отражение на живота, което звучеше достоверно и можеше да изрази чувствата, които бяха завладели живота й.

Докато свещеникът четеше от евангелието, тя разглеждаше барелефите от алабастър. Не толкова изображенията на страданията Христови я поразяваха, колкото самият полупрозрачен бял алабастър. Изглеждаше крехък и фин, но по някакъв възвишен и недосегаем начин. Какво би станало, ако го удари? Дали ще разбие изящния образ и ще разкрие грозната истина? Или Господ ще покаже, че светът все още е солиден и подреден, че всеки човек трябва да намери и приеме мястото си в него? Изведнъж Мадлен наистина я обзе желание да удари нещо. Да направи нещо, каквото и да е, за да се облекчи.

През множеството премина някакво безпокойство, което прекъсна мисълта й. Свещеникът беше свършил с четенето на евангелието и затвори книгата, след което строго огледа паството и започна:

— Господ Бог казал на Соломон: понеже ти така правиш и понеже не спазваш моите заръки, които ти завещах, ще ти отнема царството и ще го дам на слугата ти.

Дълбокият басов глас на свещеника отекна из църквата.

— Така рекъл Господ Бог на Соломон, защото той като владетел не бил наложил правата вяра в земите си. Всички трябва скромно и покорно да отдадем Божието Богу, от най-низкия роб до най-високия владетел, и ако владетелят не може да го направи, тогава робът е по-ценен от господаря си. И Бог ще отнеме владенията на владетеля.

Свещеникът огледа събралите се богомолци.

— Днес също ни тормозят лъжепророци. Като змии тровят сърцата на хората и дълг на краля пред Бога е да посече тези лъжовни змии. Братя и сестри — нашият крал е дал позволение на калвинистките еретици да изповядват лъжовната си вяра! Ако те не бъдат спрени, царството Господно ще загине! Но сега ви казвам, както Бог казал на Йеремия за лошия съсъд: „И така ще направя Иудея и Йерусалим да опустеят, а народът им ще пада пред очите на враговете си и от ръцете им, а труповете им ще бъдат храна на небесни птици и земни зверове“. И рекъл Господ Бог също: „Ще строша този народ и този град както се троши съсъд от глина, та да не може да се сглоби отново“.

Свещеникът направи кратка пауза, за да подчертае думите си, после гласът му отново отекна: „Братя, сестри, така ви казвам — счупете лошите глинени съсъди на Франция и нека небесни птици да се хранят с телата на еретиците!“.

Паството поглъщаше всяка дума затаило дъх, а когато и последното изречение мина над главите на хората, от всички страни се чу възбуден шепот.

Мадлен се огледа. В очите на мнозина видя да гори огънят на фанатизма, видя стиснатите им юмруци, смръщените лица и за един кратък миг й се стори, че ще се втурнат навън, за да наказват и беснеят. Свещеникът продължи с офертория, сякаш нищо не е станало, а под съпровода на псалми беше внесено причастието. Това донякъде охлади страстите. Но Мадлен забеляза, че дори и спокойните песнопения не могат да изтрият гнева от лицата, че макар и възбуденият шепот да е затихнал, опасният огън все още гори в погледите. Колко лесно беше да ги подведе човек тези глупаци!

Гласът на свещеника беше съвсем спокоен по време на префациото. Тази благодарствена молитва към Господ за неговите блага беше подготовката за най-тържествения момент от службата, даването на причастието. Всички коленичиха пред Христос, синът божи сега беше в нафората и потира. Но обичайното обаяние на момента го нямаше. Въздухът все още вибрираше от възмущение и след речта на свещеника чудотворното преображение на хляба и виното бледнееше.

Мадлен копнееше да излезе навън. Службата само беше увеличила безпокойството й, а спокойното и бавно „Агнец Божи“ й звучеше като подигравка. Най-сетне свещеникът свърши със заключителните молитви и благослови паството си.

Мадлен се измъкна навън. Беше красив слънчев ден в края на май и „Рю Сен Дени“ беше изпълнена с търговци, които отиваха към Халите или се връщаха оттам. Мадлен се спря пред входа на църквата. Другите богомолци минаваха покрай нея и тя забеляза, че на улицата се събира голяма група и почти препречва пътя на множеството карети. Видя ги да разговарят възбудено, с широки жестове, а групата растеше, защото все повече от минувачите спираха и се заслушваха. Мадлен не се съмняваше, че преразказват думите на свещеника, че раздухват и собствения си гняв, и на околните. Затова забърза надолу по „Рю Сен Дени“, далеч от множеството, към Лувъра. Беше отишла на службата, за да се успокои, а беше станало точно обратното.

Влезе в двореца и тръгна по дългия коридор. Беше в лошо настроение, не можеше да се концентрира и това я изнервяше още повече.

От салона се чуваше смях и разговори на висок глас и тя се поколеба пред вратата. Знаеше, че има нужда да се разнообрази, но в същото време искаше и да остане сама. Изведнъж разговорите спряха и до ушите й достигнаха по-меки тонове. Тя отвори вратата и се заслуша. Мадам Дьо Вийер и мадмоазел Д’Арно бяха направили квартет заедно с двама от придворните кавалери и пееха една от песните на Ронсар. Мадлен тихо влезе и си намери местенце в дъното.

Мадлен затвори очи. Музиката й харесваше много и за пръв път от много време тя дишаше по-спокойно. Меланхоличните тонове подхождаха на настроението й, а усещането за хармония й дойде освежаващо. Думата „souffre“[10] беше така подчертана, че никой не можеше да се усъмни за какво дълбоко и силно чувство става дума. Мадлен тежко въздъхна и усети как тялото й се отпуска.

Песента заглъхна и се чуха леки аплодисменти и приглушени разговори.

— Много приятно — каза мадам Дьо Рец. — Но кажете, тази песен отговаря ли на принципа на Баиф заmusiquemesurѐe[11]? Струва ми се, че долавям сериозно влияние от италианския мадригал.

— Напълно права сте — каза мадам Дьо Вийер. — Принципът за дълги тонове при дългите срички и кратки тонове при кратките не е спазен. Другите членове на Плеядата не са напълно съгласни с Баиф и неговия строг принцип. Реняр използва вместо това музикален звукопис, където всяка дума е изобразена със съответната музикална фигура.

Мадлен слушаше внимателно. Трябваше да си признае, че музикалните й знания са непълни. По отношение на книгите често беше преди другите, но баща й никога не беше обръщал особено внимание на музиката, макар че една зима й беше намерил учител по пеене. Мадлен обаче не беше научила почти нищо, а учителят я беше обявил за безнадежден случай и беше заявил, че гласът й не е подходящ за песни.

Вратата се отвори и в салона влезе кралицата. Всички се изправиха и се поклониха.

— Седнете, дами… и господа. — Катерина поздрави двамата благородници в квартета, а те дълбоко й се поклониха. — Не бих искала да ви прекъсвам.

Катерина седна и след кратко съветване четиримата певци продължиха с още една композиция на Реняр, този път беше бърза и бодра. Мадлен се възхити на прецизността и бързото темпо, заради които сложната песен звучеше лесна и непринудено жива.

Под приятния съпровод на песни измина половин час. Мадлен наблюдаваше Катерина, чиито мисли изглежда бяха много далече. Кралицата й изглеждаше почти омагьосана. Но само почти. Дори и сега тя беше съсредоточена в мисли — както винаги.

Докато наблюдаваше Катерина и в резултат на отпускащото въздействие на музиката, на Мадлен й ставаше все по-ясно, че трябва да поиска съвета на кралицата. Макар и отдавна да беше изгубила привилегията да е нейна любимка, все още беше придворна дама и беше длъжна да сподели с Катерина, че е видяла убиеца в „Златният бокал“.

Мадлен се замисли дали объркването, което я беше обзело последните два месеца, не е всъщност признак на леност. При липсата на разговори с кралицата вечер, малко бяха нещата, които я стимулираха. Да, прекарваше часове наред в подземията сред клокоченето на дестилиращия апарат, сред съскане и смрадливи пари, но продължаваше да отклонява опитите на останалите придворни дами да я включат в планирането на соарета и други забавления. Вместо това с помощта на Шарлот беше открила един чудноват дребен книжар до портата „Сент Антоан“. Той доставяше книги на Катерина — макар и неофициално, понеже не дотам скритият му специалитет бяха точно онези творби, които църквата беше забранила.

Там Мадлен беше намерила съчинението на един стар философ — Джон Скот Ериугена, който подчертаваше, че философията не е подчинена на теологията. Точно такова мислене беше проповядвал и баща й. Но след като прочете книгата, Мадлен само още повече се разстрои от бездейния си живот в двореца и се замисли дали копнежът по Луи не е всъщност само оправдание да не търси по-висша цел, към която да се стреми.

Катерина се изправи и даде да се разбере, че музикалната програма е приключила. Мадлен нетърпеливо чакаше повод също да излезе. Трябваше да говори с кралицата възможно най-скоро.

— Доколкото разбирам, нещо измъчва сърцето Ви, мадмоазел Мондидие, и Вие искате да се посъветвате с мен? Правилно сте постъпили, като сте дошли при мен, а аз естествено ще Ви изслушам.

Катерина седеше на една пейка пред прозореца и се наслаждаваше на майското слънце. Изглеждаше весела и отпочинала, а на една масичка до нея бяха поставени калаена кана и няколко прости чаши. Кралицата окуражително се усмихна на Мадлен и потупа пейката до себе си.

— Но първо седнете и споделете чаша вино с мен!

И последните останки на колебание у Мадлен се изпариха при този дружелюбен жест от страна на кралицата. Колко глупаво че не беше дошла по-рано. Та Катерина така или иначе знаеше за връзката й с Луи и беше дала разрешението си.

Но този път я беше спряла възможната връзка на Луи с убиеца, беше я страх, че Катерина ще го осъди като съучастник. С други думи — да го осъди на смърт. Нима гибелта му щеше да тежи на нейната съвест? Ако той наистина е имал пръст в убийствата на Пиер и Беатрис, не заслужава нищо по-добро. Да, това беше най-правилното решение.

Двете жени отпиха с удоволствие от виното. През отворения прозорец влизаше лек бриз. Мислите на Мадлен се върнаха на сутрешната служба.

— Мадам, тази сутрин, по време на службата в „Сен Лю Сен Жил“ чух една много тревожна проповед.

— Мисля, че знам за какво говорите — каза Катерина. — Свещеникът проповядва срещу примирието, сключено от краля, и подтиква народа към размирици, нали?

Мадлен погледна краищата изумена. Как е възможно вече да е научила?

— Точно така, Ваше Величество, точно това се случи. Той сравни крал Шарл със Соломон, който позволил почитането на лъжебогове и призова за свещена война срещу хугенотите.

— Не е първият, нито последният — каза Катерина. — Тук в Париж не един и двама свещеници подстрекават католиците и в резултат на това има нападения срещу много хугенотски домове и дори няколко загинали. Същото се случва и в Руан, където още с обявяването на примирието тълпата щурмувала парламента и се наложило членовете му да бягат. Тук поне парламентът изпълни дълга си. — Катерина недоволно сви вежди. — В Тулуза е било по-зле. В тамошния парламент пресрещнали кралския пратеник, който носел едикта, и го направили с една глава по-нисък. Но хугенотите също вече не изпълняват своята част от договорките. Все още не са предали Кастр, Сансер, Монтобан… Да, за съжаление списъкът с градовете, които те превзеха по време на войната, е дълъг. Синът ми, генерал-лейтенант Анжу, изпрати гвардейците си в Кастр, за да мотивира уважаемите граждани доброволно да се предадат. Не е лесно да се наричаш мирен владетел, когато войниците ти са вдигнали лагер току пред градските стени. Но е повече от наложително да се вземат сериозни мерки за мотивиране на поданиците. — Катерина поклати глава. Струва ми се, че повече хора загинаха след обявяването на мира в Лонжюмо, отколкото при предшестващите размирици.

В очите й святкаше гняв. После чертите й омекнаха и тя внимателно изгледа Мадлен.

— Но на Вас нещо ви тежеше на сърцето, мадмоазел Мондидие?

Мадлен се съсредоточи и почна да разказва. Разказа за срещата с Луи в „Златният бокал“, за мъжа с кривия нос, за когото беше сигурна, че е убиецът от странноприемницата „Веселият глиган“ в Пикардия. Разказа за разговора на Луи с мъжа, за собствените си подозрения във връзка със смъртта на Беатрис. Беатрис беше загинала по същия начин като стария Пиер, с прерязано гърло. Възможно е да го е направил същият човек — човекът с кривия нос, човекът, с когото Луи дьо Конде тайно беше разговарял. Каква е ролята на Луи в тези убийства? Мадлен беше повярвала на уверенията му, че никога не би я наранил. Лъжа ли е било това? Наистина ли той иска смъртта й? За разговора си с мъжа я беше излъгал, в това беше сигурна.

Катерина слушаше внимателно. Беше доволна, че решението й да остави Мадлен да продължи връзката си с Конде е дало плодове. От този източник можеха да излязат много полезни сведения.

— Но Мадлен — каза тя, — защо не дойдохте при мен по-рано? Убийството на Беатрис не е дреболия, а Вие може би сте открили убиеца. Нека обмислим нещата заедно, защото ми се струва, че сте се измъчвали без причина. Първо трябва да чуя дали сте споделили с принц дьо Конде, че знам за връзката ви?

— Не, мадам, последвах съвета Ви и не съм му казала нищо.

— Отлично. По мое мнение това би бил единственият му мотив да иска смъртта Ви — ако смята, че сте мой шпионин. Но нека първо обърнем внимание на фактите, а след това — на интуицията Ви. Мисля, че ще откриете крещящо несъответствие между двете. Така, какво знаем за убиеца от странноприемницата?

— Той участва в заговора срещу Вас и краля.

— И има връзки в двореца — каза Катерина. — Кой друг участва в този заговор?

— Хугенотите, разбира се, водени от адмирал Колини и Луи дьо Конде.

— Именно, Мадлен. Сама виждате, че Конде и този мъж със сигурност се познават, защото той е предателят, който доставя сведения на Конде и Колини. Но както сама казахте, Конде не е бил в онази злощастна странноприемница в Пикардия, когато слугата на баща Ви е бил убит. Това убийство е било инцидент, непредвидено обстоятелство, с което Конде няма нищо общо.

Колкото до смъртта на Беатрис, която по всяка вероятност е била опит за покушение срещу самата Вас, кой би имал мотив? Тъкмо мъжът с кривия нос, който знае, че сте станали свидетел на първото убийство. Ако Вие сте видели него, защо и той да не е видял Вас? Това, че принц Дьо Конде познава този мъж, не го прави негов съучастник. А какво Ви говори интуицията Ви? Точно, че Конде е казал истината, когато е заявил, че винаги ще Ви защитава, но че е излъгал за познанството си с мъжа — източник на тайните му сведения. Според мен можете да сте спокойна в любовта на Конде. Просто той мъдро пази военните си тайни.

Мадлен кимна замислена. Изводите на кралицата звучаха убедително. В крайна сметка защо е толкова обидена, че Луи е намерил за нужно да я излъже. Тя също го беше излъгала — по отношение на факта, че кралицата знае за връзката им и дори я одобрява. Не точно поради причините, които кралицата беше изтъкнала, но двамата бяха квит.

— Мадам, Вие облекчихте ума ми от тежко бреме. Простете ми, че не Ви се доверих по-рано.

Кралицата я спря с жест.

— Нито дума по въпроса повече. Оставете на хората на краля да заловят извършителя. Мисля, че е най-добре и занапред да избягвате „Златният бокал“. А и трябва да ми обещаете винаги да идвате при мен с проблемите си.

Мадлен разбра, че разговорът е приключил, изправи се и направи реверанс.

— Благодаря, мадам, Вие сте самата доброта.

Катерина проследи с поглед как Мадлен затваря вратата зад гърба си. После посегна към каната с вино и отново напълни бокала си. Колко жалко за това момиченце! Интелигентна и смела, но заключена в примитивната мрежа на чувствата си. Е, точно от това можеше да се възползва Катерина. Можеше да хване Конде в капан с помощта на Мадлен. Но беше твърде рано, тя още имаше нужда от него, докато примирието влезе в сила, а той разпусне армията си. Не трябваше да го пипа, докато негови войски все още отказваха да предадат обсадените градове. В най-силния град на хугенотите — Ла Рошел — бяха позволили на управителя й Дьо Жарнак да влезе, само ако е без военния си ескорт, а Ла Рошел беше от първостепенно значение и контролът върху него трябваше отново да стане неин. Не, по-добре да изчака пълното разоръжаване на хугенотите. После Таван можеше да плени Конде и Колини, както вече му беше поръчала. Таван беше човек на честта и човек на вярата, тя не се съмняваше, че ще изпълни поисканото. А ако, противно на очакванията, този план пропадне, тогава може да се използва Мадлен. Или да удари Конде и Колини по друг начин. Начини имаше. Сред стъклениците с отрови имаше много силни смески.

Катерина пристъпи до прозореца и усети хладния бриз върху лицето си. Отпи от виното. Най-малкото можеше първо да се погрижи за предателя и да се опита да разнищи връзките му в двореца. Дразнеше я, че все още не беше разкрила кой в Лувъра е участвал в съзаклятието срещу нея и краля. Трябваше да прати шпиони в „Златният бокал“. Трябваше да залови убиеца и да разкрие предателя в собствения си двор.

В балната зала, в другия край на Лувъра, Шарл IX спореше с брат си Анри д’ Анжу. Шарл отдавна беше приел, че реалният владетел е майка им и че нещата никога няма да се променят. В известен смисъл дори изпитваше облекчение. Но това, че малкият му брат Анжу беше назначен за генерал-лейтенант и сега се опитваше да си придава важност и да раздава заповеди — това не можеше да го понесе.

— Първо ще се съветваш смен! — викна Шарл на Анжу. — Аз съм кралят. А вие останалите можете да си вървите!

Присъстващите кавалери и придворни дами, които се бяха събрали да репетират някакъв танц, побързаха да излязат, смутени от неловката ситуация.

Анжу презрително изсумтя. Беше му все едно. Знаеше, че той е любимецът на майка им.

— Аз пък съм генерал-лейтенантът — каза той. — За войската отговарям аз. И майка е информирана за това.

— Но аз също трябва да съм информиран!

— И защо? Ти по-добре си репетирай танците.

— Искам да знам какво прави войската! Нима вече почнахте да рушите мира? Твърде рано е да…

— Просто пратих гвардейците в Кастр, нищо повече. Градът все още не се е предал, а това ни беше обещано при преговорите. Но скоро ще стане, моите гвардейци си знаят работата.

Вътрешно Шарл все още беснееше. Но беше вярно, че трябваше да се вземат мерки във връзка с Кастр.

— Чух, че си назначил нов гвардейски капитан — каза Шарл кисело. — Монтескьо ли се казваше? Искрено се надявам да се справи със задачата. Оттук нататък ще споделяш всичките си назначения първо с мен. Чувам слухове, че Монтескьо не заслужава такова повишение. И че мисията в Кастр му е първата.

Със споменаването на Монтескьо самодоволното спокойствие на Анжу изчезна. Той току-що го беше изпратил възможно най-далече от двореца, докато се разреши проблемът със свидетелката, мадмоазел Мондидие. А сега Шарл му говореше точно за него и дори знаеше името му.

— Монтескьо е способен воин — каза Анжу с чувството, че се оправдава. Трябваше да насочи разговора към нещо друго. И да го приключи. Можеше да остави заяждането с брат си за друг път. — Не се съмнявам, че ще разреши ситуацията на юг.

После Анжу промълви някакво извинение и излезе от залата, като си задаваше въпроса дали пък не трябва да потърси друг начин веднъж завинаги да се отърве от очевидката, след като Монтескьо не се беше справил. Мадмоазел Мондидие нямаше да му липсва. Тя беше влудяващо любопитна и му се струваше, че в погледа й към него винаги се чете снизхождение.

Осемнадесета глава

август 1568 година

Слънчевите лъчи пробиха слоя облаци и утринната мъгла се вдигна. Тревата все още беше леко влажна, а с влагата от всички цветя и храсти в парка се разнасяше ухание на свежест.

Наоколо имаше оранжеви тагетеси, виолетови никандри и цяло море от невени и Елеонор дълбоко си пое въздух и се усмихна на мъжа си. Отдавна не бяха намирали време да останат заедно и насаме, но тя се надяваше след мира от Лонжюмо това да е по-лесно. Стисна леко ръката на Луи и в отговор принцът на Конде я прегърна през раменете. Продължиха разходката си. Явно и двамата се наслаждаваха на спокойния момент. Лятото се беше оказало влажно и в августовското утро паркът изглеждаше пролетно избуял и пищен.

Елеонор се радваше, че Луи е решил да се установи в провинциалното им имение в Ноайе. Адмирал Колини, с когото продължаваха да се срещат често, живееше в Танле, само на двадесет мили оттук. И макар и Луи все още да пътуваше по други тайни срещи, честотата на пътуванията му се беше разредила. А и самият той сякаш се беше поуспокоил напоследък. И все пак през имението все още преминаваше постоянен поток от вестоносци, войници, благородници и чужденци. На Елеонор й беше особено трудно с фламандците, на които според нея им липсваше всякаква елегантност и финес. И все пак установяването им в Ноайе беше далеч по-добре от безкрайните пътувания на Луи преди това.

Двамата се спряха пред един цъфнал розов храст. Всяка пъпка беше шедьовър, съвършена хармония на форма, цвят и ухание, и за Елеонор — явно доказателство за божествена промисъл. Колко са червени, мислеше си тя. Тъмно, наситено червено. Изглеждаха почти като кадифени.

— Може да пояздим заедно днес? — предложи тя с надежда.

— Съжалявам, скъпа моя, но адмиралът идва. — Конде й предложи ръката си и двамата продължиха разходката си. — Все още не си е получил петдесетте хиляди екю, които кралският гарнизон открадна от него в Оксер. С тях трябваше да се разплати с кавалерията, но когато се опитал да си ги върне, пратеникът му бил убит. Трябва да решим какво да направим, за да си вземем парите.

— Обещайте ми да дадете шанс на мира. Недейте за пореден път да посягате първо към оръжието. Пишете до краля и го помолете за помощ. Той също иска този мир, той също би трябвало да се интересува гарнизоните му да не го нарушават.

Елеонор погледна мъжа си умолително, а Конде й се усмихна успокоително.

— Ти не се тревожи, в момента нямаме нито сили, нито средства за нападение срещу противника. Трябва да се намерят други решения.

Бяха стигнали до билото на възвишението и спряха за момент да се насладят на поразителната гледка преди да тръгнат обратно. Река Серен, един от притоците на Йона, обгръщаше подножието на хълма, а проблясващите й води бързаха и се виеха, докъдето ти стига погледът. Навсякъде пищна зеленина.

Елеонор поклати глава.

— Нивите стоят необработени и обрасли с плевели, защото всички мъже, които могат да носят оръжие, са в армията. Как ще преживеем идващата зима?

На обяда присъстваше и адмирал Колини. В началото Елеонор се беше опитала да поддържа лек и ведър разговор, но и съпругът й, и адмиралът отговаряха само с по някое кратко разсеяно „да“ или „не“. Ясно беше, че мислите им са другаде. В крайна сметка тя тихо се извини и се оттегли. Двамата мъже се изправиха почтително и вратата се затвори зад нея.

Конде пристъпи до една масичка.

— Пробвали ли сте растението на Нико? — попита той и взе една дървена кутийка от масата. Отвори капака й и я поднесе на Колини.

Остър сладникав аромат удари ноздрите на адмирала.

— Това е значи прочутата билка, herbaregina! — Колини пое кутийката и жадно вдиша аромата. — Доколкото си спомням, Нико дьо Вилмен пръв прати от тези листенца на кралицата преди няколко години от Лисабон. Беше толкова горд с откритието си, че го кръсти никотиана. Написа и цял медицински труд върху благотворното му действие.

Конде се настани на един стол.

— Да, точно така — каза той. — Но прахообразната му форма, която може да се всмръква, е сравнително нова. Навлезе в двора едва преди година-две. Кралицата майка ползва праха при мигрена. И е отличен ефект, заради което наричат никотианата „билката на кралицата“. Казват, че имала и много други отлични свойства. Освен другото прояснява мозъка, като изхвърля всички излишни мисли. Опитайте!

— Точно от това имам нужда — отговори Колини със саркастична усмивка. — Как се прави?

— С това в кутийката — да, това с дупчиците — стривате навитите листа, това е всичко. И после вдишвате праха.

Колини се захвана с рендето. Заради присъщите си елегантност и спокойствие изглеждаше сякаш никога не е нравил нищо друго. Дори когато тютюнът изненадващо удари лигавицата на ноздрите му, привидно той остана напълно невъзмутим. Каква изненадваща нова форма на забавление — синтез на аромат и вкус, остър, но напълно различен от всичко познато, предизвикателен но съвсем нов начин… Малко по-късно адмиралът усети деликатен, но осезаем прилив на енергия и яснота, последван от леко гадене.

— Впечатляващо, сякаш мрачните облаци в главата наистина изчезват!

— Да, и моето усещане е същото. — Конде взе кутийката и си приготви една доза. — Някой ден това растение ще бъде едно от задължителните удоволствия на човека. — Той всмръкна тютюна и но лицето му се разля видим израз на доволство. — За мен вече е задължително — продължи той, — не минава и ден, без да се насладя на една доза.

Известно време двамата се наслаждаваха на действието на растението. После Колини взе думата:

— Да се възползваме от бистрите си мисли, предизвикани от билката на самата кралица. Подготвих чернова на писмо до краля във връзка с петдесетте хиляди екю, които гарнизонът му открадна от мен.

Колини подаде на Конде лист хартия, които принцът прочете, като кимаше одобрително.

— Отлично, напълно съм съгласен! Първо почит и уважение. После любезност, с която давате да се разбере, че искате да намерите решение на проблема заедно. И накрая индиректна заплаха за война, която би изглеждала като резултат от нежеланието на краля за мир и би ни освободила от отговорността за нарушаването на примирието, в случай че то бъде нарушено. Все още нямаме готовност за бойни действия, затова съм съгласен с подхода Ви към ситуацията. Нямам никакви предложения за промени в писмото. Както обикновено, Вие сте далеч по-добър дипломат от мен, адмирале.

Конде подаде писмото на Колини.

— Но — продължи той, — за съжаление имаме още проблеми. Положението на нашите братя в Нидерландия значително се влоши след неуспешния опит за инвазия на Насау. Както знаете, Алба наказа опита с ужасяващи масови екзекуции.

Той наля вино и на двамата и подаде едната чаша на Колини. Спокойният му досега тон беше натежал от важността на въпроса, а на лицето му се бяха изписали тревожни бръчки.

— Егмонт беше фин човек, благородник по душа, не само по титла. Ужасно и несправедливо е, че Франция не възрази срещу екзекуцията му.

Колини пое виното без признак на каквато и да било емоция. Отпи една-единствена глътка, вгледа се пред себе си и остави чашата.

— За момента трябва да оправим собственото си положение — отговори той най-накрая. — Замислете се колко отлични хора жертвахме в пагубния си опит да помогнем на Насау. Катерина Медичи ги спря и смаза, още преди да тръгнат. Спомнете си прекрасния капитан Коквил, екзекутиран напълно безпредметно. Тревожно е, разбира се, че водачите на нидерландците Егмонт и Хоорн бяха екзекутирани, но какво бихме могли да направим по този въпрос в крайна сметка? Признавам, наистина ние се борим за същото като фламандските протестанти, но за момента няма да е от полза да се намесваме там. Имаме си достатъчно грижи тук.

Той изгледа Конде настойчиво.

— Не съм съгласен, адмирале — каза Конде. — Вилхелм Орански и брат му Насау са, както сам правилно отбелязахте, наши съмишленици, борят се за същото, за което и ние, макар и да го правят в Нидерландия. — Известно време принцът мълчаливо местеше кутийката върху масата. — В подобна трудна ситуация човек винаги има полза от съмишленици и ще дойде ден, в който те ще ни върнат помощта. Току-що получих покана от Вилхелм Орански, който предлага точно такъв съюз. Тази страна, която първа се справи с врага, ще е длъжна да помогне на братята си да постигнат същото.

— Значи отново ние ще помагаме на тях — каза Колини. — Как ще постигне Вилхелм каквото и да било, при положение че е в изгнание в Германия?

— Не пречи да се съюзим с тях — настоя Конде, вече ядосан. — Най-малкото сме морално задължени. Пред Бог и пред братята си по вяра. А и ако Егмонт и Хоорн могат да бъдат екзекутирани, същото важи и за един принц по кръв и един френски адмирал.

— Значи това е, което Ви тревожи! — възкликна Колини със зле прикрито злорадство. — Тогава ми спестете лицемерната си притча за морала. Скъпи принце, знаете не по-зле от мен, че тази война отдавна е мръсна и водена от тъмни мотиви. Моралните задължения към братята ни по вяра са празни приказки. Но тревогата Ви, че благородническата кръв вече не означава недосегаемост, че брадвата може да надвисне и над шията на аристократ, дори над шията на принц — тази тревога добре я разбирам. И естествено Вие имате пълното право, когато казвате, че винаги е добре човек да има съюзници. А ако съюзът не ни устройва, винаги можем да го разтрогнем. Така че предайте съгласието ни на Вилхелм Орански.

Думите на Колини ни най-малко не успокоиха Конде, на него все още му беше трудно да се овладее.

— Възможно е Вас вече да не Ви води никаква висша цел — каза той с леко заплашителна нотка в тона си, — но не е казано, че същото важи за всички.

— Простете ми, не исках да Ви обиждам — отговори Колини малко по-внимателно, — но мислех, че се познаваме достатъчно добре, за да си говорим откровено. Не можем да си позволим вътрешни междуособици. Никой не се съмнява във вярата Ви. Но Вие също имате и… хм… по-земни амбиции.

Колини пъхна ръка в джоба си, извади една сребърна монета и я хвърли към Конде, който ловко я хвана.

Един бърз поглед към нея и гневът му отлетя. „Луи, крал на Франция“ беше надписът върху нея. Конде беше поръчал монети със своя образ като крал на Франция няколко години по-рано, докато планираха отвличането на Шарл и кралицата майка.

— Туше! — Той хвърли монетата обратно на Колини. — Извинете думите ми, адмирале, но понякога Ви мразя за циничната Ви прозорливост.

Колини се засмя.

— Ако не друго, поне сте искрен. И да, ще Ви извиня. Човек не може да бъде прозорлив, ако не е циничен. В такъв свят живеем.

Устните на Конде се свиха в болезнена усмивка. После той поклати глава.

— Но сега да се върнем на брадвата и на благородната кръв — продължи той и седна срещу Колини. — Има конкретни причини за притеснението ми. Вчера и завчера моите хора са хванали двама шпиони, изпратени от мосю Таван, управител на Бургундия, и когато ги претърсили, открили следните съобщения у тях.

Конде му подаде две малки листчета хартия. На тях имаше само по едно изречение „Готвим се за лова“ и „Плячката е притисната в ъгъла“. Без изпращач и без получател. Колини няколкото пъти препрочете загадъчните изречения, а после ги върна на Конде, като поклати глава.

— Защо сте толкова разтревожен?

— По няколко причини. Хората ми твърдят, че шпионите на Таван сякаш са се старали да бъдат хванати. Обикаляли напълно открито и още при първата възможност признали, че са пратени от Таван. При това доброволно се оставили да бъдат претърсени. Мисля, че Таван ни предупреждава, че ни се готви засада.

— Не разбирам — каза Колини. — Та Таван е верен слуга на римокатолическата църква. Защо ще ни изпраща предупреждение, ако ни готвят такава подла засада?

Конде замислено гледаше пред себе си.

— Според мен — точно защото ни готвят подла засада — отговори той и кимна, сякаш за да подчертае собствените си думи. — Да, такъв е Таван. Били сме се рамо до рамо в Италия. Той следва старите рицарски идеали от едно време. В един момент врагът изби меча от ръцете му и аз му хвърлих своя. Оттогава той се чувства задължен към мен. Именно затова смятам, че трябва да приемем тази заплаха много сериозно. Мосю Таван със сигурност би искал да види хугенотите разбити, но само ако това бъде постигнато с честни средства. За човек с неговото чувство за чест залагането на засади е недопустимо. Но ако Катерина му е дала такава заповед, той не би могъл да й откаже, нито пък да ни предупреди директно, без да бъде обвинен в измяна. Самите думите „Готвим се за лова“ и „Плячката е притисната в ъгъла“ намекват за засада и то скоро. Като човек на честта Таван иска да ни даде възможност да се подготвим.

— Вие познавате Таван, а аз вярвам на интуицията Ви. В такъв случай положението ни наистина е сериозно, да не кажа критично. При малкото войници, с които разполагаме, тук сме напълно беззащитни. Какво предлагате, принце?

— Ако съм прав в предположенията си, с мира наистина е свършено. Затова смятам, че трябва незабавно да потърсим сигурно убежище заедно със семействата си. За щастие много от обсадените ни градове все още не са се предали. Предлагам да се приберем в Ла Рошел. Градът е напълно непревземаем, а пристанището ни дава възможност да комуникираме с външния свят.

— Прав сте — каза Колини. — А ако значението на тайнствените послания се окаже друго, смяната на местожителството ни не би могла да се приеме като нарушаване на примирието.

Деветнадесета глава

септември 1568 година

Лоара блестеше под късното лятно слънце. Въпреки влажното лято нивото на водите й беше ниско и те течаха спокойно, сякаш не им се искаше да нарушават покоя на околността. След малък завой край Невер реката тръгваше на север към Ла Шарите, обръщаше на северозапад към Орлеан, а след това набъбваше и се спускаше към седемнадесетте кули на замъка Анже и крепостта на бретонските херцози в Нант, за да се слее най-сетне с голямото море.

Но малката рекичка минаваше покрай Ла Шарите спокойна, незасегната от каквато и да било човешка намеса. Наоколо жълтееха ниви и слънчогледи, тук-там се виждаше някоя дъбова или букова горичка, където ята врабци шумно обсъждаха делата си.

Изведнъж чуруликането утихна. Сред прашната, трептяща следобедна светлина приближаваше някаква сиво-черна маса. Задаваше се от североизток със спокойно темпо и скоро в нея вече се открояваха отделните фигури.

Това беше пъстра група от триста-четиристотин души. Едва половината бяха войници, а повечето бяха благородници в карети с фамилни гербове на вратите. Но се виждаха и селяни пешаци, които водеха със себе си добитък и прасета, занаятчии, които теглеха тежки коли, търговци с мулета, натоварени с мебели и сандъци, а сред всички тях се мяркаха и един-двама дрипави просяка, които за пръв път в живота си откриваха някакво предимство в бедността — нямаше какво да носят.

Най-отпред яздеха двама горди благородници. Те бяха Колини, граф Дьо Шатийон и адмирал на Франция, и Луи, принц Дьо Конде. Те набързо бяха събрали семействата си и заедно със сто и петдесет войници ескорт бяха тръгнали да търсят защита зад дебелите стени на Ла Рошел. Въпреки че бяха тръгнали възможно най-бързо и без да разгласяват отпътуването си, към тях се бяха присъединили и много други хугеноти с различно положение, а по пътя групата се допълваше с нови и нови бягащи протестанти.

С нарастването на броя на последователите им нарастваше и самоувереността на двамата водачи и Колини с блеснал поглед заяви, че процесията верни привърженици, които бягат от тиранията, прилича на бягството на богоизбрания народ от Египет. Конде се засмя и огледа пъстрата група зад тях, но Колини остана замислен и когато спряха на брега на Лоара, преди да я пресекат, той се обърна и размаха ръка, за да покаже, че иска да говори на хората.

— Братя по вяра, Бог е с нас! — Гласът му беше висок и ясен и всички замълчаха. — Обръщам се към вас, както Мойсей се обърнал към богоизбрания народ: „Помнете тоя ден, в който излязохте от Египет, от дома на робството, защото със силна ръка ви изведе Господ оттам!“. И ние сме богоизбрани и Той ще ни пази. Тази река е нашето Червено море, войниците на Шарл са египтяните. С Божията помощ ще прекосим това Червено море и ще оставим врага зад гърба си. Нека в това време заедно да изпеем псалм 114 в Негова възхвала.

Колини поде първите строфи, пришпори коня си и нагази във водите. Останалите въодушевено го последваха, а от гърдите им с пълна сила се лееше:

Без много усилия всички стигнаха отсрещния бряг живи и здрави. По-трудно беше с тежките коли и хората доста се потрудиха да ги прекарат. Но речта на Колини им беше дала нови сили и след около два часа земните трудности също бяха преодолени и вече изтощената процесия продължи напред.

Конде и Колини почнаха да се оглеждат за подходящо място за лагер, където да пренощуват. Понеже растящият брой на последователите им се беше отразил на бързината им, щеше да е невъзможно да стигнат до Бурж същия ден, както бяха планирали. Слънцето беше вече ниско и уморената процесия хвърляше дълги сенки.

— Страхувам се, че ще трябва да спим под открито небе — каза Конде. — Самия аз съм го пробвал, и то далеч не в такава хубава, ясна звездна нощ, но на жените ще им се стори доста примитивно.

— Да спиш под покрива на самия Бог, какво по-хубаво? — Колини съзаклятнически му смигна и разпери ръце. — Извинете, принце, но трябва да се научите да се възползвате от всяка ситуация. Ще видите, че е подходящите думи само ще увеличим единството и възторга на последователите си.

Мракът вече беше паднал и лагерните огньове светеха като звездите в небето. Настроението беше приповдигнато. Човек едва ли би се досетил, че всички тези хора бягат от кралските войници от страх за вярата и живота си.

Елеонор се беше настанила на едно ниско столче. Потрепери и се приближи до огъня. Луи седеше до нея. За какво ли си мислеше? Колкото и да показваше на мъжа си любовта си, така и не беше успяла да стигне до истинската му същност. Между тях все оставаше някакво разстояние, което тя не можеше да преодолее, бариера, която той беше издигнал и която не сваляше.

— Гладен ли си? — погледна го тя въпросително. — Да се изпече цяло прасе не става бързо.

Той откъсна погледа си от огъня и срещна нейния с усмивка.

— Все ще стане. Но погледни, готвачът идва и виж какво носи със себе си!

Гледката беше славна. Най-отпред вървяха двама слуги, които носеха опеченото на шиш прасе. Зад тях се препъваше готвачът — нисък, кръгъл мъж, а до него вървеше едно момче с два кола, оформени така, че шишът да легне върху тях. Готвачът не спираше да ги хока наред. Викаше на двамата слуги, че ще изпуснат прасето, после се обърна и се нахвърли върху момчето, което обаче познаваше темперамента му и успя да се свие. До ноздрите на Елеонор долетя фантастичното ухание на печено прасе и устата й се напълни със слюнка.

— Ще трябва да се задоволите с това скромно ястие, господарю. — Готвачът направи дълбок и продължителен поклон. — Условията не позволяват да разгърна уменията си повече.

Той обхвана лагера с жест.

Момчето беше почнало да забива коловете в земята. Потеше се обилно, а в един момент дори спря.

— Какво правиш, момче — викна му готвачът, — май си твърде мързелив дори да забиеш едно дръвце в земята? Номерата ти край нямат!

Отново посегна и този път удари момчето. То се претърколи, сви се на кълбо и остана да лежи на земята.

— Значи човек всичко трябва сам да си върши — промърмори готвачът и решително зачука по коловете.

Елеонор съжали бедното момче, но разумно предпочете да не се меси. Всички си имаха свой ред, правила, отношения, не може току-така да се обаждаш. Но все пак се изненада, като видя момчето да лежи свито на кълбо на земята. Сякаш готвачът го беше ударил в корема, а не през лицето.

Готвачът почна да реже от месото и скоро пред тях бяха поставени най-отбраните парчета от прасето. Елеонор поднесе една хапка към устата си. Момчето простена. Нещо не беше както трябва. Тя остави месото, изправи се и пристъпи до него. То беше бледо като мъртвец и се потеше.

— Не го приближавайте, мадам — каза готвачът. — Сам си е виновен. Тоя крадец видя сгоден случай да опита от месото, преди да е напълно готово. Нахалник. Нищо чудно, че го боли коремът. Стига, момче, ще развалиш вечерята на господарите с превземките си!

Готвачът го подритна съвсем леко и дори и той се стъписа, когато момчето изведнъж нададе вой и се сви още повече, докато се държеше за корема.

— Идваш ли, Елеонор? — викна Луи. — Или да почвам да се храня сам?

Момчето опита да се изправи. Вдигна се на колене, олюля се като пияно. После отново простена, преви се надве и повърна.

Въпреки погнусата си Елеонор пристъпи напред, за да му помогне. Момчето отново се беше свлякло на земята и Елеонор застина. Изглежда не дишаше. Но от повръщане не се умира. Ужасът я прониза като игла в тила.

Следващите събития се разиграха светкавично, но на Елеонор й се стори, че всяко движение отнема часове. Тя се обърна и видя как мъжът й посяга да сложи месото в устата си. То почти докосваше устните му. Чу как някой извика „Спри!“. Тя ли беше?

Той вдигна поглед, видя ужаса в очите й. С натежали като олово крака тя притича до него, изтръгна месото от ръката му и го хвърли в огъня. После се срина до него разплакана.

Огньовете гаснеха, повечето хора бяха легнали да си починат, но една клада продължаваше да гори силно и да разпръсква кръг от светлина в иначе така плътния мрак. Конде и Колини седяха сами в кръга светлина, две самотни фигури, превити под невидим товар.

Колини, циникът, който обръщаше всичко на подбив, когото враговете му обвиняваха, че се интересува само от себе си, този път не казваше и дума. Беше видял момчето да умира. Дете на около единадесет-дванадесет години, вероятно сираче, нямаше да липсва на никого, освен на готвача може би, който изненадващо беше проронил няколко безмълвни сълзи, докато галеше бедното момче по косата. А и смъртта му не беше лека. Момчето се беше съвзело и Колини беше видял погледа му. Светъл, пълен с живот поглед, който още не беше разбрал, че скоро ще угасне. В последните му мигове Колини видя жизнеността в очите му, която би могла да роди силни чувства и ясни мисли, бавно да угасва отровена. Момчето беше умряло сред повръщано и изпражнения, раздирано от болка и агония, а в умоляващия му поглед до последно беше горяла надежда. Колини дори не знаеше името му. Това мъничко същество, пречупено още в самото начало, щеше да бъде напълно забравено от света. Колини се опита да види ползата в смъртта на момчето. Неговата смърт означаваше живот за Конде.

Имаше и още един, в чиито очи беше видял страха от смъртта, още един, който беше мъртъв по необходимост. Старецът във „Веселият глиган“ в Пикардия. Но Колини беше изпитал съвсем кратко терзание, само намек за съжаление, когато поръча смъртта му. Успя да я остави зад гърба си без видими проблеми, уверен, че в деня на страшния съд ще получи опрощение. Защото се бореше в името на Бог. А в очите на стареца беше видял цял един дълъг живот, срещата със Създателя му идваше точно навреме. При момчето смъртта беше показала най-противното си лице. Естествено, никой не би могъл да обвини него за тази смърт, тя може би е била част от подлия план на Катерина Медичи. Но сам себе си той не можеше да заблуждава. Знаеше, че в крайна сметка момчето е паднало невинна жертва на собствените му въжделения.

Той се обърна към Конде.

— Кралицата майка не си губи времето. Първо праща Таван да ни хване в капан, а сега това. Интересно какво следва.

— Да, ръката на Катерина Медичи е дълга — каза Конде. — Готвачът ми каза, че един от помощниците му е изчезнал. Без съмнение е бил неин човек, когото е държала сред нас за всеки случай, ако планът й с Таван не успее. Ако съдим по симптомите, е отровил храната с арсеник. От сега нататък ще трябва да взимаме предпазни мерки — да пием вода, която сами сме извадили от реки и потоци, и да даваме храната първо на кучетата си. И за съжаление ще трябва да сме подозрителни към всички, дори и към най-близките си.

Двадесета глава

септември 1568 година

Катерина разглеждаше най-новата си картина. „Похищението на Прозерпина“ от Николо дел’Абате беше шедьовър, един драматичен момент, пресъздаден съвършено, и тя кимна одобрително. Блестящ пример за успешно среща на италианското и фламандското изкуство.

Точно това й се искаше да постигне във Франция. Сблъсъкът на различни култури и вярвания да роди нови, по-големи мисли, които да изградят основните за обединяване на тази хаотична страна. Противоречията и различията да изградят обща култура, която не само да обедини страната, но и да я постави сред тези, които първи носят прогреса. Но вместо това се беше случило най-лошото — мирът така и не се беше състоял, а от блатото на противоречията се бяха вдигнали зловонните изпарения на войната и разрушението, които сега тегнеха над цялата страна. Катерина можеше единствено да се опита да спаси каквото може. Тя с горчивина си призна, че Франция вече никога няма бъде културно средище и се замисли дали някой някога ще успее по мирен път да провокира срещата на културните различия, така че те да разцъфтят в нещо красиво.

За нея беше твърде късно. Ако искаше да спаси страната, вече нямаше друг избор, освен да унищожи хугенотите. Тъкмо затова едиктът, който им даваше право да упражняват вярата си, беше отменен. И се готвеше нов, който напълно забранява протестантската вяра и не допуска реформаторите до цял ред служби. Заедно с едикта беше получила и разрешението на папата да изисква по 200 000 екю годишен данък върху църковната собственост, които пари да отиват за борба с ереста.

Нямаше избор. Времето за компромиси беше минало.

Но така или иначе новата й придобивка беше чудесна. Виждаше се как Хадес отмъква бедната Персефона пред очите на ужасените й приятелки.

Погледът на Катерина беше премрежен, тя си представяше напразните викове за помощ на отчаяната млада жена, която безмилостно водеха към живот в пленничество.

От фантазиите й я изтръгна силен шум пред вратата на салона. Звучеше като спречкване. Чу се нещо като удар или ритник по вратата, а после тя рязко се отвори.

На прага стоеше кардинал Дьо Лорен, почервенял от гняв, и крещеше на един смутен прислужник.

— Как смеете да ми препречвате пътя, Вие…, Вие… — Кардиналът не намираше думи. — Някакъв си никаквец, да ми пречина менда…

Но нещастният прислужник не чу останалото. Кралицата само кимна и той изчезна.

— Уважаеми кардинале — започна Катерина с хладен тон, — тук гостите обикновено изчакват да обявят пристигането им. Нима сте забравили обноските си?

Кардиналът обаче беше така побеснял, че изобщо не чу укора на кралицата. Почервенял от гняв, той едва си поемаше въздух и с див поглед търсеше нещо, върху което да се съсредоточи, за да се овладее.

— Мадам, аз… просто…

Кардиналът стисна очи в опит да се концентрира. Дивашкият поглед се смени с настървението на хищника точно в момента, в който сграбчва плячката си.

— Позволете ми, мадам — каза той, а гласът му трепереше и издаваше, че кардиналът все още се бори да си върне самообладанието, — да Ви съобщя за известни… хм… трудности, свързани с изпълнението на новия едикт. — Думата „трудности“ беше просъскана през зъби.

— Не разбирам какви проблеми бихте имали с този едикт — каза Катерина с още повече хладина в гласа. — Той забранява реформаторската вяра, прокужда свещениците им и не допуска протестантите до различни служби и до университетите. Какво още бихте могли да искате?

— Не аз! — Той отново повиши глас. — Но едиктът трябва да се подпечата от канцлера, а той отказва! Ваше Величество трябваше да освободи Лопитал много отдавна. Той е виновен за проблемите на страната! — Кардиналът изсумтя. — Да, ако чуете слухове, че съм му оскубал брадата, да знаете, че са верни. Той не иска да слуша!

Катерина се разгневи — както от новината за съпротивата на Лопитал, така и от поучителния тон на кардинала спрямо самата нея. Тя се замисли дали да не го постави на мястото му, но проблемът с неподчинението на канцлера беше твърде сериозен и налагаше да насочи цялото си внимание към него. Лопитал се беше оказал незаменим в опитите за обединение на страната в мирно съжителство между религиите. Но те се бяха оказали неуспешни и, ако Катерина искаше да запази властта, сега бяха необходими по-груби мерки. Лопитал не беше съгласен с тях и се превръщаше в бреме, в това кардиналът имаше право. Катерина харесваше Лопитал, но не можеше да го задържи като канцлер.

— Успокойте се, кардинале! Този бяс не Ви подобава. Парламентът едва ли ще се възпротиви на промяна в поста на канцлера.

Кардиналът зяпна. Това ли беше? Не беше очаквал толкова лесна победа. В миг той си върна обичайната осанка — здравомислещ, спокоен, самоуверен.

— Простете непремерените ми думи, мадам. — Той леко се поклони, без да откъсва поглед от нея. — Дали Ваше Величество ще ми отдели още един миг? — Тя му даде позволението си и той продължи: — Вие имате нужда от канцлер, който Ви се подчинява, от някой, който без колебание ще положи печата си под папската була. Позволете ми да насоча височайшето Ви внимание към Бираг. Той е човек с редица качества, верен, прозорлив и…

Катерина вдигна ръка и го прекъсна.

— Достатъчно, кардинале. Благодаря Ви за добрите Ви съвети и ще имам предвид мосю Бираг за поста. Сега сте свободен.

Замислена, Катерина го проследи как се отдалечава. Беше видяла заплашителния блясък да се връща в погледа му, когато той — уверен в убедителността си — се беше опитал с красиви думи да й се наложи още повече. Бираг във всеки случай щеше да се съобразява с Дьо Гиз. В момента целите на Катерина съвпадаха с тези на кардинала и Бираг наистина не беше лош избор за мястото на канцлер. Но в дългосрочен план промяната вероятно щеше да доведе до нарушаване на равновесието на силите в полза на Гизите. Катерина трябваше още отсега да измисли някакъв контраудар.

Но първо трябваше да се справи с непосредствената заплаха. Конде и Колини се бяха измъкнали от тайния капан на Таван и бяха заминали за Ла Рошел, а по пътя бяха избегнали и нейната смъртоносна отрова. Как е възможно и двата плана да не успеят, това оставаше загадка за Катерина и тя изпитваше неприятното подозрение, че Таван не се е постарал достатъчно. И все пак той беше ценен човек — трябваше да се опита да го придърпа по плътно до себе си.

Сега всеки момент очакваше съобщение, че Конде и Колини са вече в безопасност зад градските стени на Ла Рошел. Там те щяха да си отдъхнат. От Ла Рошел можеха да поддържат контакти с Англия и Нидерландия по море. Колко щеше да се увеличи армията им? Колко дълго можеха да издържат на обсада? Каква помощ щяха да получат? Катерина трябваше да намери някой вътре в града, някой близък до водачите на хугенотите.

Кралицата се усмихна зловещо. Знаеше точно как да стигне до Конде. Шпионите й в „Златният бокал“ я бяха уведомили, че камериерката Габриел отново е почнала да прибира писма за господарката си от кръчмата. Дали кралицата все още имаше достатъчно влияние върху Мадлен, за да я прати в Ла Рошел? Възхищението на момичето към Катерина беше явно и искрено. Да, трябваше да се получи. Щом хугенотите стигнат Ла Рошел, Катерина трябва да вкара свой човек в укрепения град.

Часът беше девет вечерта и навън валеше тих есенен дъжд. Салонът на кралицата, обзаведен по спартански скромно, беше осветен съвсем слабо. Цялата светлина беше съсредоточена в средата на стаята, около масата, на която бяха подредени печени гълъби, грозде, хляб и вино. Стените на салона и ъглите му тънеха в мрак.

— Давате ли си сметка, Мадлен, че точно преди година дойдохте при мен от Шато дьо Монсо и ме предупредихте за заговора на хугенотите?

— Мадам — отговори Мадлен, — оказвате ми незаслужено висока чест, като си спомняте този дребен случай. Аз просто изпълних дълга си на Ваш поданик.

— Много Ви се е захаросал езикът от престоя в двореца, госпожице. Убедена съм, че всъщност бихте били дълбоко наранена, ако бях забравила усилията Ви.

Катерина изучаваше Мадлен с поглед. През изминалата година момичето беше пораснало в много отношения. Леко старомодният стил на обличане отдавна беше изчезнал и никой не би могъл да намери и най-малка грешка във външния й вид сега. Маниерите й бяха шлифовани и тя вече се движеше самоуверено и спокойно и в най-висшите кръгове. Катерина обаче долавяше, че Мадлен не е имала случай да прояви истинския си характер, и една мисъл я порази — че животът в двореца не е за всеки, че Мадлен вероятно би предпочела да й служи в по-различна обстановка. Дали планът на Катерина нямаше да се окаже и по вкуса на Мадлен?

В един от тъмните ъгли на салона тайната врата леко се открехна. Добре смазаните панти и подплатеното езиче на бравата правеха вратата безшумна и дори и на светло тя почти не се виждаше, защото се сливаше с червения тапет със златни лилии. Мрежа от тайни проходи свързваше много от помещенията в двореца и членовете на кралското семейство ги използваха, за да се срещат неформално или далече от нежеланите погледи. В оскъдната светлина нито една от двете жени не забеляза, че вратата се отваря.

При забележката на кралицата Мадлен се отпусна. Разговорът с Катерина беше лишен от всякакви превземки. Това беше едно от първите неща, които Мадлен беше научила от кралицата, и тя се усмихна при този спомен. Щеше винаги да свързва „Владетелят“ на Макиавели с наученото онази нощ. Спомни си петте удара с камшик по задните си части и урока на Катерина никога да не изневерява на самата себе си в опит да се хареса на някой друг, бил той и кралска особа.

— Ваше Величество е ненадмината в познанието си за човешката природа — каза Мадлен. — Вие виждате вътре в сърцата на хората и извличате пълна искреност от тях. Много съм научила от Вас. Мадлен срещна погледа на Катерина и почна да цитира „Владетелят“ на италиански:

— Въпреки това аз мисля, че е по-добре да бъдеш буен и смел, отколкото благоразумен. Съдбата е като жената — ако искаш да ти бъде покорна, трябва да я биеш и блъскаш. Тя се оставя да бъде победена по-лесно от онези, които действат хладнокръвно, отколкото от ония, които действат благоразумно.[12]

— Отлично помните Макиавели — каза Катерина, доволна от асоциацията, която направи Мадлен. Разговорът беше тръгнал в точната посока. — А дали помните и разсъжденията му за грубостта и добрината? — продължи тя. — Дали е по-добре за владетеля да го обичат, или да се страхуват от него?

— Помня ги много добре. Отговорът гласи, че най-добре би било едновременно да се страхуват от теб и да те обичат, но понеже рядко се случва двете да се обединят, ако трябва да избираш, по-сигурното е да се страхуват от теб, отколкото да те обичат.

— А Вие, Мадлен, страхувате ли се от мен, или ме обичате?

Кралицата се приведе напред. От физическата й близост Мадлен леко се разтрепери. Мракът отвъд кръга светлина беше като стената на затвор, погледът на Катерина я държеше в плен.

Мадлен потърси отговора вътре в себе си. Беше се страхувала от Катерина, когато имаше риск аферата й с Луи да бъде разкрита. Но този страх не беше намалил възхищението й. Напротив, тя беше благодарна, че я напътства толкова прозорлива кралица. И осъзна, че е готова на всичко за тази жена.

Мадлен стана от стола си, после коленичи пред Катерина и вдигна открития си поглед към лицето й.

— Мадам, ако питате мен, това рядко според Макиавели съчетание е постигнато. Аз едновременно Ви обичам и се страхувам от Вас. Аз съм Ваша придворна дама, цялата ми преданост е Ваша.

Катерина протегна ръка и потупа Мадлен по бузата.

— Отлично, отлично — промълви тя на себе си.

После спусна дланта си надолу и леко повдигна брадичката на Мадлен.

— Вие сте очарователно създание, Мадлен. Напълно разбирам защо Конде се е влюбил тъкмо във Вас. — Катерина повдигна още повече брадичката на Мадлен и тихо се засмя на смущението на момичето. — Значи едновременно ме обичате и се страхувате от мен. Кой владетел би могъл да иска повече от поданиците си?

Катерина се наведе напред и устните й погалиха челото на Мадлен.

Мадлен затаи дъх. По тялото й премина тръпка и тя затвори очи. Беше подвластна на кралицата, всичко дължеше на нея.

— Аз Ви принадлежа, мадам, заповядайте и ще Ви се подчиня.

Отново беше отворила очи. Лицата им бяха толкова близо, че усещаше дъха на кралицата върху себе си. Катерина премести ръката си от брадичката на Мадлен и обхвана с длани лицето й. Погледите им се впиха един в друг. Устните, които толкова нежно бяха докоснали челото й, сега бяха току до полуотворената й уста. За един кратък миг на Мадлен й се стори, че доближават още повече и тя отново затвори очи. Зави й се свят. После чу тих смях и ръцете пуснаха лицето й. През тялото й премина почти болезнено разочарование.

— В такъв случай наистина ще заповядам, мадмоазел Мондидие — каза Катерина. — Заповядвам Ви да бъдете щастлива. Заповядвам Ви да отпътувате при любимия си в Ла Рошел.

Мадлен вдигна поглед объркана.

— Отпращате ли ме, Ваше Величество? Това ли ми казвате? Какво съм направила?

Катерина отпи от виното си с непроницаемо изражение.

— О, не, това е последното, което искам. Никога не бих се разделила с Вас.

Тя поднесе чашата към устните на Мадлен и й даде да пие. Няколко капки потекоха надолу от устата на момичето и Катерина ги избърса, а после плъзна длан надолу по шията й, докато стигна лявата й гръд.

— Сърцето, което бие тук, ми принадлежи. И аз искам то да е щастливо. Но в същото време знам, че то бие и за Конде. Виждам копнежа Ви, копнеж, който Ви прави нещастна. Аз не искам нещастни придворни. Особено когато са толкова близки до сърцето ми. Вие сте моя придворна дама и винаги ще останете такава. Но искам да заминете и да изживеете няколко мига на щастие с любимия си. Не, изслушайте ме докрай — настоя Катерина, като видя, че Мадлен се кани да възрази. — Имате само шест месеца. Разчитам, не, заповядвам Ви да се върнете на служба при мен след най-късно шест месеца. Възможно е да Ви привикам и преди това. Ако не сте получили вест от мен в рамките на половин година, ще се върнете сама.

Жестът на кралицата беше безкрайно щедър и Мадлен би трябвало да е благодарна. И все пак не изпитваше радост. Всъщност колко й липсваше Луи? Не го беше виждала от много месеци. Той все още й пращаше писма, в които изразяваше любовта си. И тя се радваше всеки път, когато ги четеше.

В следващия момент осъзна нещо друго и новата мисъл беше тази, която наистина я изпълни с възторг. Щеше да пътува. Щеше да се махне от задуха и клюките в двореца. Щеше да язди. Щеше да галопира през непознати земи и да посещава чужди градове. Щеше да разговаря с непознати и да среща нови предизвикателства. А и Катерина Медичи беше настояла да се върне. Не можеше да е по-добре. Не беше лишена от близостта си до властта и от политическите игри. Най-късно след шест месеца щеше да се прибере от Ла Рошел.

Под прикритието на мрака тайната врата отново се затвори. Анри д’Анжу внимателно слезе по тясната вита стълба, чиито покрити с филц стъпала правеха стъпките му безшумни.

Значи мадмоазел Мондидие обича Конде, каза си той. А майка му я праща в Ла Рошел, очевидно с надеждата, че в наивната си слепота момичето може да се използва като шпионка, без да го осъзнава.

Анжу си взе факлата, която половин час по-рано беше оставил в основата на стълбището, и продължи по един тесен коридор.

— Какво печеля аз от това? — запита се той. — Брат ми Шарл все още седи стабилно на трона, а хугенотите никога не са били по-слаби. Грешка беше да разчитам на тях. Трябваше да се опра на Гизите от самото начало, а не да се хвърлям в тайни съзаклятия с еретиците.

През още една невидима врата Анжу влезе в собствените си покои и гневно се тръшна в един стол. Ако планът на майка му успееше — а той познаваше манипулативната вещица добре и тя вероятно щеше да наложи волята си — Анри рискуваше Конде да издаде общите им дела пред момичето, а тя да разкаже на Катерина. Мисълта беше страховита, той нервно почна да върти един от едрите си диамантени пръстени около левия си показалец. Беше загубил твърде много време. Отдавна знаеше, че момичето трябва да бъде отстранено. Мадлен дьо Мондидие не трябваше да стига Ла Рошел, още по-малко да се връща. Беше време да се възползва от услугите на Малкот. Той можеше да реши този проблем, след като Монтескьо се беше провалил. При това като негов гвардейски капитан Монтескьо беше зает да води войските му в другия край на страната. А Малкот беше най-сигурният наемник, който човек може да си пожелае. Малкот никога не се проваляше.